Деши

10.Пътеки

Трябваше да съм на работа, но измолих от декана няколко дни отпуск. Строи ми се, че ме пусна с облекчение. Той е административната версия на онези циркаджийски номера, когато въртят чинии на дълги пръчки. Отсъствието ми му даваше възможност да се безпокои за един нестабилен обект по-малко. Така че вместо да отида в университета, отидох в дожото на Ямашита, седнах с кръстосани крака и зачаках. Пред нас с Ямашита в редица бяха насядали перспективни ученици, които се надяваха да бъдат приети за обучение. В залата бе тихо, но чувах през стените да проникват вибрациите на сутрешния уличен трафик. Сградата е голяма — ремонтиран склад встрани от отъпканите маршрути в района Ред Хук на Бруклин. Самото стигане дотук е едно малко приключение, и то е само началото.

На учениците бе наредено да заемат сейза, официалната седяща стойка, използвана за медитация в бойните изкуства, и те се бяха подчинили с лекота и облекчение от това, че ги карат да направят нещо добре познато. Сега учителят ми и аз чакахме. Всеки, който е посещавал дожо достатъчно дълго, може да поседи така известно време. Но двайсетина минути неподвижно седене на твърдия под побеждават дори най-коравите. И Ямашита сега гледаше за малките издайнически гримаси, леките премествания на центъра на тежестта — всичко, което издава дискомфорта.

Постъпването в дожото на Ямашита може да е всичко, но едно не е — не е предопределено. Той винаги анализира и подлага на изпитание. Момчетата пред нас идваха с препоръката на опитни японски учители, но Ямашита е роден скептик. Неохотно прекарва кандидатите през първата фаза на тренировки, но го прави с неизреченото, но и неприкрито очакване, че те няма да издържат. И за да ги провери, прави всичко, за да ги извади от равновесие — както психически, така и физически. Знам това отлично — нали постъпва така с мен от години. Изобщо не съм сигурен какво доказва фактът, че още съм тук: дали е доказателство за моите умения, или само на упоритостта ми. Но ето ме откъм другия край на процеса — редом с Ямашита при проверката на новаците.

Така… значи те щяха да поседят така и да се притесняват. Командите щяха да идват нарядко. Или точно обратното — щяха да се издават една след друга. Но първата работа на сенсей щеше да е, да им покаже, че нищо не знаят и нищо не могат да правят както трябва.

Степента им на подготовка щеше да е различна. Тук имаше каратисти с черни пояси. Познах един — беше спечелил степента си в школа, където веднъж видях как пострада непредпазлив курсист: един от пръстите на ръката му бе буквално откъснат от фронтален камшичен удар. Основното правило в боя: дръж юмруците си свити. И си пази пръстите.

Имаше няколко набити джудисти с релефна мускулатура и широки рамене. Ушите на един приличаха на карфиол от грубите схватки по разни турнири. В самия край на редицата седеше Травис Старк. Въздъхнах наум, когато го видях, но се опитах да не се разсейвам. Интересуваше ме целият клас.

Бойната система на Ямашита залага на някогашната концепция, изискваща бойците да бъдат компетентни с различни оръжия. При модерните стилове е по-скоро обратното — те стесняват специализацията. В резултат едно от първите неща, което предприемаме с новите постъпления, са смесените тренировки. Никой не може да влезе през вратата на това дожо, ако няма няколко черни пояса. Кандидатите по правило са в добро физическо състояние и знаят това-онова, поне колкото да се предпазят от сериозни травми. Но постъпващите по правило имат предпочитания към даден стил или определена техника. И Ямашита иска да избие лошите им навици още в самото начало.

Така че всички каратисти минават през тренировки на захвати. Джудистите се научават да блокират и да удрят. Онези, които смятат, че владеят дървения меч, известен като бокен, се запознават с основните принципи на системата на Ямашита за бой с меча. После се прави ротация.

Учителят ми приема, че всички имат минимално ниво на компетентност в изкуствата без оръжие. При уменията с оръжие има по-големи индивидуални вариации. Повечето бойци започват с класическите стилове и постепенно преминават към меча. Но и там има голямо разнообразие и повечето никога не са виждали нищо подобно на Ямашита Сенсей. Истината е, че през следващите няколко седмици всички тези хора ще бъдат подложени на изпитания по начини, за които дори не са предполагали.

Но за момента в дожото цари спокойствие и тишина. Активните тренировки още не са започнали.

Сенсей леко извива издължената си като куршум глава към мен. Накланям се напред, за да доловя шепота му:

— Какво мислиш, Бърк?

Оглеждам двойната редица кандидати. Повечето седят с притворени очи — използват медитацията, за да се справят с чакането. Трудно е да се каже нещо определено само като гледам лицата им. Възможно ли е да разбереш нещо за нечий характер толкова лесно?

— Ще знам, когато ги видя да тренират — отговорих.

— Опитай се да видиш, без да си ги видял — настоява Ямашита.

„Господи, започва се!“ Но вече съм започнал да забавям дишането си и отварям сетивата си към вибрациите, които са някъде там. И долавям във въздуха леко напрежение — напрежението на очакването. Което в никакъв случай не може да се нарече шокиращо прозрение. Разглеждам ги изпитателно през полузатворените си очи. Това обида ли е? В края на краищата всички те са каймакът на другите дожо. Може би се засягат от това, че ги караме да чакат така?

Поглеждам Старк, който за мен е човешко тяло в добре износен тренировъчен екип. Той е снажен, загорял, добре изглеждащ — момче от плаката, канещо да се запишеш в курс по бойни изкуства. Но нещо около него не е наред. Въпросът е усещам ли наистина това, или е резултат от личната ми антипатия към него.

— Някои от тях няма да издържат — казвам на Ямашита. И се отпускам назад доволен от себе си. Колко загадъчно се изразих. Готвя се да се усмихна, но учителят ме поглежда и размислям.

Ямашита изсумтява неопределено и става.

— Хаджиме — казва той. „Започвайте“.

След два часа съм плувнал в пот. Обхождам с поглед залата и преценявам кандидатите наново. И те изглеждат изтощени. Няколко разтриват местата, където съм ги цапнал (леко!) с моя бокен. Но се държат съвсем прилично.

Има и още нещо.

Има разлика в отношението им към Ямашита. Усещам я. Проявява се отчасти в това как следят движенията му из залата, в напрегнатото очакване, в начина, по който го наблюдават. И да са имали някакви съмнения в Ямашита Сенсей, вече са ги забравили. Всякакви съмнения са изгорели в жегата на елементарното въведение в света на Ямашита Рин-суке.

Той се приближава с плъзгащата си се походка до мен. Лицето му е леко влажно, което сигурно има някакво отношение към физическите усилия, но екипът му е безукорен, а дишането му не е учестено. Поне един от трениращите се е превил в ъгъла на две от мускулно схващане.

Ямашита доволно оглежда групата и ми казва:

— Сега вече сме готови да потренираме сериозно.

Леко се усмихвам.

— С какво да продължа?

— Днес те чакат други задачи, професоре. Брат ти иска да му се обадиш. А и да не забравяме нуждите на Ринпоче. Поемам класа от тук нататък. Можеш да тръгваш.

В известен смисъл изпитвам някакво облекчение. Мики се нуждае от мен. Но съм раздвоен. Ямашита не пропуска да усети, това и вдига ръка:

— Нужен си ми тук, Бърк. Но в този момент други хора се нуждаят от теб повече. Върни се утре сутринта. Те имат много да учат. — И без да чака моето потвърждение, мнение или съгласие, се отдалечава, сигурен, че ще се подчиня.

Преобличам се, обаждам се по телефона на брат ми и излизам от дожото. Отсечените команди на Ямашита се чуват чак на улицата. Минувачите предпазливо поглеждат стените на сградата — предполагам, се опасяват, че отвътре могат да изскочат на воля диви зверове. Намествам ремъка на сака на рамото си и тръгвам за срещата с Мики.

Може и да сме тръгнали по различни пътища в живота, но имаме и доста общи неща. Едно от тях е, че и двамата живеем в свят, потънал в хартия. Когато Арт ме въвежда в заседателната зала, Мики се залавя да вади папки и да ги подрежда на дългата маса.

— Поинтересувахме се от името и адреса, на който Сакура е изпратил пакета. Не сме били единствените.

Изважда снимките.

И друг път съм разглеждал снимки от местопрестъпления и никога не ми е било приятно. Тези са запечатали тялото на възрастен мъж на пода, гъстата черна кръв под него. Пръснатите навсякъде листа — на масата, до която е издъхнал, по пода. Един дори е на лицето му — залепнал за кръвта.

Мики взе един лист и започна да чете.

— Камерън Ходингтън или „Капи“ за приятелите си. На седемдесет и шест. Професор по изтокознание в Университета Джорджия. Чувал ли си за него?

— Си Джи Ходингтън, разбира се — казах. — Държах изпити по негови учебници в колежа. — Имах смътен спомен за стари статии в „Monumenta Nipponica“. — Мислех, че е починал.

— Вече е. — Мики прави гримаса. — Бил е в творчески отпуск, за да напише книга. От години е имал бунгало в планината. Намерили са го там.

— Намерили?

— Обадихме се на служебния му номер — обясни Арт. — Оставихме на запис молба да се свърже с нас. Накрая говорихме със секретарката на катедрата. Тя ни обясни къде бил и спомена, че не отговарял на телефона си там. Така че се свързах с местните полицаи.

Посочих снимките.

— Какво е станало? Обир?

Той мрачно поклати глава.

— Не. Там не е имало нищо ценно. Освен колата, но не са я пипнали.

Погледнах снимките по-внимателно.

— Всичката тази хартия…

Мики сви рамене.

— Вратата на бунгалото е била оставена отворена. Това е резултат отчасти на вятъра в планините. Но предполагам и че някой е търсил нещо.

Отново погледнах снимките.

— Рана от нож?

Двамата детективи се спогледаха. Арт изви изразително вежди.

— Добро предположение, но не — изглежда, е гарота. С някаква жица. Каквото и да е било, още не е открито.

— Нещо друго?

— Нищо. Няма отпечатъци, които да може да се използват. Мястото е доста усамотено. Никой не е забелязал нищо. Убиецът е дошъл и си е отишъл с кола, без някой да го види. Щатската полиция продължава да разследва.

— И как ни помага всичко това? — попитах.

Арт сви рамене.

— Убитият е бил експерт по древни японски ръкописи. Не ми стана много ясно какви точно. Сертификати… нещо подобно.

— Аха — потвърдих аз. — Виждал съм много такива. В бойните изкуства се наричат инка. — Взрях се отблизо в снимките от бунгалото. Можеше да се види, че на много от тях има японски йероглифи.

— Така… — обади се Мики. — Значи събрахме две и две. Сакура е правил нещо с някакъв ръкопис. Онзи, дето му е бил ядосан, го е търсил. Доказателство — „Федекс“. — Той посочи тялото на Ходингтън, залепнало за пода със собствената си кръв. — Някой търси нещо. И му трябва толкова много, че не се колебае да убие, за да го намери.

— Какво е открила полицията на Джорджия на местопрестъплението? — Не ми бе за пръв път да използвам тази терминология, поне знам достатъчно, за да задавам смислени въпроси.

Мики направи гримаса.

— Събрали са документи и всякакви неща, които никой не може да разчете — те са на китайски, японски или на бог знае какъв език. Нещата пак опират до теб, приятел.

— Не може ли да ни ги изпратят тук? — попитах с надежда.

Недоволството на лицето му се засили.

— Направих искане за копия, но между нас казано, не вярвам да се разтичат да ни услужат.

— Яд ги е, че „Янкис“7 ги бие — казах.

— Да. Отговориха ми, че в момента изпитвали недостиг на административен персонал, а висенето пред ксерокса според тях не било сред приоритетите на правоохраняването.

— Похвално отношение — коментирах.

— Успокоително е все пак човек да установи, че разпределението на задниците из великата ни страна е равномерно — обади се Арт.

— Лейтенантът обмисля изпращането на човек там. Щяло да ускори нещата, нали разбираш. — Мики не криеше скептицизма си.

— И кой заминава? — поинтересувах се.

Мики посочи Арт. Арт посочи Мики. И двамата едновременно отговориха:

— Той.

Сара Клайн се хранеше деликатно, но с решителност, на която се възхищавах. Бях събрал куража да я поканя на вечеря и за моя голяма изненада тя прие.

В салона се разнасяше тиха музика на пиано, а приглушените разговори на другите вечерящи и дрънкането на прибори създаваха прекрасен фон. Бяхме в заведение по избор на Сара, близо до мястото, където работеше — тя ръководеше изследователския отдел на една търговска издателска къща и често се срещаше с клиенти там. Ресторантът беше добър.

Обект на моя ентусиазъм, разбира се, бе не заведението, а самата тя. Но ресторантите винаги възбуждат радостно всички Бъркови. Не могада кажа, че като малки сме ходили много по заведения — бяхме шест деца. Опреше ли до забавления, правеха се у дома и когато това се случеше, всички деца отиваха на заточение в сутерена или в задния двор с абсолютната забрана да припарват в територията на възрастните. В редките случаи, когато излизахме, всички млади Бъркови се прибирахме у дома с претъпкани с пликчета захар джобове — колко можеш да изядеш наведнъж, а ги даваха безплатно.

Така че като се изключеше истинското удоволствие от компанията на интересна жена, малкият Бърк в мен изпитваше чувствено удоволствие от самия акт на отваряне на менюто.

Бяхме се спрели на бяло вино и аз виждах белите зъби на Сара, когато поднасяше чашата до устата си. Умирах за бира, но отпивах деликатно от шардонето с цялата изтънченост, която можех да изстискам от себе си.

— И как попадна в изследователската работа? — попитах. — Изглеждаш ми… — замислих се как да го кажа до красив начин — като човек, който не обича да е затворен.

Тя наклони глава на една страна и се усмихна.

— Дипломирах се като филолог, но родителите ми настояха да получа и втора специалност — маркетинг. Прекарах няколко години в опитване на едно друго, поживях на Западния бряг, но това беше по-скоро за да съм наблизо до човека, с когото бях тогава… — Тя махна с ръка, за да покаже, че това вече е минало.

— О… — обадих се, като истински майстор в поддържането на разговор.

Сара ме погледна внимателно. Очите й бяха отворени по-широко, отколкото допреди малко.

— Когато това приключи, трябваше да започна живота си отначало. От самото начало — поясни тя.

— Трудна задача — коментирах.

Тя сви рамене и отпи.

— Да.

— Повечето неща, които си струва да се правят, са трудни — доразвих мисълта си.

Тя ми се усмихна. Имаше високи скули, остра брадичка и лице със сърцевидна форма, създадено да се усмихва.

— Личен опит ли е това, Бърк?

Усмихнах се в знак на потвърждение, без да уточнявам, после я попитах:

— Тогава ли започна да се занимаваш с кюдо?

Бях откровено любопитен. Бойните изкуства може и да не са чисто мъжка работа, но все пак тренират основно мъже. Вярно, в някои изкуства като айкидо, а напоследък и кендо, има все повече жени, но като цяло опитните и посветили живота си на това жени са рядкост. А е жалко, защото от тях стават чудесни курсистки, а и учат по-бързо от мъжете. Най-опасният ми противник в джудото, срещу когото съм излизал, беше жена. Още помня мрачното удоволствие в очите й, когато едва не ме удуши — тогава още бях новак. Ямашита полага специални усилия да окуражи жените, с които се занимава, но те се броят на пръсти. И ето че пред очите ми беше една от малкото.

Макар да унищожаваше салатата си с цялото си усърдие, тя все пак успя да ми отговори:

— Мисля, че за жените е истинско предизвикателство да можеш да се самоопределиш така, както го искаш. Не знам дали можеш да ме разбереш… Прекарах години, като мислех за себе си като партньор на друг. И когато останах сама, трябваше някак да запълня тази голяма дупка.

— А той как го понесе? Говоря за мъжа, с когото… — Замълчах, понеже не можах да измисля как да формулирам въпроса си.

— С когото съм живяла ли? — довърши вместо мен тя. — Той не е лош човек. Малко е погълнат от себе си. И не бих казала, че е напълно излекуван от напускането ми.

— А ти?

— Поредната трудност в живота, Бърк. — Тя вирна брадичка.

— Аха… — казах и превключих на салатата си.

Мълчанието можеше да се затегне, но Сара реши да продължи:

— Окей, може би за теб не би било проблем. Но за мен… Бях съвсем сама… — Тя се усмихна замислено. — Знаеш ли, Бърк, трудно ми е да си представя, че работиш в колеж.

Замислих се за работата си в университета и колко все по-отдалечена от важните неща в живота ми ми се струва.

— Ти не си сама — казах.

— Не съм, разбира се… Травис ми разказа за дожото на Ямашита и как то е най-доброто за елитните курсисти…

— Травис? Старк? Виждате се в „Дарма център“ ли?

Тя сведе поглед за момент.

— Той прекарва доста време там. Отседнал е на етажа за гости. Понякога слиза да погледа кюдо.

Беше с блузка с отворена яка. Имаше елегантна шия и забелязах кожата й леко да поруменява. Сметнах, че може да е от виното. Но нямах никакво желание да обсъждам Старк, а тя като че ли нямаше нищо против да сменим темата.

— Говорехме за теб — напомних.

Сервитьорът донесе поръчката ни и известно време — докато си сервирахме и си подавахме това-онова — мълчахме. В един момент пръстите ни се докоснаха и се усмихнах в кафявите й очи. Тя отговори на усмивката ми, но продължи да се старае над пържолата.

— Както и да е — продължи, — работата не е лоша, но не е нищо повече от работа.

— Ако ти доставяше удоволствие — отбелязах, — едва ли щяха да ти плащат.

— Но знаеш ли, не ми е сърцето там. Искам да кажа, че… че в живота трябва да има нещо повече… трябва да получаваш повече от просто… това.

Кимнах. Всеки ден, когато вземах меча, си казвах същото. И това ме кара да се връщам в дожото на Ямашита.

— Там, в Калифорния, може да се занимаваш и с най-екзотичните дисциплини. Известно време посветих на йога и медитация. След като се прибрах тук, чух от един приятел на приятел за стрелбата с лък. Някой си изучавал хореография в Нюйоркския университет и покрай това се заинтересувал от азиатски изпълнителски изкуства. Така че един ден отидох да погледам. И… и ми хареса.

— Какво ти хареса?

Тя вдигна поглед към тавана.

— Амии… хареса ми ритъмът. — Каза го бавно и замислено. — Усещането за спокойствие и усамотеност. В това изкуство има грациозност. Опитвал ли си да стреляш с лък? — Поклатих глава отрицателно. — Наистина не е леко. А това е следващото, което ми харесва. Когато се вглъбиш в нещо, то постепенно се превръща в част от теб.

Усмихнах се одобрително — това беше ехо на нещата, за които си мислех от години.

Сара изглеждаше изненадана, че е казала толкова много, и ловко насочи разговора към мен. Разказах й малко за Ямашита и за работата ми в университета. Тя си поръча десерт, разбира се, а аз я наблюдавах и се питах кой от двама ни се наслаждава на яденето повече. Без да навлизам в подробности, й казах и за случая, с който се занимавах.

— Странна смесица, Бърк. Мислил ли си, че някога ще се занимаваш с всичко това? — Погледна ме заинтригувано и подпря брадичката си с ръце. Очите й бяха ясни и големи.

Замислих се за онова, което си бях представял: живот, свързан с науката, заобиколен от книги. Преподавателска работа. Но в главата ми постоянно изникваше образът на Ходингтън и неподвижното му тяло в пълната с книги стая.

— Не — признах със съжаление, — не мисля, че някога съм си представял всичко това.

Тя се пресегна и докосна ръката ми. Нейната беше малка и нежна, и топла.

— Животът е пълен с изненади, нали, Конър?

Поседяхме още малко, за кафето. Наблюдавах я как отпива и изведнъж се усмихнах доволно.

— Обзалагам се, че знам какво ти харесва в кюдо!

— Така ли? — каза тя и косата й се плъзна от едната й страна, когато наклони глава в очакване.

— Разбира се — уверих я. — Обзалагам се, че ти харесва, когато стрелата попадне в мишената.

Сара Клайн повдигна вежди.

— Може би.

И се усмихна.

Изпратих я до апартамента й в Челси, Не ме покани да се кача. И аз не намекнах. Но й казах, че бих искал да се видим пак и че според мен ни свързват много общи неща.

— Е, тепърва ще видим — отговори тя и ъгълчетата на устата й развеселено потрепнаха. — Белите й зъби блеснаха в нощта и тя ми махна за сбогом.

Усмихвах се по целия път до Бруклин.