Джентълмен Джоул и Червената кралица

8.

На тъжната годишнина тази седмица, която Джоул не беше отбелязал в календара си, двамата с Корделия се видяха на обща среща между военните и цивилните инженери във връзка с инфраструктурата на Гридград, или по-скоро с липсата на инфраструктура и чия е вината за това. Срещата се проточи. В коридора след това Корделия докосна ръката му на минаване, без да го поглежда. Той улови пръстите ѝ и ги стисна, тя отвърна със същото, после издърпа дискретно ръката си.

— Ще се справиш ли? Довечера? — прошепна той.

Тя кимна кратко.

— Вечеря в бетанското консулство. Очаквам да ме ухажват политически и аз да ухажвам в отговор, безмилостно. Имиграционни въпроси. Ти?

— Куп теснолъчеви доклади от щаба на Операции. Трябва да ги изчета всичките и да отговоря на някои. С Десплейнс се дърлим за логистиката на скоковата станция.

— Желая ти успех. Мисля да се отбия в репродуктивния център на път за вкъщи, набързо. Просто да…

— … защото.

— Да.

Предвид времето и мястото той можеше само да кимне в отговор и направи точно това. Устните ѝ трепнаха, в знак че разбира. До усмивка не го докараха, но бяха достатъчно красноречиви.

Джоул успя да организира още един излет за инспекция на езерото Серена този уикенд, макар и без нощувка. За жалост вятърът беше твърде силен за стъкленото кану, но пък чудесен за малката платноходка, която прелетя покрай подветрената страна на носа. Там откриха едно тихо заливче и привързаха лодката под надвисналите клони на дърветата. Клоните се свеждаха досами водата и оформяха нещо като жива беседка — и осигуриха дискретно прикритие за заниманията им през следващия час. Новият спрей против радиали се оказа добър, миризмата му не само прогонваше дребните животинки, а и навяваше мисли за живот на открито. Лодката се оказа доста по-неудобна, отколкото във фантазиите на Джоул, и категорично по-неудобна от старото легло в колибата на Пени, но с цената на решително, макар и на моменти комично сътрудничество двамата преодоляха всички пречки. Дори ожуленият лакът не успя да съсипе дрямката му след това, докато Корделия, влязла в ролята на възглавница, кротуваше, понесла се по вълните на своите си мисли.

След известно време излязоха от заливчето и поеха напряко през широката част на езерото. Вече наближаваха отсрещния бряг, когато до слуха им стигна бумтежът на тежка машина.

— Май сержант Пени ще си има съседи — подхвърли Корделия, заслонила очите си с ръка.

— На някакви си пет-шест километра — отвърна Джоул. — Нищо чудно да реши, че езерото става пренаселено.

Тя се усмихна.

— Сам си е виновен. Ако не даваше колибите си под наем, гражданите нямаше да научат за това място.

По стандартите на Ворбар Султана Карийнбург не можеше да се похвали с много хубави ресторанти, но в делничен ден двамата успяха да си уредят една не толкова делова вечеря в същия ресторант с хубава тераса, където Корделия неотдавна беше преобърнала живота му със своята гаметена оферта. Хапваха и разговаряха на фона на прекрасен залез, градските светлинки постепенно оживяха в надпревара със звездите отгоре. Засега звездите имаха превес, но едва ли задълго.

Джоул каза нещо остроумно, Корделия се засмя и посегна да докосне ръката му, но после погледът ѝ се премести над рамото му към съседната маса, където дебнеха охранителите ѝ от ИмпСи. Дръпна ръката си и изправи гръб с въздишка.

— Не че камериерите, които ми изпраща началник Алегре, са некадърни или нещо такова. Напротив, всички са възпитани и сериозни момчета и момичета, но понякога просто ми се иска да ги заключа в някоя тъмница. Защо си нямам тъмница? — добави тя, сякаш внезапно поразена от липсата на такова съоръжение. — Можеше да поискам една от архитектите на двореца, когато го строяхме. Каква липса на далновидност.

Джоул се засмя.

— Щеше да върви чудесно с прякора ти.

— Имам си прякор?

— Не знаеш ли? Наричат те Червената кралица.

Тя примигна и гаврътна виното в чашата си.

— Това не беше ли шахматната фигура, която търчи и крещи: „Отсечете им главите!“? Или е някаква биоеволюционна алюзия?

— Кръвожадната кралица е карта за игра, ако не се лъжа. Шахматната царица е известна със спринта си.

— Понякога наистина се чудя какво са яли и пили на Старата Земя. Но иначе — да, наистина трябва да тичам с всички сили, ако искам да остана на същото място. Да се надяваме, че е свързано с косата ми. Като комплимент ли го използват, или обратното?

— Зависи от тона, с който го изричат. — Спомни си как беше скастрил един мърморко, употребил прякора с пренебрежителен нюанс и достатъчно близо, така че Джоул да го чуе.

— Ами… бараярската история познава и по-лоши прякори.

— Мм — изхъмка неангажиращо Джоул. Като говореха за сигурността, самият той беше получил свръхлюбезна бележка от местния началник на ИмпСи, в която полковник Сиско изтъкваше, че адмиралът отдавна е трябвало да изкара опреснителен курс по физическа отбрана, и го призоваваше да не допуска пословичната небрежност, с която се отнася към този проблем вицекралицата, да повлияе на собствената му зряла преценка. Фактът, че Сиско му е изпратил писмена бележка, вместо да му го спомене лично, подсказваше, че или е наясно колко ще се „зарадва“ началникът му на подобно напомняне, или е маниак на тема документация. — Все пак е редно да имаш предвид, че ако те убият, докато те отговарят за безопасността ти, бедните нещастници ще трябва да попълнят куп формуляри, да изслушат присъдата на военния трибунал и после да налапат дулата на собствените си невроразрушители. Групово.

Тя свъси вежди.

— Ако Арал го бяха убили във Ворбар Султана… — Не довърши мисълта си. Нямаше нужда.

— Вероятно. — Вдигна рамене. — Моите чувства едва ли биха били по-малко сложни.

Тя го потупа по ръката, този път в знак на категорично несъгласие.

— Сергияр е много по-безопасен. Поне по отношение на организираните заговори. Колкото до неорганизираните…

— Достатъчно е един ненормалник да реши, че ти си виновна за житейския му провал и че трябва да направи нещо по въпроса. А тук ненормалници не липсват.

— За разлика от всичко останало — кимна с въздишка тя.

— Да. Получи ли отговор от Марк за предприемачи, които биха проявили интерес към построяването на преработвателен завод в Гридград? Срещу безплатен терен?

— Казва, че ще разпространи новината, но щом теренът не вървял с улици, сгради, комунални услуги и работна ръка, едва ли щял да послужи като примамка.

След вечеря потеглиха към двореца с наземната кола на вицекралицата, шофирана от бдителен телохранител. Отърваха се от него чак при двойната входна врата, където гвардеец Риков без много приказки пое задълженията му. Корделия поведе Джоул по стълбите към личния си кабинет — служебният ѝ офис се беше преместил в реновираните казарми в дъното на градината, осигурявайки ѝ кратка и приятна разходка в началото и края на работния ден.

— Ще работя с адмирала, Рик — каза тя на гвардееца. — Степен на спешност, ами, трета, да речем.

„Тоест свързана със спешни медицински екипи“ — спомни си Джоул.

— Да, милейди. Сър. — Риков запази обичайната си безизразност, за което Джоул му беше благодарен. Корделия затвори вратата с широка усмивка.

Докато въображението на Джоул се мяташе между поверително съвещание, за което по някаква причина не е бил уведомен, и грубовати, но иначе интригуващи фантазии, в които бюрото на Корделия влизаше в употреба различна от обичайната, тя му махна към вратата в дъното на кабинета. Тя, оказа се, водеше към голяма баня и оттам — към скромна спалня с изглед към градината.

— А — каза той, съобразил ситуацията. — Преместила си се. — Пък макар и само от другата страна на коридора.

— Да. Големият апартамент… — онзи, който беше споделяла с Арал, а понякога и с двамата, — беше прекалено голям. Взех пример от Дом Воркосиган — там така правят при смяна на поколенията — и го превърнах в апартамент за гости.

— Мисля, че никога не съм бил в тази стая. — „Тоест не я обитават никакви духове.“

— Може и да си бил, но не я помниш, защото направих основен ремонт. По съвет на Алис и Екатерин. — Това обясняваше ведрия стил, върху който Корделия бе оставила своя отпечатък с характерния си безпорядък. И ведростта, и безпорядъкът му харесваха, така че Джоул се предаде без бавене в отворените ѝ обятия.

Когато Риков го придружи до входната врата, минаваше полунощ. Скутерът му беше паркиран от другата страна на алеята — значи затова му беше казала да дойде до двореца, а после щели заедно да отидат до ресторанта с наземната ѝ кола. Планирала беше предварително, браво.

— Корделия помоли да ти кажа, че за тази нощ нямаш повече задължения и можеш да се прибираш.

— Благодаря, сър. — Риков се поколеба. — Планирате ли още много работни срещи с вицекралицата?

„Дай боже“ — едва не отвърна Джоул. Не беше пил много по време на вечерята, но още се чувстваше леко подпийнал.

— Корделия… — Поколеба се на свой ред. — Корделия намекна, че би предпочела нещо по-открито, но според мен дискретността… — „е упорит навик“ — е за предпочитане. — „Засега поне.“

— Самият аз — започна Риков и го погледна право в очите — винаги съм предпочитал дискретността.

Значи бяха нещо като заговорници? „Ще се опитвам да не усложнявам допълнително работата ти“ звучеше тъпо, затова Джоул само кимна с разбиране.

Когато се прибра в апартамента си в базата, Джоул огледа жилището с нови очи. Предишният адмирал на сергиярския флот беше довел семейството си на планетата и се бе настанил в по-голяма квартира, къща извън базата. Дори след последното си повишение Джоул бе останал в същия спартански апартамент в жилищната сграда на несемейните старши офицери, където го бяха настанили при пристигането му на Сергияр. Добре де, апартаментът беше на третия етаж и ъглов, което означаваше повече прозорци; холът, единичната спалня, банята и миниатюрната кухня бяха стандартни и компактни. Място, където да спи, да вземе душ, да си държи дрехите и да закуси на крак. Базата предлагаше почистване по домовете и обществена пералня, което му спестяваше необходимостта да държи ординарец, какъвто се полагаше на ранга му. Гости приемаше в офицерската столова или в карийнбургските ресторанти, а при по-официални случаи — заедно с вицекралицата в двореца. А и четвърт от времето му минаваше на орбиталната станция.

Би ли могъл да доведе Корделия тук за „работна среща“? Арал го бе посещавал от време на време, при възможност, но все пак… Освен това си нямаше Риков, който да брани уединението им. А ако Корделия дойдеше с гвардееца си, къде щяха да го сложат? Арал се бе отърсвал от придружителите си още на вратата с безапелационна и несъзнателна любезност, пращаше ги да следят за въображаеми заплахи или да почетат в лобито на долния етаж, или да убият по свой избор времето си, докато не ги повика. Не беше точно ворска арогантност, но каквото и да беше, пролетарият Джоул така и не му беше хванал цаката. А и… Джоул подозираше, че в неведението си хората биха интерпретирали усамотението му с вицекралицата различно от усамотението му с вицекраля.

След като не успя да си представи Корделия в апартамента си, внезапно осъзна, че жилището е крайно неподходящо и за малко дете. Още по-малко за три малки деца. Семейните квартири… Явно трябваше да се премести в семейното общежитие на базата. Как щеше да се впише… как щяха да се впишат там те, Джоул и синове? Сигурно имаше и други самотни родители в базата, как ли се справяха? Фьодор Хейнис например и неговата непослушна Фреди, но Фреди беше на петнайсет и в голяма степен самостоятелна. Генералът — е, по онова време не е бил генерал, разбира се, а само офицер със среден чин — не беше отглеждал невръстните си деца сам.

Би ли могъл да приложи модела на Корделия? Помежду им съществуваха значителни разлики. Не знаеше със сигурност с какви лични средства разполага тя. Издръжката на една графска вдовица не беше строго определена, но законът и традициите я ограничаваха в някаква степен — никога не падаше под определен минимум и не надвишаваше определен максимум. Арал със сигурност не се бе скъпил в това отношение. Нещо повече, вероятно беше предвидил възможността Корделия да поиска още деца, ако той си отиде рано от този свят, и бе предвидил допълнителни средства в завещанието си.

Едва ли бе предвидил подобна защита за Джоул обаче — ворските традиции не включваха тези революционни репродуктивни възможности, освен ако човек не се позове на разнообразните определения, които ворските лордове понякога предвиждаха за своите признати незаконородени деца. Само че синовете на Джоул щяха да са законородени дори според бараярското право, поне според последните трудно приети поправки в него. При последната мисъл устните му се разтегнаха в суха усмивка.

Възнаграждението на един бараярски адмирал, макар и не твърде щедро според цивилните и дори според галактическите военни стандарти, обикновено беше достатъчно за издръжката на семейство. Дори бъдещата му пенсия (двойно по-ниска от заплатата) възлизаше на по-голяма сума от тази, с която се бе издържало пролетарското домакинство, в което беше отраснал. А и той неусетно бе успял да спести доста през годините. С други думи, издръжката на бъдещото му пораснало семейство щеше да е просто въпрос на грижливо менажиране. Можеше да се справи. „За каквото плащаш, това получаваш.“ Би могъл да плати за това, ако реши.

Не бащина издръжка липсваше в уравнението, а майчина грижа.

В детството си Джоул бе расъл в дом без прислуга. Но ето че дори Корделия, която също бе отрасла в пролетарско семейство без прислуга на колонията Бета, не планираше да отглежда децата си без чужда помощ, нищо че беше жена. Е, може би седемдесет и шестте ѝ години също имаха нещо общо. Или просто здравият разум.

От друга страна, Корделия бе усвоила до съвършенство прословутия воркосигански усет за подбор на персонал. За разлика от Джоул, който нямаше никакъв опит в това, Корделия, която от четиридесет години играеше ролята на дама от най-висшия ворски ешелон, определено знаеше къде и как да намери най-добрата домашна прислуга. Очевидното решение беше да я помоли за помощ. „Ха, проблемът е решен.“ Човек не стига до адмиралски чин, ако не знае как да делегира отговорности. Ухили се, но усмивката му бързо изчезна.

Естеството на работата му беше друг, по-сложен проблем. Беше се заклел на императора, дължеше му времето си, енергията си, усилията си, а при нужда дори и живота си, всичко това без предизвестие. Как щеше да съвмести това с новия си двайсетгодишен проект, който на свой ред вървеше с гигантски отговорности? От друга страна, всеки родител може да попадне под гумите на наземна кола, нали? Може би излишно включваше военната си кариера в уравнението. Може би ставаше въпрос за общочовешки риск. Което не го правеше по-приемлив.

Започна да се съблича и стигна до неизбежното заключение, че колкото и удобен да е бил апартаментът му досега, в непосредственото му минало, ще е твърде тесен за възможното му бъдеще. Ако решеше да поеме големия риск.

В първата сутрин на следващата седмица Корделия вървеше през градината на двореца към служебния си офис. Беше в прекрасно настроение. С Оливър бяха успели да си откраднат нощувка в Колиба №1 през уикенда и откриха, че селските ѝ наслади не само издържат теста на повторението, а печелят от предварителната подготовка. Излязоха с платноходката през деня, а вечерта си направиха разходка със стъкленото кану, комбинирайки насладата от прекрасния залез с наблюдение на местната езерна фауна — Оливър се бе сдобил с полеви справочник и докато Корделия насочваше бавно кануто из кротките плитчини, той се опитваше да сравни екзотичните създания, които виждаше през прозрачното дъно, с холограмните образи, които показваше програмата. Базата данни, информира я с негодувание той, била абсолютно неадекватна. Тя се съгласи с готовност, като междувременно се чудеше как така острият му, ориентиран към детайлите ум не се е насочил много по-рано към науките. Бараяр ли, със своите болки и нужди, го беше тласкал в друга посока, така както бе тласнал и нея? Може би. Рано на следващата сутрин той излезе сам с кануто, докато тя още спеше блажено — добро решение и за двамата, ако питаха нея.

— Добро утро, Айви! — поздрави бодро секретарката си на влизане в приемната.

Айви вдигна поглед от комтаблото си и се усмихна на свой ред с вдигнати вежди. Айви Аткин също се броеше за старо сергиярско куче, пристигнала бе преди почти двайсет години със своя съпруг, офицер от инженерния корпус на базата. Беше лична секретарка на Корделия от пет години — срамежлива и силно притеснена в началото, Айви бързо бе навлязла в работата, а покрай смъртта на Арал и последвалия труден за Корделия период се бе оказала буквално незаменима. Децата ѝ вече бяха пораснали, но опитът ѝ в отглеждането им като съпруга на военен я бе научил да отхвърля работата своевременно и по най-ефективния начин, преди поредната бойна тревога или спешно назначение на съпруга ѝ да хвърли семейството в хаос. Което я правеше идеалния човек за вицекралския офис. Освен това не си носеше работата вкъщи, което на свой ред означаваше, че не носи домашните си проблеми на работа.

— Сутрешният график е на комтаблото ви — докладва Айви. — Първата среща е след трийсет минути. За качеството на водата. — Стана и я последва във вътрешния офис. — Блейз вече е тук.

Корделия се постара последното да не скапе настроението ѝ и се усмихна също толкова бодро на Блейз Гати, който бе забил нос в един четец, но скочи на крака при появата ѝ. Тримата се настаниха на обичайните си столове до прозореца с изглед към градината и Корделия насочи мислите си към сутрешния брифинг.

Блейз беше нов в офиса, отговаряше за връзките с обществеността от няма и година. Млад, трийсетинагодишен. И твърде енергичен. Имаше интересен произход — роден в комарските куполи, с баща комарец и френскоговоряща майка бараярка. Започнал бе кариерата си като репортер в няколко комарски новинарски агенции, а после го бяха пратили тук по препоръка на един от комарските роднини на императрица Лайза, което показваше, че шуробаджанащината не е запазена марка единствено за Бараяр. Корделия не беше сигурна защо са го пратили тук — някой беше решил, че ще ѝ трябва младо лице, което да представлява младата колония, или че смесената му кръв няма да е проблем тук, или просто бяха сметнали, че след десетилетния си опит с Арал и Майлс вицекралицата ще знае как да се оправя с пораснали хиперактивни деца.

Предишният им пресаташе беше човек на зряла възраст, скучноват и еднообразен като бараярската официална пресслужба, от която беше дошъл. Правеше точно каквото му се каже и нищо повече, качество, което Корделия започна да цени още по-високо, след като той се пенсионира и отлетя за Бараяр заедно със скуката. Блейз, ами… тя още се опитваше да му втълпи, че работата му за нея изисква не повече, а възможно най-малко публичност. Не беше сигурна дали момчето гледа на поста си като на сбъдната мечта или като на поредното стъпало към по-престижна позиция, но нямаше да се изненада, ако в крайна сметка Сергияр прелъсти и него като мнозина други. „Включително и мен?“

— През уикенда — започна Айви — е пристигнала петиция от нещо, което нарича себе си Карийнбургски комитет на загрижените родители. Искат от вас да обявите за наказуема простъпка съзнателното червеево обезобразяване.

Корделия беше дочула нещо за тази най-нова и откачена мода сред местната младеж. Така наречените червеи бяха сергиярски паразити, които при среща с богатата и непозната биохимия на човешката подкожна тъкан променяха жизнения си цикъл. Вместо да снесат нови червейчета и да умрат, те се загнездваха в новата среда и хипертрофираха. Миниатюрни в естествения си хабитат, в човешкото тяло те ставаха лениви и нарастваха до няколко сантиметра дължина и почти толкова сантиметра дебелина, макар в медицинските архиви да бяха вписани рекордни екземпляри, дълги трийсетина сантиметра и тежки близо килограм. Основният им ефект върху човешкия организъм беше обща умора, възможни алергични реакции, отоци, плюс пристъпи на погнуса и ужас, често съпроводени от опасни вторични инфекции, когато гостоприемникът се опиташе да отстрани червеите собственоръчно, вместо да потърси квалифицирана медицинска помощ. Старите сергиярски кучета често носеха избледнели червееви белези. Разработването и разпространението на ефективна противопаразитна ваксина беше една от ранните победи на Корделия като вицекралица.

Някои новопристигнали млади сергиярци явно се чувстваха онеправдани и несправедливо лишени от възможността да се сблъскат с тази пионерска драма и нарочно набутваха червеи под кожата си в опит да се сдобият с артистични белези. Виждала беше някоя и друга снимка на резултатите. Видяното я изпълваше с противоречиви емоции, най-вече с желание да инвестира пари в клиника за пластична хирургия, но иначе — да, една-две от онези човешки палитри наистина изглеждаха драматично. И отвратително, разбира се. Но, освен ако не беше разбрала погрешно, отчасти именно това беше целта на упражнението.

— Като си помисля какви усилия положихме с Арал да изкореним червеевата чума… — А ако първият им преход на Сергияр се беше случил по-късно през годината, в друг сезон, сигурно щяха да са първите, запознали се отблизо с този животински вид, съмнителна чест, която се бе паднала по-късно на ранните бараярски окупатори. Горките нещастници.

Айви вдигна рамене съпричастно.

— Въпреки това няма да участвам в издаването на наредби, ограничаващи правата на отделния гражданин. Нито ще обвиня младоците в жестокост към животните. Защо изобщо се е озовало това на моето бюро? Не трябва ли да го разгледа градският съвет на Карийнбург?

— Доколкото разбирам, първо са го пратили на тях — каза Айви. — Градският съвет не им е отговорил.

— Ясно. — Корделия се намръщи. Младежките моди по правило имаха кратък живот. Тази със сигурност щеше да отмре, преди, примерно, Аурелия да е станала на годините на Фреди Хейнис, нали?…

Блейз вметна:

— А не е ли това възможност да удовлетворим една немалка група от активни и отговорни поданици, които държат мнението им да бъде чуто?

— Какво, групичка родители, които искат аз да им свърша работата? А запита ли се как, по дяволите, може да бъде наложено изпълнението на такава наредба? Не, не, би било пълна загуба на политически капитал. Не.

Блейз потърка брадичката си и послушно смени коловоза.

— От друга страна, отказът ви би могъл да се представи като мълчалива подкрепа за младите хора и тяхното право на самоопределение. Това също би могло да спечели популярност.

— Не мисля, че който и да било, стар или млад, има правото да бъде идиот. Просто е непрактично да правя нещо по въпроса, освен ако не нараняват някого, а този спорт… екстремно изкуство?… не представлява сериозна заплаха за здравето. Освен това не е по моята част, както би казал Оливър.

— Значи… какво да им отговорим?

Корделия се ядоса.

— Напишете им, цитирам: „Вие, хора, нямате ли си някаква истинска работа за вършене?“

Блейз я зяпна.

— Ами… сигурна ли сте, ваше височество? — После добави: — Ъъ… да отговорим така на целия комитет?

Айви прикри милостиво с длан усмивката си.

— На целия. Пошегувах се, Блейз. Макар че в шегата имаше голяма доза истина. — Корделия въздъхна и се обърна към Айви: — Просто им го върни със стандартното: „Офисът на вицекралицата отказва да вземе отношение.“ Без коментар. Макар че съм силно изкушена да коментирам.

— Да, ваше височество. — Айви наведе глава да си запише, което, покрай другото, успешно прикри усмивката ѝ. След миг вдигна поглед. — Второ, пристигна покана да изнесете реч на тържеството по случай дванайсет години от основаването на ПРАСЕ.

— Какво? — попита Блейз.

— ПРавова Асоциация на СЕкстружениците — обясни Корделия. Усмихна се с носталгия. — Когато с Арал пристигнахме тук да поемем вицекралския пост, един запуснат квартал край базата имаше проблеми с престъпността. Няколко много неприятни господа бяха поели контрол над секстърговията и вгорчаваха живота на всички. Военните съпруги се оплакваха, офицерите негодуваха заради деморализиращия ефект върху подчинените им, имаше сбивания, пиянски изпълнения и кофти наркотици, хазарт, две убийства, обичайното. Арал зае страната на базата, а аз — на цивилните. Реших, че най-бързото и най-дългосрочно решение е момичетата — и няколкото момчета, разбира се — да се организират в профсъюз. Мина известно време, докато идеята пусне корен, но след това, след като се убедиха, че има кой да ги защити, много бързо сами свършиха останалото.

— Сигурно е било… ами, опасно? — попита Блейз, вперил очи в нея.

— Е, наложи се да понаглася нещата, така че неколцина от по-тъпите сводници да ми отправят заплахи пред свидетел. Това моментално им стовари на главите обвинения в държавна измяна и ги хвърли в свят на болка, за чието съществуване не бяха подозирали. Понякога от ИмпСи има полза. Двама от по-умните се опитаха да приведат заплахите в действие, но успяха да убият единствено себе си. А най-умният клекна, прие да съдейства и още е в бизнеса — той също се присъедини към профсъюза и след като проумя новите правила, се превърна в един от добрите им организатори. Изчаках ситуацията да се успокои и успях да наема на краткосрочни договори екип лицензирани сексуални терапевти от Бета да проведат обучение за членовете на профсъюза, както по желание и за техни клиенти. Повечето клиенти наистина харесаха новия модел — заради безопасността, ако не друго. Макар че, ако съм разбрала правилно, имало е и други предимства. От здравно естество, без съмнение. Сред войниците, оказа се, имаше и такива, които не успяха да се адаптират към новите правила. Оплакали се на висшестоящите си и дори успели да си спечелят известна подкрепа сред старата школа. Тогава се намеси Арал, много кротко. Свика събрание. Съвсем кратко събрание, на което само той се изказал. Лаконично. Пуснал кратко видео от публичната екзекуция на първия командир на сергиярската база, изпълнена по негова лична заповед. Въпросният офицер беше допуснал малтретирането на ескобарските военнопленници в местния лагер по време на войната. — Корделия направи физиономия, застигната от внезапен и твърде ясен спомен. Не от видеото, а от събранието. — Каза, че в залата било много тихо, когато приключил.

— О — каза Блейз. — Ами… — Заплесна се за миг, после добави: — Не трябва ли асоциацията им да се казва ПРЕЗЕРВАТИВ?

— Ха. Ти се опитай да измислиш име, което върви с този акроним.

Айви погледна часовника си.

— За речта?

Корделия въздъхна.

— Не ми се изнасят речи. Вече започвам да се повтарям. Заслужават нещо по-добро. Виж дали доктор Татяна няма да се съгласи. — Доктор Татяна беше един от бетанските терапевти, останала на Сергияр след изтичането на договора си. „Татяна“ беше професионален псевдоним, докторатът ѝ беше истински. Доктор Татяна беше сред любимите сънародници на Корделия и тя често я канеше на социални събития в двореца, особено когато събитието се очертаваше скучно и имаше нужда от оживление.

Айви кимна и си записа. Хвърли поглед на видплочата си и добави:

— Обжалването по процеса за убийството при Червения поток се отлага с още една седмица.

Утрото сякаш загуби част от светлината си. Корделия каза:

— Отчасти се радвам. Отчасти ми се иска всичко това да приключи веднъж завинаги. На ниво апелативен съд.

Блейз се оживи.

— Има ли шанс да стигне до вицекралския офис, как мислите? Това може да се окаже голяма новина.

„Само по сергиярските стандарти“, помисли си разсеяно Корделия. Вдигна рамене.

— Повечето углавни престъпления стигат до нас, понеже сме последната инстанция, пред която да обжалват. Обикновено изпращат молби за помилване или замяна на смъртната присъда с доживотен затвор. Освен при вори, обвинени в държавна измяна, чиято последна апелативна инстанция е във Ворбар Султана, но такива още не сме имали, и слава богу. Сергиярските съдилища добре си вършат работата при сортирането на фактите. Да живее фаст-пентата! Не ми се мисли какво е било да вземаш такива тежки решения преди, когато е имало основателни съмнения дали е заловен истинският извършител. — След миг добави: — За щастие, углавните престъпления са рядко явления на Сергияр. С Арал имахме средно по две на година. Много повече сергиярци съумяват да се убият един друг по невнимание или при злополука, отколкото предумишлено. Подозирам обаче, че бройката неизбежно ще се промени с нарастването на населението.

Случаят „Червен поток“ беше особено нелицеприятен. И глупав, но това важеше за повечето престъпления от този вид. Мъж убил приятелката си при домашна свада, типично престъпление от страст. От докладите, които беше изчела Корделия, излизаше, че и жената не е била стока. Само че в паниката си убиецът подгонил из къщата двете малки деца на убитата, които били станали свидетели на престъплението. Убил и тях и се опитал да прикрие престъплението, като запалил и опожарил къщата до основи. Делото в градския съд беше приключило бързо. Обжалването едва ли щеше да промени присъдата.

Блейз каза предпазливо:

— Значи и това ще го минем в графата „Вицекралският офис отказва да вземе отношение“?

— О, с Арал винаги преглеждахме материалите от съда и от всички останали източници. Първо поотделно, после заедно. Гледахме записи на разпитите с фаст-пента. Веднъж дори проведохме собствен разпит под въздействие на наркотика, просто за да сме сигурни. — Корделия сви устни при този неприятен спомен. — „Отказва да вземе отношение“ в този случай означава, че потвърждаваме решението на съда. Случвало се е да спорим с часове, което е обяснимо, предвид че идваме от, как да се изразя, че сме продукт на две коренно различни правораздавателни традиции. На Бета наказанието за подобно престъпление би било принудителна терапия, понякога придружена от неврологично пренаписване, в случай че бъде открит физически дефицит. Разбира се, на Бета такива случаи са много по-редки, защото във… — Корделия едва не каза „в нашето общество“, само че то не беше нейно още от Войната за претендентството, — защото в тяхното общество хората се подлагат на терапия отрано. Според Арал бараярската правораздавателна теория почива на презумпцията, че хората имат естественото право на отмъщение, но това води до кръвни вражди, затова поданиците преотстъпват естественото си право на своите господари, които заместват отмъщението със справедливост. Това решава проблема с кръвните вражди и едновременно с това задължава господарите наистина да наложат справедливост. Арал се отнасяше много сериозно към това свое задължение.

— И кой, ъъ, печелеше споровете? — попита Блейз.

— В онези спорове нямаше място за печелещ и губещ. Така де, какво печели печелещият? На няколко пъти стигахме до компромисно решение — замяна на смъртната присъда с доживотен затвор. Останалите молби отхвърлихме. Веднъж се запънах наистина, уредих да изпратим един осъден престъпник на Бета изцяло на мои разноски, където да премине пълен курс на принудителна терапия. Исках да докажа, че си струва да въведем тази система и на Сергияр. Вместо това онзи тип успя да се самоубие, с цената на доста усилия, няколко дни преди полета си до Бета. Така и не можах да реша дали терапията го е ужасявала повече от смъртната присъда, или просто е заговорила бараярската му природа. — И имаше ли разлика всъщност? — Така че още се оглеждам за подходящ кандидат, върху когото да изпробвам бетанската наказателна система. — Само дето не беше сигурна, че делото „Червен поток“ се класира. Нито че „бих/не бих застреляла лично тоя идиот“ е подходящият критерий. — Чудех се дали да не предложа избор на следващия осъден за углавно престъпление — смърт или терапия, — но реших, че това ще влезе в противоречие с отговорностите на поста ми.

Блейз каза бавно — като никога, но в този случай бавното беше на място:

— Май не съм поглеждал на нещата от този ъгъл. Какво е да държиш в ръцете си нечий живот. Или смърт.

Корделия потропа с пръсти по страничната облегалка на стола си и свъси чело.

— Бях горе-долу на твоите години, когато ме повишиха до корабен капитан към Бетанския астрономически корпус. Всеки път, когато стигнехме до нов възлен проход, трябваше да реша скачаме ли на сляпо, или не. — Скок към смъртта или към величието на научното откритие. Е, най-често от другата страна на прохода нямаше нищо особено, обикновено още проходи. Нищо чудно, че така и не бе развила интерес към обикновените хазартни игри. — Екипажът ми беше съставен от доброволци, разбира се. Трудните решения са… характерни за високите позиции в много професии. — „И в най-висша степен за военните“, довърши наум.

След миг, спомнила си за репликата на Блейз, тласнала я към тези спомени, добави:

— Така или иначе, вицекралският офис няма да прави театро от човешкия живот. — Ха, Арал не беше ли казал нещо почти същото преди десетилетия?

Блейз сякаш се смути, но не почна да спори. Айви го погледна многозначително и почука с пръст по часовника си.

— Новини от уикенда — послушно започна той. Едно от служебните му задължения — основното, ако питаха Корделия, — беше да следи местните новинарски емисии и да подбира материалите, които биха представлявали интерес за вицекралицата. Тя нямаше нищо против да му прехвърли това досадно задължение, а и то пасваше идеално на вродената му склонност да си пъха носа навсякъде. ИмпСи правеше нещо подобно зад кулисите, но техният фокус беше различен. — Най-високо в класацията са слуховете за езерото Серена.

Корделия примигна. Беше неин ред да заложи на предпазливия тон.

— Слухове за езерото Серена?

— Свързани са с няколкото инспекции, които направихте там в компанията на адмирал Джоул през последните седмици. Слуховете са няколко. Според първия се планира разработване на прилежащите терени, вероятно с военна цел, което доведе до повишен интерес към покупко-продажбата на парцели в района. Няма да се изненадам, ако много скоро ни затрупат с оферти.

— Всъщност вече сме получили две, видях ги тази сутрин, когато си включих комтаблото — потвърди Айви. — Чудех се на какво ли се дължи този внезапен интерес — добави тя и погледна Корделия с вдигнати вежди.

„Ама ние просто се забавлявахме на открито!“ Корделия преглътна негодуванието си и вместо това подкани Блейз да продължи:

— Хм, и?…

— Според втория слух в района на езерото е била открита някаква нова заплаха. От биологично или вулканично естество. Карийнбургското предприемаческо дружество отрича на висок глас.

— Ще отричат я! Мисля, че това можем да го оставим на тях да се оправят. Нещо друго?

— Ами, другото е, че при Серена уж се наблюдава инверсия на въглероден диоксид като при онова странно езеро южно от връх Стюарт.

Корделия бе настояла въпросният водоем да получи официалното наименование Смъртоносното езеро с надеждата това да обезкуражи заселниците. От научна гледна точка онова място беше истинска златна мина. Езерото беше дълбоко и с изтичане на вулканичен газ по дъното. Тежестта на водата служеше като запушалка на шише с газирана вода и държеше вулканичния газ на дъното, само че веднъж на петдесет или сто години настъпваше верижна реакция от неизвестно засега естество, която освобождаваше цялото количество газ. Тежкият газ, който нямаше нито цвят, нито мирис, се разстилаше по ниските места около езерото и убиваше всички представители на животинското царство, имали лошия късмет да се окажат в обсега му. Особено опасен беше при безветрие.

— За бога, Серена е прекалено плитка за такова нещо!

— Искате ли да напиша официално изявление в този смисъл?

— Как не. Любителите на конспирации ще пощуреят и слухът ще се раздуха допълнително. Нека умните глави от университета се заемат с това. Не че очаквам да постигнат голям успех. — Единственият университет на Сергияр беше… е, не беше чак толкова примитивен като Колиба №1, но полагаше искрени усилия да предложи добро образование с миниатюрен бюджет. Корделия им съдействаше според силите си. — Пазим мълчание по въпроса, това е.

Блейз, с вид на сритано кученце, заряза мисленото съставяне на пресбюлетин.

— Тогава за какво бяха онези инспекции? Или е тайна?

— Никаква тайна не е. Адмирал Джоул бе така любезен да… ме изведе с лодката си. Преди обичахме да си правим такива разходки с Арал. Защото от време на време е полезно да се откъснеш от работата и да излезеш на чист въздух. Дава ми сили да се върна за поредната работна седмица тук… — махна, обхващайки с жест вицекралския офис не само като сграда, а като институция, — вместо да полудея като император Юри. Приемете го като… като ветроходна терапия или нещо такова. — „Бяхме на среща, мамка му!“ Не знаеше дали е ядосана, или облекчена, че слуховете не включват и това обяснение.

Айви я стрелна с любопитен поглед, но времето им беше свършило и идеше ред на водната битка. Де да беше битка с истинска вода, помисли си Корделия, а не престрелка с думи. Поредната престрелка с думи.