Деветте дракона

39.

Последното препятствие беше митницата в Лос Анджелис. Митничарят на гишето рутинно прегледа паспортите им и тъкмо се приготви да им удари печатите, когато нещо на компютърния екран привлече вниманието му. Бош затаи дъх.

— Останали сте по-малко от един ден в Хонконг, господин Бош?

— Да, даже нямаше нужда да нося багаж. Отидох само да взема дъщеря си.

Митничарят разбиращо кимна с вид на човек, знаещ и други такива случаи. Той подпечата паспортите и погледна Маделин.

— Добре дошла в Лос Анджелис, млада госпожице.

— Благодаря — отвърна тя.

Когато стигнаха в къщата на „Удроу Уилсън Драйв“, наближаваше полунощ. Бош занесе раницата в стаята за гости и дъщеря му го последва. Познаваше тази стая — беше отсядала там при предишните си гостувания.

— След като вече ще живееш тук за постоянно, можем да променим всичко — рече Хари. — Знам, че в стаята си в Хонконг имаше много плакати и други неща. Можеш да правиш тук каквото поискаш.

В ъгъла бяха оставени два кашона с документи от стари следствия, които Бош бе преснимал.

— Ще ги изнеса — каза той.

Пренесе ги един по един в своята спалня. Докато сновеше назад-напред по коридора, Хари продължаваше да й говори.

— Знам, че няма самостоятелна баня, обаче втората баня в коридора е само за тебе. И без това не ми идват много гости.

След като приключи с кашоните, той седна на леглото и погледна дъщеря си, която все още стоеше в средата на стаята. Изражението й разкъса сърцето на Бош. Виждаше, че момичето най-после осъзнава действителността. Нищо че многократно беше изразявала желание да живее в Лос Анджелис. Сега оставаше тук за постоянно и щеше да й е мъчително трудно да приеме този факт.

— Искам да ти кажа нещо, Мади. Свикнал съм да бъда твой баща четири седмици годишно. Това беше лесно. Сега започва трудното. Ще правя грешки и трябва да си търпелива с мен, докато се уча. Но ти обещавам, че ще положа всички усилия.

— Добре.

— Искаш ли нещо? Гладна ли си? Или си уморена?

— Не, добре съм. Сигурно не биваше да спя толкова много в самолета.

— Няма значение. Точно тогава имаше нужда от сън. Пък и сънят винаги е полезен. Действа лечебно.

Тя кимна и неловко се огледа наоколо. Обикновена стая за гости. Легло, скрин и нощно шкафче с лампа.

— Утре ще ти купим телевизор. От ония с плоските екрани. Както и компютър и бюро. Ще трябва да пазаруваме много неща.

— Май ще имам нужда от нов мобилен телефон. Куик взе моя.

— Да, ще ти вземем и нов апарат. Старата ти СИМ-карта е в мене, тъй че няма да изгубиш контактите си.

Маделин го погледна и той разбра, че е сбъркал.

— Взел си моята СИМ-карта?! От Куик ли? Сестра му беше ли там?

Бош успокоително вдигна ръце и поклати глава.

— Не съм се срещал с Куик и сестра му. Намерих телефона ти, но беше счупен. Взех само СИМ-картата.

— Тя се опита да ме спаси. Разбра, че Куик се кани да ме продаде, и се опита да му попречи. Обаче той я изхвърли от колата.

Хари я изчака да каже още нещо, но дъщеря му мълчеше. Искаше му се да й зададе много въпроси за брата, сестрата и всичко останало, но бащата в него надделя над ченгето. Сега не беше моментът. Тя трябваше да се успокои и да свикне с новата ситуация. По-късно щеше да има време да я разпита за Куик и Хъ като полицай и да й разкаже какво се е случило с тях.

Бош се вгледа в лицето й — емоциите й като че ли се бяха изчерпали. Имаше уморен вид, въпреки дългия сън в самолета.

— Всичко ще се оправи, Мади. Обещавам ти.

Тя кимна.

— Може ли да остана сама за малко?

— Разбира се. Това си е твоята стая. И без това трябва да се обадя на някои хора.

Хари се изправи и се насочи към вратата. Докато я затваряше зад себе си, той се поколеба и се озърна назад.

— Ще ми кажеш, ако имаш нужда от нещо, нали?

— Да, тате. Благодаря.

Бош затвори вратата и отиде в дневната. Той извади телефона си и позвъни на Дейвид Чу.

— Обажда се Бош. Извинявай, че те безпокоя толкова късно.

— Няма проблем. Как е там?

— Вече съм в Лос Анджелис.

— Върна ли се? А дъщеря ти?

— В безопасност е. Какво става с Чан?

Чу се поколеба, преди да отговори. Не искаше той да е приносителят на лошата вест.

— Ами, утре сутрин ще го пуснат. Нямаме доказателства, за да му повдигнем обвинение.

— Ами изнудването?

— Днес за последен път опитах с Ли и Лам. Прекалено ги е страх от триадата. Ли каза, че някой вече му се обадил и го заплашил.

За момент Бош се замисли за заплахата, която му бяха отправили по телефона в петък. Предположи, че е бил същият човек.

— Значи утре заран Чан излиза от следствения арест и отива на летището — каза той. — Качва се на самолета и повече никога няма да го видим.

— Струва ми се, че този път се провалихме, Хари.

Кипнал от гняв, Бош поклати глава.

— Мамка им на тия скапаняци!

Той се сети, че дъщеря му може да го чуе, отвори едното крило на плъзгащата се врата и излезе на задната веранда. Шумът от магистралата в прохода щеше да приглуши разговора.

— Канеха се да продадат детето ми — продължи детективът. — За органи.

— Господи! — възкликна Чу. — Мислех, че просто искат да те сплашат.

— Да бе, взели са й кръв и трябва да се е оказала подходяща за някого с много пари, защото планът се е променил.

— Е, може да са я изследвали, за да са сигурни, че е чиста, преди да…

Чу млъкна, осъзнавайки, че алтернативният сценарий не е много утешителен. Той промени темата.

— Тя върна ли се с теб, Хари?

— Нали ти казах, в безопасност е.

Бош знаеше, че детективът от ЗБАБ ще приеме неговия непряк отговор като липса на доверие, но в това нямаше нищо ново. След преживяния ден нищо не можеше да направи. Беше негов ред да заговори за друго.

— Кога за последен път си се чувал с Ферас или Гандъл?

— С партньора ти — в петък. Преди няколко часа разговаряхме с лейтенанта. И той се интересуваше какво е положението. И също е бесен.

Въпреки че наближаваше полунощ, движението и в десетте ленти на магистралата долу беше натоварено. Въздухът бе прохладен и свеж, добре дошла промяна след Хонконг.

— Кой ще съобщи на прокуратурата да го пусне? — попита Хари.

— Имах намерение да им се обадя утре сутрин. Освен ако не искаш да го направиш ти.

— Не съм сигурен къде ще съм сутринта. Обади им се ти, обаче изчакай до десет.

— Добре, но защо до десет?

— Така ще мога да отида там и да се сбогувам с господин Чан.

— Хари, недей да правиш нищо, за което после ще съжаляваш.

Бош за момент се замисли за последните три дни.

— Вече е късно.

Той затвори и остана облегнат на перилата, загледан в нощта. Определено се чувстваше някак си в безопасност у дома, ала не можеше да не мисли какво е изгубил и оставил след себе си. Сякаш гладните духове в Хонконг го бяха последвали отвъд океана.

— Тате?

Хари се обърна. Дъщеря му стоеше на вратата.

— Привет, миличка.

— Добре ли си?

— Да, защо?

Тя излезе на верандата и застана до него.

— Докато разговаряше по телефона ми се стори, че си ядосан.

— Заради следствието е. Не върви добре.

— Съжалявам.

— Ти не си виновна. Но виж, утре сутрин трябва за кратко да сляза до града. Ще се обадя тук-там и ще се опитам да намеря някой да те наглежда, докато ме няма. А когато се върна, ще отидем по магазините, както се разбрахме. Съгласна ли си?

— Детегледачка ли имаш предвид?

— Не… всъщност, да, нещо такова.

— Не съм имала детегледачка, откакто бях на дванайсет, тате.

— Да де, това беше само преди една година.

— Мисля, че ще се оправя и сама. Тъй де, мама ме пуска сама в мола след училище.

Бош забеляза, че дъщеря му използва сегашно време. Изкушаваше се да й каже, че идеята да ходи сама в мола не се е оказала много добра, но прояви достатъчно благоразумие да го остави за друг път. В крайна сметка нейната безопасност беше на първо място.

Дали онези, които я бяха отвлекли в Хонконг, можеха да я открият чак тук, в неговия дом?

Струваше му се малко вероятно, но дори и да имаше минимален шанс, не можеше да рискува да я остави сама. Ала не знаеше кого да повика. Не поддържаше връзки в квартала. Да, викаха го като полицай, когато имаше някакъв проблем, но иначе не общуваше със съседите си от улицата, пък и с никой друг, освен с полицаи. Не знаеше на кого може да се довери — никой нямаше да бъде по-различен от напълно непозната детегледачка, която можеше да намери от рекламите в телефонния указател. Започваше да осъзнава, че няма да е лесно да се грижи за родната си дъщеря.

— Виж, Мади, това е един от случаите, за които те предупредих, че трябва да бъдеш търпелива с мен. Не искам да те оставям сама. Засега. Стой си в стаята, ако предпочиташ — сигурно още ще спиш заради часовата разлика. Но искам вкъщи с теб да има възрастен. Човек, на когото имам доверие.

— Както кажеш.

Изведнъж му хрумна нова идея.

— Добре, гледай сега. Щом не искаш детегледачка, ще ти предложа нещо друго. В подножието на хълма има едно общинско училище. Мисля, че срокът е започнал миналата седмица, защото на път за работа видях много коли. Не знам дали ще те запишем там, или ще се опитаме да ти уредим частно училище, обаче мога да те заведа, за да се поогледаш, да видиш как е. Може да влезеш в някой и друг час, докато съм в центъра. Какво ще кажеш? Познавам заместник-директорката и й имам доверие. Тя ще се погрижи за тебе.

Дъщеря му преметна кичур коса зад ухото си и известно време продължи да се взира пред себе си, преди да отговори.

— Става.

— Добре, тогава ще го направим. Утре сутрин ще се обадя и ще го уредя.

Един решен проблем, помисли си Бош.

— Тате?

— Да, миличка?

— Чух какво каза по телефона.

Той се вцепени.

— Съжалявам. Ще се опитам повече да не използвам такъв език. И никога в твое присъствие.

— Не, не исках да кажа това. Когато излезе на верандата. За това, че щели да ме продадат за органи. Вярно ли е?

— Не знам, миличка. Не знам точно какъв е бил планът им.

— Куик ми взе кръв. Каза, че щял да ти я прати. Нали разбираш, за да можеш да направиш ДНК-тест и да се увериш, че наистина съм отвлечена.

Бош кимна.

— Да, само че те е излъгал. Видеоклипът, който ми прати, беше достатъчен, за да ме убеди. Нямаше нужда от кръв. Излъгал те е, Мад. Предал те е и си е получил заслуженото.

Тя рязко се обърна към него и Хари разбра, че пак се е изпуснал.

— Какво искаш да кажеш? Какво се е случило с него?

Бош не искаше да тръгва по хлъзгавия склон на лъжите. Освен това знаеше, че дъщеря му очевидно не е безразлична към сестрата на Куик, ако не към самия него. Сигурно все още не можеше да проумее степента на неговото предателство.

— Мъртъв е.

Дъхът й секна и тя притисна длани към устата си.

— Ти ли…

— Не, Мади. Не бях аз. Намерих го мъртъв, когато открих твоя телефон. Предполагам, че някак си си го харесвала, затова съжалявам. Но той те е предал, миличка, и трябва да ти кажа, че може би щях да направя с него същото, ако го бях срещнал жив. Хайде да влезем вътре.

Той се извърна от парапета.

— Ами Хъ?

Хари спря и я погледна.

— Не знам за нея.

После се насочи към вратата и влезе в стаята. Ето, за пръв път я беше излъгал. За да й спести мъката, да, но това нямаше значение. Вече усещаше, че започва да се хлъзга по склона.

40.

В 11:00 в понеделник Бош чакаше пред следствения арест да освободят По-Чин Чан. Не беше сигурен какво ще направи или каже на убиеца, когато онзи излезеше през вратата като свободен човек. Но знаеше, че не може да изпусне този момент. Ако арестът на Чан се окажеше причината, довела до всичко, случило се в Хонконг, включително до смъртта на Елинор Уиш, Хари нямаше да може да живее с мисълта, че не се е изправил срещу него, когато е имал тази възможност.

Телефонът завибрира в джоба му и той се изкуши да не отговори, за да не се размине с Чан, но видя на дисплея, че е лейтенант Гандъл.

— Чух, че си се върнал.

— Да, щях да ти се обадя.

— Откри ли дъщеря си?

— Да, в безопасност е.

— Къде е?

Бош се поколеба, но не задълго.

— При мен.

— Ами майка й?

— Още е в Хонконг.

— Какви са намеренията ти?

— Тя ще живее при мен. Поне за известно време.

— Какво се случи там? Има ли нещо, за което да се тревожа?

Детективът не беше сигурен какво да му каже. Реши да отложи този разговор.

— Надявам се да няма последици. Но знае ли човек.

— Ще ти съобщя какво съм научил. Ще идваш ли насам?

— Хм, днес не. Трябва да си взема няколко дни, докато дъщеря ми посвикне. Да я запиша на училище, такива неща. Искам да я пратя и на психолог.

— Компенсации или отпуска? Трябва да го оформя.

— Няма значение. Май имам някакви компенсации.

— Тогава ще го запиша така. Ти как си, Хари?

— Добре съм.

— Предполагам, че Чу ти е съобщил за освобождаването на Чан.

— Да, каза ми.

— Скапаният му адвокат вече идва тук сутринта да му вземе куфара. Съжалявам, Хари. Нищо не можехме да направим. Нямахме доказателства, а ония два мата мухльовци в Долината не пожелаха да ни помогнат да го задържим за изнудване.

— Знам.

— Не ни помогна много и това, че твоят партньор през целия уикенд си кисна вкъщи. Бил болен.

— Да бе…

Търпението на Бош към Ферас се беше изчерпало, но това си оставаше между тях двамата. Още не искаше да го обсъжда с Гандъл.

Вратата на ареста се отвори и той видя оттам да излиза азиатец в костюм, с куфар в ръка. Не беше Чан. Мъжът задържа вратата с тялото си и махна на една чакаща кола на улицата. Детективът разбра, че моментът е настъпил. Онзи с костюма бе известният адвокат Антъни Уин.

— Трябва да вървя, лейтенант. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Да, когато решиш колко дни ще си вземеш, за да го включа в графика. Дотогава ще намеря някакво занимание на Ферас. Нещо в Дирекцията.

— Дочуване.

Бош затвори в момента, в който до тротоара спря черен кадилак „Ескалейд“ и По-Чин Чан излезе от ареста. Хари направи няколко крачки и застана на пътя му към колата. Уин бързо се вмъкна между двамата.

— Извинете, детектив — каза адвокатът, — препречвате пътя на клиента ми.

— Това ли правя, „препречвам“ му пътя? А той не се ли изпречи на пътя на Джон Ли?

Бош видя, че Чан се захилва и клати глава зад Уин. Зад детектива се затръшна врата и адвокатът насочи вниманието си натам.

— Снимайте тази сцена — нареди той.

Хари се озърна назад и видя, че от кадилака е слязъл мъж с видеокамера. Обективът й сочеше към него.

— Какво е това?

— Ако докоснете или тормозите господин Чан по какъвто и да е начин, детектив, всичко ще бъде документирано и пратено на медиите.

Бош отново се обърна към Уин и Чан. Хиленето ни Чан се беше превърнало в доволна усмивка.

— Да не си мислиш, че всичко е приключило, Чан? Където и да идеш, няма да е приключило. Ти и твоите хора направиха тоя въпрос личен, задник такъв, и аз няма да го забравя.

— Отдръпнете се, детектив. — Адвокатът явно играеше за пред камерата. — Господин Чан си тръгва, защото е невинен по обвиненията, които се опитахте да му скалъпите. И се връща в Хонконг заради полицейския тормоз в Лос Анджелис. Заради вас той вече не е в състояние да се радва на живота, който е водил тук в продължение на няколко години.

Хари се отстрани от пътя им и ги пусна да минат към колата.

— Това са пълни глупости, Уин. Вземи си камерата и си я напъхай в гъза.

Чан пръв се настани на задната седалка на кадилака, след което Уин даде знак на оператора да седне отпред.

— Вече имаме заплахата ви на запис, детектив — заяви адвокатът, — запомнете го.

Той седна до Чан и затвори вратата. Бош остана на тротоара и проследи с поглед отдалечаващия се „Ескалейд“, който навярно щеше да откара гангстера направо на летището, за да довърши своето напълно законно бягство.

Когато се върна в училището, Бош отиде в кабинета на заместник-директорката. Същата сутрин Сю Бамбро се беше съгласила да позволи на Маделин да присъства на часовете на осмокласниците, за да види дали ще й хареса там. Когато детективът влезе, Бамбро го покани да седне и му съобщи, че дъщеря му още била в час и се приспособявала отлично. Хари се изненада. Тя беше прекарала в Лос Анджелис по-малко от дванайсет часа след загубата на майка й и мъчителния уикенд в ръцете на нейните похитители. Беше се опасявал, че престоят в училището може да завърши катастрофално.

Той вече познаваше заместник-директорката. Няколко години по-рано една негова съседка, чието дете учеше там, го помоли да говори пред класа на хлапето за полицейската работа и престъпността. Бамбро беше интелигентна, практична администраторка и го подложи на подробен разпит, преди да му позволи да се изправи пред учениците. Дори адвокати в съда рядко го бяха разпитвали така. Тя бе заела твърда позиция за качеството на полицейската работа в града, но аргументите й бяха добре обмислени и ясни. Бош я уважаваше.

— Часът свършва след десет минути — осведоми го заместник-директорката, — тогава ще ви заведа при нея. Но първо искам да поговорим за нещо, детектив Бош.

— Казах ви миналия път, наричайте ме Хари. За какво искате да говорим?

— Ами, дъщеря ви много я бива да разказва. През голямото междучасие я чули да обяснява на други ученици, че току-що пристигнала от Хонконг, защото майка й била убита, а нея я отвлекли. Безпокоя се, че се самоизтъква, за да…

— Вярно е. Всичко.

— Какво искате да кажете?

— Маделин беше отвлечена и убиха майка й, докато се опитваше да я спаси.

— Мили Боже! Кога се случи това?

Бош съжали, че не е предупредил Бамбро още по време на сутрешния им разговор. Тогава просто й каза, че дъщеря му ще живее при него и иска да види дали училището ще й допадне.

— През уикенда — отвърна той, — снощи пристигнахме от Хонконг.

— През уикенда ли?! Истината ли ми казвате?

— Разбира се. Тя преживя много. Знам, че сигурно още е рано да я пращам на училище, но тая сутрин имах… ангажимент, който не можех да отменя. Сега ще я взема вкъщи и ако иска да се върне след няколко дни, ще ви съобщя.

— Ами часовете при психолог? Ами медицински преглед?

— В момента уреждам всичко.

— Не се колебайте да й осигурите помощ. Децата обичат да говорят за всичко. Просто понякога не искат да споделят с родителите си. Установила съм, че децата интуитивно разбират от какво имат нужда, за да се излекуват и оцелеят. След като е останала без майка и родителските грижи са новост за вас, Маделин може би ще се нуждае от външен човек, с когото да си говори.

Когато лекцията свърши, детективът кимна.

— Тя ще получи всичко, от което се нуждае. Какво трябва да направя, ако реши, че иска да учи тук?

— Просто ми се обадете. Вие сте от квартала и имаме свободни места. Ще трябва да се попълнят някои документи и да получим оценките й от Хонконг. Трябва да донесете акта й за раждане и в общи линии това е всичко.

Бош си помисли, че актът й за раждане навярно е в апартамента в Хонконг.

— Актът й за раждане не е в мен. Ще се наложи да подам молба да й издадат нов. Струва ми се, че е родена в Лас Вегас.

— Струва ли ви се?!

— Ъъъ… аз я видях за пръв път чак когато беше на четири. Тогава живееше при майка си в Лас Вегас и предполагам, че е родена там. Мога да я попитам.

Бамбро изглеждаше все по-озадачена.

— Паспортът й е в мен — прибави Хари, — там пише къде е родена. Просто не съм го поглеждал.

— Е, ще се задоволим с това, докато получите акта й за раждане. Мисля, че сега най-важното е да се погрижите за психичното здраве на дъщеря си. Това е страшна травма за нея. Трябва да я заведете на психолог.

— Не се тревожете, ще я заведа.

Звънецът би и Бамбро се изправи. Двамата излязоха от кабинета и тръгнаха по централния коридор. Сградата беше дълга и тясна, защото се издигаше на склона на хълма. Бош виждаше, че заместник-директорката все още се опитва да смели мисълта за преживяното от Маделин.

— Тя е силно дете — заяви Хари.

— Трябва да е — след такова преживяване.

Той смени темата.

— В какви часове е влизала?

— Започна с математика и после имаха кратка почивка преди обществените науки. След това отидоха на обяд, а сега излизат от испански.

— Тя учеше китайски в Хонконг.

— Сигурна съм, че това е само една от множеството трудни промени, на които ще бъде подложена.

— Както казах, тя има силен характер. Смятам, че ще се справи.

Бамбро се обърна и се усмихна.

— Като баща си, предполагам.

— Майка й беше още по-силна.

Коридорът се изпълни с дечурлига, които бързаха за следващите си часове. Заместник-директорката забеляза дъщерята на Бош преди него.

— Маделин — извика тя.

Хари й махна с ръка. Мади вървеше с две момичета — някак си вече беше успяла да завърже приятелство. Тя се сбогува с тях и дотича при баща си.

— Здрасти, тате.

— Ей, хареса ли ти?

— Май че мина добре.

Отговорът й прозвуча сдържано и Бош не знаеше дали е заради присъствието на заместник-директорката.

— Как беше по испански? — попита Бамбро.

— Хм, нищо не разбрах.

— Чух, че си учила китайски. Той е много по-труден от испанския. Мисля, че тук ще наваксаш много бързо.

— Сигурно.

Хари реши да й спести общия разговор.

— Е, ако си готова, Мад, да тръгваме по магазините.

— Готова съм.

Той погледна Бамбро и кимна.

— Благодаря Ви за съдействието. Ще Ви се обадя.

Дъщеря му се присъедини към благодарностите и двамата напуснаха училището. Качиха се в колата и Бош потегли нагоре по склона към дома им.

— Е, след като вече сме сами, как ти се стори наистина, Мад?

— Хм, добре беше. Просто не е същото, нали разбираш?

— Да, разбирам. Можем да ти потърсим частно училище. Има няколко в Долината.

— Не искам да съм момиче от Долината, тате.

— Съмнявам се, че изобщо би могла да бъдеш. Пък и нещата не се свеждат до това, в какво училище учиш.

— Според мен онова училище става — след кратък размисъл заяви тя. — Запознах се с няколко момичета, много симпатични.

— Сигурна ли си?

— Май че да. Може ли да започна от утре?

Бош я погледна, после отново насочи вниманието си към криволичещия път.

— Не ти ли се струва малко рано? Ти си тук едва от снощи.

— Знам, обаче какво да правя? Да кисна в оная къща и по цял ден да рева ли?

— Не, но мислех, че ако я караме по-постепенно, може да…

— Не искам да изоставам. Срокът е започнеш миналата седмица.

Той си спомни думите на Бамбро, че децата знаят от какво имат нужда, за да се излекуват, и реши да се довери на инстинкта на дъщеря си.

— Добре, щом така смяташ. Ще се обадя на госпожа Бамбро и ще й кажа, че искаш да се запишеш. Между другото, ти си родена в Лас Вегас, нали?

— Искаш да кажеш, че не знаеш, така ли?

— Знам, естествено, само исках да се уверя, защото трябва да ти издадем копие от акта за раждане. За училището.

Маделин не отговори. Бош спря под навеса до къщата.

— Значи във Вегас, нали?

— Да! Ти наистина не знаеше, признай си! Божичко!

Спаси го вибрирането на телефона му. Той го извади и без да погледне дисплея, каза на дъщеря си, че трябва да отговори.

Обаждаше се Игнасио Ферас.

— Хари, чух, че си се върнал и че дъщеря ти е в безопасност.

Новината стигаше до него със закъснение. Бош отключи кухненската врата и я задържа отворена пред дъщеря си.

— Да, всичко е наред.

— Няколко дни отпуска ли си взимаш?

— Имам такова намерение. Ти върху какво работиш?

— А, просто няколко неща. Пиша обобщенията за Джон Ли.

— Защо? Следствието приключи. Провалихме се.

— Знам, обаче документацията трябва да е пълна и остава да приложа към нея заверените от съда доклади за проведените обиски. В общи линии, затова ти се и обаждам. Ти замина в петък, без да оставиш никакви записки какво си открил при проверката на телефона и куфара. Аз вече написах доклада за колата.

— Не открих нищо. И тъкмо това е една от причините да не повдигнем обвинение, забрави ли?

Бош хвърли ключовете си на масата в трапезарията и проследи с поглед дъщеря си, която се отдалечи по коридора към своята стая. Ферас все повече го дразнеше. По някое време беше прегърнал идеята да наставлява младия детектив и да му предаде мисията си. Ала сега най-после трябваше да приеме, че Игнасио никога няма да се възстанови от раняването при изпълнение на служебните си задължения. Физически — да. Но не и психически. Никога нямаше да е пълноценен. Щеше да си остане книжен плъх.

— Значи да пиша, че не е открито нищо, така ли? — попита партньорът му.

Хари си спомни за визитката на хонконгската таксиметрова компания. Тя не му беше помогнала и не си струваше да я включват в доклада, който трябваше да подпише съдията.

— Да, нищо. Нямаше нищо.

— И същото за мобилния телефон.

Бош изведнъж се сети за нещо и в същия момент разбра, че навярно вече е късно.

— Същото и за самия апарат, обаче поискахте ли разпечатка от телефонната компания?

Чан можеше да е изтрил дневника на телефона си, но не беше в състояние да направи нищо с информацията, съхранявана от мобилния оператор. Отговорът на Ферас се забави за миг.

— Не, мислех… нали джиесемът беше в тебе, Хари? Реших, че ти си се свързал с компанията.

— Не съм, защото заминавах за Хонконг.

Всички телефонни компании имаха установени правила за предоставяне на данни. Полицията обикновено пращаше подписаната съдебна заповед по факса в правния им отдел. Не беше сложно, но някак си го бяха забравили. Сега Чан бе на свобода и навярно отдавна беше офейкал.

— По дяволите — изруга Бош, — трябваше да свършиш тая работа, Игнасио.

— Аз ли? Телефонът беше в тебе, Хари. Мислех, че ти си се заел с това.

— В мене беше, но ти се занимаваше със съдебните заповеди. Трябваше да провериш дали е направено, преди да си тръгнеш в петък.

— Глупости бе, човек. Мене ли обвиняваш?

— Обвинявам и двамата. Да, аз можех да го направя, обаче ти трябваше да провериш дали е свършено. Но не си проверил, защото си си тръгнал рано от работа и си забравил. Ти проваляш всичко, партньоре.

Ето, каза го.

— Това са пълни глупости, партньоре. Понеже не съм като тебе, не съм си изгубил семейството заради работата, не съм го изложил на опасност заради работата, ти смяташ, че провалям всичко, така ли? Не знаеш какви ги дрънкаш.

Тази словесна канонада смая Бош. Ферас беше улучил точно онова, което преживяваше през последните седемдесет и два часа. Накрая той се отърси и се взе в ръце.

— Игнасио — спокойно каза Хари, — така няма да се получи. Не знам кога ще се върна на работа, обаче, когато дойда, ще трябва да си поговорим.

— Добре. Ще те чакам.

— Естествено. Ти винаги си на бюрото си. До скоро.

Бош затвори, преди Ферас да успее да протестира срещу този последен изстрел. Беше убеден, че Гандъл ще го подкрепи, когато поиска нов партньор. Той се върна в кухнята да си вземе една бира и да разсее напрежението от разговора. Отвори хладилника и понечи да бръкне вътре, но в последния момент си помисли, че още е прекалено рано и ще шофира из Долината — нали с дъщеря си щяха да обикалят по магазините през останалата част от следобеда.

Хари затвори хладилника и тръгна по коридора. Вратата на стаята на Маделин беше затворена.

— Готова ли си да тръгваме, Мади?

— Преобличам се. Ей сега идвам.

Отговорът й прозвуча рязко, сякаш искаше да каже „Не ме безпокой“. Нямаше представа как да го разбира. Първо щяха да ходят до магазина за джиесеми, а после за дрехи, мебели и лаптоп. Щеше да купи на дъщеря си каквото поиска и тя го знаеше. И все пак Маделин се държеше сдържано и Хари не беше сигурен за причината. Течеше едва първият му ден като баща на цял щат, а вече се чувстваше като корабокрушенец.

41.

На другата сутрин Бош и дъщеря му се заеха да сглобят някои от покупките си. Мади не беше на училище, защото записването й щеше да отнеме още един ден, докато документите се проврат през бюрокрацията на общинската училищна система — забавяне, което зарадва Хари, защото им оставяше малко повече време заедно.

Започнаха с компютърното бюро и стол, които бяха взели от „ИКЕА“ в Бърбанк. За четири часа бяха накупили училищни пособия, дрехи, електроника и мебели, които задръстиха колата на Бош и го изпълниха с угризение. За пръв път изпитваше такова чувство. Знаеше, че като купува на дъщеря си всичко, каквото му посочи или поиска, той се опитва да й купи щастие — и прошката, която се надяваше да дойде с него.

Беше преместил масичката настрани, за да може да пръсне частите на бюрото на пода в дневната. Според инструкциите, то можело да се сглоби само с един инструмент — малък ключ, който вървеше с него. Хари и Маделин седяха по турски на пода и се опитваха да се ориентират в схемата.

— Явно трябва да започнем, като монтираме страничните плоскости на плота — заяви тя.

— Сигурна ли си?

— Да. Виж, всичко, обозначено с единица, е част от първата стъпка.

— Според мен означава, че тия части са само по една.

— Не, защото двете странични плоскости са обозначени с единица.

— Аха.

Иззвъня телефон и те се спогледаха. Предишния ден Маделин беше получила нов джиесем, пак същия като на баща й. Само че още не си бе избрала свой тон на звънене и сега двата телефона имаха еднакви мелодии. През цялата сутрин й се обаждаха приятели от Хонконг, на които беше пратила есемеси, за да им съобщи, че е в Лос Анджелис.

— Май че е твоят — предположи момичето, — оставих моя в стаята си.

Бош бавно се изправи на крака. Коленете го боляха след седенето по турски. Успя да стигне до масата в трапезарията и да вдигне, преди оттатък да затворят.

— Хари, обажда се доктор Хинохос, как си?

— Работя, докторке. Благодаря, че отговаряш на съобщението ми.

Бош отвори плъзгащата се врата, излезе на верандата и затвори вратата след себе си.

— Извинявай, че ти се обаждам чак днес — каза Хинохос. — В понеделник тук винаги е напечено. Какво има?

Хинохос завеждаше Психологическия отдел на управлението, звеното, което осигуряваше психологическа помощ на служителите. С Хари се бяха запознали преди почти петнайсет години, когато й бяха възложили да му направи психологическа експертиза след сбиването му с неговия началник в Холивудския участък.

Бош се опита да говори тихо.

— Исках да те помоля за услуга.

— Зависи каква.

— Искам да поговориш с дъщеря ми.

— С дъщеря ти ли? Тя не живееше ли при майка си във Вегас?

— Преместиха се. През последните шест години живя в Хонконг. Сега е при мене. Майка й е мъртва.

По време на краткото мълчание, преди Хинохос да отговори, в ухото на Бош се разнесе сигнал за второ повикване, но той не му обърна внимание.

— Хари, знаеш, че тук приемаме само служители на полицията, не техните семейства. Мога да ти препоръчам детски специалист.

— Не искам някакъв детски психоаналитик. Ако исках, направо щях да отворя жълтите страници в указателя. Нали ти казах, че те моля за услуга. Искам дъщеря ми да разговаря с тебе. Ти ме познаваш, аз те познавам. Такива неща.

— Но тук не става така, Хари.

— В Хонконг я отвлякоха. И убиха майка й, докато се опитваше да я спаси. Детето има нужда от помощ, докторке.

— Господи Боже! Кога се е случило това?

— Миналия уикенд.

— О, Хари!

— Да, лошо. Тя трябва да поговори с някой друг, освен мен. Искам този човек да си ти, докторке.

Отново мълчание. Бош търпеливо зачака. Нямаше особен смисъл да препираш Хинохос. Знаеше го от собствен опит.

— Бих могла да се срещна с нея извън работно време. Тя искала ли е да разговаря с някого?

— Не, но аз й казах, че трябва, и тя не възрази. Мисля, че ще те хареса. Кога можеш да се срещнеш с нея?

Препираше, усещаше го. Но се налагаше.

— Днес имам малко свободно време. Например след обяд. Как се казва?

— Маделин. В колко часа?

— В един става ли?

— Разбира се. Там ли да я доведа или това ще е проблем?

— Не, няма проблем. Няма да я регистрирам като пациент.

Телефонът на Бош отново сигнализира. Този път той го смъкна от ухото си и погледна дисплея. Обаждаше се лейтенант Гандъл.

— Добре, докторке — каза Хари, — благодаря ти.

— Ще се радвам да видя и теб. Може би двамата трябва да си поприказваме. Знам, че бившата ти съпруга означаваше много за теб.

— Първо да се погрижим за дъщеря ми. После ще мислим за мене. Ще ти я доведа и ще ви оставя насаме. Може да се разходя до „Филипс“ или нещо подобно.

— До скоро, Хари.

Бош затвори и провери дали Гандъл му е оставил съобщение. Нямаше нищо. Той влезе в къщата и видя, че Маделин вече е сглобила главната структура на бюрото.

— Леле, момиче, не си поплюваш.

— Фасулска работа.

— На мен не ми изглеждаше така.

Тъкмо се настани на пода, когато в кухнята иззвъня стационарният телефон. Хари се изправи и се втурна да го вдигне. Беше стар стенен апарат без дисплей.

— Какво правиш, Бош?

Обаждаше се лейтенант Гандъл.

— Нали ти казах, че ще си взема няколко дни.

— Трябва да дойдеш тука и да доведеш дъщеря си.

Хари гледаше надолу към празната мивка.

— Дъщеря ми ли? Защо, лейтенант?

— Защото в кабинета на капитан Додс седят двама от Хонконгското полицейско управление и искат да разговарят с тебе. Ти нищо не ми спомена за всички ония трупове, които според тях си оставил след себе си.

Бош анализира опциите си.

— Кажи им, че ще се срещна с тях в един и половина — накрая отвърна той.

— В един и половина ли? — сопна се Гандъл. — За какво са ти цели три часа? Веднага идвай тука.

— Не мога, лейтенант. Ще се срещна с тях в един и половина.

Хари затвори и извади мобилния телефон от джоба си. Беше очаквал, че хонконгските ченгета все някога ще се появят, и вече имаше план.

Първо се обади на Сун И. Знаеше, че в Хонконг е късно, но не можеше да чака. Телефонът иззвъни осем пъти и се включи гласовата поща.

— Тук е Бош. Обади ми се, когато чуеш съобщението ми.

Той затвори и дълго се взира в екрана. Започваше да се безпокои. В Хонконг беше един и половина през нощта, време, по което Сун И не би трябвало да е далече от телефона си. Освен ако не е принуден.

Детективът потърси в списъка на контактите си и намери номер, който не бе използвал поне от години. Той го набра и този път му отговориха незабавно.

— Мики Холър.

— Обажда се Бош.

— Хари? Мислех, че няма…

— Струва ми се, че имам нужда от адвокат.

Оттатък последва кратко мълчание.

— Добре, кога?

— Веднага.

42.

Гандъл изхвърча от кабинета си в мига, в който видя Хари да влиза в отдела.

— Бош, нали ти казах моментално да идваш тука?! Защо не си вдигаш…

Той млъкна, когато забеляза кой върви след детектива. Мики Холър беше много известен адвокат. В сектор „Грабежи и убийства“ нямаше полицай, който да не го познава по лице.

— Това адвокатът ти ли е? — презрително попита Гандъл. — Казах ти да доведеш дъщеря си, не адвоката си.

— Хайде веднага да си изясним нещо, лейтенант — отвърна Бош. — Дъщеря ми не участва в тая игра. Господин Холър е тук, за да ме съветва и да ми помогне да обясня на хората от Хонконг, че не съм извършил престъпления по време на посещението си там. А сега искаш ли да ме заведеш при тях или да отида сам?

Гандъл се поколеба, после отстъпи.

— Насам.

Лейтенантът ги заведе в заседателната зала до кабинета на капитан Додс. Там чакаха двамата от Хонконг. При появата на Бош те се изправиха и му подадоха визитките си. Алфред Ло и Клифърд У. И двамата бяха от Бюрото за борба с триадите на Хонконгското полицейско управление.

Хари им представи Холър и му връчи визитките им.

— Имаме ли нужда от преводач, господа? — попита адвокатът.

— Не — отвърна У.

— Е, това е добро начало — отбеляза Холър. — Хайде да седнем и да обсъдим проблема.

Всички се настаниха около заседателната маса, включително лейтенантът. Пръв взе думата Холър.

— Ще започна с това, че моят клиент, детектив Бош, не се отказва от нито едно свое конституционно гарантирано право. Тук се намираме на американска територия и това значи, че той не е длъжен да разговаря с вас, господа. Детектив Бош обаче също е полицай и знае срещу какво ежедневно трябва да се борите вие. Противно на моя съвет, той е готов да разговаря с вас. Та ето как ще процедираме. Можете да му задавате въпроси и той ще се опита да ви отговори, ако аз сметна, че трябва. Разговорът няма да се записва, но ако желаете, можете да си водите бележки. Надяваме се след като приключим, да си заминете с по-ясна представа за събитията в Хонконг от миналия уикенд. Но едно е сигурно: няма да си заминете с детектив Бош. Неговото съдействие свършва с тази среща.

И Холър подчерта встъпителния си залп с усмивка.

Преди да дойде в Дирекция на полицията, Хари и Холър бяха останали близо час в линкълна на адвоката. Бяха паркирали при алеята за кучета край каньона Франклин и докато разговаряха, можеха да наглеждат дъщерята на Бош, която се разхождаше наоколо и галеше дружелюбните кучета. Когато приключиха, потеглиха направо за полицията.

Не действаха по пълно взаимно съгласие, но бяха разработили стратегия. Бързата проверка в интернет от лаптопа на Холър дори им осигури известен доказателствен материал. Бяха дошли готови да защитят Бош пред хората от Хонконг.

Като детектив, той балансираше по тънко въже. Искаше азиатските му колеги да узнаят какво се е случило, ала нямаше намерение да изложи себе си, дъщеря си или Сун И на опасност. Смяташе всичките си действия в Хонконг за справедливи. Бош обясни на адвоката, че по вина на други хора се е оказал в ситуации, в които се е налагало да убива, за да не бъде убит. Включително при срещата си с човека на гишето в Чункин Маншънс. Всички сблъсъци бяха завършвали с победа за него. В това нямаше нищо престъпно. Не и от негова гледна точка.

Ло извади химикалка и бележник и У зададе първия въпрос, което показа, че той е главният.

— Първо бихме искали да попитаме защо сте заминали за Хонконг толкова за кратко.

Бош сви рамене, като че ли отговорът е очевиден.

— За да доведа дъщеря си тук.

— В събота сутринта бившата ви съпруга е съобщила в полицията за изчезването на дъщеря ви — продължи У.

Хари впери очи в него.

— Това въпрос ли е?

— Беше ли изчезнала дъщеря ви?

— Доколкото знам, тя действително е била изчезнала, обаче в събота сутринта аз се намирах на десет хиляди и петстотин метра над Тихия океан. Не мога да ви дам сведения за това какво е правила бившата ми жена тогава.

— Ние смятаме, че дъщеря ви е била отвлечена от някой си Пън Чинцай. Познавате ли го?

— Никога не сме се виждали.

— Пън е мъртъв — съобщи Ло.

Бош кимна.

— Това не ме натъжава.

— Съседката на господин Пън, госпожа Фон-и Май, си спомня, че е разговаряла с вас в дома си в неделя — каза У, — с вас и господин Сун И.

— Да, почукахме на вратата й. Тя не ни помогна много.

— Защо?

— Сигурно защото не е знаела нищо. Нямаше представа къде е Пън.

У се наведе напред. Реакцията му беше ясна. Смяташе, че са пипнали Бош.

— Вие отидохте ли в апартамента на Пън?

— Почукахме и на неговата врата, но никой не отговори. След малко си тръгнахме.

Разочарован, У се отпусна назад.

— Признавате ли, че сте били със Сун И? — попита той.

— Естествено. С него бяхме.

— Откъде познавате този човек?

— Чрез бившата ми жена. Те ме посрещнаха на летището в неделя сутринта и ми съобщиха, че търсят дъщеря ми, защото полицейското управление не вярвало, че е отвлечена.

Бош се втренчи в двамата хонконгски детективи, после продължи.

— Разбирате ли, вашето полицейско управление е пасувало. Надявам се да включите тая подробност в докладите си. Защото, ако бъда въвлечен в тая история, аз определено ще го направя. Ще се обадя във всички вестници в Хонконг, независимо на какъв език излизат, и ще им разкажа своята версия.

Планът предвиждаше да използват тази заплаха за международно посрамване на Хонконгското полицейско управление, за да накарат детективите да действат по-предпазливо.

— Известно ли ви е, че бившата ви съпруга Елинор Уиш е загинала от огнестрелна рана в главата на петнайсетия етаж на Чункин Маншънс в Коулун? — продължи У.

— Да, известно ми е.

— Присъствахте ли, когато стана това?

Бош погледна Холър и адвокатът кимна.

— Да, бях там. Видях как се случи.

— Ще ни разкажете ли?

— Търсехме дъщеря си. Не я открихме. Бяхме в коридора и се канехме да си тръгнем, когато двама мъже откриха огън срещу нас. Улучиха Елинор и я… убиха. Онези двамата също бяха улучени. При самозащита.

У отново се наведе напред.

— Кой застреля двамата мъже?

— Мисля, че знаете.

— Вие ни кажете, моля Ви!

Хари си спомни пистолета, който беше поставил в мъртвата длан на Елинор. Тъкмо се готвеше да излъже, когато Холър се намеси в разговора.

— Няма да позволя на детектив Бош да навлиза в теории за това кой кого е застрелял. Убеден съм, че вашето полицейско управление разполага с чудесни криминалисти и вече е успяло да даде отговор на тоя въпрос чрез анализ на барутни натривки и балистични експертизи.

У продължи нататък.

— Сун И беше ли на петнайсетия етаж?

— В онзи момент — не.

— Бихте ли ни дали повече подробности?

— За престрелката ли? Не. Но мога да ви кажа нещо за стаята, в която държаха дъщеря ми. Намерихме тампон с кръв. Бяха й взимали кръв.

Бош наблюдаваше реакцията им на тази информация. Лицата им останаха безизразни.

На масата пред тях лежеше папка. У я разтвори, извади документ, защипан с кламер, и го плъзна към Хари.

— Това са преведените на английски показания на Сун И. Моля, прочетете ги и потвърдете верността им.

Холър се наведе към Бош и двамата едновременно прочетоха двете страници. Хари веднага разбра, че показанията са подправени. Това всъщност представляваше тяхната следствена версия под формата на показания, дадени от Сун. Около половината факти бяха верни. Останалите бяха предположения, основани на разпити и улики. Убийството на семейството на Пън се приписваше на Бош и Сун И.

Хари знаеше, че или се опитват да го подмамят да си признае какво всъщност се е случило, или са арестували Сун И и са го принудили да подпише предпочитаната от тях версия, а именно, че Бош е извършил серията убийства в Хонконг. Така най-лесно можеше да се обясни гибелта на девет души в неделя. Американецът е виновен.

Ала той си спомняше прощалните думи на Сун на летището. „Ще се оправя, без да споменавам за теб. Обещавам. Каквото и да се случи, няма да забърквам теб и дъщеря ти.“

— Господа — обади се Холър, който пръв беше прочел текста до край, — тоя документ е…

— Пълна измислица — довърши изречението Бош.

Хари плъзна страниците обратно по лъскавата повърхност на масата и те улучиха У в гърдите.

— Не, не — бързо възрази той, — съвсем истински е. Подписан е от Сун И.

— Само ако сте опрели пистолет в главата му. Така ли действате в Хонконг?

— Детектив Бош! — възкликна У. — Вие ще дойдете в Хонконг, за да отговаряте за тези обвинения.

— Кракът ми няма да стъпи повече в Хонконг.

— Убили сте много хора. Използвали сте огнестрелно оръжие. Поставили сте дъщеря си над всички китайски граждани и…

— Те са й взели кръвна проба! — гневно им напомни Хари. — Взели са й кръв. Нали знаете кога го правят? Когато проверяват дали е подходящ донор на органи.

Той замълча, наблюдавайки растящото смущение, изписало се на лицето на У. На Бош не му пукаше за Ло. Силата беше у другия и ако успееше да се справи с него, нямаше да има проблеми. Холър се оказваше прав. В линкълна двамата бяха разработили хитра стратегия за разговора. Вместо да обясняват действията на Хари като самозащита, ясно да покажат на детективите от Хонконг какво ще изнесат пред световните медии, в случай че срещу Бош бъдат повдигнати обвинения.

И сега настъпваше моментът да го направят. Холър пое щафетата и спокойно се приготви да нанесе удара.

— Господа, вие може да си държите на своите показания — заяви той с вечната си усмивка на лице, — аз пък ще обобщя фактите, които се потвърждават от реални доказателства. Едно тринайсетгодишно американско момиче е отвлечено във вашия град. Майка му надлежно се обажда в полицията, за да съобщи за това престъпление. Полицията отказва да го разследва и тогава…

— Момичето е бягало веднъж — вметна Ло, — не е имало причина да…

Холър вдигна показалец, за да го прекъсне.

— Няма значение — отсече той. В гласа му се долавяше сдържан гняв и усмивката му беше изчезнала. — Вашето управление е информирано за изчезването на американското момиче и по някаква причина решава да не реагира. Това принуждава майката сама да потърси дъщеря си. И тя веднага вика бащата на момичето от Лос Анджелис.

Холър посочи Бош.

— Детектив Бош пристига и заедно с бившата си съпруга и техния семеен приятел господин Сун И започва издирването, в което хонконгската полиция е решила да не участва. И те сами откриват доказателства, че момичето е отвлечено, за да продадат органите му!

Яростта му се усилваше и Бош вярваше, че Холър не се преструва. В продължение на няколко секунди адвокатът остави думите си да надвиснат над масата като буреносен облак.

— И както знаете, господа, убити са хора. Моят клиент няма да навлиза в подробности пред вас относно всичко това. Достатъчно е да кажем, че озовали се сами в Хонконг, без помощ от страна на властите и полицията, тези родители, опитващи се да открият дъщеря си, се сблъскват с много лоши хора и се оказват в ситуации, в които се налага да убиват, за да не бъдат убити. Били са провокирани!

Бош видя, че двамата хонконгски полицаи подскачат, когато Холър извика последната дума. Адвокатът продължи със спокоен и школуван в съда глас.

— Известно ни е, че искате да узнаете какво се е случило, а и трябва да пишете доклади и да информирате началниците си. Но трябва сериозно да се запитате наистина ли е редно да действате по този начин.

Поредната пауза.

— Всичко това се е случило в Хонконг, защото вашето управление не е помогнало на американското момиче и неговото семейство. И ако сега ще се опитвате да анализирате действията на детектив Бош, предприети, защото вашето управление не е реагирало адекватно, ако ще търсите да отведете със себе си в Хонконг изкупителна жертва, няма да намерите такава тук. Ние няма да ви окажем съдействие. Аз обаче познавам един човек в Лос Анджелис, с когото можете да поговорите за всичко това. Можем да започнем с него.

Холър извади една визитка от джоба на ризата си и я плъзна по масата към тях. У я вдигна и я прочете. Адвокатът вече я беше показал на Бош — визитка на репортер от „Лос Анджелис Таймс“.

— Джак Макавой — прочете Ло. — Той разполага ли с информация за случая?

— Не, поне засега. Но много ще се заинтригува от такава история.

Всичко вървеше по план. Холър блъфираше. Бош знаеше, че Макавой е уволнен от „Таймс“ преди шест месеца. Адвокатът беше изровил визитката му от цял куп, прихванат с ластик, който държеше в линкълна.

— Ето откъде ще се почне — спокойно продължи Холър. — И ми се струва, че ще се получи страхотен материал. Тринайсетгодишно американско момиче, отвлечено в Китай, за да продадат органите му, а полицията не прави нищо. Родителите са принудени да действат сами и майката е убита, докато се опитва да спаси дъщеря си. Оттам историята ще се разпространи в световните медии. Всеки вестник, всяка новинарска телевизия ще иска да пусне нещо за случая.

Холивуд ще направи филм по него. И Оливър Стоун ще го режисира!

Адвокатът разтвори собствената си папка, съдържаща новинарски публикации, които беше разпечатал в колата след проверката в интернет. Той плъзна няколко от тях по масата към У и Ло и двамата се надвесиха над тях.

— И накрая, ето ви статиите, които ще предоставя на господин Макавой и всеки друг журналист, който се обърне към мен или детектив Бош. Те отразяват неотдавнашното процъфтяване на черния пазар на човешки органи в Китай. Твърди се, че китайският списък на чакащите е най-дългият в света. Според някои сведения, във всеки даден момент един милион души чакат присаждане на орган. Нищо че преди няколко години китайското правителство под външен натиск забрани използването на органи на екзекутирани затворници. Това само увеличи търсенето и цената на човешките органи на черния пазар. Убеден съм, че тези материали, публикувани в изключително уважавани вестници, например „Бейджин Ривю“, ще ви покажат накъде ще клони в публикацията си господин Макавой. И вие трябва да решите дали искате да се случи всичко това.

У се обърна, за да размени шепнешком няколко реплики на скорострелен китайски с Ло.

— Няма защо да шепнете, господа — осведоми ги Холър, — ние и без това не ви разбираме.

У погледна американците.

— Бихме искали да разговаряме по телефона насаме, преди да продължим разговора — заяви той.

— С Хонконг ли? — попита Бош. — Там е пет часа сутринта.

— Няма значение — отвърна У, — трябва да се обадя.

Гандъл се изправи.

— Използвайте моя кабинет. Там никой няма да Ви безпокои.

— Много Ви благодаря, господин лейтенант.

Хонконгските следователи се изправиха.

— Още нещо, господа — спря ги Холър.

Изписалото се изражение на лицата им сякаш питаше „Сега пък какво?“

— Само исках вие и онзи, на когото ще се обадите, да знаете, че сме силно обезпокоени и от отношението към Сун И. Трябва да ви предупредя, че ще поддържаме връзка с господин Сун и ако не успеем да го намерим или научим, че личната му свобода по какъвто и да е начин е накърнена, възнамеряваме да повдигнем и тоя въпрос пред съда на общественото мнение.

Адвокатът се усмихна и направи нова пауза.

— Това е пакетна сделка, господа. Предайте го на вашите хора.

Той кимна, без да престава да се усмихва. Държанието му с нищо не издаваше явната заплаха, която се криеше в думите му. У и Ло също кимнаха в знак, че разбират какво иска да каже, и последваха Гандъл навън.

— Какво мислиш? — попита Бош, когато с Холър останаха сами. — Измъкнахме ли се?

— Да, така смятам — потвърди адвокатът. — Според мен всичко приключи. Случилото се в Хонконг си остава там.

43.

Бош реши да не чака в заседателната зала завръщането на хонконгските детективи. Продължаваше да го безпокои словесната престрелка с партньора му и той отиде в отдела да потърси Ферас.

Ала него го нямаше и Хари се зачуди дали нарочно е излязъл да обядва, за да избегне нов сблъсък. Той погледна на бюрото си, за да види дали има служебна поща. Писма нямаше, но червената лампичка на телефона му мигаше. Беше получил съобщение. Все още не беше свикнал да проверява телефона си за гласова поща. В стария отдел в Паркър Сентър нямаха лични линии и всички съобщения отиваха на телефона на секретарката, която ги записваше на хартия и ги разпращаше под формата на служебни писма по бюрата. В случай че обаждането е спешно, жената лично издирваше детектива по пейджър или мобилен телефон.

Бош седна и въведе кода си в телефона. Имаше пет съобщения. Първите три бяха рутинни обаждания, свързани с други разследвания. Той си записа някои неща в настолния си бележник и изтри записите. Четвъртото беше оставено предишната вечер от детектив У от Хонконгското полицейско управление. Току-що бил кацнал и се настанил в хотела. Искаше да си уговори среща. Хари изтри и него.

Петото съобщение бе от Тери Соп от лабораторията по дактилоскопия. Беше оставено в 09:15 същата сутрин, приблизително по времето, когато Бош разпечатваше кашона с новото компютърно бюро на дъщеря си.

— Хари, направихме теста с електростатично усилване на твоята гилза. Свалихме отпечатък от нея и всички тук сме адски развълнувани. Идентифицирахме го в базата данни. Обади ми се при първа възможност.

Докато набираше номера на лабораторията, той надникна над стената на кабинката си и видя, че Гандъл води двамата хонконгски детективи обратно към съвещателната зала. Лейтенантът му махна с ръка и Бош вдигна показалец, показвайки му, че ще дойде след минута.

— Лаборатория по дактилоскопия.

— Може ли да говоря с Тери?

Изчака още десет секунди. Обземаше го все по-силна възбуда. Може и да бяха освободили По-Чин Чан и той спокойно можеше вече да е в Хонконг, но ако бяха открили неговия отпечатък върху гилзата на един от куршумите, с които е бил убит Джон Ли, играта се променяше. Това пряко го свързваше с убийството. Можеха да му повдигнат обвинение и да поискат заповед за екстрадиция.

— Тери.

— Обажда се Хари Бош. Току-що получих твоето съобщение.

— Вече се чудех къде си. Идентифицирахме отпечатъка от твоята гилза.

— Чудесно. По-Чин Чан ли е?

— В момента съм в лабораторията. Чакай да отида на бюрото си. Беше някакво китайско име, обаче не същото като на фиша с отпечатъка, който ми даде партньорът ти. Онзи отпечатък не съвпадаше. Ще те включа на изчакване.

Докато чакаше, Бош усети, че в следствената му теория се появява пукнатина.

— Идваш ли, Хари?

Той вдигна поглед над стената на кабинката. Гандъл го викаше от вратата на заседателната зала. Бош посочи телефона и поклати глава. Недоволен, лейтенантът се приближи към него.

— Виж, те се огънаха — настоя той, — трябва да отидеш при тях и да приключиш тая история.

— Адвокатът ми може да се оправи и сам. Току-що ми се обадиха.

— Кой?

— От лабо…

— Хари?

Соп се беше върнала на линията. Детективът запуши говорителя на слушалката с длан.

— Дай ми няколко минути — каза на Гандъл той. После отпусна ръка и заговори в слушалката. — Прочети ми името, Тери.

Лейтенантът поклати глава и се насочи обратно към заседателната зала.

— Ами, не е името, което спомена ти. Хенри Лау е. Отпечатъкът е въведен в системата под номер девет-девет-осемдесет и две.

— Защо е регистриран?

— Преди две години е арестуван за пиянска история във Венис.

— Само това ли?

— Да. Иначе е чист.

Бош записа информацията в джобния си бележник.

— Добре, а отпечатъкът е сигурен, нали?

— Няма съмнение, Хари. Направо засия като коледна елха. Тоя метод е изумителен. Напълно ще промени нещата.

— И искат да използват теста като прецедент за Калифорния, така ли?

— Аз лично още не бих избързвала. Моят началник иска първо да види какво ще се получи в твоя случай. Нали разбираш, дали тоя човек е убиецът и какви са другите улики. Трябва ни случай, в който тоя метод да е част от доказателствения материал на прокуратурата.

— Първо ще съобщя на теб, Тери. Много ти благодаря за всичко. Ще трябва да действаме незабавно.

— Успех, Хари.

Бош затвори. Той отново надникна над стената на кабинката към заседателната зала. Щорите на прозорците бяха спуснати, но отворени, и видя, че Холър жестикулира пред двамата хонконгски детективи. Хари хвърли поглед към работното място на партньора си. Ферас още го нямаше. Той взе решение и пак вдигна телефонната слушалка.

Дейвид Чу беше в офиса на ЗБАБ и отговори на обаждането. Бош му съобщи най-новата информация от лабораторията по дактилоскопия и му каза да провери името на Хенри Лау в база данните за триадите. Предупреди го, че скоро ще мине да го вземе с колата.

— Къде ще ходим? — попита по-младият детектив.

— Да намерим тоя Лау.

Бош затвори и се насочи към заседателната зала. Не за да участва в обсъждането, а за да информира Гандъл за евентуалния сериозен напредък в следствието.

Когато отвори вратата, лейтенантът го погледна с такова изражение, все едно искаше да му каже „Крайно време беше“. Детективът му даде знак да излезе навън.

— Хари, хората имат още въпроси към теб — рече Гандъл.

— Ще се наложи да почакат. Постигнахме напредък по делото на Ли и трябва да действам бързо.

Лейтенантът се изправи и тръгна към вратата.

— Мисля, че ще се оправя и сам, Хари — осведоми го Холър от мястото си, — но все пак има един въпрос, на който трябва ти да отговориш.

Бош го погледна и адвокатът му кимна в знак, че въпросът е безопасен.

— Да?

— Искаш ли да транспортират тялото на бившата ти жена в Лос Анджелис?

Това го накара да се замисли. Импулсивният му отговор беше „да“, но се колебаеше какви ще бъдат последиците за дъщеря му.

— Да — накрая отвърна той, — изпратете ми я.

Хари пусна Гандъл да излезе и затвори вратата.

— Какво се е случило? — попита лейтенантът.

Когато Бош отби, Чу чакаше пред сградата на ЗБАБ. Носеше куфарче, което накара Хари да си помисли, че е открил някаква информация за Хенри Лау. По-младият мъж се настани до него и Бош потегли.

— От Венис ли ще започнем? — попита Чу.

— Да. Какво намери за Лау?

— Нищо.

Бош го погледна.

— Как така нищо?

— Доколкото знаем, той е чист. Не успях да засека името му никъде в нашите данни. Разговарях и с някои хора и се обадих тук-там. Нищо. Между другото, разпечатах снимката от шофьорската му книжка.

Той се наведе надолу, отвори куфарчето си, извади цветна разпечатка и я подаде на Бош, който набързо я погледна, докато шофираше. Излязоха на „101-во шосе“ и продължиха към „110-то“. Движението в центъра беше натоварено до крайност.

Лау гледаше усмихнато към обектива. Имаше свежо лице и модерна прическа. Човек трудно можеше да свърже такава физиономия с дейността на триадите и конкретно с хладнокръвното убийство на собственика на магазина за спиртни напитки. Адресът във Венис също не се вписваше.

— Проверих и в оръжейния регистър. Хенри Лау има деветмилиметров „Глок“, модел деветнайсет. Не само, че сам е заредил патрона, но и пистолетът е негов.

— Кога го е купил?

— Преди шест години, в деня, в който навършил двайсет и една.

За Бош това означаваше, че са на прав път. Лау имаше нужното оръжие и фактът, че го е купил още с навършването на пълнолетието си, показваше, че отдавна е имал желание да се сдобие с пистолет. Това го правеше част от света, който Хари познаваше. Връзката му с Джон Ли и По-Чин Чан щеше да стане ясна, щом го арестуваха и започнеха да анализират живота му.

Продължиха на запад по 10-то шосе към океана. Телефонът на Бош завибрира и той отговори, без да погледне дисплея, очаквайки да е Холър с новината за края на срещата с хонконгските детективи.

— Хари, обажда се доктор Хинохос. Чакаме те.

Съвсем беше забравил. Повече от трийсет години просто бе правил каквото е необходимо за следствието, без да се налага да мисли за някой друг.

— А, докторке! Ужасно съжалявам. Аз… Тъкмо отивам да задържа заподозрян.

— Какво искаш да кажеш?

— Наложи се да… Възможно ли е Мади да остане при тебе още малко?

— Ами… да, може да поостане. Всъщност до края на деня имам само административна работа. Убеден ли си, че искаш да постъпиш така?

— Виж, знам, че не е добре. Дъщеря ми е пристигнала съвсем наскоро, а аз я зарязвам при тебе и я забравям. Но тоя случай е причината тя да е тука. Трябва да го довърша. Ще задържа нашия човек, ако си е вкъщи, и веднага се връщам в града. Ще ти се обадя и ще дойда да я взема.

— Добре, Хари. Още известно време с нея няма да е излишно. Двамата с теб също трябва да намерим кога да си поговорим. За Мади, а и за самия теб.

— Непременно. Тя там ли е? Може ли да я чуя?

— Задръж така.

След няколко секунди чу гласа на дъщеря си.

— Тате?

С тази единствена дума тя изрази най-различни неща: изненада, ужасно разочарование, изумление.

— Знам, миличка, извинявай. Изскочи нещо и трябва да го свърша. Остани при доктор Хинохос и аз ще дойда колкото мога по-бързо.

— Добре.

Двойна доза разочарование. Бош се опасяваше, че няма да е за последен път.

— Добре, Мад. Обичам те.

Той затвори и прибра телефона си.

— Не ми се говори за това — изпревари въпроса на Чу детективът.

— Ясно.

Трафикът се поразреди и те стигнаха до Венис за по-малко от половин час. По пътя телефонът на Бош завибрира още веднъж. Този път се обаждаше Холър, който му съобщи, че хонконгската полиция повече няма да го безпокои.

— Значи с това се приключва, така ли?

— Ще се свържат с теб за тялото на бившата ти жена, но иначе се приключва. Отказват се от всякакво разследване на твоето участие в историята.

— Ами Сун И?

— Твърдят, че в момента го освобождавали и нямало да му предявят обвинения. Ще трябва да се свържеш с него, естествено, за да се увериш.

— Не се бой, ще го направя. Много ти благодаря, Мики.

— Един ден работа.

— Прати ми сметката.

— Не, квит сме, Хари. Вместо да ти взимам пари, защо не запознаем твоята дъщеря с моята. Двете са почти на еднаква възраст.

Бош се поколеба. Знаеше, че Холър предлага нещо повече от среща между момичетата. Адвокатът му беше природен брат, макар че не се бяха срещали като възрастни, докато пътищата им не се пресякоха във връзка с един случай преди година. Връзката между дъщерите означаваше връзка между бащите и Хари не бе сигурен, че е готов за това.

— Ще го направим, когато му дойде времето — отвърна той. — Тя започва училище утре и има нужда от време, докато посвикне с обстановката.

— Разбира се. Пази се, Хари.

Бош затвори и се съсредоточи върху търсенето на адреса на Хенри Лау. Кварталите в южния край на Венис представляваха мрежа от улици, пресичащи се под прав ъгъл. Този на заподозрения се намираше между залива и Марина дел Рей.

Венис беше бохемско градче с високи цени. Лау живееше в една от по-новите и модерни сгради, които постепенно изтикваха виличките, някога обточвали целия бряг. Бош паркира в една отбивка от шосето и двамата детективи слязоха.

Пред кооперацията на заподозрения имаше табела, съобщаваща, че два от апартаментите се продават. До вътрешната врата в малкия вестибюл имаше табло със звънци за отделните жилища. На Бош не му допадаше идеята да натисне бутона на номер 11. Ако научеше, че полицията е на входа на блока му, Лау можеше да избяга през някой авариен изход.

— Какъв е планът? — попита Чу.

Хари натисна няколко звънеца на други апартаменти. Зачакаха и накрая се чу женски глас.

— Да?

— Полиция, госпожо — доближи уста до домофона Бош, — може ли да поговорим с вас?

— За какво?

Той поклати глава. Едно време хората не задаваха въпроси, а просто отваряха вратата.

— Разследваме убийство, госпожо. Бихте ли отворили?

Последва дълго мълчание и Бош понечи пак да натисне звънеца, но осъзна, че не знае точно кой е нейният.

— Бихте ли показали служебните си карти пред камерата, моля? — накрая се обади жената.

Хари не беше видял камерата и се огледа.

— Ето там.

Чу посочи малък отвор над таблото. Те показаха картите си и ключалката забръмча. Бош натисна вратата и я отвори.

— Даже не знам в кой апартамент е тя — изсумтя детективът.

Озоваха се в нещо като открит вътрешен двор. В средата му имаше басейнче, около което бяха разположени входовете на дванайсетте апартамента, по четири от северната и южната страна и по два от изток и запад. Номер 11 се падаше от запад, което означаваше, че някои от прозорците на апартамента гледат към океана.

Бош се насочи към вратата с номер 11 и почука. Никой не отговори. Номер 12 обаче се отвори и на прага застана една жена.

— Нали казахте, че искате да разговаряте с мен?

— Всъщност търсим господин Лау — поясни Чу, — знаете ли къде е?

— Може да е на работа. Май спомена, че тази седмица щял да снима нощем.

— Какво снима? — попита Хари.

— Той е сценарист и работи по някакъв филм или телевизионно шоу, не съм сигурна.

Точно в този момент вратата на номер 11 се открехна и навън надникна мъж с мътен поглед и разрошена коса. Бош позна в него мъжа от снимката, разпечатана от Чу.

— Хенри Лау? — попита той. — Лосанджелиско полицейско управление. Трябва да Ви зададем няколко въпроса.

44.

Хенри Лау имаше просторен апартамент със задна веранда, издигаща се на три метра над крайбрежната алея. Оттам се разкриваше изглед към Тихия океан в най-широката част от плажа на Венис. Той покани Бош и Чу да влязат и им предложи да седнат в дневната. Чу седна, но Хари остана прав, обърнат с гръб към гледката, за да не се разсейва по време на разпита. Не усещаше обичайното си инстинктивно предчувствие. Лау приемаше появата им като нещо естествено. Бош не го бе очаквал.

Лау носеше дънки, маратонки и блуза с дълги ръкави, щампован образ на дългокос мъж с тъмни очила и надпис „Стилът си е стил“. Ако наистина беше спал, трябваше да си е легнал с дрехите.

— Седнете, господин Лау. Ще се опитаме да не Ви отнемаме много време — започна Хари.

С котешки движения дребният мъж седна и опъна крака на стола.

— За стрелбата ли се отнася? — попита той.

Бош се озърна към Чу и отново насочи вниманието си към Лау.

— Каква стрелба?

— Оная на плажа. За обира.

— Кога се е случило това?

— Не знам. Преди една-две седмици. Но щом дори не знаете кога се е случило, значи не сте дошли за това.

— Имате право, господин Лау. Наистина разследваме случай с употреба на огнестрелно оръжие, но не тоя. Имате ли нещо против да поговорим?

Лау сви рамене.

— Не знам. Не съм чувал за друга стрелба, господа.

— Познавате ли човек на име По-Чин Чан?

— По-Чин Чан? Не, името не ми е познато.

Изглеждаше искрено изненадан. Бош даде знак на Чу. По-младият детектив извади от куфарчето си разпечатка на снимката на Чан, направена при вкарването му в следствения арест, и я показа на Лау. Докато мъжът я разглеждаше, Хари застана на друго място. Искаше да е постоянно в движение, за да извади заподозрения от равновесие.

— Не, не го познавам — накрая поклати глава Лау. — За каква употреба на огнестрелно оръжие става дума?

— Засега оставете въпросите на нас — отвърна Бош, — после ще стигнем до вашите. Съседката Ви каза, че сте сценарист. Вярно ли е?

— Да.

— Писали ли сте нещо, което може да съм гледал?

— Не.

— Откъде знаете?

— Защото досега не съм работил по нищо, което да стигне до снимки. Затова и не може да сте гледали мой филм.

— Тогава кой плаща за тая страхотна веранда на плажа?

— Аз. Плащат ми, за да пиша. Просто още не са пускали мои работи на екран. Нали разбирате, това отнема време.

Бош мина зад гърба му и младежът трябваше да се завърти на удобния си фотьойл, за да го вижда.

— Къде сте израснали, Хенри?

— В Сан Франциско. Дойдох тук да уча и останах.

— Там ли сте роден?

— Да.

— От „Джайънтс“ ли сте или от „Доджърс“?

— От „Джайънтс“, естествено.

— Жалко. Кога за последен път сте ходили в южен Лос Анджелис?

Въпросът дойде изневиделица и Лау трябваше да се замисли, преди да отговори. Той поклати глава.

— Не знам, поне преди пет-шест години. Обаче беше отдавна. Ако ми кажете за какво се отнася, бих могъл да се опитам да ви помогна.

— Ами ако някой твърди, че Ви е виждал там миналата седмица?

Лау се захили, все едно играеха някаква игра.

— Или лъже, или просто ме е сбъркал. Нали знаете какво казват.

— Не, какво?

— Че всички си приличаме. — Лау весело се усмихна и се обърна към Чу за потвърждение. Другият детектив безизразно го погледна.

— Ами Монтерей Парк? — продължи Бош.

— Питате ме дали съм бил там ли?

— Да, това Ви питам.

— Хм, ходил съм няколко пъти на вечеря, обаче не си струва да биеш толкова път.

Хари обикаляше в кръг, задаваше общи въпроси и стягаше примката около заподозрения.

— Къде е пистолетът ви, господин Лау?

Младежът спусна крака на земята и погледна Чу, после пак се обърна към Бош.

— За пистолета ми ли се отнася?

— Преди шест години сте купили и регистрирали „Глок“, модел деветнайсет. Ще ни кажете ли къде е?

— Естествено. В чекмеджето на нощното ми шкафче. Винаги си е там.

— Сигурен ли сте?

— Добре, ясно, чакайте да отгатна. Оня задник от осми апартамент ме е видял да го изнасям на верандата след изстрелите на плажа и е подал жалба. Това ли е?

— Не, Хенри, не сме разговаряли със задника от осми апартамент. Искате да кажете, че пистолетът е бил във вас след стрелбата на плажа, така ли?

— Точно така. Чух изстрели и писък. Намирах се на своя територия и имам право на самозащита.

Бош кимна на Чу, който отвори плъзгащата се врата, излезе на верандата и затвори вратата след себе си. Той извади телефона си и се обади да се осведоми за случая на плажа.

— Вижте, ако някой е казал, че съм стрелял аз, значи си измисля — заяви Лау.

Известно време Хари мълчаливо го наблюдава. Имаше усещането, че пропуска нещо, някаква част от разговора. Но коя?

— Доколкото ми е известно, никой не е твърдял такова нещо — накрая отвърна той.

— Тогава за какво се отнася?

— Казах Ви. Отнася се за Вашето оръжие. Ще ни го покажете ли, Хенри?

— Естествено, ще ида да го донеса.

Той скочи от стола и се насочи към стълбището.

— Почакайте, Хенри — спря го Бош, — ще дойдем с Вас.

Лау го погледна от стълбището.

— Както обичате. Да свършваме по-бързо с това.

Хари се обърна към верандата. Чу тъкмо влизаше в дневната. Двамата последваха заподозрения на горния етаж и тръгнаха по коридор, водещ към задната част на апартамента. На двете стени висяха снимки, киноплакати и дипломи в рамки. Подминаха отворена врата на спалня, която явно се използваше за кабинет, и влязоха в голямата спалня — с три и половина метров таван и прозорци, гледащи към плажа.

— Обадих се в Тихоокеанския участък — каза Чу на Бош, — случаят е от нощта на първи. Арестували са двама заподозрени.

Хари мислено прелисти календара назад. Първи се падаше четвъртък. Една седмица преди убийството на Джон Ли.

Лау седна на неоправеното легло до нощно шкафче с две чекмеджета, изтегли долното и извади стоманена кутия с дръжка отгоре.

— Стойте така — нареди Бош.

Младежът остави кутията на леглото и се изправи с вдигнати ръце.

— Ей, нямах намерение да правя нищо бе, човек. Вие поискахте да го видите.

— Бихте ли оставили партньора ми да отвори кутията?

— Заповядайте.

— Моля, детектив.

Бош извади чифт латексови ръкавици от джоба на сакото си и ги подаде на Чу, после се приближи до Лау, за да е в обсега му, ако се наложи.

— Защо купихте пистолета, Хенри?

— Защото навремето живеех в една отвратителна дупка и беше фрашкано с бандюги. Ама странно нещо, дадох един милион долара за това жилище и те пак са на плажа и гърмят наоколо.

Чу си сложи и втората ръкавица и погледна Лау.

— Разрешавате ли ни да отворим тази кутия?

— Разбира се, давайте. Не знам за какво се отнася, обаче защо не, по дяволите? Отворете я. Ключът е на кукичката от задната страна на шкафчето.

Чу бръкна зад нощното шкафче, намери ключа и отвори кутията. Върху наръч сгънати листове и пликове лежеше черна филцова торбичка. Вътре имаше също паспорт и кутия патрони. Детективът от ЗБАБ внимателно вдигна торбичката и извади от нея черен полуавтоматичен пистолет. Той го обърна в ръце и го разгледа.

— Кутия деветмилиметрови патрони „Кор Бон“ и „Глок“, модел деветнайсет. Според мен е това, Хари.

Той извади пълнителя и се втренчи в патроните, после извади и патрона от затвора.

— Пълен е.

Лау направи крачка към вратата, но Бош моментално опря длан в гърдите му и го накара да отстъпи към стената.

— Вижте, не знам каква е тая история, обаче започвам да се плаша — каза младежът. — Какво става, мамка му?

Хари продължаваше да държи дланта си върху гърдите му.

— Просто ми разкажете за пистолета, Хенри. Бил е във Вас през нощта на първи. Давали ли сте го на някой друг оттогава?

— Не… стоеше си там, където го държа.

— Къде бяхте миналия вторник в три часа следобед?

— Хм, миналата седмица си бях тук. Да, май работех вкъщи. Започнахме снимките чак в четвъртък.

— Сам ли работите тук?

— Да, работя сам. Писането е самотна работа. Не, чакайте! Чакайте! Миналия вторник цял ден бях в „Парамаунт“. Четохме сценария с актьорите. Бях там цял следобед.

— Някой може ли да го потвърди?

— Поне десет души. Матю Маконахи ще потвърди. Беше там. Той играе главната роля.

И тогава Бош му зададе въпрос, с който целеше да го извади от равновесие. Направо е смайващо какво изпада от джобовете на хората, когато ги разтърсиш с привидно несвързани помежду си въпроси.

— Имате ли връзки с триада, Хенри?

Лау избухна в смях.

— Какво?! Вие ебавате ли се… вижте, аз си тръгвам.

Той отблъсна дланта на детектива и отново се насочи към вратата. Хари беше готов за това, сграбчи го за ръката и я изви, подкоси го с крак и го повали по очи върху леглото. После опря коляно в гърба му, докато му закопчаваше белезниците.

— Това е лудост бе, хора! — извика Лау. — Не можете да направите такова нещо!

— Успокойте се, Хенри, просто се успокойте — каза Бош. — Ще Ви отведем в полицията и ще изясним всичко.

— Ама аз снимам филм! След три часа трябва да съм на снимачната площадка!

— Зарежете филмите, Хенри. Това е истинският живот. Отиваме в полицията.

Хари го изправи от леглото и го насочи към вратата.

— Взе ли всичко, Дейв?

— Да.

— Води тогава.

Чу излезе от стаята, като носеше металната кутия с глока. Бош го последва, водейки Лау пред себе си, стискайки веригата между гривните на белезниците. Минаха по коридора, но когато стигнаха до стълбището, детективът дръпна веригата като юзда на кон и спря.

— Един момент. Елате тука.

Той накара младежа да се върне заднишком в средата на коридора. Нещо пътьом беше привлякло вниманието на Хари, но умът му го регистрира със закъснение. Той погледна дипломата от Университета на Южна Каролина, поставена в рамка на стената. Лау бе завършил през 2004-та.

— В Южна Каролина ли сте учили?

— Да, в киношколата. Защо?

Същата диплома висеше и в офиса на „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Имаше и китайска връзка. Детективът знаеше, че в този университет следват много младежи и ежегодно завършват по няколко хиляди студенти, много от тях от китайски произход. Но просто не вярваше в случайности.

— Познавате ли Робърт Ли, също випускник на УЮК?

Лау кимна.

— Да, познавам го. Бяхме съквартиранти.

Бош изпита усещането, че всичко с неудържима сила си застава на мястото.

— Ами Юджийн Лам? Познавате ли го?

Задържаният повторно кимна.

— Да. И с него бяхме съквартиранти.

— Къде?

— Както казах, в една отвратителна дупка в гангстерски квартал. Близо до кампуса.

Хари знаеше, че УЮК е оазис на качествено и скъпо образование, заобиколен от евтини квартали, в които никой не можеше да гарантира личната безопасност на гражданите. Няколко години по-рано един бейзболист дори беше улучен от заблуден куршум при гангстерска престрелка.

— Затова ли си купихте пистолета? За самозащита?

— Точно така.

Забелязал, че не го следват, Чу пак се качи по стълбището и се приближи към тях.

— Какво става, Хари?

Бош вдигна свободната си ръка, за да му даде знак да почака, и продължи с въпросите.

— А двамата Ви съквартиранти знаеха ли, че преди шест години сте купили оръжието?

— Заедно отидохме. Те ми помогнаха да го избера. Защо ми…

— Още ли сте приятели? Поддържате ли връзка помежду си?

— Миналата седмица се видяхме и с двамата. Играем покер почти всяка седмица.

Бош се озърна към Чу. Следствието придобиваше ново неочаквано развитие.

— Къде, Хенри? Къде играете?

— Най-често тук. Робърт още живее при родители те си, а Юдж държи една квартирна в Долината. А аз тук имам цял плаж.

— В кой ден играхте миналата седмица?

— В сряда.

— Сигурен ли сте?

— Да, защото помня, че беше вечерта преди началото на снимките и всъщност не исках да играя. Обаче те се появиха тук и поиграхме малко. Не се задържаха дълго.

— А предишния път? Кога беше?

— По-миналата седмица. В сряда или четвъртък, не си спомням точно.

— Но е било след обира на плажа, така ли?

Лау сви рамене.

— Да, със сигурност. Защо?

— Ами ключа за кутията? Някой от тях знае ли къде го държите?

— Какво са направили?

— Просто отговорете на въпроса ми, Хенри.

— Да, знаеха и двамата. Понякога вадеха пистолета и си играеха с него.

Бош измъкна ключовете от джоба си и свали белезниците на младежа. Сценаристът се обърна и заразтрива китките си.

— Винаги съм се чудил какво е да те закопчаят — каза той, — за да мога да пиша за това. Предишния път бях прекалено пиян и не си спомням нищо.

Лау най-после вдигна очи и видя настойчивия поглед на детектива.

— Какво става?

Хари постави ръка на рамото му и го насочи към стълбището.

— Хайде да слезем в дневната и да поговорим, Хенри. Мисля, че можете да ни кажете много неща.

45.

Чакаха Юджийн Лам в уличката зад „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Между редица кофи за смет и камари кашони имаше малък служебен паркинг. Беше четвъртък, два дни след срещата с Хенри Лау, когато следствието доби ново развитие. През това време бяха събирали и проверявали улики и бяха разработили стратегия. Освен това Бош успя да запише дъщеря си в училището в подножието на хълма. Тази сутрин Мади за пръв път имаше часове.

Смятаха, че убиецът е Юджийн Лам. Той беше и по-мекушавият от двамата заподозрени. Първо щяха да задържат него, а след това и Робърт Ли. Детективите бяха готови и Бош оглеждаше паркинга, сигурен, че случаят с убийството на Джон Ли ще бъде разрешен до края на деня.

— Ето го. — Чу посочи към входа на уличката. Колата на Лам тъкмо завиваше към тях.

Отведоха го в първата стая за разпити и го оставиха да се поизмъчи. Времето винаги работеше в полза на разпитващия, никога на заподозрения. В сектор „Грабежи и убийства“ го наричаха „подправяне на печеното“. Известно време оставяш заподозрения в марината. Това го правеше по-мек. По-Чин Чан представляваше изключение от правилото. Не беше изрекъл нито дума, проявявайки желязната твърдост на невинния — нещо, с което Лам не можеше да се похвали.

Един час по-късно, след като се консултира с окръжната прокуратура, Бош влезе в стаята. Носеше кашон с доказателствения материал по делото. Той седна срещу Лам. Заподозреният го гледаше уплашено. Винаги реагираха така след известен период на изолация. Този един-единствен час навън се равняваше на цяла вечност вътре. Детективът остави кашона на пода и скръсти ръце върху масата.

— Тук съм, за да ти обясня положението, Юджийн — започна той, — затова внимателно слушай какво ще ти кажа. Предстои ти да направиш сериозен избор. Сигурното е, че отиваш в затвора. В това няма абсолютно никакво съмнение. Обаче през следващите няколко минути трябва да решиш колко време ще лежиш вътре. Може да останеш там до дълбока старост или пък докато ти забият иглата в ръката и те умъртвят като куче…

— А може и да си дадеш шанс някой ден да ти върнат свободата. Ти си съвсем млад, Юджийн. Надявам се да вземеш правилното решение.

Бош млъкна и зачака, ала Лам не реагира.

— Малко е странно. Отдавна върша тая работа и съм седял на тая маса срещу много убийци. Не мога да кажа, че всички са били лоши или зли. Някои имаха свои основания, други бяха манипулирани. Бяха подведени.

Лам дръзко поклати глава.

— Казах ви бе, хора, искам адвокат. Знам си правата. Не можете да ме разпитвате, след като поискам адвокат.

Детективът кимна.

— Да, за това си прав, Юджийн. Абсолютно прав. Щом се позовеш на правата си, не можем да те разпитваме. Забранено е. Но виждаш ли, тъкмо затова аз не те питам за нищо. Просто ти казвам какво ще се случи. Казвам ти, че ти предстои да вземеш решение. Мълчанието определено е изход. Но ако избереш него, никога повече няма да видиш свободния свят.

Лам отново поклати глава и заби поглед в масата.

— Оставете ме на мира, моля Ви!

— Може би ще ти е от полза да обобщя нещата и да ти дам по-ясна представа за положението, в което се намираш. Разбираш ли, аз съм готов да си сваля картите пред тебе. Ще ти ги покажа и знаеш ли защо? Защото имам кент флош роял. Играеш покер, нали? Наясно си, че срещу такива карти нищо не можеш да направиш. Ето защо съм тук. Заради кентата.

Бош отново направи пауза. Виждаше любопитството в очите на арестанта. Не можеше да не се пита какви доказателства имат срещу него.

— Известно ни е, че ти си свършил мръсната работа, Юджийн. Отишъл си в оня магазин и хладнокръвно си разстрелял господин Ли. Но сме съвсем сигурни, че идеята не е била твоя. Робърт те е пратил да убиеш баща му. И именно него искаме да спипаме. В другата стая чака прокурор, който е готов да сключи сделка с тебе — петнайсет до живот, ако ни дадеш Робърт. Ще излежиш петнайсет, това е сигурно, но после ще имаш шанс да излезеш на свобода. Ако убедиш комисията по предсрочно освобождаване, че си само жертва, че те е манипулирала властна личност, ще те пуснат… Напълно възможно е. Но ако тръгнеш по другия път, хвърляш зар. И изгубиш ли, с теб е свършено. Ще умреш в затвора след петдесет години, и то ако съдебните заседатели не решат да забият иглата в ръката ти преди това.

— Искам адвокат — тихо повтори Лам.

Бош кимна и примирено отвърна:

— Добре бе, човек, ти си решаваш. Ще ти доведем адвокат.

Той погледна камерата на тавана и вдигна въображаем телефон към ухото си.

После отново впери очи в арестанта и разбра, че няма да успее да го убеди само с думи. Беше време за демонстрация.

— Добре, вече викат адвокат. Ако не възразяваш, докато чакаме, ще ти кажа някои неща. После можеш да ги споделиш с адвоката си.

— Както искате — рече Лам, — не ме интересува какво ще ми кажете, докато не се срещна с адвоката.

— Добре тогава, да започнем с местопрестъплението. Знаеш ли, още отначало нещо ме смущаваше. Например това, че господин Ли е държал пистолета си под щанда и изобщо не е имал шанс да го извади. А също, че не е прострелян в главата. Беше убит с три изстрела в гърдите. Не в лицето.

— Много интересно — саркастично подхвърли Лам.

Бош не обърна внимание на забележката.

— И знаеш ли какво ми подсказа всичко това? Подсказа ми, че Ли сигурно е познавал убиеца и не се е чувствал в опасност. И че всичко е било бизнес. Не отмъщение. Не е било лично. Било е чист бизнес.

Детективът се пресегна надолу към кашона и вдигна капака. Той бръкна вътре, извади найлоновото пликче с гилзата, извадена от гърлото на жертвата, и го хвърли на масата пред арестанта.

— Ето, Юджийн. Спомняш ли си, че си я търсил? Заобиколил си зад щанда, преместил си трупа и си се чудил къде се е дянала тъпата гилза. Е, ето я. Тая грешка обръща всичко срещу тебе.

Той замълча, докато Лам уплашено зяпаше гилзата.

— Никога не оставяй гилзи след себе си. Нали това е принципът на убиеца? Само че ти си го направил. Оставил си тая гилза и тя ни доведе до твоята врата.

Бош вдигна пликчето и го задържа над масата помежду им.

— Върху гилзата имаше пръстов отпечатък, Юджийн. Успяхме да го свалим с така нареченото „електростатично усилване“. ЕУ, съкратено. Това е нов метод за нас. И отпечатъкът принадлежеше на твоя някогашен съквартирант Хенри Лау. Да, той ни отведе при Хенри, който ни оказа пълно съдействие. Разказа ни, че за последен път е стрелял и презаредил оръжието на стрелбище преди около осем месеца. Отпечатъкът му е бил върху гилзата през цялото това време.

Хари се наведе към кашона и извади пистолета на Хенри Лау, все още в черната филцова торбичка. Той го извади и го остави на масата.

— Отидохме при него и Хенри ни даде оръжието. Вчера направихме балистична експертиза и хоп, оказа се, че с него е извършено нашето убийство. Това е пистолетът, с който на осми септември Джон Ли е бил убит във „Форчън Ликърс“. Проблемът е, че Хенри Лау има непоклатимо алиби за времето на убийството. Намирал се е в стая с още тринайсет души. Даже призова за свидетел Матю Маконахи. И отгоре на това ни съобщи, че не е давал оръжието си на никого.

Бош се отпусна назад и се почеса по брадичката, сякаш още се чудеше как в края на краищата с този пистолет е бил убит Джон Ли.

— По дяволите, това беше голям проблем, Юджийн. Но после, естествено, извадихме късмет. Добрите често са късметлии. Ти ни донесе късмет, Юджийн.

Той направи ефектна пауза и стовари чука.

— Виждаш ли, оня, който е убил Джон Ли с пистолета на Хенри, после го е почистил и заредил, тъй че Хенри изобщо да не забележи, че някой го е взимал и използвал, за да извърши убийство. Планът му си го е бивало, обаче е допуснал една грешка.

Хари се наведе напред и погледна Лам в очите. Той завъртя пистолета на масата и насочи дулото към гърдите на заподозрения.

— Върху един от новите патрони в пълнителя имаше ясен и хубав отпечатък. От твоя палец, Юджийн. Сравнихме го с отпечатъка, който са ти взели при смяната на нюйоркската ти шофьорска книжка с калифорнийска.

Лам бавно извърна очи от Бош и ги заби в масата.

— Всичко това нищо не значи — заяви той.

Гласът му не звучеше много убедено.

— Тъй ли? — повдигна очи детективът. — Нима? Не съм сигурен. Даже смятам, че значи много, Юджийн. И прокурорът от другата страна на камерата е на същото мнение. Според него означава затръшване на врата на килия. И ти ще си от вътрешната й страна.

Хари вдигна пистолета и пликчето с гилзата и ги върна обратно в кашона. После го хвана с две ръце и се изправи.

— Та това е положението, Юджийн. Помисли за всичко това, докато чакаш адвоката.

Той бавно тръгна към вратата. Надяваше се Лам да го повика и да му каже, че иска да сключи сделката. Ала заподозреният мълчеше. Хари пъхна кашона подмишница, отвори вратата и излезе от стаята.

Бош занесе кашона на работното си място и тежко го стовари на бюрото. Той хвърли поглед към кабинката на партньора си, за да се увери, че още е празна. Бяха оставили Ферас в Долината да наблюдава Робърт Ли. Ако се досетеше, че Лам е арестуван и навярно се е разприказвал, можеше да направи нещо. На Игнасио не му допадна ролята на детегледачка, ала това не интересуваше Хари. Ферас се беше въртял по периферията на следствието и там щеше да си остане.

Скоро при бюрото му дойдоха Чу и Гандъл, които бяха наблюдавали представлението на Бош от видеозалата.

— Казах ти, че няма да се получи — изсумтя лейтенантът. — Знаем, че е интелигентен младеж. Трябва да е носил ръкавици, когато е зареждал пистолета. И щом е разбрал, че го лъжеш, целият ти план е отишъл по дяволите.

— Добре де — въздъхна Хари, — това ми се струваше единственият ни шанс.

— Съгласен съм — подкрепи го Чу.

— И все пак ще се наложи да го пуснем — рече Гандъл. — Известно ни е, че е имал възможност да вземе пистолета, обаче нямаме доказателство, че го е направил. Не можеш да отидеш в съда само с това.

— Така ли каза Кук?

— Така си мислеше.

Абнър Кук беше прокурорът, дошъл да наблюдава разговора от видеозалата.

— Той къде е, между другото?

Сякаш отговаряйки сам, Кук извика името на Бош от отсрещния край на отдела.

— Бързо насам!

Хари се понадигна и погледна над стената на кабинката. Кук енергично махаше от вратата на видеозалата. Детективът се изправи и се насочи към него.

— Той те вика — съобщи прокурорът, — връщай се вътре!

Бош ускори крачка към стаята за разпити, после забави ход и си придаде хладнокръвен вид, преди да отвори вратата и спокойно да влезе.

— Какво има? — попита той. — Вече се обадихме на адвоката ти. Идва.

— Още ли важи предложението за сделка?

— Засега. Прокурорът се кани да си тръгва.

— Повикайте го. Искам да сключа сделка.

Бош затвори вратата зад себе си.

— Какво ще ни съобщиш, Юджийн? Ако искаш да сключиш сделка, трябва да знам какво ще ми дадеш. Ще повикам прокурора, когато разбера какво предлагаш.

Лам кимна.

— Ще ви дам Робърт Ли… и сестра му. Те измислиха всичко. Старецът беше инат и нямаше да отстъпи. Трябваше да затворят оня магазин и да открият нов в Долината. Печеливш магазин. Обаче той се противеше и накрая Роб повече не можеше да издържа.

Бош се настани на мястото си, като се мъчеше да скрие изненадата си от участието на Мия.

— И сестрата е била замесена във всичко, така ли?

— Тя състави плана. Само че…

— Да?

— Искаше да убия и двамата. И майката, и бащата. Искаше да отида рано и да очистя и двамата. Обаче Робърт ми каза да не го правя. Не искаше майка му да пострада.

— Чия беше идеята да инсценираш наказателна акция на триада?

— Нейна. После Робърт я доразви. Знаеха, че полицията ще се върже.

Бош кимна. Почти не познаваше Мия, но знаеше достатъчно за живота й, за да изпитва съжаление за цялата история.

Той хвърли поглед към камерата с надеждата Гандъл да се досети, че трябва да възложи на някого да открие Мия Ли. Налагаше се да арестуват брата и сестрата едновременно.

После отново насочи вниманието си към Лам. Младежът унило зяпаше масата.

— Ами ти, Юджийн? Защо се забърка?

Арестантът поклати глава. Бош виждаше разкаянието на лицето му.

— Не знам. Робърт каза, че щял да ме уволни, защото магазинът на баща му губел много пари. Каза ми, че мога да спася работата си… и че когато открият втория магазин в Долината, аз ще съм управител.

През годините Хари беше чувал безброй такива жалки отговори. Що се отнасяше до мотивите за убийство, нямаше изненади.

Замисли се за мъгляви моменти, които да изясни, преди да дойде Абнър Кук и да сключи сделката.

— Ами Хенри Лау? Той ли ви даде пистолета или вие го взехте без негово знание?

— Взехме го… аз го взех. Една вечер играехме покер у тях и аз казах, че отивам до тоалетната. Влязох в спалнята и го взех. Знаех къде държи ключа за кутията. Взех го и после го върнах — следващия път, когато играхме. Всичко мина по плана. Мислехме, че изобщо няма да забележи.

Това изглеждаше напълно правдоподобно, но Бош знаеше, че щом Кук и Лам официално сключат и подпишат сделката, ще може по-подробно да разпита арестанта за всички аспекти на случая. Трябваше да му зададе само още един въпрос, преди да повика прокурора.

— Ами Хонконг?

Лам явно не разбра какво го пита.

— Хонконг ли?

— Кой от вас имаше връзки там?

Младежът озадачено поклати глава. На Бош му се стори, че не се преструва.

— Не знам за какво говорите. Моето семейство е от Ню Йорк, не от Хонконг. Нямам познати там, нито пък Робърт и Мия, доколкото знам. Изобщо не е ставало дума за Хонконг.

Бош се замисли. Беше негов ред да се озадачи. Тук нещо не се връзваше.

— Искаш да кажеш, че доколкото ти е известно, нито Робърт, нито Мия са се обаждали на някой там във връзка със случая или с някой от разследващите го детективи, така ли?

— Не. И се съмнявам, че познават някого в Хонконг.

— Ами в Монтерей Парк? И триадата, на която е плащал господин Ли?

— Робърт знаеше кога идва Чан за парите. Точно така го замисли. Аз чаках и когато видях Чан да напуска магазина, влязох вътре. Робърт ми каза да извадя диска от записващото устройство, обаче да оставя другите дискове. Знаеше, че Чан е на един от тях и че полицията ще го приеме като улика.

Ловка манипулация от страна на Робърт, помисли си Бош. И той се беше вързал — точно по плана.

— Какво казахте на Чан, когато е дошъл в магазина оная вечер?

— И това беше част от плана. Робърт знаеше, че онзи ще дойде при него.

Той се извърна от детектива и сведе очи. Изглеждаше засрамен.

— Е, какво му казахте? — повтори Хари.

— Робърт му каза, че полицията ни е показала неговата снимка и са ни съобщили, че той е извършил убийството. Каза му, че полицията го издирва и ще го арестува. Мислехме, че това ще го накара да избяга. Че ще напусне града, все едно наистина е убиецът. Ако се върнеше в Китай и изчезнеше, ние щяхме да сме чисти.

Бош впери поглед в Лам, докато смисълът и последиците от тази информация бавно нахлуваха в тъмната кръв в сърцето му. Бяха го манипулирали на всяка крачка от пътя.

— Кой ми се обади? — попита той. — Кой ми се обади и ми каза да се откажа от следствието?

Младежът бавно кимна.

— Аз бях. Робърт ми написа сценария и аз се обадих от един уличен телефон в центъра. Съжалявам, детектив Бош. Не исках да ви плаша, обаче трябваше да се подчиня на Робърт.

Хари също кимна. И той съжаляваше, ала по други причини.

46.

Един час по-късно Бош и Кук излязоха от стаята за разпити с пълни самопризнания и съгласие за съдействие от Юджийн Лам. Прокурорът каза, че незабавно ще повдигне обвинение срещу младия убиец, както и срещу Робърт и Мия Ли. Доказателствата били предостатъчни, за да арестуват сестрата и брата.

Бош, Чу, Гандъл и още четирима детективи се събраха в заседателната зала, за да обсъдят извършването на арестите. Ферас още наблюдаваше Робърт Ли, но лейтенантът им съобщи, че е пратил детектив в дома на Ли в Уилшър. Семейната кола липсвала и в жилището явно нямало никого.

— Ще чакаме ли Мия да се появи или още сега ще арестуваме Робърт, преди да е започнал да се чуди къде е Лам? — попита Гандъл.

— Предлагам да действаме веднага — каза Хари. — Той и без това вече сигурно се пита къде е управителят. Ако заподозре нещо, може да избяга.

Лейтенантът обходи другите присъстващи с поглед за евентуални възражения. Никой не се обади.

— Добре, тогава да скачаме в колите. Ще задържим Робърт в магазина и ще започнем да търсим Мия. Искам до довечера всички да са в ареста. Хари, свържи се с партньора си и потвърди местонахождението на Робърт. Кажи на Ферас, че идваме. Аз ще пътувам с тебе и Чу.

Гандъл рядко напускаше службата. Но този случай не беше обикновен. Лейтенантът очевидно искаше да присъства, когато го приключат с успешен арест.

Всички наставаха и започнаха да се изнизват от заседателната зала. Бош и Гандъл останаха. Хари извади джиесема си и натисна клавиша за бързо набиране на Ферас. При последния им разговор Игнасио наблюдаваше „Форчън Файн Фудс & Ликър“ от паркираната си оттатък улицата кола.

— Знаеш ли какво не разбирам, Хари? — попита лейтенантът.

— Не, какво?

— Кой е отвлякъл дъщеря ти? Лам твърди, че не знае нищо за това. И в момента няма причини да лъже. Още ли смяташ, че са били хората на Чан, макар вече да знаем, че той не е извършил убийството?

Преди Бош да успее да каже нещо, партньорът му отговори.

— Ферас.

— Аз съм. Къде е Ли?

Той вдигна показалец към Гандъл, давайки му знак да почака.

— В магазина е. Нали знаеш, че трябва да си поговорим, Хари.

По напрежението в гласа му Бош разбра, че Игнасио няма предвид да разговарят за Робърт Ли. Хари реши, че докато партньорът му цяла сутрин е седял в колата си пред „Форчън Файн Фудс & Ликър“, нещо го е гризяло.

— По-късно ще си поговорим. Сега трябва да действаме. Пречупихме Лам. Призна си. За Робърт и сестра му. Участвала е във всичко. И тя ли е в магазина?

— Поне аз не съм я виждал. Дойде да докара майката, обаче после замина.

— Кога?

— Преди около час.

На Гандъл явно му омръзна да чака, пък и трябваше да се приготви за ареста. Той се насочи към кабинета си и Бош си помисли, че засега не му се налага да отговори на въпроса на лейтенанта. Трябваше обаче да се разбере с Ферас.

— Добре, стой където си. И веднага ми съобщи, ако нещо се промени.

— Знаеш ли какво, Хари?

— Какво, Игнасио? — нетърпеливо попита той.

— Ти не ми даде никакъв шанс бе, човек.

В гласа му се долавяха хленчещи нотки, които изкараха Бош от равновесие.

— Какъв шанс? За какво говориш?

— Говоря за това, че си поискал от лейтенанта да ти определи нов партньор. Трябваше да ми дадеш още един шанс. Знаеш ли, че иска да ме премести в „Автомобилни кражби“? Каза, че на мен не можело да се разчита, затова трябвало да се преместя.

— Виж, Игнасио, минаха две години, нали така? Цели две години ти давах шансове. Но сега не е моментът да го обсъждаме. Ще поговорим по-късно, става ли? А междувременно стой където си. Идваме.

— Не, ти стой където си, Хари.

Бош онемя за миг.

— Това пък какво значи?

— Значи, че аз ще се оправя с Ли.

— Игнасио, чуй ме. Ти си сам. Няма да влизаш в оня магазин, докато не пристигне групата. Разбираш ли? Щом искаш да му туриш белезниците, хубаво, направи го. Обаче почакай да пристигнем там.

— Нямам нужда от други. И ти не ми трябваш, Хари.

Ферас прекъсна. Бош натисна клавиша за повторно набиране и се насочи към кабинета на лейтенанта.

Игнасио не отговори и се включи гласова поща. Когато Хари влезе при Гандъл, лейтенантът закопчаваше върху ризата си бронежилетка.

— Трябва да побързаме — каза му Бош — Ферас стана неуправляем.

47.

След като се прибра от погребението, Бош си свали вратовръзката и си взе бира от хладилника. Излезе на верандата, седна на шезлонга и затвори очи. Помисли си дали да не пусне музика, може би малко „Арт Пепър“, за да го изкара от меланхолията.

Но установи, че не може да помръдне. Просто седеше със затворени очи и се мъчеше да забрави колкото може повече за последните две седмици. Знаеше, че е невъзможно, ала си струваше да опита. Бирата също щеше да му помогне, макар и само временно. Тя беше последната в хладилника и Хари се бе заклел, че ще бъде последната и за него. Сега трябваше да се грижи за дъщеря си и искаше да й даде най-доброто от себе си.

Сякаш повикал я със силата на мисълта си, той чу плъзгащата се врата да се отваря.

— Здрасти, Мад.

— Тате…

Макар да беше произнесла само една дума, гласът й звучеше различно, някак измъчено. Той отвори очи и примижа под следобедното слънце. Маделин вече си бе преоблякла роклята и сега носеше дънки и риза от раницата, приготвена от майка й. Бош беше забелязал, че дъщеря му предпочита малкото дрехи, събрани от Елинор в Хонконг, пред всички неща, които бяха купували заедно.

— Какво има?

— Исках да поговоря с теб.

— Добре.

— Много съжалявам за твоя партньор.

— И аз. Той направи голяма грешка и си плати за нея. Но не знам, просто ми се струва, че наказанието не съответства на престъплението, нали разбираш.

Мислите му за миг се върнаха към ужасяващата сцена в кабинета на управителя във „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Ферас по очи на пода с четири огнестрелни рани в гърба. Робърт Ли, свит в ъгъла, треперещ и хленчещ, вторачен в трупа на сестра си до вратата. След като убила Ферас, тя насочила пистолета към себе си. Госпожа Ли, майката на това семейство от убийци и жертви, стоически стоеше на прага при появата на Бош.

Игнасио не видял идването на Мия. Тя оставила майка си в магазина и си заминала. Но нещо я накарало да се върне, скришом да мине по уличката и да паркира отзад. По-късно някои в отдела предполагаха, че е забелязала Ферас и е разбрала, че полицията е по следите им. Качила се на колата, отишла в дома им, взела пистолета, който убитият й баща държал под щанда в магазина си, и после пак се върнала в Долината. Не беше ясно и завинаги щеше да си остане загадка какви са били намеренията й. Може да е търсела Лам или майка си. Или просто да е чакала полицията. Тъй или иначе, тя се върнала в магазина и влязла през служебния вход приблизително по същото време, по което Ферас влязъл през предната врата, за да арестува сам Робърт. Тя го видяла да отива в кабинета на брат й и го последвала.

Бош се чудеше какви са били последните мисли на Игнасио, докато куршумите са пронизвали тялото му. Питаше се дали младият му партньор се е смаял, че мълнията може да удари повторно и втория път да довърши работата.

Хари се откъсна от мислите си и се върна в настоящето. Той се понадигна и погледна дъщеря си. Видя бремето в очите й и разбра какво предстои.

— Тате?

— Какво има, миличка?

— И аз направих голяма грешка. Само че друг плати за нея.

— Какво искаш да кажеш, скъпа?

— Когато разговарях с доктор Хинохос, тя ми обясни, че трябва да се освободя от този товар. Трябва да кажа какво ме измъчва.

Сълзите й потекоха. Бош се завъртя странично на шезлонга, хвана дъщеря си за ръка и я насочи към стола до неговия. После я прегърна през раменете.

— Можеш да ми кажеш всичко, Маделин.

Тя затвори очи и ги скри с длани.

— Заради мен са убили мама. Заради мен са я убили, а трябваше да убият мен.

— Чакай малко, чакай малко. Ти не отговаряш за…

— Не, ти чакай, доизслушай ме. Да, виновна съм. Аз съм виновна, тате, и трябва да отида в затвора.

Бош я стисна в силната си прегръдка и я целуна по косата.

— Чуй ме, Мадс. Никъде няма да ходиш. Ще останеш тук при мене. Знам какво се е случило, но това не те прави отговорна за поведението на други хора. Не искам да си мислиш така.

Момичето се откъсна от него и го погледна.

— Знаеш?! Знаеш какво съм направила?!

— Струва ми се, че си се доверила не на когото трябва… а за останалото, за останалото е виновен той.

Мади поклати глава.

— Не, не. Идеята беше моя. Знаех, че ще дойдеш, и си мислех, че може да я накараш да ме пусне да дойда тук с теб.

— Знам.

— Откъде знаеш?

Бош сви рамене.

— Няма значение. Важното е, че ти не може да си знаела какво ще направи Куик, че ще използва твоя план за свои цели.

Дъщеря му сведе глава.

— Все едно. Заради мен са убили майка ми.

— Не, Маделин. Ако някой е виновен, това съм аз. Убийството й няма нищо общо с тебе. Беше опит за грабеж и се случи, защото проявих глупост, защото показах парите си на неподходящо място. Разбираш ли? Аз съм виновен, не ти. Аз допуснах грешката.

Нищо не можеше да я успокои и утеши. Тя силно поклати глава и сълзите й опръскаха лицето на Бош.

— Ти изобщо нямаше да си там, тате, ако не ти бяхме пратили онзи видеоклип. Аз го направих! Знаех какво ще се случи! Знаех, че ще се качиш на първия самолет! Щях да избягам още преди да си кацнал. Ти щеше да си там и всичко щеше да се оправи, но щеше да кажеш на мама, че там е опасно за мен. И щеше да ме доведеш тук.

Бош просто кимна. Преди няколко дни беше нахвърлял почти същия сценарий, разбирайки, че По-Чин Чан няма нищо общо с убийството на Джон Ли.

— Но сега мама е мъртва! И те са мъртви! Всички са мъртви и вината е само моя!

Бош я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Разказа ли всичко това на доктор Хинохос?

— Не.

— Добре.

— Исках първо да го разкажа на теб. Сега трябва да ме заведеш в затвора.

Бош пак я прегърна и притисна главата й към гърдите си.

— Не, миличка, оставаш тук при мене.

Той нежно започна да я гали по косата и спокойно заговори.

— Всички допускаме грешки. Всеки един от нас. Понякога, както се случи с моя партньор, не можеш да поправиш грешката. Не получаваш такава възможност. Но друг път имаш тоя шанс. Сега можем да поправим своите грешки. И двамата с тебе.

Сълзите й попресъхнаха. Чу я да подсмърча. И си помисли, че тъкмо затова е дошла при него. За да й покаже изход.

— Можем да направим нещо добро и да изкупим вината си. Да поправим всичко.

— Как? — тихо попита Мади.

— Ще ти покажа как. Ще ти покажа и ще видиш, че можем да изкупим вината си.

Бош кимна и силно прегърна дъщеря си. Искаше му се завинаги да останат така.