Денят на възраждането

1Доклад ST 3006

В този свят съществуваше единствено белият цвят. Движеха се само вълнистите ивици на светлосенките и само вятърът, подобно на бял дим, се носеше със страшна скорост над неравната повърхност на земята, покрита с дебел слой вледенен сняг. Сред бурята стоеше Йошидзуми. Беше облечен в защитен костюм, носеше очила и маска. Бе стъпил здраво в замръзналия сняг, обърнал гръб на вихрушката. Снежинките проникваха през дрехите му, той усещаше, че пръстите му се вдървяват, но продължаваше да стои, без да обръща внимание на това. Погледна нагоре — по тъмното небе се носеше като разсипана пепел черен прах. И изведнъж цялата гледка като че ли избледня.

— Йоши!… — дочу се сред воя на виелицата. Беше Стив Хасвей от изчислителния център на станцията „Макмърдоу“. Може би резултатите от изчисленията бяха готови?

Ръката на Стив стисна рамото на Йошидзуми, той се обърна, а вледенените му пръсти изхрущяха.

— …? — Стив викаше, но вятърът отнасяше думите му. Йошидзуми усети само, че Стив го хвана здраво за рамото. С общи усилия двамата се добраха до станцията. Йошидзуми си мислеше, че се е отдалечил само на десетина метра, а се оказа, че неусетно се е озовал на повече от двадесет.

Когато отвориха двойните врати на станцията и влязоха вътре, Йошидзуми свали защитното облекло и разтри бузите и пръстите си. Те бяха изтръпнали, но лека-полека започваше да ги усеща.

— Какво правеше навън — попита Стив. — Помислих, че искаш да се самоубиеш.

Йошидзуми мълчеше и старателно масажираше връхчетата на пръстите си.

— Може би японците изразяват тъгата си, като стоят сами сред бурята? — с лека подигравка каза Стив. — Говори се, че „Нереида“ минала покрай бреговете на Япония. Смятам, че е по-добре да не се срещаш с никого от екипажа й.

Без да отговори, Йошидзуми окачи над тръбата на парното защитното си облекло. Топящият се сняг започна да се стича по тръбата.

— Перфокартите? — попита Йошидзуми и тръгна по коридора към залата, където се получаваха резултатите от изчисленията.

— Готови са… — кимна Стив. — А, да, забравих да ти кажа, щом получиш точния резултат, искат да информираш…

— Кого? Тези от географската комисия ли? Та нали вече им оставих един доклад.

— Не, не са те… А от административната комисия.

— От административната комисия ли?! — Йошидзуми спря. — Защо пак те се интересуват от промените в земната кора? Не разбирам. Това е много далече на север.

— Откъде да знам? — Стив вдигна рамене. — Изглежда, доста се интересуват от доклада ти. Преди малко се обадиха и на мен, питаха къде си.

Стив каза истината. Когато Йошидзуми влезе в залата, където се правеха изчисленията и в която жужаха няколко компютъра, той видя върху малкото си бюро планина от готови перфокарти и няколко бележки, забодени с карфици.

Последната бележка гласеше:

Докато размишляваше върху написаното, Йошидзуми се приближи до телефона. На слушалката беше прикрепено късче от перфокарта, върху него с неравен почерк бе надраскано:

Йошидзуми вдигна слушалката. Щом чу гласа му, телефонистката веднага го свърза със секретариата.

— Йошидзуми? — обади се строг глас с руски акцент. — Къде си бил?

— Навън. Да подишам чист въздух — отвърна Йошидзуми. — За какво ме търсихте?

— Кога ще бъдат готови резултатите от твоите изследвания?

— Вече подготвих перфокартите, сега ще правя комплексен анализ, мисля да обобщя резултатите в един доклад.

— Не можеш ли да обясниш още сега, без да правиш този анализ?

— Специалистите ще могат да разберат, но… Ако се добавят още няколко факта, ще стане съвсем ясно и за неспециалистите.

— Тогава направи го. Но трябва да обясняваш възможно най-простичко, понеже във Върховния съвет има не само учени, но и военни.

— А какво стана с моя доклад, представен на географската комисия?

— Не знам — отвърна Попов. — Но както и да е, искат да свършиш тази работа. Колко време ще ти отнеме?

— Общият доклад ли?

— Не чак толкова подробно, само трябва да обясниш на всички.

— Момент… — Йошидзуми погледна перфокартите, където се нижеха редици символи. — Да речем, пет часа.

— Не може ли по-бързо? — попита Попов. — Точно сега се събраха най-видните хора от всички станции. Щом времето се проясни, някои ще искат да се върнат в станциите си.

— Ако имах два компютъра… — Йошидзуми огледа залата. — Но е само един.

— А с два за колко време ще успееш?

— За два и половина, три часа.

— Повикай отговорника на залата — каза Попов.

Йошидзуми направи знак на отговорника, който случайно минаваше оттук.

— Не мога, Попов — извика той в слушалката. — Не мога да спра операциите по средата.

— Данните за обработка са заложени — обади се Стив.

Изглежда, че Попов каза нещо на отговорника, който изцъка, а после се обърна към Стив:

— Е, спри подготовката за номер четири — и върна слушалката на Йошидзуми.

— Ще стигнат ли номер четири и номер три? — попита го Попов.

Йошидзуми помисли малко, а после попита:

— Свободен ли е мултиплициращият интегратор? Трябва да изготвя синоптична карта.

Отговорникът се вдигна на пръсти и хвърли поглед към голямата машина в единия ъгъл на залата.

— Сега е свободен. Можеш ли да работиш с него?

— Добре ще е, ако някой ми помогне.

— Стив! — провикна се отговорникът. — Ела да помагаш! Има заповед от секретариата да се създадат максимални удобства.

Стив сложи камара от перфокарти в сортировъчната машина. Работата беше много сложна, защото веднъж разпределените перфокарти се сортираха отново, минавайки на групи през специална система, След това те се обработваха за трети път, като се записваха на магнитна лента по формулата на Йошидзуми.

Йошидзуми изготви две изчислителни програми. Една част от перфокартите, които излизаха от компютър номер две, се предаваха в компютър номер четири, а другата се изчисляваше отделно и се разпределяше, за да се подаде по три схеми в мултиплициращия интегратор. Накрая Йошидзуми избра от хранилището негативи с картата на Северна Америка и на Аляска и ги отпечата върху голям лист фотохартия за метеорологични съобщения. След това направи обемно сканиране, върху което с тайпографа се напечатаха изобарите, изотермите, направлението на вятъра. Стив облекчено въздъхна, когато колегата му направи знак, че всичко е наред. Йошидзуми погледна часовника. Бяха изминали вече час и двадесет минути. Трябваха още тридесет минути, за да се извърши цялостната проверка. Когато всичко беше готово, той се обърна към Стив и му посочи да включи компютъра. Започна да се подава филм с ширина една трета от инча. Лампите на трите компютъра трескаво замигаха, а след няколко минути затрака и скенерът.

2„Възмездието е в мен и аз ще го въздам“

Членовете на Върховния съвет се събраха в заседателната зала, в която преди се помещаваше щабът на военноморските сили. Имаше представители от всички станции. Присъствуваха и капитан I ранг Маклауд, капитан III ранг Зощенко, професор Висконти от географската комисия, професор Яманака — прекият началник на Йошидзуми, двама американски офицери от военновъздушните сили на САЩ, които Йошидзуми познаваше само по физиономия, двама служители на НАСА и още двама души, единият от които приличаше на американец, а другият — на руснак. Заседателната зала представляваше стая с нисък таван, в която освен голямата груба маса нямаше нищо друго. Пред масата имаше екран, няколко интерфона, един телефон, микрофон и малка масичка за напитки. Върху екрана се виждаше емблемата на Федерацията на Южния полюс, която наподобяваше емблемата на ООН — в центъра бе изрисувана Антарктида, а отгоре бяха начертани концентрични кръгове и радиални лъчи, изобразяващи паралелите и меридианите. От двете страни на емблемата бяха подредени знамената на някогашните държави.

— Йошидзуми — адмирал Конвей откри заседанието без всякакво предисловие, — след като се запознахме със съдържанието на доклада ти, който представя резултатите от проучванията в твоята научна област, направени по време на пътуването на „Нереида“ в северното полукълбо, ние много се заинтересувахме от изводите. Поискахме мнението на професорите Яманака и Висконти. И двамата ни отговориха, че като специалист притежаваш необикновени способности и твоите изводи заслужават доверие. Затова Върховният съвет иска да чуе лично от теб по-подробни обяснения във връзка с изключително голямата опасност, която заплашва всички ни…

Йошидзуми не разбираше за какво става дума и се подразни. Изглежда, се беше случило нещо. И то нещо, което има връзка с неговия доклад. И тези, които са се събрали тук, искат още веднъж да се уверят в тази връзка. Изключително голяма опасност!? За какво става дума? Южният полюс е безкрайно отдалечен от другите континенти, а неговият доклад се отнася за район, който се намира на противоположната част на земното кълбо.

— Обяснете, моля — обади се професор Попов, — по възможност по-просто, за да могат всички да разберат.

— Преди всичко — започна Йошидзуми, без да знае как да обясни така, че да могат и неспециалистите да го разберат, — както ви е известно, моята специалност е сеизмологията.

Всички заслушаха напрегнато. Йошидзуми постави на екрана картата, която бе изготвил в компютърната зала.

— Аз се занимавам главно с изследвания на динамиката на структурата на земната кора, но не и с измервания на земната повърхност и прогнозиране. Преди да дойда на Южния полюс, изследвах с методите на статистическата физика главно различни явления в земната кора. Когато правех изследвания чрез допускане на функционална зависимост между някои неадекватни явления, открих, че този метод с изключителна точност помага за предвиждането на земетресения. Преди четири години, непосредствено преди да дойда тук, представих научно съобщение пред японското сеизмологично дружество. Тогава на моя доклад не бе обърнато внимание заради бедствието, сполетяло света. На вас това ви е известно. По-късно, вече тук, добавих статистическа поправка към данните за слабото земетресение в околностите на Антарктическия полуостров и на Грейъмова земя, и също към данните за земетресението, регистрирано от професор Висконти в морето близо до Чили, когато преди две години той е бил там с Т–232. Мисля, че с помощта на моя метод е възможно с много висока точност да се предскаже мястото на земетресението, както и силата му и дълбочината на епицентъра.

Членовете на комисията насочиха погледи към втората карта, върху която с червен тайпограф бяха нанесени спираловидни линии и светлосенки.

— Този път беше невъзможно да се излезе на тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка, затова правих измерванията на морското дъно в крайбрежната част. В сравнение с всички направени досега измервания получените резултати бяха доста необичайни както по големината на числените стойности, така и по тяхната взаимна връзка — Йошидзуми посочи картата. — Тези изобари са резултат от интерполацията, която направих, изследвайки зависимостта между гравитационните изменения, ъгъла на наклона на земния магнетизъм и измененията във вертикалните ъгли. Няма да се задълбочавам, само ще кажа, че получените по този начин числени стойности — на функцията, която сме означили с Е — свързват адекватни неща. Местата, отбелязани тук със светлосенките, са получени аналитично от стойностите на Е. Те показват динамичното налягане на земната кора и са получени чрез отчитане масата на континенталния масив и други фактори.

Йошидзуми се обърна към картата на Аляска:

— В повечето случаи странни явления се наблюдават в крайбрежната тихоокеанска зона на Северна Америка. Мисля, това доказва, че дейността за образуването на нови континенти се е активизирала за много кратък период, като особено учудващи са високите стойности, измерени по морското дъно около Аляска. Тоест става дума за големи аномалии в земния магнетизъм и земните токове, а също и за отрицателни отклонения в гравитацията и отрицателен дефект на масата, които са толкова големи, че не могат да бъдат отчетени с измервателни уреди.

Йошидзуми се извърна към членовете на комисията. Никой не помръдваше. Той продължи:

— При измерванията в крайбрежната част стана ясно, че там гравитационните аномалии бързо стават положителни вследствие на положителния дефект на масата под континента. И като потвърждение на това предположение регистрирахме активизирането на много вулкани, включително и на недействуващите, като се започне от вулкана Маккинли в планинския масив на Аляска. Мисля, всички знаете, че поясът на положителните аномалии в резултат от промените в насрещните течения на магмата често съвпада с пояса на вулканичната дейност.

Йошидзуми замълча и огледа присъствуващите. По безизразните, но силно напрегнати лица не можа да разбере дали в края на краищата те разбират нещо, или очакват той да продължи.

— Знаем, че Аляска се намира в тихоокеанския огнен пръстен, тоест в средата на тихоокеанската сеизмична зона, но все едно, промените, които са настъпили за толкова кратък период — става дума не за периода отпреди две години, когато професор Висконти е правил там измервания, а за няколко месеца, които изминаха от времето, когато аз бях там с „Нереида“, — са големи, направо да ги наречем — необикновени. Сега в морето около Аляска морското дъно бързо потъва. Това показва, че наоколо непрекъснато стават малки тектонични земетресения — продължи Йошидзуми. — Сега дефицитът на гравитацията на морското дъно около тихоокеанския бряг на Северна Америка не е чак толкова необикновен, колкото например дефектът на масата на морските падини край външната линия Суматра-Ява. Но положителните и отрицателните промени около Аляска са се появили за изключително кратък период и на много малко разстояние в успоредни зони. Може да се предположи, че са се появили необичайно бурни насрещни течения на магма под континенталния масив и на морското дъно в крайбрежната част. Известно ви е, мисля, че под почвата магмата се движи изключително бавно — обикновено скоростта е около сантиметър за година. От улегналите части на почвата магмата се измества към горния слой на земната кора, в резултат на това възниква дефект на масата, гравитацията намалява и се появяват морски падини и геосинклинали. В издигнатите части на почвата, напротив, магмата се издига и възникват положителни отклонения в гравитацията. И така, в по-ниските части на земната кора се наблюдава появата на морски падини и геосинклинали, а в издигнатите части — планини и вулкани.

— В такъв случай — обади се норвежкият представител Бьорнсен — би трябвало да стане земетресение?

— Да, почти е сигурно — отвърна Йошидзуми. — Всъщност не само аз, но и всеки, който измери такива необикновени отклонения, навярно ще може да предскаже появата на големи промени в земната кора.

— Дали знаеш защо за толкова кратък период са възникнали промени в насрещните течения на магмата? — попита белгийският представител Бланшо.

— Да ви кажа право, не знам — вдигна рамене Йошидзуми. — Не мисля, че има някаква връзка с голямото земетресение в Анкоридж през 1964 година. Но както и да е, това ще бъде най-голямото земетресение в Аляска след 1964 година и може би ще се проявят процеси на възникване и оформяне на континенти. Засега ние познаваме толкова малко земната кора, че не ни остава нищо друго, освен да съпоставяме вътрешните фактори на процесите при образуването на континентите.

Присъствуващите изпитаха чувството, че подът сякаш в миг се отдели от повърхността на земята и ги понесе нанякъде. Плаваща земя, земя, която плава като айсберг в силициомагнезиевия слой. „Непоклатима като скала“, „неподвижна като планина“ — хората в миналото са смятали земята за нещо стабилно. Но в действителност земята плава в море от магма, море, в което, както и във всяко друго, има водовъртежи и насрещни течения, вълни и бури. А континентите се носят като изсъхнали листи по вълните на това море и хората живеят върху тези крехки листи.

— В такъв случай — обади се Бърнс, — можеш ли да съобщиш каква ще бъде силата на предстоящото земетресение, района на епицентъра и кога ще стане?

— Почти със сигурност — кимна Йошидзуми. — Е, разбира се, не със стопроцентова точност…

— Мисля, че методът на Йошидзуми за прогнозиране на земетресенията чрез анализ на различни отклонения в земната кора има изключително висока стойност — с прегракнал глас каза професор Висконти. — Ако светът не беше загинал, неговата хипотеза щеше да предизвика истинско сътресение в научните кръгове. Със сигурност щеше да получи и Нобеловата награда.

Йошидзуми горчиво се усмихна: „Нобеловата награда… слава… шумотевицата на журналистите… Щом е загинал светът, който обичаше шумните празници, славата вече няма значение.“

— В доклада на Йошидзуми — обади се професор Яманака — всички данни са проверени и мисля, че изводите му са правилни. Методът за измерването също така заслужава доверие.

— В такъв случай — каза адмирал Конвей, — къде ще стане земетресението?

Йошидзуми посочи картата на Аляска, след това прокара с ръка две линии във въздуха и показа точката на тяхното пресичане:

— Епицентърът ще бъде приблизително в тази точка с радиус сто километра.

— На континента ли?

— Да, на континента — кимна Йошидзуми и продължи. — По принцип би трябвало да стане край зоната с отрицателни промени в гравитацията, където са се образували морски падини. Но сега може би това земетресение ще стимулира и друго на самия континент, при което има вероятност да го промени до неузнаваемост.

— Искаш да кажеш — прекъсна го адмирал Конвей, — че двете земетресения ще започнат едновременно?

— Да. Единият епицентър ще бъде на дълбочина сто метра под земята, а вторият по-дълбоко — може би на двеста-триста километра.

— Силата и времето?

— Ние знаем приблизително масата на Аляска и така можем да пресметнем, че силата на земетресението ще бъде около 8,6–9 бала.

— 8,6–9 бала?! — извика един от офицерите на военновъздушните сили на САЩ. — Това ще бъде най-силното земетресение, регистрирано през цялата история на цивилизацията!!!

— Да, така е. От регистрираните досега земетресения най-силното е било в Чили. Силата му е била над осем бала, а силата на голямото земетресение в района Канто в Япония през 1923 година е била 7,8 бала.

— А щетите? — попита адмирал Конвей.

— Всички наземни съоръжения, включително и най-здравите, ще бъдат разрушени. Също и повечето подземни съоръжения — каза Йошидзуми.

Всъщност хората са започнали да регистрират земетресенията съвсем отскоро. За една-две хиляди години в писмената история на човечеството са отбелязани малък брой земетресения. Ще бъде погрешно да се твърди, че вече не е възможно такова страшно земетресение, при което за кратко време е потънала легендарната Атлантида. Земята се разтваря, морето поглъща отломъци от континентите, горите се топят като восък. Йошидзуми гледаше пребледнелите, подобни на маски лица и изведнъж му стана малко смешно: „Щети на земните съоръжения! Та нали ще бъдат разрушени вече отдавна мъртви градове, безлюдни развалини. Няма да пищят и да се молят жените и децата, няма да крещят мъжете, изправили се срещу бедствието, тътенът ще изпълни вече затихнали, пусти градове. Сградите ще рухнат, а улиците ще бъдат затрупани под планини от тухли. Това ще бъде втората смърт на човечеството. Каква ирония!“

Йошидзуми бе израснал в страната на земетресенията, със собствените си очи бе виждал ужаса от тези бедствия в провинцията Фукуи, в Ниигата и оттогава бе решил да посвети живота си на изучаването на това явление. И сега, когато благодарение на неговите изследвания вече съществуваше възможност за борба със стихията, нямаше хора, на които това би донесло някаква полза.

— Господа! — иронично каза Йошидзуми. — Искам да ви кажа, че няма защо да се притеснявате толкова. Промените в земната кора стават на противоположната страна на земното кълбо. Тук, на Южния полюс. Ще се усети нищожен трус, който няма да ни засегне. Дори няма да се появи цунами. А и Аляска сега е безлюдна. Най-страшното, както знаете, е станало преди четири години. Самият аз, когато писах този доклад, бях малко развълнуван. Но в същото време си мислех: „Защо ли правя всичко това?“ Промените, които ще настъпят на 16 градуса северна ширина, нямат никаква връзка с Южния полюс.

Но хората, които го слушаха, изглеждаха все тъй разтревожени и угрижени.

— Не разбирам — учудено каза Йошидзуми. — Казвам ви, на Аляска няма живи хора, а за нас опасност не съществува.

— Не е така — адмирал Конвей се надигна. — В Северна Америка наистина няма живи хора, но е останало живо нещо друго…

— Какво? — Йошидзуми неволно се наведе напред. — Какво е оцеляло?

— Човешката ненавист — отвърна адмиралът. — Тази ненавист е останала на земята и след като хората са загинали…

— Не ви разбирам — Йошидзуми изгледа присъствуващите.

— Това е един абсурд! — обикновено спокоен, сега адмиралът скочи и удари с ръка по масата. — Наистина абсурд. Направо като билярдна игра. Казват, че ударът по топчето зависел от ръката на бога. Но богът, който познавам аз, не е бог за хората. Той управлява природните закони, но не забелязва човешките. А пък и човекът сам предизвиква природните бедствия.

— Игра на билярд? Какво искате да кажете? — Йошидзуми беше направо объркан.

— Добрият играч на билярд не се цели направо в топчето, което е най-далече. Цели се в топчето, което е най-близо, то улучва следващото и така, докато и последното топче падне в дупката.

— Не разбирам какво имате предвид — каза Йошидзуми.

— Аз нищо не съм казвал досега на останалите членове на Върховния съвет — едва сдържайки гнева си, Конвей огледа присъствуващите. — Наистина това е абсурдно. И причината за този абсурд е най-абсурдният президент, който сме имали от създаването на Щатите, и изградената от него система за отбрана.

— За предишния президент ли става дума? — попита Йошидзуми.

— Да, той беше крайно десен реакционер, какъвто човек трудно може да си представи, съмишленик на банда, наречена едри капиталисти от Юга. Атила на XX век. Човек, който смяташе за мъжество и справедливост най-ужасните средства на средновековната инквизиция, произвола, насилието, неотстъпчивостта, изолираността. Той не проумяваше развитието на историята и преди шест години имаше намерение да обяви война на „червените“. И досега не мога да разбера защо американският народ избра такъв президент. Военен съм, но тогава и аз бях отчаян от изостаналото мислене на моята страна.

— И какво е направил този Силвърланд?

— „Възмездието е в мен и аз ще го въздам“ — това бе любимият му цитат от Библията. Именно той е създал АСР.

— АСР?

— Майор Картър! — извика Конвей.

Надигна се висок слаб мъж, когото Йошидзуми досега не бе забелязал.

— Господа! Искам да ви представя майор Картър, който преди е служил в Министерството на отбраната, ползувал се е с голямо влияние по времето на Силвърланд и е взел участие в създаването на проекта АСР. По време на управлението на следващия президент той промени своите убеждения и пристигна тук, за да ме следи. Но оттогава изминаха няколко години и това вече няма значение. Нека сега майор Картър ни разкаже за АСР. В армията на САЩ малцина знаят за тази система.

— АСР — започна с безизразен глас майор Картър, — автоматична система за реагиране, създадена преди осем години от президента Силвърланд и генерал Гърланд, тогавашния началник на Обединения генерален щаб…

3Голямата игра

— От 50-те години системата за атомна самоотбрана на САЩ, както знаете, навлезе в тъй наречената епоха на „война чрез натискане на бутона“, която започна от системата за ранно откриване на балистични ракети. В същото време бе създадена и системата за мигновена война, като всички установки бяха съсредоточени в базите за междуконтинентални балистични ракети, които подобно на мрежа се разпростряха в САЩ и в целия свят. Това създаде една непредвидена опасност, а именно че в системата, която бе изградена от изключително точни автоматични устройства, съществуваше един доста нестабилен фактор — всички те зависеха от хората, от тяхната преценка, която понякога е твърде субективна.

Картър беше блед и говореше много високо:

— Мисля, тук присъствуват мнозина, които си спомнят, че от края на 50-те и началото на 60-те години ядрената психоза сред военните, имащи отношение към отбраната, се превърна в проблем.

През 1957 година по време на учебен полет в небето над щата Ню Джорджия бомбардировач Б–57 по погрешка изпусна водородна бомба. Тогава бомбата не се взриви заради Предпазното устройство. Но по-късно, при разследването, се изясни, че пет от предпазните устройства не били в изправност и е задействувало само последното, като по този начин взривът е бил предотвратен. Тогава неофициално започнаха да обсъждат въпроса, какво би станало, ако тази бомба се бе взривила над територията на САЩ. Можело е да възникнат две ситуации: първата — системата за отбрана да няма време да установи каква е бомбата, дали е хвърлена от самолет на противника, или е изпусната случайно от наш самолет, и да даде заповед за ответен удар, а втората — Някой войнолюбец от междинните служби, дори и да е знаел, че бомбата е изпусната от американски самолет, би могъл за издаде заповед за ядрена атака, за да демонстрира колко е доблестен. Ето защо още в онези години човешкият фактор в системата за ядрена отбрана се превърна в проблем.

В душите на слушателите се надигаше нещо мъчително. Епоха на ядрен терор, унищожителни войни, огромни запаси от оръжия, механични мрежи за взаимно унищожаване — далечният кошмар на времената, когато светът бе съществувал. Не бяха изминали и четири години, откакто човечеството бе загинало, но сега, когато хората слушаха разказа на майор Картър, всичко това им се струваше безумие. В крайна сметка светът и цивилизацията не бяха загинали от всеизгарящия огън, сипещ се от небето, а от миниатюрните организми, които не могат да се видят с просто око.

— През 1961 година — продължи Картър — млад офицер, служител в склада за ядрени оръжия, полудял. Той тръгнал към склада с пистолет. А се е случвало и военнослужещи от отбранителната система, обхванати от психоза, да посегнат към бутона. При медицинските изследвания на служещите в отбраната се оказа, че един процент от целия състав са в опасно психическо състояние и трябва да бъдат освободени. Десет процента бяха в нестабилно психическо състояние и се нуждаеха от задълбочен преглед и лечение. Така на една база в Гренландия служителите объркали луната, която се появила иззад облак, с ядрена ракета, обявили тревога, а в това време връзката с главната база на Аляска прекъснала, тоест отново възникнала възможност случайно да избухне война. Следователно при новата система възможността от случайна война в резултат на повреди в устройствата намаля, но, от друга страна, се увеличи опасността, дължаща се на човешкия фактор.

Всички внимателно слушаха думите на Картър, който продължаваше:

— През епохата на Кенеди бяха направени различни опити да се предотврати тази опасност, например бе невъзможно да се изстрелят ракети без ключа, достъп до който имаха само петима души, като последната атака на Противовъздушната стратегическа отбрана би могла да се извърши само със заповед на президента. Но Кенеди беше първият, който разбра, че всички опити за осигуряване на безопасност всъщност се свеждат до избора на един от двата варианта: първият — да се продължи по пътя, който би довел до случайно избухване на война и в крайна сметка би предизвикал гибелта на човечеството, а вторият — да се демонтира цялата система.

Всички имаха чувството, че става дума за избора на Цезар — да премине или да не премине Рубикон. Същият беше и изборът на един политик преди десет години…

— Силвърланд се отклони от пътя, предпочетен от Кенеди. От момента на своето избиране той открито заяви, че ще смаже Съветския съюз. Когато Силвърланд влезе в Белия дом, опасността от случайното избухване на войната се увеличи. Въпреки че не забравяха дълга си, голяма част от военнослужещите, заети в отбраната на страната, дълбоко в себе си желаеха войната да бъде предотвратена. Със започването на президентството на Силвърланд ужасът от войната стана за тях тежко психическо бреме и в резултат опасността от случайното й избухване, предизвикано от човешкия фактор, се увеличи. Тогава Силвърланд се свърза с генерал Гърланд, ултрадесен военен, негов горещ привърженик, и реши да създаде собствена система за ядрена стратегия. АСР беше крайното, строго секретно звено в тази система.

И Гърланд, и Силвърланд, които се ползуваха с толкова лоша слава, бяха вече мъртви. И все пак Йошидзуми усети как дланите му изведнъж овлажняват.

— Силвърланд имаше две фобии — продължи Картър. — Той се преструваше на широк човек, надраснал дребнавостите, но подобно на другите брутални политици зад тази негова широта се криеше детински страх. Приличаше на южняк комарджия. За комарджията в края на краищата е по-важно да притежава безумно мъжество, за да заложи всичко на карта, отколкото да бъде разумен.

— Достатъчно вече за Силвърланд — прекъсна го адмирал Конвей. — По-добре обясни по-подробно за АСР.

— Но подбудите на Силвърланд представляват важен момент при обяснението на създадената от него система — тихо отвърна Картър и продължи: — И така двете фобии на президента бяха следните: едната — страх от случайно избухване на война — сам той от уважение към международното обществено мнение понякога се преструваше, че сериозно обмисля начина за предотвратяването на войната, но в душата си се боеше, че дори и да издаде такава заповед, винаги ще се намерят офицери, които няма да са съгласни с него и не ще изпълнят нарежданията му, затова не вярваше на никого. А другата фобия на президента беше страхът, че противникът без предупреждение ще започне газова или бактериологична атака.

— Наистина — иронично каза Бърнс — крадецът вика: „Дръжте крадеца!“

— Затова заедно с Гърланд те замислиха да създадат система, при която в опасния момент ракетите могат да бъдат изстреляни направо от Белия дом, от самия президент. „Възмездието е в мен и аз ще го въздам“ — това беше любимият му цитат от Библията. И така през втората година от неговото президентство бе създадена автоматичната система за реагиране АСР. Силвърланд в много по-голяма степен от Маккарти бе обзет от манията за лов на „червени“ и шпиони, като искрено вярваше, че преди да започне ядрената атака, врагът ще парализира с отровни газове или бактерии отбранителния механизъм на страната. Но при наличието на системата АСР дори първият удар да бе нанесен от Америка, тя би могла автоматично да отвърне. Той бе нарекъл тази система „плод на моя патриотизъм“, като обичаше да повтаря: „Дори и да ме убият, от моя труп ще излети стрелата на отмъщението.“ Мисля, че такива бяха налудничавите идеи на този Нерон от Белия дом, който до последния миг не вярваше на своите подчинени. Когато се кандидатира за президентския пост, възнамеряваше в случай на провал да организира военен преврат, но щом влезе в Белия дом, сам започна да се страхува от преврати. Мислеше, че полага всички грижи за отбраната на страната, но в действителност си оставаше дребен комарджия, който вярва, че една карта печели играта.

— Дали неговата система съществува още? — попита Йошидзуми.

— Цялата система се захранваше от автоматична атомна електроцентрала, която се намира в подземните етажи на Белия дом. И щом се дръпне лостов превключвател, скрит в специална стая, цялата система излиза от контрола на персонала и се превключва на АСР.

— Но — обади се Лопес от Аржентина — Силвърланд претърпя поражение на президентските избори, а последният президент продължи делото на Кенеди. През лятото на бедствието новият президент желаеше да постигне всеобща забрана на ядреното оръжие. Не вярвам той да е дръпнал лоста.

— Съществуват съмнения, че системата е задействувана — каза Картър. — Силвърланд все още се ползуваше с голямо влияние. А освен това генерал Гърланд остана на своя пост. Когато бях командирован на Южния полюс, тоест една година преди бедствието, системата още не бе премахната. Неколцина от групировката на Силвърланд може би в последния момент са се възползували от хаоса и са успели да влязат в Белия дом.

— Да, такава възможност съществува — каза Конвей. — Аз помня последния ми разговор с президента Ричардсън малко преди неговата смърт. Той се възмущаваше, че привържениците на Силвърланд използуват създалото се положение и се стремят да упражнят натиск върху него.

— Но — обади се Йошидзуми — дори тази система все още да съществува, каква връзка има това с Аляска?

— Все още ли не разбираш? — учуди се Картър. — Точката, която ти посочи преди малко на картата, е мястото на разположение на радарната база на Аляска. Ако започне земетресение и тази база бъде разрушена, шест минути по-късно в централния команден пункт на АСР ще пристигне предупредителен сигнал и като се получи отговор от базата, междуконтиненталните ракети автоматично ще се насочат към СССР и ще бъдат изстреляни.

В стаята се възцари мълчание. Никой не помръдваше. Все още в загиналия свят бе жив механизмът на злото.

После се обади доктор Ла Рошел:

— Ракетите ще бъдат изстреляни към СССР, където вече няма живи хора. Какво ни засяга това нас?

Сега отговори доктор Бородинов:

— Ще ви обясни капитан Невски от съветското Министерство на отбраната.

Капитан Невски повдигна своето бледо лице и започна на твърд, но правилен английски:

— Ако трябва да кажа истината, Съветският съюз притежаваше същата система, както и създадената през годините на реакцията на Силвърланд!

— Какво?! — извика професор Бьорнсен. — Съветският съюз притежавал същата система, както и създадената през годините на реакцията на Силвърланд!

— Атомното въоръжаване е като игра на шах — намръщи се Невски. — Волю-неволю трябва да се сдобиеш със същото мощно оръжие, което притежава и твоят враг. Щом противникът реди по нов начин фигурите и се готви за атака, и ти трябва да направиш същото. Съветският съюз и САЩ в продължение на 20 години се занимаваха точно с това. Вие добре го знаете. Реакционната епоха на Силвърланд като в огледало се отрази в съветската отбранителна система. За идеята на АСР ние знаехме от самото й създаване.

— Да, наистина през онези години се появиха много шпиони — промърмори Бърнс.

— Вярно е, политиката на ядрен терор неизбежно предизвиква ответна реакция — кимна Картър. — Мерките на Силвърланд предизвикаха появата на тъй наречените „шпиони на мира“ в Министерството на отбраната, в Държавния департамент, дори и в армията.

— Да, прав сте — потвърди Невски, — през нито един период от историята на САЩ не е изтекла повече информация за отбраната на страната, както през онези години Нашите военни имат обичай да разглеждат методите за атака на противника и своите методи в съвкупност. Ние решихме, че щом първоначално АСР е възникнала поради страх от атака с безцветен отровен газ без мирис, то и американците са изготвили планове за газова или бактериологична война. Страхът е като огледало. Тук има военни от бившата американска армия и моментът не е подходящ да говоря за това, но все пак не мога да не спомена, че американците и по-рано са били порицавани, задето след Втората световна война са използували газово и бактериологично оръжие.

Картър понечи да отговори нещо, но изведнъж се сепна и замълча.

— След като системата АСР е била създадена и в Съветския съюз, то има вероятност тя да функционира и сега — обади се австралийският представител Кинг.

— Да, голяма вероятност — кимна Невски. — Председателят на Върховния съвет не беше съгласен с въвеждането на такава безумна отбранителна система. Но една част от Политбюро, Министерството на отбраната и ръководството на Съветската армия я препоръчаха. Като се използува полученото от Америка хелиографско копие на чертежи, беше създадена набързо същата система за отбрана. Така че има вероятност тя все още да продължава да съществува.

— И в резултат на земетресение в Аляска обезлюдената Америка ще нанесе удар, а загиналият Съветски съюз ще отвърне на този удар — продължи представителят на Нова Зеландия, Брейн. — А Южният полюс?…

— Първо, дори и целият свят да е загинал, ако се изстрелят съветските и американските ядрени ракети, атмосферата ще бъде замърсена с огромни количества радиоактивни вещества. В случая с вирусите ледовете и снегът послужиха като надеждна преграда. Не така стои работата с радиацията. Тя може да стигне и дотук в резултат на циркулация на въздушните течения. Но истинската опасност е в друго. — Невски беше пребледнял и говореше с прегракнал глас. — Няколко съветски ракети са насочени към Южния полюс. Такава вероятност е доста голяма…

Сега всички присъствуващи сякаш бяха поразени от гръм. Седяха, широко разтворили очи, бледи като платно.

— Защо — най-сетне извика професор Бьорнсен, целият зачервен. — Защо Съветският съюз е искал да въвлече във войната и Южния полюс?! Това е нарушаване на международното право!

— Почакайте — с мъка изрече Невски. — И тук може да се види отрицателният принцип, за който споменах преди малко.

— Какво искате да кажете — възмутено извика един от служителите на НАСА. — Ние искахме да изградим тук експериментална космическа база. Това ли е накарало Съветският съюз да насочи своите ракети насам?

— Преди да я преустроят за експериментите на НАСА — каза Невски, — в годините на Силвърланд американските военновъздушни сили, потъпквайки конвенцията за Южния полюс, възнамеряваха да създадат тук тайна ракетна база.

— Какъв абсурд! — извика пак служителят на НАСА.

— Не, не е абсурд, това е истината — обади се офицерът от американските военновъздушни сили, който досега бе мълчал. — В „мрачните години“ тук бяха докарани ракети със среден обсег. Имаше планове да бъдат инсталирани и междуконтинентални балистични ракети, но тогава президентът Силвърланд беше сменен. И целият състав тук също беше сменен. Тоест преди в Съветския съюз да се разбере, ракетите бяха демонтирани и върнати обратно в САЩ.

— Да — промърмори Картър, — Силвърланд имаше намерение оттук да смаже комунистите в Африка и Южна Америка.

— Преди няколко години — продължи служителят на НАСА, — когато стартовите установки бяха предадени в ръцете на НАСА, бяха докарани огромни ракети, които щяха да се изстрелят към Луната. Сигурно в Съветския съюз погрешно са ги взели за междуконтинентални балистични ракети, които оттук могат внезапно да бъдат изстреляни към територията на Съветския съюз.

— Ако е така — продума Бърнс, — когато на Аляска стане земетресение, автоматично…

Всички мълчаха.

„Автоматично“ мъртвата Америка ще изстреля ракети към мъртвия Съветски съюз, който пък автоматично ще отвърне на удара, а някои от ракетите ще паднат върху Антарктика, където групичка оцелели едва-едва поддържа живота си. Това бе направо дяволска рулетка.

— Наистина — Конвей огледа присъствуващите — прилича на кошмарен сън. Сега ние трябва да помислим за тази опасност, която вероятно приближава към нас.

Изглежда, всички все още не бяха повярвали докрай на казаното и все още се съмняваха.

— Вероятността АСР все още да функционира на територията на САЩ е петдесет процента. Вероятно и в СССР тази система все още работи. И ако се приеме, че вероятността някои от ракетите да са насочени към Южния полюс е петдесет процента, дори и да е възможна повреда в някои пускови установки, все едно, опасността е голяма. Господа! Какво можем да направим ние? Ако тук бъдат изстреляни ракети от загиналия свят, това ще бъде, тъй да се каже, „втората ни смърт“…

1Тактиката на огнеборците

Мислейки да остави предсмъртно писмо, Йошидзуми все не намираше време за това преди заминаването. Трябваше да подреди научната документация и да я предаде на човека, който щеше да го замести. И когато все пак седна, не знаеше какво да напише. Взе хартия за писма, няколко минути се взираше намусено в листа, а после започна бавно: „Йошико, слушай всички, бъди добро и послушно дете.“ Щом написа тези думи, си помисли, че още не е видял това момиченце — Йошико Антарктика — „детето на Южния полюс“. Преди да дойде на Южния полюс, той не се бе оженил, а и тук не се интересуваше много-много от жените и не се срещаше с нито една от тях. Човек до смъртния си одър все има нещо да довършва и въпреки че нещата, които иска да каже, са прекалено много, в крайна сметка може да пише само за недовършеното. Йошидзуми залепи плика. После отиде при ръководителя на японския отряд Наканиши, който го чакаше пред стаята.

Доктор Наканиши, мигайки с обградените си с бръчки очи зад старческите очила, взе писмото:

— Има ли нещо друго?…

— Не, няма — отвърна Йошидзуми. — Учителю, благодаря ви за всичко, което сте направили за мене.

— Недей да говориш така — каза Наканиши с треперещ глас. — Според плана ти ще се завърнеш жив.

— Да, и все пак… — промълви Йошидзуми и замълча.

Влезе и Тацуно Когато застана пред приятеля си, извърна лице встрани.

— Дойде снегоходът.

— Добре — каза Йошидзуми. — Е, Тацуно…

— Ти си глупак — изведнъж каза Тацуно. — Такъв човек като теб можеше да прави всичко, каквото пожелае…

— Но сега аз пожелах и отивам. И няма защо да говорим. Но всъщност съм човек с късмет. Исках непременно да отида и успях.

— Ти си глупак… — повтори Тацуно. — Наистина глупак.

— Не бива да говориш така. Ако не бях отишъл аз, щеше да отиде някой друг. Все едно е кой ще бъде.

— Глупак — промърмори Тацуно и излезе.

Беше прекрасно полярно утро. Според данните на метеорологичната служба в района на Земя Ендърби времето щеше да бъде ясно в продължение на двадесет и четири часа. Месец май вече преваляше, скоро щеше да настъпи раздялата със слънцето, а после и дългата полярна нощ.

Йошидзуми излезе от базата „Шова“. На леда се бяха струпали всички членове на японската станция, за да го изпратят. Той стоеше в бледата предутринна светлина, взираше се в лицата им, потупваше ги по раменете, стискаше ръцете им. Повечето мълчаха. Само от време на време някой продумваше: „Е“ или „Бъди внимателен“. Имаше и такива, които безмълвно стискаха ръцете му и плачеха. Накрая той пак се върна при Наканиши. Този изтъкнат учен плачеше, сякаш изпращаше собственото си дете.

— Връщай се по-скоро — каза той.

— Като че ли сме на погребение — засмя се Йошидзуми. — Нека да кажем поне нещо весело.

— Да, точно това исках — подкрепи го Наканиши. — Искам да ти кажа, че за разлика от Москва, в околностите на Вашингтон ще се оправиш лесно. Като тръгнеш по течението на Потомак, ще стигнеш право в Белия дом.

Двигателят на снегохода, вече доста стар, тук-там покрит с червеникава ръжда, но все още в добро състояние, заработи. Йошидзуми още веднъж се обърна към своите съотечественици и махна с ръка, после тръгна.

Далече на хоризонта сред ледената пустош се показа червеното слънце. В миг ледовете сякаш лумнаха и сенките на притиснатите един до друг изпращачи се плъзнаха в пламъците. Щом влезе в снегохода, Йошидзуми още веднъж махна с ръка. Машината потегли с оглушителен шум, оставяйки зад себе си слънцето.

Скоростта бързо се увеличаваше. Щом надхвърли четиридесет километра в час, от двете страни на снегохода се появиха широки плъзгачи от легирана стомана и той стремително се понесе напред.

Постепенно куполите на станцията, приличащи на бели мехури върху леда, се отдалечаваха, японското знаме, което се развяваше от вятъра, се смаляваше, а скоро съвсем изчезна. Снегоходът летеше с над шестдесет километра в час. И като заобикаляше умело пукнатините в леда и хълмчетата, се насочи към брега на Принц Харолд. Необходими им бяха десет часа, за да стигнат до белгийската станция „Блейд“. Оттук до съветската станция на брега на Принцеса Астрид пътят беше лек. Там ги чакаше транспортен самолет „Ту–600“, предназначен за полети в полярните райони. Като бързаха да не изпуснат хубавото време, те прелетяха над Море Уедъл и се приземиха в подводната база „Джойнтвил“ на Антарктическия полуостров. В залива се виждаха силуетите на „Нереида“ и на Т–232. Тук на общата станция на Чили и Аржентина се събираха всички, които трябваше да вземат участие в предстоящата операция. От страната на полуострова, която гледаше към Море Уедъл, се виждаше белият шелф Ларсен. На Южния полюс бе настъпила зимата. В далечината, забулен от облаци, се очертаваше остров Кинг Джордж, а още по-далече — нос Хорн, отделен от протока Дрейк.

Просторната сграда на аржентинската станция бе от стоманобетон. Там вече се бяха събрали част от хората на Върховния съвет и членовете на оперативната комисия. Насред немебелираната стая гореше печка, бяха подредени дървени пейки и маси. Щом Йошидзуми влезе, всички впериха очи в него. Гледаха го, както се гледа покойник. Той видя майор Картър и капитан Невски, които вече познаваше. Те бяха седнали един срещу друг.

— Е — с усмивка се обърна към него младият съветски капитан. — Пак се срещнахме. Не предполагах, че жребият ще се падне на вас.

Но лицето на Йошидзуми пробягна лека усмивка. В стаята имаше още един непознат човек с гъста брада. Той седеше и дялкаше с нож някаква пръчка. Като забеляза Йошидзуми, се усмихна и му отдаде чест.

— Казвам се Мариус — каза той. — От групата, която отива в Москва.

Йошидзуми приближи до печката, свали ръкавиците и започна да разтрива пръстите си.

— Йошидзуми — обади се Картър, който пушеше лула. — Наистина ли мислиш, че ще има земетресение?

— Да, ще има — тихо отговори Йошидзуми. — И смятам, че дори ще е по-рано, отколкото предполагам.

— Наистина ли?

— Да.

Йошидзуми бе сигурен в изчисленията си и все пак, тъй като не можа да направи измерванията непосредствено на континента, беше малко неспокоен. Когато пресметна отново, установи, че в местата с неопределености има най-много отклонения. Разбираме, той осведоми щаба на операцията. Но като си помисли, че изчисленията му могат неволно да тласнат към гибел няколко души, реши сам да бъде включен в операцията. В края на краищата планът, разработен от Върховния съвет, бе единственият възможен. Южният полюс имаше само един шанс, за да оцелее: да се изключи АСР. Отначало във Върховния съвет дори не можеха да повярват, че такава система съществува, защото тя бе замислена по невероятно детински начин. Но когато си припомниха, че предишният свят се крепеше именно на такива детински идеи, като война „чрез натискане на бутона“ и ракети с ядрени бойни глави, които за тридесет минути поразяват противника, започнаха да вярват в съществуването на подобна безумна система. Единственият, начин да се избегне гибелта на Южния полюс бе във Вашингтон и Москва да се изпратят „отряди от смъртници“. Майор Картър и капитан Невски добре познаваха местонахождението на превключвателите, затова, естествено, трябваше да отидат те и да вземат по един помощник. От целия Южен полюс се събраха четири хиляди доброволци. Жребият се падна на Йошидзуми и на още един човек. Когато хората бяха определени, някакъв възрастен учен от френската група, без да се стеснява, се разплака и възкликна:

— Защо тези прекрасни мъже трябва да загиват заради някаква безсмислица! Колко е тъжно, че се налага да умират хора заради абсурдни неща.

Всички на Южния полюс споделяха тази мисъл. Дори и четиримата, която отиваха на смърт. Но сълзите, пролени за преждевременно загиналия свят, бяха изличили наивния стремеж смъртта да се украсява със слава. Четиримата избраници не мислеха, че извършват славен подвиг. Не мислеха, че отиват на смърт заради дълга, който представлява обратната страна на позлатената слава. Щом някой трябва да извърши това, няма как, ще го извършат те. Нима онзи, който се хвърля в ледената вода, за да спаси давещо се дете, прави това, защото смята, че изпълнява своя дълг? Или заради слава? За да стане герой? Нима пищната, придружена с шум и музика, прослава на подвига не превръща в клоунада саможертвата? Южният полюс беше република на учените. Смъртта на техните събратя и животът сред ледовете спомогнаха идеите на класическата философия да се избистрят в съзнанието им. И така четиримата отиваха на смърт, без да се страхуват от нея, но и без да се преструват, че тръгват с радост. Мъжеството за пръв път показа своята истинска, неприкрита същност. Някой трябва да извърши това и то ще бъде извършено. Но непреодолим гняв и тъга бяха завладели сърцата на избраниците и на изпращачите. Онези, които оставаха, тъгуваха, защото техните другари щяха да загинат и защото те сами ги изпращаха на смърт заради нечие безумие, а тези, които тръгваха, тъгуваха, защото трябваше да загинат безсмислено. И едните, и другите бяха обзети от неудържим гняв срещу оня примитивен свят, който дори и след своята гибел заплашваше съществуването им с ужасно бедствие.

2Последната зимна нощ

— Тръгвате след двадесет и четири часа — влизайки в стаята, каза адмирал Конвей. За една седмица той сякаш се бе състарил. След него се показаха и тримата членове на Върховния съвет.

— Има ли нещо, което да желаете?

— Не се тревожете чак толкова — през смях отвърна Картър. — Тактиката е така добре обмислена и всичко е толкова просто, че и едно дете би могло да го извърши. С подводницата ще стигнем почти до брега, оттам ще се доберем до сушата с плуване, после ще натиснем копчето — детска работа. Много по-трудно е да излезеш по време на снежна буря тук.

— Така говориш… — промърмори професор Ла Рошел. — А как се чувствувате вие, които отивате в Москва?

— Всичко е наред — отговори капитан Невски. — Капитан Зощенко добре знае пътя по каналите.

— През цялото време ще поддържаме връзка — извърнал очи, каза адмирал Конвей — И все пак внимавайте всичко да свърши добре.

— Как върви евакуацията на станциите около шелфовия ледник Рос?

— Вече са евакуирани жените и децата, а също и част от оборудването — отвърна адмирал Конвей. — Но там е съсредоточено цялото оборудване на американската група… И все пак, ако земетресението започне по-рано?

— Да, като пресметнах наново, оказа се, че може би ще започне по-рано.

— Тогава не ни остава друго, освен да молим бога съветските ракети да бъдат по-малко, а точността на попадението им не толкова висока. И да улучат станциите, където няма хора…

— Невъзможно — обади се капитан Невски. — Точността на попадението на съветските ракети е в радиус 1,5 километра след полет две хиляди километра.

— След един час в голямата столова ще бъде сервиран обяд — каза Бърнс. — Готвачът все се оплаква, че няма продукти да сготви хубав обяд. Затова не можем да очакваме кой знае какво, и все пак…

Конвей, все тъй извърнал поглед, сложи на масата четири ключа:

— За стаите, където ще спите тази нощ. Вземете който желаете.

— Охо! — След като тримата излязоха, Мариус взе един от ключовете. — Тази нощ ще спим в отделни спални. Сигурно в станцията спалните за висшите офицери са само четири. Тази нощ те май ще спят на пейки.

Голямата банкетна зала беше тиха. Напитките бяха от грижливо охраняваните запаси във всяка станция. Имаше в изобилие, все качествени. Всички хапнаха и пийнаха добре. Няколко пъти вдигаха наздравица за Южния полюс и за участниците в операцията. Следобед Мариус свири на пиано. Всички се учудиха колко артистично и уверено изпълнява творби от Цезар Франк и от други композитори. Оказа се, че навремето завършил консерватория и дебютът му като пианист бил обещаващ, но по-късно, поради несподелена любов, се отказал, подал молба и отишъл на Южния полюс.

— Това е стара история — засмя се Мариус. — Париж… ранна пролет… изкуство… любов… прекрасен свят…

Болка прониза всички, щом си спомниха, че предишният свят е изгубен завинаги. Мариус свиреше и тананикаше.

Адмирал Конвей плачеше. Когато Картър понечи да спре Мариус, адмиралът вдигна обляното си в сълзи, прорязано от бръчки лице и каза:

— Нека свири. Само моля да не пее. Започнем ли да пеем песните, които всички искаме да забравим, няма да можем да спрем и до сутринта, до заминаването.

Мариус продължаваше да свири. Няколко стари, скъпи на хората мелодии от загиналия свят. Народни песни, любовни песни, песни на различни страни и народи. Мелодиите се лееха една след друга и в мислите на хората като призрак се появяваше онзи изгубен свят и неговият живот — сините води на Средиземно море и планините околовръст, полка в снежната нощ сред Алпите, влюбените, които се прегръщаха по бреговете на Сена, шумотевицата и блъсканицата на Пето Авеню в Ню Йорк, плажовете на Уайкики на Хаваите, токийските нощи, мелодиите на гаучосите, които пресичаха южноамериканските пампаси, песните на селяните, които звучаха в безкрайните руски полета, шумните веселби, които по празници оживяваха градовете и селата… Лъчите на залязващото слънце, които осветяваха лицата на развеселените близки и приятели, морето от неонови светлини, американските пързалки и веселите въртележки…

— Защо? Защо трябваше да загине онзи свят, онзи добър свят, Картър? — Старият адмирал, анахронизъм от „новия курс“59 на президента Рузвелт, човекът, взел участие във Втората световна война, плачеше. Сега изглеждаше съвсем грохнал, дори тялото му се бе смалило и той ридаеше беззвучно като самотен старец. — Защо ние трябваше да останем живи, след като загина нашият свят?…

Картър се приближи до адмирала и лекичко смигна на Мариус:

— Е, да лягаме вече. Късно е. Да вдигнем последна наздравица!

Старият адмирал изтри сълзите си и вдигна чашата:

— За загиналия свят, за Южния полюс, за тези, които отиват на смърт заради нас!

Всички вдигнаха чаши. Конвей стоеше с чаша в ръка, но не пиеше, а внимателно се взираше в прозореца.

— Гледайте! — каза той. — Тази нощ е великолепна.

Зад зацапаните стъкла в мразовитото, тръпнещо от студ небе на Южния полюс се развяваше огромно петцветно знаме…

3Завръщане в мъртвата столица

На следващия ден по обед две черни сенки, безшумно разбивайки леда, който вече бе сковал залива на Надеждата, се отправиха на север и оставиха зад себе си дългата полярна нощ. Мъглата обгръщаше хората, които бяха излезли да ги изпратят. Над Море Уедъл падаше тежък, оловносив сняг. Хората изглеждаха смазани от чувството на ужасна безизходица. Сякаш изпровождаха ковчег. Онези, които отплаваха, стояха на борда на подводницата, свели глави.

Още с излизането от залива подводниците потънаха в мъглата. Воят на сирените им извести на изпращачите, че се потопяват. Но хората останаха на стръмния бряг дори и след като всичко затихна.

Напускайки района на Южния полюс, двете подводници отново изсвириха, а после всяка пое по своя път. „Нереида“ трябваше да се отправи на север покрай южноамериканския бряг на Атлантическия океан, да прекоси екватора и да стигне Северна Америка, а на Т–232 предстоеше много по-дълъг път — трябваше да плава към Москва. Отначало съветската подводница взе курс на север, за да влезе в Северно море през протока между Англия и Франция, след това, заобикаляйки Дания, щеше да навлезе в Балтийско море. Оттам през Финския залив да се спусне на юг от Ленинград по Ладожкото езеро и Рибинското водохранилище, да прекоси каналите по горното течение на Волга до Валдайското възвишение и да стигне Москва. Затова Т–232 увеличи скоростта си на 27 възла.

— Ако продължава с такава скорост — промърмори Слим, гледайки блестящата точка, която се отдалечаваше на екрана на подводния радар, — има опасност горивото да свърши…

— Но тя е заредена с гориво — обади се иззад гърба му Иван Михайлович, който беше свободен от дежурство.

— Добре познавам този клас подводници — продължи Слим. — Атомният двигател е същият както и на „Нереида“, работи с лека вода под налягане и ако продължи с пълна мощност, изгорелите газове ще се натрупат много бързо…

— И какво? Т–232 няма да може да се завърне ли според теб? И капитан Зощенко знае за това? А може би и целият екипаж знае? Само че нищо не казват…

Започна дългото, скучно пътуване. Постепенно температурата вътре започна да се покачва и климатичните инсталации спряха загряването и се превключиха на охлаждане. Заобиколиха нос Бланко, смениха курса от север-североизток на север-северозапад, прекосиха екватора и навлязоха в северното полукълбо. Йошидзуми и майор Картър бяха като гости на подводницата. И на двамата бяха предоставени отделни каюти, те почти не се срещаха с членовете на екипажа. Никой не знаеше с какво се занимава майор Картър, но Йошидзуми всеки ден отново и отново правеше изчисления с персонален компютър в своята каюта. И колкото изчисляваше, толкова повече го обземаше тревога.

Вече бяха на изток от Антилските острови и щяха да преминат северния тропик, когато при Йошидзуми дойде професор Дьо ла Тур. Седна на стола в каютата и постоя известно време с наведена глава, като разтриваше пръстите си.

— Какво има, професоре? — не издържа Йошидзуми. — Май искате да ми кажете нещо?

— Да — повдигна глава Дьо ла Тур. — Но не мога да се реша…

— Какво се е случило?!

— Става дума за вирусите на Рински. Погрешно ги наричаме вируси. Това са „нуклеиновите киселини на Рински“, които предизвикват определени мутации във всичките бактерии-гостоприемници.

— Нуклеиновите киселини на Рински?

Професорът кимна:

— Да, досега получихме няколко мутации, но нито една не ни послужи. Ако са вируси, то те биха могли да бъдат унищожени от химически препарати или да бъде създадена ваксина, като се намали тяхната токсичност. Но щом започнат да се размножават чрез нуклеиновите киселини, белтъчните антитела вече не им оказват въздействие.

— И тогава…

— Опитвахме по различни начини да създадем химичен мутант на нуклеиновите киселини, но не успяхме. Каквото и да говорим, при нас, на Южния полюс, микробиологичното оборудване е оскъдно. И този път вършихме всичко наслуки, опипом.

— Какво имате предвид?

— Опитахме се да създадем мутация на нуклеиновата киселина, като използуваме неутронен лъч — Дьо ла Тур бързо премигваше. — И досега за получаването на мутации при бактериите и вирусите се използуваха радиоактивни лъчи, но обикновено това бяха гама-частици, рентгенови лъчи и електромагнитни вълни. Най-простото е да се използуват електромагнитните вълни. От тежките частици ние приложихме само бета и електронни лъчи. Почти не сме правили опити с неутрони.

— Ядреният реактор ли служеше за източник на неутрони?

— Да. И при нашите изследвания използувахме често гама-частици, чийто източник беше кобалтът, но не успяхме да получим някакви особени резултати. Но тези бактерии и нуклеинови киселини са направо странни: когато се сблъскат с поток бързи неутрони с голяма концентрация, при тях се наблюдават странни мутации. Тези, които бяха улучени от бързи неутрони, разбира се, загинаха, но сред оцелелите се появиха интересни случаи. Топлинните неутрони, тоест тези с ниска скорост, не вършеха работа. Затова се наложи да използуваме реактора-размножител на базата „Шакълтън“.

— Наистина е странно — съгласи се Йошидзуми.

— Да — продължи Дьо ла Тур. — Не знам как е в Космоса, но тук на Земята високоскоростните неутрони не съществуват.

— И какво ще рече това? — попита Йошидзуми. — Електромагнитните вълни не са подходящи, а тежките частици предизвикват мутации?

— Още не съм разбрал. В биологичните организми стават обикновено само химически промени и ние мислехме, че щом се взимат чисти радиоактивни лъчи, които предизвикват химическа реакция, каквито и да са те, ще е все едно, но… Може би трябва да се премине от молекулярно към атомно ниво — промърмори професорът. — Не става ли това, защото някои части от нуклеиновите киселини, които са абсорбирали неутроните, се превръщат в нестабилни радиоактивни изотопи, възниква разпадане на къси вериги и те се превръщат в други вериги?

— И какви мутации се получават? — попита Йошидзуми.

— Размножаващите се нуклеинови киселини бързо се превръщат в подобие на вируси. — Дьо ла Тур се наведе напред. — Около нуклеиновите киселини съществува малко белтъчно тяло, наречено капсомер. Това е звеното между вирусите като жив организъм и нуклеиновите киселини. Това белтъчно тяло не напада човешките клетки, а се превръща в прост бактериофаг. И докато бактериите WA5PS се размножават в неорганичните системи, нуклеиновите киселини на Рински, тъй да се каже, под формата на профаг се крият в хромозомата на бактериите. Когато бактериите, използувайки белтъчното тяло, започнат да се размножават, това дава тласък на тялото да изяде бактериите, да се освободи и да нападне нервните клетки на човека. Антителата между бактериите и човешкия организъм, структурата на антигените дават тласък на появата на нуклеиновите киселини. Обаче мутиралите нуклеинови киселини на Рински, както и обикновените фаги, изглежда, разрушават само WA5PS и почти не се размножават в човешки клетъчни култури.

Йошидзуми усети как неволно стисна юмруци.

— Великолепно откритие, професоре — каза той с прегракнал глас. — И тези мутирали вируси убиват и обикновените бактерии ли?

— Да — кимна Дьо ла Тур. — Дори в простия цикъл на неорганичното размножаване един прост тласък е причина профагите да се превърнат в бактериофаги, с други думи, когато върху тях попаднат ултравиолетови лъчи, те започват да изяждат всичко. И е добре, ако успеят поне малко да потиснат размножаването на нуклеиновите киселини на Рински в човешкия организъм или размножителното деление на бактериите-гостоприемници. Аз изясних, че бактерио-вирусите WA5PS, които въвличат сложните гени на нуклеиновите киселини на Рински в хромозомата, щом се заразят с мутиралите вируси, само по време на автолиза започват да произвеждат вече мутирали вируси, а не нуклеиновите киселини на Рински.

— Щом е така — подхвана Йошидзуми, — излиза, че ако тези мутирали вируси се концентрират с много висока плътност в човешкия организъм, те до известна степен могат да потиснат нуклеиновите киселини на Рински.

— Не знам, още не съм разбрал. Сигурен съм, че антигените, създадени от мутиралите вируси в човешкия организъм, могат до известна степен да потиснат разрастването на нуклеиновите киселини. Досега обаче нито веднъж не съм правил опити с животни, защото да се борави с WA5PS е опасно, а освен това тук при нас температурата е много ниска и WA5PS не се размножават.

— Доколкото ви разбирам — досети се най-после Йошидзуми, — искате да се съглася да направите опит с мен?

— Извинявай, но ми беше много трудно направо да ти кажа, че искам да използувам човек като опитно морско свинче. Но го правя само за да разбера истинския характер на мутиралите вируси.

— Съгласен съм да ви помогна — дочу се от вратата. Някак незабелязано в стаята бе влязъл майор Картър. — Та нали Дженер и Ногучи Хидео са правили най-напред опити върху себе си. А в края на краищата е все едно — всички ще умрем…

— Щом сте съгласни, ще ви ваксинирам, преди да слезете на брега. Ще кажа на капитана да ви даде късовълновия предавател и ви моля по възможност да поддържате връзка с Южния полюс.

— Предавателят е вече в багажа ни — отвърна Йошидзуми. — Ние ще ви информираме.

„Нереида“ бавно премина покрай Бермудските острови и приближи щата Виржиния. Когато отминаха на север от, нос Хатъръс и достигнаха Чесапикския залив, на подводницата отново устроиха прощална вечеря. А на разсъмване дежурният съобщи, че по обшивката на „Нереида“ се усещат необикновени вибрации. Изглежда, някъде далеч ставаше земетресение. Наложи се двамата да тръгнат с един час по-рано от предвиденото.

„Нереида“ навлезе внимателно в залива и бавно се насочи към устието на Потомак. Няколко минути не се усещаше дали се движат или не, а после се почувствува лек тласък и подводницата спря.

— Господа! — Изправи се капитан Маклауд. — Ние сме пред Вашингтон.

Йошидзуми и Картър, които професор Дьо ла Тур вече бе ваксинирал, бяха облечени в гумени водолазни костюми, носеха и акваланги. След думите на капитана те стиснаха ръцете на присъствуващите.

— Довиждане — капитанът протегна сухата си, жилеста ръка и на двамата. Сетне понечи да каже още нещо, но само се извърна.

— Вие сами знаете какво е положението — приближи се и професор Дьо ла Тур. Беше блед ката мъртвец. — Моля ви да ме уведомявате. За температурата, за пулса и за общото ви състояние…

Двамата махнаха с ръце и стъпиха в тръбата, през която се излизаше от подводницата. Зад тях вратата се захлопна и ги отдели от живия свят. Чу се и как някъде се отвори клапата.

— И така… — усмихна се зад маската на акваланга майор Картър. — Довиждане, свят, довиждане, Южен полюс. Как е самочувствието?

— Добре е да побързаме — високо изрече Йошидзуми. — Тревожа се много за земетресението — последните му думи изчезнаха под водата.

Йошидзуми и Картър влязоха в морето, след това извадиха гумена лодка и отвориха капака на гумения чувал. Когато дръпнаха шнура на бутилката с кислород, лодката се напомпи наполовина и заплава. Когато приближи до повърхността, автоматично се отвори тапата на втората бутилка и лодката като стрела изскочи над водата. Йошидзуми и Картър изплуваха на свой ред, свалиха аквалангите, прехвърлиха се в лодката и загребаха към брега.

Беше прекрасно юнско утро. По синьото небе се носеха бели облаци, а вълните на реката се плискаха край лодката. Улиците на замрелия Вашингтон бяха потънали в зеленина, която направо ги ослепи. Вишневите дръвчета по бреговете на Потомак вече се бяха разлистили. И двамата спряха да гребат и зашеметени съзерцаваха света, който бе прекалено сияен и пъстроцветен за отвикналите им очи. С пълни гърди те вдишваха свежия топъл въздух — въздух, наситен с ужасяваща смърт. Наоколо се подаваха потънали наполовина ръждясали кораби, от гъстата трева на паркинга край моста стърчаха коли, посивели от дъждовете и ветровете. На левия бряг в района Арлингтън се виждаше и сградата на Пентагона. Тази сграда, по-рано седалище на главнокомандуващите на най-голямата армия в света, сега бе в развалини. Когато Йошидзуми и Картър преминаха под моста Рокамбо, се очерта красивият бял купол на мемориалната сграда на Джордж Мейсън. А скоро се появи и паметникът на Джордж Вашингтон — символът на града. Острият връх на обелиска пронизваше небето, но сега тук нямаше посетители. Градът с белите къщи, тънещи в зеленина, сякаш бе заспал. Обаче страшната тишина, която тегнеше навред, подсказваше, че някогашната столица на Съединените щати сега е владение на смъртта. В подножието на паметника от избуялата трева, в която хвърляше сянка обелискът, се подаваха няколко скелета. Когато лодката стигна парка Западен Потомак, Йошидзуми и Картър забелязаха множество коли и автобуси, изоставени насред асфалтовия път, който водеше на север. Двамата спряха до брега, после развързаха чувала. Вътре имаше дрехи, храна, радиопредавател. Картър веднага се свърза с „Нереида“:

— Ало, тук е Картър. Благополучно стигнахме сушата. Тръгваме към Белия дом.

На дъното на чувала те напипаха твърди, метални предмети. Йошидзуми ги извади и се оказа, че са два пистолета.

— За какво ли са ни? — промърмори Картър, като държеше в дланта си револвер 32-и калибър, сякаш преценяваше колко тежи.

— Хайде да тръгваме — подкани го Йошидзуми. — Нямаме време.

На всяка крачка заплитаха нозе в гъстата трева и корените на дърветата. Поеха на север по пътечката сред парка.

Някога красивата сенчеста алея сега цялата бе обрасла с гъсти храсти Отдясно се виждаше сградата на Капи голия, наподобяваща огромен бял череп. Насред Конститюшън Авеню имаше катастрофирали автобуси и камиони. Изглежда, бяха горели, защото по тях вече нямаше боя, виждаха се само почернели ръждиви скелети. От изпочупените прозорци се подаваха черепи, а стъклата, забити по тях, блестяха на слънцето. Стъпките от мокрите гумени ботуши се чуваха ясно сред покритите с прах улици. Сега дори едно изкашляне щеше да прокънти из целия град. С всяка крачка атмосферата на смъртта все по-силно завладяваше и двамата. Безброй скелети ги гледаха със своите празни очи, зъбеха се и сякаш питаха: „Защо сте дошли тук? Това е нашият град! От четири Години живи същества не са стъпвали по тези места, нито един човек с топла кръв и влажен дъх не е бродил тук. Защо нарушавате закона на нашата страна?!“

Сигурно преди известно време бе станало и наводнение, защото крайпътните канавки бяха пълни с кал, а от нея бе израснала трева. Вятърът разнасяше късчета хартия. Над тревата кръжаха някакви непознати насекоми. Когато стигнаха до галерията „Конкоран“, Картър изведнъж спря. Пред него, затиснат от дебел клон, лежеше малък скелет с глава, потънала в калта. Тъничките кости на крачетата бяха в мънички обувчици, дрешките бяха вече полуизгнили, но можеше да се различат пуловер и раирана поличка от синтетично влакно. На клона бяха се залепили няколко златисти косъмчета.

— Бес… — простена Картър. — Беси! — И като обезумял се свлече на колене пред тези останки.

— Картър! — Йошидзуми пребледня и хвана майора за ръката. — Трябва да бързаме! Не бива да се бавим!

Защото в мига, когато Картър коленичи, Йошидзуми изведнъж усети как нещо пробяга по жилите му. Не разбра дали бе наистина лек трус, или просто се дължеше на нервната му възбуда. Но в същия този миг синьото небе се огласи от разтревожения писък на птици. Нямаше време да се учуди, че някои видове птици са оцелели, защото веднага след писъка се чу и плясък на криле, който като буря се понесе от дърво на дърво, от горичка към горичка, нарушавайки тишината в покосената от смъртта столица, и в небето се появи ято непознати птици.

— Да вървим, Картър! — викна Йошидзуми. — Бързо! За пет минути трябва да стигнем!

Картър хукна. Белият дом беше съвсем наблизо. Те заобиколиха сградата на Държавния департамент и продължиха да тичат. Някога красивата полянка във вътрешната градинка на президентския дворец сега приличаше на поле с избуяла гъста трева. А в дъното на това поле се виждаше знаменитата веранда на Белия дом, която Йошидзуми познаваше само от снимки. Картър тичаше след него с всички сили.

— Внимавай! — изведнъж извика той. — Има фонтан, да не паднеш в него!

На места тревата беше по-висока от човешки бой. От време на време стръковете ги шибваха през лицата, удряха ги с огромни валма паяжина — гнезда на огромни жълти и черни паяци.

— Ааа! — извика неочаквано Картър.

Точно пред него от тревата се подаваше нещо, наподобяващо дълга черна пръчка — змията го ухапа по китката. След вика изтрещя изстрел и от тревата се вдигна бяла струйка дим.

— Внимавай! Тук направо гъмжи от усойници. Още една кафеникава змия пропълзя в тревата пред Йошидзуми. Той се прицели и стреля в плоската глава.

— Картър! — извика на майора. — Дай да ти превържа ръката.

— Нали сам каза, че нямаме време — тичайки, Картър изсмукваше кръвта от раната.

„Той тича — отровата ще се разнесе по цялото му тяло“ — помисли Йошидзуми. Видя как на десетина метра пред него Картър се покатери на верандата. Под краката му в праха пропълзя змия и се скри в тревата.

Огромният, потънал в прах дворец наподобяваше къща на привидения. По коридорите и във великолепните, но мръсни зали се валяха скелети. Йошидзуми изгуби майора от поглед и когато, търсейки го, влезе в една от залите, боядисана в златистожълто, видя три скелета. Единият — на стола пред бюрото, другият — на пода, третият — в ъгъла върху креслото. На вратата с големи букви бе написано „кабинет на президента“. Докато четеше надписа, чу гласа на Картър:

— Тук е, Йошидзуми!

Картър се мъчеше да разбие вратата на асансьора. Изглежда, лявата ръка го болеше.

— Колко минути остават? — попита той, дишайки тежко.

— Ако се приеме, че преди малко бяха първите трусове — отвърна Йошидзуми, — то те са започнали преди около шест минути на Аляска.

— Излиза, че остават около четири минути.

— Все още има шанс — каза Йошидзуми. — АСР трябва ли да даде повиквателни сигнали, шест минути след като бъде разрушена радарната база?

— Да — Картър пак блъсна с тялото си вратата на асансьора. Най-сетне тя се отвори и пред очите им зейна бездънна черна дупка.

— Асансьорът е долу — надничайки в дупката, каза Картър. — На най-долния етаж. Изглежда, че някой е слизал…

— Има ли стълба?

— Да, има резервен изход. Ела да го потърсим.

— Не, нямаме време! — извика Йошидзуми. — Ще можеш ли да се спуснеш по асансьорното въже… с тази ръка?

— Ще я превържа с нещо — отвърна Картър. — Ще се плъзгам.

Йошидзуми се хвана за въжето, като едновременно се питаше дали някога си е представял подобна сцена за да спаси Южния полюс от ядрена гибел, той се връща в царството на смъртта и запустението, хваща се за металното въже на асансьора в президентския дворец и слиза на деветия подземен етаж.

Ръцете му изведнъж пламнаха от ужасяваща болка. На места гуменото покритие на въжето бе протрито и стърчаха остри телени връхчета. Ето накрая и покрива на асансьора. Отново се забавиха, докато отворят вратата на осмия етаж. Когато най-сетне излязоха на етажа, отново изгубиха време, търсейки в тъмния коридор стълбата. Сега вече съвсем ясно Йошидзуми усети нов трус. Разтърси се този къс от стомана и бетон, вкопан дълбоко в земята. Отчаян, Йошидзуми трескаво започна да пресмята наум дали това наистина са първичните земетръсни вълни, или… „В местата, близки до епицентъра, максималната амплитуда на колебанията се достига няколко минути след първия лек трус. Което ще рече, че точно тогава ще бъде разрушена и радарната база на Аляска. На първичните вълни са необходими шест минути, за да стигнат до Вашингтон. Щом е така, преди шест минути на Аляска са започнали първичните трусове. След няколко минути базата ще бъде разрушена и ще започнат големите трусове. А след шест минути в АСР ще заработи часовниковият механизъм.“

— Йошидзуми, бързо. — Картър го хвана за рамото, блъсна го в отвора на една врата и я затвори. След това приклекна на пода.

— Сега вратата ще се взриви — сложиха ръчна граната.

В същия миг се чу силен гръм и вратата на стаята се отвори под действието на ударната вълна. Появи се въздушно течение с миризма на барут. По безкрайните коридори прокънтя ехото.

Те се провряха през дупката и хукнаха по дългия коридор.

— Ще успеем ли? — извика Картър.

— Не знам. — Йошидзуми имаше чувството, че вътре в тялото му всичко гори в огън. — Сега е времето да се молим.

В дъното на дългия коридор внезапно светна червена точка.

— Ето я! — извика Картър. — Включи се!

Червената точка угасна, после отново припламна, но вече с оранжева светлина.

Когато напълно объркани, влетяха в стаята, оранжевата светлина превключи на зелено.

— Късно е — прошепна Картър. — Ракетите вече са изстреляни.

Йошидзуми посегна да превърти лостовия превключвател на „изкл.“ и неочаквано докосна една мъртвешка ръка, вкопчена в ръба на вдлъбнатината, където се намираше лампичката. Младежът рязко се отдръпна. Но това бе само ръката, скелетът лежеше на пода. Беше облечен с военна униформа.

— Гърланд — осветявайки го с фенерчето, каза Картър. — Предишният ми началник. Все пак е успял да си свърши работата.

— „Нереида“! Чувате ли ни?! — Йошидзуми включи предавателя. — Тук е Йошидзуми. По спешност. Всички ракети са изстреляни. Ние не успяхме. Бързо излезте от залива. Свържете се с Южния полюс.

— Прието… — чу се слаб глас.

Йошидзуми разбра, че на „Нереида“ се вдига истинска тревога.

— Моля ви — продължи Йошидзуми, съмнявайки се дали още някой го слуша, — предайте на професор Дьо ла Тур, че съжаляваме, дето не успяхме с неговия експеримент. Край.

— И така — обади се в тъмнината Картър. — Това е краят.

— Аха — унило потвърди Йошидзуми. — Краят.

Чу се скърцане. Изглежда, Картър бе седнал на стола. Йошидзуми насочи фенерчето си надолу и пак освети стената. И пак видя нетрепващата зелена светлина.

— За колко минути ще стигнат дотук съветските ракети.

— Ами — каза Картър със слаб глас. — Американските ракети ще бъдат в небето на Съветския съюз след тридесет минути и след това…

— Всичко един час? — прекъсна го Йошидзуми.

— Не, според информацията на ЦРУ съветската система АСР действува много по-бързо от нашата. Големите летящи обекти веднага ще бъдат засечени от мрежата радарни установки и щом електронните мозъци преценят, че това са ракети, веднага…

Гласът на Картър идеше някъде отдолу. Йошидзуми насочи фенерчето и видя, че майорът вече не седи на стола, а лежи по гръб на пода.

— Картър! — Йошидзуми коленичи до него. Лявата ръка на американеца беше ужасно подута, а лицето му — мъртвешки бледо.

„Чудя се как все още е жив след ухапването“ — помисли си Йошидзуми.

По лицето на Картър се плъзна лека усмивка.

— Нашите усилия се оказаха напразни — каза той.

— Не трябваше да бягаме, щом разбрахме, че няма да успеем. — Йошидзуми търсеше в чувала морфин.

Картър докосна ръката му.

— Тежко ли ти е? — попита го Йошидзуми.

— Да, но все едно, и двамата ще умрем след четиридесет и пет минути.

— Съветските ракети насочени ли са към Вашингтон?

— Да, разбира се, а тези тук — към Кремъл. — Картър въздъхна. — И все пак да чакаш четиридесет и пет минути е прекалено дълго.

— Искаш ли вода?

Картър поклати глава.

— Четиридесет и пет минути са прекалено дълги — повтори той. — Дали човек умира, като се мъчи до сетния си миг?

— Картър!

— Обърни ме към стената да не виждам светлината…

Йошидзуми разбра, че Картър се движи, стенейки, но не помръдна.

— Странно нещо — прошепна майорът. — Досега не сме говорили с теб нито веднъж. Нищо не знам за теб. Дори не съм си представял, че именно ти ще бъдеш до мене в предсмъртния ми час.

— Аз също… — отвърна Йошидзуми. — Наистина е странно.

— Махни светлината от мене — рязко каза Картър, а после Йошидзуми долови шепота му: — Бес…

И изведнъж в тъмнината се разнесе гръм и пробягна светлина. После замириса на изгорял барут. Младежът насочи фенерчето си и видя, че Картър се бе прострелял в главата.

— Картър — само простена Йошидзуми. После се наведе и скръсти ръцете на майора върху гърдите му.

„Сега вече всичко е свършено“ — помисли си той. Цялото му тяло като че ли натежа, имаше чувството, че не може да стои прав. Потърси стол и когато се отпусна на него, от очите му рукнаха сълзи. Зелената лампичка не бе изгаснала. Докато се взираше в нейната светлина, наподобяваща око на огромно влечуго, Йошидзуми реши да си припомни всичките тридесет и пет години от своя живот. Но нищо не му идваше наум, в съзнанието му непрекъснато изплуваше една мисъл: „Голямата магнолия край тяхната къща в Япония сега е цялата обсипана с цвят.“ После, гледайки прострения в нозете му Картър, започна да си представя учудването на учените, които след хиляда или две хиляди години ще разкопаят това подземие и на деветия подземен етаж в президентския дворец ще открият един скелет, облечен с военна униформа, друг във водолазен костюм, с простреляна глава, и неговия собствен скелет, в който веднага ще разпознаят японеца. Как ли ще разтълкуват те гази загадка! Но веднага си даде сметка, че подобна мисъл е смешна. Изобщо не е сигурно дали след неколкостотин години ще останат хора, а камо ли учени… Седеше в тъмнината, без да помръдва, и чувствуваше, че времето тече прекалено бавно. Погледна часовника си — от изстрелването на ракетите бяха изминали само петнадесет минути. Оставаха тридесет и пет. Изправи се. Прииска му се да зърне още веднъж синьото небе, облаците, слънчевата светлина, зелените дървета, прекрасните сгради. А после си помисли, че докато обикаля града с разтуптяно като на дете сърце, би желал поне веднъж в живота си да види как в синьото небе се появява сребристата точка…

Не знаеше дали ще може да се изкачи по асансьорното въже, но все пак се надигна. Обаче когато тръгна към вратата, се спъна в тялото на Картър и ръцете на американеца, които той бе кръстосал на гърдите му, се свлякоха.

— Стой тук, Картър — тихо каза Йошидзуми. И отново сложи ръцете на мъртвеца върху гърдите му. — Ще бъдеш самотен тук, в тъмнината…

Отново седна, изгаси фенерчето и втренчен в зелената, вещаеща смърт точка, зачака…

Възраждането

През пролетта на петата година след бедствието по безлюдния асфалтов път, пресичащ района, който някога се наричаше щата Южна Каролина, един мъж крачеше на юг. Не носеше почти нищо, което да наподобява дрехи, косите и брадата му бяха дълги, разчорлени, краката му бяха омотани в някакви парцали. Клатушкайки се, мъжът вървеше по пътя, обрасъл с гъста трева, а додето поглед стигаше, не се виждаше жива душа. Понякога в очите на мъжа се мярваше проблясък на разум, но обикновено погледът му си оставаше странен, унесен.

— Трябва да вървя на юг… — прошепваше той, като гледаше към слънцето.

По неговия път се появяваха руини на градове, в които не живееше никой, но той, кой знае защо, не се приближаваше до тях. През нощта обикновено спеше на полето, когато огладнееше, късаше плодове от дърветата. Забележеше ли странни непознати гризачи, с ловко движение хващаше някой, убиваше го с голям нож и го изяждаше. Ако на пътя му се изпречеше река, след неколкочасови усилия той успяваше да улови с ръце някоя и друга риба и я изяждаше жива. Когато валеше дъжд, се криеше в крайпътните къщи, понякога намираше и консерви, но, изглежда, не знаеше как да ги отвори, тъжно поклащаше глава и ги хвърляше. В началото на лятото мъжът дълго се лута из затрупаните пътища на Флорида, а в разгара на, лятото, обгорял от слънцето и ужасно отслабнал, най-сетне се добра до Тексас. Тук той се разболя и дълго лежа в някаква къща. В края на лятото оздравя и отново пое на юг.

През зимата, когато приближи Панамския канал, отново се разболя. Няколко дни пак лежа в една къща, като непрестанно стенеше. Щом оздравя, отново се отправи на юг. Премина Панамския канал и през пролетта на следващата година излезе на крайбрежието в страната, която някога се наричаше Колумбия. Тук вече ги нямаше хубавите пътища, с които така бе свикнал. Започнаха стръмни планински пътеки. Мъжът дълго скита из Андите, изкачваше се, после се спускаше. По пътя му се появяваха градове, превърнали се в руини, безброй скелети, но, изглежда, той не се вълнуваше от това. През есента на третата година мъжът наблюдаваше от някакъв хълм тихоокеанските низини на Аржентина и като вдигна глава към ято птици, кръжащи над него, прошепна:

— Отивам на юг.

Все повече захладняваше и най-накрая стана съвсем студено. Но мъжът продължаваше да върви…

През деветата година след бедствието от дългия полуостров, скован в ледове, се оттласна примитивен кораб и се насочи на север. На борда имаше петнадесет човека. Преодолявайки бурните вълни край нос Хорн, те стигнаха до континента и спуснаха лодка. Тя откара на брега седем души. Останалите отново взеха курс към Антарктика. Преди да настъпи зимата, корабът отведе на континента още десет души. И така седемнадесет човека останаха да зимуват тук. Със следващите рейсове дойдоха още сто души. Сред тях имаше жени и деца.

Когато първата група жени стъпи на брега, иззад една скала неочаквано се появи странно човешко същество. Всички го гледаха с широко отворени очи. Косите и брадата на непознатия бяха разчорлени, бе облечен в кожи от лама и приличаше на абориген или на първобитен човек. Със сигурност можеше да се каже, че не бе от хората, превозени тук от Южния полюс. Няколко секунди това странно същество и преселниците от Южния полюс стояха и се наблюдаваха. И изведнъж се чу пронизителен вик:

— Това е Йошидзуми!

И всички разпознаха в измършавялото, мръсно, почти загубило човешкият си облик същество един от четиримата мъже, които ги бяха напуснали преди четири години…