Денят на възраждането

Март 1973 година

— Въздух! — заповяда командирът на кораба, капитан I ранг Маклауд.

— Слушам, капитане — отговори нарочно на руски рижият чипонос старшина Иван Михайлович и се усмихна. Направи го, за да подразни капитана на кораба — строгия американец, винаги изпънат като струна.

Капитанът не обърна внимание на думите на снажния славянин, който умело отвори въздушния клапан. В главния резервоар плавно навлезе сгъстен въздух. Старшината извърши всичко сръчно, според собствения му израз — „с един замах“. Усетиха, че подът съвсем леко се залюля.

— Отделихме се — каза този път на английски със силен акцент Михайлович. — Дълбочина осемстотин и петдесет… осемстотин и тридесет, осемстотин и десет… осемстотин…

— Отпред без препятствия — доложи щурманът, като поглеждаше към хидролокатора и екрана на подводния монитор. — Направление 40 градуса, седем мили до континенталния шелф.

— Дръж курса! Малък напред! — нареди капитанът. — Пет градуса на щурвала, дълбочина петдесет метра.

Щурвалът на „Нереида“ беше както на всички атомни подводници от този клас — точно копие на щурвала за управление на самолетите. Когато лостът, към който беше прикрепена дъговидната дръжка за управление се наклони леко назад, хоризонталните кормила се издигнаха над кърмата и започна издигането.

„Сякаш се издига пътнически самолет! — винаги си мислеше в такива моменти боцман Олин. — Дявол да го вземе! Да можеше поне веднъж да направя лупинг във водата с това шестхилядитонно привидение.“

Като следеше внимателно курса и дълбокомера, Олин леко тласкаше напред кормилния лост. Със скорост осем възела „Нереида“ бавно издигаше носа си и след това продължи движението си в едно направление. С изключение на вибрациите от двигателя, които се предаваха слабо във вътрешността на кораба, навред цареше тишина. Но скоро по целия кораб се разнесоха трептения, последвани от слабо надлъжно разклащане. Северното океанско течение Куросиво се срещаше с континенталния шелф, като предизвикваше прилив.

— Дълбочина петдесет метра — каза Олин.

— Задръж така! Среден напред! — изкомандува капитан Маклауд.

Вибрациите на машините се усилиха, а надлъжното клатене значително намаля. Със скорост петнадесет възела под водата „Нереида“ се приближи към континенталния шелф. Докато се придвижваха напред, в командната зала никой не смееше да пророни дума. Рижият руснак от Нижни Новгород промълви с тих, пресипнал глас:

— Родина… Широка страна моя родная… Родина…

Но родината на старшина Михайлович, Русия, вече я нямаше. Не, не само за старшина Михайлович, а и за всекиго от пътуващите родината я нямаше! И командирът, капитан I ранг Маклауд, вече не беше военнослужещ от американските военноморски сили. Родината на щурмана Ван Карк вече не беше Холандия, както и боцманът Олин вече не беше английски поданик…

— Навлязохме във фарватера — каза щурманът. — Една миля до сушата.

— Стоп машина! — нареди по микрофона капитанът. — Изплавай на перископна дълбочина и задръж! Да се подготви шнорхелът. Готови за включване на устройството за вземане на въздушни проби. — Сетне помисли малко и добави: — Повикайте Йошидзуми!

„Нереида“ спря на перископна дълбочина и хвърли котва. Подводницата можеше да спусне балансьора, но това не бе необходимо, тъй като вълнението утихна. Докато шнорхелът, наподобяващ зурла на свиня, се издигаше над морската повърхност, всички в кораба бяха обзети от напрежение. Но това не беше предпазливост, предизвикана от вражески радар. Врагът, който би ги открил с радарни вълни и би потопил техния кораб с противолодъчна ракета или подводна мина, вече не съществуваше. В замяна се бе появил нов, странен, безпощаден враг — враг, който далече надхвърляше представите на здравия разум и чието присъствие се усещаше веднага над зелената гладка морска повърхност.

— Йошидзуми — рапортува строен юноша със загоряло лице и застана встрани от масата на командната зала.

Капитан I ранг Маклауд се обърна към младежа, чието лице бе със съвсем правилни черти, гладко и малко скулесто: „Защо ли японците, макар и прехвърлили тридесетте, изглеждат толкова млади?“ — помисли си той.

— Сега се намираме във фарватера Урага, на входа на Токийския залив — каза капитанът и се надвеси над морската карта. — Тук е най-близката суша и…

— Нос Канон — уточни Йошидзуми, като се вглеждаше в картата. — На източната част на полуостров Миура има фар.

— Може би ще са необходими около два часа за проверка на атмосферата — каза капитанът, без да се обръща. — В това време да пуснем аеростата с телевизионната камера. Може би желаеш да видиш родните земи?

— Специално за мен ли искате да пуснете телевизионния аеростат? — тихо попита Йошидзуми. — Не е ли много скъп такъв експеримент?

— Не се тревожи — хладно отвърна капитан Маклауд. — В края на краищата издигали сме го къде ли не. Нима ще трябва да се откажем, преди да сме прекосили Южния тропик?

Компресорът забръмча и шнорхелът започна шумно да всмуква въздух от височина един метър над морската повърхност. Но този път това не се правеше, за да се пусне в кораба пресен, свеж въздух, наситен с аромата на прилив и на озон. След като навлязоха в северното полукълбо, корабът се зареждаше с кислород само чрез електролиза на водата, а въглеродният двуокис се поглъщаше от въздушен аспиратор, като една част от азота се заместваше с хелий. Сега тръбопроводът, който излизаше от шнорхела, беше плътно заварен, като шевовете бяха херметически уплътнени с метално лепило, така че дори една молекула въздух не би могла да проникне вътре. Всичките тези предпазни мерки бяха взети по време на отплаването. И ако все пак се случеше нещо непредвидено, капитанът трябваше да потопи кораба заедно с екипажа в най-дълбоките места на океана.

Въздухът, който се всмукваше с помощта на мембранна помпа, сега се подаваше под налягане в резервоар за проби, в който имаше няколко слоя специални кръгли филтрови пластини. На всеки слой бяха плътно залепени малки късчета колоиден филм, така че имаше възможност с дистанционно управление да се подава въздух към портативен електронен микроскоп, който беше херметически затворен вътре в цялата циркулационна система. Когато започна проверката на атмосферния въздух, над кърмата на „Нереида“ се показа балон, свързан чрез кабел с кораба. Балонът се издигна на седем метра над морската повърхност. Морето беше спокойно. Нямаше никакво вълнение. На цветния монитор, който беше поставен в командната рубка, се появи синьото пролетно небе, което сякаш се прокрадваше през водните пръски. В зрителното поле се показа някакво кръгло, светещо тяло. Беше малък аеростат за измерване силата на вятъра. На двеста метра височина скоростта на вятъра беше четири метра в секунда. Видимостта беше добра.

Капитанът се отдръпна от монитора, потупа Йошидзуми по рамото и му посочи своето място. Японецът жадно гледаше как операторът включва шестнадесетмилиметровата камера, а после завърта синия ключ. Върху балона се отвори хелиевият клапан. И веднага зрителното поле на монитора се разлюля и камерата се превключи в хоризонтално направление. Заедно с издигането на аеростата зрителното поле на монитора бързо преминаваше към водната повърхност. И изведнъж на екрана в далечината започна да се очертава тъмен бряг. После на север, по линията на хоризонта, като черна неравност се показа Токио — някога с население дванадесет милиона жители — най-многолюдният град в света. Старата телевизионна кула както някога пронизваше небето. А под нея — гора от стари почернели от времето храмове. Но над тях не летяха птици, не се забелязваше и сянката на самолет, който да набира височина, прелитайки над големия градски парк. На синкаво-белите магистрали тук-там като точки бяха спрели коли.

— Не става — съчувствено каза на Йошидзуми операторът. — Достигнато е максималното разстояние от 2000 мм на отваряне на обектива. Нека да погледаме на по-близки места.

Той рязко промени фокусното разстояние и настрои камерата за хоризонтално виждане. На монитора се появи река Рокуго, която ослепително блестеше на слънцето. Върху покритите с ръжда релси на линията Токайдо лежаха останките от няколко преобърнати влака, забелязваха се и части от суперекспреса — някога с прекрасен бял цвят, а сега със сивкав оттенък. Всичко наоколо бе обрасло с гъста трева.

„Изглежда, растенията не са загинали — помисли си Йошидзуми. — Дори планктонът, който е на няколко сантиметра под повърхността на водата, е оцелял. И макар че малките рибки, които се хранят с него, също са живи, всички видове морски птици са загинали. А какво ли е станало с животинките, които обитават крайбрежните пясъчни плитчини?“

Изведнъж в далечината, върху покрития със свежа зеленина планински масив Тандзава, се открои бяло петно — в този миг Йошидзуми усети как в гърдите му нещо напира. Операторът раздвижи образа в хоризонтално направление и спря камерата. На екрана изплува Фуджи — непроменена на фона на синьото небе. Тук-там се виждаха бели облаци. Снегът в подножието й бе започнал бавно да се топи. Необикновено красиво се очертаваше линията на възвишението и в миг гореща вълна обля Йошидзуми. Фуджи, зелените планини и гори на Япония, тъй прохладни, тъй спокойни… Тази прекрасна древна земя, толкова близка на човешката душа… Всъщност чие ли е всичко това сега? Очите и главата на Йошидзуми пламнаха. Даде сигнал на оператора да превключи камерата под определен ъгъл. Екранът затрептя и изведнъж се показа някакво градче, обрасло нагъсто с трева и дървета. На пристанището се виждаха кораби и всички помислиха, че това може да е Йокосука, но сгрешиха. Разбраха, че е Урага. „Нереида“ се намираше точно в средата на линията, която свързваше нос Канон с полуостров Фуцупуносу.

— Ко-ра-бо-стро-и-тел-ни-ца У-ра-га — тихо, на срички прочете капитан Маклауд буквите, които се появиха на екрана. — Урага? А, Урага! Пристанището, където преди сто години адмирал Пери1 за първи път отвори вратите на Япония.

Цялото градче се появи на седемнадесетинчовия екран съвсем близо, като че ли можеше да се докосне с ръка. Европейски къщички с бели стени, тук-там с изпочупени керемиди. На места тревата бе избуяла високо, близо метър. Почти всички врати и прозорци бяха затворени, само тук-там някои зееха — досущ празна, тъмна паст. По електрическите стълбове се виждаха избелели обяви на заложни къщи. Из улиците в пропукания асфалт бе прорасла трева. Леките коли се бяха превърнали в купища ръждясало желязо. Някои се бяха блъснали в електрическите стълбове или в сградите, а други стояха изоставени насред пътя. Запустелите безлюдни улици бяха огрени от пролетното слънце. При вида на пролетните цветя, нацъфтели сред пустите, обрасли с бурени градини, на малката червена количка, изоставена в ъгъла на едно кръстовище, сърцето на Йошидзуми се сви от болка. До количката на земята бе проснато нещо бяло, подобно на дрипа. Като се вгледа по-добре, Йошидзуми разбра, че е скелет, чиито дрехи бяха изгнили. Краката му бяха подгънати; а ръцете — протегнати така, сякаш искаше да тръгне на север. Едва сега забелязаха скелетите, които се търкаляха навсякъде — струпани пред входовете на къщите, запълнили почти до половината крайпътните канавки, проснати сред кръстовищата, надвесили се от прозорците на къщите. Беше ги брулил вятър, валял дъжд. Тук-там се виждаха скелети на котки и кучета. Само преди две години няколко десетки хиляди хора бяха населявали това старо и винаги толкова оживено пристанищно градче, а сега се бяха превърнали в неподвижни скелети, белеещи се под лъчите на пролетното слънце. Изведнъж на екрана затрептя нещо мъничко, жълто. Върху костите беше кацнала пеперуда.

„Това е вече добре“ — почти извика Йошидзуми.

— Стига, достатъчно — чу се глас.

„Почакайте, пеперуда!…“ — искаше да каже Йошидзуми, но зазвъня зумерът и капитанът се обади.

— Свършихме — разнесе се гласът на професор Дьо ла Тур, който отговаряше за анализа на въздуха.

— Е, и какво? — попита капитанът, като не изпускаше от очи Йошидзуми.

— Същото е, както и преди — почти машинално прозвуча гласът на професора, — около две цяло и осем делта на кубически сантиметър. Дори няма нужда да ги култивираме. Непокътнати са.

— Тогава достатъчно — каза капитанът. — Спуснете шнорхела и съберете аеростатите.

— Капитане, няма ли да ни помогнете да направим експеримент? — покашляйки, каза Дьо ла Тур. — Да се опитаме да въздействуваме с радиоактивни лъчи върху парче проба, по което са се залепили онези… — гласът на професора сякаш молеше за подкрепа. — Ще извадим пробата с електромагнитния манипулатор, след това ще я поставим в малка стоманена капсула, после ще я запоим с топлоизолационен материал и ще я извадим.

— Когато премине през нагревателния отвор, всичко, което се намира вътре, ще загине.

— Мисля, че не. Достатъчно е температурата на загряването да бъде само петстотин градуса. Пък ще съкратим и времето.

— Чакайте, чакайте, нали именно вие изработихте правилата за нашето поведение в тази обстановка?

— Слушайте какво ще ви кажа — ще обвием капсулата от външната страна с кълчища, само те ще изгорят. Щом нагряването е само повърхностно, температурата вътре няма да се повиши…

— И какво ще правите после с пробата?

— Ще я сложа вътре в ядрения реактор и ще следя — професорът беше обзет от изследователски плам. — Можем дори да я поставим в охладителната система, близо до реактора, и след като измерим поотделно интензитета на алфа, бета, неутроните и гама лъчите…

— Не може — отсече капитанът. — Вие навярно знаете, че двигателите на атомния кораб са запечатани за две години. Да не говорим за контейнера — дори в машинното отделение е забранено да се влиза.

— Ще помолим хората от Отдела за безопасност…

— Ще направите вашия експеримент, след като се върнем. В базата има ядрен реактор. Е, разбира се, не е опитен университетски реактор, затова не се намира вътре в басейна, а пък и няма специален отвор за извеждането на неутроните, но все пак…

— Но, капитан Маклауд…

— Професоре, длъжен съм да се върна с целия екипаж. Моля ви, оставете пробата, както си е, в изолационната система. Аз не разрешавам капсулата да се внесе в кораба.

Щом изрече това, капитанът поклати глава и огледа помещението.

— Малък напред — изкомандува той. — Ще влезем в залива и ще направим снимки на Токио с перископ. После ще се върнем обратно.

Макар че образът беше изчезнал, Йошидзуми все още стоеше пред телевизионния приемник. Като го наблюдаваше отстрани, капитан Маклауд застана пред навигационния километраж и се изкашля:

— Изминахме осемдесет и пет хиляди километра… — промърмори той. — Когато се върнем в базата, ще станат сто хиляди. Трябва отново да заредим с гориво. Устройството за смяна на горивото вече е готово.

„Защо? Кой? Каква злополука, какъв злодей бе предизвикал такова бедствие на тази прекрасна планета?“ Тези мисли отново и отново обсебваха съзнанието на хората от „Нереида“, докато тя се движеше подобно на самотен, гигантски кит сред вълните на безбрежния океан. Плаваше на дълбочина петдесет метра със скорост двадесет и осем възела, като се бореше с топлите течения. И отново в душите на пътниците нахлуваше мъката, която им се струваше позаглъхнала през дългите четири години, прекарани далече от домашното огнище, отново те си задаваха въпроса: „Каква е причината за всичко, което се случи?“ Всичко би било обяснимо, ако това бе сблъскване с комета или резултат от внезапен космически катаклизъм. Но както и да е, дали от сблъскване с комета, или пък от старост, смъртта трябва да бъде предизвикана от нещо. Тогава каква е причината за това страшно бедствие? Нечия лудост? Или резултат от устройството на човечеството от онова време? Грешка на някой човек от онази епоха? Но сега вече е известно и кой, и какво бяха причинили бедствието. Този кой са няколко човека или по-точно неколкостотин души „изключителни личности“, а това какво е „част от политическата система на XX век“. Но оттам нататък всичко е забулено в мъглата на миналото и на гибелта. Именно по тази причина хората винаги ще продължават да търсят неизвестните имена. Кой? И защо?…

„Нереида“, любимата дъщеря на морския бог Посейдон, неотклонно плаваше все по на юг. Спусна се на ширина един градус, сетне на още един. Сега навярно Голямата мечка се бе загубила във водите на севера, а над техния път се извисяваше Южният кръст. Но хората не вдигаха перископа, за да наблюдават звездите, а се водеха само по компаса и дълбокомера. Постепенно синьо-черните води ставаха по-прозрачни. Слънчевите лъчи падаха отвесно върху белия пясък на морското дъно. Тропическите води, където над горите от блестящи корали танцуваха ярко оцветени пеперуди, се появиха на екрана на телевизора, поставен в предната част на подводницата. Там, на вулканичните острови, които се издигат от морското дъно, на кораловите рифове, сред които се полюшват водорасли, са живеели безгрижни хора с блестящи в медна позлата тела. От древни времена те са се радвали на щедрото слънце и са слушали шума на прибоя. Крайбрежните палми хвърлят по пясъка гъсти виолетови сенки. Между сребристия пръстен, който огражда островите от гневния рев на черните вълни на откритото море, се плискат сините води, в които сякаш е разтворен тюркоаз, ярките слънчеви лъчи сигурно и сега ослепително искрят в бялата пяна на вълните, ближещи рифовете, в синевата на коралите. Но сега е невъзможно да зърнеш дори с крайчеца на окото тази картина, да се полюбуваш на блестящите бели зъби и черните очи на южните момичета, загърнали със сребристи тъкани кехлибарените си тела и украсили с венци от уханни цветя лъскавите си черни коси…

Неусетно отминаха екватора. Курсът се отразяваше върху екрана на телевизора. Но както и при преминаването на екватора преди няколко години, така и сега никой не отрони дума. Когато навлязоха в южното полукълбо, „Нереида“ се насочи леко на югоизток и продължи своя път. Вече нямаше нужда да изплават. Капитанът се бе затворил в каютата си и по цели дни четеше Библията. Превключена на автоматичен режим, подводницата сама измерваше дълбочината с ултразвуковия дълбокомер и по такъв начин избягваше сблъсъка с подводните рифове и гийотите2, а с подводния радар и хидролокатора сама определяше и своя курс. В стоманения котел с дебелина на стените десет инча бавно гореше урановият прът, докато в задната част непрекъснато се въртеше винтът. В светлата, чиста подводница, където температурата се поддържаше от климатична инсталация, сега цареше меланхолична, гробна тишина. Членовете на екипажа избягваха погледите си и не разговаряха. Те или четяха, или се отдаваха на размисли. По масата за билярд и масичката за маджан3 в каюткомпанията имаше тънък слой прах. Чуваше се само как понякога някой от машинното отделение, свободен от дежурство, сам играе билярд и в коридорите отекваше рязък, твърд звук.

Докато лежаха на койките си и слушаха как покрай стените на подводницата тече едва чуто водата, всички имаха чувството, че този шестхилядитонен съд се носи напосоки от морското течение подобно на Летящия холандец.

Йошидзуми знаеше от радиста, че меланхолията е неизбежна при такива дълги пътувания, извършвани с изследователска цел. Всяка година хората гледаха Обраслите с трева, запустели гробища — имаше ли на какво да се радват?!

Затворен в огромната стоманена тръба, в която нямаше нито ден, нито нощ, Йошидзуми подреждаше резултатите от проучванията върху необикновените промени в земния магнетизъм и процесите на деформация на литосферата — проучвания, които той направи на дъното на тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка. Първоначален тласък на тези изследвания даде случайното регистриране на сравнително силно земетресение на морското дъно в района на Анкоридж. За да потвърди своята хипотеза, Йошидзуми инсталира на морското дъно измервателни уреди и беше доста учуден от получените резултати. След това отчете корекциите в отклоненията от магнетизма, предизвикани от стоманеното покритие на „Нереида“, и монтира на дъното на подводницата конструираното от самия него телеметрично устройство, което проплава доста дълго разстояние по тихоокеанското крайбрежие.

Макар и не съвсем точни, измерванията показваха учудващо големи отклонения в земния магнетизъм и гравитацията. Тези разлики бяха значителни дори в сравнение с елементарните, приблизителни измервания, които по време на миналогодишното пътешествие професор Касти от университета в Палермо бе извършил с уреди, даващи много по-големи отклонения. Подводницата се спусна на юг до водите край Калифорния и отново се отправи към Аляска. Само за две седмици отклоненията станаха още по-големи.

Сега Йошидзуми систематизираше резултатите от измерванията и изготвяше няколко подготвителни плана. Трябваше да се върне в базата и да направи изчисления с главния компютър. Обаче дори сега обработените от компютъра данни бяха доста странни. Младежът се разтревожи, но скоро отново го обзе меланхолия. Дори и да стане нещо, не съществува никой, на когото то би нанесло вреда… В съзнанието на Йошидзуми отново изплува образът на родината му. Заля го бурен, безсилен гняв и безкрайна тъга. Гледката отпреди няколко дни — мъртвото тяло на родината, и спомените за оживения радостен пейзаж отпреди няколко години непрекъснато се преплитаха.

Когато „Нереида“ навлезе в Токийския залив, Йошидзуми поиска разрешение да излезе с акваланг във водата. Капитанът даде съгласието си, при условие че заедно с младежа ще излезе и Ван Карк. Тъй като нямаше нищо интересно за наблюдение, позволението бе само израз на доброто отношение на капитана към Йошидзуми. Капитанът беше толкова добър — каза Ван Карк, — затова трябва да внимаваш.

Водите на Токийския залив бяха прозрачни. Наоколо плуваха неизвестно кога завърнали се риби. Заливът, в който се вливаха бистрите като сълза води на река Сумидагава, сега като че ли си бе възвърнал облика на някогашния залив край Едо4. Но огромните пилоти на подводния град, скелетите на лодките и корабите, обрасли с тиня и водорасли, напомняха за съвременния огромен Токио. В устието на канала Арагава лежаха безброй скелети, покрити с червеникава глина, приличащи на бели керамични отломки. А във водата над тях огромните кораби, полепнали с миди, хвърляха безброй черни елипсовидни сенки. Витлата им бяха обрасли с морски водорасли, сред които важно щъкаха малки рачета. Изведнъж Йошидзуми си спомни за своя чичо, който обичаше да лови риба. Пускаше влакното от брега на синьото море и хванеше ли морски карас, беше безумно щастлив. Не, това са неща, за които не бива да се мисли. Зад водните очила очите на Йошидзуми се навлажниха.

Йошидзуми се приближи до брега, доколкото позволяваше дълбочината тук. Тъй като не трябваше да се изправя, започна да пълзи, придържайки се с ръце за лепкавото, глинесто дъно. Не биваше да подава главата си над водата. Медиците твърдяха, че е безопасно само ако си най-малко на петдесет сантиметра под водната повърхност. Но Йошидзуми вече бе допълзял до място, дълбоко едва осемдесет сантиметра. Ван Карк, който също лежеше по корем, го стисна за ръка. Йошидзуми му махна в знак, че го разбира, после се обърна и легна върху бутилката с кислород. През стъклата на водните очила виждаше сребристия таван на морската повърхност. Въздушните мехурчета с лек шум се издигаха към него. Над матовата сребриста повърхност беше пролетният въздух, пронизан от светлината. Топлият ветрец, наситен с аромата на прилива, духаше над ширналото се спокойно море. А нейде там, в далечината, се намираше просторната земя, обрасла с млада, светлозелена трева. Ако Йошидзуми се изправеше, отново щеше да се върне в света, където някога живееше и той. Онзи свят, който преди беше негов и на който самият той принадлежеше. Имаше повече от сто милиона съотечественици, беше свързан с неколкостотин познати… Но сега ефирната сребриста водна повърхност го разделяше от този свят. Завинаги ли? Едва, ли! Но докога ще продължава това?

Йошидзуми лежеше в лепкавата тиня на морското дъно и мислеше за света, който се простираше ей там, отвъд водата. Гъмжащ от хора, добър, шумен, енергичен свят, свят с главозамайващи развлечения, от които той много-много не разбираше. Йошидзуми се замисли за стоте милиона невинни хора и за своята майка, чиито останки сега навярно почиваха в старата им къща с големия покрив, в която той се бе родил и бе израснал. Дали майка му е умряла, без да се мъчи? Мислеше и за останките на по-големия си брат и на неговата жена, за малкия скелет на племенника си и скелета на една жена, която лежи някъде сред гробището, наречено Токио, сред стотици хиляди други мъртъвци. Очите зад водните очила бяха пълни със сълзи. Нямаше ли да бъде по-добре сега да се изправи, да навлезе сред тези скелети, сред труповете на предишните си съотечественици, да остане с тях и да не се връща в стерилната атмосфера на онази канализационна тръба с вместимост шест хиляди тона? Ван Карк го хвана за лакътя и му каза, че е дошло време за връщане. Както и на отиване, Йошидзуми запълзя първи, а сърцето му се късаше от натрапчивата мисъл: защо, защо се случи това?

На изток от морската падина Тонга „Нереида“ се раздели с водите на тропика и се отправи на юг към южното полукълбо. Близо до Нова Зеландия отново вдигнаха перископа и продължиха да се движат така. Един ден подводницата леко се заклати, сякаш нещо падна върху й. Известно време „Нереида“ плаваше на границата между топлите и студените води. А после навлязоха в студеното, бурно морско течение около нос Хорн. Лавирайки между подводните части на дрейфуващите айсберги, подводницата веднага се спусна на дълбочина двеста метра. Удвоиха броя на вахтените. „Нереида“ остави след себе си и пролетта на северното полукълбо и навлезе в есента на южното, където вече виеше западният вятър. Достигнала последния паралел, тя постепенно напредваше към вечната зима.

Преминаха през зоната на бурните ветрове, които бушуваха над тях, и когато на телевизионния екран изникна сянка на подводна част на айсберг, наподобяваща черен призрак, за пръв път от четири месеца насам получиха команда „изплаване“. На северозапад, ниско над линията на хоризонта, където се носеха талази гъста мъгла, се показваше кървавочервеното слънце. Въздухът беше пронизващо студен, а във водата плаваха обагрени в розово айсберги и безброй дрейфуващи ледени отломъци. 62° южна дължина — Южният полюс беше точно пред тях. Под стелещите се сивкави облаци се появиха неясните очертания на един от носовете на белия, приличащ на призрак континент. Наближаваше април и Южният полюс бе започнал да облича зимната си премяна. Един след друг, като тракаха със зъби и се протягаха, членовете на екипажа излизаха навън, за да погледат след дългото отсъствие синьото небе, да по-дишат пронизващо студения въздух, наситен със сол. Температурата беше ниска, а плавниците и стените на подводницата веднага започнаха да се покриват с лед. 62° южна дължина — тук минаваше границата между 60-те и 70-те години на 20-и век. Всички мълчаливо и дълго гледаха, но не към базите на Южния полюс, в които сега се завръщаха, а по посока на света от 60-те години, който те оставиха зад себе си. Светът, намиращ се на север от граничната линия на тяхната епоха. Онзи огромен свят, който наброяваше три милиарда души и притежаваше петхилядолетна история. Човечеството, постигнало забележително развитие през последния век, във втората половина на 60-те години изведнъж провъзгласи своя край и хората от 70-те години останаха да живеят в суровия свят, скован от вечни ледове, сред снежните бури и ужасния студ.

На безлюдния фар на нос Адър извършиха оглед и включиха сирената. Членовете на екипажа се качиха на рубката, за да погледат как откъм Южния магнитен полюс като бял пламък изгрява сиянието. Сега те трябваше да се завърнат в базата „Скот“, определяйки курса по ултразвуковата шамандура, спусната на дъното. Там имаше док, в който атомните подводници оставаха през зимата, оттам членовете на екипажа трябваше да се отправят към своите временни родини, пръснати тук и там сред ледения континент.

Сирената на „Нереида“ дълго отекваше в небето над Южния полюс. Като разбиваше тънкия лед, полепнал по носа й, подводницата започна да потъва във водата. Когато се скри и капитанският мостик, сирената изсвири още веднъж. Тъжният й вик отекна в айсбергите, които се множаха. И този вик като че ли искаше да запита света сред ледовете за другия, погиналия свят. Как? Защо?