Глава 10Баронът

Спящият се мяташе и стенеше.

Стражите пред вратата не обръщаха внимание на звуците, защото ги бяха чували и преди — рядкост беше баронът да спи нощем, без да го навестят кошмарите му! Стражите бяха корави мъже, подбрани колкото заради способността им да пазят господаря си, толкова и затова, че можеха да останат слепи и глухи за странните неща, ставащи в дома на барона. Всички бяха бивши наемници, хора верни повече на парите, отколкото на традицията, и бяха готови да си запушат ушите за писъците, които често ехтяха от покоите на техния господар или от други части на имението.

Бернар Лортрон, барон на Ландсенд, васал на лорд Съдърленд, херцога на Южните граници, се гърчеше в неспокойния си сън. Мачкаше с юмруци и крака ленените чаршафи, които вече бяха прогизнали от пот. В сънищата си не беше мършавият застаряващ мъж с посребрялата коса, като в будните си часове, а млад, силен и влюбен безкрайно в красивата си жена Илейн.

„Моля те, недей“, помисли си той. Състарените му устни прошепнаха отново: „Моля те, недей“.

Сънищата бяха чудесни и в същото време — омразни, неописуеми. Винаги бяха едни и същи, все едно че пътуваше в ума си като по-млад, виждаше, душеше, вкусваше и усещаше като тогава, макар да знаеше в някакво кътче на същия този ум как бе приключило всичко. Бедствие се извисяваше на хоризонта, издигаше се като призрачна демонска крепост извън края на времето и хвърляше сянка, от която цялата красота и блясък помътняваха болезнено. Но бе обречен да преживява миналото в сънищата си, да понесе радостта и блясъка, само за да разбере, че накрая…

Беше я срещнал в Риланон.



За първи път посети Риланон в едно ранно лято, време на цветя, разцъфтели навсякъде. Накъдето и да обърнеше поглед, всичко цъфтеше. Дори пристанищните кръчми имаха сандъчета с цветя по прозорците.

Докато яздеше от кейовете към кралския дворец, величието на кралската столица секна дъха му. Не искаше да мигне дори, за да не изтърве някоя нова и още по-красива гледка. Само опитът му помагаше да язди непознатия кон през гъстата човешка тълпа, без той да го хвърли от седлото, докато очите му бяха запленени, а умът — замаян.

Градът бе построен на хълмове, около които се виеха сребристите ленти на реки и канали. Риланон сякаш нямаше връх, а продължаваше да се издига все по-нагоре и нагоре към облаците. Над водните пътища в изящни дъги се извиваха мостове. На безбройните островърхи кули се вееха флагове и знамена, и всички пърхаха, сякаш се радваха на веселия порив на вятъра.

Не се бе отърсил от скръбта след смъртта на баща си през зимата, но сега му олекна от гледката. Очите му се пълнеха със сълзи от гордост й гърдите му се издуваха от великата чест, че е поданик на Островното кралство.

„Благодаря на боговете, че дългът ме задържа — мислеше си той. — Това трябва да е най-красивото от всички времена, в най-красивия от всички градове. Виждам го в най-великолепния му миг и образът му ще остане в сърцето ми завинаги“.

Беше дошъл, за да поднесе клетвата си за вярност пред краля и да го утвърдят за новия барон на Ландсенд. По традиция владението му бе част от Западното кралство, а господарят му, лорд Съдърленд, беше васал на принца на Крондор, но традицията повеляваше всеки благородник на Кралството, колкото и далечна да е провинцията, да дойде колкото може по-скоро и да коленичи пред краля в древното рождено място на държавата.

Последва вихър от образи: отсядането му в покоите за гости в двореца, обиколките из града и околностите, срещите с мнозината схолари, с които бе водил преписки, посещенията на продавачи на книги, с техните богати колекции със стотици томове.

И се върна един съвсем ясен спомен от онова време: „Никога не съм бил толкова щастлив в живота си — изведнъж бе осъзнал един ден, след като бе затворил поредния тежък том в скута си. — Не искам да се връщам у дома, за да отсъждам спорове за крави и да броя стрелите в оръжейните, да говоря за зърно, за лов и за лошо време, за безсмислени патрули по границата, която Кеш рядко безпокои, да нареждам на капитани да гонят пирати от Дърбин. Да можех да си остана тук до края на дните си, сред учени и мъдреци, сред онези, които разбират цената на знанието!…“



„Стига“, безмълвно прошепнаха старческите устни и ръцете се впиха в завивките. Сълзи потекоха изпод тънките му сбръчкани клепачи. „О, моля те, стига!“



Бернар измъкна ръцете си от ръцете на своя владетел, стана и се взря в угриженото му лице. Беше толкова близо, че долови миризмата на канела и карамфил от подправеното вино в дъха на стария мъж и видя тъмните кръгове на изтощение около очите му. Залата за аудиенции около тях бе вихрушка от цветове.

Церемонията приключи бързо. Крал Родрик Трети, уморен и измъчен на вид старец, каза няколко думи на новия барон, после придворните бързо го изкараха навън — след него чакаха много други и кралят трябваше да поздрави всички тях. Бернар някак си разбра, че никога повече няма да види този крал — и скоро след като напусна Риланон, наистина получи вестта, че кралят е починал и че короната ще наследи неговият син, също Родрик.

Приеми и аудиенции, кратка среща с принц Родрик, и дните изтекоха. Повечето придворни гледаха с безразличие на провинциалния барон, въпреки че неколцина изпитаха завист заради интереса на принца към учения млад благородник от Запада. Единствена в двора лейди Лизабет, една от придворните дами на кралицата, прояви интерес към Бернар, но дебелата й фигура и безсрамното й поведение го отблъскваха. Тя не искаше него. Искаше някого с титла — дори провинциален благородник като Бернар можеше да разбере това.

Споменът бе съвсем пресен. Бернар едва не подскочи, когато Лизабет изникна от храстите, докато той вървеше по алеята към центъра на дворцовия парк, за да почете сред разкошната зеленина. Само звънливият ромон на фонтана щеше да му е компания. Той бързо си нахлузи маска на равнодушие, каза хладно и с лек поклон: „Милейди“, стисна книгата си и продължи.

Тя търсеше вниманието му и той, като се стараеше да бъде учтив и сдържан, се опита да се измъкне от ръцете й — обясни, че търси самота, а не компания. Виждаше как се движат устните й и си спомняше части от разговора, но за миг всичко се замъгли, а сетне отново дойде на фокус при звънливия смях, последван от думите:

— О, Лизабет, остави негово благородие да продължи с науките си и ела с мен, хайде. Трябва ни още една за игра на карти и ще се радваме на компанията ти.

Бернар извърна очи от неприятната гледка с досадната Лизабет и се озова пред видение в семпла зелена рокля.



— Не! — прониза старческият глас тъмнината на спалнята. — Не това! Моля те, не това! Остави ме да се събудя, остави ме!



Беше все едно, че някой е дръпнал книгата от ръката му и го е ударил с нея по главата. Виждаше само искрящите зелени очи на младата жена, пищния водопад на черната й коса, бялата извивка на шията й и онази тъй сладка, сладка усмивка. Птици с пищни пера и сребърни пръстенчета на краката стъпваха около нея, а лозниците текома зад гърба й тръпнеха пурпурни под лекия лъх, развял кичурчета от косата й. Сърцето му спря.

В първия миг намесата й като че ли ядоса лейди Лизабет. Но после тя погледна Бернар и вдигна ръце.

— Права си, Илейн — рече и тръгна към приятелката си. — Баронът явно няма време за мен.

Когато се наканиха да си тръгват, Бернар се съживи отново, с чувството за някаква неназовима тъга, която стегна сърцето и гърдите му като сянката на бъдеща скръб.

— Милейди Лизабет — промълви той, — няма ли да ме представите на приятелката си?

Макар на бузите й да изби червенина от яд, Лизабет не можеше да си позволи да откаже представянето на един барон.

— Милорд, позволете да ви представя лейди Илейн дьо Бентон. — Тонът, както и държането й, бяха сковани и формални. — Семейството й притежава малко имение край Тимонс. — Изпита зла наслада, като натърти на думата „малко“.

— Омаян съм — отвърна той тихо, почти шепнешком.

„Не беше придворно ласкателство. Тя наистина ме омагьоса само с една усмивка“.

Илейн отвърна с дълбок реверанс, свела поглед, и не се изправи. Лизабет завъртя очи с досада.

— Милейди Илейн, имам честта да ви представя лорд Бернар, барон на Ландсенд.

Илейн се изправи с лъчезарна усмивка и му подаде ръка. Той я пое нежно, целуна я и изведнъж с болка забеляза петната мастило по дългите си пръсти.

— За мен е удоволствие, бароне — каза Илейн.

Имаше трапчинки на бузите. За първи път в живота си той разбра защо ги смятат за прелестни.

— Моля да ни извините — каза Илейн. — Приятелките ни чакат.

— Разбира се. Надявам се да се видим скоро пак, милейди. — Бернар се поклони; беше му нужна цялата сила на волята, за да пусне деликатните й пръсти.

Тръгнаха си, хванати под ръка. Малко преди да подминат резкия завой на живия плет, Илейн се обърна и го дари със свенлива усмивка и леко кимване. И го превърна в свой роб.

Сънят се замъгли; в ума му проблясваха откъслечни спомени. Дни и седмици отминаваха, а запознанството им почти не напредваше.

Той измисляше стотици поводи да е близо до нея, но така и не намираше възможност да поговорят насаме. Винаги се оказваше, че я чакат други срещи, а й задълженията й към кралицата не й оставяха възможност да се срещнат. Оказваше се обкръжен от млади придворни дами, когато тя бе свободна от задълженията си. Държаха се с него като с натрапник, но високият му ранг го пазеше от външното им пренебрежение, а слепотата му спрямо останалите, докато Илейн бе наблизо, му пречеше да види подигравателната им насмешка заради явното му увлечение. Колкото повече му се изплъзваше тя, толкова повече я желаеше той. Въпреки близо тридесетте му години, въпреки отговорностите му на барон и годините, през които бе управлявал баронството, докато баща му лежеше покосен от болестта, бе неподготвен за момиче, почти два пъти по-младо от него. Почти нищо не знаеше за Илейн, а все по-дълбоко се влюбваше в нея.

Мислеше за нея с копнеж всеки миг, докато беше буден, а и в сънищата си. Струваше му се въплъщение на всичко, което е прекрасно, женствено и мило. Струваше му се невъзможно да я обича така дълбоко, а тя нищо да не изпитва към него. Навярно просто криеше чувствата си й изчакваше момент, когато ще могат да останат сами.



Онази част от Бернар, която беше старец в самотното легло, вече бе престанала да се моли. Той дишаше задъхано като пребито псе, едва потръпващо след ударите на бича.



Барон Хамил де Рейси беше благородник, упражняващ значително повече дворцово влияние от Бернар, и освен това бе наистина богат: по облицованите с дърво стаи на покоите му висяха знамена и оръжия на древните му предци, но също така — имаше и уреди и книги по рафтовете. Тъкмо научните им интереси постепенно ги привлякоха един към друг.

Първите им срещи пробягаха беззвучно в ума на Бернар — споделени чаши вино, пиршество, на което седяха един до друг и си разменяха учтивости, а после изведнъж сънят ясно се открои, като оживял спомен.

Хамил водеше Бернар по някаква тъмна улица в бедняшката част на града. Вонята на боклук, когато подминаха една от задънените пресечки, бе силна като скърцането на ботушите им по мокрия чакъл и калта. Хамил рече:

— Фамилията й е много дребна и незначителна. Добро, старо име, първоначално с баронско родословие от Батира, но вече притежават само едно отдалечено малко имение на юг. Това му е останало. Лишен е от всички наследствени титли, спечелени от предците му, и, отчаяно се е вкопчил в ранга „скуайър“, който Короната му е оставила в знак на благоволение. Тя е само „лейди дьо Бентон“. Той е изключително невъздържан комарджия, пропилял значително богатство. След като няма мъжки наследник, родът ще се прекъсне с него и съм готов да се обзаложа, че Короната ще закрие имението.

Игралният дом се оказа долнопробно заведение, в сутерена като че ли на някогашен бардак, със стари опушени греди на ниския таван. Влизаше се, след като слезеш по шест изтъркани каменни стъпала. Двамата се бяха загърнали плътно в наметалата си, но самата тъкан на черния плат ги отличаваше. Към тях се извърнаха очи: свирепи очи на нашарени с белези лица; помръднаха тела, облечени в дрипи и опърпани някогашни скъпи одежди. Гузните се заприсвиваха от страх, хищните ги обкръжиха.

Хамил се усмихна и остави дръжката на сабята си да се покаже. Изтърканата й кожа отправи по-силно послание от инкрустациите по предпазителя — побойниците и уличните бандити се заотдръпваха.

— Тук няма да видиш благородник — промърмори Хамил, повтаряйки мисълта на Бернар.

— И не сме видели — отвърна също така тихо младият мъж.

Дьо Бентон не можеше да се сбърка — надвесен над масата, без да обръща внимание на никого. Беше слаб, мръсен, а дрехите му, скъпи и изискани някога, бяха на петна и опърпани. Светлите му очи с трескава светлина следяха въртящите се зарове. Направи залога си и облиза похотливо устни.

Бернар извърна глава — беше непоносимо да разбере това за когото и да било, най-малкото за бащата на девойката, която обичаше.

Да, обичаше!

Хамил беше прав: този човек бе пълен позор. Не можеше да повярва, че цвете като Илейн е разцъфнало от такъв боклук. „Трябва да я спася — помисли си той. — Преди този звяр баща й да я оскверни“. Разбираше, че човек като дьо Бентон е в състояние да я повлече по мръсния си път, ако някой не я освободи от него. Отчаянието, което се изписа на лицето му при загубата на залога, му подсказа, че дьо Бентон с радост би връчил ръката на дъщеря си на всеки, който му даде кесия жълтици. Трябваше да получи разрешение да се венчае за нея. Трябваше да попречи на баща й да даде ръката й на някой дебел търговец или на глезеното синче на някой немарлив благородник от Изтока.

— Да си вървим — рече той на приятеля си. — Достатъчно видях.

— Надявам се — отвърна Хамил, макар от тона му да беше ясно, че Бернар не го е разбрал. Щом се върнаха в жилището на Хамил до двореца, баронът се увери, че приятелят му не е схванал урока.

Трябваше да се спазят известни формалности. Бернар търпеливо поднесе молбата си Короната да му разреши да се ожени и след срещата със свадливия дворцов служител, отговарящ за препоръките на Короната, разрешението му бе дадено с голяма неохота.

Въоръжен с кралското разрешение, макар и не благословия, Бернар се зае да увещае и спечели дамата на своите мечти. Открил беше, че любовта е великолепно чувство: замайващо, опияняващо, неизмеримо, възхитително.

Отначало не беше сигурен дали Илейн споделя чувството му и тази несигурност го терзаеше ужасно; още по-болезнена бе заради съкрушаващата го обич към нея. Отклоняването на поканите му и задълженията й с кралицата я правеха недостижима. Той започна да намира начини да бъде с нея дори това да означаваше да се домогва до покани за светски събития, на които щеше да присъства и тя. Но беше толкова трудно да привлече вниманието й. Винаги беше обкръжена от светските си приятели. Особено един, който все ангажираше времето й, чаровен, но разпуснат младеж, Закри, третият син на дребен дворцов скуайър. Обличаше се според последната дворцова мода и се държеше надуто от арогантност, а не от спечелена в боеве самоувереност. Устата му беше почти женствена, когато нацупеше устни в неодобрение заради някой въображаем недостатък в облеклото на Бернар, а усмивката му винаги беше подигравателна. За Бернар беше очевидно, че намеренията му спрямо Илейн не са чисти, но също така му беше ясно, че тя се увлича по него. Трябваше да действа бързо, иначе милият й нрав и наивността й щяха да я доведат до позор. Бернар бе сигурен, че щом Илейн се увери в искрената му любов, детинското й увлечение по такова развратно хлапе като Закри ще се изпари.

Ако баща му все още беше жив, сигурно изобщо нямаше да се осмели да поиска ръката й. Старият барон щеше да държи на много по-изгоден брак за сина си и бъдещите си внуци. Но Бернар бе свободен да удовлетвори личния си порив към щастие и го стори.

Скоро започна да пренебрегва светските срещи и да търси начини да остане с нея. Просто се озоваваше до нея при всяка възможност, без да обръща внимание на мрачните погледи на Закри и другите й приятели, и ги отблъскваше, залагайки на високия си ранг.

Илейн се държеше мило, но и коректно. Усмивките й бяха сърдечни и се смееше учтиво на шегите му. След известно време се увери, че тя е свенлива, с чиста душа и не знае как да покаже по-дълбоките си чувства. Беше истинска дама, въпреки ужасния си баща. Криеше се зад маска, поне така мислеше, тъй като му бе невъзможно да си представи, че не може да отвърне на чувствата му. Трябваше да го обича!

Това, че го обича богиня като Илейн, го караше да се чувства особено, силен и способен на всякакъв подвиг. Дори да спечели ръката и сърцето й, въпреки тази нейна скромност. Изведнъж доби друг поглед за стиховете на романтичните поети и за маниите на мъже, тръгнали на война заради любовта си към някоя жена. След по-малко от месец на кратки срещи с нея из двореца реши да сложи край на всичко това и потърси баща й.

Бащата на Илейн даде съгласието си със смайваща готовност. Цял барон искаше ръката на дъщеря му, при това без да го притеснява невъзможността му да предложи дори символична зестра. Съгласи се с всички предложения на Бернар, включително със скромната годишна сума за жилището му като скуайър в Риланон. Бернар не го направи от щедрост — искаше да е колкото може по-далече от тях. Да беше се съгласил, Бернар щеше да му намери жилище в Ролден или в някое от Източните кралства. Скуайърът му обеща, че дъщеря му ще бъде на другия ден сама в дворцовия парк на определено място, за да приеме предложението му. Старецът беше извън себе си от радост, когато Бернар напусна бедняшката кръчма, в която уговори ръката на жената, която обичаше.

Намери я на другия ден на една пейка в центъра на парка, пребледняла и боязлива като стресната сърна. Моментално падна на коляно пред нея и взе ръката й в своите. Този път пръстите му бяха чисти и тъмният тен на кожата му бе в прелестен контраст с нейната белота.

— Говорих с вашия баща и той се съгласи да се венчаем — промълви той и сърцето му буквално подскочи до гърлото, докато чакаше да види реакцията й.

— Вие не ме познавате — отвърна тя тихо и без дъх. — Как е възможно изобщо да ме обичате?

Усмихнат, той целуна пръстите й.

— Достатъчно е да ви видя, за да ви обичам. Познавам ви по-добре, отколкото си мислите. Но вие не ме познавате, и това е моя вина.

Бернар сведе глава над дланта й и погали пръстите й с палеца си, замаян от чудото да се докосне до нея. После вдигна глава и я погледна.

— Наистина ви обичам, милейди. Обещавам, че ще бъда ваш добър и нежен съпруг. Моля ви да ме направите най-щастливия жив мъж, като ме удостоите с ръката си. Любовта ми ще събуди сърцето ви и ще разберете това, което знам аз: че не бих могъл да ви обичам толкова дълбоко, толкова страстно, без вие да ме обичате в не по-малка мяра. Ще бъдем щастливи, обещавам ви.

Тя го гледаше като в почуда, после затвори очи, затаи дъх и прехапа долната си устна. След миг въздъхна и наведе глава.

— Разбира се, че ще се омъжа за вас, милорд. Не бих могла да откажа такава чест.

Той посегна, повдигна брадичката й и изчака докато очите им се срещнат.

— Готова ли сте да се омъжите за мен драговолно? Защото ме обичате?

Една сълза потече по бледата й буза.

— Разбира се, че съм готова — промълви тя задавено. — Разбира се. — После скочи на крака и каза: — Простете, милорд. Твърде смутена съм, трябва да се съвзема.

След тези думи побягна и го остави озадачен от странното й женско поведение, ала възбуден и възрадван. Кръвта му кипеше от щастие. Тя го обичаше!

На следващата им среща Илейн настоя церемонията да се проведе колкото може по-бързо. Храбростта й бе отнела дъха му и кръвта му бе кипнала. За миг му беше трудно да мисли и този път я взе в прегръдката си, удивен и зарадван. Когато вдигна главата й и я погледна, имаше чувството, че ще се разтопи от зноя на страстта си. В този миг разбра, че е готова да му се отдаде без колебание. Потисна страстта си и прошепна:

— Не бих посегнал на честта ти. — Илейн примигна и го изгледа стъписано. — Но ще се венчаем колкото е възможно по-скоро.

Венчавката бе скромна, в катедралата на Рутия — Богинята на късмета — в двореца, свидетелите бяха повече приятели на Бернар, отколкото на Илейн.

— Няма нищо — лековато отвърна тя на въпроса му. — Тук е така. Аз продължавам по пътя си, те — също.

Той си помисли, че е уязвена от това, че са я изоставили, колкото и пренебрежително да гледаше на отсъствието им. Постара се да го компенсира с изключителното си внимание по време на малкото, но елегантно сватбено тържество. По-късно, след като останаха сами, й поднесе личния си сватбен дар — великолепно смарагдово колие.

— За да отива на очите ти — каза й.

Илейн беше замаяна и стоя цяла минута пред огледалото, без дума да каже. Докосна всяко камъче, после вдигна очи и срещна неговите в огледалото. Устните й леко се разтвориха и тя дръпна панделката, държаща нощницата й затворена. Помръдна рамене, тънката тъкан се смъкна в нозете й и тя се обърна, усмихна се и пристъпи към него, гола — само със смарагдите на шията.

Онази нощ, онази страстна, великолепна нощ, бе най-щастливата в живота му.



Изтерзан, старецът заплака в съня си и сълзите бликнаха изпод затворените клепачи. „Не!“, извика той в ума си, съзнаваше, че за сетен път е навестил и оставил зад себе си единствената най-хубава нощ, която бе познавал, и знаеше каква болка и страдание щяха да последват.



Пътят до дома бе толкова удобен, колкото бе възможно да го уреди, но Илейн не понесе добре пътуването. Облекчението му беше огромно, щом влязоха в залива на Ландсенд, защото бе започнал да се страхува за здравето й. Беше й зле почти през цялото пътуване и той бе решен да я заведе на лекар колкото може по-скоро.

Застанал до нея при корабния парапет и прегърнал я грижовно с ръка през раменете, Бернар долавяше разочарованието, скрито зад усмивката й. Той самият за първи път виждаше Ландсенд съпоставим с Риланон, Саладор и Крондор, и сравнението не беше добро. Малко отрудено градче, сиво и простовато.

— Ти ще го направиш красив само с това, че си тук. Хората ми ще те обикнат — обеща й той.

Илейн се усмихна омайващо, прегърна го и на сърцето му олекна. Беше чудесна: всичко, което си беше мислил, че е, и много повече. Само да не й прилошаваше толкова често.

Взе я със себе си в имението извън града заради по-чистия въздух там. Илейн изглеждаше отегчена и апатична, но му се стори, че поукрепва.

Не бяха изтекли и три седмици, когато в пристанището пристигна кораб с много от приятелите й. Донесоха лоша новина. Баща й бил убит в някаква кръчмарска свада. За негов ужас Илейн припадна.

Бернар нареди на слугите да я отнесат в спалнята й, след което насочи гнева си към приятелите й.

Закри, третия син на скуайъра, по когото Илейн някога бе толкова увлечена, сякаш се стъписа от удивление. На учуденото му красиво лице се изписа ярост заради нападките на барона.

— Никога не бих помислил да нараня лейди Илейн! — избухна той. — Тя е твърде скъпа за нас. — За миг Бернар беше сигурен, че хлапакът ще извади сабята си, и усети, че с нетърпение очаква един такъв сблъсък. Но Закри се овладя и посочи назад към приятелите си. — За всички нас. Съжаляваме, че проявихме нечувствителност към деликатността на вашата дама. Трябваше да предвидим колко ще я потресе тази новина.

Всички закимаха и замърмориха одобрително. Бернар ги изгледа, пребледнял от гняв.

— Тъй като съпругата ми ви цени много и тъй като дойдохте тук с добро намерение, разбира се, ще ви предложа гостоприемството на своя дом. Но ви предупреждавам — при най-малкия намек, че я тревожите, ще заповядам да напуснете.

След тези думи се обърна и последва слугите към покоите на милейди, за да седи до леглото й, докато тя се събуди.



Всъщност преценката на Закри за чувствата на Илейн към баща й се оказаха верни. Защото макар Бернар да очакваше, че ще потъне в дълбока скръб, след като се съвзе от припадъка, тя не показа никакъв признак на мъка: по-скоро прекарваше цялото си време с приятелите си, смееше се и си разменяха клюки, дори танцуваше и пееше. Бернар не одобряваше поведението й — беше неприлично. Но все пак не можеше да й откаже нищо. Особено след като беше видял окаяния й баща и можеше да разбере липсата й на чувства. Сигурно е било истински ужас да бъде отгледана от човек като него. Все пак след няколко светски приема и многото разходки за пазаруване из града местните скуайъри и богати търговци едва успяваха да прикриват неодобрението си от фриволното й поведение. Бернар беше объркан. Но продължаваше дай прощава всичко, като отдаваше действията й на безразсъдната младост й на влиянието на суетните й приятели.

Искаше да е до нея непрекъснато, но задълженията, които бе изоставил, се бяха натрупали през месеците, докато го бе нямало, и сега имаше много работа. Често му се налагаше да прескочи до града или в съседните села да ръководи нещата в баронството и го нямаше за по два-три дни. В стария замък с изглед към града имаше гарнизон, но иначе замъкът беше необитаван и изглеждаше запустял. Освен войниците, личния му секретар и градските управници, които го посещаваха, Бернар беше сам. В такива случаи изгаряше от ревност и се мразеше за това.

Знаеше, че приятелите й я тласкат към непристойно поведение. Илейн беше добронамерена, но толкова невинна, че не виждаше нищо нередно в глупавите им игри, които по времето на траура граничеха с разпуснатост. Не и в Риланон може би, но със сигурност в Ландсенд.

Трябваше да направи нещо! Най-малкото трябваше да направи нещо с този Закри. Той беше подстрекателят, онзи, който тласкаше всички към разпътно поведение. Отървеше ли се от него, проблемът щеше да е решен.

Да, нещо трябваше да се направи, и то скоро.



Болката на стареца не намаляваше в съня му, но тънките му устни с дълбоките бръчки покрай тях се свиха и оголиха жълтите зъби. Лицето му беше съвсем изнемощяло, но за миг някой наблюдател щеше да го види млад и разгневен, обзет от хладна, ледена ярост, толкова по-гибелна от това, че идеше от ума, а не от сърцето.

Но нямаше кой да види. Нямаше никого. Двамата стражи пред вратата бяха подбрани за да изпълняват заповеди, а останалите в тази нощ бяха същите като всяка нощ, откакто бяха постъпили на служба при барона: каквото и да чуваха или да си мислеха, че чуват от покоите на барона, след като се оттеглеше да спи, нямаше да влязат, освен ако той не ги повикаше. Двамата на пост бяха свикнали с виковете, стенанията и проклятията. И не обърнаха внимание и на жалостивия плач, който чуха.



Образите се сипеха като лавина, един през друг, Бернар стискаше завивките като удавник спасително въже.

Беше излязъл на лов и приятелите на Илейн бяха с него. Излетя стрела, глиганът падна убит и Бернар се обърна разгневен. Безочливият хлапак му беше отнел трофея!

Изведнъж се озоваха над скалите, вълните връхлитаха с грохот долу и той чу вика на Закри:

— Сър! Чуйте ме!

Но Бернар нищо не можеше да чуе през шума на прибоя и макар устните на Закри да се движеха, не можеше да разбере какво му казва. Кипнал от гняв, Бернар замахна с копието за глигани и конят на Закри изцвили, и изведнъж Бернар бе сам на скалите.

Езда, после той изведнъж се озова в замъка си, гостите му слизаха от конете, а лекарят тичаше да го посрещне с радостната новина. Щеше да става баща!

После се видя до Илейн и тя плачеше, раменете й трепереха и той не можеше да разбере защо. Заради новината, че Закри е изчезнал? Или бяха сълзи на радост?

После видя впряговете на приятелите й, тръгнали да се връщат в Риланон, нетърпеливи да се качат на кораба, преди зимните бури да им попречат.



Старецът вече лежеше неподвижно, само гърдите му се повдигаха рязко и спадаха, и очите помръдваха под затворените клепачи.



За миг беше изпитал покой. Спомни си тихата радост, която изпитваше в очакването на бащинството. Илейн се беше стаила в покоите си, рядко проговаряше с него или със слугините, грижещи се за нея. Понякога й гостуваше съпруга на скуайър или на някой от по-заможните търговци и тя за малко грейваше от радост в компанията на другата дама, докато пиеха чай или се разхождаха в градините, но повечето време изглеждаше тъжна по непонятна за него причина.

После дойде нощта, когато Илейн трябваше да роди. Откъм морето се беше вдигнала буря: грамади пурпурночерни облаци се струпаха на хоризонта на запад и просветваха от далечните мълнии, обагрени в златисто по краищата от залязващото зад тях слънце. Вълните дойдоха преди пороя, високи като планини, и накараха рибарите да задърпат лодките си по-високо по брега, да ги връзват за дървета и скали и да се молят, щом вятърът запищя около сламените покриви на колибите им. Дъждът заваля на откоси, понесен от чудовищните ветрове.

Камшиците на дъжда заудряха и по имението, мълния разцепи небето и гърмът изтрещя в прозорците. Бернар беше подкупил акушерката да остане последните две седмици и при това ужасно време се зарадва, че го е направил.

Бурята доведе до портата му някакъв пътник със слугите му, помолиха се за подслон и Бернар ги приюти с радост — гостоприемството носеше късмет, а в този момент той имаше ужасна нужда от късмет. Къщата беше станала твърде тиха в последно време, затова се зарадва на компанията на госта си, още повече щом разбра, че е учен човек и много повече е загрижен за книгите в каретата си, отколкото за конете, слугите или за самия себе си.



— Лиман — едва промълвиха името устните на спящия старец.



Бернар не можеше да види лицето на мъжа. То оставаше в сянка и колкото и да се опитваше да си го припомни, споменът за лицето на този мъж му убягваше. В трескавия си сън старецът си спомняше, че пиха вино с този човек, че беше го виждал на дневна светлина, но точно в този момент, докато преживяваше ужасната нощ, не можеше да види това забулено в сянка лице.

После дойде писъкът и той чу гласа на Лиман, идващ като че ли от огромно разстояние, понесен от бурята:

— Трябва да отидете при нея, милорд.

Бернар изтича от стаята, когато вторият вик раздра въздуха. Ужасът даде криле на нозете му. Ала колкото и да бързаше, стъпалата му сякаш отказваха да го държат. Коридорът беше невероятно дълъг и всяка стъпка беше усилие. Чувстваше се все едно, че тялото му е стегнато в тежка броня, че краката му са в оловни ботуши, ужасът се надигаше, докато се мъчеше да стигне до покоите си. После, след няколко мига, се озова пред вратата на Илейн, отвори я…

Акушерката беше вътре, обзета едновременно от радост и от страх. Бебето идваше, но Илейн беше в беда.

— Имате син, милейди! — каза след миг акушерката.

Връчи бебето на една от слугините и тя изтича с него при другата, която приготвяше коритото.

В съня си Бернар стоеше на място, неспособен да помръдне, а после пристъпваше към леглото й и застана при краката й, изтръпнал от ужас. Спомни си как видя милата си бледа жена, с влажното й от пот лице, с черната коса, полепнала по челото й. Нощницата й беше вдигната над корема, а всичко отдолу беше в кръв.

Очите на Илейн го потърсиха и в тях се четеше безмълвна молба, а после той изведнъж усети нечие присъствие до себе си.

— Милорд — промълви тихо гласът до рамото му.

Бернар се обърна и зяпна госта си.

— Какво правите тук?

— Навярно бих могъл да направя нещо.

Последва лавина от образи. Лиман вдигна ръце и стаята потъна в мрак.

Акушерката понечи да му подаде бебето, но Бернар само го погледна и изкрещя:

— Махни го от очите ми! Не искам да го виждам повече!

Изведнъж в стаята се бе появил монах, жрец-лечител от ордена на Дала, а след миг до него стоеше лекарят. После той чу гласа на монаха.

— Съжалявам, милорд. Тя ще издъхне скоро, нищо не може да се направи.

Беше извън стаята и Лиман монотонно мълвеше заклинание. Бернар отново се взря в него, но не можа да види лицето под широката периферия на шапката.

Накрая видя лицето на жена си — тя лежеше в предсмъртна агония в леглото, лицето й беше бяло, а очите й — пълни с кръв.

— Оставете ме да си ида! — примоли се тя.



Бернар изохка и се събуди. Въздъхна и притвори парещите си очи.

Беше го сънувал и преди. Твърде често всъщност. Но краят беше нов. Преди бе сънувал само нейните думи.

— Няма да позволя да умреш — прошепна той на себе си. Извърна глава към прага на стаята й. Свещите бяха угаснали.

Макар времето в стаята й да течеше бавно, все пак течеше. Седемнайсет години бяха минали от онази ужасна нощ. Всеки ден Лиман бе подновявал магията й всеки ден се опитваше да намери заклинание, което да спаси Илейн.

Отначало опитваха само с бяла магия: търсеха знахари из страната, веднъж дори повикаха срещу висока цена един от Велики Кеш, за когото бяха чули, че може да прави чудеса. След това опитаха с целебни заклинания, но нито едно ней помагаше.

Всеки път щом сваляха заклинанието, което я съхраняваше, той се боеше, че ще му се изплъзне, но всеки път тя бе преживявала достатъчно, докато разберат, че и този път не ще успеят, и го подновяваха.

Напоследък се бяха обърнали към по-тъмна магия, заклинание, намерено в древен том, който Лиман бе успял да купи от един търговец от Кеш. Нещо злокобно имаше около тази книга, ала Бернар бе изчерпил всички други възможности. Трябваше на всяка цена да опита това ужасно и кърваво нещо, иначе щеше да полудее.

Лиман го увери, че скоро ще успеят. Трябваше да успеят. Иначе щеше да загуби Илейн завинаги.

Загрузка...