Джентълмен Джоул и Червената кралица

Епилог

Два дни след официалното откриване на гридградския космодрум и на почти довършения и вече обитаван вицекралски дворец в бързо развиващия се център на Западен Гридград, Джоул и Корделия откраднаха малко време за себе си. Бяха го планирали за предния ден, но както Корделия обичаше да казва с въздишка: „Вечно изниква нещо.“

Церемониите по откриването бяха минали гладко, без никакви експлозии и пожари и само с нормалния брой пациенти, отбили се в лазарета на базата с дребни оплаквания или — доста по-късно през деня и след края на дежурствата — вследствие на пиянски инциденти. Генерал Хейнис беше доволен и почти бе успял да загърби отколешната си неприязън към сергиярските предприемачи.

Госпожа Хейнис най-после се бе присъединила към съпруга си — оказа се трътлеста, старомодно облечена и безкомпромисна по един тих начин. Зад тази безинтересна външност явно се криеше нещо повече, защото Фьодор не пропускаше случай да я хване за ръка, сякаш го е страх да не я изпусне отново, и дори да разтрие обичливо врата ѝ, когато си мислеше, че никой не ги гледа.

Шефът на инженерния корпус към имперските служби генерал Ото също присъства на откриването, дошъл на една от периодичните си проверки във връзка с изграждането на новата столица. При първата му проверка преди година Корделия го бе посрещнала с доволните писъци на тийнейджърка, която си пада по музикант — познаваха се още от Ворбар Султана, от време, когато и двамата бяха значително по-млади. Както Джоул бързо се бе убедил, не сексапилът на Ото ѝ размътваше главата, а неговата енергичност, ефективност и кротко здравомислие. Е, и сексапил не му липсваше, ако си падаш по зрелия чар, макар да беше ясно, че за него „физически“ е най-вече първата част от словосъчетанието „физически закони“. След като го видя как действа — понякога на ръба на закона, ако това бе единственият начин да се постигне целта, — Джоул проумя гледната точка на Корделия и се присъедини към фенския клуб на Ото.

За момента Западен Гридград приличаше на военна зона повече от базата, но нещата бързо се нареждаха. Корделия го уверяваше, че било напълно нормално градските градини на снаха ѝ да изглеждат по този начин на този етап. Щяло да бъде съвсем различно, когато гигантските „къртичини“ се покрият с живите си плащове в зелено и сиво-зелено, с червено-кафяви бараярски акценти тук и там за контраст. Джоул се надяваше да е права.

Карийнбург все още надаваше вой до небесата, задето са го изоставили. Дори серията силни земетресения отпреди половин година, които напукаха тротоарите из целия град, не смълчаха хора на недоволните. Корделия редовно се хващаше за косата, но понеже в крайна сметка получаваше своето, така и не отскубна нито косъм.

Както можеше да се очаква, плъзнаха някои доста интересни слухове за връзката на вицекралицата и адмирала. Съдържанието им варираше от смехотворното до просташкото. Корделия не им обръщаше внимание. Джоул се опита да последва примера ѝ. Оказа се, че е била права. След като липсата на гневна реакция — на каквато и да било реакция всъщност — лиши клеветниците от вниманието, към което се стремяха, те се насочиха към други, по-глупави и по-доходоносни мишени. „Горките идиоти“ — бе промърморила Корделия, но не направи нищо да спаси новите жертви. Натрупаният във Ворбар Султана опит може и да не беше по вкуса ѝ, но определено си беше взела поуки от него.

Докато подорбиталната им совалка излиташе, Джоул неохотно си призна, че най-силното му чувство сега, когато напускаха новата столица и всичките ѝ местни раздори, е чувство на облекчение.

Корделия погледна през прозореца към придружаващата ги совалка на ИмпСи и въздъхна:

— С ИмпСи май никога няма да се разделим напълно.

— Така е — съгласи се Джоул. — Дори когато спреш да бъдеш вицекралицата — беше видял календара на стената в банята ѝ и оставащите дни, отбелязани с дебел червен маркер, — пак ще си останеш осиновителката на Грегор.

— И следователно потенциален лост за давление върху императора, знам, да — кимна тя и се намръщи. — При нужда Грегор знае как да отстоява своето.

— Но би било жестоко да го поставяш в такава ситуация. — Охраната на Корделия, осигурена от ИмпСи, макар да я вбесяваше, защитаваше и сърцето на Джоул, при това без допълнителни разходи за империята. Да не споменаваме собствеността и потомството ѝ. Джоул разбираше раздразнението ѝ, но и двамата знаеха, че никога не би се съгласил охраната да бъде свалена окончателно.

— Е… да се надяваме, че момчетата и момичетата на Алегре ще свикнат с живота в дълбоката провинция. — Тя присви пресметливо очи. — Може пък да им намеря някакви допълнителни задачки, колкото да си уплътнят времето.

Бяха заели малката совалка от базата. Беше бърза, но не и луксозна. Седалките бяха пренаредени в четири групи, едната заета от Джоул, Корделия и Аурелия, чието столче бе прикрепено на седалката срещу тях; другата от Риков, Ма Риков и младата бавачка, докарана срещу немалка цена от окръг Воркосиган, щерка на друг гвардеец, която беше израснала на Сергияр и копнееше да се върне. Третата група седалки беше за трио от дворцовата прислуга, което отговаряше за пикника, а на четвъртата бяха струпани провизиите им. С други думи, за уединение трудно можеше да се говори, но при обкръжаващия ги шум на полета можеха да разговарят що-годе спокойно, особено ако сберат глави.

— Вчера дадох ход на оставката си — каза Джоул.

Тя кимна, контролирайки усмивката си.

— Кога ще пристигне заместникът ти?

— Доколкото разбрах, след два до шест месеца. — Надяваше се да са два, а не шест. — А после се обадих на доктор Тан и му казах да започне с Еверард Ксав.

Този път широката усмивка се измъкна от контрола ѝ и превзе цялото ѝ лице. Корделия стисна ентусиазирано ръката му.

— Значи с Найл ще са почти връстници. — Найл бе по-малката сестричка на Аурелия, която растеше доволно в репликатора си.

Третата новина на Джоул трябваше да почака, защото Аурелия се събуди и взе да грачи към майка си, която веднага я извади от столчето да си поиграят — гледка, която неизменно очароваше Джоул.

Аурелия бе извадена от утробния си репликатор преди година и половина и моментално бе поела по курс към световна доминация. Ако питаха Джоул, определено бе превзела правителството още в първия си ден.

— Ти си такова голямо и силно момиче! — каза ѝ Корделия. — Прекрасна си! Толкова енергична!

Аурелия изчурулика нещо в отговор и с помощта на майка си започна да танцува, или по-скоро да тъпче, в скута ѝ. По наблюдение на Джоул тази размяна на реплики се повтаряше поне по веднъж на ден още от раждането ѝ.

В началото Корделия не даваше на никого да припари до бебето ѝ и неведнъж докарваше бавачката до сълзи. Накрая Джоул дръпна момичето настрана и му обясни за ранното детство на Майлс. Роден с ниско телесно тегло и чупливи кости, подложен на безкрайни медицински процедури и постоянна болка, целият шиниран, Майлс определено имал големи претенции към света, но светът не откликнал подобаващо. Лесно беше да си представи човек как здравословните изпитания от ранното детство са травматизирали Майлс, но чак сега ставаше ясно, че са оставили дълбок отпечатък и върху Корделия. Бавачката беше кимнала с разбиране, а Корделия постепенно се отпусна, когато стана ясно, че дъщеря ѝ е силно, здраво и енергично дете. Може би след Майлс всяко нормално дете ѝ се струваше супербебе. Джоул можеше само да се надява, че след още няколко дъщери Корделия ще свикне.

— Още говори по бебешки. Няма ли най-после да каже пълно изречение? — прошепна му Корделия. Това беше новата ѝ тревога. Езиковите умения бяха единственото ранно постижение на Майлс, който със стряскаща скорост бе преминал от думи към изречения и оттам към цели монолози в стремежа си да получи някакъв контрол над своята трудна вселена.

Понастоящем Аурелия отлично въртеше възрастните на пръста си посредством комбинация от езика на тялото, лицевите изражения и оскъден речник от чудато подредени думи. Плюс вградени сирени при нужда. След малко, демонстрирайки доверие, което Джоул се почувства длъжен да оправдае, Корделия му преотстъпи щерка си и дойде негов ред да се прави на малоумния партньор в странния танц на комуникацията с Аурелия. По всичко личеше, че днес представянето му е на висотата на нейните високи стандарти.

Най-после совалката започна да се снижава към целта на пътуването. Въпреки шумното негодувание на Аурелия Джоул я върна в столчето ѝ преди кацането. Най-напред видяха бреговата линия, начупена и негостоприемна ивица от червени скали, в които вълните се разбиваха гневно. А после пред погледа им се разкри устието на залива и спокойните води отвъд.

Заливът се вдаваше дълбоко в сушата, разсичаше заобикалящите го хълмове цели двайсетина километра навътре. По-малки и по-големи носове се редуваха с дълбоки ниши и удължаваха бреговата линия още повече. Тук субтропическият пояс преминаваше в умерения, а морето и дълбоките спокойни води на залива смекчаваха допълнително климата, превръщайки мястото в райско кътче. Джоул и преди беше идвал тук с Корделия, няколко пъти, но ето че и сега усещането за ведрост и покой го заля по вече познатия начин.

На единия бряг на залива, приблизително в средата, се намираше малко село, на място, предлагащо оптималната комбинация от прясна вода, спускаща се от околните ниски хълмове, и стръмен бряг, идеален за ветроходен кей. Малката електроцентрала на Порт Славей произвеждаше сто пъти повече ток, отколкото биха могли да оползотворят хилядата обитатели на селото, но ако питаха Джоул, потреблението много скоро щеше да се изравни с капацитета на електроцентралата, много по-скоро, отколкото си мислеше Корделия. Сравнително равните терени отвъд първата линия хълмове вече приютяваха десетки малки ферми с млади лозя и овощни градини.

Вместо към площадката за кацане на селото совалката им и придружаващият я ескорт се отправиха към един нос на два-три километра по-близо до морето. Преди десетина години Корделия беше купила целия терен заедно с прилежащото заливче — единствената ѝ лична покупка на сергиярска земя. Джоул вече знаеше защо го е направила.

Дома си Корделия строеше близо до заливчето, на склона на полегат хълм с лице на изток, към морето. Докато останалите сваляха багажа от совалката и подготвяха пикника, двамата с Корделия се разходиха из строителната площадка. Четвъртитата основа бе вкопана в склона на възвишението на петдесетина метра над бреговата линия, строежът напредваше — от последното им посещение насам строителите бяха положили канализационната система. Все още нямаше работещи бани и тоалетни — за тази цел гостите можеха да използват преносимата тоалетна на строителите под къщата, — но поне личеше къде са отредените им места. Корделия бе видимо развълнувана.

Днес строители нямаше. Надвити от еволюционната надпревара за местни ресурси, всички те бяха отишли да работят върху първата клиника в селището. Е, все някога щеше да си ги върне, отбеляза с въздишка Корделия. Днес беше въодушевена от друга идея — подводна стоманена мрежа, опъната при входа на заливчето, която да създаде безопасна зона за плуване и гмуркане. Колонистите тепърва щяха да изследват подробно моретата на Сергияр, но вече беше ясно, че океанската екосистема включва доста по-едри хищници от тези, които обитаваха сушата.

— Реши ли вече къде искаш своята къща? — попита Корделия, обхождайки с поглед проскубания сиво-зелен амфитеатър, обгръщащ заливчето.

— Може би точно срещу твоята, от другата страна на залива. Харесва ми гледката към залезите. Така ще мога да се разтъпча приятно на път към теб или да мина напряко с лодка, ако времето го позволява. — Запита се колко ли време ще прекарва бъдещата му лодка на док пред нейната къща. Доста, надяваше се. — Или мога да преплувам разстоянието, ако съм в настроение за атлетически прояви.

Тя се усмихна широко.

— Идеята ми харесва.

Бяха решили да запазят най-източната част от носа за бъдещето.

Споделиха обяда си на открито с малобройния си екип от ИмпСи, който, въпреки усърдието си, така и не бе открил дори сянка от заплаха за сигурността на своята повереница. Е, поне заплаха от човешки произход. Колкото до заплахите от биологично естество, те все още представляваха една голяма въпросителна. По-късно, докато Аурелия и гвардеец Риков дремеха на сянка, Джоул и Корделия тръгнаха на разходка покрай брега на заливчето, където вече имаше отъпкана пътечка през храсталаците, и се изкатериха на носа да се насладят на невероятната гледка към водата. На изток входът на заливчето предлагаше ясен изглед към хоризонта, където морето и небето се сливаха в прозирна мъгла от синьо и виолетово.

— Това — каза Джоул, задъхан след изкачването до върха, — си е едно голямо езеро.

Корделия се засмя тихо.

— Исках да ти кажа… — сподели ѝ той почти срамежливо, — че според Гамелин, ако изкарам още един курс по биохимия и събера и редактирам в научен доклад всички свои бележки от наблюдения на терен, които му изпращам за списанието през последните две години, може да ми признаят не само бакалавърска, а и магистърска степен и да ме включат в една от докторантските си програми.

Преди няколко месеца дори самият Джоул бе спрял да се преструва, че това е „просто хоби“. Новината изобщо не изненада Корделия и тя отвърна с усмивка:

— Студент, който вече умее да мисли и да пише, който може да организира голяма научна експедиция и до най-екзотичното място, докато едната му ръка е вързана зад белязания от изгаряния гръб — е, белезите вече почти не личат, — който с лекота би могъл да ръководи цял факултет, а защо не и университет, ако поиска…

— Работа на терен — твърдо я прекъсна Джоул. — Искам да работя на терен. Навън.

— Нищо чудно, че на Гамелин му текат лигите. — Хвана го под ръка. — Предричам, че бъдещите ти студенти ще те обожават, професор Джоул, и това ще стане доста по-скоро, отколкото си мислиш. Вече знаеш как се преподава.

— Е, да. В мирно време старшите офицери кажи-речи само с това се занимават — с преподаване. Вземат под крилото си новобранци и им дават начална скорост. Учат хората как да правят неща, които не са правили преди. — След миг добави замислено: — Е, във военно време е същото, но на по-бързи обороти. Тази част от професията ни остава незабелязана за външните хора. — Добрите офицери и сержанти моделираха у новобранците, най-често чрез личен пример, военни добродетели, а понякога и други, общочовешки; лошите създаваха свои подобия, които понякога срамяха армията и флота дълго след като самите те са се уволнили. Джоул се питаше какъв модел за офицер е бил той и колко дълго ще оцелее влиянието му.

— Геофизически сергиярските морета са картографирани до милиметър.

— Знам — каза Джоул. — По-голямата част от картографирането я свършихме от орбита.

— Колкото до биосферата им, някой ще трябва да я огледа отблизо.

— Един няма да стигне. Преди време Гамелин спомена пет хиляди години и аз реших, че се шегува. Сега знам, че не е така. Само този залив може да отнеме половината живот на един изследовател. — И съвсем близо до дома, буквално на прага на въпросния изследовател може би? — А отвъд устието на залива… е, човек ще остане без дъх много преди да е останал без въпроси. — Многобройните и сложни рифоподобни структури по северния бряг на този континент вече привличаха вниманието, но практическите нужди все още насочваха повечето ресурси към сушата. — Трудно ще се намери финансиране за свестен изследователски кораб.

— Хм, аз може и да познавам един-двама, които умеят да намират финансиране. Не бързай да се отказваш от идеята.

— Не смятам да се отказвам. Работата е толкова много… като отрупана трапеза, на която има място за всички.

Усмивката на Корделия стана много широка.

— Боже, не си бях давала сметка колко ми е липсвал звукът на научната алчност. Говориш почти все едно си…

— Бетанец?

— Щях да кажа от Бетанския астрономически корпус. Всички ние бяхме, хм, трудно се вписвахме в тунелите на родния свят.

Ръката ѝ се промъкна в неговата и той я стисна в отговор.

След малко Корделия каза:

— Знам къде да ти намеря навигатор за онзи твой научен кораб, при това евтино. Подозирам, че ще е съгласна да работи почти без пари. Стига да има достъп до лаборатория.

— Става — каза той. Постояха така още малко, вперили поглед в хоризонта, където утре щеше да изгрее ново слънце.