Джентълмен Джоул и Червената кралица

15.

В деня на пикника Джоул се събуди по обичайното време, пропиля половин час в неуспешни опити да заспи отново, отказа се и стана да търси кафе. Съжаляваше, че не е прекарал предишната вечер в двореца въпреки шумното семейно стадо на Майлс и съпътстващия го антураж, които търчаха на воля, окупирали безсрамно пространството и времето на Корделия — в най-голяма степен двегодишните, които не уважаваха никакви граници и затворени врати, нито им хрумваше, че някой може да има дневен ред, който не включва палавите им особи. И в не по-малка степен някои четиридесет и три годишни? Е, скоро всички те щяха да се приберат у дома. Нямаше ли на Бараяр окръг, който да тъгува за своя граф? Така или иначе, днес Джоул нямаше да види Корделия чак до обяд, когато по план тя трябваше да мине през базата и да го вземе.

Взе чашата си и се качи на покрива на базата, любимо и относително спокойно място, прохладно рано сутрин, преди да го е напекло слънцето. Времето обещаваше да е добро. Вече два дни хора се точеха напред-назад до мястото за пикника, отстоящо на двайсетина километра от базата, а снощи беше потеглил конвой от камиони, натоварени със задачата да подготвят ямите и шишовете — за истински животински трупове, а не ват-месо, „Съжалявам, Корделия“ — и походните тоалетни. Ето и сега малка група военни и частни возила напускаха базата през предната порта.

Е, базата нямаше да се оголи напълно покрай събитието — Хейнис се беше погрижил достатъчно хора да изтеглят късата клечка. А да не забравяме и флота на Джоул, дежурен в пълния си състав от сергиярска орбита до скоковите станции, освен малцината късметлии, които се бяха случили в отпуск или бяха пратени по задачи на планетата. Как ли се справяше Бобрик горе, зачуди се Джоул. Подобна несправедливост не би била налице, ако нямаше празненство… ха, ето ти един контрааргумент, за който се сещаше твърде късно.

„Ставам на петдесет.“

За пръв път тази мисъл го приковаваше днес и едва ли щеше да е за последен. „Колко странно. А преди си мислех, че да си на петдесет значи да си стар.“

Погледът му се спря на далечния Карийнбург, разливащ се по червената равнина откъм отхапания склон на вулкана. Градът беше негов дом вече дванайсет години, но това по един или друг начин скоро щеше да се промени. Гридград вече се гърчеше в лапите на строителния бум въпреки недостига и свирепата конкуренция за материали и работна ръка. Даде си сметка, че е очаквал с нетърпение преместването като един вид ново начало и не само заради по-привлекателното местоположение на Гридград с неговите реки, сиво-зелен пейзаж и буйна — според сергиярските стандарти — растителност.

Върна се в апартамента си. На комтаблото му мигаше светлинката за получено съобщение. Седна и го отвори — съобщението беше от ворбарсултанската централа на Операции, маркирано лично и спешно. Джоул го гледаше със смътен и напълно безсмислен страх, но не и с особена изненада.

Както очакваше, образът на адмирал Десплейнс се появи над видплочата. Шефът на Операции се усмихна дружески.

— Добър ден, Оливър. Ако съм го изчислил правилно, съобщението трябва да пристигне тъкмо навреме за рождения ти ден. Честито и добре дошъл в новото десетилетие. Като се връщам към собственото си шесто десетилетие, трябва да ти кажа, че никак не беше зле. А като поглеждам напред… е, само бог знае. Вярвам, че предишното ми съобщение е стигнало до теб, така поне твърди системата за потвърждаване на доставката. Ако все пак се е отклонило по някаква причина, изпращам ти прикачено копие на файла. Мислех, че вече ще съм получил отговор от теб, но проверих графика ти и виждам, че в момента си в едноседмичен отпуск след орбиталната смяна. Сигурно си отпрашил някъде с яхта, печеш се и плуваш, и ще прочетеш това съобщение след като се върнеш в цивилизацията.

Отпускът му, мрачно осъзна Джоул, включваше само две нощи с Корделия и никакви разходки с лодки. Покрай пътуването до „Серж“ и военните игри на Майлс отпускът му изобщо не приличаше на отпуск, досега поне.

— Още веднъж честит рожден ден. Десплейнс — край.

Напомнянето беше приятелско и дори сърдечно, маскирано като поздравления за рождения ден, само дето и двамата отлично знаеха, че изобщо не е трябвало да се стига до напомняне. „Джоул, отговори на полученото съобщение, по дяволите!“, това гласеше посланието в действителност.

Десплейнс не би трябвало да очаква отговор днес. Нито вечерта, защото с право би предположил, че Джоул ще е зает да празнува, макар че едва ли подозираше мащаба на полевите маневри, образували се във връзка с рождения му ден. Нито дори утре сутрин, защото командването традиционно се отнасяше с разбиране към традиционния бараярски махмурлук, стига да не настъпваше по време на криза. Но утре следобед…

Десплейнс с право очакваше отговор — ако е положителен, да се заеме със собствените си планове, ако е отрицателен, да продължи с подбора на заместник. До утре следобед Джоул трябваше да е решил.

Издиша шумно и тръгна решително към банята да вземе душ.

Оливър се настани до Корделия и гюрукът на въздушната кола се затвори над тях. Риков — Ма Риков седеше до него в шофьорското отделение отпред — хвърли поглед през рамо да провери дали всичко е наред и ги издигна във въздуха.

Корделия претегли с поглед лятната му непарадна униформа, стандартното облекло на офицер, който не е дежурен по служба, и каза:

— Леле, не си ли малко официален като за пикник?

Той докосна гърдите си.

— Ще сваля куртката веднага щом приключим с церемонията по откриването. След това ще съм по риза, обещавам. — След миг добави: — Освен това трябваше да запиша едно съобщение преди тръгване.

Сърцето ѝ се сви. Най-после бе отговорил на Десплейнс? И какво му беше отговорил? Нищо по лицето или в стойката му не подсказваше какво е решил.

Той махна с ръка.

— Исках да кажа две думи на хората си горе, на станциите. Мина известно време, докато измисля нещо, което да не звучи като онези ужасни ваканционни картички. „Прекарвам си чудесно, ще ми се да бяхте тук.“

— Не е ли малко на обратно, предвид че ти си рожденикът? Не трябва ли ти да приемаш поздравления?

— Да, и цяла сутрин кажи-речи това правя. Но реших, че офицерите, войниците и техническият персонал, които обслужват станциите и цялото имперско оборудване в орбита, заслужават да чуят една добра дума от мен в деня на юбилея ми. Да ги похваля за усилията им. В мирно време рядко се случва някой да ги похвали. — Изкриви уста. — Похвалите отвисоко обикновено предхождат опити за съкращаване на доставките или персонала и не вещаят нищо добро. Свикнали сме да приемаме с подозрение случайните похвали.

Корделия изсумтя в знак на съгласие.

— Сети ли се поне да си вземеш сандали? — попита тя, протегна единия си крак и размърда голите си пръсти.

— Свободна си да поемеш риска от чумни червеи, огнени радиали и пясъчен обрив в името на модата, ако искаш. Аз ще остана с хубавите си военни обуща, благодаря.

И перфектно излъскани в момента, макар че едва ли щяха да останат такива още дълго, помисли си Корделия. Дано Оливър успееше да се отпусне поне след официалната част. Това все пак не беше военен парад, за бога.

Той продължи:

— Ти, от друга страна, изглеждаш точно като за пикник. Направо ми се прииска да отворя кошницата още сега. — Спомнил си най-сетне да я целуне за здрасти, той прокара дружески ръка по предницата на тъмнозеленото ѝ потниче и ръждивите панталони с широки крачоли по комарската мода — избрала ги бе с надеждата да ѝ осигурят едновременно прохлада и защита от насекомите. — Нарочно ли си избрала камуфлажни цветове?

— По-скоро мислех за строгите лекции на Алис Ворпатрил върху цветовата координация. — Посочи прозрачното си сако, много леко и много хубаво. Вероятно щеше да го зареже долу-горе по времето, когато Оливър останеше по риза.

— Облякла си се в тон със своята планета?

Корделия се изкиска.

— Може и така да е.

— А къде са Майлс, Екатерин и ордата?

— Тръгнаха преди мен с други коли. Ще се срещнем там. Децата много се вълнуват. Гадаят каква ще е тортата. — Възползвайки се от последната възможност за днес, Корделия го целуна на свой ред… и твърде скоро „тук“ се превърна в „там“.

— Честит рожден ден, между другото — каза тя, когато въздушната кола започна да се спуска и двамата се разделиха с усилие.

— Ще видим — каза той с глас, който тегнеше от лошо предчувствие. Или просто от съчувствие — горкият се стараеше да приема всичко това с търпението на мъченик.

Корделия погледна навън.

— Леле! Прилича на кръстоска между номадски бивак и бараярски панаир. Ти колко хора каза, че ще дойдат?

— Първоначално мислех, че ще са само стотина-двеста от базата, най-много. Но това беше преди половината Карийнбург да се самопокани.

— Е, някой със сигурност ще се сети да ги преброи…

Мястото за пикника се намираше на полегат склон покрай ромонлив поток с изобилие от чворести дървета, макар че би било неточно да се нарече сенчеста горичка. В средата беше изникнало нещо като селце от шатри и павилиони, зад него се редяха походни тоалетни, в близкия край се издигаше голям военен лазарет, а в далечния имаше ложи за публиката и открито пространство. Ароматен пушек се издигаше от десетина ями за печене на месо, пръснати по целия периметър, и всяка яма се отбраняваше от плътни групички хора, помъкнали кошници за пикник, макар че по какъв признак се деляха групичките, Корделия нямаше представа… по взводове? Военни срещу цивилни? Орбитални срещу наземни? Няколко импровизирани паркинга се запълваха с шарен асортимент от цивилни скутери, въздушни коли и подемни ванове, смесени с по-грубовати на вид военни возила, летящи велосипеди, наземни роувъри и дори ръчни колички. Както и, без майтап, няколко фургона и каруци с конски впрягове, макар че едва ли бяха стигнали тук на собствен ход — вероятно ги бяха транспортирали с подемните ванове.

Част от склона, няколко скалисти участъка и отрязък от потока оформяха квадрат със страна приблизително двеста метра, импровизирано игрище, маркирано с бял спрей и заобиколено от ентусиазирана публика; хора с червени, жълти и сини тениски търчаха по игрището. По програма елиминационната фаза на турнира по ботушено поло беше започнала още в десет сутринта.

Въздушната кола се спусна меко — запазената марка кацане на Риков, което не би разляло и капка от шампанското на Корделия, ако тя разполагаше с такова, — последвана с минимално забавяне от колата на ИмпСи, която ги следваше като сянка. Корделия послушно изчака момчетата и момичетата на Коско да слязат първи, да огледат терена и да ѝ отворят гюрука. Многото хора на едно място и предстоящите речи пред публика не ѝ позволяваха да ги смете под килима или поне я лишаваха от основателен претекст да го направи.

Подкомисия от офицерите на Оливър дотича да ги посрещне и да ги уведоми за последните — тези наистина са последните, честна дума! — промени в програмата. С цената на незнайни усилия — откровени намеци през Кая може би? — Оливър бе съумял да ги убеди да изместят поздравителната част в началото на пикника, вместо между вечерята и фойерверките, където биха били по̀ на място. По този начин втората половина на пикника щеше поне малко да заприлича на почивен ден за рожденика. Дали пък не планираше двамата да се измъкнат по-рано от предвиденото? Дано.

Понеже бяха подранили за официалната част — а официалните церемонии по традиция закъсняват, — двамата се възползваха от възможността да се разходят по „главната улица“, както я кръсти за себе си Корделия. Няколко шатри с навити странични покривала приютяваха клонове на известни карийнбургски заведения за хранене, имаше и два бара, които все още нямаха много клиенти. По това време на деня, когато децата търчаха като изтървани, а родителите подтичваха храбро след тях, малките павилиони, предлагащи сладолед, студени закуски и евтини играчки, правеха значително по-голям оборот.

ПРАСЕ, с усмивка забеляза Корделия, наистина бяха докарали павилиона си за безплатни целувки, точно както беше заплашила доктор Татяна, обслужван понастоящем от две привлекателни жени и един истински красавец. За разлика от ресторантите, днес техният павилион не предлагаше нито една от обичайните услуги — Хейнис ги бе разубедил с аргумента, че съпругите от базата ще надигнат вой до небето, а Корделия бе смекчила финансовия удар, намеквайки, че — така де — всеки заслужава почивен ден от време на време. Павилионът беше добре зареден с образователните електронни книги на доктор Татяна, като за всяка целувка се полагаше по едно безплатно копие. Тази идея, надяваше се Корделия, вероятно щеше да помогне на някои хора, и не само на младоците, да въведат известен ред в обърканите си мозъци, стига объркването да се дължеше на недостатъчна информираност.

С намерение да демонстрира подкрепата си, Корделия дръпна Оливър към павилиона и двамата си получиха целувката под аплодисментите на зяпачите, при което Оливър се изчерви много симпатично. Възнамерявал бе да целуне само едната жена, но другата отказа да го пусне, преди да е целунал и нея. Корделия се пробва с красавеца, който се усмихна срамежливо, докато се целуваха, макар че момчето бе твърде младо за вкуса ѝ, някъде на трийсетина години. Устните ѝ се извиха нагоре при вида на Оливър, който се опитваше да не поглежда към младежа, макар погледите им да се срещнаха за миг.

— Предизвиквам те да целунеш него — прошепна в ухото му тя, докато се отдалечаваха.

— Само кажи къде — прошепна в отговор той.

От друга шатра се лееше музиката на аматьорска банда, там откриха и семейството на Корделия. На импровизиран дансинг пред шатрата деца танцуваха, викаха и се кълчеха, а родителите им седяха на столове под сянката. Симон висеше на ръцете на Майлс и потропваше щастливо в ритъма на песента. Баща ѝ се опитваше да повтаря стъпките, свъсил съсредоточено вежди. Екатерин седеше на първата редица столове и държеше бастунчето му. Корделия се настани до нея.

— Ще се оправи ли без това? — попита тя снаха си и кимна към бастунчето.

— Тази нощ изпи цяла шепа болкоуспокояващи — отговори Екатерин. — Но как да го спреш?

— Няма как.

Таура, преливаща от енергия и — доколкото схващаше Корделия — напълно лишена от социален страх, или от какъвто и да било друг в този ред на мисли, хукна право към Оливър и го повлече към дансинга. „Аха, старата оливърска магия все още действа.“ Предвид нейната енергичност и неговите танцувални умения изпълнението им се оказа доста добро — Оливър водеше умело детето в стъпките и завъртанията, макар то да му стигаше само до лактите. Таура подскачаше и се смееше в захлас и много скоро Оливър също се заусмихва, забравил тревогите си поне за малко.

Музикантите, които отлично знаеха кой се изявява на дансинга, превключиха на друг селски танц, традиционна жига в бързо темпо.

Корделия се огледа.

— Къде са Хелън и Алекс?

— С Фреди. Тя и приятелите ѝ помагат на Лон гем Навит, който пък помага на културния им аташе с нещо си.

— А, да, Оливър спомена нещо за това. Трябва да идем да видим какво са направили.

Когато лъскавите ботуши на Оливър поизгубиха от блясъка си, а лицето му се зачерви, Корделия милостиво го изтръгна от хватката на внучка си. Тръгнаха бавно по импровизираната търговска уличка, хората — и военни, и цивилни — ги поздравяваха с усмивка. Оливър знаеше по име изненадващо голям брой от своите хора, установи Корделия. Тя на свой ред положи усилия да си спомни някое и друго име, а дори когато не ги помнеше, дългите години на практика ѝ помагаха да се преструва успешно.

Оливър я бръсна с ръка по врата и Корделия тъкмо щеше да измърка насърчително, когато той обясни:

— Радиал. — Опита се да смачка с крак заплахата, но голямото колкото нокът на палец създание избегна смъртта и се понесе нататък. — Денят е безветрен, което означава, че притъмнее ли, ще нахлуят на рояци откъм потока.

— Да. Трябва да напръскаме децата с репелент. — Имаше няколко спрея в багажника на въздушната кола, достатъчно да облеят щедро целия клан.

В дъното на откритото пространство, на сянка под група дръвчета, се издигаше нещо като малък сглобен от плоскости лабиринт; входът му бе украсен с цветя в саксии, чиито листенца висяха умърлушено в жегата. „Градина на възприятията — гласеше калиграфският надпис. — Изпробвайте сетивата си! Зрение, слух, обоняние, допир, вкус — коя е силната ви страна?“ Микос гем Сорен стоеше обнадежден пред входа да насочва посетителите. Думата „Сетаганда“ не фигурираше никъде, зад което Корделия прозря тънкия маркетингов усет на Кая Воринис, макар че гем Сорен, облечен достатъчно подходящо за пикник с панталони, сандали и риза, все пак носеше предизвикателно разноцветната лицева маска на своя клан. Вероятно отново Кая бе отговорна за промяната в посрещаческия тон — симпатично предизвикателен вместо смътно покровителствен.

Лон стоеше до Сорен, умърлушен почти колкото цветята. Явно културният аташе го беше вербувал за помощник, отделяйки го от тайфата му, която — както бе отговорено на Корделия — отпрашила към потока, след като помогнала с подреждането на изложбата. Бърза проверка по комуникатора показа, че бавачката им от ИмпСи ги държи под око, след което Корделия насочи отново вниманието си към този искрен опит за културен обмен.

Скрил дипломатично отегчението си, Оливър позволи да ги въведат в лабиринта. Разбира се, телохранителят на Корделия влезе първи. „Зрението“ представляваше набор от цветни карти от сорта на оптичните илюзии, „допирът“ предлагаше на посетителите да пипнат различни скрити от погледа материи. За изпитанието на слуха гем Сорен бе подредил камбанки с различна големина — вероятно му бяха забранили да внесе каквато и да било електроника в изложбата, реши Корделия. „Обонянието“ предлагаше редица напоени с аромати гъби в малки панички, а „вкусът“ — идентични на вид безцветни течности в малки пластмасови чашки за еднократна употреба, вероятно откраднати от походния лазарет — този компромис явно измъчваше домакина, който обясни, че по традиция течностите се предлагат в ръчно изработени порцеланови чашки. За нейно облекчение се оказа, че не е необходимо да пие от чашките, а само да топне върха на езика си в течността, колкото да усети вкуса ѝ. Гем Сорен остана неприятно изненадан, когато Оливър не сгреши нито веднъж, но видимо живна при грешките на Корделия, което му даде възможност кротко да я поправи, копирайки, ако питаха нея, стила на някоя своя учителка от детската градина. На децата това със сигурност щеше да им хареса, реши тя, и измери гем Сорен с одобрителен поглед. Уви, сетаганданското произведение на изкуството, което ги приканиха да оценят в края на този фитнес за сетивата, ги остави точно толкова объркани, колкото се очакваше.

— Поне не се наложи да го ближем — прошепна ѝ Оливър на излизане. — На това вече нямаше да се съглася.

Корделия се изкиска скришно.

Гем Сорен, зает с една последна лекция на изпроводяк, внезапно млъкна и зяпна с изненада лявата си ръка, където тайно се бе прикрепил радиал с размерите на гроздово зърно. Точно когато Корделия и Лон извикаха в хор: „Не го удряй!“, той го удари.

Сетаганданецът не се посрами със скимтене или вик, но устата му все пак зяпна от болка и изненада.

— И не се чеши! — Корделия дръпна майчински дясната му ръка, която посягаше да разчеше ухапването. — Останките полепват като дъвка… — макар че обичайно ги сравняваха със сопол — и киселината продължава да разяжда кожата отдолу. Или трябва да отидеш незабавно при потока и да го измиеш, или в лазарета, където имат специален мехлем, който неутрализира чуждоземната биохимия. Препоръчвам лазарета.

След тази авторитетна насока аташето хукна към лазарета, но не и преди да е дал на Лон последни указания как да държи крепостта в негово отсъствие, които Лон, по преценка на Корделия, прие с цялата охота на петнайсетгодишно хлапе, натоварено с неприятна задача. „Като да наливаш вода в каца без дъно.“ А после комуникаторът на Оливър избипка с новината, че вече всичко било готово в музикалната шатра и можело ли вече да дойдете насам, сър?

Корделия извика през рамо към Лон:

— И вземи да полееш тези нещастни цветя, които държите в плен. Животът им зависи от теб, да знаеш.

С тези думи двамата се отправиха към следващото събитие.

По преценка на Корделия навалицата в преустроената музикална шатра се състоеше от двестатината офицери със своите приятелки, приятели и семейства, които бяха отговорни за настоящото събитие. Пикникът и непринудената атмосфера би трябвало да смекчат официалността на официалната част или така поне се надяваше тя. Някъде на заден план Блейз Гати се промушваше между гостите и правеше снимките за официалното комюнике. Наложило се бе нееднократно да му трие сол на главата във връзка с прекомерния му ентусиазъм, но той, изглежда, най-после беше проумял, че трябва да подхожда към тези свои задължения ненатрапчиво.

За юбилейната церемония отговаряше един ухилен старши лейтенант от орбиталния контрол на трафика, който очевидно умееше да организира разни неща както в униформа, така и без нея. Заведе ги до местата им зад утешителния щит на една голяма маса и се отприщи в поздравителна реч в чест на почетния гост, старшите офицери, вицекралицата и нейното гостуващо семейство, които бяха заели междувременно целия първи ред и се държаха що-годе прилично. Корделия се изненада, че Хелън и Алекс са се върнали за скучната част — дали пък не бе подценила притегателната сила на тортата? До нея Оливър събираше кураж да го почерпят с какъвто там бараярски военен хумор хрумне на подчинените му.

Първият подарък на рожденика се появи на масата, домъкнат от един ухилен лейтенант, пилот на совалка, и представляваше двулитрова бирена халба, силно изстудена, но пълна не с бира, а с нещо прозрачно и зеленикаво с много лед. Корделия винаги се бе чудила дали тези халби са шега, предизвикателство или просто знак, че някой го мързи да си долива. Публиката избухна в аплодисменти, когато Оливър послушно надигна халбата и отпи. Очите му се разшириха, но той успя да върне спокойно халбата на масата и да извика в отговор:

— Какво, да не би да нямаме достатъчно лед? — С което си спечели очевидно очаквани аплодисменти.

— Какво? — прошепна Корделия, при което той побутна халбата към нея като покана да опита от съдържанието ѝ.

— Това не го е забъркала Фрида.

Корделия отпи малка глътка, едва не се задави от смъртоносния процент алкохол и побърза да бутне халбата обратно към него.

— Това май е по твоята част.

— Явно се опитват да ме напият още преди да сме започнали. Странно.

— Какво, не знаеш ли репутацията си?

— За кое?

— Мислиш ли, че никой не е забелязал как пиеш чаша след чаша на приемите в двореца? Според всеобщото мнение ти си най-якият пияч в целия сергиярски флот.

— Винаги е горещо. И ожаднявам — измърмори жално той. Вдигна халбата към навалицата и отпи още веднъж, но благоразумно игнорира призивите да я изпие до дъно. — Пак е по-добре от сетаганданското изкуство.

Следващата проява на военен хумор дойде с връчването на орден с размерите на чиния, окачен на шарена панделка и обявен като награда за „оцелелите след инспекциите на адмирал Джоул“. Оливър го прие добронамерено, но после нещо немирно прекоси очите му, той се обърна и на свой ред го връчи на Корделия. Ако се съдеше по леко застиналите физиономии на Майлс и Екатерин, те явно бяха доловили личния подтекст. За разлика от всички останали, с надежда си помисли Корделия.

— Това да не е като онази история, дето младите дами се надпреварват за идентификационните медальони на приятелчетата си? — попита тя, докато се бореше с импулса да го целуне пред очите на всички.

— Ти печелиш — каза простичко той.

Последваха задължителните ретроспекции от неколцина старши офицери под командването на Оливър, на моменти шегите им ставаха пиперливи, но слава богу, не прекрачиха границата на добрия вкус. А после дойде неин ред да се изправи и да произнесе кратката си реч, след което по програма идваше ред на Големия подарък. Корделия внимаваше в словото ѝ да не се промъкне някоя от клишираните фрази, пуснали корени в речника ѝ през последните три години, не на последно място защото Оливър щеше да ги разпознае на мига. За щастие, този път се бяха събрали да възхвалят Цезар, а не да го погребват. Да се радват заедно с живия, а не да изнасят похвални слова за мъртвия.

Макар че ако Оливър заминеше за Ворбар Султана, хрумна ѝ изведнъж, щеше да има церемония по смяна на командването. Военните церемонии, като всички церемонии, си приличаха. „Значи пак ще се стигне до похвални слова.“

Чудеше се на какъв ли подарък са се спрели в крайна сметка офицерите на Оливър. Една подкомисия начело с Кая Воринис я беше сгащила в кабинета ѝ предния ден за кратко, но интензивно проучване на възможностите и си бе тръгнала със замислени физиономии. Не бяха споменали и дума за бюджета, с който разполагат, макар че предвид бройката на групата и високия процент старши офицери в нея събраните средства щяха сериозно да надхвърлят типичната и по-скоро символична сума, която събираха младшите офицери по подобни поводи.

Навалицата при входа на шатрата се раздвижи, хората се отдръпваха да направят път.

— Дръпнете се, пристига подаръкът на адмирала!…

Отвори се пътечка, по която се придвижиха двама офицери, помъкнали, за огромна изненада на Корделия… това наистина ли беше стъкленото кану на Пени? Не, не точно. Това беше по-дълго и по-широко, с четвъртита кърма, към която можеше да се прикрепи мотор. Плитко газене, плоско дъно, идеално за подводно наблюдение. Нещо като стъклена плоскодънка. Широка червена панделка обвиваше лодката през средата, вързана на прилична фльонга.

Оливър зяпна изумен, после лицето му грейна. „Наистина ли е бил толкова резервиран досега?“, помисли си Корделия при вида на тази промяна.

— Еха!

— Успяхме! — извика нечий доволен глас откъм навалицата. — Ха!

Всички ръкопляскаха и се смееха, доволни от успеха на изненадата.

Оливър се надигна да слезе от подиума и пътьом я попита:

— Това твое дело ли е?

— Не!

Той завъртя глава, в знак че не ѝ вярва.

— Наистина! Насочих ги към Пени, вярно, но мислех, че ще… знам ли, ще ти подарят ваучер за безплатен уикенд на езерото или нещо такова. — Отчасти защото беше намекнала, доста заобиколно, че ще е добре да изберат или нещо, което да се използва незабавно, или да е достатъчно портативно, за да поеме с Оливър по пътя към Ворбар Султана. Някой явно бе направил допълнително проучване. И е бил споходен от по-добра идея.

Слезе след Оливър от подиума, който бързаше да погледне подаръка си отблизо и да го докосне, сякаш не вярваше докрай на очите си. Силуетът на лодката беше изящен, вълшебен… силует, който щеше да се плъзга по повърхността като водно конче.

Обърна се към ухиления офицер и с известно закъснение позна в него едно от момчетата от инженерния корпус.

— Скъпо ли е?

— Не. Сами го направихме. Варел с пластмаса за гюруци и една безсънна нощ в работилницата с големия принтер. Лесна работа.

Да, Оливър разполагаше с екип, който отговаряше за ремонта на космически кораби, напомни си тя. Не бе трябвало да ги подценява, нито дизайнерските им способности, нито ресурсите, с които разполагаха, макар че част от тези ресурси, изглежда, бяха заети от имперските складове.

Прошепна на инженера:

— Ако някой попита за оборудването или материалите, които сте използвали, кажете им, че сте получили разрешение от вицекралицата.

Офицерът примига.

— Благодаря ви, ваше височество.

— Държи ли се на вода? — попита Оливър, затаил дъх.

— Да, тази сутрин го пробвахме — обясни самодоволно друг офицер, докато Оливър прокарваше обичливо ръце по гладкия борд. Изглежда, любовта от пръв поглед не се отнасяше само до романтичните отношения. — Не потъва, както и да го сложиш, включително преобърнато, на една страна и дори пълно с вода.

Е, всеки офицер, когото подчинените му харесват, вероятно би получил подарък за рождения си ден, финансиран с общи пожертвувания. Ала този подарък бе избран с цената на реално време и мисъл, съзнателни усилия, които не могат да се вземат от рафтовете на складовете в базата. Нещо повече — през годините Оливър бе канил не един и двама от своите колеги на разходка с яхта и всички знаеха колко обича плаванията, така че по-логично би било да му подарят ветроходна лодка, а не нещо толкова… толкова актуално от негова гледна точка. „О, да.“ Неговият стил на командване не приличаше на Араловия и по тази причина Оливър винаги бе страдал от чувство за малоценност. Но в това отношение двамата си приличаха — всеки от тях печелеше лоялността на подчинените си, като я даваше пръв. „Как би могъл да изостави този живот?“

След като и други от присъстващите се струпаха наоколо, изчаквайки реда си да погледнат отблизо Големия подарък, Корделия тихо препоръча на церемониалмайстора да продължи по график, ако не иска да се изправи пред тортен бунт, инспириран от първия ред. „Мда, нека хапнат торта.“ Церемониалмайсторът взе препоръката ѝ присърце и скоро гостите се сдобиха с полагащата им се порция въглехидрати, мазнини и захар, която да балансират кой както успее върху неизбежно тънките чинийки за еднократна употреба. Или да я размажат по лицата си, в зависимост от съответната си възраст и/или степен на алкохолно опиянение. Столовата на базата бе осигурила торта в изобилие.

Двамата с Оливър се върнаха на местата си, които вървяха с единствената използваема маса наоколо. С характерната си акуратност Оливър изяде своето парче, като го прокарваше с малки глътки от голямата халба, макар че вкусовата комбинация сигурно беше ужасна. Корделия се възползва от възможността да пробута своето парче на най-близкото омазано с глазура внуче, което не твърде успешно разиграваше ролята на умиращ от глад човек.

— Не е задължително да го изпиваш всичкото — посъветва тя Оливър, който продължаваше да отпива храбро. — Тук няма беззащитни цветя в саксия, но навън ще имаш цяла пустиня, където да го излееш, без никой да разбере.

— Да, ама алкохолът е от скъпия — възрази той, от което Корделия заключи, че въпросният алкохол започва да го хваща. Избиваше го на спестовност, когато прекалеше с пиенето, и това не се дължеше само на пролетарския му произход — службата на космически кораб също поощряваше икономичността. Един вид свинчето си е достатъчно добро и без звънче.

Взела вицекралско решение, Корделия му отне халбата, на което той не възрази, а от останалите никой не посмя да го направи. После Оливър най-сетне съблече униформената си куртка и разкопча горното копче на ризата — явно така се чувстваше значително по-комфортно в кожата си, което може и да изглеждаше странно за някои, но си оставаше факт. А после, след кратък разговор с подчинените си относно временното съхранение на стъклената лодка в базата — инженерите вече се бяха погрижили за това (разбира се!), — стана време да се отправят към игрището за ботушеното поло.

— Ти играл ли си някога ботушено поло, Оливър? — попита с любопитство Екатерин, след като ги насочиха към редица брезентови столове под един навес, запазени за почетните гости. Не толкова специалната публика трябваше да се задоволи с чаршафите, постлани на склона край игрището.

Джоул поклати глава.

— Не. Аз съм офицер.

Екатерин, изглежда, се изненада.

— Защо, против правилата ли е?

Той се засмя.

— Ботушеното поло няма правила. Появило се е в Периода на изолацията като разтуха за войниците в гарнизоните и лагерите. Измислили са го сами за себе си, използвайки подръчни материали, а сред малкото правила първото е, че не се допускат офицери. Това отчасти обяснява защо няма правило за броя на участниците в отбор, освен че по време на игра всички отбори трябва да са горе-долу равни по бройка.

Групичката на адмирала и вицекралицата беше пристигнала навреме за решителния мач между оцелелите отбори от квалификациите. Противниковите страни бяха по-разнообразни от обичайното — един срещу друг щяха да се изправят най-добрите отбори на базата, на Женския корпус и на цивилните граждани. Честта на Карийнбург щеше да защитава отборът на градската стража, който включваше участници и от двата пола, плюс неколцина ветерани от службите, привлечени вероятно заради опита си в играта. Мъжете от базата — с червените тениски — се смятаха за по-силния, но и по-уморен отбор, а женският тим — в синьо — за по-слабия физически, но по-умен колектив. Жълтият карийнбургски отбор включваше двама играчи, едър сержант от стражата и една кльощава секретарка, които бяха демонстрирали смъртоносни умения в единоборствата. Говореше се, че секретарката е по-страшната от двамата, притежавала почти сатанинско умение да препъва противникови играчи в купчините огнени радиали, каквито на игрището имаше четири, вече доста посмачкани.

Корделия се наведе да сподели на Екатерин:

— Между другото, Арал пръв откри този подземен вид радиали. При първото ни пътуване по тези места.

Екатерин вдигна вежди впечатлена. Джоул преглътна смеха си. Чувал бе тази история.

Майлс поведе Таура и Лизи да разгледат и след миг гласът му стигна до Джоул и останалите:

— Не, миличка, не може да галиш шестокракото. То ще ти отхапе ръката и после баба ще трябва да го екзекутира, а това няма да е честно към бедната животинка, нали така? — Сърдито съскане подчерта думите му.

Джоул проточи врат, а Екатерин изправи притеснено гръб. Край страничната линия на игрището имаше голяма клетка с едно от култовите местни създания. Голямо беше колкото прасе, но с по-дълги крака, завършващи с ноктести лапи — шестокрако, плосколико и безврато, с остра и тежка човка като на папагал. Ръждивочервената му козина беше кажи-речи единственото привлекателно нещо в него, стига да изтърпиш вонята.

Експедицията до минизоологическата градина скоро приключи, без някой да е загубил ръката си. Майлс върна децата, ухилен до уши, и седна със стон на мястото си.

— Защо има шестокрако? Някой да не е решил, че му трябва талисман? — попита Джоул.

— Разбрах, че има строги правила за заплахи от диви животни на игралното поле.

— Вярно е.

— Проблемът е, че всички животни, които са в състояние да се движат, са избягали, подплашени от тази ваша шумна окупация. Затова снощи една ловна дружинка е уловила няколко, за да ги пускат на игрището. По едно на мач. За да е честно и прочие.

Джоул изкриви лице.

— За играчите разбирам, те са въоръжени със стикове. Но как ще се пазят невинните зяпачи?

— Всички рефери имат зашеметители. Макар че информацията, която получих, не даде ясно да се разбере дали зашеметителите са предназначени за непокорни шестокраки или за свадливи играчи.

— И как, хм… какъв е ефектът досега?

— Разочароващ, изглежда. Почти всички животни хукнали право през публиката и избягали вдън гора, освен едно, което се напъхало в дупка при потока и още не е излязло.

— Разбирам. — Джоул се ухили и отпи голяма глътка от сайдера си. Натоварен догоре подемник с каси сайдер бе доставен преди малко от един от офицерите от логистичния отдел, чиято сестра притежаваше овощни градини и пивоварна северно от Нови Хасадар. След проточил се инвестиционен период тази година за пръв път изкарвали продукция, но само за лично ползване на семейство и приятели, като се надявали догодина да увеличат производството и за търговски цели; пак тогава трябвало да стартира и пастьоризацията. Напитката беше вкусна, макар и доста мътна и със странен цвят — пълна с витамини и животинки, без съмнение. Вицекралицата, убеден поддръжник на местното предприемачество, беше приела подаръка с радост, а офицерът от логистиката бе хукнал да се обади на роднините си с добрата новина.

Множеството се раздвижи, когато отборите излязоха на игрището, а един рефер донесе дървената топка с размерите на пъпеш и боядисана в ярки цветове. Първоначално за топка най-често използвали оръдейни гюлета, каквито се търкаляли в изобилие из старите фортове, но в днешно време предпочитаха дървени и дори пластмасови топки, защото осигуряваха по-добър захват и играчите можеха да ги хвърлят по-надалече. Ярките цветове бяха традиция, която водеше началото си от сетаганданската окупация.

— Хм — каза Джоул.

Корделия го стрелна с поглед.

— Боядисали са я с цветовете и шарките на гем Навит — обясни той. Дори от разстояние препратката беше очевидна. — Някакви, хм… дипломатически притеснения във връзка с това, вицекралице?

Корделия се замисли, вперила поглед в топката.

— Като цяло… не.

— Добре тогава. — Джоул се намести удобно на стола си и отново надигна шишето със сайдер.

Поздрави го познат глас:

— Адмирал Джоул!

Той се обърна и махна за поздрав.

— Доктор Гамелин, доктор Добрини! Радвам се да ви видя.

Членовете на биологическия факултет от университета на Карийнбург бяха единствените, които Джоул беше поканил лично, след като стана ясно, че нищо не може да спре набъбващата бройка на гостите. След двамата професори вървяха други четирима — студенти, ако се съдеше по възрастта им, и току-що пристигнали на Сергияр, ако се съдеше по опулените им погледи. Джоул ги посрещна с усмивка и вдигнати вежди. Представянето потвърди наблюденията му — четиримата бяха ескобарските докторанти, с които го беше заплашил Гамелин, сащисани от срещата си с вицекралицата. Ако се съдеше по физиономиите им, тази усмихната разрошена жена в дрехи за пикник, която ги почерпи с местен сайдер, не отговаряше на очакванията им. Ефектът, който Корделия имаше върху хората, никога нямаше да му омръзне.

— Чухме, че си имате шестокрако! — каза доктор Добрини.

— Да, и много симетрично при това. Ей там е — посочи Джоул. — Можете да го видите.

С шишета сайдер в ръка — един от студентите се взираше втренчено в мътната напитка и очевидно си мислеше за биоскенер — те тръгнаха да се насладят на животното и скоро Джоул чу Добрини да казва:

— Не, не го галете…

Викове и звуци от удари привлякоха вниманието им към игрището.

— На кого залагаш? — попита го Майлс.

— Ами, момчетата от базата са по-едри и по-груби, но имат отдавнашни сметки за уреждане с карийнбургската гвардия. Момичетата от Женския корпус са по-дребни, което може да се окаже предимство в жегата… ти как мислиш?

— Понякога наистина е предимство. Което несъмнено е причината първото ми назначение след Академията да ме запрати в арктическия пояс.

Джоул се засмя.

— А и едва ли са пили колкото момчетата. Освен това женските отбори по принцип са по-съсредоточени върху крайната цел в играта — да вкарат топката в кошницата, вместо върху това да осакатяват противниковите играчи. Така че не бих ги изключил от сметката.

Майлс се обърна към Екатерин да обясни:

— При игра с три отбора очевидната стратегия е да оставиш другите два да се изморят взаимно, след това да натиснеш и да грабнеш победата. Всички знаят това и внимават някой от отборите да не намали темпото. За игра, която се върти около раздаването на тупалки, ботушеното поло е забележително с тази форма на сътрудничество. — Макар че въпросното сътрудничество много лесно, бързо и внезапно можеше да се превърне в нещо друго.

— Позволено ли е да се удрят със стиковете? — Дрънчене отекна откъм игрището. Стиковете приличаха на стикове за хокей на трева, но с по-голяма и извита долна част, която да загребва топката с размери на череп.

— Ами, удрянето, задържането и боричкането са забранени. Но препъването и ръгането с лакти не са. Ако стикът ти се счупи, нямаш право да го смениш преди следващия гол, което мотивира играчите да не прекаляват с единоборствата.

Головете се отбелязваха в три кошници, разположени по полето според злия гений на организаторите. Днес едната се намираше в далечния край на игрището, втората беше прикрепена към най-високата точка на едно от скалните образувания, а третата беше набутана в потока, под вода. След всяка отбелязана точка отборите си сменяха кошниците, така че всички да имат равни шансове за победа.

Таура подскачаше от вълнение, вперила поглед в играта. Лизи явно все я теглеше към шестокракото и в момента засипваше биолозите с въпроси. Могат ли да бъдат обучени за яздене като коне? Да теглят каруца? Общият научен консенсус се сведе до едно разочароващо „не“, но ѝ казаха, че опитите на хората да опитомят дивите сергиярски животни едва са започнали, така че никой не знае какво може да донесе бъдещето…

— Къде са всички близнаци? — попита Джоул, забелязал, че Екатерин като никога е седнала, а обичайният облак от хаос около семейство Воркосиган е необичайно утихнал.

— Отидоха с бавачката си и двама охранители от ИмпСи до вира нагоре по течението на потока. Надявам се, че са добре — отговори Екатерин и погледна неспокойно към комуникатора си.

Преди три дни организаторите на пикника бяха заприщили потока с камъни, така че да се образува вир, прочистен от скатагатори и други водни опасности, където хората да се топнат в жегата, а не на последно място да си осигурят резервоар с вода, в случай че планираните за вечерта фойерверки подпалят пожар.

Джоул се беше отбил при вира преди известно време да го погледне.

— За съжаление не е достатъчно голям да пуснем стъклената лодка — въздъхна той. Корделия се усмихна и отпи от сайдера си. Тестовото пускане на вода щеше да почака. „Има време — каза си Джоул, а после добави мислено: — Или не?“

Майлс го стрелна с кос поглед.

— Хубава лодка.

— Страхотна.

— Макар че ще е трудно да се превози с космически кораб. Предвид ограниченията за количеството багаж, имам предвид.

Майка му го изгледа намръщено.

— Предвид ранга на Оливър ограниченията несъмнено ще се разтегнат достатъчно. Ако иска, може да превози и въздушния си скутер.

— Е, да — предаде се намусено Майлс.

„Не в едрогабаритната ми собственост е проблемът — помисли си Джоул. — А в трите най-малки мои притежания.“

Викове на триумф и гняв долетяха откъм игрището, когато „главата“ се озова в една от кошниците, и Джоул отново насочи вниманието си към играта.

Финалът по ботушено поло стигна до оспорвания си край и Корделия закичи с панделки победителите и им връчи дарените каси бира. С победа се бяха увенчали жените от синия отбор, посрещнати с бурни аплодисменти от приятели, съпрузи и деца, които ги изнесоха триумфално на ръце от игрището, вероятно за да се заемат победителките със семейната вечеря. Изгубилите отбори се оттеглиха умърлушено, като мнозина се отправиха към походния лазарет. Ако бяха мислили повече за играта и по-малко за старите сметки помежду си, резултатът можеше да е различен, мислеше си Джоул.

По средата на мача Лизи бе надала вой, възмутена от загубата на чудесното шестокрако, потушен с няколко успокоителни думи от майка ѝ: „Няма нищо, миличка, то просто избяга, за да се върне у дома при своите шестокраки братчета и сестричета.“ Джоул забеляза, че си води полусъзнателно бележки за успешните родителски техники.

После дойде ред групичката им да се отправи към определеното им място за вечеря край импровизирано огнище, изкопано в земята. Джоул нямаше нищо против, че отиват там със закъснение. В групата им за вечеря бяха включени същите старши офицери от инженерния корпус, които бяха изработили стъкленото кану и чиято представа за запалването на лагерен огън гравитираше около идеи от сорта на: „Хей, хайде да ускорим процеса, като приложим малко чист кислород!“. Защото вътре във всеки старши военен инженер дремеше по един младши военен инженер, който дълго време е държан на къса каишка.

Така ли иначе, всичко се беше успокоило към момента, когато Джоул, Корделия и кланът Воркосиган пристигнаха и се настаниха на няколко от двайсетината походни масички. Допълнителните блюда бяха осигурени от столовата в базата и от военните съпруги, всяка от които бе донесла по нещо. Колкото до печеното, то представляваше половин крава, извадена от огнището било като свещен апотеоз на кулинарното изкуство, било като отвратителна дисекция при полеви условия, в зависимост от гледната точка. Лизи не се отлепяше от сервитьорите и бълваше въпроси един след друг. А понеже групичката на сервиращите включваше двама корабни лекари и трима медтехници, порционирането определено залитна към урок по анатомия.

Специални котлети от ват-месо бяха осигурени за модерните, предвождани от Корделия, но не и ограничени до нея. Тя въздъхна при вида на хищното месоядство, обзело бараярското ѝ семейство, но не каза нищо. Не след дълго Алекс и Хелън се нахраниха, поизбърсаха лицата и ръцете си от мазнината и соса и получиха разрешение да потърсят Фреди, следвани по петите от ескорта си от ИмпСи сержант Кацарос, доста хубавичка жена на средна възраст.

Ко̀сата вечерна светлина, хвърляща издължени сенки през стройните дървета, захождаше към залез и краткия полумрак на тропиците. Тук, на ниската надморска височина, не се налагаше да чакат до полунощ за последното официално събитие в графика на деня. Което наведе Джоул на мисълта, че може би с Корделия ще успеят да се измъкнат и да останат за кратко насаме, преди заслуженото изтощение да ги събори. Беше ли тази фантазия твърде амбициозна за човек на — ставаше му все по-лесно да го помисли — за човек на петдесет? Навсякъде около района на пикника свистяха домашно приготвени фойерверки като предчувствие за истинското шоу.

Докато Джоул се наслаждаваше на поредната бутилка студен сайдер — алкохолното му съдържание не беше високо, но разни хора постоянно му тикаха нови шишета в ръцете, — комуникаторът на Корделия иззвънтя с кода на ИмпСи.

Тя вдигна устройството към устните си, а до нея Джоул се напрегна.

— Воркосиган слуша.

— Вицекралице? Тук сержант Кацарос. Възникна нещо като ситуация при… хм, артистичната инсталация на сетеганданския аташе. Вече всичко е под контрол, но мисля, че ще е по-добре да дойдете. Никое от децата не пострада сериозно.

Последното изстреля Корделия на крака. Джоул я последва с несигурна крачка, воден повече от силно любопитство, отколкото от съзнанието, че би бил полезен в настоящото си състояние. Майлс и Екатерин се забавиха, колкото да са сигурни, че останалите четири деца са налице и има кой да ги наглежда в тяхно отсъствие, после също тръгнаха. Корделия им махна да се връщат.

— Ще се обадя, ако имаме нужда от вас!

Корделия и Джоул ускориха крачка през горичката с пикника и прекосиха откритото пространство пред официалната ложа, която бе подложена на последно доукрасяване преди началото на фойерверките. В другия край на поляната се виждаше ограденият с въжета участък, където подготвяха фойерверките под надзора на доброволци от сапьорския екип на базата. Вечерната тълпа се сгъстяваше, вместо да оредява — множество не непременно поканени граждани на Карийнбург се стичаше за шоуто, което обещаваше да достигне границата между фойерверки и канонада.

Градината на възприятията се появи пред погледа им… или каквото бе останало от нея. Разделителните панели лежаха на земята, масите бяха прекатурени, саксиите счупени, а от руините се излъчваше нетърпима воня, явно резултат от смесването на всички миризливи течности. Представители на униформения персонал по сигурността на базата и на карийнбургската гвардия — по шестима от всяка група — държаха под прицела на зашеметителите си по-голямата част от изгубилия отбор по ботушено поло от базата. Момчетата седяха на земята с ръце зад главите, някои изглеждаха объркани, други уплашени, трети сърдити, но до един пияни. Няколко тела в червени тениски лежаха неподвижно, уцелени със зашеметител, а един се бе опнал по гръб и стенеше.

Алекс, Хелън и Фреди се бяха скупчили около сержант Кацарос, която стоеше леко разкрачена и с изваден зашеметител и гледаше намръщено улова на градската гвардия. Лон гем Навит кършеше пръсти над Микос гем Сорен, който седеше свит и се държеше за корема, по лицето му имаше синини с размера на юмрук, а от носа му течеше кръв. Привлечено от вонята, цяло ято радиали подскачаше из въздуха, налиташе предпазливо връз виновни и невинни еднакво и се сбираше на малки бляскави групички около локвите.

Корделия вдиша продължително. Джоул отстъпи благоразумно назад да ѝ отвори място. Тя обходи с поглед уликите, подреждайки мислено последователността на събитията, което не беше трудно. Униформените охранители държаха нещата под контрол сега, но беше повече от очевидно, че са си затворили очите или най-малкото са гледали другаде, когато са започнали неприятностите, иначе вандализмът не би придобил подобни мащаби.

Алекс изглеждаше притеснен, Хелън кипеше от гняв, а Фреди се беше оттеглила зад крепостните стени на непукизма, които за последно я бяха спасили при инцидента с изгорялата въздушна кола. Първите думи на Корделия бяха кротки и отправени към децата:

— Вие добре ли сте?

— Да, бабо — промърмори Алекс, но Хелън избухна:

— Те изпочупиха нещата, които помогнахме да сглобят! И удариха Лон! Трябваше да направим нещо!

— Казах ѝ, че сме твърде малко, за да направим нещо! — намеси се Алекс. — Но после онзи тип я грабна и аз трябваше да тръгна след нея!

Корделия вдигна ръка да спре пороя от думи. Обърна се към омазаната с прах и кал Фреди.

— Ти пострада ли в цялата тази история?

— Ами. — Момичето сви рамене. — Малко.

От което Джоул отсъди, че Фреди е в лагера на онези, които смятат, че щом няма счупени кости и не тече артериална кръв, значи фал няма. Фьодор несъмнено щеше да заеме различна позиция. А че Фреди още не му се е обадила, беше очевидно. Не беше редно да очаква с нетърпение момента, когато и това щеше да се случи…

Корделия продължи с първоначалната си оценка:

— Сержант? Докладвайте.

— Съжалявам, ваше височество. Изпуснах децата. Прострелях глупака, който разтърсваше Хелън, извиках: „ИмпСи, стой на място“, но повечето бяха толкова пияни, че едва ли са ме чули.

— Аз първа го изритах — заяви Хелън и изсумтя със задоволство.

— Подкреплението пристигна… — Кацарос изгледа ядно униформените охранители — след известно време. Това е.

— Това е, значи. — Спокойният и леко студен тон напомни на Джоул, че макар и отдавна, Корделия все пак е била корабен капитан.

Тя тръгна бавно между играчите по ботушено поло, които навеждаха глави и си мърмореха: „Мамка му, вицекралицата!“, и: „Идиоти такива!“. Корделия се наведе, стисна в шепа тениската на простреляния и изръмжа:

— Ти ли вдигна ръка срещу внучката на Арал Воркосиган?

— Ако знаех коя е — измънка той, — нямаше да я пипна!

След кратък размисъл Корделия каза:

— Не знам дали си даваш сметка, но този аргумент не помага особено на защитата ти.

— Ама тя ме удари първа…

Въпреки четината, мускулите и вонята младежът едва ли беше на повече от двайсет, прецени Джоул. Изглежда, Корделия бе стигнала до същия извод, защото следващите ѝ думи гласяха:

— Имаш ли сестри?

— Да.

— Колко?

— Три.

— По-големи или по-малки?

— И двете.

— Ясно. — Пусна тениската му и той се срина на земята. Корделия се изправи и въздъхна.

— Добре. Отсъждам, че това не е проблем на ИмпСи. — С други думи, не е държавна измяна или опит за такава, нито сериозно провинение от величина, каквато идиотите, насядали по земята, дори не можеха да си представят. — Охраната на базата да се заеме с тях. — Охранителите от базата се напрегнаха, а хората от карийнбургската гвардия отстъпиха назад, видимо облекчени, че неприятната задача се е паднала другиму. — Тази нощ да останат в ареста на базата. Сигурна съм, че ще измислите подходящи обвинения. И да не забравите „непровокирано нападение срещу гост с дипломатически статут“. И уведомете началниците си, че още утре лично ще проверя как са протекли нещата.

— Както и аз — добави Джоул. Трудно беше да се прецени кой изглежда по-притеснен, арестуваните или извършващите ареста.

Най-после се появиха двама медтехници и Корделия ги насочи към Лон и Микос. Размаха ръка да прогони поредните два радиала, които полагаха усилия да се оплетат в косата ѝ, и добави:

— Оливър, би ли върнал Хелън и Алекс при масите? Аз ще дойда след малко.

— Разбира се. — Той махна на децата да тръгват. Фреди, вероятно водена от неясно чувство на лоялност към войската си, отиде да помогне на Лон.

— Баба много ли ни е сърдита? — прошепна Алекс, когато тръгнаха през поляната.

— Сърдита е, но не на вас — успокои го Джоул. — От всички замесени вие двамата имате най-доброто извинение, че сте се държали като единайсетгодишни.

Хелън се намуси, изпълнена с презрение към опита му да ги оправдае.

Алекс вдигна поглед и зяпна.

— Това пък какво е?

Джоул проследи погледа му, спря и примижа, за да фокусира по-добре. Голям облак се придвижваше в спирала към тях… а, да.

— Рояк радиали. — Точно като онзи, в който беше попаднал скутерът му преди няколко месеца. Наложило се бе да го откара на сервиз за основно почистване, след като се прибраха в града. — На тази надморска височина рядко се събират в толкова големи рояци. Мили боже!

И други бяха забелязали рояка, викаха и сочеха разтревожени.

— Идва към нас — тихо каза Хелън.

— Определено. — Докато се колебаеше дали да побърза с децата обратно към дърветата… не, лоша идея… или да продължи напред към игрището, един ентусиазиран войник, стиснал голяма ракета на пръчка със запален фитил, се появи на бегом откъм група младежи, явно с цел да застане точно под рояка.

— Това ще ги прогони! — кресна той.

Джоул чу как Корделия изкрещя зад него с цяло гърло: „Не, недей!“, точно когато дирята от червени искри се изстреля към притъмняващото небе. Твърде късно…

Времето сякаш се разтегли, но не достатъчно. Джоул се пресегна дълбоко в себе си и откри глас за параден плац, какъвто рядко бе използвал преди, гръмовен рев:

— ПОКРИЙТЕ ДЕЦАТА!

Миг по-късно ракетата се пръсна в ослепително синьо и червено и се разгъна като цвете. А още миг по-късно искрите удариха безчетните радиали.

Огнената буря беше изумителна. Пламъците се разляха мълниеносно и с басов звук през огромния куп създания; с избухването на всяко възпламенените му фрагменти се разлитаха на свой ред във верижна реакция на химическо възпламеняване и подпалваха радиалите, които не бяха пострадали при първоначалния взрив. Горещината, светлината и оглушителният звук пулсираха на вълни. Нямаше къде да избягат. Нямаше време да бягат.

Джоул смъкна с едно движение ризата си, уви я около близнаците и ги притисна към себе си, приведен над тях да ги защити.

— Не мърдайте! — извика в косите им, когато се опитаха да хукнат или просто да надникнат какво става. — Гледайте надолу!

А после светът му се превърна в порой от пламтящи сополи.