Джонатан Стрейндж и мистър Норел

45ПРОЛОГ КЪМ „ИСТОРИЯ И ПРАКТИКА НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ“

от Джонатан Стрейндж

ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ МЕСЕЦИ на 1110 година в Северна Англия се появила непозната войска. Първата вест за нея дошла от място, наречено Пенлоу, на двадесет-тридесет мили северозападно от Нюкасъл. Никой не знаел откъде е дошла — хората смятали, че нашествениците са шотландци или датчани, или може би дори французи.

До началото на декември армията превзела Нюкасъл и Дърам и продължила на запад. Стигнала до Алъндейл, малко каменно селище, разположено високо сред хълмовете на Нортумбрия, и една нощ направила бивак край блато извън града. Жителите на Алъндейл били овцевъди, не войници. Градът нямал стени, които да го пазят, а най-близките войски били на тридесет и пет мили от него и се готвели да бранят замъка Карлайл. Жителите на града стигнали до извода, че ще е най-добре да побързат да се сприятелят с чуждоземната войска. С тази задача се заели няколко красиви млади жени, група смели девойки, твърдо решени да спасят себе си и съгражданите си както могат. Но когато отишли в лагера на войската, ги обзел страх и те се разколебали.

В лагера било зловещо и тихо. Валял гъст сняг и чуждоземните войници лежали на заснежената земя загърнати в черните си пелерини. Отначало младите жени помислили, че войниците са мъртви — впечатление, подсилено от големия брой гарвани и други черни птици, накацали из лагера, както и от неподвижните пози на войниците, — но те не били мъртви: от време на време някой от тях ставал и отивал да нагледа коня си или да пропъди някоя птица, която се опитвала да го клъвне по лицето.

Когато младите жени се приближили, някакъв войник станал да ги посрещне. Една от жените преборила страха си, отишла при него и го целунала по устните. Кожата му била много бледа (блестяла като лунна светлина) и без нито един недостатък. Косата му била дълга и права като тъмен водопад. Костите на лицето му били неестествено фини и изпъкнали. Изражението му било сериозно. Сините му очи били продълговати и коси, а веждите — тънки и тъмни, като нарисувани с мастило, и странно завити по краищата. Това ни най-малко не смутило момичето. То било чувало, че всички датчани, шотландци и французи, които някога са се раждали, са приказно красиви.

Войникът приел спокойно целувката и позволил на девойката да го целуне отново. Тогава той и отвърнал. Друг войник станал от земята и отворил уста. От нея бликнала тъжна, сълзлива мелодия. Първият войник, когото девойката целунала, започнал да танцува с нея, като я побутвал на една или на друга страна с дългите си бели пръсти, за да танцува в крак с него.

Това продължило известно време, докато девойката се разгорещила от танца и спряла за малко, за да свали пелерината си. Тогава приятелките й видели, че по ръцете, лицето и краката й се стичат капчици кръв, подобни на пот, и падат на снега. Ужасени от гледката, те побягнали.

Странната войска така и не влязла в Алъндейл. През нощта тя продължила пътя си към Карлайл. На следващия ден гражданите боязливо отишли на полето, където бил разположен лагерът на войската. Там намерили девойката — цялото й тяло било бяло, останало без кръв, докато снегът наоколо бил обагрен в кървавочервено.

По тези признаци те разпознали Дийни Ший — Войската на феите. Водили се много битки и англичаните ги загубили до една. На Коледа Войската на феите стигнала до Йорк. Завладяла Нюкасъл, Дърам, Карлайл и Ланкастър. Освен източването на кръвта на девойката от Алъндейл феите почти не демонстрирали жестокостта, с която се слави народът им. От всички градове и укрепления, които превзели, само Ланкастър бил изгорен до основи. В Търск, на север от Йорк, едно прасе вбесило войник на феите, като се втурнало под краката на коня му, от което животното отстъпило назад, паднало и счупило гръбнака си. Войникът и другарите му подгонили прасето и когато го хванали, му изболи очите. Като цяло обаче навсякъде появата на Войската на феите предизвиквала бурна радост сред животните — както диви, така и питомни, сякаш във феите те разпознавали съюзник срещу общия враг — човека.

На Коледа крал Хенри свикал всички графове, епископи, абати и важни хора от кралството в дома си в Уестминстър, за да обсъдят последните събития. В онези дни феите не били непознати в Англия. На много места отдавна съществували селища на феи — едни невидими по силата на магия, други просто отбягвани от съседите християни. Съветниците на крал Хенри били единодушни, че феите са зли по природа. Те били похотливи, лъжливи и крадливи, съблазнявали млади мъже и жени, отклонявали странници от пътя им, крадели деца, добитък и зърно. Били невероятно мързеливи: макар че от хиляди години владеели занаяти като каменоделство, дърводелство и резбарство, вместо да си правят труда да строят къщи, повечето предпочитали да живеят на места, които кой знае защо наричали замъци, но които всъщност били землянки — древни могили от пръст. Феите прекарвали дните си в пиене и танци, докато ечемикът и фасулът им гниел в полето, а животните им зъзнели и измирали по студените хълмове. Всъщност всички съветници на крал Хенри се съгласили, че ако не били изключителните им магически способности и дълголетието им, почти граничещо с безсмъртие, целият народ на феите отдавна да е загинал от глад и жажда. И все лак този лекомислен, нехаен народ нападнал добре защитено християнско кралство, спечелил всички битки и превзел всички укрепления по пътя си. Това говорело за решителност, с каквато нито една фея не се славела. Никой не знаел как да си обясни това.

През януари Войската на феите излязла от Йорк и поела на юг. Спряла при Трент. Точно там, край Нюарк, на бреговете на Трент, крал Хенри и армията му влезли в битка с Дийни Ший.

Преди битката из редиците на кралската армия задухал магически вятър и се разнесла омайна музика, която накарала много коне да побягнат и да преминат на страната на феите, повечето със злополучните си ездачи на гръб. После всички войници дочули гласовете на любимите си — майки, бащи, деца, жени, — които ги викали да се завърнат у дома. От небето се спуснало ято гарвани — те кълвали лицата на англичаните и ги заслепявали с черните си криле. Английските войници трябвало да преодоляват не само бойните умения и жестокостта на Ший, но и собствения си страх от неземната магия. Нищо чудно, че битката била кратка и крал Хенри я загубил. В мига, в който се възцарила тишина и станало ясно, че Хенри е претърпял поражение, всички птици на мили околовръст запели от радост.

Кралят и съветниците му зачакали да се появи предводителят или кралят на феите. Редиците на Дийни Ший се разполовили — някой излизал напред.

Той бил на по-малко от петнадесет години. И той като Дийни Ший бил облечен в опърпани дрехи от груба черна вълна. И неговата коса била тъмна, дълга и права. И той не говорел нито английски, нито френски — двата езика, разпространени в Англия по това време, — само някакъв диалект на Феерия112. Лицето му било бледо, красиво и сериозно, но за всички присъстващи било очевидно, че той е човек, а не фея.

По думите на норманските и английските графове и рицари, които го видели в онзи ден, той бил почти нецивилизован. Не бил виждал през живота си нито лъжица, нито стол, нито железен чайник, нито сребърна монета, нито восъчна свещ. В нито един клан или кралство на феите по това време нямало такива изискани предмети. Когато крал Хенри и момчето се срещнали, за да си поделят Англия, Хенри седял на дървена пейка и пиел вино от сребърна чаша, а момчето седяло на пода и пиело овче мляко от каменна купа. Хроникьорът Ордерик Виталис, разказал за събитието тридесет години по-късно, описва ужаса на придворните на крал Хенри, когато насред тези важни преговори един воин от Дийни Ший се надвесил над момчето и започнал грижливо да пощи мръсната му коса.

Във Войската на феите бил и младият нормански рицар Томас от Дъндейл113. Макар че дълги години бил държан в плен във Феерия, той помнел достатъчно добре родния си език (френски), за да помогне на момчето и на крал Хенри да се разберат помежду си.

Крал Хенри попитал за името на момчето.

То отвърнало, че няма име114.

Крал Хенри го попитал защо е тръгнало на война срещу Англия.

Момчето отвърнало, че е единственият оцелял член на семейство нормански благородници, на които бащата на крал Хенри — Вилхелм Завоевателят — дал земи в Северна Англия. Земите и животът на мъжете от семейството били отнети от зъл враг на име Юбер дьо Котантен. Момчето казало, че няколко години по-рано баща му поискал от Вилхелм II (брат и предшественик на крал Хенри) да въздаде правосъдие, но напразно. Скоро след това баща му бил убит. Момчето казало, че хората на Юбер го взели още като бебе и го изоставили в гората. Дийни Ший го намерили и го отвели със себе си във Феерия. И сега то се завърнало.

Момчето притежавало типичната за младите хора вяра в абсолютната справедливост на своето дело и в абсолютната несправедливост на делото на всички останали. То си било внушило, че онази част от Англия, разположена между реките Туид и Трент, е справедлива компенсация за това, че норманските крале не са пожелали да накажат убийците на семейството му. Единствено по тази причина крал Хенри се простил със северната половина от кралството си.

Момчето казало, че вече е крал във Феерия. То назовало името на краля, който бил негов сюзерен. Никой не го разбрал115.

Същия ден момчето сложило начало на царуване, продължило триста години. Още на четиринадесет години то създало магическата система, която използваме и до днес. Или по-скоро бихме използвали, ако можехме, но повечето от знанията му не са достигнали до нас. Неговата магия е съвършена смесица между магията на феите и човешката организираност — а силата на двете е впрегната в служба на присъщата му ожесточена решителност. Не можем да обясним как и защо едно откраднато християнско дете изведнъж става най-великият магьосник на своето време. Други деца, родени преди и след него, също са държани в плен във Феерия, но нито едно от тях не се възползва от наученото там по начина, по който го прави той. В сравнение с неговите постижения всичките ни усилия изглеждат посредствени и незначителни.

Мистър Норел от „Хановер Скуеър“ твърди, че съвременната магия трябва да се отърси от всичко свързано с Джон Ъскглас, тъй както старо палто се изтръсква от молците и прахта. Какво ще остане според него? Премахнете Джон Ъскглас — и ще останете с празни ръце.

Из „История и практика на английската магия“, том I, Джонатан Стрейндж, изд. Джон Мъри, 1816.

46„НЕБЕТО МИ ГОВОРЕШЕ…“

Януари 1816 година

ДЕНЯТ БЕШЕ мрачен. Леден вятър навяваше сняг на парцали в прозорците на библиотеката на мистър Норел, където Чайлдърмас седеше и съчиняваше делови писма. Макар да бе още десет часа сутринта, вече горяха свещи. Единственият шум в библиотеката беше пукането на въглените в камината и драскането на перото на Чайлдърмас по хартията.

Някъде биеше камбана — печален звук. Звукът идваше от много далеч. Чайлдърмас едва го чуваше и въпреки това под влияние на камбанния звън в стаята стана по-тъмно и по-самотно.

Пред него изникна тъжен пейзаж. Той го видя съвсем ясно, сякаш беше място, което познава добре, или картина, която е гледал ежедневно в продължение на години. Обширен изглед към кафяви пустеещи поля и руини под студено сиво небе…

Той вече не просто мислеше за пейзажа. Струваше му се, че всъщност се намира сред него. Стоеше на някакъв път, изровен и древен, който се виеше по череп хълм към небето, където се беше скупчило голямо ято черни птици…

Птиците бяха като черни букви върху сивото небе. За миг му се стори, че разбира значението на написаното. Камъните по древния път бяха символи, предсказващи пътуването па странника.

Внезапно Чайлдърмас се опомни. Перото изскочи от ръката му и мастилото се разля върху писмото.

Той смутено се огледа. Не приличаше на сън. Беше заобиколен от стари, познати предмети: лавиците с книги, огледалото, мастилницата, ръжена, порцелановия бюст на Мартин Пейл. Но доверието в собствените му сетива беше разклатено. Той вече не вярваше, че книгите, огледалото, порцелановият бюст са наистина там. Сякаш всичко видимо бе просто обвивка, която той можеше да разкъса с нокът и под нея да открие студения тъжен пейзаж.

Кафявите полета бяха частично наводнени, оковани във вериги от замръзнали сиви локви. Разположенията на локвите имаха значение. Те бяха писмена, оставени от дъжда по полетата. Локвите бяха магия, направена от дъжда, също както стрелкането на черните птици в сивото небе беше заклинание, произнесено от небето, а полюшването на сиво-кафявите треви бе заклинание на вятъра. Всичко имаше значение.

Чайлдърмас скочи от писалището и потръпна. Бързо обиколи библиотеката и позвъни за прислугата. Но докато чакаше, магията отново се възцари в стаята. Когато Лукас влезе, Чайлдърмас вече не беше сигурен дали се намира в библиотеката на мистър Норел или на древния път…

Той решително тръсна глава и примигна няколко пъти.

— Къде е господарят? — попита Чайлдърмас. — Нещо не е наред.

Лукас го погледна разтревожен.

— Мистър Чайлдърмас! Зле ли ви е, сър?

— Няма значение. Къде е мистър Норел?

— В Адмиралтейството, сър. Мислех, че знаете. Каретата тръгна преди повече от час. Смея да предположа, че скоро ще се върне.

— Не — каза Чайлдърмас, — не може да бъде. Не може да е заминал. Сигурен ли си, че не прави магии на втория етаж?

— Напълно сигурен съм, сър. Видях как каретата откара господаря. Да изпратя ли Матю да повика лекар, мистър Чайлдърмас? Изглеждате много болен.

Чайлдърмас отвори уста да възрази, че изобщо не е болен, но точно в този момент…

…небето го погледна. Той почувства как земята разтърсва рамене, защото усеща тежестта му на гърба си. Небето му заговори.

На език, който той не бе чувал досега. Дори не беше сигурен, че това са думи. Може би му говореше с черните писмена, които птиците чертаеха. Той беше малък и беззащитен и нямаше накъде да бяга. Беше уловен между земята и небето като между две длани. Те можеха да го смажат, ако поискат.

Небето отново му заговори.

— Не разбирам — каза той.

Чайлдърмас примигна и установи, че Лукас стои надвесен над него. Дъхът му излизаше на пресекулки. Протегна ръка и докосна нещо встрани от себе си. Обърна се да погледне и с учудване откри, че това е крак на стол. Той лежеше на пода.

— Какво…? — попита Чайлдърмас.

— В библиотеката сте, сър — обясни Лукас. — Мисля, че припаднахте.

— Помогни ми да стана. Трябва да говоря с Норел.

— Но, сър, вече ви казах…

— Не — отсече Чайлдърмас. — Грешиш. Тук е. Трябва да е тук. Заведи ме горе.

Лукас му помогна да се изправи и го изведе от стаята, но когато стигнаха стълбите, Чайлдърмас за малко да се строполи отново на земята. Лукас повика Матю — другия прислужник — и заедно почти отнесоха Чайлдърмас до малкия кабинет на втория етаж, където мистър Норел правеше най-тайните си магии.

Лукас отвори вратата. Вътре гореше огън. Пера, ножове за подостряне, подставки и моливи бяха грижливо наредени на малък поднос. Мастилницата беше пълна и затворена със сребърно капаче. Книгите и тетрадките бяха подредени на спретнати купчини или прибрани. Всичко беше почистено, лъснато и в пълен ред. По всичко личеше, че тази сутрин мистър Норел не е идвал тук.

Чайлдърмас избута ръцете на прислужниците от себе си. Застана по средата на стаята и я огледа с недоумение.

— Виждате ли, сър? — каза Лукас. — Точно както ви казах. Господарят е в Адмиралтейството.

— Да — отвърна Чайлдърмас.

Но не можеше да проумее. Ако тайнствената магия не беше дело на Норел, тогава на кого?

— Стрейндж идвал ли е? — попита той.

— Не, как би могъл! — възмути се Лукас. — Надявам се, че знам достатъчно добре задълженията си, за да не пускам мистър Стрейндж в този дом. Все още изглеждате странно, сър. Да изпратя ли да повикат лекар?

— Не, не. По-добре съм. Много по-добре. Хайде, помогни ми да седна.

Чайлдърмас се отпусна с въздишка на един стол.

— Какво сте ме зяпнали, за Бога? — той махна към прислужниците. — Матю, нямаш ли си работа? Лукас, донеси ми чаша вода!

Чайлдърмас все още се чувстваше слаб и замаян, но гаденето му премина. Той можеше да си представи пейзажа с най-малки подробности. Видението беше заседнало в главата му. Можеше да усети самотата му, неземната му атмосфера, но вече не се страхуваше, че ще се изгуби в него. Сега беше в състояние да мисли.

Лукас се върна с винена чаша и гарафа с вода върху поднос. Той напълни чашата и Чайлдърмас я изпи.

Чайлдърмас знаеше едно заклинание — заклинание за разкриване на магия. То не можеше да покаже каква е магията или кой я е направил; просто установяваше дали има действие на магия или не. Поне такова беше предназначението му. Чайлдърмас го бе опитвал само веднъж и нищо не се беше случило. Той не беше успял да разбере дали е подействало или не.

— Напълни отново чашата.

Лукас се подчини.

Този път Чайлдърмас не изпи водата. Вместо това произнесе няколко думи. После вдигна чашата срещу светлината и надзърна през нея, като я въртеше бавно и оглеждаше всяка част от стаята.

Нямаше нищо.

— Дори не знам какво търся — промърмори Чайлдърмас и се обърна към Лукас: — Ела. Имам нужда от помощта ти.

Те се върнаха в библиотеката. Чайлдърмас отново вдигна чашата, произнесе думите и погледна през нея. Нищо.

Той се приближи към прозореца. За миг му се стори, че в дъното на чашата вижда нещо подобно на бисер бяла светлина. — На площада — каза Чайлдърмас.

— Какво има на площада? — попита Лукас.

Чайлдърмас не отговори, само погледна през прозореца. Калният паваж на „Хановер Скуеър“ беше покрит със сняг. Черните парапети, които ограждаха централната му част, ясно се открояваха на снежната белота. Снегът продължаваше да вали и духаше силен вятър. Въпреки това на площада имаше няколко души. Знаеше се, че мистър Норел живее на „Хановер Скуеър“, и хората идваха там с надеждата да го зърнат. Точно в този момент един джентълмен и две млади дами (и тримата явни фанатици на тема магия) стояха пред къщата и възторжено я наблюдаваха. Малко по-нататък тъмнокос млад мъж стоеше облегнат на парапета. До него имаше продавач на мастило с окъсано палто и малко буренце мастило на гръб. Вдясно от тях имаше друга дама. Беше се обърнала с гръб към къщата и бавно вървеше в посока към „Хановер Стрийт“, но Чайлдърмас имаше чувството, че само допреди малко и тази дама е била сред зяпачите. Тя беше модно и скъпо облечена в тъмнозелено палто, обшито по ръбовете с кожи от белка, и носеше голям маншон от същата кожа.

Чайлдърмас добре познаваше продавача на мастило — често купуваше мастило от него. Другите му се сториха непознати.

— Познаваш ли някого? — попита той.

— Онзи с тъмната коса — Лукас посочи младия мъж, който стоеше облегнат на парапета. — Това е Фредерик Марстън. Идвал е тук няколко пъти да моли мистър Норел да го вземе за чирак, но мистър Норел винаги отказваше да го приеме.

— Да. Мисля, че си ми споменавал за това — Чайлдърмас огледа за последно хората на площада и после каза: — Колкото и невероятно да изглежда, един от тях прави някаква магия. Трябва да изляза и да видя. Ела. Не мога да го направя без теб.

На площада магията беше още по-силна. Тъжната камбана зазвъня в главата на Чайлдърмас. Зад снежната пелена двата свята се редуваха като образи във вълшебна лампа — виждаше се ту „Хановер Скуеър“, ту — пустите полета и черните писмена в небето.

Чайлдърмас вдигна чашата и се приготви да произнесе думите на заклинанието, но нямаше нужда. Водата в нея грейна с мека бяла светлина. Това беше най-яркото нещо в мрачния зимен ден, сиянието бе по-ясно и по-чисто от светлината на всяка лампа и хвърляше причудливи сенки върху лицата на Чайлдърмас и Лукас.

Небето отново заговори. Този път му се стари, че задава въпрос. От отговора му произтичаха важни последствия. Само ако можеше да разбере какво го пита и да намери думите, с които да му отвърне, то щеше да му открие нещо — нещо, което завинаги да промени английската магия, нещо, за което дори Стрейндж и Норел не се досещаха.

Той дълго време се мъчеше да проумее. Сега езикът на заклинанието му се струваше до болка познат. Стори му се, че само след миг ще го разбере. В края на краищата, светът му говореше тези думи всеки ден, откакто се беше родил — той просто не го бе забелязвал досега…

Лукас говореше нещо. Чайлдърмас усети, че пак се свлича, защото Лукас го държеше под мишниците и го теглеше нагоре. Винената чаша лежеше счулена на паважа и бялата светлина се беше разляла по снега.

— … чудна работа — казваше Лукас. — Хайде, мистър Чайлдърмас. Изправете се. Никога не съм ви виждал такъв. Сър, сигурен ли сте, че не искате да влезете вътре? А, ето го и мистър Норел. Той ще знае какво да направи.

Чайлдърмас погледна надясно. Каретата на мистър Норел се задаваше откъм „Джордж Стрийт“.

Продавачът на мастило също го видя. Той веднага се приближи към джентълмена и двете млади дами. Поклони се почтително и каза нещо на джентълмена. И тримата обърнаха глави към каретата. Джентълменът бръкна в джоба си и даде монета на продавача на мастило. Последният отново се поклони и се отдалечи.

Тъмнокосият млад мъж — мистър Марстън — още щом видя да се приближава каретата на мистър Норел, се отдели от парапета и се насочи към него.

Дори модно облечената дама се обърна и тръгна обратно към къщата с явното намерение да види отблизо първия магьосник на Англия.

Каретата спря, Лакеят слезе и отвори вратата. Мистър Норел се появи. Той беше толкова дебело загърнат в шалове, че съсухреното му дребно тяло изглеждаше почти едро. Мистър Марстън тутакси го спря и започна да му говори нещо. Мистър Норел нетърпеливо поклати глава и махна на младежа да си върви.

Модно облечената дама мина покрай Чайлдърмас и Лукас. Тя беше много бледа и сериозна. Чайлдърмас си каза, че вероятно хората, които обръщат внимание на тези неща, я смятат за красива. След като успя да я разгледа по-отблизо, му се стори, че я познава.

— Лукас — промърмори той, — коя е тази жена?

— Съжалявам, сър. Струва ми се, че не съм я виждал.

Разговорът пред каретата продължаваше, мистър Марстън ставаше все по-настоятелен, а мистър Норел — все по-ядосан. Магьосникът се огледа, видя стоящите наблизо Лукас и Чайлдърмас и ги повика.

Точно в този момент модно облечената дама пристъпи към него. В първия миг Чайлдърмас помисли, че тя също ще заговори мистър Норел, но намерението й не беше такова. Дамата извади пистолет от маншона си и най-хладнокръвно се прицели в сърцето му.

Мистър Норел и мистър Марстън я погледнаха стъписани.

Случиха се няколко неща наведнъж. Лукас пусна Чайлдърмас, който тупна като камък на земята, и се втурна да помага на господаря си. Мистър Марстън сграбчи дамата през кръста. Дейви, кочияшът на мистър Норел, скочи от капрата и улови ръката, с която дамата държеше пистолета.

Чайлдърмас лежеше в снега сред парчета натрошено стъкло. Той видя как жената се освободи от хватката на мистър Марстън — както му се стори — с поразителна лекота. Тя го хвърли на земята с такава сила, че мистър Марстън повече не стана. Допря малката си ръка, облечена в ръкавица, до гърдите на Дейви и той отлетя назад. Лакеят на мистър Норел — онзи, който му отвори вратата — се опита да я събори, но ударът му не оказа ни най-малко въздействие на дамата. Тя сложи длан на лицето му — докосване, което изглеждаше най-лекото на света — и той се свлече на земята. Лукас получи удар с дръжката на пистолета.

Чайлдърмас едва проумяваше какво става. Той успя да се изправи и да извърви няколко ярда, без да знае дали се движи по паважа на „Хановер Скуеър“ или по древен път във Феерия.

Мистър Норел гледаше дамата вцепенен от ужас, твърде уплашен, за да закрещи или да побегне. Чайлдърмас застана пред нея с вдигнати ръце в знак на примирение.

— Мадам… — започна той.

Тя дори не го погледна.

Шеметният порой от снежни парцали го обърка. Колкото и да се мъчеше, Чайлдърмас не можеше да остане на „Хановер Скуеър“. Загадъчният пейзаж го привличаше, мистър Норел щеше да умре и той по никакъв начин не можеше да го предотврати.

Тогава стана нещо странно.

Стана нещо странно. „Хановер Скуеър“ изчезна. Мистър Норел, Лукас и всички останали изчезнаха.

Но дамата остана.

Тя стоеше с лице към него на древния път под небето, където се рояха и се стрелкаха черни птици. Вдигна пистолета си и го насочи от Феерия към Англия в сърцето на мистър Норел.

— Мадам — отново каза Чайлдърмас.

Жената го погледна с леден, изгарящ гняв. Нямаше думи на света, които биха могли да я разубедят. Нито в този, нито в друг свят. Затова той направи единственото, което му дойде наум. Стисна дулото па пистолета.

Последва изстрел, непоносимо оглушителен звук.

Именно силата на звука, както му се стори, го изтласка обратно в Англия.

Изведнъж той се озова полуседнал-полулегнал на „Хановер Скуеър“, опрял гръб в стъпалата на каретата. Зачуди се къде е Норел и дали е мъртъв. Предположи, че трябва да отиде да провери, но установи, че не го е грижа за това и остана на мястото си.

Едва когато дойде хирургът, Чайлдърмас разбра, че дамата наистина е застреляла някого и този някой е самият той.

Остатъкът от деня и по-голямата част от следващия премина в смесица от болка, лауданум и видения. Понякога Чайлдърмас имаше чувството, че стои на древния път под говорещото небе, но сега Лукас беше с него и разказваше за придворни дами и кофи с въглища. В небето имаше опънато въже и множество хора вървяха по него. Стрейндж беше там, а също и Норел. Двамата носеха купчини книги. Там бяха и издателят Джон Мъри, и Винкулус, и много други. Понякога болката в рамото на Чайлдърмас бягаше от него, тичаше из стаята и се криеше. Когато това станеше, му се струваше, че тя е малко животинче. Никой друг не знаеше, че то е в стаята. Чайлдърмас се чудеше дали да не им каже, за да го изгонят. Веднъж го зърна: животното имаше козина с огнен цвят, по-ярък от този на лисицата…

Вечерта на втория ден той лежеше в леглото си с далеч по-ясна представа за това кой е, къде се намира и какво се е случило. Към седем часа Лукас влезе в стаята и донесе един стол от трапезарията. Сложи го до леглото. След миг влезе мистър Норел и седна на него.

Няколко секунди мистър Норел само изучаваше покривката на леглото с тревожен поглед. После промърмори някакъв въпрос.

Чайлдърмас не чу думите, но съвсем естествено предположи, че мистър Норел се интересува от здравето му, затова започна да обяснява, че до ден-два ще се оправи.

Мистър Норел го прекъсна и отново попита с по-рязък тон:

— Защо си правил „Скопус“ на Беласис?

— Какво? — попита Чайлдърмас.

— Лукас каза, че си правил магия — сопна се мистър Норел. — Накарах го да ми я опише. Естествено, познах „Скопус“ на Беласис116 — лицето му стана сърдито и подозрително, — Защо си я правил? И което е още по-важно, къде, за Бога, си я научил? Как мога да върша работата си, когато постоянно ме предават? Не е за вярване, че изобщо съм постигнал нещо, след като съм заобиколен от слуги, които учат заклинания зад гърба ми, и от ученици, които си поставят за цел да унищожат всяко мое постижение!

Чайлдърмас го погледна с леко раздразнение.

— Вие лично ме научихте.

— Аз? — възкликна мистър Норел.

— Беше преди да дойдете в Лондон, по времето, когато прекарвахте дните си в библиотеката в Хъртфю, а аз ходех из страната да ви купувам ценни книги. Тогава ме научихте на тази магия за всеки случай, ако срещна някого, който твърди, че се занимава с практическа магия. Страхувахте се, че може да има друг магьосник, който…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна мистър Норел. — Сега си спомних. Но това не обяснява защо вчера сутринта си правил тази магия на площада.

— Защото навсякъде се усещаше магия.

— Лукас нищо не е забелязал.

— В задълженията на Лукас не влиза да знае кога някой прави магия. Това е моя работа. Преживяването беше най-странното на света. Постоянно ми се струваше, че се намирам на съвсем друго място. Мисля, че за кратко бях изложен на сериозна опасност. Не разбрах добре къде е това място. Имаше някои любопитни особености — след малко ще ви ги опиша, — но със сигурност не беше Англия. Мисля, че беше Феерия. Каква магия предизвиква такъв ефект? И откъде се е взела? Възможно ли е онази жена да е била магьосница?

— Коя жена?

— Жената, която стреля по мен.

Мистър Норел нададе гневен възглас.

— Този куршум те е засегнал по-сериозно, отколкото мислех — презрително отбеляза той. — Ако жената беше магьосница, мислиш ли, че щеше толкова лесно да разстроиш плановете й? Никой от хората на площада не беше магьосник. Със сигурност не тази жена.

— Защо? Коя е тя?

Мистър Норел помълча малко. После каза:

— Съпругата на сър Уолтър Поул. Жената, която съживих.

Чайлдърмас млъкна.

— Е, смаяхте ме! — произнесе той накрая. — Мога да се сетя за няколко души, които имат основателна причина да насочат пистолет към вас, но за нищо на света не би ми хрумнало, че тази жена ще е една от тях.

— Казват, че е луда — обясни мистър Норел. — Избягала е от хората, които я наглеждат, и е дошла да ме убие, което — мисля, ще се съгласиш — е достатъчно доказателство за лудостта й — малките му сиви очички погледнаха встрани. — В края на краищата, всички ме смятат за неин благодетел.

Чайлдърмас едва го слушаше.

— Но откъде е взела пистолета? Сър Уолтър е разумен човек. Трудно ми е да си представя, че оставя оръжия на достъпни за нея места.

— Това е пистолет за дуели — от чифта, който принадлежи на сър Уолтър. Той го е държал заключен в кутия в заключено писалище в личния си кабинет. Сър Уолтър твърди, че довчера би могъл да се закълне, че жена му не знае нищо за пистолетите. Как е успяла да се сдобие с ключа — с двата ключа, — това е загадка за всички.

— На мен не ми изглежда чак толкова загадъчно. Съпругите — дори лудите съпруги — имат начини да получават каквото искат от съпрузите си.

— Но ключовете не са били у сър Уолтър. Това е най-странното. Тези пистолети са единственото оръжие в дома му и тъй като често отсъства, той, естествено, е загрижен за сигурността на съпругата си и имуществото си. Ключовете са били у иконома — високия чернокож мъж, — предполагам, се досещаш за кого говоря. Сър Уолтър не може да проумее как икономът му е допуснал такава грешка. Според него това е най-благонадеждният и най-сигурен човек на света. Разбира се, никога не се знае какво може да хрумне на прислугата — небрежно отбеляза мистър Норел, забравил, че в момента говори с прислужник, — но трудно бих могъл да предположа, че този човек ми е сърдит за нещо. Не съм разменил и три думи с него. Разбира се — продължи той, — мога да съдя лейди Поул за опит за убийство. Вчера бях твърдо решен да го направя. Но няколко души ме посъветваха да помисля за сър Уолтър. Лорд Ливърпул и мистър Ласелс също смятат така и ми се струва, че са прави. Сър Уолтър е добър приятел на английската магия. Не бих искал да го карам да съжалява, че е мой приятел. Сър Уолтър тържествено ми обеща, че ще откара жена си в провинцията, където тя няма да вижда никого и никой няма да я вижда.

Мистър Норел не си направи труда да попита за мнението на Чайлдърмас по този повод. Въпреки факта, че точно Чайлдърмас лежеше в леглото замаян от болка и загуба на кръв, а страданията на мистър Норел се състояха основно от главоболие и малка раничка на пръста, магьосникът се смяташе за по-потърпевшия от двамата.

— Тогава чия е била магията? — попита Чайлдърмас.

— Моя, разбира се! — гневно заяви мистър Норел. — Чия друга може да бъде? Това е магията, с която съживих лейди Поул. Нея си почувствал и нея ти е показал „Скопус“ на Беласис. Това беше в началото на кариерата ми и, бих казал, някои несъвършенства в магията може да са причинили подобен странен обрат, и…

— Странен обрат? — дрезгаво кресна Чайлдърмас и се задави от пристъп на кашлица. Когато си пое дъх, той каза: — Във всеки момент се страхувах, че мога да се пренеса на място, където отвсякъде лъха магия. Небето ми говореше! Всичко ми говореше! Как е станало това?

Мистър Норел повдигна вежди.

— Не знам. Може да си бил пиян.

— А виждали ли сте ме някога да изпълнявам задълженията си в пияно състояние? — попита Чайлдърмас с леден тон.

Мистър Норел отбранително сви рамене.

— Нямам ни най-малка представа какво вършиш. Струва ми се, че винаги си действал по свои закони, още от мига, в който влезе в дома ми.

— Но, разбира се, това съвсем не е странно, ако се разглежда в светлината на древната английска магия — упорстваше Чайлдърмас. — Нали сте ми казвали, че Ауреатите са гледали на дърветата, хълмовете, реките и така нататък като на живи същества със свои мисли, спомени и желания? Те са смятали, че в целия свят постоянно действа нещо подобно на магия.

— Да, някои Ауреати наистина са мислили така. Това е схващане, възприето от слугите им феи, които са приписвали част от изключителната си магическа дарба на способността си да разговарят с дървета, реки и прочие и да завързват приятелства и съюзи с тях. Но нямаме основания да вярваме, че са били прави. Моята магия не почива на никакви подобни нелепи схващания.

— Небето ми говореше — каза Чайлдърмас. — Ако това, което видях, е истина, тогава… — той млъкна.

— Тогава какво? — попита мистър Норел.

В слабостта си Чайлдърмас разсъждаваше на глас. Той искаше да каже, че ако това, което е видял, е истина, тогава всичко, което Стрейндж и Норел са правили досега, е детска игра, а магията е далеч по-непозната и по-страшна, отколкото някой от тях предполага. Стрейндж и Норел просто пускаха лястовички от хартия в уютен салон, докато истинската магия се стрелкаше, кръжеше и се рееше на огромни криле в безбрежно небе високо, високо над главите им.

Но Чайлдърмас осъзна, че мистър Норел едва ли ще приветства подобни идеи, затова не каза нищо.

Незнайно как мистър Норел като че ли отгатна мислите му.

— О! — възкликна той с неочаквано вълнение. — Много добре! Значи и ти мислиш така? В такъв случай те съветвам незабавно да се присъединиш към Стрейндж и Мъри, и всички останали предатели! Мисля, че идеите им особено ще допаднат на сегашното ти разположение на духа! Не се съмнявам, че те с радост ще те приемат. Тъкмо ще можеш да им откриеш всичките ми тайни! Смея да предположа, че щедро ще те възнаградят за това. Аз ще бъда разорен, а…

— Мистър Норел, успокойте се. Нямам намерение да си търся нова работа. Вие сте последният господар, на когото възнамерявам да служа.

Последва нова кратка пауза, която може би даде на мистър Норел време да помисли за това колко неуместно е да се кара с човека, спасил живота му предишния ден. Той каза с по-разсъдлив тон:

— Предполагам, никой още не ти е съобщил. Съпругата на Стрейндж е мъртва.

— Какво?

— Мъртва е. Научих вестта от сър Уолтър. Доколкото разбрах, излязла на разходка в снега. Крайно неблагоразумно. Два дни по-късно издъхнала.

Чайлдърмас почувства хлад. Изведнъж зловещият пейзаж стана странно осезаем, съвсем под кожата на Англия. Той почти се видя отново на древния път…

…и Арабела Стрейндж вървеше по пътя. Беше с гръб към него и крачеше сама из студените сиви земи, под магическото говорещо небе…

— Научих — продължи мистър Норел, без изобщо да забелязва внезапната бледност и затруднено дишане на Чайлдърмас, — че лейди Поул силно се разстроила от смъртта на мисис Стрейндж. Душевното й разстройство преминало всякакви разумни граници. Изглежда, двете са били приятелки. Нямах представа. Ако го знаех по-рано, може би щях… — той млъкна и лицето му се оживи от необяснимо вълнение. — Но вече няма значение — едната е луда, а другата е мъртва. Доколкото сър Уолтър може да съди, лейди Поул като че ли ме смята отговорен по някакъв начин за смъртта на мисис Стрейндж — мистър Норел млъкна. После, сякаш за да пропъди всяко съмнение по въпроса, добави: — Което, разбира се, е нелепо.

Точно в този момент в стаята влязоха двама видни лекари, които мистър Норел беше наел да се грижат за Чайлдърмас. Те останаха изненадани, като видяха магьосника в стаята — изненадани и приятно развълнувани. Усмихнатите им лица, поклоните и киманията говореха за това колко са очаровани от снизхождението, което според тях този велик човек проявява, като навестява слугата си. Лекарите му казаха, че рядко попадат в дом, където господарят е толкова загрижен за здравето на подчинените си, а слугите са така привързани към господарите си — привързаност, която почива не толкова на дълг, колкото на уважение и топли чувства.

Мистър Норел бе също толкова податлив на ласкателства, колкото и повечето мъже, затова започна да му се струва, че може би наистина прави нещо необичайно добродетелно. Той протегна ръка с намерението дружески и снизходително да потупа Чайлдърмас по рамото. Но когато срещна ледения поглед на секретаря си, размисли, изкашля се и излезе от стаята. Чайлдърмас го проследи с поглед.

„Всички магьосници лъжат, а този най-много от всички“ — казваше Винкулус.

47„ЧЕРЕН МОМЪК И СИН СТРАННИК — ТУЙ ЩЕ ДА ЗНАЧИ НЕЩО“

Краят на януари 1816 година

КАРЕТАТА НА СЪР УОЛТЪР ПОУЛ се движеше по затънтен път в Йоркшир. Стивън Блек яздеше на бял кон отстрани.

Покрай пътя се простираха пусти тресавища с цвят на синина и опираха в мрачното небе, от което всеки момент заплашваше да завали сняг. Из тях бяха пръснати сиви безформени камъни, които придаваха на пейзажа още по-пуст и суров вид. От време на време слаб слънчев лъч пронизваше облаците и за кратко озаряваше бял пенлив поток или яма с вода, която изведнъж заблестяваше като сребърна монета.

Стигнаха до кръстопът. Кочияшът спря конете и мрачно огледа мястото, където според него трябваше да има стълб с табели.

— Няма крайпътни камъни — каза Стивън, — нищо, което да показва накъде водят тези пътища.

— Ако изобщо водят нанякъде — отвърна кочияшът. — Вече започвам да се съмнявам — той извади от джоба си кутия с енфие и смръкна голяма щипка.

Лакеят, който седеше на капрата до кочияша (и който беше най-премръзнал и най-кисел от тримата), изчерпателно обсипа с ругатни Йоркшир, всички йоркширци и всички йоркширски пътища.

— Мисля, че би трябвало да се движим на север или на североизток — каза Стивън. — Но от това тресавище малко се обърках. Имаш ли представа накъде е север?

Кочияшът, към когото беше отправен въпросът, отвърна, че всички посоки му изглеждат еднакво северни.

Лакеят избухна в рязък, безрадостен смях.

След като установи, че спътниците му не могат да помогнат, Стивън постъпи, както винаги правеше при подобни обстоятелства — пое върху себе си цялата отговорност по пътуването. Нареди на кочияша да тръгне в едната посока, а той пое в другата.

— Ако успея, ще дойда и ще те намеря или ще изпратя някого да те доведе. Ако ти успееш, настани господарите и не се тревожи за мен.

Стивън препусна напред, като оглеждаше колебливо всички пътеки и разклонения по пътя си. Веднъж срещна друг самотен ездач и го попита за посоката, но и мъжът като него не беше тукашен, не познаваше тресавището и никога не беше чувал за мястото, което Стивън търсеше.

Най-после стигна до тясна пътечка, която се виеше между два зида, построени — както беше обичаят по тези места — от сухи камъни без хоросан. Той пое по пътеката. От двете и страни покрай всеки зид се точеше ред голи зимни дървета. Когато заваляха първите снежинки, Стивън мина по тесен коларски мост и влезе в село с неприветливи каменни къщурки и порутени стени. Беше много тихо. В селото имаше не повече от шепа къщи и той бързо намери тази, която търсеше. Тя беше дълга и ниска постройка с павиран двор отпред. Стивън огледа ниските стрехи, старомодните прозорци и обраслите с мъх камъни с дълбоко неудовлетворение.

— Хей! — извика той. — Има ли някой тук?

Снегът заваля по-бързо и по-силно. Някъде отстрани дотичаха двама слуги. Те бяха чисто и спретнато облечени, но неспокойните им лица и тромавите им движения накараха Стивън да се намръщи и да съжали, че не са минали на обучение при него.

Що се отнася до слугите, те видяха в двора им да стои чернокож мъж на млечнобяла кобила. По-смелият от двамата се наведе в нещо подобно на поклон.

— Това ли е Стеъркрос Хол? — попита Стивън.

— Да, сър — отвърна храбрият слуга.

— Идвам тук по работа от името на сър Уолтър Поул. Идете да повикате господаря си.

Човекът се втурна към къщата. След миг предната врата се отвори и от там излезе слаб тъмнокос мъж.

— Вие ли сте съдържателят на приюта? — попита Стивън. — Вие ли сте Джон Сегундус?

— Да, точно така! — възкликна мистър Сегундус — Добре дошли! Добре дошли!

Стивън слезе от коня си и хвърли поводите на слугата.

— Това място е дяволски трудно за намиране! Вече час обикаляме из адското тресавище. Можете ли да изпратите някого да доведе тук каретата на Нейно благородие? Те поеха по лявото разклонение на кръстопътя две мили преди селото.

— Разбира се, веднага — увери го мистър Сегундус. — Съжалявам, че сте се затруднили. Къщата, както виждате, е изключително уединена, но това е една от причините да задоволява нуждите на сър Уолтър. Съпругата му е добре, надявам се?

— Нейно благородие е много уморена от пътуването.

— Всичко е готово за посрещането й. Поне… — мистър Сегундус въведе Стивън в къщата. — Давам си сметка, че вероятно е много различно от обстановката, с която е свикнала…

В края на къс каменен коридор имаше стая, която приятно контрастираше с безцветната и мрачна атмосфера наоколо. В нея всичко създаваше уют и топлина. В стаята имаше картини и хубави мебели, меки килими и лампи, които горяха с весела светлина. Имаше ниски столчета за краката на Нейно благородие, ако се умори, паравани, които да я предпазват от течение, ако и стане студено, и книги, които да я развличат, ако поиска да чете.

— Подходящо ли е? — тревожно попита мистър Сегундус. — По лицето ви личи, че не е.

Стивън понечи да каже на мистър Сегундус, че вижда нещата в съвсем друга светлина. Той знаеше какво ще види Нейно благородие, когато влезе в стаята. Столовете, картините и лампите изглеждаха някак призрачни. Зад тях се простираха далеч по-съществените и солидни очертания на мрачните сиви зали и стълбища на „Изгубена надежда“.

Но нямаше смисъл дори да се опитва да обяснява това. Думите щяха да се променят още с произнасянето им, щяха да се изродят в някакъв безсмислен разказ за бира, която се прави от гняв и желание за мъст, или за момичета, чиито сълзи се превръщат в опали и перли на пълнолуние. Затова той се задоволи само със следното:

— Не, не. Стаята е напълно задоволителна. Нейно благородие не се нуждае от нищо повече.

На много хора тази забележка би се сторила малко хладна — особено ако са се трудили така усърдно, както мистър Сегундус, — но мистър Сегундус не възрази.

— Значи това е дамата, която мистър Норел възкреси от мъртвите? — попита той.

— Да — отвърна Стивън.

— Едно-единствено действие, на което почива цялото възраждане на английската магия!

— Да — каза Стивън.

— И тя се е опитала да го убие! Чудна работа! Много странно!

Стивън не каза нищо. Според него на един съдържател на лудница не прилягаше да размишлява над тези неща, а дори да размишляваше, нямаше голяма вероятност да стигне до истината.

За да отвлече мислите на мистър Сегундус от лейди Поул и предполагаемото й престъпление, Стивън обясни:

— Сър Уолтър сам избра това заведение. Не знам кой му го е препоръчал. Отдавна ли държите приют за душевноболни?

Мистър Сегундус се засмя.

— Не, съвсем отскоро. Всъщност от две седмици. Лейди Поул ще бъде първият ми посетител.

— Наистина ли?

— Предполагам, че сър Уолтър възприема липсата ми на опит по-скоро като предимство! Другите господа, които се занимават с тази професия, имат обичая да упражняват властта си върху болните по всевъзможни начини и да им налагат ограничения — нещо, което сър Уолтър в никакъв случай не желае за съпругата си. Но както виждате, аз нямам навици, които трябва да променям. В този дом Нейно благородие ще намери само топлота и уважение. И освен такива дребни предпазни мерки, които се разбират от само себе си — като например държането на оръжия и ножове далеч от нея, — тук лейди Поул ще бъде приета като гост и ние ще полагаме всички усилия тя да се чувства добре.

Стивън одобрително изслуша тези предложения и кимна.

— Как стигнахте дотук? — попита той.

— До тази къща?

— Не, до идеята за приют за душевноболни.

— О, съвсем случайно! Миналия септември имах огромното щастие да се запозная с една дама на име мисис Ленъкс, която оттогава стана моя покровителка. Тази къща е нейна. Мисис Ленъкс години наред се е опитвала да намери добър наемател за нея, но без резултат. С нея си допаднахме и тя пожела да ми направи услуга: реши да се захване с някакво начинание и да ме назначи като управител. Първата ни мисъл беше да отворим училище за магьосници, но…

— За магьосници! — възкликна Стивън изненадан. — Но какво общо имате вие с магьосниците?

— Самият аз съм такъв. Цял живот съм се занимавал с това.

— Наистина ли?

Стивън остана толкова потресен от тази новина, че естествената реакция на мистър Сегундус беше да му се извини — макар че какво извинение би могъл да даде човек за това, че е магьосник, мистър Сегундус не знаеше. Той продължи разказа си:

— Но мистър Норел не одобри идеята ни за училище и изпрати Чайлдърмас да ме предупреди за това. Познавате ли Джон Чайлдърмас, сър?

— Виждал съм го — отвърна Стивън. — Никога не съм разговарял с него.

— Отначало мисис Ленъкс и аз твърдо възнамерявахме да му се противопоставим — имам предвид на мистър Норел, не на Чайлдърмас. Аз писах на мистър Стрейндж, но писмото ми пристигна сутринта в деня, когато жена му изчезна, а както, смея да предположа, знаете, след няколко дни бедната дама почина.

В първия миг Стивън като че ли понечи да каже нещо, но после поклати глава и мистър Сегундус продължи:

— За мен беше ясно, че без помощта на мистър Стрейндж ще трябва да изоставим идеята за училището. Отидох в Бат да уведомя мисис Ленъкс. Тя се държа изключително любезно и ми каза, че скоро ще измислим друг план. Но признавам, че си тръгнах от дома й в много унило разположение на духа. Не бях изминал и няколко крачки, когато съзрях странна гледка. Насред пътя стоеше човек в черни дрипи. В подутите му зачервени очи нямаше и искрица от разум и надежда. Той размахваше ръце срещу призраците, които го връхлитаха, и им крещеше да се смилят над него. Бедната душа! Болните телом понякога намират утеха в съня, но аз инстинктивно почувствах, че демоните на този човек го преследват дори насън. Сложих няколко монети в ръката му и продължих по пътя си. Не знам какво точно съм си мислил за него на връщане, но когато прекрачих прага на тази къща, стана нещо любопитно. Мисля, че получих своего рода просветление. Представих си лудия в цялото му безумие да стои в коридора, точно както го видях в Бат — и осъзнах нещо. Осъзнах, че тази къща с тишината и уединението си може да бъде подходящо място за хора с размътен разум. Писах до мисис Ленъкс и тя одобри новия ми план. Казвате, че не знаете кой ме е препоръчал на сър Уолтър. Направил го е Чайлдърмас. Той обеща, че ще ми помогне с каквото може.

Стивън каза:

— Сър, най-добре ще бъде да избягвате да споменавате за професията си или за училището, поне в началото. Нищо на света — нито в този, нито в друг свят — не би могло да причини по-голямо страдание на Нейно благородие от това да попадне в плен на поредния магьосник.

— В плен! — възкликна мистър Сегундус. — Какъв странен избор на думи! Искрено се надявам никой никога да не се почувства пленен от мен! И най-вече тази дама!

Стивън го погледна втренчено.

— Убеден съм, че вие сте съвсем различен магьосник от мистър Норел — каза той.

— Надявам се да е така — сериозно отвърна мистър Сегундус.

Час по-късно в двора се разнесе глъчка. Стивън и мистър Сегундус излязоха да посрещнат Нейно благородие. Конете и каретата не можеха да минат по стария мост и лейди Поул беше принудена да измине пеша последните петдесет ярда от пътуването си. Тя влезе в двора на къщата, тревожно огледа мрачния заснежен пейзаж и Стивън си каза, че при вида на младостта, красотата и печалното и състояние само най-коравосърдечен човек не би пожелал да й предложи цялата закрила и подкрепа, на която е способен. Той мислено прокле мистър Норел.

Нещо във вида на лейди Поул като че ли стъписа мистър Сегундус. Той хвърли поглед към лявата й ръка, но на нея имаше ръкавица. После веднага се съвзе и приветства Нейно благородие в Стеъркрос Хол.

Стивън поднесе чай в салона.

— Казаха ми, че Ваше благородие е много разстроена от смъртта на мисис Стрейндж — започна мистър Сегундус. — Мога ли да изкажа съболезнованията си?

Лейди Поул извърна глава, за да скрие сълзите си.

— По-уместно би било да ги изкажете на нея, не на мен — отвърна тя. — Съпругът ми предложи да пише до мистър Стрейндж с молба да ни изпрати неин портрет, за да поръчаме копие за мен. Но каква утеха ще ми донесе това? В края на краищата, аз трудно бих забравила лицето й, след като всяка нощ и двете участваме в едни и същи балове и процесии — и, предполагам, така ще бъде, докато сме живи. Стивън знае. Стивън разбира.

— Ах, да — каза мистър Сегундус. — Известно ми е, че Ваше благородие изпитва ужас от танци и музика. Уверявам ви, че такива неща при нас няма да се допускат. Тук няма да има нищо, което не ви е приятно, нищо, което ви натъжава.

Той заговори за книгите, които възнамерява да четат заедно, и за разходките, на които ще излизат през пролетта, ако Нейно благородие пожелае.

На Стивън, който беше зает с поднасянето на чая, разговорът се стори съвсем непринуден, с изключение на това, че веднъж-дваж забеляза как мистър Сегундус внимателно и втренчено се взира ту в Нейно благородие, ту в него, което едновременно го озадачи и го накара да се почувства неудобно.

Каретата, кочияшът, прислужницата и лакеят щяха да останат при лейди Поул в Стеъркрос Хол, но Стивън трябваше да се върне на „Харли Стрийт“. Рано на другата сутрин, докато Нейно благородие закусваше, той отиде да се сбогува с нея.

Стивън й се поклони, а тя се засмя полутъжно-полуиронично.

— Много е нелепо да се сбогуваме така, след като и вие, и аз знаем, че само след няколко часа ще се видим отново. Не се тревожете за мен, Стивън. Тук ще ми бъде по-удобно. Чувствам го.

Стивън излезе на двора, където чакаше конят му. Той понечи да сложи ръкавиците си, когато зад гърба му се разнесе глас: — Извинете!

Зад него стоеше мистър Сегундус, колеблив и стеснителен както винаги.

— Може ли да ви попитам нещо? Каква е магията, която огражда вас и Нейно благородие? — той вдигна ръка, сякаш искаше да докосне Стивън по лицето. — На устата ви има червено-бяла роза. На нейната също. Какво означава това?

Стивън допря ръка до устата си. Нямаше нищо. Но изведнъж неудържимо му се прииска да разкаже на мистър Сегундус всичко — за своето омагьосване и за омагьосването на двете жени. Представи си как мистър Сегундус го разбира, как се оказва изключителен магьосник — по-велик от Стрейндж и Норел — и намира начин да се противопостави на джентълмена с коса като глухарче. Но това бяха краткотрайни фантазии. Само след секунда природната недоверчивост на Стивън към англичаните — или особено към английските магьосници — надделя.

— Не ви разбирам — побърза да отговори той, качи се на коня си и препусна, без да каже и дума повече.

Този ден пътищата бяха ужасни. Калта бе замръзнала на бразди и гребени, твърди като желязо. Полята бяха покрити с дебел слой бял скреж, а в ледената мъгла картината ставаше още по-мрачна.

Кобилата на Стивън му беше подарък от джентълмена с коса като глухарче. Тя бе млечнобяла, без нито едно черно косъмче. Освен това беше бърза, силна и толкова привързана към господаря си, колкото кон може да бъде привързан към човек. Стивън я беше нарекъл Фиренце и се съмняваше дори принц-регентът или херцог Уелингтън да имат по-хубав кон от този. Една от особеностите на странния му омагьосан живот се състоеше в това, че където и да отидеше, никой не обръщаше внимание на необяснимия факт, че чернокож прислужник язди най-хубавия кон в кралството.

На около двадесет мили южно от Стеъркрос Хол Стивън влезе в малко селце. Пътят рязко свиваше встрани и минаваше между голяма изискана къща с градина отдясно и ред полуразрушени конюшни отляво. Точно когато подмина входа на къщата, внезапно отвътре се показа файтон и за малко да се блъсне в него. Кочияшът се огледа, за да види какво е подплашило конете и ги е накарало да спрат. Като съзря чернокожия мъж, той посегна да го плесне с камшика си. Не уцели Стивън, но удари Фиренце точно над дясното око. От болка и изненада тя отстъпи назад и се подхлъзна на заледения път.

В един миг като че ли всичко се завъртя. Когато най-после се опомни, Стивън видя, че лежи на земята. Фиренце беше паднала. Той бе изхвърчал встрани, но левият му крак се беше заплел в стремето и се бе извъртял по крайно неприятен начин — Стивън беше сигурен, че е счупен. Той освободи стъпалото си и известно време поседя неподвижно, зашеметен от болка. Стори му се, че по лицето му се стичат капки влага, дланите му бяха ожулени от падането. Опита се да стане и с облекчение установи, че може: кракът му беше наранен, но не счупен.

Фиренце лежеше, пръхтеше и бясно въртеше очи. Стивън се учуди, че тя не се опитва да се изправи и дори не рита с крака. По цялото и тяло пробягваха неволни тръпки, но иначе кобилата не помръдваше. Краката й бяха неподвижни и стърчаха под странни ъгли. Тогава той осъзна, че Фиренце не може да се движи: гръбнакът й беше счупен.

Стивън погледна към богатата къща с надеждата, че някой ще излезе и ще му помогне. За миг на един от прозорците се показа жена. Пред погледа му за кратко се мярнаха изискани дрехи и студено, надменно изражение. След като установи, че в сблъсъка не е пострадал никой и нищо от имуществото й, жената се скри и Стивън повече не я видя.

Той коленичи край Фиренце и я погали по главата и врата. Извади от дисагите пистолет, кесия с барут, шомпол и патрон. Напълни и зареди пистолета. После стана и запъна ударника.

Но откри, че не може да продължи. Фиренце му беше добър приятел — не можеше да я убие. Стивън вече беше съвсем отчаен, когато по пътя зад него се разнесе тропот. От завоя се показа кола, теглена от едър, тромав, послушен на вид кон. Беше пощенска кола и в нея седеше самият пощальон, висок здравеняк с кръгло лице, облечен в старо палто. Когато видя Стивън, той дръпна юздите на коня.

— Ей, момко! Как е?

Стивън махна с пистолета към Фиренце. Пощальонът слезе от колата и се приближи.

— Хубаво животно — нежно каза той, тупна Стивън по рамото и съчувствено го облъхна с миризма на кисело зеле. — Ех, момко! Вече не можеш му помогна.

Погледът му се премести от лицето на Стивън към пистолета. Човекът посегна и внимателно насочи дулото към треперещата глава на Фиренце. Като видя, че Стивън не стреля, каза:

— Да го довърша ли аз, момче?

Стивън кимна.

Пощальонът взе пистолета. Стивън извърна глава. Последва изстрел — зловещ тътен, последван от оглушително грачене и плясък на криле — всички птици наоколо едновременно се вдигнаха в небето. Стивън погледна към Фиренце. Тя мръдна веднъж и после застина.

— Благодаря — каза той.

Чу как пощальонът се отдалечи и реши, че си е тръгнал, но след малко човекът се върна, побутна го и му подаде черна бутилка.

Стивън отпи. Беше джин от най-долнопробно качество. Той се закашля.

Макар че дрехите и ботушите на Стивън струваха колкото две пощенски коли, пощальонът възприе към него отношение на добродушно превъзходство, с каквото белите обикновено се отнасят към чернокожите. Той обмисли положението и каза на Стивън, че първо трябва да се отърват от трупа.

— Добичето е скъпо, живо или умряло. Господарят ти ще се ядоса, ако друг прибере коня и парите.

— Кобилата не беше на господаря ми — каза Стивън. — Беше моя.

— Ей! — извика пощальонът. — Я гледай!

Един гарван беше кацнал на млечнобелия хълбок на Фиренце.

— Не! — кресна Стивън и се втурна да пропъди птицата. Но пощальонът го спря.

— Недей, момко! Недей! На хубаво е. Не помня да съм виждал по-хубава поличба!

— Хубава? — попита Стивън. — Какво говорите?

— Туй е поличбата на стария крал! Кога гарван каца на бяло. Знамето на стария Джон!117

Пощальонът каза, че знае едно място наблизо, където срещу заплащане ще помогнат на Стивън да се освободи от трупа на Фиренце. Стивън се покатери на капрата и човекът го откара до близка ферма.

Фермерът никога не беше срещал чернокож мъж и много се стъписа, когато завари подобно невиждано същество в двора си. Въпреки всички уверения в обратното той така и не можеше да повярва, че Стивън говори английски. Тъй като съчувстваше на смутения фермер, пощальонът стоеше до Стивън и любезно повтаряше всичко, което икономът казваше, за да може фермерът да го разбере по-добре. Но това не помагаше. Фермерът изобщо не ги слушаше, само зяпаше Стивън и правеше забележки по негов адрес на един от работниците си, който стоеше наблизо също толкова слисан. Чудеше се дали черното се изтрива, когато Стивън пипа разни неща, и изказваше множество други догадки от още по-натрапчиво и неприятно естество. Всички подробни обяснения на Стивън относно преместването на трупа на Фиренце бяха напразни до момента, в който жената на фермера се върна от близкия пазар. Тя беше съвсем друга натура. Според нея всеки добре облечен мъж със скъп кон (жив или мъртъв) беше джентълмен, пък бил той какъвто цвят му се иска. Жената каза на Стивън за един човек, който прибира мъртвите коне от фермата и използва месото за храна за котки, а костите и червата продава за лепило. Тя му каза колко ще плати този човек за трупа и обеща сама да се погрижи за всичко при условие, че задържи една трета от парите. Стивън се съгласи.

Двамата с пощальона излязоха от фермата.

— Благодаря ви — каза Стивън. — Без вашата помощ щеше да ми бъде много по-трудно. Разбира се, ще ви платя за усилията. Но се боя, че ще трябва да ви обезпокоя по още един въпрос. Нямам с какво да се прибера у дома. Ще ви бъда много задължен, ако ме откарате до следващата пощенска станция.

— Не! — възпротиви се пощальонът. — Скрий кесията, момко, ще те закарам чак в Донкастър и нищо няма да ти взема.

В интерес на истината Стивън предпочиташе да стигне до следващата пощенска станция, но пощальонът беше толкова доволен от компанията му, че изглеждаше по-учтиво и по-редно да пътува с него.

Колата се движеше към Донкастър по селски пътища с множество спирки, като излизаше на странноприемници и села на неочаквани и странни места. На едно място оставиха рамка за легло, на друго — плодов сладкиш; отвсякъде прибираха пакети със странни форми. Веднъж спряха пред малка къщурка, която стоеше самотна зад висок гол плет насред гората. Там една стара мома им даде поочукана кокалена клетка за птици, боядисана в черно, с малко канарче вътре. Пощальонът обясни на Стивън, че канарчето е принадлежало на много възрастна дама, която е починала, и сега той трябва да го достави на племенницата й в Селби.

Скоро след като настаниха канарчето отзад в колата, Стивън се стресна от оглушително хъркане, което най-неочаквано се разнесе отвътре. Стори му се невъзможно толкова малка птичка да издава такива силни звуци и той заключи, че в колата има друг човек, когото до този момент не е имал честта да види.

Пощальонът извади от една кошница дебел пай с месо и пита сирене. Взе голям нож, отряза парче от пая и понечи да го подаде на Стивън, но като че ли се разколеба.

— Черните хора същото като нас ли ядат? — поинтересува се той, сякаш очакваше да чуе, че може би ядат трева или лунни лъчи.

— Да — отговори Стивън.

Пощальонът му даде парчето пай и малко сирене.

— Благодаря. Другият ви спътник не желае ли да хапне нещо?

— Може. Като се събуди. Качих го в Райпън. Нямаше пари. Рекох си: „Ще има с кого да си приказвам.“ Поприказвахме, само че в Бороубридж заспа и оттогава не е ставал.

— Много отегчително от негова страна.

— Не ми пречи. Сега си приказвам с тебе.

— Трябва да е бил много уморен — започна да разсъждава Стивън на глас. — Проспа изстрела, с който довършихме коня, посещението при глупавия фермер, рамката за леглото и клетката с канарчето — всъщност всички събития от деня. Закъде пътува?

— Той ли? Заникъде. Скита от град на град. Някакъв големец в Лондон го гони и той не се свърта на едно място, инак слугата на големеца ще го стигне.

— Наистина ли?

— Той е син — отбеляза пощальонът.

— Син? — попита Стивън озадачен.

Пощальонът кимна.

— Как? Посинял от студ? Или са го били?

— Не, момко. Ти си черен, пък той е син. Брей! В колата ми има черен момък и син странник! Не съм чувал нивга за такова чудо. Ако черните момци са на късмет — тъй де, като черните котки, — да видиш черен момък и син странник на едно място ще да значи нещо. Ама какво?

— Може би наистина значи нещо — предположи Стивън, — но не за вас. Може да означава нещо за него. Или за мен.

— Не, не ще да е тъй — възрази пощальонът. — Нали на мен ми се случва! Стивън се замисли за странния цвят на непознатия човек.

— Болен ли е от нещо? — попита той.

— Може — небрежно отвърна пощальонът.

След като се нахраниха, той започна да клюма и много скоро заспа с поводите в ръце. Колата кротко продължи пътя си под предводителството на коня — животно със забележителен здрав разум и отлична преценка.

За Стивън пътуването беше изморително. Тъжното изгнание на лейди Поул и загубата на Фиренце го бяха потиснали. Той се радваше на възможността да се разсее в разговор с пощальона.

Изведнъж чу нещо като мърморене, което подсказваше, че синият човек се събужда. Отначало Стивън не можа да разбере какво казва скитникът, но после чу съвсем ясно:

— Роб без име ще стане крал в чужда земя.

Това го накара да потръпне: думите силно му напомниха за обещанието на джентълмена с коса като глухарче да го направи крал на Англия.

Стъмни се. Стивън накара коня да спре, слезе от капрата и запали трите стари лампи, които висяха на колата. Той понечи да се качи отново, когато изведнъж отзад се показа разчорлен парцалив мъж, скочи на заледената земя и застана пред него.

Парцаливият мъж разгледа Стивън на светлината от лампите.

— Тук ли сме вече? — попита с дрезгав глас.

— Къде да сме? — не разбра Стивън.

Мъжът се замисли за момент и после реши да зададе въпроса другояче:

— Къде сме? — попита той.

— Никъде. Между някакво място, наречено Ълискелф, и друго на име Торп Уилоуби, струва ми се.

Макар че сам беше попитал за това, мъжът не изглеждаше особено заинтересован от отговора. Мръсната му риза бе разкопчана до кръста и Стивън видя, че начинът, по който пощальонът беше описал мъжа, бе от крайно подвеждащо естество. Скитникът не беше син, тъй както Стивън беше черен. Той бе мършав, опърпан, накокошинеи човек, чиято кожа вероятно би следвало да бъде като на всеки друг англичанин, но беше покрита със странни сини черти, заврънкулки, точки и кръгове.

— Познавате ли Джон Чайлдърмас, слугата на магьосника? — попита мъжът.

Стивън се стъписа — подобно на всеки, на когото се случва напълно непознати хора да зададат един и същ въпрос два пъти за два дни.

— Виждал съм го. Никога не съм разговарял с него.

Скитникът се засмя и му намигна.

— Той ме търси от осем години. Още не ме е намерил. Ходих да видя къщата на господаря му в Йоркшир. Издига се насред голям парк. Де да можех да открадна нещо. Когато бях в къщата му в Лондон, изядох няколко пая.

Стивън малко се смути от новината, че се намира в компанията на самопризнат крадец, но същевременно не можеше да не изпита симпатия към човек, пожелал да ограби магьосника. В края на краищата, ако не беше мистър Норел, лейди Поул и той никога нямаше да попаднат във властта на магия. Стивън бръкна в джоба си и извади две петшилингови монети.

— Ето — каза той.

— За какво? — подозрително попита мъжът (но въпреки това взе монетите).

— Жал ми е за вас.

— Защо?

— Защото ако това, което съм чул, е вярно, вие нямате дом.

Мъжът отново се усмихна и се почеса по мръсната буза.

— А ако това, което аз съм чул, е вярно, вие нямате име!

— Какво?

— Аз имам име. Винкулус — той грабна ръката на Стивън. — Защо се дърпате?

— Не се дърпам — каза Стивън.

— Напротив, дърпахте се. Преди малко.

Стивън се поколеба.

— Кожата ви е в белези и със странен цвят. Мислех, че може би белезите ви са от някаква болест.

— Кожата ми не значи това — каза Винкулус.

— Не значи това? — повтори Стивън. — Какъв необичаен подбор на думи. И все пак е вярно — кожата може да значи много. Моята значи това, че всеки човек може да ме удари на публично място, без да се бои от последиците. Значи още, че не винаги приятелите ми искат да ги виждат с мен на улицата. Значи, че колкото и книги да прочета и колкото и езици да овладея, никога няма да бъда нещо повече от обект на любопитство — като говорещо прасе или смятащ кон.

Винкулус се усмихна.

— А моята кожа значи обратното на вашата. Значи, че вие ще се издигнете, Безименни кралю. Значи, че вашето кралство ви очаква и врагът ви ще бъде победен. Значи, че часът ви скоро ще удари. Роб без име ще сложи сребърен венец; роб без име ще стане крал в чужда земя…

И все така стиснал ръката на Стивън, Винкулус изрецитира цялото си пророчество.

— Ето — обяви той, след като приключи, — вече го казах на двамата магьосници, казах го и на вас. Първата част от работата ми е свършена.

— Но аз не съм магьосник — възрази Стивън.

— Не съм казал, че сте — отвърна Винкулус. После най-неочаквано пусна ръката на Стивън, загърна се плътно в окъсаното си палто, потъна в мрака отвъд светлината на лампите и изчезна.

Няколко дни по-късно джентълменът с коса като глухарче внезапно изяви желание да присъства на лов за вълци — нещо, което, както се оказа, не беше правил от векове.

Случайно точно по това време се провеждаше един такъв лов в Южна Швеция и той тутакси пренесе себе си и Стивън там. Стивън се намери върху дебел клон на стар дъб насред заснежена гора. От това място се откриваше идеална гледка към малка поляна, на която стърчеше дълъг дървен кол, побит в земята. На върха на кола имаше старо дървено колело, а на колелото беше вързана млада коза. Тя отчаяно блееше.

Откъм дърветата се показаха вълци със заскрежени козини и впериха гладни очи в козата. Веднага щом се появиха, из цялата гора се разнесе лай на кучета и тропот на копита от конете на ловците, които бързо се приближаваха. На поляната изскочиха хрътки: първите две се нахвърлиха върху един вълк и вкопчилите се животни се превърнаха във въртящ се, ръмжащ, скимтящ, подскачащ възел от козина, крака и зъби. Ловците се приближиха в галоп и убиха вълка. Другите вълци се спуснаха към тъмните дървета, следвани от кучетата и ездачите.

Щом забавлението се изчерпеше на едно място, с помощта на магия джентълменът с коса като глухарче пренасяше себе си и Стивън по въздуха другаде, където беше по-интересно. Така те скачаха от дърво на дърво, от хълм на скалиста издатина. Веднъж дори се озоваха навръх една църква в село с дървени къщи, където вратите и прозорците имаха причудливи форми, а покривите бяха покрити с мек сняг, който блестеше на слънцето.

Те чакаха появата на ловците в едно тихо кътче на гората, когато покрай дървото, на което седяха, мина самотен вълк. Той беше изключително красив, с изящни тъмни очи и козина с цвят на мокър камък. Животното вдигна поглед нагоре и се обърна към джентълмена на език, който наподобяваше ромолене на вода сред камъни, въздишка на вятър в голи клони и пукане на сухи листа в огнище.

Джентълменът му отговори на същия език, после безгрижно се засмя и махна с ръка.

Вълкът го изгледа с укор и побягна.

— Моли ме да го спася — обясни джентълменът.

— О, сър, не можете ли да го сторите? Не искам да виждам как тези благородни създания умират!

— Каква нежна душа сте, Стивън! — възкликна джентълменът със симпатия.

Но не спаси вълка.

Стивън не изпитваше никакво удоволствие от лова. Вярно, ловците бяха смели, а хрътките им — верни и бързи, но след като неотдавна бе изгубил Фиренце, той не беше в състояние да изпитва удоволствие от смъртта на което и да било създание, особено силно и красиво като вълка. При мисълта за Фиренце Стивън си спомни, че е пропуснал да разкаже на джентълмена с коса като глухарче за срещата си със синия мъж от пощенската кола и за пророчеството му, затова го направи сега.

— Наистина ли? — възкликна джентълменът. — Е, това е много неочаквано!

— Чували ли сте това пророчество, сър?

— Да! Знам го много добре. Всички от моя народ го знаят. Това е пророчество на… — тук джентълменът каза нещо, което Стивън не разбра118. — Сигурно сте чували английското му име — Джон Ъскглас, Кралят Гарван. Но не разбирам как това пророчество се е запазило в Англия. Не мислех, че англичаните все още се интересуват от тези неща.

— „Робът без име“ съм аз, нали, сър? Пророчеството като че ли предсказва, че ще стана крал!

— Разбира се, че ще станете крал! Аз ви го казах, а аз никога не греша. Но колкото и да сте ми скъп, Стивън, това пророчество няма нищо общо с вас. В по-голямата си част то говори за възраждането на английската магия, а това, което споменахте, всъщност дори не е пророчество. Кралят си припомня как е дошъл в трите си кралства, едното в Англия, другото във Феерия, третото в Ада. Под „роб без име“ има предвид себе си. Той е бил роб без име във Феерия, малко християнско дете, скрито в гората, намерено и доведено в нашата земя от зла фея, която го отмъкнала от Англия.

Стивън се почувства странно разочарован, макар да не знаеше защо. В края на краищата, той не искаше да бъде крал на никое кралство. Не беше англичанин, не беше и африканец. Нямаше родина. Думите на Винкулус за кратко бяха породили у него чувство за принадлежност: сякаш беше част от цяло и имаше предназначение. Но всичко това се бе оказало илюзорно.

48ГРАВЮРИТЕ

Краят на февруари — март 1816 година

— ПРОМЕНИЛИ СТЕ СЕ. Направо съм смаян от вида ви.

— Наистина ли? Учудвате ме. Може би съм отслабнал малко, но не забелязвам никакви други промени.

— Не, има нещо в лицето ви, в изражението ви, има… нещо.

Стрейндж се усмихна. Или по-скоро лицето му се разтегли и сър Уолтър предположи, че това е усмивка. Негово благородие не можа да си спомни как изглеждаше по-рано усмивката на Стрейндж.

— От черните дрехи е — каза магьосникът. — Приличам на останка от погребение, осъдена да снове из града и да стряска хората, напомняйки им за собствената им тленност.

Те седяха в кафене „Бедфорд“ в „Ковънт Гардън“, избрано от сър Уолтър поради факта, че в миналото двамата често се бяха веселили там и Негово благородие се надяваше, че това място ще повдигне духа на Стрейндж. Но в такава вечер дори в „Бедфорд“ не беше весело. Отвън духаше мрачен леден вятър, който подхвърляше хората насам-натам и пръскаше в очите им черни капки дъжд. Вътре помещенията бяха пълни с измокрени и начумерени господа и с опитомена кисела мъгла, която сервитьорите се опитваха да разсеят, като често изсипваха лопати въглища в огъня и поднасяха чаши с греяно вино на клиентите.

Когато влезе, сър Уолтър видя Стрейндж енергично да пише нещо в малък бележник. Негово благородие кимна към бележника и каза:

— Значи не сте изоставили магията?

Стрейндж се засмя.

Сър Уолтър предположи, че това означава „не“, което го зарадва, защото за него беше изключително важно един мъж да има професия и той вярваше, че полезното сериозно занимание може да излекува много неща, неподатливи иа никакво друго лечение. Само смехът не му хареса — нервен, горчив изблик, какъвто не беше чувал по-рано от Стрейндж.

— Питам, защото казахте… — започна сър Уолтър.

— О, казвал съм какво ли не! Понякога главата ми ражда всевъзможни странни хрумвания. Прекомерната скръб може да предизвика пристъп на лудост, подобно на всички други прекомерни неща. Честно казано, тогава не бях на себе си. Честно казано, бях почти полудял. Но както виждате, всичко това е минало.

Но — честно казано — сър Уолтър не виждаше нищо такова.

Не беше достатъчно просто да се каже, че Стрейндж се е променил. В някои отношения той си бе същият. Усмихваше се често, както и преди (макар усмивката му да не беше същата). Говореше с ироничен и небрежен тон както винаги (оставяйки у събеседника впечатлението, че почти не слуша собствените си думи). Думите и лицето му бяха такива, каквито приятелите му ги помнеха — с една разлика: притежателят им като че ли играеше роля, докато мислите и душата му бяха другаде. Той се криеше зад саркастичната си усмивка и никой не знаеше за какво мисли. Повече от всякога приличаше на магьосник. Това беше много любопитно и никой не знаеше как да го разбира, но в известен смисъл сега той изглеждаше повече като Норел.

На безименния пръст на лявата си ръка Стрейндж носеше траурен пръстен, в който имаше тънък кичур кестенява коса, и сър Уолтър забеляза, че той постоянно го докосва и го върти на пръста си.

Поръчаха си обилна вечеря, състояща се от костенурка, четири говежди пържоли със сос от гъша мас, няколко миноги, стриди и малка салата от цвекло.

— Радвам се, че се върнах — каза Стрейндж. — И след като вече съм тук, възнамерявам да напакостя колкото мога. Норел твърде дълго държа всичко в ръцете си.

— Той изпада в пристъпи на агония при всяко споменаване на книгата ви. Постоянно разпитва хората дали знаят какво пише в нея.

— О, книгата е само началото! И впрочем тя ще бъде готова след няколко месеца. Ще издаваме ново списание. Мъри иска да започнем колкото може по-скоро. Естествено, ще бъде превъзходно издание. Ще се нарича „Фамулус“119 и ще популяризира моите виждания за магията.

— А те са много различни от тези на Норел, нали?

— Разбира се! Основната ми идея е предметът да се изучава рационално без табутата и ограниченията, които Норел налага. Убеден съм, че подобно преразглеждане на магията бързо ще отвори нови пътища за изследване. Защото, като се замислите, до какво се свежда така нареченото възраждане на английската магия? Какво толкова сме направили ние с Норел? Илюзии с облаци, дъжд, дим и прочее — най-лесните неща на света! Вдъхване на живот и реч на неживи предмети — е, уверявам ви, това е пълно шарлатанство. Изпращане на бури и гръмотевици на враговете — не мога да ви опиша колко проста е магията за разваляне на времето. Какво друго? Извикване на видения — е, това може да бъде доста впечатляващо, ако знаехме как да го правим добре, но ние не знаем. А сега сравнете тези жалки опити с магията на Ауреатите. Те са убеждавали чинарите и дъбовете в гората да тръгнат с тях на бой срещу враговете, правили са си съпруги и слуги от цветя, превръщали са се в мишки, лисици, дървета, реки и така нататък, правили са кораби от паяжина, къщи от розови храсти…

— Да, да! — прекъсна го сър Уолтър. — Разбирам, че сте нетърпелив да опитате всички разнообразни видове магия. Но макар че не ми се иска да го казвам, Норел ми се вижда прав. Тези магии са неприложими в наше време. Преобразяването в животни и тям подобни са вършили работа в миналото. От това несъмнено става интригуваща история за разказване. Но все пак, Стрейндж, едва ли бихте искали да го практикувате? На един джентълмен не приляга да променя облика си. Той не бива да прилича на нищо друго освен на това, което е. Самият вие едва ли бихте желали да се преобразите в сладкар или във фенерджия…

Стрейндж се засмя.

— Е, в такъв случай — продължи сър Уолтър — представете си колко по-лошо би било да придобиете облика на куче или на свиня120.

— Нарочно подбирате такива долни примери.

— Долни? Тогава на лъв! Бихте ли искали да се преобразите в лъв?

— Вероятно. Може би. Може би не. Но не там е въпросът! Съгласен съм, че преобразяването е магия, с която трябва да се внимава, но това не означава, че тя няма полезно приложение. Попитайте херцог Уелингтън дали би имал нещо против да превърне разузнавачите си в лисици или мишки и да ги изпрати в лагерите на французите. Уверявам ви, че Негово сиятелство няма да споделя вашите скрупули.

— Не мисля, че ще успеете да убедите Колкхаун Грант да се превърне в лисица121.

— О, Грант не би имал нищо против да стане лисица, стига да бъде лисица в униформа. Не, не, трябва да съсредоточим вниманието си върху Ауреатите. Трябва да изучим далеч по-обстойно живота и магията на Джон Ъскглас и когато…

— Тъкмо това не бива да правите. Не си го и помисляйте.

— Какво искате да кажете?

— Говоря сериозно, Стрейндж. Нямам нищо против Ауреатите като цяло. Всъщност мисля, че принципно сте прав. Англичаните много се гордеят с древната си магическа история — с Годблес, Стоукси, Пейл и останалите. Не им харесва да четат във вестниците как Норел подценява постиженията им. Но вие можете да допуснете обратната грешка. Прекомерното говорене за други крале ще породи безпокойство у правителството. Особено когато всеки момент очакваме бунт на йоанитите.

— Йоанитите? Кои са йоанитите?

— Какво? Мили Боже, Стрейндж! Не четете ли вестници?

Стрейндж като че ли малко се смути.

— Заниманията ми отнемат много време. Всъщност цялото ми време. А и впрочем, както знаете, през последния месец имах грижи от доста извънреден характер.

— Не става дума за последния месец. В северните графства вече четири години има йоанити.

— Добре, но кои са те?

— Занаятчии, които се промъкват нощем във фабриките и повреждат машините. Подпалват домовете на фабрикантите. Организират шумни митинги, на които подтикват обикновените хора към бунт, плячкосват пазарите122.

— О, хората, които повреждат машини! Да, да, сега ви разбирам. Подведохте ме с това странно име. Но какво общо имат тези хора с Краля Гарван?

— Мнозина от тях са — или поне твърдят, че са — негови последователи. Те драскат гарвана в полет по стените на всички опустошени фабрики, Водачите им носят заповеди, подписани уж от самия Джон Ъскглас, и казват, че той скоро ще заеме отново престола си в Нюкасъл.

— И правителството им вярва? — учуди се Стрейндж.

— Не, разбира се! Ние не сме толкова наивни. Това, от което се боим, е далеч по-земно — с една дума, революция. Знамето на Джон Ъскглас се вее из целия север, от Нотингам до Нюкасъл. Разбира се, ние имаме шпиони и информатори, които ни съобщават какво вършат и мислят тези хора. О, не казвам, че всички те вярват в завръщането на Джон Ъскглас. Повечето разсъждават разумно като вас и мен. Но те знаят колко популярно е името му сред народа. Роули Фишър-Дрейк, представител от Хампшир, предложи проектозакон, с който знамето с гарвана в полет да бъде обявено за незаконно. Но ние не можем да забраним на хората да развяват знамето на своя законен крал123.

Сър Уолтър въздъхна и се зае да чопли една пържола в чинията си.

— В други страни — каза той — се носят легенди за крале, които ще се завърнат в момент на крайна нужда. Само в Англия това е записано в конституцията.

Стрейндж нетърпеливо махна с вилица.

— Но всичко това е политика. Няма нищо общо с мен. Аз не се обявявам за връщане на Джон Ъскглас на престола. Единственото ми желание е да изуча — спокойно и рационално — постиженията му като магьосник. Как можем да възродим английската магия, без първо да сме разбрали какво ще възраждаме?

— Тогава изучавайте Ауреатите, но нека Джон Ъскглас остане в сянката, в която го е поставил Норел.

Стрейндж поклати глава.

— Норел е отровил съзнанието ви с хули по адрес на Джон Ъскглас. Омагьосал ви е до един.

Известно време двамата се храниха мълчаливо. После Стрейндж каза:

— Споменавал ли съм ви, че видях негов портрет в замъка Уиндзор?

— Портрет на кого?

— На Ъскглас. В една от залите имаше любопитен стенопис от някакъв италиански художник. Едуард III и Джон Ъскглас — кралят воин и кралят магьосник, седнали един до друг. Изминали са четиристотин години, откакто Джон Ъскглас е напуснал Англия, а англичаните все още не могат да решат дали трябва да го обичат или да го мразят.

— Ха! — възкликна сър Уолтър. — На север нямат никакви съмнения по този въпрос. Ако можеха, още утре биха заменили управлението на Уестминстър с неговото124.

Седмица по-късно излезе първият брой на „Фамулус“ и благодарение на сензационния характер на една от статиите в него целият тираж се разпродаде за два дни. Мистър Мъри, на когото предстоеше да публикува първия том от „История и практика на английската магия“ на Стрейндж, беше изпълнен с приятни предчувствия за добра печалба. В статията, заинтригувала до такава степен читателите, се описваше как магьосникът може да съживява мъртъвци, за да извлече от тях полезни сведения. Тази ужасяваща (но крайно интересна) тема предизвика такъв шок, че се разнесоха слухове за млади дами, припаднали само при новината, че в дома им има брой на „Фамулус“125. Никой не можеше да си представи, че мистър Норел би одобрил подобна публикация, затова всички, които не го обичаха, си купиха списанието с особено удоволствие. На „Хановер Скуеър“ мистър Ласелс прочете статията на глас. — „Когато на магьосника не достигат умения и знания — а това се отнася за всички съвременни магьосници, в днешно време националният ни гений в областта на магията е плачевно западнал, — той или тя ще постъпят най-добре, ако призоват духа на някого, който приживе е бил магьосник или поне е притежавал талант за това изкуство. Защото когато самите ние се колебаем по кой път да поемем, редно е да потърсим помощ от някого, който притежава повече знания и който би могъл да ни поведе в правилната посока.“

— Той ще съсипе всичко! — извика Норел в пристъп на буен гняв. — Решил е да ме унищожи!

— Няма спор, това е много сериозно — невъзмутимо отбеляза Ласелс, — и то при положение, че след смъртта на жена си се бе заклел на сър Уолтър, че ще се откаже от магията.

— О, дори всички ние да умрем, дори половината Лондон да загине, Стрейндж винаги ще се занимава с магия — просто не би могъл да се спре. Той е в твърде голяма степен магьосник, за да се откаже от това. И магиите, които ще прави, ще бъдат зли, а аз не знам как да му попреча!

— Моля ви, успокойте се, мистър Норел — каза Ласелс. — Убеден съм, че скоро ще измислите нещо.

— Кога ще излезе книгата му?

— В обявите на Мъри пише, че първият том излиза през август.

— Първият том!

— О, да! Не знаехте ли? Книгата ще бъде в три тома. Първият том ще запознае читателите с пълната история на английската магия. Вторият том ще дава точни разяснения относно природата й, а третият ще положи основите за бъдещата практика.

Мистър Норел изстена, сведе глава и закри лицето си с ръце.

— Разбира се — добави Ласелс замислен, — макар че текстът несъмнено ще бъде много вреден, най-обезпокоителни ми се струват гравюрите…

— Гравюрите? — възкликна ужасен мистър Норел. — Какви са пък тези гравюри?

— О, Стрейндж е намерил някакъв имигрант — отвърна Ласелс, — учил при най-добрите майстори в Италия, Франция и Испания, и е платил на този човек нечувана сума пари, за да направи гравюри към книгата.

— Но какви са те? Какво изобразяват?

— Какво ли? — отвърна Ласелс с прозявка. — Нямам ни най-малка представа — той отново взе списанието и продължи да чете наум.

Мистър Норел поседя известно време в мълчание, съсредоточен в ноктите си. Накрая позвъни и помоли прислужника да повика Чайлдърмас.

На изток от лондонското Сити се намира предградието Спитълфийлдс, прочуто надлъж и нашир с прекрасната коприна, която се произвежда там. Никъде в Англия няма — и няма и да има — коприна с по-добро качество от коприната на Спитълфийлдс. В миналото там са се строели хубави къщи за търговците, предачите и бояджиите, забогатели от производството и търговията с коприна. Но макар че и днес коприната, която излиза от предачниците, е също толкова добра, колкото и преди, самият Спитълфийлдс е много западнал. Къщите са мръсни и занемарени. Заможните търговци са се преместили в Айлингтън, Клъркърнуел и (ако са наистина заможни) в енорията Мери-ле-боун на запад. Днес в Спитълфийлдс са останали простолюдието и бедните хора и навсякъде гъмжи от хлапета, крадци и други злосторници, които смущават спокойствието на гражданите.

Един особено мрачен ден, когато по мръсните улици валеше студен сив дъжд и образуваше локви в калта, по „Елдър Стрийт“ в Спитълфийлдс мина карета и спря пред висока тясна сграда. По дрехите на кочияша и лакея личеше, че собственикът на каретата е в дълбок траур. Лакеят скочи от мястото си, разтвори черен чадър и отвори вратата на Джонатан Стрейндж.

Стрейндж спря за момент, за да оправи черните си ръкавици и да огледа „Елдър Стрийт“. С изключение на две кучета, които усърдно се ровеха в купчина отпадъци, улицата беше пуста. Той обаче продължи да се оглежда, докато очите му се спряха на една къща от отсрещната страна.

Къщата беше най-обикновена — подобие на търговски склад. Три очукани стъпала водеха към масивна черна врата, над която беше надвиснал силно изпъкнал фронтон. Вратата беше облепена с пожълтели обяви и съобщения за това, че на този и този ден в тази и тази таверна ще се разпродава цялата собственост на мистър еди-кой си, ескуайър (банкрутирал).

— Джордж — обърна се Стрейндж към лакея, който държеше чадъра, — можеш ли да рисуваш?

— Моля, сър?

— Учил ли си някога рисуване? Наясно ли си с принципите му? Знаеш ли какво е преден план, заден план, перспектива и така нататък?

— Аз ли, сър? Не, сър.

— Жалко. Аз съм учил рисуване. Мога да ти нарисувам пейзаж или портрет по всички правила и без каквато и да било изразителност. Точно като произведенията на всеки друг образован аматьор. Покойната ти господарка нямаше привилегията да се учи при скъпо платени учители по рисуване, но мисля, че имаше повече талант от мен. Акварелните й портрети на деца и възрастни биха ужасили всеки моден художник. Той би намерил позите за твърде сковани, а цветовете — за твърде ярки. Но мисис Стрейндж притежаваше способността да улавя израженията на лицата и особеностите на фигурите, да вижда красота и очарование и в най-обикновеното. В рисунките й има нещо живо и мило, което… — Стрейндж млъкна и след малко продължи: — За какво говорех? А, да. Рисуването възпитава наблюдателност, която винаги е полезна. Да вземем например тази врата…

Лакеят погледна вратата.

— …Днес е студено, мрачно и дъждовно. Има малко светлина и следователно няма сенки. Нормално е да очакваме, че вратата ще бъде цялата тъмна; тази сянка не би трябвало да е там — имам предвид отчетливата сянка, която върви от ляво на дясно и хвърля мрак върху левия край на вратата. И мисля, че ще бъда прав, ако кажа, че дори ако днес беше ясно и слънчево, сянката щеше да пада от другата страна. Не, тази сянка определено е много странна. Противоестествена е.

Лакеят погледна към кочияша с молба за помощ, но кочияшът бе твърдо решен да не участва в разговора и упорито се взираше в далечината.

— Разбирам, сър — каза лакеят.

Стрейндж продължи да съзерцава вратата със същия замислен и заинтригуван вид. Накрая извика:

— Чайлдърмас! Вие ли сте?

В първия миг нищо не се случи, но после тъмната сянка, която Стрейндж намираше за противоестествена, се раздвижи. Отдели се от вратата като мокър чаршаф от дюшек и изведнъж се промени, смали се, придоби цвят и стана човек: Джон Чайлдърмас.

Той се засмя с кривата си усмивка.

— Е, сър, едва ли бих могъл да се надявам, че дълго ще остана незабелязан за вас.

Стрейндж подсмръкна.

— Очаквах да се появите още преди седмица. Какво ви забави?

— Господарят ме изпрати тук едва вчера.

— И как е господарят ви?

— Зле, сър, много зле. Постоянно го мъчат треска, главоболие и треперене на крайниците. Тези симптоми се проявяват винаги когато някой го засегне. А никой не го засяга така дълбоко като вас.

— Радвам се да го чуя.

— Впрочем, сър, исках да ви кажа, че на „Хановер Скуеър“ пристигнаха пари за вас. Заплащането ви от хазната и Адмиралтейството за последното тримесечие на 1814 година.

Стрейндж се ококори от учудване.

— Нима Норел възнамерява да ми ги даде? Мислех, че съм ги загубил безвъзвратно.

Чайлдърмас се усмихна.

— Мистър Норел изобщо не знае за тях. Да ви ги донеса ли довечера?

— Разбира се. Няма да съм у дома, но ги дайте на Джеръми. Кажете ми, Чайлдърмас, любопитен съм: Норел знае ли, че можете да се правите на невидим и да се превръщате в сянка?

— О, понаучил съм това-онова. Двадесет и шест години служа на мистър Норел. Щях да съм голям глупак, ако не бях научил нищо.

— Да, разбира се. Но аз ви питам друго. Норел знае ли?

— Не, сър. Подозира, но предпочита да не знае. Магьосник, който прекарва живота си в стая, пълна с книги, се нуждае от някого, който да ходи насам-натам вместо него. Не всичко може да се научи от сребърен леген с вода. Знаете го.

— Хм. Добре, да вървим, човече! Да видим това, за което са ви изпратили!

Къщата изглеждаше доста занемарена, сякаш беше изоставена. Прозорците и стените бяха много мръсни, всички капаци затворени. Стрейндж и Чайлдърмас изчакаха на улицата, докато лакеят почука на вратата. Стрейндж стоеше под чадъра си, а Чайлдърмас не обръщаше никакво внимание на дъжда, който валеше на главата му.

Известно време нищо не се случи, а после нещо накара лакея да погледне надолу и да започне разговор с някого, когото никой друг не виждаше. Който и да беше събеседникът, лакеят на Стрейндж очевидно не се отнасяше с особена почтителност към него: позата му с ръце на хълбоците и строгият му тон издаваха крайно нетърпение.

Накрая вратата се отвори и на прага застана малко, мръсно и изплашено слугинче. Джонатан Стрейндж, Чайлдърмас и лакеят на влизане последователно изгледаха момичето, а то, бедното, изгуби ума и дума, непривикнало толкова важни на вид мъже да го гледат.

Стрейндж не си направи труда да се представи — надали слугинчето щеше да изтича да съобщи за него. Той каза на Чайлдърмас да го последва, втурна се нагоре по стълбището и направо влезе в една от стаите. Там в мъждивата светлина от няколко свещи, които горяха в подобие на мъгла — защото къщата като че ли имаше собствен климат, — седяха гравьорът мосю Минервоа и помощникът му мосю Форкалкие.

Мосю Минервоа беше дребничък и слаб човечец. Имаше дълга коса, тъмна, лъскава и мека като кафява коприна. Тя се спускаше до раменете и падаше на лицето му всеки път, щом се надвесеше над работата си, което той правеше почти през цялото време. Очите му също бяха забележителни — големи, меки и кафяви — и издаваха южняшкия му произход. Видът на мосю Форкалкие рязко контрастираше с красивите черти на наставника му. Той имаше костеливо лице с дълбоки хлътнали очи, бръсната глава, покрита с къса русолява четина. При целия си мъртвешки и кокалест вид мосю Форкалкие беше много приветлив човек.

Те бяха бежанци от Франция, но границата между бежанец и враг бе твърде смътна за жителите на Спитълфийлдс. Мосю Минервоа и мосю Форкалкие бяха известни навсякъде като френски шпиони. Те много страдаха от несправедливата си репутация: основното забавление на местните банди от хлапета беше да причакват двамата французи и да ги бият или да ги замерват с кал — оръжие, което в Спитълфийлдс се намираше в изобилие. В други дни съседите на французите изразяваха чувствата си към тях с обиди и подвиквания или с отказ да им продадат неща, от които гравьорите имаха нужда. Стрейндж оказа помощ в преговорите между мосю Минервоа и наемодателя му и в уговарянето на последния да прояви по-голямо разбиране към характера и положението на мосю Минервоа, както и в изпращането на Джеръми Джоунс по всички околни кръчми със задачата да пие джин с жителите на Спитълфийлд и да оповести навсякъде, че двамата французи са протежета на единия от двамата английски магьосници — „и — добави Стрейндж, като размаха показалец под носа на Джеръми, — ако ти кажат, че Норел е по-големият магьосник, не спори с тях, само им кажи, че аз съм по-избухлив и по-загрижен за добруването на приятелите си“. Мосю Минервоа и мосю Форкалкие бяха признателни на Стрейндж за усилията му, но в окаяното положение, в което се намираха, техен най-близък приятел беше брендито и те го приемаха редовно по всяко време на деня.

Французите не излизаха от къщата на „Елдър Стрийт“. Капаците на прозорците им бяха затворени ден и нощ — преграда срещу негостоприемството на Спитълфийлдс. Те живееха и работеха на свещи и отдавна не ползваха часовници. Изненадаха се, като видяха Стрейндж и Чайлдърмас, защото бяха останали с впечатлението, че е нощ. Имаха една прислужница — малкото ококорено момиче, което беше сираче, не ги разбираше и се страхуваше от тях и чието име те не знаеха. Но двамата мъже бяха добри към него по свой небрежен и надменен начин, бяха му дали отделна стая с пухен дюшек и ленени чаршафи, така че за сирачето тъмната къща бе същински рай. Основните задължения на момичето бяха да им купува храна, бренди и опиум, като повечето храна оставаше за него. Освен това то носеше и топлеше вода за баните и бръсненето им, тъй като и двамата бяха доста суетни. Но те бяха напълно безразлични към мръсотията и безпорядъка в къщата, което също беше добре за сирачето, защото то разбираше от домакинстване колкото от староеврейски езици.

Всички повърхности бяха осеяни с листа дебела хартия и мастилени петна. Имаше калаени съдове със стари останки от сирене и глинени гърнета, пълни с моливи и парчета въглен. Имаше съсухрена глава целина, съжителствала твърде дълго и твърде свободно с въглищата, не за свое добро. Навсякъде по ламперията и потъмнелите мръсни тапети бяха забодени гравюри и рисунки: сред тях имаше и един особено сполучлив портрет на Стрейндж.

В мръсния малък двор зад къщата имаше ябълка, расла като селско дърво, преди сивият Лондон да дойде и да погълне цялата хубава зеленина около него. Някога в пристъп на внезапно усърдие незнаен обитател на къщата беше набрал всички ябълки от дървото и ги бе наредил по первазите, където те бяха прекарали години, превръщайки се първо в стари ябълки, после в подути трупове на ябълки и накрая в жалки призраци на ябълки. Навсякъде стоеше упорита миризма — смесица от ухания на мастило, хартия, въглища, бренди, опиум, гнили ябълки, свещи, кафе, всичко това примесено с уникалния мирис на двама мъже, работещи денонощно в затворена къща, където при никакви обстоятелства не се отварят прозорците.

В интерес на истината Минервоа и Форкалкие често забравяха, че на земята има такива места като Спитълфийлдс или Франция. Дни наред те живееха в малката вселена на гравюрите за книгата на Стрейндж — а те бяха наистина много странни.

Тези гравюри изобразяваха дълги коридори, изградени повече от сенки, отколкото от нещо друго. Тъмни отвори в стените подсказваха наличието на други коридори, което навеждаше на мисълта за лабиринт или нещо подобно. На някои гравюри бяха изобразени широки стълбища, които водеха надолу към тъмни подземни канали. Имаше и пейзажи от просторно мрачно блато, през което се виеше запустял път. Зрителят като че ли гледаше към блатото от много високо. В далечината на пътя имаше сянка — не повече от щрих върху светлия път, твърде далеч, за да се види дали е мъж, жена, дете или изобщо човек, но по някакъв начин присъствието й на това безлюдно място пораждаше особена тревога.

На една картина се виждаше нещо като самотен мост, който се простираше над огромна и мъглива пустош — може би дори небе. Макар че мостът беше със същия масивен градеж като коридорите и каналите, от двете му страни се спускаха тесни вити стълби, прилепени към солидните му подпори, и тези стълби изглеждаха крехки, построени далеч по-несръчно от моста, като много от тях водеха през облаците Бог знае накъде.

Стрейндж се надвеси над странните илюстрации подобно на Минервоа и съсредоточено се зае да разпитва, да критикува и да дава предложения. Той и двамата гравьори си говореха на френски. За голямо учудване на магьосника Чайлдърмас ги разбираше отлично и дори задаваше по някой въпрос на Минервоа на същия език. За съжаление френският на Чайлдърмас бе толкова повлиян от йоркширското му произношение, че Минервоа не го разбираше и дори попита Стрейндж дали спътникът му не е холандец.

— Разбира се — каза Стрейндж на Чайлдърмас, — нарисували са пейзажите твърде италиански, твърде подобни на творбите на Паладий и Пиранези, но това е неизбежно — такава е школата им. Знаете, че човек не може да избяга от школата си. Като магьосник аз никога няма да бъда докрай Стрейндж — или поне само Стрейндж, — у мен има твърде много от Норел.

— Значи това сте видели на Кралските пътища? — попита Чайлдърмас.

— Да.

— А коя е страната, през която минава мостът?

Стрейндж иронично погледна Чайлдърмас.

— Не знам, магьоснико. Вие как мислите?

Чайлдърмас сви рамене.

— Предполагам, че е Феерия.

— Може би. Но започвам да мисля, че това, което наричаме Феерия, се състои от много страни. Със същия успех бихме могли да го наричаме „Другаде“.

— Колко далеч са тези страни?

— Не много. Аз отидох там от „Ковънт Гардън“ и ги видях всичките в рамките на час и половина.

— Магията трудна ли е?

— Не, не бих казал.

— А ще ми кажете ли каква е?

— На драго сърце. Трябва ви заклинание за разгадаване — аз използвах това на Донкастър. И едно за разтваряне, за да стопите повърхността на огледалото. В книгите, които съм чел, има безброй заклинания за разтваряне, но доколкото мога да съдя, те са напълно безполезни; затова ми се наложи да съставя свое — мога да ви го запиша, ако желаете. Накрая трябва да включите двете заклинания в трето за намиране на верния път. Това е важно, защото иначе не знам как ще се измъкнете от там — Стрейндж млъкна и погледна Чайлдърмас. — Следите ли мисълта ми?

— Неотстъпно, сър.

— Добре — Стрейндж направи кратка пауза и добави: — Чайлдърмас, не е ли време да оставите службата си при мистър Норел и да дойдете при мен? Няма нужда от тези нелепи отношения господар-прислужник. Просто ще бъдете мой чирак и помощник.

Чайлдърмас се разсмя.

— Ха-ха! Благодаря, сър. Благодаря! Но мистър Норел и аз не сме приключили един с друг. Още не. А и впрочем мисля, че ще бъда много лош чирак — по-лош дори от вас.

Стрейндж се усмихна и се замисли над думите му.

— Добър отговор — каза той накрая, — но, боя се, не напълно откровен. Не вярвам наистина да сте на страната на Норел. Един магьосник в Англия! Едно мнение по всички магически въпроси! Едва ли сте съгласен с подобно нещо! У вас има поне толкова възмущение срещу това, колкото и у мен. Защо не се присъедините и не се възмущавате заедно с мен?

— Но тогава ще бъда принуден да се съглася с вас, сър, нали? Не знам как ще завършат нещата между вас и Норел. Попитах картите си, но отговорът е крайно противоречив. Това, което предстои, е твърде сложно, за да могат картите да го обяснят ясно, а не успявам да намеря правилната формулировка на въпроса, който да им задам. Ще ви кажа какво ще направя. Ще ви дам обещание. Ако вие се провалите, а мистър Норел спечели, тогава ще престана да му служа. Ще подкрепя вашата кауза, ще му се опълча с всички сили и ще намеря аргументи, с които да го оборя — и в Англия ще има двама магьосници и две мнения по магическите въпроси. Но ако той се провали, а вие спечелите, ще постъпя по същия начин с вас. Това устройва ли ви?

Стрейндж се усмихна.

— Да, устройва ме. Вървете при мистър Норел и го поздравете от мен. Кажете му, че се надявам отговорите, които ви дадох, да го задоволяват. Ако иска да узнае още нещо, утре към четири часа ще си бъда у дома.

— Благодаря ви, сър. Бяхте много прям и откровен.

— И защо не? Норел обича тайните, не аз. Всичко, което ви казах, е вече написано в книгата ми. Само след около месец всеки мъж, жена и дете в кралството ще може да я прочете и да си състави собствено мнение за нея. И не мисля, че Норел може да направи нещо, за да го предотврати.

49ДИВИ И БЕЗУМНИ

Март 1816 година

НЯКОЛКО ДНИ СЛЕД ПОСЕЩЕНИЕТО си при гравьорите Стрейндж покани на вечеря сър Уолтър и лорд Портисхед. Двамата джентълмени неведнъж бяха вечеряли с магьосника, но за пръв път идваха в дома на „Сохо Скуеър“ след смъртта на мисис Стрейндж. Къщата им се стори печално променена. Стрейндж като че ли беше възвърнал всичките си някогашни навици на ерген. Масите и столовете се губеха под купчини хартия. Навсякъде из къщата бяха пръснати недовършени глави от книгата му, а тапетите във всекидневната бяха изпъстрени с нахвърляни бележки.

Сър Уолтър понечи да премести купчина книги от един стол.

— Не, не! — извика Стрейндж. — Не ги местете! Те са подредени по специален ред.

— Но къде да седна? — попита озадачен сър Уолтър.

Стрейндж изпъшка нетърпеливо, сякаш желанието на госта му бе крайно безразсъдно. Въпреки това премести купчината книги и в хода на преместването само веднъж се разсея, като се зачете в една от тях. След като два пъти прочете заинтригувалия го пасаж и си записа нещо на тапета, Стрейндж отново бе в състояние да обръща внимание на гостите си.

— Много се радвам да ви видя отново в дома си, милорд — каза той на Портисхед. — Напоследък разпитвам всички за Норел — толкова, струва ми се, колкото и той разпитва за мен. Надявам се, че има какво да ми разкажете.

— Мисля, че вече ви разказах всичко — оплака се сър Уолтър.

— Да, да. Казахте ми къде е бил, с кого е говорил и как се отнасят към него министрите, но аз питам лорд Портисхед за магически неща, а вашите познания по магия могат да се поберат…

— …на малко листче хартия? — услужливо допълни сър Уолтър.

— Точно така. Хайде, милорд. Разкажете ми. С какво се занимава Норел напоследък?

— По искане на лорд Ливърпул работи по магия за предотвратяване на бъдещи опити за бягство на Наполеон Бонапарт — отвърна лорд Портисхед. — Освен това изучава „Беседи за Краля на светлината и Краля на тъмнината“. Смята, че е направил някои открития.

— Какво? — тревожно попита Стрейндж. — Нови открития в „Беседите“?126

— Открил е нещо на страница 72 от изданието на Кромфърд. Ново приложение на заклинанието за призоваване на смъртта. Не ми е съвсем ясно127. Изглежда, мистър Норел смята, че същият принцип може да се прилага за лечение на заболявания при хора и животни — чрез призоваване на болестта да излезе от тялото, все едно е демон.

— О, това ли! — възкликна с облекчение Стрейндж. — Да, да! Знам какво имате предвид. Аз направих този извод още миналия юни. Значи Норел едва сега е стигнал до това, а? Отлично!

— Много хора се учудват, че не е взел друг ученик след вас — продължи лорд Портисхед, — а аз знам, че е получил множество молби. Но не е удовлетворил нито една от тях. Всъщност не вярвам изобщо да е разговарял с кандидатите или да е отговорил на писмата им. Изискванията му са твърде високи, а и никой не може да се мери с вас, сър.

Стрейндж се усмихна.

— Е, аз не бих очаквал друго. Той едва понася съществуването на втори магьосник. Трети магьосник сигурно би го довършил. Аз скоро ще получа предимство. В битката за характера на английската магия силите ще бъдат неравни. Ще има само един магьосник норелит и дузини стрейнджити. Или поне толкова, колкото успея да обуча. Смятам да превърна Джеръми Джоунс в нещо като анти-Чайлдърмас. Той ще тръгне из страната и ще издири всички хора, които Норел и Чайлдърмас са принудили да се откажат от изучаване на магия, и после той и аз ще ги убедим да се върнат към заниманията си. Вече съм разговарял с неколцина млади хора. Двама-трима от тях са много обещаващи. Вторият син на лорд Чалдикът, Хенри Пърфой, е изчел много треторазредни книги за магия и петоразредни биографии на магьосници, в резултат на което разговорите с него са малко досадни, но той, бедният, няма вина за това. Другите са Уилям Хадли-Брайт, бивш адютант на Уелингтън при Ватерлоо, и един странен човек на име Том Леви, който понастоящем работи като учител по танци в Норич.

— Учител по танци? — намръщи се сър Уолтър. — Нима подобен човек е подходящ за занимания с магия? Това все пак е професия, запазена за джентълмени, нали?

— Не виждам защо. А и впрочем Леви ми допада най-много. За пръв път от години срещам човек, който гледа на магията като на занимание за удоволствие — освен това той единствен от тримата владее малко практическа магия. Благодарение на него от рамката на прозореца покараха клони и листа. Сигурно сте се запитали защо е в това странно състояние.

— Ако трябва да бъда откровен — каза сър Уолтър, — в стаята има толкова странни неща, че дори не бях забелязал рамката.

— Разбира се, Леви нямаше намерение да я остави така — обясни Стрейндж, — но след като направи магията, не успя да я развали — както впрочем и аз. Ще трябва да кажа на Джеръми да повика дърводелец.

— Радвам се, че сте намерили толкова подходящи младежи — каза сър Уолтър. — Това предвещава добро бъдеще за английската магия.

— Получих молби и от няколко млади дами — обяви Стрейндж.

— Дами! — възкликна лорд Портисхед.

— Разбира се! Няма причина жените да не изучават магия. Това е поредната заблуда на Норел.

— Хм. Много станаха напоследък — отбеляза сър Уолтър.

— Кое?

— Заблудите на Норел.

— Какво искате да кажете с това?

— Нищо, нищо! Не се засягайте. Забелязах обаче, че и вие не споменавате за бъдещи ученички.

Стрейндж въздъхна.

— От чисто практически съображения. Нищо повече. Магьосникът и ученикът му прекарват много време заедно в четене и беседи. Ако Арабела не беше покойница, мисля, че бих взел ученички. Но сега ще трябва да се съобразявам с компаньонки и всевъзможни досадни ограничения, за които в момента нямам търпение. На първо място са собствените ми изследвания.

— А каква нова магия възнамерявате да ни демонстрирате, мистър Стрейндж? — заинтригувано попита лорд Портисхед.

— А! Радвам се, че ми задавате този въпрос! Напоследък много разсъждавам върху това. Ако възраждането на английската магия продължи — или по-скоро ако не му е съдено да остане под едноличната власт на Гилбърт Норел, — аз трябва да уча нови неща. Но нови магии не се създават лесно. Мога да тръгна по Кралските пътища и да се опитам да стигна до онези страни, където магията е основно правило, а не изключение.

— Мили Боже! — възкликна сър Уолтър. — Пак същото! Обезумяхте ли? Бяхме се разбрали, струва ми се, че Кралските пътища са твърде опасни, за да оправдаят…

— Да, да! Вашето мнение ми е добре известно. Изнасяли сте ми дълги лекции на тази тема. Но не ме оставихте да довърша! Аз просто изброявам възможностите. Няма да тръгна по Кралските пътища. Дадох дума на… на Арабела, че няма да го правя128.

Последва мълчание. Стрейндж въздъхна и лицето му помръкна. Мислите му явно бяха заети с нещо — с някого — далеч от тук. Сър Уолтър тихо заговори:

— Винаги съм ценял високо мнението на мисис Стрейндж. Най-добре ще бъде да последвате съвета й. Стрейндж, съчувствам ви — разбирам, че искате да правите нови открития, всеки учен би искал това, — но ще се съгласите, че единственият безопасен начин за изучаване на магия е от книгите.

— Но аз нямам книги! — възкликна Стрейндж. — Всемогъщи Боже! Обещавам да бъда кротък и да си стоя у дома като стара мома, ако правителството приеме закон, с който да задължи Норел да ми покаже библиотеката си! Но тъй като правителството няма да ми направи тази услуга, не ми остава друго, освен да умножавам познанията си по всички възможни начини.

— И какво възнамерявате да правите? — попита лорд Портисхед.

— Да призова фея — отсече Стрейндж. — Вече съм правил няколко опита.

— Мистър Норел не казваше ли, че призоваването на феи е крайно рисковано? — попита сър Уолтър.

— Малко са нещата, които мистър Норел не смята за крайно рисковани — отвърна Стрейндж с известно раздразнение.

— Вярно е — спокойно отбеляза сър Уолтър. — В края на краищата, призоваването на феи от векове е неизменна част от английската магия. Всички Ауреати са го правили и всички техни последователи са се опитвали.

— Сигурен ли сте, че е възможно, сър? — попита лорд Портисхед. — Повечето авторитети смятат, че феите вече не посещават Англия.

— Да, наистина такова е разпространеното схващане — съгласи се Стрейндж, — но аз съм почти сигурен, че през ноември 1814 година, месец-два преди раздялата ми с Норел, бях в компанията на фея.

— Наистина ли? — възкликна лорд Портисхед.

— Не сте го споменавали досега — отбеляза сър Уолтър.

— Нямаше как да го спомена — каза Стрейндж. — В положението си на ученик на Норел не можех да обеля и дума за това. Той би получил истеричен пристъп при най-малкия намек за подобно нещо.

— Как изглеждаше феята, мистър Стрейндж? — попита лорд Портисхед.

— Феята ли? Не знам. Не я видях. Само я чух. Свиреше музика. С мен имаше още един човек, който, струва ми се, я чу и я видя. Представете си предимствата от срещата с фея! Никой магьосник, бил той жив или мъртъв, не може да ме научи на повече неща. Феите са източникът на всичко, към което ние, магьосниците, се стремим. Магията е естественото им състояние! Колкото до недостатъците, има само един — обичайният: нямам ни най-малка представа как да го постигна. Правил съм към дузина заклинания, опитвал съм всичко, за което съм чувал или чел, само и само да накарам феята да се върне, но напразно. Не проумявам защо Норел хаби толкова енергия да отрича нещо, което никой не може да постигне. Милорд, вие знаете ли заклинания за призоваване на феи?

— Много — отвърна лорд Портисхед, — но не се съмнявам, че вие вече сте ги опитали всичките, мистър Стрейндж. От вас, сър, очакваме да възстановите изгубеното.

— Ох! — въздъхна Стрейндж. — Понякога си мисля, че нищо не е изгубено. Истината е, че всичко се намира в библиотеката в Хъртфю.

— Казахте, че още един човек е видял и чул феята — каза сър Уолтър.

— Да.

— И доколкото разбирам, този човек не е Норел.

— Не.

— Много добре. Какво каза този човек?

— Той беше… объркан. Мислеше, че е видял ангел, но поради начина си на живот и състоянието на ума си не сметна това за толкова необикновено, колкото предполагате. Моля да ме извините, но от съображения за дискретност не мога да кажа нищо повече за обстоятелствата, при които се случи това.

— Да, да! Разбирам. Но човекът с вас е видял феята. Как е успял?

— O, ясно ми е как. Той притежава една особеност, която му позволява да вижда феи.

— Добре, не можете ли да я използвате?

Стрейндж се замисли.

— Не виждам как бих могъл. Това е чиста случайност — както едни хора имат сини очи, а други кафяви — той помълча малко. — И все пак може би не. Може би сте прав. Като се замисля, не изглежда толкова невероятно. Да вземем Ауреатите! Някои от тях са диви и безумни почти колкото феите! Спомнете си Ралф Стоукси и неговия слуга от народа на феите, Кол Том Блу! На младини Стоукси по нищо не му е отстъпвал. Може би аз съм твърде разумен, твърде питомен за магьосник. Но как човек може да полудее? Всеки ден се сблъсквам с луди хора на улицата, но досега не ми е хрумвало да се запитам как са полудели. Може би трябва да тръгна да се скитам из затънтени блата и пусти брегове. Тези места са популярни сред лудите — поне в романите и пиесите. Може би дивата Англия ще ме накара да подивея.

Стрейндж стана и отиде до прозореца, сякаш очакваше да зърне през него дивата Англия, макар че оттам се откриваше най-обикновен изглед към „Сохо Скуеър“, окъпан от ситен дъжд.

— Мисля, че ме насочихте към нещо, Поул.

— Аз? — възкликна сър Уолтър, обезпокоен от възможните последици от собствената си забележка. — Към нищо не съм ви насочвал!

— Мистър Стрейндж — разсъдливо се намеси лорд Портисхед, — не можете да говорите сериозно. Човек с вашата ерудиция да иска да става… скитник! Сър, това е много неочаквана идея.

Стрейндж скръсти ръце, отново погледна към „Сохо Скуеър“ и каза: — Е, няма да тръгна днес — после се усмихна иронично и почти заприлича на предишния Джонатан Стрейндж. — Ще изчакам да спре да вали129.

50„ИСТОРИЯ И ПРАКТИКА НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ“

Април — краят на септември 1816 година

ПРИЯТЕЛИТЕ НА СТРЕЙНДЖ с успокоение научиха, че магьосникът не възнамерява да изостави удобните къщи, приличния доход и прислугата, за да тръгне да скита като циганин във вятър и дъжд, но малцина от тях одобриха новото му начинание. Те имаха сериозно основание да се боят, че Стрейндж е отхвърлил всякакви задръжки и че няма магия, която да не е готов да опита. Обещанието, дадено на Арабела, засега го държеше настрана от Кралските пътища, но никакви предупреждения на сър Уолтър не можеха да го спрат постоянно да говори и да се интересува от Джон Ъскглас и от поданиците му феи.

Към края на април тримата нови ученици на Стрейндж — почитаемият Хенри Пърфой, Уилям Хадли-Брайт и учителят по танци Том Леви — вече се бяха настанили в близост до „Сохо Скуеър“ и всеки ден посещаваха дома на Стрейндж, за да изучават магия. В промеждутъците между уроците им Стрейндж работеше над книгата си или правеше магии за армията и Източноиндийската компания. Освен това беше получил поръчения от Корпорацията на Ливърпул и Обществото на търговците в Бристол.

Фактът, че Стрейндж все още работеше за различни институции — или изобщо за някого, — така вбесяваше мистър Норел, че той се оплака на премиер-министъра лорд Ливърпул.

Лорд Ливърпул не прояви съчувствие.

— Генералите могат да правят каквото пожелаят, мистър Норел. Както знаете, правителството не се меси във военните дела130. Армията от години използва Стрейндж и не вижда причина да спре да го прави само защото вие сте се скарали. Що се отнася до Източно индийската компания, казаха ми, че служителите първо са се обърнали към вас, но вие се отказали да им помогнете.

Малките очички на мистър Норел бързо замигаха.

— Работата ми за правителството — за вас, милорд — поглъща голяма част от времето ми. Не мога да я пренебрегна заради делата на някаква частна компания.

— И, повярвайте ми, мистър Норел, ние сме ви признателни за това. Но все пак едва ли има нужда да ви обяснявам колко важна е Източноиндийската компания за страната ни, а тя отчаяно се нуждае от услугите на магьосник.

Компанията разполага с флотилии, оставени на милостта на бурите и лошото време, управлява обширни територии и войските й са принудени постоянно да отблъскват нападения на индийски принцове и бандити. Мистър Стрейндж се занимава с времето край бреговете и в Индийския океан и дава съвети за използване на магия на вражеските територии. Директорите на Източноиндийската компания смятат, че опитът му на Пиренейския полуостров е неоценим. Това е поредното доказателство, че Англия спешно се нуждае от още магьосници. Мистър Норел, колкото и да се стараете, не можете да бъдете навсякъде и да се занимавате с всичко — а и никой не очаква това от вас. Чух, че мистър Стрейндж е взел ученици. Много бих се радвал да чуя, че и вие възнамерявате да сторите същото.

Въпреки одобрението на лорд Ливърпул обучението на тримата млади магьосници Хенри Пърфой, Уилям Хадли-Брайт и Том Леви не вървеше по-гладко от обучението на Стрейндж преди шест години. Единствената разлика беше, че докато Стрейндж бе принуден да се бори с потайността на Норел, младежите трябваше постоянно да търпят унинието и безпокойството на Стрейндж.

В началото на юни първият том на „История и практика на английската магия“ беше завършен. Стрейндж го занесе на мистър Мъри и никой не се изненада, когато на другия ден съобщи на учениците си Хенри Пърфой, Уилям Хадли-Брайт и Том Леви, че ще се наложи да прекъснат за известно време обучението по магия, защото той заминава за чужбина.

— Мисля, че планът ви е отличен! — възкликна сър Уолтър, когато Стрейндж му каза за решението си. — Промяна на обстановката. Точно това бих ви препоръчал. Вървете! Вървете!

— Не смятате ли, че е твърде рано? — тревожно попита Стрейндж. — Ще оставя Норел да завладее Лондон, така да се каже.

— Мислите, че имаме толкова къса памет? Е, ще се постараем за няколко месеца да не ви забравим. Впрочем книгата ви скоро ще излезе и ще напомня на всички колко ни е зле без вас.

— Вярно. Книгата. На Норел ще му трябват няколко месеца да опровергае четиридесет и шест глави, а аз ще се върна много преди да е свършил.

— Къде ще отидете?

— В Италия, струва ми се. Страните от Южна Европа винаги са ме привличали. Докато бях в Испания, често оставах поразен от красотата на пейзажите — или поне мисля, че бих останал поразен, ако наоколо не гъмжеше от войници и пушек.

— Надявам се, че от време на време ще пишете? Да споделяте впечатления?

— O, няма да ви пощадя. Свещено право на пътешественика е да разсейва притеснението си от всяко дребно неудобство, като пише за него на приятелите си. Очаквайте пространни описания на всичко около мен.

Както ставаше често напоследък, Стрейндж внезапно помръкна. Безгрижното му иронично изражение в миг изчезна и той се загледа намръщен в кофата с въглища.

— Чудех се дали… — заговори той накрая. — Тоест, бих искал да ви помоля… — магьосникът изпъшка, ядосан на собствената си нерешителност. — Бихте ли предали на лейди Поул съобщение от мен? Ще ви бъда много признателен. Арабела беше силно привързана към Нейно благородие и знам, че не би искала да напусна Англия, без да изпратя няколко думи на лейди Поул.

— Разбира се. Какво да й кажа?

— O, просто й предайте сърдечните ми пожелания за оздравяване. Каквото намерите за добре. Няма значение какво ще кажете. Просто й съобщете, че това е вест от съпруга на Арабела. Искам Нейно благородие да знае, че съпругът на приятелката й не я е забравил.

— С най-голямо удоволствие — отвърна сър Уолтър. — Благодаря.

Стрейндж донякъде се надяваше сър Уолтър да го покани да предаде пожеланията си лично, но това не стана. Никой не знаеше дали лейди Поул е в дома си на „Харли Стрийт“. Из града се носеше слух, че сър Уолтър я е изпратил в провинцията.

Стрейндж не беше сам в желанието си да замине за чужбина. Изведнъж това се превърна в мода. Твърде дълго англичаните не бяха напускали острова си, спирани от войната с Бонапарт. Твърде дълго бяха принуждавани да задоволяват копнежа си по нови гледки и чудати хора с пътувания до шотландските планини, английските езера или Дарбишир Пийк. Но сега, когато войната беше свършила, те можеха да отидат до континента и да се любуват на планини и крайбрежия от съвсем друг характер. Можеха да видят с очите си онези прочути произведения на изкуството, които дотогава бяха виждали само в книги с илюстрации. Някои отиваха в чужбина с надеждата да намерят места на континента, където животът е по-евтин, отколкото у дома. Други заминаваха, за да избягат от дългове или от скандали, а имаше и такива като Стрейндж, които отиваха да търсят спокойствие, каквото нямат в Англия.

Тази година лятото беше странно. Или по-скоро изобщо нямаше лято. Зимата се задържа чак до август. Слънцето почти не се показваше. Плътни сиви облаци забулваха небето, зли ветрове върлуваха из градове и села и съсипваха реколтата, дъждове и градушки, тук-таме разнообразявани от гръмотевици и светкавици, се изсипваха над цяла Европа. В много отношения това беше по-лошо и от зима: дългите дни отнемаха на хората утехата на тъмнината, която би могла временно да скрие всички тези нещастия.

Лондон бе почти опустял. Парламентът беше разпуснат и членовете му се оттеглиха в къщите си в провинцията, за да имат по-хубав изглед към дъжда навън. Издателят Джон Мъри седеше в дома си на „Албърмарл Стрийт“ в Лондон. По друго време гостната му беше най-оживеното място в града: в нея гъмжеше от поети, есеисти, журналисти и всички литературни величия на кралството. Но сега литературните величия бяха заминали на село. Дъждът барабанеше по прозорците, вятърът свиреше в комина. Мистър Мъри сипа още въглища в огъня и седна зад бюрото си да чете писма. Той вземаше всяко писмо поотделно и го поднасяше към лявото си око (дясното му бе почти сляпо и безполезно).

Случи се така, че точно в този ден имаше две писма от Женева, Швейцария. В първото лорд Байрон се оплакваше от Джонатан Стрейндж, а във второто Стрейндж се оплакваше от Байрон. Двамата се бяха срещали няколко пъти в дома на мистър Мъри, но не бяха общували помежду си. Преди две седмици Стрейндж бе посетил Байрон в Женева. Срещата не беше преминала успешно.

Стрейндж (напоследък изпълнен с дълбоко уважение към бракосъчетанието и всичко, което бе изгубил заедно с Арабела) не беше във възторг от начина на живот на Байрон. „Посетих Негова светлост в красивата му вила на брега на езерото. Той не беше сам. С него имаше още един поет на име Шели, мисис Шели и друга млада жена — всъщност момиче, — което се представи като мисис Клеърмонт и чиито отношения с двамата мъже не можах да проумея. Дори да знаете какви са, не ми казвайте. С тях беше и странен млад мъж, който през цялото време говореше безсмислици — някой си мистър Полидори.“

Лорд Байрон от своя страна имаше възражения срещу облеклото на Стрейндж. „Магьосникът беше в траур. Жена му е починала на Коледа, нали? Но може би той смята, че черното му придава по-загадъчен и магьоснически вид.“

След първоначалната си антипатия един към друг те бяха преминали към спорове за политика. Стрейндж пишеше: „Не знам как стана, но изведнъж се разговорихме за битката при Ватерлоо — злополучна тема за разговор, тъй като аз съм магьосникът на херцог Уелингтън, а те мразят Уелингтън и боготворят Бонапарт. С дързост, присъща на осемнадесетгодишните, мисис Клеърмонт ме полита дали не се срамувам да бъда инструмент в ръцете на толкова надменен човек. «Не» — отвърнах аз.“

Байрон пишеше: „Той е голям привърженик на херцог У. Надявам се заради вас, драги ми Мъри, книгата му да се окаже по-интересна от него самия.“

Стрейндж завършваше писмото си с думите: „Хората имат странни представи за магьосниците. Искаха да им разкажа за вампирите.“

Мистър Мъри съжали, че двамата му автори не се разбират помежду си, но като помисли, си каза, че едва ли би могло да бъде другояче, защото и двамата бяха прочути с разправиите си: Стрейндж се караше с Норел, а Байрон — практически с всички132.

След като привърши с четенето на писмата, мистър Мъри реши да слезе в книжарницата. Той беше отпечатал много екземпляри от книгата на Джонатан Стрейндж и нямаше търпение да разбере как вървят. Книжарницата се държеше от човек на име Шакълтън, който изглеждаше точно така, както си представяте един книжар. От него не би излязъл добър продавач в магазин — поне не в магазин за мъжка мода или шапки, където продавачът трябва да бъде по-съобразителен от клиентите си, — но за книжар той беше идеален. Шакълтън беше човек без възраст. Беше слаб, прашен и целият изцапан с мастило. Имаше вид на учен с увлечение по абстрактното. На носа му се мъдреха очила, зад ухото му беше затъкнато паче перо, а на главата му имаше чорлава перука.

— Шакълтън, колко бройки от книгата на мистър Стрейндж сме продали днес? — попита мистър Мъри.

— Шестдесет-седемдесет, струва ми се.

— Отлично! — възкликна мистър Мъри.

Шакълтън се намръщи и побутна очилата на носа си.

— Да, така изглежда, нали?

— Какво искаш да кажеш?

Шакълтън извади перото иззад ухото си.

— Много хора дойдоха втори път и си купиха по още един екземпляр.

— Още по-добре! С това темпо ще надминем продажбите на „Корсар“ на лорд Байрон! Както е тръгнало, към края на идната седмица ще трябва да печатаме още бройки!

Като забеляза, че Шакълтън е все така намръщен, мистър Мъри добави:

— Е, какво има? Може би купуват книгата за подарък на приятелите си. Шакълтън поклати глава толкова енергично, че кичурите на перуката му се разлюляха.

— Необичайно е. Не помня досега да се е случвало.

Вратата на книжарницата се отвори и влезе млад мъж. Той беше нисък на ръст и с крехко телосложение. Имаше правилни черти и, честно казано, можеше да мине за красив, ако не бяха маниерите му. Мъжът беше от онези хора, чиито идеи са твърде напористи, за да се задържат в главата, и изригват навън за ужас на околните. Той си говореше сам и изражението на лицето му постоянно се менеше. В рамките на една секунда човекът изглеждаше изненадан, обиден, решителен и гневен — емоции, вероятно предизвикани от оживени разговори, водени с въображаеми хора в главата му.

Магазините — особено лондонските магазини — са предпочитано място за всякакви безумци, затова мистър Мъри и Шакълтън тутакси застанаха нащрек. Подозренията им съвсем не се разсеяха, когато младият мъж изгледа Шакълтън с блеснали сини очи и кресна:

— Така ли се отнасяте с клиентите си? Това ли е прехвалената ви любезност?

Той се обърна към мистър Мъри със следните думи:

— Един съвет от мен, сър: не купувайте книги от тук! Тези хора лъжат и крадат!

— Лъжат и крадат? — учуди се мистър Мъри. — Не, имате грешка, сър. Сигурен съм, че можем да ви убедим в обратното.

— Ха! — възкликна младият мъж и измери мистър Мъри с поглед, с който искаше да покаже, че е разбрал, че мистър Мъри не е такъв, за какъвто го е смятал.

— Аз съм собственикът — побърза да обясни мистър Мъри. — Тук не ограбваме никого. Кажете ми какъв е проблемът и аз ще се радвам да ви услужа с каквото мога. Убеден съм, че е станало недоразумение.

Но любезните думи на мистър Мъри ни най-малко не успокоиха младия мъж. Той закрещя:

— Нима ще отречете, сър, че това учреждение ползва услугите на един мошеник и измамник — магьосник на име Стрейндж?

Мистър Мъри понечи да каже, че Стрейндж е един от авторите му, но мъжът не пожела да го изслуша.

— Отричате ли, сър, че мистър Стрейндж е направил магия на книгите си, за да могат те да изчезват и хората да си ги купуват отново? И отново! — той размаха пръст пред лицето на Шакълтън и го погледна лукаво. — Сигурно ще кажете, че не ме помните!

— Не, сър, няма да кажа подобно нещо. Много добре ви помня. Вие бяхте един от първите, които си купиха „История и практика на английската магия“, а след седмица се върнахте да купите още един екземпляр.

Младият мъж се ококори.

— Бях принуден да купя още един екземпляр! — кресна възмутено той. — Първият изчезна!

— Изчезна? — попита мистър Мъри озадачен. — Ако сте загубили книгата си, мистър… ъ-ъ-ъ, съжалявам, но не разбирам защо обвинявате книжаря.

— Името ми, сър, е Грийн. И не съм загубил книгата. Тя изчезна. Два пъти — мистър Грийн въздъхна дълбоко като човек, който се вижда принуден да разговаря с глупаци и слабоумни идиоти. — Занесох първата книга у дома — обясни той — и я сложих на масата върху една кутия, в която държа бръсначите и нещата си за бръснене — мистър Грийн с жестове показа как слага книгата върху кутията. — Върху книгата сложих вестника, а върху вестника — месинговия свещник и едно яйце.

— Яйце? — попита мистър Мъри.

— Твърдо сварено яйце! Но когато се обърнах — след не повече от десет минути, — вестникът беше отгоре на кутията, а книгата я нямаше! Но яйцето и свещникът си бяха на местата. Затова седмица по-късно се върнах и купих още една книга, точно както казва продавачът ви. Занесох я у дома. Оставих я на полицата над камината до „Речник по практическа хирургия“ на Купър и сложих чайника върху нея. Но стана така, че докато правех чай, съборих двете книги и те паднаха в коша, където държа дрехите за пране. В понеделник Джак Бут — слугата ми — сложи в коша мръсните чаршафи. Във вторник дойде перачката да вземе нещата за пране, но когато извади чаршафите, „Речник по практическа хирургия“ на Купър беше на дъното на коша, а „История на английската магия“ я нямаше!

Тези обяснения, които подсказваха известна ексцентричност в поддържането на домакинството на мистър Грийн, като че ли внасяха някаква яснота в случилото се.

— Не може ли да сте забравили къде сте я оставили? — попита мистър Шакълтън.

— Може би перачката я е отнесла заедно с чаршафите? — предположи мистър Мъри.

— Не, не! — отсече мистър Грийн.

— Може ли някой да я е взел да я чете? Или да я е преместил? — попита Шакълтън.

Мистър Грийн се стъписа от думите му.

— Кой? — възкликна той.

— Ами… нямам представа. Мисис Грийн? Слугата ви?

— Няма мисис Грийн! С мен не живее никой! Освен Джак Бут, а Джак Бут не знае да чете!

— Тогава някой приятел?

Мистър Грийн отрече някога да е имал приятели. Мистър Мъри въздъхна.

— Шакълтън, дай на мистър Грийн още една бройка и му върни парите за втората книга — той се обърна към мистър Грийн и каза: — Радвам се, че книгата ви е харесала и искате да си я купите отново.

— Как ще ми е харесала! — кресна мистър Грийн, по-смаян от всякога. — Нямам ни най-малка представа дали ми харесва или не! Нямах възможност да я разгърна!

След като той си тръгна, мистър Мъри се повъртя из книжарницата, пусна няколко шеги за кошове за пране и твърдо сварени яйца, но мистър Шакълтън (който обичаше да се шегува не по-малко от останалите хора) не се забавляваше. Той беше замислен и угрижен и няколко пъти повтори, че става нещо странно.

След половин час мистър Мъри стоеше в стаята си на горния етаж и разглеждаше лавиците с книги. Вдигна глава и видя Шакълтън.

— Върна се — каза книжарят.

— Кой?

— Грийн. Пак беше загубил книгата. Била в десния му джоб, но докато стигне „Грейт Полтни Стрийт“, вече я нямало. Разбира се, казах му, че в Лондон има много крадци, но трябва да признаете, че…

— Да, да! Няма значение! — прекъсна го мистър Мъри. — И моята книга я няма! Погледни! Бях я сложил тук, между „Пустословия“ на Д’Израели и „Ема“ на мис Остин. Виждаш празното място. Какво става, Шакълтън?

— Магия — отсече Шакълтън. — Мислих за това и смятам, че Грийн е прав. Направена е магия — на книгите и на нас.

— Магия! — мистър Мъри се облещи от учудване. — Да, предполагам, че е възможно. Никога досега не съм изпитвал влиянието на магия и не мисля, че занапред ще ми се иска. Много свръхестествено и неприятно. Откъде, за Бога, да знаем какво да правим, след като нещата не стават така, както би трябвало?

— Е — започна Шакълтън, — на ваше място бих поговорил с другите книжари, за да разбера дали и при тях книгите изчезват. Тогава поне ще знаем дали навсякъде е така или само при нас.

Това изглеждаше разумно. След като наредиха на разносвача да пази книжарницата, мистър Мъри и Шакълтън сложиха шапките си и излязоха във вятъра и дъжда. Най-близката книжарница беше „Едуардс и Скитъринг“ на „Пикадили“. Когато стигнаха, трябваше да отстъпят встрани, за да направят път на лакей в синя ливрея. Той изнасяше от книжарницата голяма купчина книги.

Преди Мистър Мъри да успее да си помисли, че лакеят и ливреята му се струват познати, човека вече го нямаше.

Вътре завариха мистър Едуардс да води оживен разговор с Джон Чайлдърмас. Когато Мъри и Шакълтън влязоха, мистър Едуардс се обърна и ги погледна виновно, но Чайлдърмас невъзмутимо каза:

— А, мистър Мъри! Радвам се да ви видя, сър. Това ми спестява една разходка в дъжда.

— Какво става? — попита мистър Мъри. — Какво правите?

— Какво правя ли? Мистър Норел купува книги. Това е.

— Ха! Ако господарят ви смята да осуети разпространението на книгата на мистър Стрейндж, като изкупи всички бройки, ще го разочаровам. Мистър Норел е богат човек, но накрая парите му ще свършат, а аз мога да печатам със същата бързина, с която той ще купува.

— Не — каза Чайлдърмас. — Не можете.

Мистър Мъри се обърна към мистър Едуардс.

— Робърт, Робърт! Защо им позволяваш да те тероризират така? Горкият мистър Едуардс изглеждаше много нещастен.

— Съжалявам, мистър Мъри, но всички книги изчезват. Наложи се да върна парите на повече от тридесет души. Губя много. А сега мистър Норел ми предложи да изкупи цялата складова наличност и да ми плати добре, и аз…

— Добре? — възкликна Шакълтън, неспособен да слуша повече. — Какво му е доброто, искам да знам? Кой според вас е направил така, че книгите да изчезват?

— Да! — съгласи се мистър Мъри, обърна се към Чайлдърмас и каза: — Няма да отречете, че всичко това е дело на мистър Норел, нали?

— Не, не. Тъкмо обратното, мистър Норел държи да поеме отговорността. Той е съставил цял списък от причини и с радост ще ги каже на всеки, който би го изслушал.

— И какви са тези причини? — хладно попита мистър Мъри.

— O, обичайните неща, предполагам — отвърна Чайлдърмас някак уклончиво. — Той подготвя писмо, в което ще ви обясни всичко.

— И мислите, че ще се задоволя с това? С писмено извинение?

— Извинение? Съмнявам се, че ще получите каквото и да било извинение.

— Смятам да говоря с адвоката си — заяви мистър Мъри. — Още днес следобед.

— Разбира се, направете го. Не сме очаквали друго. Но каквото и да стане, мистър Норел не би искал да загубите пари. Щом имате готовност да ми представите сметка за всичко, което сте похарчили за публикуването на книгата на мистър Стрейндж, аз съм упълномощен да ви връча чек за цялата сума.

Това беше неочаквано. Мистър Мъри се разкъсваше между желанието си да отвърне на Чайлдърмас по най-грубия начин и съзнанието, че Норел го лишава от голяма сума пари и би било редно да му ги плати.

Шакълтън дискретно побутна мистър Мъри, за да го предупреди да не върши нищо необмислено.

— А печалбата ми? — попита мистър Мъри, за да спечели време.

— О, искате и тя да бъде взета предвид, така ли? Мисля, че е редно. Нека поговоря с мистър Норел — с тези думи Чайлдърмас се поклони и излезе от книжарницата.

Мистър Мъри и Шакълтън нямаха причина да остават повече. Щом излязоха на улицата, мистър Мъри се обърна към Шакълтън и каза:

— Върви на „Теймз Стрийт“ (там се намираше складът, където мистър Мъри държеше стоката си) и провери дали са останали бройки от книгата на мистър Стрейндж. Не позволявай на Джаксън да ти отговори набързо и да те отпрати. Накарай го да ти ги покаже. Кажи му, че искам да ги преброи и до час да ми съобщи точната бройка.

Когато се върна на „Албърмарл Стрийт“, мистър Мъри завари в книжарницата си трима младежи. Щом го видяха, те затвориха книгите, които прелистваха, бързо го наобиколиха и заговориха в един глас. Мистър Мъри предположи, че са дошли по същата причина като мистър Грийн. Тъй като двама от тях бяха много високи, а и тримата — гръмогласни и ядосани, той направи знак на разносвача да изтича за помощ. Разносвачът стоеше неподвижно и наблюдаваше сцената с голям интерес.

Гневните възгласи като „Отчаян злодей!“ и „Презрян мошеник!“ от страна на младежите още повече смутиха мистър Мъри, но след малко той започна да проумява, че обидите са адресирани не към него, а към мистър Норел.

— Моля за извинение, господа — каза той, — но ако не ви затруднява, ще бъдете ли така любезни да ми съобщите кои сте?

Младежите се изненадаха. Те мислеха, че са по-прочути. Представиха се като тримата ученици на Стрейндж — Хенри Пърфой, Уилям Хадли-Брайт и Том Леви.

Уилям Хадли-Брайт и Хенри Пърфой бяха високи и хубави младежи, а Том Леви беше нисък и слаб, с тъмна коса и черни очи. Както вече бе отбелязано, Хадли-Брайт и Пърфой бяха благородни английски джентълмени, докато Том беше бивш учител по танци, чиито предци до един бяха евреи. За щастие Хадли-Брайт и Пърфой не обръщаха особено внимание на такива неща като положение и произход. Тъй като знаеха, че Том е най-талантливият сред тях, те обикновено се съветваха с него по всички въпроси на магическото обучение и освен че се обръщаха към него на малко име (докато той ги наричаше „мистър Пърфой“ и „мистър Хадли-Брайт“) и очакваха от него да прибира оставените от тях книги, двамата бяха склонни да го възприемат като равен.

— Не можем да стоим със скръстени ръце, когато този злодей, това чудовище унищожава великото дело на мистър Стрейндж! — заяви Хенри Пърфой. — Дайте ни задача, мистър Мъри! Само за това ви молим!

— И ако тази задача изисква да пронижем мистър Норел с много остра сабя, още по-добре — добави Уилям Хадли-Брайт.

— Може ли някой от вас да намери Стрейндж и да го доведе? — попита мистър Мъри.

— O, разбира се! Хадли-Брайт е подходящият човек затова! — обяви Хенри Пърфой. — Той е бил адютант на херцога при Ватерлоо. Нищо на света не му допада повече от галопиране с невъзможна бързина.

— Знаете ли къде е мистър Стрейндж? — попита Том Леви.

— Преди две седмици е бил в Женева — отвърна мистър Мъри. — Тази сутрин получих писмо от него. Може още да е там. Или да е заминал за Италия.

Вратата се отвори и влезе Шакълтън. Перуката му беше обсипана с дъждовни капки, сякаш украсена със стъклени мъниста.

— Всичко е наред — обяви той на мистър Мъри. — Книгите са в балите.

— Със собствените си очи ли ги видя?

— Да. Смея да предположа, че се иска много магия, за да накараш десет хиляди книги да изчезнат.

— Да можех и аз да бъда такъв оптимист — отбеляза Том Леви. — Простете ми, мистър Мъри, но от всичко, което съм чувал за мистър Норел, захване ли се веднъж с нещо, труди се неуморно, докато го свърши. Не вярвам, че имаме време да чакаме завръщането на мистър Стрейндж.

Шакълтън се изненада, че някой се изказва така самоуверено по магически въпроси.

Мистър Мъри побърза да представи тримата ученици на Стрейндж.

— С колко време разполагаме според вас? — обърна се той към Том Леви.

— Ден. Най-много два. Със сигурност не е достатъчно, за да намерим мистър Стрейндж и да го доведем. Струва ми се, мистър Мъри, че трябва да оставите това в наши ръце, а ние ще опитаме едно-две заклинания, с които да противодействаме на мистър Норел.

— Има ли такива заклинания? — попита мистър Мъри, като гледаше недоверчиво чираците магьосници.

— O, стотици! — възкликна Хенри Пърфой.

— Знаете ли някое от тях? — попита мистър Мъри.

— Знаем за тях — каза Уилям Хадли-Брайт. — Вероятно бихме могли да съставим едно що-годе прилично заклинание. Колко прекрасно би било мистър Стрейндж да се върне от континента и да види, че ние сме спасили книгата му! Мисля, че това би му отворило очите!

— Какво ще кажете за „Невидимо еди-какво си и еди-що си“? — попита Хенри Пърфой.

— Знам за какво говорите — каза Уилям Хадли-Брайт.

— Наистина забележителна процедура на доктор Пейл — обясни Хенри Пърфой на мистър Мъри. — Обръща магията и я стоварва върху онзи, който я е направил. Книгите на мистър Норел ще изчезнат! В края на краищата, той заслужава точно това.

— Не съм сигурен, че мистър Стрейндж ще се зарадва, ако се върне и научи, че сме унищожили най-добрата магическа библиотека в Англия — каза Том. — Впрочем, за да направим „Невидимо отражение и защита“ на Пейл, трябва да конструираме Квилифон.

— Какво? — попита мистър Мъри.

— Квилифон — отговори Уилям Хадли-Брайт. — Творбите на доктор Пейл изобилстват от подобни машини за правене на магии. Струва ми се, че на външен вид е нещо средно между тромпет и вилица за препичане на хляб…

— …и на върха му има четири метални сфери, които се въртят — добави Хенри Пърфой.

— Разбирам — каза мистър Мъри.

— Конструирането на Квилифон ще отнеме твърде много време — решително заяви Том. — Предлагам да насочим вниманието си към „Профилаксис“ на Де Чийп133. Тя действа много бързо и ако се направи както трябва, може да възпре за кратко магията на Норел — колкото да известим мистър Стрейндж.

Точно в този момент вратата се отвори и в книжарницата влезе мръсен работник с кожена престилка. Той малко се стъписа, когато очите на всички присъстващи се втренчиха в него. Човекът леко се поклони, подаде на Шакълтън лист хартия и бързо изскочи навън.

— Какво има, Шакълтън? — попита мистър Мъри.

— Съобщение от „Теймз Стрийт“. Разгърнали са книгите. Всичките са празни — на нито една страница не е останала и дума. Съжалявам, мистър Мъри, но „История и практика на английската магия“ е изгубена.

Уилям Хадли-Брайт пъхна ръце в джобовете и тихо подсвирна.

С напредването на времето стана ясно, че не е останал и един екземпляр от книгата на Стрейндж. Уилям Хадли-Брайт и Хенри Пърфой настояваха да извикат Норел на дуел, но им беше обяснено, че мистър Норел е възрастен джентълмен, който рядко прави физически упражения и никой не го е виждал да държи сабя или пистолет. При никакви обстоятелства не би било редно или почтено двама мъже в разцвета на силите си (един от които войник) да го викат на дуел. Хадли-Брайт и Пърфой приеха добронамерено този съвет, но Пърфой все пак се огледа в търсене на човек, който може да се мери по немощ с мистър Норел. Погледът му се спря на Шакълтън.

Дойдоха и други приятели на Стрейндж, за да споделят нещастието на мистър Мъри и да дадат воля на гнева си от стореното от мистър Норел. Пристигна лорд Портисхед и предаде дословно съдържанието на писмото, което бе изпратил до мистър Норел, за да сложи край на приятелството си с него, и на друго писмо до Ласелс, с което подава оставка като редактор на „Приятелите на английската магия“ и се отказва от абонамента си.

— Отсега нататък, господа — обяви той на учениците на Стрейндж, — се считам за привърженик единствено на вашия лагер.

Учениците на Стрейндж увериха Негова светлост, че е постъпил правилно и че никога няма да съжалява.

В седем часа дойде Чайлдърмас. Той влезе в препълнената книжарница със същата тържественост, с каквато се влиза в църква.

— Е, колко сте загубили, мистър Мъри? — попита той, извади бележник, взе едно перо от бюрото на мистър Мъри и го топна в мастилницата.

— Приберете бележника си, мистър Чайлдърмас — отвърна издателят. — Не искам парите ви.

— Наистина ли? Внимавайте, сър, не оставяйте тези господа да ви влияят. Някои от тях са млади и безотговорни… — Чайлдърмас изгледа хладно тримата ученици на Стрейндж и неколцината униформени офицери, които стояха в книжарницата. — А други са богати и сто лири повече или по-малко са нищо за тях — той стрелна с поглед лорд Портисхед. — Но вие, мистър Мъри, сте делови човек и работата би трябвало да е първата ви грижа.

— Ха! — мистър Мъри скръсти ръце и втренчи победоносно едното си здраво око в Чайлдърмас. — Мислите, че отчаяно се нуждая от пари, но не е така. Цяла вечер получавам предложения за заеми от приятели на мистър Стрейндж. Ако поискам, мога дори да се захвана с ново начинание! Но ще ви помоля да предадете съобщение от мен на мистър Норел. То е следното: накрая ще плати, но ние ще поставим условията, не той. Ще го накараме да плати за ново издание. Ще поеме разноските по рекламата за книгата на съперника си. От това ще го заболи най-много, струва ми се.

— O, със сигурност! Ако изобщо стане — сухо отбеляза Чайлдърмас и се обърна към вратата. После спря и се загледа в килима, сякаш се двоумеше за нещо. — Ето какво ще ви кажа. Независимо как изглеждат нещата в момента, книгата не е унищожена. Аз наредих картите си и ги попитах дали са останали екземпляри от книгата. Излиза, че са останали два. Единият е у Стрейндж, а другият — у Норел.

През следващия месец в Лондон не се говореше за нищо друго, освен за поразителната магия на мистър Норел, но дали причината е била вредността на книгата на Стрейндж или завистта на мистър Норел — тук мненията се разделяха. Хората, които си бяха купили книгата, бяха ядосани от загубата й, а и мистър Норел влоши положението, като изпрати слуги по домовете им с една гвинея (стойността на книгата) и писмо, в което обясняваше основанията за изчезването на книгите. Това ядоса хората още повече, някои веднага повикаха адвокатите си и заведоха дела срещу мистър Норел134.

През септември министрите се завърнаха от провинцията в Лондон и, естествено, още на първото им събрание невероятните действия на мистър Норел станаха основна тема на разговор.

— Когато възложихме на мистър Норел да прави магии за нас — обади се един министър, — не сме му давали разрешение да прониква с магия в домовете на хората и да унищожава собствеността им. В известен смисъл е жалко, че го няма онзи магьоснически съд, който той все предлагаше да учредим. Как се наричаше?

— Петте дракона — каза сър Уолтър Поул.

— Предполагам, че е виновен в едно или друго магическо престъпление. — O, несъмнено! Но нямам и най-малката представа в какво. Джон Чайлдърмас сигурно знае, но се съмнявам да ни каже.

— Няма значение. Срещу него са заведени няколко дела за кражба в общите съдилища.

— Кражба! — учуди се друг министър. — Намирам за скандално, че човек, служил така предано на страната, ще бъде съден за толкова долно престъпление!

— Защо? — попита първият. — Той сам си го изпроси.

— Проблемът е — каза сър Уолтър, — че когато го помолят да се защити, мистър Норел ще започне да говори за природата на английската магия. А никой освен Стрейндж не е компетентен да спори по този въпрос. Мисля, че трябва да проявим търпение. Да почакаме, докато Стрейндж се върне.

— Което повдига нов въпрос — обади се друг министър. — В Англия има само двама магьосници. Как можем да ги съдим? Как да определим кой от двамата е прав и кой — крив?

Министрите се спогледаха озадачени.

Само премиер-министърът лорд Ливърпул не се смути.

— Ще ги познаем, тъй както познаваме останалите хора — по плодовете им135 — заяви той.

Последва мълчание, през което министрите си помислиха, че напоследък плодовете на мистър Норел не са много обещаващи: обида, кражба и зла умисъл.

Разбраха се секретарят на вътрешните работи да проведе разговор на четири очи с мистър Ласелс и да го помоли да предаде на мистър Норел крайното неудоволствие на премиер-министъра и останалите министри от деянието на магьосника.

Като че ли нямаше какво повече да се каже по въпроса, но министрите не можеха прекратят разговора на тази тема, без да разменят малко клюки. Всички бяха чули, че лорд Портисхед се е разделил с мистър Норел. Но сър Уолтър им разказа как Чайлдърмас, който до този момент е бил сянка на господаря си, се е разграничил от интересите на мистър Норел и се е обърнал към приятелите на Стрейндж като човек с независими възгледи, за да ги увери, че книгата не е унищожена. Сър Уолтър дълбоко въздъхна.

— Не мога да се отърся от мисълта, че в много отношения това е лош знак. Норел никога не е умеел да общува с хората, а сега най-близките му приятели го изоставиха — първо Стрейндж, после Джон Мъри и накрая Портисхед. Ако Чайлдърмас и Норел се скарат, ще остане само Хенри Ласелс.

Същата вечер приятелите на Стрейндж седнаха и му написаха възмутени писма. Писмата щяха да стигнат до Италия за две седмици, но Стрейндж пътуваше толкова много, че докато го намерят, можеха да минат още две седмици. Отначало приятелите на Стрейндж бяха убедени, че още щом ги прочете, той ще се разгневи и незабавно ще отпътува за Англия, готов да се бори с Норел в съда и в пресата. Но през септември получиха новини, които им подсказаха, че в края на краищата може би ще им се наложи да почакат.

Докато пътуваше към Италия, Стрейндж като че ли беше в относително добро разположение на духа. Писмата му бяха пълни с весели безсмислици. Но щом пристигна, настроението му се промени. За пръв път след смъртта на Арабела той нямаше никаква работа и нищо не го разсейваше от самотата му на вдовец. Нищо в гледките наоколо не го радваше и няколко седмици Стрейндж като че ли намираше утеха единствено в смяната на обстановката136. В началото на септември той спря в Генуа. Там му хареса повече, отколкото в другите италиански градове, през които беше минал, затова остана почти седмица. През това време в хотела, в който бе отседнал, се настани английско семейство. Макар че беше споделил със сър Уолтър намерението си да избягва компанията на англичани, докато пътува из чужбина, Стрейндж се запозна с това семейство. Не след дълго започна да пише писма до Англия, в които хвалеше обноските, ума и любезността на Грейстийл. В края на седмицата той замина за Болоня, но не намери нищо интересно там и скоро се върна в Генуа, за да прекара със семейство Грейстийл остатъка от месеца и после всички заедно да отпътуват за Венеция.

Естествено, приятелите на Стрейндж много се зарадваха, че той е намерил приятни хора, с които да общува, но най-силно ги заинтригува това, че в писмата си Стрейндж често споменаваше за дъщерята на семейството, млада и неомъжена, чиято компания явно му доставяше особено удоволствие. На неколцина от приятелите му едновременно хрумна интересна мисъл: дали той отново да не се ожени? Една хубава млада съпруга би могла да излекува унинието му по-добре от всеки друг и най-вече да го отвлича от мисли за тъмната зловеща магия, която така го занимаваше.

Положението на мистър Норел беше по-тежко от това на Стрейндж. Джентълмен на име Найт бе отворил училище за магьосници на „Хенриета Стрийт“ в „Ковънт Гардън“. Мистър Найт не беше магьосник практик и не се представяше за такъв. Обявата му предлагаше на младите господа „солидно образование по теоретична магия и история на английската магия, основано на същите принципи, насочвали нашия най-виден магьосник мистър Норел в обучението на бележития му ученик Джонатан Стрейндж“. Мистър Ласелс написа гневно писмо до мистър Найт, в което заяви, че училището на мистър Найт не може да бъде основано на принципите, посочени в обявата, защото тези принципи са известни единствено на мистър Норел и на мистър Стрейндж. Ласелс заплаши, че ще изобличи Найт като измамник, ако незабавно не разпусне училището.

В отговор мистър Найт изпрати любезно писмо, в което се извиняваше, че не е съгласен с мистър Ласелс. Той казваше, че всъщност системата на обучение на мистър Норел е широко известна. Мистър Найт насочи вниманието на мистър Ласелс към страница 47 от есенния брой на „Приятелите на английската магия“ за 1810 година, където лорд Портисхед пише, че единствената основа за обучение на магьосници, която мистър Норел одобрява, е системата, съставена от Франсис Сътън-Гроув. Мистър Найт (който се обявяваше за искрен почитател на мистър Норел) си беше купил „De Generibus Artium Magicarum Anglorum“ на Сътън-Гроув и я беше изучил. Той се възползваше от случая да попита дали мистър Норел би му оказал честта да стане гостуващ преподавател и да изнася лекции и така нататък. Намерението му било да обучава четирима младежи, но бил засипан от толкова молби, че се видял принуден да наеме още една къща, за да настани всички, и да назначи повече учители, които да преподават. Имало предложения за откриване на още училища в Бат, Честър и Нюкасъл.

Още по-лоши от училищата бяха магазините. На няколко места в Лондон започнаха да се продават магически филтри, магически огледала и сребърни легени, които, както твърдяха производителите им, бяха специално пригодени за извикване на видения. Мистър Норел направи каквото можа, за да спре търговията, с гневни филипики срещу магазините в „Приятелите на английската магия“. Той убеди редакторите на всички останали магически издания, над които имаше влияние, да публикуват статии, в които да обяснят, че никога не е имало такива неща като магически огледала и че при магиите, които магьосниците правят с помощта на огледала (а те и без това са малко и мистър Норел не ги одобрява), се използват обикновени огледала. Въпреки всичко магическите предмети продължаваха да се продават с бързината, с която продавачите ги излагаха на рафтовете, и някои търговци се замисляха дали да не се откажат от останалата търговия и да не запълнят целия магазин с магически приспособления.

51СЕМЕЙСТВО ГРЕЙСТИЙЛ

Октомври — ноември 1816 година

Слънцето беше студено и пронизващо като звук от удар на нож по кристална чаша. На тази светлина църквата „Санта Мария Формоза“ изглеждаше бяла като мидена черупка или кост, а сянката, разстлана на паважа, синееше като морето.

Вратата на църквата се отвори и група хора излязоха на двора. Дамите и господата бяха гости на града, дошли да разгледат църквата, олтарите и интересните предмети в нея, и сега, след като бяха вече отвън, им се говореше: те запълваха подводната тишина на двора с шумни, оживени приказки. Енория „Санта Мария Формоза“ много им харесваше. Фасадите на къщите им се струваха великолепни — не намираха думи да изразят възторга си. Но тъжното запустение, което лъхаше от сградите, мостовете и църквата, като че ли особено ги очароваше. Те бяха англичани и за тях упадъкът на други народи беше най-естественото нещо на света. Тези хора принадлежаха към нация, благословена със склонността да цени собствените си дарби (и да се съмнява в мнението на другите), затова те ни най-малко не биха се учудили, ако научеха, че самите венецианци не са си давали сметка за достойствата на своя град, докато не са дошли англичаните да им кажат, че той е прекрасен.

След като изчерпа похвалите си, една от дамите заговори с друга за времето.

— Знаеш ли, чудно нещо, скъпа: докато бяхме в църквата и вие с мистър Стрейндж разглеждахте стенописите, аз надникнах през вратата и ми се стори, че вали. Много се притесних, че ще се намокриш.

— Не, лельо. Вижте, камъните са съвсем сухи. Няма и капка дъжд.

— Добре, скъпа, дано само този вятър не ти създава неудобства. Малко е неприятен за ушите. Ако ти пречи, можем да помолим мистър Стрейндж и татко ти да вървят малко по-бързо.

— Благодаря, лельо, но се чувствам съвсем добре. Харесва ми този бриз, харесва ми мирисът на морето — избистря главата, сетивата, всичко. Но може би, лельо, на вас не ви е приятно.

— O, не, скъпа. Изобщо не ми пречи. Аз съм много издръжлива. Мисля единствено за теб.

— Знам, че е така, лельо — каза младата дама.

Тя може би осъзнаваше, че слънцето и бризът, които придаваха на Венеция такова очарование, правеха каналите й да изглеждат така сини и мраморните й сгради да сияят така загадъчно, правеха същото — или почти същото — и с нея. Нищо не можеше да подчертае така прозрачната кожа на мис Грейстийл, както рязката смяна на светлина и сянка. Нищо не можеше да придаде такова изящество на бялата й муселинова рокля, както бризът, който я развяваше.

— А! — възкликна лелята. — Сега татко ти показва нещо на мистър Стрейндж. Флора, скъпа, не искаш ли да погледнеш?

— Вече видях достатъчно. Вие вървете, лельо.

Лелята се завтече към другия край на двора, а мис Грейстийл бавно тръгна към бялото мостче точно до църквата, като нервно забиваше върха на белия си чадър между белите камъни на паважа и си мърмореше:

— Вече видях достатъчно. О, дори повече от достатъчно!

Повторението на това тайнствено възклицание като че ли не подобри настроението й — всъщност само допринесе за унинието й и я накара да въздиша по-често.

— Много сте мълчалива днес — внезапно се обади Стрейндж. Дамата се стресна. Не знаеше, че той стои зад нея.

— Така ли? Не съм забелязала.

Тя млъкна и се съсредоточи върху пейзажа. Стрейндж се облегна на парапета на моста, скръсти ръце и я погледна втренчено.

— Мълчалива сте — повтори той — и малко тъжна, струва ми се. Затова мисля, че трябва да си поговоря с вас.

Това я накара да се усмихне напук на себе си.

— Трябва ли? — попита мис Грейстийл.

Но сякаш това, че се усмихна и проговори, й причини страдание, тя въздъхна и отново се загледа в далечината.

— Да. Защото когато аз изпадна в пристъп на меланхолия, вие ми говорите за весели неща и разсейвате унинието ми, така че и аз трябва да направя същото за вас. За това са приятелите.

— Честност и искреност, мистър Стрейндж. Мисля, че това са основите на приятелството.

— О, смятате ме за потаен. По лицето ви виждам, че е така. Може би сте права, но аз… Тоест… Не, мисля, че сте права. Предполагам, че професията ми не подтиква към…

Мис Грейстийл го прекъсна:

— Нямах предвид професията ви. Ни най-малко. Всички професии изискват известна степен на дискретност. Мисля, че това се разбира от само себе си.

— Но аз не ви разбирам.

— Няма значение. Да отидем при леля и татко.

— Не, почакайте, мис Грейстийл, не така. Кой друг ще ме поправи, когато греша, ако не вие? Кажете ми, кого мислите, че съм измамил?

Мис Грейстийл помълча малко и после неохотно отвърна:

— Да речем, приятелката ви от миналата вечер.

— Приятелката ми от миналата вечер! За какво говорите?

Мис Грейстийл погледна страдалчески.

— Младата жена в гондолата, която така държеше да говори с вас и половин час не даваше на никого да ви каже и дума.

— А! — Стрейндж се усмихна и поклати глава. — Не, останали сте с погрешно впечатление. Тя не е моя приятелка. Приятелка е на лорд Байрон.

— O! — мис Грейстийл леко се изчерви. — Изглеждаше силно развълнувана.

— Не одобрява поведението на лорд Байрон — Стрейндж сви рамене. — Че кой го одобрява? Дамата искаше от мен да повлияя на Негова светлост и не ми беше никак лесно да я убедя, че нито сега, нито когато и да било, струва ми се, в Англия е имало достатъчно магическа мощ, за да му повлияе.

— Обидихте се.

— Ни най-малко. Надявам се, че сега сме по-близо до онова добро разбирателство, което според вас е нужно в отношенията между приятели. Ще си стиснем ли ръцете?

— С най-голяма радост — отвърна мис Грейстийл.

— Флора! Мистър Стрейндж! — извика доктор Грейстийл, забързан към тях. — Какво става тук?

Мис Грейстийл леко се смути. За нея беше много важно леля й и баща и да останат с добро мнение за мистър Стрейндж. Тя не искаше роднините й да разберат, че го е заподозряла в нещо нередно. Затова се престори, че не е чула въпроса на баща си и енергично заговори за картините в „Скуола ди Джорджо дели Скиявони“, които много би искала да види.

— Никак не е далеч. Можем да отидем още сега. Нали ще дойдете с нас? — обърна се тя към Стрейндж.

Стрейндж и се усмихна със съжаление.

— Имам работа.

— По книгата? — попита доктор Грейстийл.

— Днес не. Сега работя по възстановяването на едно заклинание, с което ще извикам фея за помощник. Не знам вече колко опити съм правил — и колко начини съм изпробвал. И, разбира се, винаги без успех. Но такава е съдбата на съвременния магьосник! Заклинанията, които някога са се приемали за даденост от всеки дребен шарлатанин в Англия, сега са толкова недостъпни, че в отчаянието си не вярваме някога да ги възродим. Мартин Пейл е имал прислуга от двадесет и осем феи. Аз бих се радвал да се сдобия поне с една.

— Феи! — възкликна леля Грейстийл. — Но, доколкото съм чувала, те са много пакостливи създания! Сигурен ли сте, мистър Стрейндж, че наистина искате да си създадете грижи с такъв неблагонадежден другар?

— Скъпа лельо! — възкликна мис Грейстийл. — Мистър Стрейндж знае какво прави.

Но лелята беше все така обезпокоена и в подкрепа на твърдението си разказа за една река в селото в Дарбишър, където тя и доктор Грейстийл са израснали. Някога тази река била омагьосана от феи и се свила до малко поточе, и макар че това станало преди много векове, местните жители още я помнели и им било мъчно за нея. Те говорели с какви занаяти биха могли да се захванат и какви фабрики да отворят, ако реката била достатъчно голяма, за да дава необходимата мощност139.

Стрейндж учтиво изслуша всичко и когато лелята свърши, каза:

— O, несъмнено! Феите са своенравни по природа и много трудно се подчиняват. Ако опитът ми успее, със сигурност ще трябва да следя с кого общува моят нов слуга — или слуги — той хвърли поглед към мис Грейстийл. — Но въпреки това силата и познанията им са толкова големи, че един магьосник не може да пренебрегва помощта им — освен ако не е Гилбърт Норел. Всяка фея, раждала се някога, носи повече магия в главата, ръцете и сърцето си, отколкото може да се побере в най-голямата библиотека с магически книги140.

— Наистина ли? — учуди се леля Грейстийл. — Е, това е забележително.

Доктор Грейстийл и сестра му пожелаха на Стрейндж успех в магиите, а мис Грейстийл му напомни, че е обещал някой ден да отиде с нея да видят едно пиано, което се дава под наем от антиквар недалеч от енорията „Сан Анджело“. После семейство Грейстийл продължиха с дневните развлечения, а Стрейндж се върна в квартирата си край „Санта Мария Дзобениго“.

Повечето английски джентълмени, които ходят в Италия напоследък, пишат поеми или пътеписи, разказващи за пътуването им, или рисуват пейзажи. Италианците, които дават под наем апартаменти на тези джентълмени, се грижат да им предоставят достатъчно място за техните занимания. Наемодателят на Стрейндж например беше пригодил малка тъмна стаичка под покрива на къщата, където квартирантът да може да работи. Там имаше стара маса с четири дървени грифона за крака, имаше люлеещ се стол, изрисуван дървен шкаф като онези, които могат да се видят в църквите, и дървена фигура, висока два-три фута, поставена върху ниска колона. Тя изобразяваше усмихнат човек, който държеше нещо червено и кръгло в ръка — може би ябълка, може би нар или червена топка. Трудно беше да се каже откъде се е взел този джентълмен: беше някак твърде весел за светец в църква и недостатъчно забавен за украса пред вратата на кафене.

Стрейндж беше установил, че шкафът е влажен и мухлясал, затова го бе оставил празен и книгите и записките му стояха на купчини на пода. Но с дървената фигура беше завързал нещо като приятелство и по време на работа постоянно й задаваше въпроси като: „Какво е мнението ти затова?“ и „Донкастър или Беласис? Какво предлагаш?“141, или „Е? Виждаш ли някого? Аз не“, а понякога в пристъп на крайно отчаяние: „O, няма ли да млъкнеш?“

Той извади лист хартия, на която беше записал някакво заклинание. Замърда устни, както правят магьосниците, когато произнасят магически думи. Свърши и се огледа из стаята, сякаш очакваше да види някого. Но каквото и да очакваше, то не стана. Стрейндж въздъхна, смачка хартията със заклинанието на топка и я хвърли по дървената фигура. После взе друг лист хартия, записа нещо, надникна в една книга, вдигна първия лист от пода, разглади го, половин час го гледа и си скуба косите, отново го смачка и го хвърли през прозореца.

Някъде заби камбана. Тъжен и самотен звук, който караше човек да мисли за диви далечни места, мрачни небеса и пустота. Подобни мисли вероятно споходиха и Стрейндж, защото той стана разсеян, прекъсна работата си и погледна през прозореца, сякаш искаше да се увери, че Венеция не се е превърнала в мълчалива пустош. Но гледката отвън беше същата както винаги — весела и оживена. Слънцето искреше върху синята вода. На улицата гъмжеше от хора: венециански дами отиваха в „Санта Мария Дзобениго“, австрийски войници обикаляха и разглеждаха забележителностите, търговци се опитваха да им продават стоките си, деца се боричкаха и крещяха, кота бързаха по незнайно каква работа.

Стрейндж се върна към заниманията си. Свали сюртука и нави ръкава на ризата си. После излезе от стаята и се върна с нож и бяло легенче. С помощта на ножа той пусна малко кръв от ръката си. Сложи легенчето на масата и надникна вътре да види дали количеството е достатъчно, но явно загубата на кръв му се отрази по-зле, отколкото очакваше, защото в пристъп на слабост събори масата и легенчето падна на пода. Стрейндж изруга на италиански (особено звучен за ругаене език) и се огледа за нещо, с което да избърше кръвта.

По една случайност на масата имаше смачкана на топка бяла дреха. Това беше нощница, която Арабела бе ушила на Стрейндж в първите години на брака им. Без да си дава сметка какво е това, Стрейндж посегна да го вземе. Тъкмо да го грабне — и Стивън Блек излезе от тъмния ъгъл и му подаде парцал. Действието на Стивън бе съпътствано от лек поклон, който е втора природа на добре обучения прислужник. Стрейндж взе парцала и забърса кръвта (не особено успешно), но като че ли изобщо не забеляза присъствието на Стивън. Стивън взе нощницата, разглади гънките, грижливо я сгъна и я сложи на едно столче в ъгъла.

Стрейндж се отпусна в креслото, удари наранената част от ръката сив ръба на масата, отново изруга и закри лицето си с ръце.

— Какво, за Бога, се мъчи да направи? — попита шепнешком Стивън Блек.

— О, опитва се ме извика! — заяви джентълменът с коса като глухарче. — Иска да ми зададе куп въпроси за различни магии! Но няма нужда да шепнете, драги ми Стивън. Той не може нито да ви види, нито да ви чуе. Толкова са смешни тези английски магьосници! Правят всичко по много сложен начин. Казвам ви, Стивън, като гледам как този човек се мъчи да прави магии, все едно гледам как някой сяда да яде със сюртук, облечен наобратно, с превръзка на очите и с кофа на главата! Кога сте ме виждали да правя такива безсмислени неща? Да източвам собствената си кръв и да драскам думи върху хартия? Когато искам да направя нещо, аз просто говоря на въздуха или на камъните, или на слънчевата светлина, или на морето, или на каквото там имам подръка и любезно ги моля за помощ. И тъй като съюзът ми с тези могъщи духове е сключен преди хиляди години, те с радост изпълняват каквото ги помоля.

— Разбирам — каза Стивън. — Но макар да е невежа, магьосникът все пак успя. В края на краищата, сър, вие сте тук, нали?

— Да, бих казал — отвърна ядосан джентълменът — Но това не променя факта, че магията, която ме доведе тук, е тромава и лишена от изисканост! Впрочем каква полза за него? Никаква! Аз не искам да му се покажа, а той не знае магия, с която да противодейства на това. Стивън! Бързо! Отгърнете страницата на тази книга! В стаята няма вятър и това ще го смути неимоверно. Ха! Вижте как гледа! Подозира, че сме тук, но не може да ни види. Ха-ха! Как само се ядосва! Ощипете го по врата! Ще си помисли, че е комар!

52СТАРАТА ДАМА ОТ КАНАРЕДЖО

Краят на ноември 1816 година

МАЛКО ПРЕДИ ДА НАПУСНЕ Англия, доктор Грейстийл бе получил писмо от приятел в Шотландия с молба, ако стигне до Венеция, да посети една стара дама, която живее там. „Това ще бъде благотворително дело — пишеше шотландецът, — тъй като тази дама някога е била богата, но сега е бедна.“ Доктор Грейстийл си спомни, че е чувал за старата дама — тя беше от странен, смесен произход, като че ли наполовина шотландка, наполовина испанка или може би наполовина ирландка, наполовина еврейка.

Доктор Грейстийл имаше намерение да я посети, но от постоянните смени на хотели и файтони, внезапните премествания и непредвидени пътувания с пристигането си във Венеция той установи, че не може да намери писмото и не си спомня добре съдържанието му. Не беше си записал и името на дамата, пазеше само листче хартия с адреса и.

Леля Грейстийл каза, че при такива затруднени обстоятелства би било най-добре да изпратят писмо на дамата, с което да я уведомят за намерението си да я посетят. Макар че, добави тя, вероятно ще изглежда доста странно, че не знаят името й — старата дама несъмнено ще ги помисли за окаяни невежи хора. Доктор Грейстийл се смути и започна да сумти и да нервничи, но не можа да измисли нищо по-добро, затова написаха бележка и я дадоха на хазяйката с молба веднага да я занесе на старата дама.

После се случи първото странно събитие в тази история: хазяйката погледна адреса, намръщи се и по причини, непонятни за доктор Грейстийл, изпрати бележката на зет си на остров Джудека.

След няколко дни същият този зет — изискан венециански адвокат — дойде при доктор Грейстийл. Съобщи му, че е изпратил бележката, както доктор Грейстийл е заръчал, но трябва да се има предвид, че дамата живее в една част на града, наречена Канареджо, в Гетото, където живеят евреите. Писмото е поверено на почтен господин евреин. Отговор няма. Как смята да постъпи доктор Грейстийл? Адвокатът ще се радва да му услужи с каквото може.

Късния следобед мис Грейстийл, леля й, доктор Грейстийл и адвокатът (името му беше синьор Тозети) потеглиха през града с гондола и минаха през онзи квартал, наричан „Сан Марко“, където жени и мъже се приготвяха за вечерните си забавления, покрай пристана на „Санта Мария Дзобениго“, където мис Грейстийл се обърна да погледне към малко светло прозорче, вероятно на стаята на Джонатан Стрейндж; покрай Риалто, където леля Грейстийл започна да цъка с език, да въздиша и да съжалява, че вижда толкова детски крачета без обувки.

При Гето Нуово слязоха от гондолата. Макар че всички къщи във Венеция бяха причудливи и стари, това важеше в още по-голяма степен за Гетото: сякаш причудливостта и старостта бяха сред стоките, които тукашните търговци предлагаха, и хората си бяха построили къщи от тях. Макар че всички улици във Венеция бяха меланхолични, улиците тук притежаваха друг вид меланхолия — сякаш тъгата на евреите и тъгата на неевреите бяха замесени от различно тесто. Къщите тук бяха съвсем прости и вратата, на която синьор Тозети почука, беше черна и скромна като врата на квакерска църква в Лондон.

Отвори им прислужник, който ги пусна да влязат в тъмна стая с ламперия от изсъхнало старинно дърво, пропито с мирис на море.

Една от вратите в стаята беше открехната. От мястото, където стоеше доктор Грейстийл, се виждаха стари и опърпани наглед книги в тънки кожени подвързии, сребърни свещници с повече разклонения от обикновените английски свещници, загадъчни кутии от лакирано дърво — неща, които, както докторът предположи, бяха свързани с еврейската религия. На стената висеше кукла или марионетка, висока и широка колкото мъж, с огромни ръце и крака, но облечена като жена, с глава, увиснала на гърдите, така че лицето й не се виждаше.

Прислужникът влезе през открехнатата врата да говори с господаря си. Доктор Грейстийл прошепна на сестра си, че този прислужник изглежда приличен. Да, съгласи се лелята, само че не носи ливрея. Тя каза, че често е виждала прислужници да ходят по ризи и че в домове, където господарят е ерген, не може да се направи нищо за отучването им от този лош навик. Лелята недоумяваше защо тук е така и предположи, че господарят е вдовец.

— O! — възкликна доктор Грейстийл и надзърна през открехнатата врата. — Прекъснали сме вечерята му.

Почтеният господин евреин беше с дълго прашно черно палто и имаше къдрава прошарена брада, бяла коса и черна кръгла шапчица на темето. Той седеше на дълга маса, постлана със снежнобяла ленена покривка, и беше затъкнал щедро част от нея в яката на черната си роба вместо салфетка.

Лелята много се възмути от това, че доктор Грейстийл наднича през отвора на вратата и за да го накара да престане, го смушка с чадъра си. Но докторът беше дошъл в Италия да види колкото може повече неща и не виждаше причина да прави изключение за господина евреин в личната му трапезария.

Този господин очевидно не беше склонен да прекъсне вечерята си, за да обърне внимание на непознато английско семейство, и по всичко личеше, че обяснява на прислужника какво да каже.

Прислужникът се върна, поговори със синьор Тозети и когато свърши, адвокатът ниско се поклони на леля Грейстийл и обясни, че името на дамата, която търсят, е Делгадо и че тя живее на най-горния етаж на къщата. Синьор Тозети малко се подразни, че никой от слугите на господина не желае да им покаже пътя и да съобщи за пристигането им, но както се изрази, те са група смели авантюристи и със сигурност ще намерят сами стълбището за най-горния етаж.

Доктор Грейстийл и синьор Тозети взеха по една свещ. Стълбището се виеше нагоре в мрака. Те минаха покрай много врати, които макар че бяха големи, имаха причудлив и недодялан вид — защото за да поберат всички хора, къщите в Гетото бяха построени толкова високи и с толкова много етажи, колкото собствениците се бяха осмелили да направят, и за компенсация таваните бяха ниски. Зад някои врати се чуваха разговори, а зад една мъж пееше тъжна песен на неизвестен език. После се заредиха отворени врати към стаи, потънали в мрак: от всяка лъхаше хладен застоял въздух. Последната врата обаче беше затворена. Те почукаха, но никой не се обади. Извикаха, че идват при мисис Делгадо. Отговор не последва. И тъй като леля Грейстийл каза, че е глупаво да дойдат чак дотук и да се върнат, те бутнаха вратата и влязоха.

В стаята, която беше не по-голяма от таванче, цареше мизерия, каквато само старостта и крайната бедност могат да предизвикат. Всичко в нея беше счупено, напукано или окъсано. Всички цветове бяха избелели и потъмнели или каквото там е нужно, за да стане един цвят сив. През малко прозорче, отворено, за да влиза вечерният въздух, се виждаше луната и изглеждаше някак странно, че луната с чистото си бяло лице и пръсти е проявила снизхождение да надникне в тази мръсна тясна стаичка.

Но не това смути доктор Грейстийл до такава степен, че го накара да разхлаби шалчето си, да се зачерви, да пребледнее и да задиша тежко. Ако имаше нещо, което доктор Грейстийл не понасяше, това бяха котките — а стаята беше пълна с котки.

Сред котките на прашен дървен стол седеше много слаба жена. За късмет семейство Грейстийл бяха, както бе казал синьор Тозети, смели авантюристи, защото ако имаха по-слаби нерви, видът на мисис Делгадо щеше да ги ужаси. Макар да седеше изпъната като бастун — човек би помислил, че е поседнала за малко в очакване на нещо, — тя беше така белязана и обезобразена от възрастта, че почти бе загубила приликата си с останалите човешки същества и беше заприличала на други живи създания. Ръцете й, гъсто осеяни с кафяви петна, лежаха в скута й като две риби. Кожата й — бяла, почти прозрачна старческа кожа — беше тънка и сбръчкана като паяжина с вени като сини възелчета.

При влизането им тя не се надигна и с нищо не показа, че ги е забелязала. Но вероятно не ги беше чула. Макар че в стаята бе тихо, тишината на петдесет котки е особена, сякаш петдесет тишини са струпани една върху друга.

Семейство Грейстийл и синьор Тозети бяха хора на действието, затова седнаха в отвратителната тясна стаичка и лелята с любезна усмивка и искрено желание да накара всички да се чувстват непринудено се обърна към старата дама:

— Скъпа мисис Делгадо, надявам се да ни простите, че идваме без покана, но племенницата ми и аз искахме да ви поднесем почитанията си — лелята направи пауза, за да даде възможност на старата дама да отговори, но мисис Делгадо не каза нищо. — Колко чист е въздухът у вас, мадам! Моя близка приятелка, мис Уайлсмит, живее в малка стаичка на горния етаж на къща, която се намира на „Куийнс Скуеър“ в Бат — стаичка съвсем като вашата, мисис Делгадо, — и казва, че лятно време не би я заменила с най-хубавата къща в града, защото може да се наслаждава на бриза както никъде другаде и да се радва на прохлада, докато важните особи се задушават в богатите си апартаменти. Там е чисто и спретнато и всичко й е подръка. И единственото й оплакване е, че момичето на втория етаж все оставя горещ чайник на стълбите — което, както знаете, мисис Делгадо, може да бъде крайно неприятно, ако случайно допрете крака си до него. Вие имате ли неприятности с изкачването на стълбите, мадам?

Последва мълчание. Или по-скоро минаха няколко секунди, изпълнени с дишането на петдесет котки.

Доктор Грейстийл попи с кърпа потта от челото си и се размърда в потните си дрехи.

— Дойдохме тук, мадам — започна той, — по молба на мистър Джон Маккийн от Абърдийншър. Той иска да ви напомни за себе си. Надява се, че сте добре и ви изпраща най-сърдечни пожелания за здраве.

Доктор Грейстийл говореше по-високо от обикновено, защото беше започнал да подозира, че старата дама е глуха. Това обаче не даде никакъв друг резултат, освен че смути котките, много от които започнаха да обикалят из стаята, да се търкат една в друга и козината им да хвърля искри в полумрака. Една черна котка скочи отнякъде върху облегалката на стола на доктор Грейстийл и тръгна по ръба й като по въже.

Доктор Грейстийл се опомни от ужаса си и каза:

— Желаете ли да предадем някакви сведения за здравето и състоянието ви на мистър Маккийн, мадам?

Старицата мълчеше.

Тогава мис Грейстийл се обади:

— Радвам се, мадам — каза тя, — че сте заобиколена от толкова добри приятели. Това сигурно е голяма утеха за вас. Ето, малката рижа котка в краката ви — колко е изящна! И как изискано мие муцунката си! Как я наричате?

Старицата не отговори.

Подтикнат от многозначителния поглед на доктор Грейстийл, венецианският адвокат започна да повтаря нещата, които вече бяха казани, но този път на италиански. Единствената разлика беше, че сега старата дама вече дори не ги гледаше, а наблюдаваше една голяма сива котка, която на свой ред съзерцаваше друга, бяла котка, която пък на свой ред се взираше в луната.

— Предайте й, че й нося пари — каза доктор Грейстийл на адвоката. — Те са подарък от Джон Маккийн. Кажете й, че не бива да ми благодари… — докторът енергично махна с ръка, сякаш проявите на щедрост и благотворителност бяха комари, които той искаше да пропъди.

— Мистър Тозети — възкликна леля Грейстийл, — зле ли ви е? Блед сте, сър. Искате ли чаша вода? Сигурна съм, че мисис Делгадо би могла да ви донесе.

— Не, мадамина Грейстийл, не ми е зле, а ми е… — синьор Тозети се огледа из стаята в търсене на точната дума — …страшно — прошепна той.

— Страшно? — попита шепнешком доктор Грейстийл. — Защо? От какво?

— Ах, синьор доторе, това място е ужасно! — все така шепнешком отвърна адвокатът и очите му уплашено се спряха първо на една котка, която ближеше лапа и се готвеше да измие муцунката си, а после на старицата, сякаш синьор Тозети очакваше и тя да направи същото.

Мис Грейстийл прошепна, че в стремежа си да засвидетелстват внимание към мисис Делгадо са дошли всичките накуп и без предупреждение. Очевидно е, че те са първите и посетители от години. Нищо чудно, че жената временно се е объркала. Подложили са я на твърде тежко изпитание!

— О, Флора! — зашепна в отговор леля й. — Помисли само! Прекарала е години наред без никаква компания!

Това, че всички шепнеха едновременно в тясната стаичка, където старицата седеше на три крачки от тях, се стори много нелепо на доктор Грейстийл и като не знаеше какво друго да направи, започна да се гневи на спътниците си, поради което сестра му и дъщеря му решиха, че е време да си вървят.

Лелята настоя да се сбогуват продължително и сърдечно със старата дама и да й кажат, че ще се върнат, когато тя се почувства по-добре, което лелята се надяваше да стане скоро.

На излизане те се обърнаха. В този момент на перваза на прозореца се появи още една котка, стиснала в устата си нещо неподвижно и щръкнало — нещо, което поразително приличаше на мъртва птица. Старата дама нададе тих весел писък и в изненадващ прилив на енергия скочи от стола си. Това беше най-странният звук на света и по нищо не приличаше на човешка реч. Той накара синьор Тозети на свой ред да изпищи от ужас и да затвори вратата, в резултат на което никой не видя по-нататъшните действия на старицата142.

53МАЛКА СИВА УМРЯЛА МИШКА

Краят на ноември 1816 година

НА СЛЕДВАЩАТА ВЕЧЕР в стая, където венецианският здрач и венецианското великолепие се смесваха по особено романтичен и приятен начин, семейство Грейстийл и Стрейндж бяха седнали да вечерят. Подът беше от напукан и изтъркан мрамор във всички цветове на венецианската зима. Главата на леля Грейстийл, прибрана в спретната бяла шапка, се открояваше на фона на голямата тъмна врата, която се извисяваше в далечината зад нея. Изваяните орнаменти над вратата приличаха на надгробен паметник, потънал в зловеща сянка. По гипсовите стени пълзяха призрачни фрески в призрачни цветове, увековечили стар венециански род, чийто последен наследник се беше удавил преди години. Настоящите собственици на къщата бяха бедни като църковни мишки и отдавна не бяха я ремонтирали. Навън валеше и — което беше ло-неочаквано — вътре също: някъде в стаята се разнасяше неприятен шум от обилно количество вода, което безпрепятствено се стичаше по пода и по мебелите. Но Грейстийл не бяха хора, които ще се притеснят или ще се откажат от хубава вечеря заради такава дреболия. Те бяха пропъдили погребалните сенки със щедра светлина от свещи и заглушаваха шума от течаща вода със смях и оживени разговори. Цялата стая бе изпълнена с весел английски дух.

— Не разбирам — каза Стрейндж. — Кой се грижи за старицата?

Доктор Грейстийл отвърна:

— Джентълменът евреин, който ми се струва щедър човек, й осигурява място за живеене, а слугите му й оставят храна на стълбището.

— Но кой й отнася храната в стаята, не се знае — намеси се мис Грейстийл. — Синьор Тозети смята, че котките й я носят.

— Ама че нелепо! — възкликна доктор Грейстийл. — Къде се е чуло и видяло котките да вършат нещо полезно!

— Само гледат високомерно — отбеляза Стрейндж. — От това, струва ми се, има известна нравствена полза, защото кара човек да се чувства неудобно и го подтиква към трезви размисли за несъвършествата си.

Странното приключение на Грейстийл беше тема на разговор от самото начало на вечерята.

— Флора, скъпа — каза лелята, — мистър Стрейндж ще си помисли, че не можем да говорим за нищо друго.

— O, не се тревожете за мен — успокои я Стрейндж. — Случката е любопитна, а ние, магьосниците, колекционираме любопитни случки.

— Можете ли да я излекувате с магия, мистър Стрейндж? — попита мис Грейстийл.

— Да излекувам лудост? Не. И не поради липса на желание. Веднъж ме помолиха да посетя луд стар джентълмен, за да видя какво мога да направя за него, и мисля, че тогава произнесох най-силните заклинания, които съм използвал някога, но в края на посещението ми той беше все така луд.

— Все пак сигурно има начини за лекуване на лудост, нали? — попита мис Грейстийл с надежда. — Може би Ауреатите са знаели нещо — тя беше започнала да се интересува от история на магията и напоследък често употребяваше термини като „Ауреати“ и „магьосници от Сребърния век“.

— Възможно е — отвърна Стрейндж, — но ако е така, заклинанието се е изгубило преди стотици години.

— И хиляда години да са, убедена съм, че за вас това не е пречка. Разказвали сте ни десетки случаи за магии, които всички са смятали за изгубени, а вие сте съумели да ги възродите.

— Вярно е, но имах поне някаква представа откъде да започна. Не съм чувал за нито един случай, в който магьосник Ауреат да е лекувал лудост. Изглежда, че отношението им към лудостта доста се е различавало от нашето. Те са считали лудите за ясновидци и пророци и са слушали брътвежите им с най-голямо внимание.

— Колко странно! Защо?

— Мистър Норел смята, че това е свързано със симпатията, която феите изпитват към лудите, а също и с факта, че лудите могат да виждат феите, когато никой друг не може — Стрейндж помълча малко. — Казвате, че тази старица е много луда? — попита той.

— О, да! Така мисля.

След вечеря доктор Грейстийл заспа в креслото си в гостната. Сестра му дремеше, като току се сепваше, извиняваше се, че е задрямала и после бързо се унасяше отново. Това позволи на мис Грейстийл да се наслаждава на разговор на четири очи със Стрейндж до края на вечерта. Тя имаше да му казва много неща. По негова препоръка отскоро четеше „История на Краля Гарван за деца“ на лорд Портисхед и искаше да му зададе въпроси по книгата. Той обаче изглеждаше разсеян и често мис Грейстийл оставаше с неприятното впечатление, че Стрейндж не я слуша.

На следващия ден семейство Грейстийл посетиха Арсенала и се възхитиха на полумрака и големината му, час-два обикаляха магазините за сувенири (където продавачите изглеждаха почти толкова чудати и старинни, колкото и самите сувенири) и ядоха сладолед в една сладкарница близо до църквата „Сан Стефано“. Стрейндж беше поканен да сподели всички развлечения от деня, но рано сутринта леля Грейстийл получи кратка бележка, в която той поднасяше почитанията и благодарностите си и обясняваше, че тъй като се е натъкнал на нова следа в търсенията си, не може да я остави, „…а учените, мадам, както можете да съдите по брат си, са най-себичните същества, които някога са се раждали; те смятат, че предаността им към работата извинява всичко…“ Стрейндж не се появи и на другия ден, когато Грейстийл посетиха „Скуола ди Санта Мария дела Карита“. И на по-другия, когато ходиха с гондола до Торчело — самотен, задавен от тръстика остров, потънал в сива мъгла, където много, много отдавна е възникнал, процъфтявал, запустял и накрая рухнал първият венециански град.

Но макар че Стрейндж седеше затворен в стаята си край „Санта Мария Дзобениго“ и правеше магии, доктор Грейстийл почти не чувстваше липсата му поради честотата, с която се споменаваше името му. Случеше ли се да минат покрай Риалто и при вида на моста доктор Грейстийл да заговори за Шейлок, Шекспир и положението на съвременния театър, той винаги можеше да разчита, че ще научи мнението на Стрейндж по тези въпроси, защото мис Грейстийл бе отлично запозната с него и можеше да го защитава също така добре, както и своето собствено. Случеше ли се семейство Грейстийл да се загледат в картина на танцуваща мечка в магазинче за сувенири, мис Грейстийл не пропускаше възможността да каже на баща си за един познат на мистър Стрейндж, който държал препарирана кафява мечка зад стъклена витрина. Седнеха ли Грейстийл да обядват овнешко, мис Грейстийл непременно щеше да си спомни какво се случило веднъж на мистър Стрейндж, докато ядял овнешко в „Лайм Реджис“.

Вечерта на третия ден доктор Грейстийл изпрати на Стрейндж бележка с предложение двамата да седнат заедно на кафе и чашка италиански аперитив. Срещнаха се във „Флориан“ малко след шест часа.

— Радвам се да ви видя — каза доктор Грейстийл, — но ми се струвате блед. Сещате ли се да се храните? А да спите? Да се разхождате?

— Мисля, че днес ядох нещо — отвърна Стрейндж, — но не мога да си спомня какво беше.

Те поговориха известно време за дреболии, но Стрейндж беше разсеян. Няколко пъти отговаряше на доктора наслуки. После допи остатъка от грапата си143, извади джобния си часовник и каза:

— Надявам се да ме извините, но бързам. Имам ангажимент. Така че приятна вечер.

Доктор Грейстийл малко се изненада и не можа да не се запита какъв е този ангажимент. Навсякъде по света имаше хора, които се държат зле, но доктор Грейстийл бе останал с впечатлението, че във Венеция хората се държат по-зле и го правят по-често. Никой друг град не предоставяше толкова възможности за лошо поведение, а по стечение на обстоятелствата точно сега доктор Грейстийл бе особено загрижен за това Стрейндж да се държи безупречно. Затова той си придаде безгрижен вид и попита дали магьосникът няма среща с лорд Байрон.

— Всъщност не. Честно казано — Стрейндж присви очи и заговори с поверителен тон, — мисля, че намерих някого, който да ми помогне.

— Фея?

— Не. Друго човешко същество. Възлагам големи надежди на това сътрудничество. Но същевременно не знам как въпросното лице ще се отнесе към предложенията ми. Разбирате, че при тези обстоятелства не искам да го карам да чака.

— Не, в никакъв случай! — възкликна доктор Грейстийл. — Вървете, вървете!

Стрейндж се отдалечи и се превърна в един от многото черни силуети на площада, всичките с черни безизразни лица на фона на обляната в лунна светлина Венеция. Самата луна се гушеше сред облаци с внушителна архитектура, които сякаш образуваха в небето друг облян в лунна светлина град, който по великолепие можеше да си съперничи с Венеция и чиито големи дворци и улици се превръщаха в руини, сякаш капризен дух ги бе сложил там за илюстрация на бавния упадък на града отдолу.

Междувременно мис Грейстийл и леля й се възползваха от отсъствието на доктора, за да се върнат в ужасната малка стаичка в Гетото. Те бяха решили да отидат тайно, защото мислеха, че доктор Грейстийл или може би мистър Стрейндж ще им забранят или ще поискат да ги придружат — а в случая те нямаха нужда от мъжка компания.

— Ще започнат да я обсъждат — каза леля Грейстийл, — да се питат как е стигнала до такова плачевно състояние. Но каква полза от това? С какво ще й помогне?

Мис Грейстийл беше донесла няколко свещи и свещник. Тя запали една свещ, за да виждат по-добре. После с леля си извадиха от кошниците вкусно телешко фрикасе, което изпълни задушната бедна стаичка с приятна миризма, пресни бели хлебчета, ябълки и топъл шал. Лелята сложи чинията с фрикасе пред мисис Делгадо, но забеляза, че пръстите и ноктите на старицата са извити и закоравели като нокти на котка и тя не би могла да държи нож и вилица с тях.

— Е, скъпа — каза накрая лелята, — мисис Делгадо не проявява интерес към храната, а не се съмнявам, че ще й дойде добре. Но може би трябва да я оставим да се нахрани както й е удобно.

Те тръгнаха да си ходят. Още щом излязоха от къщата, леля Грейстийл възкликна:

— O, Флора! Видя ли? Вечерята й вече беше сложена. Имаше малка чинийка от китайски порцелан — хубава чинийка, като чайния ми сервиз с рози и незабравки — и тя беше сложила в нея мишка — малка сива умряла мишка!

Мис Грейстийл се замисли.

— Бих казала, че глава целина, сварена и полята със сос, както я приготвят тук, може да заприлича на мишка.

— O, скъпа! — възкликна лелята. — Знаеш, че не беше това…

Докато вървяха през Гето Векио към канала Канареджо, изведнъж мис Грейстийл сви в една тъмна уличка и се изгуби от поглед.

— Флора! Какво става? — извика леля Грейстийл. — Какво видя? Ела насам, скъпа. Толкова е тъмно между къщите! Скъпа! Флора!

Мис Грейстийл отново излезе на светло със същата бързина, с която беше изчезнала.

— Няма нищо, лельо — каза тя — Не се плашете. Просто ми се стори, че чух някой да ме вика по име и отидох да проверя. Гласът ми прозвуча познато. Но нямаше никого.

При „Фондамента“ ги чакаше гондолата, с която бяха дошли. Гондолиерът им помогна да се качат и после плавно потеглиха. Леля Грейстийл се сгуши под навеса в средата на лодката. По брезента забарабаниха капки дъжд.

— Може би когато се приберем, ще заварим мистър Стрейндж с татко ти — каза тя.

— Може би — отвърна мис Грейстийл.

— А може да е отишъл пак да играе билярд с лорд Байрон — предположи леля й. — Странно е, че са приятели. Толкова са различни.

— Да, наистина! Но мистър Стрейндж ми каза, че в Швейцария лорд Байрон му се сторил далеч по-неприятен. С него имало други поетични люде, които поглъщали цялото му внимание и чиято компания той видимо предпочитал пред всяка друга. Мистър Стрейндж се оплака, че Негова светлост се държал нелюбезно.

— Е, това е много лошо. Но никак не ме учудва. Не се ли боиш от него, скъпа? От лорд Байрон имам предвид. Мисля, че аз бих се страхувала… малко.

— Не, не се боя.

— Е, скъпа, това е, защото си по-смела и по-добродетелна от другите. Наистина не знам какво би могло да те уплаши.

— О! Не мисля, че това се дължи на голямата ми смелост. Колкото до добродетелността ми — не мога да съдя. Никога досега не съм се изкушавала да направя нещо лошо. Просто лорд Байрон не би могъл да ми въздейства или да повлияе на мислите и действията ми. Аз не се чувствам застрашена от него. Но това не означава, че на света няма човек — не казвам, че вече съм го срещнала, — когото понякога бих се бояла да погледна от страх, че може да е тъжен или объркан, или замислен, или — още по-лошо — измъчван от някакъв таен гняв или обида, поради което не забелязва или не го е грижа, че го гледам.

На малкия таван на къщата в Гетото свещите на мис Грейстийл се стопиха и изгаснаха. Луната надникна в мизерната стаичка и старата дама от Канареджо започна лакомо да яде фрикасето, което дамите Грейстийл й бяха донесли.

Тъкмо когато се готвеше да глътне последната хапка, един глас заговори на английски:

— За съжаление приятелите ми не останаха достатъчно дълго, за да ни представят един на друг, а винаги е някак неловко двама непознати да седят в стая, без да завържат разговор, нали? Казвам се Стрейндж. Вие, мадам, може и да не помните, но се казвате Делгадо и аз се радвам да се запознаем.

Стрейндж стоеше облегнат на перваза на прозореца със скръстени ръце и гледаше изпитателно старицата.

Тя от своя страна му обърна също толкова внимание, колкото на мис Грейстийл, на леля й и на всички останали посетители през последните няколко дни. Толкова, колкото котка обръща на нещо, което не я интересува.

— Искам първо да ви уверя — продължи Стрейндж, — че не съм от онези досадни посетители, които идват без определена цел и нямат какво да кажат. Аз имам предложение към вас, мисис Делгадо. За нас е изключителен късмет, мадам, че се срещаме точно в този момент. Аз мога да изпълня най-съкровеното ви желание, а в замяна вие ще изпълните моето.

Мисис Делгадо с нищо не показа, че е чула и дума от казаното. Цялото й внимание бе съсредоточено към чинийката с умрялата мишка и старческата й уста зееше лакомо.

— Наистина, мадам! — кресна Стрейндж. — Настоявам да оставите за малко вечерята си и да ме изслушате.

Той се наведе и премести чинийката. Мисис Делгадо едва сега забеляза, че Стрейндж е в стаята. Тя сърдито измяука и го погледна с негодувание.

— Искам да ме научите да бъда луд. Идеята ми е толкова проста, че се чудя как не ми е хрумвала по-рано.

Мисис Делгадо нададе протяжен вой.

— O, съмнявате се в благоразумието на начинанието ми? Може би имате право. Да желаеш собствената си лудост е много безразсъдно. Наставникът ми, жена ми и приятелите ми много биха се ядосали, ако чуеха — той млъкна. Подигравателното изражение слезе от лицето му, нотките на безгрижие изчезнаха от гласа му. — Но аз се разделих с наставника си, жена ми е мъртва, а от приятелите ми ме делят двадесет мили ледена вода и най-хубавата част от континента. За пръв път, откакто съм се захванал с тази странна професия, не съм длъжен да се съветвам с никого. Е, откъде да започна? Трябва да ми подскажете нещо — нещо, което да служи за символ, за съдина на лудостта ви — Стрейндж се огледа из стаята. — За съжаление вие като че ли не притежавате нищо друго освен роклята си… — той сведе поглед към чинийката в ръката си — …и тази мишка. Мисля, че предпочитам мишката.

Стрейндж занарежда заклинание. Стаята се изпълни със сребристи светлинки. Те бяха нещо средно между бели пламъци от свещи и искри като от фойерверк. За миг светлинките се задържаха във въздуха между мисис Делгадо и Стрейндж. После той махна с ръка, сякаш искаше да ги метне по старицата, светлините полетяха към нея и за кратко тя се окъпа в сребърно сияние. Изведнъж мисис Делгадо изчезна и на нейно място се появи сериозно намусено момиче в старомодна рокля. После и момичето изчезна, а вместо него се появи красива млада жена със своенравно изражение. Тя бързо отстъпи място на по-възрастна дама с властна осанка, в чиито очи вече проблясваха искрици на лудост. На стола със светкавична бързина се изредиха всички минали образи на мисис Делгадо. После те изчезнаха.

На стола остана само купчина коприна. От нея се измъкна малка сива котка. Тя ловко скочи на пода, оттам се качи на перваза и се изгуби в тъмното.

— Е, подейства — отбеляза Стрейндж и вдигна за опашката полуразложената умряла мишка. Изведнъж всички котки проявиха интерес към него, замяукаха, замъркаха и започнаха да се търкат в краката му, за да им обърне внимание. Той се намръщи.

— А какво ли е трябвало да изтърпи Джон Ъскглас, за да създаде английската магия?

Стрейндж се запита дали ще усети разликата. Дали след като произнесе заклинанието, ще почувства, че е полудял? Дали ще стои и ще се мъчи да улови някоя безумна мисъл, за да разбере доколко естествена му се струва? Той огледа за последно света около себе си, отвори уста и внимателно поднесе мишката към нея…

Беше като гмурване под водопад или сякаш две хиляди тромпета свиреха в ушите му. Всичките му предишни мисли, всичките му знания, цялата му същност бяха пометени от гигантски порой от объркани чувства и усещания. Светът се роди наново в непоносимо ярки цветове. Изпълни се с нови страхове, нови желания, нови омерзения. Стрейндж бе заобиколен от обемисти присъствия. Някои бяха със злобни усти, пълни със зъби, и с пламтящи очи. Зад него куцукаше подобие на грозно осакатен паяк. Беше настървено и злобно. В устата си Стрейндж имаше нещо и вкусът му беше отвратителен. Неспособен да мисли, неспособен да си спомни, той намери отнякъде частица здрав разум, за да изплюе нещото. Някой изкрещя…

Стрейндж установи, че лежи по гръб и се взира в смесица от полумрак, покривни греди и лунна светлина. Отнякъде изскочи тъмно лице и натрапчиво се взря в неговото. Дъхът му беше топъл, влажен и зловонен. Стрейндж не помнеше да е лягал, но не помнеше и почти нищо друго. Разсеяно се запита дали се намира в Лондон или в Шропшир. Имаше странното усещане, че няколко котки едновременно стъпват по него. След миг вдигна глава и видя, че наистина е така.

Той седна и котките веднага се разбягаха. През счупен прозорец надничаше пълна луна. Като събра откъслечните си спомени, Стрейндж започна да сглобява последователността на събитията от вечерта. Спомни си заклинанието, с което промени облика на старицата, плана си да полудее, за да види фея. Отначало всичко му се струваше толкова далечно, сякаш това бяха събития, станали преди — о, преди около месец! Но все пак той седеше в същата стая и като погледна джобния си часовник, установи, че е минало съвсем малко време.

Мишката беше оцеляла. За щастие ръката му бе паднала върху нея и я беше опазила от котките. Той я прибра в джоба си и бързо излезе от стаята. Не искаше да остава и минута повече: стаята му се бе сторила отблъскваща от самото начало, а сега всяваше у него неописуем ужас.

На стълбите Стрейндж се размина с няколко души, но те не му обърнаха никакво внимание. Той беше омагьосал предварително обитателите на къщата и сега всички бяха убедени, че го срещат ежедневно, че той редовно идва тук и че няма нищо по-естествено от това. Но ако някой ги попиташе за името му, те не биха могли да отговорят.

Стрейндж се върна в квартирата си край „Санта Мария Дзобениго“. Лудостта на старицата като че ли продължаваше да му действа. Хората, които виждаше на улицата, изглеждаха странно променени: израженията им бяха свирепи и неразгадаеми и дори походката им беше грозна и заплашителна. „Е, поне едно е ясно — каза си той. — Старицата е била съвсем луда. Не бих могъл да призова фея в това състояние“.

На другия ден Стрейндж стана рано и веднага след закуска се зае да стрие на прах трупа и вътрешностите на мишката с помощта на няколко широко разпространени магически похвата. Костите отдели и запази. После направи от праха тинктура. Това имаше две предимства. Първо (и съвсем не маловажно), поемането на няколко капки тинктура беше далеч по-малко отблъскващо от изяждането на умряла мишка. Второ, Стрейндж вярваше, че по този начин би могъл да регулира степента на лудостта си.

Към пет вечерта той получи тъмнокафява течност, която миришеше най-вече на брендито, послужило за направата на тинктурата. Сипа я в бутилка. После внимателно отброи четиринадесет капки в чаша с бренди и изпи сместа.

След няколко минути погледна през прозореца към „Санта Мария Дзобенито“. По тротоарите сновяха хора. Главите им бяха кухи отзад, отпред имаха лица като тънки маски. Във всяка кухина гореше по една свещ. Сега Стрейндж виждаше това с такава яснота, че се чудеше как не го е забелязал по-рано. Представи си какво ще стане, ако излезе навън и угаси няколко от свещите. Мисълта за това го накара да избухне в смях. Смееше се така, че едва стоеше на краката си. Смехът му ехтеше из цялата къща. С последните си нищожни останки разум той съобрази, че хазяинът и семейството му не бива да научават какво прави, затова си легна и заглуши смеха си във възглавниците, като от време на време риташе неудържимо при мисълта за смехотворната си идея.

На сутринта той се намери в леглото с дрехите и ботушите. Освен потното усещане за неудобство, което се получава, след като човек е спал облечен, Стрейндж се чувстваше както обикновено. Той се изми, обръсна се и си облече чисти дрехи. После излезе да хапне нещо. На ъгъла на „Кале де ла Кортезия“ и площад „Сан Анджело“ имаше малко кафене, където Стрейндж обичаше да ходи. Всичко изглеждаше добре до момента, в който сервитьорът се приближи към масата и сложи на нея чаша кафе. Стрейндж вдигна поглед и видя в очите му искрица, подобна на мъничък пламък от свещ. Установи, че вече не помни дали хората имат в главите си свещи или не. Знаеше, че разликата между двете е огромна: едното е признак за здрав разум, другото — не, но той изобщо не можеше да си спомни кое какво беше.

Това донякъде го обезпокои.

„Единственият проблем с тинктурата — каза си Стрейндж — е, че наистина е много трудно да се прецени кога действието й е престанало. Досега не се бях замислял за това. Може би ще трябва да изчакам ден-два, преди да опитам отново.“

Но към обяд търпението му се изчерпа. Той се чувстваше по-добре. Беше склонен да мисли, че хората нямат свещи в главите си. „А и без това няма кой знае какво значение — успокои се Стрейндж. — Въпросът няма отношение към настоящото ми начинание.“ Той капна девет капки от тинктурата в чаша с „Вин Санто“ и пресуши съдържанието й.

Веднага започна да му се струва, че всички шкафове в къщата са пълни с ананаси. Беше сигурен, че под леглото и под масата също има ананаси. Тази мисъл така го разтревожи, че го обля студена пот и той се видя принуден да седне на пода. Всички къщи и дворци в града бяха пълни с ананаси, а хората на улицата криеха ананаси под дрехите си. Отвсякъде се носеше мирис на ананаси — едновременно сладък и остър.

След известно време на вратата се почука. Стрейндж с изненада забеляза, че е станало вечер и че в стаята е тъмно. Чукането се повтори. Беше хазяинът. Започна да говори нещо, но Стрейндж не го разбираше. Причината беше, че в устата на хазяина имаше ананас. Как беше успял да го натъпче там — Стрейндж не проумяваше. Докато човекът говореше, от устата му се показваха зелени бодливи листа и после отново се скриваха. Стрейндж се чудеше дали да не потърси нож или кука, за да се опита да измъкне ананаса — иначе хазяинът можеше да се задави. Но в същото време това не го безпокоеше чак толкова. „В края на краищата — помисли си Стрейндж с известно раздразнение — сам си е виновен. Защо го е пъхнал там?“

На другия ден един от сервитьорите в кафенето на ъгъла на „Кале де ла Кортезия“ разрязваше ананас. Надвесен над чашата си с кафе, Стрейндж потръпна от гледката.

Той установи, че е лесно — далеч по-лесно, отколкото хората предполагат — да полудееш, но като при всички останали магии и тук имаше множество ограничения и неясноти. Дори да успееше да призове фея (което не изглеждаше много вероятно), нямаше да бъде в състояние да говори с нея. Всички книги по темата, които беше чел, съветваха магьосниците да бъдат нащрек при общуването си с феи. Точно когато трябваше да впрегне целия си разум, той нямаше да има никакъв.

„Как ще направя впечатление на феята с превъзходните си магически способности, когато мога само да дрънкам врели-некипели за ананаси и свещи?“ — помисли си Стрейндж.

Той прекара деня в крачене напред-назад из стаята, като току се спираше да запише нещо на парче хартия. Когато дойде вечерта, той написа заклинание за призоваване на феи и го сложи на масата. После капна четири капки от тинктурата в чаша вода и изпи сместа.

Този път тинктурата му повлия по различен начин. Не го обзеха никакви странни мисли и страхове. Всъщност в много отношения се чувстваше по-добре от друг път; по-уверен, по-спокоен, по-равнодушен. Откри, че магията вече не го вълнува толкова. В главата му се хлопаха врати и той тръгна да обикаля стаи и коридори вътре в себе си, в които не бе стъпвал от години. През първите десетина минути Стрейндж се почувства младеж, какъвто е бил на двадесет или на двадесет и две години, после се превърна в друг човек — такъв, какъвто винаги можеше да бъде, но по много причини не беше.

След приемането на тинктурата първото му желание бе да отиде в „Ридото“. Струваше му се нелепо, че е пристигнал във Венеция още в началото на октомври и нито веднъж не е ходил на подобно място. Но когато погледна джобния си часовник, установи, че часът е едва осем.

— Твърде рано е — каза той сякаш на себе си. Говореше му се, затова се огледа наоколо в търсене на събеседник. Поради липса на друг Стрейндж се обърна към малката дървена фигура в ъгъла: — През следващите три-четири часа няма да видим никого — осведоми я той.

Хрумна му, че за запълване на времето може да отиде и да потърси мис Грейстийл.

— Но сигурно леля й и баща й ще са с нея — отсече Стрейндж с раздразнение. — Глупости! Глупости! Глупости! Защо хубавите жени винаги се движат с тълпи от роднини? — той се погледна в огледалото. — Мили Боже! Това шалче сякаш го е връзвал орач!

През следващия половин час Стрейндж развръзва и връзва шалчето, докато остана доволен. После забеляза, че ноктите му са по-дълги от обичайното и не особено чисти. Започна да търси ножичка, с която да ги изреже.

Ножичката беше на масата. До нея имаше още нещо.

— Какво има тук? — попита той. — Хартийки! Хартийки с магически заклинания! — това му се видя много забавно. — Знаеш ли, може да ти се стори странно — каза Стрейндж на дървената фигура, — но аз познавам човека, който ги е писал! Казва се Джонатан Стрейндж — и като стана дума, мисля, че тези книги са негови — той започна да чете написаното. — Ха! Никога няма да познаеш с какви идиотщини се е захванал! Заклинания за призоваване на феи! Ха-ха! Заблуждава се, че му трябват, за да се сдобие със слуга от народа на феите и да възроди английската магия. Но всъщност го прави само за да ужаси Гилбърт Норел! Изминал е стотици мили и е дошъл в най-бляскавия град на света, а единственото, което го интересува, е какво мисли някакъв старец в Лондон! Ама че нелепо!

Стрейндж захвърли с отвращение листа хартия и взе ножичката. Обърна се и едва не си удари главата в нещо.

— Какво…? — започна той и не довърши.

От тавана висеше черна лента. На края й бяха завързани няколко тънки костици, стъкленица с тъмна течност — може би кръв — и изписано парче хартия. Дължината на лентата беше такава, че ако човек се разхожда из стаята, рано или късно неизбежно ще удари главата си във вързопчето. Стрейндж поклати глава, изумен от хорската глупост. После се наведе над масата и започна да изрязва ноктите си. Изминаха няколко минути.

— Знаеш ли, той имаше жена — каза на дървената фигура и доближи ръка до свещта, за да огледа ноктите си. — Арабела Удхоул. Най-очарователната девойка на света. Но сега е мъртва. Мъртва, мъртва, мъртва — той взе от масата пиличка и започна да пили ноктите си. — Сега като се замисля, сякаш и аз бях влюбен в нея. Струва ми се, че бях влюбен. Тя произнасяше името ми с най-милата усмивка на света и всеки път, щом го чуех, сърцето ми трепваше — Стрейндж се засмя. — Знаеш ли, много е нелепо, но не мога да си спомня как ми беше името. Лорънс? Артър? Франк? Да беше тук Арабела! Щеше да си спомни. И щеше да ми каже! Тя не е от онези жени, които дразнят мъжете и продължават да играят игрички, когато вече отдавна не е забавно. Боже, как ми се иска да я видя! Боли ме ето тук — Стрейндж се тупна по гърдите. — А тук е горещо и кораво — той се тупна по челото. — Но не се съмнявам, че половин час разговор с Арабела би излекувал и двете. Може би трябва да призова феята на онзи магьосник и да поискам да доведе тук Арабела. Феите могат да съживяват мъртъвци, нали? — Стрейндж взе листа със заклинанието и отново го зачете. — Нищо особено. Това е най-лесното нещо на света.

Той произнесе на глас написаните думи и тъй като му се струваше много важно, продължи да пили ноктите си.

В тъмния ъгъл до боядисания шкаф стоеше някой с тревнозелен сюртук, коса като глухарче и подигравателно надменна усмивка на уста.

Стрейндж продължаваше да изучава ноктите си.

Джентълменът с коса като глухарче бързо се приближи към него и посегна да го оскубе. Но преди да е успял, Стрейндж го погледна и каза:

— Случайно да ви се намира щипка енфие?

Джентълменът с коса като глухарче се вкамени.

— Прерових всички джобове на проклетия си сюртук — продължи Стрейндж, без да забелязва стъписването на джентълмена, — но никъде не намерих кутийката с енфие. Не знам как съм могъл да я забравя. Обикновено използвам „Кендал Браун“, ако имате.

Докато говореше, той отново затършува из джобовете си. Но съвсем беше забравил за вързопчето, което висеше от тавана, и както крачеше из стаята, го закачи с глава. Вързопчето се залюля напред-назад и го удари право в челото.

54КУТИЙКА С ЦВЯТ НА СЪРДЕЧНА МЪКА

1 и 2 декември 1816 година

НЕЩО ИЗПУКА и изведнъж нахлу лек бриз и ухание на свежест, сякаш някой изсмука застоялия въздух от стаята. Стрейндж примигна два-три пъти.

След като се опомни, първата му мисъл беше, че цялата му сложна схема се е увенчала с успех: пред него стоеше някой, несъмнено фея. Втората му мисъл беше, че не знае какво е правил досега. Стрейндж извади джобния си часовник и го погледна: беше минал близо час, откакто бе изпил тинктурата.

— Моля да ме извините — каза той, — знам, че въпросът ми може да ви се стори странен, но говорихме ли за нещо?

— За енфие — отвърна джентълменът с коса като глухарче.

— Енфие?

— Попитахте ме дали имам щипка енфие.

— Кога?

— Какво?

— Кога ви поисках енфие?

— Преди малко.

— А-ха! Добре. Е, не си правете труда. Вече не ми трябва.

Джентълменът с коса като глухарче се поклони.

Стрейндж си даваше сметка, че объркването, което изпитва, е изписано на лицето му. Спомни си всички предупреждения в книгите за представителите на този дяволит народ и за това как човек не бива да показва, че знае по-малко от тях. Затова той прикри смущението си със саркастичен поглед. После си спомни, че още по-опасно е да демонстрира превъзходство и да разгневи феята, затова прикри сарказма си с усмивка. Накрая отново възвърна озадаченото си изражение.

Той не беше забелязал, че джентълменът се чувства също толкова неудобно.

— Извиках ви тук — започна Стрейндж, — защото отдавна исках представител на народа ви да ми помага и да ме съветва в магическите дела — той беше репетирал няколко пъти кратката си реч и със задоволство установи, че тя звучи уверено и достойно. За беда веднага след това развали впечатлението, като тревожно добави: — Повтарям ли се?

Джентълменът не отговори.

— Казвам се Джонатан Стрейндж. Може би сте чували за мен? Наскоро навлязох в много интересен етап от кариерата си. Мисля, че няма да преувелича, ако кажа, че цялото бъдеще на английската магия зависи от по-нататъшните ми действия. Ако приемете да ми помогнете, ще се прочуете не по-малко от Кол Том Блу и Майстора Уичърли!144

— Пфу! — изпъшка джентълменът с отвращение. — Жалки слуги!

— Така ли? — учуди се Стрейндж. — Нямах представа — той продължи: — Вашето… — Стрейндж се затрудни, докато намери подходящите думи — …любезно внимание към краля на Англия ме накара да се спра на вас. Каква сила! Каква изобретателност! Днешната магия е лишена от мощ! Лишена е от плам и енергия! Не мога да ви опиша колко ми е дотегнало да правя едни и същи глупави магии за разрешаване на едни и същи глупави проблеми. Малкото, което видях от вашата магия, ми показа, че тя е от съвсем друго естество. Вие можете да ме смаете. А аз жадувам да бъда смаян!

Джентълменът повдигна изящните си вежди, сякаш искаше да каже, че не би имал нищо против да смае Джонатан Стрейндж. Магьосникът въодушевено продължи:

— О, освен това искам веднага да ви предупредя, че в Лондон има един старец на име Норел — нещо като магьосник, — който ще изпадне в ярост, когато научи, че сте се съюзили с мен. Ще направи всичко възможно, за да ни попречи, но смея да твърдя, че изобщо не би могъл да се мери с нас.

Джентълменът сякаш беше престанал да го слуша. Оглеждаше се из стаята, като спираше вниманието си ту върху един, ту върху друг предмет.

— Има ли нещо в стаята, което не ви харесва? — попита Стрейндж. — Моля ви, ако е така, кажете ми. Предполагам, че магическата ви чувствителност е далеч по-изтънчена от моята. Но дори аз съм забелязал, че има неща, които могат да повлияят на магическите ми способности. Солница, офика, парче нафора — те определено ми пречат. Не казвам, че не мога да правя магии при наличието на тези предмети, но винаги се налага да ги вземам под внимание при съставянето на заклинанията си. Ако нещо тук не ви харесва, само кажете и аз веднага ще го махна.

Джентълменът гледаше втренчено, сякаш изобщо не разбираше за какво говори Стрейндж. После изведнъж възкликна:

— Магическата ми чувствителност, о, да! Колко сте досетлив! Магическата ми чувствителност е — точно както предполагате — много изтънчена! И в настоящия момент тя ми подсказва, че наскоро сте се сдобили с предмет, който притежава голяма сила! Пръстен за предпазване от магия? Урна за ясновидство? Нещо такова, нали? Моите поздравления! Покажете ми този предмет и аз незабавно ще ви осведомя за историята му и начина му на приложение!

— Всъщност не — отвърна Стрейндж изненадан. — Не притежавам нищо подобно.

Джентълменът се намръщи. Погледна първо нощното гърне, което се подаваше изпод масата, после пръстена с миниатюрен ангел от слонова кост на ръката на Стрейндж и накрая глинения съд, доскоро пълен със захаросани праскови и сливи.

— Може би е попаднал у вас случайно? Подобни предмети могат да притежават голяма сила дори ако магьосникът не знае как да си служи с тях.

— Наистина не мисля, че имам такъв предмет — каза Стрейндж. — Глинения съд например купих от един сладкар в Генуа. И в дюкяна имаше още десетки досущ като този. Не вярвам, че е възможно един да притежава магически сили, а другите — не.

— Така е — съгласи се джентълменът. — А и тук не виждам нищо повече от обичайните предмети. Имам предвид — побърза да добави той — предметите, които бих очаквал да видя в дома на магьосник с вашия талант.

Последва кратко мълчание.

— Не отговорихте на предложението ми — каза Стрейндж. — Не можете да решите, преди да сте ме опознали по-добре. Имате право. След ден-два отново ще имам честта да се порадвам на компанията ви и тогава ще поговорим повече.

— Беседата ни беше много интересна! — отбеляза джентълменът.

— Надявам се, че ни предстоят още много такива — любезно отговори Стрейндж и се поклони.

Джентълменът му отвърна с поклон.

После магьосникът го освободи от заклинанието за призоваване и той изчезна.

Въодушевлението на Стрейндж беше огромно. Знаеше, че трябва да седне и да запише трезвите си научни наблюдения върху случилото се, но можеше само неудържимо да подскача, да се смее и да пляска с ръце. Дори изтанцува няколко стъпки от народен танц и ако дървената фигура не беше прикована към дървения си пиедестал, той със сигурност би я грабнал и би се завъртял с нея из стаята.

След като бурното въодушевление го напусна, Стрейндж се изкуши да напише на Норел. Всъщност дори седна и нахвърля първите редове на победоносно и саркастично писмо: „Убеден съм, че ще се радвате да научите…“ Но после размисли и се отказа. „Това само ще го предизвика да направи магия на къщата ми или нещо подобно. Ха! Как ще се ядоса, когато се върна в Англия! Трябва да публикувам новината веднага след завръщането си. Няма да чакам следващия брой на «Фамулус». Той ще излезе след много време. Мъри ще се оплаква, но аз нищо не мога да направя. «Таймс» е най-подходящото място. Чудя се какво ли означаваха всички онези безсмислици за магически пръстени и нощни гърнета? Може би феята търсеше причина за успеха на заклинанието ми.“

Общо взето, Стрейндж не можеше да бъде по-доволен от себе си, дори ако бе успял да извика самия Джон Ъскглас и половин час да разменя любезности с него. Единственото тревожно нещо бяха спомените — накъсани и объркани — от формата, която този път бе приела лудостта му. „Струва ми се, че се бях превърнал в Ласелс или Дролайт! Какъв ужас!“

На другата сутрин Стивън Блек имаше да свърши някои неща за сър Уолтър. Той посети един банкер на „Ломбард Стрийт“, говори с художник портретист в „Литъл Бритън“ и даде указания на шивачката на „Федър Лейн“ за новата рокля на лейди Поул. Следващата му среща беше в кантората на адвоката. Валеше тежък пухкав сняг. Наоколо се разнасяха обичайните градски звуци: пръхтене и тропот на коне, дрънчене на карети, викове на улични търговци, блъскане на врати и стъпки в снега.

Стивън стоеше на ъгъла на „Флийт Стрийт“ и „Майтър Корт“. Тъкмо вадеше джобния си часовник (подарък от джентълмена с коса като глухарче), когато всички звуци замряха, сякаш някой ги бе срязал с нож. За миг му се стори, че е оглушал. Но точно преди да се разтревожи, Стивън се огледа и видя, че това не е единственото необичайно обстоятелство. Улицата изведнъж опустя. Нямаше нито хора, нито котки, нито кучета, нито коне, нито птици. Всички бяха изчезнали.

А снегът! Това беше най-странното от всичко: той висеше неподвижно във въздуха на големи меки парцали, тежки като златни монети.

„Магия!“ — помисли си с омерзение Стивън.

Той повървя малко по „Майтър Корт“, като надничаше през витрините на магазините. Лампите вътре светеха, стоките лежаха натрупани на купчини или пръснати по тезгясите — коприни, тютюни, нотни листове; в камините горяха огньове, но пламъците им не помръдваха. Стивън се обърна и установи, че е проправил нещо като тунел през триизмерната дантела на снега. От всички странни неща, които бе виждал през живота си, това беше най-странното.

Незнайно откъде се разнесе вик:

— Мислех, че съм недосегаем за него! Какви трикове използва?

Внезапно пред Стивън изникна джентълменът с коса като глухарче с гневно лице и блеснали очи.

Изненадата на иконома бе толкова голяма, че за миг се уплаши да не припадне. Но той отлично знаеше колко високо джентълменът цени хладнокръвието и самообладанието, затова прикри страха си доколкото можа и попита със заекване:

— Не-недосегаем за кого, сър?

— Как за кого? За магьосника, Стивън! За магьосника! Помислих, че се е сдобил с някакъв магически предмет, който му е разкрил присъствието ми. Но в стаята му не видях такъв, а и той се закле, че не притежава нищо подобно. За всеки случай през изминалия час обиколих земното кълбо и проверих всички магически пръстени, всички вълшебни потири и хаванчета. Но нито един от тези предмети не липсва. Всички са си по местата.

От това доста несвързано обяснение Стивън заключи, че магьосникът вероятно е успял да призове джентълмена с коса като глухарче.

— Но, сър — каза икономът, — преди време искахте да помагате на магьосниците, да правите магии с тях и да заслужите тяхната признателност. Нали затова дойдохте да съживите лейди Поул? Може би ще се окаже, че тази работа ви харесва повече, отколкото предполагате.

— O, може би! Но не мисля, че ще стане така. Казвам ви, Стивън, освен неудобството да тичам винаги, когато му хрумне да ме призове, това беше най-скучният половин час, който съм прекарвал от дълги години. Не съм чувал никой друг да говори толкова! Този магьосник със сигурност е най-самонадеяният човек, когото съм срещал. Не мога да понасям хора, които постоянно си говорят сами и нямат време да слушат какво им казват другите.

— O, сър, наистина! Това е крайно обидно. И предполагам, че сега, когато ще прекарвате времето си с магьосника, ще трябва да отложим моето коронясване за крал на Англия?

Джентълменът каза нещо много злъчно на своя език, вероятно ругатня.

— Вероятно сте прав и това ме вбесява повече от всичко друго! — той се замисли за момент. — Но все пак може да не е толкова зле, колкото ни се струва. Тези английски магьосници са много глупави. Обикновено искат едни и същи неща. Бедните си пожелават неизчерпаеми запаси от ряпа или овесена каша, богатите искат още богатства или власт над целия свят, а младите искат любовта на някоя принцеса или кралица. Щом си пожелае едно от тези неща, ще му го дам. Разбира се, то със сигурност ще му създаде куп грижи. Винаги става така. Той ще се разсее и тогава ние с вас ще осъществим плана си да ви направим крал на Англия! О, Стивън! Толкова се радвам, че дойдох при вас! Винаги ми давате разумен съвет! — гневът на джентълмена мигом се изпари и видът му стана много доволен. Дори слънцето се показа иззад облаците и всички увиснали във въздуха снежинки заблестяха и заискриха (макар че дали и това беше работа на джентълмена — Стивън не можеше да каже).

Той понечи да възрази, че всъщност не е дал никакъв съвет, но в този миг джентълменът изчезна. Всички хора, коне, карети, котки и кучета тутакси се появиха отново и Стивън се блъсна в дебела жена с червена пелерина.

Стрейндж стана от леглото в отлично настроение. Беше спал осем часа без прекъсване. За пръв път от седмици не се беше будил през нощта, за да прави магии. Той реши, че като награда за успешното призоваване на фея днес ще почива. Малко след десет часа отиде в къщата, където бяха отседнали Грейстийл, и завари семейството да закусва. Стрейндж прие поканата им да закуси с тях, седна, хапна топли кифлички, пи кафе и съобщи на мис Грейстийл и на леля й, че днес е изцяло на техните услуги.

Леля Грейстийл с радост се отказа от предложението му в полза на племенницата си. Мис Грейстийл и Стрейндж прекараха времето до обяд в четене на книги за магия. Това бяха книги, които той й бе заел или тя беше купила по негова препоръка: „История на Краля Гарван за деца“ на Портисхед, „Животът на Мартин Пейл“ от Хикман и „Анатомия на Минотавъра“ на Хедър-Грей. Стрейндж ги беше чел в началото на обучението си по магия и с учудване откриваше колко простички, почти наивни, му се струват сега. Доставяше му огромно удоволствие да ги чете на мис Грейстийл, да отговаря на въпросите й и да изслушва мислите й върху прочетеното — уверени, умни и както му се струваше, прекалено сериозни.

В един часа след лека закуска със студено месо леля Грейстийл обяви, че твърде дълго са седели у дома, и предложи да се разходят.

— Мистър Стрейндж, бих казала, че малко свеж въздух ще ви се отрази добре. Учените често пренебрегват разходките.

— Ние сме много скучни хора, мадам — весело се съгласи Стрейндж.

Денят беше хубав. Те тръгнаха из тесните улички и случайно се натъкнаха на поредица от интригуващи предмети: дървено изображение на куче с кокал в устата, ниша със светец, когото никой от тях не можа да познае, няколко прозореца, на които отначало им се стори, че има пердета от изключително фина дантела, но като ги разгледаха по-отблизо, пердетата се оказаха чисто и просто паяжини — плътно изплетени паяжини, обхванали всяко кътче на стаята. Нямаха екскурзовод, който да им разкаже за тези неща, наблизо нямаше човек, когото да попитат, затова те се забавляваха да изказват собствени предположения.

Малко преди да се стъмни, те излязоха на студено каменно площадче с кладенец по средата. Мястото беше необичайно празно и безлюдно. Паважът беше от старинни камъни. Околните сгради имаха неочаквано малко прозорци. Сякаш всички къщи се бяха обидили за нещо на площадчето и му бяха обърнали гръб. Имаше едно дюкянче, където се продаваше само локум в безброй разновидности и цветове. Беше затворено, но мис Грейстийл и леля й надзърнаха през витрината и се запитаха дали ще намерят пътя дотук, за да дойдат отново.

Стрейндж крачеше напред-назад. Не мислеше за нищо. Въздухът беше приятно студен и в небето бе изгряла първата звезда. Той долови странен стържещ звук зад гърба си и се обърна да види откъде идва.

В най-тъмния ъгъл на площадчето се издигаше нещо — нещо, каквото не бе виждал досега. Беше черно — толкова черно, че сякаш бе изтъкано от сгъстяващия се мрак. Главата или горната му част приличаше на старинна носилка, с каквито понякога се придвижват вдовиците в Бат. Тя имаше прозорци с черни завески. Но по-надолу носилката преминаваше в тяло и крака на голяма черна птица. Птицата беше с черен цилиндър на главата и носеше тънък черен бастун. Нямаше очи, но Стрейндж чувстваше, че го гледа. Върхът на бастуна й зловещо драскаше по каменния паваж.

Стрейндж предположи, че би трябвало да се страхува. Предположи, че би трябвало да направи някаква магия, за да пропъди нещото. В главата му се занизаха заклинания за отдалечаване, за прогонване, за предпазване, но кой знае защо, той не можа да се спре на нито едно от тях. Макар че нещото изглеждаше заплашително и злонамерено, Стрейндж имаше чувството, че в настоящия момент то не представлява заплаха нито за него, нито за останалите. По-скоро това беше предзнаменование за наближаваща опасност.

Той тъкмо започваше да се чуди как Грейстийл възприемат тази внезапна поява на ужасното същество, когато нещо в главата му изщрака и създанието изчезна. На негово място изникна набитият силует на доктор Грейстийл — в черни дрехи и с бастун в ръка.

— Е? — провикна се той.

— Моля… моля? — извика в отговор Стрейндж. — Какво казахте? Мислех за… нещо друго.

— Попитах ви дали ще вечеряте с нас!

Стрейндж стоеше и го съзерцаваше.

— Какво има? Болен ли сте? — попита доктор Грейстийл и погледна изпитателно магьосника, сякаш бе забелязал нещо особено в лицето и поведението му.

— Съвсем добре съм, уверявам ви — отвърна Стрейндж. — И ще се радвам да вечерям с вас. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Само че обещах на лорд Байрон, че в четири ще играя билярд с него.

— Ще се върнем с гондола — предложи доктор Грейстийл. — Мисля, че Луиза е по-уморена, отколкото казва (той имаше предвид сестра си). Къде е срещата ви с Негова светлост? Къде искате да ви откара гондолиерът?

— Благодаря — отвърна Стрейндж, — но предпочитам да повървя. Сестра ви е права, че имам нужда от повече чист въздух и разходки.

Мис Грейстийл малко се разочарова, като разбра, че Стрейндж няма да се прибира с тях. Двете дами и магьосникът се сбогуваха така продължително и толкова пъти си напомниха за срещата си след броени часове, че доктор Грейстийл започна да губи търпение.

Семейство Грейстийл тръгнаха по посока към Рио. Стрейндж ги следваше от разстояние. Въпреки веселите уверения на доктор Грейстийл той се чувстваше неприятно развълнуван. Повтаряше си, че видението е било чисто и просто игра на светлината, но това не го успокояваше. Стрейндж беше принуден да признае, че най-вероятно лудостта на старата дама го обзема отново.

„Това е наистина сериозно! Действието на тинктурата като че ли се беше изчерпало! Е, слава Богу, вече няма нужда да я пия. Ако този представител на народа на феите откаже да ми служи, тогава просто ще намеря начин да призова друг.“

Той излезе от уличката на окъпания в светлина пристан и видя, че Грейстийл са намерили гондола и че някакъв джентълмен помага на мис Грейстийл да се кача. Отначало му се стори, че не познава мъжа, но после забеляза, че косата му е лъскава като пух на глухарче. Стрейндж забърза към него.

— Каква красива млада жена! — възкликна джентълменът, когато гондолата се отдалечи от пристана. Очите му блестяха. — Предполагам, че танцува прелестно, нали?

— Танцува ли? — учуди се Стрейндж. — Не знам. Веднъж щяхме да ходим заедно на бал в Генуа, но тя имаше зъбобол и не отидохме. Не очаквах да ви видя. Мислех, че ще дойдете отново, когато ви призова.

— Ах, но аз мислих върху предложението ви да правим магии заедно! И сега смятам, че това е отлична идея!

— Радвам се да го чуя — отвърна Стрейндж, като едва се сдържа да не се усмихне. — Но кажете ми, от седмици се мъча да ви призова. Защо не дойдохте по-рано?

— O, обяснението е съвсем просто! — заяви джентълменът и се впусна да разказва дълга история за някакъв свой братовчед, който бил много зъл и много завиждал на дарбите и добродетелите му, мразел всички английски магьосници и незнайно как успявал да разваля магиите на Стрейндж, поради което джентълменът едва миналата вечер разбрал, че го призовават. Разказът му беше невероятно заплетен и Стрейндж не повярва на нито една дума. Но сметна, че е по-благоразумно да покаже, че вярва, затова се поклони в отговор.

— И за да ви покажа колко високо ценя честта, която ми оказвате — завърши джентълменът, — ще ви донеса каквото пожелаете.

— Каквото пожелая? — повтори Стрейндж и погледна изпитателно джентълмена. — И ако съм разбрал правилно, предложението ви е част от споразумението ни. Не можете да ми откажете това, което съм поискал, нали?

— Дори не би ми хрумнало!

— И мога да поискам богатства, власт над целия свят, такива неща?

— Точно така! — възкликна със задоволство джентълменът и разпери ръце.

— Е, не желая нищо подобно. Искам най-вече сведения. Кой е последният английски магьосник, с когото сте работили?

Последва кратко мълчание.

— O, едва ли ви се слуша за това! — отсече джентълменът. — Уверявам ви, много е скучно, Хайде! Все има нещо, което желаете най-много! Собствено кралство? Красива спътница? Принцеса Полина Боргезе е прекрасна жена и аз мога веднага да ви я доведа!

Стрейндж понечи да каже нещо, но се сепна.

— Полина Боргезе, казвате? Виждал съм неин портрет в Париж145 — после се опомни и продължи: — Но в момента това не ме интересува. Говорете ми за магия. Какво да направя, за да се превърна в мечка? Или в лисица? Как се казват трите магически реки, които текат през кралство Агрейс?146 Ралф Стоукси е вярвал, че тези реки влияят на събитията в Англия. Така ли е? В „Езика на птиците“ се споменава за група заклинания, които се използват за промяна на цветовете — какво можете да ми кажете за това? Какво представляват камъните на площадите в Донкастър?

Джентълменът разпери ръце с шеговито учудване.

— Толкова много въпроси!

Той се разсмя: по всичко личеше, че смехът би трябвало да бъде весел и безгрижен, но прозвуча малко принудено.

— Добре, отговорете ми поне на един. Който си изберете.

Джентълменът само се усмихна любезно.

Стрейндж го погледна с нескрита обида. Очевидно предложението не обхващаше сферата на познанието и важеше само за предмети. „Ако исках да си направя подарък, щях да отида и да си купя нещо! — мислеше магьосникът. — Ако исках да видя Полина Боргезе, щях просто да я посетя и да й се представя. За това не ми е нужна магия! Как, за Бога, ще…“ Изведнъж му хрумна нещо.

— Донесете ми нещо, което сте получили от последната си работа с английски магьосник!

— Какво? — стъписа се джентълменът. — Не, едва ли имате нужда от него! То е безполезно, напълно безполезно! Пак си помислете!

По всичко личеше, че това искане го е смутило, макар да не беше ясно защо. „Може би — каза си Стрейндж — магьосникът му е дал нещо ценно и той не иска да се раздели с него. Няма значение. След като видя какво е и науча от предмета каквото мога, ще му го върна. Така ще засвидетелствам добрите си намерения.“

Той се усмихна любезно.

— Струва ми се, че това беше част от споразумението ни. Очаквам да ми донесете предмета — какъвто и да е той — по-късно вечерта!

В осем часа Стрейндж седна да вечеря с Грейстийл в мрачната им трапезария. Мис Грейстийл го попита как е лорд Байрон.

— O! — възкликна Стрейндж. — Не смята да се връща в Англия. Той може да пише навсякъде. Докато в моя случай английската магия е повлияна от Англия, тъй както Англия е повлияна от английската магия. Двете вървят ръка за ръка. Неразделни са.

— Искате да кажете — каза мис Грейстийл и леко се намръщи, — че английското съзнание, история и така нататък са повлияни от магията? В метафоричен смисъл, нали?

— Не, в съвсем буквален смисъл. Този град например е построен по обичайния начин…

— О — прекъсна го доктор Грейстийл с усмивка, — какво типично изказване за магьосник! Винаги говорите с известно пренебрежение за неща, направени по обичайния начин!

— Не исках да прозвучи пренебрежително. Уверявам ви, че храня дълбоко уважение към нещата, направени по обичайния начин. Не, имах предвид само, че границите на Англия, очертанията й са магически обусловени.

Доктор Грейстийл изсумтя.

— Не съм убеден в това. Дайте ми пример.

— Добре. Някога на йоркширското крайбрежие имало хубав град и един ден жителите му се запитали защо кралят им Джон Ъскглас събира данъци от тях. Те смятали, че такъв велик магьосник би могъл да превръща в злато каквото пожелае. В любопитството им няма нищо лошо, но тези глупави хора не спрели дотам. Те отказали да плащат и започнали да заговорничат срещу краля с враговете му. Човек трябва да помисли добре, преди да тръгне да се кара с магьосник или с крал. А когато двете са обединени в едно — о, тогава опасността е стократно по-голяма! Първо в града задухал вятър от север. От вятъра всички животни в града остарели и умрели — крави, свине, птици, овце, дори котките и кучетата. Вятърът духнал над къщите и те се превърнали в руини пред очите на злополучните си обитатели. Сечивата се счупили, гърнетата се строшили, дървените греди изсъхнали и се напукали, керемидите и камъните се превърнали в прах. Каменните статуи в църквите се изтъркали като от старост и всяко лице на статуя, казват, се изкривило, сякаш крещяло. Вятърът подхванал морето и надигнал невиждани, заплашителни вълни. Гражданите — съвсем разумно — побягнали от града и щом стигнали хълмовете, се обърнали назад и видели как останките от града бавно потънали под студените сиви вълни.

Доктор Грейстийл се усмихна.

— Всяко правителство — било то на виги, тори, императори или магьосници — реагира зле, когато хората не плащат данъците си. Ще включите ли тези легенди в следващата си книга?

— O, със сигурност. Аз не съм от онези жалки автори, които грижливо мерят и теглят думите си до последната унция. Идеите ми за авторството са много либерални. Всеки, който плати своята гвинея за изданието на мистър Мъри, ще открие, че съм разтворил широко вратите на работилницата си и че всичките ми знания са изложени на показ. Читателите ми могат да разглеждат и да избират на воля.

Мис Грейстийл сериозно се замисли над разказа на Стрейндж.

— Несъмнено е бил провокиран — каза накрая тя, — но все пак това е постъпка на тиран.

Някъде в мрака се разнесоха стъпки.

— Какво има, Франк? — попита доктор Грейстийл. Прислужникът на доктор Грейстийл изникна от тъмнината.

— Намерихме писмо и малка кутийка, сър. И двете са за мистър Стрейндж.

Франк изглеждаше обезпокоен.

— Е, какво си зяпнал? Ето го мистър Стрейндж точно до теб. Предай му писмото и кутийката.

По лицето и поведението на Франк личеше, че е смутен. Намръщеното му чело подсказваше силно недоумение. Той направи последен опит да сподели объркването си с господаря:

— Намерихме писмото и кутийката на пода пред пътната врата, сър, но вратата беше заключена и резето беше спуснато!

— Тогава някой я е отключил и е дръпнал резето, Франк. Не прави загадки от дреболии — каза доктор Грейстийл.

Франк даде писмото и кутийката на Стрейндж и отново потъна в мрака на къщата, като мърмореше под носа си и питаше столовете и масите по пътя си за такъв глупак ли го вземат.

Леля Грейстийл се наведе към мистър Стрейндж и го подкани да не се церемони — той е сред приятели и може веднага да прочете писмото си. Това беше много мило от нейна страна, но донякъде излишно, защото Стрейндж вече бе отворил писмото и го четеше.

— O, лельо! — възкликна мис Грейстийл и взе кутийката, която Франк беше оставил на масата. — Вижте колко е красива!

Кутийката беше малка и овална, очевидно направена от сребро и порцелан. Цветът й беше красив нюанс на синьото, но не точно синьо, а по-скоро лилаво. Но не беше и точно лилаво, защото имаше лек сивкав оттенък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, това беше цвят на сърдечна мъка. Но за щастие нито мис Грейстийл, нито леля й бяха изпитвали някога сърдечна мъка, така че нямаше как да познаят цвета й.

— Наистина е много красива — съгласи се лелята. — Италианска ли е, мистър Стрейндж?

— М-м-м? — измънка Стрейндж и вдигна глава от писмото. — Не знам.

— Има ли нещо вътре? — попита леля Грейстийл.

— Да, струва ми се — каза мис Грейстийл и понечи да отвори кутийката.

— Флора! — извика доктор Грейстийл на дъщеря си и рязко поклати глава. Той беше решил, че кутийката може да е подарък, който Стрейндж възнамерява да поднесе на Флора. Това не му допадаше, но доктор Грейстийл не се считаше за достатъчно компетентен по въпросите на поведението, което мъж като Стрейндж — мъж от модното висше общество — може да си позволи да демонстрира.

Заровил глава в писмото, Стрейндж не видя и не чу нищо от този разговор. Той взе кутийката и я отвори.

— Има ли нещо вътре, мистър Стрейндж? — попита леля Грейстийл.

Стрейндж бързо затвори кутийката.

— Не, мадам, няма нищо.

Той прибра кутийката в джоба си, веднага повика Франк и му поиска чаша вода.

Стрейндж си тръгна от Грейстийл почти веднага след вечеря и отиде право в кафенето на ъгъла на „Кале де ла Кортезия“. Първото надзъртане в кутийката го беше потресло и той изпитваше силно желание да бъде сред хора, когато я отвори отново.

Сервитьорът му донесе чаша бренди. Стрейндж отпи една глътка и отвори кутийката.

Отначало си помисли, че джентълменът фея му е изпратил имитация на малък бял пръст, направен от восък или друг подобен материал и съвсем като истински. Беше толкова блед, толкова обезкръвен, че беше почти зелен с едва доловим оттенък на розово по кожата около нокътя. Стрейндж се запита защо някой би вложил толкова труд, за да създаде нещо толкова ужасно.

Но в мига, в който го докосна, разбра, че това не е восък. Пръстът беше леденостуден, но кожата се движеше по същия начин като кожата на собствените му пръсти, а под нея се напипваха и личаха мускулните влакна. Нямаше съмнение, че това е човешки пръст. По размера можеше да се съди, че пръстът е на дете или на жена с малки ръце.

„Но защо магьосникът му е дал пръст? — питаше се Стрейндж. — Може би това е собственото му кутре? Не виждам обаче как е възможно, освен ако магьосникът е дете или жена.“

Той си спомни, че е чувал нещо за някакъв пръст, но в момента не можеше да си спомни какво точно. И макар да не помнеше какво беше чувал, Стрейндж си спомни кой му го бе казал: Дролайт. „Това обяснява защо не съм обърнал внимание на казаното. Но защо Дролайт ще говори за магия? Той знае малко и още по-малко се интересува.“ Стрейндж отпи от брендито си.

„Мислех, че ако призова фея, тя ще ми обясни всичко и няма да има повече загадки. Но ето че загадките се увеличиха с още една!“

Той започна да си припомня различни истории за великите английски магьосници и техните слуги феи. Мартин Пейл и слугите му Майстора Уичърли, Майстора Фалоутот и всички останали. Томас Годблес и Дик Вторник, Мерод и Коулман Грей и най-известната двойка — Ралф Стоукси и Кол Том Блу.

Когато Стоукси срещнал за пръв път Кол Том Блу, бъдещият слуга бил див и своенравен — последният от народа на феите, който би се съюзил с английски магьосник. Стоукси го последвал в двореца му във Феерия147, там се направил на невидим, разгледал го и открил много интересни неща148.

Стрейндж не беше толкова наивен да вярва, че легендата във вида, в който е достигнала до децата и магиоисториците, е точно описание на действителни събития. „Но все пак е възможно в нея да има частица истина — каза си той. — Може би Стоукси е успял да проникне в двореца на Кол Том Блу и с това да му докаже, че е достоен за уважение магьосник. Няма причина и аз да не сторя същото. В края на краищата този джентълмен фея не знае нищо за способностите и постиженията ми. Ако му направя неочаквано посещение, ще му покажа какво умея.“

Стрейндж се замисли за мъгливия снежен ден в Уиндзор, когато подмамени от магията на джентълмена, двамата с краля едва не попаднаха във Феерия. Спомни си за гората и за малките светлинки, които подсказваха, че там има старинна къща. Кралските пътища със сигурност можеха да го отведат там, но освен че беше дал обещание на Арабела, той нямаше желание да търси джентълмена с магии, които вече е правил. Искаше да използва нова и смайваща магия. Искаше при следващата си среща с джентълмена фея да изпитва увереността и въодушевлението, които пораждаше у него всяка нова магия.

„Феерия никога не е далеч — мислеше си той — и има хиляди начини да се отиде там. Със сигурност ще намеря поне един.“

Стрейндж знаеше заклинание за прокарване на път между две същества, произволно назовани от магьосника. Това беше старо заклинание, само на една крачка от магията на феите. Пътищата, които можеха да се направят по този начин, несъмнено пресичаха границите между световете. Стрейндж никога досега не беше използвал заклинанието и нямаше представа как ще изглежда полученият път, нито как ще го извърви. Все пак вярваше, че може да успее. Той промърмори под носа си магическите думи, махна няколко пъти с ръце и назова себе си и джентълмена като двете същества, които пътят трябва да свърже.

Нещо се раздвижи, както ставаше понякога при действието на магия. Сякаш невидима врата се отвори и после се затвори зад гърба му. Или сякаш всички сгради в града се бяха завъртели и сега гледаха на друга страна. Магията като че ли бе подействала — нещо със сигурност се беше случило, — но Стрейндж не виждаше резултат. Той се замисли как да постъпи.

„Може би всичко е въпрос на възприятие, а аз знам как да променя това. Неприятно е. Бях решил занапред да не го правя, но един път повече няма да ми навреди.“

Стрейндж бръкна във вътрешния джоб на сюртука си и извади тинктурата на лудостта. Сервитьорът му донесе чаша вода и магьосникът внимателно отмери една малка капка. После изпи водата.

Огледа се и за пръв път забеляза сноп искряща светлина, който тръгваше от краката му, прекосяваше плочките на пода и водеше навън. Приличаше на онези линии светлина, които се появяваха на повърхността на водата в сребърен леген. Стрейндж установи, че ако гледа право в снопа светлина, не го вижда. Но ако го гледа с крайчеца на окото си, го различава съвсем ясно.

Той плати на сервитьора и излезе на улицата.

— Е — каза, — това е наистина забележително.

55ВТОРИЯТ ЩЕ ВИДИ НАЙ-СКЪПОТО СИ ВЪВ ВРАЖЕСКИ РЪЦЕ

Нощта на 2 срещу 3 декември 1816 година

СЯКАШ ЗЛОЧЕСТАТА СЪДБА, открай време надвиснала над Венеция, най-после я беше споходила: но вместо да потъне във вода, градът беше потънал в дървета. Тъмни призрачни дървета запълваха уличките и площадите и заприщваха каналите. Стените не бяха преграда за тях. Клоните им минаваха през камък и стъкло. Корените им потъваха дълбоко под паважа. Статуите и колоните бяха обрасли с бръшлян. Изведнъж — поне за възприятията на Стрейндж — бе станало много по-тихо и по-тъмно. Тънки филизи имел се увиваха около лампите и свещите, а гъстата плетеница от клони закриваше луната.

Въпреки това никой от жителите на Венеция като че ли не забелязваше промяната. Стрейндж беше чел много за това как хората могат да бъдат безгрижно слепи за магията, която действа около тях, но никога досега не беше виждал пример за това. Млад пекар крепеше поднос с хляб на главата си. Пред погледа на Стрейндж момчето грижливо заобиколи всички дървета, без да ги вижда, и си проправи път между стърчащите клони, които можеха да му избодат очите. Мъж и жена, облечени за маскен бал или за „Ридото“, слизаха под ръка по „Салицада Сан Мойзе“ в пелерини и маски и си шушукаха, допрели глави. На пътя им се издигаше огромно дърво. Те съвсем непринудено се разделиха, заобиколиха дървото от двете му страни и отново продължиха пътя си, хванати под ръка.

Стрейндж проследи снопа светлина, който слизаше по една уличка към пристанището. Там, където градът свършваше, дърветата продължаваха и светлата ивица се точеше между тях.

Идеята да влезе в морето не му допадаше. Във Венеция няма полегат бряг, който плавно се спуска във водата: каменният град свършва с пристанището и тутакси започва Адриатическо море. Стрейндж нямаше представа колко дълбоко е тук, но беше почти сигурен, че може да се удави. Оставаше му само да се надява, че искрящата пътека, която го бе превела невредим през гората, ще му попречи да се удави.

И в същото време се ласкаеше от мисълта колко по-подходящ е за това приключение от Норел. „Нищо не би могло да го накара да влезе в морето. Той не би допуснал да се намокри. Кай беше казал, че магьосникът трябва да бъде дипломатичен като йезуит, храбър като войник и съобразителен като крадец? Мисля, че изказването е било замислено като обида, но в него има известна истина.“

Стрейндж слезе от пристана.

Изведнъж морето стана по-ефирно и прозрачно, а гората — по-гъста. Скоро морето се превърна в слабо сребристо сияние сред тъмните дървета и към обичайните ухания на нощната гора се примеси едва доловима солена нотка.

„Аз съм първият английски магьосник от близо триста години насам, който посещава Феерия“ — помисли си Стрейндж149.

Тази мисъл го изпълни със задоволство и му се прииска някой да го види и да се смае. Той осъзна колко му е дотегнало от книгите и мълчанието, как копнее за времената, когато магьосниците са пътували до места, недостъпни за другите англичани. За пръв път от Ватерлоо насам Стрейндж наистина вършеше нещо. После се сети, че вместо да се поздравява за успеха, би следвало да се оглежда, за да види какво може да научи. Той се зае да изследва околността.

Гората не беше съвсем като английските гори, макар че много приличаше на тях. Дърветата бяха твърде стари, твърде големи и с твърде фантастични форми. Стрейндж остана с натрапчивото впечатление, че те имат напълно оформен нрав със своите пристрастия, неприязни и желания. Сякаш бяха свикнали да се отнасят с тях като с хора и да се съветват с тях по въпроси, които ги засягат.

„Не съм очаквал да бъде другояче — помисли си магьосникът, — но това само показва до каква степен този свят е различен от моя. Хората, които ще срещна тук, сигурно ще ми задават въпроси. Ще искат да ме изпитат.“

Той започна да си представя въпросите, които биха могли да му зададат, и да съчинява различни хитроумни отговори. Не се страхуваше: дори ако отнякъде изскочеше дракон, Стрейндж нямаше да се уплаши. През последните два дни бе постигнал толкова много, че вече като че ли нищо не можеше да му се опре.

След като вървя около двадесет минути, снопът светлина го отведе при една къща. Магьосникът веднага я позна: очертанията й се бяха запечатали отчетливо и ярко в спомените му за онзи ден в Уиндзор. И в същото време имаше разлика. В Уиндзор къщата му се бе сторила светла и приветлива. Сега Стрейндж остана поразен от разрухата и запустението й. Имаше много прозорци, но те бяха малки и повечето бяха тъмни. Къщата беше много по-голяма, отколкото си я представяше — несравнима с което и да било земно жилище. „Може би руският цар има такава голяма къша — каза си Стрейндж, — или папата в Рим. Не знам. Никога не съм ги посещавал.“

Къщата бе заобиколена от висок зид. Снопът светлина свършваше при него. Магьосникът не виждаше врата. Той промърмори заклинанието за разкриване на Ормскърк, незабавно последвано от Щита на Тейлемак — магия за безопасно преминаване през омагьосани места. Късметът не му изневери и веднага в зида се отвори неприветлива малка врата. Стрейндж влезе през нея и тутакси се озова в просторен мрачен двор. Той беше осеян с кости, на които звездите придаваха белезникав блясък. Някои скелети бяха в ръждясали доспехи, оръжията, отнели живота им, все още стърчаха между ребрата или от очните им кухини.

Стрейндж беше виждал бойните полета в Бадахос и Ватерлоо и не можеше да се смути от няколко стари скелета. И все пак му беше интересно. Сега сякаш наистина се намираше във Феерия.

Като огледа разрухата на къщата, той остана с впечатлението, че в облика й има нещо магическо. Отново произнесе заклинанието за разкриване на Ормскърк. Къщата мигом се раздвижи и се промени: Стрейндж видя, че тя не е цялата от камък. Част от стените, подпорите и кулите се превърнаха в огромен насип от пръст — всъщност могила.

„Това е бръф!“ — помисли си магьосникът, силно въодушевен150.

Той мина под ниска арка и се озова в просторна зала, пълна с танцуващи двойки. Танцьорите бяха облечени в най-красивите дрехи, които човек можеше да си представи, но състоянието на самото помещение беше окаяно. Една от стените дори бе рухнала и образуваше купчина отломки. Мебелите бяха оскъдни и очукани, свещите бяха от най-долна проба и музиката се изпълняваше само от един цигулар и един флейтист.

Никой като че ли не обърна внимание на Стрейндж, затова той застана сред хората до стената и се загледа в танцуващите. В много отношения тукашната забава му беше по-малко чужда от, да речем, италианските увеселения във Венеция. Обноските на присъстващите изглеждаха доста сходни с английските, а самият танц много наподобяваше селските танци, с които всяка седмица се развличаха дамите и господата от Нюкасъл до Пензънс.

Стрейндж си спомни, че някога и той, и Арабела обичаха да танцуват. Но след войната в Испания почти не му се беше случвало да танцува с нея — както впрочем и с други дами. Когато ходеше в Лондон — било то на бал или на среща с правителството, — винаги край него имаше твърде много хора, с които да говори за магия. Той се запита дали Арабела е танцувала с други хора. Хрумна му, че не помни дали й е задавал този въпрос. „Макар че дори да съм я питал — помисли си Стрейндж с въздишка, — явно не съм чул отговора й, защото не помня нищо за това.“

— Мили Боже, сър! Какво търсите тук?

Стрейндж се обърна по посока на гласа. Последното, което очакваше, беше да види тук иконома на сър Уолтър Поул. Не помнеше името на човека, макар че бе чувал сър Уолтър да го произнася стотици пъти. Саймън? Самюъл?

Икономът го хвана за ръката и го разтърси. Изглеждаше много разтревожен.

— За Бога, сър, какво правите тук? Не знаете ли, че той ви мрази?

Стрейндж се приготви да го срази с някой от хитроумните си отговори, но се поколеба. Кой го мразеше? Норел?

Танцуващите увлякоха иконома в сложните фигури на танца си. Магьосникът се огледа за него и го зърна в далечния край на залата. Мъжът го стрелна с гневен поглед, сякаш се ядосваше, че Стрейндж още не си е тръгнал.

„Колко странно — помисли си магьосникът. — И все пак е разбираемо. Те постъпват така, както човек най-малко очаква. Може би това изобщо не е икономът на Поул. Може би е фея в неговия образ. Или магическа илюзия.“ Той се огледа за джентълмена фея.

— Стивън! Стивън!

— Тук съм, сър! — Стивън се обърна и видя, че джентълменът с коса като глухарче стои до него.

— Магьосникът е тук! Тук е! Какво би могъл да иска?

— Не знам, сър.

— O, дошъл е да ме срази! Знам, че за това е дошъл!

Стивън се стъписа. Дълго време беше смятал, че джентълменът е защитен срещу всяка опасност. Сега обаче го виждаше силно обезпокоен и уплашен.

— Но защо ще го прави, сър? — попита Стивън с утешителен тон. — Мисля, че по-вероятно е дошъл да спаси… да отведе жена си. Може би трябва да освободим мисис Стрейндж от магията и да й позволим да се завърне у дома при съпруга си? Също и лейди Поул. Нека мисис Стрейндж и лейди Поул се върнат с магьосника в Англия, сър. Сигурен съм, че това ще укроти гнева му срещу вас. Мисля, че мога да го убедя да си тръгне.

— Какво? Какво говорите? Мисис Стрейндж? Не, не, Стивън! Грешите! Наистина грешите! Той нито веднъж не е споменавал скъпата ни мисис Стрейндж. Ние с вас, Стивън, умеем да ценим компанията на такава мила дама. Той не умее. Съвсем е забравил за нея. Сега има нова любима — пленителна млада жена, чието очарователно присъствие се надявам един ден да украси нашите балове! Няма по-непостоянен мъж от англичанина! O, повярвайте ми! Дошъл е да ме унищожи! Още щом ми поиска пръста на лейди Поул, разбрах, че е много, много по-хитър, отколкото съм предполагал! Дайте ми съвет, Стивън. Години наред сте живели сред тези англичани. Какво да направя? Как да се защитя? Как да го накажа за подлостта му?

Въпреки че магията притъпяваше и забавяше мислите му, Стивън се помъчи да разсъждава трезво. Той разбираше, че се задават трудни времена. Никога досега джентълменът не го беше молил така отчаяно за помощ. Вероятно Стивън можеше да се възползва от ситуацията. Но как? От опит знаеше, че настроенията на джентълмена бързо се менят: той беше най-непредсказуемото създание на света. Най-малкото нещо можеше да превърне страха му в изпепеляващ гняв и омраза: една погрешна дума — и вместо да освободи себе си и останалите, Стивън можеше да принуди джентълмена да избие всички. Той се огледа из стаята в търсене на вдъхновение.

— Какво да правя, Стивън? — изстена джентълменът. — Какво да правя? Нещо привлече погледа на иконома. Под една тъмна арка стоеше познат силует: фея, която обикновено носеше черен воал от върха на главата до пръстите на ръцете си. Тя никога не вземаше участие в танците, а само плавно обикаляше сред танцуващите и стоящите покрай стените. Стивън не я беше виждал да говори с никого, а щом минеше покрай него, от дамата се разнасяше едва доловим мирис на гробове, пръст и костници. Икономът не можеше да я погледне, без да изпита зловещ трепет, но дали жената беше зла, прокълната или и двете, той не знаеше.

— Тук има хора — заговори Стивън, — за които животът е бреме. Те са оградени от света с черен воал. И са сами. Като сенки в нощта, лишени от радост, любов и всички приятни човешки емоции, неспособни дори да се утешат взаимно. Дните им са изпълнени с мрак, злочестина и самота. Знаете за какво говоря, сър. Не… Не че обвинявам някого… — джентълменът го гледаше втренчено до ожесточение. — Убеден съм, че можем да отвърнем гнева на магьосника от вас, ако просто освободите…

— А-ха! — възкликна джентълменът и очите му се разшириха. Той направи знак на Стивън да замълчи.

Стивън се уплаши, че е отишъл твърде далеч.

— Простете ми — прошепна той.

— Да ви простя? — учуди се джентълменът. — Няма за какво да ви прощавам! От векове никой не е говорил с мен така откровено и аз ви уважавам за това! Мрак, да! Мрак, злочестина и самота! — той се завъртя на пети и потъна в тълпата.

Стрейндж се забавляваше неимоверно. Необяснимите контрасти в обстановката ни най-малко не го смущаваха: тя беше точно такава, каквато бе очаквал. Разрухата в залата беше донякъде илюзорна. Набитото око на магьосник му подсказваше, че поне част от помещението се намира под земята.

Една фея го гледаше изпитателно. Тя беше облечена в рокля с цвят на зимен залез и държеше изящно лъскаво ветрило, вързано с нещо, което би могло да бъде наниз от кристални мъниста, но приличаше по-скоро на капчици скреж върху листа в гората или на крехки ледени кристалчета, замръзнали по клон на дърво.

В този момент започна поредният танц. Никой не покани феята, затова Стрейндж се усмихна, поклони се и каза:

— Тук почти никой не ме познава, така че няма как да ни представят един на друг. Въпреки това, мадам, за мен ще бъде чест да танцувате с мен.

Тя нищо не каза и не се усмихна в отговор, но пое протегнатата му ръка и тръгна с него към средата на залата. Двамата заеха местата си сред танцуващите, без да разменят и дума.

— Грешите, като смятате, че никой не ви познава — внезапно заговори дамата. — Аз ви познавам. Вие сте един от двамата магьосници, предопределени да възродят магията в Англия — и сякаш цитираше пророчество или някакъв текст, известен на всички, тя продължи: — И името на единия ще бъде Боязън. И името на другия ще бъде Дързост… Очевидно вие не сте Боязън, така че остава да бъдете Дързост.

Това не беше много любезно.

— Наистина такова е предопределението ми — съгласи се Стрейндж — И то е прекрасно!

— Убеден ли сте в това? — попита дамата и го изгледа с подозрение. — Тогава защо още не сте го изпълнили?

Стрейндж се усмихна.

— А какво ви кара да мислите, че не съм?

— Това, че сте тук.

— Не разбирам.

— Не сте ли слушали внимателно пророчеството?

— Какво пророчество, мадам?

— Пророчеството на… — жената произнесе някакво име на своя език, което Стрейндж не разбра151.

— Моля?

— Пророчеството на краля.

Стрейндж си спомни как Винкулус се измъкна изпод заскрежения плет с полепнали по дрехите стръкчета замръзнала кафява трева и празни сухи шушулки, как започна да рецитира нещо насред зимното поле. Но какво беше то — не помнеше. Тогава той дори нямаше представа, че ще стане магьосник, затова не обърна внимание на думите.

— Мисля, че наистина имаше някакво пророчество, мадам — каза Стрейндж, — но, честно казано, беше толкова отдавна, че съм го забравил. Според пророчеството какво трябва да направим аз и другият магьосник?

— Да се провалите.

Стрейндж примигна от учудване.

— Аз… не мисля… Да се провалим? Не, мадам, не. Твърде късно е за това. Вече сме станали най-великите магьосници от Мартин Пейл насам.

Жената не каза нищо.

Наистина ли беше късно за провал? Стрейндж се замисли. Представи си мистър Норел в дома на „Хановер Скуеър“, мистър Норел в абатството „Хъртфю“, мистър Норел в обкръжението на всички министри и в присъствието на принц-регента. Може би имаше известна ирония в това да търси опора в успеха на Норел, но в настоящия момент нищо на света не му се струваше по-ситурно, по-непоклатимо. Феята грешеше.

През следващите минути той и жената се разделиха, следвайки фигурите на танца. Когато отново заеха местата си един до друг, тя каза:

— Трябва да сте много смел, щом сте дошли тук, магьоснико.

— Защо? От какво би следвало да се боя, мадам?

Жената се разсмя.

— Знаете ли колко английски магьосници са оставили костите си в този бръф, под тези звезди?

— Нямам ни най-малка представа.

— Четиридесет и седем.

Стрейндж започна да се чувства по-неуверен.

— Ако не броим Питър Поркис, но той не беше истински магьосник. Беше лаик152.

— Наистина.

— Не се правете, че разбирате за какво говоря — сопна се жената. — Ясно е като бял ден, че нищо не разбирате.

Стрейндж не знаеше как да отговори. Дамата беше на път да се ядоса. Но какво необичайно имаше в това? В Бат, Лондон и всички други европейски градове дамите често се преструваха на сърдити на мъжете, чието внимание искаха да привлекат. Може би и тази жена правеше същото. Той реши да възприеме строгостта й като разновидност на флирта и да види как ще реагира дамата. Затова безгрижно се засмя и каза:

— Личи се, че сте добре осведомена за събитията в този бръф, мадам — Стрейндж изпита тръпка на въодушевление от произнасянето на толкова старинна и романтична дума.

Жената сви рамене.

— Идвам тук от четири хиляди години153.

— Много бих се радвал да поговорим за това, когато сте свободна.

— Или може би когато вие сте свободен! Ще се радвам да отговоря на всичките ви въпроси.

— Много съм ви признателен.

— Няма защо. Какво ще кажете да се срещнем след сто години?

— Мо-моля?

Но за жената разговорът като че ли бе приключил и Стрейндж не можа да измъкне от нея нищо повече от обичайните забележки за бала и танците.

Танцът свърши и те се разделиха. За Стрейндж това беше най-странният и най-обезпокоителният разговор в живота му. Защо според дамата магията в Англия все още не беше възродена? И какви бяха тези нелепи уговорки за среща след сто години? Той се утеши с мисълта, че жена, прекарала живота си в запустяла къща сред гъста и тъмна гора, не би могла да бъде осведомена за събитията по широкия свят.

Стрейндж се присъедини към тълпата до стената. Следващият танц промени разположението на двойките и пред него застана забележително красива жена. Той остана поразен от контраста между красотата на лицето й и дълбоката, безутешна скръб в погледа й. Тя вдигна ръка, за да улови ръката на партньора си, и Стрейндж видя, че кутрето й липсва.

„Интересно! — помисли той и докосна джоба на сюртука си, където държеше кутийката от сребро и порцелан. — Може би…“ Но не можеше да си представи каква поредица от събития би могла да доведе до това магьосник да даде на джентълмена фея пръст, принадлежащ на някого от дома на самия джентълмен. Нямаше логика. „Може би двете неща изобщо не са свързани помежду си“ — заключи Стрейндж.

Но ръката на жената бе толкова малка и бяла! Той беше сигурен, че пръстът в джоба му ще й пасне идеално. Заинтригуван, магьосникът реши да отиде при жената и да я попита как е изгубила пръста си.

Танцът свърши. Жената заговори с друга дама, застанала с гръб към него.

— Моля да ме извините… — започна Стрейндж.

Другата дама тутакси се обърна. Беше Арабела.

Тя бе облечена в бяла рокля, покрита с бледосин тюл и диаманти. Дрехата блестеше като скреж или сняг и беше по-красива от всички рокли, които Арабела бе носила в Англия. Косата й беше обсипана със ситни цветчета, подобни на звезди, а на врата й бе вързана лента от черно кадифе.

Тя го гледаше странно — лицето й изразяваше смесица от учудване и безпокойство, радост и недоверие.

— Джонатан! Вижте, скъпа! — обърна се Арабела към събеседничката си. — Това е Джонатан!

— Арабела… — започна той. Не знаеше какво иска да каже. Протегна ръце към нея, но тя не ги пое. Без дори да ги забелязва, Арабела леко се извърна и хвана за ръце непознатата жена, сякаш сега тя бе единственият човек, на когото можеше да разчита за утеха и подкрепа.

По молба на Арабела непознатата погледна Стрейндж.

— Изглежда като повечето мъже — хладно отбеляза жената. После сякаш срещата за нея бе приключила, добави: — Хайде, елате — и се опита да отведе Арабела.

— O, почакайте! — тихо каза Арабела. — Може би е дошъл да ни помогне! Не мислите ли?

— Може би — отвърна колебливо непознатата и отново погледна Стрейндж. — Не, не мисля. Струва ми се, че е дошъл по съвсем друга причина.

— Знам, че ме предупредихте да не храня напразни надежди — каза Арабела — и аз се вслушах в съвета ви. Но той е тук! Сигурна бях, че не може да ме е забравил толкова скоро.

— Да те забравя! — възкликна Стрейндж. — Не, за нищо на света! Арабела, аз…

— Наистина ли дойдохте да ни помогнете? — попита непознатата жена, като този път се обърна направо към него.

— Какво? Не, аз… Разберете, че до този момент нямах представа… Тоест не разбирах…

Непознатата жена въздъхна нетърпеливо.

— Да ни помогнете ли дойдохте или не? Мисля, че въпросът е достатъчно ясен.

— Не — отвърна Стрейндж. — Арабела, нека поговорим, моля те. Кажи ми какво…

— Ето! Виждате ли? — обърна се непознатата жена към Арабела. — Хайде да си намерим по-спокойно място. Мисля, че видях една свободна пейка до вратата.

Но Арабела не беше готова да тръгне. Тя продължаваше да гледа Стрейндж със същото странно изражение, сякаш стоеше пред портрет, а не пред човек от плът и кръв. Накрая каза:

— Знам, че не вярвате много на хората, но…

— Изобщо не им вярвам — прекъсна я непознатата жена. — Знам какво е години наред напразно да чакаш помощ от този или онзи. По-добре никаква надежда, отколкото безкрайно разочарование!

Търпението на Стрейндж се изчерпа.

— Простете, че ви прекъсвам, мадам — обърна се той към непознатата, — но от самото начало вие не правите друго, освен да ме прекъсвате! Боя се, че трябва да ви помоля да ме оставите за минута насаме с жена ми! Ще бъдете ли така добра да отстъпите крачка-две назад…

Но нито жената, нито Арабела го слушаха. Те гледаха вдясно от него. Точно до рамото му стоеше джентълменът с коса като глухарче.

Стивън си пробиваше път през тълпата от танцуващи. Разговорът с джентълмена силно го обезпокои. Джентълменът беше решил нещо, но колкото повече Стивън мислеше, толкова повече разбираше, че няма ни най-малка представа какво е то. „Все още не е късно — мърмореше той, докато с мъка се придвижваше напред. — Все още не е късно.“ Част от него — бездушната, безразличната, омагьосаната част — недоумяваше какво иска да каже с това. За какво не е късно — да се спаси? Да спаси лейди Поул и мисис Стрейндж? Да спаси магьосника?

Никога редиците от танцуващи не му се бяха стрували така дълги, така наподобяващи ограда, която му препречва пътя. В другия край на стаята като че ли проблесна глава с коса, лъскава като пух на глухарче.

— Сър! — извика Стивън. — Почакайте! Трябва да говоря с вас!

Светлината се промени. Звуците — музика, танци и разговори — заглъхнаха. Стивън се огледа, като очакваше да види, че се намира в нов град или на друг континент. Но все още стоеше в голямата зала на „Изгубена надежда“. Тя беше празна: танцуващите и музикантите бяха изчезнали. Имаше само трима души: Стивън и — малко по-нататък — магьосникът и джентълменът с коса като глухарче.

Магьосникът извика името на жена си. Втурна се към една тъмна врата, сякаш възнамеряваше да тръгне да я търси из къщата.

— Почакайте! — извика джентълменът.

Магьосникът се обърна и Стивън видя, че лицето му е потъмняло от гняв, а устните му мърдат, сякаш произнася заклинание.

Джентълменът с коса като глухарче вдигна ръце. Голямата зала се изпълни с птици. В един миг се появиха, в следващия изчезнаха.

Птиците запляскаха с криле и събориха Стивън на земята. Изкараха въздуха от гърдите му. Когато се опомни достатъчно, за да вдигне глава, той видя, че джентълменът отново вдига ръце.

Залата се изпълни с падащи листа. Те бяха изсъхнали, потъмнели от студ и се въртяха на вятъра, надигнал се незнайно откъде. В един миг се появиха, в следващия изчезнаха.

Магьосникът гледаше с безумни очи. Той като че ли не знаеше как да се предпази от такава силна магия. „Загубен е“ — помисли си Стивън.

Джентълменът с коса като глухарче вдигна ръце за трети път. В залата заваля дъжд — дъжд не от вода, а от кръв. В един миг се появи, в следващия изчезна.

Магията свърши. В този миг магьосникът изчезна и джентълменът рухна на пода като човек, загубил съзнание.

— Къде е магьосникът, сър? — извика Стивън, изтича и коленичи до него. — Какво стана?

— Върнах го обратно в крайморската колония Алтинум154 — отвърна джентълменът с дрезгав шепот. Той се помъчи да се усмихне, но не успя. — Сполучих, Стивън! Постъпих както ме посъветвахте! Това отне всичките ми сили. Използвах докрай старите си съюзи. Но промених света! O, нанесох му такъв съкрушителен удар! Мрак, злочестина и самота! Повече няма да ни навреди!

Джентълменът опита да се засмее победоносно, но получи пристъп на кашлица. Когато кашлицата премина, той стисна ръката на Стивън.

— Стивън, не се тревожете за мен. Малко съм уморен, това е всичко. Вие притежавате забележителна далновидност и проницателност. Отсега нататък с вас не сме просто приятели, а братя! Вие ми помогнахте да победя врага си и в замяна на това аз ще открия името ви. Ще ви направя крал! — гласът му заглъхна.

— Кажете ми какво направихте? — прошепна Стивън. Но джентълменът затвори очи.

Стивън остана да стои на колене в балната зала, стиснал ръката му. Лоените свещи угаснаха и мракът ги обгърна.

56ЧЕРНАТА КУЛА

3–4 декември 1816 година

ДОКТОР ГРЕЙСТИЙЛ СПЕШЕ и сънуваше. В съня му някой го викаше и искаше нещо от него. Той държеше да изпълни искането на този някой и обикаляше насам-натам да го търси, но все не го намираше, а продължаваше да чува как някой го вика по име. Накрая отвори очи.

— Кой е там? — попита доктор Грейстийл.

— Аз съм, сър. Франк.

— Какво има?

— Мистър Стрейндж е тук. Иска да говори с вас, сър.

— Случило ли се е нещо?

— Той не каза, сър. Но така ми се струва.

— Къде е мистър Стрейндж, Франк?

— Не иска да влезе, сър. Не можах да го убедя. Отвън е. Доктор Грейстийл спусна крака на пода и рязко си пое дъх.

— Студено е, Франк! — каза той.

— Да, сър.

Франк помогна на доктор Грейстийл да облече халата и да обуе чехлите си. Те тръгнаха през поредица от тъмни стаи и десетки акри студени мраморни подове. Във вестибюла гореше лампа. Франк отвори голямата желязна врата, взе лампата и излезе навън. Доктор Грейстийл го последва.

Каменно стълбище се спускаше в непрогледен мрак. Само мирисът на морето, плискането на водата в камъните и редките проблясъци и движения в тъмното подсказваха, че в подножието на стълбището има канал. На прозорците и балконите на някои от околните къщи светеха лампи. Под тях цареше тишина и тъмнина.

— Не виждам никого! — възкликна доктор Грейстийл. — Къде е мистър Стрейндж?

Вместо отговор Франк посочи вдясно от себе си. Изведнъж под един мост блесна лампа и на светлината доктор Грейстийл видя чакаща гондола. Гондолиерът насочи лодката към тях. С приближаването й доктор Грейстийл постепенно различи пътника в нея. Въпреки всичко казано от Франк докторът не можа да го познае веднага.

— Стрейндж! — извика той. — Мили Боже! Какво се е случило? Едва ви познах! Скъпи… скъпи… приятелю! — доктор Грейстийл се затрудни, докато намери подходящата дума. През последните седмици бе започнал да свиква с мисълта, че двамата със Стрейндж скоро ще станат по-близки. — Елате да влезем вътре! Франк, бързо! Донеси на мистър Стрейндж чаша вино!

— Не! — кресна Стрейндж с дрезгав, непознат глас. Той бързо каза нещо на гондолиера. Италианският му беше далеч по-добър от този на доктор Грейстийл, затова докторът не го разбра, но смисълът му стана ясен, когато гондолиерът започна да отдалечава лодката от пристана.

— Не мога да вляза! — извика Стрейндж. — Не ме молете затова!

— Добре, но поне ми кажете какво е станало.

— Аз съм прокълнат!

— Прокълнат? Не! Не го казвайте!

— Само че го казвам. Сгреших във всичко от начало до край! Казах на човека да ме държи на разстояние от къщата. Не е безопасно да се приближавам. Доктор Грейстийл! Трябва да изпратите дъщеря си далеч от тук!

— Флора? Защо?

— Наблизо има някой, който й мисли злото!

— Всемогъщи Боже!

Очите на Стрейндж се разшириха.

— Наблизо има някой, който иска да я осъди на вечно страдание! Да бъде робиня и да се подчинява на един див дух! Да гние в древен затвор, построен както от камъни и пръст, така и от безмилостна магия. Зъл, зъл дух! Макар че може би не е чак толкова зъл — защото какво друго е направил, освен да бъде верен на природата си? Как би могъл да промени това?

Нито доктор Грейстийл, нито Франк проумяваха и дума от това.

— Сър, вие сте болен — каза доктор Грейстийл. — Имате треска. Хайде да влезем вътре. Франк ще ви приготви питие, което ще ви успокои и ще пропъди тези страшни мисли. Да влезем, мистър Стрейндж — той отстъпи назад, за да направи път на Стрейндж да се качи по стълбите, но магьосникът дори не забеляза.

— Мислех — започна Стрейндж и веднага млъкна. Паузата беше необичайно дълга, той сякаш бе забравил какво иска да каже, но след малко отново заговори: — Мислех, че Норел е лъгал само мен. Но съм се заблуждавал. Много съм се заблуждавал. Той излъга всички. Излъга всички нас.

После каза нещо на гондолиера и лодката се изгуби в мрака.

— Почакайте! Почакайте! — извика доктор Грейстийл, но гондолата беше изчезнала. Той се взираше в тъмното с надеждата, че Стрейндж ще се появи отново, но това не стана.

— Да го настигна ли, сър? — попита Франк.

— Не знаем накъде е тръгнал.

— Смея да предположа, че е тръгнал за вкъщи. Мога да отида дотам пеша.

— И какво ще му кажеш, Франк? Сега той няма да те послуша. Не, хайде да се прибираме. Трябва да помислим за Флора.

Но след като влязоха в къщата, доктор Грейстийл застана безпомощно насред коридора, съвсем объркан и неспособен да предприеме каквото и да било. Изведнъж заприлича на старец. Франк внимателно го хвана под ръка и го поведе по тъмните каменни стъпала, които водеха към кухнята.

Кухнята изглеждаше твърде малка, за да обслужва множеството стаи над нея. През деня там беше мрачно и усойно. Имаше само един прозорец. Той се намираше високо в стената, непосредствено над нивото на водата отвън, и на него имаше дебела метална решетка. Тоест по-голямата част от помещението се намираше под водите на канала. След срещата със Стрейндж обаче мястото се стори на доктор Грейстийл топло и приветливо. Франк запали още свещи и разрови огнището, за да съживи огъня. После наля вода в чайника, за да направи чай.

Доктор Грейстийл седеше потънал в размисъл в удобен кухненски стол и се взираше в огъня.

— Когато каза, че някой иска да навреди на Флора… — заговори той накрая. Франк кимна, сякаш знаеше какво следва по-нататък.

— …Стори ми се, че говори за себе си — довърши доктор Грейстийл. — Страхува се, че може да направи нещо, с което да я нарани, затова е дошъл да ме предупреди.

— Точно така, сър! — съгласи се Франк. — Дошъл е да ни предупреди. Това показва, че е добър по душа.

— Той е добър човек — убедено заяви доктор Грейстийл. — Но нещо му се е случило. От магията е, Франк. Сигурно е от нея. Професията му е много необичайна и не мога да не съжалявам, че не е станал нещо друго — войник или свещеник, или адвокат! Какво ще кажем на Флора, Франк? Тя няма да иска да замине — бъди сигурен в това! Няма да иска да го остави. Особено когато… когато е болен. Какво ще й кажа? Трябва да замина с нея. Но тогава кой ще остане във Венеция да се грижи за мистър Стрейндж?

— Ние с вас ще останем и ще помогнем на магьосника, сър. Но накарайте мис Флора да тръгне заедно с леля си.

— Да, Франк! Точно така! Точно това ще направим!

— Но трябва да отбележа, сър — добави Франк, — че мис Флора едва ли се нуждае от някого, който да се грижи за нея. Тя не е като другите млади дами.

Франк бе живял достатъчно дълго с Грейстийл, за да прихване навика на всички в семейството да смятат мис Грейстийл за девойка с изключителни качества и ум.

След като решиха, че в момента не могат да направят нищо повече, доктор Грейстийл и Франк отидоха да си легнат.

Но едно е да кроиш планове нощем, друго е да ги осъществяваш денем. Както доктор Грейстийл бе очаквал, Флора решително се противопостави на идеята да замине далеч от Венеция и от Джонатан Стрейндж. Тя не разбираше защо трябва да заминава.

Защото, обясни доктор Грейстийл, мистър Стрейндж е болен.

Още една причина да остане, каза Флора. Някой трябва да се грижи за него.

Доктор Грейстийл се опита да намекне, че болестта на Стрейндж е заразна, но той беше човек на принципите и на честността. Нямаше навика да лъже и не се справяше добре с това. Флора не му повярва.

Леля Грейстийл прие промяната в плановете не по-добре от племенницата си. Доктор Грейстийл не можеше да се справи с обединената им опозиция, затова се видя принуден да посвети сестра си в тайната и да й разкаже какво е станало през нощта. За беда той не притежаваше таланта да предава емоции. Зловещият хлад, който лъхаше от думите на Стрейндж, изцяло липсваше в разказа му. Сестра му разбра само, че магьосникът е говорил несвързано. Тя логично заключи, че Стрейндж е бил пиян. Този порок не беше чужд на много джентълмени и не й се струваше достатъчна причина двете с племенницата й да се местят в друг град.

— В края на краищата, Ланселот — каза леля Грейстийл, — виждала съм те да правиш и по-лоши неща под въздействие на виното. Помниш ли вечерята у мистър Сиксмит, когато ти настоя да пожелаеш лека нощ на всички пилета? Излезе на двора и ги пусна от птичарника, те се разбягаха и една лисица изяде половината. Не бях виждала Антоанет толкова ядосана (Антоанет беше покойната съпруга на доктор Грейстийл).

Това беше стара и много унизителна история. Доктор Грейстийл изслуша разказа с нарастващо нетърпение.

— За Бога, Луиза! Аз съм лекар! Мога да позная кога човек е болен и кога — пиян!

Наложи се Франк да помага. Той помнеше с по-голяма точност думите на Стрейндж. Картината, която магьосникът бе обрисувал на Флора, пленена за вечни времена в далечен затвор, беше достатъчно зловеща, за да ужаси леля Грейстийл. Не след дълго и тя бе не по-малко убедена от останалите, че Флора трябва да напусне Венеция. Но леля й настоя на едно — нещо, което и през ум не беше минало нито на доктор Грейстийл, нито на Франк: тя настоя да кажат истината на Флора.

За Флора Грейстийл бе особено мъчително да научи, че Стрейндж е загубил разсъдъка си. Отначало помисли, че баща й греши и дори след като всички я увериха, че това е истина, тя все още не виждаше защо трябва да напуска Венеция: беше убедена, че Стрейндж никога не би я наранил. Но видя, че и баща й, и леля й са сигурни в обратното и че няма да се успокоят, докато тя не замине. С голямо нежелание Флора прие да тръгне.

Скоро след заминаването на двете дами доктор Грейстийл седна в една от леденостудените мраморни стаи на голямата къща да се утеши с чаша бренди, като се мъчеше да събере смелост, за да отиде при Стрейндж. В стаята влезе Франк и започна да обяснява за някаква черна кула.

— Какво? — попита доктор Грейстийл. Не беше в настроение да слуша приумиците на Франк.

— Елате да ви я покажа, сър.

Доктор Грейстийл стана и отиде до прозореца.

В центъра на Венеция се издигаше нещо. То можеше да се оприличи на черна кула с невиждана големина. Основата й сякаш покриваше няколко акра. Тя се издигаше високо в небето и върхът й не се виждаше. Отдалеч изглеждаше катраненочерна на цвят и гладка. Но на моменти като че ли ставаше прозрачна, сякаш от черен дим. Виждаха се сградите отзад — или може би вътре в нея.

Това бе най-загадъчното нещо, което доктор Грейстийл беше виждал. — Откъде може да се е взела, Франк? И какво е станало с къщите, които бяха там?

Преди да получи отговори на тези или на каквито и да било други въпроси, някой тежко и солидно почука на вратата. Франк отиде да отвори. След малко се върна с група хора, напълно непознати за доктор Грейстийл. Двама от посетителите бяха свещеници, имаше и трима-четирима млади мъже с униформи в ярки цветове, щедро украсени със златни ширити и сърма. Най-снажният от тях пристъпи напред. Той носеше най-великолепната униформа и дълги руси мустаци. Мъжът обясни, че е полковник Венцел фон Отенфелд, секретар на австрийския губернатор на града. Той представи и спътниците си — офицерите бяха австрийци като него, но свещениците бяха венецианци. Това само по себе си беше достатъчна изненада за доктор Грейстийл: венецианците мразеха австрийците и представители на двете националности трудно можеха да се видят заедно на едно място.

— Вие ли сър доктор? — попита полковник фон Отенфелд. — Приятел на хексенмайстер155 на Велик Велинтон?

Доктор Грейстийл призна, че е самият той.

— Ах, сър доктор! Днес ние просители във ваши крака! — фон Отенфелд си придаде меланхоличен вид, подсилен от дългите провиснали мустаци. Доктор Грейстийл каза, че е изненадан да го чуе.

— Ние идва днес. Ние моли ваше… — фон Отенфелд се намръщи и щракна с пръсти. — Vermittlung. Wir bitten um Ihre Vermittlung. Wie kann man das sagen?156.

Последва кратък спор относно правилния превод на думата. Един от италианските свещеници предложи „посредничество“.

— Да, да — енергично се съгласи фон Отенфелд. — Ние моли посредничество от нас за хексенмайстер на Велик Велинтон. Сър доктор, ние много уважава хексенмайстер на Велик Велинтон. Но сега хексенмайстер на Велик Велинтон направил нещо. Какъв беда! Хора във Венеция страхува. Много остави свой къща и замине!

— А-ха — измънка с неразбиране доктор Грейстийл. Той се замисли за момент и изведнъж го осени прозрение: — О! Сигурно мислите, че мистър Стрейндж има нещо общо с онази черна кула?

— Не! — отсече фон Отенфелд. — Това не кула. Това нощ! Какъв беда!

— Моля? — попита с недоумение доктор Грейстийл и се обърна за помощ към Франк. Франк сви рамене.

Един от свещениците, който говореше английски малко по-добре, обясни, че тази сутрин слънцето е изгряло във всички части на града, освен в една — енорията „Санта Мария Дзобениго“, където живее Стрейндж. Там продължава да бъде нощ.

— Защо хексенмайстер на Велик Велинтон прави това? — попита фон Отенфелд. — Ние не знае. Моля, сър доктор, отива. Поиска, моля, върне слънце в „Санта Мария Дзобениго“? Любезно помоли хексенмайстер не прави вече магия във Венеция?

— Разбира се, че ще отида — каза доктор Грейстийл. — Положението е крайно обезпокоително. И макар да съм напълно сигурен, че мистър Стрейндж не го е направил преднамерено и че всичко това ще се окаже плод на недоразумение, ще се радвам да помогна с каквото мога.

— Ах! — възкликна разтревожен свещеникът, който говореше добър английски, и вдигна ръка, сякаш се боеше, че доктор Грейстийл на мита ще се втурне към „Санта Мария Дзобениго“. — Моля ви, вземете слугата си! Нали няма да отидете сам?

Валеше пухкав сняг. Всички меланхолични цветове на Венеция се бяха превърнали в оттенъци на сивото и черното. Площад „Сан Марко“ приличаше на бледосив акварел върху бяла хартия. Никъде не се виждаха хора. Доктор Грейстийл и Франк крачеха в снега. Доктор Грейстийл носеше фенер, а Франк държеше черен чадър над главата му.

Оттатък площада се издигаше черният стълб на Нощта. Те минаха под арката на Атриума и тръгнаха между смълчаните къщи. Мракът започна насред едно мостче. Това беше най-невероятната гледка на света: едрите снежинки падаха косо и изведнъж нощта ги засмукваше, сякаш беше живо същество, което ги поглъщаше с жадни устни.

Спътниците хвърлиха последен поглед към тихия бял град и се гмурнаха в Мрака.

Улиците бяха пусти. Обитателите на енорията бяха намерили убежище при роднини и приятели в други части на града. Но венецианските котки, не по-малко своенравни от котките във всички останали градове, се бяха стекли в „Санта Мария Дзобениго“ на танци, лов и игри в безкрайната Нощ, която за тях очевидно беше празник. В тъмното котките сновяха покрай доктор Грейстийл и Франк и няколко пъти докторът се стъписваше при вида на чифт блеснали очи, втренчени в него от прага на някоя къща.

Когато наближиха сградата, където живееше Стрейндж, там беше тихо. Те започнаха да чукат на вратата и да викат, но никой не се появи. После забелязаха, че е отключено, и влязоха. В къщата беше тъмно. Доктор Грейстийл и Франк намериха стълбището и се качиха в стаята на последния етаж, където Стрейндж правеше магии.

След всичко случило се те очакваха да видят нещо необикновено, да заварят Стрейндж в компанията на демон или страховит дух. Затова останаха малко разочаровани от обичайния характер на гледката. Стаята изглеждаше като всеки друг път. Имаше много запалени свещи, желязната печка гореше приветливо. Стрейндж седеше на масата надвесен над сребърния си леген и лицето му бе озарено от ярка бяла светлина. Не се изправи. В ъгъла кротко тиктакаше часовник. Всички налични повърхности бяха осеяни с книги, листа хартия и записки, както обикновено. Стрейндж прокара пръст по повърхността на водата и два пъти леко удари по нея. После се обърна и си записа нещо.

— Стрейндж! — обади се доктор Грейстийл.

Стрейндж вдигна глава. Нямаше предишния безумен вид като миналата нощ, но в очите му блестеше същата тревога. Той дълго време съзерцаваше доктора, без изобщо да покаже, че го познава.

— Грейстийл — промърмори накрая магьосникът. — Какво търсите тук?

— Дойдох да видя как сте. Безпокоя се за вас.

Стрейндж не отговори. Отново се вгледа в сребърния си леген и размаха ръце над него. На лицето му се изписа неудовлетворение. Той взе една чаша и я напълни с вода. После извади малко шишенце и внимателно отмери две капки от течността.

Доктор Грейстийл го наблюдаваше. На шишенцето нямаше етикет, течността беше с цвят на кехлибар, можеше да бъде какво ли не.

Стрейндж усети погледа на доктор Грейстийл върху себе си.

— Сигурно ще кажете, че не бива да пия това. Е, можете да си спестите усилията! — той изпи сместа на един дъх. — Няма да говорите така, ако знаете защо го правя!

— Не, не — възрази доктор Грейстийл с най-утешителния тон, на който бе способен и който използваше за убеждаване на най-упоритите си пациенти. — Уверявам ви, нямах намерение да казвам нищо подобно. Просто исках да знам дали нещо ви боли. Или може би сте болен? Миналата нощ ми се видяхте болен. Вероятно бих могъл да ви посъветвам… — той млъкна. Долови някаква миризма. Доста силна — суха и натрапчива с примес на нещо граниво и животинско — и най-любопитното от всичко беше, че я позна. Изведнъж си спомни мириса на стаята, където живееше старицата, лудата старица с многото котки.

— Жена ми е жива — каза Стрейндж. Гласът му прозвуча дебело и дрезгаво. — Ха! Видяхте ли! Не го знаехте, нали?

Доктор Грейстийл се вцепени. Ако имаше нещо, което все още можеше да го стъписа, то беше току-що изказаното от магьосника твърдение.

— Казаха ми, че е мъртва! — продължи Стрейндж. — Казаха ми, че е погребана! Не мога да повярвам, че съм се оставил да ме излъжат така! Тя е омагьосана! Откраднаха ми я! Ето защо се нуждая от това! — той размаха шишенцето с кехлибарената течност под носа на доктора.

Доктор Грейстийл и Франк отстъпиха крачка-две назад. Франк промърмори в ухото на господаря си:

— Всичко е наред, сър. Всичко е наред. Няма да му позволя да ви нарани. Държа го под око. Не се бойте.

— Не мога да се върна в онази къща — каза Стрейндж. — Той ме прогони и няма да ме остави да се върна. Дърветата няма да ме пуснат. Опитах различни заклинания за разваляне на магия, но не вършат работа. Не вършат работа…

— От вчера ли правите магии? — попита доктор Грейстийл.

— Какво? Да!

— Много ми е неприятно да го чуя. Трябва да си починете. Смея да предположа, че не помните какво стана снощи…

— Ха! — възкликна Стрейндж с горчива ирония. — Никога не бих забравил и най-малката подробност!

— Така ли? Така ли? — повтори доктор Грейстийл със същия утешителен тон. — Е, няма да крия, че видът ви ме обезпокои. Не бяхте на себе си. Убеден съм, че това е последица от прекомерно натоварване. Може би ако…

— Простете, доктор Грейстийл, но както вече ви обясних, жена ми е омагьосана, тя е пленница под земята. Колкото и да ми се иска да продължим този разговор, имам къде-къде по-важна работа!

— Добре. Успокойте се. Нашето присъствие ви разстройва. Сега ще си тръгнем и утре пак ще дойдем. Но преди да си отидем, трябва да ви съобщя следното: тази сутрин губернаторът изпрати при мен делегация. Той най-любезно ви моли засега да се въздържате от всякакви магии…

— Да не правя магии? — Стрейндж се разсмя с хладен, рязък, безрадостен смях. — Искате да спра точно сега? Абсолютно невъзможно! За какво Бог ме е направил магьосник, ако не за това? — той отново се надвеси над сребърния си леген и започна да чертае знаци във въздуха, точно над повърхността на водата.

— Тогава поне освободете енорията от тази неестествена нощ. Поне това направете — заради мен! Заради нашето приятелство! Заради Флора!

Ръката на Стрейндж застина неподвижно във въздуха.

— Какво говорите? Каква неестествена нощ? Какво й е неестественото?

— Боже мой, Стрейндж! Сега е почти пладне!

В първия миг Стрейндж не каза нищо. Погледна тъмния прозорец, тъмнината в стаята и накрая доктор Грейстийл.

— Нямах никаква представа — прошепна смаян магьосникът. — Повярвайте ми, това не е мое дело!

— Тогава чие е?

Стрейндж не отговори, само се огледа безпомощно из стаята. Доктор Грейстийл се боеше да не го разстрои още повече, ако продължи да говори за тъмнината отвън, затова просто попита:

— Можете ли да върнете дневната светлина?

— Аз… не знам.

Доктор Грейстийл каза, че с Франк ще дойдат пак на другия ден и още веднъж се възползва от възможността да препоръча съня като отлично лекарство.

Стрейндж не го слушаше, но когато гостите му тръгнаха да излизат, той стисна ръката на доктора и прошепна:

— Може ли да ви попитам нещо?

Доктор Грейстийл кимна.

— Не се ли страхувате, че може да угасне?

— Кое да угасне?

— Свещта — Стрейндж посочи челото на доктора. — Свещта в главата ви.

Отвън мракът изглеждаше още по-зловещ отпреди. Доктор Грейстийл и Франк мълчаливо тръгнаха из тъмните улици. Когато стигнаха дневната светлина в западния край на площад „Сан Марко“, двамата въздъхнаха облекчено. Доктор Грейстийл заговори:

— Възнамерявам да не казвам на губернатора, че Стрейндж е загубил разсъдъка си. Бог знае какво могат да направят австрийците. Могат да изпратят войници да го арестуват — или по-лошо! Просто ще кажа, че в настоящия момент не може да пропъди нощта, но не иска да навреди на града — защото вярвам, че е така, — и не се съмнявам, че мога да го убедя да оправи нещата в най-скоро време.

На другия ден, когато слънцето изгря, енорията „Санта Мария Дзобениго“ все така тънеше в мрак. В осем и половина Франк излезе да купи мляко и риба. Хубавичкото чернооко момиче, което продаваше мляко на една лодка в канала „Сан Лоренцо“, харесваше Франк и винаги разменяше по някоя дума и усмивка с него. Тази сутрин, като му подаваше пълната кана с мляко, го попита:

— Hai sentito che lo stregone inglese u pazzo?157

На рибния пазар при Канале Гранде един рибар продаде на Франк три кефала и за малко да забрави да му вземе парите, защото цялото му внимание бе погълнато от спор със съседа относно това дали английският магьосник е полудял, защото е магьосник, или защото е англичанин. На път за вкъщи Франк видя две монахини, които миеха мраморните стълби на една църква. Те го поздравиха и му казаха, че възнамеряват да се молят за злочестия луд английски магьосник. После, почти пред вратата на къщата, където живееха Грейстийл, изпод седалката на една гондола се измъкна бяла котка, протегна се на кея и измери Франк с поглед. Той зачака котката да каже нещо по адрес на Джонатан Стрейндж, но тя си замълча.

— Как, за Бога, е станало това? — попита доктор Грейстийл и седна в леглото си. — Мислиш ли, че мистър Стрейндж е излязъл и е разговарял с някого?

Франк не знаеше. Той излезе отново да разпита. Стана ясно, че Стрейндж не е напускал стаята си на горния етаж на къщата в „Санта Мария Дзобениго“, но лорд Байрон — единственият човек в града, за когото Вечната нощ бе своето рода забавление — го посетил към пет часа предишната вечер и го заварил все така да прави магии и да говори за свещи, ананаси, балове, които продължават векове, и тъмни гори, задръстващи улиците на Венеция. Байрон се прибрал и разказал за това на любовницата, хазяина и слугата си и тъй като те са общителни люде, прекарващи вечерите си сред големи групи словоохотливи приятели, на сутринта за случилото се знаели забележителен брой хора.

— Лорд Байрон! Разбира се! — възкликна доктор Грейстийл. — Съвсем бях забравил за него! Трябва да го посетя и да го предупредя да бъде дискретен.

— Мисля, че вече е малко късно за това, сър — отбеляза Франк.

Доктор Грейстийл бе принуден да признае, че е така. И все пак му се искаше да поговори с някого за случилото се. И с кого, ако не с другия приятел на Стрейндж във Венеция? Затова вечерта той се облече грижливо и отиде с гондолата си до дома на графиня Албрици. Графинята беше умна гръцка дама в зряла възраст, написала няколко книги за скулптурата, но основното й занимание бе да дава балове, на които да събира всички модни и учени хора. Стрейндж бе посещавал баловете й един-два пъти, но досега доктор Грейстийл не си беше правил този труд.

Поканиха го в просторна зала на първия етаж. Тя беше пищно обзаведена: мраморен под, прекрасни статуи, изрисувани стени и тавани. В единия край на залата дамите бяха насядали в полукръг около графинята. Мъжете стояха в отсрещния край. Щом влезе, доктор Грейстийл усети погледите на другите гости върху себе си. Неколцина го сочеха и шушукаха със съседите си. Нямаше съмнение, че говорят за Стрейндж и за тъмнината.

До прозореца стоеше дребен хубав мъж. Той имаше тъмна къдрава коса и пълни меки червени устни. Тези устни биха изглеждали поразителни на лицето на жена, но за мъж те бяха просто необичайни. С ниския си ръст, грижливо подбрани дрехи и тъмни очи и коса той приличаше малко на Кристофър Дролайт — но само ако Дролайт притежаваше зловеща интелигентност. Доктор Грейстийл отиде право при него и попита:

— Лорд Байрон?

Мъжът се обърна да види кой го е заговорил. Очевидно не остана доволен, че заговорилият го е невзрачен набит англичанин на средна възраст. Въпреки това не можа да отрече, че е самият той.

— Да?

— Казвам се Грейстийл. Приятел съм на мистър Стрейндж.

— А! — възкликна Негова светлост. — Лекарят с хубавата дъщеря!

Докторът на свой ред не остана доволен, че един от най-прочутите развратници в Европа говори по този начин за дъщеря му, но въпреки това не можа да отрече, че Флора е хубава. Без да обръща внимание на казаното, той отвърна:

— Ходих да видя мистър Стрейндж. Най-лошите ми страхове се оправдаха. Разумът му е съвсем размътен.

— O, съвсем! — съгласи се Байрон. — Аз бях при него преди няколко часа и не можах да го накарам да говори за нищо друго освен за мъртвата си жена и за това как тя всъщност не е мъртва, а омагьосана. И сега той се обгражда с мрак и прави черни магии! В това има нещо достойно за възхищение, не мислите ли?

— Възхищение? — рязко реагира докторът. — По-добре кажете „съжаление“!

Но мислите ли, че Стрейндж е създал тъмнината? Той съвсем ясно ми каза, че не е.

— Разбира се, че той я е създал! — заяви Байрон. — Мрачен свят в съзвучие с мрачното си разположение на духа! Та кой от нас не е искал поне веднъж да угаси слънцето? Разликата е там, че когато човек е магьосник, наистина може да го направи.

Доктор Грейстийл се замисли над това.

— Може би сте прав — съгласи се той. — Може да е създал тъмнината и после да е забравил. Струва ми се, че не винаги помни какво говори или върши. Установих, че почти не си спомня предишните ни разговори.

— А, да. Сигурно — отвърна Негова светлост, сякаш в това нямаше нищо чудно и самият той би се радвал да забрави разговора си с доктора по най-бързия начин. — Знаете ли, че е писал на шурея си?

— Не, не знаех.

— Писал му е да дойде във Венеция, за да види мъртвата си сестра.

— Мислите ли, че ще дойде? — попита доктор Грейстийл.

— Нямам ни най-малка представа! — тонът на лорд Байрон подсказваше, че е някак самонадеяно от страна на доктор Грейстийл да очаква от най-великия поет на своето време да се интересува от подобни неща. Последваха няколко секунди мълчание, след което Негова светлост добави по-снизходително: — Честно казано, не вярвам да дойде. Стрейндж ми показа писмото. Беше пълно с несвързани брътвежи и разсъждения, които само луд — или магьосник! — би разбрал.

— Това е много печално — отбеляза доктор Грейстийл. — Наистина много печално! Завчера се разхождахме из града. Той беше в такова приповдигнато настроение! Да изгубиш разума си до степен на пълна лудост в разстояние на една нощ — не разбирам. Чудя се дали няма някаква физическа причина. Може би инфекция?

— Глупости! — обяви лорд Байрон. — Причините за лудостта са напълно метафизични. Те лежат вдън неизбродната бездна между това, което човек е, и това, което иска да бъде, между душата и тялото. Простете ми, доктор Грейстийл, но аз имам опит в тези неща. За тях мога да говоря с авторитет.

— Но… — доктор Грейстийл се намръщи и млъкна, за да събере мислите си. — Но периодът на силен душевен смут като че ли беше отминал. Работите му вървяха добре.

— Ще ви кажа само едно: преди да го обсебят тези мисли за мъртвата му съпруга, той беше изцяло погълнат от друга тема: Джон Ъскглас. Сигурно сте го забелязали. Аз знам твърде малко за английските магьосници. Те винаги са ми се стрували шайка скучни старци, потънали в прах — с изключение на Джон Ъскглас. Той е съвсем друго нещо! Магьосникът, покорил иноземците!158 Единственият, победил Смъртта! Магьосникът, когото Луцифер е принуден да приеме като равен! Когато Стрейндж се сравнява с това свръхчовешко създание — както вероятно му се случва от време на време, — той вероятно вижда какъв е в действителност, посредствен, прикован към земята труженик! Всичките му постижения — така превъзнасяни на сиротния малък остров159 — се превръщат в пух и прах пред очите му! Както сигурно разбирате, това би хвърлило всекиго в отчаяние. Туй значи да си смъртен и да ламтиш към туй, което е над смъртността — лорд Байрон направи пауза, сякаш се мъчеше да запамети последното изречение, вероятно за да го използва в някоя поема. — Самият аз бях обзет от почти същата меланхолия през септември сред планините на Швейцария. Разхождах се и веднъж на пет минути дочувах грохот на лавини — сякаш Бог бе намислил да ме разруши! Бях изпълнен със съжаления и копнежи за безсмъртие. Няколко пъти силно се изкушавах да си пръсна черепа — и наистина щях да го направя, но си спомнях за удоволствието, което това би доставило на тъща ми.

Лорд Байрон можеше да се застреля в който ден от седмицата му хрумне — доктор Грейстийл изобщо не го беше грижа. Но Стрейндж беше друго нещо.

— Мислите ли, че е способен да сложи край на живота си? — попита докторът разтревожен.

— O, несъмнено!

— Но какво може да се направи?

— Какво да се направи ли? — попита озадачен Негова светлост. — Че защо трябва да се прави каквото и да било? — после, сякаш почувствал, че са говорили достатъчно за други хора, лорд Байрон насочи разговора към себе си. — Като цяло се радвам, че се запознахме, доктор Грейстийл. Аз бях довел със себе си лекар от Англия, но ми се наложи да го освободя в Генуа. Сега ми се струва, че зъбите ми се клатят. Вижте! — Байрон отвори широко уста и показа зъбите си на доктор Грейстийл.

Доктор Грейстийл внимателно опипа един едър бял зъб.

— Виждат ми се напълно здрави и стабилни — отвърна той.

— O, мислите ли? Боя се, че няма да е за дълго. Започвам да остарявам. Да вехна. Чувствам го — Байрон въздъхна. После го осени по-весела мисъл и добави: — Знаете ли, тази криза на Стрейндж не можеше да се случи в по-подходящ момент. По едно съвпадение точно сега пиша поема за магьосник, който се бори с неумолимите сили, властващи над съдбата му. Разбира се, Стрейндж далеч не е съвършеният модел за моя магьосник — липсва му истински героична природа, — затова ще ми се наложи да добавя нещо от себе си.

Покрай тях мина красива млада италианка. Байрон склони глава под причудлив ъгъл, притвори очи и придоби страдалчески вид, сякаш страдаше от хронични проблеми с храносмилането. Доктор Грейстийл предположи, че Негова светлост демонстрира пред младата жена байроновския профил и байроновското настроение.

57ЧЕРНИТЕ ПИСМА160

Декември 1816 година

— Мрак, злочестина и самота! — възкликна злорадо джентълменът. — Ето какво му изпратих и то ще го измъчва през следващите сто години! О! Колко е паднал духом! Аз спечелих! Спечелих! — той запляска с ръце и очите му засвяткаха.

В стаята на Стрейндж в енорията „Санта Мария Дзобениго“ горяха три свещи — една на писалището, една на малкия боядисан шкаф и една в стенния свещник до вратата. Страничен наблюдател би си помислил, че това са единствените светлинки в целия свят. През прозореца на стаята се виждаше единствено нощ и тишина. Стрейндж — небръснат, със зачервени очи и разчорлена коса — правеше магии.

Стивън го гледаше със смесица от съжаление и ужас.

— И все пак не е толкова самотен, колкото би ми се искало — отбеляза джентълменът с обиден тон. — Има компания.

Така беше. Дребен чернокос мъж в скъпи дрехи стоеше облегнат на малкия боядисан шкаф и наблюдаваше Стрейндж с видим интерес и задоволство. От време на време изваждаше малък бележник и си записваше нещо в него.

— Това е лорд Байрон — каза Стивън.

— И кой е той?

— Много порочен джентълмен, сър. Поет. Скарал се е с жена си и е съблазнил сестра си.

— Наистина ли? Може би трябва да го убия.

— О, не правете това, сър! Вярно е, че греховете му са големи и той е на практика прогонен от Англия, но все пак…

— О, не ме интересува какви престъпления е извършил срещу другите хора! Интересуват ме престъпленията му срещу мен! Мястото му не е тук. Ах, Стивън, Стивън! Не ме гледайте с такъв ужас. Какво ви е грижа за един порочен англичанин? Ще ви кажа какво ще направя: в знак на голямата обич, която изпитвам към вас, няма да го убия сега. Ще му дам още — о! — пет години живот! Но след това той трябва да умре!162

— Благодаря ви, сър — каза Стивън с искрена признателност. — Вие сте самата щедрост.

Изведнъж Стрейндж вдигна глава и извика:

— Знам, че си тук! Можеш да се криеш от мен колкото си искаш, но вече е късно! Знам, че си тук!

— С кого говорите? — попита Байрон. Стрейндж се намръщи. — Наблюдават ме. Шпионират ме!

— Наистина ли? И знаете ли кой?

— Една фея и един иконом!

— Иконом, значи? — Негова светлост се засмя. — Е, може да се каже, че джуджетата и гоблините са забавни, но икономите са ужасни!

— Какво? — попита Стрейндж.

Джентълменът с коса като глухарче се огледа тревожно из стаята.

— Стивън! Виждате ли някъде кутийката ми?

— Кутийка ли, сър?

— Да, да! Знаете за какво говоря! За кутийката с кутрето на скъпата ни лейди Поул!

— Не я виждам, сър. Но вече няма значение, нали? След като победихте магьосника…

— O, ето я! — извика джентълменът. — Виждате ли? Бяхте сложили ръката си на масата и неволно я бяхте скрили от погледа ми.

Стивън отмести ръката си. След кратко мълчание отбеляза: — Не я взехте, сър.

Джентълменът не обърна внимание на думите му, а тутакси се впусна да обижда магьосника и се хвали с победата си над него.

„Кутийката вече не е негова! — помисли си Стивън с възторжен трепет. — Той не може да я вземе! Сега тя принадлежи на магьосника! Може би магьосникът ще я използва, за да освободи лейди Поул!“

Стивън гледаше в очакване магьосникът да направи нещо. Но след половин час бе принуден да признае, че няма голяма надежда. Стрейндж крачеше из стаята, мърмореше заклинания под носа си и изглеждаше съвсем умопобъркан, лорд Байрон го питаше какво прави и отговорите на магьосника бяха безумни и неразбираеми (точно по вкуса на лорд Байрон). А колкото до кутийката, Стрейндж дори не я поглеждаше. Доколкото Стивън можеше да съди, магьосникът съвсем бе забравил за нея.

58ПОСЕЩЕНИЕТО НА ХЕНРИ УДХОУП

Декември 1816 година

— ДОБРЕ СТЕ НАПРАВИЛИ, че сте дошли при мен, мистър Удхоуп. Изучих много внимателно венецианската кореспонденция на мистър Стрейндж и освен явния ужас, който съвсем основателно сте отбелязали, в тези писма има много неща, невидими за лаиците. Мисля, че мога да кажа без всякаква суета, че в настоящия момент аз съм единственият човек в Англия, способен да ги разбере.

Беше късен следобед, три дни преди Коледа. В библиотеката на „Хановер Скуеър“ свещите и лампите още не бяха запалени. Беше онова особено време от деня, когато небето е светло и изпъстрено с цветове, но всички улици са мрачни. На масата имаше ваза с цветя, които на отслабващата светлина изглеждаха черни.

Мистър Норел седеше до прозореца с писмата на Стрейндж в ръце. Ласелс седеше край огъня и хладно се взираше в Хенри Удхоуп.

— Признавам, че откакто започнах да получавам тези писма, съм доста объркан — сподели Удхоуп на мистър Норел. — Отначало не знаех към кого да се обърна за помощ. Честно казано, не се интересувам от магия. Не съм следил модните спорове на тази тема. Но всички казват, че вие сте най-великият английски магьосник, а и някога бяхте учител на мистър Стрейндж. Ще ви бъда много признателен, сър, за всеки съвет, който можете да ми дадете.

Мистър Норел кимна.

— Не бива да вините мистър Стрейндж — каза той. — Професията на магьосника е рискована. Няма друга професия, която до такава степен да излага човек на опасните последици от суетата. В сравнение с нея политиката и правото са направо безобидни. Трябва да разберете, мистър Удхоуп, че аз положих големи усилия да го задържа при себе си, да го напътствам. Но неговият гений, който буди възхищение у всички ни, подвежда здравия му разум. Тези писма показват, че той се е заблудил много повече, отколкото бих могъл да предположа.

— Заблудил? Значи не вярвате в налудничавите му уверения, че сестра ми е жива?

— Не вярвам на нито една дума, сър, на нито една дума. Всичко това е плод на злополучното му въображение.

— Ах! — Хенри Удхоуп замълча, сякаш се мъчеше да прецени съотношението между разочарование и облекчение, които изпитваше. Накрая каза: — А какво е това странно твърдение, че времето е спряло? Разбирате ли нещо, сър?

Ласелс отвърна:

— Приятели в Италия ни съобщиха, че от няколко седмици мистър Стрейндж е заобиколен от неизменна тъмнина. Дали го е направил преднамерено или това е последица от неуспешна магия — не знаем. Възможно е също така да е засегнал някоя природна сила и тъмнината да е резултатът. Едно е сигурно: че някакво действие на мистър Стрейндж е предизвикало объркване в естествения ход на нещата.

— Разбирам — каза Хенри Удхоуп.

Ласелс го погледна строго.

— Това е нещо, което мистър Норел цял живот се е стремил да избегне.

— А-ха — отбеляза Хенри и се обърна към мистър Норел: — Но какво да направя, сър? Да отида ли при него, както ме моли?

Мистър Норел подсмръкна.

— По-важният въпрос според мен е кога най-скоро можем да го доведем обратно в Англия, където приятелите му ще се погрижат за него и бързо ще разсеят заблудите, които го измъчват.

— Може би трябва да му пишете, сър?

— А, не. Боя се, че малкото ми влияние над мистър Стрейндж се изчерпа още преди години. Войната в Испания ни навреди най-много. Преди да замине за Пиренейския полуостров, той се радваше да стои при мен и да усвоява всичко, на което го учех, но след това… — мистър Норел въздъхна. — Не, налага се да разчитаме на вас, мистър Удхоуп. Трябва да го накарате да се върне у дома и тъй като подозирам, че отиването ви във Венеция само ще удължи престоя му там и ще му внуши, че поне един човек вярва на заблудите му, горещо ви препоръчвам да не заминавате.

— Е, сър, трябва да призная, че много се радвам да чуя това. Непременно ще постъпя както ме съветвате. Ако бъдете така добър да ми върнете писмата, няма да ви безпокоя повече.

— Мистър Удхоуп — обади се Ласелс, — не бързайте толкова, моля ви! Разговорът ни съвсем не е приключил. Мистър Норел чистосърдечно и изчерпателно отговори на всичките ви въпроси. Сега вие трябва да му отвърнете със същото.

Хенри Удхоуп се намръщи с явно недоумение.

— Мистър Норел разсея най-голямата ми тревога. Ако мога да му услужа с нещо, разбира се, ще радвам да го сторя. Но не знам с какво…

— Може би не се изразих достатъчно ясно — прекъсна го Ласелс. — Имах предвид, че мистър Норел се нуждае от помощта ви, за да помогне на мистър Стрейндж. Какво друго можете да ни кажете за пътешествието на мистър Стрейндж из Италия? С какво се занимаваше, преди да изпадне в това печално състояние? Весел ли беше?

— Не! — възмути се Хенри, сякаш в този въпрос имаше нещо обидно. — Смъртта на сестра ми го покруси дълбоко! Поне в началото. Тогава беше много нещастен. Но когато пристигна в Генуа, всичко се промени — той помълча малко. — Сега не пише и дума за това, но по-рано писмата му изобилстваха откъм похвали по адрес на една млада дама — дъщерята на семейството, с което пътуваше. Дори започнах да подозирам, че възнамерява да се ожени повторно.

— Да се ожени повторно! — възкликна Ласелс. — И толкова скоро след смъртта на сестра ви? Боже мой! Колко непристойно! Колко неприятно за вас!

Хенри кимна наскърбен.

Последва кратка пауза и Ласелс каза:

— Надявам се, че по-рано не е изпитвал удоволствие от общуването с други дами? Имам предвид, когато мисис Стрейндж е била жива. Това би я накарало да се чувства много нещастна.

— Не! Не, разбира се! — възкликна Хенри.

— Моля да ме извините, ако съм ви засегнал. В никакъв случай не исках да проявя неуважение към сестра ви, тя беше очарователна жена. Но както знаете, подобни неща не са рядкост. Особено сред мъже с характерен начин на мислене — Ласелс протегна ръка към масата, където стояха писмата на Стрейндж до Хенри Удхоуп. Той се порови в купчината с един пръст и извади едно писмо. — Тук — каза Ласелс, след като пробяга с поглед по редовете — мистър Стрейндж пише: „Джеръми ми каза, че не си направил каквото те помолих. Но няма значение. Джеръми го направи и резултатът е точно какъвто очаквах.“ — Ласелс остави писмото и се усмихна очарователно на Хенри Удхоуп. — Какво е това, за което мистър Стрейндж ви е помолил и вие не сте направили? Кой е Джеръми и за какъв резултат става дума?

— Мистър Стрейндж… Мистър Стрейндж ме помоли да ексхумирам тялото на сестра си — Хенри сведе поглед. — Разбира се, не го направих. Тогава Стрейндж писал на слугата си Джеръми Джоунс. Много дръзка особа!

— И Джоунс ексхумирал тялото?

— Да. Имал приятел гробар в Клън. Двамата разкопали гроба. Не мога да ви опиша какво почувствах, когато разбрах какво е направил този човек.

— Да, представям си. Но какво са открили?

— Какво друго биха могли да открият, освен тялото на бедната ми сестра? Те обаче твърдят, че не са го намерили. Предпочитат да съчиняват нелепи истории.

— Какво казват?

— Няма да повтарям приказките на прислугата.

— Разбира се. Но мистър Норел би желал да оставите за момент този достоен за възхищение принцип и да говорите открито и чистосърдечно, тъй както той говори с вас.

Хенри прехапа устни.

— Казват, че в ковчега имало парче черно дърво.

— И нямало тяло? — попита Ласелс.

— Нямало тяло — каза Хенри.

Ласелс погледна мистър Норел. Мистър Норел сведе очи към ръцете в скута си.

— Но какво общо има смъртта на сестра ми с всичко това? — попита Хенри намръщен и се обърна към мистър Норел: — От това, което ми казахте, разбрах, че в смъртта на сестра ми няма нищо необикновено. Мислех, че според вас не става дума за магия!

— O, тъкмо обратното! — заяви Ласелс. — Разбира се, че става дума за магия. В това няма никакво съмнение! Въпросът е чия е магията.

— Моля? — попита Хенри.

— Разбира се, аз не съм достатъчно компетентен — каза Ласелс. — Само мистър Норел може да се справи с това.

Хенри гледаше объркан ту единия, ту другия.

— Кой е сега при Стрейндж? — попита Ласелс. — Има слуги, предполагам?

— Не, няма свои слуги. Мисля, че го обслужват хората на хазяина му. Приятелите му във Венеция са англичани. Струват ми се много странно семейство, обожават да пътуват — както дамите, така и джентълменът.

— Как се казват?

— Грейстоун или Грейфийлд. Не помня точно.

— И откъде са тези Грейстоун или Грейфийлд?

— Не знам. Не мисля, че Стрейндж изобщо ми е казвал. Джентълменът е бил корабен лекар, струва ми се, а жена му — вече покойница — е французойка.

Ласелс кимна. В стаята беше толкова тъмно, че Хенри Удхоуп не различаваше лицата на събеседниците си.

— Изглеждате ми блед и уморен, мистър Удхоуп — отбеляза Ласелс. — Може би лондонският въздух не ви понася?

— Напоследък не спя добре. Откакто започнах да получавам тези писма, сънувам само кошмари.

Ласелс кимна.

— Понякога човек може да усеща със сърцето си неща, които не би признал дори на себе си. Вие сте много привързан към мистър Стрейндж, нали?

Хенри Удхоуп придоби разбираемо озадачен вид, защото нямаше и най-малка представа за какво говори Ласелс, но каза само:

— Благодаря ви за съвета, мистър Норел. Непременно ще постъпя както предлагате, а сега може ли да получа обратно писмата си?

— А, колкото до това — отвърна Ласелс, — мистър Норел се чудеше дали не би могъл да ги задържи за известно време? Той смята, че от тях все още има какво да се научи.

Хенри Удхоуп понечи да възрази, затова Ласелс добави с известен укор:

— Той просто е загрижен за мистър Стрейндж! Всичко това е за негово добро.

Хенри остави писмата на мистър Норел и Ласелс. След като си тръгна, Ласелс каза:

— Следващата ни стъпка е да изпратим някого във Венеция.

— Да, наистина! — съгласи се мистър Норел. — Много бих искал да узная истинското положение на нещата.

— Ах, да, добре — Ласелс презрително се изсмя. — Истинското положение… Мистър Норел замига неразбиращо с малките си очички, но Ласелс не обясни какво е имал предвид.

— Не знам кого можем да изпратим — продължи магьосникът. — Италия е доста далеч. Доколкото знам, пътуването отнема близо две седмици. Не мога да се лиша от Чайлдърмас и за половината от това време.

— Хм — обади се Ласелс, — не е казано, че трябва да е Чайлдърмас. Всъщност има няколко причини да не изпращаме Чайлдърмас. Самият вие го подозирате в симпатия към стрейнджитите. Вижда ми се крайно нежелателно двамата да остават насаме в чужда страна, където могат да заговорничат срещу нас. Не, знам кого можем да изпратим.

На другия ден слугите на Ласелс обиколиха различни части на Лондон. Някои от местата, които посетиха, имаха много лоша слава, като бедняшките квартали „Сейнт Джилс“, „Севън Дайълс“ и „Сафрън Хил“, други бяха изискани и аристократични, като „Голдън Скуеър“, „Сейнт Джеймс“ и „Мейфеър“. Слугите събраха разнородна смесица от хора — шивачи, майстори на ръкавици, шапкари, обущари, лихвари (те бяха особено голям брой), съдебни пристави и пазачи от ареста за длъжници — и ги доведоха в дома на Ласелс на „Брутън Стрийт“. Когато се събраха в кухнята (господарят на къщата нямаше намерение да приема подобни хора в гостната си), Ласелс слезе и плати на всеки определена сума пари от името на някого другиго. Той им съобщи с хладна усмивка, че това е жест на благотворителност. В края на краищата ако не проявяваме щедрост на Коледа, кога друг път?

Три дни по-късно, на Свети Стефан, в Лондон неочаквано се появи херцог Уелингтън. От около година Негово сиятелство живееше в Париж, където командваше окупационната армия на съюзниците. Всъщност едва ли би било преувеличено да се каже, че понастоящем херцог Уелингтън управляваше Франция. Напоследък се задаваше въпросът дали армията на съюзниците трябва да остане във Франция, или може да се разотиде по домовете (каквото бе желанието на французите). През целия ден херцогът бе разговарял насаме с външния секретар лорд Касълрей по този важен въпрос, а по-късно отиде да вечеря с министрите в една къща на „Гросвенър Скуеър“.

Едва бяха започнали да се хранят, когато разговорът замря (рядко явление в присъствието на толкова много политици). Министрите като че ли очакваха някой да каже нещо. Премиер-министърът лорд Ливърпул неловко се изкашля и заговори:

— Може би не сте чули, но в Италия се носи слух, че Стрейндж е полудял. Херцогът се сепна и лъжицата се спря по средата на пътя към устата му.

Той огледа всички присъстващи и отново се съсредоточи върху супата си.

— Не изглеждате особено изненадан от тази новина — отбеляза лорд Ливърпул.

Негово сиятелство избърса уста със салфетката си.

— Не — каза той. — Не съм изненадан.

— Ще ни обясните ли защо? — попита сър Уолтър Поул.

— Мистър Стрейндж е ексцентричен човек — отвърна херцогът. — Околните лесно биха го сметнали за луд. Смея да кажа, че хората не са свикнали да общуват с магьосници.

Министрите очевидно не сметнаха този довод за толкова убедителен, колкото се струваше на Уелингтън. Те му представиха доказателства за лудостта иа Стрейндж: упоритото убеждение на магьосника, че жена му е жива, странното хрумване, че хората имат в главите си свещи и още по-необяснимото обстоятелство, че във Венеция вече не могат да се карат ананаси.

— Моряците, които карат плодовете в града, казват, че ананасите излитат от лодките, сякаш ги изстрелват с оръдия — обясни лорд Сидмаут, дребен сух човечец. — Разбира се, те карат и други плодове — ябълки, круши и така нататък. С другите плодове не се случва нищо, но вече няколко души са пострадали от летящите ананаси. Никой не знае защо магьосникът толкова мрази този плод.

Херцогът не се смути.

— Това нищо не доказва. Уверявам ви, на Пиренейския полуостров той правеше много по-невероятни неща. Но ако наистина е полудял, значи има причина. Послушайте съвета ми, господа, не се тревожете за това.

Последва кратко мълчание, докато министрите разсъждаваха над думите му.

— Искате да кажете, че е полудял нарочно? — попита недоверчиво един.

— Много е вероятно — отвърна херцогът.

— Но защо? — учуди се друг.

— Нямам ни най-малка представа. На Пиренеите се научихме да не му задаваме въпроси. Рано или късно ставаше ясно, че всичките му необясними и чудати действия са част от магиите му. Поставяйте му задачи, но не се учудвайте от нищо, което прави. Така, господа, се подхожда към магьосниците.

— Ах, но още не сте чули всичко! — възкликна първият лорд на Адмиралтейството. — Има и по-лошо. Казват, че той е заобиколен от постоянна тъмнина. Естественият ход на нещата е нарушен и сега една енория във Венеция тъне в безкрайна нощ!

Лорд Сидмаут добави:

— Дори вие, Ваше сиятелство, при цялата си съпричастност към този човек, трябва да признаете, че подобен покров от вечен мрак не води до нищо добро. Независимо от всичко, което магьосникът е направил за страната ни, не можем да се преструваме, че одобряваме покрова на вечния мрак.

Лорд Ливърпул въздъхна.

— Много съжалявам, че стана така. Със Стрейндж можеше да се говори като с обикновен човек. Винаги можех да разчитам на него да ни изтълкува действията на Норел. А сега трябва да намерим някого, който да ни изтълкува действията на Стрейндж.

— Да се обърнем към мистър Норел — предложи лорд Сидмаут.

— Не мисля, че можем да очакваме безпристрастна оценка от него — каза сър Уолтър Поул.

— Тогава какво да правим? — попита първият лорд на Адмиралтейството.

— Да изпратим писмо до австрийците — заяви херцог Уелингтън с обичайния си решителен тон. — Писмо, с което да им напомним за загрижеността на принц-регента и на британското правителство за съдбата на мистър Стрейндж, за това колко много дължи цяла Европа на смелостта и магическите способности на мистър Стрейндж през последните войни. Да им напомним колко неприятно ще ни бъде да научим, че с него се е случило нещо лошо.

— А! — обади се лорд Ливърпул. — Ето тук мненията ни се разделят, Ваше сиятелство. Аз мисля, че ако със Стрейндж се случи нещо лошо, то няма да дойде от австрийците. Много по-вероятно е да дойде от самия Стрейндж.

В средата на януари книжар на име Тайтъс Уоткинс издаде книга, озаглавена „Черните писма“, за която се твърдеше, че съдържа писма на Стрейндж до Хенри Удхоуп. Носеха се слухове, че мистър Норел е платил всички разходи по издаването й. Хенри Удхоуп се кълнеше, че никога не е давал разрешение за публикуване на писмата. Казваше също, че някои от тях са променени: местата, където се споменава за работата на Норел с лейди Поул, са премахнати, а са добавени други неща, много от които навеждат на мисълта, че Стрейндж е убил жена си с магия.

Приблизително по същото време един от приятелите на лорд Байрон, човек на име Скроуп Дейвис, предизвика сензация, когато обяви, че възнамерява да съди мистър Норел от името на лорд Байрон за опит да се сдобие по магически път с частна кореспонденция на Негова светлост. Скроуп Дейвис посети един адвокат в „Линкълнс Ин“ и подписа клетвена декларация, в която заявяваше следното: че наскоро е получил няколко писма от Байрон, в които Негова светлост говори за стълб от вечен мрак, погълнал енорията „Санта Мария Дзобениго“ във Венеция и за лудостта на Джонатан Стрейндж. Скроуп Дейвис оставил писмата на тоалетната масичка в стаята си на „Джърмин Стрийт“ в „Сейнт Джеймс“. Една вечер — според него на 7 януари — той се обличал с намерението да отиде в клуба си. Посегнал да вземе четката си за коса, когато забелязал, че писмата се въртят като сухи листа, подхванати от бриз. Но в стаята нямало бриз, който да причини това движение, и отначало Дейвис бил озадачен. Взел писмата и забелязал, че буквите върху страниците също се държат странно. Чертичките се откачали от ченгелчетата и се веели като пране на силен вятър. Изведнъж му дошло наум, че буквите се намират под влиянието на магия. По професия той бил комарджия и като всички опитни комарджии имал бърза мисъл и бистра глава. Бързо пъхнал писмата в Библията между страниците на Евангелието от Марка. После казал на неколцина приятели, че макар и невежа в магическата теория, му хрумнало, че нищо не може да пропъди зла магия както Светото писание. И излязъл прав: писмата останали у него и непроменени. Впоследствие като популярен анекдот във всички джентълменски клубове се разказвало, че най-невероятното в цялата история е не че мистър Норел се опитал да се сдобие с писмата, а че Скроуп Дейвис, известен развратник и пияница, държи в дома си Библия.

59ЛЕУКРОКУТА, ВЪЛКЪТ НА ВЕЧЕРТА

Януари 1817 година

ЕДНА СУТРИН В СРЕДАТА на януари доктор Грейстийл излезе на улицата и спря за момент да оправи ръкавиците си. Когато вдигна глава, случайно забеляза дребен човек, скрил се на завет от вятъра в ъгъла на вратата отсреща.

Всички врати във Венеция са живописни, а понякога и хората, застанали пред тях. Този човек беше доста нисък и въпреки явната си бедност се отличаваше с голяма степен на суетност. Дрехите му бяха много износени и опърпани, но той се бе опитал да подобри вида им, като беше излъскал всичко, което можеше да се излъска, и изчеткал всичко останало. Беше белосал старите си пожълтели ръкавици с толкова много тебешир, че бе оставил дребни тебеширени отпечатъци на вратата зад себе си. На пръв поглед човекът притежаваше всички признаци на франт, а именно дълга верижка за часовник с множество дрънкулки по нея и лорнет; но след по-внимателно вглеждане се виждаше, че той няма верижка за часовник, а само лъскав златен ширит, който старателно бе промушил през илика на едно от копчетата си. Украшенията по верижката също бяха не украшения за часовник, а шепа тенекиени сърчица, кръстчета и образи на Дева Мария — неща, които италианските улични търговци продават за един-два франка. Но най-забележителен беше лорнетът му — любимата дрънкулка на всички суетни дендита. Използват ги, за да оглеждат с недоумение онези, които са недотам модно облечени. Може би този странен дребен човек се чувстваше гол без лорнет и на негово място бе закачил голяма кухненска лъжица.

Доктор Грейстийл грижливо отбеляза в паметта си тези ексцентрични подробности, за да може по-късно да се посмее над тях с приятели. После си спомни, че единственият му приятел в града е Стрейндж, а Стрейндж вече не се интересува от такива неща.

Изведнъж дребният човечец се отдели от вратата и тръгна към доктор Грейстийл. Спря, наклони глава на една страна и каза на английски език:

— Вие ли сте доктор Грейфийлд?

Доктор Грейстийл се стъписа от това, че човекът го е заговорил, и не отвърна веднага.

— Вие ли сте доктор Грейфийлд, приятелят на магьосника?

— Да — отговори учуден доктор Грейстийл. — Но името ми е Грейстийл, сър, не Грейфийлд.

— Хиляди извинения, драги ми докторе! Някой глупак ми е съобщил погрешно името ви. Покрусен съм! Уверявам ви, вие сте последният човек на света, когото бих искал да обидя! Уважението ми към лекарската професия е безгранично! А ето че сега стоите тук с цялото достойнство на човек, който слага лапи и мери пулсове, и си мислите: „Коя е тази странна особа, която смее да ме заговаря на улицата, сякаш съм обикновен човек?“ Позволете да ви се представя! Идвам от Лондон от името на приятели на мистър Стрейндж, които щом чуха до каква степен разумът му се е размътил, така се разтревожиха, че си позволиха да ме изпратят тук, за да разбера как е!

— Хм! — намръщи се доктор Грейстийл. — Честно казано, бих искал да са по-разтревожени. Писах им още в началото на декември — преди шест седмици, сър! Преди шест седмици!

— О, точно така! Покъртително, нали? Те са най-ленивите хора на света! Мислят само за собственото си удобство! Докато вие, единственият верен приятел на магьосника, се терзаете тук, във Венеция! — човекът помълча малко. — Така е, нали? — попита той с напълно променен тон, — Той няма други приятели освен вас?

— Е, лорд Байрон… — започна доктор Грейстийл.

— Байрон! — възкликна дребният човечец. — Наистина! Честна дума! Луд, че и приятел на лорд Байрон! — по тона му личеше, че няма нищо по-лошо на света. — О, скъпи ми доктор Грейстийл! Имам хиляди въпроси към вас! Има ли място, където можем да поговорим на четири очи?

Вратата на дома на доктор Грейстийл бе точно зад гърба му, но неприязънта му към ниския мъж нарастваше с всяка изминала секунда. Въпреки готовността си да помогне на Стрейндж и на приятелите му докторът нямаше желание да кани непознатия в дома си. Затова промърмори нещо за това, че в момента слугата му е излязъл на пазар в града. На няколко пресечки има малко кафене, защо не поговорят там?

Дребният мъж се усмихна с неохотно примирение.

Тръгнаха към кафенето. Пътят им минаваше покрай един канал. Човекът вървеше отдясно на доктор Грейстийл, откъм страната на канала, и говореше, а докторът се оглеждаше. Той случайно беше обърнал поглед към водата и видя как най-неочаквано на повърхността й се появи вълна — една-единствена вълна. Това само по себе си беше достатъчно странно, но онова, което последва, беше още по-необяснимо. Вълната се втурна към тях и се разплиска в каменната стена на канала, и в този момент промени формата си: към крака на дребния мъж се протегнаха водни пръсти, сякаш се опитваха да го дръпнат в канала. Щом водата се докосна до крака му, мъжът изохка и отскочи встрани, но като че ли не забеляза нищо необичайно, а доктор Грейстийл не каза какво е видял.

Кафенето беше гостоприемно убежище от студения влажен януарски въздух. Вътре бе топло и задимено — може би малко тъмно, но тъмнината беше уютна. Боядисаните в кафяво стени и таван бяха потъмнели от времето и тютюневия дим, но искренето на бутилките вино, сиянието на калаените халби, блясъкът на гледжосаните глинени съдове и златните рамки на огледалата правеха обстановката приветлива. На плочките пред печката лежеше влажен ленив спаниел. Доктор Грейстийл неволно докосна ухото му с върха на бастуна си и кучето тръсна глава и изсумтя.

— Трябва да ви предупредя — започна докторът, когато келнерът им донесе кафе и бренди, — че в града се носят всевъзможни слухове за мистър Стрейндж. Хората говорят, че призовава вещици и че си е направил прислужник от огън. Едва ли ще повярвате на подобни безсмислици, но е по-добре да сте подготвен. Ще го намерите печално променен. Глупаво би било да се преструваме, че не е така. Но в душата си е същият. Всичките му прекрасни качества, всичките му добродетели са си на мястото. Ни най-малко не се съмнявам в това.

— Наистина ли? Но, кажете ми, вярно ли е, че изял обувките си? Вярно ли е, че превърнал няколко души в стъкло и после ги замерял с камъни?

— Изял обувките си? — възкликна доктор Грейстийл. — Кой ви каза?

— O, няколко души: мисис Кендъл-Блеър, лорд Поуп, сър Галахад Денехи, мис Ъндърхилс… — дребният човек изреди дълъг списък от имена на английски, ирландски и шотландски дами и господа, които понастоящем се намираха във Венеция и околните градове.

Доктор Грейстийл остана поразен. Защо приятелите на Стрейндж ще се осведомяват от всички тези хора вместо от него?

— Не чухте ли какво ви казах преди малко? Това са точно глупавите безсмислици, за които говорех!

Дребният човек се засмя със задоволство.

— Търпение! Търпение, драги ми докторе! Умът ми не е така бърз като вашия. Докато вие сте развивали своя с анатомия и химия, моят е пребивавал в леност — той се разбъбри надълго и нашироко за това как никога не се е посвещавал на сериозно учение, как учителите му са се отчайвали от него и как няма никакви способности в тази насока.

Но доктор Грейстийл вече не си правеше труда да го слуша. Той размишляваше. Преди малко му беше хрумнало, че дребният мъж го бе заговорил с намерението да се представи, но някак беше пропуснал да го направи. Доктор Грейстийл тъкмо се канеше да го попита за името му, когато непознатият зададе въпрос, който пропъди от главата му всички останали мисли.

— Имате дъщеря, нали?

— Моля?

Очевидно останал с впечатлението, че доктор Грейстийл е глух, дребният мъж повтори въпроса си на по-висок глас.

— Да, имам, но…

— Казват, че сте я накарали да замине от града?

— Казват! Кой го казва? Какво общо има дъщеря ми с всичко това?

— O! Просто се говори, че е заминала веднага след като магьосникът е полудял. Това показва, че се страхувате да не й се случи нещо лошо!

— Предполагам, че сте чули това от мисис Кендъл-Блеър и така нататък — сопна се доктор Грейстийл. — Те са чисто и просто шайка глупци.

— О, не бих казал! Но накарахте ли дъщеря си да замине?

Доктор Грейстийл не отговори.

Дребният мъж наклони глава първо на една, после на друга страна и се усмихна като човек, който знае тайна и е готов да смае всички с нея.

— Разбира се, знаете — продължи той, — че Стрейндж е убил съпругата си.

— Какво? — доктор Грейстийл млъкна, после се изсмя. — Не вярвам на това!

— O, трябва да вярвате — каза дребничкият мъж и се наведе напред. — Всички го знаят! Собственият брат на дамата, достопочтен господин, свещеник — мистър Удхоуп, — е бил там, когато дамата е издъхнала, и е видял всичко с очите си.

— Какво е видял?

— Куп подозрителни обстоятелства. Дамата била омагьосана. Толкова омагьосана, че от сутрин до вечер не знаела какво върши. И никой не можел да даде обяснение за това. Всичко е работа на съпруга й. Разбира се, той ще се опита да използва магия, за да избегне наказанието, но мистър Норел, който е съсипан, изцяло съсипан от жал за бедната дама, ще му попречи. Мистър Норел е категоричен, че Стрейндж трябва да бъде съден за престъпленията си.

Доктор Грейстийл поклати глава.

— Каквото и да кажете, няма да ме накарате да повярвам на тази клевета. Стрейндж е почтен човек!

— O, напълно! И все пак практикуването на магия е унищожило и по-велики умове от неговия. Попадне ли в лоши ръце, магията може да разруши всяка добродетел и да усили всяко зло у човека. Стрейндж се изправи срещу учителя си — най-търпеливият, мъдър, благороден, добър…

Увлечен в изреждането на епитети, дребният мъж като че ли забрави какво е искал да каже: разсея го изпитателният поглед на доктор Грейстийл. Докторът подсмръкна.

— Чудна работа — бавно произнесе той. — Казвате, че ви изпращат приятели на мистър Стрейндж, но пропуснахте да ми кажете кои са тези приятели. Едно е сигурно; много странен е този приятел, който разправя навсякъде, че Стрейндж е убиец.

Дребният мъж не каза нищо.

— Дали не е сър Уолтър Поул?

— Не — важно отговори мъжът, — не е сър Уолтър.

— Тогава учениците на мистър Стрейндж? Забравих как се казваха.

— Всички го забравят. Те са най-незапомнящите се хора на света.

— Те ли са?

— Не.

— Мистър Норел?

Дребният мъж мълчеше.

— Как се казвате? — попита доктор Грейстийл.

Мъжът завъртя глава на една, после на друга страна. Но като не намери начин да избегне такъв директен въпрос, отвърна:

— Дролайт.

— О-хо-хо! Намерил кой да сипе обвинения! Да, наистина вашата дума ще има голяма тежест срещу думата на един честен човек, срещу магьосника на самия херцог Уелингтън! Кристофър Дролайт! Прочут в цяла Англия като лъжец, крадец и мошеник!

Дролайт се изчерви и обидено примигна срещу доктора.

— Кой сте вие да говорите така? — изсъска той. — Стрейндж е богат и вие искахте да ожените дъщеря си за него! Къде е почтеността тук, драги ми докторе? Къде е почтеността тук?

Доктор Грейстийл изпъшка от нетърпение и гняв. Той стана от стола си.

— Ще обиколя всички английски семейства във Венеция. Ще ги предупредя да не говорят с вас! Още сега отивам. Не ви желая приятен ден! Не ви казвам „довиждане“! — при тези думи докторът хвърли няколко монети на масата и излезе.

Последната част от разговора бе на висок глас и с гневен тон. Келнерите и останалите посетители в кафенето с любопитство гледаха Дролайт, който бе останал да седи сам. Той изчака вероятността да срещне доктора на улицата да намалее и също излезе от кафенето. Докато вървеше из града, водата в каналите се движеше странно. На повърхността се образуваха вълни и го следваха, като от време на време се спускаха към краката му и прехвърляха ръбовете на канала. Но Дролайт изобщо не забелязваше.

Доктор Грейстийл удържа на думата си. Той посети всички британски семейства в града и ги предупреди да не разговарят с Дролайт. Дролайт не се безпокоеше от това. Вниманието му бе насочено към прислужниците, келнерите и гондолиерите. Той знаеше от опит, че този тип хора знаят много повече от господарите, на които служат, а ако не знаеха — е, Дролайт можеше да поправи това, като сам им разкаже по нещо. Скоро голям брой хора говореха, че Стрейндж е убил жена си, че се е опитал да се ожени насила за мис Грейстийл в катедралата „Свети Марко“ и че сватбата е била осуетена от пристигането на австрийски войници, че имал уговорка с лорд Байрон за в бъдеще да делят съпругите и любовниците си. Дролайт разказваше за Стрейндж всяка лъжа, която му дойдеше наум, но съчинителските му способности не бяха големи, затова той се радваше да се улови за всеки полуслух, за всяка сурова мисъл, която се въртеше в главите на информаторите му.

Един гондолиер го запозна с Мариана Сегати, жена на собственик на магазин за платове и любовница на лорд Байрон. С помощта на преводач Дролайт я обсипа с комплименти и й разказа скандални тайни за богатите дами в Лондон, които, както я увери, не могат да се мерят с нея по хубост. Тя му каза, че по думите на лорд Байрон Стрейндж не излиза от стаята си, пие вино и бренди и прави магии. В това нямаше нищо интересно, но жената каза на Дролайт малкото, което знаеше за магьосника в поемата на Байрон: как заговорничи със зли духове и се опълчва срещу боговете и цялото човечество. Дролайт добросъвестно прибра тези литературни измислици в торбата си с лъжи.

Но от всички обитатели на Венеция онзи, с когото Дролайт най-много желаеше да поговори, беше Франк. Обидите на доктор Грейстийл го бяха засегнали дълбоко и той бързо реши, че най-доброто отмъщение би било да направи прислужника му предател. Затова Дролайт изпрати на Франк писмо, с което го канеше в малка винарна в „Сан Поло“. За негово учудване Франк прие поканата.

Прислужникът дойде в уречения час. Дролайт поръча кана червено вино и напълни чашите.

— Франк — започна той с тих дружелюбен глас, — завчера говорих с господаря ти, както може би знаеш. Той изглежда много суров старец — никак не е любезен. Надявам се, че работата при него ти харесва? Споменавам това, защото мой близък приятел на име Ласелс само преди два дни казваше колко трудно се намира добра прислуга в Лондон и ако някой му помогне да намери добър прислужник, той е готов да плати колкото и да е.

— O — отбеляза Франк.

— Мислиш ли, че би ти харесало да живееш в Лондон, Франк?

Франк замислено чертаеше кръгове по масата с няколко разлети капки вино.

— Може би — каза той.

— Защото — енергично продължи Дролайт, — ако ми направиш една-две дребни услуги, бих могъл да разкажа на приятеля си за това колко си ми помогнал и не се съмнявам, че той веднага ще каже, че ти си човекът, когото търси!

— Какви услуги? — попита Франк.

— O! Ами първата е съвсем лесна! Наистина, само като ти кажа каква е, с радост ще я направиш, дори да не получиш нищо в замяна. Виждаш ли, Франк, боя се, че скоро с господаря ти и дъщеря му ще се случи нещо ужасно. Магьосникът е намислил да им навреди. Аз се опитах да предупредя господаря ти, но той е толкова упорит, че не пожела и да чуе. Не мога да спя от тревога. Проклинам се за глупостта си и за това, че не можах да му обясня по-добре. Но те ти вярват, Франк. Можеш да им подхвърлиш една-две думи — не на господаря, а на сестра му или на дъщеря му — за злите намерения на Стрейндж, за да бъдат нащрек.

После Дролайт каза на Франк за убийството на Арабела Стрейндж и за уговорката на Стрейндж с Байрон да делят жените си. Франк кимна предпазливо.

— Трябва да бъдем нащрек с магьосника — заключи Дролайт. — Другите вярват на лъжите и заблудите му, най-вече господарят ти. Затова е особено важно ти и аз да съберем колкото може повече сведения, за да разкрием злите му помисли пред света. Кажи ми сега, Франк, има ли нещо, което да си забелязал, някаква дума, изречена неволно от магьосника, нещо, което да ти се е сторило подозрително?

— Е, като стана дума за това — каза Франк и се почеса по главата, — има едно нещо.

— Наистина ли?

— На никого не съм казал за това. Дори на господаря си.

— Отлично! — усмихна се Дролайт.

— Само че не мога добре да го обясня. По-добре да ви го покажа.

— О, разбира се! Къде трябва да отидем?

— Да излезем навън. От тук се вижда.

Франк и Дролайт излязоха навън и Дролайт се огледа. Това беше най-типичният венециански пейзаж. Пред тях имаше канал, а от другата му страна — жълтокафява църква. Пред една отворена врата седеше слугиня и скубеше гълъби: мръсната им перушина се бе разпиляла в сивобял кръг пред нея. Навсякъде се виждаха къщи, статуи, въжета с пране и саксии с цветя. А в далечината се извисяваше отвесният гладък стълб на Мрака.

— Е, може би не точно тук — каза Франк. — Не се вижда от къщите. Направете няколко крачки напред и ще го видите.

Дролайт пристъпи няколко крачки напред.

— Тук ли? — попита той, като продължаваше да се оглежда.

— Да, точно тук — каза Франк и го ритна в канала. Оглушителен плясък.

Франк постоя още малко, колкото да сподели някои наблюдения относно морала и характера на Дролайт, като го нарече лъжлив коварен мошеник, долно куче, подъл страхлив мерзавец, змия и свиня. Тези забележки със сигурност облекчиха Франк, но не стигнаха до Дролайт, който по същото време беше под водата и нямаше как да ги чуе.

Водата го блъсна като юмрук, ожули цялото му тяло и му изкара въздуха. Той пропадна в мътните дълбини. Не можеше да плува и беше сигурен, че ще се удави. Но само след секунди го подхвана силно течение и го понесе със страшна бързина. По някаква причудлива случайност движението на водата току го подхвърляше към повърхността и той успяваше да си поеме дъх. Безпомощен да се спаси, той пребиваваше в състояние на неописуем ужас. По едно време забързаната вода го подхвърли нависоко и той успя да зърне пристан, окъпан в слънчева светлина (не можа да разпознае мястото); видя как бялата разпенена вода се удря в камъните и облива хора и къщи, видя уплашените лица на хората. Разбра, че водата не го е завлякла в морето, както си мислеше, но дори тогава не му хрумна, че течението е някак противоестествено. Случваше се да го повлече в определена посока, друг път просто го въртеше и подмяташе и той беше сигурен, че краят му е дошъл. После изведнъж водата сякаш се отегчи да го подхвърля, движението внезапно секна и той се намери проснат на някакво каменно стълбище. Почти не усещаше студения въздух и полъха от каменните сгради.

Той задиша учестено, като поемаше въздух на големи разтърсващи глътки, и точно когато му стана по-леко да диша, избълва големи количества студена солена вода. После дълго време лежа неподвижно със затворени очи, тъй както мъж лежи на гърдите на любимата си. Не мислеше за абсолютно нищо. Ако му бяха останали някакви желания, те просто бяха застинали безжизнено в душата му. Много по-късно той осъзна първо, че камъните вероятно са мръсни, и, второ, че трепери от студ. Забеляза, че е невероятно тихо и никой не му се притича на помощ. Той седна и отвори очи.

Наоколо цареше мрак. В тунел ли се намираше? В изба? Под земята? Всяка от тези възможности му се виждаше еднакво зловеща, защото той нямаше и най-малка представа как се е озовал тук и как би могъл да се измъкне. Но после усети леден полъх на бузата си, вдигна очи нагоре и видя белите зимни звезди. Нощ!

— Не, не, не! — изкрещя той с молба и се сви разтреперан на каменния пристан.

Сградите тънеха в мрак и пълна тишина. Единственото живо и светло нещо бяха звездите. Съзвездията му заприличаха на гигантски искрящи букви — букви от незнайна писменост. Дролайт беше убеден, че магьосникът е подредил звездите в букви и ги е използвал, за да напише заклинание срещу него. Накъдето и да погледнеше, той виждаше черна нощ, звезди и тишина. В нито една от къщите нямаше светлинка и ако това, което му бяха казали, бе вярно, в нито една от къщите нямаше хора. С изключение на магьосника.

С голямо нежелание той стана и се огледа. Наблизо имаше малък мост. В другия край на моста започваше уличка, която се губеше между високите стени на тъмните къщи. Можеше да тръгне натам или по-добре по павираната улица покрай канала. Тя изглеждаше като заскрежена на светлината от звездите и имаше особено призрачен вид. Той избра малката уличка и тъмнината.

Мина по моста и тръгна между къщите. Уличката бързо го изведе на площад. На него излизаха няколко други улички. По коя да тръгне? Той си помисли за всички черни сенки, покрай които трябваше да мине, за всички смълчани врати. Ами ако никога не се измъкне? От тази мисъл му прилоша и краката му се подкосиха.

На площада имаше църква. Дори на звездната светлина фасадата й изглеждаше зловещо с издадените си колони и наежените си статуи. Ангели с разперени криле надуваха тромпети, тъмна фигура стоеше с разперени ръце под каменен покров, слепи лица се взираха в Дролайт изпод тъмни арки.

„Откъде да знам дали магьосникът не е някъде тук?“ — помисли си той и започна да се взира последователно във всяка тъмна фигура, за да се увери, че никоя от тях не е Джонатан Стрейндж. Веднъж започнал, не можеше да спре — все му се струваше, че ако се обърне дори за миг, някоя от фигурите ще помръдне. Той почти се бе уверил, че няма страшно и че може да се отдалечи от църквата, когато нещо привлече погледа му — нещо необичайно в гъстия мрак пред вратата. Дролайт се вгледа по-внимателно. Нещо — или някой — лежеше на стълбите. Човек. Лежеше проснат на стълбите като в безсъзнание, по очи, закрил главата си с ръка.

Няколко секунди, които му се сториха цяла вечност, Дролайт стоеше и чакаше да види какво ще стане.

Нищо не стана.

После изведнъж го осени мисълта, че магьосникът е мъртъв! Може би в лудостта си се беше самоубил? Обля го неизразимо чувство на радост и облекчение. В пристъп на въодушевление Дролайт се разсмя на висок глас — оглушителен звук сред безмълвието. Тъмната фигура на тъмните стъпала не помръдна. Той се приближи и се надвеси над тялото. Не се чуваше дишане. Дролайт съжали, че няма пръчка, за да го бодне с нея.

Изведнъж фигурата се завъртя.

Дролайт нададе ужасен вопъл.

Тишина. После:

— Познавам те! — прошепна Стрейндж.

Дролайт направи опит да се засмее. Винаги използваше смеха като средство, с което да предразположи жертвите си. Смехът действа успокояващо, нали? Всички сме приятели? Но от устата му излезе само странен скърцащ звук.

Стрейндж стана и пристъпи към Дролайт. Дролайт отстъпи назад. На звездната светлина той виждаше магьосника по-ясно. Започваше да разпознава чертите на някогашния Стрейндж. Краката му бяха боси. Сюртукът и ризата му бяха разкопчани и ясно личеше, че от няколко дни не се е бръснал.

— Познавам те — прошепна отново Стрейндж — Ти си… Ти си… — той размаха ръце във въздуха, сякаш чертаеше магически символи. — Ти си Леукрокута!

— Леу… — опита се да повтори Дролайт.

— Ти си Вълкът на вечерта! Ходиш на лов за хора! Баща ти е хиена, а майка ти — лъвица! Имаш тяло на лъв, ходиш на две копита като сатана. Не можеш да гледаш назад. Имаш един дълъг зъб и нямаш венци, но можеш да приемаш човешки облик и да примамваш хората с човешки глас!

— Не, не! — примоли му се Дролайт. Искаше да каже нещо повече, да обясни, че не притежава никакви такива неща, че Стрейндж греши, но устата му беше твърде пресъхнала и скована от страх, за да може да образува думи.

— И сега — спокойно продължи Стрейндж — аз ще възвърна истинския ти облик! — той вдигна ръце и изкрещя: — Абракадабра!

Дролайт падна на земята и закрещя, а Стрейндж избухна в такъв смях — неестествен, безумен смях, — че започна да се превива и да подскача по паважа на площада.

Постепенно страхът на единия и веселието на другия утихнаха. Дролайт осъзна, че не се е превърнал в страшно чудовище, а Стрейндж стана спокоен, почти строг.

— Леукрокута — прошепна той, — стани.

Все още разтреперан, Дролайт се изправи на крака.

— Леукрокута, защо си дошъл? Не, почакай! Знам защо — Стрейндж щракна с пръсти. — Аз те доведох тук. Кажи ми, Леукрокута, защо разпитваш за мен? Кога изобщо съм правил нещо тайно? Защо просто не дойде да ме попиташ? Щях да ти кажа всичко!

— Те ме накараха! Ласелс и Норел. Ласелс плати дълговете ми и аз излязох от „Кингс Бенч“163. Винаги съм бил твой п-приятел.

— Дролайт леко се запъна; дори луд човек трудно би повярвал на това.

Стрейндж вдигна глава — вероятно за да изгледа презрително Дролайт, но в тъмнината изражението му не се виждаше.

— Бях луд, Леукрокута! — изсъска магьосникът. — Казаха ли ти това? Е, вярно е. Бях луд и отново ще бъда. Но откакто ти дойде в града, аз се въздържам от… Въздържам се от някои заклинания, за да може когато те срещна, да бъда с ума си. С предишния си ум. За да мога да те позная и да си спомня какво съм искал да ти кажа. В тъмнината научих много неща, Леукрокута, и едно от тях е следното: не мога да го направя сам. Доведох те тук, за да ми помогнеш.

— Наистина ли? Радвам се! Ще направя всичко! Благодаря! Благодаря! — но докато говореше това, Дролайт се чудеше колко още Стрейндж смята да го държи тук и от тази мисъл главата му се размъти.

— Как е… Как е… — Стрейндж като че ли се затрудняваше да подреди мислите си. Той размаха ръце във въздуха. — Как е името на съпругата на Поул?

— Лейди Поул.

— Да, но имах предвид… другите и имена.

— Ема Уинтъртаун.

— Да, така беше. Ема Уинтъртаун. Къде е тя? Имам предвид сега.

— Отвели са я в лудница в Йоркшир. Това би трябвало да е тайна, но аз я разкрих. В „Кингс Бенч“ се запознах с един човек, който има син, чиято любима е шивачка на палта и тя разбрала за това, защото я наели да ушие топли дрехи за лейди Поул — в Йоркшир е много студено. Завели са я на място на име Стеър… нещо си — имам предвид лейди Поул, не шивачката. Стеър… Чакайте! Ще ви кажа! Знаех го, кълна се! Стеъркрос Хол в Йоркшир!

— Стеъркрос? Това име ми е познато.

— Да, да, така е! Защото наемателят е ваш приятел. Някога е бил магьосник в Нюкасъл или Йорк, или друг северен град — само че не знам как се казва. Мисля, че преди време мистър Норел се е отнесъл зле с него — може би дори неведнъж. И когато лейди Поул полудя, Чайлдърмас реши да поправи поне отчасти стореното зло, като го препоръча за санитар на сър Уолтър.

Последва мълчание. Дролайт се питаше дали Стрейндж е разбрал нещо от обяснението му. След малко Стрейндж каза:

— Ема Уинтъртаун не е луда. Само изглежда луда. Но вината за това е на Норел. Той е призовал представител на народа на феите, за да възкреси лейди Поул от мъртвите, и в замяна му е дал много права над нея. Същата тази фея застраши свободата на краля на Англия и е омагьосала поне още двама поданици на Негово величество, един от които е жена ми! — той помълча малко. — Първата ти задача, Леукрокута, е да повториш пред Джон Чайлдърмас всичко, което току-що ти казах, и да му предадеш това.

Стрейндж извади нещо от джоба на сюртука си и го подаде на Дролайт. Приличаше на малка кутийка като кутийките за енфие, само че беше малко по-издължена и тясна. Дролайт я взе и я прибра в джоба си.

Стрейндж дълбоко въздъхна. Усилието да подрежда думите в логична последователност очевидно го изтощаваше.

— Втората ти задача е… Втората ти задача е да предадеш послание до всички магьосници в Англия. Разбираш ли?

— О, да! Но…

— Но какво?

— Но магьосникът е само един.

— Какво?

— Магьосникът е само един, сър. Сега, когато сте тук, в Англия има само един магьосник.

Стрейндж като че ли се замисли над това.

— Учениците ми — каза той. — Учениците ми са магьосници. Всички мъже и жени, които някога са искали да бъдат ученици на Норел, са магьосници. Чайлдърмас е магьосник. Сегундус е магьосник. Хънифут. Читателите на списанията за магия. Членовете на някогашните общества. Англия е пълна с магьосници. Стотици! Може би хиляди! Норел им отне това право. Норел ги отрече. Норел ги накара да замълчат. Но въпреки това те са магьосници. Предай им следното — Стрейндж прокара длан по челото си. Дишаше тежко. — Дървото говори на камъка, камъкът говори на водата. Не е толкова трудно, колкото сме си мислили. Кажи им да четат написаното на небето. Кажи им да питат дъжда! Всички стари съюзи на Джон Ъскглас са още в сила. Аз изпращам вестоносци да напомнят на камъните, на небето и на дъжда за старите им обещания. Кажи им… — но Стрейндж се затрудняваше да намери нужните думи. Той начерта нещо във въздуха. — Не мога да го обясня. Разбираш ли, Леукрокута?

— Да. O, да! — отвърна Дролайт, макар да нямаше никаква представа за какво говори Стрейндж.

— Добре. А сега повтори посланията, които ти предадох. Кажи ми ги.

Дролайт се подчини. Дългите години събиране и разпространяване на злобни клюки бяха развили способността му да помни имена и факти. Той помнеше отлично първото послание, но от второто му бяха останали няколко несвързани изречения за магьосници, застанали в дъжда и загледани в камъните.

— Ще ти покажа — каза Стрейндж — и тогава ще разбереш. Ако изпълниш тези три задачи, Леукрокута, няма да ти отмъстя. Няма да ти сторя зло. Предай тези три послания и после можеш да се върнеш към нощните си похождения, към разкъсването на мъже и жени.

— Благодаря! Благодаря! — отвърна Дролайт, но изведнъж осъзна нещо и се ужаси. — Три? Но, сър, вие ми предадохте само две послания!

— Три, Леукрокута — отсече Стрейндж. — Трябва да предадеш три послания.

— Да, но вие не ми казахте кое е третото!

Стрейндж не отговори. Той се обърна и замърмори нещо под носа си.

Въпреки ужаса си Дролайт изпитваше силно желание да хване магьосника и да го разтърси. И вероятно щеше да го направи, ако очакваше това да даде резултат. По лицето му потекоха сълзи на самосъжаление. Сега Стрейндж щеше да го убие за неизпълнение на третата задача и Дролайт нямаше да има вина за това.

— Леукрокута — внезапно заговори Стрейндж, — донеси ми вода!

Дролайт се огледа. Насред площада имаше кладенец. Той отиде там и видя отвратителна желязна чаша, закачена за камъните с дълга ръждясала верига. Отмести капака на кладенеца, изтегли кофа вода и потопи в нея чашата. Беше му неприятно дори да я докосва. Странно как след всичко, което му се бе случило през деня, тази желязна чаша беше най-отвратителното му преживяване. През целия си живот той се бе обграждал с красиви неща, а сега всичко, което го заобикаляше, беше отвратително. По вина на магьосника. Как го мразеше!

— Сър? Господарю магьосник! — извика Дролайт. — Ще трябва да дойдете тук, за да пиете — той му показа желязната верига.

Стрейндж се приближи, но не пое предложената му чаша. Вместо това извади от джоба си малко шишенце и го подаде на Дролайт.

— Капни шест капки във водата — каза магьосникът.

Дролайт издърпа запушалката. Ръката му трепереше толкова силно, че той се боеше да не разлее цялото съдържание на шишенцето на земята. Стрейндж като че ли не забеляза. Дролайт капна няколко капки във водата.

Стрейндж пое чашата и изпи водата. Чашата падна от ръката му. Дролайт почувства — макар че не можеше да обясни как, — че Стрейндж се променя. Черният силует на фона на звездното небе се прегърби и главата му клюмна. Дролайт се запита дали магьосникът не е пиян. Но как човек може да се напие от няколко капки? Освен това нямаше миризма на силен алкохол: магьосникът миришеше като човек, който не се е къпал или не е прал дрехите си от седмици, но имаше и друга миризма, каквато само допреди минута не се усещаше — миризма на старост и на петдесет котки.

Дролайт изпита нещо странно. Беше го изпитвал и преди, когато се случваше да стане свидетел на магия. Навсякъде край него като че ли се отваряха невидими врати, започваха да духат ветрове от далечни места и да донасят ухания на гори, блата и влажни поля. В главата му се заредиха картини. Къщите наоколо вече не бяха пусти. Той виждаше вътре в тях, сякаш някой беше премахнал стените. Във всяка тъмна стая имаше… не точно човек, а Същество, древен дух. В една имаше Огън, в друга — Камък, в трета — Дъжд, в четвърта — Ято птици, в пета — Хълм, в шеста — Дребно създание с мрачни и огнени мисли, и така нататък, и така нататък.

— Кои са те? — прошепна Дролайт смаян. Той почувства как всички косми на главата му се изправят като наелектризирани. После го завладя ново, различно усещане — усещане, близко до падане, макар че той продължаваше да стои на краката си. Сякаш съзнанието му падаше надолу.

Стори му се, че стои на склона на английски хълм. Валеше дъжд: капките се носеха във въздуха като сиви призраци. Дъждът валеше върху него и той самият изтъня като дъжд. Дъждът отми мисли, отми спомени, всичко хубаво и лошо. Той вече не знаеше името си. Всичко беше отмито като кал от камък. Дъждът го изпълни със свои мисли и спомени. Сребристи ивици вода покриваха хълма като сложно изплетена дантела, като вени върху ръка. Той забрави кой е, кой е бил — стана човек, превърнат в ивици вода. Потече в земята заедно с дъжда.

Стори му се, че лежи под земята, под Англия. Минаваха дълги векове, през него се процеждаха дъжд и студ, в него се разместваха камъни. В Тишината и Мрака той стана обширен. Стана земята, стана Англия. Една звезда погледна към него и го заговори. Един камък му зададе въпрос и той му отвърна на неговия език. Една река се сгуши до него, хълмове напъпиха под пръстите му. Той отвори уста и издиша пролет…

Стори му се, че е заключен в храсталак в тъмна гора през зимата. Дърветата се извисяваха до безкрайност — тъмни стълбове, разделени от тънки бели снопове зимна светлина. Той погледна надолу. Млади клонки пронизваха цялото му тяло, израстваха през тялото му, през стъпалата и дланите му. Клепачите му вече не се затваряха, защото през тях бяха прораснапи клони. През ушите му излизаха и влизаха насекоми, паяци свиваха гнезда и плетяха паяжини в устата му. Той осъзна, че се е сраснал с гората преди много години. Познаваше гората и гората го познаваше. Вече не можеше да се каже кое е гора и кое — човек.

Всичко беше тихо. Валеше сняг. Той закрещя…

Мрак.

Дролайт дойде на себе си, сякаш изплува от тъмни води. Кой го беше освободил — дали Стрейндж или гората, или самата Англия, — той не знаеше, но долавяше презрението, с което благодетелят му го връщаше в съзнание. Древните духове се отдръпнаха от него. Мислите и чувствата му се смалиха до тези на обикновен човек. Той беше замаян и объркан от спомена за преживяното. Огледа ръцете си и опипа онези места от тялото си, на които клоните го бяха пронизали. Изглеждаха съвсем невредими, но как боляха! Той изстена и се огледа за Стрейндж.

Магьосникът стоеше малко настрана, сгушен до една стена, и мърмореше под носа си заклинание. Той удари по стената: камъните се издуха, промениха формата си и се превърнаха в гарван. Гарванът разпери криле и с оглушителен писък се вдигна в нощното небе. Стрейндж отново удари по стената: друг гарван излезе от стената и полетя. После още един и още един, и още, и още, все повече и все по-бързо, докато всички звезди горе се скриха зад черните им криле.

Стрейндж вдигна ръка да удари отново…

— Господарю магьосник! — извика задъхан Дролайт. — Не ми казахте какво е третото послание.

Стрейндж се обърна. Неочаквано сграбчи Дролайт за сюртука и го дръпна към себе си. Дролайт усети зловонния му дъх и за пръв път ясно видя лицето му. Звездите озаряваха диви, безумни очи, изгубили всяка човещина и разум.

— Кажи на Норел, че идвам! — изсъска Стрейндж. — Хайде, върви!

Дролайт нямаше нужда да му се повтаря. Той забърза през тъмнината.

Гарваните сякаш го следваха. Той не можеше да ги види, но чуваше плясъка на крилете им и усещаше движението на въздуха, предизвикано от тях. По средата на един мост най-неочаквано го обля зашеметяваща светлина. Внезапно го обгърнаха звуци на чуруликащи птици и хорски гласове. Мъже и жени се разхождаха, разговаряха и вършеха обичайните си дела. Тук нямаше страшна магия — само ежедневие, прекрасен, чуден свят на ежедневие.

Дрехите на Дролайт все още бяха прогизнали от морска вода, а въздухът беше студен до ожесточение. Той се намираше в непозната част на града. Никой не предлагаше да му помогне и Дролайт дълго се луташе уморен и изгубен. Накрая излезе на площад, който му беше познат, и успя да намери пътя към малката странноприемница, където бе наел стая. Когато стигна, беше изнемощял и разтреперан. Съблече се и изми солта от тялото си колкото можа. После легна в тясното си легло.

През следващите два дни Дролайт лежа в треска. Сънищата му бяха неописуеми кошмари, изпълнени с мрак, магия и дългите студени векове на Земята. И докато спеше, през цялото време се измъчваше от страх да не се събуди под земята или разпнат от някоя зимна гора.

Към средата на третия ден той се възстанови достатъчно, за да може да стане и да отиде на пристанището. Там намери английски кораб, който щеше да плава за Портсмут. Дролайт показа на капитана писмата и документите, дадени му от Ласелс, в които се обещаваше солидно заплащане на кораба, който го върне в Англия. Писмата бяха подписани от двама известни европейски банкери.

На петия ден той плаваше за Англия.

Над Лондон бе надвиснала бледа студена мъгла, която сякаш символизираше бледото студено съществувание на Стивън. Напоследък бремето на магията тегнеше над него повече от всякога. Радостта, топлотата и покоят отдавна му бяха чужди. Единствените чувства, които проникваха през облаците магия над сърцето му, бяха от най-горчив характер — гняв, отрицание и смут. Пропастта между него и английските му приятели беше по-дълбока от всякога. Джентълменът с коса като глухарче беше злодей, но когато говореше за гордостта и надменността на англичаните, Стивън трудно можеше да отрече справедливостта на думите му. Дори „Изгубена надежда“ при цялата си зловеща обстановка понякога му се струваше гостоприемно убежище от английското презрение и лукавство, там поне никога не му се налагаше да се извинява, че е такъв, какъвто е: там се отнасяха към него като към почетен гост.

Този зимен ден Стивън се намираше в конюшнята на сър Уолтър Поул на „Харли Стрийт“. Сър Уолтър наскоро беше купил двойка много хубави хрътки за голяма радост на слугите, които прекарваха голяма част от времето си в наглеждане на кучетата, грижи за тях и разговори — къде повече, къде по-малко компетентни — за бързината и ловкостта им в полето. Стивън знаеше, че трябва да следи за този лош навик на слугите, но установи, че не го е грижа чак толкова. Затова когато Робърт, лакеят, му предложи да отидат заедно да видят кучетата, вместо да го сгълчи, Стивън сложи шапката и палтото си и тръгна с него. Сега той стоеше и гледаше как Робърт и конярите се суетят около кучетата. Имаше чувството, че ги наблюдава през дебело и мръсно стъкло.

Изведнъж всички мъже скочиха и побягнаха от конюшните. Стивън потрепери. Опитът го беше научил, че такова неестествено поведение неизбежно е свързано с появата на джентълмена с коса като глухарче.

Ето че се появи, озарявайки тясната тъмна конюшня със сиянието на сребристата си коса, с блясъка на сините си очи, с яркостта на зеления си сюртук, и се разрази в звучно бърборене и смях, като нито за миг не се съмняваше, че Стивън е също толкова щастлив да го види, колкото той е щастлив да види Стивън. Джентълменът се зарадва на кучетата не по-малко от слугите и подкани иконома да дойде да им се порадва. Заговори им на техния език и кучетата весело заподскачаха и залаяха — очевидно симпатията им към него надхвърляше симпатията им към всеки друг, когото бяха виждали досега. Джентълменът каза:

— Това ми напомня един случай през 1413 година, когато отидох на юг да навестя новия крал на Южна Англия. Кралят — благ и доблестен човек — ме представи на придворните си и им разказа за чудните ми подвизи, за обширните ми кралства, за рицарския ми дух и прочие, и прочие. Но един от благородниците предпочете да не слуша тази поучителна и възвишена реч. Той шушукаше и се смееше с приятелите си. Както можете да си представите, аз много се засегнах от отношението им и реших да ги науча на добри обноски. На другия ден тези зли мъже гонеха зайци край гората Хатфийлд. Аз се появих изневиделица и ми хрумна сполучливата идея да превърна хората в зайци, а зайците в хора. Първо хрътките разкъсаха господарите си, а после зайците, приели облика на хора, успяха да си отмъстят по най-ужасен начин на хрътките, които ги бяха гонили — джентълменът млъкна, за да чуе похвалите на Стивън за хитроумното си дело, но преди икономът да успее да каже и дума, джентълменът възкликна:

— О! Усетихте ли това?

— Какво да усетя, сър? — попита Стивън.

— Всички врати се затресоха!

Стивън погледна вратите на конюшнята.

— Не, не тези врати! — възкликна джентълменът. — Имам предвид вратите между Англия и всичко останало! Някой се опитва да ги отвори. Някой говореше на Небето и това не бях аз! Някой дава напътствия на Камъните и на Реките и това не съм аз! Кой го прави? Кой? Хайде!

Джентълменът хвана Стивън за ръка и двамата сякаш се вдигнаха във въздуха, като че ли изведнъж бяха стъпили навръх планина или на много висока кула. Конюшнята на „Харли Стрийт“ изчезна и пред очите на Стивън изникна нова обстановка — после друга, после трета. Появи се пристанище с множество мачти като гъста гора — те сякаш прелетяха под краката им и на тяхно място тутакси изникна сиво зимно море и кораби с издути платна, разлюлени от вятъра; после се появи град с кули и великолепни мостове. Странно, но нямаше почти никакво усещане за движение. Сякаш светът прелиташе покрай Стивън и джентълмена, а те стояха неподвижно. После дойде ред на планини, покрити със сняг, по които с мъка се катереха мънички хора; после се появи гладко като стъкло езеро, заобиколено от тъмни върхове, след него — равно поле със ситни градове, прорязано от реки и подобно на детска играчка.

Пред тях се издигаше нещо. Отначало приличаше на черна линия, разделяща небето на две. Но когато наближиха, то се превърна в черен стълб, който започваше от земята и краят му не се виждаше.

Стивън и джентълменът спряха да починат високо над Венеция (по въпроса за това на какво точно бяха стъпили Стивън предпочиташе да не мисли). Слънцето залязваше и улиците и сградите долу бяха тъмни, но морето и небето бяха пълни със светлина, в която хармонично се преливаха нюанси на розово, бледосиньо, сивкаво и перленобяло. Градът като че ли плуваше в сияйна безкрайност.

В по-голямата си част черният стълб бе гладък като обсидиан, но точно над покривите на къщите се размиваше и от него като пушек излизаха спирали, които се разнасяха из въздуха. Стивън не можеше да предположи какво представляват те.

— Това дим ли е, сър? Да не би кулата да гори? — попита Стивън.

Джентълменът не отвърна, но когато се приближиха, икономът видя, че това не е дим. От кулата излиташе голямо черно множество. Това бяха гарвани. Хиляди и хиляди гарвани. Те напускаха Венеция и отлитаха в посоката, от която Стивън и джентълменът бяха дошли.

Едно ято се насочи към тях. Въздухът изведнъж се изпълни с плясъка на хиляда криле и оглушителен шум. Облаци прах и пясък напълниха очите, носа и гърлото на Стивън. Той наведе глава и закри носа си с ръка, за да пропъди зловонието.

Когато птиците отлетяха, икономът попита учуден:

— Какви са тези гарвани, сър?

— Създания, направени от магьосника — обясни джентълменът. — Изпраща ги в Англия със заръки към Небето, Земята, Реките и Хълмовете. Свиква всички отколешни съюзници на краля. Скоро те ще се кланят на английските магьосници вместо на мен! — той нададе силен вой, изразяващ смесица от гняв и отчаяние. — Наложих му наказания, каквито никога не бях налагал на враговете си! Но той продължава да се бори срещу мен! Защо не приема покорно съдбата си? Защо не се отчайва?

— Не съм чувал да казват, че му липсва кураж, сър — отбеляза Стивън. — Говори се, че на Пиренейския полуостров е направил много смели неща.

— Кураж? Какво говорите? Това не е кураж! Това е чисто и просто злоба! Проявихме небрежност, Стивън! Позволихме на английските магьосници да получат предимство пред нас! Трябва да намерим начин да ги победим! Трябва да удвоим усилията си да ви направим крал!

60БУРЯ И ЛЪЖИ

Февруари 1817 година

ЛЕЛЯ ГРЕЙСТИЙЛ беше наела къща в Падуа недалеч от пазара за плодове. Мястото беше удобно и струваше само осемдесет секини за тримесечие (което се равнява приблизително на 38 гвинеи). Леля Грейстийл беше много доволна от сделката. Но понякога се случва да действаме бързо и много решително и всичките ни колебания и съмнения да дойдат после, когато вече е късно. Така беше и в този случай: Флора и леля й живееха в къщата едва от седмица, когато леля Грейстийл започна да й намира недостатъци и да се пита дали изобщо е трябвало да я наема. Макар да беше стара и хубава, готическите й прозорци бяха доста малки, а на няколко от тях имаше каменни балкони — с други думи, къщата беше мрачна. Това едва ли би могло да представлява проблем по-рано, но точно сега Флора се нуждаеше от разтуха и леля й смяташе, че полумракът, колкото и да е живописен, може би не е подходящ за нея. Освен това в двора стояха няколко каменни дами, които с годините се бяха сдобили с воали и пелерини от бръшлян. Не би било преувеличено да се каже, че тези дами рискуваха да изчезнат напълно и всеки път, когато погледът на леля Грейстийл се спреше на тях, те й напомняха за горката съпруга на Джонатан Стрейндж, починала толкова млада и при толкова загадъчни обстоятелства и чиято злочеста съдба бе докарала съпруга й до лудост. Тя се надяваше тези меланхолични мисли да не спохождат и Флора.

Но сделката бе сключена и къщата беше наета, затова леля Грейстийл се зае да я направи колкото може по-светла и приветлива. Тя цял живот беше пестила свещите и маслото за лампи, но в стремежа си да повдигне духа на Флора сега реши да отхвърли всички съмнения за излишни разходи. На стълбището имаше особено мрачно място там, където едно стъпало се завърташе под непредсказуем ъгъл и за да не може никой да падне и да си счупи врата, леля Грейстийл настоя на полицата над стъпалото да се сложи лампа. Тази лампа гореше денонощно и беше причина за постоянни разправии с Бонифация, възрастна слугиня италианка, която вървеше заедно с къщата и която държеше на икономиите дори повече от леля Грейстийл.

Бонифация беше добра слугиня, но твърде склонна към критики и дълги обяснения за това защо нарежданията, които току-що са й дали, са погрешни или невъзможни за изпълнение. В работата й помагаше муден, изнурен млад човек на име Миникело, който посрещаше всяко нареждане с тихо сопнато мърморене на неразбираем диалект. Бонифация се отнасяше към Миникело с фамилиарно презрение, което караше леля Грейстийл да смята, че са роднини, но тепърва й предстоеше да научи повече подробности за това.

И така, подредбата на къщата, ежедневните препирни с Бонифация и всички открития, приятни и недотам приятни, съпътстващи всяко пребиваване в непознат град, изпълваха дните на леля Грейстийл с интересни занимания; но нейна основна и свята грижа беше да намира развлечения за Флора. Флора бе придобила навика да търси спокойствие и усамотение. Ако леля й я заговореше, тя отговаряше с готовност, но рядко се случваше сама да завърже разговор. Във Венеция Флора беше основният търсач на приключения, а сега просто се съгласяваше с всичко, което леля й предлагаше. Предпочиташе да се занимава с неща, които не изискват компания. Разхождаше се сама, четеше сама, седеше сама във всекидневната или на оскъдното слънце, което понякога надничаше в малкия двор към един часа на обяд. Беше по-затворена и потайна отпреди, сякаш някой — не непременно Джонатан Стрейндж — я бе разочаровал и тя бе решила занапред да бъде по-независима.

В първата седмица на февруари в Падуа се разрази силна буря. Това стана към обяд. Бурята се надигна внезапно от изток (откъм Венеция и морето). Старците, които се събираха в градските кафенета, казваха, че само миг преди това не е имало никакви признаци за буря. Но другите не обърнаха особено внимание: в края на краищата беше зима и можеше да се очаква, че ще има бури.

Първо задуха силен вятър. Този вятър не се спираше пред никакви врати и прозорци. Той намираше пролуки, за чието съществуване никой не подозираше, и духаше със същото ожесточение както извън домовете, така и вътре в тях. Флора и леля й седяха заедно в малката всекидневна на първия етаж. Изведнъж стъклата на прозорците задрънчаха, малкото кристали на полилея зазвъняха. После листата на писмото, което леля Грейстийл пишеше, се изплъзнаха изпод ръката й и се разлетяха из стаята. Отвън небето притъмня и стана черно като нощ, заваля оглушителен порой.

Бонифация и Миникело влязоха във всекидневната. Те дойдоха под предлог, че искат да чуят нарежданията на леля Грейстийл във връзка с бурята, но в действителност Бонифация искаше да се присъедини към възклицанията на господарката си, изразяващи учудването й от силата на вятъра и дъжда (получи се приятен дует, макар и на различни езици). Миникело дойде, за да прави компания на Бонифация. Той наблюдаваше навъсен бурята отвън, сякаш подозираше, че тя се е разразила нарочно, за да му отвори работа.

Леля Грейстийл, Бонифация и Миникело стояха на прозореца и видяха как първата светкавица превърна познатата гледка отвън в смущаващ готически пейзаж, изпълнен с бледо неземно сияние и неочаквани сенки. Последва гръм, от който цялата стая се разтресе. Бонифация замърмори молитви към Пресветата Дева и неколцина светци. Леля Грейстийл, която беше също толкова разтревожена, с радост би потърсила същата утеха, но в качеството си на член на общността на англиканската църква тя можеше единствено да възклицава „Мили Боже!“, „Честна дума!“ и „Бог да ни е на помощ!“ — все неща, които не носеха голяма утеха.

— Флора, скъпа! — извика леля Грейстийл с леко треперещ глас. — Надявам се, че не си уплашена. Бурята е много страшна.

Флора се приближи към прозореца, взе ръката на леля си и й каза, че сигурно бурята скоро ще свърши. Поредната светкавица озари града. Флора пусна ръката на леля си, отвори прозореца и бързо излезе на балкона.

— Флора! — извика леля Грейстийл.

Мис Грейстийл се беше надвесила над бездънния мрак, стиснала с две ръце парапета, без да обръща внимание на дъжда, който мокреше роклята и, нито на вятъра, който развяваше косите й.

— Скъпа! Флора! Флора! Прибери се да не те вали дъждът!

Флора се обърна и каза нещо на леля си, но какво — никой не можа да чуе.

Миникело излезе на балкона и с учудваща ловкост (без нито за миг да изневерява на вродената си навъсеност) успя да прибере Флора вътре, използвайки големите си ръце, тъй както овчарите използват гегите си за прибиране на овцете.

— Не виждате ли? — възкликна Флора. — Там има някой! Там, в ъгъла! Не ви ли се вижда познат? Стори ми се, че… — тя внезапно млъкна и каквото и да и се бе сторило, не го каза.

— Е, скъпа, надявам се да грешиш. Жал ми е за всеки, който стои навън в такъв момент. Дано по-бързо намери подслон. О, Флора! Колко си мокра!

Бонифация донесе кърпи и двете с леля Грейстийл бързо се заеха да сушат роклята на Флора, като въртяха мис Грейстийл насам-натам, понякога едновременно в противоположни посоки. Едновременно с това те даваха нареждания на Миникело — леля Грейстийл на лош, но упорит италиански, Бонифация на припрян диалект. Нарежданията, подобно на въртенето на мис Грейстийл, вероятно си противоречаха, защото Миникело не правеше нищо, освен да ги гледа с недоумение.

Флора съсредоточено се взираше над сведените глави на двете жени към прозореца. Още една светкавица. Тя застина като наелектризирана, в следващия миг се отскубна от ръцете на леля си и на слугинята и побягна от стаята.

Те нямаха време да се запитат накъде е тръгнала. През следващия половин час се водеха ожесточени домашни битки: Миникело се опитваше да затвори капаците на прозорците, Бонифация се препъваше в тъмното и търсеше свещи, леля Грейстийл се ядосваше, защото бе открила, че италианската дума, която беше използвала за „капаци“, всъщност означаваше „пергамент“. Всеки на свой ред губеше търпение. Положението не се подобри, когато всички камбани в града забиха едновременно заради поверието, че камбаните (свещени предмети) пропъждат бури и гръмотевици (които безспорно са дело на дявола).

Най-накрая къщата беше подсигурена — или почти. Леля Грейстийл остави Бонифация и Миникело да довършат работата и тъй като бе забравила, че е видяла Флора да излиза от всекидневната, отиде да й занесе свещ. Флора не беше в стаята, но леля й забеляза, че Миникело още не е затворил всички капаци на прозорците.

Тя изкачи стъпалата до стаята на племенницата си — Флора не беше там. Нямаше я и в трапезарията, и в стаята на леля й, и в малкия салон, който понякога използваха след вечеря. Последва оглед на кухнята, вестибюла и стаята на градинаря — мис Грейстийл не беше на нито едно от тези места.

Леля Грейстийл започна сериозно да се безпокои. Злобно гласче й нашепваше, че каквато и загадъчна съдба да е сполетяла съпругата на Джонатан Стрейндж, всичко е започнало от внезапното изчезване на мисис Стрейндж по време на буря.

„Но тогава е валял сняг, не дъжд“ — каза си леля Грейстийл. Докато обикаляше къщата в търсене на Флора, тя упорито си повтаряше: „Сняг, не дъжд. Сняг, не дъжд.“ После си помисли: „Може изобщо да не е излизала от всекидневната. Там е толкова тъмно, а Флора е толкова тиха, че може да не съм я видяла.“

Леля Грейстийл се върна във всекидневната. Поредната светкавица придаде на стаята свръхестествен облик. Стените станаха мъртвешки бледи, мебелите и останалите предмети станаха сиви, сякаш бяха от камък. Тя с ужас осъзна, че в стаята наистина има още някой — жена, но не Флора: жена в тъмна старомодна рокля със свещник в ръка, жена, чието лице беше изцяло в сянка и чертите й не можеха да се видят.

Леля Грейстийл се вцепени.

В стаята отекна гръм, после — непрогледна тъмнина, прорязана от два пламъка. Но кой знае защо, пламъкът от свещта на непознатата жена не хвърляше никаква светлина. Още по-необяснимо беше това, че стаята някак загадъчно се бе разширила: жената и свещта й изглеждаха странно далечни.

Леля Грейстийл извика:

— Кой е там?

Никой не отговори.

„Разбира се — помисли си тя, — жената е италианка. Трябва да я попитам на италиански. Може да се е объркала от бурята и неволно да е влязла в чужда къща.“ Но колкото и да се опитваше, в момента не можеше да си спомни нито дума на италиански.

Нова светкавица. Ето: жената стоеше неподвижно с лице към леля Грейстийл. „Това е духът на съпругата на Джонатан Стрейндж!“ — помисли си леля Грейстийл. Пристъпи напред и непознатата направи същото. Изведнъж я осени прозрение: „Това е огледало! О! Колко глупаво! Колко глупаво от моя страна! Да се страхувам от собственото си отражение!“ Тя изпита такова облекчение, че за малко да се разсмее на глас, но после се сепна — не беше глупаво да се страхува, никак не беше глупаво: на това място преди нямаше огледало.

Следващата светкавица й даде възможност да види огледалото. То беше грозно и твърде голямо за тази стая: леля Грейстийл беше сигурна, че го вижда за пръв път в живота си.

Тя бързо излезе от стаята. Стори й се, че далеч от ужасното огледало ще може да разсъждава по-трезво. Докато изкачваше стъпалата, дочу звуци, които като че ли идваха от стаята на мис Грейстийл, затова отвори вратата и надзърна вътре.

Там седеше Флора. Беше запалила оставените свещи и събличаше роклята си. Роклята беше съвсем мокра. Фустите и чорапите й бяха в същото състояние. Обувките й се въргаляха на пода до леглото: и те бяха прогизнали и съсипани от дъжда.

Флора погледна леля си със смесица от вина, смущение, дързост и други чувства, които по-трудно се поддаваха на определение.

— Нищо! Нищо! — извика тя.

Това вероятно беше отговор на въпрос, който Флора очакваше да й бъде зададен, но леля й каза само:

— О, скъпа! Къде беше? Как ти хрумна да излезеш в такова време?

— Аз… Излязох да купя коприна за бродиране.

Като видя стъписването на леля си, Флора добави колебливо:

— Не мислех, че дъждът ще трае толкова дълго.

— Е, скъпа, трябва да призная, че постъпката ти ми се струва доста необмислена, но сигурно много си се уплашила, след като си плакала!

— Плакала? Не, не! Грешите, лельо! Не съм плакала. От дъжда е.

— Но ти и сега… — леля Грейстийл млъкна. Искаше да каже: „Ти и сега плачеш“, но Флора тръсна глава и се обърна. По някаква причина беше вързала шала си на вързоп и леля й неволно си помисли, че ако не го бе направила, шалът щеше поне донякъде да я предпази от дъжда и сега тя нямаше да е толкова мокра. Флора извади от вързопа малко шише, до половината пълно с кехлибареножълта течност. Отвори едно чекмедже и прибра шишето вътре.

— Флора! Случи се нещо много странно. Не знам точно как да ти го кажа, но има едно огледало…

— Да, знам — побърза да каже Флора. — То е мое.

— Твое? — леля Грейстийл се стъписа още повече. Последва пауза от няколко секунди. — Откъде си го купила? — попита тя, като не можа да измисли нищо друго.

— Не помня точно. Може сега да са го доставили.

— Но кой ще доставя каквото и да било посред буря! И дори ако някому хрумне да направи подобно безразсъдно нещо, ще почука на вратата, няма да се промъква по такъв странен загадъчен начин!

Флора не намери какво да отговори на тези разумни възражения.

Леля Грейстийл не съжаляваше, че разговорът не е продължил. Беше й дошло до гуша от бури, ужасии и огледала на неочаквани места. Въпросът за произхода на огледалото вече бе разрешен, затова тя предпочете да отложи за по-късно другия въпрос — за начина, по който се е появило. Леля Грейстийл с радост се захвана с по-прозаични неща като роклята и обувките на Флора, вероятността тя да се разболее и необходимостта незабавно да се изсуши, да си сложи пеньоара, да седне край огъня във всекидневната и да хапне нещо горещо.

Когато се настаниха във всекидневната, леля Грейстийл каза:

— Виж, бурята почти премина! Като че ли отива към крайбрежието. Колко странно! Мислех, че от тази посока е дошла. Сигурно коприната ти за бродерия е съсипана от дъжда, както и всичко останало.

— Каква коприна за бродерия? — попита Флора, но после си спомни. — О! Така и не стигнах до магазина. Както сама казахте, идеята ми беше неразумна.

— Е, можем да излезем по-късно и да купим каквото ти е нужно. Толкова ми е жал за горките продавачи на пазара! Сигурно всичко на сергиите им е съсипано. Бонифация ти приготвя овесената каша, скъпа. Не помня дали й казах да използва днешното мляко.

— И аз не помня, лельо.

— По-добре да отида да й кажа.

— Аз ще отида, лельо — каза Флора и понечи да стане.

Но леля й не искаше и да чуе. Флора трябваше да остане на мястото си край огъня с крака на столчето.

Небето беше започнало да просветлява. На път за кухнята леля Грейстийл се спря пред огледалото. Беше много голямо и натруфено — точно като онези огледала, които се изработваха на остров Мурано във венецианската лагуна.

— Признавам, че не съм очаквала да харесаш подобно огледало, Флора. Има твърде много завъртулки, къдрички и стъклени цветя. Обикновено предпочиташ простите неща.

Флора въздъхна и каза, че вероятно откакто е в Италия, е придобила вкус към пищните и сложни неща.

— Скъпо ли е? — попита леля Грейстийл. — Изглежда ми скъпо.

— Не. Съвсем не беше скъпо.

— Е, и това е добре, нали?

Леля Грейстийл слезе по стълбите към кухнята. Чувстваше се значително успокоена и уверена, че поредицата от тревоги и страхове, с които бе изпълнен денят, е свършила. Но жестоко се заблуждаваше.

В кухнята освен Бонифация и Миникело имаше двама души, които леля Грейстийл не беше виждала никога досега. Бонифация не приготвяше овесената каша за Флора. Дори не беше извадила овеса и млякото от килера.

Щом видя господарката си, Бонифация я дръпна за ръката и я обсипа с припрян порой от думи на своя диалект. Говореше за бурята — поне това беше ясно — и казваше, че е дело на дявола, но повече от това леля Грейстийл не можа да разбере. За нейно огромно учудване Миникело се зае да й обяснява. На много сносен вариант на английския език той каза:

— Магьосник енглиз прави. Магьосник енглиз прави темпеста.

— Моля?

С честата намеса на Бонифация и на двамата мъже Миникело съобщи на господарката, че по време на бурята няколко души погледнали нагоре и видели процеп в черните облаци. Но това, което зърнали през процепа, ги смаяло и ужасило: не било ясен лазур, както очаквали, а черно нощно небе, пълно със звезди. Бурята съвсем не била естествено явление, а имала за цел да скрие приближаването на черния стълб на Стрейндж.

Тази новина скоро се разнесе из целия град и силно разтревожи жителите му. Дотогава се смяташе, че стълбът от тъмнина е ограничен в рамките на Венеция, която за жителите на Падуа бе естествената сцена на всякакви ужаси. Сега беше ясно, че Стрейндж стои във Венеция поради личен избор, а не поради това, че е омагьосан. Всеки град в Италия, всеки град в света можеше внезапно да бъде споходен от вечния мрак. Това само по себе си беше достатъчно лошо, но за леля Грейстийл бе още по-лошо: към страха й от Стрейндж се прибавяше неприятното убеждение, че Флора я е излъгала. Тя се чудеше дали е възможно племенницата й да е излъгала, защото е омагьосана, или защото привързаността й към Стрейндж я е накарала да пренебрегне принципите си. Леля Грейстийл не знаеше кое от двете е по-страшно.

Тя писа до брат си във Венеция, като го молеше да дойде. Междувременно реши да не говори за случилото се. През останалата част от деня леля Грейстийл внимателно наблюдаваше Флора. Мис Грейстийл се държеше както обикновено с изключение на това, че от време на време в отношението й към леля й се долавяха признаци на разкаяние, макар да нямаше причина за това.

Към пладне на следващия ден — няколко часа преди писмото на леля Грейстийл да стигне до Венеция — пристигнаха доктор Грейстийл и Франк. Те казаха, че когато Стрейндж е напуснал енорията „Санта Мария Дзобениго“ и е тръгнал към сушата, това не е останало скрито за никого във Венеция. От различни части на града се виждало как стълбът на мрака се мести над морето. Повърхността му заискрила и от стълба заизлизали кръгове и спирали мрак, които после се прибирали, сякаш целият стълб бил направен от черни пламъци. Как се придвижвал Стрейндж по водата, дали пътувал с лодка или прекосявал морето с помощта на магия — никой не знаел. Бурята, чрез която се опитал да скрие приближаването си, се надигнала едва когато стигнал Стра, градче на осем мили от Падуа.

— Казвам ти, Луиза — заключи доктор Грейстийл, — занапред няма да разговарям с него при никакви обстоятелства. Всички са бягали от него. От Местре до Стра той не е видял нито една жива душа — само безлюдни улици и изоставени поля. Отсега нататък светът за него ще бъде пустиня.

Само допреди малко леля Грейстийл мислеше за Стрейндж с недотам топли чувства, но картината, която брат й обрисува, беше толкова страшна, че в очите й блеснаха сълзи.

— И къде е той сега? — попита тя съчувствено.

— Върнал се е в стаята си в „Санта Мария Дзобениго“ — каза доктор Грейстийл. — Всичко е като преди. Щом научихме, че е идвал в Падуа, веднага предположих каква е била целта на посещението му. Дойдохме веднага щом можахме. Как е Флора?

Флора седеше в гостната. Тя очакваше баща си — дори като че ли изпитваше облекчение, че този разговор най-после ще се състои. Доктор Грейстийл не успя да зададе и един въпрос, когато дъщеря му избухна в сълзи и занарежда признанието си. Това беше изповед на едно натежало сърце. Сълзите се стичаха обилно по лицето й и тя призна, че се е срещнала със Стрейндж. Видяла го на улицата пред къщата, знаела, че чака нея, затова побягнала навън.

— Ще ти кажа всичко, обещавам — каза Флора. — Но не сега. Не съм направила нищо лошо. Искам да кажа… — тя се изчерви. — С изключение на лъжите, които наприказвах на леля и за които дълбоко се разкайвам. Но тези тайни не са мои, за да ви ги казвам.

— Но защо изобщо трябва да има тайни, Флора? — попита баща й. — Това не ти ли подсказва, че нещо не е наред? Хората с почтени намерения нямат тайни. Те действат открито.

— Да, сигурно… О, но това не важи за магьосниците! Мистър Стрейндж има врагове — онзи ужасен старец в Лондон и много други освен него! Но не бива да ми се караш, че съм постъпила зле. Положих толкова усилия да постъпя правилно и мисля, че го направих! Разбираш ли, има един вид магия, която той практикува и която го унищожава — и вчера аз го убедих да се откаже от нея! Той ми обеща да я изостави завинаги.

— Но… Флора! — възкликна баща й натъжен. — Това ме безпокои повече от всичко останало. Фактът, че смяташ, че си в правото си да изискваш обещания от него — това е нещо, което се нуждае от обяснение. Сигурно го разбираш. Скъпа, сгодена ли си за него?

— Не, татко! — Флора отново избухна в сълзи.

Наложи се леля й дълго да я утешава, за да я успокои. Когато отново бе в състояние да говори, мис Грейстийл каза:

— Няма никакъв годеж. Вярно е, че някога бях привързана към него. Но това приключи. Не бива да ме подозираш! Настоях да ми даде обещание в името на нашето приятелство. И в името на съпругата си. Той мисли, че прави всичко това заради нея, но аз знам, че тя не би искала съпругът й да се занимава с нещо толкова пагубно за здравето и разсъдъка си — независимо от целта, независимо от обстоятелствата! Тя вече не е в състояние да го напъства в действията му, затова на мен се падна да говоря от нейно име.

Доктор Грейстийл мълчеше.

— Флора — каза той след няколко минути, — скъпа, забравяш, че често го навестявах. Той не е в състояние да спазва обещания. Дори няма да помни какво обещание е дал.

— O, ще помни! Аз направих така, че да запомни!

Поредният порой от сълзи показа, че Флора не се е освободила окончателно от любовта си, както твърди. Но тя каза достатъчно, за да разсее донякъде тревогите на баща си и леля си. Те не се съмняваха, че чувствата й към Джонатан Стрейндж рано или късно ще охладнеят. Както каза леля Грейстийл същата вечер, Флора не е от момичетата, способни да копнеят години наред по невъзможна любов — твърде разумна е.

Сега, когато отново бяха заедно, доктор Грейстийл и сестра му бързаха да продължат пътешествието си. Леля Грейстийл искаше да отидат в Рим и да разгледат древните сгради и предмети на изкуството, за които бяха чували, че са забележителни. Но Флора вече не се интересуваше от исторически останки и изкуство. Тя каза, че се чувства най-добре в Падуа. През повечето време не излизаше от къщата, освен когато бе абсолютно наложително. Когато предлагаха да излязат на разходка или да посетят някоя църква с ренесансов олтар, тя отказваше да придружи баща си и леля си. Оплакваше се, че вали или че улиците са мокри, което беше вярно: тази зима в Падуа валя много дъжд, но никога по-рано не беше изтъквала дъжда като пречка.

Леля й и баща й бяха търпеливи, макар че за доктор Грейстийл това бе малко трудно. Той не беше дошъл в Италия, за да седи затворен в къща, наполовина по-тясна от собствения му уютен дом в Уилтшир. В отсъствие на Флора той мърмореше, че и в Уилтшир може да се бродира и да се четат романи (любимите занимания на мис Грейстийл напоследък), при това много по-евтино, но леля Грейстийл го смъмряше и го караше да замълчи. Ако това беше начинът Флора да се утеши в скръбта си по Стрейндж, трябваше да я оставят на мира.

Флора предложи една-единствена разходка и тя бе от много необичаен характер. Седмица след пристигането на доктор Грейстийл в Падуа тя заяви, че има голямо желание да пътува по море.

Попитаха я какво пътуване по море има предвид. Нямаше причина да не отидат до Рим или до Неапол по море.

Но тя нямаше предвид далечно пътуване. Не желаеше да напуска Падуа. Не, просто искаше да излезе с яхта или друг вид лодка в морето. Само за час-два, може би дори за по-малко. Но искаше да тръгнат веднага. На другия ден Грейстийл тръгнаха към малко рибарско селище.

Селото не можеше да се похвали с разположение, пейзажи, архитектура или история — всъщност то не се отличаваше с почти нищо забележително, освен с близостта си до Падуа. Доктор Грейстийл разпита хората в малката винарна и в дома на свещеника и някой му препоръча двама здрави момци, които биха се съгласили да ги повозят с лодка. Мъжете нямаха нищо против да вземат парите на доктор Грейстийл, но бяха принудени да изтъкнат, че в морето няма нищо за гледане — там няма какво да се види дори в хубаво време. А времето не беше хубаво, валеше дъжд — достатъчно силен, за да направи екскурзията в морето неприятна, но не достатъчно силен, за да разсее плътната сива мъгла.

— Скъпа, сигурна ли си, че искаш това? — попита леля Грейстийл. — Мястото не е интересно, а лодката мирише на риба.

— Съвсем сигурна съм, лельо — отвърна Флора, качи се в лодката и се настани в единия и край.

Леля й и баща й я последваха. Рибарите в недоумение отплаваха. Когато стигнаха място, откъдето се виждаше единствено люлееща се сива вода, оградена от стени гъста сива мъгла, мъжете погледнаха въпросително към доктор Грейстийл. Той на свой ред се обърна към Флора.

Флора изобщо не забеляза, че я гледат. Тя седеше в замислена поза, облегната на единия борд на лодката и протегнала дясната си ръка над водата.

— Ето го пак! — кресна доктор Грейстийл.

— Кое? — попита с раздразнение леля Грейстийл.

— Мирисът на котки и плесен! Мирише като в стаята на онази старица. Старицата от Канареджо. Има ли котка на борда?

Въпросът беше абсурден. Откъдето и да погледнеше човек, всяко кътче от рибарската лодка се виждаше: нямаше котка.

— Какво има, скъпа? — попита леля Грейстийл. Нещо в позата на Флора я смущаваше. — Лошо ли ти е?

— Не, лельо — отвърна Флора, изправи се и нагласи чадъра си. — Добре съм. Можем вече да се връщаме, ако желаете.

За миг леля Грейстийл зърна малко шише сред вълните — шише без запушалка. То бързо потъна във водата и се изгуби.

Тази странна разходка беше последният път, когато Флора изяви желание да излезе навън. Понякога леля Грейстийл се мъчеше да я убеди да седне на стол до прозореца, за да вижда какво става на улицата. На италианските улици винаги става нещо интересно. Но Флора беше особено привързана към един стол в тъмния ъгъл под призрачното огледало и разви чудатия навик да сравнява отражението на стаята в огледалото със самата стая. Случваше се например изведнъж да се заинтригува от шал, метнат на облегалката на някой стол, да погледне отражението му в огледалото и да каже:

— В огледалото този шал изглежда различен.

— Така ли? — питаше учудено леля Грейстийл.

— Да. В огледалото изглежда кафяв, а в действителност е син. Не мислите ли?

— Сигурно си права, скъпа, но на мен ми изглежда съвсем еднакъв.

— Не — отвръщаше Флора с въздишка, — вие сте права.

61ДЪРВОТО ГОВОРИ НА КАМЪКА, КАМЪКЪТ ГОВОРИ НА ВОДАТА

Януари — февруари 1817 година

КОГАТО МИСТЪР НОРЕЛ унищожи книгата на Стрейндж, общественото мнение в Англия се настрои срещу него и в подкрепа на Стрейндж. Правеха се сравнения — публично и тайно — между двамата магьосници. Стрейндж беше открит, смел и енергичен, докато потайността като че ли бе алфата и омегата на нрава на мистър Норел. Никой не беше забравил как докато Стрейндж воюваше на Пиренейския полуостров, Норел изкупи всички книги по магия от библиотеката на херцога на Роксбърг, за да не може никой друг да ги прочете. Но в средата на януари вестниците бълваха свидетелства за лудостта на Стрейндж, описания на черната кула и предположения относно естеството на магията, която го държи затворен в нея. Оказа се, че англичанин на име Листър се намирал в град Местре на италианското крайбрежие в деня, когато Стрейндж напуснал Венеция и отишъл в Падуа. Мистър Листър станал свидетел на преместването на кулата от мрак през морето и описал това в писмо до Англия; три седмици по-късно в няколко лондонски вестника се появиха описания на безшумното плъзгане на кулата по повърхността на водата. В разстояние на няколко кратки месеца в очите на сънародниците си Стрейндж се превърна в символ на злото, в прокълнато създание, лишено от всичко човешко.

Но внезапното му изпадане в немилост не се отрази благотворно на мистър Норел. Той не получаваше нови поръчки от правителството и — което беше по-лошо — изгуби поръчките от други места. В началото на януари главата на катедралата „Сейнт Пол“ се бе обърнал към мистър Норел с молба да открие гроба на една млада жена. Братът на жената искал да издигне нов паметник на всички членове на семейството си. Това изисквало ковчегът на жената да се премести, но управителите на катедралата със смущение установили, че гробът й е записан погрешно и не могат да го открият. Мистър Норел ги увери, че няма да е никак трудно да го намери. Трябва само да му съобщят името на младата жена и още една-две подробности — и той ще направи магията. Но от катедралата не му изпратиха името на жената. Вместо това мистър Норел получи тромаво писмо, в което след множество заплетени извинения главата на катедралата го уведомяваше за това как наскоро е осъзнал, че е неуместно духовенството да ползва услугите на магьосници.

Ласелс и Норел бяха единодушни, че положението е тревожно.

— Трудно ще бъде да се продължи възраждането на английската магия, ако не се правят нови магии — отбеляза Ласелс. — В този момент на криза е наложително постоянно да напомняме на публиката за вас и за постиженията ви.

Той изпрати няколко статии във вестниците и заклейми Стрейндж във всички списания за магия. Освен това направи преглед на магическите постижения на мистър Норел за десет години и предложи някои подобрения. Реши да отиде с мистър Норел в Брайтън, за да огледат магическата стена, която Норел и Стрейндж бяха издигнали по британското крайбрежие. Тази стена беше основното занимание на мистър Норел през последните две години и беше струвала на правителството солидна сума пари.

Един особено студен и ветровит февруарски ден двамата стояха на брега в Брайтън и съзерцаваха безличната сива морска шир.

— Невидима е — каза Ласелс.

— Да, невидима! — енергично се съгласи мистър Норел. — Но това не я прави по-малко ефикасна! Тя предпазва скалите от изветряне, домовете на хората от буря, добитъка от удавяне и ще спре всички врагове на Британия, които направят опит да акостират.

— Но не можете ли да сложите фарове на равни интервали, за да напомнят на хората, че тук има магическа стена? Горящи пламъци, загадъчно надвиснали над водната повърхност? Стълбове от морска вода? Нещо такова?

— O! — възкликна мистър Норел, — Разбира се! Мога да създам магическите илюзии, които споменахте. Няма да е трудно да се направи, но трябва да разберете, че те ще бъдат чисто и просто украшения. По никакъв начин няма да засилят магията. Няма да имат практически ефект.

— Ефектът от тях — строго заговори Ласелс — е постоянно да напомнят за делата на великия мистър Норел. Те ще покажат на британския народ, че вие все още сте защитник на страната, че неотстъпно бдите над тях, докато те са улисани в работата си. Това ще струва колкото десет-двадесет статии в списанията.

— Наистина ли? — попита мистър Норел. Той обеща за в бъдеще да не забравя за потребността магията да буди хорското въображение.

Те прекараха нощта в таверната „Старият кораб“, а на другата сутрин се върнаха в Лондон. Мистър Норел не понасяше дългите пътувания. Макар че каретата му беше превъзходно произведение на каретното изкуство и бе снабдена с прекрасни железни пружини и седалки с мека тапицерия, той усещаше всяка бабуна и дупка на пътя. Само след половин час мистър Норел започваше да страда от болки в гърба и главата и чувство за гадене в стомаха. Но тази сутрин той почти не мислеше за гърба си и за стомаха си. Още щом потеглиха от „Стария кораб“, мистър Норел беше странно нервен, измъчваха го неочаквани мисли и смътни страхове.

През стъклото на каретата той видя множество черни птици — дали гарвани или врани, не можеше да определи — и със сърцето си на магьосник почувства, че това означава нещо. Те се рееха и кръжаха в бледото зимно небе, разперваха криле като черни ръце и заприличваха на живи символи на гарвана в полет, знамето на Джон Ъскглас. Мистър Норел попита Ласелс дали според него птиците са повече от обикновено, но Ласелс отвърна, че не знае. Следващото нещо, което тревожеше магьосника, бяха големите студени локви навсякъде, където погледнеше. Докато каретата се движеше през полето, всяка локва приличаше на сребристо огледало за безцветното студено небе. За магьосника няма голяма разлика между огледало и врата. Сякаш Англия изтъняваше пред очите му. Струваше му се, че може да влезе през което и да било от тези огледала врати и да се озове в един от световете, някога граничили с Англия. Още по-лошо: хрумна му, че други хора могат да го направят. Пейзажът на Съсекс започна неприятно да му напомня за английския пейзаж, описан в древната балада:

За пръв път в живота си мистър Норел започваше да чувства, че може би в Англия има твърде много магия.

Когато пристигнаха на „Хановер Скуеър“, мистър Норел и Ласелс отидоха право в библиотеката. Там седеше Чайлдърмас. На бюрото пред него имаше купчина писма и той четеше едно от тях. Когато мистър Норел влезе, Чайлдърмас вдигна глава.

— Добре, че се върнахте! Прочетете това.

— Защо? Какво е то?

— Писмо от човек на име Тракуеър. Млад мъж в Нотингамшир е спасил живота на дете с помощта на магия и Тракуеър го е видял с очите си.

— Хайде, мистър Чайлдърмас! — каза Ласелс с въздишка. — Мислех, че отдавна сте се научили да не занимавате господаря си с безсмислици — той погледна купчината отворени писма. На едно от тях имаше голям гербов печат. Ласелс го изучаваше няколко секунди, преди да осъзнае, че познава добре този печат. Той грабна писмото.

— Мистър Норел! Имаме писмо от лорд Ливърпул!

— Най-после! — възкликна мистър Норел. — Какво пише?

Ласелс прегледа набързо писмото.

— Само че ни моли да дойдем във „Файф Хаус“ по най-бързия начин! — той започна да разсъждава. — Може би заради йоанитите. Трябваше да поискат помощ от вас още преди години. Радвам се, че Ливърпул най-после го е осъзнал. А вие — обърна се Ласелс към Чайлдърмас — луд ли сте? Или играете някаква своя игра? Дрънкате врели-некипели за някакви измислени магии, докато писмото от премиер-министъра на Англия стои непрочетено на бюрото ви!

— Лорд Ливърпул може да почака — каза Чайлдърмас на мистър Норел. — Повярвайте ми, трябва да се запознаете със съдържанието на това писмо!

Ласелс нетърпеливо изсумтя.

Мистър Норел гледаше ту единия, ту другия. Беше съвсем безпомощен. Години наред бе разчитал и на двамата и техните спорове (които ставаха все по-чести) безкрайно го объркваха. Той можеше да стои така с часове, неспособен да избере между двамата, но Чайлдърмас реши въпроса, като го грабна за ръката и го отведе в малкото преддверие, през което се излизаше от библиотеката. Той затвори с трясък вратата и се облегна на нея.

— Изслушайте ме. Тази магия е направена в голяма къща в Нотингамшир. Възрастните разговаряли в гостната, слугите били заети и едно момиченце излязло на двора. Покатерило се на високия зид, който ограждал задния двор, и тръгнало по него. Но зидът бил заледен, то се подхлъзнало и паднало върху покрива на оранжерията. Стъкленият покрив се счупил и парчета стъкло се забили в детето. Един слуга го чул да вика. На десет мили околовръст нямало хирург. Един от гостите, млад мъж на име Джоузеф Абни, спасил момиченцето с магия. Той извадил от него парчетата стъкло и оправил натрошените кости с Възстановяване и поправяне на Мартин Пейл165, а кръвотечението спрял с магия, която според него е Ръката на Тейло166.

— Това е нелепо! — отсече мистър Норел. — Ръката на Тейло е изгубена преди стотици години, а Възстановяване и поправяне на Пейл е изключително трудна процедура. Този младеж трябва да учи с години…

— Да, знам, но той признава, че почти не е учил. Не е знаел дори наименованията на магиите, а какво остава за изпълнението им! Но Тракуеър казва, че младежът направил магиите уверено, без никакво колебание. Тракуеър и другите присъстващи го питали какво прави — бащата на детето бил много разтревожен, като видял, че Абни му прави магии, — но младежът като чели изобщо не ги чувал. Накрая сякаш се събудил от сън. Казал само: „Дървото говори на камъка, камъкът говори на водата.“ Очевидно смятал, че дърветата и небето са му казали какво да направи.

— Нелепи мистификации!

— Може би. Но аз не мисля така. Откакто пристигнахме в Лондон, стотици хора са ни писали за това как могат да правят магии и са се заблуждавали. Но това е друго. Това е истина. Мога да се обзаложа. Впрочем има и други писма от хора, които са опитвали да правят магии — и са постигнали резултат. Но това, което не разбирам, е…

В този момент вратата, на която Чайлдърмас се беше облегнал, се затресе с всичка сила. Последва удар, Чайлдърмас отхвърча и се блъсна в мистър Норел. Вратата се отвори и зад нея се оказаха Лукас и кочияшът Дейви.

— O! — изненада се Лукас. — Моля за извинение, сър. Не знаех, че сте тук. Мистър Ласелс каза, че вратата е заяла и ние с Дейви се опитахме да я отворим. Каретата е готова да ви откара при лорд Ливърпул, сър.

— Хайде, мистър Норел! — провикна се Ласелс от библиотеката. — Лорд Ливърпул ни очаква!

Мистър Норел хвърли тревожен поглед към Чайлдърмас и излезе. Пътуването към „Файф Хаус“ не беше приятно за мистър Норел: Ласелс бе натрупал доста злоба към Чайлдърмас и нямаше търпение да я излее.

— Извинете, че го казвам, мистър Норел — започна той, — но можете да вините единствено себе си. Понякога ни се струва благородно да дадем известна независимост на умен слуга, но накрая неизбежно се разкайваме за това. Този злодей е станал толкова безочлив, че счита за редно да ви противоречи и да обижда приятелите ви. Баща ми бичуваше слугите и за по-малко — за далеч по-малко, уверявам ви. И аз бих искал — о, как бих искал… — Ласелс нервно се намести на възглавниците. След малко продължи с по-спокоен тон: — Съветвам ви да помислите, сър, дали наистина се нуждаете от него толкова, колкото ви се струва. Чудя се до каква степен симпатизира на Стрейндж. Защото това е основният въпрос, нали? — той погледна през стъклото към безличните сиви сгради. — Пристигнахме. Мистър Норел, моля ви, не забравяйте какво ви казах. Колкото и трудна да е магията, която Негова светлост ще поиска, не умувайте много. Дългите обяснения няма да направят задачата по-лесна.

Мистър Норел и Ласелс завариха лорд Ливърпул в своя кабинет. Той стоеше до масата, на която вършеше повечето си дела. С него беше секретарят на вътрешните работи лорд Сидмаут. Двамата важно изгледаха мистър Норел.

Лорд Ливърпул каза:

— Тук имам писма от управителите на Линкълншир, Йоркшир, Съмърсет, Корнуол, Уоруикшир и Кумбрия… (Ласелс едва се сдържа да не ахне при мисълта за задачата и парите, за които предстоеше да стане дума.) Всички се оплакват от магиите, които стават напоследък в тези графства!

Мистър Норел бързо примигна.

— Моля?

Ласелс побърза да се намеси:

— Мистър Норел не знае нищо за никакви магии по тези места.

Лорд Ливърпул го изгледа хладно, сякаш не му вярваше. На масата имаше купчина листа. Негова светлост извади произволно един лист хартия.

— Преди четири дни в град Стамфърд — каза той — дъщеря на квакер си говорела с приятелка. Момичетата чули шум и разбрали, че по-малките им братя подслушват на вратата. Те се ядосали и подгонили момчетата из градината. Там се уловили за ръце и произнесли заклинание. Ушите на момчетата се отделили от главите им и отлетели. Едва след като тържествено обещали никога вече да не правят така, ушите им се вдигнали от розовите храсти, на които били кацнали, и се върнали на главите им.

Мистър Норел бе по-озадачен от всякога.

— Разбира се, много съжалявам, че тези невъзпитани млади дами са се захванали да изучават магия. Бих казал, че съм категорично против това представители на женския пол изобщо да изучават магия. Но не виждам защо…

— Мистър Норел — каза лорд Ливърпул, — тези момичета са тринадесетгодишни. Родителите им упорито твърдят, че децата не са виждали магически текст през живота си. В Стамфърд няма нито магьосници, нито магически книги.

Мистър Норел отвори уста да каже нещо, но осъзна, че няма какво, затова си замълча.

Ласелс се обади:

— Това е много странно. Какво обяснение са дали момичетата?

— Казали на родителите си, че погледнали надолу и видели заклинанието изписано със сиви камъчета на пътеката. Момичетата смятат, че камъните са им казали какво да направят. Други хора отишли да огледат пътеката и там наистина имало сиви камъчета, но те не били подредени в символи или загадъчни писмена. Просто били разпилени на пътеката.

— И казвате, че има други случаи на магии на други места извън Стамфърд? — попита мистър Норел.

— Много други случаи на много други места — предимно на север и почти всички в рамките на две седмици. В Йоркшир са се отворили седемнадесет пътеки към Феерия. Разбира се, пътеките съществуват още от царуването на Краля Гарван, но векове наред не са водили наникъде и местните жители са ги оставили да обраснат с трева. Сега изведнъж пътищата са се разчистили сами. Тревите ги няма и хората твърдят, че в другия им край се виждат странни неща — места, невиждани от никого досега.

— Дали някой… — мистър Норел млъкна и облиза устни. — Дали някой е тръгнал по тях?

— Още не — отвърна лорд Ливърпул. — Но предполагам, че това е само въпрос на време.

Лорд Сидмаут от няколко минути се опитваше да каже нещо.

— По-лошо от това няма! — възкликна той развълнуван. — Едно е да промениш Испания с магия, мистър Норел, но това е Англия! Изведнъж се оказва, че граничим с места, за които никой нищо не знае — за които никой не е чувал! Трудно ми е да опиша чувствата си от подобно стечение на обстоятелствата. Това не е предателство — мисля, че няма дума, която да опише стореното от вас!

— Но аз не съм сторил нищо! — възрази мистър Норел отчаян. — Защо да го правя? Аз ненавиждам пътищата на феите! Казвал съм го по много поводи — той се обърна към лорд Ливърпул: — Моля ви, Ваша светлост, спомнете си. Давал ли съм ви някога основание да смятате, че одобрявам феите или тяхната магия? Нима не съм ги цензурирал и осъждал при всяка възможност?

Това беше първото изказване на мистър Норел, което като че ли накара премиер-министъра да омекне. Негова светлост леко наклони глава.

— Но щом не сте го направили вие, тогава кой?

Този въпрос явно засегна болно място в душата на мистър Норел. Той стоеше с ококорени очи, ту отваряше, ту затваряше уста, неспособен да отговори.

Ласелс обаче се владееше до съвършенство. Той нямаше ни най-малка представа чия е магията, не го и интересуваше. Но знаеше точно какъв отговор би защитил най-добре неговите интереси и тези на мистър Норел.

— Честно казано, учудвам се, че Ваша светлост изобщо задава този въпрос — хладнокръвно отбеляза той. — Мисля, че злината на магията издава извършителя й: това е Стрейндж.

— Стрейндж! — лорд Ливърпул примигна. — Но Стрейндж е във Венеция!

— Мистър Норел смята, че Стрейндж вече не е господар на собствените си желания — каза Ласелс. — Той е правил всякакви видове зла магия, общувал е със създания, които са врагове на Великобритания, на християнството, на човешкия род! Тази катастрофа може да е някакъв негов експеримент, завършил с непредвидени последствия. А може и да го е направил нарочно. Мисля, че е съвсем редно да напомня на Ваша светлост, че мистър Норел неколкократно предупреждаваше правителството за голямата опасност, която грози страната в резултат на настоящите занимания на Стрейндж. Изпратихме множество съобщения до Ваша светлост, но не получихме отговор. За наше щастие мистър Норел продължава да бъде такъв, какъвто винаги е бил: бдителен, решителен и твърд — докато говореше, погледът на Ласелс се спря на мистър Норел, който в този момент беше живо олицетворение на смут, поражение и безсилие.

Лорд Ливърпул се обърна към магьосника.

— И вие ли смятате така, сър?

Мистър Норел беше потънал в размисъл и мърмореше под носа си:

— Това е мое дело. Това е мое дело.

Макар да говореше на себе си, думите му прозвучаха достатъчно силно, за да могат всички в стаята да ги чуят.

Очите на Ласелс се разшириха, но той веднага се овладя.

— Естествено е да се чувствате по този начин, сър, но много скоро ще разберете, че това е много далеч от истината. Когато се съгласихте да преподавате магия на мистър Стрейндж, не можехте да знаете, че всичко ще свърши така. Никой не можеше да знае.

Лорд Ливърпул изглеждаше видимо ядосан от този опит мистър Норел да бъде представен като жертва. От години мистър Норел държеше хората да го смятат за главен магьосник на Англия и щом в Англия се правеха магии, според лорд Ливърпул той не можеше да не бъде поне отчасти отговорен за това.

— Пак ви питам, мистър Норел. Отговорете ми ясно и разбрано, моля. Мислите ли, че станалото е дело на Стрейндж?

Мистър Норел погледна последователно всеки от присъстващите господа.

— Да — каза той уплашен.

Лорд Ливърпул го изгледа строго и изпитателно. После каза:

— Не можем да оставим нещата така, мистър Норел. Независимо дали това е работа на Стрейндж или не, едно е ясно: Великобритания вече има луд крал и луд магьосник ще й дойде в повече. Вие неколкократно ме молихте за поръчки — е, ето ви една. Не позволявайте на ученика си да се завърне в Англия.

— Но… — започна мистър Норел. После забеляза предупредителния поглед на Ласелс и млъкна.

Двамата се върнаха на „Хановер Скуеър“. Мистър Норел отиде право в библиотеката. Чайлдърмас все така седеше на масата.

— Бързо! — извика магьосникът. — Трябва ми заклинание, което вече не действа!

Чайлдърмас сви рамене.

— Има ги с хиляди. Кантлуцет167, Розата на Дедал168, Разсъблечените дами169, Остъкляване на Стоукси170…

— Остъкляването на Стоукси! Да! Имам описание на това!

Мистър Норел се завтече към рафтовете и извади една книга. Започна да търси нужната страница, намери я и припряно се огледа из стаята. На маса до камината имаше ваза с имел, бръшлян, джел и клонки от някакъв зимен храст. Той погледна втренчено вазата и започна да си мърмори нещо.

Всички сенки в стаята се раздвижиха по странен, труден за обяснение начин. Сякаш всички се обърнаха на друга страна. Дори когато отново застинаха неподвижно, Чайлдърмас и Ласелс не можеха да кажат дали сенките са се променили или не.

Нещо падна от вазата и с дрънчене се разби на масата.

Ласелс се приближи и го разгледа. Една от клонките джел се бе превърнала в стъкло. Тя се беше оказала твърде тежка за вазата и затова бе паднала навън. На масата лежаха две-три цели листенца джел.

— Това заклинание не действаше почти от четиристотин години — каза мистър Норел. — Уотършип го отбелязва в „Попарена феина гора“ сред магиите, които е правил успешно на младини и които след двадесетата му година са се оказали напълно безсилни!

— Вашите изключителни умения… — започна Ласелс.

— Моите изключителни умения нямат нищо общо с това! — отсече мистър Норел. — Не мога да правя магия, която си е отишла. Магията се завръща в Англия. Стрейндж е намерил начин да я върне.

— Значи съм бил прав, нали? — заяви Ласелс. — И наша главна задача е да му попречим да дойде в Англия. Успеем ли в това, лорд Ливърпул ще ни прости много други неща.

Мистър Норел се замисли.

— Мога да му попреча да дойде по море — каза той.

— Отлично! — възкликна Ласелс, но нещо в изказването на мистър Норел го накара да се сепне. — Е, няма вероятност да дойде по друг начин. Не може да долети! — той се засмя безгрижно на тази идея. После отново стана сериозен. — Може ли?

Чайлдърмас сви рамене.

— Вече не знам какво може и какво не може Стрейндж — каза мистър Норел. — Но не мислех за летене. Мислех за Кралските пътища.

— Доколкото ми е известно, Кралските пътища водят към Феерия — отбеляза Ласелс.

— Да, така е. Но не само към Феерия. Кралските пътища водят навсякъде. Към рая. Към ада. Към Парламента… Те са построени с магия. Всяко огледало, всяка локва, всяка сянка в Англия е врата към тези пътища. Не мога да ги заключа. Никой не може. Това би било непосилно начинание! Ако Стрейндж дойде по Кралските пътища, не знам как мога да го спра.

— Но… — започна Ласелс.

— Не мога да го спра! — изкрещя мистър Норел и закърши ръце. — Не ме молете! Но… — той направи усилие да се овладее. — Мога да се приготвя за идването му. Най-великият магьосник на своето време. Е, скоро ще видим дали е така!

— Ако дойде в Англия — обади се Ласелс, — къде ще отиде?

— В абатството Хъртфю — каза Чайлдърмас. — Къде другаде?

Мистър Норел и Ласелс понечиха да му отговорят, но в този момент влезе Лукас със сребърен поднос, на който имаше писмо. Той се приближи към Ласелс. Ласелс счупи печата и бързо прочете писмото.

— Дролайт се е върнал — обяви той. — Чакайте ме тук. Утре ще се върна.

62ДОЙДОХ ПРИ ТЯХ С ПИСЪК,ЩО РАЗДИРА ТИШИНАТА В ЗИМЕН ЛЕС

Началото на февруари 1817 година

ЗАЗОРЯВАНЕ В ПЪРВИТЕ ДНИ на февруари: кръстопът насред гора. В пролуките между дърветата тегнеше мъгла и полумрак: тъмнината на дърветата се просмукваше във въздуха. Нито един от кръстосващите се пътища не беше от особена важност. Те бяха изровени и зле поддържани: единият беше широк колкото по него да мине каруца. Мястото бе затънтено, неотбелязано на нито една карта. Нямаше дори име.

Дролайт чакаше на кръстопътя. Наблизо не се виждаше кон, нито селянин с двуколка или каруца — нищо, което да подскаже как е стигнал дотук. Но по всичко личеше, че отдавна стои на кръстопътя; ръкавите на палтото му бяха побелели от скреж. Тихо изпукване зад гърба му го накара да се обърне. Но нямаше нищо — само неизменните смълчани дървета.

— Не, не — промърмори той сам на себе си. — Няма нищо. Някое сухо листо е паднало.

Нещо звучно изпращя — като дърво или камък, разпукали се от студ. Дролайт отново се огледа с разширени от страх очи.

— Сухо листо, нищо повече — промърмори той.

Последва нов звук. В първия момент Дролайт се паникьоса — не можеше да определи откъде е дошъл, — но после го разпозна: конски тропот. Той погледна нагоре по пътя. Неясно сиво петно в мъглата му подсказа, че се задават конник и ездач.

— Най-после идва. Идва — промърмори Дролайт и забърза напред. — Къде се изгубихте? — извика той. — Чакам ви от часове!

— Е, и? — отекна гласът на Ласелс. — И без това няма какво друго да правите.

— O, заблуждавате се! Дълбоко се заблуждавате! Трябва да ме закарате в Лондон колкото може по-бързо!

— Всяко нещо с времето си — Ласелс изплува от мъглата и дръпна юздите на коня си. Изисканите му дрехи и шапката му бяха покрити със сребрист скреж.

Дролайт го погледна изпитателно и неочаквано предишният човек в него се обади:

— Колко добре сте облечен! — отбеляза той потиснат. — Но, знаете ли, не е много разумно от ваша страна да парадирате така с богатството си. Не се ли боите от крадци? Това място е много зловещо. Предполагам, че наоколо се навъртат всевъзможни опасни люде.

— Сигурно сте прав. Но както виждате, нося пистолетите си и съм не по-малко опасен от тях.

Изведнъж Дролайт забеляза нещо.

— Къде е другият кон? — попита той.

— Какво?

— Другият кон! С който ще отида в Лондон! O, Ласелс, колко сте разсеян! Как ще стигна в Лондон без кон?

Ласелс се засмя.

— На ваше място бих предпочел да не ходя там. Дълговете ви може и да са платени — аз лично ги платих, — но Лондон е пълен с хора, които ви мразят и биха направили всичко възможно да ви напакостят.

Дролайт гледаше, сякаш не разбираше и дума от това. Той закрещя с пронизителен глас:

— Но аз нося заръки от магьосника! Имам да предам послания на куп хора! Трябва да тръгна веднага! Не бива да отлагам нито час повече!

Ласелс се намръщи.

— Пиян ли сте? Бълнувате ли? Норел не ви е молил да предавате нищо на никого. Ако имаше задачи за вас, щеше да ви ги предаде чрез мен, а и впрочем…

— Не Норел. Стрейндж!

Ласелс застина неподвижно на седлото. Конят пръхтеше и пристъпяше, но конникът изобщо не помръдваше. После Ласелс заговори с опасно тих глас:

— Какво говорите, за Бога? Стрейндж! Как смеете да ми говорите за Стрейндж? Съветвам ви занапред да мислите по-внимателно, преди да говорите. Вече ми е достатъчно неприятно. Мисля, че инструкциите ви бяха съвсем ясни. Трябваше да останете във Венеция до заминаването на Стрейндж. Но вие сте тук. А той е там.

— Нищо не можех да направя! Трябваше да замина! Вие не разбирате. Аз го видях и той ми каза…

Ласелс махна с ръка.

— Нямам желание да водя този разговор насред пътя. Да влезем в гората.

— В гората! — малкото цвят, останал по лицето на Дролайт, изчезна. — О, не! За нищо на света! Няма да вляза там! Не ме молете!

— Какво искате да кажете? — Ласелс се огледа, по-малко самоуверен отпреди. — Стрейндж е накарал дърветата да ни шпионират?

— Не, не. Не е това. Не мога да го обясня. Те ме дебнат. Познават ме! Не мога да вляза!

Дролайт нямаше думи, с които да опише преживяното. Той размаха ръце, сякаш се опитваше да покаже на Ласелс реките, които се бяха сгушили в краката му, дърветата, които го бяха пронизали, камъните, които му бяха служили за сърце, дробове и стомах.

Ласелс вдигна камшика си.

— Нямам никаква представа за какво говорите — той подкара коня си към Дролайт и размаха камшика.

Бедният Дролайт никога не се бе отличавал с голяма смелост и с хленчене тръгна между дърветата. Ръкавът му се закачи за един храст и той изкрещя.

— О, тихо! — смъмри го Ласелс, — Някой ще си помисли, че тук става убийство. Те вървяха, докато стигнаха малка полянка. Ласелс слезе от коня си и го върза за едно дърво. Извади два пистолета от кобурите в седлото и ги пъхна в джобовете на палтото си. После се обърна към Дролайт.

— Значи сте видели Стрейндж? Добре — всъщност дори отлично. Бях убеден, че сте твърде страхлив, за да застанете пред него.

— Помислих, че ще ме превърне в нещо ужасно.

Ласелс с отвращение огледа мръсните дрехи и изнуреното лице на Дролайт.

— Сигурен ли сте, че не е успял?

— Какво? — попита Дролайт.

— Защо просто не го убихте? Там, в мрака? Били сте сами, предполагам? Никой нямаше да разбере.

— O, да. Какво по-лесно от това? Той е висок, умен, ловък и жесток. Аз — нито едно от изброените.

— Аз бих го направил — каза Ласелс.

— Наистина ли? Е, в такъв случай вървете във Венеция и опитайте.

— Къде е той сега?

— В мрака. Във Венеция. Но ще дойде в Англия.

— Той ли го каза?

— Да. Нали ви казах, нося послания; едно за Чайлдърмас, едно за Норел и едно за всички магьосници в Англия.

— И какви са те?

— Трябва да предам на Чайлдърмас, че лейди Поул не е възкресена от мъртвите по начина, по който Норел казва: той е поискал помощ от фея и феята е направила някои неща — лоши неща. И трябва да дам на Чайлдърмас една кутийка. Това е първото послание. На Норел трябва да кажа, че Стрейндж се връща. Това е третото послание.

Ласелс се замисли.

— Какво има в кутийката?

— Не знам.

— Защо? Заключена ли е? С магия?

Дролайт затвори очи и поклати глава.

— И това не знам.

Ласелс се разсмя на висок глас.

— Нали не искате да ми кажете, че от седмици държите у себе си тази кутийка и не сте направили опит да я отворите? Точно вие! Когато идвахте в дома ми, и за миг не смеех да ви оставя сам. Знаех, че ще прочетете писмата ми и на другата сутрин делата ми ще бъдат достояние на всички.

Дролайт заби поглед в земята. Сякаш се сви в дрехите си. Това го направи да изглежда още по-окаян отпреди — ако изобщо беше възможно. Човек би си помислил, че се срамува заради миналите си прегрешения, но причината беше друга.

— Страхувам се — каза той.

Ласелс нетърпеливо изсумтя.

— Къде е кутийката? — кресна той. — Дайте ми я!

Дролайт бръкна в джоба на палтото си и извади нещо увито в мръсна носна кърпа. Кърпата беше завързана на множество невероятно сложни възелчета, за да попречи на кутийката случайно да се отвори. Дролайт я подаде на Ласелс.

С поредица от гримаси, изразяващи дълбока погнуса, Ласелс се зае да развързва възелчетата. Когато свърши, отвори кутийката. Секунда мълчание.

— Ама че сте глупак — отбеляза Ласелс, затвори с трясък капака на кутийката и я прибра в джоба си.

— О! Но аз трябва да… — започна Дролайт, като безуспешно протягаше ръце нагоре.

— Казахте, че посланията са три. Кое е последното?

— Не мисля, че ще го разберете.

— Какво? Вие го разбирате, но аз няма да мога? Сигурно доста сте поумнели в Италия.

— Не това имах предвид.

— Тогава какво имахте предвид? Казвайте бързо. Този разговор започна да ми дотяга.

— Стрейндж каза, че дървото говори на камъка. Камъкът говори на водата. Каза, че магьосниците могат да се учат на магия от горите, скалите и така нататък. Каза, че старите съюзи на Джон Ъскглас са още в сила.

— Джон Ъскглас, Джон Ъскглас! Как ми омръзна да слушам това име! Но напоследък всички безспирно го повтарят. Дори Норел. Не разбирам защо: няма го от четиристотин години.

Дролайт отново протегна ръка. — Върнете ми кутийката. Трябва да…

— Какво, по дяволите, ви става? Не разбирате ли? Посланията ви никога няма да бъдат доставени — освен това до Норел, а него ще доставя аз.

Дролайт нададе тревожен вой.

— Моля ви, моля ви! Не ме карайте да го подвеждам! Не разбирате. Той ще ме убие! Или по-лошо!

Ласелс разпери ръце и се огледа, сякаш приканваше гората да стане свидетел на това нелепо изказване.

— Наистина ли вярвате, че ще ви позволя да унищожите Норел? Сиреч да унищожите мен?

— Вината не е моя! Не е моя! Не смея да оспорвам заповедите му!

— Жалък червей! Какво търсиш между двама души като Стрейндж и мен? Ние ще те смажем.

Дролайт издаде звук, подобен на уплашено скимтене. Погледна Ласелс със странни помътнели очи. Сякаш искаше да каже нещо. После с изненадваща бързина се обърна и побягна между дърветата.

Ласелс не си направи труда да го последва. Той просто вдигна един от пистолетите си, прицели се и стреля.

Куршумът уцели Дролайт в бедрото и мигновено образува мокро червено цвете от кръв и плът сред сиво-бялата гора. Дролайт изкрещя и падна с трясък в едни храсти. Опита се да продължи напред с пълзене, но кракът му беше безжизнен, а освен това храстите го дърпаха за дрехите и той не можеше да се освободи от тях. Обърна глава и видя Ласелс да върви към него: страхът и болката изкривиха чертите му до неузнаваемост.

Ласелс стреля с втория пистолет.

Лявата половина на главата на Дролайт се пукна като яйце или портокал. Той се сгърчи няколко пъти и остана неподвижен.

Макар че нямаше кой да го види и макар че кръвта блъскаше в ушите му, в гърдите му, в цялото му тяло, Ласелс не си позволи да покаже и най-малкия признак на вълнение: стори му се, че това не би подхождало на един джентълмен.

Той имаше лакей, който обичаше да чете историите за убийства и обесвания в „Нюгейт Календар“ и „Малифактърс Реджистър“. Понякога Ласелс за развлечение прелистваше някоя от тези книги. Историите в тях имаха една характерна особеност: убиецът, колкото и смело да се държеше по време на убийството, скоро след това се поддаваше на емоции, които го караха да действа по странен, неразумен начин и винаги водеха до неговата гибел. Ласелс не вярваше в правдивостта на тези истории, но за по-сигурно потърси у себе си признаци на угризения или страх. Не откри нищо. Всъщност основната мисъл в главата му беше, че малко неща на света са по-грозни от това. „Наистина — помисли си той, — ако преди три-четири години Дролайт знаеше, че ще стигне дотук, сам щеше да ме помоли да го убия.“

Нещо изшумоля. Ласелс с учудване забеляза, че от дясното око на Дролайт се подава тънка вейка (лявото беше размазано от изстрела). Около врата и гърдите му се увиваха филизи бръшлян. Една клонка джел беше пробила дланта му, през стъпалото му никнеше млада брезичка, от корема му стърчеше глог. Сякаш самата гора го беше разпнала. Но дърветата не бяха спрели дотук: те продължаваха да растат. Плетеница от бронзовожълти и пурпурни стебла скри унищоженото му лице, тялото и крайниците му започнаха да гният — растенията и другите живи същества отнемаха силата им. За кратко време от Кристофър Дролайт не остана нищо. Дърветата, камъните и земята го бяха поели в себе си, но във формите им все още можеха да се различат следи от някогашния човек.

„Този храст беше ръката му, струва ми се — разсъждаваше Ласелс. — Този камък… може би сърцето му? Той е също толкова малък и също толкова корав.“ Ласелс се разсмя.

— Ето това е нелепото в магията на Стрейндж — каза той сам на себе си. — Рано или късно се обръща срещу него.

Качи се на коня си и го подкара обратно към пътя.

63ПЪРВИЯТ ЩЕ ПОГРЕБЕ СЪРЦЕТО СИВ ТЪМНА ГОРА ПОД СНЕГА,НО ПАК ЩЕ ЧУВСТВА КАК БОЛИ

Средата на февруари 1817 година

БЯХА ИЗМИНАЛИ ПОВЕЧЕ ОТ ДВАДЕСЕТ И ОСЕМ часа, откакто Ласелс бе излязъл от къщата на „Хановер Скуеер“, и мистър Норел не можеше да си намери място. Той беше обещал на Ласелс, че ще го чакат, но сега се боеше, че ще пристигнат в абатството Хъртфю и ще открият, че Стрейндж е завладял библиотеката.

Тази нощ на никого в дома на „Хановер Скуеър“ не беше разрешено да си легне и на сутринта всички бяха уморени и изнервени.

— Но защо изобщо чакаме? — питаше Чайлдърмас. — Каква полза мислите, че ще има от него, когато дойде Стрейндж?

— Аз имам голямо доверие на мистър Ласелс. Знаеш, че е така. Сега той е единственият ми съветник.

— Все още имате мен — отбеляза Чайлдърмас.

Мистър Норел бързо примигна с малките си очички. Малко му оставаше да каже: „Но ти си само слуга.“ Той замълча.

Но Чайлдърмас като че ли разбра, изпъшка от досада и се отдалечи.

В шест вечерта вратата на библиотеката се отвори и влезе Ласелс. Изглеждаше както никога досега: косата му беше разрошена, шалчето му — мръсно от прах и пот, а палтото и ботушите му бяха опръскани с кал.

— Прави бяхме, мистър Норел! — извика той. — Стрейндж идва!

— Кога? — попита мистър Норел пребледнял.

— Не знам. Не е бил така любезен да ни съобщи тези подробности, но трябва час по-скоро да потеглим към абатството Хъртфю!

— Можем да тръгнем веднага. Всичко е готово. Значи сте се срещнали с Дролайт? Той тук ли е? — мистър Норел наклони глава встрани, за да види дали Дролайт не стои зад Ласелс.

— Не, не го видях. Чаках го, но той така и не дойде. Не се бойте, сър (мистър Норел се канеше да го прекъсне). Получих писмо от него. Разполагаме с всички необходими сведения.

— Писмо! Може ли да го видя?

— Разбира се! Ще имаме достатъчно време за това по пътя. Трябва да тръгваме. Не бива да се бавим заради мен. Нуждите ми са скромни, каквото нямам, мога да мина и без него.

Това беше малко странно. Нуждите на Ласелс никога не бяха скромни. Те бяха безбройни и трудни за задоволяване.

— Хайде, хайде, мистър Норел. Размърдайте се. Стрейндж идва! Той излезе от стаята. По-късно мистър Норел научи от Лукас, че Ласелс дори не поискал вода да се измие или питие да се освежи. Просто се качил в каретата, седнал в ъгъла и зачакал.

В осем вечерта те пътуваха към Йоркшир. Мистър Норел и Ласелс седяха в каретата, Лукас и Дейви — на капрата, а Чайлдърмас яздеше отстрани. На бариерата в Айлингтън Лукас спря да плати. Въздухът миришеше на сняг.

Мистър Норел се загледа в ярко осветената витрина на един магазин. Магазинът беше изискан, грижливо подреден, с модни столове за клиентите: всъщност толкова изискан, че не беше ясно какво се продава в него. На един стол бе сложена купчина пъстроцветни неща, но дали бяха шалове, платове за рокли или нещо друго — мистър Норел не можеше да определи. В магазина имаше три жени. Едната беше клиент — елегантна, стилно облечена дама с жакет като от униформа на хусар, поръбен с кожички и шнурове. На главата й имаше спретната кожена шапка и тя непрекъснато я докосваше, сякаш се боеше да не падне. Продавачката беше по-дискретно облечена в непретенциозна тъмна рокля, а малката й помощничка гледаше почтително и нервно присядаше в реверанс всеки път, щом някой я погледнеше. Елегантната дама и продавачката не се занимаваха с търговия: те оживено разговаряха и се смееха. Тази сцена беше много далеч от обичайните интереси на мистър Норел, но го развълнува по начин, неразбираем за него. Той неволно се замисли за мисис Стрейндж и лейди Поул. После нещо прелетя между него и веселата сцена — нещо като тъмно петно. Мистър Норел си каза, че това е гарван.

Пътната такса беше платена, Дейви размаха поводите и каретата продължи към Арката.

Заваля сняг. Влажен вятър брулеше стените на каретата и я караше да се клатушка, проникваше през всяка дупка и пролука и вледеняваше раменете, носовете и краката на пътниците. Мистър Норел не се чувстваше по-уютно от факта, че Ласелс беше в много особено настроение. Той беше въодушевен, почти ликуваше, макар че мистър Норел не можеше да проумее защо. Когато вятърът виеше, Ласелс се смееше, сякаш подозираше, че вятърът иска да го уплаши, и държеше да му покаже, че не се страхува.

Той забеляза, че мистър Норел го наблюдава, и каза:

— Напоследък много мислих. Какво толкова е станало? Ние с вас, сър, бързо ще надвием Стрейндж въпреки всичките му трикове. Тези министри са като стари баби! Отвращават ме! Толкова шум за един луд! Смешно ми е само като си помисля. Разбира се, Ливърпул и Сидмаут са най-лошите! Години наред не смееха да си покажат носа навън, защото се страхуваха от Бонапарт, а сега Стрейндж ги ужасява само с факта, че е полудял.

— O, грешите! — заяви мистър Норел. — Наистина! Заплахата от Стрейндж е огромна — Бонапарт е нищо в сравнение с нея. Но вие не ми казахте какво пише Дролайт. Много бих искал да видя писмото му. Ще кажа на Дейви да спре при „Ейнджъл“ в Хадли и тогава…

— Но то не е у мен. Оставих го на „Брутън Стрийт“.

Ласелс се засмя.

— Мистър Норел! Не се тревожете! Не ви ли казах, че няма значение? Спомням си писмото съвсем точно.

— Какво пише в него?

— Че Стрейндж е луд и е пленник на вечния мрак — все неща, които вече знаем. И…

— Как се проявява лудостта му? — попита мистър Норел. Кратко мълчание.

— Предимно в говорене на безсмислици. Но той и преди го е правил, нали? — Ласелс се разсмя. После забеляза физиономията на мистър Норел и продължи по-сериозно: — Дрънка безсмислици за дървета, камъни, Джон Ъскглас и… — той се огледа в търсене на вдъхновение — невидими кочияши. А, да! Това ще ви се стори забавно! Държи у себе си пръсти от ръцете на няколко венециански девойки. Откраднал ги е! И крие тези откраднати пръсти в малки кутийки!

— Пръсти! — тревожно възкликна мистър Норел. Това като че ли пораждаше у него неприятни асоциации. Той се замисли за момент, но не можа да си спомни нищо. — Дролайт описва ли мрака? Казва ли нещо, което може да ни помогне да го разберем?

— Не. Срещнал се е със Стрейндж и Стрейндж му е предал съобщение за вас. Казал е, че идва. Това е същината на писмото.

Те потънаха в мълчание. Мистър Норел задряма, без да иска, но насън няколко пъти чуваше как Ласелс си мърмори нещо в тъмното.

В полунощ смениха конете в „Хейкок Ин“ в Уансфорд. Ласелс и мистър Норел седнаха в общия салон — голяма просто обзаведена стая с ламперия по стените, под, посипан с пясък, и две големи камини.

Вратата се отвори и влезе Чайлдърмас. Той отиде право при Ласелс и се обърна към него със следните думи:

— Лукас казва, че имате писмо от Дролайт, в което той описва какво е видял във Венеция.

Ласелс леко обърна глава, но не погледна Чайлдърмас.

— Може ли да го видя?

— Оставих го на „Брутън Стрийт“.

Чайлдърмас се изненада.

— Добре тогава — каза той. — Лукас може да го донесе. Ще му наемем кон. Ще ни настигне, преди да сме наближили Хъртфю.

Ласелс се усмихна.

— Казах „Брутън Стрийт“, но знаете ли, не съм сигурен, че е там. Мисля, че може да съм го забравил в странноприемницата в Чатъм, където чаках Дролайт. Сигурно са го изхвърлили.

Той отново се обърна към огъня.

Чайлдърмас го изгледа намръщен. После излезе от стаята.

Един прислужник дойде да съобщи, че в двете стаи, приготвени за господата, има топла вода, кърпи и всичко необходимо, за да могат мистър Норел и мистър Ласелс да се освежат.

— В коридора е тъмно като в рог — весело добави той, — затова ви запалих по една свещ.

Мистър Норел взе своята свещ и тръгна по коридора (в който наистина беше много тъмно). Изведнъж отнякъде изскочи Чайлдърмас и го сграбчи за ръката.

— Къде сте мислили, за Бога? — изсъска той. — Да напуснете Лондон без това писмо!

— Но той казва, че помни съдържанието му — заоправдава се мистър Норел.

— O! И вие му вярвате, така ли?

Мистър Норел не отговори и влезе в приготвената за него стая. Изми ръцете и лицето си и докато стоеше надвесен над легена, в огледалото видя леглото зад гърба си. Това легло беше масивно, старомодно и — както често се случва в странноприемниците — твърде голямо за стаята. Четирите стълба от махагон, украсени с резба, високият тъмен балдахин и множеството черни щраусови пера по ъглите му придаваха погребален вид. Сякаш някой го беше довел в тази стая, за да му покаже неговия ковчег. Обзе го странно чувство — същото, което бе изпитал при бариерата, докато наблюдаваше трите жени в магазина: чувството, че се приближава към края на нещо и че вече е взел всички решения в живота си. На младини беше избрал един път, но този път не го бе отвел на очакваното място; сега се прибираше у дома, но домът му се бе превърнал в нещо чудовищно. В полумрака, застанал пред черното легло, той си спомни защо като дете се боеше от тъмното: тъмното принадлежеше на Джон Ъскглас.

Мистър Норел побърза да излезе от стаята и да се върне при топлината и светлината на общия салон.

Малко след шест дойде сивият изгрев, който почти не приличаше на изгрев. От сивото небе валеше бял сняг и падаше върху сиво-белия свят. Дейви беше толкова щедро обсипан със сняг, сякаш някой бе поръчал да му направят восъчна фигура и това беше гипсовата отливка за нея.

През целия ден поредица от пощенски коне се трудиха да влачат каретата през снега и вятъра. Поредица от странноприемници предлагаха горещи напитки и кратко убежище от лошото време. Дейви и Чайлдърмас в качеството си на кочияш и ездач несъмнено бяха най-изтощени от всички, но имаха най-малка полза от тези почивки: обикновено те ги прекарваха в конюшнята, където спореха със съдържателя за конете. В Грантъм ханджията вбеси Чайлдърмас, като му предложи да наеме напълно сляп кон. Чайдърмас се кълнеше, че няма да го вземе, ханджията на свой ред се кълнеше, че това е най-добрият му кон. Нямаше голям избор и накрая го наеха. По-късно Дейви каза, че това е прекрасно животно, работливо и много послушно поради факта, че освен напътствията па кочияша няма друг начин да разбере накъде да върви и какво да прави. Самият Дейви издържа до „Нюкасъл Армс“ в Тъксфорд и там се наложи да го оставят. Той бе карал повече от сто и тридесет мили и както каза Чайлдърмас, беше толкова уморен, че не можеше да говори. Чайлдърмас нае пощенски кочияш и те продължиха пътя си.

Час преди залез слънце снегът спря да вали и небето се проясни. На голите полета легнаха дълги синьо-черни сенки. Пет мили след Донкастър те минаха покрай странноприемница на име „Червената къща“ (заради боядисаните в червено стени). На ниското зимно слънце тя сияеше като окъпана в пламъци. Каретата измина няколко метра и спря.

— Защо спряхме? — извика отвътре мистър Норел.

Лукас се наведе от капрата и изкрещя нещо в отговор, но вятърът отнесе гласа му и мистър Норел не чу какво казва.

Чайлдърмас беше слязъл от пътя и яздеше през полето. Цялото поле гъмжеше от гарвани. Докато яздеше, те се вдигаха във въздуха с пискливо грачене. В далечния край на полето се виждаше старинен плет с дупка по средата и два големи джела от двете й страни. От дупката започваше друг път или пътека, оградена с плетове. Чайлдърмас спря и се огледа. Колебаеше се. После тръсна юздите и конят му мина между храстите, тръгна по пътеката и се изгуби от поглед.

— Тръгна по пътя на феите! — извика разтревожен мистър Норел.

— O! — възкликна Ласелс. — Това път на феите ли е?

— Да, да! — отвърна мистър Норел. — Този е един от най-прочутите. Казват, че свързва Донкастър и Нюкасъл през две цитадели на феи. Те зачакаха.

След около двадесет минути Лукас слезе от капрата.

— Колко още ще стоим тук, сър? — попита той.

Мистър Норел поклати глава.

— Нито един англичанин след Мартин Пейл не е прекрачвал границите на Феерия от триста години насам. Напълно възможно е никога повече да не се върне. Може би…

Точно в този момент Чайлдърмас се появи от дупката в плета и в галоп прекоси полето.

— Е, вярно е — каза той на мистър Норел. — Пътищата към Феерия са отворени.

— Какво видя? — попита мистър Норел.

— Пътят продължава малко нататък и после влиза в гора, обрасла с трънаци. На входа към гората има статуя на жена с разперени ръце. В едната си ръка държи каменно око, а в другата — каменно сърце. Що се отнася до самата гора… — Чайлдърмас махна с ръка, сякаш да покаже неспособността си да опише гледката или своята безпомощност пред видяното. — От всяко дърво висят трупове. Някои може да са на хора, издъхнали вчера. От други са останали само древни скелети в ръждясали ризници. Стигнах до висока кула, построена от неодялани камъни. Кулата имаше няколко малки прозорчета. Едно от тях светеше и зад него се виждаше силует на човек, който гледаше навън. Пред кулата имаше поляна, през която течеше ручей. Там стоеше млад мъж. Видя ми се блед и болнав, с мъртвешки очи, носеше униформа на британски войник. Каза ми, че е рицарят на Замъка на изваденото око и сърце. Дал е клетва да пази дамата, която живее в замъка, затова се бие с всекиго, дошъл с намерението да я нарани или да я обиди. Попитах го той ли е убил всички хора в гората. Мъжът каза, че е убил няколко души и ги е закачил по дърветата, точно както е правил неговият предшественик. Попитах го как дамата ще го възнагради за службата му. Той отговори, че не знае. Никога не я е виждал и не е говорил с нея. Тя не излиза от Замъка на изваденото око и сърце, той стои между ручея и дърветата. Попита ме дали възнамерявам да се бия с него. Напомних му, че нито съм обидил, нито съм наранил неговата дама. Казах, че съм слуга и че трябва да се върна при господаря си, който ме очаква. После обърнах коня и препуснах назад.

— Какво? — кресна Ласелс. — Човекът ви е предложил да се биете и вие сте избягали! Нямате ли поне капка чест? Нямате ли срам? Болнаво лице, мъртвешки очи, неизвестен силует на прозореца! — той изсумтя презрително. — Това са само извинения за малодушието ви!

Чайлдърмас трепна, сякаш някой го беше ударил, и се приготви да каже нещо грубо в отговор, но мистър Норел го прекъсна:

— Тъкмо обратното! Добре е направил, че е тръгнал час по-скоро. На такива места винаги има повече магия, отколкото изглежда. Някои феи се забавляват с битки и смърт. Не знам защо. Готови са да положат неимоверни усилия, за да си осигурят подобни развлечения.

— Моля, мистър Ласелс — каза Чайлдърмас, — ако това място толкова ви привлича, вървете! Не стойте тук заради нас.

Ласелс погледна замислен полето и дупката в плета, но не помръдна.

— Може би гарваните не ви харесват? — попита Чайлдърмас с леко подигравателен тон.

— Че на кого му харесват! — възкликна мистър Норел. — Какво търсят тук? Какво означават?

Чайлдърмас сви рамене.

— Някои хора смятат, че те са част от мрака, който обгражда Стрейндж, че по някаква причина той го е превърнал в птици и ги е изпратил в Англия. Други мислят, че гарваните предвещават завръщането на Джон Ъскглас.

— Джон Ъскглас. Разбира се — обади се Ласелс. — Първата и последната мисъл на вулгарните умове. Каквото и да стане, причината винаги е Джон Ъскглас! Струва ми се, мистър Норел, че е време за нова статия в „Приятелите на английската магия“, с която да изобличим този джентълмен. Какво да напишем? Че не е християнин? Че не е англичанин? Че е демон? Някъде имах списък със светците и архиепископите, които са го заклеймили. Лесно бих могъл да съчиня нещо.

Мистър Норел изпитваше видимо неудобство. Той хвърляше нервни погледи към тъксфордския кочияш.

— На ваше място, мистър Ласелс — каза тихо Чайлдърмас, — щях да говоря по-предпазливо. Намирате се на север. В страната на Джон Ъскглас. Градовете, селата и абатствата ни са построени от него. Законите ни са изковани от него. Той е в умовете и сърцата ни, името му е на устата ни. Ако сега беше лято, щяхте да зърнете килим от малки синкаво-бели цветчета под всеки жив плет. Наричаме ги монетите на Джон. Когато времето е необичайно за сезона и зиме е топло, а лете вали дъжд, хората на село казват, че Джон Ъскглас пак се е влюбил и е захвърлил работата си171. А когато едно нещо е сигурно, казваме, че то е като камъче в джоба на Джон Ъскглас. Ласелс се разсмя.

— Мистър Чайлдърмас, далеч съм от намерението да омаловажавам причудливите ви народни поверия. Но, съгласете се, едно е да плащаме дан на историята и съвсем друго — да говорим за завръщането на крал, сред чиито съюзници и сюзерени е самият Луцифер! Никой не иска това, нали? Освен неколцина йоанити и луди.

— Аз съм северняк, мистър Ласелс — каза Чайлдърмас. — Нищо не би ме зарадвало повече от завръщането на моя крал. Това е нещо, за което съм мечтал цял живот.

Когато пристигнаха в абатството Хъртфю, наближаваше полунощ. Нямаше и следа от Стрейндж. Ласелс си легна, но мистър Норел тръгна да обикаля къщата и да проверява състоянието на някои магии, които беше направил още преди време.

На другата сутрин по време на закуската Ласелс каза:

— Чудя се дали в миналото са се водили магически дуели. Битки между магьосници, нещо от този род.

Мистър Норел въздъхна.

— Трудно е да се каже. Предполага се, че Ралф Стоукси е победил двама-трима магьосници, единият от които много силен шотландец, Магьосникът от Атодел172. Веднъж Катрин от Уинчестър била принудена да изпрати един млад магьосник в Гранада. Той постоянно й дотягал с предложения за брак, а тя искала да учи и по онова време Гранада била най-далечното място, за което могла да се сети. Да не забравяме и любопитната легенда за въглищаря от Кумбрия173…

— А случвало ли се е подобни дуели да завършат със смъртта на единия от магьосниците?

— Какво? — мистър Норел погледна ужасен събеседника си. — Не! Тоест не знам. Не мисля.

Ласелс се усмихна.

— Но сигурно има магия за това? Смея да предположа, че ако си поставите за цел, ще си спомните за половин дузина магии, които биха свършили работа. Така че да изглежда като обикновен дуел с пистолети или саби. После на никого няма да хрумне да разследва. Освен това приятелите и слугите на победителя съвсем справедливо ще му предложат помощта си за запазване на всичко в пълна тайна.

Мистър Норел мълчеше. След известно време каза:

— Няма да се стигне дотам.

Ласелс се разсмя.

— Скъпи ми мистър Норел! До какво друго би могло да се стигне?

Странно, но Ласелс не беше идвал досега в абатството Хъртфю. В миналото, когато Дролайт идваше в Хъртфю, Ласелс винаги се извиняваше с предварително уговорен ангажимент. За него престоят в селска къща в Йоркшир беше равносилен на престой в чистилището. В най-добрия случай той си представяше Хъртфю като подобие на собственика си — прашно, старомодно и склонно към дълги навъсени мълчания; в най-лошия — олющена от дъждовете ферма насред зловещо тъмно тресавище. Ласелс с учудване установи, че Хъртфю не е нито едното, нито другото. Там нямаше никаква готика. Къщата беше модерна, елегантна и уютна, а слугите съвсем не бяха недодяланите селяни от неговото въображение. Всъщност те бяха същите слуги, които се грижеха за мистър Норел на „Хановер Скуеър“. Тези хора бяха обучени в Лондон и добре познаваха вкусовете на Ласелс.

Но в къщата на всеки магьосник има странни неща и абатството Хъртфю, на пръв поглед така уютно и елегантно, бе построено по толкова объркан план, че човек не можеше да стигне от единия край на къщата до другия, без да се изгуби. След закуската Лукас съобщи на Ласелс, че в никакъв случай не бива да се опитва да ходи в библиотеката сам, единствено в компанията на мистър Норел или Чайлдърмас. Това — обясни Лукас — е основното правило на къщата.

Естествено, Ласелс нямаше намерение да се подчинява на подобна забрана, съобщена му от слуга. Той разгледа източната част на къщата и намери обичайната подредба от всекидневна, трапезария и гостна — но не и библиотека. Това го накара да заключи, че библиотеката се намира в неизследваната западна част. Той тръгна натам и след малко се върна в стаята, от която беше тръгнал. Като помисли, че е завил в погрешен коридор, Ласелс направи втори опит. Този път се озова в едно от кухненските помещения, където мръсно сополиво слугинче първо си избърса носа с опакото на ръката, а после със същата тази ръка захвана да мие тенджерите. По който и път да тръгнеше, Ласелс неизбежно се озоваваше или в гостната, или в кухненското помещение. Гледката на малката слугиня му дотегна неимоверно, а и тя като че ли не се радваше да го види. Но макар че изгуби цялата си сутрин в безплодни опити да стигне до библиотеката, нито веднъж не му хрумна да отдаде този неуспех на нещо друго освен на странната йоркширска архитектура.

През следващите три дни мистър Норел се стараеше да прекарва колкото може повече време в библиотеката. Всеки път, когато срещнеше Ласелс, той неизбежно го засипваше с оплаквания по адрес на Чайлдърмас, а Чайлдърмас му досаждаше с молби да потърси с магия писмото на Дролайт. Накрая мистър Норел предпочете да отбягва и двамата.

Той не им сподели нищо за разкритията, които бе направил напоследък и които силно го бяха смутили. Още от раздялата си със Стрейндж мистър Норел редовно извикваше видения с цел да установи какво прави съперникът му. Но все не успяваше. Една нощ преди около четири седмици той не можеше да заспи. Стана и направи магията. Видението не беше съвсем ясно, но мистър Норел успя да види как Стрейндж прави магии в мрака. Той се поздрави за успешното преодоляване на защитните магии на ученика си и в този момент осъзна, че всъщност вижда себе си в собствената си библиотека. Продължи да опитва. Използваше различни варианти на заклинания. Наричаше Стрейндж по всевъзможни начини. Нищо не се променяше. Мистър Норел беше принуден да заключи, че английската магия вече не прави разлика между него и Стрейндж.

Пристигаха писма от лорд Ливърпул и министрите с гневни описания на нови магии, които никой не можеше да обясни. Мистър Норел отговаряше с обещания да обърне внимание на тези случаи веднага щом победи Стрейндж.

На третата вечер след пристигането им мистър Норел, Ласелс и Чайлдърмас седяха заедно в гостната. Ласелс ядеше портокал. Той белеше кората с малък нож за плодове с перлена дръжка и назъбено острие. Чайлдърмас редеше картите си на една масичка. Правеше го от два часа. Фактът, че мистър Норел не му правеше забележка, беше сигурен признак за това колко погълнат е магьосникът от настоящата ситуация. Ласелс обаче беше на път да полудее от това занимание. Не се съмняваше, че самият той е една от причините Чайлдърмас да гледа на карти. И беше напълно прав.

— Как мразя това бездействие! — внезапно обяви той. — Как мислите, какво чака Стрейндж? Дори не сме сигурни, че ще дойде.

— Ще дойде — каза Чайлдърмас.

— И откъде знаете? — попита Ласелс. — Може би вие сте му казали да дойде?

Чайлдърмас не отговори. Нещо в картите бе привлякло вниманието му. Очите му пробягаха по редовете. Изведнъж той стана от масата. — Мистър Ласелс! Имате съобщение за мен!

— Аз ли? — попита учуден Ласелс.

— Да, сър.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че наскоро някой ви е предал съобщение за мен. Така казват картите. Ще ви бъда признателен, ако ми кажете какво е.

Ласелс презрително изсумтя.

— Аз не съм ничий вестоносец — най-малко ваш!

Чайлдърмас не обърна внимание на това.

— От кого е съобщението?

Ласелс не каза нищо. Той отново се зае да бели портокала си.

— Добре — отсече Чайлдърмас, отново седна и нареди картите.

Мистър Норел ги наблюдаваше уплашен. Ръката му се протегна към шнура на звънеца, но после той размисли и сам излезе да потърси някого от слугите. Лукас слагаше масата в трапезарията. Мистър Норел му каза какво е станало.

— Не може ли да се направи нещо, за да ги разделим? — попита магьосникът. — След малко може да се укротят. Няма ли съобщение за мистър Ласелс? Или нещо, което да отвлече вниманието на Чайлдърмас? Не можеш ли да измислиш нещо? Какво става с вечерята? Готова ли е?

Лукас поклати глава.

— Няма никакви съобщения. Мистър Чайлдърмас прави каквото иска — винаги е било така. А вие поръчахте вечерята за девет и половина, сър. Нали помните?

— Да беше тук мистър Стрейндж — жално каза мистър Норел. — Той щеше да знае какво да им каже и как да постъпи.

Лукас докосна ръката на господаря си, за да го накара да се опомни. — Мистър Норел! Ние се опитваме да попречим на мистър Стрейндж да дойде — не помните ли, сър?

Мистър Норел изгледа ядосан слугата си.

— Да, да! Разбира се, че помня! И все пак…

Мистър Норел и Лукас отидоха заедно в гостната. Чайлдърмас обръщаше последната карта. Ласелс решително се взираше във вестника.

— Какво казват картите? — обърна се мистър Норел към Чайлдърмас. Макар че въпросът беше зададен от мистър Норел, Чайлдърмас отговори на Ласелс:

— Казват, че вие сте лъжец и крадец. Казват, че това не е просто съобщение. Получили сте нещо — някакъв предмет с голяма стойност. Той е бил предназначен за мен, но все още е у вас.

Кратка пауза.

Ласелс каза с леден тон:

— Мистър Норел, докога смятате да търпите да ме обиждат по този начин?

— За последен път ви питам, мистър Ласелс — обади се Чайлдърмас, — ще ми дадете ли това, което ми принадлежи?

— Как смеете да говорите така на един джентълмен? — сопна се Ласелс.

— А нима кражбата е постъпка на джентълмен? — попита Чайлдърмас.

Ласелс пребледня като платно.

— Извини се! — изсъска той. — Извини се или, кълна ти се, сине на йоркширска уличница, ще те науча на добри обноски!

Чайлдърмас сви рамене.

— По-добре син на уличница, отколкото крадец!

С яростен вой Ласелс се нахвърли върху него и го притисна до стената така, че краката на Чайлдърмас се отделиха от земята. Той го разтърси и картините на стената задрънчаха в рамките си.

Странно, но Чайлдърмас изглеждаше беззащитен пред Ласелс. Ръцете му бяха притиснати под тялото на противника и колкото и да се мъчеше, не можеше да ги освободи. Всичко свърши за миг. Чайлдърмас кимна едва забележимо, за да покаже, че Ласелс е спечелил.

Но Ласелс не го пускаше. Той го притисна още по-силно към стената. После посегна, взе ножа с перлената дръжка и бавно прокара назъбеното острие по лицето на Чайлдърмас, като го сряза от окото до устата.

Лукас извика, но Чайлдърмас не издаде и звук. Той успя някак да освободи лявата си ръка и я вдигна. Тя беше стисната в юмрук. Двамата останаха за няколко секунди в тази поза — като картина — и после Чайлдърмас свали ръката си.

Ласелс се усмихна широко, пусна Чайлдърмас, обърна се към мистър Норел и със спокоен тих глас каза:

— Няма да приема никакви извинения за поведението на този човек. Той ми нанесе оскърбление. Ако ми беше равен, непременно щях да го извикам на дуел. Той го знае. Долното му потекло го предпазва от това. Ако искате да остана и миг повече в тази къща, ако искате и занапред да бъда ваш приятел и съветник, тогава този човек трябва незабавно да я напусне! От тази вечер нататък не искам да чувам името му нито от вас, нито от слугите ви, в противен случай ще поискам да бъдат уволнени. Надявам се, сър, че се изразих достатъчно ясно.

Лукас се възползва от възможността скришом да подаде на Чайлдърмас една салфетка.

— Е, сър — обърна се Чайлдърмас към мистър Норел, докато бършеше кръвта от лицето си, — кого от нас избирате?

Дълго мълчание. После с дрезгав шепот, който почти не приличаше на обичайния му глас, мистър Норел промълви:

— Трябва да си вървите.

— Довиждане, мистър Норел — каза Чайлдърмас с поклон. — Направихте погрешен избор, сър — както винаги!

Той събра картите си и излезе.

Качи се в малката си стая на тавана и запали свещта на масата. На стената висеше напукано евтино огледало. Чайлдърмас огледа лицето си. Раната беше грозна. Шалчето и дясното рамо на ризата му бяха подгизнали от кръв. Той се изми доколкото можа. После изми и избърса ръцете си.

Бръкна в джоба си и внимателно извади нещо. Беше кутийка с цвят на сърдечна мъка, голяма колкото кутия за енфие, но по-продълговата. Той прошепна под носа си:

— Човек не може да избяга от школата си174.

Чайлдърмас отвори кутийката. В първите няколко секунди гледаше замислен, почесваше се по главата и накрая изруга, защото едва не я накапа с кръв. Затвори я и я прибра в джоба си.

Не му трябваше много време да събере багажа си. Той се състоеше от махагонова кутия с два пистолета, малка кесия с пари, бръснач, гребен, четка за зъби, калъп сапун, малко дрехи (всичките стари и износени като тези, с които беше облечен) и малък вързоп с книги, сред които Библията, „История на Краля Гарван за деца“ на лорд Портисхед и екземпляр на „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Парис Ормскърк. Мистър Норел плащаше добре на Чайлдърмас, но никой не знаеше къде отиват тези пари. Дейви и Лукас често отбелязваха помежду си, че Чайлдърмас очевидно не ги харчи.

Чайлдърмас прибра всичко в олющен куфар. На масата имаше чиния с ябълки. Той ги уви в една кърпа и ги пъхна в куфара. После като притискаше салфетката към лицето си, слезе по стълбите. Едва на път за конюшнята си спомни, че е забравил перото, мастилницата и бележника си в гостната. Беше ги оставил на масичката, докато гледаше на карти.

„Е, вече е късно да се връщам — помисли си той. — Ще трябва да си купя други.“

В конюшнята го чакаше цяла тълпа: Дейви, Лукас, конярите и неколцина слуги, които бяха успели да се измъкнат от къщата.

— Какво правите тук? — попита учуден Чайлдърмас. — Сякаш сте се събрали на църковна служба!

Слугите се спогледаха.

— Оседлахме ви Брюър, мистър Чайлдърмас — каза Дейви. Брюър беше конят на Чайлдърмас, едър красив жребец.

— Благодаря ти, Дейви.

— Защо му позволихте, сър? — попита Лукас. — Защо го оставихте да ви пореже?

— Не се тревожи, момко. Няма страшно. — Донесох бинт. Нека ви превържа.

— Лукас, тази нощ имам нужда от цялата си съобразителност, а не мога да мисля, ако съм целият в бинтове.

— Но ако раната не се затвори добре, ще ви остане грозен белег!

— Да остане. Никой няма да съжалява, че ще бъда по-грозен, отколкото съм сега. Дай ми само чиста кърпа да попия кръвта. Тази е съвсем прогизнала. Момчета, като дойде Стрейндж… — Чайлдърмас въздъхна. — Не знам какво да ви кажа. Не мога да ви дам съвет. Но ако има начин да им помогнете, направете го.

— Какво? — попита един слуга. — Да помогнем на мистър Норел и мистър Ласелс?

— Не, празна главо! На мистър Норел и мистър Стрейндж. Лукас, предай на Луси, Хана и Дайдо, че им казвам довиждане и им желая всичко хубаво — и добри покорни съпрузи, когато им потрябват (това бяха три слугини, любимки на Чайлдърмас).

Дейви се усмихна.

— А вие не сте ли съгласен да послужите за тази работа, сър?

Чайлдърмас се засмя, после трепна от болката в бузата си.

— Е, може би за Хана. Довиждане, момчета.

Той стисна ръцете на всички и малко се изненада, когато Дейви, който при целия си ръст и сила беше сантиментален като ученичка, настоя да го прегърне и проля една-две сълзи. Лукас даде на Чайлдърмас бутилка от най-доброто кларе на мистър Норел.

Чайлдърмас изведе Брюър от конюшнята. Луната беше изгряла. Той лесно намери пътя през парка. Тъкмо минаваше по един мост, когато изведнъж почувства, че наоколо действа магия. Сякаш хиляда тромпети засвириха в ухото му или в мрака блесна ослепително ярка светлина. Светът стана коренно различен отпреди, но каква беше разликата, Чайлдърмас не можеше да отгатне. Той се огледа.

Точно над парка и къщата имаше къс нощно небе, който не си беше на мястото. Съзвездията бяха прекъснати. Там грееха нови звезди, каквито Чайлдърмас не беше виждал досега. По всяка вероятност това бяха звездите от вечния мрак на Стрейндж.

Чайлдърмас хвърли последен поглед към абатството Хъртфю и се отдалечи в галоп.

Всички часовници забиха едновременно. Това само по себе си беше достатъчно необичайно. От петнадесет години Лукас се мъчеше да нагласи часовниците в Хъртфю така, че да бият едновременно, и досега никога не беше успявал. Но трудно можеше да се каже колко е часът. Часовниците биеха ли, биеха, без да спират след дванадесетия удар, сякаш отбелязваха времето на странна, нова епоха.

— Какъв, за Бога, е този зловещ шум? — попита Ласелс.

Мистър Норел стана и потри ръце — при него това беше признак на силно безпокойство и напрежение.

— Стрейндж е тук — бързо каза той. Произнесе една дума. Часовниците спряха да бият.

Вратата се отвори. Мистър Норел и мистър Ласелс се обърнаха с тревожни лица в очакване да видят Стрейндж. Но там стояха Лукас и още двама слуги.

— Мистър Норел! — заговори Лукас. — Мисля, че…

— Да, да! Знам! Иди в склада до кухненското стълбище. В раклата под прозореца ще намериш оловни вериги, оловни катинари и ключове. Донеси ги тук! Бързо!

— А аз отивам да донеса чифт пистолети — заяви Ласелс.

— От тях няма никаква полза — каза мистър Норел.

— O! Ще се изненадате, като видите колко проблеми могат да се решат с чифт пистолети!

След пет минути всички се върнаха. Лукас с недоволен вид държеше веригите и катинарите, Ласелс носеше пистолетите си. С тях имаше още четирима-петима души от прислугата.

— Къде е според вас? — попита Ласелс.

— В библиотеката, къде другаде? — отвърна мистър Норел. — Елате.

Те излязоха от гостната и влязоха в трапезарията. Оттам минаха по къс коридор, в който имаше абаносов бюфет, мраморна статуя на кентавър с малко жребче и картина на Саломе, която държи на сребърен поднос главата на свети Йоан Кръстител. В другия край се виждаха две врати. Дясната се стори непозната на Ласелс, сякаш не я беше виждал досега. Мистър Норел поведе групата през нея и след малко всички се озоваха… в гостната.

— Почакайте — каза мистър Норел объркан и погледна назад. — Сигурно съм… не. Чакайте. Сетих се! Елате.

Отново минаха през трапезарията и тръгнаха по коридора. Този път влязоха през лявата врата. Тя също ги отведе обратно в гостната. Мистър Норел нададе отчаян вик.

— Разрушил е лабиринта ми и е направил нов, за да ме обърка!

— Донякъде, сър, ми се иска да не го бяхте учили на толкова неща — отбеляза Ласелс.

— O! Никога не съм го учил на това — и можете да бъдете сигурен, че не го е научил от друг! Или дяволът го е научил, или той го е открил сам тази нощ в къщата ми! Ето какъв гений е врагът ми! Заключете врата пред него и той ще измисли първо как да я отключи, а после как да я заключи за вас!

Лукас и другите слуги запалиха още свещи, сякаш светлината можеше да помогне да видят заклинанията на Стрейндж и да различат магия от действителност. Скоро всяко от трите помещения беше обляно в светлина. Свещници и канделабри гъсто покриваха всяка повърхност, но това само обърка мистър Норел още повече. Те сновяха между трапезарията и гостната, между гостната и коридора — „като лисици в кошара“, както се изрази Ласелс. Но колкото и да се опитваха, не можеха да излязат от тези три помещения.

Мина време. Не можеше да се каже колко. Всички часовници показваха полунощ. Всички прозорци гледаха към вечната нощ и непознатите звезди.

Мистър Норел спря. Затвори очи. Лицето му беше тъмно и непроницаемо като юмрук. Той стоеше напълно неподвижен и само устните му леко помръдваха. Накрая отвори очи и каза:

— След мен.

Отново затвори очи и тръгна. Сякаш се движеше из съвсем друга къща, вградена по някакъв начин в неговата. Той завиваше ту надясно, ту наляво и проправяше нов път — път, по който никой дотогава не беше минавал.

След три-четири минути мистър Норел отвори очи. Пред него се простираше коридорът, който търсеше — онзи с каменния под — и в края му се виждаха сенчестите очертания на вратата към библиотеката.

— Сега ще видим какви ги върши! — извика той. — Лукас, приготви оловните вериги и катинари. Няма по-добра профилактика срещу магия от оловото. Ще оковем ръцете му и това ще го усмири поне малко. Мистър Ласелс, колко бързо според вас може да стигне писмо от тук до министрите?

Мистър Норел се учуди, че никой не му отговаря, и се обърна.

Беше съвсем сам.

В далечината чу Лукас да казва нещо: ленивият му гърлен глас не можеше да се сбърка. Чу гласа на някого от слугите, после пак този иа Лукас. Но постепенно гласовете заглъхнаха. Изчезна и шумът от стъпките на слугите, които сновяха от стая в стая. Възцари се тишина.

64ДВЕ ЛЕЙДИ ПОУЛ

Средата на февруари 1817 година

— Е! — ВЪЗКЛИКНА ЛАСЕЛС. — Това беше неочаквано!

Той и слугите се бяха събрали в северния край на трапезарията — до стената, през която мистър Норел току-що най-самоуверено беше влязъл.

Ласелс протегна ръка и я докосна: беше съвсем твърда. Натисна я: стената не помръдна.

— Мислите ли, че го направи нарочно? — попита един от слугите.

— Не мисля, че има значение дали го е направил нарочно — каза Лукас. — Сега е при мистър Стрейндж.

— Все едно да кажеш, че е при Сатаната! — възкликна Ласелс.

— Какво ще стане сега? — попита друг прислужник.

Никой не му отговори. В главите на всички се занизаха картини на магически битки: как мистър Норел стреля със загадъчни оръдия по Стрейндж, как Стрейндж призовава дяволи да отведат мистър Норел. Те се ослушаха за шум от битка. Нищо не се чуваше.

От съседната стая се разнесе вик. Един от слугите бе отворил вратата на гостната и беше установил, че тя води към стаята за закуска. Оттатък стаята за закуска беше дневната на мистър Норел, а след нея — гардеробната. Всички стаи се бяха върнали на предишните си места: лабиринтът беше разбит.

Това откритие предизвика голямо облекчение. Слугите тутакси изоставиха Ласелс и слязоха в кухнята — естественото убежище на хора от тяхната класа. Ласелс също толкова естествено седна сам в дневната на мистър Норел. Реши да остане там, докато домакинът се върне. Или ако мистър Норел не се върне, да дочака Стрейндж и да го застреля. „В края на краищата — помисли си Ласелс, — какво може да направи един магьосник срещу оловен куршум? От изстрела до дупката в сърцето няма време за магия.“

Но подобни мисли му носеха само временна утеха. В къщата бе твърде тихо, мракът беше твърде неестествен. Той твърде ясно чувстваше как слугите са се събрали на едно място, двамата магьосници са някъде, Бог знае къде, на второ място, а той седи сам на трето. В ъгъла на стаята имаше висок старинен часовник — последната останка от детството на мистър Норел в Йорк. Подобно на всички останали часовници в къщата, и този показваше полунощ още от пристигането на Стрейндж. Но не го правеше доброволно, а открито протестираше срещу подобен неочакван обрат. Тиктакането му беше неравномерно, сякаш часовникът беше пиян или в треска, и от време на време издаваше звук, който поразително наподобяваше поемане на дъх: при всеки такъв звук Ласелс мислеше, че Стрейндж е влязъл в стаята и се готви да каже нещо.

Ласелс стана и отиде в кухнята при слугите.

Кухнята на абатството Хъртфю много приличаше на крипта на голяма църква: в нея имаше много класически ъгли и класически полумрак. В средата на помещението горяха голям брой лоени свещи и седяха всички слуги, които Ласелс беше виждал в Хъртфю, както и много непознати лица. Той спря в горния край на стълбището и се облегна на една колона. Лукас вдигна глава, видя го и каза:

— Тъкмо обсъждахме какво да правим, сър. След половин час ще си тръгнем. С нищо не можем да помогнем на мистър Норел, само ще навредим на себе си. Така смятаме, сър, но ако вие сте на друго мнение, ще се радваме да го чуем.

— Мнение! — възкликна Ласелс. Изглеждаше силно изненадан и само част от изненадата му беше престорена. — За пръв път ми се случва лакей да се интересува от мнението ми. Благодаря, но мисля, че ще се въздържа от участие в тази… — той се замисли, докато търсеше най-обидната дума в речника си — …демокрация.

— Както желаете, сър — кротко отвърна Лукас.

— Сега в Англия е ден — каза една от слугините и погледна с копнеж към прозорците, разположени високо в стените.

— Тук е Англия, глупаво момиче! — обяви Ласелс.

— Не, сър, моля за извинение — намеси се Лукас, — но не е Англия. Англия е истинско място. Дейви, колко време ти трябва да изкараш конете?

— O! — избухна Ласелс. — Трябва да кажа, че не ви липсва дързост, след като обсъждате кражбата си пред мен! Какво, да не мислите, че няма да свидетелствам срещу вас? Тъкмо обратното — ще се погрижа да обесят всички ви!

Някои от слугите нервно погледнаха пистолетите в ръцете на Ласелс. Лукас обаче не му обърна внимание.

Уговориха се онези, които имат роднини или приятели наблизо, да отидат при тях, а останалите да откарат конете в няколкото ферми на територията на имението.

— Както виждате, сър — обърна се Лукас към Ласелс, — никой не краде. Цялото имущество на мистър Норел ще остане в земите му и ние ще се грижим за конете, все едно са още в конюшните му. Но ще бъде прекалено жестоко да оставим животните в този вечен мрак.

След известно време слугите потеглиха от Хъртфю (не можеше да се каже точно след колко време — джобните им часовници, подобно на всички останали часовници в къщата, показваха полунощ). С кошници, куфари и вързопи на рамо те поведоха конете. С тях имаше още две магарета и един козел, който отдавна живееше в обора и конете бяха свикнали с него. Ласелс следваше групата от разстояние: нямаше желание да бъде част от тази дрипава процесия, но същевременно не искаше да остава сам в къщата.

На десет ярда от реката те излязоха от мрака на светло. Изведнъж въздухът се изпълни с ухания — на скреж, на замръзнала земя и на близката река. Цветовете и очертанията на парка изглеждаха нови, сякаш Англия се беше родила повторно през нощта. На горките слуги, които вече не вярваха, че някога ще видят нещо друго освен мрак и звезди, гледката се стори повече от приятна.

Часовниците им отново тръгнаха и след кратко съвещание се изясни, че часът е осем без четвърт.

Но тревогите от нощта не бяха отминали. Сега над реката имаше два моста вместо един.

Ласелс настигна групата.

— Какво е това? — попита той със заповеден тон, като посочи новия мост. Стар прислужник с брада, подобна на бял облак, кацнал в долната част на лицето му, каза, че това е феин мост, който е виждал като дете. Мостът бил построен преди много години, когато Джон Ъскглас все още царувал в Иоркшир. Постепенно мостът рухнал и чичото на мистър Норел наредил да го досъборят.

— Но ето че пак е тук — отбеляза Лукас и потръпна.

— И какво има от другата страна? — поинтересува се Ласелс.

Старият прислужник каза, че някога водел към Норталертън, но пътят минавал през най-различни чудати места.

— Пресича ли се с пътя, който видяхме край „Червената къща“? — попита Ласелс.

Старецът поклати глава. Не знаеше.

Лукас губеше търпение. Искаше му се да отминат моста час по-скоро.

— Пътищата на феите не са като пътищата на християните — каза той. — Често не водят натам, накъдето си мислим. Но какво значение има? Никой от нас няма дори да стъпи на това дяволско нещо.

— Благодаря — отвърна Ласелс, — но мисля, че мога сам да реша как да постъпя.

Той се поколеба и препусна по феиния мост. Няколко души му извикаха да се върне.

— O, оставете го! — кресна Лукас и стисна здраво кошницата, в която се намираше котката му. — Проклет да бъде, да прави каквото иска! Сигурен съм, че никой не заслужава такава участ повече от него.

Той хвърли последен сърдит поглед към Ласелс и продължи пътя си през парка заедно с останалите.

Зад тях се издигаше черният стълб, пронизваше сивото йоркширско небе и краят му не се виждаше.

Двадесет мили по-нататък Чайлдърмас минаваше по коларския мост, който водеше към Стеъркрос. Той препусна през селото и щом стигна Стеъркрос Хол, слезе от коня.

— Хей! Хей! — завика той и заудря по вратата с камшика си. Извика още няколко пъти и заблъска с ритници.

Дойдоха двама слуги. Те бяха достатъчно уплашени от виковете и ритниците и съвсем не се успокоиха, когато вдигнаха свещта и видяха, че посетителят прилича на разбойник с обезумял поглед, рана на лицето и целият в кръв.

— Какво сте ме зяпнали! — кресна им Чайлдърмас. — Идете да повикате господаря! Той ме познава!

След десет минути се появи мистър Сегундус по халат. Чайлдърмас, който чакаше нетърпеливо точно до вратата, го видя да върви по коридора със затворени очи и слугата да го води за ръка. Мистър Сегундус изглеждаше така, сякаш беше ослепял. Слугата го остави точно пред Чайлдърмас и мистър Сегундус отвори очи.

— Мили Боже! Мистър Чайлдърмас! Какво е станало с лицето ви?

— Един човек го взе за портокал. А вие, сър? Какво е станало с вас? Болен ли сте?

— Не, не съм болен — мистър Сегундус видимо се смути. — Така е, като живея с непрестанна близост със силна магия. По-рано не съм си давал сметка колко изтощително може да бъде това. Имам предвид за човек, податлив на магия. За моя радост слугите не усещат нищо.

Той притежаваше някаква странна безплътност. Изглеждаше така, сякаш беше нарисуван във въздуха. Най-лекото подухване през пролуките във вратата подхващаше косата му и я превръщаше в гнездо от завъртулки, сякаш тя изобщо не тежеше.

— Предполагам, че тъкмо затова сте дошли — продължи мистър Сегундус. — Но трябва да обясните на мистър Норел, че аз само наблюдавам явленията, на които съм свидетел. Признавам, че си водя някои бележки, но той наистина няма от какво да се оплаква.

— Какво? — попита Чайлдърмас. — За каква магия говорите? И не бива повече да се безпокоите за мистър Норел. Той има свои грижи и изобщо не знае, че съм тук. С какво се занимавате, мистър Сегундус?

— Само наблюдавам и записвам, както би следвало да прави всеки магьосник — мистър Сегундус развълнувано се наведе напред. — И стигнах до някои изненадващи изводи относно заболяването на лейди Поул!

— Така ли?

— Според мен това съвсем не е лудост. Това е магия! — мистър Сегундус зачака Чайлдърмас да се смае и малко се разочарова, когато последният само кимна.

— Нося нещо, което принадлежи на Нейно благородие — каза Чайлдърмас. — Нещо, което много й е липсвало. Затова ви моля да бъдете така любезен да ме отведете при нея.

— Да, но…

— Няма да й сторя нищо лошо, мистър Сегундус. Вярвам, че дори мога да й помогна. Кълна се в Птицата и Книгата. В Птицата и Книгата175.

— Не мога да ви заведа при нея — отвърна мистър Сегундус и вдигна ръка, за да спре възражението на Чайлдърмас. — Не че не искам. Просто не мога. Чарлс ще ни заведе — той посочи слугата до себе си.

Това изказване беше доста странно, но Чайлдърмас не беше в настроение за спорове. Мистър Сегундус хвана ръката на Чарлс и затвори очи.

Зад коридорите от дъб и камък изникна сянката на друга къща. Чайлдърмас видя дълги коридори, които отвеждаха някъде надалеч. Сякаш в магическа лампа бяха сложени две прозрачни картинки и едната се преливаше в другата. Впечатлението от едновременното движение по коридорите на двете къщи предизвикваше усещане, близко до морска болест. Чайлдърмас се обърка: ако беше сам, нямаше да знае накъде да върви. Не можеше да прецени дали се движи напред или пада, дали изкачва едно стъпало или невъобразимо дълга стълба. Понякога му се струваше, че прескача цял акър каменни плочи, без изобщо да се движи. Зави му се свят и му прилоша.

— Спрете! Спрете! — извика той и се свлече на земята със затворени очи.

— Влияе ви зле — отбеляза мистър Сегундус. — Дори по-зле, отколкото на мен. Затворете очи и се хванете за ръката ми. Чарлс ще води и двама ни.

Те тръгнаха със затворени очи. Чарлс зави надясно и се заизкачва по някакви стълби. В горния им край се разнесе приглушен разговор между мистър Сегундус и още някого. Чарлс продължи напред. Чайлдърмас остана с впечатлението, че влязоха в стая. Замириса на чисти чаршафи и изсъхнали рози.

— Това ли е човекът, с когото искате да се срещна? — обади се женски глас. Той звучеше странно, сякаш идваше едновременно от две различни места или в стаята се образуваше ехо. — Но аз познавам този човек! Той е слуга на магьосника! Той е…

— Аз съм човекът, когото Ваше благородие простреля — каза Чайлдърмас и отвори очи.

Той видя не една, а две жени — или може би е по-точно да кажем, че това беше една и съща жена, но удвоена. Двете седяха в една и съща поза и го гледаха. Те заемаха едно и също място и Чайлдърмас усети същото чувство на гадене, както когато вървеше по коридорите.

Едната лейди Поул седеше в къщата в Йоркшир, беше с млечнобяла дневна рокля и го наблюдаваше със спокойно безразличие. Другата беше по-бледа, по-призрачна. Тя седеше в мрачна къща, подобна на лабиринт, и носеше кървавочервена вечерна рокля. Тъмната й коса беше украсена с диаманти или звезди, а в очите й блестяха ярост и омраза.

Мистър Сегундус дръпна Чайлдърмас леко вдясно.

— Застанете тук! — възкликна той въодушевен. — Сега затворете едното си око! Виждате ли? Вгледайте се внимателно! На мястото на устата й има червено-бяла роза.

— Магията ни влияе различно — каза Чайлдърмас. — Аз виждам нещо много странно, но не това.

— Много сте смел да идвате тук — заговориха двете лейди Поул, — като се има предвид кой сте и кого представлявате.

— Не съм дошъл по молба на мистър Норел. Честно казано, не съм съвсем сигурен кого представлявам. Може би Джонатан Стрейндж. Вярвам, че той ми е изпратил послание и мисля, че то засяга Ваше благородие. Но пратеникът не можа да стигне до мен и посланието се изгуби. Имате ли представа, Ваше благородие, какво е искал да ми каже мистър Стрейндж за вас?

— Да — отговориха двете лейди Поул.

— Ще ми кажете ли?

— Ако заговоря — отвърнаха лейди Поул, — това ще бъдат само безумни брътвежи.

Чайлдърмас сви рамене.

— Прекарал съм двадесет години в компанията на магьосници. Свикнал съм. Говорете.

И тя — те — заговориха. Мистър Сегундус незабавно извади бележник от джоба на халата и започна да си записва. Но в очите на Чайлдърмас двете лейди Поул вече не говореха в хор. Лейди Поул, която седеше в Стеъркрос Хол, разказваше история за едно дете, което живяло недалеч от Карлайл176, но жената в кървавочервената рокля говореше за съвсем друго. Лицето й беше гневно и тя подсилваше думите си с енергични жестове; но Чайлдърмас не можеше да я чуе: историята за детето от Кумбрия заглушаваше разказа й.

— Ето! Виждате ли? — възкликна мистър Сегундус, когато приключи с воденето на бележки. — Това кара всички да я мислят за луда — тези странни истории и легенди. Но аз съставих списък на историите, които тя ми разказа, и започнах да намирам съответствия между тях и древните предания за феи. Сигурен съм, че ако започнем да разпитваме, ще открием много истории за феи, тясно свързани с пойните птици. Може да не са пастири на пойни птици. Ще се съгласите, че това занимание е някак твърде сериозно за толкова лекомислен народ. Но може да владеят особен вид магия, свързан с пойните птици. И е напълно възможно представителка на този народ да каже на едно впечатлително дете, че е пастирка на пойните птици.

— Може би — отвърна незаинтересовано Чайлдърмас. — Но тя не искаше да ни разкаже това. Впрочем спомних си магическото значение на розите. Те означават мълчание. Затова виждате червено-бяла роза — това е магия за мълчание.

— Магия за мълчание! — възкликна поразен мистър Сегундус. — Да, да! Сега разбирам! Чел съм за тези неща. Но как ще я развалим?

Чайлдърмас бръкна в джоба на палтото си и извади кутийка с цвят на сърдечна мъка.

— Ваше благородие — каза той, — подайте ми лявата си ръка.

Лейди Поул сложи бялата си ръка в набраздената тъмна длан на Чайлдърмас. Той отвори кутийката, извади пръста и го нагласи на мястото му. Нищо не се случи.

— Трябва да намерим мистър Стрейндж — предложи мистър Сегундус. — Или мистър Норел. Те сигурно ще могат да го оправят!

— Не — каза Чайлдърмас. — Няма нужда. Вече не. Ние с вас сме магьосници, мистър Сегундус. И Англия прелива от магия. Колко години учение имаме зад гърба си? Все трябва да сме научили нещо. Какво ще кажете за Възстановяване и поправяне на Пейл?

— Знам една от разновидностите й — отвърна мистър Сегундус. — Но никога не съм бил практикуващ магьосник.

— И никога няма да бъдете, ако не опитате. Направете магията, мистър Сегундус.

И мистър Сегундус направи магията177.

Пръстът се сля с ръката и образува едно съвършено цяло. В същия миг безкрайните зловещи коридори, които ги заобикаляха, изчезнаха и двете жени пред Чайлдърмас се сляха в една.

Лейди Поул бавно стана от стола си. Очите й се заозъртаха във всички посоки като на човек, който вижда света за пръв път. Всички в стаята почувстваха, че тя се е променила. В чертите й се забелязваше оживление и плам.

Очите й святкаха от ярост. Тя вдигна ръце, стиснати в юмруци, сякаш искаше да ги стовари върху нечия глава.

— Станах жертва на магия! — избухна лейди Поул. — Станах разменна монета за кариерата на един зъл човек!

— Мили Боже! — възкликна мистър Сегундус. — Скъпа лейди Поул…

— Овладейте се, мистър Сегундус! — прекъсна го Чайлдърмас. — Нямаме време за любезности. Оставете я да говори!

— Бях мъртва отвътре и полумъртва отвън! — от очите й рукнаха сълзи и тя се удари с юмрук в гърдите. — И не само аз! Други продължават да страдат! Мисис Стрейндж и прислужникът на мъжа ми, Стивън Блек!

Лейди Поул разказа за студените призрачни балове, на които е трябвало да присъства, за зловещите процесии, в които е била принудена да участва и за странния недъг, не позволявал на нея и на Стивън Блек да говорят за участта си.

Мистър Сегундус и слугите слушаха всяко ново разкритие с нарастващ ужас, а Чайлдърмас седеше и слушаше с безизразен вид.

— Трябва да пишем до редакторите на вестниците! — крещеше лейди Поул. — Аз съм твърдо решена да ги изоблича пред всички!

— Кого да изобличите? — попита мистър Сегундус.

— Магьосниците, разбира се! Стрейндж и Норел!

— М-мистър Стрейндж? — запъна се мистър Сегундус. — Не, не, грешите! Скъпа лейди Поул, помислете за миг какво говорите. Не мога да кажа нито дума в защита на мистър Норел — престъпленията му срещу вас са чудовищни! Но мистър Стрейндж не ви е навредил — поне не умишлено. Ще се съгласите, че той е по-скоро жертва, отколкото палач, нали?

— O! — възкликна лейди Поул. — Тъкмо обратното! Аз смятам, че Стрейндж е по-лошият от двамата. Със своето нехайство и студена мъжка магия той предаде най-прекрасната жена, най-вярната съпруга!

Чайлдърмас стана.

— Къде отивате? — попита мистър Сегундус.

— Да намеря Стрейндж и Норел — отвърна Чайлдърмас.

— Защо? — кресна лейди Поул. — Да ги предупредите? За да могат да се приготвят за отмъщението на една жена? О, тези мъже така се защитават едни други!

— Не, искам да им предложа помощта си в освобождаването на мисис Стрейндж и Стивън Блек.

Ласелс вървеше напред. Пътеката навлизаше в гора. На входа към гората се издигаше статуята на жената, която държеше извадено око и сърце, точно както бе казал Чайлдърмас. От обраслите с трънаци дървета висяха трупове в различна степен на разложение. На земята лежеше сняг и беше много тихо.

След малко наближи кулата. Представяше си я като причудливо и неземно място, „но всъщност — каза си наум — тя е съвсем проста, като замъците по границата с Шотландия“.

Високо в кулата светеше самотен прозорец и на светлината от свещта се мяркаше нечий силует, загледан навън. Ласелс забеляза още нещо, което Чайлдърмас или не беше видял, или не бе сметнал за нужно да спомене: дърветата гъмжаха от змиеподобни създания. Те имаха тежки провиснали тела. Едно от тях беше на път да погълне пресен, месест наглед труп.

Между дърветата и ручея стоеше бледият млад мъж. Очите му бяха празни, а на челото му блестяха ситни капчици пот. Ласелс забеляза, че мъжът носи униформа на II-и полк на леките драгуни.

— Преди няколко дни наш сънародник е минал от тук — обърна се Ласелс към войника. — Говорил е с вас. Вие сте го извикали на дуел, но той е избягал. Тъмнокос, отблъскващ мъж. Човек с ужасни обноски и долно потекло.

Ако и да беше познал Чайлдърмас по това описание, бледият млад мъж с нищо не го показа. Той промълви с мъртвешки глас:

— Аз съм рицарят на Замъка на изваденото око и сърце. Готов съм да се бия с всеки, който…

— Да, да! — кресна нетърпеливо Ласелс. — Това не ме интересува. Дошъл съм тук да се бия. Да измия позорното петно от честта на Англия, омърсена със страхливото бягство на онзи долен човек.

Силуетът на прозореца рязко се наведе напред. Бледият войник не каза нищо. Ласелс изсумтя с досада.

— Добре! Ако искате, представете си, че желая на вашата дама всичкото зло на света. Изобщо не ме е грижа! Пистолети?

Бледият войник сви рамене.

Тъй като нямаха подръка секунданти, Ласелс предложи на младия мъж да застанат на двадесет крачки и сам измери разстоянието.

Те заеха позиции и се приготвиха да стрелят, когато Ласелс си спомни нещо.

— Почакайте! — извика той. — Как се казвате?

Войникът го гледаше безизразно.

— Не помня.

Двамата стреляха едновременно. Ласелс остана с впечатлението, че младият мъж отмести пистолета си и нарочно стреля във въздуха. Това не го смути: щом мъжът е страхливец, толкова по-зле за него. Неговият куршум със задоволителна точност прониза войника в гърдите. Ласелс го видя как умира със същия интерес и удовлетворение, които изпита при убийството на Дролайт.

Той окачи тялото на най-близкото дърво. После започна да се забавлява със стрелба по разлагащите се трупове и по змиите. Не беше минал и час, откакто упражняваше това приятно занимание, когато на горската пътека се разнесе конски тропот. От другия край на пътеката — откъм Феерия, а не откъм Англия — се зададе черна фигура на черен кон.

Ласелс се обърна.

— Аз съм рицарят на Замъка на изваденото око и сърце — започна той…

65ПЕПЕЛТА, ПЕРЛИТЕ, ОДЕЯЛОТО И ЦЕЛУВКАТА

Средата на февруари 1817 година

ДОКАТО ЛУКАС И ОСТАНАЛИТЕ се отдалечаваха от абатството Хъртфю, Стивън се обличаше в стаята си в горната част на къщата на „Харли Стрийт“. Лондон е град на екстравагантностите, но от всички чудни неща, които могат да се видят в него, безспорно най-невероятните се намираха в този момент в стаята на Стивън. Там беше пълно с ценни, редки и красиви предмети. Ако членовете на кабинета или господата, които ръководеха „Банк ъв Ингланд“, можеха някак да се сдобият с вещите в тази стая, нямаше да имат грижи до края на живота си. С парите от тях те биха могли да платят дълговете на Англия и да построят Лондон наново. Благодарение на джентълмена с коса като глухарче Стивън притежаваше кралски съкровища от неизвестни кралства и пищно бродирани роби, някога принадлежали на коптски свещеници. В саксиите на перваза му нямаше цветя, а кръстове с инкрустирани рубини и перли, изящни бижута и символи на отдавна несъществуващи военни ордени. В малкия му бюфет имаше парче от тавана на Сикстинската капела и частица от мощите на някакъв баски светец. Шапката на свети Кристофър висеше на гвоздей зад вратата, а насред стаята се издигаше мраморна статуя на Лоренцо ди Медичи от Микеланджело (доскоро стояла в гробницата на херцога във Флоренция).

Стивън се бръснеше пред малко огледало, подпряно на коляното на Лоренцо ди Медичи, когато зад рамото му изникна джентълменът с коса като глухарче.

— Магьосникът се е завърнал в Англия! — кресна той. — Миналата нощ го видях на Кралските пътища, обгърнат в мрака като в тайнствено наметало! Какво иска? Какво може да е намислил? О, това ще бъде краят ми, Стивън! Чувствам го! Той иска да ми навреди!

Стивън се вцепени. Джентълменът беше най-опасен в моменти на вълнение и безпокойство.

— Трябва да го убием! — възкликна джентълменът.

— Да го убием? О, не, сър!

— Защо не? Ще се отървем от него завинаги! Мога да вържа с магия ръцете, очите и езика му, а вие ще го пронижете в сърцето!

Стивън разсъждаваше бързо.

— Но завръщането му може да няма нищо общо с вас, сър — предположи той. — Помислете колко врагове има той в Англия — човешки врагове имам предвид. Може би се е върнал, за да продължи разпрата си с един от тях.

Джентълменът гледаше недоверчиво. Винаги му беше трудно да следи разсъждения, които нямаха пряка връзка с него.

— Не ми се струва много вероятно — заключи той.

— O, защо не? — продължи Стивън, почувствал твърда почва под краката си. — Вестниците и списанията по магия писаха ужасни неща за него. Носи се слух, че е убил жена си. Много хора вярват на това. Ако не беше сегашното му състояние, вече отдавна да са го арестували. И всички знаят, че другият магьосник е автор на тези лъжи и полуистини. Може би Стрейндж е дошъл да отмъсти на учителя си.

Няколко секунди джентълменът се взираше в Стивън. После избухна в смях и настроението му рязко се подобри.

— Няма от какво да се боим, Стивън! — обяви той със задоволство. — Магьосниците се карат помежду си и се мразят! Но са безсилни един без друг. Колко ме радва това! Колко съм щастлив, че имам вас за съветник! И по една случайност точно днес исках да ви направя чудесен подарък — нещо, което отдавна искате!

— Така ли, сър? — попита Стивън с въздишка. — Ще ми бъде много приятно.

— И все пак трябва да убием някого — отсече джентълменът, връщайки се към предишната тема на разговор. — Тази сутрин не бях на себе си от тревога и някой трябва да умре. Какво ще кажете за стария магьосник? О, почакайте! Това ще ядоса младия, а аз не искам да става така! А съпругът на лейди Поул? Той е висок и нагъл и се държи с вас като със слуга!

— Но аз съм слуга, сър.

— Или кралят на Англия! Да, това е отличен план! Да отидем веднага при краля на Англия. Вие ще го убиете и ще станете крал на негово място! Пазите ли държавата, короната и скиптъра, които ви дадох?

— Но законите на Великобритания не позволяват… — понечи да възрази Стивън.

— Законите на Великобритания! Пфу! Каква безсмислица! Надявах се досега да сте разбрали, че законите на Великобритания са чисто и просто свидетелство за капризите и приумиците на човечеството. Съгласно древните закони, на които се подчинява моят народ, крал става този, който убие предишния крал.

— Но, сър! Спомнете си колко харесахте стария джентълмен, когато се запознахте с него!

— Хм… Така е. Но по толкова важен въпрос аз съм готов да пренебрегна личните си симпатии. Затруднението идва оттам, че ние имаме твърде много врагове, Стивън! В Англия има твърде много зли хора! Сетих се! Ще попитам някого от съюзниците си кой е най-големият ни враг. Трябва да внимаваме. Да проявим съобразителност. Да формулираме въпроса си съвсем точно178. Ще помоля Северния вятър и Зората да ни отведат незабавно при онзи човек в Англия, чието съществуване представлява най-голяма заплаха за мен! И после ще го убием, който и да е той. Сигурно забелязвате, Стивън, че говоря само за себе си, но аз считам вашата и моята съдба за така тясно свързани, че между тях няма никаква разлика. Което е опасно за мен, е опасно и за вас! Сега вземете короната, държавата и скиптъра си и кажете сбогом на местата, свързани с робския ви живот! Може да се окаже, че ги виждате за последен път!

— Но… — понечи да каже Стивън.

Беше късно. Джентълменът вдигна дългите си бели ръце и изящно ги размаха.

Стивън очакваше да застанат пред единия или другия магьосник, може би и пред двамата. Вместо това той и джентълменът се озоваха сред обширно пусто тресавище, покрито със сняг. Снегът продължаваше да вали. От едната страна земята се сливаше с надвисналото сиво небе, от другата страна се откриваше замъглен изглед към далечни бели хълмове. Сред целия този пуст пейзаж стърчеше едно-единствено дърво — крива глогина — недалеч от мястото, където се намираха. Стивън си помисли, че гледката много му напомня тресавището край Стеъркрос Хол.

— Е, това е много странно! — отбеляза джентълменът. — Не виждам никого, а вие?

— Не, сър-отвърна Стивън с облекчение. — Никого. Да се връщаме в Лондон.

— Не разбирам… О, почакайте! Там има някой!

На половин миля от тях се виждаше нещо като път или мост. По него бавно се движеха кон и каруца. Когато наближи глогината, каруцата спря и от нея слезе човек. Той с усилие закрачи през тресавището към тях.

— Отлично! — възкликна джентълменът. — Сега ще видим най-злия и най-могъщия си враг! Сложете короната на главата си, Стивън! Нека врагът потрепери пред властта и величието ни! Прекрасно! Вдигнете скиптъра! Да, да! Хванете държавата, ето така! Колко сте красив! Колко сте величествен! А сега, Стивън, тъй като разполагаме с още малко време преди идването му… — джентълменът се загледа в дребния силует в далечината, който бавно напредваше през заснеженото тресавище. — Имам да ви кажа нещо. Коя дата сме днес?

— Петнадесети февруари, сър. Денят на свети Антоний.

— Ха! Какъв отегчителен светец! Е, в бъдеще народът на Англия ще има по-добър повод за празнуване на петнадесети февруари от живота на монах, който пази хората от дъжд и намира изгубените им напръстници!179

— Наистина ли, сър? И какъв ще е той?

— Името на Стивън Блек!

— Моля?

— Нали ви казах, Стивън, че ще намеря истинското ви име?

— Какво? Значи майка ми наистина ми е дала име!

— Да, така е! Точно както предполагах — което не е изненада за никого, защото аз рядко греша. Тя ви е дала име на своя език. Име, което често е чувала сред народа си като момиче. Дала ви е име, но не го е казала на нито една жива душа. Дори не го е прошепнала в детското ви ушенце. Не е имала време, защото смъртта я е споходила внезапно и я е заварила неподготвена.

В съзнанието на Стивън изплува картина: тъмният задушен трюм на кораба, майка му, измъчена от родилни болки, заобиколена от непознати, той като новородено бебе в скута й. Дали изобщо е знаела езика на останалите хора на кораба? Стивън нямаше как да разбере. Колко ли самотна се е чувствала? В този миг той беше готов да пожертва всичко, за да отиде при нея и да я утеши, но между тях лежаха дългите години на живота му. Стивън почувства как в сърцето му се надига нова омраза към англичаните. Само преди минути с цената на големи усилия той убеждаваше джентълмена да не убива Стрейндж, но какво го беше грижа дали един англичанин ще умре? Какво го беше грижа за съдбата на който и да било представител на този студен, безчувствен народ?

Стивън с въздишка пропъди тези мисли и откри, че джентълменът продължава да говори.

— …много поучителна история, която демонстрира в съвършенство всички онези качества, с които се славя, а именно саможертва, дружеска преданост, благородна целеустременост, проницателност, изобретателност и смелост.

— Моля?

— Историята за това как открих името ви, Стивън, която се готвя да ви разкажа! Знайте, че майка ви е издъхнала в трюма на кораба „Пенлоу“180, плаващ от Ямайка за Ливърпул. След като е издъхнала — добави джентълменът с делови тон — английските моряци са я разсъблекли и са я хвърлили в морето.

— Ах! — ужаси се Стивън.

— Както можете да си представите, това направи задачата по откриването на името ви неимоверно трудна. Тридесет-четиридесет години по-късно от майка ви бяха останали четири неща: виковете й при раждането, просмукали се в гредите на кораба; костите й — единствените останки от тялото, след като плътта и меките части са били изядени от рибите…

— Ах! — отново възкликна Стивън.

— …роклята й от розов памучен плат, станала притежание на един от моряците, и целувката, която капитанът на кораба откраднал от нея два дни преди смъртта й. А сега — продължи да разказва джентълменът с видимо задоволство — ще видите колко умно и изобретателно проследих пътя на всяка останка по света, за да ги събера и чрез тях да открия славното ви име! „Пенлоу“ хвърлил котва в Ливърпул, където злият дядо на дваж по-злия съпруг на лейди Поул слязъл заедно със слугата си, който държал в ръцете си невръстната ви особа. При следващото си пътуване с крайна цел Лейт, Шотландия „Пенлоу“ попаднал в буря и се разбил. Множеството отломки от корпуса му се разпилели по скалистия бряг, включително гредите, попили виковете на майка ви. Един бедняк ги събрал за покрив и стени на къщата си. Лесно намерих тази къща. Тя се издигаше на ветровит нос над бурното море. В нея в крайна мизерия и теснотия живееха няколко поколения от семейството на бедняка. Трябва да знаете, Стивън, че дървото е упорито и горделиво по природа: то не разказва с готовност каквото знае дори на приятелите си. Винаги е по-лесно да се говори с пепелта от дървото, отколкото със самото дърво. Затова изгорих до основи къщата на бедняка, сложих пепелта в бутилка и продължих пътя си.

— Изгорихте ли я, сър? Дано никой не е пострадал!

— Е, само няколко души. Здравите млади мъже успяха навреме да се спасят от пожара, но старите и слаби членове на семейството, жените и децата намериха смъртта си в пламъците.

— O!

— След това проследих историята на костите. Както вече споменах, майка ви била хвърлена в океана и там поради движението на водите и натрапчивата намеса на рибите тялото се превърнало в кости, костите — в прах, а една колония от миди скоро превърнала праха в няколко шепи чудно красиви перли. След време перлите били събрани и продадени на парижки бижутер, който направил огърлица от пет съвършени наниза. Той продал огърлицата на красива френска контеса. Няколко години по-късно контесата била обезглавена и бижутата, роклите и личните й вещи станали собственост на един революционер. Този зъл човек съвсем доскоро беше кмет на малко градче в долината на Лоара. Нощем той изчакваше всички слуги да си легнат и в уединението на спалнята си слагаше бижута, рокли и други ценни предмети на контесата и в този вид крачеше напред-назад пред голямо огледало. Една нощ аз го издебнах — трябва да кажа, че злодеят изглеждаше много нелепо. Удуших го на място, като използвах перлената огърлица.

— O! — ужаси се Стивън.

— Взех перлите, оставих жалкото му тяло да се свлече на земята и отминах. После се заех да търся хубавата розова рокля на майка ви. Морякът, сдобил се с нея, я пазил година-две, но случайно попаднал в мизерен студен хан на източния бряг на Америка на име „Гробът на гайдаря“. Там той срещнал висока стройна жена и в опит да я предразположи й подарил роклята. Роклята не й станала (вашата майка, Стивън, имала приятно закръглена женска фигура), но тя харесала цвета, затова я разрязала и използвала парчетата заедно с други парцали за направата на одеяло. Историята на тази жена не е много интересна: тя се омъжвала няколко пъти и погребала всичките си съпрузи, и когато я намерих, беше вече стара и грохнала. Дръпнах одеялото от леглото й, докато спеше.

— Нали не я убихте, сър? — попита тревожно Стивън.

— Не, Стивън. Защо да го правя? Нощта беше студена, навън имаше сняг, дебел четири стъпки, бушуваше северен вятър. Може да е умряла от студ, не знам. И ето че стигнахме до целувката, която капитанът откраднал от майка ви.

— Убихте ли го, сър?

— Не, Стивън, макар че непременно бих го направил, за да го накажа за обидата, която злодеят е нанесъл на почитаемата ви майка, но още преди двадесет и девет години са го обесили в град Валета. За наш късмет преди смъртта си той е целунал много други млади жени и добродетелността и силата на майчината ви целувка се е предала на тях. Затова трябваше само да ги намеря и да извлека каквото е останало от нея.

— И как го направихте, сър? — попита Стивън, макар да се боеше, че знае отговора.

— O! Лесно е, когато жените са мъртви.

— Толкова мъртви хора — и само заради името ми — въздъхна Стивън.

— На драго сърце бих убил двойно повече — не, сто пъти повече, сто хиляди пъти повече! Толкова голяма е обичта ми към вас, Стивън. С пепелта, която съдържа виковете на майка ви, перлите, които са костите й, одеялото, запазило останките от роклята й, и магическия извлек на целувката й успях да открия името ви — което сега в качеството си на ваш най-искрен приятел и най-благороден покровител ще… О, ето го нашия враг! Веднага щом го убием, ще разкрия пред вас името ви. Пазете се, Стивън! Възможно е да има магическа битка. Смея да отбележа, че има вероятност да приема различни форми — на базилиск, на окървавен череп и кости, на огнен дъжд и така нататък. Може да поискате да се отдалечите!

Непознатият се приближи. Той беше кожа и кости, с изнурено лице и очи на ястреб. Палтото и ризата му бяха окъсани, а ботушите — изтъркани и пробити.

— Ха! — възкликна джентълменът. — Не съм бил по-смаян през живота си! Виждали ли сте някога този човек, Стивън?

— Да, сър. Трябва да призная, че съм го виждал. Това е човекът, за когото ви разказах. Странно обезобразеният мъж, който ми каза онова пророчество. Името му е Винкулус.

— Добър ден, кралю! — обърна се Винкулус към Стивън. — Не ви ли казах, че часът ви скоро ще удари? И ето че удари! Дъждът ще направи врата за вас, та да минете! Скалите ще направят трон за вас, та да седнете! — той огледа иконома със странно задоволство, сякаш лично му беше връчил короната, държавата и скиптъра.

Стивън каза на джентълмена:

— Може би почитаемите духове, към които сте се обърнали за помощ, са сгрешили, сър. Може би не са ни довели при когото трябва.

— Напълно вероятно — съгласи се джентълменът. — Този скитник едва ли може да бъде заплаха за някого. Особено за мен. Но след като Северният вятър и Зората са си направили труда да ни го посочат, би било крайно непочтително от наша страна, ако не го убием.

Винкулус изглеждаше необяснимо равнодушен към тази идея. Той се разсмя.

— Опитай, да видим дали ще успееш, фейо! Ще откриеш, че никак не е лесно да ме убиеш!

— Наистина ли? — учуди се джентълменът. — Трябва да призная, че нищо на света не ми се струва по-лесно! Но, виждаш ли, аз съм много сръчен в убиването на всякакви създания! Обезглавявал съм дракони, потапял съм армии и съм убеждавал земетръси и бури да поглъщат цели градове! Ти си нищо и никакъв човек. И си сам — като всички останали хора. Аз съм заобиколен от стари приятели и съюзници. Какво оръжие имаш срещу тях, измамнико?

Винкулус вирна мръсната си брада в израз на дълбоко презрение.

— Книга! — заяви той.

Това беше доста странно изявление. Стивън неволно си помисли, че ако Винкулус наистина притежаваше книга, щеше да направи добре, ако я продаде и си купи палто.

Джентълменът се обърна и погледна втренчено линията на хълмовете в далечината.

— O! — възкликна той с ярост, сякаш го бяха зашлевили. — Откраднаха я от мен! Крадци! Крадци! Английски крадци!

— Какво са откраднали, сър?

— Лейди Поул! Някой развали магията ми!

— Магията на англичаните, фейо! — провикна се Винкулус. — Магията на англичаните се връща!

— Виждате ли наглостта им, Стивън? — кресна джентълменът, завъртя се и изпепели с поглед Винкулус. — Виждате ли коварството на враговете ми? Стивън, донесете ми въже!

— Въже ли, сър? Убеден съм, че на мили околовръст няма въже. Нека…

— Няма въже, фейо! — злорадстваше Винкулус.

Но въздухът над главите им се раздвижи. Падащият сняг започна да се сплита ведно и се спусна като змия към Стивън. Изведнъж в ръката му падна парче здраво въже.

— Ето! — възкликна победоносно джентълменът. — Вижте, Стивън! Там има дърво! Едно-единствено дърво в цялата пуста шир, и то точно където ни трябва! С Англия винаги сме били приятели. Тя винаги ми е служила вярно. Преметнете въжето през някой клон и нека обесим този измамник!

Стивън се поколеба — не знаеше как да предотврати тази нова беда. Въжето в ръката му сякаш загуби търпение, подскочи и се раздели на две равни половини. Едната запълзя по земята към Винкулус и здраво се омота около него, другата бързо се върза на безупречна примка и се преметна през едии клон.

Джентълменът беше много възторжен, настроението му рязко се подобри от перспективата да обеси някого.

— Танцуваш ли, измамнико? — извика той на Винкулус. — Ще ти покажа някои нови стъпки!

Всичко заприлича на кошмар. Събитията ставаха бързо и неусетно и Стивън все не намираше подходящия момент да се намеси и подходящите думи, които да каже. Колкото до Винкулус, той се държа странно през цялата екзекуция. Като че ли не разбираше какво става с него. Не каза нито дума повече, само издаваше възгласи на досада, сякаш някой го дразнеше и го изваждаше от равновесие.

Без никакво видимо усилие джентълменът вдигна Винкулус и го сложи под примката. Примката сама се нахлузи на врата му и рязко го дръпна нагоре; в същото време въжето около тялото му се разхлаби и падна на земята.

Винкулус безполезно риташе във въздуха, тялото му се мяташе и се въртеше. При всичките му хвалби за това колко е труден за убиване вратът му се прекърши с неочаквана лекота — изпращяването му звучно отекна из пустото тресавище. Той мръдна още веднъж-дваж и издъхна.

Забравил за омразата си към всички англичани, Стивън закри лицето си с ръце и зарида.

Джентълменът затанцува и запя като дете, което изпитва голяма радост, а когато свърши, каза с небрежен тон:

— Какво разочарование! Той изобщо не се съпротивляваше. Чудя се кой беше този скитник.

— Както ви казах, сър — отвърна Стивън, докато бършеше очите си, — той е човекът, който ми съобщи онова пророчество. Тялото му е странно обезобразено. Цялото е в букви.

Джентълменът свали палтото, ризата и шалчето на Винкулус.

— Да, ето! — възкликна той, не особено учуден. Драсна с нокът по едно кръгче на дясното му рамо, за да провери дали ще се изтрие. Като видя, че не се изтрива, загуби всякакъв интерес. — А сега да направим магия на лейди Поул.

— Магия ли, сър? — ужаси се Стивън. — Но защо ни е да го правим?

— O, за да умре след месец-два. Това е традиция — освен всичко друго. Рядко хората, освободили се от магия, живеят дълго, особено след като аз съм ги омагьосал! Лейди Поул не е далеч, а и магьосниците трябва да се научат, че не бива да ни се противопоставят! Да вървим, Стивън!

66ДЖОНАТАН СТРЕЙНДЖ И МИСТЪР НОРЕЛ

Средата на февруари 1817 година

МИСТЪР НОРЕЛ СЕ ОБЪРНА и погледна коридора, който доскоро водеше от библиотеката към останалата част на къщата. Ако имаше някаква вероятност този коридор да го отведе обратно при Ласелс и слугите, той щеше да тръгне по него. Но мистър Норел не се съмняваше, че магията на Стрейндж ще го върне отново на мястото, откъдето е тръгнал.

Откъм библиотеката долетя звук и мистър Норел се вцепени от ужас. Зачака, но никой не се появи. След миг си даде сметка, че знае какъв е този звук. Беше го чувал хиляди пъти — това беше възглас на досада, който Стрейндж издаваше, когато не беше съгласен с някой току-що прочетен пасаж. Звукът беше толкова познат и така тясно свързан в съзнанието на мистър Норел с най-щастливия период от живота му, че му даде смелост да отвори вратата и да влезе.

Първото, което го порази, беше огромният брой запалени свещи. Стаята бе обляна в светлина. Стрейндж не си беше направил труда да потърси свещници, просто бе залепил свещите по масите или лавиците. Някои дори стояха върху купчини с книги. Съществуваше голяма опасност библиотеката да се запали. Навсякъде имаше извадени книги — разпилени по масите, свалени на пода. Много от тях лежаха разгърнати на земята със страниците надолу, за да може Стрейндж по-лесно да намери интересуващия го пасаж.

Самият Стрейндж стоеше в дъното на стаята. Изглеждаше много по-слаб, отколкото мистър Норел го помнеше. Беше се избръснал без особено старание, косата му бе разчорлена. Не вдигна глава, когато мистър Норел се приближи.

— Седем души от Норич през 1124 година — каза той, зачетен в книгата, която държеше в ръцете си. — Четирима от Ейсгарт, Йоркшир, на Коледа през 1151, двадесет и трима от Ексетър през 1201, един от Хадърсейдж, Дарбишир, през 1243 — всичките омагьосани и отведени във Феерия. Така и не е успял да разреши този проблем.

Стрейндж говореше толкова спокойно, че мистър Норел, който очакваше всеки момент да го порази магически гръм, се огледа да види дали в стаята няма още някой.

— Моля? — попита накрая той.

— Джон Ъскглас — каза Стрейндж, все така без да вдига глава. — Не е могъл да попречи на феите да отвличат християни. Как да вярвам, че ще успея да направя това, което той не е успял? — и продължи да чете по-нататък. — Харесва ми лабиринтът ви — небрежно отбеляза той. — Хикман ли използвахте?

— Какво? Не. Де Чийп.

— Де Чийп? Наистина? — Стрейндж за пръв път погледна учителя си. — Винаги съм го смятал за незначителен учен, който няма нито една оригинална мисъл в главата си.

— Той не е по вкуса на хора, които обичат показностите — нервно отвърна мистър Норел, несигурен дали това спокойствие на Стрейндж ще продължи дълго. — Интересувал се е от лабиринти, магически пътеки, заклинания, които се произнасят в комбинация с определени стъпки и движения — такива неща. Магиите му се описват надълго и нашироко в „Напътствия“ на Беласис… — той направи пауза — …която не сте чели. Единственият екземпляр от тази книга е тук. Ще я намерите на третия рафт до прозореца — мистър Норел посочи натам и установи, че рафтът е празен. — Или може би на пода — предположи той. — В онази купчина.

— След малко ще проверя — каза Стрейндж.

— Вашият лабиринт е забележителен — отбеляза мистър Норел. — Прекарах половината нощ в опити да се измъкна от него.

— O, постъпих както обикновено при подобни обстоятелства — небрежно отвърна Стрейндж. — Копирах ви и внесох някои дребни подобрения. Откога е така?

— Моля?

— Откога се намирам в тъмнината?

— От началото на декември.

— А сега кой месец сме?

— Февруари.

— Три месеца! — възкликна Стрейндж. — Три месеца! Мислех, че са минали години!

Мистър Норел си беше представял този разговор много пъти. Всеки път въображението му бе рисувало Стрейндж гневен и отмъстителен, а самия него въоръжен със силни аргументи в своя защита. Сега, когато най-после се срещаха, безгрижието на Стрейндж беше повече от смущаващо. Смътната болка, която мистър Норел изпитваше в малкото си свито сърце, се пробуди, пусна нокти и се впи в него с всичка сила. Ръцете му се разтрепериха.

— Аз бях ваш враг! — избухна той. — Унищожих книгата ви — целия тираж освен собствения си екземпляр! Очерних името ви и заговорничих срещу вас! Ласелс и Дролайт разказаха на всички, че сте убили жена си! Аз ги накарах да повярват в това!

— Да — отвърна Стрейндж.

— Но това са ужасни престъпления! Защо не сте ядосан?

Стрейндж като че ли сметна този въпрос за достатъчно логичен и се замисли.

— Предполагам, защото след последната ни среща преживях много неща. Бях дървета и реки, хълмове и камъни. Говорих на звездите, земята и вятъра. Не можете да бъдете елементите, през които се движи цялата английска магия, и да останете себе си. Смятате, че би трябвало да съм ядосан?

Мистър Норел кимна.

На лицето на Стрейндж се появи предишната му иронична усмивка.

— Успокойте се! Предполагам, че един ден ще бъда! След време.

— И направихте всичко това, само за да ме дразните? — попита мистър Норел.

— Да ви дразня? — учуди се Стрейндж. — Не! Направих го, за да спася жена си!

Последва кратко мълчание, през което мистър Норел откри, че не може да погледне Стрейндж в очите.

— Какво искате от мен? — тихо попита той.

— Само това, което винаги съм искал — помощта ви.

— За да развалите магията?

— Да.

Мистър Норел се замисли за момент.

— Стотният юбилей на магията често е най-благоприятен за това — каза той. — Има няколко ритуала и процедури…

— Благодаря — отвърна Стрейндж с ясно доловима нотка на сарказъм, — но се надявах на нещо по-бързо.

— Смъртта на магьосника слага край на всички негови договори и магии, но…

— А, да! Точно така! — нетърпеливо заговори Стрейндж. — Смъртта на магьосника! Във Венеция често мислих за това. С цялата английска магия на мое разположение можех да го убия по всевъзможни начини. Да го накарам да падне от много високо. Да го изгоря със светкавици. Да преместя планини и да го смажа под тях. Ако залогът беше моята свобода, със сигурност щях да опитам. Но не става въпрос за моята свобода, а за тази на Арабела и ако опитът ми се окажеше несполучлив, ако той убиеше мен, тогава съдбата й щеше да бъде решена завинаги. Затова се заех да търся други възможности. И стигнах до извода, че само един човек на този свят — и всички светове, съществували някога — ще знае как да победя врага си. Само един човек може да ме посъветва как да постъпя. Реших, че е дошло време да говоря с него.

Мистър Норел изглеждаше по-уплашен от всякога.

— O! Но трябва да ви кажа, че аз вече не се считам за ваш наставник. Вярно е, че съм прочел много повече книги от вас и ще се радвам да ви помогна с каквото мога, но не мога да ви дам гаранции, че ще постигна нещо повече от вас.

Стрейндж се намръщи.

— Какво? За какво говорите? Нямах предвид вас! Имах предвид Джон Ъскглас. Искам помощта ви, за да призова Джон Ъскглас.

Мистър Норел задиша тежко. Въздухът потрепери, сякаш някой наблизо беше изсвирил много ниска нота. Той мъчително усещаше присъствието на мрака, който ги заобикаляше, на новите звезди над тях, на тишината на спрелите часовници. Това беше един-единствен дълъг черен миг, разтегнат до безкрайност, който го обгръщаше, задушаваше го. И в този миг съвсем не му бе трудно да повярва, че Джон Ъскглас е наблизо — на една магия разстояние, — че гъстите сенки в ъглите на стаята са диплите на робата му, че струйките дим от стопяващите се свещи са гарвановите пера на шлема му.

Но Стрейндж съвсем не изглеждаше обзет от подобни страхове. Той леко се приведе с любезна полуусмивка.

— Хайде, мистър Норел — прошепна младият магьосник. — Много е скучно да се работи за лорд Ливърпул. Не ви ли е омръзнало? Нека други магьосници правят заклинания за защита на скали и брегове. Скоро ще има предостатъчно хора за тази работа! Нека ние с вас направим нещо изключително!

Отново мълчание.

— Страхувате се — каза Стрейндж и недоволно се отдръпна.

— Страхувам се! — избухна Норел. — Разбира се, че се страхувам! Би било лудост — пълна лудост — да изпитвам нещо друго! Но не това ме спира. Просто няма да се получи. Каквото и да се надявате да постигнете, няма да се получи. Дори ако успеем да го призовем — което може и да стане с общи усилия, — той няма да ви помогне по начина, който очаквате. Кралете не задоволяват празното любопитство на хората — най-малко този крал.

— Наричате празно любопитство… — започна Стрейндж.

— Не, не! — побърза да го прекъсне Норел. — Не аз. Само ви обяснявам как ще го възприеме той. Какво го е грижа за съдбата на две изгубени жени? Вие мислите за Джон Ъскглас като за обикновен човек. Имам предвид, за човек като вас и мен. Той е отгледан и възпитан във Феерия. За него обичаите на феите са нещо естествено — а повечето феи държат християнски пленници. Самият той е бил такъв пленник. Няма да види нищо необичайно в това. Няма да разбере.

— Тогава аз ще му обясня. Мистър Норел, промених Англия, за да спася жена си. Промених света. Няма да се уплаша да призова един човек, колкото и могъщ да е той. Хайде, сър! Няма смисъл да спорим за това. Първата ни задача е да го доведем тук. Откъде ще започнем?

Мистър Норел въздъхна.

— Това не е обикновено призоваване. Съществуват затруднения, характерни само за магиите, свързани с Джон Ъскглас.

— Като например?

— Ами първо не знаем как да го наричаме. Заклинанията за призоваване изискват магьосникът да бъде много конкретен по отношение на имената. Никое от имената, с които наричаме Джон Ъскглас, не е истинското му име. Както разказват легендите, той е отведен във Феерия, преди да бъде кръстен, и така става безименно дете, което живее в бръф. Често говори за себе си като за „роб без име“. Разбира се, феите му дават име на своя език, но когато се завръща в Англия, той се отрича от него. Колкото до прозвищата му — Кралят Гарван, Черният крал, Кралят на Севера, — те са измислени от други хора, не от него.

— Да, да! — възкликна нетърпеливо Стрейндж. — Знам това! Но нали Джон Ъскглас е истинското му име?

— О, нищо подобно! Това е името на млад нормански аристократ, починал, струва ми се, през лятото на 1097 година. Кралят — нашият Джон Ъскглас — твърдял, че този човек е негов баща, но мнозина се съмняват дали те изобщо са били роднини. Мисля, че това объркване в имената и прозвищата му не е случайно. Кралят е знаел, че винаги ще привлича вниманието на останалите магьосници, затова е решил да се предпази от натрапчивите им магии, като съзнателно ги обърка.

— Тогава какво да правя? — Стрейндж защрака с пръсти. — Посъветвайте ме!

Мистър Норел примигна с малките си очички. Не беше свикнал да разсъждава толкова бързо.

— Ако използваме обикновено английско заклинание за призоваване — а аз ви съветвам да изберем едно от тях, защото няма по-добри, — може да направим така, че елементите на магията да идентифицират обекта вместо нас. Ще ни трябва пратеник, път и дар181. Ако изберем предмети, които вече познават краля, и то добре, тогава няма да е от значение, че не можем да го назовем правилно: те ще го намерят, ще го доведат и ше го обвържат без нашата помощ! Разбирате ли?

Въпреки целия си ужас мистър Норел все повече се въодушевяваше от перспективата да прави магия — нова магия! — с мистър Стрейндж.

— Не — каза Стрейндж. — Изобщо не разбирам.

— Тази къща е построена на земята на краля с камъни от неговото абатство. Край нея тече река — най-много на двеста ярда от стаята, в която се намираме. Тази река често е носила лодката на краля по водите си. В градината ми има круша и ябълка — преки потомци на семките, изплюти от него една лятна вечер, докато седял в абатската градина. Нека камъните на старото абатство бъдат нашите пратеници, нека реката бъде нашият път, нека следващата реколта ябълки и круши от тези дървета бъде нашият дар. Тогава можем да го наречем просто „Краля“. Тези камъни, тази река, тези дървета не знаят друг крал!

— Добре — съгласи се Стрейндж. — А кое заклинание препоръчвате? Има ли нещо подходящо у Беласис?

— Да, три.

— Струва ли си да ги пробваме?

— Не, не бих казал — мистър Норел отвори едно чекмедже и извади лист хартия. — Това е най-доброто, което знам. Нямам навика да използвам заклинания за призоваване, но ако ми се наложи, бих се спрял на него.

Той го подаде на Стрейндж. Листът беше изписан с дребния старателен почерк на мистър Норел. Най-горният ред гласеше: „Мистър Стрейндж — заклинание за призоваване“.

— Това е заклинанието, с което сте призовали Мария Авесалом182 — обясни Норел. — Аз внесох някои промени. Пропуснах флорилегиума, който сте преписали дума по дума от Ормскърк. Както знаете, аз нямам високо мнение за флорилегиите като цяло, а този ми се вижда особено безсмислен. Добавих епитом за предпазване и освобождаване и подправка за молба, макар че не вярвам да ни помогнат особено в този случай183.

— Сега това заклинание е също толкова ваше, колкото и мое — отбеляза Стрейндж. В тона му нямаше и следа от неприязън или завист.

— Не, не — възрази Норел. — Тъканта е изцяло ваша. Аз само изгладих ръбовете.

— Добре! Значи сме готови, нали?

— Има още нещо.

— Какво е то?

— Необходими са някои предпазни мерки, които да осигурят безопасността на мисис Стрейндж — обясни мистър Норел.

Стрейндж го стрелна с поглед, който красноречиво казваше, че е малко късно да се тревожат за безопасността на Арабела, но мистър Норел беше отишъл при рафтовете и полагаше усилия да извади един дебел том, затова не забеляза.

— Магията е описана в „Либер Новус“ на Частън. А, да! Ето! Трябва да построим магически път и да направим врата, за да може мисис Стрейндж безопасно да напусне Феерия. Иначе може да остане там завинаги. После ще ни трябват векове, за да я намерим.

— O, това ли? — възкликна Стрейндж. — Вече го направих. Назначих и портиер, който да я посрещне, когато излезе. Всичко е готово.

Той взе едно парче свещ, сложи го в свещник и го запали184. После започна да произнася заклинанието. Нарече камъните на абатството пратениците, които ще търсят краля. Нарече реката пътя, по който той ще дойде. Нарече следващата реколта ябълки и круши от дърветата в градината на мистър Норел дар за краля. Определи момента на угасването на свещта като времето, в което кралят трябва да се появи.

Свещта трепна и угасна…

…и в този миг…

…в този миг в стаята се появиха гарвани. Черните им криле запляскаха във въздуха като махащи ръце и изпълниха полезрението на Стрейндж с подобие на взрив от черни пламъци. От всички страни го удряха криле и го драскаха нокти. Граченето и плясъкът бяха оглушителни. Гарваните се блъскаха в стените, в прозорците, в самия Стрейндж. Той закри главата си с ръце и падна на пода. Врявата и плясъкът на крилете продължаваха.

После изведнъж птиците изчезнаха и в стаята стана тихо.

Всички свещи бяха угаснали. Стрейндж се търкулна по гръб, но известно време не можеше да помръдне, само се взираше в мрака.

— Мистър Норел? — промълви той накрая. Никой не отговори.

В непрогледната тъмнина Стрейндж се изправи на крака. Успя да намери една от масите и започна да опипва повърхността й, докато ръката му докосна съборена свещ. Той извади от джоба си прахан и я запали.

Вдигна свещта над главата си и видя, че в стаята цари невъобразим хаос и безпорядък. По рафтовете не беше останала нито една книга. Повечето маси и библиотечни стълби бяха преобърнати. Няколко хубави стола бяха станали на трески. Всичко беше покрито с дебел слой гарванови пера, сякаш бе навалял черен сняг.

Норел полулежеше — полуседеше на пода с гръб, опрян в една маса. Очите му бяха широко отворени, но невиждащи. Стрейндж размаха свещта пред лицето му.

— Мистър Норел? — повтори той.

Норел прошепна замаяно:

— Предполагам, можем да смятаме, че сме привлекли вниманието му.

— Мисля, че сте прав, сър. Разбрахте ли какво стана?

Все така шепнешком Норел отвърна:

— Всички книги се превърнаха в гарвани. Тъкмо гледах „Фонтана на сърцето“ на Хю Понтифекс, когато тя се промени пред очите ми. Често го е използвал, знаете ли? Този хаос от черни птици. Чел съм за него още като момче. Доживях да го видя, мистър Стрейндж! Доживях да го видя! Има дума за това на езика на Ший, езика на детството му, но тази дума се е изгубила185 — той стисна ръката на Стрейндж. — Книгите цели ли са?

Стрейндж вдигна една книга от земята, изтръска я от черната перушина и погледна заглавието: „Седем врати и четиридесет и два ключа“ на Пиърс Русиньол. Разгърна я и зачете произволен пасаж: „…и там ще зърнете чудна страна като шахматна дъска, където се редуват голи скали и плодородни градини, обрасли с тръни пущинаци и поля златна пшеница, тучни ливади и пустини. И в тази страна Богът на магьосниците Трижди Великият Хермес е сложил пазачи на всяка порта и всеки мост: на едно място овен, на друго място змия…“ Нормално ли ви звучи? — попита недоверчиво той.

Мистър Норел кимна. Извади от джоба си кърпа и избърса кръвта от лицето си.

Двамата магьосници седяха на пода сред книгите и перата и известно време мълчаха. Светът сякаш се беше смалил до пламък на свещ. Накрая Стрейндж каза:

— На какво разстояние трябва да е от нас, за да направи такава магия?

— Джон Ъскглас? Доколкото знам, той може да прави такава магия през сто свята от нас — от недрата на Ада.

— Все пак си струва да проверим, нали?

— Мислите ли? — попита Норел.

— Е, например ако разберем, че е наблизо, бихме могли… — Стрейндж се замисли за момент. — Бихме могли да отидем при него.

— Добре — въздъхна Норел. Не изглеждаше особено обнадежден.

Първото — и всъщност единствено — изискване за установяване на местонахождение е сребърен съд с вода. В абатството Хъртфю мистър Норел държеше своя сребърен съд на малка маса в ъгъла на библиотеката, но масата беше строшена от гарваните и съдът не се виждаше никъде. Магьосниците започнаха да търсят и го намериха в камината с дъното нагоре, заровен в купчина гарванови пера и влажни скъсани листа от книги.

— Трябва ни вода — каза Норел. — Винаги карам Лукас да ходи на реката. Бързо течащата вода е най-подходяща за установяване на местонахождение, а реката в Хъртфю тече бързо дори през лятото. Ще отида да донеса вода.

Но мистър Норел нямаше навика да прави каквото и да било сам и му трябваше известно време, докато излезе от къщата. Той застана на поляната и се загледа в звездите, които не беше виждал досега. Не се чувстваше затворен в кула от мрак насред Йоркшир; по-скоро му се струваше, че останалият свят е отплавал надалеч и двамата със Стрейндж са останали сами на пуст остров или нос сред морето. Тази мисъл го смути значително по-малко, отколкото бихме могли да предположим. Той никога не се бе интересувал от света наоколо и понасяше философски загубата.

Той коленичи сред тревата на речния бряг, за да напълни съдината с вода. Непознатите звезди блестяха от дълбините. Мистър Норел отново се изправи (леко замаян от необичайното физическо натоварване) и веднага го обзе чувството, че наоколо действа магия, много по-силна от всичко, което бе виждал досега. Ако някой го помолеше да опише какво става, той би казал, че целият Йоркшир се обръща наопаки. В първия миг не можа да определи в коя посока се намира къщата му. Обърна се, направи една крачка и налетя право на мистър Стрейндж, който по някаква причина се бе озовал точно зад гърба му.

— Мислех, че ще стоите в библиотеката! — учуди се мистър Норел.

Стрейндж го гледаше стъписан.

— Аз стоях в библиотеката! В един момент четях „Ключарят на Аполон“ на Губърт и в следващия бях тук!

— Не тръгнахте ли след мен? — попита Норел.

— Не, разбира се! Какво става? И защо, за Бога, се забавихте толкова?

— Не можах да намеря палтото си — отвърна виновно мистър Норел. — Не знаех къде го е сложил Лукас.

Стрейндж повдигна вежди, въздъхна и каза:

— Предполагам, и вие сте почувствали същото като мен? Точно преди да се озова тук, сякаш ветровете, водите и пламъците се сляха в едно.

— Да — отвърна Норел.

— И се разнесе слабо ухание на полски треви и хълмисти равнини?

— Да — каза Норел.

— Феина магия?

— О, несъмнено! Това е част от същата магия, която ви държи във вечния мрак — Норел се огледа. — Докъде стига?

— Кое?

— Мракът.

— Е, трудно ми е да кажа със сигурност, защото се мести заедно с мен. Но други хора са ми казвали, че е с размерите на една енория във Венеция, където живеех. Да речем, половин акър.

— Половин акър! Стойте тук!

Мистър Норел остави сребърния съд с вода на замръзналата земя и тръгна към моста. Скоро от него остана да се вижда само сивата му перука. На звездната светлина тя приличаше на малка каменна костенурка, която пълзи в тъмното.

Светът отново се завъртя и изведнъж двамата магьосници се озоваха един до друг на моста над реката.

— Какво, за Бога… — понечи да каже Стрейндж.

— Виждате ли? — мрачно възкликна Норел. — Магията не ни позволява да се отдалечаваме един от друг. Пленила е и мен. Вероятно в магията на феята е имало някаква печална неточност. Заклинателят е проявил небрежност. Смея да предположа, че ви е нарекъл „английския магьосник“ — или е използвал друго отвлечено наименование. В резултат на това магията, предназначена само за вас, сега действа върху всеки английски магьосник, който попадне в обсега й!

— А! — това беше единственият отговор на Стрейндж. Като че ли нямаше какво друго да се каже.

Мистър Норел се обърна към къщата.

— Ако не друго, мистър Стрейндж — отбеляза той, — това е отлично доказателство за необходимостта от точно назоваване на обектите в заклинанията!

Зад гърба му Стрейндж завъртя очи.

В библиотеката магьосниците сложиха сребърния съд с вода на маса между тях.

Странно, но откритието, че сега е пленник на вечния мрак заедно със Стрейндж, беше въодушевило мистър Норел, вместо да го потисне. Той весело напомни на бившия си ученик, че все още не са измислили начин да назоват Джон Ъскглас и че това несъмнено ще бъде голяма пречка за намирането му.

Подпрял главата си с ръце, Стрейндж гледаше мрачно.

— Опитайте „Джон Ъскглас“ — предложи той.

Направиха магията, назовавайки обекта на търсенето с името „Джон Ъскглас“. Норел раздели повърхността на водата на четвъртини с искрящи лъчи светлина. Нарече всяка четвъртина: Рай, Ад, Земя и Феерия. Тутакси в частта, която представляваше Земята, заблестя синя светлинка.

— Ето! — възкликна победоносно Стрейндж. — Виждате ли, сър? Нещата не винаги са толкова трудни, колкото изглеждат.

Норел плесна по повърхността на четвъртината и светлите лъчи изчезнаха. Той ги начерта отново, като този път нарече частите Англия, Шотландия, Ирландия, Другаде. Светлинката се появи в Англия. Норел плесна по водата в четвъртината, наново раздели повърхността и изчака светлинката да блесне. Продължи да прави магията и да уточнява резултата. Светлинката не изчезваше.

Изведнъж той ахна.

— Какво има? — попита Стрейндж. Норел отвърна с недоумение:

— Мисля, че може би все пак сме успели! Магията казва, че той е тук. В Йоркшир!

67ГЛОГИНАТА

Февруари 1817 година

ЧАЙЛДЪРМАС ЯЗДЕШЕ през пусто тресавище. Насред полето се издигаше самотна крива глогина и на нея висеше човек. Той беше без палто и риза и в смъртта си показваше нещо, което вероятно бе крил приживе: странен недъг на кожата. Гърдите, гърбът и ръцете му бяха гъсто покрити със сини белези — толкова много на брой, че кожата му изглеждаше повече синя, отколкото бяла.

Чайлдърмас се приближи към дървото и се зачуди дали убиецът не си е направил някаква шега с тялото. Като моряк той беше слушал разкази за далечни места, където по най-ужасни начини изписвали признанията на престъпниците върху телата им, преди да ги екзекутират. Отдалеч белезите много приличаха на надписи, но когато се приближи, Чайлдърмас видя, че те прозират през кожата.

Той слезе от коня и завъртя тялото с лице към себе си. Лицето на мъртвия беше зачервено и подуто, очите му — изцъклени и кръвясали. Чайлдърмас се вгледа в него и скоро различи чертите на лице, което му беше познато.

— Винкулус.

Той извади джобното си ножче и сряза връвта. После свали бричовете и ботушите на Винкулус и огледа тялото: труп на заклано животно насред голо зимно тресавище.

Странните белези покриваха всеки инч от кожата: единствените изключения бяха лицето, ръцете до китките, срамните части и стъпалата. Винкулус приличаше на син човек с бели ръкавици и бяла маска. Колкото повече го гледаше Чайлдърмас, толкова по-ясно осъзнаваше, че белезите означават нещо.

— Това са Кралските писмена — произнесе той накрая. — Това е книгата на Робърт Финдхелм.

Внезапно заваляха бодливи ледени снежинки. Вятърът се усили.

Чайлдърмас помисли за Стрейндж и Норел, които бяха на двадесет мили от тук, и звучно се разсмя. Какво значение имаше кой чете книгите в Хъртфю? Най-ценната книга лежеше гола и мъртва насред снежното ветровито поле.

— Е — каза той, — значи се падна на мен, така ли? Най-славното и най-тежко бреме, стоварвало се на плещите на човек в наши дни.

В настоящия момент тежестта беше по-осезателна от славата. Книгата имаше крайно неудобна форма. Чайлдърмас нямаше представа откога Винкулус е мъртъв и кога ще започне да се разлага. Какво да прави? Можеше да рискува и да метне тялото на коня. Но ако случайно срещнеше някого по пътя, трудно щеше да обясни наличието на пресен труп на седлото си. Можеше да скрие тялото и да потърси кон с каруца. Колко време щеше да отнеме това? Междувременно някой можеше да открие тялото и да го вземе. В Йорк имаше лекари, които биха платили добри пари за труп, без да задават въпроси. „Мога да направя магия за укриване“ — помисли си той. Магията за укриване със сигурност щеше да скрие трупа от хорските очи, но не и от кучета, лисици и врани. Тях Чайлдърмас не можеше да заблуди с никоя от известните му магии. Веднъж вече бащата на Винкулус бе изял книгата. Чайлдърмас не искаше да рискува това да се повтори.

Най-очевидното решение беше да направи копие, но бележникът, писалката и мастилницата му бяха останали в гостната на потъналото в мрака абатство Хъртфю. Какво му оставаше? Можеше да начертае знаците с пръчка на замръзналата земя, но това не беше по-добър вариант от вече съществуващия. Ако наблизо имаше повече дървета, Чайлдърмас можеше да обели кората, да изгори няколко клона и да препише знаците с въглените върху парчетата кора. Но наблизо имаше само една крива глогина.

Той погледна джобното ножче в ръката си. Дали да не препише книгата върху собственото си тяло? Тази идея притежаваше няколко предимства. Първо, кой знае дали разположението на знаците върху тялото на Винкулус също нямат значение? Да речем, колкото по-близко до главата, толкова по-важно? Всичко беше възможно. Второ, така книгата щеше да бъде на тайно и сигурно място. Никой не би могъл да я открадне. Чайлдърмас още не беше решил дали да я покаже на Стрейндж и Норел.

Но писмената върху тялото на Винкулус бяха заплетени и разположени нагъсто. Дори ако Чайлдърмас успееше да повтори точно всички точки, кръгчета и заврънкулки с ножа си, в което се съмняваше, щеше да се наложи да реже дълбоко, за да остави трайни белези.

Той свали палтото и сюртука си. Разкопча маншета на ризата си и нави ръкава. За проба реши да изреже един от символите на ръката на Винкулус върху собствената си ръка. Резултатът съвсем не беше обещаващ. Имаше толкова много кръв, че Чайлдърмас почти не виждаше какво прави и едва не припадна от болка.

„Мога да си позволя да пожертвам малко кръв за идеята, но написаното е толкова много, че със сигурност ще ме убие — каза си Чайлдърмас. — Освен това как ще препиша знаците на гърба? Ще метна тялото на коня и ако някой ме спре — е, в случай на нужда ще стрелям. Това е някакъв план. Не много добър, но все пак план.“

Той облече сюртука и палтото си.

Брюър се беше отдалечил малко встрани и щипеше стръкчета суха трева, оголени от вятъра. Чайлдърмас отиде при него. Извади от куфара си парче здраво въже и кутията с пистолетите. Във всеки пистолет пъхна по един куршум и насипа барут.

Обърна се да погледне трупа. Над него се беше надвесил някакъв човек — мъж. Чайлдърмас пъхна пистолетите в джобовете на палтото и се затича към тялото с викове.

Мъжът беше с черни ботуши и черно наметало. Той се бе подпрял с едно коляно на заснежената земя до Винкулус. В първия момент Чайлдърмас помисли, че е Стрейндж; но този мъж не беше толкова висок и телосложението му бе някак по-крехко. Черните му дрехи изглеждаха скъпи и екстравагантни. Но правата му черна коса бе по-дълга, отколкото се считаше за модно сред изисканите господа; тя му придаваше вид на методистки свещеник или на поет романтик.

„Познавам този човек — помисли си Чайлдърмас. — Той е магьосник. Познавам го добре, но защо не мога да си спомня името му?“ На глас каза:

— Тялото е мое, сър! Оставете го!

Мъжът вдигна глава.

— Твое ли, Джон Чайлдърмас? — попита той с лека ирония. — Мислех, че е мое.

Странно, но въпреки дрехите и властния вид речта му бе някак недодялана дори за слуха на Чайлдърмас. Мъжът говореше със северняшко произношение — в това нямаше съмнение, — но Чайлдърмас не можеше да познае какво точно. Може би от Нортумбрия, но примесено с нещо друго — с диалекта на земите отвъд Северно море и което му се стори още по-странно, със силни нотки на френски.

— Е, грешите — Чайлдърмас вдигна пистолетите си. — Ако се наложи, ще стрелям, сър. Но предпочитам да не го правя. Оставете тялото и си вървете по пътя.

Мъжът нищо не каза, само изгледа Чайлдърмас, а после сякаш се отегчи от него и отново се съсредоточи върху тялото.

Чайлдърмас се огледа за кон или екипаж — нещо, което да му подскаже как този човек се е озовал тук. Но нямаше нищо. На цялото голо поле бяха само те двамата, конят, трупът и глогината.

„Все пак някъде трябва да има карета — помисли си той. — По наметалото и ботушите му няма нито едно петънце. Изглеждат така, сякаш току-що ги е почистил лакей. Къде са слугите му?“

Тези мисли го обезпокоиха. Чайлдърмас не вярваше, че ще му бъде трудно да надвие бледия крехък джентълмен с вид на поет, но един кочияш и двама-трима здрави лакеи бяха друго нещо.

— Тези земи ваши ли са, сър? — попита той.

— Да.

— А къде е конят ви? Къде е каретата ви? Къде са слугите ви?

— Нямам кон, Джон Чайлдърмас. Нямам карета. И само един от слугите ми е тук.

— Къде?

Без да откъсва поглед от тялото, мъжът вдигна ръка и посочи напред с тънък бял пръст.

Чайлдърмас погледна в недоумение зад гърба си. Нямаше никого. Само вятър над заснеженото тресавище. Какво имаше предвид мъжът? Да не би вятъра или снега? Чайлдърмас беше чувал за средновековни магьосници, които смятаха природните сили за свои слуги. Изведнъж проумя.

— Какво? Не, сър, грешите! Аз не съм ваш слуга!

— Ти сам го заяви преди три дни — каза мъжът.

Имаше само един човек, който би могъл да се нарече господар на Чайлдърмас. Дали това не беше Норел под някаква неочаквана форма? Аспект на Норел? Чайлдърмас знаеше, че в миналото магьосниците са променяли облика си, за да изтъкнат отделни черти от характера си. Той се помъчи да отгатне коя черта от характера на Гилбърт Норел би могла да се въплъти в блед красив мъж със загадъчен акцент и властен вид. Хрумна му, че напоследък се случват доста странни неща, но това е прекалено.

— Сър! — кресна Чайлдърмас. — Предупредих ви! Оставете тялото!

Мъжът се надвеси още по-ниско над Винкулус. Извади нещо от устата си — мъничък бисер светлина, леко обагрен в сребристо-розово — и го сложи в устата на Винкулус. Тялото потрепери. Не беше треперене на болен човек, но не беше и треперене на здрав: приличаше на трепета на гола бреза при първия полъх на пролетта.

— Отдръпнете се от тялото, сър! — извика Чайлдърмас. — Няма да предупреждавам повече!

Мъжът дори не си направи труда да го погледне. Той прокара пръст по тялото, сякаш пишеше върху него.

Чайлдърмас насочи единия си пистолет малко встрани от лявото му рамо с намерението да го сплаши. Пистолетът произведе съвършен изстрел, разнесе се дим и мирис на барут, от цевта изскочиха искри.

Но оловният куршум не полетя, а като насън увисна във въздуха. Завъртя се, уголеми се и промени формата си. Изведнъж му поникнаха криле, той се превърна в птица и отлетя. В същия миг съзнанието на Чайлдърмас утихна и застина, сякаш беше от камък.

Мъжът прокара пръст по тялото на Винкулус и всички шарки и символи се завъртяха, сякаш бяха написани върху вода. Повтори движението още няколко пъти и когато резултатът го задоволи, спря и се изправи.

— Грешиш — каза мъжът. — Той не е мъртъв.

Приближи се и застана точно пред Чайлдърмас. Безцеремонно, като родител, който иска да почисти изцапаното лице на детето си, мъжът наплюнчи пръст и начерта някакви символи по клепачите, устните и сърцето му. После блъсна лявата му ръка и пистолетът падна на земята. Мъжът начерта символ върху дланта. Обърна се да си върви, но се сети за нещо, погледна назад и прокара пръст по раната на лицето на Чайлдърмас.

Вятърът подхвана падащите снежинки и ги завъртя във въздуха. Брюър изпръхтя, сякаш нещо го бе смутило. За кратко снегът и сенките оформиха картина, изобразяваща строен тъмнокос мъж с наметало и ботуши. В следващия миг картината изчезна.

Чайлдърмас примигна.

— Какво търся тук? — запита се той ядосан. — И защо си говоря сам? Сега не е моментът да се заплесвам!

Във въздуха се носеше мирис на барут. Един от пистолетите му лежеше в снега. Чайлдърмас го вдигна и почувства, че е още топъл, сякаш наскоро беше стрелял с него. Това му се стори странно, но той нямаше време да се чуди, защото някакъв шум го накара да вдигне глава.

Винкулус се надигаше от земята. Правеше го тромаво, с неловки движения, като новородено, което все още не знае как да си служи с крайниците. Той се изправи със залитане, като главата му току се килваше настрана. Отвори уста и закрещя срещу Чайлдърмас. Но звукът, който излезе от гърлото му, не беше звук, а по-скоро безплътната му обвивка.

Това определено бе най-странното нещо, което Чайлдърмас беше виждал през живота си: гол син мъж с подути от кръв очи крещеше беззвучно насред заснежено поле. Гледката бе толкова невероятна, че в първия момент не му хрумваше как да постъпи. Зачуди се дали да не опита едно заклинание на Джилс де Марстън, наречено Възстановяване на изгубения покой, но след като помисли, се сети за нещо по-добро. Извади бутилката кларе, която Лукас му беше дал, и я показа на Винкулус. Последният се успокои и впери поглед в нея.

След четвърт час двамата седяха на земята под глогината, пиеха вино и ядяха ябълки. Винкулус беше облякъл ризата и бричовете си и се бе загърнал в одеяло от седлото на Брюър. Беше се възстановил от обесването с изненадваща бързина. Очите му все още бяха кръвясали, но не изглеждаха така зловещо както преди. Гласът му бе дрезгав и думите му току заглъхваха сред ожесточени пристъпи на кашлица, но се разбираше какво казва.

— Някой се е опитал да ви обеси — съобщи му Чайлдърмас. — Не знам нито кой, нито защо. За щастие ви открих навреме и прерязах въжето.

Докато говореше, той чувстваше как в съзнанието му се оформя смътен въпрос. Представи си Винкулус мъртъв на земята и тънък бял пръст, сочещ към него, Чайлдърмас. Кой го сочеше с пръст? Споменът му се изплъзваше.

— Е, кажете ми — продължи той, — как човек се превръща в книга? Знам, че баща ви е взел книгата на Робърт Финдхелм със заръката да я занесе на един човек в Дарбишир.

— На последния човек в Англия, който знаел да чете Кралските букви — дрезгаво отвърна Винкулус.

— Но баща ви не я занесъл, защото я изял след едно надпиване в Шефилд.

Винкулус отпи голяма глътка от бутилката вино и избърса уста с опакото на дланта си.

— След четири години съм се родил аз и Кралските букви са били изписани по невръстното ми телце. Когато станах на седемнадесет, отидох да потърся човека от Дарбишир — той беше доживял да го намеря. Каква нощ беше! Звездна лятна нощ, в която Кралската книга и Четецът на Кралските букви се срещнаха и пиха вино заедно! Седяхме навръх хълма в Бретън, гледахме ширналата се долу Англия и той прочете по мен съдбата й.

— И това беше пророчеството, което казахте на Стрейндж и Норел?

Обхванат от нов пристъп на кашлица, Винкулус кимна. Когато отново беше в състояние да говори, той допълни:

— И на безименния роб.

— На кого? — попита Чайлдърмас намръщен. — Кой е този?

— Един човек — отвърна Винкулус. — В задачата ми влизаше да разкажа историята му. Той е започнал като роб. Скоро ще стане крал. Истинското му име се е изгубило при раждането му.

Чайлдърмас се замисли над това описание.

— За Джон Ъскглас ли говорите? — попита той.

Винкулус изпъшка с досада.

— Ако говорех за Джон Ъскглас, така щях да кажа! Не, не. Той не е магьосник. Просто човек като всички останали — той помисли малко и добави: — Само че черен.

— Никога не съм чувал за него — каза Чайлдърмас. Винкулус го погледна учуден.

— Естествено. Цял живот сте стояли в джоба на магьосника от „Мейфеър“. Знаете само каквото той знае.

— Е, и? — засегна се Чайлдърмас. — Много важно! Норел е умен човек, Стрейндж — също. И те като останалите хора имат недостатъци, но въпреки всичко постиженията им са забележителни. Грешите, аз съм слуга на Джон Ъскглас. Или щях да бъда, ако той беше тук. Но трябва да признаете, че възраждането на английската магия е тяхна заслуга, не негова.

— Тяхна заслуга! — повтори Винкулус с насмешка. — Тяхна? Още ли не разбирате? Те са магия, направена от Джон Ъскглас. Никога не са били друго. Той я прави и сега!

68„ДА“

Февруари 1817 година

СВЕТЛАТА ТОЧКА в сребърния съд с вода примигна и угасна.

— Какво? — извика Стрейндж. — Какво стана? Бързо, мистър Норел!

Норел плесна по повърхността на водата, прокара наново линиите светлина и прошепна няколко думи, но водата в съда остана тъмна и неподвижна.

— Отиде си — каза той.

Стрейндж затвори очи.

— Много странно — продължи Норел учуден. — Какво според вас е търсил в Йоркшир?

— O! — възкликна Стрейндж. — Предполагам, че е дошъл да ме подлуди! — той нададе възглас, в който се смесваха гняв и самосъжаление. — Защо не иска да дойде при мен? След всичко, което направих, защо не желае дори да ме погледне? Да говори с мен?

— Той е древен магьосник и древен крал — отсече Норел. — Такива особи трудно могат да се заинтригуват.

— Всички магьосници жадуват да смаят учителите си. Аз със сигурност смаях вас. Исках да направя същото и с него.

— Но нали истинската ви цел беше да освободите мисис Стрейндж от магията? — напомни му Норел.

— Да, да. Така е — ядосано отвърна Стрейндж. — Разбира се. Само че… — той не довърши мисълта си.

В последвалото мълчание Норел промърмори замислен:

— Споменахте, че магьосниците жадуват да смаят учителите си. Това ми напомня за нещо, станало през 1156 година…

Стрейндж въздъхна.

— През тази година Джон Ъскглас се разболял от странна болест — случвало му се от време на време. Когато оздравял, вдигнал празненство в дома си в Нюкасъл. Крале и кралици му поднасяли невиждано скъпи и великолепни дарове — злато, рубини, слонова кост, редки подправки. Магьосници му подарявали вълшебни предмети — облаци откриватели, пеещи дървета, ключове към тайнствени врати и така нататък, — един от друг по-невероятни. Кралят благодарял на всички с еднаква сдържаност. Накрая дошъл ред на магьосника Томас Годблес. Ръцете му били празни. Не носел подарък. Вдигнал глава и казал: „Господарю, поднасям ви дърветата и хълмовете. Поднасям ви вятъра и дъжда.“ Кралете и кралиците, знатните велможи, дамите и другите магьосници останали поразени от дързостта му. За тях това било равносилно на нищо. Но за пръв път след болестта си кралят се усмихнал.

Стрейндж се замисли.

— Е — каза той, — боя се, че аз съм сред кралете и кралиците. Нищо не разбирам. Къде прочетохте тази легенда?

— В „Напътствия“ на Беласис. На младини изучавах „Напътствията“ с голямо прилежание и тази история ми се струваше особено интригуваща. Стигнах до извода, че Годблес е убедил по някакъв начин дърветата, хълмовете и така нататък да приветстват Джон Ъскглас, своего рода да се покланят пред него. Радвах се, че съм разгадал нещо, останало неясно за Беласис, но повече не се замислих над това: нямах полза от такава магия. Години по-късно попаднах на едно заклинание в „Езика на птиците“ на Ланчестър. Ланчестър го е преписал от стара книга, отдавна изгубена. Той признава, че не знае за какво служи, но аз мисля, че това е заклинанието, използвано от Годблес — или е много сходно с него. Ако сериозно възнамерявате да говорите с Джон Ъскглас, защо не го изпробваме сега? Защо не помолим Англия да го приветства?

— Какво ще постигнем с това? — попита Стрейндж.

— Какво ще постигнем ли? Нищо! Поне не директно. Но така ще напомним на Джон Ъскглас за връзките му с Англия. И ще бъде знак за нашето уважение, а това несъмнено е в съзвучие с поведението, което един крал изисква от поданиците си.

Стрейндж сви рамене.

— Е, аз не мога да предложа нищо по-добро. Къде е „Езикът на птиците“?

Той се огледа из стаята. Всички книги лежаха така, както бяха паднали след краткотрайното си превръщане в гарвани.

— Колко книги има тук? — попита Стрейндж.

— Четири-пет хиляди — отговори Норел.

Магьосниците взеха по една свещ и започнаха да търсят.

Джентълменът с коса като глухарче бързо крачеше по пътеката, която водеше към село Стеъркрос. Стивън вървеше и се препъваше след него по пътя си от една смърт към друга.

За него Англия беше изпълнена само с беди и нещастия. Самите очертания на дърветата му приличаха на застинали писъци. На един клон висяха няколко сухи листа, които се люлееха на вятъра — като Винкулус на глогината. На пътеката се въргаляше труп на заек, разкъсан от лисица — като лейди Поул, която джентълменът скоро щеше да убие.

Смърт след смърт, неволя след неволя — и Стивън не можеше да направи нищо, за да ги предотврати.

В Стеъркрос Хол лейди Поул седеше на масата във всекидневната си и ожесточено пишеше. Масата беше осеяна с гъсто изписани листа хартия. На вратата се почука и в стаята влезе мистър Сегундус.

— Моля за извинение! — каза той. — Може ли да попитам нещо? На сър Уолтър ли пишете?

Тя поклати глава.

— Това са писма до лорд Ливърпул и до редактора на „Таймс“!

— Така ли? — попита мистър Сегундус. — Е, всъщност и аз току-що написах едно писмо — до сър Уолтър, — но съм сигурен, че нищо не би го зарадвало повече от това да прочете един-два реда, написани лично от вас, колкото да го уверите, че сте добре и вече не сте омагьосана.

— Но и вашето писмо ще свърши тази работа. Извинете, мистър Сегундус, но докато скъпата ми мисис Стрейндж и бедният Стивън продължават да бъдат във властта на онзи зъл дух, не мога да мисля за нищо друго! Трябва незабавно да изпратите тези писма! И след като ги свърша, ще пиша до архиепископа на Кентърбъри и до принц-регента!

— Не мислите ли, че може би сър Уолтър е човекът, комуто приляга да се обърне към тези високопоставени господа? Със сигурност…

— Не, нищо подобно! — възкликна лейди Поул възмутена. — Нямам навика да моля хората да правят за мен неща, които съм в състояние да направя сама. И не възнамерявам в рамките на един час да сменя омагьосаната безпомощност с друг вид безпомощност! Впрочем сър Уолтър не би могъл да обясни така добре като мен истинската чудовищност на извършеното от мистър Норел!

В този миг в стаята влезе Чарлс, прислужникът на мистър Сегундус, за да съобщи, че в селото става нещо странно. Високият чернокож мъж, довел Нейно благородие в Стеъркрос, се е появил със сребърна диадема на главата и в компанията на някакъв джентълмен с коса като глухарче и яркозелен сюртук.

— Стивън! Стивън и злият дух! — извика лейди Поул. — Бързо, мистър Сегундус! Съберете всичките си сили! На вас разчитаме да го победите! Освободете Стивън, тъй както освободихте мен!

— Да победя фея! — възкликна ужасен мистър Сегундус. — О, не! Не мога. Нужен ви е много по-велик магьосник…

— Глупости! — кресна лейди Поул с блеснали очи. — Спомнете си какво ви каза Чайлдърмас. Годините ви на учение са ви подготвили! Трябва само да опитате!

— Но аз не знам… — безпомощно възрази мистър Сегундус.

Нямаше значение какво знае и какво — не. Лейди Поул вече беше излязла от стаята и тъй като се считаше длъжен да я пази, той бе принуден да се втурне след нея.

В Хъртфю двамата магьосници намериха „Езика на птиците“ — тя беше на масата, разгърната на страницата, където бе отпечатано древното заклинание. Но проблемът с назоваването на Джон Ъскглас оставаше нерешен. Норел седеше надвесен над сребърния съд с вода и правеше магии за установяване на местонахождение. Вече беше изпробвал всички имена и произвища, за които можаха да се сетят, и магията не разпознаваше нито едно от тях. Водата в сребърния съд оставаше тъмна и непроницаема. — Какво е името му на езика на феите? — попита Стрейндж.

— Изгубено е — отвърна Норел.

— Опитахме ли с „Краля на Севера“?

— Да.

— Хм — Стрейндж помисли малко и каза: — Какво беше онова странно прозвище, което споменахте? С което е наричал сам себе си? Роб или нещо такова?

— Роб без име?

— Да. Опитайте с него.

Норел го погледна с колебание, но направи магията, като търсеше роб без име. Веднага се появи синкава светлинка. Норел продължи да чертае линии и робът без име се оказа в Йоркшир — приблизително на същото място, където по-рано се бе появил Джон Ъскглас.

— Ето! — възкликна победоносно Стрейндж. — Всичките ни тревоги са били напразни. Той е още тук…

— Не мисля, че това е същият човек — прекъсна го Норел. — Изглежда ми различен.

— Мистър Норел, моля ви, не бъдете капризен! Кой друг може да бъде? Колко безименни роби има според вас в Йоркшир?

Въпросът беше толкова логичен, че мистър Норел престана да възразява.

— А сега да направим магията — каза Стрейндж, взе книгата и започна да чете заклинанието. Той се обърна към английските дървета, към английските хълмове, към слънцето, водата, птиците, земята и камъните. Обърна се последователно към всички и ги призова да се покорят на роба без име.

Стивън и джентълменът стигнаха до коларския мост, който водеше към Стеъркрос Хол.

В селото беше тихо, почти не се мяркаха хора. Пред една врата момиче в тънка рокля и вълнен шал изливаше мляко от дървено ведро в корито за сирене. По пътеката край къщата се зададе мъж с гамаши и широкопола шапка; след него тичаше куче. Когато мъжът и кучето заобиколиха ъгъла на къщата, той и момичето се усмихнаха един на друг, а кучето радостно залая. Тази проста домашна сцена друг път би развеселила Стивън, но сега само го накара да изтръпне: той нямаше да се изненада, ако мъжът посегнеше да удари момичето или да го удуши.

Джентълменът вече вървеше по моста. Стивън го последва и…

И всичко се промени. Слънцето надникна иззад един облак и грейна над замръзналите дървета, заблестяха стотици слънчеви зайчета. Светът се превърна в своеобразна мозайка или лабиринт. Стивън си спомни за поверието, че не бива да се прекрачват линиите на каменните плочи. Изведнъж всичко придоби смисъл. Стивън не смееше да направи и крачка. Струваше му се, че ако го стори — ако например стъпи върху тази сянка или онова слънчево петно, — светът ще се промени завинаги.

„Почакайте! — тревожно си мислеше той. — Не съм готов за това! Не съм го обмислил. Не знам какво да правя!“

Но беше твърде късно. Стивън погледна нагоре.

Голите клони на дърветата бяха писмена на фона на небето и макар че не искаше, той успя да ги разчете. Видя, че това е въпрос, зададен му от дърветата.

— Да — отговори Стивън.

Възрастта и мъдростта им му принадлежаха.

Оттатък дърветата имаше висок заснежен хребет, подобен на черта, прокарана по небето. Сянката му падаше синкава на снега отдолу. Тя беше символ на целия студ и коравосърдечие на света. Сянката нарече Стивън крал, когото дълго е чакала. Само една дума от него — и щеше да се спусне и да смаже враговете му. Тя зададе на Стивън въпрос.

— Да — отговори й Стивън.

Силата и суровостта й му принадлежаха.

Черният поток под коларския мост пропя въпроса си.

— Да — отвърна Стивън.

Земята заговори…

— Да — каза той.

Враните, свраките, дроздовете и чинките се обадиха…

— Да — отговори той.

Камъните заговориха…

— Да — каза Стивън. — Да. Да. Да.

Сега цяла Англия лежеше на черната му длан. Всички англичани зависеха от неговата милост. Той можеше да отмъсти за всяка обида. Всяко оскърбление към бедната му майка можеше да бъде заплатено хилядократно. Цяла Англия можеше за миг да рухне. Той можеше да срути къщите над главите на обитателите им. Да заповяда на хълмовете и долините да се затворят като усти. Да призове стадо кентаври, да угаси звездите, да свали луната от небето. За миг. За миг. За миг.

В този миг откъм Стеъркрос Хол дотичаха лейди Поул и мистър Сегундус. Лейди Поул впери изпепеляващ поглед в джентълмена. Горкият мистър Сегундус беше смаян и объркан.

Джентълменът се обърна към Стивън и каза нещо. Стивън не можа да го чуе: хълмовете и дърветата говореха на твърде висок глас. Но каза:

— Да.

Джентълменът весело се засмя и вдигна ръце да омагьоса лейди Поул. Стивън затвори очи и каза нещо на камъните на моста.

— Да — отвърнаха камъните. Мостът се надигна като буен кон и хвърли джентълмена в потока.

Стивън каза нещо на потока.

— Да — отвърна потокът. Той стисна джентълмена в желязна хватка и бързо го понесе.

Стивън осъзнаваше, че лейди Поул му говори, че се опитва да го улови за ръката, виждаше бледото смаяно лице на мистър Сегундус, който казваше нещо, но нямаше време да им отвърне. Не знаеше колко време светът ще бъде в негово подчинение. Той скочи от моста и се втурна по брега.

Дърветата сякаш го поздравяваха, докато минаваше покрай тях, говореха за стари съюзи и му напомняха за отминали времена. Слънцето го наричаше крал и изразяваше радостта си от това, че го вижда. Той нямаше време да им каже, че не е човекът, за когото го смятат.

Стигна до място, където бреговете на потока се издигаха стръмно нагоре, а отстрани в тресавището имаше дълбок дол — място, откъдето се вадеха воденични камъни. Навсякъде из дола бяха разпилени големи кръгли камънаци, всеки с големината на половин човешки бой.

Водата на повърхността на потока, стиснал в себе си джентълмена, съскаше и бълбукаше. Стивън коленичи на един плосък камък и се надвеси над водата.

— Съжалявам — каза той. — Знам, че намеренията ви бяха добри. Косата на джентълмена приличаше на гнездо сребристи змии в тъмната вода. Лицето му беше ужасна гледка. В гнева и омразата си той бе започнал да губи приликата си с хората: очите му се раздалечиха, на лицето му поникна козина, устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите.

В главата на Стивън се обади глас: „Ако ме убиеш, никога няма да узнаеш името си!“

— Аз съм роб без име — отвърна Стивън. — Винаги съм бил такъв и днес не желая да бъда нищо повече.

Той каза нещо на камъните. Те се вдигнаха във въздуха и се стовариха върху джентълмена. Стивън заговори на скалите: те направиха същото. Джентълменът беше невъобразимо стар, но много силен. Дълго след като плътта и костите му трябваше да са се разпаднали, Стивън чувстваше, че малкото останало от феята се бори да се възстанови. Затова се обърна към каменните склонове на дола и поиска от тях да му помогнат. Пръст и скали се надигнаха и се струпаха върху купчината камъни, докато се образува хълм, висок колкото околните хълмове.

Години наред Стивън бе живял с чувството, че между него и света се издига прашна стъклена преграда. В мига, когато у джентълмена угасна и последната искрица живот, стъклото се счупи. Стивън остана без дъх.

Но съюзниците и слугите му започваха да се съмняват. Хълмовете и дърветата си задаваха въпроси. Те започваха да разбират, че той не е човекът, за когото са го смятали — че всичката му слава е слава назаем.

Стивън почувства как се отдръпват един по един. Когато и последният му съюзник го напусна, той падна на земята опустошен и безчувствен.

В Падуа семейство Грейстийл вече бяха закусили и седяха в малката всекидневна на първия етаж. Тази сутрин настроението им не беше добро. Не можеха да се спогодят. Доктор Грейстийл беше започнал да пуши лула вкъщи — нещо, на което Флора и леля Грейстийл категорично се противопоставяха. Леля Грейстийл се мъчеше да го разубеди, но доктор Грейстийл държеше на своето. Пушенето на лула беше едно от любимите му занимания и той смяташе, че има право на някои капризи, след като вече изобщо не излизат. Леля Грейстийл настояваше брат й да пуши лулата си навън. Доктор Грейстийл отвръщаше, че не може, защото навън вали, а в дъжд се пуши трудно — тютюнът се навлажнява.

И така, той пушеше лулата си, леля Грейстийл кашляше, а Флора, която имаше склонността винаги да търси вината у себе си, страдалчески поглеждаше ту единия, ту другия. Това продължаваше вече час, когато доктор Грейстийл случайно вдигна глава и възкликна смаян:

— Главата ми е черна! Съвсем черна!

— Какво очакваш, като пушиш лула? — отбеляза сестра му.

— Татко — обади се Флора и побърза да остави бродерията си, — какво имаш предвид?

Доктор Грейстийл се взираше в огледалото — същото онова огледало, появило се загадъчно в деня, който се бе превърнал в нощ с идването на Стрейндж в Падуа. Флора застана зад стола на баща си, за да види същото, което вижда той. Учуденият й възглас накара леля Грейстийл да се присъедини към тях.

Там, където трябваше да бъде отражението на главата на доктор Грейстийл, в огледалото имаше тъмно петно, което се движеше и променяше формата си. То постепенно се уголемяваше, докато накрая заприлича на фигура, бягаща по дълъг коридор право към тях. Фигурата се приближаваше и след малко те видяха, че това е жена. Докато тичаше, тя няколко пъти се обърна да погледне назад, сякаш се боеше, че някой я преследва.

— Какво я е уплашило, за да бяга така? — зачуди се леля Грейстийл. — Ланселот, виждаш ли нещо? Някой гони ли я? О, бедната дама! Ланселот, нищо ли не можеш да направиш?

Доктор Грейстийл се приближи към огледалото, сложи ръка върху него и натисна, но повърхността беше твърда и гладка като на всяко друго огледало. Той се поколеба за момент, сякаш се двоумеше дали да не приложи повече сила.

— Внимавай, татко! — извика уплашено Флора. — Да не го счупиш!

Жената в огледалото се приближаваше. Изведнъж се озова точно зад повърхността му и Грейстийл различиха сложната бродерия и украсата от мъниста на роклята й. Тя стъпи на рамката като на стъпало. Повърхността на огледалото омекна, стана като гъст облак или мъгла. Флора побърза да побутне един стол до стената, за да може дамата да слезе по-лесно. Три чифта ръце посегнаха да я уловят и да я издърпат по-надалеч от нещото, което я бе уплашило.

Жената изглеждаше на тридесет или на тридесет и две. Беше облечена в рокля с цвят на есен, задъхана, с коси, разпилени от тичането. Тя тревожно огледа непознатата стая, непознатите лица, непознатата обстановка и попита:

— Това Феерия ли е?

— Не, мадам — отговори Флора.

— Англия ли е?

— Не, мадам — по лицето на Флора потекоха сълзи. Тя сложи ръка на гърдите си в опит да се овладее. — Тук е Падуа. Италия. Името ми е Флора Грейстийл. Това име ви е непознато, но аз ви чаках тук по желание на съпруга ви. Обещах му, че ще ви посрещна.

— Джонатан тук ли е?

— Не, мадам.

— Вие сте Арабела Стрейндж! — стъписа се доктор Грейстийл.

— Да — каза жената.

— О, скъпа! — извика леля Грейстийл и с една ръка закри устата си, а другата притисна към сърцето си. — О, скъпа! — двете й ръце обгърнаха раменете на Арабела. — О, скъпа! — възкликна тя за трети път, избухна в сълзи и прегърна мисис Стрейндж.

Стивън се опомни. Лежеше на замръзналата земя в тясна долчинка. Слънцето се бе скрило зад облак. Въздухът беше сив и студен. От едната страна на долчинката се издигаше стена от камъни и пръст — като зловеща гробница. Стената беше заприщила потока, но водата се процеждаше през нея и се разливаше по земята. Короната, скиптърът и държавата се въргаляха в кални локви. Стивън бързо стана.

В далечината чу някой да вика:

— Стивън! Стивън!

Помисли си, че е лейди Поул.

— Аз отхвърлих името на пленничеството си — каза той. — То вече не е мое. Взе короната, скиптъра и държавата и тръгна.

Нямаше представа накъде отива. Беше убил джентълмена и беше му позволил да убие Винкулус. Не можеше вече да се върне у дома — ако това изобщо беше негов дом. Какво биха казали английски съдия и английски съдебни заседатели за чернокож мъж, убил двама души? Стивън беше приключил с Англия и Англия беше приключила с него. Той продължи напред.

След известно време му се стори, че пейзажът вече не изглежда толкова английски, колкото преди. Дърветата, които го заобикаляха, бяха огромни и древни, с клони, дваж по-дебели от човек и със странни, фантастични форми. Макар че беше зима и храстите бяха голи, тук-таме все още цъфтяха рози — кървавочервени и снежнобели.

Англия беше зад него. Той не съжаляваше. Не поглеждаше назад. Вървеше все напред.

Стигна продълговат нисък хълм, в средата на който имаше отвор. Той приличаше по-скоро на уста, отколкото на врата, но не изглеждаше зловещ. Там, точно на входа, стоеше някой и го очакваше.

„Познавам това място — помисли си Стивън. — Това е «Изгубена надежда»! Но как е възможно?“

Не само къщата се беше превърнала в хълм, а всичко като че ли бе претърпяло революция. В гората витаеше дъх на свежест, на невинност. Дърветата вече не плашеха пътника. Между клоните им надничаше ведро зимно небе в леденосин цвят. Тук-таме грееше чистата светлина на звездите, но Стивън не можеше да си спомни дали това са утринни или вечерни звезди. Той се огледа за кости и ръждясали доспехи — зловещи свидетелства за кръвожадния нрав на джентълмена. За свое учудване видя, че ги има навсякъде: под краката му, под възлестите корени на дърветата, в заплетените шипки и къпини. Но те се намираха в далеч по-напреднал стадий на разложение отпреди, бяха покрити с мъх, проядени от ръжда и се превръщаха в прах. След малко от тях нямаше да остане нищо.

Силуетът в отвора му се стори познат: посрещачът бе редовен участник в баловете и процесииите в „Изгубена надежда“. Но и той се беше променил, чертите му бяха станали повече като на фея, очите му искряха по-силно, веждите му бяха по-гъсти. Косата му бе ситно къдрава — като вълната на малко агне или млада папрат напролет, — а лицето му беше покрито с лек мъх. Той изглеждаше по-стар и същевременно по-невинен.

— Добре дошъл! — провикна се посрещачът.

— Това наистина ли е „Изгубена надежда“? — попита човекът, наричан някога Стивън Блек.

— Да, дядо.

— Нещо не разбирам. „Изгубена надежда“ беше голяма къща. Това е… — той се замисли. — Не знам как да го нарека.

— Това е бръф, дядо! Така се казва светът под хълма. „Изгубена надежда“ се променя! Предишният крал е мъртъв. Пристига новият крал! И с пристигането му светът се отърсва от скръбта. Греховете на предишния крал се изпаряват като утринна роса! Светът придобива характера на новия крал. Добродетелите му променят облика на гората и на хълма!

— Новият крал ли? — човекът, доскоро наричан Стивън Блек, сведе поглед към ръцете си. В едната беше скиптърът, в другата — държавата.

Феята му се усмихна, сякаш се чудеше на недоумението му.

— Промяната, която донесе, далеч надхвърля всичко сторено от теб в Англия.

Те минаха през отвора и се озоваха в голяма зала. Новият крал седна на древен трон. Край него се събра тълпа народ. Някои лица му бяха познати, други — не, но той предположи, че е така, защото никога по-рано не ги е виждал в истинския им облик. Кралят дълго мълча.

— Тази къща — произнесе той накрая — е разхвърляна и мръсна. Обитателите й са прекарвали дните си в безделие, запълвайки ги с безсмислени забавления и чествания на минали злини, които не заслужават да се помнят, камо ли да се празнуват. Често съм бил свидетел на подобни неща и съм съжалявал за това. С времето аз ще поправя всички тези грешки186.

В мига, в който магията подейства, над Хъртфю се изви силен вятър. В мрака се хлопаха врати, в черни стаи се ветрееха черни пердета, черни листа хартия се надигаха от черни маси и се впускаха в танц. Камбана, останала от някогашното абатство и отдавна забравена, биеше неистово в малката си камбанария над обора.

В библиотеката огледалата и циферблатите на часовниците започнаха да показват видения. Вятърът развя пердетата и в прозорците също се появиха видения. Те се сменяха начесто, твърде бързо, за да може човек да ги разгледа. Мистър Норел зърна няколко неща, които му се сториха познати: счупената клонка джел в библиотеката на „Хановер Скуеър“, гарван, излитащ от катедралата „Сейнт Пол“, за миг сякаш въплътил Гарвана в полет, голямото черно легло в странноприемницата в Уансфорд. Но други не му говореха нищо: крива глогина, мъж, разпнат насред гъст храсталак, груба стена от камъни в тясна долчинка, бутилка без запушалка, носеща се по вълните.

После изведнъж всички видения изчезнаха, с изключение на едно. То изпълваше средния от високите прозорци на библиотеката, но какво изобразяваше — мистър Норел нямаше представа. Видението представляваше голям, съвършено кръгъл черен камък, излъскан до почти невъзможен блясък, сложен в тънък обков от неодялан камък и качен на нещо, което приличаше на черен хълм. Мистър Норел реши, че това е хълм, защото цялата растителност бе сякаш изгорена и овъглена; само че този склон беше черен не като въглен, а като мокра коприна или добре лъсната кожа. Изведнъж камъкът направи нещо — трепна или се завъртя. Движението бе твърде бързо, за да се определи точно, но мистър Норел остана с мъчителното усещане, че камъкът е мигнал. Вятърът утихна. Камбаната над обора спря да бие. Мистър Норел въздъхна с облекчение, доволен, че всичко е свършило. Стрейндж стоеше потънал в дълбок размисъл със скръстени ръце и поглед, забит в пода.

— Какво разбрахте от това? — попита го мистър Норел. — Последното беше най-ужасно. За миг ми се стори, че е око.

— Беше око — каза Стрейндж.

— Но чие би могло да бъде? На някое страховито чудовище, предполагам! Много зловещо!

— Наистина беше чудовищно — съгласи се Стрейндж. — Но не в смисъла, който вие влагате. Това беше око на гарван.

— Око на гарван! Но то запълни целия прозорец!

— Да. Или гарванът е бил огромен, или…

— Или какво? — полита с треперещ глас мистър Норел.

Стрейндж се изсмя рязко и безрадостно.

— Или ние сме били смехотворно малки! Не е ли забавно човек да се види през очите на другите? Казах, че искам Джон Ъскглас да ме погледне и мисля, че той го направи. Или поне някой от слугите му го направи. И в този момент ние с вас станахме по-малки от гарваново око и вероятно също толкова незначителни. Като стана дума за Джон Ъскглас, знаем ли къде е сега?

Мистър Норел се надвеси над сребърното блюдо и се залови за работа. След пет минути напрегнато взиране възкликна:

— Мистър Стрейндж! Няма и помен от Джон Ъскглас — абсолютно никъде. Но аз потърсих лейди Поул и мисис Стрейндж. Лейди Поул е в Йоркшир, а мисис Стрейндж — в Италия. Вече не са във Феерия. И двете са свободни!

Последва мълчание. Стрейндж рязко обърна гръб на Норел.

— Това е повече от необяснимо — продължи мистър Норел учуден. — Постигнахме всичко, което искахме, но как стана — нямам представа. Мога само да предположа, че Джон Ъскглас е видял какво не е наред, протегнал е ръка и го е оправил! За съжаление услужливостта му не е стигнала дотам да ни освободи от мрака. Магията остава.

Мистър Норел млъкна. Значи такава беше съдбата му — съдба, изпълнена със страх, ужас и отчаяние! Той търпеливо зачака да попадне в плен на всички тези мрачни емоции, но беше принуден да заключи, че не изпитва нищо подобно. Всъщност това, което сега му се струваше ужасно, бяха дългите години, прекарани в Лондон, далеч от библиотеката му, в работа на повикване за министри и адмирали. Чудеше се как го е преживял.

— Радвам се, че не разпознах гарвановото око — бодро отбеляза той. — Иначе мисля, че щях доста да се уплаша!

— Наистина, сър — отвърна Стрейндж с дрезгав глас. — Имахте късмет! А аз мисля, че се излекувах от желанието някой да ме гледа! Отсега нататък Джон Ъскглас може да ме пренебрегва колкото си иска.

— O, да! — съгласи се мистър Норел. — Знаете ли, мистър Стрейндж, трябва да се отървете от навика си да искате разни неща. Това е опасен навик за магьосник! — и той се впусна да разказва дълга и недотам интересна история за един магьосник, живял през XIV век в Ланкашир, който често си пожелавал безсмислени неща и причинявал постоянни неудобства на хората в родното си село, като превръщал кравите в облаци и тенджерите в кораби или карал съселяните си да говорят с цветове вместо с думи — и други подобни признаци на магически хаос.

Отначало Стрейндж му отвръщаше едносрично и наслуки. Но постепенно започна да се заслушва и да говори по обичайния си начин.

Мистър Норел имаше много дарби, но проникването в душите на хората не беше една от тях. Стрейндж не говореше за връщането на съпругата си, затова мистър Норел реши, че това не го е развълнувало особено.

69СТРЕЙНДЖИТИ И НОРЕЛИТИ

Февруари — пролетта на 1817 година

ЧАЙЛДЪРМАС ЯЗДЕШЕ, а Винкулус вървеше до него. Наоколо се ширеше заснежено тресавище, което с множеството си ниски хълмове и могили приличаше на пухен юрган. Може би подобно сравнение минаваше през главата на Винкулус, защото той описваше с подробности мекото пухено легло, на което възнамерява да спи тази нощ, и обилната вечеря, която смята да изяде, преди да си легне. Нямаше съмнение, че Винкулус очаква Чайлдърмас да плати за тези удоволствия и едва ли бихме се учудили, ако Чайлдърмас пожелаеше да изкаже едно-две възражения, но той мълчеше. Мислите му бяха изцяло погълнати от въпроса дали да покаже Винкулус на Стрейндж и Норел или не. Със сигурност в цяла Англия нямаше по-подходящи хора, които да разгледат Винкулус, но, от друга страна, Чайлдърмас не можеше да предвиди реакцията на магьосниците при вида на човек, който представлява книга. Чайлдърмас се почеса по бузата и напипа тънък, добре зараснал белег — едва различима черта на мургавото си лице.

Винкулус мълчеше и стоеше на пътя. Одеялото се беше свлякло от гърба му и той припряно дърпаше нагоре ръкавите на сюртука си.

— Какво има? — попита Чайлдърмас. — Какво става?

— Променил съм се! — отвърна Винкулус. — Вижте! — той свали сюртука и разтвори ризата си. — Думите са различни! По ръцете ми! По гърба ми! Навсякъде! Преди пишеше друго!

Въпреки студа Винкулус започна да се съблича. Когато остана съвсем гол, той отпразнува трансформацията си с ликуване и скачане като син дявол.

Чайлдърмас слезе от коня си, обзет от паника и отчаяние. Беше успял да опази Книгата на Джон Ъскглас от смърт и унищожение и точно когато бъдещето й изглеждаше подсигурено, самата тя се унищожи, като се промени.

— Трябва по най-бързия начин да стигнем до странноприемница! — обяви той. — Да намерим хартия и мастило! Трябва точно да запишем всички предишни надписи. Ще напрегнете цялата си памет!

Винкулус го гледаше със същото недоумение, с което нормален човек гледа безумец.

— Защо? — попита той.

— Защото това е магията на Джон Ъскглас! Мислите на Джон Ъскглас! Единственото писмено свидетелство за тях, съществувало някога. Трябва да запазим и последната следа от него!

Винкулус продължи да недоумява.

— Защо? — попита отново той. — Джон Ъскглас не е смятал, че си струва да се пази.

— Но как така изведнъж се променихте? За това няма никаква причина!

— Има колкото си искате причини — отвърна Винкулус. — Преди това беше пророчество, но нещата, които предсказвах, вече са се случили. Затова и аз трябваше да се променя — иначе щях да стана история! Суха и прашна история!

— И какво сте сега?

Винкулус сви рамене.

— Може да съм готварска книга! Може да съм роман! Може да съм сборник с проповеди! — тези предположения много го забавляваха и той се кискаше и весело подскачаше.

— Надявам се да сте това, което винаги сте били — магическа книга. Но какво пише във вас? Винкулус, нима искате да ми кажете, че така и не сте научили тези писмена?

— Аз съм книга — отвърна Винкулус и спря да подскача. — Аз съм Книгата. Задачата на Книгата е да съхранява думите. Това правя и аз. Задача на читателя е да знае какво означават те.

— Но последният читател е мъртъв!

Винкулус сви рамене, сякаш да каже, че това не е негова грижа.

— Все трябва да знаете нещо! — извика Чайлдърмас, почти обезумял от отчаяние. Той грабна ръката на Винкулус. — Какво е това? Този символ като кръгче с рога, пресечен от една черта. Повтаря се навсякъде. Какво означава?

Винкулус отдръпна ръката си.

— Означава „миналия вторник“ — отвърна той. — Означава „три прасета, едното със сламена шапка“! Означава „Сали отиде на танци и си загуби розовата кесия“! — Винкулус се засмя и размаха показалец под носа на Чайлдърмас. — Знам какво правите! Искате да станете следващия четец!

— Може би — каза Чайлдърмас. — Макар че представа нямам откъде ще започна. Но не виждам някой друг да претендира за тази чест. Каквото и да стане обаче, занапред няма да ви изпускам от поглед. Отсега нататък, Винкулус, аз ще бъда вашата сянка и вие ще бъдете моята.

Настроението на Винкулус веднага се вкисна. Той сърдито започна да се облича.

Пролетта се завърна в Англия. Снегът се стопи, долетяха птиците. Слънцето затопли камъните. Дъждовете и ветровете омекнаха и се обогатиха с ухания на земя и растеж. Горите се обагриха в цвят, толкова нежен, толкова лек, че трудно можеше да се нарече цвят. По-скоро беше идея за цвят — сякаш дърветата сънуваха зелени сънища или мислеха зелени мисли.

Пролетта се завърна в Англия, но Стрейндж и Норел — не. Стълбът от мрак погълна абатството Хъртфю и Норел не излезе повече от него. Хората умуваха над вероятността Стрейндж да е убил Норел или Норел да е убил Стрейндж, обсъждаха кой от тях доколко го заслужава и дали някой не трябва да отиде в Хъртфю и да провери.

Но преди да са успели да стигнат до някакво заключение по тези интересни въпроси, мракът се изпари, отнасяйки със себе си абатството Хъртфю. Къщата, паркът, мостът и част от реката изчезнаха. Пътищата, които водеха към Хъртфю, сега отвеждаха обратно към себе си или към затънтени ниви и шубраци, в които никой не искаше да попада. Къщата на „Хановер Скуеър“ и двете къщи на Стрейндж — на „Сохо Скуеър“ и в родния му Клън187 — бяха споходени от същата съдба. В Лондон единственото същество на света, което все още можеше да намери къщата на „Сохо Скуеър“, беше котката на Джеръми Джоунс, Булфинч. Всъщност Булфинч като че ли изобщо не знаеше, че къщата е изчезнала и продължаваше да ходи там когато пожелае, като се промушваше между номер 30 и номер 32, и всички, видели това, казваха, че няма по-странно нещо на света188.

Лорд Ливърпул и другите министри публично изразиха съжаление по повод изчезването на Стрейндж и Норел, но вътрешно се радваха, че са се отървали от един толкова особен проблем. Нито Стрейндж, нито Норел се бяха показали така благонадеждни, както изглеждаха в началото. Оказа се, че и двамата са се занимавали ако не с черна магия, то със сигурност с магия от по-тъмно естество, отколкото би било желателно или законно. Скоро министрите съсредоточиха вниманието си върху изненадващия брой нови магьосници, които се бяха появили изведнъж. Тези магьосници почти не се бяха занимавали с магия и в по-голямата си част бяха неуки, но обещаваха да бъдат също толкова сприхави, колкото самите Стрейндж и Норел, затова бързо трябваше да се намери начин за усмиряването им. Изведнъж плановете на мистър Норел за възстановяване на Съда на Петте дракона (които някога изглеждаха така нелепи) им се сториха съвсем навременни189.

През втората седмица на март в „Йорк Кроникъл“ се появи обява, адресирана до бившите членове на Ученото общество на магьосниците от Йорк, а също и до всеки, който би желал да стане член на това общество. Обявата ги канеше да дойдат в странноприемница „Старата звезда“ идната сряда (денят, в който обществото традиционно се събираше).

Тази любопитна обява засегна голяма част от бившите членове на обществото на йоркските магьосници. Поместена по този начин във вестника, тя можеше да бъде прочетена от всеки, който има едно пени в джоба. Нещо повече, авторът (който бе предпочел да остане анонимен) явно си позволяваше своеволието да кани хората да се присъединят към обществото, нещо, което — независимо кой беше — не бе упълномощен да прави.

В уречената вечер бившите членове пристигнаха в „Старата звезда“ и завариха към петдесетина магьосници (или бъдещи магьосници), събрани в голямата зала. Най-удобните места вече бяха заети и бившите членове на обществото (сред които мистър Сегундус, мистър Хънифут и доктор Фокскасъл) бяха принудени да се настанят на малък подиум далеч от камините. Това обаче имаше своето предимство: те имаха отличен изглед към събралото се множество от нови магьосници.

Гледката не изпълваше с радост душите на бившите членове. Множеството се състоеше от най-разнородни хора („Едва ли сред тях има и един джентълмен“ — отбеляза доктор Фокскасъл). Имаше двама фермери и неколцина съдържатели на дюкяни. Блед млад мъж със светла коса и енергични маниери споделяше със съседите си, че обявата във вестника несъмнено е поместена от самия Джонатан Стрейндж и че Стрейндж със сигурност ще дойде всеки момент да ги учи на магия! Имаше и един свещеник, който не изглеждаше по-обещаващ от младия мъж. Той беше гладко обръснат, трезвомислещ господин на около петдесет или шестдесет години, облечен в черно. С него имаше куче, беловласо и почтително като самия него, и поразителна млада дама в рокля от червено кадифе. Тя не изглеждаше чак толкова почтителна. Косата й беше черна, а чертите й изразяваха решимост.

— Мистър Тейлър — обърна се доктор Фокскасъл към свой почитател, — дали ще бъдете така добър да намекнете на онзи джентълмен, че нямаме навика да водим членове на семействата си на тези срещи?

Мистър Тейлър припряно се отдалечи.

От местата си на подиума бившите членове на обществото на йоркските магьосници видяха как гладко избръснатият свещеник показа по-голямо упорство, отколкото кроткото му лице предполагаше, и рязко отвърна на мистър Тейлър.

Мистър Тейлър се върна със следното съобщение:

— Мистър Редрут моли обществото да го извини, но той изобщо не е магьосник. Проявява силен интерес към магията, но не притежава умения. Дъщеря му е магьосница. Мистър Редрут има един син и три дъщери и казва, че всичките са магьосници. Другите не пожелали да дойдат на събранието, защото нямали желание да общуват с други магьосници, а предпочитали да се занимават с обучението си сами у дома, без да се разсейват.

Последва мълчание, през което бившите членове се опитваха — и не успяха — да проумеят нещо от това.

— Може би и кучето му е магьосник — каза доктор Фокскасъл и бившите членове на обществото избухнаха в смях.

Скоро стана ясно, че новодошлите се разделят на две ясно обособени групи. Мис Редрут — младата дама с роклята от червено кадифе — бе една от първите, които се изказаха. Гласът й беше тих и доста нервен. Тя не беше свикнала да говори пред публика и не всички магьосници чуха думите й, но речта й бе много пламенна. Основното съдържание на изказването й като че ли беше, че Джонатан Стрейндж е всичко! Гилбърт Норел — нищо! Стрейндж скоро ще бъде отмъстен, а Норел — повсеместно заклеймен! Магията ще се освободи от оковите, в които я е заключил Гилбърт Норел! Тези твърдения заедно с няколко споменавания на изгубения шедьовър на Стрейндж „История и практика на английската магия“ предизвикаха гневни възгласи у неколцина други магьосници, които заявиха, че книгата на Стрейндж е пълна със зли магии, а самият Стрейндж е убиец, защото без съмнение е убил жена си190, а вероятно е убил и Норел.

Споровете ставаха все по-разгорещени, когато пристигнаха двама мъже. Те съвсем не изглеждаха почтени. И двамата бяха с дълги разчорлени коси и носеха стари палта. Все пак докато единият изглеждаше най-долна проба скитник, другият беше значително по-спретнат и имаше вид на делови човек — дори може да се каже, на човек с власт.

Мъжът с вид на скитник не си направи труда да погледне членовете на йоркското общество, веднага се настани на пода и поиска джин и гореща вода. Другият застана в центъра на залата и огледа всички с кисела усмивка. Поклони се на мис Редрут и се обърна към магьосниците със следните думи: — Джентълмени! Мадам! Някои от вас може би ме помнят. Срещнахме се преди десет години, когато мистър Норел направи магията в Катедралата на Йорк. Казвам се Джон Чайлдърмас. Допреди месец бях слуга на Гилбърт Норел. А това — той посочи седналия на земята мъж — е Винкулус, някогашен уличен магьосник в Лондон.

Чайлдърмас не можа да продължи. Всички заговориха едновременно. Бившите членове на йоркското общество бяха неприятно изненадани да научат, че са напуснали удобните си кресла край камината у дома, за да дойдат тук и да слушат речта на един слуга. Но докато тези господа изказваха възмущението си, повечето от новодошлите реагираха по коренно различен начин. Всички те бяха или стрейнджити, или норелити, но никой от тях не беше виждал героя си и фактът, че сега се намираше в такава близост до човек, познавал и говорил и с двамата, предизвика у магьосниците невиждано въодушевление.

Чайлдърмас ни най-малко не се смути от надигналата се врява. Той просто изчака, докато шумът затихне достатъчно, за да може да говори, и каза:

— Дойдох да ви кажа, че договорът ви с Гилбърт Норел е невалиден. Напълно невалиден, господа. Вие отново сте магьосници, ако желаете.

Един от новите магьосници попита дали Стрейндж ще дойде. Друг пожела да узнае дали Норел ще дойде.

— Не, господа — отвърна Чайлдърмас. — Няма да дойдат. Ще трябва да се задоволите с мен. Аз не мисля, че Стрейндж и Норел ще се появят отново в Англия. Поне не в този век.

— Защо? — попита мистър Сегундус. — Къде са отишли?

Чайлдърмас се усмихна.

— Там, където някога са отивали магьосниците. Оттатък небето. Отвъд дъжда.

Един от норелитите отбеляза, че Джонатан Стрейндж е постъпил умно, като е напуснал Англия. Иначе със сигурност би свършил на бесилото.

Енергичният млад мъж със светла коса злобно отвърна, че цялата шайка норелити скоро ще се изправят пред сериозен проблем. Нали първият принцип на магията на Норел е, че всичко трябва да почива върху книгите? А как ще следват този принцип, след като всички книги са изчезнали заедно с абатството Хъртфю?191.

— Нямате нужда от библиотеката в Хъртфю, господа — каза Чайлдърмас. — Нито от библиотеката на „Хановер Скуеър“. Аз ви нося нещо много по-добро. Книга, за която Норел отдавна мечтаеше, но така и не видя. Книга, за чието съществуване Стрейндж дори не подозираше. Донесох ви книгата на Джон Ъскглас.

Нови викове. Нови препирни. Насред целия този шум мис Редрут като че ли се впусна да произнася реч в защита на Джон Ъсклас, когото упорито наричаше Негово величество краля, сякаш той всеки момент щеше да влезе в Нюкасъл и да поеме управлението на Северна Англия.

— Почакайте! — провикна се доктор Фокскасъл и плътният му важен глас заглуши първо гласовете на хората около него, а след това и на цялото множество. — Аз не виждам този измамник да държи книга! Къде е тя? Това е номер, господа! Той иска парите ни, обзалагам се. Е, сър? — обърна се той към Чайлдърмас. — Какво ще кажете? Хайде, покажете ни книгата, ако изобщо съществува!

— Напротив, господа — отвърна Чайлдърмас с мургавата си крива усмивка. — Не искам нищо ваше. Винкулус! Станете!

В къщата в Падуа първата грижа на семейство Грейстийл и слугите им беше да накарат мисис Стрейндж да се чувства колкото може по-удобно и всеки имаше свой начин за това. Утехата на доктор Грейстийл обикновено приемаше философска форма. Той се ровеше в паметта си за примери от историята, показващи как различни хора — най-вече дами — побеждават враждебни обстоятелства с помощта на приятелите си. Прислужниците Миникело и Франк тичаха да отварят вратите пред мисис Стрейндж, дори когато тя нямаше намерение да минава през тях. Слугинята Бонифация предпочиташе да гледа на едногодишния й престой във Феерия като на тежка настинка и през целия ден й носеше топли напитки за сгряване. Леля Грейстийл търсеше из целия град най-добрите вина и най-редките деликатеси и купуваше най-меките възглавници, сякаш се надяваше, че като положи глава на тях, Арабела ще забрави всичко, което й се е случило. Но от всички форми на утеха, които й предлагаха, мисис Стрейндж предпочиташе компанията и разговорите с Флора.

Една сутрин двете седяха и бродираха. Арабела нетърпеливо остави бродерията си и отиде до прозореца.

— Обзело ме е някакво безпокойство — каза тя.

— Това може да се очаква — кротко отвърна Флора. — Бъдете търпелива. След време ще си възвърнете предишния нрав и ще станете като преди.

— Наистина ли? — попита Арабела и въздъхна. — Честно казано, дори не помня каква съм била преди.

— Тогава аз ще ви кажа. Винаги весела, макар че често са ви оставяли сама. Рядко сте излизали от равновесие, макар че често са ви предизвиквали. Всяка ваша забележка се е отличавала с остроумие и проницателност, макар че рядко е получавала признание и почти винаги се е посрещала с противоречие.

Арабела се разсмя.

— Мили Боже! Какъв ангел съм била! Но — добави тя с ироничен поглед — не съм склонна да се доверявам на този портрет, защото вие никога не сте ме виждали.

— Мистър Стрейндж ми каза. Това са негови думи.

— О! — възкликна Арабела и извърна лице.

Флора сведе очи и тихо продължи:

— Когато дойде, той ще ви помогне да възвърнете предишната си същност по-добре от всеки друг. Отново ще бъдете щастлива — тя вдигна глава.

Арабела помълча малко и промърмори:

— Не знам дали някога ще се срещнем отново.

Флора се съсредоточи върху бродерията си. След малко каза:

— Много е странно, че накрая реши да се върне при учителя си.

— Така ли? На мен съвсем не ми изглежда странно. Никога не съм смятала, че кавгата им ще продължи твърде дълго. Дори мислех, че до края на първия месец отново ще бъдат приятели.

— Учудвате ме! — възкликна Флора. — Когато мистър Стрейндж беше с нас, той не казваше и една добра дума за мистър Норел, а мистър Норел публикува чудовищни неща за мистър Стрейндж в магическите списания.

— О, не се съмнявам — отвърна Арабела незаинтересовано. — Но това са глупости! И двамата са упорити като дяволи. Аз нямам причини да харесвам мистър Норел — нищо подобно. Но ето какво знам за него: той е първо магьосник и после всичко останало — и Джонатан е същият. Книгите и магията са единствените неща, които истински ги интересуват. Никой не разбира от магия повече от тях — така че, както виждате, съвсем естествено е да искат да бъдат заедно.

Седмиците минаваха и Арабела се усмихваше все по-често. Тя започна да се интересува от всичко, свързано с новите й приятели. Дните й бяха запълнени с обеди и вечери, множество задачи и приятни задължения към тях — дребни домашни грижи, които претовареното й съзнание и наранената й душа приемаха с радост. Тя рядко мислеше за съпруга си, но му беше благодарна за предвидливостта да я настани у Грейстийл.

Точно тогава в Падуа се появи млад капитан ирландец, за когото няколко души твърдяха, че харесва Флора — макар Флора да казваше, че не е така. Той беше предвождал кавалерийски отряд под смъртоносния огън при Ватерлоо, но при вида на Флора смелостта му като че ли го напускаше. Капитанът не можеше да я погледне, без да се изчерви, и изпадаше в пристъп на безпокойство всеки път, щом тя влезеше в стаята. По-лесно му беше да се обръща към мисис Стрейндж за сведения относно това дали Флора ще ходи скоро на разходка в „Прато дела Вале“ (красива градина в центъра на града) или кога отново ще посети семейство Бакстър (техни общи приятели) и Арабела винаги с радост му помагаше.

Но от пленничеството й имаше някои последици, които тя не можеше лесно да преодолее. Арабела беше свикнала да танцува цяла нощ и трудно заспиваше. Понякога нощем й се причуваха печални звуци на флейта и цигулка, които свиреха феина музика и я караха да танцува, макар че това беше последното нещо на света, което й се искаше.

— Говорете ми — казваше тя на Флора и леля Грейстийл. — Говорете ми и мисля, че ще го преодолея.

Тогава едната от тях или и двете сядаха с Арабела и говореха с нея за всичко, което им идваше наум. Но понякога Арабела чувстваше, че импулсът за движение — каквото и да било движение — е твърде силен, за да може да го потисне, и започваше да крачи из стаята, която делеше с Флора; а няколко пъти доктор Грейстийл и Франк любезно жертваха съня си, за да излизат с нея по нощните улици на Падуа.

Една такава нощ през април те вървяха край Катедралата. Арабела и доктор Грейстийл обсъждаха заминаването си за Англия, планирано за следващия месец. Арабела се изнервяше от перспективата да се срещне отново с всичките си английски приятели и доктор Грейстийл я успокояваше. Изведнъж Франк нададе уплашен вопъл и посочи нагоре.

Звездите се разместваха и се променяха, в небето над тях имаше нови съзвездия. Малко по-нататък се виждаше древна каменна арка. В това нямаше нищо необичайно: Падуа е град, пълен с интересни врати, арки и сводове. Но тази арка не беше като другите. Падуа е построена от средновековни тухли и много от къщите й са с приятен златисторозов цвят. Тази арка беше от строги северни камъни и от двете й страни се издигаха статуи на Джон Ъскглас. Лицето му не се виждаше добре под шапката с гарванови криле. Под арката стоеше висок силует. Арабела се поколеба.

— Нали няма да се отдалечавате? — обърна се тя към доктор Грейстийл. — Франк и аз ще стоим тук — увери я той. — Няма да мърдаме от това място.

Трябва само да ни повикате.

Арабела продължи сама. Човекът под арката четеше. Когато тя се приближи, той вдигна глава със старото, мило, добре познато изражение на някого, който не помни къде се намира или какво трябва да прави в света извън книгата.

— Този път не си довел със себе си буря — отбеляза Арабела.

— O, чула си за това? — Стрейндж се засмя леко самодоволно. — Мисля, че беше малко пресилено. Не в традициите на добрия вкус. Във Венеция прекарвах твърде много време в компанията на лорд Байрон. Прихванах нещичко от стила му.

Те повървяха малко и с всяко движение над главите им се образуваха нови звезди.

— Изглеждаш добре, Арабела — каза той. — Страхувах се… От какво се страхувах? О, от хиляди различни неща. Страхувах се, че няма да искаш да говориш с мен. Но ти си тук. Много се радвам да те видя.

— И сега хилядите ти страхове могат да се разсеят — отвърна тя. — Поне доколкото са свързани с мен. Намери ли начин да пропъдиш мрака?

— Не, още не. Макар че, честно казано, напоследък бяхме много заети — стигнахме до някои нови предположения относно русалките — и почти нямахме време да работим сериозно по проблема. Но в „Ключаря на Аполон“ на Губърт има едно-две неща, които ни се струват обещаващи. Оптимисти сме.

— Радвам се. Тежко ми е, като си помисля как страдаш.

— Не тъгувай, моля те. Освен всичко останало аз не страдам. Може би малко в началото, но вече не. А и ние с Норел не сме първите английски магьосници, принудени да работят под въздействието на магия. През XII век Робърт Даймоук се скарал с фея и след това не можел да говори, само да пее — което, уверявам те, не е толкова приятно, колкото изглежда. А един магьосник от XIV век имал сребърен крак, което трябва да е било крайно неудобно. Впрочем, кой знае дали мракът не е предимство за нас? Ние възнамеряваме да напуснем Англия и да тръгнем на път — и вероятно ще срещнем всевъзможни пакостливи създания. Английският магьосник е внушителна гледка. Двама английски магьосници, предполагам, са дваж по-внушителна гледка, а когато тези двама английски магьосници са обгърнати от вечен мрак — е! Това сигурно е достатъчно да уплаши всеки под ранга на полубог!

— Къде ще отидете?

— О, има куп места. Този свят е само един от много други и на магьосниците не приляга да бъдат… как да се изразя… тесногръди.

— Но как ще го възприеме мистър Норел? — попита колебливо Арабела. — Той никога не е обичал да пътува — дори до места като Портсмут.

— А! Това е едно от предимствата на нашия начин на пътуване. Той може изобщо да не излиза от къщата, ако не иска. Светът — всички светове — ще идват при нас.

Стрейндж млъкна и се огледа.

— Не бива да отивам по-нататък. Норел остана назад. По няколко причини, свързани с магията, ние не бива да се отдалечаваме твърде много един от друг. Арабела — каза той с необичайно сериозен тон, — мисълта, че си пленена под земята, ми беше непоносима. Бях готов на всичко — на всичко — да те измъкна от там.

Арабела взе ръцете му в своите. Очите й блестяха.

— И успя — прошепна тя.

Двамата се погледнаха и в този миг всичко стана както преди — сякаш изобщо не се бяха разделяли; но тя не предложи да дойде с него в мрака, а той не я помоли за това.

— Един ден — каза Стрейндж — ще намеря вярната магия и ще прогоня мрака. И в този ден ще дойда при теб.

— Да. Един ден. Ще те чакам.

Той кимна и понечи да тръгне, но се поколеба.

— Бел, не носи черно. Не бъди вдовица. Бъди щастлива. Такава искам да те виждам в мислите си.

— Обещавам. А аз какъв да те виждам?

Стрейндж се замисли и след малко се разсмя.

— Заровил нос в някоя книга!

Те се целунаха веднъж. После той се завъртя на токовете си и изчезна в мрака.