Дирдирите. Пнумите

Тя се надигна изморено и го последва.

— Старай се да гледаш право към хоризонта — посъветва я Рейт. — Когато корабът се заклати, задържай погледа си там. Прави го известно време и ще се почувстваш по-добре.

Зап-210 се опря на перилата. Облаци забулиха небето над тях и вятърът утихна, „Ниахар“ замря с отпуснати платна… Последваха няколко ярки, ослепителни светкавици, които разцепиха небосвода и удариха в морската повърхност. Зап-210 нададе уплашен вик и се отдръпна назад. Рейт я улови и я задържа в прегръдките си, докато гръмотевиците утихнат.

Усещаше я как пърха като изплашена птица, наведе се и я целуна — по челото, очите, устата.

Слънцето залезе в пищно великолепие от златисти, черни и кафяви багри, по здрач заваля. Рейт и Зап-210 се прибраха в каютата, където стюардът им поднесе вечеря: кълцано месо, морски плодове, бисквити. Докато се хранеха, те поглеждаха през големите прозорци на кърмата, зад които властваха дъждът и светкавиците, а по-късно, когато тътенът на бурята най-сетне утихна, двамата си легнаха и се отдадоха на страстни милувки.

В полунощ облаците се разсеяха и в небето изгряха ярки звезди.

— Погледни нагоре! — прошепна Рейт. — Сред тези звезди има много светове, завладени от хората. Най-старият от тях се нарича Земя — той млъкна.

Зап-210 очакваше да продължи, но по някаква неясна причина Рейт не можа да каже нищо повече и не след дълго девойката заспа.

Гонен от силни ветрове, „Ниахар“ се носеше из Второто море, прехвърляйки с лекота огромни пенести вълни. Най-сетне в далечината се появи нос Брейз и малко след това корабът хвърли котва в древния град Стайне. Тук попълниха запасите си от прясна вода и продължиха към Шанизадия.

На двайсетина мили по-нататък издължена пясъчна ивица навлизаше навътре в морето. В залива, закътано в сенките на тъмносини дървета, се гушеше градче от плоски къщички със заострени портали и барелефни колонади. Тези архитектурни решения се сториха странно познати на Рейт и той попита капитана.

— Този град да не е на часки?

— Това е Сонгих, най-южният от градовете на сините часки. На времето карах товари тук, но ще ви кажа, уважаеми господине, че това е опасна работа. Навярно сте виждали руините на техните градове, разпръснати навсякъде из пустинята. Особено в котанските степи има стотици останки, обитавани някога от старите или от сините часки. Но кой би дръзнал да навлезе в тях сега? Само проклетите фунги.

Градът се стопи в далечината и не след дълго изчезна от погледа, когато корабът заобиколи пясъчния полуостров. Около час по-късно виковете на един от моряците накараха всички да изтичат на борда. В небето над тях кипеше въздушно сражение между два кораба. Единият имаше изящни издължени линии и сияеща синьо-сива обшивка. Палубата му бе обрамчена с изкусно изработена балюстрада, иззад която надзъртаха дузина същества с лъщящи шлемове. Вторият кораб притежаваше сурова и аскетична конструкция — сивкав, зловещ и страховит съд, построен с единствената мисъл за функционалност. Той беше по-малък от кораба на сините часки и видимо по-подвижен — в прозрачната сфера на кърмата седяха неколцина дирдири, погълнати от задачата да унищожат своя противник. Двата кораба описваха огромни кръгове, сменяха рязко посоката, издигаха се и се спускаха, дебнейки се като някакви отровни насекоми. От време на време, когато позволяваха обстоятелствата, корабите си разменяха огнени залпове, без това да води до видими последствия. Те се отдалечаваха светкавично, смаляваха се до размера на точици, после пак се връщаха и профучаваха с рев ниско над океанската повърхност.

Всички на борда на „Ниахар“ бяха излезли да наблюдават двубоя, дори двете старици, които досега не се бяха показвали. Докато оглеждаха с почуда небето, качулката на едната от тях се смъкна, разкривайки мъртвешки бледо лице. Изправена до Рейт, Зап-210 ахна уплашено и бързо извърна глава.

Корабът на сините часки неочаквано пикира право надолу, кърмовите оръдия изригнаха на метри под корпуса на дирдирския изтребител, който се запремята хаотично, бухна се във водата и потъна сред огромен облак от пръски. Машината на сините часки описа триумфален кръг, сетне се отдалечи по посока на Сонгих.

Стариците се спуснаха долу. Зап-210 дръпна Рейт и му зашепна развълнувано.

— Видя ли ги?

— Да, видях ги.

— Те са гжиндра.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Ами, предполагам, че гжиндра пътуват като всички останали — обясни със спокоен глас Рейт. — Пък и досега с нищо не са показали, че се интересуват от нас.

— Но те са на борда на нашия кораб! Гжиндра не правят нищо случайно!

Рейт изсумтя презрително.

— Може и да е така — но ние какво да направим?

— Да ги убием!

Отново тази неумолима и безжалостна природа на Тчай, оставила отпечатък върху всички обитатели на планетата, помисли си тъжно Рейт.

— Не, но ще ги държим под око — заяви той. — Вече знаем какви са, така че не могат да ни изненадат.

Беше ред на Зап-210 да поклати скептично глава, ала Рейт нямаше никакво желание да причинява зло на беззащитните старици.

Плаването продължи на югозапад, към Сасчанските острови. Дните се нижеха, еднакви като близнаци, без повече вълнуващи събития в небето. Всяка сутрин Карина 4269 прехвърляше хоризонта и се издигаше, забулена в кафеникава мараня. По пладне се образуваше омара, която филтрираше слънчевата светлина и застилаше океана със златисто покривало. Следобедите бяха дълги, залезите — красиви и тъжни, алегорични сражения между войните на мрака и князете на светлината. Нощем изгряваха луните — понякога розовата Аз, друг път синята Браз, а когато ги нямаше, „Ниахар“ се плъзгаше безшумно под звездното небе.

За Рейт тези дни и нощи щяха да са сред най-хубавите, преживени на Тчай, ако не бяха някои мисли, които не му даваха покой. Какво ставаше в Сивиш? Дали щеше да завари космическия кораб завършен, или вече бе разрушен? Каква бе съдбата на лукавия и опасен Айла Гмуреца, какви планове крояха дирдирите в техния град отвъд залива? И какви бяха тези две старици, за които Зап-210 подозираше, че са гжиндра? След онзи случай с въздушния двубой те не излязоха повече на палубата, освен една късна вечер, когато се разходиха за кратко. Докато ги наблюдаваше, Рейт почувства, че целият настръхва. Нямаше никакъв начин да разбере със сигурност дали са гжиндра или не, но предпочиташе да очаква най-лошото — а последствията от това в конкретния случай бяха непредсказуеми.

Една бледа утрин в далечината се появиха Сасчанските острови — три древни вулканични кратера, заобиколени от каменист бряг, обрасъл с горички от псили, киантус, лакови и хлебни дървета. В кратера на всеки от островите имаше по един град, чиито наподобяващи на клетките на пчелна пита къщички бяха полепнали нагоре по стръмните склонове. Тъмните им прозорци бяха извърнати към морето, над покривите се виеше дим.

„Ниахар“ навлезе във вътрешния залив, изви рязко, за да се размине с носещия се в обратна посока ферибот, и доближи южния остров. На кея ги очакваха дългокраки сасчански носачи с черни бричове и високи до глезените ботуши. Те уловиха хвърлените въжета и изтеглиха кораба навътре. Веднага щом бе спуснат трапът, носачите плъзнаха като насекоми на борда, повдигнаха люковете на трюма, нарамиха складираните вътре стоки и ги понесоха към града.

Рейт и Зап-210 слязоха на брега. Капитанът се провикна намусено след тях:

— Отплаваме по обяд, гледайте да не закъснявате. Не чакам никого.

Двамата се разходиха по крайбрежната улица, любувайки се на обраслия с къщи и дворове кратер. Зап-210 погледна през рамо.

— Следят ни.

— Гжиндра?

— Да.

Рейт изсумтя недоволно.

— Няма съмнение. Имат заповеди да не ни изпускат от погледа си.

— Което значи, че сме обречени — въздъхна обезсърчено Зап-210. — В Казаин ще докладват на пнумите и след това нищо не може да ни помогне — ще ни откарат обратно в страната на мрака.

Рейт не знаеше какво да каже. Стигнаха до малък залив, защитен с два вълнолома от откритото море, в който имаше терминал. Двамата спряха да погледат пристигащия от съседния остров ферибот — широк и плосък сал с кабинка в единия край, натоварен с двеста сасчанци от най-различна възраст и пол. Фериботът се долепи до кея и пътниците започнаха да слизат. В същото време други, които очакваха пристигането му, минаваха покрай дървената будка, където плащаха за превоза на охранен сънлив служител, след което бързаха да се качат. Фериботът отплава почти без да се забави. Рейт го изпрати със замислен поглед, сетне отведе Зап-210 в откритата чакалня, където я настани на една пейка. Поръча сладко вино и бисквити на един сервитьор и отиде да разговаря с продавача на билети. Зап-210 се оглеждаше нервно и изплашено. Стори й се, че зърна две тъмни сенки зад близкия навес. „Сигурно се питат какво правим тук“ — помисли си тя. Рейт се върна.

— Следващият ферибот е след час — малко преди пладне. Платих за два билета.

Зап-210 го погледна смаяно.

— Но нали по това време трябва да сме на борда на „Ниахар“!

— Така е. Гжиндра наблизо ли са?

— Току-що седнаха на последната маса.

Рейт се засмя мрачно.

— Ще им дадем малко храна за размисъл.

— Какво толкова ще си мислят? Че ще се качим на ферибота?

— Нещо подобно.

— Но защо смяташ, че ще ни повярват?

— Защото навярно от другите острови също потеглят презокеански кораби.

— Сигурен ли си?

— Ни най-малко.

— Но ако се качим на ферибота и гжиндра ни последват, „Ниахар“ ще потегли без нас!

— Най-вероятно. Капитанът ми се стори безскрупулен тип.

Минутите се нижеха една след друга. Зап-210 започна да губи търпение.

— Наближава пладне — отбеляза тя, втренчила поглед в Рейт. Опитваше се безуспешно да разгадае намеренията му, ала Рейт не беше като никой друг на Тчай. Сякаш беше замесен от различно тесто.

— Ето го и ферибота — посочи той. — Да вървим на кея. Искам да сме първи на опашката.

Зап-210 се надигна. Никога нямаше да прозре мислите на този човек! Тя го последва надолу към брега. И други се присъединиха към тях и скоро се образува малка блъсканица и настъпи суматоха. Рейт я попита тихо:

— Какво правят гжиндра?

Зап-210 погледна през рамо.

— Застанали са отзад на опашката.

Фериботът навлезе в пристанището, вдигнаха бариерите и пътниците нахлуха на кея.

Рейт се наведе и зашепна в ухото на спътницата си:

— Гледай да си от страната на будката за билети. Веднага щом я подминем, се шмугни вътре.

— Ох.

Тълпата вече ги влачеше надолу. Зап-210 подтичваше зад Рейт. Когато се изравниха с будката, той се наведе и се промъкна вътре, Зап-210 го последва. Пътниците се блъскаха съвсем близо до тях, протягаха пари на билетопродавача и отминаваха. В края на тълпата бяха двете гжиндра, които надигаха глави да погледнат над останалите. Те последваха пътниците на кея и се качиха на ферибота.

Бариерите се спуснаха и фериботът отплава. Рейт и Зап-210 излязоха от будката.

— Наближава обяд — каза Рейт. — Време е да се връщаме на „Ниахар“.

Ураганни ветрове носеха „Ниахар“ право на югоизток, към Кислован. Морето беше почти черно. Огромни вълни подмятаха кораба като черупка и го заливаха с белезникава пяна.

Едно слънчево утро Зап-210 се присъедини към Рейт на носа. Известно време двамата гледаха напред, над разбунтуваното море, където лъчите на Карина 4269 се разпадаха на искри от златиста светлина.

— Какво ни чака там? — попита Зап-210.

— Нямам понятие — поклати глава Рейт. — Да можех да зная.

— Имаш разтревожен вид. Безпокои ли те нещо?

— Не нещо, а някой — един човек на име Айла Гмуреца. Не зная дали е жив или мъртъв.

— Кой е този Айла Гмуреца и защо се страхуваш от него?

— Той е от Сивиш, опасен тип… надявам се да не е вече между живите. Отвлякоха ме, докато спях. Тъкмо сънувах, че му разцепват главата.

— Защо тогава се тревожиш?

Рано или късно, рече си той, ще трябва да й разкажа всичко. Може би подходящият момент бе настъпил.

— Спомняш ли си една нощ, когато ти разказвах за другите светове в небето?

— Да, помня.

— Един от тях е Земята. В Сивиш построих комически кораб с помощта на Айла. Исках да се върна на Земята.

Зап-210 продължаваше да гледа към морето.

— Защо искаш да се върнеш там?

— Защото там съм се родил. Земята е моят дом.

— Ах! — тя замълча и след малко го погледна крадешком.

— Питаш се дали съм с всичкия си — засмя се Рейт.

— Много пъти съм се чудила. Много-много пъти.

— Така ли? — изненада се той, макар че предположението бе негово.

Тя отново се засмя някак тъжно.

— Припомнях си разни твои постъпки. В Убежищата. В горичката на кхорайците. Когато размени змиорките в Урманк.

— Отчаяни действия на човек, притиснат до стената.

— Ако наистина си от Земята, какво търсиш на Тчай?

— Корабът ми катастрофира в котанските степи. В Сивиш се опитах да построя друг.

— Хм… Земята наистина ли е райско местенце?

— Може би. По-важното е, че земните жители не знаят нищичко за Тчай. А трябва да научат.

— Защо?

— Има десетки причини. Най-важната е, че след като дирдирите са нападали веднъж Земята, могат да го сторят отново.

— Имаш ли приятели на Земята? — попита го тя и втренчи поглед в него.

— Разбира се.

— Там в къща ли живееше?

— Може и така да се каже.

— С жена и деца?

— Нямам нито жена, нито деца. През целия си живот съм пътешествал из космоса.

— А когато се върнеш — какво ще правиш?

— Засега не мога да мисля по-нататък от Сивиш.

— Ще ме вземеш ли с теб?

Рейт я прегърна през раменете.

— Да. Ще те взема.

Тя въздъхна с облекчение. След това вдигна ръка.

— Погледни нататък, накъдето грее слънцето. Там има остров.

Споменатият остров от черен гранит беше първият от множеството, набраздило морската повърхност. Навлизаха в район, където вилнееха огромни летящи хищници от непознат за Рейт вид. Четири трепкащи крила подкрепяха кълбо от увиснали розови пипала и централна тръба, завършваща отпред с изпъкнало око. Съществата се носеха по течението на вятъра, издигаха се нагоре, сетне пикираха с главоломна скорост, сграбчваха в движение своята жертва и отлитаха бързо. Неколцина от тях се приближиха към „Ниахар“ и моряците се разбягаха с изплашени викове.

Капитанът, който се бе подал на предната палуба, се засмя с ехидно отвращение.

— Говорят, че това били очите и червата на удавени моряци. Намираме се в Канала на смъртта, тези скали се наричат Зъбите на мъртвеца.

— Как ще го преминем през нощта?

— Не зная — повдигна с безразличие рамене капитанът, — тъй като никога не съм опитвал. Дори денем това е рисковано начинание. Бреговете на всеки от тези острови са обсипани с избелели кости. Виждате ли онази сянка в далечината? Това е Кислован. Ако имаме късмет, утре ще хвърлим котва в Казаин.

Привечер небето се покри с издължени перести облаци и вятърът постепенно се усили. Капитанът насочи „Ниахар“ към залива на една голяма черна скала и го доближи толкова, че носът почти докосваше влажния потъмнял камък. Тук спуснаха котва и „Ниахар“ се поклащаше в относително спокойствие, докато вятърът бързо прерасна в щорм. Огромни вълни прехвърляха черните скали на входа на залива и пръските им достигаха до самите върхове. Морето кипеше и се люшкаше, при един такъв рязък порив на вятъра веригата се скъса и „Ниахар“ заплава свободно из залива.

С настъпването на нощта вятърът утихна. Още известно време морето продължаваше да се вълнува, но при изгрев-слънце то бе съвсем гладко и спокойно и Зъбите на мъртвеца стърчаха над него като древни паметници, забодени в равна стъклена повърхност. Зад тях се виждаше тъмният масив на континента.

„Ниахар“ прекоси Канала на смъртта на собствен ход, по пладне навлезе в един тесен залив и в късния следобед спря до един кей на Казаин.

На пристанището двама дирдирчовеци се приближиха да огледат „Ниахар“. Съдейки по облеклото и маниерите им, бяха безупречни, млади и суетни, с фалшиви антени, които се поклащаха наперено и блещукаха с измамна светлина. Сърцето на Рейт се сви мъчително при мисълта, че са ги пратили да го заловят и хвърлят в тъмница. Ала след като задоволиха любопитството си, дирдирхората се отправиха към вътрешността на града.

На пристанището нямаше никакви формалности. Рейт и Зап-210 си свалиха багажа на кея и без да бъдат проверявани от когото и да било, се отправиха към близката превозна станция. Осемколесна платформа тъкмо се готвеше да потегли през Кислованския провлак, Рейт запази най-луксозната кабина на борда — миниатюрна стаичка с два хамака на третия етаж, с изглед към задната палуба.

Час по-късно моторната платформа закрета към покрайнините на Казаин. Известно време пътят криволичеше по крайбрежните хълмове, осигурявайки чудесна гледка към Канала на смъртта и Зъбите на мъртвеца. На пет мили северно трасето изви към вътрешността. През останалата част от деня се тътрузеха из зеленчукови поля, гори от дървета с белоснежни ябълковидни плодове и редки запустели селца.

Рано привечер спряха в самотна странноприемница, където четирийсет и тримата пътници получиха вечеря. Половината от тях бяха сиви, останалите Рейт не беше в състояние да идентифицира. Двама вероятно бяха степни хора от Котан, а неколцина други приличаха на сасчанци. Двете жълтокожи жени с рокли от черни люспи със сигурност идваха от тресавищата край Второто море. По правило пътниците се стараеха да не обръщат внимание едни на други и веднага след като се нахраниха, се върнаха във фургона. Рейт знаеше, че безразличието им е привидно, всеки от тях бе преценил останалите с проницателност, за каквато той не можеше и да мечтае.

Фургонът потегли рано на заранта и зората ги посрещна на подстъпите към централното плато. Карина 4269 изгря величествено, за да озари огромна савана, обрасла с алувии, дървета бесилки, торбести гъби и туфи бодлива трева.

Така измина този ден, както и четирите след него — пътуване, което Рейт почти не забелязваше заради нарастващата си нервност. В Убежищата, в големия подземен канал, край бреговете на Второто море и дори на борда на „Ниахар“ той бе завладян от странно спокойствие, граничещо с безсилно отчаяние. Но сега залогът отново се покачваше. Той се надяваше, молеше се, копнееше фургонът да се придвижи по-бързо, трепереше при мисълта какво ще открие в складовете на Айла в Сивиш. Почувствала напрежението му, но отдаваща го на други причини, Зап-210 се затвори в себе си и също не обръщаше внимание на околния пейзаж.

А фургонът продължаваше да пъпли през централното плато, спусна се по терасовидните склонове от напукан гранит и се озова в страна, обитавана от племена на враждебно настроени сиви. Все по-често забелязваха признаци за дирдирско присъствие: бетонни бункери и яркочервени кули, охраняващи входа към долината, клисури с непристъпни стени, в които най-вероятно се устройваха ловни излети. На шестия ден пред тях изникна планинска верига — намираха се от другата страна на хълмовете, спускащи се към Хей и Сивиш. Пътешествието бе към своя край. През цялата нощ фургонът боботи по прашен път, озарен от синята и розовата луни. После луните се скриха и небето на изток придоби цвета на засъхнала кръв. Зората настъпи като феерия от тъмночервени, оранжево-кафяви и бежови сияния. Отпред вече се виждаха Айзанският залив и покривите на Сивиш. Два часа по-късно фургонът спря в сивишкото депо до моста.

Рейт и Зап-210 прекосиха моста, смесени с обичайната тълпа сиви, които се връщаха от работа в хейските заводи.

Сивиш се стори на Рейт болезнено познат — сцена на толкова много надежди и разочарования, та сърцето му неволно се разтуптя. Ако, по някаква невероятна прищявка на съдбата, някога се завърне на Земята, ще може ли да забрави преживяното в този град?

— Ела — подвикна той на девойката. — Ще вземем пътнически фургон.

Фургонът поскърцваше и стенеше, но скоро опушените, неприветливи квартали на Сивиш останаха зад тях и те стигнаха най-южната спирка, откъдето маршрутът продължаваше за Айзанския бряг. Зад спирката се простираха солниците и пътят описваше завой покрай складовете на Айла Гмуреца.

Всичко изглеждаше както преди — купчините от камънаци, пясък и сол, стари тухли и чакъл. От едната страна, зад складовете, се издигаше ексцентричната канцелария на Гмуреца. Не се виждаше никакво движение, нямаше хора, нито коли. Вратите на навеса бяха затворени, стените — полегнали повече от преди. Рейт ускори крачка, почти се затича по пътя и Зап-210 бе принудена да стори същото.

Рейт стигна навеса и се огледа. Пусто. Никакви звуци, нито гласове. Тишина. Навесът изглеждаше сякаш всеки миг ще падне, като че ли бе пострадал от силна експлозия. Рейт доближи страничния вход и надзърна вътре. Скелето беше празно. Космическият кораб бе изчезнал. Покривът бе полуразрушен, през зейналите отвори прозираше небето. Работилницата и шкафовете с инструменти бяха напълно опустошени.

Рейт се обърна и пое бавно към солниците. Какво ще прави сега?

Нямаше никаква представа. Умът му бе съвсем празен. Той се отдалечаваше бавно от навеса. Над главния вход някой бе написал „Онмале“. Името на емблемата, носена от Траз, когато Рейт го бе срещнал за първи път в котанските степи. Тази дума прониза парализираното му съзнание. Къде ли бяха Траз и Анахо?

Той приближи канцеларията и надзърна през прозореца. Тук, докато спеше, го бяха упоили с газ, след което гжиндра го бяха напъхали в чувал и отнесли в тунелите. Някой друг лежеше сега на кушетката — дълбоко заспал старец. Рейт потропа на стената. Старецът се пробуди и отвори първо едното си подпухнало око, сетне и другото. Загърна се зиморничаво с парцаливото си сиво наметало и се надигна.

— Кой е там? — провикна се дрезгаво.

Рейт реши да забрави предпазливостта, към която обикновено прибягваше.

— Къде са хората, които работеха тук?

Вратата се разтвори широко, старецът спря на прага и огледа Рейт от горе до долу.

— Разпръснаха се насам и нататък. Някои ги взеха ей там — той посочи с пръст Стъкления блок.

— Кои по-точно?

Отново същият внимателен поглед.

— Кой си ти, дето не знаеш новините в Сивиш?

— Пътник — отвърна Рейт, като се опитваше да говори спокойно. — Какво се е случило тук?

— Приличаш ми на един човек на име Адам Рейт — произнесе неочаквано пазачът. — Поне така го описват. Но Адам Рейт щеше да ми каже имената на локхаря и танга, които са известни само на него.

— Локхаря трябва да е Зарфо Детуайлер, а тангът няма да е друг, освен Исам.

Пазачът се надигна и надзърна над рамото му.

— А тази коя е? — попита, сочейки Зап-210.

— Приятелка. Тя знае, че съм Адам Рейт, и може да й се има доверие.

— Инструктираха ме да не се доверявам никому, освен на Адам Рейт.

— Аз съм Адам Рейт. Казвай каквото имаш да ми казваш.

— Приближи се. Остава да ти задам един последен въпрос — старецът се наведе и прошепна в ухото на Адам: — В Коуд Адам Рейт се запозна с един яоски благородник.

— Името му е Дордолио. А сега, какво е посланието за мен?

— Нямам послание.

— Тогава защо ми зададе всички тези въпроси? — избухна Рейт, чието търпение се бе изчерпало.

— Защото Адам Рейт има приятел, който би искал да го види. Аз трябва да отведа Адам Рейт при този приятел, без никой да разбере.

— И кой е този приятел?

Старецът размаха пръст.

— Шшшт! Не отговарям на никакви въпроси. От мен се иска да се подчинявам на дадените ми инструкции, точно затова ми плащат.

— Хубаво де, какви ха тези инструкции?

— Да заведа Адам Рейт на едно място. С това се изчерпват задълженията ми.

— Много добре. Да тръгваме.

— Веднага щом си готов.

— Готов съм.

— Да вървим — старецът се отправи към пътя и Рейт и Зап-210 го последваха.

Пазачът внезапно спря.

— Без нея. Само ти.

— Тя може да дойде.

— В такъв случай никъде няма да вървим и аз не знам нищо.

Рейт продължи да упорства ида спори, но безрезултатно.

— И колко далеч е това място? — попита накрая.

— Не е далече.

— Една миля? Две?

— Не е далече. Скоро ще се върнем. Защо се дърпаш? Жената няма да избяга. И да хукне нанякъде, друга ще си намериш. Аз така правех на твоите години.

Рейт огледа околността — пътя, порутените къщурки из солниците, полето наоколо. Не се виждаше жива душа, ала това не му вдъхваше особено спокойствие. Той погледна към Зап-210. На устните й трепкаше неуверена усмивка. Някаква отдалечена част от съзнанието му отчете факта, че това бе първата искрена усмивка на иначе сериозното й, навъсено лице. Рейт й заговори с настойчив глас:

— Иди в канцеларията и залости вратата. На никого няма да отваряш. Ще се върна веднага щом мога.

Зап-210 влезе в канцеларията. Вратата се хлопна и Рейт чу хлъзгането на резето. Той се обърна към стареца:

— Да побързаме! Води ме при този мой приятел.

— Последвай ме.

Старецът закуцука мълчаливо по пътя и свърна напряко през солниците към покрайнините на Сивиш. Рейт го следваше, изпълнен с неувереност и подозрение.

— Къде всъщност отиваме? — провикна се той.

Старецът махна неопределено с ръка.

— Кой е този човек, с когото трябва да се срещна? — продължи да упорства Рейт.

— Приятел на Адам Рейт.

— Да не е Айла Гмуреца?

— Не ми е позволено да му разкривам името. Нищо не мога да кажа.

— Дано по-скоро приключим с тази история — въздъхна Рейт.

Старецът се насочи към една от последните къщички, която стърчеше встрани от останалите. Беше доста стара, ако се съдеше по покритата с плесен, сива и напукана стена. Той доближи вратата, почука и се отдръпна встрани.

Отвътре се чу шум. Нещо помръдна зад единствения прозорец. Вратата се отвори. На прага застана Анке ди афрам Анахо. Рейт въздъхна облекчено.

— Това ли е човекът? — попита с вреслив гласец старецът.

— Да — кимна Анахо. — Това е Адам Рейт.

— Дай ми парите тогава, търпение нямам да свърша с тази работа.

Анахо влезе вътре и се върна с кесия секвини.

— Ето ти уговореното. Ела пак след месец. Ще има още за теб, ако междувременно си държиш езика зад зъбите.

Старецът взе кесията и си тръгна.

— Къде е Траз? — попита изгубил търпение Рейт. — Къде е корабът?

Анахо само поклати глава.

— Не зная.

— Какво?

— Ето какво се случи. Ти беше отвлечен от гжиндра. Айла Гмуреца бе ранен тежко, но не умря. Три дни след събитията неколцина дирдирхора дойдоха за Айла и го отведоха в Стъкления блок. Той хленчеше, дърпаше се, ругаеше и заплашваше, но нищо не помогна. По-късно узнах, че направил страхотно представление по време на лова, държал се като побъркан, тичал презглава, крещял с пълно гърло… Дирдирхората видяха кораба, когато идваха за Айла, уплашихме се, че пак ще се върнат. И тъй като машината бе готова за полет, решихме да я махнем от Сивиш. Аз останах да те чакам. Посред нощ Траз и неколцина техници вдигнаха кораба и отлетяха към едно място… Траз каза, че знаеш кое.

— Кое? — попита Рейт.

— Не ми го каза, за да не мога да го издам, в случай че ме заловят. Само написа „Онмале“ на навеса. Каза, че ще се сетиш къде трябва да идеш.

— Да вървим при склада. Оставих там един приятел.

— Знаеш ли какво означава „Онмале“? — попита Анахо.

— Мисля, че се досещам. Но не съм сигурен.

Върнаха се по същия път.

— Онзи въздухолет все още ли е на наше разположение? — попита Рейт.

— Да, дистанционното е у мен. Не виждам защо да не можем да го използваме.

— Значи положението не е чак толкова лошо… Междувременно, преживях доста интересни неща — той разказа на Анахо част от приключенията си. — Избягах от Убежищата. По някое време започнаха да ме преследват двама гжиндра. Може би бяха наети от кхорайците или пнумите са ги пратили подире ни. Видяхме други гжиндра в Урманк, които се качиха с нас на борда на „Ниахар“. Предполагам, все още са на Сасчанските острови, но не съм сигурен. Оттогава никой не ни е преследвал, но въпреки това ми се ще да напуснем Сивиш час по-скоро.

— Готов съм да тръгна веднага — увери го Анахо. — Всеки миг късметът може да ни изневери.

Най-сетне стигнаха складовете на Гмуреца. Рейт спря. Изглежда, се бе случило това, от което се бе опасявал подсъзнателно. Вратата на канцеларията зееше. Рейт хукна нататък, следван от Анахо.

Нямаше и следа от Зап-210 — нито в канцеларията, нито из складовете.

Точно пред вратата на канцеларията почвата бе съвсем мека и там се виждаха отпечатъци от боси крака.

— Гжиндра — поклати глава Анахо. — Или пнумеци. Не може да са други.

Рейт плъзна поглед над застиналите в мълчание солници. Какво да правят? Накъде да вървят, за да я търсят? Ами Траз, космическият кораб, завръщането на Земята? Рейт се отпусна уморено върху един празен сандък. Анахо го наблюдаваше с тъжно, издължено лице, като застаряващ, изгубил славата клоун. Накрая произнесе с мрачен глас:

— Най-добре да тръгваме.

Рейт разтърка чело.

— Почакай малко. Трябва да помисля.

— Какво толкова има да мислиш? Щом е в ръцете на гжиндра, значи е изчезнала безследно.

— Това ми е ясно.

— Не можеш да направиш нищо.

Рейт погледна към хълмовете.

— Сигурно ще я отведат под земята. А след това ще я хвърлят в бездната. Безсилен си да я спасиш, така че по-добре я забрави. Траз ни чака при кораба.

— Все още мога да направя нещо — възрази Рейт. — Да сляза след нея.

— Под земята? Това е безумие! Никога няма да се върнеш!

— Веднъж вече се върнах.

— Прищявка на съдбата.

Рейт се изправи. Анахо продължаваше да го убеждава отчаяно:

— Разбери, няма шанс да се върнеш. Помисли за Траз. Нима ще го оставиш да те чака до края на дните си? Дори не мога да му кажа, че си пожертвал всичко, след като не знам къде е.

— Не възнамерявам да пожертвам всичко — отвърна Рейт. — Защото ще се върна.

— Ами! — изпръхтя презрително Анахо. — Този път пнумите няма да допуснат грешка. Ще те провесят над бездната заедно с момичето.

— Не — поклати глава Рейт. — Няма да го направят. Трябвам им за Музея на Вечността.

Анахо размаха в почуда ръце.

— Така и не се научих да те разбирам! Добре, върви под земята! Забрави верните си другари! Прави каквото знаеш! Кога ще слезеш? Сега ли?

— Утре — отвърна Рейт.

— Утре. И защо е това забавяне? Защо ще лишаваш пнумите от своето сияйно присъствие чак до утре?

— Защото днес ще направя някои приготовления. Ела, трябва да идем до града.

Призори Адам Рейт се отдалечи към покрайнините на солниците. Тук преди няколко месеца той и приятелите му бяха засекли сигналите, които си разменяше Айла Гмуреца с гжиндра. Сега Рейт също носеше огледалце. Веднага щом Карина 4269 се издигна над хоризонта, той плъзна едно слънчево зайче из околните хълмове.

Измина близо час. Рейт продължаваше методично да святка с огледалцето, засега без никакъв резултат. Но ето че изведнъж, като че от въздуха изникнаха две тъмни фигури. Бяха щръкнали на неколкостотин крачки от него и го разглеждаха, без да помръдват. Рейт завъртя леко огледалцето. Фигурите се раздвижиха и запристъпваха като хипнотизирани към него. Рейт се запъти да ги пресрещне. Не след дълго двамата спряха на петнайсетина крачки от него.

Измина една минута. Тримата се разглеждаха. Лицата на гжиндра бяха засенчени от нахлупените шапки, те бяха мъртвешки бледи, лисичи, с дълги, тънки носове и скосени черни очи. След като почакаха малко, двамата гжиндра скъсиха разстоянието.

— Ти си Адам Рейт — произнесе единият с нисък глас.

— Да, аз съм Адам Рейт.

— Защо ни сигнализираш?

— Вчера вие отведохте моята спътница.

Гжиндра не отговориха.

— Истина ли е, или не?

— Истина.

— Защо го направихте?

— Такава беше уговорката.

— Къде я отведохте?

— На мястото, където ни бе поръчано.

— Къде е това място?

— Нататък.

— Имате ли уговорка за мен?

— Да.

— Чудесно — отвърна Рейт. — Вървете напред. Аз ще ви последвам.

Гжиндра се посъветваха шепнешком.

— Не сме съгласни — възрази единият. — Не обичаме, когато вървят след нас.

— Е, този път ще трябва да се примирите — засмя се Рейт. — В края на краищата, нали ще изпълните уговорката.

— Така е, ако всичко мине добре. Но откъде да сме сигурни, че няма да ни застреляш в гръб?

— Нямам подобно намерение — увери ги Рейт. — Единственото, което искам, е да открия моята спътница и да я върна на повърхността.

Гжиндра го гледаха с равнодушно любопитство.

— Защо отказваш да вървиш пред нас?

— Защото не зная къде да отида.

— Ние ще ти кажем.

— Вие тръгнете напред! — заяви с твърд глас Рейт. — Така ще е по-лесно, отколкото да ме носите в чувал.

Гжиндра отново си зашепнаха, без да изпускат от поглед Рейт. След това се обърнаха и поеха бавно през солниците.

Рейт ги последва на петдесетина крачки. Вървяха по едва забележима пътечка, която от време на време се губеше напълно. Така изминаха около миля, сетне втора. Складовете се смалиха до правоъгълни петна, Сивиш се превърна в сивкава купчина на северния хоризонт.

Гжиндра спряха, обърнаха се и го изгледаха.

— Ела по-близо — подкани го единият. — Трябва да застанеш до нас.

Рейт ги доближи неохотно. Извади лъчемета, който бе купил вчера, и им го показа.

— Това е само предпазна мярка. За да не бъда упоен или убит. Искам да сляза жив в Убежищата.

— Не се тревожи, няма да ти сторим нищо — успокоиха го гжиндра в един глас. — Прибери пистолета, той не ти е нужен сега.

Рейт продължаваше да държи оръжието в ръка, докато ги приближаваше.

— По-близо! По-близо! — подканяха го двамата. — Застани в очертанията на черното петно.

В мига, в който Рейт стъпи на петното, то потъна в земята. Гжиндра стояха спокойно и неподвижно, толкова близо до него, че Рейт можеше да различи бръчките по лицата им. С нищо не показваха, че се страхуват от оръжието му.

Замаскираният асансьор се спусна на петнайсет стъпки, спря и гжиндра пристъпиха в издълбан в скалата тунел. Те погледнаха през рамо и го подканиха.

— Побързай — след това се затичаха, развявайки краищата на наметалата си. Тунелът бе наклонен надолу и това допълнително ускоряваше движението. Постепенно обаче се изравни и накрая свърши с ръб, отвъд който се простираше воден канал. Гжиндра посочиха на Рейт да се спусне в една лодка, в която те също се настаниха. Лодката се плъзна по повърхността, насочвана дистанционно, и пое по средата на канала.

Плаваха около половин час, Рейт непрестанно се озърташе, докато двамата гжиндра седяха мълчаливо, подобно на издялани от черен камък фигури.

Каналът се вля в по-голяма подводна река, лодката се насочи към пристана. Рейт пръв слезе на брега, гжиндра го последваха. Дадоха му знак да чака, скоро след това откъм сенките се зададе пнумек. Гжиндра произнесоха няколко думи в пространството, които пнумекът сякаш не чу, след това се върнаха в лодката и отплаваха, извърнали белите си очи към кея. Рейт остана с пнумека, който заговори:

— Адам Рейт, последвай ме. Очаквахме те.

— Къде е младата жена, която ви доведоха вчера? — попита Рейт.

— Ела.

— Къде е?

— Жужма кастчай те очакват.

Странно усещане, като от хладен повей, накара кожата на Рейт да настръхне. Зловещи предчувствия завладяха съзнанието му. Беше взел всички възможни предпазни мерки, но тепърва предстоеше да провери ефективността им.

Пнумекът го подкани с жест.

— Хайде.

Рейт го последва, едновременно ядосан и засрамен. Спуснаха се по криволичещ коридор, облицован с плочи от черен полиран кремък, по който трепкаха сенки и отражения. Рейт усети, че му се завива свят. Коридорът се разшири в зала с черни огледала. Рейт се чувстваше все по-объркан. Пнумекът го отведе до централната колона, в която имаше плъзгаща се врата.

— Вътре ще влезеш сам, там е Музеят на Вечността.

Рейт надзърна през отвора и видя тясна клетка, тапицирана с материя, наподобяваща сребърно руно.

— Какво е това?

— Трябва да влезеш.

— Къде е младата жена, която ви доведоха вчера?

— Влез през портала.

— Настоявам да разговарям с някой пнум — заяви ядосано Рейт. — Въпросът е много важен.

— Влизай в клетката. Когато порталът отново се отвори, върви по следата до Вечността.

Рейт втренчи гневен поглед в пнумека. Бледото лице беше безразлично като муцуна на риба. Всякакви заплахи, молби и убеждения секнаха в гърлото на Рейт. Забавянето или съпротивата можеха да доведат до ужасяващи последствия, тази мисъл накара стомаха му да се свие. Той пристъпи в клетката.

Порталът се затвори. Клетката внезапно полетя надолу, спускайки се бързо, но с контролирана скорост. Измина една минута. Клетката спря. Порталът се разтвори. Рейт пристъпи в непрогледния мрак. Под краката му блесна ивица от жълти точки, която се отдалечаваше право напред. Той се огледа. Наостри слух. Нищо, нито звук, нито усещане за нечие присъствие. Завладян от странното чувство за обреченост, пое по жълтата линия.

От време на време светещите точки извиваха в една или друга посока. Рейт ги следваше неотстъпно, страхувайки се от това, което би могло да дебне в мрака от двете страни. За момент му се стори, че чува далечен приглушен тътен, като от въздушна струя, извираща от голяма дълбочина.

Мракът неусетно се разсея, прогонен от невидими светлинни източници. Тунелът свърши неочаквано и Рейт се озова в самия край на огромна подземна галерия, изпълнена с предмети, чиито контури едва се различаваха в бледожълтото и сребристо сияние. Под краката му започваше стълбище, Рейт започна да се спуска бавно, като се озърташе.

Когато стигна дъното, спря, завладян от неописуем ужас — точно пред него стоеше пнум.

Полагайки огромни усилия да запази самообладание, Рейт си пое дъх и произнесе с най-твърдия глас, на който бе способен в този момент:

— Аз съм Адам Рейт. Дойдох тук за една млада жена, моя спътница, която бе отвлечена вчера. Доведете я незабавно.

Мрачната фигура заговори с нисък, дрезгав шепот:

— Ти ли си Адам Рейт?

— Да. Къде е жената?

— И си дошъл тук от Земята?

— Какво е станало с жената? Кажете ми!

— Защо пристигна на Стария Тчай?

Рейт усети как го завладява отчаяние.

— Какво е станало с момичето! Казвай веднага! — извика.

Тъмната фигура се отдалечи безшумно. Рейт постоя малко в нерешителност, не знаейки какво да стори.

Златистите и сребристите светещи предмети сякаш станаха по-ярки или може би Рейт бе започнал да привиква с мрака. Вече различаваше смътни очертания — рафтове, скелета, наподобяващи китайска пагода, редове от колони. Зад тях изникваха силуети със сребърни и златни контури, ала умът му все още не бе в състояние да обхване цялостната картина.

Пнумът се отдалечаваше бавно. Обхванат от гняв, Рейт се затича след него. Застигна го, сграбчи го за твърдото като гранит рамо и дръпна рязко назад. За негова изненада пнумът полетя надолу, но ръцете му се завъртяха около ставите и опряха в земята, също като на лапи на четириного. Главата на извънземния описа кръг около оста си и клюмна към земята — застанал в тази поза, пнумът ужасно заприлича на нощно куче. Преди още Рейт да се е съвзел от изненадата, пнумът отново се изправи на два крака и го изгледа отвисоко, с хладно неодобрение.

Рейт едва сега намери сили да заговори.

— Трябва незабавно да разговарям с някого от вашите управници. Това, което ще му кажа, не търпи отлагане. Засяга не само мен, но и вас!

— Това е Музеят на Вечността — заяви с пресипнал глас пнумът. — Думите ти тук нямат значение.

— По друг начин ще започнеш да разсъждаваш, когато ме изслушаш.

— Последвай ме, за да заемеш своето място във Вечността. Очакват те — съществото отново се отдалечи. Рейт прехапа толкова силно устни, че очите му се наляха със сълзи. Ако нещо се е случило със Зап-210, ще ги накара да платят, независимо от последствията.

Те повървяха няколко минути и преминаха през обрамчен с колони портал в ново подземно царство: място, което Рейт оприличи на добре поддържан мемориал на Земята.

По широката алея отпред, очертана от познатите златисти и сребристи линии, се разхождаха едри тромави фигури. На Рейт му беше трудно да ги разпознае. Фигурите се насочиха право към него. Когато наближиха, той видя, че са пнуми. Бяха поне двайсетина и съдейки по някои неуловими на пръв поглед признаци като вглъбеност и осанка, очевидно заемаха високо положение в тукашната йерархия. Докато разглеждаше смълчаните силуети в този мрачен и тайнствен ъгъл на Музея на Вечността, Рейт неволно се зачуди на собственото си спокойствие. Но какво друго му оставаше? При подобни обстоятелства нормалното поведение и реакция са абсолютно неприложими. По някакъв начин, черпейки от вътрешните си резерви, той трябваше да наложи волята си и да постигне замисленото, макар да бе заобиколен от чуждоземни същества, движени от неразбираеми и странни мотиви.

Той огледа притихналата група.

— Аз съм Адам Рейт — заговори с ясен глас. — Идвам от Земята. Какво искате от мен?

— Да заемеш мястото си във Вечността.

— Вече съм тук — отвърна Рейт, — но смятам да си тръгна. Надявам се, ще оцените факта, че дойдох по своя воля?

— Така или иначе щеше да дойдеш — по един или друг начин.

— Грешите. Нямаше да дойда. Но вие отвлякохте моята спътница. Слязох тук, за да я взема и да я върна на повърхността.

Пнумите, като по неуловим сигнал, пристъпиха едновременно и заплашително напред. Приличаха на призраци от кошмар.

— Как смяташ да го постигнеш? Намираш се в Музея на Вечността!

Рейт помисли малко, преди да отговори.

— Зная, че пнумите живеят от много отдавна на Тчай.

— Така е, от много-много отдавна. Ние сме душата на Тчай. Ние сме самият свят.

— Но на Тчай живеят и други раси — някои от тях са по-могъщи от вас.

— Те идват и си заминават — пъстри сенки, които ни забавляват и развличат. Прогонваме ги веднага щом сметнем за нужно.

— Не се ли боите от дирдирите?

— Те не могат да ни сторят нищо. Не познават най-съкровените ни тайни.

— Ами ако ги знаят?

Тъмните очертания пристъпиха още крачка напред.

— Ако дирдирите знаят всички ваши тайни — провикна се Рейт, — ако познават тунелите, проходите и местата за излизане на повърхността?

— Предположението ти е абсурдно.

— Което не пречи да бъде самата истина. Аз бих могъл да им помогна — Рейт извади синята папка. — Разгледайте това.

Пнумите се наведоха неохотно над папката.

— Изчезналите карти!

— Грешите — поправи ги Рейт. — Това са техни копия.

Пнумите нададоха ниски, изплашени викове, наподобяващи скимтенето на нощните кучета — Рейт неведнъж бе чувал подобни звуци в котанските степи.

Тъжните провлечени ридания скоро утихнаха. Пнумите стояха неподвижно в полукръг. Рейт почти долавяше витаещата във въздуха заплаха, излъчвана от тези страховити и силни създания.

— Успокойте се — заговори той. — Засега нищо не ви застрашава. Картите са гаранция за моята безопасност, нищо няма да ви се случи, стига да се завърна на повърхността. В противен случай ще бъдат предадени на сините часки и дирдирите.

— Това е недопустимо. Картите трябва да бъдат прибрани на сигурно място. Няма друга алтернатива.

— Думите, които се надявах да чуя — подсмихна се Рейт и огледа полукръга. — Съгласни ли сте с моите условия?

— Още не сме ги чули.

— Искам да ми върнете жената, която отвлякохте вчера. Ако е мъртва, чака ви сурово наказание. Дълго след това ще проклинате името ми.

Пнумите стояха мълчаливо.

— Къде е тя? — попита с рязък тон Рейт.

— Тя е в „Музея“ предстои да бъде кристализирана.

— Жива ли е? Или мъртва?

— Все още е жива.

— Къде е — питам ви?

— В другия край на Полето на паметниците — очаква да започне подготовката.

— И не сте й сторили нищо?

— Тя ще живее.

— В такъв случай извадихте късмет.

Пнумите продължаваха да го гледат, сякаш не разбираха какво им казва.

— Доведете я тук или ме отведете при нея — което от двете ще стане по-бързо.

— Ела.

Те поеха напряко през Полето на паметниците — равна площ, покрита със статуи или фигури, олицетворяващи същества от стотици различни раси.

— Какви са тези същества?

— Те представляват епизоди от живота на Тчай, с други думи, от нашия живот. Ето там типичен шиван, пристигнал на планетата преди седем милиона години. Това е ранен кристал, тоест от най-старите — спомен от далечно време. Зад него виждаш гией — народът им е основал осем империи, преди да бъде прогонен от фисеите, които на свой ред побягнаха от светлината на червеното джудже Хси. Още по-нататък има и други, отдавна потънали в забрава.

Групата продължи да крачи по широките алеи. Паметниците бяха черни, със златисти и сребристи контури — тук имаше четириноги, триноги и двуноги създания, с глави или външни церебрални сакове, с очи, оптични израстъци, гъвкави сензори, призми. Рейт спря пред една висока и масивна фигура с огромен череп, вдигнала триметров меч. Това беше прародителят на добре познатия му зелен часк. Малко по-нататък син часк наблюдаваше група приведени стари часки, заобиколени с антураж часкоиди. Сетне идваше ред на дирдирите и дирдирхората, при които бяха поставили и двама мъже и две жени от непозната за Рейт раса. Встрани самотен уонк, мрачен и навъсен, надзираваше отряд поробени човеци. Зад тях се издигаха още подобни скулптурни групи, както и един последен, празен пиедестал, след което алеята се спускаше надолу, покрай черен хълм, към бавно течаща тъмна река, чиято повърхност бе изпъстрена със сребристи водовъртежи. На брега на реката имаше клетка със сребърни решетки — в клетката се свиваше изплашено Зап-210. Когато съгледа Рейт, на лицето й се отрази цяла палитра от противоречиви чувства — мъка и радост, облекчение и изненада. Бяха й свалили горните дрехи и сега бе само по риза.

Не без усилие Рейт овладя гласа си и попита:

— Какво сте направили с нея?

— Току-що премина първата течна обработка. Тя подготвя кожата и отваря порите за втората течна.

— Доведете я тук.

Зап-210 излезе от клетката. Рейт я хвана за ръка и я погали по главата.

— Вече си в безопасност. Връщаме се на повърхността — той почака няколко минути, докато девойката се съвземе от уплахата и осъзнае, че е спасена.

Пнумите се приближиха.

— Очакваме да ни бъдат върнати картите — заяви един от тях.

Смехът на Рейт бе малко пресилен.

— Още не. Имам и други условия — но няма да ги обсъждам тук. Нека напуснем това място. Музеят на Вечността ми действа потискащо.

В зала от полиран сив мрамор Рейт бе посрещнат от старейшините на пнумите.

— Аз съм човек — заговори без предисловие той. — Обезпокоен и отвратен съм от неестествения начин на живот на моите сънародници — пнумеците. Трябва да преустановите експериментите с човешки деца и да преместите всички деца на пнумеци на повърхността, където да останат под ваша опека, докато бъдат в състояние да се грижат за себе си.

— Но това би означавало край за пнумеците!

— Така е, но защо не? Вашата раса е на повече от седем милиона години. Пнумеците ви служат от около трийсет хиляди години. Едва ли ще изпитате непреодолими затруднения, след като се разделите с тях.

— Добре, съгласни сме. Но какво ще стане с картите?

— Ще унищожа всички, освен няколко копия. Нито едно от тях няма да попадне в ръцете на вашите врагове.

— Не е достатъчно! Пак ще живеем в постоянна заплаха.

— Не е моя грижа. Това е предпазна мярка, която ще гарантира изпълнението на моите изисквания. С течение на времето ще си получите картите.

Пнумите обсъдиха ситуацията с тревожен шепот. Накрая един от тях заяви:

— Съгласни сме с твоите условия.

— В такъв случай бих искал да ни извадите на повърхността, край сивишките солници.

По залез-слънце в солниците цареше обичайната тишина. Карина 4269 бе увиснала в мъждивата омара над хълмовете, отразявайки се в дирдирските кули. Рейт и Зап-210 приближиха складовете. Откъм канцеларията излезе да ги посрещне зарадваният Анахо.

— Докарах въздухолета — докладва той. — Нищо повече не ни задържа тук.

— Да побързаме тогава. Не мога да повярвам, че сме свободни.

Въздухолетът се издигна над солниците и полетя на север.

— Къде отиваме? — попита Анахо.

— В котанските степи, южно от мястото, където се срещнахме за първи път.

Летяха през цялата нощ над голата вътрешност на Кислован, сетне над Първото море и котанските тресавища.

Призори се озоваха в покрайнините на степта и Рейт забави ход, за да огледа местността. Прелетяха над една гора и той посочи полянката в средата.

— Ето го — това е мястото, където се спуснах на Тчай. Лагерът на хората емблеми е на изток. Там, край оня перест храсталак, погребахме Онмале. Да се спуснем долу.

Въздухолетът се приземи. Рейт скочи на земята и се отправи бавно към храстите. Зад тях лъщеше метален корпус. Отнякъде се появи Траз и махна с ръка.

— Знаех си, че ще дойдеш.

Траз изглеждаше променен. Беше възмъжал… и нещо повече. На едното си рамо носеше медальон от желязо, камък и дърво.

— Виждам, че си изровил емблемата.

— Да. Тя ме зовеше. Всеки път, когато се озовавах в степта, чувах гласове — вождовете на Онмале ме викаха от страната на мрака. Изрових емблемата и те млъкнаха.

— А корабът?

— Готов е. Четирима от техниците са тук. Един остана в Сивиш, двама се изплашиха и тръгнаха през степта за Хедайха.

— Колкото по-скоро отлетим, толкова по-добре. Ще повярвам, че сме избягали едва когато излезем в космоса.

— Всичко е готово.

Анахо, Траз и Зап-210 влязоха в кораба. Рейт хвърли прощален поглед към небето. Наведе се, взе шепа от земята на Тчай, стисна я и я прибра в джоба си. След това се пъхна през люка и го затвори. Двигателите изреваха. Корабът се издигна в небето. Повърхността на Тчай се отдалечаваше бързо, скоро планетата се превърна в сияещ овал, смали се до сиво-кафява топка и накрая изчезна.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4592

Издание:

Джак Ванс. Дирдирите. Пнумите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-585-943-4