Джонатан Стрейндж и мистър Норел

23КЪЩАТА НА СЕНКИТЕ

Юли 1809 година

ЕДИН ЛЕТЕН ДЕН през 1809 година двама пътници яздеха по прашен селски път в Уилтшиър. Небето беше дълбоко и искрящо синьо, а под него Англия се разстилаше като скица с плътни сенки и матови петна немилостива слънчева светлина. Край пътя се издигаше голям конски кестен и образуваше локва черна сянка и когато двамата конници нагазиха в нея, тя ги погълна и от тях останаха само гласовете.

— …И след колко време ще се решите да публикувате нещо? — попита единият. — Защото, знаете ли, трябва да го направите. Мислил съм по въпроса и смятам, че първо задължение на всеки съвременен магьосник е да публикува свои трудове. Учудвам се, че Норел не публикува нищо.

— Смея да предположа, че след време и той ще го направи — каза другият. — Колкото до моите публикации, кой би искал да прочете нещо написано от мен? Сега, когато всяка седмица Норел прави по едно ново чудо, не мисля, че трудът на магьосник теоретик би заинтересувал някого.

— О, прекалено скромен сте — отбеляза първият. — Не бива да оставяте всички възможности на Норел. Той не може да прави всичко.

— Може и го прави — отвърна вторият с въздишка.

Колко хубаво е да срещнеш стар приятел! Защото двамата пътници бяха мистър Хънифут и мистър Сегундус. Но защо ги заварваме яхнали коне — упражнение, което не подхожда на нито един от двамата и което никой от тях не прави често, мистър Хънифут — заради възрастта, а мистър Сегундус — заради бедността си? И то в такъв ден! Толкова горещ, че караше мистър Хънифут първо да се поти, после да се чеше и накрая да се обрива; ден, толкова ослепително слънчев, че несъмнено щеше да предизвика пристъп на главоболие у мистър Сегундус. И какво търсеха в Уилтшиър?

Случи се така, че в хода на търсенията, предизвикани от разказа на малката каменна фигура за момичето с бръшлян в косите, мистър Хънифут се натъкна на нещо и реши, че убиецът е мъж от Ейвбъри. Затова беше дошъл в Уилтшиър да прегледа някои стари документи в енорийската църква на Ейвбъри.

— Защото — обясни той на мистър Сегундус — ако разбера кой е мъжът, може би ще успея да открия кое е било момичето и каква тъмна сила го е подтикнала да я убие.

Мистър Сегундус тръгна с приятеля си, прегледа с него всички документи и му помогна да разчете старите текстове на латински. Но макар че обичаше стари документи (нямаше човек, който да ги обича повече) и силно вярваше в успеха на търсенията им, той тайно се съмняваше, че седем думи на латински, написани преди пет века, могат да обяснят един човешки живот. Но мистър Хънифут преливаше от оптимизъм. После на мистър Сегундус му хрумна, че след като така и така са в Уилтшиър, могат да се възползват от случая и да посетят Къщата на сенките, която се намираше в това графство и която и двамата не бяха виждали.

Повечето от нас са чували за Къщата на сенките в училище. Свързваме това място с магии и руини, но малцина от нас имат ясна представа за значението му. Истината е, че специалистите по история на магията все още спорят по този въпрос — и някои дори ще побързат да ви кажат, че Къщата на сенките няма никакво значение. Там не се е състояло нито едно важно събитие от историята на английската магия, нещо повече: от двамата магьосници, живели в къщата, единият е бил шарлатанин, а другият жена — все качества, които не създават добра репутация пред джентълмените магьосници и историци от последните години; и въпреки това в продължение на два века Къщата на сенките е известна като едно от най-магическите места в Англия.

Построена е през XVI век от Грегорий Авесалом, придворен магьосник на крал Хенри VIII и на кралиците Мария и Елизабет. Ако измерваме успеха на един магьосник по това колко и какви магии прави, то Авесалом изобщо не би могъл да се нарече магьосник, защото магиите му рядко са имали ефект. Ако обаче вземем предвид парите, спечелени от магьосника, и приемем това за основен признак, тогава Авесалом със сигурност се нарежда сред най-великите английски магьосници, живели някога, защото се е родил в бедност и е умрял приказно богат.

Едно от най-дръзките му постижения било това, че убедил датския крал да плати шепа диаманти за магия, която, както Авесалом твърдял, щяла да превърне плътта на шведския крал във вода. Естествено, магията не направила нищо подобно, но с парите, които получил от половината диаманти, Авесалом построил Къщата на сенките. Обзавел я с турски килими, венециански огледала и много други красиви неща и когато всичко било готово, станало нещо необичайно — а може би не. Някои учени вярват — а други не, — че магиите, които Авесалом твърдял, че прави за клиентите си, започнали да се случват в къщата от само себе си.

Една лунна нощ през 1610 година две слугини видели от прозорец на втория етаж двадесет-тридесет красиви дами и джентълмени да танцуват в кръг на поляната. През февруари 1666 година ирландец на име Валънтайн Грейтрейкс провел разговор на иврит с пророците Мойсей и Арон в малка алея край гладачницата. През 1667 година мисис Пенелъпи Челмортън, гостенка в къщата, се погледнала в едно огледало и видяла, че оттам наднича три-четири годишно момиченце. Пред очите на мисис Челмортън детето започнало да расте, докато заприличало на нея. Отражението продължило да старее и накрая се превърнало в съсухрено мъртво тяло. Тези и стотици други подобни легенди са изградили мрачната репутация на Къщата на сенките.

Авесалом имал едно дете — дъщеря на име Мария. Тя се родила в Къщата на сенките и прекарала там целия си живот, без да я напуска за повече от ден-два. В младежките й години къщата се посещавала от крале, посланици, учени, войници и поети. Дори след смъртта на баща й продължавали да идват хора, любопитни да видят края на английската магия, последния й цъфтеж в навечерието на дългата зима. По-късно, когато посетителите намалели, къщата западнала и започнала да се руши, а градината обрасла с бурени. Но Мария Авесалом отказвала да ремонтира бащината си къща. Дори парчетата от счупените чинии оставали разпилени по пода41.

Към петдесетата година на Мария Авесалом бръшлянът вече бил толкова жилав и избуял, че влизал през всички прозорци и правел подовете хлъзгави и опасни. Птиците пеели както отвън, така и вътре в къщата. Към стотната година и къщата, и обитателката й били еднакви развалини — макар че и двете били далеч от умиране. Мария живяла още четиридесет и девет години и една лятна сутрин издъхнала в леглото си, потънало в сенки от листата на големия ясен пред прозореца и обляно в светлината на изгряващото слънце.

Докато мистър Хънифут и мистър Сегундус бързаха към Къщата на сенките в горещия следобед, те се тревожеха, че мистър Норел може да научи за пътешествието им (защото благодарение на адмиралите и министрите, които му изпращаха почтителни писма и го посещаваха в дома му, славата на мистър Норел растеше с всеки изминал час). Приятелите се бояха да не би магьосникът да си помисли, че мистър Хънифут е нарушил условията на договора. Затова те се погрижиха колкото може по-малко хора да знаят за пътуването им, потеглиха рано сутринта, без да предупредят когото и да било, отидоха пеша до една ферма, където наеха коне, и поеха по заобиколен път към Къщата на сенките.

В края на прашния бял път се издигаше висока порта. Мистър Сегундус слезе от коня, за да я отвори. Портата беше направена от хубаво кастилско ковано желязо, но от ръждата желязото бе придобило наситен тъмночервен цвят, а първоначалните орнаменти се бяха полуразпаднали и изкривили. Ръката на мистър Сегундус се покри с ръждиви следи, като че ли милион изсъхнали и стрити на прах рози бяха оформени в призрачно подобие на порта. Кованото желязо беше украсено с малки барелефни изображения на злобни, присмехулни лица, алени като тлеещи въглени и разпадащи се от ръжда, сякаш онази част от Ада, която сега обитаваха тези езичници, се надзираваше от разсеян демон, оставил пещта си да се нагорещи до червено.

Зад портата се простираха хиляди бледи рози, високи, окъпани в слънце брястове, ясени и кестени, които сякаш кимаха в чистото синьо небе. Имаше четири високи фронтона, множество дълги сиви комини и прозорци с каменни решетки. Но Къщата на сенките беше рухнала преди повече от век и градежът й се състоеше поравно от клони бъз и шипка и от сребрист варовик, от ухаещ на слънце бриз, желязо и дърво.

— Сякаш сме в Другите земи — каза мистър Сегундус и в ентусиазма си притисна лице към портата, от което по него останаха следи като от стрити на прах рози42. Той отвори портата и въведе коня си в имението. Мистър Хънифут го последва. Двамата завързаха конете си край каменен фонтан и тръгнаха из градината.

Земята около Къщата на сенките може би не заслужаваше наименованието „градина“. От сто години никой не я бе поддържал. Но не можеше да се нарече и гора. Нито пущинак. В английския език няма дума, подходяща да опише състоянието на градината на магьосник двеста години след смъртта му. Тя беше по-обрасла и по-неподредена от всяка градина, която мистър Сегундус и мистър Хънифут бяха виждали досега.

Мистър Хънифут се радваше на всичко, което виждаше. Той ахна при вида на голямата алея с брястове, където дърветата тънеха в море от яркорозови цветове напръстник. Бурно се възхити на дърворезба, изобразяваща лисица, понесла в уста малкото си. Весело изрази възторга си от магическата атмосфера на това място и заяви, че дори мистър Норел би могъл да научи нещичко от идването си тук.

Но в действителност мистър Хънифут не беше много чувствителен към атмосфери, докато мистър Сегувдус, от друга страна, се чувстваше неловко. Струваше му се, че градината на Авесалом му оказва странно въздействие. Докато с мистър Хънифут се разхождаха из нея, няколко пъти му идваше да заговори някого, когото уж познава отдавна. Или да попадне на място което сякаш бе виждал и преди. Но всеки път, точно когато беше на път да си спомни какво е искал да каже, мистър Сегувдус откриваше, че е взел за човек сянка, паднала върху някой розов храст. Главата на стария познат се оказваше клонка, обрасла с бледи рози, ръката му — друга клонка. Мястото което му се струваше познато, пейзажи, напомнящи детските му години, бяха случайно преплетени храсти с жълти цветове, полюшващи се клони бъз и озарена от слънце стена. Впрочем мистър Сегундус не можеше да се сети кой е старият познат или кое е мястото. Това го разтревожи до такава степен, че след половин час той предложи на мистър Хънифут да поседнат за малко.

— Скъпи ми приятелю! — възкликна мистър Хънифут. — Какво има? Болен ли сте? Много сте блед и ръцете ви треперят. Защо не казахте по-рано?

Мистър Сегундус прокара ръка по челото си и малко колебливо каза, че според него тук действа някаква магия. Определено има чувството, че е така.

— Магия? — попита мистър Хънифут. — Но каква магия би могло да има тук? — той нервно се огледа, сякаш очакваше всеки момент иззад някое дърво да изскочи мистър Норел. — Смея да предположа, че днешната жега ви е замаяла. На мен самия ми е доста горещо. Ама какви глупаци сме ние с вас да се подлагаме на това! Ето го лекът! Ето я прохладата! Сянката на високи дървета като тези край приятно ромолящ ручей като онзи там е най-доброто възстановително средство. Елате, мистър Сегундус, да поседнем!

Те седнаха на тревистия бряг на мътен поток. Топлият приятен въздух и уханието на рози успокоиха и утешиха мистър Сегундус. Очите му се затвориха. Отвориха се. Пак се затвориха. Отвориха се — бавно и тежко…

Той почти веднага започна да сънува.

На тъмно място пред него се издигаше висока врата. Тя беше изваяна от сребристосив камък, който леко блестеше сякаш на лунна светлина. Рамката й от двете страни бе оформена по подобие на двама мъже (или може би само на един, защото двамата изглеждаха еднакви). Мъжът като че ли се подаваше от стената и Джон Сегундус веднага разпозна в него магьосник. Лицето му не се виждаше ясно, но достатъчно, за да личи, че е младо и хубаво. На главата си мъжът носеше шапка с остър връх и гарванови криле от двете страни.

Джон Сегундус мина през вратата и в първия момент видя само черно небе, звезди и вятър. После забеляза, че всъщност това е стая, но разрушена. Въпреки това по стените, или каквото бе останало от тях, висяха картини, гоблени и огледала. Фигурите на гоблените се движеха и разговаряха помежду си, а част от огледалата не показваха вярно отражение на стаята: някои като че ли отразяваха съвсем други места.

В далечния край на помещението на колеблива смесица от лунна светлина и пламъци от свещи на масата седеше жена. Тя носеше облекло със старинна кройка, ушито от много повече плат, отколкото Джон Сегундус би сметнал за необходимо или дори възможно, състоящо се от една-единствена дреха. Цветът бе странно, древно, наситено синьо, а по дрехата подобно на звезди блестяха редки диаманти. Докато Джон Сегундус вървеше към нея, жената вдигна очи — странно коси очи, по-раздалечени, отколкото е прието да се смята за красиво, и на голямата й уста се появи усмивка, чието значение той не можа да разгадае. Трепкащата светлина от свещите загатваше за червен цвят на косата, също толкова наситен, колкото и синьото на роклята.

Изведнъж в съня на Джон Сегундус се появи още едно лице — джентълмен, облечен в модни дрехи. Той като че ли ни най-малко не се изненада при вида на изискано (макар и доста старомодно) облечената дама, но силно се учуди от присъствието на Джон Сегундус, протегна ръка, стисна го за рамото и го разтърси…

Мистър Сегундус установи, че мистър Хънифут го е стиснал за рамото и леко го разтърсва.

— Моля да ме извините! Но понеже крещяхте насън, реших, че може би ще искате да ви събудя.

Мистър Сегундус погледна зашеметен приятеля си.

— Сънувах сън. Много странен сън! И той разказа съня си на мистър Хънифут.

— Какво невероятно магическо място! — възкликна последният с одобрение. — Сънят ви, пълен с толкова причудливи символи и предзнаменования, е поредното доказателство за това!

— Но какво означава? — попита мистър Сегундус.

— О! — възкликна мистър Хънифут и се замисли. — Казвате, че дамата е била облечена в синьо? Синьото означава… чакайте да помисля… Безсмъртие, непорочност и вярност, символизира Юпитер и може да бъде свързано с калаен предмет. Уф! Какво ни говори това?

— Нищо, струва ми се — каза мистър Сегундус и въздъхна. — Да продължим разходката.

Мистър Хънифут, който нямаше търпение да види още неща, с готовност се съгласи и предложи да разгледат вътрешността на Къщата на сенките.

На безмилостната слънчева светлина къщата извисяваше мъгляв синьозелен силует в небето. На влизане в Голямата зала мистър Сегундус изкрещя.

— Какво? Какво има пък сега? — попита мистър Хънифут стреснат.

От двете страни на вратата се издигаха каменни статуи на Краля Гарван.

— Видях тези статуи в съня си — каза мистър Сегундус.

Щом влязоха в Голямата зала, той се заозърта. От огледалата и картините, които беше видял насън, отдавна не бе останало нищо. Полуразрушените стени бяха обрасли с люляк и бъз. Кестени и ясени образуваха сребристозелен таван, през който се подаваха късчета синьо небе. Тънки златисти треви и свиларка покриваха с дантелени плетеници зеещите каменни прозорци.

В далечния край на стаята се виждаха смътните очертания на две фигури, облени в слънчева светлина. По пода се въргаляха странни предмети, които приличаха на магически принадлежности: изписани листа хартия, съдържащи части от заклинания, сребърен леген, пълен с вода и полуизгоряла свещ върху древен месингов свещник.

Мистър Хънифут поздрави двете призрачни фигури и едната му отвърна със строго официален тон, а другата се провикна:

— Хенри, това е той! Това е човекът! Същият, когото ти описах! Виждаш ли? Дребен човек с толкова черни коси и очи, че прилича на италианец, макар че косите му са започнали да побеляват. Но изражението на лицето му е така кротко и срамежливо, че несъмнено е англичанин! Опърпано палто, цялото прашно и в кръпки, разнищено на китките — той се е опитал да го прикрие, като подреже конците. О, Хенри, несъмнено това е човекът! Хей, сър! — внезапно извика силуетът на мистър Сегундус. — Представете се!

Горкият мистър Сегундус така се стъписа, като чу това подробно описание на външността и палтото си от напълно непознат човек, а и самото описание бе толкова унищожително! Крайно неучтиво. Докато се опитваше да събере мислите си, непознатият пристъпи в сянката на един ясен, който закриваше дупка в северната стена на залата, и за пръв път в реалния си живот мистър Сегундус видя Джонатан Стрейндж.

Мистър Сегундус заговори някак колебливо (защото си даваше сметка колко странно ще прозвучат думите му):

— Виждал съм ви, сър — насън, струва ми се. Това само ядоса Стрейндж още повече.

— Сънят беше мой, сър! Аз съзнателно го предизвиках. Мога да представя доказателства и свидетели, че сънят е мой. Мистър Удхоуп — той посочи човека до себе си — ме видя да го сънувам. Мистър Удхоуп е свещеник, пастор на енория в Глостършир — не вярвам някой да се усъмни в думите му! Аз съм по-скоро на мнение, че в Англия сънищата на един джентълмен са негова лична работа. Надявам се да има закон за това, а ако няма, мисля, че Парламентът непременно трябва тутакси да приеме такъв! Не е редно външен човек да се самопоканва в чужди сънища.

Стрейндж млъкна, за да си поеме дъх.

— Сър! — възкликна мистър Хънифут разгорещен. — Ще ви помоля да се обръщате към този джентълмен с по-голямо уважение. Вие нямате щастието да го познавате така, както го познавам аз, но ако имахте тази чест, щяхте да знаете, че едва ли има нещо по-чуждо на природата му от това да обижда околните.

Стрейндж нададе възглас на раздразнение.

— Със сигурност е много необичайно хора да влизат в чужди сънища — каза Хенри Удхоуп. — Може би всъщност това не е същият сън?

— О, боя се, че е съвсем същият — отвърна мистър Сегундус с въздишка. — Още когато влязох в градината, ми се стори, че в нея има множество невидими врати и че аз минавам последователно през тях, а после заспах и сънувах сън, в който присъстваше този джентълмен. Много се обърках. Знаех, че не аз съм оставил тези врати открехнати и че не аз съм ги отворил, но не ме беше грижа. Исках само да видя какво има зад тях.

Хенри Удхоуп гледаше мистър Сегундус така, сякаш не му е станало съвсем ясно.

— Но аз все пак мисля, че не може да е бил същият сън, разбирате ли? — обясни той на мистър Сегундус като на глупаво дете. — Какво точно сънувахте?

— Дама в синя рокля — отвърна мистър Сегундус. — Предположих, че това е мис Авесалом.

— Ами разбира се, че беше мис Авесалом! — възкликна Стрейндж с крайна досада, сякаш не можеше да понесе, че събеседникът му споменава нещо толкова очевидно. — Но за съжаление дамата имаше среща с един джентълмен и естествено се смути, като завари двама, затова побърза да изчезне — Стрейндж поклати глава. — В Англия има най-много петима души с претенции да се занимават с магия, но един от тях трябваше непременно да дойде тук и да осуети срещата ми с дъщерята на Авесалом. Не мога да повярвам. Аз съм най-злополучният човек в Англия. Бог ми е свидетел, толкова се трудих, за да предизвикам този сън! Трябваха ми три седмици денонощен труд, за да подготвя заклинанията за призоваване, а колкото до…

— Но това е забележително! — прекъсна го мистър Хънифут. — Това е прекрасно! Как! Дори мистър Норел не би дръзнал да опита подобно нещо!

— О! — възкликна Стрейндж на думите на мистър Хънифут. — Не е толкова сложно, колкото ви се струва. Първо трябва да отправите покана към дамата — всяко заклинание за призоваване може да свърши работа. Аз използвах Ормскърк43.

Разбира се, трудното беше да го нагодя така, че мис Авесалом и аз да влезем в съня ми по едно и също време — Ормскърк е толкова абстрактно заклинание, че човекът, когото призоваваме, може да попадне кажи-речи на всяко място по всяко време и да сметне, че е изпълнил задължението си — а това, признавам, не беше лесна задача. И все пак трябва да призная, че не съм недоволен от резултата. След това трябваше да отправя заклинание към себе си, за да заспя магически сън. Разбира се, бях чувал за подобни заклинания, но, честно казано, никога не бях виждал как се прави и затова ми се наложи да измисля свое — то, смея да кажа, е доста слабо, но какво можех да сторя?

— Всемогъщи Боже! — възкликна мистър Хънифут. — Нима искате да кажете, че на практика цялата тази магия е ваше собствено изобретение?

— Е, ами… — започна Стрейндж. — Колкото до това… разполагах с Ормскърк и построих всичко въз основа на него.

— О! Но дали Хедър-Грей не би било по-добра основа от Ормскърк? — попита мистър Сегундус44. — Простете, аз не съм практикуващ магьосник, но Хедър-Грей винаги ми се е струвал по-благонадежден от Ормскърк.

— Наистина ли? — попита Стрейндж. — Разбира се, чувал съм за Хедър-Грей. Наскоро започнах да си кореспондирам с един джентълмен от Линкълншир, който твърди, че притежава екземпляр от „Анатомия на Минотавъра“ на Хедър-Грей. Значи си струва да се прочете, така ли?

Мистър Хънифут заяви, че Хедър-Грей не е кой знае какво и че книгата му е най-помпозната безсмислица, която може да съществува, мистър Сегундус възрази, което заинтригува Стрейндж още повече и той почти забрави, че би трябвало да е ядосан на мистър Сегундус.

Та кой би могъл да се ядосва дълго на мистър Сегундус? Смея да твърдя, че на този свят има хора, способни да изпитват неприязън към добротата и дружелюбието и да се дразнят от любезността, но с радост ще кажа, че Джонатан Стрейндж не беше сред тях. Мистър Сегундус се извини, че е развалил магията му, и Стрейндж с усмивка и поклон каза, че мистър Сегундус не бива да се тревожи повече за това.

— Сър, няма защо да питам — каза Стрейндж на мистър Сегундус — дали сте магьосник. Лекотата, с която влизате в сънищата на други хора, е свидетелство за силата ви. Но и вие сте магьосник, нали, сър? — обърна се той към мистър Хънифут.

Горкият мистър Хънифут! Такъв директен въпрос, насочен към такова болно място! В душата си той все още бе магьосник и не му беше приятно да си спомня за тази своя загуба. Отговори, че съвсем доскоро се е занимавал с магия, но са го принудили да се откаже от заниманията си. Направил го е изцяло против волята си. Изучаването на магията, на добрата английска магия, според него е най-благородното занимание на света.

Стрейндж го погледна с известно учудване.

— Но аз не ви разбирам. Как може някой да ви накара да се откажете от заниманията си против вашата воля?

Мистър Сегундус и мистър Хънифут разказаха как са били членове на Ученото общество на магьосниците от Йорк и как обществото е било унищожено от мистър Норел.

Мистър Хънифут попита Стрейндж какво е мнението му за мистър Норел.

— О! — възкликна Стрейндж усмихнат. — Мистър Норел е светецът покровител на английските книгопродавци.

— Извинете, сър? — попита мистър Хънифут.

— О, името на мистър Норел се споменава навсякъде, където се продават книги, от Нюкасъл до Пензънс — обясни Стрейндж. — Книжарят ви се усмихва, покланя се и казва: „А, сър, закъснели сте! Имах много книги по магия и история, но всичките ги продадох на един много учен джентълмен от Йоркшир.“ Това винаги се оказва Норел. Ако желаете, можете да купите онова, което Норел е оставил. Обикновено откривам, че книгите, оставени от Норел, са идеални за подпалки.

Естествено, мистър Сегундус и мистър Хънифут изгаряха от желание да опознаят Джонатан Стрейндж, а той като че ли не по-малко желаеше да разговаря с тях. Затова след като всяка от страните зададе и отговори на обичайните въпроси („Къде сте отседнали?“ „О, в «Джордж» в Ейвбъри.“ „Прекрасно, ние също.“), бързо бе решено четиримата джентълмени да препуснат обратно към Ейвбъри и да вечерят заедно.

След като излязоха от Къщата на сенките, те спряха на вратата с изображенията на Краля Гарван и се разговориха за това дали мистър Сегундус или мистър Хънифут са посещавали древната кралска столица Нюкасъл на север. Господата не бяха ходили там.

— Врати като тази там се срещат на всеки ъгъл — обясни Стрейндж. — Първата такава врата е изработена още когато кралят е живял в Англия. В този град накъдето и да се обърнеш, кралят те гледа от някоя тъмна прашна арка, сякаш ще изскочи насреща ти — той се усмихна иронично. — Но лицето му винаги остава скрито и той не проронва и дума.

В пет часа господата седнаха да вечерят в салона на странноприемница „Джордж“. Мистър Хънифут и мистър Сегундус намериха Стрейндж за много приятен и разговорлив събеседник. Хенри Удхоуп, от друга страна, се хранеше чинно и когато приключи с вечерята, се загледа през прозореца. Мистър Сегундус се притесни, че Удхоуп може да се чувства пренебрегнат, затова се обърна към него и похвали магията, която Стрейндж е направил в Къщата на сенките.

Хенри Удхоуп се изненада.

— Нямах представа, че това е повод за поздравления — отвърна той. — Стрейндж каза, че не е направил нищо особено.

— Но как, скъпи ми господине! — възкликна мистър Сегундус. — Кой знае кога за последно някой в Англия е правил подобно нещо!

— О, аз не разбирам нищичко от магия. Струва ми се, че това е просто мода — виждал съм статии за магически подвизи в лондонските вестници. Но един духовник няма време за подобни четива. Впрочем познавам Стрейндж от дете, той има много непостоянен характер. Учудвам се, че увлечението му по магията трае вече толкова дълго. Смея да предположа, че той скоро ще се отегчи от това, както от всичко останало досега.

При тези думи Хенри Удхоуп стана от масата и каза, че смята да се поразходи из селото. Пожела приятна вечер на мистър Хънифут и мистър Сегундус и ги остави.

— Горкият Хенри — каза Стрейндж, след като мистър Удхоуп си тръгна. — Предполагам, че ужасно сме му досадили.

— Много мило от страна на приятеля ви, че ви придружава в това пътуване, след като самият той не се интересува от целта му — отбеляза мистър Хънифут.

— О, несъмнено! — отвърна Стрейндж. — Но все пак, знаете ли, той беше принуден да дойде с мен, защото у дома му е много скучно. Хенри ми гостува за няколко седмици, но домът ми се намира в много отдалечен район, а аз съм доста погълнат от заниманията си.

Мистър Сегундус и мистър Хънифут попитаха Стрейндж откога се занимава с магия.

— От миналата пролет.

— Но вие сте постигнали толкова много! — възкликна мистър Хънифут. — И то за по-малко от две години! Скъпи мистър Стрейндж, това е забележително!

— О, мислите ли? На мен ми се струва, че не съм направил почти нищо. Но и не знаех към кого да се обърна за съвет. Вие сте първите събратя магьосници, които срещам, и най-чистосърдечно ви предупреждавам, че възнамерявам да ви задавам въпроси до сутринта.

— Ще се радваме да ви помогнем с каквото можем — отговори мистър Сегундус, — но аз не вярвам да ви бъдем кой знае колко полезни. Ние винаги сме се занимавали само с теория на магията.

— Прекалено сте скромен — заяви Стрейндж. — Помислете например колко повече неща сте прочели в сравнение с мен.

И така мистър Сегундус започна да изброява автори, които Стрейндж не беше чувал, а Стрейндж малко разхвърляно си записваше имена и заглавия, като използваше ту малък бележник, ту гърба на сметката, а веднъж дори дланта си. После започна да разпитва мистър Сегундус за книгите.

Горкият мистър Хънифут! Толкова му се искаше да вземе участие в този интересен разговор! Всъщност той дори го правеше, заблуждавайки по-скоро себе си с малки хитрини.

— Кажете му да прочете „Езикът на птиците“ на Томас Ланчестър — намесваше се мистър Хънифут, обръщайки се към мистър Сегундус вместо към Стрейндж. — О, знам, че имате особено мнение за нея, но мисля, че от Ланчестър има какво да се научи.

На това мистър Стрейндж отвърна, че доколкото му е известно, преди не повече от пет години в Англия е имало четири екземпляра от „Езика на птиците“: един в книжарница в Глостър, втори в частна библиотека на джентълмен магьосник от Кендъл, трети е бил собственост на ковач край Пензънс, получил я като частично плащане за поправка на желязна порта, а четвърта е служела за запушване на дупка в прозореца на мъжкото училище до катедралата в Дърам.

— Но къде са те сега? — възкликна мистър Хънифут. — Защо не сте купили една от тях?

— Всеки път, щом отидех на някое от тези места, научавах, че Норел е бил там преди мен. Изкупил ги е всичките — каза мистър Стрейндж. — Никога не съм виждал този човек, но той ме дебне на всяка крачка. Затова прибегнах до плана да извикам някой мъртъв магьосник и да му задам въпросите си. Предположих, че една дама ще бъде по-снизходителна към молбата ми и избрах мис Авесалом45.

Мистър Сегундус поклати глава.

— Това средство за придобиване на знания ми се вижда повече драматично, отколкото практично. Не можахте ли да измислите по-лесен начин? В края на краищата в Златния век на английската магия книгите са били далеч по-голяма рядкост, отколкото сега, но пак е имало хора, които са ставали магьосници.

— Аз изучих историята и биографиите на Ауреатите, за да разбера как са започнали — каза Стрейндж, — но изглежда, в онези времена е било прието щом някой открие, че притежава способности да прави магии, незабавно да потегли към дома на друг, по-възрастен и по-опитен магьосник, за да му предложи да стане негов чирак46.

— Тогава трябва да се обърнете за помощ към мистър Норел! — възкликна мистър Хънифут. — Наистина трябва. О, да, знам какво мислите — каза той, като видя, че мистър Сегундус се готви да възрази, — Норел е малко затворен, но какво от това? Сигурен съм, че мистър Стрейндж ще съумее да преодолее неговата необщителност. Защото въпреки недостатъците на характера си мистър Норел не е глупав и ще оцени големите предимства от това да има такъв помощник!

Мистър Сегундус имаше много възражения срещу този план, най-вече силната неприязън на мистър Норел към другите магьосници, но с целия ентусиазъм на енергичната си натура мистър Хънифут горещо отстояваше идеята си и не предвиждаше никакви пречки пред осъществяването й.

— О, съгласен съм — каза той, — че Норел никога не се е отнасял благосклонно към нас, магьосниците теоретици. Но смея да предположа, че ще се отнася другояче към магьосник със способности, равни на неговите.

Самият Стрейндж като че ли нямаше нищо против идеята, той изпитваше искрено любопитство към мистър Норел. Всъщност мистър Сегундус заподозря, че Стрейндж вече е взел решение как да постъпи, затова постепенно остави на събеседниците си да разсеят съмненията и възраженията му.

— Това е велик ден за Великобритания, сър! — провикна се мистър Хънифут. — Вижте колко много постигна един магьосник. Помислете само какво биха направили двама! Стрейндж и Норел! О, това звучи добре!

Мистър Хънифут няколко пъти повтори „Стрейндж и Норел“ с такъв приповдигнат тон, че Стрейндж много се смя.

Но подобно на повечето добродушни хора, мистър Сегундус лесно променяше мнението си. Като гледаше мистър Стрейндж — висок, усмихнат и самоуверен, — той не се съмняваше, че геният на младия магьосник ще получи признанието, което заслужава, независимо дали мистър Норел ще му помогне или ще му попречи; но на следващата сутрин, когато Стрейндж и Хенри Удхоуп си тръгнаха, мислите му се върнаха към всички онези магьосници, които мистър Норел умишлено бе съсипал, и мистър Сегундус започна да се пита дали двамата с мистър Хънифут не са подвели младия Стрейндж.

— Не мога да се отърся от мисълта — каза той, — че щяхме да направим далеч по-добре, ако бяхме предупредили мистър Стрейндж да избягва мистър Норел. Вместо да го окуражаваме да търси помощта му, трябваше да го посъветваме да се скрие от него!

Но мистър Хънифут изобщо не проумяваше.

— На никой джентълмен не подобава да се крие — отговори той — и ако мистър Норел поиска да навреди на мистър Стрейндж, което аз не мога да допусна, уверен съм, че мистър Стрейндж пръв ще го разбере.

24ДРУГ МАГЬОСНИК

Септември 1809 година

МИСТЪР ДРОЛАЙТ СЕ ЗАВЪРТЯ на стола си, усмихна се и каза:

— Сър, изглежда, че имате съперник.

Преди мистър Норел да измисли подходящ отговор, Ласелс попита как е името на този човек.

— Стрейндж — отвърна Дролайт.

— Не го познавам — каза Ласелс.

— О! — възкликна Дролайт. — Мисля, че го познавате. Джонатан Стрейндж от Шропшир. Доход две хиляди лири годишно.

— Нямам ни най-малка представа за кого говорите. О, почакайте! Не е ли младежът, който докато учил в колежа на Кеймбридж „Корпус Кристи“, подплашил котката на директора?

Дролайт отвърна, че е същият. Ласелс веднага си го припомни и двамата се разсмяха.

Междувременно мистър Норел седеше като вкаменен. Забележката на Дролайт му нанесе тежък удар. Той се чувстваше така, сякаш гостът му се е извърнал и го е цапардосал, сякаш някоя маса или стол са се стоварили върху него. Ударът почти го остави без дъх; мистър Норел не се съмняваше, че ще се разболее. Той не смееше и да си помисли кое е следващото, което ще каже Дролайт — може би нещо за невиждани сили, за чудеса, в сравнение с които магиите на мистър Норел изглеждат направо жалки. И то след като бе положил толкова усилия, за да премахне съперниците си! Той се чувстваше като човек, който крачи нощем из къщата си, заключва врати и залоства прозорци, но продължава да чува отчетливи стъпки на горния етаж.

В хода на разговора обаче тези неприятни усещания отслабнаха и мистър Норел започна да се чувства по-спокоен. Докато Дролайт и Ласелс говореха за забавленията и пътуванията на младия джентълмен до Брайтън и Бат и за имението му в Шропшир, мистър Норел като че ли започна да разбира що за човек ще да е този мистър Стрейндж: увлечен по модата, повърхностен господин, до голяма степен като Ласелс. В такъв случай, каза си мистър Норел, дали изказването „имате съперник“ не е било адресирано към Ласелс? Този Стрейндж, помисли си той, сигурно е съперник на Ласелс в някаква любовна авантюра или нещо друго. Норел се втренчи в пръстите си, които беше сплел в скута си, и се усмихна на собствената си глупост.

— Значи — каза Ласелс — Стрейндж сега е магьосник?

— О! — възкликна Дролайт и се обърна към мистър Норел. — Убеден съм, че дори най-близките му приятели не биха сравнили способностите му с тези на почитаемия мистър Норел. Но мисля, че се ползва с доста добра репутация в Бристол и Бат. Сега е в Лондон. Приятелите му се надяват, че ще бъдете така добър да се срещнете с него — и позволете да изразя желанието си да присъствам на срещата на двама практикуващи магьосници.

Мистър Норел бавно вдигна поглед.

— Ще се радвам да се срещна с мистър Стрейндж — каза той.

На мистър Дролайт не се наложи да чака дълго, за да присъства на великата среща между двамата магьосници (което беше много добре, защото мистър Дролайт мразеше да чака). Поканата бе изпратена, а Ласелс и Дролайт се погрижиха да правят компания на мистър Стрейндж, докато той чакаше мистър Норел да го приеме.

Гостът не се оказа нито толкова млад, нито толкова красив, колкото мистър Норел се опасяваше. Беше мъж към тридесетте, а не към двадесетте и доколкото един джентълмен може да съди за тези неща, съвсем не беше хубав. Но онова, което бе наистина неочаквано, беше, че той доведе със себе си красива млада жена: мисис Стрейндж.

Мистър Норел започна оттам, че попита Стрейндж дали е донесъл бележките си. Каза, че много би искал да прочете нещо написано от него.

— Бележките ми? — попита Стрейндж и млъкна за момент. — Сър, боя се, че не разбирам за какво говорите. Аз не съм писал нищо.

— О! — възкликна мистър Норел. — Мистър Дролайт ми каза, че са ви помолили да напишете нещо за „Джентълменс Магазин“, но може би…

— А, това ли? — каза Стрейндж. — Още не съм мислил по въпроса. Никълс ме увери, че ще му трябва чак за следващия петък.

— За следващия петък, а още не сте започнали да пишете! — учуди се мистър Норел.

— О, мисля, че колкото по-бързо човек изложи нещата от главата си на хартия и оттам на печатарската преса, толкова по-добре — каза Стрейндж. — Смея да предположа, сър, че вие мислите по същия начин — добави той и дружелюбно се усмихна на мистър Норел.

Мистър Норел, който досега не успяваше с излагането на каквото и да било от главата си на хартия и оттам на печатарската преса, чиито опити за това все още се намираха в един или друг етап на преработка, не каза нищо.

— Колкото до това за какво ще пиша — продължи Стрейндж, — още не знам точно, но най-вероятно ще бъде опровержение на статията на Портисхед в „Съвременен магьосник“47. Четохте ли я, сър? Така ме ядоса, че цяла седмица не можа да ми мине. Портисхед се мъчеше да докаже, че съвременните магьосници нямат работа с феите. Едно е да признаем, че сме изгубили силата да призоваваме такива духове, но съвсем друго — да отречем всяко намерение да ползваме услугите им! Подобни гнусни твърдения ме карат да губя търпение. Но най-невероятното е, че досега не съм видял нито една критика срещу статията на Портисхед. Сега, когато сме на път да създадем нещо като магическа общност, мисля, че много ще сгрешим, ако оставим подобни претенциозни безсмислици без коментар.

Стрейндж очевидно реши, че е казал достатъчно, и зачака някой от останалите господа да му отговори.

След секунда-две мълчание мистър Ласелс отбеляза, че лорд Портисхед е написал статията по изричното желание на мистър Норел и с неговата помощ и одобрение.

— Наистина ли? — попита Стрейндж силно изненадан.

Настана кратко мълчание, след което Ласелс вяло се поинтересува откъде в днешно време човек може да изучи магията.

— От книгите — отвърна Стрейндж.

— А, сър! — възкликна мистър Норел. — Колко се радвам да чуя това от вас! Умолявам ви, не губете време в следване на какъвто и да било друг курс, а се посветете на непрестанно четене! Иначе загубата на време и удоволствие е несравнима!

Стрейндж погледна мистър Норел с известна ирония и отбеляза:

— За съжаление, липсата на книги открай време е голяма пречка. Смея да предположа, сър, че нямате представа колко малко книги по магия могат да се купят в Англия. Всички книгопродавци са единодушни, че допреди няколко години е имало много повече, но сега…

— Наистина ли? — побърза да го прекъсне мистър Норел. — Е, това безспорно е много странно.

Мълчанието, което последва, беше особено неловко. В стаята седяха единствените двама магьосници в съвременна Англия. Единият признаваше, че няма книги, другият, както бе широко известно, притежаваше две големи библиотеки, претъпкани с тях. Елементарната учтивост изискваше мистър Норел да отправи предложение за помощ, дори най-скромното, но мистър Норел не казваше нищо.

— Сигурно ви се е случило нещо много любопитно — обади се накрая мистър Ласелс, — което ви е подтикнало да станете магьосник.

— Така е — отвърна Стрейндж. — Прелюбопитно.

— Ще ни разкажете ли какво точно се случи?

Стрейндж се усмихна дяволито.

— Убеден съм, че мистър Норел много ще се радва да узнае, че той е причината да стана магьосник. Всъщност може дори да се каже, че мистър Норел ме е направил магьосник.

— Аз ли? — възкликна мистър Норел почти ужасен.

— Истината, сър — побърза да се намеси Арабела Стрейндж, — е, че той опита всичко друго: земеделие, поезия, леярство. За една година смени редица занимания, без да се спре на никое от тях. Писано му беше рано или късно да стане магьосник.

Възцари се ново мълчание, след което Стрейндж каза:

— Не знаех, че лорд Портисхед е писал по ваша повеля, сър. Може би ще бъдете така добър да ми обясните нещо. Чел съм всички есета на Негова светлост в „Приятелите на английската магия“ и „Съвременен магьосник“, но никъде не се споменава Кралят Гарван. Този пропуск е толкова поразителен, че започвам да се чудя дали не е преднамерен.

Мистър Норел кимна.

— Една от амбициите ми е да направя така, че този човек да бъде напълно забравен, както заслужава — каза той.

— Но, сър, няма спор, че без Краля Гарван не би имало нито магия, нито магьосници.

— Със сигурност такова е всеобщото мнение. Но дори да беше вярно, а аз съм много далеч от тази мисъл, той отдавна е загубил правото на подобна висока чест. Защото какви са първите действия, които предприема след пристигането си в Англия? Да тръгне на война срещу законния английски крал и да му отнеме половината кралство! Как ние с вас, мистър Стрейндж, бихме могли да изберем такъв човек като пример за подражание? Да го смятаме за пръв сред нас? Нима това ще направи професията ни уважавана? Нима ще убеди кралските министри да ни се доверят? Не, мистър Стрейндж, ако не можем да направим така, че името му да бъде забравено, наш дълг е — ваш и мой — да демонстрираме омразата си към него! Така че всички да знаят за дълбокото ни отвращение към престъпната му натура и злодеянията му!

Явно беше, че във възгледите и нрава на двамата магьосници има големи разминавания и Арабела Стрейндж реши, че няма смисъл господата да продължават да седят в една стая, защото само ще се дразнят взаимно. Тя и Стрейндж побързаха да си тръгнат.

Естествено, мистър Дролайт пръв заговори за новия магьосник.

— Е — започна той още преди вратата да се е затворила зад гърба на Стрейндж, — не знам какво е вашето мнение, но никога през живота си не съм бил по-стъписан! Няколко души ми бяха казали, че той е хубав мъж. Как мислите, какво биха могли да имат предвид? С такъв нос и такава коса! Червеникаво-кестенявото е толкова капризен цвят — нетраен е, — сигурен съм, че тук-таме видях бели коси. А той едва ли е на повече от — колко? — тридесет-тридесет и две? Жена му, от друга страна, е много хубава! Толкова е жива! Какви кестеняви къдрици и колко мило прибрани! Но ми се стори жалко, че не си е направила труда да се осведоми по-добре за лондонската мода. Бродираната муселинова рокля, която носеше, несъмнено беше хубава, но аз бих предпочел да я видя в нещо по-стилно — да речем, тревнозелена коприна с черни волани и черни мъниста. Това е първото, което ми хрумна, нали разбирате — когато отново я видя, може да ми дойде наум нещо съвсем друго.

— Мислите ли, че хората ще проявят любопитство към него? — попита мистър Норел.

— О, несъмнено — отвърна мистър Ласелс.

— Ах! — затюхка се мистър Норел. — В такъв случай много се боя — и, мистър Ласелс, ще ви бъда признателен, ако ме посъветвате как да постъпя, — много се боя, че лорд Мългрейв може да поиска среща с мистър Стрейндж. Огромното желание на Негова светлост да използва магия във войната — което, разбира се, е прекрасно само по себе си — му влияе печално зле, като го кара да чете всевъзможни книги по история на магията и да си съставя мнения за нещата, които намира в тях. Наумил си е да свика вещици да ми помагат в борбата срещу французите — мисля, че има предвид онези жени полуфеи-получовеци, към които злите хора прибягват, когато искат да навредят на ближните си, накратко, вещици като онези, които Шекспир описва в „Макбет“. Лорд Мългрейв ме помоли да призова три-четири такива и когато му отказах, не му стана никак приятно. Съвременната магия може много неща, но призоваването на вещици ще предизвика куп беди. Сега обаче се боя, че Негова светлост може да прати да повикат мистър Стрейндж. Мистър Ласелс, мислите ли, че ще го стори? И тогава мистър Стрейндж може да изпълни желанието му, без изобщо да си дава сметка за опасността. Няма да е зле да пиша на сър Уолтър с молба да бъде така добър да поговори с Негова светлост, за да го предупреди да не вика мистър Стрейндж.

— О! — възкликна Ласелс. — Не виждам причина за това. Ако вие смятате, че магията на мистър Стрейндж не е безопасна, това скоро ще се разчуе.

По-късно същия ден в къща на „Грейт Тичфийлд Стрийт“ имаше вечеря в чест на мистър Норел, на която присъстваха мистър Дролайт и мистър Ласелс. Скоро след като вечерята започна, някой попита мистър Норел какво мисли за магьосника от Шропшир.

— Мистър Стрейндж изглежда приятен джентълмен и талантлив магьосник и може да се превърне в достоен представител на професията ни, която напоследък някак се е обезлюдила.

— Както изглежда, мистър Стрейндж изповядва доста странни схващания за магията — отбеляза Ласелс. — Не се е постарал да се осведоми за съвременните възгледи в тази област — имам предвид, разбира се, възгледите на мистър Норел, които така поразиха обществото със своята стройност и яснота.

Мистър Дролайт повтори мнението си за капризния червеникав цвят на косата на мистър Стрейндж и за роклята на мисис Стрейндж, която макар и не много модна, е била от хубав муселин.

Приблизително по същото време, по което се водеше този разговор, друга група хора (сред тях мистър и мисис Стрейндж) вечеряха в по-скромна трапезария в дом на „Чартърхаус Скуеър“. Естествено, приятелите на мистър и мисис Стрейндж бяха любопитни да чуят впечатленията им от великия мистър Норел.

— Той каза, че се надява Кралят Гарван скоро да бъде забравен! — сподели Стрейндж стъписан. — Как ви се струва това? Магьосник да се надява Кралят Гарван скоро да бъде забравен! Все едно архиепископът на Кентърбъри тайно да се мъчи да изкорени знанието за триединството!

— Все едно музикант да иска да скрие музиката на мистър Хендел — добави дама с тюрбан, която ядеше артишоки с бадеми.

— Или рибар да иска да убеди хората, че морето не съществува — каза джентълмен, докато си сипваше голямо парче кефал с гъст винен сос.

Други присъстващи подхвърлиха други примери на лудост и всички се смяха с изключение на мистър Стрейндж, който седеше намръщен пред чинията си.

— Мислех, че намерението ти беше да помолиш мистър Норел за помощ — каза Арабела.

— Как бих могъл, когато още в първия миг от срещата си се скарахме? — възкликна Стрейндж. — Той не ме харесва. Аз него — също.

— Не те харесва! Не, може би в началото не те е харесвал. Но през цялото време, докато бяхме там, той не сваляше очи от теб. Щеше да те изпие с поглед. Предполагам, че е самотен. През всичките тези години е чел и не е имал на кого да обясни вижданията си. Със сигурност не на онези неприятни хора — забравих как се казват. Но сега, когато те видя — той знае, че с теб може да говори, — е, ще бъде много странно, ако не те покани отново!

На „Грейт Тичфийлд Стрийт“ мистър Норел остави вилицата си и избърса устата си със салфетка.

— Разбира се — каза той, — той трябва да се посвети. Аз го посъветвах да се посвети.

На „Чартърхаус Скуеър“ Стрейндж каза:

— Той ми каза да се посветя. „На какво?“ — попитах аз. „На четене“ — каза той. Не съм бил по-стъписан през живота си. Идваше ми да го попитам какво се очаква да чета, след като той е изкупил всички книги.

На другия ден Стрейндж обяви на Арабела, че могат да се върнат в Шропшир веднага щом тя пожелае — той не мисли, че има какво да ги задържа в Лондон. Каза също, че е твърдо решен повече да не мисли за мистър Норел. В това нямаше голям успех, защото през следващите дни Арабела няколко пъти трябваше да изслушва дълги тиради за всички недостатъци на мистър Норел — както професионални, така и лични.

Междувременно на „Хановер Скуеър“ мистър Норел постоянно питаше мистър Дролайт какво прави Стрейндж, кого посещава и какво мислят хората за него.

Мистър Ласелс и мистър Дролайт бяха леко разтревожени от този развой на събитията. В продължение на повече от година те се бяха наслаждавали на влиянието си върху магьосника и като негови приятели бяха ухажвани от адмирали, генерали, политици, на практика от всеки, който искаше да узнае мнението на мистър Норел по някой въпрос или желаеше мистър Норел да направи това или онова. Мисълта, че друг магьосник може да се обвърже с мистър Норел с по-тесни връзки от тези, които Дролайт и Ласелс някога биха могли да установят, че той може да се нагърби със задачата да съветва мистър Норел, беше крайно неприятна. Мистър Дролайт сподели с мистър Ласелс, че не бива да окуражават Норел да мисли за магьосника от Шропшир и макар че капризният нрав на мистър Ласелс не му позволяваше открито да се съгласява с когото и да било, нямаше съмнение, че и той мисли същото. Но три-четири дни след посещението на Стрейндж мистър Норел каза: — Аз обмислих въпроса много внимателно и смятам, че трябва да направя нещо за мистър Стрейндж. Той се оплака от липса на материали. Е, разбира се, наясно съм, че това би могло… Накратко, реших да му подаря една книга.

— Но, сър! — възкликна Дролайт. — От вашите ценни книги? Не бива да ги подарявате на други хора — особено на други магьосници, които едва ли ще ги използват мъдро като вас!

— О, нямам предвид някоя от моите книги — отвърна мистър Норел. — Боя се, че не бих могъл да се лиша от нито една от тях. Не, купих една от „Едуардс и Скитъринг“ за подарък на мистър Стрейндж. Признавам, че изборът беше труден. Има много книги, които, ако трябва да бъда откровен, не бих се чувствал удобно да препоръчам на мистър Стрейндж, защото още не е готов за тях. От такива книги той може да се зарази с какви ли не погрешни идеи. Тази — мистър Норел погледна тревожно томчето — има много недостатъци, боя се, дори твърде много. От нея мистър Стрейндж няма да научи нищо за магията. Но там са казани много неща по въпросите на прилежното учение и опасностите от твърде ранното излагане на мислите си върху хартия — уроци, които се надявам мистър Стрейндж да вземе присърце.

И така, мистър Норел отново покани Стрейндж на „Хановер Скуеър“ и както и предишния път, Дролайт и Ласелс присъстваха на срещата, но Стрейндж дойде сам.

Втората среща се състоя в библиотеката на „Хановер Скуеър“. Стрейндж огледа множеството книги наоколо, но не каза и дума. Може би беше изчерпал гнева си. И двете страни като че ли имаха желание да говорят и да се държат по-сърдечно.

— Оказвате ми голяма чест, сър — заяви Стрейндж, когато мистър Норел му връчи подаръка си. — „Английска магия“ от Джеръми Тот — младият магьосник прелисти страниците. — Никога не съм чувал това име.

— Това е биография на брат му, магьосник теоретик и историк от миналия век на име Хорас Тот — каза мистър Норел48.

Той обясни за уроците за прилежното учение и опасностите от твърде ранното излагане на мислите си върху хартия, които Стрейндж трябва да научи. Стрейндж се усмихна любезно, поклони се и отвърна, че не се съмнява, че книгата ще бъде много интересна. Мистър Дролайт се възхити от подаръка.

Мистър Норел изгледа Стрейндж със странно изражение, сякаш би се радвал да проведе кратък разговор с него, но няма ни най-малка представа откъде да започне.

Мистър Ласелс напомни на мистър Норел, че след час има среща с лорд Мългрейв в Адмиралтейството.

— Вие имате работа, сър — каза Стрейндж. — Не бива да ви бавя. Впрочем и аз имам среща с мисис Стрейндж на „Бонд Стрийт“, която не бива да пренебрегвам.

— Може би един ден — намеси се Дролайт — ще имаме честта да видим магия, направена от мистър Стрейндж. Аз обожавам да гледам как се правят магии.

— Може би — отвърна Стрейндж.

Мистър Ласелс позвъни за прислугата. Изведнъж мистър Норел каза:

— Бих се радвал още сега да видя магия на мистър Стрейндж, ако той ни удостои с честта да направи демонстрация.

— О! — възкликна Стрейндж. — Но аз не…

— Ще ми окажете голяма чест — настоя мистър Норел.

— Добре — каза Стрейндж, — с удоволствие ще ви покажа нещо. Може би ще бъде малко недодялано в сравнение с нещата, които вие правите. Много се съмнявам, мистър Норел, че бих могъл да достигна изяществото на вашите изпълнения.

Мистър Норел се поклони.

Стрейндж се огледа два-три пъти из стаята в търсене на нещо, с което да направи магия. Очите му се спряха на едно огледало, окачено в дъното на стаята, където светлината не достигаше. Той остави „Английска магия“ на Джеръми Тот на библиотечната маса така, че отражението й да се вижда добре в огледалото. Няколко секунди се взираше в книгата, без да помръдне. И изведнъж направи любопитен жест: прокара пръсти през косата си, стисна с две ръце тила си и разкърши рамене като човек, който се е схванал. После се усмихна и лицето му придоби крайно доволно изражение.

Това беше странно, защото книгата изглеждаше точно така, както и преди.

Ласелс и Дролайт, които се бяха нагледали — или наслушали — на чудните постижения на мистър Норел, не се впечатлиха от стореното: всъщност то бе дори по-малко от онова, което правеха шарлатаните по панаирите. Ласелс отвори уста — несъмнено да каже нещо унищожително, — но се сепна от учудения възглас на мистър Норел:

— Но… това е забележително! Това е наистина… Скъпи ми мистър Стрейндж! Не бях дори чувал за подобна магия! Не е отбелязана у Сътън-Гроув. Уверявам ви, сър, не е отбелязана у Сътън-Гроув!

Ласелс и Дролайт с недоумение гледаха ту единия, ту другия магьосник. Ласелс се приближи към масата и се втренчи в книгата.

— Може би е малко по-дълга отпреди — отбеляза той.

— Не мисля — отвърна Дролайт.

— Подвързията е от кафява кожа — каза Ласелс. — Преди не беше ли синя?

— Не — отговори Дролайт, — и преди беше кафява.

Мистър Норел се разсмя с глас: мистър Норел, който рядко изобщо се усмихваше, сега им се смееше.

— Не, не, господа! Не се ли досетихте? Не, не сте! О, мистър Стрейндж, не мога да изкажа колко… Но те дори не разбират какво сте направили! Вземете я! — кресна той. — Вземете книгата, мистър Ласелс!

По-озадачен отвсякога, Ласелс протегна ръка към книгата, но напипа само въздух. Книгата лежеше там само като видимост.

— Той размени местата на книгата и на отражението й — обясни мистър Норел. — Истинската книга е там, в огледалото — той отиде до огледалото и надзърна в него с нескрит професионален интерес. — Но как го направихте?

— Как наистина? — промърмори Стрейндж и закрачи из стаята, разглеждайки отражението на книгата върху масата от всички ъгли, подобно на играч на билярд, като примижаваше ту с едното, ту с другото око.

— Можете ли да я върнете? — попита Дролайт.

— За съжаление, не — отговори Стрейндж. — Ако трябва да бъда честен — продължи той след кратко мълчание, — аз имам само бегла представа за това какво съм направил. Смея да предположа, сър, че и с вас е така: човек има чувството, че някъде в главата му свири музика… и просто знае коя ще е следващата нота.

— Наистина забележително — каза мистър Норел.

Може би още по-забележително бе това, че мистър Норел, който цял живот се беше страхувал от появата на съперник, най-после видя магия, направена от друг, и вместо да бъде съсипан от видяното, изпадна във възторг.

Същия следобед мистър Норел и мистър Стрейндж се разделиха много сърдечно, а на другата сутрин се срещнаха отново без знанието на Ласелс и Дролайт. Срещата завърши с предложение от страна на мистър Норел да вземе Стрейндж за свой чирак. Мистър Стрейндж прие.

— Само да не беше се женил — отбеляза мистър Норел с раздразнение. — Не е работа на магьосниците да се женят.

25ОБУЧЕНИЕТО НА ЕДИН МАГЬОСНИК

Септември — декември 1809 година

В ПЪРВАТА СУТРИН от обучението си Стрейндж бе поканен на ранна закуска на „Хановер Скуеър“. След като двамата магьосници седнаха на масата да закусват, мистър Норел каза:

— Позволих си волността да съставя учебен план за вас за следващите три или четири години.

При споменаването на трите или четирите години Стрейндж погледна събеседника си леко озадачен, но не каза нищо.

— Три-четири години са толкова кратък период — продължи мистър Норел с въздишка, — че колкото и да се старая, не мисля, че ще постигнем много.

Той подаде на Стрейндж дузина листа хартия. На всеки лист имаше по три колонки, изписани със ситния четлив почерк на мистър Норел. В тях подробно се изброяваха различните видове магия49.

Стрейндж ги прегледа и каза, че има да учи повече, отколкото е очаквал.

— Ах, завиждам ви, сър — каза мистър Норел. — Честна дума. Практикуването на магия е изпълнено със смут и разочарования, но изучаването й е трайно удоволствие! Всички велики магьосници на Англия ще ви бъдат другари и съветници. Упоритият труд се възнаграждава с натрупване на знания и най-хубавото е, че в продължение на месеци няма да ви се налага да контактувате с други хора, ако не го желаете!

За секунди мистър Норел като че ли потъна в съзерцание на това блажено състояние, после се опомни и предложи да не отлагат повече насладата от обучението на мистър Стрейндж, а тутакси да отидат в библиотеката, за да започнат.

Библиотеката на мистър Норел се намираше на първия етаж. Това бе очарователна стая, съобразена с вкусовете на стопанина си, който често идваше тук да се усамоти и да отдъхне. Мистър Дролайт го беше убедил да възприеме модата на малките огледала, поставени под причудливи ъгли на необичайни места. В резултат на това човек непрекъснато се натъкваше или на ослепителен лъч сребриста светлина, или на неочаквано отражение на някой минувач от улицата там, където най-малко го очакваше. Стените бяха облепени със светлозелени тапети с рисунки на зелени дъбови листа и възлести дъбови клони, а на тавана имаше малък купол, изписан така, че да прилича на свод от листа в пролетна гора. Всички книги бяха с еднакви подвързии от светла телешка кожа, а заглавията им бяха отпечатани със спретнати сребърни букви на гръбчето. Сред цялата тази изисканост и хармония някак стряскащо изпъкваха множеството пролуки между книгите и множеството рафтове, които бяха съвсем празни.

Стрейндж и Норел се настаниха в кресла от двете страни на камината.

— Ако ми позволите, сър — започна Стрейндж, — бих искал, преди да започнем, да ви задам няколко въпроса. Признавам, че това, което чух онзи ден относно духовете феи силно ме порази, та се чудя дали не бих могъл да ви убедя да поговорим по въпроса. На какви опасности се излага магьосникът, когато наема феи да му служат? И какво е мнението ви за ползата от тях?

— Ползата от тях е силно преувеличена, а опасността — силно подценявана — каза мистър Норел.

— О! Споделяте ли мнението, че феите са, както смятат някои хора, демони? — попита Стрейндж.

— Тъкмо обратното. Напълно сигурен съм, че общото мнение за тях е правилно. Познавате ли трудовете на Частън на тази тема? Не бих се изненадал, ако се окаже, че Частън е много близо до истината за тях50. Не, не, моите възражения срещу феите са от съвсем друго естество. Мистър Стрейндж, кажете ми, според вас защо английската магия до такава степен зависи — или поне така изглежда — от помощта на феите?

Стрейндж се позамисли.

— Предполагам, защото цялата английска магия тръгва от Краля Гарван, който е бил отгледан в двора на феи и е научил магията си там.

— Съгласен съм, че Кралят Гарван е изцяло отговорен за това — каза мистър Норел, — но, струва ми се, не по начина, по който си мислите. Не забравяйте, мистър Стрейндж, че през цялото време на управлението си в Северна Англия той управлява и феино кралство. Не забравяйте, че никой крал не е управлявал два толкова различни народа. Не забравяйте, че той е също толкова могъщ като крал, колкото и като магьосник — факт, който почти всички историци са склонни да пренебрегват. Мисля, че Кралят Гарван несъмнено е бил загрижен за обединяването на двата си народа — задача, която е изпълнил, мистър Стрейндж, като преднамерено е преувеличил ролята на феите в правенето на магии. Така поданиците му човеци започват да ценят повече феите, поданиците му феи си намират полезно занимание и двата народа се сближават.

— Да — каза замислен Стрейндж. — Разбирам.

— Струва ми се — продължи мистър Норел, — че дори най-великите магьосници Ауреати не оценяват правилно необходимостта от феите за човешката магия. Вижте Пейл! Той смята слугите си феи за толкова важни за занаята си, че нарича трите или четирите феи, които живеят в дома му, най-голямото богатство! Но личният ми опит ясно показва, че почти всички почтени видове магия са напълно осъществими без ничия помощ! Какво съм правил досега с помощта на фея?

— Разбирам ви — каза Стрейндж, който реши, че последният въпрос на мистър Норел сигурно е реторичен. — И трябва да призная, сър, че тази гледна точка е съвсем нова за мен. Не съм я срещал в нито една книга.

— Аз също — отвърна мистър Норел. — Разбира се, има видове магия, които са направо невъзможни без намесата на феи. Може да има моменти — и аз искрено се надявам подобни случаи да бъдат рядкост, — когато ние с вас ще бъдем принудени да общуваме с тези опасни създания. Естествено, ще трябва да проявяваме голяма предпазливост. Всяка фея, която призовем, почти със сигурност ще има опит в работата с английски магьосници. Ще настоява да ни изреди всички имена на велики магьосници, при които е служила, и услугите, които е вършила за тях. Ще познава формите и прецедентите на подобни начинания доста по-добре от нас. Това ни поставя — тоест ще ни постави — в неизгодно положение. Уверявам ви, мистър Стрейндж, никой не е по-наясно със залеза на английската магия от обитателите на Другите земи.

— Но обикновените хора намират духовете феи за много вълнуващи — каза Стрейндж замислен — и може би ако от време на време ползвате услугите им в работата си, това ще допринесе за популяризирането на изкуството ни. Все още има много предразсъдъци срещу използването на магия във войната.

— О, така е! — гневно възкликна мистър Норел. — Хората вярват, че магията започва и свършва с феите! Те почти изцяло пренебрегват уменията и подготовката на магьосника! Не, мистър Стрейндж, за мен това не е аргумент да ползвам услугите на феи! Тъкмо обратното! Преди сто години магьосникът историк Валънтайн Мъндей е отрекъл съществуването на Другите земи. Според него хората, които твърдят, че са ходили там, са лъжци. Убеждението му е напълно погрешно, но въпреки това аз до голяма степен му симпатизирамн бих се радвал да го популяризирам. Разбира се — каза мистър Норел замислен, — Мъндей отива още по-далеч, като отрича съществуването на Америка, след това на Франция и така нататък. Мисля, че по времето, когато умира, вече е отрекъл съществуването на Шотландия и започва да се съмнява в това на Карлайл… Имам книгата му някъде тук51.

Мистър Норел стана и извади книгата от една лавица, но не я даде веднага на Стрейндж.

След кратко мълчание Стрейндж каза:

— Съветвате ме да прочета тази книга?

— Да, точно така. Мисля, че трябва да я прочетете — отговори мистър Норел. Стрейндж изчака, но Норел продължаваше да гледа втренчено книгата в ръцете си, сякаш нямаше ни най-малка представа как да постъпи.

— Тогава ми я дайте, сър — любезно предложи младият магьосник.

— Да, наистина — каза мистър Норел.

Той предпазливо се приближи към Стрейндж, подържа книгата няколко секунди и после я подхвърли в ръцете му със странно движение, сякаш не беше книга, а птица, която бе кацнала върху него и категорично отказваше да отлети, затова му се налагаше да я излъже, за да я махне от ръката си. Мистър Норел бе толкова съсредоточен в маневрата си, че за щастие нямаше възможност да погледне нагоре към Стрейндж, който едва се сдържаше да не се разсмее.

За миг Норел остана неподвижен, ревниво загледан в книгата в ръцете на другия магьосник.

Но след като се раздели с една книга, най-мъчителната част от изпитанието му сякаш приключи. След половин час той препоръча на Стрейндж друга книга, отиде и я извади почти без притеснение. Към обяд Норел вече сочеше книги по лавиците и позволяваше на Стрейндж сам да ги взима. В края на деня той даде на ученика си внушителен брой книги за четене и каза, че очаква от него да ги прочете до края на седмицата.

Прекарването на цял ден в разговори и занимания беше лукс, който двамата рядко можеха да си позволят: обикновено им се налагаше да прекарват част от деня в приемане на посетители, дошли да се видят с мистър Норел — било то светски люде, с които мистър Норел все така смяташе за важно да поддържа връзка, или господа от правителството.

Към края на втората седмица ентусиазмът на мистър Норел в заниманията му с новия ученик вече не знаеше граници.

— Достатъчно е да му обясня веднъж — сподели Норел със сър Уолтър — и той разбира всичко! Спомням си колко седмици ми бяха необходими, за да вникна в „Предположения по повод предугаждането на бъдещи събития“ на Пейл, а мистър Стрейндж усвои тази невероятно трудна теория за не повече от четири часа!

Сър Уолтър се усмихна.

— Несъмнено. Но мисля, че съдите твърде скромно за собствения си принос. Мистър Стрейндж има предимството да разполага с учител, който да му обясни трудните неща, докато вие не сте имали такъв — проправили сте пътя за него и сега всичко му се вижда гладко и лесно.

— Ах! — възкликна мистър Норел. — Но когато с мистър Стрейндж седнахме да обсъдим „Предположенията“, аз си дадох сметка, че те имат далеч по-широко приложение, отколкото съм смятал. Разбирате ли, чрез неговите въпроси стигнах до ново разбиране за идеите на доктор Пейл!

Сър Уолтър каза:

— Е, сър, радвам се, че сте намерили приятел, чиито разсъждения са толкова сходни с вашите — няма по-голяма радост от това.

— Съгласен съм с вас, сър Уолтър! — възкликна мистър Норел. — Напълно съм съгласен!

Възхищението на Стрейндж от мистър Норел не беше толкова безгранично.

Скучните разговори с него и капризите в поведението му постоянно му действаха на нервите и приблизително по същото време, когато мистър Норел хвалеше Стрейндж на сър Уолтър, ученикът се оплакваше от учителя си на Арабела.

— Все още не знам какво да мисля за него. Той е едновременно най-забележителният и най-досадният човек на нашето съвремие. Два пъти тази сутрин се наложи да прекъснем разговора си, защото му се стори, че в стаята има мишка — той изпитва особено отвращение към мишки. Двама лакеи, две слугини и аз преместихме всички мебели, за да намерим мишката, а той стоеше до камината вцепенен от страх.

— Има ли котка? — попита Арабела. — Трябва да си вземе котка.

— О, но това е невъзможно! Той мрази котките дори повече от мишките. Каза ми, че ако някога има нещастието да се озове в една стая с котка, със сигурност до час ще получи силен обрив по цялото тяло.

Мистър Норел искрено желаеше да обучи добре чирака си, но навикът да бъде потаен и лицемерен, култивиран през целия му живот, не можеше да се изкорени така лесно. Един декемврийски ден, когато снегът валеше на едри пухкави парцали от натежалото от облаци сиво-зелено небе, двамата магьосници седяха в библиотеката на мистър Норел. Бавните плавни движения на снежинките отвън, топлината на огъня и голямата чаша шери, която така неразумно бе приел да изпие по настояване на мистър Норел, караха Стрейндж да се чувства натежал и сънен.

Мистър Норел говореше.

— Много магьосници — обясняваше той, допрял върховете на пръстите си — са се опитвали да съберат магически сили в някакъв физически предмет. Това не е трудна операция и предметът може да бъде какъвто магьосникът пожелае. Дърво, бижу, книга, куршум, шапка — всички тези предмети са били използвани по едно или друго време с такава цел — мистър Норел намръщено се втренчи в пръстите си. — Като пренесе част от силите си върху предмет по свой избор, магьосникът разчита да се подсигури срещу изтощаване на силите, което е неизбежен резултат от болест или старост. Самият аз често съм се изкушавал да го направя: моите способности могат лесно да се повлияят от тежка настинка или гърлобол. Но след като го обмислих внимателно, заключих, че подобно разхвърляне на магическите сили не е никак препоръчително. Да разгледаме случая с използването на пръстен. Пръстените отдавна се смятат за особено подходящи за този вид магия поради малките си размери. Човек може да носи пръстен на ръката си с години, без да буди никакви подозрения — което не би било така, ако демонстрира същата привързаност към книга или камъче, — но въпреки това почти няма магьосник в историята, който след прехвърляне на част от способностите и силата си върху магически пръстен да не го е загубил и да не си е създал куп главоболия, докато си го върне. Да вземем за пример Учителя от Нотингам, живял през XII век. Дъщеря му взела магическия му пръстен за най-обикновена дрънкулка, сложила го на пръста си и отишла на панаира на свети Матей. Там тази безразсъдната девойка…

— Какво? — неочаквано възкликна Стрейндж.

— Какво? — повтори мистър Норел стреснат.

Стрейндж стрелна събеседника си с въпросителен поглед. Мистър Норел впери очи в него, леко уплашен.

— Моля за извинение, сър — каза Стрейндж, — но правилно ли ви разбрах? Говорите за магически сили, влезли по някакъв начин в пръстени, камъни, амулети и други подобни неща, нали?

Мистър Норел предпазливо кимна.

— Но мисля, че казахте… Тоест… — Стрейндж търсеше начин да се изрази колкото може по-любезно. — Мисля, че преди няколко седмици казахте, че магическите пръстени и камъни са мит.

Мистър Норел гледаше тревожно ученика си.

— Или може би съм се объркал? — попита Стрейндж.

Мистър Норел не отговори.

— Сигурно съм се объркал — каза Стрейндж. — Извинете ме, сър, че ви прекъснах. Моля, продължете.

Но макар да беше видимо облекчен от това, че събеседникът му е разрешил проблема, мистър Норел вече не бе в състояние да продължи и предложи да пийнат чай, а мистър Стрейндж с готовност се съгласи52.

Същата вечер Стрейндж разказа на Арабела всичко, за което бяха говорили с мистър Норел.

— Това беше най-невероятното нещо на света! Той толкова се уплаши, че са го разкрили, че не можа да измисли какво да каже. Наложи ми се да измислям нови лъжи, с които да му помагам да се измъкне. Бях принуден да заговорнича с него срещу себе си!

— Но аз не разбирам — отвърна Арабела. — Защо трябва да си противоречи по такъв странен начин?

— О, той е твърдо решен да запази някои неща за себе си. Това е очевидно, но предполагам не винаги може да помни кое трябва да пази в тайна и кое — не. Помниш ли, когато ти казах, че между книгите в библиотеката му има пролуки? Е, оказва се, че в деня, в който е решил да ме вземе за чирак, е поръчал да изпразнят пет лавици от библиотеката и да върнат книгите в Йоркшир, защото са твърде опасни за мен.

— Мили Боже! А ти откъде разбра за това? — попита Арабела изненадана.

— Дролайт и Ласелс ми казаха. С най-голямо удоволствие.

— Злонамерени негодници!

Мистър Норел бе много разочарован да научи, че трябва да прекъснат обучението на Стрейндж за ден-два, докато той и Арабела си намерят подходяща къща за живеене.

— Проблемът е в жена му — обясни с въздишка мистър Норел на Дролайт. — Ако мистър Стрейндж беше ерген, смея да предположа, че не би възразил да дойде да живее у дома.

Дролайт силно се разтревожи, когато научи, че мистър Норел е хранил подобни надежди, и за да предотврати подобни идеи за в бъдеще, каза:

— О, сър! Помислете за работата, която вършите за Адмиралтейството и Министерството на войната, тя е толкова важна и толкова поверителна! Присъствието на друг човек в дома ви може сериозно да ви попречи.

— Но мистър Стрейндж ще ми помага в работата! — възкликна мистър Норел. — Би било много погрешно от моя страна да лиша страната от таланта му. Миналия четвъртък двамата с него ходихме в Адмиралтейството, за да се срещнем с лорд Мългрейв. Стори ми се, че в началото лордът не остана особено доволен, като видя, че съм довел мистър Стрейндж…

— Така е, защото Негова светлост е свикнал със съвършенството на вашите магии! Смея да предположа, че според него един обикновен аматьор, независимо колко е талантлив, няма работа в Адмиралтейството.

— …но когато Негова светлост се запозна с идеите на мистър Стрейндж за побеждаване на французите с магия, той се обърна към мен с широка усмивка и каза: „Ние с вас, мистър Норел, сме закостенели. Имаме нужда от прилив на свежа кръв, която да ни посъживи, нали?“

— Лорд Мългрейв е казал това? На вас? — изненада се Дролайт. — Каква нечувана дързост от негова страна! Надявам се, сър, да сте го стрелнали с един от строгите си погледи!

— Какво? — мистър Норел бе толкова погълнат от разказа си, че не беше обърнал внимание на думите на Дролайт. — О, аз му отвърнах: „Напълно споделям мнението ви, милорд. Но почакайте само да чуете докрай това, което има да ви каже мистър Стрейндж. Още не сте чули и половината!“

Не само Адмиралтейството — Министерството на войната и всички други представители на правителството имаха основание да се радват на появата на Джонатан Стрейндж. Изведнъж много неща, които преди бяха трудни, сега станаха лесни. Кралските министри отдавна крояха план да изпратят лоши сънища на враговете на Британия. Външният секретар пръв го бе предложил още през януари 1808 година и в продължение на година мистър Норел всяка нощ изпращаше на император Наполеон Бонапарт лоши сънища, но без резултат. Империята на Бонапарт не рухваше, а самият император се хвърляше в битка хладнокръвно както винаги. Накрая мистър Норел получи нареждане да прекрати опитите си. Лично сър Уолтър и мистър Канинг смятаха, че планът се е провалил, защото мистър Норел не притежава способността да поражда кошмари. Мистър Канинг се оплакваше, че сънищата, които мистър Норел изпраща на императора (най-често за капитан на драгуните, скрит в гардероба му), трудно биха изплашили гувернантката на децата му, камо ли завоевателя на половин Европа. Известно време той се мъчеше да убеди министрите да поръчат на мистър Бекфорд, мистър Луис и мисис Радклиф да създават страшни сънища, които мистър Норел после да изпраща в главата на императора. Но другите министри казаха, че да наемеш магьосник е едно, да наемеш писатели — съвсем друго, затова не възприеха идеята.

С появата на Стрейндж този план се възроди. Стрейндж и мистър Канинг подозираха, че злият френски император е неподатлив на такива невинни страхове като лошите сънища, затова решиха този път да се заемат със съюзника му, руския император Александър. Те имаха предимството да разполагат с голям брой съюзници в двора на Александър: руски аристократи, които печелеха много добре от продажба на дървесина в Британия и нямаха търпение да продължат търговията си, и една смела и изобретателна шотландска дама, съпруга на императорския камериер.

След като научи, че Александър е силно впечатлителен човек със склонност към религиозен мистицизъм, Стрейндж реши да му изпрати сън, пълен със суеверни внушения и символика. В продължение на седем нощи руският император сънуваше, че се намира на пищна вечеря с Наполеон Бонапарт, където му поднасят превъзходна супа от еленско месо. Но в мига, в който опитва супата, Наполеон скача и възкликва: „J’ai une faim qui ne saurait se satisfaire de potage!“53, след което се превръща във вълчица и изяжда първо котката на Александър, после кучето му, после коня му, а после и хубавичката му любовница туркиня. Когато вълчицата излапва приятелите и роднините на Александър, търбухът й се отваря и от него падат котката, кучето, конят, любовницата туркиня, приятелите и роднините, но зловещо обезформени. И докато яде, тя расте, достига размерите на Кремъл и тогава се обръща, тежките й бозки се полюшват, разкървавената й паст заплашва да погълне цяла Москва.

— Няма нищо непочтено в това да му изпратя сън, който да му покаже, че греши, като се доверява на Бонапарт, защото Бонапарт накрая ще го предаде — обясни Стрейндж на Арабела. — Мисля, че бих могъл да му го кажа и в писмо. Той греши и няма нищо по-сигурно от това, че Бонапарт накрая ще го предаде.

Шотландската дама скоро прати вест, че руският император е силно разстроен от съня и подобно на Навуходоносор в Библията е повикал гадатели и ясновидци, които да му изтълкуват значението на този кошмар.

След това Стрейндж изпрати други сънища на руския император.

— Послушах съвета ви — каза магьосникът на мистър Канинг — и направих сънищата още по-загадъчни и трудни за тълкуване, за да има с какво да се занимават гадателите на Александър.

Неуморната мисис Джанет Арчибалдовна Барсукова скоро съобщила задоволителната новина, че императорът е изоставил всички държавни и военни дела, по цял ден седи потънал в размисъл над сънищата си и ги обсъжда с гадатели и магьосници, а щом получи писмо от Наполеон Бонапарт, пребледнява и се разтреперва.

26ДЪРЖАВА, КОРОНА И СКИПТЪР

Септември 1809 година

ВСЯКА НОЩ БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЕ лейди Поул и Стивън Блек следваха зова на тъжната камбана, за да танцуват в сенчестите зали на „Изгубена надежда“. По моден блясък и красота това безспорно бяха ненадминати балове, най-великолепните, които Стивън бе виждал, но изисканите дрехи и грацията на танцуващите създаваха странен контраст със самата къща, която показваше множество признаци на бедност и упадък. Музиката беше винаги неизменна. Един и същ оскъден брой мелодии се изпълняваха от самотна цигулка под съпровода на една-единствена флейта. Мазните лоени свещи — с набитото си око на иконом Стивън неволно отбелязваше колко малко са те за такъв многолюден бал — хвърляха причудливи сенки, които се точеха по стените, следвайки движенията на танцьорите.

Случваше се лейди Поул и Стивън да се включват в дълги процесии, чиито участници разнасяха знамена по прашни, зле осветени коридори (джентълменът с коса като глухарче имаше слабост към подобни церемонии). Някои от знамената бяха древни, разпадащи се, плътно избродирани платна, други изреждаха победите на джентълмена над враговете му и всъщност бяха направени от изсушените пожълтели кожи на самите тези врагове, с устни, очи, коси и дрехи, бродирани върху тях от роднините им от женски пол. Джентълменът с коса като глухарче никога не се отегчаваше от тези удоволствия и като че ли изобщо не се съмняваше, че Стивън и лейди Поул се забавляват не по-малко от него.

Макар да бе непостоянен във всичко друго, той проявяваше постоянство в две неща: възхищението си от лейди Поул и привързаността си към Стивън Блек. Последното демонстрираше, като правеше на Стивън екстравагантни подаръци и му изпращаше странни късмети. Някои от подаръците както и преди поднасяше на мисис Бренди от името на Стивън, а други даваше направо на иконома. Джентълменът весело обясняваше:

— Злият ви враг няма да разбере нищо (имаше предвид сър Уолтър). Аз хитро го заслепих с магия, за да не му хрумне да се чуди какво става. Дори утре да станете архиепископ на Кентърбъри, той няма да се изненада! Никой няма да се изненада.

Изведнъж като че ли го осени мисъл.

— Искате ли утре да станете архиепископ на Кентърбъри, Стивън?

— Не, сър, благодаря ви.

— Сигурен ли сте? Не е никак трудно и ако църквата ви привлича…

— Уверявам ви, сър, че ни най-малко не ме привлича.

— Както винаги добрият ви вкус си казва думата. Митрата е изключително неудобна за носене и никак няма да ви отива.

Животът на горкия Стивън изобилстваше от чудеса. Кажи-речи през ден ставаше нещо, което му носеше някаква облага. Понякога фактическата стойност на придобивката беше незначителна — не повече от няколко шилинга, — но начинът, по който тя стигаше до него, бе винаги невероятен. Веднъж например при Стивън дойде управител на ферма, който настояваше, че преди няколко години двамата са се срещнали на бой с петли край Ричмънд в северната част на Йоркшир и Стивън се е обзаложил с него, че един ден Уелският принц ще направи нещо, с което ще опозори страната. Тъй като това наистина се е случило (управителят посочи като срамно деяние факта, че принцът е изоставил съпругата си), той дошъл в Лондон с пощенския дилижанс, за да донесе на Стивън двадесет и седем шилинга и шест пенса — стойността на залога. Икономът напразно твърдеше, че никога не е ходил нито на бой с петли, нито в Ричмънд, нито в северната част на Йоркшир, но управителят не се успокои, докато Стивън не взе парите.

Няколко дни след посещението на управителя на улицата пред къщата на „Харли Стрийт“ се появи голямо сиво куче. Бедното животно бе цялото мокро и кално от дъжда и по всичко личеше, че е пропътувало голямо разстояние. Още по-любопитно беше, че в зъбите си кучето стискаше някакъв документ. Лакеите Робърт и Джефри и готвачът Джон Лонгридж всячески се мъчеха да изпъдят животното, като викаха и хвърляха по него бутилки и камъни, но то понасяше философски това отношение и отказваше да се махне, докато Стивън Блек не излезе на дъжда и не взе документа от устата му. После кучето си тръгна с вид на кротко доволство, сякаш се поздравяваше за добре свършената тежка работа. Документът се оказа карта на село в Дербишир и покрай всички останали чудновати неща показваше тайна врата в склона на някакъв хълм.

Друг път Стивън получи писмо от кмета и съветниците на Бат, в което се съобщаваше, че преди два месеца маркизът на Уелсли посетил Бат и по време на престоя си не правил нищо друго освен да говори за Стивън Блек и за забележителната му честност, ум и преданост на своя господар. Кметът и съветниците останали толкова заинтригувани от думите на Негово сиятелство, че веднага поръчали да се направи медал в чест на живота и добродетелите на Стивън. След като били изработени петстотин екземпляра от този медал, за радост на всички управниците на града поръчали те да се раздадат на най-големите домакинства в Бат. Кметът и съветниците изпращаха един медал на Стивън и го молеха следващия път, когато дойде в Бат, да им се представи, за да организират пищна вечеря в негова чест.

Никое от тези чудеса не допринасяше за повдигане на духа на горкия Стивън. Те само подчертаваха призрачното естество на настоящия му живот. Икономът знаеше, че управителят на фермата, кучето, кметът и съветниците са действали против природата си: управителите обичат парите и не ги раздават наляво и надясно без причина, кучетата не тичат седмици наред, за да изпълняват странни поръчения, а кметовете и съветниците не проявяват внезапен интерес към прислужници негри, които никога не са виждали. Но никой от приятелите на Стивън не изглеждаше изненадан от обрата, който беше приел животът му. Повдигаше му се от гледката на злато и сребро, а малката му стаичка под покрива на къщата на „Харли Стрийт“ беше препълнена със съкровища, които не му трябваха.

Вече близо две години Стивън живееше под властта на магията на джентълмена с коса като глухарче. Той често молеше джентълмена да го освободи — или ако не него, то лейди Поул, — но благодетелят му не искаше и да чуе. Затова Стивън правеше опити да разкаже на някого на какво са подложени двамата с лейди Поул. Отчаяно се мъчеше да открие прецеденти за техния случай. Надяваше се да намери някого, който да им помогне да се освободят. Първият човек, с когото заговори за това, беше лакеят Робърт. Стивън го предупреди, че ще му открие нещо много лично за една тайна тегоба, която го измъчва, и Робърт придоби подходящо за случая важно и заинтересовано изражение. Но когато икономът заговори, за свое най-голямо учудване откри, че изнася увлекателна научна беседа по съвсем друг въпрос: отглеждането и използването на граха и фасула, неща, от които не разбираше. И което беше още по-лошо, част от сведенията в тази беседа бяха от крайно необичайно естество и несъмнено биха учудили всеки земеделец или градинар. Стивън обясняваше различните свойства на фасула в зависимост от това дали се засажда или бере при пълнолуние, при новолуние, в Нощта на огньовете или срещу Еньовден и как тези свойства се променят, ако фасулът се засажда или бере със сребърна лопатка или с нож.

Следващият човек, на когото икономът се опита да каже за нещастието си, беше Джон Лонгридж. Този път той установи, че разказва подробната история на делата и преживелиците на Юлий Цезар в Британия. Историята му беше по-точна и вярна от версиите на всички учени и създаваше впечатлението, че Стивън е изучавал предмета двадесет години и повече. Отново в разказа му се съдържаха сведения, които не се срещаха в нито една книга54.

Той направи още два опита да разкаже за тежкото си положение. На мисис Бренди Стивън изложи странна защита на Юда Искариот, в която обяви, че в последните си действия Юда изцяло е следвал напътствията на двама мъже — Джон Медна глава и Джон Калаен крак, които смятал за ангели; а на Тоби Смит, продавача в магазина на мисис Бренди, изреди списък на всички хора в Ирландия, Шотландия, Уелс и Англия, отвлечени от феи за последните двеста години. За никого от тези хора Стивън дори не беше чувал.

Той бе принуден да заключи, че колкото и да се опитва, не може да говори за омагьосването си.

Човекът, който страдаше най-много от необяснимото мълчание и посърналия вид на Стивън, несъмнено беше мисис Бренди. Тя не разбираше, че той се е променил за целия свят и виждаше само, че се е променил към нея. Един ден в началото на септември Стивън отиде да я навести. Двамата не бяха се виждали от седмици и това толкова бе натъжило мисис Бренди, че тя писа на Робърт Остин, а Робърт отиде при Стивън и го нахока за пренебрежителното му отношение към дамата. Но когато икономът дойде в малката всекидневна над магазина на „Сейнт Джеймс Стрийт“, никой не би обвинил мисис Бренди, ако го помолеше тутакси да си тръгне. Той седеше, подпрял глава с ръце, въздишаше тежко и нямаше какво да й каже. Тя му предложи вино от Констанция55, мармалад, кифла със стафиди по стара рецепта, всевъзможни деликатеси, но Стивън отказа всичко. Нищо не искаше, затова мисис Бренди седна от другата страна на камината и се захвана с бродерията си — нощна шапка, която украсяваше за него.

— Може би — каза тя — Лондон и аз сме ви дотегнали и искате да се върнете в Африка?

— Не — отвърна Стивън.

— Предполагам, че Африка е много очарователно място — продължи мисис Бренди, която сякаш бе твърдо решена да се самонакаже, като незабавно изпрати Стивън в Африка. — Всички казват, че е така. Където и да погледнеш, има портокали и ананаси, и захарна тръстика, и какаови дървета — тя беше работила четиринадесет години в бакалия и представата й за местата по света бе тясно обвързана със стоките, които се внасяха от там. Мисис Бренди се засмя горчиво. — Сигурно в Африка не бих могла да въртя търговия. Каква нужда ще имат хората от магазин, когато трябва само да протегнат ръка, за да откъснат плод от близкото дърво? О, така е! В Африка бих се разорила за нула време — тя скъса конец със зъби. — Не че не бих тръгнала още утре — мисис Бренди ядосано вдяна конеца в невинното ухо на иглата, — ако някой ме помоли за това.

— Бихте отишли в Африка заради мен? — попита изненадан Стивън Блек. Мисис Бренди вдигна глава.

— Бих отишла навсякъде заради вас — отвърна тя. — Мислех, че го знаете. Двамата се спогледаха натъжени.

Стивън каза, че трябва да се прибира, защото има работа на „Харли Стрийт“.

Когато излезе на улицата, небето беше притъмняло и валеше дъжд. Хората се криеха под чадъри. Стивън тръгна по „Сейнт Джеймс Стрийт“ и видя странна гледка — черен кораб плаваше към него през сивия мокър въздух точно над главите на минувачите. Беше фрегата, висока около две стъпки, с мръсни опърпани платна и олющена боя. Тя се издигаше и спускаше, повтаряйки движенията на корабите в морето. Щом я видя, Стивън потръпна. От тълпата изскочи един просяк, негър с тъмна и лъскава кожа като на иконома. Корабът беше закрепен на шапката му. Докато вървеше, човекът ту навеждаше, ту надигаше глава, за да може фрегатата му да плава. Той правеше тези любопитни движения с глава и се полюшваше много бавно и предпазливо от страх огромната му шапка да не падне. Отстрани изглеждаше така, сякаш просякът изпълняваше необичайно бавен танц. Името на човека бе Джонсън. Той беше беден сакат моряк, комуто бяха отказали пенсия. Тъй като нямаше други средства за препитание, просякът пееше по улиците и просеше, за да се изхранва, при това с голям успех, и в целия град го познаваха заради странната му шапка. Джонсън протегна ръка към Стивън, но той се извърна. Икономът винаги се стараеше да не разговаря и да не общува с негри с ниско обществено положение. Боеше се, че ако го видят да говори с такива хора, могат да го свържат по някакъв начин с тях.

Той чу някой да го вика по име и подскочи като ужилен, но после видя Тоби Смит, продавача в магазина на мисис Бренди.

— О, мистър Блек! — извика Тоби запъхтян. — Ето къде сте били! Обикновено вървите толкова бързо, сър! Бях сигурен, че вече сте се прибрали на „Харли Стрийт“. Мисис Бренди ви изпраща много поздрави, сър, и казва, че сте забравили това до стола си.

Тоби му подаде сребърна диадема, изящен предмет с размери точно като за главата на Стивън. По нея нямаше други украшения, освен няколко причудливи символа и непознати букви, издълбани върху повърхността й.

— Но това не е мое! — каза Стивън.

— О! — възкликна Тоби в недоумение, но после явно реши, че Стивън се шегува. — Мистър Блек, сякаш не съм виждал тази диадема на главата ви стотици пъти!

После се засмя, поклони се и се втурна обратно към магазина, като остави Стивън с диадемата в ръка.

Икономът прекоси „Пикадили“ и влезе в „Бонд Стрийт“. Не беше направил и няколко крачки, когато чу викове и видя по улицата да тича дребна фигура. На ръст изглеждаше не повече от четири-петгодишно дете, но мъртвешки бледото изнурено лице като че ли принадлежеше на юноша. В далечината тичаха двама или трима мъже с викове „Крадец“! и „Дръжте го!“.

Стивън се изпречи на пътя на крадеца. Но макар че момчето не можеше да избяга от иконома (който беше пъргав), последният не успя да удържи злосторника (който беше ловък). Крадецът стискаше обемист вързоп от червен плат, който някак съумя да пъхне в ръцете на Стивън, преди да потъне в тълпата от хора пред дюкяна на златаря Хемингс. Тези хора бяха току-що излезли от дюкяна и не знаеха за крадеца, затова не се дръпнаха, за да сторят път на преследвачите му. Никой не видя накъде избяга момчето.

Стивън стоеше насред улицата с вързопа в ръка. Платът беше меко старо кадифе, плъзна се и разкри дълъг сребърен прът.

Първият от преследвачите, който се приближи към него, бе хубав джентълмен, строго, но елегантно облечен в черно.

— За малко да го хванете — каза той на Стивън.

— Много съжалявам, сър — отвърна икономът, — че не можах да го задържа, докато дойдете. Но както виждате, взех откраднатото — и подаде на мъжа сребърния прът и парчето червено кадифе, но той не ги взе.

— Майка ми е виновна! — гневно възкликна джентълменът. — Как може да е толкова небрежна? Казвал съм й хиляди пъти, че ако оставя прозореца на всекидневната отворен, рано или късно ще влезе крадец. Не съм ли й го казвал стотици пъти, Едуард? Не съм ли, Джон? — последните две изречения бяха адресирани към слугите на джентълмена, които току-що бяха настигнали господаря си. Те бяха прекалено задъхани, за да отговорят, но с енергично кимане увериха Стивън, че джентълменът наистина е казвал това.

— Целият град знае, че в дома ми има много ценни вещи — продължи мъжът, — а тя продължава да отваря прозореца напук на всичките ми предупреждения! И сега, разбира се, плаче за загубата на тази скъпоценност, която семейството ми притежава от стотици години. Иначе майка ми много се гордее със семейството ни и богатството ни. Този скиптър например е доказателство, че ние сме потомци на древни крале от Уесекс, защото той е принадлежал на Едгар или Алфред, или някой друг от тамошните крале.

— В такъв случай трябва да го вземете, сър — каза Стивън. — Предполагам, че на майка ви много ще й олекне, като го види цял и невредим.

Джентълменът посегна да вземе скиптъра, но изведнъж отдръпна ръката си.

— Не! — възкликна той. — Няма да го взема! Няма, кълна се! Ако върна тази скъпоценност на майка ми, тя никога няма да научи какви тежки последици може да има нейната небрежност! Никога няма да се научи да държи прозореца затворен! И кой знае какво ще изгубим следващия път! Току-виж утре съм се прибрал и съм заварил къщата празна! Не, сър, задръжте скиптъра! Това е награда за усилията ви да заловите крадеца.

Слугите на джентълмена закимаха, сякаш това им се струваше съвсем логично, после към тях се приближи файтон, всички се качиха и потеглиха.

Стивън остана на дъжда с диадема в едната ръка и скиптър в другата. Пред него бяха магазините на „Бонд Стрийт“, най-модните в цялото кралство. На витрините им бяха изложени коприни и кадифе, шапки с перли и паунови пера, диаманти, рубини, скъпоценности и всевъзможни златни и сребърни украшения.

„Е — помисли си икономът, — със сигурност той ще ми предостави най-различни чудни скъпоценности от съдържанието на тези магазини. Но аз ще го надхитря. Ще се прибера по друг път.“

Стивън сви в тясна уличка между две сгради, прекоси малък двор, мина през една порта, озова се на алея и излезе на малка улица с ред скромни къщи. Там беше пусто и необичайно тихо. Единственият шум идваше от дъждовните капки, които падаха по паважа. Дъждът беше затъмнил всички фасади така, че изглеждаха почти черни. Обитателите на къщите явно бяха много пестеливи хора, защото никой от тях не беше запалил лампа или свещ, въпреки че денят бе мрачен. Все пак дъждовните облаци не бяха покрили плътно небето и на хоризонта се мержелееше водниста белезникава светлина, така че между тъмното небе и тъмната земя дъждът тъчеше светли сребристи нишки.

Изведнъж нещо лъскаво се изтърколи от една тъмна пресечка, колебливо заподскача по мокрите павета и спря точно в краката на Стивън.

Той го погледна и тежко въздъхна; както и предполагаше, това беше малка сребърна топка, доста очукана и стара на вид. На върха й, където трябваше да има кръст, символ на това, че целият свят принадлежи на Бога, имаше мъничка разперена длан. Един от пръстите се беше отчупил. Този символ — разперената длан — беше добре познат на Стивън. Използваше го джентълменът с коса като глухарче. Предишната нощ икономът бе взел участие в процесия, на която носеше знаме със същата тази емблема по мрачни пусти дворове и алеи с огромни дъбове, в чиито невидими клони свистеше вятър.

Разнесе се звук от отваряне на прозорец. Една жена от близката къща подаде глава навън. Косата и беше навита на хартийки.

— Хайде, вдигнете го! — провикна се тя и измери Стивън със злобен поглед.

— Но това не е мое! — извика той в отговор.

— Не било негово! — още повече се ядоса жената. — Сякаш не видях как падна от джоба ви и се търкулна на улицата! Да не ми е името Марая Томпкинс! Ден и нощ се трепя да чистя „Пепър Стрийт“, а вие идвате тук да си хвърляте боклуците!

Стивън въздъхна и вдигна топката. Установи, че каквото и да говореше или мислеше Марая Томпкинс, ако пъхнеше предмета в джоба си, имаше голяма опасност платът да се скъса — топката беше много тежка. Затова той беше принуден да върви в дъжда със скиптър в едната ръка и държава в другата. Диадемата сложи на главата си — това беше най-удобното място за нея — и в този вид тръгна към дома.

Когато пристигна в къщата на „Харли Стрийт“, Стивън отиде в кухнята. Забеляза, че е влязъл не в кухнята, както е смятал, а в стая, която не бе виждал досега. Той кихна три пъти.

След миг се увери, че не се намира в „Изгубена надежда“. Стаята беше най-обикновена наглед — всъщност такава, каквато можеше да се види във всяка заможна лондонска къща. Правеше впечатление обаче, че е необичайно занемарена. Обитателите, очевидно наскоро пристигнали в къщата, като че ли все още разопаковаха вещите си. Навсякъде се виждаха предмети, чието място беше по-скоро във всекидневната или в кабинета: маси за карти, работни маси, библиотечни маси, прибори за камина, столове с различна степен на удобство и практичност, огледала, чаени чаши, червен восък за печати, свещници, картини, книги (внушителен брой), пепелници, мастилници, пера, хартия, часовници, кълба връв, столчета за крака, паравани за камина и писалища. Но всички тези неща бяха събрани накуп и струпани едно върху друго в необичайни и изненадващи комбинации. Навсякъде бяха пръснати сандъци, кутии и вързопи, едни непокътнати, други наполовина разопаковани, трети само отворени. Сламата от сандъците беше извадена и лежеше разпиляна по пода и по мебелите, в резултат на което по тях се събираше прах и караше Стивън да киха. Част от сламата беше паднала в камината, така че съществуваше сериозна опасност всичко в стаята да пламне.

Там имаше още двама души: човек, когото Стивън не беше виждал досега, и джентълменът с коса като глухарче. Непознатият седеше на малка маса до прозореца. Макар че би трябвало да разопакова нещата и да подрежда стаята, той беше оставил работата си и четеше книга. От време на време мъжът прекъсваше четенето си, за да надзърне в другите книги, оставени на масата, промърморваше нещо под носа си и се втурваше да пише в малък бележник, целият в мастилени петна.

Междувременно джентълменът с коса като глухарче седеше в кресло от другата страна на камината и наблюдаваше мъжа с такава злоба и гняв, че Стивън се уплаши за живота му. Но щом погледът на джентълмена падна върху Стивън, лицето му грейна радостно и приветливо.

— Ах, ето ви и вас! — възкликна той. — Колко благороден изглеждате с тези царствени атрибути!

Срещу вратата имаше голямо огледало. За пръв път Стивън се видя с короната, скиптъра и държавата. Изглеждаше като същински крал. Обърна се да погледне мъжа на масата, за да види реакцията му на неочакваната поява на чернокож мъж с корона.

— О, не се безпокойте за него! — каза джентълменът с коса като глухарче. — Той не може нито да ни види, нито да ни чуе. Не е по-способен от другия. Вижте! — джентълменът взе лист хартия, смачка го и го хвърли по главата на мъжа. Последният не трепна, не вдигна глава, изобщо не реагира.

— Другият ли, сър? — попита Стивън. — Кого имате предвид?

— Този тук е младият магьосник, който наскоро пристигна в Лондон.

— Наистина ли? Да, разбира се, чух за това. Сър Уолтър има високо мнение за него. Но, често казано, не помня името му.

— О, какво значение има? Важното е, че е също толкова глупав, колкото и другият, и също толкова грозен.

— Какво? — сепна се магьосникът, вдигна поглед от книгата си и подозрително се огледа из стаята. — Джеръми! — провикна се той.

Един слуга подаде глава през вратата, но не си направи труда да влезе в стаята.

— Какво има, сър?

Стивън се ококори при вида на подобно небрежно поведение — той никога не би допуснал такова нещо на „Харли Стрийт“. Стрелна слугата с презрителен поглед, за да му покаже какво мисли за него, но си спомни, че Джеръми не би могъл да го види.

— Тези лондонски къщи са много зле построени — каза магьосникът. — Чувам какво си говорят хората в съседната къща.

Това заинтригува слугата на име Джеръми дотолкова, че той се изкуши да влезе в стаята. Застана по средата й и се заслуша.

— Толкова тънки ли са стените? — продължи магьосникът. — Мислите ли, че може да се срутят?

Джеръми почука по стената, разделяща къщата от тази на съседите. В отговор се разнесе глух и тих звук като от всяка солидна, здрава стена в кралството. В недоумението си слугата каза:

— Нищо не чувам, сър. Какво си говореха хората?

— Мисля, че чух единият да нарича другия глупав и грозен.

— Сигурен ли сте, сър? Там живеят две възрастни дами.

— Ха-ха! Това нищо не доказва. В наше време възрастта не е гаранция за каквото и да било.

След тази забележка магьосникът изведнъж се отегчи от разговора. Той се върна към заниманията си и отново се зачете в книгата.

Джеръми почака малко и като видя, че господарят му сякаш е забравил за него, излезе от стаята.

— Още не съм ви благодарил, сър — каза Стивън на джентълмена с коса като глухарче, — за прекрасните подаръци.

— О, Стивън! Радвам се, че съм ви доставил удоволствие. Признавам, че диадемата е собствената ви шапка, преобразена с помощта на магия. Далеч повече бих предпочел да ви дам истинска корона, но не бях в състояние да намеря за толкова кратко време. Смея да предположа, че сте разочарован. Всъщност сега, като се замисля, кралят на Англия има няколко корони и рядко ги използва.

Той вдигна ръце във въздуха и посочи нагоре с невероятно дългите си бели показалци.

— О! — възкликна Стивън, внезапно осъзнал какво иска да направи джентълменът. — Ако възнамерявате да направите магия, с която да призовете тук краля на Англия с една от короните му — както предполагам, понеже знам колко сте любезен, — моля ви да си спестите този труд! Виждате, че в момента нямам нужда от корона, а кралят на Англия е много възрастен джентълмен: дали няма да е по-добре, ако му позволим да си остане у дома?

— А, добре! — каза джентълменът и свали ръцете си.

Поради липса на друго занимание той продължи да хули младия магьосник. Нищо в този човек не му допадаше. Джентълменът се присмиваше на книгата, която той четеше, намираше недостатъци на ботушите му и по никакъв начин не одобряваше ръста му (въпреки факта, че на ръст магьосникът беше точно колкото джентълмена с коса като глухарче, както се видя, щом и двамата станаха).

Стивън бързаше да се върне към задълженията си на „Харли Стрийт“, но се боеше, че ако ги остави сами, джентълменът може да започне да хвърля нещо повече от хартийки по магьосника.

— Искате ли да ме изпратите до „Харли Стрийт“, сър? — предложи икономът. — По пътя ще можете да ми разкажете за благородните си дела, с които сте променили Лондон и сте му донесли слава. Разказите ви винаги са много забавни. Никога не ми омръзва да ги слушам.

— На драго сърце, Стивън! На драго сърце!

— Далеч ли е, сър?

— Кое, Стивън?

— „Харли Стрийт“, сър. Не знам къде се намираме.

— Намираме се на „Сохо Скуеър“ и изобщо не е далеч!

Когато стигнаха къщата на „Харли Стрийт“, джентълменът много сърдечно се сбогува със Стивън, като му каза да не тъгува от раздялата им и му напомни, че същата нощ ще се срещнат отново в „Изгубена надежда“…

— …където ще се състои очарователна церемония в камбанарията на най-източната кула. Ще честваме едно събитие, станало преди — о, петстотин години или някъде там, — когато аз с хитрост залових децата на врага си, бутнахме ги от камбанарията и те намериха смъртта си. Тази нощ ще направим възстановка на великата си победа! Ще облечем сламени чучела в окървавените дрехи на децата и ще ги хвърлим на паважа, а после ще пеем, ще танцуваме и ще се радваме на унищожението им!

— Всяка година ли изпълнявате тази церемония, сър? Сигурен съм, че ако съм присъствал, щях да си я спомня. Толкова е… поразителна.

— Радвам се, че мислите така. Изпълнявам я, когато се сетя. Разбира се, церемонията беше още по-поразителна, когато използвахме истински деца.

27ЖЕНАТА НА МАГЬОСНИКА

Декември 1809 — януари 1810 година

СЕГА В ЛОНДОН ИМАШЕ двама магьосници, на които да се възхищават и за които да говорят и едва ли някой ще се изненада да научи, че от двамата жителите на Лондон предпочитаха мистър Стрейндж. Стрейндж отговаряше на всеобщите представи за това какъв трябва да бъде един магьосник. Той беше висок, очарователен, с иронична усмивка и за разлика от мистър Норел говореше много за магия и нямаше нищо против да отговаря на въпроси по темата. Мистър и мисис Стрейндж посещаваха множество вечери и приеми и на тях Стрейндж обикновено доставяше удоволствие на компанията, като показваше някой дребен магически трик. Най-популярната магия, която правеше, беше извикване на видения върху водна повърхност56. За разлика от Норел той не използваше сребърен леген, който беше традиционният съд за извикване на видения. Стрейндж предпочиташе да изчака, докато слугите разчистят масата и свалят покривката, след което разливаше чаша вода или вино върху масата и извикваше видения в локвата течност. За щастие домакините бяха толкова доволни от магията, че никога не се оплакваха от петната по съсипаните си маси и килими.

Колкото до мистър и мисис Стрейндж, те се бяха установили и се чувстваха добре в Лондон. Живееха в къща на „Сохо Скуеър“ и Арабела беше погълната от приятните грижи по обзавеждането на новия си дом: поръчваше изискани мебели при дърводелците, молеше приятели да й препоръчат благонадеждни слуги и всеки ден обикаляше магазините.

Една сутрин в средата на декември тя получи писмо от продавача в магазина за тапицерии и пердета „Хейг и Чипъндейл“ (много внимателен човек) с вестта, че току-що са получили коприна с бронзов цвят на сатенени и моарирани райета, която според него ще бъде много подходяща за завеси за гостната на мисис Стрейндж. Това налагаше известна промяна в плановете на Арабела за деня.

— Ако се съди по описанието на мистър Съмнър, тази коприна наистина е много изискана — каза тя на закуска — и очаквам много да ми хареса. Но ако избера коприна с цвят на бронз за завесите, тогава ще трябва да се откажа от виненочервеното кадифе за шезлонга. Не мисля, че бронзовото ще отива на виненочервеното. Затова ще отида във „Флинт и Кларк“, за да погледна отново виненочервеното кадифе и да видя дали ще намеря сили да се откажа от него. После ще отида в „Хейг и Чипъндейл“. Но това означава, че няма да имам време да посетя леля ти, макар че е редно, защото тази сутрин тя си заминава за Единбург. Исках да й благодаря за Мери, прислужницата, която ми препоръча.

— М-м-м? — измънка Стрейндж, който ядеше горещи кифли със сладко и четеше „Любопитни наблюдения върху анатомията на феите“ от Холгарт и Пикъл57.

— Мери. Новата прислужница. Снощи я видя.

— А! — каза Стрейндж и обърна страницата.

— Тя изглежда мило, приятно и тихо момиче. Сигурна съм, че ще останем много доволни от нея. Та, исках да кажа, че ще ти бъда много благодарна, Джонатан, ако тази сутрин минеш да видиш леля си. Можеш да отидеш пеша до „Хенриета Стрийт“ след закуска и да благодариш на леля си за Мери. После можеш да дойдеш в „Хейг и Чипъндейл“ и да ме изчакаш там. О, отбий се и в „Уеджууд и Биърли“, за да попиташ хората кога ще пристигне новият ни обеден сервиз. Няма да те затрудни. Съвсем на път ти е — Арабела изгледа подозрително съпруга си. — Джонатан, слушаш ли ме?

— М-м-м? — отвърна Стрейндж и вдигна глава. — О, разбира се!

И така Арабела, придружавана от един слуга, отиде на „Уигмор Стрийт“, където се намираше магазинът на Флинт и Кларк. Но след като отново погледна виненочервеното кадифе, тя заключи, че колкото и да е хубаво, все пак е малко мрачно. После нетърпеливо тръгна към „Сейнт Мартинс Лейн“, за да вземе коприната с цвят на бронз. Когато пристигна в „Хейг и Чипъндейл“, продавачът я очакваше, но съпругът й не беше там. Човекът каза, че искрено съжалява, но мистър Стрейндж цяла сутрин не е идвал.

Арабела излезе на улицата.

— Джордж, виждаш ли някъде господаря? — обърна се тя към слугата.

— Не, мадам.

Заваля сив дъжд. Някакво предчувствие я накара да надзърне през витрината на съседната книжарница. Видя Стрейндж, който енергично разговаряше със сър Уолтър Поул. Арабела влезе в книжарницата, поздрави сър Уолтър и мило попита дали съпругът и е ходил при леля си или в „Уеджууд и Биърли“.

Стрейндж изглеждаше малко озадачен от въпроса й. Сведе поглед и забеляза, че държи дебела книга. Намръщи се, сякаш не можеше да проумее как тази книга се е озовала в ръцете му.

— Разбира се, смятах да го направя, скъпа — каза той, — но сър Уолтър ме задържа и не можах да отида никъде.

— Вината е изцяло моя — побърза да се намеси сър Уолтър. — Имаме проблем с блокадата. Случаят е съвсем обичаен и аз го обсъждах с мистър Стрейндж, като се надявах той и мистър Норел да ни помогнат.

— И можете ли да помогнете? — попита Арабела.

— О, мисля, че да — отвърна Стрейндж.

Сър Уолтър обясни, че британското правителство е получило сведения от разузнаването за френски кораби, около десет на брой, които са пробили британската блокада. Никой не знаеше накъде са отплавали и какви са намеренията им. Освен това правителството не знаеше къде да намери адмирал Армингкрофт, който би трябвало да възпрепятства пробива на блокадата. Адмиралът и флотилията му от десет фрегати и два линейни кораба бяха изчезнали — вероятно бяха тръгнали да преследват французите. В Мадейра понастоящем се намираше един обещаващ млад капитан и ако Адмиралтейството успееше да научи какво става и къде, щеше да възложи на капитан Лайтууд командването на четири или пет кораба и да го изпрати на мястото на събитията. Лорд Мългрейв попита адмирал Грийнуакс какво смята, че трябва да се направи, адмирал Грийнуакс се обърна към министрите, а министрите предложиха незабавно да се посъветват с мистър Стрейндж и мистър Норел.

— Не искам да оставате с впечатлението, че Адмиралтейството е съвсем безпомощно без мистър Стрейндж — каза сър Уолтър усмихнат. — Те направиха каквото можаха. Изпратиха един чиновник, мистър Петрофакс, в Гринуич, за да се срещне с приятеля от детинство на адмирал Армингкрофт и да го попита, след като най-добре познава характера на адмирала, какво според него е направил той при тези обстоятелства. Но когато мистър Петрофакс пристигнал в Гринуич, намерил приятеля от детинство на адмирал Армингкрофт пиян в леглото и не бил сигурен дали този приятел изобщо е разбрал въпроса му.

— Норел и аз със сигурност ще успеем да предложим нещо — каза Стрейндж замислен, — но ми се струва, че трябва първо да видя карта на мястото.

— У дома разполагам с всички необходими карти и документи. Един от слугите ми ще ги донесе днес на „Хановер Скуеър“ и може би ще бъдете така любезен да поговорите с мистър Норел…

— О, но можем да го направим още сега! — предложи Стрейндж. — Арабела няма нищо против да почака малко! Нямаш нищо против, нали? — обърна се той към жена си. — Имам среща с мистър Норел в два часа и мисля, че ако веднага му обясня проблема, можем да бъдем готови с отговора още преди вечеря.

Тъй като беше мила, покорна жена и добра съпруга, Арабела временно изостави всички мисли за новите си завеси и увери господата, че при тези обстоятелства няма нищо против да почака. Уговориха се мистър и мисис Стрейндж да придружат сър Уолтър до дома му на „Харли Стрийт“.

Стрейндж извади часовника си и го погледна.

— Двадесет минути до „Харли Стрийт“, четиридесет и пет минути за запознаване с проблема. После още петнадесет минути до „Сохо Скуеър“. Да, имаме достатъчно време.

Арабела се разсмя.

— Той не винаги е толкова прецизен, уверявам ви — каза тя на сър Уолтър, — но във вторник закъсня за среща с лорд Ливърпул и на мистър Норел не му стана никак приятно.

— Вината не беше моя! — запротестира Стрейндж. — Бях готов да изляза навреме, но не можах да намеря ръкавиците си.

Шеговитото подмятане на Арабела за неговата неточност продължи да го измъчва и през целия път до „Харли Стрийт“ той гледаше часовника си, сякаш се надяваше да открие някакъв недостатък в хода на времето, който досега не е забелязал и който да го оневини. Когато наближиха, Стрейндж реши, че го е открил.

— Ха! — изведнъж възкликна той. — Разбрах какво има. Часовникът ми е неточен!

— Не мисля — каза сър Уолтър, извади своя часовник и го показа на Стрейндж. — Точно дванадесет часа е. Моят показва същото.

— Тогава защо не чувам камбаните? — попита Стрейндж. — Ти чуваш ли камбаните? — обърна се той към Арабела.

— Не, нищо не чувам.

Сър Уолтър се изчерви и промърмори, че камбаните в неговата и съседните енории вече не бият.

— Наистина ли? — попита Стрейндж. — Защо, за Бога?

Сър Уолтър погледна така, сякаш би предпочел Стрейндж да не любопитства по въпроса, но каза само:

— Болестта на лейди Поул се отразява зле на нервите й. Биенето на камбана особено много я разстройва, затова помолих членовете на църковния съвет на „Света Дева Мария“ и „Свети Петър“ да не бият камбаните предвид състоянието на лейди Поул и те бяха така добри да се съгласят.

Това беше доста необичайно, но всички бяха на мнение, че болестта на лейди Поул сама по себе си е необичайна със симптоми, които не приличат на никои други. Мистър и мисис Стрейндж не бяха виждали лейди Поул. От две години никой не я беше виждал.

Когато пристигнаха на „Харли Стрийт“ номер 9, Стрейндж гореше от нетърпение тутакси да се заеме с документите на сър Уолтър, но се наложи да обуздае нетърпението си, докато домакинът се увери, че Арабела има с какво да се занимава в тяхно отсъствие. Сър Уолтър беше добре възпитан човек и никак не обичаше да изоставя гостите в дома си. Да изостави дама бе още по-лошо. От друга страна, Стрейндж не искаше да закъснее за срещата си с мистър Норел, затова докато сър Уолтър предлагаше развлечения на Арабела, магьосникът енергично го уверяваше, че тя няма нужда от тях.

Сър Уолтър показа на Арабела романите в библиотеката си и й препоръча „Белинда“ на мисис Еджуърт като особено забавно четиво.

— О — прекъсна го Стрейндж, — преди две-три години четох „Белинда“ на Арабела. Впрочем знаете ли, не мисля, че ще се забавим достатъчно дълго, за да има време да прочете роман в три тома.

— Тогава може би малко чай и сладкиш с ким… — каза сър Уолтър на Арабела.

— Но Арабела не иска сладкиш с ким — прекъсна го Стрейндж, машинално взе първия том на „Белинда“ и се зачете. — Изобщо не го обича.

— Тогава чаша мадейра — предложи сър Уолтър. — Убеден съм, че няма да откажете малко мадейра. Стивън!… Стивън, донеси на мисис Стрейндж чаша мадейра.

По типичния призрачно безшумен начин, присъщ на отлично обучените лондонски слуги, след миг до сър Уолтър изникна висок чернокож прислужник. Мистър Стрейндж като че ли доста се стъписа от внезапната му поява, изгледа го втренчено, след което каза на жена си:

— Не искаш мадейра, нали? Кажи, че не искаш нищо.

— Нищо, Джонатан. Нищо не искам — съгласи се Арабела и се засмя на странната препирня. — Благодаря ви, сър Уолтър, но тук ще се чувствам съвсем удобно, ще седна и ще почета.

Чернокожият прислужник се поклони и излезе също така безшумно, както беше дошъл, а Стрейндж и сър Уолтър се оттеглиха да обсъждат френския флот и изчезналите английски кораби.

Но когато остана сама, Арабела откри, че няма настроение за четене. Огледа се из стаята в търсене на нещо, с което да се заеме, и се спря на голяма картина. Беше пейзаж с гора и разрушен замък, издигащ се на върха на една скала. Дърветата бяха тъмни, руините и скалата се къпеха в позлатата на залеза, а в контраст с тях небето беше озарено от светлина и сияеше с перлен блясък. Голяма част от фона бе заета от сребристо езеро, в което като че ли се давеше млада жена, над нея имаше надвесена втора фигура на мъж, жена, сатир или фавън — не можеше да се каже точно — и колкото и да се вглеждаше в позите им, Арабела не беше в състояние да определи дали намерението на втората фигура е да спаси младата жена или да я убие. Когато се умори да се взира в картината, мисис Стрейндж излезе в коридора да разгледа картините там, но повечето от тях представляваха акварелни пейзажи от Брайтън и Челмсфорд, които й се сториха доста отегчителни.

Гласовете на сър Уолтър и Стрейндж долитаха от стая в дъното.

— …невероятно! Но той е по своему прекрасен човек — говореше сър Уолтър. — О, знам какво имате предвид! Брат му е органист в катедралата в Бат — каза Стрейндж. — Има черно-бяла котка, която винаги върви пред него по улицата. Веднъж, когато бях на „Милсъм Стрийт“…

Арабела забеляза отворена врата, през която се виждаше много изискана гостна с множество картини, значително по-пищни и по-богато оцветени от тези в коридора. Тя влезе.

Стаята изглеждаше пълна със светлина, макар че денят беше все така мрачен и навъсен. „Откъде идва цялата тази светлина? — зачуди се Арабела. — Сякаш струи от картините, но това е невъзможно.“ Всички картини изобразяваха Венеция58 и несъмнено безкрайните небеса и море на тях правеха стаята да изглежда някак незначителна.

След като разгледа картините на едната стена, Арабела се обърна към другата и изведнъж установи — за огромно свое учудване, — че не е сама. На син диван пред камината седеше млада жена и я наблюдаваше с любопитство. Диванът беше с висока облегалка и по тази причина Арабела не я беше забелязала досега.

— О! Моля да ме извините!

Младата жена не каза нищо.

Тя беше изключително елегантна, със съвършена бледа кожа и тъмна коса, прибрана по много изящен начин. Носеше рокля от бял муселин и индийски шал в млечнобяло, сребристо и черно. Изглеждаше твърде добре облечена за гувернантка и се бе разположила прекалено свойски за компаньонка. Но ако беше гостенка, защо сър Уолтър не ги бе представил?

Арабела направи реверанс, леко се изчерви и каза:

— Мислех, че в стаята няма никого! Моля да ме извините, че ви се натрапих.

Тя се обърна и понечи да си тръгне.

— О! — възкликна младата жена. — Дано не мислите да си тръгвате! Толкова рядко се виждам с хора, почти никога! Освен това искахте да разгледате картините, нали? Не отричайте, защото ви видях в онова огледало и намерението ви беше недвусмислено.

Над камината висеше голямо венецианско огледало в много пищна рамка, направена също от огледално стъкло и украсена с най-грозните стъклени цветя и заврънкулки, които човек можеше да си представи.

— Надявам се — продължи младата жена — присъствието ми да не попречи на намеренията ви.

— Но може би аз ви преча — възрази Арабела.

— О, не ми пречите! — жената махна с ръка към картините. — Моля ви, продължете.

Тъй като щеше да наруши още повече добрия тон, ако откаже, мисис Стрейндж благодари и тръгна да разглежда останалите картини, но не можа да им се наслади докрай, защото усещаше, че младата жена я наблюдава в огледалото.

След като Арабела приключи, жената я покани да седне.

— Как ви се сториха? — попита тя.

— Безспорно са много красиви — отвърна мисис Стрейндж. — Особено ми харесаха картините с процесиите и тържествата — в Англия нямаме нищо подобно. Колко пъстри знамена! Колко позлатени лодки и изящни костюми! Но като че ли художникът предпочита сградите и сините небеса пред хората. Изобразил ги е толкова малки, толкова незабележими! Изглеждат почти изгубени сред всичките мраморни дворци и мостове. Не мислите ли?

Това сякаш развесели младата жена. Тя се усмихна иронично.

— Изгубени? О, мисля, че те наистина са изгубени, бедните! Защото в края на краищата Венеция е чисто и просто лабиринт — огромен и красив, няма съмнение, но все пак лабиринт — и никой освен най-старите жители не може да намери път в него, или поне такова е моето впечатление.

— Наистина ли? — попита Арабела. — Това със сигурност е голямо неудобство. Но все пак усещането да си изгубен в лабиринт трябва да е много приятно. О, мисля, че бих дала почти всичко на света, за да отида там!

Младата жена я погледна със странна меланхолична усмивка.

— Ако сте прекарали месеци като мен в изнурителни шествия по безкрайни мрачни коридори, щяхте да мислите другояче. Удоволствието от изгубването в лабиринт бързо изчезва. А колкото до пищните церемонии, процесии и тържества… — тя сви рамене. — Мразя ги!

Арабела не я разбираше добре, но реши, че ако научи коя е младата жена, това би могло да помогне, затова тя попита за името й.

— Аз съм лейди Поул.

— О! Разбира се! — възкликна Арабела и се учуди как не се е сетила за това. Тя се представи на лейди Поул и каза, че съпругът й има работа със сър Уолтър и това е причината за посещението й.

От библиотеката се разнесе звучен смях.

— Би трябвало да говорят за войната — обясни Арабела на Нейно благородие, — но или войната напоследък е станала много по-забавна отпреди, или, както подозирам, са забравили за работата и сега одумват общи познати. Преди половин час мистър Стрейндж мислеше само за следващата си делова среща, но предполагам, че сър Уолтър е заговорил за други неща и той съвсем е забравил за нея — тя се усмихна на себе си, както правят жените, когато се преструват, че критикуват съпрузите си, а всъщност се хвалят с тях. — Наистина мисля, че мъжът ми е най-разсеяният човек на света. Сигурно подлага на големи изпитания търпението на мистър Норел.

— Мистър Норел? — попита лейди Поул.

— Мистър Стрейндж има честта да бъде негов ученик — каза Арабела.

Тя очакваше в отговор Нейно благородие да започне да хвали забележителните магически способности на мистър Норел или да изрази благодарност за добрината му към нея. Но лейди Поул не каза нищо и затова Арабела продължи с окуражителен тон:

— Разбира се, ние сме слушали много за чудната магия, която мистър Норел е направил на Ваше благородие.

— Мистър Норел никога не е бил мой приятел — сухо и делово отвърна лейди Поул. — Бих предпочела да съм мъртва, отколкото това, което съм сега.

Изказването й бе толкова неочаквано, че в първите няколко секунди Арабела не знаеше какво да каже. Самата тя нямаше причини да харесва мистър Норел. Той никога не се държеше любезно с нея — всъщност дори няколко пъти ясно й бе показал колко я презира, но все пак беше единственият колега на съпруга й. И тъй както жената на адмирала винаги би взела страната на флота или жената на епископа би дала подкрепата си за църквата, Арабела се чувстваше длъжна да каже нещо в защита на другия магьосник.

— Болката и страданието са най-лошите ни спътници и няма съмнение, че Ваше благородие е уморена до смърт от тях. Никой на света не би ви обвинил, че искате да се отървете от мъките… (докато говореше така, Арабела си мислеше; „Странно, но тя не изглежда болна. Ни най-малко“). Но ако това, което казват, е вярно, Ваше благородие има утеха в страданието си. Трябва да призная, че не съм чувала да се спомене името на Ваше благородие, без то да бъде придружено от похвала за предаността на съпруга ви. Едва ли бихте искали да го изоставите. Едва ли Ваше благородие не е поне малко благодарна на мистър Норел дори само заради сър Уолтър.

Лейди Поул не отговори, вместо това заразпитва Арабела за съпруга й. От колко време се занимава с магия? Откога е ученик на мистър Норел? Магиите му обикновено успешни ли са? Сам ли прави магии или следва единствено напътствията на мистър Норел?

Арабела се постара да отговори най-изчерпателно на въпросите й, като добави:

— Ако има нещо, за което Ваше благородие желае да попита мистър Стрейндж, ако искате да го помолите за някаква услуга, само кажете.

— Благодаря. Но това, което имам да кажа, е еднакво важно както за съпруга ви, така и за мен. Мисля, че мистър Стрейндж трябва да научи как мистър Норел ме обрече на ужасна съдба. Съпругът ви трябва да разбере с какъв човек си има работа. Ще му кажете ли?

— Разбира се, аз…

— Обещайте, че ще му кажете.

— Ще кажа на мистър Стрейндж всичко, което Ваше благородие пожелае.

— Трябва да вя предупредя, че съм правила много опити да разкажа на хората за нещастието си и никога досега не съм успявала.

При тези думи на лейди Поул се случи нещо, какво — Арабела не можа да разбере. Сякаш някоя от картините помръдна или някой мина покрай едно от огледалата и изведнъж и се стори, че тази стая не е никаква стая и че стените не са от камък, а те се намират на нещо като кръстопът и от всички страни към лейди Поул духат далечни ветрове.

— През 1607 година — започна тя — джентълмен на име Редшоу от Халифакс, Западен Йоркшир, наследил 10 лири от леля си. Използвал парите, за да купи турски килим, който донесъл у дома и постлал на каменния под във всекидневната. След това пийнал бира и заспал на стол край огъня. Събудил се в два часа сутринта и видял, че на килима седят триста-четиристотин души, всеки висок около два-три инча59. Мистър Редшоу забелязал, че най-важните сред тях — както мъже, така и жени — са красиво облечени в златни и сребърни доспехи и яздят бели зайци, които за тях са толкова големи, колкото за нас слоновете. Когато ги попитал какво правят, една смела душа измежду тях се покатерила на рамото му и изкрещяла в ухото му, че те възнамеряват да проведат битка според правилата на Оноре Боне и че килимът на мистър Редшоу е особено подходящ за тази цел, защото повтарящите се шарки помагат на херолдите да определят дали армиите са разположени правилно и дали не се опитват нечестно да спечелят предимство пред противника. На мистър Редшоу обаче не се харесало някой да води битка на новия му килим, затова взел метлата и… Не, почакайте! — внезапно извика лейди Поул и закри лицето си с ръце. — Не исках да кажа това!.

Тя започна отначало. Този път разказа история за човек, който отишъл на лов в гората. Отдалечил се от приятелите си. Копитото на коня му попаднало в една заешка дупка и ездачът паднал. Докато падал, изпитал странното усещане, че се спуска в заешката дупка. Когато се опомнил, видял, че се намира в непозната страна със свое слънце и свой дъжд. В гора, много подобна на тази, из която яздел допреди малко, имало къща, където група джентълмени, някои доста странни на вид, играели карти.

Лейди Поул тъкмо стигна до мястото, когато джентълмените поканили изгубилия се ловец да се присъедини към тях, и изведнъж едва доловим шум, подобен на въздишка, накара Арабела да се обърне. Тя видя, че сър Уолтър е влязъл в стаята и гледа жена си стъписан. — Уморена си — каза й той.

Лейди Поул погледна съпруга си. Изражението й в този момент беше неопределено. В него се примесваха тъга и съжаление и — колкото и да е странно — известна ирония. Сякаш лейди Поул искаше да каже: „Погледнете ни само! Каква печална двойка сме!“ Но на глас изрече:

— Не съм по-уморена от всеки друг път. Снощи трябва да съм извървяла много мили. И сякаш съм танцувала часове наред!

— Тогава трябва да си починеш — настоя сър Уолтър. — Нека те заведа горе при Памписфорд, тя ще се погрижи за теб.

Отначало лейди Поул като че ли се противеше. Тя стисна ръката на Арабела и я задържа, сякаш за да покаже, че не е съгласна да се раздели с нея. Но после също толкова внезапно я пусна и се остави на сър Уолтър да я изведе от стаята.

На вратата лейди Поул се обърна и каза:

— Довиждане, мисис Стрейндж. Дано ви позволят да дойдете отново. Надявам се да ми окажете тази чест. Аз не се виждам с никого. Или по-скоро виждам зали, пълни с хора, но нито един християнин сред тях.

Арабела пристъпи напред с намерението да стисне ръката на лейди Поул и да я увери, че с удоволствие ще дойде пак, но сър Уолтър бързо изведе съпругата си от стаята. За втори път този ден мисис Стрейндж остана сама в къщата на „Харли Стрийт“.

Разнесоха се удари на камбана.

Естествено, Арабела се изненада, тъй като сър Уолтър й бе казал, че заради болестта на лейди Поул камбаните на „Света Дева Мария“ не бият. Тази камбана звучеше много тъжно и далечно и събуди във въображението й всевъзможни меланхолични картини…

…голи, брулени от вятъра тресавища и бърда, пусти полета и стърчащи руини с врати, увиснали на пантите си; черна полуразрушена църква, зеещ гроб, самоубиец, заровен на самотен кръстопът, клада от кости, горяща сред мрачни снегове, бесило с човек, окачен за ръката, друг човек, разпънат на колело, старинно копие, забито в калта, с висящ на него странен талисман, подобен на малък кожен пръст, плашило, чиито черни парцали се веят така силно на вятъра, че то сякаш подскача в сивия въздух и лети към нея, пляскайки с огромни черни криле…

— Моля да ме извините, ако сте видели нещо, което ви е смутило — обади се сър Уолтър, който се беше върнал в стаята.

Арабела се подпря на един стол, за да не падне.

— Мисис Стрейндж! Зле ли ви е? — той я хвана под ръка и й помогна да седне. — Да повикам ли някого? Съпруга ви? Прислужницата на Нейно благородие?

— Не, не — отвърна Арабела леко задъхана. — Не искам никого и нищо. Мислех… Не знаех, че сте тук. Това е всичко.

Сър Уолтър я гледаше силно разтревожен. Тя направи опит да му се усмихне, но не беше сигурна, че усмивката е излязла сполучлива.

Домакинът пъхна ръце в джобовете си, извади ги, прокара пръсти през косата си и дълбоко въздъхна.

— Предполагам, че Нейно благородие ви е разказала всевъзможни странни истории — тъжно промърмори той.

Арабела кимна.

— И това ви е разстроило. Много съжалявам.

— Не, не. Ни най-малко. Нейно благородие наистина говореше някои… странни неща, но аз нямах нищо против. В никакъв случай! Просто малко ми прилоша. Но не правете връзка между двете, умолявам ви! Това няма нищо общо с Нейно благородие! Хрумна ми глупавата мисъл, че пред мен има някакво огледало, което показва причудливи гледки, и ми се стори, че ще пропадна в него. Предполагам, че съм била на път да загубя съзнание и появата ви точно в този момент е осуетила припадъка. Но наистина е странно. Никога досега не ми се е случвало подобно нещо.

— Позволете ми да повикам мистър Стрейндж.

Арабела се засмя.

— Както желаете, но ви уверявам, че той ще се тревожи далеч по-малко от вас. Мистър Стрейндж никога не се е интересувал от хорските неразположения. Виж, неговите са друга работа! Няма нужда да викате никого. Ето, отново съм на себе си! Чувствам се съвсем добре.

Последва кратко мълчание.

— Лейди Поул… — започна Арабела и млъкна, тъй като не знаеше как да продължи.

— Нейно благородие обикновено е кротка — каза сър Уолтър, — не точно спокойна, както сама разбирате, но кротка. В някои редки случаи обаче, когато у дома дойде нов човек, това винаги я превъзбужда и я подтиква да изнася подобни чудати беседи. Убеден съм, че сте добър човек и няма да повторите нищо от онова, което ви е казала.

— О! Не, разбира се! Не бих го повторила пред никого!

— Много сте любезна.

— А може ли… може ли да дойда отново? Изглежда, Нейно благородие много държи на това, а аз бих се радвала да я опозная.

Сър Уолтър дълго обмисляше предложението. Накрая кимна утвърдително, после кимането му някак премина в поклон.

— За Нейно благородие и мен ще бъде голяма чест — каза той. — Благодаря ви.

Когато Стрейндж и Арабела излязоха от къщата на „Харли Стрийт“, магьосникът беше в приповдигнато настроение.

— Знам как да го направя — обяви той на жена си. — Няма нищо по-просто от това. Жалко, че трябва да чуя мнението на мистър Норел, преди да започна, иначе бих могъл да разреша проблема за половин час. Така, както виждам нещата, има два основни пункта. Първо… Какво има?

Арабела беше спряла.

Изведнъж осъзна, че е дала две напълно противоречащи си обещания: едното на лейди Поул — да каже на Стрейндж за джентълмена от Йоркшир, който си купил килим, и второто на сър Уолтър — да не повтаря нищо от онова, което лейди Поул й е казала.

— Няма нищо — каза Арабела.

— И с кое от всички занимания, които сър Уолтър ти предложи, избра да запълниш времето си?

— С никое. Аз… видях лейди Поул и се разговорихме. Това е.

— Наистина ли я видя? Колко жалко, че не съм бил с теб! Много бих искал да видя жената, която дължи живота си на магията на Норел. Но аз не ти казах какво стана! Помниш ли прислужника негър, който се появи изневиделица? Е, само за миг ми се стори, че пред мен стои висок чернокож крал със сребърна диадема, лъскав сребърен скиптър и държава, но когато отново погледнах, на негово място стоеше прислужникът негър на сър Уолтър. Не е ли абсурдно? — Стрейндж се засмя.

Той беше си приказвал със сър Уолтър толкова дълго, че закъсня с почти цял час за срещата с мистър Норел и последният много се ядоса. По-късно същия ден Стрейндж изпрати съобщение до Адмиралтейството, че с мистър Норел са разгледали проблема с липсващите френски кораби и според тях те са в Атлантическия океан на път за Западните Индии, където възнамеряват да нанесат вреда на британците. Освен това двамата магьосници смятаха, че адмирал Армингкрофт е отгатнал намеренията на французите и ги е последвал. По съвет на мистър Стрейндж и мистър Норел Адмиралтейството изпрати заповед до капитан Лайтууд да тръгне на запад след адмирала. Впоследствие част от френските кораби бяха заловени, а онези, които се измъкнаха, намериха убежище във френските пристанища и повече не излязоха от там.

Арабела мъчително се разкъсваше между двете обещания, които беше дала. Тя сподели проблема си с няколко улегнали семейни дами, приятелки, в чийто здрав разум и вярна преценка имаше голямо доверие. Естествено, Арабела им представи абстрактна ситуация, без да споменава нито имена, нито конкретни обстоятелства. За нещастие в резултат на това дилемата й стана напълно неразбираема и мъдрите улегнали дами не бяха в състояние да й помогнат. Тежеше й, че не може да се довери на Стрейндж, но ако кажеше и една дума, щеше да наруши обещанието, което бе дала на сър Уолтър. След дълги размисли тя реши, че обещание пред човек, който е с всичкия си, би следвало да бъде по-обвързващо от обещание, дадено на човек, който не е с всичкия си. В края на краищата, какво щеше да спечели, ако повтореше несвързаните брътвежи на бедната болна жена? Затова Арабела не каза нищо на Стрейндж за думите на лейди Поул.

След няколко дни мистър и мисис Стрейндж отидоха на „Бедфорд Скуеър“, където имаше концерт на италианска музика. Арабела много хареса музиката, но стаята, в която седяха, не беше достатъчно топла, затова в кратката пауза, възникнала при появата на нова певица, тя тихичко излезе да вземе шала си от съседната стая. Тъкмо се загръщаше в него, когато чу шепот зад гърба си, обърна се и видя Дролайт да я връхлита със скоростта на сън.

— Мисис Стрейндж! — възкликна той. — Колко се радвам да ви видя! Как е скъпата лейди Поул? Чух, че сте я видели!

Арабела неохотно призна, че наистина е така.

Дролайт я хвана под ръка, за да и попречи да избяга, и каза:

— Не можете да си представите колко се мъчих да си издействам покана за този дом. Нито едно от усилията ми не се увенча с успех! Сър Уолтър ме държи на разстояние с поредица от нелепи извинения. Всеки път едно и също — Нейно благородие е болна, Нейно благородие се оправя, но никога не е достатъчно здрава, за да приема когото и да било.

— Е, предполагам… — започна Арабела.

— О, така е! — прекъсна я Дролайт. — Ако е болна, тогава, разбира се, тълпите от посетители трябва да се държат настрана. Но това не е причина да не пускат мен. Та аз я видях, когато беше труп! О, да! Не знаехте ли? В нощта, когато я съживи, мистър Норел дойде при мен и ме помоли да го придружа до дома на сър Уолтър. Точните му думи бяха: „Елате с мен, скъпи ми Дролайт, защото не мисля, че имам душевни сили да понеса гледката на дама, млада, свежа и невинна, напуснала този свят в най-сладките години на живота си!“ Сега тя си стои у дома и не приема никого. Някои хора смятат, че след възкръсването си се е възгордяла и не желае да се смесва с обикновените смъртни. Но аз мисля, че истината е съвсем друга. Вярвам, че смъртта и възкръсването й са породили у нея вкус към необичайни преживявания. Не смятате ли, че е възможно? Струва ми се напълно възможно тя да взема нещо, което предизвиква кошмари! Не забелязахте ли някакви предмети, които да доказват предположението ми? Видяхте ли я да пие някаква странна на цвят течност? Когато влязохте в стаята, не забелязахте ли лейди Поул да прибира набързо нещо в джоба си? Да речем, сгъната хартия, която би могла да съдържа една-две лъжички прах? Не? Лауданумът обикновено се продава в малки сини стъкленици, високи два-три инча. В случаи на пристрастяване семейството винаги вярва, че може да скрие истината, но усилията им се оказват напразни. Накрая винаги се разбира — Дролайт се засмя. — Аз винаги разбирам.

Арабела учтиво издърпа ръката си от неговата и го помоли за извинение. Каза, че не е в състояние да му предостави сведенията, които го интересуват. Не знае нищо за малки стъкленици или прахчета.

Тя се върна да дослуша концерта с далеч по-неприятни чувства отпреди.

„Отвратителен, отвратителен дребосък!“

28БИБЛИОТЕКАТА НА ХЕРЦОГА НА РОКСБЪРГ

Ноември 1810 — януари 1811 година

В КРАЯ НА 1810 година положението на правителството беше от тежко по-тежко. Лоши новини дебнеха министрите на всяка крачка. Французите триумфираха навсякъде, другите велики европейски сили, които някога бяха съюзници на Британия срещу император Наполеон Бонапарт (и които впоследствие претърпяха поражение), осъзнали грешката си, сега се бяха съюзили с него. У дома търговията страдаше от войната и навсякъде в кралството хората банкрутираха, реколтата две поредни години беше слаба. Най-малката дъщеря на краля се разболя и умря и кралят обезумя от мъка.

Войната разруши настоящето на всички и хвърли мрачна сянка върху бъдещето. Войници, търговци, политици и земеделци до един проклинаха деня, в който са се родили, но магьосниците (противоречиво племе, ако изобщо съществуваше такова) бяха напълно доволни от хода на събитията. От стотици години изкуството им не се бе ползвало с такова уважение. Много опити за спечелване на войната се бяха провалили и сега магията беше най-голямата надежда на Британия. Джентълмени от Министерството на войната и от множеството съвети и служби на флота усилено търсеха услугите на мистър Норел и мистър Стрейндж. Деловото напрежение в дома на мистър Норел на „Хановер Скуеър“ често беше толкова голямо, че посетителите трябваше да чакат до три-четири през нощта, за да се видят с магьосниците. Това не беше чак толкова тежко изпитание, когато в гостната на мистър Норел се тълпяха хора, но горко на онзи, който оставаше последен, защото никак не е приятно да чакаш посред нощ пред затворена врата, зад която знаеш, че двама магьосници правят магии60.

По това време особено популярна беше една история (човек можеше да я чуе навсякъде, където и да отиде) за това как император Наполеон Бонапарт отчаяно се опитвал да намери магьосник за себе си. Шпионите на лорд Ливърпул61 донасяха, че императорът толкова завидял на успеха на английските магьосници, че изпратил офицери да търсят из цялата империя човек или хора с магически способности. До този момент обаче офицерите успели да намерят само един холандец на име Уитлуф, който притежавал магически гардероб. Гардеробът бил пренесен в Париж със закрит файтон. Във Версай Уитлуф казал на императора, че в гардероба ще намери отговори на всичките си въпроси.

По сведения на шпионите Бонапарт задал на гардероба следните три въпроса: „Детето, което императрицата чака, момче ли е?“, „Руският цар ще премине ли на страната на врага?“ и „Кога ще победя англичаните?“.

Уитлуф влязъл в гардероба и излязъл от там със следните три отговора: „Да“, „Не“ и „След четири седмици“. Всеки път, когато Уитлуф влизал в гардероба, се вдигала страховита глъчка, сякаш вътре пищели половината демони от Ада, през пролуките и пантите излизали облаци малки сребърни звездици и гардеробът леко се поклащал на топчестите си крака. След като получил отговори на трите си въпроса, Бонапарт изгледал мълчаливо гардероба, после се приближил с решителна крачка и отворил вратите. Вътре намерил гъска (която издавала звуците), малко селитра (за сребърните искрици) и джудже (за да пали селитрата и да смушква гъската). Никой не знаел какво е станало с Уитлуф и с джуджето, но на другия ден гъската била сготвена за вечеря на императора.

В средата на ноември Адмиралтейството покани мистър Норел и мистър Стрейндж в Портсмут на парад на флота — чест, обикновено оказвана на адмирали, герои и крале. Двамата магьосници и Арабела отидоха в Портсмут с файтона на мистър Норел. Влизането им в града беше ознаменувано с оръдеен салют от всички кораби в пристанището и от всички арсенали и укрепления околовръст. След като се качиха в няколко лодки, придружавани от цяла група адмирали, флагмани и капитани, те направиха обиколка на корабите в Спитхед. С тях тръгнаха и други, по-обикновени лодки, пълни с граждани на Портсмут, дошли да видят двамата магьосници, да ги поздравят и да им се порадват. На връщане към Портсмут мистър Норел и мистър и мисис Стрейндж разгледаха доковете, а вечерта се състоя пищен бал в тяхна чест в залата на градската управа и в града имаше илюминации.

Всички се съгласиха, че балът е минал много приятно. Имаше само едно малко неудобство в началото на вечерта, когато някои от гостите бяха така неблагоразумни да споделят с мистър Норел впечатленията си от приятното събитие и от красивата уредба на балната зала. Грубият отговор на мистър Норел тутакси им показа, че той е сприхав, неприятен човек, който не желае да говори с никого под ранга на адмирал. Въпреки това разочарованието им бе щедро компенсирано от живите, непринудени обноски на мистър и мисис Стрейндж. Те се радваха на запознанството си с видните граждани на Портсмут и говореха с възторг за града, за корабите, които бяха видели, за делата на флота и за корабоплаването като цяло. Мистър Стрейндж танцува на всички танци без изключение, мисис Стрейндж пропусна само два и когато се прибраха в стаите си в странноприемница „Краун“, вече беше два часът сутринта.

Тъй като си беше легнал малко преди три, Стрейндж никак не се зарадва, когато в седем часа го събуди почукване на вратата. Той стана, отвори и видя в коридора един от слугите на странноприемницата.

— Моля да ме извините, сър — каза човекът, — но порт-адмиралът ме изпрати да ви кажа, че „Мнимият прелат“ е заседнал на Хорс Санд. Той е изпратил капитан Гилби да повика един от магьосниците, но другият магьосник има главоболие и не е в състояние да отиде.

Думите на камериера може би не прозвучаха толкова ясно и разбираемо, колкото му се искаше, но Стрейндж подозираше, че дори да не беше толкова сънен, пак не би разбрал. Все пак му стана ясно, че нещо се е случило и че той трябва да отиде някъде.

— Предайте на капитана, както там се казва, да почака — отвърна Стрейндж с въздишка. — Идвам.

Той се облече и слезе. В салона за кафе завари хубав млад мъж в униформа на капитан, който крачеше нагоре-надолу. Това беше капитан Гилби. Стрейндж го помнеше от бала — мъж с умно лице и приятни обноски. Когато видя магьосника, Гилби изпита видимо облекчение и обясни, че корабът „Мнимият прелат“ е заседнал в една от плитчините на Спитхед. Положението беше неприятно. „Мнимият прелат“ можеше да се отърве без сериозни повреди, но можеше и да пострада. Междувременно порт-адмиралът изпращаше поздрави на мистър Норел и мистър Стрейндж и молеше поне един от тях да дойде с капитан Гилби на пристанището, за да види какво може да се направи.

Пред „Краун“ чакаше двуколка, до която стоеше един от слугите. Стрейндж и капитан Гилби се качиха и капитанът бързо подкара двуколката през града. В града витаеше дух на безпокойство. Отваряха се прозорци, през тях се подаваха глави в нощни шапки и гръмогласно задаваха въпроси на хора отвън, а те на свой ред гръмогласно отговаряха. Много граждани бързаха в същата посока, в която се движеше и двуколката на капитан Гилби.

Когато стигнаха при крепостния вал, капитанът рязко спря. Въздухът беше студен и влажен и откъм морето духаше свеж бриз. Малко по-навътре се виждаше огромен кораб, килнат на една страна. Дребните тъмни фигурки на моряците в далечината се бяха скупчили на парапетите и се спускаха надолу по корпуса на кораба. Наоколо имаше към дузина гребни лодки и малки платноходки. Някои от седящите в лодките водеха оживени разговори с моряците на кораба.

На Стрейндж, който не разбираше от корабно дело, му се стори, че корабът просто е полегнал на една страна да поспи. Хрумна му, че на мястото на капитана той просто би му креснал да стане.

— Но нали десетки кораби постоянно влизат и излизат от пристанището на Портсмут? — попита магьосникът. — Как е могло да се случи подобно нещо?

Капитан Гилби сви рамене.

— Боя се, че не е толкова необичайно, колкото ви се струва. Може би капитанът не е познавал добре плитчините на Спитхед, а може и да е бил пиян.

На брега се събираше голяма тълпа. Всеки жител на Портсмут има някакво отношение към морето и корабите, както и определен личен интерес, свързан с тях. Ежедневните разговори в града се въртят около това кой плавателен съд влиза, кой излиза от пристанището и кои кораби стоят закотвени в Спитхед. Подобно събитие беше всеобща грижа. То интересуваше не само редовните зяпачи на кея (които бяха достатъчно многобройни), но и по-сериозни граждани и търговци и, разбира се, всеки джентълмен от флота, който имаше свободно време да отиде и да види какво става. Там вече се бе разразил оживен спор по въпроса за това каква грешка е допуснал капитанът на кораба и какво трябва да стори порт-адмиралът, за да я поправи. Щом тълпата разбра кой е Стрейндж и за какво е дошъл, тя на драго сърце отправи множеството си мнения към него. За нещастие хората използваха твърде много термини от корабоплаването и Стрейндж остана в най-добрия случай с неясно впечатление за това какво имат предвид събеседниците му. След един такъв разговор той допусна грешката да попита какво означава „лавирам“ и „заставам на дрейф“, което доведе до толкова сложно и объркано обяснение на принципите на корабоплаването, че накрая магьосникът разбираше далеч по-малко, отколкото в началото.

— Добре! — каза той. — Основният проблем със сигурност е, че корабът лежи на една страна. Не може ли просто да го изправя? Няма да е никак трудно.

— Мили Боже! Не! — възкликна капитан Гилби. — Това изобщо няма да помогне! Освен ако не се направи по най-внимателния възможен начин, иначе килът ще се пречупи на две. Всички ще се издавят.

— О! — уплаши се Стрейндж.

Следващият му опит да помогне завърши още по-зле. Нещо, казано от някого за свеж бриз, който да отвее кораба по-надалеч от брега при прилив, наведе магьосника на мисълта, че силният вятър може да помогне. Той вдигна ръце и започна да предизвиква такъв.

— Какво правите? — попита капитан Гилби. Стрейндж му каза.

— Не! Не! Не! — закрещя ужасен капитанът.

Няколко души здраво хванаха Стрейндж. Един човек започна енергично да го разтърсва, сякаш смяташе, че така може да пропъди магията, преди да е подействала.

— Вятърът духа от югозапад — обясни капитан Гилби. — Ако се усили, ще изхвърли кораба на пясъците и почти със сигурност ще го разбие. Всички ще се издавят!

Един от присъстващите отбелязва, че изобщо не проумява защо Адмиралтейството има такова високо мнение за този човек, чието невежество е смайващо.

Друг саркастично му отвърна, че може да не го бива като магьосник, но поне танцува добре. Трети се разсмя.

— Как се казва пясъкът? — попита Стрейндж.

Капитан Гилби поклати отчаяно глава, сякаш искаше да каже, че няма ни най-малка представа за какво говори магьосикът.

— Мястото… нещото, на което корабът е заседнал — обясни Стрейндж. — Нещо свързано с коне…

— Плитчината се нарича Хорс Санд62 — хладно отвърна капитан Гилби и се обърна да говори с друг човек.

През следващата минута-две никой не обръщаше внимание на магьосника. Хората следяха движенията на платноходите, бриговете и баркасите около „Мнимият прелат“, гледаха небето, говореха за това как се променя времето и гадаеха откъде ще духа вятърът, когато започне приливът.

Изведнъж няколко души привлякоха вниманието на останалите към водата. Там се бе появило нещо необичайно. Беше голямо, сребристо, с издължена глава със странна форма и коса, която се вееше зад нея като дълги бледи водорасли. Нещото като че ли плуваше към „Мнимият прелат“. Скоро след като тълпата започна да възклицава и да се чуди на загадъчния предмет, във водата се появиха няколко други. В следващия миг те вече бяха цяло множество сребристи силуети — повече, отколкото човек можеше да преброи — и всичките с голяма лекота и бързина плуваха към кораба.

— Какви са тези неща, за Бога? — попита един мъж от тълпата.

Те бяха твърде големи, за да са хора, и съвсем не приличаха на риби или делфини.

— Това са коне — отвърна Стрейндж.

— Откъде се взеха? — попита друг човек.

— Аз ги създадох — каза Стрейндж. — От пясък. От Конски пясък, ако трябва да бъда точен.

— Но няма ли да се разпаднат? — попита някой от тълпата. — И за какво са? — попита капитан Гилби. Стрейндж отговори:

— Те са направени от пясък, морска вода и магия и ще издържат толкова, колкото се налага, за да свършат работа. Капитан Гилби, пратете по един от корабите съобщение до капитана на „Мнимият прелат“ да каже на хората си да вържат конете за кораба — колкото може повече коне. Те ще ги изтеглят от плитчината.

— O! — възкликна капитан Гилби. — Много добре. Да, разбира се. Половин час след предаването на съобщението „Мнимият прелат“ бе изтеглен от плитчината и моряците се суетяха около платната и хилядите други неща, с които едни моряци се занимават (неща, почти толкова загадъчни, колкото и делата на магьосниците). Трябва да се каже обаче, че магията не подейства точно така, както Стрейндж очакваше. Той не си представяше, че ще бъде толкова трудно конете да се уловят. Магьосникът предполагаше, че на кораба би трябвало да има изобилие от въжета, с които моряците да ги вържат, а и бе направил магията си така, че конете да бъдат максимално послушни. Но моряците като цяло не разбират много от коне. Те разбират от море и нищо повече. Някои моряци положиха всички усилия да уловят конете и да ги вържат, но повечето нямаха и най-малката представа как да направят това или пък твърде много се бояха от призрачните сребристи създания, за да ги доближат. От стоте коня, които Стрейндж създаде, накрая само около двадесет бяха вързани за кораба. Тези двадесет несъмнено помогнаха за изтеглянето на „Мнимият прелат“ от плитчината, но също така от полза бе голямата яма в пясъка, която се образува при направата на толкова коне от него.

Мненията в Портсмут се разделиха: дали Стрейндж бе извършил славен подвиг, спасявайки „Мнимият прелат“, или просто беше използвал нещастието за облагодетелстване на собствената си кариера? Много от капитаните и офицерите в града казваха, че магията, която е направил, е много показна и очевидно е имала за цел по-скоро да привлече вниманието върху таланта на магьосника и да направи впечатление на Адмиралтейството, отколкото да спаси кораба. Пясъчните коне също не им бяха допаднали особено. Вместо просто да изчезнат, след като свършат работата си, както Стрейндж бе казал, че ще стане, те плуваха из Спитхед още ден и половина, а после се слегнаха и образуваха пясъчни плитчини на нови и напълно неочаквани места. Капитаните и лоцманите в Портсмут се оплакваха на порт-адмирала, че Стрейндж е променил за постоянно подводните ями и плитчините в Спитхед, така че сега флотът трябва да се нагърби с всички разходи и труд по новите измервания и оглеждания на места за закотвяне.

В Лондон обаче, където министрите знаеха за корабите и корабоплаването точно толкова малко, колкото и Стрейндж, беше ясно само едно: че Стрейндж е спасил кораб, загубата на който би струвала на Адмиралтейството голяма сума пари.

— Това, което показва спасяването на „Мнимият прелат“ — отбеляза сър Уолтър Поул пред лорд Ливърпул, — е голямото предимство да разполагамес магьосник на място, способен да се справи с възникналата криза. Знам, че обмисляхме да изпратим Норел някъде и бяхме принудени да се откажем, но какво ще кажете за Стрейндж?

Лорд Ливърпул се замисли по въпроса.

— Смятам — каза той, — че можем да оправдаем изпращането на Стрейндж на служба при някого от генералите само ако сме достатъчно сигурни, че този генерал скоро ще пожъне успех срещу французите. Всичко друго би било непростимо пропиляване на таланта на мистър Стрейндж, от който, Бог ни е свидетел, се нуждаем достатъчно в Лондон. Честно казано, изборът не е голям. Всъщност разполагаме единствено с лорд Уелингтън.

— О, точно така!

Лорд Уелингтън се намираше с войската си в Португалия, така че нямаше да бъде лесно да узнаят мнението му, но по странно съвпадение съпругата му живееше на „Харли Стрийт“ 11, точно срещу дома на сър Уолтър. Същата вечер на път за вкъщи сър Уолтър почука на вратата на лейди Уелингтън и попита Нейна светлост дали според нея лорд Уелингтън би възразил срещу идеята да му изпратят магьосник. Но лейди Уелингтън, дребна неблагополучна женица, чието мнение съпругът й не ценеше особено, не знаеше.

Стрейндж, от друга страна, се зарадва на предложението. Макар и не толкова радостна, Арабела с готовност даде съгласието си. Никой не се изненада, когато се изясни, че най-сериозната пречка срещу заминаването на Стрейндж е Норел. През изминалата година мистър Норел беше свикнал да разчита много на чирака си. Той се съветваше със Стрейндж по всички онези въпроси, за които в миналото се обръщаше към Дролайт и Ласелс. В негово отсъствие мистър Норел не говореше за друго, освен за мистър Стрейндж, а в присъствие на чирака си не говореше с другиго освен с него. Чувствата му на привързаност като че ли бяха още по-силни поради това, че бяха съвсем нови за него: той никога дотогава не се беше чувствал удобно в компанията на когото и да било. Ако Стрейндж успееше да се измъкне за четвърт час от някоя претъпкана гостна или бална зала, мистър Норел изпращаше Дролайт да проучи къде се е дянал и с кого разговаря. Затова когато разбра, че се крои план за изпращането на единствения му ученик и приятел на война, мистър Норел остана потресен.

— Поразен съм, сър Уолтър — каза той, — че изобщо ви е хрумнало подобно нещо!

— Но всеки мъж трябва да бъде готов да се жертва за страната си по време на война — отвърна сър Уолтър с известно раздразнение — и както знаете, хиляди вече са го сторили.

— Но те са били войници! — възкликна мистър Норел. — О! Смея да кажа, че всеки войник е по своему ценен, но е несравним със загубата, която народът ни ще понесе, ако с мистър Стрейндж се случи нещо! Разбрах, че в Хай Уайкомб има училище, където всяка година се обучават 300 офицери. Бог ми е свидетел, че бих бил много щастлив, ако имах 300 магьосници, които да обучавам! Ако беше така, английската магия щеше да се намира в далеч по-обещаващо положение, отколкото сега!

След като сър Уолтър опита и се провали, лорд Ливърпул и херцогът на Йорк се нагърбиха със задачата да поговорят по въпроса с мистър Норел, но никой от тях не успя да убеди магьосника да приеме предложението за заминаването на Стрейндж другояче освен с ужас.

— Помислихте ли, сър — каза Стрейндж, — за голямата почит, която ще донесе това начинание на английската магия?

— О, смея да предположа, че е така — сърдито отбеляза мистър Норел, — но има голяма вероятност изявите на английската магия на бойното поле да възродят Краля Гарван и всички онези диви мошенически магии! Хората ще започнат да мислят, че викаме духове на феи и се съветваме със сови и мечки. А моята надежда за английската магия е да се гледа на нея като на кротък, почтен вид професия — всъщност на професия, подобна…

— Но, сър — каза Стрейндж, като побърза да прекъсне речта, която беше чувал вече стотици пъти, — аз няма да разчитам на компанията на рицари феи. А има други съображения, които ще сгрешим, ако пренебрегнем. Ние с вас често се оплакваме, че ни молят да правим едни и същи магии отново и отново. Смея да кажа, че нуждите на войната ще изискват от мен да правя магии, каквито не съм правил досега — а както често сме споделяли един на друг, сър, магическата практика прави теорията далеч по-лесна за разбиране.

Но двамата магьосници бяха твърде различни по темперамент, за да могат да постигнат съгласие по такъв въпрос. Стрейндж говореше за пренебрегване на опасностите за славата на английската магия. Езикът и метафорите му бяха заимствани от хазартните игри и военното дело и трудно можеха да намерят отклик у мистър Норел. Мистър Норел уверяваше ученика си, че войната ще му се види много неприятна.

— На бойното поле човек често е мокър и премръзнал. Ще ви хареса далеч по-малко, отколкото очаквате.

В продължение на няколко седмици през януари и февруари 1811 година имаше изгледи противопоставянето на мистър Норел да попречи на Стрейндж да отиде на война. Сър Уолтър, лорд Ливърпул, херцогът на Йорк и Стрейндж бяха допуснали грешката да апелират към благородството, патриотизма и чувството за дълг на мистър Норел. Мистър Норел несъмнено притежаваше тези добродетели, но имаше и други принципи, които бяха по-силни и които винаги щяха да надделяват над останалите му качества.

За щастие обаче наблизо бяха двама джентълмени, които доста по-добре знаеха как да уредят нещата. Ласелс и Дролайт бяха по-заинтересовани от всеки друг Стрейндж да замине за Португалия и според тях най-добрият начин за постигане на това беше да се използва загрижеността на мистър Норел за съдбата на библиотеката на херцога на Роксбърг.

Тази библиотека отдавна беше трън в очите на мистър Норел. Тя бе една от най-големите частни библиотеки в кралството — втора след тази на магьосника. Библиотеката имаше любопитна и вълнуваща история. Преди около петдесет години херцогът на Роксбърг, много интелигентен, изискан и уважаван джентълмен, се влюбил в сестрата на кралицата и помолил краля за разрешение да се ожени за нея. По ред причини, свързани с дворцовия етикет, ред и традиции, кралят му отказал. С разбити сърца херцогът и сестрата на кралицата тържествено се врекли един на друг във вечна обич и си обещали никога при никакви обстоятелства да не се женят. Дали сестрата на кралицата спазила обещанието си — не знам, но херцогът се оттеглил в замъка си в Шотландия и за да запълва самотните си дни, започнал да събира редки книги; красиви илюстровани средновековни ръкописи и издания на най-първите печатни книги, изработени в дюкяните на такива гениални мъже като Уилям Какстън от Лондон и Валдарфер от Венеция. В първите години на века библиотеката на херцога вече се смятала за едно от чудесата на света. Негово сиятелство обичал поезията, рицарските романи, историята и теологията. Не проявявал особен интерес към магията, но всички стари книги му доставяли удоволствие, затова би било странно, ако в библиотеката му не са попаднали поне една-две магически книги.

Мистър Норел беше писал много пъти до херцога с молба да му позволи да разгледа и може би да купи някоя от книгите по магия, които Негово сиятелство притежава. Херцогът обаче не беше склонен да задоволи любопитството на магьосника, а тъй като бе изключително заможен човек, не се нуждаеше от парите на мистър Норел. Верен на обещанието, дадено преди много години на сестрата на кралицата, херцогът нямаше деца и съответно не бе оставил наследник. След смъртта му голям брой мъже — негови роднини — започнаха убедено да твърдят, че те са следващият херцог на Роксбърг. Тези господа отнесоха жалбите си към комисията по привилегии в Камарата на лордовете. Комисията разсъди и стигна до заключението, че новият херцог е или генерал-майор Кър, или сър Джеймс Инес, но кой точно от двамата — членовете не бяха съвсем сигурни, затова обявиха, че въпросът подлежи на по-нататъшно разглеждане. В началото на 1811 година решение все още нямаше.

Една студена влажна сутрин мистър Норел седеше с мистър Ласелс и мистър Дролайт в библиотеката на „Хановер Скуеър“. Чайлдърмас също беше там и пишеше писма от името на мистър Норел до различни правителствени институции. Стрейндж беше отишъл с мисис Стрейндж в Туикънхам на гости у приятел.

Ласелс и Дролайт говореха за съдебното дело между Кър и Инес. Едно-две привидно случайни подмятания от страна на Ласелс по повод прочутата библиотека на херцога на Роксбърг привлякоха вниманието на мистър Норел.

— Какво знаем за тези хора? — обърна се той към Ласелс. — Интересуват ли се от практическа магия?

Ласелс се усмихна.

— Можете да бъдете спокоен по този въпрос, сър. Уверявам ви, че единственото, от което Инес и Кър се интересуват, е кой от тях ще стане херцог. Не мисля, че някога съм виждал единия или другия да отваря книга.

— Наистина ли? Не ги е грижа за книгите? Е, това е много утешително — мистър Норел се позамисли. — Но да предположим, че единият от тях се сдобие с библиотеката на херцога, случайно се натъкне на редки магически текстове и те възбудят любопитството му. Знаете, че хората са любопитни, когато става дума за магия. Това е една от най-печалните последици от моя успех. Човекът може да се зачете и да му хрумне да изпробва някое заклинание. В края на краищата, аз точно така започнах, когато като дванадесетгодишно момче разгърнах книга от библиотеката на чичо си и намерих вътре самотен лист, откъснат от много по-стара книга. В мига, в който прочетох написаното, се убедих, че трябва да стана магьосник!

— Наистина ли? Това е много интересно — каза Ласелс с тон на истинско отегчение. — Но ми се струва, че няма голяма вероятност подобно нещо да се случи с Инес или Кър. Инес трябва да е към седемдесетгодишен, а и Кър е приблизително на същата възраст. Никой от двамата не се стреми към нова кариера.

— О! Но нима нямат млади роднини? Роднини, които може би са жадни читатели на „Приятелите на английската магия“ или „Съвременен магьосник“? Роднини, които ще заграбят всички книги по магия в мига, в който ги намерят! Не, простете ми, мистър Ласелс, но аз съвсем не съм на мнение, че напредналата възраст на двамата джентълмени е повод за успокоение!

— Много добре. Но аз се съмнявам, сър, че тези млади тавматомани63, които вие така живо обрисувахте, ще имат изобщо някаква възможност да разгледат библиотеката. За да водят делата си за херцогската титла, Кър и Инес трябваше да заплатят големи съдебни разходи. Първата грижа на новия херцог, който и да е той, ще бъде да се разплати с адвокатите си. Първата му работа при влизането в замъка Флорс ще бъде да потърси нещо, което би могъл да продаде64. Много ще се изненадам, ако библиотеката не бъде обявена за продажба до седмица след като комисията обяви решението си.

— Продажба на книги! — тревожно възкликна мистър Норел.

— Сега пък от какво се страхувате? — попита Чайлдърмас и вдигна глава от писмата си. — Продажбата на книги винаги е била най-доброто разрешение за вас.

— О, но това беше по-рано — каза мистър Норел, — когато никой освен мен в цялото кралство не се интересуваше от книги по магия, но сега се боя, че много хора могат да се опитат да ги купят. Смея да предположа, че ще поместят обяви в „Таймс“.

— О! — възкликна Дролайт. — Ако някой друг купи книгите, вие можете да се оплачете на министрите! Можете да се оплачете на принца на Уелс! Не е в интерес на страната книгите по магия да бъдат нечие чуждо притежание освен ваше, мистър Норел.

— С изключение на Стрейндж — отбеляза Ласелс. — Не мисля, че принцът на Уелс или министрите ще имат възражения срещу това Стрейндж да закупи книгите.

— Вярно е — съгласи се Дролайт. — Бях забравил за Стрейндж. Мистър Норел изглеждаше по-разтревожен отвсякога.

— Но мистър Стрейндж ще разбере, че е редно книгите да бъдат мои — каза той. — Те трябва да са събрани накуп в една библиотека. Не бива да се делят — мистър Норел се огледа с надеждата някой да се съгласи с него. — Естествено — продължи той, — аз не бих имал нищо против мистър Стрейндж да ги прочете. Всички знаят колко много от книгите си — от собствените си ценни книги — съм заемал на мистър Стрейндж. Тоест… искам да кажа, че зависи от темата.

Дролайт, Ласелс и Чайлдърмас не отвърнаха нищо. Те наистина знаеха колко много книги е заемал мистър Норел на Стрейндж. Знаеха и колко много е запазил за себе си.

— Стрейндж е джентълмен — каза Ласелс. — Той ще се държи като джентълмен и ще очаква от вас да направите същото. Ако книгите бъдат предложени лично и единствено на вас, тогава смятам, че можете да ги купите, но ако се разпродават публично, той ще се чувства в правото си да наддава срещу вас.

Мистър Норел помълча, погледна Ласелс и нервно облиза устни.

— А как предполагате, че ще се продават книгите? На публична разпродажба или с частна сделка?

— На публична разпродажба — отговориха в един глас Ласелс, Дролайт и Чайлдърмас.

Мистър Норел закри лицето си с ръце.

— Разбира се — бавно произнесе Ласелс, сякаш току-що го е осенила идея, — ако Стрейндж е в чужбина, няма да може да наддава — той отпи от кафето си. — Нали така?

Мистър Норел вдигна глава с нова надежда в очите. Изведнъж стана желателно мистър Стрейндж да замине за Португалия за около година65.

29В ДОМА НА ЖОЗЕ ЕЩОРИЛ

Януари — март 1811 година

— МИСЛЕХ СИ, СЪР, че заминаването ми за полуострова ще предизвика множество промени в делата ви с Министерството на войната — каза Стрейндж. — Боя се, че след като замина, няма да ви бъде удобно хората да чукат на вратата ви по всяко време на деня и нощта и да ви молят да направите тази или онази магия. Няма да има друг освен вас, който да ги приема. Кога ще спите? Мисля, че трябва да ги убедим да променят начина ви на работа. Ако мога да ви бъда полезен при уреждането на тези въпроси, с радост ще се заема. Може би трябва да поканим лорд Ливърпул на вечеря тази седмица?

— O, да, наистина! — възкликна мистър Норел в приповдигнато настроение, предизвикано от тази проява на внимание от страна на Стрейндж. — Вие трябва да присъствате. Така добре обяснявате всичко! Достатъчно е само да кажете нещо на лорд Ливърпул и той тутакси го разбира!

— В такъв случай да пиша ли до Негова светлост?

— Да, направете го. Направете го!

Беше първата седмица от януари. Датата на заминаването на Стрейндж все още не беше уточнена, но по всяка вероятност не оставаше много време. Стрейндж седна и написа поканата. Лорд Ливърпул отговори почти веднага и още на следващия ден пристигна на „Хановер Скуеър“.

Мистър Норел и Джонатан Стрейндж имаха навика да прекарват времето преди вечеря в библиотеката и тъкмо там посрещнаха Негова светлост. Чайлдърмас също беше там, готов да играе ролята на писар, съветник, куриер или прислужник в зависимост от обстоятелствата.

Лорд Ливърпул никога не беше виждал библиотеката на мистър Норел и преди да седне, направи кратка обиколка из помещението.

— Сър, казвали са ми, че библиотеката ви е едно от чудесата на модерния свят, но изобщо не съм си представял такова богатство — отбеляза той.

Мистър Норел бе много поласкан. Лорд Ливърпул беше точно от онези гости, които магьосникът обичаше — такива, които се възхищават на книгите, без да проявяват склонност да ги вадят от лавиците и да се зачитат в тях.

После Стрейндж се обърна към мистър Норел:

— Сър, още не сме говорили за книгите, които трябва да взема със себе си на полуострова. Направил съм списък с четиридесет заглавия, но ако смятате, че нещо в него може да се подобри, ще се радвам да приема съвета ви — той извади от купчината на една от масите сгънат лист хартия и го подаде на домакина.

Този списък никак не допадна на мистър Норел. Той беше пълен със задраскани първоначални идеи, задраскани втори идеи и трети хрумвания, записани по диагонал, които се сливаха с други думи, случайно попаднали на пътя им. Имаше мастилени петна, неправилно написани заглавия, сгрешени имена на автори и — най-объркващото — три реда от поема с акростих, която Стрейндж бе започнал да съчинява като подарък за сбогуване за Арабела. Въпреки всичко не това накара мистър Норел да пребледнее. Досега изобщо не му беше минавало през ума, че Стрейндж може да се нуждае от книги в Португалия. Мисълта, че четиридесет скъпоценни тома ще бъдат отнесени в страна, където се води война и където могат да бъдат изгорени, взривени, намокрени или зацапани, бе твърде ужасна, за да може магьосникът да я понесе. Мистър Норел не знаеше много за войната, но подозираше, че войниците не са големи почитатели на книгите. Може би щяха да ги пипат с мръсни ръце. Може би щяха да ги скъсат! Може би — о, ужас на ужасите! — щяха да ги прочетат и да опитат някое заклинание! Дали войниците могат да четат? Мистър Норел не знаеше. Но след като съдбата на целия континент бе заложена на карта и лорд Ливърпул седеше в стаята, магьосникът осъзна колко трудно би било — всъщност дори невъзможно — да откаже да ги заеме на Стрейндж.

Той се обърна към Чайлдърмас с поглед, който изразяваше отчаяна молба. Чайлдърмас сви рамене.

Лорд Ливърпул продължаваше спокойно да се взира в магьосника. Той очевидно смяташе, че временната липса на четиридесетина книги ще остане почти незабелязана сред останалите няколко хиляди.

— Няма да взема повече от четиридесет — продължи Стрейндж с делови тон.

— Много разумно, сър — отбеляза лорд Ливърпул. — Много разумно. Не вземайте повече, отколкото можете да пренасяте със себе си без затруднения.

— Да пренася! — възкликна мистър Норел, по-ужасен от всякога. — Но вие със сигурност не възнамерявате да ги носите от място на място, нали? Още с пристигането си трябва да ги сложите в библиотека. Най-добре в библиотека в замък. Солиден, добре защитен замък…

— Боя се, че в библиотека те няма да ми бъдат от голяма полза — отвърна Стрейндж с влудяващо спокойствие. — Аз ще бъда във военни лагери и на бойното поле. Така че и те трябва да бъдат там.

— Тогава ще ги сложите в сандък! — каза мистър Норел. — Много здрав дървен сандък или може би железен! Да, най-добре в железен. Можем да поръчаме такъв сандък специално за случая. И тогава…

— Ах, простете, мистър Норел — прекъсна го лорд Ливърпул, — но аз настоятелно съветвам мистър Стрейндж да не взема железен сандък. Той не бива да разчита, че за багажа му ще има място в каруците. Войниците се нуждаят от каруците за пренасяне на оръжието, картите, провизиите, амунициите си и така нататък. Мистър Стрейндж ще създаде най-малки неудобства на войската, ако пренася целия си багаж на муле или магаре, както правят офицерите — той се обърна към Стрейндж. — Ще ви трябва едно добро здраво муле за багажа и слугата ви. Купете си дисаги от „Хюли и Рат“ и сложете книгите в тях. Военните дисаги са с най-голяма вместимост. Впрочем, ако ги сложите на каруца, книгите със сигурност ще бъдат откраднати. Неприятно ми е да го кажа, но войниците крадат всичко наред — лорд Ливърпул се замисли за момент и добави: — Или поне нашите войници.

Как мина последвалата вечеря — мистър Норел почти не забеляза. Той смътно помнеше, че Стрейндж и Негова светлост разговаряха надълго и нашироко и много се смяха. Няколко пъти чу Стрейндж да казва: „Е, значи тогава е решено!“, а лорд Ливърпул да отговаря: „О, разбира се!“ Но за какво говореха мистър Норел нито знаеше, нито го беше грижа. По-добре изобщо да не беше идвал в Лондон. Да не беше се захващал да възражда английската магия. Да беше си останал в абатството Хъртфю, където щеше да чете и да прави магии за собствено удоволствие. Нищо от това, мислеше той, не струваше загубата на четиридесет книги.

След като лорд Ливърпул и Стрейндж си отидоха, мистър Норел отиде в библиотеката си, за да погледне четиридесетте книги, да ги подържи и да им се порадва, докато още може.

Чайлдърмас все още беше там. Той бе вечерял на една от масите в библиотеката и сега се занимаваше със сметките по домакинството. Когато мистър Норел влезе, той вдигна глава и се усмихна.

— Мисля, че мистър Стрейндж ще се справи много добре във войната, сър. Вече успя да надхитри вас.

Една ясна лунна нощ в началото на февруари британски кораб на име „Благословията на Сейнт Серло“66 мина по река Тежу и пусна котва на площада „Черният кон“ насред град Лисабон. Едни от първите, които слязоха от него, бяха Стрейндж и неговият слуга Джеръми Джоунс. Стрейндж никога досега не бе посещавал чужда страна и откри, че съзнанието за това, че сега се намира в такава, както и важното суетене на военни и моряци наоколо предизвикват у него голямо въодушевление.

Той нямаше търпение да започне да прави магии.

— Чудя се къде ли е лорд Уелингтън — каза Стрейндж на Джеръми Джоунс. — Мислиш ли, че някой от тези хора ще знае? — той погледна с любопитство голямата недостроена арка в единия край на площада. Тя имаше много военен вид и Стрейндж никак не би се учудил, ако Уелингтън стоеше някъде зад нея.

— Но сега е два сутринта, сър — отбеляза Джеръми. — Негова светлост вероятно спи.

— О, мислиш ли? Когато съдбата на цяла Европа е в ръцете му? Сигурно си прав.

Стрейндж неохотно се съгласи, че ще е по-добре сега да отидат в хотела, а сутринта да потърсят лорд Уелингтън.

Бяха им препоръчали един хотел на Улицата на обущарите, собственик на който беше мистър Прайдо, мъж от Корнуол. Почти всички гости на мистър Прайдо бяха британски офицери, току-що пристигнали в Португалия от Англия, които чакаха корабите да ги откарат в отпуск. Мистър Прайдо правеше всичко възможно офицерите да се чувстват като у дома по време на престоя си в хотела. В това той имаше само частичен успех. Въпреки всички усилия мистър Прайдо установяваше, че Португалия неотстъпно се натрапва на гостите му. Макар че тапетите и мебелировката в хотела бяха докарани направо от Лондон, след като португалското слънце ги беше напичало в продължение на пет години, те бяха избелели по специфичен португалски начин. Мистър Прайдо инструктираше готвача да приготвя английски ястия, но той беше португалец и в ястията му винаги имаше повече пипер и зехтин, отколкото гостите очакваха. Дори ботушите на посетителите някак заприличваха на португалски ботуши, след като ваксаджията португалец ги лъснеше.

На сутринта Стрейндж стана доста късно. Той закуси обилно и излезе на разходка за около час. Лисабон се оказа град, в който имаше изобилие от площади с арки, изискани модерни сгради, статуи, театри и магазини. Стрейндж започна да си мисли, че в края на краищата войната може да не е чак толкова зловещо нещо.

Когато се прибра в хотела, той видя на входа четирима или петима британски офицери, които оживено разговаряха помежду си. Това беше възможността, на която се бе надявал. Стрейндж отиде при тях, помоли за извинение, че ги прекъсва, обясни кой е и попита къде в Лисабон може да намери лорд Уелингтън.

Офицерите се обърнаха и го погледнаха доста изненадани, сякаш смятаха въпроса за неуместен, макар че Стрейндж не можеше да проумее защо.

— Лорд Уелингтън не е в Лисабон — отговори единият, мъж със син мундир и бели бричове — униформата на хусарите.

— О! А кога ще се върне? — попита Стрейндж.

— Кога ще се върне ли? — учуди се офицерът. — След седмици, дори бих казал месеци. Може би никога.

— Тогава къде мога да го намеря?

— Мили Боже! — възкликна офицерът. — Може да е навсякъде.

— Не знаете ли къде е? — попита Стрейндж.

Офицерът го изгледа доста строго.

— Лорд Уелингтън не се застоява на едно място — отвърна той. — Лорд Уелингтън отива там, където имат нужда от него. А от лорд Уелингтън — уточни офицерът, за да може Стрейндж да го разбере — имат нужда навсякъде.

Друг офицер с яркочервен мундир, либерално украсен със сребърна верижка, каза с по-любезен тон:

— Лорд Уелингтън е в окопите.

— В окопите? — попита Стрейндж.

— Да.

За съжаление това обяснение съвсем не беше толкова ясно и полезно, колкото офицерът смяташе. Но Стрейндж реши, че достатъчно е демонстрирал невежеството си. Желанието му да задава въпроси изведнъж се изпари.

„Лорд Уелингтън е в окопите.“ Любопитно изречение и ако трябваше да изкаже предположение относно значението му, Стрейндж най-вероятно би решил, че е разговорен израз за човек, който се е напил.

Той влезе в хотела и каза на портиера да потърси Джеръми Джоунс. Ако някой трябваше да изглежда невежа и глупак в очите на Британската армия, Стрейндж би предпочел това да е Джеръми.

— Ето те и теб! — възкликна той, когато Джеръми се появи. — Иди потърси някой войник или офицер и го питай къде да намеря лорд Уелингтън.

— Разбира се, сър. Но не искате ли да попитате сам?

— Невъзможно. Имам да правя магии.

И така Джеръми излезе и не след дълго се върна.

— Научи ли? — попита Стрейндж.

— О, да, сър! — весело отвърна Джеръми. — В това няма никаква тайна. Лорд Уелингтън е в окопите.

— Добре, но какво означава това?

— О, моля да ме извините, сър! Господинът го каза толкова естествено! Сякаш това е най-обикновеното нещо на света. Мислех, че вие ще знаете.

— Е, не знам. Може би ще е най-добре да попитам Прайдо.

Мистър Прайдо се радваше да помогне. Няма нищо по-просто от това. Мистър Стрейндж трябва да отиде в щаба на армията. Със сигурност там ще намери Негова светлост. Щабът е на половин ден път от града. Може би малко повече.

— Колкото от Тибърн до Годалминг, сър, ако можете да си го представите.

— Е, ако бъдете така добър да ми го покажете на картата…

— Опазил ви Бог, сър! — възкликна мистър Прайдо стъписан. — Сам никога няма да го намерите. Трябва да повикам някого да ви заведе.

Човекът, когото мистър Прайдо повика, беше един помощник-интендант, който имаше работа в Тореш Ведраш, градче на четири-пет мили от щаба. Помощник-интендантът се зарадва, че ще пътува със Стрейндж и ще му покаже пътя.

„Ето, най-после — помисли си магьосникът. — Работите ми напредват.“

Първата част от пътуването мина сред приятен пейзаж от поля и лозя, тук-таме осеяни с хубави бели къщички и каменни вятърни мелници с крила от кафяв брезент. Множество португалски войници в кафяви униформи непрекъснато се движеха в двете посоки на пътя, имаше и неколцина британски офицери, чиито ярки униформи в червено и синьо изглеждаха — поне за патриотично настроеното око на Стрейндж — по-мъжествени и войнишки. След като яздиха три часа, пред очите им от равнината се издигна планинска верига, стръмна като стена.

Когато влязоха в тясна клисура между два високи върха, помощник-интендантът каза:

— Тук започва фронтовата линия. Виждате ли онова укрепление високо горе от едната страна на клисурата? — той посочи надясно. По всичко личеше, че „укреплението“ е започнало живота си като вятърна мелница, която наскоро се бе сдобила с всевъзможни допълнения под формата на бастиони, крепостни стени и бойници. — А другото укрепление от отсрещната страна? — добави помощник-интендантът и посочи наляво. — А там, на следващото скалисто възвишение, виждате ли още едно малко укрепление? Освен него — макар че не се вижда, защото днес е мрачно и облачно — има и четвърто по-нататък. И така нататък, и така нататък. Цяла линия от укрепления от Тежу до морето! И това не е всичко! На север има още две линии. Общо три фронтови линии!

— Несъмнено е внушително. Португалците ли са ги направили?

— Не, сър. Лорд Уелингтън ги направи. Какво да ви кажа, сър! Муха не може да прехвръкне, освен ако няма документ с подписа на лорд Уелингтън! Ето защо, сър, френската армия стои в Сантарем и не може да стигне по-далеч, докато ние с вас спим спокойно в леглата си в Лисабон!

Много скоро те слязоха от пътя и поеха по стръмна лъкатушеща пътека, която водеше нагоре към селцето Перу Негру. Стрейндж остана поразен от разликата между войната такава, каквато си я представяше, и войната, каквато беше в действителност Той очакваше лорд Уелингтън да седи в някоя внушителна сграда в Лисабон и да издава заповеди. Вместо това го намери на място, толкова малко, че в Англия трудно би могло да се нарече село.

Щабът на армията се оказа напълно незабележима къща в обикновен двор с калдъръм. Стрейндж научи, че лорд Уелингтън е тръгнал да оглежда фронтовите линии. Никой не знаеше кога ще се върне — може би чак за вечеря. Никой не възразяваше Стрейндж да го почака, стига само да не се пречка на военните.

Но още с влизането си в къщата магьосникът попадна под влиянието на онзи неудобен природен закон, съгласно който щом човек пристигне на място, където не го познават, той неизбежно се пречка на всички. Стрейндж не можеше да седне, защото в стаята, в която го поканиха, нямаше столове — вероятно с цел ако французите успеят някак да проникнат в къщата, да не се скрият зад тях; затова той застана до един прозорец. Но тогава влязоха двама офицери и единият от тях пожела да покаже някаква важна военна характеристика от португалския ландшафт и за тази цел му се налагаше да погледне през прозореца. Офицерите изгледаха злобно Стрейндж, който се премести и застана пред свод с дръпната до половината завеса.

Междувременно някакъв глас от коридора през секунда се провикваше към някого на име Уайнспил да донесе буретата с барут, и то бързо. В стаята влезе дребничък, леко прегърбен войник. Той имаше мораво рождено петно на лицето си и като че ли носеше части от униформата на всички родове войски на Британската армия. Това явно беше Уайнспил. Уайнспил беше недоволен. Не можеше да намери барута. Ровеше из шкафовете, надничаше под стълбищата и на балконите и току се провикваше в отговор; „Един момент!“, докато настъпи моментът, когато реши да погледне зад гърба на Стрейндж — зад пердето и под свода. Уайнспил веднага извика, че е намерил буретата с барут и че щял да ги види и по-рано, ако някой — тук той изгледа много навъсено Стрейндж — не бил застанал пред тях.

Часовете се нижеха бавно. Стрейндж зае предишното си място до прозореца и вече почти дремеше, когато дочу звуци на суетене и смут и се досети, че някой важен човек е влязъл в къщата. В следващия миг в стаята нахлуха трима души и Стрейндж най-после се озова в присъствието на лорд Уелингтън.

Как може да се опише лорд Уелингтън? Кому е необходимо или нужно това? Лицето му е навсякъде, където и да погледнете — евтина репродукция на стената на крайпътен хан, много по-изтънчена, украсена със знамена и барабани, на стълбището на Залата за заседания. В наши дни нито една млада дама със средно романтична нагласа няма да пропусне да си купи поне един негов портрет, преди още да е навършила седемнадесетгодишна възраст. Тя ще смята дългите орлови носове за далеч по-изискани от късите чипи такива и ще приема за най-голямо нещастие в живота си факта, че той вече е женен. За да компенсира това, тя ще храни най-сериозни намерения да нарече първородния си син Артър. Не че ще бъде сама в обожанието си. По-младите й братя и сестри ще бъдат също толкова фанатично предани на Негова светлост. Най-красивият оловен войник във всяка детска стая в Англия винаги се нарича Уелингтън и преживява повече приключения от останалите войници в кутията, взети заедно. Всеки ученик се превъплъщава в ролята на Уелингтън поне веднъж седмично и същото важи за по-малките му сестри. Уелингтън е носител на всички английски добродетели. Той е английското в най-съвършения му вид. Ако французите носят Наполеон в стомасите си (а те очевидно го правят), то ние носим Уелингтън в сърцата си67.

В настоящия момент лорд Уелингтън бе крайно недоволен от нещо.

— Заповедите ми бяха съвсем ясни, струва ми се! — каза той на другите двама офицери. — Португалците трябваше да унищожат цялата царевица, която не могат да отнесат, за да не попадне в ръцете на французите. Но през половината ден гледах как френски войници влизат в пещерите на Карташу и излизат от там с чували.

— За португалските земеделци е много трудно да унищожат собствената си царевица. Страх ги е, че може да гладуват — обясни един от офицерите.

Другият офицер с надежда предположи, че може би французите не пренасят в чувалите царевица, а нещо друго, по-безполезно. Да речем, злато или сребро.

Лорд Уелингтън го изгледа хладно.

— Френските войници отнасяха чувалите на мелниците. Крилата се въртяха пред очите ми! Да не мислите, че мелят злато? Далзиъл, оплачете се на португалските власти, ако обичате! — погледът му се стрелкаше гневно из стаята и изведнъж се спря върху Стрейндж. — Кой е този? — попита Негова светлост.

Офицерът, наречен Далзиъл, промърмори нещо в ухото му.

— О! — възкликна лорд Уелингтън, обърна се към Стрейндж и каза: — Вие сте магьосникът — в забележката му се долавяше лека въпросителна нотка.

— Да — отвърна Стрейндж.

— Мистър Норел?

— О, не. Мистър Норел е в Англия. Аз съм мистър Стрейндж.

Лорд Уелингтън го погледна безизразно.

— Другият магьосник — обясни Стрейндж.

— Разбирам — каза лорд Уелингтън.

Офицерът на име Далзиъл изгледа магьосника с учудване, сякаш смяташе, че след като лорд Уелингтън е казал на непознатия кой е, крайно невъзпитано от негова страна е да настоява, че е някой друг.

— Е, мистър Стрейндж — каза лорд Уелингтън, — боя се, че напразно сте били път дотук. Да ви призная честно, ако бях в състояние да предотвратя идването ви, щях да го направя. Но след като вече сте дошъл, ще се възползвам от възможността да ви обясня големите затруднения, които вие и другият джентълмен създавате на армията.

— Затруднения? — учуди се Стрейндж.

— Затруднения — повтори Негова светлост. — Виденията, които сте показали на министрите, са ги окуражили да вярват, че разбират как стоят нещата в Португалия. Изпратиха ми много повече заповеди и се намесиха в далеч по-голяма степен, отколкото биха го направили иначе. Само аз знам какво трябва да се направи в Португалия, мистър Стрейндж, тъй като само аз съм запознат с всичките обстоятелства. Не казвам, че вие и другият джентълмен не сте направили добро другаде — във флота, изглежда, са доволни, макар да не знам нищо за това, — но казвам, че тук, в Португалия, не ми трябва магьосник.

— Но, милорд, в Португалия магията няма да се използва погрешно, тъй като аз ще бъда изцяло на вашите услуги и под ваше ръководство.

Лорд Уелингтън стрелна с поглед Стрейндж.

— Това, от което наистина имам нужда, са хора. Можете ли да направите повече хора?

— Хора? Е, зависи какво има предвид Ваша светлост. Интересен въпрос… — за голямо свое неудобство Стрейндж установи, че говори точно като мистър Норел.

— Можете ли да направите повече хора? — прекъсна го Негова светлост.

— Не.

— Можете ли да направите така, че куршумите да летят по-бързо и да покосяват французите? Те и сега летят доста бързо. А дали можете да преобърнете земята и да преместите камъните така, че да построят редути, люнети и други отбранителни съоръжения за мен?

— Не, милорд. Но, милорд…

— Името на щабния капелан е мистър Брискол. Името на главния военен лекар е доктор Макгритър. Ако решите да останете в Португалия, аз ви съветвам да се запознаете с тези господа. Може би те ще имат някаква полза от вас. Аз нямам.

Лорд Уелингтън се обърна и веднага извика на някой си Торнтън да приготвя вечерята. По този начин даде на Стрейндж да разбере, че разговорът е приключил.

Стрейндж беше привикнал на почтително отношение от страна на правителствените министри. Най-високопоставените хора в държавата се държаха с него като с равен. Да се озове изведнъж сред капеланите и лекарите на армията — прости извънщатни служители — наистина беше много лошо.

Той прекара нощта в голямо неудобство в единствения хан на Перу Негру и веднага щом се развидели, препусна обратно към Лисабон. Когато се върна в хотела на Улицата на обущарите, Стрейндж седна и написа дълго писмо на Арабела, в което разказваше с най-малките подробности за ужасния начин, по който са се отнесли с него. После се почувства по-добре и реши, че на един мъж не приляга да се оплаква, затова скъса писмото.

След това състави списък с всички видове магии, които двамата с Норел са правили за Адмиралтейството, и се помъчи да реши коя от тях би свършила най-добра работа на лорд Уелингтън. След внимателно обмисляне заключи, че няма по-сигурен начин да влоши мизерното положение на френската армия от това да им изпрати бури с гръмотевици и проливен дъжд. Той реши незабавно да пише до Негова светлост с предложение да направи такава магия. Решителните действия винаги ободряват и настроението на Стрейндж тутакси се подобри — докато не погледна през прозореца. Небето беше притъмняло, лееше се дъжд като из ведро и духаше безмилостен вятър. По всичко личеше, че скоро ще загърми. Магьосникът отиде да потърси мистър Прайдо. Прайдо потвърди, че тук вали така от седмици и че според португалците ще продължи още дълго — и, да, французите наистина много се измъчват от това.

Стрейндж се замисли. Изкушаваше се да изпрати до лорд Уелингтън бележка, като му предложи да накара дъжда да спре с мотива, че това трябва да е също толкова мъчително и за британските войници, но накрая реши, че целият въпрос за правене на магии, свързани с времето, е твърде противоречив, а и първо трябва да научи повече за войната и за лорд Уелингтън. Междувременно магьосникът се спря на напаст от жаби като най-доброто, което може да се изсипе на главите на френските войници. Изглеждаше много библейско, а има ли, каза си Стрейндж, нещо по-възвишено от това?

На другата сутрин той седеше мрачен в хотелската си стая и се правеше, че чете една от книгите на Норел, а всъщност съзерцаваше дъжда, когато на вратата се почука. Беше шотландски офицер в униформа на хусарите, който изгледа въпросително Стрейндж и попита: — Мистър Норел?

— Не съм… O, няма значение! Какво мога да направя за вас?

— Съобщение за вас от щаба, мистър Норел — младият офицер подаде на Стрейндж лист хартия.

Беше собственото му писмо до Уелингтън. Някой беше надраскал отгоре с дебел син молив една-единствена дума: „Отхвърля се.“ — Чий е този почерк? — попита Стрейндж.

— На лорд Уелингтън, мистър Норел.

— А-ха.

На следващия ден Стрейндж написа на Уелингтън друга бележка, в която предлагаше да накара водите на река Тежу да излязат от коритото и да залеят французите. Това поне подтикна Негова светлост да напише значително по-дълъг отговор, като обясни, че понастоящем цялата британска армия и по-голямата част от португалската армия се намира между Тежу и французите и следователно предложението на мистър Стрейндж не е никак уместно.

Това не накара Стрейндж да се откаже. Той продължи всеки ден да изпраща на Уелингтън по едно свое предложение. Всички биваха отхвърлени.

Един особено мрачен ден в края на февруари магьосникът вървеше по коридора на хотела на мистър Прайдо на път за поредната си самотна вечеря, когато почти се сблъска с ведър млад човек в английски дрехи. Мъжът се извини и го попита дали знае къде може да намери мистър Стрейндж.

— Аз съм Стрейндж. А вие кой сте?

— Казвам се Брискол. Аз съм щабният капелан.

— Мистър Брискол? Да. Разбира се.

— Лорд Уелингтън ме помоли да ви посетя — обясни мъжът. — Спомена, че можете да ми бъдете от помощ с някоя магия — мистър Брискол се усмихна. — Но, струва ми се, истинската причина е, че се надява да ви убедя да престанете да му пишете всеки ден.

— О! — възкликна Стрейндж. — Няма да престана, докато не ми даде да правя нещо.

Мистър Брискол се засмя. — Много добре, ще му кажа.

— Благодаря ви. А има ли нещо, което мога да направя за вас? Никога досега не съм правил магии за църквата. Ще бъда откровен, мистър Брискол. Познанията ми по еклезиастична магия са много оскъдни, но ще се радвам да бъда полезен на някого.

— Хм. И аз ще бъда откровен с вас, мистър Стрейндж. Задълженията ми всъщност са много прости. Обикалям болните и ранените. Отслужвам литургии за войниците и се старая да им уредя прилично погребение, когато ги убият, горките момчета. Не виждам с какво бихте могли да ми помогнете.

— Точно както и всички останали — отвърна Стрейндж с въздишка. — Елате поне да вечеряте с мен. Поне няма да ми се налага да се храня сам.

Мистър Брискол бързо се съгласи и двамата седнаха в трапезарията на хотела. Капеланът се оказа добра компания за вечеря и с удоволствие разказа на Стрейндж всичко, което знаеше за лорд Уелингтън и за армията.

— Войниците като цяло не са религиозни хора — сподели той, — но аз не съм и очаквал да бъдат, а и много ми помогна обстоятелството, че всички капелани преди мен са излизали в отпуск почти веднага след пристигането си. Аз съм първият, решил да остане, и момчетата са ми благодарни за това. Те гледат много благосклонно на всеки, който е готов да сподели тежкия им живот.

Стрейндж отвърна, че не се съмнява в това.

— А вие, мистър Стрейндж? Как се справяте?

— Аз ли? Никак не се справям. Никой тук не ме иска. Обръщат се към мен — в редките случаи, когато изобщо някой ме заговаря — ту с „мистър Стрейндж“, ту с „мистър Норел“. Никой като че ли не подозира, че това са отделни хора.

Брискол се разсмя.

— А лорд Уелингтън отхвърля всичките ми предложения за помощ веднага щом ги отправя.

— Защо? Какво сте му предложили?

Стрейндж разказа на капелана за първото си предложение да изпрати на французите дъжд от жаби.

— Е, никак не се учудвам, че не се е съгласил с това! — презрително отсече мистър Брнскол. — Французите пекат жабите и ги ядат, нали така? Основната част от плана на лорд Уелингтън е да накара французите да гладуват. Със същия успех можехте да предложите да ги засилете с дъжд от печени пилета или питки с пълнеж от свинско!

— Вината не е моя — отвърна Стрейндж леко засегнат. — На драго сърце бих се съобразил с плановете на лорд Уелингтън, само че не знам какви са те. В Адмиралтейството в Лондон ни обясняваха намеренията си и ние правехме магии според желанията им.

— Ясно — каза Брискол. — Простете ми, мистър Стрейндж, може би не съм разбрал добре, но ми се струва, че тук разполагате с голямо предимство. В Лондон сте бил длъжен да се осланяте на мнението на Адмиралтейството за неща, които се случват на стотици мили от там — а, смея да отбележа, Адмиралтейството често допуска грешки. Тук можете да отидете и да видите с очите си какво става. Вашите преживелици не са по-различни от моите. Когато пристигнах, и на мен никой не обръщаше внимание. Местех се от един полк в друг. Никой не ме искаше.

— Все пак сега сте в щаба на Уелингтън. Как го постигнахте?

— Отне ми време, но накрая успях да докажа, че мога да бъда полезен на Негова светлост. Не се съмнявам, че и вие ще успеете.

Стрейндж въздъхна.

— Старая се. Но изглежда, че единственото, което успявам да докажа, е колко съм безполезен. Отново и отново!

— Глупости! Доколкото виждам, досега сте допуснали само една сериозна грешка и тя е, че стоите в Лисабон. Ако искате съвета ми, заминете веднага щом можете. Идете в планините и нощувайте редом с войниците и офицерите! Докато не го сторите, няма да узнаете нищо за тях. Разговаряйте с тях. Прекарвайте дните си с тях в опустелите села зад фронтовата линия. Те скоро ще ви обикнат за това. Войниците са най-добрите приятели на света.

— Наистина ли? В Лондон се говори, че Уелингтън ги нарича измета на земята.

Брискол се разсмя, сякаш да наречеш някого измета на земята е съвсем невинна шега, в която се крие голяма част от очарованието на армията. Стрейндж си каза, че това е странна реакция от страна на човек от духовенството.

— Та кое от двете е вярно? — попита магьосникът.

— И двете, мистър Стрейндж. И двете. Е, какво ще кажете? Ще заминете ли?

Стрейндж се намръщи.

— Не знам. Разбирате ли, не че се страхувам от несгодите и неудобствата. Вярвам, че мога да понеса точно толкова подобни неща, колкото и повечето мъже. Но не познавам никого там. Откакто съм пристигнал, като че ли се пречкам в краката на всички, а без приятели, при които да отида…

— О, това може лесно да се поправи! Тук не е Лондон или Бат, където ви трябват препоръчителни писма. Вземете бъчва бренди, може и един-два сандъка шампанско, ако слугата ви може да ги носи. Ако не ви се свидят брендито и шампанското, скоро ще имате широк кръг от познати сред офицерите.

— Наистина ли? Толкова ли е просто?

— O, със сигурност! Но не си правете труда да носите червено вино. Те вече имат предостатъчно.

След няколко дни Стрейндж и Джеръми Джоунс напуснаха Лисабон и поеха към селата зад фронтовата линия. Британските офицери и войници малко се изненадаха, когато научиха, че сред тях има магьосник. Те изпращаха лисма до приятелите си в Англия, в които го описваха по всевъзможни нелицеприятни начини и се чудеха какво, за Бога, търси той тук. Но Стрейндж послуша съвета на мистър Брискол. Всеки офицер, когото магьосникът срещаше, получаваше покана да пийне шампанско с него след вечеря. Скоро военните му простиха ексцентричността на неговата професия. Важното беше, че в бивака на Стрейндж човек винаги можеше да намери весели хора и прилично питие.

Освен това Стрейндж се научи да пуши. Досега това не му бе допадало като занимание за свободното време, но той установи, че една кесия тютюн подръка е неоценим начин за завързване на разговор с войниците.

Това беше странен живот сред призрачен пейзаж. По нареждане на лорд Уелингтън жителите на селата зад фронтовата линия бяха евакуирани, а посевите изгорени. Войниците от двете армии влизаха в опустелите села и си вземаха каквото може да им бъде от полза. От британската страна на фронта не беше необичайно да се видят дивани, гардероби, легла, столове и маси, наредени на планински склон или на поляна сред гората. От време на време се случваше човек да види цели спални или всекидневни, в които имаше приспособления за бръснене, книги и лампи минус ограниченията на стените и тавана.

Но ако британската армия страдаше от вятъра и дъжда, участта на френската армия бе далеч, далеч по-тежка. Дрехите на французите бяха окъсани и те нямаха какво да ядат. Френската армия стоеше пред фронтовата линия на лорд Уелингтън от миналия октомври. Не можеше да атакува британската армия — тя разполагаше с три непробиваеми линии от укрепления, в които можеше да се оттегли във всеки момент. А лорд Уелингтън не си правеше труда да атакува французите. Защо да го прави, когато гладът и болестите убиваха враговете му по-бързо, отколкото той сам би го направил? На 5 март французите напуснаха лагера си и поеха на север. След няколко часа лорд Уелингтън и британската армия се втурнаха по петите им. Джонатан Стрейндж тръгна с тях.

Една много дъждовна утрин към средата на месеца Стрейндж яздеше край пътя, по който вървеше 95-и стрелкови полк. Случайно забеляза неколцина приятели малко по-напред. Той пришпори коня си в лек галоп и бързо ги настигна.

— Добро утро, Нед — поздрави магьосникът един войник, по негови наблюдения мълчалив и чувствителен човек.

— Добро утро, сър — весело отвърна Нед.

— Нед?

— Да, сър?

— Какво ти се иска най-много? Знам, че това е странен въпрос и моля да ме извиниш, че ти го задавам, но наистина трябва да знам.

Нед не отговори веднага. Той пое дълбоко въздух, почеса се по челото и прояви други признаци на дълбок размисъл. Междувременно другарите му с готовност казаха на Стрейндж какво им се иска най-много — неща като вълшебни гърнета със злато, които никога не се опразват, и къщи, издялани от един-единствен къс диамант. Момче от Уелс тъжно и напевно се провикна:

— Препечен хляб със сирене! Препечен хляб със сирене!

Той го повтори още няколко пъти, с което предизвика бурен смях сред останалите войници — уелсците са шегаджии по природа. Междувременно Нед привърши с размислите си.

— Нови ботуши — обяви той.

— Наистина ли? — учуди се Стрейндж.

— Да, сър — отвърна Нед. — Нови ботуши. Заради проклетите португалски пътища — той махна към множеството камъни и дупки, които португалците кой знае защо наричаха път. — Ботушите се прокъсват и нощно време костите ме болят от ходене. Но ако имах нови ботуши — ех, колко бодър щях да се чувствам след цял ден път! Как само щях да се бия с французите! Щях да ги накарам да се изпотят!

— Желанието ти да се биеш ти прави чест, Нед — отбеляза Стрейндж. — Благодаря ти. Даде ми отличен отговор — и той се отдалечи, последван от оглушителни викове като „Ей, кога Нед ще си получи новите ботуши?“ и „Къде са ботушите на Нед?“.

Същата вечер щабът на лорд Уелингтън беше настанен в разкошна, макар и запустяла къща в село Лоузао. Тази къща принадлежеше на заможен и патриотично настроен португалски благородник, Жозе Ещорил, който заедно със синовете си бе измъчван и убит от французите. Съпругата му беше починала от треска, а за тъжната съдба на дъщерите му се разказваха какви ли не истории. От месеци тази къща беше изоставено и много меланхолично място, но сега с пристигането на хората на Уелингтън тя се изпълни с глъчка от шегите и споровете им и мрачните стаи изглеждаха почти весело от червените и сините мундири на офицерите, които сновяха из тях.

Часът преди вечеря бе най-оживеното време от деня и в стаята се тълпяха офицери, които докладваха и приемаха заповеди или просто разменяха клюки. В единия край имаше изящно, отрупано с орнаменти и разпадащо се каменно стълбище, което водеше до стара двойна врата. Казваха, че зад вратата лорд Уелингтън се труди усърдно над нов план за победа над французите и любопитното беше, че всеки, който влезеше в стаята, неизменно отправяше почтителен поглед към върха на стълбището. Двама от висшите офицери на Уелингтън — главният интендант на армията полковник Джордж Мъри и генерал-адютант Чарлс Стюарт — седяха един срещу друг на голяма маса и обмисляха разположението на войската през следващия ден. И тук спирам за малко, за да отбележа, че след като прочетете думите „полковник“ и „генерал“, си представите, че на масата седят двама старци, много ще сгрешите. Вярно е, че преди осемнадесет години, когато войната с французите започна, британската армия се командваше от почтени мъже на преклонна възраст, много от които през цялата си кариера не бяха зървали бойно поле. Но минаха години, тези стари генерали отидоха в запас или умряха и армията сметна за по-удобно да ги замени с млади енергични мъже. Самият Уелингтън беше малко над четиридесетте, а повечето му висши офицери бяха още по-млади. Стаята в къщата на Жозе Ещорил бе пълна с млади хора, които обичаха да се бият и да танцуват и бяха предани на лорд Уелингтън.

Макар че валеше, мартенската вечер беше топла — толкова топла, колкото е в Англия през май. След смъртта на Жозе Ещорил градината беше избуяла, особено люляковите храсти, които се притискаха в стените на къщата. Сега те бяха отрупани в цвят, а прозорците бяха отворени и през тях влизаше влажен въздух с ухание на люляк. Изведнъж полковник Мъри и генерал Стюарт усетиха как по тях и по важните им документи се сипят капки вода. Те вдигнаха глава възмутени и видяха Стрейндж да стои на верандата и безгрижно да тръска чадъра си.

Той влезе в стаята и поздрави неколцина офицери, с които се познаваше. Приближи се към масата и попита дали е възможно да говори с лорд Уелингтън. Генерал Стюарт, достолепен и красив мъж, отговори с енергично поклащане на главата. Полковник Мъри, който беше по-мек и по-дружелюбен човек, каза, че се бои, че това няма да е възможно.

Стрейндж хвърли поглед към внушителното стълбище и голямата украсена с резба врата, зад която седеше лорд Уелингтън (интересно как всеки, който влезеше в стаята, инстинктивно усещаше къде се намира Негова светлост. Това е то благоговението, което пораждат у нас великите хора!). Магьосникът не прояви желание да тръгне натам. Полковник Мъри изказа предположението, че Негова светлост може би се чувства самотен.

Към масата се приближи висок мъж с живи черни вежди и дълги също така черни мустаци. Той носеше тъмносин мундир със златни ширити — униформата на леките драгуни.

— Къде настанихте френските пленници? — обърна се мъжът към полковник Мъри.

— В камбанарията — отвърна полковникът.

— Така може — каза драгунът. — Питам, защото миналата нощ полковник Пърси затвори трима французи в една барака, като мислеше, че там няма опасност да направят нещо. Но някакви момчета от 52-ри прибрали пилета в бараката и французите изяли пилетата. Полковник Пърси каза, че тази сутрин някои от момчетата му гледали французите малко особено, все едно се питали колко от пилешкото месце се е полепило по французите и дали да не сготвят някого от тях, та да разберат.

— О! — възкликна полковник Мъри. — Тази нощ няма опасност да стане нищо подобно. Единствените други създания в камбанарията са плъховете и мисля, че ако някой ще яде някого, то по-скоро плъховете ще изядат французите.

Полковник Мъри, генерал Стюарт и мъжът с черните мустаци избухнаха в смях, който неочаквано бе прекъснат от магьосника.

— Пътят между Ешпинял и Лоузао е много лош — каза той (това беше пътят, по който същия ден бе минала значителна част от британската армия).

Полковник Мъри се съгласи, че пътят наистина е много лош. Стрейндж продължи:

— Не мога да ви кажа колко пъти днес конят ми се препъна и затъна в калта. Бях сигурен, че ще окуцее. Но този път не е по-лош от всеки друг, който съм виждал от пристигането си насам, а утре, доколкото разбирам, някои от нас отиват на места, където няма никакви пътища.

— Да — съгласи се полковник Мъри, като от все сърце му се искаше магьосникът да си тръгне.

— През преливащи реки и каменни долини, през гори и храсталаци, предполагам — каза Стрейндж. — Ще бъде много лошо за всички ни. Смея да предположа, че почти няма да напреднем. Смея да предположа, че изобщо няма да помръднем.

— Това е един от недостатъците при воденето на война на такова изостанало, затънтено място като Португалия — отбеляза полковник Мъри.

Генерал Стюарт не каза нищо, но гневният поглед, с който стрелна магьосника, достатъчно ясно изразяваше мисълта му, че може би Стрейндж ще напредне повече, ако и той, и конят му си заминат обратно за Лондон.

— Да поведеш четиридесет и пет хиляди души и всичките им коне, каруци и оръжие през такава разорена страна! Никой в Англия не би повярвал, че е възможно — Стрейндж се засмя. — Колко жалко, че Негова светлост не може да отдели минута-две, за да разговаря с мен, но може би вие ще бъдете така добри да му предадете едно съобщение. Кажете му следното: че мистър Стрейндж изпраща много поздрави на лорд Уелингтън и казва, че ако Негова светлост се интересува да получи хубав, добре направен път, по който армията му да мине утре, мистър Стрейндж ще се радва да му предостави такъв. О, и ако иска, може да има и мостове — в замяна на онези, които французите са взривили. Приятна вечер на всички — при тези думи магьосникът се поклони на господата, взе чадъра си и излезе.

Стрейндж и Джеръми Джоунс не можаха да намерят място за нощуване в Лоузао. Никой от джентълмените, които осигуряваха квартири за генералите и разпределяха войниците по влажните полета, не се беше погрижил за магьосника и неговия слуга. Накрая Стрейндж успя да уреди малка стаичка над една винарна на няколко мили по пътя за Миранда де Корву.

Стрейндж и Джеръми вечеряха това, което собственикът на винарната им бе приготвил. Беше някаква яхния и заниманието на вечерта се състоеше предимно в това да гадаят от какво е направена.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Стрейндж и вдигна вилицата си. На върха й висеше нещо белезникаво, лъскаво и завъртяно.

— Може би риба? — предположи Джеръми.

— Повече ми прилича на охлюв — каза Стрейндж.

— Или част от ухо — добави Джеръми.

Стрейндж продължи да се взира във вилицата си.

— Искаш ли го? — попита той.

— Не, благодаря, сър — отвърна Джеръми и хвърли примирен поглед към собствената си напукана чиния, — и аз имам няколко такива.

Когато привършиха вечерята и последната свещ изгоря, като че ли не им оставаше друго, освен да си легнат — и така и направиха. Джеръми се сви на кълбо в единия край на стаята, а Стрейндж легна в другия. Всеки си беше пригодил постеля от каквото имаше подръка. Джеръми постла вместо дюшек дрехите си, а господарят му сложи под главата си няколко книги от библиотеката на мистър Норел.

Изведнъж се разнесе тропот — нечий кон препускаше в галоп по пътя към винарната. Конският тропот скоро бе последван от тропот на ботуши по разнебитеното стълбище, на свой ред последван от блъскане с юмрук по паянтовата врата. Щом вратата се отвори, спретнат млад мъж в униформа на хусар едва не падна в стаята. Спретнатият млад мъж беше силно задъхан, но все пак успя да каже, че лорд Уелингтън изпраща много поздрави на мистър Стрейндж и ако на мистър Стрейндж е удобно, лорд Уелингтън би желал незабавно да говори с него.

В къщата на Жозе Ещорил Негова светлост вечеряше с неколцина свои офицери и други джентълмени. Стрейндж бе готов да се закълне, че господата на масата бяха увлечени в много весел разговор, но в мига, в който той влезе в стаята, всички млъкнаха. Това подсказваше, че присъстващите са говорили за него.

— А, Стрейндж! — възкликна лорд Уелингтън и вдигна чаша вино за поздрав. — Ето ви и вас! Трима адютанти цяла вечер обикаляха да ви търсят. Исках да ви поканя на вечеря, но момчетата ми не можаха да ви намерят. Все пак седнете да пийнете шампанско и да хапнете десерт.

Стрейндж погледна с копнеж към останките от вечерята, които прислужниците прибираха от масата. Сред другите хубави неща той разпозна кости от печена гъска, черупки от скариди с масло, половинка целина и крайчета от пикантни португалски наденички. Магьосникът благодари на Негова светлост и седна. Един прислужник му донесе чаша шампанско и той си взе парче бадемова торта и сушени череши.

— Е, как ви се струва войната, мистър Стрейндж? — попита джентълмен с лисича коса и лисича физиономия, който седеше в другия край на масата.

— О, отначало изглежда малко объркано като повечето неща — отвърна Стрейндж, — но сега, след като преживях много от приключенията, които войната предлага, започнах да свиквам. Веднъж ме обраха. Друг път стреляха по мен. Трети път заварих французин в кухнята и трябваше да го изгоня, а четвърти път запалиха къщата, в която спях.

— Французите ли? — попита генерал Стюарт.

— Не, не. Англичаните. Там имаше една компания от 43-ти. През нощта им станало студено и те запалили къщата, за да се стоплят.

— Да, такива неща стават постоянно! — възкликна генерал Стюарт. Последва кратка пауза и друг джентълмен в униформа на кавалерист каза:

— Тук си говорехме — по-точно спорехме — за магии и за това как се правят, Стратклайд казва, че вие и другият магьосник сте номерирали всички думи от Библията и че търсите подходящите думи, за да съставите заклинание, после събирате числата, после правите още нещо и тогава…

— Не казах това! — възкликна друг, вероятно Стратклайд. — Изобщо не си разбрал!

— Боя се, че никога не съм правил нищо, поне отчасти сходно с процеса, който описвате — каза Стрейндж. — Звучи ми доста сложно и не мисля, че би свършило работа. Колкото до това как правя магии, има много, много начини. Смея да кажа, че са толкова, колкото начините за водене на война.

— Аз бих искал да правя магии — обади се джентълменът с лисича коса и лисича физиономия, който седеше в другия край на масата. — Всяка вечер щях да организирам бал с феина музика и феини фойерверки и да каня на тях всички красиви жени от цялата история. Елена от Троя, Клеопатра, Лукреция Борджия, лейди Мариан и мадам Помпадур. Щях да ги събирам тук, за да танцуват с вас, приятели. А когато французите се появят на хоризонта — той махна неопределено с ръка, — просто щях да направя нещо, нали разбирате, и всичките да паднат мъртви.

— Може ли магьосник да убие човек с магия? — попита лорд Уелингтън.

Стрейндж се намръщи. Въпросът като че ли не му се нравеше.

— Предполагам, че магьосник би могъл — призна той, — но джентълмен — никога.

Лорд Уелингтън кимна, сякаш точно това бе очаквал да чуе. После каза:

— Този път, мистър Стрейндж, който бяхте така любезен да ни предложите, какво ще представлява?

— О, подробностите са най-лесни за уреждане, милорд. Какъв път бихте предпочели?

Офицерите и джентълмените на масата се спогледаха: изобщо не се бяха замисляли по въпроса.

— Може би с варовикова настилка? — опита се да помогне Стрейндж. — Варовиковата настилка е хубава.

— Много е прашна в сухо време, а като завали, става на река от кал — отвърна лорд Уелингтън. — Не, не. Варовиковата настилка не върши работа. Ако ще е такъв път, по-добре никакъв.

— Какво ще кажете за паваж? — предложи полковник Мъри.

— От паважа ботушите на войниците ще се износят — каза Уелингтън.

— Пък и на артилерията няма да се хареса — отбеляза джентълменът с лисича коса и лисича физиономия. — Дяволски ще се измъчат да влачат оръдията по паважа.

Някой предложи чакълен път. Но срещу него Уелингтън имаше същото възражение като срещу варовиковата настилка: в дъжда той ще се превърне в река от кал, а португалците смятат, че и утре ще вали.

— Не — каза Негова светлост. — Според мен, мистър Стрейндж, най-много ще ни бъде от полза път като римските пътища, с канавки от двете страни, за да се оттича водата, и хубави, добре подредени плоски камъни.

— Много добре — отвърна Стрейндж.

— Ще тръгнем на зазоряване — обяви Уелингтън.

— В такъв случай, милорд, ако някой бъде така добър да ми покаже откъде трябва да минава пътят, аз веднага ще се заема.

На сутринта пътят беше на мястото си и лорд Уелингтън препусна по него на любимия си кон Копенхаген, а Стрейндж го съпровождаше, яхнал Египтянина, своя любим кон. С обичайния си решителен маниер Уелингтън изтъкна нещата, които особено му харесват в пътя, както и онези, които не му харесват:

— …Но всъщност трудно мога да намеря недостатъци. Това е отличен път! Само утре го направете малко по-широк, ако обичате.

Лорд Уелингтън и Стрейндж се договориха, че по правило пътят ще се появява два часа преди първата военна част да стъпи на него и ще изчезва час след като по него е минал последният войник. Така френската армия нямаше да може да се възползва от пътищата. Успехът на плана зависеше от това хората на Уелингтън да дават на Стрейндж точни сведения за началото и края на придвижването на армията. Естествено, предвижданията им не винаги бяха точни. Близо седмица след първия път полковник Макензи от 11-и пехотен полк дойде при лорд Уелингтън много ядосан и се оплака, че магьосникът е направил така, че пътят да изчезне, преди неговият полк да стигне до него.

— Докато стигнем Селорико, милорд, пътят изчезваше под краката ни! Час по-късно вече изобщо го нямаше. Не може ли магьосникът да извиква видения, за да проверява какво правят отделните части? Доколкото разбирам, това не е никак трудно за него! Така ще се увери, че пътищата няма да изчезнат, преди всички да са минали по тях.

Лорд Уелингтън отсече:

— Магьосникът е затрупан с работа. Бересфорд се нуждае от пътища68. Аз се нуждая от пътища. Наистина не мога да моля мистър Стрейндж постоянно да се взира в огледала и легени с вода, за да проверява къде се намира всяка отклонила се част. Вие с вашите момчета не бива да изоставате, полковник Макензи. Това е.

Скоро британският щаб получи сведения от разузнаването за придвижването на голяма част от френската армия от Гарда към Сабугал. Изпратили патрул да търси пътя между двата града, но патрулът се натъкнал на португалци, които казали, че това е един от пътищата на английския магьосник и че след час-два ще изчезне и всички, които вървят по него, ще отидат в Ада — или може би в Англия. Щом слухът стигнал до ушите на войниците, те отказали да минат по пътя, който всъщност бил съвсем истински и съществувал от почти хиляда години. Вместо това французите поели по някакъв заобиколен път през планини и скалисти клисури, износили ботушите си, прокъсали дрехите си и се забавили с няколко дни.

Лорд Уелингтън не можеше да бъде по-доволен.

30КНИГАТА НА РОБЪРТ ФИНДХЕЛМ

Януари — февруари 1812 година

ОТ КЪЩАТА НА ЕДИН МАГЬОСНИК се очаква да притежава някои особености, но най-характерната особеност на къщата на мистър Норел несъмнено беше Чайлдърмас. В никое друго домакинство в Лондон нямаше прислужник като него. Един ден ще го видите да взема мръсна чаша и да събира трохи от масата като най-обикновен слуга. На следващия ден ще влезе в стая, пълна с адмирали, генерали и благородници, за да им каже къде според него допускат грешка. Веднъж мистър Норел публично направи забележка на херцога на Девъншир за това, че говори едновременно с Чайлдърмас.

Един мъглив ден в края на януари 1812 година Чайлдърмас влезе в библиотеката на „Хановер Скуеър“, където работеше мистър Норел, и съвсем накратко го уведоми, че му се налага да замине по работа и не знае кога ще се върне. След това даде различни напътствия на слугите за работата, която трябва да вършат в негово отсъствие, яхна коня си и замина.

През следващите три седмици мистър Норел получи от него четири писма: едно от Нюарк, Нотингамшир, едно от Йорк, Източен Йоркшир, едно от Ричмънд, Северен Йоркшир, и едно от Шефилд, Западен Йоркшир. Но писмата засягаха само делови въпроси и не хвърляха светлина върху загадъчното му пътуване.

Той се върна една нощ през втората половина на февруари. Ласелс и Дролайт бяха вечеряли на „Хановер Скуеър“ и когато Чайлдърмас влезе, те седяха с мистър Норел в салона. Чайлдърмас идваше направо от конюшните: ботушите и бричовете му бяха опръскани с кал, а палтото му бе още влажно от дъжда.

— Къде, за Бога, се изгуби? — попита мистър Норел.

— В Йоркшир — отвърна Чайлдърмас. — Разпитвах за Винкулус.

— Видяхте ли Винкулус? — припряно попита Дролайт.

— Не го видях.

— Знаеш ли къде е? — попита мистър Норел.

— Не знам.

— Намерихте ли книгата на Винкулус? — поинтересува се Ласелс.

— Не я намерих.

— Уф! — изпъшка Ласелс и погледна неодобрително Чайлдърмас. — Ако послушате съвета ми, мистър Норел, няма да позволявате на мистър Чайлдърмас да си губи времето заради Винкулус. Никой нито го е чувал, нито го е виждал от години. Може би е умрял.

Чайлдърмас седна на дивана като човек, който има пълното право да го направи, и каза:

— Картите показват, че не е умрял. Картите показват, че е още жив и книгата е още у него.

— Картите, картите! — възкликна мистър Норел. — Хиляди пъти съм ти казвал колко мразя дори да ми споменаваш за тези неща! Ще ми направиш голяма услуга, ако ги махнеш от дома ми и никога вече не ми говориш за тях!

Чайлдърмас изгледа хладнокръвно господаря си.

— Искате ли да чуете какво научих или не? — попита той.

Мистър Норел сърдито кимна.

— Добре — каза Чайлдърмас. — Във ваш интерес, мистър Норел, се погрижих да се сближа с всичките съпруги на Винкулус. Винаги съм смятал, че е невъзможно поне една от тях да не знае нещо, което би могло да ни помогне. Струваше ми се, че трябва само да ги заведа достатъчно пъти на кръчма, да им купя достатъчно джин и да ги оставя да говорят, и накрая все някоя от тях ще ми открие нещо. Е, излязох прав. Преди три седмици Нан Първис ми разказа история, която най-после ме поведе по следите на книгата на Винкулус.

— Коя е Нан Първис? — попита Ласелс.

— Първата му жена. Тя ми разказа нещо, случило се преди двадесет или тридесет години, когато с Винкулус се оженили. Двамата пиели в някаква кръчма. След като похарчили всичките си пари и изчерпали кредита си в заведението, дошло време да се прибират. Те се заклатушкали по улицата и в една канавка видели човек, който бил в по-лошо състояние и от тях — мъртвопиян старец. Мръсните води се стичали по него и заливали лицето му и само по случайност човекът не се бил удавил. Нещо привлякло погледа на Винкулус. Той сякаш го познал. Приближил се и се вгледал в него. После се разсмял и злобно ритнал стареца. Нан попитала Винкулус кой е този човек. Винкулус отвърнал, че името му е Клег. Тя попитала откъде се познават. Винкулус ядосано отговорил, че не познава Клег, че никога не го е познавал! Нещо повече, бил твърдо решен повече да не го познава! Накратко, на света нямало човек, когото Винкулус да мрази повече от Клег! Когато Нан се оплакала, че обяснението му не е достатъчно ясно, Винкулус сърдито отвърнал, че този човек е баща му, след което отказал да каже и дума повече.

— Но какво ни засяга това? — прекъсна го мистър Норел. — Защо не попита жените на Винкулус за книгата?

Чайлдърмас погледна господаря си с досада.

— Направих го, сър. Преди четири години. Може би си спомняте, че ви казах за това. Никоя от тях не знаеше нищо.

Мистър Норел махна нетърпеливо на Чайлдърмас да продължи.

— Месеци по-късно Нан седяла в таверна и слушала един от присъстващите да чете във вестника за някакво обесване в Йорк. Тя обичала да слуша разкази за обесвания и тази статия й направила особено впечатление, защото името на обесения било Клег. Запомнила го и същата вечер казала на Винкулус. За нейна изненада той вече знаел всичко за обесването и обесеният наистина бил баща му. Винкулус бил доволен, че са обесили Клег. Казал, че той си го е заслужил. Казал още, че Клег е извършил ужасно престъпление — най-страшното престъпление, извършено в Англия за последните сто години.

— Какво престъпление? — попита Ласелс.

— Отначало Нан не можеше да си спомни — каза Чайлдърмас. — Но след упорито разпитване и обещание за още джин се сети. Клег откраднал някаква книга.

— Книга! — възкликна мистър Норел.

— О, мистър Норел! — кресна Дролайт. — Сигурно е същата книга! Това трябва да е книгата на Винкулус!

— Тя ли е? — попита мистър Норел.

— Така мисля — отвърна Чайлдърмас.

— А жената знаеше ли къде е книгата? — попита мистър Норел.

— Не, Нан не знаеше нищо повече. Затова отидох в северен Йорк, където Клег е бил разпитан и обесен, и прегледах архивите от заседанията на съда. Първото, което научих, е, че Клег е родом от Ричмънд, Йоркшир. О, да! — Чайлдърмас погледна многозначително мистър Норел. — Винкулус е от Йоркшир, поне по произход69. Клег започнал като въжеиграч по панаирите на север, но работата на въжеиграча не се съчетава добре с пиенето, а Клег бил прочут пияница, затова се видял принуден да изостави този занаят. Върнал се в Ричмънд и се хванал като чирак в богата ферма. Там работел усърдно и направил впечатление на фермера с бързия си ум, затова започнали да му дават все повече и повече работа. От време на време се запивал с лоши другари и в такива случаи никога не се задоволявал с бутилка или две. Пиел, докато канелките пускали и докато в избите имало какво да се пие. Дни наред бил в несвяст и през това време се забърквал във всевъзможни тъмни дела — кражби, комар, бой, унищожаване на собственост, — но винаги се стараел буйните му прояви да стават далеч от фермата и винаги намирал правдоподобно извинение за отсъствията си, така че господарят му нищо не подозирал, макар другите слуги да знаели всичко за подвизите му. Името на фермера било Робърт Финдхелм. Той бил кротък, добър, почтителен човек — човек, който лесно може да бъде излъган от мошеник като Клег. Фермата принадлежала на семейството му от поколения, но някога, много отдавна, тя била в земите на абатството Ийзби…

Мистър Норел шумно си пое дъх и се разшава на стола си. Ласелс го погледна с любопитство.

— Абатството Ийзби е построено от Краля Гарван — обясни мистър Норел.

— Както и Хъртфю — добави Чайлдърмас.

— Наистина ли? — учуди се Ласелс70. — Признавам, че след всичко, което сте казвали за Краля Гарван, съм изненадан, че живеете в къща, така тясно свързана с него.

— Вие не разбирате — сопна се мистър Норел. — Говорим за Йоркшир, северното кралство на Джон Ъскглас, където той е живял и управлявал триста години. Там няма село, няма дори парче земя, което да не е свързано с него.

Чайлдърмас продължи:

— Семейството на Финдхелм притежавало още нещо, някога принадлежало на абатството — ценност, оставена му на съхранение от последния абат, която се предавала от баща на син заедно със земята.

— Книга по магия? — припряно попита мистър Норел.

— Ако това, което ми казаха в Йоркшир, е вярно, не става дума просто за книга по магия. Това е Книгата по магия. Книга, съчинена и записана собственоръчно от Краля Гарван.

Последва мълчание.

— Възможно ли е? — обърна се Ласелс към мистър Норел.

Мистър Норел не отвърна. Той седеше дълбоко замислен, изцяло погълнат от това ново — и недотам приятно — откритие.

Накрая магьосникът заговори, но по-скоро за да изрази мислите си на глас, отколкото да отговори на въпроса на Ласелс:

— Слухът за книга, принадлежала на Краля Гарван или написана от него, е една от голямите лудости на английската магия. Много хора са твърдели, че са я намерили или че знаят къде е скрита, някои от тях — умни хора, които биха могли да напишат важни научни творби, но са предпочели да пропилеят живота си в търсене на книгата на краля. Това обаче не означава, че такава книга не би могла да съществува…

— А ако съществува — продължи Ласелс — и някой я намери, тогава какво?

Мистър Норел поклати глава и не отговори.

Чайлдърмас отвърна вместо него:

— Тогава цялата английска магия ще трябва да се преразгледа в светлината на онова, което се съдържа в книгата.

Ласелс повдигна вежди.

— Наистина ли? — попита той.

Мистър Норел се поколеба — по всичко личеше, че му се иска да отговори отрицателно.

— Вие вярвате ли, че това е книгата на краля? — обърна се Ласелс към Чайлдърмас.

Чайлдърмас сви рамене.

— Финдхелм със сигурност е вярвал. В Ричмънд издирих двама души, които на младини са работили като слуги в дома на Финдхелм. Те казаха, че книгата на краля била гордостта на живота му. Той бил преди всичко пазач на книгата и след това съпруг, родител и фермер — Чайлдърмас помълча малко. — Най-голямата слава и най-голямото бреме, споходили човек в онези времена — каза той замислен. — Самият Финдхелм трябва да е бил нещо като магьосник теоретик. Купувал е книги за магия и е плащал на магьосник от Норталертън да го учи. Но едно нещо ми се видя особено любопитно; и двамата слуги твърдяха, че Финдхелм никога не е чел книгата на краля и е имал само бегла представа за това какво съдържа.

— А! — тихо възкликна мистър Норел.

Ласелс и Чайлдърмас го погледнаха.

— Значи не е могъл да я прочете — каза мистър Норел. — Е, това е много… — той млъкна и задъвка ноктите на ръцете си.

— Може да е била на латински — предположи Ласелс.

— А защо смятате, че Финдхелм не е знаел латински? — отвърна Чайлдърмас с известно раздразнение. — Само защото е бил фермер…

— О, нямах намерение да обидя фермерското съсловие, уверявам ви — засмя се Ласелс. — Тяхното занимание е по своему полезно. Но като цяло фермерите не са известни с добро класическо образование. Дали този човек би разпознал латински, ако го види?

Чайлдърмас отговори, че Финдхелм несъмнено би разбрал, че книгата е на латински. Не е бил глупак.

На това Ласелс хладно отвърна, че никога не го е наричал такъв.

Спорът започна да се разгорещява и изведнъж мистър Норел накара и двамата да млъкнат, като заговори бавно и замислено:

— Когато Кралят Гарван пристигнал в Англия, той не знаел да чете и пише. По онова време малко хора знаели, дори крале. А Кралят Гарван бил отгледан сред феи, където нямало писменост. Той никога не бил виждал букви. Новите му човешки слуги му показали буквите и му обяснили за какво служат. Но тогава той бил млад, много млад, може би на не повече от четиринадесет или петнадесет години. Вече бил завладял кралства в два свята и имал цялата магия, която един магьосник може да иска. Бил много самоуверен и горд. Нямал желание да чете мислите на други хора. Та какво били мислите на другите хора в сравнение с неговите собствени? Затова той не пожелал да се учи да чете и пише на латински, както искали да го научат слугите, и създал своя писменост, за да съхранява мислите си за по-късни времена. Може би тази писменост изразявала по-добре нагласата на ума му, отколкото латинските букви. Така било в началото. Но колкото повече живеел в Англия, толкова повече кралят се променял, по-малко мълчал, по-малко се уединявал — бил все по-малко като фея и все повече като човек. Накрая се съгласил да се научи да чете и пише като другите хора. Но не забравил собственото си писмо — Кралските букви, така се наричало то — и научил на него неколцина избрани магьосници, за да могат по-добре да разбират магията му. Мартин Пейл споменава за Кралските букви, също и Беласис, но нито единият, нито другият са виждали и чертичка от тях. Ако част от писмото е оцеляло и е записано с почерка на самия крал, то със сигурност… — мистър Норел отново млъкна.

— Е, мистър Норел — започна Ласелс, — тази вечер сте пълен с изненади! Да изразявате такова възхищение към човек, когото винаги сте твърдели, че мразите и презирате!

— Възхищението ми съвсем не ми пречи да го мразя! — сопна се мистър Норел. — Казах, че е велик магьосник. Не съм казал, че е велик човек, нито че одобрявам влиянието му върху английската магия. Впрочем нещата, които току-що чухте, изразяват личното ми мнение и не са за публично разпространение. Чайлдърмас знае. Чайлдърмас разбира.

Мистър Норел нервно погледна Дролайт, но Дролайт отдавна беше престанал да слуша — още след като бе установил, че историята на Чайлдърмас не е свързана с никого от модното общество, а само с йоркширски фермери и пияни слуги. В момента той беше зает да лъска кутията си за тютюн с носната си кърпа.

— Та, значи, Клег откраднал тази книга? — обърна се Ласелс към Чайлдърмас. — Това ли искате да ни кажете?

— В известен смисъл. През есента на 1754 година Финдхелм дал книгата на Клег и му наредил да я занесе на един човек в село Бретън в Дербишир Пийк. Защо — не ми е известно. Клег тръгнал на път и на втория или третия ден пристигнал в Шефилд. Спрял в една таверна и там попаднал на някакъв човек, ковач, чиято репутация на пияница била не по-малко славна от неговата. Те започнали да се надпиват и надпиването продължило два дни и две нощи. Отначало просто искали да видят кой ще изпие повече, но на втория ден започнали да поставят един пред друг невероятни пиянски предизвикателства. В ъгъла имало бъчва със солена херинга. Клег предизвикал ковача да мине по пътека от херинги. По това време вече се била насъбрала тълпа и всички зяпачи и посетители в таверната се втурнали да изсипват бъчвата на пода и да го застилат с риба. После ковачът минал от единия край на помещението до другия и подът се превърнал във воняща каша от стъпкани херинги, а самият ковач бил целият в кръв от охлузванията и натъртванията. След това той предизвикал Клег да мине по ръба на покрива. Клег пиел вече цял ден. Няколко пъти зяпачите били убедени, че ще падне и ще си счупи безполезния врат, но това не станало. После Клег предизвикал ковача да опече и изяде обувките си — и ковачът го направил, — а накрая ковачът казал на Клег да изяде книгата на Робърт Финдхелм. Клег я разкъсал на парчета и я изял парче по парче.

Мистър Норел нададе вопъл на ужас. Дори Ласелс примигна от изненада.

— След няколко дни — продължи Чайлдърмас, — когато се събудил, Клег осъзнал какво е направил. Поел към Лондон и четири години по-късно срещнал едно момиче, което прислужвало в таверна в Уапинг. Момичето било майката на Винкулус.

— Ама разбира се, обяснението е очевидно! — възкликна мистър Норел. — Книгата не е била изгубена! Историята с надпиването е била измислена от Клег, за да скрие истината от Финдхелм! В действителност той е запазил книгата и я е предал на сина си! И сега само ако можем да открием…

— Но защо? — попита Чайлдърмас. — Защо ще си прави целия този труд, за да остави книгата на син, когото никога не е зърнал и за когото не го е било грижа? Винкулус дори не е бил роден, когато Клег е заминал за Дербишир.

Ласелс се изкашля.

— Мистър Норел, този път по изключение съм съгласен с мистър Чайлдърмас. Ако Клег е запазил книгата или е знаел къде се намира, той със сигурност е щял да я представи на съда, за да спаси живота си.

— И ако Винкулус е получил такава облага от престъплението на баща си — добави Чайлдърмас, — тогава защо ще го мрази? Защо ще се радва, че баща му е обесен? Робърт Финдхелм е бил съвсем сигурен, че книгата е унищожена — това е ясно. Нан ми каза, че Клег е обесен за кражба на книга, но обвинението, отправено от Робърт Финдхелм към него, не е в кражба. Финдхелм го е обвинил в убийство на книга. Клег е последният човек в Англия, обесен за убийство на книга71.

— И защо Винкулус твърди, че притежава тази книга, след като баща му я е изял? — учудено попита Ласелс. — Това е невъзможно.

— По някакъв начин наследството на Робърт Финдхелм е преминало към Винкулус, но как е станало — не мога да проумея — каза Чайлдърмас.

— А онзи човек от Дербишир? — внезапно попита мистър Норел. — Нали каза, че Финдхелм искал да изпрати книгата на човек в Дербишир?

Чайлдърмас въздъхна.

— На връщане към Лондон минах през Дербишир. Отидох в село Бретън. Три къщи и странноприемница на невзрачен хълм. Който и да е човекът, при когото е бил изпратен Клег, той отдавна е мъртъв. Там не намерих нищо.

Стивън Блек и джентълменът с коса като глухарче седяха в горната стая на кафенето на мистър Уортън на „Оксфорд Стрийт“, където се събираха членовете на клуб „До зори“.

Джентълменът говореше на една от любимите си теми — голямата си привързаност към Стивън.

— Това ми напомня — каза той, — че от месеци ви дължа извинение и обяснение.

— На мен ли, сър?

— Да, Стивън. И вие, и аз повече от всичко на света желаем щастието на лейди Поул, но аз съм обвързан с условията на зъл договор с магьосника и всяка сутрин трябва да я връщам в дома на съпруга й, където тя да прекарва дългите дни до вечерта. Но какъвто сте умен, сигурно сте забелязали, че по отношение на вас няма такива ограничения и смея да предположа, че се чудите защо още не съм ви отвел в къщата „Изгубена надежда“, където да бъдете щастлив навеки.

— Питах се за това, сър — призна Стивън. Той помълча малко, защото цялото му бъдеще зависеше от следващия въпрос: — Има ли нещо, което ви пречи да го сторите?

— Да, Стивън. В известен смисъл има.

— Разбирам — каза Стивън. — Е, това е много жалко.

— Не бихте ли искали да узнаете какво е то? — попита джентълменът.

— О, да, сър! Наистина, сър!

— Знайте тогава — каза джентълменът с тежък и важен поглед, който никак не приличаше на обичайното му изражение, — че ние, феите духове, знаем това-онова за бъдещето. Съдбата често ни избира за вестители на пророчества. В миналото сме оказвали помощ на християни и постигането на велики и благородни цели — на Юлий Цезар, Александър Велики, Карл Велики, Уилям Шекспир, Джон Уесли и така нататък72. Но често познанията ни за нещата, които предстоят, са мъгляви и… — той гневно махна с ръка, сякаш отмяташе дебели паяжини от лицето си — …несъвършени. Заради голямата си обич към вас, Стивън, аз проследих дима от горящите градове и бойни полета и се порових в кървавите вътрешности на умиращите мъже, за да прозра бъдещето ви. Вие наистина сте предопределен да станете крал! Трябва да кажа, че това ни най-малко не ме учудва! От самото начало почувствах, че вие трябва да станете крал и беше невъзможно да греша. Но, нещо повече, мисля, че знам кое кралство ви е отредено. Димът и вътрешностите, и всички други знаци съвсем ясно сочат, че това ще бъде кралство, в което вече сте били! Кралство, с което вече сте тясно свързан.

Стивън зачака.

— Нима не разбирате? — нетърпеливо възкликна джентълменът. — Това е Англия! Не мога да ви опиша колко се зарадвах, когато научих тази важна вест!

— Англия! — учуди се Стивън.

— Да, точно така! Нищо не може да бъде от по-голяма полза за Англия от това вие да станете неин крал. Сегашният крал е стар и сляп, а колкото до синовете му, те всичките са дебелаци и пияници! Сега разбирате защо не мога да ви отведа в „Изгубена надежда“. Би било голяма грешка да ви отделя от отреденото ви кралство!

Стивън мълчеше и се мъчеше да проумее.

— Дали това кралство не е някъде в Африка? — попита той накрая. — Може би ми е съдено да се върна там и по някакво чудо хората да ме признаят за наследник на един от кралете си?

— Може би — колебливо отвърна джентълменът. — Но не! Това не може да стане. Защото, разбирате ли, трябва да е кралство, в което вече сте били. А вие никога не сте ходили в Африка. О, Стивън! Как копнея чудната ви съдба да се изпълни! О, в този ден аз ще присъединя многото си кралства към Великобритания — и двамата с вас ще живеем в съвършено съгласие и братство. Помислете само как ще треперят враговете ни! Помислете как ще се разгневят магьосниците! Как ще се проклинат за това, че не са се отнасяли към нас с по-голямо уважение!

— Все пак мисля, че грешите, сър. Аз не мога да управлявам Англия. Не с тази… — той разпери длани пред лицето си. „Черна кожа“, каза си наум. А на глас продължи: — Само вие, сър, заради добрината си към мен сте в състояние да помислите, че такова нещо е възможно. Робите не стават крале, сър.

— Робите ли, Стивън? Какво искате да кажете?

— Аз съм роден в робство, сър. Също като много други от моята раса. Майка ми е била робиня в едно имение в Ямайка, собственост на дядото на сър Уолтър. Когато дълговете му нараснали, сър Уилям отишъл в Ямайка да продаде имението и сред останалото имущество, което донесъл със себе си тук, била и майка ми. Или по-скоро намерението му било да я доведе тук, за да слугува в дома му, но по пътя тя ме родила и умряла.

— Ха! — победоносно възкликна джентълменът. — Значи е точно така, както казах! Вие и почитаемата ви майка сте били поробени от злите англичани и принизени в резултат на машинациите им!

— Е, така е, сър. В известен смисъл е вярно. Но сега аз не съм роб. Никой, който стои на британска земя, не може да бъде роб. Въздухът на Англия е въздух на свободата. Англичаните много се гордеят с това — „и все пак — помисли си Стивън — притежават роби в други страни“. На глас той каза: — От мига, в който лакеят на сър Уилям ме е взел от кораба, аз съм станал свободен.

— Въпреки всичко трябва да ги накажем! — възкликна джентълменът. — Лесно можем да убием съпруга на лейди Поул, а после ще слезем в пъкъла и ще намерим дядо му, а после…

— Но не сър Уилям и сър Уолтър са създали робството — възрази Стивън. — Сър Уолтър винаги е бил против търговията с роби. И сър Уилям беше добър към мен. Той ме кръсти и ме изучи.

— Кръстил ви е? Какво? Дори името ви е наложено от враговете ви? Като символ на поробването? В такъв случай ви съветвам да се отречете от него и да приемете друго име, след като се възкачите на трона на Англия! С какво име ви е нарекла майка ви?

— Не знам, сър. Не съм убеден, че изобщо ми е дала име.

Джентълменът присви очи, което беше признак за дълбок размисъл.

— Странна ще е тази майка — разсъждаваше той, — която не е дала име на детето си. Да, със сигурност съществува име, което ви принадлежи. Истински ви принадлежи. Това ми е ясно. Името, с което майка ви се е обръщала към вас в сърцето си в онези кратки мигове, когато ви е държала в прегръдките си. Не сте ли любопитен да научите кое е то?

— Разбира се, сър. Но майка ми отдавна е мъртва. Може никога да не е казала това име на друг човек. Дори нейното име е изгубено. Веднъж, когато бях малък, попитах сър Уилям, но той не можа да си го спомни.

— Със сигурност го е знаел, но в лукавството си не е пожелал да ви го каже. Нужен ни е някой със забележителни способности, за да възстанови името ви, Стивън — някой, който притежава рядка прозорливост, изключителен талант и несравнимо благородство на духа. Всъщност това съм аз. Да, точно така ще направя. В знак на обичта, която питая към вас, ще открия истинското ви име!

31СЕДЕМНАДЕСЕТ МЪРТВИ НЕАПОЛИТАНЦИ

Април 1812 — юни 1814 година

ПО ОНОВА ВРЕМЕ в британската армия имаше известен брой „разузнаващи“ офицери, чиято работа беше да разговарят с местните хора, да крадат писмата на френската армия и винаги да знаят какво правят френските части. Колкото и романтични да са представите ви за войната, разузнаващите офицери на Уелингтън при всички случаи ги надхвърлят. Тези офицери преминаваха реки на лунна светлина и прехвърляха планини под изпепеляващо слънце. Те живееха повече зад френската фронтова линия, отколкото зад английската, и познаваха всеки, който симпатизираше на британската кауза.

Най-видният от разузнаващите офицери несъмнено беше майор Колкхаун Грант от 11-и пехотен полк. Често се случваше французите да вдигнат глави и да видят майор Грант да ги наблюдава от коня си, застанал на върха на някой далечен хълм. Той се взираше през далекогледа си и си водеше записки за тях в малък бележник. Това ги караше да се чувстват крайно неудобно.

Една сутрин през април 1812 година съвсем случайно майор Грант се озова между два патрула на френската кавалерия. Когато стана ясно, че не може да им избяга, той слезе от коня си и се скри в малка горичка. Майор Грант се смяташе по-скоро за войник, отколкото за шпионин, и като войник считаше за чест да носи униформата си постоянно. За съжаление униформата на 11-и пехотен полк (като на повечето пехотни части) беше яркочервена и докато майорът се криеше сред напъпилите пролетни листа, французите бързо го забелязаха.

За британците залавянето на Грант беше бедствие, съизмеримо със загубата на цяла бригада редови войници. Лорд Уелингтън незабавно разпрати спешни съобщения, някои от които до френски генерали с предложения за размяна на пленници и няколко партизански командири73 и обещания за сребърни монети и оръжие в изобилие срещу освобождаването на Грант. Когато нито едно от тези предложения не се увенча с успех, лорд Уелингтън се видя принуден да приложи друг план. Той нае един от най-легендарните и най-кръвожадните партизански главатари, Херонимо Саорнил, да заведе Джонатан Стрейндж при майор Грант.

— Ще видите, че Саорнил е малко страшен — съобщи Негова светлост на Стрейндж, преди магьосникът да потегли, — но аз нямам никакви притеснения по този повод, защото, честно казано, мистър Стрейндж, и вие не му отстъпвате.

Саорнил и хората му наистина бяха зловеща шайка разбойници, каквато не бихте искали да срещате. Те бяха мръсни, вмирисани и небръснати. Носеха саби и ножове, затъкнати на поясите, и пушки през рамо. Дрехите и потниците на седлата им бяха изпъстрени с жестоки и зловещи изображения: черепи и кръстосани кости, пронизани с ножове сърца, бесилки, колела с разпънати на тях фигури, гарвани, кълвящи сърца и очи, и други също толкова приятни картини. Тези изображения представляваха инкрустации, изработени с нещо, което на пръв поглед приличаше на перлени копчета, но отблизо се оказа зъби на убити от партизаните французи. В частност Саорнил се беше накичил с толкова зъби, че при всяко негово движение те подрънкваха, сякаш и след смъртта си французите тракаха със зъби от страх.

Така отрупани със символи и атрибути на смъртта, Саорнил и хората му бяха сигурни, че всяват ужас у всеки срещнат. Затова донякъде се стъписаха, когато видяха, че английският магьосник ги е надминал в това отношение — той носеше със себе си ковчег. Като повечето жестоки хора и те бяха доста суеверни. Един от тях попита Стрейндж какво има в ковчега. Той безгрижно отвърна, че вътре има човек.

След няколко дни изтощителна езда партизаните заведоха Стрейндж на един хълм, който се издигаше над основния път от Испания за Франция. Те увериха магьосника, че точно по този път ще минат майор Грант и похитителите му.

Хората на Саорнил направиха лагер наблизо и зачакаха. На третия ден видяха по пътя да се задава голяма група френски войници, сред които в яркочервената си униформа яздеше майор Грант. Стрейндж незабавно нареди да отворят ковчега му. Трима партизани грабнаха железни пръти и вдигнаха капака. Вътре намериха глинена фигура — нещо като манекен от същата груба червена глина, която испанците използват за направата на пъстрите си чинии и стомни. Фигурата беше с размерите на човек, но много грубо изработена. Имаше две дупки вместо очи и едва загатнат нос. Затова пък беше грижливо облечена в униформата на офицер от 11-и пехотен полк.

— А сега — обърна се Стрейндж към Херонимо Саорнил, — щом първите французи стигнат онази скала, вие ще ги нападнете.

Саорнил се замисли над казаното, не на последно място заради испанския език на Стрейндж, който беше малко чудат като граматика и произношение.

След като разбра какво иска магьосникът, той попита:

— Да опитаме ли да освободим Ел Буено Гранто? (Ел Буено Гранто беше името, с което испанците наричаха майор Грант.)

— В никакъв случай! — възкликна Стрейндж. — Оставете Ел Буено Гранто на мен!

Саорнил и хората му се спуснаха по-надолу по хълма до място, където тънка редица дръвчета създаваше преграда между тях и пътя. От там откриха огън. Това завари французите съвсем неподготвени. Неколцина бяха убити, много други — ранени. Нямаше скали, само няколко храста — почти нямаше къде да се скрият, — но пътят беше пред тях и им предоставяше добра възможност да избягат от нападателите си. След първите минути на паника и объркване французите се окопитиха, събраха ранените си и препуснаха напред.

Докато се изкачваха по хълма, партизаните не вярваха, че са постигнали нещо — в края на краищата човекът в яркочервена униформа продължаваше да язди напред с французите. Щом стигнаха мястото, където ги чакаше магьосникът, те с изненада установиха, че Стрейндж вече не е сам. Майор Грант беше с него. Двамата седяха по приятелски на една скала, ядяха студено пиле и пиеха кларе.

— …В Брайтън е наистина хубаво — казваше майор Грант, — но аз предпочитам Уеймут.

— Учудвате ме — отвърна Стрейндж. — Аз не обичам Уеймут. Там прекарах една от най-нещастните седмици в живота си. Бях много влюбен в момиче на име Мариан и то ме остави заради един тип с имение в Ямайка и стъклено око.

— Уеймут няма вина за това — отбеляза майор Грант. — А, капитан Саорнил! — той размаха пилешка кълка за поздрав. — Буенос диас!

Междувременно офицерите и войниците от френския ескорт продължиха пътя си към Франция и когато пристигнаха в Байон, предадоха пленника си на началника на тамошната тайна полиция. Началникът на тайната полиция пристъпи напред, за да поздрави човека, когото смяташе за майор Грант. Той доста се озадачи, когато посегна да стисне ръката на пленника и тя излезе от рамото му. Началникът така се стресна, че изпусна ръката на земята и тя се разби на хиляди парченца. Обърна се да се извини на майор Грант и още повече се ужаси, когато забеляза големи черни пукнатини по цялото му лице. След това падна и част от главата му и така се разкри, че пленникът е съвсем кух отвътре, а секунди по-късно той целият се разпадна като Хъмпти-Дъмпти от „Мелодиите на Мама Гъска“.

На 22 юли Уелингтън се би с французите край древния университетски град Саламанка. Това беше най-решителната победа на британската армия за последните години.

Същата нощ френската армия побягна през горите, които се простираха на юг от Саламанка. Когато погледнаха нагоре, войниците се стъписаха при вида на ята ангели, които се спускаха над тъмните дървета. Ангелите сияеха с ослепителна светлина. Крилете им бяха бели като на лебеди, а робите им меняха цветовете си като седеф, люспи на риба или небе преди гръм. В ръцете си те държаха лъскави копия и очите им искряха от божествен гняв. Те летяха между дърветата с поразителна бързина и заплашително размахваха копията си в лицата на французите.

Много от войниците изпаднаха в такъв ужас, че се обърнаха и побягнаха обратно към града — право към преследващата ги британска армия. Повечето бяха прекалено стъписани, за да правят друго, освен да стоят и да гледат. Един войник, по-смел и по-решителен от останалите, се опита да разбере какво става. Струваше му се много невероятно Небесата изведнъж да са се съюзили с враговете на Франция: в края на краищата, такова нещо човечеството не беше виждало от времената на Стария завет насам. Той забеляза, че макар да заплашваха войниците с копията си, ангелите не ги нападаха. Войникът изчака един от ангелите да се спусне достатъчно ниско и заби сабята си в него. Сабята не срещна съпротивление — само празен въздух. А и ангелът не прояви признаци на болка или учудване. Французинът веднага извика на сънародниците си да не се страхуват: това са само илюзии, създадени от магьосника на Уелингтън, и не могат да ги наранят.

Френските войници продължиха пътя си, следвани от призрачните ангели. Когато излязоха от гората, те се озоваха на брега на река Тормес. На нея имаше стар мост, който водеше към град Алба де Тормес. Поради грешка от страна на един от съюзниците на лорд Уелингтън този мост беше оставен без никаква охрана. Французите го преминаха и избягаха през града.

Няколко часа по-късно, малко след изгрев слънце, лорд Уелингтън мина угрижен по моста при Алба де Тормес. С него яздеха трима други джентълмени: подполковник Де Ланси, който беше заместник-интендант на армията; хубав млад мъж на име Фицрой Съмърсет, военен секретар на лорд Уелингтън; и Джонатан Стрейндж. Всички бяха прашни и мръсни от битката и не бяха спали от няколко дни. Нямаше и изгледи скоро да си легнат, защото Уелингтън беше твърдо решен да продължи преследването на избягалите французи.

Градът с църквите, манастирите и средновековните си сгради се открояваше със съвършена яснота на млечноматовото небе. Въпреки ранния час (беше малко след пет и половина) градът вече се бе събудил. Камбаните биеха в чест на победата над французите. Колони от уморени британски и португалски войници се нижеха по улиците, гражданите излизаха от къщите си и им поднасяха хляб, плодове и цветя. Каруци с ранени стояха в редица край една стена и дежурният офицер изпращаше войници да търсят болницата и други места, където да ги настанят. Междувременно пет-шест невзрачни и сръчни монахини бяха дошли от един от манастирите, обикаляха ранените и им даваха да пият прясно издоено мляко в метални канчета. Малки момчета, които никой не можеше да убеди да останат в леглата си, развълнувано поздравяваха всеки войник, когото срещнеха, и устройваха импровизирани паради на победата за онези, които нямаха нищо против. Лорд Уелингтън се огледа.

— Уоткинс! — извика той на войник в униформа на артилерист.

— Да, милорд? — обади се войникът.

— Търся закуската си, Уоткинс. Дали случайно не си виждал готвача ми?

— Сержант Джефърд каза, че е видял хората ви да отиват към замъка, милорд.

— Благодаря, Уоткинс — отвърна Негова светлост и продължи пътя си. Замъкът на Алба де Тормес не приличаше много на замък. Преди години, в началото на войната, французите го бяха обсадили и сега с изключение на една кула всичко беше в руини. Птици и диви животни си правеха гнезда и хралупи там, където някога херцозите Алба бяха живели в невъобразим разкош. Изящните италиански стенописи, с които някога се славеше замъкът, съвсем не изглеждаха толкова внушителни, след като таваните бяха паднали и ги бяха оставили на грубите ласки на дъждове, бури, градушки и сняг. В трапезарията липсваха някои удобства, характерни за повечето трапезарии — тя беше под открито небе и по средата й растеше млада бреза. Но това изобщо не смущаваше слугите на лорд Уелингтън, те бяха свикнали да поднасят храната на Негова светлост на далеч по-необичайни места. Сега под брезата бяха сложили маса и бяха постлали върху нея бяла покривка. Когато Уелингтън и спътниците му влязоха в замъка, слугите тъкмо бяха започнали да подреждат чинии с хлебчета и резени испанска шунка, купи с кайсии и съдини с прясно масло. Готвачът на Уелингтън отиде да пържи риба и подлютени бъбречета и да прави кафе.

Четиримата джентълмени седнаха. Подполковник Де Ланси отбеляза, че не може да си спомни кога за последно е ял. Някой друг каза същото за себе си и после всички мълчаливо и сериозно захванаха да ядат и да пият.

Те тъкмо започнаха да се връщат към нормалното си състояние и да стават по-разговорливи, когато пристигна майор Грант.

— А, Грант! — възкликна лорд Уелингтън. — Добро утро. Седнете. Закусете с нас.

— След минутка, милорд. Първо трябва да ви съобщя някои новини. От много странен характер. Изглежда, че французите са загубили шест оръдия.

— Оръдия? — незаинтересовано попита Негова светлост, докато си вземаше хлебче и си сипваше подлютени бъбречета. — Разбира се, че са загубили оръдия. Съмърсет! — обърна се той към военния си секретар. — Колко френски оръдия пленихме вчера?

— Единадесет, милорд.

— Не, не, милорд — каза майор Грант. — Моля да ме извините, но не сте ме разбрали правилно. Не говоря за оръдията, които сте пленили по време на битката. Тези оръдия изобщо не са влезли в бой. Те били изпратени от генерал Кафарели до частите на френската армия на север. Но не пристигнали навреме за битката. Всъщност изобщо не пристигнали. Тъй като знаел, че вие, милорд, се намирате наблизо и здраво притискате французите, генерал Кафарели се постарал да изпрати оръдията по най-бързия начин. Съставил ескорт от първите тридесет души, които му попаднали. Е, милорд, генералът действал прибързано и след това горчиво се разкайвал, защото десет от тридесетте души се оказали неаполитанци.

— Неаполитанци! Наистина ли? — възкликна Негова светлост.

Де Ланси и Съмърсет си размениха доволни погледи, дори Джонатан Стрейндж се усмихна.

Истината беше, че макар Неапол да принадлежеше към Френската империя, неаполитанците мразеха французите. Младите мъже от Неапол бяха задължени да се бият във френската армия, но те се възползваха от всяка възможност да дезертират, като често бягаха при врага.

— Но какво са правили другите войници? — попита Съмърсет. — Би следвало да се предположи, че те не биха позволили на неаполитанците да избягат.

— За другите войници е твърде късно да направят каквото и да било — каза майор Грант. — Всичките са мъртви. В настоящия момент двадесет чифта френски ботуши и двадесет френски униформи са изложени в магазин за стари дрехи в Саламанка. Всичките мундири имат продълговати дупки на гърбовете, каквито могат да се направят с италианска кама, и целите са в кръв.

— Значи оръдията са в ръцете на шайка италиански дезертьори, така ли? — попита Стрейндж. — Какво ще направят с тях? Ще поведат война за независимост?

— Не, не! — отвърна Грант. — Ще ги продадат на онзи, който предложи повече. Или на вас, милорд, или на генерал Кастанос (така се казваше генералът, който предвождаше испанската армия).

— Съмърсет! — извика Негова светлост. — Колко би трябвало да дам за шест френски оръдия? Четиристотин песос?

— О, със сигурност си заслужава да дадете четиристотин песос, за да накарате французите да изпитат последствията от глупостта си, милорд. Само не разбирам как досега не сме получили никаква вест от неаполитанците. Какво биха могли да чакат?

— Мисля, че знам отговора на този въпрос — каза майор Грант. — Преди четири нощи двама мъже се срещнали тайно в малко лозе на хълм недалеч от Кастрехон. Били облечени в окъсани френски униформи и говорили на италиански диалект. Поговорили и се разделили, като единият тръгнал на юг към френските части при Канталапиедра, а другият на север към Дуеро. Милорд, според мен неаполитанските дезертьори изпращат съобщения до сънародниците си с призив да се присъединят към тях. Смея да кажа, че те се надяват с парите, които вие или генерал Кастанос ще дадете за оръдията, да отплават обратно за Неапол на златен кораб. Може би всеки от тях има брат или братовчед, който служи в друга френска част. Те не искат да се върнат у дома, да застанат пред майките и бабите си и да им кажат, че не са довели роднините си у дома.

— Чувал съм от много хора, че италианските жени са доста сприхави — потвърди подполковник Де Ланси.

— Това, което трябва да направим, милорд — продължи майор Грант, — е да намерим неаполитанци и да ги разпитаме. Не се съмнявам, че те ще знаят къде са крадците и къде държат оръдията.

— Има ли неалолитанци сред вчерашните пленници? — попита Уелингтън. Подполковник Де Ланси изпрати човек да провери.

— Разбира се — продължи Негова светлост замислен, — повече бих предпочел да не плащам нищо. Мерлин! — така лорд Уелингтън наричаше Джонатан Стрейндж. — Ще бъдете ли така добър да извикате видение за неаполитанците, може би така ще успеем да разберем къде са и къде се намират оръдията, и после просто ще отидем и ще ги вземем!

— Може би — каза Стрейндж.

— Смея да предположа, че ще видите планина със странна форма в далечината — весело добави Негова светлост — или село с по-особена камбанария. Някой от испанските ни водачи бързо ще познае мястото.

— Вероятно — промърмори Стрейндж.

— Не ми изглеждате много сигурен.

— Простете, милорд, но — мисля, че и преди съм го казвал — виденията са най-неподходящият вид магия за това74.

— Добре, а можете ли да предложите нещо по-добро? — попита Негова светлост.

— Не, милорд. Все още не.

— В такъв случай е решено! — обяви лорд Уелингтън. — Мистър Стрейндж, подполковник Де Ланси и майор Грант ще се заемат с намирането на оръдията. Съмърсет и аз ще продължим да досаждаме на французите.

Резкият тон, с който Негова светлост произнесе тези думи, предполагаше, че той очаква всяко едно от тези неща да стане почти веднага. Стрейндж и господата офицери изгълтаха остатъците от закуската и се захванаха със задълженията си.

Към обяд лорд Уелингтън и Фицрой Съмърсет, яхнали конете си, стояха на малък хълм край село Гарсия Ернандес. В скалистата долина под тях няколко бригади на британските драгуни се подготвяха да атакуват ескадроните, които оформяха ариергарда на френската армия.

Точно в този момент пристигна подполковник Де Ланси.

— А, подполковник! — възкликна лорд Уелингтън. — Намерихте ли ми неаполитанци?

— Сред пленниците няма неалолитанци, милорд — отвърна Де Ланси. — Но мистър Стрейндж предложи да потърсим сред вчерашните убити на бойното поле. По магически начин той намери седемнадесет трупа на неаполитанци.

— Трупове! — учуди се лорд Уелингтън и свали далекогледа си. — За какво, за Бога, са му притрябвали трупове?

— И ние го попитахме същото, милорд, но той стана много потаен и не ни отговори. Само помоли да приберем труповете на сигурно място, където няма да се изгубят или повредят.

— Е, предполагам, че след като сме наели магьосник, не можем да се оплакваме, че не се държи като останалите хора — отбеляза Уелингтън.

В този момент един офицер, който стоеше наблизо, извика, че драгуните са преминали в галоп и скоро ще настигнат французите. Тутакси всички приумици на магьосника бяха забравени, лорд Уелингтън вдигна далекогледа си и всички присъстващи се съсредоточиха върху битката.

Междувременно Стрейндж се върна от бойното поле в замъка в Алба де Тормес. В оръжейната кула (единствената оцеляла част от замъка) той беше намерил стая, която никой не използваше, и се бе настанил в нея. Навсякъде из стаята бяха пръснати четиридесетте книги на Норел. Повечето все още бяха горе-долу здрави, макар че някои изглеждаха доста похабени. Подът беше осеян с тетрадки и листа хартия на Стрейндж, изписани със заклинания и магически изчисления. На една маса по средата стоеше широка плитка сребърна купа, пълна с вода. Капаците на прозорците бяха плътно затворени и единствената светлина в стаята идваше от сребърната купа. Общо взето, това беше истинска бърлога на магьосник и хубавичката слугиня испанка, която на равни интервали от време поднасяше кафе и бадемови бисквити, много се плашеше и изтичваше навън веднага щом оставеше подноса.

Един офицер от 18-и хусарски полк на име Уайт беше изпратен да помага на Стрейндж. Известно време капитан Уайт бе живял в дома на британския емисар в Неапол. Той имаше дарба за езици и отлично познаваше неаполитанския диалект.

Стрейндж нямаше затруднения с извикването на видения, но точно както беше предрекъл, те дадоха оскъдни сведения за това къде се намират мъжете. Установи, че оръдията са скрити небрежно зад някакви бледожълти скали — такива, каквито имаше в изобилие из целия Пиренейски полуостров, — а мъжете са се разположили в малка горичка с маслинови дървета и пинии — такава, каквато всъщност може да се види навсякъде, където и да се обърнеш.

Капитан Уайт стоеше до Стрейндж и превеждаше всичко, което неаполитанците си говореха, на ясен и точен английски език. Но макар че цял ден се взираха в сребърната купа, те успяха да научат съвсем малко. Когато човек е бил гладен осемнадесет месеца, когато от две години не е виждал жена си или любимата си, когато през последните четири месеца е спал сред кал и камъни, способностите му да води разговор са доста ограничени. Неаполитанците почти нямаха какво да си кажат, а това, което си казваха, беше свързано главно с храната, която им се искаше да ядат, с отсъстващите съпруги и любими, на които искаха да се порадват, и с меки пухени дюшеци, на които им се искаше да спят.

През половината нощ и по-голямата част от следващия ден Стрейндж и капитан Уайт седяха в оръжейната кула, погълнати от еднообразното занимание да наблюдават неаполитанците. Към вечерта на втория ден един адютант донесе съобщение от Уелингтън. Негова светлост беше разположил щаба си на място, което се наричаше Флорес де Авила, и викаше Стрейндж и капитан Уайт да се явят при него. Затова те събраха книгите, сребърната купа и останалите си вещи и поеха по горещите прашни пътища.

Флорес де Авила се оказа доста затънтено място: никой от испанците, които капитан Уайт попита за пътя, не знаеше къде е. Но когато две от най-големите европейски армии минат отнякъде, те не могат да не оставят следи от движението си: Стрейндж и капитан Уайт установиха, че е най-добре да следват дирята от захвърлени армейски предмети, счупени каруци, трупове и пируващи врани. На фона на пустите скалисти долини тези гледки приличаха на средновековни изображения на ада и предизвикваха Стрейндж да прави множество мрачни забележки за ужаса и безсмислието на войната. При нормални обстоятелства професионалният войник капитан Уайт вероятно би възразил, но сега бе твърде повлиян от мрачната обстановка наоколо и отговаряше само: „Вярно е, сър. Много е вярно.“

Но един войник не може да размишлява прекалено дълго над подобни въпроси. Животът му е изпълнен с трудности и той трябва да си доставя удоволствия при всяка възможност. Макар да се замисля за жестокостите, с които се сблъсква, сложете го в компанията на другарите му и е почти невъзможно настроението му да не се подобри. Стрейндж и капитан Уайт пристигнаха във Флорес де Авила към девет часа и след пет минути вече се поздравяваха весело с приятели, слушаха последните клюки за лорд Уелингтън и задаваха купища въпроси за битката, състояла се предишния ден и завършила с поредното поражение за французите. Човек трудно би предположил, че през последните дванадесет месеца са видели нещо, което да ги ужаси.

Щабът се помещаваше в разрушена църква на хълма над селото и там ги очакваха лорд Уелингтън, Фицрой Съмърсет, подполковник Де Ланси и майор Грант.

За човек, който бе спечелил две битки за два дни, лорд Уелингтън не беше в най-доброто възможно настроение. Френската армия, прочута из цяла Европа с бързото си придвижване, се беше измъкнала и сега крачеше към Валядолид и спасението си.

— За мен е истинска загадка как се придвижват толкова бързо — оплака се той. — Какво ли не бих дал да ги настигна и разгромя! Но имам само една армия и ако я изтощя, не мога да си набавя друга.

— Получихме вест от неаполитанците за оръдията — съобщи майор Грант на Стрейндж и капитан Уайт. — Искат ни сто песос на парче. Общо шестстотин.

— А това е твърде много — отсече Негова светлост. — Мистър Стрейндж, капитан Уайт, надявам се, че имате добри новини за мен.

— Не бих казал, милорд — отвърна Стрейндж. — Неаполитанците са в някаква гора. Но къде точно се намира тя — нямам ни най-малка представа. Не знам как да продължа. Използвах всичко, което знам.

— Тогава бързо трябва да научите нещо ново!

В първия момент Стрейндж като че ли се приготви да даде гневен отговор на Негова светлост, но размисли, въздъхна и попита дали седемнадесетте мъртви неалолитанци са на сигурно място.

— Сложиха ги в камбанарията — отвърна подполковник Де Ланси. — Сержант Неш отговаря за тях. Не знам за какво ви трябват, но ви съветвам да ги използвате бързо. Не вярвам да издържат дълго в тази горещина.

— Ще изкарат още една нощ — каза Стрейндж. — Нощите са студени. После се обърна и излезе от църквата.

Хората на Уелингтън го изгледаха с любопитство.

— Знаете ли — обади се Фицрой Съмърсет, — наистина не проумявам какво възнамерява да прави със седемнадесет трупа.

— Каквото и да е — каза Уелингтън, потопи пачето си перо в мастилото и започна да пише писмо до министрите в Лондон, — очевидно не му се нрави. Прави всичко възможно, за да го избегне.

Същата нощ Стрейндж направи магия, която никога дотогава не беше правил. Опита се да проникне в сънищата на неаполитанците. В това успя напълно.

Един сънуваше, че се е покатерил на дърво, гонен от печено агнешко краче. Той седеше на дървото и плачеше от глад, докато агнешкото краче тичаше наоколо и заплашително размахваше стърчащия си кокал. Скоро след това към него се присъединиха пет или шест настървени варени яйца, които зашепнаха най-ужасни хули по адрес на неаполитанеца.

Друг сънуваше, че върви през някаква горичка и среща мъртвата си майка. Тя му каза, че преди малко надникнала в една заешка дупка и видяла на дъното й Наполеон Бонапарт, краля на Англия, папата и руския цар. Човекът слезе в заешката дупка да види, но когато стигна дъното, установи, че Наполеон Бонапарт, кралят на Англия, папата и руският цар са всъщност едно и също лице, огромен дебел мъж, голям колкото църква, с ръждясали железни зъби и горящи колела вместо очи. „Ха! — подсмихна се злобно великанът, — да не би да си мислеше, че сме различни хора?“ После бръкна в един котел, който къкреше отстрани, извади малкия син на сънуващия и го изяде. Накратко, сънищата на неаполитанците, макар да бяха интересни, не съдържаха много полезни сведения.

Към десет часа на другата сутрин лорд Уелингтън седеше на импровизираното си бюро в олтара на разрушената църква. Той вдигна глава и видя Стрейндж да влиза.

— Е? — попита Негова светлост.

Стрейндж въздъхна.

— Къде е сержант Неш? Искам да ми донесе мъртвите тела. С ваше позволение, милорд, ще опитам една магия, за която съм чувал75.

В щаба бързо се разчу, че магьосникът ще прави нещо с мъртвите неаполитанци. Флорес де Авила беше малко селце с не повече от сто къщи. Предишната вечер бе минала доста скучно за армията от млади мъже, току-що извоювали голяма победа и изпълнени с желание да празнуват, затова имаше голяма вероятност магията на Стрейндж да се окаже най-голямото развлечение за деня. Скоро се насъбра тълпа от любопитни офицери и войници.

Църквата имаше каменна тераса, която се издигаше над тясна долина и гледаше към бледи внушителни планини. По склоновете им зеленееха лозя и маслинови горички. Сержант Неш и хората му донесоха седемнадесетте трупа от камбанарията и ги наредиха в седнало положение покрай ниската стена, която опасваше терасата.

Стрейндж мина и разгледа всеки труп поотделно.

— Мисля, че изрично ви казах — обърна се той към сержант Неш — никой да не пипа труповете.

Сержант Неш погледна магьосника с възмущение.

— Убеден съм, сър, че никой от моите момчета не ги е докосвал. Но, милорд — заговори сержантът на лорд Уелингтън, — почти няма труп на бойното поле, на който разхайтените испанци да не са направили нещо… — и той се зае да изрежда различните недостатъци в националния характер на испанците, като заключи, че ако човек заспи на място, където испанците могат да го намерят, когато се събуди, горчиво ще се разкайва.

Лорд Уелингтън нетърпеливо махна на сержанта да млъкне.

— Не виждам да са пострадали много — каза Негова светлост на Стрейндж. — Има ли значение дали някой ги е пипал?

Стрейндж мрачно промърмори, че може би не, но все пак му се налага да ги гледа.

Наистина повечето рани по неаполитанците като че ли бяха онези, причинили смъртта им, но всички трупове бяха разсъблечени, а на някои бяха отрязани пръстите — за по-лесно сваляне на пръстените. Един от мъртвите беше хубав млад мъж, но красотата му бе значително пострадала от това, че някой беше извадил зъбите му (за да си направи изкуствени) и бе отрязал по-голямата част от черната му коса (за перука).

Стрейндж каза на един войник да донесе остър нож и чист бинт. Когато му донесоха ножа, той свали връхната си дреха и нави ръкава на ризата си. После започна да мърмори под носа си нещо на латински. След това направи голям и дълбок разрез в ръката си и когато от раната потече обилна струя кръв, Стрейндж поля обилно главите на мъртъвците, като внимаваше кръвта да не попадне в очите, на езиците и в ноздрите им. След миг първият труп се изправи. Разнесе се зловещ стържещ звук от напълването на изсъхналите дробове с въздух и раздвижването на крайниците по начин, който представляваше непоносимо ужасна гледка. После един по един труповете оживяха и заговориха гърлено на език, който съдържаше много повече пискливи звуци от всеки друг, известен на присъстващите.

Дори Уелингтън леко пребледня. Само Стрейндж не показа видима емоция.

— Мили Боже! — възкликна Фицрой Съмърсет. — Що за език е това?

— Мисля, че е един от диалектите на ада — отвърна Стрейндж.

— Наистина ли? — попита Съмърсет. — Е, това е забележително. — Много бързо са го научили — отбеляза лорд Уелингтън. — Та те са мъртви едва от три дни — Негова светлост одобряваше хората, които се справяха със задачите си бързо и делово. — Но вие говорите ли този език? — обърна се той към Стрейндж.

— Не, милорд.

— Тогава как ще разговаряме с тях?

Вместо отговор Стрейндж сграбчи главата на първия труп, разтвори ломотещите му челюсти и плю в устата му. Мъртвият тутакси заговори на родния си земен език — силен неаполитански диалект на италианския, който за повечето хора бе също толкова неразбираем и почти толкова ужасен, колкото и езикът, говорен от трупа допреди малко. Все пак предимството беше, че този диалект бе напълно разбираем за капитан Уайт.

С помощта на капитана майор Грант и подполковник Де Ланси разпитаха мъртвите неаполитанци и останаха много доволни от получените отговори. Тъй като бяха мъртви, неаполитанците държаха да удовлетворят разпитващите ги несравнимо повече, отколкото който и да било жив пленник. Оказа се, че малко преди да ги убият в битката при Саламанка, всеки един от тези нещастници бе получил тайно съобщение от скритите в гората свои сънародници, с което последните ги известяваха за кражбата на оръдията и им казваха да отидат в едно село на няколко левги северно от Саламанка, откъдето лесно ще намерят гората по тайни знаци, оставени с креда по дървета и камъни.

Майор Грант събра малък отряд от кавалеристи и след няколко дни се върна с оръдията и дезертьорите. Уелингтън беше доволен.

За съжаление, за Стрейндж се оказа абсолютно невъзможно да открие заклинанието, с което да върне мъртвите неаполитанци обратно във вечния им сън76. Той направи няколко опита, но почти без никакъв резултат с изключение на това, че веднъж всичките седемнадесет трупа неочаквано израснаха до двадесет фута височина и станаха странно прозрачни, като огромни акварели, нарисувани върху тънък муселин. След като Стрейндж възстанови нормалните им размери, проблемът с връщането им към смъртта остана.

Отначало ги сложиха при останалите френски пленници. Но пленниците бурно се възпротивиха срещу затварянето им с тези тътрещи се развалини. „Наистина — отбеляза лорд Уелингтън, като погледна с отвращение труповете, — не можем да ги виним.“

Така че когато изпратиха пленниците в Англия, мъртвите неаполитанци останаха с войската. Цяло лято ги превозваха в каруца с волове и по заповед на лорд Уелингтън ги оковаха във вериги. Веригите имаха за цел да ограничават движенията им и да ги задържат на едно място, но мъртвите неаполитанци нямаха страх от болка — всъщност те като че ли изобщо не я чувстваха, — затова за тях не представляваше проблем да се измъкват от оковите си, като понякога дори оставяха в тях части от телата си. Щом се освободяха, те тръгваха да търсят Стрейндж и най-жално да го молят да ги върне към пълноценния живот. Неаполитанците бяха виждали ада и никак не държаха да се върнат там.

В Мадрид испанският художник Франсиско Гоя направи скица с червена креда на Джонатан Стрейндж, заобиколен от мъртвите неаполитанци. На рисунката Стрейндж е седнал на земята. Погледът му е сведен, а ръцете му висят отпуснати покрай тялото и цялата му поза говори за безпомощност и отчаяние. Неаполитанците се тълпят около него, някои го гледат с копнеж, на лицата на други е изписана молба, а един протяга колебливо пръст да докосне косата му. Няма нужда да споменавам, че рисунката не прилича на нито един от портретите на Стрейндж.

На 25 август лорд Уелингтън издаде заповед мъртвите неаполитанци да бъдат унищожени77.

Стрейндж се тревожеше, че мистър Норел може да чуе за магията в разрушената църква на Флорес де Авила. Самият той не спомена за нея в писмата си и помоли лорд Уелингтън да не съобщава за случилото се в комюникетата си.

— О, много добре — съгласи се Негова светлост. Той съвсем не държеше да пише каквото и да било, свързано с магия. Лорд Уелингтън не обичаше да се занимава с неща, с които не е напълно наясно. — Но това едва ли ще помогне. Всеки войник, изпратил писмо до дома през последните пет дни, непременно е разказал с най-големи подробности за случилото се.

— Знам — каза Стрейндж с явно неудобство, — но войниците винаги преувеличават нещата, които ме виждат да правя, и може би в Англия ще допуснат, че разказите им са както обикновено доукрасени и няма да сметнат станалото за чак толкова забележително. Ще решат, че просто съм излекувал няколко ранени неаполитанци или нещо подобно.

Възкресяването на седемнадесетте мъртви неаполитанци е добър пример за това с какви проблеми трябваше да се сблъсква Стрейндж през втората половина на войната. Подобно на министрите преди него, лорд Уелингтън все повече свикваше с прилагането на магия за постигане на целите си и изискваше от магьосника все по-сложни неща. За разлика от министрите обаче Негова светлост имаше твърде малко време и желание да слуша дългите обяснения защо едно или друго нещо е невъзможно. В края на краищата той редовно искаше невъзможното от инженерите, генералите и офицерите си и не смяташе да прави изключение за магьосника. „Намерете друг начин!“ — отсичаше лорд Уелингтън, когато Стрейндж се опитваше да обясни, че дадена магия не е правена от 1302 година насам или че заклинанието се е изгубило, или че изобщо никога не е съществувало. Точно както в ранните дни на магьосничеството си отпреди да срещне Норел, Стрейндж се принуждаваше да измисля повечето магии, които правеше, изхождайки от основни принципи и полузапомнени истории от стари книги.

В началото на лятото на 1813 година той отново направи магия, каквато никой не беше опитвал от времената на Краля Гарван насам: премести река. Ето как стана: през това лято войната вървеше добре и всичко, с което лорд Уелингтън се захванеше, се увенчаваше с успех. Една юнска сутрин обаче французите се оказаха в по-добра позиция, отколкото им се бе случвало от доста време насам. Негова светлост и другите генерали незабавно се събраха да обсъдят какво може да се направи, за да се излезе от това крайно нежелателно положение. Стрейндж беше повикан в палатката на лорд Уелингтън. Той завари всички събрани около маса, на която беше разгъната голяма карта.

През това лято духът на Негова светлост беше доста приповдигнат и той посрещна Стрейндж почти топло:

— А, Мерлин! Ето ви и вас! Имаме следния проблем: ние сме от тази страна на реката, а французите са от другата и нищо не би ме зарадвало повече от това позициите ни да са разменени.

Един от генералите започна да обяснява, че ако поведат армията на запад от тук и после построят мост над реката тук, и след това нападнат французите тук…

— Ще отнеме много време! — отсече лорд Уелингтън. — Твърде много време! Мерлин, не можете ли да направите така, че на армията да й пораснат крила и да прелети над французите? Можете ли, как смятате? — Негова светлост може би донякъде се шегуваше, но само донякъде. — Трябва просто да снабдите всеки войник с чифт крила. Да вземем капитан Макферсън — той стрелна с поглед един едър шотландец. — Много бих искал да видя как на Макферсън му порастват крила и той пърха с тях наоколо.

Стрейндж погледна замислен към капитан Макферсън.

— Не — каза накрая, — но ще ви бъда благодарен, милорд, ако ми го заемете — заедно с картата — за час-два.

Известно време Стрейндж и капитан Макферсън се взираха в картата, след което магьосникът се върна при лорд Уелингтън и каза, че ще отнеме твърде много време на всеки войник от армията да му пораснат крила, но съвсем няма да отнеме време да се премести реката, това ще свърши ли работа?

— В момента реката тече на юг и после завива на север — каза Стрейндж. — Ако в тази си част течеше на север вместо на юг и тук завиваше на юг, тогава, както виждате, ние щяхме да бъдем на северния бряг, а французите — на южния.

— О! — възкликна Негова светлост. — Много добре.

Новото местоположение на реката така стъписа французите, че няколко френски роти, на които беше заповядано да се придвижат на север, тръгнаха в погрешна посока, защото бяха убедени, че ако се отдалечават от реката, вървят на север. Никой повече не видя тези роти и всички предположиха, че са убити от испански партизани.

По-късно лорд Уелингтън весело каза на генерал Чиптън, че няма нищо по-изморително за войниците и конете от постоянното придвижване насам-натам и че за в бъдеще според него ще е по-добре те да стоят на едно място, докато мистър Стрейндж мести Испания като килим под краката им.

Междувременно испанският Регентски съвет в Кадис доста се разтревожи от този развой на събитията и започна да се чуди дали когато най-после страната им се освободи от французите, ще могат да я познаят. Регентите се оплакаха на външния секретар (което много хора сметнаха за черна неблагодарност). Външният секретар убеди Стрейндж да напише писмо до Регентския съвет, в което да обещае, че след войната ще върне реката на предишното й място, както и „всичко друго, което лорд Уелингтън поиска да бъде преместено в хода на войната“. Сред многото неща, които Стрейндж премести, бяха: горичка с маслинови дървета и пинии в Навара78, град Памплона79 и две църкви в град Сен Жан дьо Люз във Франция80.

На 6 април 1814 година император Наполеон Бонапарт абдикира. Казват, че когато лорд Уелингтън научил, затанцувал от радост. Когато чу новината, Стрейндж се разсмя с цяло гърло, а после изведнъж спря и промърмори:

— Мили Боже! Какво ще става с нас сега?

По онова време всички сметнаха, че тази загадъчна забележка се отнася до армията, но след това няколко души се запитаха дали всъщност той не е имал предвид себе си и другия магьосник.

Картата на Европа трябваше да се пречертае: границите на новите царства на Бонапарт бяха премахнати и на тяхно място се върнаха старите, някои крале бяха детронирани, други — възкачени на троновете си. Народите на Европа се поздравяваха за окончателната победа над Великия узурпатор. Но за британците войната изведнъж като че ли придоби съвсем друг смисъл: тя направи Великобритания най-великата сила в света. В Лондон мистър Норел със задоволство слушаше всички да говорят как магията — неговата и на мистър Стрейндж — е изиграла решаваща роля за постигането на този резултат.

Една вечер към края на май Арабела се прибра от вечеря в чест на победата в Карлтън Хаус. Беше чула множество топли похвали по адрес на съпруга си, в негова чест се вдигнаха тостове и принц-регентът й направи много комплименти. Сега минаваше полунощ, тя седеше в салона и тъкмо си мислеше, че единственото, което не й достига, за да бъде щастието й пълно, е съпругът й да се върне у дома, когато една от прислужниците влетя в стаята и извика:

— О, мадам! Господарят си дойде! Някой влезе в салона.

Той беше по-слаб и по-мургав, отколкото го помнеше. Косата му бе побеляла, а над лявата му вежда имаше светъл белег. Белегът не беше пресен, но тя не го бе виждала досега. Чертите му бяха все същите, но лицето му бе някак различно. Този човек почти не приличаше на мъжа, за когото тя мислеше само допреди миг. Но преди да успее да се разочарова или да се почувства неловко, или което и да било от нещата, които се боеше, че ще се случат, когато той се върне у дома, мъжът хвърли бърз полуироничен поглед из стаята, който тя позна на мита. После се обърна към нея и с най-познатата усмивка на света каза:

— Прибрах се.

На другата сутрин те все още не си бяха казали и една стотна от всичко, което имаха да си кажат.

— Седни тук — помоли Стрейндж жена си.

— На този стол ли?

— Да.

— Защо?

— За да те погледам. Три години не съм те виждал и толкова ми липсваше. Сега трябва да наваксвам.

Тя седна, но след малко започна да се усмихва.

— Джонатан, не мога да не се смея, когато ме гледаш така втренчено. Ако продължаваш по същия начин, за половин час ще наваксаш липсата. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но никога преди не си ме поглеждал. Главата ти постоянно беше заровена в някоя прашна книга.

— Не е вярно. Съвсем бях забравил колко си заядлива. Подай ми онзи лист хартия. Ще си го запиша.

— Нищо такова няма да направя — възрази през смях Арабела.

— Знаеш ли коя беше първата ми мисъл, когато се събудих тази сутрин? Помислих си, че трябва да стана, да се обръсна и да закуся, преди слугата на някой друг да е използвал всичката топла вода и да е обрал всичките хлебчета. После си спомних, че всички слуги в къщата са мои и че всичката топла вода в къщата е моя, и че всичкият хляб в къщата също е мой. Струва ми се, че никога не съм бил по-щастлив.

— Никога ли не си се чувствал добре в Испания?

— На война живееш или като принц, или като скитник. Виждал съм лорд Уелингтън — трябваше да кажа „Негово сиятелство“81 — да спи под дърво с камък за възглавница. Друг път съм виждал крадци и просяци да се изтягат в пухени завивки на разкошни легла. Войната обръща всичко с главата надолу.

— Е, надявам се животът в Лондон да не ти се стори скучен. Джентълменът с коса като глухарче каза, че след като си опитал вкуса на войната, у дома със сигурност ще се отегчиш.

— Ха! Не, в никакъв случай! Как, когато тук всичко е чисто и на мястото си? И книгите, и вещите са ти подръка, и щом вдигнеш поглед, жена ти седи пред теб? Какво би могло… Кой ти го е казал? Джентълмен с каква коса?

— Като глухарче. Сигурна съм, че го познаваш. Той живее при сър Уолтър и лейди Поул. Всъщност не съм убедена, че живее там, но го виждам всеки път, когато отида у тях.

Стрейндж се намръщи.

— Не го познавам. Как се казва?

Арабела не знаеше.

— Винаги съм смятала, че е роднина на сър Уолтър или лейди Поул. Колко странно, че никога не ми е хрумвало да го попитам как се казва! И то след като сме разговаряли — о, часове наред!

— Наистина ли? Не съм сигурен, че одобрявам това. Той хубав ли е?

— О, да! Много! Колко странно, че не знам името му! Много е забавен. За разлика от повечето хора, които срещаме.

— И за какво си говорите?

— О, за всичко! Но накрая той все иска да ми подарява нещо. Миналия понеделник искаше да ми докара бенгалски тигър. В сряда — да ми доведе кралицата на Неапол, защото според него тя и аз толкова си приличаме, че със сигурност ще станем най-добри приятелки, а в петък искаше да изпрати слуга да ми донесе музикално дърво…

— Музикално дърво?

Арабела се засмя.

— Музикално дърво! Каза, че на някаква планина с историческо име расте дърво, което вместо плодове ражда ноти и музиката му превъзхожда всяка друга. Никога не мога да преценя дали сам вярва на приказките си. Всъщност няколко пъти дори се питах дали не е луд. Винаги намирам извинения да отказвам подаръците му.

— Радвам се. Никак нямаше да ми е приятно да се върна у дома и да намеря къщата пълна с тигри, кралици и музикални дървета. Напоследък получавала ли си вести от мистър Норел?

— Напоследък не съм.

— Защо се усмихваш? — попита Стрейндж.

— Усмихнах ли се? Не съм забелязала. Е, добре, ще ти кажа. Веднъж той ми изпрати съобщение и това беше всичко.

— Едно съобщение за три години?

— Да. Преди около година се разнесе слух, че са те убили при Витория и мистър Норел изпрати Чайлдърмас да попита дали е вярно. Аз знаех точно толкова, колкото и той. Но същата вечер пристигна капитан Моултроп. Корабът му беше акостирал в Портсмут преди не повече от два дни и той дойде направо тук да ми съобщи, че в слуховете няма нищо вярно. Никога няма да забравя добрината му! Бедният млад мъж! Ръката му беше ампутирана само преди месец и той все още страдаше. Но на масата има писмо от мистър Норел за теб. Чайлдърмас го донесе вчера.

Стрейндж взе писмото и го повъртя в ръцете си.

— Е, мисля, че трябва да тръгвам — колебливо каза той.

Истината беше, че Стрейндж никак не бързаше да се срещне със стария си наставник. Той бе свикнал да бъде независим в мислите и действията си. В Испания получаваше заповеди от херцог Уелингтън, но решенията за това каква магия да направи, за да изпълни заповедите, вземаше сам. Перспективата отново да прави магии под ръководството на мистър Норел никак не го изпълваше с ентусиазъм, а след като бе прекарал месеци в компанията на дръзките млади офицери на Уелингтън, да разговаря часове наред само с мистър Норел му се виждаше малко скучно.

Но въпреки опасенията му срещата премина много сърдечно. Мистър Норел толкова се радваше да го види, толкова въпроси имаше за естеството на заклинанията, използвани в Испания, толкова го похвали за постиженията му, че на Стрейндж почти му се стори, че е бил несправедлив към наставника си.

Естествено, мистър Норел не искаше и да чуе, че Стрейндж се отказва от ролята си на негов ученик.

— Не, не и не! Вие трябва да се върнете тук! Имаме още много да работим. Сега, когато войната свърши, истинската работа тепърва предстои. Трябва да създадем магията на новото време! Получих най-благонадеждни уверения от неколцина министри, които много държаха да ме уведомят, че за тях е абсолютно невъзможно да продължат да управляват страната без помощта на нашата магия! И въпреки всичко, което ние с вас сме направили, все още има заблуди! Ето, завчера чух лорд Касълрей да обяснява на някого, че по настояване на херцог Уелингтън вие сте използвали черна магия в Испания! Аз побързах да уверя Негова светлост, че не може да сте използвали друго освен най-съвременни методи.

Стрейндж не отговори и леко наклони глава по начин, който мистър Норел със сигурност изтълкува като мълчаливо съгласие.

— Но ние говорехме за това дали да продължавам да бъда ваш ученик. Аз изучих всички магии от списъка, който вие съставихте преди четири години. Преди да замина за Пиренейския полуостров, вие, сър, ми казахте, че сте напълно доволен от напредъка ми — както, надявам се, помните.

— О, но това беше само за начало! Докато бяхте в Испания, аз съставих нов списък. Ще кажа на Лукас да го донесе от библиотеката. Впрочем знаете, че имам и други книги, които бих искал да прочетете — малките му сини очи нервно примигнаха.

Стрейндж се поколеба. Това беше намек за библиотеката в абатството Хъртфю, която той още не беше виждал.

— О, мистър Стрейндж! — възкликна Норел. — Толкова се радвам, че се върнахте, сър! Много ми е приятно да ви видя. Надявам се, че ще говорим още дълго. Мистър Ласелс и мистър Дролайт прекарваха доста време тук…

Стрейндж отвърна, че не се съмнява в това.

— …но с тях не може да се говори за магия. Елате пак утре. По-рано. Елате на закуска!

32КРАЛЯТ

Ноември 1814 година

В НАЧАЛОТО НА НОЕМВРИ 1814 година мистър Норел бе удостоен с посещение от неколцина благородни джентълмени — един граф, един херцог и двама баронети, — дошли да разговарят с него по крайно деликатен въпрос, за който самите те говореха толкова дискретно, че половин час след началото на разговора мистър Норел все още нямаше и най-малката представа какво се иска от него.

Впоследствие стана ясно, че колкото и високо положение да заемаха тези джентълмени, те представляваха човек, още по-високопоставен от тях — херцога на Йорк, — и бяха дошли при мистър Норел по повод лудостта на краля. Синовете на краля наскоро бяха ходили при баща си и бяха останали потресени от тежкото му състояние, и макар че всички те бяха себични, някои — безпътни и нито един — склонен да прави каквито и да било жертви, принцовете споделиха помежду си, че са готови да дадат колкото пари и каквото им поискат, за да облекчат поне малко мъките на краля.

Но както по-рано се караха кой доктор да прегледа баща им, сега синовете на краля се караха дали да заведат при него магьосник. Основен противник на идеята беше принц-регентът. Преди много години, когато великият мистър Пит беше жив, кралят получи тежък пристъп на лудост и на негово място започна да управлява принцът, но кралят се възстанови и принцът трябваше да се прости с властта и привилегиите си. От всички неприятни ситуации на света, мислеше си принц-регентът, най-неприятната е да станеш от леглото с несигурността на човек, който не знае дали управлява Великобритания или не. Така че може би му беше простено, че иска кралят да си остане луд или поне да намери покой, какъвто само смъртта може да донесе.

Мистър Норел нямаше желание да обижда принц-регента и отказа да предостави помощта си, като добави, че много се съмнява болестта на краля да е податлива на лечение с магия. Тогава вторият син на краля, херцогът на Йорк, който беше военен, попита херцог Уелингтън дали според него мистър Стрейндж би се съгласил да посети краля.

— О, сигурен съм в това! — отвърна херцог Уелингтън. — Мистър Стрейндж се радва на всяка възможност за правене на магии. Нищо не му доставя по-голямо удоволствие. Задачите, които му поставях в Испания, му създаваха всевъзможни затруднения и макар че той много се оплакваше, ги изпълняваше с голяма готовност. Аз имам високо мнение за способностите на мистър Стрейндж. Както Ваше кралско височество знае, Испания е едно от най-нецивилизованите места на света и от единия до другия й край почти няма други пътища освен кози пътеки. Но благодарение на мистър Стрейндж моите хора разполагаха с хубави английски пътища, които ги отвеждаха навсякъде, където им се налагаше, а ако на пътя ни се изпречеше планина, гора или град, мистър Стрейндж просто ги преместваше другаде.

Херцогът на Йорк отбеляза, че кралят на Испания Фердинанд е изпратил писмо до принц-регента, в което се оплаква, че много части от кралството му са станали напълно неузнаваеми поради намесата на английския магьосник и той настоява мистър Стрейндж да се върне, за да възстанови страната в предишния й вид.

— О! — възкликна незаинтересовано херцог Уелингтън. — Значи продължават да се оплакват от това?

В резултат на този разговор във вторник сутринта Арабела Стрейндж слезе по стълбите и завари салона на дома си окупиран от синовете на краля. Те бяха петима: техни кралски височества херцозите на Йорк, на Кларънс, на Съсекс, на Кент и на Кеймбридж. Кралските синове бяха на възраст между четиридесет и петдесет години. Макар че някога бяха красиви, те много обичаха да ядат и да пият, поради което сега изглеждаха доста закръглени.

Мистър Стрейндж беше подпрял лакът на полицата над камината и прелистваше една от книгите на мистър Норел с любезно изражение на лицето, докато техни кралски височества говореха едновременно и взаимно се прекъсваха в стремежа си да опишат по-точно плачевното положение на краля.

— Ако видите как Негово величество се залива с мляко, когато се храни — с насълзени очи сподели херцогът на Кларънс на Арабела, — как се измъчва от въображаеми страхове и как води дълги разговори с мистър Пит, който отдавна е мъртъв… ех, драга моя, това не може да не ви разстрои.

Херцогът взе ръката на Арабела и започна да я гали, вероятно останал с впечатлението, че тя е салонната прислужница.

— Всички поданици на Негово величество много съжаляват за болестта му — каза Арабела. — Никой от нас не може да остане безразличен към страданието му.

— О, драга моя! — възкликна херцогът със задоволство. — Толкова съм трогнат, че го казвате! — при тези думи той залепи влажна кралска целувка на ръката й и я погледна с голяма нежност.

— Ако мистър Норел не смята, че болестта му може да се излекува с магия, честно казано, и аз не мисля, че изгледите са добри — каза Стрейндж. — Но на драго сърце ще посетя Негово величество.

— В такъв случай остава само проблемът с Уилис — отбеляза херцогът на Йорк.

— Уилис? — попита Стрейндж.

— О, да! — възкликна херцогът на Кеймбридж. — Уилис са по-безочливи, отколкото можете да си представите.

— Трябва да внимаваме да не разгневим братята Уилис — предупреди херцогът на Кларънс, — иначе те непременно ще си отмъстят на Негово величество.

— Уилис ще имат много възражения срещу това мистър Стрейндж да посети краля — въздъхна херцогът на Кент.

Уилис бяха двама братя, които държаха лудница в Линкълншир. Те от години се грижеха за краля при всеки негов пристъп на лудост. А когато Негово величество идваше на себе си, той говореше на всички колко мрази братята Уилис и колко е недоволен от жестокото им отношение към него. Кралят дори бе накарал кралицата, херцозите и принцесите да му обещаят, че когато отново полудее, няма да го оставят в ръцете на Уилис. Но това не даде резултат. При първия признак на полудяване отново повикаха братята Уилис и те дойдоха незабавно, заключиха краля, облякоха го в усмирителна риза и му дадоха силни очистителни.

Вярвам, че читателите ми ще останат озадачени (подобно на всички останали), че един крал може да бъде толкова неспособен да управлява собствената си съдба. Но помислете с каква тревога се посреща лудостта в едно семейство. А сега си представете колко по-голяма е тревогата, когато болният е кралят на Великобритания! Ако вие или аз полудеем, това е нещастие за нас, за приятелите ни и за семействата ни. Когато един крал полудее, това е бедствие за целия народ. В миналото болестта на крал Джордж често караше народа да се чувства несигурен и да не знае кой ще управлява страната. Случаят нямаше прецедент. Никой не знаеше какво трябва да се направи. Не че харесваха или уважаваха братята Уилис — не беше така. Тайната на успеха им беше в това, че те проявиха спокойствие тогава, когато всички изпаднаха в паника. Уилис поеха отговорността, от която всички останали се опитаха да избягат. В замяна на това поискаха пълен контрол върху особата на Негово величество. Никой не можеше да разговаря с краля в отсъствието на поне един от братята Уилис. Нито кралицата, нито премиер-министърът. Нито дори тринадесетте синове и дъщери на Негово величество.

— Е — каза Стрейндж, след като всичко това му бе обяснено, — признавам, че бих предпочел да разговарям с Негово величество, без да присъстват други хора — особено такива, които се отнасят неблагосклонно към мен. Но все пак ми се е случвало да меря сили с цялата френска армия. Смея да предположа, че ще се справя с двама лекари. Оставете братята Уилис на мен.

Стрейндж отказа да обсъжда въпроса за заплащането, преди да се срещне с краля. Той не поиска пари за посещението при Негово величество, което херцозите, до един затънали в дългове от комар и натоварени с прехраната и обучението на няколко къщи с незаконни деца, сметнаха за много мило от негова страна.

Рано на следващия ден Стрейндж потегли към замъка Уиндзор на среща с краля. Беше свежа студена утрин и всичко бе потънало в плътна бяла мъгла. По пътя магьосникът произнесе три малки заклинания. Първото щеше да накара братята Уилис да проспят обичайния си час за ставане, от второто жените и слугите им щяха да забравят да ги събудят, а третото щеше да направи така, че когато най-после се събудят, нито една от дрехите и обувките им да не бъдат на местата, където са ги оставили. Две години по-рано Стрейндж би изпитал угризения да изиграе дори такава безобидна шега на двама непознати, но сега изобщо не се замисли. Подобно на много други джентълмени, ходили в Испания с херцог Уелингтън, той бе започнал неволно да подражава на Негово сиятелство, на който беше присъщо да действа по най-бързия и прекия възможен начин82.

Към десет часа Стрейндж прекоси река Темза по малкия дървен мост при село Дачет. Той мина по пътеката между реката и стената на двореца и влезе в град Уиндзор. На портата се представи на стражите и обясни по каква работа идва при краля. Лакей в синя униформа дойде да го отведе в покоите на Негово величество. Той беше почтителен, умен човек, каквито често са слугите в дворците, много се гордееше със замъка и всичко свързано с него. Най-голямото му удоволствие в живота се състоеше в това да развежда хората из него и да наблюдава почудата, благоговението и възторга им.

— Сигурно не идвате за пръв път в замъка, сър? — попита лакеят.

— Тъкмо обратното. Никога не съм стъпвал тук.

Човекът се стъписа.

— В такъв случай, сър, сте пропуснали да се насладите на една от най-благородните гледки, които Англия може да предложи!

— Наистина ли? Е, сега нали съм тук.

— Но сте дошли по работа, сър — отбеляза лакеят с укор, — и смея да предположа, че няма да имате възможност да разгледате всичко както трябва. Трябва да дойдете отново, сър. През лятото. А в случай че сте от женените джентълмени, позволявам си да отбележа, че дамите винаги остават особено доволни от замъка.

Той поведе Стрейндж през двор с внушителни размери. Някога във военно време този двор вероятно бе предоставял убежище на голям брой хора и добитък и все още се виждаха няколко стари сгради с непретенциозен стил, които свидетелстваха за първоначалното военно предназначение на замъка. Но с течение на времето желанието за кралски разкош и великолепие бе започнало да надделява над практичните съображения и това бе довело до построяването на прекрасна църква, която заемаше по-голямата част от двора. Тази църква (наричана параклис, но всъщност наподобяваща по-скоро катедрала) демонстрираше цялата сложност и натруфеност, характерни за готическия стил. Тя беше оградена от остри каменни подпори, увенчана с каменни връхчета и препълнена с олтари, молитвени стаи и вестиарии.

Лакеят поведе Стрейндж покрай стръмен хълм с гладки склонове, на чийто връх се издигаше кръглата кула, по която най-лесно разпознаваме замъка, когато го гледаме отдалеч. Те минаха през средновековна врата и влязоха в друг двор. Той беше със също толкова грамадни пропорции като първия, но докато в другия двор гъмжеше от слуги, войници и придворни, този беше тих и пуст.

— Трябваше да дойдете преди няколко години, сър — каза лакеят. — Тогава можеше да се влиза в покоите на краля и кралицата с разрешение на иконома, но поради болестта на Негово величество сега това е невъзможно.

Той поведе Стрейндж към внушителен готически вход по средата на дълга редица от каменни сгради. Докато се изкачваха по каменното стълбище, лакеят продължи да изказва съжалението си за многото препятствия, които не позволяват на Стрейндж да разгледа замъка. Той предположи, че разочарованието на госта трябва да е голямо.

— Сетих се! — изведнъж обяви лакеят. — Ще ви покажа залата „Сейнт Джордж“! О, сър, тя не представлява дори една стотна от всичко, което трябва да видите, но все пак ще ви даде представа за великолепието на замъка Уиндзор!

На върха на стълбището той зави надясно и бързо тръгна през зала, стените на която бяха украсени с мечове и пистолети. Стрейндж го последва. Влязоха в друга зала, просторна и величествена, дълга към двеста-триста фута.

— Ето! — обяви лакеят с такова задоволство, сякаш самият той я беше построил и подредил.

През високите сводести прозорци на южната стена влизаше студена матова светлина. Долната половина от стените беше облицована с крушово дърво и всички квадратни плочи на ламперията бяха украсени по краищата с резба и позлата. Горната половина от стените и таванът бяха покрити с изображения на богове и богини, крале и кралици. На тавана беше нарисуван Чарлс II, понесен към вечната си слава на бледосин облак, заобиколен от пълнички розови ангели. Генерали и дипломати полагаха трофеи в краката му, докато Юлий Цезар, Марс, Херкулес и други героични личности стояха отстрани в известно смущение, внезапно осъзнали със смразяваща яснота превъзходството на британския крал.

Всичко това беше забележително великолепно, но погледът на Стрейндж бе привлечен от огромен стенопис, който се простираше по цялото протежение на северната стена. В центъра на стенописа двама крале седяха на троновете си. Отстрани на тях стояха или коленичеха рицари, дами, придворни, пажове, богове и богини. Лявата част на картината бе окъпана в светлина. Кралят от тази страна беше силен красив мъж в разцвета на младостта си. Беше облечен в светла роба, а косата му беше златиста и къдрава. На главата му имаше лавров венец, в ръката му — скиптър. Хората и боговете, които стояха край него, бяха с шлемове, ризници, копия и мечове, сякаш художникът искаше да покаже, че този крал привлича само най-войнствените хора и богове за свои приятели. В дясната част на картината светлината помръкваше до мъждива и слаба, сякаш художникът искаше да изобрази летен здрач. Над и около фигурите блестяха звезди. Кралят от тази страна беше блед и тъмнокос. Той носеше черна роба и изражението на лицето му бе неразгадаемо. На главата си имаше корона от тъмни листа бръшлян, а в лявата си ръка държеше тънък жезъл от слонова кост. Антуражът му се състоеше предимно от магически създания: феникс, еднорог, мантикор, фавни и сатири. Но имаше и няколко загадъчни личности: фигура на мъж в подобие на монашеска роба, чиято качулка скриваше лицето му, женска фигура в тъмна мантия на звезди, закрила очите си с ръце. Между двата трона стоеше млада жена в широка бяла роба със златен шлем на главата. Войнолюбивият крал беше сложил покровителствена ръка на рамото й, тъмният крал протягаше десница към нея, а тя също бе протегнала своята ръка, така че върховете на пръстите им леко се докосваха.

— Работа на Антонио Веро, италиански джентълмен — обясни лакеят и посочи краля отляво. — Това е Едуард Трети, крал на Южна Англия — той посочи краля отдясно. — А това е кралят магьосник от Северна Англия Джон Ъскглас.

— Наистина ли? — попита Стрейндж силно заинтригуван. — Разбира се, виждал съм статуи на Джон Ъскглас. И гравюри в книги. Но не мисля, че досега съм го виждал на картина. А дамата между двамата крале коя е?

— Това е мисис Гуин, една от любовниците на Чарлс II. Тя символизира Британия.

— Разбирам. Предполагам, че и това е нещо — да стои на почетно място в дома на краля. Но са го облекли в римска рокля и са го изобразили хванат за ръка с някаква актриса. Чудя се какво ли би казал за това.

Лакеят поведе Стрейндж обратно през залата с оръжията към черна врата с внушителни размери, над която висеше голям изпъкнал мраморен фронтон.

— Не мога да ви придружа по-нататък, сър. Тук свършва моята работа и започва тази на докторите Уилис. Зад тази врата ще намерите краля — той се поклони и тръгна надолу по стълбите.

Стрейндж почука на вратата. Отвътре се чуваха звуци на клавесин и пеене.

Вратата се отвори и на прага застана висок набит мъж на тридесет или четиридесет години. Лицето му беше кръгло, бяло, осеяно с белези от шарка и капчици пот като чеширско сирене. Като цяло той поразително приличаше на човека на луната, за когото се смята, че е направен от сирене. Мъжът не се беше обръснал особено старателно и тук-таме на бялото му лице стърчаха снопчета дебели черни косми — сякаш семейство мухи се беше удавило в млякото, от което бе направено сиренето, и сега крачетата им стърчаха от него. Сюртукът му беше от дебело кафяво сукно, а ризата и шалчето — от най-грубо ленено платно. Нито една от дрехите му не бе особено чиста.

— Да? — попита той, като продължаваше да държи вратата, готов да я затвори при най-малката провокация. Обноските му съвсем не напомняха поведение на дворцов прислужник, по-скоро на санитар в лудница, защото мъжът беше точно такъв.

Стрейндж повдигна вежди, учуден от това грубо отношение. Той хладно се представи и каза, че идва при краля. Мъжът въздъхна.

— Е, сър, не мога да отрека, че ви очаквахме. Но, разбирате ли, не можете да влезете. Доктор Джон и доктор Робърт — това бяха имената на братята Уилис — не са тук. Чакаме ги от час и половина. Нямаме представа къде се губят.

— Това е много жалко — отбеляза Стрейндж, — но изобщо не ме засяга. Нямам желание да се срещам с господата, които споменахте. Моята работа е да видя краля. Нося писмо, подписано от архиепископите на Кентърбъри и Йорк, с което ми е разрешено днес да посетя Негово величество — Стрейндж размаха писмото пред лицето на мъжа.

— Но, сър, трябва да изчакате идването на доктор Джон и доктор Робърт. Те няма да позволят на никого да се меси в методите им на лечение на краля. Негово величество се нуждае преди всичко от тишина и уединение. Разговорите са особено вредни за него. Нямате представа, сър, колко сериозно можете да навредите на краля, ако говорите с него. Да речем, споменете, че навън вали. Смея да предположа, че според вас това е най-невинната забележка на света. Но тя може да наведе краля на размисъл, разбирате ли, а в лудостта си умът му се щура от едно към друго и го довежда до крайно опасна ярост. Той може да си спомни случаи от миналото, когато е валяло и слугите са му носили вести за изгубени битки, за мъртви дъщери, за синове, които са го опозорили. Та това може направо да убие краля! Искате ли да убиете краля, сър?

— Не — отвърна Стрейндж.

— Е, тогава — каза мъжът с успокояващ тон — сигурно разбирате, сър, че ще бъде много по-добре, ако изчакате доктор Джон и доктор Робърт.

— Благодаря ви, но мисля да рискувам. Заведете ме при краля, ако обичате.

— Доктор Джон и доктор Робърт много ще се ядосат — предупреди мъжът.

— Не ме интересува дали ще се ядосат — спокойно отговори Стрейндж.

Човекът много се стъписа от това.

— А сега — каза магьосникът с решителен вид, като за пореден път размаха писмото — ще ми позволите ли да видя краля или ще оспорите авторитета на двама архиепископи? Това е много сериозно провинение, наказуемо с… е, не знам точно с какво, но предполагам, че доста строго.

Мъжът въздъхна. Той повика друг човек (груб и мръсен като него) и му нареди веднага да отиде в домовете на доктор Джон и доктор Робърт, за да ги доведе. После с голямо нежелание се отмести и направи път на Стрейндж да влезе.

Стаята беше огромна. Стените бяха облицовани с дъб и украсени с пищна резба. На тавана царствени и символични образи се изтягаха върху пухкави облаци. Но мястото беше безрадостно. На пода нямаше килим и беше много студено. Обзавеждането се състоеше единствено от стол и стар клавесин. На стола с гръб към вратата седеше старец. Той беше облечен в халат от старинен пурпурен брокат. На главата му се мъдреше смачкана нощна шапка от червено кадифе, а краката му бяха обути в мръсни изтъркани чехли. Старецът свиреше с голямо въодушевление и пееше с цяло гърло на немски. Щом дочу шума от приближаващи стъпки, той спря.

— Кой е там? — попита старецът. — Кой е?

— Магьосникът, Ваше величество — каза санитарят.

Старецът като че ли обмисли думите му и после звучно произнесе:

— Това е професия, към която питая особена неприязън!

Той отново заблъска по клавишите и поднови гръмогласното си пеене. Това бе доста обезкуражаващо начало. Санитарят нагло се изкиска и излезе, като остави Стрейндж и краля сами. Стрейндж направи няколко крачки и застана така, че да вижда лицето на Негово величество.

На това лице бе изписано цялото страдание на лудостта в съчетание със страданието на слепотата. Ирисите на очите му бяха облачно сини, а бялото — мътно като вкиснато мляко. Дълги кичури бяла коса със сиви нишки се спускаха покрай бузите му, обагрени от спукани капиляри. Докато кралят пееше, от провисналите му червени устни изскачаха пръски слюнка. Брадата му беше почти толкова дълга и бяла, колкото и косата му. Той съвсем не приличаше на портретите, които Стрейндж бе виждал, защото те бяха нарисувани по времето, когато кралят още беше с всичкия си. С дългата коса, дългата брада и дългата пурпурна роба Негово величество приличаше на трагичен и древен герой на Шекспир — или по-скоро на двама трагични и древни герои на Шекспир. С лудостта и слепотата си той беше съчетание между Лир и Глостър.

Стрейндж бе предупреден от кралските херцози, че съгласно етикета на двореца той не може да се обръща към краля, освен ако кралят не го заговори пръв. Изгледите за второто обаче не бяха големи, като се имаше предвид, че Негово величество мразеше магьосниците. Затова когато кралят спря да свири и да пее, Стрейндж каза:

— Аз съм покорен слуга на Ваше величество, Джонатан Стрейндж от Ашфеър, Шропшир. Служих като редовен магьосник на армията по време на последната война в Испания, където, радвам се да отбележа, донесох известна полза на Ваше величество. Синовете и дъщерите на Ваше величество се надяват, че моята магия би могла да донесе на Ваше величество облекчение от болестта.

— Кажете на магьосника, че не го виждам! — безгрижно възкликна кралят. Стрейндж не си направи труда да отговори на тази безсмислена забележка. Разбира се, че кралят не го виждаше, нали беше сляп.

— Но отлично виждам спътника му! — продължи Негово величество с одобрителен тон и обърна глава, сякаш за да погледне на две-три крачки отляво на Стрейндж. — Той има такава сребърна коса, че няма как да не го видя! Изглежда като дивак.

Тази реч на краля беше толкова убедителна, че Стрейндж се обърна да погледне. Разбира се, там нямаше никой.

През последните няколко дни той беше преровил книгите на Норел за нещо подходящо за състоянието на краля. Заклинанията за лекуване на лудост бяха забележително малко. Всъщност Стрейндж намери само едно и дори за него не беше сигурен, че е предназначено за тази цел. Това беше рецепта от „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Ормскърк. Ормскърк твърдеше, че разсейва илюзии и поправя погрешни схващания. Стрейндж извади книгата и отново прочете заклинанието. То представляваше особено неясен вид магия, състояща се от следните думи:

Сложи луната на очите му и белотата й ще прокуди лъжливите гледки, що измамникът е пуснал в тях.

Сложи рояк пчели на ушите му. Пчелите обичат истината и ще изядат лъжите на измамника.

Сложи сол в устата му, та да не може измамникът да го зарадва с вкуса на меда и да го погнуси с вкуса на пепелта.

Закови ръката му с железен гвоздей, та да не може той да я вдигне по повеля на измамника.

Сложи сърцето му на скришно място, тъй щото всичките му желания да са негови и измамникът да няма власт над тях.

Забележка. Червеният цвят може да подейства благотворно.

Но докато препрочиташе написаното, Стрейндж беше принуден да признае, че няма и най-малка представа какво означава83. Как се очакваше магьосникът да донесе луната на болния? И ако втората част от текста беше вярна, херцозите щяха да направят по-добре, ако наемеха пчелар вместо магьосник. Освен това Стрейндж не вярваше техни кралски височества да останат доволни, ако той закове ръцете на краля с железни гвоздеи. Забележката за червения цвят също беше странна. Струваше му се, че е чувал или чел нещо за червения цвят, но в момента не можеше да си спомни какво точно.

Междувременно кралят се бе разговорил с въображаемия посетител със сребърна коса.

— Моля да ме извините, че ви взех за простосмъртен — каза той. — Може наистина да сте крал, както казвате, но ще си позволя да отбележа, че не съм чувал за никое от кралствата ви. Къде е Изгубена надежда? Къде са Сините замъци? Къде е Градът на железните ангели? Аз, от друга страна, съм крал на Великобритания, място, което всеки знае и което е отбелязано на всички карти! — Негово величество млъкна, вероятно за да чуе отговора на господина със сребърната коса, след което изведнъж извика; — О, не се гневете! Моля ви, не се гневете! Вие сте крал и аз съм крал! И двамата сме крале! И няма нужда никой от нас да се гневи! Ще ви посвиря и ще ви попея!

Той извади от джоба на халата си флейта и засвири меланхолична мелодия. За експеримент Стрейндж протегна ръка и свали червената нощна шапка на Негово величество. После се втренчи в него, за да види дали кралят става по-луд без нея, но след няколко минути наблюдение беше принуден да признае, че не вижда никаква разлика. Той отново сложи шапката на главата му.

През следващия час и половина Стрейндж опита всички видове магия, за които можа да се сети. Произнесе заклинания за припомняне, за намиране, за събуждане, за съсредоточаване, за пропъждане на кошмари и лоши мисли, за намиране на ред сред хаоса, за намиране на път при изгубване, за излизане от заблуждение, за проницателност, за избистряне на ума, за лекуване на болест и поправяне на счупен крайник. Някои от заклинанията бяха дълги и сложни. Някои се състояха от една дума. Едни трябваше да се произнасят на глас. Други трябваше да се казват наум. Трети не съдържаха никакви думи, а представляваха един-единствен жест. Имаше заклинания, които Стрейндж и Норел използваха ежедневно под една или друга форма от пет години. Имаше такива, които не бяха използвани може би от векове. Някои се правеха с огледало, други две — с тънък наниз от капки кръв от пръста на магьосника, а за едно трябваше свещ и парче лента. Но всички те имаха едно общо нещо: не оказваха никакво въздействие върху краля.

Накрая: „О, предавам се!“ — помисли си Стрейндж. Кралят, който щастливо нехаеше за магията, насочена към него, непринудено бъбреше с господина със сребърната коса, когото само той виждаше.

— Завинаги ли сте изпратен тук или можете да си тръгнете? О, не се оставяйте да ви хванат! Тук не е приятно място за крале! Слагат ни в усмирителни ризи! Последния път, когато ми позволиха да изляза от тези покои, беше един понеделник през 1811. Казват ми, че е било преди три години, но лъжат! По мои изчисления идната събота ще станат двеста четиридесет и шест!

„Бедният нещастен джентълмен! — помисли си Стрейндж. — Затворен на това студено тъжно място без приятели и развлечения! Нищо чудно, че времето тече толкова бавно за него. Нищо чудно, че е луд!“

На глас той каза:

— За мен ще бъде удоволствие да ви изведа навън, Ваше величество, ако желаете.

Кралят прекъсна разговора си и леко завъртя глава.

— Кой каза това? — попита той.

— Аз, Ваше величество, Джонатан Стрейндж, магьосникът — Стрейндж почтително се поклони на краля, но после си спомни, че той не може да го види.

— Великобритания! Скъпото ми кралство! — възкликна Негово величество. — Как бих се радвал да го видя отново, особено сега, когато навън е лято. Всички дървета и ливади са нагиздени с най-ярките си премени и въздухът е сладък като торта с вишни!

Стрейндж погледна през прозореца към бялата ледена мъгла и скелетите на зимните дървета.

— Точно така. И за мен ще бъде голяма чест, ако Ваше величество ме придружи на разходка отвън.

Кралят като че ли се замисли върху предложението. Той свали единия си чехъл и се опита да го задържи на главата си. След като не успя, Негово величество обу отново чехъла, хвана един пискюл, който висеше на колана на халата му, и започна да го смуче замислено.

— Но откъде да знам, че не сте зъл демон, дошъл да ме изкушава? — попита той накрая с крайно разсъдителен тон.

Стрейндж не можа да намери отговор на този въпрос. Докато мислеше какво да каже, кралят продължи:

— Разбира се, ако сте зъл демон, би трябвало да знаете, че аз съм вечен и не мога да умра. Ако открия, че сте мой враг, ще тропна с крак и ще ви изпратя обратно в ада!

— Наистина ли? Ваше величество трябва да ме научи на този трик. Бих се радвал да овладея нещо толкова полезно. Но ако позволите да отбележа, след като владее такава мощна магия, Ваше величество няма защо да се страхува да ме придружи навън. Трябва да излезем колкото може по-бързо и по-незабелязано. Братята Уилис сигурно скоро ще дойдат. Ваше величество трябва да бъде много тих!

Кралят не каза нищо, но почука по върха на носа си и погледна много дяволито.

Следващата задача на Стрейндж беше да намери изход навън, като избегне санитарите. Кралят не можеше да му помогне за това. Когато го попита накъде водят различните врати, той отвърна, че една води към Америка, друга към вечно проклятие, а трета вероятно към идния петък. Затова Стрейндж избра произволна врата — онази, която според краля водеше към Америка — и бързо преведе Негово величество през няколко стаи. Таваните на всички бяха изпъстрени с изображения на английски монарси, които се носеха в небето на огнени колесници и побеждаваха фигури, символизиращи завистта, греха и непокорството и учредяващи храмове на добродетелта, дворци на вечната справедливост и други полезни институции от този род. Но макар по таваните да кипеше бурно оживление, стаите под тях бяха изоставени, пусти и потънали в прах и паяжини. Всички мебели бяха покрити с чаршафи и изглеждаха така, сякаш столовете и масите са умрели преди време и това са техните надгробни камъни.

Стигнаха до нещо като задно стълбище. Кралят, който взе твърде присърце предупреждението на Стрейндж да мълчи, държеше да слиза на пръсти по стълбите с преувеличения маниер на малко дете. Това отне известно време.

— Е, Ваше величество — весело каза Стрейндж, когато най-после стигнаха края на стълбището, — мисля, че се справихме доста добре. Не чувам шум от преследване. Херцог Уелингтън би се радвал да използва и двама ни за офицери от разузнаването. Не вярвам капитан Съмърс-Кокс или дори самият Колкхаун Грант да са минавали през вражеска територия с повече…

Думите му бяха прекъснати от много шумна и победоносна музика от флейтата на краля.

— Н… — започна Стрейндж и се ослуша за шум от стъпките на санитарите или — още по-лошо — на братята Уилис.

Но нищо не се случи. Някъде наблизо се чуваше странно, неравномерно тропане и блъскане, придружено от викове и плач, сякаш биеха някого с цял наръч метли. Освен тези звуци всичко беше тихо.

Една врата излизаше на широка каменна тераса. От нея земята се спускаше стръмно надолу и в подножието на склона се простираше парк. Отдясно се виждаше дълга двойна редица от зимни дървета.

Кралят и Стрейндж тръгнаха подръка по терасата до ъгъла на замъка. Там Стрейндж намери пътека, която водеше надолу по склона към парка. Те се спуснаха по пътеката, направиха няколко крачки навътре в парка и видяха декоративно езеро, оградено с нисък каменен перваз84. В центъра му се издигаше малък каменен павилион, украсен с изваяни създания. Някои приличаха на кучета — само че телата им бяха дълги и ниски като на гущери и на гърбовете им имаше шипове. Други трябваше да представляват каменни делфини, успели по някакъв начин да се закрепят за стените. На покрива половин дузина класически дами и господа лежаха в класически пози и държаха вази. Явно замисълът на архитекта беше от устите на всички тези странни животни и от вазите на покрива да тече вода и декоративно да се излива в езерото, но сега всичко беше замръзнало и тихо.

Стрейндж тъкмо се канеше да направи забележка по повод меланхоличната гледка, която представляваше това замръзнало езеро, когато дочу викове. Той се обърна и видя група хора бързо да се спускат по склона на замъка. Когато се приближиха, той видя, че са четирима: двама джентълмени, които никога не беше виждал, и двамата санитари — единият с лице като чеширско сирене, а другият, който отиде да повика братята Уилис. Всички изглеждаха ядосани.

Джентълмените бързаха надолу с важни и обидено намръщени физиономии. Те показваха всички симптоми на хора, облекли се много набързо. Единият се опитваше да закопчае копчетата на връхната си дреха, но без особен успех. Веднага щом ги закопчаеше, те отново се разкопчаваха. Той беше горе-долу на възрастта на мистър Норел и носеше старомодна перука (досущ като тази на Норел), която от време на време подскачаше и се въртеше на главата му. Но той се отличаваше от мистър Норел по това, че беше висок, хубав и имаше внушителна, горда осанка. Другият джентълмен (с няколко години по-млад от първия) се мъчеше с ботушите си, които като че ли имаха собствено мнение. Докато той се опитваше да върви напред, те го носеха в съвсем друга посока. Стрейндж можеше само да предполага, че магията, която бе направил по-рано, се е оказала по-успешна, отколкото е очаквал, и дрехите и обувките са станали напълно неподвластни на чужда воля.

Високият джентълмен (с подскачащата перука) ядосано изгледа магьосника.

— С чие разрешение кралят е излязъл навън?

Стрейндж сви рамене.

— С мое, предполагам.

— С ваше? Кой сте вие?

Тъй като не му се понрави тонът, с който се обръщаха към него, магьосникът сопнато отвърна:

— Вие кой сте?

— Аз съм доктор Джон Уилис. Това е брат ми, доктор Робърт Уилис. Ние сме кралските лекари. Носим отговорност за Негово величество по заповед на съвета на кралицата. Никой няма право да вижда Негово величество без наше позволение. Пак ви питам: кой сте?

— Аз съм Джонатан Стрейндж. Дойдох по молба на техни кралски височества херцозите на Йорк, Кларънс, Съсекс, Кент и Кеймбридж, за да видя дали Негово величество може да се излекува с магия.

— Ха! — възкликна презрително доктор Джон. — Магия! Тя се използва предимно за убиване на французи, нали?

Доктор Робърт саркастично се изсмя. Но ефектът от студеното му научно презрение значително намаля, когато ботушите му изведнъж го понесоха с такава сила, че той заби нос в едно дърво.

— Е, магьоснико — каза доктор Джон, — попаднали сте на погрешния човек, ако мислите, че можете безнаказано да пренебрегвате мен и помощниците ми. Надявам се, ще признаете, че вие залепихте с магия вратите на замъка, за да не могат хората ми да ви спрат.

— Съвсем не! — заяви Стрейндж. — Не съм направил нищо подобно! Може да е станало — отстъпи той, — защото е имало необходимост от това. Но хората ви са колкото безочливи, толкова и нехайни! Когато Негово величество и аз излязохме от замъка, те никакви не се появиха!

Първият санитар (с лице като чеширско сирене) за малко да се пръсне от гняв при тези думи.

— Не е вярно! — изкрещя той. — Доктор Джон, доктор Робърт, умолявам ви, не слушайте тези лъжи! Мартин — санитарят посочи другия помощник — напълно се беше лишил от глас. Не можеше да издаде и звук, за да вдигне тревога! — в потвърждение последният измуча и енергично размаха ръце. — Що се отнася до мен, сър, аз бях в коридора в долния край на стълбището и чух как вратата горе се отваря. Тъкмо се канех да заговоря магьосника — и да му кажа това-онова, сър, от ваше име, — когато по силата на магия се озовах в шкаф с метли и вратата се хлопна зад гърба ми…

— Какви безсмислици! — извика Стрейндж.

— Безсмислици, така ли? — кресна човекът. — Сигурно не вие сте накарали метлите в шкафа да ме набият! Целият съм в синини!

Това поне бе съвсем очевидно. Лицето и ръцете на мъжа бяха целите в червени петна!

— Виждате ли, магьоснико? — победоносно възкликна доктор Джон. — Какво ще кажете сега, когато всичките ви машинации са изобличени?

— О, нима? — сопна се Стрейндж. — Той сам се е наранил, за да направи историята си по-убедителна!

Кралят наду с всичка сила флейтата си.

— Бъдете сигурен — каза доктор Джон, — че съветът на кралицата скоро ще научи за безобразията ви! — после извика: — Ваше величество! Елате тук!

Кралят пъргаво се скри зад Стрейндж.

— Ще ви бъда задължен, ако върнете краля под моя опека — отсече доктор Джон.

— Няма да направя такова нещо — заяви Стрейндж.

— И знаете как да лекувате луди, така ли? — подигравателно попита доктор Робърт. — Изучавали ли сте това заболяване?

— Знам, че като държиш човек сам, като го лишаваш от физически упражнения и чист въздух, не можеш да излекуваш нищо — каза Стрейндж. — Това е варварство! И куче не бих държал при тези условия.

— Като говорите така — отвърна доктор Робърт, — само проявявате невежеството си. Усамотението и спокойствието, срещу които така яростно се опълчвате, са крайъгълните камъни на цялата ни система на лечение.

— О! — възкликна Стрейндж. — Наричате това система, така ли? И в какво се състои вашата система?

— Съществуват три основни принципа — заяви доктор Робърт. — Сплашване…

Кралят изсвири няколко меланхолични ноти на флейтата си… — …Изолация…

…Които прераснаха в самотна мелодия…

— …И ограничение.

…Завършваща с протяжен тон, подобен на въздишка.

— По този начин — продължи доктор Робърт — всички възможни източници на вълнение се потискат и пациентът не получава материал, от който да изгражда фантазиите си и погрешните си представи.

— Накрая — допълни доктор Джон — с налагане на волята си върху пациента лекарят провежда лечението си. Именно силата на характера му определя успеха или провала на начинанието. Много хора са виждали как баща ни усмирява луди само с поглед.

— Наистина ли? — учуди се Стрейндж, заинтригуван напук на себе си. — Никога преди не съм мислил за това, но нещо подобно има и в магията. В множество случаи успехът на магията зависи от силата на характера на магьосника.

— Така ли? — попита доктор Джон, като погледна наляво.

— Да. Да вземем например Мартин Пейл. Той… — Стрейндж неволно проследи погледа на доктор Джон. Един от санитарите — онзи, който можеше да говори — се промъкваше към декоративното езеро, където стоеше кралят, с нещо светло в ръце. Отначало Стрейндж не можа да отгатне какво е. После обаче го разпозна. Беше усмирителна риза.

Изведнъж се случиха няколко неща. Стрейндж изкрещя, без да знае какво точно, другият санитар се втурна към краля, братята Уилис се опитаха да задържат магьосника, кралят произведе тревожни и пискливи звуци с флейтата си и в същото време се разнесе странен шум, сякаш стотина души кашляха едновременно.

Всички се сепнаха и се огледаха. Шумът като че ли идваше от малкия каменен павилион в центъра на замръзналото езеро. Изведнъж от устата на каменните създания изригнаха гъсти бели облаци, сякаш всички те издишаха едновременно. Облаците заискриха и заблестяха със слаба матова светлина, след което се посипаха по леда с тих звън.

Възцари се мълчание, незабавно последвано от ужасен звук, сякаш мраморни блокове се разбиваха на късове. Каменните създания се откъснаха от стените на павилиона и запълзяха и заподскачаха по леда към братята Уилис. Изцъклените им каменни очи се завъртяха в орбитите си. Те отвориха каменните си усти и от всяко каменно гърло изригна струя вода. Размятаха каменни опашки и сковано затропаха с каменните си крака. Оловните тръби, които отвеждаха водата до устите им, се проточиха след тях.

Братята Уилис и санитарите гледаха и не проумяваха какво става. Гротескните създания пълзяха, влачейки тръбите с вода след себе си, и поливаха лекарите. Братята Уилис пищяха и подскачаха — повече от ужас, отколкото от болка.

Санитарите побягнаха, а за Уилис не можеше да става и дума да остават повече при краля. От студения въздух мокрите им дрехи започнаха да се превръщат в ледена кора.

— Магьосник! — извика доктор Джон, докато бягаше назад към замъка. — Ха! Това е синоним на лъжец! Лорд Ливърпул ще научи за това, магьоснико! Ще научи как сте се отнесли с кралските лекари! О! О! — той би казал и повече, но каменните фигури от покрива на павилиона се изправиха и започнаха да го замерят с камъни.

Стрейндж изпрати братята Уилис с презрителна усмивка. Но той изглеждаше по-самоуверен, отколкото беше в действителност. Истината бе, че Стрейндж се чувстваше крайно неловко. Каквато и магия да беше направена тук, тя не бе негово дело.

33СЛОЖИ ЛУНАТА НА ОЧИТЕ МИ

Ноември 1814 година

ТОВА БЕШЕ ПЪЛНА ЗАГАДКА. Възможно ли бе в замъка да има магьосник? Може би някой от слугите? Или от принцесите? Не изглеждаше много вероятно. Дали това беше намеса на мистър Норел? Стрейндж си представи как наставникът му седи в малката си стаичка на втория етаж на „Хановер Скуеър“, взира се в сребърния си леген и наблюдава всичко, което става, а после пропъжда братята Уилис с магия. Възможно беше. В края на краищата съживяването на статуи бе нещо като специалитет на мистър Норел. Това беше първата магия, с която той бе привлякъл общественото внимание. И все пак, и все пак… Защо мистър Норел изведнъж ще реши да му се притече на помощ? От добро сърце? Едва ли. Впрочем в магията имаше черен хумор, който никак не бе присъщ на мистър Норел. Магьосникът не искаше просто да сплаши братята Уилис, искаше да им се присмее. Не, не можеше да е Норел. Но кой тогава?

Кралят съвсем не изглеждаше уморен. Всъщност той дори имаше желание да танцува, да скача и да ликува, радостен от поражението на братята Уилис. Като реши, че допълнително физическо натоварване няма да навреди на Негово величество, Стрейндж тръгна напред.

Бялата мъгла беше заличила всеки детайл и цвят от пейзажа и той изглеждаше призрачен. Земя и небе се бяха слели в една сива безплътност.

Кралят нежно хвана Стрейндж за ръка, очевидно съвсем забравил, че не понася магьосниците, и заговори за нещата, които го вълнуваха в лудостта му. Негово величество беше убеден, че откакто е полудял, много бедствия са сполетели Великобритания. Той вярваше, че западането на разсъдъка му е съпътствано от западане на кралството. Най-голямата му заблуда беше, че Лондон е бил погълнат от потоп.

— …И когато дойдоха при мен и ми казаха, че студените сиви води са погълнали купола на катедралата „Сейнт Пол“ и че Лондон е станал обител на рибите и морските чудовища, ужасът ми бе неописуем! Мисля, че три седмици ридах безутешно! Сега всички сгради са обрасли с ракообразни, а на пазарите се продават само стриди и морски таралежи! Мистър Фокс ми каза, че преди три недели отишъл в „Сейнт Ведаст“ на „Фостър Лейн“ и чул прекрасна проповед, произнесена от един калкан85. Но аз имам план за възраждане на кралството! Пратих посланици до краля на рибите с предложение да взема за жена русалка и така да сложа край на враждата между нашите два велики народа!

Другото, което занимаваше краля, беше присъствието на човека със сребърната коса, когото само той виждаше.

— Казва, че е крал — припряно зашепна Негово величество, — но аз мисля, че е ангел! С тази сребърна коса ми прилича точно на такъв. И двата зли духа — онези, с които вие разговаряхте… Той ги обиждаше по най-ужасен начин. Според мен е дошъл да ги накаже и да ги хвърли в геената огнена! После сигурно ще отведе двама ни навеки в Рединг!

— В рая — каза Стрейндж. — Ваше величество има предвид Рая.

Те продължиха пътя си. Заваля сняг — бавно бяло движение сред застиналия сив свят. Беше много тихо.

Изведнъж се разнесоха звуци на флейта. Музиката зазвуча неизразимо самотно и тъжно, но същевременно благородно.

Като помисли, че кралят свири, Стрейндж се обърна да го погледне. Но Негово величество вървеше с ръце, отпуснати покрай тялото, а флейтата беше в джоба му. Магьосникът се огледа. Мъглата не беше чак толкова непрогледна, че да скрива стоящ наблизо човек. Нямаше никого. Паркът беше пуст.

— Слушайте! — възкликна кралят. — Музиката разказва за трагедията на краля на Великобритания. Чухте ли тези ноти? Те говореха за изгубената му някогашна власт. Каква меланхолична фраза! Това беше разсъдъкът му, унищожен от измамните политици и злобните машинации на синовете му. Тази трагична мелодичност, от която сърцето ти се къса, разкриваше младежкото му обожание към красивото създание, от което приятели го принудиха да се отрече. О, Боже! Как плака той тогава!

По лицето на краля потекоха сълзи. Той се завъртя в бавен тромав танц, като полюшваше тялото и ръцете си и описваше кръгове по земята. Музиката се отдалечи към вътрешността на парка и Негово величество я последва с танцова стъпка.

Стрейндж недоумяваше. Музиката като че ли водеше краля към малка горичка. Поне доскоро беше горичка. Само преди миг магьосникът бе сигурен, че там има десетина дървета — може би дори по-малко. Но сега горичката се бе превърнала в гъсталак — не, в гора, гъста тъмна гора с диви вековни дървета. Дебелите им клони приличаха на разкривени ръце, а корените им — на змийски гнезда. Дърветата бяха гъсто обрасли с бръшлян и имел. Между тях се виеше тясна пътека, набраздена от дълбоки заледени ями, поръбени с вкочанени от студ треви. От дъното на гората се точеха тънки лъчи светлина, които навеждаха на мисълта за къща, макар че на такова място нямаше как да има къща.

— Ваше величество! — извика Стрейндж. Той се втурна след краля и го хвана за ръката. — Моля Ваше величество да ми прости, но онези дървета никак не ми харесват. Мисля, че може би ще е по-добре да се върнем в замъка.

Кралят бе завладян от музиката и не искаше да се откъсне от нея. Той изръмжа и издърпа ръката си от хватката на Стрейндж. Магьосникът отново я хвана и почти повлече краля към портата на замъка.

Но невидимият свирач не искаше да ги остави. Музиката изведнъж се усили и ги обгърна от всички страни. Друга мелодия почти незабележимо се прокрадна и сладко се сля с първата.

— А! Чуйте! — възкликна кралят и се обърна. — Сега той свири за вас! Тази насечена мелодия разказва за злия ви наставник, който не иска да ви предаде знанието, полагащо ви се по право. Нестройните нотки изразяват гнева ви от това, че ви пречат да правите нови открития. Този бавен и тъжен марш е за голямата му библиотека, която той в себичността си не иска да ви покаже.

— Откъде, за Бога… — започна Стрейндж и изведнъж млъкна. Той също я чу — музиката, която описваше целия му живот. И за пръв път осъзна с колко много тъга е изпълнено съществуването му. Той беше заобиколен от злонамерени мъже и жени, които го мразеха и тайно завиждаха за таланта му. Сега Стрейндж разбра, че за всяка гневна мисъл, която го е спохождала, е имало справедливо основание и че всяка щедрост от негова страна е била погрешна. Враговете му бяха коварни, приятелите му — неверни. Норел (естествено) беше най-лошият от всички, но дори Арабела бе слаба и недостойна за любовта му.

— Ах! — въздъхна Негово величество. — Значи и вие сте били предаден.

— Да — тъжно отговори Стрейндж.

Те отново стояха с лице към гората. Светлинките между дърветата, колкото и да бяха слаби, внушаваха на Стрейндж, че там има къща с всички удобства. Той почти виждаше меката светлина на свещите, която падаше върху удобните столове, старинните камини, в които гореше весел огън, чашите с ароматно греяно вино, което можеше да ги стопли след дългата разходка из тъмната гора. Светлините навеждаха и на други мисли.

— Мисля, че там има библиотека — каза Стрейндж.

— О, със сигурност! — заяви кралят и ентусиазирано плесна с ръце. — Вие ще четете книги, а когато очите ви се уморят, аз ще ви чета на глас! Но трябва да побързаме! Чуйте музиката! Той става нетърпелив, иска да го последваме!

Негово величество посегна да хване лявата ръка на Стрейндж. За да го улесни, магьосникът установи, че трябва да премести в другата си ръка нещо, което държи. Това бяха „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Ормскърк.

„О, това ли? — помисли си Стрейндж. — Е, вече няма да ми трябва. В къщата в гората със сигурност има по-хубави книги!“ — той разтвори дланта си и остави „Разкритията“ да паднат на заснежената земя.

Снегът заваля по-силно. Флейтистът продължаваше да свири. Те бързаха към гората. Докато кралят тичаше, нощната шапка се изхлузи на очите му. Стрейндж посегна да я оправи. В този момент изведнъж си спомни какво знаеше за червения цвят: че той предпазва срещу магии.

— Побързайте! Побързайте! — крещеше кралят.

Флейтистът изсвири поредица от кратки ноти, които имитираха вой на вятър. Отнякъде се надигна истински вятър, подхвана ги и почти ги понесе към гората. Когато отново стъпиха на крака, те стояха съвсем близо до дърветата.

— Отлично! — извика кралят.

Нощната му шапка отново привлече погледа на Стрейндж. …Предпазва срещу магии…

Свирачът призова нов вятър, който събори шапката на Негово величество на земята.

— Нищо! Нищо! — весело подвикна кралят. — Той ми обеща цял куп нощни шапки, щом стигнем в къщата.

Но Стрейндж пусна ръката на Краля и се запрепъва през вятъра към шапката. Тя лежеше на снега — яркочервено петно сред призрачните нюанси на бялото и сивото.

…Предпазва срещу магии…

Той си спомни как каза на единия от братята Уилис, че за да прави магии успешно, магьосникът трябва да използва силата на характера си: защо ли точно сега се сещаше за това?

Сложи луната на очите ми — помисли си Стрейндж — и белотата й ще прокуди лъжливите гледки, що измамникът е пуснал в тях.

Нащърбеният бял диск на луната изплува изневиделица — не на небето, а някъде другаде. Ако трябваше да определи с точност мястото, магьосникът би казал, че е в собствената му глава. Усещането не беше приятно. Единственото, за което можеше да мисли, единственото, което виждаше, беше лицето на луната, сребристо като древна кост. Той забрави за краля. Забрави, че е магьосник. Забрави мистър Норел. Забрави собственото си име.

Забрави всичко друго освен луната…

Луната изчезна. Стрейндж вдигна глава и установи, че се намира сред заснежено поле недалеч от тъмна гора. Между него и гората стоеше слепият крал, облечен в своя халат. Вероятно беше продължил напред, след като Стрейндж бе спрял. Но без спътник, който да го води, кралят се чувстваше изгубен и уплашен. Той викаше:

— Магьоснико! Магьоснико! Къде сте?

Гората вече не се струваше на Стрейндж приветливо място. Сега тя изглеждаше такава, каквато я бе видял в началото — зловеща, неизбродна, неанглийска. Колкото до светлинките, те едва мъждукаха: малки бледи искрици в мрака, които говореха единствено за това, че обитателите на къщата пестят свещите.

— Магьоснико! — извика кралят.

— Тук съм, Ваше величество.

Сложи рояк пчели на ушите ми — помисли си Стрейндж. — Пчелите обичат истината и ще изядат лъжите на измамника.

Ушите му се изпълниха с плътен бръждящ звук, който заглуши музиката на флейтата. Звукът наподобяваше език и на магьосника му се стори, че след малко ще започне да го разбира. Той растеше, изпълваше главата и гърдите му, простирайки се чак до върховете на пръстите. Дори косата му сякаш се наелектризира, кожата му забръждя и затрепери от звука. За един-единствен страшен миг му се стори, че устата му е пълна с пчели и че пчели бръмчат и пълзят под кожата му, в червата и в ушите му.

Бръжденето спря. Стрейндж отново чу музиката на флейтата, но сега тя не му се стори толкова хубава и вече не звучеше като описание на живота му.

Сложи сол в устата ми — помисли си той, — та да не може измамникът да ме зарадва с вкуса на меда и да ме погнуси с вкуса на пепелта.

Тази част от заклинанието не му оказа никакво въздействие86.

Закови ръката ми с железен гвоздей, та да не мога да я вдигна по повеля на измамника.

— А-а-ах! Мили Боже! — извика Стрейндж. Той почувства непоносима болка в лявата си длан. Когато болката премина (също толкова внезапно, колкото се бе появила), магьосникът вече не изпитваше желание да бърза към гората.

Сложи сърцето ми на скришно място, тъй щото всичките ми желания да са мои и измамникът да няма власт над тях.

Стрейндж си представи Арабела така, както я беше виждал хиляди пъти, красиво облечена и седнала в салона сред група хора, които се смееха и разговаряха. Той й даде сърцето си. Тя го взе и тихо го пъхна в джоба на роклята си. Никой не забеляза.

След това Стрейндж направи магията на краля и в последната част от заклинанието даде сърцето му на Арабела, а тя го скри в джоба си. Интересно беше да се наблюдава действието на магията отстрани. В бедната глава на краля имаше толкова необичайни картини, че внезапната поява на луната в нея като че ли ни най-малко не го смути. Но пчелите не му допаднаха: дълго след като бяха отлетели, той продължаваше да маха с ръце, за да ги пропъди.

След като заклинанието беше произнесено, флейтистът изведнъж престана да свири.

— А сега, Ваше величество — каза Стрейндж, — мисля, че е време да се върнем в замъка. Ние с вас, Ваше величество, сме британски крал и британски магьосник. И макар Великобритания да ни е изоставила, ние нямаме право да изоставяме Великобритания. Тя все още се нуждае от нас.

— Така е, така е! На коронацията си аз дадох клетва винаги да й служа! О, моята бедна страна! — Кралят се обърна и помаха на невидимия свирач. — Довиждане, довиждане, сър! Бог да ви поживи за добрината ви към Джордж III!

„Разкрития за тридесет и шест други свята“ лежаха почти скрити под снега. Стрейндж вдигна книгата и я избърса. Погледна назад. Тъмната гора беше изчезнала. На мястото й стоеше най-невинна групичка от пет голи бука.

На връщане към Лондон Стрейндж яздеше потънал в размисъл. Той си даваше сметка, че би трябвало да се безпокои от преживяното в Уиндзор, може би дори да се страхува. Но любопитството и въодушевлението му бяха далеч по-силни от тревогата. Освен това каквото или който да беше породил магията, Стрейндж го беше надвил и бе успял да наложи волята си. Противникът беше силен, но Стрейндж бе по-силен. Цялото това приключение затвърждаваше едно отдавнашно негово подозрение: че в Англия има повече магия, отколкото мистър Норел признава.

От която и страна да разглеждаше случилото се, мислите му постоянно се връщаха към джентълмена със сребърната коса, когото само кралят можеше да види. Стрейндж се мъчеше да си припомни какво точно каза Негово величество за този човек, но единственото, за което се сещаше, беше сребърната му коса.

Той пристигна в Лондон към четири и половина. В града вече се смрачаваше. Във всички магазини светеха лампи и на улиците палеха фенерите. Когато стигна ъгъла на „Оксфорд Стрийт“ и „Ню Бонд Стрийт“, Стрейндж зави и препусна към „Хановер Скуеър“. Завари мистър Норел да пие чай в библиотеката.

Мистър Норел както винаги се зарадва да види ученика си и нямаше търпение да чуе всичко за посещението му при краля.

Стрейндж му разказа как държат краля затворен в собствения му замък и изброи магиите, които бе направил там. Но не спомена и дума за поливането на братята Уилис с вода, за омагьосаната гора и за невидимия свирач на флейта.

— Никак не се учудвам, че не сте успели да помогнете на Негово величество — отбеляза мистър Норел. — Не вярвам дори магьосниците Ауреати да са имали лек срещу лудост. Всъщност не съм сигурен, че изобщо са се опитвали да я лекуват. Те като че ли са гледали на лудостта по съвсем друг начин. Тогава лудите са били на почит и се е смятало, че те знаят неща, неизвестни на хората със здрав разум — неща, които могат да бъдат от полза за магьосниците. Съществуват истории за това как Ралф Стоукси и Катрин от Уинчестър са се съветвали с луди.

— Но това не важи само за магьосниците, нали? — попита Стрейндж. — Феите също проявяват голям интерес към лудите. Сигурен съм, че го четох някъде.

— Да, така е! Някои от най-забележителните ни теоретици отбелязват голямата прилика между лудите и феите. И едните, и другите са известни с това, че говорят безсмислено и несвързано — смея да предположа, че сте го забелязали при краля. Но има и други сходства. Частън, доколкото си спомням, споменава някои неща по въпроса. Той дава пример с един луд от Бристол, който всяка сутрин казвал на семейството си, че възнамерява да излезе на разходка в компанията на един от столовете в трапезарията. Човекът бил силно привързан към този стол, смятал го за най-близък приятел и водел въображаеми разговори с него за това как ще излязат заедно на разходка и как ще срещнат други маси и столове. Той изпадал в силно безпокойство, когато някой искал да седне на стола. Човекът очевидно бил луд, но Частън казва, че на феите подобно поведение не се струва толкова нелепо, колкото изглежда на нас. Феите не правят ясно разграничение между живи и неживи предмети. Те вярват, че камъните, вратите, дърветата, огънят, облаците и така нататък имат души и желания и че се делят на мъжки и женски. Може би това обяснява големия интерес на феите към лудостта. Например широко известно е, че когато феите са невидими за обикновените хора, лудите често са в състояние да ги видят. Най-яркият пример, който ми идва наум, е за лудо момче на име Дъфи от Честърфийлд, Дербишир, живяло през XIV век. То било любимец на един дяволит дух от народа на феите, който от години тормозел жителите на града. Духът бил силно привързан към момчето и му правел скъпи подаръци, повечето от които не биха могли да бъдат от полза на момче със здрав разсъдък и със сигурност не били от полза на това лудо момче — платноход, инкрустиран с диаманти, чифт сребърни ботуши, пеещо прасе… — Но защо духът ще проявява към Дъфи такова внимание?

— О! Казвал на Дъфи, че двамата са събратя в неволята си. Не знам защо. Частън пише, че голям брой феи имат неопределеното чувство, че англичаните се отнасят зле с тях. Но за Частън е загадка — както впрочем и за мен — какво ги кара да мислят така. В къщите на великите английски магьосници феите винаги са първи сред слугите и седят на най-хубавите места до магьосника и жена му. Частън пише много интересни неща на тази тема. Най-добрата му творба е „Liber Novus“87 — като видя изражението на ученика си, мистър Норел се намръщи. — Сигурен съм, че съм ви я препоръчвал поне дузина пъти — каза той. — Не сте ли я чели?

За съжаление мистър Норел не винаги помнеше точно кои книги препоръчва на Стрейндж да прочете и кои изпраща в Йоркшир с едничката цел да ги държи далеч от ученика си. „Liber Nowts“ стоеше на една от лавиците в библиотеката в абатството Хъртфю. Стрейндж въздъхна и отвърна, че в мига, в който мистър Норел му даде тази книга, той с радост ще я прочете.

— А междувременно, сър, може би ще бъдете така добър да довършите разказа си за феята от Честърфийлд.

— О, да! Докъде бях стигнал? Да, няколко години с Дъфи не се случвало нищо лошо, а в града не се случвало нищо добро. На пазарния площад израснала гора и гражданите не можели да въртят търговията си. На козите и свинете им пораснали крила и те отлетели. Духът превърнал камъните на недостроената енорийска църква в буци захар. От слънцето захарта се нагорещила, започнала да лепне и част от църквата се разтопила. Градът замирисал на гигантска сладкарница. По-лошото било, че котките и кучетата идвали да ближат църквата, плъховете и мишките — да я гризат. Градът останал с полуизядена безформена църква, което съвсем не било по вкуса на жителите му.

Те се видели принудени да отидат при Дъфи и да го помолят да се застъпи за тях пред духа. Но момчето било сърдито и не искало да им помогне, защото помнело как тези хора някога му се присмивали. Тогава те започнали да правят всевъзможни комплименти на бедния луд клетник, да хвалят ума и красотата му. И Дъфи се помолил на феята, и колко различно станало всичко тогава! Духът престанал да ги тормози и отново превърнал захарната църква в каменна. Гражданите изсекли дърветата на пазарния площад и си купили нов добитък. Но така и не успели да поправят църквата. И днес църквата в Честърфийлд изглежда някак странно. Не е като другите църкви. Стрейндж помълча малко. После каза:

— Според вас, мистър Норел, феите завинаги ли са напуснапи Англия?

— Не знам. През последните триста-четиристотин години се разказват много истории за срещи на англичани с феи на най-неочаквани места, но тъй като никой от тези хора не е бил учен или магьосник, свидетелствата им не могат да се смятат за достоверни. Ако ние с вас призоваваме феи, тоест — побърза да добави той, — ако послушаме нечий лош съвет и направим нещо толкова неблагоразумно, тогава при правилно произнасяне на заклинанията феите веднага ще се появят. Но откъде идват и по какви пътища се движат — не се знае със сигурност. По времето на Джон Ъскглас се строят прости пътища, водещи от Англия към Феерия — широки зелени пътеки между високи живи плетове или каменни зидове. Тези пътища все още съществуват, но аз не мисля, че днес феите ги използват, както впрочем и християните. Те са разрушени и обрасли с трева. Изглеждат изоставени и съм чувал, че хората ги отбягват.

— Хората вярват, че феините пътища носят лош късмет — каза Стрейндж.

— Това са глупости — отсече Норел. — Феините пътища не могат да им навредят. Феините пътища не водят наникъде88.

— А получовешките потомци на феи? Те наследяват ли познанията и силите на предшествениците си? — попита Стрейндж.

— О, това е съвсем друг въпрос. Много хора в днешно време носят фамилии имена, които разкриват феиния им произход. Феърчайлд е едно от тях. Елфик — също. И Феъри, разбира се. Помня, че когато бях дете, в една от нашите ферми работеше Том Феърчайлд. Но рядко се случва някой от тези феини потомци да проявява какъвто и да било магически талант. Всъщност по-често те се ползват с репутацията на хитри, надменни и мързеливи хора — все пороци, с които се славят техните предци феите.

На другия ден Стрейндж се срещна с кралските херцози и им каза колко много съжалява, че не е могъл да излекува лудостта на краля. Техни кралски височества също изказаха съжаление, но ни най-малко не се изненадаха. Те не бяха очаквали друго и увериха Стрейндж, че за нищо не го винят. Всъщност херцозите останаха доволни от направеното от магьосника и особено им хареса това, че той не им поиска пари. Като награда за труда му те го удостоиха с кралските си разрешения. Това означаваше, че ако желае, Стрейндж би могъл да сложи позлатени и гипсови изображения на петте им герба над вратата си на „Сохо Скуеър“ и да се представя навсякъде като магьосника на техни кралски височества.

Стрейндж не каза на херцозите, че заслужава благодарността им в по-голяма степен, отколкото предполагат. Той беше съвсем сигурен, че е спасил краля от ужасна участ. Просто още не знаеше каква точно.

34НАКРАЙ ПУСТИНЯТА

Ноември 1814 година

СТИВЪН И ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ с коса като глухарче вървяха по улиците на непознат град.

— Уморихте ли се, сър? — попита Стивън. — Аз със сигурност съм уморен. Вървим от часове.

Джентълменът избухна в писклив смях.

— Драги ми Стивън! Та ние пристигнахме само преди миг! Дотогава вие се намирахте в дома на лейди Поул и бяхте принуден да вършите слугинска работа по волята на злия й съпруг!

— О! — възкликна Стивън, осъзнал, че последното, което си спомня, е как чистеше сребърните прибори в малката си стаичка до кухнята, но това му се струваше толкова отдавна — о, преди цяла вечност.

Той се огледа. Тук нямаше нищо, което да му е познато. Дори миризмата на мястото — смесицата от подправки, кафе, гниещи зеленчуци и печено месо — беше нова за него.

Стивън въздъхна.

— От магията е, сър. Толкова ме обърква. Джентълменът топло стисна ръката му.

Градът се издигаше на стръмен склон. Нямаше нормални улици, само тесни пътеки, състоящи се предимно от стъпала, които се виеха нагоре и надолу между къщите. Самите къщи бяха съвсем прости, дори, бихме казали, строги. Стените от пръст и глина, боядисани в бяло, вратите от най-просто дърво, както и капаците на прозорците. Стъпалата по улиците също бяха боядисани в бяло. В целия град като че ли нямаше нито едно цветно петно, което да зарадва окото: нито цвете в саксия на прозореца, нито шарена играчка, забравена от някое дете пред вратата. Да вървиш по тези тесни улици, каза си Стивън, е все едно да се луташ из гънките на огромна ленена кърпа.

Беше призрачно тихо. Докато ходеха нагоре-надолу по тесните стълби, те дочуваха боботенето на плътни гласове, които долитаха от къщите, но нямаше нито смях, нито песен, нито възторжен детски глас. От време на време срещаха по някой местен жител, величествен, с мургаво лице, облечен в бяла роба и бели панталони и с бял тюрбан на главата. Всички носеха бастуни, дори младите мъже, макар че всъщност никой от тях не изглеждаше особено млад: жителите на този град се бяха родили стари.

Срещнаха само една жена (поне джентълменът с коса като глухарче каза, че това е жена). Тя стоеше до съпруга си, облечена от главата до петите в една-единствена дреха с цвят на сянка. Стивън я видя в гръб и — съвсем в тон с призрачната атмосфера на мястото — когато жената бавно се обърна към него, той забеляза, че лицето й не беше лице, а гъсто бродирана тъкан в същия мрачен нюанс като останалата част от облеклото й.

— Тези хора са много странни — прошепна Стивън. — Но като че ли никак не се учудват, че ни виждат тук.

— О! — възкликна джентълменът. — Това е част от магията, която направих: да изглеждаме точно като тях. Те са напълно убедени, че ни познават още от детството си. Нещо повече, скоро ще откриете, че ги разбирате отлично и те също ви разбират, макар че езикът им е неразбираем дори за сънародниците им, които живеят на двадесет и пет мили от тук!

Стивън си каза, че сигурно е част от магията и това, че жителите на града не забелязват на какъв висок глас говори джентълменът и как думите му отекват във всяко белосано кътче наоколо.

Улицата, по която слизаха, завиваше и рязко свършваше с нисък зид, построен, за да не позволява на разсеяните пешеходци да паднат от хълма. От тук се виждаше околният пейзаж. Пред тях под безоблачно небе се простираше пуста долина от бял камък. Духаше горещ вятър. Това беше свят, оголен от всяка възможна плът и останал само по кости.

Стивън започваше да мисли, че това място е сън или част от завладялата го магия, но джентълменът с коса като глухарче въодушевено му съобщи, че се намират в…

— Африка! Земята на предците ви, драги ми Стивън!

„Но предците ми не са живели тук — помисли си Стивън. — Сигурен съм. Тези хора са по-мургави от англичаните, но по-светли от мен. Предполагам, че са араби.“

На глас той каза:

— Тръгнали ли сме за някъде, сър?

— Да видим пазара, Стивън!

Стивън се зарадва да чуе това. Тишината и пустотата го потискаха. На пазара сигурно щеше да има шум и оживление.

Но пазарът на този град се оказа много любопитно място. Той се намираше близо до високите градски стени край голяма дървена порта. Там нямаше сергии, нямаше тълпи от хора, нетърпеливи да разгледат стоките. Вместо това всички, които имаха желание да купят нещо, седяха мълчаливо на земята със скръстени ръце, докато пазарен служител — нещо като аукционер — разнасяше стоките и ги показваше на вероятните им купувачи. Той съобщаваше последната предложена цена и купувачът или клатеше глава, или предлагаше по-висока. Нямаше особено разнообразие от стоки: няколко топа тънко платно и бродирани дреболии, но най-вече килими. Когато Стивън сподели видяното със спътника си, джентълменът отвърна:

— Религията им е много строга, Стивън. Почти всичко им е забранено освен килимите.

По време на тъжната си разходка из пазара Стивън гледаше тези мъже, чиито усти бяха постоянно затворени от страх да не изрекат някоя забранена дума, чиито погледи постоянно отбягваха забранени гледки, чиито ръце постоянно се въздържаха от някое забранено действие. Стори му се, че единственото, което правят, е да водят полуживот. Те спокойно можеха да минат за видения от сън или призраци. В тихия град сред тихия пейзаж само горещият вятър като че ли живееше пълнокръвно. Стивън си каза, че не би се изненадал, ако един ден вятърът издуха града заедно с всичките му обитатели.

Двамата с джентълмена седнаха в един ъгъл на пазара под окъсан кафяв навес.

— Защо сме тук, сър? — попита Стивън.

— За да поговорим на спокойствие, Стивън. Случи се нещо много сериозно. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но всичките ни прекрасни планове бяха най-грубо осуетени и това отново е дело на магьосниците! По-безчестна двойка мъже не е имало на света! Мисля, че единственото им удоволствие е да демонстрират презрението си към нас! Но един ден, вярвам…

Джентълменът беше далеч по-усърден в обидите си към магьосниците, отколкото в изясняването на мисълта си, затова мина известно време, докато Стивън разбере какво точно се е случило. Изглежда, че Джонатан Стрейндж бе посетил краля на Англия, по каква причина — джентълменът не обясни, и очевидно последният беше отишъл в Уиндзор с първоначалното намерение да провери какво прави магьосникът и след това да види краля на Англия.

— … Сам не знам защо, но по някаква причина досега не бях посещавал Негово величество. Открих, че той е много приятен възрастен човек! Толкова почтителен към мен! Разговаряхме надълго и нашироко! Той много страдаше от жестокото отношение на поданиците си. Англичаните изпитват голямо удоволствие от това да унижават великите и благородните. Много велики личности в историята са страдали от злобните им гонения — хора като Чарлс I, Юлий Цезар и най-вече ние с вас!

— Моля да ме извините, сър. Но споменахте за планове. Какви планове имате предвид?

— О, плановете да ви направим крал на Англия, разбира се! Нима сте забравили?

— Не, нищо подобно. Но…

— Е, не знам какво е мнението ви, драги ми Стивън… — започна джентълменът и без да дочака да научи, продължи: — Но признавам, че ставам безпокоен в нетърпението си великата ви съдба да се изпълни от само себе си. Много ми се иска да предваря закъсняващата фортуна и да ви направя крал. Кой знае? Може би ми е отредено да бъда благородният инструмент, който ще ви издигне до високото положение, което ви се полага по право! Нищо не ми изглежда по-вероятно! Е, докато кралят и аз разговаряхме, изведнъж ми хрумна, че първата стъпка от плана ми да ви направя крал е да се отърва от него. Забележете, че не желаех зло на стареца. Тъкмо обратното! Обгърнах душата му с нежност и го направих по-щастлив, отколкото се беше чувствал от дълги години насам. Но това не задоволяваше магьосника! Тъкмо бях започнал да изплитам магията си, когато той заработи срещу мен. Приложи древна феина магия с голяма сила. Не съм бил по-изненадан през живота си! Кой би могъл да предположи, че той ще знае такова нещо?

Джентълменът прекъсна за кратко тирадата си, точно колкото Стивън да успее да вметне:

— Много съм ви признателен за загрижеността, сър, но трябва да отбележа, че настоящият крал има тринадесет синове и дъщери, най-големият от които вече управлява страната. Дори ако кралят умре, короната ще премине към един от тях.

— Да, да! Но всички деца на краля са дебели и глупави. Кой би искал да го управляват такива грозници? Когато хората на Англия разберат, че вместо това трябва да ги управлявате вие, Стивън — въплъщение на самата изисканост и чар, чийто благороден лик би стоял така добре върху монета, — е, те ще бъдат наистина много глупави, ако тутакси не се възрадват и не се втурнат да ви подкрепят!

Стивън си помисли, че джентълменът познава характера на англичаните далеч по-зле, отколкото предполага.

В този миг разговорът им бе прекъснат от варварски звук — някой надуваше голям рог. Няколко души се втурнаха да затворят големите градски порти. Като предположи, че над града е надвиснала опасност, Стивън тревожно се огледа.

— Сър, какво става?

— О, тези хора имат обичай да затварят портите всяка нощ, за да не влязат зли неверници — обясни отегчен джентълменът. — Така те наричат всички други освен себе си. Но кажете, какво мислите, Стивън? Какво трябва да направим?

— Да направим ли, сър? Какво имате предвид?

— Магьосниците, Стивън! Магьосниците! Сега ми е ясно, че щом чудното ви предопределение започне да се сбъдва, те непременно ще се намесят. Макар че какво ги интересува кой е крал на Англия — не мога да разбера. Предполагам, че понеже самите те са грозни и глупави, предпочитат да имат крал, който е като тях. Не, те са наши врагове и следователно наш дълг е да намерим начин да ги разгромим. Отрова? Ножове? Пистолети?…

Аукционерът се приближи и протегна към тях поредния килим.

— Двадесет сребърни монети — обяви той бавно и дълбокомислено, сякаш произнасяше пророчество за съдбата на целия свят.

Джентълменът с коса като глухарче погледна замислен килима. — Възможно е, разбира се — каза той, — да се затвори човек в шарката на килим за хиляда години. Това е особено зла участ и аз я пазя за хора, които дълбоко са ме наранили — като тези магьосници! Безкрайното повторение на цветове и шарки — да не говорим за досадния прах и унизителните петна — неизменно докарва затворника до пълна лудост! Той излиза от килима твърдо решен да отмъсти на целия свят и тогава магьосниците и героите на епохата са принудени да обединят усилия, за да го убият или, както по-често става, да го затворят повторно за още хиляда години на някое още по-ужасно място. И така с всяко хилядолетие той става все по-луд и все по-зъл. Да, килими! Може би…

— Благодаря — побърза да каже Стивън на аукционера, — но нямаме желание да купим килима. Моля, сър, продължете нататък.

— Прав сте, Стивън — отбеляза джентълменът. — Каквито и недостатъци да имат, тези магьосници се оказаха много ловки в отклоняването на магии. Трябва да намерим друг начин да сломим духа им, така че те да нямат воля да ни се противопоставят! Да ги накараме да съжаляват, че изобщо са се захванали с магия!

35ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ ОТ НОТИНГАМШИР

Ноември 1814 година

ПРЕЗ ТРИГОДИШНОТО ОТСЪСТВИЕ на Стрейндж Дролайт и Ласелс се радваха на известно засилване на влиянието си върху мистър Норел. Всеки, който искаше да разговаря с мистър Норел или да го помоли за помощ, трябваше първо да се обърне към тях. Те съветваха мистър Норел как да се справя с министрите и министрите как да се справят с мистър Норел. В качеството си на приятели и съветници на най-известния магьосник на Англия Дролайт и Ласелс завързваха познанства с най-заможните и най-модните хора в кралството.

След завръщането на Стрейндж те продължиха да се грижат за мистър Норел със същото усърдие, но сега мистър Норел се интересуваше най-вече от мнението на Стрейндж и искаше съвет първо от него. Естествено, това положение на нещата не им допадаше и особено Дролайт правеше всичко по силите си да подклажда всички онези дребни недоразумения и раздразнения, които всеки от магьосниците изпитваше в отношенията си с другия.

— Не мога да повярвам, че не знам поне едно нещо, което би могло да му навреди — каза той на Ласелс. — Носят се много странни истории за работите му в Испания. Няколко души ми разказаха как възкресил цяла армия мъртви войници, за да се бият с французите. Трупове със счупени крайници и очи, висящи от орбитите си, и всякакви ужасни неща, които можете да си представите! Какво според вас би казал Норел, ако чуе това?

Ласелс въздъхна.

— Съжалявам, че не мога да ви убедя в безполезността на всеки опит да изфабрикувате скандал между тях. Рано или късно те сами ще се скарат.

Няколко дни след посещението на Стрейндж при краля тълпа приятели и поддръжници на мистър Норел се събраха в библиотеката на „Хановер Скуеър“, за да видят новия портрет на двамата магьосници, нарисуван от мистър Лорънс89. Там бяха мистър Ласелс и мистър Дролайт, а също мистър и мисис Стрейндж и няколко кралски министри.

На портрета мистър Норел беше изобразен в простите си сиви дрехи и старомодната си перука. И дрехите, и перуката изглеждаха така, сякаш му бяха големи. Той като че ли се беше сгушил в тях и малките му сини очички гледаха света с любопитна смесица от страх и дързост, което напомни на сър Уолтър Поул за котката на лакея му. Повечето хора трябваше да положат известни усилия, за да намерят ласкави думи за портрета на мистър Норел, но всички с удоволствие разглеждаха другата половина от картината, на която бе изобразен Стрейндж. Той беше нарисуван седнал зад мистър Норел, полуоблегнат на малка маса в напълно непринудена поза, с характерната си иронична усмивка и очи, пълни със смях, тайни и магии — точно каквито се очаква да бъдат очите на един магьосник.

— О, това е прекрасно! — възхищаваше се една дама. — Вижте как на тъмния фон на огледалото зад фигурите изпъква главата на мистър Стрейндж.

— Хората винаги смятат, че магьосниците и огледалата вървят ръка за ръка — оплака се мистър Норел. — В тази част на библиотеката ми няма огледало.

— Художниците са чудни хора, сър, вечно прекрояват света според собствените си представи — отбеляза Стрейндж. — В това изобщо не приличат на магьосниците. И все пак художникът е нарисувал любопитна творба. Това огледало прилича повече на врата, толкова е тъмно. Почти усещам как става течение. Не ми харесва, че седя толкова близо до нея — боя се, че мога да настина.

Един от министрите, който никога не беше влизал в библиотеката на мистър Норел, направи възторжена забележка по повод хармоничното съчетание на пропорциите и стила на стаята, което подтикна други хора да се съгласят, че наистина е много красиво.

— Със сигурност е много приятно — каза Дролайт, — но не може да се сравни с библиотеката в абатството Хъртфю! Обстановката там е наистина очарователна. Никога през живота си не съм виждал нещо толкова красиво, толкова завършено. Има малки островърхи арки и свод с колони в готически стил, и изрязани в дървото листа — сухи и извити, сякаш попарени от безмилостна зимна буря, и всичко това направено от хубав английски дъб, ясен и бряст — най-съвършената дърворезба, която някога съм виждал. „Мистър Норел! — възкликнах, щом ги видях. — Вие притежавате дълбока чувствителност, за която не сме и подозирали. Вие сте романтик, сър.“

На мистър Норел очевидно не му харесваше, че библиотеката му в Хъртфю се обсъжда така надълго и нашироко, но въпреки това Дролайт продължи:

— Все едно се намирате в гора, красива малка гора, в края на годината, а подвързиите на книгите — бежови, кафяви и изсъхнали от времето, засилват впечатлението. Там наистина има толкова книги, колкото са листата в гората — мистър Дролайт направи пауза. — А вие ходили ли сте в Хъртфю, мистър Стрейндж?

Стрейндж отвърна, че още не е имал това удоволствие.

— О, трябва да отидете — Дролайт злобно се усмихна. — Непременно. Наистина е великолепно.

Норел погледна с тревога ученика си, но последният не отговори. Той беше обърнал гръб на групичката и втренчено се взираше в портрета си.

Когато останалите се отдалечиха и заговориха за друго, сър Уолтър промърмори:

— Не обръщайте внимание на лукавството му.

— М-м-м? — измънка Стрейндж. — О, не е това. Мисля за огледалото. Не ви ли се струва, че изглежда така, сякаш може да се влезе в него? Едва ли е много трудно. Може да се използва заклинание за просветление. Не, за разгадаване. А може би и двете. Пътят ще се отвори. Една крачка напред — и изчезваш — той се огледа и добави: — А има дни, в които ми се иска да изчезна.

— Къде? — учуди се сър Уолтър: нямаше място, което да му харесва повече от Лондон, с уличните фенери и магазините, кафенетата и клубовете, хилядите хубави жени и хилядите сплетни; и той не можеше да си представи, че с другите хора не е така.

— О, някъде, където хората като мен са отивали много, много отдавна. По пътища, невидими за останалите. Оттатък небето. Отвъд дъжда.

Стрейндж отново въздъхна и нетърпеливо затропа с десен крак по килима на мистър Норел, сякаш да покаже, че ако скоро не се реши да тръгне по забравените пътища, краката му сами ще го поведат натам.

Към два часа посетителите си тръгнаха и мистър Норел, който всячески се стараеше да избегне възможния разговор със Стрейндж, се качи горе и се затвори в малката си стаичка в дъното на втория етаж. Той седна на масата и се залови за работа. Съвсем скоро забрави и за Стрейндж, и за библиотеката в Хъртфю, и за всички неприятни усещания, породени от думите на Дролайт. Затова доста се изненада, когато след няколко минути на вратата се почука и в стаята влезе Стрейндж.

— Моля да ме извините, че ви безпокоя, сър — каза той, — но има нещо, за което искам да ви попитам.

— О! — нервно възкликна мистър Норел. — Разбира се, винаги се радвам да отговоря на всички въпроси, които имате към мен, но точно сега имам работа, която не мога да оставя. Говорих с лорд Ливърпул за плана ни да опазим крайбрежието на Великобритания от бури и той остана много доволен. Негова светлост каза, че всяка година морето унищожава имущество за стотици хиляди фунтове. Каза още, че според него опазването на имуществото е основната задача на магията в мирно време. Както винаги, Негова светлост пожела магията да се направи веднага, а това изисква много работа. Само за графство Корнуол ще отиде една седмица. Боя се, че ще трябва да отложим разговора си за друг път.

Стрейндж се усмихна.

— Щом магията е толкова неотложна, сър, тогава ще бъде по-добре да ви помогна, а докато работим, ще разговаряме. Откъде започвате?

— От Ярмут.

— И какво използвате? Беласис?

— Не, не Беласис. В „Езика на птиците“ на Ланчестър има възстановена магия на Стоукси за укротяване на бурни води. Не съм толкова глупав да смятам, че магията на Ланчестър напълно прилича на тази на Стоукси, но това е най-доброто, с което разполагаме. Направих някои поправки на Ланчестър и добавих заклинанията на Певънси за защита и бдение90.

Мистър Норел побутна няколко листа хартия към Стрейндж. Последният ги прегледа и също се залови за работа.

След известно време Стрейндж каза:

— Наскоро в „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Ормскърк прочетох за царство, намиращо се зад огледалата, където, доколкото разбирам, има множество удобни пътища, по които се стига от едно място до друго.

При други обстоятелства тази тема не би се понравила на мистър Норел, но той изпита такова облекчение, когато откри, че Стрейндж няма намерение да се кара с него за библиотеката в Хъртфю, че стана словоохотлив:

— О, да, така е! Наистина има път, който съединява всички огледала на света. Това е било широко известно сред великите магьосници на Средновековието. Несъмнено те често са минавали по него. Боя се, че не мога да ви дам по-конкретни сведения. Всички автори, у които съм чел за това, го описват по различен начин. Ормскърк пише, че пътят минава през широко мрачно тресавище, докато според Хнкман той представлява огромна къща с множество тъмни коридори и големи стълбища91. Хикман казва, че вътре в къщата има каменни мостове, които минават над дълбоки бездни и канали с черна вода, течаща между каменните стени — неизвестно в каква посока и с каква цел — изведнъж настроението на мистър Норел рязко се повиши. Тихата работа рамо до рамо с мистър Стрейндж беше най-голямата наслада за него. — А как върви статията ви за следващия брой на „Джентълменс Мегъзин“? — попита той.

Стрейндж се замисли за момент.

— Още не съм я завършил.

— На каква тема е? Не, не ми казвайте! Нямам търпение да я прочета! Може ли утре да ми я донесете?

— О! Утре — непременно.

Същата вечер Арабела влезе в салона на дома си на „Сохо Скуеър“ и силно се изненада, когато видя килима осеян с малки листчета хартия, изписани със заклинания, бележки и записани изказвания на Норел. Стрейндж стоеше по средата на стаята, гледаше хартийките и си скубеше косите.

— Какво, за Бога, да напиша в статията си за „Джентълменс Мегъзин“? — попита той.

— Не знам, любов моя. Мистър Норел не ти ли предложи нещо?

Стрейндж се намръщи.

— Той си мисли, че статията е вече готова.

— Е, тогава какво ще кажеш за дърветата и магията? — предложи Арабела. — Нали онзи ден казваше, че това е много интересна и много пренебрегвана тема?

Стрейндж взе чист лист хартия и започна бързо да нахвърля бележки.

— „Дъбовете са дружески настроени и помагат срещу враговете на онзи, чиято кауза смятат за справедлива. Брезите са известни с това, че служат за врати към Феерия. Ясените ще престанат да скърбят едва когато Кралят Гарван се завърне у дома.“92 Не, не! Това няма да свърши работа. Не мога да кажа подобно нещо. Норел ще получи припадък. Той смачка листа и го хвърли в огъня.

— О, тогава може би ще ме чуеш за малко — каза Арабела. — Днес бях на гости в дома на лейди Уестби и там се запознах с интересна млада дама, която като че ли е останала с впечатлението, че й преподаваш магия.

Стрейндж вдигна поглед за кратко.

— Не преподавам магия на никого — отсече той.

— Не, любов моя — търпеливо отвърна Арабела. — Знам, че не преподаваш. Точно затова ми се видя толкова странно.

— И как е името на това заблудено младо създание?

— Мис Грей.

— Не я познавам.

— Будна и изискана девойка, но не е хубава. Доколкото разбирам, тя е доста богата и безумно се увлича по магията. Всички го казват. Има ветрило, украсено с вашите лица — твоето и на мистър Норел — и е прочела всяка дума, която вие и лорд Портисхед сте публикували.

Няколко секунди Стрейндж се взираше замислен в Арабела и тя погрешно предположи, че той разсъждава върху казаното от нея. Но след това магьосникът с нежен укор каза:

— Любов моя, стъпила си върху листата ми.

Хвана съпругата си за ръка и леко я отмести встрани.

— Мис Грей каза, че ти е платила четиристотин гвинеи за привилегията да бъде твоя ученичка. Каза още, че в замяна си й изпратил писма с описания на магии и препоръки за книги, които трябва да прочете.

— Четиристотин гвинеи! Е, това наистина е странно. Бих могъл да забравя младата дама, но не мисля, че бих забравил четиристотинте гвинеи — вниманието на Стрейндж бе привлечено от лист хартия, той го вдигна и се зачете в написаното.

— Отначало ми хрумна, че тя може да е измислила тази история, за да ме накара да ревнувам и да предизвика свада между нас, но увлечението й не изглежда от такъв характер. Тя се възхищава не от личността ти, а от професията ти. Нищо не разбирам. Какви са тези писма? Кой може да ги е написал?

Стрейндж взе малка тетрадка (случайно това беше домакинската тетрадка на Арабела, която нямаше нищо общо с неговите занимания) и започна да си води бележки в нея.

— Джонатан!

— М-м-м?

— Какво да кажа на мис Грей, когато отново я видя?

— Попитай я за четиристотинте гвинеи. Кажи й, че още не съм ги получил.

— Джонатан! Въпросът е сериозен.

— О, напълно съм съгласен. Малко неща са по-сериозни от четиристотин гвинеи.

Арабела отново каза, че всичко това е много странно. Обясни на Стрейндж, че е силно загрижена за мис Грей и че би желала да поговори с нея, за да разгадае тази загадка. Но тя каза всичко това за собствено удовлетворение, защото отлично знаеше, че съпругът й вече не я слуша.

След няколко дни Стрейндж и сър Уолтър Поул играеха билярд в „Бедфорд“ в „Ковънт Гардън“. Играта беше стигнала до безизходно положение, тъй като сър Уолтър за пореден път обвиняваше Стрейндж, че използва магия, за да мести билярдните топки по масата.

Стрейндж заяви, че не прави нищо подобно.

— Видях как докоснахте носа си — оплака се сър Уолтър.

— Мили Боже! — възкликна Стрейндж. — Човек не може да кихне! Настинал съм.

Други двама приятели на Стрейндж и сър Уолтър, подполковник Колкхаун Грант и полковник Манингъм, които наблюдаваха играта, попитаха дали ако Стрейндж и сър Уолтър искат да се карат, непременно трябва да заемат билярдната маса. Колкхаун Грант и полковник Манингъм намекнаха, че има и други хора, които също искат да играят. Разрази се всеобщ скандал, който за съжаление накара двама провинциални господа да надзърнат в помещението и да попитат кога масата за билярд ще се освободи, тъй като те не знаеха, че в четвъртък вечер залата за билярд в „Бедфорд“ се счита за лична собственост на сър Уолтър Поул, Джонатан Стрейндж и техните приятели.

— Честно казано — отвърна Колкхаун Грант, — не знам. Но може би не след дълго.

Първият от двамата провинциални джентълмени бе здраво сложен внушителен мъж със сюртук от тежко кафяво сукно и ботуши, които биха изглеждали по-уместни на някое провинциално тържище, отколкото в модната обстановка на „Бедфорд“. Вторият джентълмен беше слаб дребен човечец с лице, което изразяваше непрестанно учудване.

— Но, сър — каза първият джентълмен, обръщайки се към Стрейндж с тон на непоклатима разсъдливост, — вие разговаряте, а не играете. Мистър Тантъни и аз сме от Нотингамшир. Поръчахме си вечеря, но ни казаха, че ще стане готова едва след час. Позволете ни да поиграем, докато разговаряте, и след това ние с радост ще ви освободим отново масата.

Начинът, по който каза това, беше много любезен, но силно подразни приятелите на Стрейндж. Всичко в него красноречиво показваше, че е фермер или търговец, и на господата не им стана никак приятно, че непознатият си позволява да им нарежда.

— Ако погледнете масата — отвърна Стрейндж, — ще видите, че току-що сме започнали. Да молите джентълмен да прекъсва играта си, преди да я е завършил — е, сър, подобно нещо никога не се е случвало в „Бедфорд“.

— А! Така ли? — весело възкликна джентълменът от Нотингамшир. — Тогава ви моля за извинение. Но може би няма да имате нищо против да ми кажете как мислите — дали играта ще бъде кратка или дълга?

— Вече ви казахме — намеси се Грант. — Не знаем — той хвърли поглед към Стрейндж, който ясно казваше: „Този тип е голям глупак.“

Тогава джентълменът от Нотингамшир заподозря, че групичката на Стрейндж се държи не просто неучтиво, а преднамерено грубо с него. Той се намръщи и посочи слабия дребен човечец с учудена физиономия, който стоеше отстрани.

— Това е първото посещение на мистър Тантъни в Лондон и той няма желание да идва повече в града. Аз много държах да го доведа в кафене „Бедфорд“, но не очаквах хората тук да са толкова нелюбезни.

— Е, щом не ви харесва тук — гневно отвърна Стрейндж, — тогава мога да ви предложа единствено да се върнете у дома в… Нотингшир, така ли се казваше?

Колкхаун Грант изгледа много хладно джентълмена от Нотингамшир и отбеляза, без да се обръща към никого конкретно:

— Не се учудвам, че земеделието ни е в такова плачевно състояние. Днешните фермери постоянно скитосват насам-натам. Човек може да ги срещне на всички места за развлечение в кралството. Те мислят само за удоволствия. Чудя се няма ли в Нотингамшир жито за засяване? Няма ли свине за гледане?

— Ние с мистър Тантъни не сме фермери, сър! — възкликна с възмущение джентълменът от Нотингамшир. — Ние сме пивовари. Тъмното пиво на Гаткомб и Тантъни е прочуто в цели три графства!

— Благодаря, но в Лондон си имаме достатъчно пиво и пивовари — отбеляза полковник Манингъм. — Не се тревожете за нас.

— Но ние не сме дошли да продаваме пиво! Дошли сме тук с много по-благородна цел! Мистър Тантъни и аз се увличаме по магията! Смятаме, че дълг на всеки английски патриот е да се интересува от тази тема. Лондон вече не е просто столица на Великобритания — той е средище на нашата магическа мисъл. От години най-голямото желание на мистър Тантъни е да учи магия, но това изкуство се намираше в такова окаяно състояние, че той се беше отчаял. Ние, приятелите му, го ободрявахме. Казвахме му, че точно когато нещата съвсем се влошат, започват да се оправят. И излязохме прави, защото скоро се появиха двама от най-великите магьосници, които Англия е виждала. Разбира се, имам предвид мистър Норел и мистър Стрейндж! Чудесата, които те извършиха, накараха англичаните отново да благославят родината си и окуражиха мистър Тантъни да се надява, че един ден може да стане като тях.

— Наистина ли? Е, вярвам, че ще остане разочарован — отбеляза Стрейндж.

— В такъв случай, сър, горчиво се заблуждавате! — победоносно заяви джентълменът от Нотингамшир. — Мистър Тантъни се обучава на магическо изкуство при самия мистър Стрейндж!

За беда точно в този момент Стрейндж се беше надвесил над масата, опрян на единия си крак, и се целеше в една билярдна топка. Той така се стъписа от чутото, че не уцели топката, заби кия си в масата и падна на земята.

— Мисля, че е станала някаква грешка — каза Колкхаун Грант.

— Не, сър. Няма грешка — отвърна джентълменът от Нотингамшир с влудяващо спокойствие.

Стрейндж стана от пода и попита:

— Как изглежда този ваш мистър Стрейндж?

— Уви — каза джентълменът от Нотингамшир, — не мога да ви дам точни сведения по този въпрос. Мистър Тантъни никога не е виждал мистър Стрейндж. Обучението му се провежда изцяло с писма. Но ние много се надяваме да срещнем мистър Стрейндж на улицата. Утре отиваме на „Сохо Скуеър“ специално за да видим къщата му.

— Писма! — възкликна Стрейндж.

— Бих казал, че обучението под формата на кореспонденция ми се струва много долнопробно — отбеляза сър Уолтър.

— Ни най-малко! — възкликна джентълменът от Нотингамшир. — Писмата на мистър Стрейндж са пълни с мъдри съвети и забележителни проникновени мисли по повод състоянието на английската магия. Ето, онзи ден мистър Тантъни писа на мистър Стрейндж, за да го попита за заклинание за спиране на дъжд — в нашата част на Нотингамшир вали много. Мистър Стрейндж му писа още на другия ден и му отговори, че макар наистина да има заклинания за местене на дъжда и слънцето като фигури по шахматна дъска, той би ги използвал единствено при крайна необходимост и съветва мистър Тантъни да последва примера му. Английската магия, писа мистър Стрейндж, е израснала на английска почва и в известен смисъл е била откърмена от английския дъжд. Мистър Стрейндж казва, че като си играем с английското време, ние си играем с Англия, а като си играем с Англия, рискуваме да разрушим самите основи на английската магия. Ние сметнахме това за поразителен пример за гения на мистър Стрейндж, нали така, мистър Тантъни? — и джентълменът от Нотингамшир разтърси приятеля си, от което той примигна няколко пъти.

— Казвали ли сте някога подобно нещо? — промърмори сър Уолтър.

— Струва ми се, че да — отвърна Стрейндж. — Мисля, че казах нещо подобно… кога беше? Миналия петък, струва ми се.

— И на кого го казахте?

— На Норел, разбира се.

— А имаше ли други хора с вас?

Стрейндж помълча малко.

— Дролайт — бавно произнесе той.

— А!

— Сър — обърна се Стрейндж към джентълмена от Нотингамшир, — моля да ме извините, че преди малко ви обидих. Но трябва да призная, че в тона, с който се обърнахте към мен, имаше нещо не съвсем… Накратко, аз съм раздразнителен, а вие ме засегнахте. Аз съм Джонатан Стрейндж и съжалявам, че трябва да ви го кажа, но до тази вечер не бях чувал нито за вас, нито за мистър Тантъни. Подозирам, че вие и мистър Тантъни сте станали жертви на безскрупулен човек. Вероятно мистър Тантъни ми плаща за обучението си, така ли е? Може ли да попитам къде изпраща парите? Ако е на „Литъл Райдър Стрийт“, това е доказателството, което ми е нужно.

За нещастие джентълменът от Нотингамшир и мистър Тантъни си представяха Стрейндж като висок набит мъж с дълга бяла брада, бавен и разсъдлив маниер на говорене и старовремски одежди. Тъй като човекът, който стоеше пред тях, беше строен, гладко избръснат, припрян и облечен като всеки друг богат и моден джентълмен в Лондон, отначало те се усъмниха, че това е мистър Стрейндж.

— Е, лесно можем да го докажем — каза Колкхаун Грант.

— Разбира се — добави сър Уолтър, — ще повикам сервитьора. Може би думата на един прислужник ще направи това, което думата на един джентълмен не успя. Джон! Ела насам! Трябваш ни!

— Не, не, не! — отсече Грант. — Нямах това предвид. Джон, можеш да си вървиш. Не ни трябваш. Има куп неща, които мистър Стрейндж може да направи, за да докаже несравнимите си магически способности по-убедително от всякакви уверения. В края на краищата, той е най-великият магьосник на нашето време.

— Мислех — намръщи се джентълменът от Нотингамшир, — че тази титла принадлежи на мистър Норел.

Колкхаун Грант се усмихна.

— Полковник Манингъм и аз имахме честта да се сражаваме рамо до рамо с Негово сиятелство херцог Уелингтън в Испания. Уверявам ви, че там не бяхме чували за мистър Норел. Мистър Стрейндж — този джентълмен тук — беше човекът, на когото се доверявахме. И ако сега той направи някоя поразителна магия, не мисля, че след това ще имате съмнения, и, уверявам ви, дълбоката ви почит към английската магия и английските магьосници няма да ви позволи да мълчите. Сигурен съм, че тутакси ще поискате да разкажете на мистър Стрейндж всичко, което знаете за тези лъжливи писма — Грант погледна въпросително джентълмена от Нотингамшир.

— Е — каза джентълменът, — трябва да призная, че вие сте чудни хора и аз не проумявам какво целите с тези свои приказки. Защото, казвам ви, много ще се учудя, ако тези писма се окажат лъжливи, след като от всеки ред, от всяка дума лъха истинска английска магия!

— Но — възрази Грант — ако, както предполагаме, измамникът е използвал думи на самия мистър Стрейндж, за да изплете лъжите си, това обяснява нещата, нали? А сега за да докаже, че е този, за когото се представя, мистър Стрейндж ще направи нещо, което нито един жив човек не е виждал!

— Така ли? — попита джентълменът от Нотингамшир. — Какво ще направи? Грант се усмихна широко и се обърна към Стрейндж с вид на човек, който също беше силно заинтригуван.

— Да, Стрейндж, кажете ни. Какво ще направите?

Но сър Уолтър отговори вместо него. Той кимна към огромното венецианско огледало, което заемаше по-голямата част от едната стена и в настоящия момент отразяваше само мрак, и обяви:

— Ще влезе в това огледало и повече няма да излезе.

36ВСИЧКИ ОГЛЕДАЛА НА СВЕТА

Ноември 1814 година

СЕЛО ХАМПСТЕД СЕ НАМИРА на пет мили северно от Лондон. По времето на нашите дядовци то се е състояло чисто и просто от къщи и ферми, но място с такава пасторална атмосфера близо до Лондон привличало голям брой любители на чистия въздух и зеленината. За тяхно развлечение били построени хиподрум и площадка за боулинг, сладкарници и градини за чай, където да се подкрепят и освежат. Богатите хора започнали да купуват летни къщи там и Хампстед скоро се превърнал в това, което е днес: едно от най-предпочитаните места за почивка на модното лондонско общество. За съвсем кратко време Хампстед се разраснал от селце до селище с внушителни мащаби, почти колкото малък град.

Два часа след като сър Уолтър, подполковник Грант, полковник Манингъм и Джонатан Стрейндж се скараха с джентълмена от Нотингамшир, по лондонския път мина карета, влезе в Хампстед и зави по тъмна алея, обрасла с бъз, люляк и глог. Каретата се приближи към къща в края на алеята, спря и от нея слезе мистър Дролайт.

Къщата беше някогашна ферма, но през последните години бе претърпяла множество подобрения. Малките селски прозорчета, предназначени по-скоро да пазят от студа, отколкото да пускат светлината, бяха разширени до нормални размери, простата селска врата беше заменена от портик с колони, някогашният фермерски двор бе изцяло преобразен и на мястото му сега имаше градина с цветя и храсти.

Мистър Дролайт почука на вратата. Отвори му прислужница и незабавно го въведе в гостната, която вероятно бе служила някога за общо помещение, но всички следи от първоначалното й предназначение бяха изчезнали под скъпите френски тапети, персийски килими и английски мебели най-нова мода и изработка.

Не бяха изминали и две минути от пристигането на Дролайт, когато в стаята влезе дама. Тя беше висока, добре сложена и красива. Роклята й бе от пурпурно кадифе, а на бялата й шия блестеше изящна огърлица от черни кехлибарени мъниста.

През отворената врата насреща се виждаше салон за хранене, също толкова богато обзаведен, колкото и гостната. Останките от вечеря на масата показваха, че дамата е вечеряла сама. По всичко личеше, че е сложила червената рокля и черната огърлица за собствено удоволствие.

— Ах, мадам! — възкликна Дролайт и скочи на крака. — Надявам се, че сте добре!

Тя пренебрежително махна с ръка.

— Предполагам, че съм добре. Доколкото мога да бъда добре при липсата на общество и разнообразни занимания.

— Как! — извика Дролайт с учуден тон. — Нима сте съвсем сама тук?

— Имам една компаньонка — стара леля. Тя ме подтиква към религията.

— О, мадам! — възкликна Дролайт. — Не хабете енергията си за молитви и проповеди. В тях няма да намерите утеха. Съсредоточете мислите си върху отмъщението.

— Ще го направя. Правя го — просто отвърна тя и седна на дивана срещу прозореца. — А как са мистър Стрейндж и мистър Норел?

— О, заети са, мадам! Много, много заети! Иска ми се — за тяхно, а и за ваше добро — да не бяха толкова заети. Вчера мистър Стрейндж специално ме попита за вас. Искаше да узнае дали самочувствието ви е добро. „О, търпимо — отвърнах му аз, — само търпимо.“ Мистър Стрейндж е потресен, мадам, искрено потресен от безсърдечното отношение на роднините ви.

— Наистина ли? Бих искала възмущението му да намери по-практичен израз — хладно отбеляза тя. — Платих му повече от сто гвинеи, а той не направи нищо. Уморих се да уреждам делата си чрез посредник, мистър Дролайт. Предайте поздравите ми на мистър Стрейндж. Кажете му, че съм готова да се срещнем когато пожелае, по всяко време на деня и нощта. Всеки час е удобен за мен. Аз нямам ангажименти.

— Ах, мадам! Как бих искал да направя това, за което ме молите! Как самият мистър Стрейндж го иска! Но се боя, че това е невъзможно.

— Така казвате вие, но досега не съм чула нито една основателна причина — поне такава, която да ме задоволява. Предполагам, че мистър Стрейндж се безпокои за това какво ще си кажат хората, ако ни видят заедно. Но срещата ни може да бъде съвсем тайна. Никой няма да узнае.

— О, мадам! Създали сте си погрешна представа за характера на мистър Стрейндж! Нищо на света не би му доставило по-голямо удоволствие от възможността да покаже на всички дълбокото си презрение към вашите мъчители. Той е загрижен единствено и изцяло за вас. Мистър Стрейндж се бои…

Но от какво се бои мистър Стрейндж дамата така и не научи, защото в този момент Дролайт внезапно млъкна и се огледа с крайно объркано изражение на лицето.

— Какво, за Бога, беше това? — попита той.

Сякаш някъде се бе отворила врата. Или може би няколко врати. В къщата като че ли задуха бриз и довя полузабравени ухания от детството. Светлината се измести и това накара всички сенки в стаята да легнат под друг ъгъл. Преместването беше съвсем определено и въпреки това, както често става при магиите, и Дролайт, и дамата имаха силното чувство, че нищо във видимия свят вече не е сигурно. Сякаш ако някой от тях протегнеше ръка да докосне предмет в стаята, щеше да установи, че той вече не е на мястото си.

На стената над дивана, където седеше дамата, имаше продълговато огледало. В него се отразяваше втора голяма бяла луна, втори висок тъмен прозорец и втора полумрачна стая. Но Дролайт и дамата не се виждаха в тази стая. Вместо това там се появи някаква неопределеност, която се превърна в подобие на сянка, която на свой ред се превърна в приближаващ се тъмен силует. С приближаването на силуета ставаше ясно, че гостната в огледалото изобщо не е като истинската гостна и че само благодарение на причудливата игра на светлина и перспектива — такава, каквато се случва да видим в театъра — двете стаи изглеждат еднакви. Стаята в огледалото беше всъщност дълъг коридор. Косата и палтото на загадъчния силует се вееха от вятър, който не се усещаше в истинската стая, и макар че той вървеше право към стъклото, което разделяше двете помещения, очевидно му трябваше време, за да стигне до него. Но накрая той се приближи и настъпи момент, когато тъмната му фигура рязко се уголеми, а лицето му все така остана в сянка.

След малко Стрейндж ловко изскочи от огледалото, усмихна се с най-очарователната си усмивка и каза на Дролайт и дамата:

— Добър вечер.

Почака малко, за да даде възможност на някого от тях да отговори и когато никой не се възползва, продължи:

— Надявам се, мадам, че ще бъдете така любезна да ме извините за късното посещение. Да ви призная честно, пътят се оказа малко по-криволичещ, отколкото очаквах. Завих в погрешна посока и за малко да пристигна в… е, и аз не знам точно къде.

Стрейндж отново направи пауза, сякаш очакваше някой да го покани да седне. Тъй като никой не го направи, той се настани сам.

Дролайт и дамата с червената рокля го гледаха втренчено. Магьосникът им се усмихна.

— Запознах се с мистър Тантъни — съобщи той на Дролайт. — Много приятен джентълмен, макар и не особено словоохотлив. Приятелят му мистър Гаткомб обаче ми каза всичко, което исках да узная.

— Вие мистър Стрейндж ли сте? — попита дамата с червената рокля.

— Да, мадам.

— Какъв късмет! Мистър Дролайт тъкмо ми обясняваше защо вие и аз никога няма да се срещнем.

— Вярно е, мадам, че до тази вечер обстоятелствата не позволяваха да се срещнем. Мистър Дролайт, моля да ни представите.

Дролайт промърмори, че дамата в червената рокля е мисис Булуърт. Стрейндж стана, поклони се и отново седна.

— Вярвам, че мистър Дролайт ви е разказал за ужасното ми положение — започна мисис Булуърт.

Стрейндж направи леко движение с глава, което можеше да означава едно, можеше да означава друго, а можеше и съвсем нищо да не означава. Той каза:

— Разказът на странично лице никога не може да се сравнява с разказа на човека, лично обвързан със събитията. Може да има решаващи подробности, които мистър Дролайт по една или друга причина е пропуснал. Доставете ми това удоволствие, мадам. Нека чуя историята от вас.

— Цялата ли?

— Цялата.

— Добре. Както знаете, аз съм дъщеря на джентълмен от Нортхамптъншир. Имуществото на баща ми е значително. Къщата и приходите му са големи. Ние сме едни от първите жители в това графство. Но семейството ми винаги ме е карало да вярвам, че с хубостта и качествата си бих могла да заемам още по-високо положение в обществото. Преди две години се омъжих много изгодно, Мистър Булуърт е богат и ние се движехме в най-модните светски кръгове. Но въпреки всичко аз не бях щастлива. Миналото лято имах злочестината да срещна мъж, притежаващ всичко, което липсваше на мистър Булуърт: ум, красота, чувство за хумор. Няколко кратки седмици бяха достатъчни, за да ме убедят, че този мъж превъзхожда всички останали, които съм срещала досега — тя сви рамене. — Два дни преди Коледа напуснах дома на съпруга си. Надявах се — всъщност очаквах — да се разведа с мистър Булуърт и да се омъжа за новия си приятел. Но неговото намерение не беше такова. Към края на януари се скарахме и той ме изостави. Завърна се в дома си и при обичайните си занимания, но аз вече не можех да се върна към предишния си живот. Съпругът ми ме прогони. Приятелите ми престанаха да ме приемат. Аз бях принудена отново да разчитам на благоволението на баща си. Той каза, че ще се грижи за мен до края на живота ми, но в замяна на това аз трябва да живея в пълно уединение. Нямаше вече балове за мен, нямаше тържества, нямаше приятели. Нищо — за миг дамата се загледа в далечината, сякаш съзерцаваш? всичко, което е изгубила, но бързо се отърси от меланхолията си и заяви: — А сега на работа! — тя отиде до малко писалище, отвори едно чекмедже, извади лист хартия и го подаде на Стрейндж. — По ваше предложение направих списък на всички хора, които са ме предали — добави мисис Булуърт.

— А, значи съм ви казал да направите списък? — каза Стрейндж, като взе листа. — Колко делово от моя страна! Списъкът е доста дълъг.

— О! — възкликна мисис Булуърт. — Всяко име в него ще се счита за отделна поръчка и вие ще получите съответното заплащане за него. Позволих си да запиша срещу името на всеки човек наказанието, което според мен заслужава. Но с дълбоките си познания по магия вие можете да предложите друга, по-подходяща участ за враговете ми. С радост ще приема препоръките ви.

— „Сър Джеймс Саутуел. Подагра“ — прочете Стрейндж.

— Баща ми — обясни мисис Булуърт. — Той ме изтормози до смърт с речите си по повод лошия ми характер и ме пропъди завинаги от дома ми. До голяма степен той е причината за всичките ми нещастия. Бих искала да намеря повече твърдост в сърцето си, за да го осъдя на някоя по-тежка болест. Но не мога. Предполагам, че това имат предвид хората, когато говорят за слабостта на жените.

— Подаграта е много мъчителна — отбеляза Стрейндж. — Поне така съм чувал.

Мисис Булуърт махна нетърпеливо с ръка.

— „Мис Елизабет Чърч“ — продължи магьосникът. — „Разваляне на годеж“. Коя е мис Елизабет Чърч?

— Моя братовчедка — скучна девойка, отдадена на бродерията. Преди да се омъжа за мистър Булуърт, никой не й обръщаше внимание. А сега чувам, че ще се омъжва за свещеник и баща ми й е връчил банков чек, с който да плати сватбената й рокля и новите й мебели. Баща ми е обещал на Лизи и свещеника, че ще използва влиянието си, за да им осигури всички възможни облаги. Животът им ще бъде уреден. Те ще живеят в Йорк, където ще ходят на празненства, вечери и балове и ще се радват на всички онези удоволствия, които трябваше да бъдат мои. Мистър Стрейндж! — възкликна тя развълнувана. — Сигурно има заклинания, които да накарат свещеника да намрази Лизи толкова, че да не може да я гледа! Да потръпва, щом чуе гласа й!

— Не знам — отвърна Стрейндж. — Никога не съм мислил по този въпрос. Предполагам, че трябва да има — той се върна към списъка. — „Мистър Булуърт“…

— Съпругът ми — обясни дамата.

— „Да го нахапят кучета“.

— Той има няколко големи черни звяра и е привързан към тях повече, отколкото към всяко човешко същество.

— „Мисис Булуърт-старша“. Майката на съпруга ви, предполагам. „Да се удави в корито с пране. Да се задави до смърт със собственото си сладко от кайсии. Да падне в пещта за хляб и да се опече.“ Това са три видове смърт за една и съща жена. Простете ми, мисис Булуърт, но и най-великият магьосник, живял някога, не би могъл да убие един човек по три различни начина.

— Направете колкото можете — упорито отсече мисис Булуърт. — Старицата е толкова непоносимо горда с домакинството си. Отегчи ме до смърт с приказките си на тази тема.

— Разбирам. Е, всичко това е много шекспировско. Ето че стигнахме и до последното име: Хенри Ласелс. Познавам този джентълмен — Стрейндж погледна въпросително към Дролайт.

Мисис Булуърт каза:

— Това е човекът, под чието покровителство напуснах дома на съпруга си.

— А-ха! И каква участ желаете за него?

— Да банкрутира — тихо и злобно отвърна тя. — Да полудее. Да изгори в пожар. Да го покоси болест, от която да погрознее. Да го стъпче кон! Да го причака някой злодей и да нареже лицето му с нож! Да го преследват кошмарни видения и да пропъждат съня му нощ след нощ! — мисис Булуърт стана и закрачи из стаята. — Всяко зло и непочтено деяние, което е извършил, да бъде публикувано във вестника! Всички в Лондон да го отбягват! Да съблазни някоя селска девойка, която да полудее от любов по него. Години наред да го следва по петите навсякъде. Всички да му се присмиват заради нея и тя никога да не го оставя на мира. Някой почтен човек да допусне грешка, която да доведе до обвинението му в престъпление, така че той да изтърпи всички унижения на съдебния процес и затвора. Да го линчуват! Да го набият! Да го бичуват! И да го екзекутират!

— Мисис Булуърт — каза Стрейндж, — моля ви, успокойте се!

Мисис Булуърт престана да крачи из стаята. Престана да изрича злобни клетви по адрес на мистър Ласелс, но съвсем не се успокои. Тя дишаше учестено, цялата трепереше и чертите на лицето й ожесточено се кривяха.

Стрейндж изчака, докато се увери, че мисис Булуърт е дошла на себе си в достатъчна степен, за да разбере думите му, и заговори:

— Съжалявам, мисис Булуърт, но сте станали жертва на жестока измама. Този човек — той стрелна с поглед Дролайт — ви е заблудил. Мистър Норел и аз никога не сме изпълнявали поръчки на частни лица. Никога не сме наемали този човек в качеството на агент, който да ни намира работа. До тази вечер не бях чувал името ви.

Мисис Булуърт го изгледа втренчено и после се обърна към Дролайт.

— Вярно ли е?

Дролайт смутено заби поглед в килима и замърмори нещо, в което Стрейндж успя да долови само думите „мадам“ и „особено положение“. Мисис Булуърт протегна ръка и дръпна шнура на звънеца. Появи се прислужницата, която бе пуснала Дролайт да влезе.

— Хавърхил — каза мисис Булуърт, — махни мистър Дролайт от тук.

За разлика от повечето прислужници в модните домове, избирани главно заради хубавичките си лица, Хавърхил беше съобразителна наглед жена на средна възраст със силни ръце и безпощадна физиономия. В този случай обаче не й се наложи да прави почти нищо, тъй като мистър Дролайт се зарадва на възможността сам да се махне. Той взе бастуна си и се измъкна от стаята в мига, в който Хавърхил отвори вратата.

Мисис Булуърт се обърна към Стрейндж.

— Ще ми помогнете ли? Ще направите ли това, за което ви моля? Ако парите са недостатъчни…

— О, парите! — Стрейндж махна пренебрежително с ръка. — Съжалявам, но както току-що ви казах, не изпълнявам поръчки на частни лица.

Тя го погледна и каза с учуден тон:

— Нима е възможно плачевното ми положение изобщо да не ви трогва?

— Напротив, мисис Булуърт, морална система, която наказва жената и не хвърля поне част от вината върху мъжа, ми се струва крайно отвратителна. Но няма да отида по-далеч от това. Няма да нараня невинни хора.

— Невинни хора! — възкликна мисис Булуърт. — Невинни! Кой е невинен? Никой!

— Мисис Булуърт, нямам какво повече да кажа. Не мога да направя нищо за вас. Съжалявам.

Тя го погледна с горчивина.

— Хм. Е, поне бяхте така добър да не ми препоръчате покаяние и добри дела или занимания с бродерия, нли всичко друго, което глупаците предлагат като лек срещу скучен живот и разбито сърце. Все пак мисля, че най-добре и за двама ни ще бъде да сложим край на този разговор. Лека нощ, мистър Стрейндж.

Стрейндж се поклони. На излизане от стаята той погледна с копнеж огледалото над дивана, сякаш би предпочел да си тръгне от там, но Хавърхил държеше вратата отворена и елементарната учтивост го задължаваше да използва този изход.

Тъй като нямаше нито кон, нито файтон, Стрейндж извървя пеша петте мили от Хампстед до „Сохо Скуеър“. Когато застана пред външната врата, той установи, че макар да беше два сутринта, всички прозорци на къщата светеха. Преди още да е бръкнал в джоба си за ключ, вратата се отвори и пред него застана Колкхаун Грант.

— Небеса! Какво правите тук? — възкликна Стрейндж.

Грант не си направи труда да му отговори, а вместо това се обърна и извика:

— Той е тук, мадам! Жив и здрав.

Арабела дотича презглава от салона, следвана от сър Уолтър. После Джеръми Джоунс и неколцина слуги се показаха от кухненския коридор.

— Какво има? Случило ли се е нещо? — попита Стрейндж, след като учудено огледа всички.

— Глупчо! — разсмя се Грант и дружески го потупа по главата. — Разтревожихме се за вас! Къде се изгубихте, за Бога?

— Бях в Хампстед.

— В Хампстед! — възкликна сър Уолтър. — Е, много се радваме да ви видим! — той погледна Арабела и нервно добави: — Боя се, че разтревожихме мисис Стрейндж без причина.

— О! — Стрейндж се обърна към жена си. — Не си се уплашила, нали? Съвсем добре съм. Аз винаги съм добре.

— Ето, мадам! — весело възкликна подполковник Грант. — Нали ви казах! В Испания мистър Стрейндж често се излагаше на голяма опасност, но ние никога не се тревожехме за него. Той е твърде умен, за да изпадне в беда.

— Трябва ли да стоим в коридора? — попита Стрейндж. По пътя от Хампстед той бе размишлявал по магически въпроси и имаше намерение да продължи и у дома. Но завари къщата си пълна с хора, които говореха един през друг. Това развали настроението му.

Стрейндж поведе гостите си към салона, като помоли Джеръми да му донесе вино и нещо за ядене. Когато всички седнаха, той каза:

— Оказа се точно както мислех. Дролайт урежда за мен и Норел поръчки за всякакви видове черна магия, които могат да ви дойдат наум. Заварих го в компанията на много привлекателна млада дама, която искаше да направя чудовищни магии на близките й.

— Какъв ужас! — възкликна подполковник Грант.

— А какво каза Дролайт? — попита сър Уолтър. — Какво обяснение ви даде за действията си?

— Ха! — Стрейндж се засмя горчиво. — Нищо не каза. Просто побягна, което е жалко, защото имах сериозното намерение да го извикам на дуел.

— О! — неочаквано се намеси Арабела. — Сега пък и дуел!

Сър Уолтър и Грант я погледнаха с безпокойство, но Стрейндж бе твърде погълнат от разказа си, за да забележи ядосаното й изражение.

— Не очаквах да приеме, но ми се искаше да го посплаша малко. Бог ми е свидетел, той го заслужава.

— Но не казахте нищо за онова кралство, път или каквото е там, което се простира зад огледалото — поинтересува се подполковник Грант. — Отговори ли на очакванията ви?

Стрейндж поклати глава.

— Нямам думи да го опиша. Всичко, което Норел и аз сме постигнали, не може да се сравни с това! И имаме дързостта да се наричаме магьосници! Щеше ми се да мога да ви опиша цялата му внушителност! Мащабите и сложността му! Огромните каменни коридори, които отвеждат във всички посоки! Отначало се опитах да преценя дължината и да пресметна броя им, но скоро се отказах. Те като че ли нямаха край. Имаше канали с неподвижна вода в каменни корита. На слабата светлина водата изглеждаше черна. Забелязах стълбища, които се издигаха толкова нависоко, че краят им не се виждаше, и други, които водеха надолу към непрогледен мрак. После изведнъж минах под една арка и се озовах на каменен мост, който се простираше през тъмен пуст пейзаж. Мостът беше толкова огромен, че не виждах другия му край. Представете си мост, съединяващ Айлингтьн и Туикънхам! Или Йорк и Нюкасъл! И навсякъде по коридорите и моста виждах неговия лик.

— Чий лик? — попита сър Уолтър.

— На човека, когото Норел и аз сме охулили в почти всичко, което някога сме написали. Човекът, чието име Норел мрази да се споменава. Човекът, построил коридорите, каналите, моста, всичко! Джон Ъскглас, Кралят Гарван! Разбира се, цялата структура е доста занемарена. Не знам за какво е използвал Джон Ъскглас тези пътища, но изглежда, че от векове никой не се нуждае от тях. Статуите и зидарията се рушат. През дупките незнайно откъде се процеждат снопове светлина. Някои коридори са се срутили, други са наводнени. Ще ви кажа и още нещо любопитно. Навсякъде, откъдето минах, видях множество захвърлени обувки. Вероятно са принадлежали на други странници. Бяха старовремски и доста окъсани, от което стигам до заключението, че през последните години тези коридори се посещават рядко. През цялото време, докато вървях, по тях мина само един човек.

— Видели сте друг човек? — попита сър Уолтър.

— О, да! Или поне мисля, че беше човек. Видях една сянка да се движи по бял път, който минаваше през тъмно тресавище. Имайте предвид, че в този момент аз вървях по моста, а той беше по-висок от всеки друг мост, който съм виждал в този свят. Погледнах надолу и видях някого. Ако не бях тръгнал да търся Дролайт, непременно щях да намеря път, по който да сляза долу и да последвам този мъж или жена, защото, струва ми се, за един магьосник няма по-добър начин за прекарване на времето от разговор с подобен човек.

— Но дали този човек не е опасен? — попита Арабела.

— Опасен! — презрително отсече Стрейндж. — Не! Не мисля така. Лаская се от мисълта, че самият аз не съм безопасен. Надявам се да не съм пропуснал единствената си възможност. Дано утре, когато се върна, да успея да разбера къде е отишъл загадъчният силует.

— Когато се върнете! — възкликна сър Уолтър. — Но сигурен ли сте…

— О! — прекъсна го Арабела. — Сега виждам как ще живеем занапред! Ще кръстосваш тези пътища във всяка минута, в която мистър Норел няма да има нужда от теб, а аз ще стоя тук в най-мъчително очакване и ще се питам дали някога ще те видя отново!

Стрейндж я погледна изненадан. — Арабела! Какво има?

— Какво има ли? Излагаш се на ужасна опасност и очакваш аз да не отроня и дума срещу това!

Стрейндж направи жест, изразяващ смесица от молба и безпомощност, сякаш искаше от сър Уолтър и Грант да отбележат колко нелепо звучи това. Той каза:

— Но когато ти съобщих, че заминавам за Испания, ти беше напълно спокойна, макар че по онова време там бушуваше кървава война. От друга страна, това тук е съвсем…

— Напълно спокойна? Уверявам те, че изобщо не се чувствах така! Бях ужасно уплашена за теб, подобно на всички съпруги, майки и сестри на мъжете, които отиваха в Испания. Но се съгласих, че трябва да изпълниш дълга си. И впрочем в Испания цялата британска армия беше с теб, докато там ти ще бъдеш съвсем сам. Казвам „там“, макар че никой от нас не знае какво е това „там“!

— Моля да ме извиниш, но аз съвсем точно знам какво е! Това са Кралските пътища. Честна дума, Арабела, мисля, че е малко късно да решаваш, че не одобряваш професията ми!

— О, това е несправедливо! Не съм казала и дума срещу професията ти. Мисля, че тя е една от най-благородните на света. И съм безкрайно горда с всичко, което ти и мистър Норел сте направили, и никога не съм възразявала срещу това да изучаваш всяка магия, която считаш за полезна, но до днес ти се задоволяваше да правиш открития само в книгите.

— Е, вече не е така. Да ограничаваш един магьосник с изучаване на книгите в библиотеката му — това е същото като да кажеш на изследовател, че одобряваш намерението му да потърси мястото, от което извира… някоя от онези африкански реки при условие, че не отива по-далеч от Тънбридж Уелс!

Арабела нададе възглас на безпомощност.

— Мислех, че искаш да бъдеш магьосник, а не изследовател!

— То е едно и също. Изследователят не може да си стои у дома и да разчита карти, начертани от други хора. Магьосникът не може да разшири арсенала си от магии с четене на книги, написани от други хора. За мен е съвсем очевидно, че рано или късно Норел и аз ще трябва да търсим магии извън книгите!

— Наистина ли? За теб е очевидно, така ли? Е, Джонатан, много се съмнявам това да е очевидно и за мистър Норел.

По време на тази размяна на реплики сър Уолтър и подполковник Грант се чувстваха също толкова неудобно, колкото би се чувствал всеки друг, станал неволен свидетел на малък семеен скандал. Ясното съзнание, че в настоящия момент нито Стрейндж, нито Арабела са добре разположени към тях, не облекчаваше положението им. Те вече чуха достатъчно резки думи от Арабела, когато й признаха, че са подтикнали Стрейндж да направи опасната магия. Сега самият Стрейндж им мяташе гневни погледи, сякаш питаше с какво право са дошли в дома му посред нощ и са разстроили иначе сговорчивата му съпруга. Веднага щом в разговора настъпи подобие на пауза, подполковник Грант промърмори нещо нечленоразделно по повод късния час и милото гостоприемство на домакините и им пожела лека нощ. Но тъй като никой не обърна ни най-малко внимание на думите му, той се видя принуден да остане на мястото си.

Сър Уолтър обаче беше по-решителен човек. Той осъзна, че е сгрешил, като е изпратил Стрейндж зад огледалото, и държеше да оправи нещата. Тъй като беше политик, сър Уолтър никога не се отказваше да изрази мнението си само защото другите не желаят да го чуят.

— Прочели ли сте всички книги по магия? — обърна се той към Стрейндж.

— Какво? Не, разбира се! Отлично знаете, че не съм! — отвърна магьосникът (като имаше предвид книгите в библиотеката на абатството Хъртфю).

— Знаете ли накъде водят всички тези коридори, които сте видели днес? — попита сър Уолтър.

— Не — отговори Стрейндж.

— Знаете ли коя е тъмната земя, през която минава мостът?

— Не, но…

— Тогава сигурно ще е по-добре да направите както предлага мисис Стрейндж и да изчетете всичко за тези пътища, преди да се върнете на тях — каза сър Уолтър.

— Но сведенията в книгите са неточни и противоречиви! Дори Норел го казва, а той е прочел всичко, което може да се прочете за тях, не се съмнявайте в това!

Арабела, Стрейндж и сър Уолтър продължиха да спорят още половин час, докато всички капнаха от умора и закопняха за сън. Само Стрейндж като че ли не се страхуваше от тези пейзажи с призрачни, смълчани хълмове, безкрайни пътища и обширни мрачни полета. Арабела беше истински уплашена от всичко чуто и дори сър Уолтър и подполковник Грант бяха разтревожени. Магията, която само допреди няколко часа им се струваше толкова позната, толкова английска, изведнъж стана нечовешка, неземна, чужда.

Колкото до Стрейндж, той окончателно се увери, че събеседниците му са най-недосетливите и досадни хора в страната. Те като че ли изобщо не проумяваха, че той е направил нещо изключително. Нямаше да бъде пресилено, смяташе магьосникът, да се каже, че това е най-голямото постижение в цялата му кариера. Никой английски магьосник от Мартин Пейл насам не беше стъпвал на Кралските пътища. Но вместо да го поздравят и похвалят за уменията му — както би постъпил всеки друг, — те само мърмореха по начин, присъщ повече на Норел.

На другата сутрин Стрейндж се събуди с твърдото решение да се върне на Кралските пътища. Той весело поздрави Арабела, заговори с нея на всевъзможни ежедневни теми и изобщо се опита да се държи така, сякаш снощната им разправия е била породена от нейната умора и прекомерно вълнение. Но преди да успее да се възползва от заблудата си (и да се втурне по пътищата през първото достатъчно голямо огледало), Арабела ясно му заяви, че мнението й е същото като миналата нощ.

В края на краищата, не е ли безполезно да се опитваме да проследим развоя на свадата между съпруг и съпруга? Подобни разговори непрекъснато скачат от едно на друго. Припомнят се спорове и недоразумения от минали години, напълно непонятни за всеки друг, освен за двамата души, засегнати пряко от тях. В такъв случай никоя от страните не е права или крива, а дори да е, какво от това?

Стремежът на всички съпрузи да живеят в хармония и разбирателство помежду си е много силен и Стрейндж и Арабела не се отличаваха от останалите в това отношение. Накрая след два дни непрестанни спорове за едно или друго те си дадоха обещание. Той и обеща да не тръгва по Кралските пътища, докато тя не му каже, че е готов. В замяна на това тя му обеща да му даде позволение веднага щом той успее да я убеди, че това е безопасно.

37ПЕТТЕ ДРАКОНА

Ноември 1814 година

ПРЕДИ СЕДЕМ ГОДИНИ къщата на мистър Ласелс на „Брутън Стрийт“ се смяташе за една от най-хубавите в Лондон. Тя се отличаваше със съвършенство, постижимо само от много богат, много свободен човек, който посвещава голяма част от времето си на купуването на картини и скулптури и изразходва голяма част от умствената си енергия за подбиране на мебели и тапети. Вкусът му беше забележително изтънчен и той притежаваше таланта да съчетава цветовете по нови и неочаквани начини. Господарят на къщата имаше особена слабост към нюансите на синьото, сивото и онзи специфичен метален оттенък на бронзовото. Но той не беше сантиментално привързан към вещите си. Продаваше картини със същата честота, с която ги купуваше, и в дома му никога не цареше онзи хаос от натрупани платна, типичен за домовете на някои колекционери. Всяка от стаите в къщата на Ласелс беше украсена с умерен брой картини и предмети на изкуството, но този умерен брой включваше някои от най-красивите и забележителни творби в цял Лондон.

През последните седем години обаче съвършенството на тази къща помръкна. Цветовите съчетания бяха безупречни както винаги, но не се променяха. Мебелите бяха скъпи, но представляваха всичко най-ново в модата отпреди седем години. През това време колекцията на Ласелс не се попълни с нито една картина. За седем години в Лондон бяха пристигнали забележителни антични скулптури от Италия, Египет и Гърция, но те бяха изкупени от други джентълмени.

Нещо повече, всички признаци в къщата навеждаха на мисълта, че господарят й се е посветил на полезно занимание, накратко, че той работи. По всички маси и столове бяха пръснати доклади, ръкописи, писма и правителствени документи, а във всички стаи можеха да се видят броеве на „Приятелите на английската магия“.

Макар да демонстрираше презрение към всякакъв вид работа, през седемте години, откакто мистър Норел живееше в Лондон, Ласелс бе по-зает от всякога. След като по негово лично предложение назначиха лорд Портисхед за редактор на „Приятелите на английската магия“, начинът, по който Негова светлост изпълняваше редакторските си задължения, дразнеше Ласелс до степен на непоносимост. Лорд Портисхед се допитваше до мистър Норел по всички въпроси и прилежно следваше всички ненужни заръки на магьосника, в резултат на което списанието с всеки брой ставаше все по-скучно и по-неразбираемо. През есента на 1810 година Ласелс си издейства място на заместник-редактор. „Приятелите на английската магия“ имаше значителен брой абонати, така че работата не беше малко. Освен това Ласелс пишеше статик по съвременна магия за други вестници и списания, съветваше правителството по въпросите на магическата политика, почти ежедневно посещаваше мистър Норел, а в свободното си време изучаваше история и теория на магията.

На третия ден след посещението на Стрейндж при мисис Булуърт Ласелс седеше в библиотеката си и се трудеше усърдно над поредния брой на „Приятелите на английската магия“. Макар че минаваше обяд, той все още не беше намерил време да се избръсне и облече и стоеше по халат сред купчини книги, листа хартия, чинии с останки от закуската и чаши от кафе. Ласелс не можеше да намери едно писмо, което му трябваше, и отиде да го потърси. Когато влезе в гостната, той с изненада установи, че там седи някой.

— О! — възкликна Ласелс. — Това сте вие.

Измъченото създание, отпуснато в креслото до огъня, вдигна глава и каза:

— Изпратих прислужника да ви съобщи, че съм тук.

— А! — отвърна Ласелс и млъкна — очевидно не можеше да измисли какво да каже. Седна в креслото отсреща, подпря глава на ръката си и замислено погледна Дролайт.

Лицето на Дролайт беше бледо, очите му — хлътнали. Палтото му бе прашно, ботушите — лъснати надве-натри и дори ризата му не изглеждаше съвсем чиста.

— Намирам за крайно нелюбезно от ваша страна — заговори накрая Ласелс — да приемате пари, за да уреждате моето разорение, обезобразяване и докарване до лудост. И то от Мария Булуърт! Не проумявам защо ми е толкова ядосана! Вината за случилото се е толкова моя, колкото и нейна. Аз не съм я принуждавал да се омъжва за Булуърт. Просто й предоставих възможност да го напусне, когато вече не можеше да го понася. Вярно ли е, че е поискала от Стрейндж да ми докара проказа?

— О, възможно е — въздъхна Дролайт. — Наистина не знам. Нямаше никаква опасност да ви се случи каквото и да било. Седите си тук все така богат, здрав и доволен както винаги, а аз съм най-измъченият човек в Лондон. Не съм спал от три дни. Тази сутрин ръцете ми така трепереха, че едва успях да си вържа шалчето. Никой не знае колко мъчително е за мен да се появявам пред хората в този окаян вид. Не че някой ще ме погледне, така че какво значение има? Всички врати в Лондон са затворени за мен. Вашият дом е единственото място, където ме пуснаха да вляза — той помълча малко. — Може би не биваше да ви казвам това.

Ласелс сви рамене.

— Само едно не разбирам: как сте очаквали този толкова абсурден план да успее?

— Съвсем не беше абсурден! Напротив, бях много внимателен в подбора на… клиентите си. Мария Булуърт живее в пълно уединение. Гаткомб и Тантъни са пивовари! От Нотингамшир! Кой би могъл да предположи, че изобщо някога Стрейндж ще ги срещне?

— А мис Грей? Арабела Стрейндж се е запознала с нея в дома на лейди Уестби на „Бедфорд Скуеър“.

Дролайт въздъхна.

— Мис Грей беше осемнадесетгодишна и живееше с настойниците си в Уитби. Съгласно завещанието на баща си тя бе принудена да се съветва с тях за всичко до навършването на тридесет и шест години. Настойниците й мразеха Лондон и нямаха никакво желание да напускат Уитби. За жалост и двамата се простудиха и преди два месеца внезапно издъхнаха и своенравната девойка тутакси дойде да живее в столицата — Дролайт млъкна и облиза устни. — Норел много ли е ядосан?

— Никога не съм го виждал такъв — тихо отвърна Ласелс.

Дролайт се сви още повече в креслото си.

— Какво ще правят?

— Не знам. След като се разнесе слухът за малкото ви приключение, аз реших, че ще е най-добре известно време да не посещавам „Хановер Скуеър“. Чух от адмирал Съмърхейс, че Стрейндж възнамерявал да ви извика на дуел…

Дролайт ахна от ужас.

— …но Арабела не одобрява дуелирането, затова той бил принуден да се откаже.

— Мистър Норел няма право да ми се сърди! — неочаквано обяви Дролайт. — Той дължи всичко на мен! Можеше да прави колкото си иска магии, но ако не бях аз да го разведа и да го запозная с хората, никой нямаше да научи за него. Тогава му бях нужен, нужен съм му и сега!

— Мислите ли?

Тъмните очи на Дролайт се разшириха и той захапа единия си пръст с намерението да гризе нокътя си за утеха, но установи, че още е с ръкавици, и бързо го извади.

— Довечера ще намина пак. Тук ли ще бъдете?

— О, вероятно! Обещах на лейди Блесингтън да видя салона й, но се съмнявам, че ще отида. Много изоставаме с „Приятелите“. Норел постоянно ни тормози с противоречивите си напътствия.

— Толкова много работите! Бедният ми Ласелс! Това никак не ви подхожда! Какъв експлоататор е този старец!

Когато Дролайт си тръгна, Ласелс повика прислужника.

— Ще изляза след час, Емерсън. Кажи на Уолис да ми приготви дрехи… О, Емерсън! Мистър Дролайт изрази намерение да намине пак по-късно тази вечер. Когато дойде, не го пускай под никакъв предлог.

По същото време, когато се водеше този разговор, мистър Норел, мистър Стрейндж и Джон Чайлдърмас седяха в библиотеката на „Хановер Скуеър“ и обсъждаха измамата на Дролайт. Мистър Норел седеше мълчаливо и се взираше в огъня, докато Чайлдърмас разказваше на Стрейндж как е открил поредната жертва на Дролайт, възрастен джентълмен от Туикънхам на име Полгрейв, който платил на Дролайт двеста гвинеи, за да уреди мистър Стрейндж да удължи живота му с осемдесет години и да му върне младостта.

— Съмнявам се — продължи Чайлдърмас, — че изобщо някога ще узнаем колко души са платили на Дролайт с убеждението, че ви поръчват да направите черна магия. Мистър Тантъни и мис Грей са получили обещания за бъдещо издигане в йерархията на магьосниците, която по думите на Дролайт щяла съвсем скоро да се учреди и с която нямам претенциите да бъда съвсем наясно.

Стрейндж въздъхна.

— Не знам как ще успеем да убедим хората, че нямаме нищо общо с това. Трябва да направим нещо, но признавам, че нямам и най-малката представа какво.

Изведнъж мистър Норел се обади:

— През последните два дни мислих много сериозно по този въпрос — всъщност, бих казал, мислих единствено по него — и стигнах до извода, че трябва да възродим Петте дракона93.

За кратко се възцари мълчание, след което Стрейндж попита:

— Моля да ме извините, сър, но Петте дракона ли казахте?

Мистър Норел кимна.

— За мен е повече от ясно, че този злодей трябва да бъде съден от Петте дракона. Той е виновен в лъжемагия и зла умисъл. За щастие, старият средновековен закон не е отменен.

— Съгласно стария средновековен закон — отвърна Чайлдърмас с насмешка — в съда на Петте дракона трябва да заседават дванадесет магьосници. В Англия няма дванадесет магьосници. Много добре знаете, че няма толкова. Има двама.

— Можем да намерим други — каза мистър Норел.

Стрейндж и Чайлдърмас го погледнаха стъписани.

Мистър Норел има доблестта да се смути от факта, че противоречеше на всички твърдения, към които се бе придържал в продължение на седем години, но въпреки това продължи:

— Разполагаме с лорд Портисхед и с онзи мургав нисък мъж от Йорк, който не подписа договора с мен. Това прави двама, а смея да предположа — той погледна към Чайлдърмас, — че ако се разровите, че намерите още.

Чайлдърмас отвори уста — вероятно за да каже, че всички магьосници, които вече е намерил на мистър Норел, сега не са магьосници, след като мистър Норел е отнел книгите им или ги е разорил, или ги е накарал да подпишат пагубни договори, или по всякакъв друг начин ги е унищожил.

— Простете, мистър Норел — намеси се Стрейндж, — но когато казах, че трябва да направим нещо, имах предвид да поместим обява във вестника или нещо подобно. Много се съмнявам лорд Ливърпул и министрите да ни позволят заради един човек да възродим свод от закони, отмрели преди двеста години. А дори ако бъдат така любезни да ни го позволят, мисля, че под дванадесет магьосници се разбира дванадесет души, които практикуват магия. И лорд Портисхед, и Джон Сегундус са магьосници теоретици. Освен това по всяка вероятност Дролайт скоро ще бъде съден за измама, фалшификация, кражба и Бог знае още какво. Не виждам какво преимущество има съдът на Петте дракона пред общите съдилища.

— Правораздаването в общите съдилища е напълно непредсказуемо! Съдията няма да разбира нищо от магия. Тежестта на престъпленията, извършени от този човек, ще остане неясна за него. Говоря за престъпленията срещу английската магия, за престъпленията срещу мен. Съдът на Петте дракона е прочут със суровите си наказания. Смятам, че ще бъде най-сигурно, ако го обесят.

— Да го обесят!

— О, да. Аз държа да видя този човек увиснал на бесилото! Мислех, че това имате предвид — мистър Норел бързо примигна с малките си очички.

— Мистър Норел — каза Стрейндж, — аз съм също толкова ядосан на този човек, колкото и вие. Той е безпринципен. Той е измамник. Той е носител на всичко, което презирам. Но не искам да ставам причина за ничия смърт. Аз съм бил на Пиренейския полуостров, сър. Видял съм достатъчно мъртви хора.

— Но само преди два дни вие искахте да го извикате на дуел!

Стрейндж стрелна мистър Норел с гневен поглед.

— Това е друго!

— Така или иначе — продължи мистър Норел, — Дролайт е също толкова виновен, колкото и вие!

— Аз? — извика Стрейндж смаян. — Защо? Какво съм направил?

— О, много добре знаете какво имам предвид! Откъде, за Бога, ви хрумна да тръгнете по Кралските пътища? Сам и без никаква подготовка! Едва ли сте смятали, че ще одобря подобно необмислено начинание! Вашите действия могат да навредят на магията не по-малко от действията на онзи човек. Всъщност може би дори повече! Хората никога не са имали добро мнение за Кристофър Дролайт. Никой не се учудва, че той се е проявил като злодей. Но всички ви познават като мой ученик! Вие сте вторият магьосник на страната! Хората ще си помислят, че одобрявам действията ви. Ще си кажат, че това е част от плана ми за възраждане на английската магия!

Стрейндж погледна втренчено учителя си.

— Бог ми е свидетел, мистър Норел, че не бих искал да се чувствате компрометиран от което и да било мое действие. Уверявам ви, че никога не съм имал подобни намерения. Но това може лесно да се поправи. Ако вие и аз се разделим, сър, тогава всеки от нас ще може да действа независимо. Светът ще съди за нас поотделно, без да свързва единия с другия.

Мистър Норел остана потресен. Той погледна Стрейндж, сведе очи и тихо промърмори, че не е имал предвид това. Надявал се мистър Стрейндж да разбира, че не е имал предвид това. Мистър Норел се изкашля.

— Разчитам мистър Стрейндж да прояви снизхождение към гнева ми. Разчитам мистър Стрейндж да е достатъчно загрижен за бъдещето на английската магия, за да пренебрегне моята раздразнителност. Той знае колко важно е да говорим и да действаме заедно за благото на английската магия. Твърде рано е да я излагаме на люлеенето на насрещни ветрове. Ако мистър Стрейндж и аз започнем да си противоречим по важни магически въпроси, не вярвам, че английската магия ще оцелее.

Мълчание.

Стрейндж стана от стола си и сковано се поклони на мистър Норел.

Следващите няколко минути бяха неловки. Мистър Норел като че ли искаше да каже нещо, но не можеше да намери подходяща тема.

По случайност новата книга на лорд Портисхед „Есе върху чудното възраждане на английската магия“ току-що бе пристигнала от печатницата и стоеше съвсем наблизо на малка масичка. Мистър Норел я взе.

— Каква прекрасна творба! И колко предан на каузата ни е лорд Портисхед! След такава криза човек не е склонен да се доверява на никого, но ми се струва, че винаги можем да имаме доверие на лорд Портисхед!

Той подаде книгата на Стрейндж. Стрейндж прелисти страниците замислен.

— Виждам, че е направил всичко както му казахме. Две глави с нападки срещу Краля Гарван и нито дума за феи. Доколкото си спомням, в първоначалния му ръкопис имаше дълго описание на магиите на Краля.

— Да, точно така — каза мистър Норел. — Преди да внесете поправките си, книгата беше безполезна. Дори по-лошо — опасна! Но дългите часове, които прекарахте в работа с Негова светлост, се оказаха плодотворни! Много съм доволен от резултата.

Когато Лукас влезе да поднесе чая, двамата магьосници отново беседваха както обикновено (макар че Стрейндж беше по-мълчалив от друг път). Неразбирателството помежду им изглеждаше изгладено.

На излизане Стрейндж попита дали може да вземе книгата на лорд Портисхед.

— Разбира се! — възкликна мистър Норел. — Задръжте я! Аз имам още няколко екземпляра.

Въпреки всички възражения на Стрейндж и Чайлдърмас мистър Норел не можеше лесно да се откаже от плана си за възраждането на съда на Петте дракона. Колкото повече мислеше, толкова повече му се струваше, че никога няма да намери покой, ако в Англия не заработи истински съд по магическо право. Струваше му се, че каквато и присъда да получи Дролайт от всеки друг съд, тя няма да го задоволи. Затова същия ден изпрати Чайлдърмас в дома на лорд Ливърпул с молба към Негова светлост да му отдели няколко минути. Лорд Ливърпул отговори, че ще приеме мистър Норел на другия ден.

В уречения час мистър Норел влезе при премиер-министъра и му изложи плана си. Когато свърши, лорд Ливърпул се намръщи.

— Но магическото право отдавна не се прилага в Англия — каза Негова светлост. — Нямаме адвокати, подготвени да практикуват в такъв съд. Кой ще поема делата? Кой ще съди?

— А! — възкликна мистър Норел и извади дебела връзка листа. — Радвам се, че Ваша светлост задава толкова уместни въпроси. Изготвил съм документ, който описва работата на съда на Петте дракона. За жалост, в познанията ни за това има много пропуски, но аз съм предложил начини, по които можем да възстановим изгубеното. Използвал съм за модел духовните съдилища на Дружеството на юристите цивилисти. Както Ваша светлост ще види, предстои ни много работа.

Лорд Ливърпул погледна листата хартия.

— Твърде много работа, мистър Норел — отсече той.

— О, но тя е необходима, уверявам ви! Крайно необходима! Как иначе ще уреждаме магически въпроси? Как ще се предпазваме срещу зли магьосници и техните слуги?

— Какви зли магьосници? Магьосниците сте само вие и мистър Стрейндж.

— Е, така е, но…

— В настоящия момент чувствате ли се зъл, мистър Норел? Има ли наложителна причина британското правителство да учредява отделен правораздавателен орган, който да контролира злите ви наклонности?

— Не, аз…

— Или може би мистър Стрейндж проявява силна склонност да убива, мами и краде?

— Не, но…

— В такъв случай ни остава само този мистър Дролайт, който, доколкото мога да съдя, дори не е магьосник.

— Но престъпленията му са от магически характер. Според английското законодателство той трябва да бъде изправен пред съда на Петте дракона — това е мястото за него. Ето наименованията на престъпленията му — мистър Норел сложи още един списък пред премиер-министъра. — Лъжемагия, зла умисъл и недобросъвестна педагогика. Никой общ съд не е компетентен да се произнесе по тях.

— Несъмнено. Но както вече отбелязах, няма кой да разглежда делата.

— Ако Ваша светлост погледне на страница четиридесет и втора от бележките ми, там предлагам да наемем съдии, адвокати и следователи от Дружеството на юристите цивилисти. На тях ще мога да обясня принципите на тавматургичното право — ще отнеме не повече от седмица. Освен това мога да им заема слугата си Джон Чайлдърмас за времето, докато трае процесът. Той е много образован човек и лесно ще им обясни къде грешат.

— Какво? Съдиите и адвокатите ще получават наставления за работата си от ищеца и неговия слуга! В никакъв случай! Правосъдието не допуска подобно нещо!

Мистър Норел примигна.

— Но как иначе мога да бъда сигурен, че няма да се появи друг магьосник, който да оспори авторитета ми и да ми се противопостави?

— Мистър Норел, в задълженията на съда — на никой съд — не влиза налагането на нечие мнение над останалите! Нито в магията, нито в която и да било друга област на живота. Ако другите магьосници мислят различно от вас, вие трябва да се борите с тях. Трябва да докажете превъзходството на твърденията си, тъй както аз правя в политиката. Трябва да спорите, да публикувате и да практикувате магията си и да се научите да живеете като мен — в обстановка на непрекъсната критика, опозиция и цензура. Това, сър, е английският начин на живот.

— Но…

— Съжалявам, мистър Норел. Няма да слушам повече. Това е краят на разговора ни. Правителството на Великобритания ви е много благодарно. Делата ви са от неоценима полза за страната. Всички знаят колко високо ви ценим, но това, което искате, е невъзможно.

Измамата на Дролайт скоро стана обществено достояние и точно както Стрейндж бе предсказал, хората хвърлиха част от вината върху двамата магьосници. В края на краищата, Дролайт беше близък приятел на единия от тях. Това стана любима тема на карикатуристите и във вестниците се появиха няколко унищожителни карикатури. Едно произведение на Джордж Крукшанк показваше как мистър Норел изнася реч пред група свои почитатели за благородството на английската магия, докато в задната стаичка Стрейндж диктува подобие на ценоразпис на прислужника си и той го записва с тебешир върху черна дъска: „Убийство на познат — двадесет гвинеи. Убийство на близък приятел — четиридесет гвинеи. Убийство на роднина — сто гвинеи. Убийство на съпруг/съпруга — четиристотин гвинеи“. На друга карикатура от Роуландсън бе изобразена модно облечена дама, която води по улицата пудел на каишка. Един познат я среща и възкликва: „Ах, мисис Фаулкс, какво сладко малко кученце!“ „Да — отговаря мисис Фаулкс, — това е мистър Фаулкс. Платих на мистър Стрейндж и мистър Норел петдесет гвинеи, за да направят съпруга ми покорен и ето резултата.“

Без съмнение карикатурите и злостните статии във вестниците нанесоха значителна вреда на английската магия. Сега на нея се гледаше по коренно различен начин — не като на средство за защита на страната, а като на инструмент на злобните и завистливите.

А какво стана с хората, които Дролайт беше измамил? Как се отнесоха те към всичко това? Разбира се, мистър Полгрейв — старият, болен и кисел човек, който се надяваше да живее вечно — се закани да съди Дролайт за измама и щеше да го стори, ако на следващия ден ненадейно не издъхна. Децата и наследниците му (които го мразеха) бяха по-скоро доволни да научат, че последните му дни са били изпълнени с тревога, нещастие и разочарование. Дролайт нямаше причини да се страхува от мис Грей и мисис Булуърт. Приятелите и роднините на мис Грей не й позволиха да се забърка във вулгарен съдебен спор, а желанието за мъст на мисис Булуърт бе толкова отблъскващо, че тя самата беше не по-малко виновна от Дролайт и не бе в състояние да му навреди. Оставаха само Гаткомб и Тантъни, пивоварите от Нотингамшир. Като практичен и делови човек мистър Гаткомб се интересуваше главно от това как да си върне парите и изпрати съдии-изпълнители в Лондон да ги приберат. За нещастие Дролайт не беше в състояние да удовлетвори желанието на мистър Гаткомб за нещо толкова прозаично, защото отдавна бе похарчил парите.

И ето че стигаме до пълния провал на Дролайт, защото едва избегнал бесилото, на облачното небе на съществуванието му разпери черни криле неговата Немезида. Той не беше богат, всъщност точно обратното. Живееше предимно на кредит и от заеми, които вземаше от приятели. Понякога припечелваше от хазартни игри, но най-често окуражаваше глупави млади господа да играят и когато губеха (както неизбежно ставаше), той ги хващаше подръка, омайваше ги с приказки и ги отвеждаше при този или онзи познат лихвар.

„Честно казано, не мога да ви препоръчам никой друг лихвар — казваше Дролайт със загрижен тон, — те вземат огромни лихви! Но мистър Бъзард не е такъв човек. Той е мил стар джентълмен. Мистър Бъзард не може да понесе мисълта, че някой се лишава от удоволствия, когато той е в състояние да му предостави необходимите средства, за да се забавлява. Наистина мисля, че за него заемането на дребни суми е по-скоро благотворителност, отколкото делово начинание!“ За малката си, но важна роля във въвличането на млади мъже в дългове, пороци и разорение Дролайт получаваше комисиона от лихварите — най-често четири процента от лихвата за първата година на мъже с неблагороден произход, шест процента за синовете на виконти или баронети и десет процента за синовете на графове и херцози.

Новината за позора на Дролайт се разнесе из целия град. Шивачи, шапкари и ръкавичари, на които той беше задлъжнял, се разтревожиха и започнаха да искат парите си. Дългове, които Дролайт убедено вярваше, че може да уреди след четири-пет години, изведнъж излязоха на дневен ред и станаха неотложни. На вратата му започнаха да чукат мъже с груби лица и с тояги в ръце. Няколко души го посъветваха незабавно да замине за чужбина, но той не можеше да повярва, че приятелите му са го изоставили. Дролайт очакваше мистър Норел да отстъпи, мислеше, че Ласелс, неговият близък приятел Ласелс, ще му помогне. Той изпрати до двамата почтителни писма с молба за незабавен заем от четиристотин гвинеи. Но мистър Норел не отговори, а Ласелс му писа само, че има принцип никога да не дава пари назаем. Във вторник сутринта Дролайт беше арестуван за дългове, а в петък вече бе затворник в „Кингс Бенч“.

Една вечер към края на ноември, близо седмица след описаните събития, Стрейндж и Арабела седяха в салона на „Сохо Скуеър“. Арабела пишеше писмо, а Стрейндж разсеяно ровеше в косата си и гледаше втренчено пред себе си. Изведнъж той стана и излезе от стаята.

Час по-късно се върна с дузина изписани листа хартия.

Арабела вдигна глава.

— Мислех, че вече си написал статията за „Приятелите на английската магия“ — каза тя.

— Това не е статията за „Дриятелите на английската магия“. Това е рецензия на книгата на Портисхед.

Арабела се намръщи.

— Не можеш да правиш рецензия на книга, в чието написване лично си участвал.

— Мисля, че мога. При определени обстоятелства.

— Наистина ли? И какви са тези обстоятелства?

— Ако съм на мнение, че това е ужасна книга, която има за цел да заблуди британската аудитория.

Арабела го погледна изненадано.

— Джонатан! — възкликна тя накрая.

— Книгата наистина е ужасна.

Той й подаде купчината листа и тя започна да ги чете. Часовникът над камината удари девет и Джеръми поднесе чай. След като приключи с четенето, Арабела въздъхна.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Вероятно да я публикувам.

— А какво ще стане с горкия лорд Портисхед? Ако е написал погрешни неща в книгата си, то несъмнено някой би трябвало да му го каже. Но ти знаеш много добре, че той ги е написал по твое настояване. Негова светлост ще се почувства използван.

— Да, точно така! Цялата тази работа е порочна от начало до край — безгрижно отбеляза Стрейндж, отпи от чая си и отхапа от препечената филийка. — Но не това е най-важното. Трябва ли да позволя уважението ми към Портисхед да попречи на желанието ми да кажа истината? Не мисля. А ти?

— Но защо точно ти трябва да я кажеш? — попита Арабела със загрижен вид. — Бедният човек, толкова ще го заболи, че нападките идват от теб!

Стрейндж се намръщи.

— Разбира се, че трябва да дойдат от мен. От кого другиго? Хайде. Обещавам ти, че при първия удобен случай ще му поднеса извиненията си.

Арабела нямаше друг избор, освен да се примири.

Междувременно Стрейндж се замисли къде да изпрати рецензията си. Изборът му падна върху мистър Джефри, издателя на „Единбург Ривю“. Трябва да се има предвид, че „Единбург Ривю“ беше радикално издание, подкрепящо политическата реформа, еманципацията на католици и евреи и ред други неща, които мистър Норел не одобряваше. Като последица от това през последните години мистър Джефри виждаше как в конкурентните издания излизат статии и очерци за възраждането на английската магия, докато той, бедният, не получаваше подобни материали. Естествено беше да се зарадва на рецензията на Стрейндж. Мистър Джефри ни най-малко не се смути от нейното поразително и революционно съдържание, тъй като точно този род неща му допадаха най-много. Той незабавно написа на Стрейндж писмо, в което го увери, че ще публикува рецензията при първа възможност, а два дни по-късно магьосникът получи като подарък от него шотландски пудинг.

38ИЗ „ЕДИНБУРГ РИВЮ“

Януари 1815 година

Ст. XIII. „Есе върху чудното възраждане на английската магия“. От ДЖОН УОТЪРБЪРИ, лорд ПОРТИСХЕД, с „Разказ за магията, използвана в последната война на Пиренейския полуостров“ от ДЖОНАТАН СТРЕЙНДЖ, редови магьосник при Негово сиятелство херцог УЕЛИНГТЪН. Лондон, 1814 г. Джон Мъри.

Като ценен помощник и довереник на мистър НОРЕЛ и приятел на мистър СТРЕЙНДЖ лорд ПОРТИСХЕД е напълно подходящ за задачата да напише история на последните магически събития, тъй като той е бил в центъра на голяма част от тях. Всяко от постиженията на мистър НОРЕЛ и мистър СТРЕЙНДЖ е широко дискутирано във вестниците и списанията, но читателите на лорд ПОРТИСХЕД ще получат по-добра представа за тях благодарение на пълното описание на събитията.

По-ентусиазираните почитатели на мистър НОРЕЛ ще се опитат да ни убедят, че той пристига в Лондон през пролетта на 1807 година като напълно завършен велик магьосник, най-яркото явление на своето време, но от разказа на ПОРТИСХЕД става ясно, че и той, и СТРЕЙНДЖ тръгват от едно съвсем колебливо начало и постепенно придобиват по-голяма увереност и опит. ПОРТИСХЕД не пропуска да спомене както успехите, така и провалите им. Глава пета съдържа трагикомичен разказ за продължителните им препирни с КРАЛСКАТА КОННА ГВАРДИЯ, започнали през 1810 година, когато на един от генералите хрумва оригиналната идея да замени конете на кавалерията с еднорози. Така той се надява да даде на войниците средство за пробождане на французите право в сърцата. За беда този великолепен план така и не бива приложен на практика, защото преди да набавят достатъчен брой еднорози, за да задоволят нуждите на кавалерията, мистър НОРЕЛ и мистър СТРЕЙНДЖ трябва първо да намерят поне един.

По-съмнително е качеството на втората част на книгата, където Негова светлост изоставя разказите и се заема да излага правила за разпознаване на почтената английска магия, с други думи, коя магия следва да наричаме бяла и коя — черна. Тук няма нищо ново. Ако читателят си направи труда да прегледа трудовете на съвременните изследователи на магията, той неизбежно ще забележи любопитно единомислие. Всички изреждат едни и същи събития от историята и използват еднакви аргументи в подкрепа на заключенията си.

Може би е време да се запитаме защо е така. Във всяка друга област на познанието кръгозорът ни се разширява посредством сблъсък на противоположни мнения и разумни спорове. В правото, теологията, историята и естествените науки има различни школи. Тогава защо в магията не чуваме нищо друго освен едни и същи изтъркани аргументи? Човек започва да се пита защо изобщо се излагат каквито и да било твърдения, след като всички са убедени в едни и същи истини. Тези скучни и монотонни доводи са особено очевидни в последните трудове по ИСТОРИЯ НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ, които звучат все по-ексцентрично.

Преди осем години същият автор публикува „История на Краля Гарван за деца“, една от най-хубавите творби по рода си. Тя създава у читателя живо усещане за призрачността и чудото на магията на ДЖОН ЪСКГЛАС. Защо сега този автор твърди, че истинската английска магия започва от МАРТИН ПЕЙЛ през XVI век? В глава 6 на „Есе върху чудното възраждане на английската магия“ той заявява, че ПЕИЛ съзнателно се заема да изчисти английската магия от всичките й тъмни елементи. Авторът не привежда никакви доказателства за странното си твърдение — по причина, че такива доказателства не съществуват.

Според сегашното становище на ПОРТИСХЕД традицията, водеща началото си от ПЕЙЛ, е продължена и усъвършенствана от ХИКМАН, ЛАНЧЕСТЪР, ГУБЪРТ, БЕЛАСИС и сие (онези, които наричаме магьосници от СРЕБЪРНИЯ ВЕК), за да достигне славния си апогей в наши времена в лицето на мистър НОРЕЛ и мистър СТРЕЙНДЖ. Несъмнено това е възглед, който мистър СТРЕЙНДЖ и мистър НОРЕЛ с цената на големи усилия успяха да наложат. Но той е погрешен. МАРТИН ПЕЙЛ и магьосниците от СРЕБЪРНИЯ ВЕК нямат никакво намерение да полагат основите на английската магия. С всяко записано заклинание, с всяка своя дума те се опитват да възстановят славната магия на предшествениците си (онези, които наричаме магьосници от Златния век или АУРЕАТИ): ТОМАС ГОДБЛЕС, РАЛФ ДЕ СТОУКСИ, КАТРИН ОТ УИНЧЕСТЪР и най-вече ДЖОН ЪСКГЛАС. МАРТИН ПЕЙЛ е предан последовател на тези магьосници. Той цял живот съжалява, че се е родил двеста години по-късно.

Една от най-ярките характеристики на възраждането на английската магия е преосмислянето на ролята на ДЖОН ЪСКГЛАС. Днес като че ли името му се споменава единствено с цел да бъде охулено. Представете си мистър ДЕЙВИ, мистър ФАРАДЕЙ и други видни представители на научната мисъл да се чувстват длъжни в началото на всяка лекция да изразяват презрение и омраза към ИСАК НЮТОН. Или преди да обявят някое ново откритие в медицината, най-видните ни лекари да говорят за зловредното влияние на УИЛЯМ ХАРВИ.

Лорд ПОРТИСХЕД посвещава дълга глава от книгата си на доказателства в подкрепа на теорията, че ДЖОН ЪСКГЛАС не е — както всички смятат — основател на английската магия, защото и преди него на островите са живели магьосници. Аз не отричам това. Но категорично отричам твърдението, че преди ДЖОН ЪСКГЛАС в Англия е съществувала магическа традиция.

Да разгледаме тези първи магьосници, на които ПОРТИСХЕД отрежда такова голямо място. Кои са те? Единият е ЙОСИФ АРИМАТЕЙСКИ, магьосник, дошъл от Светите земи и посадил магическо дърво, което да предпазва Англия от зло, но доколкото ми е известно, той не се е задържал тук достатъчно дълго, за да научи някого от местните жители на това, което знае. Другият е МЕРЛИН, но тъй като по майка той е уелсец, а по баща адско изчадие, трудно би могъл да се причисли към традицията на почтената английска магия, чиито радетели са ПОРТИСХЕД, НОРЕЛ и СТРЕЙНДЖ. И кои са учениците и последователите на МЕРЛИН? Не можем да назовем нито един. Не, този път по изключение общоприетото мнение е правилно: магията по тези острови е отдавна отмряла, когато ДЖОН ЪСКГЛАС пристига от Феерия и създава своето кралство Северна Англия.

Изглежда, самият ПОРТИСХЕД има известни съмнения по този въпрос и за да подсили аргументите си пред читателите, той се заема да докаже, че ДЖОН ЪСКГЛАС е природно зъл. Но примерите, които подбира в подкрепа на заключението си, са спорни. Да разгледаме един от тях. Всеки е чувал за четирите магически гори, заобикаляли столицата на ДЖОН ЪСКГЛАС Нюкасъл. Те се казват Големият Том, Цитаделата на Асмодей, Малкият Египет и Благословията на Сейнт Серло. Тези гори се местят и в отделни случаи поглъщат хората, които се приближават към града с намерението да навредят на жителите му. Несъмнено идеята за гори, които ядат хора, ни се струва нечовешка и ужасна, но не се знае дали съвременниците на ДЖОН ЪСКГЛАС са гледали на това по същия начин. Тогава времената са били жестоки, а ДЖОН ЪСКГЛАС е средновековен крал и е действал както подобава на един средновековен крал, за да опази града и жителите му.

Често ни е трудно да съдим за морала на действията на ЪСКГЛАС, защото мотивите му са неясни. От всички магьосници АУРЕАТИ той е най-загадъчният. Никой не знае защо през 1138 година той прави така, че луната да изчезне от небето и да преброди всички езера и реки на Англия. Не знаем защо през 1202 година ЪСКГЛАС се скарва със зимата и я пропъжда от кралството си, в резултат на което през следващите четири години в Англия има само лято. Не знаем и защо в продължение на тридесет последователни нощи през май и юни 1345 година всички мъже, жени и деца в кралството сънуват, че са се събрали в една тъмночервена долина под бледозлатисто небе, за да строят висока черна кула. Всяка нощ те се трудят, а на сутринта се събуждат в леглата си смъртно уморени. Сънят престава да ги мъчи на тридесетата нощ, когато кулата и укрепленията й са завършени. От всички тези истории, особено от последната, оставаме с впечатлението, че се случват велики събития, но какви — не можем да кажем. Някои учени предполагат, че високата черна кула се намира в онази част на Ада, която ЪСКЛАС отнема от Луцифер и че там кралят построява укрепление, от което тръгва на война срещу враговете си в Ада. МАРТИН ПЕЙЛ обаче е на друго мнение. Той вярва, че съществува връзка между построяването на кулата и идването на Черната смърт в Англия три години по-късно. Кралството на ДЖОН ЪСКГЛАС в Северна Англия не дава толкова жертви, колкото южната му съседка, и според ПЕЙЛ причината за това е, че ЪСКГЛАС построява някакво защитно средство срещу болестта.

Но според „Есе върху възраждането на английската магия“ нямаме причина изобщо да размишляваме над тези неща. Според мистър НОРЕЛ и лорд ПОРТИСХЕД съвременният магьосник не бива да се рови в недоразбрани неща. Аз обаче казвам, че точно защото тези неща са недоразбрани, трябва да ги изучаваме.

Английската магия е странна къща, която ние, магьосниците, населяваме. Тя е построена върху основите, положени от ДЖОН ЪСКГЛАС, и да пренебрегваме тези основи е много опасно. Ние трябва да ги изучим, да узнаем от какво са направени, за да разберем дали ще ни издържат или не. В противен случай ще се появят пукнатини и в къщата ще нахлуят ветрове от Бог знае къде. Коридорите ще ни поведат към места, на които не искаме да отидем.

В заключение, макар да съдържа множество забележителни сведения, книгата на ПОРТИСХЕД е добър пример за непримиримото противоречие, заложено в сърцевината на съвременната английска магия: най-изтъкнатите ни магьосници постоянно заявяват за намерението си да премахнат всеки намек и следа от ДЖОН ЪСКГЛАС в английската магия, но нима това е възможно? Ние практикуваме магията на ДЖОН ЪСКГЛАС.

39ДВАМАТА МАГЬОСНИЦИ

Февруари 1815 година

ОТ ВСИЧКИ ПРОТИВОРЕЧИВИ СТАТИИ, публикувани в „Единбург Ривю“, тази се оказа най-скандалната. В края на януари като че ли нямаше образован човек от единия край на страната до другия, който да не я беше чел и да не си беше съставил мнение за нея. Макар че статията беше анонимна, всички знаеха, че авторът е Стрейндж. О, разбира се, в началото някои хора се колебаеха и изтъкваха факта, че Стрейндж е разкритикуван наравно с Норел, може би дори повече. Но тези хора бяха окачествени от околните като много глупави. Нима Джонатан Стрейндж не беше известен като капризен и непредвидим човек, който напълно е в състояние да напише статия срещу себе си? И нима авторът не се представяше като магьосник? Кой друг би могъл да бъде? Кой друг би си позволил да се изказва така авторитетно?

Когато мистър Норел дойде в Лондон, възгледите му изглеждаха нови и доста ексцентрични. Но оттогава хората свикнаха с тях и изказването му, че магията, подобно на океаните, трябва да се управлява от англичани, им се стори съвсем в духа на времето. Предстоеше да се очертаят границите на съвременната магия. Всичко това не беше много разбираемо за съвременните дами и господа — тристагодишното царуване на Джон Ъскглас, странната и неудобна история на взаимоотношенията ни с феите трябваше да бъдат забравени. А сега Стрейндж преобръщаше всички възгледи на Норел с главата надолу. Изведнъж се оказваше, че всичко, което англичаните научават още в детството си за дивата английска магия, може би все пак е вярно и може би дори сега по отдавна забравени пътеки, оттатък небето, отвъд дъжда продължава да препуска Джон Ъскглас в обкръжението си от хора и феи.

Повечето хора решиха, че сътрудничеството между двамата магьосници е приключило. В Лондон се носеше слух, че Стрейндж е отишъл на „Хановер Скуеър“ и слугите са го отпратили. Имаше и друг слух, който противоречеше на първия и според който Стрейндж не е ходил на „Хановер Скуеър“, но мистър Норел седи ден и нощ в библиотеката да чака ученика си, като през пет минути изпраща слугите си да погледнат през прозореца, за да видят дали някой не идва.

Една неделна вечер в началото на февруари Стрейндж отиде да навести мистър Норел. В това поне нямаше съмнение, защото на път за „Сейнт Джордж“ двама джентълмени го видяха да стои на стъпалата пред къщата на „Хановер Скуеър“, видяха как вратата се отвори, видяха как Стрейндж каза нещо на слугата и незабавно бе поканен да влезе като човек, когото отдавна очакват. Двамата джентълмени продължиха пътя си към църквата, където незабавно разказаха на приятелите си от съседните скамейки какво са видели. Пет минути след тях в църквата влезе слаб млад мъж с благовидно изражение. Като се престори, че се моли, той прошепна, че току-що е говорил с човек от къщата в съседство с тази, в която живее мистър Норел, и човекът му казал, че от прозореца на първия етаж чул мистър Стрейндж да крещи и да се кара с учителя си. Две минути по-късно в църквата се разнесе мълвата, че двамата магьосници взаимно се заплашили с отлъчване от магическото братство. Службата започна и неколцина присъстващи отправиха погледи, пълни с копнеж, към прозорците: може би съжаляваха, че прозорците на църквите се правят на такава недостижима височина. Прозвуча химн под съпровод на органа и по-късно няколко души споделиха, че по време на музиката чули силни гръмотевици — сигурен признак за магически действия. Други хора обаче им казаха, че само им се е счуло.

Всичко това силно би учудило двамата магьосници, които в настоящия момент седяха мълчаливо в библиотеката на мистър Норел и предпазливо се наблюдаваха един друг. Стрейндж, който не беше виждал учителя си от няколко дни, остана потресен от вида му. Лицето на мистър Норел бе изпито, а тялото му сякаш се беше свило — той изглеждаше с десет години по-стар.

— Да седнем, сър — предложи Стрейндж, тръгна към един стол и мистър Норел трепна при рязкото му движение, сякаш очакваше, че Стрейндж ще го удари. В следващия миг обаче се окопити и седна.

Стрейндж не се чувстваше по-удобно. През последните няколко дни той многократно си задаваше въпроса дали е бил прав да публикува тази рецензия и всеки път си отговаряше утвърдително. Младият магьосник реши, че най-добре би било да заеме позиция на достойно морално превъзходство, смекчено с умерена доза съжаление. Но сега, когато отново седеше в библиотеката на мистър Норел, той откри, че не му е никак лесно да погледне наставника си в очите. Погледът му се спираше на странна поредица от предмети: малката порцеланова фигурка на Мартин Пейл, звънеца, нокътя на собствения му палец, лявата обувка на мистър Норел.

Мистър Норел, от друга страна, не сваляше очи от лицето на Стрейндж. След няколко секунди мълчание двамата заговориха едновременно:

— Вие бяхте така добър с мен… — започна Стрейндж.

— Сигурно мислите, че съм ядосан… — започна мистър Норел.

И двамата млъкнаха и Стрейндж направи знак на Норел да продължи.

— Сигурно мислите, че съм ядосан — повтори мистър Норел, — но не съм. Мислите, че не знам защо направихте това, но аз знам. Мислите, че сте вложили душа и сърце в тази статия и че сега всички в Англия ви разбират. Какво разбират? Нищо. Аз ви разбрах, преди още да сте написали и дума — той млъкна и по лицето му пролича, че се опитва да изрече нещо, скрито дълбоко в него. — Нещата, които написахте, бяха предназначени за мен. Единствено за мен.

Стрейндж отвори уста да възрази срещу това неочаквано твърдение. Но след като се замисли, осъзна, че може би е вярно, и замълча. Мистър Норел продължи:

— Наистина ли мислите, че и аз не съм изпитвал същото… същия копнеж, който изпитвате и вие? „Ние практикуваме магията на ДЖОН ЪСКГЛАС.“ Разбира се. Как иначе? Уверявам ви, навремето, когато бях млад, бях готов да направя всичко, да се подложа на всичко, за да го открия и да се хвърля в краката му. Опитах се да го призова — ха! Това беше постъпка на много млад и наивен човек — да се отнеса с крал като със слуга и да го повикам при себе си, за да говоря с него. Фактът, че не успях, е едно от най-щастливите обстоятелства в живота ми! След това се опитах да го открия с помощта на древните заклинания за избор. Дори не успях да задействам магията. Всички магии, които правех на младини, бяха посветени на едничката цел да го намеря. Десет години не съм мислил за нищо друго.

— Никога досега не сте ми казвали за това, сър.

Мистър Норел въздъхна.

— Исках да ви попреча да допуснете моята грешка — той безпомощно разпери ръце.

— Но както сам казвате, това е било отдавна, когато още сте били млад и неопитен. Сега сте съвсем друг магьосник, а и аз се лаская от мисълта, че не съм обикновен помощник. Може би бихме могли да опитаме заедно?

— Не можете да откриете толкова могъщ магьосник, ако самият той не пожелае да бъде намерен — отсече мистър Норел. — Безполезно е да се опитва. Мислите ли, че го е грижа какво става с Англия? Уверявам ви, че не. Той ни е изоставил преди много години.

— Изоставил? — Стрейндж се намръщи. — Това е много силна дума. Предполагам, че годините на разочарование неизбежно подтикват човек към подобни заключения. Но има толкова много свидетелства на хора, видели Джон Ъскглас дълго след като се предполага, че е напуснал Англия! Дъщерята на ръкавичаря от Нюкасъл94, йоркширският фермер95, баският моряк…96

Мистър Норел нададе възглас на недоволство.

— Слухове и суеверия! Дори историите да са верни — а аз съм далеч от тази мисъл, — не разбирам откъде разказвачите им са сигурни, че човекът, когото са видели, е Джон Ъскглас. Негови портрети не съществуват. В два от примерите, които посочихте — с детето на ръкавичаря и с баския моряк, — самите очевидци не са го идентифицирали като Ъскглас. Те са видели мъж в черни дрехи, а други хора по-късно са им казали, че това е Джон Ъскглас. Но от евентуалното му завръщане по едно или друго време и от свидетелствата на този или онзи очевидец няма никакви последици. Остава фактът, че когато оставя трона и напуска Англия, той отнася със себе си най-добрата част от английската магия. От този ден нататък тя започва да запада, което само по себе си е достатъчно, за да обявим краля за наш враг, нали? Предполагам, сте чели „Попарена феина гора“ на Уотършип?97

— Не, не съм я чел — отвърна Стрейндж и стрелна мистър Норел с поглед, с който недвусмислено искаше да каже, че не я е чел по обясними причини. — Но не мога да не съжаля, сър, че не сте ми казали всичко това по-рано.

— Може би съм грешил, като съм пазил толкова много свои мисли в тайна от вас — промърмори мистър Норел и сплете пръсти. — Сега знам, че не съм бил прав. Но още преди време разбрах, че в интересите на Великобритания е да се пази абсолютно мълчание по тези въпроси и че старите навици трудно се изкореняват. Но сега виждате каква задача стои пред нас, нали, мистър Стрейндж? Пред вас и пред мен? Магията не може да зависи от приумиците на един крал, който вече не се интересува какво става с Англия. Ние трябва да освободим английските магьосници от тяхната зависимост от него. Трябва да ги накараме да забравят Джон Ъскглас, тъй като той ни е забравил.

Стрейндж поклати глава и се намръщи.

— Не. Въпреки всичко, което казвате, все пак ми се струва, че Джон Ъскглас стои в ядрото на английската магия и е опасно да го пренебрегваме. Може би накрая ще излезе, че греша. Много е вероятно. Но на въпрос от такова решаващо значение за английската магия аз искам да отговоря сам. Не мислете, че съм неблагодарен, сър, но периодът на сътрудничеството ни приключи. Струва ми се, че ние с вас сме твърде различни…

— О! — възкликна мистър Норел. — Знам, че по характер… — той махна пренебрежително с ръка. — Но какво значение има? Ние сме магьосници. Това е моето начало и край и вашето начало и край. Това е единственото, което интересува и вас, и мен. Ако сега излезете от дома ми и тръгнете по свой път, с кого ще разговаряте така, както сега разговаряте с мен? С никого. Ще бъдете съвсем сам. Не правете това! — прошепна мистър Норел почти с молба.

Стрейндж гледаше озадачен учителя си. Той съвсем не очакваше подобна реакция. Вместо да изпадне в ярост от рецензията на ученика си, мистър Норел реагира единствено с изблик на откровеност и смирение. В този момент на Стрейндж му се стори разумно и дори желателно да се върне под крилото на наставника си. Единствено гордостта и съзнанието, че само допреди час-два е мислил другояче, го накараха да каже:

— Съжалявам, мистър Норел, но още след завръщането си от Пиренейския полуостров аз се чувствах неловко да се наричам ваш ученик. Струваше ми се, че играя роля. Да ви представям за одобрение всичко, което пиша, за да внасяте промени както сметнете за добре… Не мога повече да го правя. За мен това означава да казвам неща, в които не вярвам.

— Всичко, всичко ще стане публично достояние — въздъхна мистър Норел. Той се наведе напред и продължи още по-настоятелно: — Позволете ми да ви напътствам. Обещайте ми, че няма да публикувате нищо, няма да казвате нищо, няма да правите нищо, преди да вземете твърдо решение по тези въпроси. Повярвайте ми, десет, двадесет, дори петдесет години мълчание си струват удовлетворението от това накрая да сте убеден, че сте казали каквото е трябвало да кажете — ни повече, ни по-малко. Знам, че мълчанието и бездействието не са ви по вкуса. Но аз ви обещавам да компенсирам това с каквото мога. Нищо няма да изгубите. Ако досега сте имали основания да ме считате за неблагодарен, за в бъдеще няма да имате. Ще кажа на всички колко високо ви ценя. Няма повече да бъдем учител и ученик. Ще бъдем равни! Нима аз не съм научил от вас също толкова, колкото и вие от мен? Най-изгодните поръчки ще бъдат ваши! Книгите… — мистър Норел преглътна. — Книгите, които е трябвало да ви заема и които досега съм пазил за себе си, ще станат достъпни за вас! Ще отидем в Йоркшир заедно, вие и аз — още довечера, ако желаете! Ще ви дам ключа от библиотеката и ще прочетете всичко, което ви интересува. Аз… — мистър Норел прокара ръка по челото си, сякаш изненадан от собствените си думи. — Няма да настоявам за опровержение на статията. Нека остане както си е. Нека. А след време ние с вас заедно ще отговорим на всички въпроси, повдигнати в нея.

Последва дълго мълчание. Мистър Норел тревожно се взираше в лицето на другия магьосник. Предложението му да покаже на Стрейндж библиотеката в Хъртфю оказа въздействие. Няколко минути Стрейндж бе видимо разколебан в решението си да се раздели със своя учител, но накрая каза:

— За мен е чест, сър. Знам, че не сте човек на компромисите. Но мисля, че оттук нататък трябва да следвам свой път. Мисля, че трябва да се разделим.

Мистър Норел затвори очи.

В този момент вратата се отвори. Лукас и още един слуга влязоха да поднесат чая.

— Елате, сър — каза Стрейндж.

Той докосна учителя си по ръката, за да го откъсне от мислите му, и единствените магьосници на Англия за последен път пиха чай заедно.

Стрейндж си тръгна от „Хановер Скуеър“ в осем и половина. Няколко души, които надничаха от прозорците на околните къщи, го видяха да излиза. Други, които се отнасяха презрително към шпионирането, изпратиха прислужниците и лакеите си да видят. Дали и Ласелс беше направил същото — не се знае, но десет минути след като Стрейндж зави зад ъгъла на „Оксфорд Стрийт“, Ласелс почука на вратата на мистър Норел.

Мистър Норел все още седеше в библиотеката, в същото кресло, в което го бе оставил Стрейндж, и съсредоточено се взираше в килима.

— Отиде ли си? — попита Ласелс.

Мистър Норел не отговори. Ласелс седна.

— Как прие условията ни?

Мълчание.

— Мистър Норел? Казахте ли му какво сме решили? Казахте ли му, че ако не публикува опровержение, ще бъдем принудени да разкрием подробности за черната магия, която е направил в Испания? Казахте ли му, че при никакви обстоятелства няма да го приемете повече за свой ученик?

— Не — отвърна мистър Норел. — Нищо такова не му казах. — Но…

Мистър Норел дълбоко въздъхна.

— Няма значение какво съм му казал. Той си отиде.

Ласелс погледна недоволно магьосника. Все така унесен в мислите си, мистър Норел не забеляза това.

След малко Ласелс сви рамене и каза:

— Вие бяхте прав, сър. В Англия може да има само един магьосник.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че две е много неудобно число. Един човек може да прави каквото иска. Шестима се погаждат добре. Но двама винаги ще се борят за надмощие. Винаги ще се дебнат. Очите на света ще бъдат отправени към тях с колебание кого от двамата да последват. Въздишате, мистър Норел. Знаете, че съм прав. Занапред трябва да се съобразяваме със Стрейндж във всичките си планове — какво ще каже, какво ще направи, как да му се противопоставим. Вие често сте ми казвали, че той е забележителен магьосник. Блестящите му способности бяха голямо предимство, докато ви служеха. Но сега всичко свърши. Рано или късно той ще използва таланта си срещу вас. Трябва отсега да помислим как ще се предпазим от него. Говоря в най-буквален смисъл. Магическият му гений е толкова голям, а материалите му толкова оскъдни, че той може да реши, че на един магьосник всичко е позволено — влизане с взлом, кражба или измама — Ласелс се наведе напред. — Не искам да кажа, че е толкова отчаян да краде от вас в настоящия момент, но ако един ден изпадне в нужда, в недисциплинирания му ум ще се загнезди мисълта, че всяка измама на доверие, всяко посегателство на лично имущество е оправдано — той помълча малко. — Абатството Хъртфю защитено ли е от крадци? Правили ли сте магия за укриване?

— Магиите за укриване няма да помогнат срещу Стрейндж! — сопна се мистър Норел. — Те само ще привлекат вниманието му! Ще го отведат право при най-ценните ми книги! Не, не, прав сте — той въздъхна. — Имаме нужда от нещо друго. Трябва да помисля.

Два часа след раздялата си със Стрейндж мистър Норел потегли от „Хановер Скуеър“ с файтона си, придружаван от Ласелс. С тях имаше трима слуги и по всичко личеше, че заминават на дълго пътуване.

На следващия ден Стрейндж, непостоянен и противоречив както винаги, съжаляваше за раздялата си с мистър Норел. Мисълта, че вече няма да има с кого да говори за магия, току се връщаше в съзнанието му. Той постоянно си припомняше снощния разговор. Беше напълно сигурен, че заключенията на мистър Норел за Джон Ъскглас са погрешни. Вследствие на казаното от мистър Норел Стрейндж бе достигнал до много нови идеи за Краля Гарван и сега се измъчваше от това, че няма с кого да ги сподели.

Поради липсата на по-подходящ слушател той отиде на „Харли Стрийт“ да се жалва на сър Уолтър Поул.

— След разговора ни се сетих за петдесет неща, които бих искал да му кажа. Предполагам, че сега ще трябва да ги изложа в статия или рецензия, която ще бъде публикувана най-рано през април, и после той ще нареди на Ласелс или на Портисхед да напишат опровержение, което на свой ред ще излезе най-рано през юни или юли. Ще чакам пет-шест месеца, за да науча отговора му! Това е много неудобен начин за водене на разговор, особено като се има предвид, че довчера можех просто да отида на „Хановер Скуеър“ и да го попитам какво мисли. И сега със сигурност няма нито да видя, нито да помириша книга! Как може магьосник да съществува без книги? Искам някой да ми го обясни. Все едно да очакваш политик да се издигне до висок пост без подкупи и покровителства.

Сър Уолтър не се засегна от тази крайно нетактична забележка, а снизходително я оправда с вълнението на Стрейндж. Като ученик в „Хароу“ той беше принуден да изучава история на магията (която не можеше да понася) и сега мислено се връщаше назад с надеждата да си припомни нещо, което би могло да бъде от полза. Установи, че не помни много — всъщност това, което помнеше, можеше да се побере в малка винена чаша.

Сър Уолтър помисли минута-две и накрая предложи следното: — Доколкото ми е известно, Кралят Гарван е научил всичко за английската магия без помощта на книги, тъй като по онова време в Англия не е имало такива; тогава не е ли възможно и вие да направите същото?

Стрейндж го изгледа хладно.

— А на мен ми е известно, че Кралят Гарван е бил любимото осиновено дете на крал Оберон, който освен всичко друго му е дал превъзходно магическо образование и голямо кралство. Предполагам, че ако тръгна да скитам из гъсти шубраци и сенчести поляни, има надежда да ме осинови някоя кралска особа от народа на феите, но мисля, че може да им се видя малко висок.

Сър Уолтър се разсмя.

— А какво ще правите сега, когато го няма мистър Норел да запълва времето ви? Да кажа ли на Робсън от Външното министерство да ви изпрати някоя поръчка за магия? Миналата седмица той се оплакваше, че е принуден да чака мистър Норел да свърши цялата работа на Адмиралтейството и хазната, за да му отдели малко време.

— Разбира се. Но му кажете, че ще трябва да изчака два-три месеца. Ние се прибираме у дома в Шропшир. Арабела и аз имаме голямо желание да прекараме известно време в родния си край и сега, когато не се налага да се съобразяваме с мистър Норел, нищо не ни пречи да го направим.

— О! — възкликна сър Уолтър. — Веднага ли заминавате?

— След два дни.

— Толкова скоро?

— Не унивайте така! Честна дума, Поул, нямах представа, че толкова цените компанията ми!

— Не. Мислех си за лейди Поул. Това ще бъде тъжна новина за нея. Тя ще тъгува по приятелката си.

— О! О, да! — Стрейндж леко се смути. — Разбира се!

По-късно същата сутрин Арабела дойде да се прости с лейди Поул. Петте години слабо се бяха отразили на красотата на Нейно благородие и по никакъв начин — на тежкото й състояние. Тя бе мълчалива както винаги и безразлична към всяка мъка и радост. Участието и студенината я оставяха еднакво равнодушна. Нейно благородие прекарваше дните си седнала до прозореца на венецианската гостна в дома на „Харли Стрийт“. Не проявяваше ни най-малкото желание да се занимава с каквото и да било и Арабела беше единственият й посетител.

— Съжалявам, че заминавате — каза лейди Поул, когато Арабела й съобщи новината. — Какво място е Шропшир?

— О, боя се, че съм твърде пристрастен съдник. Смятам, че повечето хора ще се съгласят, че това е красиво място със зелени хълмове, гори и тесни селски пътечки. Разбира се, за да му се насладим в пълна степен, ще трябва да дочакаме пролетта. Но дори през зимата гледките могат да ви се сторят поразителни. Това е много романтично кътче с благородна история. Има разрушени замъци и камъни, струпани по хълмовете неизвестно от кого, а тъй като е близо до Уелс, на тази земя често са се водили битки — почти всяка долина е някогашно бойно поле.

— Бойно поле! — възкликна лейди Поул. — Много добре знам какво е това. Поглеждаш през прозореца и накъдето и да се обърнеш, виждаш единствено строшени кости и ръждясали ризници! Гледката е доста меланхолична. Дано не ви се стори твърде потискащо.

— Строшени кости и ризници? — попита Арабела. — Честно казано, не. Ваше благородие ме е разбрала погрешно. Битките са се водили преди много години. Сега там няма какво да се види — със сигурност нищо потискащо.

— И все пак знаете ли — продължи лейди Поул, без да я слуша, — по едно или друго време битки са се водили почти навсякъде. Помня как като дете учех, че някога Лондон е бил място на ожесточена битка. Много хора са загинали по ужасни начини и градът е бил изгорен до основи. Всеки ден от живота си ние сме заобиколени от спомени за насилие и страдание и ми се струва, че няма особено значение дали са останали веществени следи или не.

Нещо в стаята се промени. Сякаш над главите им запляскаха студени сиви криле или някой мина през огледалата и хвърли сянка в стаята. Това беше причудлива игра на светлината, на която Арабела често ставаше свидетел в компанията на лейди Поул. Тъй като не знаеше на какво се дължи, Арабела си го обясняваше с факта, че в стаята има твърде много огледала.

Лейди Поул потръпна и се загърна по-плътно в шала си. Арабела се наведе напред и взе ръката й.

— Хайде, съсредоточете мислите си върху нещо по-весело.

Лейди Поул я погледна безизразно. За нея да мисли за нещо весело бе също толкова невъзможно, колкото да лети.

Тогава Арабела заговори с надеждата поне за кратко да я отвлече от ужасните й мисли. Тя започна да й разказва за новите магазини и последните моди. Описа й една много красива коприна с цвят на слонова кост, която беше видяла на витрина на „Фрайди Стрийт“, и наниз от тюркоазени мъниста, който много би подхождал на тази коприна. После й сподели мнението на фризьорката си за тюркоазените мъниста, откъдето продължи с описание на едно чудно растение, което фризьорката отглежда в саксия на малкия си железен балкон и което за година е пораснало толкова, че напълно е засенчило прозореца на горния етаж, където живее майстор на свещници. След това Арабела се разговори за други необичайно високи растения, за Джак и бобеното зърно, за великана на върха на стъблото, за великаните и убийците на великани, за Наполеон Бонапарт и херцог Уелингтън, за заслугите на херцога във всички области на живота, освен в една, и за злополучието на херцогинята.

— За щастие вие и аз никога не сме страдали от подобно нещо — заключи Арабела леко задъхана. — Тежко е да нямаш покой от това, че съпругът ти постоянно ухажва други жени.

— Предполагам — колебливо отвърна лейди Поул.

Това подразни Арабела. Тя се стараеше да оправдава всички чудатости на Нейно благородие, но й беше трудно да извини хладното й отношение към сър Уолтър. Арабела често идваше на „Харли Стрийт“ и не можеше да не забележи колко предан съпруг е той. Сър Уолтър изпълняваше на мига всяко нещо, което можеше да достави удоволствие на лейди Поул или поне малко да облекчи мъките й, и Арабела с болка виждаше с каква нищожна благодарност се посрещат усилията му. Не че лейди Поул проявяваше неприязън към него, но понякога като че ли изобщо не забелязваше присъствието му.

— О, но вие не осъзнавате колко сте благословена — каза Арабела. — Това е една от най-големите радости на съществуването.

— Кое?

— Любовта на съпруга ви.

Лейди Поул се изненада.

— Да, той ме обича — каза Нейно благородие. — Или поне твърди, че ме обича. Но каква полза от любовта му? Тя не ме топли, когато ми е студено — а знаете, че винаги ми е студено. Нито с минута не е съкратила дългите изтощителни балове, нито е спряла шествията по дългите призрачни коридори. Не ме е спасила от нито едно страдание. Любовта на съпруга ви спасила ли ви е от нещо досега?

— Любовта на мистър Стрейндж? — Арабела се усмихна. — Не, от нищо. Аз съм тази, която трябва да го спасява… искам да кажа — побърза да добави тя, когато забеляза, че лейди Поул не я разбира, — той често се среща с хора, които искат от него да прави магии за тях. Или пък имат някой племенник, който иска да учи магия при него. Или вярват, че са намерили магическа обувка или вилица, или друга подобна безсмислица. Те не му желаят злото. Всъщност най-често се държат много почтително. Но мистър Стрейндж не е от търпеливите хора и аз съм принудена да го спасявам, преди да е казал нещо, което не трябва.

Дойде време Арабела да си тръгва и тя стана, за да се сбогува с лейди Поул. Тъй като нямаше да се видят няколко месеца, Арабела непременно искаше й да каже нещо ободряващо.

— Надявам се, скъпа ми лейди Поул, че когато отново се срещнем, вие ще бъдете много по-добре и може би дори ще бъдете в състояние отново да излизате в обществото. От все сърце ми се иска някой ден да ви срещна в театъра или на бал…

— На бал! — възкликна лейди Поул ужасена. — Как ви хрумна да кажете подобно нещо? Пази Боже вие и аз да се срещнем на бал!

— Ш-ш-т, ш-шт, не исках да ви разстроя! Забравих колко мразите танците. Хайде, не плачете! Не мислете за това, щом ви прави нещастна!

Арабела положи всички усилия да утеши приятелката си. Прегърна я, целуна я по бузата и по косата, погали ръката й, предложи й вода с аромат на лавандула. Нищо не помогна. В продължение на няколко минути лейди Поул ридаеше безутешно. Арабела не можеше да разбере причината. Но всъщност нямаше нищо за разбиране. Заболяването на Нейно благородие я караше да се страхува от всичко, да се измъчва от всевъзможни дреболии. Арабела позвъни за прислугата.

Едва когато прислужницата се появи, Нейно благородие направи опит да се овладее.

— Вие не разбирате за какво говорите! — възкликна лейди Поул. — И опазил ви Бог някога да разберете. Ще се опитам да ви обясня — знам, че е безполезно, но ще се опитам! Изслушайте ме, скъпа, скъпа ми мисис Стрейндж! Изслушайте ме, сякаш надеждите ви за вечно спасение зависят от това!

Арабела съсредоточи цялото си внимание.

Но безполезно. Това излияние не беше по-различно от останалите, в които Нейно благородие се впускаше всеки път, когато казваше, че трябва да съобщи на Арабела нещо много важно. Лейди Поул пребледня, пое дълбоко въздух и започна да разказва някаква странна история за собственик на мина за олово в Дербишир, който се влюбил в една доячка. Доячката била всичко, за което собственикът на мината можел да мечтае с изключение на това, че когато се погледнела в огледало, образът й в него се появявал със закъснение, при залез слънце очите й променяли цвета си и сянката й често танцувала диви танци, докато тя стояла неподвижно.

След като лейди Поул се качи в покоите си, Арабела остана сама. „Колко глупаво от моя страна! — помисли си тя. — И то когато знам толкова добре, че всяко споменаване за танци я разстройва неимоверно! Как можах да проявя такава непредпазливост? Чудя се какво ли искаше да ми каже. Дали самата тя знае? Бедното създание! Без здраве и разсъдък богатството и красотата са безполезни!“

Арабела разсъждаваше в този дух, когато тихо шумолене зад гърба й я накара да се обърне. Тя тутакси скочи и се завтече към вратата с протегнати ръце.

— Това сте вие! Колко се радвам да ви видя! Елате да си стиснем ръцете! Това ще бъде последната ни среща и дълго няма да се видим.

Същата вечер Арабела каза на Стрейндж:

— Поне един човек е доволен, че си насочил вниманието си към изучаването на Джон Ъскглас и слугите му феи.

— Така ли? И кой е той?

— Джентълменът с коса като глухарче.

— Кой?

— Джентълменът, който живее у сър Уолтър и лейди Поул. Споменах ти за него.

— О, да! Спомням си — последва кратко мълчание, докато Стрейндж обмисляше чутото. — Арабела! — внезапно възкликна той. — Нима искаш да кажеш, че все още не си научила името му? — Стрейндж избухна в смях.

Това подразни Арабела.

— Вината не е моя — оправда се тя. — Той никога не ми го е казвал, а аз все забравям да го попитам. Но се радвам, че го приемаш толкова леко. В началото ми се стори, че малко ревнуваш.

— Не помня да съм ревнувал.

— Колко странно! Аз помня съвсем ясно.

— Моля да ме извиниш, Арабела, но е трудно да ревнувам от мъж, с когото си се е запознала преди години и чието име все още не знаеш. Значи той одобрява работата ми, така ли?

— Да, често ми е казвал, че доникъде няма да стигнеш, ако не започнеш да изучаваш феите. Той смята, че истинската работа на магьосника се състои в изучаването на феите и феината магия.

— Наистина ли? Този джентълмен има много категорични възгледи по въпроса! А какво разбира той от магия? Магьосник ли е?

— Не мисля. Веднъж каза, че през целия си живот не е прочел и една книга на тази тема.

— О, значи е от онези! — презрително възкликна Стрейндж. — Никога не е изучавал магия, но развива какви ли не теории за нея. Често срещам такива хора. Е, щом не е магьосник, тогава какъв е? Можеш ли да ми кажеш поне това?

— Мисля, че да — отвърна Арабела със задоволството на човек, който е направил хитроумна догадка.

Стрейндж я погледна в очакване.

— Не — отсече Арабела, — няма да ти кажа. Пак ще ми се присмиваш.

— Вероятно.

— Е, добре — каза тя след малко, — мисля, че е принц. Или крал. Със сигурност във вените му тече кралска кръв.

— Какво, за Бога, те кара да мислиш така?

— Той ми е говорил много за кралствата, замъците и именията си, но трябва да призная, че всички те носят много странни наименования и никое от тях не ми говори нищо. Мисля, че може да е един от принцовете, които Бонапарт е свалил от власт в Германия или Швейцария.

— Наистина ли? — попита Стрейндж с известно раздразнение. — Е, сега, когато Бонапарт е победен, може би приятелят ти ще пожелае да се завърне у дома.

Нито едно от тези половинчати обяснения и догадки по повод джентълмена с коса като глухарче не задоволи Стрейндж и той продължи да се чуди кой е приятелят на Арабела. На другия ден — последният им ден в Лондон — Стрейндж отиде в кабинета на сър Уолтър в Уайтхол с намерението да узнае кой е странният джентълмен.

Но когато пристигна, той завари само личния секретар на сър Уолтър.

— О, Муркок! Добро утро! Сър Уолтър няма ли го?

— Току-що тръгна към Файф Хаус98, мистър Стрейндж. Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

— Не, не мисля… Всъщност може би. Има нещо, за което отдавна искам да попитам сър Уолтър и все забравям. Случайно да познавате джентълмена, който живее в дома му?

— В чий дом?

— В дома на сър Уолтър.

Мистър Муркок се намръщи.

— Джентълмен в дома на сър Уолтър? Нямам представа за кого говорите. Как се казва?

— Точно това бих искал да узная. Аз никога не съм го виждал, но мисис Стрейндж го среща всеки път, щом отиде у тях. Познават се от години, но тя така и не знае името му. Този джентълмен трябва да е много ексцентричен човек, след като пази името си в такава дълбока тайна. Мисис Стрейндж винаги го нарича джентълмена със сребристия нос или джентълмена със снежнобялата кожа. Или с някакво друго странно име от този род.

Но това като че ли още повече озадачи мистър Муркок.

— Много съжалявам, сър. Струва ми се, че никога не съм го виждал.

40„БЪДЕТЕ СИГУРЕН, НЯМА ТАКОВА МЯСТО“

Юни 1815 година

ИМПЕРАТОР НАПОЛЕОН БОНАПАРТ бе заточен на остров Елба. Но Негово императорско величество имаше известни съмнения относно това дали тихият островен живот ще му понесе — в края на краищата, той беше свикнал да управлява голяма част от съвременния свят. Затова преди да напусне Франция, императорът каза на няколко души, че напролет, когато цъфнат теменужките, той ще се върне. И спази обещанието си.

Още щом стъпи на френска земя, Бонапарт събра армия и пое на север към Париж и бъдещата си съдба, която се състоеше в обявяване на война на всички народи по света. Естествено, той искаше отново да се провъзгласи за император, но все още не се знаеше на какво. Наполеон винаги се бе опитвал да подражава на Александър Велики, затова се очакваше да тръгне на изток. Веднъж вече беше нападал Египет и бе пожънал известен успех. Можеше да поеме и на запад: носеха се слухове, че в Шербург го чака флотилия, която да го отведе към Америка и към завладяването на прясно открития нов свят.

Но каквото и решение да вземеше, всички бяха единодушни, че императорът ще започне от Белгия, затова херцог Уелингтън отиде в Брюксел и зачака идването на големия враг на Европа.

Английските вестници разпространяваха всевъзможни слухове: че Бонапарт е събрал армията си, че със светкавична бързина се придвижва към Белгия, че вече е там, че е пожънал победа! После на другия ден се появяваха новини за това, че императорът се намира в двореца си в Париж и изобщо не е мърдал от там.

В края на май Джонатан Стрейндж последва Уелингтън и армията в Брюксел. Той бе прекарал последните три месеца в Шропшир в усамотение и размисли за магия, затова няма нищо чудно, че отначало се почувства объркан. След като обаче се поразходи час-два из Брюксел, Стрейндж стигна до извода, че проблемът не е в него, а в града. Той знаеше как изглежда един град по време на война, а този не изглеждаше така. Трябваше навсякъде да сноват военни части, каруци с припаси, хора с разтревожени лица. Вместо това Стрейндж виждаше модни магазини и дами, седнали удобно в разкошни карети. Вярно, срещаха се групи офицери, но никой от тях като че ли не беше зает с военни дела (един от тях влагаше големи усилия и мисъл в поправянето на чадъра играчка на едно момиченце). Имаше много повече смях и веселие, отколкото бе уместно при неизбежно нападение на Наполеон Бонапарт.

Един глас го извика по име. Той се обърна и видя полковник Манингъм, който веднага го покани да отидат заедно в дома на лейди Шарлот Гревил (английска дама, която живееше в Брюксел). Стрейндж възрази, че не може да отиде без покана, а освен това трябва да потърси херцог Уелингтън. Но Манингъм каза, че липсата на покана е без значение, защото Стрейндж със сигурност ще бъде добре дошъл, а и има вероятност в настоящия момент херцогът да се намира в гостната на лейди Гревил.

Десет минути по-късно Стрейндж се озова в луксозен апартамент, пълен с хора, много от които познаваше. Имаше офицери, красиви дами, модни господа, британски политици и представители на всички чинове и титли в британското общество. Всички те шумно говореха и си разменяха шеги за войната. Това беше ново за Стрейндж: войната се бе превърнала в модно забавление. В Испания и Португалия беше обичайно войниците да се възприемат като мъченици, хулени и забравени от всички. Британските вестници неизменно рисуваха положението в най-мрачни краски. Но в Брюксел да бъдеш сред офицерите на Негово сиятелство се считаше за най-благородното нещо на света, а второто най-благородно нещо на света беше да си магьосник на Негово сиятелство.

— Уелингтън наистина ли държи на присъствието на всички тези хора? — учудено прошепна Стрейндж на Манингъм. — Какво ще стане, ако французите нападнат града? По-добре да не бях идвал. Някой непременно ще ме попита за спречкването ми с мистър Норел, а наистина не ми се говори за това.

— Глупости! — прошепна Манингън в отговор. — Никой тук не се интересува от тези неща! Впрочем ето го и херцога!

Настана суматоха и в стаята влезе херцогът.

— А, Мерлин! — извика той, щом погледът му се спря на Стрейндж. — Много се радвам да ви видя! Елате да си стиснем ръцете! Разбира се, познавате херцога на Ричмънд. Не? Тогава ми позволете да ви представя!

Ако дотогава събирането бе оживено, след появата на Негово сиятелство то се оживи още повече. Всички очи го следяха, любопитни да узнаят с кого разговаря и (което бе още по-интересно) с кого флиртува. По вида му човек не би могъл да предположи, че той е дошъл в Брюксел с друга цел, освен да се забавлява. Но всеки път, когато Стрейндж понечваше да се отдалечи, херцогът го стрелваше с поглед, който сякаш казваше: „Не, останете. Нуждая се от вас!“ Накрая все така усмихнат, Негово сиятелство наведе глава към магьосника и прошепна в ухото му:

— Ето, мисля, че сега е моментът. Елате! В дъното на стаята има оранжерия. Там можем да поговорим насаме.

Те седнаха сред палмите и другите екзотични растения.

— Едно предупреждение — започна херцогът. — Тук не е Испания. В Испания всеки мъж, жена и дете мразеше французите и ги смяташе за врагове. Но тук нещата стоят съвсем различно. Бонапарт има приятели на всяка улица и в почти всяка военна част. Градът гъмжи от шпиони. Затова нашата работа — вашата и моята — е да се държим така, сякаш нищо на света не е по-сигурно от поражението му! Усмихнете се, Мерлин! Пийнете чай. Ще успокои нервите ви.

Стрейндж направи опит да се усмихне, но веднага след това се намръщи и за да отвлече вниманието на херцога от изражението на лицето си, той попита как Негово сиятелство намира новата армия.

— О, меко казано, лоша. Най-разнородната армия, която някога съм командвал. Смесица от британци, белгийци, холандци и германци. Все едно да се опитваш да построиш стена от половин дузина различни материали. Всеки материал може да е добър сам по себе си, но не е ясно дали конструкцията ще издържи. Но пруската армия обеща да се бие с нас. А Блюхер е превъзходен старец. Обича битката — тези думи се отнасяха до пруския генерал. — За съжаление не е с всичкия си. Мисли, че е бременен.

— О!

— Със слонче.

— О!

— Но трябва веднага да се заловим за работа! Носите ли книгите си? А сребърния си съд? Имате ли място за работа? Предчувствам, че Бонапарт ще се появи първо на запад откъм Лил. Поне аз бих избрал тази посока на придвижване, а получих писма от приятели в Лил, които ме уверяват, че той ще пристигне в града всеки момент. Това е задачата ви. Да наблюдавате западната граница за признаци на приближаването му и да ме уведомите в мига, в който видите френски войски.

През следващите две седмици Стрейндж извикваше видения на местата, където според херцога трябваше да се появят французите. Уелингтън му предостави две помощни средства: голяма карта и млад офицер на име Уилям Хадли-Брайт.

Хадли-Брайт беше от онези щастливци, които съдбата отрупва с най-ценните си подаръци. Всичко му се удаваше с лекота. Той бе любимото единствено дете на богата вдовица. Тъй като проявяваше интерес към военна кариера, го уредиха в най-добрата част. Хадли-Брайт мечтаеше за вълнуващи преживявания и приключения и херцог Уелингтън го избра за свой адютант. После, точно когато реши, че единственото, което го увлича повече от военното дело, е английската магия, херцогът го назначи за помощник на прочутия и загадъчен Джонатан Стрейндж. Но само много злобни хора биха завидели на успеха на Хадли-Брайт, защото той обезоръжаваше всички с веселието и добродушието си.

Ден след ден Стрейндж и Хадли-Брайт разглеждаха древни укрепления по западната граница на Белгия, следяха затънтени селски пътища, наблюдаваха необятни пусти полета под още по-необятни акварелни небеса. Но французите не се появяваха.

Един горещ влажен ден в средата на юни те седяха погълнати от безкрайните си наблюдения. Беше към три часа. Прислужникът бе забравил да отнесе мръсните чаши от кафе и над тях кръжаха мухи. През отворения прозорец влизаше смесената миризма на конска пот, праскови и вкиснато мляко. Седнал на стол с твърда облегалка, Хадли-Брайт демонстрираше в съвършенство едно от най-важните умения на всеки войник — да заспива по всяко време и при всякакви условия.

Стрейндж погледна картата и произволно избра една точка. На водната повърхност в сребърния съд се появи тих кръстопът, край който имаше ферма и две-три къщи. Той се загледа. Нищо не се случи. Очите му се затвориха и Стрейндж бе на път да се унесе в дрямка, когато група войници докараха оръдие и го сложиха под няколко бряста. Движенията им бяха много делови. Стрейндж ритна Хадли-Брайт, за да го събуди.

— Какви са тези войници? — попита магьосникът.

Хадли-Брайт примигна и се загледа в сребърния съд.

Войниците на пътя носеха зелени мундири с червени нашивки. Изведнъж броят им рязко нарасна.

— От Насауския полк — каза Хадли-Брайт. Това беше наименованието на част от германските войски на Уелингтън. — Войници на принц Орански. Няма от какво да се тревожим. Какво гледате?

— Един кръстопът на двадесет мили южно от града. Мястото се нарича Катр Бра.

— О, няма нужда да си губим времето с това! — отсече Хадли-Брайт и се прозя. — Това е на пътя за Шарлероа. В другия му край е пруската армия, или поне така казват. Чудя се какво търсят тези войници там — той започна да прелиства някакви списъци с разположението на войските на съюзниците. — Не, наистина не мисля…

— А този какъв е? — прекъсна го Стрейндж и посочи войник в син мундир, който внезапно се появи на отсрещното възвишение с мускет, готов за стрелба.

Последва дълга пауза.

— Французин — каза накрая Хадли-Брайт.

— Какво търси там? — попита Стрейндж.

Към французина се присъедини друг. После се появиха още петдесет. Петдесетте постепенно станаха двеста, триста, хиляда! Французите се събираха на хълма като мухи на мед. В следващия миг всички започнаха да стрелят по насауерите на кръстопътя. Битката не продължи дълго. Насауерите стреляха с оръдия. Французите, които явно не разполагаха с оръдия, се изтеглиха зад хълма.

— Ха! — радостно възкликна Стрейндж. — Победиха ги! Отблъснаха ги!

— Да, но не знаем откъде са дошли — промърмори Хадли-Брайт. — Можете ли да погледнете зад хълма?

Стрейндж докосна водата и направи въртеливо движение с ръка над повърхността. Кръстопътят изчезна и на негово място се появи превъзходен изглед към френската армия — или ако не към цялата армия, то поне към значителна част от нея.

Хадли-Брайт се свлече на стола като кукла с отрязани конци. Стрейндж изруга на испански (език, който в съзнанието му естествено се свързваше с войната). Армиите на съюзниците заемаха погрешни места. Частите на Уелингтън бяха разположени на запад, готови да бранят до смърт всички онези места, които Бонапарт нямаше никакво намерение да напада. Генерал Блюхер и пруската армия беше твърде далеч на изток. А ето че френската армия неочаквано се задаваше от юг. При настоящото разположение на войските този батальон на Насауския полк (който наброяваше не повече от триста-четиристотин души) беше единственото препятствие пред французите на пътя към Брюксел.

— Мистър Стрейндж! Направете нещо, умолявам ви! — възкликна Хадли-Брайт.

Стрейндж пое дълбоко въздух и разпери широко ръце, сякаш искаше да събере цялата си научена магия.

— Бързо, мистър Стрейндж! Бързо!

— Мога да преместя града! — заяви магьосникът. — Мога да преместя Брюксел! Да го сложа някъде, където французите няма да го намерят.

— Къде? — изкрещя Хадли-Брайт, сграбчи ръцете на Стрейндж и ги натисна надолу. — Заобиколени сме от армии. Наши армии! Ако преместите Брюксел, някои от частите ни могат да останат затиснати под къщите и паважа. Херцогът няма да остане доволен. Той има нужда от всеки войник.

Стрейндж отново се замисли.

— Сетих се! — извика той.

В стаята задуха бриз. Не беше неприятен, носеше свежото ухание на океана. Хадли-Брайт погледна през прозорците. Зад къщите, църквите, дворците и парковете се издигаха планински вериги, каквито само допреди миг нямаше. Те чернееха като обрасли с борове. Въздухът стана много по-свеж, сякаш никой по-рано не го беше вдишвал.

— Къде сме? — попита Хадли-Брайт.

— В Америка — отвърна Стрейндж. После поясни: — На картите изглежда толкова пуста.

— Мили Боже! Но това не облекчава положението ни! Забравихте ли, че съвсем наскоро подписахме мирен договор с Америка? Нищо няма да предизвика по-голямо неудоволствие у американците от появата на европейски град на тяхна земя!

— О, вероятно! Но няма защо да се тревожите, уверявам ви. Ние сме далеч от Вашингтон или Ню Орлиънс, или което и да било място, където са се водили битки. Бих казал, на стотици мили оттам. Поне… тоест не съм съвсем сигурен. Мислите ли, че има значение?99

Хадли-Брайт изскочи навън да търси херцога, за да му каже, че противно на очакванията му французите са в Белгия, но той, херцогът, вече не е Негово сиятелство (който в този момент пиеше чай с неколцина британски политици и белгийски графини) посрещна новината с обичайната си невъзмутимост. Но след половин час се появи в хотела на Стрейндж заедно с главния интендант полковник Де Ланси. Той впери поглед във видението в сребърния съд и се намръщи.

— Боже, Наполеон ме изигра! — кресна той. — Де Ланси, разпратете заповедите ми по най-бързия начин. Трябва да съберем армията при Катр Бра.

Бедният полковник Де Ланси се смути.

— Но как ще доставим заповедите до офицерите, когато между нас е целият Атлантически океан? — попита той.

— О! — възкликна Негово сиятелство. — Мистър Стрейндж ще се погрижи за това — погледът му бе привлечен от нещо отвън. Под прозореца минаха четирима конници. Те имаха осанки на крале и изражения на императори. Кожата им беше с цвят на махагон, дългите им коси бяха лъскави и черни като гарваново крило. Конниците бяха облечени в кожи и носеха украшения от пера. Всеки от тях имаше пушка в кожен калъф, страховито на вид копие (също цялото в пера) и лък.

— О, Де Ланси! Изпратете някого да попита онези господа дали са съгласни да се бият утре. Струва ми се, че биха свършили добра работа.

Близо час по-късно в град Ат на двадесет мили от Брюксел (или по-скоро на двадесет мили от мястото, където обикновено се намираше Брюксел) един сладкар извади тава с кексчета от пещта. След като кексчетата изстинаха, той взе розова глазура и написа по една буква на всяко от тях — нещо, което не беше правил никога досега. Жена му (която не знаеше и дума английски) нареди кексчетата на дървен поднос и ги даде на помощник-сладкаря. Помощник-сладкарят ги занесе в щаба на съюзническата армия в града, където сър Хенри Клинтън издаваше заповеди на офицерите си. Помощник-сладкарят предложи кексчета на сър Хенри. Сър Хенри си взе едно и понечи да го поднесе към устата си, когато майор Норкът от 95-и артилерийски полк нададе възглас на учудване. Пред тях с розова глазура върху кексчетата беше написано съобщение от Уелингтън, в което Негово сиятелство заповядваше на сър Хенри да премести 2-ра пехотна дивизия към Катр Бра по най-бързия възможен начин. Сър Хенри вдигна глава стъписан. Помощник-сладкарят широко му се усмихна.

Горе-долу по същото време генералът, командващ 3-та дивизия — джентълмен от Хановер на име сър Чарлс Олтън — се трудеше усърдно в един замък на двадесет и пет мили югозападно от Брюксел. Той погледна през прозореца и забеляза малка буря в двора, която се държеше много странно. Тя изсипваше дъжд в средата на двора, без изобщо да докосва стените. Сър Чарлз остана заинтригуван и излезе навън, за да погледне отблизо странното явление. В прахоляка с дъждовни капки беше изписано следното послание:

Междувременно няколко холандски и белгийски генерали от армията на Уелингтън сами бяха разбрали, че французите са при Катр Бра, и се придвижваха натам с 2-ра нидерландска дивизия. Ето защо тези генерали (чиито имена бяха Ребек и Перпонхер) бяха по-скоро раздразнени, отколкото просветлени, когато огромно множество птици накацаха по околните дървета и запяха:

— Да, да! Знаем! — кресна генерал Перпонхер и размаха ръце да пропъди птиците. — Къш, проклетници!

Но птиците го обкръжиха, някои дори кацнаха на раменете и носа му. Те продължиха да пеят най-натрапчиво:

Птиците следваха войниците през остатъка от деня, като дори за миг не престанаха да чуруликат и напяват същата влудяваща песен. Генерал Ребек, който говореше отличен английски, успя да улови една от птиците и се опита да я научи на нова песен с надеждата, че тя може да се върне при Джонатан Стрейндж и да му я изпее:

В шест часа Стрейндж върна Брюксел на европейска земя. Онези военни части, които бяха разквартирувани в града, незабавно излязоха през Намурската врата и поеха по пътя към Катр Бра. След като приключи с това, Стрейндж започна сам да се стяга за война. Той прибра сребърния си съд и няколкото книги по магия, взе чифт пистолети, леко лятно палто с множество дълбоки джобове, дузина твърдо сварени яйца, три манерки с бренди, няколко парчета пай с месо, увити във вестник, и огромен копринен чадър.

На следващата сутрин, натоварен с всички тези необходими неща, Стрейндж потегли с херцога и офицерите му към кръстопътя на Катр Бра. Там вече се бяха събрали няколко хиляди съюзнически части, но французите не се появяваха. От време на време прогърмяваше изстрел от мускет, но това ставаше толкова рядко, колкото в гора, където джентълмени са излезли на лов.

Стрейндж тъкмо се оглеждаше, когато на рамото му кацна дрозд и зачурулика:

Чуйте херцогските слова:

французите са при Катр Бра…

— Какво? — промърморя Стрейндж. — Какво търсиш тук? Трябваше да си изчезнал преди няколко часа!

Той направи знака на Ормскърк за разваляне на магия и птицата отлетя. Всъщност за негов ужас в същия миг цяло ято птици се вдигна във въздуха. Стрейндж нервно се огледа да види дали някой е забелязал, че той е направил нескопосно магията, но всички като че ли бяха заети с военните си дела и Стрейндж заключи, че никой не е видял.

Той намери удобна позиция — в един ров точно срещу фермата. Кръстопътят му се падаше отдясно, а 92-ри шотландски пехотен полк — отляво. Стрейндж извади от джобовете си твърдо сварените яйца и ги раздаде на онези шотландци, които му се сториха гладни (в мирно време, за да се запознаеш с някого, трябва някой да те представи; на война това се постига с предлагане на храна). В замяна шотландците го почерпиха със сладък чай с мляко и не след дълго войниците и Стрейндж дружески разговаряха.

Денят беше особено горещ. Пътят се виеше между ниви с ръж, които под яркото слънце сияеха с почти неестествен блясък. Три мили по-нататък пруската армия вече се биеше с французите и в далечината ехтяха оръдия и крясъци на мъже — като поличба за това, което предстоеше да се случи. Малко преди обед се разнесе бой на барабани и възторжена песен. Земята се разтресе от тропота на десетки хиляди крака и през ръжта се понесоха плътните тъмни колони на френската пехота.

Херцогът не беше дал конкретни заповеди на Стрейндж, затова когато битката започна, той се зае да прави всички магии, използвани на бойните полета в Испания. Изпрати огнени ангели да сплашат французите и дракони, които да бълват пламъци срещу тях. Тези видения бяха по-огромни и по-ярки от всички, които бе успявал да извика в Испания. Няколко пъти Стрейндж излизаше от рова да им се любува въпреки предупрежденията на войниците, че във всеки момент могат да го застрелят.

Той прилежно изреждаше заклинания от три-четири часа, когато се случи нещо. На бойното поле внезапно нападение на френски артилеристи заплаши да обкръжи херцога и офицерите му. Джентълмените се видяха принудени да се обърнат и да препуснат презглава назад към редиците на съюзниците. В първите редици беше 92-ри пехотен полк. — 92-ри! — извика херцогът. — Залегни!

Шотландците веднага залегнаха. Стрейндж вдигна глава от рова и видя херцога, яхнал Копенхаген101, да прелита над главите им. Негово сиятелство се озова от другата страна здрав и невредим и изглеждаше по-скоро въодушевен, отколкото разтревожен от приключението си. Той се огледа, за да види какво правят войниците. Погледът му се спря на Стрейндж.

— Мистър Стрейндж! Какво правите? Когато ми потрябват зрелища от Воксхол Гардънс, ще ви кажа!102 Французите са виждали достатъчно такива неща в Испания и ни най-малко не се стряскат. Но това е съвсем ново за белгийците, холандците и германците от моята армия. Току-що видях един от драконите ви да заплашва рота войници от Брунзуик в онази гора ей-там. Четирима от тях припаднаха. Няма да стане така, мистър Стрейндж! Няма да стане! — и херцогът препусна в галоп.

Стрейндж го проследи с поглед и понечи да се оплаче от неблагодарността му на своите приятели шотландците, но установи, че в момента те са твърде заети: французите ги обстрелваха с оръдия и се нахвърляха върху тях със саби. Затова той взе картата си, изпълзя от рова и се насочи към кръстопътя, където военният секретар на херцога — лорд Фицрой Съмърсет — се оглеждаше с видимо безпокойство.

— Милорд — заговори го Стрейндж, — трябва да ви попитам нещо. Как върви битката?

Съмърсет въздъхна.

— Всичко ще завърши добре. Не се съмнявам. Но половината армия още не е пристигнала. Почти нямаме кавалерия. Знам, че веднага изпратихте заповедите до всички дивизии, но някои просто са много далеч. Ако французите получат подкрепления преди нас, тогава… — той сви рамене.

— А ако френските подкрепления пристигнат, от каква посока ще дойдат? От юг, предполагам?

— От юг и югозапад.

Стрейндж не се върна на бойното поле. Вместо това влезе във фермата зад британската фронтова линия. Фермата беше изоставена. Вратите зееха, пердетата се издуваха на отворените прозорци, в прахоляка на двора лежаха захвърлени коса и мотика. Във вмирисания на мляко полумрак на мандрата той намери котка с новородени котета. Всеки път, когато проехтяваше оръдеен изстрел (а това се случваше често), котката потръпваше. Стрейндж й донесе вода и й каза няколко успокоителни думи. После седна на студените каменни плочи и разгърна пред себе си картата.

Той започна да размества пътищата, пътеките и селата, разположени на югоизток от бойното поле. Първо премести две села. После направи така, че всички пътища, които вървяха от изток на запад, да вървят от север на юг. Изчака десет минути и върна всичко на мястото си. След това завъртя всички гори около бойното поле така, че да гледат на обратно. После накара всички ручеи да потекат в обратна посока. Часове наред Стрейндж променяше пейзажа. Това беше сложна и прецизна работа, също толкова скучна, колкото всичко, което бе правил с Норел. В шест и половина чу тръбите на съюзниците да свирят настъпление. В осем стана и разкърши схванатите си ръце и крака.

— Е — каза той на котката, — нямам представа дали това е помогнало с нещо или не103.

Над нивите се стелеше черен дим. Гарваните и враните, тези унили посетители на всички бойни полета, се тълпяха със стотици. Стрейндж намери шотландските си приятели в окаяно състояние. Те бяха отвоювали една къща край пътя, но в битката бяха изгубили половината от войниците и двадесети пет от общо тридесет и шестимата си офицери, включително и полковника — човек, когото мнозина от тях обичаха като баща. Неколцина ветерани с посивели коси седяха посърнали и ридаеха.

Предполагаше се, че французите са се върнали във Фран — града, от който бяха дошли същата сутрин. Стрейндж попита няколко души дали това означава, че съюзниците са спечелили, но никой като че ли не разполагаше с точни сведения по този въпрос.

Той прекара нощта в Женап, село на три мили по пътя за Брюксел, По време на закуската се появи капитан Хадли-Брайт с новини: съюзническата пруска армия бе понесла тежки загуби предишния ден.

— Победени ли са? — попита Стрейндж.

— Не, но са отстъпили и херцогът смята, че ние трябва да направим същото. Негово сиятелство е избрал място за битка и прусаците ще ни чакат там. Мястото се нарича Ватерлоо.

— Ватерлоо? Какво смешно име! — отбеляза Стрейндж.

— Странно е, нали? Не можах да го намеря на картата.

— О! — възкликна магьосникът. — В Испания постоянно ставаха такива неща! Сигурно човекът, който ви е казал името, е сгрешил. Бъдете сигурен, няма такова място!

Малко след дванадесет те възседнаха конете си и се приготвиха да последват армията, когато пристигна съобщение от Уелингтън: ескадрон от френски улани се приближаваше към съюзниците, дали мистър Стрейндж би могъл да направи нещо, за да ги спре? Стрейндж не искаше отново да го обвинят, че прави магии от Воксхол Гардънс, затова поиска съвет от Хадли-Брайт.

— Какво кавалерията мрази най-много?

Хадли-Брайт се замисли.

— Кал — отвърна той.

— Кал? Наистина ли? Да, предполагам, че сте прав. Е, няма по-просто и по-изпитано средство от магията за промяна на времето!

Небето притъмня. Появи се мастиленосин буреносен облак, голям колкото Белгия и толкова плътен и тежък, че опърпаните му краища сякаш опираха във върховете на дърветата. Блесна светкавица и светът за миг стана ослепително бял. Последва оглушителен гръм и в следващия миг дъждът плисна на такива ручеи, че земята заклокочи и засъска.

За броени минути всички околни полета се превърнаха в тресавища. Френските улани вече не можеха да се насладят на любимия си спорт — бързата и ловка езда — и ариергардът на Уелингтън успя да се измъкне.

Час по-късно Стрейндж и Хадли-Брайт с изненада установиха, че наистина има място, наречено Ватерлоо, и че те вече са пристигнали там. Херцогът седеше на коня си в проливния дъжд и бодро гледаше мръсните войници, коне и каруци.

— Превъзходна кал, Мерлин! — весело се провикна той. — Лепкава и хлъзгава. Французите никак няма да се зарадват. Още дъжд, моля! Виждате ли дървото там, където пътят се спуска стръмно надолу?

— Бряста ли, Ваше сиятелство?

— Същия. Ще ви бъда много задължен, ако утре по време на битката стоите там. И аз ще бъда там през повечето време, но не постоянно. Момчетата ми ще ви доставят инструкции.

Същата вечер дивизиите на съюзническата армия заеха позиции по дължината на един нисък хребет южно от Ватерлоо. Над тях небето гърмеше и дъждът се лееше като из ведро. От време на време при бряста идваха делегации от мокри до кости войници и молеха Стрейндж да спре дъжда, но той само поклащаше глава и казваше:

— Когато херцогът ми нареди да го спра, ще го спра.

Но ветераните от войната на Пиренейския полуостров одобрително отбелязваха, че дъждът винаги помага на англичаните в битка. Те казваха на другарите си:

— Разбирате ли, за нас няма нищо по-сладко и познато, докато другите много се измъчват от дъжда. В нощите преди битките при Фуентес, Саламанка и Витория пак валя (това бяха едни от най-победоносните битки на Уелингтън на Пиренейския полуостров).

Под прикритието на чадъра си Стрейндж размишляваше над предстоящата битка. След края на войната на Пиренеите той се бе заел да изучава магията, използвана от Ауреатите по време на война. За нея се знаеше твърде малко: имаше слухове — нищо повече — за заклинание, използвано от Джон Ъскглас преди всяко влизане в бой. С това заклинание се предричаше изходът от настоящи събития. Точно преди падането на нощта Стрейндж бе осенен от вдъхновение. „Няма начин да разбера какво е правил Ъскглас — каза си той, — но разполагам със заклинанието за предсказване на предстоящи събития на Пейл. Много е възможно това да е изопачена версия на същата магия. Мога да я използвам.“

Секунда-две преди заклинанието да подейства, Стрейндж отчетливо долови всички звуци наоколо: почукването на дъждовните капки по метала и кожата и стичането им по брезента, пръхтенето и потропването на конете, песента на англичаните и свирнята на шотландските гайди, препирането на двама уелсци за правилното тълкуване на някакъв библейски пасаж, опитите на шотландския капитан Джон Кинкейд да общува с американските диваци и да ги научи да пият чай (вероятно с идеята, че след като човек се научи да пие чай, другите навици и качества на истинския британец ще дойдат от само себе си).

После — тишина. Мъжете и конете започнаха да изчезват, отначало по пет — по шест, после по-бързо — стотици и хиляди наведнъж се изгубваха от поглед. Сред гъсто насядалите войници се появиха обширни празни места. Малко по на изток изчезна цял полк и остави празнина с размерите на „Хановер Скуеър“. Там, където само преди миг кипеше живот, разговори и движение, сега имаше само дъжд, мрак и полюшваща се ръж. Стрейндж избърса устата си, защото му прилоша. „Ха! — помисли си той. — Това ще ми даде урок занапред да не си пъхам носа в магии, предназначени за крале! Норел е прав. Някои магии не са за обикновени магьосници. Джон Ъскглас със сигурност е знаел какво да прави с това ужасно познание. Аз не знам. Да кажа ли на някого? На херцога? Той няма да ми благодари за това.“

Някой го гледаше отвисоко, някой му говореше — капитан от конната артилерия. Стрейндж виждаше, че устните на капитана се движат, но не чуваше нито звук. Той щракна с пръсти, за да развали магията. Капитанът го канеше на бренди и пура. Стрейндж потръпна и отказа.

Той прекара остатъка от нощта сам под бряста. До този момент не си бе давал сметка, че магьосничеството го отделя от останалите хора. Но сега Стрейндж бе зърнал обратната страна на нещо. Имаше смътното чувство, че светът около него остарява и най-хубавата част от съществуването — смехът, любовта и невинността — неумолимо се изнизват в миналото.

Към единадесет и половина на другия ден френските оръдия откриха огън. Артилерията на съюзниците отвърна. Прозрачният летен въздух между двете армии се изпълни с пълзящи воали горчив черен дим.

Френската атака бе насочена основно към замъка Угумон, аванпост на съюзниците в долината, чиито гори и сгради се защитаваха от 3-та пехотна гвардия, Колдстриймската гвардия, Насауския и Хановерския полк. Стрейндж извикваше видение след видение в сребърния си съд, за да наблюдава кръвопролитните схватки в горите около замъка. Хрумна му да премести дърветата, за да даде на съюзническите войници по-добра видимост за стрелба по нападателите, но този вид близък бой беше крайно неподходящ обект за магия. Стрейндж си припомни, че на война боецът може да причини по-голяма вреда, ако действа прибързано или необмислено, отколкото ако изобщо не действа. Той зачака.

Канонадата стана по-ожесточена. Британските ветерани казаха на другарите си, че никога досега не са попадали под толкова бърз и плътен обстрел. Войниците виждаха тела, разполовени, разкъсани и обезглавени от снаряди. Въздухът трепереше от отката на оръдията.

— Здраво гърмят — хладнокръвно отбеляза херцогът и заповяда на предните редици да се изтеглят зад хребета.

Когато стрелбата свърши, съюзниците вдигнаха глави и видяха френската пехота да върви напред през опушената долина: шестнадесет хиляди души маршируваха рамо до рамо в плътни колони, крещяха и набиваха крак.

Много войници се запитаха дали французите най-после не са намерили свой магьосник: френските пехотинци изглеждаха по-високи от нормалното и когато се приближиха, всички видяха, че в очите им блести почти нечовешки гняв. Но това се дължеше единствено на магията на Наполеон Бонапарт, който по-добре от всеки знаеше как да повдигне духа на войниците си така, че те да всеят ужас у врага, и как да разгърне войските, за да изглеждат непобедими.

Сега Стрейндж знаеше точно какво да направи. Виждаше се, че гъстата лепкава кал е сериозно препятствие за първите редици на французите. За да ги затрудни още повече, той започна да омагьосва класовете ръж. Направи така, че те да се увиват около краката им. Класовете бяха жилави като тел, войниците се препъваха и падаха. С повече късмет калта щеше да им попречи да се изправят и другарите им щяха да се строполят върху тях — или френската кавалерия, която се движеше зад пехотата, да ги стъпче. Но това беше тежка работа и въпреки всички усилия на Стрейндж първата му магия навреди на французите колкото стрелбата на един британски стрелец.

Един адютант дотърча с невиждана бързина, хвърли парче шевро в ръцете на Стрейндж и извика:

— Съобщение от Негово сиятелство! — и начаса изхвърча в обратна посока.

Стрейндж извика ново видение на Угумон. След последното видение войниците там бяха претърпели тежки загуби. Ранени от двете армии лежаха във всяка стая на замъка. Плевнята, постройките в двора и замъкът бяха в пламъци. Навсякъде се стелеше черен задушлив дим. Конете цвилеха, ранените мъже се опитваха да допълзят до безопасно място — но такова нямаше. Около тях бушуваше битка. В параклиса Стрейндж видя половин дузина изображения на светци по стените. Те бяха високи седем-осем фута и странно непропорционални — по всичко личеше, че стенописите са работа на ентусиазиран любител. Светците бяха с дълги кафяви бради и огромни тъжни очи. — Ще свършат работа — промърмори магьосникът.

По негова команда светците слязоха от стените. Движенията им бяха насечени като на марионетки, но притежаваха известна лекота и грация. Светците минаха между редиците от ранени и се насочиха към кладенеца в един от дворовете. Там започнаха да вадят кофи с вода и да ги изливат върху пламъците. Всичко като че ли вървеше добре, преди двама от тях (вероятно свети Петър и свети Йероним) да се запалят и да изгорят — тъй като бяха направени само от боя и магия, те горяха лесно. Стрейндж тъкмо разсъждаваше как да поправи положението, когато част от френски снаряд удари сребърния му съд и с въртеливо движение го запрати на петдесет ярда по-надясно. Докато отиде да го вземе, докато оправи вдлъбнатината, появила се в едната му страна, и извика отново видението, всички светци бяха изгорели. Ранените и конете също горяха. Нямаше други стенописи. Стрейндж почти се разплака от яд и прокле неизвестния художник за мързела му.

Какво друго можеше да направи? Какво друго знаеше? Той напрегна ума си. Знаеше, че преди много години Джон Ъскглас правел великан от гарвани — птиците се скупчвали на едно място и образували голям, лъскав, подвижен гигант, който с лекота изпълнявал всяка заповед. В други случаи Ъскглас правел слуги от пръст.

Стрейндж извика видение на кладенеца в Угумон. Накара водата в него да изригне като фонтан и преди струята да се разлее по земята, той я оформи в недодялано подобие на човек. След това заповяда на водния човек да отиде при пламъците и да се хвърли върху тях. По този начин успя да полее част от обора и да спаси трима души. Стрейндж побърза да направи още водни хора, но водата не е материя, която лесно придобива форма: след час усилена работа вече му се виеше свят и ръцете му трепереха неудържимо.

Между четири и пет часа се случи нещо съвсем неочаквано. Стрейндж вдигна глава и видя насреща си блестящата френска кавалерия. Французите яздеха в редици по петстотин и в колони по дванадесет, но пукотът на оръдията бе така оглушителен, че от кавалеристите не се чуваше и звук: те сякаш се движеха съвсем безшумно. „Не може да не си дават сметка, че пехотата на Уелингтън не е пробита — каза си Стрейндж. — Ще ги насекат на парчета.“ Зад гърба му пехотинците се подреждаха в квадрати и няколко души му извикаха да дойде на сигурно място в техния квадрат. Съветът му се стори добър и той се подчини.

От относителната сигурност на квадрата от пехотинци Стрейндж наблюдаваше приближаването на кавалерията: кирасирите блестяха с лъскавите си ризници и високи шлемове, оръжията на уланите бяха украсени с развяващи се флагчета в червено и бяло. Те като че ли не принадлежаха на скучните модерни времена, а носеха славата на отминало време — но Стрейндж бе твърдо решен да им противопостави старата слава на своята професия. В съзнанието му изплуваха образи на слугите на Джон Ъскглас — слуги от гарвани, слуги от пръст. Зад френските конници калта започна да се надига и да клокочи. Тя се оформи в гигантски ръце, ръцете се протегнаха и започнаха да събарят хора и коне. Онези, които паднаха, бяха стъпкани от другарите си. Върху останалите се изсипа огън от мускетите на съюзническата пехота. Стрейндж наблюдаваше безстрастно.

След като французите бяха отблъснати, той се върна към сребърния си съд.

— Вие ли сте магьосникът? — попита някой.

Стрейндж се обърна и с учудване забеляза дребничък, закръглен, добродушен мъж в цивилни дрехи, който му се усмихваше.

— Кой, за Бога, сте вие?

— Казвам се Пинк — обясни мъжът. — Аз съм търговски пътник, работя за „Превъзходните копчета на Уелбек“ в Бирмингам. Нося ви съобщения от херцога.

Целият опръскан с кал и по-уморен от когато и да било през живота си, Стрейндж не можа веднага да проумее чутото.

— Къде са всичките адютанти на херцога?

— Той каза, че са мъртви.

— Какво? Хадли-Брайт е мъртъв? А полковник Канинг?

— Уви — усмихна се мистър Пинк, — не мога да ви дам точни сведения. Вчера пристигнах от Антверпен, за да присъствам на битката, и когато видях херцога, аз се възползвах от възможността да му се представя и между другото да спомена отличните качества на „Превъзходните копчета на Уелбек“. Той поиска от мен в качеството на лична услуга да дойда и да ви кажа, че пруската армия се движи насам и е стигнала до Парижката гора, но Негово сиятелство каза, че дяволски се измъчват… — мистър Пинк се усмихна и примигна, като се чу да изрича такъв войнишки израз — дяволски се измъчват по тесните пътеки и в тази кал, затова ще бъдете ли така добър да направите път между гората и бойното поле?

— Разбира се — отвърна Стрейндж и избърса калта от лицето си.

— Ще предам на Негово сиятелство. Мъжът помълча и попита:

— Мислите ли, че Негово сиятелство би желал да поръча копчета при нас?

— Не виждам причина да не го направи. Като всеки мъж и той обича копчетата.

— Разбирате ли, тогава бихме могли да напишем във всичките си обяви „доставчик на копчета за Негово сиятелство херцог Уелингтън“ — мистър Пинк грейна. — Е, аз ще тръгвам!

— Да, да. Вървете.

Стрейндж направи път за прусаците, но по-късно, когато си припомняше този ден, той бе склонен да мисли, че е сънувал мистър Пинк от „Превъзходните копчета на Уелбек“104.

Събитията като че ли се повтаряха. Френската кавалерия нападаше отново и отново и Стрейндж всеки път се криеше в квадрата на пехотата. Отново и отново конниците се нахвърляха като вълни върху стените на квадрата.

Отново и отново Стрейндж призоваваше чудовищни ръце от пръст, които ги поваляха на земята. Щом кавалерията се изтеглеше, започваше канонадата, магьосникът се връщаше при сребърното си блюдо и правеше хора от вода, които изпращаше да гасят пламъците и да помагат на умиращите в разрушения, отчаян Угумон. Всичко се повтаряше пак и пак, отново и отново: никой не можеше да си представи, че битката някога ще свърши. Стрейндж започна да се чуди дали не е така от началото на света.

„Все някога трябва да свършат куршумите на мускетите и снарядите на оръдията — мислеше си той. — И какво ще правим тогава? Ще се промушваме със саби и байонети? И ако всички умрем, всички до един, за кого ще казват, че е спечелил?“

Димът се отдръпна и разкри застинали моменти, подобно на сцени от призрачен театър: във фермата Ла Е Сент французите се катереха по планина от трупове на свои другари, за да прескочат стената и да избият германците, които я защитават.

Веднъж Стрейндж се озова извън квадрата по време на френска атака. Изведнъж точно пред него изникна огромен френски кирасир на също толкова огромен кон. Първата му мисъл беше да се запита дали конникът знае кой стои пред него (Стрейндж бе чувал да казват, че цялата френска армия мрази английския магьосник с ожесточена латинска страст). Втората му мисъл беше, че е оставил пистолетите си в квадрата на пехотата.

Кирасирът вдигна сабята си. Без да се замисли, Стрейндж замърмори Animam Evocare105 на Стоукси. Нещо подобно на пчела излетя от гърдите на кирасира и кацна на дланта на Стрейндж. Но не беше пчела: беше мънисто от перленосиня светлина. Втора светлинка излетя от коня на кирасира. Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Кирасирът гледаше стъписан.

Стрейндж вдигна другата си ръка, за да заличи коня и конника от лицето на земята. Изведнъж се спря.

„Може ли магьосник да убие човек с магия?“ — попита херцогът.

И той отговори:

„Магьосник би могъл, но джентълмен — никога.“

Докато се колебаеше, един офицер от британската кавалерия — от Шотландския грейски полк — изскочи изневиделица и разсече главата на кирасира от брадата нагоре. Човекът падна като дърво. Шотландският офицер отмина.

Стрейндж не помнеше какво е правил след това. Предполагаше, че се е скитал замаян по полето. Колко дълго — не знаеше.

Той се опомни от победоносните викове наоколо. Вдигна глава и видя Уелингтън, яхнал Копенхаген. Херцогът размахваше шапка — знак за съюзниците да преминат в настъпление. Но димът се виеше на толкова плътни кълба, че само войниците, застанали в непосредствена близост до херцога, можаха да споделят този победоносен миг.

Стрейндж прошепна една дума и в кълбата дим се образува малка пролука. Тънък лъч вечерна светлина озари Уелингтън. Всички войници, които стояха на хребета, се обърнаха към него. Виковете се усилиха.

„Ето — помисли си Стрейндж, — това е истинското предназначение на английската магия.“

Той тръгна през бойното поле след войниците и отстъпващите французи. Сред мъртвите и умиращите лежаха разпилени големите ръце, които беше създал от пръст. Те изглеждаха застинали в жестове на гняв и ужас, сякаш самата земя се измъчваше. Когато се изравни с френските оръдия, нанесли такива поражения на съюзническата армия, Стрейндж направи последна магия. Той призова още ръце от пръст. Ръцете сграбчиха оръдията и ги завлякоха под земята.

В странноприемницата „Бел Алианс“, която се намираше в далечния край на бойното поле, Стрейндж завари херцога в компанията на пруския генерал Блюхер. Уелингтън кимна и каза:

— Елате да вечеряте с нас.

Принц Блюхер топло стисна ръката на магьосника и изрече множество неща на немски (от които Стрейндж не разбра и дума). После посочи корема си, където се намираше въображаемото слонче, и направи угрижена физиономия, сякаш искаше да каже: „Какво може да се направи?“

Стрейндж излезе навън и почти се сблъска с капитан Хадли-Брайт.

— Казаха ми, че сте мъртъв! — извика магьосникът.

— И аз мислех същото за вас! — отвърна Хадли-Брайт.

Последва мълчание. И двамата изпитваха леко неудобство. Полето, осеяно с тела на мъртви и ранени, се простираше докъдето поглед стига. В този момент дори простият факт, че бяха живи, им се струваше някак неджентълменски.

— Кой друг е оцелял? Знаете ли? — попита Хадли-Брайт.

Стрейндж поклати глава.

— Не.

Те се разделиха.

Същата нощ в щаба на Уелингтън във Ватерлоо наредиха маса за четиридесет-петдесет души. Но когато удари часът за вечеря, дойдоха само трима: херцогът, генерал Алава (испанското аташе) и Стрейндж. Всеки път, щом вратата се отвореше, херцогът обръщаше глава да види дали е някой от приятелите му, останал цял и невредим, но никой не идваше.

Много от местата на тази маса бяха отредени за джентълмени, които бяха или мъртви, или умираха: полковник Канинг, подполковник Гордън, генерал-майор Пиктън, полковник Де Ланси. С напредването на нощта списъкът ставаше все по-дълъг.

Херцогът, генерал Алава и мистър Стрейндж седяха в мълчание.

41СТЕЪРКРОС

Краят на септември — декември 1815 година

ЩАСТИЕТО КАТО ЧЕ ЛИ все не искаше да се усмихне на мистър Сегундус. Той бе дошъл да живее в Йорк с намерението да се наслаждава на компанията и разговорите с множеството градски магьосници. Но едва пристигнал в града, всички останали магьосници бяха лишени от правото да упражняват професията си по силата на договор с мистър Норел и мистър Сегундус остана сам. Оскъдните му средства се стопиха и през есента на 1815 година той бе принуден да си търси работа.

— И не може да се очаква — сподели с въздишка мистър Сегундус на мистър Хънифут, — че ще печеля много. Какво умея да върша?

Мистър Хънифут не можеше да остави приятеля си в беда. — Пишете на мистър Стрейндж! — посъветва го той. — Той може би се нуждае от секретар.

Нищо не би доставило по-голямо удоволствие на мистър Сегундус от това да работи за Джонатан Стрейндж, но вродената му скромност не му позволяваше да предложи услугите си. За него бе недопустимо да се изтъква по този начин. Мистър Стрейндж щеше да се чуди как да му отговори. Можеше дори да помисли, че мистър Сегундус се смята за равен с него!

Мистър и мисис Хънифут увериха приятеля си, че ако мистър Стрейндж не одобри идеята, ще му го каже направо, така че няма нищо лошо в това да попита. Но мистър Сегундус беше неумолим.

Следващото предложение обаче му допадна повече.

— Защо не разпитате из града за момчета, които биха искали да учат магия? — попита мистър Хънифут. Той имаше внуци на пет и на седем години — възраст, подходяща за започване на обучение, и тази тема живо го занимаваше.

Така мистър Сегундус стана учител по магия. Освен на момчета той преподаваше и на няколко малки госпожици, чието обучение традиционно се състоеше от френски език, немски език и музика, но които се увличаха по теория на магията. Скоро го наеха да дава уроци и на по-големите им братя, мнозина от които мечтаеха да станат магьосници. За младите мъже със склонност към учение, които не желаеха да се посветят на църквата или на правото, магията бе много привлекателен предмет, особено след триумфа на Стрейндж по бойните полета на Европа. В края на краищата, времето, когато духовниците се проявяваха на бойното поле, бе отдавна отминало, а адвокатите не бяха стъпвали на война.

През ранната есен на 1815 година мистър Сегундус получи поръчка от бащата на един от учениците си. Този джентълмен, чието име беше Палмър, бе дочул за продажбата на една къща в северния край на графството. Мистър Палмър нямаше намерение да я купува, но приятел му беше казал, че в нея има библиотека, която си струва да се разгледа. Самият мистър Палмър бе твърде зает, за да отиде да я види. И макар да се доверяваше на слугите си за много други неща, образоваността не беше сред качествата им, затова той помоли мистър Сегундус да отиде вместо него, за да провери колко книги има в библиотеката, какво е състоянието им и дали си струва да се купят.

Стеъркрос Хол беше най-голямата сграда в село, което иначе се състоеше от няколко каменни къщурки и ферми. Самото село Стеъркрос се намираше на много затънтено място, заобиколено от всички страни от кафяви пусти тресавища. Високи дървета го пазеха от бури и ветрове, но същевременно го правеха да изглежда мрачно и зловещо. Навсякъде в селото се издигаха порутени каменни зидове и порутени каменни обори. Беше много тихо: човек се чувстваше така, сякаш се намира накрай света.

Файтонът мина по стар и утъпкан мост за коне над дълбок ручей с буйно течаща вода. По повърхността на тъмната, почти черна вода бързо се носеха яркожълти листа, които чертаеха фигури в движението си. На мистър Сегундус се стори, че фигурите приличат на магически писмена. „Както и много други неща“ — каза си той.

Самата къща представляваше ниска, продълговата, неугледна сграда, направена от същия тъмен камък като останалите къщи в селото. Запуснатите градини и дворове бяха покрити с плътни килими от есенни листа. Трудно можеше да се намери човек, който би купил подобна къща. Тя беше твърде голяма за ферма, но и твърде мрачна и отдалечена за семеен дом. Можеше да послужи за дом на енорийски свещеник, само че в селото нямаше църква. Би могла да се използва за странноприемница, но старият коларски път, минавал някога през селото, отдавна беше обрасъл с растителност и от него бе останал единствено мостът.

Никой не отвори на мистър Сегундус. Той забеляза, че предната врата е открехната. Струваше му се неучтиво просто да влезе, но след няколко минути безрезултатно тропане по вратата размисли.

Къщите, подобно на хората, са склонни към известна ексцентричност, когато прекарват твърде много време в самота: тази къща беше архитектурен еквивалент на стар джентълмен в опърпан халат и износени чехли, който става и си ляга по необичайно време и който води дълги разговори с приятели, невидими за другите хора. Докато обикаляше в търсене на някого, който да го приеме, мистър Сегундус се озова в стая, пълна с порцеланови форми за сирене, наредени една върху друга. В друга стая имаше купчини чудновати червени дрехи, каквито той не бе виждал никога досега — нещо средно между работни дрехи и свещенически раса. В кухнята почти не се виждаха обичайните кухненски съдове, но имаше череп на алигатор в стъклен сандък: черепът се усмихваше широко и крайно самодоволно, макар че мистър Сегундус недоумяваше защо. Имаше една стая, до която можеше да се стигне само по странна поредица от стъпала и стълбища. В нея висяха картини, очевидно подбрани от възторжен любител на батални сцени: те изобразяваха битки между мъже, битки между момчета, боеве с петли, бикоборство, боеве с кучета, битки между кентаври и дори поразителна сцена на схватка между бръмбари. В друга стая нямаше нищо освен къщичка за кукли, сложена на маса по средата. Къщичката за кукли представляваше точно копие на истинската къща, с изключение на това, че в къщичката няколко красиво облечени кукли се радваха на мирно и практично съжителство; те правеха кукленски сладкиши и кукленски хляб, развличаха приятелите си с миниатюрен клавесин, изграеха на казино с мънички карти, учеха миниатюрни деца и вечеряха с печени пуйки с големината на нокътя на палеца на мистър Сегундус. Този живот бе в странен контраст с мрачната безмълвна действителност.

Мистър Сегундус остана с впечатлението, че е надзърнал във всички стаи, но така и не бе открил библиотеката и все още не беше срещнал нито един човек. Той се приближи към малка врата, скрита зад едно стълбище. Зад нея имаше малка стаичка — почти с големината на килер. Мъж в зацапан бял сюртук седеше с крака на масата, пиеше бренди и се взираше в тавана. След известно убеждаване той се съгласи да заведе госта в библиотеката.

Първите десет книги, които мистър Сегундус разгърна, не бяха нищо особено — проповеди и нравоучения от миналия век или животоописания на хора, от които никой не се интересуваше. Следващите петдесет бяха почти същите. Той започна да мисли, че работата му скоро ще приключи. Но неочаквано се натъкна на много интересни и необичайни трудове по геология, философия и медицина. Това му вдъхна оптимизъм.

Мистър Сегундус се труди напрегнато в продължение на два-три часа. По едно време му се стори, че чува към къщата да се приближава файтон, но не обърна внимание. Внезапно изпита силен глад. Не знаеше дали в къщата ще му предложат обяд, а най-близката странноприемница беше далеч. Мистър Сегундус отиде да потърси мързеливия мъж в малката стаичка, за да го попита какво може да се намери за хапване. Той тутакси се изгуби в лабиринта от стаи и коридори. Започна да отваря всички врати наред, като се чувстваше все по-гладен и все по-ядосан на мързеливия прислужник.

Изведнъж мистър Сегундус се озова в старомоден салон с тъмна дъбова ламперия и камина с размерите на малка триумфална арка. Пред него на големия перваз на прозореца седеше красива млада дама и се взираше в дърветата и високите голи хълмове отвън. Той тъкмо забеляза, че кутрето на лявата и ръка липсва, когато дамата изчезна — или може би е по-правилно да се каже, че се промени. На перваза сега седеше значително по-възрастна и по-едра жена — приблизително на възрастта на мистър Сегундус, — облечена във виолетова копринена рокля, с индийски шал на раменете и малко кученце в скута. Тази дама седеше в абсолютно същата поза като предишната и гледаше през прозореца със същото печално изражение.

Мистър Сегундус забеляза всички тези подробности в рамките на няколко секунди, но впечатлението, оставено от двете дами, се запечата необичайно ярко в съзнанието му — почти неестествено ярко, като видения на човек в треска. Това разтърси цялото му същество, обърка сетивата му и той загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, мистър Сегундус лежеше на пода и над него се бяха надвесили две дами, които се тюхкаха тревожно и уплашено. Въпреки замайването си той бързо забеляза, че никоя от двете не е младата дама с липсващото кутре, която бе зърнал на влизане в стаята. Едната беше дамата с кученцето, която мистър Сегундус видя след изчезването на първата, а другата беше слаба русокоса жена на същата възраст с невзрачно лице и фигура. Оказа се, че тя е била в стаята през цялото време, но е седяла зад вратата, затова мистър Сегундус не я е видял.

Двете дами не му позволиха нито да стане, нито да помръдне. Те едва му позволяваха да говори, като строго го предупреждаваха, че може отново да припадне. Подложиха възглавници под главата му и го завиха с одеяла, за да не настине (той възрази, че и без това му е топло, но те не искаха и да чуят). Предложиха му ароматна лавандулова вода и амоняк. Затвориха вратите, за да не става течение. Мистър Сегундус започна да подозира, че дамите са прекарали поредния скучен ден и затова, когато непознат джентълмен е влязъл в стаята им и е рухнал на пода, това по-скоро ги е зарадвало.

След четвърт час подобно лечение домакините му позволиха да седне на стол и да пийне слаб чай без чужда помощ.

— Грешката е изцяло моя — каза дамата с кученцето. — Фелоуз ми каза, че един джентълмен от Йорк е дошъл да разгледа книгите. Трябваше да ви се представя по-рано. За нас беше голям шок да се появите така!

Дамата се казваше мисис Ленъкс. Другата беше компаньонката й мисис Блейк. Те живееха в Бат и сега бяха дошли в Стеъркрос, за да може мисис Ленъкс да види за последно къщата, преди да я продаде.

— Глупаво е, нали? — обърна се мисис Ленъкс към мистър Сегундус. — Къщата стои празна от много време. Отдавна трябваше да я продам, но в детските си години прекарах тук няколко лета, през които се чувствах особено щастлива.

— Все още сте много блед, сър — отбеляза мисис Блейк. — Хапвали ли сте нещо днес?

Мистър Сегундус призна, че е много гладен.

— Фелоуз не предложи ли да ви донесе обяд? — учудено попита мисис Ленъкс.

По всяка вероятност Фелоуз беше мързеливият слуга в малката стаичка. Мистър Сегундус реши да не й казва, че едва е накарал Фелоуз да стане от масата и да отговори на въпросите му.

За щастие мисис Ленъкс и мисис Блейк бяха донесли със себе си много храна и в настоящия момент Фелоуз я приготвяше. След половин час двете дами и мистър Сегундус седнаха да обядват в трапезария с дъбова ламперия и меланхоличен изглед към няколко есенни дървета. Единственото дребно неудобство беше, че поради нездравото състояние на мистър Сегундус дамите му предложиха леки, лесни за храносмилане ястия, а той беше много прегладнял и копнееше за говежди пържоли и горещ пудинг.

Мисис Ленъкс и мисис Блейк се радваха, че имат компания, и разпитваха госта си надълго и нашироко за живота му. Те останаха заинтригувани, когато научиха, че мистър Сегундус е магьосник: никога досега не бяха срещали човек с тази професия.

— Намерихте ли магически текстове в библиотеката ми? — попита мисис Ленъкс.

— Нито един, мадам — отвърна мистър Сегундус. — Но магическите книги, особено ценните, са рядкост. Много бих се изненадал да намеря такива тук.

— Сега, като се замисля, ми се струва, че имаше няколко — каза мисис Ленъкс. — Но ги продадох преди много години на един джентълмен, който живееше край Йорк. Между нас казано, господинът ми се видя малко неразумен, защото ми плати огромна сума за няколко стари безполезни книги. Може би все пак се е оказал достатъчно разумен.

Мистър Сегундус беше сигурен, че „джентълменът, който живееше край Йорк“, не е платил на мисис Ленъкс и четвърт от истинската стойност на книгите, но няма полза такива неща да се казват на глас, затова той любезно се усмихна и запази мнението си за себе си.

Мистър Сегундус разказа на дамите за учениците си, за това колко са умни и колко са усърдни в учението.

— След като ги окуражавате с такива похвали — благо отбеляза мисис Блейк, — при вас те ще се справят далеч по-добре, отколкото при всеки друг учител.

— О, не знам дали е така — отвърна мистър Сегундус.

— Досега не съм си давала сметка — каза мисис Ленъкс замислена — колко популярно е станало изучаването на магията. Мислех, че се ограничава с онези двама магьосници в Лондон — как се казваха? Мистър Сегундус, може би следващата крачка е училище за магьосници? Несъмнено натам ще насочите енергията си, нали?

— Училище! — възкликна мистър Сегундус. — О, но това ще изисква — е, не знам какво точно ще изисква, но най-малкото пари и сграда.

— Може би ще има затруднения в набирането на ученици? — попита мисис Ленъкс.

— Не, нищо подобно! Веднага се сещам за четирима млади господа. — И ако пуснете обяви…

— О, но аз за нищо на света не бих направил това! — възкликна мистър Сегундус потресен. — Магията е най-благородното призвание — е, второто най-благородно призвание след църквата. Не можем да го петним с търговски начинания. Не, аз бих обучавал само млади хора с частни препоръки.

— В такъв случай остава само някой да ви даде малко пари и сграда. Няма нищо по-лесно от това. Смея да предположа, че приятелят ви мистър Хънифут, за когото говорите с такова уважение, с радост би ви заел пари. Предполагам, че би искал на него да окажете тази чест.

— О, не! Мистър Хънифут има три дъщери, най-прелестните момичета на света. Едната е омъжена, другата — сгодена, а третата още не може да се реши. Не, мистър Хънифут трябва да мисли за семейството си. Парите са му нужни.

— Тогава мога с чиста съвест да ви споделя намерението си! Защо аз не ви заема парите?

Мистър Сегундус се стъписа и няколко секунди не можа да се съвземе, за да отговори.

— Много сте любезна, мадам! — произнесе той със запъваме.

Мисис Ленъкс се усмихна.

— Не, сър. Не съм. Ако магията е толкова популярна, колкото казвате — а аз, разбира се, ще се допитам и до мнението на други хора, — тогава мисля, че печалбата ще бъде прилична.

— Но опитът ми в търговските дела е плачевно скромен — каза мистър Сегундус. — Ще се страхувам да не направя грешка и да не изгубя парите ви. Не, вие сте много любезна и аз ви благодаря от все сърце, но се налага да откажа.

— Е, ако не ви харесва да дължите пари — знам, че не на всекиго се харесва, — това може лесно да се разреши. Училището ще бъде мое, само мое. Аз ще поема разходите и риска. Вие ще бъдете директор на училището и имената ни ще стоят едно до друго в проспекта. В края на краищата, какво по-добро предназначение може да се намери за къщата ми от това да бъде училище за магьосници? Като жилище тя има много недостатъци, но като училище разполага със значителни предимства. Намира се на отдалечено място. Няма горички и паркове. Младите господа няма да се развличат нито с комар, нито с лов. Удоволствията им ще бъдат много ограничени и така ще имат време да залягат над учението.

— Аз не бих приел младежи, които играят комар! — отвърна възмутен мистър Сегундус.

Мисис Ленъкс отново се усмихна.

— Не вярвам приятелите ви някога да са имали повод да се тревожат за вас — освен че този зъл свят бързо би се възползвал от толкова почтен човек.

След вечеря мистър Сегундус се върна в библиотеката и рано вечерта се сбогува с двете дами. Разделиха се най-дружески с обещание от страна на мисис Ленъкс скоро да го покани в Бат.

На връщане той си отправи строго предупреждение да не възлага надежди на тези чудесни планове за взаимна бъдеща полза и благополучие, но не можа да пропъди идеалистичните картини, в които се виждаше как преподава на младите господа и как те бележат изключителен напредък, как Джонатан Стрейндж идва на посещение в училището, как учениците му със задоволство научават, че техният учител е приятел и довереник на най-прочутия магьосник на новото време, как Стрейндж му казва: „Това е прекрасно, Сегундус. Много съм доволен. Браво!“

Той се прибра у дома след полунощ и трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се втурне незабавно към дома на мистър Хънифут да му съобщи новината. Но рано на другата сутрин, когато отиде у тях, възторгът на семейство Хънифут нямаше край. Те преливаха от щастие, каквото той не си бе позволил да изпита. Мисис Хънифут, която все още бе запазила голяма част от момичешкия си възторг, даде израз на чувствата си, като хвана ръцете на съпруга си и затанцува с него около масата със закуската. След това улови мистър Сегундус за ръце и продължи танца си с него, а когато и двамата магьосници отказаха повече да танцуват, мисис Хънифут продължи сама. Единственото, за което мистър Сегундус съжаляваше (и то съвсем малко), беше, че мистър и мисис Хънифут не се изненадаха от случилото се така, както той очакваше: мнението им за него бе толкова високо, че те не виждаха нищо кой знае колко изключително в това, че заради него богата възрастна дама иска да създаде училище.

— Тя има голям късмет, че ви е открила! — заяви мистър Хънифут. — Защото кой по-добре от вас би ръководил училище за магьосници? Никой!

— И в края на краищата — разсъждаваше мисис Хънифут — за какво друго би могла да използва парите си? Бедната бездетна дама!

Мистър Хънифут беше убеден, че съдбата на мистър Сегундус е решена. Оптимизмът му не позволяваше да мисли другояче. Но все пак той бе живял достатъчно дълго на света, за да придобие трезви делови навици, затова каза на мистър Сегундус, че трябва да разпитат за мисис Ленъкс, да разберат коя е и дали наистина е толкова богата, колкото изглежда.

Те писаха до един приятел на мистър Хънифут, който живееше в Бат. За щастие, мисис Ленъкс беше добре известна с богатството си дори в града, който бе любимо място на богатите и високопоставените хора. Говореше се, че богата по рождение, тя се омъжила за още по-богат съпруг. Съпругът й починал млад, но това не я огорчило особено, защото й дало възможност да проявява на воля действения си темперамент и съобразителността си. Мисис Ленъкс увеличила богатството си с добри инвестиции и грижливо управление на земите и имотите си. Прочула се със своята дързост и решителност, с многото си благотворителни начинания и с топлотата в отношенията с приятелите си. Тя имала къщи във всички части на кралството, но живеела основно в Бат с компаньонката си мисис Блейк.

Междувременно мисис Ленъкс задаваше същите въпроси за мистър Сегундус и вероятно остана доволна от отговорите, защото го покани в Бат, където обсъдиха и бързо взеха решение за всички подробности около бъдещото училище.

Следващите месеци преминаха в ремонтиране и подготвяне на Стеъркрос Хол. Покривът течеше, два комина бяха запушени и част от кухнята беше рухнала. Мистър Сегундус се ужаси, когато научи колко ще струва всичко.

Той пресметна, че ако не почисти втория комин, използва стари селски пейки и дървени столове, вместо да купува нови мебели, и ограничи броя на слугите до три, ще спести 60 лири. Писмото му по този повод предизвика незабавен отговор от страна на мисис Ленъкс: според нея мистър Сегундус не харчеше достатъчно. Всички ученици щяха да бъдат от добри семейства, щяха да разчитат на топлина и удобства. Тя го посъветва да наеме прислуга от девет души плюс иконом и френски готвач. Настоя да се сменят всички мебели в къщата и избата да се зареди с хубави френски вина. Приборите за хранене, пишеше мисис Ленъкс, трябва да са сребърни, а сервизите — от Уеджууд.

В началото на декември мистър Сегундус получи поздравително писмо от Джонатан Стрейндж, който обещаваше да посети училището идната пролет. Но въпреки всички благопожелания и усилия мистър Сегундус не можеше да се отърси от предчувствието, че училището никога няма да заработи, че ще се случи нещо, което да попречи на начинанието му. Тази мисъл се бе загнездила някъде в дълбините на съзнанието му и той не можеше да направи нищо, за да я потисне.

Една сутрин в средата на декември мистър Сегундус пристигна в Стеъркрос Хол и завари някакъв мъж да седи в непринудена поза на стълбите. Макар да нямаше спомен да го е виждал по-рано, той веднага го позна: мъжът бе въплъщение на лошия късмет, унищожителят на всички надежди и мечти на мистър Сегундус. Посетителят беше облечен в черно палто със старомодна кройка, износено и опърпано като това на мистър Сегундус, а ботушите му бяха опръскани с кал. С дългата си черна коса той приличаше на вестител на съдбата от лоша пиеса.

— Мистър Сегундус, не можете да направите това! — каза той с йоркширски акцент.

— Моля? — попита мистър Сегундус.

— Училището, сър. Трябва да се откажете от тази своя идея за училище!

— Какво? — кресна мистър Сегундус, като храбро се престори, че не знае, че мъжът изрича неизбежната истина.

— Хайде, сър — продължи чернокосият мъж, — познавате ме и знаете, че когато кажа нещо, то става — независимо колко и вие, и аз съжаляваме за това.

— Но вие грешите — не се предаваше мистър Сегундус. — Аз не ви познавам. Поне не помня някога да съм ви виждал.

— Аз съм Джон Чайлдърмас, слугата на мистър Норел. За последно разговаряхме преди девет години край Катедралата в Йорк. Докато се ограничавахте с неколцина ученици, мистър Сегундус, аз си затварях очите. Нищо не казвах и мистър Норел беше в пълно неведение за действията ви. Но редовно училище за подрастващи магьосници — това е друго нещо. Твърде амбициозен сте, сър. Той знае. Той знае и желае незабавно да приключите с тази работа, мистър Сегундус.

— Но какво общо имат мистър Норел и желанията му с мен? Аз не съм подписвал договора. Сигурно знаете, че не съм сам в начинанието си. Сега имам приятели.

— Това е вярно — каза Чайлдърмас леко развеселен. — И мисис Ленъкс е много богата, делова и предприемчива жена. Но има ли приятели във всяко министерство на кабинета като мистър Норел? Има ли същото влияние като него? Спомнете си Ученото общество на магьосниците, мистър Сегундус! Спомнете си как го унищожихме!

Чайлдърмас изчака няколко секунди и тъй като разговорът очевидно беше приключил, закрачи към обора.

След пет минути се появи на едър дорест кон. Мистър Сегундус стоеше в предишната си поза: със скръстени ръце, вторачен в каменната настилка.

Чайлдърмас сведе поглед към него.

— Съжалявам, че трябваше да свърши така, сър. И все пак не всичко е загубено, нали? Тази къща е еднакво подходяща за всякакво училище, не непременно за магьосническо. Като ме гледате, може и да не предполагате, но аз съм изискан човек с широк кръг от познанства сред високопоставените хора. Направете друго училище и следващия път, когато чуя някой лорд или дама да търси подобно заведение за малките си наследници, ще ги изпратя при вас.

— Не искам да правя друго училище! — сърдито отсече мистър Сегундус.

Чайлдърмас го изгледа с кривата си усмивка и се отдалечи.

Мистър Сегундус отиде в Бат и уведоми покровителката си за неприятната ситуация. Тя дълбоко се възмути, че някакъв джентълмен, когото никога не е виждала, си позволява да й казва какво бива и какво не бива да прави. Мисис Ленъкс написа гневно писмо на мистър Норел. Не получи отговор, но изведнъж банкерите, адвокатите и деловите й партньори започнаха да получават странни писма от вископоставени познати, пълни със загатнати оплаквания по повод училището на мистър Сегундус. Един от банкерите — заядлив и неотстъпчив старец — има неблагоразумето публично (във фоайето на Камарата на общините) да зададе въпроса какво го засяга някакво си училище за магьосници в Йоркшир. В резултат на това няколко дами и господа — приятели на мистър Норел — изтеглиха авоарите си от банката му.

Няколко вечери по-късно в гостната на мисис Хънифут в Йорк мистър Сегундус седеше оклюмал и се жалваше:

— Сякаш ме преследва зла съдба, размахва пред очите ми примамливи трофеи и след това отново си ги прибира.

Мисис Хънифут съчувствено зацъка с език, потупа го по рамото и занарежда същата осъдителна тирада по адрес на мистър Норел, с която през последните девет години утешаваше както мистър Сегундус, така и мистър Хънифут: а именно, че мистър Норел е особен джентълмен с множество капризи и приумици и че тя изобщо не го разбира.

— Защо не напишете на мистър Стрейндж? — изведнъж предложи мистър Хънифут. — Той ще знае какво да направи.

Мистър Сегундус вдигна глава.

— О, знам, че мистър Стрейндж и мистър Норел се разделиха, но въпреки това не бих искал да ставам причина за разпра помежду им.

— Глупости! — възкликна мистър Хънифут. — Не четохте ли последните броеве на „Съвременния магьосник“? Стрейндж иска точно това — да намери нещо в магията на Норел, което открито да нападне и по този начин да срути цялото здание на репутацията му. Повярвайте ми, той ще ви бъде задължен за предоставената възможност. Знаете ли, Сегундус, колкото повече мисля, толкова повече одобрявам тази идея!

Мистър Сегундус се съгласи.

— Нека само се посъветвам с мисис Ленъкс и ако тя не възразява, непременно ще направя както предлагате!

Невежеството на мисис Ленъкс по отношение на последните магически събития беше смайващо. Освен името и факта, че е свързан по някакъв начин с херцог Уелингтън, тя знаеше за Джонатан Стрейндж съвсем малко. Но мисис Ленъкс побърза да увери партньора си, че ако мистър Стрейндж не понася мистър Норел, отношението й към първия може да бъде единствено благосклонно. И така, на 20 декември мистър Сегундус изпрати на Стрейндж писмо, в което му съобщаваше за действията на Гилбърт Норел срещу училището в Стеъркрос Хол.

За съжаление, вместо да скочи в защита на мистър Сегундус, Стрейндж дори не му отговори.

42СТРЕЙНДЖ РЕШАВА ДА НАПИШЕ КНИГА

Юни — декември 1815 година

ЛЕСНО МОЖЕМ ДА СИ ПРЕДСТАВИМ с какво задоволство мистър Норел посрещна новината, че със завръщането си в Англия мистър Стрейндж е отишъл право в Шропшир.

— И най-хубавото от всичко е — каза мистър Норел на Ласелс, — че на село едва ли ще публикува онези вредни статии за магията на Краля Гарван.

— Така е, сър — отвърна Ласелс, — защото много се съмнявам, че ще има време да ги напише.

На мистър Норел му трябваше време, за да осмисли значението на тези думи.

— О, сър, не сте ли чули? — продължи Ласелс. — Стрейндж пише книга. Във всичките си писма до приятели говори само за това. Започнал съвсем неочаквано преди две седмици и твърди, че напредва бързо. Но всички знаем с каква лекота пише Стрейндж. Заклел се е да представи английската магия в нейната цялост. Казал на сър Уолтър, че много ще се изненада, ако успее да се вмести в два тома. Смята, че по-скоро ще са му нужни три. Книгата ще се казва „История и практика на английската магия“ и Мъри е обещал да я издаде веднага щом стане готова.

Едва ли можеше да има по-лоша новина от тази. Самият мистър Норел открай време възнамеряваше да напише книга. Смяташе да я озаглави „Предписания за обучението на магьосници“ и дори бе започнал да я пише в началото на обучението на мистър Стрейндж. Бележките му вече запълваха две лавици в малката стаичка на втория етаж. Но той винаги говореше за книгата си като за нещо, което предстои да се случи в далечно бъдеще. Мистър Норел изпитваше непонятен ужас от белия лист, който дори осемте години ласкателно уважение на лондонското общество не бяха успели да излекуват. Купищата лични бележки, истории и дневници бяха недостъпни за чуждите погледи (с изключение на някои редки случаи, в които авторът им ги показваше на Стрейндж и Чайлдърмас). Мистър Норел никога не се чувстваше готов да публикува каквото и да било: постоянно се съмняваше дали е стигнал до истината, не вярваше, че е мислил достатъчно по въпроса, не беше сигурен дали темата е подходяща за широка публика.

След като Ласелс си тръгна, мистър Норел се качи в стаята си на втория етаж и поиска да му донесат сребърно блюдо с чиста вода.

В Шропшир Стрейндж се трудеше над книгата си. Без да вдига глава, той най-неочаквано се усмихна и размаха пръст във въздуха, сякаш искаше да каже на някакъв невидим човек: „Не“. Всички огледала в стаята бяха обърнати към стените и макар че мистър Норел прекара няколко часа надвесен над сребърното си блюдо, към края на вечерта не знаеше повече, отколкото в началото.

Една вечер в началото на декември Стивън Блек лъскаше сребърните прибори в стаята си в дъното на кухненския коридор. Той погледна надолу и забеляза, че връзките на престилката му се развързват сами. Не че успяха да се развържат (Стивън не бе завързал и един хлабав възел през живота си), но пълзяха дръзко и решително като връзки на престилка, които са си наумили нещо. След това ръкавелите и ръкавиците за лъскане на прибори се изхлузиха от ръцете и дланите му и грижливо се сгънаха на масата. После ливреята му подскочи от облегалката на стола, където Стивън я беше окачил. Сграбчи го с всичка сила и се нахлузи на гърба му. След това стаята на иконома изчезна.

Изведнъж той се озова в малка стая с тъмна ламперия и с голяма маса. На масата имаше постлана червена покривка с дебел и пищен кант от злато и сребро. Тя беше отрупана със златни и сребърни съдове, пълни с ястия. В кани, украсени със скъпоценни камъни, имаше вино. Восъчни свещи в златни свещници хвърляха обилна светлина, а в два златни съда горяха благовония. Другите мебели в стаята бяха два стола с резба със златна тапицерия и бродирани възглавнички. На единия от столовете седеше джентълменът с коса като глухарче.

— Добър вечер, Стивън!

— Добър вечер, сър.

— Тази вечер ми се струвате малко блед, Стивън. Надявам се, че не сте болен.

— Просто се задъхах, сър. Тези внезапни премествания в други страни и континенти малко ме объркват.

— О! Но ние сме още в Лондон, Стивън. Това е кафене „Йерусалим“ в „Каупърс Корт“. Не го ли знаете?

— А, да, наистина, сър. Като ерген сър Уолтър често вечеряше тук с богатите си приятели. Просто никога досега не ми е изглеждало така разкошно. Що се отнася до това угощение, всички ястия ми се струват непознати.

— О! Защото поръчах точно копие на вечерята, която ядох в същата тази къща преди петстотин години! Това е печен бут от крилат дракон и пай от колибри с мед. Това е печен саламандър със сос от нар, а това е фино фрикасе от гребени на василиски, подправено с шафран и прах от дъга и украсено със златни звезди! Седнете и хапнете! Ще се оправите от замайването. Какво ще желаете?

— Всичко това е прекрасно, сър, но ми се струва, че виждам обикновени свински пържоли, които ми изглеждат много вкусни.

— Ах, Стивън! Както винаги, благородните ви инстинкти ви подтикнаха да изберете най-изисканото блюдо! Макар че свинските пържоли са наистина съвсем обикновени, те са изпържени в мазнина от прогонени духове на черни уелски прасета, които се скитат нощем из хълмовете на Уелс и плашат жителите на този окаян край! Призрачността и ожесточението на прасетата придава на пържолите чуден вкус, който не може да се сравни с нищо друго! А сосът към тях е от вишни, расли в кентавърска градина!

Джентълменът взе позлатена и инкрустирана със скъпоценни камъни кана и наля на Стивън чаша рубиненочервено вино.

— Виното е от Адските изби, но нека това не ви възпира да го опитате! Предполагам, сте чували за Тантал — злия крал, който изпекъл малкия си син на пай и го изял? Той е осъден да стои до брадата в басейн с вода, от която не може да пие, под лоза с узряло грозде, от което не може да яде. Това вино е направено от същото грозде. И тъй като лозата е посадена там с едничката цел да измъчва Тантал, можете да не се съмнявате, че гроздето притежава превъзходен вкус и аромат, които се предават и на виното. Наровете са от личната градина на Персефона.

Стивън опита виното и свинските пържоли.

— Всичко е превъзходно, сър. Какъв беше поводът на предишната ви вечеря тук?

— О, с приятелите ми празнувахме заминаването си за кръстоносния поход. Тук бяха Уилям от Ланчестър106, Том Дъндел107 и много други благородни лордове и рицари, както християни, така и феи. Разбира се, тогава тук нямаше кафене. Имаше странноприемница. От масата ни се откриваше гледка към широк двор, ограден с изваяни и позлатени колони. Слугите, пажовете и оръженосците ни сновяха напред-назад и подготвяха всичко за ужасната мъст, която заминавахме да сеем сред злите си врагове! От другата страна на двора бяха оборите, където стояха не само най-хубавите коне в Англия, но и три еднорога, собственост на мой братовчед, готови да тръгнат към Светите земи, за да поразяват враговете. С нас седяха неколцина талантливи магьосници. Те по нищо не приличаха на ужасните хора, които днес се представят за такива.

Тогавашните магьосници еднакво се отличаваха както с физическа красота, така и със съвършенство в изкуството си! Птиците се спускаха от небето да чуят заповедите им. Дъждовете и реките им служеха. Северният вятър, южният вятър и така нататък съществуваха единствено за да им се подчиняват. Те разперваха ръце — и градове рухваха или израстваха наново! Каква разлика между тях и онзи отвратителен старец, който седи в прашна стаичка, мърмори и листи страниците на древна книга! — джентълменът замислено хапна от фрикасето от гребени на василиски. — Другият пък пише своя книга — добави той.

— И аз така чух, сър. Навестявали ли сте го скоро?

Джентълменът се намръши.

— Кой, аз? Не ме ли чухте преди малко да казвам, че смятам тези магьосници за най-глупавите, най-ужасните хора в Англия? Не, откакто напусна Лондон, го навестявам не повече от два-три пъти седмично. Когато пише, подостря перата си много несръчно със стар нож за пера. Аз бих се срамувал да използвам такъв изхабен, грозен и стар нож, но тези магьосници търпят всякакви гадости, от които ние с вас бихме настръхнали! Понякога така се унася в писане, че забравя да подостри перото си и тогава мастилото пръска по хартията и в кафето му, а той изобщо не обръща внимание.

Стивън се замисли над това колко е странно, че джентълменът, който живее в полуразрушена къща, заобиколен от зловещи скелети на хора, загинали в отдавна отминали битки, може да бъде толкова чувствителен към безпорядъка в домовете на другите.

— А какво мислите за темата на книгата, сър? — попита икономът. — Какво е мнението ви за нея?

— Много е странна! Магьосникът описва всички появи на представители на моя народ в тази страна. Има разкази за намесите ни в британските дела за благото на Британия и в прослава на жителите й. Той навсякъде изказва мнението, че няма нищо по-желателно от това съвременните магьосници да ни призовават и да ни молят за помощ. Проумявате ли нещо, Стивън? Аз — не. Когато исках да отведа краля на Англия в дома си и да му окажа всякакви почести, същият този магьосник ми попречи. Тогавашното му поведение имаше за цел единствено да ме обиди!

— Но аз мисля, сър — учтиво отбеляза Стивън, — че може би той не е разбрал добре кой сте и какъв сте.

— О, кой знае какво изобщо разбират тези англичани! Те разсъждават така странно! Невъзможно е да се разбере за какво мислят! Боя се, Стивън, че сам ще се убедите в това, когато станете техен крал!

— Аз наистина нямам желание да ставам крал, сър.

— Когато станете крал, ще разсъждавате другояче. Сега просто се разстройвате от мисълта, че няма да посещавате „Изгубена надежда“ и всичките си приятели. Но не се тревожете за това! И аз ще страдам, ако възкачването ви на трона стане повод за раздяла между нас. Аз обаче не виждам необходимост да живеете постоянно в Англия само защото сте неин монарх. Една седмица е най-дългият срок, който човек с изискан вкус се очаква да прекарва в такава скучна страна. Седмица е повече от достатъчно!

— Но какво ще стане със задълженията ми, сър? Струва ми се, че кралете имат много работа и колкото и да не ми се иска да ставам крал, не бих желал…

— Скъпи ми Стивън! — възкликна джентълменът с добродушно, но присмехулно задоволство. — За това са сенешалите! Те могат да се занимават с всички скучни държавни дела, докато вие сте при мен в „Изгубена надежда“ и се наслаждавате на обичайните ни забавления. Ще се връщате тук колкото да събирате данъците от англичаните и от покорените народи и да ги влагате в банка. Е, предполагам, че от време на време ще се налага да оставате в Англия, за да нарисуват портрета ви, та да може народът още повече да ви се възхищава. Понякога може великодушно да позволявате на най-красивите дами в кралството да се наредят на опашка, за да целунат ръката ви и да ви се обяснят в любов. После, след като изпълните докрай всичките си задължения, ще можете с чиста съвест да се върнете при лейди Поул и при мен! — джентълменът млъкна и потъна в необичайно дълбок размисъл. — Макар че, трябва да призная — каза той накрая, — удоволствието ми от компанията на лейди Поул вече не е толкова голямо, колкото беше някога. Има друга дама, която ми харесва много повече. Тя е умерено хубава, но недостигът на красота щедро се компенсира от живия й нрав и приятните й обноски. Освен това другата дама има едно голямо предимство пред лейди Поул. Както и двамата знаем, Стивън, колкото и често да посещава дома ми, лейди Поул винаги трябва да се връща обратно по силата на споразумението ми с магьосника. Но за другата дама не съм сключвал никакво глупаво споразумение. Отведа ли я веднъж, ще мога да я оставя завинаги при себе си!

Стивън въздъхна. Мисълта, че друга злочеста дама ще остане завинаги пленница на „Изгубена надежда“, много го натъжи. Но беше глупаво да се надява, че може по някакъв начин да го предотврати, а и това би могло да се окаже предимство за лейди Поул.

— В такъв случай — почтително заговори той — може би ще решите да освободите Нейно благородие от магията? Знам, че съпругът и приятелите й ще се радват да им я върнете.

— О, но лейди Поул ще бъде желан участник във всичките ни забавления! Хубавата жена винаги е добра компания, а не мисля, че в Англия има дами, равни по хубост на Нейно благородие. Дори във Феерия малко жени могат да се мерят с нея. Не, това, което предлагате, е абсолютно невъзможно. Но да се върнем на темата. Трябва да намерим начин да отвлечем тази дама от дома й и да я отведем в „Изгубена надежда“. Знам, Стивън, че ще ми съдействате далеч по-охотно, след като ви кажа, че заминаването на тази дама от Англия е решаваща крачка към благородната ни цел да ви направим крал. Това ще бъде тежък удар за враговете ни! Ще ги хвърли в дълбоко отчаяние! Ще предизвика спорове и несъгласия помежду им. О, да! Само хубави неща за нас и само лоши за тях! Ако не го направим, ще се провалим във възвишената си задача!

Стивън не проумяваше нищо от това. Дали джентълменът имаше предвид някоя от принцесите в замъка Уиндзор? Всички знаеха, че кралят полудя след смъртта на любимата си най-малка дъщеря. Може би джентълменът с коса като глухарче предполагаше, че загубата на поредната принцеса ще го убие или ще накара някой друг от членовете на кралското семейство да загуби разсъдъка си.

— Не, драги ми Стивън — каза джентълменът. — Въпросът е как да отвлечем дамата, без никой да забележи — най-вече магьосниците! — той помисли малко. — Сетих се! Донесете ми парче торфен дъб!

— Моля?

— Трябва да бъде дебело колкото вас и високо до ключицата ми.

— На драго сърце бих ви го донесъл, сър, но не знам какво е торфен дъб.

— Старо дърво, киснало в торфено блато в продължение на безброй векове!

— В такъв случай, сър, се боя, че няма голяма вероятност да намеря това дърво в Лондон. Тук няма торфени блата.

— Вярно, така е.

Джентълменът се облегна назад и се загледа в тавана, докато обмисляше възникналия проблем.

— Има ли друго дърво, подходящо за целите ви, сър? — попита Стивън. — На „Грейсчърч Стрийт“ има търговци на дървесина, които, смея да кажа…

— Не, не — отвърна джентълменът. — Трябва да се направи…

В този миг Стивън преживя нещо много странно: той скочи от стола си и стъпи на крака. В същия момент кафенето изчезна и на негово място се появи непрогледно тъмна, леденостудена празнота. Макар че не виждаше нищо, Стивън имаше усещането, че се намира на просторно и открито място. В ушите му свистеше зъл вятър и като че ли от всички страни го обливаше силен дъжд.

— …както трябва — продължи джентълменът с непроменен тон като преди. — Тук някъде има отлично парче торфен дъб. Мисля, че си спомням… — гласът му, който отекваше в близост до дясното ухо на Стивън, се отдалечи. — Стивън! — извика джентълменът. — Донесохте ли лизгар, рило и бивник?

— Как, сър? Какво, сър? Не, сър. Не нося нито едно от тези неща. Честно казано, не разбрах, че ще ходим някъде.

Стивън установи, че е нагазил до глезени в студена вода. Опита се да направи крачка встрани. Изведнъж земята опасно се раздвижи, той затъна до средата на прасците и извика.

— М-м-м? — измънка въпросително джентълменът.

— Аз… не бих си позволил да ви безпокоя, сър, но земята като че ли ме поглъща.

— Това е блато — услужливо обясни джентълменът.

— Със сигурност е ужасяващо място — Стивън направи опит да възприеме спокойния незаинтересован тон на събеседника си. Той твърде добре знаеше какво голямо значение придава джентълменът на достойното поведение във всяка ситуация и се боеше, че ако му покаже колко е уплашен, има вероятност джентълменът да се отврати от него и да го остави да затъне в блатото. Стивън направи опит да се размърда, но не намери твърдо място, на което да стъпи, размаха ръце и за малко да падне. Краката му затънаха още по-дълбоко във воднистата кал. Той отново извика. Блатото му отвърна с поредица крайно неприятни засмукващи звуци.

— О, Боже! Позволявам си да отбележа, сър, че затъвам все повече. Ох! — Стивън започна да се хлъзга настрани. — Често пъти сте имали добрината да изразявате привързаността си към мен, сър, и да казвате, че предпочитате моята компания пред тази на всеки друг човек. Ако не ви затруднява, дали бих могъл да ви помоля да ме измъкнете от това ужасно блато?

Джентълменът не си направи труда да отговори. Вместо това Стивън излетя от блатото и се приземи на краката си. Той беше премалял от ужас и копнееше да легне, но не смееше да помръдне. На мястото, където стоеше, земята беше достатъчно твърда, но бе неприятно мокра и Стивън нямаше представа къде е блатото.

— Бих се радвал да ви помогна, сър — извика той в тъмнината, — но не смея да мръдна от страх да не падна отново в блатото!

— О, няма значение! — отвърна джентълменът. — Всъщност не ни остава друго, освен да чакаме. Торфеният дъб се намира най-лесно на зазоряване.

— Но до изгрева на слънцето остават девет часа! — възкликна ужасен Стивън.

— Не, наистина, да седнем и да почакаме.

— Тук ли, сър? Но това е ужасно място. Тъмно, студено и зловещо!

— О, прав сте! Много неприятно! — съгласи се джентълменът с влудяващо спокойствие. После отново замълча и Стивън можеше само да предполага, че спътникът му е пристъпил към безумния си план да чакат слънцето да изгрее.

Леденият вятър пронизваше Стивън, влагата се просмукваше в цялото му същество, мракът го притискаше от всички страни и дългите часове се нижеха мъчително бавно. Той не очакваше, че ще заспи, но по някое време през нощта изпита известно облекчение от окаяното си положение. Не заспа, но засънува.

В съня си Стивън беше отишъл в кухненския килер да отреже на някого парче чуден пай със свинско. Но когато разряза пая, установи, че в него има съвсем малко свинско. По-голямата част от вътрешността му беше заета от град Бирмингам. Под кората на пая се вдигаше пушек от работилници и ковачници и се чуваше блъскане на чукове. Един от гражданите, любезен на вид джентълмен, случайно излезе през разреза и когато видя Стивън, каза…

Точно в този момент в съня му се разнесе пронизителен печален звук — протяжна скръбна песен на непознат език — и без да се събужда, Стивън разбра, че пее джентълменът с коса като глухарче.

Можем да посочим като основно правило, че когато човек запее, единствените, които се заслушват в песента му, са човешките му събратя. Това важи дори за чудно хубави песни. Другите хора може да се превъзнасят по песента, но като цяло останалите живи създания остават невъзмутими. Някое куче или котка може да погледне пеещия човек, конят, който е изключително умно животно, да спре да пасе, но нищо повече. Когато обаче феята запя, целият свят се заслуша. Стивън почувства как облаците застиват неподвижно, как спящите хълмове се въртят и мърморят насън, как студената мъгла се впуска в танц. За пръв път икономът разбра, че светът не е глух, а просто чака някой да му заговори на език, разбираем за него. В песента на феята земята разпознаваше собствените си думи.

Стивън продължи да сънува. Този път в съня си видя как хълмовете се движат и небето плаче. Дърветата дойдоха при него и му разказаха тайните си, като му откриха кои дървета са негови приятели и кои — врагове. В камъчетата и изсъхналите листа се криеха човешки съдби. Насън Стивън откри, че всичко на света — камъни и реки, листа и огън — има предназначение, което изпълнява най-усърдно, но също така разбра, че понякога е възможно да убедиш нещата да променят предназначението си.

Когато се събуди, слънцето изгряваше. Или поне така изглеждаше. Светлината беше водниста, мъждива и неизразимо тъжна. От всички страни се издигаха големи, сиви, навъсени хълмове, а между хълмовете се ширеше черно блато. Стивън никога не беше виждал пейзаж, така очевидно създаден с целта мигновено да хвърли човек в дълбоко отчаяние.

— Това едно от кралствата ви ли е, сър? — попита икономът.

— От моите кралства? — възкликна учуден джентълменът. — О, не! Това е Шотландия!

Той внезапно изчезна и след миг се появи отново с куп инструменти. Сред тях имаше брадва, гребло и три предмета, които Стивън не беше виждал досега. Единият приличаше малко на мотика, другият — на права лопата, а последният беше много странен, нещо средно между лопата и коса. Джентълменът ги връчи на Стивън, който ги изгледа озадачено.

— Нови ли са, сър? Толкова са лъскави!

— Ясно е, че не можем да използваме инструменти от обикновен метал за магическото начинание, което смятам да предприема. Тези са направени от сплав на живак и звезден блясък. А сега, Стивън, трябва да потърсим парче земя, където росата още не е паднала, и ако копаем там, със сигурност ще намерим торфен дъб!

В цялата долина тревите и ниската блатна растителност се къпеха в роса. Дрехите, ръцете, косата и кожата на Стивън бяха покрити с кадифена сива влага, а косата на джентълмена, която винаги изглеждаше зашеметяващо, сега блестеше още по-ярко от обикновено благодарение на искриците от милионите водни капчици. Той сякаш имаше ореол от диаманти.

Джентълменът бавно тръгна през долината, като се взираше в земята. Стивън го последва.

— А! — възкликна джентълменът. — Ето!

Откъде джентълменът разбра това — Стивън не можа да каже.

Те се намираха насред блатиста местност — същата като навсякъде другаде в долината. Наблизо нямаше дърво или камък, които да отбелязват мястото. Но джентълменът закрачи уверено напред, докато стигна плитка падина. По средата й имаше дълга и широка ивица земя без никаква роса.

— Копайте тук, Стивън!

Джентълменът се оказа изненадващо добре запознат с изкуството за добиване на торф. И макар че самият той не свърши никаква работа, подробно инструктира Стивън как да премахне горния пласт треви и мъх с един инструмент, как да изреже торфа с друг и как да повдигне изрязаните парчета с трети.

Стивън не беше привикнал на тежка физическа работа, затова скоро се задъха и цялото тяло го заболя. За щастие не му се наложи да копае твърде надълбоко, защото скоро удари на нещо, значително по-твърдо от торфа.

— А! — възкликна джентълменът много доволен. — Това е торфен дъб. Отлично! А, сега, Стивън, режете около него!

Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Дори след като Стивън изряза достатъчно торф, за да оголи парчето дърво, все още му беше трудно да различи къде свършва дървото и къде започва торфът — и двете бяха черни, мокри и хлъзгави. Той изкопа още малко и разбра, че това всъщност беше цяло дърво, макар джентълменът да го наричаше парче.

— Не можете ли да го вдигнете с магия, сър? — попита Стивън.

— О, не! В никакъв случай! Аз ще го поискам от това дърво голяма услуга и затова наш дълг е да облекчим излизането му от блатото в широкия свят! Сега вземете тази брадва, Стивън, и отсечете парче, високо до ключицата ми. После ще го извадим с помощта на рилото и бивника!

Това отне още три часа. Стивън отсече парче дърво с исканата от джентълмена дължина, но изваждането му от блатото се оказа задача, непосилна за сам човек, и джентълменът се видя принуден да слезе в калната воняща яма заедно с него, след което двамата напрегнаха мишци, за да изтеглят и повдигнат дървото.

Когато най-после свършиха, Стивън се хвърли на земята в състояние на крайно изтощение, а джентълменът се изправи и доволно огледа дървото.

— Е — каза той, — беше много по-лесно, отколкото очаквах.

Внезапно Стивън отново се озова в горното помещение на кафене „Йерусалим“. Той погледна себе си, а после джентълмена. Хубавите им дрехи бяха съсипани, и двамата бяха от глава до пети в блатна кал.

За пръв път Стивън можа да разгледа парчето торфен дъб. То беше черно като катран, поресто и просмукано с черна вода.

— Трябва да го изсушим, иначе няма да става за нищо — отбеляза икономът.

— О, не! — възкликна джентълменът с ослепителна усмивка. — За моите цели и така ще свърши отлична работа.

43ЧУДНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА МИСТЪР ХАЙД

Декември 1815 година

ЕДНА СУТРИН В ПЪРВАТА седмица на декември Джеръми почука на вратата на библиотеката в Ашфеър Хаус и каза, че мистър Хайд моли мистър Стрейндж да му отдели пет минути. Стрейндж се подразни, че го прекъсват. Откакто живееше на село, той се бе пристрастил към тишината и усамотението почти колкото Норел.

— О, добре! — промърмори той.

Като се забави само за да допише абзаца, да провери три-четири неща в биографията на Валънтайн Грейтрейкс, да попие мастилото от листа, да поправи няколко правописни грешки и отново да попие мастилото, Стрейндж незабавно се отправи към гостната.

Един джентълмен седеше сам до камината и замислено се взираше в огъня. Той беше мускулест, енергичен човек на около петдесет години, облечен в грубите дрехи и ботуши, характерни за джентълмен фермер. На масичката до него имаше чаша вино и чинийка с бисквити. Очевидно Джеръми беше решил, че гостът е седял сам достатъчно дълго и има нужда да се подкрепи.

Мистър Хайд и Джонатан Стрейндж бяха съседи от раждането си, но забележимите различия в състоянието и вкусовете не им позволяваха да бъдат повече от познати. Всъщност това беше първата им среща, откакто Стрейндж бе станал магьосник.

Те си стиснаха ръцете.

— Предполагам, сър — започна мистър Хайд, — че се чудите какво ме води у вас в такова време.

— Какво време?

— Много лошо, сър.

Стрейндж погледна през прозореца. Високите хълмове около Ашфеър бяха покрити със сняг. Всеки клон, всяка вейка се огъваше под снежния си товар. Дори въздухът сякаш беше побелял от студ и мъгла.

— Така е. Не бях забелязал. Не съм излизал от неделя.

— Прислужникът ви казва, че сте много зает с работата си. Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но трябва да ви съобщя нещо, което не търпи отлагане.

— О! Няма нужда да ми обяснявате. А как е… — Стрейндж млъкна и се помъчи да си спомни дали мистър Хайд има жена, деца, братя, сестри или приятели, но установи, че е абсолютно неосведомен по този въпрос. — …фермата ви? — довърши той. — Доколкото си спомням, беше край Астън.

— По-близо е до Клънбъри.

— Клънбъри. Да.

— При мен всичко е наред, мистър Стрейндж, с изключение на нещо… обезпокоително, което ми се случи преди три дни. Оттогава все се питах дали да дойда и да ви го кажа. Поисках съвет от приятелите си и жена си и те всички се съгласиха, че трябва да ви разкажа какво съм видял. Преди три дни имах работа в Уелс, оттатък границата, с Дейвид Евънс — смея да предположа, че го познавате, сър.

— Виждали сме се. Никога не съм говорил с него. Форд го познава, струва ми се (Форд беше управителят на имението на Стрейндж).

— Е, сър, с Дейвид Евънс приключихме работа към два часа и аз бързах да се прибера у дома. Навсякъде лежеше дебел слой сняг и пътищата между нашия край и Ланфеър Уотърдайн бяха в много лошо състояние. Може би не знаете, сър, но къщата на Дейвид Евънс се намира на висок склон с хубав изглед на запад, и още щом излязохме навън, видяхме големи снежни облаци да пълзят към нас. Мисис Евънс, майката на Дейви, настояваше да остана да пренощувам у тях и да се прибера на другия ден, но Евънс и аз решихме, че всичко ще мине добре, ако тръгна веднага и се прибера по най-прекия път — с други думи, ако поема нагоре към Вала и премина в Англия, преди бурята да ме е настигнала108.

— Към Вала? — попита Стрейндж и се намръщи. — Пътят дотам е стръмен и труден дори през лятото, а мястото е пусто, не дай Боже да ви се случи нещо. Не мисля, че аз бих предприел подобно пътуване. Но, предполагам, вие познавате нрава на тези хълмове по-добре от мен.

— Може би вие сте по-разумен от мен, сър. Докато яздех към Вала, задуха пронизващ силен вятър, вдигна вече натрупания сняг и го завъртя във въздуха. Снегът полепна по чула на коня и по палтото ми и когато погледнах надолу, видях, че целите сме бели като склона на хълма. Като всичко наоколо. Вятърът образуваше от снега призрачни фигури и ми се струваше, че съм заобиколен от танцуващи призраци, зли духове и лоши ангели като в приказките на онази арабска дама. Горкият ми кон, който иначе не е нервно животно, постоянно се плашеше от невидими неща. Както можете да си представите, вече започвах да се разкайвам, че не съм се възползвал от гостоприемството на мисис Евънс, и изведнъж чух биене на камбана.

— На камбана? — попита Стрейндж.

— Да, сър.

— Но каква може да е била тази камбана?

— Няма откъде да се вземе, сър, на това отдалечено място. Всъщност цяло чудо е, че изобщо я чух при този вой на вятъра и пръхтенето на коня.

Стрейндж реши, че мистър Хайд е дошъл, за да получи обяснение за странното биене на камбаната, и заговори за магическото значение на камбаните: как биенето на камбани се използва като зашита срещу феи и други зли духове и как зла фея може да се сплаши със звън на църковна камбана. И в същото време се знае, че феите обичат камбанния звън, феината магия често се придружава от биене на камбана и често при появата на феи се чува камбанен звън.

— Не мога да обясня това странно противоречие — каза той. — Магьосниците теоретици от векове размишляват над него.

Мистър Хайд изслуша тази реч с много любезен и внимателен вид. Когато Стрейндж свърши, гостът каза:

— Но камбаната беше само началото, сър.

— О! — възкликна Стрейндж с лека досада. — Добре. Продължете.

— Изкачих се толкова нависоко, че видях Вала. Той върви по цялото протежение на хребета. Имаше няколко повалени дървета и разрушени части от каменна стена. Погледнах на юг и видях една дама да върви с бърза крачка покрай Вала право към мен…

— Дама!

— Видях я съвсем ясно. Косата и беше разпусната и вятърът я вдигаше и развяваше — мистър Хайд показа с ръце как косата на дамата се развявала в снежния въздух. — Мисля, че й извиках. Сигурен съм, че тя се обърна и ме погледна, но не спря, нито забави крачка. После отново извърна глава и продължи да върви покрай Вала, заобиколена от снежните привидения. Беше облечена в черна рокля. Без шал. Без палто. И това ме накара да се уплаша за нея. Помислих, че може да я е сполетяла някаква ужасна злополука. Затова пришпорих коня нагоре с най-голямата бързина, на която бедното животно беше способно. Стараех се да не изгубя дамата от поглед, но вятърът постоянно пръскаше сняг в очите ми. Стигнах Вала — дамата никъде не се виждаше. Започнах да снова напред-назад покрай Вала. Търсех я и крещях до прегракване: бях сигурен, че е паднала в някоя пряспа или се е спънала в купчина камъни, или е стъпила в заешка дупка. Или е била отведена нанякъде от човека, който й е навредил.

— Навредил?

— Ами, сър, предположих, че някой, който е искал да й стори зло, я е завел при Вала. Напоследък се случват какви ли не ужасни неща.

— Дамата позната ли ви беше?

— Да, сър.

— Коя е тя?

— Мисис Стрейндж.

Последва секунда мълчание.

— Но това е невъзможно — каза Стрейндж озадачен. — Мистър Хайд, ако с мисис Стрейндж се беше случило нещо от обезпокоително естество, мисля, че все някой щеше да ми съобщи. Не съм чак толкова погълнат от книгите си, че да не разбера. Съжалявам, мистър Хайд, но имате грешка. Която и да е била тази бедна жена, със сигурност не е мисис Стрейндж.

Мистър Хайд поклати глава.

— Ако ми се случи да срещна вас, сър, в Шрусбъри или Лъдлоу, може да не ви позная веднага. Но бащата на мисис Стрейндж четиридесет и седем години беше помощник-свещеник в нашата енория. Познавам мисис Стрейндж — тогава мис Удхоуп — още откакто правеше първите си стъпки в двора на църквата в Клънбъри. Дори ако не се беше обърнала да ме погледне, пак щях да я позная. Щях да разпозная фигурата й, походката й, всичко.

— Какво направихте, след като изгубихте жената от поглед?

— Препуснах и дойдох направо тук, но слугата ви не ме пусна.

— Джеръми? Човекът, с когото говорихте преди малко?

— Да. Каза, че мисис Стрейндж е жива и здрава и си е у дома. Признавам, че не му повярвах, затова обиколих къщата и надникнах във всички прозорци, и накрая я видях да седи на дивана в същата тази стая — мистър Хайд посочи въпросния диван. — Беше със светлосиня рокля, а не с черна.

— Е, в това няма нищо странно. Мисис Стрейндж никога не носи черно. Това не е цвят, който според мен подхожда на млада жена.

Мистър Хайд поклати глава и се намръщи.

— Иска ми се да ви убедя, сър, че точно това видях. Но виждам, че не мога.

— А аз искам да ви го обясня. Но не мога.

На раздяла те си стиснаха ръцете. Мистър Хайд погледна сериозно домакина си и каза:

— Никога не съм й желал злото, мистър Стрейндж. Благодарен съм, че е здрава и невредима.

Стрейндж леко се поклони.

— И намерението ни е да я запазим такава. Вратата се затвори зад гърба на мистър Хайд.

Стрейндж почака няколко секунди и отиде да потърси Джеръми.

— Защо не ми каза, че е идвал и преди?

Джеръми издаде звук, подобен на презрително сумтене.

— Мислех, че не си струва да ви занимавам с такива безсмислици, сър! Дами в черни рокли се разхождат в снежни бури!

— Надявам се да не си се държал прекалено грубо с него.

— Аз ли, сър? Не, нищо подобно!

— Може да е бил пиян. Да, предполагам, че това е причината. Сигурно с Дейвид Евънс са отпразнували успешното приключване на сделката си.

Джеръми се намръщи.

— Не мисля, сър. Дейвид Евънс е методистки свещеник.

— О! Е, да. Сигурно си прав. А и всъщност не прилича на халюцинация, предизвикана от пиянство. По-скоро е нещо, което човек би си представил, ако вземе опиум, след като е чел някой от романите на мисис Радклиф.

Стрейндж се почувства обезпокоен от посещението на мистър Хайд. Представата за Арабела — дори за илюзорна, въображаема Арабела, — изгубена в снега и бродеща по хълмовете, го смути. Той неволно си спомни за майка си, която ходеше на самотни разходки по същите тези хълмове, за да избяга от нещастието на злополучния си брак. По време на една буря тя настина, разболя се и умря.

По-късно на вечеря Стрейндж каза на Арабела:

— Днес се срещнах с Джон Хайд. Той мисли, че те е видял миналия вторник да вървиш покрай Вала в снежна буря.

— Не!

— Да.

— Горкият човек! Сигурно доста се е стъписал.

— Мисля, че да.

— Като дойде Хенри, непременно ще навестим мистър и мисис Хайд.

— Струва ми се, че възнамеряваш да навестиш всички в Шропшир, когато дойде Хенри — отбеляза Стрейндж. — Дано не останеш разочарована.

— Разочарована? Какво имаш предвид?

— Само, че времето е лошо.

— Тогава ще кажем на Харис да кара бавно и внимателно. Но той и без това ще го направи. А и Старлинг е много спокоен кон. Старлинг не се плаши от сняг и лед. Освен това, както знаеш, има хора, които Хенри е длъжен да посети — хора, които много ще се разстроят, ако не отиде да ги види. Джени и Олуън, старите слуги на баща ми. Те не говорят за нищо друго, освен за идването на Хенри. За последен път са го виждали преди пет години, а едва ли ще доживеят да го видят след още пет, горките.

— Добре! Добре! Казах само, че времето е лошо. Това е всичко.

Но не беше съвсем всичко. Стрейндж съзнаваше, че Арабела възлага големи надежди на това гостуване. Откакто се бе омъжила, тя рядко виждаше брат си. В Лондон той не идваше на „Сохо Скуеър“ толкова често, колкото й се искаше, а когато дойдеше, не оставаше толкова дълго, колкото тя се надяваше. Но това гостуване за Коледа щеше да възроди предишната им близост. Заедно те щяха да обиколят всички места от своето детство, а Хенри бе обещал, че ще остане почти месец.

Хенри пристигна и отначало като че ли най-съкровените желания на Арабела се сбъднаха. По време на първата им вечеря заедно разговорът беше много оживен. Хенри носеше много новини от Грейт Хитхердън, селото в Нотингамшир, където беше енорийски свещеник109.

Грейт Хитхердън беше голямо и богато село. В околността му живееха няколко благороднически семейства. Хенри се радваше на уважението на тамошното общество. След като надълго и нашироко разказа за приятелите си и техните балове и вечери, той заключи:

— Но не искам да мислите, че пренебрегваме благотворителната дейност.

Ние сме активна общност. Има много неща, които могат да се направят, и много хора в нужда. Завчера посетих едно бедно и болно семейство и заварих в дома им мис Уоткинс, която вече раздаваше пари и добри съвети. Мис Уоткинс е много състрадателна млада дама — тук Хенри млъкна, сякаш очакваше някой да каже нещо.

Стрейндж го погледна безизразно и после изведнъж като че ли го осени мисъл.

— Е, Хенри, моля да ме извиниш. Сигурно ни смяташ за много несъобразителни. Спомена мис Уоткинс пет пъти за десет минути и нито Бел, нито аз зададохме и един въпрос за нея. Тази вечер и двамата сме малко недосетливи — от студения уелски въздух е, мозъкът ти замръзва, — но сега, когато схванах намека ти, с радост ще те разпитам за нея колкото подробно пожелаеш. Руса ли е или тъмнокоса? Мургава или бледа? Какво предпочита — пиано или арфа? Кои са любимите й книги?

Хенри, който предположи, че Стрейндж го взема на подбив, се намръщи и реши да не казва нищо повече за дамата.

Арабела стрелна съпруга си с хладен поглед и започна да разпитва по-деликатно, в резултат на което скоро изкопчи от Хенри следните сведения: мис Уоткинс се беше преместила наскоро в Грейт Хитхердън, малкото й име беше Софрония, тя живееше с настойниците си мистър и мисис Суунфърст (нейни далечни роднини), обичаше да чете (макар че Хенри не знаеше точно какво), любимият й цвят беше жълтият и не понасяше ананаси.

— А как изглежда? Хубава ли е? — попита Стрейндж.

Този въпрос видимо смути Хенри.

— Мис Уоткинс не минава за първа хубавица, не. Но като я опознаеш, разбираш, че е изключителна. Хора от двата пола, които отначало изглеждат невзрачни, могат да ни се сторят дори хубави, след като ги опознаем. Начетеност, приятни обноски и кротък нрав — тези неща с по-голяма вероятност биха допринесли за щастието на един съпруг, отколкото преходната красота.

Стрейндж и Арабела останаха изненадани от това изказване. Последва мълчание и Стрейндж попита:

— А парите?

Хенри го изгледа с кротко задоволство.

— Десет хиляди фунта — каза той.

— Скъпи ми Хенри! — възкликна Стрейндж.

По-късно, когато останаха насаме, той сподели с Арабела:

— Доколкото разбирам, трябва да поздравим Хенри за находчивостта му. Изглежда, той е открил тази дама преди всички останали. Останах с впечатление, че не я засипват с предложения — може би в лицето или фигурата й има нещо, което й пречи да се радва на всеобщ възторг.

— Но аз не мисля, че причината е само в парите — каза Арабела, която искаше да защити брат си. — Струва ми се, че има и известна симпатия, Иначе Хенри изобщо не би я погледнал.

— О, предполагам — съгласи се Стрейндж, — Хенри е много добър човек. И освен това знаеш, че аз не се меся в тези неща.

— Усмихваш се — каза Арабела, — но не знам с какво право. И аз навремето бях находчива като Хенри. Не мисля, че преди мен изобщо някоя дама е мислила да се ожени за теб — с този дълъг нос и неприветлив нрав.

— Вярно — отвърна Стрейндж замислен. — Бях забравил. Това е семеен недостатък.

На следващия ден Стрейндж остана в библиотеката, а Арабела и Хенри излязоха да посетят Джени и Олуън. Но радостта от първите им няколко дни заедно не трая дълго. Арабела скоро откри, че между нея и брат й вече няма много общи неща. Хенри беше прекарал последните седем години в малко селце. Тя, от друга страна, бе живяла в Лондон, където бе станала свидетел на някои от най-важните събития за последните години. Поддържаше приятелски отношения с не един министър от кабинета. Познаваше се с премиер-министъра и няколко пъти бе танцувала с херцог Уелингтън. Беше се срещала с кралските херцози, бе правила реверанси пред принцесите и всеки път, когато отидеше в Карлтън Хаус, получаваше усмивка и добра дума от принц-регента. Колкото до широките й познанства с всички, свързани със славното възраждане на английската магия, това се разбираше от само себе си.

Но докато тя живо се интересуваше от всички новини около брат си, той не проявяваше почти никакъв интерес към нея. Описанията на лондонския живот го караха само да отвръща любезно: „А, наистина ли?“ Веднъж, докато споделяше какво й е казал херцог Уелингтън и какво му е отговорила тя, Хенри се обърна и я погледна с вдигнати вежди и невъзмутима усмивка, които като че ли ясно казваха: „Не ти вярвам.“ Това негово поведение я нарани. Арабела не смяташе, че се хвали: подобни срещи бяха част от ежедневието й в Лондон. Тя с болка осъзна, че докато неговите писма са й доставяли радост, той е намирал нейните за скучни и превзети.

Междувременно бедният Хенри имаше свои оплаквания. Като момче той се бе възхищавал от Ашфеър Хаус. Големината и разположението на къщата, а също и високопоставеното място, което собственикът й заемаше в обществото, го изпълваха с възторг. Той с нетърпение чакаше деня, когато Джонатан Стрейндж ще я наследи, за да може да идва в Ашфеър във важното качество на приятел на господаря. Сега, след като всичко това се случи, Хенри установи, че престоят в тази къща не му допада. Ашфеър отстъпваше на много къщи, които той беше виждал през последните години. Имаше почти толкова фронтони, колкото и прозорци. Стаите бяха с ниски тавани и причудливи форми. Многото поколения обитатели бяха слагали прозорци където им хрумне, без изобщо да се замислят за външния облик на къщата, а в стаите беше тъмно, защото всички прозорци до един бяха обрасли с пълзящи рози и бръшлян. Къщата беше старомодна — тя бе, както Стрейндж се изразяваше, точно онзи вид къща, в който дамите от романите обичат да се чувстват потиснати. В последно време в Грейт Хитхердън се обновяваха много къщи и се строяха елегантни нови вили за дами и господа с вкус към пасторалната атмосфера, затова — отчасти защото Хенри не беше способен да запази нещо само за себе си, а отчасти и защото възнамеряваше скоро да се жени и мислите му бяха заети с всякакви домакински подобрения — той не можа да се въздържи и даде на Стрейндж няколко съвета в тази насока. Особено го дразнеше разположението на обора, защото, както сподели със Стрейндж, „човек трябва да мине през него, за да стигне до южния край на парка и градината. Лесно би могъл да го събориш и да го построиш другаде“.

Стрейндж не му отговори, а най-неочаквано се обърна към съпругата си: — Любов моя, надявам се, че къщата ти харесва? Боя се, че никога досега не ми е хрумвало да те попитам за това. Ако кажеш, че не ти харесва, незабавно ще се преместим другаде!

Арабела се разсмя и каза, че е съвсем доволна от къщата.

— И съжалявам, Хенри, но съм доволна от разположението на обора точно както и от всичко останало.

Хенри направи втори опит:

— Е, сигурно ще се съгласиш, че ще внесеш голямо подобрение, дори само ако отсечеш онези дървета, които растат безразборно около къщата и затъмняват всички стаи. Израснали са съвсем произволно — предполагам там, където са паднали жълъдите или семената им.

— Какво? — попита Стрейндж, който през втората част от разговора седеше с поглед, сведен към книгата си.

— Дърветата — каза Хенри.

— Кои дървета?

— Онези там — отвърна Хенри и посочи група великолепни стари дъбове, ясени и букове, които растяха пред прозореца.

— В качеството си на съседи тези дървета са много примерни. Гледат си работата и никога не ми пречат. Мисля, че и аз би трябвало да им отвръщам със същото.

— Но те закриват гледката.

— Ти също, Хенри, но все още не съм те отсякъл.

Истината беше, че макар Хенри да проявяваше голямо усърдие в критиките си към земите и разположението на къщата, те не бяха истинският повод за недоволството му. Това, което наистина го смущаваше, беше, че в нея витаеше магически дух. Когато Стрейндж се захвана с магия, Хенри го прие спокойно. По онова време вестите за чудните постижения на мистър Норел едва започваха да се разпространяват из кралството. Магията изглеждаше по-скоро езотеричен дял от историята, забавление за богати безделници, и Хенри все още продължаваше да я възприема в тази светлина. Той се гордееше с благополучието на Стрейндж, с богатството му, с потеклото му, но не и с магическите му способности. Хенри винаги малко се изненадваше, когато някой го поздравяваше за родството му с втория велик магьосник на епохата.

Стрейндж далеч не отговаряше на идеала на Хенри за богат английски джентълмен. Той отдавна бе изоставил всички онези занимания, с които джентълмените в английската провинция обикновено запълват времето си. Не се интересуваше нито от земеделие, нито от лов. Съседите му излизаха да стрелят — Хенри чуваше изстрелите им из заснежените гори и полета и лая на кучетата им, — но Стрейндж никога не посягаше към пушката си. Арабела трябваше с часове да го убеждава да излезе и да се поразходи за половин час. Книгите в библиотеката, принадлежала на баща му и дядо му — творби на английски, старогръцки и латински език, които всеки джентълмен държи по рафтовете си, — бяха извадени и струпани на купчини по земята, за да направят място за книгите и тетрадките на Стрейндж110. Списания, посветени на магическата практика, като „Приятелите на английската магия“ и „Съвременен магьосник“, бяха пръснати навсякъде из къщата. На една от масите в библиотеката се мъдреше голям сребърен съд, който понякога беше пълен с вода. Стрейндж често сядаше и половин час се взираше във водата, докосваше повърхността, правеше странни жестове и си водеше бележки за видяното. На друга маса сред купчина книги беше разпъната карта на Англия, на която Стрейндж отбелязваше древните феини пътища, водили някога от Англия в неизвестни земи.

Имаше и други неща, които Хенри разбираше само отчасти, но определено не харесваше. Например понякога виждаше как стаите в Ашфеър придобиват странен вид, но не разбираше, че това е защото огледалата в къщата на Стрейндж еднакво отразяват светлината отпреди половин час и отпреди сто години. А сутрин, когато се будеше, и вечер, точно преди да заспи, чуваше далечно биене на камбана — печален звук като камбаната на потънал град, чийто звън се разнася по цялата океанска шир. Хенри не се замисляше за камбанния звън — всъщност дори не си спомняше за него, — но меланхолията, която звукът навяваше, му вляеше през целия ден.

Той намираше утеха от всичките си разочарования и недоволства в непрестанното сравняване на начина на живот в Грейт Хитхердън с този в Шропшир (до голяма степен в ущърб на Шропшир) и в размисли на глас по повод упоритите кабинетни занимания на Стрейндж — „сякаш няма имущество и тепърва трябва да печели парите си“. Тези забележки той адресираше главно към Арабела, но Стрейндж често беше наблизо и много скоро Арабела изпадна в неизбежното положение на помирител между двамата.

— Когато ми трябва съвет от Хенри — мърмореше Стрейндж, — ще му го поискам. Какво му влиза в работата, питам аз, къде ще построя обора си? Или как прекарвам времето си?

— Много е досадно, любов моя — съгласи се Арабела, — и нищо чудно, че се дразниш, но само помисли…

— Аз се дразня! Той е този, който постоянно се заяжда с мен!

— Ш-шт, ш-шт! Ще те чуе. Ти положи много усилия и всеки би се съгласил, че прояви ангелско търпение. Но, знаеш ли, мисля, че той го прави от добро чувство. Просто не знае как да го изрази и въпреки всичките си недостатъци много ще ни липсва, когато си замине.

По повод последното Стрейндж не изглеждаше толкова убеден, колкото на Арабела й се искаше. Затова тя добави:

— Бъди мил с Хенри! Заради мен.

— Разбира се! Разбира се! Аз съм самото търпение. Знаеш го! Има една пословица, много стара, за това как свещениците сеят жито, а магьосниците сеят ръж на едно и също поле. Смисълът е, че свещениците и магьосниците никога няма да се разберат111. Досега не съм го разбирал. Мислех, че съм в дружески отношения с лондонското духовенство. Управителят на Уестминстърското абатство и капеланът на принц-регента са много приятни хора, Но Хенри ме вбесява.

На Коледа заваля гъст и обилен сняг. Дали от пререканията през последните дни или по някаква друга причина, Арабела от сутринта се чувстваше зле, имаше главоболие и не можеше да стане от леглото. Стрейндж и Хенри бяха принудени цял ден да си правят компания един на друг. Хенри говори много за Грейт Хитхердън, а вечерта играха на екарте. Това беше игра, която и двамата обичаха и която вероятно би породила по-непринудено веселие, ако по средата на втората игра Стрейндж не обърна деветка пика, което тутакси породи у него нови идеи относно магическото значение на тази карта. Той остави играта, остави Хенри и взе картата със себе си в библиотеката, за да я изучава. Хенри остана да се развлича както намери за добре.

Стрейндж се събуди — или почти — в ранните часове на следващата сутрин. Стаята беше изпълнена със слабо сребристо сияние, което можеше да се дължи на отражението на лунната светлина в снега отвън. Стори му се, че вижда Арабела, облечена и седнала в краката му с гръб към него. Тя решеше косата си. Стрейндж й каза нещо — или поне така му се стори.

После отново заспа.

Към седем часа той се събуди с намерението да отиде в библиотеката и да поработи на спокойствие час-два преди ставането на Хенри. Стрейндж бързо стана, отиде в гардеробната си и позвъни на Джеръми Джоунс, за да дойде да го избръсне.

В осем часа прислужницата на Арабела, Джанет Хюз, почука на вратата на спалнята й. Отговор не последва и като реши, че господарката й може все още да страда от главоболие, Джанет си тръгна.

В десет часа Стрейндж и Хенри закусиха заедно. Хенри беше решил да посвети деня си на лов и не можеше да убеди Стрейндж да го придружи.

— Не, не. Имам работа, но това няма защо да те спира. В края на краищата, ти познаваш тукашните полета и гори не по-зле от мен. Мога да ти заема пушката си, а съм сигурен, че кучета ще се намерят.

Джеръми Джоунс влезе и каза, че пак е дошъл мистър Хайд. Очаквал го в коридора и искал незабавно да говори със Стрейндж.

— О, какво иска този път? — промърмори Стрейндж.

Мистър Хайд влезе запъхтян и пребледнял от тревога.

Изведнъж Хенри възкликна:

— Какво, за Бога, прави този човек? Ще излиза ли или ще влиза?

Един от множеството източници на раздразнение за Хенри в Ашфеър беше, че прислугата рядко се държеше със степента на почтителност, която според него подобаваше на такова богато домакинство. В този случай Джеръми Джоунс бе тръгнал да излиза от стаята, но на вратата се беше спрял и припряно си шепнеше с друг слуга, който стоеше в коридора.

Стрейндж погледна към вратата, въздъхна и каза:

— Хенри, наистина няма значение. Мистър Хайд, аз…

Междувременно мистър Хайд, чието вълнение се усили от чакането, извика:

— Преди час видях мисис Стрейндж на уелските хълмове! Хенри подскочи и погледна Стрейндж.

Стрейндж изгледа хладно мистър Хайд и каза:

— Няма нищо, Хенри. Наистина няма нищо.

Мистър Хайд трепна при тези думи, но благодарение на упорития си нрав успя да ги преглътне.

— Видях я при замъка Идрис и точно като миналия път мисис Стрейндж вървеше с гръб към мен и не можах да зърна лицето й. Опитах се да я проследя и да я настигна, но я изгубих от поглед. Знам, че миналия път изглеждаше като видение — илюзия, родена от собствения ми мозък в снежната виелица, — но днес е ясно и тихо и съм сигурен, че видях мисис Стрейндж — така ясно, както виждам вас, сър.

— Миналия път? — попита Хенри озадачен.

Стрейндж нетърпеливо благодари на мистър Хайд, че е бил така добър да им съобщи за това… (той не можа да намери думата, която търсеше).

— Но тъй като знам, че мисис Стрейндж е на сигурно място в дома ми, надявам се, няма да се учудите, ако…

Джеръми внезапно нахлу в стаята. Отиде право при Стрейндж, наведе се и зашепна в ухото му.

— Хайде, човече, говори! Кажи какво има! — възкликна Хенри.

Джеръми колебливо погледна към господаря си, но Стрейндж не каза нищо. Той закри устата си с ръка и очите му зашариха из стаята, сякаш бе силно развълнуван от не особено приятна новина.

Джеръми каза:

— Мисис Стрейндж не е в къщата, сър. Не знаем къде е.

Хенри заразпитва мистър Хайд за това, което бе видял на хълмовете, и едва му оставяше време да отговори, преди да зададе следващия въпрос. Джеръми Джоунс ги гледаше и се мръщеше. Междувременно Стрейндж седеше в мълчание и гледаше пред себе си. Изведнъж скочи и бързо излезе от стаята.

— Мистър Стрейндж! — извика мистър Хайд. — Къде отивате?

— Стрейндж! — провикна се Хенри.

Тъй като нищо не можеха да решат и да направят без него, те нямаха друг избор, освен да го последват. Стрейндж се изкачи по стълбите към библиотеката на първия етаж и се запъти право към големия сребърен съд, който стоеше на масата.

— Донеси вода — заповяда той на Джеръми Джоунс. Джеръми Джоунс донесе кана с вода и напълни съда.

Стрейндж произнесе една-единствена дума и стаята сякаш притъмня и се изпълни със сенки. В същия момент водата в съда стана по-тъмна и леко матова.

Притъмняването ужаси Хенри.

— Стрейндж! — извика той. — Какво правим тук? Смрачава се! Сестра ми е отвън. Не бива да оставаме в къщата и минута повече! — Хенри се обърна към Джеръми Джоунс като единствения от присъстващите, който имаше някакво влияние над Стрейндж. — Кажи му да престане! Трябва да тръгнем да я търсим!

— Тихо, Хенри — каза Стрейндж.

Той два пъти прокара пръст по повърхността на водата. Появиха се две бляскави светли ивици и я разделиха на четири. Стрейндж направи знак над една от четвъргините. В нея се появиха звезди, още ивици, жилки и нишки светлина. Той се вгледа във водата. После направи знак над втората четвъртина. Появиха се други светли шарки. Стрейндж повтори процедурата с третата и четвъртата част. Ивиците светлина се промениха. Те се раздвижиха и заблестяха, на моменти заприличваха на писмена, друг път — на знаци върху карта или на съзвездия.

— Какъв е смисълът на всичко това? — попита мистър Хайд озадачен.

— Да я намерим — отвърна Стрейндж. — Поне това е идеята.

Той докосна една от четвъртините. Веднага шарките в останалите части изчезнаха. Светлите ивици започнаха да се разрастват, докато изпълниха цялата повърхност. Стрейндж я раздели на четвъртини, вгледа се и докосна една от тях. Той повтори процедурата няколко пъти. Шарките ставаха все по-гъсти и все повече заприличваха на карта. Но колкото повече напредваше Стрейндж, толкова по-колебливо ставаше изражението на лицето му и толкова по-малко убеден изглеждаше в нещата, които виждаше в съда.

След няколко минути Хенри не издържа и извика:

— За Бога, сега не е време за магии! Арабела се е изгубила! Стрейндж, умолявам те! Остави тези глупости и да вървим да я търсим!

Стрейндж нищо не отвърна, само погледна ядосано и плесна по водата. Шарките и звездите мигом изчезнаха. Той пое дълбоко дъх и започна отначало. Този път действаше по-уверено и бързо стигна до нещо, което му се стори съществено. Но вместо да извлече полезни сведения от видяното, Стрейндж седна и се загледа във водата с учудване и недоумение.

— Какво има? — тревожно попита мистър Хайд. — Мистър Стрейндж, виждате ли жена си?

— Не проумявам нищо от това, което магията ми казва! Тя твърди, че Арабела не е в Англия. Нито в Уелс. Нито в Шотландия. Нито във Франция. Не мога да я разчета правилно. Прав си, Хенри. Губя си времето тук, Джеръми, донеси ботушите и палтото ми!

Изведнъж на повърхността на водата се появи видение. В древна мрачна зала танцуваха група красиви мъже и жени. Но тъй като Стрейндж не видя каква връзка има това с Арабела, той плесна по водата. Видението изчезна.

Отвън дебел слой сняг покриваше света. Всичко беше замръзнало, неподвижно и смълчано. Първо трябваше да се претърси землището на Ашфеър. Когато се оказа, че там няма дори птичка, Стрейндж, Хенри, мистър Хайд и слугите се заеха да претърсват пътищата.

Три прислужници се върнаха обратно в къщата и отидоха на тавана, където никой не се бе качвал още от годините, когато Стрейндж беше малко момче. Те взеха брадва и чук и отвориха раклите, които стояха заключени от петдесет години. Надзърнаха във всички шкафове и скринове, някои от които трудно биха побрали дете, а какво остава за възрастна жена.

Някои слуги се втурнаха към къщите в село Клън. Други яхнаха коне и препуснаха към Клънтън, Пърслоу, Клънбъри и Уиткот. Скоро нямаше къща в околността, в която да не знаеха, че мисис Стрейндж е изчезнала, и нямаше домакинство, което да не е изпратило някого да помага в търсенето. Междувременно жените в къщите поддържаха добре огъня и правеха всевъзможни приготовления, за да може ако доведат мисис Стрейндж в техния дом, тя незабавно да получи всичката топлина, храна и удобства, които човек би могъл да поеме наведнъж.

Още в първия час към тях се присъедини капитан Джон Еъртън от 12-и полк на леките драгуни, воювал с Уелингтън и Стрейндж на Пиренейския полуостров и при Ватерлоо. Неговите земи бяха в съседство с тези на Стрейндж. Двамата бяха връстници и съседи от цяла вечност, но капитан Еъртън беше срамежлив и резервиран джентълмен и те едва ли разменяха повече от двадесет думи годишно. В тази кризисна ситуация той пристигна с карти и с тържественото обещание да помогне на Стрейндж и Хенри с всичко, което е във възможностите му.

Скоро стана ясно, че мистър Хайд не е единственият човек, видял Арабела. Двама работници — Мартин Оукли и Оуън Булбридж — също я бяха видели. Джеръми Джоунс научи това от приятели на работниците, затова веднага яхна първия попаднал кон и препусна през заснежените полета към бреговете на река Клън, където Оукли и Булбридж се бяха присъединили към търсенето. Джеръми почти насила ги подкара обратно към село Клън, за да се срещнат с капитан Еъртън, мистър Хайд, Хенри Удхоуп и Стрейндж.

Джентълмените установиха, че разказът на Оукли и Булбридж странно противоречи на разказаното от мистър Хайд. Мистър Хайд видял Арабела да се движи в северна посока по голите заснежени хълмове на замъка Идрис. Това се случило точно в девет часа и точно както миналия път мистър Хайд бе дочул камбанен звън.

От друга страна, Оукли и Булбридж я видели да върви с бърза крачка между тъмните голи дървета на около пет мили източно от замъка Идрис, но и двамата твърдяха, че това е станало точно в девет часа.

Капитан Еъртън се намръщи и попита Оукли и Булбридж как са разбрали, че е девет часа, след като за разлика от мистър Хайд никой от тях няма джобен часовник. Оукли отвърна, че са решили, че трябва да е девет, защото са чули звън на камбани. Според Оукли звънът е идвал от църквата „Сейнт Джордж“ в Клън. Булбридж обаче каза, че не е идвал от „Сейнт Джордж“, защото те са чули звън на много камбани, а там камбаната е една. Каза още, че звънът е бил тъжен, погребален звън, но когато го помолиха да обясни какво има предвид, Булбридж не можа.

Двата разказа съвпадаха във всички други детайли. В нито един нямаше небивалици за черни рокли. И тримата мъже казаха, че Арабела е била облечена в бяла рокля, както и всички се съгласиха, че е вървяла доста бързо. Никой от тях не беше видял лицето й.

Капитан Еъртън изпрати мъжете да претърсват тъмната заснежена гора на групи от по четирима и петима. Помоли жените да донесат фенери и топли дрехи и изпрати конници да огледат високите голи хълмове около замъка Идрис. Избра мистър Хайд, който не би се задоволил с по-малко, да води групата. Десет минути след като Оукли и Булбридж разказаха какво са видели, всички групи бяха тръгнали. Търсиха, докато имаше дневна светлина, но тя не се задържа дълго. Бяха изминали едва пет дни от зимното слънцестоене: в три часа светлината започваше да отслабва, в четири ставаше тъмно.

Хората се върнаха в дома на Стрейндж, където капитан Еъртън възнамеряваше да направи равносметка на постигнатото дотук и да вземе решение какво да правят по-нататък. Няколко от живеещите наблизо дами също бяха там. Те се опитаха да чакат в домовете си новини за съдбата на мисис Стрейндж и установиха, че това е самотно и тревожно занимание. Дамите дойдоха в Ашфеър отчасти да предложат помощта си, но най-вече да намерят утеха в компанията на останалите.

Последни пристигнаха Стрейндж и Джеръми Джоунс. Те дойдоха с кални ботуши направо от обора. Стрейндж беше с посивяло като пепел лице и хлътнали очи. Той говореше и се движеше като насън. Може би дори нямаше да се сети да седне, ако Джеръми Джоунс не го бе побутнал към един стол.

Капитан Еъртън разгъна картите си на масата и започна да разпитва всяка от групите къде е била и какво е открила — което беше абсолютно нищо.

Всеки от присъстващите се замисли, че старателно изрисуваните линии и думи на картите в действителност са заледени езера и реки, смълчани гори, замръзнали долчинки и високи голи хълмове и всеки от тях си спомни колко много овце, крави и диви животни са измрели през този сезон.

— Мисля, че през нощта се събудих… — внезапно се обади дрезгав глас.

Присъстващите се огледаха.

Стрейндж продължаваше да седи на стола, където Джеръми го беше настанил. Ръцете му висяха отпуснати покрай тялото, погледът му беше забит в пода.

— Мисля, че през нощта се събудих. Не знам точно по кое време. Арабела седеше на леглото в краката ми. Беше облечена.

— Не го казахте по-рано — отбеляза мистър Хайд.

— Бях забравил. Мислех, че съм сънувал.

— Не разбирам — каза капитан Еъртън. — Нима искате да кажете, че мисис Стрейндж е напуснала дома ви през нощта?

Стрейндж се опита да намери отговор на този съвсем разумен въпрос, но не успя.

— Но, разбира се — обади се мистър Хайд, — на сутринта не може да не сте видели дали си е у дома или не!

— Тук беше. Разбира се, че беше тук. Нелепо е да се предполага… Поне… — Стрейндж млъкна. — Тоест, когато станах, мислех за книгата си, а в стаята беше тъмно.

Неколцина от присъстващите си казаха, че като съпруг Джонатан Стрейндж е ако не напълно безразличен, то поне необяснимо ненаблюдателен по отношение на съпругата си, и някои започнаха да го поглеждат със съмнение и да прехвърлят в главите си всички причини, които биха накарали една явно предана съпруга внезапно да побегне навън в снега. Тежки думи? Жесток нрав? Страховити гледки, съпътстващи работата на магьосника — призраци, демони, чудовища? Внезапно разкритие, че мъжът й има любовница и половин дузина незаконородени деца?

Изведнъж откъм коридора се разнесе вик, след което никой не можа да каже чий глас е бил това. Няколко от съседите на Стрейндж, които стояха най-близо до вратата, отидоха да видят какво става. После техните възгласи привлякоха останалите.

Отначало в коридора беше тъмно, но след минута донесоха свещи и всички видяха, че някой стои в подножието на стълбището.

Беше Арабела.

Хенри се втурна да я прегърне, мистър Хайд и мистър Еъртън й казаха колко се радват да я видят здрава и невредима, други хора започнаха да изразяват учудването си и да споделят с всеки желаещ да ги чуе, че не са имали и най-малката представа, че тя е в коридора. Няколко дами и прислужници се скупчиха около нея и я обсипаха с въпроси. Добре ли е? Къде е ходила? Изгубила ли се е? Случило ли се е нещо, което да я разстрои?

После, както понякога се случва, няколко души забелязаха едновременно нещо доста странно: Стрейндж не й каза нищо, не тръгна към нея — нито впрочем тя му каза нещо или тръгна към него.

Магьосникът стоеше и мълчаливо се взираше в съпругата си. Изведнъж възкликна:

— Мили Боже, Арабела! С какво си облечена?

Дори на колебливата примигваща светлина от свещите ясно се виждаше, че тя е с черна рокля.

44АРАБЕЛА

Декември 1815 година

— СИГУРНО СТЕ ПРЕМРЪЗНАЛИ до кости! — извика мисис Еъртън и взе ръцете на Арабела в своите. — О, скъпа! Студена сте като мъртвец!

Друга дама се втурна да донесе от гостната шал на мисис Стрейндж. Върна се със син индийски кашмирен шал с фини златисто-розови ресни по краищата, но когато мисис Еъртън го наметна на раменете на Арабела, черната рокля сякаш уби цялата му красота.

Арабела стоеше със скръстени ръце и оглеждаше всички със спокойно, безразлично изражение. Тя не си направи труда да отговори на нито един от загрижените им въпроси. Не изглеждаше нито изненадана, нито смутена от това, че ги вижда в дома си.

— Къде, за Бога, се изгуби? — попита Стрейндж.

— Разхождах се — каза тя. Гласът й прозвуча съвсем спокойно.

— Разхождала си се! Арабела, да не си полудяла? В три фута сняг! Къде беше?

— В тъмните гори — отвърна Арабела, — сред заспалите ми братя и сестри. Из високите блата сред благоуханните призраци на отдавна мъртвите ми братя и сестри. Под сивото небе сред сънищата и шепота на братята и сестрите ми, които тепърва ще дойдат.

Стрейндж я изгледа втренчено.

— Какво?

Никой не се учуди, че след този неделикатен разпит тя не каза нищо повече, и поне една от присъстващите дами реши, че грубостта на съпруга й я е подтикнала да дава такива странни отговори и след това да замълчи.

Мисис Еъртън обхвана с ръка талията на Арабела и грижливо я обърна с лице към стълбите.

— Мисис Стрейндж е уморена — решително заяви тя. — Елате, скъпа, нека се качим горе да…

— О, не! — отсече Стрейндж. — Още не! Бих искал да знам откъде се е взела тази рокля. Моля да ме извините, мисис Еъртън, но аз съм твърдо решен да…

Той тръгна към тях, но изведнъж спря и стъписано се загледа в пода. После внимателно отстъпи встрани от нещо.

— Джеръми! Откъде се появи тази вода? Там, където стоеше мисис Стрейндж.

Джеръми Джоунс поднесе свещник към подножието на стълбището. На земята имаше голяма локва. После той и Стрейндж огледаха тавана и стените. Другите слуги също се заинтересуваха, а след тях и джентълмените.

Докато мъжете се занимаваха с локвата, мисис Еъртън и дамите тихо отведоха Арабела.

Коридорът на Ашфеър беше старомоден като всичко останало в къщата. Той бе облицован с ламперия от бряст, боядисан в млечнобяло. Подът беше покрит с гладки каменни плочи. Един от слугите предположи, че водата може да се е процедила през камъните, затова отиде да донесе железен прът, за да провери дали някоя от плочите не е хлабава. Но не успя да ги помръдне. Нямаше и следи от капеща вода. Някой друг подхвърли, че е възможно двете кучета на капитан Еъртън да са донесли водата. Кучетата бяха обстойно огледани. Козината им беше съвсем суха. След това разгледаха самата вода.

— Черна е и съдържа ситни частици от нещо — отбеляза Стрейндж.

— Прилича на мъх — каза Джеръми Джоунс.

Те продължиха да недоумяват и възклицават, докато липсата на всякакъв напредък ги накара да изоставят начинанието си. Скоро след това джентълмените си тръгнаха, като взеха със себе си и съпругите си.

В пет часа Джанет Хюз се качи в спалнята на господарката си и я намери в леглото. Арабела дори не си беше направила труда да съблече черната рокля. Когато Джанет я попита дали се чувства зле, тя отвърна, че ръцете я болят. Джанет помогна на господарката си да се съблече и отиде да съобщи на Стрейндж.

На втория ден Арабела се оплака от болка, която започваше от върха на главата и обхващаше цялата дясна половина от тялото й до стъпалата (или поне така предположиха, след като я чуха да казва, че я боли „от короната до върховете на корените“). Това достатъчно разтревожи Стрейндж, за да повика мистър Нютън, лекаря към църквата на Стретън. Същия следобед мистър Нютън пристигна в Клън, но освен болката не намери нищо обезпокоително и безгрижно си тръгна, като каза на Стрейндж, че след ден-два ще намине пак.

На третия ден тя издъхна.