Джими Ръчицата

Глава 3Последици

Кръстопътят беше претъпкан.

Флора Горещите пръстчета си бъбреше с приятелките си и се кикотеше, като в същото време мяташе прелъстителни погледи на всеки минаващ покрай тях мъж. Когато фургонът спря до тях, тя дори не го погледна; улиците гъмжаха от пешеходци, тежко натоварени пристанищни хамали, ръчни колички със златисти самуни хляб, платове, сандъци и денкове, имаше и една носилка — тя завистливо огледа полюшващата се блажено в нея куртизанка — и всевъзможни селски коли и фургони, помъкнали храна за града.

Но след малко разбра, че този фургон е по-различен. Беше наистина интересен, с високи стени и примки отгоре, които на пръв поглед като че ли бяха предназначени да придържат платното. Но за примките бяха вързани кръстосани кожени ремъци, от което фургонът приличаше повече на клетка. Караха го двама мъже от гвардията на Батира, още четирима вървяха отзад и тропотът на подкованите им чизми отекваше в контраст със стърженето на обкованите с желязо колелета по камъка: маршируваха в крак и алебардите им се поклащаха над главите им.

Някои от приятелките й взеха да се отдръпват боязливо — всичко по-необичайно беше опасно. Но повечето момичета само гледаха, скръстили ръце на гърдите си, и макар очите им да пробягваха към съседните улички, останаха на място въпреки подозренията си. Та нали в края на краищата повечето от поминъка им идваше от войници.

От фургона слезе един сержант и тръгна към тях с поклащаща се походка, като човек, прекарал повечето си живот на конския гръб, отколкото на крака. Капралът му отиде да смъкне стълбичката и да отвори вратата на задницата на фургона. Другите от отделението струпаха алебардите си на пирамида.

Сержантът спря пред Флора, щипна я под брадичката, обърна се и се ухили на хората си, които също се приближиха усмихнати. Мъжът миришеше на пот, на кожа и вкиснало вино; Флора беше свикнала с това, но точно този вонеше ужасно и нослето й леко се сбърчи. Тя вирна брадичка и с малко нервна усмивка попита:

— Мога ли да направя нещо за тебе, войниче?

— Можеш — каза сержантът и се наведе към лицето й. — Можеш да дойдеш с мен, малкото ми триперче, с всичките си приятелки. Утре правим купон във ваша чест, в цитаделата. — Хвана я здраво за ръката със зла кривозъба усмивка.

— Е, няма нужда да си толкова груб — сопна се Флора и се опита да се измъкне.

— Може и да няма — отвърна й той свойски. — Но се налага, разбираш ли.

И изведнъж я сграбчи за косата и за кръста и я хвърли във фургона-клетка. Тя писна и се завъртя във въздуха, падна и си удари коляното толкова силно, че в очите й избиха сълзи. Преди да успее да се изправи, захвърляха приятелките й върху нея и въздухът излезе от дробовете й с такава сила, че едва успя да вдиша. Прехапа си устната, болката я жегна и тя усети как солено-горчивият вкус на кръв изпълва устата й.

— Чакайте! — извика Флора. — Не сме направили нищо лошо! Какво искате от нас?

Другите също закрещяха пронизително: възмутени викове, хлипания, ругатни и проклятия, и безсловесни яростни писъци. Флора успя да се хване за решетките на фургона, надигна се и видя две от приятелките си да тичат по една от уличките с вдигнати поли. Това й вдъхна малко кураж. Вестта щеше да стигне до ушите на Праведника и той сигурно щеше да направи нещо. Тя раздруса с все сила решетките на клетката и викна побесняло:

— Не можете да ни хвърлите в тъмницата за нищо!

Сержантът я удари по пръстите със стоманения си юмрук — не толкова силно, че да ги счупи, но достатъчно, за да я заболи.

— Можем, и още как — отвърна й с тон, който можеше да мине за черен хумор, ако човек не видеше очите му.

В тях имаше нещо, което я накара да потръпне и й припомни думите на Джими за рисковете на свободните професии.

Сержантът плесна облечените си в тежки ръкавици длани и металните халки на гърбовете им издрънчаха глухо.

— Така поне твърди временният губернатор. Можем да ви напердашим колкото си искаме и си го заслужавате. А сега млъкни и се кротни там като разумно момиче, да не ти избия зъбките.

Флора осмука разкървавените кокалчета на пръстите си и се подчини. Болката беше някак далечна, не толкова истинска като страха в думкащото й сърце. Гърлото й се сви. Устата й изведнъж пресъхна.

Докато стигнат до цитаделата, клетката вече беше пълна до пръсване и Флора се беше притиснала плътно до решетките — което все пак беше по-добро, отколкото да си в средата, защото тук поне имаше въздух от едната страна. Фургонът беше претъпкан с курви, просяци и няколко млади джебчии, които не бяха правили нищо незаконно, когато ги бяха заловили. Войниците дори бяха прибрали няколко обикновени бедняци и случайно озовали се до поредната курва минувачи. Но все пак повечето от хората в клетката бяха от гилдията на Шегаджиите. И това я изплаши. Джоко Радбърн явно искаше да си върне на Шегаджиите за принцеса Анита.

Портите се затръшнаха зад тях. Нови гвардейци на Батира се изсипаха и започнаха да ги смъкват от фургоните, за да се влеят в дългата колона пленници, подкарани надолу по каменните стъпала. Ботуши, юмруци и обковани със стомана дръжки на алебарди заудряха по човешка плът, но повечето ругатни и проклятия се сипеха от устата на стражите.

Почти всички пленници мълчаха, само тук-там някой изреваваше от болка.

Джими спа цял ден и цяла нощ и се събуди преди обед на втория ден след заминаването на „Морска лястовица“. Разкърши се блажено, стана, облече чисти дрехи — всъщност попроветрените дрипи, които беше оставил в тази стая след последното си спане тук — и заслиза по стълбите. Инстинктът му подсказа да стъпва по-близо до стената, където беше по-малко вероятно дъските да заскърцат. Общо взето му харесваше, че пораства, но не можеше да отрече, че това прави човек по-тежък, и се стараеше да се научи ловкостта му да компенсира поне донякъде добавящото се тегло.

— Ако тъвсиш закуска, не тъвси тука — каза му хазайката. Беше беззъба дебелана и го гледаше сърдито с гурелясалите си очи. — Знаеш, че нивто нямаме ва тебе толкова вано.

— Не бих си и помислил да ви създавам главоболия — отвърна Джими галантно и се усмихна. — Бездруго имах нужда повече от сън, отколкото от закуска.

— На твоите години? — подсмихна се старицата.

— Това пътуване беше доста дълго — отвърна той.

И всъщност наистина си беше така, в цял друг свят, можеше да се каже. Но вече беше време да се захване за работа. Най-напред трябваше да се отбие в „Шегаджийска отмора“ и да разбере какво става. А после щеше да започне да обмисля стъпките към нещо по-голямо от опразването на чужди джобове.

През последните няколко месеца беше чиракувал на Дългия Чарли, макар че това чиракуване се прекрати от нощта, в която срещна принц Арута, който се опитваше да избяга от самия Джоко Радбърн.

Принцът с неговия майстор-ловец — Мартин Дълголъкия — и Амос Траск — легендарния Тренчард Пирата — бяха пристигнали тайно в града няколко дни преди Джими да срещне Арута. Бяха се опитали да се прикрият, но от гледна точка на Джими изпъкваха като червени бикове в овчи кожи. Когато Джими се изпречи на пътя на Радбърн, подгонил Арута, Праведника вече бе издал заповедта тримата новодошли да бъдат спипани.

Джими вече беше разбрал, че се крои нещо между контрабандистите и Шегаджиите, нещо по-голямо от обичайното и трудно поддържано примирие, тъй като хората на Тревър Хъл влизаха и излизаха в райони на градската канализация, които отвсякъде погледнато си бяха територия на Шегаджиите, но тъй като беше още момче, макар и доста надарено, не бе посветен в тайната с измъкването на принцесата от цитаделата.

Срещата с Арута бе променила това и така Джими се беше гмурнал в самото ядро на заговора, завършил с успешното бягство на Анита, Арута и спътниците им. Не само се беше превърнал в конспиратор, но и се беше сприятелил с принц Арута и принцеса Анита, докато чакаха да се появи възможност за бягство. Беше си изиграл ролята, спечелил си беше благодарността на кралски особи и за първи път в младия си живот бе открил у себе си чувството за нещо много по-значимо от собствената му съдба.

Тези триумфи не будеха в душата му охота да се връща към чиракуването и да отваря учебните ключалки, докато Дългия Чарли наднича над рамото му. Освен това отдавна му беше хванал цаката с отключването, а мострите, които го караха да пробва, изобщо не го затрудняваха. Честно казано, обучението, което му предлагаха, го отегчаваше — Джими вече разбираше в сърцето си, че е предназначен за по-възбуждащи неща. Понякога имаше чувството, че Чарли му възлага отегчителна работа само за да го махне от главата си. Още преди цялото това приключение с Арута и Анита Джими си беше наумил да помоли за нов учител. „Животът е твърде кратък, за да чакам онова, за което съм предназначен само да ме намери“, помисли си.

Едно от нещата, които трябваше да свърши днес, бе да си открадне по-прилични дрехи. Тези, в които беше облечен сега, миришеха лошо — дори за самия него.

„А мога и да си купя, просто за разнообразие“, хрумна му изведнъж. Но най-напред трябваше да иде при сарафа.

Сарафът държеше малък дюкян в една тясна уличка наблизо. На табелата бяха нарисувани везни; боята беше толкова избеляла, че златното едва изпъкваше под мръсотията. Джими прескочи мръсната вадичка в средата на калдъръма, кимна на стоящия отвън бияч, който търкаше с рамо тухления зид, и бутна вратата. Биячът щеше да намери повод да задържи всеки гражданин да стъпи в дюкяна, щом вътре е влязъл Шегаджия.

Ференц, сарафът, вдигна глава и възкликна:

— А, Джими! Какво има?

Джими бръкна под ризата си, извади кесията и с ловко врътване на китката търкулна десетина монети на тезгяха. Другите си ги беше скътал над една от таванските греди в стаята си.

— Злато? — удиви се Ференц, щом погледна дебелите колкото нокът монети, наредени от Джими по гладкото дърво.

Беше мъж на средна възраст, с мършаво сбръчкано лице и с вечно присвити очи, като на човек, чийто живот е минал повече в треперене да не му отмъкнат касата с ценности, отколкото в спане. Носеше строго и изискано облекло като за процъфтяващ в занаята сарафин.

— Амбициозни ставаме, а, момче?

— Спечелени са честно този път — отвърна Джими. И си беше самата истина.

Не откъсна очи от везните, докато жълтиците на принц Арута се превръщаха в звънтяща купчина изтъркани и не толкова подозрителни сребърни и медни монети. Правилата, наложени от Праведника, принуждаваха хора като Ференц да се държат сравнително честно — счупените ръце бяха обичайното първо наказание за ощетяване на Шегаджии от страна на сарафи и прекупвачи, а после ставаше още по-гадно — но все пак никога не вреди човек да разчита и на себе си.

— Заповядай — най-сетне рече сарафът. — Това няма да привлича толкова внимание.

— Така си мислех и аз — отвърна Джими и се усмихна.

За всеки случай си купи и един колан, в който да прибере парите — натъпканата дрънкаща кесия щеше да е подозрителна — и излезе на улицата.

— Свински месеници! Пресни свински месеници! — стигна до ушите му и устата му моментално се напълни със слюнка — беше пропуснал закуската.

— Два от най-хубавите, госпожо Пийзи — каза той важно. Баничарката пусна дръжките на количката и извади две парчета; бяха топли и ноздрите на Джими потръпнаха от миризмата. Нещо повече, баничките с месо на госпожа Пийзи наистина бяха от свинско, а не от котешко или някое от още по-гадните неща, които пробутваха други продавачи.

— Забогатял си май — рече тя, след като й подаде четири медни петака.

— Тежък труд и пестелив живот, госпожо — отвърна той важно и туловището й се затресе от смях.

„Какво пък, мършава баничарка едва ли ще е голяма реклама, нали?“, помисли си той. Прокара изгълтаните набързо месеници с чаша сайдер, купена от близкия уличен продавач, седна на слънце, оригна се доволно и подпря гръб на каменната стена на кладенеца.

Тъкмо облизваше пръстите си от мазното, когато едно камъче го чукна по темето.

„Уфф!“, рече си той наум и вдигна глава.

Мъртвешки бледото лице на Дългия Чарли надникна иззад един от фронтоните и ръцете му се задвижиха: „Яви се в «Шегаджийска отмора» веднага — заговори му с жестовете на тайното арго на гилдията. — Никакво бавене. Никакви извинения“.

Джими изгълта набързо останалото от сайдера и припряно върна чашата на продавача с учтиво „благодаря“. След което затича към близката уличка.

Щом нахълта в каналите, продължи да тича уверено — дори през тъмните като катран места, които не бяха малко — покрай постовете на Шегаджиите, скрити по разни места: точно днес те изглеждаха необичайно възбудени и нащрек. Не че в други дни бяха по-малко бдителни — да заспиш или да се запиеш на пост можеше да ти донесе тежка рана или направо да си умреш.

Миришеше като у дома, макар и доста силно. Джими изрита на една страна и един от по-войнствено настроените плъхове изхвърча във въздуха. Цвърченето му секна с тъпо изтупване — човек трябваше да внимава с тези, които не бягат от пътя му, възможно беше да носят опасна болест. Джими беше видял един мъж да бълва пяна след ухапване на плъх и едва ли някога щеше да забрави тази гледка.

Майчиното приличаше на разровен мравуняк, цареше пълна суматоха — макар че мравките не вдигаха толкова шум, нито махаха с ръце така, че да те фрасне някой през лицето, докато се опитваш да се провреш. Възбудени, хората щъкаха от група на група и всички като че ли говореха наведнъж. Джими зърна едно познато момче, което стоеше встрани, и се запъти към него.

— Какво става?

Хлапакът, с прякора Лари Ушето, тъй като ушите му бяха големи и клепнали, стоеше напрегнат като тетива на лък и зяпаше суматохата. Заговори му, без да откъсва очи от навалицата.

— Хората на Батира прибират момичетата, просяците и всеки, до когото се докопат. Спипали са Джералд.

Джими примига. Джералд беше по-малкият брат на Лари, само седемгодишен, ако имаше и толкова. Джими знаеше, че Радбърн е отмъстителна свиня, но чак да прибира невръстни дечица беше отвратително. Понечи да попита:

— Той да не е кра…

— Не! — сопна се Лари и го погледна ядосано. — Нищо не е правил. Просто си е играл, нали е дете!

— Проклет да е в кокалите тоя Радбърн — измърмори Джими.

— Проклет да е, и още как. Само че този път е дел Гарза. Радбърн е извън града — взел е кораб няма и час след тръгването на принцесата. — Джими примига изненадано. Щом Лари знаеше, че принцесата е избягала тази нощ, значи го знаеха всички. Дотук с тайните. — Сега командва дел Гарза и е побеснял от яд.

„Като побесняла лисица“, помисли си Джими и се вцепени, щом през ума му се превъртяха няколко извода. „Принцесата е избягала, Радбърн я преследва, а дел Гарза ще иска да задържи много хора, за да хвърли на тях вината, когато херцогът се върне. Как беше старата поговорка? «Победата си има хиляда бащи, поражението е сирак». Дел Гарза ще иска да има колкото може повече хора за баща на поражението“.

— Дел Гарза е змия от същото люпило като Радбърн — заговори разпалено Лари. — Намислил е нещо гадно и дори от това да пострада едно малко момче, ще го направи!

Джими кимна съгласен, после каза:

— Ами, няма да му позволим. Да видим какво ще реши Праведника и ако не вземе правилното решение, хм, ще видим. — Сръга Лари в хълбока. — С мене ли си?

Очите на по-малкото момче се изпълниха с надежда.

— Кой друг според тебе ще ни подкрепи? — попита го тихо Джими.

— Ще разбера — отвърна Лари и си избърса очите с мръсния си ръкав — по лицето му останаха тъмни петна.

— И аз — каза Джими. — Но това няма да го обсъждаме повече, докато не разберем какво ще се предприеме. — Имаше предвид колкото от страна на Праведника и помощниците му, толкова и от дел Гарза. — Дай да се пораздвижим и да разберем каквото можем.

Запромушваха се из тълпата.

— Някоя от къщите засегната ли е? — попита един дебелак няколкото проститутки, скупчили се около него. — Тия, зад които стоим ние, искам да кажа.

— Още не — отвърна една от жените, с остър като игла нос и с външност на доста повече от четирийсет. — Но ако това не донесе на дъртия Джоко каквото иска, те ще са следващите. Мътещи патки, това са те.

— Много благородници ходят по тия места — каза една от приятелките й. — Няма да им хареса да им пречат на удоволствията.

— О, знаеш ли колко ще се притесни тайната полиция — изсумтя онази с острия нос. — Само това чакат те, да спипат някой благородник или богат търговец с ревнива жена. Помни ми думите, дори днешното да не донесе на оня кучи син каквото му трябва, това ще е следващата им стъпка.

— Така е — съгласи се дебелият. — Щом е почнал, защо да спира?

Джими трябваше да се съгласи. Дори му се стори по-изненадващо, че тайната полиция все още не е предприела такъв ход — Радбърн беше достатъчно умен, за да се сети. За полудял за власт и бездушен кучи син като него това изглеждаше съвсем логична стъпка, много повече от прибирането на уличните момичета. Човек можеше да научи ужасно много неща, ако успее да сложи ръка на къщите за удоволствия. Стените там буквално имаха уши — удобно разположени килерчета за подслушване в по-богатите бардаци. Не един търговец с удоволствие плащаше на мадам всеки месец малко отгоре, за да го държат в течение какво са изтърсили пияните конкуренти, за да впечатлят поредната си фаворитка. Нищо не пречеше на Джими да си представи как в килера за подслушване вместо мадам стои някой агент на Короната.

Още преди събитията от последната седмица се носеше клюката, че Ги дьо Батира храни амбиции да стане следващият принц на Крондор, а Джоко Радбърн се гласи да сложи ръка на поста херцог на Крондор. Западните благородници със сигурност щяха открито да възразят в Съвета на лордовете срещу подобни назначения, но пък онези, които имаха какво да крият, нямаше да са толкова пламенни във възраженията си. А и колкото повече полезни неща успееха да измъкнат Радбърн и дел Гарза от цялата тази каша, толкова по-вероятно беше херцогът да им прости, щом се върнеше.

Джими зърна Невил Белята — седеше самотен в един ъгъл на огромната зала. Не беше необичайно, предвид миризмата, лъхаща от него, като се почне с вкисналата пот и оттам нататък. Но просякът беше чест гост на крондорските тъмници и можеше да разполага с полезна информация. Зависеше само колко смахнат щеше да е точно днес.

Джими клекна пред стария просяк и заразмахва пред очите му един сребърник — знаеше, че това е най-добрият начин да му привлече вниманието. Постепенно Невил спря да се поклаща и очите му започнаха да следят монетата; след това ръката му се вдигна и понечи да я хване, но Джими я дръпна и я стисна в шепа.

— Невил. Трябва ми малко информация.

Старецът се вторачи в него. Беше си съвсем луд, но в очите му се прокрадваше и зрънце остър ум. Нали в края на краищата все още не беше умрял от глад, нито премръзнал или пребит до смърт от улични пияндета.

— К-к’во искаш да знаеш? — провлече той.

— Опиши ми килиите в цитаделата — каза Джими. — Искам да знам всичко, което можеш да си спомниш.

Невил взе да се киска, задави се и се закашля така, че Джими очакваше всеки момент да изхрачи поне единия си бял дроб. Ядосан, тъй като подозираше, че кашлянето е намек да му предложи нещо за пиене, Джими все пак стана и плати една халба бира за стария просяк.

Както се очакваше, щом халбата се озова в кривите от възрастта пръсти на Невил, кашлицата секна.

— Повече от един сребърник ще ти трябва за това — изхриптя старецът и отпи.

— Колко?

Просякът сви рамене и цялото му тяло се разтресе.

— Двайсет. — Знаеше много добре, че никога няма да ги получи.

Джими стана и понечи да си тръгне.

— Ей! — извика Невил след него, явно ядосан. — Къде тръгна бе?

— Да поговоря с някой, който не е толкова луд — подхвърли Джими през рамо.

— Я ела тука — настоя просякът. — Не знаеш ли да се пазариш бе? К’во ще ми дадеш? Луд съм, ама не съм прост.

Джими вдигна ръката с монетата, а Невил почна да се тресе и да ръмжи.

— Три ми дай!

— Вече похарчих два петака за бирата ти — отвърна Джими. — Няма да хвърлям пари за нищо. Даваш ми нещо за това и ако реша, че струва повече, плащам повече.

— Бива — отвърна старецът с неохота. — Кво искаш да знаещ?

Джими седна пред стареца, вдиша през устата, за да избегне натрапчивата воня, и почна да го разпитва за тъмниците. Колко са дълбоко, как се стига до тях, колко са килиите, пазачите, през колко време се сменят, колко често хранят затворниците, на колко време изхвърлят гърнетата, ако има такива. Невил Белята отговаряше на всеки въпрос, без да откъсва очи от малкия крадец, и с всеки отговор сърцето на Джими се свиваше.

— Има ли някакъв начин да се измъкне човек, без стражите да разберат? — попита той накрая.

Невил Белята се изсмя мрачно.

— Кълна се в богинята на късмета, откъде да знам? Никога не съм се опитвал да бягам. Повече неприятности, отколкото си струва. Най-много четири дни са ме държали там.

Джими се наведе към него и попита:

— Чувал ли си някой да е избягал?

Старият просяк се закиска и размаха мръсен пръст пред лицето му.

— К’во става? Джоко да не ти е прибрал гаджето?

Джими го изгледа твърдо.

— Само три зъба са ти останали, Невил. Искаш ли и тях да ти счупя?

Бърза като змия, ръката на стареца го сграбчи над лакътя със смайваща сила.

— Я опитай — изръмжа Невил. — Копелдак с копелдак. Случайно ли мислиш, че съм останал жив толкова дълго? Или че може би Лимс-Крагма, великата богиня на смъртта, е забравила за мен? Това ли си мислиш? Ха! Тъп копелдак. — Наведе се и се изплю на пода.

Джими реши, че старецът още държи да си получи среброто. Ако прекратеше разговора, сигурно щеше да наплюе и него. „И тогава ще трябва да го убия. Или себе си“. Толкова гнусна беше представата да бъде заплют от Невил Белята.

— Чувал ли си някой да е успял да избяга — бавно повтори той въпроса си.

Старият просяк погледнала една страна и поклати глава.

— Има ли някакъв изход оттам, който да не пазят? — попита отчаяно Джими.

— Единственото, което знам, е дупката в пода на голямата килия. — Невил се изкиска и го погледна злобно. — Но едва ли ще ти хареса: в тая дупка пикаем.

Джими само го зяпна и се замисли трескаво. Нямаше да му хареса, но можеше да се окаже възможност.

— Тя в градската канализация ли води? Или цитаделата си има отделен отходен канал към залива?

Невил пак се изсмя и Джими реши, че старият тъпак се забавлява от този разговор много повече, отколкото се полагаше.

— Откъде да знам? — отвърна троснато Невил. — Да не мислиш, че съм си следил пикнята да видя накъде отива? Дупката е само ей толкоз голяма! — Вдигна ръце и показа кръг колкото чиния и сърцето на Джими отново се сви.

— Ей! — Невил го сръга в ребрата. — Може Праведника да знае някой изход. Що не питаш него? — И се засмя дивашки.

Младият крадец стана и понечи да си тръгне.

— Ей! — викна просякът. — Парите ми къде са? — И протегна костеливата си ръка.

Джими му подхвърли сребърната монета, която бе предложил отначало.

— Чакай бе! — викна троснато Невил Белята. — Щеше да ми дадеш още! Така се спазарихме.

— Спазарихме се, ако реша, че сведенията ти са ценни, да ти дам повече — хладно отвърна Джими. — Дай нещо, което мога да използвам.

Старецът заръмжа и го изгледа сърдито, но нещо накара момчето да изчака.

— До каналите води — най-сетне отстъпи Невил. — Но тунелът е подровен наполовина, не е безопасен.

— А дупката? — попита Джими. — Човек може ли да слезе през нея?

Невил заобръща насам-натам глава, уж възмутен от безкрайните му въпроси, но накрая кимна.

— Била е по-голяма. Запълнили са я с парчета камъни и мазилка. Голяма е колкото да се провре някой по-мършав. Като я ритнеш хубаво два пъти, ще се отвори достатъчно някой да изпълзи долу, ако не му е много голям тумбакът.

Нещо просветна в ума на Джими и той зяпна стария просяк.

— Ти си я използвал! — изръмжа той обвинително и го посочи с пръст. — Използвал си шахтата, за да избягаш!

Невил замаха с ръце като луд, в смисъл „разкарай ми се от главата и ме остави на мира, инак ще си изпатиш“ — ход, който бе усъвършенствал в дългата си кариера от разправии с публиката, но Джими не се впечатли.

— Престани! — Загледа го начумерено, докато старецът не се укроти и също не го погледна сърдито. — Така. Сега ми кажи всичко, което искам да знам, и ако се окаже истина, ще ти дам ето това. За миг в ръката му блесна злато. — Но ако излезе лъжа, не получаваш нищо.

Една жълтица бе цяло състояние за човек като Невил. Можеше да му донесе петдесет халби бира, че даже и сто, от най-гадната, която продаваха в Бедняшкия квартал. Той взе да смуче беззъбите си венци и да премисля.

— Че що пък не? — измърмори най-сетне. — Не е тайна, дето си струва да я пазя. Бях крадец някога, като млад. Спипаха ме. Не беше леко.

Лицето на Невил Белята се отпусна в унесена от спомена усмивка и тъкмо когато Джими реши, че е време да го поразтърси, за да го върне в настоящето, той заговори.

— Щях да висна на бесилото. — Невил отново се изплю. — Но знаех, че с повечко време и търпение мога да се измъкна. Има решетка. — Посочи надолу с мръсния си пръст и Джими автоматично също погледна надолу, сконфузи се и вдигна очи към стареца.

— Никак не беше голяма, да ти кажа, но аз можах. — Както си седеше, Невил се заизвива с ръце над главата, все едно че се провира през тясна дупка. — Рамената ми се разглабят — добави той и се изсмя хрипливо, като видя неверието на лицето на младия крадец.

Не че Джими не беше чувал за такива преди, но му беше трудно да повярва, че човешката отрепка пред него може да има толкова полезно качество.

Невил го плесна по коляното, без да спира смеха си, и продължи:

— По онова време решетката не беше даже укрепена. Не им беше хрумнало, че някой може да избяга през клозет! — Поклати глава и се ухили. — Да можех да им видя лицата, когато са дошли да ме търсят.

Джими кимна и попита:

— Та откъде се стига?

Невил зяпна в празното и пръстът му зашари във въздуха, сякаш се мъчеше да си припомни пътя.

— Хващаш четвъртата шахта при Петорката — замърмори той неуверено. — Не, втората хвани. — Замълча зяпнал, после отново се оживи. — Тръгваш към пристанището, все по долния път… не, това води към тепавичарниците. Не ти трябва да ходиш там. — Изпръхтя недоволно. — Знам как се стига дотам, ама като не съм разправял на никой как да стигне?

Джими се изправи.

— Покажи ми тогава. По-лесно ще е.

Старият просяк го изгледа, все едно че го караше да се съблече по препаска и да затанцува на масата.

Не е за мен туй! — И Невил размаха халбата. — Тука си ми е добре, всичко си имам. — Огледа се и махна с ръка, все едно че му показва най-прелестните места в града.

Джими се наведе толкова близо, че за малко да забърше туфите косми в носа му, и прошепна:

— Четири сребърника над жълтицата, ако ми покажеш.

Невил задъвка венци, зяпнал в пустото, и не отвърна.

Джими захапа нервно горната си устна, разбрал, че Невил е една ръка отгоре. Сега можеше да го разори с пазарлъка.

— Ще купя и половин мях вино — додаде Джими. — Каквото остане, можеш да го задържиш, щом ме заведеш там.

— Пълен мях — контрира Невил.

— Половин.

— Цял! — сопна се старият просяк. — Далече е.

— Готово — отвърна с малко неохота Джими и протегна ръка.

Невил плю в своята и я плесна отгоре, преди момчето да успее да си я дръпне, а после се изсмя гръмко на отвратената му физиономия.