Деши

5.Мишена

По време на кратките затишия птиците се оплакваха. Дърветата бяха отрупани със зелени пъпки. Времето се бе изяснило и отново бе пролет. Но мишените идват срещу теб бързо и нямаш никакво време да спреш и да се насладиш на хубавото време.

Брат ми Мики стоеше с изпънати напред ръце. Пистолетните изстрели следваха с картечна бързина. Очите на Мики бяха широко отворени и съсредоточени върху летящия срещу него по кабела човешки силует. Ударникът на глока му отскочи назад и остана така. Мишената бе пронизана на две места. Мики отстъпи крачка от огневия рубеж и се усмихна.

— Това е като всичко останало, хлапе — каза ми. — Целиш се в сърцето и главата.

Кимнах, за да покажа, че разбирам.

Стрелковата стойка на Мики бе крайно напрегната. Не искам да кажа, че беше вдървен. По-скоро беше усещане, че в краткия миг между мисълта и дърпането на спусъка цялата енергия на Мики е съсредоточена върху това единствено нещо. Убеден съм, че ако можеше да го направи, брат ми щеше да полети заедно с изстреляния куршум, за да го забие в мишената с ръката си.

На рубежа застана партньорът му Арт. Когато наблюдаваш различни хора да извършват една и съща физическа дейност, много интересна е степента, в която се разкриват индивидуалните им особености. Една и съща техника се изпълнява по уникален начин от различните хора, благодарение на онази топка от чудатости, която е в сърцевината на всеки човешки характер.

Арт е левичар, така че в стрелбата му има привидна непохватност. Това, разбира се, е само илюзия в главите на десняците. Той не бърза с прицелването. От пистолета му се разнасят сухи къси серии изстрели и Арт несъзнателно присвива устни, докато възприема резултата. Всичко това отнема известно време. Името на модела „Глок 17“ е подходящо избрано — пълнителят съдържа 17 патрона. А един има в цевта.

Но аз не мислех за тактико-техническите данни на оръжието. Най-смъртоносното нещо при един пистолет е човекът, който го държи. А Арт имаше проблеми с точността на стрелбата.

Няколко пъти годишно полицаите се явяват с личните си оръжия на изпит. Съвременната микрохирургия бе закърпила китката на Арт, но аз знаех, че още ходи на физиотерапия, за да възстанови пълната й функционалност. В Стойката е две ръце едната ръка стиска дръжката на пистолета, а другата придържа отдолу. Идеята е стабилно прицелване. Дясната ръка на Арт не беше напълно възстановена и ограничената й подвижност му пречеше. И това си личеше.

Ако искаш да направиш нещо както трябва, са нужни концентрация и взаимодействие между всички части на тялото. Обикновено намеренията се издават от главата. Ако си прекалено съсредоточен върху онова, което си намислил да направиш, ако си неспокоен или разсеян, главата сякаш губи връзка с останалото. В тренировките казваме, че се „рееш“. Реещите се, се разпознават много лесно в дожото. Най-често това са онези, които са на пода.

Видях издайническите признаци на реене в стойката на Арт. Не беше само гримасата на лицето му, нито видимото поколебаване в дясната ръка, търсеща удобно място за захват в долната част на дръжката. Той мислеше прекалено много как да го направи. Тревожеше се. Това създаваше разкъсване между стойката и координацията. И когато мишената се приближи до него, нямаше нищо чудно, че попаденията бяха разпръснати извън изискваните зони.

Арт се намръщи и свали наушниците.

— Мамка му…

Стоях съвсем близо до Мики, така че му прошепнах:

— Ще му трябва доста време, докато възстанови пълния контрол.

— Ти какво очакваш, като забиеш няколко куршума в някой? — сопна се Мики. После се приближи до партньора си и каза успокоително: — Няма нищо, Арт.

Арт се намръщи и когато ни погледна, лошото му настроение ни обля като вълна. Полицаите много се гордеят със способностите си. Това го разбирам. Мики и Арт живеят в съвсем различен свят от моя. Но имаме някои общи неща.

Бях дошъл с двамата ей така, за да сме заедно. Аз също прекарвам част от времето си с оръжия. Но бях дошъл и защото намирахме в компанията си нещо успокоително.

Споделената опасност създава странно усещане за съпричастност. Понякога още сънувам онази кървава баня, страха, вихрушката от сенки, лица и схватки. Тримата бяхме оживели след онова изпитание и бяхме излезли от него с надеждата, че нещата ще продължат както преди. Напразна надежда. Събитията ни бяха променили както в добра, така и в лоша посока. И се сблъсквахме с напомняния за това на най-неочаквани места.

Двамата почистиха оръжията си — търсеха успокоение в добре познатата процедура. Събраха изстреляните гилзи и ги хвърлиха в пластмасовата кофичка. Малко по-надолу снайперист с пистолет с оптически прицел с размера на пушка за слонове стреляше на воля. Беше облякъл модна жилетка за стрелци и носеше жълти авиаторски слънчеви очила. Беше много сериозен. Сигурно бе прекалил с филмите на Клинт Истууд. Бях готов да се обзаложа, че от мястото, където си стоях, усещам ударната вълна от изстрелите му.

Отидох до масата, на която Арт и Мики работеха съсредоточено в неловка тишина.

— Може ли да опитам?

Те се спогледаха изненадано. Никога не бях изявявал желание да стрелям. Между нас съществуваше негласното споразумение, че всеки е специалист в своята област. Избягвахме да се настъпваме по пръстите. Но аз им дължах много. Исках някак да помогна.

Арт сви рамене и каза:

— Е, какво толкова… Ще ти е трудно да се представиш по-зле от мен.

Мики понечи да каже нещо, после размисли и приготви пистолета си за стрелба.

— Окей, стрелецо — каза ми. — Достатъчно си ни гледал как го правим. Но искам да ти дам един съвет за безопасност. — Той вдигна черния пистолет и го завъртя настрани. После посочи дулото и се ухили. — Куршумите излитат ей оттук. — Зареди нов пълнител, сложи пистолета на перваза, маркиращ стрелковата линия, и отстъпи встрани. — На предпазител си.

Взех пистолета и заредих куршум в цевта. Свалих предпазителя. Мишената бе на петнайсет метра от мен — голямо разстояние за пистолет.

— Искаш ли я по-наблизо, Конър? — попита Мики. Не се правеше на зевзек. Полицаите тренират за стрелба отблизо.

Поклатих глава.

Вдигнах пистолета и го насочих към мишената, опитах се да се съсредоточа. Забавих ритъма на дишането си. Стрелях. Не ме интересуваше много дали съм улучил целта — просто исках да усетя силата на отката, тежестта, напрежението в ръцете, когато дръпваш спусъка. Бавно изстрелях целия пълнител. Оставих оръжието на перваза и Мики натисна бутона, който изтегляше мишената към нас. Беше надупчена от куршуми на различни места. И дупките не бяха седемнайсет.

— Е — произнесе се брат ми, — не е зле за новак. Но на твое място не бих мислил да си сменям работата.

Отново претеглих пистолета в ръцете си. Усещането при дървените оръжия е много по-различно. Човек е създаден да изпитва по-особена връзка с примитивните видове оръжие, чувството за единство е по-силно. При глока ти се струва, че се опитваш да установиш контрол над нещо, притежаващо собствен живот. И все пак…

— В известен смисъл всички оръжия са еднакви — казах. — Те са продължения на самите нас. На нашата мощ. На нашата воля. Разбирате ли ме? — От погледите им виждах, че не ме разбират. Затова продължих: — Когато използваш нещо такова, знаеш какво искаш да се случи. Номерът е да накараш по някакъв начин инструмента да се подчини на волята ти.

Закачих нов силует на подвижната щипка. Отдалечих я. Натиснах пак бутона и я приближих. Направих го няколко пъти, като наблюдавах внимателно.

— Струва ми се обаче, че ако се притесняваш много как да използваш инструмента, ще загубиш мишената от поглед. Разбирате ли какво искам да кажа?

Двамата най-сетне разбраха, че говоря сериозно, и кимнаха.

— Искам да кажа, че… трябва да мислиш за мишената, нали. Не за ръцете си. Нито за оръжието.

Лицето на брат ми просветна:

— Като ония стикери по колите: „Не оръжията убиват…“

Арт ни се усмихна. Беше сложил лявата си ръка на кръста си. Дясната беше леко извита настрани.

— Значи — казах и протегнах ръка към Мики за нов пълнител — трябва да знаеш какво правиш с ръцете си, но трябва да гледаш отвъд тях. Към целта. Въпросът изобщо не е в това ръцете ти да са силни или да имаш голям опит. — Съзнателно не гледах към Арт, докато обяснявах. Щракнах пълнителя в пистолета и оставих мишената да се отдалечи на максимално разстояние. — Ръцете ти трябват само за да ти помогнат да улучиш целта.

Кимнах и Мики натисна бутона. Мишената полетя към нас. Стрелях, докато не се изпразни целият пълнител.

Куршумите ми бяха попаднали над шията. Мики свали накъсаната хартиена мишена от щипката и двамата внимателно я огледаха. После заоглеждаха мен.

— Според Ямашита трябва да се настроиш както следва и останалото идва автоматично — отбелязах.

Мики отново погледна мишената.

— Ти… — говореше с паузи — си… адски… странен… пич.

— Присъединявам се към мнението ти — каза Арт. — Но ако имате тайно ръкостискане, бих желал да съм сред посветените.

Поговорихме малко за дишането и контрола над мускулите. За концентрацията. Двамата смятаха, че в по-голямата си част моите тренировки са упражнение в самозаблуждаване. Преди години брат ми бе дошъл в дожото и бе хвърлил кратък поглед на екзотичните костюми и необичайните движения. После го бе нарекъл купон по пижами.

Но това беше преди Ямашита.

Сега бяхме стъпили на обща почва и водехме разговор за оръжията и уменията, нужни, за да ги използваш. Полицаите се смятат за нещо като каста — те имат изживявания и поглед върху нещата, които за щастие са спестени на повечето от нас. Това означава, че трудно те допускат в средата си. Дори ако си брат. Или приятел. Но за краткото време, докато бяхме на стрелбището, имах чувството, че бариерите малко са паднали.

Докато навивахме хартиените мишени, Мики ме погледна и каза:

— Това ме подсеща… Как се развиват нещата с онази следа от дома на Сакура?

Свих рамене.

— Ами… видях се с учителката на Сакура по калиграфия. Опитах се да разбера дали думата шумпу е от някакво значение. — Все още виждах в мислите си дребничката сенсей по шодо. Седеше тъжна като стара жена, видяла край нея да си отиват много хора. Отговори апатично на онези въпроси, на които имаше отговор. Смелите мазки на четката й нямаха нищо общо с физическото й присъствие. Беше крехка, а присъствието й в тишината на студиото можеше да се сравни с бавно избледняващ призрак. Нищо от онова, което ми каза, като че ли не хвърляше светлина върху последното написано от Сакура. Сумирах резултата за Мики и Арт: — Продължавам в същия дух.

— И ние движим нещата от нашата страна — съобщи Арт.

— На онзи от Бруклин — Страковски — му се иска да ни държи на къса каишка. — Усмихна се. — С което нашата гениалност не може да се примири.

— Това е най-малкото, което може да се каже — отговорих.

— Умира от яд, че трябва да ни използва — изсумтя Мики. Прав беше за Страковски — нали самият той щеше да се побърка, ако ролите им бяха разменени.

— Нищо ли не ни казва калиграфията? — попита ме Арт. Свих рамене. — Разровихме се из живота на жертвата — продължи той. — Бизнесът му…

— Ето, затова сме нужни на Страковски. Сакура е работил в Манхатън. И можем да се поинтересуваме какво става там.

Тонът на Мики издаваше, че са напипали нещо.

— И? — подканих го.

— Има там нещо гнило — обясни Мики и погледна Арт за потвърждение.

— О, да.

— Какво по точно? — попитах. Бях свикнал с това. Двамата мислеха линейно. Бяха методични и нищо не можеше да им попречи от точка А да отидат в точка В и от там в точка С. И говореха по същия начин, по който разследваха всеки случай: парче по парче.

— Повечето убийства — обясни Арт, докато се отдалечавахме от стрелбището — стават от любов или заради пари.

— Чувства или финанси — сметна за необходимо да поясни брат ми.

— Личният живот на Сакура изглежда достатъчно стабилен. Проверихме обичайните неща: любовници, служебни връзки, разстроен брак. Нищо… — В гласа на Арт звучеше съжаление.

Мики отвори багажника на колата. Прибраха пистолетите в малки кутии и ги заключиха. Знаех, че Мики носи на глезена си автоматичен пистолет 32-ри калибър. Да излезеш в един чудесен пролетен ден в предградията въоръжен ми се струваше доста параноично. От друга страна, Едуард Сакура бе приключил живота си с пръснат мозък точно сред префиненото благоденствие на богаташки бруклински квартал. Полицаите виждат нещата по-различно от нас. И не без причина.

Седнахме в колата и Мики продължи:

— С две думи, продължаваме с проверките, но като че ли не става дума за престъпление от страст.

Облегнах се на задната седалка. Арт се извърна, за да ме вижда, докато говори.

— В един момент от живота си Сакура е бил затънал до гуша в сделки от най-различен вид. Бил е специалист в шоубизнеса.

— Агент? — предположих.

Арт помисли, после каза:

— Не точно. По-скоро е уреждал сделки, бил е посредник, брокер на сделки.

— Срещу определена цена — уточни брат ми.

— Добре де, какво отношение има това? Каква е връзката с убийството?

— Още не сме сигурни — призна Арт. — В последно време се оттеглил, но не изцяло. Прекарвал повечето си време, като се занимавал с калиграфия. Консултирал търговци на изкуство. Но някои неща…

— Например? — подканих го.

— Сакура е поддържал връзки с азиатци — започна Мики.

— Мик — напомних му, — той е второ поколение американец от японски произход. Азиатските му връзки са били баба му и дядо му.

Мик ме погледна сърдито през рамо, после пак се обърна напред.

— Конър, знаеш ли… не съм чак такъв глупак. Искам да кажа, че през годините Сакура е подготвял сделки на най-различни нива. Някои от тях са били големи, други — нищо особено. И не се съмнявам, че в много случаи е имало хора от чужбина, които са искали да се включат по незаконен начин в този, бизнес.

— Киноиндустрията е мечтата на перача на пари — поясни Арт. — Доколкото ни е известно, Сакура е разговарял с най-различни хора, които по всякакви начини са търсели възможност да станат част от играта. С някои от тях е установявал делови отношения. На други е отказвал. Онова, което трябва да се запитаме, е имало ли е в миналото сделка, която не се е осъществила. Защото това може да е довело до загуба на пари. Или до засегнати чувства.

— Чувства? — повторих със съмнение.

— Да, чувства — потрети брат ми. — Знаеш ли кое най-силно накърнява чувствата на тези хора? Парите.

— Мислиш, че има нещо в миналото му? Че Сакура е бил замесен в нещо и е прецакал някого?

— Ако съдим по това как изглеждаше главата му, бих се осмелил да предположа, че някой му е бил доста сърдит — завърши Мики.

— Да, не е работа на доволен от живота човек — подкрепи Арт тезата на брат ми.

— Окей — съгласих се. — Но в какво мислите, че се е забъркал?

Арт предупредително вдигна пръст.

— Силата ни, макар и голяма, не е безгранична.

— Сериозно? — попитах.

Мики продължи да кара, без да говори. Вземаше с лекота познатите завои към дома си. Жена му бе закарала децата при една от сестрите си. Бъркови са многоброен клан и броят ни не престава да расте. Имах объркващо много племеннички и племенници. Някои бяха тъмнокожи. Други — светли. Имаше дебеланковци, имаше и слабички, неуморими хлапета. Но във всички се долавяше някаква прилика, която ги правеше американци от ирландски произход. И всички те щяха да играят заедно и да дадат на родителите си възможност да си починат. Надявах се Ди да се възползва от тази възможност. Защото съвместният живот с брат ми не можеше да се нарече спокоен.

Щом спряхме пред къщата, Арт прошепна на Мики:

— Синя лимузина. От нашата страна. Включен двигател. Познаваш ли я? Изглежда като паркирал, за да наблюдава.

— Видях — отговори Мики.

Двамата слязоха от колата, аз ги последвах. Заобиколихме до багажника, Мики го отвори и стъпи на калника, уж си завързва маратонката. Което му позволи да извади пистолета от кобура на глезена си. Арт пък извади глока от кутията си го зареди. После двамата с небрежна походка минаха откъм тротоара, така че колата да остане между тях и наблюдателя в синята лимузина. Мики вървеше малко по-напред, като щит пред Арт.

— Конър, тръгвай към къщата — нареди Мики. И двамата държаха пистолетите отпуснати до краката си.

Тръгнах към къщата и в същия момент чух вратата на лимузината да се отваря. За миг се стегнах, после чух гласа на брат ми.

— О, Господи! — възмутено изпъшка той. Стройно момиче с дълга руса коса изтича от съседната къща и радостно прегърна шофьора на колата. — Това момиче е ненаситно бе! Не смогвам да ги броя вече.

— Покажете им пистолетите си — дадох идея. — Обзалагам се, че това ще ограничи драстично броя на мераклиите.

Арт и Мики изглеждаха леко засрамени. Мики пак отвори багажника и извади кутиите за пистолети.

Покрай нас изтрополи хлапе на скейтборд. Беше с огромни провиснали панталони и плетена черна шапка, с която изглеждаше като дебилче. Но не пропусна да зърне пистолетите. Мики го видя да се заглежда и кимна към къщата.

— Да влизаме.

Всяка къща, в която има невръстни деца, е задръстена с безброй безпорядъчно разхвърляни неща. Обстановката в дома на Мики приличаше на репортажите по телевизията за разгромени от торнадо къщи. В антрето цареше полумрак. Опитахме внимателно да заобиколим играчките на пода, но Мики направи грешна стъпка, в следващия момент нещо изхрущя и той изруга.

Умивалникът в кухнята бе задръстен с чаши. На масата тъжно съхнеха купички с овесени ядки. Мики я избърса с някаква стара гъбичка и седнахме. Брат ми разрови из хладилника и извади три кутии бира. Аз пък отворих няколко чекмеджета в търсене на нещо за ядене. Намерих кексчета, сухи сладки, лейкопласт и други помощни материали за войната за успешна родителска дейност. Накрая намерих върху хладилника разпечатана опаковка солети. Просто мезе, без лигавене — достойно за мъже.

Погледнах двамата детективи.

— Момчета, нещо ми се струвате неспокойни.

Мики сви рамене.

— Някои типчета вече са на свобода. Вярно, минаха години, но човек не знае дали един ден пред дома му няма да цъфне някой от тях с желание да си го върне.

— Страхотен начин да си изкарваш прехраната, Мик.

Брат ми отпи глътка бира, затвори едното си око и ме погледна с другото.

— Светът е прекрасен.

Продължиха да пият, без да говорят. Знаех, че са се натъкнали на нещо, но че нямат желание да го споделят. Долавях обаче онази емоция, която полицаите са се научили да сдържат — те са хора, преживели достатъчно разочарования, за да оставят вълнението да им проличи.

Не издържах и попитах:

— Е, и какво, казвате, сте научили?

Арт облиза пяната от устните си.

— Ами… Разровихме се из работата на Сакура, но няма много. Вчера пак отидохме, за да проучим някои възможности…

— Възможности? — попитах.

Той кимна.

— Говорихме със секретарките.

Кимнах и аз. Хитро. Опитът ми от университета ме бе научил, че секретарките най-добре знаят какво всъщност става.

— Не ги ли разпитахте още първия път? — попитах.

— Да — призна Мики. — Но ги разпитвахме основно за Сакура. За дневния му стереотип. За срещите му. За излизанията му. Така че се върнахме да доуточним някои неща.

— И?

— Окей — каза брат ми, вече с по-голямо желание да споделя. — Нашият човек не се е скъсвал от работа. Появявал се един-два пъти седмично. Според секретарките идвал, за да говори по телефона и да си прегледа пощата. Такива неща.

— Не мога да го обвиня — обади се Арт. — Трябва да видиш къде е работил, Конър. Готино място. Фирма. А и хората, които се появяват там, подхождат на обстановката.

— Вярно, опитват се да не пускат измет от улицата — съгласи се Мики.

— Как ли ни пуснаха пък нас тогава? — престорено се учуди Арт.

Мики не му обърна внимание.

— Както и да е, попитахме хората на рецепцията дали Сакура не се е занимавал и с още нещо. Нали разбираш, докато е бил на работа. — Отпи глътка бира и продължи: — Така… Бил е доста известен покрай уменията си в онова… нали се сещаш…

— Шодо — помогнах му.

— Аха… Заловил се с разни неща… Оценки. Консултантска дейност за музеи. Точно в деня преди убийството изпратил някаква калиграфия на друг оценител за второ мнение. Имам името и адреса от разписка на „Федекс“.

— И какво му е толкова особеното на това? — поинтересувах се.

Мики помълча, после прогледна тържествуващо Арт и вдигна ръка.

— В деня на убийството в офиса на Сакура дошъл някакъв тип. Азиатец. Интересувал се от някаква калиграфия. Момичето, което ни го описа, каза, че бил страшен.

— С акцент ли е говорел? — попитах.

Мики кимна.

— Да. Добър английски, но с акцент. Грамаден мъж, така каза. Не едър — грамаден. Обяснил, че става дума за негова собственост, която искал да му се върне. Бил много възбуден. Тя се притеснила и споменала за „Федекс“. Той й казал, че Сакура не бил упълномощен да изпраща документа на никого. Изпаднал в ярост.

— И? — попитах.

— Какво „и“? — репликира ме Мики. — Направили му копие на разписката, за да може да проследи пратката. Само и само за да се отърват от него.

— Забележи, че не е поискал да се свърже със Сакура — обади се Арт.

— Да. Сякаш е знаел, че той вече няма да вдигне телефона — заключи Мики.

— Оставил ли е име?

— Вон — каза Мики.

— Това е често срещано име. Като Смит — казах.

— И вероятно е измислено — изсумтя Арт.

— Ако мога да хвърля едно око на тази калиграфия, тя може да ни даде мотива — казах.

— О, много правилно, Шерлок — пошегува се Мики. — Я да видим какъв ще е следващият ти въпрос.

— Хм… на кой адрес е била изпратена калиграфията?

— В Джорджия — каза Мики.

Двамата поговориха известно време дали някои от снетите в офиса отпечатъци няма да съвпаднат със снетите на местопрестъплението. И за нищожната вероятност да идентифицират някого по тези отпечатъци.