Джонатан Стрейндж и мистър Норел

1

Джонатан Стрейндж. История и практика на английската магия, том I, гл. 2, изд. Джон Мъри, Лондон, 1816.

2

По-правилно е да се наричат Ауреати, или магьосници от Златния век.

3

Джон Сегундус. Пълно описание на феите — слуги на доктор Пейл, техните имена, истории, характери и услуги, които са му вършили; изд. Томас Бърнам, книгопродавец, Нортхамптън, 1799.

4

Доктор Мартин Пейл (1485–1567) е син на кожар от Уоруик. Той е последният от Ауреатите, или магьосниците от Златния век. След него има и други магьосници (като Грегорий Авесалом), но тяхната репутация е спорна. Пейл със сигурност е последният английски магьосник, посетил Феерия.

5

Както знаем от максимата на Джонатан Стрейндж, магьосниците се карат за всевъзможни неща с години и много трудове са изписани по въпроса за това дали дадена книга може да се определи като книга по магия. Но повечето лаици се ръководят от следното просто правило: книгите, написани преди изчезването на магията в Англия, са книги по магия, книгите, написани по-късно, са книги за магия. Принципът, на който се основава правилото на лаиците, е, че книга по магия може да напише само практикуващ магьосник, а не магьосник теоретик или историк. Какво по-разумно от това? Но ето че вече възникват затруднения. Великите майстори на магията, които наричаме магьосници от Златния век, или Ауреати (Томас Годблес, Ралф Стоукси, Катрин от Уинчестър, Кралят Гарван), са писали малко или малко от написаното е достигнало до нас. Възможно е Томас Годблес да е бил неграмотен. Стоукси е учил латински в малко училище по граматика в родния си Девъншир, но всичко, което знаем за него, е написано от други.

Магьосниците започват да пишат книги след западането на магията. Над славата на английската магия вече се спуска сянка; хората, които наричаме магьосници от Сребърния век (Томас Ланчестър, 1518-1590; Джак Беласис, 1526-1604; Никълъс Губърт, 1535-1578; Грегорий Авесалом, 1507–1599), са последните искрици в мрака; те са първо учени и после магьосници. Разбира се, тези магьосници твърдят, че правят магии, някои дори държат по един-двама слуги от народа на феите, но не постигат големи успехи, а съвременните учени се съмняват дали изобщо са били способни да правят магии.

6

Първият пасаж, който мистър Сегундус прочете, беше за Англия, Феерия (която магьосниците понякога наричат „Другите земи“) и неизвестна страна, разположена, както се твърдеше, в далечния край на Ада. Мистър Сегундус беше чувал за символичната и магическа връзка между тези три земи, но никога дотогава не бе попадал на толкова ясно обяснеше за нея като изложеното тук.

Вторият пасаж засягаше един от големите магьосници на Англия, Мартин Пейл. В „Дървото на познанието“ на Грегорий Авесалом има широко известен текст, който разказва как докато пътувал през Феерия, последният от великите магьосници Ауреати Мартин Пейл посетил един принц на феите. Като повечето представители на народа си този принц имал множество имена, титли и псевдоними, но обикновено го наричали Студения Хенри. Студения Хенри произнесъл дълга и тържествена реч пред госта си. Речта била изпъстрена с метафори и неясни загадки, но онова, което принцът като че ли искал да каже, било, че феите са природно зли създания, които не винаги знаят кога причиняват вреда. На това Мартин Пейл кратко и донякъде тайнствено отговорил, че не всички англичани имат еднакво големи крака. Векове наред никой нямал и най-малка представа какво би могло да означава това, но се изказвали различни теории. Джон Сегундус бе добре запознат с всички тях. Най-популярната принадлежеше на Уилям Пантлър и датираше от началото на XVIII век. Пантлър твърди, че Студения Хенри и Пейл са говорили за теология. Феите (както всички знаят) са извън обсега на църквата, Христос не е стигнал до тях и никога няма да стигне — така че никой не знае какво ще стане с тях в деня на Страшния съд. Според Пантлър Студения Хенри е искал да попита Пейл дали има някаква надежда феите подобно на хората да получат вечно спасение. Отговорът на Пейл — че краката на англичаните не са с еднаква големина — е неговият начин да каже, че не всички англичани ще се спасят. Въз основа на това Пантлър стига дотам, че приписва на Пейл малко странното схващане, че Раят не е безкраен и може да побере само ограничен брой блажени и за всеки осъден на адски мъки англичанин в Рая се отваря място за една фея. Репутацията на Пантлър като магьосник теоретик почива изцяло на книгата, която написва по този въпрос.

В „Напътствия“ на Джак Беласис мистър Сегундус прочете съвсем различно обяснение. Три века преди Мартин Пейл да попадне в замъка на Студения Хенри, принцът е бил посетен от друго човешко същество: английски магьосник, по-велик дори от Пейл — Ралф Стоукси, който оставил там чифт ботуши. Ботушите, казва Беласис, били стари, което вероятно е причината Стоукси да ги остави, но наличието им в замъка предизвикало силен смут сред всички негови обитатели, които дълбоко почитали английските магьосници. Особено разтревожен бил Студения Хенри, който се боял, че по някакъв необясним, неразбираем начин християнският морал може да го обвини за загубата на ботушите. Затова той направил опит да се отърве от страховитите предмети, като ги предложил на Пейл, но магьосникът не ги приел.

7

Завоевателите в Римската империя са били окичвани с лаврови венци, казват, че любимците и галениците на съдбата са били посрещани с рози, но английските магьосници открай време се приветстват с най-обикновен бръшлян.

8

Голямата църква в Йорк е едновременно катедрала (в значението на църква, където се намира тронът на епископа или архиепископа) и мисионерска църква (в смисъл на църква, основана от мисионер в древни времена). В различни времена са я наричали по различен начин. В ранните векове най-често се е използвало наименованието „мисионерска църква“, но днес жителите на Йорк предпочитат термина „катедрала“, който поставя църквата им по-високо от тези в съседните градове Райпън и Бевърли. Райпън и Бевърли имат мисионерски църкви, но не и катедрали.

9

Известната балада „Кралят Гарван“ описва точно такова отвличане:

10

Прецедентът, споменат от мистър Хънифут, беше едно убийство, извършено през 1279 г. в мрачния град Олстън. В двора на църквата било намерено тяло на малко момче, провесено на дървото пред портата. Над портата се издигала статуя на Девата с Младенеца. Жителите на Олстън изпратили хора в Нюкасъл, в замъка на Краля Гарван, и Кралят Гарван проводил двама магьосници, които да накарат Пресветата Дева и Младенеца Исус да говорят, и те разказали как видели непознат да убива момчето по неизвестни причини. След това при всяко идване на странник в града жителите на Олстън го завеждали пред портата на църквата и питали „Той ли е?“, но Девата и Младенецът винаги отговаряли, че не е. В краката на Девата имало лъв и дракон, увити един около друг по крайно любопитен начин, захапали се един друг за вратовете. Тези създания явно били издълбани от някого, който никога не е виждал лъв или дракон, но е виждал много кучета и овце, защото нещо от чертите на кучето и овцата се било прокраднало в изображението. Всеки път, когато някой нещастник се изправял за оглед пред Девата и Младенеца, лъвът и драконът преставали да се хапят взаимно и заприличвали на причудливи кучета пазачи, като лъвът започвал гневно да лае, а драконът — да блее. Минали години и всички жители на града, които помнели момчето, били вече мъртви, както по всяка вероятност и самият убиец. Но Девата и Младенецът някак по навик продължавали да говорят и всеки път, когато някой злополучен странник минел покрай тях, те все така въртели каменни глави и казвали: „Не е той.“ А Олстън си спечелил репутацията на призрачно място и хората не пътували дотам, ако можели да го избегнат.

11

За да разбере по-добре характера и магическите сили на мистър Норел, мистър Сегундус състави подробно описание на посещението си в абатството Хъртфю. За съжаление той установи, че спомените му за това са крайно неясни. Щом захванеше да препрочита написаното, мистър Сегундус откриваше, че си спомня посещението по различен начин. Щом започнеше да зачерква думи и изречения и да ги заменя с нови, стигаше дотам, че пренаписваше всичко отначало. След четири-пет месеца се видя принуден да признае пред себе си, че вече не помни какво е казал мистър Хънифут на мистър Норел или какво е отвърнал мистър Норел, или какво той — мистър Сегундус — е видял в къщата. Накрая стигна до заключението, че опитите да напише нещо по въпроса са безполезни, и хвърли написаното в огъня.

12

Веднъж мистър Дролайт се озовал в една стая с дългокосместата бяла котка на лейди Бесбъро. Той бил облечен в безупречен черен костюм и затова силно се разтревожил, когато котката започнала да обикаля около него като че ли с намерението да седне в скута му. Мистър Дролайт издебнал удобен момент, когато никой не го наблюдава, взел котката, отворил прозореца и я изхвърлил навън. Макар че паднала от третия етаж на земята, котката оживяла, но едната й лапа така и не се оправила и оттогава животното проявявало силна антипатия към джентълмени в черни дрехи.

13

Смята се, че Мерлин е бил затворен в едно дърво от магьосницата Нимю, или Вивиан.

14

Мистър Ласелс преувеличава. Кралствата на Краля Гарван никога не са били повече от три на брой.

15

Тъбс срещу Стархаус — известно дело, гледано на тримесечното заседание на съда в Нотингам преди няколко години.

16

Помощникът на Саймън Блъдуърт се появил при него изневиделица, предложил услугите си и казал, че иска да го наричат Бъклър. Както може да ви каже всеки английски ученик, Блъдуърт би следвало да се поинтересува и да разпита по-подробно за това кой точно е Бъклър и как така му е хрумнало да дойде от Феерия с едничката цел да служи на третокласен английски магьосник.

Бъклър бил много сръчен във всички видове магия и делата на Блъдуърт в малкото градче Брадфорд на Ейвън потръгнали и се разраснали. Само веднъж Бъклър му създал затруднения, когато във внезапен пристъп на гняв унищожил една малка книжка, собственост на капелана на лорд Лъвел.

Колкото по-дълго служел Бъклър на Блъдуърт, толкова по-силен ставал и когато станал достатъчно могъщ, първата му работа била да промени външния си вид: прашните му парцаливи дрехи се превърнали в хубав костюм, от чифт ръждясали пили, откраднати от един ключар в града, се получил меч, мършавата му, петниста, лисича физиономия станала бяло и красиво човешко лице, а самият той изведнъж пораснал с два-три фута. Бъклър побързал да увери мисис Блъдуърт и дъщерите й, че това е истинският му облик и че досега просто е бил омагьосан.

Една хубава майска сутрин през 1310 година, когато Блъдуърт не си бил у дома, мисис Блъдуърт забелязала висок шкаф в ъгъла на кухнята, какъвто нямало дотогава. Когато попитала Бъклър за това, слугата тутакси отвърнал, че това е магически шкаф и че той го е докарал тук. Казал, че открай време му е мъчно, че магията вече не се използва често в Англия, че страда, като гледа как мисис Блъдуърт и дъщерите й перат, метат, готвят и чистят от зори до мрак, когато според него би следвало да седят на меки възглавници в рокли, обсипани със скъпоценни камъни, и да похапват бонбони. Това се сторило много разумно на мисис Блъдуърт. Бъклър казал как често упреква съпруга й за това, че не може да направи живота на мисис Блъдуърт приятен и лек, но мистър Блъдуърт не му обръща никакво внимание. Тя отвърнала, че това ни най-малко не я учудва.

Бъклър казал, че ако влезе в шкафа, мисис Блъдуърт ще се озове на вълшебно място, където ще се научи на заклинания, с помощта на които всяка работа ще се върши за миг, тя ще изглежда красива в очите на околните и когато поиска, пред нея ще изникват големи купчини злато, съпругът й ще я слуша за всичко и т.н. и т.н.

— Колко общо са заклинанията? — попитала мисис Блъдуърт.

— Около три — отвърнал Бъклър.

— Трудно ли се научават?

— О, не! Съвсем лесно.

— Много време ли ще отнеме?

— Не, не много, ще се върнете навреме за църквата.

Същата сутрин в шкафа на Бъклър влезли седемнадесет души и никога повече не се завърнали в Англия, сред тях мисис Блъдуърт, двете й малки дъщери, две прислужници и двама слуги, чичото на мисис Блъдуърт и шестима съседи. Само Маргарет, най-голямата дъщеря на Блъдуърт, отказала да влезе.

Кралят Гарван изпратил двама магьосници от Нюкасъл да разследват случая и благодарение на техните писмени свидетелства историята е достигнала до нас. Главен свидетел била Маргарет, която разказала как когато се прибрал, „баща ми влезе в шкафа, за да се опита да ги спаси, макар че аз го молех да не отива. Повече не излезе от там“.

Двеста години по-късно доктор Мартин Пейл пътувал през Феерия. В замъка на Джон Холишуз (древен и могъщ феин принц) той намерил човешко дете, около седем-осемгодишно, много бледо и изгладняло на вид. То казало, че името му е Ан Блъдуърт и че било във Феерия от две седмици. Дали му да мие голяма купчина мръсни тенджери. Момичето казало, че ги мие, откакто е пристигнало, и когато свърши, ще се прибере у дома при родителите и сестрите си. То смятало, че до ден-два ще свърши.

17

Франсис Сътън-Гроув (1682–1765), магьосник теоретик, написал две книги: De Generibus Artium Magicarum Anglorum („За произхода на английското магическо изкуство“), 1741, и „Предписания и описания“, 1749. Дори мистър Норел, най-възторжен (и всъщност единствен) почитател на Сътън-Гроув, смята, че „Предписания и описания“ (където авторът прави опит да състави правила за практическа магия) е голям провал, а ученикът на мистър Норел, Джонатан Стрейндж, я мрази дотолкова, че е разкъсал екземпляра си и е нахранил с него магарето на един калайджия (вж. „Животът на Джонатан Стрейндж“ от Джон Сегундус, 1820, изд. Джон Мъри). De Generibus Artium Magicarum Anglorum се смята за най-отегчителната книга по теория на английската магия (на която са посветени много скучни книги). Тя представлява първият опит на англичанин да очертае областите на магията, които съвременните магьосници следва да изучават; според Сътън-Гроув те наброяват тридесет и осем хиляди деветстотин четиридесет и пет и той е изброил всичките в отделни глави. Сътън-Гроув е учител на великия мистър Норел и в още едно отношение: в никой от списъците му не се споменава магията, традиционно приписвана на птици или диви животни, и той преднамерено изключва онези видове магия, за които обикновено се използват феи, като например съживяването на мъртъвци.

18

Херцогът на Портланд — пръв министър на хазната между 1807 и 1809 г.

19

О, дух! Имам голяма нужда от твоята помощ. Тази девойка е мъртва и семейството й желае тя да се завърне към живота.

20

Ето мъртвата между земята и небето! Знай, о, дух, че избрах теб за тази велика задача, защото…

21

Бърлингтън Хаус на „Пикадили“ беше лондонската резиденция на херцога на Портланд, Пръв министър на хазната (когото много хора напоследък наричат по френски образец премиер-министър). Сградата е построена през Средновековието, когато английските благородници не са се страхували да си съперничат с монарха по могъщество и богатство, затова тя няма равна на себе си по красота никъде в столицата. Колкото до самия херцог, той беше почтен възрастен джентълмен, но, горкият, съвсем не отговаряше на представите за премиер-министър. Беше много стар и болен. Сега той лежеше в стая със спуснати завеси в отдалечена част на къщата, омаян от лауданум и полужив. Не можеше да бъде от полза нито за страната си, нито за колегите си министри. Единственото предимство, което те виждаха в това, че херцогът продължава да заема поста си, беше, че можеха да ползват великолепната му къща за своите събрания и да нареждат на прекрасната му прислуга да поднася всичко, което им хрумне, от избата (обикновено министрите намираха, че от управляването на Великобритания се ожаднява).

22

Уилям Пит-младши (1759–1806) — много е съмнително някога да се появи друг като него, защото той става премиер-министър на двадесет и четири години и управлява страната — с един-единствен кратък интервал от три години — чак до смъртта си.

23

Четири години по-късно по време на войната на полуострова ученикът на мистър Норел, Джонатан Стрейндж, изказа сходни критики относно този вид магия.

24

В изказването си мистър Ласелс успя да събере всички книги на лорд Портисхед в една. До началото на 1808 година, когато се отказва от заниманията си, лорд Портисхед публикува три книги: „Животът на Джак Беласис“, изд. Лонгман, Лондон, 1801; „Животът на Никълъс Губърт“, изд. Лонгман, Лондон, 1805; и „История на Краля Гарван за деца“, изд. Лонгман, Лондон, 1807, с гравюри от Томас Беуик. Първите две представляват научни изследвания на двама магьосници от XVI век. Мистър Норел няма високо мнение за тях, но особено не харесва „Историята за деца“. Джонатан Стрейндж, от друга страна, смята, че това е прекрасно четиво.

25

„Странно как толкова заможен човек — в имуществото на лорд Портисхед влизаше голяма част от Англия — можеше да бъде толкова скромен, но случаят бе точно такъв. Освен това той беше предан съпруг и баща на десет деца. Мистър Стрейндж ми каза, че гледката на лорд Портисхед и децата му, увлечени в игра, е една от най-прекрасните на света. И наистина самият Портисхед беше като дете. При всичките си обширни познания лордът не можеше да различи добро от зло, макар че с лекота четеше на китайски. Той беше най-милият от всички британски аристократи“: „Животът на Джонатан Стрейндж“ от Джон Сегундус, изд. Джон Мъри, Лондон, 1820.

26

„Приятелите на английската магия“ излиза за пръв път през февруари 1808 година и веднага си спечелва популярност. Към 1812 година Норел и Ласелс се хвалят, че тиражът надхвърля 13 000, но колко достоверна е тази цифра — не може да се каже. От 1808 до 1810 редактор официално е лорд Портисхед, но по всяка вероятност мистър Норел и Ласелс често се месят в работата му. Между Норел и Ласелс съществуват известни разногласия относно целите на списанието. Мистър Норел иска „Приятелите на английската магия“ първо да внуши на британското общество представата за голямото значение на съвременната английска магия, второ, да поправи погрешните схващания за историята на магията и, трето, да оплюе онези магьосници и видове магьосници, които мистър Норел мрази. Той не желае да обяснява на страниците му магически процедури — с други думи, няма намерението да прави от него образователно списание. Лорд Портисхед, чието възхищение към мистър Норел е безгранично, счита за свой основен дълг като редактор да следва многобройните напътствия на магьосника. В резултат на това първите броеве на „Приятелите на английската магия“ са по-скоро скучни и често озадачаващи — пълни със странни пропуски, противоречия и бегли намеци. Ласелс, от друга страна, отлично разбира как едно периодично издание може да се използва за спечелване на подкрепа за възраждането на английската магия и се стреми да го направи по-лековато. Той все повече се вбесява от предпазливия подход на Портисхед, взема мерки и от 1810 година нататък двамата с лорд Портисхед са съредактори.

Джон Мъри издава „Приятелите на английската магия“ до началото на 1815, когато се спречква с мистър Норел. Лишен от подкрепата му, Мъри се вижда принуден да продаде списанието на друг издател — Томас Нортън Лонгман. През 1816 година Мъри и Стрейндж замислят да създадат списание, което да съперничи на „Приятелите на английската магия“, под заглавието „Фамулус“, но само един брой вижда бял свят.

27

Прието е да се смята, че Кралят Гарван е имал три царства: Англия, Феерия и загадъчна страна в далечния край на Ада.

28

Томас Ланчестър. Трактат за езика на птиците, глава 6.

29

Накрая и двете дела се решиха в полза на сина на Лорънс Стрейндж.

30

Тъкмо обратното, Лорънс Стрейндж се зарадва, че за няколко месеца ще си спестява разноските за храна и облекло на момчето. Ето как любовта към парите прави умния човек тесногръд и смешен.

31

Джон Сегундус, биограф на Стрейндж, на няколко места отбелязва, че Стрейндж предпочита обществото на умните жени пред това на мъжете. „Животът на Джонатан Стрейндж“, изд. Джон Мъри, Лондон, 1820.

32

Тази теория е изказана за пръв път от корнуолски магьосник на име Мерод през XII век и намира разпространение в много варианти. В най-крайната си форма тя изповядва схващането, че всеки излекуван, спасен или съживен с магия вече не е във властта на Бога и църквата му, дори ако магьосникът или феята, извършили магията, са свързани по някакъв начин с тях.

Мерод е арестуван и отведен при Стивън, краля на Южна Англия, и свещениците от Съвета на Уинчестър. Там е жигосан, пребит и съблечен полугол. След това е прогонен от кралството. Свещениците заповядват никой да не му се притича на помощ. Мерод тръгва пеша от Уинчестър за Нюкасъл, където се намира замъкът на Краля Гарван. По пътя умира.

Друга форма на Меродовата ерес е разпространеното в Северна Англия вярване, че някои убийци не принадлежат нито на Бога, нито на дявола, а на Краля Гарван.

33

Уилям Пантлър. Три несъвършени състояния на съществуване, изд. Хенри Линтот, Лондон, 1735. Трите несъвършени съществувания са ангелите, хората и феите.

34

От тази забележка става ясно, че мистър Норел все още не е осъзнал колко високо го ценят всички министри и с каква готовност биха ползвали услугите му във войната.

35

Лондонската къща на Уелския принц в Пал Мал.

36

Робърт Банкс Дженкинсън, лорд Хоуксбъри (1770–1828). След смъртта на баща си през декември 1808 той става граф на Ливърпул. През следващите девет години се доказва като един от най-големите поддръжници на мистър Норел.

37

Кралят е любящ и предан баща на шестте си дъщери, но привързаността му към тях го принуждава да ги държи строго почти като затворнички. Той не може да понесе мисълта, че която и да било от дъщерите му ще се омъжи и ще го напусне. Затова те са принудени да водят непоносимо еднообразен живот в замъка Уиндзор в компанията на сприхавата кралица. От шестте само една успява да се омъжи, преди да навърши четиридесет.

38

Изглежда, Стрейндж не е изоставил толкова бързо идеята за поетична кариера. В „Животът на Джонатан Стрейндж“, изд. Джон Мъри, Лондон, 1820, Джон Сегундус разказва как след като не е успял да намери поет, когото да покровителства, Стрейндж е решил сам да пише стихове. Първия ден нещата тръгнали много добре: той прекарал времето от закуска до вечеря по халат, седнал на писалището в спалнята си, бързо изписвайки няколко дузини листа. Всичко, което написал, се харесало както на самия него, така и на лакея му, който също бил човек на перото и с готовност го съветвал по заплетени въпроси като избора на метафори и реторични обръщения и който накрая се втурнал да събира листата, разхвърляни по пода, подредил ги и тичешком слязъл по стълбите, за да прочете най-вълнуващите места на приятеля си помощник-градинаря. Бързината, с която пишел Стрейндж, била наистина поразителна; лакеят му заявил, че когато допрял ръка до главата на господаря си, усетил, че гори от бушуващата в нея творческа енергия. На втория ден Стрейндж седнал да напише петдесетина страници и още в началото се сблъскал със затруднение, защото не можел да измисли рима на „любов безкрайна“. „Сила омайна“ не го задоволила, „нега трайна“ му се сторила пълна безсмислица, а „плът незнайна“ — направо вулгарна. Той се мъчил около час и след като не могъл да измисли нищо, излязъл да поязди, за да проветри мислите си и никога повече не се върнал към писането на поезия.

39

Село на пет-шест мили от дома на Стрейндж.

40

Мистър Норел вероятно го е адаптирал от описание на едно ланкаширско заклинание в „Библиотека на смъртта“ на Питър Уотършип (1448).

41

Някои учени (сред които и Джонатан Стрейндж) твърдят, че Мария Авесалом много добре е знаела какво върши, като е оставила къщата да рухне. Според тях тя е постъпила съгласно широко разпространеното вярване, че всички рухнали сгради принадлежат на Краля Гарван. Това би обяснило факта, че магията в Къщата на сенките се е засилила след рухването й. „Всички дела на човека, всички негови градове, империи, паметници един ден ще се превърнат в прах. Дори къщите на скъпите ми читатели неизбежно — дори само за един-единствен ден или час — ще рухнат и ще станат къщи от камъни, зазидани с лунна светлина, прозорци, пробити от звезди, и подове, постлани с прашен вятър. Казват, че в този ден, в този час домовете ни стават обител на Краля Гарван. И докато оплакваме края на английската магия и казваме, че тя отдавна ни е напуснала, и се питаме едни други как е възможно да сме изгубили нещо толкова ценно, нека все пак не забравяме, че тя ни очаква на края на Англия и един ден вече няма да можем да избягаме от Краля Гарван, така че и в наше време можем да го призовем.“ „История и практика на английската магия“ от Джонатан Стрейндж, изд. Джон Мъри, Лондон, 1816.

42

Когато говорят за Другите земи, хората обикновено имат предвид Феерия или друго подобно отвлечено понятие. В разговор на общи теми тези определения вършат работа, но един магьосник трябва да се научи да се изразява по-точно. Широко известно е, че Кралят Гарван е управлявал три царства: първото е Северна Англия, което обхваща Къмбърланд, Нортъмбърланд, Дърам, Йоркшир, Ланкашир, Дербишир и част от Нотингамшир. Другите две се наричат „Другите земи на Краля“. Едното е част от Феерия, а за другото е прието да се смята, че се намира в далечния край на Ада и понякога се нарича „Горчивите земи“. Враговете на Краля твърдят, че той го е взел под аренда от Луцифер.

43

Парис Ормскърк (1496–1587), учител от село Клеркънуел край Лондон, автор на няколко трактата по магия. Макар и не особено оригинален мислител, той е усърден труженик, който си поставя задачата да събере и отсее всички заклинания за призоваване, като се надява да намери поне едно действащо. Това му отнема дванадесет години, през които малката му къщичка в Клеркънуел се изпълва с хиляди листчета хартия, изписани със заклинания. Мисис Ормскърк не е никак доволна от това и впоследствие бедната жена става прототип на съпругата на магьосника в множество долнопробни комедии и второразредни романи — груба, свадлива и вечно недоволна жена. Заклинанието, което Ормскърк накрая намира, придобива голяма популярност и се използва широко както през неговия, така и през следващите два века; но преди Джонатан Стрейндж да внесе някои изменения и да го използва за призоваването на Мария Авесалом в общия си с мистър Сегундус сън, не ми е известен друг случай, в който някой да е постигнал какъвто и да било успех с него — може би поради причините, които Джонатан Стрейндж изтъква.

44

Тук здравият разум на мистър Сегундус като че ли го напуска за кратко. Чарлс Хедър-Грей (1712–1789) е друг магьосник историк, публикувал популярно заклинание за призоваване. То е също толкова лошо, колкото и Ормскърк; безсмислено е да се прави избор между тях.

45

В Средновековието призоваването на мъртвец е широко известен вид магия, като съществува схващането, че духът на мъртъв магьосник е най-лесен за призоваване и същевременно най-ценен събеседник.

46

Малцина са магьосниците, които не са учили при други практикуващи магьосници. Кралят Гарван не е първият британски магьосник. Преди него има други — в частност получовекът-полудемон Мерлин, живял през VII век, — но по времето, когато Кралят Гарван се появява в Англия, няма други магьосници. Малко се знае за ранните години на Краля Гарван, но е логично да се предположи, че се е учил на магия и кралски обноски в двора на някой крал на Феерия. Ранните магьосници в средновековна Англия изучават занаята си в двора на Краля Гарван и после на свой ред учат другите. Изключение прави магьосникът от Нотингамшир Томас Годблес (1105?-1182). За по-голямата част от живота му не се знае нищо. Със сигурност е прекарал известно време при Краля Гарван, но това като че ли е станало в по-зряла възраст, когато вече е бил магьосник. Той може да бъде пример за самоук магьосник, каквито, разбира се, са Гилбърт Норел и Джонатан Стрейндж.

47

„Съвременен магьосник“ е едно от няколкото периодични издания по магия, започнали да излизат след първата поява на „Приятелите на английската магия“ през 1808. Макар да не са назначени от мистър Норел, редакторите на тези издания не са и помисляли да се отклоняват от ортодоксалните магически схващания, изповядвани от прочутия магьосник.

48

Хорас Тот прекарва целия си незабележим живот в Чешир, като постоянно възнамерява да напише дебела книга за английската магия, но така и не я започва. Тот умира на 74 години, без да се отказва от намерението да започне да пише от следващата седмица или може би от по-следващата.

49

Естествено, конспектът на мистър Норел има за основа класификациите, които се съдържат в „De Generibus Artium Magicarum Anglorum“ на Франсис Сътън-Гроув.

50

Ричард Частън (1620–1695). Частън пише, че и хората, и феите притежават разум и магически способности. При хората разумът е силен, а магическите способности — слаби. При феите е обратното: магията им се удава с лекота, но по човешките стандарти едва ли могат да се нарекат разумни.

51

„Синята книга; опит за изобличаване на най-популярните лъжи и всеобщи заблуди, внушавани от английските магьосници на учениците им и на кралските поданици“, Валънтайн Мъндей, изд. 1698.

52

Историята за дъщерята на Учителя от Нотингам (към която мистър Норел повече не се върна) си струва да се разкаже, затова ще я изложа по-долу. Панаирът, на който девойката отишла, се състоял по случай Деня на свети Матей в Нотингам. Тя прекарала деня приятно в обиколки на сергиите и покупки на платове, дантели и подправки. По някое време следобед девойката рязко се извърнала да види някакви италиански акробати и с края на пелерината си закачила една гъска. Разлютената птица се втурнала към нея, като пляскала с криле и пищяла. Уплашена, девойката изтървала пръстена на баща си, той паднал в отворената човка на гъската и птицата в изненадата си го глътнала. Но преди дъщерята на Учителя от Нотингам да успее да каже или направи нещо, стопанинът на гъската я повел нанякъде и двамата се изгубили в тълпата.

Гъската била купена от човек на име Джон Форд, който я занесъл в къщата си в село Фискертън и на другия ден жена му Маргарет Форд заклала птицата, оскубала я и извадила вътрешностите й. В стомаха и тя намерила масивен сребърен пръстен с нешлифован жълт кехлибар. Жената оставила находката на масата до трите яйца, които кокошката била снесла същата сутрин.

Яйцата тутакси започнали да се тресат и да се пукат и отвътре се показали чудни неща. От първото изскочил струнен инструмент, подобен на виола, но с мънички ръце и крака, и сам с помощта па миниатюрен лък засвирил прекрасна музика. От другото яйце се появил кораб от най-превъзходна слонова кост с платна от фина бяла тъкан и сребърни гребла. От третото яйце пък се излюпило пиленце със странна златисточервена перушина. Последното чудо било единственото, което оцеляло до другия ден. След час-два виолата се разпукала като яйчена черупка и се разпаднала на парчета, а към залез слънце корабът от слонова кост вдигнал платна и отплавал, порейки въздуха; но пилето пораснало и по-късно запалило пожар, който изпепелил почти цял Грантъм. По време на възпламеняването го видели да се къпе в пламъците. От това обстоятелство хората заключили, че птичето трябва да е феникс. Когато Маргарет Форд разбрала, че незнайно как се е сдобила с магически пръстен, тя решила да прави магии с него. За съжаление мисис Форд била много коварна жена, която тормозела добродушния си съпруг и прекарвала дълги часове в мислене как да отмъсти на враговете си. Джон Форд се сдобил с имение във Фисксртън и в следващите месеци натрупал земи и богатства, подарявани му от по-богати люде, които се страхували от злите магии на жена му.

Слухът за чудесата, вършени от Маргарет Форд, скоро стигнал Нотингам, където Учителят бил на смъртно легло. Той бил вложил толкова много от силите си в пръстена, че изчезването му породило у него отначало меланхолия, после отчаяние и накрая го разболяло. Когато новината за пръстена най-после стигнала до ушите му, магьосникът бил твърде болен, за да предприеме каквото и да е.

Дъщеря му обаче дълбоко се разкайвала, че донесла такива нещастия на семейството си и сметнала за свой дълг да върне пръстена, затова без да каже на никого за намеренията си, поела по брега на реката към село Фискертън.

Едва стигнала Гънторп, девойката зърнала страшна гледка. Малка горичка горяла в силни пламъци, които я поглъщали до последната тревичка. От горчивия черен дим очите й се насълзили и гърлото й прегракнало, но гората все така горяла, без да изгаря. Дърветата тихо стенели, сякаш плачели от продължителната болка. Дъщерята на Учителя се огледала за някого, който да й обясни какво е това чудо. Минал млад дървар и й казал:

— Преди две седмици Маргарет Форд спря в гората на връщане от Търгаргън. Седна да отдъхне в сянката на дърветата, пи вода от потока и яде лешници и ягоди, но точно когато тръгна да си ходи, кракът й се заплете в някакъв корен и тя падна, а когато стана от земята, една шипка има нахалството да й одраска ръката. Затова тя омагьоса гората и я закле да гори вечно.

Дъщерята на Учителя благодарила на дърваря за сведенията и продължила пътя си. Скоро ожадняла и се навела да пие вода от реката. Изведнъж една жена — или нещо, което много приличало на жена — се подало от водата. Цялото тяло на създанието било покрито с рибешки люспи, кожата му била сива и петниста като на пъстърва, а косата представлявала странна купчина от сиви перки. То сякаш се взирало злобно в дъщерята на Учителя, но кръглите му рибешки очи и дебелата му хлъзгава кожа не били пригодени да изразяват добре човешките настроения, затова било трудно да се каже.

— О, простете! — възкликнала стъписана дъщерята на Учителя.

Жената зинала, разкривайки паст, пълна с грозни рибешки зъби, но като че ли не могла да издаде и звук. После се завъртяла и се гмурнала във водата. Жена, която перяла дрехи на брега, обяснила на девойката:

— Това е Джоселин Трент. Тя имаше злочестината да бъде съпруга на мъж, когото Маргарет Форд харесваше. От ревност Маргарет Форд я омагьоса и принуди бедната дама да прекарва дни и нощи в речните плитчини, за да не изсъхнат омагьосаната й кожа и тяло, а понеже не може да плува, Джоселин живее в постоянен страх, че може да се удави.

Дъщерята на Учителя благодарила за сведенията.

След това девойката пристигнала в село Ховърингам. Мъж и жена, които яздели малко конче, я посъветвали да не влиза в селото и я превели по обиколни пътища и пътечки. Дъщерята на учителя се изкачила на малка зелена могила, погледнала надолу и видяла, че всички в селото ходят с дебели превръзки на очите. Тъй като не били свикнали със слепотата си, хората постоянно се удряли в стени, спъвали се в столчета и каруци, наранявали се с ножове и инструменти и се горели на огъня. В резултат на това всички били покрити с рани и синини, но никой не свалял превръзката от очите си.

— О! — възкликнала жената. — Свещеникът на Ховърингам имаше дързостта да порицае лошотията на Маргарет Форд. Всички други епископи, абати и каноници си мълчаха, а този крехък старец я предизвика и тя прокле цялото село. Сега всички са осъдени непрестанно да виждат пред очите си живи картини на най-големите си страхове. Бедните хора виждат как децата им гладуват, родителите им полудяват, любимите им ги презират и мамят. Съпруги виждат съпрузите си убити по най-жесток начин. И макар тези гледки да са само плод на въображението им, селяните са принудени да си връзват очите, за да не полудеят от видяното.

Девойката поклатила глава, ужасена от злината на Маргарет Форд, и продължила пътя си към имението на Джон Форд. Там заварила Маргарет и прислужниците й с тояги в ръце да подкарват кравите към обора за вечерното доене. Дъщерята на Учителя смело се приближила към Маргарет Форд. Последната тутакси се извърнала и я ударила с тоягата си.

— Лошо момиче! — креснала тя. — Знам коя си! Пръстенът ми каза. Знам, че си намислила да ме излъжеш — макар че нищо лошо не съм ти сторила, — да помолиш да те взема за слугиня, за да откраднеш пръстена ми. Е, знай, че съм го омагьосала със силни заклинания! Ако някой крадец има глупостта да го докосне с пръст, веднага всички пчели, оси и насекоми на земята ще се втурнат да го жилят, орли, соколи и птици ще се спуснат от небето да го изкълват, мечки, глигани и всички диви зверове ще го стъпчат и ще го разкъсат на парчета!

После Маргарет Форд здраво набила дъщерята на Учителя и казала на слугите да й дадат работа в кухнята.

Слугите, нещастни и измъчени хора, натоварили девойката с най-тежката работа и всеки път, когато Маргарет Форд ги биела и им се карала — а това се случвало доста често, — те си го изкарвали на момичето. Но дъщерята на Учителя не падала духом. Тя останала да работи в кухнята няколко месеца и през цялото време усилено мислела как да направи така, че Маргарет Форд да изпусне или да загуби пръстена. Маргарет Форд била жестока жена, лесно се ядосвала, а разгневяла ли се за нещо, яростта й не утихвала. При все това обаче тя обожавала малки деца, възползвала се от всяка възможност да храни бебета и щом вземела дете на ръце, нежността й не знаела граници. Нямала свои деца и всички, които я познавали, подозирали, че този факт особено я натъжава. Хората предполагали, че тя използва какви ли не магии, за да зачене, но без успех.

Един ден Маргарет Форд играела със съседско момиченце и казала, че ако има дете, би предпочела то да е момиче и да има млечнобяла кожа, зелени очи и медночервени къдрици (така изглеждала самата Маргарет Форд).

— О! — невинно възкликнала дъщерята на Учителя. — Жената на областния управител на Епърстоун има точно такова бебе, най-хубавото малко момиченце, което можете да си представите!

Маргарет Форд накарала девойката да я заведе в Епърстоун и да й покаже бебето на съпругата на областния управител, а когато видяла, че това дете наистина е най-милото и най-хубавото момиченце, което може да съществува (точно както казала дъщерята на Учителя), Маргарет Форд заявила на ужасената майка, че възнамерявала да вземе детето със себе си.

Още щом взела бебето, Маргарет Форд станала друг човек. Тя прекарвала дните си в грижи за детето, играела с него и му пеела. Маргарет Форд била доволна от живота си, използвала магическия пръстен много по-рядко отпреди и почти не се гневяла. Девойката живяла почти година в дома на Маргарет Форд. Един летен ден господарката, дъщерята на Учителя, детето и другите слуги обядвали на брега на реката. След като се нахранили, Маргарет Форд полегнала на сянка до един розов храст. Денят бил горещ и на всички много им се спяло.

След като се уверила, че господарката спи, дъщерята на Учителя взела бонбон и го показала на детето. Детето, което знаело много добре за какво служат бонбоните, отворило уста и девойката пуснала бонбона вътре. После със светкавична бързина и така, че другите слуги да не видят какво прави, свалила магическия пръстен от ръката на Маргарет Форд. После се развикала:

— Ох, ох, събудете се, господарке! Детето свали пръстена ви и го лапна! О, за Бога, смилете се над детето, развалете магията! Развалете магията!

Маргарет Форд се събудила и видяла издутите бузи на момиченцето, но в първия момент била твърде сънена и стресната, за да разбере какво става. Наблизо прелетяла пчела, дъщерята на Учителя я посочила и изпищяла. Другите слуги също се разпищели.

— Бързо, господарке, умолявам ви! — извикала девойката. Погледнала нагоре: — Ето, орлите и соколите приближават! — тя се вгледала в далечината. — О, ето ги мечките и глиганите, бързат насам, за да разкъсат на парчета бедното дете!

Маргарет Форд изкрещяла на магията в пръстена да спре и тя тутакси я послушала, и почти в същия миг детето глътнало бонбона. Докато господарката и слугите утешавали момиченцето, тръскали го и го молели да изплюе магическия пръстен, дъщерята на Учителя тичала по брега на реката към Нотингам.

Нататък нещата се развили по очаквания начин. Щом Маргарет Форд разбрала как са я изиграли, погнала девойката с коне и кучета. Няколко пъти дъщерята на Учителя мислела, че ще я заловят: преследвачите почти я настигали и кучетата лаели зад гърба й. Но историята разказва как всички пострадали от магиите на Маргарет Форд помогнали на бегълката: как селяните от Ховърингам свалили превръзките от очите си и въпреки всички ужасяващи гледки, които се занизали пред очите им, се втурнали да строят прегради, за да попречат на Маргарет Форд да мине; как бедната Джоселин Трент се подала от реката и се опитала да завлече Маргарет Форд със себе си в мътните води; как пламналата гора започнала да мята по преследвачите горящи клони. Пръстенът се върнал при Учителя от Нотингам, който поправил всички злини, извършени от Маргарет Форд, и възвърнал богатството и репутацията си. Има и друг вариант на историята, в който няма магически пръстен, нито вечно горяща гора, нито феникс — всъщност няма никакви чудеса. Според този вариант Маргарет Форд и дъщерята на Учителя от Нотингам (чието име било Доната Торел) не били врагове, а видни представителки на задруга на жени магьосници, процъфтявала в Нотингамшир през XII век. Хю Торел, Учителят от Нотингам, се противопоставил на задругата и положил големи усилия да я унищожи (въпреки че собствената му дъщеря членувала в нея). Той почти успял, но жените напуснали домовете, бащите и съпрузите си и отишли да живеят в гората под закрилата на Томас Годблес, много по-велик магьосник от Хю Торел. Този не толкова колоритен вариант на историята никога не се е радвал на същата популярност като другия, но според Джонатан Стрейндж това е истинската история и той я включва в „История и практика на английската магия“.

53

— Изпитвам глад, който не може да бъде задоволен с една супа! (фр.) — Бел. прев.

54

Стивън разказа как след пристигането си на нашите брегове Юлий Цезар оставил войската си и влязъл в малка зелена горичка. Не направил и няколко крачки, когато видял двама млади мъже, които въздишали дълбоко и в мъката си удряли с юмруци земята. И двамата били забележително красиви и облечени в най-фини тъкани, боядисани в най-редки цветове. Юлий Цезар останал толкова поразен от благородния вид на тези младежи, че ги обсипал с въпроси, а те му отговорили искрено и без никаква плахост. Обяснили му, че са подали жалби в местния съд. Съдът заседавал веднъж на всеки три месеца, за да урежда споровете и да наказва виновниците сред местните жители, но за беда народът им е много пакостливо и сприхаво племе и в момента не се изслушват никакви дела, защото не може да се намери безпристрастен съдия: всеки достоен човек измежду тях или е обвинен в престъпление, или поддържа тесни взаимоотношения с някого от обвиняемите. Като чул това, Цезар се смилил над тях и веднага предложил да стане съдия, което младежите с готовност приели. Те го повели по кратък път през гората към обрасла с трева падина между полегати зелени хълмове. Там Цезар заварил около хиляда невиждано красиви мъже и жени. Седнал на склона на един от хълмовете и изслушал всичките им жалби и обвинения, а след това отсъдил толкова мъдро, че всички останали доволни и никой не си тръгнал с лоши чувства.

Хората били толкова доволни от Юлий Цезар, че му предложили в замяна каквото пожелае. Цезар помислил малко и казал, че иска да завладее света. Те му го обещали.

55

Район в Южна Африка, прочут с хубавото си вино. — Бел. прев.

56

На 14 май 1810 година Стрейндж пише на Джон Сегундус:

„…Тук извикването на видения е много популярно и аз се стремя да задоволявам желанията на хората винаги, когато мога. Каквото и да казва мистър Норел, това не е никак трудно и доставя голяма радост на лаиците. Единственото ми оплакване е, че повечето хора искат да им показвам техни роднини. Във вторник ходих на «Тависток Скуеър» в дома на семейство Фулчър. Разлях малко вино на масата, направих магията и им показах морска битка, която в този момент се водеше на Бахамските острови, разрушен неаполитански манастир на лунна светлина и накрая император Наполеон Бонапарт с чаша какао и крака, потопени в леген с гореща вода. Фулчър бяха достатъчно благовъзпитани, за да демонстрират интерес към направеното от мен, но в края на вечерта ме попитаха дали не мога да им покажа една тяхна леля, която живее в Карлайл. През следващия половин час Арабела и аз трябваше да разговаряме помежду си, докато цялото семейство гледаше съсредоточено как старата дама седи край огъня с бяла шапка и плете.“ „Писма и бележки на Джонатан Стрейндж“, под ред. на Джон Сегундус, изд. Джон Мъри, Лондон, 1824.

57

Една от книгите на мистър Норел. Мистър Норел я спомена съвсем между другото, когато мистър Сегундус и мистър Хънифут му гостуваха в началото на януари 1807 година.

58

Това бяха венецианските картини, които преди две години мистър Норел беше видял в дома на мисис Уинтъртаун. Тогава мисис Уинтъртаун му бе казала, че възнамерява да ги подари на сър Уолтър и мис Уинтъртаун за сватбата им.

59

Между пет и осем сантиметра. — Бел. прев.

60

Сред магиите, направени през 1810 година от Стрейндж и Норел, имаше: предизвикване на изсушаване на част от морето в Бискайския залив и поява на обширна гора с гигантски дървета на същото място (довело до разрушаването на двадесет френски кораба), предизвикване на необичайни приливи, отливи и ветрове за объркване на френските кораби и унищожаване на реколта и добитък във Франция, оформяне на дъжда във флотилии от кораби, укрепени градове, гигантски фигури, ята ангели и други с цел сплашване, объркване и замайване на френските войници и моряци, извикване на нощ, когато французите очакват слънцето да изгрее, и обратно. Всички горепосочени видове магии са споменати в „De Generibus Artium Magicarum Anglorum“ на Франсис Сътън-Гроув.

61

В края на 1809 година предишният секретар на войната лорд Касълрей жестоко се скара с мистър Канинг. Джентълмените се биха на дуел, след което и двамата бяха принудени да подадат оставка. Настоящият секретар на войната лорд Ливърпул е същият човек, когото по-горе наричахме лорд Хоксбъри. През декември 1808 година, когато баща му почина, той изостави едната си титла и прие другата.

62

Horse Sand — букв. от английски — „конски пясък“. — Бел. прев.

63

Тавматоман — човек, завладян от страст към магията и чудесата, „Речник на английския език“ от Самюъл Джонсън.

64

Замъкът Флорс е домът на херцозите на Роксбърг.

65

В крайна сметка Комисията по привилегиите отсъди в полза на сър Джеймс Инес и точно както мистър Ласелс предсказа, новият херцог тутакси обяви библиотеката за продажба.

Търгът през лятото на 1812 година (докато Стрейндж беше на Пиренейския полуостров) бе може би най-забележителното библиографско събитие след пожара на Александрийската библиотека. То продължи четиридесет и един дни и стана причина за поне два дуела.

Сред книгите на херцога бяха открити седем магически текста, всичките изключителни.

„Rosa et Fons“ („Роза и извор“ (лат.) — бел. прев.) съдържаше размисли върху магията от неизвестен магьосник от XIV век.

„Тома дьо Дундел“, неоткрита досега поема на Кретиен дьо Троа, беше цветист разказ за живота на Томас Дъндейл, първия човек, прислужвал на Краля Гарван. „Книгата на Ловдей Ингам“ представляваше разказ за ежедневните занимания на магьосник, живял през XV век в Кеймбридж.

„Exercitatio Magica Nobilissima“ („Най-благородно упражняване на магия“ (лат.) — бел. прев.) беше опит за пълно описание на английската магия от XVII век. „Историята на Седем“ представляваше много объркана творба, написана отчасти на английски, отчасти на латински, отчасти на неизвестен феин език. Времето на създаването й не можеше да се определи, авторът беше неизвестен и целта, която този автор с преследвал с написването на книгата, бе напълно неясна. Общо взето, това като че ли беше историята па град във Феерия, наречен Седем, но сведенията бяха представени по много объркан начин и авторът често прекъсваше разказа си, за да обвинява някакво неопределено лице за незнайна обида, която то му е нанесло. Тези части от текста приличаха повече на възмутена жалба, отколкото иа нещо друго. „Парламентът на жените“ представляваше алегорично описание от XVI век на мъдростта и магията, присъщи само на жените.

Но най-прекрасната книга беше „Огледало на живота на Ралф Стоукси“, която наред с първото издание на „Декамерон“ на Бокачо бе представена в последния ден на търга. До този ден дори мистър Норел не беше подозирал за съществуването на тази книга. По всичко личеше, че е написана от двама автори: единият магьосник от XV век на име Уилям Торп, другият прислужникът от народа на феите, служил на Ралф Стоукси, Кол Том Блу. За тази ценност мистър Норел плати нечуваната сума от 2100 гвинеи. Всеобщото уважение към мистър Норел бе толкова голямо, че нито един джентълмен в залата не си позволи да наддава срещу него. В седмиците преди търга Арабела Стрейндж беше много заета. Тя писа многобройни писма до роднини на Стрейндж и посети всичките си приятели в Лондон в опит да заеме достатъчно пари, за да купи някои от книгите за съпруга си, но Норел спечели наддаването за всяка една от тях. Писателят сър Уолтър Скот присъстваше на търга и описа завършека му. „Мисис Стрейндж така се разочарова от загубата на «Живота на Ралф Стоукси», че седна и се обля в сълзи. В същия момент мистър Норел мина покрай нея с книгата в ръка. Този човек не удостои нито с дума, нито с поглед съпругата на ученика си. Не знам кога за последно съм виждал поведение, което толкова да не ми допада. Някои хора забелязаха отношението му и аз чух доста резки изказвания по адрес на Норел. Дори лорд Портисхед, чието възхищение към магьосника не знае граници, признава, че според него мистър Норел се е държал изключително зле с мисис Стрейндж.“ Но отношението на мистър Норел към мисис Стрейндж не бе единствената случка, предизвикала неблагоприятни отзиви. През следващите седмици учени и историци зачакаха да чуят какви нови сведения се съдържат в седемте прекрасни книги. В частност те силно се надяваха, че „Огледало на живота на Ралф Стоукси“ ще даде отговори на някои от най-неразрешимите загадки в английската магия. Предполагаше се, че мистър Норел ще оповести новите си открития на страниците на „Приятелите на английската магия“ или ще поръча да отпечатат копия на книгите. Той не направи нищо подобно. Един-двама души му писаха писма, в които му задаваха конкретни въпроси. Той не ги удостои с отговор. Когато писмата се появиха във вестниците, придружени с оплаквания от поведението му, това силно го възмути. В края на краищата, мистър Норел просто постъпваше така, както бе правил винаги — придобиваше ценни книги и после ги криеше, та никой друг да не може да ги види. Разликата беше в това, че по времето, когато той бе никому неизвестен джентълмен, никой не се замисляше за постъпките му, а сега цялото общество бе устремило поглед към него. Хората се чудеха на мълчанието му и започваха да си припомнят други случаи, в които мистър Норел се бе държал грубо и надменно.

66

„Благословията на Сейнт Серло“ беше пленен френски кораб. Предишното му име бе „Le Temple Foudroye“, „Поразеният от гръм храм“. Разбира се, Благословията на Сейнт Серло е наименованието на една от четирите магически гори, заобикаляли и защитавали столицата на Краля Гарван Нюкасъл.

67

Разбира се, може да се възрази, че самият Уелингтън е ирландец, но едно патриотично английско перо не би удостоило с отговор подобно дребно заяждане.

68

Три големи укрепления пазеха границата с Испания: Алмейда, Бадахос и Сиюдад Родригес. В първите месеци на 1811 година и трите се намираха в ръцете на французите. Докато Уелингтън напредваше към Алмейда, генерал Бересфорд с португалската армия имаше задачата да обсади крепостта Бадахос по на юг.

69

Йоркшир е част от кралството на Краля Гарван в Северна Англия. Уважението на Чайлдърмас и Норел към Винкулус вероятно е нараснало, след като са научили, че и той като тях е родом от север.

70

Много други хора освен Ласелс обръщаха внимание на странното обстоятелство, че мистър Норел, който не търпеше дори да се споменава за Краля Гарван, живееше в къща, построена с камъни, извадени по негово наставление, на земя, някога притежавана и добре позната на краля.

71

Убийството на книга е късно допълнение към английското магическо законодателство. Умишленото унищожаване на книга по магия се наказва по същия начин като убийството на християнин.

72

Не всички видни личности, споменати от джентълмена, са християни. Тъй както ние наричаме множество различни племена и раси с общото име „феи“, така и те ни наричат „християни“ независимо от религия, раса или епоха.

73

Партизанските отряди представляваха групи от испанци, наброяващи от няколко дузини до няколко хиляди, които се биеха с френските войски и ги изтощаваха с непрекъснати набези. Някои от тезн отряди се оглавяваха от бивши войници и поддържаха забележителна военна дисциплина. Други бяха най-обикновени бандити и съсредоточаваха енергията си колкото в битки с французите, толкова в тормозене на собствените си злополучни сънародници.

74

Писмо от Джонатан Стрейндж до Джон Сегундус, Мадрид, 20 август 1812 година. „Когато някой или нещо трябва да се намери, лорд Уелингтън непременно ще ме помоли да извикам видение. Това никога не помага. Кралят Гарван и другите Ауреати са разполагали със специална магия за намиране на вещи и хора. Доколкото разбирам, в началото са използвали сребърен леген с вода. Разделяли са повърхността на водата на четвъртини с помощта на искрящи лъчи светлина. Впрочем, Джон, наистина не мога да повярвам, че създаването на тези лъчи така те затруднява. Не знам как по-ясно да ти опиша тази магия. Това е най-простото нещо на света! Четвъртините представляват Рая, Ада, Земята и Феерия. Изглежда, че се използва заклинание за избор, за да се установи на кое от тези места може да се открие търсеният човек или предмет, но какво се прави по-нататък — нямам и най-малката представа, Норел също. Само ако знаех тази магия! Уелингтън и хората му непрекъснато ми поставят задачи, които не мога да изпълня или се налага да оставям недовършени, защото не разполагам с нея. Почти всеки ден усещам липсата й. А нямам време за експерименти. Така че, Джон, ще ти бъда безкрайно задължен, ако можеш да отделиш малко време, за да опиташ тази магия, и ако пожънеш някакъв успех, уведоми ме незабавно.“ Сред оцелелите документи на Джон Сегундус няма нищо, което да подсказва, че опитите му да възстанови тази магия са били успешни. Но през есента на 1814 година Стрейндж открива, че един пасаж в „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Парис Ормскърк, дълго смятан за овчарска броилка, е всъщност изопачена версия на точно тази магия. Към края на 1814 година и Стрейндж, и мистър Норел вече уверено я прилагат.

75

Стрейндж има предвид магия, правена от Краля Гарван. Повечето магии на краля са загадъчни, красиви и изтънчени, затова малко се изненадахме, когато научихме, че е използвал такова жестоко заклинание.

В средата на XIII век някои от враговете на краля правят опит да се съюзят срещу него. Повечето членове на съюза са негови стари познайници: единият е кралят на Франция, другият — кралят на Шотландия, а също няколко недоволни феи, окичиш се с грандиозни титли и управляващи — или може би не — обширните територии, за които претендират. Има и други лица, по-загадъчни, но по-велики. През по-голямата част от царуването си кралят поддържа добри отношения с повечето ангели и демони, но се носят слухове, че се е скарал с двама от тях: Задкиел, покровител на милосърдието, и Алринах, покровител на корабокрушенията.

Кралят не изглежда силно разтревожен от дейността на съюза. Но започва да се интересува, когато някои магически знаци му подсказват, че един от собствените му благородници се е присъединил към съюза и заговорничи срещу него. Името на заподозрения е Робърт Барбатус, граф на Уорфдейл, човек, известен с хитростта и умението си да манипулира околните, за коего е получил прозвището Лисицата. За краля няма по-голямо престъпление от измяната.

Когато големият син на Лисицата Хенри Барбатус умира от треска, Кралят Гарван заповядва да извадят тялото му от гроба и го съживява, за да го разпита за всичко, което знае. Томас Дъндейл и Уилям Ланчестър изпитват дълбоко отвращение към този вид магия и умоляват краля да използва други средства. Но кралят е много ядосан и не се оставя да го разредят. Има стотици други магии, които би могъл да използва, но никоя от тях не е толкова бърза и непосредствена, а като повечето велики магьосници Кралят Гарван е преди всичко практичен.

Говори се, че в гнева си Кралят Гарван набил Хенри Барбатус. Приживе Хенри бил прекрасен млад мъж, който будел възхищение с красивото си лице и изисканите си маниери и страх заради рицарската си ловкост. Фактът, че с магията на краля такъв благороден рицар се е превърнал в страхлива хленчеща кукла, силно разгневил Уилям Ланчестър и станал причина за горчива свада между него и краля, която продължила няколко години.

76

За прекъсване на „живота“ на труповете трябва да се извадят очите, езиците и сърцата им.

77

„Относно мъртвите италианци мога да кажа само, че ние дълбоко съжалявахме, че трябва да проявим такава жестокост към хора, които вече бяха изстрадали достатъчно. Но бяхме принудени да постъпим по този начин. Не можехме да ги убедим да оставят магьосника на мира. Те щяха или да го убият, или да го подлудят. Трябваше да сложим двама души да го пазят, докато спи, за да не могат мъртъвците да го доближават и да го будят. А и след смъртта си се бяха превърнали в истински развалини. Бедните неаполитанци представляваха гледка, каквато никой не би искал да вижда наяве. Накрая запалихме голям огън и ги хвърлихме в него.“

Лорд Фицрой Съмърсет до брат си, 2 септември 1812 година.

78

Полковник Викъри проведе рекогносцировка на гората и установи, че тя гъмжи от френски войници, притаени в очакване и готови да стрелят по британската армия. Офицерите му тъкмо обсъждаха какво да правят, когато пристигна лорд Уелингтън. „Предполагам, че може да заобиколим — каза Негова светлост, — но това ще отнеме време, а аз бързам. Къде е магьосникът?“

Някой отиде да доведе Стрейндж.

„Мистър Стрейндж! Не вярвам, че особено ще ви затрудни да преместите тези дървета! Убеден съм, че ще бъде далеч по-лесно, отколкото да караме четири хиляди души да изминават седем мили повече. Преместете гората, моля!“ Стрейндж изпълни молбата на лорд Уелингтън и премести гората от другата страна на долината. Френските войници се озоваха на гол хълм и бързо се предадоха на англичаните.

79

Поради грешка в картите на Уелингтън град Памплона се оказа не точно там, където британците предполагаха. Уелингтън остана много разочарован, когато армията не пристигна в Памплона, след като извървя двадесет мили за един ден, защото се оказа, че градът е десет мили по на север. След кратко обсъждане на проблема решиха, че ще бъде много по-удобно да накарат мистър Стрейндж да премести града, отколкото да преправят всички карти.

80

Преместването на църквите в Сен Жан дьо Люз беше неловка грешка. Нямаше никаква причина те да се местят. Всъщност една неделна сутрин Стрейндж пиеше бренди на закуска в хотел в Сен Жан дьо Люз с трима капитани и двама лейтенанти от 16-и полк на леките драгуни. Той обясняваше на джентълмените теорията на магическото преместване на различни предмети. Това беше напълно безполезно начинание: те не биха го разбрали добре дори ако бяха трезви, а нито те, нито Стрейндж бяха изтрезнявали от два дни. За да илюстрира теорията си, Стрейндж размени местата на двете църкви с всички богомолци в тях. Той имаше сериозното намерение да ги върне обратно на местата им, преди хората да излязат от служба, но скоро след това го повикаха да играе билярд и Стрейндж повече не си спомни за случая. В интерес на истината въпреки многото си уверения той така и не намери нито време, нито желание да върне реката, гората, града и всяко друго нещо, което беше преместил, на първоначалното му място.

81

Британското правителство направи лорд Уелингтън херцог. По същото време много се обсъждаше присъждането на титла на Стрейндж. „Той ще очаква да стане най-малко барон — каза лорд Ливърпул на сър Уолтър, — а ние имаме пълното основание да направим нещо повече. Какво ще кажете за виконт?“ Причината това да не се случи е че, както сър Уолтър изтъкна, би било невъзможно да дадат титла на Стрейндж, без да направят същото и за Норел, а кой знае защо, никой от правителството не харесваше Норел достатъчно, за да има желание да стори това. Мисълта, че трябваше да се обръщат към мистър Норел със „сър Гилбърт“ или „милорд“, доста ги смущаваше.

82

В „Животът на Джонатан Стрейндж“ Джон Сегундус привежда и други примери за действия на Стрейндж, в които според него се забелязва влиянието на херцог Уелингтън.

83

По всяка вероятност и Ормскърк не е знаел. Той просто е записал заклинание, казано му от друг или намерено в друга книга. Това е съществен проблем при творбите на магьосниците от Сребърната епоха. В стремежа си да запазят всяка останка от магическо знание те често са принудени да записват неща, които сами не разбират.

84

Това езеро и редицата дървета са единственото, което е останало от голяма декоративна градина, замислена от крал Уилям III и започната, но недовършена. Замисълът е изоставен, след като разходите се оказват твърде големи. Земята се връща към предишното си състояние на парк и ливада.

85

Чарлс Джеймс Фокс — радикален политик, починал преди около осем години. Тази забележка показва до каква степен умът на краля е разстроен: мистър Фокс е известен атеист, който при никакви обстоятелства не би влязъл в църква.

86

По-късно, когато размишляваше над събитията от онази сутрин, Стрейндж предположи, че свирачът не се е опитал да го заблуди с измамен вкус.

87

Нова книга (лат.). — Бел. прев.

88

Дали мистър Норел е прав, като казва, че феините пътища не могат да причинят вреда, е спорно. Съществуват призрачни места и десетки легенди за странни приключения, споходили хора, минали през тях. Особено популярна е историята, която ще разкажа по-долу. Трудно е да се каже каква точно съдба е сполетяла хората на този път, но със сигурност не е участ, която вие или аз бихме желали да споделим. В края на XVI век в Йоркшир живял човек, който имал ферма. Една лятна утрин той излязъл с двама-трима ратаи да коси трева. По земята се стелела бяла мъгла и въздухът бил прохладен. Покрай ливадата минавал стар феин път, ограден от двете страни с висок жив плет. Пътят бил обрасъл с гъста трева и дръвчета и дори в слънчев ден бил мрачен и потънал в сянка. Фермерът никога не бил виждал по феиния път да мине и една жива душа, но тази сутрин тон и ратаите му вдигнали глави и забелязали на пътя група хора. Лицата им били странни и облеклото им било чуждоземско. Един от тях — мъж — вървял пред останалите. Той се отклонил от пътя и навлязъл в ливадата. Бил облечен в черно, млад и хубав и макар че никога по-рано не го били виждали, фермерът и ратаите веднага го познали — това бил кралят магьосник Джон Ъскглас. Те коленичили пред него, но той ги накарал да станат. Казал им, че е тръгнал на път и хората му дали кон, храна и вода. После повикали жените и децата си и Джон Ъскглас ги благословил за късмет.

Фермерът гледал с недоверие странните хора, които продължавали да стоят на феиния път, но Джон Ъскглас му казал да не се страхува от тях. Обещал, че тези хора няма да му навредят. После яхнал коня и заминал.

Странните хора постояли още известно време иа древния път, но когато първите лъчи на жаркото лятно слънце ги докоснали, те изчезнали заедно с мъглата.

89

Този портрет, понастоящем изгубен, можеше да се види в библиотеката на мистър Норел от ноември 1814 до лятото на следващата година, когато беше свален. Оттогава никой повече не го е виждал.

Следващият откъс от книга с мемоари описва затрудненията, които мистър Лорънс (по-късно сър Томас Лорънс) среща по време на работата си върху портрета. Описанието е интересно с това, че хвърля светлина върху взаимоотношенията на Норел и Стрейндж в края на 1814 година. Изглежда, че въпреки множеството провокации Стрейндж все още се старае да проявява търпение към по-възрастния магьосник и насърчава другите да правят същото.

„Двамата магьосници позираха за картината в библиотеката на мистър Норел. Мистър Лорънс намери мистър Стрейндж за много приятен човек и работата по портрета му тръгна много добре. Мистър Норел, от друга страна, беше нервен от самото начало. Въртеше се на стола си и източваше врат, сякаш искаше да следи движенията на ръцете на мистър Лорънс — безполезно начинание, тъй като между двамата стоеше стативът. Мистър Лорънс предполагаше, че магьосникът се тревожи за картината, затова го увери, че всичко върви добре. Предложи му да я погледне, ако желае, но това по никакъв начин не успокои нервите на мистър Норел.

Веднъж мистър Норел се обърна към мистър Стрейндж, който седеше в стаята и пишеше писмо до някого от министрите.

— Мистър Стрейндж, става течение! Мисля, че прозорецът зад мистър Лорънс е отворен! Моля ви, мистър Стрейндж, идете да проверите дали прозорецът е отворен! Без да вдига глава, Стрейндж отговори:

— Не, прозорецът не е отворен. Имате грешка.

Няколко минути по-късно на мистър Норел се стори, че чува продавач на пирожки да вика на площада и помоли мистър Стрейндж да отиде до прозореца и да погледне, но последният отново отказа. Следващото, което мистър Норел чу, беше каляската на една херцогиня. Той опита всичко, за което можа да се сети, само и само да накара мистър Стрейндж да отиде до прозореца, но младият магьосник все отказваше да го направи. Това беше много странно и мистър Лорънс започна да подозира, че цялото безпокойство на мистър Норел няма нищо общо с въображаемите течения, продавачи на пирожки или херцогини, а е свързано с картината.

Затова когато домакинът излезе от стаята, мистър Лорънс попита мистър Стрейндж какво има. Отначало магьосникът упорито твърдеше, че няма нищо, но мистър Лорънс бе твърдо решен да разбере и настоя Стрейндж да му каже истината. Мистър Стрейндж въздъхна.

— О, добре! Втълпил си е, че зад статива си преписвате заклинания от книгите му.

Мистър Лорънс бе потресен. Той беше рисувал портрети на най-великите хора в страната и никога досега не го бяха подозирали в кражба. Не беше свикнал с подобно отношение.

— Хайде — успокои го мистър Стрейндж, — не се ядосвайте. Ако има човек в Англия, който заслужава да бъдем търпеливи с него, това е мистър Норел. Цялото бъдеще на английската магия лежи на плещите му и ви уверявам, че той усеща товара му. Това обяснява ексцентричното му поведение. Чудя се как ли ще се чувствате, мистър Лорънс, ако някоя сутрин се събудите със съзнанието, че сте единственият художник в Англия? Няма ли да се почувствате малко самотен? Няма ли да изпитвате върху себе си бдителните погледи на Микеланджело, Рафаело, Рембранд и всички останали и да ви се струва, че те ви предизвикват и ви питат дали можете да премерите сили с тях? Това няма ли да ви потиска и да ви прави сприхав?“

От „Спомени за сър Томас Лорънс от тридесетгодишната ни интимна връзка“ от мис Крофт.

90

Франсис Певънси, магьосник от XVI век. Автор на „Осемнадесет чудеса, които се намират в дома на Албион“. Знаем, че Певънси се е обучавал при Мартин Пейл. „Осемнадесет чудеса“ носи всички характерни белези на магията на Пейл, включително слабостта му към сложни диаграми и претенциозни магически приспособления. Дълги години Франсис Певънси заема малко, но почетно място в историята на английската магия в качеството си на последовател на Мартин Пейл и всички остават много изненадани, когато най-неочаквано той става предмет на разгорещени магически спорове в магическата теория от XVIII век.

Всичко започва през 1754 година с откриването на няколко писма в библиотеката на джентълмен от Стамфърд, Линкълншир. Всички те са написани на старинен маниер и носят подписа на Мартин Пейл. Учените магьосници не са на себе си от радост. Но след по-обстоен прочит се оказва, че писмата са любовни и от начало до край в тях не се споменава и дума за магия. Те съдържат най-страстните възможни описания: Пейл сравнява любимата си със сладък дъжд, който го облива, с огън, на който се грее, с тревога, която предпочита пред всяка утеха. Навсякъде се говори за гърди, бели като мляко, благоуханни бедра и дълги меки кестеняви коси, в които гнездят звездите, и други неща, не представляващи никакъв интерес за учените магьосници, очаквали да намерят в тях магически заклинания.

Пейл особено често изписва името на любимата си — а то е Франсис — и в едно от писмата съчинява закачливо стихотворение или скороговорка, в което обиграва фамилното й име: Певънси. Отначало учените магьосници от XVIII век са склонни да мислят, че любовницата на Пейл е сестра или жена на ученика му Франсис Певънси. През XVI век Франсис е често срещано име и за мъж, и за жена. После Чарлс Хедър-Грей публикува откъси от писмата, в които се споменава книгата „Осемнадесет чудеса, които се намират в дома на Албион“, и недвусмислено доказва, че любовницата на Пейл и авторът на книгата са едно и също лице.

Уилям Пантлър твърди, че писмата са подправени. Те са намерени в библиотеката на някои си мистър Уитълсий. Съпругата на мистър Уитълсий е автор на няколко пиеси, две от които се играят в театъра на „Друри Лейн“. Пантлър не се съмнява, че жена, дръзнала да пише пиеси, е способна на много други неща и според него точно мисис Уитълсий е подправила писмата, „…за да извиси пола си над естественото място, което Бог му е отредил“. Мистър Уитълсий извиква Уилям Пантлър на дуел и последният, който е чиста проба учен и не разбира нищичко от оръжия, се извинява и публикува официален отказ от обвиненията си към мисис Уитълсий. Мистър Норел с готовност използва магии на Певънси, защото е твърдо убеден, че Певънси е мъж. Що се отнася до писмата, тъй като не съдържат и дума за магия, те изобщо не го интересуват. Джонатан Стрейндж е на друго мнение. Според него има само един въпрос, отговорът на който би разрешил проблема: дали Мартин Пейл би преподавал магия на жена? Стрейндж смята, че отговорът е положителен. В края на краищата, самият Мартин Пейл твърди, че се е учил от жена — Катрин от Уинчестър.

91

Тадеус Хикман (1700–1738), автор на биография на Мартин Пейл.

92

Бръшлянът обеща да върже враговете на Англия.

Шипките и бодлите обещаха да ги бичуват.

Глогината каза, че ще даде отговор на всеки въпрос.

Брезата каза, че ще отвори врати към други земи.

Тисът ни донесе оръжия.

Гарванът наказа враговете ни.

Дъбът пазеше далечните хълмове.

Дъждът отми всяка скръб.

Смята се, че тази традиционна английска поговорка изрежда различните договори, които Джон Ъскглас, Кралят Гарван, сключва с горите за благото на Англия.

93

Петте дракона — съдилище, получило наименованието си не от жестокостта на съдиите в него, както повечето хора вярват, а от една зала в дома на Джон Ъскглас, Краля Гарван, в Нюкасъл, където първоначално заседавал съдът. Казват, че тази зала имала дванадесет стени и била украсена с чудна дърворезба, работа както на хора, така и на феи. Най-великолепна от всички била резбата, изобразяваща пет дракона. Престъпленията, разглеждани от съда на Петте дракона, били следните: „зла умисъл“ — магия с преднамерено зловредно предназначение; „лъжемагия“ — имитация на магия или обещание за правене на магия, която магьосникът или не може, или не възнамерява да направи; продажба на магически пръстени, шапки, обувки, наметки, колани, лопати, зърна, музикални инструменти и така нататък на хора, които не умеят да си служат с тези мощни предмети; представяне за магьосник или за посредник на магьосник; преподаване на магия на неподходящи хора, т. е. пияници, луди, деца, хора с вредни навици и наклонности; и много други магически престъпления, извършвани от обучени магьосници и други християни. Престъпленията срещу Джон Ъскглас също се разглеждали в съда на Петте дракона. Единствената категория магически престъпления, с които този съд не се занимавал, били престъпленията, извършвани от феи. Те се разглеждали в друг съд — съдът на Брътвоговорещите. През XII, XIII и XIV век в Англия процъфтявало общество на магьосници и феи, които усърдно се занимавали с магия. Известно е, че магията трудно се подчинява на закони, а, разбира се, далеч не всички магии били добронамерени. Джон Ъскглас посветил много време и усилия на създаването на свод от закони за магията и магьосниците. Когато магическата практика се разпространила в цяла Англия, кралете на Южна Англия с радост заимствали мъдростта на северния си съсед. Забележително е, че по времето, когато Англия била разделена на две държави със самостоятелни правни системи, законът за магията бил общ. Южноанглийският еквивалент на съда на Петте дракона се наричал Малките лондонски дракони и се намирал близо до Блакфрайърс.

94

В края на XVII век в столицата на краля живеел един ръкавичар, който имал дъщеря — дръзко и безстрашно момиченце. Веднъж, както си играело в бащината къща, детето изчезнало. Майка му, баща му и братята му тръгнали да го търсят. Търсили го и при съседите, но детето го нямало. Късно следобед видели момиченцето да се задава по калната калдъръмена улица. На някои хора за миг се сторило, че до него върви някой, но когато се приближило, детето било само. То се прибрало здраво и невредимо, а от разказа му хората съставили следната история:

Момичето излязло от къщи, за да се разходи из града, и скоро се озовало на непозната улица. Тя била широка, с хубав паваж и вървяла нагоре по стръмен склон към портата и двора на огромна каменна къща. Детето влязло в къщата и започнало да наднича в множеството й стаи, но всички те били празни, потънали в прах и паяжини. В една част на къщата имало покои, където от листата на дърветата отвън падала плътна сянка върху стените и пода, сякаш навън било лято; но се оказало, че пред прозорците няма дървета (а освен това било зима). В една от стаите висяло голямо огледало. Между огледалото и стаята като че ли имало неразбирателство, защото в него се виждали множество птици, а в стаята нямало нито една. Въпреки това детето на ръкавичаря чувало птичи песни. В къщата имало дълъг коридор, от който се разнасяло плискане на вода, сякаш в края му се простирало море или река. През прозорците на някои стаи се виждал град Нюкасъл, през други — съвсем друг град, а през трети — обширни диви тресавища под студено стил небе.

Момичето видяло множество криволичещи стълбища, които в основата си били широки, но нагоре бързо се стеснявали и колкото по-нагоре се изкачвало детето, толкова повече се виели стълбите и към върха вече били толкова малки и тънки, че само дете би могло да ги види и да се изкачи по тях. Последното от стълбищата водело към проста дървена вратичка.

Тъй като нямало причини да се страхува, момичето я отворило, но това, което видяло зад нея, го накарало да изкрещи. Въздухът гъмжал от хиляди, хиляди птици, толкова много, че не можело да се види ден ли е или нощ — само пърхащи черни криле. Някъде отдалеч задухал вятър и детето почувствало, че се намира сред необятна шир, сякаш на небето и то било пълно с гарвани. Момичето на ръкавичаря се уплашило, но чуло как някой го вика по име. Изведнъж птиците изчезнали и то се озовало в малка стая с голи каменни стени и гол каменен под. Там нямало никакви мебели, но на пода седял мъж, който отново повикал детето по име и му казал да не се страхува. Мъжът имал дълга проскубана черна коса и опърпани черни дрехи. Нищо у него не подсказвало, че е крал, и единственото, което навеждало на мисълта, че е магьосник, бил големият сребърен съд от едната му страна. Момичето на ръкавичаря постояло няколко часа при мъжа и на свечеряване той го изпратил до града и до дома му.

95

Вж. глава 33, бележка 3.

96

Може би най-невероятната история за завръщането на Джон Ъскглас е разказана от един баски моряк, служил във Великата армада на испанския крал. След като буря разрушила кораба му край северните брегове на Англия, морякът с двама свои приятели побягнал към вътрешността на страната. Те не смеели да влязат в селата, но било зима, земята била замръзнала и моряците се страхували, че ще умрат от студ. С падането на нощта те намерили празна каменна сграда на висока могила от гола замръзнала земя. Вътре било почти тъмно, но високо в стените имало отвори, през които влизала светлината на звездите. Моряците легнали на пръстения под и заспали. Баският моряк сънувал, че един крал го наблюдава.

Събудил се. Над главата му мъждиви снопове сива светлина пронизвали зимния мрак. Сторило му се, че в далечния ъгъл на помещението вижда каменен подиум. Светлината се усилила и морякът видял нещо да се издига върху подиума — трон. На трона седял мъж, блед мъж с дълга черна коса, загърнат в черна роба. Ужасен, морякът събудил приятелите си и им показал мъжа на трона. Той като че ли ги наблюдавал, но не помръдвал — дори с пръст, и въпреки всичко те били сигурни, че това е жив човек. Моряците изскочили навън и се втурнали през замръзналите полета. Скоро баският моряк загубил другарите си: единият умрял от студ, преди да е минала и седмица, другият, твърдо решен да се върне обратно в Бискайския залив, поел на юг и никой не знае какво е станало с него. Но баският моряк останал в Кумбрия и семейство на фермери го приютило. Той станал прислужник при тях и се оженил за момиче от съседна ферма. До края на живота си разказвал историята за каменния обор на високата могила и новите му приятели и съседи му внушили, че мъжът на черния трон е Кралят Гарван. Баският моряк никога вече не видял каменния обор — не го видели нито приятелите му, нито децата му.

И до края на живота си всеки път, щом се озовял на тъмно място, той казвал: „Приветствам те, Господи, и добре дошъл в сърцето ми“ — за всеки случай, ако бледият крал с дълга черна коса го дебне в тъмното. По цялата територия на Северна Англия има хиляди, хиляди мрачни ъгли, хиляди места, където може да седи кралят. „Приветствам те, Господи, и добре дошъл в сърцето ми.“

97

„Попарена феина гора“ (1444) на Питър Уотършип. Това е забележително подробен разказ на магьосник — съвременник на събитията, за упадъка на английската магия след заминаването на Джон Ъскглас от Англия. През 1434 (годината на заминаването на Ъскглас) Уотършип е на двадесет и пет, млад мъж от Норич, току-що започнал да се занимава с магия. В „Попарена феина гора“ се съдържат точни описания на магии, които са били напълно приложими, докато Ъскглас и феините му поданици са се намирали в Англия, но са престанали да действат след заминаването им. Забележително е каква голяма част от познанията ни за английската магия на Ауреатите идва от Уотършип. Тонът на „Попарена феина гора“ изглежда гневен в сравнение с две по-късни книги на Уотършип: „Защита на делата ми, написана по време на несправедливото ми пленичество в замъка Нюарк, където бях затворен от враговете ми“ (1459–1460) и „Престъпления на Лъжекраля“ (написана 1461?, издадена 1697, Пензънс).

98

Домът на лорд Ливърпул в Лондон, продълговата старинна сграда край Темза.

99

Гражданите на Брюксел и различните военни части в града бяха заинтригувани да научат, че сега се намират в далечна страна. За жалост те бяха прекалено погълнати от приготовления предстоящата битка (а по-богатата и по-безгрижната част от населението — за бала у херцогинята на Ричмънд) и никой нямаше време да тръгне да разглежда страната или жителите й. В резултат на това дълго време не се знаеше къде точно Стрейндж е преместил Брюксел в онзи юнски следобед. През 1830 година търговец и трапер на име Пиърсън Денби пътувал из Великите равнини. Срещнал един познат вожд на племето лакота, Мъжът-който-се-бои-от-водата. Мъжът-който-се-бои-от-водата попитал Денби дали може да му намери няколко черни светкавици. Той обяснил на трапера, че иска да тръгне иа война срещу враговете си и има спешна нужда от светкавиците. Мъжът-който-се-бои-от-водата казал, че преди имал към петдесет светкавици и макар че ги използвал пестеливо, те свършили. Денби нищо не разбрал и попитал дали Мъжът-който-се-бои-от-водата има предвид патрони. Не, казал Мъжът-който-се-бои-от-водата. Светкавиците са като патроните, но много по-големи. Той завел Денби в селото си и му показал месингова гаубица пет и половина инча, производство на „Карън Къмпани“, Фолкърк, Шотландия. Денби се учудил и попитал откъде Мъжът-който-се-бои-от-водата се е сдобил с това оръдие. Мъжът-който-се-бои-от-водата му обяснил, че на близките хълмове живее племето на недовършените хора. Те се появили най-неочаквано едно лято, но техният създател им дал само едно от уменията, необходими на хората, за да преживяват: умението да се бият. Тези хора не умеели нищо друго: нито да ловят бизони и антилопи, нито да обяздват коне, нито да си правят къщи. Те дори не се разбирали помежду си, защото техният капризен създател им дал четири-пет езика. Но имали това оръдие и го разменили с Мъжа-който-се-бои-от-водата срещу храна. Заинтригуван, Денби потърсил племето на недовършените хора. Отначало му се сторило племе като всяко друго, но после траперът забелязал, че старите хора имат твърде европейски вид, а някои от тях говорят английски. Част от обичаите им били като на лакота, но други били наследени от европейската военна практика. Езикът им бил като на лакота, но съдържал голям брой английски, холандски и немски думи. Човек на име Робърт Хийт (или Дребният-мъж-който-говори-много) казал на Денби, че всички мъже от племето са дезертирали от различни армии и подразделения на 15 юни 1815 година, тъй като на следващия ден им предстояла геляма битка и те имали предчувствието, че ако останат, ще загинат. Знае ли Денби кой сега е крал на Франция — херцог Уелингтън или Наполеон Бонапарт? Денби не знаел. „Е, сър — философски заключил Хийт, — който и да е, смея да кажа, че животът за хора като вас и мен си тече постарому.“

100

Генерал Ребек съчини и холандски вариант на тази песничка и войниците му я пяха по пътя до Катр Бра. Те я изпяха на английските си другари и по-късно тя се превърна в детска броилка, еднакво популярна и в Англия, и в Холандия.

101

Копенхаген — легендарният дорест жребец на херцога, 1808–1836.

102

През 1810 година господата Джордж и Джонатан Барат, собственици на Воксхол Гардънс, бяха предложили на Стрейндж и Норел щедра сума пари, за да изнасят магически представления всяка вечер в градините. Магиите, които Баратс имаха предвид, бяха точно от този вид — илюзорни образи на магически създания, известни личности от Библията и историята и т. н. Разбира се, мистър Норел отказа.

103

Магическата техника за внасяне на объркване в пътища, пейзажи, стаи и други физически пространства е създаването на лабиринт вътре в тях. Но Стрейндж овладява тази техника едва през февруари 1817 година.

Въпреки всичко това безспорно бе решаващото действие, което предизвика обрат в кампанията. Стрейндж не подозираше, че по същото време френският генерал Д’Ерлон се придвижваше към бойното поле с двадесетхилядна армия. Той изгуби няколко решителни часа в лутане из местност, която необяснимо се променяше на всеки няколко минути. Ако генералът и хората му бяха успели да стигнат Катр Бра, вероятно французите щяха да спечелят и битката при Ватерлоо никога нямаше да се състои. Стрейндж се чувстваше засегнат от резкия тон на херцога и не спомена на никого какво беше направил. По-късно сподели за случилото се с Джон Сегундус и Томас Леви. Вследствие на това историците, които изследваха битката при Катр Бра, не можеха да намерят обяснение за отсъствието на Д’Ерлон до 1820 година, когато бе публикуван „Животът на Джонатан Стрейндж“ от Джон Сегундус.

104

В действителност мистър Пинк беше само един от цивилните, които този ден херцогът използва като адютанти. Другите бяха млад швейцарец и още един търговски пътник, но от Лондон.

105

Призовавам душата (лат.). — Бел. прев.

106

Уилям от Ланчестър е сенешал и любим слуга на Джон Ъскглас, в резултат на което и един най-влиятелните мъже в Англия.

107

Томас от Дъндейл, първият човешки слуга на Джон Ъскглас. Вж. бележка 2, глава 45.

108

Валът е висока стена от пръст и камъни, сега полуразрушена, която разделя Уелс и Англия — дело на Офа, крал на Мерсия, живял през VIII век и установил от личен опит, че не може да вярва на уелските си съседи.

109

По време на сватбата на Стрейндж и Арабела Хенри беше енорийски свещеник в Грейс Адию в Глостършир. Там намисли да се ожени за една млада дама от селото, мис Парбрингър. Но Стрейндж не одобри дамата и приятелите й. По същото време се освободи място за енорийски свещеник в Грейт Хитхердън и Стрейндж убеди сър Уолтър Поул, в чиято власт беше това, да назначи Хенри. Хенри остана доволен. Грейт Хитхердън беше значително по-голямо село от Грейс Адию и той скоро забрави неподходящата млада дама.

110

Разбира се, книгите, които Стрейндж притежаваше, бяха книги за магия, а не книги по магия. Всички книги от втория вид бяха собственост на мистър Норел. Вж. глава 1, бележка 5.

111

Смисълът й е може би по-широк. Още през XII век се смята, че свещениците и магьосниците са своего рода съперници. И едните, и другите вярват, че светът се населява от голямо разнообразие от свръхестествени създания и свръхестествени сили. И едните, и другите вярват, че тези създания могат да се призовават със заклинания или молитви и да помагат или пречат на човечеството. В много отношения двете космологии са забележително сходни, но от тези разбирания свещениците и магьосниците правят коренно различни заключения.

Магьосниците се интересуват главно от ползата от свръхестествените създания; те искат да знаят при какви обстоятелства и по какъв начин ангелите, демоните и феите могат да оказват помощ в магическите практики. За тези цели е почти без значение, че първият клас създания е божествено добър, вторият — дяволски зъл, а третият — морално подозрителен. Свещениците, от друга страна, се интересуват единствено от това. В средновековна Англия опитите да се помирят двете космологии са обречени на провал. Църквата бързо провъзгласява редица различни ереси, в които нищо неподозиращите магьосници могат да бъдат обвинени. Вече споменахме Меродовата ерес. Александър от Уитби (1230? — 1302) учи, че Вселената е като гоблен, от който виждаме само части. След като умрем, ние прозираме цялото и тогава ни става ясно как са свързани помежду си различните части. Александър е принуден публично да опровергае тезата си и оттогава нататък свещениците обявяват съществуването на Уитбийска ерес. Дори най-скромните селски магьосници се принуждават да действат като ловки политици, за да избегнат обвиненията в ерес.

Това не означава, че всички магьосници избягват да смесват религия и магия. Много „заклинания“, достигнали до нас, призовават светци или божи хора в помощ на магьосниците. Колкото и да е учудващо, причина за това смесване често стават феите — прислужници на магьосниците. Повечето феи се покръстват насила при идването си в Англия и скоро започват да споменават в магиите си светци и апостоли.

112

Днес никой в Англия не знае този език и единственото, което ни е останало от него, е шепа заемки, описващи различни неясни магически техники. В De Tractatu Magicarum Linguarum („За тълкуването на магическите езици“ (лат.) — бел прев.) Мартин Пейл пише, че този език е близък до древните келтски езици.

113

Някъде наричан Томас де Дъндел или Томас де Донвил. Неколцина благородници от свитата на Хенри разпознали Томас като по-малкото дете на влиятелен нормански богаташ, изчезнало една Коледа преди четиринадесет години. Предвид обстоятелствата около завръщането му не е известно дали благородниците са се зарадвали на появата му.

114

Като дете във Феерия Ший го наричали с дума на своя език, която, както се твърди, означавала „Скорец“, но когато дошло в Англия, момчето изоставило това име. По-късно приело името на баща си — Джон д’Ъскглас, — но още в първите години на царуването си се прочуло с прозвищата, дадени му от французите и от враговете му: Кралят, Кралят Гарван, Черният крал, Кралят на Севера.

115

Името на този крал на Дийни Ший било изключително дълго и трудно за произнасяне. По традиция всички го наричали Оберон.

116

Заклинанието за разкриване на магия е дадено в „Напътствията“ на Джак Беласис.

117

Гербът на Джон Ъскглас е кацащ гарван (по-правилно е да се нарече гарван в полет) — черен гарван на бял фон.

118

Вероятно името, с което феите наричат Краля Гарван и което според Джонатан Стрейндж означава „Скорец“.

119

Famulus — лат. — слуга, по-конкретно слуга на магьосник.

120

Тук сър Уолтър изказва едно широко разпространено мнение. На преобразяването открай време се гледа с подозрение. Ауреатите използват този вид магия по време на пътуванията си из Феерия или други земи извън пределите на Англия. Те съзнават, че преобразяването предоставя богати възможности за злоупотреби от всякакъв характер. Например през 1232 година в Лондон Сесили де Уолбрук, съпруга на благородник, намерила пред вратата на стаята си хубав сив котарак. Тя го прибрала и го нарекла сър Ловдей. Той ядял от ръката й и спял на леглото и. Но което било още по-любопитно, котаракът я следвал навсякъде, дори в църквата, където седял свит на кълбо в полите й и мъркал. Един ден на улицата я видял магьосник на име Уолтър де Чийп и веднага заподозрял нещо. Той се приближил към нея и й казал: „Госпожо, струва ми се, че този котарак, който все ви следва, не е никакъв котарак.“ Уолтър повикал други двама магьосници и те заедно произнесли заклинания над сър Ловдей. Той възвърнал истинския си облик — на младия магьосник Джослин де Снитън. Скоро след това Джослин се явил пред съда на Малките лондонски дракони, който постановил да му бъде отсечена дясната ръка.

121

По-горе разказахме как привързаността на подполковник Колкхаун Грант към червената му униформа доведе до пленяването му от французите през 1812 година.

122

Обикновените хора в Северна Англия решиха, че са страдали достатъчно през последните години, и с основание. Бедността и безработицата задълбочиха повсеместното страдание, предизвикано от войната с французите. И точно когато войната свърши, възникна нова заплаха за благополучието на хората — модерни машини, които произвеждаха евтини стоки и ги оставяха без работа. Нищо чудно, че някои от тях бяха тръгнали да повреждат машините в опит да запазят работата си.

123

Няма по-красноречив пример за особеното отношение на правителството в Лондон към северната част на кралството. Правителството представлява краля на Англия, но кралят на Англия е крал само на южната й половина. По закон той е управител на северната част, запазвайки си правото на законодател до завръщането на Джон Ъскглас.

124

Разбира се, в различни епохи от историята са се появявали хора, които са се представяли за Джон Ъскглас и са се опитвали да завземат властта в Северна Англия. Най-известен сред тях с младият Джак Фероу, коронясан в катедралата в Дърам през 1487 година с подкрепата на голям брой северни благородници, както и на няколко феи, които продължавали да живеят в кралската столица Нюкасъл. Фероу бил много красив мъж с царствена осанка. Той можел да прави прости магии и феите, които го подкрепяли, правели магии в негово присъствие и ги приписвали на него. Фероу бил син на странстващи магьосници. Когато бил още дете, на един панаир го забелязал граф Хексам. Графът останал поразен от приликата на момчето с описанията на Джон Ъскглас и платил за него седем шилинга на родителите му. Фероу никога повече не ги видял. Хексам го завел на тайно място в Северна Англия, където момчето започнало да се обучава за крал. През 1486 година графът показал Фероу на света и това сложило началото на краткото му управление на Северна Англия. Основният недостатък в царуването на Фероу бил, че твърде много хора знаели за измамата. Не след дълго Фероу и Хексам се скарали. През 1490 година по заповед на Фероу графът бил убит. Четиримата му синове се съюзили с краля на Южна Англия Хенри VII, нападнали северното кралство и в битката при Уърксоп през 1493 година Фероу претърпял поражение. Той бил затворен в Лондонската кула и през 1499 година бил екзекутиран.

Други претенденти, повече или по-малко убедителни, били Пиърс Блакмор и Дейви Саншосюр. Последният от претендентите останал в историята просто като Летния крал и самоличността му така и не била установена. Той се появил край Съндърланд през май 1536 година, скоро след като Хенри VIII закрил манастирите. Смята се, че може да е бил монах от някое от големите северни абатства — Фаунтийнс, Риво или Хъртфю. Летният крал се отличавал от Фероу и Блакмор по това, че нямал подкрепата на северната аристокрация и дори не се опитвал да я спечели. Той призовавал към обикновените хора. В някои отношения появата му била по-скоро мистична, отколкото магическа. Летният крал лекувал болните и учел последователите си да почитат природата и дивите животни — вярване, което изглежда по-близко до учението на магьосника от XII век Томас Годблес, отколкото до наследството на Джон Ъскглас. Странстващата му група от последователи не правела опити да завладее нито Нюкасъл, нито каквото и да било друго. През цялото лято на 1536 година те се скитали из Северна Англия и печелели поддръжници навсякъде, където отидели. През септември Хенри VIII изпратил армия срешу тях. Те не били подготовени да се бият. Повечето се разбягали по домовете си, но някои останали да се сражават за краля си и загинали при Понтефракт. Летният крал или загинал заедно с останалите, или просто изчезнал.

125

Консултациите с мъртви магьосници може да изглеждат много сензационни, но в действителност това е магическа процедура с дълга и почтена история. Мартин Пейл твърди, че се е учил на магия от Катрин от Уинчестър (на свой ред ученичка на Джон Ъскглас). Катрин от Уинчестър е починала двеста години преди раждането на Мартин Пейл. Смята се, че самият Джон Ъскглас е водил разговори с Мерлин, Ендорската вещица, Мойсей и Аарон, Йосиф Ариматейски и други бележити древни магьосници.

126

Хората, които се занимават с изучаване на магия, особено се вълнуват от всяко ново разкритие, свързано с великия доктор Пейл. Той заема уникално място в историята на английската магия. До появата на Стрейндж и Норел Мартин Пейл е единственият бележит магьосник практик, записал магиите си, за да могат другите да ги четат. По тази причина книгите му се ценят повече от всички останали.

127

Векове наред този пасаж се смята за куриоз без практическа стойност, тъй като никой в наши дни не вярва, че смъртта е лице, което може да се разпитва по предлагания от Пейл начин.

128

Повечето от нас имат естествената склонност да се бунтуват срещу ограниченията, които нашите приятели и близки ни налагат, но ако ни сполети нещастието да изгубим обичан човек, колко различно е всичко тогава! Тогава ограничението се превръща в свещено обещание.

129

Дори Джон Ъскглас, на чиито плещи лежи отговорността за три кралства и за английската магия, има навика да предприема загадъчни дълги пътешествия. През 1241 година той напуска дома си в Нюкасъл по тайнствен начин, достъпен само на магьосниците. Казва на един прислужник, че след ден ще го намерят заспал на пейката пред огъня.

На другия ден прислужникът и останалите придворни потърсили краля на пейката пред огъня, но там го нямало. Започнали да проверяват всяка сутрин и всяка вечер, но той не се появявал.

Уилям, граф на Ланчестър, поел управлението на кралството, като много от решенията отлагал „до завръщането на краля“. Но времето минавало и хората започнали да се съмняват, че той ще се върне. Една година и един ден след заминаването на краля го намерили заспал на пейката пред огъня.

Той като че ли не подозирал какво се е случило и на никого не казал къде е бил. Никой не посмял да го попита дали още в началото е възнамерявал да отсъства толкова дълго, или нещо му е попречило да се върне по-рано. Уилям от Ланчестър извикал прислужника и го накарал да повтори точните думи, казани от краля на тръгване. Уилям попитал възможно ли е кралят да е казал, че ще отсъства една година и един ден. Може би, отвърнал човекът, кралят поначало говори тихо, така че е възможно да не го е чул добре.

130

Това съвсем не беше вярно. По време на войната на Пиренейския полуостров херцог Уелингтън постоянно се оплакваше, че правителството се меси в работите на военните.

131

Подгонен от нарастващи дългове, обвинения в жестоко отношение към жена си и слухове, че е съблазнил сестра си, през април 1816 година лорд Байрон напуска Англия.

132

Въпреки явната антипатия помежду им все пак нещо у Стрейндж е направило впечатление на Байрон. Героят на следващата му поема „Манфред“, започната през септември или октомври същата година, е магьосник. Разбира се, Манфред не прилича много на Джонатан Стрейндж (или поне на почтителния Стрейндж, когото Байрон не е харесал). Той далеч повече прилича на самия Байрон с неговата обсебеност и омраза към себе си, с надменното му презрение към околните, със загатнатите трагедии и загадъчните му копнежи. Въпреки това Манфред е магьосник, който прекарва времето си в призоваване на духовете на въздуха, земята, водата и огъня и в разговори с тях. Сякаш след срещата си с магьосник, който не му е харесал, Байрон е създал друг по свой вкус.

133

Уолтър де Чийп е лондонски магьосник от началото на XIII век. Магията му „Профилаксис“ предпазва човек, град или предмет от магически заклинания. Смята се, че повтаря приблизително точно магия на феите. Твърди се, че е много силна. Единственият проблем е, че е невероятно ефикасна. Понякога обектите на тази магия стават неподатливи на каквото и да било въздействие от страна на хора или феи, било то магическо или не. Така например ако учениците на Стрейндж бяха успели да направят магия на някоя от книгите му, по всяка вероятност никой след това не би могъл да я вземе в ръце или да я разлисти.

През 1280 година гражданите на Бристол наредили на градските магьосници да използват „Профилаксис“ на Де Чийп, за да предпазят целия град от вражески магии. За беда магията била направена така успешно, че всички хора в града, всички животни и всички кораби в пристанището се превърнали в живи статуи. Никой и нищо не можело да помръдне, водата в очерганията на града спряла да тече, дори пламъците в огнищата застинали. Бристол останал така цял месец, докато Джон Ъскглас не дошъл от дома си в Нюкасъл да оправи нещата.

134

В писмото се съдържаха два пункта, които бяха възприети като особено обидни: първо, че купувачите не са достатъчно умни, за да разберат книгата на Стрейндж, и, второ, че не притежават необходимия морал, за да могат да преценят дали магиите, описвани от Стрейндж, са добри или лоши.

Норелитите предполагаха, че унищожаването на книгата на Стрейндж ще предизвика противоречия, и бяха подготвени за критиките, но вредата, която това писмо нанесе на делото им, бе напълно неочаквана. Мистър Норел трябваше да покаже писмото на мистър Ласелс, преди да го изпрати. Ако Ласелс го беше видял, езикът и изразите в него щяха да претърпят значителни промени и вероятно нямаше да засегнат толкова получателите.

За съжаление стана недоразумение. Мистър Норел попита Чайлдърмас дали Ласелс е нанесъл поправките. Чайлдърмас помисли, че става дума за една статия за „Приятелите на английската магия“, и каза, че ги е нанесъл. Така писмото остана непоправено, Ласелс се разгневи и обвини Чайлдърмас, че нарочно е оставил мистър Норел да навреди на собственото си дело. Чайлдърмас категорично отрече да е правил подобно нещо.

Оттогава нататък отношенията между Ласелс и Чайлдърмас (и без това лоши) се влошиха още повече и скоро Ласелс започна да намеква на мистър Норел, че Чайлдърмас симпатизира на стрейнджитите и тайно работи срещу господаря си.

135

„По плодовете им ще ги познаете“. Св. Матей, 7:16.

136

„…Не мога да ти кажа нищо за Пиаченца — пишеше Стрейндж на Хенри Удхоуп, — защото не останах достатъчно време в града, за да го разгледам. Пристигнах вечерта. След вечеря реших да се разходя за половин час, но когато излязох на централния площад, видях една висока урна върху пиедестал, която хвърляше дълга черна сянка на паважа. Две-три клонки бръшлян или друго пълзящо растение, които се увиваха около урната, бяха съвсем изсъхнали. Не знам защо, но тази гледка ми се стори толкова меланхолична, че не можах да я понеса. Беше като алегория на загубата, смъртта и скръбта. Върнах се в хотела, веднага си легнах и на сутринта заминах за Торино.“

137

„Дървото на познанието“ на Грегорий Авесалом (1507–1599).

138

Прочуто кафене на площад „Сан Марко“.

139

Леля Грейстийл вероятно говори за река Дъруент. Много отдавна, когато още Джон Ъскглас бил дете във Феерия, един тамошен крал предсказал, че когато детето порасне, всички древни кралства на феите ще рухнат. Кралят изпратил слугите си в Англия да донесат железен нож, с който да убият момчето. Ножът бил изкован от един занаятчия край Дъруент и водите на реката послужили за охлаждане на нажежения метал. Опитът за убийство на Джон Ъскглас се провалил и момчето магьосник унищожило краля и неговия клан. Когато Джон Ъскглас дошъл в Англия и основал кралството си, слугите му феи отишли да намерят ковача, изковал ножа. Убили го заедно със семейството и коня му и направили магия на Дъруент, за да накажат реката за участието й в изработването на ножа.

140

Възгледите, които Стрейндж изказва по този въпрос, са невъздържано оптимистични и романтични. Английската магическа литература изобилства от примери за феи с ограничени магически способности, глупави или невежи.

141

Джак Беласис е прочут като създател на много успешно заклинание за призоваване на феи. За съжаление единственият екземпляр от шедьовъра на Беласис „Напътствия“ се намираше в библиотеката в Хъртфю и Стрейндж никога не го беше виждал. Той беше чел единствено непълни описания на заклинанието в по-късни трудове и затова можем да предположим, че се е опитвал да възроди тази магия, като е имал само бегла представа какво ще се получи.

За разлика от магията на Беласис заклинанието, приписвано на Магьосника от Донкастър, е широко известно и се среща в голям брой широко достъпни творби. Самоличността на Магьосника от Донкастър е неизвестна. Свидетелствата за него се ограничават с няколко споменавания на името му в историите за магьосниците от Сребърния век и със заклинания и магии, представяни от магьосници от XIII век като „заклинания от Донкастър“. Нещо повече, не е ясно дали всички магии, приписвани на Магьосника от Донкастър, са дело на един и същ човек. Това кара историците да допускат съществуването на втори магьосник, още по-неизвестен от предишния — Псевдомагьосника от Донкастър. Ако — както убедително се твърди — Магьосникът от Донкастър е всъщност Джон Ъскглас, тогава е логично да се предположи, че заклинанието за призоваване е създадено от Псевдомагьосника. Малко вероятно е Джон Ъскглас да се е нуждаел от каквото и да било заклинание за призоваване на феи. В края на краищата дворът му е бил пълен с тях.

142

По-късно синьор Тозети призна на семейство Грейстийл, че си е спомнил коя е старата дама от Канареджо. Често чувал да говорят за нея из града, но преди да я види с очите си, мислел, че това с само легенда, приказка за сплашване на младите и наивните. Баща й бил евреин, а майка й била потомка на половината народи в Европа. Като дете тя изучавала няколко езика и ги владеела отлично. Можела да стане учителка по каквото пожелае. Но тя учела за удоволствие. На шестнадесет години говорела не само френски, италиански и немски, които са част от обучението на всяка дама, но и всички езици на цивилизования (и нецивилизования) свят. Знаела езика на шотландските планинци (който наподобява пеене). Говорела баски — език, който рядко се запечатва в съзнанието на чуждоземните и колкото и често и продължително да го слушат, след това не могат да си спомнят и дума от него. Изучила дори езика на една непозната страна, която, както синьор Тозети бил чувал, според някои хора все още съществува, но никой на света не може да каже къде се намира (името на тази страна е Уелс). Тя пътувала но света и се представяла пред крале и кралици, херцози и херцогини, принцове и епископи, графове и графини и с всички тези хора разговаряла на родните им езици, и всички я смятали за чудо. Накрая дошла във Венеция.

Но така и не се научила на умереност. Жаждата й за знания била равна на жаждата и за други неща и тя се омъжила за човек, който бил същият като нея. Дамата и съпругът и ходели в „Карневале“ и забравяли да си тръгнат. Пропилели цялото си богатство на хазарт в „Ридотос“. Пропилели здравето си по други удоволствия. И една сутрин, когато всички канали на Венеция били сребристи и розови от изгрева на слънцето, съпругът й легнал на мокрите камъни на „Фондамента ден Мори“ и издъхнал, и никой не могъл да го спаси. И може би за съпругата му било най-добре да го последва, тъй като нямала пари и не знаела къде да отиде. Но евреите си спомнили, че някога дамата участвала в тяхната благотворителност, защото донякъде и самата тя бяла еврейка (макар и никога по-рано да не го признавала), или може би проявили съчувствие към нея като към онеправдана (защото евреите във Венеция са страдали много). Каквато и да била причината, те я подслонили в Гетото. Има различни истории за това какво станало по-нататък, но всички си съвпадат в едно: че дамата живяла сред евреи, без да бъде част от общността. Тя водела самотен живот и дали вината за това е нейна или тяхна — не знам. Минавало време, а тя не говорела с ни една жива душа и вятърът на лудостта я подхванал и отвял всичките й езици. И тя забравила италианския, забравила английския, забравила латинския, забравила баския, забравяла уелския, забравила всички езици на света, освен котешкия — а него, казват, владеела превъзходно.

143

Вид гроздова ракия. — Бел. прев.

144

Кол Том Блу е легендарният слуга на Ралф Стоукси, Майсторът Уичърли е помощник на Мартин Пейл.

145

Тази дама е най-красивата и най-своенравната от сестрите на Наполеон Бонапарт, прочута с многото си любовници и навика си да позира гола за статуи.

146

Агрейс е името, с което някои наричат третото кралство на Джон Ъскглас. Смята се, че то се намира в далечния край на Ада.

147

Бръф — древната дума на Ший за „дом“, която обикновено се превежда като „дворец“ или „имение“, но всъщност означава вътрешност на могила или на кух хълм.

148

Стоукси призовал Кол Том Блу в дома си в Екзитър. Когато той за трети път отказал да му служи, Стоукси се направил на невидим и го последвал. Кол Том Блу поел по запустял път и скоро пристигнал на място извън Англия. Там имало нисък кафяв хълм и езеро със застояла вода. По заповед на Кол Том Блу в хълма се отворила врата и той влязъл вътре. Стоукси го последвал. Във вътрешността на хълма Стоукси видял омагьосана зала, където всички танцували. Той изчакал една дама от танцуващите да се приближи. Търкулнал към нея магическа ябълка и тя я взела. Естествено, това била най-хубавата и най-апетитната ябълка, която можела да се намери във всички светове. След като я изяла, жената поискала още една, същата като предишната. Огледала се, но не видяла друга ябълка. „Кой ми даде ябълката?“ — попитала тя. „Източният вятър“ — прошепнал Стоукси. На другата нощ магьосникът отново проследил Кол Том Блу и влязъл във вътрешността на хълма. Огледал танцуващите и отново търкулнал една ябълка към същата жена. Когато тя попитала кой й е дал ябълката, той пак отвърнал, че е Източният вятър. На третата нощ Стоукси държал ябълката в ръка. Жената се отделила от танцуващите и се огледала. „Източен вятър! Източен вятър! — прошепнала тя. — Къде ми е ябълката?“ „Кажи ми къде спи Кол Том Блу — отвърнал Стоукси — и ще ти дам ябълката“. Тя му казала: „Дълбоко в земята в северния край на хълма.“

През следващите нощи Стоукси се представял за Западния вятър, Северния вятър и Южния вятър и с помощта на ябълките си събирал сведения за Кол Том Блу от другите обитатели на хълма. От един овчар научил кои животни пазят Кол Том Блу, докато спи — дива свиня и още по-див козел. От дойката му научил какво държи в ръката си Кол Том Блу, докато спи — много особен и важен за него камък. А от един помощник в кухнята научил кои три думи произнася Кол Том Блу всяка сутрин, когато се събуди. Така Стоукси събрал достатъчно сведения за Кол Том Блу, за да получи власт над него. Но преди още да се е възползвал от тях, Кол Том Блу сам дошъл при него и казал, че е размислил и че е съгласен да служи на Стоукси.

В действителност станало следното; Кол Том Блу разбрал, че Източният вятър, Западният вятър, Северният вятър и Южният вятър задават въпроси за него. Той не можел да проумее с какво е засегнал тези важни създания, но много се разтревожил. Изведнъж възможността да сключи съюз с влиятелен и учен английски магьосник му се сторила далеч по-привлекателна.

149

Последният английски магьосник преди Стрейндж, посетил Феерия по своя воля, е доктор Мартин Пейл. Той предприема много пътувания дотам. Последното му пътуване вероятно е осъществено през 50-те години на XVI век.

150

Вж. глава 54, бележка 4.

151

Вероятно името на Джон Ъскглас на езика на Ший.

152

Характерно явление за средновековна Англия е изобилието от магьосници лаици — термин, който някога е имал обидно значение.

153

Някои учени отбелязват, че дълголетните феи имат склонността да наричат всеки значителен период от време „четири хиляди години“. Феята просто иска да каже, че идва тук от незапомнени времена, още отпреди времето да започне да се измерва в години, векове и хилядолетия. На въпрос за възрастта си много феи отговарят, че са на четири хиляди години, което означава, че не знаят възрастта си и че са по-стари от човешката цивилизация, може би дори от човечеството.

154

Става дума за Венеция: Алтинум е някогашният град на източното крайбрежие на Италия, от който са дошли първите жители на Венеция.

155

Hexenmeister (нем.) — магьосник.

156

Посредничество. Ние молим за вашето посредничество. Как да се каже? (нем.) — Бел. прев.

157

Чу ли, че английският магьосник е полудял? (итал.) — Бел. авт.

158

Поетично наименование на народа на феите.

159

Лорд Байрон има предвид Великобритания

160

Късните писма на Стрейндж от Венеция (и най-вече писмата му до Хенри Удхоуп) стават известни под това име след публикуването им в Лондон през януари 1817 година. По всяка вероятност адвокати и магьосници теоретици още дълго ще спорят за законността на публикуването им. Сигурно е, че Стрейндж никога не е давал разрешението си за това, а и Хенри Удхоуп винаги е твърдял, че не е разрешавал писмата да се публикуват. Удхоуп казва също, че в публикуваните писма някои неща са променени или добавени, вероятно от Хенри Ласелс и Гилбърг Норел. В „Животът на Джонатан Стрейндж“ Джон Сегундус публикува писма, които според него и Удхоуп са оригиналите. Именно тях поместваме тук.

161

Това предишно писмо така и не е открито. По всяка вероятност Стрейндж не го е изпратил. По думите на лорд Байрон (в писмо до Джон Мъри от 31 декември 1816 година) Стрейндж често пише дълги писма до приятелите си и после ги унищожава. Магьосникът признава на Байрон, че лесно се обърква и не помни кое писмо е изпратил и кое — не.

162

Байрон умира от простуда в Гърция пет години по-късно.

163

Затвор, където Дролайт лежи за неизплатени дългове от ноември 1814 г.

164

Вж. глава 3, бел. 1.

165

Възстановяване и поправяне е магия, която премахва последиците от наскоро нанесена вреда.

166

Ръката на Тейло е древна магия на феите, която спира най-различни неща: дъжд, огън, вятър, течаща вода и кръв. Смята се, че е наречена иа името на феята, която я показала на английски магьосник.

167

Кантлуцет — загадъчна древна магия, която кара луната да запее. Смята се, че песента на луната е много хубава и може да излекува от проказа или лудост всеки, който я чуе.

168

Розата на Дедал — сложна процедура, измислена от Мартин Пейл за съхраняване на чувства, грехове и добродетели в кехлибар, мед или пчелен восък. Когато веществото, в което се съхраняват, се затопли, затворените в него качества излизат на воля. Розата има — или по-скоро е имала — множество приложения. Може да се използва за придобиване на смелост или за заразяване на врага със страх, за предизвикване на чувства като любов, похот, благородна целеустременост, гняв, ревност, амбиция, саможертва и така нататък.

169

Подобно на много други магии с необичайни имена, Разсъблечените дами съвсем не е толкова интригуваща, колкото звучи. Въпросните дами са чисто и просто вид горско цвете, използвано в магия за обезсилване иа феи. Цветето трябвало да остане без венчелистчета и листа — оттам и „разсъбличането“.

170

Остъкляването на Стоукси превръща предмети и хора в стъкло.

171

Теоретиците често отбелязват, че макар и неизменно предани на Джон Ъскглас, жителите на Северна Англия не винаги говорят за него с уважението, което той предизвиква на юг. Всъщност поданиците на Ъскглас обичат да се забавляват с истории и балади, които изтъкват недостатъците му, като например легендата за Джон Ъскглас и въглищаря от Ълсуотър или тази за старицата и магьосницата. Последната има много варианти (някои от които доста вулгарни). В нея се разказва как Ъскглас едва не изгубил сърцето си, царствата си и могъществото си заради една корнуолска вещица.

172

Подобно на Джон Ъскглас, Магьосникът от Атодел управлявал своя остров или кралство. Смята се, че Атодел е един от западните острови на Шотландия. Но той или е потънал, или е — както някои вярват — невидим. Шотландските историци изтъкват Атодел като свидетелство за превъзходството на шотландската магия над английската; кралството на Джон Ъскглас, твърдят те, е западнало и сега е в ръцете на южняците, докато Атодел продължава да бъде независим. Тъй като Атодел е невидим и недостъпен, това твърдение трудно може да се докаже.

173

В легендата за Джон Ъскглас и въглищаря от Ълсуотър Ъскглас участва в магическо състезание с беден въглищар и губи. Историята прилича на други старинни легенди, в които велик владетел бива надхитрен от свой беден поданик, и по тази причина много учени смятат, че тя няма историческа основа.

174

През пролетта на 1816 година в дома на гравьорите в Спитълфийлдс Стрейндж беше казал на Чайлдърмас: „Знаете, че човек не може да избяга от школата си.“ Преди да стане слуга и съветник на мистър Норел, Чайлдърмас се бе пробвал в няколко професии. Първата от тях, практикувана в детските му години с голям успех, беше джебчия. Майка му Черната Джоун някога оглавяваше малка банда от мръсни окъсани хлапета, които се занимаваха с джебчийство в градовете в Източен Райдинг в края на 70-те години на XVIII век.

175

Това е стара клетва от Северна Англия. Гербът на Джон Ъскглас изобразява гарван в полет над бяло поле (гарван с разперени криле на сребристобял фон); а този на ковчежника му Уилям Ланчестър е същият, но с една добавка — разтворена книга (гарван с разперени криле над разтворена книга на сребристобял фон). През по-голямата част от XIII век Джон Ъскглас се посвещава на учение и магия, като оставя делата по управлението на кралството на Ланчестър. Гербът на Ланчестър може да се види във всички големи съдилища и на множество важни документи. В резултат на това хората започват да се кълнат в Птицата и Книгата — елементите на герба.

176

Една есенна утрин момиченцето отишло в градината на баба си. В забравен ъгъл на градината то намерило къща с големината на пчелин, построена от паяжини, втвърдени и белосани със скреж. В тази къща имало дребничка жена, която изглеждала ту безмерно стара, ту не по-голяма от детето. Тя му казала, че е пастирка на пойните птици и че от векове работата й е да наглежда хвойните дроздове, имеловите дроздове и славеите в тази част на Кумбрия. Цяла зима детето и пастирката на пойните птици играели заедно и разликата в ръста не била никаква пречка за приятелството им. Всъщност пастирката най-често премахвала това препятствие, като се уголемявала до размерите на момиченцето или правела и двете малки колкото птички, бръмбари или снежинки. Пастирката на пойните птици запознала детето с много чудати и интересни особи, някои от които живеели в къщи, още по-необикновени и красиви от тази на самата пастирка.

177

Като повечето магии на Мартин Пейл Възстановяване и поправяне изисква ползването на инструмент или ключ, изработен специално за целта. В този случай ключът е малък предмет, подобен на кръст, направен от две тънки парчета метал. Четирите края на кръста символизират миналото състояние и бъдещото състояние, целостта (или здравето) и непълнотата (или болестта). Както сам описва по-късно в „Съвременен магьосник“, мистър Сегундус използва лъжица и шило от тоалетната чантичка на лейди Поул, които прислужницата й връзва с лента.

178

В приказките често се задават въпроси като „Коя е най-хубавата на света?“. Но в действителност никоя магия, била тя феина или човешка, не може да даде отговор на толкова неточно поставен въпрос.

179

Свети Антоний от Падуа. Някои от чудесата му са опазване на богомолците от дъжд по време на проповед или на слугини, на които съчувства. Освен това светецът помага на хората да намират изгубени неща.

180

Пенлоу е името на местността в Нортумбрия, където за пръв път се появяват Джон Ъскглас и армията му.

181

Това са обичайните три елемента на традиционното английско заклинание за призоваване. Пратеникът намира човека, който се призовава, пътят го отвежда при призоваващия, а дарът го обвързва със задължението да дойде.

182

През юли 1809 година в Къщата на сенките в присъствието на мистър Сегундус, мистър Хънифут и Хенри Удхоуп.

183

Флорилегиум, епитом и подправка са термини за различни части на заклинанието. През XIII и XIV век феите в Англия обичат да прибавят към магиите си призиви към произволно избрани християнски светци. Феите не разбират християнската доктрина, но са силно заинтригувани от светците, които считат за могъщи магически същества, чието покровителство е полезно. Тези призиви се наричат флорилегии (флорилегиум — буквално сбор, китка от цветя) и слугите феи ги предават на своите господари християни. Когато в Англия се установява протестантството и светците изпадат в немилост, флорилегиите се превръщат в безсмислени върволици от магически думи и части от различни заклинания, произнасяни, от магьосника с надеждата, че поне нещо от тях ще подейства.

Епитомът е сбита форма на заклинание, включена в друго заклинание за усилване или разширяване на действието му. В този случай епитомът за предпазване и освобождаване има за цел да пази магьосника от обекта на призоваването. Подправка е украшение от думи и формули, с които се „подправя“ заклинанието. Подправката за молба окуражава обекта на призоваването да помогне на магьосника.

184

Последният елемент на успешното заклинание за призоваване е времето. Магьосникът трябва по някакъв начин да посочи на обекта на призоваване кога да се появи, в противен случай (както Стрейндж вече се убеди) призованият може да се яви по всяко време и да сметне, че е изпълнил задължението си. Свещта е много удобно средство: магьосникът нарежда на призования да се яви, когато пламъкът угасне.

185

Хаосът от гарвани и вятър е описан и в историята за детето на ръкавичаря от Нюкасъл (глава 39, бележка 1).

186

Изненадващо голям брой крале и принцове на Феерия са били хора. Джон Ъскглас, Стивън Блек и Алесандро Симонели са само трима от тях. Феите като цяло са непоправимо мързеливи. Макар да обичат високите постове, почестите и богатствата, те не понасят бремето на управлението.

187

Години след това жителите на Клън казваха, че ако застанеш на пръсти до точно определено дърво през зимата на пълнолуние и източиш врат, за да надникнеш между клоните на друго дърво, тогава в далечината може да се види Ашфеър. В сняг и на пълнолуние къщата изглеждала неземна, самотна и изгубена. След време обаче дърветата се разраснали и Ашфеър вече не можел да се види.

188

Това съвсем не е необичайно, както се вижда от следния откъс от „Съвременен магьосник“ (есен, 1812 година): Къде е къщата на Пейл? А тази на Стоукси? Защо никой никога не ги е виждал? Домът на Пейл се е намирал в Уоруик. Улицата е известна. Къщата на Стоукси е гледала към катедралата в Екзетър. Къде е замъкът на Краля Гарван в Нюкасъл? Всеки, който го е посещавал, твърди, че той бил пръв по красота и великолепие в света, но някой в по-ново време да го е виждал? Не. Има ли данни за разрушаването му? Не. Той просто е изчезнал. Всички тези къщи съществуват, но щом магьосникът замине или умре, изчезват. Стопанинът може да влиза и излиза когато пожелае, но никой друг не може да ги намери.

189

Много от новите магьосници се обръщаха към лорд Ливърпул и министрите с молба за разрешение да тръгнат да търсят Стрейндж и Норел. Някои бяха така предвидливи да приложат списък с оборудване — както от магически, така и от битов характер, което според тях щеше да им бъде необходимо за целта и което се надяваха правителството да бъде така любезно да им осигури. Един магьосник на име Бийч от Плимът помоли да му заемат 6-и полк на кралските драгуни.

190

Тази клевета е развенчана докрай едва след завръщането на Арабела Стрейндж в Англия в началото на юни 1817 година.

191

Малко съвременни магьосници не се обявяват за стрейнджити или норелити, като единственото по-забележително изключение е самият Джон Чайлдърмас. Когато му задават този въпрос, той отговаря, че е по малко и от двете. Тъй като това е равносилно на твърдението, че някой е по малко и от вигите, и от торите, никой не разбира какво има предвид Чайлдърмас.