Джими Ръчицата

Глава 4Съзаклятие

Джими се промуши през тълпата и каза тихо:

— Лари.

По-малкото момче умело прикри сепването си и Джими изпита лек прилив на гордост. Да се промъкваш покрай градската стража беше лесно, но момчето до него си беше професионалист в занаята.

— Открих нещо — прошепна му Джими и се огледа да се увери, че никой не подслушва. — Как да се влезе в тъмницата. — И му даде знак с ръка да не бърза. — Но има един проблем.

— Какъв проблем?

— Единственият, който знае пътя, е Невил Белята, тъй че ще трябва да го вземем с нас.

Светналото от радост лице на Лари изведнъж стана кисело, все едно е захапал нещо неприятно.

— И трябваше да му обещая мях вино. Което значи…

Старият Невил беше от тия, дето изчезват за миг по причини, които само те си знаят, но винаги се връщат да си поискат обещаното. Обещаните неща никога не се изплъзваха от шупливата памет на старчето, колкото и смътен да бе споменът за свършеното.

Двамата се обърнаха и загледаха Невил, който си говореше с някого, дето го нямаше. Джими прекъсна разговора и го подмами извън Майчиното със струйка червено вино — Невил заситни след него да я хване с уста. Щом излязоха, Джими запуши меха.

— Сега води. — Старият просяк млясна с уста, отърка с ръце лице и шия и облиза пръстите си, а Джими метна показно меха през рамо. — Когато си готов.

— Това е — рече Невил.

Тримата стояха присвити и разкрачени над мръсния поток, течащ в средата на тунела. Овалният отвор в стената пред тях изливаше своя дял в зловонния поток. Засъхналите резки по тухления зид сочеха, че водата някога е била по-висока.

— Много време ни отне — каза кисело Лари.

Джими само сви рамене. Лудостта на Невил Белята не беше само игра — вече не помнеше колко пъти се бяха връщали, докато старецът хленчеше колко е ожаднял. Но младият крадец бе непреклонен — никакво вино повече, докато не намерят мястото.

„Щом сега е наполовина трезвен, ако се беше напил, никога вече нямаше да видим дневна светлина“.

— Сигурен ли си? — попита Джими скептично.

Както беше казал Невил, тунелът беше наполовина срутен. Парчетиите тухли и вар се бяха свлекли под ъгъл в главния канал, което им даваше лесен достъп, но въздухът, който духаше отгоре, беше по-мръсен и от самия просяк.

— Нещо е умряло горе — каза Лари.

Невил пренебрегна думите му, за да отвърне на въпроса на Джими.

— Сигурен съм, да! — Устните му замърдаха ядосано и се показа един от малкото му останали криви зъби. — Ако беше внимавал, щеше да разбереш!

„Старият тъпак е прав“, призна натъжен Джими. Бяха минали покрай знаци, предупреждаващи, че приближават подножията на цитаделата.

— Фу! — каза Лари задавено. — Не е възможно да си имал предвид това! Не можем да влезем тук! Тук и змия не може да се провре!

Джими определено беше съгласен. Хвърли меха към просяка и той забърза навън, без да си поиска останалото възнаграждение. Младежът погледна с гримаса след ситнещия в тъмното Невил, после се изкатери по срутеното и тикна факлата в дупката.

— Виж, ето там се разширява. А тия парчетии лесно можем да ги разбутаме. — Изгреба една шепа настрана и обърса ръка в крачола си. „Добре поне, че бездруго се каня да си купя нови дрехи“.

— За час можем да изчистим достатъчно, за да се проврем, дори ако внимаваме да не вдигаме шум. След това ще е лесно. Няма да яздим кон през тая дупка все пак.

Факлата примига и угасна. Джими се измъкна назад. Догади му се и очите му се насълзиха.

Срещу бюрото на временния губернатор седяха трима изключително богати търговци. Бяха членове на могъщата Гилдия на търговците — включваща най-богатите хора в града наред с представители на останалите важни гилдии: тепавичари, ковачи, корабостроители, майстори на фургони и други. След двора и храмовете Гилдията на търговците беше най-влиятелната в градската управа. Твърде много благородници в Кралството имаха дългове или въртяха търговия с по-властните й членове. Зърното не можеше да стигне до пазара от околните чифлици и имения, ако керванджиите не подкарат фургоните. Пристанищните складове се пълнеха със стоки, които не можеха да заминат наникъде, ако докерите откажеха да ги натоварят на корабите. Съдействието на Гилдията беше жизненоважно за успеха на плановете на дел Гарза — или най-малкото трябваше да се подсигури, че няма да му се противопоставят.

Тримата запазиха еднакво високомерни физиономии, но очите им, лъснали на светлината на свещите, следяха неотлъчно всяко движение на дел Гарза. Изчакваха вниманието му с достолепна сдържаност.

Дел Гарза продължаваше да пише — драсваше и отмяташе настрана някой не толкова важен документ, с пълното съзнание колко рядко проявяват подобно търпение тези господа. Наслаждаваше се на тази дребна демонстрация на власт. Всъщност това бе единственото му лично удоволствие — следващата част от тази вечерна среща щеше да е в полза на господаря му.

Най-сетне приключи с писането, поръси документа с пясък и го изтърси, след което го остави настрана, обърна се и погледна седящите срещу него мъже.

— Благодаря ви, че се отзовахте на поканата ми — каза той с хладна неискреност.

Марцелус Варней, корабовладелец с квегско потекло, повдигна вежда. Беше мъж с бичи врат, явно преживял младостта си в тежък труд. Сега, на средна възраст, под тлъстините му все още изпъкваше здрав мускул.

— Не бяхме точно поканени — заяви той. — Останах с впечатлението, че сме арестувани. — Цялото му държане намекваше за отвращение.

— Все пак можехте да се възпротивите — отвърна много учтиво временният губернатор, килна глава на една страна и разпери ръце. — Не, не, трябва да ми позволите все пак да ви благодаря за съдействието.

— Хайде, казвайте — подкани го с равнодушен тон корабовладелецът и презрително присви очи.

Дел Гарза ги огледа един по един и кимна примирително.

— Както желаете, господа. — Отпусна се в стола. — Не се съмнявам, че сте запознати със специалните заповеди и с извънредното положение, което скоро ще обявя в Крондор. Изпратих копие на заповедта до гилдията ви и се надявам, че сте отделили този ден да я обмислите.

Тримата помръднаха в столовете си и това го развесели: все едно че го бяха репетирали, толкова едновременно стана.

— Поканих ви тази вечер, за да разбера дали мога да направя нещо, за да спечеля подкрепата ви. Очакват ни трудни времена и искам да се уверя, че най-уважаваните гласове в Гилдията на търговците ще се изкажат в подкрепа на тези актове. — „Виж, това спечели вниманието им“, помисли си той с вътрешна усмивка. Малко ласкателство покрай заплахата вършеше чудеса.

Господата се вторачиха в него, все едно че повярваха, че го интересува мнението им. А то го интересуваше, разбира се. Стига да съвпадаше с неговото.

Руфус Тюни, търговец на зърно и собственик на шестте мелници, разположени на кръстопътища около града, направи гримаса и махна вяло с ръка. Беше суетен мъж, склонен да се труфи с много дантела и да се маже с помада, и където и да минеше, след него се носеше облак от силни парфюми и миризма на люляк.

— Новите правила, които сте предложили, не са без достойнства, безспорно — провлече той. — Бедата е в това, че изглеждат… малко крайни. — При което погледна с вдигнати вежди временния губернатор. — Дори ние тримата чистосърдечно да се изкажем в подкрепа на вашата позиция… — Сви деликатно рамене. — Каква ще е ползата само от нашите три гласа?

— Не допускайте това да е съображението, господа — отвърна с твърд тон дел Гарза. — Това, което трябва да прецените в случая, е вашата изгода.

Думите му бяха посрещнати с мълчание и дел Гарза забеляза как едва надвиха желанието да се спогледат.

— Изгода ли? — попита Варней, като се помъчи да не издаде учудването си.

„Очаквах точно той да зададе този въпрос“.

Третият — търговецът на подправки Тадиус Флийт, помръдна на стола си. Беше невзрачен на външност, с добре скроено, но простовато облекло.

— Дайте да се разберем, дел Гарза. Какво точно предлагате?

Дел. Гарза беше очаквал точно той да се опита да поведе преговорите. Понякога се оказваше прекалено лесно. Той въздъхна и отвърна отегчено:

— Трябва ли да навлизам в подробности? Спомнете си къде се намирахте, господа, когато хората ми ви поканиха да се явите тук.

Изчака, докато последното уседне в мозъците им. Този път се спогледаха.

„Що за глупаци са тия тримата!“ Изпитваше презрение към повечето от тяхната мая, но тримата седящи пред него бяха особено вредни. Тюни и Флийт удовлетворяваха безогледно срамните си страсти, което ги правеше уязвими. Варней пък въртеше доходна странична търговия с млади жени и деца за роби в Кеш, като ги упойваше и ги превозваше контрабандно в тайни килии на корабите си. Свършеше ли ползата от него, дел Гарза смяташе, че ще е благодат за Кралството да сложи край на търговията му. Робството, освен за пленници на Короната, беше незаконно.

„Може да го продам във Велики Кеш. Това определено ще развесели доста хора“. Колкото до другите, бяха плиткоумни хора с глупави пороци. Единият обичаше да се показва с хубави жени, другият — да се прави на хубава жена. Не вредяха никому, освен на себе си. „Почти съм им благодарен, както и на Радбърн, че поддържа толкова пълни досиета“. Щеше да се срещне с повечето ключови членове на Гилдията по двойки и тройки през следващите няколко дни — щеше всичките да ги постави на колене.

— Това определено поставя нещата в нова светлина — каза мрачно Флийт и погледна към другите двама. Никой нямаше какво да добави — всички си даваха сметка, че дел Гарза разполага с информация, която може да ги съсипе, а в случая с Варней — да го прати на бесилката.

След няколко мига мълчание дел Гарза заговори малко нетърпеливо:

— И в тази нова светлина виждате ли достатъчно добре необходимостта да подкрепите декретите ми? В края на краищата барон Радбърн ще се върне скоро. Уверявам ви, че той няма да се заинтересува от позицията на Гилдията толкова силно като мен.

— Убеден съм — отвърна Тюни.

— Добре. Значи мога да разчитам на гласовете ви? — Дел Гарза ги изгледа бавно един по един, докато всеки от тях не кимна и не измърмори утвърдително. — Чудесно! Няма да ви задържам повече, господа. — Усмихна се равнодушно и взе един документ от купчината вляво от себе си. — Желая ви приятно прекарване на остатъка от вечерта.

Дрънна звънчето на бюрото и вратата се отвори. Стражът чакаше отвън. Дел Гарза заби поглед в документа, явно забравил за съществуването им.

Тримата търговци се спогледаха невярващо. Не бяха свикнали да ги гонят по този начин. Станаха от столовете си и дръзко изгледаха наведения над бюрото дел Гарза — погледите им обещаваха жестока разплата.

Временният губернатор прецени точно момента и когато вдигна глава и видя израженията им, се усмихна. Заплахата в погледа му бе много по-силна от тяхната и те го разбраха.

— Внимание, внимание — викна глашатаят.

Джими Ръчицата спря в сянката зад вратата, мъчеше се да се направи на невидим. До глашатая вървеше войник в черно и златно и гледаше предизвикателно. Бяха изтекли два дни, откакто Джими бе влязъл в каналите с Невил Белята и Лари Ушето, но тъкмо беше забравил дреболията с последвалото бягане и нямаше никакво желание да го погнат отново.

— С декрета на временния губернатор на град Крондор се въвеждат следните промени в действащия закон: уличната проституция вече ще се смята за престъпление, равно на кражба с взлом, и ще се прилагат същите наказания. Всички вертепи и бардаци в града трябва да получат разрешение на Короната, за да работят. Просията също е обявена за престъпление и вече ще се наказва с не по-малко от петдесет камшика.

Глашатаят продължи с формалния завършек „подписано собственоръчно, в еди-кой си ден“, но Джими беше престанал да слуша.

Лицензирането на бардаците означаваше, че агентите и войниците на херцога щяха да ги претърсят и да регистрират момичетата. Това не беше важно.

Но обирите и уличните кражби ставаха тежки престъпления, а петдесет удара с камшик щяха да убият всеки, освен най-силните мъже. Той се отдръпна замаян в тъмната уличка. Това означаваше, че всеки, който вече бе заловен — Флора, Джералд и всички останали — е обречен. Обърна се и забърза през лабиринта от тъмни проходи към най-близката шахта на канализацията. Беше само въпрос на дни, докато умрат.

„Временният губернатор си е пуснал декрета“, измърмори си той, докато се спускаше по железните скоби, преди да скочи безшумно върху хлъзгавия тухлен под. „Да видим сега какво има да каже Праведника“.

„Шегаджийска отмора“ беше претъпкана. Джими никога не беше виждал толкова много хора тук. Цареше страх, но лицата около него бяха безизразни и корави. Тук едва ли можеше да се намери и един Шегаджия, който да няма приятел или близък, прибран в килиите. Джими се зачуди дали затворниците вече знаят какво ги очаква.

Започна да се провира в навалицата и скоро се убеди, че никой няма пресни новини, освен обявлението. Никой не знаеше какво смята да направи Праведника по въпроса, нито беше виждал Дневния господар от часове, а оставаха два часа, преди да дойде ред на Нощния. Междувременно никой не смееше да излезе навън, особено жените и просяците.

Зърна Лари Ушето, кацнал като демонче на кръстосаните тавански греди, и тръгна натам. Погледите, които си размениха, бяха като стиснати ръце — споделяха една и съща мисъл, без да я изрекат. По-малкото момче горе беше стиснало зъби и преглъщаше нервно… а после вдигна очи и видя нещо, което го накара да се вцепени.

— Какво има? — попита Джими.

— Смеещия се Джак — отвърна отгоре Лари.

Чуха го и други и се обърнаха натам, накъдето беше зяпнало момчето; тишината се понесе на вълна, щом се пръсна вестта за появата на помощника на Нощния господар. Докато Нощния страж се качваше на една маса, голямата зала стихна, чуваше се само по някое глухо окашляне и ромонът на капещата вода. Смеещия се Джак се завъртя бавно в кръг да огледа всички, лицето му беше още по-мрачно от обикновено.

— Всички вече сте чули — ревна той. — Тъй че няма да повтарям декрета. Заповедта е да не се прави нищо. Оставете въпроса на Праведника и се покрийте до един. Разбрано?

Тълпата мълчеше; негодуванието се надигаше на вълна.

— Е? — запита навъсено Джак.

Няколко души замърмориха, но повечето Шегаджии го гледаха мълчаливо, в очакване да чуят нещо повече.

— Хубава пасмина сме, няма що — изръмжа Смеещия се Джак, после ревна: — Никаква вяра, а? Къде щяхте да сте, ако не беше Праведника? А? Ще ви кажа: повечето от вас щяха вече да са мъртви. Много е лесно да си лоялен в добри времена. Много е лесно да спазваш правилата и да правиш каквото се очаква от теб, докато всичко върви добре. Но когато времената станат трудни, точно тогава трябва да се подчиняваш на заповедите. Само верността ще преведе всички ни през трудното време. — Завъртя се отново и ги домете с твърдия си поглед. — Е, и кое ще бъде? Изпълняваме заповеди, или ви изритват на улиците, за да ви спипа стражата?

Въпросът бе посрещнат с объркано мълчание. Очакваше се одобрителен рев, но Шегаджиите се споглеждаха неспокойно и се чудеха как да избегнат да изрекат отговора, че всъщност искат да ги изритат на улиците.

— Е, като го поставяш така… — измърмори Джими под нос, вдигна юмрук към тавана и изрева: — Праведника!

Тълпата подивя и поде вика му, рева, докато от тавана не запада мазилка. Смеещия се Джак вдигна ръце за тишина.

— Скрийте се по курниците и къртичините си. Кротувайте и чакайте заповеди. Едно мога да ви обещая: това няма да го търпим дълго, но никой да не предприема нищо, докато не му наредят друго.

Това бе посрещнато с нов възторжен рев, който бързо заглъхна, щом Смеещия се Джак слезе от импровизирания подиум. Джими вдигна очи към Лари и му кимна към вратата, сигурен, че малкият бързо ще го догони.

Джими поведе извън каналите и през лабиринта от задни улички, повечето затрупани с боклук, но някои относително чисти. Стигнаха до една ограда с колове от кедър, набити в камъка. Прескочи я, стъпи за миг на перваза на прозореца, после се хвана за дупката, останала от откъртена тухла, и залази нагоре към следващия перваз. Стъпи и на него и изпъна ръце да се хване за стрехата. След малко вече беше на покрития с каменни плочи покрив.

Тихо се отмести встрани, за да може и Лари да се изкатери до него. Не бяха задъхани — и за двамата пътищата към покривите бяха нещо толкова познато, колкото стълбите до таванското за стопанина на някоя къща.

Намираха се на покрива на шумна пристанищна пивница — плочите под тях направо се разтресоха, щом дрезгавите от вкисналото вино моряшки гласове се опитаха да подхванат песен. Ала въпреки това момчетата се стараеха да вдигат колкото се може по-малко шум, докато стъпваха покрай таванския прозорец на една от стаичките за спане. Джими надникна рисковано през прозорчето и видя, че е празна. После легна на гръб, загледа се към звездите и се заслуша за стъпки на преследвачи. Лари седеше смълчан до него.

— Мисля — най-сетне зашепна по-малкото момче с явно недоволство, — че Праведника ще нарече хода на дел Гарза „блъф“.

Джими кимна, но се сети, че в тъмното няма да се види, и изсумтя в знак на съгласие.

— Бедата е обаче, че не блъфира — продължи разпалено Лари. — Защо да го прави? Никой няма да негодува, ако обеси десетина Шегаджии. Че даже и сто!

Джими му шътна да млъкне — още малко и щеше да се развика. Лари измърмори едно „извинявай“ и Джими го потупа съчувствено по рамото. Но беше съгласен с чувствата на по-малкото момче. Временният губернатор щеше да постави Праведника във възможно най-неизгодната позиция, преди да се съгласи да преговаря. Ако изобщо го направеше.

В историята на Гилдията на крадците Шегаджиите и Короната никога не бяха сядали на масата за преговори, но през десетилетията, откакто бе основана Гилдията, Шегаджиите бяха стигали, до договорки с принца на Крондор по няколко повода. Някой търговец с връзки в двора например донасяше вест, друг, с бизнес от двете страни на закона, донасяше съобщение — така от време на време някоя трудна ситуация можеше да се избегне. Шегаджиите предаваха своите, щом ги спипаха в тежко престъпление — това го разбираше всеки крадец, уличен негодяй или просяк. Но понякога някой твърде усърден полицейски началник искаше да прати на бесилката неподходящото момче или безвредно улично момиче, или просяк, задържани уж за по-сериозно престъпление, така че от време на време се уреждаха размени. Не един Шегаджия биваше изритван от затвора, щом шерифът на Крондор получеше сигурно доказателство за невинност — обикновено местоположението на истинския виновник, който или се криеше, или вече бе умрял. В други случаи банда, неполучила правомощия от Праведника, биваше предавана на хората на шерифа, с което Шегаджиите си спестяваха труда сами да се оправят с натрапниците.

— Праведника нищо няма да направи, нали? — каза Лари.

— В положението, в което е сега, не мисля, че може да рискува да утежни нещата още повече. Мисля, че нищо не можем да предложим на дел Гарза — отвърна Джими. — Както аз го виждам, единственото, което може да го зарадва, ще е, ако Радбърн се върне с принцесата. Но ако тя вече е на половината път до Крудий с принц Арута, не си представям как ще стане това. Тъй че ако обеси повечко от нас, поне ще може да каже, че се е опитал да направи нещо, когато Черния Ги се върне. А ако Радбърн вземе, че умре по пътя, тогава дел Гарза може да прехвърли цялата вина на него и да твърди, че все пак се е опитал да направи нещо. Нашите момчета и момичета са в тежко положение, няма спор.

Джими замълча за миг: знаеше, че положението им е не просто тежко, а фатално. Най-сетне добави:

— Само от нас зависи.

— Могат да ни убият…

Джими се засмя тихо.

— Хората на дел Гарза бездруго ще ни убият, ако не направим нещо. Колкото до Праведника… — Замълча и погледна една падаща звезда. Мислеше какво може да им направи Праведника. — Няма да ни наградят, това е сигурно. Сигурно ще трябва да изтърпим един як бой за неподчинение на заповед. Но ако успеем да измъкнем всички навън…

— Всички?! — изписука уплашено Лари.

— Ами да. Защо не?

— Аз, искам само да измъкна брат ми.

— Не, това не стига! — рече Джими и се надигна. — Искаш да измъкнеш брат си. Това го разбирам. Но ако успеем да спасим и другите, ще е страхотно. Нали?

Миг тишина, после:

— Ами…

— И ще сме герои в очите на всички в Гилдията. Твърде популярни ще сме, за да ни срежат гърлата.

— Ами… сигурно.

Не беше възторженото потвърждение, на което се надяваше. Но беше по-добре от нищо. Джими стана.

— Първо, да идем да огледаме онова място, дето ти го показа Невил Белята. Щом разберем с какво разполагаме, можем да правим планове. После ще видим. — И тръгна да слиза.

Лари Ушето го последва с неохота.

— Какво ще видим?

— Ще видим дали Праведника ще ни убие, или няма — отвърна весело Джими.

Джими си беше вързал накиснат в оцет парцал през носа и устата, но въпреки това едва се сдържаше да не повърне от вонята. Бяха разчистили много от преграждащите отвора парчетии, но не всичко; хората, които щяха да освобождават, бяха повечето дребни и със сигурност щяха да са измършавели още повече в затвора. Двете момчета се трудеха тихо и бързо и дойде моментът, в който един от двамата трябваше да се изкатери по вертикалната шахта, за която им беше казал Невил. Джими погледна Лари, видя, че е изнервен, позеленял и на ръба да му прилошее, и реши, че няма да е много уместно да предложи той да го направи. Вдиша дълбоко през устата, все едно че се кани да се гмурне под вода, и провря глава през отвора. След това се повдигна нагоре.

Не се оказа чак толкова тясно, колкото очакваше от описанието на стареца, но пък старият просяк сигурно бе имал повече месце по костите си като млад. А и стените не бяха особено трудни за катерене, бяха като че ли част от естествената скала под цитаделата, с многобройни цепнатини и издатини за пръстите на ръцете и краката. Дори момичетата щяха да могат да се справят на слизане.

Дотук единственият проблем беше дали няма да се окаже много хлъзгаво от разни неща, за които бе по-добре човек, да не мисли, и дали ще вони още повече. Беше се заклел да направи жертвен дар на богинята Рутия, Господарката на късмета, ако му позволи да премине, без някой да се изпикае отгоре върху него. И колкото повече се изкачваше, толкова по-щедро ставаше жертвоприношението.

Чу глас над главата си и за миг замръзна, но който и да беше, бързо отмина. Джими благодари наум на Богинята на късмета и погледна нагоре. Бездруго, нямаше да може да продължи повече. Точно над него бяха зазидали малки камъни от едната страна на шахтата, на дълбочина около четири стъпки под отвора, което я стесняваше само колкото да си провре главата.

Заслиза бързо надолу, със свито сърце. Беше си представял, че ще може да изкърти с ръка камъчетата около решетката, и се притесняваше само дали няма да вдигне много шум. Но изобщо не беше допускал, че ще са чак четири стъпки! Невил навярно просто не го знаеше, но определено си беше сериозно усложнение.

— Бързо си представи яростта, обзела навремето началника на затвора — може би заради бягството на Невил Белята още тогава, или на някой след него. Тъй че сурово наказаният тъмничар или назначеният след него веднага се беше погрижил това повече да не може да се случи. Помисли си разсеяно как сегашният началник щеше да съобщи на дел Гарза и на шерифа, че през нощта са избягали десетки Шегаджии, но бързо изтласка от ума си тази мисъл и се върна към настоящия проблем: как бързо да се отърве от многото тухли, камъни и мазилка.

Лари го чакаше долу.

— Е? — попита той шепнешком.

— Трябва ми баня — отвърна Джими. Не го беше казвал твърде често напоследък и никога — толкова искрено.

— И на мен — съгласи се Лари и попита: — И какво?

— Има проблем — отвърна Джими. — Зазидали са го така, че и котка не може да мине. А и е доста дълбоко. Остави ме да помисля.

— Не можем да влезем тук! — изсъска Лари Ушето в ухото на Джими. — Това място е прекалено прилично за нас.

Вярно си беше. Двуетажна сграда с повече комини, отколкото на обикновените къщи, място, където сравнително почтени хора идваха да се къпят редовно, но не бяха достатъчно богати, за да си позволят подобен лукс у дома. Имаше си пазач на вратата — едър мъжага с прошарена брада и дебела тояга до него. Приличаше на пенсиониран войник.

Джими сграбчи Лари и го дръпна към себе си, за да го чуе добре.

— Трябва да се измием. Хората на дел Гарза се оглеждат за каналджийски плъхове. Точно сега ние не само приличаме на плъхове, а и миришем на плъхове. Трябва да се измием. Няма да ни навреди, ако за малко престанем да приличаме на Шегаджии. Нали затова сме тук, вместо да се опитваме да се изкъпем в някоя бъчва с дъждовна вода или да се перем във фонтана на Стария площад. — Обърна се и погледна към портиера. — Просто се прави на важен и си дръж устата затворена.

Джими се приближи до портиера и той сбърчи нос — „Какво пък, не мога да го виня“ — И очите му се присвиха. Ръката му посегна към тоягата.

Без да каже и дума, Джими измъкна от кесията се една сребърна монета. „Убедил съм се, че това върши работа“, помисли си и се постара да си придаде едновременно смутена и самоуверена физиономия.

„Само дето не можех да си позволя да се къпя в прилична баня досега“.

Пък и честно казано, никога не беше си падал много по къпането. Но общуването с благородници, макар и за кратко, изглежда, имаше свойството да променя човешките навици. Беше открил, че като изтърпи всеки ден едно ведро студена вода и малко сапун, това му печели одобрението на принцеса Анита, а значи си струваше. Открил беше също така, че след това го сърби много по-малко и се чувства по-добре.

— Трябва да се окъпем, господине — почна той небрежно, като човек от по-горна класа. — И да си купим чисти дрехи.

— Баня ви трябва, не ще и дума — избоботи мъжът. — А и сте въшливи сигурно.

— Ни най-малко. Излязохме за… — Джими се направи на притеснен. — Не искаме родителите ни да разберат и… — И довърши припряно: — Разбирате, нали?

Подозрителността на пазача моментално изчезна. Дотук добре.

— Нападнаха ни улични гаменчета — продължи забързано Джими. Прекалените обяснения правеха чувството за вина по-правдоподобно. — Откраднаха ни дрехите и ни бутнаха в една кочина. Слугинята в къщата ни даде тия дрипи. Моля ви, господине, майка ми е много строга и много, ама много ще се ядоса, ако се върнем така у дома. — Джими открай време си беше добър в подражанието, а времето, прекарано с принц Арута и принцеса Анита, му бе предложило изобилие от средства да се изразява добре, когато потрябва. Сега изглеждаше доста убедително в ролята на синче на дребен благородник или богат търгове. Стига Лари да не забравеше да си държи устата затворена.

И двамата имаха предостатъчно драскотини и отоци, та версията им да изглежда достоверна. Промъкването из тъмните канали и катеренето по стени също беше добавило прилична доза цицини и рани.

— Влизайте — изръмжа портиерът. — Можете да използвате курните, но първо се изтъркайте добре. Ще трябва сами да си намерите дрехи — това все пак не е шивашки дюкян, момчета.

Двамата нахлуха припряно; портиерът прошепна нещо на жената, която седеше до дрехите на къпещите се, за да не ги задигне някой, и намръщеното й лице малко се проясни, но все пак тя заяви:

— Няма да оставя тия дрипи до дрехите на свестните хора!

— Изнесете ги и ги изгорете — каза й Джими, докато двамата с Лари се събличаха. Това свърши работа — дори и дрипи като техните струваха нещо и жената безспорно щеше да изкара няколко петака от тях. Тя кимна и се усмихна и Джими беше готов да се закълне, че късно вечерта след смяната си ще ги извари и на другия ден ще ги продаде на някой вехтошар.

— Ей, момче — подвикна Джими. Всичко това започваше да го забавлява. Малкият прислужник остави метлата на пода и притича до тях.

— На мен и на брат ми ще ни трябват нови дрехи — каза Джими отвисоко. Огледа момчето пред себе си и прецени, че е на ръст горе-долу между неговия и на Лари. — Искам да ни купиш някои неща. Панталони, ризи и ленени долнища. Нови. Нещо малко по-голямо от теб, като за мене, и по-малко, като за брат ми. Май ще трябва да минем без обуща и чорапи. — Погледна Лари и той кимна надуто. — Гледай да са с по-скромни цветове — продължи той, въздъхна, като видя объркването на лицето на прислужника, и обясни: — Да не е червено, оранжево или шарено.

Отброи пет сребърника — предостатъчно за поръчката.

— Рестото можеш да задържиш — добави за всеки случай. — И ако побързаш, ще получиш и тези в добавка. — Показа му още два сребърника.

— Благодаря, господине — отвърна хлапакът, оправи перчема си и изтича навън.

— Дали да не се понакиснем, докато го чакаме?

Лари се подуши под мишницата, направи гримаса и отвърна разпалено:

— Ама разбира се!

Вече изкъпани и преоблечени, двамата се запътиха към Бедняшкия квартал. Изглеждаха съвсем прилично, като чираци, да речем, освен че си нямаха обуща, тъй че имаха основание да се чувстват сравнително безопасно и в по-свестните части на града. Но при сегашните обстоятелства изобщо не можеха да се чувстват в безопасност — факт, който не им излизаше от главите.

В Бедняшкия квартал новите им дрехи можеше да накарат някой да ги изгледа мимоходом с повдигната вежда, но щеше да е явно, че са тукашни, и едва ли щяха да ги погледнат повторно.

Обикновено. Но пък при обичайни обстоятелства навсякъде щеше да има улични хлапета и просяци, а и немалко курви, предлагащи услугите си. Сега обаче улиците бяха почти пусти. Малкото минувачи бяха предимно възрастни, очите им непрекъснато шареха насам-натам и твърде често се спираха на Джими и Лари. Двете момчета имаха чувството, че са заобиколени от тайна полиция.

— Това не мога да го понеса повече — каза Лари. — Непрекъснато имам чувството, че някой ще ме сграбчи за врата. Прибирам се в Майчиното.

Джими поклати глава.

— Аз не. За днес каналите ми стигат. Викам да пийнем.

По-малкото момче се опъна.

— А, не — не днес. — Изгледа го въпросително. — Утре?

Джими кимна.

— Утре. — Каза го като обещание.

И се разделиха, Лари се шмугна в някаква пряка, а Джими продължи по широката улица. Вървеше и си мислеше.

„Зазиданото трябва да се махне и трябва да го направим така, че стражите да не надушат“. По-лесно да се каже, отколкото да се направи. „Опиати?“ Трябваше да е нещо по-силно, да ги унесе така, че да не усетят шума от къртенето на зида.

Но нямаше как да се доберат до стражите, без да са проникнали в тъмницата, а приближаването до самата охрана в най-добрия случай щеше да е проблематично.

Някъде дълбоко в главата му се размърда идея. Беше все още толкова безформена, че не можеше да се хване за нея, затова Джими продължи механично да върви, като се мъчеше да не мисли за нищо. Беше открил, че много често с идеите става точно така: избягват ти, ако почнеш да ги преследваш, но ако ги оставиш на мира, току-виж сами те споходили.

Продължи да върви, пъхнал ръце в джобовете си и вторачен в босите си крака, вслушан в звуците наоколо и много разсеян. Най-сетне спря, вдигна глава и разбра, че е застанал пред кръчма. Нямаше надпис, ако не се смятаха драсканиците на анатомични атрибути по варосаната някога стена, но над вратата бяха набучени няколко сухи клона. Отвътре се носеха шумни гласове и лъхаше на мухлясали, отдавна несменяни рогозки и разлята бира.

„Ах, да! — Той се ухили и влезе. — Че къде другаде? Тази вечер краката ми са по-умни от главата: доведоха ме точно на мястото, което ми трябва“. Чак сега осъзна, че това, което всъщност му трябва, е магия. Как иначе щяха да го направят? А къде на друго място в Крондор можеше да намери магьосник, който да е готов да му помогне? Никъде.

И имаше само един магьосник на цяла седмица път околовръст, който нямаше да задава прекалено много въпроси или да каже на някой друг: Ашър.

Малцината магьосници в града и околностите с достатъчно сила и богатства, за да не ги преследват хората и властта за предполагаеми проклятия — умрял добитък, пресечено мляко, пропаднала реколта — предпочитаха да не общуват много и живееха в усамотение. Имаше една триетажна каменна къща с вътрешен двор, недалече от югоизточната градска порта, за която разправяха, че я обитавал понякога могъщ магьосник, но колкото пъти Джими беше минавал покрай нея, не беше забелязал никакви признаци на живот. От време на време из града се пускаше мълва, че странстващ магьосник е отседнал в тази или онази странноприемница и че е склонен да размени вълшебната си стока срещу злато, но това беше рядкост.

Ашър обаче бе изключение: хем магьосник, хем пияница. А и според слуховете беше склонен да играе на комар и си падал по компанията на жени два пъти по-млади от него. Ето защо живееше постоянно в тази част на града, където никой нямаше добитък, който да пометне, мляко, което да се пресече, или реколта, която да пропадне. При толкова малко процъфтяващи занаяти в Бедняшкия квартал рядко щеше да се намери повод да се търси човек, на когото да прехвърлят вината за хорския провал. Провалите тук си бяха ежедневие.

Кръчмата помнеше по-добри времена — тесните като килии „кътчета“ по ъглите бяха твърде уютни за сегашната й клиентела. Повечето гости седяха върху каниите на ножовете си, докато хвърляха заровете, за да се сетят лесно къде са им дръжките.

Джими погледна към най-отдалечения ъгъл на помещението и усмивката му се разшири. Макар че да намери човек Албан Ашър в тази кръчма бе толкова сигурно, колкото да намериш лоша бира в мръсна халба. Джими не го беше виждал никъде другаде досега, освен в неговия обрасъл с паяжина ъгъл. Ако питаха младия крадец, Ашър направо беше пуснал корени там. Но то пък къде другаде да ходи? Никъде не ходеше той. Светът му идваше на крака. Макар да беше старо пиянде, запален комарджия и коцкар, когато бе достатъчно трезвен, продаваше магии, които наистина си действаха доста добре. Джими беше чувал за няколко негови провала; но те носеха по-скоро разочарование, отколкото бедствия. Освен това къде другаде в града човек можеше да намери маг, готов да продаде магия за толкова злато, че да му стигне да се напие, да седне да поиграе на карти или да убеди някое младо момиче да легне с грозник на годините на дядо й?

Джими си взе халба бира и поръча и чаша от най-доброто вино в кръчмата. Виното миришеше толкова кисело, че май можеше да остърже и катран, и макар да не беше от най-твърдите въздържатели в града, Джими всъщност нямаше намерение да пие бирата. Отиде при магьосника, сложи виното пред него, седна от другата страна и загледа мръсния черен халат.

Ашър не се съживи веднага, но най-сетне миризмата на вино събуди реакцията му. Ноктеста като на хищна птица ръка се протегна от единия ръкав и надигна чашата; магьосникът отпи и от устата му излезе гърлен одобрителен звук — гърлото на Джими се сви, когато младежът си представи какво поглъща обикновено този нещастник. Магьосникът кихна, после се оригна мощно и се изкиска злобно на киселата физиономия на момчето, щом изпаренията го лъхнаха.

Джими зачака кротко.

Невъзможно бе да се определи възрастта на Ашър. Първо, в кръчмата беше тъмно, а точно в този ъгъл беше още по-тъмно. Второ, магьосникът не се бе подстригвал от години, а и брадата, мустаците и веждите му бяха гъсти и заплетени като храсталак. Колкото до лицето, виждаше се само месест нос с цвят почти като на виното в чашата и лъсналите очи под рунтавите вежди. Подозираха, че сигурно е на не повече от шейсет, но някои допускаха, че е поне на деветдесет и че се държи жив с помощта на черни заклинания. Единственото, което Джими знаеше за него по слухове, беше, че съществува в състояние на привидно безразличие към околния свят, освен когато пие, играе комар и курварства. И според всички сведения, ако не се натряскаше, не му вървеше нито комарът, нито курвалъкът.

— Искаш нещо — отрони Албан Ашър със съвсем безразличен тон. Гласът му беше дълбок и хриплив. Макар и седнал, вече се поклащаше — добър знак, че вече здраво се е накиснал.

— Да, господине — бодро отвърна Джими. — Ще си платя допълнително за дискретност.

Ашър се изкикоти с откровена алчност и му махна да продължи.

— Трябват ми едно-две заклинания, които да мога да приложа където и когато поискам — заяви младият крадец.

— Любовни ли? — рече Ашър и мъдро закима. — Момчета на твоите години все такива търсят. — Изкиска се мръснишки и се почеса по носа.

На Джими му се стори, че му намигна, но не беше сигурен.

— Не — бързо отвърна той. — Не любовно заклинание.

— Ама момчетата на твоите години… — подхвана магьосникът ядосано.

— Твърдо не е любовно заклинание — повтори Джими. „Предпочитам моите момичета да имат избор по въпроса. Въпрос на гордост все пак“. Не че имаше смисъл да се опитва да го обяснява на човек, за когото това не значеше нищо.

— Трябва да съборя един зид, но не искам да си счупя врата. Имаш ли нещо за това?

Ашър изпъна пръст пред лицето му и изръмжа доста силно:

— Крадец!

Джими завъртя очи с досада.

— Крадците не събарят стени.

Рунтавите вежди се сбраха над носа на магьосника и Джими реши, че се мръщи.

— Хм, вярно — съгласи се Ашър и примига като бухал, пред който изведнъж е светнал фенер. — Имам нещо. Може да свърши работа. — Почеса се замислено по брадата. — Ама за туй ще трябва…

— Взимам го — бързо го прекъсна Джими, вече съвсем сигурен, че магьосникът е пиян. — Освен това ми трябва и нещо, което да сваля хора.

— А! — Ашър се изкиска. — Момичета! Знаех си! — И пак се изкиска.

Джими беше забелязал, че Ашър разполага с най-нюансираните кискания, който бе чувал. Последното показваше, че отношенията на магьосника с жени, когато не му стигат парите за курви, не са особено деликатни.

— Не, не момичета — отвърна той. — Мъже. Едри яки мъже, тъй че ако големината е от значение, трябва да го предвидиш.

— Мъже ли? — рече магьосникът, сякаш изобщо не бе чувал досега за тях. После сви рамене. — Е, то какви ли ги няма. Имам нещо… ще го позасиля малко. Но тая магия за стената…

Гласът му заглъхна и той зяпна над главата на Джими така вторачено, че и той се обърна да види. Видя само кръчмаря, похъркващ зад тезгяха, и някакъв мъж, който ронеше сълзи над халбата си. Това обикновено щеше да привлече насмешливи погледи, ако имаше и други клиенти, само дето мъжът изглеждаше тежък почти колкото половин боен кон и имаше белег колкото овраг от челюстта до едната му празна очна кухина, да не говорим за лъскавите бели резки по пръстите на двете му ръце.

Джими изгледа магьосника с крайчеца на окото си, после пак хвърли поглед към тезгяха. Ако Ашър искаше още вино, трябваше да почака да свършат пазарлъците и стоката да си смени собственика.

— Че какво й е на магията за стената? — попита той. — Не върши ли работа?

— О, върши тя — бавно отвърна Ашър и поклати глава, сякаш това можеше да намести нещо в ума му. — Само дето нещо… — Зашари с палец и показалец във въздуха, сякаш думата му убягваше.

— Опасна ли е? — попита Джими, а магьосникът изду бузи.

— Само ако не я използва който трябва! Върши работа! И то много добре, казвам ти.

— А онова за свалянето?

Ашър махна пренебрежително с ръка и плесна една малка кесийка на масата.

— Едва ли може и магия да се нарече. Но ти я искаш за едри, здрави мъжаги, а не за мършави момиченца… — Замълча и изгледа Джими за миг, все едно се мъчеше да разбере нещо съвсем непостижимо за въображението му. — Все едно. Остави ме малко. — Затвори очи, замаха с ръка над торбичката и замърмори.

Джими настръхна. Ашър наистина прилагаше магия. Откакто се помнеше, Джими притежаваше почти свръхестествен усет за приближаваща се опасност или че наблизо се прилага магия.

След няколко минути Ашър свърши и рече:

— Сега е по-силно. — Бутна кесийката към Джими. — Само една щипка в лицето на оня, дето искаш да падне, и готово!

— А стената?

Магьосникът изсумтя, после грабна торбата до стола си и я тропна върху мръсната маса. Отвори я и взе да рови вътре, все по-дълбоко и по-дълбоко. Вътре подрънкваха разни неща, Ашър ги опипваше вещо и току се изкискваше, сякаш си спомняше за някой гаден номер, който да извърти, щом му остане време.

— А! — най-сетне рече той и постави на масата между двамата малко шишенце, запечатано с олово. — Ето ги и тях.

Джими присви очи. Шишенцето беше съвсем мъничко, колкото първата става на кутрето му, и доколкото можеше да прецени на смътната светлина, беше съвсем празно. Посегна да го вземе и да го огледа отблизо, но магьосникът го плесна по ръката и изръмжа предупредително:

— Не сме се споразумели за цената.

— Но в това шишенце няма нищо!

— А, има то — прошепна магьосникът и се наведе към него. — Само една капчица. Само това ти трябва, та хоросанът да почне да става на пясък. Но каквото и да правиш, не я капвай на себе си — предупреди той. — Капни я на твойта стена и работата е готова! Все едно къде — горе, долу, по средата — защото щом хоросанът и камъкът са свързани, ще стане работата. — После се отпусна назад. Ако се съдеше по мърдането на мустаците му, се усмихваше.

— Колко? — Джими изобщо не беше сигурен във всичко това, но по-добра идея просто нямаше.

Всъщност това беше единствената идея освен чука, длетото и много молитви към Рутия дано пазачите да се случат глухи. Все пак не мислеше да приеме първата обявена от магьосника цена.

— За тебе колко струва? — попита Ашър.

Джими се усмихна бодро и подхвърли:

— Дай да му ударим още по едно, преди да се спазарим. Кръчмарю! — ревна той през рамо и го събуди. — Донеси още по едно от същото!

Джими напусна кръчмата с придобивките си почти на разсъмване. Вдигна шишенцето пред очите си и примижа на мигащата светлина на един фенер. Въздухът беше студен и влажен, миришеше така, както обикновено мирише в сивата пустош между нощта и деня, също толкова обезкуражаващо, колкото се чувстваше самият той.

„Пак като че ли нищо няма вътре. Но пък старецът има добра репутация“. Ашър можеше да е всякакъв, но през всичките години, откакто продаваше стоката си в Крондор, никой не го беше обвинявал в измама при сделка, което в Бедняшкия квартал се равняваше почти на кралски декрет за смъртна присъда.

Изобщо не се оказа кой знае какъв пазарлък. Колкото и дълбоко да бръкнеше в златото на принц Арута, Джими изобщо нямаше да може да си позволи толкова голяма магия, ако старецът не беше такъв затъпял пияница. „Не е мой проблем, нито е моя вина“. Но цената си беше честна, тъй че не му се налагаше да се безпокои, че скоро ще се събуди цял покрит с пришки. Най-малкото цената беше честна, стига в това шишенце наистина да имаше нещо.

„Нещо, което обаче не бива да капвам върху себе си“, припомни си той. Доста притеснителна идея, като си помисли човек. Как се излива нещо, което като че ли не съществува? Много внимателно, предположи Джими.

„Мисли — каза си той. — Разполагам с нужните средства, за да спася брата на Лари, Флора и останалите. Вероятно. Което значи, че вече сме много по-добре, отколкото преди“.

Сега единственото, което трябваше да направят, бе да го направят.