Дирдирите. Пнумите

— Има много поводи за „неприлично поведение“ на повърхността — обясни й Рейт. — Съмнявам се, че ще ги одобриш.

— Ах, така значи.

— Трябва да бъдем внимателни. И на първо време, да се отървем от тези наметала.

Зап-210 го погледна ужасено.

— Голи ли ще тръгнем по света?

— Не, но наметалата са излишни. Те привличат внимание и дори могат да предизвикат враждебност. С тях ще ни вземат за гжиндра — той си съблече наметалото. Момичето изпръхтя ядно, но последва примера му и остана само по сивата долна риза.

Рейт нави двете наметала на вързоп.

— Нощем става студено, ще ги вземем с нас. Дойде ред на синята папка. Тук, на повърхността, тя беше безполезна, но след като я повъртя в ръце, Рейт я прибра под жилетката си.

Отправиха се на северозапад, като се движеха покрай брега. Свещената горичка на кхорайците бавно се стопи в здрачината, каменистият нос бе забулен в мъгла. Карина 4269 се снижи в небето и сиянието й придоби златистия оттенък на късния следобед. На север обаче няколко виолетови облака заплашваха да предизвикат една от типичните за Тчай внезапни и силни бури. Облаците се придвижваха доста бързо на юг, като се обстрелваха с ярки светкавици. Морето се изравни и придоби графитен оттенък. Отпред, съвсем близо до брега, се появи нова горичка. Дали и тази бе свещена? Рейт огледа околностите, но не забеляза следи от местни обитатели.

И тези дръвчета бяха наклонени под ъгъл, с увиснали клони, опиращи почти до земята. Зад хълмовете вероятно се гушеше някое селце, но поне за момента двамата бяха единствените живи същества в цялата околност.

Рейт реши да спести на Зап-210 тревогите си. И без това момичето си имаше достатъчно свои. Непривикнало на слънчеви лъчи, лицето й вече се бе зачервило. Облечена само с тънка долна риза и с полепнали по челото черни къдрици, тя беше тъй различна от девойката, която Рейт бе срещнал в столовата. Или отново бе жертва на собственото си въображение? Наистина ли тялото й бе по-закръглено и оформено? Тя забеляза погледа му и го стрелна засрамено и намусено.

— Какво си ме зяпнал?

— Без конкретна причина. Само дето ми изглеждаш по-различна от първия път, когато те видях. Промяната е към по-добро.

— Не разбирам за какво говориш — тросна се тя. — Това са глупости.

— Може би си права… Знаеш ли, някой ден ще ти обясня как стоят нещата на повърхността. Обичаите тук са доста по-сложни — по-интимни и „неприлични“, отколкото в Убежищата.

— Хм — изсумтя Зап-210. — Защо свихме към гората? Нали каза, че тези горички били свещени?

— Не зная дали е вярно за тази — обясни Рейт и посочи облаците. — Виждаш ли черната завеса отзад? Това е дъжд. Под дърветата ще останем сухи. А наближава нощ и с нея излизат нощните кучета. Нямаме никакви оръжия. Ако се покатерим на някое дърво, ще бъдем в безопасност.

Зап-210 не отговори и те продължиха към горичката.

Лианите се извисяваха високо над тях. Веднага щом стигнаха дърветата, двамата спряха и се ослушаха, но чуваха само далечния тътен на бурята.

Навлязоха предпазливо в горичката. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през облаците, оформяха издължени златисти снопове между сенките. Най-ниските клони бяха на стотина стъпки височина, нямаше никакъв начин да се покатерят на дърветата. В гората не беше по-сигурно, отколкото на открито. Зап-210 спря и се ослуша. Рейт не чуваше нищо.

— Какво има?

— Не зная — тя продължаваше да се озърта във всички посоки. Рейт я наблюдаваше с нарастващо безпокойство.

Продължиха бавно и предпазливо, безшумни като котки, криейки се в сенките. Пред тях се разкри малка поляна, затворена отгоре с покрив от гъсти листа. На поляната имаше четири колиби и невисока платформа в средата. Дънерите наоколо бяха резбовани с изображения на мъже и жени, по една двойка за всяко дърво. Мъжете имаха издължени и яки долни челюсти, тесни чела, изпъкнали очи и скули, жените — дълги носове и устни, разтворени в широки усмивки. Не приличаха на типичните кхорайци, но затова пък, както забеляза Рейт, всичките притежаваха сходни черти помежду си. Позите им говореха недвусмислено, че са изобразени в момент на съвкупление. Рейт погледна крадешком към Зап-210, която се озърташе смаяно. Още един повод, помисли си той, да заклейми хората от повърхността като неблагоприлични и извратени.

Слънцето се скри зад облаците. Гората потъна в мрак, Рейт усети по лицето си първите капки на дъжда. Той огледа колибите. Бяха построени в типичния кхорайски стил, от тъмнокафяви тухли, с конусообразни черни покриви, разположени на равни разстояния около платформата. Поне на пръв поглед изглеждаха необитаеми. Рейт се зачуди какво ли може да е предназначението им.

— Почакай ме тук — прошепна той на Зап-210 и се затича приведен към най-близката колиба. Спря до стената и се ослуша: никакъв звук. Натисна леко вратата и тя се отвори без съпротива. Отвътре го лъхна тежка, неприятна миризма на влажна, необработена кожа, смола и мускус. Върху рафтове бяха подредени няколко десетки маски от резбовано дърво, идентични с мъжките лица на дънерите отвън. В центъра на помещението имаше две дървени койки, никакви оръжия, дрехи или други ценни предмети не се виждаха наоколо. Рейт се върна при Зап-210 и я намери да разглежда отблизо една от резбованите фигури. На лицето й се четеше погнуса.

Ярка светкавица раздра небето, последвана след миг от оглушителен тътен. Пороят започна внезапно. Рейт улови девойката за ръка и я задърпа тичешком към колибата. Двамата влязоха задъхани в помещението, огласяно от тропота на капките по покрива.

— Кхорайците са непредсказуеми — рече Рейт, — но се съмнявам да дойдат в гората в нощ като тази.

— Защо изобщо ще идват? — попита ядосано Зап-210. — Тук няма нищо, освен тези грозни фигури. Кхорайците харесват ли такива неща?

Рейт се досети, че става въпрос за резбованите фигури върху дънерите.

— Ни най-малко — увери я той. — Те са жълтокожи хорица, спретнати и добросъвестни. Мъжете и жените си приличат много — помъчи се да си спомни какво му бе разказвал Анахо: — Странни хора с още по-странни нрави. Различни денем и нощем — поне така се говори. Всеки от тях притежава две души, които идват и си отиват с изгрева и залеза и във всеки живеят две личности — но по-късно Анахо го бе предупредил: — Кхорайците са обидчиви хора. Избягвай да разговаряш с тях, не им обръщай внимание, освен ако не е крайно наложително, и дори тогава бъди немногословен. Те смятат бъбривостта за противоестествена и оскърбителна… Не заставай от наветрената им страна, нито — ако е възможно — от подветрената, подобни действия са проява на враждебност. Никога не давай да се разбере, че си забелязал жените им, не поглеждай към техните деца — ще заподозрат, че им отправиш проклятие. И най-важното — избягвай свещената горичка. Оръжието им е желязна стреличка, която мятат с изненадваща точност — те са опасни хора.

Зап-210 го изслуша внимателно, сетне се отпусна на един от наровете.

— Опитай се да поспиш — посъветва я Рейт.

— С този грохот отвън и миризмите, вътре? Такива ли са всички къщи на гаун?

— Не всички — промърмори Рейт. Приближи се до вратата и надзърна навън. Нощта се озаряваше от ярки светкавици, на чиято кратка светлина се виждаха приведените от бурята и дъжда дървета. Зап-210 скоро щеше да започне да задава въпроси, на които той не знаеше какво да отговори.

Ала още докато се озърташе, дъждът внезапно спря и бурята утихна. Рейт се върна в стаята.

— Сега вече можеш да поспиш — обърна се той към девойката. — Навън е тихо.

Тя издаде тих звук, чието значение Рейт не успя да разбере, и изтича до вратата.

— Някой идва! — прошепна изплашено.

Рейт застана до нея и надзърна през процепа. На поляната отвън стоеше фигура с кхорайски дрехи. Рейт не можеше да различи дали е мъж или жена. Фигурата се отправи към колибата, която се намираше точно срещу тяхната. Рейт се надвеси над Зап-210:

— Ще почакаме малко, преди да се измъкнем.

Тя го улови за ръката.

— Не, не! Идва още един.

Втори кхораец се появи на отритото и погледна към небето. Първият излезе от колибата с окачен на прът светилник, а вторият се затича право към къщурката, в която се криеха Рейт и девойката. Първият не му обърна внимание. В мига, в който кхораецът влезе в колибата, Рейт го удари, пренебрегвайки всякакви правила за галантност — в този случай мъжете и жените представляваха еднаква опасност. Кхораецът се строполи на пода и остана да лежи там безчувствен. Рейт се наведе към него — беше мъж. Рейт му свали наметалото, завърза му ръцете и краката с връзките на сандалите и му запуши устата с ръкава на наметката. После двамата със Зап-210 издърпаха тялото до рафта с дървени маски. Тук Рейт претършува завързания кхораец и откри чифт железни стрелички, кинжал и мека кожена кесия, в която имаше малко секвини. Рейт прибра парите с известни угризения в джоба си.

Зап-210 стоеше до вратата и гледаше като омагьосана навън. На светлината на фенера се виждаше, че първият кхораец е жена. Тя носеше резбована маска и бяла рокля. Жената забоде пръта с фенера в един жлеб до платформата. Дори да бе изненадана от изчезването на мъжа, не го показа с нищо.

Рейт взе бързо решение:

— Сега, докато навън е само жената…

— Не! Идват и други!

Трима души се появиха от различни посоки на откритото и всеки се отправи към една от останалите колиби. Първа от колибата се показа втора жена с маска и бяла рокля, малко след това излязоха и другите двама, чиито маски бяха мъжки. Те се върнаха при централната платформа, където първата жена стоеше неподвижно.

Рейт започна да се досеща за предназначението на свещената горичка. Зап-210 продължаваше да гледа като хипнотизирана.

Рейт бе завладян от нарастваща тревога. Ако събитията се развиеха според предположенията му, спътницата му я чакаше неприятна изненада.

Междувременно се появиха нови трима кхорайци. Един от тях се насочи към колибата, където се спотайваха Рейт и Зап-210. Рейт се помъчи да се справи с него, както бе постъпил с предишния, но този път ръката му се плъзна и мъжът падна на пода със сподавено стенание. Рейт се хвърли мигом върху него и му запуши устата, докато мъжът изгуби съзнание. Използвайки връзките на сандалите, той го овърза, запуши му устата, след което го претърси.

— Съжалявам, че постъпвам като крадец — извини се, докато прибираше оскъдните секвини, — но нуждата ми е по-голяма от твоята.

Изправена до вратата, Зап-210 ахна слисано. Рейт се приближи и погледна навън. Жените — сега вече три на брой — си бяха свалили роклите и стояха съвсем голи. Те подхванаха странна песен, по-скоро мелодия, лишена от думи, тиха, примамлива и настойчива. Тримата кхорайци с мъжки маски започнаха бавно да обикалят платформата.

— Но какво правят те? — попита задъхано Зап-210. — Защо се разголват така? Не съм виждала подобно нещо!

— Така повелява религията им — опита се да обясни Рейт. — Не гледай. Иди си легни. Трябва да поспиш — сигурно си уморена.

Тя го погледна изпитателно, сякаш го подозираше, че таи някакви други намерения.

— Не ми отговори на въпроса. Чувствам се ужасно засрамена. Никога досега не бях виждала гол човек. Такива ли са всички хора на гаун — толкова неблагоприлични? Това е отвратително. И песните им — те също ме разстроиха. Какво смятат да правят?

Рейт се опита да застане между нея и вратата.

— Не е ли по-добре да поспиш? Ритуалите им само ще засилят объркването ти.

— О, не, струва ми се, че са интересни. Изумена съм обаче от дръзкото поведение на тези хора. И погледни! Мъжете!

Рейт въздъхна и взе отчаяно решение.

— Ела тук — подаде й една женска маска. — Сложи си я.

Тя се дръпна ужасено назад.

— Защо?

Рейт избра една мъжка маска и си я постави.

— Тръгваме си.

— Но… — извърна тя запленен поглед към платформата.

Рейт я дръпна рязко, нахлузи на главата й една кхорайска шапка и си сложи другата.

— Но те ще ни видят — запърха изплашено Зап-210. — Ще ни подгонят… ще ни убият…

— Възможно е — кимна Рейт. — Въпреки това е най-добре да си вървим — той огледа поляната. — Ти излез първа. Заобиколи колибата отзад. Аз идвам след теб.

Зап-210 се измъкна навън. Жените от платформата пееха все по-примамливо, голите мъже бавно ги доближаваха.

Рейт застигна Зап-210 зад колибата. Дали ги бяха забелязали? Песента продължаваше, като ту се извисяваше, ту притихваше.

— Върви право към гората и не се обръщай!

— Толкова е смешно — поглеждаше през рамо Зап-210. — Защо не ми даваш да гледам? — тя закрачи към гората, следвана на двайсетина крачки от Рейт. Внезапно откъм колибата долетя яростен вик. Песента секна. Настъпи мъртвешка тишина.

— Бягай! — извика Рейт. Понесоха се през свещената горичка, захвърляйки маските и наметалата. Далеч отзад отекнаха гневни викове, но възпрени от голотата си, кхорайците се отказаха от преследване13.

Рейт и Зап-210 стигнаха покрайнините на гората и спряха да си поемат дъх. Самотна синя луна надзърташе между разкъсаните облаци, но в по-голямата си част небето бе чисто.

— Какви са тези малки светлинки? — попита Зап-210, вдигнала глава нагоре.

— Това са звездите. Далечни слънца. Край повечето има планети. Хората са дошли от една такава планета на име Земя — не само твоите предци, но дори тези на кхорайците. Земята е люлката на човечеството.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Зап-210.

— Някой път ще ти разкажа. Но не сега.

Те поеха между дюните под обсипания със звезди небосвод и цялата тази картина породи у Рейт странни чувства и усещания. Сякаш отново се бе върнал в младостта и вървеше под звездното земно небе с малко, стройно момиче, в което бе влюбен безумно. Толкова силно бе това видение, внушение или халюцинация, че той неволно посегна назад и улови Зап-210 за ръката. Тя го погледна смръщено, понечи да възрази, но замълча — навярно сметна, че това е поредният неразбираем ритуал на гаун.

Известно време двамата вървяха ръка за ръка. Постепенно Рейт започна да се съвзема. Намираше се на Тчай, а не на Земята, и девойката до него… тази мисъл той реши да остави недовършена, по ред причини. Сякаш доловила промяната в настроението му, Зап-210 ядосано си дръпна ръката — вероятно за известно време тя също бе под въздействие на странни видения и мисли.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо. Най-сетне, когато синята луна увисна високо в небето, те стигнаха един пясъчен хълм и откриха подходяща ниша в подножието му. Загърнаха се в наметалата и се притаиха в ниското. Рейт не можеше да заспи. Лежеше по гръб, загледан в небето и заслушан в дишането на момичето. И тя като него беше будна. Защо я бе накарал да побегнат от кхорайците, с риск да ги преследват и заловят? За да запази невинността на девойката? Това беше нелепо. Рейт извърна глава и откри, че лицето й, от което се виждаше само смътно бяло петно, е обърнато към него.

— Не мога да заспя — прошепна тя. — Прекалено съм изморена. Животът на повърхността ме плаши.

— Понякога плаши и мен — призна Рейт. — Но нима предпочиташ да се върнеш в Убежищата?

Както винаги тя отвърна уклончиво:

— Не разбирам това, което виждам, не разбирам и себе си… Никога досега не бях чувала подобни песни.

— Тези песни съществуват от хилядолетия и не са се променили. Може би са песни от старата Земя.

— Но те бяха съвсем голи! Така ли постъпват всички хора на повърхността?

— Не съвсем всички — отвърна Рейт.

— Но защо се държат по този начин?

Рано или късно, помисли си Рейт, тя трябва да узнае тайните на човешката биология. Но не точно тази вечер, не тази вечер!

— Голотата не значи нищо — смотолеви той. — Всеки от нас има тяло, което е като на останалите.

— Но защо тогава искат да се разголват? В Убежищата винаги ходим облечени, за да не бъдем обвинени в „неприлично поведение“.

— Какво по-точно разбираш под „неприлично поведение“?

— Вулгарна интимност. Те се галят, допират, вършат разни неща. Толкова е нелепо.

Рейт подбра внимателно думите си.

— Знаеш ли, всъщност това е съвсем нормално човешко поведение — като да огладнееш, нещо от този род. Ти никога ли не си се държала „неприлично“?

— Разбира се, че не!

— И не ти е хрумвала подобна мисъл?

— Човек не може да бъде господар на мислите си.

— Не е ли имало някой младеж, с когото ти се е искало да се сприятелиш?

— Никога! — тросна се отново Зап-210 сякаш самата мисъл за това бе скандална.

— Е, какво пък, тук, на повърхността, нещата стоят малко по-различно. А сега е най-добре да поспиш. Кой знае, утре може да ни подгони цял отряд разгневени кхорайци.

Рейт най-сетне се унесе и заспа. Когато се събуди, синята луна бе изчезнала и небето бе тъмно, ако се изключеха съзвездията. Откъм дюните долетя самотният вой на нощно куче. Докато се загръщаше в наметалото, чу Зап-210 да шепне сънено:

— Страх ме е от небето.

Рейт се надвеси над нея и неволно посегна да я погали по главата. Тя въздъхна и се отпусна, събуждайки у него желанието да я пази и закриля.

Нощта отмина. На изток се показа червеникавокафяво сияние, което скоро придоби бронзов оттенък. Рейт се зае да преглежда съдържанието на кесиите, които бе взел от кхорайците. Беше приятно изненадан, че секвините са деветдесет и пет — повече, отколкото се бе надявал. Той захвърли стреличките — остри като игли метални пръчици с дължина петнайсет сантиметра и переста опашка. Кинжалът затъкна в пояса.

Двамата прекосиха песъчливите хълмове пред тях и скоро се озоваха на скалист рид. Карина 4269 се издигна зад гърбовете им и огря брега, осветявайки поредица от плитки заливи и мочурливи низини, чак до следващата издатина в далечината. Кхорайският град заемаше един хълм на около миля вляво. Почти в краката им дървено мостче криволичеше из тресавището и достигаше морето — паянтова конструкция от тънки подпори, въжета и дъски, която се тресеше при всеки удар на вълната. Пет-шест лодки бяха привързани към подпорите в морето — имаха извити корпуси, вирнати носове и кърми и тънки мачти. Рейт извърна очи към града. Струйки дим се издигаха над черните метални покриви и това бе единственият признак за живот долу. Рейт насочи вниманието си към покривите.

— По-лесно е да се плава, отколкото да се върви — подхвърли замислено той. — А и вятърът по крайбрежието, струва ми се, е в подходяща посока.

Зап-210 оглеждаше намръщено морето.

— Искаш да отидем в онази безкрайна пустош?

— В това, че е пустош, няма нищо лошо — засмя се Рейт. — Не ме плаши морето, а онези, които се скитат из него… Същото, естествено, важи за сушата — той се спусна надолу по склона и Зап-210 го последва. Стигнаха мостчето и поеха по клатушкащите се дъски. Някъде наблизо проехтя гневен вик. Когато се обърнаха, забелязаха малко момче да търчи с всички сили към градчето.

Рейт улови Зап-210 за ръката и я задърпа.

— Хайде, побързай! Нямаме много време!

Девойката го последва запъхтяна. Двамата стигнаха края на кея.

— Няма да им избягаме! — захленчи тя. — Ще ни преследват с лодките.

— Съмнявам се — озъби се Рейт. Огледа набързо поклащащите се лодки и избра най-солидната от тях. В отсамния край на градчето вече се бе струпала неголяма тълпа, десетина черни фигурки тичаха към кея. Скоро и други ги последваха.

— Скачай в лодката! — нареди Рейт. — И вдигай платното!

— Късно е — поклати глава Зап-210. — Никога няма да им избягаме.

— Не е късно. Вдигай платното!

— Не зная как.

— Дръпни въжето, което е прехвърлено през мачтата.

Зап-210 скочи в лодката и се зае да изпълнява инструкциите на Рейт. Междувременно той притичваше по кея и режеше въжетата на останалите лодки. Силното течение бързо ги отнесе навътре в морето.

Рейт се върна при девойката тъкмо когато тя се бореше отчаяно с напречната рейка. Изглежда, платното се бе заплело в скрипеца. Рейт хвърли един последен поглед към гневно крещящите рибари, скочи в лодката и я оттласна от кея.

Нямаха време да се занимават с платното, Рейт сграбчи греблата, нагласи ги в ключовете и загреба с отчаяна бързина. Разярени кхорайци вече трополяха по паянтовия кей. Някои от тях спряха, извадиха металните си стрелички и ги хвърлиха високо в небето. Миг по-късно около лодката заваля дъжд от стрели. Рейт задърпа греблата с обновени сили, сетне се зае с платното. Рейката се въртеше като бясна, корпусът скърцаше заплашително, цялата лодка се люшкаше на вълните. Кхорайците се бяха подредили на самия край на кея и гледаха мълчаливо отдалечаващата се в морето рибарска флотилия.

Рейт извърна носа на лодката към открито море. Зап-210 се бе свила в средата. По някое време тя се озърна изплашено и го попита:

— Не е ли опасно да се отдалечаваме от сушата?

— Напротив, това е най-умното нещо, което можем да направим. В противен случай кхорайците могат да ни проследят по брега и да ни нападнат и убият веднага щом слезем някъде.

— Никога досега не съм била на толкова открито място. Чувствам се ужасно беззащитна.

— Но все пак сме по-добре, отколкото вчера или онзи ден. Гладна ли си?

— Да.

— Виж какво има в онова сандъче там. Може да извадим късмет.

Зап-210 повдигна капака на оставения на Кърмата сандък и между въжетата, такъмите, резервните платна и фенера откри стомна с вода и торбичка с питки от изсушено пътниче.

Когато брегът се превърна в размазано зеленикаво петно, Рейт обърна лодката на северозапад и нагласи платното.

През целия ден духаше умерен вятър. Рейт се придържаше на разстояние десетина мили от брега, далеч отвъд полезрението на кхорайците. От време на време в далечината изникваха и потъваха високи планини.

Късно следобед вятърът се усили, пращайки пенливи зайчета да се гонят по черните вълни. Скрибуцането на лодката и такелажа се засили, платното се изду, корпусът се наклони на една страна, водата зад кърмата забълбука и Рейт се радваше на всяка миля, която така бързо оставяха зад себе си.

Карина 4269 се скри зад хълмовете на материка, вятърът утихна и лодката изгуби скорост. Спусна се мрак, Зап-210 продължаваше да се седи приведена в средата на лодката, измъчвана от небесния простор. Рейт едва се крепеше от умора. Той свали платното, завърза кормилото, настани се удобно на дъното и заспа.

Събуди го ранният утринен бриз. Препъвайки се в предизгревния сумрак, той успя да вдигне платното, след това се настани на кърмата, улови кормилото и потъна в полудрямка, докато слънцето изгрее.

По обяд приближиха поредния щръкнал дълбоко навътре в морето нос. Рейт насочи лодката към един песъчлив плаж. Веднага щом акостираха, той излезе на разузнаване. Откри малко поточе, храсталак с тъмночервени плодове и няколко изсъхнали пътничета. На дъното на поточето щъкаха дребни ракообразни същества, но сърце не му даваше да ги лови за ядене.

Следобед отново излязоха в открито море и когато заобиколиха носа, пейзажът значително се промени. Сивкавите хълмове и крайбрежните мочурища бяха заменени от чакълест бряг, отвъд който имаше само голи червеникави възвишения. Тази безжизнена картина само накара Рейт да насочи носа навътре в морето.

Около час преди залез-слънце на северозапад се показа нисък, издължен кораб, който се движеше успоредно на техния курс. Тъй като слънцето се спускаше бързо на запад, Рейт се надяваше да останат незабелязани от екипажа на кораба, напомнящ пиратската галера в Драскадския океан. За да се подсигури и да увеличи дистанцията, той изви на юг. Малко след това другият кораб също смени посоката, но Рейт не знаеше дали това е случайно, или преднамерено. Той обърна лодката право към брега и корабът направи същото. Нямаше никакво съмнение, че далеч по-бързият съд съвсем скоро ще ги застигне. Зап-210 наблюдаваше гонитбата с пребледняло лице, Рейт се питаше какво да прави, ако корабът ги застигне. Девойката не знаеше какво може да я очаква при подобна среща, а и сега не беше най-подходящият момент да й обяснява. Рейт реши да я убие, в случай че пленът им се окаже неизбежен. Малко след това му хрумна, че ще е по-добре, ако и двамата се хвърлят през борда и се оставят на милостта на вълните… Също толкова непрактично — докато са живи, все имаше надежда.

Слънцето опря хоризонта, вятърът, както и предните вечери, утихна. Със залеза настъпи мъртво спокойствие и двата съда замряха неподвижно върху едва поклащащата се морска повърхност.

Рейт се улови за греблата. Веднага щом се стъмни, той насочи лодката към брега. Греба през цялата нощ. Първо изгря розовата луна, сетне синята, и двете оставяха сияещи дири зад кърмата.

По някое време пред носа на лодката изникна тъмна неподвижна маса — морският бряг. Рейт остави греблата. Далеч на запад съгледа трепкаща светлинка. Той спусна тихо котвата и свали платното. Двамата похапнаха от питките, след това легнаха да спят върху платното на дъното.

Сутринта ги посрещна с източен бриз. Лодката се поклащаше на котва, на стотина метра от брега, на дълбочина малко повече от метър. Пиратската галера, ако такъв бе непознатият кораб, бе изчезнала. Рейт вдигна котва и разпъна платното, скоро след това вече пореха вълните.

Още по-предпазлив след събитията от предния ден, Рейт отдалечи лодката само на четвърт миля от брега. В ранния следобед вятърът отслабна. На север се издигна стена от облаци, възвестяваща приближаването на буря. Рейт вкара лодката в една лагуна в устието на ленива река. В близкия й край се носеше сал от тръстикови клони, на който две деца ловяха риба. Въпреки че очевидно ги забелязаха, момчетата не проявиха никакъв интерес към лодката.

Рейт спря да гребе, за да прецени положението. Безпокоеше го привидното безразличие на децата. На Тчай всяко неестествено събитие или поведение подсказваше опасност. Рейт внимателно приближи лодката на разстояние, от което да могат да разговарят. На стотина метра по-нататък на брега седяха трима мъже, които също ловяха риба. Изглежда, бяха от сивите: ниски и набити туземци със сурово изражение на лицата, редки, кестеняви коси и сивкава кожа. Поне не са кхорайци, въздъхна Рейт, и не реагират на всичко с враждебност. Той остави лодката да се носи по течението.

— Има ли град наоколо? — провикна се, щом се приближи достатъчно.

Едно от момчетата посочи към дърветата, подаващи се над крайбрежните тръстики.

— Ето там.

— Как се казва?

— Зафатра.

— А да има странноприемница или хан, където да се настаним?

— Питайте мъжете на брега.

Рейт насочи лодката към близкия бряг. Един от мъжете размаха ядосано ръце.

— Ей, я внимавайте, ще ни разгоните рибата!

— Прощавайте — отвърна Рейт. — Да знаете къде можем да се настаним във вашия град?

Мъжете го погледнаха с вял интерес.

— Какво търсите по тези места?

— Ние сме пътници от Кислован, връщаме се у дома.

— Доста път сте изминали с тази малка лодка — подсмихва се скептично един от мъжете.

— А и много прилича на кхорайските рибарски лодки — изтъкна друг.

— Така е, наистина прилича — съгласи се Рейт, без да дава повече обяснения. — Но да се върнем на въпроса с настаняването.

— Имаш ли секвини, всичко е възможно.

— Можем да платим, стига цената да е разумна.

Най-възрастният от тримата се надигна.

— Ако не друго — рече той, — ние сме разумни хора — и махна на Рейт да се приближи. Веднага щом лодката заора в тръстиките, той скочи на борда. — Значи твърдите, че сте кхорайци?

— Напротив. Никога не сме твърдели подобно нещо.

— Ами лодката?

Рейт махна небрежно с ръка.

— Сигурно има и по-добри, но нали ни докара дотук.

Лицето на мъжа се изкриви в хладна усмивка.

— Продължете навътре по ей онзи канал. Придържайте се към дясната страна.

През следващия половин час Рейт греба навътре по канала, ориентирайки се по короните на ойнговите дръвчета, стърчащи в средата на острова. Започна да се съмнява, че зафатранецът или има странно чувство за хумор, или се опитва да го обърка. Веднага щом му хрумна тази мисъл, той остави греблата и въздъхна:

— Уморен съм. Погреби малко ти.

— Не, не — поклати глава мъжът. — Почти стигнахме, насочи се към онзи канал и гледай дърветата.

— Странно — промърмори Рейт. — Трябва да сме минали покрай него поне десетина пъти.

— Объркал си се, защото каналите си приличат. Ето че пристигнахме.

Лодката навлезе в спокойно езеро, заобиколено от къщурки с тръстикови стени, вдигнати върху колове от стебла на ойнги. В дъното на езерото се виждаше една по-масивна постройка. Подпорите бяха от същото червеникаво дърво, а покривът бе изплетен във формата на сложни черни и кафяви фигури.

— Това ни е общинският център — похвали се мъжът. — Не сме чак толкова изостанали, както може би си мислите. Тук идват танги с каруци и кервани, лодкари от Бихаеу или странници като вае. Всички тях настаняваме в общината.

— Танги? Значи сме съвсем близо до нос Врейа!

— Ако наричате триста мили „близо“. Тангите са досадни като пясъчни мухи, щъкат навсякъде и най-вече там, където не са желани. Недалеч оттук е големият тангски град Урманк… Не че ми е работа, но и двамата с жената сте от непозната за мен раса. Странно е да ви види човек заедно. Както и да е, мисля, че не рискувам нищо, като ви помагам.

— Истина е, че идваме от далечни земи — кимна Рейт. — Места, за които може никога да не си чувал.

Старецът изпръхтя презрително.

— Каквито и да сте, няма значение, стига да спазвате нашите обичаи и да си плащате.

— Два въпроса — прекъсна го Рейт. — Какви са тези „обичаи“ и колко очаквате да плащаме за дневен престой?

— Обичаите са прости — отвърна зафатранецът. — Нищо повече от размяна на любезности, ако ми позволите така да се изразя. Разходите ви едва ли ще надхвърлят четири-пет секвина на ден. Съветвам те да скриеш лодката си зад онзи пристан, в случай че наминат любопитни танги или бихасу.

Рейт реши да се възползва от съвета. Откара лодката на пристанището, доста примитивно съоръжение от ойнгови стълбове, лиани и тръстики. Зафатранецът скочи пръв на сушата и галантно подаде ръка на Зап-210, като не сваляше от нея сластен поглед.

Рейт слезе последен и подаде въжето на един момък, появил се междувременно. Зафатранецът му прошепна нещо и момъкът кимна. След това поведе Рейт и Зап-210 към голямата къща.

— Ето, заповядайте — покани ги, като стигнаха. — Онази стаичка там ще бъде на ваше разположение. Храна и вино ще получите, когато му дойде времето.

— Бихме искали да се изкъпем — заяви Рейт. — А също и да си сменим дрехите, ако е възможно.

— Банята е ето там. Нашенски дрехи можете да си купите на разумна цена.

— Която е?

— Всекидневен работен костюм от сиво сукно за оран или рязане на тръстика, струва десет секвина. Тъй като дрехите, които носите сега, по-скоро приличат на парцали, съветвам ви да не се стискате.

— А бельото включено ли е в цената?

— Само срещу два секвина ще получите чудесни долни ризи от мек плат, а ако желаете и сандали, ще ги имате срещу скромната сума от пет секвина.

— Чудесно — кимна Рейт. — Донесете всичко това. Ще си поживеем в първа класа, поне докато има секвини.

Облечена в проста сива риза и панталони, доставени от зафатранеца, Зап-210 вече не изглеждаше толкова странна и подозрителна. Черната й коса бе започнала да се къдри, кожата й бе потъмняла от вятъра и слънцето и само абсолютно правилните й черти и сериозното изражение я отличаваха от другите момичета на нейната възраст. По-скоро, реши Рейт, хората биха си обяснили поведението й с естествената за възрастта свенливост.

Но Кауч, старият зафатранец, бе на друго мнение. Той дръпна Рейт настрана и го попита с поверителен глас:

— Да не е болно твоето момиче? Ако ти трябват билки, треви за баня или тукашни лекарства, мога да ти намеря срещу разумна цена.

— Зафатранци гледат да извлекат изгода от всичко — отбеляза Рейт. Току-виж, преди да си тръгнем, неусетно сме затънали в дългове. И какво ще стане тогава?

— Ще преглътнем горчивия хап и толкоз. Ние знаем, че сме прокълнати от съдбата, обречени да живеем във вечни разочарования. Надявам се обаче случаят с теб да не е такъв?

— Не, освен ако не се наслаждаваме на гостоприемството ви по-дълго, отколкото възнамерявам.

— Не се съмнявам, че си преценил съвсем точно възможностите си. И все пак, какво може да му има на момичето? — той хвърли загрижен поглед на Зап-210. — Имам известен опит в тези неща и ми се струва малко объркана и изплашена. Но ако е нещо друго, не мога да го открия.

— Тя е нещастно създание — промърмори Рейт.

— Донякъде същото може да се каже и за двама ви — заяви Кауч и погледна внимателно Рейт. — Какво пък, здравето на девойката е твоя грижа. Вечерята е сервирана в павилиона, можете да заповядате.

— Срещу известна сума, предполагам?

— Как иначе? В този несъвършен свят само въздухът, който дишаме, е безплатен. Да не си от онези, които предпочитат да ходят гладни, голи и боси, защото им се свиди да се разделят с няколко жалки секвина? Не ми приличаш на такъв. Ела.

Кауч ги отведе в павилиона, където ги настани на плетени кресла, след това се отдалечи, за да даде поръчка на момичето, което обслужваше бюфета.

За първо им поднесоха студен чай, пикантни питки и стебла от хрупкаво червеникаво водно растение. Храната беше вкусна, креслата удобни, след премеждията от последните седмици всичко това им се струваше някак нереално и Рейт не беше в състояние да потиска желанието си да се озърта нервно от време на време. Но постепенно се успокои. Павилионът беше истинско царство на идилията и покоя. Над главите им се поклащаха оранжевите листа на ойнгата, които изпускаха благоухания. Карина 4269 разпръскваше танцуващи отблясъци от златиста светлина върху водната повърхност. Някъде иззад къщата долетя музика, изпълнявана на водни гонгове. Зап-210 поглеждаше замислено към езерцето и преглъщаше храната равнодушно, сякаш й липсваше какъвто и да било вкус. Тя забеляза, че Рейт я гледа и се поизправи в креслото.

— Да ти сипя ли още чай? — попита Рейт.

— Ако бъдеш така добър.

Той й наля от красивата стъклена кана.

— Май не си много гладна?

— Не съм. Чудя се, дали тук има дико?

— Съмнявам се — поклати глава Рейт.

Зап-210 щракна разочаровано с пръсти.

— Харесва ли ти това място? — попита я Рейт.

— По-добре е, отколкото в открито море.

Известно време двамата посръбваха чай мълчаливо. Разчистиха масата и им поднесоха нови ястия: кюфтета в сладко желе, печени пръчици от бяла растителна сърцевина, късчета полусурова риба. Както и преди Зап-210 не проявяваше видим апетит, Рейт поде разговор:

— Вече се запозна с живота на повърхността. Различен ли е от твоите очаквания?

— Не съм очаквала да видя толкова много жени-майки — отвърна тя.

— Жени-майки? Да не искаш да кажеш майки с деца?

Тя се изчерви.

— Говоря за жени с изпъкнали гърди и заоблени бедра. Толкова са много! И всичките изглеждат съвсем млади — почти момичета.

— Ами това е напълно естествено — повдигна рамене Рейт. — Когато момичетата навлизат в периода на съзряването, гърдите им порастват.

— И аз не съм дете — тросна се Зап-210 навъсено. — А пък… — тя не довърши изречението.

Рейт й наля поредната порция чай и се облегна назад.

— Време е — заговори той — да ти обясня някои неща. Май трябваше да го сторя по-рано. Всички жени са жени-майки.

Зап-210 го изгледа недоверчиво.

— Това не е вярно!

— Напротив, вярно е. Пнумите ви тъпчат с лекарства, за да потискат съзряването — предполагам, че това е любимото ти дико. Но сега, когато престана да го вземаш, започваш да се връщаш към нормалното състояние. Не си ли усетила някакви промени в себе си?

Зап-210 застина в креслото, смаяна от познанията му за най-съкровените й тайни.

— За такива неща не се говори.

— Напротив, стига да знаеш каква е същината на случващото се.

Зап-210 извърна очи към езерото.

— А ти забелязваш ли промяна в мен? — попита тя с нисък глас.

— Ами разбира се! Първо на първо, вече не приличаш на някой измършавял хлапак.

— Не бих искала да съм охранено животно, въргалящо се в мрака — прошепна под нос Зап-210. — Трябва ли да ставам майка?

— Всички майки са жени — обясни Рейт, — но не всички жени стават майки. Нито всички майки се превръщат в охранени животни.

— Странно, много странно! И защо някои жени стават майки, а други не? Да не би защото са прокълнати?

— В тази работа участват и мъже. Погледни нататък, към онази къщурка. Две дечица, жена и мъж. Мъжът е баща. Без бащи няма деца.

Преди Рейт да продължи с обясненията, Кауч се върна и се настани на тяхната маса.

— Всичко наред ли е?

— Напълно — отвърна Рейт. — Ще ни бъде мъчно, когато напуснем вашето селце.

Кауч кимна със съчувствие.

— Ние сме щастлив народ, макар и по свой собствен, окаян и жалък начин. Не сме твърдоглави като кхорайците, нито непостоянни като тангите на запад. Ами вие двамата? Продължавам да се чудя откъде може да сте се взели?

Рейт помисли няколко секунди, преди да отвърне:

— Бих могъл да задоволя любопитството ти срещу определена, съвсем разумна сума. Нещо повече, готов съм да те просветля по някои интересни въпроси. За сто секвина ти гарантирам невероятно забавление.

Кауч се отдръпна назад и разпери ръце.

— Не казвай нищо, за което ще поискаш пари! Но ако желаеш да си бъбрим за разни неща безплатно, аз съм винаги насреща.

Рейт се разсмя.

— Баналностите са лукс, който не мога да си позволя. Утре напускаме Зафатра. Останаха ни малко секвини, с които трябва да стигнем Сивиш — макар още да не зная по какъв начин.

— Виж, за това не мога да ти помогна — поклати глава Кауч. — Дори срещу заплащане. Познанията ми се простират само до Урманк. Ако идете там, трябва да сте много внимателни. Тангите ще ви измъкнат и последните секвини, без да им мигне окото. Безсмислено е да им се сърдите, такива са по природа! Вместо да работят, предпочитат да заговорничат — зафатранци винаги са нащрек, когато посещават Урманк, както можете сами да се уверите, ако решите да тръгнете с нас за техния пазар.

— Хм! — Рейт се почеса по брадичката. — А какво ще стане тогава с лодката ни?

— Какво толкоз е една лодка? — повдигна рамене Кауч. — Дървена черупка.

— Надявахме се да я продадем в Урманк — обясни Рейт. — Но съм готов да се разделя с нея и тук, стига да ми предложат добра цена.

Кауч се разсмя тихо и поклати глава.

— Лично аз нямам нужда от толкова тромаво и недодялано превозно средство. Такелажът е износен, платната, въжетата и мачтата са в незадоволително състояние.

След час и половина пазарлък Рейт успя да се отърве от лодката срещу скромната сума от четирийсет и два секвина, включваща престоя им в Зафатра и пътуването до Урманк на следващия ден. Докато се препираха и надлъгваха, двамата изпиха огромни количества ароматен чай със силно възбуждащо действие. Рейт усети, че на душата му става леко и приятно. Настоящето не изглеждаше чак толкова лошо. Бъдещето? С него ще се справи, когато му дойде времето. За момента отслабващата следобедна светлина се процеждаше през клоните на дърветата и изпъваше въздуха с виолетово сияние, а небето се оглеждаше в езерото.

Кауч тръгна по свои дела, Рейт се изтегна назад в креслото. Погледна към Зап-210, която също бе изпила доста от чая. Някаква неуловима промяна в настроението му го караше да вижда в нея не отроче на пнумеци или странен човешки хибрид, а привлекателна млада жена, зареяла премрежен поглед в залеза. Рейт едва сега забеляза колко са големи и тъмни очите й.

— Видя ли… това? — попита тя с изненадан шепот.

— Кое?

— Младият мъж и момичето — те допряха лица!

— Тъй ли?

— Да!

— Не мога да повярвам. Какво по-точно направиха?

— Ами… трудно ми е да го опиша.

— Да не беше нещо такова? — той се наведе, опря ръце на раменете й и я погледна отблизо.

— Не… съвсем. Бяха по-близо.

— А това ли?

Рейт я прегърна през раменете. Спомни си студените води на Пагаското езеро, животинската жизненост на телцето й, притиснато в неговото.

— Тогава така?

Тя го отблъсна.

— Да… нещо такова. Пусни ме. Някой ще си помисли, че се държим неприлично.

— А да не би да направиха това? — и Рейт я целуна. Тя го изгледа слисано и изплашено и притисна устата си с длан.

— Не… Защо го направи?

— Не ти ли хареса?

— Не зная. Не бих казала. Но моля те, не го прави повече — караш ме да се чувствам много странно.

— Това е, защото ефектът на дикото вече отслабва — той се облегна назад. Главата му се въртеше. Девойката го гледаше объркано.

— Не разбирам защо го направи.

Рейт си пое въздух.

— Привличането между мъжете и жените е нещо естествено. Нарича се инстинкт за продължаване на рода и понякога резултатът от него са децата.

Зап-210 видимо се разтревожи.

— Ще стана ли майка сега?

— Не — поклати глава Рейт. — Трябва да сме много по-близки.

— Сигурен ли си?

— Напълно — той я целуна отново и този път, след като понечи да се отдръпне, тя му позволи, без да се съпротивлява… след това извика тихичко: — Не мърдай! Ще ни видят, че стоим толкова близо.

— Кой ще ни види?

— Погледни нататък.

Рейт погледна през рамо. В другия на павилиона стояха две тъмни фигури, с черни наметала и широкополи шапки.

— Гжиндра — прошепна тя.

В този момент се появи Кауч и отиде да разговаря с двамата. Не след дълго ги изведе навън.

Здрачът се превърна в нощ. Сервитьорките запалиха фенери и ги окачиха в градината, след това донесоха нови подноси от бюфета. Рейт и Зап-210 седяха мълчаливо в сумрака.

Кауч се върна в павилиона и отново седна при тях.

— Утре сутринта потегляме за Урманк и предполагам, че по пладне ще пристигнем. Чували ли сте що за стока са тангите?

— Горе-долу.

— Каквото и да са ви казвали, напълно е заслужено. Предпочитат да мамят, вместо да печелят доверието ви, най̀ обичат крадени пари. Така че, бъдете нащрек.

— Кои бяха двамата мъже в черно, с които разговаря преди малко? — попита Рейт.

Кауч кимна, сякаш беше очаквал въпроса.

— Това са гжиндра, или хора от повърхността, както ги наричаме, които понякога действат като агенти на пнумите. Но тази вечер са тук по друга работа. Кхорайците са им възложили да открият мъж и жена, които осквернили свещената им горичка и откраднали една от лодките им близо до градчето Фаузих. По странна случайност описанието на двамата съвпада с вашето, макар че някои дребни различия ме накараха да заявя с необходимата увереност, че такива хора не са се появявали в Зафатра. Ала не е изключено да обсъдят въпроса с други хора, които не ви познават така добре, като мен. За да избегнем някои неприятни последствия, съветвам ви да промените външността си.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — заяви Рейт.

— Ни най-малко — успокои го Кауч, пъхна свити пръсти в уста и изсвири тихо. Към тях се приближи една от сервитьорките, красиво създание с пълни устни, налети гърди и широки, яки бедра на самка. Косата й бе пристегната кокетно със сребристи шноли.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Донеси ни два тюрбана — нареди Кауч. — Оранжев и бял, с черни ленти.

Момичето донесе исканите вещи. Приближи се към Зап-210 и нави оранжевия плат на главата й, след което го завързах черна лента над ушите. Рейт остана потресен от невероятната промяна. Сега Зап-210 изглеждаше далеч по-съблазнителна и привлекателна, весела млада жена в пиратски костюм.

След нея Рейт също получи своя тюрбан, Зап-210 на свой ред намери промяната за много забавна, дори отвори уста и се разсмя — това бе първият път, когато Рейт я чуваше да се смее.

Кауч огледа и двамата.

— Разликата е забележителна. Превърнахте се в двойка хедайханци. Утре ще ви донеса и шалове и тогава и родните ви майки няма да ви познаят.

— Колко ще струва всичко това? — попита Рейт. — Цената ще бъде разумна, надявам се?

— Общо осем секвина, включително аксесоарите, натъкмяването и краткото обучение да се държите подобаващо. Старайте се да вървите наперено и самоуверено и да размахвате ръцете така — Кауч се надигна, за да им покаже какво се иска от тях. — Опитайте първа, млада госпожице. Помнете, коленете трябва да са леко свити. Пристъпване, не забравяйте ръцете…

Зап-210 следваше инструкциите с напрегнато изражение, като поглеждаше Рейт — дали й се смее.

Упражненията продължиха до късно през нощта, когато розовата луна изгря над ойнговите дръвчета, а на изток се показа синята. Най-сетне Кауч обяви, че е доволен от резултатите.

— В състояние сте да измамите всеки, освен самите хедайханци. А сега, вървете да поспите. Утре потегляме за Урманк.

В спалнята цареше сумрак, през множество отвори на плетената стена проникваха зелени и жълти лъчи от лампите в павилиона и сини и розови от двете луни и всички те образуваха разноцветна мрежа на пода.

Зап-210 се доближи до стената и надзърна през един отвор към улицата, която вървеше покрай дърветата. Тя остана там в продължение на няколко минути и Рейт се присъедини към нея.

— Какво виждаш? — попита той.

— Нищо. Взели са мерки да не бъдат забелязани лесно — тя се обърна, прекоси малкото помещение и се отпусна в едно плетено кресло. — Ти си много странен човек — заяви неочаквано.

Рейт не отговори.

— Има страшно много неща, които не ми казваш. Понякога ми се струва, че не зная съвсем нищичко.

— Какво искаш да знаеш?

— Как постъпват хората от повърхността в един или друг случай… какво чувстват… защо правят това или онова…

Рейт се приближи до нея.

— И всичко това би искала да узнаеш още тази нощ?

Тя сведе поглед към положените в скута й ръце.

— Не. Страхувам се, че… не зная…

Рейт посегна и я докосна по главата. Неочаквано го завладя желанието да седне до нея и да й разкаже всичко за своето минало… Представяше си как ще го гледа като омагьосана, как ще прикове цялото й внимание. Даде си сметка, че близостта й, потайните й мисли му действат възбуждащо.

Въздъхна и й обърна гръб. Усещаше, че тя го гледа, докато се отпускаше, в леглото си.

Ярка слънчева светлина се процеждаше през безбройните дупчици на плетената стена. Когато отидоха в павилиона, Рейт и Зап-210 откриха Кауч да им приготвя закуска от питки от пътниче и горещ ароматен бульон.

Той огледа двамата, като обърна внимание на тюрбаните и походката им.

— Не, това не ми харесва. Май сте забравили. По-надменно, госпожице и по-самоуверено. Разкършете рамена. Помнете, когато напуснете този павилион, вие ще бъдете хедайханци. Не е изключено някой да ви проследи отвън — не бива да будите подозренията му.

След закуска тримата поеха по улицата, която минаваше покрай ойнговата горичка. Загърнати в тюрбани и шалове, Рейт и Зап-210 се стараеха да подражават на походката на хедайханците. Кауч ги отведе при два фургона, теглени от животни, каквито досега Рейт не бе виждал: осмоноги и сивокожи зверове, които пристъпваха ритмично върху дългите си крака.

Кауч се качи в първия фургон, Рейт и Зап-210 го последваха. Фургоните потеглиха към покрайнините на Зафатра и скоро напуснаха града.

Пътят се виеше между обрасли с тръстика и храсталаци мочурища. Кауч непрестанно оглеждаше небето, същото правеха и кочияшът, и пътниците във втория фургон. Рейт не издържа и попита:

— Защо поглеждаш нагоре?

— Понякога — обясни Кауч — ни нападат ята хищни птици от хълмовете там. Тъкмо сега можете да видите един от тези екземпляри — той посочи черна точка в небето, с размерите на едър ястреб. — Изглежда и този път няма да ни се размине — добави със сърдит глас.

— Не ми се струваш особено притеснен — отбеляза Рейт.

— Защото знаем как да се справяме с тях — Кауч се обърна, даде знак на колата зад тях, сетне пришпори добичетата, докато двата фургона се раздалечиха на стотина крачки. В небето на юг се появи ято от петдесетина големи птици, които бързо се приближаваха. Рейт забеляза, че всяка от тях е стиснала в ноктите си по два камъка, едри колкото човешка глава. Той погледна обезпокоено Кауч.

— Какво ще правят с тези камъни?

— Ще ги пуснат, при това със забележителна точност. Представи си, че стоиш на пътя и че трийсет от тези птици прелетят над теб на обичайната си височина от петстотин стъпки. Трийсет камъка ще те ударят и повалят на земята.

— Но вие сигурно знаете как да ги разгонвате.

— Ами, нищо подобно.

— Да нарушите точността им?

— Напротив. Ние сме търпелив народ и винаги се стараем да объркаме противниците си и да ги накараме да се самоунищожат. Не си ли се питал защо кхорайците никога не ни нападат?

— Трябва да призная, че ми е хрумвала подобна мисъл.

— Някога, когато ни атакуваха често — а не са го правили през последните шестстотин години — ние се криехме от тях и прониквахме в свещените им горички, които осквернявахме по един съвсем прост и напълно естествен начин. След това те вече не бяха в състояние да използват горичките си за разплод и бяха принудени да се преселват другаде или да измрат, лишени от потомство. Вярно, оръжията ни бяха в известен смисъл безсрамни и неприлични, но напълно съответстват на философията ни за война.

— А птиците? — попита Рейт, загледан с нарастващо безпокойство към приближаващото се ято. — Едва ли подобен ход би имал ефект и при тях.

— Склонен съм да се съглася — кимна усмихнато Кауч, — макар че никога не сме го пробвали. В този случай ние не предприемаме абсолютно нищо.

Птиците закръжиха над тях. Кауч пришпори животните в галоп. Едно по едно хвъркатите пуснаха камъните, които изпопадаха зад каруцата.

— Тези птици, както сам забеляза, могат да изчислят позицията само на неподвижна цел, в нашия случай изключителната им точност действа в техен ущърб.

И последните камъни бяха хвърлени, птиците нададоха разочаровани викове и полетяха назад към планините.

— Без никакво съмнение отиват да попълнят запасите си — обясни Кауч. — Забелязахте ли, че пътят се издига на близо четиристотин стъпки над околните тресавища? Огромен каменен мост, създаден с неволните усилия на същите тези птици в продължение на много векове. Както вече ви казах, те са опасни само ако се спреш, за да ги гледаш.

Фургонът навлезе в горичка от смолисто кафяви дървета, по клоните, на които подскачаха малки, бели пухести топки, наполовина маймуни, наполовина паяци, издаващи вресливи писъци и замерящи пътниците с клони. През следващите двайсетина мили се клатушкаха из равнина, обсипана с белезникави скали. Приближаваха се към два хълма, които отдалече приличаха на зейнали вулканични гърла, но се оказаха бойници на стар порутен замък, някога убежище на мистична Секта, а сега — по думите на Кауч — на вампири.

— Денем не можеш да ги видиш, ала нощем се спускат да ловуват в покрайнините на Урманк. Понякога тангите ги хващат с примки и ги показват на карнавала.

Пътят изви недалеч от замъка и скоро след това се показа Урманк: хаотично построено градче с високи, тесни къщурки от почернели греди, кафяви керемиди и камък. На пристанището бяха закотвени пет-шест кораба, които едва се поклащаха в спокойните води. Отвъд кея бе разположен пазарният площад — множеството оранжеви и зелени знамена му придаваха празничен вид. Пазарът бе заобиколен от невисока тухлена стена, кирпичените къщички от другата й страна вероятно бяха на бедняците.

— Ето го и Урманк! — обяви тържествено Кауч. — Градът на тангите. Не са придирчиви към тези, които идват или си тръгват, стига да могат да им измъкнат и последния секвин.

— В нашия случай ще бъдат разочаровани — заяви Рейт. — Надявам се по-скоро да спечеля секвини — по един или друг начин.

Кауч го изгледа учудено.

— Намислил си да печелиш секвини от тангите? Ако наистина владееш такава чудодейна сила, моля те да я споделиш с мен. Тангите ни мамят и скубят откак свят светува и смятат това едва ли не за тяхно рождено право. О, казвам ти, в Урманк трябва да си отваряш очите на четири!

— Щом ви мамят, защо търгувате с тях?

— Може да изглежда абсурдно — съгласи се Кауч. — В края на краищата, бихме могли да се натоварим на кораб за Хедайха, Зелени канари и дори Коуд. Но ние сме странен народ. Предпочитаме да идваме в Урманк и да се забавляваме с това, което ни предлагат тангите. Погледни нататък: виждаш ли онази оранжево-кафява шатра? Там зяпаме бой на кокили. Зад шатрата пък са хазартните игри, където посетителят винаги губи повече, отколкото залага. Урманк е предизвикателство за всеки зафатранец — все се надяваме да надхитрим тангите.

— Току-виж съвместните ни усилия довели до успешен край — захили се Рейт. — Ако не друго, мога да предложа нова гледна точка върху проблема.

Кауч сви равнодушно рамене.

— Откак се помнят, зафатранците са се опитвали да надиграят тангите. Те ни обработват по изпитана схема. Първо ни подмамват с обещанието за лесна печалба, но колкото повече секвини залагаме, толкова по-малък става шансът… Предлагам в началото да идем да се освежим. Мога да ти препоръчам странноприемницата „Щастливият моряк“. Като мои спътници няма никаква опасност да бъдете нападнати, отвлечени и продадени в робство. Но ви съветвам да си пазите парите — търпението на тангите има свои граници.

Гостната в странноприемницата „Щастливият моряк“ бе обзаведена в стил, какъвто Рейт не бе виждал досега на Тчай. Ъгловати кресла от дървени и метални пръти покрай стени от белосани тухли. Ниши, украсени със стъклени вази, в които лениво се плъзгаха фосфоресциращи змиорки. Хотелиерът бе издокаран с кафяв кафтан, закопчан отпред догоре, черна шапчица, черни пантофи и черни напръстници. Лицето му бе бледо, а погледът сънлив, той предложи на Рейт две съседни стаи, мебелирани с кушетка, нощно шкафче и лампа, които, включвайки чисти чаршафи и благоуханен мехлем за изморени крака, вървяха за скромната сума от три секвина. Рейт пресметна, че цената е разумна, и осведоми за това Кауч.

— Да — кимна последният. — Три секвина не са много, но те съветвам да не използваш мехлема. Като всяко ново нещо буди подозрението ми. Току-виж си изцапал пода с него и ти смъкнат още няколко секвина глоба. Или пък ти излязат плюски, лекът, за които ще струва пет секвина.

Кауч говореше на висок глас и в присъствието на хотелиера, който се разсмя без следа от обида.

— Стари зафатранецо, както винаги си прекалено мнителен. Истината е, че напоследък се снабдихме с голямо количество нови мехлеми и освежители и предлагаме старите на половин цена. Ако ви трябва разслабително или противоглистно лекарство, само ми кажете. Имаме ги, на номинална цена.

— За момента не ми трябват — отвърна Кауч.

— За теб ясно, но твоите хедайхански приятелчета? Винаги е добре да си прочистиш чревцата, още повече, когато цената е тъй изгодна. Не? В такъв случай, позволете да ви препоръчам да вечеряте в „Избрано от морето и сушата“ — уютно заведение на няколко крачки нататък по крайбрежната.

— Имах възможността да изпробвам буламачите им — намръщи се Кауч. — Веществата, които ти сервират, биха потиснали апетита и на най-изгладнелия вампир. Ще си купим хляб и плодове от пазара.

— Щом е така, бъдете добри да почетете с вниманието си сергията на моя племенник, която е точно срещу епилаториума!

— Ще видим какво предлага — отвърна уклончиво Кауч и ги поведе към кея. — „Щастливият моряк“ е хотел с прилична репутация, но както виждате, човек винаги трябва да бъде нащрек. Последния път, когато идвах, в гостната свиреше пътуваща трупа. Спрях за миг да ги послушам, за което ми поискаха такса от пет секвина. Колкото до предложението за очистително на доста изгодна цена — тук Кауч се покашля, — това е поредната им примамка. При предишното си посещение в Урманк баща ми се възползвал от подобно предложение, но когато се запътил към тоалетната, открил, че е заключена и трябва да плати, за да го пуснат вътре. В края на краищата евтиното очистително му излязло доста солено. Когато търгуваш с тангите, обмисляй внимателно всички страни на предложението.

Тримата поеха по крайбрежната и Рейт се загледа с интерес в корабите. Повечето бяха познатите му когове, пощенски кораби с дебели, извити корпуси, високи кърмови и носови кули, задвижвани от платна, когато имаше попътен вятър, и от електродвигатели в останалите случаи. На всеки от тях имаше табелка, указваща названието на кораба, следващото пристанище и датата на отплаване.

Кауч побутна Рейт.

— Не е разумно да проявяваш тъй открит интерес към корабите.

— Защо?

— Когато си в Урманк, винаги прикривай интереса и намеренията си.

Рейт се озърна озадачено.

— Но никой не ни обръща внимание. Съвсем естествено е, щом съм тук, да се интересувам как бих могъл да продължа пътя си.

Кауч въздъхна.

— Вече ти казах, когато си в Урманк, трябва винаги да си нащрек.

Рейт спря пред един кораб.

— „Ниахар“ — прочете той. — Маршрут: Чинг, Мрачните острови, южните Шанизадски брегове, Казаин. Почакайте ме малко — помоли и се приближи до трапа, обърна се към мършав, сериозен мъж с кожена престилка.

— Бихте ли ми казали къде е капитанът?

— Аз съм.

— Колко ще ми струва плаване до Казаин — за двама?

— Първа класа — четири секвина дневно плюс храната. Пътуването обикновено трае трийсет и два дена, което прави двеста и шейсет секвина за двамата.

Рейт не скри изненадата си от размера на исканата сума, но капитанът остана безразличен. Рейт се върна при останалите.

— Ще ми трябват около двеста и петдесет секвина.

— Не е непостижимо да бъде набавена подобна сума — съгласи се Кауч. — Обикновен работник изкарва между четири и пет секвина дневно. На пристанищата винаги се търсят носачи.

— А защо не в някой игрален дом?

— Кварталът с казината е там, зад пазара. Излишно е да те убеждавам, че няма начин да надиграеш тангските комарджии на тяхна територия.

Тримата излязоха на площад, облицован с жълто-розови плочи.

— Преди близо хиляда години тиранът Позелиус построил тук голяма ротонда. Останал е само подът. От тази страна са сергиите за хранителни продукти. По-нататък — за дрехи и обувки. До тях за мехлеми и благовония… — докато говореше, Кауч сочеше към различни части на площада, където на сергиите се предлагаха най-разнообразни стоки: храна, плетено и кожено облекло, огромно разнообразие от подправки, железни и медни украшения, нагръдници и наколенници от ковано желязо, стъклария и фенери, хартиени амулети и накити. В другия край на ротондата и в малко по-хаотичен ред бяха разположени шатрите за развлечения: оранжеви навеси, закрити отпред с чергила, пред който примамливо танцуваха девойки под звуците на пискливи флейти и дайрета. Едни бяха облечени в прозрачни мрежести дрехи, други танцуваха голи до кръста, а няколко, които очевидно наскоро се бяха простили с детството, бяха само по малки изящни сандали. Зап-210 втренчи в тях изумен поглед. След това повдигна рамене и се обърна.

Приглушени, ритмични подвиквания привлякоха вниманието на Рейт. Платнена стена преграждаше малък стадион, откъдето долиташе тропот, пъшкане и ръмжене.

— Бой на кокили — обясни Кауч. — Предполагам, че са повалили някого от фаворитите и разочарованите зрители се отправят отново към будките за залагания.

Докато подминаваха стадиона, Рейт зърна над оградата неколцина мъже, качени на кокили, да кръжат из арената, дебнейки се внимателно. Един опита ритник, но получи удар по главата от тоягата на друг, трети, който се бе захласнал по тях, бе спънат и успя да запази равновесие като по чудо, докато останалите подскачаха наоколо като уродливи хищни птици.

— За боя с кокили обикновено се наемат берачите на мика от Черните планини — обясни Кауч. — Да се предскаже изходът от боя, е като да познаеш накъде ще задуха след седмица вятърът — той поклати обезсърчено глава. — Но нали казват, че надеждата умира последна. Кръстникът на баща ми веднъж спечелил четирийсет и два секвина на надпреварата със змиорки. Но призна, че два дена преди това е палел свещички и призовавал боговете за съдействие.

— Да идем да погледаме надпреварата със змиорки — предложи Рейт. — Щом божествената намеса е в състояние да осигури печалба от четирийсет и два секвина, с разум и упоритост бихме могли да се надяваме на повече.

— Ами да вървим нататък, покрай сиропиталището.

Рейт тъкмо се готвеше да попита какво е това сиропиталище, когато едно хлапе притича наблизо, изрита го в пищяла, опули се подигравателно и се скри в споменатата барака.

— Защо го направи?

— Ела — рече Кауч. — Ще ти покажа.

Зафатранецът ги отведе в „сиропиталището“. На трийсетина стъпки от тях върху малка сцена се бе покатерило същото, хлапе, което преди малко изрита Рейт. Веднага щом влязоха, то нададе висок, подигравателен вик. На близкия щанд се подпираше танг на средна възраст, със сънлива физиономия й увиснали кафяви мустаци.

— Досадно гаменче, нали, благородни господине? — подсмихна се той. — Ето, дайте му да се разбере. Тези топки от кал вървят по десет секвина парчето. Хартиените пакетчета с барабонки са по шест секвина, а топчетата с шипове само пет.

— Да бе, да — врещеше хлапето. — На кого му пука? Той и с камък не може да ме уцели оттам.

— Хайде, господине, праснете го — подкани го с примамващ гласец съдържателят. — Какво да бъде? Топка от кал? Пликчетата с барабонки вонят непоносимо, хлапето направо ги ненавижда. Ами топчетата с шипове? Ще намрази деня, в който ви е срещнал.

— Ти се качи там — посъветва го намръщено Рейт. — А аз ще хвърлям по теб.

— За двойна цена, господине.

Рейт напусна „сиропиталището“, изпроводен от подигравателните викове на хлапето и съдържателя.

— Мъдро решение — кимна Кауч. — На това място не можеш спечели и един секвин.

— Не бива да се живее само за насъщния… но както и да е. Да вървим при надпреварите със змиорки.

— Само няколко крачки по-нататък.

Приближаваха старата мухлясала, стена, която разделяше пазара от бордеите. В самия край на площада, почти в сянката на стената, бе разположен циментов резервоар с формата на подкова, заобиколен от разнолика тълпа мъже и жени. На няколко крачки от единия край на резервоара върху каменна платформа бе поставен аквариум, снабден с повдигаща се на панти метална вратичка. Друг аквариум бе долепен до отсрещния край на резервоара. Вниманието на зрителите бе приковано към първия аквариум. Вратичката се повдигна, една змиорка се стрелна в извития тунел, последвана от още няколко, в различни цветове.

— Зелената отново печели! — изврещя с почти истеричен глас съдържателят. — Зеленото е цвят на късмета! Ръцете зад заграждението, ако обичате, докато платя на спечелилите. Разорен съм! Двайсет секвина на господина от далечен Джадарак, който рискува да заложи скромната сума от два секвина. Десет секвина за дамата със зелената шапка от Азотейските острови, която избра цвета на собствената си шапка! Какво? Няма ли повече? Само това ли са спечелилите? Не съм понасял по-сериозен финансов удар, откакто се захванах с тази неблагодарна работа — съдържателят прибра от таблото секвините, заложени върху другите цветове. — Започва нова надпревара, господа, ако обичате, залагайте на избраните от вас цветове. Секвините трябва да бъдат поставени точно върху цвета, за да избегнем недоразумения. Няма ограничения, можете да заложите ако щете и хиляда секвина, но не повече, тъй като състоянието ми не надхвърля десет хиляди. Вече пет пъти съм бил разоряван и всеки път намирах сили да изплувам от беднотията и да служа достойно на доблестните комарджии от Урманк. Не е ли това истинска любов към професията? — докато говореше, той събра змиорките от втория аквариум в един чувал и ги отнесе при първия. Междувременно Рейт се доближи и надзърна отблизо в извития канал. Съдържателят нямаше нищо против.

— Гледай колкото ти душа иска, млади човече, единствената загадка е в самите змиорки. Който успее да разкрие тайните им, ще стане богат човек, уверявам ви!

По дъното на резервоара преминаваше сребриста метална лента, започваща от единия аквариум и завършваща при другия. Съдържателят вече бе изсипал змиорките в първия аквариум, чиято вратичка отново бе спусната.

— Както сами виждате, змиорките плуват свободно и хаотично, както го правят в естествената среда на планинските потоци. Те кръжат, гмуркат се и търсят източник на светлина. Веднага щом повдигна капака, ще напуснат аквариума. Коя първа ще стигне отсрещния край? Ах, кой би могъл да знае? Последния път беше зелената, дали отново ще е тя? Залагайте, господа, залагайте! Аха! Този изтъкнат благородник заложи щедро на сиво и бежово — по десет секвина! Какво е това? Един пурпурен секвин на пурпурно? Гледайте всички! Нашата башайска аристократка също избра пурпурното, но срещу сто секвина! Дали ще спечели хилядарката? Само змиорките знаят отговора.

— Аз също — прошепна Кауч на Рейт. — Тя няма да спечели. Пурпурната змиорка ще се замотае по пътя. Предсказвам печалба за бяло и небесносиньо.

— Защо смяташ така?

— Никой не е заложил на небесносиньо. На бяло има само три секвина.

— Така е, но откъде ще го знаят змиорките?

— Тъкмо в това, както каза господарят им, се крие голямата загадка.

Рейт се обърна към Зап-210:

— Имаш ли идея как съдържателят би могъл да повлияе на поведението на змиорките?

— Нищо не разбирам.

— Какво пък, ще трябва да обмислим, внимателно проблема — заяви Рейт. — Да погледаме следващата надпревара. В интерес на нашето малко проучване ще заложа един секвин на небесносиньо.

— Приключихте ли със залаганията? — провикна се съдържателят. — Моля ви, бъдете внимателни. Секвин поставен върху два цвята се смята за положен на изгубилия цвят. Няма ли повече залози? Чудесно, тогава дръпнете ръцете зад оградата. Край на залагането, господа! Надпреварата започва!

Той пристъпи към първия аквариум и завъртя ръчката, повдигаща металната преграда.

— Надпреварата започва! Змиорките търсят светлината, ето ги, излизат! Коя от тях ще спечели?

Участниците протегнаха развълнувано вратове, докато змиорките навлизаха в канала. Първа достигна отсрещния аквариум бялата змиорка.

— Ах — захленчи бъбривият съдържател. — Как ще спечеля от толкова непослушни животинки? Двайсет секвина на току-що забогателия сив господин: навярно сте моряк, уважаеми? И десет на храбрия роботърговец от нос Брейз. Все плащам и плащам, а къде е печалбата за мен? — той се приближи и прибра секвина на Рейт в чинийката. — Е, господа, готови ли се за следващата надпревара?

Рейт се върна при Кауч, поклащайки глава.

— Много странно, наистина. Най-добре да си вървим.

Те се скитаха из пазара, докато Карина 4269 се спусна към хоризонта. Видяха Колелото на съдбата, наблюдаваха състезание, при което участниците купуваха чували, пълни с разноцветни и разнообразни по форма парчета, и се опитваха да ги подредят в квадратен калъп, присъстваха на още дузина подобни игри, някои ексцентрични, други най-обикновени. По залез-слънце тримата се отправиха към един малък ресторант недалеч от „Щастливият моряк“, където си поръчаха риба с червен сос, питки от пътниче, салата от водорасли, всичко това полято с каничка черно вино.

— Има само един аспект на живота — обясняваше Кауч, — в който може да се гласува доверие на тангите, и това е тяхната кухня. Убийте ме, не знам защо.

— Което идва да покаже — добави Рейт, — че не бива да съдиш за човека по това как подрежда масата.

— А как тогава да прецениш хората около теб? — попита с лукава усмивка Кауч. — Ти, например, какъв метод за преценка използваш?

— Само едно зная със сигурност — отвърна Рейт. — Първото впечатление винаги е погрешно.

Кауч, облегнат назад, разглеждаше с любопитство своя събеседник.

— Да, има нещо вярно. Вие например, вероятно не сте хладнокръвните бегълци, за които ви взех в началото.

— Смятали са ме за какъв ли не — подхвърли нехайно Рейт. — Един от моите приятели дори обяви, че съм човек от друг свят.

— Странно, че го казваш — рече замислено Кауч. — Наскоро до Зафатра достигна удивителен слух, според който хората са се появили на далечна планета, точно както твърдят яоските реформатори, а не след брак между свещената птица Ксиксил и морския демон Радамат. На всичко отгоре разправят, че пришълци от тази планета се скитали из Тчай и дори извършвали нечувани подвизи: предизвикали дирдирите, победили часките, убедили уонките в съществуването си. Нов полъх се усеща навсякъде из Тчай — задуха вятър, вещаещ промени. Какво мислиш за всичко това?

— Струва ми се, че този слух не е чак толкова абсурден — заяви Рейт.

— Планетата на хората — прошепна едва чуто Зап-210. — Тя трябва да е по-странна и дива дори от повърхността на Тчай!

— Зависи от гледната точка — отбеляза Кауч с глас на строг преподавател. — Човешката душа крие неизброими загадки. Да вземем за пример нас тримата. Един честен зафатранец и двама скитници, носени по широкия свят като листенца от вятър. Какви цели преследва всеки от нас? Какво очаква да спечели? Аз самият през целия си живот не съм слизал по-надолу от нос Брейз, но не страдам от това, освен че животът ми е малко скучен. Но като ви гледам, започвам да се чудя. Изплашена девойка, привикнал на несгоди мъж, търсещ нещо, което спътничката му не разбира, ала го следва навсякъде. Интересно, дали би се върнала назад, ако можеше? — Кауч втренчи поглед в Зап-210 и тя извърна лице.

Рейт успя да се овладее и се подсмихна.

— Е, без пари няма да стигнем доникъде.

— Ба! — изсумтя развълнувано Кауч. — Ако проблемът ви е в парите, зная как да го решите. Веднъж седмично, на четен ден, се устройват истински двубои. По случайност местният шампион на име Отайли седи ей там — той кимна към един гологлав двуметров мъжага с яки рамене, мускулести крака и тънък кръст. Мъжът седеше сам на една маса на крайбрежната и посръбваше от чашата си с вино. — Отайли е прочут борец — обясни зафатранецът. — Веднъж дори се изправил срещу зелен часк и успял да оцелее, макар че накрая се наложило да избяга.

— Каква е наградата? — попита Рейт.

— Който издържи пет минути на ринга, получава сто секвина, още по двайсет за всяка строшена кост. Отайли понякога докарва на нещастниците по сто секвина на минута.

— А какво следва, ако претендентът надвие Отайли?

Кауч облиза устни.

— Не е определена награда, тъй като това се смята за невъзможно. Защо питаш? Да не си решил да си пробваш късмета?

— Не и аз — отвърна Рейт. — Нужни са ми триста секвина. Да предположим, че издържа на ринга пет минути и спечеля сто секвина… ще ми трябват строшени кости за още двеста, за да попълня сумата.

Кауч изглеждаше разочарован.

— Имаш ли друга идея?

— Мислите ми все се въртят около надбягването със змиорки. Как би могъл съдържателят да ги контролира от десет крачки разстояние, докато плуват в покрит канал? Струва ми се невъзможно.

— Така е, наистина — съгласи се Кауч. — Години наред моите сънародници се разделят със скъпоценните си спестявания само защото смятат, че контролът е изключен.

— Възможно ли е змиорките да менят цвета си съобразно залаганията? Не, абсурдно. Или съдържателят ги подканва телепатично? Също малко вероятно.

— Аз лично нямам по-добри предложения — въздъхна Кауч.

Рейт отново си припомни в подробности надпреварата и подготовката.

— Той повдига капака на аквариума, всички виждаме ясно какво има вътре, водата е само една стъпка дълбока. Пуска змиорките вътре и връща на мястото му похлупака — прави го, преди да приключат залаганията. Което означава, че ги управлява по време на движение.

Кауч се засмя подигравателно.

— Все още ли се надяваш да спечелиш от надпреварата със змиорки?

— Ще ми се да огледам онова съоръжение още веднъж — рече замислено Рейт и се надигна.

— Сега ли? Надбягванията са приключили.

— И все пак, бих искал да огледам терена. До там е само пет минути пеш.

— Щом настояваш.

Районът около площадката за надпревара бе пуст, слабо осветен от далечните лампи на пазара. След дневното оживление сега извитият резервоар и аквариумите тънеха в странна тишина.

Рейт посочи стената, която разделяше пазара.

— Какво има от другата страна?

— Старият град, зад него гробници, където тангите полагат мъртвите си — неподходящо място за среднощни разходки.

Рейт огледа канала и аквариумите, капакът бе заключен за през нощта. Той се обърна към Кауч.

— Кога започват надпреварите?

— Точно по пладне.

— Утре сутринта бих искал пак да огледам наоколо.

— Брей! — възкликна учудено Кауч и го изгледа внимателно. — Имаш ли някаква теория?

— По-скоро подозрение. Ако… — той се огледа, защото Зап-210 го бе стиснала за ръката.

— Там — посочи тя.

Откъм пазара се приближаваха две тъмни фигури с наметала и широкополи шапки.

— Гжиндра — прошепна изплашено девойката.

— Да се прибираме в странноприемницата — предложи разтревожено Кауч. — Опасно е да се скиташ нощем по улиците на Урманк.

В странноприемницата Кауч побърза да се прибере в своята стая. Рейт поведе Зап-210 към нейната. Тя го последва неохотно.

— Какво има? — попита я той.

— Страхувам се.

— От какво?

— От тези гжиндра, дето ни следят.

— Откъде си сигурна, че не са други двама гжиндра?

— Не съм, но кой знае?

— Няма никаква опасност да проникнат в стаята ти.

На лицето на момичето се четеше съмнение.

— Ще бъда в съседната — успокои я Рейт. — Ако някой те обезпокои, просто извикай.

— Ами ако преди това те убият?

— Не мога да мисля толкова напред в бъдещето — засмя се той. — Пък и ако съм мъртъв, ще ми е все едно, нали? — пресегна се и я погали по черните къдрици. — Лека нощ.

Рейт затвори вратата и изчака да чуе шума от плъзгането на резето. След това се прибра в своята стая и въпреки уверенията на Кауч огледа внимателно пода, стените и тавана. Накрая, поуспокоен, намали светлината до минимум и се излегна на кушетката.

Нощта отмина без тревоги и неприятни инциденти. На сутринта Рейт и Зап-210 закусиха сами в кафенето на крайбрежната. Небето беше безоблачно, мъждивата слънчева светлина хвърляше издължени сенки зад къщите и блещукаше върху водната повърхност. Зап-210 изглеждаше в по-приповдигнато настроение от обичайното и наблюдаваше носачите, уличните търговци, моряците и чужденците с жив интерес.

— Какво е мнението ти за гиан сега? — попита я Рейт.

Момичето отново се навъси.

— Хората тук се държат различно, не както очаквах. Не търчат напред-назад, нито са се побъркали от ярката слънчева светлина. Разбира се… — поколеба се. — Непрестанно се натъквам на сцени на неприлично поведение, но явно никой няма нищо против. Учудват ме дрехите на младите жени, обличат се така, сякаш се опитват да привлекат вниманието на мъжете. И отново никой не възразява.

— Даже напротив — засмя се Рейт.

— Не бих могла да се държа така — заяви твърдо Зап-210. — Погледни момичето, което върви към нас. Виж само как крачи! Защо се държи по този начин?

— Просто се вслушва в гласа на природата. Пък и иска мъжете да я забелязват. Това са инстинкти, които дико е потискал при теб.

— Но сега не ям дико — възрази Зап-210 — и въпреки това не усещам никакви инстинкти!

Рейт погледна засмяно към крайбрежната улица. Момичето, което Зап-210 бе избрала за тема на разговора, забави крачка, нагласи оранжевия шарф на кръста си, усмихна се на Рейт, погледна с любопитство Зап-210 и продължи нататък.

Зап-210 гледаше крадешком към Рейт. Понечи да каже нещо, но се сепна. Заговори едва след няколко секунди:

— Не разбирам нищичко от живота на гиан. И теб не разбирам. Току-що се усмихна на това странно непознато момиче. На мен никога… — тя преглътна. — Сигурно ще се оправдаеш с този твой „инстинкт“ за постъпката си.

Рейт започна да губи търпение.

— Време е — въздъхна той — да ти обясня някои неща от живота. Инстинктите са част от нашия унаследен багаж и не могат да бъдат пренебрегвани. Мъжете и жените имат някои различия — той продължи, описвайки стъпка по стъпка процеса на възпроизводство. Зап-210 стоеше неподвижно, вперила поглед във водата. — И така — приключи Рейт, — няма нищо неестествено хората да се свързват по този начин.

Девойката мълчеше. Рейт забеляза, че кокалчетата на юмруците й бяха побелели от стискане.

— Това ли правеха кхорайците в свещената горичка? — попита тихо тя.

— Предполагам.

— И ти ме отведе, за да не гледам.

— Точно така. Предположих, че ще се смутиш.

Зап-210 потъна в мълчание.

— Можеха да ни убият — рече тя.

— Сигурно е имало подобна опасност — сви рамене Рейт.

— И тези момичета, които танцуваха без дрехи — това ли искат да правят?

— Стига някой да им плати.

— Всички на повърхността ли изпитват подобни желания?

— Повечето, предполагам.

— А ти?

— Естествено. Понякога, разбира се.

— Тогава защо… — заекна тя. — Защо…

Рейт виждаше, че не е в състояние да довърши. Пресегна се и я докосна по ръката.

— Не ме пипай!

— Извинявай… не се сърди.

— Доведе ме на това ужасно място, отне ми живота, който познавах, преструваше се, че си мил, а през цялото време си подготвял… това!

— Не, не! — размаха ръце Рейт. — Нищо подобно! Грешиш!

Зап-210 повдигна вежди.

— Значи ли това, че ме смяташ за отблъскваща?

Рейт завъртя отчаяно глава.

— Разбира се, че не те намирам за отблъскваща! Напротив…

— Какво напротив?

В този момент към масата се приближи Кауч и за облекчение на Рейт прекъсна разговора им.

— Добре ли спахте?

— Да — кимна Рейт.

Зап-210 стана и бавно се отдалечи. Лицето на Кауч се изопна.

— Да не я обидих с нещо?

— Тя е сърдита на мен — поясни Рейт. — Но не зная защо.

— Не е ли винаги така? Съвсем скоро по същите неясни причини пак ще стане добра. А междувременно, бих искал да чуя имаш ли някакви нови идеи относно надпреварата със змиорки.

Рейт продължаваше да гледа след Зап-210, която тъкмо влизаше в странноприемницата.

— Не е ли опасно да я оставяме сама?

— Не се тревожи — успокои го Кауч. — Тук и двамата сте под мое покровителство.

— Щом е тъй, да се върнем към змиорките.

— Нали знаеш, че сега почиват. Надпреварата започва по пладне.

— Толкова по-добре.

Зап-210 не помнеше някога да е била по-ядосана. Прекоси гостната на странноприемницата и се прибра в стаята си. Залости шумно вратата и се тръшна на кушетката. Около десетина минути мислите се гонеха безредно в главата й. По някое време заплака и по бузите й се търкулнаха едри сълзи. Спомни си за Убежищата: тихите коридори, из които се разминаваха фигури в черни наметала. В Убежищата никой не бе пробуждал у нея гняв или мъка, нито каквито и да било други силни чувства. Освен това редовно получаваха дико… Тя се намръщи, опитвайки се да си припомни вкуса на малките вафли. Подтиквана от неочакван импулс, се изправи и се огледа в огледалото, което висеше на стената. Предната вечер се бе погледнала без особен интерес, лицето, което видя отсреща, бе най-обикновено: очи, уста, брадичка. Но сега се разгледа внимателно. Докосна черните си къдрици, които се спускаха по челото, разроши ги с пръсти и прецени резултата. Лицето в огледалото бе лице на непозната. Спомни си за стройното момиче, което бе разглеждало Рейт с нескрит интерес. Беше облечена с тясна светлосиня пола, плътно прилепнала към бедрата й и толкова различна от сивкавия комбинезон, който сега носеше Зап-210. Тя смъкна комбинезона и се изправи пред огледалото само по долна риза. Завъртя се и се огледа от всички страни. Зачуди се какво ли би си помислил Рейт, ако я видеше сега? Мисълта за него обаче отново пробуди яда й. Той я смяташе за дете, дори за нещо още по-незначително — Зап-210 не можеше да намери подходящия израз. Започна да се опипва, като не сваляше поглед от огледалото, учудена от промените, които бе претърпяло тялото й… Вече не можеше да се върне в Убежищата. Жужма кастчай щяха да я хвърлят в бездната. Дори ако по някаква странна прищявка решат да й запазят живота, отново щяха да й дадат дико. Устните й се свиха от омерзение. Никога вече дико!

Но какво да прави с Адам Рейт, който я намираше за тъй непривлекателна? И какво ще стане с нея самата? Тя се огледа и й стана мъчно за тъмнокосото момиче с хлътнали бузи и печални очи, което видя в огледалото. Ако избяга от Адам Рейт, как ще оцелее? Навлече отново сивия комбинезон, но се отказа да слага оранжевия тюрбан на главата. Вместо това го завърза на кръста си като шарф, както правеха момичетата в Урманк. Пак се огледа в огледалото и резултатът й хареса. Но какво щеше да помисли Адам Рейт?

Зап-210 отвори вратата и надзърна в коридора. Гостната беше празна, ако се изключеше трътлестата възрастна жена, която бършеше пода и я поглеждаше с подигравателна усмивка. Зап-210 прекоси забързано помещението и излезе на улицата. Тук спря разколебана. Никога досега не бе оставала сама и усещането бе колкото възбуждащо, толкова и страшно. Докато пресичаше крайбрежната, Зап-210 не сваляше поглед от носачите, които разтоварваха току-що пристигналия кораб. Нито в речника й, нито в представите съществуваха понятия като „чудноват“ и „живописен“, въпреки това тя бе очарована от изящния заоблен морски съд, който се поклащаше лекичко на котва. Зап-210 въздъхна. Въпреки всички странности на обкръжаващия я нов свят, никога досега не се бе чувствала толкова жива. Гаун се оказа диво и страшно място — за това жужма кастчай не бяха излъгали, — но след като поживееш на златистокафявата светлина, как би могъл да се върнеш в мрачните Убежища?

Девойката прекоси крайбрежната улица и се върна в кафенето, готова да погледне Рейт с нови очи. Още не знаеше какво ще му каже, може би беше най-добре да се настани мълчаливо на мястото си и да го прониже със сърдит поглед… Ала от Рейт нямаше и следа. Изведнъж я завладя неудържим страх. Дали не се бе възползвал от тази възможност, за да избяга, да се отърве от нея? Заля я огромна вълна от чувства, искаше й се да извика: „Адам Рейт! Адам Рейт!“ Не можеше да повярва, че увереността и спокойствието, които бе изпитвала в неговата компания толкова дълго време, се бяха стопили в миг. Завъртя се и понечи да излезе от кафенето, но се блъсна в едър мъжага, облечен с панталони от сивкава кожа, широка бяла риза и сърмена жилетка. Миниатюрната черна шапчица на главата му се килна при сблъсъка им, той я улови за раменете здраво и я попита:

— Ей, къде си се разбързала толкова?

— Никъде — измънка Зап-210. — Търсех един човек.

— Но намери мен, което си е почти чист късмет. Ела, още не съм си изпил сутрешното вино. След това ще обсъдим какво да правим двамата.

Зап-210 застина, парализирана от страх и нерешителност. Опита да се освободи от лапите на мъжагата, но той само я стисна по-здраво. Момичето трепна от болка.

— Тръгвай — изръмжа мъжът. Дръпна я и тя го последва, препъвайки се, към близкото сепаре.

Мъжът махна с ръка и в миг на масата бяха поднесени кана с вино и чиния с пържени рибени хапки.

— Яж — подкани я той. — Пий! Не се скъпя за никого, било да го черпя с вино, било с юмруци. Но преди да продължим, каква ти е тарифата? Някои от твоите колежки, знаейки, че си имат работа не с кого да било, а с Отайли, са се опитвали да ме оскубят — за тяхно неудоволствие, бих добавил. И така — колко вземаш?

— За какво? — прошепна Зап-210.

Отайли се изцъкли от изненада.

— Странна птица си ти. От коя раса си? Твърде си бледничка за танг и прекалено стройна за сив.

Зап-210 сведе очи. Сръбна от виното и се огледа отчаяно за Рейт.

— Брей, че си срамежлива! — изпръхтя развеселено Отайли. — И какви фини маниери!

Той започна да се храни. Зап-210 отново опита да се измъкне.

— Сядай! — скастри я Отайли. Тя побърза да се отпусне на стола. — Пий!

Тя отпи от виното, което се оказа по-силно от всичко, което бе опитвала досега.

— Така е по-добре — кимна Отайли. — Сега вече се разбираме.

— Не — поклати глава Зап-210. — Не се разбираме. Не желая да седя с теб! Какво искаш всъщност?

Отайли отново я изгледа учудено.

— Не знаеш ли?

— Разбира се, че не. Освен ако… да не искаш това?

Отайли се захили.

— Точно това имам предвид и разни други неща.

— Но… аз не знам нищо за тези неща. И не искам да ги уча.

Отайли приключи с рибата.

— Девица, издокарана с шарф. За такава ли се представяш?

— Не разбирам за какво говориш… трябва да си вървя… да намеря Адам Рейт.

— Намери мен, което, както вече ти казах, е по-добре. Пийни винце и се отпусни. Обещавам ти, че ще запомниш днешния ден до края на живота си — Отайли напълни отново чашите. — Аз също ще пийна, за да се повеселим заедно. Да си призная, всичко това взе да ме възбужда!

Рейт и Кауч вървяха през пазара, където продавачите на риба привличаха вниманието към стоката си с чудати напевни подвиквания.

— Пеят ли? — попита Рейт.

— Не — отвърна Кауч, — с тези крясъци само се мъчат да заинтригуват купувачите. Тангите нямат никакъв музикален слух. Но чуй ги само, как се стараят да се надвикват едни други — истинска какофония!

Рейт намираше шума за дразнещ.

— Обзалагам се, че ще дойде време, когато бъдещите социални антрополози ще се опитват да изучават и каталогизират подобни крясъци. Ала за момента далеч повече ме интересува надпреварата със змиорки.

— Не се и съмнявам — кимна Кауч. — Макар че, както вече ти казах, още не са започнали.

Те прекосиха площада и спряха при празния канал с двата аквариума. Рейт погледна към стената, над която се виждаше короната на стара полуизсъхнала псила.

— Бих искал да надзърна от другата страна — рече той.

— Ами направи го — подкани го Кауч. — Но не сме ли тук, за да изучаваме невидимата енергия, командваща змиорките?

— Тъкмо затова — кимна Рейт. — Ей там, при сергията за амулети има малка вратичка. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — засмя се Кауч. — Винаги съм готов да науча нещо ново.

Те тръгнаха покрай старинната ограда, която в далечното минало е била облицована с кафяви и бели плочки, но сега повечето бяха изпопадали и отдолу се подаваше кирпичена стена. Двамата минаха през вратата и се озоваха в Стария град на Урманк — квартал с порутени къщурки от тухли, камъни и дървени трупи. Някои бяха изоставени, други в процес на възстановяване — един постоянен цикъл на разпад и обновление, в който всяка тухла, камък или дърво се използваха многократно от редуващите се обитатели. От вратите и прозорците надзъртаха дрипаво облечени танги и едроглави сиви, нетърпима смрад изпълваше въздуха.

Зад къщите имаше огромно бунище, обрасло с яркочервени шубраци. Рейт забеляза псилата, която бе видял от пазара — стърчеше съвсем близо до стената, надвесена над барака с тухлени стени. Вратата бе от масивно дърво, обковано с желязо, и бе оборудвана с як, железен катинар. Бараката се опираше плътно в стената.

Рейт огледа района, който бе почти пуст, ако се изключеха няколко голи дечица, шляпащи в локва с жълтеникава слуз. Той се приближи към бараката. Катинарът, халките и пантите бяха от масивно желязо. Нямаше прозорци, единственият отвор бе този на вратата. Рейт отстъпи назад.

— Видяхме достатъчно — промърмори той.

— Наистина? — Кауч погледна с любопитство към бараката. — Не виждам нищо интересно. Мислиш ли, че има някаква връзка с надпреварата?

— Разбира се — те тръгнаха обратно между къщурките. — Бихме могли да се справим и сами, но ако разполагаме поне с двама души, на които да разчитаме, нещата ще бъдат по-сигурни.

Кауч го гледаше със страхопочитание и недоверие.

— Ама ти наистина ли смяташ, че би могъл да спечелиш пари от надпреварата със змиорки?!

— Стига съдържателят да ни изплати честно и почтено печалбата.

— Не се притеснявай за това — увери го Кауч. — Ще плати, само да има спечелили. И като стана дума за пари, как смяташ да делим?

— Половината за мен, другата половина за теб и твоите двама довереници.

Кауч прехапа устни.

— Долавям известно неравноправие. Планът е общ, а единият от нас ще вземе три пъти повече от другите.

— Така е — кимна Рейт. — Но в противен случай другите няма да получат съвсем нищичко.

— Разбрах намека — кимна Кауч. — Смятай, че сме се уговорили.

Те се върнаха в кафенето. Рейт се огледа, но Зап-210 не се виждаше никаква.

— Трябва да потърся моята спътница — каза той на Кауч. — Предполагам, че ме чака в странноприемницата.

Зафатранецът се поклони любезно и Рейт отиде в „Щастливият моряк“, но и там от Зап-210 нямаше следа. След като разпита съдържателя, узна, че девойката е идвала и малко след това излязла наново, без да спомене какви са й намеренията.

Рейт излезе навън и огледа крайбрежната улица в двете посоки. Вдясно носачи с избелели, някога червени фустанели и кожени нараменници разтоварваха един пощенски кораб, вляво се вихреше пазарната суматоха.

Не биваше да я оставям сама, укори се той, особено в настроението, в което беше тази сутрин. Беше приел, че се е успокоила и привикнала с новото си положение, и нито за миг не се бе усъмнил в душевното й равновесие. Рейт се проклинаше за своята недалновидност и егоцентричност. Момичето несъмнено преживяваше драматични промени — както физически, така и емоционални. Рейт се върна в кафенето. Кауч го посрещна със загрижен поглед.

— Имаш умислен вид.

— Момичето, което ме придружаваше — не мога да я открия никъде.

— Ба! — изсумтя Кауч. — Всички си приличат. Сигурно е отишла на пазара да си купи някое украшение.

— Не — поклати глава Рейт. — Тя няма никакви пари, нито какъвто ида било опит в този свят. Освен ако… — прехапа устни и насочи поглед към хълмовете, където пътят извиваше покрай замъка на вампирите. Възможно ли бе да е решила да се върне в Убежищата? Изведнъж му хрумна друга мисъл. Гжиндра! Тялото му се вцепени от ужас. Рейт повика сервитьорчето. — Тази сутрин закусвах с една млада госпожица. Спомняш ли си я?

— Да, не носеше ли оранжев тюрбан, каквито имат хедайханците?

— Именно. Да си я виждал след това?

— Ами да. Седеше на онази маса, беше си завързала шафрана на съблазънта и разговаряше с шампиона Отайли. Пиха по чаша вино, после си тръгнаха.

— Тръгнала е с него по своя воля? — учуди се Рейт.

Момчето повдигна равнодушно рамене.

— Носеше шафран, не изрази несъгласие, освен това се облягаше на ръката му, предполагам, че е било заради изпития алкохол.

— Къде отидоха?

Ново повдигане на рамене.

— Къщата на Отайли не е далеч, вероятно са се отправили нататък.

— Покажи ми къде е.

— О, не мога — момчето завъртя глава. — Сега съм на работа. Пък и не бих искал да си имам неприятности с Отайли.

Рейт го сграбчи за реверите и сервитьорът се сви уплашено.

— Казвай! — просъска заплашително Рейт.

— По тази уличка, но бързо — не ми е разрешено да напускам кафенето.

Те се затичаха по усойните задни улички на Урманк, озарявани през известни разстояния от косата кафеникава светлина на Карина 4269. Момчето спря пред една странична пресечка и посочи обраслия двор, към който водеше.

— Зад този храсталак е къщата на Отайли.

Сетне хукна обратно по пътя, по който бяха дошли. Рейт свърна в алеята и прекоси занемарената градина. В дъното имаше дървена къщурка с резбовани корнизи и матови прозорци. Тъкмо когато се приближаваше, отвътре долетя изплашен вик. Последва шум от удар и сподавено ридание. Коленете на Рейт се разтрепериха, той скочи на верандата и дръпна вратата. Зап-210, гола и с изцъклени от ужас очи, се бе свила на пода, Отайли стоеше надвесен над нея. Девойката вдигна очи към Рейт и той забеляза червена резка през лицето й.

— Кой си ти — попита с нисък и заплашителен глас Отайли — и какво търсиш в къщата ми?

Рейт все едно не го чу. Наведе се и вдигна от пода разкъсания комбинезон и ризата на Зап-210. Едва след това изгледа Отайли. Кауч бе застанал на вратата.

— Вземай момичето и да се махаме — извика той на Рейт. — Не се забърквай с този.

Рейт не му обърна внимание. Приближаваше се бавно към Отайли. Борецът го очакваше с хладна усмивка, опрял юмруци на хълбоците. Рейт спря на три крачки от него. Едрият мъж го разглеждаше отвисоко, сякаш е рядко насекомо.

— Той не е виновен — обади се неочаквано с пресипнал глас девойката. — Аз носех оранжев пояс. Не знаех…

Рейт се наведе и загърна голите рамене на Зап-210 с комбинезона. Мисълта, че борецът е стискал в лапите си това нежно и крехко телце, го караше да кипи от гняв. Прегърна Зап-210 през рамене и я поведе към вратата.

Всичко това никак не се понрави на Отайли. Беше очаквал някаква дума, предизвикателство, дори нападение, което да отключи реакцията му. Нима сега трябваше да преглътне обидата, нанесена от човека, дръзнал да нахлуе неканен в собствения му дом? Мехурът на неговия гняв се спука. Той скочи напред и понечи да изрита противника си.

Рейт посрещна с радост промяната в поведението на Отайли. Завъртя се, сграбчи бореца за глезена, дръпна го след себе си, принуждавайки го да излезе с подскачане в градината, и тук го събори със завъртане в бамбуковия шубрак. Отайли се претърколи с ловкостта на леопард. Надигна се, разпери ръце, пошава доволно пръсти и изгледа противника си със страховита усмивка. Рейт го удари в лицето. Отайли сякаш дори не забеляза. Пресегна се, но Рейт се измъкна от хватката му с резки удари и отстъпи назад. Отайли го последва, притискайки го към страничната стена. Рейт направи лъжливо движение, сви пръстите на лявата си ръка в мечешка лапа и заби кокалчета в скулата на бореца. Отайли подскочи лекичко, сетне още веднъж, сякаш се засилваше, и накрая замахна с широко разтворена длан. Рейт се шмугна под ръката му, блъсна го в корема и тъкмо когато Отайли повдигаше коляно, за да го халоса в зъбите, го сграбчи за крака, напъна рязко и го хвърли по гръб. Едрият мъжага се сгромоляса с тътена на отсечено дърво. Полежа няколко секунди замаян, след това се надигна и приседна. Рейт хвана Зап-210 за ръката, хвърли последен поглед на поваления борец и я поведе към улицата. Кауч му се поклони с едва прикрито възхищение и го последва.

Рейт отведе Зап-210 право в странноприемницата. Девойката се отпусна на кушетката, загърната в разкъсаните си дрехи, и изтри с юмручета насълзеното си лице. Рейт седна до нея.

— Какво стана?

По бузите й се затъркаляха едри сълзи, тя закри лицето си с шепи.

— Не зная къде сбърках — изхлипа и после го погледна. — Може би с шарфа. Той ме накара да пия и главата ми се завъртя. Поведе ме по улиците… просто не бях на себе си. Едва пристъпвах. Когато стигнахме къщата, ми заповяда да се съблека. Отказах и той се ядоса. Крещеше ми, че съм мръсница… не зная как ще го преживея. Болна съм… умирам.

— Нито си болна, нито умираш. Тялото ти най-сетне функционира нормално. Нищо ти няма.

— И не съм такава, каквато ме нарече?

— Разбира се, че не си — Рейт се изправи. — Ще пратя една прислужница да се погрижи за теб. А като се успокоиш, легни и се наспи. Чакай ме да се върна и не излизай никъде. Дано като дойда, разполагаме с достатъчно пари, за да се качим на някой кораб.

Зап-210 кимаше покорно. Рейт напусна стаята.

В кафенето откри Кауч и двамата зафатранци, които бяха пристигнали с втората кола.

— Това е Шазар, а това Удиш — представи ги Кауч. — Сигурни хора, готови да участват във всяко разумно начинание.

— В такъв случай да тръгваме час по-скоро — подкани ги Рейт. — Времето ни е съвсем ограничено.

Четиримата излязоха на крайбрежната. Рейт им обясни теорията си и заключи:

— Ще я проверим след малко. Възможно е, разбира се, да греша и тогава всички ще загубим.

— Съмнявам се — поклати глава Кауч. — В думите ти има смисъл, логиката ти е желязна. Струва ми се, че истината е точно такава.

— Дали има смисъл, ще разберем след малко — въздъхна Рейт.

Приближиха се до канала за надбягвания, където вече неколцина зрители бяха насядали по пейките в очакване да обявят началото. Рейт ускори крачка — отправиха се към вратичката в стената, свърнаха по неприветливата сенчеста уличка от другата страна и спряха веднага щом съгледаха бараката под псилата. Тук се притаиха и зачакаха.

Изминаха десетина минути. Рейт започна да нервничи.

— Не мога да повярвам, че сме закъснели.

Шазар го побутна и посочи стената в далечния край на откритото пространство.

— Там има двама.

Мъжете се приближиха. Единият беше загърнат с широко бяло наметало, на главата му имаше квадратна, също бяла шапка, каквито носеха мъдреците от остров Ерзе.

— Това е съдържателят — прошепна Кауч.

Другият, млад мъж, бе издокаран с розова шапчица и бледорозова дълга туника. Двамата крачеха бавно, допрели глави, сякаш обсъждаха нещо важно, и се разделиха близо до бараката. Съдържателят продължи към вратичката в стената.

— Не е ли по-лесно — попита Удиш — да причакаме стария шарлатанин, да го ступаме лекичко и да го лишим от кесията му?

— За съжаление — охлади ентусиазма му Кауч — той не носи със себе си и един секвин и се е погрижил този факт да стане широко известен. Парите се донасят от четирима въоръжени роби под надзора на неговата първа жена.

Младият мъж с розовата туника стигна до бараката. Пъхна ключ в ключалката, завъртя го три пъти, отмести масивната врата и влезе. Тъкмо когато се обръщаше да затвори, установи с изненада, че Рейт и Шазар са се шмугнали зад него.

— Какво означава това? — попита младежът ядосано и изплашено.

— Ще ти го кажа само веднъж — отвърна Рейт. — Или ще ни съдействаш открито и докрай, или още сега ще увиснеш на онзи клон на псилата. Разбра ли ме?

— Разбрах — кимна разтреперан младежът.

— Да чуем как се върши тази работа.

Младежът се колебаеше. Рейт кимна на Шазар, който извади намотано въже.

— Всичко е съвсем просто — заговори младежът припряно. — Събличам се и влизам в резервоара — той посочи метален цилиндър, дълбок четири стъпки, в дъното на бараката. — Една тръба го свързва с канала за надпревари, равнището на водата в двата съда е еднакво. Гмурвам се през тръбата и излизам в странична ниша. Веднага щом се спусне преградата, хващам и премествам указаната змиорка в другия край на канала.

— И как разбираш кой цвят да бъде?

— Съдържателят ми сигнализира с тропане на пръсти по капака.

Рейт се обърна към Кауч.

— Тук всичко е под контрол. Време е да отидеш при масата за залагане — сетне отново заговори на младежа: — В тази ниша има ли място за двама?

— Да — кимна неохотно младежът. — Но ще ни е доста тесничко. Ала кажете ми — ако ви съдействам, как после ще се спася от гнева на съдържателя?

— Ще му кажеш истината — отвърна Рейт. — Че животът ти е по-мил от шепа секвини.

— А той ще отвърне, че от негова гледна точка е обратното.

— Съжалявам — сви рамене Рейт. — Всяка работа носи съответните рискове. Кога трябва да заемеш позиция?

— След една-две минути.

Рейт започна да се съблича.

— Какво пък… ако по някаква причина ни разкрият, чака ни сходна участ.

Помощникът на съдържателя изсумтя неуверено.

— Следвай ме — подкани и се спусна в резервоара. — В тръбата е тъмно, плувай направо.

Рейт се присъедини към него. Младежът си пое въздух и се потопи, Рейт направи същото. На дъното имаше отвор към хоризонтална тръба с ширина три стъпки, той се напъха вътре, следвайки младежа.

Скоро след това двамата изплуваха в подземната ниша, която бе дълга пет стъпки и висока две, озарена от тънки снопове светлина, които се процеждаха през малки отвори. През един от тях Рейт можеше да наблюдава какво става около масата за залагане, където Кауч и Удиш вече бяха заели места.

Съвсем наблизо отекна гласът на съдържателя:

— Добре дошли в поредния ден на вълнуващи надпревари. Кой ли ще спечели днес? Кой ще загуби? Никой не знае. Може да съм аз, а може и да сте вие. Но забавлението е гарантирано за всички ни. Тези, които идват за първи път, нека обърнат внимание, че масата е разделена на единайсет цвята. Можете да залагате, на който желаете от тези цветове. Ако цветът ви спечели, ще получите десетократно повече, отколкото сте заложили. А сега погледнете змиорките и техните цветове: бяла, сива, бежова, небесносиня, кафява, тъмночервена, алена, синя, зелена, виолетова и черна. Има ли някакви въпроси?

— Да — обади се Кауч. — Съществува ли ограничение за залозите?

— Сандъкът, който току-що ми донесоха, съдържа десет хиляди секвина. Това е моето ограничение — повече не мога да платя. Ако обичате, залагайте на избраните от вас цветове.

Съдържателят огледа масата с опитно око. Повдигна капака и пусна змиорките в средата на аквариума.

— Край на залозите, ако обичате — пръстите му изтропаха върху капака: чук-чук, чук-чук.

— Две-две — прошепна младежът. — Това е зелено — той отмести плъзгащата се преграда, бръкна в аквариума, улови зелената змиорка и я напъха през друг отвор в крайния аквариум.

— Зелено печели! — провикна се съдържателят. — Който спечелил — спечелил. Двайсет секвина за смелия моряк… Нови залози, ако обичате.

Чук, чук-чук-чук — изтрополиха пръстите върху капака.

— Алено — изтълкува помощникът и повтори процедурата отпреди малко.

— Алено печели! — провикна се съдържателят.

Рейт надзърна през отвора. При предишните залагания Кауч и Удиш бяха изгубили по няколко секвина. На третото и двамата поставиха по трийсет секвина на бяло.

— Край на залозите — отекна гласът на съдържателя. Капакът се спусна. Чук-чук — подадоха сигнал отвън.

— Кафяво — обяви тихо помощникът.

— Бяло — отвърна Рейт. — Бялата змиорка печели.

Младежът изстена уплашено. Той улови бялата змиорка и я премести.

— Ето и поредното състезание на тези удивителни, малки същества — провикна се съдържателят — този път печелившият цвят е кафяв… Кафяв? Бял! Да, змиорката е бяла! Ха! На стари години взех да бъркам цветовете. Какво да се прави, дан на възрастта!… Имаме двама щастливци. Триста секвина за единия и триста за другия… Прибирайте печалбата си, господа. Какво? И двамата залагате цялата сума?

— Да, изглежда днес късметът е на наша страна.

— И двамата на тъмночервено?

— Да, обърнете внимание на онова ято птици с ръждиви пера. И това ако не е верен знак.

Съдържателят вдигна засмяно лице към небето.

— Кой може да разгадае тайните на природата? Надявам се да грешите. И така, приключиха ли залозите? Ето че пускам змиорките, поставям обратно капака и нека най-чевръстата от тях посочи победителя — той положи за миг ръка върху капака и тропна само веднъж. — Те се гмуркат, търсят светлината, която ги мами, скоро ще открием кой е победителят… Ето, вече идва най-бързата. Това синьо ли е? — последва мъчително стенание. — Тъмночервено — съдържателят втренчи поглед в двамата зафатранци. — Предсказанията ви се оказаха верни.

— Така е — кимна Кауч. — Нали ти казвахме? Е, хайде да си оправим сметките.

Съдържателят отброи бавно по три хиляди секвина на всеки от тях.

— Невероятно — промърмори той и погледна замислено към резервоара. — Виждате ли други предзнаменования?

— О, нищо определено — отвърна Кауч. — Но въпреки това ще заложа отново. Сто секвина на черно.

— И аз на същото — обяви Удиш.

Съдържателят се колебаеше. Потърка се замислено по брадичката и огледа канала.

— Невероятно — чуха го да мърмори, докато изсипваше змиорките в първия аквариум. — Приключихте ли със залозите? — опря ръце на капака и сякаш в изблик на нервност тропна два пъти отгоре. — Добре тогава, отварям вратичката — той дръпна ръчката и се премести в другия край на канала. — Ето и победителят. Той е… черен?!

— Страхотно — подскочи от радост Кауч. — Върнахме си с лихвите всичко, което сме изгубили през изминалите години заради тези своенравни животинки! Ако обичаш — да си получим дължимото!

— Разбира се — изграка отчаяно съдържателят. — Но днес не мога да работя повече. Коленете ме присвиха ужасно, ще трябва да приключим по-рано.

Рейт и младежът побързаха да се върнат в бараката. Младежът нахлузи розовата туника и шапката и си плю на петите.

Рейт и Шазар прекосиха Стария град и стигнаха при вратичката тъкмо когато там се показа съдържателят, който крачеше забързано, с развети поли на бялото си наметало. Доскоро сънливото му лице сега бе мораво, той размахваше заканително къса сопа.

Кауч и Удиш ги очакваха на крайбрежната. Кауч подаде на Рейт добре натъпкана кесия.

— Твоят дял от печалбата — четири хиляди секвина. Какъв прекрасен ден.

— Да, чудесно се справихме — кимна Рейт. — Помогнахме си взаимно и от това спечелихме всички — нещо, което се случва рядко на Тчай.

— Всъщност ние смятаме незабавно да се отправим към Зафатра — рече Кауч. — А вие?

— Неотложна работа ме зове на друго място. Също като вас и ние с моята спътница ще потеглим колкото се може по-скоро.

— Ами, в такъв случай, желая ви успех.

Тримата зафатранци се сбогуваха и се отдалечиха. Рейт продължи към пазара, където направи някои покупки. След това се прибра в хотела и потропа с разтуптяно сърце на вратата на Зап-210.

— Кой е? — чу с облекчение изплашения й глас.

— Аз съм — Адам Рейт.

— Един момент — вратата се отвори. Зап-210 стоеше пред него със зачервено лице. Беше разчорлена, изглежда току-що си бе облякла сивия комбинезон.

Рейт остави няколко вързопа на кушетката.

— Това е за теб.

— За мен ли? Какво има вътре?

— Погледни сама.

Тя плъзна поглед по лицето на Рейт, наведе се над кушетката и заизважда покупките от вързопите.

— Харесват ли ти? — попита Рейт.

Момичето го изгледа намръщено.

— Така ли искаш да изглеждам — като другите?

Рейт я зяпна слисано. Не такава реакция очакваше. Той заговори бавно.

— Тръгваме на път. Най-добре е да не привличаме внимание. Нали не си забравила онези гжиндра? Трябва да сме облечени като останалите пътници.

— Разбирам.

— Кое ти хареса най-много?

Зап-210 вдигна една тъмнозелена рокля, разстла я на кушетката, сетне подреди до нея оранжевата риза, белия панталон, тънкия кафяв костюм, черната жилетка и късото черно наметало.

— Не зная дали нещо изобщо ми харесва.

— Пробвай поне едно.

— Сега ли?

— Естествено.

Зап-210 продължаваше да се колебае между тоалетите. Тя стрелна с поглед Рейт и се засмя.

— Добре, ще опитам.

Рейт се прибра в стаята си и се преоблече с дрехите, който си бе купил — сив брич и тъмносиня жилетка. Реши да хвърли овехтелия сив комбинезон. Докато го сгъваше, напипа вътре синята папка и след кратко колебание я напъха под хастара на жилетката. Плановете в папката едва ли щяха да му потрябват, но със сигурност представляваха известна ценност, ако не заради друго, поне заради уникалността си. После слезе в гостната. Малко след това се появи Зап-210. Беше облякла тъмнозелената рокля.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

Рейт не посмя да й каже истината: че си бе припомнил първия път, когато я бе видял — изплашено девойче с черно наметало и мършаво телце. Погледът й бе все така унесен, но сега кожата й имаше здрав бакърен загар, а черната й коса се спускаше на игриви къдрици над очите.

— Мислех си — отвърна Рейт, — че тази рокля ужасно ти отива.

Тя изкриви лице в гримаса, която леко наподобяваше усмивка.

Двамата излязоха на крайбрежната улида и се отправиха към кога „Ниахар“. Откриха необщителния капитан в каюткомпанията, където си преглеждаше сметките.

— Искате да плавате до Казаин? Остана само голямата каюта за седемстотин секвина, но мога да ви предложа две койки в общата спалня за двеста.

Мъртвешко спокойствие цареше над Второто море. „Ниахар“ напусна залива, задвижван от електрически мотори, Урманк бавно се стопи в далечината зад тях.

Корабът плаваше съвсем безшумно, ако се изключеше клокоченето на килватерната струя. Единствените пътници бяха две жени с восъчнобледи лица, облечени в сивкави прозирни рокли, които се разходиха за кратко по палубата, след което се прибраха в своята мрачна тясна каюта.

Рейт остана доволен от голямата каюта, която бяха взели. Тя се простираше по цялата ширина на кораба и имаше три прозореца, които гледаха към кърмата. Леглата бяха вградени в ниши от двете страни. Бяха меки и удобни, макар че леко намирисваха на мухъл. В средата бе поставена масивна маса от черно резбовано дърво, от двете й страни имаше също такива масивни кресла. Зап-210 огледа намусено помещението. Днес бе облечена с бели панталони и оранжева блуза, изглеждаше напрегната и раздразнителна и се движеше с резки, отривисти движения.

Рейт я разглеждаше крадешком и се опитваше да открие причината за лошото й настроение. Тя избягваше да среща погледа му, извръщаше очи от него.

— Харесва ли ти корабът? — попита я той.

Девойката се навъси и повдигна рамене.

— Това е първият кораб, на който се качвам — обърна му гръб, отвори рязко вратата и излезе на палубата.

Рейт вдигна очи към тавана, сви рамене, въздъхна и я последва.

Тя бе прекосила каюткомпанията и бе излязла на квартердека, където стоеше подпряна на перилата, загледана назад, в посоката, от която бяха дошли. Рейт приседна на една близка пейка и се престори, че се припича на кафеникавите лъчи на слънцето, но всъщност продължаваше да се чуди на поведението й. Вярно, че беше жена и следователно склонна към ирационални действия, но понякога постъпките й излизаха извън всякакви рамки. Животът в Убежищата със сигурност бе достатъчно обяснение за тези странни маниери, макар напоследък да проявяваше признаци, че започва да се разделя с тях. Сякаш с излизането си на повърхността тя бе захвърлила старата и ненужна черупка, но все още не бе открила нова… Тази мисъл поуспокои Рейт. Част от очарованието на девойката се таеше именно в нейната невинност, в откритостта й… откритостта? Рейт изпръхтя насмешливо. Ни най-малко. Той стана и се приближи до нея.

— За какво си се замислила?

Тя го изгледа хладно с крайчеца на окото.

— За себе си и за дивия живот на гаун. Спомнях си времето, когато живеех в тъмнината. Сега вече зная, че под земята съм била като в задгробното царство. И през цялото това време хората на повърхността са се къпели свободно в светлина и цветове.

— Затова значи се държиш толкова странно!

— Не! — извика тя с неочаквана страст. — Не е така. Причината си ти и твоите тайни. Никога нищо не ми казваш. Не зная нито къде отиваме, нито как възнамеряваш да постъпиш с мен.

Рейт се намръщи, загледан в черната морска шир.

— Не ти казвам, защото аз самият още не съм решил.

— Но сигурно имаш някакви намерения!

— Така е… когато пристигнах в Сивиш, исках да се върна у дома, а пътят дотам е дълъг.

— А с мен какво ще стане?

„Да, какво ще стане със Зап-210?“ — запита се Рейт. Въпрос, който досега бе избягвал да си задава.

— Не зная дали би искала да дойдеш с мен — промърмори неуверено той.

В очите й блеснаха сълзи.

— Че къде бих могла да ида? Нима трябва да стана робиня? Или може би гжиндра? Да завържа оранжевия шарф в Урманк? Или да умра? — тя се отдалечи от парапета и прекоси палубата под втренчените погледи на група моряци със сипаничави, загрубели лица.

Рейт се върна на пейката… Следобедът отмина. Черни облаци на север изпратиха хладен вятър. Платната се люшнаха и когът се понесе напред. Когато се появи отново, Зап-210 имаше странно и неразгадаемо изражение. Тя погледна с големите си печални очи Рейт и слезе в каютата.

Рейт я последва и я намери да лежи на една от кушетките.

— Не ти ли е добре?

— Не.

— Излез на въздух. Ще се поразведриш.