Деветте дракона

1.

Хари Бош погледна отсреща към работното място на партньора си и го видя да изпълнява ежедневния си ритуал — подреди купчините папки, разчисти документите от средата на бюрото и накрая прибра изплакнатата си чаша за кафе в чекмеджето. Бош си погледна часовника. Още нямаше четири без двайсет. Всеки следващ ден Игнасио Ферас като че ли започваше ритуала с минута-две по-рано от предишния. Беше едва вторник, непосредствено след Деня на труда1, начало на по-къса работна седмица, а той вече се готвеше да си ходи. Това винаги се случваше след телефонно обаждане от вкъщи. Там го очакваше жена му с малкото им дете и новородените им близнаци. Тя следеше часовника така, както собственик на сладкарница следи пълничките хлапета. Имаше нужда от отдих и мъжът й трябваше да се прибере, за да й го осигури. Макар бюрото му да се намираше от другата страна на пътеката и въпреки високите метър и двайсет звукоизолиращи стени, които разделяха работните пространства в новото помещение на отдела, Бош обикновено чуваше и двете страни на разговора. Винаги започваше с въпроса „Кога ще се прибереш?“

След като постави бюрото си в пълен ред, Ферас се обърна към Бош.

— Тръгвам си, Хари — осведоми го той. — Ще гледам да изпреваря задръстванията. Имам да провеждам доста разговори, ама те ми знаят мобилния. Няма смисъл да вися тук само за това.

Докато говореше, Ферас разтриваше лявото си рамо. И това беше част от ритуала. Така безмълвно напомняше, че преди две години е бил ранен и заслужава да си тръгне по-рано.

Бош само кимна. Не ставаше въпрос дали партньорът му си тръгва рано и какво е заслужил. Проблемът беше в неговата ангажираност към мисията на спецотдел „Убийства“ и дали ще е на разположение, когато получат поредното повикване. Преди да се върне на работа, Ферас беше преминал деветмесечен цикъл на физиотерапия и рехабилитация. Но през изтеклата оттогава година той работеше с неохота, която поставяше на изпитание търпението на Бош. Не проявяваше ангажираност и на Бош започваше да му омръзва да го чака.

Започваше да му омръзва да чака и ново убийство. Бяха приключили последното разследване преди четири седмици и летните жеги отдавна бяха настанали. Хари знаеше, че предстои ново убийство — знаеше го толкова сигурно, колкото че вятърът на Санта Ана духа от планинските проходи.

Ферас се изправи и заключи бюрото си. Тъкмо си вдигаше сакото от облегалката на стола, когато Бош видя Лари Гандъл да излиза от офиса си в отсрещния край на помещението и да се запътва към тях. Когато преди месец сектор „Грабежи и убийства“ започна да се прехвърля от порутения Паркър Сентър в новата сграда на Дирекция на полицията, бяха дали на Хари като на старши партньор правото сам да си избере работно място. Повечето старши детективи предпочетоха прозорците, които гледаха към общината. Бош направи обратното. Отстъпи гледката на партньора си и се настани на място, откъдето можеше да наблюдава случващото се в помещението. Когато видя приближаващия се лейтенант, Бош инстинктивно разбра, че днес партньорът му няма да се прибере рано вкъщи.

Гандъл носеше лист, откъснат от бележник, и крачеше малко по-енергично от обикновено. Това подсказа на Хари, че чакането е свършило. Повикването беше дошло. Новото убийство. Той се надигна от стола си.

— Бош и Ферас, има работа за вас — съобщи лейтенантът, когато дойде при тях. — Ще поемете един от случаите на Южното бюро.

Хари видя, че раменете на партньора му увисват. Без да му обръща внимание, той протегна ръка към листа, който носеше Гандъл, и прочете написания на него адрес. Саут Норманди. Познаваше квартала.

— Това е магазин за спиртни напитки — поясни шефът им. — Един мъж е убит зад щанда, патрулът разпитва свидетелка. Не знам нищо повече. Готови ли сте да се заемете?

— Готови сме — побърза да отговори Бош, преди партньорът му да е започнал да мърмори.

Само че това не помогна.

— Това е спецотдел „Убийства“, лейтенант. — Ферас се обърна и посочи препарираната глиганска глава над вратата на помещението. — Защо да поемаме грабеж в магазин за алкохол? Знаете, че е дело на квартална банда и момчетата от Южното сами ще се оправят — или поне ще открият убиеца — още преди полунощ.

Имаше право. Спецотдел „Убийства“ се занимаваше с тежки и сложни случаи. Това бяха елитни детективи, които провеждаха мъчните разследвания с безпощадната ловкост на глиган, ровещ трюфели в калта. Грабежът в магазин за спиртни напитки в район на улични банди едва ли можеше да се смята за такъв случай.

Гандъл, чието оплешивяващо теме и кисело изражение го правеха идеален администратор, разпери ръце в израз на пълна липса на съчувствие.

— На оперативката миналата седмица казах на всички, че тая седмица поемаме работата на Южното. Те са само с няколко души — всички останали са на квалификационен курс до четиринайсети. През празниците са им се събрали три случая и този сега е четвъртият. Няма кой да го поеме. Вие двамата сте свободни, тъй че случаят е ваш. Толкова. Други въпроси? Патрулът ви чака там със свидетелката.

— Готови сме, шефе — сложи край на обсъждането Бош.

— В такъв случай ще чакам да докладвате.

Гандъл се запъти обратно към офиса си. Хари вдигна сакото си от облегалката на стола, облече го и изтегли средното чекмедже на бюрото си. Извади кожения бележник от задния си джоб и го замени с нов. Новото убийство винаги изискваше нов бележник. Такъв му беше обичаят. Той погледна детективската значка, изобразена върху корицата, после го пъхна в джоба си. Всъщност изобщо не го интересуваше какво ще разследва. Просто искаше нов случай. Беше като с всичко останало. Изгубиш ли тренинг, губиш и проницателността си. Бош не го желаеше.

Ферас застана с ръце на хълбоците и погледна часовника на стената над таблата за обяви.

— Мама му стара — изруга той, — все така става.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бош. — Не сме имали случай от цял месец!

— Да бе, обаче започвах да свиквам.

— Е, ако не искаш да разследваш убийства, винаги можеш да се прехвърлиш някъде с работно време от пет до пет, например в автомобилните кражби.

— Как пък не!

— Тогава да вървим.

Хари излезе на пътеката и се насочи към вратата. Ферас го последва, като в движение вадеше телефона си, за да позвъни на жена си и да й съобщи тъжната вест. На излизане от помещението двамата вдигнаха ръце и докоснаха зурлата на глигана за късмет.

2.

По пътя за южен Лос Анджелис нямаше нужда Бош да чете конско на Ферас. Шофираше мълчаливо — това стигаше. Младият му партньор изглеждаше като попарен под натиска на неизказаното и накрая не издържа.

— Това ме побърква — изсумтя той.

— Кое?

— Близнаците. Адски много неща за вършене има покрай тях, постоянно реват. Нещо като ефекта на доминото. Единият се буди и събужда другия. После се надига и голямото. Никой не си доспива и жена ми…

— Какво?

— Не знам, изкрейзва. Постоянно ми звъни, пита ме кога ще се прибирам. Връщам се вкъщи и е мой ред да се занимавам с момчетата. Нямам нито минута почивка. На работа, с децата, на работа, с децата, на работа, с децата — и така всеки ден.

— Защо не вземете бавачка?

— Не можем да си го позволим. Вече дори не ни плащат извънредния труд.

Бош не знаеше какво да отвърне. Собствената му дъщеря Маделин беше навършила тринайсет преди месец и се намираше на петнайсетина хиляди километра от него. Никога не беше участвал активно в отглеждането й и сега я виждаше четири седмици годишно, по две в Хонконг и в Лос Анджелис и толкова. Какъв сериозен съвет можеше да даде на един истински баща с три деца, две от които близнаци?

— Виж, не знам какво да ти кажа. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Ще правя каквото мога. Но…

— Знам, Хари. Признателен съм ти. С близнаците е така само първата година, нали разбираш? Когато поотраснат, ще стане много по-лесно.

— Да, обаче аз се опитвам да ти обясня, че може да не е само заради близнаците. Може да е заради тебе, Игнасио.

— Заради мене ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че може проблемът да е в тебе. Може да си се върнал на работа прекалено рано. Сещал ли си се за тая възможност?

Ферас постепенно се изчерви и не отговори.

— Ей, понякога се случва така — продължи Бош. — Раняват те и започваш да си мислиш, че мълнията може да удари повторно.

— Виж, Хари, не знам какви са тия глупости, но аз съм добре. Готов съм. Всичко се дължи на постоянното недоспиване и тоталното изтощение. И не мога да си почина, защото жена ми ме подхваща от мига, в който се прибера вкъщи, разбираш ли?

— Както кажеш, партньоре.

— Точно така, партньоре. Както кажа аз. Повярвай ми, тя достатъчно ме хока, за да го правиш и ти.

Бош кимна. Знаеше кога да млъкне.

Адресът, който им беше дал Гандъл, се намираше на седемнайсетата пряка на „Саут Норманди Авеню“, съвсем близо до злополучния ъгъл на „Флорънс“ и „Норманди“, където през 1992-ра новинарски хеликоптери бяха заснели и разпространили по целия свят едни от най-ужасяващите кадри от расовите безредици. За мнозина те изглежда се бяха превърнали в цялостна представа за Лос Анджелис.

Ала Бош скоро разбра, че познава района и магазина за спиртни напитки от други безредици и по друг повод.

„Форчън Ликърс“ вече беше опасан с жълта полицейска лента. Бяха се събрали неколцина зяпачи, но убийствата в този квартал не представляваха чак такава рядкост. Хората бяха виждали жертви на убийство и по-рано — при това многократно. Хари спря седана между три патрулки и като извади куфарчето си от багажника, заключи колата и се насочи към полицейската лента.

Бош и Ферас съобщиха имената и служебните си номера на патрулния полицай, който водеше дневника на местопрестъплението, после се провряха под лентата. Когато стигнаха пред вратата на магазина, Хари бръкна в десния джоб на сакото си и извади стара, оръфана кибритена книжка, на която пишеше „Форчън Ликърс“. Адресът беше същият като на малката жълта сграда пред тях. Той разтвори книжката. Липсваше само една клечка, а от вътрешната страна на корицата имаше късметче, което вървеше с всяка книжка:

Бош носеше този кибрит повече от десет години. Не толкова заради късметчето, макар че вярваше в написаното. А заради липсващата клечка и онова, за което му напомняше тя.

— Какво има, Хари? — попита Ферас.

— Нищо, просто вече съм бил тук.

— Кога? Служебно ли?

— Нещо такова. Но беше много отдавна. Да влизаме.

Хари мина покрай партньора си и влезе през отворената врата на магазина за алкохол.

Вътре стояха неколцина патрулни полицаи и един сержант. Помещението беше дълго и тясно, с три пътеки. В дъното на средната се виждаше заден коридор и отворена задна врата, водеща към паркинга зад магазина. Покрай стената на лявата пътека и задната стена бяха наредени хладилни витрини. Алкохолът беше отдясно, а в средната пътека бяха вината — червеното отдясно, бялото отляво.

Бош видя още двама патрулни полицаи в задния коридор и предположи, че държат свидетелката в помещението, вероятно склад или офис. Той остави куфарчето си на пода до вратата, извади от джоба на сакото си два чифта латексови ръкавици и подаде единия на Ферас. Двамата си ги сложиха.

Сержантът забеляза появата на детективите и се приближи към тях.

— Рей Лукас — представи се той. — Жертвата е ей там зад щанда. Казва се Джон Ли. Според нас е убит преди по-малко от два часа. Прилича на грабеж. Извършителят не е искал да оставя свидетел. Мнозина в Седемдесет и седми познавахме господин Ли. Добър старец.

Лукас даде знак на Бош и Ферас да отидат при щанда. Придържайки сакото си, за да не се докосва до нищо, Хари заобиколи и се провря в тясното пространство. Той приклекна като бейзболен кетчер, за да разгледа отблизо мъртвеца на пода. Ферас се надвеси над него като съдия.

Убитият беше азиатец и изглеждаше на около седемдесет. Лежеше по гръб, празните му очи бяха вперени в тавана. Устните му оголваха стиснатите му зъби, все едно се усмихваше. По устните, бузата и брадичката му имаше кръв, изкашляна преди да умре. Предницата на ризата му също беше в кръв и Бош видя поне три входни рани на гърдите му. Свитият му в коляното десен крак лежеше неестествено под левия. Явно се бе строполил там, където е стоял, преди да го застрелят.

— Не намерихме гилзи — съобщи Лукас. — Извършителят ги е събрал и е бил достатъчно умен, за да извади диска от записващото устройство отзад.

Бош кимна. Патрулните полицаи винаги се опитваха да бъдат полезни, но засега нямаше нужда от тази информация, която можеше да се окаже подвеждаща.

Освен ако не е стреляно с револвер — отвърна той. — Тогава няма да има гилзи.

— Възможно е — каза сержантът, — обаче напоследък в тая част на града не използват много револвери. Никой не иска да го сварят при престрелка само с шест куршума в пистолета.

С това Лукас му показваше, че познава квартала. Бош беше просто приходящ.

— Ще го имам предвид — отново кимна Хари.

Той се съсредоточи върху трупа и мълчаливо огледа местопрестъплението. Беше почти сигурен, че жертвата е същият човек, когото преди много години бе срещнал в магазина. Даже се намираше на същото място, на пода зад щанда. И в джоба на ризата му имаше пакет цигари.

По дясната длан на Джон Ли се виждаше кръв. Бош знаеше, че това не е необичайно. Дори децата притискат с ръка раната си, за да се опитат да я защитят. Природен инстинкт. Убитият беше направил същото — най-вероятно бе сложила ръка на гърдите си след първия изстрел.

Раните бяха на десет сантиметра една от друга и образуваха триъгълник. При три бързи изстрела от малко разстояние раните обикновено бяха по-близо. Навярно, след като бе ранил веднъж жертвата, убиецът се бе надвесил над щанда, прострелвайки падналия на пода Ли още два пъти.

Куршумите бяха пронизали гърдите на азиатеца, нанасяйки тежки поражения на сърцето и белите дробове. Изкашляната през устата кръв показваше, че смъртта не е настъпила незабавно. Човекът се беше опитал да диша. След толкова години разследвания на убийства, Бош бе сигурен в едно. Няма лесен начин да умреш.

— Не е прострелян в главата — произнесе той.

— Да — отговори Ферас. — И какво значи това?

Хари се сепна. Беше размишлявал на глас.

— Може би нищо. Просто ми се струва, че при три изстрела в гърдите, убиецът е искал да е сигурен. Обаче пък не го е прострелял в главата, за да се подсигури.

— Има някакво противоречие.

— Възможно е.

Бош за пръв път откъсна очи от трупа и се огледа наоколо от тази ниска перспектива. Погледът му веднага попадна върху пистолета, закачен от долната страна на щанда, за да е на лесно в случай на грабеж или нещо по-лошо, ала дори не беше изваден от кобура.

— Тук отдолу има оръжие — каза той. — Пистолет, като че ли четирийсет и пет калибров, в кобур, обаче старецът изобщо не е имал възможност да го извади.

— Убиецът е влязъл бързо и го е застрелял, преди да успее да вземе оръжието — предположи Ферас. — В квартала може да се е знаело, че старецът държи пистолет под щанда.

Лукас изсумтя, сякаш изразяваше несъгласие.

— Какво има, сержант? — попита Бош.

— Пистолетът трябва да е нов — отвърна полицаят. — През последните пет години, откакто съм тук, човека го ограбваха минимум шест пъти. Доколкото знам, никога не е вадил оръжие. За пръв път чувам за пистолет.

Хари кимна — наблюдението беше важно. Той обърна глава и помоли през рамо сержанта:

— Разкажете ми за свидетелката.

— Хм, тя всъщност не е свидетелка. Госпожа Ли, съпругата. Дошла да му донесе обяда и го заварила убит. Заведохме я в задното помещение, обаче ще ви трябва преводач. Свързахме се със ЗБПАМ и поискахме да пратят човек с китайски.

Бош отново погледна лицето на убития, после се изправи и коленете му силно изпукаха. Лукас имаше предвид бившето Звено за борба с престъпността сред азиатското малцинство, което неотдавна бяха преименували на Звено за борба с азиатския бандитизъм заради опасенията, че името на звеното обижда азиатското население на града, намеквайки, че всички азиатци са престъпници. Но старите пушки като сержанта продължаваха да го наричат ЗБПАМ. Независимо от името или съкращението, като водещ следовател, всъщност Бош трябваше да реши дали да повика друг детектив от каквото и да е звено.

— Знаете ли китайски, сержант?

— Не, затова се обадих в ЗБПАМ.

— Тогава защо сте поискали човек с китайски, а не с корейски или даже виетнамски?

— От двайсет и шест години съм в полицията, детектив. И…

— И познавате китайците.

— Не, искам да кажа, че напоследък ми е трудно да си изкарам смяната без нещо ободряващо, нали разбирате? Затова веднъж дневно се отбивам тук и си взимам някаква енергийна напитка. Държи те бодър четири часа. Та както и да е, поопознах господин Ли. Той ми каза, че с жена си са от Китай.

Бош кимна; стана му неудобно от опита да засрами Лукас.

— Сигурно и аз трябва да ги опитам тия ободряващи напитки. Госпожа Ли ли е повикала полицията?

— Не, както казах, тя не говори добре английски. Доколкото научих от телефонистката, госпожа Ли позвънила на сина си и той се свързал с полицията.

Хари излезе иззад щанда. Ферас остана отзад и приклекна, за да огледа трупа и оръжието от същата поза като партньора си.

— Къде е синът им? — попита Бош.

— Пътува насам, но работи в Долината — отвърна сержантът, — би трябвало всеки момент да пристигне.

Хари посочи щанда.

— Когато се появи, не му позволявайте да се приближава до баща си.

— Ясно.

— И ще трябва да се опитаме да запазим местопрестъплението колкото може по-чисто.

Лукас го разбра и изведе полицаите си навън. Приключил зад щанда, Ферас отиде до вратата при Бош, който оглеждаше монтираната на тавана в центъра на магазина камера.

— Защо не идеш да провериш отзад? — каза Хари. — Виж дали извършителят наистина е извадил диска и се позавърти около свидетелката.

— Отивам.

— А, и намери термостата. Тук е прекалено горещо. Не искам трупът да започне да се разлага.

Ферас се отдалечи по централната пътека. Бош се обърна и плъзна поглед по целия магазин. Щандът беше дълъг около три и половина метра. Касата се намираше в средата и до нея имаше свободно място, където клиентите оставяха покупките си. От едната страна бяха етажерките с дъвки и бонбони, а от другата — стоки като енергийни напитки, пластмасова касетка с евтини пури и кутия с лотарийни билети. Отгоре имаше телена лавица за стекове цигари.

Зад щанда бяха лавиците със скъп алкохол. Хари видя шест реда „Хенеси“. Знаеше, че разточителните бандити обичат скъпия коняк. Беше сигурен, че „Форчън Ликърс“ се намира на територията на „Престъпниците от Хувър Стрийт“, улична банда, започнала като част от Крипс, но станала толкова силна, че водачите й бяха предпочели сами да си създадат име и репутация.

Той забеляза две неща и се приближи до щанда.

Касата стоеше накриво и прашното квадратно петно на плота показваше предишното й положение. Бош предположи, че убиецът я е придърпал към себе си, за да извади парите от чекмеджето. Това беше важно, защото означаваше, че господин Ли не го е отворил сам и не е дал парите на извършителя. Най-вероятно по това време вече го бяха простреляли. Нищо чудно теорията на Ферас, че убиецът е открил огън още с влизането си, да се окаже вярна. И това можеше да се окаже от решаващо значение при евентуален съдебен процес, защото доказваше преднамереността на убийството. Нещо повече, то даваше на Бош по-добра представа за случилото се в магазина и за човека, когото търсеха.

Той бръкна в джоба си и извади очилата, които носеше за близко виждане. Сложи си ги и без да докосва нищо, се наведе над щанда, за да проучи клавиатурата на касата. Не видя клавиш „ОТВАРЯНЕ“, нито друго очевидно обозначение и се зачуди откъде убиецът е знаел как се отваря чекмеджето.

Детективът се изправи и погледна лавиците с бутилки на стената зад щанда. Конякът беше в средата най-отпред, за да е на лесно, когато идват бандитите от „Хувър Стрийт“. Само че редовете бяха пълни. Не липсваше нито едно шише.

Бош отново се наведе напред. Този път се пресегна и се опита да достигне бутилките „Хенеси“. Ако се опреше с длан на щанда, с другата ръка спокойно можеше да вземе едно от шишетата.

— Хари?

Той се изправи и се обърна към партньора си.

— Сержантът се оказа прав — осведоми го Ферас. — Видеосистемата записва на диск. В рекордера нямаше диск. Или е изваден, или Ли не е записвал и камерата е била само за пред клиентите.

— Има ли резервни дискове?

— На плота имаше няколко, обаче системата работи с един диск. Просто го презаписва. Навремето бях в „Грабежи“ и съм виждал много такива. Капацитетът им е около един ден, после се презаписват. Ако искаш да провериш нещо, можеш да извадиш диска, но трябва да е същият ден.

— Добре, погрижи се да вземем другите дискове.

На входа се появи Лукас.

— Пристигна колегата от ЗБПАМ — съобщи сержантът, — да го доведа ли?

Бош дълго го гледа, преди да отговори.

— Казва се ЗБАБ — накрая отвърна той, — но не го водете тук. Идвам след малко.

3.

Бош излезе на слънчевия тротоар е пред магазина. Още беше топло, макар че вечерта наближаваше. Сухите ветрове на Санта Ана брулеха града. Във въздуха висеше димна пелена от пожарите по хълмовете. Хари усети, че капките пот по тила му изсъхват.

Пред вратата чакаше цивилен детектив.

— Детектив Бош?

— Аз съм.

— Детектив Дейвид Чу от ЗБАБ. Повика ме патрулът. С какво мога да помогна?

Чу беше нисък и слаб. Говореше без никакъв акцент. Хари му даде знак да го последва, пъхна се под жълтата лента и се насочи към колата си, като в движение си съблече сакото. После извади кибрита и го прибра в джоба на панталона си, сгъна сакото наопаки и го остави в чистия кашон, който държеше в багажника на служебния си автомобил.

— Вътре е адски горещо — каза на Чу той.

Бош разкопча средното копче на ризата си и пъхна вратовръзката си вътре. Готвеше се сериозно да се заеме с огледа на местопрестъплението и не искаше тя да му пречи.

— Навън също — отбеляза детективът от ЗБАБ. — Патрулният сержант ми предаде да изчакам, докато излезете.

— Да, съжалявам. Е, положението е следното. Старецът, който е държал този магазин от много години, лежи мъртъв зад щанда. Прострелян е най-малко три пъти, както изглежда, при грабеж. Жена му, която не знае английски, дошла в магазина и го открила. Позвънила на сина им, който повикал полицията. Трябва да я разпитаме и точно това е вашата роля. Може да имаме нужда от помощ и със сина, когато пристигне. В момента знам само това.

— Сигурни ли сте, че са китайци?

— Абсолютно. Патрулният сержант, който ви е повикал, познава жертвата, господин Ли.

— Знаете ли на какъв диалект говори госпожа Ли?

Насочиха се обратно към полицейската лента.

— Не. Това проблем ли ще бъде?

— Разбирам петте основни китайски диалекта и свободно говоря кантонски и мандарин, които се срещат най-често в Лос Анджелис.

Този път Бош повдигна лентата и пусна Чу да се провре отдолу.

— Откъде сте?

— Роден съм тук, детектив. Но семейството ми е от Хонконг и вкъщи говорехме на мандарин.

— Наистина ли? Дъщеря ми живее в Хонконг с майка си. Говори мандарин все по-добре.

— Браво. Надявам се да й бъде от полза.

Влязоха в магазина и Хари набързо му показа трупа зад щанда, след което го заведе в задното помещение. Там ги посрещна Ферас и с помощта на Чу се представиха на госпожа Ли.

Току-що овдовялата жена изглеждаше в шок. Нямаше следи да е проляла дори и една сълза за съпруга си. Явно се намираше в онова безпомощно състояние, което Бош добре познаваше. Мъжът й лежеше мъртъв в магазина. Заобикаляха я непознати, които говореха на чужд език. Детективът предполагаше, че тя чака да пристигне синът й. Тогава щяха да дойдат и сълзите.

Чу се държеше внимателно с нея. Хари реши, че говорят на мандарин. От дъщеря си знаеше, че този диалект е по-мелодичен и не толкова гърлен, колкото кантонския и някои други диалекти.

След няколко минути детективът от ЗБАБ се обърна към двамата си колеги.

— Мъжът й останал сам, докато тя се прибрала вкъщи, за да сготви обяда. Когато се върнала, отначало си помислила, че в магазина няма никого. После го намерила зад щанда. Не видяла никого на идване. Паркирала отзад и отключила задната врата.

Бош кимна.

— Колко време е отсъствала? Попитайте я по кое време е тръгнала от магазина.

Чу преведе въпроса и отново погледна Хари.

— Всеки ден тръгва в два и трийсет, за да донесе обяда. После се връща.

— Имат ли други служители?

— Не, вече я питах. Само двамата със съпруга й. Работят от единайсет до десет. Почиват в неделя.

Типична емигрантска история, помисли си Бош. Само дето не бяха предполагали, че ще завърши с куршуми.

Откъм магазина се разнесоха гласове и той надникна в коридора. Бяха пристигнали криминалистите и се захващаха на работа.

Хари се върна отзад, където продължаваше разговорът с госпожа Ли.

— Чу — прекъсна го той.

Детективът от ЗБАБ го погледна.

— Питайте я за сина й. Вкъщи ли си е бил, когато му се е обадила?

— Вече я питах. Имат друг магазин, в Долината. Той работи там. Семейството живее заедно по средата, в Уилшър.

Чу явно си разбираше от работата. Нямаше нужда Бош да му подава въпросите.

— Добре, ние ще се върнем в магазина. Вие останете с нея и когато дойде синът й, може би ще е най-добре да закараме всички в центъра. Съгласен ли сте?

— Разбира се.

— Добре. Кажете ми, ако имате нужда от нещо.

Бош и Ферас минаха по коридора и влязоха в магазина. Хари вече познаваше всички от криминалистиката. Бяха пристигнали и специалисти по съдебна медицина, за да огледат местопрестъплението и да вдигнат трупа.

Двамата детективи решиха да се разделят. Бош щеше да остане на местопрестъплението. Като водещ следовател, той щеше да контролира събирането на веществени доказателства и вдигането на трупа. Ферас щеше да обиколи квартала. Магазинът за спиртни напитки се намираше в търговски район с малки фирми. Игнасио щеше да провери дали някой е чул или видял нещо, свързано с убийството. И двамата знаеха, че това сигурно няма да донесе нищо, но трябваше да се направи. Нищо и никакво наглед описание на кола или подозрителна личност можеше да се превърне в онази част от пъзела, която накрая да доведе до разкриване на извършителя. Това беше една от първите задачи на детектива.

— Какво ще кажеш да взема някой от патрулните? — попита Ферас. — Те познават квартала.

— Естествено.

Бош предполагаше, че познаването на района не е истинската причина Игнасио да вземе патрулен полицай със себе си. Младият му партньор си мислеше, че има нужда от подкрепа, докато обикаля околните магазини.

Две минути след неговото заминаване Хари чу навън високи гласове и смут отвън. Той излезе от магазина и видя, че двама от патрулните полицаи на Лукас се опитват да задържат някакъв човек при жълтата лента. Съпротивляващият се мъж беше около двайсет и пет годишен азиатец. Носеше тясна тениска, която разкриваше стройното му тяло. Бош побърза да се приближи.

— Веднага престанете — решително нареди той, тъй че да няма никакво съмнение кой командва парада. После прибави: — Пуснете го.

— Искам да видя баща си — изсумтя младежът.

— Не е това начинът да го направите.

Бош застана до него и кимна на двамата патрулни.

— Аз ще се погрижа за господин Ли.

Полицаите се отдалечиха.

— Как е цялото ви име, господин Ли?

— Робърт Ли. Искам да видя баща си.

— Разбирам. Ще ви позволя да го видите, щом наистина искате. Но трябва да почакате, докато приключим. Въпреки че ръководя разследването, даже аз не мога да го видя в момента. Успокойте се. Това е единственият начин да изпълните желанието си.

Младият мъж сведе очи и кимна. Бош протегна ръка и го потупа по рамото.

— Чудесно.

— Къде е майка ми?

— Вътре, в задното помещение. С нея разговаря друг детектив.

— Може ли да видя поне нея?

— Да, след малко ще ви заведа. Първо искам да ви задам няколко въпроса. Съгласен ли сте?

— Да, питайте.

— Казвам се Хари Бош и ръководя това разследване. Ще открия убиеца на баща ви, който и да е той. Обещавам ви.

— Не обещавайте неща, които не възнамерявате да изпълните. Вие даже не го познавате! Не ви пука за него! Той е просто поредният… няма значение.

— Поредният какво?

— Казах, няма значение.

Бош се вторачи в него за миг, преди да отговори.

— На колко сте години, Робърт?

— На двайсет и шест. А сега искам да видя майка си.

Той понечи да се обърне към задната част на магазина, но Хари го хвана за ръката. Младежът беше як, но силата, с която го задържа детективът, го изненада. Робърт Ли спря и погледна дланта върху ръката си.

— Първо ще ви покажа нещо и после ще ви заведа при майка ви.

Бош го пусна, извади кибрита от джоба си и му го подаде. Ли безразлично го погледна.

— И какво от това? По-рано ги раздавахме безплатно, преди икономическото положение да се влоши. Вече не можем да си го позволим.

Хари си взе кибрита и кимна.

— Баща ви ми го даде преди дванайсет години — каза той. — Предполагам, че по онова време сте били на около четиринайсет. Тогава за малко да се стигне до безредици в града. Случи се точно тук. На това кръстовище.

— Спомням си. Плячкосаха магазина и пребиха баща ми. Изобщо не трябваше да го отваря пак. С майка ми му казвахме да остави само магазина в Долината, обаче той не ни послуша. Нямало да позволи на никого да го прогони, а вижте сега какво стана!

Младежът безпомощно махна с ръка към вратата.

— Онази нощ и аз бях тук — продължи Бош. — Преди дванайсет години. Избухнаха безредици, но скоро бяха потушени. Точно тук. Само с един смъртен случай.

— Полицай. Знам. Измъкнали го от колата му.

— Аз бях в колата с него, ала не успяха да ме хванат. И когато стигнах тук, бях в безопасност. Имах нужда от цигара и влязох в магазина на баща ви. Той стоеше зад щанда, но вече бяха ограбили и последната кутия цигари.

Хари повдигна кибритената книжка.

— Имаше много кибрит, но не и цигари. И тогава баща ви бръкна в джоба си и извади своите. Оставаше му само една цигара и той ми я даде.

Бош кимна. Това беше историята. Цялата.

— Не познавах баща ви, Робърт. Обаче ще открия убиеца му. И ще изпълня това обещание.

Робърт Ли също кимна и заби поглед в земята.

— Добре — каза детективът, — а сега да вървим при майка ви.

4.

Детективите освободиха местопрестъплението и се върнаха в Дирекция на полицията едва към полунощ. Бош беше решил да не водят семейството на жертвата с тях за официален разпит. Уговориха се да дойдат в сряда сутринта и той ги остави да се приберат у дома със скръбта си. Скоро след като стигнаха в отдела, освободи и Ферас, за да даде възможност на по-младия си партньор да се опита да поправи щетите, нанесени на собственото му семейство. Хари остана сам, за да състави списък на веществените доказателства и за пръв път да обмисли случая, без да му пречат. Знаеше, че срядата ще бъде тежък ден — очакваха го разпитите на жената и сина на жертвата, щяха да излязат някои резултати от криминалистичните експертизи и лабораторните анализи, най-вероятно щеше да бъде насрочена и аутопсията.

Както и очакваха, обиколката на квартала се оказа безрезултатна, но по-късно вечерта успяха да открият един вероятен заподозрян. В събота следобед, три дни преди убийството, господин Ли се спречкал с младеж, който според него редовно крадял стоки от магазина му. Според разказа на госпожа Ли и превода на детектив Чу, тийнейджърът гневно отрекъл да е крал каквото и да е и извадил расисткия коз, заявявайки, че господин Ли го обвинява само защото е чернокож. Това беше смехотворно, тъй като деветдесет и девет процента от клиентите на магазина бяха жители на този обитаван от чернокожи квартал. Ала Ли не се е обадил в полицията. Просто изпъдил младежа и му казал никога повече да не се връща там. По думите на госпожа Ли, на излизане тийнейджърът заплашил мъжа й, че ще дойде пак и ще му пръсне черепа. На свой ред Ли извадил пистолета си изпод щанда и го насочил към момчето, уверявайки го, че е готов за идването му.

Това означаваше, че младежът е знаел за оръжието, което собственикът на магазина е държал под щанда. И че ако наистина е искал да изпълни заплахата си, е трябвало да действа бързо, убивайки Ли, преди китаецът да посегне за пистолета си.

На другата сутрин госпожа Ли щеше да прегледа снимките на известните членове на банди и да се опита да разпознае тийнейджъра. Ако беше свързан с Престъпниците от Хувър Стрийт, най-вероятно имаха фотографията му.

Бош обаче не беше напълно убеден в тази версия. Някои детайли от местопрестъплението не предполагаха убийство за отмъщение. Нямаше съмнение, че трябва да проверят версията и да разговарят с хлапака, но Хари не очакваше да приключат разследването с него. Щеше да е прекалено лесно, а този случай не му се струваше от лесните.

До кабинета на капитана имаше заседателна зала с дълга дървена маса. Стаята се използваше главно като трапезария и от време на време за съвещания или разискване на случаи, в чието разследване участват повече следствени групи. Тъй като в отдела нямаше никого, Бош беше пръснал върху масата току-що пристигналите от криминалистиката снимки от местопрестъплението.

Фотографиите бяха подредени в мозайка от застъпващи се образи, пресъздаваща цялото местопрестъпление; нещо като творбите на английския художник Дейвид Хокни, известно време живял в Лос Анджелис — някои негови фотоколажи документираха сцени от Южна Калифорния. Хари познаваше фотомозайките и твореца, защото за кратко с Хокни бяха съседи в хълмовете над прохода Кауенга. Въпреки че никога не се бяха срещали, Бош се чувстваше свързан с него, тъй като имаше навика да подрежда снимките от местопрестъпленията в мозайка, позволяваща му да търси нови детайли и перспективи. Хокни правеше същото с произведенията си.

Докато проучваше фотографиите, отпивайки от чашата черно кафе, което си беше направил, погледа му веднага привлякоха същите неща, които му бяха направили впечатление в магазина. Бутилките „Хенеси“ най-отпред в средата зад щанда бяха непокътнати. Не можеше да повярва, че убийството е извършено от член на улична банда, защото се съмняваше, че освен да вземе парите, гангстерът няма да се почерпи с поне едно шише „Хенеси“. Конякът щеше да е негов трофей. И е бил напълно достъпен, особено ако убиецът се е надвесил над щанда или го е заобиколил, за да събере гилзите. Тогава защо да не си вземе и „Хенеси“?

Това означаваше, че търсят убиец, който не се интересува от коняк. Убиец, който не е гангстер.

Следващата интересна особеност бяха раните на жертвата. Дори само те изключваха непознатия крадец от списъка на заподозрените. Трите куршума в гърдите не оставяха съмнение, че целта е била смъртта на Ли. Само че нямаше изстрел в лицето и това предполагаше, че убийството не е мотивирано от гняв или отмъщение. Бош беше разследвал стотици убийства, повечето с огнестрелно оръжие, и знаеше, че когато има изстрел в лицето, престъплението най-вероятно е на лична основа и убиецът е познавал жертвата. Следователно и обратното можеше да се смята за вярно. Три изстрела в гърдите не бяха на лична основа. Ставаше дума за бизнес. Хари беше убеден, че крадецът не е техният човек. Търсеха някого, който можеше изобщо да не е познавал Джон Ли. Някой, който хладнокръвно е влязъл и изстрелял три куршума в гърдите на китаеца, а после спокойно е изпразнил касата, събрал си е гилзите и е отишъл в задното помещение, за да извади диска от записващото устройство.

Бош смяташе, че това не е първото престъпление на извършителя. На другата сутрин трябваше да потърси подобни случаи в района на Лос Анджелис.

Разглеждайки снимката на лицето на жертвата, той изведнъж забеляза нещо ново. Кръвта по бузата и брадичката беше размазана, докато зъбите бяха чисти. По тях нямаше кръв.

Хари доближи фотографията към очите си и се опита да открие причината за това противоречие. Беше решил, че кръвта по лицето на Ли е от пронизаните му бели дробове, изкашляна при последните му мъчителни хрипове. Само че това не можеше да се случи, без по зъбите също да има кръв, нали?

Той остави снимката на масата и потърси в мозайката дясната длан на жертвата. Тя лежеше отстрани на тялото му. По пръстите имаше кръв. Кървава диря водеше към възглавничката на дланта.

Бош отново погледна размазаната по лицето кръв и внезапно разбра, че Ли е докоснал устата си с окървавената си ръка. Това означаваше, че е имало двойно пренасяне на кръв. Китаецът бе докоснал гърдите си, окървавил дланта си и след това пренесъл кръвта до устата си.

Въпросът беше защо. Дали е направил тези движения в предсмъртната си агония или причината е била друга?

Детективът извади мобилния си телефон и позвъни в следствения кабинет на моргата. Имаше номера като бутон за бързо избиране. Докато чакаше да му отговорят, той си погледна часовника. Дванайсет и десет.

— Съдебна медицинска.

— Касел там ли е още?

Макс Касел беше следователят, направил оглед на местопрестъплението във „Форчън Ликърс“ и вдигнал трупа.

— Не, току-що си… един момент, ето го.

Отсреща включиха на изчакване, после се обади Касел.

— Не ме интересува кой ме търси, тръгвам си. Върнах се само защото си забравих термочашата.

Бош знаеше, че Касел живее най-малко на един час път, в Палмдейл. Термочашите, които се включваха в запалката на колата, бяха задължителни за служителите, живеещи далеч.

— Обажда се Бош. Прибра ли вече моя човек в хладилната камера?

— Не, всички са заети. Засега го съхранявам с лед. Обаче приключих с него и си тръгвам, Бош.

— Ясно. Имам само един бърз въпрос. Провери ли му устата?

— Какво искаш да кажеш? Естествено, че му проверих устата. Това ми е работата.

— Нищо ли нямаше вътре? Нито в устата, нито в гърлото?

— Не, имаше нещо.

Хари усети притока на адреналин.

— Защо не ми съобщи? Какво е?

— Езикът му — изхили се Касел.

Адреналинът спадна и го обзе разочарование. Мислеше си, че е попаднал на нещо.

— Много смешно. Ами кръв?

— Да, по езика и в гърлото имаше малко кръв. Отбелязано е в доклада ми, който ще получиш утре.

— Но изстрелите са три. Белите му дробове трябва да са приличали на швейцарско сирене. Не би ли трябвало да има много кръв?

— Не и ако вече е бил мъртъв. Не и ако първият куршум е пронизал сърцето и то е спряло да бие. Виж, трябва да си тръгвам, Бош. Утре си планиран за два часа с Лаксми. Задай въпросите си на нея.

— Добре. Но сега говоря с теб. Струва ми се, че сме пропуснали нещо.

— Какво имаш предвид?

Хари впери очи в снимките пред себе си, местейки поглед от дланта на лицето и обратно.

— Според мен той е поставил нещо в устата си.

— Кой?

— Жертвата. Господин Ли.

Последва мълчание, докато Касел обмисляше думите му и навярно се питаше дали наистина е пропуснал нещо.

— Е, даже да е така, не видях нищо в устата и гърлото. Ако е глътнал нещо, това не е по моята част. Лаксми ще го открие утре, каквото и да е то.

— Ще й оставиш ли бележка да провери?

— Вече си тръгвам, Бош. Сам й кажи, когато дойдеш за аутопсията.

— За всеки случай й остави бележка.

— Добре, ще й оставя. Нали знаеш, тук вече не ни плащат за извънреден труд.

— Да, знам. И при нас е така. Благодаря, Макс.

Бош затвори и реши за момента да остави снимките. Аутопсията щеше да покаже дали заключението му е вярно и дотогава не можеше да направи нищо.

Двата диска, открити до записващото устройство, бяха прибрани в плоски пластмасови кутии и поставени в найлонови пликове. Датите бяха написани върху кутиите с тънкописец. Единият носеше датата 01/09, точно преди една седмица, а другият — 27/08. Хари ги занесе при аудио-видео системата в отсрещния край на заседателната зала и първо зареди в плеъра този от 27/08.

Екранът беше разделен на две части. Едната камера показваше магазина, включително щанда с касата, а другата — задното помещение. В горния край пишеше часа и датата. Записът бе в реално време. Тъй като магазинът беше отворен от единайсет сутринта до десет вечерта, Бош имаше да изгледа двайсет и два часа запис, освен ако не го превъртеше на бързи обороти.

Отново си погледна часовника. Можеше да остане в отдела цяла нощ и да се опита да разгадае загадката защо Джон Ли е отделил тези два диска, а можеше и да се прибере вкъщи и да си почине. Човек не знаеше къде ще го отведе едно разследване и винаги трябваше да използва възможността за почивка. Освен това, нищо в тези дискове не предполагаше, че са свързани с убийството. Дискът от записващото устройство липсваше, а тъкмо той беше важен.

По дяволите, помисли си Бош. Реши да изгледа първия диск и да види дали ще успее да разгадае загадката. Той придърпа един стол от масата, настани се пред телевизора и настрои бързината на четири пъти по реалната. Сигурно щеше да му отнеме по-малко от три часа да превърти диска. После щеше да се прибере и да поспи няколко часа, за да може на сутринта да дойде на работа едновременно с всички останали.

— Речено-сторено — измърмори под нос Хари.

5.

Нещо внезапно го събуди и той отвори очи. Отгоре го гледаше лейтенант Гандъл. Трябваха му няколко секунди, докато главата му се проясни и осъзнае къде се намира.

— Лейтенант?

— Какво правиш в моя кабинет, Бош?

Хари се надигна и седна на кушетката.

— Ами… гледах един видеозапис в заседателната зала и стана толкова късно, че нямаше смисъл да се прибирам вкъщи. Колко е часът?

— Почти седем, обаче това все още не обяснява присъствието ти в кабинета ми. Вчера на тръгване заключих вратата.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Бош кимна и се престори, че още не се е разсънил. Добре, че прибра шперцовете си в портфейла, след като отключи вратата. В целия сектор нямаше друга кушетка, освен тази в офиса на Гандъл.

— Може чистачката да е влизала и да е забравила да заключи — отвърна той.

— Не, поддържащият персонал няма ключ за тук. Виж, Хари, нямам нищо против колегите да спят на кушетката. Но вратата не е заключена без причина. Не мога да допусна някой да я отваря, след като съм я заключил.

— Прав си, лейтенант. Дали не може да поставим една кушетка и в общото помещение?

— Ще помисля, но проблемът не е в това.

Бош се изправи.

— Взимам си бележка. А сега се връщам на работа.

— Не бързай толкова. Разкажи ми за записа, който те е задържал тук цяла нощ.

Хари накратко му обясни какво е видял през петте часа, докато е гледал двата диска, и че Джон Ли неволно им е оставил сериозни улики.

— Искаш ли да ти заредя записа в заседателната зала?

— Хайде да изчакаме партньора ти и да го видим заедно. Първо иди да изпиеш едно кафе.

Бош остави Гандъл и мина през отдела. Помещението представляваше безличен лабиринт от работни места и звукоизолационни стени. Приличаше на застрахователен офис и обикновено беше толкова тихо, че Хари понякога не можеше да се съсредоточи. Още нямаше никого, но скоро щеше да започне да се оживява. Лейтенантът винаги пристигаше пръв. Така даваше пример на подчинените си.

Детективът слезе в кафенето, което отваряше в седем, ала в момента пустееше, защото повечето служители в полицейското управление още работеха в Паркър Сентър. Пренасянето в новата Дирекция на полицията напредваше бавно. Първо някои детективски отдели, после администраторите и накрая всички останали. Преходът течеше плавно и официално щяха да осветят сградата чак след два месеца. Затова и кафенето нямаше опашки, обаче и не предлагаха всичко от менюто. Бош си взе полицейска закуска — две понички и кафе. Поръча кафе и за Ферас. Изяде поничките набързо, докато слагаше сметана и захар в чашата на партньора си, после се качи с асансьора обратно горе. Както и очакваше, Игнасио вече седеше на мястото си. Бош остави едното кафе пред него и отиде на собственото си бюро.

— Мерси, Хари — каза Ферас. — Трябваше да се сетя, че ще дойдеш преди… ей, вчера носеше същия костюм. Само не ми казвай, че си работил цяла нощ.

Бош седна на стола си.

— Опънах се за няколко часа на кушетката на лейтенанта. В колко часа ще дойдат госпожа Ли и синът й?

— Казах им за десет. Защо?

— Мисля, че открих нещо, което трябва да проверим. Снощи изгледах двата диска от камерите в магазина.

— Какво откри?

— Вземи си кафето и ще ти покажа. Лейтенантът също иска да го види.

Десет минути по-късно Бош стоеше с дистанционното управление пред аудио-видео системата. Ферас и Гандъл седяха в края на заседателната маса. Той превъртя диска с надпис 01/09 до съответното място и замрази образа.

— Добре, извършителят е извадил диска от записващото устройство, тъй че нямаме запис на случилото се в магазина вчера. Останали са обаче два диска от двайсет и седми август и първи септември. Това е дискът от първи септември, точно една седмица преди убийството. Дотук всичко ли е ясно?

— Напълно — потвърди Гандъл.

— Господин Ли всъщност е записвал група крадци. Общото между тези два диска е, че и в двата дни влизат двама души, едни и същи. Единият отива на щанда и иска цигари, докато другият минава по пътеката с алкохол. Първият отвлича вниманието на Ли от съучастника си и от екрана на камерата зад щанда. Докато собственикът взима цигарите, вторият пъха две шишета водка в панталона си и после носи трето шише отпред. Първият си изважда портфейла, вижда, че си е забравил парите вкъщи или някъде другаде и двамата си тръгват, без да купят нищо. На записите от двата дни те си разменят ролите. Според мен Ли затова е запазил дисковете.

— Смяташ, че е събирал доказателства, така ли? — попита Ферас.

— Възможно е. След като е имал крадците на запис, той е разполагал с нещо, с което да се обърне към полицията.

— Това ли ти е уликата? — повдигна вежди Гандъл. — И си работил цяла нощ само за това? Прочетох докладите. Май повече ми допада хлапакът, на когото Ли е извадил пистолет.

— Не е това — нетърпеливо го прекъсна Бош. — Само ви обяснявам каква е причината дисковете да са там. Ли ги е извадил от записващото устройство, защото трябва да е знаел, че онези двамата замислят нещо, и е искал да има доказателство. И неволно е запазил ето това в диска от първи септември.

Той натисна бутона на дистанционното и образът оживя. И на двете камери се виждаше, че в магазина няма друг, освен Ли зад щанда. Надписът показваше, че записът е направен във вторник, 1 септември, 15:03.

Вратата се отвори и в магазина влезе клиент. Той нехайно махна на собственика и се насочи към дъното. Макар образът да беше зърнест, ясно се виждаше, че клиентът е трийсетинагодишен азиатец. Втората камера го засне как отива при една от хладилните витрини и си взима кутия бира, която занесе на щанда.

— Какво прави? — попита Гандъл.

— Просто гледай.

На щанда клиентът каза нещо на Ли, който се пресегна към горната лавица и свали стек „Кемъл“. Остави го на плота и сложи бирата в малка кафява кесия.

Макар набит и нисък, клиентът имаше внушително телосложение — мускулести ръце и широки плещи. Той остави на щанда една банкнота. Ли я взе, отвори касата и я сложи в последното отделение на чекмеджето, след това отброи няколко банкноти и ги подаде на клиента, който ги взе и ги прибра. После пъхна стека подмишница, взе си бирата и насочи свободната си ръка като пистолет към Ли. Той сви и отново изпъна палец, имитирайки изстрел, и излезе от магазина.

Бош спря записа.

— Какво беше това? — погледна го Гандъл. — Заплаха ли беше оня жест с пръста? Това ли е уликата?

Ферас мълчеше, но Бош знаеше, че партньорът му е разбрал какво е искал да им покаже. Той върна записа и пак го пусна.

— Какво виждаш, Игнасио?

Младият детектив се приближи, за да може да посочи екрана.

— Първо, клиентът е азиатец. Значи не е от квартала.

Хари кимна.

— Изгледах двайсет и два часа запис — каза той. — И магазина не са влизали други азиатци, освен Ли и жена му. Нещо друго, Игнасио?

— Парите — отвърна Ферас. — Той получава повече, отколкото е дал.

На екрана Ли вадеше банкноти от касата.

— Вижте, собственикът прибира парите на клиента в чекмеджето и после му връща други банкноти, включително онази, която му е дал оня. Тъй че клиентът получава бирата и цигарите безплатно, и отгоре на всичко още пари.

Бош отново кимна. Ферас си го биваше.

— Колко взима? — попита Гандъл.

Основателен въпрос, защото картината беше прекалено зърнеста, за да се различат номиналите на банкнотите.

— В чекмеджето има четири отделения — поясни Хари, — за банкноти от един, пет, десет и двайсет долара. Снощи изгледах записа на бавни обороти. Собственикът поставя банкнотата на клиента в четвъртото отделение. За един стек цигари и кутия бира — това явно е отделението за двайсетачките. Ако е така, той му дава един долар, петачка, десетачка и накрая единайсет двайсетачки. Десет, ако не броим дадената от клиента.

— Това е рекет — заяви Ферас.

— Двеста трийсет и шест долара?! — възкликна лейтенантът. — Доста странен рекет, а и в чекмеджето се виждат още пари. По-скоро е установена сума.

— Всъщност са двеста и шестнайсет, ако извадим дадената отначало двайсетачка.

— Точно така — потвърди Бош.

В продължение на няколко минути тримата мълчаливо се взираха в замръзналия образ.

— Добре, Хари — накрая се обади Гандъл, — ти си имал няколко часа да го обмислиш. Какво означава това?

Бош посочи датата в горния край на екрана.

— Случило се е точно една седмица преди убийството. Във вторник, в три часа следобед. Този вторник убиват господин Ли. Може тая седмица да е решил да не плати.

— Или да не е имал пари да плати — предположи Ферас. — Вчера синът му каза, че бизнесът западал и след откриването на магазина в Долината били пред фалит.

— Значи старецът отказва и го очистват — обобщи лейтенантът. — Не е ли малко крайно? Ако убиеш човека, както се казва във висшите финанси, губиш финансовия си приток.

Младият детектив сви рамене.

— Остават съпругата и синът — отвърна той, — те ще разберат посланието.

— Двамата ще дойдат в десет, за да дадат показания — прибави Хари.

Гандъл кимна.

— И как ще процедирате?

— С госпожа Ли ще се заеме Чу, колегата от ЗБАБ, а ние с Игнасио ще разговаряме със сина. Ще разберем за какво става дума.

Обикновено киселото лице на лейтенанта се проясни. Беше доволен от напредъка на разследването и изскочилите улики.

— Добре, господа, съобщете ми резултата.

— Непременно — обеща Бош.

Гандъл излезе от залата. Двамата детективи останаха изправени пред екрана.

— Добра работа, Хари. Зарадва го.

— Още повече ще се зарадва, ако изясним случая.

— Какво мислиш?

— Имаме малко работа, преди да пристигне семейство Ли. Ти се отбий в лабораторията и провери какво са открили. Виж дали са приключили с касата и я донеси тук, ако можеш.

— Ами ти?

Бош изключи монитора и извади диска.

— Аз ще трябва да си поговоря с детектив Чу.

— Смяташ, че крие нещо от нас ли?

— Тъкмо това ще се опитам да разбера.

6.

ЗБАБ беше в отдел „Борба с бандитизма и оперативна дейност“, който осъществяваше много операции под прикритие и поради това се помещаваше в необозначена сграда на няколко преки от Дирекция на полицията. Бош реши да отиде пеш до там, защото знаеше, че ще му отнеме повече време да изкара колата си от гаража, да се бори с трафика и после пак да търси място за паркиране. Стигна до вратата на ЗБАБ в осем и половина и натисна звънеца, но никой не му отвори. Той извади телефона си и тъкмо се канеше да позвъни на детектив Чу, когато иззад него се разнесе познат глас.

— Добро утро, детектив Бош. Не очаквах да ви видя при нас.

Хари се обърна. Чу се приближаваше към него с куфарче в ръка.

— Много лежерно я карате тук — изсумтя Бош.

— Да, гледаме да не се натоварваме.

Бош се отдръпна, за да му позволи да отвори вратата с електронна карта.

— Заповядайте.

Влязоха в малко помещение с десетина бюра и лейтенантски кабинет отдясно. Чу влезе зад едно от бюрата и остави куфарчето си на пода.

— С какво мога да ви помогна? — попита той. — Имах намерение да дойда в „Грабежи и убийства“ в десет за разговора с госпожа Ли.

Чу понечи да седне, но Бош остана прав.

— Искам да ви покажа нещо. Имате ли видеозала тук?

— Да, насам.

Зад общото помещение на ЗБАБ имаше четири стаи за разпити, едната от които беше преоборудвана във видеозала. Върху стандартната подвижна масичка, на която имаше телевизор и дивиди, Бош видя и фотопринтер, какъвто все още нямаха в новия офис на ГУ.

Хари подаде на Чу диска от „Форчън Ликърс“ и младият детектив го зареди в плеъра. Бош взе дистанционното управление и превъртя записа напред, докато часът в горния край на екрана не стана 15:00.

— Разгледайте човека, който влиза в магазина — каза той.

Чу мълчаливо проследи азиатеца, който си купи бира и стек цигари и получи значителни дивиденти от своята инвестиция.

— Това ли е? — попита той, след като клиентът излезе от „Форчън Ликърс“.

— Да.

— Може ли пак да го изгледаме?

— Естествено.

Бош пусна отново двуминутния епизод, после замрази кадъра в момента, в който клиентът се извръщаше от щанда, и след като си поигра малко с превъртане напред, спря на възможно най-ясния образ на лицето му.

— Познавате ли го?

— Не, разбира се.

— Какво видяхте на записа?

— Очевидно някаква форма на рекет. Получава много повече, отколкото е дал.

— Да, двеста и шестнайсет, освен неговата двайсетачка. Преброихме ги.

Бош видя, че Чу повдига вежди.

— Какво означава това? — попита Хари.

— Ами, сигурно означава, че е член на триада — делово отговори китаецът.

Бош кимна. Никога не беше разследвал убийство, извършено от триада, но знаеше, че така наречените тайни общества в Китай отдавна са прехвърлили Тихия океан и сега действат в повечето големи американски градове. С огромното си китайско малцинство Лос Анджелис се нареждаше сред тези центрове заедно със Сан Франциско, Ню Йорк и Хюстън.

— Какво ви кара да смятате така?

— Казахте, че сумата е двеста и шестнайсет долара, нали?

— Да. Ли му връща собствената му двайсетачка и му дава десет банкноти от двайсет долара и по една от десет, пет и един. Какво означава това?

— Рекетът на триадите се основава на седмични вноски от собствениците на малки магазини, които искат закрила, обикновено по сто и осем долара. Сумата двеста и шестнайсет е кратна на сто и осем. Двуседмична вноска.

— Защо сто и осем? Да не взимат ДДС? Може би пращат осемте долара на държавата?

Чу не обърна внимание на сарказма и отговори така, сякаш обясняваше на дете.

— Не, детектив, няма нищо общо с това. Позволете да ви изнеса кратък урок по история, за да разберете за какво става дума.

— Цял съм в слух.

— Триадите възникват в Китай през седемнайсети век. Монасите в манастира Шаолин били сто и тринайсет. Будистки монаси. Манджурските нашественици ги нападнали и избили почти всички. Останали петима, които създали тайни общества с цел да прогонят нашествениците, и така се родили триадите. През вековете обаче характерът им се променил. Зарязали политиката и патриотизма и се превърнали в престъпни организации. Подобно на италианската и руската мафия, те се занимават с рекет и „охранителен бизнес“. В чест на духовете на убитите монаси, вноската обикновено е кратна на сто и осем.

— Оцелелите монаси обаче са били петима, а не трима — отбеляза Бош. — Защо се наричат „триади“?

— Защото всеки от тях създал своя триада, Тян ди хюй, което означава „общество на небето и земята“. Всяка група имала знаме с триъгълна форма, символизиращо връзката между небе, земя и човек. Затова и започнали да ги наричат „триади“.

— Чудесно. А после са се прехвърлили тук.

— Те са тук много отдавна. Обаче не са се прехвърлили сами. Прехвърлили са ги американците. Дошли с китайските работници, докарани да строят железопътни линии.

— И сега тормозят собствения си народ.

— Общо взето, да. Но господин Ли е бил вярващ. Вчера видяхте ли будисткия олтар в склада?

— Не съм го забелязал.

— Попитах жена му. Господин Ли бил много набожен. Вярвал в духове. За него вноските за триадата може би са били нещо като жертвоприношения за дух. Дух на прародител. Разбирате ли, за вас всичко това е чуждо, детектив Бош. Ако откакто се помните част от парите ви отиват за триадата, също както данъците отиват за държавата, няма да се смятате за жертва. Това просто е даденост, житейски факт.

— Само че данъчните не ви прострелват в гърдите, ако не си платите.

— Да не смятате, че Ли е убит от този човек?

Чу посочи мъжа на екрана с почти възмутено изражение на лицето.

— Смятам, че това е най-сигурната версия, с която разполагаме в момента — сопна се Бош.

— Ами версията на госпожа Ли? За гангстера, който заплашил мъжа й в събота?

Хари поклати глава.

— Там нещата не се връзват. Ще искам да прегледа фотографиите и да разпознае хлапето, но мисля, че това е задънена улица.

— Не разбирам. Той е казал, че ще се върне и ще убие господин Ли.

— Не, казал е, че ще се върне и ще му пръсне черепа. Господин Ли е прострелян в гърдите. Това не е убийство в състояние на афект, детектив Чу. Не се връзва. Но не се безпокойте, ще го разследваме, даже да се окаже загуба на време.

Той изчака отговора на Чу, но младият детектив мълчеше. Бош посочи часа на екрана.

— Ли е убит по същото време в същия ден от седмицата. Логично е да приемем, че е правел вноските си редовно. И че този човек е бил там по време на убийството. Според мен това го прави и по-логичен заподозрян.

Стаята за разпити беше съвсем малка и затова бяха оставили вратата отворена. Бош отиде при нея и я затвори, после отново се обърна към Чу.

— Я ми кажи, вчера изобщо ли не знаеше за това?

— Не, разбира се.

— Госпожа Ли не ти ли спомена за вноските към местната триада?

Чу се вцепени. Беше много по-дребен от Хари, но позата му предполагаше, че е готов да се бие.

— Какво намекваш, Бош?

— Намеквам, че това е твоят свят и че трябваше да ми кажеш. Аз се натъкнах на рекета случайно. Ли е запазил диска, защото на него е бил записан крадец. Не заради рекета.

Сега двамата стояха на около половин метър един от друг.

— Вчера нищо не загатваше за такова нещо — заяви Чу. — Повикаха ме да превеждам. Ти не ми поиска мнението за нищо друго. И съзнателно ме изолира, Бош. Ако ме беше включил в разследването, може би щях да видя или чуя нещо.

— Глупости! Детектив си, не за да стоиш с пръст в устата. Не ти трябва покана, за да задаваш въпроси.

— В твое присъствие ми се струваше, че ми трябва.

— Какво значи това?

— Значи, че те наблюдавах, Бош. Как се отнасяш с госпожа Ли, със сина й… и с мен.

— Уф, почва се.

— Каква е причината, Виетнам ли? Служил си във Виетнам, нали?

— Не си мисли, че изобщо знаеш нещо за мене, Чу.

— Знам това, което виждам. И вече съм го виждал. Аз не съм от Виетнам, детектив. Аз съм американец. Роден съм тук, също като теб.

— Виж, да оставим това и да се заемем със случая.

— Както кажеш. Ти си шефът.

Чу опря ръце на хълбоците си и се обърна към екрана. Хари се опита да овладее емоциите си. Трябваше да признае, че Чу има право. И се срамуваше, че толкова лесно са го обявили за човек, завърнал се от Виетнам с расови предразсъдъци.

— Добре. Вчера може да съм допуснал грешка по отношение на теб. Съжалявам. Но сега си член на екипа и искам да знам какво ти е известно. Без да скриваш нищо.

Чу също се поотпусна.

— Вече ти казах всичко. Мислех си само още нещо, за двеста и шестнайсетте долара.

— Да?

— Това е двойна вноска. Като че ли господин Ли е пропуснал една седмица. Може да е имал затруднения с плащането. Синът му каза, че бизнесът западал.

— Може би тъкмо затова и са го убили.

Бош отново посочи екрана.

— Може ли да го разпечатам?

— И аз ще искам един екземпляр.

Чу отиде при принтера и натисна един бутон два пъти. Скоро се появиха две копия на снимката на мъжа, извръщащ се от щанда.

— Имате ли каталози с фотографии? — попита Хари. — Досиета?

— Разбира се. Ще се опитам да го открия. Ще разпитам тук-там.

— Не искам той да научи, че душим наоколо.

— Много благодаря, детектив Бош. Но да, имам го предвид.

Хари не отговори. Поредната грешна стъпка. Имаше проблем с Чу. Не можеше да му се довери, въпреки че бяха от един отбор.

— Искам снимка и на татуировката.

— Каква татуировка? — учуди се Бош.

Чу взе дистанционното от ръката му и натисна бутона за превъртане. Накрая замрази образа на момента, в който мъжът протягаше лявата си ръка, за да вземе парите от господин Ли. Детективът проследи с показалец едва забележимите очертания от вътрешната страна на ръката му между лакътя и китката. Имаше право. Наистина беше татуировка, ала линиите на зърнестия образ бяха толкова бледи, че Бош изобщо не я бе забелязал.

— Какво е това? — попита той.

— Прилича на нож. Саморъчна татуировка.

— Бил е в затвора.

Чу натисна бутона на принтера и разпечата образа.

— Не, тези татуировки обикновено се правят на кораба. По пътя през океана.

— И това какво ти говори?

— Нож е „ким“. Тук в Южна Калифорния има поне три триади. Йи Ким, Сай Ким и Юн Ким — съответно „Праведния нож“, „Западния нож“ и „Смелия нож“. Произлизат от хонконгската триада „Четиринайсет У“. Много силна и могъща.

— Тук или там?

— И на двете места.

— Какво означава името?

— Числото четиринайсет носи нещастие. Звучи като китайската дума за „смърт“. А „У“ идва от „убийство“.

Бош знаеше от дъщеря си и от честите си пътувания в Хонконг, че всички числа, в които има четворка, носят нещастие. Дъщеря му и бившата му жена живееха в блок, в който нямаше етажи, обозначени с цифрата 4. Четвъртият етаж носеше обозначението П за „паркинг“, а четиринайсетият беше прескочен, както в повечето западни сгради прескачаха тринайсетия. На четиринайсетия и двайсет и четвъртия етаж бяха настанени англоезични, които не споделяха суеверията на хан — китайския народ.

Хари посочи екрана.

— Значи смяташ, че този човек може да е член на някое от разклоненията на „Четиринайсет У“, така ли?

— Сигурно. Ще започна да го издирвам веднага щом си тръгнеш.

Бош погледна Чу и отново се опита да прочете мислите му. Струваше му се, че е разбрал посланието. Искаше да го остави на мира, за да се захване за работа. Хари отиде при масичката, извади диска и го прибра.

— Дръж ме в течение, Чу.

— Непременно — лаконично отвърна детективът от ЗБАБ.

— Съобщи ми веднага щом откриеш нещо.

— Ясно, детектив Бош. С удоволствие.

— Добре, ще се видим в десет на срещата с госпожа Ли и сина й.

Хари отвори вратата и излезе от тясната стая.

7.

Ферас беше донесъл касата от „Форчън Ликърс“ на бюрото си и я бе свързал с кабел със своя лаптоп. Бош остави разпечатките на своето бюро и се озърна към партньора си.

— Какво става?

— Ходих в криминалния. Приключили са с касата. Няма други отпечатъци, освен от жертвата. Тъкмо влизам в паметта. Мога да ти кажа, че дневният приход до момента на убийството е под двеста кинта. Ли трудно е можел да плати двеста и шестнайсет долара, ако смяташ, че се е случило така.

— Е, и аз имам какво да ти казвам. Нещо друго от криминалистиката?

— Не много. Още обработват всички… а, резултатът от барутните натривки на вдовицата е негативен. Но предполагам, че всички го очаквахме.

Бош кимна. Тъй като госпожа Ли беше открила трупа на мъжа си, стандартната процедура изискваше да направят барутни натривки на дланите и ръцете й, за да проверят дали е стреляла с огнестрелно оръжие. Както се очакваше, резултатът беше негативен. Вече категорично можеха да я зачеркнат от списъка на потенциалните заподозрени, въпреки че и поначало не я бяха включили сериозно в него.

— Докъде стига паметта на това нещо? — попита Хари.

— Май че цяла година. Направих някои изчисления. Брутният приход на магазина е малко под три хиляди седмично. Като приспаднем режийните, стойността на стоките, застраховките и тем подобни, Ли трябва да е имал късмет, ако са му оставали петдесет бона годишно. С това не можеш да си изкарваш прехраната. В оня район сигурно е по-опасно да си собственик на магазин, отколкото патрулно ченге.

— Вчера синът му каза, че напоследък бизнесът западал.

— Като гледам сметките, не виждам кога изобщо е процъфтявал.

— Така е само според касовия апарат. Може да е изкарвал по нещо странично.

— Сигурно. После пък идва и рекетът. Ако е давал по двеста и нещо на седмица, това прави още десет бона разходи годишно.

Бош обясни на Ферас какво е научил от Чу и му каза, че се надява в ЗБАБ да идентифицират непознатия от записа. И двамата бяха съгласни, че следствието трябва да се насочи към мъжа от зърнестата разпечатка. Ковчежникът на триадата. Междувременно, все пак трябваше да открият и разпитат вероятния гангстер, влязъл в пререкание с Джон Ли в събота, ала несъответствията между данните от местопрестъплението и евентуално убийство в състояние на афект поставяха тази версия на втора линия.

Заеха се с показанията и попълването на другите документи, които придружаваха всяко разследване за убийство. Чу пристигна пръв в десет и направо отиде при бюрото на Бош.

— Йи-Лин още ли я няма? — вместо поздрав попита той.

— Коя е Йи-Лин?

— Йи-Лин Ли, майката.

Бош осъзна, че до този момент не бе чул цялото име на жената на жертвата. Това го ядоса, защото показваше колко малко знае за случая.

— Още не е дошла. Откри ли нещо?

— Прегледах каталозите и не видях нашия човек. Но продължаваме да го издирваме.

— Да, постоянно го повтаряш. В какво точно се изразява това „издирване“?

— ЗБАБ има мрежа от информатори в китайската общност. Дискретно ще разпитаме кой е този човек и какви връзки е имал господин Ли.

— Какви връзки е имал ли?! — възкликна Игнасио. — Ами че него са го изнудвали! Ето ви я връзката.

— Детектив Ферас — търпеливо отговори Чу, — вие възприемате типичната западняшка гледна точка. Както обясних на детектив Бош сутринта, господин Ли може цял живот да е бил свързан с триада. На родния му диалект това се нарича „чан ши“ — няма точен превод, но има общо със социалната мрежа на човек и връзката с триада може да се включи в нея.

Ферас само го зяпна.

— Както и да е — след дълго мълчание каза той, — според мен обаче това тук го наричаме бабини деветини. Ли е живял в Америка близо трийсет години. Не ми пука как му викат в Китай. Тук се казва изнудване.

Хари се възхити на категоричната позиция на младия му партньор. Тъкмо се канеше да се включи в препирнята, когато телефонът на бюрото му иззвъня и той го вдигна.

— Бош.

— Обажда се Роджърс от рецепцията. Имате двама посетители, фамилията и на двамата е Ли. Казват, че имали среща.

— Пратете ги горе.

— Веднага.

Хари затвори.

— Идват. Ето как искам да го разиграем. Чу, ти заведи възрастната госпожа в някоя стая за разпит, вземи показанията й и я накарай да ги подпише. След това искам да я разпиташ за рекета и мъжа от записа. Покажи й снимката му. И не я оставяй да се прави на две и половина. Няма начин да не знае нищо. С мъжа си трябва да са разговаряли за това.

— Ще се изненадаш, но съпрузите не разговарят непременно за такива неща — отвърна Чу.

— Ами тогава направи каквото можеш. Има вероятност тя да знае много, независимо дали са разговаряли за това с мъжа си. Ние с Ферас ще поемем сина. Искам да видя дали плаща за „закрила“ в магазина в Долината. Ако се окаже така, може там да заловим нашия човек.

Бош погледна към отсрещния край на помещението и видя госпожа Ли да влиза, но синът й не беше с нея. Придружаваше я млада жена. Той вдигна ръка и им махна, за да привлече вниманието им.

— Коя е оная жена, Чу?

Детективът от ЗБАБ се обърна към входа, но не отговори. Явно не знаеше. Когато двете се приближиха, Хари видя, че по-младата е около трийсет и пет годишна, привлекателна, скромна наглед азиатка с отметната зад ушите коса. Носеше дънки и бяла блузка. Вървеше половин крачка след госпожа Ли със сведени към пода очи. В първия момент Бош остана с впечатлението, че е прислужница на възрастната китайка, която в момента навярно изпълняваше ролята на шофьор. Но дежурният на портала беше казал, че фамилията и на двете е Ли.

Чу заговори госпожа Ли на китайски и преведе отговора й.

— Това е дъщерята на господин и госпожа Ли, Мия. Докарала майка си, защото Робърт Ли ще се забави.

Тази новина моментално ядоса Бош и той поклати глава.

— Страхотно. Защо не сме знаели, че имат и дъщеря?

— Вчера не задавахме правилните въпроси — отвърна Чу.

— Ти не си задал правилните въпроси. Питай Мия къде живее.

Младата жена се прокашля и погледна Бош.

— Живея с майка си и баща си. Или поне до вчера живеех с тях. Сега живея само с майка си.

Без да се замисля, Хари беше решил, че тя не знае английски, и това го накара да се почувства неловко. Както и от факта, че е разбрала сърдитата му реплика при нейната поява.

— Извинявайте. Просто в едно разследване не бива да пропускаме абсолютно нищо.

Той се обърна към двамата си колеги.

— Трябва да разпитаме Мия. Чу, продължавай по плана и вземи показанията на госпожа Ли. Аз ще разговарям с Мия, а ти, Игнасио, изчакай да пристигне Робърт.

Бош погледна Мия.

— Знаете ли колко ще се забави брат ви?

— Би трябвало вече да пътува насам. Каза, че ще тръгне от магазина в десет.

— От кой магазин?

— От неговия. В Долината.

— Добре, Мия, Вие елате с мен, а майка Ви ще иде с детектив Чу.

Тя каза на майка си нещо на китайски и четиримата се насочиха към стаите за разпит в дъното на помещението. Преди да ги поведе натам, Бош взе от бюрото си бележник и папката с разпечатките от записа. Ферас остана на работното си място.

— Хари, да започна ли със сина, когато пристигне? — попита той.

— Не. Повикай ме. Ще бъда във втора стая.

Бош заведе дъщерята на жертвата в малка стая без прозорци, с маса в средата. Седнаха един срещу друг и той се опита да си придаде любезно изражение. Не му се удаде лесно. Денят започваше с изненада, а Хари не обичаше изненадите, когато разследваше убийство.

— Да започваме, Мия. Аз съм детектив Бош. Определен съм за водещ следовател по убийството на баща Ви. Първо бих искал да Ви изкажа своите съболезнования.

— Благодаря Ви.

Тя седеше с вперен в масата поглед.

— Бихте ли ми казали цялото си име?

— Мия-Лин Ли.

Името й следваше западната традиция — първо собственото, после фамилното, но не беше изцяло западно като тези на баща й и брат й. Хари се зачуди дали причина за това е фактът, че от мъжете се очаква да се интегрират в западното общество, докато жените са изолирани от него.

— Кога сте родена?

— На четиринайсети февруари хиляда деветстотин и осемдесета.

— Денят на свети Валентин.

Той се усмихна. Не знаеше защо. Просто се опитваше да поведе разговор. После му хрумна, че няма представа дали в Китай изобщо отбелязват този ден. Продължи нататък и пресметна наум. Макар че още беше много привлекателна, Мия изглеждаше по-възрастна от годините си и бе съвсем малко по-голяма от брат си.

— С родителите си ли дойдохте в Америка? Кога?

— През осемдесет и втора.

— Били сте едва двегодишна.

— Да.

— Тогава ли баща Ви отвори магазина?

— Той не го е отварял. Купил го от един човек и го преименувал на „Форчън Ликърс“. Преди това се казвал другояче.

— Добре. С Робърт имате ли други братя и сестри?

— Не, само двамата сме.

— Казахте, че живеете с родителите си. Откога?

Тя го погледна за миг и отново сведе очи.

— През целия си живот. Освен за две години, когато бях по-млада.

— Била ли сте омъжена?

— Не. Какво общо има това с убийството на баща ми? Не трябва ли да търсите убиеца?

— Съжалявам, Мия. Просто трябва да получа някои основни данни и после, да, ще се заема с издирването на убиеца. Разговаряла ли сте с брат си? Той каза ли Ви, че познавам баща ви?

— Каза, че сте се срещали веднъж. Даже не сте се запознали. Това не означава, че сте го познавали.

Бош кимна.

— Имате право. Преувеличих малко. Не го познавах, но заради положението, в което се намирахме тогава, го чувствах като познат. Искам да разкрия убиеца му, Мия. И ще го направя. Просто имам нужда Вие и семейството Ви да ми помагате, доколкото можете.

— Разбирам.

— Не скривайте нищо, защото не се знае какво може да ни е от помощ.

— Няма.

— Добре. С какво се издържате?

— Грижа се за родителите си.

— Вкъщи ли имате предвид? Стоите си вкъщи и се грижите за родителите си?

Този път жената го погледна в очите. Зениците й бяха толкова тъмни, че той не можеше да прочете и нищо в тях.

— Да.

Бош разбра, че навярно е нарушил някакъв обичай или културна норма, за които не знае нищо. Мия явно усети колебанието му.

— В моето семейство дъщерята по традиция се грижи за родителите си.

— Следвали ли сте?

— Да, две години в университета. Но после се прибрах. Готвя, чистя и поддържам къщата. Грижа се и за брат си, въпреки че той иска да се изнесе в самостоятелен дом.

— Но до вчера всички сте живеели заедно.

— Да.

— Кога за последен път видяхте баща си жив?

— Когато излезе за работа вчера сутринта. Тръгва към девет и половина. Приготвих му закуската.

— И майка Ви ли излезе по същото време?

— Да, винаги отиват заедно в магазина.

— И после майка Ви се е върнала вкъщи следобед.

— Да, аз готвя обяда и тя идва да го вземе. Всеки ден.

— В колко часа се прибра тя?

— В три. Както винаги.

Бош знаеше, че семейството живее в Ларчмънт, квартал в Уилшър — поне на половин час с кола от магазина. Прекият път минаваше само по обикновени улици.

— Вчера кога взе обяда и се върна в магазина?

— Остана около половин час, после тръгна.

Хари кимна. Показанията й съответстваха на версията на майката, на времето и всичко останало, което знаеха.

— Мия, баща Ви говорил ли е за някого в магазина, от когото се е страхувал? Например клиент или някой друг?

— Не, баща ми беше много затворен. Вкъщи не говореше за работа.

— Харесваше ли му животът в Лос Анджелис?

— Не, съмнявам се.

— Защо?

— Искаше да се завърне в Китай, но не можеше.

— Защо не можеше?

— Когато заминеш, не можеш да се върнеш. Те са заминали, защото е щял да се роди Робърт.

— Искате да кажете, че семейството Ви е заминало преди Робърт, така ли?

— В нашата провинция имате право само на едно дете. Аз вече съм била родена и майка ми не искала да ме даде в сиропиталище. Баща ми искал син и когато майка ми забременяла, сме емигрирали в Америка.

Бош не познаваше в подробности китайската политика за ограничаване на раждаемостта, но му беше известно, че един от резултатите й е нарасналото значение на раждането на момчета. Новородените момиченца често бяха оставяни в сиропиталища или още по-лошо. Вместо да изостави Мия, семейство Ли бе емигрирало в САЩ.

— Значи баща Ви всъщност е искал да остане със семейството си в Китай, така ли?

— Да.

Детективът реши, че е събрал достатъчно информация в това отношение. Той разтвори папката, извади разпечатката от записа на охранителната камера и я постави пред китайката.

— Кой е този човек, Мия?

Тя се вгледа в зърнестото изображение с присвити очи.

— Не го познавам. Той ли е убил баща ми?

— Не знам. Сигурна ли сте, че не го познавате?

— Сигурна съм. Кой е?

— Още не знаем. Но ще го открием. Баща Ви някога споменавал ли е за триадите?

— За триадите ли?

— Че трябва да им плаща?

Въпросът като че ли силно я притесни.

— Нямам представа. Не сме говорили за това.

— Знаете китайски, нали?

— Да.

— Чували ли сте родителите Ви някога да приказват за нещо подобно?

— Не, не съм. Нямам представа за какво се отнася.

— Добре, Мия, мисля, че можем да приключваме.

— Може ли да отведа майка си вкъщи?

— Веднага щом свърши разговора с детектив Чу.

— Според Вас какво ще се случи сега с магазина? Майка Ви и брат Ви ли ще го управляват?

Мия поклати глава.

— Мисля, че ще го закрият. Майка ми ще работи в магазина на брат ми.

— Ами Вие, Мия? Нещо ще се промени ли в живота Ви?

Жената се замисли задълго, сякаш преди да я попита Бош, не се бе сещала за това.

— Не знам — отвърна тя накрая. — Сигурно.

8.

Когато се върнаха в отдела, госпожа Ли вече беше свършила разговора с Чу и чакаше дъщеря си. Още нямаше и следа от сина й и Ферас обясни, че Робърт Ли се обадил, за да съобщи, че не може да остави магазина, тъй като заместник-управителят му бил болен.

След като изпрати двете жени до асансьора, Бош си погледна часовника и видя, че ще има време да отиде в Долината, за да разговаря със сина на жертвата, и да се върне в центъра за насрочената за два следобед аутопсия. Освен това нямаше нужда да е в моргата за предварителните процедури. Можеше да позакъснее.

Решиха Ферас да остане, за да вземе от криминалистиката веществените доказателства, събрани предишния ден. Бош и Чу щяха да отидат в Долината, за да се видят с Робърт Ли.

Хари шофираше своя форд „Краун Виктория“ с навъртени 355 хиляди километра. Климатикът работеше, но едва-едва. Когато наближиха Долината, температурата започна да се повишава и Бош съжаляваше, че не се е сетил да си съблече сакото, преди да се качи в колата.

По пътя Чу пръв наруши мълчанието и му съобщи, че госпожа Ли подписала показанията си и не добавила нищо ново. Не познавала мъжа от записа и заявила, че не знае за никакви вноски за триадата. На свой ред Бош му предаде малкото информация, научена от Мия-Лин Ли, и го попита какво му е известно за традицията възрастната дъщеря да остава у дома, за да се грижи за родителите си.

— Тя е един вид китайска пепеляшка — отвърна Чу. — Стои си вкъщи, готви и чисти, такива неща. Почти като прислужница на родителите си.

— Не искат ли момичето да се омъжи и да напусне дома си?

— Не бе, човек, това е безплатна работна ръка. Защо да искат да се омъжва? Тогава ще трябва да плащат на прислужница, готвачка и шофьор, пък така имат всичко, без да плащат.

Известно време Бош шофира в мълчание, замислен за живота, който е водила Мия-Лин Ли. Съмняваше се, че нещо ще се промени със смъртта на баща й. Нали трябваше да се грижи и за майка си?

После си спомни нещо, свързано със случая.

— Според нея семейството сигурно щяло да затвори магазина и да остави само оня в Долината.

— И без това не е носил пари — отвърна Чу, — може да успеят да го продадат на някой местен и все нещо да изкарат.

— Не е много за близо трийсет години.

— Историята на китайските емигранти невинаги е щастлива — отбеляза детективът от ЗБАБ.

— Ами ти, Чу? Ти си успял в живота.

— Аз не съм емигрант. Родителите ми бяха.

— Защо „бяха“?

— Майка ми почина млада. Баща ми беше рибар. Веднъж излезе с лодката си в морето и не се завърна.

Деловият начин, по който Чу му разказа семейната си трагедия, го смая. Хари се умълча и се съсредоточи върху шофирането. Движението беше напрегнато и пътят до Шърман Оукс им отне четирийсет и пет минути. „Форчън Файн Фудс & Ликър“ се намираше на Сепулвида, само на една пряка южно от булевард „Вентура“ — в скъп квартал с къщи и кооперации под още по-скъпите имоти по склоновете на хълмовете. Мястото си го биваше, но като че ли нямаше достатъчно места за паркиране. Наложи се Бош да спре на улицата пред един противопожарен кран, въпреки че беше забранено. Той смъкна сенника, на който имаше карта с идентификационен код, показващ, че колата е собственост на общината, и излезе.

По време на дългото пътуване двамата детективи бяха измислили план. Според тях, ако изобщо някой, освен жертвата знаеше за вноските за триадата, това беше синът на собственика, също управител на магазин. Големият въпрос бе защо предишния ден не е им казал за това.

„Форчън Файн Фудс & Ликър“ напълно се различаваше от магазина в южен Лос Анджелис — поне пет пъти по-голям и луксозен, както подобаваше на квартала.

Имаше кафе-бар на самообслужване. Над стелажите с вино имаше надписи, посочващи различните сортове и региони. Нямаше туби от по няколко литра. Хладилните витрини бяха добре осветени и с открити лавици, вместо със стъклени врати. Отделни пътеки бяха посветени на всевъзможни специалитети, а на щандовете за горещи и студени ястия клиентите можеха да поръчат пресни пържоли и риба или печено пиле, руло Стефани и ребърца на скара. Синът продължаваше бащиния си бизнес, издигайки го няколко нива по-високо. Бош беше впечатлен.

Касите бяха две и Чу попита едната касиерка къде е Робърт Ли. Упътиха ги към двукрила врата, водеща към склад с триметрови стелажи покрай всички стени. В отсрещния ляв ъгъл имаше врата с надпис „Офис“. Бош почука и Робърт Ли незабавно им отвори.

Появата им изглежда го изненада.

— Заповядайте, господа. Извинявайте, че не дойдох в полицията. Заместник-управителят ми е болен и не мога да оставя магазина без надзор. Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна Бош, — ние само се опитваме да открием убиеца на баща ви.

Хари искаше да го притисне в ъгъла. Разпитът в собствената му среда му даваше предимство и детективът трябваше да внесе известен дискомфорт в ситуацията. Ако го притиснеха в ъгъла, Ли щеше да е по-сговорчив и да се стреми да ги предразположи.

— Съжалявам. Мислех, че просто трябва да подпиша показанията си.

— Ние имаме вашите показания, но тук не става дума само за подписване на документи, господин Ли. Води се следствие. Нещата се променят. Излиза нова информация.

— Още веднъж се извинявам. Моля, седнете. Съжалявам, че тук е толкова тясно.

Офисът беше малък и очевидно се ползваше от още някой. До дясната стена едно до друго бяха поставени две бюра. Мебелировката се изчерпваше с два офис стола и още два сгъваеми, навярно за търговски представители и кандидати за работа в магазина.

Ли вдигна телефона на бюрото си, набра някакъв номер и нареди на някого да не го безпокоят. После разпери ръце, за да покаже, че е на тяхно разположение.

— Първо, малко съм изненадан, че работите днес — започна Бош. — Баща Ви беше убит вчера.

Ли сериозно кимна.

— Боя се, че нямам време да скърбя за баща си. Трябва да ръководя бизнеса, иначе няма да остане бизнес за ръководене.

Хари кимна и даде знак на Чу да продължи нататък. Детективът от ЗБАБ беше набрал и разпечатал показанията на Ли. Докато двамата ги преглеждаха, Бош се огледа наоколо. На стената над бюрата в рамки бяха окачени лицензи за магазина, дипломата на Ли за завършена през 2004-та степен в Университета на Южна Калифорния и сертификат за най-добър нов магазин за 2007-ма, издаден от Американската магазинерска асоциация. Имаше и снимки на Ли с Томи Ласорда и като тийнейджър, застанал на стъпалата пред Тян Тан Буда в Хонконг. Хари разпозна не само бившия мениджър на „Доджърс“, но и трийсетметровата бронзова статуя, наричана Големия Буда. Веднъж с дъщеря си бяха ходили на остров Лантау, за да я разгледат.

Той се пресегна и изправи изкривената рамка на университетската диплома. И тогава забеляза, че Робърт е завършил с отличие. За миг се замисли за факта, че младежът е следвал и е получил възможност да развие и разшири бизнеса на баща си. В същото време неговата по-голяма сестра беше прекъснала образованието си, за да се прибере у дома и да им оправя леглата.

Ли не поиска да направят корекции на показанията му и се подписа в долния край на всяка страница. Когато свърши, той погледна стенния часовник над вратата. Мислеше си, че са приключили.

Ала не бяха. Сега идваше ред на Бош. Той отвори куфарчето си, извади от една папка снимката на „ковчежника“, събирал вноските от бащата на Ли, и му я подаде.

— Кажете ми какво знаете за тоя човек.

Робърт хвана разпечатката с две ръце и я проучи със сключени вежди. Хората правеха така, за да демонстрират съсредоточеност, което обикновено прикриваше нещо друго. През изминалия час майка му сигурно му се беше обаждала и Ли знаеше, че най-вероятно ще му я покажат. Какъвто и отговор да дадеше, едва ли щеше да е истината.

— Нищо не мога да ви кажа — след няколко секунди рече китаецът, — не го познавам. Никога не съм го виждал.

И му подаде снимката обратно, но Хари не я взе.

— Обаче знаете кой е, нали.

Изречението не беше произнесено с въпросителна интонация.

— Не, наистина не знам — сприхаво отвърна Робърт.

Бош му се усмихна. В изражението му обаче нямаше никаква топлота.

— Господин Ли, майка Ви обади ли Ви се, за да Ви предупреди, че ще Ви покажем тая снимка?

— Не.

— Можем да проверим телефоните, нали знаете.

— И какво, ако ми се е обадила? Нито тя, нито аз знаем кой е този човек.

— Нали искате да разкрием убиеца на баща Ви?

— Разбира се! Що за въпрос?!

— Задавам го, когато знам, че някой крие нещо от мен, и то може да е…

— Какво?! Как смеете!

— … много полезно за моето разследване.

— Нищо не крия! Не познавам този човек. Не знам как се казва и никога не съм го виждал! Това е истината, по дяволите!

Лицето на Ли силно се зачерви. Бош изчака малко и спокойно отговори.

— Може и да казвате истината. Може да не знаете името му, може никога да не сте го виждали. Но знаете кой е, Робърт. Знаете, че баща Ви е бил рекетиран. Може би и Вие самият им плащате. Ако се боите, че е опасно да разговаряте с нас, ние можем да Ви защитим.

— Абсолютно — потвърди Чу.

Ли поклати глава и се усмихна, сякаш не можеше да повярва, че се намира в такава ситуация. Той се задъха.

— Баща ми вчера умря… беше убит. Не можете ли да ме оставите на мира? Защо ме тормозите? Аз също съм жертва на това престъпление.

— Иска ми се да можехме да Ви оставим на мира, Робърт — отвърна Хари, — но ако ние не разкрием извършителя, никой няма да го направи. Не искате това, нали?

Младежът явно се взе в ръце и поклати глава.

— Вижте, ние имаме вашите писмени показания — продължи Бош. — Това, което ни кажете сега, няма да излезе извън тия стени. Никой няма да научи какво сте ни съобщили.

Той се пресегна и посочи разпечатката в ръцете на Ли.

— Убиецът на баща Ви е извадил диска от записващото устройство в склада, но е оставил старите дискове. На записа се вижда този човек. Взел е пари от баща ви по същото време и в същия ден една седмица преди убийството. Баща Ви му е дал двеста и шестнайсет долара. Този мъж е член на триада и мисля, че Вие го знаете. Трябва да ни помогнете, Робърт. Няма кой друг да го направи.

Детективът зачака. Ли остави снимката на бюрото и избърса потните си длани в дънките си.

— Да, баща ми плащаше на триадата — накрая произнесе той.

Бош задиша бавно. Току-що бяха постигнали огромен напредък. Сега трябваше да накара Ли да продължи да говори.

— Откога?

— Не знам, през целия си живот, предполагам. Просто винаги го е правил. За него това означаваше да е китаец. Плащаш си.

Бош кимна.

— Благодаря, че ни го казвате, Робърт. Вчера ни обяснихте, че при тая икономическа ситуация и всичко останало, магазинът не вървял много добре. Знаете ли дали баща Ви е изоставал с вноските си?

— Не знам, възможно е. Не ми е споменавал. Не се разбирахме по този въпрос.

— Какво имате предвид?

— Аз смятах, че не бива да плаща. Казвал съм му го милион пъти. Тук е Америка, татко, няма нужда да им даваш пари.

— Той обаче е продължавал да го прави.

— Да, всяка седмица. Просто беше от старата генерация.

— Значи Вие не плащате за тоя магазин?

Ли поклати глава, ала за миг извърна очи. Издайнически поглед.

— Плащате, нали?

— Не.

— Робърт, трябва ни…

— Не плащам, защото той плащаше заради мен. Не знам какво ще се случи сега.

Бош се наведе към него.

— Искате да кажете, че баща Ви е плащал и за двата магазина?

— Да.

Ли беше свел очи към бюрото. Той отново избърса длани в дънките си.

— Двойната сума — два пъти по сто и осем — е трябвало да покрие вноските за двата магазина.

— Точно така. Миналата седмица.

Робърт кимна и на Бош му се стори, че в очите на младежа бликват сълзи. Хари знаеше, че следващият въпрос е най-важният.

— Какво се случи тая седмица?

— Не знам.

— Но имате представа, нали, Робърт?

Синът на жертвата кимна отново.

— И двата магазина работят на загуба. Разширихме се в най-неподходящия момент, точно преди кризата. Държавата спасява банките, но не и нас. Може да изгубим всичко. Казах му… Казах на баща си, че не можем да продължаваме да плащаме. Казах му, че даваме пари за нищо и ще изгубим магазините, ако не престанем.

— Той обеща ли Ви да не дава повече на триадата?

— Не. Не ми отговори нищо. Реших, че ще продължи да плаща, докато не се разорим. Парите се трупаха. Осемстотин долара месечно е много за бизнес като този. Моят старец си мислеше, че ако измисли друг начин…

Гласът му секна.

— Друг начин за какво, Робърт?

— Друг начин за пестене. Вманиачи се да лови крадци. Смяташе, че ако съкрати загубите, положението ще се промени. Той беше от друго време. Просто не разбираше.

Бош се отпусна назад и погледна Чу. Бяха успели да накарат Ли да проговори. Сега идваше ред на детектива от ЗБАБ да уточни подробностите за триадата.

— Много ни помогнахте, Робърт — пое щафетата Чу. — Трябва да ни съдействате и за мъжа на снимката.

— Казах ви истината. Не го познавам. Никога не съм го виждал.

— Добре, но баща Ви някога споменавал ли е за него, нали разбирате, когато сте разговаряли за вноските.

— Нито веднъж не го е наричал по име. Само каза, че щял да се разсърди, ако престанем да плащаме.

— Някога споменавал ли е името на организацията, на която е плащал? На триадата?

Ли поклати глава.

— Не, никога… чакайте, да, веднъж. Беше нещо с нож. Името като че идваше от някакъв вид нож или нещо подобно. Обаче не си го спомням.

— Сигурен ли сте? Това може да ни насочи.

Младият мъж се намръщи и пак поклати глава.

— Ще се опитам да си го спомня. Сега не мога.

— Добре, Робърт.

Чу продължи разпита, но въпросите му бяха прекалено конкретни и постоянно получаваше един и същи отговор: „Не знам“. Това не смущаваше Бош. Бяха постигнали сериозен успех. Разследването придобиваше все по-ясен фокус.

След малко Чу приключи и върна топката на Хари.

— Добре, Робърт — каза Бош, — мислите ли, че човекът или хората, на които е плащал баща Ви, ще дойдат при Вас за парите?

Този въпрос накара Ли силно да се намръщи.

— Не знам — отново отвърна той.

— Искате ли закрила от полицията?

— И това не знам.

— Е, знаете ни номера. Ако някой се появи, не се съпротивлявайте. Обещайте му парите, ако се налага.

— Аз нямам тези пари!

— Точно това е въпросът. Обещайте му ги, но му кажете, че ще Ви трябва един ден, за да ги съберете. И ни позвънете. Оттам нататък ще поемем ние.

— Ами ако той просто ги вземе от касите? Вчера ми казахте, че касата в магазина на баща ми е била празна.

— В такъв случай го оставете да го направи и после ни се обадете. Ще го заловим, когато дойде следващия път.

Ли кимна и Бош видя, че здравата е уплашил младежа.

— Имате ли оръжие в магазина, Робърт?

Просто го изпитваше. Вече бяха проверили в регистъра. В него фигурираше само пистолетът в другия магазин.

— Не, баща ми имаше. Той беше в опасния квартал.

— Добре. Не прибягвайте до оръжие. Ако се появи оня човек, просто не се съпротивлявайте.

— Ясно.

— Между другото, баща Ви защо е купил пистолета? Работил е там почти трийсет години, а преди шест месеца изведнъж си е взел оръжие.

— Последния път, когато го обраха, той пострада. Били двама гангстери. Ударили го с едно шише. Казах му, че ако не иска да продаде магазина, трябва да си вземе пистолет. Само че не му свърши никаква работа.

— Обикновено е така.

Детективите благодариха на Ли и го оставиха в офиса му — двайсет и шест годишен мъж, който сега изглеждаше остарял с двайсет години. Докато минаваха през магазина, Бош си погледна часовника и видя, че минава един. Умираше от глад и искаше да си вземе нещо, преди да се запъти към моргата за аутопсията в два. Спря пред една от витрините с топли ястия, избра си руло Стефани и си взе номер от автомата. Когато предложи да купи едно парче и на Чу, младият детектив отговори, че е вегетарианец.

Бош поклати глава.

— Какво има? — попита Чу.

— Мисля, че двамата не бихме могли да станем партньори, Чу. Нямам доверие на човек, който не яде хотдог поне от време на време.

— Аз ям хотдог с тофу.

Хари се потърси от отвращение.

— Това не се брои.

В този момент видяха, че към тях се приближава Робърт Ли.

— Забравих да попитам. Кога ще получим тялото на баща ми?

— Сигурно утре — отвърна Бош. — Аутопсията е днес.

На лицето на Ли се изписа унило изражение.

— Баща ми беше много религиозен човек. Трябва ли да оскверняват тленните му останки?

Хари кимна.

— Такъв е законът. Всяка жертва на убийство се подлага на аутопсия.

— Кога ще я направят?

— След около час.

Ли кимна примирено.

— Моля Ви, не казвайте на майка ми за това. Ще ми се обадят ли да ми съобщят кога мога да взема тялото му?

— Ще се погрижа.

Той им благодари и се върна в офиса си. Бош чу мъжа зад щанда да извиква неговия номер.

9.

По обратния път Чу каза на Бош, че през четиринайсетгодишната си служба никога не е присъствал на аутопсия и няма желание да променя това положение. Искал да се върне в ЗБАБ и да продължи издирването на ковчежника на триадата. Хари го остави в службата му и продължи към моргата на „Мишън Рауд“. Докато си облече престилка и стигне до зала 3, аутопсията на Джон Ли отдавна беше започнала. В окръжната съдебномедицинска служба извършваха шест хиляди аутопсии годишно. Залите бяха постоянно заети и патолозите не чакаха закъснелите ченгета. Добрият патолог можеше да извърши аутопсия час.

Това не беше проблем за Бош. Интересуваха го резултатите, а не самата процедура.

Трупът на Джон Ли лежеше гол на студената стоманена маса. Вътрешните органи бяха извадени през отворения гръден кош. Доктор Шарън Лаксми поставяше тъканни проби върху предметни стъкла на съседната маса.

— Привет, докторе — поздрави Бош.

Лаксми се обърна и го погледна. Не го позна веднага, заради маската и бонето, които носеше детективът.

Полицаите отдавна вече не можеха просто да влизат и да гледат: правилникът изискваше да носят пълно предпазно облекло.

— Бош или Ферас?

— Бош.

— Закъсняваш. Започнах без теб.

Лаксми беше дребна и мургава. От цялата й външност най-силно впечатление правеха силно гримираните й очи зад пластмасовата й маска. Сякаш разбираше, че очите й са единственото, което хората виждат зад защитното облекло, което носеше през повечето време. Говореше със слаб акцент. Но кой в Лос Анджелис нямаше акцент? Даже говорът на началника на полицията, чийто мандат скоро изтичаше, издаваше, че идва от Южен Бостън.

— Да, извинявай. Разпитвах сина на жертвата и се позабавих.

Той не спомена за сандвича с руло Стефани, който също му беше отнел известно време.

— Предполагам, че търсиш ей това.

Патоложката посочи със скалпела си една от четирите стоманени чашки, подредени на плота вляво от нея. Бош се приближи и погледна съдържанието им. Във всяка от тях имаше веществени доказателства, извадени от трупа — три деформирани куршума и една гилза.

— Намерила си гилза? При тялото ли беше?

— Всъщност, вътре в тялото.

— Вътре в тялото ли?!

— Точно така. В хранопровода.

Бош се замисли за нещата, които беше открил, анализирайки снимките от местопрестъплението. Кръвта по пръстите, брадичката и устните на жертвата. Но не и по зъбите. Подозрението му се оказваше вярно.

— Твоят убиец явно е голям садист, детектив.

— Защо смяташ така?

— Защото или е напъхал гилзата в гърлото на жертвата, или изхвърлената гилза някак си се е озовала и устата й от само себе си. Тъй като втората вероятност е едно на милион, залагам на първата.

Хари кимна — не защото беше съгласен с нея, а защото обмисляше сценарий, за който доктор Лаксми ни се бе сетила. Вече имаше представа какво се е случило зад щанда във „Форчън Ликърс“. Една от гилзите, изхвърлена от пистолета на убиеца, трябва да бе паднала върху умиращия Джон Ли или на пода близо до него. Бош предполагаше, че той или е видял извършителя да събира гилзите, или е знаел, че ще бъдат важно веществено доказателство в разследването на собственото му убийство. И че в последния миг от живота си Ли е взел гилзата и се е опитал да я глътне, за да я скрие от убиеца.

С последната си постъпка Джон Ли се беше опитал да даде на детектива важна улика.

— Чистила ли си гилзата? — попита Бош.

— Да, кръвта се беше придвижила нагоре по гърлото — гилзата я спираше като шлюз и не позволяваше на по-голямата част да излезе през устата. Трябваше да я почистя, за да видя какво е.

— Ясно.

— Той знаеше, че вероятността по гилзата да останат пръстови отпечатъци и без това е нищожна. Газовата експлозия при изстрелване на куршума почти винаги ги унищожаваше.

И все пак гилзата можеше да се окаже полезна за идентифициране на оръжието на убийството, ако откритите куршуми бяха прекалено деформирани. Хари погледна куршумите в чашките и веднага установи, че са с кухи върхове, които се бяха разширили и пръснали при попадането си в тялото. Нямаше представа дали някой от тях подлежи на сравнение. Оставените от отражателя, изхвъргача и ударника следи можеха да помогнат при идентифицирането и сравняването на пистолета, ако изобщо го откриеха. Гилзата щеше да свърже жертвата с оръжието.

— Искаш ли да чуеш обобщението ми, за да можеш да си тръгнеш?

— Да, докторе, давай.

Докато Лаксми го запознаваше с предварителните резултати от аутопсията, Бош взе четири прозрачни найлонови пликчета за веществени доказателства от лавицата над масата и постави в тях куршумите и гилзата. Патроните най-вероятно бяха деветмилиметрови, но окончателно потвърждение щеше да даде балистичната експертиза. Той написа върху всеки плик своето име и това на Лаксми, както и номера на делото, после повдигна полите на престилката си и ги прибра в джоба на сакото си.

— Първият куршум е попаднал в горната лява част на гърдите, пронизал е дясната камера на сърцето и е засегнал горните гръбначни прешлени, прекъсвайки гръбначния мозък. Жертвата веднага се е строполила на пода. Следващите два куршума са улучили десния и левия долен ъгъл на гръдната кост. Не мога да установя поредността на тези два изстрела. Пронизали са десния и левия бял дроб и са спрели в мускулите на гърба. Трите изстрела са довели до незабавно спиране на кардиопулмонарната дейност. Предполагам, че смъртта е настъпила след не повече от трийсет секунди.

Съобщението за прекъсването на гръбначния мозък като че ли отхвърляше работната хипотеза на Бош, че Ли нарочно е глътнал гилзата.

— След като гръбначният му мозък е бил прекъснат, можел ли е да движи ръката си?

— Не за дълго. Смъртта е била почти мигновена.

— Но не е бил парализиран, така ли? През тия последни трийсет секунди можел ли е да вземе гилзата и да я постави в устата си?

Лаксми се замисли над този нов сценарий.

— Според мен е бил парализиран. Куршумът обаче е заседнал в четвъртия торакален прешлен, прекъсвайки гръбначния мозък на това място, което със сигурност е довело до парализа. Но тя е започнала оттам и още е можел да движи ръцете си. Било е въпрос на време. Както казах, до пълното прекратяване на жизнените функции се е стигнало в рамките на една минута.

Бош кимна. Версията му продължаваше да е валидна. Ли можеше с последни сили да е взел гилзата и да я е поставил в устата си.

Зачуди се дали убиецът го е знаел. Най-вероятно му се беше наложило да заобиколи щанда, за да потърси гилзите. През това време Ли можеше да е глътнал едната. Откритата под тялото кръв показваше, че то е било преместено. Детективът предполагаше, че това се е случило по време на търсенето на липсващата гилза.

Обземаше го все по-силна възбуда. Гилзата представляваше важно веществено доказателство, ала още по-голямо значение имаше фактът, че убиецът е допуснал грешка. Трябваше колкото може по-скоро да занесе новите находки в балистиката.

— Добре, докторе, нещо друго?

— Може би е по-добре да видиш нещо още сега, отколкото да чакаш снимките. Помогни ми да го преобърнем.

Двамата отидоха при масата за аутопсии и внимателно претърколиха трупа настрани. Вкочаняването беше напълно изчезнало и процедурата не ги затрудни. Лаксми посочи глезените. Бош се наведе към тях и видя, че отзад на ходилата са татуирани миниатюрни китайски йероглифи. На единия крак бяха два, а на другия — три, разположени от двете страни на ахилесовото сухожилие.

— Снима ли ги?

— Да, ще приложа снимките към доклада.

— Може ли някой тук да ги преведе?

— Едва ли. Доктор Мин сигурно може, обаче тази седмица е в отпуска.

— Добре, дай да го смъкнем малко надолу, за да провеся краката през ръба на масата и да ги снимам.

Тя му помогна да плъзнат трупа по масата. Ходилата увиснаха надолу и Бош нагласи глезените един до друг, така че йероглифите да бъдат в един ред. Той бръкна под престилката си и извади мобилния си телефон, включи го на камера и направи две снимки.

— Готово.

Хари прибра телефона си и двамата върнаха тялото в предишното положение.

Той си свали ръкавиците и ги хвърли в кошчето за медицински отпадъци, после отново взе мобилния си и позвъни на Чу.

— Дай си имейла. Искам да ти пратя една снимка.

— На какво?

— На китайски йероглифи, които са татуирани на глезените на господин Ли. Интересува ме какво означават.

— Добре.

— Чу му продиктува служебния си електронен адрес. Бош разгледа фотографиите и му прати по-ясната, после прибра телефона.

— Има ли още нещо, което трябва да знам, докторе?

— Това като че ли е всичко, детектив. Освен един факт, който може би ще трябва да съобщим на роднините му.

— Да?

Патоложката посочи един от съдовете за вътрешни органи на работната й маса.

— Куршумите само са ускорили неизбежното. Господин Ли е умирал от рак.

Бош се приближи и погледна в съда. Белите дробове на жертвата бяха извадени от тялото за претегляне и анализ. Лаксми ги беше отворила, за да проучи траекторията на куршумите. И двата долни дяла бяха тъмносиви от ракови клетки.

— Бил е пушач — отбеляза патоложката.

— Знам — отвърна Бош. — Колко време смяташ, че му оставало?

— Около година. Може би повече.

— Можеш ли да кажеш дали се е лекувал?

— Най-вероятно не. Със сигурност не е опериран. И не виждам следи от химио или лъчетерапия. Възможно е още да не е бил диагностициран. Но съвсем скоро е щял да разбере.

Хари се замисли за собствения си бял дроб. Не пушеше от години, но казваха, че уврежданията настъпват бързо. Понякога сутрин гърдите му тежаха и го стягаха. По време на едно разследване преди няколко години се беше изложил на висока радиация. Бяха го подложили на лечение, но винаги се бе надявал, че облъчването е убило онова, което би могло да се развива в гърдите му.

Той за пореден път извади мобилния си телефон, включи го на камера, надвеси се над съда с белия дроб и снима увредения орган.

— Какво правиш? — попита Лаксми.

— Искам да пратя снимката на един човек.

Бош провери резултата, после прати снимката по имейла.

— На кого? Не на роднините му, надявам се.

— Не, на дъщеря ми.

— На дъщеря ти ли?!

В гласа й прозвучаха нотки на възмущение.

— Трябва да види какви са резултатите от тютюнопушенето.

— Много мило.

Тя не каза нищо повече. Бош прибра телефона си и си погледна часовника. Двойният дисплей му показваше часа в Лос Анджелис и Хонконг — подарък от дъщеря му след множество телефонни обаждания посред нощ. В Лос Анджелис тъкмо минаваше три. Дъщеря му имаше петнайсетчасова преднина и спеше. Щеше да стане за училище след около час и тогава да види снимката. И негодуващо щеше да му се обади, ала по-добре такъв разговор, отколкото никакъв.

Тази мисъл го накара да се усмихне и Хари отново се съсредоточи върху работата си. Беше готов да продължи.

— Благодаря, докторе. За протокола, взимам веществените доказателства, за да ги занеса в балистиката.

— Разписа ли се за тях?

Лаксми посочи клипборда на масата и Бош установи, че тя вече е попълнила формуляра за предаване на веществени доказателства. Хари се подписа под потвърждението, че поема отговорността за изброените материали, и се насочи към изхода.

— Нали ще почакаш два дни за разпечатката? — попита патоложката.

Имаше предвид официалния доклад за аутопсията.

— Дадено — отвърна на излизане Бош.

10.

По пътя към криминалния отдел Бош позвъни на Чу и попита за татуировките.

— Още не съм ги превел — отговори детективът от ЗБАБ.

— Какво искаш да кажеш, не ги ли погледна?

— Да, погледнах ги, обаче не мога да ги преведа. Опитвам се да намеря някой, който може да се справи с тях.

— Видях те да разговаряш с госпожа Ли. Превеждаше й.

— Това, че говоря, не означава, че мога да чета, Бош. Има осем хиляди такива йероглифи. Получих образование на английски и говорех на китайски само вкъщи. Никога не съм чел.

— Добре, при вас няма ли някой, който да ми ги преведе? Нали сте звено за борба с азиатския бандитизъм?

— Звено за борба с азиатския бандитизъм. Да, при нас има хора, които могат да преведат йероглифите, но в момента не са тук. Ще ти се обадя веднага, щом получа превода.

— Чудесно. Обади ми се.

Бош затвори. Забавянето го ядоса. Разследването трябваше да се движи като акула. Не биваше да губи инерция, защото това щеше да е фатално. Той си погледна часовника, за да провери колко е в Хонконг, отби до тротоара и прати снимката на татуировките на дъщеря си. Тя щеше да я получи по телефона си веднага, след като видеше пратената по-рано фотография на белия дроб.

Доволен от себе си, Хари отново потегли. Благодарение на дъщеря си ставаше все по-добър в дигиталните комуникации. Тя настояваше да контактуват по всички модерни начини — имейл, есемес, видео. Даже неуспешно се беше опитала да го вкара в някакъв си „Туитър“. На свой ред той държеше да общуват постарому — с устни разговори. И се грижеше телефонните им тарифи да включват роуминг.

След няколко минути стигна до Дирекция на полицията и се качи направо в лабораторията за балистични експертизи на четвъртия етаж, където занесе четирите пликчета на лаборант на име Рос Малоун. Неговата работа се състоеше в анализ на куршуми и гилзи с цел идентифициране на марката и модела огнестрелното оръжие, с което са изстреляни. По-късно, в случай че откриеха оръжие, той щеше да направи балистична експертиза, за да го сравни с куршумите.

Малоун започна с гилзата. Той я извади от пликчето с пинсети, постави я под мощна лупа със светеща рамка и дълго я проучва.

— Деветмилиметров „Кор Бон“2 — накрая съобщи лаборантът. — И пистолетът сигурно е „Глок“.

Бош очакваше потвърждение на калибъра и идентификация на марката на патрона, но не и на оръжието, с което е изстрелян.

— Откъде знаеш?

— Виж сам.

Малоун седеше на табуретка пред лупата, монтирана на подвижна стойка за масата. Той леко я завъртя настрани, така че детективът да погледне над рамото му, държейки задния край на гилзата под увеличителното стъкло. Хари прочете думите „Кор Бон“, отпечатани върху външния ръб на гилзата. В средата имаше вдлъбнатина, оставена от ударника на пистолета.

— Вдлъбнатината е продълговата, почти правоъгълна, виждаш ли я?

— Да.

— Това е „Глок“. Само той оставя такъв правоъгълник, защото ударникът е с правоъгълно напречно сечение. Тъй че ти трябва деветмилиметров „Глок“. Има няколко подходящи модела.

— Добре, това ще ми помогне. Нещо друго?

Лаборантът върна лупата пред себе си и завъртя гилзата под нея.

— Има ясни следи от отражателя и изхвъргача. Мисля, че ако ми донесеш оръжието, ще мога да го свържа с гилзата.

— Веднага щом го открия. Ами куршумите?

Малоун прибра гилзата обратно в найлоновото пликче и един по един извади куршумите, за да ги проучи за кратко под лупата. Накрая отново взе втория и го разгледа. Той поклати глава.

— Няма да свършат работа. Доста са повредени. Гилзата е най-подходяща за сравнение. Както казах, ако ми донесеш оръжието, ще го свържа с нея.

Бош осъзна, че последната постъпка на Джон Ли придобива все по-голямо значение. Чудеше се дали старецът е знаел, че ще се окаже толкова важно.

— Пипал ли си гилзата, Хари? — прекъсна размислите на детектива Малоун.

— Не, но доктор Лаксми от моргата е измила кръвта с вода. Открита е в тялото на жертвата.

— В тялото ли?! Невъзможно! Гилзата няма как да…

— Нямам предвид, че е прострелян с нея. Опитал се да я глътне. Била е в гърлото му.

— Ааа, това е нещо друго.

— Да.

— Лаксми трябва да е била с ръкавици, когато я е намерила.

— Точно така. Защо, Рос?

— Ами, мислех си нещо. Преди около месец получихме една листовка от „Пръстови отпечатъци“. Готвели се да въвеждат някакъв нов и супермодерен електро и така нататък метод за сваляне на отпечатъци от месингови гилзи и търсели образци. Нали разбираш, с които да можем да излезем в съда.

Бош го зяпна. Никога през детективския си стаж не беше чувал за сваляне на пръстови отпечатъци от изстреляни гилзи. Отпечатъците се образуваха от кожна мазнина. Те изгаряха в милисекундата на експлозията в затвора.

— Рос, сигурен ли си, че става дума за изстреляни гилзи?

— Да, така пишеше. Тери Соп е лаборантката, която се занимава с това. Защо не се отбиеш при нея?

— Само ми върни гилзата и веднага отивам.

Петнайсет минути по-късно Бош беше при Тери Соп в лаборатория по дактилоскопия. Старшата лаборантка работеше в полицията почти толкова отдавна, колкото и Хари. Двамата се разбираха добре, ала той все пак смяташе, че трябва да я подтикне тя сама да му предложи помощта си.

— Какъв е случаят, Хари?

Винаги го посрещаше с тези думи.

— Случаят е следният. Вчера започнах разследване в южен Лос Анджелис и днес намерихме гилза от пистолета на убиеца.

Той вдигна в ръката си найлоновата торбичка с гилзата. Соп я взе и я разгледа с присвити очи.

— Изстреляна ли е?

— Да. Знам, че вероятността е малка, обаче се надявах върху нея да има отпечатък. В момента разследването ми буксува.

— Дай да видим. По принцип би трябвало да си изчакаш реда, но като имаме предвид, че двамата сме преживели петима началници на полицията…

— Тъкмо затова идвам при теб, Тери.

Соп седна на работната си маса и също като Малоун, извади гилзата от пликчето с помощта на пинсета. След като я постави под цианоакрилатна пара, тя я облъчи с ултравиолетова светлина. Бош наблюдаваше над рамото й и видя резултата още преди лаборантката да го обяви.

— Имаш едно петно ей тук. Като че ли някой я е пипал, след като е била изстреляна. И това е всичко.

— Мамка му.

Детективът предполагаше, че петното най-вероятно е оставено от ръката на Джон Ли.

— Съжалявам, Хари.

Обзе го униние. Знаеше, че няма голяма вероятност, даже никаква, ала се надяваше Соп да усети колко много разчита на пръстов отпечатък той.

Лаборантката върна гилзата в найлоновото пликче.

— Ходи ли в балистиката?

— Да, тъкмо оттам идвам.

Тя кимна. Бош виждаше, че се е замислила за нещо.

— Разкажи ми за случая, Хари. Дай ми параметрите.

Бош обобщи случая, но пропусна да спомене за заподозрения, когото бяха открили във видеозаписа. Представи нещата така, сякаш разследването е почти безнадеждно. Никакви веществени доказателства и заподозрени, никакви мотиви, освен обикновен грабеж. Нищичко. Абсолютно нищо.

— Хм, все пак бихме могли да опитаме едно нещо — накрая каза Соп.

— Какво?

— До края на месеца ще разпространим съобщение на това. Готвим се за въвеждане на електростатично усилване. Твоят случай може да се окаже подходящо начало.

— Какво е това „електростатично усилване“, по дяволите?

Соп се усмихна като дете, на което са му останали бонбони, след като всички други са изяли своите.

— Този метод е разработен от Нортхамптъншърската полиция в Англия и позволява сваляне на пръстови отпечатъци от месингови повърхности като гилзи с помощта на електричество.

Бош се огледа наоколо, откри свободна табуретка при една от съседните маси, домъкна я и седна.

— Как действа?

— Ами, процесът е следният. Когато зареждаш патрони в револвер или пълнител на автоматичен пистолет, повтаряш едни и същи действия. Хващаш всеки патрон с пръсти и го пъхаш вътре. Прилагаш натиск. На пръв поглед има идеални условия за оставяне на отпечатъци, нали така?

— Докато не произведеш изстрел.

— Точно така. Пръстовият отпечатък по същество представлява остатъци от потта, която се образува в междупапиларните ти бразди. Проблемът е, че когато бъде произведен изстрел и оръжието изхвърли гилзата, отпечатъкът обикновено изчезва при експлозията. Рядко се случва да свалиш отпечатък от изстреляна гилза, освен ако той не принадлежи на човека, който я е вдигнал от земята.

— Всичко това ми е известно — рече Бош. — Кажи ми нещо, което не знам.

— Добре де, добре. Виж сега, този метод действа най-добре, ако с оръжието не е стреляно непосредствено след зареждането. С други думи, за да може методът да даде резултати, патронът трябва да е бил зареден в пистолета, но да е останал там поне няколко дни. Колкото повече, толкова по-добре. Защото така потта от отпечатъците реагира с месинга. Разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че има химична реакция.

— Микроскопична. Потта ти се състои от най-различни неща, но главно от натриев хлорид — сол. Той реагира с месинга — разяжда го — и оставя следи. Но ние просто не ги виждаме.

— И електричеството ви позволява да ги видите.

— Точно така. Пускаме електрически ток с напрежение две хиляди и петстотин волта през гилзата, посипваме я с въглероден прах и тогава виждаме отпечатъка. Засега сме провели няколко експеримента. Знам как действа. Методът е изобретен от един англичанин, Бонд.

Бош все повече се обнадеждаваше.

— Тогава защо не го направим?

Соп протегна длани напред в успокоителен жест.

— Стой, чакай малко, Хари. Не можем да го направим просто така.

— Защо? Какво чакате, началникът на полицията да ви пререже лентата ли?

— Не, не става въпрос за това. Такива веществени доказателства и методи още не са представяни в калифорнийски съд. Заедно с прокуратурата работим по процедурата и никой не иска за пръв път да излезе в съда със случай, който не е стопроцентов гол. Трябва да мислим за бъдещето. Първият път, когато използваме този метод, ще създаде прецедент. Ако случаят не е подходящ, ще се издъним и това много ще ни забави.

— Е, може би тъкмо тоя случай е подходящ. Кой го определя?

— Първо Бренеман ще избере случая и после ще го предложи на прокуратурата.

Чък Бренеман ръководеше Сектора по криминалистика. Бош разбираше, че изборът на първия случай може да отнеме седмици, ако не и месеци.

— Виж, нали каза, че експериментирате с тоя метод?

— Да, трябва да сме сигурни, че знаем какво правим.

— Добре тогава, експериментирайте с моята гилза. Вижте какво ще откриете.

— Не можем, Хари. Използваме експериментални патрони в контролирана среда.

— Тери, тоя анализ наистина ми е нужен. Може да се окаже, че няма нищо, но пък може и отпечатъкът на убиеца да е върху гилзата. И ти можеш да го откриеш.

Соп явно осъзна, че я е приклещил човек, който просто няма да се откаже.

— Добре, слушай. Следващата серия експерименти е насрочена чак за идната седмица. Нищо не ти обещавам, но ще се опитам да ти помогна.

— Благодаря, Тери.

Бош попълни формуляра за предаване на веществени доказателства и излезе от лабораторията. Възможността да използва новия научен метод, за да получи отпечатъка на убиеца, го изпълваше с възбуда. Имаше чувството, че Джон Ли сякаш е знаел за електростатичното усилване, и от тази мисъл го побиваха почти електрически тръпки.

Когато слезе от асансьора на петия етаж, той си погледна часовника и видя, че е време да позвъни на дъщеря си. Тя вече вървеше по „Стъбс Роуд“ към „Хепи Вали Академи“. Ако не й се обадеше сега, трябваше да чака, докато свършат училище. Хари спря в коридора пред отдела, извади телефона си и натисна клавиша за бързо избиране. Минаха трийсет секунди, докато сигналът прехвърли океана.

— Тате! Каква е тая снимка на мъртвец?

Той се усмихна.

— Здравей и на теб. Откъде знаеш, че е мъртвец?

— Хм, чакай да си помисля. Баща ми разследва убийства и ми праща боси крака върху стоманена маса. Ами другата снимка? На белия дроб? Отврат!

— Бил е пушач. Реших, че трябва да го видиш.

Оттатък последва мълчание. След това дъщеря му заговори съвсем спокойно. В гласа й вече не можеше да се открие предишното момиченце.

— Аз не пуша, тате.

— Да, ама майка ти ми каза, че миришеш на цигари, след като излизаш с приятели в мола.

— Да, това е вярно, обаче не пуша с тях.

— А с кого пушиш?

— Изобщо не пуша, тате! Големият брат на приятелката ми понякога кисне с нас, за да я наглежда. Не пуша нито аз, нито Хъ.

— Кой е Хъ?

— Приятелката ми, нали ти казвам. Цялото й име е Хъ-Ю — Тя произнесе името с китайски акцент.

— Добре, остави тоя бял дроб, Мади. Щом ми казваш, че не пушиш, ще ти повярвам. Но не ти се обаждам за това, а за татуировката на глезените — можеш ли да я прочетеш?

— Да, отврат. Имам крака на мъртвец в телефона си.

— Е, можеш да изтриеш снимката веднага щом ми кажеш какво означава татуировката. Знам, че учите тия неща в училище.

— Няма да я изтрия. Ще я покажа на приятелите си. Много ще им хареса.

— Не, няма да им я покажеш. Тя е от разследването, което водя, и никой не бива да я вижда. Пратих ти я, защото реших, че можеш бързо да ми преведеш значението на татуировката.

— Искаш да кажеш, че в цялото полицейско управление на Лос Анджелис няма кой да ти я преведе ли? И трябва да се обадиш на дъщеря си в Хонконг за толкова просто нещо?!

— В момента е горе-долу така. Човек прави, каквото може. Знаеш ли какво означават йероглифите?

— Да, тате. Лесни са.

— Добре, какво означават?

— Цялата татуировка е нещо като пожелание за сполука. Йероглифите на левия глезен са „фу“ и „кай“ — „късмет“ и „пари“. На десния глезен имаш „ай“ и „ши“ — „любов“ и „семейство“.

Бош се замисли. Това явно бяха нещата, които са били най-важни за Джон Ли. Беше се надявал, че винаги ще са с него.

После му хрумна, че йероглифите са разположени от двете страни на ахилесовите сухожилия. Предполагаше, че Ли нарочно ги е татуирал така, съзнавайки, че нещата, които се е надявал да има, го правят уязвим. Те бяха и неговата Ахилесова пета.

— Ало, тате?

— Да, тук съм. Просто се бях замислил.

— Е, успях ли да ти помогна? Разреших ли случая?

Бош се усмихна и моментално се сети, че тя не го вижда.

— Не съвсем, но ми помогна.

— Добре. Длъжник си ми.

Той кимна.

— Много си хитра, а? На колко си вече — утре ще се събудиш на трийсет, предполагам?

— Уф, стига бе, тате!

— Е, майка ти явно се справя добре.

— Не особено.

— Ей, така не се говори за майка!

— Да, ама на теб не ти се налага да живееш с нея, тате. А на мен ми се налага. И не е много забавно. Обясних ти, когато бях в Лос Анджелис.

— Тя още ли ходи с оня човек?

— Да, и аз съм на заден план.

— Нищо подобно, Мади. Тя просто отдавна не е имала никого до себе си.

Аз също, помисли си Бош.

— Не я защитавай, тате. Аз все нещо й преча. Но когато кажа, добре, ще живея при татко, тя не позволява.

— Трябва да живееш с майка си. Тя те е отгледала. Виж, след месец ще дойда за една седмица. Тогава ще си поговорим за всичко това. Тримата с майка ти.

— Както кажеш. Трябва да затварям. Вече съм в училището.

— Добре. Много поздрави на Хъ от мен.

— Само не ми пращай повече снимки на бели дробове, става ли?

— Следващия път ще е черен дроб. Или далак. Далаците излизат страхотно на снимка.

— Абе татееее!

Той затвори и се замисли за разговора си с Мади. Струваше му се, че все по-трудно понася седмиците и месеците между техните срещи. Колкото повече се оформяше индивидуалността й, колкото по-умна и общителна ставаше, толкова повече я обичаше. Липсваше му постоянно. Съвсем наскоро беше идвала в Лос Анджелис, през юли — за пръв път пътуваше сама такова надалече. Едва навлязла в юношеството, а вече обиколила света, тя проявяваше мъдрост, неприсъща за годините й. Бош си взе отпуска и двамата прекараха заедно две чудесни седмици в скитане из града. За Хари това беше прекрасно време и накрая Мади за пръв път спомена, че иска да живее в Лос Анджелис с него.

Той беше достатъчно умен, за да разбира, че това желание идва след две седмици на изключителни прояви на внимание от страна на баща, който всяка сутрин я пита какво иска да прави през деня. Нещо съвсем различно от постоянните грижи на майка й, която я отглеждаше от бебе и същевременно и изкарваше прехраната и на двете. И все пак най-тежкият ден в живота на Бош като „нещатен“ баща беше тогава, когато закара дъщеря си на летището и я качи на самолета за Хонконг. Почти очакваше тя да се затича назад към него, ала Мади си замина, макар и с нежелание. Оттогава той изпитваше огромна празнота.

Щеше да отиде при нея чак след месец и знаеше, че му предстои дълго и мъчително чакане.

— Какво правиш навън, Хари?

Бош се обърна. Партньорът му Ферас тъкмо излизаше от отдела — навярно отиваше до тоалетната.

— Разговарях с дъщеря си. Имах нужда от уединение.

— Тя как е?

— Добре. Ще се видим в отдела.

Бош се насочи към вратата, прибирайки телефона в джоба си.

11.

Вечерта се прибра в осем с торбичка от „Ин-ен-аут Бъргър“ в Кауенга.

— Скъпа, върнах се! — извика Бош, докато се бореше с ключа, торбичката с храна и куфарчето си.

Той се усмихна сам на себе си и отиде направо в кухнята. Остави куфарчето си на плота, извади бутилка бира от хладилника и излезе на верандата. По пътя изключи CD плеъра и остави плъзгащата се врата отворена, така че музиката да се слее с шума на 101-во шосе в прохода в подножието на хълмовете.

От верандата се разкриваше гледка на североизток към Юнивърсъл Сити, Бърбанк и планината Сан Гейбриъл. Хари изяде двата си хамбургера, като ги държеше над разтворената торбичка, за да не падат трохи, любувайки се на залязващото слънце и менящите се багри на планинските склонове. Слушаше „Седем крачки до рая“ от албума на Рон Картър „Скъпи Майлс“. Картър беше един от най-видните басисти през последния половин век. Бе свирил с всички и Бош често си мислеше за историите, които можеше да разкаже джазменът, за всичките си участия в концерти и музикантите, които познаваше. Независимо дали свиреше за свой или чужд албум, работата му винаги се отличаваше. Според Хари, защото като басист, той никога не можеше да е обикновен оркестрант. Винаги беше водещ. Винаги определяше ритъма, дори и зад тромпета на Майлс Дейвис.

Песента, която звучеше сега, постепенно набираше инерция. Като автомобилно преследване. И това напомняше на Бош за собственото му преследване, за постигнатия през деня напредък. Беше доволен от набраното ускорение, ала го смущаваше мисълта, че разследването е достигнало точка, в която трябва да разчита на работата на други хора. Трябваше да чака, докато други открият ковчежника на триадата. Трябваше да чака, докато други решат дали да използват гилзата като експериментален обект за новия си дактилоскопичен метод. Трябваше да чака някой да му се обади.

Чувстваше се най-добре, когато сам си вършеше работата и определяше какво да правят другите. Бош не беше оркестрант. Той трябваше да налага ритъма, а в момента възможностите на разследването почти се бяха изчерпали. Замисли се за следващите си ходове. Не бяха много. Можеше да обиколи фирмите на китайци в южен Лос Анджелис със снимката на ковчежника, но знаеше, че най-вероятно ще е безрезултатно. Разделяше ги огромна културна пропаст. Никой нямаше доброволно да разпознае член на триада пред полицията.

И все пак беше готов да извърви този път, ако скоро не се появеше нищо друго. Поне щеше да прави нещо. Инерцията си беше инерция — в музиката, на улицата или в ритъма на собственото ти сърце.

Когато небето почти се смрачи, Бош бръкна в джоба си и извади кибритената книжка. Разтвори я и прочете късметчето. Взимаше го насериозно още от онази нощ в магазина. Вярваше, че е човек, намерил покой в себе си. С времето.

Докато дъвчеше последната хапка хамбургер, мобилният му телефон иззвъня. Извади го и погледна дисплея. Изписването на номера беше блокирано, но той отговори.

— Бош.

— Хари, Дейвид Чу е. Ядеш ли нещо? Къде си?

Гласът му трепереше от възбуда.

— Вкъщи съм. А ти?

— В Монтерей Парк. Пипнахме го!

Бош се замисли за миг. Монтерей Парк беше градче в източната част на окръг Лос Анджелис с близо три четвърти китайско население. На петнайсет минути от центъра, то приличаше на чужда страна с непонятен език и култура.

— Кого сте пипнали? — накрая попита детективът.

— Нашият човек. Заподозрения.

— Искаш да кажеш, че сте го разпознали, така ли?

— Нещо повече. Открихме го. В момента го наблюдаваме.

Няколко неща в тази информация моментално го обезпокоиха.

— Първо, кои сте „вие“?

Тук съм с колеги от полицейското управление на Монтерей Парк. Те разпознаха нашия човек от записа и ме доведоха при него.

Вената на слепоочието му запулсира. Стига да беше вярно, разпознаването на ковчежника на триадата означаваше голяма крачка в разследването. Но не и всичко останало, което чуваше. Привличането на друго полицейско управление в случая и контактът със заподозрян можеха да се окажат фатални грешки и дори не биваше да се обмислят без знанието и одобрението на водещия следовател. Но Бош не можеше да вдигне скандал на Чу. Трябваше да запази спокойствие и да положи всички усилия да овладее ситуацията.

— Внимателно ме слушай, детектив Чу. Осъществихте ли контакт със заподозрения?

— Контакт ли? Не, още не сме. Чакаме подходящия момент. Той не е сам.

Слава Богу, помисли си Бош.

— Заподозреният видя ли ви?

— Не, Хари, ние сме от отсрещната страна на улицата.

Бош още повече се успокои. Започваше да си мисли, че може да спаси положението.

— Добре, чакай там, където си сега, и ми кажи какви ходове си предприел и какво точно имаме. Как стигна до Монтерей Парк?

— ЗБАБ поддържа тесни връзки с групата за борба с бандитизма на Монтерей Парк. Тази вечер след работа им занесох снимката на нашия човек, за да видя дали ще го разпознаят. Третият, на когото я показах, го идентифицира.

— Третият значи. Кой по-точно?

— Детектив Тао. В момента съм заедно с него и партньора му.

— Добре, кажи ми името на заподозрения.

— По-Чин Чан.

— Фамилията му е Чан, така ли?

— Да. И според досието му, бил от Юн Ким — „Смелия нож“. Връзва се с татуировката.

— Добре, друго?

— Засега е това. Явно е от долните ешелони на триадата. Всички тези хора си имат истинска работа. Той работи във фирма за автомобили на старо в Монтерей Парк. Тук е от деветдесет и пета и има двойно гражданство. Не е арестуван, поне в Щатите.

— Наблюдавате ли го в момента?

— Да, играе карти. „Смелия нож“ действа главно тук, в Монтерей Парк. И вечер често се събирали в един тукашен клуб. Тао и Херера ме доведоха.

Бош реши, че Херера е партньорът на Тао.

— Казваш, че си от отсрещната страна на улицата, така ли?

— Да, клубът е в малък мол. Ние сме на отсрещния тротоар. Вътре са, играят карти. Наблюдаваме Чан с бинокъл.

— Добре, слушай сега, идвам при вас. Отдалечете се докато не пристигна. Най-малко на още една пряка.

Отговорът на Чу се забави.

— Няма нужда да се отдалечаваме, Хари. Ако го изпуснем, може да изчезне.

— Слушай, детектив, искам да се отдалечите. Ако изчезне, аз ще съм виновен, не ти. Не бива да рискуваме да забележи полицейско присъствие.

— Ама ние сме на отсрещния тротоар — възрази Чу — на четири улични ленти от него.

— Ти май не ме слушаш, Чу. Щом ти го виждаш, може да те види и той. Отдалечете се, по дяволите. Най-малко на една пряка! И ме чакайте. Ще бъда при вас след няма и половин час.

— Ще е жалко — почти прошепна детективът от ЗБАБ.

— Не ми пука. Трябваше да ми позвъниш още щом си идентифицирал заподозрения. Вместо това ти си присвояваш моето разследване и се налага да те спра, преди да си прецакал всичко.

— Грешиш, Хари. Нали ти се обаждам?

— Да бе, много благодаря. А сега се отдалечете. Ще ти позвъня, когато наближа Монтерей Парк. Как се казва заведението?

Чу помълча, после сърдито отговори:

— Клуб осемдесет и осем. Намира се на „Гарви Авеню“, около четири преки западно от „Гарфилд“. Тръгни по „Десето шосе“ и…

— Знам пътя. Идвам.

Бош затвори, за да сложи край на всякакви спорове. Чу беше предупреден. Ако не се отдалечеше заедно с двамата полицаи от Монтерей Парк, Хари щеше да го даде на Вътрешния отдел.

12.

Бош потегли от дома си след две минути, спусна се по склона и продължи по „Сто и първо шосе“ през Холивуд, после излезе на „Десето“ и се насочи на изток. Нямаше много трафик и щеше да стигне в Монтерей Парк за десетина минути. По пътя позвъни на Игнасио Ферас, обясни му какво става и му предложи да се срещнат в Градчето. Ферас отклони под предлог, че е по-добре поне единият от двамата да е бодър на сутринта. Пък и се бил задълбочил в криминалистичния анализ на финансовите аспекти на случая — опитвал се да определи състоянието на бизнеса на Джон Ли и до каква степен жертвата би могла да е свързана с триадата.

Бош се съгласи и затвори. Очакваше партньорът му да отхвърли поканата. Страхът на младия детектив от улиците ставаше все по-очевиден и това вече започваше да омръзва на Хари. Ферас обаче правеше всичко възможно да си намира работа, която може да се свърши в отдела. Беше се специализирал в попълването на документи, компютърните проверки и финансовите анализи. Често се налагаше Бош да търси други детективи за работа на терен, дори за елементарни задачи като разпит на свидетели. Той бе дал достатъчно време на Ферас да се възстанови, ала вече трябваше да помисли и за жертвите, които не получаваха полагащото им се внимание. Сериозно разследване не се правеше с партньор, който е прикован за бюрото си.

„Гарфилд“ беше една от главните пътни артерии в района и докато пътуваше на юг, той мина покрай търговската част на града. Монтерей Парк спокойно можеше да мине за квартал на Хонконг. Неонът, пъстрите цветове, магазините и езикът на рекламите бяха насочени към китайскоезичното население. Липсваха само небостъргачите. Хонконг бе вертикален град. За разлика от Монтерей Парк.

Той зави наляво по „Гарви“ и извади телефона си, за да позвъни на Чу.

— На „Гарви“ съм. Вие къде сте?

— Малко по-нататък ще видиш един голям супермаркет от южната страна. Ние сме на паркинга. Преди да стигнеш, ще подминеш клуба, който е от северната страна на пътя.

— Ясно.

Бош затвори и продължи да шофира, плъзгайки поглед по неоновите реклами отляво. Скоро видя над входа на малък клуб да сияят червените цифри 88. Нямаше други надписи. Когато Чу беше произнесъл името, Хари не му бе обърнал внимание. Сега разбираше, че това не е адресът на клуба. А пожелание за сполука. От дъщеря си и от многобройните си гостувания в Хонконг знаеше, че в китайската култура осмицата е щастливо число. Символизираше безкрайност — безкраен късмет, любов, пари и изобщо каквото искаш от живота. Членовете на „Смелия нож“ явно се надяваха на двойно повече, поставяйки две осмици над входа на заведението си.

Когато минаваше покрай него, той видя светлина зад прозореца. Щорите бяха леко отворени и около една маса вътре седяха или стояха десетима мъже. Бош продължи нататък и след три преки отби в паркинга на супермаркет „Биг Лау“. В отсрещния край видя служебна „Краун Виктория“, която изглеждаше прекалено нова, за да е на Лосанджелиското полицейско управление. Чу явно пътуваше с форда на полицаите от управлението на Монтерей Парк. Той спря на свободното място до тях.

Всички си свалиха прозорците и детективът от ЗАБА ги представи един на друг от задната седалка. Херера седеше зад волана, до него беше Тао. Двамата полицаи нямаха и трийсет години, но това трябваше да се очаква. Малките управления в градчетата около Лос Анджелис бяха нещо като хранилки за Лосанджелиското полицейско управление. Ченгетата постъпваха там съвсем млади, натрупваха няколко години опит и кандидатстваха в ЛАПУ или Лосанджелиското окръжно шерифско управление, където полицейската служба се смяташе за по-престижна и интересна, а допълнителният опит им осигуряваше предимство.

Бош се обърна към Тао.

— Вие ли разпознахте Чан?

— Да — потвърди полицаят. — Преди шест месеца го спрях за случайна проверка и си го спомних, когато Дейви се появи със снимката.

— Къде го спряхте?

Докато Тао обясняваше, партньорът му продължаваше да наблюдава Клуб 88 от другата страна на улицата. От време на време вдигаше бинокъла си, за да огледа по-внимателно излизащите или влизащи хора.

— Натъкнах се на него в промишления квартал към края на „Гарви“. Беше късно и той шофираше ван. Като че ли се беше загубил. Позволи ни да погледнем във вана и вътре нямаше нищо, обаче според мен отиваше да прибере някаква стока. През ония складове минават огромни количества ментета. Човек лесно може да се изгуби, защото складовете са много и всички си приличат. Та както и да е, ванът не беше негов. Оказа се регистриран на името на Винсънт Цин от Саут Пасадина, който ни е добре известен като член на „Смелия нож“. Изобщо познато лице. Има автокъща в Монтерей Парк и Чан работи при него.

Бош разбираше какво се е случило. Тао беше спрял вана, но без вероятна причина за обиск или арест, трябваше да разчита на доброволно съдействие от страна на Чан. Бяха попълнили формуляр за полеви разпит и с разрешението на шофьора бяха проверили каросерията.

— И какво, той просто така си призна, че е от триадата „Смелия нож“, а?

— Не — възмутено отвърна Тао. — Забелязахме татуировката и видяхме кой е собственик на колата. И направихме връзката, детектив.

— Добре. Той имаше ли шофьорска книжка?

— Да. Само че тая вечер проверихме адреса му. Не е актуален. Чан се е преместил.

Бош рязко погледна Чу. Това означаваше, че ако посоченият в шофьорската книжка на Чан адрес е бил верен, те сигурно вече са щели да осъществят контакт със заподозрения без участието на водещия следовател.

Детективът от ЗБАБ извърна очи. Бош се опита да запази спокойствие. Ако се развикаше, щеше да се лиши от съдействието им, в резултат на което щеше да пострада разследването. Не можеше да допусне това да се случи.

— Носите ли формуляра за полеви разпит? — попита Тао той.

Полицаят му го подаде през прозореца. Хари включи лампичката над огледалото и прочете информацията за По-Чин Чан. Вече му бяха съобщили повечето подробности. Тао обаче се беше отнесъл изключително съвестно към работата си. Във формуляра бе записан мобилен номер. Това можеше да се окаже повратен момент в случая.

— Номерът валиден ли е?

— Нямам представа дали е валиден в момента — тия типове постоянно си сменят телефоните. Но тогава беше. Набрах го, за да се уверя, че не ме будалка.

— Добре, трябва да го проверим.

— Нима просто ще му се обадите да го питате как е?

— Не, вие ще се обадите. Блокирайте изписването на вашия номер и след пет минути му позвънете. Ако отговори, кажете, че е грешка. Дайте ми бинокъла, а ти, Дейви, ела с мен.

— Чакайте малко — спря го Тао, — защо ни е тая работа с телефона?

— Ако номерът още е валиден, може да поискаме заповед за подслушване. Дайте ми бинокъла. Ще му се обадите, докато аз го наблюдавам. Така ще проверим, разбирате ли?

— Естествено.

Бош му върна формуляра и взе бинокъла. Чу слезе от техния форд, заобиколи до колата на Хари и се качи.

Бош потегли по „Гарви Авеню“ и се насочи към „Клуб 88“. В движение оглеждаше улицата за подходящо място за наблюдение.

— Къде бяхте паркирали преди?

— Ей там отляво.

Чу посочи един паркинг и Бош отби в него, направи обратен завой и спря срещу клуба, като угаси фаровете.

— Вземи бинокъла и виж дали ще вдигне телефона — инструктира младия детектив той.

Докато Чу изпълняваше нареждането, Хари провери дали някой в клуба не гледа през прозореца в тяхната посока.

— Кой от всички е Чан?

— Онзи в левия край, до мъжа с шапката.

Бош можеше да различи силуета му, но беше прекалено далече, за да разпознае в него човека на записа от „Форчън Ликърс“.

— Смяташ ли, че е той, или просто приемаш мнението на Тао?

— Не, разпознаването му е сигурно — настоя Чу. — Той е.

Хари си погледна часовника. Херера вече трябваше да е набрал номера. Започваше да губи търпение.

— Между другото, какъв е планът? — попита Чу.

— Продължаваме да водим следствието, детектив. Ще потвърдим номера, после ще вземем съдебна заповед за подслушване. Ще започнем да го подслушваме и ще научим разни неща. С кого разговаря, какво крои. Може да го чуем да приказва за Ли. А може би няма. Тогава ще го подплашим и ще видим с кого ще се свърже. Ще започнем да стягаме примката. Важното е да не прибързваме и да го направим както трябва. Без да вдигаме много шум.

Чу не отговори. Той продължаваше да наблюдава клуба с бинокъла.

— Я ми кажи, имаш ли им доверие на ония двамата, Тао и Херера? — попита го Бош.

Младият детектив не се поколеба.

— Да. Ти не им ли вярваш?

— Не ги познавам, затова и не им вярвам. Знам само, че ти си си присвоил моето разследване и си раздрънкал всичко из цялото полицейско управление на Монтерей Парк.

— Виж, опитвах се да постигна някакъв напредък и успях. Разпознахме заподозрения.

— Да, разпознахме го и да се надяваме, че нашият заподозрян няма да узнае за това.

Чу отпусна бинокъла и го погледна.

— Според мен си бесен, просто защото не си го направил ти.

— Не, Чу, не ме интересува кой ще го направи, стига да е както трябва. В представите ми за правилно водене на следствие не влиза да свалям картите си пред непознати.

— На никого ли нямаш доверие бе, човек?

— Наблюдавай клуба — строго отвърна Бош.

Китаецът отново вдигна бинокъла пред очите си.

— Вярвам на себе си — заяви Хари.

— Само се чудя дали не е заради мен и Тао. Дали не е това проблемът.

Бош рязко се завъртя към него.

— Не почвай пак с тия глупости, Чу. Не ми пука какво се чудиш. Можеш да си се върнеш в ЗБАБ и да не ми се бъркаш в разследването. Аз не съм те викал…

— Чан току-що вдигна.

Хари погледна към клуба. Стори му се, че вижда мъжа, посочен му като Чан, с телефон до ухото си. После отпусна ръка.

— Затваря — съобщи Чу, — номерът е валиден.

Бош излезе на заден от паркинга и се насочи обратно към супермаркета.

— Все пак не ми е ясно защо се мотаем с някакъв си телефонен номер — каза Чу. — Защо просто не арестуваме онзи тип? Имаме го на запис. Същия ден, по същото време. Ще го използваме, за да пречупим Чан.

— Ами ако не успеем? Ще останем с празни ръце. И прокуратурата ще ни изхвърлят като мокри котета, ако им се явим само с оня запис. Трябва ни повече. Тъкмо на това се опитвам да те науча.

— Нямам нужда от учител, Бош. И смятам, че можем да го пречупим.

— Да бе, върви си вкъщи и продължавай да гледаш телевизия. Защо ще ни казва каквото и да е, по дяволите? На тия типове още отначало им се втълпява да си държат устата затворена, ако ги пипнат. Щом си се издънил, ще си траеш — по-нататък ние ще се погрижим за тебе.

— Нали никога не беше работил по случай, свързан с триада?

— Не съм, обаче някои неща са общовалидни и това е едно от тях. Имаш само една възможност. И не бива да я прецакаш.

— Добре, ще постъпим както искаш. Какво следва сега?

— Ще се върнем на паркинга и ще се отървем от твоите приятели. Оттук нататък поемаме ние. Следствието е наше, не е тяхно.

— Това няма да им хареса.

— Не ми пука дали ще им хареса. Така ще бъде и толкова. Измисли начин да го направиш любезно. Кажи им, че пак ще ги повикаме, когато сме готови да арестуваме нашия човек.

— Аз ли?

— Ти, да. Ти си ги повикал, ти ще ги отпратиш.

— Много ти благодаря, Бош.

— Пак заповядай, Чу. Добре дошъл в разследването на убийства.

13.

Бош, Ферас и Чу седяха от едната страна на заседателната маса срещу лейтенант Гандъл и началника на сектор „Грабежи и убийства“ капитан Боб Додс. Върху полираната повърхност между тях лежаха следствените документи и снимки, включително фотографията на По-Чин Чан от „Форчън Ликърс“.

— Не съм убеден — заяви Додс.

Беше четвъртък сутрин, само шест часа, след като Бош и Чу бяха приключили наблюдението на Чан. Накрая заподозреният бе отишъл в апартамент в Монтерей Парк, очевидно за да пренощува.

— Няма и защо да сте убеден, господин капитан — отвърна Хари, — тъкмо затова искаме да продължим наблюдението и да получим разрешение за подслушване.

— Не съм убеден, че трябва да действаме така, искам да кажа. Хайде, наблюдението — добре. Обаче подслушването изисква прекалено много усилия за такива малко вероятни резултати.

Бош разбираше всичко. Додс имаше отлична репутация като детектив, но сега беше администратор — толкова далече от детективската работа в сектора, колкото хюстънски петролен бос от нефтена сонда. Боравеше с лични номера и бюджети. Трябваше да намира начини да постига повече с по-малко средства и да не допуска снижаване в статистиката за извършените арести и разкритите престъпления. Това го правеше реалист, а реалността се изразяваше във високата стойност на електронното подслушване. Не само, че внимателното попълване на искането на съдебна заповед — документ от над петдесет страници — се равняваше на двуцифрено число човекочасове, но след издаването на разрешение трябваше да се отдели специално помещение с детектив, денонощно следящ линията. Подслушването на един номер често водеше до необходимост от подслушване на други, а според закона всяка линия се следеше от отделен служител. Такава операция гълташе извънредно работно време като ламя. Поради сериозното орязване на бюджета на „Грабежи и убийства“ за извънреден труд в резултат на икономическите ограничения, наложени на управлението, Додс нямаше желание да отдели част от него за разследване на убийството на продавач в магазин за спиртни напитки в южен Лос Анджелис. Предпочиташе да го пести за черни дни — за случай, привличащ голямо медийно внимание.

Естествено, капитанът нямаше да го каже, ала и Бош, и всички останали в заседателната зала знаеха, че тъкмо това е причината Додс да не е убеден. Нямаше нищо общо с подробностите от делото.

Хари направи последен опит да го убеди.

— Това е върхът на айсберга, господин капитан. Тук не става въпрос само за убийство в магазин за алкохол. В хода на следствието можем да унищожим цяла триада.

— В хода на следствието ли? Аз се пенсионирам след година и седем месеца, Бош. Такива неща могат да продължат цяла вечност.

Хари сви рамене.

— Можем да се обърнем към ФБР, да направим съвместно разследване. Те винаги са готови да се заемат с международен случай и имат пари за подслушване и проследяване.

— Само че ще трябва да си поделим всичко — намеси се Гандъл. Имаше предвид лаврите от успеха. Репортажите във вестниците, пресконференциите, всичко.

— Тази идея не ми допада — рече Додс, вдигайки снимката на По-Чин Чан.

Хари хвърли последния си коз.

— Ами ако го направим без заплащане за извънреден труд?

Капитанът държеше химикалка в ръка. Сигурно му напомняше за поста му — за това, че подписва всички решения. Додс я завъртя между пръстите си, обмисляйки неочаквания въпрос, но скоро поклати глава.

— Знаеш, че не мога да го искам от вас. Даже не бива да знам за такова нещо.

Наистина, толкова много пъти бяха съдили управлението за нарушения на трудовото законодателство, че никой от администрацията нямаше да даде и мълчаливо съгласие детективи да работят извънредно.

Накрая раздразнението на Бош от бюджета и бюрокрацията надделя.

— Тогава какво да правим? Да арестуваме Чан ли? Всички знаем, че няма да каже и дума и следствието ще приключи с това.

Капитанът продължаваше да върти химикалката си в ръка.

— Алтернативата ти е известна, Бош. Водиш разследването, докато изскочи нещо. Работиш със свидетелите. С веществените доказателства. Винаги има връзка. Петнайсет години съм вършил същото като тебе и винаги има нещо, знаеш. Открий го. Ясно ти е и че подслушването едва ли ще даде резултати. Винаги си струва да заложиш на теренната работа. Това е. Нещо друго?

Хари усети, че лицето му се зачервява. Капитанът го отпращаше. Но най-много го измъчваше мисълта, че Додс всъщност е прав.

— Благодаря, господин капитан — кратко отвърна Бош и стана от стола си.

Детективите оставиха капитана и лейтенанта в заседателната зала и се събраха при бюрото на Бош. Хари хвърли на плота химикалката, която носеше.

— Голям задник е тоя тип — изсумтя Чу.

— Той е прав — възрази Бош, — и тъкмо затова е на тоя пост.

— Тогава какво ще правим?

— Ще продължим работата по Чан. Не ми пука за извънредния труд. Капитанът няма да знае и затова няма да има проблеми. Ще наблюдаваме Чан и ще го чакаме да сбърка някъде. Независимо колко време ще отнеме. Ще ми стане хоби, ако се наложи.

Той погледна другите двама, очаквайки да откажат да участват в проследяване, което най-вероятно щеше да излезе извън рамките на осемчасовия работен ден.

За негова изненада Чу кимна.

— Аз вече разговарях с моя лейтенант. Придаден съм към следствения екип. Мога да се включа. — Хари също кимна и в първия момент си помисли, че е сгрешил, отнасяйки се с такава подозрителност към него. После обаче реши, че тя не е лишена от основание: желанието на детектива от ЗБАБ да продължи работата по случая може да е просто начин да остане в играта и да наблюдава Бош.

Хари се обърна към партньора си.

— Ами ти?

Ферас неохотно кимна и посочи към заседателната зала в отсрещния край на отдела. През стъклената стена се виждаше, че Додс още приказва с Гандъл.

— Те знаят, че ще постъпим така, това е ясно. Няма да ни платят извънредния труд и ще оставят на нас да решим дали да продължим, или да се откажем. Не е честно, мама му стара.

— И какво от това? — рече Бош. — Такъв е животът. Ще участваш ли или няма?

— Ще участвам, но в определени граници. Имам семейство бе, човек. Няма да се включвам в нощно наблюдение. Не мога да го направя — особено безплатно.

— Добре, хубаво — въздъхна Хари, макар гласът му да издаваше разочарованието му от Игнасио. — Направи каквото можеш. Ти ще поемеш вътрешната работа, а ние с Чу ще следим Чан.

— Виж, Хари, ти не знаеш какво е — усетил отношението на Бош, вяло възрази Ферас. — Три деца… само се опитай да го обясниш вкъщи, че ще киснеш цяла нощ в колата да наблюдаваш някакъв тип от триада, а заплатата ти ще си остане същата, колкото и време да отсъстваш.

Бош вдигна ръце в знак, че прекратява обсъждането.

— Прав си. На мене не ми се налага да го обяснявам. Просто трябва да го върша. Тая работа е такава.

14.

Бош наблюдаваше от колата си Чан, който изпълняваше тривиалните си задължения в „Цин Мотърс“, автокъщата в Монтерей Парк — някогашна бензиностанция от 50-те години на XX век с два паркинга и офис. Хари беше паркирал на натовареното „Гарви Авеню“ на половин пряка от там и нямаше опасност да го забележат. Чу наблюдаваше от собствената си кола, на половин пряка в другата посока. Използването на лични автомобили за проследяване беше в разрез с правилника на управлението, ала в гаража не бяха останали свободни цивилни коли. Алтернативата беше да го направят със служебните, които, макар и необозначени, спокойно можеха да са боядисани и в черно-бяло — толкова лесно се разпознаваха. Или да нарушат правилника. Последната възможност особено допадаше на Бош, защото в личната си кола имаше конзола с шест компактдиска. Днес слушаше своето последно музикално откритие, полския тромпетист Томаш Станко, втори Майлс Дейвис. Звуците бяха остри и емоционални — подходяща музика за наблюдение, защото държеше Хари нащрек.

От близо три часа гледаха как заподозреният изпълнява ежедневните си задължения в автокъщата. Миеше коли, мажеше гумите с вакса, за да им придаде нов вид, дори изведе един перспективен клиент на пробна обиколка с форд „Мустанг“, модел 89-та. А през последния половин час систематично разместваше всичките трийсетина автомобила, за да изглежда, че стоката се обновява, че се осъществяват продажби и бизнесът върви.

В 16:00 дойде редът на „Душата на нещата“ и Бош не можа да не си помисли, че даже Майлс неохотно би отдал дължимото на Станко. Хари прокарваше пръсти по вдлъбнатината на волана, когато видя, че Чан влиза в офиса и си преоблича ризата. Работният му ден явно приключваше. След малко излезе, качи се на мустанга и потегли от паркинга.

Телефонът на Бош моментално иззвъня. Хари изключи музиката.

— Наблюдаваш ли го? — попита Чу. — Той тръгва.

— Да, виждам.

— Насочва се към „Десето“. Мислиш ли, че е свършил за днес?

— Преоблече си ризата. Според мен е свършил. Ще го поема пръв. Бъди готов да ме смениш.

Бош го последва на пет коли разстояние, после скъси дистанцията, когато Чан зави на запад по „Десето шосе“. Не се прибираше вкъщи. Предишната вечер двамата детективи го бяха проследили до апартамент в Монтерей Парк, също собственост на Винсънт Цин, и бяха наблюдавали прозорците му в продължение на час след угасването на осветлението, за да се уверят, че тази нощ заподозреният повече няма да излиза.

Сега Чан пътуваше към центъра и инстинктът подсказваше на Хари, че онзи отива по работа, свързана е триадата. Той увеличи скоростта и изпревари мустанга, държейки мобилния телефон до ухото си, за да не се вижда лицето му. Позвъни на Чу и му каза да поеме нататък.

Двамата продължиха да си предават щафетата, докато Чан излезе на „Сто и първо шосе“ и се насочи на север през Холивуд към Долината. В този пиков трафик колите се движеха бавно и проследяването беше лесно. На Чан му трябваше почти цял час, за да стигне до Шърман Оукс, където отби по надлеза за „Сепулвида Булевард“. Бош се обади на Чу.

— Мисля, че отива в другия магазин — съобщи по-възрастният детектив.

— И аз така смятам. Да позвъним ли на Робърт Ли и да го предупредим?

Хари се замисли. Трябваше да реши дали Робърт Ли е в опасност. Ако не го заплашваше нищо, предупреждението можеше да провали цялата операция.

— Не още. Дай да видим какво ще се случи. Ако Чан влезе в магазина, ще го последваме. И при нужда ще се намесим.

— Сигурен ли си, Хари?

— Не, обаче ще го направим така. Гледай да не изпуснеш зеления светофар.

Не прекъснаха връзката. Светофарът в края на надлеза тъкмо светваше зелено. Бош се движеше на четири коли зад Чан, но Чу беше поне на осем. Трафикът се влачеше мудно и Хари не откъсваше очи от светофара. Успя да пресече на жълто, ала Чу щеше да се забави.

— Добре, държа го — каза по телефона той, — не се безпокой.

— Ясно. Ще те настигна след три минути.

Бош затвори. В този момент чу сирена точно зад себе си и зърна в огледалото син буркан.

— Мамка му!

Погледна напред и видя, че Чан продължава на юг по „Сепулвида“. Намираше се на четири преки от „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Хари незабавно отби до тротоара и удари спирачки. Той отвори вратата, изскочи навън и се приближи до спрелия го мотопатрул, протегнал напред служебната си карта.

— Участвам в проследяване! Не мога да спра!

— Разговорите по мобилен телефон в автомобила са забранени.

— Тогава напишете доклад и го пратете на началника ми. Няма да проваля операцията си заради това.

Бош рязко се завъртя и се върна в колата си. Той грубо се вля в трафика и потърси с поглед мустанга на Чан, но не го видя. Следващият светофар светна червено и отново трябваше да спре. Хари удари с длан по волана и се поколеба дали да се обади на Робърт Ли.

Телефонът му иззвъня. Беше Чу.

— В момента пресичам кръстовището. Ти къде си?

— На следващата пряка. Спря ме мотопатрул, защото разговарях по телефона.

— Страхотно! Къде е Чан?

— Някъде напред. Опитвам се да го настигна.

Автомобилите бавно напредваха. Бош не се паникьосваше, защото трафикът беше толкова натоварен, че Чан не можеше да се е отдалечил много. Хари държеше своята лента, защото знаеше, че може да привлече вниманието на заподозрения, ако започне да се престроява и изпреварва.

След две минути стигна до голямото кръстовище на булевардите „Сепулвида“ и „Вентура“. На следващата пряка можеше да различи светлинната реклама на „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Мустангът на Чин го нямаше отпред. Той позвъни на Чу.

— На светофара на „Вентура“ съм и не го виждам. Може вече да е стигнал.

— Аз съм на предишния светофар. Какво ще правим?

— Ще паркирам отпред и ще вляза в магазина. Ти остани навън и потърси колата му. Обади ми се, ако забележиш него или мустанга му.

— Направо при Ли ли ще идеш?

— Ще видим.

Веднага щом светофарът светна зелено, Бош настъпи газта и едва не засече автомобил, пресичащ на червено. Бързо стигна до следващата пряка и зави надясно в паркинга на „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Не видя нито колата на Чан, нито свободни места, освен едно, запазено за инвалиди. Той пресече паркинга, влезе в съседната уличка и спря зад кофа за смет със стикер „Не паркирай“. Изскочи навън, прекоси тичешком паркинга и влетя в магазина.

Тъкмо минаваше през автоматичната врата с надпис „Вход“, когато видя Чан да излиза през другата с надпис „Изход“. Бош вдигна длан и прокара пръсти през косата си, за да скрие лицето си с ръка. Детективът продължи напред и извади телефона от джоба си.

Хари се насочи към двете каси, където стояха в очакване на клиенти две жени, различни от предишния път.

— Къде е господин Ли? — без да спира, попита той.

— Отзад — отвърна едната.

— В кабинета си — прибави втората.

Докато крачеше енергично по средната пътека към дъното на магазина, Бош позвъни на Чу.

— Чан току-що излезе през главния вход. Не го изпускай. Аз ще отида при Ли.

— Ясно.

Хари затвори, прибра телефона в джоба си и продължи към офиса на Ли по същия път, по който и предишния ден. Вратата беше затворена. Докато протягаше ръка към бравата, той усети прилива на адреналин във вените си.

Бош отвори вратата, без да чука, и завари Ли и още един азиатец да седят на двете бюра. Внезапната му поява прекъсна разговора им. Ли скочи от мястото си и детективът видя, че младежът е невредим.

— Детектив! — възкликна той. — Тъкмо се канех да ви се обадя! Той беше тук! Онзи човек, когото ми показахте!

— Знам. Следях го. Добре ли сте?

— Само съм уплашен.

— Какво се случи?

Ли се поколеба за миг. Явно търсеше точните думи.

— Седнете и се успокойте — рече Бош, — след това ще ми разкажете. А вие кой сте?

Той посочи мъжа, който седеше на второто бюро.

— Това е Юджийн, моят заместник-управител.

Азиатецът се изправи и подаде ръка на Бош.

— Юджийн Лам.

Хари стисна дланта му.

— Тук ли бяхте, когато дойде Чан?

— Кой е Чан? — попита Ли.

— Мъжът от снимката, която ви показах.

— Да, и двамата с Юджийн бяхме тук. Той просто влезе в офиса.

— Какво искаше?

— Каза, че сега аз трябвало да плащам на триадата. Баща ми го нямало и сега трябвало да плащам аз. Щял да дойде пак след една седмица и трябвало да му платя.

— Каза ли нещо за убийството на баща ви?

— Само, че баща ми го нямало и сега трябвало да плащам аз.

— Каза ли какво ще се случи, ако не плащате?

— Нямаше нужда.

Бош кимна. Ли имаше право. Заплахата се подразбираше, особено след убийството на Джон Ли. Обзе го възбуда. Идването на Чан при Робърт Ли увеличаваше възможностите. Опитът за изнудване можеше да доведе до арест, а това на свой ред — до обвинение в убийство.

Хари се обърна към Лам.

— Вие присъствахте ли на това… на тоя разговор?

Китаецът явно се колебаеше, но после кимна. Бош реши, че не му се ще да се замесва.

— Присъствахте ли или не, Юджийн? Нали казахте, че сте били тук?

Лам отново кимна, без да отговори.

— Да, видях го… обаче… Аз не знам китайски. Разбирам малко, но не достатъчно.

Бош се обърна към Ли.

— Чан на китайски ли говореше?

Ли кимна.

— Да.

— Но вие сте го разбрали и е станало ясно, че иска от вас да плащате ежеседмично, след като баща ви го няма.

— Да, ясно беше. Но…

— Какво?

— Ще го арестувате ли? Ще трябва ли да свидетелствам в съда?

Тази възможност очевидно го плашеше.

— Вижте, още е рано да мислим дали това изобщо ще излезе извън тая стая. Не търсим оня човек за изнудване. Ако е убил баща ви, трябва да си получи заслуженото. И съм убеден, че вие ще направите каквото е нужно, за да ни помогнете да разкрием убиеца на баща ви.

Ли кимна, ала Бош виждаше, че китаецът още се колебае. Като се имаше предвид участта на Джон Ли, Робърт явно не искаше да се изпречва на пътя на Чан и триадата.

— Трябва да се обадя на партньора си — каза Хари, — веднага се връщам.

Той излезе, затвори вратата след себе си и набра номера на Чу.

— Следиш ли го?

— Да, връща се към шосето. Какво се е случило?

— Казал на Ли, че трябва да поеме плащанията на баща си.

— Мамка му! Тъкмо това ни трябваше!

— Не бързай да се радваш. Навярно можем да го обвиним в изнудване — и то само, ако момчето ни окаже съдействие. Още сме много далеч от обвинение в убийство.

Чу не отговори и Бош съжали, че го е разочаровал.

— Но иначе си прав. Стягаме обръча около него. Накъде се насочва?

— Движи се в дясната лента и ще продължи на юг по „Сто и първо шосе“. Като че ли бърза. Направо се е наврял в задната броня на онзи пред него, ама няма никаква полза.

Чан явно се връщаше там, откъдето беше дошъл.

— Добре. Ще поговоря още малко с двамата и идвам. Обади ми се, когато Чан спре някъде.

— С „двамата“ ли? Кой друг е там, освен Робърт Ли?

— Неговият заместник-управител, Юджийн Лам. Бил в офиса, когато дошъл Чан и обяснил на Ли как ще процедират занапред. Само че Чан говорил на китайски, а Лам знае само английски. Няма да може да свидетелства за друго, освен че Чан е бил в офиса.

— Добре, Хари. Вече сме на шосето — съобщи Чу.

— Не го изпускай. Ще ти се обадя веднага, щом приключа тук.

Бош затвори и се върна в кабинета. Ли и Лам го чакаха на бюрата си.

— Имате ли охранителни камери в магазина? — по пита детективът.

— Да — отвърна Ли, — същата система като в стария магазин, само че камерите тук са повече. Записват в мултиплексен режим — осем екрана едновременно.

Хари вдигна поглед към тавана.

— Тук няма камера, така ли?

— Не, в офиса няма — потвърди младежът.

— Е, въпреки това ще ми трябва дискът, за да докажем, че Чан е идвал при вас.

Ли колебливо кимна, като момче, насила издърпано на дансинга от момиче, с което не желае да танцува.

— Ще донесеш ли диска на детектив Бош, Юджийн? — обърна се към заместника си той.

— Не — спря го Хари, — трябва да присъствам, когато вадите диска, за да удостоверя, че е автентичен, и да го иззема. Такава е процедурата. Ще дойда с вас.

— Няма проблем.

Бош остана в магазина още четвърт час. Първо изгледа записа от охранителните камери и се увери, че Чан е влязъл, насочил се е към офиса на Ли, и си е тръгнал, след като е прекарал три минути с Ли и Лам извън обсега на видеосистемата. Хари взе диска и се върна в кабинета, за да разпита Ли още веднъж за случилото се. По време на този втори, по-подробен разпит, неохотата на китаеца личеше още по-силно. Детективът започваше да си мисли, че накрая ще откаже да свидетелства. И все пак тези последни събития водеха до положително развитие на следствието. Опитът за изнудване можеше да се използва и по друг начин. Даваше им основание за арест. Което щеше да им позволи да обискират апартамента и колата на Чан в търсене на веществени доказателства за убийството, независимо дали Ли се съгласеше да свидетелства.

На излизане от магазина Бош се чувстваше обнадежден. Случаят придобиваше нов живот. Той извади телефона си, за да се информира за местонахождението на заподозрения.

— Върнахме се при апартамента му — съобщи Чу, — без да спираме. Мисля, че повече няма да излиза.

— Още е много рано. Даже не се е стъмнило.

— Е, така или иначе, той се прибра вкъщи. И спусна завесите.

— Добре. Идвам натам.

— Нещо против по пътя да ми вземеш един хотдог с тофу, Хари?

— Предстои ни работа и ще ти трябва истинска храна.

Чу се засмя.

— Един на нула за теб.

Бош затвори. Чу явно се беше заразил от неговия оптимизъм.

15.

Чан напусна апартамента си чак в девет сутринта в петък. И носеше нещо, което моментално разсъни Бош.

Голям куфар.

Хари позвъни на Чу, за да се увери, че е буден. Бяха разделили нощното наблюдение на четиричасови смени и се редуваха да спят в колите си. Детективът от ЗБАБ трябваше да спи от четири до осем, но Бош още не го беше чувал.

— Буден ли си? Чан се появи.

— Какво прави? — сънено попита Чу. — Нали трябваше да ми се обадиш в осем?

— Качи куфар в колата си. Бяга. Мисля, че са го предупредили.

— За нас ли?

— Не, да си купи акции от „Майкрософт“. Не се прави на глупак.

— Кой би могъл го предупреди, Хари?

Чан седна зад волана и изкара колата си на заден от паркинга на жилищния блок.

— Точно това е въпросът. Но ако някой знае отговора, това си ти.

— Да не намекваш, че съм предупредил заподозрян в тежко престъпление?!

В гласа му звучеше типичното негодувание на обвинения.

— Не знам какво си направил — отвърна Бош, — обаче ти разтръби с какво се занимаваме из цял Монтерей Парк и сега Бог знае кой може да е предупредил нашия човек. Сигурно е само, че се кани да се чупи.

— Из цял Монтерей Парк ли? Какви си ги измисляш?!

Бош последва мустанга на север, като се движеше на една пряка разстояние от него.

— Онзи ден ми призна, че третият, на който си показал снимката на Чан, го разпознал. Това прави трима души — всички те имат партньори, всички се отчитат пред началството си.

— Е, това може би нямаше да се случи, ако не бяхме отпратили Тао и Херера, все едно им нямаме доверие.

Хари погледна в огледалото за Чу. Опитваше се да не позволи на яда си да го разсее. Точно сега не можеха да си позволят да изпуснат Чан.

— Избързай. Насочваме се към „Десето“. Когато излезе на шосето, ще се сменим и ти ще го поемеш.

— Ясно.

В гласа на по-младия детектив все още се долавяше гняв. Бош не го интересуваше. Ако бяха предупредили заподозрения за следствието, Хари щеше да открие виновника и да го съсипе, даже да се окажеше Чу.

Чан зави на запад по „Десето шосе“ и Чу скоро изпревари Бош, за да продължи проследяването. Хари се обърна към него и видя, че му показва среден пръст.

Бош се престрои в друга лента, изостана и позвъни на лейтенант Гандъл.

— Какво става, Хари?

— Имаме проблеми.

— Казвай.

— Първо, сутринта нашият човек качи куфар в багажника си и сега пътува към летището по „Десето шосе“.

— Мамка му, какво друго?

— Май са го предупредили да се скрие.

— А може да са му казали да напусне града, след като е очистил Ли. Недей да ловиш риба в мътна вода, Хари. Поне докато не си сигурен.

Бош се ядоса, че собственият му шеф не го поддържа, но можеше да го преживее. Ако бяха предупредили Чан и някъде в следствието беше проникнал ракът на корупцията, Хари щеше да го открие. Не се съмняваше в това. За момента обаче трябваше да се съсредоточи върху заподозрения.

— Да го арестуваме ли? — попита той.

— Убеден ли си, че ще се качи на самолета? Може да прави доставка или нещо подобно. Колко е голям куфарът?

— Голям е. Човек взима толкова голям куфар, когато няма намерение да се връща.

Гандъл въздъхна — поднасяха му поредната дилема и трябваше да вземе решение.

— Добре, ще поговоря с някои хора и ще ти се обадя.

Това най-вероятно щеше да е капитан Додс, а може би и някой от окръжната прокуратура.

— Има и добра новина, лейтенант — каза Бош.

— Да не повярваш! — възкликна Гандъл. — Каква е тя?

— Вчера следобед проследихме Чан до другия магазин. Оня в Долината, който се управлява от сина на жертвата. Изнудвал момчето, казал му, че трябва да започне да плаща, след като старецът му вече го няма.

— Страхотно! Защо не ми каза?

— Току-що го направих.

— Това вече ни дава основание за арест.

— За арест да, но сигурно не и за повдигане на обвинение. Момчето не иска да свидетелства. Ще трябва да даде показания, а не знам дали ще се съгласи. Пък и обвинението няма да е в убийство. Каквото всъщност ни трябва.

— Е, поне няма да позволим на нашия човек да се качи на самолета.

Бош кимна. В главата му започваше да се оформя план.

— Днес е петък. Ако го задържим и го вкараме в ареста максимално късно, изслушването в съда ще е чак в понеделник следобед. Това ще ни даде най-малко седемдесет и два часа, за да съберем улики.

— И изнудването ще остане като резервно обвинение.

— Точно така.

В този момент телефонът му иззвъня. Той предположи, че е Чу, и помоли Гандъл да му се обади веднага щом обсъди сценария с отговорните лица.

После прие втория разговор, без да погледне дисплея.

— Да?

— Хари?

Беше жена. Гласът му звучеше познато, но не успя да се сети веднага кой е.

— Да, кой се обажда?

— Тери Соп.

— А, здрасти, мислех, че ме търси партньорът ми. Какво има?

— Само исках да ти съобщя, че вчера ги убедих да използват твоята гилза в експериментите с електростатичното усилване. Ще видим дали ще успеем да получим отпечатък.

— Обичам те, Тери! Днес ли ще ми дадеш резултата?

— Не, ще продължим чак идната седмица. Навярно във вторник.

На Бош не му беше удобно да иска услуга, след като току-що са му направили такава, ала нямаше избор.

— Тери, няма ли някаква възможност да стане в понеделник сутрин?

— В понеделник ли? Едва ли ще стигнем до самата процедура преди…

— Проблемът е, че може би днес ще задържим заподозрения. Изглежда се опитва да напусне страната и сигурно ще се наложи да го арестуваме. Това означава, че имаме време до понеделник, за да му предявим обвинение, Тери. Ще ни трябва всичко, което успеем да намерим.

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Ще гледам да направя нещо. Междувременно, ако го арестувате, донеси ми отпечатъците му, за да мога да ги сравня веднага щом получа резултата от гилзата. Ако изобщо има резултат.

— Дадено, Тери. Страшно много ти благодаря.

Хари затвори и впери поглед в шосето пред себе си.

Не видя нито колата на Чу, червена мазда „Миата“, нито сребристия мустанг на Чан, и разбра, че са се отдалечили много. Той натисна клавиша за бързо набиране и се свърза с детектива от ЗБАБ.

— Къде си?

— Движим се на юг по „Четиристотин и пето“. Насочва се към летището.

Бош още беше на „Десето шосе“. В далечината напред видя изхода за „Четиристотин и пето“.

— Добре, ще ви настигна.

— Какво става?

— Обадих се на Гандъл и той в момента се консултира дали да задържим Чан.

— Не можем да го изпуснем!

— И аз така му казах. Ще видим обаче какво ще решат те.

— Искаш ли да се обърна към моя шеф?

Хари за малко да му отговори, че не желае да включва в играта още един началник, след като някъде по тръбата най-вероятно има теч.

— Чакай първо да видим какво ще реши Гандъл — вместо това дипломатично отвърна той.

— Съгласен.

Бош затвори и се запровира из трафика в опит да навакса изоставането си. Когато минаваше по надлеза за „Четиристотин и пето шосе“, видя колите на Чу и Чан на около осемстотин метра напред. Бяха попаднали в задръстване, предизвикано от сливането на лентите.

След като още два пъти си предадоха щафетата, Бош и Чу проследиха Чан до изхода за летището на „Сенчъри Булевард“. Ставаше ясно, че се готви да напусне града и ще се наложи да му попречат. Хари се обади на Гандъл и го включиха на изчакване.

Лейтенантът отговори след две безкрайни минути.

— Какво става при вас, Хари?

— Той е на „Сенчъри Булевард“, на четири преки от летището.

— Още не съм разговарял с никого.

— Предлагам да го задържим. Ще го арестуваме за убийство и в най-лошия случай поне ще го обвиним в изнудване. Ще го пуснат под гаранция, но съдията ще му забрани да пътува, особено след днешния му опит да се качи на самолета.

— Ти решаваш, Хари. Аз ще те подкрепя.

Което означаваше, че все пак Бош ще понесе отговорността, ако в понеделник всичко отиде по дяволите и Чан бъде освободен от затвора, за да напусне Лос Анджелис и никога да не се завърне.

— Благодаря, лейтенант. Ще те държа в течение.

Секунди след като затвори, Чан зави надясно и влезе в паркинга за дългосрочен престой, от който тръгваха маршрутки за всички терминали. Както очакваше, Чу му се обади.

— Дотук сме. Какво ще правим?

— Ще го задържим. Ще изчакаме да паркира и да извади куфара си от багажника. После ще го закараме в града и ще вземем съдебна заповед, за да претърсим куфара му.

— Къде ще го арестуваме?

— Аз си оставям колата на тоя паркинг, когато пътувам за Хонконг. Това са безкрайни редици от места за паркиране и спирки, от които тръгват маршрутките за терминалите. Ще паркираме там и ще се държим като пътници. Ще го задържим на спирката.

— Ясно.

Двамата затвориха. Бош водеше в момента, затова влезе в паркинга веднага след Чан и си взе билет от автомата. Бариерата се вдигна и той последва мустанга по главната алея. Когато заподозреният зави надясно по едно от разклоненията, детективът продължи напред и остави Чу да поеме форда.

Паркира на първото свободно място, което видя, изскочи от колата и се върна пеш до разклона, на който бяха завили Чан и Чу. Видя заподозрения на съседната алея — стоеше зад мустанга и с усилие вадеше големия куфар от багажника. Чу беше паркирал осем автомобила нататък.

Явно усетил, че ще изглежда подозрително без багаж на паркинг за дългосрочен престой, детективът от ЗБАБ се насочи към недалечната спирка, носейки куфарче и шлифер, все едно заминава в командировка.

Бош нямаше с какво да се дегизира, затова продължи между редиците, като се прикриваше зад колите.

Чан заключи автомобила си и помъкна към спирката тежкия стар куфар, който нямаше колела, днес почти задължителни за куфари с всякаква големина. Когато стигна, Чу вече го чакаше. Хари заобиколи зад един ван и излезе на две коли от тях. Така Чан нямаше да има време да забележи, че приближаващият се мъж не носи багаж на паркинг за дългосрочен престой.

— По-Чин Чан — високо произнесе Бош.

Заподозреният рязко се завъртя към него. Отблизо китаецът изглеждаше як и широкоплещест, направо огромен. Мускулите му се издуха.

— Вие сте арестуван. Моля, поставете ръце зад гърба си.

Чан изобщо не успя да реагира. Чу застана зад него и ловко закопча едната гривна на дясната му китка, докато в същото време хващаше лявата му ръка. Заподозреният направи опит за съпротива, по-скоро от изненада, отколкото съзнателно, ала Чу закопча и втората гривна.

— Каква таз работа? — негодуващо попита Чан със силен акцент. — Какво аз направил?

— Ще обсъдим всичко това, когато ви заведем в Дирекция на полицията, господин Чан.

— Аз се качва на самолет.

— Няма да е днес.

Бош му показа служебната си карта и представи Чу, като не пропусна да спомене, че младият детектив е от Звеното за борба с азиатския бандитизъм. Искаше това да се набие в главата на арестанта.

— Защо арестуван? — попита Чан.

— За убийството на Джон Ли.

Хари не забеляза изненада в реакцията му, но видя как Чан физически превключи на „заключен режим“.

— Иска адвокат — заяви той.

— Не бързайте, господин Чан — отвърна Бош, — първо да ви съобщим правата.

Той кимна на Чу, който извади от джоба си карта, прочете правата на арестувания и го попита дали ги разбира. Чан не отговори и отново поиска адвокат. Знаеше процедурата.

Хари се обади по телефона да повика патрул, за да откарат задържания в града, и автовоз, за да изтеглят колата му в полицейския гараж. Вече не бързаше — съдът работеше до два следобед и ако се забавеха до тогава, Чан щеше да остане в следствения арест през целия уикенд.

След около пет минути, прекарани в мълчание, докато арестантът седеше на пейката под навеса на спирката, Бош се обърна, посочи куфара и нехайно заговори Чан, сякаш въпросите и отговорите нямаха значение.

— Това като че ли тежи цял тон. За къде се беше запътил?

Чан не отговори. Когато си под арест, не завързваш общ разговор. Гледаше право пред себе си и с нищо не показваше, че е чул въпроса на Бош. Чу му го преведе и получи същия резултат.

Бош сви рамене, като че ли това не го интересуваше особено много.

— Хари — повика го Чу.

Телефонът на Бош извибрира двукратно, което означаваше, че е получил есемес. Той даде знак на колегата си да се отдалечат на няколко метра от навеса, за да не ги чува Чан.

— Какво мислиш? — попита Чу.

— Ами, явно няма намерение да разговаря с нас и поиска адвокат. Това е.

— Какво ще правим?

— Първо ще протакаме колкото може повече. Няма да бързаме да го водим в Дирекцията, после ще забавим и регистрирането му. Той има право да се обади на адвоката си чак след като всичко това приключи и с малко късмет вече ще е минало два. Междувременно ще извадим съдебни заповеди за обиск на колата и куфара му и за проверка на мобилния му телефон, ако е в него. После ще продължим с апартамента и работното му място. Навсякъде, където ни позволи съдията. И да се надяваме, че до пладне в понеделник ще намерим нещо, например пистолета, защото в противен случай сигурно ще го освободят.

— Ами изнудването?

— То ни дава основание за арест, обаче няма да ни помогне, ако Робърт Ли не свидетелства.

Чу кимна.

— „Точно по пладне“, Хари. Имаше такъв филм. Уестърн.

— Не съм го гледал.

Бош погледна покрай дългата редица паркирани автомобили и видя, че към тях се приближава патрулка. Той махна с ръка.

После извади телефона си, за да провери есемеса. Дисплеят показваше, че е получил видеоклип от дъщеря си.

Щеше да го види по-късно. В Хонконг беше нощ и Миди трябваше да си е легнала. Сигурно не можеше да заспи и го чакаше да отговори, ала на него му предстоеше работа. Хари прибра джиесема си в момента, в който патрулката спря пред тях.

— Аз ще отида с Чан — съобщи на детектива от ЗБАБ — ако случайно реши да каже нещо.

— Ами твоята кола?

— Ще я прибера по-късно.

— Може би е по-добре аз да отида с него.

Хари го погледна. Знаеше, че колегата му е прав, защото говореше и двата езика и беше китаец. Това обаче щеше да означава частично да му отстъпи контрола върху следствието.

Щеше да означава и че му гласува доверие — само час след като обвинително е насочил показалец към него.

— Добре — накрая се съгласи той. — Върви с тях.

Чу кимна, явно разбрал значението на това решение.

— Само че минете по обиколния път — продължи Бош, — патрулните сигурно са от Пасифик. Първо се отбийте в участъка и ми се обади. Аз ще ти кажа, че планът се променя и ще го регистрираме в Дирекцията. Това би трябвало да удължи пътуването с около час.

— Ясно. Ще успеем.

— Искаш ли да докарам колата ти? Няма проблем да оставя своята тук.

— Не, не се безпокой, Хари. Ще оставя моята и по-късно ще я взема. И без това музиката ми няма да ти хареса.

— Нещо като музикален хотдог с тофу, а?

— За теб сигурно, да.

— Добре тогава, ще взема своята.

Бош инструктира двамата патрулни полицаи да качат Чан на задната седалка и да натоварят куфара му в багажника. После се обърна вече по-сериозно към Чу.

— Ще натоваря Ферас да организира получаването на заповедите за обиск. Всяко негово признание ще ни помогне с основанието за арест. Отговорът, че щял да се качи на самолета, всъщност е признание, че е щял да избяга. Опитай се да го накараш пак да се изпусне така, докато пътувате в патрулката.

— Но той вече заяви, че иска адвокат!

— Просто го заговори. Да не прилича на разпит. Помъчи се да узнаеш за къде е щял да лети. Това ще помогне на Игнасио. И не забравяй — разтакавай максимално нещата. Минете по по-красивия път, не по по-краткия.

— Ясно. Знам си работата.

Добре, аз ще изчакам автовоза. Ако стигнеш в Дирекцията преди мен, просто вкарай Чан в някоя от стаите за разпит и го остави да се пържи. Гледай да изключиш и видеокамерата — Игнасио ще ти покаже как. Не се знае — понякога, след като ги оставиш сами около час, тия типове се изповядват на стените.

— Разбрано.

— Успех.

Чу се вмъкна на задната седалка до Чан и затвори вратата. Бош удари с длан по покрива и проследи с поглед отдалечаващата се патрулна кола.

16.

След като изчака автовоза, Бош, без да бърза, се отби да си вземе хамбургер от „Ин-ен-аут Бъргър“ край летището и се върна в отдела чак към един часа. Завари Игнасио Ферас да работи на компютъра си.

— Докъде стигнахме? — попита той.

— Почти свърших с формулярите за разрешението за обиск.

— Какво искаме?

— Обиск на куфара и колата и проверка на телефона. Предполагам, че колата е в гаража, нали?

— Току-що я докараха. Ами за апартамента му?

— Свързах се с консултантка от прокуратурата и й обясних какво ще правим. Тя ме посъветва да разделим искането на две части — първо за тия три обекти и да се надяваме, че ще намерим нещо, което ще ни даде основание да поискаме обиск и на апартамента. Според нея в момента щяло да е пресилено да включваме и жилището му.

— Добре, имаме ли съдия?

— Да, позвъних на секретарката на съдия Шампейн. Ще ме приеме веднага щом сме готови.

Ферас явно беше задвижил нещата.

— Звучи добре. Къде е Чу?

— Последно наблюдаваше нашия човек от видеозалата.

Преди да отиде при Чу, Бош влезе в своята кабина, хвърли ключовете си върху бюрото и видя, че детективът от ЗБАБ е оставил там тежкия куфар на Чан. Върху бюрото лежаха найлонови торбички с другите вещи на задържания — портфейл, паспорт, пачка банкноти, прихванати с щипка, ключове, джиесем и бордова карта, която явно беше разпечатал вкъщи.

Хари я прочете през найлона и установи, че Чан е имал билет до Сиатъл с „Аляска Еърлайнс“. Това го изненада, защото очакваше, че заподозреният е щял да пътува за Китай. Полетът до Сиатъл нямаше да мине за доказателство, че Чан се е опитвал да напусне страната, за да избегне съдебно преследване.

Той остави бордовата карта на бюрото и взе торбичката с телефона. Лесно можеше да отвори дневника на повикванията с номерата на познатите на Чан. Дори можеше да открие обаждане от номер, принадлежащ на ченге в Монтерей Парк, на Чу или някой друг, който е предупредил заподозрения за разследването. В паметта можеше да има имейли или есемеси, които да им помогнат да подкрепят обвинението в убийство.

Бош обаче реши да играе по правилата. Управлението и прокуратурата бяха издали директиви, нареждащи на полицаите да искат разрешение от съда, преди да преглеждат информацията в телефоните на заподозрените. Освен ако, естествено, не получеха такова разрешение от самия заподозрян. Отварянето на телефон се разглеждаше по същия начин като отваряне на автомобилен багажник при пътна проверка. Трябваше да го направят коректно, иначе съдът нямаше да признае уликите, открити във въпросния багажник.

Хари остави джиесема на бюрото. В него можеше да се крие ключът към разрешаването на случая, но щеше да почака разрешението на съдия Шампейн. В този момент телефонът на бюрото му иззвъня. На дисплея се изписа ХХХХХ, което означаваше, че повикването е прехвърлено от Паркър Сентър. Той вдигна слушалката.

— Бош слуша.

Не последва отговор.

— Ало? Тук е детектив Бош, с какво мога да ви помогна?

— Бош… можеш да помогнеш на себе си.

Акцентът определено звучеше азиатски.

— Кой се обажда?

— Помогни си сам и се откажи, Бош. Чан не е сам. Много сме. Откажи се, мамка му. Иначе ще има последици.

— Чуйте ме, вие…

Отсреща затвориха. Хари пусна слушалката върху вилката и се вторачи в мъртвия дисплей. Знаеше, че може да се свърже с централата в Паркър и да поиска номера, от който са се обадили. Ала знаеше и че онзи, който го беше заплашил, или е скрил номера си, или е използвал уличен телефон, или вече се е избавил от СИМ-картата. Нямаше да е толкова глупав, че да позвъни от номер, по който могат да го открият.

Вместо да мисли за това, той се съсредоточи върху часа и съдържанието на обаждането. Хората от триадата на Чан някак си вече бяха научили, че е арестуван. Той пак провери бордовата карта и видя, че самолетът е трябвало да излети в единайсет и двайсет. Това означаваше, че още е във въздуха и че не е възможно някой, който чака Чан в Сиатъл, да знае, че той не е на борда. И все пак хората на Чан отнякъде бяха разбрали, че е заловен от полицията. Знаеха и името на Бош.

В ума му отново нахлуха мрачни мисли. Освен ако заподозреният не беше имал среща на летището или не го бяха наблюдавали, докато Бош го е следил, фактите за пореден път сочеха към изтичане на вътрешна информация.

Хари излезе от кабинката си и се насочи към видеозалата, разположена между двете стаи за разпит в отдела. Камерите в тях подаваха видео и аудиосигнал и заподозрените можеха да се наблюдават от малкото помещение по средата.

Бош отвори вратата и завари Чу и Гандъл да гледат Чан на монитора. След неговото влизане тясното пространство окончателно се задръсти.

— Нещо ново? — попита той.

— Засега нито дума — осведоми го лейтенантът.

— Ами в колата?

— Нищо — отвърна Чу, — опитах се да завържа разговор, но той само повтори, че иска адвокат. С това се приключи.

— Тоя тип е железен — отбеляза Гандъл.

— Проверих самолетния му билет — каза Бош. — И Сиатъл не ни помага особено.

— Напротив — възрази Чу.

— Защо смяташ така?

— Предположих, че от Сиатъл е щял да пресече границата до Ванкувър. Имам познат в КККП и той успя провери пътническите списъци. Довечера Чан е щял да лети от Ванкувър за Хонконг. С „Катай Пасифик Къруейс“. Това категорично доказва, че се е опитвал да напусне страната бързо и незабелязано.

Бош кимна.

— Кралската канадска конна полиция?! Бива си те, Чу. Браво!

— Благодаря.

— Съобщи ли на Игнасио? Опитът на Чан да замете следите си ще ни помогне с искането на разрешение за обиск.

— Той знае и го е включил.

— Добре.

Хари погледна монитора. Окованите китки на Чан бяха заключени за желязна халка, завинтена в средата на масата. Широките му плещи още малко и щяха да пръснат шевовете на ризата му. Седеше с идеално изправен гръб, вперил празен поглед в стената насреща.

— Колко време ще ни оставите да протакаме, преди да го регистрираме, лейтенант?

Гандъл се смути. Не обичаше да го изправят пред проблеми, чието решение по-късно можеше да рефлектира върху него.

— Мисля, че вече достатъчно се забавихме. Чу ми каза, че на идване сте минали по обиколния път. Ако отлагате още много, съдията може да се заяде.

Бош си погледна часовника. Трябваха им още петдесетина минути, преди да позволят на Чан да се обади на адвоката си. Регистрацията включваше попълване на документи, взимане на отпечатъци и отвеждане на заподозрения в ареста, където щеше да му бъде осигурен достъп до телефон.

— Добре, можем да започваме процедурата. Само че няма да бързаме. Чу, влез при него и попълни формуляра. Ако извадим късмет, той няма да окаже съдействие и това ще отнеме още повече време.

Детективът от ЗБАБ кимна.

— Ясно.

— Ще го вкараме в ареста най-рано в два.

— Добре.

Чу се промъкна между лейтенанта и Бош и излезе от видеозалата. Гандъл понечи да го последва, но Хари потупа шефа си по рамото и му даде знак да остане. После изчака вратата да се затвори.

— Току-що ме заплашиха по телефона. Предупредиха ме да се откажа.

— От какво да се откажеш?

— От разследването. От Чан. От всичко.

— Откъде знаеш, че заплахата изобщо се е отнасяла за тоя случай?

— Оня, който ми се обади, говореше с азиатски акцент и спомена името на Чан. Каза, че Чан не бил сам, че трябвало да се откажа, иначе щяло да има последици.

— Опита ли се да проследиш номера? Смяташ ли, че е сериозно?

— С проследяването само щях да си изгубя времето. А що се отнася до заплахата, нека опитат. Аз ще ги чакам. Обаче въпросът е откъде знаят.

— Какво откъде знаят?

— Че сме задържали Чан. Арестуваме го и само след два часа някое от шибаните му приятелчета от триадата ми се обажда да ме заплашва. Някъде изтича информация, лейтенант. Първо предупреждават Чан, сега пък знаят, че сме го пипнали. Някой донася на…

— Чакай, чакай — това не е сигурно, Хари. Може да има друго обяснение.

— Нима? Тогава откъде знаят, че сме арестували Чан?

— Може да има много причини, Хари. Той е имал мобилен. Може да е трябвало да се обади от летището. Може да е всичко.

Бош поклати глава. Инстинктът му подсказваше обратното. Някъде изтичаше информация. Гандъл отвори вратата. Този разговор не му харесваше и бързаше да си тръгне. Но преди да излезе, той отново се обърна към детектива.

— По-добре внимавай. Докато не си сигурен в такова нещо, бъди много предпазлив.

Лейтенантът затвори вратата след себе си и остави Бош сам. Хари погледна монитора и видя, че Чу е влязъл в стаята за разпити. В момента седеше срещу Чан с химикалка и клипборд, готов да попълни формуляра за арест.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, господин Чан.

Задържаният не отговори и не показа нито с очи, нито с жест, че изобщо го е чул.

Чу преведе думите си на китайски, ала Чан остана ням и неподвижен. Това не изненада Бош. Той излезе от видеозалата и се върна в отдела, все още неспокоен и ядосан от телефонната заплаха и очевидната незаинтересованост на Гандъл както от самата заплаха, така и от предизвикалото я изтичане на информация.

Ферас го нямаше на бюрото му и Хари предположи, че вече е отишъл при съдия Шампейн с искането на разрешение за обиск.

Всичко зависеше от това разрешение. Бяха задържали Чан за опит за изнудване на Робърт Ли — ако младежът се съгласеше да подаде жалба и да свидетелства, — но това изобщо не им помагаше за обвинението в убийство. Бош се надяваше нещата да се навържат. Първата заповед за обиск щеше да им даде улики, с които да подкрепят искане на разрешение за други обиски, а те на свой ред щяха да доведат до голямата награда — оръжието на убийството, скрито някъде в апартамента или работното място на Чан.

Той седна на бюрото си и понечи да се обади на Игнасио, за да види дали съдията е подписала заповедта, но знаеше, че още е рано и Ферас ще му позвъни веднага щом получи разрешението. Хари разтърка очите си с длани. Цялото следствие беше спряло до подписа на Шампейн. Можеше само да чака.

После обаче си спомни, че не е изгледал видеоклипа, получен от дъщеря му. Знаеше, че Мади вече отдавна спи — в Хонконг минаваше четири сутринта. Освен ако тя не гостуваше с преспиване при приятелки и в такъв случай щеше да бодърства цяла нощ, но пък тогава нямаше да й се приказва с баща й.

Той извади мобилния си телефон и го отвори. Все още свикваше с всичките му техно джаджи. В последния ден от неотдавнашното гостуване на дъщеря му в Лос Анджелис бяха отишли в магазина за апарати и тя беше избрала за двамата модел, който да им позволи да общуват по всевъзможни начини. Бош не го използваше често за електронна поща, ала знаеше как да отваря трийсетсекундните клипове, които Мади обичаше да му праща. Той ги пазеше и често ги гледаше.

По-Чин Чан временно остана на заден план. Безпокойството за изтичането на информация се притъпи. Предвкусвайки удоволствието, Хари усмихнато натисна бутона и отвори последното й видеописмо.

17.

Бош влезе в стаята за разпити и остави вратата отворена. Чу млъкна насред изречението и го погледна.

— Не ще ли да отговаря?

— Не обелва нито дума.

— Я дай да опитам аз.

— Хм, добре, Хари.

Чу се изправи и Бош се отмести настрани, за да му позволи да излезе от стаята. Детективът от ЗБАБ му подаде клипборда.

— Успех, Хари.

— Благодаря.

Чу излезе и затвори вратата след себе си. Бош изчака малко, докато се увери, че младият му колега няма да се върне, после бързо заобиколи зад Чан, удари го с клипборда по главата и обви ръце около шията му. Гневът му излезе извън контрол. Той силно стисна ръце в душаща хватка, отдавна забранена в управлението, и усети, че Чан се напряга, осъзнал, че притокът му на въздух е прекъснат.

— Камерата е изключена, скапаняко, и сме в звукоизолирана стая. Къде е тя? Ще те убия на място, ако…

Чан се надигна от стола си и изтръгна винта на халката от масата. Той запрати Бош в стената зад тях и двамата се строполиха на пода. Хари не го изпускаше и още повече стегна хватката си. Китаецът се съпротивляваше като животно и опирайки се с ходила в завинтените за пода крака на масата, неколкократно успя да блъсне противника си в ъгъла на стаята.

— Къде е тя? — изкрещя Бош.

Чан сумтеше, но не даваше вид да губи сили. Въпреки белезниците, той замахваше назад с ръце през главата си като с тояга и се опитваше да улучи лицето на Хари, като в същото време го притискаше с тяло в ъгъла.

Бош разбра, че душащата хватка е безрезултатна. Трябваше да го пусне и да го атакува. При поредното замахване на Чан, той го хвана за китката, премести тежестта си и отклони удара. Раменете на китаеца се завъртяха надолу. Хари успя да се прехвърли отгоре му, замахна със сключени ръце и го удари като с чук по тила.

— Попитах къде е…

— Хари! — разнесе иззад тях гласът на Чу. — Ей! — извика по посока на отдела младият детектив. — Помощ!

Това отвлече вниманието на Бош и позволи на Чан да се надигне на колене. Той рязко изправи гръб и запрати Хари към стената. Чу се хвърли върху гърба на арестанта и се опита да го повали на земята. Разнесоха се тичащи стъпки и скоро в малката стая се появиха още неколцина мъже. Те се вкопчиха в Чан и грубо го приковаха на пода с лице, забито в ъгъла. Бош се претърколи настрани, мъчейки се да си поеме дъх.

За миг се възцари тишина, после стаята се изпълни с тежкото дишане на мъжете. След малко на прага се появи лейтенант Гандъл.

— Какво става, по дяволите?

Той се наведе напред да надзърне през дупката в средата на масата. Виждаше се, че гайката на халката явно не е била завинтена добре. Един от множеството дефекти, които несъмнено щяха да откриват в новата сграда.

— Не знам — отвърна Чу, — върнах се да си взема сакото и тук беше истински ад.

Всички погледи се насочиха към Бош.

— Отвлекли са дъщеря ми — каза той.

18.

Бош беше в кабинета на Гандъл. Не можеше да стои на едно място и нервно се разхождаше пред бюрото. Лейтенантът на два пъти му каза да седне, ала Хари просто не можеше. Ужасът все по-мъчително стягаше гърдите му.

— Каква е тая работа, Хари?

Бош извади мобилния си телефон и го отвори.

— Отвлекли са я. Той натисна клавиша на видеото и подаде апарата на Гандъл, който седеше зад бюрото си.

— Какво искаш да кажеш с това, че са я…

И млъкна, вперил поглед в дисплея.

— Господи Боже… Господи Бо… Хари, откъде знаеш, че клипът е истински?

— Какви ги приказваш? Естествено, че е истински. Отвлекли са я и тоя тип знае кой и къде!

Бош махна по посока на стаята за разпити. Вече крачеше по-бързо, като тигър в клетка.

— Как да го пусна пак? — попита лейтенантът.

Хари взе телефона и рестартира клипа.

— Трябва да вляза при него — каза той, докато Гандъл гледаше записа, — трябва да го накарам да ми разкрие…

— Изобщо няма да припарваш до него — без да го погледне, отсече шефът му. — Къде е тя, Хари, в Хонконг ли?

— Да, в Хонконг, закъдето заминаваше и Чан. Той е от там, там е и центърът на неговата триада. И отгоре на всичко ми се обадиха. Нали ти казах. Предупредиха ме, че ще има последици, ако…

— На записа тя не казва нищо. Никой не казва нищо. Откъде знаеш, че са хората на Чан?

— Триадата е! Няма нужда да говорят! Записът казва всичко. Отвлекли са я. Това е посланието!

— Добре, добре, дай да помислим. Отвлекли са я и какво е посланието? Какво се иска от тебе?

— Да пусна Чан.

— Какво искаш да кажеш, просто да го оставиш да си излезе ли?

— Не знам. Да, някак си да прекратя следствието. Да изгубя веществените доказателства или още по-добре, да престана да търся нови. В момента не разполагаме с достатъчно, за да го държим в ареста по-дълго от понеделник. Само това им трябва, за да може Чан да излезе на свобода. Виж, не мога просто да седя тук със скръстени ръце. Трябва да…

— Трябва да дадем тоя клип в криминалния. Това първо. Обади ли се на майка й да видиш какво знае тя?

Бош осъзна, че в паниката си, след като изгледи записа, не е позвънил на бившата си жена, Елинор Уиш. Първо се беше опитал да се свърже с дъщеря си и след като не получи отговор, веднага се отправи при Чан.

— Прав си. Дай ми мобилния.

— Хари, трябва да го дадем в крими…

Бош се пресегна над бюрото, измъкна телефона от ръката на Гандъл, излезе от менюто на видеото и натисна клавиша за бързо набиране. Докато чакаше, си погледна часовника. В Хонконг наближаваше пет сутринта. Не разбираше защо Елинор още не го е потърсила, щом дъщеря им е изчезнала.

— Хари?

Гласът й не звучеше сънено. Явно не я събуждаше.

— Какво става, Елинор? Къде е Маделин?

Той излезе от кабинета на Гандъл и се насочи към бюрото си.

— Всъщност не знам. Не ми се е обаждала и не отговаря на моите позвънявания. Ти откъде знаеш какво става?

— Не знам, обаче получих от нея… есемес. Кажи ми какво знаеш.

— Какво пише в есемеса?

— Нищо не пише. Съдържа видеозапис. Виж, просто ми обясни какво става там.

— След училище не се прибра от мола. Беше петък, затова я пуснах да излезе с приятелките си. Обикновено се обажда към шест и моли да се позабави още малко, но този път не ми позвъни. След като не се прибра вкъщи, аз я потърсих и тя не ми отговори. Оставих й няколко гневни съобщения на гласовата поща. Познаваш я, сигурно и тя се е ядосала и затова не ми е отговорила. Звъних на приятелките й — всички твърдят, че не знаели къде е.

— Елинор, там минава пет часа сутринта. Обади ли се в полицията?

— Хари…

— Какво?

— И преди се е случвало.

— За какво говориш?

Бош тежко се стовари на стола зад бюрото си и се наведе, притискайки телефона към ухото си.

— Веднъж пренощува при една своя приятелка, за да ми „даде урок“ — поясни Елинор. — Тогава съобщих в полицията и се получи много неловко, защото я откриха у приятелката й. Съжалявам, че не ти казах, но с нея имаме проблеми. Нали разбираш, тя е на такава възраст. Държи се като много по-голяма, отколкото е всъщност. И в момента явно не ме обича много. Приказва, че искала да живее при теб в Лос Анджелис и…

— Слушай, Елинор, всичко това ми е ясно, но сега става въпрос за друго — прекъсна я Бош. — Случило се е нещо.

— Какво искаш да кажеш?

В гласа й се прокраднаха панически нотки. Хари съзнаваше собствения си страх. Не му се искаше да й каже за клипа, ала разбираше, че се налага. Тя трябваше да знае. Затова й описа трийсетсекундния запис, без да пропуска нищо. Накрая отсреща се разнесе онзи сърцераздирателен вопъл, който можеше да издаде само майка, изгубила дъщеря си.

— Господи Боже мой, Господи Боже!

— Ще я открием, Елинор. Аз…

— Защо са го пратили само на теб?

Бош усещаше, че бившата му жена още малко и ще се разплаче. Изпускаше си нервите. Хари не й отговори, защото знаеше, че това само ще влоши положението.

— Чуй ме, Елинор, трябва да запазим самообладание. Направи го заради нея. Ти си там, а аз — не.

— Какво искат, пари ли?

— Не…

— Тогава какво?

Той се опита да говори спокойно с надеждата, че хладнокръвието му ще се предаде по телефона, когато смисълът на думите му стигне до ума й.

— Мисля, че това е послание за мене, Елинор. Не искат пари. Просто ми съобщават, че тя е в ръцете им.

— За теб ли? Защо? Какво са… Какво си направил, Хари?

Последният въпрос прозвуча обвинително. Бош се боеше, че той може да продължи да го измъчва до края на дните му.

— Водя едно следствие, свързано с китайска триада. Струва ми се, че…

— Отвлекли са я, за да се доберат до теб, така ли? Как изобщо са научили за нея?

— Още не знам, Елинор. Работя по въпроса. Задържахме заподоз…

Тя пак го прекъсна, този път с нов вопъл — ридание на родител, чийто най-страшен кошмар е оживял. В този момент Бош разбра какво ще направи.

— Елинор, изслушай ме — още повече сниши глас той. — Трябва да се вземеш в ръце. Аз идвам в Хонконг. Ще пристигна в неделя призори. Дотогава трябва да се свържеш с приятелките й. Разбери с кого е била в мола и къде е отишла. И изобщо проучи всичко за случилото се. Чуваш ли ме, Елинор?

— Затварям и се обаждам в полицията.

— Не!

Хари се огледа наоколо и видя, че възклицанието му е привлякло вниманието на негови колеги. И без това след случая в стаята за разпит беше станал обект на загриженост в целия отдел. Той се наведе още по-ниско над бюрото, за да не го виждат.

— Защо? Хари, трябва да…

— Първо ме изслушай и после постъпи както смяташ за нужно. Мисля, че не бива да се обаждаш в полицията. Засега. Не можем да рискуваме похитителите й да узнаят. Тогава може никога повече да не я видим.

Тя не отговори. Бош я чу да плаче.

— Елинор? Чуй ме! Искаш ли да я открием? Вземи се в ръце, по дяволите. Ти си бивш агент от ФБР! Можеш да го направиш. Искам да се държиш като агент, докато пристигна. Ще дам да анализират клипа. На записа Маделин рита към камерата и тя подскача. Видях прозорец. Може да успеят да направят нещо с него. Довечера ще взема самолета и щом кацна, веднага идвам при теб. Разбра ли ме?

Последва дълго мълчание. Когато бившата му жена отговори, гласът й звучеше спокойно. Посланието беше стигнало до нея.

— Разбрах, Хари. Все пак мисля, че трябва да се обадим на хонконгската полиция.

— Щом така смяташ, добре, хубаво. Обади се. Познаваш ли някой там? На когото имаш доверие?

— Не, но те имат Бюро за борба с триадите. Идвали са в казиното.

Близо двайсет години след края на кариерата си като агент, Елинор беше професионална картоиграчка. Поне от шест години живееше в Хонконг и работеше в казино „Клеопатра“ в недалечния Макао. Всички богати комарджии от континентален Китай искаха да играят срещу „гуейпо“ — бялата жена. Тя привличаше клиенти. Играеше с пари на казиното, имаше дял от печалбата и не носеше отговорност загубите. Водеше спокоен живот. Двете с Мади живееха в небостъргач в Хепи Вали и от казиното я взимаха за работа с хеликоптер от покрива.

Спокоен досега.

— Поговори с твоите хора в казиното — каза Бош — Ако ти кажат, че можеш да имаш доверие на някого, обади му се. Сега трябва да затварям. Ще ти се обадя пак, преди да излетя.

Елинор отговори като в мъгла.

— Добре, Хари.

— Позвъни ми, ако научиш нещо, каквото и да е.

— Добре, Хари.

— А, Елинор?

— Да?

— Виж дали ще успееш да ми намериш оръжие. Не мога да взема своето в самолета.

— Тук пращат в затвора за притежание на оръжие.

— Знам, но ти имаш връзки в казиното. Намери ми оръжие.

— Ще опитам.

Бош се поколеба, преди да затвори. Искаше му се да може да протегне ръка и да я докосне, някак да успокои страховете й. Ала знаеше, че е невъзможно. Не можеше да успокои дори своите.

— Добре, трябва да вървя. Опитай се да запазиш самообладание, Елинор. Заради Мади. Ако запазим самообладание, ще се справим.

— Ще я открием, нали, Хари?

Той кимна сам на себе си, преди да отговори.

— Да. Ще я открием.

19.

Звеното за обработка на дигитални изображения беше част от Сектора по криминалистика и още се помещаваше в Паркър Сентър. Бош взе тичешком двете преки до там, все едно гонеше полет. Когато влезе през стъклената врата на сградата, в която бе преминала по-голямата част от детективската му кариера, той се задъхваше и челото му лъщеше от пот. Показа служебната си карта на входа и се качи с асансьора на третия етаж.

СК се подготвяше за преместването в Дирекция на полицията. Старите бюра и работни маси си бяха на място, но в момента опаковаха оборудването, архива и личните вещи. Целият грижливо организиран процес още повече забавяше и без това мудния поход на науката срещу престъпността.

ЗОДИ заемаше две стаи в дъното на Сектора. Когато влезе, Бош видя най-малко дузина кашони, подредени от едната страна в първата стая. По стените нямаше снимки и карти и много от лавиците бяха голи. В задната стая работеше само една лаборантка.

През повече от четирийсетгодишната си служба в Управлението Барбара Старки беше усвоила различни специалности в СК. Той се запозна с нея като новак, пратен да охранява изгорелите руини на къща, след като полицията бе влязла във въоръжен сблъсък с членове на Симбионистката армия за освобождение3. Агресивните радикали бяха поели отговорността за отвличането на богатата наследница на вестникарска империя Пати Хърст. Старки участваше в групата криминалисти, дошли да установят дали останките на похитената са сред тлеещите развалини на къщата. По онова време управлението назначаваше кандидатките за работа на постове, които не предполагат физически стълкновения и необходимост от носене на оръжие. Старки искаше да стане ченге. Озовавайки се в СК, тя отблизо беше наблюдавала експлозивното развитие на технологиите в борбата срещу престъпността. Както самата Барбара често разказваше на младите лаборанти, когато започвала кариерата си, ДНК били просто три букви от азбуката. Сега тя бе експерт в почти всички области на криминалистиката, а синът й Майкъл работеше в Сектора като специалист по следите от кръв.

Старки вдигна очи от двойния екран, на който гледаше зърнест видеозапис на банков обир. Двата еднакви образа, единият по-ясно фокусиран, представяха мъж, насочил пистолет към гише на каса.

— Хари Бош! Човекът с план4.

Бош нямаше време за празни приказки. Той се приближи и направо започна по същество.

— Имам нужда от твоята помощ, Барб.

Тя се намръщи, доловила настойчивостта в гласа му.

— Какво се е случило, приятелю?

Хари повдигна джиесема си.

— Получих един клип по телефона. Искам да увелича образа и да забавя кадъра, за да се опитам да разпозная мястото. Става дума за похищение.

Старки посочи екрана.

— В момента работя върху въоръжен банков обир в…

— На клипа е дъщеря ми, Барбара. Имам нужда от помощта ти веднага.

Този път тя не се поколеба.

— Дай да го видя.

Бош пусна клипа и й подаде телефона. Старки ги изгледа в мълчание. Лицето й не издаваше никакви чувства, но поведението й забележимо се промени, тялото й се напрегна и видът й изразяваше пълна професионална концентрация.

— Добре, можеш ли да ми го пратиш?

— Не знам. Мога да го пратя на телефона ти.

— Не можеш ли да ми го пратиш по имейл като прикрепен файл?

— Мога да пращам имейли, обаче за прикрепения файл не знам. Никога не съм опитвал.

С напътствията на Старки накрая той успя да й прати клипа по имейл.

— Сега ще почакаме да го получа.

Още преди Хари да попита колко време ще трае това, от компютъра й се разнесе сигнал.

— Ето го.

Лаборантката изключи екрана с банковия обир, после влезе в имейла си, свали клипа и го отвори в левия екран. На цял екран образът изглеждаше замъглен заради по-големите разстояния между пикселите. Старки го намали наполовина и изображението стана много по-ясно и контрастно, отколкото на телефона на Бош. Докато гледаше дъщеря си, той полагаше огромни усилия да се държи в ръце.

— Ужасно съжалявам, Хари — каза Барбара.

— Знам. Да не говорим за това.

Тринайсетгодишната Мади Бош седеше завързана на стол. Яркочервено парче плат здраво стягаше устата й. Тя носеше училищната си униформа, синя карирана пола и бяла риза с училищния герб отляво над гърдите. Гледаше към камерата — собствения й джиесем — с очи, които разкъсваха сърцето на Бош. „Отчаяние“ и „страх“ бяха само първите думи, описващи състоянието й, които му минаха през ума.

Отначало нямаше звук или по-точно никой не говореше. В продължение на петнайсетина секунди камерата държеше момичето в кадър и това беше достатъчно. Просто му я показваха. Отново го обзе ярост. И безпомощност.

После човекът с камерата протегна ръка пред обектива и за миг смъкна превръзката от устата на Мади.

— Тате!

Превръзката моментално се върна на старото си място и заглуши всичко, изречено след тази единствена дума.

Дланта се насочи надолу и се помъчи да опипа едната гърда на момичето. Мади реагира бясно, като се извъртя настрани, доколкото й позволяваха въжетата, и ритна с левия си крак към протегнатата ръка. Обективът подскочи, после пак се върна върху нея. Беше се прекатурила заедно със стола. През последните пет секунди записът просто я показваше на пода. След това екранът помръкна.

— Няма искане — отбеляза Старки, — просто я показват.

— Пращат ми послание — отвърна Бош, — предупреждават ме да се откажа.

Тя не отговори и с две ръце започна да работи на пулта си. Детективът знаеше, че с фини манипулации Барбара може прецизно да превърта записа напред и назад.

— Ще го прегледам кадър по кадър, Хари, но ще отнеме време. Това са трийсет секунди запис.

— Мога да го прегледам с теб.

— По-добре ме остави да си свърша работата. Ще ти се обадя веднага щом открия нещо. Довери ми се, Хари. Знам, че става дума за дъщеря ти.

Бош кимна. Нямаше смисъл да й диша във врата. Сама щеше да постигне по-добър резултат.

— Добре. Може ли само да погледнем момента, в който тя рита с крак, и после ще те оставя на мира. Искам да видя едно нещо. Когато оня премества камерата, зърнах някакъв проблясък. Приличаше на прозорец.

Старки върна записа назад. В реално време този момент представляваше хаос от замъглени движения и светлина, последвани от връщане на обектива към момичето. Но при превъртането кадър по кадър Бош обаче видя, че обективът за миг пресича стаята и стига до прозорец, след което се връща обратно.

— Бива си те, Хари — похвали го Барбара, — тук наистина може да има нещо.

Той се наведе да погледне отблизо над рамото й. Барбара превъртя записа назад и отново го пусна на бавни обороти. След опита на Мади да ритне протегнатата ръка на своя похитител обективът се придвижи наляво и надолу към пода. После се насочи нагоре към прозореца и се върна надясно.

Помещението приличаше на стая в евтин хотел с единично легло, маса и лампа точно зад стола, на който бяха завързали момичето. Бош забеляза мръснобежаво килимче, цялото покрито с лекета. По стената над леглото имаше дупки от пирони, но окачените там снимки или картини бяха свалени, за да не бъде разпознато мястото.

Старки върна записа на кадъра с прозореца и го замрази. Единственото крило на вертикалния прозорец, без комарник беше отворено докрай и стъклото отразяваше градски пейзаж.

— Къде е това според теб, Хари?

— Хонконг.

— В Хонконг ли?

— Двете с майка й живеят там.

— Хмм…

— Какво?

— Това доста ще ни затрудни да идентифицираме мястото. Добре ли познаваш Хонконг?

— През последните шест години ходя там веднъж на шест месеца. Просто изчисти записа, ако можеш. Би ли уголемила тази част?

Барбара очерта с мишката прозорец и прехвърли копие на тази част от кадъра на втория екран. Тя я уголеми и се зае да я фокусира.

— Резолюцията е прекалено ниска, Хари, но ще успея малко да подобря контраста с една програма, която запълва празнотите между пикселите. Може да познаеш нещо в отражението.

Бош кимна, въпреки че стоеше зад гърба й.

Отражението в прозореца на втория екран стана по-контрастно, с три различни плана. Детективът първо забеляза, че стаята се намира някъде нависоко най-малко на десетия етаж над потъващата дълбоко като в каньон улица. Стените на сградите се издигаха над нея, виждаше се единият край на огромен билборд или стенна реклама с английските букви O и N. По самата улица имаше табели с китайски надписи, по-дребни и неясни.

В далечината зад отражението се извисяваха небостъргачи. Позна единия по двете бели радиоантени на покрива, прихванати с напречна греда, които винаги му бяха приличали на футболна врата.

Зад сградите се различаваше трети план — планински хребет, нарушен само от една постройка с форма на купа, носена от две дебели колони.

— Това ще ти помогне ли, Хари?

— Да, да, определено. Трябва да е някъде в Коулун. Отражението показва пристанището, централния квартал на отсрещния бряг и планинския връх зад него. Оная сграда с футболната врата отгоре е Банк ъв Чайна. Много известно място. А онова там е връх Виктория. От сградата на върха, която се вижда между страничните греди на футболната врата, се разкрива страхотна панорама. Сигурен съм, че след като в отражението се вижда всичко това, мястото трябва да е оттатък пристанището в Коулун.

— Не съм била там, тъй че това не ми говори нищо.

— Централен Хонконг всъщност е остров. Той обаче е заобиколен от други острови, а оттатък пристанището са Коулун и така наречените Нови територии.

— Звучи ми адски сложно, но щом ще ти помогне…

— Да, много. Ще ми го разпечаташ ли?

Той посочи втория екран с обработеното отражение на прозореца.

— Разбира се. Едно нещо обаче ми се струва странно.

— Кое?

— Виждаш ли тая част от рекламата на преден план?

С помощта на курсора Старки огради в правоъгълник буквите О и N, които бяха част от дума на английски.

— Да, и какво?

— Не забравяй, че това е отражение. Като огледало всичко е на обратно. Разбираш ли?

— Да.

— Добре, следователно всички надписи би трябвало да са отзад напред, но тия букви не са. Естествено, буквата O е еднаква, както и да я обърнеш, тъй че за нея не можем да сме сигурни. Само че това N тук не е обърнато, Хари. И като имаш предвид, че отражението е на обратно, значи…

— Надписът е отзад напред, така ли?

— Да. Би трябвало да е отзад напред, щом се вижда правилно на отражението.

Бош кимна. Лаборантката имаше право. Наистина изглеждаше странно, ала в момента нямаше време да мисли за това. Трябваше да побърза. Искаше да позвъни на Елинор и да й съобщи, че според него държат дъщеря им някъде в Коулун. От своя страна тя можеше да знае нещо, което да се връзва с тази информация. Поне беше някакво начало.

— Ще ми направиш ли копие?

— Вече го разпечатвам. Ще отнеме малко време, защото принтерът е с висока резолюция.

— Ясно.

Хари се вторачи в образа на екрана в търсене на други характерни детайли. Най-важно му се струваше отражението на част от сградата, в която държаха Мади. Под прозорците се издаваха редица климатици. Това означаваше, че сградата е стара, и това можеше да му помогне да открие мястото.

— Коулун — произнесе Старки. — Звучи малко зловещо.

— Знам от дъщеря ми, че името означава „Деветте дракона“.

— Виждаш ли, нали ти казах! Кой ще нарече квартала си „Деветте дракона“, ако не иска да уплаши хората и да ги пропъди оттам?

— Името идва от една легенда. Императорът от една древна династия бил малко момче, прогонено от монголите там, където днес е Хонконг. Заради осемте планински върха, които го заобикаляли, той искал да нарече мястото Осемте дракона, но един от неговите телохранители му напомнил, че императорът също е дракон. Затова го нарекли Деветте дракона — Коулун.

— От дъщеря си ли го знаеш?

— Да. Разказали им го в училище.

Настъпи мълчание. Бош чуваше принтера да работи някъде зад него. Лаборантката се изправи, заобиколи камарата от кашони, взе разпечатката на прозореца и му я подаде — гланцирано копие върху фотографска хартия, също толкова чисто, колкото изображението на екрана.

— Благодаря, Барбара.

— Още не съм свършила, Хари. Както казах, ще прегледам записа кадър по кадър, по трийсет в секунда, и ако има още нещо важно, ще го открия. Освен това ще анализирам аудиосигнала.

Бош само кимна и се вгледа в разпечатката.

— Ще намериш дъщеря си, Хари. Убедена съм.

— Аз също.

20.

На връщане към Дирекция на полицията той набра номера на бившата си жена. Първите й думи бяха:

— Има ли нещо ново, Хари?

— Не много, но работим по въпроса. Сигурен съм, че записът, който ми пратиха, е от Коулун. Това говори ли ти нещо?

— Не. Коулун ли? Защо там?

— Нямам представа. Но може би ще успеем да открием мястото.

— Искаш да кажеш, че полицията ще го открие.

— Не, ние с теб, Елинор. Когато пристигна. Всъщност още не съм си резервирал полет. Обаждала ли си се на някого? Научи ли нещо?

— Нищо не съм научила! — извика тя, стряскайки Бош. — Дъщеря ми е отвлечена, а аз не знам нищо! В полицията изобщо не ми вярват!

— Какви ги говориш? Обаждала ли си се в полицията?

— Да, обадих се. Не мога да седя със скръстени ръце и да те чакам до утре. Обадих се в Бюрото за борба с триадите.

Стомахът на Бош се сви. Не можеше да се насили да повери живота на дъщеря си в ръцете на непознати, макар и специалисти.

— И какво ти казаха?

— Вкараха името ми в компютъра и ме намериха. В полицията ми водят досие. Каква съм, къде работя. Знаят и за предишния път. Когато си помислих, че Мади е отвлечена, а се оказа, че е при приятелка. Затова не ми повярваха. Смятат, че пак е избягала и приятелките й ме лъжат. Казаха да изчакам един ден и ако не се появи, да им се обадя.

— Каза ли им за записа?

— Да, обаче не им направи никакво впечатление. Щом никой не искал откуп, сигурно било инсценирано от нея и приятелките й, за да привлекат внимание. Те не ми вярват!

Тя се разплака от гняв и страх, но Бош се замисли за реакцията на полицията и реши, че това всъщност може да е в тяхна полза.

— Елинор, чуй ме, според мен така е по-добре.

— По-добре ли? Как може да е по-добре? Полицията изобщо не я търси!

— Вече ти казах, не искам полицията да се намесва. Хората, които са я отвлекли, ще видят полицията от километър, но няма да забележат мен.

— Тук не ти е Лос Анджелис, Хари. Обстановката ти е непозната.

— Ще се ориентирам и ти ще ми помогнеш.

Отговорът й се забави. Бош почти стигна до Дирекция на полицията.

— Хари, трябва да ми обещаеш, че ще я намериш!

— Ще я намеря, Елинор — без колебание отвърна той. — Обещавам ти. Ще я намеря.

Бош влезе в главното фоайе и разтвори сакото си така, че закачената на колана му детективска значка да се вижда от новата модерна регистратура.

— Сега се качвам в асансьора — каза той, — връзката сигурно ще се разпадне.

— Добре.

Хари обаче спря пред асансьорите.

— Сетих се нещо. Когато разговаря с приятелките на Мади, успя ли да откриеш Хъ?

— Хъ ли?

— Да, Хъ. Според Мади името означавало „река“. Така се казвала една от приятелките й, с които киснела в мола.

— Кога беше това?

— Имаш предвид кога ми каза ли? Преди няколко дни. При вас трябва да е било четвъртък. Четвъртък сутрин, когато Мади отиваше на училище. Поприказвахме си и аз повдигнах въпроса за цигарите, за което ми беше споменала ти.

Елинор го прекъсна с възмутено сумтене.

— Какво има?

— Ето защо напоследък се държи отвратително с мен. Ти си ме издал!

— Не, нищо подобно. Пратих й една снимка, с която исках да я провокирам да ми позвъни и да обсъдим темата за цигарите. Получи се. И когато й казах, че е по-добре да не пуши, тя спомена за Хъ. Според нея, по-големият брат на Хъ идвал понякога в мола, за да я наглежда, и всъщност пушел той.

— Не познавам никаква нейна приятелка на име Хъ, нито брат й. Това сигурно показва до каква степен съм изгубила връзка с родната си дъщеря.

— Виж, Елинор, в моменти като тоя и двамата само можем да гадаем за всичко, което сме правили или говорили с нея. Но точно сега това ни разсейва от най-важното. Нали така? Не мисли за това какво си направила или си можела да направиш. Трябва да мислим как да я открием.

— Добре. Пак ще се обадя на приятелките й, които познавам. Ще проверя за Хъ и брат й.

— Виж и дали братът по някакъв начин е свързан с триадите.

— Ще опитам.

— Вече трябва да затварям. Един последен въпрос. Направи ли нещо по оная работа?

Бош кимна на двама детективи от „Грабежи и убийства“, които минаха покрай него на път за асансьора. Бяха от отдел „Неприключени следствия“, който се помещаваше в друга стая. Лицата им не показваха, че знаят какво става. Добре, помисли си Хари, Гандъл може би го пазеше в тайна.

— Оръжието ли имаш предвид? — попита Елинор.

— Да, него.

— Хари, тук още не се е съмнало! Ще се заема, когато съм сигурна, че няма да събудя хората.

— Добре, ясно.

— Обаче още сега ще се обадя да разпитам за Хъ.

— Хубаво. Който от двамата открие нещо, ще позвъни на другия.

— Дочуване, Хари.

Бош затвори и се насочи към асансьорите. Другите детективи вече се бяха качили и той взе следващия асансьор. Докато пътуваше нагоре сам, погледна телефона в ръката си и си помисли, че в Хонконг още не се е зазорило. Видеоклипът, който му бяха пратили, беше заснет по светло. Това означаваше, че дъщеря му може да е била отвлечена още преди дванайсет часа.

Не бе последвало второ съобщение. Хари отново натисна клавиша за бързо избиране и за пореден път се включи гласовата поща на Мади. Той прекъсна връзката и прибра джиесема.

— Жива е — изрече Бош на глас. — Жива е.

Успя да стигне до работното си място в „Грабежи и убийства“, без да привлече ничие внимание. Нямаше и следа от Ферас и Чу. Детективът извади бележник с телефонни номера от чекмеджето си и го отвори на страницата със самолетните компании, които осъществяваха полети от Лос Анджелис до Хонконг. Имаше избор между компаниите, ала това нямаше да му помогне да стигне много по-рано. Всички самолети излитаха между 23 и 1 часа и кацаха в неделя рано сутринта. Над четиринайсетчасовият полет и петнайсетчасовата времева разлика щяха да погълнат цялата събота.

Първо позвъни в „Катай Пасифик“ и си резервира място до прозореца за първия възможен полет. Щеше да пристигне в 05:25 в неделя.

— Хари?

Бош рязко се завъртя на стола си и видя, че Гандъл стои на пътеката пред неговата кабинка. Хари му даде знак да изчака, довърши резервацията и си записа кода на билета си. После затвори.

— Къде са всички, лейтенант?

— Ферас още е в съда, а Чу регистрира Чан.

— С какво обвинение?

— В убийство, както се уговорихме. Но засега не разполагаме с никакви доказателства.

— Ами опитът му да избяга от страната?

— Включихме го в документите.

Бош погледна часовника на стената над дъските за обяви. Два и половина. При обвинение в убийство и опит за бягство, на Чан автоматично щяха да му определят гаранция от два милиона долара. Вече щеше да е късно адвокатът на задържания да иска намаляване на гаранцията или да оспорва основанията за обвинението. Съдът щеше да е затворен през уикенда и едва ли щяха да освободят Чан, освен ако някой не платеше двата милиона в брой. Вещната гаранция можеше да се провери чак в понеделник. Всичко това означаваше, че до понеделник сутрин трябва да съберат доказателства, за да подкрепят обвинението в убийство.

— Как се справя Ферас?

— Не знам. Още е там и не се е обаждал. Въпросът е ти как се справяш. В криминалистиката провериха ли записа?

— Барбара Старки работи върху него в момента. И вече ми даде ей това.

Бош извади разпечатката на прозореца от джоба на сакото си и я разгъна. Той обясни на Гандъл какво означават детайлите според него и че те засега са единственото, за което може да се хване.

— Стори ми се, че правиш резервация за полет. Кога е самолетът ти?

— Довечера. Ще стигна там в неделя рано сутринта.

— И ще изгубиш цял ден?!

— Да, обаче ще си го компенсирам на връщане. Имам цяла неделя, за да я открия. После излитам в понеделник сутрин и кацам в Лос Анджелис пак тогава. Отиваме в прокуратурата и повдигаме обвинение на Чан. Ще се получи, лейтенант.

— Виж, Хари, не мисли за някакъв си един ден. Не мисли за следствието. Просто иди там и я намери. Остани колкото трябва. Ние ще мислим за следствието.

— Добре.

— Бившата ти жена обаждала ли се е в полицията?

— Поне е опитала. Не проявили интерес.

— Какво?! Ти прати ли им видеоклипа?

— Още не. Но тя им е казала. Нула внимание.

Гандъл опря ръце на хълбоците си. Правеше го, когато нещо го смущава или иска да демонстрира авторитета си в дадена ситуация.

— Каква е тая работа, Хари?

— В полицията смятали, че е избягала и че трябва да чакаме да се върне. И това напълно ме устройва, защото не искам да замесвам полицията. Засега.

— Виж, те трябва да имат цели звена за борба с триадите. Бившата ти сигурно е попаднала на някоя писарушка. Имаш нужда от техния опит.

Бош кимна в знак, че е наясно с всичко това.

— Сигурен съм, че имат опит, шефе. Обаче триадите съществуват вече над триста години. И процъфтяват. Тая работа не става, ако нямаш свои хора в полицията. Ако бяха отвлекли някоя от твоите дъщери, ти щеше ли да се обадиш на хора, на които нямаш доверие, или щеше да я търсиш сам?

Знаеше, че Гандъл има две дъщери. И двете бяха по-големи от Мади. Едната следваше в „Джонс Хопкинс“ и лейтенантът постоянно се тревожеше за нея.

— Имаш право, Хари.

Бош посочи разпечатката.

— Трябва ми само неделята. Имам представа къде е това място — ще отида там и ще я намеря. Ако не успея, в понеделник сутринта ще се обърна към полицията. Ще разговарям с хората от тяхното звено за борба с триадите, по дяволите, даже ще се обадя в хонконгското представителство на ФБР. Ще направя всичко необходимо, но в неделя ще я потърся сам.

Гандъл кимна и впери поглед в пода. Като че ли искаше да каже още нещо.

— Какво има? — попита Хари. — Сещам се, Чан е подал оплакване, че съм се опитал да го удуша, нали? Смешно, понеже в крайна сметка го отнесох аз. Тоя изрод е адски як.

— Не, не, нищо подобно. Той продължава да мълчи като риба.

— Какво тогава?

Лейтенантът отново кимна и вдигна разпечатката.

— Ами, просто щях да ти кажа да ми се обадиш, ако не успееш в неделя. Проблемът с тия изроди е, че никога не действат директно. Нали разбираш, някой друг път, за друго престъпление. Винаги можем да ги пипнем.

Лейтенант Гандъл искаше да каже, че е готов да пусне Чан, ако това ще помогне на Хари да спаси дъщеря си. В понеделник щяха да съобщят на прокуратурата, че няма да представят доказателства в подкрепа на обвинението в убийство срещу заподозрения и той щеше да бъде освободен.

— Ти си добър човек, лейтенант.

— И естествено, не е ставало дума за това.

— Няма да се стигне дотам, но ти благодаря за това, за което току-що не стана дума. А и за съжаление в понеделник може бездруго да ни се наложи да го освободим. Освен ако през уикенда или при обиските не открием нещо.

Бош си спомни, че е обещал на Тери Соп да й даде копие от пръстовите отпечатъци на Чан, за да има сравнителен материал, ако при експеримента с електростатичното усилване успеят да свалят отпечатък от гилзата, извадена от гърлото на Джон Ли. Той помоли Гандъл Ферас или Чу да й занесат копието и лейтенантът обеща да се погрижи. После върна разпечатката на Хари и както винаги, му каза да го държи в течение, след което се насочи обратно към кабинета си.

Бош остави разпечатката на бюрото си и си сложи очилата за четене. Освен това извади от чекмеджето си лупа и се зае да изучава всеки квадратен сантиметър от образа в търсене на нещо важно, което не е забелязал по-рано. След десет минути безуспешно взиране мобилният му иззвъня. Обаждаше се Ферас, който не знаеше за отвличането на дъщеря му.

— Готов съм, Хари. Имаме разрешение за проверка на телефона му и за обиск на куфара и колата.

— Страшен си, Игнасио. Продължаваш да се справяш идеално с писмената работа.

Това беше самата истина. През трите години на тяхното партньорство нито едно подготвено от него искане на разрешение за обиск не бе отхвърляно от съдия поради липса на основания. Улиците може и да го плашеха, ала не се боеше от съда. Като че ли знаеше точно какво да включи и какво да пропусне във всеки формуляр.

— Мерси, Хари.

— Приключи ли вече там?

— Да, пътувам към службата.

— Защо не се отбиеш в ПСГ да претърсиш колата? Телефонът и куфарът са тук. Веднага ще се заема с тях. Чу регистрира Чан.

Ферас се поколеба. Отиването в Полицейския служебен гараж, за да обискира колата на Чан, щеше да опъне прекалено силно психологическата каишка, която го теглеше към отдела.

— Хмм, Хари? Не смяташ ли, че е по-добре с телефона да поработя аз? Искам да кажа, ти имаш мултифункционален джиесем едва от месец!

— Мисля, че мога да се справя.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Освен това телефонът е при мен. Върви в гаража. Гледай да проверят тапицерията на вратите и въздушния филтър. Имал съм мустанг. Можеш да скриеш четирийсет и пет калибров пистолет във филтъра.

Всъщност персоналът на ПСГ щеше да разглоби автомобила на Чан, а Ферас само щеше да ги ръководи.

— Ще отида — отстъпи по-младият детектив накрая.

— Чудесно — каза Бош, — обади ми се, ако удариш на злато.

Той затвори. Засега не виждаше смисъл да съобщава на партньора си за отвличането на Мади. Ферас имаше три малки деца и напомнянето за собствената му уязвимост нямаше да е от полза в момент, в който Хари разчиташе на него да вложи всичко от себе си.

Бош отблъсна стола от бюрото си и се завъртя, за да погледне големия куфар на Чан до задната стена на кабинката. „Да удариш на злато“ означаваше да откриеш оръжието на убийството сред вещите на заподозрян. Тъй като Чан се беше готвил да се качи на самолет, в куфара нямаше да има злато. Детективът знаеше, че ако все още е го пази, пистолетът, с който е бил убит Джон Ли, сигурно е в колата или апартамента на задържания. Но най-вероятно отдавна се бе избавил от него.

И все пак куфарът можеше да даде ценна информация и уличаващи доказателства — например капка кръв от жертвата върху маншета на ризата. Можеше да извадят късмет. Той обаче отново се обърна към бюрото и реши да започне с джиесема. Щеше да търси друг вид злато. Дигитално.

21.

Трябваха му по-малко от пет минути, за да установи, че мобилният телефон на По-Чин Чан няма да е от голяма полза за следствието. Лесно намери дневника на разговорите, но той съдържаше само две скорошни обаждания, и двете до безплатни номера, и едно повикване. И трите разговора бяха проведени тази сутрин. Нямаше други записи. Дневникът беше изтрит.

Бош знаеше, че дигиталната памет е вечна. Специалистите от криминалистиката навярно можеха да възстановят изтритите данни, но от гледна точка на непосредствените му цели, телефонът не даваше нищо. Той набра безплатните номера и установи, че принадлежат на фирмата за автомобили под наем „Херц“ и „Катай Пасифик Еъруейс“. Чан явно беше подготвял плана си да шофира от Сиатъл до Ванкувър, за да хване самолета за Хонконг. Детективът провери и третия номер и се оказа, че повикването е от „Цин Мотърс“, службата на заподозрения. Макар да оставаше неизвестно за какво се е разговаряло, това повикване определено не прибавяше нови улики и информация по случая.

Хари беше разчитал, че телефонът не само ще осигури нови доказателства в полза на обвинението срещу Чан, но и ще покаже къде в Хонконг е отивал, и така ще ги насочи към Маделин. Обзе го силно разочарование, ала не биваше да допусне това да го разсее. Той пъхна джиесема обратно в торбичката за веществени доказателства, разчисти бюрото си и постави отгоре куфара, който тежеше най-малко двайсет и пет килограма.

С помощта на ножици разряза лепенката, с която Чу беше залепил ципа. Под нея се показа евтино катинарче, от онези, каквито се продават в магазините за чанти. Бош извади шперцовете си и го отключи за по-малко от половин минута, после дръпна ципа и отвори капака.

Куфарът имаше две еднакви отделения и Хари започна с лявото, като откачи двете диагонални ластични ленти, пристягащи багажа. Той извади и разгледа една по една всички дрехи, трупайки ги върху лавицата над бюрото, на която още не беше имал време да постави нищо след преместването в новата сграда.

Чан явно бе събрал всичките си дрехи. Те бяха увити на топка, а не сгънати за използване по време на пътуване, и във всяка имаше бижута или други лични вещи. В една от тях Бош откри часовник, в друга — бебешка дрънкалка с антикварна стойност. В последната намери малка бамбукова рамка с избеляла снимка на жена. Майка му, предположи Хари.

Заподозреният не е имал намерение да се връща, заключи Бош, след като претърси едната половина на куфара.

Дясното отделение беше затворено с мек капак, който детективът откопча и прехвърли върху празната страна. Вътре имаше още дрехи и обувки, както и тоалетна чантичка с цип. Бош първо прегледа дрехите и не видя нищо необичайно. В първата бе увита нефритена статуетка на Буда с легенче за кадене на благовония, а във втората — нож в кания.

Острието на изящното оръжие беше дълго едва тринайсетина сантиметра. Костената ръкохватка бе покрита с резба, изобразяваща мъже, които избиваха с ножове, стрели и брадви невъоръжени хора в молитвени пози. Хари реши, че става дума за клането на монасите от Шаолин, откъдето според Чу водели произхода си триадите. Формата на ножа много приличаше на татуировката върху вътрешната страна на ръката на Чан.

Тази интересна находка може би потвърждаваше принадлежността на арестанта към триадата „Смелия нож“, само че не го уличаваше в никакво престъпление. Бош остави ножа при другите вещи на лавицата и продължи работата си.

Скоро изпразни куфара. Той опипа облицовката с длани, за да се увери, че под нея не е скрито нещо, дори го повдигна с надеждата, че може да е прекалено тежък, за да е празен. Ала не беше.

Накрая се зае с двата чифта обувки, които бе намерил в куфара и които беше огледал само повърхностно, отделяйки ги настрани. Знаеше, че единственият начин за сериозен оглед на обувка е да я разглоби на части. Обикновено не го правеше, защото по този начин ги унищожаваше, а не обичаше да разваля мъжки обувки, подозрителни или не. Този път нямаше такива скрупули.

Започна с работните обувки, които Чан носеше предишния ден. Бяха стари и изтъркани, но се виждаше, че собственикът им ги е харесвал. Връзките бяха нови, кожата — мазна от редовното лъскане. Бош извади връзките, за да повдигне езика. После разряза с ножицата подплатата, за да провери дали под петата е скрито нещо. В първата нямаше нищо, но във втората откри визитка, пъхната между двата пласта плат.

Докато оставяше обувката, за да проучи картичката, усети, че във вените му потича адреналин. Най-после нещо!

Визитката беше двустранна — от едната страна на китайски, а от другата на английски. Естествено, той прочете втората.

Отдолу следваха адрес в Козуей Бей и два телефонни номера. Бош седна за пръв път, откакто бе започнал претърсването на куфара, и продължи да проучва визитката. Чудеше се на какво всъщност се е натъкнал — ако изобщо се е натъкнал на нещо. Козуей Бей се намираше недалеч от Хепи Вали и мола, от който най-вероятно бяха отвлекли дъщеря му. Оттук и логичният въпрос защо визитката на управител на таксиметрова фирма е скрита в работната обувка на Чан.

Той обърна визитката и проучи китайската страна. Имаше три реда текст също като на английската, плюс адреса и телефонните номера в ъгъла. Като че ли и от двете страни пишеше едно и също.

Бош ксерокопира визитката и я прибра в торбичка за веществени доказателства, за да я покаже на Чу. После продължи с втория чифт обувки. След двайсет минути приключи, без да е открил нищо друго. Визитката продължаваше да го интригува, ала беше разочарован от иначе безуспешния обиск. Той върна всички вещи в куфара, като се опита да ги подреди по същия начин, по който ги е намерил. Накрая го затвори и дръпна ципа.

След като остави куфара на пода, Бош позвъни на партньора си. Нямаше търпение да узнае дали обискът на колата на Чан е дал по-добри резултати.

— Още сме до средата — съобщи Ферас, — започнаха с багажника.

— Открихте ли нещо?

— Засега не.

Надеждите на Хари бързо гаснеха. Чан щеше да излезе чист. И това означаваше, че в понеделник ще трябва да го освободят.

— Ти намери ли нещо в телефона? — попита Игнасио.

— Не, нищо. Дневникът беше изтрит. И в куфара нямаше нищо особено.

— Мамка му.

— Да.

— Е, както казах, още не сме стигнали до купето. Ще проверим и тапицерията на вратите, и въздушния филтър.

— Добре. Дръж ме в течение.

Бош затвори и веднага се обади на Чу.

— Още ли го регистрираш?

— Не бе, човек, приключих с това преди половин час. Сега съм в съда, чакам съдия Шампейн да ми разпише основанието.

След вкарването на заподозрян за убийство в ареста се изискваше съдия да разпише формуляра за основание за задържане, който включваше доклад за ареста и излагаше довелите до него улики. Долната летва за основанието беше много по-ниска от задължителната за повдигане на обвинение. Подписването на формуляра обикновено представляваше рутинна процедура, но Чу въпреки това разумно се обръщаше към съдията, вече подписал разрешението за обиск.

— Добре. Исках само да проверя.

— Погрижил съм се. При теб как е, Хари? Какво става с дъщеря ти?

— Все още я няма.

— Съжалявам. С какво мога да помогна?

— Можеш да ми разкажеш за регистрирането.

На Чу му трябваше известно време, докато превключи от темата за похищението на регистрирането на Чан в лосанджелиския следствен арест.

— Няма нищо особено за разказване. Той така и не обели дума. Изсумтя няколко пъти и толкова. Вкараха го в самостоятелна килия и се надявам, че ще си остане там до понеделник.

— Определено. Обадил ли се е на адвокат?

— Щяха да му предоставят достъп до телефон в килията. Тъй че не съм сигурен, но предполагам, че се е обадил.

— Ясно.

Бош просто опипваше на сляпо в търсене на нещо, което да го насочи нанякъде и да вдигне адреналина му.

— Получихме разрешението за обиск — осведоми по-младия детектив той. — Обаче нито в телефона, нито в куфара нямаше нищо, което да ни е от помощ. В една от обувките му беше скрита визитка. Едната страна е на английски, другата на китайски. Искам да видиш дали са еднакви. Знам, че не четеш китайски, но ако пратя копието по факса в ЗБАБ, ще намериш ли някой да го погледне?

— Да, Хари, само че побързай. Колегите сигурно вече се разотиват.

Бош си погледна часовника — четири и половина в петък следобед. Полицейските отдели бързо се превръщаха в призрачни градове.

Той затвори телефона, излезе от кабинката си и се насочи към копирния център в отсрещния край на помещението.

Четири и половина. След шест часа трябваше да е на летището. Знаеше, че щом се качи на самолета, следствието ще спре. През следващите над четиринайсет часа на полета и с дъщеря му, и със случая щяха да продължават да се случват разни неща, ала той щеше да е в състояние на стаза. Като космически пътешественик от филмите, потънал в хибернация по време на дългото завръщане от мисия.

Знаеше, че не може да се качи на самолета без нищо. Трябваше да направи прелом в следствието.

След като прати визитката по факса в Звеното за борба с азиатския бандитизъм, Бош се върна на работното си място. Беше оставил мобилния си телефон на бюрото и видя, че се е обаждала бившата му жена. Нямаше оставено съобщение. Той набра номера й.

— Откри ли нещо? — попита Хари.

— Проведох много дълги разговори с две приятелки на Мади. Тоя път бяха откровени.

— С Хъ ли?

— Не, не с Хъ. Не знам нито цялото й име, нито телефонния й номер. Не ги знаеха и другите момичета.

— Какво ти казаха?

— Че Хъ и брат й не били от училището. Запознали се с тях в мола, обаче дори не били от Хепи Вали.

— Знаят ли откъде са?

— Не, обаче знаеха, че не са тукашни. Мади изглежда много се сближила с Хъ и така се появил братът. Всичко това се развива през последния месец. Всъщност, откакто се върна от гостуването си при тебе. И двете момичета казаха, че донякъде се дистанцирала от тях.

— Как се казва братът?

— Разбрах само, че го наричали Куик. Хъ го представила така, но също като със сестрата, момичетата не научили фамилното му име.

— Това не ни помага особено. Нещо друго?

— Ами, те потвърдиха онова, което ти е казала Мади, че всъщност пушел Куик. Казаха, че имал малко гангстерски вид. Татуировки, гривни… Предполагам… хм, предполагам, че ги е привлякло усещането за опасност.

— Тях или Маделин?

— Главно Мади.

— Мислят ли, че в петък след училище може да е отишла с него?

— Не го казаха директно, обаче според мен имаха предвид точно това.

— Пита ли ги дали Куик е споменавал за връзки с триади?

— Да, отговориха ми, че не е ставало дума за такова нещо. Съвсем естествено.

— Защо да е естествено?

— Тук не се приказва за такива неща. Триадите са анонимни. Навсякъде са, но са анонимни.

— Ясно.

— Знаеш ли, още не си ми казал какво смяташ, че става. Не съм глупава. Разбирам защо го правиш. Не искаш да ме разстройваш с фактите, обаче мисля, че вече трябва да ги науча, Хари.

— Добре.

Бившата му съпруга имаше право. Ако искаше Елинор да даде всичко от себе си, тя трябваше и да знае всичко.

— Разследвам убийството на един китаец, собственик на магазин за спиртни напитки в южен Лос Анджелис. Той плащал редовно на триадата за защита. Убит е в същия ден и час, в които винаги правел седмичните си вноски. Това ни насочи към По-Чин Чан, ковчежника на триадата. Проблемът е, че не разполагаме с нищо повече. Нищо не го свързва пряко с убийството. И днес се наложи да го задържим, защото се канеше да се качи на самолет и да избяга от страната. Нямахме избор. В крайна сметка през уикенда трябва да съберем достатъчно доказателства, за да му предявим обвинение, иначе ще го пуснем и той ще се качи на самолета, за да не го видим никога повече.

— И каква е връзката с дъщеря ни?

— Тук си имам работа с хора, които не познавам, Елинор. Звеното за борба с азиатския бандитизъм в Лосанджелиското полицейско управление и полицията на Монтерей Парк. Някой е съобщил направо на Чан или на триадата, че го разследваме, и той тъкмо затова се е опитал да се чупи. Спокойно може да са ме проучили и да са се спрели на Маделин като начин да ми въздействат, да ме принудят да се откажа. Обадиха ми се по телефона. Някой ме предупреди, че щяло да има последици, ако не оставя Чан на мира. Не съм и предполагал, че последиците ще са…

— Мади — довърши мисълта му тя.

Последва дълго мълчание и Бош предположи, че бившата му жена се опитва да овладее емоциите си — сигурно го мразеше и в същото време беше принудена да разчита на него да спаси дъщеря им.

— Елинор? — накрая я повика той.

— Да?

Въпреки че гърлото й очевидно бе свито, гласът й излъчваше мрачна ярост.

— Приятелките на Мади казаха ли ти на каква възраст е тоя Куик?

— И двете смятаха, че е най-малко седемнайсетгодишен. Имал кола. Разговарях поотделно с тях и думите им съвпадаха. Според мен тоя път не скриха нищо.

Бош не отговори. Мислеше.

— Отварят мола след няколко часа — продължи тя, — ще ида там със снимки на Мади.

— Добра идея. Може да има видеозаписи. Ако Куик им е създавал проблеми в миналото, охраната на мола може да има негово досие.

— Всичко това ми е известно.

— Извинявай, знам.

— Какво казва по тоя въпрос вашият заподозрян?

— Нашият заподозрян мълчи като риба и току-що претърсих куфара и джиесема му. Продължаваме да работим по колата му. Засега нищо.

— Ами домът му?

— До момента не разполагаме с достатъчно, за да получим заповед за обиск.

Тези думи увиснаха във въздуха за няколко секунди. И двамата знаеха, че след похищението на дъщеря им правни формалности като заповедите за обиск вече нямат никакво значение за Бош.

— Време е да се залавям за работа. След шест часа трябва да съм на летището.

— Добре.

— Ще ти се обадя веднага щом…

— Хари?

— Да?

— Толкова съм разстроена, че не знам какво да кажа.

— Разбирам, Елинор.

— Ако я открием, може никога повече да не я видиш. Просто държа да те предупредя.

Бош мълчеше. Разбираше, че има основание да е гневна. Гневът дори можеше да я направи още по-силна.

— Никакво „ако“ — накрая отвърна той, — ще я открия.

Ала не получи отговор.

— Добре, Елинор. Ще ти се обадя, когато науча нещо.

След като затвори, детективът се обърна към компютъра си, отвори арестантската снимка на Чан и я разпечата на цветен принтер. Искаше да я вземе със себе си в Хонконг.

Позвъни Чу и му съобщи, че основанието за задържане било подписано и си тръгвал от съда. Разговарял със свой колега в ЗБАБ, който получил факса на Бош и потвърдил, че двете страни на визитката са еднакви. Принадлежала на управител на таксиметрова компания в Козуей Бей. Напълно безобидна наглед, но Хари продължаваше да се чуди защо Чан я е скрил в обувката си. А и фирмата действаше в район, намиращ се в непосредствена близост с мястото, където приятелките на дъщеря му я бяха видели за последен път. Не вярваше в съвпадения. И нямаше намерение да започне да вярва тъкмо сега.

Той благодари на Чу и затвори в момента, в който лейтенант Гандъл се отби при него на излизане от отдела.

— Хари, имам чувството, че те изоставям в беда. Какво мога да направя за тебе?

— Вече сме направили всичко възможно.

Бош осведоми шефа си за обиските и липсата на сериозни улики. Съобщи му и че няма нова информация за местонахождението и похитителите на дъщеря му. На лицето на Гандъл се изписа кисела физиономия.

— Трябва ни прелом — заяви той, — адски много ни трябва прелом.

— Работим по въпроса.

— Кога заминаваш?

— След шест часа.

— Добре, знаеш ми телефоните. Обади ми се по всяко време, даже през нощта, ако имаш нужда от нещо. Ще направя каквото мога.

— Мерси, шефе.

— Искаш ли да остана тук с тебе?

— Не, ще се оправя. Тъкмо се канех да отида в ПСГ и да пусна Ферас да се прибере вкъщи, ако иска.

— Добре, Хари, съобщи ми, ако откриеш нещо.

— Непременно.

— Ще я намериш. Убеден съм в това.

— И аз.

Гандъл неловко протегна ръка и Бош я стисна. Навярно се ръкуваха за пръв път, откакто се бяха запознали преди три години. Лейтенантът си тръгна и Хари се огледа наоколо. Май беше останал сам в отдела.

Детективът се обърна и погледна куфара. Знаеше, че трябва да го свали с асансьора в хранилището. Джиесемът също трябваше да се включи в списъка на веществените доказателства. После и Бош щеше да напусне сградата. Ала не за да прекара един спокоен семеен уикенд. Предстоеше му операция. И нямаше да се спре пред нищо, докато не я изпълни. Въпреки последната заплаха на Елинор. Даже това да означаваше, че спасявайки дъщеря си, може никога повече да не я види.

22.

Бош изчака да мръкне, за да влезе в жилището на По-Чин Чан. Общият вестибюл на малката къща водеше към още един апартамент и това му осигури прикритие, докато отключваше резето и после ключалката на бравата с шперцовете си. Не изпитваше нито угризения, нито колебания относно границата, която престъпваше. Обискът на колата и куфара и проверката на телефона не бяха дали резултати. Започваше да го обзема отчаяние. Вече не търсеше доказателства, за да повдигне обвинение срещу Чан. Трябваше му нещо, което да му помогне да намери дъщеря си. Нямаше я над дванайсет часа и макар проникването с взлом да застрашаваше препитанието и кариерата му, то му се струваше минимален риск в сравнение с онова, пред което щеше да се изправи в душата си, ако не спасеше Мади.

Щом и последният щифт изщрака на място, той отвори вратата и бързо влезе в апартамента, като я затвори и заключи след себе си. Вече знаеше, че Чан си е събрал багажа и няма намерение да се връща. Детективът обаче се съмняваше, че китаецът е успял да побере всичко в онзи куфар. Трябваше да е оставил нещо. Вещи с по-малка стойност за него, ала може би важни за Бош. Преди да тръгне за летището, Чан трябва да беше разпечатал бордовата си карта. Тъй като го бяха наблюдавали, Хари знаеше, че заподозреният не се е отбивал никъде по пътя. В жилището му трябваше да има компютър и принтер.

Той почака трийсетина секунди, докато очите му привикнат към мрака, и когато вече виждаше сравнително добре, влезе в дневната. По пътя се блъсна в някакъв стол и едва не събори един лампион, преди да открие ключа за осветлението. После бързо отиде при предния прозорец и дръпна разтворените завеси.

Извърна се от прозореца и огледа стаята — малка дневна, комбинирана с трапезария и кухня отзад, свързани помежду си с шубер. Вдясно имаше стълбище, водещо към мецанин със спалня. Като че ли не бяха оставени никакви лични вещи. Нито компютър и принтер. Само мебели. Бързо претърси стаята и премина в кухнята. Там го очакваше подобна картина. Шкафовете бяха празни, не забеляза дори кутия с мюсли. В кошчето за смет под мивката беше поставен нов найлонов чувал.

Върна се пак в дневната и се насочи към стълбището. В долния му край имаше електрически ключ с реостат за лампата на тавана на мецанина. Бош я включи на слаба светлина, отиде при лампиона и го угаси.

Оскъдната мебелировка на мецанина се състоеше от легло персон и половина и скрин. Нямаше бюро и компютър. Хари бързо отиде при скрина и провери всички чекмеджета. Бяха празни. Кошчето и аптечката в банята също. Повдигна капака на тоалетното казанче, ала и там не откри нищо.

Очевидно бяха почистили основно апартамента, най-вероятно след заминаването на Чан, когато вече не го бяха наблюдавали. Бош си спомни за повикването от „Цин Мотърс“, отбелязано в телефона на заподозрения. Чан може би беше съобщил на Винсънт Цин, че теренът е свободен.

Разочарован и обзет от усещането, че майсторски са го изиграли, Хари реши да потърси контейнера за смет на жилищния комплекс и да се опита да намери изнесените от апартамента чували. Може да бяха допуснали грешка, оставайки там боклука на Чан. Дори само една бележка или надраскан телефонен номер можеха да са му от полза.

Тъкмо беше стигнал до третото стъпало, когато чу ключалката на входната врата да изщраква. Светкавично се обърна, качи се обратно на мецанина и се скри зад една от носещите колони.

Долу някой включи осветлението и в жилището зазвънтяха китайски гласове. Прилепил гръб към колоната, Бош преброи двама мъже и една жена. Гласът на единия от мъжете доминираше в разговора — когато изобщо се обаждаха, другите двама явно му задаваха въпроси.

Детективът се наклони към ръба на колоната, рискува да хвърли поглед надолу и видя, че „доминиращият“ сочи мебелите. После китаецът отвори вратата на килера под стълбището и махна с ръка. Явно показваше апартамента на двойката. Вече го даваха под наем.

Това означаваше, че рано или късно тримата ще се качат на мецанина. Хари се озърна към леглото — гол матрак върху мека подматрачна конструкция, поставена върху рамка на трийсетина сантиметра над земята, и реши, че това е единственото място, където може да се скрие, без да го намерят. Бързо легна на пода и се вмъкна по гръб под леглото. Гърдите му опираха в долната страна на рамката. Той се примъкна към средата и зачака, следейки огледа на жилището по движението на гласовете.

Накрая групата се заизкачва по стълбището. Детективът затаи дъх, докато двойката обикаляше помещението от двете страни на леглото. Опасяваше се, че някой ще седне на матрака, ала това не се случи.

Изведнъж усети вибрации в джоба си и се сети, че не е изключил звука на джиесема си. За щастие мъжът, който показваше апартамента, продължаваше рекламната си тирада, навярно хвалейки достойнствата на жилището, и гласът му заглуши тихата вибрация. Бош мигновено пъхна ръка в джоба си и измъкна джиесема, за да провери дали не звънят от телефона на дъщеря му. Щеше да му се наложи да отговори на такова обаждане, независимо от извънредните обстоятелства.

Той вдигна устройството към матрака, за да види дисплея. Обаждаше се Барбара Старки от лабораторията за обработка на дигитални изображения и Хари натисна клавиша за отказ на повикването. Щеше да й позвъни по-късно.

Отварянето на телефона обаче активира екрана, който освети долната страна на матрака. Зад една от дървените летви на скарата беше пъхнат пистолет.

Сърцето на Бош се разтуптя по-силно, но реши да не пипа оръжието, докато отново не остане сам в апартамента. Той затвори джиесема и зачака. Скоро чу, че посетителите слизат по стълбището. Те явно направиха още един бърз оглед на долния етаж и си тръгнаха.

Когато се разчу изщракването на резето, детективът най-после се измъкна изпод леглото. Изчака няколко секунди, за да се увери, че бъдещите наематели няма да се върнат, и включи осветлението. Върна се при леглото, вдигна матрака и го опря на задната стена на мецанина. После вдигна и подматрачната конструкция и погледна пистолета, пъхнат между нея и дървената скара.

Не го виждаше ясно, затова пак извади джиесема си, отвори го и го доближи към оръжието, за да го използва като фенерче.

— По дяволите — високо изруга детективът.

Търсеше „Глок“, пистолет с правоъгълно напречно сечение на ударника. Скритото под леглото на Чан оръжие беше „Смит & Уесън“.

Тук нямаше нищо, което да му е от полза. За пореден път се връщаше на изходна позиция. И сякаш за да подчертае това, часовникът му изпиука. Той изключи алармата. Беше я настроил по-рано, за да не пропусне полета си. Вече трябваше да тръгва за летището.

Бош върна леглото на мястото му, угаси осветлението на мецанина и тихо се измъкна от апартамента. Първо щеше да се отбие през дома си, за да си вземе паспорта и да заключи пистолета си. Нямаше да му позволят да влезе въоръжен в чужда държава без съответното разрешение — а процедурата щеше да отнеме дни, ако не и седмици. Не възнамеряваше да носи дрехи, защото се съмняваше, че в Хонконг ще му остане време да се преоблича. Операцията му щеше да започне в момента, в който слезеше от самолета.

От Монтерей Парк потегли на запад по „Десето шосе“. После щеше да продължи по „Сто и първо“ през Холивуд. По пътя обмисляше как да насочи полицията към пистолета, скрит в бившия апартамент на Чан, ала засега нямаше основание за обиск. И все пак оръжието трябваше да бъде намерено и анализирано. Въпреки че нямаше отношение към убийството на Джон Ли, заподозреният надали го бе използвал за добри дела и филантропия. То беше свързано с престъпната дейност на триадите и най-вероятно щеше да доведе до нещо.

Когато се качи на „Сто и първо шосе“ и продължи на север покрай центъра, Бош си спомни за обаждането на Барбара Старки. Провери гласовата си поща и след като чу лаборантката да му казва да й позвъни при първа възможност, натисна клавиша за ответно повикване.

— Барбара, обажда се Хари.

— Да, Хари, надявах се да се свържа с теб, преди да си тръгна за вкъщи.

— Трябвало е да си тръгнеш още преди около три часа.

— Ами да, обаче нали ти обещах да свърша тая работа.

— Благодаря ти, Барбара. Това означава много за мене. Какво откри?

— Няколко неща. На първо място, направих малко по-контрастна разпечатка, ако решиш да я вземеш.

Обзе го разочарование. Старки явно не беше постигнала много повече и просто искаше да му съобщи, че разполага с по-ясна снимка на изгледа през прозореца на стаята, в която държаха дъщеря му. Понякога, бе забелязал Бош, когато някой ти правеше услуга, искаше да го подчертае. Той обаче щеше да се задоволи с първата разпечатка. Отбиването от шосето щеше да му отнеме твърде много време. Трябваше да бърза за самолета.

— Нещо друго? Вече ще тръгвам за летището.

— Да, натъкнах се на още няколко визуални и звукови особености, които може да са ти от полза — отвърна лаборантката.

Това привлече цялото внимание на Бош.

— Да?

— Ами, едната според мен е влак или метро. Втората е откъс от разговор, но не на китайски. И последната ми прилича на безшумен хеликоптер.

— Как така „безшумен“?

— Буквално. В прозореца се отразява прелитащ хеликоптер, само че няма свързани с него звуци.

Бош не отговори веднага. Знаеше за какво говори Старки: за вертолетите „Уиспър Джет“, с каквито летяха богаташите над и около Хонконг. Беше ги виждал. Тези машини не бяха нещо необичайно, ала съвсем малко сгради във всеки квартал имаха право да поддържат хеликоптерни площадки на покривите си. Една от причините бившата му жена да избере небостъргача в Хепи Вали, в който живееше, беше тъкмо площадката на покрива. Така стигаше до казиното в Макао за двайсет минути, вместо за два часа, ако трябваше да отиде до фериботните кейове, да пресече пристанището с кораб и да вземе такси или да продължи пеш от кея до казиното.

— Идвам след пет минути, Барбара — отвърна детективът.

Той излезе на „Лос Анджелис Стрийт“ и се насочи към Паркър Сентър. Поради късния час имаше голям избор от места в гаража зад старата сграда на полицията. Бош паркира, бързо пресече улицата и влезе през задния вход. Асансьорът пътува нагоре сякаш цяла вечност, но когато Хари най-после стигна до почти опустялата лаборатория по криминалистика, от затварянето на телефона всъщност бяха изтекли седем минути.

— Закъсня — отбеляза Старки.

— Извинявай, благодаря ти, че ме изчака.

— Само те дразня. Знам, че бързаш, затова дай направо да погледнем тия неща.

Тя посочи един от компютърните екрани, на който се виждаше замразен кадър на прозореца от видеоклипа. Същият, който беше разпечатал Бош. Лаборантката постави ръка върху пулта си.

— Добре, наблюдавай горната част на отражението в стъклото. Предишния път нито го видяхме, нито го чухме.

Старки завъртя едно от копчетата и съвсем бавно върна записа назад. В мътното отражение Бош видя нещо, което по-рано не бе забелязал. Точно когато обективът започваше да се насочва обратно към дъщеря му, в горния край на стъклото като призрак премина хеликоптер — малка черна машина с нечетлив надпис отстрани.

— А сега го виж в реално време.

Тя върна записа до момента, в който Мади риташе към камерата, и натисна един бутон. Обективът подскочи към прозореца за миг и после се завъртя обратно към момичето. Хари зърна стъклото, но не и отражението на града, камо ли прелитащия хеликоптер.

Неочакваната находка изпълни Бош с възбуда.

— Въпросът е, че за да се отрази в прозореца, Хари, тоя хеликоптер трябва да лети доста ниско.

— Значи или току-що е излетял, или каца.

— Според мен всъщност излита. Като че ли леко се издига, прекосявайки отражението. Незабележимо е с просто око, обаче аз го измерих. Като се има предвид, че отражението показва отдясно наляво онова, което се случва отляво надясно, вертолетът трябва да е излетял от отсрещната страна на улицата.

Бош кимна.

— А когато потърсих звука…

Тя се обърна към другия екран, на който имаше аудиограма, показваща различните изолирани аудиопотоци от клипа.

— … и изчистих другите шумове, доколкото можех, получих ей това.

Старки пусна един от аудиопотоците с почти хоризонтална графика и детективът чу само далечен шум на улично движение, насечен на отделни вълни.

— Това е въздушната струя от ротора — поясни лаборантката. — Самият хеликоптер не се чува, но накъсва фоновия шум. Нещо подобно на стелт.

Хари отново кимна. Беше пристъпил напред. Сега вече знаеше, че държат дъщеря му в сграда до една от малкото хеликоптерни площадки в Коулун.

— Тези подробности ще ти бъдат ли от полза? — попита Барбара.

— Определено.

— Добре. Освен тях имам ето това.

Тя пусна друг аудиопоток с глухо свистене, което напомни на Бош за прииждаща вода. Звукът постепенно се усилваше и накрая утихваше.

— Какво е това? Вода ли?

Старки поклати глава.

— Това е при максимално усилване. Трябваше доста да поработя върху него. Въздух. Излизащ въздух. Предполагам, че става дума за вход на метростанция или шахта, през която излиза изместеният въздух при пристигането на мотрисата. Модерните мотриси са сравнително безшумни. Но когато минават през тунела, изместват много въздух.

— Ясно.

— Помещението е нависоко, може би на дванайсетия-тринайсетия етаж, ако се съди по отражението. Затова и е трудно да локализирам източника. Може да е в подножието на тая сграда или на една пряка оттам. Не мога да определя със сигурност.

— Въпреки това е важно.

— А ето и последното.

Тя пусна първата част на клипа, през която обективът беше насочен към дъщерята на Бош. После усили звука и изолира другите шумове. Хари чу приглушени думи.

— Какво беше това?

— Според мен е извън стаята. Не успях да го изчистя повече. Стените го заглушават и не ми звучи на китайски. Обаче важното е друго.

— Какво?

— Чуй го пак до края.

Старки го пусна отново. Докато слушаше, Бош гледаше уплашените очи на дъщеря си. Мъжкият глас се чуваше прекалено слабо, за да се разбира нещо, после рязко млъкваше, сякаш по средата на изречението.

— Като че ли някой го прекъсва.

— Или може би е в асансьор, чиято врата се е затворила.

Детективът кимна. Асансьорът му се струваше по-правдоподобно обяснение, защото преди внезапно да утихне, гласът звучеше равномерно.

Старки посочи екрана.

— Когато намериш сградата, търси стаята близо до асансьора.

Бош продължи да се взира в очите на дъщеря си още няколко секунди.

— Благодаря ти, Барбара.

Той мина зад нея и я стисна за раменете.

— За тебе винаги, Хари.

— Трябва да вървя.

— Каза, че отиваш на летището. За Хонконг ли заминаваш?

— Да.

— Успех, Хари. Иди и открий дъщеря си.

— Точно това възнамерявам да направя.

Бош бързо се върна в колата си и излезе на шосето. Пиковият час отминаваше и той успя безпрепятствено да пресече Холивуд и да продължи към прохода Кауенга и дома си. Мислите му се насочиха към Хонконг. Лос Анджелис скоро щеше да остане зад гърба му. Всичко щеше да се върти само около Хонконг. Щеше да открие дъщеря си и да я спаси. Или щеше да умре, опитвайки се да го направи.

През целия си живот Хари Бош беше вярвал, че има мисия. И за да я изпълни, трябваше да е неуязвим. Трябваше да направи неуязвими и себе си, и живота си, за да не може никой да му попречи. Всичко това се бе променило в деня, в който видя дъщеря си, за чието съществуване не подозираше. В този момент беше разбрал, че едновременно е спасен и изгубен. Завинаги щеше да остане свързан със света по начин, познат само на бащите. Но също щеше да бъде изгубен, защото знаеше, че някой ден ще я открият тъмните сили, срещу които се бореше. Нищо, че ги разделяше цял океан. Знаеше, че някой ден ще се стигне дотам — мракът щеше да я намери и да я използва, за да го спре.

И този ден беше настъпил.