Джонатан Стрейндж и мистър Норел

1БИБЛИОТЕКАТА В ХЪРТФЮ

Есента на 1806 — януари 1807 година

ПРЕДИ НЯКОЛКО ГОДИНИ в град Йорк имаше общество на магьосниците. Те се срещаха всяка трета сряда от месеца и четяха на глас дълги и скучни трудове по английска магия.

Те бяха магьосници джентълмени, което означава, че не бяха навредили никому с магия, нито бяха сторили някому добро. Всъщност, за да отдадем дължимото на истината, ще кажем, че никой от тези магьосници не беше направил и една магия през живота си, не бе накарал и един дървесен лист да трепне, не бе помръднал и прашинка, не бе омагьосал и косъм върху нечия глава. Но като се изключи тази дребна подробност, те се ползваха с репутацията на най-мъдрите и забележителни господа в Йоркшир.

Един велик магьосник е казал за представителите на професията си, че те „… си блъскат главите и пъшкат, за да овладеят и най-елементарното познание, но разправиите винаги им се удават с лекота“1, и години наред магьосниците от Йорк доказваха верността на това твърдение.

През есента на 1806 г. при тях дойде ново попълнение в лицето на джентълмен на име Джон Сегундус. Още на първата среща, на която се появи, мистър Сегундус стана и се обърна към обществото. Започна, като отправи комплимент към господата за забележителната им история, изброи множеството видни магьосници и историци, членували по едно или друго време в обществото. Намекна, че е останал силно заинтригуван, когато е пристигнал в Йорк и е научил за съществуването на подобно общество. Напомни на присъстващите, че северните магьосници открай време се ползват с по-голямо уважение, отколкото южните им колеги. Мистър Сегундус каза също, че изучава магия от много години и познава историите на всички велики магьосници от миналото, че чете всички нови публикации на тази тема и дори има свой скромен принос към тях, но напоследък е започнал да се чуди защо великите дела на магьосниците, за които чете, остават единствено по страниците на книгите и вече не могат да бъдат видени по улиците или да намерят място във вестниците. Мистър Сегундус каза, че иска да разбере защо съвременните магьосници са неспособни да вършат магията, за която пишат. Накратко, той искаше да узнае защо в Англия вече не се правят магии.

Това беше най-баналният въпрос на света. Въпрос, който всяко дете в кралството рано или късно задава на бавачката, учителя или родителя си. Но на учените членове на йоркското общество никак не се понрави да го чуят и причината за това беше следната: също като останалите и те вече не бяха способни да отговорят на него.

Председателят на йоркското общество на магьосниците (чието име беше доктор Фокскасъл) се обърна към Джон Сегундус и обясни, че въпросът е погрешно зададен. „Този въпрос предполага, че за магьосниците правенето на магии е нещо като задължение, което очевидно е безсмислица. Надявам се, не смятате, че задължението на ботаниците е да създават повече цветя? Или на астрономите да пренареждат звездите? Магьосниците, мистър Сегундус, изучават магията, правена в миналото. Какво повече може да се желае?“

Възрастен джентълмен с деликатни сини очи и дрехи в деликатни цветове (на име Харт или Хънт — мистър Сегундус така и не успя да разбере) деликатно отбеляза, че няма никакво значение дали някой желае това или не. Един джентълмен не може да прави магии. Магиите са онова, което уличните шарлатани твърдят, че правят, за да обират джобните пари на децата. Магията (в практическия смисъл на тази дума) до голяма степен се е принизила. Тя не принадлежи към висшето общество. Тя е атрибут на хора с небръснати лица, цигани, крадци, витае из долнопробни стаи с мръсни жълти пердета. О, не! Един джентълмен не може да прави магии. Той може да изучава историята на магията (няма по-благородно занимание от това), но не може да я твори. Възрастният джентълмен впери деликатни бащински очи в мистър Сегундус и каза, че се надява мистър Сегундус да не се опитва да прави магии. Мистър Сегундус се изчерви.

Но твърдението на известния магьосник отново излезе вярно: двама магьосници — в случая доктор Фокскасъл и мистър Хънт или Харт — не можеха да изразят съгласие, без други двама да бъдат на коренно противоположното мнение. Някои джентълмени заявиха, че изцяло споделят мнението на мистър Сегундус и че няма по-важен въпрос от този в цялата наука за магията. Главен поддръжник на мистър Сегундус беше джентълмен на име Хънифут, приятен, дружелюбен човек на петдесет и пет години, с червендалесто лице и сива коса. Когато пререканията загрубяха и сарказмът на доктор Фокскасъл по отношение на мистър Сегундус нарасна, мистър Хънифут няколко пъти се обърна към последния и му зашепна утешителни думи като: „Не им обръщайте внимание, сър. Аз изцяло споделям мнението ви“ или „Напълно прав сте, сър, не ги оставяйте да ви разколебаят“, или „Напипахте болното място! Наистина, сър! Липсата на правилна формулировка на въпроса ни възпираше досега. След вашата поява ни очакват велики дела“.

Тези мили думи намериха благодарен слушател в лицето на Джон Сегундус, чието смущение красноречиво се бе изписало на лицето му. „Боя се, че станах неприятен на останалите — прошепна той на мистър Хънифут. — Нямах такова намерение. Надявах се да създам добро впечатление у тези господа.“

Отначало мистър Сегундус мълчеше обезсърчен, но една особено злобна забележка на доктор Фокскасъл го изпълни с възмущение. „Този джентълмен — каза председателят на обществото, като изгледа хладно мистър Сегундус — изглежда твърдо решен да ни накара да споделим злощастната съдба на обществото на магьосниците от Манчестър!“

Мистър Сегундус наклони глава към мистър Хънифут и каза: „Не очаквах магьосниците в Йоркшир да се инатят така. Ако магията няма поддръжници в Йоркшир, къде тогава можем да ги намерим?“

И след тази вечер мистър Хънифут продължи да се отнася към мистър Сегундус със същата доброта. Той покани новия член на обществото в дома си в Хай Питъргейт на обилна вечеря в компанията на мисис Хънифут и трите им хубави дъщери и мистър Сегундус, ерген и джентълмен с ограничени средства, прие с удоволствие. След вечерята мис Хънифут свири на пиано, а мис Джейн пя на италиански. На следващия ден мисис Хънифут каза на съпруга си, че Джон Сегундус е точно такъв, какъвто трябва да бъде един истински джентълмен, но това едва ли ще му бъде от полза, тъй като в днешно време не е модерно да си скромен, тих и добросърдечен.

Близостта между двамата джентълмени бързо нарастваше. Скоро мистър Сегундус започна да прекарва две или три вечери седмично в дома в Хай Питъргейт. Веднъж там се бе събрала голяма група младежи и естествено се стигна до танци. Беше много приятно, но мистър Хънифут и мистър Сегундус често се уединяваха, за да обсъждат темата, която най-много ги интересуваше — защо в Англия вече не се правят магии. Колкото и да говореха обаче (често до два-три часа през нощта), така и не намираха отговор и може би в това няма нищо чудно, защото какви ли не магьосници, антиквари и учени си задаваха същия въпрос от близо двеста години.

Мистър Хънифут беше висок, весел, усмихнат джентълмен с неизчерпаема енергия, който обичаше да върши или да предприема различни неща, като рядко се замисляше дали те са от полза. Настоящият въпрос все повече го навеждаше на мисълта за великите магьосници от Средновековието2, които при наличието на проблем, чието разрешаване изглеждало невъзможно, се качвали на коня и яздели дни и години, съпровождани само от един слуга от народа на феите, който да ги напътства, и винаги се връщали с търсения отговор. Мистър Хънифут казваше на мистър Сегундус, че според него би трябвало да последват примера на тези велики мъже, някои от които отивали в най-отдалечените краища на Англия, Шотландия и Ирландия (където магията била най-силна), а други завинаги напускали света и до ден днешен никой не знаел със сигурност къде са отишли и какво са направили там. Мистър Хънифут не предлагаше да ходят толкова далеч — всъщност той изобщо не искаше да се отдалечават, защото беше зима и пътищата бяха много лоши. Въпреки това бе убеден, че трябва да отидат някъде и да се посъветват с някого. Той каза на мистър Сегундус, че според него и двамата тъпчат на едно място и биха имали неоценима полза от странично мнение по въпроса.

Но нямаха подръка нито крайна цел на пътуването, нито конкретен човек. Мистър Хънифут беше отчаян — и тогава се сети за другия магьосник.

Преди известно време сред обществото на Йорк се бяха разнесли слухове, че в Йоркшир има и друг магьосник. Той живеел в отдалечен край на графството, където (както се говореше) прекарвал дни и нощи в изучаване на редки магически текстове в богатата си библиотека. Доктор Фокскасъл беше научил името на магьосника и къде може да го намери и му написа любезно писмо, с което го канеше да стане член на Йоркското общество. Магьосникът изпрати отговор, изразявайки благодарност за оказаната чест и искрено съжаление, че не може да приеме поради голямото разстояние между Йорк и абатството Хъртфю, лошите пътища, работата, която не може да пренебрегне, и така нататък, и така нататък.

Всички магьосници на Йорк прочетоха писмото и изказаха съмнение, че човек с такъв ситен почерк може да бъде добър магьосник. После — с известно съжаление за прекрасната библиотека, която никога няма да видят — пропъдиха непознатия магьосник от мислите си. Но мистър Хънифут каза на мистър Сегундус, че значението на въпроса защо в Англия вече не се правят магии е толкова голямо, че би било крайно неразумно от тяхна страна да пренебрегват която и да било възможност за отговор. Кой знае, мнението на този магьосник може би си струваше да се чуе. Затова той написа писмо с предложение двамата с мистър Сегундус да се срещнат с него в третия вторник след Коледа в два и половина. Отговорът пристигна много бързо и мистър Хънифут с обичайните добронамереност и благоразположение незабавно изпрати да повикат мистър Сегундус, за да види писмото. Със ситния си почерк непознатият магьосник пишеше, че ще му бъде много приятно да се срещне с тях. Това им беше достатъчно. Мистър Хънифут много се зарадва и тутакси отиде да предупреди файтонджията Уотърс за деня и часа, когато ще имат нужда от услугите му.

Мистър Сегундус остана сам в стаята с писмото в ръка. Той зачете: „…признавам, че донякъде недоумявам относно причината за внезапната чест, която ми се оказва. Трудно ми е да си представя, че магьосниците на Йорк, които така се наслаждават на взаимното си общуване и на безкрайната полза от размяната на мъдри съвети, ще имат нужда да се съветват със самотен учен като мен…“

В писмото витаеше дух на едва доловим сарказъм, с всяка дума авторът като че ли се подиграваше на мистър Хънифут. Мистър Сегундус с радост си каза, че приятелят му вероятно не е забелязал това, иначе не би тръгнал в такова приповдигнато настроение да говори с Уотърс. Писмото беше толкова недружелюбно, че всяко желание на мистър Сегундус да се срещне с този магьосник се изпари. Е, няма значение, помисли си той, трябва да отида, защото мистър Хънифут иска така — а и в края на краищата какво лошо може да се случи? Ще се срещнем с него, ще се разочароваме и ще се свърши.

В деня преди срещата времето беше лошо, от дъжда в голите кафяви полета се образуваха дълги парцаливи локви, мокрите покриви приличаха на студени мраморни огледала и файтонът на мистър Хънифут пътуваше през свят, в който преобладаваше премръзналото сиво небе в сравнение с малкото уютна твърда земя.

Още от първата вечер мистър Сегундус се канеше да попита мистър Хънифут за Ученото общество на магьосниците от Манчестър, за което доктор Фокскасъл бе споменал. Хрумна му да го направи сега.

— То съществуваше отскоро — каза мистър Хънифут — и членовете му бяха бедни духовници, уважавани бивши търговци, аптекари, адвокати, някогашни собственици на фабрики, понаучили малко латински и това-онова — хора, които могат да бъдат наречени полуджентълмени. Мисля, че доктор Фокскасъл се зарадва, когато обществото се разпадна — той не вярва, че подобни хора могат да имат нещо общо с магията. И все пак знаете ли, сред тях имаше неколцина умни хора. И те като вас тръгнаха от целта да възродят практическата магия. Бяха практици и искаха да прилагат принципите на разума и науката в магията, тъй както го правят в производството. Наричаха го рационална тавматургия. Когато нищо не се получи, те се обезкуражиха. Е, не можем да ги виним за това. Но тези хора допуснаха разочарованието им да ги доведе до всевъзможни затруднения. Започнаха да мислят, че на света никога не е съществувала магия — нито сега, нито когато и да било. Казваха, че всички Ауреати са измамници, които сами са си вярвали. И че Кралят Гарван е измислица на жителите на Северна Англия с цел да ги пази от тиранията на юга (тъй като самите те бяха северняци, членовете на манчестърското общество бяха склонни да им съчувстват). О, доводите им бяха много изобретателни, не си спомням какво обяснение даваха за феите. Както ви казах, обществото се разпадна и един от членовете му — мисля, че се казваше Обри — поиска да напише за всичко това и да го публикува. Но когато се стигна дотам, Обри откри, че го е обзела някаква непреодолима меланхолия и че няма сили дори да започне.

— Горкият джентълмен — отбеляза мистър Сегундус. — Сигурно е от времето. Сега не е време за занимания с магия или наука, нали, сър? Търговците забогатяват, също и моряците, и политиците, но не и магьосниците. Нашето време е отминало — той се замисли за миг. — Преди три години — продължи мистър Сегундус — ходих в Лондон и срещнах един уличен магьосник, странстващ човек от долно потекло, странно обезобразен. Този човек ме убеди да се разделя със солидна сума пари, в замяна на което обеща да ми довери голяма тайна. Когато му дадох парите, той каза, че един ден магията ще се завърне в Англия благодарение на двама магьосници. Аз никак не вярвам в пророчества, но се замислих над думите му и тъкмо това ме подтикна да търся истината за упадъка на магията — не е ли странно?

— Напълно сте прав, пророчествата са пълни безсмислици — каза през смях мистър Хънифут. После сякаш се сети за нещо и добави: — Ето, ние сме двама магьосници. Хънифут и Сегундус — произнесе той, сякаш се чудеше как ще изглеждат имената им във вестниците и историческите книги. — Хънифут и Сегундус — звучи много добре.

Мистър Сегундус поклати глава.

— Този човек знаеше за заниманието ми и наистина очаквах да каже, че аз ще бъда единият от двамата магьосници. Но накрая най-безцеремонно отсече, че не съм. Отначало като че ли не беше съвсем сигурен. Нещо го смущаваше… Накара ме да напиша името си и дълго се взира в него.

— Разбрал е, предполагам, че не може да измъкне повече пари от вас — каза мистър Хънифут.

Абатството Хъртфю се намираше на около четиринадесет мили северозападно от Йорк. Само името му беше старо. Някога там наистина имаше абатство, но преди много години; настоящата къща бе построена по време на царуването на Ан. Беше много хубава, квадратна и солидна наглед с красив парк, пълен с призрачно мокри дървета (денят бе доста влажен и мъглив). През парка минаваше река (наричана Хърт) и над нея се издигаше изящен мост в класически стил.

Самотният магьосник (чието име беше Норел) посрещна гостите си в салона. Беше дребен като почерка си и когато поздрави новодошлите, гласът му бе доста тих, сякаш не беше свикнал да изразява мислите си на глас. Мистър Хънифут, който недочуваше, не можа да разбере какво казва домакинът.

— Остарявам, сър, започвам да оглушавам. Надявам се да проявите търпение към мен.

Мистър Норел въведе гостите си в приятна всекидневна, където гореше хубав огън. Нямаше запалени свещи: през двата големи прозореца влизаше достатъчно светлина, макар да беше сивкава и доста неприветлива. И все пак на мистър Сегундус постоянно му се струваше, че някъде в стаята гори втори огън или свещи, затова току се въртеше на стола си и се озърташе, за да види къде свети. Но нямаше нищо — може би само огледало или стар часовник.

Мистър Норел каза, че е чел труда на мистър Сегундус за историята на феите — слуги на Мартин Пейл3.

— Достоверен труд, сър, но сте пропуснали да споменете майстор Фалоутот. Незначителен дух, разбира се, чиято полза за доктор Пейл е съмнителна4. Въпреки това кратката ви история без него е непълна.

Последва мълчание.

— Дух на име Фалоутот? — попита мистър Сегундус. — Аз… тоест… никога не съм чувал за такова създание, нито от този свят, нито от другия.

Мистър Норел за пръв път се усмихна, но сякаш сам на себе си.

— Разбира се — каза той, — как забравих! Всичко това го пише в историята на Холгарт и Пикъл, които разказват за собствените си приключения с майстор Фалоутот, но вие едва ли сте я чели. Поздравявам ви — тези двамата не са достойни за уважение: те са по-скоро престъпници, отколкото магьосници, колкото по-малко знае човек за тях, толкова по-добре.

— А, сър! — възкликна мистър Хънифут, като предположи, че домакинът говори за някоя от книгите си. — Дочухме прекрасни думи за библиотеката ви. Всички магьосници от Йоркшир се изпълниха със завист, когато научиха колко книги притежавате!

— Наистина ли? — хладно отвърна мистър Норел. — Учудвате ме. Нямах представа, че делата ми са толкова широко известни… Предполагам, че причината за това е Тороугуд — каза той замислен, споменавайки името на човека, който продаваше книги и любопитни предмети в Кофи-ярд в Йорк. — Чайлдърмас няколко пъти ме предупреди, че Тороугуд обича да клюкарства.

Мистър Хънифут недоумяваше. Ако самият той притежаваше толкова книги по магия, би говорил с удоволствие за тях, би се радвал на комплиментите и възхищението на околните, затова не можеше да повярва, че с мистър Норел не е същото. И тъй като искаше да бъде любезен и да предразположи събеседника си (защото си беше втълпил, че джентълменът е срамежлив), той продължи на същата тема:

— Мога ли да си позволя да изразя желанието ни, сър, да видим прекрасната ви библиотека?

Мистър Сегундус беше убеден, че домакинът ще откаже, но вместо това мистър Норел ги погледа втренчено няколко секунди (той имаше малки сини очи и като че ли наблюдаваше гостите от някакво тайнствено кътче дълбоко в себе си) и след това почти добродушно обеща да изпълни молбата на мистър Хънифут. Последният не намираше думи от благодарност, щастлив в убеждението си, че е доставил същото удоволствие на домакина, каквото и на себе си.

Мистър Норел поведе двамата джентълмени по коридор — съвсем обикновен коридор, както забеляза мистър Сегундус, със стени и под, облицовани с добре полирани дъбови дъски и ухаещи на пчелен восък; в края му имаше стълбище, или по-скоро само три-четири стъпала, след тях — друг коридор, където въздухът бе някак по-студен, а подът от солиден йоркски камък, все така обикновен. (А дали вторият коридор не беше преди стълбището или стъпалата? И дали изобщо имаше стълбище?) Мистър Сегундус бе от онези щастливи джентълмени, които винаги можеха да определят дали стоят с лице на север или на юг, на изток или на запад. Това не беше качество, с което той особено се гордееше — намираше го също толкова естествено, колкото и факта, че главата стои на раменете му, — но в къщата на мистър Норел тази способност го бе напуснала. По-късно мистър Сегундус изобщо не беше в състояние да си спомни поредицата от коридори и стаи, през които бяха минали, нито да определи колко време им бе отнело да стигнат до библиотеката. Не можеше да определи и посоката: струваше му се, че мистър Норел е открил пета посока на компаса — нито изток, нито юг, нито запад, нито север, а някаква нова, различна посока, и в нея ги водеше. Мистър Хънифут, от друга страна, като че ли не забелязваше нищо странно.

Библиотеката беше може би по-малка от всекидневната, от която бяха тръгнали. В камината пламтеше огън и наоколо цареше уют и спокойствие. Но отново светлината в стаята като че ли не идваше само от трите високи многокрилни прозореца, което накара мистър Сегундус пак да се почувства неудобно заради натрапчивото усещане, че някъде в стаята има запалени свещи, други прозорци или друг огън, затова е по-светло. Всички налични прозорци разкриваха голям къс мрачно дъждовно английско небе и мистър Сегундус не можеше да види пейзаж, за да определи в коя част на къщата се намират.

Стаята не беше безлюдна: на една маса седеше мъж, който стана при влизането им и когото мистър Норел кратко представи като Чайлдърмас, негов секретар.

Бидейки магьосници, мистър Хънифут и мистър Сегундус нямаха нужда да им се казва, че библиотеката в абатството Хъртфю е най-голямото богатство на домакина, затова двамата не се изненадаха, като видяха, че мистър Норел е направил красиво ковчеже за най-скъпото на сърцето си съкровище. Лавиците, наредени по стените на стаята, бяха от английско дърво и приличаха на готически арки, украсени с резба. Имаше издълбани листа (сухи и извити, сякаш сезонът, който художникът бе избрал да пресъздаде, е есента), преплетени корени и клони, диви плодове и бръшлян, всичките прекрасно изработени. Но чудото на резбата по лавиците не можеше да се мери с чудото на книгите.

Първото, което всеки ученик по магия научава, е, че има книги за магия и книги по магия. И второто, което научава, е, че приличен екземпляр от първия вид може да се купи от добър книжар за две-три гвинеи, докато книгите от втория вид са по-скъпи от рубини5. В колекцията на йоркското общество се съдържаха хубави, почти редки книги; сред многото томове имаше пет творби, написани между 1550 и 1700 година, които с основание можеха да се нарекат книги по магия (макар че едната се състоеше от две опърпани страници). Книгите по магия бяха рядкост и нито мистър Сегундус, нито мистър Хънифут бяха виждали повече от две или три в частна библиотека. В Хъртфю всички стени бяха заети от лавици и всички лавици бяха пълни с книги. И всички или почти всички книги бяха стари — книги по магия. О, със сигурност много от тях бяха с хубави съвременни подвързии, но това несъмнено бяха томове, които мистър Норел сам бе подвързал (изглежда, най-много му допадаха подвързиите от телешка кожа със заглавия, изписани с четливи сребърни букви). Но много от книгите бяха съвсем стари, с огънати гърбове и краища.

Мистър Сегундус огледа гърбовете на книгите на близката лавица: първото заглавие, което прочете, беше „Как да отправяме въпроси към мрака и да тълкуваме отговорите му“.

— Безсъдържателна творба — отбеляза мистър Норел.

Мистър Сегундус се стресна — не знаеше, че домакинът му стои толкова близо до него. Мистър Норел продължи:

— Бих ви посъветвал да не си губите времето с нея.

Мистър Сегундус погледна следващата книга на рафта, която беше „Напътствия“ на Беласис.

— Сигурно сте запознат с Беласис? — попита мистър Норел.

— Само от мненията на други, сър — отвърна гостът му. — Често съм чувал да казват, че той държи ключа към много въпроси, но също така съм чувал — и повечето големи авторитети споделят това мнение, — че всички екземпляри на „Напътствия“ са отдавна унищожени. Но ето един пред очите ми! Сър, това е невероятно! Забележително!

— Прекалено много очаквате от Беласис — отбеляза Норел, — някога и аз мислех изцяло като вас. Помня, че в продължение на месеци отделях по осем часа на ден за изучаване на този труд — чест, която, трябва да призная, не съм оказвал на никой друг автор. Но накрая останах разочарован. Беласис е загадъчен там, където трябва да бъде разбираем, а разбираем там, където трябва да бъде потаен. Има неща, които не бива да се излагат в книги, та цял свят да ги чете. Лично аз отдавна вече нямам високо мнение за Беласис.

— Ето книга, за която не съм чувал, сър — каза мистър Сегундус. — „Превъзходствата на християнско-юдаистката магия“. Какво можете да ми кажете за нея?

— Ха! — възкликна мистър Норел. — Тя е от XVII век, но аз не я ценя особено. Авторът й е лъжец, пияница, развратник и мошеник. Радвам се, че никой не го помни.

По всичко личеше, че мистър Норел презира не само живите магьосници, но е недоволен и от всички мъртви.

Междувременно мистър Хънифут размахваше ръце като методист, който въздава хвала на Бога, тичаше от лавица към лавица и не се задържаше достатъчно дълго на едно място, за да прочете и едно заглавие, преди погледът му да се премести върху ново в другия край на стаята.

— О, мистър Норел! — възклицаваше той. — Толкова книги! Със сигурност тук бихме могли да намерим отговори на всичките си въпроси!

— Съмнявам се, сър — сухо отвърна домакинът.

Секретарят се изсмя — смях, който явно бе насочен към мистър Хънифут, — но господарят му не го сгълча нито с поглед, нито с дума и мистър Сегундус се запита какво би могъл да поверява мистър Норел на този човек. С дългата си коса, провиснала като дъжд и черна като гръмотевица, той би изглеждал съвсем уместно сред някое брулено от вятъра тресавище или на потънала в мрак странична уличка, или може би в роман на мисис Радклиф.

Мистър Сегундус извади „Напътствията“ на Джак Беласис и въпреш лошото мнение на мистър Норел за книгата веднага се натъкна на два забележителни пасажа6. После, като усети, че е минало много време и секретарят се взира в него изпитателно с тъмните си очи, той отвори „Превъзходствата на християнско-юдаистката магия“. Това не беше (както мистър Сегундус очакваше) печатно издание, а ръкопис, надраскан много небрежно по гърбовете на всякакви парчета хартия, повечето стари кръчмарски сметки. Тук джентълменът намери разказ за чудни приключения. Магьосникът от XVII век беше използвал оскъдните си практически умения, за да се бие с големи и могъщи врагове: битки, които никой човек магьосник не би следвало дори да опитва да води. Той бе написал набързо историята на откъслечните си победи точно преди решителното нашествие на враговете му. Пишейки, авторът явно съзнаваше много добре, че времето му изтича и смъртта е най-доброто, на което може да се надява.

В стаята се стъмваше и старите ръкописни букви върху хартията станаха нечетливи. В библиотеката влязоха двама слуги и под погледа на странния на вид секретар запалиха свещи, дръпнаха завесите на прозорците и изсипаха още въглища в камината. Мистър Сегундус реши, че е време да напомни на мистър Хънифут, че не са обяснили на домакина целта на посещението си.

На излизане от библиотеката мистър Сегундус забеляза нещо, което му се стори странно. До огъня имаше стол, а до стола малка маса. На нея се виждаха кориците и кожената подвързия на много стара книга, ножици и остър, страховит наглед нож, какъвто градинар би използвал за кастрене на клони. Но не личаха страниците на книгата. Може би, каза си мистър Сегундус, домакинът ги е изпратил за подвързване. Старата подвързия обаче изглеждаше здрава — тогава защо мистър Норел би си правил труда да отделя страниците, рискувайки да ги повреди? Това беше работа за опитен книговезец.

Когато отново се настаниха във всекидневната, мистър Хънифут се обърна към домакина:

— Това, което видях днес тук, сър, ме убеди, че вие сте най-подходящият човек, способен да ни помогне. Мистър Сегундус и аз сме на мнение, че съвременните магьосници са на погрешен път: те хабят енергията си за незначителни неща. Съгласен ли сте с това, сър?

— О, несъмнено! — възкликна мистър Норел.

— Въпросът ни е — продължи мистър Хънифут — защо магията е изгубила някогашното си величие в нашата велика държава. Въпросът ни, сър, е защо в Англия вече не се правят магии.

Малките сини очи на мистър Норел се разшириха и заблестяха, устните му се свиха, сякаш той се мъчеше да потисне голяма и скрита радост, която напираше в него. Сякаш, помисли си мистър Сегундус, този човек бе чакал дълго време някой да му зададе такъв въпрос и отдавна имаше готов отговор на него. Мистър Норел каза:

— Не мога да помогна по въпроса ви, сър, защото не го разбирам. Въпросът, който задавате, е погрешен. Магията в Англия не е изчезнала. Самият аз съм доста добър практикуващ магьосник.

2СТРАННОПРИЕМНИЦА „СТАРАТА ЗВЕЗДА“

Януари-февруари 1807 година

ЩОМ ФАЙТОНЪТ излезе от портите на къщата, мистър Хънифут възкликна:

— Практикуващ магьосник в Англия! При това в Йоркшир! Имахме невероятен късмет! О, мистър Сегундус, на вас трябва да благодарим за това. Вие бяхте буден, докато всички останали спяха. Ако не беше вашето окуражително присъствие, никога нямаше да открием мистър Норел. А не се съмнявам, че самият той никога не би ни потърсил, твърде е необщителен. Не ни разкри подробности за постиженията си в практическата магия — нищо освен простия факт, че е успял. Това, струва ми се, е признак за скромност. Мистър Сегундус, мисля, ще се съгласите, че задачата ни е ясна. На нас, сър, се пада честта да преодолеем природната скромност и неприязън към похвали на мистър Норел и победоносно да го изведем пред по-широка публика!

— Може би — неуверено отвърна мистър Сегундус.

— Не казвам, че ще бъде лесно — продължи мистър Хънифут. — Той е малко затворен и не обича компанията на непознати. Но трябва да разбере, че е редно да сподели с други познанието, което притежава, за благото на народа. Той е джентълмен: съзнава своя дълг и съм убеден, че ще го изпълни. Ах, мистър Сегундус! Заслужавате дълбока благодарност от всички магьосници в страната за това.

Но каквото и да заслужаваше мистър Сегундус, печалният факт е, че магьосниците в Англия са крайно неблагодарно племе. Може би мистър Хънифут и мистър Сегундус бяха направили най-важното откритие в науката за магията от три века насам — и какво от това? В йоркското общество едва ли имаше магьосник, който щом научеше за станалото, нямаше да бъде напълно убеден, че самият той би направил много повече — и следващия вторник, когато Ученото общество на магьосниците от Йорк се събра на извънредно заседание, повечето от членовете му бяха готови да заявят точно това.

В седем часа вечерта във вторник залата на горния етаж на странноприемница „Старата звезда“ в Стоунгейт беше препълнена. Изглежда, новината, донесена от мистър Хънифут и мистър Сегундус, бе привлякла всеки джентълмен в града, който поне веднъж бе надзъртал в книга по магия — а Йорк все още беше по свой начин един от най-магическите градове в Англия; може би само градът на краля — Нюкасъл — можеше да се похвали с повече магьосници.

В залата имаше такова стълпотворение от магьосници, че много от тях трябваше да стоят прави, макар че прислужниците продължаваха да качват по стълбите още столове. Доктор Фокскасъл си намери хубав стол — с висока облегалка, черен, с интересна дърворезба — и този стол (който приличаше повече на трон) в съчетание с червените кадифени завеси зад гърба му и начина, по който седеше с пръсти, сплетени на големия закръглен корем, му придаваха особено величествен вид.

Прислужниците в странноприемницата „Старата звезда“ бяха наклали хубав огън, който да пропъди студа на януарската вечер, и край него бяха насядали някои стари магьосници — от царуването на Джордж II или някъде там, — с крака, загърнати в одеяла, с пожълтели, набръчкани и провиснали като паяжина лица, придружавани от също толкова стари лични слуги с натъпкани по джобовете шишета с лекарства. Мистър Хънифут ги поздрави с думите:

— Как сте, мистър Аптрий? Как е здравето ви, мистър Грейшип? Надявам се, че сте добре, мистър Тънстол? Много се радвам да ви видя тук, господа! Надявам се, че всички сте дошли да споделите радостта ни! Годините на прашно забвение свършиха. Никой не знае по-добре от вас, мистър Аптрий, и от вас, мистър Грейшип, какви години бяха, защото вие сте преживели много от тях. Но сега магията отново ще стане съветник и защитник на Англия! А французите, мистър Тънстол! Какво ли ще кажат французите, когато научат? Изобщо няма да се учудя, ако това ги накара незабавно да се предадат.

Мистър Хънифут имаше още много за казване в същия дух: той беше подготвил реч, в която възнамеряваше да изложи пред всички присъстващи чудните предимства за Британия от това откритие. Но така и не му се удаде възможност да произнесе повече от две-три изречения, защото всеки джентълмен в залата като че ли имаше свое мнение по въпроса, което трябваше тутакси да сподели с всички останали. Доктор Фокскасъл пръв прекъсна мистър Хънифут. Той се обърна към него от внушителния си черен трон с думите:

— Много ми е мъчно, сър, да ви гледам как петните магията — към която знам, че изпитвате искрено уважение — с невъзможни легенди и необуздани измислици. Мистър Сегундус — продължи той, отправяйки поглед към джентълмена, в чието лице виждаше причината за цялото това недоразумение, — не знам какъв е обичаят там, откъдето идвате, но в Йоркшир не се отнасяме с уважение към хората, които градят репутацията си за сметка на спокойствието на другите.

Това успя да каже доктор Фокскасъл, преди думите му да заглъхнат сред шумните и гневни възклицания на поддръжниците на господата Хънифут и Сегундус. Следващият джентълмен, който успя да надвика останалите, изрази учудване, че мистър Хънифут и мистър Сегундус са приели нещата толкова на сериозно. Явно беше, че Норел не е с ума си и не е по-различен от всеки друг луд, който ходи по улицата и крещи като обезумял, че е Кралят Гарван.

Силно въодушевен джентълмен с пясъчноруса коса изказа мнението, че мистър Хънифут и мистър Сегундус е трябвало да настояват Норел тутакси да напусне дома си и да пристигне победоносно с открит файтон (макар че беше месец януари) в Йорк, където пясъчнорусият джентълмен да осее пътя му с листа бръшлян7. Един от най-старите господа край огъня страстно се зае да спори за нещо, но тъй като беше на години, гласът му бе доста слаб, а и в момента никой нямаше желание да разбере какво иска да каже старецът.

В залата стоеше висок чувствителен мъж на име Торп, джентълмен с оскъдни познания по магия, но със степен на здрав разум, рядко срещана сред магьосниците. Той смяташе, че мистър Сегундус заслужава поощрение за стремежа си да открие къде се е дянала практическата английска магия, макар че подобно на останалите не очакваше отговорът да бъде намерен толкова скоро. След като обаче разполагаха с отговор, мистър Торп беше на мнение, че не бива да го отхвърлят с лека ръка.

— Господа, мистър Норел твърди, че може да прави магии. Отлично. Ние не знаем много за Норел — всички сме чували за редките текстове, които се говори, че притежава, и дори само по тази причина мисля, че ще сгрешим, ако отхвърлим твърденията му, преди да сме ги обмислили. Но по-силните аргументи в полза на Норел са други: двама от нашето общество — сериозни учени — са видели Норел и са му повярвали — той се обърна към мистър Хънифут. — Вие вярвате на този човек: по лицето ви познавам, че е така. Видели сте нещо, което ви е накарало да повярвате. Няма ли да ни кажете какво е то?

Мистър Хънифут реагира малко странно на този въпрос. Отначало се усмихна с благодарност на мистър Торп, сякаш точно от това имаше нужда: от възможност да заяви на всеослушание причините, поради които бе повярвал, че мистър Норел може да прави магии. Той отвори уста да заговори. После спря, млъкна, огледа се наоколо, сякаш всички онези причини, които само преди миг му се струваха основателни, сега му изглеждаха нелепи и незначителни и езикът и зъбите му не можеха да оформят нито една от тях в състоятелно английско изречение. Той промърмори нещо за почтения вид и поведение на мистър Норел.

Членовете на йоркското общество не сметнаха това за задоволително (а ако имаха привилегията да зърнат вида и поведението на мистър Норел, щяха да го сметнат за още по-незадоволително). Торп се обърна към мистър Сегундус и каза:

— Мистър Сегундус, вие също сте видели Норел. Какво е вашето мнение?

За пръв път джентълмените от йоркското общество на магьосниците забелязаха колко блед е мистър Сегундус и някои от тях си спомниха, че днес той не бе отвърнал на поздрава им, сякаш не можеше да събере мислите си, за да формулира отговор.

— Зле ли ви е, сър? — любезно попита мистър Торп.

— Не, не — промърмори мистър Сегундус, — нищо ми няма. Благодаря ви. Но изглеждаше толкова объркан, че един от господата му предложи стола си, друг отиде да донесе чаша бяло вино, а въодушевеният пясъчнорус джентълмен, който бе предложил да хвърля листа бръшлян по пътя на мистър Норел, се изпълни с тайната надежда, че мистър Сегундус е омагьосан и че присъстващите могат да станат свидетели на нещо необикновено! Мистър Сегундус въздъхна и каза:

— Благодаря ви. Не съм болен, но през последната седмица бях много вял и разсеян. Мисис Плезънс ми направи каша от лечебно брашно и отвара от корен на женско биле, но това не помогна, което не ме учудва, защото ми се струва, че проблемът е в главата ми. Сега съм малко по-добре. Ако ме попитате, господа, защо вярвам, че магията се е завърнала в Англия, ще ви кажа, че това е, защото я видях. Впечатлението от магията е живо тук и тук… мистър Сегундус посочи челото и сърцето си. — И въпреки това знам, че не съм видял да се прави магия. Норел не ни показа нищо, докато бяхме с него. Затова предполагам, че съм сънувал.

Членовете на йоркското общество на магьосниците се засуетиха. Деликатният джентълмен деликатно се усмихна и попита дали някой е разбрал нещо от казаното. После мистър Торп се провикна:

— Всемогъщи Боже! Нелепо е да седим тук и да спорим дали Норел може или не може да прави това или онова. Мисля, че всички сме разумни хора и решението несъмнено е просто: ще го накараме да ни демонстрира как прави магии, за да докаже твърдението си.

В това предложение имаше толкова здрав разум, че за миг магьосниците млъкнаха, което не означава, че всички бяха съгласни с него — ни най-малко. Някои от тях (единият беше доктор Фокскасъл) не го приеха. Ако помолеха Норел да направи някоя магия, съществуваше опасността той наистина да го стори. А те не искаха да гледат как се правят магии — искаха само да четат за това в книгите. Други бяха на мнение, че йоркското общество ще стане за смях, ако отправи такава молба към Норел. Но накрая повечето магьосници се съгласиха с мистър Торп, че „като учени най-малкото, което можем да направим, е да дадем на мистър Норел възможността да ни убеди във верността на твърдението си“. И така, решено беше някой да напише второ писмо до Норел.

За всички магьосници бе ясно, че мистър Хънифут и мистър Сегундус са подходили погрешно най-малкото по отношение на едно: богатата библиотека на мистър Норел, за която — крайно глупаво от тяхна страна — не можеха да дадат никакви състоятелни сведения. Какво бяха видели там? О, книги, много книги. Необикновено голям брой книги? Да, тогава им се бе сторил необикновено голям. Редки ли са книгите? Да, вероятно. Имали ли са възможност да ги извадят и да ги прелистят? О, не! Мистър Норел не е стигнал дотам, че да им го предложи. Но поне са прочели заглавията, нали? Да, така е. Е, и какви заглавия са видели? Не знаят, не могат да си спомнят. Мистър Сегундус каза, че заглавието на една от книгите е започвало с „Б“, но с това сведенията му се изчерпваха. Беше много странно.

Мистър Торп пожела лично да напише писмото до мистър Норел, но идеята на много от магьосниците в залата беше да отвърнат на дързостта на Норел, затова решиха, че най-сигурният начин да го засегнат е да оставят доктор Фокскасъл да напише писмото. Така и стана. Не след дълго получиха гневен отговор.

„Абатство Хъртфю, Йоркшир

1 февруари 1807 г.

Всичко това звучеше неприятно загадъчно. Магьосниците теоретици нервно очакваха да видят каква вест ще им изпрати практикуващият магьосник този път. Това, което мистър Норел им изпрати, се оказа усмихнат, кимащ, кланящ се адвокат, най-обикновен адвокат на име Робинсън, със спретнати черни дрехи и спретнати ръкавици от шевро, въоръжен с документ, какъвто господата от йоркското общество на магьосниците не бяха виждали досега: договор, съставен в съответствие с отдавна забравения английски код на магьосническото законодателство.

Мистър Робинсън пристигна в горната зала на странноприемницата „Старата звезда“ точно в осем часа с явното убеждение, че го очакват. Той държеше кантора с двама служители на „Кони Стрийт“. Лицето му бе добре познато на много от присъстващите джентълмени.

— Ще ви призная, господа — заговори усмихнат мистър Робинсън, — че този документ е съставен в по-голямата си част от моя клиент мистър Норел. Аз не съм специалист по тавматургично право. Та кой е в днешно време? Затова смея да се надявам, че ако сгреша някъде, вие ще ме поправите. Неколцина магьосници от йоркското общество кимнаха мъдро. Мистър Робинсън бе излъскан до блясък. Беше толкова спретнат, здрав на вид и доволен от всичко, че буквално сияеше — нещо нормално за фея или ангел, но някак необичайно за адвокат. Той бе крайно почтителен към господата от йоркското общество на магьосниците, защото не разбираше нищо от магия, но предполагаше, че това е трудна наука, която изисква голямо умствено напрежение. Към професионалното смирение и искреното си възхищение от йоркското общество мистър Робинсън прибави и добродушна суетност, която накара тези монументални умове да оставят за момент размислите си по езотерични въпроси и да го изслушат. Той сложи на носа си златни очила, които прибавиха допълнителен блясък към сияйната му личност.

Мистър Робинсън каза, че мистър Норел е приел да направи демонстрация по магия на точно определено място в точно определено време.

— Надявам се, не възразявате, господа, аз да посоча времето и мястото?

Господата не възразяваха.

— В такъв случай нека бъде Катедралата, по-следващия петък8.

Мистър Робинсън каза, че ако мистър Норел не успее да направи демонстрацията, публично ще оттегли твърденията си, че е практикуващ магьосник — всъщност, че изобщо е магьосник, — и тържествено ще обещае никога повече да не твърди такова нещо.

— Не е нужно да се стига чак дотам — отбеляза мистър Торп. — Ние нямаме желание да го наказваме, само искаме да докаже твърденията си.

Сияйната усмивка на мистър Робинсън леко се помрачи, сякаш му предстоеше да съобщи нещо доста неприятно и не знаеше откъде да започне.

— Почакайте — обади се мистър Сегундус, — не сме чули другата част от сделката. Не сме чули какво иска той от нас.

Мистър Робинсън кимна. Мистър Норел изискваше от всеки магьосник от йоркското общество същото обещание, каквото той щеше да даде. С други думи, ако опитът му успееше, те трябваше незабавно да разпуснат обществото на магьосниците от Йорк и никой от тях повече да не нарича себе си магьосник. А и в края на краищата, каза мистър Робинсън, така ще е най-честно, защото мистър Норел ще е доказал, че е единственият истински магьосник в Йоркшир.

— А не трябва ли да има трета страна, независимо лице, което да отсъди дали магията е направена? — попита мистър Торп.

Този въпрос като че ли озадачи мистър Робинсън. Той помоли да го извинят, ако не е разбрал добре, защото за нищо на света не би желал да обиди някого, но е останал с впечатлението, че всички присъстващи господа са магьосници.

О, да, закимаха членовете на йоркското общество, всички присъстващи са магьосници.

Тогава, каза мистър Робинсън, със сигурност господата ще познаят кога една магия е направена, нали? Едва ли има човек, който да е по-добре подготвен от тях за това.

Друг джентълмен попита каква магия възнамерява да направи мистър Норел. Мистър Робинсън занарежда любезни извинения и заплетени обяснения, но не можа да осведоми господата — самият той не знаеше.

Не бих искала да досаждам на читателя с множеството сложни аргументи, изложени от джентълмените от йоркското общество на магьосниците, когато се стигна до подписване на договора с мистър Норел. Мнозина го направиха от суета: те бяха заявили публично, че не вярват в способността на Норел да прави магии, публично го бяха предизвикали да направи демонстрация и при тези обстоятелства би изглеждало крайно глупаво да променят мнението си — или поне така си мислеха.

Мистър Хънифут, от друга страна, подписа точно защото вярваше в магията на Норел. Той се надяваше с тази демонстрация на способностите си мистър Норел да получи обществено признание и да започне да прилага магията си в услуга на страната.

Някои от господата бяха провокирани да приемат поради предположението (изказано от Норел и косвено предадено от Робинсън), че няма да бъдат истински магьосници, ако не подпишат.

И така, един по един в този ден и час всички магьосници от Йорк подписаха документа, донесен от мистър Робинсън. Последен беше мистър Сегундус.

— Аз няма да подпиша — заяви той. — Защото магията е моят живот и макар че мистър Норел е прав, като ме смята за лош учен, какво ще правя, когато ми отнемат това?

Тишина.

— О! — възкликна мистър Робинсън. — Е, значи… Напълно ли сте сигурен, сър, че не желаете да подпишете документа? Видяхте ли, че всичките ви приятели го направиха? Ще бъдете изключение.

— Напълно съм сигурен — отвърна мистър Сегундус, — благодаря.

— О! — каза мистър Робинсън. — В такъв случай трябва да призная, че не знам как точно да постъпя. Клиентът ми не ми даде указания какво да правя, ако само част от господата подпишат. Ще трябва да се посъветвам с него утре сутринта.

Доктор Фокскасъл не пропусна да сподели с мистър Харт или Хънт, че отново новодошлият създава грижи на всички останали.

Но два дни по-късно мистър Робинсън донесе на доктор Фокскасъл вестта, че в този конкретен случай мистър Норел ще бъде така добър да приеме отказа на мистър Сегундус да подпише: ще смята, че договорът му е сключен с всички членове на йоркското общество на магьосниците без мистър Сегундус.

В нощта преди уговорената демонстрация на мистър Норел над Йорк падна сняг и на сутринта калта и мръсотията на града изчезнаха, скрити под безупречно бяла пелена. Шумът от конски копита и стъпки заглъхна и дори гласовете на жителите на Йорк потънаха в бяла тишина, която поглъщаше всеки звук. Мистър Норел бе посочил много ранен час от деня. Йоркските магьосници закусваха сами по домовете си. Те мълчаливо гледаха как прислужницата налива кафето, разчупва топлите домашни кифли, поднася маслото. Съпругата, сестрата, дъщерята, снахата или племенницата, която обикновено вършеше тези дребни неща, бе още в леглото, а дружелюбната домашна котка, която джентълмените от йоркското общество на магьосниците така мразеха и която в действителност изпълняваше милия и уютен рефрен в музиката на живота им, също не се мяркаше наоколо. А и самата трапезария, в която всеки от господата закусваше, се беше променила от предишния ден. Зимният полумрак се беше сменил с колеблива светлина — зимното слънце се отразяваше многократно в заснежената земя. По бялата ленена покривка играеха слънчеви зайчета. Розичките по любимите на дъщерята кафени чашки сякаш танцуваха върху порцелана. Слънчевите лъчи се пречупваха в сребърния кафеник на племенницата, а около усмихнатата порцеланова пастирка на снахата пърхаха сияещи ангелчета. Масата сякаш беше отрупана с феино сребро и кристал.

Мистър Сегундус подаде глава от прозореца на третия етаж в Лейди Пекитс Ярд и си помисли, че може би Норел вече е направил магията си. Над главата му отекна заплашителен шум и джентълменът бързо прибра главата си, за да избегне снежната пряспа, падаща от покрива. Той нямаше нито прислужница, нито жена, сестра, дъщеря, снаха или племенница, но хазайката му мисис Плезънс беше ранобудна. През изминалата нощ тя току го чуваше да въздиша над книгите си, затова реши да го ободри със закуска от две прясно опечени херинги, чай, прясно мляко и бял хляб с масло върху синьо-бяла порцеланова чиния. Със същата доброжелателна цел тя седна и го заговори. Като видя колко е омърлушен, мисис Плезънс възкликна:

— Ох, този непоносим старец!

Мистър Сегундус не беше й споменавал, че мистър Норел е стар, но тя бе предположила, че е такъв. От разказите на наемателя си мисис Плезънс бе заключила, че Норел е скъперник, който трупа магия вместо злато, и в хода на повествованието читателят ще има възможност да оцени справедливостта на този портрет на мистър Норел. И аз като мисис Плезънс си представям скъперниците като старци. Не мога да обясня защо, след като ми е известно, че скъперници има и сред младите, и сред старите. Колкото до това дали мистър Норел е наистина стар, той беше от онези хора, които остаряват още на седемнадесет.

Мисис Плезънс продължи:

— Когато мистър Плезънс беше жив, той често казваше, че никой в Йорк, бил той мъж или жена, не може да пече по-хубав хляб от моя, а и други хора са били така любезни да твърдят, че никога през живота си не са яли по-вкусен хляб. Но аз винаги съм слагала вкусни неща на масата, защото обичам добре свършената работа, и ако някой от онези духове от арабските приказки излезе от този чайник и ми каже, че ще ми изпълни три желания, не би ми хрумнало, надявам се, да поискам никой друг да не пече хляб — и дори хлябът на другите да е хубав като моя, не виждам как това би ме засегнало, толкова по-добре за тях. Хайде, сър, хапнете си — каза тя и побутна пълна чиния от прославения си хляб към своя наемател. — Не ми е приятно да ви виждам толкова отслабнал. Хората ще си кажат, че Хети Плезънс е забравила как се върти домакинство. Не бъдете така омърлушен, сър. Не сте подписали онзи предателски документ и когато другите господа бъдат принудени да се откажат от заниманията си, вие ще продължите и аз много се надявам, мистър Сегундус, че ще направите велики открития, и може би тогава мистър Норел, който се мисли за толкова умен, с радост ще ви покани за съдружник и ще съжали за глупавата си надменност.

Мистър Сегундус се усмихна и й благодари.

— Аз обаче не мисля, че това ще стане. Основното ми затруднение ще бъде липсата на материал. Аз притежавам твърде малко, а след като обществото се разпадне, не знам какво ще стане с книгите му, но се съмнявам, че ще попаднат у мен.

Мистър Сегундус изяде хляба (който беше толкова хубав, колкото старият мистър Плезънс и приятелите му казваха) и херингите и пийна чай. Силата на храната да утешава тревожните души се оказа по-голяма, отколкото джентълменът очакваше, защото забеляза, че след закуската се чувства малко по-добре, затова с нови сили сложи палтото, шапката, шала и ръкавиците си и закрачи по заснежените улици към мястото, което мистър Норел бе определил за извършване на чудесата си — Катедралата на Йорк.

Надявам се, че всички мои читатели са виждали стар английски град с катедрала, защото в противен случай се боя, че значението на избора, който мистър Норел бе направил, посочвайки това място, ще остане неразбрано за тях. Те трябва да имат предвид, че в стар град с катедрала голямата градска църква е сграда, единствена по рода си, тя е уникална, различна от всички останали по големина, красота и величественост. Дори в наше време, когато старите градове с катедрали се напълниха с изящни светски сгради, събрания и места за срещи (а Йорк изобилства откъм такива), катедралата се издига над тях като свидетелство за вярата на предшествениците ни. Сякаш в града има нещо, по-голямо от самия град. Когато човек върви по работа из лабиринта от тесни улички, откъдето катедралата не се вижда, изведнъж градът сякаш се разгръща и тя изниква пред очите му, многократно по-висока и многократно по-широка от всички останали сгради, и човек осъзнава, че е стигнал сърцето на града и че всички улици и улички по някакъв начин са го отвели там, на място, по-тайнствено от всички тайни, известни на мистър Норел. Такива мисли се въртяха в главата на мистър Сегундус, когато влезе в двора и застана пред внушителната синкава сянка на западната стена на Катедралата. В този момент се появи доктор Фокскасъл, който величествено изплува иззад ъгъла като едър черен кораб. Щом забеляза мистър Сегундус, той се приближи към него и го поздрави.

— Може би, сър — каза доктър Фокскасъл, — ще бъдете така любезен да ме представите на мистър Норел? Той е джентълмен, с когото много бих желал да се запозная.

— За мен ще бъде голямо удоволствие, сър — отговори мистър Сегундус и се огледа наоколо.

Времето бе принудило повечето хора да потърсят убежище в църквата и само няколко тъмни фигури тъпчеха бялото поле, ширнало се пред голямата сива сграда. Когато се вгледа по-внимателно, мистър Сегундус установи, че това са господа от йоркското общество на магьосниците или духовници и служители на Катедралата — клисари, църковни слуги, хористи, ректори, метачи и други подобни, изпратени от началниците си в това снежно време да се грижат за църковните дела.

— С най-голяма готовност бих ви услужил, сър — каза мистър Сегундус, — но никъде не виждам мистър Норел.

И все пак имаше някой.

Някой стоеше сам в снега точно пред входа на Катедралата. Някой мрачен и неугледен, който с голям интерес наблюдаваше мистър Сегундус и доктор Фокскасъл. Проскубаната коса се спускаше по раменете му като черен водопад, лицето му беше строго и изпито, изкривено като корен на дърво, с дълъг, тънък нос и макар кожата му да беше много светла, нещо правеше лицето му да изглежда тъмно — може би тъмните очи или провисналите дълги, черни, мазни кичури коса. След малко човекът се приближи към двамата магьосници, леко се поклони и каза, че се надява да го извинят за дързостта, но е разбрал, че те са тук по същата работа, по която и той. Каза още, че името му е Джон Чайлдърмас и че представлява мистър Норел по някои дела (макар да не обясни какви точно).

— Струва ми се — замислено отбеляза мистър Сегундус, — че лицето ви ми е познато. Дали не съм ви виждал някъде?

Нещо в мрачното изражение на Чайлдърмас трепна, но след миг изчезна и магьосниците не можаха да определят дали е било сянка на безпокойство или на присмех.

— Често идвам в Йорк по делата на мистър Норел, сър. Може да сте ме виждали в някоя от градските книжарници.

— Не — отвърна мистър Сегундус. — Виждал съм ви… Спомням си ви… Откъде? О, ей сега ще се сетя!

Чайлдърмас повдигна вежди, сякаш искаше да каже, че се съмнява това да стане.

— Но мистър Норел ще дойде лично, нали? — попита доктор Фокскасъл. Чайлдърмас изрази съжаление, но не смяташе, че господарят му ще дойде, тъй като няма причина да го прави.

— А! — възкликна доктор Фокскасъл. — Значи се отказва, така ли? Виж ти, виж ти. Горкият джентълмен. Сигурно се чувства доста глупаво. Наистина. Така или иначе, това беше благороден опит. Не можем да му се сърдим, че не е успял.

Доктор Фокскасъл изпитваше облекчение, че няма да види как се прави магия, и това го правеше щедър.

Чайлдърмас отново изрази съжаление, но каза, че доктор Фокскасъл е изтълкувал неправилно думите му. Мистър Норел със сигурност ще направи магия, но ще я направи в абатството Хъртфю, а резултатите ще се видят в Йорк.

— Джентълмените — обясни секретарят — не обичат да напускат удобните си места край камината, освен ако не е крайно наложително. Смея да предположа, сър, че ако можехте да наблюдавате демонстрацията от кабинета си, не бихте стояли тук в това студено и влажно време.

Доктор Фокскасъл рязко си пое дъх и измери Джон Чайлдърмас с поглед, който красноречиво говореше, че според него Джон Чайлдърмас е много дързък.

Секретарят явно не се стресна от мнението на доктор Фокскасъл; всъщност дори като че ли го сметна за забавно. Каза:

— Време е, господа. Трябва да заемете местата си в църквата. Убеден съм, че ще съжалявате, ако пропуснете и миг от демонстрацията, все пак залогът е толкова голям.

Бяха изминали двадесет минути от уречения час и господата от йоркското общество на магьосниците вече се тълпяха при южната порта на Катедралата. Някои се оглеждаха, преди да влязат, сякаш си вземаха последно сбогом със света, който не бяха сигурни, че ще видят отново.

3КАМЪНИТЕ НА ЙОРК

Февруари 1807 година

В РАЗГАРА НА ЗИМАТА големите стари църкви са най-малкото неприветливи: камъните им пазят студа на стотици зими и той като че ли се процежда от тях. В студените, влажни, мрачни недра на Катедралата членовете на Йоркското общество на магьосниците бяха принудени да стоят прави и да очакват чудо, без да са сигурни, че когато то дойде, ще бъде хубаво.

Мистър Хънифут се мъчеше да се усмихва ободрително на другарите си, но за джентълмен, толкова обигран в изкуството на дружелюбната усмивка, тези опити бяха крайно неуспешни.

Изведнъж забиха камбани. Това бяха просто камбаните на „Сейнт Майкъл ле Белфрей“, които отмерваха половината час, но между стените на Катедралата те прозвучаха като камбани от друг свят. Звукът не беше никак весел. Господата от йоркското общество на магьосниците знаеха много добре колко често камбанният звън служи за фон на магия и особено на магията на онези неземни създания феите, знаеха как в миналото звън от сребърни камбани е звучал тогава, когато някой англичанин или англичанка са били отвличани от феите и отвеждани завинаги в непознати, призрачни земи. Дори Кралят Гарван, който не е фея, а англичанин, е имал недотам добрия навик да отвлича мъже и жени и да ги отвежда в замъка си в Другите земи9.

Ако ние с вас можехме с помощта на магия да отвлечем всяко човешко същество, което ни харесва, и да го задържим при себе си за цяла вечност и ако можехме да избираме измежду всички хора на света, смея да твърдя, че изборът ни би паднал върху човек, по-пленителен от членовете на Ученото общество на магьосниците от Йорк, но тази утешителна мисъл не хрумна на нито един от господата в Катедралата. Някои от тях започнаха да се питат колко ли се е разгневил мистър Норел от писмото на доктор Фокскасъл и това ги накара сериозно да се уплашат.

След като камбанният звън заглъхна, някъде от полумрака над главите им се разнесе глас. Магьосниците наостриха уши, за да го чуят. Мнозина от тях вече се намираха в крайно изнервено състояние и си представиха, че някакъв загадъчен глас от онези, които се срещат във вълшебните приказки, им дава напътствия. Помислиха си, че това може би са тайнствени забрани. От приказките магьосниците знаеха, че подобни напътствия и забрани обикновено са малко неразбираеми, но сравнително лесни за следване — или поне така изглеждат на пръв поглед. Формулирани са най-често в духа на: „Не яж последния бонбон от синия буркан в ъгъла на шкафа“ или „Не бий жена си с пръчка от леска“. И въпреки това, както сочат всички вълшебни приказки, обстоятелствата винаги се стичат в ущърб на героя, който получава напътствията, така че той се вижда принуден да направи точно онова, което е забранено, и в резултат на това го застига зла участ.

Магьосниците си мислеха, че в най-добрия случай им се съобщава какво ще ги сполети. Не беше ясно обаче на какъв език говори гласът. По едно време мистър Сегундус като че ли долови думата „злоумишлен“, после му се стори, че чува латинската дума „interficere“, която означава „убивам“. Самият глас звучеше неясно: по нищо не приличаше на човешки глас, което само засили страха на господата, че всеки момент ще се появят феи. Той беше много дрезгав, дълбок и стържещ: сякаш два ръбести камъка се триеха един о друг, и въпреки това звуците несъмнено наподобяваха реч — бяха реч. Господата се взираха в полумрака в страхливо очакване, но единственото, което успяваха да различат, бяха смътните очертания на дребна каменна фигура, поставена като украса на голямата колона и надвиснала над главите им под тъмния купол. Когато слухът им привикна към странните звуци, те започнаха да разпознават все повече и повече думи, думи на староанглийски и латински, смесени така, сякаш говорещият нямаше представа, че това са два различни езика. За щастие разгадаването на тази причудлива смесица не представляваше особено затруднение за магьосниците, повечето от които бяха свикнали да разчитат безсистемните писания на учени от далечното минало. Преведено на ясен, разбираем английски, казаното гласеше следното: „Преди много, много години — петстотин, а може би и повече — в един зимен ден, по тъмно, млад мъж влезе в църквата, придружен от девойка с листа бръшлян в косите. Вътре нямаше никого освен камъните. Никой освен камъните не видя как той я удуши. Остави я да падне мъртва на камъните и никой освен камъните не видя. Мъжът така и не бе наказан за стореното, защото нямаше други свидетели освен камъните. Годините минаваха и всеки път, когато мъжът влезеше в църквата и застанеше сред богомолците, камъните крещяха, че това е човекът, убил момичето с листата бръшлян в косите, но никой не ни чу. Все пак още не е късно! Ние знаем къде е погребан той! В ъгъла на южния кораб! Бързо! Бързо! Донесете кирки! Донесете лопати! Вдигнете надгробните камъни. Изровете костите му! Натрошете ги с лопата! Ударете черепа му в колоните и го строшете! Нека камъните отмъстят! Още не е късно! Още не е късно!“

Магьосниците едва успяха да проумеят казаното и още веднъж да се запитат кой говори с тях, когато се обади друг каменен глас. Този път гласът като че ли идваше откъм олтара и говореше само на английски, но това беше особен английски, пълен с остарели и забравени думи. Той се оплакваше от някакви войници, които влезли в църквата и счупили няколко прозореца. Сто години по-късно те дошли отново и разбили една корабна преграда, заличили лицата на светците, свалили позлатата. Друг път точили върховете на стрелите си о ръба на фасадата, а триста години по-късно стреляли с пистолети в залата на катедралния съвет. Вторият глас явно не проумяваше как една църква съществува с хилядолетия, но хората не живеят толкова дълго. „Те изпитват наслада от разрушението! — крещеше той. — А самите те заслужават да бъдат разрушени!“ Подобно на първия говорещ, и вторият стоеше в църквата от незапомнени времена и явно се бе наслушал на безброй проповеди и молитви, но така и не беше срещнал най-ценните християнски добродетели — милосърдие, любов, смирение. И докато първият глас продължаваше да оплаква мъртвото момиче с листата бръшлян в косите, двата стържещи гласа се преплитаха по начин, крайно неприятен за ухото.

Мистър Торп, който беше храбър джентълмен, отиде да надзърне зад олтара, за да види кой говори. — Една статуя — обяви той.

Господата от Йоркското общество на магьосниците отново впериха погледи в полумрака над главите си по посока на първия нечовешки глас. И този път малцина от тях се усъмниха, че гласът идва от малката каменна фигура, защото докато се взираха в нея, те забелязаха движенията на пухкавите каменни ръце, които статуята развълнувано размахваше.

В този момент всички други статуи и паметници в Катедралата заговориха, разказвайки с каменните си гласове всичко, което са видели в каменния си живот, и шумът, както по-късно мистър Сегундус сподели с мисис Плезънс, стана неописуем. Защото Йоркската катедрала беше пълна с малки човешки фигури и причудливи животни, които пляскаха с криле.

Много от фигурите се оплакваха от съседите си и в това може би нямаше нищо чудно, след като бяха принудени да стоят едни до други в продължение на стотици години. Имаше петнадесет каменни крале, всеки от които бе стъпил върху каменен пиедестал в голям каменен барелеф. Косите им бяха ситно къдрави, сякаш ги бяха навили на хартийки, а след това така и не ги сресали — и щом ги видеше, мисис Хънифут не пропускаше да каже, че много й се иска да прокара гребен по кралските им глави. От първия миг, в който заговориха, кралете започнаха да се карат и да се упрекват взаимно, защото всички пиедестали бяха еднакво високи, а кралете — дори тези от камък — най-много от всичко мразят да бъдат равни с останалите. Впрочем имаше и малка група причудливи фигури с оковани ръце, които надничаха с каменни очи от една древна колона. Веднага щом магията подейства, всяка от тях се помъчи да се освободи от останалите, сякаш след многото векове каменните ръце бяха започнали да ги болят и на каменните хора им бе омръзнало да бъдат оковани едни за други.

Имаше статуя, която говореше на италиански. Никой не разбра защо, но по-късно мистър Сегундус откри, че това е копие на творба на Микеланджело. Тя като че ли разказваше за съвсем друга църква, където живите черни сенки са в рязък контраст с ярката светлина. С други думи, фигурата описваше онова, което оригиналната статуя в Рим виждаше.

Мистър Сегундус със задоволство забеляза, че макар да бяха силно уплашени, магьосниците продължаваха да стоят в църквата. Някои бяха толкова смаяни, че скоро съвсем забравиха за страха си и се втурнаха да разглеждат нови и нови чудеса, да правят забележки, да си водят записки с моливи в малки бележници, сякаш бяха забравили за коварния документ, който от днес им забраняваше да се занимават с магия. Магьосниците от Йорк (които скоро, уви, щяха да престанат да бъдат магьосници!) дълго се лутаха от кораб в кораб и се дивяха на чудесата. И ушите им кънтяха от зловещата какофония на хиляди каменни гласове, които говореха едновременно.

В залата на катедралния съвет имаше каменни навеси над амвоните с релефни изображения на малки каменни глави със странни корони, които бъбреха и се кикотеха в хор. Имаше и превъзходни каменни барелефи със стотици английски дървета, храсти и треви: глог, дъб, трънка, пелин, череша и дива тиква. Мистър Сегундус видя два каменни дракона, дълги до лакътя му, които се гонеха, като се шмугваха между, под и над каменните клони, каменните листа, каменните корени и каменните филизи на глога. Те се движеха като че ли с по-голяма лекота от всяко живо създание и въпреки това звукът от едновременното движение на толкова много каменни мускули под каменната кожа, триенето им в каменните ребра и сблъсъкът им с каменното сърце — съчетан с почукване на каменните нокти по каменните клони — беше крайно неприятен и мистър Сегундус се зачуди как самите те го търпят. Той забеляза как край тях се образува и се издига малко облаче прах, какъвто съпътства работата на каменоделеца, и си каза, че ако магията им позволи да се движат още дълго време, накрая ще се изтъркат и ще станат съвсем тънки.

Каменните листа и треви трепкаха и се полюшваха като от вятър и някои до такава степен наподобяваха събратята си в природата, че дори растяха. По-късно, когато магията престана да действа, се установи, че каменни вейки бръшлян и шипка са се увили около столове, катедри и молитвеници, където преди не е имало и помен от каменен бръшлян или шипка.

Но не само магьосниците от йоркското общество видяха чудеса този ден. Дали преднамерено или не, магията на мистър Норел беше плъзнала и зад стените на Катедралата и бе тръгнала из града. Три статуи от западната стена на Катедралата се намираха на поправка в работилницата на мистър Тейлър. Вековете йоркширски дъжд бяха похабили лицата им и вече никой не знаеше кои велики личности имаха за цел да представляват. В десет и половина един от работниците на мистър Тейлър тъкмо поднесе длетото си към лицето на една от статуите с намерението да й придаде облика на хубавичка светица, когато статуята нададе вик и вдигна ръка, за да се предпази от длетото, при вида на което работникът се свлече на пода в безсъзнание. По-късно статуите бяха върнати непокътнати в Катедралата с лица, похабени и плоски като сухари и гладки като масло.

После изведнъж шумът сякаш започна да се променя и един по един гласовете заглъхнаха, след което магьосниците отново чуха звъна на камбаните от „Сейнт Майкъл ле Белфрей“, отмерващи половината час. Първият глас (този на малката фигура от полумрака над главите им) продължи да говори и след като другите бяха замлъкнали, все на старата тема за неразкритото убийство („Още не е късно! Още не е късно!“), но накрая и той заглъхна.

Докато магьосниците бяха в църквата, светът навън се промени. Магията се завърна в Англия, независимо дали членовете на йоркското общество го желаеха или не. Настъпиха и други промени от по-прозаичен характер: небето се изпълни с плътни снежни облаци. На цвят те бяха не сиви, а любопитна смесица от бледосиньо и морскозелено. Това странно оцветяване на облаците създаваше нещо като полуздрач, което хората обикновено свързват с приказните подводни царства.

Мистър Сегундус се почувства много уморен след това преживяване. Имаше господа, доста по-уплашени от него; той бе станал свидетел на магия, по-чудна от всичко, което си беше представял, но сега, след като чудото свърши, мистър Сегундус имаше желание да се прибере кротко у дома, без да разговаря с никого. В това уязвимо състояние той се озова лице в лице със секретаря на мистър Норел, който го спря и го заговори:

— Сър, аз смятам — каза мистър Чайлдърмас, — че сега обществото на магьосниците трябва да се разпусне. Много съжалявам.

Дали поради факта, че мистър Сегундус бе паднал духом, му се стори, че въпреки крайно почтителното си държане някъде дълбоко в себе си Чайлдърмас се присмива на магьосниците от Йорк. Той принадлежеше към онази необлагодетелствана класа хора с долен произход, които са осъдени цял живот да служат на господарите си, но чиито ум и способности ги карат да търсят признание и награди, непостижими за тях. Понякога по странно стечение на благоприятни обстоятелства тези хора намират пътя си към величието, но по-често мисълта за онова, което биха могли да постигнат, ги прави кисели, те стават недоволни слуги и изпълняват задълженията си не по-добре — и дори по-зле — от по-малко способните си събратя. Тези хора стават дръзки, загубват службата си и свършват зле.

— Моля за извинение, сър — продължи Чайлдърмас, — но имам един въпрос към вас. Надявам се да не ви прозвучи нахално, но бих желал да узная дали ви се случва да четете лондонски вестници.

Мистър Сегундус отвърна, че му се случва.

— Наистина ли? Това е много интересно. Самият аз обичам вестниците. Но нямам много свободно време — чета само книги, които попадат при мен по силата на задълженията ми към мистър Норел. И какво пише напоследък в лондонските вестници? Простете, че ви питам, сър, но мистър Норел, който няма навика да чете вестници, ми зададе вчера този въпрос и аз установих, че не съм в състояние да отговоря.

— Е, добре — започна мистър Сегундус, малко озадачен, — пише най-различни неща. Какво точно ви интересува? Пише за действията на флота на Негово величество срещу французите, за изявленията на правителството, за скандали и разводи. За това ли питате?

— О, да! — отвърна Чайлдърмас. — Много добре го обяснихте, сър. Чудя се — продължи той замислен — дали лондонските вестници отделят място и на провинциалните новини? Дали, да речем, днешните забележителни събития ще заслужат поне една вестникарска колонка?

— Не знам — каза мистър Сегундус. — Струва ми се напълно възможно, но все пак нали знаете, Йоркшир е толкова далеч от Лондон — може би лондонските вестникари никога няма да узнаят за случилото се.

— А-ха — измънка мистър Чайлдърмас и после млъкна.

Заваля сняг: отначало само няколко снежинки, после значително повече от няколко, докато накрая милион ситни снежинки се посипаха от мекото, натежало сиво-зелено небе. Всички сгради в Йорк избледняха, посивяха на белия сняг, всички хора сякаш се смалиха, виковете и крясъците, стъпките и конският тропот, скърцането на каруците и хлопането на вратите станаха по-далечни. И всички тези неща станаха някак по-незначителни, докато на света останаха само падащият сняг, морскозеленото небе, мъглявият сивкав приз рак на Йоркската катедрала и Чайлдърмас.

И през цялото това време Чайлдърмас не обели и дума. Мистър Сегундус се запита какво още чака секретарят — беше получил отговори на всичките си въпроси. Но Чайлдърмас стоеше и гледаше мистър Сегундус със странните си черни очи, сякаш очакваше от мистър Сегундус да каже още нещо — сякаш бе сигурен, че мистър Сегундус ще го каже, — всъщност сякаш на света нямаше нищо по-сигурно от това.

— Ако желаете — заговори мистър Сегундус, докато тръскаше снега от пелерината си, — мога да сложа край на цялата тази несигурност. Ще напиша писмо на редактора на „Таймс“, в което ще го уведомя за невероятните дела на мистър Норел.

— О! Това е наистина щедро! — отвърна Чайлдърмас. — Повярвайте ми, сър, знам много добре, че не всеки джентълмен би приел така великодушно поражението. Но аз не очаквах по-малко от вас. Дори казах на мистър Норел, че не вярвам да има по-услужлив джентълмен от мистър Сегундус.

— Съвсем не — възрази мистър Сегундус, — нищо не ми струва.

Ученото общество на магьосниците от Йорк се разпадна и членовете му бяха принудени да се откажат от магията (всички с изключение на мистър Сегундус) и макар че сред тях имаше глупци и далеч не всички бяха приятни хора, не мисля, че те заслужаваха такава съдба. Защото какво да прави един магьосник, който по силата на коварно споразумение няма право да изучава магия? Той е принуден да крачи безцелно из къщата си ден след ден, да откъсва племенницата си (или жена си, или дъщеря си) от бродерията й и да досажда на слугите с въпроси по дела, от които никога досега не се е интересувал — и всичко това за да има с кого да си говори, докато слугите не се оплачат от него на господарката. Той взема книга и започва да чете, но не може да се съсредоточи върху четивото си и едва когато стига 22 страница, установява, че това е роман — видът книга, която най-дълбоко презира, — и я оставя с отвращение. По десет пъти на ден пита племенницата си (или жена си, или дъщеря си) колко е часът, защото не може да повярва, че времето се ниже толкова бавно — и по същата причина непрекъснато сверява джобния си часовник.

Радвам се да ви съобщя, че към мистър Хънифут съдбата бе по-благосклонна, отколкото към останалите. Тъй като беше добър по душа, той силно се развълнува от историята, разказана от малката каменна фигура на колоната. Векове наред тя бе пазила знанието за чудовищното убийство в малкото си каменно сърце, помнеше мъртвото момиче с листата бръшлян в косите, когато всички други я бяха забравили, и мистър Хънифут смяташе, че такава преданост заслужава да бъде възнаградена. Затова той писа до катедралния свещеник, до канониците и до архиепископа и след като им досади неимоверно, тези важни персони се съгласиха да дадат разрешение на мистър Хънифут да разкопае земята под каменната настилка в южния кораб. И когато това стана, той и хората, които беше наел, намериха оловен ковчег с кости, точно както беше казала малката каменна фигура. Но тогава катедралният свещеник каза, че не може да позволи преместване на костите от Катедралата (както желаеше мистър Хънифут) само заради свидетелството на малката каменна фигура: това беше безпрецедентно. О, възкликна мистър Хънифут, но знаете ли, такъв прецедент има — и спорът се проточи с години, в резултат на което мистър Хънифут нямаше свободно време да роптае срещу подписаното споразумение с мистър Норел10.

Библиотеката на Ученото общество на магьосниците от Йорк беше продадена на мистър Тороугуд от Кофи Ярд. Но кой знае защо никой не се сети да спомене за това на мистър Сегундус и той научи за продажбата по заобиколен път, след като доставчикът на мистър Тороугуд каза на свой приятел (служител в „Ленени драперии Пристли“), а приятелят случайно спомена пред мисис Кокрофт от странноприемница „Джордж“, а тя пък каза на мисис Плезънс, която беше хазайка на мистър Сегундус. Щом чу за това, мистър Сегундус тутакси се втурна по заснежените улици към дюкяна на мистър Тороугуд, без да губи време да слага шапка, палто или ботуши. Но книгите вече бяха продадени. Мистър Сегундус попита кой ги е купил. Мистър Тороугуд каза, че съжалява, но не може да разкрие името на купувача: джентълменът едва ли би искал името му да се знае. Без шапка, без палто и без дъх, с подгизнали обувки и пръски кал по чорапите, привлякъл погледите на всички в магазина, мистър Сегундус с известно задоволство заяви на мистър Тороугуд, че няма значение дали мистър Тороугуд ще му каже или не, защото мисли, че знае кой е този джентълмен.

Мистър Сегундус проявяваше любопитство по отношение на мистър Норел. Той много мислеше за него и често го обсъждаше с мистър Хънифут11. Мистър Хънифут беше сигурен, че всичко случило се може да се обясни с искреното желание от страна на мистър Норел да възроди магията в Англия. Мистър Сегундус се колебаеше и започна да търси някой познат на мистър Норел, който би могъл да му каже повече.

Джентълмен в положението на мистър Норел с хубава къща и просторно имение винаги представлява интерес за съседите си и освен ако тези съседи не са твърде глупави, те винаги се стремят да научат нещичко за заниманията му. Мистър Сегундус намери едно семейство в Стоунгейт, чиито братовчеди притежаваха ферма на пет мили от абатството Хъртфю, сприятели се с това семейство и убеди членовете му да дадат прием, на който да поканят братовчедите си (мистър Сегундус направо се ужаси от способността си да крои подобни планове). Братовчедите отвърнаха на поканата и с голяма готовност се заеха да обсъждат богатия си и виден съсед, омагьосал Катедралата в Йорк, но сведенията им се ограничаваха със слуха, че мистър Норел възнамерява да напусне Йоркшир и да се премести в Лондон.

Мистър Сегундус се изненада, като чу това, но още повече се изненада от начина, по който новината се отрази на настроението му. Почувства се странно обезкуражен, което е смехотворно, казваше си той: Норел никога не бе проявявал интерес към него, не бе му направил и най-малкото добро. И все пак сега Норел беше единственият колега на мистър Сегундус. След като си отидеше, мистър Сегундус щеше да остане единственият магьосник, последният магьосник в Йоркшир.

4ПРИЯТЕЛИТЕ НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ

Ранната пролет на 1807 година

ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, ако нямате нищо против, човек, който седи в библиотеката си ден след ден — дребен човечец, напълно незабележим. Книгата му стои на масата пред него. Достатъчно количество пера, нож за разрязване на новите страници, мастило, хартия, записки — всичко необходимо му е подръка. В стаята винаги гори огън — той не може без огън, зиморничав е. С всеки сезон стаята се променя, той — не. Три високи прозореца разкриват английски пасторален пейзаж, ведър напролет, весел лете, меланхоличен наесен и мрачен зиме — точно както се очаква от един английски пейзаж. Но променящите се сезони не будят интерес у него — той рядко вдига очи от книгата си. Като всички джентълмени и той прави ежедневни разходки: в сухо време дълго върви из парка и покрай малката горичка, във влажно време излиза за кратко из храсталака. Но не знае почти нищо нито за храстите, нито за парка, нито за гората. На масата в библиотеката го чака книга, погледът му с наслада бяга по редовете, главата му кима на изложените доводи, пръстите му жадуват да я прелистват отново и отново. Той се среща със съседите си два-три пъти на тримесечие — защото това е Англия, където съседите не биха оставили никого да живее извън обществото, бил той сух и кисел колкото си иска. Те го посещават, оставят визитни картички на слугите му, канят го на вечеря или на бал. Намеренията им са крайно добронамерени — те смятат, че за човек е лошо да бъде все сам, — но освен това изгарят от любопитство да видят дали се е променил, откакто са го видели за последен път. Той никога не се променя. Няма какво да им каже и се ползва със славата на най-отегчителния човек в Йоркшир.

И все пак в сухото малко сърчице на мистър Норел имаше достатъчно живот, за да поддържа амбицията му за възраждане на магията в Англия и да задоволи дори мистър Хънифут, и тъкмо с намерението да превърне амбицията в дълго отлагано постижение на целта си мистър Норел реши да отиде в Лондон.

Чайлдърмас го увери, че моментът е благоприятен, а Чайлдърмас познаваше света. Чайлдърмас знаеше какви игри играят децата на улицата — игри, отдавна забравени от всички възрастни. Чайлдърмас знаеше за какво мислят старците край камините, макар че никой от години не ги питаше за това. Чайлдърмас знаеше какво чуват младите мъже в биенето на барабаните и зова на тръбите, какво ги кара да напускат домовете си и да стават войници — знаеше и за капката слава, и за морето нещастия, които ги очакват. Чайлдърмас можеше да срещне адвокат на улицата и да каже какво има в джобовете на палтото му. И всичко, което знаеше, го караше да се усмихва, а някои от нещата, които знаеше, го караха да се смее с глас, и нищо от онова, което знаеше, не предизвикваше у него и капка жалост.

Затова когато Чайлдърмас каза на господаря си: „Идете в Лондон. Заминете веднага“, мистър Норел му се довери.

— Единственото, което не ми допада — каза Норел, — е планът ти да накараш Сегундус да пише до някой лондонски вестник от твое име. Той със сигурност ще допусне грешки в описанието си — не помисли ли за това? Предполагам, че ще се опита да предостави свое тълкуване. Тези треторазредни учени никога не могат да устоят на изкушението да прибавят нещо от себе си. Той ще изказва предположения — погрешни предположения — за видовете магия, които съм използвал в Йорк. Със сигурност около магията има достатъчно спекулации, за да се добавя още към тях. Трябва ли да използваме Сегундус?

Чайлдърмас сведе мрачния си поглед към своя господар и с още по-мрачна усмивка отговори, че според него трябва.

— Чудя се, сър — каза той, — чували ли сте напоследък да се говори за капитан на име Бейнс?

— Мисля, че знам за кого говориш — отвърна мистър Норел.

— А-ха! — възкликна Чайлдърмас. — И откъде научихте за него?

Кратко мълчание.

— Е, ами… — колебливо започна мистър Норел. — Предполагам, че съм видял името на капитан Бейнс в някой вестник.

— Лейтенант Хектор Бейнс служил на фрегата „Северният крал“ — обясни Чайлдърмас. — На двадесет и една изгубил крак и два или три пръста в битка в Карибско море. В същата битка загинал капитанът на „Северният крал“ и много моряци. Разказите за това как лейтенант Бейнс продължил да командва кораба и да дава заповеди на екипажа, докато лекарят режел крака му, са, бих казал, твърде преувеличени, но със сигурност лейтенантът е успял да изведе силно повредения кораб от Карибско море, да нападне испански кораб, натоварен с богатства, да спечели цяло състояние и да се завърне у дома като герой. Там изоставил младата дама, за която бил сгоден, и се оженил за друга. Това, сър, е историята на капитана, разказана в „Морнинг Поуст“. А сега аз ще ви кажа какво е станало по-нататък. Бейнс е северняк като вас, сър, човек с неясно потекло, без влиятелни приятели, които да му улеснят живота. Скоро след венчавката той и младата му съпруга отишли в Лондон, отседнали у приятели на „Сийкоул Лейн“ и по време на престоя си посещавали хора с всякакъв ранг и положение. Вечеряли у графини, вдигали тост с членове на Парламента и всичко, което влиянието и покровителството могат да направят за един човек, станало достъпно за капитан Бейнс. Този успех, сър, според мен се дължи на всеобщото одобрение и почит, придобити благодарение на статията във вестника. Но може би вие имате приятели в Лондон, които ще направят същото за вас, без да се налага намесата на вестникарите.

— Много добре знаеш, че нямам — нетърпеливо отвърна мистър Норел.

Междувременно мистър Сегундус се труди дълго и усърдно над писмото си и с прискърбие установи, че не може да бъде повече от хладен в хвалбите си към мистър Норел. Струваше му се, че читателите на лондонския вестник ще очакват да научат нещо за личните добродетели на мистър Норел и ще се чудят защо той не говори за тях.

Както се очакваше, писмото се появи в „Таймс“ със заглавието „НЕВЕРОЯТНИ СЪБИТИЯ В ЙОРК: ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ“. Мистър Сегундус завършваше описанието на магическата демонстрация в Йорк с твърдението, че приятелите на английската магия несъмнено трябва да благославят любовта към уединението, присъща на мистър Норел, защото тя се е отразила благотворно на заниманията му и най-после е донесла плодове под формата на чудната магия в Йоркската катедрала — но, казваше мистър Сегундус, той призовава приятелите на английската магия да се присъединят към него в молбата му към мистър Норел да не се връща към уединените си занимания, а да заеме мястото си на широката сцена на държавните дела и да отвори нова страница в историята на английската магия.

„ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ“ намери поразителен отклик, особено в Лондон. Читателите на „Таймс“ бяха зашеметени от постиженията на мистър Норел. Всички изразиха желание да видят мистър Норел: младите дами съжаляваха бедните стари господа от Йорк, които се бяха уплашили от него, и много им се искаше самите те да изпитат същия страх. Ясно беше, че такава възможност едва ли ще му се удаде повторно, затова мистър Норел твърдо реши да се установи в Лондон колкото може по-бързо.

— Трябва да ми намериш къща, Чайлдърмас — каза той. — Къща, която да внушава на посетителите, че магията е почтена професия, не по-малко почтена от правото и далеч по-почтена от медицината.

Чайлдърмас сухо попита дали мистър Норел желае къщата да бъде внушителна в архитектурно отношение, за да загатва, че магията е не по-малко достойна за почит от църквата.

Мистър Норел (който знаеше, че на света съществуват такива неща като шеги, но хората не пишат за тях в книгите, и който никога досега не се беше срещал лице в лице с шегата, нито й бе стискал ръката) помисли малко и накрая отговори, че не смята, че може да се загатва за това.

И така, Чайлдърмас (може би убеден, че нищо на света не заслужава по-голяма почит от парите) упъти господаря си към една къща на „Хановер Скуеър“, сред заможни и видни хора. Не знам какво мислите вие, но, честно казано, аз не харесвам особено южната част на „Хановер Скуеър“: къщите са високи и тесни — най-малко на четири етажа — и високите им неприветливи прозорци са толкова еднакви, и всяка къща така прилича на съседните, че отдалеч изглеждат като висок зид, който скрива светлината. Така или иначе, мистър Норел (по-непридирчив човек от мен) остана доволен от новата си къща или поне толкова доволен, колкото може да бъде един джентълмен, живял повече от тридесет години в просторна селска къща, заобиколена от парк с големи дървета, който на свой ред беше заобиколен от обширен имот, състоящ се от ферми и гори — с други думи, джентълмен, чийто поглед от прозореца никога не бе опирал в чужди владения.

— Къщата несъмнено е малка, Чайлдърмас — отбеляза мистър Норел, — но не се оплаквам. Както знаеш, собственото ми удобство не е първата ми грижа. Чайлдърмас отговори, че тази къща е по-голяма от повечето тук. — Наистина ли? — попита мистър Норел, силно изненадан. Особено неприятно го изненада малката библиотека, която не можеше да побере и една трета от книгите, смятани от Норел за крайно необходими; той попита Чайлдърмас колко хора в Лондон държат книги в дома си. Може би изобщо не четат?

Мистър Норел беше в Лондон едва от три седмици, когато получи писмо от някоя си мисис Гоудсдан — дама, за която никога не беше чувал.

„… съзнавам, че е крайно необичайно да Ви пиша, без да сме се срещали, и несъмнено се питате коя ли е тази невъзпитана непозната. Та аз изобщо не познавам такова лице! И ще ме сметнете за невероятно дръзка и т.н., и т.н., но Дролайт е мой скъп приятел и ме уверява, че Вие сте най-милият човек на света и няма да възразите. Аз съм много нетърпелива да се срещна с Вас и за мен ще бъде най-голяма чест, ако приемете да ни доставите удоволствието да дойдете на прием в четвъртък вечер. Дано ужасът от среща с много хора не Ви попречи да присъствате — самата аз не понасям тълпата и ще поканя само най-близките си приятели да се срещнат с Вас…“

Това не беше писмо, което би могло да направи добро впечатление на мистър Норел. Той го прочете много набързо, захвърли го с отвращение и се върна към книгата си. Скоро след това дойде Чайлдърмас и се зае със сутрешните си задължения. Прегледа писмото на мисис Гоудсдан и попита какъв отговор възнамерява да даде мистър Норел.

— Отказ — каза мистър Норел.

— Наистина ли? А да напиша ли, че имате друг ангажимент? — попита Чайлдърмас.

— Разбира се, ако желаеш — отвърна господарят му.

— А имате ли друг ангажимент? — поинтересува се секретарят.

— Не — каза мистър Норел.

— А-ха! — възкликна Чайлдърмас. — Тогава може би отказвате поканата заради изобилието от ангажименти през другите дни? Страхувате се, че ще бъдете твърде уморен?

— Нямам ангажименти. Отлично знаеш, че нямам — мистър Норел чете минута-две, след което промърмори (очевидно по повод книгата): — Още ли си тук?

— Още съм тук — отвърна Чайлдърмас.

— Добре тогава — каза мистър Норел, — какво има? Какъв е проблемът?

— Мислех, че сте дошли в Лондон, за да покажете на хората как изглежда един съвременен магьосник. Няма да го постигнете скоро, ако през цялото време си стоите у дома.

Мистър Норел не каза нищо. Взе писмото и го погледна.

— Дролайт — каза той накрая. — Какво има предвид тази дама? Не познавам човек с такова име.

— Не знам какво има предвид дамата — отвърна Чайлдърмас, — но знам едно: в настоящия момент малко любезност няма да ви навреди.

В осем вечерта — уречения час за приема на мисис Гоудсдан — мистър Норел седеше във файтона си, облечен в най-хубавото си сиво палто, и се чудеше кой ли е този Дролайт, скъпият приятел на мисис Гоудсдан, когато изведнъж осъзна, че файтонът е спрял. Погледна през прозореца и видя голямо стълпотворение от хора, файтони и коне, осветено от уличните фенери. Като си каза, че лондонските улици са истински лабиринт, той съвсем логично предположи, че файтонджията и слугата са объркали пътя, затова затропа с бастуна си по покрива на файтона и извика:

— Дейви! Лукас! Не чухте ли, че казах „Манчестър Стрийт“? Защо не проверихте къде е, преди да тръгнете?

Лукас, който седеше на капрата, се провикна, че вече са пристигнали на „Манчестър Стрийт“, но трябва да изчакат реда си, защото има дълга върволица от файтони пред къщата.

— Пред коя къща? — попита мистър Норел.

— Пред къщата, където отиваме — отвърна Лукас.

— Не, не! Грешите! — възкликна мистър Норел. — Това ще бъде малко събиране.

Но когато пристигна в дома на мисис Гоудсдан, той мигом се намери заобиколен от стотина или повече най-близки нейни приятели. В салона и залата за приеми беше пълно с хора и продължаваха да пристигат още и още. Мистър Норел беше напълно зашеметен, макар че какво толкова чудно имаше? Това бе модно лондонско събиране, което по нищо не се отличаваше от всяко друго в поне пет заможни къщи във всеки ден от седмицата.

А как може да се опише едно лондонско събиране? Свещи в кристални полилеи, разположени из цялата къща в главозамайващо изобилие, изящни огледала, които утрояват и учетворяват светлината така, че нощта става по-светла от ден, пъстри парникови плодове, наредени в стройни пирамиди върху маси с бели покривки, божествени създания, отрупани с искрящи бижута, обикалящи от стая в стая по двойки, уловени за ръце и будещи възхищение у всички, които ги гледат. Но жегата е нетърпима, напрежението и шумът не й отстъпват, няма къде да се седне и почти няма къде да се застане. Може да ви се случи да зърнете най-близкия си приятел в другия край на стаята, да искате да споделите с него безброй неща — но как, за Бога, ще стигнете до него? Ако щастието ви се усмихне, може би ще го откриете по-късно в навалицата и ще му стиснете ръка, докато тълпата зад вас напира. В обкръжението на блъскащи се, разгорещени непознати възможността за провеждане на разумен разговор е същата, каквато би била в африканска пустиня. Единственото ви желание е да опазите любимата си рокля цяла във въодушевената тълпа. Всички се оплакват от горещината и задуха. Всички твърдят, че е абсолютно непоносимо. Но ако това е единственото оплакване на гостите, какво да кажем за мъките на онези, които не са поканени? Нашите страдания са несравними с техните! И на другия ден всички ще казваме, че вечерта е била много приятна.

Случи се така, че мистър Норел пристигна едновременно с някаква много възрастна дама. Макар да беше дребна и отблъскваща на вид, тя явно бе важна личност (цялата беше отрупана с диаманти). Слугите се скупчиха около нея и мистър Норел влезе в къщата незабелязан от когото и да било. Той се озова в стая, пълна с хора, където намери купа с пунш върху малка маса. Докато пиеше от пунша, си спомни, че не се е представил на никого и следователно никой не знае, че е пристигнал. Озадачен, мистър Норел не знаеше как да постъпи. Гостите около него бяха заети да поздравяват приятелите си, а мисълта да отиде при някого от слугите и да се представи не му допадаше — надутите им физиономии и чувството им за неоспоримо превъзходство го изнервяха. Колко жалко, че на приема нямаше бивши членове на Обществото на магьосниците от Йорк, за да го видят как безпомощно и смутено се озърта — това със сигурност би ги развеселило неимоверно. Но така е с всички ни. В позната обстановка маниерите ни са безгрижни и непринудени, но отидем ли на място, където не познаваме никого и никой не ни познава — о, Боже! Колко неудобно започваме да се чувстваме!

Мистър Норел обикаляше от стая в стая с едничкото желание да си тръгне, когато замръзна на място, дочул името си, последвано от странни думи: „…твърди, че никога не го е виждал без тайнствената му тъмносиня роба, украсена с магически символи! Но Дролайт, който много добре познава този Норел, казва, че…“

Шумът в стаята бе непоносим и беше цяло чудо, че мистър Норел изобщо чу нещо. Думите бяха изречени от млада дама и той бързо се огледа наоколо, за да я види, но напразно. Започна да се пита какво друго говорят за него.

Забеляза, че до него стоят дама и господин. Тя беше доста невзрачна, чувствителна наглед жена на четиридесет-петдесет години, но той бе от типа мъже, каквито не се срещат често в Йоркшир. Беше по-скоро нисък, облечен много грижливо в хубаво черно сако и снежнобяла ленена риза. Малки очила със сребърни рамки висяха на черен кадифен шнур на врата му. Чертите му бяха много правилни и приятни, имаше къса тъмна коса, а кожата му бе много чиста и бяла, като се изключи едва забележимата руменина на бузите. Но най-забележителни бяха очите му: големи, с хубава форма, тъмни и толкова блестящи, че изглеждаха почти течни. Те бяха оградени от много дълги и тъмни мигли. У него имаше множество дребни признаци на женственост, придобити от самия него, но очите и миглите бяха единственото женствено нещо, което природата му бе дала.

Мистър Норел се заслуша в разговора им, за да разбере дали говорят за него.

— …съветът, който дадох на лейди Дънкомб за дъщеря й — каза ниският мъж. — Лейди Дънкомб й е намерила забележителен съпруг, джентълмен с деветстотин лири годишно! Но глупавото момиче се е влюбило в беден капитан на драгуните и горката лейди Дънкомб не е на себе си. „О, госпожо! — възкликнах аз в мига, в който чух за това. — Не се тревожете! Оставете всичко на мен. Както знаете, аз не съм изключителен гений, но необичайните ми заложби са точно в тази област.“ О, мадам! Ще се разсмеете, като научите как подходих към въпроса! Осмелявам се да твърдя, че никой на света не би измислил по-смехотворен план! Заведох мис Сюзън при Грей на „Бонд Стрийт“ и заедно прекарахме много приятна сутрин в разглеждане на огърлици и обеци. Тя е прекарала по-голямата част от живота си в Дербишир и не е свикнала да вижда истински хубави бижута. Не мисля, че дотогава изобщо се е замисляла за тези неща. После лейди Дънкомб и аз й намекнахме веднъж-дваж, че ако се омъжи за капитан Хърст, тя няма да бъде в състояние да прави такива хубави покупки, но ако се омъжи за мистър Уотс, ще може да избира сред най-доброто. След това си направих труда да се срещна с капитан Хърст и го убедих да ме придружи до „Будълс“, където — няма да ви лъжа, госпожо, — се играе на комар! — ниският мъж се изкиска. — Заех му малко пари да опита късмета си: нали разбирате, парите не са мои. Лейди Дънкомб ми ги даде за тази цел. Отидохме три-четири пъти и за забележително кратко време дълговете на капитана станаха… е, госпожо, не виждам как изобщо някога ще успее да се разплати! Лейди Дънкомб и аз му обяснихме, че едно е млада жена да се омъжи за човек със скромен доход, но съвсем друго е да се омъжи за човек с големи дългове. Отначало той не желаеше да ни слуша. Започна да си служи с — как да кажа? — някои военни изрази. Но накрая се видя принуден да признае правотата ни.

Мистър Норел видя как чувствителната наглед дама на около четиридесет или петдесет изгледа ниския мъж с неудоволствие. После се поклони съвсем леко и хладно и без да каже дума, се смеси с тълпата. Ниският мъж се обърна и тутакси намери приятел.

След това вниманието на мистър Норел бе привлечено от изключително красива млада дама в сребристобяла рокля. С нея говореше висок хубав мъж и тя много сърцато се смееше на всяка негова дума.

— …ами ако под основите на къщата намери два дракона — единият червен, другият бял, — вкопчени във вечна битка и символизиращи бъдещото унищожение на мистър Гоудсдан? Предполагам — небрежно отбеляза мъжът, — че няма да имате нищо против.

Жената се разсмя още по-весело отпреди и в следващия миг мистър Норел с изненада чу някой да се обръща към нея с „мисис Гоудсдан“.

След като помисли малко, мистър Норел си каза, че би могъл да я заговори, но тя вече беше изчезнала. От шума и гледката на толкова хора накуп започна да му прилошава и той реши кротко да се оттегли, но точно в този момент тълпата пред вратата стана направо непробиваема и мистър Норел попадна в потока от хора, който го отнесе в друг край на стаята. Той се завъртя като сухо листо, паднало в дъждовен улей; при една от тези обиколки на стаята мистър Норел забеляза тихо кътче край прозорец. Висок параван от украсен с резба абанос със седефени инкрустации закриваше — ах, каква благодат! — шкаф с книги. Мистър Норел се пъхна зад паравана, извади „Пълни разкрития за Откровението на св. Йоана“ от Джон Нейпиър и започна да чете.

Не след дълго той вдигна поглед от книгата и видя високия хубав мъж, който по-рано говореше с мисис Гоудсдан, и ниския тъмнокос господин, положил толкова усилия да разруши брачните надежди на капитан Хърст. Двамата енергично разговаряха, но натискът на тълпата около тях беше толкова голям, че без да се церемони, високият мъж грабна ниския си събеседник за ръкава и го издърпа зад паравана в ъгъла, където стоеше мистър Норел.

— Той не е тук — каза високият, като с всяка дума бодваше с показалец рамото на другия господин. — Къде са ожесточено искрящите очи, които ни обещахте? Къде е трансът, който никой не може да обясни? Има ли омагьосани тук? Не мисля. Вие го повикахте като дух от дълбините, а той не дойде.

— Тази сутрин бях с него — заоправдава се ниският мъж. — Разказа ми за чудната магия, която опитва напоследък, и обеща, че ще дойде.

— Минава полунощ. Вече няма да дойде — каза високият господин и се усмихна с вид на превъзходство. — Признайте, че не го познавате.

Ниският мъж му отвърна с усмивка, която по нищо не отстъпваше на първата (тези господа като че ли се дуелираха с усмивки), и каза:

— Никой в Лондон не го познава по-добре от мен. Трябва да призная, че съм малко — съвсем малко — разочарован.

— Ха! — възкликна високият мъж. — Всеобщото мнение тук е, че сме най-безцеремонно излъгани. Дойдохме в очакване да видим нещо невероятно, а вместо това бяхме принудени сами да се грижим за забавлението си — погледът му случайно падна върху мистър Норел и той добави: — Онзи джентълмен там чете книга.

Ниският господин се обърна и неволно удари лакътя си в „Пълни разкрития за Откровението на св. Йоана“. Той изгледа с укор мистър Норел за това, че на такова тясно място е разгърнал толкова голяма книга.

— Казах, че съм разочарован — заговори господинът, — Но съвсем не съм изненадан. Вие не го познавате така, както го познавам аз. О! Уверявам ви, че той има ясно съзнание за високото си положение. В това няма равен. Човек, който купува къща на „Хановер Скуеър“, знае как се правят нещата. О, да! Купил е къща на „Хановер Скуеър“! Не сте чули за това, предполагам? Той е богат като евреин. Имал стар чичо на име Хейторнтуейт, който след смъртта си му оставил куп пари. Освен това притежава хубава къща и обширни земи в абатството Хъртфю в Йоркшир.

— Ха! — сухо възкликна високият мъж. — Какъв щастливец. Богати стари чичовци, които умират, се срещат крайно рядко.

— Да, наистина! — отвърна ниският. Едни приятели, семейство Грифин, имат изключително богат стар чичо, на когото години наред оказват всевъзможни почести, но макар че още преди време беше столетник, той така и не е умрял и като че ли възнамерява да живее вечно, само за да ги дразни, докато всички от семейство Грифин остаряват и умират един след друг в горчиво разочарование. И все пак не се съмнявам, че вие, драги ми Ласелс, няма защо да се занимавате с подобни докачливи старци — вашето състояние е доста прилично, нали?

Високият господин предпочете да пренебрегне тази проява на дръзко любопитство и вместо това хладнокръвно отбеляза:

— Струва ми се, че този джентълмен желае да говори с вас. Въпросният джентълмен беше мистър Норел, който, поразен от факта, че състоянието му се обсъжда така безцеремонно, от няколко минути чакаше да получи възможността да говори.

— Моля да ме извините — каза той.

— Да? — рязко попита ниският мъж.

— Аз съм мистър Норел.

Високият и ниският джентълмен го изгледаха много дръзко. След известно мълчание ниският, на лицето на който отначало се изписа обида, последвана от недоумение и накрая от стъписване, помоли мистър Норел да повтори името си.

Мистър Норел изпълни молбата му и ниският господин каза:

— Извинете ме, но… тоест… Надявам се, че ще ме извините за любопитството, но има ли в дома ви на „Хановер Скуеър“ човек, който се облича в черно, с изпито лице, изкривено като корен на дърво?

Мистър Норел помисли малко и отговори:

— Чайлдърмас. Сигурно имате предвид Чайлдърмас.

— О, Чайлдърмас! — възкликна ниският джентълмен, сякаш изведнъж всичко му стана ясно. — Да, разбира се! Колко глупаво от моя страна! Та това е Чайлдърмас! О, мистър Норел! Нямам думи да изразя удоволствието от запознанството си с вас. Моето име, сър, е Дролайт.

— Познавате ли Чайлдърмас? — попита мистър Норел озадачен.

— Аз… — мистър Дролайт направи пауза. — Видях човека, когото ви описах, да излиза от дома ви и… О, мистър Норел! Показах се като пълен невежа! Взех го за вас! Дано не сте се засегнали, сър! Защото сега, когато сте пред мен, ясно виждам, че докато той има дивия романтичен вид, който е прието да се свързва с магьосниците, вие имате замисления вид на учен. Ласелс нали мистър Норел има сериозния и важен вид на учен?

Високият мъж отвърна без особен ентусиазъм, че предполага, че е така.

— Мистър Норел, приятелят ми мистър Ласелс — каза Дролайт. Мистър Ласелс кимна почти незабележимо.

— О, мистър Норел! — възкликна мистър Дролайт. — Не можете да си представите какво вълнение изпитах снощи, докато се чудех дали ще дойдете или не! В седем часа безпокойството ми нарасна до такава степен, че не можах да се сдържа! Отидох в гостилницата на „Гласхаус Стрийт“ специално за да попитам Дейви и Лукас какво мислят за това! Дейви беше убеден, че няма да дойдете, което ме хвърли, както можете да си представите, в крайно отчаяние!

— Дейви и Лукас? — попита мистър Норел, силно изненадан (както може би помните, това бяха имената на файтонджията и слугата му).

— О, да! — отвърна мистър Дролайт. — Гостилницата на „Гласхаус Стрийт“ е мястото, където Дейви и Лукас понякога ходят да обядват, както, смея да предположа, знаете.

Той прекъсна потока си от думи, точно колкото мистър Норел да промърмори, че не е знаел това.

— Аз разказвам най-подробно за изключителните ви способности на всичките си приятели и познати — продължи мистър Дролайт. — Аз съм вашият Йоан Кръстител, сър, подготвям почвата за вас! И без всякакво колебание твърдях, че вие и аз сме големи приятели, защото от самото начало имах предчувствието, драги ми мистър Норел, че ще станем такива, и както виждате, съм бил съвсем прав, защото ето ни сега двамата, увлечени в приятен разговор!

5ДРОЛАЙТ

Пролетта-есента на 1807 година

НА ДРУГАТА СУТРИН секретарят на мистър Норел Чайлдърмас беше повикан да се срещне с господаря си по време на закуската му. Той завари мистър Норел пребледнял и в състояние на нервна превъзбуденост.

— Какво се е случило? — попита Чайлдърмас.

— О! — възкликна мистър Норел и вдигна глава. — Как се осмеляваш да ме питаш! Ти, който си пренебрегнал задълженията си дотам, че всеки негодник може преспокойно да наблюдава къщата ми и да разпитва слугите ми! За какво те държа тук, искам да знам, ако не можеш да ме защитиш от подобно нахалство?

Чайлдърмас сви рамене.

— Предполагам, че говорите за Дролайт.

Кратко, стъписано мълчание.

— Знаел си за това? — кресна мистър Норел. — Всемогъщи Боже! Какво си мислеше, човече? Самият ти си казвал стотици пъти, че ако искам да си осигуря спокойствие, слугите ми не трябва да клюкарстват!

— О, разбира се — каза Чайлдърмас. — Но аз силно се опасявам, сър, че ще трябва да се откажете от някои свои навици. Уединението и отшелничеството са подходящи за Йоркшир, но ние вече не сме в Йоркшир.

— Да, да! — гневно отсече мистър Норел. — Знам, че не сме в Йоркшир. Но не там е въпросът. Въпросът е: какво иска този Дролайт?

— Привилегията да бъде първият джентълмен в Лондон, запознал се с магьосник. Нищо повече.

Но мистър Норел не можеше да се отърси от страховете си. Той нервно потриваше жълтеникавите си ръце и мяташе уплашени погледи по тъмните ъгли на стаята, сякаш очакваше там да се крият други като Дролайт, които го шпионират.

— Не ми приличаше на учен с тези дрехи — каза той, — но това нищо не означава. Не носеше пръстени за сила или принадлежност и все пак…

— Не ви разбирам — намеси се Чайлдърмас. — Говорете направо.

— Мислите ли, че самият той не притежава някои способности? — попита мистър Норел. — Или може би има приятели, които ми завиждат за успеха? Кои са съдружниците му? Какво образование има?

Устните на Чайлдърмас се разтеглиха в широка усмивка, която зае от край до край едната половина на лицето му.

— О! Вие сте си въобразили, че той е слуга на магьосник. Е, сър, нищо подобно. Можете да разчитате на мен за това. Тъй като съвсем не пренебрегвам интересите ви, след като получихме писмото от мисис Гоудсдан, аз разпитах за господина — точно толкова, смея да твърдя, колкото и той за вас. Не знам какъв трябва да е този магьосник, който би ползвал услугите на такава личност. А и ако наистина съществуваше друг магьосник, вие отдавна щяхте да научите за това — не е ли така? — и да намерите начин да го разделите с книгите, които притежава, за да сложите край на заниманията му. Правили сте го и преди, както знаете.

— Значи според вас Дролайт не е опасен?

Чайлдърмас повдигна вежди и се усмихна с кривата си усмивка.

— Напротив — каза той.

— А! — възкликна мистър Норел. — Знаех си! Е, тогава със сигурност трябва да го отбягвам.

— Защо? — попита Чайлдърмас. — Не съм казал подобно нещо. Нали току-що ви обясних, че не представлява заплаха за вас? Какво ви засяга, че е лош човек? Послушайте съвета ми, сър, възползвайте се от възможността, която ви се предоставя.

След това Чайлдърмас разказа на мистър Норел какво е научил за Дролайт: че принадлежи към определен тип джентълмени, които се срещат само в Лондон и чието основно занимание е да носят скъпи модни дрехи; че тези господа прекарват живота си в невъзмутимо безделие, игра на комар и прекомерно пиене, почивки от по няколко месеца в Брайтън и други модни курорти; че през последните години този тип джентълмени е постигнал съвършенство в лицето на Кристофър Дролайт и че дори най-близките му приятели признават, че той не притежава и едно добро качество12.

Въпреки ахкането и тюхкането при всяко ново разкритие този разговор несъмнено се отрази добре на мистър Норел. След десет минути, когато Лукас влезе в стаята с кана горещ шоколад, господарят му спокойно похапваше препечени филийки с конфитюр и изглеждаше коренно различен от неспокойния уплашен човек, какъвто беше по-рано сутринта.

На вратата натрапчиво се почука и Лукас отиде да отвори. След малко се чуха тихи стъпки по стълбите, слугата се появи отново и обяви:

— Мистър Дролайт!

— Ах, мистър Норел! Как сте, сър?

Мистър Дролайт влезе в стаята. Беше с тъмносиньо палто и размахваше абаносов бастун със сребърна дръжка. По всичко личеше, че е в отлично настроение, кланяше се, усмихваше се и крачеше напред-назад така енергично, че след пет минути едва ли имаше и един инч от килима, на който той да не е стъпил, и една маса или стол, до които да не се е докоснал, и едно огледало, в което да не се е огледал, и една картина, пред която да не се е спрял и усмихнал.

Макар вече да знаеше, че гостът му не е нито велик магьосник, нито слуга на велик магьосник, мистър Норел все още не беше склонен да последва съвета на Чайлдърмас. Поканата му към мистър Дролайт да седне с него на масата и да пийне чаша шоколад бе съвсем хладна. Но намусеното мълчание и неприветливите погледи не оказаха никакво въздействие на мистър Дролайт, защото той запълваше мълчанието с бърборене и бе твърде привикнал към неприветливи погледи, за да им обръща внимание.

— Ще се съгласите ли с мен, сър, че вчерашният прием беше повече от очарователен? Макар че, ако позволите да отбележа, според мен бяхте съвсем прав да си тръгнете толкова рано. След това аз обиколих гостите и казах на всички, че джентълменът, когото са видели току-що да излиза от стаята, е самият мистър Норел! О, повярвайте ми, сър, тръгването ви не остана незабелязано. Многоуважаемият мистър Машъм беше убеден, че е зърнал крайчеца на благородното ви рамо, лейди Баркли каза, че като че ли е видяла една сива къдрица от достолепната ви перука, а мис Фискертън беше крайно развълнувана при мисълта, че може би е мярнала за миг върха на почитаемия ви нос! Малкото, което видяха от вас, сър, ги накара да копнеят за повече. Те жадуват да видят човека от главата до петите!

— Хм — отбеляза мистър Норел с известно задоволство.

Уверенията на мистър Дролайт, че дамите и господата на приема у мисис Гоудсдан са останали очаровани от мистър Норел, донякъде разсеяха предубежденията на домакина към госта му. По думите на мистър Дролайт компанията на мистър Норел е като подправка: и най-малката щипка от нея може да подобри вкуса на цялото ястие. Мистър Дролайт се държа така приятно, че мистър Норел стана значително по-общителен.

— И на какво щастливо стечение на обстоятелствата, сър — поинтересува се мистър Дролайт, — дължим удоволствието от присъствието ви тук? Какво ви води в Лондон?

— Дойдох в Лондон, за да допринеса за благото на съвременната магия. Аз, сър, възнамерявам да възродя магията в Англия — важно отвърна мистър Норел. — Имам какво да кажа на великите мъже на нашето време. Съществуват много начини, по които бих могъл да им бъда полезен.

Мистър Дролайт учтиво промърмори, че не се съмнява в това.

— Ще ви кажа, сър — продължи мистър Норел, — че на драго сърце бих отстъпил тази тежка задача на друг магьосник — той въздъхна и си придаде толкова благороден вид, колкото дребните му остри черти позволяваха. Невероятно как човек като мистър Норел — човекът, провалил бъдещето на толкова много свои събратя магьосници — успяваше да убеди себе си, че би се радвал да отстъпи цялата слава на професията си на някого от тях, но като казваше това, мистър Норел несъмнено си вярваше.

Мистър Дролайт замърмори съчувствено. Той беше убеден, че домакинът му е прекалено скромен. Мистър Дролайт не би предположил и за миг, че има друг човек, по-подходящ от мистър Норел за задачата да възроди магията в Англия.

— Но аз имам един недостатък, сър — призна мистър Норел.

Мистър Дролайт се изненада от това.

— Не познавам света, сър. Знам, че не го познавам. Като всеки учен аз обичам тишината и усамотението. Да седя в стая, пълна с непознати, и да прекарвам часове наред в празни приказки за мен е истинско мъчение, но мисля, че често ще ми се налага да правя подобни неща. Чайлдърмас ме уверява, че ще бъде така.

Мистър Норел погледна Дролайт в очакване, сякаш се надяваше гостът да възрази.

— А-ха! — мистър Дролайт се замисли за момент. — Ето защо толкова се радвам, че вие и аз станахме приятели! Аз нямам претенциите да бъда учен, сър, не знам почти нищо за магьосниците и магията и бих казал от време на време може да намирате компанията ми за досадна, но трябва да пренебрегнете всички дребни неудобства от този род в името на голямата помощ, която бих могъл да ви окажа, като ви развеждам и ви срещам с хора. О, мистър Норел, сър! Не можете да си представите колко полезен мога да ви бъда!

Мистър Норел отказа да придружи още начаса мистър Дролайт до всички места, които според Дролайт бяха особено приятни, и да се срещне с всички онези хора, чието приятелство според Дролайт би внесло нова радост в съществуванието на мистър Норел, но се съгласи същия ден да отиде с него на вечеря у лейди Роутънстал на „Бедфорд Скуеър“.

Мистър Норел намери вечерята за по-малко изтощителна, отколкото очакваше, и затова прие да се срещне с Дролайт на другия ден в дома на мистър Плъмтрий. С помощта на мистър Дролайт той се появяваше в обществото с по-голяма увереност отпреди. Ангажиментите му станаха многобройни: мистър Норел беше зает от единадесет сутринта до след полунощ. Той ходеше на сутрешни посещения, обядваше във всички домове в града, появяваше се на приеми, балове и концерти на италианска музика, срещаше се с барони, графове, графини и високопоставени персони, виждаха го да се разхожда по „Бонд Стрийт“ под ръка с мистър Дролайт, обикаляше с файтон из Хайд парк в компанията на Дролайт и неговия близък приятел Ласелс.

В дните, когато мистър Норел не се хранеше навън, Дролайт обядваше на „Хановер Скуеър“, при това, както домакинът предполагаше, с голямо удоволствие, защото Чайлдърмас му беше съобщил, че Дролайт няма почти никакви пари. Чайлдърмас казваше, че мистър Дролайт живее от хитрини и дългове и че никой от високопоставените му приятели не го е посещавал у дома, защото домът му се намира над една обущарница на „Литъл Райдър Стрийт“.

Като всеки нов дом къщата на „Хановер Скуеър“, която отначало изглеждаше съвършена, скоро започна да се нуждае от всевъзможни подобрения. Естествено, мистър Норел беше нетърпелив ремонтът да приключи колкото може по-скоро, но когато сподели с Дролайт, че лондонските работници са невероятно мудни, гостът му се възползва от възможността да прегледа всички планове за цветове, тапети, килими, мебели и украса и намери недостатъци навсякъде. Двамата спориха около четвърт час, след което Дролайт поръча да приготвят файтона на мистър Норел и нареди на Дейви да ги закара право в магазина на мистър Акерман на улица „Странд“. Там Дролайт показа на мистър Норел книга, в която имаше картина от Рептън на празна старомодна гостна, където на стената висеше портрет на старец с каменно лице от епохата на кралица Елизабет и празни кресла, зейнали невзрачно като гости на прием, открили, че няма за какво да си говорят. Но на следващата страница — ах! Каква промяна бе настъпила благодарение на изкуствата на мебелирането, драпирането и тапицирането! Това беше картина на същата гостна, с нови мебели и украса, подобрена до неузнаваемост! В красивата нова стая бяха влезли десетина модно облечени дами и господа, привлечени от възможността да отпочинат, удобно разположени в елегантни пози по столовете или излезли в зимната градина, изникнала като по чудо отвън пред френските прозорци. Поуката, както обясни Дролайт, е, че ако мистър Норел се надява да спечели приятели за каузата на английската магия, ще трябва да направи повече френски прозорци в къщата си.

Под ръководството на Дролайт мистър Норел се научи да отдава предпочитание на живописното наситено червено пред достопочтеното убито зелено от своята младост. За интересите на английската магия естествените материали в къщата на мистър Норел бяха покрити с боя и лак и направени да изглеждат такива, каквито не са — като актьори на сцена. Гипсът бе боядисан така, че да прилича на дърво, а дървото беше боядисано така, че да изглежда като друг вид дърво. Когато стигнаха до трапезарията, доверието на мистър Норел във вкуса на Дролайт бе толкова голямо, че последният беше изпратен да избере съдовете и приборите за хранене, без да се искат съвети от никого другиго.

— Няма да съжалявате, сър! — възкликна Дролайт. — Преди три седмици избирах прибори за херцогиня Б… и още щом ги видя, тя заяви, че никога през живота си не е виждала нещо толкова очарователно!

В една ясна майска сутрин мистър Норел седеше в кабинет на „Уимпоул Стрийт“ у някоя си мисис Литълуърт. Сред присъстващите бяха мистър Дролайт и мистър Ласелс. Мистър Ласелс обожаваше компанията на мистър Норел — всъщност в това отношение той отстъпваше само на Дролайт, — но причините му да ухажва мистър Норел бяха коренно различни. Ласелс беше хитър, циничен човек, който смяташе за абсолютно нелепо образован джентълмен на преклонна възраст да вярва, че може да прави магии. В резултат на това той с голямо удоволствие задаваше на мистър Норел въпроси за магия при всеки удобен случай, за да се забавлява с отговорите му.

— Харесва ли ви Лондон, сър? — попита Ласелс.

— Ни най-малко — отговори мистър Норел.

— Много съжалявам за това — каза Ласелс. — Не намерихте ли събратя магьосници, с които да разговаряте?

Мистър Норел се намръщи и отвърна, че не вярва в Лондон да има магьосници, а дори да има, той не ги е открил.

— О, сър! — възкликна мистър Дролайт. — Тук грешите! Сведенията ви са крайно неточни! В Лондон има магьосници — о, поне четиридесет. Ласелс, не сте ли съгласен, че в Лондон имаме стотици магьосници? Можете да ги срещнете буквално на всеки ъгъл. Мистър Ласелс и аз с удоволствие ще ви срещнем с тях. Те имат нещо като крал, когото наричат Винкулус — висок, опърпан човек с вид на плашило, държи малка будка точно срещу „Сейнт Кристофър Ле Стокс“, цялата опръскана с кал, с мръсна жълта завеска, и ако му дадете едно пени, ще предскаже бъдещето ви.

— Винкулус предсказва само нещастия — каза през смях Ласелс. — Досега ми е обещал удавяне, лудост, опожаряване на цялото ми имущество и родна дъщеря, която след години ще ми нанесе голяма вреда от злоба.

— Аз бих се радвал да ви заведа, сър — предложи Дролайт на мистър Норел. — Обожавам Винкулус.

— Ако отидете, внимавайте, сър — намеси се мисис Литълуърт. — Някои от тези хора могат така да ви наплашат! Семейство Крукшанк довели един магьосник — много мръсен и окъсан човек — в дома си, за да покаже някои номера на приятелите им, но когато пристигнал, той не успял да направи нищо и те не му платили. Човекът се разгневил и се заклел да превърне бебето в пепел, и тогава настанал голям смут, защото не могли да намерят бебето, макар че в камината нямало нова пепел, само старата. Претърсили къщата от горе до долу, мисис Крукшанк била ни жива, ни умряла от тревога и изпратили да повикат лекар — и тогава на вратата се появила дойката с бебето: оказало се, че тя го завела на „Джеймс Стрийт“, за да го покаже на майка си.

Въпреки тези любопитни сведения мистър Норел отхвърли любезното предложение на Дролайт да го заведе в жълтата будка на Винкулус.

— А какво е мнението ви за Краля Гарван, мистър Норел? — попита мисис Литълуърт заинтригувана.

— Нямам мнение. Той е човек, за когото никога не мисля.

— Наистина ли? — попита мистър Ласелс. — Извинете ме, мистър Норел, но това е доста неочаквано изявление. Досега не съм срещал магьосник, който да не твърди, че Черният крал е най-великият от всички — магьосникът пар екселанс! Човек, способен, ако пожелае, да изтръгне Мерлин от дървото, да завърти стареца на главата му и да го върне обратно вътре13.

Мистър Норел не каза нищо.

— Но, разбира се — продължи мистър Ласелс, — никой от Ауреатите не може да се мери с него, нали? Кралства във всички светове, съществували някога14. Армия от рицари — хора и феи, които му служат вярно. Вълшебни ходещи дървета. Да не говорим за дълголетието му — тристагодишно царуване, а както се говори, накрая все още е бил млад, поне на външен вид.

Мистър Норел не каза нищо.

— Но може би вие смятате, че тези истории са измислици? Често съм чувал да казват, че Кралят Гарван изобщо не е съществувал, че не е бил един-единствен човек, а дълга поредица от магьосници, които много си приличали. Може би и вие мислите така?

По всичко личеше, че мистър Норел предпочита да запази мълчание, но въпросът на мистър Ласелс беше толкова директен, че го принуждаваше да отговори.

— Не — каза накрая Норел, — аз съм съвсем убеден, че е съществувал. Но не мога да не смятам, че влиянието му върху английската магия е само пагубно. Магиите, които е правил, са крайно опасни и нищо не би могло да ме зарадва повече от това да бъде напълно забравен, както заслужава.

— А какво ще кажете за слугите си феи, сър? — попита мистър Ласелс. — Само вие ли можете да ги виждате? Невидими ли са за другите хора?

Мистър Норел подсмръкна и каза, че няма такива слуги.

— Как така нямате? — възкликна една дама в яркорозова рокля, силно изненадана.

— Много мъдро, мистър Норел — отбеляза мистър Ласелс. — Делото Тъбс срещу Стархаус би трябвало да служи като предупреждение за всички магьосници15.

Един човек от Нотингамшир на име Тъбс много искал да види фея и от постоянно мислене за феи и четене на всевъзможни книги за тях той си втълпил, че файтонджията му е фея.

Файтонджията (чието име било Джак Стархаус) бил тъмнокос, висок и много неразговорлив, поради което останалите слуги го гледали с подозрение и го смятали за надменен. Той отскоро бил в дома на мистър Тъбс; казвал, че преди е работил за старец на име Брауни в градчето Колдмикълхил някъде на север. Файтонджията имал чудна дарба: можел да накара всяко животно да го обича. Когато държал юздите, конете винаги много го слушали и никога не се отклонявали от пътя; той умеел да дресира котки така, както жителите на Нотингамшир не били виждали досега. Стархаус им говорел шепнешком и щом го чуели, всички котки заставали неподвижно с леко учудени физиономии, сякаш никога не били чували, нито щели да чуят по-разумни думи през живота си. Освен това той можел да ги накара да танцуват. Котките в дома на мистър Тъбс били по-важни и достолепни от всички други, но Джак Стархаус ги карал да се впускат в лудешки танци, да подскачат на задните си крака и да се мятат насам-натам. Той постигал това със странни въздишки, подсвирквания и съскания. Един от слугите казал, че ако котките изобщо стават за нещо — което не е така, — то поне от тези занимания е редно да има някаква полза. Но чудната дарба на Стархаус била безполезна: тя дори не забавлявала слугите, а само ги карала да се чувстват неловко.

Дали по тази причина, или защото хубавото му лице с малко раздалечени очи карало мистър Тъбс да го смята за фея — не знам, но господарят му започнал тайно да разпитва за файтонджията си.

Един ден мистър Тъбс повикал Стархаус в кабинета си. Казал му, че е разбрал, че мистър Брауни е много болен — бил е болен през цялото време, през което по собствените си думи Стархаус е работил за него — и от години не излиза от дома си. Затова мистър Тъбс бил любопитен да узнае за какво му е на такъв човек файтонджия. Известно време Джак Стархаус мълчал. После признал, че не е бил на служба при мистър Брауни, а е работил за съседно семейство. Трудил се усърдно, мястото било добро и той бил доволен, но другите слуги не го обичали — файтонджията не знаел защо, но това му се било случвало и преди. Една слугиня наговорила лъжи за него и го изгонили. Колкото до мистър Брауни, Стархаус го бил виждал само веднъж преди години. Казал, че много съжалява, че е излъгал мистър Тъбс, но не знаел как да постъпи.

Мистър Тъбс обяснил, че няма нужда Стархаус да си съчинява истории. Той знаел, че файтонджията е фея, и му казал да не се страхува, защото мистър Тъбс няма да го издаде; иска само да поговори с него за родното място и народа му. Отначало Стархаус изобщо не разбрал какво иска да каже мистър Тъбс, а когато най-после проумял, запротестирал, че е човек и англичанин, но напразно — господарят не му повярвал.

След това каквото и да правел Стархаус, където и да ходел, мистър Тъбс все го посрещал със стотици въпроси за феите и Феерия. На файтонджията така му дотегнало от това отношение (макар че мистър Тъбс винаги бил учтив и внимателен), че се видял принуден да напусне. След като останал без работа, в една бирария в Саутуел той срещнал човек, който го посъветвал да заведе дело срещу бившия си господар за очерняне на името си. В последвалия шумен процес Джак Стархаус станал първият човек, признат за такъв от английското законодателство.

Но този любопитен епизод завършил злополучно и за Тъбс, и за Стархаус. Тъбс бил наказан за безобидното си желание да види фея, като станал за смях пред всички. Негови злобни карикатури се появили по вестниците в Лондон, Нотингам, Дерби и Шефилд, а съседи, с които бил в най-добри и близки отношения от години, вече се правели, че не го познават. Колкото до Стархаус, той бързо установил, че никой не желае да наеме файтонджия, завел дело срещу господаря си, наложило му се да върши най-долна работа и скоро изпаднал в мизерия.

Делото Тъбс срещу Стархаус е интересно най-малкото защото служи като илюстрация на широко разпространеното вярване, че феите не са напълно изчезнали от Англия. Много англичани смятат, че ние сме заобиколени от феи навсякъде в ежедневието си. Едни от тях са невидими, а други се представят за християни и може в действителност да са сред нас. Учените от векове спорят по този въпрос, но все още не са стигнали до отговор.

— Мистър Тъбс не е магьосник — каза мистър Норел. — И никога не съм чувал да се представя за такъв. Но дори да беше най-великият магьосник в християнския свят, пак щеше да греши, като търси компанията на феите. По-коварен и по-враждебен на Англия народ не е съществувал на света. Имало е много магьосници, твърде мързеливи или глупави, за да изучават магията както подобава, които вместо това са насочвали всичките си усилия към това да се сдобият със слуга от народа на феите, а след като си намерят такъв слуга, са разчитали той да върши цялата им работа вместо тях. Английската история изобилства от такива хора и за моя радост някои от тях са получили заслуженото наказание. Вземете Блъдуърт16.

Мистър Норел се запозна с много нови хора, но не запали чистия пламък на приятелството в нито едно сърце. Общо взето, лондонското общество остана разочаровано. Норел не правеше магии, не изричаше заклинания, не предсказваше нищо. Веднъж у мисис Гоудсдан го чуха да казва, че може би ще вали, но дори ако това беше предсказание, то се оказа погрешно, защото не заваля — всъщност не валя цялата следваща седмица. Той рядко изобщо говореше за магия, а когато го правеше, думите му приличаха на урок по история и никой не издържаше да го слуша. Рядко казваше добра дума за друг магьосник, с изключение на един-единствен път, когато похвали магьосника от миналия век Франсис Сътън-Гроув17.

— Но, сър, аз мислех — отбеляза мистър Ласелс, — че Сътън-Гроув е непоносим. Винаги съм чувал, че De Generibus Artium изобщо не може да се чете.

— О! — възкликна мистър Норел. — Не знам доколко е занимателен за дамите и господата, но не мисля, че един сериозен учен може да даде ниска оценка на Сътън-Гроув. У Сътън-Гроув той ще открие първия опит за определяне на онези области от магията, които съвременните магьосници трябва да изучават, подредени в списъци и таблици. Разбира се, системата за класификация на Сътън-Гроув често е погрешна — може би това имате предвид, като казвате, че не може да се чете, — но аз не съм виждал нищо по-прегледно от тези списъци; ученият ще ги погледне и ще си каже „това го знам“ или „това все още ми предстои да изуча“, и така ще му се отвори работа за четири, може би пет години напред.

Историята за говорещите статуи в Катедралата на Йорк толкова се изтърка от преповтаряне, че хората започнаха да се чудят дали мистър Норел изобщо е правил друго през живота си, затова мистър Дролайт се видя принуден да съчини няколко нови случки.

— Но какво може да прави този магьосник, Дролайт? — попита мисис Гоудсдан една вечер в отсъствието на мистър Норел.

— О, мадам! — възкликна Дролайт. — Попитайте ме какво не може! Как! Ето, миналата зима в Йорк — който, както може би знаете, е родният град на мистър Норел — от север се надигнала такава буря, че вятърът съборил прането на всички в калта и снега, затова членовете на градската управа, които искали да спестят на жените труда да перат всичко наново, се обърнали към мистър Норел и той изпратил отряд от феи да изперат, и всички дупки по ризите, нощните шапчици и фустите на хората били закърпени, а всички оръфани подгъви били оправени и подшити, и всички казали, че никога през живота си не били виждали такава ослепителна белота!

Историята стана много популярна и за няколко седмици през това лято издигна мистър Норел в очите на обществото, така че когато заговореше за съвременната магия, повечето му слушатели предполагаха, че има предвид нещо от този род.

Но ако дамите и господата, с които мистър Норел се срещаше в салоните и гостните в Лондон, бяха разочаровани от него, той на свой ред беше разочарован от тях. Постоянно се оплакваше на мистър Дролайт от дръзките въпроси, които му задават, и казваше, че каузата на английската магия не е спечелила нищичко от часовете, прекарани в компанията на тези хора.

Една мрачна сряда в края на септември мистър Норел и мистър Дролайт седяха в библиотеката на „Хановер Скуеър“. Дролайт разказваше дълга история за това какво казал мистър Ф., за да обиди лорд С., и какво си помислила лейди Д., когато мистър Норел изведнъж го прекъсна:

— Ще ви бъда благодарен, мистър Дролайт, ако ми отговорите на следния важен въпрос: някой уведомил ли е херцога на Портланд за пристигането ми в Лондон?18

— Ах, сър! — възкликна Дролайт. — Само вие с вашия скромен нрав можете да се усъмните в това. Уверявам ви, че всички министри вече са чули за легендарния мистър Норел.

— Но ако е така — продължи мистър Норел, — защо Негово сиятелство не ми е изпратил нито ред? Не, започвам да мисля, че министрите дори не подозират за съществуването ми, затова, мистър Дролайт, ще ви бъда благодарен, ако ме уведомите за всички възможни връзки с правителството, които имате, и за всички хора, към които бих могъл да се обърна.

— С правителството ли, сър? — попита мистър Дролайт.

— Дойдох тук, за да бъда полезен — оплака се мистър Норел. — Надявах се вече да играя видна роля в борбата срещу французите.

— Ако се чувствате пренебрегнат, сър, аз дълбоко съжалявам за това! — възкликна Дролайт. — Но нямате основания, уверявам ви. Из целия град има дами и господа, нетърпеливи да видят някои дребни трикове или фокуси, които бихте могли да покажете след вечеря. Не се тревожете, че ще ни стреснете — нашите нерви са много здрави.

Мистър Норел не каза нищо.

— Е, добре, сър — продължи Дролайт с блага усмивка, разкриваща белите му зъби, и примирен поглед във влажните тъмни очи, — да не спорим. Аз много бих желал да ви услужа, но както виждате, това не е в моите възможности. Правителството има един кръг. Аз се движа в друг.

В действителност мистър Дролайт познаваше няколко господа на различни постове в правителството, които много биха се радвали да се запознаят с приятеля му и да чуят какво има да каже в замяна на обещание от страна на Дролайт да не разгласява едно-две любопитни неща за тях. Но истината беше, че мистър Дролайт не виждаше никаква изгода за себе си от това да запознае мистър Норел с въпросните господа, той предпочиташе да развежда приятеля си из салоните и гостните на Лондон, като се надяваше след време да го убеди да покаже някои номера, които приятелите на Дролайт копнееха да видят.

Мистър Норел бързо се зае да пише писма до господата от правителството. Той ги показваше на Дролайт, преди да ги изпрати по Чайлдърмас, но господата от правителството не отговаряха. Мистър Дролайт беше предупредил мистър Норел, че така и ще стане. Господата от правителството обикновено са много заети.

След около седмица мистър Дролайт бе поканен в един дом на „Сохо Скуеър“ да чуе известно италианско сопрано, наскоро пристигнало от Рим. Естествено, мистър Норел също беше поканен. Но когато пристигна, Дролайт не завари магьосника сред гостите. Ласелс стоеше облегнат до камината и разговаряше с някакъв джентълмен. Дролайт отиде при тях и попита приятеля си дали знае къде е мистър Норел.

— О, той отиде да посети сър Уолтър Поул — отвърна Ласелс. — Каза, че има важни сведения, които трябва незабавно да съобщи на херцога на Портланд. И избра да натовари сър Уолтър Поул със задачата да предаде съобщението.

— Херцогът на Портланд? — попита другият джентълмен. — Какво? Нима министрите са толкова отчаяни, че да се съветват с магьосници?

— Останали сте с погрешно впечатление — обясни мистър Ласелс усмихнат. — Идеята е изцяло на мистър Норел. Той възнамерява да предложи услугите си на правителството. Изглежда, че има план да победи французите с магия. Но ми се струва малко вероятно да убеди министрите да го изслушат. Французите са ги стиснали за гушите на континента, всички останали ги стискат за гушите в Парламента — съмнявам се да има по-затруднени господа от тях, както и по-заети, така че едва ли могат да обърнат внимание на чудатостите на някакъв джентълмен от Йоркшир.

Точно като герой от вълшебна приказка, мистър Норел откри, че открай време е притежавал силата да прави каквото пожелае. Дори магьосниците имат връзки и един ден мистър Норел си спомни за свой далечен роднина (по майчина линия), който някога му бе досадил неимоверно с това, че му беше написал писмо. За да предотврати следващи писма, мистър Норел му направи подарък в размер на осемстотин лири (каквото беше и желанието на роднината му по майчина линия), но за съжаление това не потисна нахалството на последния и той написа на мистър Норел второ писмо, в което обсипваше благодетеля си с похвали и благодарности и заявяваше: „…занапред ще считам себе си и приятелите си задължени към Вас и на следващите избори ще бъдем готови да гласуваме съобразно Вашите благородни желания, а ако след време се окаже, че мога да ви услужа по някакъв начин, Вашите заповеди ще бъдат чест и ще издигнат в очите на обществото Вашия покорен и предан слуга, Уендъл Маркуърти“.

До този момент мистър Норел нито веднъж не бе сметнал за необходимо да издигне мистър Маркуърти в очите на обществото, оказвайки му честта със своя заповед, но сега научи (благодарение на Чайлдърмас), че мистър Маркуърти е използвал парите, за да осигури служба за себе си и брат си в Източноиндийската компания. Двамата бяха заминали за Индия и след десет години се бяха върнали богати. Тъй като никога не бе получавал инструкции от първия си покровител мистър Норел за това как да гласува, Маркуърти бе решил да следва примера на мистър Бонел, началника си в Източноиндийската компания, окуражавайки всичките си приятели да правят същото. Така той бе станал много полезен на мистър Бонел, който на свой ред беше голям приятел на политика сър Уолтър Поул. В деловия свят на търговията и управлението един джентълмен дължи услуга на друг, а другият на свой ред дължи услуга на трети и така се образува цяла верига от обещания и задължения. В този случай веригата се простираше от мистър Норел до сър Уолтър Поул, а сега сър Уолтър Поул беше министър.

6„МАГИЯТА НЕ СЕ ПОЛЗВА С УВАЖЕНИЕ, СЪР“

Октомври 1807 година

ПО ОНОВА ВРЕМЕ не беше лесно да си министър.

Войната вървеше от зле по-зле и всички ненавиждаха правителството. Щом обществото научеше за поредния провал, случваше се част от вината да се припише на този или онзи конкретен човек, но като цяло всички вкупом обвиняваха министрите, а те, горките, нямаха кого да обвиняват, затова се обвиняваха помежду си, което се случваше все по-често.

Не че всички министри бяха глупави — тъкмо обратното, сред тях имаше неколцина блестящи мъже. А и, общо взето, не бяха лоши хора: някои водеха безупречен семеен живот и изпитваха силна обич към децата, музиката, кучетата и живописта. Но правителството беше толкова непопулярно, че ако не бяха грижливо подготвените изказвания на външния министър, щеше да бъде почти невъзможно да се прокара каквото и да било през Камарата на общините.

Външният министър беше несравним оратор. Колкото и ниско да беше мнението на всички за правителството, щом външният министър заговореше — ах, колко различно изглеждаше всичко! Изведнъж всяко лошо нещо се оказваше грешка на предишната администрация (опасна шайка мъже, които варираха от глупави до преднамерено зли). Колкото до настоящия кабинет, външният министър казваше, че от Античността насам светът не е виждал хора по-добродетелни, по-неразбрани и по-очерняни от враговете си. Те всички до един бяха мъдри като Соломон, благородни като Цезар и смели като Марк Антоний и никой на света не се доближаваше повече до честността на Сократ от министъра на финансите. Но въпреки всички тези добродетели и качества нито един от плановете на министрите за победа над французите не се увенчаваше с успех и дори ползата от тях се подлагаше на съмнение. Съотечествениците, които четяха по вестниците речите на този или онзи министър, мърмореха, че изказващият се със сигурност е интелигентен човек. Но това не ги утешаваше. Съотечествениците хранеха силното подозрение, че интелигентността не е британско качество. Подобна енергична, непредсказуема, блестяща интелигентност бе характерна най-вече за смъртния враг на британците, император Наполеон Бонапарт, затова съотечествениците не я одобряваха.

Сър Уолтър Поул беше на четиридесет и две години и за съжаление точно толкова интелигентен, колкото и всички останали членове на кабинета. Той се беше карал с повечето големи политици по едно или друго време, а веднъж, когато и двамата бяха много пияни, Ричард Бринзли Шеридан го удари по главата с бутилка мадейра. След това Шеридан сподели с херцога на Йорк: „Поул прие извиненията ми по изискан маниер, присъщ на истински джентълмен. Добре, че е толкова невзрачен, та един белег повече или по-малко няма да го загрози.“

Ако питате мен, Поул не беше чак толкова невзрачен. Вярно, че чертите му бяха крайно несъразмерни: той имаше широко лице, но наполовина по-късо от повечето лица, голям нос (силно заострен на върха), щръкнал по средата, тъмни очи като палави въгленчета и къси гъсти вежди, които приличаха на малки рибки, смело плуващи в голямото море на лицето му. Но, взети заедно, тези грозни детайли съставяха едно по-скоро приятно цяло. Ако можехте да зърнете това лице в състояние на покой (гордо и меланхолично), щяхте да си помислите, че то никога не се променя, че нито едно лице на света не е по-непригодно за изразяване на емоции. Но щяхте да сгрешите.

Нямаше по-характерно изражение за сър Уолтър Поул от изненадата. Очите му се разширяваха, веждите подскачаха с половин инч нагоре и той рязко се накланяше назад, като отстрани забележително напомняше фигура от гравюра на мистър Роуландсън или мистър Гилрей. В обществения живот изненадата вършеше много добра работа на сър Уолтър Поул. „Но, разбира се — възкликваше той, — едва ли искате да кажете…!“ И ако предположим, че събеседникът му, достатъчно неблагоразумен, за да довърши изречението, не е нито негов, нито ваш приятел, или ако спадате към онази пакостлива група хора, които обичат да наблюдават сблъсъка на тъпоумие с остроумие, гледката би ви се сторила забавна. В дните, когато се намираше във весело и дяволито настроение, сър Уолтър беше по-забавен от пиеса на „Друри Лейн“. Недосетливите господа от двете камари се чувстваха застрашени и го отбягваха при всеки възможен случай (представете си как старият лорд Еди-кой-си размахва предупредително бастун, щом види сър Уолтър да се задава по тясната каменна пътека, която свързва Камарата на общините с Щаба на главнокомандващия, и се провиква: „Няма да разговарям с вас, сър! Вие извъртате думите ми! Придавате им смисъл, какъвто не влагам в тях!“)

Веднъж, докато произнасяше реч пред група граждани в лондонското Сити, сър Уолтър отъждестви Англия и политиците й с осиротяла девойка, оставена на грижите на шайка развратни и алчни старци. Вместо да предложат на младата дама закрила от коварството на света, тези негодници са откраднали наследството й и са разграбили къщата й. И ако слушателите на сър Уолтър се затрудняваха в разбирането на част от езика му (продукт на превъзходно класическо образование), това не се оказа от значение. Всички бяха в състояние да си представят бедната млада дама, седнала в леглото по долни фусти, докато силните на деня виги се ровят из шкафовете й и разпродават цялата й покъщнина на вехтошарите. И всички млади господа се почувстваха приятно потресени от картината.

Сър Уолтър беше щедър по душа и дори сърдечен. Веднъж бе казал на някого, че се надява враговете му да треперят от него, а приятелите му да го обичат — и аз мисля, че в общи линии беше така. Ведрият му нрав, любезността и остроумието, високото положение, което заемаше в обществото — тези му качества бяха още по-ценни заради начина, по който ги използваше, за да се справя с проблемите, несъмнено достатъчни да съсипят по-слаб духом човек. Сър Уолтър страдаше от недостиг на пари. Нямам предвид, че нямаше пари за живеене. Бедността е едно, дълговете на сър Уолтър — съвсем друго. Плачевно положение! И още по-горчиво от това, че не беше по негова вина: самият той никога не проявяваше разточителство и със сигурност никога не се бе държал неблагоразумно, но беше син на един неблагоразумен човек и внук на друг. Сър Уолтър се бе родил с дългове. Ако беше различен по характер, нещата можеха и да се наредят. Ако го влечеше към флота, той би могъл да натрупа състояние от трофеи; ако се интересуваше от земеделие, можеше да обработва земите си и да спечели пари от царевица. Дори ако беше станал министър петдесет години по-рано, можеше да дава заеми от хазната срещу двадесет процента лихва и да си присвои печалбата. Но какво може да направи един съвременен политик? Той по-скоро харчи, отколкото печели.

Преди няколко години приятели в правителството му издействаха длъжността редовен секретар в Службата по жалбите, за която сър Уолтър получи шапка, малко парче слонова кост и седемстотин лири годишно. Постът не беше обвързан със задължения, тъй като никой не можеше да си спомни с какво се занимава Службата по жалбите, нито за какво служи малкото парче слонова кост. Но когато приятелите на сър Уолтър си отидоха и на тяхно място дойдоха нови министри със заявката, че ще премахнат синекурните длъжности, сред многото служби и постове, които окастриха от дървото на правителството, беше и Службата по жалбите.

През пролетта на 1807 година по всичко личеше, че политическата кариера на сър Уолтър е към своя край (последните избори му струваха близо две хиляди лири). Приятелите му бяха почти отчаяни. Една от тях, лейди Уинзел, отиде в Бат, където на концерт на италианска музика се запозна със семейство Уинтъртаун — вдовица и дъщеря й. Седмица по-късно лейди Уинзел писа на сър Уолтър: „Точно това съм желала винаги за Вас. Майка й е обсебена от мисълта за сватба и няма да Ви създава затруднения, а дори да го направи, разчитам на Вас да очаровате и двете. Колкото до парите — казвам Ви, скъпи приятелю, когато назоваха зестрата й, очите ми се насълзиха! Как Ви се струват хиляда лири годишно? Няма да говоря за младата дама — когато я видите, сам ще я похвалите така, както аз не бих могла.“

Към три часа същия ден, когато мистър Дролайт отиде на рецитала на италианската певица, Лукас — слугата на мистър Норел — почука на вратата на „Брунзуик Скуеър“, където господарят му трябваше да се срещне със сър Уолтър. Мистър Норел беше посрещнат и поканен да влезе в много красива стая на първия етаж.

На стените висяха няколко гигантски картини в позлатени и много натруфени рамки, все пейзажи от Венеция, но навън беше облачно, валеше студен дъжд и Венеция — град, състоящ се от равни части окъпан в слънце мрамор и окъпано в слънце море — тънеше в лондонския полумрак. Морскосините, белите и златистите отблясъци се давеха в сивозеленикавия мокър ден. От време на време вятърът блъсваше ситния дъжд в прозорците (меланхоличен звук) и на сивата светлина добре полираните повърхности на шифониерите от северноамериканска магнолия и ореховите писалища лъсваха като черни огледала, които мрачно се отразяваха едно в друго. При цялото си великолепие стаята беше крайно неприветлива: нямаше свещи, които да осветят мрака, нито огън, който да пропъди студа. Сякаш домакинството се ръководеше от човек със съвършено зрение, който никога не мръзне.

Сър Уолтър Поул стана да посрещне мистър Норел и помоли за позволение да представи мисис Уинтъртаун и дъщеря й, мис Уинтъртаун. Макар че сър Уолтър спомена две дами, мистър Норел видя само една — жена в зряла възраст, много достолепна и внушителна. Това го озадачи. Той си помисли, че сър Уолтър трябва да е сгрешил, но беше грубо да му възразява още в началото на разговора. Затова с известно смущение се поклони на достолепната дама.

— Радвам се да се запознаем — каза сър Уолтър. — Много съм слушал за вас. Струва ми се, че в Лондон не се говори за почти нищо друго, освен за забележителния мистър Норел — и като се обърна към достолепната дама, той добави: — Мистър Норел е магьосник, мадам, много прочут в родното си графство Йоркшир.

Достолепната дама изгледа втренчено мистър Норел.

— Вие съвсем не сте такъв, какъвто очаквах, мистър Норел — отбеляза сър Уолтър. — Чух, че сте практикуващ магьосник — надявам се да не се обидите, сър, но така ми казаха, — и трябва да призная, че за мен е голямо облекчение да установя, че не сте такъв. Лондон гъмжи от безброй псевдомагьосници, които залъгват хората, за да им вземат парите, като им обещават всевъзможни невероятни неща. Любопитно ми е виждали ли сте Винкулус, който държи малка будка срещу „Сейнт Кристофър Ле Стокс“? Той е най-лошият от всички. Вие сте магьосник теоретик, предполагам? — сър Уолтър се усмихна окуражително. — Но както разбрах, идвате при мен с молба.

Мистър Норел помоли сър Уолтър за извинение, но каза, че наистина е практикуващ магьосник. Сър Уолтър го погледна изненадан. Мистър Норел най-искрено се надяваше с това си признание да не изгуби доброто му разположение към себе си.

— Не, не. В никакъв случай — учтиво промърмори сър Уолтър.

— Погрешното впечатление, с което сте останали — каза мистър Норел, — имам предвид, разбира се, схващането, че всички практикуващи магьосници са шарлатани, се дължи на скандалното безделие на английските магьосници през последните двеста години. Аз направих една малка демонстрация — която жителите на Йорк бяха така любезни да окачествят като чудо — и въпреки това ви казвам, сър Уолтър, че всеки средно способен магьосник би могъл да направи същото. Тази всеобща летаргия е лишила нашия велик народ от могъщата подкрепа на магията и го е оставила беззащитен. Това е липса, която аз се надявам да запълня. Другите магьосници може и да пренебрегват дълга си, но аз не мога, затова дойдох, сър Уолтър, да предложа помощта си в разрешаването на настоящите ни затруднения.

— Настоящите ни затруднения? — попита сър Уолтър. — Имате предвид войната? — малките му черни очи се разшириха неимоверно. — Драги ми мистър Норел! Какво общо има войната с магията? Или магията с войната? Мисля, че съм чувал какво сте направили в Йорк и съм убеден, че домакините са ви били много благодарни, но не виждам как можем да използваме подобна магия във войната! Вярно, войниците много се цапат, но както знаете — сър Уолтър започна да се смее, — те имат други неща, за които да мислят!

Горкият мистър Норел! Тъй като не беше чувал историята на Дролайт за феите, които изпрали дрехите на хората в Йорк, това го завари съвсем неподготвен. Той увери сър Уолтър, че никога през живота си не е прал дрехи — нито с магия, нито по какъвто и да било друг начин, — и му разказа какво е извършил в действителност. Но кой знае защо, макар че можеше да прави поразителни чудеса, мистър Норел ги описваше по обичайния си сух начин и сър Уолтър остана с впечатлението, че спектакълът с говорещите няколкостотин каменни фигури в Катедралата на Йорк е бил по-скоро скучен и той трябва да се радва, че по това време е бил другаде.

— Наистина ли? — попита политикът. — Да, много интересно. Но аз все още не разбирам как…

Точно в този момент някой се разкашля и щом чу това, сър Уолтър млъкна, сякаш се заслуша.

Мистър Норел се огледа. В най-отдалечения и тъмен ъгъл на стаята имаше диван, на който лежеше млада жена, облечена в бяла рокля и загърната в голям бял шал. Тя почти не помръдваше. С една ръка притискаше кърпа към устата си. Позата, неподвижността й, всичко у нея оставяше впечатление за страдание и болнавост.

Мистър Норел беше напълно убеден, че в ъгъла няма никого, и така се стъписа от внезапната поява на жената, сякаш тя се бе озовала тук по силата на някаква магия. Докато я наблюдаваше, младата дама се разкашля продължително и през това време сър Уолтър изпита видимо неудобство. Той не поглеждаше към жената (макар очите му да се въртяха навсякъде из стаята). Взе от близката масичка някакво позлатено украшение, обърна го, разгледа го и отново го постави на мястото му. Накрая се изкашля — кратка кашлица за прочистване на гърлото, — сякаш искаше да покаже, че всеки кашля, че кашлицата е най-нормалното нещо на света, че никога, при никакви обстоятелства една кашлица не може да бъде причина за тревога. Младата жена на дивана най-после спря да кашля и остана да лежи съвсем неподвижно и тихо, макар че дишането й очевидно беше затруднено.

Погледът на мистър Норел се премести от младата жена върху голямата тъмна картина, окачена над главата й, и той се помъчи да си спомни за какво е говорил.

— Това е сватба — каза достолепната дама.

— Простете, мадам? — попита той.

Но дамата само кимна към картината и удостои мистър Норел с важна усмивка.

На тази картина, както и на всички останали, беше изобразена Венеция. Английските градове в по-голямата си част са построени върху хълмове, улиците им се изкачват и спускат и мистър Норел си помисли, че Венеция, която се издига над морето, би следвало да бъде най-равният, както и най-необикновеният град на света. Тъкмо поради това картината изглеждаше като упражнение по перспектива: статуи, колони, куполи, дворци и катедрали се простираха чак до необятното и меланхолично небе, а морето, което миеше стените на сградите, гъмжеше от украсени с резба и позлата корабчета и онези причудливи черни венециански лодки, които така приличат на дамски пантофи.

— Тук е изобразено символичното бракосъчетание на Венеция с Адриатическо море — обясни дамата (която, както бихме могли да предположим, бе самата мисис Уинтъртаун). — Много любопитна италианска церемония. Всички картини, които виждате в тази стая, са купени от мистър Уинтъртаун по време на пътуванията му до континента и когато се оженихме, той ми ги поднесе като сватбен подарък. Художникът — италианец — навремето беше напълно непознат в Англия. По-късно благодарение на покровителството на мистър Уинтъртаун се премести в Лондон.

Начинът й на говорене бе също толкова достолепен, колкото и цялата й личност. След всяко изречение тя правеше пауза, за да даде време на мистър Норел да се впечатли от поднесените сведения.

— И когато скъпата ми Ема се омъжи — продължи мисис Уинтъртаун, — тези картини ще бъдат сватбен подарък за нея и сър Уолтър.

Мистър Норел попита дали мис Уинтъртаун и сър Уолтър ще се оженят скоро.

— След десет дни! — победоносно отвърна мисис Уинтъртаун. Мистър Норел поздрави двойката.

— Значи вие сте магьосник, сър — продължи мисис Уинтъртаун. — Неприятно ми е да го чуя. Това е професия, към която изпитвам особено недоверие — тя го изгледа втренчено, сякаш неодобрението й само по себе си беше достатъчно да накара мистър Норел тутакси да се откаже от магията и да си намери друго занимание.

След като той не го стори, тя се обърна към бъдещия си зет.

— Моята мащеха, сър Уолтър, много вярваше на един магьосник. След смъртта на баща ми той не излизаше от къщата ни. Влизаш в стаята, като си мислиш, че е празна, и го намираш седнал в ъгъла, почти скрит зад някоя завеса. Или заспал на дивана, без да събуе мръсните си ботуши. Баща му цял живот бе щавил кожи и долното потекло на този човек личеше във всичко, което правеше. Той имаше дълга мръсна коса и лице като кучешка муцуна, но сядаше с нас на масата като джентълмен. Мащехата ми се съветваше с него за всичко и в продължение на седем години този човек изцяло управляваше живота ни.

— И никой не се е съобразявал с мнението ви, мадам? — попита сър Уолтър. — Не мога да си го представя!

Мисис Уинтъртаун се засмя.

— Тогава аз бях дете само на осем-девет години, сър Уолтър. Името на магьосника беше Дриймдич и той постоянно ни повтаряше колко се радва да бъде наш приятел, макар че ние с брат ми непрекъснато го уверявахме, че не го смятаме за такъв. Но той само се усмихваше като куче, което са дресирали да се усмихва, но не са научили да не досажда. Не ме разбирайте погрешно, сър Уолтър. Мащехата ми в много отношения беше прекрасна жена. Баща ми толкова я ценеше, че й остави шестстотин лири годишно и й повери грижите за трите си деца. Единствената й слабост беше глупавото й съмнение в собствените й способности. Баща ми вярваше, че в разбирането и знанието за добро и зло, както и в много други неща, жените не отстъпват на мъжете и аз изцяло споделям мнението му. Мащехата ми не биваше да бяга от отговорностите. Когато мистър Уинтъртаун си отиде, аз не си отидох с него.

— Така е, мадам — промърмори сър Уолтър.

— А тя — продължи мисис Уинтъртаун — изцяло се уповаваше на магьосника Дриймдич. В него нямаше нищо магическо и затова той беше принуден да се преструва. Въведе правила за брат ми, сестра ми и мен, които, както обясни на мащехата ни, ще ни пазят от зло. Ние носехме червени ленти, здраво омотани около гърдите си. В стаята ни имаше шест стола — по един за нас и по един за духовете, които според Дриймдич ни пазеха. Той ни каза имената им. Какви, мислите, бяха те, сър Уолтър?

— Нямам и най-малката представа, мадам.

Мисис Уинтъртаун се разсмя.

— Ливада, Дрозд и Лютиче! Брат ми, сър Уолтър, който като мен беше независим по дух, често казваше пред мащехата ни: „Проклета Ливада! Проклет Дрозд! Проклето Лютиче!“, а тя, бедната глупава жена, със сълзи на очи го молеше да престане. От тези духове не видяхме нищо добро. Сестра ми се разболя. Често отивах в стаята й и заварвах Дриймдич да гали бледите й бузи и слабата й ръка с дългите си жълти, мръсни нокти. Почти плачеше, глупакът. Ако можеше, щеше да я спаси. Изричаше заклинания, но тя издъхна. Такова красиво дете, сър Уолтър! Години наред мразех магьосника на мащехата си. Години наред го смятах за зъл човек, но накрая, сър Уолтър, си дадох сметка, че той е бил само глупав и жалък нещастник.

Сър Уолтър се завъртя на стола си.

— Мис Уинтъртаун! Казахте нещо, но не можах да ви чуя.

— Ема! Какво има? — възкликна мисис Уинтъртаун.

От дивана се разнесе тиха въздишка. После слаб глас ясно произнесе:

Казах, че не сте права, майко.

— Така ли, скъпа моя? — мисис Уинтъртаун, чийто характер бе толкова тежък и която налагаше мнението си на хората, тъй както Мойсей издаваше заповеди, ни най-малко не се засегна от възражението на дъщеря си. Всъщност дори като че ли се зарадва.

— Разбира се — каза мис Уинтъртаун. — Ние имаме нужда от магьосници. Кой друг може да ни разясни английската история и особено тази на севера, за черния северен крал? Нашите историци не могат да го направят — последва кратко мълчание. — Аз обичам историята — добави тя.

— Не знаех това — отбеляза сър Уолтър.

— Ах, сър Уолтър! — обади се мисис Уинтъртаун. — Скъпата ми Ема не си губи времето с романи, подобно на други млади дами. Тя е чела много, знае повече за историята и поезията от всяка друга жена, която познавам.

— И все пак се надявам — побърза да каже сър Уолтър, като се наведе през облегалката на стола, за да говори с годеницата си, — че обичате и романите, защото тогава бихме могли да си четем един на друг. Какво е мнението ви за мисис Радклиф? Или за мадам Д’Арбле?

Но сър Уолтър така и не научи какво мисли мис Уинтъртаун за тези прочути дами, защото тя получи поредния пристъп на кашлица, което я принуди — явно с голямо усилие — да се изправи до седнало положение. Сър Уолтър изчака няколко секунди да получи отговор, но когато кашлицата й утихна, младата жена се отпусна на дивана както преди, видимо измъчена и изтощена, и затвори очи.

Мистър Норел се учуди защо никой не става да й помогне. Всички в стаята като че ли се бяха наговорили да се преструват, че бедната млада дама не е болна. Никой не я питаше дали има нужда от нещо. Никой не й предлагаше да си легне, което мистър Норел — самият той с крехко здраве — смяташе, че би било по-добре за нея.

— Мистър Норел — заговори сър Уолтър, — не мога да кажа, че разбирам с какво помощта, която ни предлагате, би…

— О! Колкото до подробностите — отвърна мистър Норел, — аз разбирам от война точно толкова, колкото генералите и адмиралите разбират от магия, но…

— …но каквото и да имате предвид — продължи сър Уолтър, — със съжаление ще ви кажа, че няма да бъде от полза. Магията не се ползва с уважение, сър. Не е достатъчно… — той търсеше подходящата дума — сериозна. Правителството не може да се занимава с подобни неща. Дори този невинен разговор, който ние с вас водим днес, би могъл да предизвика известни неудобства, щом хората научат за него. Честно казано, мистър Норел, ако бях разбрал по-добре какво възнамерявате да ми предложите, не бих приел да се срещна с вас.

Начинът, по който сър Уолтър изрече всичко това, съвсем не беше неучтив, но — о, горкият мистър Норел! Да чуе, че магията не е сериозно занимание, беше много тежък удар. Да го сравняват с разните там Дриймдич и Винкулус бе истинско падение. Той напразно обясняваше, че дълго и сериозно е мислил над това как отново да издигне магията в очите на хората, напразно предлагаше да покаже на сър Уолтър дълъг списък от препоръки за подобряване положението на магията в Англия. Сър Уолтър не пожела да го види. Той поклати глава и се усмихна, но каза само:

— Мистър Норел, боя се, че не мога да направя нищо за вас.

Същата вечер, когато Дролайт пристигна на „Хановер Скуеър“, той бе принуден да слуша жалбите на мистър Норел за разбиването на всичките му надежди.

— Е, сър, какво ви казах? — възкликна Дролайт. — Но — о, бедният мистър Норел! Колко грубо са се отнесли с вас! Много съжалявам за това. Все пак ни най-малко не съм изненадан. Винаги съм чувал, че тези Уинтъртаун са крайно надменни!

Но колкото и да ми е неприятно да го кажа, в нрава на мистър Дролайт имаше известна двойственост и в интерес на истината той не съжаляваше чак толкова, колкото твърдеше. Тази проява на независимост го беше засегнала и Дролайт бе твърдо решен да накаже мистър Норел за нея. През следващата седмица Норел и Дролайт посещаваха само най-скучните вечери и без да стига дотам, че да урежда покани на приятеля си за вечеря у своя обущар или у старата дама, която чисти паметниците в абатство Уестминстър, мистър Дролайт се стараеше да подбира домове, чиито господари са възможно най-незначителните, невлиятелните или непопулярните в града. Така той се надяваше да създаде у мистър Норел впечатлението, че не само Поул и Уинтъртаун го пренебрегват, а и цялото общество, така че магьосникът да проумее кой е истинският му приятел и да стане по-сговорчив, когато се стигне до показване на онези малки трикове, които Дролайт обещаваше от месеци.

Такива надежди и планове вълнуваха душата на най-близкия приятел на мистър Норел, но за беда на мистър Дролайт магьосникът беше така посърнал след отказа на сър Уолтър, че почти не забеляза промяната във вида на развлеченията и Дролайт успя да накаже единствено себе си.

Сега, когато сър Уолтър беше станал непостижим за него, мистър Норел се убеждаваше все повече, че тъкмо този джентълмен е покровителят, за когото винаги е мечтал. Весел и енергичен, с приятни, непринудени маниери, сър Уолтър бе всичко, което мистър Норел не беше. Следователно, разсъждаваше магьосникът, такъв човек би могъл да постигне всичко, което самият той не може. Силните на деня щяха да се вслушат в думите на сър Уолтър.

— Само да ми се беше доверил! — въздишаше мистър Норел една вечер, когато двамата с Дролайт вечеряха сами. — Но аз не намерих подходящите думи, за да го убедя. Разбира се, сега ми се иска да бях помолил вас или мистър Ласелс да ме придружите. Мъжете от висшето общество предпочитат да разговаряте други мъже от висшето общество. Вече знам това. Може би трябваше да направя някаква демонстрация — да превърна чашите за чай в зайци или лъжичките в златни рибки. Тогава поне щеше да ми повярва. Но не мисля, че старата дама би останала доволна, ако бях направил нещо подобно. Не знам. Какво е вашето мнение?

Но Дролайт, който бе започнал да си мисли, че ако от скука се умира, той ще издъхне до четвърт час, откри, че не му се говори, и затова само се усмихна.

7ВЪЗМОЖНОСТ, КАКВАТО ЕДВА ЛИ ЩЕ СЕ УДАДЕ ПОВТОРНО

Октомври 1807 година

— Е, СЪР, ОТМЪСТЕН СТЕ! — провикна се мистър Дролайт още от вратата на библиотеката на „Хановер Скуеър“.

— Отмъстен ли? — попита мистър Норел. — Какво имате предвид?

— О! — възкликна Дролайт. — Годеницата на сър Уолтър, мис Уинтъртаун, е мъртва. Почина днес следобед. Трябваше да се оженят след два дни, но тя, бедната, не доживя. Хиляда лири годишно! Представете си отчаянието му! Ако мис Уинтъртаун беше изчакала само до края на седмицата, колко различно щеше да бъде всичко! Той отчаяно се нуждае от пари — разорен е. Никак няма да се учудя, ако утре чуя, че си е прерязал гърлото.

Мистър Дролайт се облегна за миг на гърба на голямо удобно кресло край камината и когато погледна надолу, забеляза един приятел.

— А, Ласелс! Скрили сте се зад вестника и не ви видях. Как сте? Междувременно мистър Норел гледаше стъписан Дролайт.

— Казвате, че младата дама е мъртва? Същата, която видях в онази стая? Не мога да повярвам! Това е много неочаквано.

— О, напротив — каза Дролайт. — Едва ли имаше нещо по-очаквано от това.

— Но сватбата! — възкликна мистър Норел. — Цялата подготовка! Не е възможно да не са знаели колко е болна.

— Уверявам ви — отвърна Дролайт, — знаеха. Всички знаеха. Как иначе! Един приятел, Дръмънд, каза, че я видял на коледен бал в Лиймингтън Спа и се обзаложил на петдесет лири с лорд Карлайл, че до месец ще умре.

Мистър Ласелс въздъхна с досада и остави вестника си.

— Не, не — намеси се той, — не беше мис Уинтъртаун. Имате предвид мис Хукхам-Никс, чийто брат заплашил, че ще я убие, ако опетни честта на семейството, а никой не се съмнява, че тя рано или късно ще го направи. И това е станало в Уъртинг, и облогът е бил не с лорд Карлайл, а с херцога на Ексмур.

Дролайт се замисли за момент.

— Може и да сте прав — каза накрая. — Но няма значение, така или иначе всички знаеха, че мис Уинтъртаун е болна. Освен старата дама, разбира се. Тя смяташе, че дъщеря й е самото съвършенство — а какво общо има съвършенството с болестта? Съвършенството заслужава единствено възхищение, съвършенството върви ръка за ръка с голяма сватба. Старата дама не можеше да допусне, че съвършената й дъщеря е болна — не допускаше дори да се спомене за това. Въпреки пристъпите на кашлица, припадъците и слабостта на мис Уинтъртаун не съм чувал някога да я е преглеждал лекар.

— Сър Уолтър щеше да се грижи по-добре за нея — отбеляза Ласелс, тръсна вестника и се приготви отново да продължи четенето си. — Хората може да не харесват политиката му, но той е чувствителен човек. Жалко, че младата дама не доживя до четвъртък.

— Но, мистър Норел — каза Дролайт, като се обърна към домакина, — изглеждате ми блед и болен! Предполагам, че сте потресен от внезапния завършек на този млад и невинен живот. Добрите ви чувства, сър, ви правят чест, разбира се, и аз изцяло споделям тъгата ви — бедната млада дама, покосена от болестта като красиво цвете под ботуша на безмилостен злодей… непоносимо ми е да мисля за това, сякаш в сърцето ми е забит нож. Но все пак, знаете, тя беше много болна и рано или късно щеше да си отиде — а и както твърдите, не се е отнесла добре с вас. Знам, че не е редно да се говори така, но аз съм пламенен привърженик на това младите хора да проявяват внимание и уважение към образовани възрастни господа като вас. Не понасям дързостта, безочието и всичко друго от този род.

Но мистър Норел като че ли не чу думите на утеха, която приятелят му бе така любезен да му предложи, и когато заговори, сякаш по-скоро разсъждаваше на глас, защото въздъхна дълбоко и промърмори:

— Никога не съм очаквал, че тук ще гледат на магията с такова пренебрежение — той помълча и после добави тихо и припряно: — Много е опасно да се съживява мъртвец. Не е правено от триста години насам. Не бива да се опитвам!

Това беше доста необичайно; Дролайт и Ласелс се обърнаха и погледнаха изненадани мистър Норел.

— Така е, сър — каза мистър Дролайт. — И никой не ви предлага да го правите.

— Разбира се, знам формулата — продължи магьосникът, сякаш приятелят му не беше казал нищо, — но това е точно онзи вид магия, срещу която винаги съм бил против! При нея се разчита твърде много на… Много се разчита на… Тоест резултатът е напълно непредсказуем. Не е в силите на магьосника да го предскаже. Не! Не бива да опитвам. Не бива дори да мисля за това.

Последва кратко мълчание. Но въпреки твърдото решение на мистър Норел да не мисли повече за опасната магия той продължаваше да се върти на стола си, да хапе върховете на пръстите си, да диша учестено и да проявява други подобни признаци на нервно въодушевление.

— Драги ми мистър Норел — бавно заговори Дролайт, — мисля, че започвам да разбирам какво имате предвид. И трябва да призная, че идеята ви е превъзходна! Вие говорите за голямо магическо начинание, което може да засвидетелства забележителните ви способности! Защо не, сър! Ако успеете, всичките Уинтъртаун и Поул в Англия ще заприиждат към дома ви с надеждата да се запознаят с невероятния мистър Норел!

— А ако не успее — сухо отбеляза Ласелс, — всички останали в Англия ще затворят вратите си за легендарния мистър Норел.

— Драги ми Ласелс! — възкликна Дролайт. — Какви безсмислици говорите! Повярвайте ми, няма по-лесно обяснимо нещо на света от неуспеха — в края на краищата, това се случва непрекъснато и на всички.

Мистър Ласелс каза, че не е така, и двамата тъкмо започнаха да спорят, когато от устните на приятеля им се изтръгна тревожен възглас.

— О, Боже! Какво да правя? Какво да правя? Толкова усилия положих, за да издигна професията си в очите на хората, и те продължават да ме презират! Мистър Ласелс, вие познавате света, кажете ми…

— За съжаление, сър — бързо го прекъсна Ласелс, — възприел съм правилото никога да не давам съвети — и той отново заби поглед във вестника си.

— Драги ми мистър Норел! — обади се Дролайт, без да дочака да го попитат за мнението му. — Такава възможност едва ли ще ви се удаде повторно… (това беше силен довод, който накара мистър Норел да въздъхне тежко). И трябва да призная, че не бих си простил, ако ви оставя да я пропуснете. С един замах ще съживите милата млада дама, за чиято смърт никой не може да чуе, без да пролее сълза, ще дадете богатство на един достоен джентълмен и ще възвърнете вярата в магията за поколения напред! След като докажете способностите си — ползата от тях и прочее, — кой би могъл занапред да отказва на магьосниците дължимата почит и похвали? Те ще станат уважавани колкото адмиралите и много повече от генералите, а може би дори колкото архиепископите и лорд-канцлерите! Никак не бих се учудил, ако Негово величество въведе титли като редовен магьосник, почетен магьосник, кандидат-магьосник и така нататък. А вие, мистър Норел, ще бъдете най-отгоре като върховен магьосник! И всичко това с един замах, сър! С един-единствен замах!

Дролайт беше доволен от речта си, Ласелс гневно шумолеше с вестника и очевидно имаше много възражения срещу думите на Дролайт, но се бе лишил от възможността да говори, заявявайки, че никога не дава съвети.

— Няма по-опасна магия от тази! — промърмори мистър Норел с боязлив шепот. — Тя е опасна както за магьосника, така и за обекта на магията.

— Да, сър — каза разсъдливо Дролайт, — предполагам, че вие най-добре можете да съдите за опасността за вас, но обектът, както се изразихте, е мъртъв. Какво по-лошо може да му се случи?

Той изчака да получи отговор на интересния си въпрос, но мистър Норел не го удостои с такъв.

— Ще позвъня да приготвят файтона — обяви Дролайт и така и направи. — Трябва да отида незабавно на „Брунзуик Скуеър“. Не се бойте, мистър Норел, имам всички основания да се надявам, че предложенията ни ще бъдат приети с най-голяма готовност от всички страни. Ще се върна до час!

След като Дролайт замина, близо четвърт час мистър Норел седя загледан в една точка пред себе си и макар Ласелс да не вярваше в магията, за която говореше домакинът му (а следователно и в опасността, срещу която твърдеше, че се изправя), той се радваше, че не вижда онова, което мистър Норел като че ли виждаше.

После магьосникът стана, припряно извади пет-шест книги и се зае да ги разгръща, най-вероятно търсейки пасажите със съвети за магьосници, които искат да съживяват мъртви млади дами. Това му отне останалите три четвърти от часа и накрая пред библиотеката се чу леко шумолене, последвано от гласа на мистър Дролайт:

— … най-голямата услуга на света! Ще ви бъдат толкова задължени… — Дролайт връхлетя в библиотеката с огромна усмивка на уста. — Всичко е наред, сър! В началото сър Уолтър се двоумеше, но вече всичко е наред! Помоли ме да ви предам, че ви благодари за добрите ви намерения, но не смята, че това може да доведе до нещо добро. Аз му казах, че ако се безпокои за последиците и за слуховете, които могат да възникнат, няма защо да се тревожи, тъй като ние нямаме за цел да го злепоставяме и единственото желание на мистър Норел е да му служи, а Ласелс и аз сме самата дискретност — но той каза, че не се безпокои, защото хората винаги ще намерят за какво да одумват един министър, просто не му се иска да смущава покоя на мис Уинтъртаун и това му се струва по-уместно в настоящия момент. Драги ми сър Уолтър! — казах аз. — Как можете да говорите така? Не е възможно да мислите, че богата и красива млада дама би се радвала да напусне този свят в навечерието на сватбата си, когато самият вие сте щастливият избраник! О, сър Уолтър! Дори да не вярвате в магията на мистър Норел, какво ще загубите, ако опитате? Старата дама веднага оцени разумността на доводите ми и се присъедини към тях, като ми разказа за един магьосник, когото познавала в детството си — изключително способен човек и предан приятел на семейството й, който удължил живота на сестра й с няколко години повече от всички очаквания. Казвам ви, мистър Норел, няма думи, които да изразят благодарността на мисис Уинтъртаун за добротата ви. Тя помоли да ви предам да дойдете незабавно, а и сър Уолтър каза, че не вижда причини да се отлага, затова казах на Дейви да чака пред вратата и по никакъв повод да не мърда от там. О, мистър Норел, това ще бъде нощта на помирението! Всички неразбирателства, всички злополучни недоразумения, предизвикани от една или друга лошо подбрана дума — всичко, всичко ще бъде изгладено! Ще бъде като в пиеса от Шекспир!

Донесоха палтото на мистър Норел, той се качи във файтона и по учуденото изражение на лицето му, когато вратите се отвориха и мистър Дролайт се настани от едната му страна, а мистър Ласелс — от другата, се изкушавам да предположа, че в намеренията му не влизаше тези двама господа да го придружават до „Брунзуик Скуеър“.

През целия път Ласелс се подсмихваше и казваше, че никога през живота си не е чувал нещо по-смехотворно, като сравняваше пътуването им по лондонските улици в уютния файтон на мистър Норел с древните френски и италиански басни, в които глупаци се качват във ведро за мляко и тръгват да вадят отражението на луната от дъното на езерото — все неща, които биха засегнали сериозно мистър Норел, ако той бе в състояние да им обърне внимание.

Когато пристигнаха на „Брунзуик Скуеър“, те завариха група хора, които се тълпяха при стълбището. Двама мъже изтичаха да хванат поводите на конете и на светлината от маслената лампа над стълбите мистър Норел видя, че групата се състои от около дузина слуги на мисис Уинтъртаун, изпратени да посрещнат магьосника, дошъл да съживи младата им господарка. Като познавам човешката природа обаче, смея да кажа, че сред тях може би е имало и обикновени зяпачи, любопитни да видят как изглежда един магьосник. Но на много от бледите лица се виждаха следи от скръб и аз мисля, че тези хора бяха излезли на улицата посред нощ, тласкани от по-благородни чувства.

Един от слугите взе свещ и тръгна пред мистър Норел и приятелите му, за да им покаже пътя, защото в къщата беше много тъмно и студено. Когато наближиха вътрешното стълбище, те чуха гласа на мисис Уинтъртаун да вика отгоре:

— Робърт! Робърт! Мистър Норел ли е? О, слава Богу, сър! — тя внезапно изскочи от една врата пред тях. — Вече мислех, че никога няма да дойдете!

И за голямо неудоволствие на мистър Норел тя взе ръцете му в своите и като ги стисна здраво, го помоли да използва най-силните си заклинания, за да съживи мис Уинтъртаун. Не биваше да се тревожи за парите. Само да назове цена! Само да й върне скъпото й дете. Трябва да й обещае, че ще го направи!

Мистър Норел се покашля и тъкмо се канеше да се впусне в едно от дългите си безинтересни разсъждения за философията на съвременната магия, когато Дролайт се втурна напред, пое ръцете на мисис Уинтъртаун и го освободи.

— Умолявам ви, мадам — възкликна той, — успокойте се! Както виждате, мистър Норел е вече тук и сега ще изпитаме силата на магията му. Той ви моли да не споменавате повече за пари. Онова, което ще направи тази вечер, ще бъде в името на вашето приятелство… — тук мистър Дролайт се повдигна на пръсти и вирна брадичка, за да надзърне през рамото на мисис Уинтъртаун и да види къде е сър Уолтър Поул. Сър Уолтър се бе надигнал от стола си и стоеше малко настрана, оглеждайки новодошлите. На светлината от свещта лицето му беше бледо, очите — хлътнали, а самият той изглеждаше някак по-изнурен отпреди. Общоприетият етикет изискваше да се приближи към гостите и да ги поздрави, но сър Уолтър не го направи.

Любопитно беше да се види как мистър Норел се суетеше на вратата и не желаеше да влезе по-навътре в стаята, преди да е говорил с него.

— Но аз искам да разговарям със сър Уолтър! Само няколко думи! Ще направя всичко по силите си, сър Уолтър! — провикна се той от вратата. — След като младата дама е… ъ-ъ-ъ, издъхнала наскоро, мога да кажа, че положението е обещаващо. Да, мисля, че мога да си позволя да кажа, че положението е обещаващо. А сега, сър Уолтър, отивам да се заловя за работа. Надявам се скоро да имам честта да ви съобщя добри новини!

Всички уверения, за които мисис Уинтъртаун молеше — и така и не получи, — мистър Норел се погрижи да отправи към сър Уолтър, който явно не ги искаше. Той кимна от мястото си и тъй като мистър Норел продължаваше да стои на вратата, се провикна с дрезгав глас:

— Благодаря ви, сър. Благодаря ви! — и устните му се разтеглиха по много любопитен начин. Може би това беше опит за усмивка.

— От цялото си сърце бих желал, сър Уолтър — извика мистър Норел, — да ви поканя да дойдете с мен, за да видите какво ще правя, но причудливата природа на този вид магия изисква уединение. Надявам се, че ще имам честта друг път да ви покажа някоя магия.

Сър Уолтър леко се поклони и се обърна.

В този момент мисис Уинтъртаун говореше със слугата си Робърт и Дролайт се възползва от краткото разсейване, за да придърпа мистър Норел настрана и да прошепне в ухото му:

— Не, не, сър! Не ги отпращайте! Съветвам ви да съберете край леглото всички, които се съгласят да дойдат. Уверявам ви, че това е най-сигурният начин на сутринта всички да научат за нощните ни приключения. И не се притеснявайте да вдигате шум, така че прислугата да ви чуе — произнесете най-внушителните си заклинания! О, колко съм разсеян! Как не се сетих да донеса малко барут, за да го хвърля в огъня! Случайно да ви се намира малко?

Мистър Норел не отговори на този въпрос, а помоли незабавно да го отведат при мис Уинтъртаун.

Но макар че изрично помоли да отиде там сам, скъпите му приятели мистър Дролайт и мистър Ласелс не бяха толкова нелюбезни, че да го оставят в този повратен за кариерата му момент, и затова Робърт поведе и тримата към стая на втория етаж.

8ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ С КОСА КАТО ГЛУХАРЧЕ

Октомври 1807 година

ТАМ НЯМАШЕ никого.

Тоест имаше. Мис Уинтъртаун лежеше в леглото, но философите доста биха се затруднили да определят дали в стаята има някой или не.

Бяха я облекли в бяла рокля и окачили на врата й сребърна верижка, бяха сресали и прибрали в прическа красивата й коса, а на ушите й бяха окачили обеци с перли и гранати. Но беше много съмнително в такъв момент мис Уинтъртаун да се интересува от подобни неща. Бяха запалили свещи и наклали хубав огън в камината, бяха украсили стаята с рози и те я изпълваха със сладък аромат, но сега мис Уинтъртаун можеше да лежи със същото спокойствие и на най-зловонния таван в града.

— Казвате, че е била доста хубава? — каза мистър Ласелс.

— Не сте ли я виждали? — попита Дролайт. — О, тя беше прекрасно създание. Направо божествена. Ангел.

— Наистина? А сега е такава развалина! Трябва да посъветвам всички красиви жени, които познавам, да не умират — отбеляза мистър Ласелс. Той се надвеси над тялото. — Очите й са затворени.

— Очите й бяха самото съвършенство — каза Дролайт. — Бистри, тъмносиви, с дълги тъмни мигли и тъмни вежди. Жалко, че не сте я виждали — беше създание, на което бихте се възхитили — той се обърна към мистър Норел. — Е, сър, готов ли сте да започнете?

Мистър Норел седеше на стол до камината. Решителният делови вид, с който беше влязъл в къщата, се бе изпарил; сега той беше свел глава и дишаше тежко, забил поглед в килима. Мистър Ласелс и мистър Дролайт го наблюдаваха с любопитството, характерно за всеки от тях — тоест Дролайт се суетеше и очите му блестяха в очакване, а Ласелс бе самото хладнокръвие и скептицизъм. Дролайт почтително отстъпи на няколко крачки от леглото, за да може мистър Норел да се приближи, а Ласелс се облегна на стената и скръсти ръце (поза, която често заемаше в театъра).

Магьосникът отново въздъхна.

— Мистър Дролайт, вече ви казах, че този вид магия изисква пълно усамотение. Ще ви помоля да изчакате долу.

— О! Но, сър… — запротестира Дролайт. — Такива близки приятели като Ласелс и мен едва ли могат да бъдат пречка за вас! Ние сме най-тихите хора на света! След две минути ще забравите, че сме в стаята. А и трябва да кажа, че присъствието ни тук е от решаващо значение! Защото кой ще разнесе новината за постижението ви на сутринта, ако не ние с Ласелс? Кой ще опише невижданото величие на момента, в който вашата магия ще триумфира и младата жена ще се съживи? Или покъртителния патос на мига, в който ще бъдете принуден да признаете поражението си? Сам няма да се справите, сър. Знаете, че няма да се справите.

— Може би — каза мистър Норел. — Но това, което предлагате, е абсолютно невъзможно. Аз няма — не мога — да започна, докато не напуснете стаята.

Горкият мистър Дролайт! Той не можеше да принуди магьосника да започне против волята си, но след като бе чакал толкова дълго да види магия, сега искаха да го изключат! Това беше повече, отколкото можеше да понесе. Дори Ласелс остана леко разочарован, защото се бе надявал да види нещо много нелепо, с което да се повесели.

Когато двамата излязоха, мистър Норел се надигна уморено от стола и взе една книга, която бе донесъл със себе си. Разгърна я на страницата, която беше отбелязал със сгънато писмо, и я сложи на малка масичка, за да му бъде подръка, ако се наложи. После започна да изрича заклинание.

То подейства почти незабавно, защото изведнъж се появи зеленина там, където преди я нямаше, и свежо, приятно ухание на гора и поле изпълни стаята. Мистър Норел млъкна.

В средата на стаята стоеше някой: висок, красив господин със съвършена бледа кожа и изобилие от коса, светла и лъскава като пух на глухарче. Хладните му сини очи блестяха, а над тях имаше дълги тъмни вежди, които стърчаха нагоре и се сгъстяваха в краищата. Беше облечен като всеки друг джентълмен, но сакото му бе в най-яркото възможно зелено — цветът на листата в началото на лятото.

— О Lar! — започна мистър Норел с треперещ глас. — О Lar! Magnum opus est mihi tuo auxilio. Haec virgo mortua est et familia eius eam ad vitam redire vult19 — той посочи тялото на леглото.

При вида на мис Уинтъртаун джентълменът с коса като глухарче изведнъж силно се въодушеви. Той разпери ръце в жест на приятна изненада и бързо заговори на латински. Мистър Норел, който бе свикнал да чете латинския, написан и отпечатан в книгите, установи, че не може да следи словесния поток, който течеше толкова бързо, макар да разпознаваше отделни думи като „formosa“ и „venusta“, използвани за описание на женската красота.

Мистър Норел изчака въодушевлението на джентълмена да утихне и насочи вниманието му към огледалото над камината. Там се появи мис Уинтъртаун, която вървеше по тясна камениста пътека през неприветлив планински пейзаж.

— Ecce mortua inter terram et caelum! — обяви магьосникът. — Scito igitur, o Lar, me ad hanc magnam operam te elegisse quia…20

— Да, да! — възкликна джентълменът, изведнъж преминал на английски. — Избрал си да повикаш мен, защото магическият ми гений превъзхожда този на всички останали от моя народ, защото съм бил слуга и довереник на Томас Годблес, Ралф Стоукси, Мартин Пейл и Краля Гарван. Защото съм смел, благороден, щедър и красив като слънце! Всичко това се подразбира! Би било лудост да повикаш някого другиго! И двамата знаем кой съм аз. Въпросът е кой си ти!

— Аз ли? — попита озадачен мистър Норел. — Аз съм най-великият магьосник на своето време!

Джентълменът повдигна едната си съвършена вежда, сякаш искаше да покаже, че е изненадан. Той бавно обиколи мистър Норел, като го оглеждаше от всички страни. После най-нелюбезно дръпна перуката от главата му и надзърна под нея, сякаш магьосникът беше тенджера на огъня и джентълменът искаше да види какво ще има за вечеря.

— Аз… аз съм човекът, избран да възроди магията в Англия! — със запъване произнесе мистър Норел, грабна перуката си и я нахлупи на мястото й, макар и малко накриво.

— Да, очевидно е така! — отбеляза джентълменът. — Иначе нямаше да бъда тук! Нали не мислиш, че ще си губя времето с някой уличен магьосник? Но кой си ти? Това искам да знам. Какви магии си правил? Кой е учителят ти? Кои магически земи си посетил? Кои врагове си сразил? Кои са съюзниците ти?

Мистър Норел остана крайно изненадан от толкова въпроси накуп и се оказа напълно неподготвен да отговори на тях. Той започна да се лута и да се колебае, докато накрая се спря на единствения, на който можеше да даде разумен отговор:

— Нямам учител. Учил съм се сам.

— Как?

— От книги.

— От книги! (Това бе казано с тон на дълбоко презрение.)

— Да, точно така. В наши дни от книгите може да се научи много за магията. Разбира се, повечето неща са празни приказки. Никой не знае по-добре от мен колко празни приказки са напечатани в книгите. Но в тях има и много полезци сведения и не е за вярване как щом понаучи малко, човек започва да разбира…

Мистър Норел започна да се отплесва на тази тема, но джентълменът с коса като глухарче нямаше търпение да слуша изказванията на другите, затова го прекъсна.

— И аз съм първият представител на моя народ, когото си виждал?

— О, да!

Този отговор като че ли се хареса на джентълмена с коса като глухарче и той се усмихна.

— Добре! Ако се съглася да съживя тази млада жена, каква ще бъде наградата ми?

Мистър Норел се покашля.

— Какво точно…? — започна магьосникът с леко дрезгав глас.

— О! Лесно ще се споразумеем! — възкликна джентълменът. — Моите желания са най-скромните на света. За щастие аз съм напълно чужд на алчността и недостойните амбиции. Повярвай, ще видиш, че предложението ми е много по-изгодно за теб, отколкото за мен — така повелява великодушната ми природа! Аз искам само да ми позволиш да ти помагам във всичките ти начинания, да те съветвам по всички въпроси и да те напътствам в научните ти търсения. О! И трябва да се погрижиш целият свят да разбере, че всичките ти постижения се дължат главно на мен!

Мистър Норел изглеждаше леко пребледнял. Той се изкашля и промърмори нещо за щедростта на джентълмена с коса като глухарче.

— Ако бях от магьосниците, които възлагат всичките си дела на друг, бих приел предложението ви на драго сърце. Но, за съжаление… боя се, че… Накратко, нямам намерение да ви наемам — всъщност да наемам когото и да било от народа ви, — нито да ви използвам занапред.

Дълго мълчание.

— Е, това си е чиста неблагодарност! — хладно отбеляза джентълменът. — Аз си направих труда да се отзова. Най-добронамерено изслушах досадните ти брътвежи. Проявих търпение към невежеството ти относно магическите форми и етикет. А сега ти отхвърляш предложението ми за помощ. Бих казал, че други магьосници са преминавали през всевъзможни премеждия, за да спечелят благоразположението ми. Може би трябва да поговоря с другия магьосник. Той сигурно знае по-добре от теб как да се обръща към високопоставени персони — джентълменът се огледа наоколо. — Не го виждам. Къде е?

— Кой?

— Другият.

— Кой друг?

— Другият магьосник!

— Магьос… — започна мистър Норел, но думата заседна в гърлото му. — Не, не! Няма друг магьосник! Аз съм единственият. Уверявам ви, че съм единственият. Откъде ви хрумна, че…?

— Разбира се, че има друг магьосник! — отсече джентълменът, сякаш беше абсолютно нелепо да се отрича нещо толкова очевидно. — Той е най-близкият ти приятел на света!

— Аз нямам приятели — каза мистър Норел.

Той недоумяваше. Кого имаше предвид духът? Чайлдърмас? Ласелс? Дролайт!

— Червенокос, с дълъг нос. И много самодоволен — като всички англичани! — обяви джентълменът с коса като глухарче.

Уточнението не помогна. И Чайлдърмас, и Ласелс, и Дролайт бяха самодоволни, всеки по свой начин, Чайлдърмас и Ласелс имаха дълги носове, но не бяха червенокоси. Мистър Норел не стигна доникъде и с тежка въздишка се върна на основния въпрос.

— Няма ли да ми съдействате? — попита той. — Няма ли да съживите младата жена?

— Не съм казал такова нещо! — отвърна джентълменът с коса като глухарче с тон, който изразяваше изненада от предположението на мистър Норел. — Трябва да призная, че през последните векове започнах малко да се отегчавам от компанията на семейството и слугите си. Сестрите и братовчедите ми притежават много добродетели, но имат и недостатъци. Неприятно ми е да го кажа, но те са донякъде самохвални, горделиви и самодоволни. Тази млада жена — джентълменът посочи мис Уинтъртаун — притежаваше ли обичайните способности и добродетели? Беше ли изящна? Умна? Жизнена? Капризна? Танцуваше ли като слънчев лъч? Яздеше ли като вятър? Пееше ли като ангел? Бродираше ли като Пенелопа? Говореше ли френски, италиански, немски, келтски, уелски и много други езици?

Мистър Норел каза, че вероятно е така и че сигурно това са нещата, с които се занимават днешните млади дами.

— Значи ще бъде подходяща партия за мен! — заяви джентълменът с коса като глухарче и плесна с ръце.

Магьосникът нервно облиза устни.

— Какво точно предлагате?

— Обещай ми половината й живот и считай, че сме се споразумели.

— Половината й живот? — повтори мистър Норел.

— Половината — отвърна джентълменът.

— Но какво ще кажат приятелите й, ако научат, че съм изтъргувал половината й живот? — попита магьосникът.

— О, те изобщо няма да разберат. Можеш да разчиташ на мен за това — обеща джентълменът с коса като глухарче. — Впрочем сега тя няма никакъв живот. Половин живот е по-добре от нищо.

Половин живот наистина изглеждаше далеч по-добре от нищо. С половин живот мис Уинтъртаун можеше да се омъжи за сър Уолтър и да го отърве от банкрут. После ако останеше министър, сър Уолтър би могъл да подкрепя всички планове на мистър Норел за възраждането на английската магия. Но мистър Норел беше изчел много книги, в които се описваха сделките на други английски магьосници с представители на този народ, и знаеше добре какво измамно племе са те. Стори му се, че започва да разбира как джентълменът се опитва да го изиграе.

— Колко дълъг е един живот? — поинтересува се магьосникът.

Джентълменът с коса като глухарче разпери ръце с най-чистосърдечен вид.

— Колко ти се иска? — попита той.

Мистър Норел се замисли.

— Да предположим, че на дамата е отредено да живее деветдесет и четири години. Деветдесет и четири е приемлива възраст. Сега тя е на деветнадесет. Значи й остават седемдесет и пет години. Ако сте съгласен да си поделим останалите й седемдесет и пет години, не виждам защо да не ви дам половината.

— Добре, седемдесет и пет години — съгласи се джентълменът с коса като глухарче. — Точно половината от тях принадлежат на мен.

Мистър Норел го изгледа с безпокойство.

— Има ли още нещо, което трябва да направим? — попита той. — Дали да не подпишем договор?

— Не, но аз трябва да взема нещо от дамата като залог за това, че ми принадлежи.

— Вземете някой от пръстените й — предложи мистър Норел — или верижката на врата й. Убеден съм, че ще мога да обясня липсата на един пръстен или верижка.

— Не — отсече джентълменът. — Трябва да бъде нещо… А, сетих се!

Дролайт и Ласелс седяха в стаята, където мистър Норел се срещна за пръв път със сър Уолтър. Мястото беше доста мрачно. Огънят в камината бе слаб, а свещите бяха почти изгорели. Завесите не бяха спуснати и никой не се беше сетил да затвори капаците на прозорците. Барабаненето на дъжда по стъклата навяваше меланхолия.

— Подходяща нощ за съживяване на мъртъвци — отбеляза мистър Ласелс. — Дъждът и клоните на дърветата се удрят в прозорците, а вятърът вие в комина — всъщност налице са всички сценични ефекти. Често ме спохожда вдъхновение да пиша пиеси и не знам дали приключенията от тази нощ няма да ме вдъхновят да направя нов опит — трагикомедия, разказваща за отчаяните опити на един разорен министър да спечели пари по всевъзможни начини, като се започне от брак по сметка и се свърши с магия. Мисля, че ще се приеме много добре. Мога да я нарека „Колко жалко, че тя е труп“.

Ласелс направи пауза, за да може Дролайт да се посмее на остроумието му, но приятелят му не беше в настроение поради отказа на магьосника да го пусне да види магията, затова каза само:

— Къде ли са се дянали всички?

— Нямам представа.

— Е, като се има предвид какво направихме за тях, мисля, че заслужаваме по-добро отношение от това! Само преди половин час не знаеха как да изразят благодарността си! И толкова бързо ни забравиха — много лошо! Откак сме дошли, не са ни предложили и парче сладкиш. Разбирам, че е вече късно за вечеря, но аз например умирам от глад! — той помълча малко и добави: — И огънят почти угасна.

— Ами сложете още въглища — предложи Ласелс.

— Какво? Нали целият ще се изцапам!

Една по една свещите изгоряха и светлината от огъня намаля, докато венецианските пейзажи на стената се превърнаха в големи катраненочерни квадрати, окачени на малко по-бледочерни стени. Дълго време двамата приятели седяха в мълчание.

— Часовникът удари един и половина! — внезапно се обади Дролайт. — Какъв самотен звук! Уф! Всички страшни неща в романите винаги се случват в мига, когато ударите на църковната камбана или часовника отекнат в тъмната къща!

— Не се сещам за нищо страшно, станало в един и половина — отбеляза Ласелс.

В този момент откъм стълбите се чуха стъпки, които бързо се приближаваха. Вратата на стаята се отвори и някой застана на прага със свещ в ръка. Дролайт посегна към ръжена. Но това беше мистър Норел.

— Не се стряскайте, Дролайт. Няма от какво да се страхувате.

Но когато магьосникът вдигна свещта, лицето му като че ли изразяваше тъкмо обратното: той беше много блед, с разширени очи, в които още личаха следи от ужас.

— Къде е сър Уолтър? — попита мистър Норел. — Къде са другите? Мис Уинтъртаун пита за майка си.

Наложи се два пъти да повтори последното изречение, докато господата вникнат в смисъла му.

Ласелс примигна два-три пъти и зяпна от учудване, но после се опомни, затвори уста и прие надменно изражение, което запази до края на нощта, сякаш искаше да покаже, че най-редовно посещава домове, където магьосници съживяват мъртви млади дами, и конкретният случай като цяло му се е сторил по-скоро скучен. Дролайт от своя страна имаше хиляди неща за казване и мисля, че ги изрече всичките, но за съжаление никой в този момент не беше в състояние да му обърне внимание.

Дролайт и Ласелс отидоха да повикат сър Уолтър. После сър Уолтър повика мисис Уинтъртаун, а мистър Норел поведе последната, обляна в сълзи и разтреперана, към стаята на дъщеря й. Междувременно новината за съживяването на мис Уинтъртаун се разнесе из останалите части на къщата и скоро слугите преливаха от радост и благодарност към мистър Норел, мистър Дролайт и мистър Ласелс. Икономът и двама слуги отидоха при Дролайт и Ласелс и помолиха за позволение да кажат, че ако някога господата имат нужда и от най-дребната услуга, трябва само да им се обадят.

Мистър Ласелс прошепна на мистър Дролайт, че досега не му се е случвало да върши добри дела и не е знаел, че в резултат на това хора от най-долно потекло започват да се държат фамилиарно с теб, което е крайно неприятно, затова занапред ще се постарае да не прави добро на никого. За щастие хората от долно потекло бяха толкова радостни, че дори не разбраха колко са го засегнали.

Скоро се разбра, че мис Уинтъртаун е станала от леглото и с помощта на мистър Норел е отишла в своята всекидневна, където са я настанили в кресло край огъня и са й поднесли чай.

Дролайт и Ласелс бяха поканени на горния етаж в приятна малка стая, където завариха мис Уинтъртаун, майка й, сър Уолтър, мистър Норел и няколко слуги.

Мисис Уинтъртаун и сър Уолтър изглеждаха така, сякаш тази нощ бяха пропътували няколко свята: толкова бяха бледи и изнурени; мисис Уинтъртаун плачеше, а сър Уолтър от време на време прокарваше ръка по челото си като човек, сънувал кошмар.

Мис Уинтъртаун, от друга страна, изглеждаше много спокойна и уравновесена, като млада дама, прекарала тиха и обикновена вечер у дома. Седеше в кресло, облечена със същата елегантна рокля, с която Дролайт и Ласелс я бяха видели за последно. Тя стана и се усмихна на Дролайт.

— Сър, мисля, че почти не сме се срещали, но ми казаха колко съм ви задължена. Боя се, че това е услуга, за която няма отплата. Фактът, че сега съм тук, до голяма степен се дължи на вашата енергия и упоритост. Благодаря ви, сър. Много, много благодаря.

Мис Уинтъртаун протегна двете си ръце към него и той ги пое.

— О, мадам! — възкликна Дролайт и се разсипа в поклони и усмивки. — Уверявам ви, че това беше огромна чест…

Тук той се сепна и млъкна.

— Мадам? — каза накрая, като рязко и смутено се засмя (което само по себе си бе доста странно — Дролайт не се смущаваше лесно). Той продължи да стиска ръцете й, но се огледа из стаята, сякаш търсеше някой, който да му помогне да се измъкне от затруднението. После поднесе едната ръка на мис Уинтъртаун към лицето й. Тя ни най-малко не се уплаши от това, което видя, но остана изненадана и вдигна ръката си, за да може майка й да я види.

Лявото кутре липсваше.

9ЛЕЙДИ ПОУЛ

Октомври 1807 година

ОТДАВНА Е отбелязано (от дама, значително по-умна от авторката на настоящата книга) колко добре настроен е светът към млади хора, които умират или се женят. Представете си какъв интерес предизвика мис Уинтъртаун! Никоя млада дама не бе изпадала в по-благоприятно положение, защото във вторник тя издъхна, в ранните часове на сряда беше съживена и в четвъртък се омъжи, което някои оцениха като прекалено за една седмица.

Всички изгаряха от желание да я видят. Сведенията на повечето хора се ограничаваха с факта, че в преминаването си от единия свят към другия и обратно е изгубила един пръст. Измъчваше ги силно любопитство: дали у нея бяха настъпили и други промени? Никой не знаеше.

В сряда сутринта (непосредствено след успешното й съживяване) главните участници в това чудно приключение като че ли се бяха наговорили да лишат гражданите от каквито и да било новини; сутрешните посетители на „Брунзуик Скуеър“ успяваха да научат само, че мис Уинтъртаун и майка й си почиват, на „Хановер Скуеър“ беше същото — мистър Норел е много уморен и е абсолютно невъзможно да се среща с когото и да било, — а колкото до сър Поул, никой не знаеше къде да го намери (макар да имаше подозрения, че още се намира в дома на мисис Уинтъртаун на „Брунзуик Скуеър“). Ако не бяха мистър Дролайт и мистър Ласелс (щедри и добродетелни души!), градът щеше да бъде лишен от всякакви сведения, но двамата усърдно обиколиха Лондон с файтон, като се появиха в неизвестен брой гостни, кабинети, всекидневни и салони за карти. Трудно е да се каже на колко вечери бе поканен Дролайт в този ден — и е цяло щастие, че не беше лаком, в противен случай можеше трайно да увреди храносмилането си. Сигурно петдесет пъти, а може би и повече, му се наложи да разкаже как след съживяването на мис Уинтъртаун той плакал заедно с майка й, как сър Уолтър Поул му стиснал ръката и му благодарил от все сърце, а той помолил сър Уолтър да не се тревожи за това, как мисис Уинтъртаун настояла двамата с Ласелс да си отидат у дома с личния й файтон.

Сър Уолтър Поул напусна къщата на мисис Уинтъртаун към седем и се прибра да поспи няколко часа, но около обяд се върна на „Брунзуик Скуеър“, точно както предполагаха хората в града — колко сме прозрачни за съседите си! Дотогава за мисис Уинтъртаун вече бе станало ясно, че дъщеря й се е прочула и че за една нощ е станала популярна сред обществото. Освен хората, които оставяха визитните си картички на вратата, час по час пристигаха купища писма и поздравителни бележки за мис Уинтъртаун, много от тях изпратени от хора, за които майка й никога не беше чувала. „Позволете ми, мадам — гласеше едно поздравление, — да ви помоля да се отърсите от кошмара на сенчестата долина, която се бе разкрила пред вас.“

Фактът, че непознати хора се считаха в правото си да обсъждат толкова лични неща като смъртта и възкресението и че натрапваха любопитството си в писма до дъщеря й, предизвика крайно недоволство у мисис Уинтъртаун; тя имаше много възражения срещу тези вулгарни, зле възпитани същества и с пристигането си на „Брунзуик Скуеър“ сър Уолтър беше принуден да ги изслуша всичките.

— Моят съвет, мадам — каза той, — е да не мислите повече за това. Както ние, политиците, твърде добре знаем, политиката на достойно мълчание е най-добрата защита срещу подобно неуважение.

— Ах, сър Уолтър! — възкликна бъдещата му тъща. — За мен е голямо облекчение да видя колко често мненията ни съвпадат! Достойно мълчание. Точно така. Не мисля, че дискретността ни относно страданията на бедната ми скъпа Ема може да бъде прекалена. Аз например съм твърдо решена от утре да не говоря повече за случилото се.

— Може би — каза сър Уолтър — няма нужда да стигаме чак дотам. Защото, както знаете, не бива да забравяме мистър Норел. Той трябва да ни бъде като живо напомняне за онова, което се случи. Боя се, че занапред ще го виждаме доста често: след услугата, която ни направи, никога не бихме могли да му се отблагодарим по достойнство — той помълча малко, после добави с кисело изражение на грозното си лице: — За щастие мистър Норел бе така добър да ми посочи по какъв начин би предпочел да му се отплатя.

Това беше намек за разговора, който сър Уолтър и мистър Норел проведоха в четири часа сутринта, когато магьосникът го причака на стълбите и му разказа надълго и нашироко за плановете си да победи французите с магия.

Мисис Уинтъртаун отвърна, че, разбира се, с най-голямо удоволствие би удостоила мистър Норел с прояви на особено уважение и почит, та всички да разберат колко високо го цени. Защото освен че е велик магьосник, в което вече никой в къщата не би могъл да се съмнява, той изглежда много мил възрастен джентълмен.

— Така е — съгласи се сър Уолтър. — Но сега най-голямата ни грижа трябва да бъде да пазим мис Уинтъртаун от излишни натоварвания и тъкмо за това исках да поговоря с вас. Не знам какво мислите по въпроса, но според мен би било по-добре да отложим сватбата със седмица-две.

Мисис Уинтъртаун не можеше да одобри подобна идея: всичко беше вече готово, дори повечето ястия от сватбения обяд бяха сготвени, какъв смисъл имаше да ги оставят да се развалят, само за да повторят всичко отначало след седмица-две? Сър Уолтър нямаше какво да възрази срещу доводите на домакинската икономика и предложи да попитат мис Уинтъртаун дали се чувства достатъчно силна за това.

Те станаха от креслата в леденостудената гостна (където се състоя този разговор) и се качиха в стаята на мис Уинтъртаун на втория етаж, за да й зададат въпроса.

— О! — възкликна тя. — Никога през живота си не съм била по-добре. Чувствам се силна и здрава. Благодаря ви. Тази сутрин вече излизах на разходка. Не ми се случва често. Рядко имам сили за подобно упражнение, но днес къщата ми се стори затвор. Копнеех да изляза навън.

Сър Уолтър я погледна силно разтревожен.

— Разумно ли е? — той се обърна към мисис Уинтъртаун: — Правилно ли сте постъпили?

Мисис Уинтъртаун отвори уста да възрази, но дъщеря й само се разсмя и каза:

— О, мама дори не разбра, уверявам ви. Аз излязох, докато тя още спеше в стаята си. Барнард ме придружи. Обиколих „Брунзуик Скуеър“ двадесет пъти. Двадесет! Чували ли сте нещо по-невероятно? Но изпитвах такова желание да ходя! Всъщност мисля, че ако беше възможно, бих се затичала, но знаете как е в Лондон… — тя отново се засмя. — Исках да отида по-далеч, но Барнард не ми позволи. Много се безпокоеше да не припадна по пътя. Не ми даде да се отдалеча от къщата.

Те я гледаха втренчено. Освен всичко останало това беше може би най-дългото изказване, което сър Уолтър я бе чувал да произнася. Мис Уинтъртаун седеше много изправена с блеснали очи и поруменели бузи — истинско олицетворение на добро здраве и красота. Говореше толкова бързо и с такова живо изражение, изглеждаше толкова весела и енергична! Сякаш мистър Норел не само я беше съживил, но й бе дал двойно и тройно повече жизненост отпреди.

Беше много странно.

— Разбира се — каза сър Уолтър, — ако се чувствате достатъчно добре, за да се натоварвате физически, то аз съм убеден, че никой не би ви забранил — защото няма по-добро средство за подсилване и поддържане на здравето от редовните упражнения. Но може би за момента ще бъде по-добре, ако не излизате навън, без да предупредите. Трябва да има още някой освен Барнард, който да ви пази. Знаете ли, бих се радвал, ако занапред оказвате тази чест на мен.

— Но вие ще бъдете зает, сър Уолтър — напомни му тя. — Имате да се занимавате с куп държавни дела.

— Така е, но…

— О! Знам, че сте постоянно зает с неотложни дела. Не мога да изисквам повече от вас.

Мис Уинтъртаун гледаше на перспективата да бъде пренебрегвана с такова весело примирение, че той отвори уста да възрази, но справедливостта на думите й му попречи да каже каквото и да било. Още когато я видя за пръв път в дома на лейди Уинзел в Бат, сър Уолтър остана силно поразен от красотата и изяществото й и бързо заключи, че би било прекрасно не просто да се ожени за нея колкото може по-скоро, но и да я опознае, защото започваше да си мисли, че като се изключат парите, от нея може да излезе добра съпруга. Той предполагаше, че за около час разговор двамата биха могли да напреднат много в изграждането на онова безрезервно разбирателство и доверие, което е така необходимо в една съпружеска двойка. Сър Уолтър искрено се надяваше, че подобен разговор на четири очи бързо би разкрил взаимната им симпатия и сходството във вкусовете. Мис Уинтъртаун вече бе казала няколко неща, които му даваха основание да вярва, че е така. И тъй като беше мъж — умен при това — и на четиридесет и две години, той, разбира се, разполагаше с много сведения и бе запознат с множество мнения по почти всеки въпрос, за който бихте могли да се сетите, и копнееше да ги сподели с една красива деветнадесетгодишна жена, а тя, както му се струваше, не би могла да остане безразлична. Но с неговите дела и нейното крехко здраве този интересен разговор все още не се беше състоял, а сега тя му казваше, че очаква, след като се оженят, нещата да продължат както досега. И по всичко личеше, че това не я безпокои. Тъкмо обратното: окрилена от новата си жизненост, тя сякаш намираше за забавно, че на него изобщо му е хрумнало да се надява на някаква промяна.

За нещастие той вече беше закъснял за среща с външния министър, затова взе ръката на мис Уинтъртаун (непокътнатата й дясна ръка) и много галантно я целуна, каза й с какво нетърпение очаква утрешния ден, когато ще стане най-щастливият мъж на света, учтиво — с шапка в ръка — изслуша кратката реч на мисис Уинтъртаун по въпроса и излезе от къщата, твърдо решен по-нататък да помисли върху проблема — всъщност веднага щом намери време.

На следващата сутрин сватбата наистина се състоя в „Сейнт Джордж“ на „Хановер Скуеър“. На нея присъстваха почти всички министри на Негово величество, двама-трима херцози, половин дузина адмирали, един епископ и неколцина генерали. Но за съжаление трябва да кажа, че макар и дългът на тези велики мъже е винаги неотклонно да бдят над мира и просперитета на страната, в деня, когато мис Уинтъртаун се омъжи за сър Уолтър, никого не го беше грижа за това. Човекът, който привличаше всички погледи, за когото всички шушукаха със съседите си и когото сочеха с пръст, беше магьосникът мистър Норел.

10КОЛКО Е ТРУДНО ДА СЕ НАМЕРИ РАБОТА ЗА МАГЬОСНИК

Октомври 1807 година

СЪР УОЛТЪР възнамеряваше да постави въпроса за магията пред другите министри постепенно, като им даде възможност да свикнат с тази идея, преди да изпитат уменията на мистър Норел във войната. Той се боеше, че ще има възражения; не се съмняваше, че мистър Канинг ще реагира саркастично, че лорд Касълрей няма да помогне, а граф Чатъм ще остане направо изумен.

Но всички тези страхове се оказаха напълно неоснователни. Както бързо установи, министрите бяха също толкова заинтригувани от новосъздалата се ситуация, колкото и всички останали в Лондон. На следващото събрание на кабинета в Бърлингтън Хаус21 те изявиха готовност да използват способностите на единствения магьосник в Англия. Но съвсем не им беше ясно как. Бяха изминали двеста години, откакто английското правителство за последно бе използвало магьосник и министрите бяха поотвикнали от това.

— Основният ми проблем — обясни лорд Касълрей — е в набирането на мъже за войската — почти невъзможна задача, уверявам ви; британците са крайно невойнолюбив народ. Но аз съм хвърлил око на Линкълншир: казвали са ми, че свинското в Линкълншир е изключително добро и като го ядат, хората там стават много здрави и силни. Така че за мен най-полезно би било едно общо заклинание за целия Линкълншир, което да накара три-четири хиляди младежи изведнъж да се изпълнят с неустоимо желание да станат войници и да се бият с французите — той погледна с известна завист към сър Уолтър. — Дали вашият приятел знае такова заклинание, сър Уолтър? Как мислите?

Сър Уолтър нямаше представа, но каза, че ще попита мистър Норел. По-късно същия ден сър Уолтър Поул се обади на магьосника и му зададе този въпрос. Мистър Норел остана доволен. Не мислеше, че някой досега е искал подобна магия и помоли сър Уолтър да предаде комплименти от негово име на лорд Касълрей за оригиналния му начин на мислене. Колкото до това дали е възможно да се направи такова нещо:

— Затруднението тук се състои в прилагането на заклинанието върху Линкълншир, а оттам и върху младежите. Съществува опасност, ако успея — което, смея да се надявам, ще стане, — Линкълншир и няколко съседни графства да останат без население.

Сър Уолтър се върна при лорд Касълрей и му предаде, че отговорът е не. Следващата магия, която министрите поискаха, достави далеч по-малко удоволствие на мистър Норел. Съживяването на лейди Поул бе заинтригувало всички в Лондон и министрите съвсем не правеха изключение от останалите. Лорд Касълрей започна с това, че зададе на министрите въпроса от кого най-много се е страхувал Наполеон Бонапарт. Кой е предугаждал всеки ход на вероломния френски император? Кой е нанесъл такова поражение на французите, че те повече не са посмели да подадат френските си носове от родните си пристанища? Коя е тази личност, обединила в едно всички английски добродетели? Кой друг, каза лорд Касълрей, ако не лорд Нелсън? Естествено, първото нещо, което трябва да се направи, е да се съживи лорд Нелсън. Лорд Касълрей помоли сър Уолтър за извинение — може би нещо не разбира, но защо изобщо си губят времето да обсъждат този въпрос?

Тук мистър Канинг, енергичен и сприхав човек, бързо отговори, че, разбира се, липсата на лорд Нелсън дълбоко натъжава всички, Нелсън е национален герой, Нелсън е точно такъв, какъвто лорд Касълрей казва. Но след всичко казано и направено — мистър Канинг няма намерение да обижда флота, тази най-славна британска институция — Нелсън е чисто и просто моряк, докато мистър Пит-младши е всичко накуп22. Ако трябва да се съживи някой от мъртвите, тогава наистина няма друг избор освен Пит.

Лорд Чатъм (който освен всичко останало беше брат на мистър Пит-младши) естествено подкрепи това предложение, но попита защо изобщо трябва да избират — не могат ли да съживят и Пит, и Нелсън? Просто ще платят двойно на магьосника — никой не би възразил срещу това, нали?

После останалите министри започнаха да предлагат други кандидати за съживяване, докато се стигна дотам, че половината гробове в Англия трябваше да се опразнят. Много скоро беше съставен дълъг списък от мъртви джентълмени и както винаги се завърза спор.

— Това няма да свърши работа — каза сър Уолтър. — Трябва да започнем отнякъде и ми се струва, че всеки от нас дължи настоящия си пост на приятелството си с мистър Пит. Ще допуснем голяма грешка, ако отдадем предпочитание на друг джентълмен.

Изпратиха човек да повика мистър Норел от „Хановер Скуеър“ в Бърлингтън Хаус. Магьосникът беше въведен във великолепната зала, където седяха министрите. Сър Уолтър му каза, че обмислят ново съживяване.

Мистър Норел пребледня като платно и промърмори, че особеното уважение, което изпитва към сър Уолтър, го е подтикнало да направи магия, която при други обстоятелства не би дръзнал да предприеме, че няма никакво желание да повтаря опита и че министрите не осъзнават за какво го молят.

Но когато разбра кой точно е кандидатът за съживяване, мистър Норел като че ли изпита голямо облекчение и каза нещо за състоянието на тялото.

После министрите си спомниха, че мистър Пит е мъртъв от близо две години, и колкото и да бяха предани на премиера приживе, нямаха голямо желание да го видят в сегашното му състояние. Лорд Чатъм (брат на мистър Пит) тъжно отбеляза, че горкият Уилям със сигурност е доста разложен.

Никой не спомена и дума повече по въпроса.

След седмица лорд Касълрей предложи да изпратят мистър Норел до Холандия или може би до Португалия — места, където министрите не се надяваха да спечелят голямо предимство пред Бонапарт и където магьосникът би могъл да опита да направи нещо под ръководството на генералите и адмиралите. И така, адмирал Пейкок, стар червендалест морски вълк, и капитан Харкорт-Брус от 20-и полк на леките драгуни бяха изпратени в качеството на военноморска делегация до „Хановер Скуеър“ да проучат мистър Норел.

Капитан Харкорт-Брус бе не само дързък, красив и смел, но беше и романтик. Възраждането на магията в Англия силно го интригуваше. Той бе голям почитател на вълнуващи исторически книги и главата му беше пълна с разкази за древни битки, в които французите имат числено превъзходство и англичаните са обречени на смърт, но изведнъж се разнася странна, неземна музика и на върха на хълма се появява Кралят Гарван с висок черен шлем и мантия от гарванови пера, развяна на вятъра, спуска се в галоп по склона на големия си черен кон, следван от стотина рицари и стотина феи, и побеждава французите с магия.

Това беше представата на капитан Харкорт-Брус. Това очакваше да се случва занапред по всички бойни полета на континента. Затова когато видя мистър Норел в гостната на „Хановер Скуеър“, когато седна и го чу капризно да се оплаква на слугата си първо, че сметаната в чая била прекалено гъста, после, че била прекалено рядка — е, едва ли ще се учудите, когато ви кажа, че остана разочарован. Всъщност след срещата той така посърна, че адмирал Пейкок, безцеремонен възрастен джентълмен, искрено го съжали и си позволи само съвсем умерено да му се присмее и да го подразни.

Адмирал Пейкок и капитан Харкорт-Брус се върнаха при министрите и казаха, че и дума не може да става да изпращат мистър Норел където и да било, че ако го направят, адмиралите и генералите никога няма да простят на правителството. Тази есен в продължение на няколко седмици министрите имаха чувството, че никога няма да намерят работа на единствения си магьосник.

11БРЕСТ

Ноември 1807 година

ПРЕЗ ПЪРВАТА СЕДМИЦА на ноември ескадрила от френски кораби се готвеше да напусне пристанището Брест, разположено на западното крайбрежие на Бретан. Намерението на французите беше да огледат Бискайския залив за британски кораби, които да пленят или ако не успеят, да попречат на британците да направят каквото са си наумили.

Вятърът неотклонно духаше към морето. Френските моряци се трудеха бързо и сръчно и корабите бяха почти готови, когато изведнъж се появиха тежки черни облаци и заваля дъжд.

Съвсем естествено беше на такова голямо пристанище като Брест да има голям брой хора, които следят ветровете и времето. Точно когато корабите се готвеха да отплават, неколцина от тези хора в пристъп на силно безпокойство се завтекоха към доковете, за да предупредят моряците, че в този дъжд има нещо много нередно: облаците, казаха те, идват от север, докато вятърът духа от изток. Невъзможно, но факт. Капитаните на корабите имаха време само да се стъписат, да се усъмнят или да се изнервят — в зависимост от характерите си, — когато им донесоха друга новина.

Пристанището Брест се състои от вътрешен и външен залив, като вътрешният залив е отделен от открито море с полуостров във формата на дълга тясна ивица. Когато дъждът се усили, френските офицери, натоварени с командването на корабите, научиха, че във външния залив се е появила голяма флотилия британски кораби.

Колко точно бяха корабите? Дозорите не знаеха. Повече, отколкото можеха да преброят — може би към стотина. Също като дъжда, корабите се бяха появили в един миг насред празното море. Какви бяха корабите? О, това беше най-странното! Имаше само линейни кораби — тежко въоръжени двупалубни и трипалубни.

Това беше съкрушителна новина. Множеството кораби и внушителните им размери бяха дори по-зашеметяващи от внезапната им поява. Британският флот от дълго време обсаждаше Брест, но никога с повече от двадесет и пет кораба, сред които имаше само десет или дванадесет линейни кораба, останалите бяха маневрени леки фрегати, шлюпове и бригове.

Тази история със стоте кораба беше толкова невероятна, че френските капитани не повярваха, докато не седнаха на конете си или на гребни лодки и не отидоха до Локрист или Камаре Сен Жулиен, или други такива места, където можеха да се изкатерят на някоя височина и да видят корабите с очите си.

Минаваха дни. Небето беше оловносиво и дъждът продължаваше да вали. Британските кораби упорито не помръдваха от местата си. Жителите на Брест бяха уплашени до смърт, че те могат да се приближат към града и да започнат да го обстрелват. Но корабите не предприемаха нищо.

Още по-странни бяха новините, които идваха от други пристанища на Френската империя — Рошфор, Тулон, Марсилия, Генуа, Венеция, Флъшинг, Лориан, Антверпен и много други по-маловажни градове. Те също бяха блокирани от британски флотилии от по стотина бойни кораба. Това беше невъзможно. Събрани заедно, тези флотилии образуваха по-голям брой кораби, отколкото британците притежаваха. Всъщност дори повече бойни кораби, отколкото имаше по цялата земя.

По онова време най-високопоставеният офицер в Брест беше адмирал Демулен. Той имаше слуга, много дребен човек, не по-голям от осемгодишно дете, и смугъл, колкото смугъл може да бъде един европеец. Изглеждаше така, сякаш го бяха пъхнали във фурната и пекли твърде дълго, затова беше малко позагорял. Кожата му имаше цвят на кафеени зърна и вид на пресъхнал оризов пудинг. Косата му бе черна, щръкнала и мазна като костите и перата по онези части от печените пилета, които не стават за ядене. Името му беше Пероке (което означава папагал). Адмирал Демулен много се гордееше с Пероке, гордееше се с ръста, ума, ловкостта му и най-вече с цвета на кожата му. Адмиралът често обичаше да казва, че е виждал чернокожи, които изглеждат бели в сравнение с Пероке.

Пероке стоеше от четири дни на дъжда и наблюдаваше корабите през далекогледа си. Водата се стичаше по малката му униформена шапка и правеше шинела му застрашително тежък, като превръщаше вълната в кече, спускаше се на тънки струйки по опечената му мазна кожа, но той не й обръщаше никакво внимание.

След четири дни Пероке въздъхна, скочи на крака, протегна се, свали шапката си, почеса се продължително по главата, прозина се и каза:

Е, адмирале, това са най-странните кораби, които някога съм виждал. Не ги разбирам.

— Какво имаш предвид, Пероке? — попита адмиралът.

На възвишенията край Камаре Сен Жулиен заедно с Пероке стояха адмирал Демулен и капитан Жюмо и дъждът се стичаше по техните униформени шапки, превръщаше вълната на шинелите им в кече и пълнеше ботушите им с вода.

— Ами — започна Пероке, — корабите се държат на повърхността, сякаш морето е спокойно, а то не е спокойно. Духа силен западен вятър, който досега трябваше да ги е запратил в онези скали, но така ли е? Не. Корабите блъскат ли се? Не. Прибират ли платната? Не. Не мога да преброя всичките пъти, когато вятърът се смени, откакто съм тук, а какво направиха хората на корабите? Нищо.

Капитан Жюмо, който не обичаше Пероке и завиждаше за влиянието му над адмирала, се изсмя.

— Пероке е луд, адмирале. Ако британците наистина са такива безделници или невежи, както той твърди, от корабите им досега да са останали само купчини отломки.

— Това са по-скоро изображения на кораби — размишляваше Пероке, без да обръща внимание на капитана, — отколкото истински кораби. Но още по-странен, адмирале, е онзи кораб там, трипалубният, в най-северния край. В понеделник беше като останалите, а сега платната му са целите окъсани, бизан-мачтата я няма, а от едната страна има дупка.

— Ур-р-ра! — провикна се капитан Жюмо. — Някой храбър френски екипаж му е нанесъл поражение, докато ние с вас стоим тук и си говорим.

Пероке се усмихна.

— А мислите ли, капитане, че британците биха оставили френски кораб да се приближи към стотината им кораба и да го обстреля, а после спокойно да се отдалечи? Ха! Да можех да ви видя, капитане, как го правите с малката си лодка! Не, адмирале, моето мнение е, че британските кораби се стопяват.

— Стопяват ли се? — попита учуден адмиралът.

— Корпусът се е раздул като торба с прежда — каза Пероке. — А бушпритът и шпринтовото платно са клюмнали във водата.

— Каква идиотска безсмислица! — възкликна капитан Жюмо. — Как може кораб да се топи?

— Не знам — отвърна Пероке замислен. — Зависи от какво е направен.

— Жюмо, Пероке — заяви адмирал Демулен, — мисля, че най-добре би било да се приближим и да огледаме корабите. Ако британската флотилия се приготви да атакува, ще се върнем, но може би ще успеем да научим нещо.

И така, Пероке, адмиралът и капитан Жюмо отплаваха в дъжда заедно с неколцина смели мъже, защото макар да посрещат затрудненията с хладнокръвие, моряците са суеверни, а Пероке не беше единственият човек в Брест, забелязал странното поведение на британските кораби.

След като изминаха половината път, нашите храбри герои видяха, че чудноватите кораби са целите сиви и блестят, блестят дори под мрачното небе, дори под проливния дъжд. Веднъж — само за миг — облаците се разделиха и върху морето падна слънчев лъч. Корабите изчезнаха. После облаците се събраха и корабите се появиха отново.

— Мили Боже! — възкликна адмиралът. — Какво означава всичко това?

— Може би — смутено каза Пероке — британските кораби са потънали и това са призраците им.

Странната флотилия продължи да блести и това доведе до кратък спор относно материала, от който е направена. Адмиралът каза, че може би е желязо или стомана. (Метални кораби! Ама че хрумване! Често си мисля, че французите са народ със странни приумици.)

Капитан Жюмо се зачуди дали не са направени от станиол.

— Станиол! — възкликна адмиралът.

— О, да! — отвърна капитан Жюмо. — Знаете, че дамите навиват парчета станиол на тънички рула и правят от тях малки кошнички, които после украсяват с цветя и пълнят с бонбони.

Адмиралът и Пероке се изненадаха, като чуха това, но капитан Жюмо беше хубав мъж и очевидно знаеше повече от тях за заниманията на дамите.

И все пак ако една дама правеше такава кошничка за една вечер, колко дами бяха необходими, за да се направи флотилия? Адмиралът каза, че само като си помисли, сърцето го заболява.

Слънцето отново изгря. Този път те бяха по-близо до корабите и видяха как слънчевата светлина минава през тях и ги прави толкова безцветни, че от тях остава само лек блясък над водата.

— Стъкло — каза адмиралът и наистина беше по-близо до целта, но накрая умният Пероке стигна до верния отговор.

— Не, адмирале, това е дъжд. Те са направени от дъжд.

Докато дъждът падаше от небето, капките се стичаха така, че образуваха едри маси — колони, греди и платна, които някой беше оформил като множество кораби.

Пероке, адмиралът и капитан Жюмо бяха обзети от желание да узнаят кой може да е направил подобно нещо и се съгласиха, че сигурно е някой майстор на дъждове.

— Но не само майстор на дъждове! — възкликна адмиралът. — Трябва да е и кукловод! Вижте ги как се люлеят на водата! Как платната се издуват и увисват!

— Това е най-красивото нещо, което съм виждал, адмирале — каза Пероке, — но пак повтарям, този човек, какъвто и да е той, не знае нищо за корабното дело или корабоплаването.

В продължение на два часа дървеният кораб на адмирала плаваше сред и около дъждовните кораби. Тъй като бяха направени от дъжд, те не вдигаха никакъв шум: нито скърцане на дърво, нито плясък на платно на вятъра, нито вик на моряк към свой другар. Няколко пъти групи хора с гладки лица от дъжд се показваха на бордовата ограда, за да погледат дървения кораб с неговия екипаж от плът и кръв, но какво си мислеха моряците от дъжд — никой не би могъл да каже. И адмиралът, капитанът и Пероке се чувстваха в пълна безопасност, защото, както отбеляза Пероке, „Дори ако моряците от дъжд решат да открият огън по нас, те имат единствено оръдия от дъжд и само ще ни намокрят“.

Пероке, адмиралът и капитан Жюмо бяха преизпълнени с възхищение. Те забравиха, че са ги изиграли, забравиха, че са изгубили цяла седмица и че през тази седмица британците са превзели пристанищата на Балтийско море и тези по португалското крайбрежие, както и всички други пристанища, в които император Наполеон Бонапарт не ги пускаше. Но магията, държала корабите толкова време, явно отслабваше (което беше вероятно обяснение за топящия се кораб в най-северния край на флотилията). След два часа спря да вали и в същия миг магията се развали, което Пероке, адмиралът и капитан Жюмо разбраха по странното изкривяване на сетивата си, сякаш бяха вкусили концерт на струнен квартет или бяха оглушени от гледката на синьото небе. В един-единствен миг корабите от дъжд станаха кораби от мъгла и бризът леко ги издуха.

Французите останаха сами насред пустия Атлантически океан.

12ДУХЪТ НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ ПРИНУЖДАВА МИСТЪР НОРЕЛ ДА СЕ ПРИТЕЧЕ НА ПОМОЩ НА БРИТАНИЯ

Декември 1807 година

В ЕДИН ДЕКЕМВРИЙСКИ ден на „Чийпсайд“ се сблъскаха две големи товарни каруци. Едната, натоварена с бъчви шери, се преобърна. Докато каруцарите се караха кой е виновен, някои минувачи забелязаха, че от една от бъчвите тече шери. Скоро се събра тълпа пияници с чаши и халби, за да си налеят от шерито, и с куки и железни пръти, за да пробият дупки в онези бъчви, които бяха останали неповредени. Каруците и тълпата така заприщиха „Чийпсайд“, че на всички съседни улици се образуваха върволици от файтони: на „Паултри“, на „Треднийдъл Стрийт“, на „Бартоломю Лейн“ и в другата посока на „Олдърсгейт“, „Нюгейт“ и „Датерностер Роу“. Невъзможно беше човек да си представи как възелът от файтони, коне и хора изобщо някога ще се развърже.

Единият от двамата каруцари беше хубавец, а другият — дебел, и след като изчерпаха разправията си, те застанаха като Бакхус и Силен сред тълпа гуляйджии. Двамата решиха да позабавляват себе си и останалите, като отварят вратите на файтоните, за да видят какво правят богаташите вътре. Файтонджиите и слугите се опитваха да спрат натрапниците, но хората бяха прекалено много, за да бъдат удържани, и прекалено пияни, за да се спрат от ударите с камшик, с които ги отблъскваха някои по-сърдити файтонджии. В един от файтоните дебелият каруцар се натъкна на мистър Норел и се провикна:

— Я! Старият Норел!

И двамата каруцари се качиха във файтона, за да му стиснат ръката, да го задушат с алкохолни изпарения и да го уверят, че за нула време ще разчистят пътя, за да може той — героят на блокадата на французите — да мине. Те спазиха обещанието си и конете се върнаха при стопаните си, файтоните бяха избутани и напъхани в дворовете на занаятчиите и по други неприятни места или закарани в мръсни улички, където бързо заседнаха и цялата им позлата бе остъргана, а след като победоносно разчистиха пътя за мистър Норел, каруцарите и приятелите им го ескортираха заедно с файтона му чак до „Хановер Скуеър“, като през целия път крещяха, хвърляха шапки във въздуха и пееха песни в негова чест.

Очевидно всички бяха доволни от това, което мистър Норел бе направил. Голяма част от френския флот остана излъгана и в продължение на единадесет дни стоя в пристанищата, а през това време британците бяха свободни да плават на воля в Бискайския залив, Английския канал и Северно море и постигнаха много неща. В различни части на Френската империя бяха изпратени шпиони, а други шпиони се завърнаха в Англия с новини за делата на Бонапарт. Британските търговски кораби се натовариха с кафе, памук и подправки в холандските и балтийските пристанища, без никой да им пречи.

Говореше се, че Наполеон Бонапарт претърсил цяла Франция, за да намери магьосник, но без успех. В Лондон министрите с голямо учудване установиха, че най-после са направили нещо, което народът одобрява.

Мистър Норел беше поканен в Адмиралтейството, където пи мадейра в Заседателната зала, седя в кресло край огъня и разговаря надълго и нашироко с първия лорд на Адмиралтейството, лорд Мългрейв, и с първия секретар на Адмиралтейството мистър Хоръкс. Над камината имаше резба с изображения на плавателни прибори и гирлянди от цветя, които много се харесаха на магьосника. Той се зае да описва красивата резба в библиотеката на абатството Хъртфю.

— И все пак — добави мистър Норел — ви завиждам, милорд. Наистина ви завиждам. Какви красиви изображения на инструментите на професията ви! Иска ми се и аз да направя същото. Нищо не изглежда така вълнуващо. Нищо, струва ми се, не вдъхновява така човек да се залови за работа, както видът на инструментите, грижливо подредени — или изображението им, изваяно от хубав английски дъб като този тук. Но всъщност магьосникът се нуждае от толкова малко инструменти! Ще ви открия нещо, милорд: колкото повече инструменти носи със себе си един магьосник — цветни прахчета, препарирани котки, магически шапки и така нататък, — толкова по-голям измамник ще се окаже!

— А какви — учтиво се поинтересува мистър Хоръкс — са инструментите, от които се нуждае магьосникът?

— Съвсем малко са наистина — отвърна мистър Норел. — Всъщност само сребърен леген за виденията.

— О! — възкликна мистър Хоръкс. — Какво не бих дал да видя такава магия! А вие, милорд? О, мистър Норел, ако ви помолим, бихте ли ни показали видение в сребърен леген?

При други обстоятелства мистър Норел би бил последният човек на света, склонен да задоволи подобно безцелно любопитство, но беше така доволен от топлия прием в Адмиралтейството (защото двамата господа го обсипаха с комплименти), че почти веднага се съгласи и повика слуга да донесе сребърен леген.

— Сребърен леген с диаметър около един фут — каза магьосникът, — пълен с чиста вода.

Наскоро Адмиралтейството бе изпратило заповед до три кораба да се срещнат южно от Гибралтар и лорд Мългрейв беше любопитен да узнае какво се е случило — дали мистър Норел би могъл да разбере? Мистър Норел не знаеше със сигурност, но обеща да опита. Когато му донесоха легена и магьосникът се надвеси над него, лорд Мългрейв и мистър Хоръкс се почувстваха така, сякаш пред очите им се възраждаше древната слава на английската магия, сякаш живееха във времената на Стоукси, Годблес и Краля Гарван.

На повърхността на водата в сребърния леген се появи картина: изображение на три кораба, които пореха сините морски вълни. В мрачната декемврийска стая засия силната ярка светлина на средиземноморското слънце и озари лицата на тримата джентълмени, които надничаха в съдината.

— Образът се движи! — възкликна изумен лорд Мългрейв.

Наистина така беше. По синьото небе се носеха най-нежните бели облаци на света, корабите се люлееха на вълните и по палубите им сновяха дребнички хора. Лорд Мългрейв и мистър Хоръкс без затруднение разпознаха корабите на Негово величество „Катрин от Уинчестър“, „Лавър“ и „Кентавър“.

— О, мистър Норел! — ахна секретарят Хоръкс. — „Кентавър“ е корабът на моя братовчед. Можете ли да ми покажете капитан Бари?

Мистър Норел се засуети, пое дъх с шумно съскане, вторачи се с изцъклени очи в сребърния леген и там се появи образ на червендалест, русокос, брадясал човек, който крачеше по квартердека. Мистър Хоръкс увери магьосника и адмирала, че това е братовчед му, капитан Бари.

— Изглежда много добре, нали? — възкликна мистър Хоръкс. — Радвам се да го видя в такова цветущо здраве.

— Къде се намират? Можете ли да ни кажете? — попита лорд Мългрейв.

— Уви — отвърна мистър Норел, — това изкуство за извикване на образи е най-неточното на света23. Радвам се, че имах честта да ви покажа някои от корабите на Негово величество. Още повече се радвам, че това са корабите, които искахте да видите — това, честно казано, е повече, отколкото очаквах, — но се боя, че не мога да ви кажа нищо повече.

Адмиралтейството беше толкова доволно от постиженията на мистър Норел, че лорд Мългрейв и мистър Хоръкс скоро се заеха да търсят нови задачи, които да възложат на магьосника. Наскоро флотът на Негово величество беше пленил френски линеен кораб с много красива глава на носа — русалка с ясни сини очи, устни като корали, водопад от разкошни златисти къдрици, в които артистично бяха вплетени морски звезди и раци от дърво, и опашка, покрита от край до край със сребърен обков, сякаш отвътре беше направена от сладък хляб. Знаеше се, че преди да го пленят, корабът е бил в Тулон, Шербург, Антверпен, Ротердам и Генуа, така че русалката беше видяла много вражески битки и корабостроителни начинания на Наполеон Бонапарт, които по това време бяха в разгара си. Мистър Хоръкс помоли мистър Норел да направи магия на русалката, за да може тя да им разкаже каквото знае.

Мистър Норел се подчини. Но макар че русалката заговори, отначало не желаеше да отговаря на никакви въпроси. Тя се считаше за върл враг на британците и беше много доволна, че е получила възможността да говори, за да може да изрази омразата си към тях. Тъй като бе прекарала целия си живот сред моряци, русалката знаеше множество обидни изрази и с готовност обсипваше с тях всички наоколо с глас, който приличаше на скърцане на мачти и дъски в силен вятър. Тя не се ограничи само със словесни нападки към англичаните. Трима моряци имаха да свършат някаква работа по кораба, но щом се приближиха към него, русалката ги сграбчи с големите си дървени ръце и ги хвърли във водата.

На мистър Хоръкс, който бе дошъл в Портсмут да говори с нея, му дотегна и й каза, че ще нареди да я нацепят за дърва и да я изгорят. Но макар че беше французойка, русалката бе много храбра и отвърна, че би искала да види кой е този, който ще посмее да я изгори. При тези думи тя заплашително замята опашка, размаха ръце и всички дървени морски звезди и раци в косата й се размърдаха.

Затруднението се разреши, когато хубавият млад капитан, пленил кораба, бе изпратен да поговори с нея. Той успя да й обясни на ясен, разбираем френски справедливостта на британската кауза и ужасната несправедливост на френската такава и дали благодарение на убедителните му думи или на хубавото му лице — не знам, но тя каза на мистър Хоръкс всичко, което той искаше да узнае.

Всеки ден мистър Норел се издигаше до нови висоти на обществено признание и един предприемчив художник гравьор на име Холанд, който държеше дюкян в Сейнт Полс Чърч Ярд, се досети да му отпечата гравюра, за да я продава в магазинчето си. На гравюрата мистър Норел бе изобразен в компанията на млада дама, оскъдно облечена в небрежно загърнат халат. Около тялото на младата дама се виеше и усукваше нещо черно и жилаво, без обаче да се докосва до нея, а за допълнителна украса на личността й в гъстите кичури на косата й бе вплетен полумесец. Тя бе уловила мистър Норел (който изглеждаше напълно зашеметен от събитията около него) за ръката и енергично го дърпаше нагоре по стълбище, като настоятелно сочеше към дама в зряла възраст, седнала на последното стъпало. И последната, подобно на младата дама, беше облечена в халат, с една красива добавка — римски шлем на главата, — и като че ли ридаеше неудържимо, а стар лъв, единственият й другар, лежеше в краката й в мрачно настроение, долавящо се в цялата му поза. Тази гравюра, озаглавена „Духът на английската магия принуждава мистър Норел да се притече на помощ на Британия“, донесе огромен успех на мистър Холанд, който за месец продаде близо седемстотин копия.

Сега мистър Норел не излизаше толкова често, колкото преди: стоеше си у дома и почтително посрещаше всякакви важни персони. Не беше необичайно в рамките на една сутрин пред дома му на „Хановер Скуеър“ да спират по пет-шест разкошни карети. Той продължаваше да бъде нервният, мълчалив дребен човечец, какъвто винаги е бил, и ако не бяха мистър Дролайт и мистър Ласелс, притежателите на разкошните карети биха сметнали тези посещения за крайно скучни. В такива случаи мистър Дролайт и мистър Ласелс говореха за всички. Зависимостта на мистър Норел от тези двама джентълмени нарастваше с всеки изминал ден. Някога Чайлдърмас бе казал, че не знае какъв трябва да е този магьосник, който би ползвал услугите на Дролайт, но сега мистър Норел ползваше услугите му непрекъснато; Дролайт вечно се возеше във файтона на мистър Норел, натоварен с някакви дела на магьосника. Всеки ден идваше рано на „Хановер Скуеър“, за да съобщи на мистър Норел какво се говори в града, кой се издига, кой е в немилост, кой е задлъжнял, кой се е влюбил и така без да излиза от библиотеката си, мистър Норел знаеше за делата в града точно толкова, колкото всяка светска дама.

Може би по-неочаквана беше предаността на мистър Ласелс към каузата на английската магия. Обяснението обаче бе доста просто. Мистър Ласелс спадаше към онази порода неспокойни мъже, които презират всякакви постоянни занимания. Макар и с ясно съзнание за собствено превъзходство, той не си беше направил труда да овладее някакви конкретни умения или знания и на тридесет и девет години бе напълно непригоден за какъвто и да било пост или професия. Мистър Ласелс се оглеждаше около себе си и виждаше хора, които през всичките години на младостта си се бяха трудили усърдно и така се бяха сдобили с власт и влияние, и несъмнено им завиждаше. По тази причина за него бе добре дошло да стане главен съветник на най-великия магьосник на епохата и да се занимава с почтителните въпроси, отправяни му от кралските министри. Естествено, той полагаше големи усилия да изглежда същият безгрижен и безразличен джентълмен като преди, но в действителност бе готов ревностно да брани новопридобитото си значение. Една вечер двамата с Дролайт се разбраха по въпроса на бутилка портвайн в Бедфорд. Те се съгласиха, че за тих джентълмен като мистър Норел двама приятели са повече от достатъчно и сключиха споразумение взаимно да пазят интересите си и да попречат на всеки друг човек да оказва влияние върху магьосника.

Ласелс пръв наведе мистър Норел на мисълта за публикация. Горкият магьосник постоянно се сблъскваше с погрешните представи на хората за магията и вечно се оплакваше от повсеместното невежество по въпроса.

— Молят ме да им покажа феи — оплака се той веднъж — или еднорози, или други митични създания. Ползата от магиите, които съм направил, напълно им е убягнала. Те се интересуват само от повърхностни трикове.

Мистър Ласелс каза:

— Магиите прославят името ви, сър, но не помагат на хората да разберат мислите ви. За това са необходими публикации.

— Да, наистина — ентусиазирано възкликна мистър Норел, — и аз имам намерението да издам книга, точно както ме съветвате, но се боя, че ще ми трябват години, за да я напиша.

— О, напълно съм съгласен, книгата изисква много работа — вяло отбеляза мистър Ласелс, — но аз не говоря за книга. Имам предвид две-три статии. Смея да кажа, че всеки издател в Лондон или Бдинбург с удоволствие би публикувал ваш текст — можете да изберете някое от периодичните издания, но ако искате съвета ми, аз бих се спрял на „Единбург Ривю“. Едва ли има семейство в кралството с претенции за изисканост, което да не го чете. Няма по-бърз начин да разясните схващанията си на широк кръг от хора.

Мистър Ласелс беше толкова убедителен и нарисува такива картини във въображението на мистър Норел за това как статиите му лежат на масата във всяка библиотека и мненията му се обсъждат във всяка гостна, че ако не беше силната неприязън на магьосника към „Единбург Ривю“, той тутакси щеше да седне и да напише нещо. За нещастие обаче „Единбург Ривю“ беше издание, известно предимно с радикалната си нагласа, с критиките към правителството и отрицателното си отношение към войната с Франция — все неща, които мистър Норел не одобряваше.

— Впрочем — каза той — нямам особено желание да пиша рецензии за чужди книги. Няма по-опасно нещо на света от съвременните публикации върху магията: те са пълни с неверни сведения и погрешни съждения.

— Тогава, сър, трябва да го заявите на всеослушание. Колкото по-невъздържан сте, толкова повече ще се зарадват издателите.

— Но аз искам да популяризирам собствените си мисли, а не чуждите.

— Но, сър — каза Ласелс, — тъкмо като съдите за чуждите трудове и посочвате грешките в тях, читателите по-добре ще разберат собствените ви мисли. Няма по-лесно нещо на света от това да използвате рецензията на чужда книга за свои цели. Стига ви да споменете веднъж-дваж заглавието и през останалото време можете да развиете въпроса по свое усмотрение. Уверявам ви, че всички правят така.

— Хм — промърмори мистър Норел замислен, — може и да сте прав. Но не. Ще излезе, че подкрепям нещо, което изобщо не си е заслужавало да бъде публикувано.

И повече мистър Норел не отстъпи от мнението си.

Ласелс остана разочарован: „Единбург Ривю“ далеч изпреварваше съперниците си по солидност и остроумие. Статиите в него се четяха жадно от всички в кралството — от най-простия викарий до премиер-министъра. Останалите издания бледнееха в сравнение с това.

Ласелс беше готов напълно да изостави начинанието си и почти бе забравил за него, когато неочаквано получи писмо от млад книгопродавец на име Мъри. Мистър Мъри смирено молеше господата Ласелс и Дролайт да му окажат честта да се срещнат с него в който ден и час им е удобно. Твърдеше, че има предложение за тях, свързано с мистър Норел.

Ласелс и Дролайт се срещнаха с книжаря няколко дни по-късно в дома на мистър Ласелс на „Брутън Стрийт“. Мистър Мъри бе енергичен и делови и тутакси пристъпи към предложението си.

— Подобно на всеки друг жител на тези острови, господа, и аз съм поразен и въодушевен от неотдавнашното невероятно съживяване на английската магия. Но не по-малко зашеметен съм от ентусиазма, с който британското общество посрещна това възраждане на изкуство, отдавна считано за мъртво: Убеден съм, че периодично издание, посветено на английската магия, ще се радва на широк интерес. Литературата, политиката, религията и пътешествията са все хубави теми, които винаги ще се ползват с популярност в периодичните издания, но магията — истинската, практическата магия като тази на мистър Норел — има предимството да бъде нещо съвсем ново. Чудя се, господа, можете ли да ми кажете дали мистър Норел би погледнал благосклонно на предложението ми? Чувал съм, че той има да каже много по въпроса. Чувал съм още, че съжденията на мистър Норел са доста неочаквани! Разбира се, всички сме учили малко история и теория на магията в ученическите си години, но на тези острови толкова отдавна не се практикува магия, че смея да кажа, сведенията са крайно погрешни и неверни.

— А! — възкликна мистър Дролайт. — Колко далновидно от ваша страна, мистър Мъри! Колко ще се радва мистър Норел да чуе това, което казвате! Погрешни и неверни — точно така! Скъпи ми господине, когато ви се удаде случай да се насладите на думите на мистър Норел, както аз често имам привилегията, ще разберете, че точно такова е същинското положение на нещата!

— Мистър Норел отдавна има подобно желание — каза Ласелс, — да допринесе за по-правилното разбиране на съвременната магия от широката публика, но, уви, сър, съкровените желания често се осуетяват от обществените задължения, а Адмиралтейството и Министерството на войната му дават достатъчно работа.

Мистър Мъри учтиво отговори, че, разбира се, всички други начинания следва да отстъпят място на военния дълг, тъй като мистър Норел е национално съкровище. — Но, надявам се, има начин нещата да се наредят така, че основният товар да не лежи на плещите на мистър Норел. Ще наемем редактор, който да планира всеки брой, да събира статии и рецензии, да внася промени — естествено, под зоркия поглед на мистър Норел. — А, да! — каза Ласелс. — Точно така. Под зоркия поглед на мистър Норел. Ние ще настояваме на това.

Срещата приключи много сърдечно от двете страни, като Ласелс и Дролайт обещаха незабавно да разговарят с мистър Норел. Дролайт проследи с поглед мистър Мъри, докато излизаше от стаята.

— Шотландец — каза той веднага щом вратата се затвори. — О, несъмнено — съгласи се Ласелс. — Но аз нямам нищо против. Шотландците често са много способни, много добри в сделките. Мисля, че нещата могат да се развият много благоприятно.

— Изглеждаше почтен човек — всъщност почти джентълмен. Само че има странния навик да се взира с дясното око в някого, докато с лявото оглежда стаята. Това донякъде ме смути.

— Той не вижда с дясното си око.

— Наистина ли?

— Да. Канинг ми каза. В ученическите му години един от учителите забил ножче за подостряне на пера в окото му.

— Боже мой! Само си помислете, Ласелс! Цяло списание, посветено на съжденията на един човек! Никога не бих повярвал, че е възможно! Магьосникът ще остане зашеметен, като му кажем!

Мистър Ласелс се изсмя.

— Ще го сметне за най-естественото нещо на света. Суетата му няма граници.

Точно както предсказа Ласелс, мистър Норел не видя нищо необичайно в подобно предложение, а тутакси се зае да търси недостатъци.

— Идеята е отлична — каза той, — но за съжаление напълно неприложима. Аз нямам време да се занимавам със списание, а не бих могъл да поверя такава важна задача на някого другиго.

— И аз бях на абсолютно същото мнение, сър — отвърна му мистър Ласелс, — докато не се сетих за Портисхед.

— Портисхед? Кой е Портисхед? — попита мистър Норел.

— Ами… — започна Ласелс. — Той е магьосник теоретик, но…

— Магьосник теоретик? — прекъсна го мистър Норел. — Знаете какво мисля за тези хора!

— Да, но още не сте чули какво следва по-нататък — каза Ласелс. — Той изпитва такова дълбоко възхищение към вас, сър, че щом чу за неодобрението ви относно магьосниците теоретици, веднага се отказа от заниманията си.

— Наистина ли? — попита мистър Норел, донякъде успокоен от това сведение.

— Издал е една-две книги. Не помня какви точно — история на магията през XVI век за деца или нещо подобно24. Наистина смятам, че можете спокойно да поверите списанието на лорд Портисхед, сър. Няма опасност той да публикува нещо, което да не одобрявате: лордът е известен като един от най-почтените хора в кралството. Уверен съм, че първото и основното му желание, ще бъде да ви угоди25.

Макар и неохотно, мистър Норел прие да се срещне с лорд Портисхед и мистър Дролайт написа писмо, с което канеше лорда на „Хановер Скуеър“.

Лорд Портисхед беше на около тридесет и осем години, много висок и слаб, с дълги тънки ръце и крака. Обикновено носеше бяло сако и светли бричове. Беше мил човек, който по ред причини се чувстваше неудобно: заради високия си ръст, заради статута си на бивш магьосник (тъй като бе интелигентен, той си даваше сметка, че мистър Норел гледа на него с неодобрение), заради срещата си с такива изискани светски господа като Дролайт и Ласелс; но най-неудобно се чувстваше заради срещата си с мистър Норел, който бе неговият герой. По едно време лордът така се развълнува, че започна да се поклаща напред-назад, което в съчетание с високия му ръст и светлите му дрехи го правеше да прилича на бреза, разлюляна от силен вятър.

Въпреки вълнението си той успя да изкаже своята благодарност за голямата чест, оказана му чрез поканата за среща с мистър Норел. Магьосникът се почувства толкова поласкан от дълбоката почит на лорд Портисхед към него, че щедро даде разрешение на лорда отново да се захване с изучаване на магия.

Естествено, лорд Портисхед се зарадва, но когато чу, че мистър Норел иска от него да прекарва дълги часове в ъгъла на всекидневната му и да слуша разсъжденията на магьосника за състоянието на съвременната магия, а после с напътствията на мистър Норел да бъде редактор на новото списание на мистър Мъри, той сякаш не можеше да си намери място от щастие.

Новото списание беше озаглавено „Приятелите на английската магия“ — заглавието бе заето от писмото, което мистър Сегундус написа до „Таймс“ миналата пролет. Любопитното беше, че нито една от статиите, публикувани там, не бе писана от мистър Норел, който се оказа напълно неспособен да създаде завършен текст, тъй като никога не оставаше доволен от написаното. Вечно се съмняваше, че е написал твърде много или твърде малко26.

В ранните броеве нямаше много неща, които да представляват интерес за сериозния изследовател на магията, а единствените забавни статии в тях бяха онези, в които Портисхед отправяше нападки от името на мистър Норел: към джентълмените магьосници, към дамите магьосници, към уличните магьосници, към странстващите магьосници, към магиите на деца ясновидци, към Ученото общество на магьосниците от Йорк, към Ученото общество на магьосниците от Манчестър, към учените общества на магьосници като цяло и към всякакви други магьосници.

13МАГЬОСНИКЪТ ОТ „ТРЕДНИЙДЪЛ СТРИЙТ“

Декември 1807 година

НАЙ-ИЗВЕСТНИЯТ уличен магьосник в Лондон несъмнено беше Винкулус. Будката му се намираше пред църквата „Сейнт Кристофър Ле Стокс“ на „Треднийдъл Стрийт“, точно срещу „Банк ъв Ингланд“, и беше трудно да се каже кое е по-прочуто — дали банката или тази будка.

И все пак причината за популярността — или славата — на Винкулус бе малко загадъчна. Той не беше по-добър магьосник от всички останали шарлатани с мазни коси и мръсни жълти пердета. Магиите му не действаха, пророчествата му не се сбъдваха и изпадането му в транс беше доказано престорено.

От много години Винкулус обичаше да води задълбочени и важни разговори с духа на река Темза. Той изпадаше в транс, задаваше на духа въпроси и гласът на този дух излизаше от гърлото му дълбок, воднист и ветровит. Един зимен ден през 1805 година непозната жена му даде шилинг, за да попита духа къде да намери избягалия си съпруг. Духът й предостави изобилие от доста неочаквани сведения — толкова, че около будката се насъбра тълпа да слуша. Някои любопитни повярваха в способностите на Винкулус и бяха надлежно изненадани от речта на духа, но други започнаха да се присмиват на магьосника и клиентката му. Един такъв присмехулник (крайно изобретателен) успя да запали обувките на Винкулус, докато последният говореше с духа. Винкулус тутакси излезе от транса си: скочи, развика се и опита да свали обувките си, като тропаше с крака, за да угаси огъня. Той тичаше напред-назад и тълпата истински се наслаждаваше на гледката. Изведнъж от устата му падна нещо. Двама мъже го вдигнаха и го разгледаха: мъничко метално устройство, дълго не повече от инч и половина. Беше нещо като свирка и когато единият от мъжете го постави в устата си, от нея също заизлиза гласът на духа на река Темза.

Въпреки публичните унижения Винкулус запази известен авторитет и вродено достойнство, благодарение на което за разлика от останалите улични магьосници в Лондон се радваше на уважение. Приятелите и почитателите на мистър Норел постоянно го съветваха да посети Винкулус и се учудваха от нежеланието му да го стори.

Един ден в края на декември, когато мрачните облаци рисуваха алпийски пейзажи по небето над Лондон, когато вятърът бушуваше така неуморно, че в един миг градът тънеше в мъгла, а в следващия се къпеше в слънчева светлина, когато дъждът барабанеше по стъклата на прозорците, мистър Норел седеше удобно в библиотеката си и се грееше на веселия огън в камината.

Масата за чай пред него бе отрупана с вкусни неща, а в ръцете му се мъдреше „Езикът на птиците“ от Томас Ланчестър. Мистър Норел прелистваше страниците в търсене на един любим пасаж, когато изведнъж подскочи от уплаха, стреснат от силен глас, който презрително каза:

— Магьоснико! Нима мислиш, че си смаял всички с делата си? Мистър Норел вдигна глава и с изненада установи, че в стаята има още някой: човек, когото виждаше за пръв път през живота си, мършав, опърпан, зловещ на вид. Лицето му беше с цвят на мляко, издоено преди три дни; косата му — като зацапаното със сажди лондонско небе, а дрехите му — като калните води на Темза при Уапинг. Нищо в него — нито лицето, нито косата, нито дрехите — не беше особено чисто, но във всяко друго отношение посетителят отговаряше на широко разпространената представа за това как трябва да изглежда един магьосник (на която мистър Норел със сигурност не отговаряше). Той стоеше изопнат като струна и погледът в зловещите му сиви очи бе някак естествено властен.

— О, да! — продължи непознатият, като гледаше злобно мистър Норел. — Мислиш се за много благороден! Е, чуй какво ще ти кажа, магьоснико! Идването ти беше предсказано много отдавна. Аз те чакам от двадесет години! Къде се криеше досега?

Мистър Норел седеше мълчалив и стъписан и гледаше обвинителя си със зяпнала уста. Сякаш този човек беше бръкнал в гърдите му и бе извадил на показ най-съкровените му мисли. Още с пристигането си в столицата мистър Норел осъзна, че наистина е бил готов от години, че би могъл отдавна да прави магии за благото на Англия, да победи французите и да издигне английската магия до такова положение в очите на сънародниците си, каквото според него заслужава. Измъчваше го мисълта, че със своята нерешителност е предал английската магия. Сега сякаш собственото му съзнание беше приело материална форма и бе започнало да го упреква. Това донякъде го поставяше в неравностойно положение в сблъсъка със загадъчния непознат. Мистър Норел със запъване попита с кого разговаря.

— Аз съм Винкулус, магьосникът от „Треднийдъл Стрийт“!

— О! — възкликна мистър Норел, облекчен от факта, че събеседникът му не е свръхестествено създание. — И предполагам, идвате тук да молите за нещо? Е, можете да си вървите откъдето сте дошъл! Аз не ви смятам за свой събрат магьосник и няма да ви дам нищо! Нито пари, нито обещания за помощ, нито препоръки за пред други хора. Всъщност ще ви кажа какво смятам да направя…

— Пак грешиш, магьоснико! Аз не искам нищо за себе си. Дойдох да ти кажа каква е съдбата ти, както ми е отредено още от раждането.

— Съдбата ми? О, занимавате се с пророчества, така ли? — презрително попита мистър Норел. Той стана от креслото си и рязко дръпна шнура на звънеца, но слугата не се появи. — Е, наистина нямам какво да кажа на хора, които имат претенциите да пророкуват. Лукас! Пророчествата несъмнено са едни от най-вредните трикове, с които лешояди като вас заблуждават почтените хора. С магия не може да се вижда бъдещето и магьосниците, които твърдят, че не е така, са лъжци. Лукас! Винкулус се огледа.

— Чувам, че имаш всички книги, писани някога за магията — каза той. — Разправят, че си се сдобил даже с ония, които са изчезнали в пожара на Александрийската библиотека, и сигурно ги знаеш наизуст!

— Книгите и трудовете са основата на задълбочените изследвания и истинското познание — важно произнесе мистър Норел. — Магията трябва да почива на същата основа, на която и другите научни дисциплини.

Винкулус рязко се наклони напред и се надвеси над домакина с пронизващ, съсредоточен поглед. Без да има такова намерение, мистър Норел млъкна и протегна глава към Винкулус, за да чуе какво има да му довери.

— Протегнах ръка — зашепна гостът — и реките на Англия потекоха в обратна посока…

— Моля?

— Протегнах ръка — продължи Винкулус малко по-силно — и кръвта на враговете ми замръзна в жилите им… — той се изправи, разпери широко ръце и затвори очи като в своеобразен религиозен екстаз. Със звучен, ясен, проникновен глас продължи:

— Да, да! — прекъсна го мистър Норел. — Наистина ли си мислите, че тези брътвежи са нещо ново за мен? Всеки луд на всяка улица крещи същите изтъркани безсмислици и всеки шарлатанин в будка с жълти пердета се прави на загадъчен, като рецитира подобни неща. Те се срещат във всяка треторазредна книга за магия, публикувана през последните двеста години! „Дойдох при тях с ято гарвани!“ Бих искал да знам какво означава това! Кой при кого е дошъл с ято гарвани? Лукас!

Винкулус не му обърна внимание. Звучният му глас надвика слабия писклив гласец на мистър Норел:

— Три царства! — възкликна мистър Норел. — Ха! Сега разбирам накъде биете с тези безсмислици! Пророчеството на Краля Гарван! Е, съжалявам, че трябва да ви го кажа, но ако се надявате да ме заинтригувате с легенди за този джентълмен, ще се разочаровате. О, да, горчиво се заблуждавате! Няма магьосник, когото да презирам повече от него!27

— Рождено право на всеки англичанин е да се ползва от услугите на компетентни и добре образовани магьосници — прекъсна го мистър Норел. — А вие какво предлагате в замяна? Тайнствени брътвежи за скали, дъжд и дървета! Като Годблес, който казва, че трябва да се учим на магия от дивите животни в гората. Защо не от свинете в кочината? Или от бездомните кучета, питам аз! Това не е магията, която цивилизованите хора искат да виждат в съвременна Англия! — той хвърли злобен поглед към Винкулус и в този момент нещо привлече вниманието му.

Винкулус беше облечен доста небрежно. Мръсният му шал, омотан надве-натри около врата, разкриваше ивица мръсна кожа точно над ризата. На тази ивица се виждаше причудлива синкава заврънкулка, която приличаше на надраскана с мастило. Може би беше белег, останал от някоя улична свада, но по-скоро напомняше на онези варварски рисунки по кожата, разпространени сред жителите на островите в Южно море. Странно, че Винкулус, който съвсем не се чувстваше неудобно от това, че е влязъл без покана в чужда къща и крещи на стопанина й, като че ли се смущаваше от този белег и когато забеляза накъде гледа мистър Норел, сложи ръка на врата си и подръпна шала, за да закрие оголеното място.

— В Англия ще се появят двама магьосници…

От устата на мистър Норел се изтръгна подобие на възклицание, което започна като вик и завърши като тиха недоволна въздишка.

— О! Сега разбирам, че сте дошли тук с едничката цел да ме оскърбите! Лъжемагьоснико, вие завиждате на успеха ми! Не можете да разрушите магията ми, затова сте решили да очерните името ми и да разрушите покоя ми…

В този момент вратата се отвори и в стаята се втурнаха двама мъже.

— Лукас! Дейви! — истерично записка мистър Норел. — Къде се изгубихте? Лукас започна да обяснява нещо за шнура на звънеца. — Какво? Хванете го! Бързо!

Дейви, файтонджията на мистър Норел, беше също толкова мощен, колкото и останалите представители на тази професия, и притежаваше сила, развита в резултат на ежедневното противопоставяне на волята на четири охранени впрегатни коня в разцвета на силите им. Той стисна Винкулус за кръста и за врата. Неканеният гост енергично се съпротивляваше, като междувременно продължаваше да рецитира на мистър Норел:

Дейви и Винкулус се блъснаха в малка маса и събориха купчината книги, натрупани върху нея.

— А-а-а! Внимавайте! — провикна се мистър Норел. — За Бога, внимавайте! Ще разлеете мастилницата! Ще повредите книгите ми!

Лукас се присъедини към Дейви в опитите му да обуздае дивото боричкане на Винкулус, докато мистър Норел сновеше из библиотеката с бързина, невиждана у него от години, събираше книги и ги трупаше на безопасно място.

— Роб без име ще сложи сребърен венец — извика Винкулус задъхан: Дейви го стискаше за гърлото и определено правеше рецитацията му по-малко внушителна отпреди. Магьосникът напрегна сили за последно, освободи врата и гърдите си от хватката на Дейви и извика: — Роб без име ще стане крал в чужда земя… — После Лукас и Дейви го повлякоха навън от стаята.

Мистър Норел седна в креслото край огъня. Отново взе книгата си, но установи, че е прекалено развълнуван, за да се върне към четенето. Той се въртеше, гризеше ноктите си, крачеше из стаята, току се връщаше към книгите, които бе разместил в суматохата, и ги оглеждаше за следи от повреда (такива нямаше), но най-често отиваше до прозорците и тревожно надничаше през тях, за да види дали някой не наблюдава къщата. Към три часа в стаята се смрачи. Лукас се върна да запали свещите и да засили огъня. Веднага след него влезе Чайлдърмас.

— А! — възкликна мистър Норел. — Най-после! Чу ли какво се случи? Предателство ме дебне от всички страни! Други магьосници ме наблюдават и кроят планове да ме провалят! Мързеливите ми слуги пренебрегват задълженията си. За тях е напълно безразлично дали някой ще ми пререже гърлото! А колкото до теб, ти си злодей, най-лошият от всички! Казвам ти, че този човек изведнъж изникна в стаята — сякаш с магия! И когато позвъних и извиках, никой не дойде! Трябва да отложиш всичките си други дела. Единствената ти задача сега е да разбереш с какви заклинания си е послужил този човек, за да влезе в дома ми! Къде се е учил на магия? Какво знае?

Чайлдърмас иронично измери господаря си с поглед.

— Е, ако това е единствената ми задача, тя е вече изпълнена. Няма никаква магия. Една от слугините в кухнята е забравила прозореца на килера отворен и магьосникът е влязъл през него, тръгнал е из къщата и се е натъкнал на вас. Това е всичко. Никой не е дошъл, защото Винкулус е прерязал шнура на звънеца, а Лукас и другите не са ви чули да викате. Едва когато той се е разкрещял, слугите са дотичали веднага. Не е ли така, Лукас?

Лукас, който бе коленичил пред камината с ръжен в ръка, потвърди, че наистина е било точно така.

— И аз понечих да ви обясня, сър, само че вие не ме слушахте.

Но мистър Норел беше изпаднал в такова тревожно състояние заради предполагаемите магически сили на Винкулус, че в началото това обяснение съвсем не го задоволи.

— И все пак аз съм убеден, че той иска да ми навреди. Всъщност вече ми навреди достатъчно.

— Да — съгласи се Чайлдърмас, — и още как! Докато е бил в килера, е изял три пая с месо.

— И две пити сирене! — добави Лукас.

Мистър Норел бе принуден да признае пред себе си, че такива действия не прилягат особено на велик магьосник, но все пак за да се успокои докрай, трябваше да излее гнева си на някого. И тъй като Чайлдърмас и Лукас му бяха подръка, той започна с тях — произнесе дълга реч, окачествяваща Винкулус като най-големия злодей, живял някога, и завършваща с красноречиви намеци за това какво очаква безочливи и нехайни слуги като тях.

Чайлдърмас и Лукас, които откакто бяха на служба при мистър Норел, почти всяка седмица слушаха подобни неща, не се разтревожиха особено, а просто изчакаха, докато господарят им изрази възмущението си, след което Чайлдърмас каза:

— Като оставим настрана пайовете и сиренето, той е преминал през сериозни затруднения, за да ви посети, излагайки се дори на риск от обесване.

Какво толкова е искал?

— О! Да ми съобщи пророчество на Краля Гарван. Нищо оригинално. Точно толкова неразбираемо, колкото всяко подобно бръщолевене. Споменаваше се за някакво бойно поле, за някакъв трон и сребърен венец, но основното значение на това, което имаше да каже, според мен бе да се представи за магьосник, за какъвто очевидно се смята.

След като се успокои, че Винкулус не е страховит съперник, мистър Норел започна да съжалява, че изобщо е влязъл в спор с него. Каза си, че би било по-добре да запази надменно и гордо мълчание. Той се утеши със спомена за далеч по-безобидния вид на Винкулус, когато Лукас и Дейви го извеждаха от стаята. Постепенно тази картина, както и съзнанието за собственото му превъзходство откъм познания и способности му помогнаха да възвърне предишното си спокойствие. Но — уви! — това спокойствие се оказа краткотрайно. Защото след като отново разгърна „Езикът на птиците“, мистър Норел се натъкна на следния пасаж:

…В магията няма нищо друго освен дивия устрем на птицата, която се стрелва във висините. Няма друго създание на земята с такъв потенциал за магия. Дори най-слабите от тях могат да отлетят от този свят и неволно да достигнат Другите земи. Откъде идва вятърът, който брули лицето, който разлиства страниците на книгата? Там, където безгрижната магия на малките диви създания среща магията на Човека, където езикът на вятъра, дъжда и дърветата става разбираем, ще открием Краля Гарван…28

Следващия път, когато мистър Норел видя лорд Портисхед (а това стана два дни по-късно), той незабавно отиде при лорда и се обърна към него със следните думи:

— Надявам се, милорд, че в следващия брой на списанието ще отправите остри критики към Томас Ланчестър. Години наред аз се възхищавах от „Езика на птиците“, считайки го за смел опит за предоставяне на ясно и разбираемо определение за магията на Ауреатите, но след по-обстоен преглед открих, че текстът съдържа някои от най-лошите им характеристики… Той е загадъчен, милорд! Той е загадъчен!

14ФЕРМА „РАЗБИТО СЪРЦЕ“

Януари 1808 година

БЛИЗО ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ преди мистър Норел да дойде в Лондон с намерението да смае света с възраждането на английската магия, джентълмен на име Лорънс Стрейндж встъпи във владение на наследството си. То включваше полуразрушена къща, малко голо поле и планина от дългове и ипотеки. Това бяха наистина сериозни затруднения, но Лорънс Стрейндж си каза, че сред тях няма нищо, което голяма сума пари да не може да поправи, затова подобно на много други джентълмени преди и след него си постави за цел да бъде особено любезен с богатите наследници от женски пол и тъй като беше хубав мъж с изискани маниери и добри умения да води разговор, за нула време успя да заплени някоя си мис Еркуистоун, млада дама от Шотландия с 900 лири годишно.

С парите, които мис Еркуистоун му донесе, Лорънс Стрейндж поправи къщата, захвана да обработва земята и изплати дълговете си. Скоро започна да печели, вместо да дължи пари. Той разшири имението си и започна да заема суми срещу петнадесет процента лихва. Тези и други подобни начинания го занимаваха във всеки час от ежедневието му. Стрейндж вече не можеше да си позволи да отделя много внимание на жена си. Всъщност той даде ясно да се разбере, че компанията й и разговорите с нея са му досадни и тя, клетата, много се измъчваше от това. Имението на Лорънс Стрейндж се намираше в Шропшир — затънтен край близо до границата с Уелс. Мисис Стрейндж не познаваше никого там. Тя бе свикнала с градския живот, с единбургските балове, с магазините, с интелектуалните разговори с тамошните си приятели, затова гледката на високите мрачни хълмове, вечно тънещи в уелска мъгла и дъжд, й се струваше крайно потискаща. Мисис Стрейндж живя пет години в самота и накрая почина от настинка, която бе хванала по време на самотна разходка из същите тези хълмове в силен дъжд.

Мистър и мисис Стрейндж имаха дете, което бе на около четири години, когато майка му почина. Едва няколко дни след погребението на мисис Стрейндж това дете стана причина за жестока свада между Лорънс Стрейндж и роднините на покойната. Семейство Еркуистоун твърдяха, че съгласно положенията в брачния договор голяма част от богатството на мисис Стрейндж сега трябва да премине към сина й, който ще го наследи, когато навърши пълнолетие. Лорънс Стрейндж не изненада никого с настояването си, че всяко пени от парите на жена му е негово и че той може да прави с тези пари каквото пожелае. Двете страни се посъветваха с адвокати и започнаха два отделни процеса — единият в Колегията за граждански дела в Лондон, а другият в шотландски съд. Делата „Стрейндж срещу Еркуистоун“ и „Еркуистоун срещу Стрейндж“ се проточиха с години и през това време самият вид на детето стана непоносим за мистър Стрейндж. Струваше му се, че момчето е като блатиста нива или като градина с болни дървета — нещо, което струва пари на хартия, но не носи добър годишен доход. Ако английското законодателство позволяваше да се продаде едно дете и да се купи друго, по-добро, Лорънс Стрейндж вероятно би го направил29.

Междувременно Еркуистоун си дадоха сметка, че Лорънс Стрейндж е в състояние да направи живота на сина си също толкова нещастен, колкото и този на покойната си жена, затова братът на мисис Стрейндж спешно писа до Лорънс Стрейндж с предложение момчето да прекарва част от годината в дома на роднините си в Единбург. За голямо учудване на Еркуистоун мистър Стрейндж не възрази срещу това30.

Така Джонатан Стрейндж започна да прекарва по половин година в къщата на мистър Еркуистоун на „Шарлот Скуеър“ в Единбург, където, както може да се очаква, се научи да не изпитва голяма почтителност към баща си. Там той получи първото си образование в компанията на трите си братовчедки — Маргарет, Мария и Джорджиана Еркуистоун31. Единбург несъмнено е един от най-цивилизованите градове в света, а жителите му са също толкова умни и също толкова обичат развлеченията, колкото и лондончани. Когато младият Стрейндж беше при тях, мистър и мисис Еркуистоун правеха всичко, за да го карат да се чувства щастлив, като се надяваха по този начин да компенсират пренебрежението и студенината в бащиния му дом. Затова не е чудно, че той порасна малко разглезен, малко своенравен и малко самонадеян.

Лорънс Стрейндж ставаше все по-стар и по-богат, но не и по-добродушен.

Няколко дни преди срещата на мистър Норел с Винкулус в дома на Стрейндж дойде нов прислужник. Другите слуги с готовност предложиха на новодошлия помощ и съвети: те му казаха, че Лорънс Стрейндж е горделив и коварен, че всички го мразят, че най-много от всичко обича парите и че от години не говори със сина си. Казаха още, че е истински дявол и че новият слуга не бива по никакъв начин да го ядосва, защото иначе горчиво ще се разкайва.

Новият прислужник им благодари за сведенията и обеща да запомни думите им. Но това, което другите слуги не знаеха, беше, че новодошлият притежава темперамент, който не отстъпва на този на мистър Стрейндж, че понякога се държи подигравателно, дори грубо, че има твърде високо мнение за собствените си способности и съответно твърде ниско за способностите на другите хора. Новият прислужник не осведоми другите слуги за недостатъците си по простата причина, че не подозираше за тях. Макар че често се караше с приятели и съседи, той често с изненада научаваше причината за свадите и винаги хвърляше вината върху тях. Но за да не си помислите, че в тази глава ще се разказва само за неприятни личности, трябва веднага да отбележа, че докато коварството беше алфата и омегата на нрава на Лорънс Стрейндж, новият прислужник бе по-естествена смесица от светлина и сянка. Последният притежаваше доста здрав разум и защитаваше другите от действителни беди със същата енергия, с която отмъщаваше за въображаеми обиди към себе си.

Лорънс Стрейндж беше стар и не спеше много. Всъщност често се случваше нощем да се чувства по-бодър, отколкото денем, и с часове седеше на бюрото си, пишеше писма и се занимаваше с делата си. Разбира се, един от слугите трябваше също да стои буден и няколко дни след пристигането си в дома това задължение се падна на новия прислужник.

Всичко вървеше добре докъм два часа сутринта, когато мистър Стрейндж повика новия прислужник и го помоли да му донесе чашка шери. Колкото и обикновена да беше тази молба, за новия слуга се оказа доста трудно изпълнима. След като потърси шери на обичайното място, той се видя принуден да събуди първо камериерката, за да я попита къде е стаята на иконома, после самия иконом, за да го попита къде държат шерито. Дори тогава новият прислужник трябваше да изчака няколко минути, докато икономът изрази учудването си от това, че мистър Стрейндж иска шери — нещо, което почти никога не пие. Синът на мистър Стрейндж обаче, мистър Джонатан Стрейндж — добави икономът, за да помогне на новия прислужник да се ориентира по-добре в домакинството, — много обича шери и обикновено държи една-две бутилки в стаята си.

Следвайки инструкциите на иконома, новият слуга отиде да донесе шери от избата — задача, която включваше неща като палене на свещи, лутане из дълги студени коридори, чистене на дрехите от полепнали по тях паяжини, удряне на главата в ръждясали стари предмети, провиснали от плесенясали стари тавани и бърсане на кръв и мръсотия от лицето след това. Той занесе чаша шери на мистър Стрейндж, който я пресуши на един дъх и поиска втора.

Новият прислужник реши, че е прекарал достатъчно време в избата за една нощ и като си спомни какво му бе казал икономът, се качи в стаята на мистър Джонатан Стрейндж. Влезе предпазливо, огледа се и заключи, че стаята явно е празна, макар че свещите още горяха. Това не изненада особено новия слуга, който знаеше, че един от многото пороци на богатите неженени господа е разточителството по отношение на свещите. Той започна да отваря чекмеджета и шкафове, да вдига нощни гърнета и да надзърта в тях, да поглежда под маси и столове, да наднича във вази с цветя (и ако местата, на които новият слуга търсеше, ви се струват необичайни, мога да кажа само, че той очевидно има повече опит с богати неженени господа от вас и знае, че навиците им в поддържането на домакинството се отличават с известна ексцентричност). Слугата намери бутилката с шери, почти както очакваше, в ролята на подпора за ботуши в един от ботушите на младия господар.

Докато сипваше шери в чаша, новият прислужник неволно погледна в огледалото, окачено на стената, и откри, че стаята всъщност не е празна. Джонатан Стрейндж седеше в кресло с висока облегалка и с голямо учудване следеше всяко движение на слугата. Последният не каза и дума за обяснение — защото какво обяснение можеше да даде, което младият господар би пожелал да чуе? Друг слуга веднага би го разбрал. Прислужникът излезе от стаята.

Още с пристигането си в дома на Стрейндж новият слуга хранеше известни надежди за издигане до авторитетна длъжност над останалата прислуга. Струваше му се, че превъзходството в ума и натрупаният опит го правят подходящ за дясна ръка на двамата господа Стрейндж във всички трудности, които биха могли да имат, във въображението те вече му казваха неща като: „Както знаеш, Джеръми, това са сериозни дела и аз не смея да ги поверя на друг освен теб.“ Би било пресилено да се каже, че тези надежди мигом са го напуснали, но той не можеше да не си даде сметка, че Джонатан Стрейндж е бил неприятно изненадан да види как някой влиза в личните му покои, за да налее чаша шери от личните му запаси.

И така, новият прислужник влезе в кабинета на Лорънс Стрейндж с попарени амбиции и в опасно лошо разположение на духа. Мистър Стрейндж пресуши на един дъх и тази чаша шери и отбеляза, че мисли да поиска трета. При тези думи слугата нададе отчаян вопъл, започна да си скубе косите и закрещя:

— За Бога, защо тогава, стари глупако, не казахте още в самото начало? Можех да ви донеса цяла бутилка!

Мистър Стрейндж го погледна стъписан и кротко каза, че, разбира се, няма нужда слугата да му носи трета чаша, щом това чак толкова го затруднява.

Новият прислужник се върна в кухнята (като по пътя се чудеше дали все пак не се е държал малко рязко). След няколко минути отново се позвъни. Мистър Стрейндж седеше на бюрото си с писмо в ръка и се взираше през прозореца в непрогледната дъждовна нощ.

— Има един човек, който живее на отсрещния хълм — каза той — и това писмо, Джеръми, трябва да стигне до него преди изгрев слънце.

Виж ти, помисли си прислужникът, започна се! Спешна сделка, която трябва да се извърши под прикритието на нощта! Какво друго може да означава това, освен че вече предпочита моите услуги пред тези на останалите? Много поласкан, слугата с готовност заяви, че веднага тръгва, и взе писмото, на което имаше само загадъчен надпис „Уивърн“. Той попита дали къщата има име, за да може да попита някого, ако случайно обърка пътя.

Мистър Стрейндж понечи да каже, че няма име, но после млъкна и се засмя.

— Ще попиташ за Уивърн от фермата „Разбито сърце“ — заключи той.

После обясни на слугата, че при падналата ограда срещу кръчмата на Блаксток трябва да отбие от широкия път и зад оградата ще види пътека, която ще го отведе право във ферма „Разбито сърце“.

И така, новият прислужник взе кон и силен фенер и излезе на широкия път. Нощта беше зловеща. Въздухът представляваше смесица от шумен вятър и сърдит, неумолим дъжд, който проникваше във всички пролуки на дрехите и скоро прислужникът се измокри и премръзна до кости.

Пътеката, която тръгваше от оградата срещу кръчмата на Блаксток, се изкачваше по склона на хълма и беше застрашително обрасла. Всъщност тя дори не заслужаваше наименованието „пътека“, защото по средата й растяха млади фиданки, които силният вятър подхващаше и превръщаше в камшици, които немилостиво биеха минаващия покрай тях прислужник. След като измина половин миля, той се чувстваше така, сякаш се беше борил с неколцина здрави мъже един след друг (а тъй като беше сприхав човек, който вечно влиза в свади на публични места, това усещане му бе отлично познато). Той ругаеше Уивърн за неговото нехайство и мързел, които му пречат да поддържа плетовете си. Едва след около час прислужникът излезе на място, което някога може и да е било поле, но сега беше пустош, обрасла с шипки и къпини, и съжали, че не е взел със себе си брадва. Върза коня за едно дърво и започна да си пробива път напред. Трънаците бяха огромни, остри и избуяли, на няколко пъти слугата се закачаше за някой храст на толкова места и по такъв сложен начин (ръка високо горе, крак далеч назад), че започна да се отчайва и да мисли, че никога няма да се измъкне. Виждаше му се странно, че някой може да живее зад такива избуяли трънаци, и си каза, че изобщо няма да се учуди, ако се окаже, че мистър Уивърн е мъртъв от сто години или повече. Е, това няма особено значение за мен, помисли си той, все пак от мен не се иска да го целувам.

Когато над хълма изгря тъжен сив ден, прислужникът стигна до разрушена къщурка, която може би имаше не толкова разбито сърце, колкото разбит гръбнак. Стената на огнището се беше изкривила навън като голям лък и отгоре й колебливо стърчеше коминът. Купчина керемиди, изпопадали от покрива, бяха оставили дупки, през които се виждаха гредите, оголени като ребра. Вътрешността на къщата бе обрасла с бъз и тръни и напористите им клони бяха изпочупили прозорците и избутали вратите от рамките им.

Новият прислужник постоя известно време в дъжда, съзерцавайки печалната гледка. Когато вдигна глава, видя някой да се спуска по хълма към него: призрачна фигура с причудлива шапка на главата и тояга в ръка. Когато се приближи, фигурата се оказа фермер, добродушен на вид човек, чийто фантастичен вид се дължеше изцяло на парчето брезент, с което беше покрил главата си, за да го пази от дъжда.

Той се обърна към прислужника със следните думи:

— Човече! Какво се е случило с вас? Целият сте в кръв, а хубавите ви дрехи са изпокъсани!

Прислужникът се погледна и установи, че наистина е така. Обясни, че пътеката е обрасла с тръни.

Фермерът го погледна стъписан.

— Но дотук има хубав път! — възкликна той. — На по-малко от четвърт миля западно от пътеката. По него можехте да стигнете за двойно по-кратко време! Кой, за Бога, ви е упътил по тази изоставена пътека?

Прислужникът не отговори, а вместо това попита човека дали знае къде е мистър Уивърн от ферма „Разбито сърце“.

— Това е колибата на Уивърн, но самият той вече пет години е покойник. „Разбито сърце“, значи? Така ли са ви казали, че се нарича? Някой си прави шеги с вас. Обрасла пътека, ферма „Разбито сърце“ — наистина! Все пак трябва да кажа, че това име й подхожда: сърцето на Уивърн наистина бе разбито. Горкият човек имаше нещастието да притежава парче земя, на което един джентълмен в долината беше хвърлил око, и когато Уивърн отказа да го продаде, джентълменът изпрати посред нощ банда хулигани да изкоренят всичкия фасул, моркови и зелки, които Уивърн беше посадил, а когато и това не помогна, негодникът започна да води дела срещу него — бедният Уивърн не разбираше нищо от закони и съдилища и не можа да се оправи.

Прислужникът се замисли за момент.

— Струва ми се — каза той накрая, — че знам името на този джентълмен.

— О, всички го знаят — отвърна фермерът и погледна изпитателно прислужника. — Човече, блед сте като платно и треперите така, че ще се разпаднете!

— Студено ми е — каза прислужникът.

Тогава фермерът (който се представи като Булбридж) настоя прислужникът да дойде с него в дома му, за да се сгрее на огъня, да хапне и да пийне, може би дори да си полегне. Прислужникът му благодари, но каза, че просто му е студено, нищо повече.

Булбридж го заведе при коня му (като избягваше тръните) и му показа как да излезе на пътя, след което прислужникът се върна в дома на мистър Стрейндж.

Невзрачно бледо слънце изгря в невзрачното бледо небе като алегорична картина на отчаянието и докато яздеше, прислужникът имаше чувството, че слънцето е горкият Уивърн, а небето е Адът и че Уивърн е изпратен там от мистър Стрейндж, за да се мъчи вечно.

Когато се прибра, другите слуги го наобиколиха.

— Ах, момче! — тревожно възкликна икономът. — Как изглеждаш само! Заради шерито ли е, Джеръми? Да не си ядосал господаря?

Новият прислужник се свлече от коня на земята. Той сграбчи иконома за дрехите и поиска да му донесе въдица, за да улови горкия Уивърн, който плува в Ада.

От това и други също толкова членоразделни изказвания слугите бързо заключиха, че Джеръми е настинал и има треска. Те го сложиха в леглото и изпратиха някого да повика лекар. Но Лорънс Стрейндж чу за това и проводи втори пратеник след първия, за да каже на лекаря, че няма нужда да идва. После мистър Стрейндж каза, че му се яде овесена каша, и съобщи на иконома, че иска новият прислужник да му я донесе. Това принуди иконома да потърси мистър Джонатан Стрейндж с молба да направи нещо, но се оказа, че Джонатан Стрейндж е станал рано и е препуснал към Шрусбъри с намерението да остане там до следващия ден. Затова слугите се видяха принудени да вдигнат новия прислужник от леглото, да го облекат, да сложат подноса с овесената каша в треперещите му ръце и да го побутнат през вратата на кабинета. През целия ден мистър Стрейндж отправяше поредица от дребни искания, всяко от които — и той особено настояваше на това — трябваше да се изпълни от новия прислужник.

Към вечерта новият слуга беше горещ като кипнал чайник и говореше несвързано за някакви бъчви със стриди. Но мистър Стрейндж обяви желанието си да прекара нощта в бодърстване и каза, че иска новият прислужник да стои с него в кабинета.

Икономът храбро помоли господаря си да му позволи лично да замести прислужника.

— Ах, но вие не разбирате колко се привързах към това момче — каза мистър Стрейндж с блеснали от недоволство очи — и как ми се иска постоянно да е край мен. Мислите, че не му е добре? Според мен той се нуждае единствено от чист въздух — и при тези думи Лорънс Стрейндж отвори прозореца над бюрото си. Стаята мигновено се изпълни с режещо студен въздух и отвън влетя шепа снежинки.

Икономът въздъхна, подпря новия прислужник (който беше започнал да се свлича) на стената и тайно пъхна в джобовете му грейки за ръце.

В полунощ слугинята от кухнята отиде в кабинета да занесе на мистър Стрейндж овесена каша. Когато се върна, тя съобщи, че господарят е намерил грейките за ръце, извадил ги е и ги е сложил на масата. Слугите си легнаха разтревожени и убедени, че до сутринта новият прислужник ще е мъртъв.

Дойде сутринта. Вратата на кабинета беше затворена. В седем часа никой не позвъни за прислугата, никой не излезе. Стана осем. Девет. Десет. Слугите кършеха отчаяно ръце.

Но това, което бяха забравили — всъщност което Лорънс Стрейндж бе забравил, — е, че новият прислужник беше млад, силен мъж, докато мистър Стрейндж беше стар, а през тази нощ господарят бе принуден да сподели част от страданията на новия си слуга. В десет часа и седем минути икономът и файтонджията предпазливо надзърнаха в кабинета и намериха новия прислужник дълбоко заспал на пода. От треската му нямаше и следа. В другия край на стаята на бюрото седеше Лорънс Стрейндж, замръзнал до смърт.

Когато събитията от двете последователни нощи се разчуха, всички бяха любопитни да видят прислужника, все едно беше герой, убил дракон или победил великан. Разбира се, новият слуга се радваше на новата си слава и докато разказваше и преразказваше историята, постепенно откри, че когато мистър Стрейндж е поискал третата чаша шери, той всъщност му е отговорил: „О, сигурно сега ти е приятно, зъл стар грешнико, да тормозиш почтените хора и да ги вкарваш в гроба, но ще дойде ден — и то скоро, — когато ще трябва да отговаряш за всяка въздишка, която си изтръгнал от гърдите на почтените мъже, за всяка сълза, търкулнала се от очите на вдовиците!“ Също така не след дълго в околността се разчу, че когато мистър Стрейндж е отворил прозореца с намерението да простуди прислужника до смърт, последният се е провикнал: „Сега е студено, Лорънс Стрейндж, но накрая ще е горещо! Сега студено, накрая горещо!“ — пророчески намек за настоящата участ на мистър Стрейндж.

15„КАК Е ЛЕЙДИ ПОУЛ?“

Януари 1808 година

„КАК Е ЛЕЙДИ Поул?“

Във всяка част на града, сред представителите на всички групи и прослойки се чуваше този въпрос. В „Ковънт Гардън“ по изгрев слънце уличните търговци питаха цветарките:

— Как е лейди Поул?

И:

— О — отговаряха те, — тя е много добре, съвсем добре.

Което показва тъжната бедност на английския език, защото лейди Поул беше много повече от добре. В сравнение с нея всеки друг човек на света би изглеждал блед, изнурен, полумъртъв. Необичайната енергия, която лейди Поул бе почувствала на сутринта след възкресяването си, така и не я напусна: когато излизаше на разходка, хората я гледаха учудени, защото тя се движеше твърде бързо. А колкото до слугата, който трябваше да я придружава, горкият човек подтичваше на няколко ярда след нея запъхтян и със зачервено лице. Една сутрин на излизане от „Дръмъндс“ в Чаринг Крос секретарят на войната изненадващо и ненадейно се сблъска с лейди Поул, която крачеше бързо по улицата, в резултат на което той се прекатури и падна. Тя му помогна да стане, каза, че се надява да не го е наранила, и преди секретарят да успее да съчини някакъв отговор, от нея нямаше и следа.

Като всяка деветнадесетгодишна дама лейди Поул обожаваше танците. На баловете тя танцуваше от началото до края, без дори да се задъха, и недоумяваше защо всички се уморяват толкова бързо.

— Нелепо е такова унило събиране да се нарича бал! — казваше лейди Поул на сър Уолтър. — Не сме танцували и три часа! — и се дивеше на липсата на издръжливост у другите танцьори. — Горките! Съжалявам ги.

За здравето й вдигаха тостове и армията, и флотът, и църквата. Сър Уолтър Поул редовно се споменаваше като най-щастливия мъж в кралството, а и самият той бе на същото мнение. Мис Уинтъртаун — злочестата, бледа, болна мис Уинтъртаун — будеше у него състрадание, но лейди Поул, която непрестанно сияеше от забележително здраве и отлично разположение на духа, бе обект на възхищението му. Когато тя неволно се сблъска със секретаря на войната, случката му се стори най-забавната шега на света и той я разказваше на всеки срещнат. Сър Уолтър тайно сподели с доверената си приятелка лейди Уинзел, че това е най-подходящата съпруга за него — умна, жизнена, точно такава жена, за каквато би могъл да мечтае. Особено му допадаше независимият й начин на мислене.

— Миналата седмица ми каза, че правителството не бива да изпраща пари и войска на краля на Швеция — както и направихме, — а вместо това трябва да подкрепи правителствата на Португалия и Испания и да превърне тези страни в бази за операциите си срещу Бонапарт. На деветнадесет да изказваш такива дълбоки разсъждения по най-различни въпроси и да достигаш до такива изводи! На деветнадесет да се противопоставяш така дръзко на правителството! Разбира се, аз й казах, че мястото й е в Парламента!

Лейди Поул обединяваше в едно цяло такива разнородни качества като красота, политическа далновидност, богатство и магическо възкресение. Висшето общество не се съмняваше, че й е отредено да стане един от най-видните му представители. Тя беше омъжена от близо три месеца: време беше да излезе на пътя, който Съдбата и обществото й бяха начертали. Затова новото семейство разпрати покани за великолепен прием, който трябваше да се състои през втората седмица на януари.

Първият прием на всяка млада съпруга е грандиозно събитие, изпълнено с множество дребни тревоги. Постиженията, които са й спечелили добра слава през трите години след завършването на училище, вече не са достатъчни. Не е достатъчно да се облича изискано, да подбира най-подходящите бижута, да говори френски, да свири на пиано и да пее. Сега тя трябва да съсредоточи вниманието си върху френската кухня и френските вина. Макар че може да приема съвети от други хора по тези важни въпроси, собственият й вкус и предпочитания трябва да бъдат основното, от което да се ръководи. От нея се очаква да отхвърли стила на майка си в посрещането на гости и да върши нещата по друг начин. В Лондон светските хора вечерят навън четири-пет пъти седмично. Как младата съпруга — деветнадесетгодишна и почти без никакъв опит в кухнята — ще съумее да изнамери ястия, които да поразят и задоволят тези изтънчени небца.

После идва ред на прислугата. В дома на младата съпруга всички слуги са нови. Ако има спешна нужда от нещо — свещи, особен вид вилица, дебел плат, в който да се внесе горещият супник, — дали ще успеят да го намерят? В дома на лейди Поул на „Харли Стрийт“ номер 9 проблемите бяха тройно повече. Половината слуги бяха от Нортхамптъншир, от семейното й имение в Грейт Хитърдън, а останалите бяха отскоро наети в Лондон, а както всички знаят, между селската и лондонската прислуга има голяма разлика. Въпросът не се отнася точно до задълженията им. И в Нортхамптъншир, точно както и в Лондон, слугите трябва да готвят, да чистят, да поднасят и прислужват. Не, разликата е свързана повече с начина, по който се изпълняват тези задължения. Да кажем, че селски земевладелец в Нортхамптъншир отиде на гости у съседа си. Визитата приключва, слугата донася палтото на госта и му помага да се облече. Докато го прави, съвсем естествено е почтително да се осведоми за здравето на съпругата му. Гостът ни най-малко не се засяга и отговаря, като на свой ред задава въпроси. Може да е дочул, че бабата на слугата е паднала или се е порязала, докато е брала зелки в градината, и иска да разбере дали се е оправила. Земевладелецът и слугата населяват съвсем малък свят и се познават от детинство. Но в Лондон това никога не се прави. Лондонският прислужник не може да се обръща към гостите на господаря си. Той трябва да се държи така, сякаш не подозира, че на света съществуват такива неща като баби и зелки.

На „Харли Стрийт“ номер 9 селските слуги на лейди Поул постоянно се чувстваха неловко, бояха се да не сгрешат някъде и никога не бяха сигурни как да постъпят. Дори речта им се смяташе за неправилна и беше обект на подигравки. Нортхамптънширският им акцент не винаги бе разбираем за лондонските слуги (които, трябва да се признае, не полагаха особени усилия да го разберат), те използваха думи като „мачка“, „подглавка“, „багне“ и „кепенци“, когато трябваше да кажат „котка“, „възглавница“, „агне“ и „капаци“.

Лондонските слуги обичаха да си правят шеги със селската прислуга. Даваха на младия прислужник Алфред чинии със зловонна мръсна вода, като му казваха, че е френска супа, и го караха да я поднася за вечеря на другите слуги. Често изпращаха селските прислужници със съобщения до момчето на касапина, до хлебаря и до фенерджията. Съобщенията бяха на лондонски жаргон и селските слуги не разбираха нищичко от тях, но за момчето на касапина, хлебаря и фенерджията, които ги разбираха много добре, те бяха вулгарни и обидни. Веднъж момчето на касапина насини окото на Алфред заради това, което му беше казал, докато лондонските прислужници подслушваха и се кикотеха в килера.

Естествено, селските слуги редовно се оплакваха на лейди Поул (която познаваха цял живот) от начина, по който ги тормозят, и на лейди Поул не й беше приятно да научи, че старите й приятели са нещастни в новия си дом. Но тя бе неопитна и не знаеше как да постъпи. Нито за миг не се съмняваше в истинността на думите им, но се боеше, че може само да влоши нещата.

— Какво да правя, сър Уолтър? — попита лейди Поул.

— Какво да правите ли? — изненада се съпругът й. — Нищо. Оставете всичко на Стивън Блек. Стивън ще ги направи послушни като агънца и задружни като ято косове.

Преди да се ожени, сър Уолтър имаше само един прислужник — Стивън Блек — и доверието му към този човек беше безгранично. На „Харли Стрийт“ номер 9 Стивън носеше титлата „иконом“, но задълженията и отговорностите му далеч надхвърляха тези на обикновения иконом: той се срещаше с банкери и адвокати от името на сър Уолтър, преглеждаше сметките от имотите на лейди Поул и докладваше на господаря си за състоянието им, наемаше слуги и работници, без да се допитва до никого, ръководеше работата им, плащаше надници и заплати.

Разбира се, в много домакинства има прислужник, който по силата на забележителния си ум и способности се ползва с авторитет, необичаен за положението си. Но в случая със Стивън това бе още по-необичайно, тъй като той беше негър. Казвам „необичайно“, защото нима обикновено чернокожите не се ползват с най-малко уважение в дома? Колкото и да са трудолюбиви. Колкото и да са умни. И все пак Стивън Блек бе успял някак да обори този универсален принцип. Вярно е, че притежаваше известни предимства: красиво лице и висока, добре сложена фигура. Със сигурност от полза му беше и фактът, че господарят му бе политик, който с готовност демонстрираше либералните си възгледи пред света, поверявайки управлението на дома и делата си на чернокож слуга.

Останалите слуги с известно учудване установяваха, че началникът им е чернокож — човек, какъвто повечето от тях дори не бяха виждали дотогава. В началото някои бяха склонни да се възмущават, говореха помежду си, че ако той се осмели да им нареди нещо, ще го удостоят с много груб отговор. Но каквито и да бяха намеренията им, те скоро установяваха, че в присъствието на Стивън не могат да си позволят нищо подобно. Тежкият поглед, авторитетният вид и разумните му наставления някак съвсем естествено ги караха да изпълняват всичко, което им поръча.

Момчето на касапина, хлебарят, фенерджията и други подобни познати на прислугата от „Харли Стрийт“ от самото начало проявяваха голям интерес към Стивън. Те разпитваха слугите за начина му на живот. Какво яде, какво пие? Какви приятели има? Къде обича да ходи, ако случайно му остане свободно време? Когато слугите от „Харли Стрийт“ отговаряха, че тази сутрин Стивън е закусил с три варени яйца, че е голям приятел с уелсеца камериер на секретаря на войната и че предишната вечер е ходил на бал на прислугата в Уапинг, момчето на касапина, хлебарят и фенерджията им бяха много благодарни за сведенията. Слугите от „Харли Стрийт“ ги питаха за какво им е да знаят тези неща. Момчето на касапина, хлебарят и фенерджията обясняваха, че от години в Лондон се носи слух за това, че Стивън Блек не е никакъв иконом, а е африкански принц, таен наследник на голямо кралство, и е добре известно, че когато му омръзне да бъде иконом, ще се завърне в родината си и ще се ожени за принцеса, черна като него.

След това разкритие слугите от „Харли Стрийт“ започнаха скришом да наблюдават Стивън и единодушно се съгласиха, че нищо не изглежда по-вероятно. Всъщност имаше ли по-красноречиво доказателство от собственото им покорство пред него? Защото беше невъзможно такива независими, горди по дух англичани да се подчинят на авторитета на чернокож мъж, ако инстинктивно не изпитваха уважението и почитта, с които простолюдието се отнася към един крал!

Междувременно Стивън Блек не подозираше нищичко за тези любопитни догадки. Той изпълняваше задълженията си съвестно както винаги. Продължаваше да лъска сребърните прибори, да обучава подчинените си да прислужват по френски, да надзирава готвачите, да поръчва цветя, спално бельо, ножове и вилици и да се занимава с хилядите задачи по подготовката на дома и прислугата за важната вечер на великолепния прием. Когато тя най-после дойде, всичко беше толкова прекрасно, колкото неговата изобретателност можа да го направи. Вази с парникови рози изпълваха гостната и трапезарията и стояха в редица на стълбището. Масата за вечеря, застлана с тежка бяла покривка, искреше с целия разнороден блясък, с който среброто, кристалът и светлината от свещите сияят. На стените висяха две големи венециански огледала и по нареждане на Стивън бяха поставени едно срещу друго, така че отраженията удвояваха, утрояваха и учетворяваха среброто, кристала и свещите, и когато най-после седнаха да вечерят, гостите като че ли се потопиха в мека златиста светлина и сякаш самите те грейнаха.

Почетно място сред гостите заемаше мистър Норел. Какъв контраст с времето, когато за пръв път пристигна в Лондон! Тогава го пренебрегваха, той беше никой. Сега седеше сред най-високопоставените хора в кралството и те го ухажваха! Другите гости постоянно отправяха забележки и въпроси към него и оставаха напълно доволни от кратките му непохватни отговори: „Не знам кого имате предвид“ или „Не съм имал удоволствието да се запозная с този джентълмен“, или „Никога не съм бил на мястото, за което говорите“.

Част от отговорите на мистър Норел — най-забавната част — даваха Дролайт и Ласелс. Те седяха от двете му страни и многословно излагаха мненията му за съвременната магия. Тази вечер магията бе любима тема на всички. Озовали се едновременно в присъствието на единствения магьосник на Англия и на най-прочутия обект на магията му, гостите не можеха да мислят и да говорят за нищо друго. Скоро те започнаха да обсъждат множеството успешни магии, които се правеха из цялата страна след възкресяването на лейди Поул.

— Във всеки провинциален вестник излизат по две-три статии на тази тема — каза лорд Касълрей. — Завчера четох в „Бат Кроникъл“ за мъж на име Гибънс от „Милсън Стрийт“, който се събудил посред нощ, защото чул крадци да влизат в къщата му. Този човек имал богата библиотека с магически книги. Опитал да направи заклинание, което бил прочел, и превърнал крадците в мишки.

— Наистина ли? — попита мистър Канинг. — И какво станало с мишките?

— Разбягали се и се скрили в дупките на ламперията.

— Ха! — възкликна мистър Ласелс. — Повярвайте ми, милорд, не е имало магия. Гибънс е чул шум, уплашил се е, че може да са крадци, произнесъл е заклинание, отворил е вратата и е видял, че не са крадци, а мишки. Истината е, че от самото начало са били мишки. Всички тези истории накрая се оказват неверни. В Линкълн има неженен свещеник на име Малпас, който заедно със сестра си се занимава с това да проверява предполагаеми случаи на магия, и досега не са намерили и капка истина в тях.

— Те са такива почитатели на мистър Норел, този свещеник и сестра му! ентусиазирано добави мистър Дролайт. — Толкова се радват, че се е появил човек, който да възроди благородното изкуство на английската магия! Не могат да се примирят, че други хора разказват измислици и имат претенцията да повтарят неговите велики дела! За тях е непоносимо, че други хора си придават важност за сметка на мистър Норел! Приемат го като лична обида! Мистър Норел бе така любезен да им предостави няколко сигурни средства за несъмнено доказване на безпочвеността на тези твърдения и мистър и мис Малпас обикалят страната с файтона си, за да уличават тези измамници!

— Струва ми се, че сте твърде добронамерен към Гибънс, мистър Ласелс — намеси се мистър Норел с обичайния си педантичен тон. — Не се знае дали не е преследвал някаква злоумишлена цел с измисленото си твърдение. Най-малкото е излъгал за библиотеката си. Изпратих Чайлдърмас да я види и той каза, че в нея няма и една книга отпреди 1760 година. Нищо ценно! Абсолютно нищо ценно!

— Все пак да се надяваме — обърна се лейди Поул към мистър Норел, — че свещеникът и сестра му скоро ще се натъкнат на човек с истински магически способности — такъв, който да ви помага, сър.

— О, няма нито един такъв човек! — възкликна Дролайт. — Нито един! Разбирате ли, за да се подготви за забележителните си дела, мистър Норел е прекарал години наред в четене на книги. Уви, подобна отдаденост на интересите на родината се среща много рядко! Уверявам ви, че няма друг такъв човек!

— Но свещеникът и сестра му не бива да се отказват от търсенето — упорстваше лейди Поул. — От личния си опит знам колко труд изисква една-единствена магия. Помислете колко хубаво би било, ако мистър Норел имаше помощник.

— Хубаво, но малко вероятно — обади се мистър Ласелс. — Досега Малпас не са открили нищо, което да предполага съществуването на подобен човек.

— Но ако се съди по собствените ви думи, мистър Ласелс, те и не търсят! — каза лейди Поул. — Те имат за цел да изобличават измамници, не да търсят нови магьосници. За тях би било много лесно, докато обикалят с файтона си, да разпитват за хора, които правят магии и притежават библиотеки. Убедена съм, че това няма да ги затрудни твърде много. Те ще се радват да направят всичко по силите си, за да ви помогнат, сър (това бе адресирано към мистър Норел). И нека всички се надяваме, че скоро ще успеят, защото мисля, че сигурно се чувствате малко самотен в заниманията си.

Междувременно гостите бяха изпразнили съдържанието на около петдесет чинии и слугите се заеха да ги отнасят. Дамите се оттеглиха, а господата останаха да допиват виното си. Но те скоро установиха, че взаимната им компания им доставя по-малко удоволствие от обикновено. Бяха изчерпали всичко, което имаха да кажат по темата за магията. Клюкарстването за познатите им не ги забавляваше и дори разговорите за политика им се виждаха някак скучни. Накратко, те решиха, че им липсва компанията на лейди Поул и казаха на сър Уолтър — казаха, а не го попитаха, — че явно страда от отсъствието на жена си. Той отвърна, че не е така. Но гостите не му повярваха: всеизвестно е, че наскоро оженилите се господа никога не са щастливи далеч от съпругите си; и най-кратката раздяла може да потисне духа на младоженеца и да повлияе зле на храносмилането му. Гостите на сър Уолтър се запитаха едни други дали не им се струва, че домакинът изглежда кисел, и се съгласиха, че е така. Той отрече. О, сър Уолтър си придава смел вид, нали? Много добре. Но очевидно положението му беше плачевно. Гостите се смилиха над него и отидоха да се присъединят към дамите.

Стивън Блек стоеше край бюфета в ъгъла и видя как господата излязоха. В стаята останаха трима слуги — Алфред, Джефри и Робърт.

— Да поднесем ли чая, мистър Блек? — невинно попита Алфред. Стивън Блек вдигна тънкия си показалец като знак за слугите да останат по местата си и леко се намръщи, за да ги накара да млъкнат. Той изчака, докато джентълмените се отдалечиха достатъчно, за да не чуват, и възкликна:

— За Бога, какво ви става тази вечер? Алфред! Знам, че рядко ти се е случвало да се намираш в такава изискана компания като тази вечер, но това не е причина да забравиш всичко, на което съм те учил! Потресен съм от глупостта ти!

Алфред измърмори някакво извинение.

— Лорд Касълрей поиска да му донесеш фазан с трюфели, чух го съвсем ясно! А ти му донесе ягодово желе! Къде ти беше умът?

Алфред каза нещо нечленоразделно, в което Стивън успя да различи единствено думата „страх“.

— Било те е страх? От какво?

— Стори ми се, че видях някаква фигура да стои зад стола на лейди Поул.

— Алфред, какво говориш?

— Висок човек с лъскава сребриста коса и зелено сако. Стоеше надвесен над лейди Поул и я наблюдаваше. И в следващия миг изчезна.

— Алфред, погледни натам.

— Да, мистър Блек.

— Какво виждаш?

— Завеса, мистър Блек.

— И какво друго?

— Свещник.

— Зелена кадифена завеса и свещник със запалени свещи. Това е твоят човек със зелено сако и сребриста коса, Алфред. Сега иди помогни на Сиси да прибере порцелановия сервиз и в бъдеще не бъди такъв глупак — Стивън Блек се обърна към следващия слуга. — Джефри! Твоето поведение по нищо не отстъпва на това на Алфред. Кълна се, сякаш мислите ти бяха съвсем другаде. Какво имаш да кажеш в свое оправдание?

Горкият Джефри не можа да отговори веднага. Той мигаше, хапеше устни и изобщо правеше всички онези неща, характерни за човек, който полага усилия да не заплаче.

— Съжалявам, мистър Блек, но музиката ме разсея.

— Каква музика? — попита Стивън Блек. — Нямаше никаква музика. Ето, чуваш ли? Това е струнният квартет, който току-що започна да свири в салона. Досега никой не свиреше.

— О, не, мистър Блек! Имам предвид флейтата и цигулката, които свириха в съседната стая през цялото време, докато дамите и господата вечеряха. О, мистър Блек! Това беше най-тъжната музика, която някога съм чувал. Имах чувството, че сърцето ми се къса!

Стивън го гледаше в недоумение.

— Не те разбирам — каза той. — Нямаше никакви флейта и цигулка — и икономът се обърна към третия слуга, едър, тъмнокос мъж на около четиридесет години. — Робърт! Направо не знам какво да ти кажа! Не си ли говорихме вчера?

— Говорихме си, мистър Блек.

— Не ти ли казах колко разчитам на теб да даваш пример на останалите?

— Казахте, мистър Блек.

— И въпреки това няколко пъти тази вечер ти отиваше до прозореца! Къде ти беше умът? Лейди Уинзел се оглеждаше за някого, който да й донесе чиста чаша. Работата ти беше на масата, при гостите, не на прозореца.

— Извинете, мистър Блек, но чух почукване по прозореца.

— Почукване? Какво почукване?

— Клоните се удряха в стъклото, мистър Блек.

Стивън махна нетърпеливо с ръка.

— Робърт, край къщата няма дървета! Много добре го знаеш.

— Стори ми се, че около къщата е израсла гора — отговори Робърт.

— Какво? — възмути се Стивън Блек.

16ИЗГУБЕНА НАДЕЖДА

Януари 1808 година

СЛУГИТЕ НА „Харли Стрийт“ продължиха да виждат несъществуващи неща и да чуват странни звуци. На готвача Джон Лонгридж и на кухненската прислуга се причуваше тъжно биене на камбана. Въздействието на камбаната, както обясни Джон Лонгридж на Стивън Блек, беше, че живо им припомняше всеки близък, който е умрял, всички хубави неща, които са изгубили, и всяко лошо нещо, което някога им се е случило. В резултат на това хората ставаха потиснати и оклюмали и им се струваше, че животът няма смисъл.

Джефри и Алфред — двамата най-млади прислужници — се измъчваха от свиренето на флейтата и цигулката, които Джефри бе чул за пръв път в нощта на приема. Музиката винаги като че ли долиташе от съседна стая. Стивън ги разведе из цялата къща и им показа, че никъде никой не свири на такива инструменти, но това не помогна: слугите продължиха да се страхуват и да се чувстват зле.

Най-странно от всички според Стивън беше поведението на Робърт, най-възрастния прислужник. От самото начало Робърт правеше впечатление на разумен, съзнателен и благонадежден — накратко, той беше последният човек на света, който би се поддал на въображаеми страхове. И въпреки това Робърт продължаваше да твърди, че чува как около къщата расте невидима гора. Щом спреше за малко да отдъхне, той чуваше как призрачни клони драскат по стените и чукат по прозорците, как дървесни корени пълзят под основите на къщата и разцепват тухлите. Робърт казваше, че гората е стара и коварна. Който върви през нея, трябва да се страхува колкото от дърветата, толкова и от дебнещи разбойници.

Но, възразяваше Стивън, най-близката гора е на мили от къщата, чак към Хампстед Хийт, и дори там дърветата са култивирани. Те не се увиват около къщите на хората и не се опитват да ги разрушат. Каквото и да говореше Стивън, Робърт само клатеше глава и потръпваше.

Единствената утеха на Стивън беше, че тази странна лудост сред слугите бе премахнала всички различия между тях. Лондонската прислуга вече не обръщаше внимание на особения говор и старомодните маниери на селските слуги, а последните вече не се оплакваха на Стивън, че лондонските слуги си правят шеги с тях и ги пращат да изпълняват несъществуващи поръчки. Сега цялата прислуга беше единна в убеждението си, че къщата е обитавана от духове. След работа всички сядаха в кухнята и си разказваха истории за други къщи, в които са чували, че има духове и ужасии, и за страшната участ, сполетяла обитателите им.

Една вечер, близо две седмици след приема на лейди Поул, слугите седяха край огъня в кухнята, увлечени в любимото си занимание. Стивън бързо се умори да ги слуша и се прибра в стаичката си да чете вестник. Не бяха минали и няколко минути, когато се позвъни. Той остави вестника, сложи черния си фрак и отиде да види кой го вика.

В малкия коридор, свързващ кухнята със стаята на иконома, имаше ред звънци, а под звънците с кафява боя грижливо бяха изписани наименованията на различните стаи: „Венецианската гостна“, „Жълтият салон“, „Трапезарията“, „Всекидневната на лейди Поул“, „Спалнята на лейди Поул“, „Гардеробната на лейди Поул“, „Кабинетът на сър Уолтър“, „Спалнята на сър Уолтър“, „Гардеробната на сър Уолтър“, „Изгубена надежда“.

„Изгубена надежда?“ — помисли си Стивън. — „Какво, за Бога, е това?“

Същата сутрин той беше платил на дърводелеца за поставянето на звънците и бе записал сумата в счетоводната книга: „На Еймъс Джъд за поставяне на 9 звънеца в кухненския коридор и надписване на стаите отдолу — 4 шилинга.“ А сега звънците бяха десет. И звънецът на „Изгубена надежда“ биеше неумолимо.

„Може би — каза си Стивън — Джъд е решил да се пошегува. Е, още утре ще дойде да поправи стореното.“

Като не знаеше какво друго да направи, Стивън обиколи приземния етаж и надникна във всяка стая: навсякъде беше пусто. След това се качи на първия етаж.

На площадката на стълбището имаше врата, която икономът не беше виждал досега.

— Кой е там? — прошепна глас зад вратата. Гласът беше непознат и макар че бе само шепот, странно прониза слуха на Стивън. Като че ли влезе в главата му от друго място, не през ушите.

— Някой стои на площадката! — продължи шепнещият глас. — Прислужникът ли е? Влезте, моля ви! Имам нужда от вас!

Стивън почука и влезе.

Стаята беше също толкова загадъчна, колкото и вратата й. Ако някой помолеше Стивън да я опише, той би казал, че е обзаведена в готически стил, и това бе единственото описание, което можеше да му хрумне за този необичаен интериор. Но в нея нямаше нито едно от обичайните готически украшения, изобразени на страниците на „Енциклопедия на изкуствата“ на мистър Акерман. Нямаше нито заострени средновековни арки, нито пищна дърворезба, нито религиозни мотиви. Стените и подът бяха от прост сив камък, доста очукани и неравни на места. Таванът беше каменен и сводест. Един-единствен малък прозорец гледаше към огряното от звезди небе. На него нямаше стъкло и зимният вятър безпрепятствено нахлуваше в стаята.

Блед джентълмен със забележително изобилие от сребриста коса, пухкава като глухарче, с вид на крайно неудовлетворение се взираше в отражението си в старо напукано огледало.

— О, ето ви най-после! — каза той, като хвърли бърз поглед към Стивън. — В тази къща човек може да звъни цяла вечност и никой да не дойде!

— Много съжалявам, сър — отвърна Стивън, — но никой не ми е казал, че сте тук — той предположи, че джентълменът е гост на сър Уолтър или лейди Поул, което обясняваше наличието на джентълмена, но не и на стаята. Джентълмените често получават покани да отсядат в домовете на други хора. Стаите — по-скоро не.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър? — попита Стивън.

— Ама че сте глупав! — възкликна джентълменът с коса като глухарче. — Не знаете ли, че тази вечер лейди Поул ще идва на бал в дома ми? Моят слуга отиде някъде и се загуби. Как мога да се появя до красивата лейди Поул в този вид?

Джентълменът имаше основание да се оплаква: лицето му беше небръснато, странната му коса бе цялата заплетена, а и не беше облечен, само загърнат в старомоден халат.

— Ей сега ще се заема с вас, сър — увери го Стивън. — Но първо трябва да намеря с какво да ви избръсна. Предполагам, че едва ли знаете къде слугата ви държи бръснача.

Джентълменът сви рамене.

В стаята нямаше тоалетна масичка. Всъщност мебелите бяха съвсем малко и трудно се поддаваха на описание. Имаше огледало, старо трикрако столче и причудлив стол, украсен с резба, който сякаш бе направен от кости. На Стивън му беше трудно да си представи, че това са човешки кости, макар че поразително приличаха на такива.

На столчето редом с красива малка кутийка икономът намери изящен сребърен бръснач. На пода имаше поочукан калаен леген, пълен с вода.

Странно, но в стаята нямаше камина, само ръждясал железен мангал с нажежени въглища, който пръскаше мръсни сажди по пода. Затова Стивън стопли водата в легена на мангала и после избръсна джентълмена. Когато свърши, гостът огледа лицето си и обяви, че е напълно доволен. Свали халата и постоя търпеливо по долни гащи, докато Стивън разтрие кожата му с четка от четина. Икономът не можа да не забележи, че докато другите джентълмени почервеняваха като раци от подобен масаж, този остана неизменно блед и единствената разлика беше, че кожата му придоби белезникав блясък подобен на лунния или седефения.

Дрехите му бяха най-фините, които Стивън някога бе виждал: ризата му беше превъзходно изпрана, а ботушите му лъщяха като черни огледала. Но най-хубави бяха дузината бели муселинови шалчета, всяко тънко като паяжина и колосано до твърдостта на хартия за ноти.

Тоалетът на джентълмена отне два часа, защото, както Стивън установи, гостът се оказа крайно суетен. С всяка минута той оставаше все по-доволен от иконома.

— Казвам ви, че моят невежа не притежава и половината от вашите умения в сресването на коси — обяви джентълменът, — а когато се стигне до финото изкуство на връзването на муселиново шалче — ах, нищичко не разбира!

— Е, сър, това е точно от онзи вид задачи, които обичам да върша — отвърна Стивън. — Де да можех да убедя сър Уолтър да полага повече грижи за облеклото си! Но джентълмените, които се занимават с политика, нямат време да мислят за тези неща.

Стивън помогна на джентълмена да облече тревистозеленото си сако (което беше с превъзходно качество и най-модерна кройка), после гостът отиде до столчето и взе малката кутийка, оставена върху него. Тя бе направена от порцелан и сребро и имаше размерите на кутия за енфие, но малко по-дълга от обичайното. Стивън отправи възторжена забележка относно цвета й, който не беше точно светлосин, нито сив, не съвсем лавандула и не съвсем люляк.

— Да, наистина! Красив цвят — ентусиазирано се съгласи джентълменът. — И не е никак лесно да се постигне. Пигментът трябва да се смеси със сълзи на стари моми от добро потекло, живели дълго и в безупречна добродетел и умрели, без да са видели и миг истинско щастие!

— Бедните дами! — каза Стивън. — Радвам се, че цветът е толкова рядък.

— О, не сълзите са тези, които го правят рядък, имам много бутилки от тях — трудността е в майсторството, необходимо за смесването на съставките.

Джентълменът беше станал толкова непринуден в общуването и така разговорлив, че Стивън без колебание го попита:

— И какво държите в тази красива кутийка, сър? Енфие?

— О, не! Това е скъпоценност, която искам лейди Поул да сложи на бала довечера!

Джентълменът отвори кутийката и показа на иконома малък бял пръст.

Отначало това се стори малко необичайно на Стивън, но учудването му тутакси се изпари и ако в този момент някой го беше попитал какво мисли за видяното, той щеше да отговори, че джентълмените често носят със себе си пръсти в малки кутийки и че това е просто един от многото подобни екземпляри, които е виждал.

— Отдавна ли е в семейството ви, сър? — любезно попита той.

— Не, съвсем отскоро.

Джентълменът затвори кутийката и я прибра в джоба си.

Двамата със Стивън погледнаха отражението му в огледалото. Стивън не можа да не забележи колко съвършено се допълват: лъскава черна кожа редом с матова бяла, всеки от двамата — съвършен пример на характерен тип мъжка красота. Същата мисъл като че ли споходи и джентълмена.

— Колко сме хубави! — каза той смаян. — Но сега виждам, че съм допуснал ужасна грешка! Взех ви за домашен прислужник! Това е невъзможно! Вашето достолепие и красота говорят за благороден, може би дори кралски произход! Предполагам, и вие като мен сте гост в този дом. Трябва да ви се извиня за неудобството и да ви благодаря за помощта, която ми оказахте в подготовката за срещата ми с красивата лейди Поул.

Стивън се усмихна.

— Не, сър. Аз съм прислужник. Работя при сър Уолтър.

Джентълменът с коса като глухарче повдигна вежди смаян.

— Такъв талантлив и хубав мъж като вас не бива да бъде слуга! — възкликна той с възмутен тон. — Мъж като вас трябва да бъде владетел на голямо имение! Какво е красотата, питам аз, ако не видим знак за превъзходството на едни хора над други? Но аз разбирам как е станало! Вашите врагове са се наговорили да ви лишат от цялото ви имущество и да ви принизят до невежите и простосмъртните!

— Не, сър. Грешите. Винаги съм бил слуга.

— Е, не разбирам как е възможно! — заяви джентълменът с коса като глухарче и недоверчиво поклати глава. — Тук има някаква загадка и аз непременно ще се заема с нея, веднага щом имам свободно време. А сега като отплата за това, че така добре сресахте косата ми и за всички други услуги, които ми оказахте, довечера ще дойдете на бала в дома ми.

Това беше толкова необичайно предложение, че в първия миг Стивън не знаеше какво да каже. „Или е луд — помисли си той, — или е някакъв политик радикал, който иска да унищожи всички обществени различия.“

— Дълбоко ценя честта, която ми оказвате, сър, но само помислете. Другите ви гости ще дойдат в дома ви, като ще очакват да се срещнат с дами и господа на тяхното положение. Когато открият, че имат за компания прислужник, сигурен съм, че ще се почувстват силно засегнати. Благодаря ви за любезността, но не бих искал да ви поставям в неудобно положение, нито да обиждам приятелите ви.

Това като че ли още повече порази джентълмена с коса като глухарче.

— Какви благородни чувства! — възкликна той. — Да жертвате собственото си удоволствие заради удобството на другите! Е, признавам, че на мен никога не би ми хрумнало подобно нещо. И това само засилва желанието ми да ви направя свой приятел и да направя всичко по силите си, за да ви бъда от помощ. Но вие не сте разбрали правилно. Тези гости, към които изпитвате такива скрупули, до един са мои васали и поданици. Никой от тях не би дръзнал да критикува мен или когото и да било от онези, които съм избрал да нарека свои приятели. А направят ли го — о, винаги можем да ги убием! Но наистина — добави джентълменът, сякаш внезапно се отегчи от този разговор — няма никаква полза да го обсъждаме, защото вие вече пристигнахте!

При тези думи джентълменът се отдалечи и Стивън установи, че стои в просторна зала, където множество хора танцуват под звуците на тъжна музика.

Това отново го изненада малко, но както и предишния път, за миг свикна с обстановката и започна да се оглежда наоколо. Въпреки всичко, което джентълменът с коса като глухарче му беше казал, отначало Стивън малко се страхуваше да не го познаят. Кратък оглед на гостите му бе достатъчен, за да се увери, че сред тях няма приятели на сър Уолтър — всъщност нямаше човек, когото Стивън да беше виждал преди, а и вярваше, че в спретнатите си черни дрехи и чистата си бяла риза лесно може да мине за джентълмен. Той се радваше, че сър Уолтър никога не изисква от него да носи ливрея или напудрена перука, които тутакси биха издали положението му.

Всички бяха облечени по най-последна мода. Дамите носеха рокли в най-изискани цветове (макар че в интерес на истината трябва да се каже, че малко от тези цветове бяха познати на Стивън). Господата бяха с бричове до коленете, бели чорапи и сака в кафяво, зелено, синьо и черно, ризите им сияеха от снежна белота, а по ръкавиците им от шевро нямаше и петънце.

Но въпреки изящните дрехи и веселието на гостите ясно личеше, че къщата не е в такова цветущо състояние, в каквото е била някога. Залата беше мъждиво осветена от недостатъчен брой лоени свещи и музиката се изпълняваше само от една виола и една флейта.

„Това трябва да е музиката, за която говореха Джефри и Алфред — помисли си Стивън. — Странно как не съм я чул досега! Тя е точно толкова меланхолична, колкото я описаха.“

Той отиде до тесен прозорец без стъкло, погледна навън и видя мрачна, гъста гора, обляна в звездна светлина.

„А това трябва да е гората, за която говори Робърт. Колко злокобна изглежда! Чудя се дали има и камбана?“

— О, да! — каза една дама, застанала наблизо. Тя беше облечена в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд и носеше огърлица от лъжливи обещания и съжаления. Стивън се изненада, че дамата му отговаря, тъй като беше съвсем сигурен, че не е произнесъл мислите си на глас.

— Наистина има камбана! — продължи тя. — На върха на една от кулите. Дамата се усмихваше и го гледаше с такова искрено възхищение, че му се стори редно да й каже нещо.

— Това несъмнено е най-изисканото светско събиране, мадам. Не помня кога за последно съм виждал толкова красиви лица и толкова грациозни фигури на едно място. И всеки от гостите е в разцвета на младостта си. Признавам, че съм учуден от отсъствието на стари хора тук. Нима тези дами и господа нямат майки и бащи, лели и чичовци?

— Каква странна забележка! — отвърна дамата през смях. — Защо му е на господаря на дом „Изгубена надежда“ да кани стари и нелицеприятни хора на бала си? Кой би искал да ги гледа? Впрочем ние не сме толкова млади, колкото предполагате. Когато за последен път видяхме майките и бащите си, Англия беше само гъста гора и голо тресавище. Но почакайте! Вижте! Ето я лейди Поул!

Сред танцуващите Стивън забеляза господарката си. Тя беше облечена в синя кадифена рокля и джентълменът с коса като глухарче я водеше към средата на залата за танц.

Тогава дамата в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд попита Стивън дали желае да танцува с нея.

— С удоволствие — отвърна той.

Когато другите дами видяха колко добре танцува Стивън, нямаше такава, която да не иска да бъде негова партньорка за следващия танц. След дамата в рокля с цвят на буря, мрак и дъжд той избра млада дама, която нямаше коса, а носеше перука от лъскави бръмбари и те жужаха и пъплеха по главата й. Третата му партньорка се оплакваше всеки път, щом Стивън докоснеше роклята й, като казваше, че това пречи на роклята да пее, и когато погледна надолу, той видя, че дрехата наистина е покрита с мънички усти, които се отваряха и пееха някакра мелодия, съставена от призрачни високи тонове.

Макар че като цяло танцьорите се придържаха към общоприетия етикет и сменяха партньорите си на всеки два танца, Стивън забеляза, че джентълменът с коса като глухарче цяла вечер танцува с лейди Поул и че почти не разменя дума с останалите гости. Но домакинът не беше забравил Стивън. Всеки път, когато икономът погледнеше към него, джентълменът с коса като глухарче му се усмихваше, кимаше и по всякакъв начин се опитваше да покаже, че от всички прекрасни неща на бала най-голямо удоволствие му доставя присъствието на Стивън Блек.

17НЕОБЯСНИМАТА ПОЯВА НА ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГВИНЕИ

Януари 1808 година

НАЙ-ДОБРАТА БАКАЛИЯ в града е „При Бренди“ на „Сейнт Джеймс Стрийт“. Това не е само мое мнение: дядото на сър Уолтър, сър Уилям Поул, отказваше да купува кафе, шоколад или чай от което и да било друго място, като твърдеше, че в сравнение с фино мляното печено турско кафе на мистър Бренди всички други кафета имали блудкав аромат. Трябва да се каже обаче, че покровителството на сър Уилям Поул беше нож с две остриета. Макар да беше щедър на хвалби и винаги любезен и снизходителен с търговците, рядко се случваше да си плати сметката в магазина и когато почина, сумата, която дължеше на „При Бренди“ се оказа значителна. Мистър Бренди, сприхав, червендалест, навъсен старец, не беше на себе си от гняв. Той почина скоро след сър Поул и много хора сметнаха, че го е направил нарочно, за да тръгне по петите на благородния си длъжник.

Със смъртта на мистър Бренди търговията премина в ръцете на вдовицата му. Мистър Бренди се бе оженил късно и читателите ми едва ли ще се изненадат, като научат, че мисис Бренди не беше от най-щастливите съпруги. Тя бързо откри, че мъжът й изпитва далеч по-голямо удоволствие от това да гледа гвинеи и шилинги, отколкото жена си — макар че не знам какъв трябва да е този мъж, който да не би се радвал да я гледа, защото тя беше самата красота и миловидност: с меки кестеняви къдрици, бистри сини очи и нежно лице. Струва ми се, че стар мъж като мистър Бренди, чието единствено ценно качество бяха парите му, би следвало да цени младата си хубава съпруга и да полага всички усилия, за да й угоди, но той не го правеше. Дори отказа да й наеме отделна къща, в която да живее — нещо, което лесно можеше да си позволи. Мистър Бренди беше такъв скъперник, че двамата с жена му трябваше да живеят в малката стаичка над бакалията на „Сейнт Джеймс Стрийт“ и през дванадесетте години съвместен живот тази стаичка служеше на семейството за всекидневна, спалня, трапезария и кухня. Но само три седмици след смъртта на мистър Бренди вдовицата му купи къща в Айлингтън, близо до „Ейнджъл“, и нае три прислужници, чиито имена бяха Суки, Дафни и Делфина.

Освен това мисис Бренди нае двама мъже да обслужват клиентите в магазина. Джон Ъпчърч беше сериозен, трудолюбив и способен. Тоби Смит бе нервен червенокос мъж, чието поведение често озадачаваше мисис Бренди.

Понякога той беше мълчалив и омърлушен, друг път изведнъж се развеселяваше и ставаше неочаквано откровен. От няколко случая на несъответствия в сметките (каквито има при всеки търговец) и от нещастния и смутен вид, с който Тоби отговаряше на въпроси, свързани с това, мисис Бренди започна да се страхува, че той си присвоява разликата. Една януарска вечер съмненията й придобиха неочакван обрат. Тя седеше в малката стаичка над магазина, когато на вратата се почука и Тоби Смит влезе, пристъпяйки от крак на крак и отбягвайки погледа й.

— Какво има, Тоби?

— Извинете, мадам — заговори Тоби и очите му зашариха из стаята. — Парите не излизат. Двамата с Джон ги преброихме няколко пъти, мадам, смятахме наново и наново, но сметката не излиза.

Мисис Бренди се затюхка и попита колко пари не излизат.

— Двадесет и пет гвинеи, мадам.

— Двадесет и пет гвинеи! — възкликна тя ужасена. — Двадесет и пет гвинеи! Как е възможно да сме изгубили толкова много? О, дано да сте сгрешили, Тоби. Двадесет и пет гвинеи! Нямах представа, че в магазина има толкова пари! Ах, Тоби! — ахна мисис Бренди и изведнъж й хрумна: — Обрали са ни!

— Не, мадам — каза Тоби. — Моля за извинение, мадам, но вие грешите. Нямах предвид, че имаме двадесет и пет гвинеи по-малко. Имаме в повече, мадам. Със същата сума.

Мисис Бренди го погледна втренчено.

— Можете сама да се уверите, мадам — продължи той, — ако слезете в магазина — и отвори вратата пред нея с поглед, изпълнен с тревога и молба. Тя тичешком слезе по стълбите в магазина, следвана от Тоби.

Беше към девет часа в безлунна вечер. Всички капаци на прозорците бяха затворени и Джон и Тоби бяха угасили лампите. В магазина би следвало да е тъмно като в рог, но вместо това в него сияеше мека, златиста светлина, която като че ли идваше от нещо златно, оставено на тезгяха.

Там имаше шепа лъскави гвинеи. Мисис Бренди взе една от монетите и я разгледа. Сякаш държеше топка от мека жълта светлина с монета на дъното. Светлината беше странна. На нея мисис Бренди, Джон и Тоби някак не приличаха на себе си: мисис Бренди изглеждаше горда и високомерна, Джон — хитър и нечестен, а видът на Тоби беше направо свиреп. Няма нужда да казвам, че тези черти бяха неприсъщи на характерите им. Но още по-странна беше промяната, настъпила с десетките малки махагонови чекмеджета, които заемаха една от стените на магазина. В друга вечер надписите с позлатени букви по тях съобщаваха за съдържанието им, което бе следното: „Мента (рязана)“, „Мента (нерязана)“, „Кориандър“, „Дива мащерка“, „Зелен пипер“, „Синапено семе“, „Черен кардамон“, „Пипер“, „Риган“, „Шафран“ и всички останали стоки на модната и преуспяваща бакалска търговия. Но сега се оказа, че надписите гласят: „Милост (заслужена)“, „Милост (незаслужена)“, „Кошмари“, „Добра участ“, „Зла участ“, „Семейно проклятие“, „Черна неблагодарност“, „Позор“, „Разум“, „Щастие“ и така нататък. Добре че никой от присъстващите не забеляза тази странна промяна. Мисис Бренди щеше много да се притесни, ако беше разбрала за това. Нямаше да има и най-малката представа по колко да продава тези нови стоки.

— Е — каза мисис Бренди, — все трябва да са дошли отнякъде. Някой идвал ли е днес да плати сметката си?

Джон поклати отрицателно глава. Същото направи и Тоби.

— Освен това — обади се Тоби — никой не ни дължи толкова, освен, разбира се, херцогинята на Уърксоп, но, честно казано, мадам…

— Да, да, Тоби, разбирам — прекъсна го мисис Бренди и се замисли за момент. — Може би някой джентълмен е искал да избърше лицето си от дъжда, извадил е кърпата си и парите са паднали от джоба му на пода.

— Но ние не ги намерихме на пода — възрази Джон. — Те бяха в касата при останалите пари.

— Е, тогава не знам какво да кажа. Някой днес плати ли с гвинея?

Не, отвърнаха Тоби и Джон, днес никой не е плащал с гвинея, а какво остава за двадесет и пет гвинеи или двадесет и пет човека, платили с гвинея.

— И какви са жълти, мадам — отбеляза Джон, — и всичките са напълно еднакви, без дори петънце или драскотина по тях.

— Да изтичам ли да повикам мистър Блек, мадам? — попита Тоби.

— О, да! — с готовност се съгласи мисис Бренди. — Впрочем, знаеш ли, може би не. Не бива да тревожим мистър Блек, когато не се е случило нищо страшно. Не се е случило нищо страшно, нали, Тоби? Или може би се е случило. Не мога да преценя.

Внезапната и необяснима поява на голяма сума пари е нещо толкова рядко в наше време, че нито Тоби, нито Джон бяха в състояние да помогнат на господарката си да реши дали това е страшно или не.

— И все пак — продължи мисис Бренди — мистър Блек е толкова умен. Смея да предположа, че той тутакси ще разреши загадката. Иди на „Дарли Стрийт“, Тоби. Предай поздрави от мен на мистър Блек и му кажи, че ако е свободен, аз бих се радвала да побеседвам няколко минути с него. Не, почакай! Не казвай това, прекалено нахално е. Ще му се извиниш за безпокойството и ще кажеш, че когато има свободно време, аз ще му бъда благодарна — не, за мен ще бъде чест, — не, ще му бъда благодарна, ако ми отдели няколко минути, за да поговорим.

Познанството на мисис Бренди със Стивън Блек бе започнало, когато сър Уолтър наследи дълговете на дядо си, а мисис Бренди наследи търговията на съпруга си. Всяка седмица Стивън идваше с гвинея или две, за да плати част от дълга на господаря си. Любопитно, но мисис Бренди често отказваше да приеме парите.

— О, мистър Блек! — казваше тя. — Моля ви, приберете парите! Убедена съм, че сър Уолтър има повече нужда от тях, отколкото аз. Миналата седмица имахме такава добра печалба! Наскоро получихме хубав шоколад, за който хората са така любезни да казват, че е най-добрият в цял Лондон — далеч превъзхожда всеки друг шоколад както по аромат, така и по гъстота! — и отвсякъде идват да го купуват. Искате ли да го опитате, мистър Блек?

И мисис Бренди донасяше красив синьо-бял съд от китайски порцелан и наливаше на Стивън чаша шоколад, като тревожно питаше дали му харесва, защото макар че хората от целия град идваха да купуват от него, мисис Бренди явно не можеше да бъде напълно убедена в достойнствата му, докато не чуеше мнението на Стивън. Но грижите й за него не се ограничаваха с поднасянето на шоколад. Тя се безпокоеше за здравето му. Ако денят беше студен, мисис Бренди се тревожеше, че Стивън не е достатъчно топло облечен, ако валеше, тя се боеше, че той може да настине, ако беше горещо и задушно, настояваше Стивън да седне на хладно до прозореца с изглед към малката зелена градинка.

Щом дойдеше време икономът да си ходи, мисис Бренди отново повдигаше въпроса за гвинеята.

— Но следващата седмица, мистър Блек, не знам. Може много да ми потрябва една гвинея — хората не винаги си плащат сметките, — затова ще си позволя да ви помоля да я донесете отново в сряда. В сряда към три часа. Тогава ще бъда по-свободна и ще се погрижа да има готов шоколад, след като бяхте така любезен да кажете, че ви харесва.

Джентълмените сред читателите ще се усмихнат и ще кажат, че жените изобщо не разбират от търговия и не си знаят интереса, но дамите може би ще се съгласят, че мисис Бренди много добре си знаеше интереса, защото основният интерес на мисис Бренди беше да накара Стивън Блек да се влюби в нея така, както тя се бе влюбила в него.

Скоро Тоби се върна не със съобщение от мистър Блек, а със самия Стивън, и тревогата на мисис Бренди заради появата на монетите бързо отстъпи място на ново и по-приятно вълнение.

— О, мистър Блек! Не очаквахме да ви видим толкова скоро! Не предполагах, че може да сте свободен!

Стивън стоеше в мрака отвъд сиянието на странните монети.

— Тази вечер никой не се интересува къде съм — каза той с глас, който прозвуча необичайно глухо. — В къщата цари пълен безпорядък. Господарката не е добре.

Като чуха това, мисис Бренди, Джон и Тоби се стъписаха. Подобно на всички останали жители на Лондон, и те проявяваха жив интерес към всичко, свързано с лейди Поул. В „При Бренди“ се гордееха с връзката си с множество важни персони, но най-много се радваха на покровителството на лейди Поул. Нищо не можеше да им достави по-голямо удоволствие от това да казват на хората, че на закуска лейди Поул маже хляба си с конфитюр на мисис Бренди, а кафето, което пие, се прави от зърната, купени в „При Бренди“.

Изведнъж в главата на мисис Бренди се загнезди крайно неприятна мисъл.

— Надявам се господарката ви да не е яла нещо, което не й се е отразило добре.

— Не — каза Стивън и въздъхна, — нищо подобно. Тя се оплаква от болки в крайниците, странни сънища и треска. Но най-вече е мълчалива и посърнала.

Кожата й е леденостудена.

Стивън пристъпи напред в странната светлина.

Чудноватите промени във вида на Тоби, Джон и мисис Бренди бяха нищо в сравнение с онези, които настъпиха у Стивън: природната му красота стана петорно, осморно, десеторно по-поразителна, той придоби почти неземно благородство, а най-забележително от всичко беше, че светлината като че ли се съсредоточи върху една ивица на челото му така, сякаш Стивън носеше диадема на главата си. Но както и досега, никой от присъстващите не забеляза нищо необичайно.

Икономът повъртя монетите в тънките си черни пръсти.

— Къде ги намери, Джон?

— Тук, в касата, при останалите пари. Откъде, за Бога, са могли да дойдат, мистър Блек?

— И аз съм озадачен като вас. Не ми хрумва никакво обяснение — Стивън се обърна към мисис Бренди. — Най-много ме тревожи, мадам, че трябва да се предпазите от всяко подозрение за това, че може да сте придобили парите по нечестен начин. Мисля, че трябва да дадете парите на адвокат. Кажете му да пусне обява в „Таймс“ и „Морнинг Кроникъл“, за да разбере дали някой не е загубил двадесет пет гвинеи в магазина на мисис Бренди.

— Адвокат ли, мистър Блек? — възкликна мисис Бренди ужасена. — О, но това ще струва цяло състояние!

— С адвокатите винаги е така, мадам.

В този момент един джентълмен минаваше по „Сейнт Джеймс Стрийт“ покрай магазина на мисис Бренди и като съзря златното сияние, което се процеждаше между капаците, разбра, че вътре има някой. Джентълменът случайно имаше нужда от чай и захар, затова почука на вратата.

— Тоби, клиент! — каза мисис Бренди.

Тоби побърза да отвори вратата, а Джон прибра парите. В мига, в който затвори капака на касата, в стаята стана тъмно и за пръв път те осъзнаха, че са се виждали един друг на светлината от призрачните монети. Джон се разтича да запали лампите, за да придаде на магазина приветлив вид, а Тоби претегли нещата, които клиентът искаше да купи.

Стивън Блек се отпусна на един стол и прокара ръка по челото си. Изглеждаше оклюмал и уморен до смърт.

Мисис Бренди седна на стола до него и съвсем леко докосна ръката му.

— Не сте добре, скъпи ми мистър Блек.

— Просто всичко ме боли, сякаш съм танцувал цяла нощ — той отново въздъхна и отпусна глава на ръката си.

Мисис Бренди се отдръпна.

— Не знаех, че снощи е имало бал — каза тя и в гласа й се долови нотка на ревност. — Надявам се да сте прекарали добре. С кого танцувахте?

— Не, не. Нямаше бал. Просто тялото ме боли като след танци, без да съм изпитал удоволствието от тях — Стивън рязко вдигна глава. — Чувате ли? — попита той.

— Какво, мистър Блек?

— Камбаната. Бие на умряло.

Мисис Бренди се заслуша.

— Не, нищичко не чувам. Надявам се да останете за вечеря, скъпи ми мистър Блек. Ще ни окажете голяма чест. Боя се, че вечерята няма да е много изискана. Имаме съвсем малко неща. Всъщност почти нищо. Само малко пушени стриди, пай с гълъби и овче задушено. Но вярвам, че стар приятел като вас ще прояви снизхождение. Тоби може да купи…

— Наистина ли не чувате нищо?

— Нищо не чувам.

— Не мога да остана — той като че ли искаше да каже нещо повече; всъщност дори отвори уста да го каже, но биенето на камбаната отново го разсея и го накара да замълчи. — Приятна вечер!

Стивън стана, бързо се поклони и излезе.

На „Сейнт Джеймс Стрийт“ камбаната продължаваше да бие. Икономът вървеше като в мъгла. Тъкмо бе стигнал „Пикадили“, когато изведнъж от малка уличка изскочи слуга с престилка и кошница с риба в ръка. В стремежа си да избегне сблъсъка със слугата Стивън се удари в едър джентълмен със синьо сако и каскет, застанал на ъгъла на „Олбимарл Стрийт“.

Едрият джентълмен се обърна, видя Стивън и подскочи при вида на черно лице близо до своето и на черни ръце близо до джобовете си. Той не обърна внимание на скъпите дрехи и почтения вид на иконома, а веднага заключи, че някой иска да го ограби или да го набие и вдигна чадъра си, готов да се отбранява.

Това беше ситуация, от която Стивън се бе опасявал цял живот. Той очакваше всеки миг да дотичат полицаи и да го отведат на съд, където по всяка вероятност дори закрилата и приятелството на сър Уолтър Поул нямаше да го спасят. Дали английски съд можеше да повярва в съществуването на чернокож, който не краде и не лъже? Чернокож, който е почтен? Това беше малко вероятно. И точно в момента, когато го грозеше такава участ, Стивън откри, че го е обзело безразличие, и той наблюдаваше равнодушно събитията, сякаш гледаше някаква пиеса през дебело стъкло или сцена, разиграваща се на дъното на езеро.

Едрият джентълмен се ококори от ужас, гняв и възмущение. Той отвори уста да засипе Стивън с обвинения, но в този миг външността му започна да се променя. Тялото му се превърна в ствол на дърво, ръцете му изведнъж се протегнаха във всички посоки и станаха клони, лицето му се сля с дънера и той се източи двадесет фута нагоре, а там, където преди бяха шапката и чадърът му, се появи гъста корона, обрасла с бръшлян.

„Дъб на «Пикадили» — помисли си Стивън незаинтересовано. — Това е необичайно.“

„Пикадили“ също се променяше. Случайно по това време минаваше карета. Тя явно принадлежеше на някоя важна персона, защото освен седналия на капрата кочияш отзад се возеха двама лакеи, на вратата имаше герб и каретата се теглеше от четири еднакви сиви коня. Пред очите на Стивън конете ставаха все по-високи и по-тънки и точно преди съвсем да изчезнат, внезапно се превърнаха в горичка от крехки брези. Каретата стана бодлив храст, а кочияшът и лакеите — сова и два славея, които тутакси отлетяха. Минаващи наблизо дама и господин изведнъж обраснаха с клони и се превърнаха в голяма къпина, едно куче стана рунтава топка суха папрат. Газовите улични фенери потънаха в небето и се превърнаха в звезди сред ажурена плетеница от зимни клони, а самият „Пикадили“ се сви до едва различима пътека в мрачна студена гора.

Стивън тръгна по пътеката.

В гората беше много тъмно и тихо. Звездите в небето бяха най-ярките, които икономът някога бе виждал, а дърветата се свеждаха до черни силуети, празно пространство без звезди.

Лепкавата сива тъга и безразличие, обгръщали ума и духа му през целия ден, се изпариха и Стивън започна да размишлява над чудния си сън от предишната нощ, в който се срещна с непознат човек със зелено сако и коса като глухарче, отиде с него в някаква къща и там танцуваха цяла нощ с изключително странни хора.

Тъжното биене на камбаната се чуваше много по-ясно в гората, отколкото в Лондон, и Стивън вървеше по пътеката по посока на звука. Не след дълго той наближи огромна каменна къща с хиляди прозорци. В някои от тях мъждукаха слаби светлинки. Къщата беше оградена от висок зид. Стивън мина през него (макар да не разбра точно как, защото никъде не се виждаше врата) и се озова в широк зловещ двор, осеян с черепи, натрошени кости и ръждясали оръжия, които сякаш лежаха там от векове. Въпреки големината и величествения си вид къщата имаше един-единствен вход, който представляваше невзрачна малка врата и Стивън трябваше да се наведе, за да мине през нея. Пред погледа му тутакси се откри голяма тълпа от хора, всичките облечени в най-изящни дрехи.

Двама джентълмени стояха точно до вратата. Те бяха с изискани тъмни сака, безупречно бели чорапи, ръкавици и бални обувки. Мъжете разговаряха, но щом Стивън се появи, единият се обърна и му се усмихна.

— А, Стивън Блек! — каза той. — Очаквахме ви!

В този миг виолата и флейтата отново засвириха.

18СЪР УОЛТЪР СЕ СЪВЕТВА С ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА РАЗЛИЧНИ ПРОФЕСИИ

Февруари 1808 година

ЛЕЙДИ ПОУЛ СЕДЕШЕ до прозореца бледа и тъжна. Тя почти постоянно мълчеше, а когато заговореше, забележките й бяха странни и неуместни. Когато съпругът и приятелите и загрижени питаха какво й е, лейди Поул отговаряше, че е уморена от танци и не иска да танцува повече. Колкото до музиката, сега тя й се струваше най-омразното нещо на света и лейди Поул се чудеше как по-рано не си е давала сметка за това.

Сър Уолтър гледаше на мълчанието и безразличието й като на много тревожен знак. Те твърде много напомняха за болестта, причинила такова страдание на лейди Поул преди брака и завършила така трагично с ранната й смърт. Нима тогава не беше бледа? И сега бе такава. Нима тогава не страдаше от треска? И сега беше така.

При предишното й заболяване нито един доктор не я бе преглеждал и, естествено, всички лекари възприемаха това като обида към професията си. „О! — възкликваха те при всяко споменаване на лейди Поул. — Магията, която я върна към живота, несъмнено е голямо чудо, но ако навреме й бяха давали подходящите лекарства, изобщо нямаше да има нужда от магия.“

Мистър Ласелс с право твърдеше, че вината за това е изцяло на мисис Уинтъртаун. Тя мразеше лекарите и не позволяваше на нито един от тях да се доближи до дъщеря й. Сър Уолтър обаче не страдаше от подобни предразсъдъци и веднага изпрати да повикат мистър Бейли.

Мистър Бейли беше шотландец, отдавна смятан за най-видния представител на професията си в Лондон. Той бе написал множество книги с внушителни заглавия и беше личен лекар на краля. Мистър Бейли имаше изразително лице и носеше бастун със златна дръжка като символ на високото си положение. Той бързо се отзова на повикването на сър Уолтър, нетърпелив да докаже превъзходството на медицината над магията. Докторът направи прегледа си и излезе от стаята. Лейди Поул е в отлично здраве, каза той. Просто е леко настинала.

Сър Уолтър отново обясни колко различна е съпругата му днес в сравнение с предишните дни.

Мистър Бейли го погледна замислен. Каза, че му се струва, че разбира какъв е проблемът. Сър Уолтър и лейди Поул са женени отскоро, нали? Е, сър Уолтър трябва да му прости, но лекарите често са принудени да казват неща, които другите хора не биха казали. Сър Уолтър не е привикнал към съпружеския живот. Той скоро ще открие, че брачните двойки често се карат. В това няма нищо срамно — дори най-преданите съпрузи понякога не се разбират и в такива моменти често се случва единият от двамата да каже, че е неразположен. И не винаги само дамата го прави. Може би има нещо, за което лейди Поул копнее? Е, ако е някаква дреболия, като например нова рокля или шапка, защо сър Уолтър не се съгласи да й я купи, щом дамата толкова я иска? Ако е нещо по-голямо като къща или пътуване до Шотландия, може би е редно да го обсъдят. Мистър Бейли беше сигурен, че лейди Поул не е неразумна.

Последва мълчание, през което сър Уолтър се взираше в мистър Бейли от височината на дългия си нос.

— Лейди Поул и аз не сме се карали — каза той накрая.

А, любезно побърза да възрази мистър Бейли. Може сър Уолтър да е останал с впечатлението, че между тях не е имало неразбирателство. Често се случва господата да не забележат признаците. Мистър Бейли посъветва сър Уолтър да помисли добре. Дали не е казал нещо, с което да е засегнал съпругата си? Мистър Бейли няма предвид, че сър Уолтър е виновен. Просто това е част от приспособяването, което женените хора са принудени да направят един към друг в началото на съвместния си живот.

— Но за лейди Поул не е обичайно да се държи като разглезено дете!

Несъмнено, несъмнено, каза мистър Бейли. Но тя е много млада, а на младите хора е присъща известна свобода и лекомислие. Мъдростта не се свърта в младите глави. Сър Уолтър не бива да очаква подобно нещо. Мистър Бейли започна да се отплесва по темата. Беше готов да даде примери (от историята и литературата) за трезвомислещи, умни мъже и жени, вършили какви ли не лудории на младини, но щом видя лицето на сър Уолтър, реши да не говори повече по този въпрос.

Сър Уолтър се намираше в същото положение. Той също имаше да каже някои неща и бе твърдо решен да ги изрече, но се разколеба. Човек, който се жени за пръв път на четиридесет и две години, знае твърде добре, че почти всичките му познати са по-големи специалисти от него в домашните дела. Затова сър Уолтър само се намръщи и тъй като беше почти единадесет часа, нареди да му приготвят файтона, повика секретаря си и тръгна към Бърлингтън Хаус, където имаше съвещание с останалите министри.

В Бърлингтън Хаус той мина през колонади, вътрешни дворове и позлатени преддверия. Изкачи внушителни мраморни стълбища с надвиснали над тях изписани тавани, на които невъобразим брой богове, богини, герои и нимфи се подаваха от сини небеса или се възлягаха на пухкави бели облаци. Мина покрай кланяща се свита напудрени лакеи в ливреи, докато най-после стигна до стаята, където министрите преглеждаха документи и спореха помежду си.

— Но защо не повикате мистър Норел, сър Уолтър? — попита мистър Канинг, веднага щом чу какво се е случило. — Учуден съм, че още не сте го направили. Убеден съм, че неразположението на лейди Поул ще се окаже дреболия, предизвикана от магията, която я е върнала към живота. Мистър Норел може да внесе някоя дребна поправка в заклинанието и съпругата ви отново да се почувства добре.

— Да, точно така! — съгласи се лорд Касълрей. — Струва ми се, че здравето на лейди Поул е извън компетентността на лекарите. Вие и аз, сър Уолтър, сме на тази земя по милостта на Бог, но тя е тук благодарение на мистър Норел. Нейният живот е различен от този на останалите — от гледна точка на теологията и, смея да твърдя, на медицината.

— Когато мисис Пърсивал се чувства зле — намеси се мистър Пърсивал, дребен, стриктен адвокат с невзрачен вид и маниери, който заемаше високия пост министър на финансите, — първият човек, към когото се обръщам, е камериерката й. В края на краищата, кой е по-добре запознат със здравословното състояние на една дама от нейната камериерка? Какво казва прислужницата на лейди Поул?

Сър Уолтър поклати глава.

— Памписфорд е в недоумение също като мен. И тя смята, че допреди два дни лейди Поул е била в отлично здраве, а сега е студена, бледа, вяла и тъжна. Това е всичко, което научих от Памписфорд. Ако не се броят купищата безсмислици за духове в къщата. Не знам какво става с прислугата. Всички са странно неспокойни. Един от слугите дойде тази сутрин да ми каже как през нощта видял някого на стълбите. Непознат мъж със зелено сако и буйна сребриста коса.

— Какво? Призрак? Видение? — попита лорд Хоуксбъри.

— Да, мисля, че това имаше предвид.

— Колко необичайно! Заговорил ли го е? — попита мистър Канинг.

— Не. Джефри каза, че джентълменът го погледнал с презрение и отминал.

— О! Прислужникът ви е сънувал, сър Уолтър. Със сигурност е сънувал — каза мистър Пърсивал.

— Или е бил пиян — предположи мистър Канинг.

— Да, и аз така си помислих. Затова, естествено, попитах Стивън Блек — каза сър Уолтър. — Но и Стивън е полудял като тях. Не мога да го накарам да говори с мен.

— Е — започна мистър Канинг, — мисля, няма да отречете, че има нещо, което навежда на мисълта за магия, нали? Нима работата на мистър Норел не е да обяснява това, което другите не могат? Повикайте мистър Норел, сър Уолтър.

Предложението изглеждаше толкова разумно, че сър Уолтър се учуди как сам не се е досетил за това. Той имаше високо мнение за умствените си способности и не разбираше как е могъл да пропусне такава очевидна възможност. Истината беше, както сър Уолтър осъзна, че всъщност той не харесва магията. Никога не я харесваше — нито преди, когато смяташе, че е измислица, нито сега, когато се оказа, че наистина съществува. Но той не можеше да обясни това на останалите министри, след като сам ги убеди да ползват услугите на магьосник — за пръв път от двеста години!

В три и половина сър Уолтър се върна на „Харли Стрийт“. Беше призрачен зимен следобед. Полумракът превръщаше всички сгради и хора в замъглени тъмни петна, а над тях небето се ширеше замайващо сребристосиньо, пълно със студена светлина. В далечината зимният залез рисуваше розови и кървавочервени ивици, приятни за окото, но някак смразяващи за сърцето. Докато гледаше през прозореца на файтона си, сър Уолтър мислеше какъв късмет има, че не е придирчив човек. Друг на негово място би се чувствал крайно зле от съчетанието на неприятната задача да иска съвет от магьосник и тази чудновата, размазана картина в черно и кървавочервено на лондонските улици.

Джефри отвори вратата на „Харли Стрийт“ номер 9 и сър Уолтър бързо се изкачи по стълбите. На първия етаж той подмина венецианската гостна, в която съпругата му седеше същата сутрин. Някакво предчувствие го накара да надзърне вътре. Отначало му се стори, че няма никого. Огънят в камината догаряше и създаваше впечатление за втори залез в стаята. Никой не беше дошъл да запали лампа или свещ. И тогава сър Уолтър я видя.

Тя седеше изпъната като струна до прозореца с гръб към вратата. Всичко — столът, позата, дори гънките на роклята и шала й — бяха съвсем същите, както когато сър Уолтър я остави сутринта.

Веднага щом влезе в кабинета си, той седна и написа спешно съобщение до мистър Норел.

Мистър Норел не дойде веднага. Мина час или два. Накрая пристигна със съсредоточено спокоен вид. Сър Уолтър го посрещна в коридора и му разказа какво се е случило. После предложи двамата да се качат във венецианската гостна.

— О! — бързо възкликна мистър Норел. — От това, което ми казвате, сър Уолтър, мога със сигурност да заключа, че няма нужда да тревожим лейди Поул, защото, разбирате ли, боя се, че не мога да направя нищо за нея. Много ми е трудно да ви го кажа, скъпи ми сър Уолтър — защото знаете, че винаги съм готов да ви услужа, когато съм в състояние, — но не вярвам, че това, което е смутило съпругата ви, е подвластно на магическо лечение.

Сър Уолтър въздъхна. Той прокара пръсти през косата си и погледна съкрушено.

— Мистър Бейли не намери нищо тревожно в състоянието й и затова си помислих…

— О! Тъкмо това обстоятелство ме кара да бъда толкова сигурен, че не мога да ви помогна. Магията и медицината не винаги са толкова далеч една от друга, както може би смятате. Сферите им на действие често се застъпват. За една болест може да има както медицински, така и магически лек. Ако лейди Поул беше наистина болна или — опазил ни Бог! — на смъртно легло, тогава несъмнено щеше да има магия, с която да я излекувам или съживя. Но простете, сър Уолтър, това, което описахте, прилича повече на душевно, отколкото на физическо заболяване, и то не е подвластно нито на магията, нито на медицината. Аз не съм специалист по тези въпроси, но вероятно духовно лице би могло повече да ви помогне.

— Но лорд Касълрей каза… Не знам дали е прав, но той каза, че след като лейди Поул дължи живота си на магия — признавам, че не го разбрах много добре, но струва ми се, имаше предвид, че след като животът й е възстановен с магия, сега тя е податлива единствено на магическо лечение.

— Наистина ли? Така ли каза лорд Касълрей? О, той греши, но аз съм силно заинтригуван от факта, че мисли така. Някога това се е наричало Меродова ерес32. Един абат от Риво се посвещава на изкореняването й и по-късно е канонизиран за светец. Разбира се, магическата теология никога не е била сред любимите ми науки, но мисля, че съм прав да твърдя, че в шестдесет и девета глава на „Три несъвършени състояния на съществуване“ на Уилям Пантлър…33

Мистър Норел като че ли се канеше да се впусне в едно от дългите си скучни разсъждения за историята на английската магия, изпъстрени с цитати от книги, за които никой никога не бе чувал. Сър Уолтър го прекъсна с думите:

— Да, да! Но поне имате ли представа кое може да е лицето със зеленото сако и сребристата коса?

— О! — възкликна мистър Норел. — Значи мислите, че наистина е имало някой? Струва ми се слабо вероятно. Дали не е било по-скоро нещо от типа на халат, окачен на някой гвоздей от нехаен слуга на място, където никой не е очаквал да го види? Самият аз често се стряскам от перуката, която сега виждате на главата ми. Казвам на Лукас да я прибира — той знае, че трябва да го прави, — но вече няколко пъти я забравя на подставката за перуки над камината, тя се отразява в огледалото и прилича точно на двама джентълмени, които са допрели глави и си шушукат нещо по мой адрес.

Мистър Норел бързо примигваше с малките си очички. След като обяви, че не може да направи нищо, той пожела на сър Уолтър приятна вечер и излезе от къщата.

Оттам се прибра право вкъщи. Щом пристигна на „Хановер Скуеър“, мистър Норел се качи в малкия си кабинет на втория етаж. Това беше тиха стаичка в дъното на къщата с изглед към градината. Слугите никога не влизаха там, когато магьосникът работеше, и дори Чайлдърмас трябваше да има някаква извънредно важна причина, за да го обезпокои там. Макар че мистър Норел рядко предупреждаваше кога възнамерява да ползва малкия кабинет, едно от правилата в дома му беше тази стая винаги да е готова за него. И сега в камината гореше уютен огън и всички лампи бяха запалени, но някой беше забравил да дръпне завесите и прозорецът приличаше на черно огледало, в което се отразяваше цялата стая.

Мистър Норел седна на бюрото до прозореца. Отвори една от многото дебели книги пред себе си и започна да мърмори под носа си заклинание.

Въгленче, търкулнало се от камината, сянка, плъзнала из стаята, го накара да вдигне поглед. Той видя собственото си уплашено отражение в тъмния прозорец, а също и фигура, застанала зад него — сребристо бледо лице с ореол от буйна лъскава коса.

Мистър Норел не се обърна, а направо заговори на отражението с горчив, злъчен тон:

— Когато казахте, че ще вземете половината живот на младата дама, аз мислех, че ще й позволите да остане сред приятелите и семейството си половината от седемдесет и петте години, които й остават. Мислех, че след това тя просто ще умре!

— Не съм казвал такова нещо.

— Вие ме измамихте! Изобщо не ми помогнахте! Рискувате да провалите всичко с машинациите си! — закрещя мистър Норел.

Отражението в прозореца издаде неодобрителен възглас.

— Надявах се, че на втората ни среща ще се държите по-разумно. Вместо това вие сте дързък и несправедливо ядосан! Аз спазих условията на договора ни! Направих каквото поискахте и не съм взел нищо, което не ми се полага! Ако наистина бяхте загрижен за щастието на лейди Поул, сега щяхте да се радвате, че тя живее сред приятели, които искрено й се възхищават и я ценят!

— А! Колкото до това — презрително отвърна мистър Норел, — изобщо не ме е грижа. Какво е съдбата на една млада жена в сравнение с успеха на английската магия? Не, интересува ме съпругът й — той е човекът, заради когото направих всичко това! А той не е на себе си от вашето мошеничество. Ами ако не се възстанови? Ако подаде оставка и се оттегли от правителството? Може никога да не намеря друг човек, който да иска да ми помогне!34 Със сигурност няма да има друг министър, който да ми е толкова задължен!

— Съпругът й, значи? Е, тогава бих могъл да го издигна до още по-високо положение! Ще го направя много по-влиятелен, отколкото той би могъл да стане със собствени усилия. Ще го направя премиер-министър. Или може би император на Великобритания? Какво предпочитате?

— Не, не! — възкликна мистър Норел. — Вие не разбирате! Аз искам само той да бъде доволен от мен, да говори на останалите министри и да ги убеждава в това каква голяма полза може да има страната от моята магия!

— За мен това е истинска загадка — надменно заяви странната личност на прозореца. — Защо ще предпочитате помощта на този човек пред моята? Какво разбира той от магия? Нищо! Аз мога да ви науча как да вдигате планини и да смазвате с тях враговете си! Мога да накарам облаците да пеят, когато се приближавате. Мога да направя пролет там, където идвате, и зима, където ви няма. Мога да…

— О, да! И единственото, което искате в замяна, е да подчините английската магия на приумиците си! Да крадете англичани от домовете им, докато превърнете Англия в място, населявано само от западналия ви народ! Цената за услугите ви е твърде висока за мен!

Фигурата на прозореца не отговори на обвиненията. Вместо това един свещник внезапно подскочи от мястото си на малката масичка, прелетя през стаята и се удари в огледало на отсрещната стена, като го счупи заедно със стоящия отпред малък порцеланов бюст на Томас Ланчестър.

После настана тишина.

Мистър Норел седеше разтреперан от страх. Той сведе поглед към книгите, разтворени на бюрото му, но ако изобщо четеше, то го правеше по начин, достъпен само на магьосниците, защото очите му не се движеха надолу по страницата. След няколко минути мистър Норел вдигна глава. Фигурата, която се отразяваше в прозореца, беше изчезнала.

Плановете, които обществото имаше за лейди Поул, рухнаха. Бракът, който през първите няколко седмици изглеждаше толкова обещаващ и за двамата съпрузи, потъна в безразличие и мълчание от нейна страна и в тревога и скръб от негова. Освен че не стана законодателка на светския живот, лейди Поул отказваше да излиза където и да било. Никой не я посещаваше и обществото скоро я забрави.

Слугите на „Харли Стрийт“ нямаха желание да влизат в стаята, където седеше господарката им, макар че никой от тях не можеше да обясни защо. Истината беше, че край нея се чуваше далечно биене на камбана. Като че ли отнякъде духаше леден вятър и всеки, който влезеше в стаята, започваше да трепери. Лейди Поул седеше там часове наред, загърната в шала си, без да помръдва и без да говори, и край нея витаеха лоши мисли и сенки.

19КЛУБ „ДО ЗОРИ“

Февруари 1808 година

СТРАННО, НО НИКОЙ НЕ ЗАБЕЛЯЗВАШЕ, че незнайната болест, покосила лейди Поул, беше съвсем същата като тази, от която страдаше и Стивън Блек. Той също се оплакваше от преумора и треска, а в редките случаи, когато някой от двамата заговореше, тонът им беше вял и безизразен.

Но може би в това нямаше нищо странно. Различията в начина на живот на една дама и един иконом заличаваха всички сходства в симптомите. Икономът има работа и трябва да я върши. За разлика от лейди Поул, Стивън не можеше да седи със скръстени ръце до прозореца часове наред, без да обелва дума. Признаците, които у лейди Поул се издигаха в достойния ранг на болест, у Стивън се пренебрегваха като обикновена проява на униние.

Джон Лонгридж, готвачът на „Харли Стрийт“, вече тридесет години страдаше от униние и бързо приветства Стивън с добре дошъл в братството на меланхолиците. Нещастникът се радваше, че най-после ще има компания в страданието си. Вечер Стивън седеше на масата в кухнята, заровил глава в ръцете си, а Джон Лонгридж идваше, сядаше в другия край на масата и започваше да скърби заедно с него.

— Съчувствам ви, сър, наистина. Меланхолията, мистър Блек, е най-страшната мъка, която може да сполети човек. Понякога ми се струва, че цял Лондон прилича на студена овесена каша с грах — и по цвят, и по гъстота. Виждам хора със студени овесено-грахови лица и студени овесено-грахови ръце, които вървят по студени овесено-грахови улици. Ах, горко ми! Колко зле се чувствам тогава! Дори слънцето в небето е студено и сиво, и овесено-грахово, и не може да ме сгрее. Често ли ви е студено, сър? — Джон Лонгридж слагаше ръка върху ръката на Стивън. — Ах, мистър Блек, сър — казваше той, — та вие сте студен като гроб!

Стивън се чувстваше като сомнамбул. Той вече сякаш не живееше, а сънуваше. Сънуваше къщата на „Харли Стрийт“ и останалите слуги. Сънуваше работата си, приятелите си и мисис Бренди. Понякога сънуваше много странни неща — неща, които дълбоко в себе си, в някое затънтено ледено кътче на съзнанието си знаеше, че са нередни. Случваше му се да върви по коридор или да се изкачва по стълбите в дома на „Харли Стрийт“, да се обърне и да види други коридори и стълбища, водещи някъде надалеч — коридори и стълбища, каквито нямаше в къщата. Сякаш тя беше приютила в себе си много по-голяма и по-стара сграда. Коридорите бяха с каменни сводове, прашни и мрачни. Стълбите и подовете бяха толкова изпотъпкани и неравни, че приличаха повече на камъни сред природата, отколкото на архитектурно произведение. Но най-странното във всички тези призрачни коридори беше, че те бяха добре познати на Стивън. Той не разбираше защо и как, но от време на време се улавяше, че мисли: „Да, точно зад този ъгъл е Източната оръжейна“ или „Тези стълби водят към Кулата на изкормвача“.

Когато виждаше тези коридори или, както понякога се случваше, усещаше присъствието им, без наистина да ги вижда, тогава се чувстваше малко по-жив и малко повече приличаше на предишния Стивън. Онази част от него, която бе замръзнала — душата? сърцето?, — съвсем леко се размразяваше и мисълта, любопитството и чувството започваха отново да пулсират в него. Но през останалото време нищо не го забавляваше, нищо не го радваше. Всичко наоколо беше сенки, празнота, ехо и прах.

Понякога неусмиримият му дух го подтикваше да ходи на дълги самотни разходки из тъмните зимни улици около „Мейфеър“ и „Пикадили“. В една такава вечер към края на февруари Стивън се намери пред кафенето на мистър Уортън на „Оксфорд Стрийт“. Това бе място, което познаваше добре. В горната стая се помещаваше „До зори“, клуб за високопоставени слуги от реномирани лондонски домове. Лакеят на лорд Касълрей беше почетен член на клуба, както и кочияшът на херцога на Портланд, а също и Стивън. Членовете му се събираха всеки трети вторник от месеца и се наслаждаваха на същите удоволствия, с които се развличат членовете на всеки друг лондонски клуб: пиеха и ядяха, играеха на карти, говореха за политика и шушукаха за любовниците си. През останалите вечери от месеца онези членове на „До зори“, които бяха свободни, имаха навика да ходят в горната стая на кафенето на мистър Уортън, за да се разтушат в обществото на приятели. Стивън влезе и изкачи стълбите до горната стая.

Това помещение до голяма степен приличаше на всички горни стаи на подобни заведения в града. Беше пълно с тютюнев дим, както на всички обществени места, посещавани от мъжката част на населението. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмно дърво. Прегради от същото дърво разделяха стаята на сепарета, така че посетителите да могат да се уединяват от света в малка дървена кутийка. Голият под се поддържаше чист, като всеки ден се застилаше с пресни дървени стърготини. На масите, застлани с бели покривки, имаше чисти маслени лампи с грижливо подрязани фитили. Стивън седна в едно от сепаретата и поиска чаша портвайн, която след като му донесоха, започна мрачно да съзерцава.

Обикновено когато някой от членовете на клуба минеше покрай сепарето на Стивън, спираше да размени една-две думи, а Стивън вяло махваше с ръка за поздрав, но тази вечер той не си правеше труда да отговаря на приятелите си. След като няколко пъти не отвърна на поздравите им, изведнъж дочу ясно доловим шепот:

— Напълно прав сте да не им отвръщате! Защото, в края на краищата, какво са те освен прости слуги и роби? И скоро, когато с моя помощ се издигнете на висота, която ви се полага по право, на самия връх на благородството и величието, с удоволствие ще си спомняте как сте отхвърлили приятелството им!

Макар да беше само шепот, Стивън го чу през виковете и смеха на членовете на клуба и на останалите посетители. Странно, но му се стори, че този шепот би пронизал камък, желязо и пиринч. Че дори да идваше от хиляда фута под земята, той пак би го чул. Че би могъл да строши скъпоценни камъни и да доведе до безумство.

Това беше толкова необичайно, че за миг Стивън се отърси от летаргията си. Обзе го живо любопитство и непреодолимо желание да открие кой шепне, затова той се огледа из стаята, но не видя нито един познат. Надникна зад преградата в съседното сепаре. Там седеше човек с поразителна външност. По всичко личеше, че се чувства много удобно тук. Беше разперил ръце и ги бе опрял на върха на преградата, а обутите му в ботуши крака бяха качени на масата. Имаше забележителни черти, от които най-любопитна бе гъстата му сребриста коса, светла, мека и лъскава като пух на глухарче. Странната особа намигна на Стивън, стана от мястото си и дойде в сепарето му.

— Искам да ви кажа — заговори непознатият с поверителен тон, — че този град не притежава и една стотна част от някогашното си великолепие! Когато се върнах тук, останах много разочарован. Някога като погледнех Лондон, виждах гора от кули и шпилове. Пъстроцветните знамена и флагове, които се вееха на тях, радваха окото! Навсякъде съзирах каменни барелефи, тънки и изящни като кости, богати като водопади! Имаше къщи, украсени с каменни дракони, грифони и лъвове, символизиращи мъдростта, смелостта и решимостта на обитателите си, а в градините на тези къщи можеха да се видят дракони, грифони и лъвове от плът и кръв, заключени в здрави клетки. Ревът им, който отекваше на улиците, вцепеняваше минувачите със слаби сърца. Във всяка църква лежеше светец, който ежедневно правеше чудеса за благото на жителите на града. Всеки светец почиваше в саркофаг от слонова кост, на свой ред поставен във великолепен алков от злато и сребро, които сияеха ден и нощ със светлината на хиляда восъчни свещи! Всеки ден имаше пищни процесии в чест на един или друг от тези светци и славата на Лондон се носеше надалеч по земята! Разбира се, в онези дни жителите на Лондон идваха при мен за съвет: как да построят църквите си, как да наредят градините си, как да украсят къщите си. Когато отправяха молбите си с дължимото уважение, в замяна аз им давах добър съвет. О, да! Когато Лондон дължеше облика си на мен, той беше красив, благороден, несравним. А сега…

Той направи красноречив жест, сякаш смачка Лондон на топка в ръката си и го захвърли.

— О, колко глупаво изглеждате, когато ме гледате така! Аз преминах през толкова трудности, за да дойда при вас, а вие седите тук със зяпнала уста, мълчите и надменно се мусите! Предполагам, сте учуден, че ме виждате, но това не е причина да забравите добрите си обноски. Разбира се — отбеляза непознатият с крайно снизходителен тон, — англичаните често изгубват ума и дума в мое присъствие и това е съвсем естествено, но ние с вас сме толкова близки приятели, че аз очаквах далеч по-топло посрещане от това!

— Познаваме ли се, сър? — попита Стивън стъписан. — Със сигурност съм ви виждал насън. Сънувах, че аз и вие се намираме в огромна къща с безкрайни прашни коридори!

— „Познаваме ли се, сър?“ — подигравателно повтори джентълменът с коса като глухарче. — Как е възможно! Какви са тези безсмислици? Нима от седмици не ходим всяка вечер на едни и същи приеми и балове?

— Със сигурност съм сънувал, че…

— Не съм предполагал, че може да сте толкова недосетлив! — възкликна джентълменът. — „Изгубена надежда“ не е сън! Това е най-старата и най-красивата от къщите ми — които са много на брой — и е не по-малко истинска от Карлтън Хаус35.

Всъщност дори е много по-истинска! Тъй като ми е известна голяма част от бъдещето, ще ви кажа, че след двадесет години Карлтън Хаус ще бъде сравнена със земята, а самият град Лондон ще продължи да съществува — о! — не повече от две хиляди години, докато „Изгубена надежда“ ще остане до следващото време на света!

Той изглеждаше нелепо щастлив от тази мисъл, а и трябва да кажем, че цялото му поведение издаваше крайно самодоволство.

— Не, това не е сън. Вие просто се намирате под влияние на магия, която всяка вечер ви води в „Изгубена надежда“ на нашите феини тържества!

Стивън изгледа джентълмена с недоумение. После си припомни, че трябва да каже нещо, за да не го обвинят в надменност и лоши обноски, съсредоточи се и колебливо произнесе:

— И… вие ли сте ме омагьосали, сър?

— Разбира се!

От доволния вид на джентълмена с коса като глухарче можеше недвусмислено да се съди, че той смята, че е направил на Стивън голямо благодеяние, като го е омагьосал. Стивън любезно му благодари.

— Макар че — добави той — не проумявам с какво толкова съм заслужил подобна чест. Всъщност сигурен съм, че не съм направил нищо, с което да я заслужа.

— Ах! — възкликна доволно джентълменът. — Ето ги превъзходните ви маниери, Стивън Блек! Вие можете да научите гордите англичани как да показват уважение към онези, които ги превъзхождат. Накрая добрите ви обноски ще ви донесат добър късмет!

— А онези златни гвинеи в касата на мисис Бренди — каза Стивън — също ли са от вас?

— О, чак сега ли се досетихте? Забележете само колко умно постъпих!

Понеже си спомних как ми казахте, че ден и нощ ви дебнат врагове, които ви желаят злото, аз поверих парите на ваша приятелка. И когато с нея се ожените, тези пари ще станат ваши.

— Откъде… — започна Стивън, но се спря. Очевидно в живота му нямаше нищо, което джентълменът да не знае и в което да не смята за свой дълг да се намеси. — Но за враговете ми грешите, сър. Аз нямам такива.

— Скъпи ми Стивън! — възкликна джентълменът, силно учуден. — Разбира се, че имате! И най-големият ви враг е злодеят, който е ваш господар и съпруг на лейди Поул! Той ви принуждава да му служите и денонощно да изпълнявате прищевките му. Поставя ви задачи, които никак не прилягат на човек с вашата хубост и благородство. И защо прави всичко това?

— Предполагам, защото… — започна Стивън.

— Точно така! — победоносно обяви джентълменът. — Защото в невижданата си злоба ви е пленил, оковал ви е във вериги и сега се надсмива над вас, скача и крещи от злорадство, като гледа мъките ви!

Стивън отвори уста да възрази, че сър Уолтър Поул никога не е правил нищо от описаните неща, че винаги се е отнасял много любезно и човечно със Стивън, че когато е бил по-млад, сър Уолтър е дал пари, които трудно е можел да си позволи, за да изпрати Стивън на училище, и че по-късно, когато е станал още по-беден, често е делил храната и огъня си с него. Колкото до надсмиването, икономът често е виждал сър Уолтър със самодоволна усмивка на лицето, след като е оборил някого от политическите си опоненти, но никога не го е виждал да скача или да крещи злорадо. Стивън се готвеше да каже всички тези неща, когато от мисълта за думата „вериги“ сякаш го удари гръм. Изведнъж незнайно защо си представи тъмно, ужасно, много зловещо място, задушно, зловонно, тясно. В мрака пълзяха сенки, стържеха и дрънчаха тежки железни вериги. Какво означаваше тази картина и откъде се беше взела Стивън нямаше и най-малка представа. Не вярваше да е спомен. Със сигурност не беше виждал такова място.

— Ако разбере, че всяка нощ вие и лейди Поул бягате от него, за да се забавлявате в моя дом — о, ще изпадне в пристъп на такава ревност, че, смея да предположа, ще се опита да убие и двама ви. Но не се бойте, скъпи, скъпи ми Стивън! Аз ще се погрижа той никога да не научи. О, как мразя такива себични хора! Аз ли не познавам презрението и надменността на гордите англичани, които ви карат да изпълнявате задължения под достойнството ви? Не мога да гледам как същата участ спохожда и вас! — джентълменът млъкна, погали Стивън по бузата и челото с ледени бели пръсти, от което кожата на иконома странно изтръпна. — Не можете да си представите колко съм загрижен за вас и колко ми се иска да ви окажа трайна подкрепа! Затова замислих план, с който ще ви направя крал на някое феино кралство!

— Аз… Моля за извинение, сър. Бях се замислил за друго. Крал, казвате? Не, сър. Не мога да бъда крал. Само добротата ви към мен ви кара да смятате, че това е възможно. Впрочем много се боя, че животът във феино кралство не е за мен. Още от първото си посещение в дома ви се чувствам разсеян и вял. От сутрин до вечер изпитвам умора и това ми тежи. Сигурно греша, но смея да кажа, че смъртните може би не са създадени за блаженство сред феите.

— О, това просто е тъгата, която ви навява сравнението между скуката в Англия и приятния живот в дома ми, където винаги има танци и веселие и всички носят най-хубавите си дрехи!

— Сигурно сте прав, сър, и все пак ако бъдете така добър да ме освободите от тази магия, ще ви бъда много признателен.

— О, но това е невъзможно! — заяви джентълменът. — Нима не знаете, че красивите ми сестри и братовчедки, за всяка от които са се били крале и велики империи са се превръщали в прах и пепел, се карат коя да танцува следващия танц с вас? Какво биха казали, ако им съобщя, че повече няма да идвате в „Изгубена надежда“? Защото освен всичките си останали добродетели аз съм грижовен брат и братовчед и се старая да угодя на дамите в семейството си винаги когато мога. А колкото до нежеланието ви да станете крал, няма нищо, уверявам ви, нищо по-приятно от това всички да ви се кланят и да ви обсипват с най-високи почести.

Той продължи да сипе хвалби за красотата, достолепието и грацията на Стивън — все качества, които очевидно смяташе за основни добродетели на един владетел на голямо кралство във Феерия — и започна да размишлява кое от кралствата най-много би му подхождало.

— Неизразимо блаженство е приятно място с мрачни непроходими гори, самотни планини и неизбродни морета. То има предимството понастоящем да е без владетел, но недостатъкът му е, че вече има двадесет и шест други претенденти за престола и ако отидете там, ще попаднете в разгара на кървава гражданска война — макар че това едва ли ще ви разтревожи. Другата възможност е херцогството Самосъжаление. Сегашният херцог няма истински приятели. Но аз не бих искал да видя никого от своите приятели на трона на такова нищожно малко владение като Самосъжаление!

20СЪМНИТЕЛНИЯТ ГАЛАНТЕРИСТ

Февруари 1808 година

ОНЕЗИ, КОИТО ОЧАКВАХА войната да свърши с появата на магьосника, скоро се разочароваха.

— Магия! — възкликна външният секретар мистър Канинг. — Не ми говорете за магия! Тя е като всичко останало — само спънки и разочарования!

В това имаше известна истина и мистър Норел винаги на драго сърце се впускаше в дълги заплетени обяснения на въпроси защо едно или друго е невъзможно да се направи. Веднъж в разгара на едно такова обяснение той каза нещо, за което по-късно съжали. Това стана в Бърлингтън Хаус, докато мистър Норел обясняваше на вътрешния секретар лорд Хоуксбъри36, че нещо не може да се направи, защото за осъществяването му са необходими — о, поне дузина магьосници, които да се трудят денонощно. Той произнесе дълга скучна реч за жалкото състояние на английската магия, завършвайки с думите:

— Бих искал да е другояче, но както знаете, милорд, нашите талантливи младежи избират кариера в армията, флота и църквата. Моята скромна професия е обект на пренебрежение — и тежко въздъхна.

С това мистър Норел не искаше да каже нищо кой знае какво, освен може би да привлече внимание към изключителния си талант, но за съжаление лорд Хоуксбъри изтълкува думите му по съвсем друг начин.

— О! — възкликна той. — Искате да кажете, че се нуждаем от още магьосници? О, да! Напълно ви разбирам. Напълно. Школа? Или Кралско общество под покровителството на Негово величество? Е, мистър Норел, наистина мисля, че е редно да оставим подробностите на вас. Ако бъдете така добър да напишете меморандум по въпроса, аз с удоволствие ще го прочета и ще представя предложенията на останалите министри. Всички познаваме уменията ви да съставяте подобни неща, пишете така ясно и подробно, а и почеркът ви е хубав. Сигурен съм, сър, че ще успеем да намерим малко пари отнякъде. Когато имате време, сър. Няма защо да бързате. Знам колко сте зает.

Горкият мистър Норел! Нищо не можеше да го подразни повече от появата на други магьосници. Той се утеши с мисълта, че лорд Хоуксбъри е образцов министър, отдаден на работата си, и има хиляди неща, с които да се занимава. Сигурно скоро щеше да забрави за това.

Но още при следващото посещение на мистър Норел в Бърлингтън Хаус лорд Хоуксбъри го посрещна запъхтян и отдалеч се провикна:

— А, мистър Норел! Говорих с краля за вашето намерение да подготвите нови магьосници. Негово величество много се зарадва, каза, че идеята е отлична, и ме помоли да ви предам, че с удоволствие ще стане патрон на начинанието ви.

За щастие на мистър Норел не се наложи да отговаря на това, защото внезапното пристигане на шведския посланик принуди лорд Хоуксбъри бързо да се отдалечи.

Но след около седмица мистър Норел отново срещна лорд Хоуксбъри, този път на тържествена вечеря, която Уелският принц даваше в чест на магьосника в Карлтън Хаус.

— А, мистър Норел, ето ви и вас! Сигурно не носите със себе си препоръките за Училището за магьосници? Току-що говорих с херцога на Девъншир и той е силно заинтригуван — мисли, че има къща в Лиймингтън Спа, която би била съвсем подходяща за целта, и започна да ме разпитва за учебната програма, дали ще има молитви и къде ще спят магьосниците, най-различни неща, за които нямам и представа. Чудя се дали ще бъдете така любезен да поговорите с него? Той е там, до камината — а, видя ни и идва насам. Ваше сиятелство, ето го мистър Норел, той ще ви разкаже всичко!

С известно усилие мистър Норел успя да убеди лорд Хоуксбъри и херцога на Девъншир, че създаването на такова училище ще отнеме твърде много време, а освен това тепърва му предстои да намери млади хора с достатъчно талант, за да си струва труда да се занимава с тях. Негово сиятелство и лордът неохотно се съгласиха с мистър Норел, а той успя да насочи вниманието им към далеч по-приятна идея: унищожаването на вече съществуващите магьосници.

Уличните магьосници в Лондон отдавна дразнеха жителите на града. Когато мистър Норел бе още неизвестен и не на почит, той изпращаше петиции до членовете на правителството и до други видни личности за прогонването на тези странстващи магьосници. Естествено, след като придоби публична известност, мистър Норел удвои и утрои усилията си. Първоначалната му идея беше магията да се контролира от правителството и магьосниците да се лицензират (като, разбира се, се надяваше никой друг освен него да не получи лиценз). Той предложи да се учреди регулаторен Съвет по магия, но това беше твърде амбициозно от негова страна.

Както каза лорд Хоуксбъри на сър Уолтър, „ние не искаме да обидим човек, направил толкова много за страната си, но в разгара на дълга и тежка война да се учредява съвет с тайни агенти, секретари и Бог знае още какво! И защо? За да има кой да слуша приказките на мистър Норел и да му прави комплименти! И дума да не става. Скъпи ми сър Уолтър, моля ви, убедете го да се заеме с нещо друго.“

Така че при следващата си среща с мистър Норел (в дома на мистър Норел на „Хановер Скуеър“) сър Уолтър се обърна към приятеля си със следните думи:

— Целта ви е благородна, сър, и никой не го оспорва, но учредяването на съвет е стъпка в неправилната посока. В рамките на Лондон, където проблемът е най-широко разпространен, този съвет не би имал никаква власт. Ще ви кажа какво ще направим: утре двамата с вас ще отидем в Маншън Хаус, за да се срещнем с кмета и един-двама членове на Градската управа. Мисля, че там ще намерим поддръжници на идеята ви.

— Но… скъпи ми сър Уолтър! — възкликна мистър Норел. — Това няма да свърши работа. Проблемът не се изчерпва с Лондон. Аз се боря с него, откакто напуснах Йоркшир… — той се зарови в купчина хартии на малката масичка до себе си и извади един лист. — В Норич има дванадесет улични магьосници, в Ярмът — двама, в Глостър — двама, в Уинчестър — шестима, в Пензънс — четиридесет и двама! Да! Завчера в дома ми се появи една мръсна жена, искаше на всяка цена да ме види и поиска да й дам документ — удостоверение!, — че може да прави магии. Не съм бил по-смаян през целия си живот! Казах й: „Жено…“

— Колкото до другите места, които споменахте — прекъсна го сър Уолтър, — мисля, ще се убедите, че щом Лондон се отърве от тези натрапници, другите градове бързо ще го последват. Те не обичат да остават по-назад.

Мистър Норел скоро установи, че сър Уолтър е бил прав. Кметът и членовете на управата нямаха търпение да вземат участие във възраждането на английската магия. Те убедиха съда на Градската управа да учреди Комитет по магии и комитетът обяви, че само на мистър Норел се разрешава да прави магии на територията на града и че всички други лица, които „отварят будки или магазини, или по друг начин заблуждават жителите на Лондон с твърдения, че могат да правят магии“, ще бъдат прогонени от града.

Уличните магьосници прибраха малките си сергии, натовариха оскъдната си покъщнина на ръчни колички и потеглиха от града. Някои на тръгване си направиха труда да прокълнат Лондон, но повечето посрещнаха този обрат на съдбата с философска твърдост, достойна за възхищение. Голяма част от тях просто решиха да се откажат от магията и занапред да си изкарват хляба с просия и кражби, а тъй като и без това от година го правеха на любителски начала, промяната нямаше да бъде толкова голяма.

Но един не си тръгна. Винкулус, магьосникът от „Треднийдъл Стрийт“, остана в будката си и продължи да предсказва нещастия, да продава отмъстителни заклинания за неверни любовници и неблагодарни ученици. Естествено, мистър Норел непрестанно се оплакваше за това на Комитета по магии, още повече че Винкулус беше най-омразният му уличен магьосник. Комитетът по магии изпращаше разсилни и полицаи да заплашват Винкулус със затвор, но той не им обръщаше внимание, а и беше толкова популярен сред жителите на Лондон, че комитетът се боеше да не предизвика бунт, ако го прогони със сила.

Един мрачен февруарски ден Винкулус седеше в будката си до църквата „Сейнт Кристофър Ле Стокс“. Ако случайно някой от читателите не си спомня будките на магьосниците от детството си, трябва да отбележа, че по форма те приличаха по-скоро на уличен куклен театър или на панаирджийска сергия и че бяха направени от греди и брезент. Жълто перде, покрито до половината с дебела кора засъхнала кал, служеше едновременно за врата и за табела, разясняваща услугите, които се предлагат вътре.

Същия този ден Винкулус нямаше нито посетители, нито надежда, че такива ще дойдат. Градските улици бяха пусти. Над Лондон тегнеше лепкава сива мъгла с вкус на дим и катран. Търговците щедро сипваха въглища в огъня и палеха всички налични лампи в жалък опит да пропъдят мрака и студа, но днес витрините им не хвърляха весели отблясъци по улиците: светлината не можеше да пробие мъглата. В резултат на това никой не влизаше в магазините да харчи пари и продавачите в дългите си бели престилки и напудрени перуки стояха със скръстени ръце, бъбреха и се грееха на огъня. В такъв ден всеки, който имаше какво да върши у дома, оставаше там да го върши, а всеки, който трябваше да излиза, го правеше набързо и тичешком се прибираше.

Винкулус седеше омърлушен зад жълтото си перде, премръзнал почти до смърт, и прехвърляше в главата си имената на онези двама-трима кръчмари, които биха се съгласили да му дадат на кредит чаша греяно вино. Той почти беше избрал при кого най-напред да отиде, когато чу някой да потропва с крака и да духа, сякаш иска да сгрее пръстите си, и предположи, че отвън стои посетител. Дръпна пердето и излезе навън.

— Вие ли сте магьосникът?

Винкулус кимна подозрително (мъжът имаше вид на съдебен пристав).

— Отлично. Имам работа за вас.

— Вземам два шилинга за първа консултация.

Мъжът бръкна в джоба си, извади портмоне и пусна два шилинга в ръката на Винкулус.

После се зае да излага проблема, който искаше магьосникът да премахне със заклинание. Разказът му беше много изчерпателен и човекът съвсем точно обясни какво очаква от Винкулус. Единственото затруднение бе, че колкото повече клиентът говореше, толкова по-неправдоподобно звучаха думите му. Мъжът каза, че идва от Уиндзор. Напълно възможно. Вярно, говореше със северняшки акцент, но в това нямаше нищо странно: хората от север често отиваха другаде да трупат богатство. Мъжът каза също, че върти добра търговия с галантерия — това изглеждаше далеч по-малко вероятно, защото нямаше по-нетипичен галантерист от този джентълмен. Винкулус знаеше малко за галантеристите, но му беше известно, че обикновено те се обличат по последна мода. Този човек носеше старо черно палто, закърпено и поправено на дузина места. Ризата му, макар да беше чиста и с добро качество, би изглеждала старомодна още преди двадесет години. Винкулус не беше наясно с наименованията на стотиците модни дреболии, които галантеристите произвеждат, но знаеше, че самите галантеристи са добре запознати с тях. Този човек ги наричаше „финтифлюшки“.

В студеното време земята се беше покрила с неприятна смесица от лед и замръзнала кал и докато записваше подробностите в мазен тефтер, Винкулус някак се подхлъзна и падна върху съмнителния галантерист. Направи опит да се изправи, но заледената земя бе толкова предателски хлъзгава, че той се видя принуден да използва клиента като своего рода стълба, по която да се изкатери. Съмнителният галантерист видимо се потресе от силните изпарения на пиво и зеле, които го облъхнаха от Винкулус, както и от хватката на костеливите пръсти, които се вкопчиха в него, но не каза нищо.

— Извинете — промърмори магьосникът, когато най-после се изправи.

— Няма защо — учтиво отговори съмнителният галантерист, докато тупаше палтото си от засъхналите трохи, замръзналата мазнина, мръсотия и други следи от допира на Винкулус до него.

Самият Винкулус също оправи дрехите си, които в суматохата се бяха поизкривили.

Съмнителният галантерист продължи разказа си:

— Та както казах, търговията ми върви и шапките ми са търсени в цял Уиндзор. Не минава и седмица без някоя от принцесите в замъка да не поръча нова шапка или финтифлюшка. Сложих на вратата си голямо позлатено гипсово копие на кралския герб като знак за кралското покровителство, което е голяма чест за мен. И все пак галантерията иска много работа. Нощем до късно шия шапки, броя пари и така нататък. Струва ми се, че животът ми ще бъде много по-лесен, ако някоя от принцесите се влюби в мен и се оженим. Имате ли заклинание за такива случаи, магьоснико?

— Заклинание за любов? Разбира се. Но ще струва скъпо. Обикновено вземам четири шилинга за омагьосване на доячка, десет шилинга — за шивачка и шест гвинеи за вдовица със собствена търговия. За принцеса… хм… — Винкулус се почеса с мръсни нокти по небръснатата буза. — Четиридесет гвинеи — дръзко подхвърли той.

— Добре.

— И коя е тя? — попита Винкулус.

— Коя коя е? — не разбра съмнителният галантерист.

— Принцесата.

— Ами те всичките са еднакви, нали? За различните принцеси различна цена ли искате?

— Не, не бих казал. Ще ви напиша заклинанието на хартия. Скъсайте я на две и зашийте едната половина на гърдите на сакото си. Другата половина трябва да поставите тайно в дреха на принцесата, която най-много ви харесва.

Съмнителният галантерист се изненада.

— И как, за Бога, ще направя това?

Винкулус го погледна.

— Нали току-що казахте, че вие лично шиете шапките им? Съмнителният галантерист се разсмя.

— Ах, да! Разбира се.

Винкулус го изгледа подозрително.

— Вие сте галантерист, колкото аз съм…

— Магьосник? — предположи съмнителният галантерист. — Трябва да признаете, че това не е единствената ви професия. В края на краищата, току-що пребъркахте джобовете ми.

— Само защото исках да разбера що за мошеник сте — отвърна Винкулус, тръсна ръка и нещата, които бе извадил от джобовете на съмнителния галантерист, паднаха от ръкава му. Там имаше шепа сребърни монети, две златни гвинеи и три-четири сгънати листа хартия. Винкулус взе хартиите.

Листата бяха малки и дебели, с превъзходно качество. Бяха от горе до долу изписани със ситен, прилежен почерк. Най-отгоре на първия лист пишеше: „Две заклинания за прогонване на упорит човек от Лондон и едно заклинание за узнаване плановете на врага“.

— Магьосникът от „Дановер Скуеър“! — заяви Винкулус. Чайлдърмас (защото това беше той) кимна.

Винкулус прочете заклинанията. Първото трябваше да накара омагьосания да повярва, че всеки църковен двор в Лондон е обитаван от духовете на погребаните там мъртъвци, а всеки мост — от тези на самоубийците, хвърлили се в реката. Омагьосаният щеше да вижда духовете така, както са изглеждали при смъртта си, с всички следи от насилие, болести и старост. Щеше да изпита такъв страх, че нямаше да смее да припари до никой мост и до никоя църква, което в Лондон е голямо неудобство, защото мостовете са раздалечени на не повече от сто ярда, а църквите — на още по-малко. Второто заклинание имаше за цел да убеди омагьосания, че извън града ще намери единствената си истинска любов и щастие в изобилие, а третото, с което се узнават плановете на врага, действаше с помощта на огледало и имаше за цел да даде възможност на Чайлдърмас да шпионира Винкулус.

Винкулус се подсмихна.

— Можете да предадете на своя панаирджийски магьосник, че заклинанията му са безсилни срещу мен!

— Наистина ли? — саркастично попита Чайлдърмас. — Е, сигурно е така, защото още не съм ги произнесъл.

Винкулус хвърли листата хартия на земята.

— Направете го сега! — той надменно скръсти ръце и зашари с очи, както правеше, когато призоваваше духа на река Темза.

— Благодаря, но не искам.

— И защо?

— Защото и аз като вас не обичам да ми казват как да си върша работата. Господарят ми нареди да се погрижа да напуснете Лондон. Ще го направя, но по свой начин, не по неговия. Елате, Винкулус. Мисля, че ще е най-добре да поговорим.

Винкулус се замисли над предложението.

— А дали може да поговорим някъде на топло? В кръчма, да речем?

— Разбира се, щом искате.

Листата със заклинанията на Норел се разпиляха в краката им. Винкулус се наведе, събра ги и без да обръща внимание на полепналата по тях слама и кал, и ги пъхна във вътрешния джоб на палтото си.

21МАРСИЛСКИТЕ КАРТИ

Февруари 1808 година

КРЪЧМАТА СЕ КАЗВАШЕ „Ананасът“ и някога служеше за убежище и скривалище на известен крадец и убиец. Този крадец имаше враг — мъж, не по-малко жесток от него. Говореше се, че някога крадецът и врагът му извършили заедно страшно престъпление, но първият прибрал цялата плячка и изпратил съобщение до магистратите със сведения къде да намерят врага му. След бягството си от Нюгейт този враг дошъл посред нощ в „Ананасът“ с тридесет души. Казал им да свалят керемидите от покрива и да разрушат стените тухла по тухла, за да може той да влезе и да измъкне крадеца. Никой не видял какво станало после, но мнозина чули по тъмната улица да се разнасят страшни викове. Съдържателят на „Ананасът“ забелязал, че зловещата слава на кръчмата допринася за търговията, и затова не си направил труда да стегне къщата, само запушил дупките с греди и смола, което сега й придаваше вид на бинтована след уличен бой със съседите.

Три мазни стъпала отвеждаха посетителите надолу в мрачно помещение. „Ананасът“ притежаваше специфичен мирис, смесица от бира, тютюнев дим, естествената миризма на посетителите и нетърпимото зловоние на река Флийт, използвана от много години за отходен канал. Флийт течеше под основите на „Ананасът“ и се предполагаше, че кръчмата потъва. Стените в помещението бяха украсени с евтини гравюри — портрети на известни престъпници от миналия век, до един увиснали на бесилото, както и портрети на безпътните кралски синове, които още не бяха обесени.

Чайлдърмас и Винкулус седнаха на маса в ъгъла. Бледо момиче им донесе евтина лоена свещ и две калаени халби топъл ейл с подправки. Чайлдърмас плати.

Известно време двамата пиха в мълчание, после Винкулус погледна Чайлдърмас.

— Какви бяха тези измишльотини за шапки и принцеси?

Чайлдърмас се разсмя.

— О, просто ми хрумна. Още откакто се появихте в библиотеката му, господарят изпраща петиции до всичките си влиятелни приятели с молба да ви прогонят. Помоли лорд Хоуксбъри и сър Уолтър Поул да се оплачат на краля от вас. Мисля, че дори искаше Негово величество да изпрати армия срещу вас, но лорд Хоуксбъри и сър Уолтър казаха, че кралят едва ли би си направил този труд за нищо и никакъв окъсан уличен магьосник. Тогава ми хрумна, че ако Негово величество узнае, че по някакъв начин сте застрашили непорочността на дъщерите му, може да погледне другояче на въпроса37. Чайлдърмас отпи голяма глътка от топлия ейл с подправки.

— Но кажете, Винкулус, не ви ли омръзнаха лъжливите заклинания и измислените ясновидства? Половината ви клиенти ви се присмиват. Те не вярват в магиите ви повече от мен. Времето ви е отминало. Сега в Англия има истински магьосник.

Винкулус изсумтя с отвращение.

— Магьосникът от „Хановер Скуеър“? Всички важни особи в Лондон говорят, че не са виждали по-честен човек от него. Но аз познавам магьосниците и магията и ще ви кажа едно: всички магьосници лъжат, а този най-много от всички.

Чайлдърмас сви рамене, сякаш не си заслужаваше да отговаря на това. Винкулус се надвеси над масата:

— Магията ще се изпише на скалите, но умовете им не ще я съхранят. Зиме голите дървета ще бъдат черни писмена, но те не ще ги разгадаят.

— Дървета и скали, а, Винкулус? Кога за последно сте виждали дърво или скала? Защо не кажете, че магията ще се изпише на мръсните стени на сградите или че димът пише магия по небето?

— Това пророчество не е мое!

— Ах, да. Разбира се. Вие твърдите, че е пророчество на Краля Гарван. Е, в това няма нищо необичайно. Всеки шарлатанин, когото съм срещал, носи послание от Краля Гарван.

— Ще седя на черен трон в сенките — промърмори Винкулус, — но те няма да ме видят. Дъждът ще направи врата за мен, та да мина.

— Точно така. Е, след като не сте съчинили това пророчество, къде го намерихте?

В първия миг Винкулус като че ли не искаше да отговори, но после каза:

— Пише го в една книга.

— Книга? Каква книга? Моят господар има много богата библиотека и не знае да има такова пророчество.

Винкулус не каза нищо.

— Тази книга ваша ли е? — попита Чайлдърмас.

— У мен е.

— А откъде я имате? От кого я откраднахте?

— Не съм я откраднал. Наследих я. Тя е най-славното и най-тежко бреме, стоварвало се на плещите на човек в наши дни.

— Ако е наистина ценна, можете да я продадете на Норел. Той плаща щедро за книги.

— Магьосникът от „Хановер Скуеър“ никога няма да притежава тази книга. Няма дори да я зърне.

— И къде държите такава ценна вещ?

Винкулус се изсмя хладно, сякаш искаше да каже, че не би доверил това на слугата на врага си.

Чайлдърмас повика момичето и поиска още ейл. Двамата отново потънаха в мълчание. После Чайлдърмас извади от вътрешния джоб на палтото си колода карти и ги показа на Винкулус.

— Марсилски карти. Виждали ли сте такива досега?

— Много пъти — отвърна Винкулус. — Но тези са различни.

— Копирах ги от колодата карти на един моряк, с когото се запознах в Уитби. Той ги купил в Генуа с намерението да ги използва за търсене на пиратски съкровища, но когато ги разгледал, установил, че не ги разбира. Предложи да ми ги продаде, но аз бях беден и не можех да платя цената, която искаше. Затова сключихме сделка: аз да му предскажа бъдещето, а в замяна той да ми ги заеме, за да ги прерисувам. За съжаление корабът му отплава, преди да съм завършил цялата колода и половината са правени по памет.

— И какво бъдеще му предсказахте?

— Каквото го очакваше. Че ще се удави до края на годината.

Винкулус се подсмихна одобрително.

Оказа се, че когато Чайлдърмас сключвал сделката с мъртвия моряк, нямал пари дори за хартия и затова картите бяха нарисувани на гърбовете на кръчмарски сметки, списъци от перачници, писма, стари разписки и театрални афиши. По-късно той залепил рисунките върху цветен картон, но през някои от тях прозираше написаното от обратната страна и това придаваше на картите доста странен вид.

Чайлдърмас нареди една до друга девет карти. Обърна първата.

Под рисунката имаше цифра и наименование: VIIII. Отшелникът. На картата беше изобразен старец в монашеско расо с качулка. Той държеше лампа и се подпираше на тояга, сякаш от много седене и четене бе загубил способността си да ходи. Лицето му беше изпито и подозрително. Около него се издигаше сух дим, който обгръщаше зрителя, сякаш самата карта бе потънала в прах.

— Хм! — започна Чайлдърмас. — Понастоящем действията ви са подвластни на волята на един отшелник. Е, това вече го знаем.

Следващата карта беше Шутът — единствената неномерирана карта с картинка, сякаш героят, когото изобразява, е в известен смисъл извън събитията. На картата на Чайлдърмас бе нарисуван човек, който вървеше по път край зелено дърво. Той имаше тояга, на която да се подпира, и друга с вързоп на края, преметнат през рамо. След него подтичваше малко кученце. Рисунката трябваше да изобразява древен шут или смешник. На шапката му имаше звънче, а отстрани на коленете му бяха завързани панделки, които Чайлдърмас бе оцветил в червено и зелено. Изглежда, самият Чайлдърмас не знаеше как точно да изтълкува тази карта, защото се позамисли, преди да обърне следващите две карти: VIII. Справедливостта, жена с корона, която държеше меч и везни, и Двойка жезли. Жезлите бяха кръстосани и освен всичко останало навеждаха на мисълта за кръстопът. Чайлдърмас се изсмя.

— Виж ти, виж ти! — възкликна той, скръсти ръце и закачливо погледна Винкулус. — Тази карта тук — и той почука с пръст по Справедливостта — ми казва, че сте претеглили възможностите си и сте стигнали до решение. А тази — Чайлдърмас посочи двойката жезли — означава, че решението ви е да тръгнете на път. Изглежда съм си загубил времето. Вие вече сте решили да напуснете Лондон. Толкова протестирахте, Винкулус, а отдавна сте искали да заминете!

Винкулус сви рамене, сякаш искаше да каже: „А вие какво очаквахте?“

Петата карта беше Пажът на чашите. От един паж се очаква да е млад, но рисунката изобразяваше мъж в зряла възраст, свел глава. Косата му беше разчорлена, а брадата — гъста. В лявата си ръка държеше тежка чаша, но едва ли на това се дължеше странно напрегнатата му поза — освен ако тази чаша не беше най-тежката на света. Не, като че ли му тежеше нещо друго, не толкова забележимо. Поради естеството на материалите, които Чайлдърмас беше използвал за направата на картите си, рисунката изглеждаше много особена. На гърба й имаше някакво писмо и буквите прозираха през хартията. Дрехите на пажа представляваха плетеница от заврънкулки и дори по лицето и ръцете му се виждаха части от букви.

Когато видя картата, Винкулус се засмя, сякаш я позна. Той почука по нея като за дружески поздрав. Може би това накара Чайлдърмас да се почувства по-малко уверен отпреди.

— Носите послание, което трябва да предадете на някого — колебливо произнесе той.

Винкулус кимна.

— А дали следващата карта ще ми покаже този човек? — попита магьосникът.

— Да.

— А! — възкликна Винкулус и сам обърна шестата карта.

Шестата карта беше Рицарят на жезлите. Мъж с широкопола шапка, яхнал светъл кон. Пейзажът, през който минаваше, се състоеше от няколко скали и тревички под копитата на коня му. Дрехите му бяха добре скроени и скъпи наглед, но по някаква необяснима причина мъжът носеше тежка тояга. Всъщност думата „тояга“ би била пресилена. В действителност това беше дебел клон, отсечен от дърво или жив плет: от него стърчаха неокастрени листа и вейки.

Винкулус взе картата и започна да я разглежда.

Седмата карта беше Двойка мечове. Чайлдърмас не каза нищо, а веднага обърна осмата — Обесеният. Деветата карта беше Светът. На нея бе изобразена гола танцуваща жена, в четирите ъгъла на картата имаше ангел, орел, крилат телец и крилат лъв — символите на евангелистите.

— Можете да очаквате среща — каза Чайлдърмас, — която ще донесе някакво изпитание, може би дори смърт. Картите не разкриват дали ще оживеете или не, но каквото и да стане, това — той докосна последната карта — показва, че ще постигнете целта си.

— Е, сега вече знаете ли кой съм? — попита Винкулус.

— Не съвсем, но сега знам за вас повече, отколкото преди.

— Виждате ли, че не съм като другите?

— По нищо тук не личи, че сте нещо повече от шарлатанин — каза Чайлдърмас и започна да събира картите си.

— Почакайте — спря го Винкулус. — Сега аз ще ви предскажа бъдещето. Той взе картите и нареди девет на масата. После ги обърна една по една:

XVIII. Луната, XVI. Кулата, обърната надолу, Девятка мечове, Пажът на жезлите, Десятка жезли, обърната надолу, II. Папесата, X. Колелото на съдбата, Двойка пентакли, Кралят на чашите. Винкулус взе Кулата и я разгледа, но не каза нищо. Чайлдърмас се засмя.

— Прав сте, Винкулус. Вие не сте като другите. Тук, на масата, лежи моят живот. Но вие не можете да го разчетете. Чуден човек сте — точно обратното на магьосниците от последните векове. Те са отлично образовани, но нямат дарба. Вие имате дарба, но не и познания. Не можете да използвате това, което виждате.

Винкулус се почеса по увисналата кирлива буза с мръсни нокти. Чайлдърмас отново започна да събира картите, но магьосникът пак го спря и направи знак да наредят картите още веднъж.

— Какво? — попита Чайлдърмас изненадан. — Аз ви предсказах бъдещето. Вие не успяхте да предскажете моето. Какво още?

— Ще предскажа неговото бъдеще.

— Чие? На Норел? Но вие няма да го разберете.

— Разбъркайте картите — упорито отсече Винкулус.

Чайлдърмас ги разбърка и Винкулус нареди девет. После обърна първата карта. IIII. Императорът. На нея беше изобразен крал, седнал на трон на открито с обичайните кралски атрибути — корона и скиптър. Чайлдърмас се наведе и погледна картата.

— Какво има? — попита Винкулус.

— Изглежда, че не съм я прерисувал много добре. Досега не бях го забелязал. Мастилото не е нанесено както трябва. Линиите са дебели и размазани, косата и дрехата на императора изглеждат почти черни. И някой е оставил мръсен отпечатък от пръст върху орела. Императорът би трябвало да е по-възрастен, а аз съм нарисувал млад мъж. Ще опитате ли да я изтълкувате?

— He — отвърна Винкулус и презрително вирна брадичка, приканвайки Чайлдърмас да обърне следващата карта.

IIII. Императорът. Последва кратко мълчание.

— Това е невъзможно — каза Чайлдърмас. — В тестето няма двама Императори. Сигурен съм.

Този крал беше по-млад и по-зловещ от предишния. Косата и дрехите му бяха черни, а короната на главата му се свеждаше до тънка лента светъл метал. На картата нямаше отпечатък от пръст, но голямата птица в ъгъла определено беше черна и приличаше не толкова на орел, колкото на нещо далеч по-английско: гарван.

Чайлдърмас обърна третата карта. IIII. Императорът. После четвъртата. IIII. Императорът. На петата номерът и името на картата бяха изчезнали, но рисунката беше същата: млад тъмнокос крал, в чиито нозе важно стои голяма черна птица. Чайлдърмас обърна всички карти. Дори прегледа останалите в тестето, но в безпокойството си ги изтърва и картите се разпиляха навсякъде около него. Чайлдърмас се намери в обкръжението на черни крале, които кръжаха в студения сив въздух. На всяка карта беше изобразена същата фигура със същото бледо, неумолимо изражение.

— Ето! — тихо каза Винкулус. — Така предайте на магьосника от „Хановер Скуеър“! Това е миналото му, настоящето му и бъдещето му!

Естествено, когато Чайлдърмас се върна на „Хановер Скуеър“ и разказа на мистър Норел за случилото се, господарят му много се ядоса. Това, че Винкулус продължаваше да го предизвиква, беше достатъчно лошо; че имаше книга, която, както твърдеше, мистър Норел няма да прочете, бе още по-лошо; но че бе дръзнал да предскаже бъдещето му и го бе заплашил с рисунки на черни крале, беше направо нетърпимо.

— Изиграл те е! — гневно обяви мистър Норел. — Скрил е твоето тесте и го е подменил със свое. Не мога да повярвам, че си се хванал!

— Наистина — съгласи се мистър Ласелс и хладно изгледа Чайлдърмас.

— О, несъмнено Винкулус не прави друго, освен да мами хората — намеси се Дролайт. — Но все пак бих се радвал да видя това. Обожавам Винкулус. Трябваше да ми кажете, че ще ходите при него, мистър Чайлдърмас. Щях да ви придружа.

Чайлдърмас пренебрегна забележките на Ласелс и Дролайт и се обърна към мистър Норел:

— Дори ако допуснем, че е достатъчно ловък, за да ме изиграе по този начин, което ми се вижда слабо вероятно, откъде би могъл да знае, че имам тесте марсилски карти? Откъде, след като самият вие не го знаехте?

— Така е и трябва да се радваш, че не съм го знаел! Да предсказваш бъдещето с карти — едва ли има нещо, което да презирам повече! О, цялата работа е била гнила от самото начало!

— А тази книга, която Винкулус твърди, че притежава? — попита Ласелс.

— Да, наистина — каза мистър Норел. — Странното пророчество. Осмелявам се да предположа, че не е нищо ценно, но има един-два израза, които подсказват древен произход. Мисля, че ще е най-добре да прегледам книгата.

— Е, мистър Чайлдърмас? — попита Ласелс.

— Не знам къде я държи.

— В такъв случай разбери.

И така, Чайлдърмас пусна шпиони по следите на Винкулус и първото и изненадващо откритие, което те направиха, беше, че Винкулус е женен. Всъщност дори много по-женен от повечето хора. Съпругите му бяха пет на брой, пръснати из различни енории в Лондон и близките градове и села. Най-възрастната беше на четиридесет и пет, а най-младата на петнадесет и никоя от тях не подозираше за съществуването на останалите четири. Чайлдърмас отиде и се срещна с всяка поотделно. На две се представи като съмнителния галантерист, на трета — като митнически служител, при четвъртата се появи като пиян и безпътен комарджия, а на петата каза, че макар всички да го познават като слуга на великия мистър Норел от „Хановер Скуеър“, той всъщност е негов съперник магьосник. Две се опитаха да го оберат, една каза, че ще му каже каквото поиска срещу бутилка джин, една се опита да го заведе на сбирка в методистката църква, а петата, за голямо учудване на всички, се влюби в него. Но в крайна сметка усилията му не доведоха до нищо, защото никоя от жените не знаеше Винкулус да притежава каквото и да било, камо ли книга, а още по-малко къде я държи.

Мистър Норел не искаше да повярва на това и в малкия си кабинет на втория етаж правеше заклинания, взираше се в сребърен леген с вода, разглеждаше домовете на петте съпруги на Винкулус, но никъде не откриваше предмет, който да прилича на книга.

Междувременно над него, в малка стаичка, която бе определил за лично ползване, Чайлдърмас редеше картите си. Всички те бяха възвърнали първоначалния си вид, с изключение на Императора, който така и не се отърси от наподобяващия Краля Гарван облик. Някои карти излизаха отново и отново, сред тях Асо чаши — подобие на църковен потир с такава сложна форма, че повече приличаше на укрепен град, поставен върху столче, и II. Папесата. Според тълкуването на Чайлдърмас и двете карти означаваха нещо скрито. С нежелана честота се появяваше и поредица от жезли, но винаги големи числа — седмици, осмици, деветки и десетки. Колкото повече Чайлдърмас се взираше в тези редици от жезли, толкова повече му приличаха на изписани редове. И в същото време бяха препятствие, пречка към разбирането на смисъла, в резултат на което Чайлдърмас стигна до извода, че каквато и да е книгата на Винкулус, тя е на неизвестен език.

22РИЦАРЯТ НА ЖЕЗЛИТЕ

Февруари 1808 година

ДЖОНАТАН СТРЕЙНДЖ съвсем не приличаше на баща си. Не беше алчен, не беше горделив, не беше сприхав и заядлив. Но макар да нямаше видими пороци, добродетелите му също не изпъкваха. На увеселителни тържества в Уеймът и в гостните на Бат модните светски люде, с които се срещаше, често го обявяваха за „най-очарователния мъж на света“, но това, което имаха предвид, беше само че говори добре, танцува добре, ходи на лов и играе карти, както подобава на един джентълмен.

На външен вид той бе доста висок и минаваше за добре сложен. Някои го смятаха за хубав, но това в никакъв случай не беше всеобщото мнение. Лицето му притежаваше два недостатъка: дълъг нос и иронично изражение. Освен това косата му имаше червеникав оттенък, а както всички знаят, няма червенокос, когото хората да смятат за наистина красив.

По времето на смъртта на баща си Джонатан Стрейндж бе изцяло погълнат от идеята да убеди една млада дама да се омъжи за него. В деня, когато баща му почина, той се прибра от Шрусбъри, слугите му съобщиха новината и първата му мисъл беше за това как случилото се ще повлияе на плановете му. Дали сега дамата щеше да бъде по-склонна да каже „да“? Или не?

Този брак беше от онези, които изглеждаха най-лесни за уреждане. Всички приятели на бъдещата двойка одобряваха идеята, а братът на дамата — единственият й роднина — желаеше брака не по-малко от самия Джонатан Стрейндж. Вярно, че Лорънс Стрейндж имаше възражения срещу бедността на дамата, но след като замръзна до смърт в кабинета си, вече не беше в състояние да създаде сериозни пречки за брака.

Но макар че Джонатан Стрейндж от месеци открито преследваше младата дама, годежът, който всички очакваха, не се състоя. Не защото дамата не го обичаше — той беше убеден в чувствата й, — но понякога изглеждаше така, сякаш тя се бе влюбила в мистър Стрейндж с едничката цел да се кара с него. Той не можеше да си го обясни. Мислеше, че е задоволил всички желания на дамата в посока към подобряване на поведението си. Беше свел почти до минимум играта на карти и на други видове комар, а и пиеше съвсем малко — не повече от бутилка на ден. Беше й казал, че няма нищо против да ходи по-често на църква, ако това ще й достави удоволствие — да речем, веднъж седмично или дори два пъти, ако тя настоява, — но дамата отвърна, че предпочита да остави тези въпроси на собствената му съвест, че подобен род неща не могат да се диктуват от друг човек. Джонатан Стрейндж знаеше, че избраницата му не одобрява честите му разходки до Бат, Брайтън, Уеймът и Челтънхам, и я увери, че няма причини да се чувства застрашена от жените, които посещават подобни места — несъмнено те са очарователни, но не представляват интерес за него. Тя каза, че не това я тревожи. Всъщност дори не се е замисляла за това. Просто й се иска той да намери по-добър начин за прекарване на времето си. Не че иска да го поучава, а и самата тя обожава развлеченията, но постоянен низ от развлечения… Наистина това ли иска мистър Стрейндж от живота? Нима се чувства щастлив?

Той й каза, че е напълно съгласен с нея и през последните години постоянно е правил планове да се захване с някаква професия или да се посвети на учение. Плановете сами по себе си са били отлични. Мислил е да намери непризнат поет и да стане негов покровител, да учи право, да събира фосили по брега на Лайм Реджис, да купи чугунолеярна и да изучи занаята, да разпита един приятел за новите методи, използвани в земеделието, да учи теология и да довърши четенето на една много интересна книга по инженерство, която ясно си спомня, че е оставил на малка масичка в далечния ъгъл на бащината си библиотека преди две-три години. Но пред всички тези планове изникваше някое непреодолимо препятствие. Непризнати поети се намираха далеч по-трудно, отколкото Джонатан Стрейндж си беше представял38; книгите по право бяха скучни, той не можеше да си спомни името на приятеля, който разбираше от земеделие, а в деня, когато се канеше да тръгне за Лайм Реджис, валеше силен дъжд.

И така нататък, и така нататък. Джонатан Стрейндж каза на младата дама, че искрено съжалява за това, че още преди години не е постъпил във флота. Нищо на света не би му подхождало повече! Но баща му никога не би се съгласил да го пусне, а сега той беше вече на двадесет и осем. Вече беше твърде късно за кариера във флота.

Името на тази необичайно взискателна млада дама беше Арабела Удхоуп, дъщеря на помощник енорийския свещеник в църквата „Сейнт Суитин“ в Клънбъри39. По времето, когато почина Лорънс Стрейндж, тя беше на продължително гостуване у приятели в Глостършир Вилидж, където брат й служеше като помощник на енорийския свещеник. Съболезнователното й писмо пристигна в дома на Стрейндж сутринта преди погребението. В него се изразяваха обичайните чувства на съболезнование за загубата, примесени с разбиране за множеството недостатъци на мистър Стрейндж-старши като родител. Но имаше и още нещо. Тя беше загрижена за Джонатан Стрейндж и съжаляваше, че не може да дойде в Шропшир. Не искаше да го оставя сам, без приятели, в такъв момент.

Той веднага взе решение. Не можеше да си представи, че ще има по-благоприятен момент от този. Избраницата му едва ли някога щеше да изпитва по-нежни чувства и по-голямо безпокойство за него, а той едва ли някога щеше да бъде по-богат (не му се вярваше, че тя е толкова безразлична към състоянието му, колкото твърдеше). Джонатан Стрейндж предположи, че трябва да има приличен интервал от време между погребението на баща му и предложението за брак. Три дни му се сториха достатъчни, затова рано сутринта на четвъртия той нареди на лакея си да приготви багажа му, а на коняря — да оседлае коня му, и потегли към Глостършир.

С него тръгна новият прислужник. Джонатан Стрейндж бе разговарял с него надълго и нашироко и го смяташе за енергичен, съобразителен и способен. Новият прислужник се радваше, че младият господар е избрал тъкмо него (макар в суетата си да смяташе, че друго не би могло да се очаква). Но сега, след като премина етапа на повалянето на великана — тоест излезе от мита и навлезе в трудовото ежедневие, — може би ще бъде по-уместно да го наричаме с рожденото му име, както правим с всеки простосмъртен. Неговото беше Джеръми Джоунс.

През първия ден двамата преживяха обичайните приключения, които се случват на всеки пътешественик: скараха се с човек, насъскал кучето си по тях без никаква причина, и се разтревожиха за коня на Стрейндж, който започваше да показва признаци на неразположение, но след по-обстоен преглед установиха, че е в отлично здраве. Сутринта на втория ден те поеха през красива местност от полегати хълмове, заснежени гори и чисти, цветущи на вид ферми. Джеръми Джоунс беше погълнат от това да усвоява степента на надменност, подобаваща на слуга на джентълмен, наскоро наследил значително състояние, а Джонатан Стрейндж бе унесен в мисли за мис Удхоуп.

С наближаването на деня, когато щеше да я види отново, той започна да се съмнява в надеждите си на топъл прием. Утешаваше го мисълта, че любимата му е в компанията на брат си — добрият мил Хенри не виждаше нищо лошо в плановете на Стрейндж за брак и със сигурност не преставаше да окуражава сестра си да приеме предложението му. Но Стрейндж се съмняваше в мнението на приятелите, у които Арабела бе отседнала. Те бяха енорийски свещеник и жена му. Джонатан Стрейндж не знаеше нищо за тях, но изпитваше вроденото недоверие на всички млади, богати и разглезени господа към членовете на духовенството. Кой можеше да предположи какви идеи за изключителни добродетели и ненужни саможертви й внушават?

Ниското слънце удължаваше сенките. По клоните на дърветата и по земята блестяха лед и скреж. Стрейндж видя самотен труженик в полето и си спомни за семействата, които живееха от земята си и за чиято участ мис Удхоуп постоянно се тревожеше. В главата му се оформи въображаем разговор. „А какви са намеренията ви по отношение на вашите арендатори?“ — ще попита тя. „Какви са намеренията ми?“ — ще каже той. „Да — ще отвърне тя. — Как смятате да облекчите теглото им? Вашият баща е измъквал от тях всяко пени, правел е живота им непосилен.“ „Знам, че е така — ще каже Стрейндж. — Никога не съм одобрявал действията на баща си.“ „А намалихте ли арендата им? — ще попита тя. — Говорихте ли с църковното настоятелство? Помислихте ли за старопиталища и училища за децата?“

„Наистина много неразумно от нейна страна да говори за аренди, старопиталища и училища — мрачно си помисли Стрейндж. — В края на краищата, баща ми почина едва миналия вторник.“

— Странна работа! — отбеляза Джеръми Джоунс.

— А? — сепна се Стрейндж и забеляза, че са спрели пред бяла порта. Край пътя имаше спретната къщурка, боядисана в бяло. Беше построена наскоро, имаше шест стени и готически прозорци.

— Къде са хората? — попита Джеръми Джоунс.

— Какво? — учуди се Стрейндж.

— Това е пътен кантон, сър. Виждате ли, ето я табелата, на която пише каква такса трябва да се плати. Но няма жива душа. Да оставя ли шест пенса?

— Да, да. Както намериш за добре.

Джеръми Джоунс остави парите на прага на къщата и отвори портата, за да може той и господарят му да минат. Стотина ярда по-нататък се виждаше село. Имаше стара каменна църква, окъпана в златиста зимна светлина, алея със стари дървета, водеща неизвестно накъде, и към двадесет каменни къщички, от комините на които излизаше дим. Покрай пътя течеше поток. Бреговете му бяха обрасли със суха жълта трева, по чиито стръкчета блестяха ледени висулки.

— Къде са всички хора? — попита Джеръми.

— Какво? — Стрейндж се огледа и видя две момиченца да надничат през прозореца на близката къща. — Ето там.

— Не, сър. Това са деца. Аз говорех за възрастните. Не виждам никого.

Това беше самата истина: не се виждаха възрастни хора. Наблизо подтичваха пилета, върху купчина слама на една стара каруца лежеше котка, в полето пасяха коне, но хора нямаше. Още щом Стрейндж и Джеръми Джоунс излязоха от селото, причината за това необичайно състояние на нещата веднага се изясни. На стотина ярда от последната къща край един замръзнал жив плет се беше събрала тълпа. Хората бяха въоръжени с каквото им попадне — брадви, сърпове, тояги и пушки. Те представляваха причудлива гледка — едновременно зловеща и малко смешна. Страничен наблюдател би си помислил, че селото се е вдигнало на война срещу голите храсти и трънаци. Ниското зимно слънце огряваше селяните и къпеше в позлата дрехите, оръжията и необяснимо напрегнатите им лица. Зад тях се точеха дълги синкави сенки. Те бяха потънали в мълчание и когато някой помръднеше, движенията му бяха много предпазливи, сякаш се мъчеше да не вдига шум.

Докато минаваха покрай тях, Стрейндж и Джеръми се надигнаха в седлата и източиха вратове да видят къде се взират селяните.

— Чудна работа! — възкликна Джеръми, когато се отдалечиха. — Там нямаше нищо!

— Не — отвърна Стрейндж, — имаше човек. Не се учудвам, че не сте го видели. И аз отначало го взех за храст, но със сигурност беше човек — побелял, измършавял, похабен от годините, заприличал на храст, но все пак човек.

Пътят минаваше през тъмна зимна гора. Гледката бе събудила любопитството на Джеръми Джоунс и той се чудеше какъв е бил този човек и какво са искали селяните от него. Стрейндж отговори веднъж-дваж на въпросите му, но скоро се унесе в мисли за мис Удхоуп.

„Най-добре да избягвам разговори за промените, които ще настъпят след смъртта на баща ми — мислеше той. — Прекалено опасно е. Ще заговоря на леки, незначителни теми, като например приключенията по пътя. Кое от нещата, които видяхме, би й се сторило интересно?“

Стрейндж вдигна глава. Наоколо се издигаха тъмни влажни дървета. „Все трябва да има нещо.“ Той си спомни една вятърна мелница, която бе видял край Хиърфорд — за едно от крилата й се беше закачила детска червена пелерина. Докато крилата се въртяха, пелерината ту се влачеше в кишата и калта, ту политаше във въздуха, развявайки се като ален флаг. „Прилича на някаква алегория. После мога да й разкажа за празното село, за децата, които надничаха иззад пердетата на прозореца — едното държеше в ръка кукла, а другото — дървено конче. После ще й кажа за смълчаната тълпа, въоръжена с брадви, сърпове и пушки, и за човека зад плета.“

„О, бедният човек! — несъмнено ще възкликне тя. — Какво стана с него?“ „Не знам“ — ще отвърне Стрейндж. „Но вие сте спрели да му помогнете, нали?“ — ще попита тя. „Не“ — ще каже той. „О!“ — ще възкликне тя…

— Спри! — извика Стрейндж и дръпна юздите на коня си. — Не може така! Трябва да се върнем. Мисълта за човека зад плета не ми дава мира.

— О! — възкликна Джеръми Джоунс с видимо облекчение. — Много се радвам да го чуя, сър. И аз все за това си мисля.

— Не си се сетил да вземеш чифт пистолети, нали? — попита Стрейндж.

— Не, сър.

— П-по… — започна той и се сепна, защото мис Удхоуп не одобряваше ругатните. — А нож? Или нещо подобно?

— Не, сър, нищо. Но не се тревожете — Джеръми скочи от коня си и тръгна към храстите. — Ще направя тояги от тези клони. Ще свършат почти същата работа като чифт пистолети.

Той видя наръч здрави клони, които някой беше отсякъл от близките дървета и бе захвърлил на земята. Вдигна един от тях и го подаде на Стрейндж. Той не беше точно тояга, по-скоро дебел клон, от който стърчаха неокастрени вейки.

— Е — колебливо каза Стрейндж, — все е по-добре от нищо.

Джеръми се въоръжи с друг клон и двамата потеглиха обратно към селото и мълчаливата тълпа.

— Хей, ти! — провикна се Стрейндж, обръщайки се към мъж в овчарски кожух, омотан в няколко шала и с широкопола шапка на главата, и размаха тоягата по начин, който се надяваше да изглежда заплашителен. — Какво…?

Няколко мъже от тълпата едновременно се обърнаха и долепиха пръсти до устните си.

Един от селяните се приближи към конниците. Той беше по-добре облечен от първия, към когото Стрейндж се бе обърнал — в дебело кафяво палто. Допря пръсти до шапката си и много тихо каза:

— Моля за извинение, сър, но дали не можете да отведете конете по-надалеч? Те вдигат голям шум с тропота и пръхтенето си.

— Но… — започна Стрейндж.

— Тихо, сър! — прошепна мъжът. — Гласът ви! Много високо говорите! Ще го събудите!

— Да го събудя ли? Кого?

— Човека под плета, сър. Той е магьосник. Не сте ли чували, че ако събудите магьосник, преди да се е наспал, сънищата ще излязат от главата му и ще се разпилеят по света?

— А кой знае какви ужасии сънува! — добави друг мъж, също шепнешком.

— Но как… — понечи да каже Стрейндж. Отново няколко души от тълпата се обърнаха, възмутено се намръщиха и му направиха знаци да говори по-тихо.

— Но откъде знаете, че е магьосник? — попита той шепнешком.

— О, преди два дни дойде в Монк Гретън, сър. Разправи на всички, че е магьосник. Първия ден подлъга няколко деца от селото ни да откраднат хляб и бира от килерите на къщите си и да кажат, че ще ги носят на Кралицата на феите. Вчера го намерихме да се скита в земите на Фаруотър Хол, най-голямото тукашно имение. Мисис Мороу, стопанката, му плати да й предскаже бъдещето, но той й казал само, че синът й, капитан Мороу, е убит от французите. И сега бедната дама е на легло и казва, че няма да стане, докато е жива. Затова, сър, ни дотегна от този човек. Искаме да го прогоним. А не си ли тръгне, ще го изпратим в приют за бедни.

— Е, звучи съвсем разумно — прошепна Стрейндж. — Но това, което не разбирам, е…

Точно в този момент мъжът под плета отвори очи. Тълпата издаде тиха всеобща въздишка и няколко души отстъпиха назад.

Мъжът се измъкна изпод плета. Това не беше лесна работа, защото отделни части от плета — клонки, тръни, листа, — през нощта се бяха заплели в дрехите, краката и косата му или от леда бяха полепнали по него. Той седна. Ни най-малко не се учуди от насъбралата се публика; всъщност дори като че ли очакваше да я види. Огледа тълпата и няколко пъти шумно подсмръкна и изсумтя.

Мъжът прокара пръсти през косата си, за да я очисти от сухите листа, клони и множеството тръни.

— Протегнах ръка — промърмори той, без да се обръща към никого конкретно — и реките на Англия потекоха в обратна посока.

Магьосникът разхлаби шала на врата си и извади няколко паяка, които се бяха приютили под дрехите му. Докато правеше това, вратът му се оголи и се видя странна рисунка от сини линии, точки, кръстчета и кръгове. После той отново омота шала около врата си и завършил тоалета си, доволно се изправи на крака.

— Казвам се Винкулус — заяви той. Като се имаше предвид, че бе прекарал нощта на открито под плета, гласът му прозвуча забележително високо и ясно. — Вече десет дни вървя на запад и търся човек, комуто е отредено да стане велик магьосник. Преди десет дни видях портрет на този човек и сега по някои тайни признаци мога да заключа, че това си ти!

Всички се обърнаха да видят кого има предвид.

Мъжът в овчарския кожух и множеството шалове се приближи към Стрейндж и го дръпна за палтото.

— Това сте вие, сър — каза той.

— Аз? — попита Стрейндж. Винкулус се приближи към него.

— В Англия ще се появят двама магьосници… — каза той.

— Ясно — прекъсна го Стрейндж. — И кой съм аз — първият или вторият? Не, не ми казвайте. Няма значение. Участта и на двамата е еднакво зловеща. За човек, който иска да ме убеди да стана магьосник, съвсем не представяте бъдещия ми живот в розови краски. Надявам се скоро да се оженя и живот в тъмна гора сред крадци и убийци би бил, меко казано, крайно неподходящ за мен. Предлагам ви да изберете другиго.

— Не аз съм те избрал, магьоснико! Ти си избран много отдавна.

— Е, който и да ме е избрал, ще остане разочарован. Винкулус не обърна внимание на тази забележка и здраво стисна поводите на коня на Стрейндж като предпазна мярка срещу възможното бягство на собственика му. След това започна да рецитира цялото пророчество, което вече бе изрекъл веднъж пред мистър Норел в библиотеката на „Хановер Скуеър“.

Стрейндж посрещна думите му с не по-голям ентусиазъм отпреди и когато Винкулус млъкна, младият джентълмен се наведе от коня си и бавно и ясно каза:

— Аз не разбирам нищо от магии!

Винкулус се замисли, сякаш бе готов да признае, че това е сериозно препятствие пред кариерата на един бъдещ магьосник. За щастие тутакси намери разрешение на проблема: бръкна в пазвата си и извади някакви листа хартия с полепнала по тях слама.

— Ето — започна той с още по-загадъчен и внушителен вид, — тук имам някои заклинания, които… Не, не! Не мога да ти ги дам! (Стрейндж тъкмо бе протегнал ръка да ги вземе). — Те са изключително ценни. Преживял съм дълги мъчения и съм преминал през големи изпитания, за да се сдобия с тях.

— Колко? — попита Стрейндж.

— Седем шилинга и шест пенса — каза Винкулус.

— Добре.

— Нали не мислите да му дадете пари, сър? — намеси се Джеръми Джоунс.

— Ако с това ще го накарам да млъкне — да.

Междувременно тълпата започваше да гледа Стрейндж и Джеръми Джоунс доста недружелюбно. Тяхната поява повече или по-малко съвпадаше със събуждането на Винкулус и селяните се чудеха дали двамата конници не са дошли от сънищата на магьосника. Те започнаха да се обвиняват помежду си за събуждането на Винкулус и точно когато бяха на път да се сбият, пристигна човек с вид на чиновник и внушителна шапка, който уведоми Винкулус, че се налага да го прибере в приют за просия. Магьосникът отвърна, че няма да тръгне с него, тъй като не е просяк — има седем шилинга и шест пенса! И той най-безцеремонно размаха парите под носа на чиновника. Тъкмо когато свадата изглеждаше неминуема, в Монк Гретън отново се възцари спокойствие, предизвикано от простия факт, че Винкулус се обърна и тръгна по пътя в едната посока, а Стрейндж и Джеръми Джоунс препуснаха в другата.

Към пет часа двамата конници пристигнаха в странноприемницата на село С. близо до Глостър. Стрейндж вече хранеше толкова слаба надежда, че срещата му с мис Удхоуп ще доведе до друго, освен до нещастие и за двамата, че реши да я отложи за сутринта. Той поръча обилна вечеря и се настани в удобен стол край огнището с вестник в ръце. Но скоро откри, че уютът и спокойствието не могат да заменят компанията на мис Удхоуп, затова отмени поръчката и потегли право към дома на мистър и мисис Редмънд, за да стане нещастен колкото може по-скоро. Там завари само дамите — мисис Редмънд и мис Удхоуп.

Влюбените рядко са сред най-разумните хора на света, така че читателите ми едва ли ще се изненадат, като научат, че размислите на Стрейндж за мис Удхоуп съставят крайно неточен портрет на тази дама. Макар въображаемите му разговори с нея да дават представа за възгледите й, те дори не загатват за поведението и маниерите й. Тя нямаше навика да спори с хора, наскоро изгубили близък, настоявайки пред тях да строят училища и старопиталища, нито да се заяжда за всяка тяхна дума. Мис Удхоуп не беше толкова безсърдечна.

Тя посрещна Джонатан Стрейндж по начин, доста различен от този на опърничавата дама от въображението му. Вместо да поиска той тутакси да поправи всички злини, сторени от баща му, мис Удхоуп се отнесе с особена нежност към него и видимо се зарадва да го види.

Тя беше около двадесет и две годишна. В покой лицето й притежаваше само умерена миловидност. Нито в него, нито във фигурата й имаше нещо забележително, но оживено от разговор или смях, това лице напълно се преобразяваше. Мис Удхоуп беше енергична, остроумна и имаше слабост към шегите. Винаги с готовност се усмихваше, а тъй като усмивката е украшението, което най-много приляга на една млада дама, се случваше понякога да засенчи жени, признати красавици, в поне три графства.

Приятелката й мисис Редмънд бе мила кротка дама на четиридесет и пет. Тя не беше богата, не бе пътувала много, нито бе особено умна. При други обстоятелства мисис Редмънд много би се колебала какво да си каже със светски джентълмен като Джонатан Стрейндж, но за щастие баща му тъкмо беше починал и това им даваше тема за разговор.

— Смея да предположа, че сега сте твърде зает, мистър Стрейндж — каза тя. — Помня, че когато моят баща почина, имаше куп неща за вършене. В завещанието си беше оставил много заръки към наследниците. У дома имаше кани от китайски порцелан, които стояха на полицата в кухнята. Баща ми искаше да раздам по една на всеки от старите ни прислужници. Но описанията на тези кани в завещанието му бяха много объркани и никой не можеше да разбере коя кана на кого е завещал. Слугите се скараха — всички искаха жълтата кана с розичките. О, мислех, че никога няма да се оправя с това. Баща ви много заръки ли остави, мистър Стрейндж?

— Не, мадам. Нито една. Той мразеше всички.

— Ах, колко жалко, нали? И какво ще правите сега?

— Какво ще правя ли? — попита Стрейндж. — Мис Удхоуп казва, че горкият ви баща е купувал и продавал разни неща.

И вие ли ще правите същото?

— Не, мадам. Ако стане така, както искам — в което силно се надявам, — веднага ще приключа с търговията на баща ми.

— О! Тогава може би ще се занимавате със земеделие? Мис Удхоуп казва, че земите ви са големи.

— Така е, мадам. Но аз опитах да се занимавам със земеделие и открих, че това не е за мен.

— А! — мъдро отбеляза мисис Редмънд.

Последва мълчание. Часовникът на семейство Редмънд тиктакаше, въглените припукваха в камината. Мисис Редмънд започна да се занимава с някакви копринени конци в скута си и ги оплете в зловещ възел. После черната й котка погрешно изтълкува заниманието й като покана за игра, скочи на дивана и задърпа конците. Арабела се засмя, взе котката и започна да си играе с нея. Това беше точно една от онези кротки домашни сцени, които особено допадаха на Джонатан Стрейндж (макар че присъствието на мисис Редмънд му се струваше излишно, а за това на котката се колебаеше), и му допадаха най-вече защото в собствения си дом от дете не беше виждал друго освен студенина и злоба. Въпросът бе как да убеди Арабела, че и тя иска същото. Изведнъж усети прилив на вдъхновение и се обърна към мисис Редмънд:

— Накратко, мадам, не мисля, че ще имам време за земеделие. Ще изучавам магия.

— Магия! — възкликна Арабела и го погледна изненадана. Тя като че ли се канеше да го попита нещо, но точно в този така интересен момент стъпките на мистър Редмънд отекнаха в коридора. Той влезе, придружаван от помощника си Хенри Удхоуп — същия онзи Хенри Удхоуп, който беше брат на Арабела и приятел от детинство на Джонатан Стрейндж. Естествено, последваха поздрави и обяснения (Хенри Удхоуп не знаеше, че приятелят му ще идва) и за миг неочакваното изявление на Стрейндж беше забравено.

Господата идваха от събрание на енорията и след като всички седнаха, мистър Редмънд и Хенри съобщиха някои новини за църковните дела на мисис Редмънд и Арабела. После се поинтересуваха за пътуването на мистър Стрейндж, за състоянието на пътищата и за фермерите в Шропшир, Хиърфордшир и Глостършир (графствата, през които Стрейндж бе минал). В седем часа поднесоха чай. В последвалото мълчание, през което всички ядяха и пиеха, мисис Редмънд каза на съпруга си:

— Скъпи, мистър Стрейндж ще става магьосник — обяви тя, сякаш това бе най-естественото нещо на света, защото за нея беше точно така.

— Магьосник? — попита Хенри доста изненадан. — За какво ти е да ставаш магьосник?

Стрейндж не отговори веднага. Не искаше да разкрие истинската причина, която беше да впечатли Арабела с решимостта си да се занимава с нещо сериозно и научно, затова прибегна до единственото друго обяснение, което можа да измисли:

— Край един плет в Монк Гретън срещнах човек, който ми каза, че съм магьосник.

Мистър Редмънд се разсмя, оценявайки шегата.

— Превъзходно! — каза той.

— Наистина ли? — попита мисис Редмънд.

— Не разбирам — призна Хенри Удхоуп.

— Сигурно не ми вярвате — обърна се Стрейндж към Арабела.

— O, напротив, мистър Стрейндж! — отвърна тя усмихната. — Това е обичайният ви подход към нещата. Солидна основа за кариерата, която очаквам от вас.

Хенри каза:

— Но ако ще се посвещаваш на професия, макар че не виждам за какво ти е нужно това, след като вече получи наследството си, сигурно би могъл да избереш нещо по-добро от магия! Тя няма практическо приложение.

— О, мисля, че грешите! — обади се мистър Редмънд. — В Лондон има джентълмен, който побеждава французите, като им изпраща видения! Забравих как се казваше. Той има някаква теория… как я наричаше? Съвременна магия?

— Но с какво тази магия се отличава от някогашната? — попита мисис Редмънд. — И коя ще изберете вие, мистър Стрейндж?

— Да, кажете ни, мистър Стрейндж! — настоя Арабела с дяволита усмивка. — Коя ще изберете?

— Ще практикувам по малко и от двете, мис Удхоуп. По малко и от двете! Купих три заклинания от човека край плета — каза той на мисис Редмънд. — Искате ли да ги видите, мадам?

— О, да, разбира се!

— А вие, мис Удхоуп? — попита Стрейндж.

— За какво служат?

— Не знам. Още не съм ги прочел.

Джонатан Стрейндж извади от вътрешния си джоб трите заклинания на Винкулус и ги показа на любимата си.

— Много са мръсни — отбеляза Арабела.

— О, ние, магьосниците, не се гнусим от малко мръсотия. Впрочем смея да кажа, че са много стари. Древни и загадъчни заклинания като тези често…

— Отгоре е написана датата. 2 февруари 1808 година. Това е отпреди две седмици.

— Наистина ли? Не бях забелязал.

— „Две заклинания за прогонване на упорит човек от Лондон“ — прочете Арабела. — Не разбирам защо един магьосник ще иска хората да напускат Лондон.

— Не знам. В Лондон определено има твърде много хора, но ми изглежда трудна работа те да се пропъждат от града един по един.

— Но тези заклинания са отвратителни! Пълни са с духове и с ужасни неща! Карат човек да мисли, че ще срещне истинската си любов, а в действителност нищо такова не му се случва!

— Може ли да видя? — Стрейндж издърпа от ръцете на Арабела злобните заклинания, бързо ги прегледа и каза; — Честна дума, когато ги купих, не знаех нищо за съдържанието им, абсолютно нищо! Истината е, че човекът, който ми ги продаде, е скитник и мошеник. С моите пари успя да се измъкне от приют за бедни.

— Е, радвам се за него. Но заклинанията са наистина ужасни и аз се надявам да не ги използвате.

— А последното? „Заклинание за узнаване плановете на врага“. Мисля, че срещу това няма да възразите? Позволете ми да го изпробвам.

— Но дали ще подейства? Вие нямате врагове, нали?

— И да имам, не знам за тях. Така че няма да навредя на никого, ако опитам. В указанията се споменаваше за огледало и мъртви цветя40, затова Стрейндж и Хенри свалиха едно огледало от стената и го сложиха на масата. Цветята бяха по-трудни за намиране: беше февруари и единствените цветя, с които мисис Редмънд разполагаше, бяха малко изсушена лавандула, рози и мащерка.

— Тези ще свършат ли работа? — попита тя.

Стрейндж сви рамене.

— Кой знае? А сега… — той отново прегледа указанията. — Цветята трябва да се разпръснат наоколо, ето така. После трябва да очертая с пръст кръг върху огледалото. Разделям го на четири. Удрям три пъти по огледалото и казвам…

— Стрейндж — обади се Хенри Удхоуп, — откъде изнамери тези глупости?

— От човека край плета. Хенри, не ме слушаш.

— И как ти се стори, почтен човек ли беше?

— Почтен? Не, не бих казал. По-скоро ми се стори премръзнал. Да, „премръзнал“ е подходяща дума за него, а също и „гладен“.

— И колко плати за тези заклинания?

— Хенри! — възкликна Арабела. — Не чу ли как мистър Стрейндж току-що обясни, че ги е купил с благотворителни цели?

Стрейндж разсеяно чертаеше кръгове по повърхността на огледалото и ги разделяше на четвъртини. Арабела, която седеше до него, внезапно подскочи от изненада. Стрейндж погледна надолу.

— Всемогъщи Боже! — изкрещя той.

В огледалото се виждаше стая, но не гостната на семейство Редмънд. Беше по-малка стая, обзаведена добре, без излишна екстравагантност. Таванът, който бе доста висок, създаваше впечатлението, че тази стая се намира в голяма и може би богата къща. Имаше лавици, пълни с книги, други книги лежаха по масите. В камината гореше хубав огън, на бюрото имаше запалени свещи. Там седеше човек, погълнат от работа. Беше към петдесетгодишен, облечен съвсем просто, в сиво сако, тих, незабележим човек със старомодна перука на главата. На бюрото му лежаха разгърнати книги и той ту се зачиташе в една, ту записваше нещо в друга.

— Мисис Редмънд! Хенри! — извика Арабела. — Бързо елате! Вижте какво направи мистър Стрейндж!

— Но кой, за Бога, е този човек? — попита Стрейндж озадачен.

Той вдигна огледалото и надникна под него явно с мисълта, че там ще открие дребничък джентълмен в сиво сако, готов да отговори на въпросите му. Когато отново постави огледалото на масата, другата стая и човекът в нея все още бяха там. Присъстващите не чуваха и звук от загадъчната стая, но пламъците танцуваха в камината, а очилата на носа на мъжа проблясваха на светлината и той обръщаше глава ту към една книга, ту към друга.

— Защо този човек е ваш враг? — попита Арабела.

— Нямам и най-малка представа.

— Може би му дължите пари? — предположи мистър Редмънд.

— Не мисля.

— Може да е банкер. Мястото прилича малко на кабинет в банка — каза Арабела.

Стрейндж избухна в смях.

— Е, Хенри, престани да се мръщиш. Ако наистина съм магьосник, то аз съм много различен от останалите. Другите магьосници призовават духове на феи и на отдавна умрели крале. Аз току-що призовах духа на банкер.