Деши

24.Стоманен дъжд

Ниската облачна покривка бе започнала да потъмнява и да става все по-плътна. Имах чувството, че гледам неспокойна хоризонтална стена от вятър и вода. Небето започваше да се върти и да се нагъва като огромно кълбо от змии. Светлината, сиво-зеленикава в гората, тук бе розова и създаваше впечатлението, че всичко е леко окървавено.

Бяха се събрали на една поляна в края на пътеката. Кита беше облечен в черна роба. Сякаш се бе раздул, като че ли черпеше енергия от задаващата се буря. Придружаваше го свитата ми копиеносци. Един церемониално държеше лък и колчан стрели. Друг носеше дълъг боен меч. Подобна официална демонстрация на оръжие беше характерна за високопоставените лица във феодална Япония. Стори ми се малко прекалено, дори за Ямаджи. Проникновение, което можеше да ми бъде полезно преди. Само че нещата вече бяха излезли извън контрол.

И Ямашита беше с тях. Сдържах първия си импулс да отида веднага при него и вместо това се промъкнах крадешком през шубраците в очакване на удобен момент. Защото от Монголеца нямаше и следа.

Минах по дължина на поляната и установих, че има и други пътеки, извеждащи до мястото, където чакаха Кита и Ямашита. Зърнах на отсрещната страна дори застлан с чакъл път. Няколкото паркирани на него коли обясняваха как е дошла дотук групата. Видях и пътеката, по която трябваше да дойда аз. Към това трябва да добавя и просеката за свличане на трупи, която бе така затисната от възраждащата се гора, че по-скоро изглеждаше като тунел надолу в зеленината.

Въздухът се раздвижи и листата на дърветата засъскаха. Беше като отглас от далечен пожар. Това заглушаваше шума от придвижването ми в храстите. Приближих се максимално. Кита определено бе човек, от когото трудно можеш да откъснеш поглед. Вдигна глава срещу надигащия се вятър и дългата му коса затанцува. Стоеше затворил очи и изглеждаше като човек, който се „вслушва“ във вселената от въздействия около него със сетива, калибрирани по начин, различен от този при обикновените хора. Потръпнах — не е умно да гледаш прекалено напрегнато подобен човек в такова състояние. Дори обикновените хора понякога усещат енергията, излъчвана от някой, който ги наблюдава. Страх ме беше, че Кита може всеки момент да отвори очи, да се обърне към мен и да ме прикове на място с невидима сила.

Ямашита погледна небето, после обърна поглед към пътеката, по която би трябвало да се появя. Беше трудно да се разбере всичко, което си казваха — вятърът вече шумно гонеше листата из поляната и отнасяше думите им. Но Ямашита явно бе загрижен от забавянето ми.

В този момент се появи Монголеца. Сякаш се материализира от нищото — в един момент на това място в стената от дървета около поляната нямаше никого, в следващия той вече стоеше там. Изтича леко до Кита, поклони му се и зашепна в ухото му.

— Моят ученик споделя загрижеността ви за вашия довереник, Ямашита-сан — каза Кита. — Опасява се, че май му се о случил трагичен инцидент…

Ямашита се огледа. Погледна Кита и безстрастните му поклонници. Хвърли поглед към гората, където върхарите на дърветата вече застрашително се клатеха. Присви очи, докато преценяваше ситуацията. Изглежда, и той беше способен да улавя невидимите течения.

— Тръгвам — каза учителят ми и се отправи към пътеката.

Бях поел дъх и вече се готвех да се покажа, но ме спря вик.

— Недей — чу се глас.

— Не отивай — допълни друг. — Това е клопка!

Изглежда, бяха дошли пеша по чакълестия път. Сара Клайн, Старк и Ринпоче. Не знаех да се радвам ли, че я виждам, или да се тревожа, защото сега тя беше още по-близо до опасността. Лицата им бяха потъмнели от умора и загриженост. В този момент, едновременно с техния вик, се раздвижиха учениците на Кита. Бяха шестима — без да се брои Монголеца — и в следващите им действия личеше перфектен синхрон и лекота. Церемониалният лък и мечът бяха захвърлени и вдигнатите копия се подредиха в защитен кръг около Кита. Стоманените им върхове блестяха матово под странната светлина. Монголеца застана до Кита, стиснал дръжката на оръжието си.

Старк бързо тръгна по тревата. Чангпа спря с ръка Сара и двамата останаха близо до колите. Той поне беше запазил здравия си разум. Не и Старк обаче.

— Моля ви, Шихан — каза той и коленичи пред Кита, — това не се налага.

Кита излъчваше такава енергия, че вероятно въздухът около него бе наелектризиран. Всъщност въздухът наистина беше зареден със статично електричество от приближаващата буря, но гневът му издигаше напрежението на друго ниво. Старк трепна, като че ли го удариха.

— Бака — изсъска Кита. „Идиот“. — Как смееш да се намесваш в церемонията? — Дори в този момент Кита спазваше благоприличие. По-късно, когато анализирах случилото се, осъзнах, че не е трябвало да се изненадвам. Той бе работил толкова дълго и старателно върху създаването на тази фасада. И в мига, в който тя бе започнала да се напуква, бе започнал да се защитава.

Старк явно се страхуваше, но не отстъпи. Това поне не можеше да му се отрече. Кита изстреля мълниеносно ръката си и я заби в нервния сплит в гърдите му. Старк безмълвно се свлече на земята.

Тази бруталност ме принуди да се покажа.

— Сенсей — извиках и излязох иззад дърветата, така че Ямашита да ме види. Монголеца изръмжа, а Кита ме изгледа с поглед, в който имаше по равни части омраза и объркване. Ритуалът не се развиваше по разработения от него сценарий.

— Това е краят, Кита — казах му. — Тайната излезе наяве. Аз знам, ще научат и другите.

Кита ме пронизваше с поглед; стоеше като вкаменен въпреки брулещия ни вятър. Полагаше видимо усилие да се сдържи, но засега се владееше.

— Какво можеш да знаеш пък ти? — попита той, но го изрече с такава интонация, че по-скоро изглеждаше заинтригуван, отколкото стреснат. Очите му обаче бързо огледаха лицата на останалите на поляната.

Посочих Монголеца, чието потискащо гневно присъствие имаше съществен принос за напрежението между нас, и казах:

— Той е убиец. Още не знам дали го е направил сам, или някой му е помагал, но той е убил Сакура.

— Глупости! — презрително отрече Кита. — Всички тук сме търсачи на мъдрост. Моите ученици никога не биха…

— Ах, колко хубаво! Всички тук заедно — намеси се нов глас и от шубраците излезе някакъв човек. Беше един от китайските треньори. Морскосиният му анцуг го правеше едновременно невзрачен и някак контрастиращ на Кита. Но и той излъчваше енергия, при това със сила, която го правеше повече от равностоен на господаря на Ямаджи. Кита го погледна и видях в погледа му сянка на страх. Напротив, Хан се поотпусна и това веднага пролича в стойката му — вече не бе така напрегната. Погледите, които си размениха Монголеца и мъжът с анцуга, бяха достатъчни да пробудят спомена за това лице от снимките на ФБР, които ни бе дал Чарли Уилкокс. Това беше Ву Тиан.

Ву държеше малокалибрен автоматичен пистолет. Едното му око беше затворено и изглеждаше сякаш го бяха ударили доста силно отстрани. Въпреки думите си не изглеждаше никак щастлив.

— Да — продължи той, — колко мило наистина. Всичките ни проблеми събрани на едно място. — Погледна ме, после прехвърли погледа си върху Ямашита. Почувствах се като преценяван от пепелянка. После се обърна към Кита и Хан.

— Но не съм доволен от мърлявата работа, Хан. Сега ще трябва да променим плана. — Монголеца наведе глава като голямо жестоко дете, сплашено по начин, който не можех да проумея. — А ти — обърна се той към Кита с цялата сила на гнева си. — Казах ти, че искам всички връзки да се заличат! — Английският му беше отличен. — Когато от теб няма полза, Кита, ти се превръщаш във воденичен камък на шията ми.

Каза го небрежно, но телохранителите на Кита настръхнаха. Хан го усети и се обърна към тях. Ву погледна Сара и Ринпоче и гласът му се промени. Сега звучеше нормално, почти приятелски.

— Голямо гонене падна — каза той и разтри ударената си страна с ръката, в която държеше пистолета. — Но край на криеницата вече. — И им махна. — Елате тук.

Сара ме погледна умолително, сякаш очакваше да й дам съвет. Чангпа изглеждаше спокоен и примирен с развоя на нещата.

— Окей… сега ми стана ясно — обадих се. Мозъкът ми с бясна скорост сглобяваше картината. За нещастие нямах план за измъкване от тази бъркотия. Но когато имаш съмнения, протакай. — Ти наистина си бил търсач, Кита. — Нещата ми се изясняваха, докато говорех, а говорех високо, за да ме чуват всички. — Пребродил си Тибет, за да се срещнеш с всички свети мъже с необичайни способности. — Погледнах Чангпа, който се бе приближил до нас, сякаш теглен от сила извън негов контрол. — А дали някои някога се е запитвал как така си го постигнал? Един чужденец в Тибет? Получил достъп до хора, които китайското правителство не иска никой да вижда?

— Въображението ти е неудържимо, наистина — отвърна Кита. — Имах късмет да уча при ламите и да помогна да се съхрани едно тъй бързо изчезващо знание…

— О, защо не ни спестиш това? — Ядосах се наистина. Вярно, че ми трябваше известно време да сглобя картинката. Помагали са ти. — Погледнах Ву и си спомних какво ни бе казал Уилкокс. Че е работил в Тибет. И за вероятната му съпричастност към контрабанден канал. Човекът от китайското посолство ме изгледа с тежък поглед. — Там сте се запознали — търсачът и тайният агент. Обзалагам се, че той е успял да ти осигури така желания достъп. Не безвъзмездно, разбира се.

Отпуснатият досега Ву се напрегна. Ръката с пистолета, която досега бе висяла небрежно, бавно се вдигна.

— Ето, това се получава, когато не се довършва работата докрай — скара се той на Кита.

Кита беше пребледнял. Не знаех дали това се дължи на светлината, или бе реакция след осъзнаване на случилото се.

Погледнах към последователите му.

— Чували сте за списъка на тибетските светци, при които е учил, предполагам. Учители с мистични сили. Не вярвам да не го знаете — това е част от рекламната му кампания все пак. — Тя стояха като каменни стълбове, глухи за гласа на логиката. Но аз не се отказах. — Интересното е, че ако се проследи придвижването на Кита през Тибет, минаването му през отделните места е последвано от нещастни събития. — Посочих Чангпа. — Попитайте Ринпоче. Той следи съдбата на известните монаси в страната си.

— Това е… — лицето на Кита се втвърди, очите му се присвиха — нагла инсинуация. Ти даже нямаш представа за сложността на ситуацията там. — Гледаше мен, но думите му бяха предназначени за учениците му.

— Знам, че във всеки отделен случай, след като си приключвал с обучението си при някой лама, той е бил арестуван от китайските власти. — Видях Чангпа да примижава мъченически. Или от болка. — Каква беше сделката, Ву? Кита е изчовърквал от тях информация, а ти си плячкосвал творенията на тяхната култура, до които си успявал да се добереш, след което си ги арестувал? Колко добре за кариерата, а и кой би се отказал от малко допълнителни доходи, нали? Два заека с един куршум, а?

— Правителството следи отблизо религиозните дейци в Тибет — възрази Кита. — Министерството на вътрешните работи контролира достъпа до светците… Нямах избор и трябваше да се съобразя с техните правила…

— Глупости, правила — срязах го. — Просто двамата с него сте сключили сделка. И сте продавали монасите като стока!

Сега вече Кита погледна Ву, сякаш очакваше от него помощ. Дипломатът ме наблюдаваше с присвити устни и очевидно се мъчеше да съобрази какво наистина знам и за кое само се досещам. Но не каза нищо.

Кита облиза устни и пак се обърна към мен.

— Ти си глупак! Това са само догадки. Отидох на Покрива на света, за да спася последните остатъци на безценно езотерично познание. Да го съхраня за идните поколения! Властите бавно изличаваха някогашния бит и обичаи. Щеше да се случи с мен или без мен. — Той махна с ръка към Чангпа. — Никой не би могъл да промени този факт. Така че избрах да спася каквото мога. По всеки възможен начин…

Изсумтях презрително:

— Ти просто си ги използвал за користните си цели. Да си създадеш репутация. Която обаче е също толкова фалшива, колкото е фалшива инката, която си изработил собственоръчно. — Той залитна назад, сякаш го бях ударил. В Планинския храм възразяването може би не беше широко разпространена практика, но аз продължих да го притискам.

— Голямата ирония е, че Ким дори не е бил сигурен какво държи в ръцете си. Разполагал е с много факти, но с малко връзки между тях. И инката може да е фалшива, но това е само върхът на айсберга. — Обърнах се към Ву. — Не става дума за Кита, нали? Той е просто само една от онези следи, които водят до теб. Всъщност никой не е давал пет пари за калиграфията. — Поклатих глава на собствената си глупост. — Е, може някой от холивудските спонсори на Кита да не се зарадва много на новината, че той е бил информатор на китайците. Но не това е причината да бъдат убити онези хора. — Ву не помръдваше и макар вятърът вече да ни брулеше силно, за миг като че ли около нас се възцари мъртва тишина. — Нямам представа по какъв начин Ким се е добрал до онова, с което е разполагал — продължих аз, — но от там нататък вече е било неизбежно някой да започне да рови и да прави връзки. Затова си включил Хан.

— Това са дивотии! — изсмя се Ву. — Откъде би могъл да знаеш тези неща?

— Сакура ми каза — отговорих му.

— Мъртвите не говорят — убедено заяви той. В тона му се долавяше мрачно задоволство и той като че ли леко се поуспокои.

Беше мой ред да се усмихна жестоко.

— Бъркаш. Сакура ни е оставил следа. Послание в последната си калиграфия. Не знаеш ли какво е написал, преди да умре? — Ву погледна Хан, но гигантът не каза нищо. В очите на Кита обаче светеше нездрава енергия. — Написал е „шумпу“ — казах. — „Пролетен вятър“.

— Губиш ми времето, Бърк — възкликна Кита, внезапно оживен. — Това изобщо не ме интересува.

— А би трябвало — каза Ямашита. До момента бе присъствал само като статуя, брулена от бръснещия вятър. Абсолютно неподвижен. Но сега бе проговорил. — Това е от поема на един дзен-монах…

— Бунко Какуши — допълних аз.

— Неговият манастир бил опустошен от варварите — каза сенсей и ми направи знак да продължа.

— Когато те прекъснали медитацията му и го заплашили — обясних аз, — той сътворил тази поема:

Погледнах Монголеца. Той ме изгледа без ответна реакция — робот-убиец, очакващ някой да натисне бутона му за включване.

— Сакура ни е посочил с пръст твоя човек, Ву — казах.

— Абсурд! — надменно възрази той.

— Може би — съгласих се. — Но ние разполагаме с документацията на Ким, която ще ни помогне да стигнем до мотив. А захванат ли се полицаите да ровят, обзалагам се, че ще го уличат. А след него и теб. — Обърнах се към Кита. — Сега вече си не само измамник, но и съучастник в убийство.

Вятърът залепи дългата му коса върху лицето му и той рязко я дръпна и я свали от очите си. Изражението му се беше променило. Той погледна двама ни с учителя с искрена омраза и отстъпи назад, сякаш за да не се зарази. После посегна към нас с изпънати ръце и пръсти, извити като ноктите на орел. Сви ги в юмруци и направи движение, сякаш ни смачкваше в земята. Заповедта бе безмълвна, но пределно ясна. Копиеносците му се събудиха за живот.

Времето ускори хода си. Ямашита ме погледна — прати ми мълчаливо послание — и едновременно с това помръдна, за да прихване един от атакуващите. Старк, който до този момент бе пъшкал на земята, се надигна неуверено и се хвърли да спре Монголеца. Убиецът го просна пак с пренебрежение и с безучастна бруталност заби копието си в него. Старк изохка, но стонът му бе заглушен от вятъра и далечния вик на Сара. Полите на робата на Кита се завъртяха във въздуха и той бързо се отдалечи. Копиеносците се приближаваха към мен и Ямашита. В този миг на поляната проехтя пистолетен изстрел.

— Полиция! — чу се познат ми глас. Бойците се поколебаха за момент, неуверени какво да предприемат. Изгърмя втори изстрел. — Не мърдай! Ще застрелям следващия задник, който помръдне! — изкрещя Мики и двамата с Арт изскочиха на поляната с извадени пистолети. Последен се появи Уолас с внушителна карабина. Въздъхнах облекчено.

Арт насочи пистолета си срещу Кита, който се промъкваше към Сара и Ринпоче.

— Това се отнася и до теб, дългокоско!

Едновременно с думите му върхът на планината се разлюля от оглушителен тътен, който сякаш раздра самия въздух. Озари ни розово проблясване. За миг се вцепенихме като парализирани, но Кита дойде на себе си пръв.

— Хан! — извика той, извади от пояса си къс меч — ваки-заши — и с плавното движение на змия се вмъкна зад Сара. Преди да успеем да направим нещо, острието на меча опря в гърлото й. Монголеца пусна забитото в Старк копие и извади изпод дрехата си автоматичен пистолет. Прикованият към земята Старк вече дори не хъркаше. Само кравата му помръдваха в спазматични движения и размазваха събиращата се под тялото му кръв. Ву приклекна, като използва за прикритие обърканите копиеносци.

— Не мърдайте! — изкрещя Кита. Хан бе насочил пистолет към главата ми. Мики и Арт стояха също с пистолети в ръце, но застинали в нерешителност как да постъпят. Уолас ги гледаше въпросително.

Кита се усмихна напрегнато. Тържествуваше.

— Ние тръгваме — каза високо. — Дръпнете се от колите.

— Това няма да ви помогне — викна Мики. — Когато тръгнахме да се качваме насам, вече бе тръгнала помощ. Пътищата са преградени.

— В капан си, Кита — извиках и аз. Наблюдавах внимателно Хан, който продължаваше да ме държи на прицел, и едновременно с това се опитвах да следя с периферното си зрение Ву. Кита се изсмя.

— Капан? Ще видим това…

Сара тихо изписка и за миг изпуснах от поглед Монголеца, за да видя какво става. Кита я влачеше и като я използваше за прикритие, се изтегляше към старата просека за трупи. В този момент заваля дъжд.

— Почакайте. — Мощният резониращ глас на Ринпоче надви дори шибащия дъжд и бръснещия вятър. Това бе първото му действие, след като бе спрял Сара да последва Старк. Ламата бавно тръгна към Кита. Беше облечен в пълния комплект на официалните си одежди, тъмночервеният му пояс изглеждаше още по-тъмен в бурята. Спря пред Кита и погледите им се сплетоха.

— Ще дойда с теб като гаранция, че ще те пуснат да минеш — каза Чангпа. Кита изкриви лице и дръпна Сара, за да продължи изтеглянето си. — Недей! — със същия властен глас нареди Ринпоче. — Помисли. Тя е невинна, а освен това ще се съпротивлява. — Ву вече бе успял да се промъкне до тях. Ламата го посочи. — Знаеш, че ще дойда с готовност. Като заложник. — Обърна се и ни погледна. Погледна и въоръжените мъже — едните с пистолети, другите с копия — очите му зад опръсканите с дъжд очила се натъжиха. Погледът му се задържа върху тялото на Старк. — Имаше вече предостатъчно страдание. Тези хора не искат да ми се случи нищо лошо. И това ще е твоята гаранция, че ще минете през загражденията. — Той призоваващо вдигна ръка и Кита бавно и неохотно свали острието от гърлото на Сара. Ламата я хвана за ръка, предаде я на Арт и после се върна при Кита.

Кита излая някаква команда и телохранителите му хукнаха към гората. Ву вече бе тръгнал през шубраците, без да чака никого. Кита задърпа Чангпа към началото на просеката. Тя зееше като тъмна уста в зелената стена, която се огъваше под напора на бурята. Стоях като препариран, обзет от ужас и странното чувство, че това вече съм го изживявал. Чангпа за миг поспря и следващата светкавица очерта силуета му на тъмния фон на просеката. Отражението й в стъклата на очилата му ги направи за миг непрозрачни. После той се обърна и цялата група се скри от погледите ни в просеката.

Стояхме близо минута и не смеехме да помръднем. После Ямашита се втурна през поляната. И той за момент спря в началото на пътеката, като човек, който иска да хвърли един последен поглед на света, преди да прекрачи в преддверието на ада. Дъждът беше студен, но не той бе причината за треперенето ми. Изведнъж ме осени. Сънят ми… Наистина бях виждал това.

— Хака йои, Бърк — извика ми Ямашита. „Стой там. Бъди готов“. И изчезна в дупката на просеката.

Сара Клайн ме погледна с големите си тъжни очи. След това коленичи и бавно положи в скута си главата на Старк. Не плачеше. Приближи се Уолас и провери за пулс. Никой досега не се бе сетил за това. Вдигна поглед към нас, примигна под поройния дъжд и поклати глава.

— Какъв провал! — каза Мики.

— Защо се забавихте? — изръмжах му.

Мики ме изгледа с присвити очи. Стори ми се, че пак мисли да каже нещо откачено, но той ме огледа, регистрира окаяното ми състояние и тихо отговори:

— Имахте късмет, че твоята приятелка успя да ме намери. В цялата тая суматоха. Защото федералните са долу и правят всичко възможно това да се превърне в издънката на века.

— Федералните!?

— После — раздразнено каза Мики. — Ще издържиш ли поне още малко, Конър?

Кимнах. В края на краищата беше ми брат.

— Сега какво?

Мики посочи с глава и всички тръгнахме към просеката. Там дърветата предлагаха поне някакъв заслон от дъжда.

— Скоро тук няма да можем да се разминем от тежковъоръжена полиция. Кита по-добре да забрави за колата си. Може би ще успеят да се доберат до онзи курорт…

— Ямаджи — казах.

— … но и там ще има полиция. Така че според мен ще вървят по пътеката и ще се надяват, като стигнат долу, да намерят кола.

— А Чангпа?

— Когато се измъкваш, заложниците само те бавят — каза Арт. — Мисля, че ще го задържат, докато не се уверят, че могат да избягат…

— И после? — попитах.

Арт само сви рамене.

— Ще го оставят — обясни Мики. Тонът му достатъчно ясно показваше какво има предвид.

Замислих се за Кита, който правеше всичко възможно, за да предотврати този развой на нещата. За Ву, който бе така загрижен да не остават следи, водещи към него. И че китайците не изгарят от любов към Чангпа.

— Трябва да тръгнем след тях — заключих.

— Ще тръгнем — каза Мики. — Имам предвид нас. Ти се изключваш.

— Осем, може би девет души — казах му. — Срещу теб и Арт. — Кимнах към Уолас. — И него. Как ти харесва шансът, който имате?

— В тази история не ми харесва нищо — с напрегнат глас отговори Мики.

Тримата прегледаха оръжията си и погледнаха надолу, където просеката чезнеше в тъмнината. Дъждът продължаваше без признаци на отслабване, земята бе тъмна, почти черна.

Мики погледна Арт и Уолас и те кимнаха утвърдително на незададения въпрос. Отдръпнах се, за да кажа две думи на Сара.

— Тръгваме след Ринпоче — казах й. Тя кимна, сякаш още осмисля нещата, но не е сигурна дали ги е разбрала правилно. — Стой тук и се дръж. Скоро ще дойдат полицаите. — Стиснах я окуражително за рамото и тя неуверено ми се усмихна.

— Окей — каза Мики, без да се обръща към никого конкретно. — Уолас, дай му пушката. — Показа ми набързо как се използва помпата, а Уолас извади пистолета си от кобура и провери дали в цевта има куршум. — Ти затваряш ариергарда, Конър — инструктира ме брат ми. — Не насочвай пушката към никого. Ако с нас се случи нещо, напусни просеката. Слез долу. И не стреляй с това нещо, ако наистина не се налага. Ясно ли е? — Гласът му бе напрегнат и погледът му бе сериозен, но в очите му в тон с бурята кипеше дива енергия, а и ми се стори, че виждам да танцува странна светлина.

Просеката бе осеяна с камъни и паднали дървета — извиващ се надолу в планината път, по който имаше нахвърляни най-различни препятствия. Под арката на дърветата силата на дъжда не бе така осезаема, но влажността ни обгръщаше като одеяло. Поехме в комбинация от бърз ход и леко подтичване и на всеки завой спирахме и се снишавахме. Зеленината бе така гъста, че бе стиснала тунела като в менгеме и пречеше да се види какво ни чака напред и надолу.

Тичането не бе по силите на Мики — той дишаше тежко, на предела на възможностите си. В един момент спря и се преви от болка. Арт също спря до него и безстрастно го наблюдаваше, докато брат ми задавено не се изхрачи. Уолас, по-млад и в явно по-добра форма, продължи сам напред. Арт загрижено погледна след него.

— Отивам с Уолас — обадих се.

— Ей сега, ей сега… — задъхано протестира Мики. Гърдите му свиреха и той отново се изхрачи и поклати със съжаление глава.

Арт ме погледна и каза:

— Ще ви настигнем, Конър. Не се увличайте много напред.

Кимнах и забързах след Уолас. След две минути тичане по надолнището той спря и надникна иззад едно дърво, понеже просеката пред нас излизаше на поляна. Дъждът шибаше тревата. Трасето на просеката минаваше през средата на поляната. И свършваше. Отдясно имаше тъмно кръгло езеро, може би трийсетина метра в диаметър. Тръстиките тревожно шумоляха под дъжда. Отляво на просеката се виждаше дренажен канал, който стигаше до средата на поляната и изчезваше в ръждясала тръба, която минаваше под пътя и свършваше в езерото.

— Къде са другите? — попита ме Уолас и погледна назад.

— Идват… Какво мислиш? — попитах го. Имах тревожното чувство за дебнеща ни опасност.

Уолас сви рамене.

— Това е краят на пътя. Не мога да видя нищо. Сигурно са продължили надолу. Да вървим. — Понечих да му кажа нещо, да го спра или поне да го забавя, но той вече бе излязъл на открито с намерение бързо да пресече поляната.

Поколебах се, после изсъсках:

— Уолас!

Хвърлих поглед назад, откъдето трябваше да се появят Арт и Мики, но те още не се виждаха. Взрях се в тъмните сенки под дърветата от другата страна на поляната и почувствах, че нещо не е наред. Вятърът вдигаше невъобразим шум. Ребрата ме боляха, а карабината бе тежка и непривична в ръцете ми. Но дълбоко в мен се бе появило онова странно спокойно и добре познато усещане, което винаги свързвам със сигурна опасност. И страх.

Уолас почти бе стигнал мястото, където каналът влизаше под пътя, когато отсреща почнаха да стрелят.

Около него се разлетяха каменни отломки. Десният му крак под коляното сякаш се пръсна и във въздуха се разхвърчаха алени капки кръв и се смесиха с дъжда. Уолас изкрещя и падна. Пистолетът изхвръкна от ръката му и пльосна в езерото. Огледах се пак за помощ, но бях само аз.

Изтичах с цялата бързина, на която бях способен, до Уолас, вдигнах непохватно пушката, без много да се прицелвам, натам, откъдето бях видял да припламват изстрелите, и натиснах спусъка. Пушката изтрещя. Стрелях пак, после пуснах пушката, хванах Уолас под мишниците и го повлякох към канавката. Свлякохме се на калното дъно и Уолас изкрещя в мига, когато кракът му, който се държеше само на някакви сухожилия, се огъна на ръба.

Разнесе се канонада и от гората изскочиха Мики и Арт — бяха открили прикриващ огън. Секунди по-късно и те задъхани се хвърлиха в канала зад мен.

— Боже Господи… — ахна брат ми. Надникнах от канала, но в същия миг изгърмя изстрел и парченце отчупен камък се заби в бузата ми.

— … Ти, Който си на небето — задъхано добави Арт. — К’во стана? — И на двамата не им стигаше въздух. Той посочи Уолас, който беше припаднал.

— Улучиха го на откритото — опитах се да обясня.

Мики ме изгледа остро.

— Нали ти казах да не правиш глупости!

— Нищо не си ми казал — сопнах се раздразнено.

Той махна с ръка.

— Чудесно. Това ако не е класическо…

— Никога не използвай пътеката — започна да изрежда Арт. — Никога не пресичай открита местност без прикриващ огън…

— Къде ти е пушката? — изръмжа брат ми. Посочих пътеката, където я бях хвърлил. Нямаше начин да се стигне дотам.

— Никога не си губи оръжието — довърши Арт.

Двамата ловко изпълзяха нагоре по канавката и огледаха ситуацията с пистолети, насочени към просеката, където вероятно ни дебнеха от засада хората на Кита. Дъждът продължаваше да шиба под наклон, гората го попиваше и все повече притъмняваше. Повърхността на езерото кипеше като врящ казан.

— Поредната каша, в която ме забъркваш — коментира Арт. И се усмихна, за да смекчи думите си.

— Да — призна брат ми и изгледа партньора си с присвити очи. Изглежда, искаше да каже още нещо, но не го направи.

Поредната изтрещяла гръмотевица ги върна към настоящето и те мълчаливо провериха колко заряда са им останали. После се спогледаха.

— Лоша работа, Мик — каза Арт. — Най-добре ще е ти да ги използваш всичките. — И леко махна с пистолета си. — Знаеш, че вече не ставам за нищо.

Мики го изгледа мълчаливо, после се усмихна.

— Няма такова нещо. Ще го направим заедно. — Арт не отговори, но си разделиха останалите муниции поравно.

Погледнах ги и разбрах мислите им. Кита бе разчитал просеката да го изведе донякъде, но тя свършваше тук. Неговите момчета не бяха секачи и явно предпочитаха да се върнат горе и да потърсят друг изход. А това означаваше да минат през нас. Което не бе проблем — те и без това искаха да ни убият.

Нов изстрел ни накара да снишим глави.

— Окей — каза Мики. — Две дула…

— Вероятно и те са закъсали с мунициите — изхъмка Арт.

Брат ми огледа линията на дърветата отляво на канала.

— Онези дървета са на… колко… десетина метра?

Арт внимателно подаде глава над ръба на канавката и погледна към мястото, където се криеше стрелецът.

— Един е достатъчен, за да ни ангажира вниманието. Останалите ще се промъкнат зад гърба ни и ще ни нападнат с копията.

— Мислиш ли? — попитах недоверчиво.

— Ако имаха повече огнева мощ, вече щяха да са ни довършили, брат ми. — Мики гледаше към гората. Нещо там се размърда и ми се стори, че зад дърветата на прибежки се движат смътно очертани силуети.

Арт сложи на Уолас турникет, за да спре кървенето. Опитах се да не гледам раната. Над нас изтрещя поредната гръмотевица.

Нападнаха ни едновременно. Монголеца изскочи иззад дърветата и се спусна към нас, като стреляше с пистолета си. До него тичаше копиеносец. Но те бяха далечна заплаха, защото се намираха на десетина метра. Друга група от яростно крещящи нападатели изскочи от храсталаците отляво. Тичаха, насочили копията си със стръвна решимост.

— Ставай! Ставай! — разкрещя се Мики. Ако ни хванеха неподвижни в канавката, копията щяха да ни довършат за секунди. Арт започна да стреля, но като човек, който не е уверен в снайперските си способности. Чух как някой изпищя — вероятно един от куршумите все пак бе поразил целта. Мики стреля срещу Монголеца, после изскочи от канавката и грабна пушката от мястото, където я бях зарязал.

Не успяха да стигнат до нас едновременно и вероятно това обстоятелство ни спаси. Сблъсках се с първия нападател, отбих ярито му встрани, наведох се ниско и го прехвърлих през гърба си. Зад него идваше друг с насочено копие и чух яростния предупредителен вик на Мики: „Конъъър!“. Сниших се моментално и усетих с гърба си горещата струя от изстрела с пушката. Куршумът попадна в гърдите на нападателя и пръсна на парчета дръжката на копието му.

Следващ копиеносец се материализира на поляната и се хвърли с копието си срещу брат ми. Устата му бе отворена в дивашки крясък. Мики все още гледаше към мен и атакуващият бе в мъртвата му зона. Опитах се да стигна до него пръв, но се подхлъзнах в калта. Първият, когото само бях хвърлил през гърба си, се бе свестил и ме бе спънал.

— Неее!!! — изкрещях като обезумял.

Арт извърна глава като ужилен, хвърли се към Мики и като ръгбист го повали на земята. Вдигна ръка и зачака приближаването на върха на копието. Видях го да преглъща от напрежение. После стреля. Само веднъж — разнесе се единствен сух трясък на изстрел под дъжда.

Копиеносецът се срина като подкосен.

Грабнах двете половини на счупеното яри и станах. Когато имаш срещу себе си много нападатели едновременно, основната ти грижа е да не си неподвижна цел. Вярно, че всичко е въпрос на шанс, но въпреки това се стараеш да действаш с максимална скорост — удряш, навеждаш се, завърташ се, блокираш — и се надяваш да не се нанижеш сам на острието на невидим за теб противник. Или да не паднеш от приятелски огън.

Пистолетът на Арт гръмна още няколко пъти наблизо до мен, но аз бях прекалено зает, за да се интересувам от резултата. Използвах долната част на дръжката на копието в лявата си ръка, за да парирам атаките, а нападах с острието, което беше в дясната ми ръка. Работата беше гадна — за да убиеш някого с острие, трябва да си съвсем близко до него, а това означава да усетиш горещината на тялото му, дъха му. Перверзна интимност.

Разнесе се вик и дори през целия шум, в който се биехме — гръмотевици, дъжд, стрелба и глухите удари на сблъскващи се тела — той привлече вниманието ми. Защото това „Кияй!“ буквално прониза ушите на всички.

На поляната бе изскочил Кита, а пред него бе застанал Ямашита — с недвусмислено предизвикателство. Кита бе въоръжен с меч, който описа зловеща дъга под дъжда. Моят учител беше с празни ръце. Остана неподвижен за част от секундата. После с вик се хвърли върху Кита.

Двамата се сплетоха в смъртна прегръдка. Жилите на вратовете им се издуха от напрежение. По някакъв начин сенсей успя да неутрализира острието, но Кита на свой ред съумя да вмъкне крак зад него и двамата паднаха на земята.

Мики простреля човека до Монголеца. Хан се приближаваше към нас. Вече беше сам, но дори и така представляваше страховита гледка. Всички бяхме свършили патроните. Гигантът щракна няколко пъти спусъка на празно, но това нито за миг не го разколеба — запрати пистолета си към нас, сграбчи от земята първото попаднало му копие и се хвърли срещу Мики. Кита и Ямашита продължаваха да се търкалят в калта. Видях да се вдига ръка и за миг проблясна стомана и се заби.

Изкрещях като ехо на забиването. Не можех да видя кой е спечелил. В същия миг Монголеца се добра до брат ми.

Опитах да се хвърля към тях. Веднага осъзнах, че е невъзможно да стигна навреме. Моментното отклоняване на вниманието ми бе довело до фатално закъснение. Заслепи ни светкавица и може би бе игра на светлината, но ми се стори, че нещо проблясва до главата на Монголеца. Той леко трепна и за миг отклони вниманието си от брат ми — и все пак успя с пренебрежителна лекота да парира атаката му и със страшна сила го запрати на земята. Мики явно изрева от болка, но гръмотевиците и дъждът заглушаваха всички звуци.

Кита се надигна от земята. Очите му пламтяха. Косата му бе мокра и залепнала върху плещите му. Той протегна ръка, като че ли да даде указания на ученика си. Но Ямашита стана заедно с него, рязко замахна с ножа и прекъсна остатъка от жизнената сила, която бе крепила Кита в последната секунда на живота му.

Монголеца го видя да рухва. Сега вече наистина беше останал сам. Изви от ярост и се нахвърли върху брат ми. Залазих отчаяно към тях, за да се опитам да помогна с нещо на Мики — и в същия миг отново видях странното проблясване.

Монголеца спря като замръзнал и погледна към другия край на поляната. При поредното блясване на светкавица видях там Сара Клайн, навела лъка в класическата стойка на кюдока — зареждаше нова стрела. Монголеца се усмихна злобно и се стегна за действие. Сара отвори уста за „Кияй!“, отпусна тетивата и стрелата полетя над поляната.

Монголеца мигновено замахна с гигантската си ръка в опит да я сграбчи в полет. Вече беше отворил уста, за да се изсмее, но пропусна и стрелата се заби в ръката му.

В следващия миг забих с всичка сила острието на копието в гърлото му. Той залитна, но продължаваше да стои прав въпреки кръвта, която бликна в пулсираща струя от раната. Продължавах да стискам дръжката и завъртях острието, но той беше толкова едър, че ме повлече със себе си, когато отстъпи назад. Погледът му беше втренчен в мен, после за миг се разфокусира, след това той пак се взря право в очите ми.

И тогава Мики стовари приклада на тежката пушка в слепоочието му. И тримата паднахме изнемощели в калта. Усетих по мен да потича странно топлата под студения дъжд кръв на Монголеца. Мики го удари още няколко пъти — за всеки случай.

Изправих се с мъка, готов да посрещна следващия нападател, но всичко бе приключило. Дори дъждът бе започнал да отслабва и шумът наоколо внезапно утихна. До нас застана Ямашита. Ръката му и острието в нея бяха плувнали в кръв. Отнякъде се появи и Чангпа, мълчаливо се огледа и спря поред до всяко неподвижно тяло на земята. Беше трудно да се каже дали по лицето му се стичат капки дъжд, или сълзи.

Дойде и Сара — влачеше лъка през поляната, сякаш беше ненужен придатък. Гледаше Монголеца. Тялото му бе покрито с кал и тъмна кръв, дъждът бавно я отмиваше. Тя бавно извърна глава от тягостната картина.

— Беше… изумителна — прошепнах й.

Тя не реагира. Разтрепери се и аз я прегърнах, но тук това изглеждаше неуместно, така че я пуснах. Тя стоеше, без да помръдва, свела глава, свила рамене, напрегната.

Вече започвах да чувам онези малки неща, които бяха като изчезнали от света по време на битката: свистящото си дишане и дори падането на капките дъжд в езерото. На поляната, някъде между канавката и дърветата, някой простена.

До нас застана ламата и прошепна:

— Толкова много страдание.

Изглеждаше изумен.

Приближи се и Ямашита и направи знак с окървавения нож.

— Сред дърветата има още един.

Каза го със студен, безразличен глас.

Затворих очи за секунда. Усещах слабия аромат на косата на Сара. Но миризмата има особена сила и аз пак отворих очи. Мики продължаваше да седи в калта и гледаше към небето, примижал с онова изражение, което помнех от баща ми. Може би гледаше за признаци на изясняване.

Арт бавно се отпусна, седна на ръба на канала и провеси крака като дете на висока пейка. Сложи пистолета в скута си. После тихо каза:

— Майкъл. — Изговаряше ясно всяка дума. — Вече съм прекалено стар за тези неща.

За момент ми се стори, че чувам приближаването на помощта — стъпки по камъни и пращене на радиостанции. После небето над нас отново се продъни и ни заля с шум и вода. И във възцарилия се полумрак вече беше невъзможно да се каже кои бяха по-студени — живите или мъртвите.