Деветте дракона

23.

По време на полета над Тихия океан Бош спа на пресекулки. Четиринайсет часа във въздуха, притиснат до илюминатора, той нито веднъж не успя да се унесе за повече от петнайсетина — двайсет минути, без мислите за дъщеря му и неговата вина за похищението й отново да го събудят.

Прекалено зает през деня, за да размишлява, Хари се беше спасил от страха и угризението, от жестоките самообвинения. Бе успял да остави настрани всичко това, защото знаеше, че целта е по-важна от багажа, който носи. Но по време на полет 883 на „Катай Пасифик“ повече нямаше къде да бяга. Трябваше да поспи, за да е отпочинал и готов за предстоящото в Хонконг. Ала в самолета се чувстваше притиснат в ъгъла и вече не можеше да заобикаля угризенията и страха си. Обзе го ужас. Прекара повечето време седнал в сумрака, здраво свил юмруци и вперил празен поглед напред, докато самолетът се носеше в чернотата към мястото, където криеха Маделин. Това правеше съня му неспокоен, ако не и съвсем невъзможен.

Насрещните ветрове над Пасифика бяха по-слаби от очакваното и самолетът кацна по-рано на летището на остров Лантау — в 04:55. Бош грубо изтика неколцина пътници, за да извади багажа си от отделението над седалката, и се насочи към изхода. Носеше само малка раница с вещи, които може би щяха да му помогнат да открие и спаси дъщеря си. Когато отвориха люка, той изпревари всички останали и се насочи към митницата. Обзе го страх, докато се приближаваше към първия проверочен пункт — термоскенер, регистриращ болни от грип. Детективът се потеше. Дали угризението, което изгаряше подсъзнанието му, се проявяваше като грип? Нямаше ли да го спрат, още преди да е започнал най-важната операция в живота си?

Той се озърна назад към компютърния екран, покрай който беше минал. На монитора силуетите на пътниците се очертаваха като сини призраци. Нямаше издайнически червени проблясъци. Нямаше грип. Поне засега.

Митничарят на гишето прелисти паспорта му, пълен с входни и изходни печати от многобройните му пътувания през последните шест години. После провери нещо на компютърния екран, което Бош не можеше да види.

— Бизнес ли имате в Хонконг, господин Бош? — попита служителят.

И някак си успя да сдъвче единствената сричка от фамилията на детектива, произнасяйки я като „Боч“.

— Не — отвърна Хари, — дъщеря ми живее тук и често й гостувам.

Митничарят погледна преметнатата на рамото му раница.

— Явно сте чекирали останалия си багаж.

— Не, само с това съм. Идвам за кратко.

Служителят кимна и отново се обърна към монитора си. Бош знаеше какво ще се случи. Винаги, когато пристигаше в Хонконг, на митницата виждаха, че работи в органите на реда, и го пращаха за проверка на багажа.

— Носите ли оръжието си? — попита митничарят.

— Не — уморено отвърна Хари, — знам, че е забранено.

Инспекторът написа нещо на клавиатурата и както се очакваше, го насочи към гишето за проверка на багажа. Това щеше да му изгуби още петнайсет минути, но Бош запази самообладание. По-краткият полет му беше спестил половин час.

Вторият митничар внимателно претърси раницата и любопитно огледа бинокъла и другите вещи, включително плика с пари. Те обаче не бяха забранени за внасяне. Накрая помоли детектива да мине през детектор за метал и го освободи. Хари се насочи към зоната за получаване на багажи и забеляза гише за обмен на валута, отворено въпреки ранния час. Той отново извади плика с банкноти от раницата си и каза на касиерката, че иска да обмени пет хиляди щатски долара за хонконгски. Тези пари бяха неговата „застраховка за земетресение“ — държеше ги в оръжейния сейф в спалнята си. През 1994-та беше научил важен урок, когато земетресението, разлюляло Лос Анджелис, нанесе тежки щети на къщата му. Парица е царица. Не излизай от къщи без кеш. Сега сумата, която пазеше за такива случаи, щеше да му помогне в друго премеждие. Курсът бе малко по-нисък от осем към едно и неговите пет хиляди американски станаха на трийсет и осем хиляди хонконгски долара.

След като получи парите си, Бош закрачи към изхода в отсрещния край на помещението. Първата изненада за деня го очакваше в общата зала, където видя Елинор Уиш. Тя стоеше до мъж в костюм, заел разкрачената поза на бодигард, и леко му махна с ръка, в случай че не я е забелязал. Лицето й изразявани смесица от мъка и надежда. Когато се приближи, Хари трябваше да сведе очи към пода.

— Елинор, аз не…

Тя го прекъсна с кратка и неловка прегръдка. Показваше му, че трябва да оставят обвиненията за по-късно. Сега им предстояха по-важни неща. Елинор се отдръпна назад и посочи мъжа в костюма.

— Това е Сун И.

Бош кимна, но после му подаде ръка, жест, с който се надяваше да установи как да се обръща към него.

Другият мъж отговори на кимването и здраво стисна дланта му, ала не каза нищо. Е, щеше да разчита на помощта на Елинор с името му. Сун И изглеждаше петдесетинагодишен. На нейната възраст. Нисък и як. Гърдите и бицепсите му опъваха копринения костюм почти до пръсване. Носеше слънчеви очила, въпреки че още не се беше съмнало.

— Той ще ни вози, така ли? — попита бившата си жена Бош.

— Ще ни помага — поправи го тя. — Работи в охраната на казиното.

Детективът кимна. Поредната разгадана загадка.

— Знае ли английски?

— Да, знам — отговори му мъжът.

Хари изпитателно го погледна за миг, после пак се обърна към Елинор. Лицето й излъчваше позната решителност. Когато бяха заедно, често бе виждал това изражение. Тя нямаше да допусне спор по този въпрос. Мъжът беше част от сделката, иначе Бош трябваше да разчита само на себе си.

Ако обстоятелствата го наложеха, Хари можеше да ги остави и да продължи сам из града. И без това първоначалните му намерения бяха такива. Засега обаче щеше да приеме нейния план.

— Тя е и моя дъщеря. С теб съм.

— Добре тогава.

Тримата се насочиха към стъклената врата, която щеше да ги отведе навън. Бош остави Сун И да води, за да може да разговаря насаме с бившата си съпруга. Въпреки очевидното напрежение, изписано на лицето й, за него тя си оставаше най-хубавата жена на света. Носеше косата си небрежно вързана на опашка и това подчертаваше чистата, решителна линия на брадичката й. Колкото и рядко и при каквито и обстоятелства да се виждаха, той не можеше да я гледа, без да си мисли, какво би било, ако нещата се бяха развили по друг начин. Вярваше, че двамата са създадени един за друг. Дъщеря им ги свързваше завинаги, ала това не му стигаше.

— Е, разказвай какво става, Елинор — започна Бош. — Полетът ми продължи близо четиринайсет часа. Какво ново тук?

Тя кимна.

— Вчера прекарах четири часа в мола. Когато си се обаждал от летището и си ми оставил гласова поща, трябва да съм била при охраната. Или не е имало сигнал, или просто не съм чула джиесема.

— Не се безпокой. Откри ли нещо?

— Записите от охранителните камери я показват с брата и сестрата, Куик и Хъ. От голямо разстояние. Не могат да бъдат разпознати — освен Мад. Нея ще я позная навсякъде.

— Вижда ли се отвличането?

— Нямаше отвличане. Тримата се мотаеха заедно, най-вече около заведенията за хранене. После Куик запали цигара и един човек възрази. Намеси се охраната и го изхвърли. Маделин излезе с него. Доброволно. И не се върнаха.

Бош кимна. Представяше си го. Можеше да е план, за да я примамят навън. Куик пали цигара, знаейки предварително, че ще го изгонят от мола и че Маделин ще го последва.

— Нещо друго?

— Това е всичко от мола. Куик е познат на охраната, обаче не могат да го идентифицират, нито му водят досие.

— По кое време са излезли?

— В шест и петнайсет.

Детективът пресметна наум. Беше петък. От излизането на дъщеря му от мола бяха изтекли почти трийсет и шест часа.

— Кога се мръква тук? Към колко часа?

— Обикновено към осем. Защо?

— Клипът, който ми пратиха, е заснет през деня. Значи по-малко от два часа, след като е напуснала мола с тях, тя вече е била в Коулун и са я заснели.

— Искам да видя записа, Хари.

— Ще ти го покажа в колата. Нали каза, че си получила съобщението ми? Провери ли за хеликоптерните площадки в Коулун?

Елинор кимна.

— Обадих се на шефа на отдел „Транспорт на клиенти“ в казиното. В Коулун имало седем хеликоптерни площадки на покриви на сгради. Прати ми списък.

— Добре. Ти обясни ли му защо се интересуваш?

— Не, Хари. Имай ми малко доверие.

Бош я погледна, после впери очи в Сун, който вървеше на няколко крачки пред тях. Елинор го разбра.

— Сун И е друго нещо. Той знае какво става. Мога да му се доверя. От три години е мой телохранител в казиното.

Хари кимна. Бившата му съпруга беше ценна стока за казино „Клеопатра“ в Макао. Плащаха й апартамента и вертолета, който я взимаше от Хепи Вали и я връщаше след работа — тя играеше на частните маси с най-богатите клиенти на казиното. Охраната в лицето на Сун И представляваше част от сделката.

— Е, жалко, че не е охранявал и Мади.

Елинор внезапно се закова на място и се завъртя към него. Сун не забеляза това и продължи напред. Тя доближи лицето си на сантиметри от неговото.

— Можем да го обсъдим още сега, щом искаш, няма проблем. Ще си поговорим за Сун И, а също и за това как заради твоята работа дъщеря ми е в това… това…

Елинор не довърши изречението. Вместо това грубо го хвана за сакото и гневно го заразтърсва, после го прегърна и се разплака. Хари постави ръка на гърба й.

— Нашата дъщеря, Елинор. Нашата дъщеря. Ще я спасим.

Сун усети, че не са зад него, и спря. Озърна се назад към Бош със скритите си зад тъмните очила очи. Без да се откъсва от прегръдката й, Хари му даде знак с ръка да почака на разстояние.

Накрая Елинор се отдръпна назад и избърса очите и носа си с опакото на дланта си.

— Трябва да запазиш самообладание, Елинор. Ще имам нужда от теб.

— Престани да го повтаряш, моля ти се. Ще запазя самообладание. С какво ще започнем?

— Намери ли картата на метрото, за която те помолих?

— Да, в колата е.

— Ами визитката от Козуей Такси? Провери ли я?

— Не се наложи. Сун И вече знаеше за това. Известно е, че повечето таксиметрови компании назначават хора на триадите, които имат нужда от законна работа, за да не бъдат заподозрени от полицията. Повечето взимат лиценз за таксиметрова дейност и работят по някоя смяна тук-там за параван. Щом твоят заподозрян е носил визитката на управителя, сигурно е щял да се срещне с него, за да го вземе във фирмата, когато пристигне тук.

— Ходи ли на адреса?

— Снощи минахме оттам, но това е просто таксиметров гараж. Там зареждат и обслужват колите и разпределят шофьорите при застъпване на смяна.

— Разговаря ли с управителя?

— Не. Не исках да правя такъв ход, без да те питам. Само че ти вече беше в самолета. Пък и реших, че е задънена улица. Става дума за човек, който навярно е щял да вземе Чан на работа. Нищо повече. Сигурно постоянно го прави за триадите. Не би се замесил в отвличане. А ако е замесен, нямаше да се издаде.

Елинор може би имаше право, но ако другите им усилия да открият дъщеря си се проваляха, отново щяха да се върнат към управителя на таксиметровата компания.

— Добре — каза Бош. — Кога ще се съмне?

Тя се обърна към грамадната стъклена фасада на общата зала, сякаш за да прецени отговора си по небето. Хари си погледна часовника. 05:45. Беше в Хонконг близо час. Времето сякаш летеше.

— Може би след половин час — отвърна бившата му жена.

— Ами оръжието, Елинор?

Тя колебливо кимна.

— Ако си сигурен, Сун И знае къде да намериш. В Уан Цай.

Естествено, помисли си Бош, това е мястото, където можеш да си купиш оръжие. В Уан Цай подземният свят на Хонконг излизаше на повърхността. Беше ходил там само веднъж преди четирийсет години, по време на една отпуска от Виетнам. Ала някои неща и места никога не се променяха.

— Добре, да вървим към колата. Губим време.

Минаха през автоматичната врата и навън ги посрещна топъл влажен въздух. Бош веднага почувства кожата си лепкава от влагата.

— Къде отиваме първо? — попита Елинор. — В Уан Цай ли?

— Не, на Върха. Ще започнем от там.

24.

През колониалната епоха го бяха наричали „връх Виктория“. Днес му казваха просто „Върха“ — планинска грамада, извисяваща се зад гората от хонконгски небостъргачи, откъдето се разкриваше шеметна гледка към Централния квартал, пристанището и Коулун. До горе се стигаше с автомобил или въжена железница. Върхът целогодишно привличаше туристи, а и местни жители през летните месеци, когато градът долу се просмукваше като гъба от всепроникващата влага. Бош беше ходил там няколко пъти с дъщеря си, за да обядват в ресторанта на обсерваторията или да пазаруват в търговския център зад нея.

Тримата с бившата му жена и нейния телохранител се качиха горе, преди над града да е съмнало. Търговският център и туристическите будки още бяха затворени и наоколо пустееше. Оставиха мерцедеса на Сун на паркинга до търговския център и се спуснаха по пътеката покрай планинското било. Бош носеше раницата си през рамо. Въздухът тежеше от влага. Земята беше мокра и хлъзгава — виждаше се, че през нощта е преваляло. Ризата вече лепнеше на гърба му.

— Какво точно правим? — попита Елинор.

Това бяха първите думи, които произнасяше от известно време насам. По пътя от летището Хари й беше дал телефона със заредения клип. Тя го изгледа и детективът я чу да ахва. Елинор помоли да го види още веднъж, после безмълвно му върна джиесема. Възцарилото се оттогава мълчание бе продължило до момента, в който тръгнаха по пътеката.

Бош преметна раницата си отпред, смъкна ципа, извади разпечатката на отражението в прозореца и фенерчето си и ги подаде на Елинор.

— Това е замразен кадър от клипа. Когато Мади се опитва да ритне похитителя и камерата подскача, прозорецът попада в обектива.

Бившата му съпруга включи фенерчето и разгледа разпечатката в движение. Сун вървеше няколко крачки зад тях. Хари продължи да обяснява плана си.

— Имай предвид, че всичко се отразява в прозореца на обратно. Обаче виждаш ли футболната врата на покрива на „Банк ъв Чайна“? Имам и лупа, ако искаш.

— Да, виждам я.

— Е, между двата стълба се вижда ей оная пагода под нас. Мисля, че я наричат Лъвската пагода. Ходил съм там с Мади.

— И аз. Казва се Лъвският павилион. Сигурен ли си, че се вижда в отражението?

— Да, само че ти трябва лупа. Изчакай да стигнем там.

Пътеката направи завой и Бош видя пред тях напомнящата на пагода постройка, от която се разкриваше една от най-красивите гледки от Върха. При всичките му предишни идвания тук гъмжеше от туристи и фотоапарати, а сега, на сивкавата светлина преди разсъмване, мястото пустееше. Той мина през сводестия вход и излезе на наблюдателната площадка. Под него се разстилаше гигантският град. В разпръскващия се мрак блещукаха милиарди светлинки, една от които принадлежеше на дъщеря му. И Бош щеше да я открие.

Елинор застана до него и поднесе разпечатката под лъча на фенерчето. Сун зае телохранителското място зад тях.

— Не разбирам — произнесе тя. — Мислиш, че можеш да го обърнеш наопаки и да определиш къде е Мади, така ли?

— Точно така.

— Хари…

— Има и други указания. Искам само да стесня търсенето. Коулун е много голям.

Бош извади от раницата мощния бинокъл, който използваше при наблюдение на заподозрени, и го вдигна пред очите си.

— Какви други указания?

Още беше прекалено тъмно. Той отпусна бинокъла. Налагаше се да почака. Помисли си, че може би е трябвало първо да отидат в Уан Цай за пистолета.

— Какви други указания, Хари?

Бош пристъпи към нея, за да вижда разпечатката, и й посочи другите подробности, открити от Барбара Старки, особено буквите O и N от обърнатия отзад напред английски надпис. Разказа й също за шума от недалечна станция на метрото и й напомни за хеликоптера.

— Събери всичко това и според мен ще се доближим към мястото — заключи той. — И ще я открием.

— Още сега мога да ти кажа, че търсиш рекламата на „Канон“.

— Фотоапаратите „Канон“ ли имаш предвид? Къде е тя?

Елинор посочи в далечината към Коулун. Хари отново вдигна бинокъла.

— Виждам я всеки път, когато ме взимат или ме връщат от работа с вертолета. Откъм Коулун е. Пише само „Канон“ и се върти на покрива на една сграда. Ако си зад нея в Коулун, когато е обърната към пристанището, ще я видиш отзад напред. И тогава ще се вижда правилно в отражението. Това трябва да е.

Тя посочи двете букви на разпечатката.

— Да, но къде е тая реклама? Никъде не я виждам.

— Дай да погледна.

Бош й подаде бинокъла и Елинор го поднесе към очите си.

— Обикновено свети, но сигурно я спират няколко часа преди съмване, за да пестят ток. В момента са изключени много такива реклами.

Тя отпусна бинокъла и си погледна часовника.

— Ще можем да я видим след петнайсетина минути.

Хари взе бинокъла от ръката й и продължи да търси въртящата се дума.

— Имам чувството, че губя много време.

— Не се тревожи. Слънцето скоро ще изгрее.

След като усилията му не се увенчаха с успех, детективът неохотно се предаде и през следващите десет минути просто гледа как светлината пълзи по планинската грамада и се спуска към подножието й.

Изгревът окъпа града в сивкави и розови багри. В пристанището вече плаваха фериботи и кораби, чиито пътища се пресичаха в своеобразна естествена хореография. Ниска мъгла обгръщаше небостъргачите в Централния квартал, Уан Цай и Коулун. Замириса на дим.

— Мирише като Лос Анджелис след безредиците — отбеляза Бош. — Сякаш градът е обхванат от пожар.

— В известен смисъл е така — отвърна Елинор. — В момента тече Юе Лан.

— Какво е това?

— Фестивалът на гладния дух. Започна миналата седмица. Според китайския календар, на четиринайсетия ден на седмия лунен месец адските порти се отварят и всички зли духове излизат на света. Вярващите горят жертвоприношения, за да умилостивят предците си и да отблъснат злите духове.

— Какви жертвоприношения?

— Главно банкноти и модели от папие-маше на различни неща, от плазмени екрани до къщи и коли. Неща, които уж са нужни на духовете в отвъдното. Понякога хората горят и истински предмети.

Тя се засмя.

— Веднъж видях един да гори климатик. Предполагам, че е искал да прати климатик на някой свой праотец в ада.

Бош си спомни, че е чувал от дъщеря си за фестивала. Според нея някой дори изгорил цял автомобил.

Той погледна надолу към града и разбра, че онова, което е взел за утринна омара, всъщност е дим от огньовете, надвиснали над улиците като самите духове.

— Явно много хора вярват в тия неща.

— Така е.

Хари насочи поглед към Коулун и вдигна бинокъла към очите си. Слънчевите лъчи най-после огряха сградите край пристанището. Без да изпуска футболната врата на покрива на Банк ъв Чайна от полезрението си, накрая той успя да открие рекламата на Канон, монтирана на покрива на небостъргач от стъкло и алуминий, хвърлящ ярки отблясъци във всички посоки.

— Виждам рекламата — съобщи детективът, без да се обръща към Елинор.

Предположи, че сградата е около дванайсететажна. Желязната рамка на покрива увеличаваше височината му поне с още един етаж. Той огледа района наоколо с надеждата да забележи нещо друго, ала нищо не привлече вниманието му.

— Дай да погледна и аз — каза бившата му жена.

Бош й подаде бинокъла и тя бързо намери въртящата се дума.

— Ето я. Виждам и че хотел „Пенинсюла“ е от отсрещната страна на улицата, на две преки от там. Това е една от сградите с хеликоптерни площадки.

Хари проследи погледа й оттатък пристанището. Трябваше му известно време, докато открие билборда, вече изцяло огряван от слънцето. Усети как мудността, резултат от дългия полет, започваше да се разсейва, прогонена от нахлулия във вените му адреналин.

До сградата с рекламата минаваше широк път, навлизащ на север в Коулун.

— Коя е оная улица? — попита Бош.

Елинор продължаваше да наблюдава града с бинокъла.

— Трябва да е „Нейтън Роуд“, важна артерия, която свързва пристанището с Новите територии в посока север-юг.

— Там ли са триадите?

— Определено.

Бош отново погледна към „Нейтън Роуд“ и Коулун.

— Деветте дракона — прошепна той.

— Моля?

— Казах, че Мади е там.

25.

Бош и дъщеря му обикновено се качваха на Върха с въжената железница, която му напомняше за модерна и многократно уголемена версия на „Ейнджълс Флайт“5 в Лос Анджелис. Мади обичаше да посещава малкия парк при сградата на съда в подножието й, където закачваше тибетско молитвено знаменце. Пъстрите флагчета често висяха като съхнещо пране на простор из парка. Тя беше казвала на баща си, че предпочита закачването на знаменце пред паленето на свещ в черква, защото флагчето е на открито и вятърът разнася неговото послание.

Сега нямаше време за знаменца. Тримата се върнаха в мерцедеса на Сун и се спуснаха по планината към Уан Цай. По пътя Бош се сети, че един от възможните маршрути минава покрай блока на Елинор и Мади.

Той се наведе към предната седалка.

— Елинор, хайде първо да се отбием през вас.

— Защо?

— Забравих да ти кажа да вземеш паспорта на Мади. И твоя.

— Защо са ни?

— Защото тая история няма да приключи, когато я намерим. Искам и двете да напуснете Хонконг, докато всичко свърши.

— И кога ще е това?

Тя се завъртя да го погледне и Хари прочете обвинението в очите й. Искаше му се опита да избегне всичко това, за да може изцяло да се съсредоточи върху избавлението на дъщеря си.

— Не знам. Хайде просто да вземем паспортите, в случай че после нямаме време.

Елинор рязко каза нещо на китайски на Сун, който веднага отби отстрани на улицата и спря. Зад тях не идваха други коли. Още беше много рано. Тя се обърна на седалката си към Бош.

— Ще се отбием за паспортите — безизразно заяви бившата му жена, — но ако се наложи да изчезнем, нито за миг не си мисли, че ще дойдем с теб.

Детективът кимна. Стигаше му и компромисът, който правеше тя.

— В такъв случай може би трябва да вземеш и малко багаж и да го сложиш в багажника.

Елинор се обърна напред, без да отговори. След малко Сун я погледна и я попита нещо на китайски. Тя кимна и бодигардът потегли надолу. Бош знаеше, че Елинор ще изпълни молбата му.

Петнайсет минути по-късно Сун спря пред двата еднакви небостъргача, наричани от местните жители „Китайските клечки“. След като през целия път не беше изрекла и дума, Елинор подаде маслиновата клонка на мира към задната седалка.

— Искаш ли да се качиш? Можеш да си направиш кафе, докато аз събирам багажа. Имаш нужда, ако се съди по вида ти.

— Кафето ще ми дойде добре, но нямаме много…

— Имам нес.

— Добре тогава.

Сун остана в колата, а те двамата се качиха в апартамента на Елинор. „Китайските клечки“ всъщност бяха две свързани помежду си седемдесет и три етажни сгради с овални основи, издигащи се от средата на планинския склон над Хепи Вали. Това бяха най-високите жилищни блокове в цял Хонконг и изпъкваха на фона на града, напомняйки на клечки за хранене, щръкнали от купчинка ориз. Елинор и Маделин се бяха настанили там след пристигането си от Лас Вегас преди шест години.

Докато пътуваха с високоскоростния асансьор, Бош се вкопчи в перилото. Мисълта, че под пода има празна шахта, продължаваща четирийсет и четири етажа надолу, го правеше неспокоен.

Вратата се отвори и двамата се озоваха в малко фоайе, водещо към четирите апартамента на етажа. Елинор отключи вратата на първия отдясно.

— Кафето е в шкафа над мивката. Няма да се бавя.

— Добре. Искаш ли да ти направя една чаша?

— Не, нямам нужда. Пих на летището.

Тя влезе в спалнята, а Бош намери кухнята и се зае с кафето. Избра една от чашите, на която пишеше „Най-добрата майка в света“. Явно беше стара, защото думите бяха избледнявали с всяко минаване през съдомиялната машина.

Хари излезе от кухнята, отпивайки от горещата течност. Апартаментът имаше западно изложение и от прозорците се разкриваше шеметна гледка към Хонконг и пристанището. Бе идвал там само няколко пъти и тя никога не му омръзваше. Когато гостуваше на дъщеря си, най-често се срещаха във фоайето на блока или в нейното училище след края на уроците й.

Грамаден бял лайнер пресичаше пристанището на път към открито море. Бош го погледа известно време, после забеляза рекламата на Канон върху покрива на сградата в Коулун. Това му напомни защо е дошъл. Детективът се обърна към коридора, от който се влизаше в спалните. Завари Елинор в стаята на дъщеря им плачешком да пълни една раница с дрехи.

— Не знам какво да взема — изхлипа тя. — Не знам нито колко време ще отсъстваме, нито от какво ще има нужда Мади. Даже не знам дали изобщо ще я видим отново.

Елинор даде воля на сълзите си и тялото й се разтърси от ридания. Бош постави ръка на лявото й рамо, но тя веднага се дръпна настрани. Не желаеше утеха от него. Рязко затвори ципа на раницата и излезе от стаята. Хари остана сам и се огледа наоколо.

Всички хоризонтални повърхности бяха отрупани със спомени от пътувания до Лос Анджелис и други места. Стените бяха покрити с плакати от филми и концерти на музикални групи. На поставка в ъгъла висяха няколко шапки, маски и мънистени нанизи. На възглавниците на леглото бяха облегнати множество плюшени животни от детството на Мади. Обзе го чувството, че някак си нарушава личното пространство на дъщеря си, като е влязъл в стаята й без покана.

На малкото бюро имаше отворен лаптоп с тъмен екран. Бош се приближи, натисна спейсбара и след секунда дисплеят се съживи. Скрийнсейвърът на дъщеря му беше снимка от последното й посещение в Лос Анджелис. Виждаше се редица от сърфисти, изправени върху дъските си в очакване на следващите вълни. Хари си спомни, че бяха отишли в Малибу да закусват в едно заведение, „Мармалейд“, и после бяха погледали сърфистите на недалечния плаж.

До компютърната мишка лежеше кутийка от кост, която му напомни за ръкохватката на ножа от куфара на Чан. В такова нещо човек държеше важни неща, например пари. Той я отвори и установи, че съдържа само нефритена фигурка на маймунките „Не знам, не чух, не видях“6, нанизана на червена връвчица. Бош я извади и я повдигна към очите си, за да я разгледа. Дълга не повече от пет сантиметра, тя завършваше със сребърна халка за закачане.

— Готов ли си?

Детективът се обърна. Елинор стоеше на прага.

— Да. Какво е това, обеца ли?

Тя се приближи да погледне връвчицата с фигурката.

— Не, хлапетиите закачват такива неща на джиесемите си. Продават ги на пазара за нефрит в Коулун. Адски много хора имат еднакви телефони, затова се опитват да им придадат по-различен вид.

Бош кимна и остави фигурката обратно в костената кутийка.

— Скъпи ли са?

— Не, този е от евтиния нефрит. Струват по около един щатски долар и те постоянно си ги сменят. Да вървим.

Хари за последен път плъзна поглед по стаята на дъщеря си и на излизане вдигна една възглавница и сгънато одеяло от леглото. Елинор се озърна назад и видя какво е взел.

— Може да е уморена и да иска да поспи — поясни той.

Напуснаха апартамента и в асансьора Бош пъхна одеялото и възглавницата под едната си мишница и раницата на дъщеря си под другата. Възглавницата ухаеше на шампоана на Мади.

— Взе ли паспортите? — попита детективът.

— Взех ги — потвърди Елинор.

— Може ли да те питам нещо?

— Какво?

Той се престори, че разглежда декоративните понита върху одеялото, което държеше.

— Доколко имаш доверие на Сун И? Не съм сигурен, че трябва да ни придружава, след като вземем оръжието.

— Нали ти казах, не се тревожи за него — без колебание заяви бившата му съпруга. — Доверявам му се напълно и той ще остане с нас. Ще остане с мен.

Бош кимна. Елинор погледна нагоре към дигиталния дисплей, който показваше етажите.

— Имам му абсолютно доверие — прибави тя. — Мади също.

— Откъде Мади изобщо…

Хари млъкна. Изведнъж проумя какво иска да каже Елинор. Че Сун е мъжът, за когото му е разказвала дъщеря му. Елинор имаше връзка с него.

— Разбра ли сега? — попита го тя.

— Да, разбрах. Но сигурна ли си, че Маделин му има доверие?

— Сигурна съм. Ако ти е казвала обратното, просто се е опитвала да спечели съчувствието ти. Тя е момиче, Хари. Може да манипулира хората. Да, животът й беше донякъде… смутен от връзката ми със Сун И. Обаче той проявява към нея само топлота и уважение. Тя ще го преодолее. След като я открием, искам да кажа.

Сун И ги чакаше с колата на кръглата отбивка пред блока. Хари и Елинор оставиха раниците в багажника, но Бош взе възглавницата и одеялото със себе си на задната седалка. Сун потегли и те изминаха останалия път по „Стъбс Роуд“ до Хепи Вали и оттам до Уан Цай.

Бош се мъчеше да забрави разговора в асансьора. В момента това нямаше значение, защото не му помагаше да върне дъщеря си. Ала не можеше и да се абстрахира от чувствата си. В Лос Анджелис Мади му беше казала, че Елинор има връзка. След развода им той също бе имал връзки. Само че сблъсъкът с действителността тук в Хонконг му идваше твърде много. Возеше се в една кола с жената, която продължаваше да обича, и с новия мъж в живота й. Това не се приемаше толкова лесно.

Седнал зад Елинор, Хари погледна над облегалката Сун и се замисли за стоическото му поведение. Сега този човек не беше бодигард. Той имаше да губи много повече. И следователно можеше да го използва. Щом Мади му имаше доверие, същото се отнасяше за Бош. Щеше да загърби останалото.

Сякаш усетил впития в него поглед, Сун се обърна към детектива. Въпреки тъмните очила, които скриваха очите му, Бош видя, че китаецът е наясно със ситуацията и знае, че вече няма тайни.

Хари кимна. Това не беше знак за одобрение. Просто безмълвно му казваше, че разбира. Тримата бяха заедно в тази история.

26.

Уан Цай никога не заспиваше. В този квартал можеше да се случи всичко и можеше да се купи всичко, естествено на съответната цена. Абсолютно всичко. Бош знаеше, че ако иска, може да получи и лазерен мерник заедно с оръжието, което щяха да изберат. Навярно можеше да намери и наемен убиец. Да не говорим за дреболии като дрога и жени, които можеше да си осигури в стриптийз баровете и музикалните клубове по Локърт Роуд.

Стигнаха до Локърт в осем и половина, вече по светло. Много от клубовете още работеха. Кепенците им бяха затворени, за да не пропускат вътре слънчевите лъчи, ала неоните им ярко пламтяха в задимения въздух. Над улицата надвисваше влажна задуха. По тротоарите и предните стъкла на такситата, чакащи от двете страни, проблясваха неонови отражения.

Горили стояха на постовете си пред заведенията, проститутки седяха на столчета и се опитваха да привлекат вниманието на пешеходци и шофьори. Мъже в измачкани костюми се тътреха по улицата след алкохолна или наркотична нощ. Тук-там край редиците от червени таксита бяха спрели ролс ройсове или мерцедеси и чакаха със запалени двигатели парите на господарите им да свършат и най-после да ги приберат вкъщи.

Почти пред всяко заведение имаше кофи за горене на жертвоприношения за гладните духове. В много от тях играеха пламъци. Бош видя жена в копринен халат с червен дракон на гърба да стои пред клуб на име „Червеният дракон“ и да хвърля истински наглед хонконгски долари в надигащите се от кофата пламъци. Застраховаше се от духовете, помисли си Хари. И предпочиташе да го прави с реални пари, не с имитации.

Мирисът на огън и дим се смесваше с вездесъщата смрад на пържено и проникваше в колата, въпреки затворените прозорци. Изведнъж Бош усети остра миризма, която не успя да разпознае, почти като онези, които понякога долавяше в моргата. Детективът започна да диша през устата си. Елинор спусна сенника, за да го вижда в огледалцето.

— Гуай лан го — произнесе тя.

— Моля?

— Желе от коруба на костенурка. Сутрин го варят тук и го продават като лекарство.

— Остро е.

— Меко казано. Ако си мислиш, че миризмата е остра, някой път опитай самото желе. Твърди се, че лекувало всичко.

— Благодаря, ще се въздържа.

След още две преки клубовете започнаха да стават по-малки и долнопробни. Неоновите реклами бяха по-пищни и обикновено се придружаваха от осветени постери със снимки на хубавиците, които уж очакват клиентите вътре. Сун паркира от външната страна на таксито, спряло първо на стоянката преди кръстовището. Три от ъглите бяха заети от клубове, а четвъртият — от магазин за нудълси, вече отворен и оживен.

Китаецът откопча предпазния си колан и отвори вратата. Бош го последва.

— Хари — спря го Елинор.

Сун се обърна и го погледна.

— Ти оставаш.

Бош отвърна на погледа му.

— Сигурен ли си? Имам пари.

— Не трябват пари — заяви Сун. — Ще чакаш тук.

Той слезе от мерцедеса и затвори вратата. Бош също затвори своята и остана на мястото си.

— Какво става?

— Един приятел на Сун И ще му осигури оръжието. Тук не става въпрос за пари.

— А за какво?

— За услуга.

— Сун И от някоя триада ли е?

— Не. Нямаше да го вземат на работа в казиното. Нито пък аз щях да съм с него.

Бош не вярваше, че казиното е недостъпно за членове на триади. Понякога най-добрият начин да опознаеш врага е да го вземеш на работа при себе си.

— А бил ли е в триада?

— Не знам. Съмнявам се. Там не те оставят да напуснеш просто така.

— Но ще вземе оръжието от човек от триадите, нали така?

— И това не знам. Виж, Хари, ще ти намерим оръжието, което ми каза, че ти е нужно. Нямах представа, че ще ми задаваш всички тия въпроси. Искаш ли го или не?

— Искам го.

— Тогава приеми, че правим каквото е необходимо, за да ти го осигурим. И трябва да прибавя, че Сун И рискува да изгуби работата и свободата си. Законът за незаконно притежание на оръжие тук е много строг.

— Разбирам. Няма да те разпитвам повече. Но ти благодаря за помощта.

В последвалото мълчание Бош чу приглушена, но пулсираща музика, носеща се от някой от клубовете със затворени кепенци, а може би едновременно и от трите. През предното стъкло видя Сун да се приближава до трима мъже в костюми, застанали пред клуба оттатък кръстовището. Подобно на повечето заведения в Уан Цай, надписът отпред беше на китайски и английски. Заведението се казваше „Жълтата врата“. Сун размени няколко реплики с мъжете и нехайно разтвори сакото си, за да покаже, че не е въоръжен. Единият от тях бързо, ала опитно го претърси и го пусна да влезе през „епонимната“ жълта врата.

Чакаха близо десет минути. През това време Елинор почти не разговаряше. Хари знаеше, че тя се страхува за дъщеря им и е ядосана от неговите въпроси, но детективът се нуждаеше от повече информация, отколкото имаше в момента.

— Елинор, не ми се сърди, моля те. Ще ти кажа само следното. Доколкото ни е известно, елементът на изненада е на наша страна. Похитителите на Мади си мислят, че още съм в Лос Анджелис и се чудя дали да пусна на свобода техния човек. Затова, ако се обръща към триада, за да ми осигури оръжие, Сун И няма ли да им признае за кого е то и за какво ще бъде използвано? И оня с пистолета няма ли да предупреди хората от триадата оттатък пристанището в Коулун? Нали разбираш, например, вижте кой е дошъл и… а, между другото, той идва към вас.

— Не, Хари — отсече бившата му жена, — няма да стане така.

— А как?

— Казах ти. Сун И разчита да му върнат услуга. И толкова. Няма нужда да дава каквито и да е обяснения, защото човекът с оръжието му дължи услуга. Това е. Доволен ли си?

Бош се вторачи във входа на клуба. Нямаше и следа от Сун.

— Добре.

Изтекоха още пет минути на мълчание и Хари видя Сун да излиза от жълтата врата. Вместо да се насочи обратно към колата обаче, той пресече улицата и влезе в магазина за нудълси. Детективът се опита да го проследи през прозорците, но неоновите отражения бяха прекалено ярки и китаецът изчезна от погледа му.

— Сега пък какво, храна ли ще купува? — попита Бош.

— Съмнявам се. Сигурно са го пратили там.

Хари кимна. Предохранителни мерки. След още пет минути Сун излезе от магазина със стиропорена кутия за храна с капак, пристегнат с два ластика. Носеше я хоризонтално, сякаш се опитваше да не изсипе нудълсите. Той се върна при колата и влезе вътре, после безмълвно подаде кутията на Бош.

Докато Сун И потегляше, детективът я смъкна под равнището на прозорците, свали ластиците и я отвори. Вътре имаше средно голям пистолет от синкава стомана. Нищо друго. Нито резервен пълнител, нито допълнителни боеприпаси. Само пистолетът и патроните в него.

Бош пусна кутията на пода и хвана оръжието в лявата си ръка. Върху оксидацията нямаше марка и каквито и да е други обозначения, освен серийния номер и номера на модела, но петолъчката върху ръкохватката означаваше, че това е „Блек Стар“ китайско производство. Беше виждал такива в Лос Анджелис. Произвеждаха се с десетки хиляди за китайската армия и все повече изчезваха, за да се появят отвъд океана. Явно много оставаха и в Китай и тайно се пренасяха в Хонконг.

Той стисна пистолета между коленете си и измъкна пълнителя, който съдържаше петнайсет деветмилиметрови патрона „Парабелум“. Хари ги извади и ги постави в поставката за чаша на страничната облегалка. Накрая извади и шестнайсетия от затвора и го прибави към другите.

Бош погледна с присвити очи през мерника, надзърна в затвора, търсейки следи от ръжда, после проучи ударника и изхвъргача. Провери действието на оръжието и няколко пъти натисна спусъка. Пистолетът като че ли функционираше добре. След това отново зареди пълнителя, като оглеждаше всеки патрон за корозия или други признаци, че боеприпасите са стари или съмнителни. Не откри нищо такова.

Той пъхна пълнителя на мястото му и зареди първия патрон в затвора. После пак извади пълнителя, натисна последния патрон в отвора и отново сглоби оръжието. Имаше шестнайсет патрона и толкова.

— Доволен ли си? — попита го Елинор от предната седалка.

Хари вдигна поглед от пистолета и видя, че се спускат по рампата към тунела под пристанището, който щеше да ги отведе направо в Коулун.

— Не съвсем. Не обичам да нося пистолет, с който никога не съм стрелял. Ударникът му спокойно може да е изпилен и когато ми потрябва, ще се видя в чудо.

— Е, нищо не може да се направи. Ще трябва просто да се довериш на Сун И.

Беше неделя сутрин и в двулентовия тунел нямаше много други коли. Бош изчака да подминат най-ниската точка в средата и да започнат изкачването към Коулун. По пътя на няколко пъти бе чул пукот от ауспусите на таксита. Той бързо уви пистолета и лявата си длан с одеялото на дъщеря си, взе възглавницата и се обърна да погледне през задния прозорец. Над тях не се виждаха автомобили, защото първите още не бяха стигнали до средата на тунела.

— Между другото, на кого е мерцедесът? — попита Бош.

— На казиното — отвърна Елинор, — взех го назаем. Защо?

Детективът спусна прозореца, вдигна възглавницата и опря дулото в нея. Стреля два пъти, както правеше винаги, за да провери механизма на пистолет. Куршумите отцепиха късчета от плочите, с които бяха облицовани стените на тунела.

Въпреки изолацията, двата гърмежа отекнаха силно в купето. Сун се озърна към задната седалка и колата леко се отклони от курса си.

— Какво правиш, по дяволите?! — извика Елинор.

Бош отпусна оръжието към пода и вдигна прозореца. Вътре замириса на барут, но отново се възцари тишина. Той отви одеялото от ръката си и провери пистолета. Нямаше засечки. Оставаха му четиринайсет патрона и можеше да се заеме за работа.

— Трябваше да се уверя, че работи — отвърна Хари.

— Няма смисъл да носиш пистолет, ако не си сигурен в него.

— Да не си полудял?! Можеха да ни арестуват, преди да имаме възможност да направим каквото и да е!

— Ако не крещиш и Сун И кара в своето платно, мисля, че нищо не ни заплашва.

Бош се наведе към предната седалка и пъхна пистолета отзад под пояса си. Топлият метал погали кожата му. В края на тунела пред тях просия светлина. Скоро щяха да стигнат в Коулун.

Започваше се.

27.

Тунелът ги отведе в Цин Ша Цюи, главният крайморски квартал на Коулун, и след няколко минути Сун зави по „Нейтън Роуд“. От двете страни на широкия четирилентов булевард се издигаха небостъргачи, до където стигаше погледът на Бош. На първите два етажа на всички сгради се помещаваха магазини и ресторанти, докато по-високите бяха заети от апартаменти и офиси. Гъмжилото от видеоекрани и реклами на китайски и английски изпълваше пространството с ярки цветове и движение. Можеха да се видят от стари постройки от средата на XX век до съвсем нови, лъскави небостъргачи от стъкло и стомана.

От колата Хари не можеше да види горния край на този коридор. Той спусна прозореца си и се надвеси навън в опит да открие рекламата на Канон, първото указание от снимката, направена от видеозаписа с похищението на дъщеря му. Не успя да я види, затова се отпусна на седалката и вдигна прозореца.

— Спри, Сун И.

Китаецът го погледна в огледалото.

— Тук ли да спра?

— Да, тук. Не виждам нищо. Трябва да сляза.

Сун се обърна към Елинор за одобрение и тя кимна.

— Ще слезем. Намери място за паркиране.

Той отби до тротоара и Бош изскочи навън. Беше извадил разпечатката от раницата си и я държеше в ръка. Бодигардът потегли, оставяйки ги с Елинор на тротоара. Улиците вече гъмжаха от народ. Във въздуха се стелеше дим, миришеше на огън. Гладните духове бяха наблизо. Наоколо изобилстваше от неон, огледално стъкло и гигантски плазмени екрани, показващи бързо менящи се кадри с резки движения.

Детективът направи справка със снимката и плъзна поглед по върховете на сградите.

— Къде е рекламата на „Канон“? — попита той.

— Съвсем си се объркал, Хари — отвърна Елинор.

Бившата му жена го хвана за раменете и го завъртя на сто и осемдесет градуса.

— Не забравяй, че всичко е на обратно.

Тя посочи почти право нагоре и показалецът й описа линия по стената на сградата, пред която стояха. Бош погледна натам. Рекламата се издигаше точно над тях под ъгъл, който я правеше нечетивна. Виждаше се само долната страна на буквите. Надписът бавно се въртеше.

— Добре, видях я. Ще започнем оттук.

Хари отново сведе очи към снимката.

— Мисля, че трябва да продължим поне още една пряка навътре от пристанището.

— Дай да изчакаме Сун И.

— Обади му се и му кажи къде отиваме.

Бош закрачи напред. Елинор нямаше друг избор, освен да го последва.

— Добре де, добре.

Тя извади телефона си и набра номера. Докато вървеше, Хари наблюдаваше горните етажи на небостъргачите в търсене на климатици. Между две преки тук имаше по няколко сгради. Понеже гледаше нагоре, той на няколко пъти за малко не се блъсна в други пешеходци. Явно не се спазваше правилото да се движиш вдясно. Хората се щураха във всички посоки и Бош трябваше да внимава, за да избягва стълкновенията. В един момент тълпата пред него се разтвори и той едва не се препъна в старица, проснала се на тротоара с умолително сключени ръце над кошничка с монети. Все пак успя да я заобиколи и в същото време бръкна в джоба си.

Елинор бързо го хвана за ръката.

— Недей. Казват, че вечер триадите събирали всичките им пари.

Той не възрази. Мислеше само за целта си. Извървяха още две преки и тогава Бош видя и чу поредната част от мозайката да застава на мястото си. Оттатък улицата имаше вход на метрото. Стъклен навес, водещ към ескалаторите, които се спускаха към станцията.

— Почакай — спря той, — близо сме.

— Какво има?

— Метрото. Чува се на записа.

Сякаш по даден знак, свистенето от излизащия въздух се усили — на подземната станция пристигаше мотриса. Звучеше като вълна. Хари погледна снимката в ръката си и отново вдигна очи към сградите наоколо.

— Хайде да пресечем отсреща.

— Може ли да изчакаме Сун И? Няма как да му обясня къде да се срещнем, ако постоянно сме в движение.

— Първо да пресечем.

Бързо преминаха оттатък улицата на мигащия зелен светофар. Бош забеляза няколко дрипави жени да просят около входа на метрото. От станцията излизаха повече хора, отколкото влизаха. Коулун ставаше все по-оживен. Въздухът тежеше от влага и детективът усещаше, че ризата му лепне на гърба.

Той се обърна и вдигна поглед нагоре. Намираха се в район с по-стари сгради. Сякаш бяха минали от първа в икономичната класа на самолет. Постройките тук бяха по-ниски, най-много до двайсететажни, и в по-лошо състояние, отколкото по-близо до пристанището. Хари забеляза много отворени прозорци и голям брой индивидуални климатици. Кръвта му отново започна да кипи от адреналин.

— Добре, тук е. Тя е в някоя от тия сгради.

Без да откъсва поглед от горните етажи на околните небостъргачи, Бош закрачи напред, за да се отдалечи от навалицата и шумните разговори около входа на метростанцията. Намираше се в бетонен каньон и в някоя от цепнатините там горе криеха изчезналата му дъщеря.

— Спри, Хари! Току-що казах на Сун И да ни чака при входа на метрото.

— Ти го изчакай. Аз ще продължа малко по-нататък.

— Не, идвам с теб.

По средата между двете преки той спря и отново се консултира с разпечатката, но нямаше повече указания, които да го упътят. Знаеше, че е близо, ала беше достигнал точка, в която се нуждаеше от помощ, иначе трябваше да гадае. Заобикаляха го хиляди стаи и прозорци. Започваше да осъзнава, че последната част от търсенето му е невъзможна. Бе пропътувал над единайсет хиляди километра, за да намери дъщеря си, а сега се чувстваше безпомощен като дрипавата просякиня на тротоара.

— Дай да видя снимката — протегна ръка Елинор.

Бош й я подаде.

— Няма нищо друго — изсумтя той, — всички тия сгради си приличат.

— Чакай да се ориентирам.

Пред очите му Елинор се върна двайсет години назад в миналото, когато беше агент от ФБР. Тя присви очи и анализира изображението като професионалист, а не като майка на изчезнало момиче.

— Все трябва да има още нещо — рече накрая бившата му съпруга.

— Мислех, че ще се насочим по климатиците, обаче тук всички сгради имат такива.

Елинор кимна, без да откъсва вниманието си от снимката. В този момент се появи Сун, зачервен от усилията да настигне движещата се цел. Тя не му каза нищо, но леко премести ръка, за да вижда и той разпечатката. Бяха достигнали момент в отношенията си, в който нямаха нужда от думи.

Бош се обърна и плъзна поглед по „Нейтън Роуд“. Съзнателно или не, той не искаше да става свидетел на нещо, което вече не му принадлежи.

— Я чакай, тук има някаква закономерност — чу зад гърба му да произнася Елинор. Детективът рязко се завъртя.

— Какво искаш да кажеш?

— Можем да го направим, Хари. Тук има закономерност, която направо ще ни отведе до оная стая.

Побиха го тръпки и той се приближи до нея, за да вижда снимката.

— Покажи ми я тая закономерност — с отчаяна настойчивост произнесе Бош.

Елинор посочи разпечатката и прокара нокът по редицата климатици, отразяващи се в прозореца.

— Не на всеки прозорец от сградата, която търсим, има климатик. Прозорците на някои стаи, като тази, са отворени. Следователно има закономерност. Тук виждаме само част от нея, защото не знаем къде в сградата се намира стаята.

— Сигурно е в средата. При аудиоанализа бяха регистрирани гласове, заглушени от затворила се врата на асансьор. Асансьорът най-вероятно е разположен в средата.

— Добре, това ще ни е от помощ. Да речем, че прозорците са тирета, а климатиците — точки. В отражението виждаме закономерност за етажа, на който се намира Мади. Започни с нейната стая — тире — и после имаш точка, точка, тире, точка, тире.

Тя проследяваше с нокът всеки елемент от закономерността на снимката.

— И ето я нашата закономерност. Трябва да я търсим отляво надясно на сградата.

— Тире, точка, точка, тире, точка, тире — повтори Бош, — прозорците са тирета.

— Точно така — потвърди Елинор. — Хайде да си разделим сградите. Знаем, че сме близо, заради входа на метрото.

Тя се обърна и погледна стената от небостъргачи, обточващи цялата дължина на улицата. Хари първо си помисли, че не бива да доверява никоя сграда на друг. Нямаше да е сигурен, докато сам не огледа всяка фасада. Ала не възрази. Елинор беше открила тази закономерност и това им позволяваше да продължат търсенето. Щяха да направят както предлагаше тя.

— Да започваме — каза детективът, — коя да взема аз?

— Ти вземи оная там, аз ще взема тази — посочи бившата му жена — Сун И, ти отивай в оная. Който приключи със своята, прескача на следващата. Ще продължим така, докато я открием. Започваме отгоре. От снимката знаем, че стаята е на някой от горните етажи.

Елинор имаше право, осъзна Бош. Това щеше да направи търсенето по-бързо, отколкото очакваше. Той се дръпна настрани и се захвана на работа с определената му сграда. Започна отгоре и се спусна надолу, плъзгайки поглед отляво надясно етаж по етаж. Другите двама се разделиха и последваха примера му.

Трийсет минути по-късно, докато оглеждаше третата си сграда, Бош чу Елинор да вика:

— Открих я!

Детективът отиде при нея. Тя стоеше с вдигната ръка и броеше етажите на небостъргача на отсрещния тротоар. Сун скоро се присъедини към тях.

— На четиринайсетия етаж. Закономерността започва малко надясно от средата. Ти се оказа прав за това, Хари.

Обнадежден, Бош преброи до четиринайсетия етаж и разпозна закономерността. Прозорците бяха общо дванайсет и последователността от точки и тирета обхващаше последните шест отдясно.

— Там е.

— Чакай малко. Това е само едно от местата, където може да се проявява тая закономерност. Трябва да продължим да…

— Нямам намерение да чакам. Ти продължи да търсиш. Ако откриеш друго място, ми се обади.

Той впери очи в прозореца, който трябваше да е онзи с отражението от видеозаписа. В момента беше затворен.

Хари сведе поглед към входа на небостъргача. Първите два етажа бяха заети от магазини и заведения. Пояс от реклами, сред които два големи дигитални екрана, обхващаше цялата ширина на сградата. На фасадата над тях със златни букви и йероглифи беше написано името й: „ЧУНКИН МАНШЪНС“.

Главният вход бе широк колкото врата на двуместен гараж. Вътре се виждаше ниско стълбище, водещо към оживен базар.

— Това е Чункин Маншънс! — очевидно познала сградата, възкликна Елинор.

— Идвала ли си тук? — попита Бош.

— Не, обаче всеки в Хонконг знае за Чункин Маншънс.

— Защо?

— Това е врящо гърне — най-евтините стаи в града, първата спирка на всеки новопристигнал емигрант от третия и четвъртия свят. Почти всеки месец медиите съобщават за някой арестуван, застрелян или намушкан тук. Нещо като постмодерна Казабланка всичко накуп в една сграда.

— Да вървим.

Детективът тръгна сред бавно движещия се поток от автомобили на улицата, принуждавайки няколко таксита да ударят спирачки и да надуят клаксоните си.

— Какви ги вършиш, Хари? — извика подире му Елинор.

Той не отговори. Стигна на отсрещния тротоар, изкачи се по стълбището и влезе в Чункин Маншънс. Все едно беше попаднал на друга планета.

28.

Когато се озова на първия етаж на Чункин Маншънс, първо усети вонята. Докато очите му се приспособяваха към слабо осветения пазар, който се разстилаше в тесните пътеки и лабиринти пред него, в ноздрите му нахлу остра миризма на подправки и пържено. Току-що бяха отворили, ала вече гъмжеше от продавачи и клиенти. На широките около метър и осемдесет сергии се предлагаше всичко — от часовници и мобилни телефони до вестници на всевъзможни езици и храни за всеки вкус. Надвисналата над базара нервна атмосфера караше Бош да се озърта на всеки няколко крачки, за да види кой е зад него.

Стигна до средата, където видя опашка от петнайсет души да чака пред два асансьора. Вратата на единия мрачно зееше. Явно не работеше. Пред опашката двама охранители проверяваха дали качващите се имат ключове за стаи в сградата или придружават някого с ключ. Над вратата на единствения работещ асансьор имаше видеоекран, показващ вътрешността на изпълнената до крайност кабина. Хората вътре бяха като натъпкани като сардини в консерва.

Детективът се взираше в екрана и се чудеше как ще се качи на четиринайсетия етаж, когато Елинор и Сун го настигнаха. Тя грубо го стисна за ръката.

— Не се прави на човека-оркестър, Хари! Повече не ни бягай така.

Бош я погледна. В очите й не забеляза гняв, а страх. Искаше да е сигурна, че ще бъде с него, когато се изправи пред очакващото ги на четиринайсетия етаж.

— Просто не ми се щеше да се бавим — отвърна той.

— Добре, но не се откъсвай от нас. Ще се качваме ли?

— Трябва ни ключ, за да ни пуснат.

— Тогава ще наемем стая.

— Къде?

— Не знам.

Елинор се обърна към Сун.

— Трябва да се качим.

Не каза нищо повече, но смисълът веднага му стана ясен. Той кимна и ги поведе навътре в лабиринта от сергии. Скоро стигнаха до редица гишета с надписи на много езици.

— Тук ще наемеш стая — заяви китаецът, — има много хотели.

— В сградата ли имаш предвид? — изненада се Бош. — Много хотели?!

— Да, много. Тук можеш да избереш.

Сун посочи надписите на гишетата. Искаше да каже, че в небостъргача има различни хотели, които се конкурират за вниманието на клиенти с ограничени финансови възможности. Ако се съдеше по езика на надписите, някои бяха насочени към посетители от конкретни страни.

— Попитай кой е хотелът на четиринайсетия етаж — рече Бош.

— Няма да има четиринайсети етаж.

Хари разбра, че Сун е прав.

— Тогава на петнайсетия.

Китаецът тръгна по гишетата, питайки за петнайсетия етаж, спря на третото и махна на другите двама да се приближат.

— Тук.

Бош погледна мъжа на гишето. Имаше вид все едно е там от четирийсет години. Камбановидното му тяло сякаш се беше нагодило към столчето, на което седеше. Пушеше цигара с десетсантиметрово кокалено цигаре. Явно не обичаше димът да му влиза в очите.

— Говорите ли английски? — попита Хари.

— Да, говори — отегчено потвърди мъжът.

— Добре. Искаме стая на четири… на петнайсетия етаж.

— Всичките? Една стая?

— Да, една.

— Не може една. Само два човека.

Искаше да каже, че стаите са максимум за двама души.

— Тогава ми дайте две стаи на петнайсетия.

— Давам.

Служителят му подаде клипборд с тънък наръч регистрационни формуляри. За клипборда беше завързана химикалка. Бош бързо написа името и адреса си и го плъзна обратно към него.

— Карта, паспорт — рече китаецът.

Хари му подаде паспорта си. Онзи го провери и му го върна, след като записа номера на лист хартия.

— Колко? — попита Бош.

— Колко оставате?

— Десет минути.

Мъжът плъзна поглед по тримата, обмисляйки значението на отговора.

— Хайде — нетърпеливо го подкани Хари и бръкна в джоба си, — колко?

— Двеста щатски долара.

— Нямам щатски, само хонконгски.

— Две стаи — хиляда и петстотин.

Сун пристъпи напред и постави ръка върху парите на Бош.

— Не, това е много.

Той заговори бързо и властно на служителя, отказвайки да му позволи да се възползва от чужденеца. Ала Хари не го интересуваха парите. Интересуваше го бързината. Детективът отброи петнайсет стотачки от пачката си и ги хвърли на гишето.

— Ключовете — произнесе той.

Служителят се завъртя към двата реда кутийки зад него и избра два ключа. Бош погледна Сун и сви рамене.

Но когато мъжът на гишето се обърна към тях и Хари протегна ръка, онзи дръпна ключовете назад.

— Хиляда депозит.

Бош осъзна, че не е трябвало да показва всичките си пари. Той бързо смъкна пачката под равнището на гишето, отдели още две банкноти и ги пусна на плота. Когато китаецът най-после му даде ключовете, Хари ги грабна от ръката му и се насочи към асансьора.

На стандартните месингови ключове бяха закачени червени ромбовидни пластмасови табелки с китайски йероглифи и номерата на стаите — 1503 и 1504. По пътя Бош подаде единия ключ на Сун.

— Ти си или с него, или с мен — каза на Елинор той.

Опашката пред асансьора беше станала още по-дълга. Сега отпред чакаха над трийсет души и видеоекранът над вратата показваше, че охраната пуска между осем и десет души в кабината, в зависимост от ръста на пътниците. Това бяха най-дългите петнайсет минути в живота на Бош. Елинор се опита да успокои растящото му нетърпение и безпокойство, като поведе разговор.

— Какъв е планът, когато се качим?

Той поклати глава.

— Няма план. Ще играем както дойде.

— И какво ще направим, просто ще започнем да чукаме на вратите ли?

Хари отново поклати глава и повдигна снимката с отражението в прозореца.

— Не, ние знаем коя е стаята. Тя е само с един прозорец. Един прозорец на стая. Нашият прозорец е седмият откъм страната, която гледа към „Нейтън Роуд“. Когато се качим, ще влезем в седмата стая от края.

— Ще влезем ли?!

— Нямам намерение да чукам, Елинор.

Опашката постепенно се придвижваше и най-после дойде техният ред. Охранителят провери ключа на Бош и пусна двамата с Елинор в асансьора, но после протегна ръка зад тях и спря Сун. Кабината се беше напълнила.

— Чакай, Хари — каза бившата му жена, — нека да вземем следващия.

Той се провря сред навалицата в асансьора, обърна се и погледна към нея, а после и към Сун.

— Ти чакай, ако искаш. Аз се качвам.

Елинор се поколеба за миг и също влезе в кабината, като извика нещо на китайски на Сун, докато вратата се затваряше.

Бош се вторачи в дигиталния индикатор за етажите.

— Какво му каза?

— Че ще го чакаме на петнайсетия.

Детективът не отговори. Това не го интересуваше. Опита се да се успокои и да забави дишането си. Подготвяше се за онова, което можеше да открие или с което можеше да се сблъска на петнайсетия етаж.

Асансьорът се движеше бавно. Вонеше на потни тела и риба. Хари задиша през устата си, за да не усеща смрадта, макар да съзнаваше, че и той има принос за нея. За последен път се беше къпал в петък сутрин в Лос Анджелис. Струваше му се сякаш преди цяла вечност.

Изкачването бе по-мъчително от чакането долу. Накрая, при петото спиране, вратата се отвори на петнайсетия етаж. В кабината бяха останали само Бош, Елинор и двама мъже, които натиснаха бутона за шестнайсетия. Хари се озърна към тях, после прокара показалец надолу по редицата бутони под петнайсетия. Така асансьорът щеше да спира многократно на връщане. Той слезе пръв, като държеше ръка зад хълбока си, готов да извади пистолета в момента, в който се наложи. Елинор го последва.

— Предполагам, че няма да чакаме Сун И, нали? — попита тя.

— Поне аз няма.

— Той трябва да е с нас.

Бош се завъртя кръгом към нея.

— Напротив.

Елинор вдигна ръце в знак, че се предава, и отстъпи назад. Не беше време за това. Тя поне го разбираше. Хари се обърна и се опита да се ориентира. Асансьорната шахта се намираше в средата на етажа, чийто план имаше формата на буквата „Н“. Детективът тръгна по коридора надясно, защото знаеше, че тази страна на сградата гледа към „Нейтън Роуд“.

Веднага се зае да брои вратите и стигна до дванайсет от предната страна на коридора. Насочи се към седмата врата, стая 1514. Сякаш го разтърси електрически ток и сърцето му затуптя на висока предавка. Тук беше. Тук беше това, за което бе дошъл.

Наведе се напред и прилепи ухо към цепнатината на вратата. Напрегнато се заслуша, но отвътре не долиташе нито звук.

— Чуваш ли нещо? — прошепна Елинор.

Той поклати глава. Постави длан върху топката на бравата и се опита да я завърти. Не очакваше да е отключено — просто искаше да придобие представа за системата и нейната солидност. Бравата беше стара и паянтова. Бош трябваше да реши дали да разбие вратата и да използва елемента на пълна изненада, или да отключи с шперц и да рискува евентуалното изщракване да предупреди онези вътре.

Детективът приклекна на едно коляно и внимателно се вгледа в бравата. Ключалката изглеждаше елементарна, ала отвътре можеше да има резе или верига. Той се сети за нещо и бръкна в джоба си.

— Иди в нашата стая и виж дали има резе или верига — тихо каза Хари, като й подаде ключа за стая 1504.

— Сега ли?

— Да, сега. Трябва да знам какво да очаквам тук.

Тя взе ключа и бързо се отдалечи по коридора. Бош извади служебната си карта. Преди да мине през проверката на летището, беше пъхнал двата си най-добри шперца зад металната значка. Знаеше, че рентгенът ще я засече, но двете тънки метални ивички отзад най-вероятно щяха да минат за част от нея. Планът му бе успял и сега той ги извади и тихо ги пъхна в ключалката.

Трябваше му по-малко от минута, за да я отключи. Хари стисна топката, без да я завърта, докато Елинор отново се появи по слабо осветения коридор.

— Има верига — прошепна тя.

Бош кимна и се изправи, все още хванал топката с дясната си ръка. Знаеше, че лесно ще скъса веригата, като блъсне вратата с рамо.

— Готова ли си?

Елинор кимна. Той се пресегна към кръста си и измъкна пистолета изпод сакото си. Вдигна предпазителя и погледна бившата си жена. Двамата безмълвно произнесоха думите „едно, две, три“ и Хари рязко отвори вратата.

Веригата не беше заключена. Вратата се разтвори докрай и Бош светкавично влетя вътре. Елинор незабавно го последва.

В стаята нямаше никого.

29.

Бош влезе в малката баня и дръпна мръсната найлонова завеса, отделяща облицованата с плочки душкабинка, но и тя беше празна. Върна се в стаята и погледна Елинор. После произнесе думите, които го ужасяваха.

— Няма я.

— Сигурен ли си, че точно това е стаята?

Сигурен беше. Вече бе успял да огледа мрежата от пукнатини и дупки от пирони на стената над леглото. Той извади сгънатата разпечатка от джоба на сакото си и я подаде на Елинор.

— Това е стаята.

Хари отново пъхна пистолета отзад на кръста си. Мъчеше се да не позволи на изгарящото усещане за безпомощност да го погълне и да не се поддаде на страха. Само че нямаше представа как да продължи нататък.

Елинор пусна снимката на леглото.

— Все трябва да има някакви следи, които да показват, че Мади е била тук.

— Да вървим. Ще слезем при оня тип на гишето и ще разберем кой е наемал стаята в петък.

— Не, почакай. Първо трябва да поогледаме. Тя застана на колене и надникна под леглото.

— Елинор, тя не е там отдолу. Няма я и трябва да побързаме. Обади се на Сун и му кажи да не се качва. Кажи му да докара колата.

— Не, това е невъзможно.

Коленичила до леглото и опряла лакти отгоре му, тя приличаше на дете, което си чете молитвата преди лягане.

— Хайде, Елинор, трябва да вървим. Ще я открием. Вече ти обещах. Просто трябва да продължим да я търсим. Това е. Трябва да запазим самообладание и да продължим нататък.

Той се опита да я избута към вратата, но Елинор се отскубна от него и се насочи към банята. Трябваше със собствените си очи да се убеди, че е празна.

— Моля те, Елинор.

Бившата му жена изчезна вътре и Бош я чу да дърпа завесата на душа. Малко по-късно отвътре се чу викът й.

— Хари!

Детективът бързо пресече стаята и влезе в банята. Елинор се беше надвесила отстрани над тоалетната и вдигаше кошчето за отпадъци. Тя се изправи и го протегна към него. На дъното имаше парче тоалетна хартия с кърваво петно.

Елинор го извади с два пръста. Петното беше по-малко от десетцентова монета. Големината му и тоалетната хартия предполагаха, че е било притиснато към раничка, за да спре кръвта.

Тя се облегна на Бош. Явно смяташе, че кръвта е на дъщеря им.

— Още не знаем какво означава тая кръв, Елинор.

Думите му не предизвикаха никаква реакция. Поведението й подсказваше, че е пред нервен срив.

— Упоили са я — произнесе тя, — забили са игла в ръката й.

— Още не можем да сме сигурни. Хайде да слезем долу и да разпитаме човека на гишето.

Елинор не помръдна. Взираше се в кръвта върху тоалетната хартия сякаш е червено-бяло цвете.

— Имаш ли в какво да го приберем?

Бош винаги носеше в сакото си по няколко пликчета с цип за веществени доказателства. Той извади едно и Елинор пусна вътре тампона. Хари затвори пликчето и го прибра в джоба си.

— Добре, да вървим.

Най-после излязоха в коридора. Докато вървяха, Бош придържаше бившата си жена през раменете и се взираше в лицето й. Почти очакваше тя да се втурне обратно към стаята. После обаче зърна в очите и да проблясва някакво пламъче.

— Хари?

Бош се обърна напред, като си мислеше, че е забелязала Сун.

От отсрещния край на коридора се приближаваха двама мъже. Крачеха решително един до друг и детективът разбра, че са същите, които бяха пътували заедно с тях в асансьора. Бяха се качили на шестнайсетия етаж.

В момента, в който мъжете видяха Хари и Елинор да се появяват в коридора, ръцете им се стрелнаха под саката към поясите им. Пръстите на единия се свиха около нещо и Бош инстинктивно усети, че онзи се готви да извади пистолет.

Хари опря дясната си ръка в средата на гърба на Елинор и я тласна по посока на асансьорите. В същия момент той плъзна лявата си ръка зад гърба си и стисна ръкохватката на собственото си оръжие.

Единият от мъжете извика нещо на непонятен език и вдигна пистолета си.

Бош извади оръжието си и го насочи към тях. В мига, в който откри огън, в коридора отекнаха изстрели и от отсрещния край. Хари неколкократно натисна спусъка, поне десет пъти, и продължи, след като видя двамата да се строполяват на пода.

Без да ги изпуска от прицел, той се насочи към тях. Единият лежеше върху краката на другия. Беше мъртъв и очите му сляпо се взираха в тавана. Вторият дишаше плитко и продължаваше да се мъчи да измъкне пистолета от пояса си. Бош погледна надолу и видя, че ударникът се е закачил за панталона му. Така и не беше успял да извади оръжието си.

Детективът се пресегна, отблъсна ръката му от пистолета и грубо го издърпа. Мъжът отпусна дланта си на пода. Хари плъзна оръжието по килима извън обсега на китаеца.

В горния край на гърдите му зееха две рани. Бош се бе целил в телата им и мерникът му беше точен. Кръвта на ранения бързо изтичаше.

— Къде е тя? — попита Хари. — Къде е тя?

От устата на мъжа се разнесе хрип, последван от струйка кръв, която се стече по бузата му. Щеше да умре най-много до минута.

Бош чу нататък по коридора да се отваря врата, която бързо се затвори. Той се озърна, ала не видя никого. Повечето хора на такива места не искаха да се замесват. И все пак някой щеше да съобщи за изстрелите и полицията съвсем скоро щеше да се появи в хотела.

Хари отново погледна умиращия.

— Къде е тя? Къде е моята…

После видя, че мъжът вече е мъртъв.

— Мамка му!

Той се изправи и се обърна към асансьорите.

— Трябва да са…

Елинор лежеше на пода. Бош се втурна натам и коленичи до нея.

— Елинор!

Твърде късно. Отворените й очи бяха слепи като на мъжа в коридора.

— Недей, моля те, недей. Елинор!

По тялото й не се виждаха рани, но тя не дишаше и очите й бяха неподвижни. Хари я разтърси за раменете, без да предизвика реакция. Той пъхна едната си ръка под главата й и отвори устата й с другата. И когато се наведе напред, за да вкара въздух в дробовете й, пръстите му напипаха раната. Бош измъкна дланта си от косата й. Цялата беше в кръв. Когато завъртя главата й настрани, видя отвора зад лявото й ухо и предположи, че китаецът я е улучил, когато той я е тласнал към асансьора. Сам я беше пратил под куршумите.

— Елинор — тихо прошепна детективът.

Наведе се напред и притисна лице към гърдите й. В ноздрите му нахлу познатото й ухание. Чу висок ужасен стон и разбра, че се е изтръгнал от собствената му уста.

Не помръдна цели трийсет секунди. Просто стоеше там. След това вратата на асансьора зад него се отвори и той най-после надигна глава.

От асансьора излезе Сун. Той плъзна поглед по коридора и очите му спряха върху Елинор.

— Елинор!

Бодигардът се затича към нея. Бош си помисли, че за пръв път го чува да произнася името й.

— Мъртва е — каза Хари. — Съжалявам.

— Кой беше?

Бош бавно се изправи.

— Ония двамата ей там стреляха по нас — монотонно съобщи той.

Сун погледна към отсрещния край на коридора и видя мъжете на пода. На лицето му се изписаха смут и ужас. После пак се обърна към Елинор.

— Не!

Хари отново излезе в коридора и вдигна пистолета, който беше измъкнал от пояса на мъжа. Без да го погледне, той го пъхна в собствения си пояс и се върна при асансьора. Сун стоеше на колене до тялото на Елинор и държеше ръката й в своята.

— Съжалявам, Сун И. Изненадаха ни.

Бош зачака. Китаецът мълчеше и не помръдваше.

— Имам да свърша нещо тук и после трябва да се махаме. Сигурен съм, че полицията вече идва насам.

Той постави длан върху рамото на Сун и го дръпна назад. После приклекна до Елинор, повдигна дясната й ръка, обви пръстите й около ръкохватката на пистолета, който бяха взели в Уан Цай, и стреля в стената до асансьора. Накрая внимателно постави дланта й заедно с оръжието на пода.

— Какво правиш? — попита Сун.

— Барутните следи. Пистолетът чист ли е или могат да го свържат с оня, от когото го взе?

Бодигардът не отговори.

— Сун И, чист ли е пистолетът?

— Чист е.

— Тогава да вървим. Трябва да слезем по стълбището. Повече нищо не можем да направим за Елинор.

Сун сведе глава за миг, после бавно се изправи.

— Дойдоха откъм стълбището — каза Бош. Имаше предвид мъжете, които ги бяха нападнали. — И ние ще минем оттам.

Тръгнаха по коридора, ала китаецът ненадейно спря, за да огледа двата трупа на пода.

— Хайде — подкани го Хари, — трябва да вървим.

Сун неохотно го последва. Излязоха през вратата на стълбището и се спуснаха надолу.

— Не са от триада — заяви бодигардът.

Бош беше две стъпала пред него. Той спря и се обърна да го погледне.

— Моля? Откъде знаеш?

— Не са китайци. Щом не са китайци, не са от триада.

— Какви са тогава?

— Индонезийци или виетнамци… май че виетнамци. Не са китайци.

Детективът продължи надолу и ускори ход. Оставаха им още единайсет етажа. Докато слизаше по стълбището, си мислеше за информацията на Сун и не разбираше как е свързана с онова, което вече му е известно.

Китаецът изостана назад. И нищо чудно, каза си Бош. Със слизането от асансьора животът му се беше променил безвъзвратно. Това щеше да забави всеки.

Скоро вече бе цял етаж пред него. Когато стигна долу, той отвори вратата съвсем лекичко, колкото да се ориентира. Изходът водеше към пешеходната алея между Чункин Маншънс и съседната сграда. Чуваше се уличен шум и сирени, което показваше, че „Нейтън Роуд“ е наблизо.

Някой рязко затвори вратата. Бош се обърна и видя Сун И, опрял длан на вратата. Той гневно насочи показалеца на другата си ръка към детектива.

— Ти! Ти я уби!

— Знам. Знам, Сун И. За всичко съм виновен аз. Моето разследване доведе до всичко това…

— Не, те не са от триада! Казах ти вече.

Хари неразбиращо го зяпна.

— Добре де, не са от триада. Но…

— Ти размахваш пари наляво-надясно и те са искали да те ограбят.

Бош продължаваше да не разбира. Сун искаше да каже, че двамата, които лежаха мъртви на петнайсетия етаж заедно с Елинор, просто са искали да му вземат парите. Нещо обаче не се връзваше. Той поклати глава.

— Те стояха пред нас на опашката за асансьора. Не бяха видели парите ми.

— Казали са им.

Хари се замисли за това и си спомни за мъжа на столчето. Бездруго искаше да се отбие при него. Сценарият на Сун правеше това още по-наложително.

— Трябва да се измъкнем оттук, Сун И. Полицаите ще блокират всички изходи, след като се качат горе и видят какво е положението.

Китаецът отпусна ръка от вратата и Бош отново я отвори. Нямаше никого. Двамата излязоха на уличката. Пет-шест метра наляво тя се вливаше в „Нейтън Роуд“.

— Къде е колата?

Сун посочи отсрещния край на алеята.

— Платих на един да я варди.

— Добре, изкарай колата отпред. Аз се връщам вътре, но няма да се бавя повече от пет минути.

— Какво ще правиш?

— Не ти трябва да знаеш.

30.

Бош излезе по уличката на „Нейтън Роуд“ и веднага видя тълпата зяпачи, събрали се да наблюдават действията на полицията след повикването от Чункин Маншънс. Пристигащите полицейски и пожарникарски коли спираха отпред и задръстваха уличното движение. Засега не бяха поставили заграждения, тъй като полицаите навярно още не бяха стигнали на петнайсетия етаж и не знаеха какво се е случило. Хари успя да тръгне след група парамедици с носилка и да влезе и сградата.

Суматохата беше привлякла много от продавачите и клиентите и те се трупаха около нишата с асансьорите. Някой крещеше заповеди на навалицата, ала хората не реагираха. Детективът се запровира сред тях и се насочи към задната пътека с хотелските гишета. Всеобщият смут работеше в негова полза. На пътеката нямаше абсолютно никого.

Когато стигна до гишето, на което бе наел двете стаи, видя, че от тавана наполовина е спуснат капак, който показваше, че е затворено. Служителят обаче беше там и обърнат с гръб към Бош, прибираше някакви документи в чанта. Явно се готвеше да си тръгва.

Без да спира, Бош прескочи гишето, пъхна се под капака, хвърли се върху китаеца и го повали на пода. После се метна отгоре му и два пъти заби юмрук в лицето му. Главата на служителя лежеше върху бетонния под и пое цялата сила на ударите.

— Недей, моля! — успя да изстене той.

Хари за кратко се озърна назад, за да се увери, че наоколо още е чисто. След това измъкна пистолета иззад кръста си и опря дулото в тлъстините под брадичката на мъжа.

— Заради тебе я убиха, изрод такъв! Ей сега ще убия и теб!

— Недей, моля! Моля, господине!

— Ти си им казал, нали? Казал си им, че имам пари.

— Не съм.

— Я не ме лъжи, че ще те убия веднага. Казал си им!

Онзи повдигна глава от пода.

— Добре, само ме изслушва, моля. Казах никой да не пострада. Разбираш? Казах никой да не…

Бош повдигна пистолета и тежко го стовари върху носа му. Главата на китаеца изкънтя върху бетона. Хари заби дулото в шията му.

— Не ми пука какво си казал. Те я убиха, скапаняко! Ясно ли ти е?

Мъжът беше зашеметен и от лицето му течеше кръв. Очите му премигваха, докато идваше на себе си и отново изпадаше в несвяст. Бош го плесна по бузата с дясната си ръка.

— Недей да губиш съзнание. Искам да видиш какво те очаква.

— Моля, недей… Много съжалявам, господине. Моля, недей…

Добре, ето какво ще направиш. Ако искаш да останеш жив, ще ми кажеш кой е наел стая хиляда петстотин и четиринайсет в петък. Хиляда петстотин и четиринайсет. Казвай веднага!

— Добре, казвам на тебе. Показвам на тебе.

— Хубаво, покажи ми.

Бош повдигна тежестта си от него. От устата и носа на мъжа течеше кръв. Кръв имаше и по кокалчетата на пръстите на лявата ръка на Хари. Той бързо се пресегна и спусна капака на гишето до долу.

— Покажи ми! Веднага!

— Тука е.

Китаецът посочи чантата си и бръкна вътре. Бош вдигна пистолета и го насочи към главата му.

— Бавно!

Мъжът извади наръч регистрационни формуляри. Детективът видя своя най-отгоре. Той протегна ръка, издърпа формуляра от пръстите му и го натъпка в джоба на сакото си, като нито за миг не изпускаше служителя от прицел.

— Петък, стая хиляда петстотин и четиринайсет. Намери я.

Китаецът остави купчината на задния плот и започна да тършува в нея. Бош знаеше, че губи време. Полицията всеки момент щеше да стигне до хотелските гишета и да ги открие. От престрелката на петнайсетия етаж бяха изтекли най-малко петнайсет минути. Той видя една лавица под предния плот и остави пистолета върху нея. Ако ченгетата го спипаха въоръжен, щеше да иде в затвора.

Докато го оставяше на лавицата, Хари си помисли, че е зарязал бившата си жена и майка на дъщери му мъртва на петнайсетия етаж, и остра болка прониза гърдите му. Той затвори очи за миг в опит да пропъди спомена от главата си.

— Ето го.

Бош отвори клепачи. Мъжът се обръщаше към него. Разнесе се отчетливо металическо изщракване. Дясната ръка на китаеца се завъртя напред и Хари разбра, че онзи държи нож още преди да го е видял. Взимайки мигновено решение, той предпочете да блокира, вместо да парира атаката, тръгна напред към противника си, вдигна лявата си ръка, за да блокира ножа, и изстреля десния си юмрук към гърлото му.

Ножът проряза ръкава на сакото му и Бош усети, че острието се забива от вътрешната страна на ръката му. Размина се обаче само с тази рана. От удара в гърлото китаецът отхвърча назад и се строполи върху прекатуреното столче. Детективът отново се хвърли върху него, хвана го за ръката, в която стискаше ножа, и неколкократно я блъсна в пода, докато оръдието издрънча върху бетона.

Бош се надигна, като продължаваше да притиска противника си към пода с ръка, опряна в гърлото му. Усещаше, че по предмишницата му се стича кръв от раната. Пак си помисли за Елинор, която лежеше мъртва на петнайсетия етаж. Бяха й отнели живота, без да може да каже и дума. Без отново да види дъщеря си.

Той замахна с левия си юмрук и жестоко го заби в ребрата на китаеца. После още веднъж и още веднъж, удряйки го по тялото и лицето, докато се увери, че повечето му ребра и челюстта му са строшени и е изпаднал в безсъзнание.

Задъхан, Бош вдигна автоматичния нож, затвори го и го пусна в джоба си. След това се надигна от неподвижното тяло на мъжа и събра разпилените регистрационни формуляри. Изправи се, прибра ги в чантата на служителя и я затвори. Когато се наведе да надзърне през капака на гишето, установи, че на пътеката все още няма никого, макар че откъм асансьорите се чуваше глас, усилен от мегафон. Знаеше, че полицията непременно ще отцепи сградата.

Хари повдигна капака около половин метър, взе пистолета от лавицата и го пъхна зад кръста си. После прескочи гишето и се измъкна навън с чантата. След като се увери, че не е оставил кръв по плота, той отново спусна капака и се отдалечи.

Докато крачеше, детективът вдигна ръка, за да разгледа раната през прореза в ръкава на сакото си. Изглеждаше повърхностна, но кървеше. Бош издърпа ръкава нагоре, за да я стегне и да попие кръвта, и огледа пода наоколо, за да провери дали не оставя кървава диря.

Полицията извеждаше всички от района на асансьорите в опасан с кордон участък на улицата, където щяха да ги задържат и разпитат дали не са чули или видели нещо. Хари знаеше, че няма да издържи тази процедура. Той направи обратен завой и се насочи по една от пътеките към отсрещната страна на сградата. Когато стигна до пресечка с друга пътека, вляво зърна двама мъже, забързани в посока, отдалечаваща ги от полицията.

Бош ги последва, разбирайки, че не само той не иска ченгетата да го разпитват.

Двамата изчезнаха в тесен коридор между две от вече затворените сергии. Детективът тръгна подире им.

Коридорът водеше до стълбището за мазето, пълно с редици от складови клетки за продавачите, които разполагаха с много оскъдна търговска площ на горния етаж. Хари продължи по пътеката след мъжете, после зави надясно. Видя ги да се насочват към врата, над която светеше червен китайски йероглиф. Това трябваше да е изходът. Двамата отвориха вратата и в същия миг прозвуча алармен сигнал. Те излязоха и затръшнаха вратата след себе си.

Бош се затича натам и изскочи на същата пешеходна уличка от по-рано. Бързо стигна до „Нейтън Роуд“ и се заоглежда за мерцедеса на Сун.

На около половин пряка от него премигнаха фарове и той видя колата да чака нататък от хаотично паркиралите полицейски автомобили пред входа на Чункин Маншънс. Сун потегли от тротоара и се приближи към него. Хари понечи да седне отзад, но после се сети, че Елинор вече не е с тях и се вмъкна на предната седалка.

— Забави се — отбеляза бодигардът.

— Да, давай да се махаме от тук.

Сун погледна надолу към чантата и кървящите кокалчетата на ръката, която стискаше дръжката й. Без да каже нищо, той увеличи скоростта и се отдалечи от небостъргача. Хари се обърна на мястото си и се озърна назад. Очите му се плъзнаха нагоре по сградата към етажа, на който бяха оставили Елинор. Вътрешно винаги си беше мислил, че двамата ще остареят заедно. Нищо че бяха разведени. Нищо че имаха други любовници. Контактите помежду им бяха непостоянни, ала и това нямаше значение. Вярваше, че разделите са временни и все някога ще бъдат заедно. Естествено, Маделин ги свързваше завинаги, но той беше убеден, че връзката им ще прерасне в нещо повече.

Сега всичко това вече го нямаше и то заради взетите от него решения. Нямаше особено значение дали е заради разследването или заради грешката да размаха публично парите си. Всички пътища водеха към него и той не знаеше как ще го преживее.

Бош се наведе напред и скри лицето си в шепи.

— Съжалявам, Сун И… И аз я обичах.

Китаецът дълго мълча. Когато най-после отговори, думите му извадиха Хари от бездната.

— Сега трябва да намерим дъщеря ти. Заради Елинор.

Бош се изправи и кимна. После пак се наведе и вдигна чантата в скута си.

— Отбий, когато можеш. Трябва да хвърлиш един поглед на тия неща.

Бодигардът направи няколко завоя и се отдалечи доста от Чункин Маншънс, преди да спре до тротоара. Намираха се срещу паянтов базар, гъмжащ от западняци.

— Къде сме? — попита Хари.

— На пазара за нефрит. Много известен сред чужденците. Тук няма да те забележат.

Бош кимна. Той отвори чантата и подаде на спътника си купчината регистрационни формуляри. Бяха най-малко петдесет, повечето попълнени на китайски и съответно непонятни за детектива.

— Какво търся? — погледна го Сун.

— Дата и номер на стая. Петък беше единайсети. Стаята е хиляда петстотин и четиринайсета. Трябва да е в тая купчина.

Китаецът се зае да прелиства формулярите. Отначало Бош го наблюдаваше, но после погледна през прозореца към пазара за нефрит. През входовете се виждаха безброй редици от сергии, на които старци и старици продаваха стоката си под импровизирани навеси от шперплат и брезент. Постоянно прииждаха и си отиваха клиенти.

Спомни си за нефритените маймунки в стаята ми дъщеря му. Мади беше идвала там. Зачуди се дали е дошла толкова далече от дома си сама или с приятели, може би с Хъ и Куик.

Пред един от входовете старица продаваше димящи пръчици и в кофата до нея гореше огън. На сгъваема масичка лежаха предмети от папие-маше, предназначени за горене. Бош видя редица от тигри и се запита защо му е на един умрял прародител тигър.

— Ето — откъсна го от мислите му Сун.

И му подаде един от формулярите.

— Какво пише?

— Туен Мън. Отиваме там.

— Къде е това?

— В Новите територии. Този човек живее там.

— Как се казва?

— Пън Чинцай.

Чинцай, помисли си Бош. Спокойно можеше да е американизирал името си и да се представя пред момичетата в мола като Куик. Пън Чинцай може да беше по-големият брат на Хъ, момчето, с което в петък си беше тръгнала от мола Маделин.

— Във формуляра пише ли възрастта му или датата му на раждане?

— Не, няма възраст.

Самият Бош не беше попълнил рождената си дата, когато наемаше стаите, и служителят бе записал само номера на паспорта му, без повече лични данни.

— Има ли точен адрес?

— Да.

— Ще го намериш ли?

— Да, познавам това място.

— Добре, да вървим. Колко ще ни отнеме?

— Много време с колата. Първо пътуваме на север, после на запад. Повече от час. С влака е по-бързо.

Времето беше от първостепенно значение, ала Хари знаеше, че колата им осигурява независимост.

— Не — реши той, — когато я открием, колата ще ни трябва.

Сун кимна и потегли. Бош си съблече сакото и нави ръкава на ризата си, за да огледа по-внимателно раната на ръката си. Кръвта по петсантиметровия разрез от вътрешната страна на предмишницата му започваше да се съсирва.

Китаецът хвърли бърз поглед към раната и отново насочи вниманието си към пътя.

— Кой те рани?

— Служителят на гишето.

Сун кимна.

— Той ни е издал, Сун И. Видял е парите ми и ни и издал. Беше адски глупаво от моя страна.

— Беше грешка.

Определено бе смекчил гневното си обвинение на стълбището. Ала Бош не можеше да смекчи собствената си оценка за случая. Заради него бяха убили Елинор.

— Да, обаче не аз платих за нея — промълви той.

Хари извади автоматичния нож от джоба на сакото си и се пресегна към задната седалка за одеялото, от което отряза дълга ивица. Уви я около ръката си и пъхна края под превръзката. Не трябваше да е прекалено стегната, а само да не позволява кръвта да се стича надолу.

После смъкна ръкава си, чиято долна половина беше подгизнала от кръв, и отново си облече сакото. Благодарение на черния му цвят кървавите петна почти не се забелязваха.

Колкото по на север навлизаха в Коулун, толкова по-западнали и претъпкани с народ ставаха улиците. Като във всеки голям град, помисли си Бош. Колкото повече се отдалечаваш от парите, толкова по-безнадеждна става гледката.

— Разкажи ми за Туен Мън — помоли той.

— Много хора. Само китайци. Много опасно.

— Заради триадите ли?

— Да. Не е добро място за твоята дъщеря.

Хари беше напълно съгласен с него. Ала виждаше и нещо положително в ситуацията. Човек трудно можеше да скрие бяло момиче, без да го забележат. Ако държаха Маделин в Туен Мън, щеше да я намери. Двамата щяха да я намерят.

31.

През последните пет години единственият финансов принос на Хари Бош за издръжката на дъщеря му се свеждаше до цената на нейните пътувания до Лос Анджелис, джобните пари, които й даваше от време на време, и чека от дванайсет хиляди долара, който пращаше веднъж годишно, за да покрие половината от стойността на обучението й в скъпото частно училище „Хепи Вали Академи“. Бившата му съпруга не го беше молила за последното. Елинор Уиш печелеше добри пари и нито веднъж не бе искала от него, лично или чрез съда, нито долар за издръжка на детето. Самият Бош имаше нужда от това и я беше помолил да му позволи да помага по някакъв начин. Фактът, че плаща за образованието на Маделин, му даваше усещането, основателно или не, че играе важна роля в отглеждането на дъщеря им.

Постепенно започна да се интересува и от учението й. Или лично, по време на гостуванията си в Хонконг, или рано в неделя сутрин — за него — по време на ежеседмичните им телефонни разговори, двамата обсъждаха заниманията й в училище и той я разпитваше за домашните й.

От всичко това Хари беше придобил известни хаотични познания по хонконгска история. Затова и знаеше, че мястото, към което са се насочили, Новите територии, всъщност не е ново за Хонконг. Преди повече от век огромната зона около полуостров Коулун била взета под наем, за да изпълнява функцията на буфер срещу евентуални нашествия, застрашаващи британската колония. След изтичане на срока на наема през 1997-ма британците бяха върнали суверенитета над цял Хонконг на Китайската народна република и Новите територии бяха станали част от Специалния административен район, което позволяваше на Хонконг да продължи да функционира като един от световните финансови и културни центрове, уникален кръстопът на Изтока и Запада.

Новите територии бяха предимно селски, но властите строяха градски центрове, гъсто населени с най-бедните и необразовани жители на САР. Престъпността беше по-висока, парите — по-малко. Затова и триадите привличаха толкова много хора. Туен Мън беше едно от тези места.

— Когато бях малък, тук имаше много пирати — обади се Сун.

За пръв път през последните двайсетина минути някой нарушаваше мълчанието — и двамата бяха потънали в своите мисли. Тъкмо навлизаха в града по магистралата. Пред погледа на Бош се занизаха безкрайни редици от високи блокове, толкова еднообразни, че трябваше да са обществени жилищни комплекси, построени от властите. Заобикаляха ги ниски хълмове, гъсто покрити от по-малки и по-стари къщи. Нямаше лъскави небостъргачи. Беше сиво и потискащо — рибарско село, превърнато в гигантски жилищен комплекс.

— Какво искаш да кажеш? Че си от Туен Мън ли?

— Да, израснах тук. До двайсет и две годишна възраст.

— Бил ли си член на триада, Сун И?

Китаецът не отговори. Престори се, че е прекалено зает да гледа в огледалата, докато излизаха от магистралата.

— Не ме интересува, нали разбираш — каза Бош. — Интересува ме едно-единствено нещо.

Сун кимна.

— Ще я открием.

— Знам.

Пресякоха една река и навлязоха в каньон, образуван от стените на четирийсететажните сгради от двете страни на улицата.

— Ами пиратите? — попита Хари. — С какво се занимаваха те?

— Контрабандисти. Идваха по реката от Южнокитайско море. Контролираха я.

Детективът се зачуди дали Сун се опитва да му каже нещо, като споменава за това.

— Какво внасяха?

— Всичко. Оръжие и дрога. Хора.

— А какво изнасяха?

Сун кимна, сякаш Бош е отговорил, вместо да зададе въпрос.

— А какво изнасят сега?

— Електроника — след дълго мълчание отвърна бодигардът, — американски дивидита. Понякога деца. Момичета и момчета.

— Къде ги карат?

— Зависи.

— От какво?

— За каквото им трябват. Някои — за секс. Други за органи. Много хора от континента купуват момчета, защото нямат синове.

Бош си помисли за тоалетната хартия с кървавото петънце. Елинор беше направила прибързаното заключение, че са инжектирали Маделин, че са я упоили, за да не се съпротивлява. Сега Хари разбираше, че всъщност може да са й взели кръв, за да установят кръвната й група. И че може да са използвали тоалетната хартия, за да спрат кръвта след изтеглянето на иглата от вената.

— Тя би била много ценна, нали?

— Да.

Той затвори очи. Всичко се променяше. Може би не бяха отвлекли дъщеря му, за да го принудят да пусне на свобода Чан в Лос Анджелис. Може би се готвеха да я отведат или продадат в подземния свят, откъдето никога нямаше да се завърне. Хари се опита да изхвърли тази възможност от ума си и погледна през страничния прозорец.

— Имаме време — каза Бош, отлично съзнавайки, че говори на себе си, а не на Сун. — Още нищо не й се е случило. Няма да й направят нищо, преди да получат вест от Лос Анджелис. Даже изобщо да не са имали намерение да я върнат, още нищо не са й направили.

Той отново се обърна към Сун, който кимна в знак на съгласие.

— Ще я открием — повтори китаецът.

Хари се пресегна зад кръста си и измъкна пистолета на един от мъжете, които беше убил в Чункин Маншънс. За пръв път имаше възможност да го разгледа и веднага позна модела.

— Май че си прав — ония типове са били виетнамци.

Бодигардът се озърна към оръжието и отново насочи вниманието си към пътя.

— Моля те, не стреляй в колата.

Въпреки всичко, случило се досега, Бош се усмихна.

— Няма. Не се налага. Знам да боравя с него и се съмнявам, че оня е носил неработещ пистолет.

Той го прехвърли в лявата си ръка и погледна през мерника към пода. После го вдигна и отново го проучи. Беше „Колт“ четирийсет и пети калибър, модел 1911 А1, американско производство. Преди близо четирийсет години като войник във Виетнам бе имал абсолютно същото оръжие. С него се беше спускал в тунелите, за да издирва и убива врага.

Детективът извади заредения догоре пълнител и патрона от затвора. Провери действието на механизма няколко пъти и понечи да върне пълнителя на мястото му, но нещо надраскано отстрани го спря и той го доближи към очите си, за да го прочете.

Върху черната стомана бяха написани на ръка инициали и цифри, ала годините и дългата употреба, безброй зареждания и презареждания, почти ги бяха изличили. Като наклони повърхността настрани, за да освети надписа, успя да разчете „ДФИ, ефр, 27-ми“.

Изведнъж си спомни с какво внимание и грижа се бяха отнасяли към оръжието и боеприпасите си всички тунелни плъхове. Когато слизаш долу в мрака само с един „Колт“, фенерче и четири резервни пълнителя, проверяваш всичко по два пъти и после още веднъж. Тунелът не е място за пистолетни засечки, влажни боеприпаси и изтощени батерии. Бош и другарите му надписваха и пазеха пълнителите си така, както другите войници — цигарите и списанията си „Плейбой“.

Хари внимателно се втренчи в надписа. Който и да беше, този ДФИ трябваше да е бил ефрейтор от 27-ми пехотен полк. Което означаваше, че може да е бил тунелен плъх. Детективът се зачуди дали оръжието, което държи в ръка, е останало в някой тунел в Железния триъгълник7 и е било взето от студената мъртва длан на ДФИ.

— Пристигнахме — съобщи Сун.

Хари вдигна поглед. Китаецът беше спрял по средата на улицата. Зад тях не идваха други коли. Той посочи през предния прозорец един от жилищните блокове, толкова висок, че Бош трябваше да се наведе под сенника, за да види покрива. На всеки етаж имаше открити външни коридори, от които се влизаше в около триста апартамента. Почти навсякъде по перилата висеше пране, което превръщаше сивата фасада в пъстра мозайка, отличаваща я от еднотипните сгради от двете страни. Над тунела в средата, през който се влизаше в блока, имаше многоезичен надпис, съобщаващ нелепото име на сградата: Маями Бийч Гардън Истейтс.

— Адресът е на шестия етаж — прибави бодигардът, след като се консултира с регистрационния формуляр от Чункин Маншънс.

— Паркирай и ще се качим.

Сун кимна и подмина блока. На следващото кръстовище направи обратен завой и спря до тротоара пред детска площадка, заобиколена от триметрова ограда и пълна с деца и майки. Бош знаеше, че паркира там, за да не откраднат или ограбят мерцедеса, докато ги няма.

Двете странични стени на тунела бяха покрити с пощенски кутии, повечето с разбити ключалки и надраскани с графити. Стигнаха до няколко асансьора, пред които чакаха две жени, хванали за ръка малки деца. Те не обърнаха никакво внимание на Сун и Бош.

На малко гише седеше охранител, който дори не вдигна поглед от вестника си.

Двамата последваха жените в асансьора. Едната от тях пъхна ключ в ключалката в долния край на контролното табло и натисна два бутона. Преди да извади ключа, Сун бързо протегна ръка и натисна бутона за шестия етаж.

Шестият етаж беше първата спирка на асансьора. Сун и Бош се насочиха към третата врата отляво. Детективът забеляза, че до парапета пред вратата на съседния апартамент има малък олтар с кутия за горене на жертвоприношения за гладните духове, от която все още се вдигаше дим. Вонеше на изгоряла пластмаса.

Хари застана отдясно на вратата, пред която спря китаецът. Той пъхна ръка под сакото си и стисна ръкохватката на пистолета, но не го извади. В същото време усети, че раната му отново се отваря от рязкото движение. Пак щеше да започне да кърви.

Сун го погледна и Бош кимна в знак, че е готов. Бодигардът почука на вратата и зачака.

Никой не отговори.

Китаецът почука повторно. Този път по-силно.

Отново зачакаха. Бош хвърли поглед към мерцедеса оттатък площадката и видя, че засега е невредим.

Отвътре не се чуваше нито звук.

Накрая Сун отстъпи от вратата.

— Какво ще правим?

Хари се озърна към димящата кутия на десетина метра от тях.

— В съседния апартамент има някой. Да идем да попитаме дали не са виждали тоя тип наоколо.

Сун тръгна пръв и почука на следващата врата.

Този път им отвориха и навън надникна дребна шейсетинагодишна женица. Сун й кимна, усмихна се и заговори на китайски. Тя скоро се поотпусна и открехна вратата малко по-широко. Бодигардът продължи да говори. Накрая жената отвори вратата докрай и се отдръпна, за да ги пусне да влязат.

Докато Бош прекрачваше прага, Сун му прошепна:

— Петстотин хонконгски долара. Обещах й.

— Няма проблем.

Озоваха се в малък двустаен апартамент. Оскъдно мебелираната предна стая служеше за кухня, трапезария и дневна. Миришеше на врящо олио. Хари измъкна пет стодоларови банкноти от пачката си, без да я вади от джоба си, и ги пъхна под купичка сол на кухненската маса. После придърпа един от столовете и седна.

Сун и старицата останаха прави. Бодигардът продължи да говори на китайски и посочи Бош, който кимна и се усмихна, сякаш е разбрал всичко.

След три минути Сун прекъсна разговора, за да обобщи резултата.

— Тя се казва Фон-и Май и живее тук сама. Не била Виждала Пън Чинцай от вчера сутринта. Той живее в съседния апартамент заедно с майка си и по-малката си сестра. И тях не била виждала. Но ги чула привечер. През стената.

На каква възраст е Пън Чинцай?

Сун преведе въпроса, а после и отговора.

— Според нея на осемнайсет. Вече не ходел на училище.

— Как се казва сестра му?

Поредната размяна на реплики, след което Сун съобщи, че името на сестрата било Хъ. Само че не го произнесе по същия начин като дъщерята на Хари.

Бош обмисли цялата информация, преди да зададе следващия си въпрос.

— Сигурна ли е, че го е видяла вчера? В събота сутринта? Какво е правил?

Докато чакаше превода, той внимателно наблюдаваше жената. Отначало тя беше гледала Сун в лицето, но при последните отговори очите й шареха.

— Сигурна е — потвърди бодигардът. — Вчера сутринта чула шум пред вратата си и когато отворила, Пън бил там и горял жертвоприношение. Използвал нейния олтар.

Бош кимна, ала знаеше, че старицата или пропуска нещо, или направо лъже.

— Какво е изгорил?

Сун преведе въпроса. Докато отговаряше, тя гледаше настрани.

— Каза, че изгорил банкноти.

Хари се изправи и се насочи към вратата. Навън обърна кутията и изсипа съдържанието й. Беше по-малка от стандартна кофа за вода. По пода на коридора се пръсна димяща черна пепел. Фон-и Мий трябваше да е изгорила жертвоприношение през последния един час. Той взе една димяща пръчици от олтара и разбърка тлеещите останки. Имаше няколко късчета недогорял картон, но иначе почти всичко бе пепел. Бош продължи търсенето си и скоро откри парче стопена пластмаса, черно и безформено. Опита се да го извади, ала беше прекалено горещо.

Детективът се върна обратно в апартамента.

— Питай я кога за последен път е използвала олтара и какво е изгорила.

Сун му преведе отговора.

— Използвала го тази сутрин. И тя изгорила банкноти.

Бош стоеше прав.

— Питай я защо лъже.

Сун се поколеба.

— Питай я.

Китаецът зададе въпроса и жената отрече. Хари кимна, когато чу отговора й, после се приближи до масата, повдигна паничката сол и прибра петте банкноти в джоба си.

— Кажи й, че не плащаме за лъжи, но че ще й дам две хиляди за истината.

След като Сун й преведе думите му, старицата възрази, но поведението на бодигарда се промени и той гневно й излая нещо. Фон-и Май явно се уплаши, сключи ръце, сякаш го молеше за прошка, и отиде в другата стая.

— Какво й каза? — попита Бош.

— Че трябва да ни разкрие истината, иначе ще си изгуби жилището.

Хари повдигна вежди. Сун определено беше преувеличил.

— Тя си мисли, че съм полицай, а ти си ми началник — прибави той.

— Откъде й е хрумнало? — изненада се Бош.

Преди Сун да успее да отговори, жената се върна с картонена кутийка в ръце. Тя отиде направо при детектива, подаде му я, после се поклони и заотстъпва назад. Хари я отвори и видя вътре разтопени останки от изгорен телефон.

Докато Фон-и Май обясняваше нещо на китаеца, Бош извади собствения си мобилен телефон и го сравни с изгорения. Въпреки лошото му състояние, беше ясно, че апаратът, който старицата е извадила от кутията за жертвоприношения, е същият като неговия.

— Казва, че Пън изгорил ето това — преведе Сун. — Разнасяла се воня, която щяла да е неприятна за духовете, затова го извадила.

— На дъщеря ми е.

— Сигурен ли си?

— Аз й го купих. Сигурен съм.

Бош отвори собствения си телефон, влезе в папката със снимките и започна да ги преглежда. Накрая намери една нейна фотография в ученическа униформа.

— Покажи й я. Разбери дали я е виждала с Пън.

Сун показа дисплея на жената и й зададе въпроса.

Тя поклати глава и отговори, като сключи молитвено ръце, за да подчертае, че сега казва истината. Хари нямаше нужда от превод. Той се изправи и извади парите си. След като остави две хиляди хонконгски долара на масата — по-малко от триста щатски, — детективът се насочи към вратата.

— Да вървим.

32.

Отново почукаха на вратата на Пън, ала не получиха отговор. Бош приклекна, за да развърже и пак да завърже обувката си. Докато го правеше, проучи ключалката.

— Какво ще правим? — след като се изправи, го попита Сун.

— Имам шперцове. Мога да отворя вратата.

Въпреки тъмните очила, Хари видя, че на лицето на китаеца се изписва неохота.

— Дъщеря ми може да е вътре. А ако не е, може да има нещо, което да ни подскаже къде е. Застани зад мен и ме прикривай. Ще отключа за по-малко от минута.

Сун погледна стената от еднотипни блокове, които ги заобикаляха като великани.

— Първо ще наблюдаваме — заяви той.

— Какво ще наблюдаваме?

— Вратата. Пън може да се върне. Може да ни отведе при Маделин.

Бош си погледна часовника. Беше един и половина.

— Мисля, че нямаме време. Не можем да стоим със скръстени ръце.

— Как така със скръстени ръце?

— Не можем да бездействаме бе, човек. Трябва да продължим да я търсим, иначе никога няма да я открием.

Китаецът се обърна към Бош и го погледна в очите.

— Един час. Ще наблюдаваме. Ако дойдем да отворим вратата, няма да носиш оръжието.

Хари кимна. Разбираше. Едно беше да те заловят в чуждо жилище. Но това, в комбинация с незаконно притежание на оръжие, се равняваше на десет години от нещо съвсем друго.

— Добре, един час.

Спуснаха се долу с асансьора и излязоха през тунела. По пътя Бош потупа Сун по ръката и го попита коя от пощенските кутии е с номера на апартамента на Пън. Китаецът я откри и се оказа, че ключалката й отдавна е разбита. Хари се озърна назад към охранителя, който продължаваше да чете вестник. Той отвори кутията и видя две писма.

— Май никой не е прибрал съботната поща — отбеляза детективът. — Според мен Пън и семейството му са офейкали.

Върнаха се при колата и Сун каза, че иска да я премести на по-дискретно място. Той потегли, направи обратен завой и паркира до стената, която скриваше кофите за смет на блок от отсрещната страна и малко по-нататък по улицата. От там пак виждаха външния коридор на шестия етаж и вратата на Пън.

— Мисля, че си губим времето — заяви Бош. — Няма да се върнат.

— Един час, Хари. Моля те.

Бош забеляза, че Сун за пръв път се обръща към него по име. Това обаче не го умилостиви.

— Даваш им още един час преднина, нищо повече.

Детективът извади кутийката от джоба на сакото си, отвори я и погледна джиесема.

Ти наблюдавай апартамента. Аз ще се заема с телефона.

Пластмасовите щифтове на капака се бяха стопили и трябваше да положи усилия, за да го отвори. Накрая джиесемът се строши на две. Дисплеят беше напукан и отчасти стопен. Хари остави тази част настрани и се съсредоточи върху другата. Капакът на батерията също бе стопен и сглобките му се бяха споили. Бош отвори вратата на мерцедеса и като се надвеси навън, удари телефона в бордюра три пъти, всеки път по-силно, докато сглобките най-после се спукаха и капакът се отдели.

Той се изправи и затвори вратата. Батерията изглеждаше невредима, но не можеше да я освободи от деформираната пластмаса. Този път извади портфейла с детективската си значка, взе единия от шперцовете си и с негова помощ измъкна батерията. Под нея се намираше гнездото на СИМ-картата.

В него нямаше нищо.

— Мамка му!

Бош захвърли джиесема на пода. Поредната задънена улица.

Той си погледна часовника. Откакто се беше съгласил да даде на Сун един час, бяха изтекли едва двайсет минути. Но не можеше да стои бездейно. Инстинктът му подсказваше, че трябва да влезе в апартамента. Дъщеря му можеше да е там.

— Съжалявам, Сун И. Ти чакай тук, щом искаш, обаче аз не мога. Влизам вътре.

Хари се наведе напред и измъкна пистолета от пояса си. Искаше да го остави извън мерцедеса, в случай че ги заловят в жилището и полицията ги свърже с колата. Той уви оръжието в одеялото на дъщеря си, отвори вратата и слезе, мина през входа в стената и остави вързопа върху една от препълнените кофи. Лесно щеше да си го вземе, когато се върнеше.

Когато излезе от заграденото пространство, завари Сун да го чака до автомобила.

— Добре — каза китаецът, — отиваме.

— Искам да те попитам нещо, Сун И. Някога сваляш ли ги тия очила?

Бодигардът отговори едносрично.

— Не.

Охранителят във фоайето пак не им обърна внимание. Блокът беше толкова голям, че за асансьора винаги чакаше някой с ключ. След пет минути отново бяха пред вратата на Пън. Докато Сун стоеше до парапета на пост и го прикриваше, Бош приклекна на едно коляно и се зае с ключалката. Отне му повече време, отколкото очакваше — почти четири минути, но накрая я отключи.

— Готово — съобщи той.

Сун го последва вътре.

Още преди да е затворил вратата, Хари разбра, че в апартамента ги очаква смърт. В предната стая нямаше непоносима смрад, нито кръв по стените, нито каквито и да е физически следи. Но след като беше присъствал на повече от петстотин местопрестъпления в своята полицейска кариера, той смяташе, че е придобил усет за кръвта. Никакви научни доказателства не потвърждаваха неговата теория, ала според Бош пролятата кръв променяше състава на въздуха в затворено пространство. И сега долавяше тази промяна. Още по-ужасен бе фактът, че това може да е кръвта на родната му дъщеря.

Детективът вдигна ръка, за да даде знак на спътника си да не влиза по-навътре в жилището.

— Усещаш ли го, Сун И?

— Не. Какво да усещам?

— Тук има мъртвец. Не пипай нищо и ако можеш, върви точно по моите стъпки.

Апартаментът имаше същия план като съседния. Две стаи, в които живееха майка и двете й деца. В първата нямаше разместени предмети, нито признаци за опасност. Върху дивана небрежно бяха захвърлени възглавница и чаршафи. Бош реши, че там е спяло момчето, докато сестра му и майка му са живели в спалнята.

Той пресече първата стая и влезе във втората. Завесата на прозореца беше спусната и в помещението цареше мрак. Хари натисна с лакът електрическия ключ на стената и лампата на тавана светна. Видя пооправено, но празно легло. Не забеляза следи от борба или смърт. Погледна надясно и видя още две врати — навярно дрешник и баня.

Винаги носеше латексови ръкавици в джоба на сакото си. Бош извади един чифт и нахлузи ръкавица на лявата си ръка. Първо отвори дясната врата. Оказа се дрешникът, пълен с дрехи на закачалки или просто натрупани на пода. На горната лавица бяха поставени кутии с китайски надписи. Той отстъпи назад, насочи се към втората врата и без колебание я отвори.

Навсякъде в малката баня имаше засъхнала кръв — по мивката, тоалетната и плочките на пода. Пръски и кървави дири покриваха задната стена и мръсната бяла найлонова завеса на цветя, която отделяше душа.

Нямаше как да влезе, без да настъпи някоя кървава локва. Това обаче не го вълнуваше. Трябваше да стигне до завесата. Трябваше да види.

Бързо пресече банята и дръпна найлона.

По американските стандарти душкабината беше миниатюрна, не по-голяма от старите телефонни кабини пред „Дупарс“8 на Фармърс Маркет. Ала някой кой знае как бе успял да събере вътре три трупа един върху друг.

Без да диша, Бош се надвеси и се опита да разпознае жертвите. Бяха напълно облечени. Най-отгоре лежеше по очи момчето, което беше най-едро. Под него, подпряна на стената, седеше четирийсетина годишна жена — майка му. Позите им загатваха за някаква Едипова фантазия, макар че намерението на убиеца едва ли имаше нещо общо с това. Гърлата и на двамата бяха зверски прерязани от ухо до ухо.

Зад и отчасти под майката — сякаш се криеше — Хари видя труп на момиче. Лицето й беше покрито от дълга тъмна коса.

— Господи Боже! — извика Бош. — Сун И!

Китаецът влетя в банята зад него и Хари го чу да ахва. Детективът започна да нахлузва ръкавица и на дясната си ръка.

— Най-отдолу има момиче и не мога да видя дали е Мади — произнесе той. — Сложи си тия ръкавици.

Бош извади втори чифт ръкавици от джоба си и ги подаде на Сун, който бързо ги надена на ръцете си. Двамата заедно измъкнаха трупа на момчето от кабината и го оставиха на пода под мивката. После Хари внимателно премести тялото на майката, така че да види лицето на момичето, чието гърло също беше прерязано. Отворените му очи бяха изпълнени със страх. Сърцето на Бош се късаше от мъка, ала това не бе дъщеря му.

— Не е тя — съобщи детективът. — Трябва да е приятелката й Хъ.

Той се обърна, провря се покрай Сун, излезе в спалнята и седна на леглото. Чу тежко тупване от банята и предположи, че китаецът връща труповете в същото положение, в каквото ги бяха заварили.

Бош въздъхна и се наведе напред, скръстил ръце пред гърдите си. Мислеше си за уплашените очи на момичето. Едва не падна напред от леглото.

— Какво се е случило тук? — промълви той.

Сун се появи от банята и зае позата си на бодигард. Не каза нищо. Хари забеляза, че по ръкавиците му има кръв.

Бош се изправи и се огледа наоколо, като че ли стаята можеше да даде някакво обяснение на сцената в банята.

— Възможно ли е друга триада да я е похитила от него? И после да ги е убила, за да скрие следите?

Китаецът поклати глава.

— Това би довело до война. Обаче момчето не е свързано с триада.

— Какво?! Откъде знаеш?

— В Туен Мън има само една триада — „Златният триъгълник“. Проверих. Той не носи знака.

— Какъв знак?

Сун се поколеба за миг, обърна се към вратата на банята, но после отново погледна Бош. Той смъкна едната си ръкавица, вдигна ръка към устата си и обърна долната си устна. Върху меката тъкан от вътрешната й страна се виждаше стара, размазана татуировка с черно мастило, изобразяваща два китайски йероглифа. Детективът реши, че означават „Златният триъгълник“.

— Значи си от триада, така ли?

Сун пусна устната си и поклати глава.

— Вече не. Бях преди повече от двайсет години.

— Мислех, че не можеш просто да напуснеш триада. Че оттам има само един изход — в ковчег.

— Принесох жертва и съветът ме освободи. Освен това трябваше да напусна Туен Мън. Така се преместих в Макао.

— Каква жертва?

На лицето на бодигарда се изписа още по-голяма неохота, отколкото когато му показа татуировка си, но после бавно вдигна ръка към лицето си и този път си свали очилата. В първия момент Хари не видя нищо нередно, ала скоро разбра, че лявото око на Сун е стъклено. От външното му ъгълче се спускаше един забележим белег.

— Трябвало е да си извадиш окото, за да напуснеш триадата?!

— Не съжалявам за решението си.

Той отново си сложи очилата.

След признанията на Сун и гледката в банята, на Бош започваше да му се струва, че е попаднал в някаква средновековна картина. Той си напомни, че дъщеря му не е сред труповете, че още е жива някъде в Хонконг.

— Добре — каза Хари, — не знам какво се е случило тук, нито пък защо се е случило, обаче трябва да продължим по следата. Нещо в тоя апартамент сигурно може да ни подскаже къде е Мади. Трябва да го открием и нямаме много време.

Той бръкна в джоба си, но установи, че е празен.

— Ръкавиците ми свършиха, тъй че внимавай какво пипаш. И най-вероятно имаме кръв по подметките си. Няма смисъл да я разнасяме наоколо.

Бош се събу и изми кръвта от обувките си на мивката в бокса. Сун последва примера му. После двамата претърсиха жилището, като започнаха от спалнята към входната врата. Не откриха нищо особено, докато не стигнаха до малката кухня и детективът забеляза, че също като в съседния апартамент, на масата има купичка сол. Само че купчинката сол беше по-висока и по страните й се различаваха следи от пръсти, които бяха придали на солта форма на хълмче. Той бръкна в нея и извади правоъгълниче от черна пластмаса, което бе скрито вътре. Веднага позна в него СИМ-карта от джиесем.

— Намерих нещо.

Сун се извърна от кухненското чекмедже, в което тършуваше. Бош му показа СИМ-картата. Беше сигурен, че е от телефона на дъщеря му.

— Измъкнах я от солта. Може да я е скрил точно когато са дошли другите.

Хари се вгледа в мъничката пластмасова карта. Пън Чинцай ненапразно я бе извадил, преди да изгори джиесема на Мади. И после ненапразно се беше опитал да я скрие. Искаше му се още сега да продължи да анализира причините за това, но реши, че не е разумно двамата със Сун да се размотават в апартамент с три трупа.

— Да се махаме оттук — рече той.

Бош отиде при прозореца до вратата и надникна през завесата надолу към улицата, преди да даде знак, че е чисто. Сун отвори вратата и те бързо излязоха. Хари затвори вратата, преди да си смъкне ръкавиците. Докато се отдалечаваше, той се озърна назад и видя, че старицата от съседния апартамент е в коридора — коленичила пред олтара, жената гореше ново жертвоприношение за духовете. Детективът ахна, забелязвайки я да пали със свещ една от истинските сто доларови банкноти, които й беше дал.

Хари се обърна и бързо продължи в обратната посока. Знаеше, че се намира в абсолютно непонятен за него свят. Трябваше да е наясно единствено с мисията си — да открие Мади. Нищо друго нямаше значение.

33.

Бош си взе пистолета, но остави одеялото. Още със сядането си в колата, той извади телефона си. Беше абсолютно същият като на дъщеря му — купи ги в пакетна промоция. Хари отвори задното отделение и измъкна батерията и СИМ-картата, после пъхна картата на дъщеря си в гнездото, върна батерията на мястото й, затвори капака и включи джиесема.

Междувременно Сун потегли от тротоара и се отдалечи от блока, в който беше избито цяло семейство.

— Къде отиваме? — попита Хари.

В парка при реката. Ще идем там, докато решим никъде да се насочим.

С други думи, още нямаха план. Всичко се свеждаше до СИМ-картата.

— Оная история за пиратите, която ми разказа — това е била триада, нали?

След миг Сун кимна.

— Ти с това ли се занимаваше — с търговия на хора?

— Не, моята работа беше друга.

И след тези думи млъкна. Бош реши да не настоява. Джиесемът се бе включил и той бързо влезе в дневника. Там нямаше нищо. Празна страница.

— Няма нито едно повикване.

Отвори имейла и установи същата картина.

— Нищо не се е пренесло с картата — с нарастващо раздразнение съобщи детективът.

— Естествено — спокойно отвърна Сун, — в СИМ-картата се съхраняват само постоянните файлове. Виж дали има клипове или снимки.

С помощта на топчето в средата на клавиатурата Бош избра иконката за клипове. Папката беше празна.

— Няма клипове — изсумтя той.

Започваше да си мисли, че Пън е извадил картата от телефона на Маделин, защото е смятал, че съхранява данни за всичките й контакти. А в нея нямаше нищо. Последната най-вероятна следа изглеждаше безнадеждна.

Хари кликна върху иконката за снимките и отвори списък със записаните JPEG файлове.

— Има снимки.

Започна да ги преглежда една по една, ала единствените по-скорошни бяха тези с белия дроб и татуировките на глезените на Джон Ли, които й беше пратил. Останалите бяха фотографии на нейни приятели и снимки от училищни екскурзии. Нямаха дати, но не изглеждаха по никакъв начин свързани с отвличането й. Намери няколко фотоса от пазара за нефрит в Коулун — нефритени статуетки, изобразяващи двойки в сексуални пози от Кама Сутра — и ги отдаде на тийнейджърско любопитство. Снимки, които със сигурност щяха да предизвикат нервен кикот сред момичетата в училище.

— Нищо — осведоми китаеца той.

Продължи да опитва, кликвайки върху всяка иконка с надеждата да намери скрито послание. Накрая установи, че списъкът с контактите на Маделин също е съхранен в картата и се е прехвърлил в неговия телефон.

— Контактите й са тук.

Бош отвори файла. Не познаваше всичките й приятели, а мнозина бяха записани с прякори. Кликна върху „Татко“ и на дисплея се появиха мобилният и домашният му номер, но нищо друго, нищо, което не би трябвало да е там.

Върна се в списъка и продължи нататък, докато не стигна до запис за Туен Мън, който съдържаше само телефонен номер.

Сун беше спрял под един от мостовете в дългия тесен парк край реката. Хари му подаде джиесема.

— Открих един номер, записан като „Туен Мън“. Единственият, който не се води на собствено име.

— Защо го е записала?

Детективът се замисли за миг, търсейки вероятна причина.

— Нямам представа — накрая отвърна той.

Бодигардът взе телефона и проучи екрана.

— Това е мобилен телефон.

— Откъде знаеш?

— Започва с деветка. Всички мобилни номера в Хонконг започват така.

— Добре, и какво ще правим с него? Записан е като „Туен Мън“. Може да е на човека, който е похитил дъщеря ми.

Сун отправи поглед към реката, опитвайки се да измисли някакъв план.

— Можем да му пратим съобщение. И да чакаме да ни отговори.

Бош кимна.

— Да, да се опитаме да го примамим. Да се държим така, все едно го познаваме, и да си уговорим среща. По тоя начин ще ни издаде местонахождението си.

Китаецът се замисли за това, без да откъсва поглед от реката. Един шлеп бавно плаваше на юг към морето. На Хари му хрумна алтернативен план. Дейвид Чу в Лос Анджелис може би разполагаше с източници, които да им дадат името и адреса, свързани с хонконгския мобилен номер.

— Той може да познае този номер и да се сети, че е примамка — накрая каза Сун. — Трябва да използваме моя телефон.

— Сигурен ли си? — попита Бош.

— Да. Мисля, че съобщението трябва да е на традиционен китайски. Това ще го заблуди.

Детективът отново кимна.

— Точно така. Добра идея.

Сун извади джиесема си и поиска номера, който беше намерил детективът. Той отвори поле за ново съобщение, но се поколеба.

— Какво да му пиша?

— Ами, трябва да звучи настойчиво. Така че непременно да отговори и да ни определи среща.

Двамата го обсъдиха в продължение на няколко минути и накрая съчиниха текст, едновременно прост и директен. Сун го преведе и го прати. Написаният на китайски есемес гласеше: „Имаме проблем с момичето. Къде да се срещнем?“

— А сега ще чакаме — въздъхна Бош.

Беше решил да не вкарва Чу в играта, освен ако не е крайно наложително.

Той си погледна часовника. Минаваше два. От девет часа се намираше в Хонконг и не бе по-близо до дъщеря си, отколкото в самолета на десет хиляди метра над Тихия океан. През това време беше изгубил Елинор Уиш завинаги и сега водеше игра на чакане, която позволяваше на мислите за неговата вина и загуба да изпълнят въображението му, без да може да ги прогони с други. Хари се озърна към телефона в ръката на Сун с надеждата за бърз отговор.

А такъв не идваше.

Минутите на мълчание се нижеха мъчително бавно като лодките по реката. Бош се опита да се съсредоточи върху Пън Чинцай и провалилото се отвличане на Маделин. Тъй като не разполагаше с цялата информация, не разбираше някои неща, но успя да състави хронологията и да изведе последователността на събитията. И в крайна сметка всичко водеше към собствените му действия.

— За всичко съм виновен аз, Сун И. Допуснах грешка, в резултат на която се стигна дотук.

— Хари, няма защо да…

— Не, почакай. Просто ме изслушай. Трябва да знаеш всичко, защото може да забележиш нещо, което на мен ми убягва.

Сун не отговори и Бош продължи.

— Всичко започна от мен. Водех следствие със заподозрян от триада в Лос Анджелис. Трябваха ми някои отговори, затова помолих дъщеря ми да преведе китайските йероглифи от една татуировка. Пратих й снимка. Предупредих я, че случаят е свързан с триада и не бива да показва татуировката, нито да разговаря за нея с никого. И точно това ми беше грешката. Да кажеш такова нещо на тринайсетгодишно хлапе е все едно да го съобщиш на целия свят — на нейния свят. Тя е излизала с Пън и сестра му. Те са идвали от бедняшки квартал, не са били от Хепи Вали. Сигурно е искала да им направи впечатление. Разправила им е за татуировката и следствието и така е започнало всичко.

Той погледна Сун, но не успя да разчете изражението на лицето му.

— Както каза ти, Пън не е бил от никоя триада в Туен Мън, обаче може да е познавал разни хора, може да е искал да отиде при тях — отново поде детективът. — Постоянно се е мотаел из пристанището в Хепи Вали. Може да е познавал някой и да е решил, че това е големият му шанс. Разказал им е какво е чул. Те са свързали информацията със случая в Лос Анджелис и са го инструктирали да отвлече момичето и да ми прати клипа.

Бош замълча за миг. Мислите за положението, в което се намираше дъщеря му, пак започнаха да го разсейват.

— Но после се е случило нещо. Нещо се е променило. Пън я е отвел в Туен Мън. Може да я е предложил на тамошната триада и те да са я взели. Само че не са взели него. А са го убили заедно със семейството му.

Сун леко поклати глава и най-после наруши мълчанието си. Нещо в сценария на Хари не му се струваше логично.

— Но защо? Защо им е да избиват цялото му семейство?

— Спомни си хронологията на нещата, Сун И. Съседката чула гласове през стената привечер, нали?

— Да.

— По онова време аз бях във въздуха. Идвах насам и те отнякъде са научили. Не са можели да рискуват да открия Пън, сестра му или майка му. Затова са отстранили опасността и са се подсигурили. Ако не беше скритата от Пън СИМ-карта, къде щяхме да сме сега? В задънена улица.

Сун проницателно отбеляза нещо, което Бош бе пропуснал.

— Откъде са разбрали, че ти пристигаш?

Детективът поклати глава.

— Основателен въпрос. Още от началото на следствието имаше изтичане на информация. Но си мислех, че разполагам поне с един ден преднина.

— В Лос Анджелис ли?

— Да, в Лос Анджелис. Някой предупреди заподозрения, че го следим, и това го накара да се опита да се чупи. Наложи се да го арестуваме, преди да имаме готовност, и затова те са отвлекли Мади.

— Не знаеш ли кой те е издал?

— Не съм сигурен. Но ще го разкрия, когато се върна. Ще се погрижа за това.

Сун откри в думите му смисъл, какъвто Бош не беше вложил.

— Даже Мади да е в безопасност ли?

Преди Хари да успее да отговори, телефонът в дланта на бодигарда завибрира. Беше получил съобщение. Бош се наведе към дисплея и го погледна, докато Сун четеше краткия текст на китайски.

— Какво пише?

— Грешен номер.

— Само това ли?

— Не се е хванал на въдицата.

— Мамка му.

— А сега?

— Прати нов есемес. Кажи му, че или ще се срещнем с него, или ще отидем в полицията.

— Прекалено опасно. Може да реши просто да се отърве от нея.

— Не и ако е намерил купувач. Нали каза, че е ценна? Независимо дали за секс или органи. Няма да се отърве от нея. Наистина, рискуваме да ускори сделката, обаче няма да се отърве от нея.

— Даже не знаем дали сме попаднали на верния човек. Това просто е телефонен номер от списъка с контактите на дъщеря ти.

Бош поклати глава. Знаеше, че Сун има право. Беше прекалено опасно да пращат съобщения на тъмно. Отново се сети за Дейвид Чу. Детективът от ЗБАБ спокойно можеше да е причина за изтичането на информация, довело до отвличането на Маделин. Дали да рискува и да му позвъни?

— Сун И, знаеш ли дали някой от охраната на казиното може да провери тоя номер и да ни даде име и адрес?

Китаецът се замисли, после поклати глава.

— Не, не бива да използваме мои колеги. Ще има следствие заради Елинор…

Бош го разбра. Сун трябваше да направи всичко възможно, за да ограничи отрицателните последици за фирмата и казиното. Това накланяше везните към Чу.

— Добре. Аз имам такъв човек.

Той отвори телефона си, за да влезе в списъка с контактите, но видя, че все още е със СИМ-картата от джиесема на дъщеря му. Детективът я смени и върни собствените си настройки.

— На кого ще се обадиш? — попита Сун.

— На един колега, с когото работех. От Звеното за борба с азиатския бандитизъм. Той има връзки в Хонконг.

— Това ли е човекът, от когото се съмняваш, че изтича информация?

Бош кимна. Основателен въпрос.

— Не мога да го изключа. Но може да е някой от неговото звено или от едно друго полицейско управление, с което работехме. В момента нямаме избор.

Когато джиесемът най-после зареди, той отвори списъка с контактите и намери мобилния номер на Чу. Избра го и си погледна часовника. В Лос Анджелис беше събота и наближаваше полунощ.

Детективът от ЗБАБ отговори на първото позвъняване.

— Детектив Чу.

— Дейвид, обажда се Бош. Извинявай, че те търся толкова късно.

— Изобщо не е късно. Още работя.

Хари се изненада.

— По случая с Джон Ли ли? Какво става?

— Да, почти цяла вечер бях с Робърт Ли. Опитвам се да го убедя да ни съдейства по обвинението срещу Чан в изнудване.

— Съгласен ли е?

Отговорът отсреща се позабави.

— Засега не. Но имам време до понеделник сутрин. Ти още ли си в Хонконг? Откри ли дъщеря си?

Когато попита за Маделин, гласът на Чу прозвуча настойчиво.

— Още не, но попаднах на следа. И имам нужда от помощта ти. Можеш ли да ми провериш един хонконгски мобилен номер?

Отново кратко мълчание.

— Хари, тамошната полиция ще се справи с това много по-добре от мен.

— Знам, обаче не искам да се свързвам с полицията. Не мога да рискувам да изтече информация. Близо съм. Търсих я цял ден и сега всичко се свежда до тоя номер. Според мен е на човека, който я е похитил. Можеш ли да ми помогнеш?

Този път отговорът се забави повече.

— Ако ти помогна, моят източник също ще е от хонконгската полиция, нали ти е ясно?

— Само че не е нужно да им разкриваш защо ти трябва тая информация, нито на кого ще я предадеш.

— Но ако случаят там се раздуха, може да стигнат до мен.

Хари започваше да губи търпение, ала се опита да не го проявява, докато откровено говореше за разиграващия се в Хонконг кошмар.

— Виж, няма много време. Известно ни е, че се готвят да я продадат. Най-вероятно днес. Може би в момента. Имам нужда от тая информация, Дейв. Ще ми я осигуриш ли?

Този път нямаше колебание.

— Дай ми номера.

34.

Чу каза, че ще му трябва поне час, за да провери телефонния номер чрез връзките си в хонконгската полиция. Бош не искаше да губи толкова много време, когато дъщеря му всеки момент можеше да премине в други ръце, ала нямаше избор. Смяташе, че Чу напълно разбира спешността на ситуацията. Преди да затвори, той предупреди по-младия детектив да не съобщава за молбата му на никого от управлението.

— Още ли мислиш, че има изтичане на информация, Хари?

— Убеден съм, обаче сега не е моментът да го обсъждаме.

— Ами аз? Имаш ли ми доверие?

— Нали ти се обаждам?

— Според мен ти не вярваш на никого, Хари. Обадил си ми се, защото не е имало към кого другиго да се обърнеш.

— Знаеш ли, просто провери тоя номер и ми позвъни.

— Естествено, Хари. Както кажеш.

Бош затвори и погледна Сун.

— Може да отнеме цял час.

Лицето на китаеца остана безизразно. Той завъртя ключа и запали колата.

— Трябва да хапнеш нещо, докато чакаме.

Хари поклати глава.

— Не, не мога да сложа нищо в уста. Не и докато тя е някъде там и… след всичко, което се случи. Стомахът ми… Не бих могъл да задържа нищо.

Сун угаси двигателя. Щяха да чакат там позвъняването на Чу.

Минутите се занизаха мудно. Бош мъчително усещаше, че всяка една от тях е безценна. Той анализира действията си чак до момента, в който беше приклекнал зад щанда на „Форчън Ликърс“, за да огледа трупа на Джон Ли, и осъзна, че неумолимото му преследване на убиеца е изложило други на опасност. Дъщеря му. Бившата му жена. Цяло семейство в далечния Туен Мън. Бремето на вината, което щеше да носи сега, бе най-тежкото през целия му живот и не знаеше дали ще го издържи.

За пръв път включваше „ако“ в уравнението на своя живот. Ако спасеше дъщеря си, щеше да намери начин да изкупи вината си. Ако не я видеше повече, за него никога нямаше да има изкупление.

Всичко щеше да свърши.

Тези мисли го накараха да потрепери и той се обърна и отвори вратата.

— Отивам да се поразходя.

Детективът слезе и затвори вратата, преди Сун да успее да го попита каквото и да било. Една от алеите минаваше успоредно на реката и Хари закрачи по нея. Вървеше със сведена глава, дълбоко потънал в черни мисли, без да забелязва хората, с които се разминава, и бързо движещите се лодки във водата.

Накрая разбра, че не помага нито на себе си, нито на дъщеря си, като се измъчва за неща извън негов контрол. Опита се да се отърси от тъмния саван, който се спускаше отгоре му, и да се съсредоточи върху нещо полезно. Въпросът за СИМ-картата от телефона на дъщеря му продължаваше да го смущава. Защо Маделин е съхранила в джиесема си номер под името „Туен Мън“?

След като анализира проблема, най-после му хрумна отговор, който по-рано му убягваше. Маделин беше отвлечена. Следователно трябва да й бяха взели телефона. И сигурно нейният похитител, а не тя, бе записал номера в джиесема й. Това заключение от своя страна предполагаше цял куп възможности. Пън беше записал клипа, за да го прати на Бош. Което означаваше, че телефонът е бил в него. Спокойно можеше да го е използвал, за да уговори размяната на Маделин срещу онова, за което е искал да я продаде.

Сигурно беше съхранил номера в картата. Или защото многократно го бе набирал по време на преговорите, или защото просто беше искал да остави следа, в случай че нещо се обърка. И тъкмо затова трябва да беше скрил картата в солта. За да бъде намерена.

Бош тръгна обратно към колата, за да сподели новото си заключение със Сун. Още от стотина метра разстояние видя, че китаецът стои до мерцедеса и възбудено му маха да се върне. Той погледна телефона в дланта си и провери дисплея. Не беше пропуснал обаждане и вълнението на бодигарда нямаше как да е свързано с разговора му с Чу.

Хари се затича натам.

Сун седна зад волана и затвори вратата. Бош скоро се вмъкна на своята седалка.

— Какво има?

— Нов есемес.

Той му показа екрана на джиесема си, въпреки че съобщението беше на китайски.

— Какво пише?

— „Какъв проблем? Кой си ти?“ — преведе Сун.

Детективът кимна. Изпращачът продължаваше да се преструва на неосведомен. Уж не знаеше за какво става дума, но фактът, че пращаше този есемес, без никой да го кара, показваше, че са напипали нещо.

— Как ще отговорим? — попита китаецът.

Бош мълчеше. Мислеше.

Телефонът на Сун завибрира и той погледна екрана.

— Обажда се. Той е. Същият номер.

— Не вдигай — бързо рече Хари, — има вероятност да провалим всичко. Винаги можем да му позвъним. Само виж дали ще остави съобщение на гласовата ти поща.

Джиесемът престана да вибрира и те зачакаха. Детективът се съсредоточи върху следващия им ход и тази крайно деликатна и смъртоносна игра. След малко Сун поклати глава.

— Няма съобщение. Вече щях да съм получил известие.

— Какво съдържат твоите изходящи съобщения? Пише ли ти името?

— Не, няма име. Използвам шаблона.

Чудесно. Анонимно изходящо съобщение. Онзи сигурно се надяваше да се сдобие с име, да чуе глас и изобщо да получи някаква информация.

— Добре, прати му есемес. Пиши, че няма да разговаряш по телефона, нито ще му пращаш повече съобщения, защото е опасно. Кажи, че искаш да се срещнете лично.

— Само това ли? Те питат какъв е проблемът. Да не им ли отговарям?

— Не, засега недей. Ще ги държим в неизвестност. Колкото по-дълго ги мотаем, толкова повече време даваме на Мади. Разбираш ли?

Сун кимна.

— Разбирам.

Той написа есемеса и го прати.

— Сега пак ще чакаме — рече китаецът.

Бош нямаше нужда да му го напомнят. Ала нещо му подсказваше, че чакането няма да е дълго. Примамката действаше и бяха хванали на въдицата онзи, който пращаше съобщенията. Едва успя да стигне до този извод, когато на телефона на Сун се получи нов есемес.

— Иска да се срещнем — прочете бодигардът. — В пет часа в „Джио“.

— Какво е това?

— Ресторант на Златния бряг. Много известен. В неделя следобед ще е претъпкан.

— На какво разстояние е Златният бряг?

— Близо един час с кола от тук.

Бош трябваше да има предвид възможността човекът, с когото си имаха работа, да ги разиграва, отпращайки ги на един час път. Той си погледна часовника. Скоро щеше да изтече час от разговора му с Чу. Преди да се ангажира със срещата на Златния бряг, трябваше да чуе какво ще му съобщи детективът от ЗБАБ. Докато Сун палеше колата и излизаше от парка, Хари отново набра номера на Чу.

— Детектив Чу.

— Бош е. Мина един час.

— Не съвсем, обаче още чакам. Свързах се и още не са ми се обадили.

— Разговаря ли с някого?

— Хм, не, оставих съобщение на моя човек в Хонконг. Сигурно заради нощния час може да не е…

— Изобщо не е нощ, Чу! Нощ е при тебе, не тук. Обаждал ли си се изобщо?

— Моля те, Хари, обадих се. Просто се обърках. Тук е нощ, там е неделя. Мисля, че понеже е почивен ден, той не отговаря на телефона си. Но се обадих и ще ти позвъня веднага щом науча нещо.

— Да бе, дотогава вече може да е късно.

Бош затвори. Съжаляваше, че изобщо се е доверил на Чу.

— Нищо — осведоми Сун той.

Стигнаха до Златния бряг за четирийсет и пет минути. Този курорт в западния край на Новите територии обслужваше гости както от континентален Китай и Хонконг, така и от целия свят. Над залива Касъл Пийк се издигаше висок, модерен хотел, а крайбрежният булевард беше обточен с ресторанти на открито.

Човекът с есемесите бе избрал „Джио“ далновидно. Заведението се намираше между две подобни и трите бяха пълни с клиенти. Сергиите с художествени и занаятчийски стоки по булеварда удвояваха броя на хората и местата, от които човек незабелязано можеше да наблюдава какво става наоколо. Това изключително много щеше да затрудни разпознаването на някого, който не иска да бъде разпознат.

В съответствие с плана, който бяха измислили по пътя, Бош слезе на входа на хотела. Двамата си свериха часовниците и Сун потегли нататък. Докато минаваше през сградата, Хари се отби в магазина за сувенири и купи слънчеви очила, бейзболна шапка със златната емблема на хотела, карта и фотоапарат за еднократна употреба.

В пет без десет той стигна до съседния на „Джио“ ресторант „Жълтото цвете“. Планът беше прост. Искаха да разпознаят притежателя на телефонния номер от списъка с контакти на Маделин и да го проследят, когато напусне „Джио“.

Покритите с бели навеси маси в „Жълтото цвете“, „Джио“ и в третия ресторант от отсрещната страна, „Биг Сър“, бяха разположени нагъсто. Морският бриз разхлаждаше клиентите и надуваше плата на навесите. Докато чакаше да го настанят, Бош ту си поглеждаше часовника, ту се озърташе към посетителите.

Имаше няколко големи групи, цели семейства, дошли да похапнат заедно в неделя следобед. Спокойно можеше да изключи тези маси от търсенето на собственика на мобилния телефон, защото не очакваше техният човек да е сред тях. Но въпреки това Бош скоро осъзна, че задачата му е почти безнадеждна. Фактът, че имат уговорка да се срещнат в „Джио“, не означаваше, че мъжът, когото търсят, е в ресторанта. Можеше да е във всяко от трите заведения и да прави същото като Хари — скришом да се опитва да разпознае онзи, който му е пратил съобщенията.

Детективът нямаше друг избор, освен да продължи по плана. Той повика с вдигане на показалец салонната управителка, която го отведе на лоша маса в ъгъла с изглед към трите ресторанта, но не и към морето. Там настаняваха единични клиенти — тъкмо на каквото се беше надявал Бош.

Той отново си погледна часовника и разгъна картата върху масата. Затисна я с фотоапарата и си свали шапката. Беше евтина и не много удобна. Радваше се, че може да се избави от нея.

За пореден път обходи с поглед ресторантите, ала никой клиент не му се стори подозрителен. Никой не седеше сам като него, нито пък с други загадъчни мъже, носещи тъмни очила или каквато и да е дегизировка. Започваше да си мисли, че примамката не е сработила. Че онзи се е досетил за плана им и ги е изиграл.

Погледна си часовника в момента, в който секундарникът застана на дванайсет. Пет часа. Първата проверка на Сун щеше да е точно в пет.

Бош вдигна очи към ресторантите с надеждата да зърне рязко движение — някой, който да поглежда пристигналия есемес на мобилния си апарат. Само че имаше прекалено много хора и не видя нищо необичайно. Секундите отлитаха.

— Здравейте, господине. Сам ли сте?

До масата му се бе приближила сервитьорка. Той не й обърна внимание, местейки поглед от човек на човек в „Джио“.

— Господине?

Бош отговори, без да я поглежда.

— Засега ми донесете чаша кафе. Чисто.

— Добре, господине.

Усети, че жената се отдалечава. Той прекара още една минута, вперил очи в тълпата. После разшири търсенето, включвайки „Жълтото цвете“ и „Биг Сър“ В момента само една жена разговаряше по джиесем.

Собственият му телефон завибрира в джоба му. Той го извади и отговори, знаейки, че е Сун.

— Онзи отговори на първия есемес. Пише само „Чакам“.

Според плана, точно в пет часа Сун трябваше да прати съобщение, че е попаднал в задръстване и ще закъснее. И сега беше получил отговор.

— Не виждам никого — осведоми го Хари. — Тия ресторанти са прекалено големи. Избрал е подходящо място.

— Да.

— Ти къде си?

— На бара зад „Биг Сър“. Не видях никого.

— Добре, готов ли си за следващия?

— Готов съм.

— Ще опитаме пак.

Бош затвори и в същото време сервитьорката му донесе кафето.

— Готов ли сте с поръчката?

— Още не. Трябва да прегледам менюто.

Тя се отдалечи. Хари отпи глътка от горещата течност, разтвори менюто и се зае да го чете, като държеше дясната си ръка на масата, за да може да следи часовника си. В 17:05 Сун щеше да прати следващия есемес.

Сервитьорката се върна и отново попита Бош за поръчката. Намекът беше ясен. Поръчвай или се махай.

— Имате ли гуай лан го?

— Това е желе от коруба на костенурка.

Произнесе го с тон, който предполагаше, че той е сбъркал.

— Знам. Лекарство за всичко. Имате ли?

— Не е в менюто.

— Добре, тогава просто ми донесете някакви нудълси.

— Какви да бъдат?

Жената посочи менюто. В него нямаше снимки и Бош се почувства безпомощен.

— Няма значение. Донесете ми пържен ориз със скариди.

— Само това ли?

— Да.

Той й подаде менюто, за да го остави на мира.

Сервитьорката се махна и Хари пак погледна часовника, преди да продължи да наблюдава ресторантите. Следващият есемес вече беше пратен. Детективът бързо плъзна очи от маса на маса и не видя нищо необичайно. Телефонът на жената, която бе забелязал по-рано, отново иззвъня и тя поговори за кратко с някого. До нея седеше момченце, което изглеждаше отегчено и явно не се чувстваше комфортно в неделните си дрешки.

Джиесемът на Бош завибрира на масата.

— Получих нов отговор — съобщи Сун. — „Ако не дойдеш до пет минути, срещата се отменя.“

— Видя ли някого?

— Не.

— Прати ли следващия?

— Ще го пратя в пет и десет.

— Добре.

Хари затвори и остави телефона на масата. Бяха съчинили третия есемес така, че онзи най-после да се разкрие. В съобщението щеше да пише, че Сун отменя срещата, защото е забелязал опашка и смята, че е полицията. И щеше да посъветва непознатия незабавно да напусне „Джио“.

Сервитьорката му донесе купа с ориз. Скаридите най-отгоре бяха цели, с бели от варенето, изпъкнали очи. Бош отмести купата настрани.

Джиесемът му завибрира. Той си погледна часовника, преди да отговори.

— Прати ли го вече?

Мълчание.

— Сун И?

— Хари, обажда се Чу.

Бош отново си погледна часовника. Беше време за следващия есемес.

— Ще ти позвъня по-късно.

Той затвори и пак обиколи с поглед масите в трите ресторанта в очакване на онзи момент, в който непознатият ще се разкрие. Някой, четящ есемес или пишещ отговор.

Не се случваше нищо. Трябваше едновременно да наблюдава прекалено много хора и от безплодността на плана им започваше да усеща гърдите си кухи. Очите му се насочиха към масата, на която седяха жената с момчето, и той установи, че ги няма. Озърна се наоколо и ги видя да си тръгват. Тя крачеше бързо и мъкнеше детето за ръка. В другата си ръка носеше джиесема си.

Бош отвори своя телефон и позвъни на Сун, който отговори незабавно.

— Жената с момчето. Идват към теб. Мисля, че е тя.

— Видя ли я да получава съобщението?

— Не. Според мен е пратена да установи контакт. Друг е получавал есемесите. Трябва да я проследим. Къде е колата?

— Отпред.

Хари се изправи, остави три стодоларови банкноти на масата и се насочи към изхода.

35.

Сун вече чакаше с мерцедеса пред „Жълтото цвете“. Когато отвори вратата, Бош чу зад себе си женски глас.

— Господине! Господине!

Той се обърна и видя настигащата го сервитьорка, която му подаваше шапката и картата. Носеше и рестото му.

— Забравихте ги, господине.

Хари взе шапката и картата, но побутна рестото към нея.

— Задръжте го.

— Оризът със скариди не ви хареса — рече тя.

— Познахте.

Детективът се вмъкна на седалката си с надеждата, че заради това кратко забавяне няма да изпуснат жената с момченцето. Сун веднага потегли и се вля и редкия автомобилен поток. Той посочи през предното стъкло.

— В белия мерцедес са.

Колата беше на пряка и половина пред тях.

— Тя ли шофира? — попита Бош.

— Не, чакаха ги. Зад волана е някакъв мъж.

— Добре, карай след тях. Трябва да телефонирам.

— Ясно.

Докато Сун следеше белия мерцедес, Хари позвъни на Чу.

— Обажда се Бош.

— Получих информацията чрез Хонконгското полицейско управление. Само че ми задаваха много въпроси, Хари.

— Първо ми дай информацията.

— Добре. Телефонният номер е фирмен. Компанията се казва „Нордстар Сийфуд енд Шипинг“. Регистрирана е в Туен Мън. Това е в Новите…

— Знам. Имаш ли точния адрес?

Чу му продиктува адрес на „Хое Хуа Роуд“ и Бош го повтори. Сун кимна. Знаеше къде е това.

— Нещо друго?

Да — отвърна детективът от ЗБАБ, — „Нордстар“ е под подозрение, Хари.

— Какво значи това? Какво подозрение?

Не успях да науча нищо конкретно. Просто незаконен превоз и търговия.

— Например трафик на хора, така ли?

— Възможно е. Както казах, не успях да получа конкретна информация. Само дето ме питаха защо се интересувам от номера.

— Ти какво им отговори?

— Че правя проверка на сляпо. Че номерът е открит върху лист хартия при разследване на убийство. И че не знам каква е връзката.

— Браво. Знаеш ли дали с тоя номер е свързано някакво име?

— Не пряко с номера, не. Но собственик на „Нордстар Сийфуд енд Шипинг“ е Денис Хо, четирийсет и пет годишен. Не успях да науча нищо повече, без да оставя впечатление, че работя по нещо конкретно. Това ще ти бъде ли от помощ?

— Да. Благодаря.

Бош затвори и повтори информацията на Сун.

— Чувал ли си за Денис Хо? — попита Хари.

Китаецът поклати глава.

— Никога.

Бош знаеше, че трябва да вземат важно решение.

— Не ни е известно дали тая жена има нещо общо с всичко това — посочи белия мерцедес той. — Възможно е да си губим времето. Предлагам да се откажем и направо да отидем в „Нордстар“.

— Още не се налага да решаваме.

— Защо? Не искам да губя нито минута повече.

Сун кимна по посока на колата, в която бяха жената с момченцето, на двестатина метра пред тях.

— Вече се насочваме към морето. Може да отиват там.

Хари кимна. И двете страни на разследването продължаваха.

— Как сме с бензина? — попита той.

— Дизел е — отвърна бодигардът, — и сме добре.

През следващия половин час пътуваха по крайбрежния „Касъл Пийк Роуд“, като поддържаха голяма дистанция от белия мерцедес, но без да го изпускат от поглед. Не разговаряха. Бяха стигнали до точка, в която знаеха, че времето им е малко и няма нищо друго за казване. Или мерцедесът, или „Нордстар“ щяха да ги отведат при Мади Бош. В противен случай имаше голяма вероятност повече никога да не я видят.

Когато пред тях изникнаха небостъргачите на централен Туен Мън, Хари видя, че мерцедесът дава мигач. Завиваше наляво в посока, обратна на морето.

— Завиват — предупреди той.

— Това е проблем — заяви Сун, — търговското пристанище е напред. Те се насочват към жилищните комплекси.

Двамата замълчаха за миг, надявайки се да ги осени някакъв план или шофьорът на мерцедеса да разбере, че трябва да продължат направо, и да коригира посоката си.

Не се случи нищо.

— Накъде? — попита бодигардът.

Бош се колебаеше. От това решение може би зависеше животът на дъщеря му. Знаеше, че със Сун не могат да се разделят и единият да продължи след колата, а другият да отиде на пристанището. Намираше се в непознат за него свят и сам щеше да е напълно безпомощен. Имаше нужда от Сун. Накрая стигна до същото заключение, до каквото и след разговора с Чу.

— Остави я — рече той. — Отиваме в „Нордстар“.

Китаецът продължи направо и подмина белия мерцедес, който завиваше наляво по улица, обозначена като Цин Ха Лейн. Хари погледна през прозореца натам. Шофьорът на колата също се озърна към него, но само за миг.

— Мамка му — изруга Бош.

— Какво има? — попита Сун.

— Той ме погледна. Шофьорът. Сигурно са знаели, че ги следим. Явно сме били прави — жената участва в цялата тая история.

— Това е добре.

— Какво?! Какви ги говориш?

— Ако са знаели, че ги следим, фактът, че завиват в посока, обратна на пристанището, показва, че се опитват да отвлекат вниманието ни от „Нордстар“. Разбираш ли?

— Разбирам. Да се надяваме, че си прав.

Скоро навлязоха в района на търговското пристанище. Паянтови складове и опаковъчни цехове бяха струпани край кейовете и доковете, на които бяха пристанали речни гемии и средно големи морски кораби, понякога на по два-три реда. Всички изглеждаха пусти. В неделя не се работеше.

По-навътре в морето бяха закотвени няколко рибарски съда, всички заслонени от вътрешната страна на дългия бетонен вълнолом, очертаващ външните граници на пристанището и осигуряващ защити от тайфуни.

Автомобилите ставаха все по-малко и с приближаването към „Нордстар“ Бош започна да се безпокои, че лъскавият черен мерцедес на казиното ще е прекалено забележим. Сун явно се опасяваше от същото. Той отби в паркинга на затворен магазин за хранителни стоки и спря.

— Съвсем близо сме — съобщи китаецът, — мисля да оставим колата тук.

— Съгласен — кимна Хари.

Двамата слязоха и изминаха останалата част от пътя пеш, като вървяха плътно до фасадите на складовете и се озъртаха във всички посоки за предни постове. Водеше Сун, а Бош го следваше по петите.

„Нордстар Сийфуд енд Шипинг“ се намираше ни кей 7. Големият зелен склад с надпис на китайски и английски върху стената гледаше към морето и от него в залива излизаше мост, от двете страни на който бяха завързани четири двайсет и три метрови риболовни кораба с черни корпуси и зелени рубки. Към края на моста се виждаше по-голям кораб с кран.

От мястото си до ъгъла на склада на кей 6 Бош не забелязваше никакво движение. Всички врати на товарните площадки на Нордстар бяха затворени, доковете и корабите изглеждаха изоставени за уикенда. Детективът започваше да си мисли, че са допуснали ужасна грешка, като не са проследили белия мерцедес. После Сун го потупа по рамото и посочи големия кораб в края на моста.

Сочеше някъде нависоко и Хари плъзна поглед към крана. Петметровата стоманена стрелка се издигаше върху платформа на релси. Кранът можеше да се придвижва по цялата дължина на кораба в зависимост от това, кой трюм товарят. Корабът явно беше предназначен да разтоварва улова на по-малки риболовни съдове в морето, за да могат да продължат работата си. Кранът се управляваше от кабинка върху платформата, която предпазваше краниста от вятъра и другите морски стихии.

Сун сочеше именно затъмнените стъкла на кабината. Слънцето се издигаше в небето зад кораба и Бош различи вътре мъжки силует.

Двамата се дръпнаха обратно зад ъгъла.

— Смяташ ли, че ни е видял? — попита Хари с глас, напрегнат от внезапния прилив на адреналин.

— Не — отвърна китаецът, — не видях да реагира.

Бош кимна и се замисли за ситуацията, в която се намираха. Вече беше напълно убеден, че дъщеря му е някъде на онзи кораб, но му се струваше невъзможно да се доберат до там, без часовият да ги забележи. Можеха да го изчакат да слезе, за да похапне или да отиде до тоалетната, ала не знаеше кога ще се случи това, нито дали изобщо ще се случи. Чакането противоречеше на все по-силната настойчивост, която свиваше гърдите му.

Той си погледна часовника. Наближаваше шест. Имаше поне още два часа докато окончателно се стъмни. Можеха да изчакат до тогава, но два часа бяха прекалено много време. Есемесите бяха предупредили похитителите на Мади и имаше вероятност да се готвят да направят нещо с нея.

Сякаш за да потвърди тази възможност, откъм кея изведнъж се разнесе глухо буботене на корабен двигател. Бош надзърна иззад ъгъла и видя, че от кърмата на големия кораб се вдигат изгорели газове. В следващия момент забеляза и движение в рубката.

Той се дръпна назад.

— Може да са ни видели — съобщи детективът. Запалиха двигателя.

— Колко души видя? — попита Сун.

— Поне един в рубката и още един в кабината на крана. Трябва да направим нещо. Веднага.

За да подчертае необходимостта от действие, той се пресегна зад гърба си и измъкна пистолета. Изкушаваше се да изскочи иззад ъгъла, да се втурне по кея и да открие огън. Имаше напълно зареден „Колт“ и смяташе, че шансът е на негова страна. В тунелите беше преживявал и по-страшни неща. Осем патрона, осем дракона. И накрая — самият той. Бош щеше да е деветият дракон, неустоим като куршум.

— Какъв е планът? — погледна го китаецът.

— Няма план. Отивам и я намирам. Ако не успея, ще се погрижа и никой от тях да не оцелее. Тогава ти ще отидеш да я намериш и ще я качиш на самолета. Паспортът й е в багажника на колата. Това е планът.

Сун поклати глава.

— Почакай. Те сто процента са въоръжени. Този план не става.

— Имаш ли по-добра идея? Не можем да чакаме до мръкване. Корабът ще отплава.

Хари се наведе към ъгъла и отново надникна. Нямаше никаква промяна. Часовият продължаваше да е в кабината и в рубката имаше още някой. Корабът буботеше, все още завързан за края на моста. Все едно чакаха нещо. Или някого.

Детективът се върна обратно и си наложи да се успокои. Съсредоточи се върху обстановката и се замисли какво може да направи. Навярно имаше алтернатива, освен самоубийствената атака. Той погледна Сун.

— Трябва ни лодка.

— Лодка ли?

— Да. Няма как да минем по моста, без да ни видят. Със сигурност го наблюдават. Но с малка лодка бихме могли да им отвлечем вниманието от другата страна. Тогава ще пратят някого долу на моста.

Бодигардът мина покрай Бош и се подаде навън. Той огледа края на моста и отново се скри зад ъгъла.

— Това ще свърши работа. Искаш аз да съм с лодката, така ли?

— Да, аз съм с пистолета и ще мина по моста да взема дъщеря си.

Сун кимна. Той бръкна в джоба си и измъкна ключовете за колата.

— Вземи ги. Когато намериш дъщеря си, потегли веднага. Не се безпокой за мен.

Хари поклати глава и извади телефона си.

— Ще отидем някъде наблизо, където ще сме в безопасност, и ще ти позвъня. Ще те чакаме.

— Успех, Хари — кимна китаецът, обърна се и се отдалечи.

— Успех и на теб — отвърна Бош.

Той опря гръб на предната стена на склада и се приготви за чакане. Нямаше представа как Сун ще намери лодка, ала вярваше, че бодигардът ще изпълни задачата си и ще отвлече вниманието, за да му даде възможност да действа.

Освен това се замисли дали най-после да не се обади в хонконгската полиция, след като вече е открил Маделин, но бързо се отказа. Полицейското присъствие нямаше да гарантира нейната безопасност. Щеше да се придържа към първоначалния план.

Хари се обърна да надникне иззад ъгъла на склада и да провери какво става на кораба, когато видя приближаваща се от юг кола. Забеляза познатата предна решетка на мерцедес. Бял.

Той се плъзна надолу по стената и приклекна. Мрежите, провесени да съхнат на такелажа на две корабчета между него и движещия се автомобил, му осигуряваха известно прикритие. Мерцедесът намали скоростта и зави по кей 7, после продължи по моста към кораба с крана. Беше колата, която бяха проследили от Златния бряг. Зърна шофьора и позна в него същия мъж, който по-рано го бе погледнал.

Бош бързо анализира ситуацията и заключи, че онзи зад волана е човекът, чийто телефонен номер е съхранил Пън в списъка с контактите на дъщеря му. Той беше пратил жената с детето — навярно негови съпруга и син — в „Джио“ като примамка, за да може да идентифицира автора на есемесите. Подплашен от последното съобщение на Сун, той ги бе откарал вкъщи или на друго безопасно място и сега идваше на кей 7, където държаха дъщерята на Хари.

Имаше прекалено много неизвестности, за да навърже всичко в логична последователност, ала детективът смяташе, че е на вярна следа и че ще се случи нещо, което не съответства на първоначалните намерения на мъжа с мерцедеса. Онзи щеше да се отклони от плана си. Да ускори нещата, да премести стоката или нещо по-лошо — да се избави от нея.

Мерцедесът спря пред кораба с крана. Шофьорът изскочи навън и бързо се качи по трапа. Без да спира той извика нещо на човека в кабината и продължи към рубката.

В първия момент не последва реакция. После Бош видя часовия да излиза от кабината и да се спуска на платформата. Когато стъпи на палубата, той последва мъжа с мерцедеса в рубката.

Току-що бяха допуснали стратегическа грешка, която даваше на детектива мимолетно предимство. Това беше неговият шанс да мине по моста незабелязано. Той извади джиесема си и набра номера на Сун. След няколко иззвънявания се включи гласовата поща.

— Сун, къде си? Оня с мерцедеса е тука и оставиха кораба без охрана. Зарежи лодката — върни се тук и приготви колата. Тръгвам.

Хари прибра телефона и се изправи. За последен път огледа кораба с крана, тичешком напусна прикритието си, пресече кея и се втурна по моста. Държеше пистолета в две ръце, готов за стрелба.

36.

Камарите празни сандъци на моста осигуриха известно прикритие на Бош, но последните двайсет метра до трапа бяха открити. Той се затича още по-бързо, взе разстоянието и приклекна зад оставения със запален двигател мерцедес. Детективът долови характерния звук и миризма на дизел. Когато надникни над багажника, Хари не забеляза никаква реакция на действията си. Той изскочи иззад колата, бързо и тихо се качи по трапа и продължи по палубата между почти двуметровите капаци на трюмовете. Когато наближи рубката, забави ход и се притисна към стената до вратата.

Успокои дишането си и се заслуша. Освен буботещите двигатели се чуваше само вятърът, който си играеше с такелажа на пристаналите кораби. Детективът се обърна и надникна през квадратното прозорче на вратата. Не видя никого вътре. Той натисна бравата, тихо отвори вратата и влезе.

Зад руля лъщяха пулт за управление, два радарни екрана, дросел и голям компас. До задната стена имаше маса и две вградени една над друга койки със завеси.

На пода вляво Хари видя отворен капак със стълба, водеща надолу към корпуса. Той се приближи и приклекна до отвора. Отвътре долитаха гласове, но се говореше на китайски. Опита се да ги различи и да преброи колко души са долу, само че ехото в трюма правеше тази задача неизпълнима. Знаеше, че на борда има поне трима мъже. Не чуваше гласа на дъщеря си, ала беше убеден, че е там.

Той отиде при руля. Всички надписи на пулта бяха на китайски и детективът избра два разположени един до друг ключа с червени лампички отгоре. Изключи единия и буботенето на двигателите веднага заглъхна наполовина. Беше спрял единия двигател.

Хари изчака пет секунди и натисна надолу другия ключ, спирайки втория двигател. После мина в задния ъгъл на помещението и се качи на долната койка, дръпна завесата наполовина и зачака. Знаеше, че онзи, който излезе по стълбата от трюма, няма да може да го види. Той пъхна пистолета под пояса си, извади автоматичния нож от джоба на сакото си и тихо отвори острието.

Скоро чу тичащи стъпки долу. Това му подсказа, че китайците са в предната част на трюма. Стъпките бяха само на един човек, което щеше да го улесни.

От отвора се показа мъж, обърнат с гръб към койките и вперил очи в контролния пулт. Без да се оглежда наоколо, той бързо отиде при руля и се зае да търси причината за спирането на двигателите. След като не откри нищо нередно, мъжът отново ги запали. Бош безшумно изпълзя от койката и се насочи към него. В момента, в който заработи и вторият двигател, той опря острието на ножа в гърба на китаеца.

Сграбчвайки го отзад за яката, Хари го дръпна назад от пулта и прошепна в ухото му:

— Къде е момичето?

Онзи каза нещо на китайски.

— Кажи ми къде е момичето.

Мъжът поклати глава.

— Колко души има долу?

Китаецът не отговори. Бош грубо го извлече на палубата, блъсна го към бордовата ограда и го надвеси над водата на около четири метра под него.

— Можеш ли да плуваш, скапаняко? Къде е момичето?

— Не… говори — успя да изхрипти мъжът, — не говори.

Без да го изпуска, детективът се огледа наоколо за Сун — в качеството му на преводач, — но не го видя. Къде се губеше, по дяволите?

Това отвлече вниманието му за миг и позволи на китаеца да действа. Той замахна назад със свита ръка и заби лакът в ребрата на Бош, който отхвърча към страничната стена на рубката. Мъжът рязко се завъртя и вдигна ръце, готов да го нападне. Хари се приготви да го блокира, ала онзи го ритна с крак и изби ножа от дланта му.

Китаецът не си направи труда да проследи полета на ножа. Той бързо го атакува с юмруци, нанасяйки му къси мощни удари в корема. Въздухът изригна от дробовете на Бош и в същия момент нов ритник го улучи под брадичката.

Детективът се свлече на земята и се опита да остане в съзнание, но зрението му започна да се стеснява. Нападателят спокойно се отдръпна настрани и Хари чу острието на ножа да одрасква палубата. Китаецът го беше вдигнал. Все още полузашеметен, Бош се пресегна за пистолета си.

Онзи отново се приближи и заговори на чист английски.

— Можеш ли да плуваш, скапаняко?

Бош измъкна колта от пояса си и натисна спусъка два пъти. Първият куршум само одраска мъжа по рамото, но вторият — след като Хари коригира мерника си — попадна отляво в гърдите му. Китаецът се строполи с изненадано изражение.

Детективът бавно се надигна и застана на четири крака. От устата му се стичаше нишка кървава слюнка. Като се държеше за стената на рубката, той с усилие започна да се изправя. Знаеше, че трябва да действа бързо. Мъжете долу нямаше как да не са чули гърмежите.

В този момент от носа на кораба заехтяха изстрели. Над главата му запищяха куршуми и рикошираха от стоманената стена на рубката. Бош отскочи и се прикри зад ъгъла. През прозорците видя на носа мъж, който се приближаваше с по един пистолет във всяка ръка. Зад него забеляза отворен капак, през който беше излязъл от предния трюм.

Хари знаеше, че му остават шест патрона. Противникът му във всички случаи имаше повече боеприпаси. Трябваше да премине в настъпление и бързо да го извади от играта.

Той се огледа наоколо за някаква идея и видя редица гумени буфери, подредени до планшира. Пъхна пистолета под пояса си и измъкна един буфер от гнездото му, после се върна при задния прозорец и отново погледна към предната част на кораба. Китаецът тъкмо минаваше отляво на рубката, за да се насочи към кърмата. Бош се отдръпна назад, вдигна еднометровия буфер с две ръце над главата си и го запрати над покрива на рубката. Докато буферът още летеше във въздуха, той заобиколи откъм десния борд и в движение извади колта.

Стигна пред рубката точно когато противникът му отскачаше от падащия буфер. Бош откри огън и улучи китаеца няколко пъти, докато онзи се свлече на палубата, без да успее да стреля нито веднъж.

Детективът се приближи и се увери, че мъжът е мъртъв. След това хвърли празния колт през борда и вдигна оръжията на убития — два полуавтоматични пистолета „Блек Стар“.

Когато се върна в рубката, вътре все още нямаше никой. Знаеше, че в трюма при дъщеря му е останал поне още един. Той извади пълнителите на двете оръжия и преброи общо единайсет патрона.

После пъхна пистолетите под пояса си и се спусна по стълбата като пожарникар, обвивайки крака около вертикалните стълбове. Когато стигна долу, Бош се претърколи настрани, като извади оръжията си, очаквайки да открият огън срещу него. Ала не се случи нищо.

Зрението му се приспособи към сумрака и Хари видя, че се намира в помещение с празни койки, от което се излизаше в главен коридор, минаващ по цялата дължина на корпуса. Единствената светлина идваше от отворения люк на носа. До там имаше шест помещения, по три от всяка страна. Вратата на последното отляво зееше. Бош се изправи на крака и пъхна единия пистолет под пояса си, за да има свободна ръка. След това тръгна напред, стиснал второто оръжие и готов за стрелба.

Вратата на всяко помещение имаше по четири заключващи механизма. Стрелки, нарисувани върху ръждивата стомана, показваха накъде се завърта всяка ръчка. Хари започна да проверява складовете един по един. Всички бяха празни и очевидно не бяха използвани наскоро за съхранение на риба. Със стоманени стени и без прозорци, по пода им се въргаляха опаковки от корнфлейкс и други храни и празни петлитрови бутилки от вода. Дървени сандъци бяха препълнени с други боклуци. На куки на стените висяха рибарски мрежи, превърнати в хамаци. Носеше се отвратителна смрад, която нямаше нищо общо с улова, някога пренасян от този кораб. С него бяха превозвали човешки товар.

Най-много го смущаваха кутиите от корнфлейкс. Всички бяха една и съща марка и от предната страна се усмихваше нарисувана панда, изправена на ръба на купичка с цяло съкровище от оризови късчета, обсипани с искрящи кристалчета захар. Корнфлейкс на деца.

Накрая стигна до отвореното помещение. Той приклекна ниско и рязко влезе вътре.

И там нямаше никого.

Само че този склад изглеждаше различно. Нямаше боклук. На кука от тавана висеше крушка, свързана с акумулатор. В един от сандъците имаше запечатани кутии корнфлейкс, пакетчета нудълс и петлитрови бутилки вода. Бош потърси някакви признаци, че са държали там дъщеря му, ала не откри нищо.

Детективът чу пантите на вратата зад него високо да простенват. Той се обърна в същия миг, в който вратата се затръшна. Ключалката в горния десен ъгъл се завъртя в заключено положение. Вътрешните ръчки липсваха. Бяха го заключили. Хари извади втория пистолет и насочи двете оръжия към вратата, очаквайки следващата ключалка да се завърти.

Беше долната дясна. В момента, в който я видя да помръдва, Бош се прицели и неколкократно стреля във вратата. Куршумите пронизаха отслабения от ръжда метал. Навън някой извика от изненада или болка и от коридора се разнесе тежкото тупване на строполяващо се на пода тяло.

Той отиде при вратата и се опита да завърти лоста на горната дясна ключалка с ръка, но той се оказа прекалено малък и се изплъзваше от пръстите му. Отчаян, Хари отстъпи крачка назад и блъсна вратата с рамо, надявайки се да разбие ключалката. Механизмът обаче не поддаде и му стана ясно, че няма смисъл повече да опитва.

Беше в капан.

Бош отново се приближи до вратата и се заслуша с приведена настрани глава. Чуваха се само корабните двигатели. Той силно удари с ръкохватката на единия пистолет по метала.

— Мади! Тук ли си, Мади?

Не получи отговор. Удари отново, този път още по силно.

— Дай ми знак, миличка. Ако си тук, издай някакъв звук!

Пак същият резултат. Той извади джиесема си и го отвори, за да позвъни на Сун, но установи, че няма сигнал. Въпреки това опита — безуспешно. Намираше се в метално помещение и от телефона му нямаше никаква полза.

Хари се обърна, за пореден път удари по вратата и извика името на дъщеря си.

Никакъв отговор. Съкрушен, той опря потното си чело в ръждивата врата. Бяха го заключили в метална кутия и той започваше да си мисли, че дъщеря му изобщо не е на кораба. Беше се провалил. И бе получил каквото заслужаваше.

Физическа болка прониза гърдите му, не по-слаба от болката в ума му. Остра, дълбока и безмилостна.

Задъха се и се облегна с гръб на вратата. Разкопча още едно копче на ризата си и се плъзна надолу по ръждивия метал, докато седна на пода с високо вдигнати колене. Намираше се на също толкова клаустрофобично място, колкото и тунелите, в които някога бе пълзял. Акумулаторът се изтощаваше и складът скоро щеше да потъне в мрак. Обзе го отчаяние. Беше предал дъщеря си. Напълно се беше провалил.

37.

Внезапен звук откъсна Бош от мрачните мисли. Трясък, отекнал над равномерния шум на двигателите. Не отгоре. Някъде от трюма.

Той скочи на крака и се обърна към вратата. Разнесе се нов трясък и детективът разбра, че някой претърсва складовете.

Хари заудря по вратата с ръкохватките и на двата пистолета.

— Сун И? — извика сред екота от сблъсъка на стомана в стомана Бош. — Насам! Който и да си! Насам!

Не получи отговор, но лостът на горната дясна ключалка се завъртя. Отключваха вратата. Той отстъпи назад, избърса лице с ръкави и зачака. После се завъртя долната лява ключалка и вратата бавно започна да се отваря. Хари вдигна пистолетите си. Не знаеше колко патрона са му останали.

В сумрака на коридора видя лицето на Сун. Бош се приближи и отвори вратата докрай.

— Къде беше, по дяволите?

— Търсих лодка и…

— Нали ти позвъних и ти казах да се върнеш?

Когато излезе навън, той видя мъжа с мерцедеса проснат по очи на пода до вратата. Бързо се наведе над него с надеждата, че още е жив, и го преобърна по гръб в локва от собствената му кръв.

Мъртъв беше.

— Къде е Маделин, Хари? — попита Сун.

— Не знам. Всички са мъртви и не успях да я открия!

Освен…

В ума му започнаха да се оформят очертанията на един последен план. Белият мерцедес. Лъскав и нов. Със сигурност имаше всички екстри, включително навигационна система, и първият адрес в нейната памет трябваше да е домът на шофьора.

Щяха да отидат там. Щяха да отидат в дома на мъжа с мерцедеса и Бош щеше да направи всичко необходимо, за да открие дъщеря си. Нямаше да се поколебае, даже да се наложеше да опре пистолет в главата на онова отегчено момченце, което беше видял в „Джио“. И тогава жена му щеше да каже. Щеше да му върне дъщеря му.

Хари впери поглед в трупа на пода пред него. Предполагаше, че това е Денис Хо, човекът зад „Нордстар“. Той претършува джобовете му в търсене на ключовете на колата, но не ги намери и планът му започна да се пропуква също толкова бързо, колкото се бе оформил. Къде бяха ключовете? Онзи компютър трябваше да му каже къде да отиде и как да открие пътя.

— Какво има, Хари?

— Ключовете му! Трябват ни ключовете му, иначе…

Изведнъж Бош млъкна. Пропускаше нещо. Когато тичаше по моста и се скри зад белия мерцедес, беше чул и усетил миризмата на дизелов двигател. Двигателят работеше!

Тогава това не му бе направило впечатление, защото смяташе, че дъщеря му е на кораба. Ала сега положението се променяше.

Той се изправи и закрачи към стълбата. Мислите му летяха далеч пред него. Чу стъпките на Сун да отекват подире му.

Имаше само една причина Денис Хо да остави двигателя на колата си да работи. Беше имал намерение да се върне. Не с момичето, защото Мади не бе на кораба. А за да я вземе, след като приготвят склада в трюма и вече е безопасно да я заведе там.

Бош изскочи от рубката и изтича по трапа на моста, втурна се към предната дясна врата на белия мерцедес и я отвори. Провери на задната седалка и видя, че е празна. После проучи таблото в търсене на бутона за багажника.

След като не го намери, угаси двигателя и измъкни ключовете, заобиколи колата отзад и натисна бутона за багажника на дистанционното.

Капакът се вдигна автоматично и Хари се приближи. Вътре лежеше дъщеря му. Очите й бяха завързани с парче плат, устата — запушена. Ръцете й бяха прилепени към тялото с няколко намотки изолирбанд. Глезените й също бяха залепени.

— Мади! — извика Бош.

Едва не падна в багажника при нея, докато бързаше да смъкне превръзката от очите й и отпушваше, устата й.

— Аз съм, миличка! Татко!

Тя отвори клепачи и запремигва.

— Вече си в безопасност, Мади. В безопасност си!

Когато най-после успя да отпуши устата й, дъщеря му нададе писък, който прониза бащиното сърце на Бош и щеше да остане в него завинаги — едновременно уплашен вик, зов за помощ и възглас на облекчение, дори на радост.

— Тате!

Докато я взимаше на ръце и я изваждаше от багажника, тя се разплака. Сун изневиделица се появи при тях и му помогна.

— Всичко ще бъде наред — успокояваше я Бош — всичко ще се оправи.

Двамата мъже изправиха момичето на крака и Хари разряза изолирбанда със зъбците на един от ключовете. Той забеляза, че Маделин още е с ученическата си униформа. В момента, в който освободиха ръцете й, тя го прегърна през врата и с все сили се вкопчи в него.

— Знаех, че ще дойдеш — хълцайки, промълви Мади.

Бош не знаеше дали някога е чувал думи, които да означават повече за него. Той я притисна също толкова силно в прегръдката си и обърна лице, за да прошепне в ухото й:

— Мади?

— Да, тате?

— Направиха ли ти нещо, Мади? Физически, искам да кажа. Ако са ти направили нещо, трябва да те заведем на…

— Не, нищо ми няма.

Детективът се отдръпна назад, постави длани на раменете й и впери поглед в очите й.

— Сигурна ли си? Можеш да ми кажеш.

— Сигурна съм, тате. Добре съм.

— Хубаво. Тогава да тръгваме.

Той се обърна към Сун.

— Ще ни закараш ли на летището?

— Няма проблем.

— Да вървим тогава.

Бош прегърна дъщеря си през рамо и те последваха китаеца по моста. Мади по целия път се притискаше към него. Едва когато наближиха колата като че ли осъзна смисъла на присъствието на Сун и зададе въпроса, от който Хари се ужасяваше.

— Тате?

— Да, Мади?

— Къде е мама?

38.

Бош не й отговори пряко. Просто й каза, че в момента майка й не може да е с тях, но й е събрала малко багаж и трябва да отидат на летището, за да напуснат Хонконг. Сун мълчеше. Той ускори крачка и се отдалечи, за да се изолира от разговора.

Обяснението привидно спечели известно време на Хари, за да обмисли как и кога да даде отговора, който щеше да промени остатъка от живота на дъщеря му. Когато стигнаха при черния мерцедес, той я настани на задната седалка и отиде да вземе раницата й от багажника. Потърси в джобовете на чантата на Елинор, намери паспорта на Мади и го прибра в джоба си.

Бош седна на предната лява седалка, подаде й раницата и й каза да се преоблече. После си погледна часовника и кимна на Сун.

— Да вървим.

Бодигардът потегли и напусна района на пристанището с висока, но не чак привличаща вниманието скорост.

— Има ли директен ферибот или влак до там? — попита Хари.

— Не, закриха фериботната линия и ще ви се наложи да сменяте влакове. По-добре да ви закарам. Искам да ви закарам.

— Добре, Сун И.

Няколко минути пътуваха в мълчание. Бош копнееше да поговори с дъщеря си, просто да я гледа, за да се увери, че е добре.

— Преоблече ли се, Мади?

Тя не отговори.

Хари се обърна към нея. Беше се преоблякла и седеше, облегната на вратата зад Сун, втренчила поглед навън и притиснала възглавницата към гърдите си. По бузите й се стичаха сълзи. Като че ли не бе забелязала дупката от куршум.

— Добре ли си, Мади?

— Тя е мъртва, нали? — без да се извърне от прозореца, попита момичето.

— Какво?!

Бош знаеше точно кого и какво има предвид дъщеря му, ала се опитваше да печели време, да отлага неизбежното колкото може повече.

— Не съм глупава. Ти си тук. Сун И е тук. И тя трябваше да е тук. И щеше да е тук, но й се е случило нещо.

Невидим юмрук удари Бош право в гърдите. Маделин продължаваше да прегръща възглавницата и да гледа през прозореца с мокри от сълзите очи.

— Съжалявам, Мади. Исках да ти го кажа, но моментът не беше подходящ.

— Кой момент е подходящ?

Той кимна.

— Права си. Няма такъв.

Хари протегна ръка и постави длан на коляното й, но момичето веднага я отблъсна. Първият признак за вината, която той винаги щеше да носи.

— Много съжалявам. Не знам какво да кажа. Когато кацнах сутринта, майка ти ме чакаше на летището със Сун И. Тя искаше само едно, Мади. Да те спаси. Не я интересуваше нищо друго, даже собственият й живот.

— Какво се случи?

Бош се поколеба, ала нямаше какво друго да й каже, освен истината.

— Застреляха я, миличка. Един човек стреляше по мен и улучи нея. Мисля, че не е усетила нищо.

Маделин скри очите си с длан.

— Аз съм виновна за всичко.

Той поклати глава, макар дъщеря му да не го гледаше.

— Не, Мади. Чуй ме. Никога повече не казвай такова нещо. Не си го и помисляй даже. Ти не си виновна. Всичко тук е по моя вина.

Момичето не отговори. Просто прегръщаше възглавницата още по-силно и не откъсваше очи от шеметно носещия се покрай тях път.

Един час по-късно бяха на тротоара пред летището. Бош помогна на дъщеря си да слезе от мерцедеса и се обърна към Сун. Почти не бяха разговаряли в колата. Но сега идваше време да се сбогуват и Хари знаеше, че спасяването на Мади не би било възможно без помощта на бодигарда.

— Благодаря ти, че спаси дъщеря ми, Сун И.

— Ти я спаси. Нищо не може да те спре, Хари Бош.

— Какво ще правиш? Полицията ще дойде да те разпитва най-малкото за Елинор, ако не за друго.

— Ще се оправя, без да споменавам за теб. Обещавам. Каквото и да се случи, няма да забърквам теб и дъщеря ти.

Бош кимна.

— Успех — пожела му той.

— И на теб.

Детективът стисна ръката му и отстъпи назад. След поредната неловка пауза Маделин се приближи и прегърна Сун. Бош видя изражението му, въпреки тъмните очила. Независимо от различията им, Хари разбираше, че избавлението на Мади е донесло известна утеха на Сун. И това може би щеше да му помогне да намери покой в себе си.

— Много съжалявам — прошепна момичето.

Сун се откъсна от ръцете й.

— Върви — каза той. — Дано живееш щастливо.

Оставиха го там и влязоха през стъклената врата в главния терминал.

Бош и дъщеря му намериха гишето на „Катай Пасифик“ и Хари купи два билета първа класа за самолета за Лос Анджелис в 23:40. Върнаха му парите за билета за другата сутрин и все пак трябваше да използва две кредитни карти, за да покрие цялата сума. Но това не го интересуваше. Знаеше, че пътниците в първа класа имат специален статут, който им позволява бързо да минат през проверките и първи да се качат на борда. Служителите на летището, авиокомпанията и охраната едва ли щяха да се заглеждат много в пътници от първа класа, дори това да бяха измачкан мъж с кръв по сакото и тринайсетгодишно момиче, което не може да сдържи сълзите си.

Детективът разбираше също, че дъщеря му е силно травмирана от последните шейсет часа от живота й, и макар да нямаше никаква представа как да й помогне, инстинктивно усещаше, че малко утеха няма да й е излишна.

Забелязвайки измачканите му и изцапани дрехи, жената на гишето спомена, че в чакалнята за първа класа има душкабини. Той й благодари за информацията, взе бордовите карти и последва друга служителка, която ги отведе при пропускателния пункт. Както очакваше, новопридобитият им статут им осигури бързо преминаване.

Имаха да убиват почти три часа и макар да се изкушаваше да използва душкабините, Бош реши, че имат по-належаща нужда от храна. Не си спомняше кога и какво е слагал в уста за последен път и предполагаше, че дъщеря му също е била лишена от ядене.

— Гладна ли си, Мадс?

— Не особено.

— Храниха ли те?

— Не. Но и без това нямаше да мога да ям.

— Кога за последен път си яла нещо?

Момичето трябваше да се замисли.

— В петък изядох парче пица в мола. Преди да…

— Добре, тогава трябва да хапнем нещо.

Качиха се с ескалатор в зоната с ресторанти, гледащи надолу към меката на безмитните магазини. Бош избра заведение в средата на зоната, от което се разкриваше гледка към търговската част на долния стаж. Дъщеря му си поръча хрупкави пилешки хапки, а Хари си взе пържола с пържени картофки.

— Никога не бива да си поръчваш пържола на летища — отбеляза Маделин.

— Защо?

— Няма да е качествена.

Той кимна. За пръв път, откакто се бяха сбогували със Сун, Мади казваше повече от една-две думи. Бош я беше наблюдавал как постепенно се затваря в себе си, докато проявеният след избавлението й страх я напуска и тя започва да осъзнава какво всъщност е преживяла и какво се е случило с майка й. Хари се бе опасявал, че може да изпадне в шок. Странната й забележка за качеството на пържолите в ресторантите по летищата явно показваше, че се намира в състояние на дисоциация.

— Е, скоро ще проверя.

Маделин веднага прескочи на друга тема.

— Значи сега ще живея в Лос Анджелис с теб, така ли?

— Надявам се.

Той впери очи в нея, за да види как ще реагира. Изражението й не се промени — празен поглед над лице, осеяно с дири от изсъхнали сълзи и излъчващо тъга.

— Много искам да живееш с мен — прибави Бош. — А последния път, когато ми гостува, и ти каза, че би желала да останеш.

— Само че не по този начин.

— Знам.

— Ще мога ли да се върна, за да си събера багажа и да се сбогувам с приятелите си?

Детективът се замисли.

— Едва ли — въздъхна той накрая, — може би ще успея да уредя да ти пратят вещите. Но сигурно ще се наложи да съобщиш на приятелите си по имейла. Или да им телефонираш.

— С тях поне ще мога да се сбогувам.

Бош кимна и се умълча, разбрал очевидния намек за загиналата й майка. Не след дълго Маделин отново заговори — мислите й напомняха балон, понесен от вятъра и постоянно променящ посоката си, подхващан от непредсказуеми течения.

— Тукашната полиция… такова… издирва ли ни?

Хари се озърна наоколо, сякаш за да види дали някой на съседните маси я е чул, после се наведе напред към нея.

— Не знам — тихо отвърна той, — възможно е да ни издирват. Или по-точно мен. Обаче нямам намерение да проверявам, докато сме тук. По-лесно ще се оправим с всичко от Лос Анджелис.

След кратка пауза тя зададе нов въпрос, който го свари неподготвен.

— Тате, уби ли ония хора, които ме отвлякоха? Чух много изстрели.

Бош се замисли как да й отговори — като полицай или като баща, — но не се бави много.

— Да речем само, че си получиха заслуженото. И че случилото се е резултат на собствените им действия. Нали така?

— Да.

Когато донесоха поръчките им, двамата млъкнаха и лакомо се нахвърлиха на храната. Хари беше избрал ресторанта, масата и своето място така, че да може да наблюдава търговската зона и пропускателния пункт зад нея. Докато се хранеше, той зорко следеше за необичайни действия на охраната. Всяко движение на голям брой служители или претърсване щеше да го обезпокои. Нямаше представа дали вече се е появил на полицейския радар, но беше прорязал смъртоносна пътека през Хонконг и трябваше да внимава.

— Ще си ядеш ли картофките? — попита Мади.

Бош завъртя чинията си така, че тя да ги достига.

— Заповядай.

Когато дъщеря му се пресегна над масата, ръкавът й се повдигна и детективът видя превръзката на лакътя й. Той си спомни за окървавения тампон, който Елинор беше намерила в кошчето в банята в Чункин Маншънс.

Хари посочи ръката й.

— Какво е това, Мади? Кръв ли са ти взимали?

Тя постави другата си длан върху раната, сякаш така щеше да сложи край на темата.

— Трябва ли точно сега да говорим за това?

— Ще ми отговориш ли само на един въпрос?

— Да, Куик ми взе кръв.

— Исках да те попитам нещо друго. Къде беше, преди да те затворят в багажника и да те закарат при кораба?

— Не знам, в нещо като болница. Като лекарски кабинет. През цялото време бях заключена в една стая. Моля те, тате, не искам да говоря за това. Не сега.

— Добре, миличка, ще поговорим, когато искаш.

След като се нахраниха, те слязоха в търговската зона на долния етаж. От един магазин за мъжка мода Бош си купи пълен комплект ново облекло, а от спортния щанд — маратонки и накитници. Мади отклони предложението за нови дрехи и каза, че щели да й стигнат нещата от раницата й.

Следващата им спирка беше супермаркет, от който Мади си избра плюшена панда, която щяла да й служи за възглавница, и книга със заглавие „Похитителят на мълнии“.

После се насочиха към чакалнята за първа класа и се регистрираха за душкабините. Въпреки насъбралите се през дългия ден кръв, пот и мръсотия, Бош се изкъпа бързо, защото не искаше да се отделя задълго от дъщеря си. Преди да се облече, той провери раната на ръката си. Беше се затворила и вече хващаше коричка. Той сложи новите си накитници като двойна превръзка отгоре й.

Вече облечен, Хари вдигна капака на кошчето до мивката. Сви на топка старите си дрехи и обувки и ги зарови под хартиените кърпи и другите боклуци. Не искаше някой да забележи вещите му и да ги извади, особено обувките, с които бе стъпвал по окървавените плочки в Туен Мън.

Поосвежен и готов за дългия полет, детективът излезе навън и се огледа за дъщеря си. Не я видя в чакалнята и се върна да я почака пред входа на дамската баня. След петнайсет минути нямаше и следа от Маделин и той започна да се тревожи. Изчака още пет и отиде на рецепцията, където помоли служителката да прати някого вътре, за да провери как е дъщеря му.

Жената каза, че ще го направи лично. Бош я последва и остана да чака отпред. Когато вратата се отвори, чу звук от течаща вода. После се разнесоха гласове и рецепционистката скоро излезе навън.

— Още е под душа и каза, че всичко е наред. Щяла да се позабави още.

— Добре, благодаря.

Тя се върна на работното си място. Хари си погледна часовника. До качването им в самолета оставаше още половин час. Имаше време. Той се върна в чакалнята, седна на най-близкия стол до коридора, водещ към душкабините, и продължи да наблюдава.

Нямаше представа за какво си мисли Маделин. Знаеше, че дъщеря му се нуждае от помощ и че той е напълно безсилен да й я осигури. Главната му грижа беше да я заведе в Лос Анджелис и да започне оттам. Вече имаше предвид психолог, към когото щеше да се обърне.

Точно когато в чакалнята обявиха техния полет, Мади се появи по коридора. Тъмната й мокра коса бе пригладена назад. Носеше същите дрехи, които си беше облякла в колата, плюс суичър с качулка. Кой знае защо й беше студено.

— Добре ли си? — попита я Бош.

Тя не отговори. Просто спря пред него със сведена глава.

— Знам, глупав въпрос — рече Хари. — Готова ли си за полета? Току-що го обявиха. Трябва да вървим.

— Готова съм. Просто имах нужда от един дълъг горещ душ.

— Разбирам.

Напуснаха чакалнята и се насочиха към изхода. Докато се приближаваха, детективът не забеляза повече от обичайната охрана. Взеха им билетите, провериха паспортите им и те се качиха на борда.

Щяха да пътуват със самолет на два етажа. Пилотската кабина се намираше на горния, а салонът на първа класа — точно под нея в носа на самолета. Стюардесата ги осведоми, че няма други пътници в техния салон и могат да си изберат места. Настаниха се на първия ред и имаха чувството, че целият самолет е на тяхно разположение. Бош нямаше намерение да откъсва очи от дъщеря си, чак до Лос Анджелис.

Докато завършваше подготовката за излитане, пилотът обяви по аудиосистемата, че полетът ще продължи тринайсет часа — по-малко от полета за Хонконг, тъй като не се очакваше насрещен вятър. Обаче щяха да летят срещу самия ход на времето. Щяха да кацнат в Лос Анджелис в 21:30 в събота вечер, два часа преди да са излетели от Хонконг.

Детективът пресметна наум и установи, че за него това ще означава трийсет и девет часов ден. Най-дългият в живота му.

Накрая големият самолет получи разрешение за излитане и се понесе по пистата, набра скорост и с рев се издигна в тъмното небе. Скоро светлините на Хонконг изчезнаха под облаците и Бош задиша малко по-леко. Надяваше се никога повече да не се завърне там.

Дъщеря му се пресегна през пространството между седалките и го хвана за ръката. Той се обърна към нея и срещна погледа й. Пак се беше разплакала. Хари стисна дланта й и кимна.

— Всичко ще се оправи, Мади.

Тя кимна в отговор и продължи да го държи за ръка.

Когато достигнаха максимална височина, стюардесата дойде и им предложи храна и напитки, но двамата отказаха. Маделин гледа филм за вампири тийнейджъри, а после спусна облегалката си хоризонтално назад — едно от предимствата на първа класа — и се унесе.

Скоро потъна в дълбок сън и Хари си помисли, че е започнал някакъв вътрешен оздравителен процес. Войните на съня щурмуваха мозъка й и атакуваха лошите спомени.

Той се наведе и лекичко я целуна по бузата. Докато секундите, минутите и часовете течаха назад, Бош наблюдаваше съня й и мечтаеше за невъзможното — времето да се върне толкова, че целият ден да започне наново. Това беше само фантазия. В действителност животът му щеше да се промени също толкова, колкото и нейният. Сега тя бе с него. И той знаеше, че каквото и да е направил досега, Мади ще бъде неговият шанс за изкупление.

Ако успееше да я защищава и да й служи, щеше да компенсира всичко. Абсолютно всичко.

Наистина имаше намерение да бди над нея през цялата нощ. Ала накрая изтощението надделя и той също затвори очи. Скоро засънува някакво място край река. Имаше маса с бяла покривка и вятърът развяваше краищата й. Той седеше срещу Елинор и Маделин и двете му се усмихваха. Сън за място, което никога не беше съществувало и нямаше да съществува.