Доблестен враг

Глава 14Предателство

Разсъмваше се.

— Строй се!

Както винаги, Денис даде заповедта почти шепнешком. Изпитваше презрение към парадния рев, типичен за много офицери в кралските армии. Последните му бойци излизаха от къщата и стягаха в движение снаряжението си. С тях се омешаха и цураните, забързани към другата страна на тесния двор, за да се строят и те, щом щурмови командир Тасему подаде заповедта със същия тих глас като Денис.

Тинува — Грегъри бе до него — се облегна на гредата до отворената врата, загледан в представлението. Удивително му се стори това, че двата отряда се придържат общо взето към едни и същи ритуали: гимнастиката преди разсъмване, вечерния преглед, дори превзетостта на сержантите, съчетаващи грубостта към едни с леко бащинска загриженост и помощ към други.

Цураните застанаха мирно, щом Асаяга излезе от къщата в пълно походно снаряжение и прие поздрава на Тасему. После тръгна бавно пред строя, спираше се да извади някой меч от ножницата и да провери дали е наточен добре, да стегне връзките на бронята на някой млад войник, да отвори някоя походна торба, за да се увери, че всички вещи са подредени добре.

Денис изпълняваше същия ритуал, макар че войниците му стояха „свободно“, но щом се приближеше, го гледаха бдително и с уважение. Той нареди на един от стрелците да изпъне лъка и веднага го смъмри, че тетивата не е добре смазана с восък и краищата са разръфани; друг наруга, че на походната му торба го няма одеялото.

— Ако се наложи да тръгнем сега, в тази минута — сопна се Денис, — ще замръзнеш до смърт още първата нощ и ще забраня на всеки да дели одеялото си с тебе, по дяволите. Три дни чистене на клозетите.

След като Денис продължи по редицата, сержант Бари изгледа смразяващо нещастника и кимна отсечено към нужниците извън портата на укреплението. Те бяха заместили отходния ров, но пък искаха чистене, а ровът — не.

Щом прегледът свърши, Денис се обърна с лице към цуранския строй, на по-малко на десетина крачки от него. Асаяга приключи почти в същия момент и двамата офицери застанаха един срещу друг. Денис явно се чувстваше неловко от упоритостта, с която цуранинът заставаше мирно и с това го принуждаваше и той да прави същото.

— Снаряжението е изправно. Всички мои бойци са налице — заяви отсечено Асаяга.

— Всички са налице — отвърна Денис. — С изключение на четиримата на северния проход. Патрулът на изток докладва, че не е забелязан противник.

Асаяга кимна. Кралските войници бяха поели бремето с патрулите и наблюдателите, за да могат цураните да спазят своя Ден на опрощението. Цуранските воини щяха да се отплатят с допълнителни постове и патрули през следващите няколко дни.

— Нямам инциденти за докладване — заяви Асаяга.

— Аз също — отвърна Денис.

Последва неловко мълчание. Най-сетне Денис се обърна отново към своите.

— Цураните, както знаете, спазват свещен ден, който ще продължи до залез-слънце. Някои от вас видяха началото на ритуала снощи. През това време никой от нас не бива да ги заговаря, освен ако те не заговорят първи. Те ще постят през целия ден и моля да се въздържате от ядене пред тях. Днес ще даваме техния караул, за да могат да медитират и да се молят, а утре те ще се отплатят. Не искам да чувам никакъв проклет коментар за всичко, което ще видите, че правят. Те се включиха в нашия пир за Зимния празник и проявиха уважение.

— И пиха повече от нас — подвикна един шегаджия от задните редици. Забележката му бе посрещната с вълна от смях.

— Значи тази нощ ще има пир, след залез-слънце, и ние сме поканени. Така че бъдете вежливи и всичко да свърши с мир.

Обърна се към Асаяга и двамата си отдадоха чест.

Цураните развалиха строя и тръгнаха да прибират снаряжението, след което заизлизаха навън: Няколко войници отдадоха чест, щом минаха покрай Денис, и го принудиха да им отвърне със смутено кимване.

— Хората ми са благодарни, че уважавате нашия Ден на опрощението — каза Асаяга. — Когато се постави въпроса, мнозина мислеха, че ще откажеш.

— Защо?

— Просто така, без причина.

— Това е тъпо. Молбата беше разумна.

— Искаш да кажеш, че съм тъп?

— Искаш да кажеш, че съм неразумен ли? — сопна се Денис.

Двамата закрачиха през двора, увлечени в разгорещен спор.

— Винаги ли трябва да търсят повод да се скарат? — въздъхна Тинува и погледна Грегъри.

— Знаеш го Денис, достатъчно дълго сме воювали с него. Освен това мисля, че почти им харесва.

Тинува кимна, обърна гръб на караницата и загледа как цураните се изсипаха извън портата и се строиха с лице към хоризонта на изток.

Слънцето все още не беше прехвърлило източните ридове, но планинските върхове на север и запад вече сияеха, окъпани от ярката розовина, заблестяла по увенчаните със сняг висини. Облаците в небето бяха блеснали от отразената светлина на зората, бързо сменяха цветовете си до ярко златно и най-сетне слънчевият диск изплува на хоризонта, за да метне дълги сенки през загърнатата в сняг долина.

Асаяга, вече отишъл при хората си, свали шлема и го постави до краката си, след което се смъкна на колене върху разкаляната пръст и — сведе глава, така че челото му опря земята. И запя, тихо и монотонно.

Мнозина кралски войници стояха до отворената порта и гледаха с любопитство.

Няколко минути цураните продължаваха да пеят, ставаха понякога, после отново коленичеха. Двама от тях, застанали зад редицата, бяха запалили малък мангал и ароматът на тамян се понесе от вятъра, щом го преместиха пред групата и го поставиха на земята.

Откъм полето на север се връщаха последните цурански стражи, от наблюдателния пост горе на прохода, за да се включат в строя. Свалиха шлемовете си и се поклониха, след което се включиха в молитвите.

— Кой е заместил поста горе? — обърна се Тинува през рамо към Денис, застанал до него да погледа церемонията.

— Тази сутрин пратих младия Ричард и Хансон при Лутар и ефрейтор Бевин.

— Ричард?

— Крайно време беше момчето да се включи в задълженията тук — отвърна Денис с тон, който ясно показваше, че не желае повече да обсъжда въпроса.

— Днес едва ли ще е много лошо горе — подхвърли Грегъри.

— Още няколко топли дни и може да имаме проблеми. Искам преден патрул отвъд прохода, да се провери какво става там, щом свърши свещеният ден на цураните.

— Вече помислихме за това — каза Грегъри.

Тинува огледа кралските бойци, струпани при портата, и попита:

— А къде е Корвин?

— Не знам — отвърна Денис. — Усамотил се е някъде в размисъл сигурно. Защо?

— Просто много го няма напоследък.

Денис отново погледна групата.

— Другия път като излезе, проследете го.

Молитвите започнаха отново.

— Какво по дяволите вият ония там? — попита Денис.

Тинува килна глава и се заслуша. Оскъдните му познания на цуранския се бяха подобрили значително през последните няколко седмици. Като на повечето от неговата раса, слухът му беше много по-остър за фините нюанси на звуците, за тънкостите в произношението, всичко това — съчетано с почти съвършена памет.

Кимна замислено, трогнат от думите на песента, и започна да превежда шепнешком:

Гласът на Асаяга заглъхна и той отново се поклони и опря чело в земята. После песента започна отново.

Асаяга стана и се обърна към димящия мангал. Бръкна в туниката си, извади малък хартиен свитък и благоговейно го положи върху въглените, за да пламне.

— Какво е това? — попита Денис.

Тинува му даде знак да замълчи.

— Приеми нашите другари, които паднаха тази година — каза Асаяга с поклон пред мангала. — Прибери ги в райските градини, за да познаят мир и блаженство.

— Имената на падналите от ротата му, най-вероятно — прошепна Тинува. — Снощи беше молитва за прошка. Вярват, че димът отнася посланието в небесата и при техния бог.

Асаяга се поколеба за миг, очите му пробягаха към Денис, след което продължи.

— Какво казва? — попита Денис, щом пеенето започна наново.

— Не знам дали държиш да го знаеш.

— Кажи ми.

— Каза: „И нашите врагове, които доблестно се бият с нас, и които ние сме убили, дано и те познаят мир и блаженство в селението на своите богове“.

Денис го зяпна стъписан.

— Точно това каза — подхвърли Грегъри.

Денис замълча. Асаяга улови погледа му за миг, но после се обърна. Цураните започнаха един по един да се изправят, заставаха пред мангала и тогава ножът блясваше над пръста и парата се вдигаше със свисък от кръвната жертва.

Така започна Денят на опрощението и все повече кралски войници идваха и заставаха мълчаливо, гледаха и си шепнеха какво правят цураните и какво гласи молитвата им.

Ранното утро беше студено и Ричард едва се тътреше нагоре към прохода. Дъхът му се сбираше на облак пара пред устните му, докато се катереше по пътеката. Най-сетне стигна до колибата, в която мъжете от наблюдателния пост влизаха да се постоплят и нахранят.

Хансон, спътникът му, затъпка с крака да ги постопли, а Ричард надникна вътре. Огънят догаряше, затова той хвърли цепеница в жаравата и я разрови. После излезе навън и каза:

— Ти ще изчакаш тук да се стоплиш и да сгрееш супата. Аз ще ида да им кажа, че сме тук.

Хансон не възрази и влезе в колибата, а Ричард тръгна да смени Лутар и Бевин от поста горе на скалата, над северната страна на прохода.

Двамата се бяха присвили, плътно загърнати в тежките наметала, но стояха нащрек и се обърнаха с извадени оръжия, щом чуха скърцащите му по снега стъпки.

— Нещо ново? — попита той.

Мъжете се изправиха, разкършиха се, Бевин разтърка разсеяно рамото си, което го мъчеше, откакто един цуранин го беше пробол с копие предната година.

— Тихо е, освен вълците — отвърна с прозявка Лутар.

Това беше първият наблюдателен пост за Ричард високо в планината и макар че нямаше да си го признае, беше възбуден, че му възлагат тази отговорност. С Хартрафт не си разменяха нито дума, освен заповедите и обичайното кастрене от деня, в който Юрген загина, и младежът тайно се надяваше, че това важно назначение означава, че командирът е на път да му прости.

Гледката от скалата беше величествена — планината се спускаше надолу през голите скалисти склонове към линията на дърветата на повече от хиляда стъпки. Далече зад дърветата се простираха равнини и в ясния утринен въздух той успя да зърне нещо, приличащо на стадо пасящи диви коне. Следващата верига върхове, на повече от десет левги оттук, се издигаше сурова и назъбена; изглеждаше толкова близо, че като че ли можеше да протегне ръка и да я пипне.

Всичко беше покрито със сняг, утринната светлина огряваше планинския склон и покритите с лед дървета така, сякаш боговете бяха застлали света с килим от диаманти и рубини.

— Храната готова ли е? — попита ефрейтор Бевин.

— Хансон е с мен. Вече трябва да е сложил котлето да ври.

— Бих предпочел ейл сега — въздъхна Лутар.

— Ами, смяната ни ще е тази вечер — отвърна Ричард.

— Проклетите цурани с техните свещени надувки. Трябваше да ме сменят още снощи.

— Те пазиха в нощта на Зимния пир — подхвърли Ричард.

— Аз не бях тогава на пост, тъй че майната им. Вече от четири дни съм тука, без пиене.

— Стига си хленчил — каза Бевин. — Хайде да идем да се стоплим.

Лутар изръмжа и заслиза предпазливо по ската към колибата.

— И си отваряй очите, момче — каза Бевин.

Ричард се усмихна.

— Слушам.

— Ще пратя Хансон по обед да те смени. И помни, момче, стой ниско, не се движи много и стой буден. Наблюдавай по върховете, а също равнините долу. Могат да пратят съгледвачи през върховете и да ни заобиколят.

— Ясно, ефрейтор.

— Трудно е да се разбере, но ей там, под линията на дърветата, нещо като че ли е направило пътека. Може да са просто онези диви коне, но искам да го наблюдаваш много изкъсо. Ако ти се причуе нещо странно или видиш птици да прехвърчат над дърветата, или просто нещо, което не ти се струва да е наред, връщаш се и ми казваш.

— Слушам, ефрейтор.

— Добре, момче. Слизам за топлата супа и после — спане.

Ричард се усмихна. В гласа на Бевин почти се долавяше топлина и тя сгря сърцето му. Бевин беше единственият, който го взе под крилото си и му показа няколко хитрини за оцеляване след смъртта на Юрген: другите от отряда просто го бяха отрязали.

Той се пъхна в процепа между двете канари, седна на кожите, оставени от Бевин и Лутар, и придърпа бялото си наметало на раменете и главата си. От сто стъпки разстояние щеше да бъде почти невидим и след няколко минути дори се почувства удобно, а изпитваше и тръпка на възбуда заради отговорността, която му бяха възложили. Всички мъже от отряда на Хартрафт, впрочем и цураните също, сега зависеха от него и той изпъчи гърди от гордост, щом си помисли, че стои на пост, докато другарите му спят или изпълняват своя ритуал.

През седмиците, откакто бяха заедно в долината, беше започнал да се възхищава на цураните. Зачислен към брат Корвин, беше преживял много часове, помагайки му в грижите за четиримата ранени цурани и тримата кралски войници, оцелели след тежкия поход до долината. По един от всяка група беше умрял, но момчето, което Корвин бе заявил, че ще спаси, наистина успя да оживее, кракът му почти беше зараснал и макар че Осами щеше да куца до края на живота си, поне щеше да живее.

Двамата се бяха помъчили да се научат един друг на езиците си и макар разговорите да не стигаха по-далече от храната, майсторството на цуранина в играта със зарове и непохватни насмешливи закачки към слугинчетата, Ричард чувстваше, че би могъл да нарече Осами свой приятел.

Когато приказките в спалното обръщаха на шепнене какво да се прави с цураните, след като напуснеха долината, Ричард се чувстваше объркан. Някои казваха хладно просто да избият цялата им пасмина, щом излязат на открито, като го направят с изненада, през нощта. Други заявяваха, че след всичко, което се бе случило, може би наистина ще е най-добре открит и честен бой и че дори би могъл да се реши с двубой между Асаяга и Денис, а после двете групи да се разделят по отделни пътища. Най-сетне имаше и неколцина, които казваха, че цялата тази работа е безумие и че трябва просто да се разделят и да си кажат, че е свършило наравно. Ричард с цялото си сърце стоеше зад това мнение, но при положението си в отряда след смъртта на Юрген /беше достатъчно разумен, за да си мълчи.

Кошмарният миг със смъртта на Юрген се връщаше всеки път, щом заспеше — как сержантът сякаш увисна във въздуха над него, копието, зацапано с кръвта от сърцето му, очите, които гледаха в неговите, леката усмивка, докато светлината напускаше очите му.

И Хартрафт. Как го поглеждаше командирът, студенината, която така и не се прекърши през последния месец, тя също го изтезаваше.

Часовете се точеха лениво. Понякога ставаше да се поразкърши и отново сядаше. Някъде към средата на утрото му се стори, че вижда нещо да се движи долу в равнините. Заслони очи и се напрегна. Почти приличаше на конник, зърна го само за миг — като че ли гонеше втори кон, после дърветата на по-ниския склон, на няколко мили от мястото му, скриха гледката.

Дали да не извика Бевин?

Реши да изчака, да остане неподвижен и да гледа, но изтекоха няколко минути и се зачуди дали очите му не го лъжат, да са били просто два коня, без ездач на втория. Знаеше, че ако няма какво да покаже, ще изглежда глупаво.

Отпусна се отново. Странно как се получи всичко. Беше очаквал, че войната ще е нещо по-друго: строени армии, храбри пиконосци отпред в пълна броня, зов на тръби, развети знамена, възможността да изпълни всички свои детски мечти за слава.

А в последния месец вместо свирепото клане из горите беше виждал мъже, тътрещи се като пребити животни в поройния дъжд и вятър, дългите и изтощителни часове на бягство, с ужаса по петите, онова брутално убийство на трола, който квичеше от ужас, докато животът го напускаше; накрая — последното, убийствено катерене по планинския склон.

Нямаше ги тръбите и знамената, името му, написано в депешата за повишение, нямаше го сърдечното мъжко братство край лагерния огън. А колкото до врага, той беше момчето Осами, на неговите години, също толкова уплашен като него, двамата тайно деляха бутилка бренди, хвърляха заровете и въртяха комар за няколкото медни петака, които Осами ценеше като скъпоценни камъни. И тези безкрайни уморителни прегледи, носенето на дърва и влаченето на дивеча, който ловците са донесли във форта.

Чу зад себе си гласове и се обърна. Не можеше да види нищо, тъй като бивакът беше скрит добре на обратния склон, но му се стори, че е брат Корвин — чу гръмък смях, няколко откъслечни думи от Бевин, зарадван, че монахът, изкачил толкова път, се е сетил да донесе мях с бренди. Понечи да стане и да иде при тях, но си помисли, че ще е най-добре да си остане на поста и да наблюдава бдително. Погледна нагоре към слънцето и прецени, че бездруго най-много след час ще го сменят и тогава щеше да може да седне с монаха и да се стопли, като пийне глътка-две от брендито.

Странно, че брат Корвин беше дошъл толкова далече, но пък монахът напоследък бе започнал да изчезва с дни, събираше скрити под снега билки, които можеха да помогнат в лечението на няколкото души с разстройство и на малкото ранени, които се оправяха по-бавно.

Мина още около час и Ричард се зачуди дали Бевин разбира колко грижливо си носи службата — че не е слязъл долу да се сгрее за няколко минути, а си стои на поста, каквито и изкушения да беше донесъл Корвин.

Отново зърна някакво движение — стадото коне, което беше долу в низината, се беше изместило до края на гората по склона, след това възви уплашено назад и се впусна в бяг няколкостотин разтега, преди отново да се успокой.

— Хубав ден, нали, млади ми Ричард?

Той се обърна. Беше брат Корвин, изкачваше се с мъка по склона, тежкият му дъх се сбираше на облаци пара пред лицето му; държеше полите на расото си вдигнати и подритваше ледената кора на снега.

Ричард се усмихна. Ако можеше да нарече някого приятел през последния месец, това беше Корвин. Монахът му бе показал много от знахарските си тайни: как се зашива рана, как да извадиш стрела и да спреш кървенето, грижеше се с еднакво състрадание и към двете страни и беше похвалил Ричард за грижовността му и за дружбата му с Осами.

Ричард понечи да стане, но монахът му махна да си седи.

— Не се показвай, момче. Човек не знае кой може да гледа отдолу.

— Нищо не видях досега, освен няколко коня, отче.

— Все пак горите винаги имат очи.

Корвин седна до него.

— Защо? Смяташ ли, че може да са там долу?

— Редно е да го допуснем. Те знаят, че сме тук.

— Тогава защо не ни нападат?

— Защото докато тук горе има наблюдатели, ще можете да предупредите нашите навреме. Трима-четирима стрелци могат да задържат врага с часове. Това е единственият проход от северната долина. Знам, обикалям ги тези гори от седмици.

— Толкова е мирно — въздъхна Ричард. — Човек може почти да си въобрази, че войната не съществува.

— О, съществува тя, млади ми Ричард.

Начинът, по който го каза, накара Ричард да се обърне и да го погледне в очите.

И в същия миг усети удара на камата в хълбока си.

Заби се в него с невъобразима жестокост и смъртната болка изкара въздуха от дробовете му. Ричард залитна и изохка.

Падаше и не можеше да повярва в това, което става.

Корвин се изправи с камата в ръка и се усмихна. Ужасен, младежът се помъчи да си поеме дъх, но не можа и го зяпна ококорен.

— Защо?

В очите на Корвин имаше нотка на тъга и почти жалост.

— Съжалявам, синко. Харесваше ми. Колко лошо, беше толкова хубаво момче. Голяма загуба.

— Бевин! — Пое си дъх да извика, стиснал хълбока си, помъчи се да се надигне.

— Няма смисъл да го викаш. Всички са мъртви.

— Какво?!

— Отрова в брендито. Много е лесно. Не мисля, че разбраха дори, че умират, кротко и тихо унасяне в сън. Съвсем мирно всъщност. След това им срязах гърлата, за всеки случай.

— Бевин!

Кръглото лице на монаха се намръщи.

— Мъртви са, Ричард. Номерът е стар, правил съм го много пъти.

— Кой си ти? — изхлипа момчето. Корвин Отново се усмихна.

— Хартрафт трябваше да се сети. Дебна го от доста време. Преди години бях изпратен в миризливото му селце, за да го убия — него, баща му и дядо му, но така и не можах да се сближа достатъчно, за да пусна отрова в пиенето им. — Засмя се и поклати глава. — Освен това разиграх по-добър план да накажа рода на Хартрафт. Странно, че не си спомни кой съм, когато се натъкнах на вас в гората, но пък съм понатрупал някоя и друга ока оттогава, не приличам вече на търговеца на святи реликви, на какъвто се правех навремето.

Ричард се преви и се закашля, кървави слюнки пръснаха по снега.

— Аз отворих прохода в нощта, когато падна селото му. Точно като тук, отрових пазачите и намушках единия, който стоеше да наблюдава, а после седнах да погледам как връхлитат цураните. Много по-забавно е, като оставиш един враг да убие друг. Проследих щурма, защото знаех къде излиза спасителният тунел от замъка. Колко лошо за момичето — стрелата всъщност беше за Денис, но пък така стана по-добре. За нея беше по-добре тя да умре, вместо да оплаква съпруга си, а и доста по-жестоко беше да го накарам да я види как умира, нали?

— Кой си ти? — повтори задъхано Ричард.

— Слуга на Мурмандамус — заяви хладно Корвин. — Преди много време ми заповядаха да избия всички Хартрафт. Именията на баща му бяха важен ключ за плановете на моя господар. О, дебнех понякога Денис през всичките тези години, но заради тази проклета война стана много трудно да го доближа.

Корвин се усмихна и изтри кръвта от камата в полата на расото си.

— Бях с Боваи и щурмовата му колона, когато хванахме един кралски съгледвач, и той, след малко увещания, ни издаде, че вие, Мародерите, сте наблизо. Задачата ми беше да ида на юг, но чудесното при моредел е, че те мислят с години и десетилетия, вместо с дни и месеци напред. Тъй че Боваи ме прати да ви намеря, да се вмъкна в редиците ви, но да оставя Хартрафт жив. След като окончателното отмъщение е толкова близо, Боваи сто на сто трябва да е луд — да държи толкова кръвта на Денис да изтече от неговата кама, вместо от моята. След като всички измрете, ще се върна към първоначалната си задача. — Засмя се. — Много майсторски развалих онзи капан, който готвехте за цураните. Всъщност те се канеха да тръгнат в обратна посока, когато ги върнах към вас и предизвиках онова хубаво малко клане. Но колкото до Хартрафт, повярвай ми, млади ми Ричард, щеше да е съвсем лесно да го отровя през последния месец, но Боваи държи да запази за себе си удоволствието от това убийство. Освен това отровата, която криех, щеше да стигне само за още една работа и реших, че ще ми потрябва за бягството, като дойде моментът да преведа Боваи през прохода.

— Кучи син! — изрева Ричард и най-сетне ръката му зашари за камата.

— О, момче, грях е да се ругае свят отец. — Корвин се подсмихна на шегата си. — Боваи чака долу в онези гори, момко. Вчера го забелязах. Щом ти и приятелите ти умрете, ще атакува. Съжалявам, синко, но е време да умреш. Тъй като те харесвам, хайде да го направим лесно. Просто легни по гръб и затвори очи. Обещавам, няма да боли.

Изпълнен с ужас, Ричард най-сетне извади камата и я вдигна, пъшкаше от болка при всяко движение.

— Е, добре — прошепна хладно Корвин. — Сега се боя, че ще боли, момко. Не обичам непокорството. Виждал ли си някога човек, комуто отрязват езика, слушал ли си как се дави след това в собствената си кръв? Наистина е доста интересно.

Корвин скочи към него, но туловището му изигра лоша шега, докато Ричард залиташе встрани. Младежът усети парването през ръката си, докато ножът му посичаше лицето на Корвин и разпра бузата му до кокала.

Корвин изрева от гняв, замахна и ножът блесна в ръката му. Ричард отстъпи назад, с лявата ръка, притисната до хълбока, с последни сили, а после светът сякаш се завъртя около него, щом полетя надолу от скалната издатина. Падаше й светът се въртеше и въртеше, а после дойде мракът.

Събуди го ужасната болка, усети соления вкус на кръв в устата си и изпита ужас: очакваше да види над себе си Корвин, вече отрязал езика му.

Изчака малко и се огледа предпазливо, опита се да се надигне, но и най-малкото движение му причиняваше непоносима болка. Закашля и изплю разпенена кръв.

Помъчи се да осмисли това, което го заобикаля. Примига и разбра, че не е там, където се беше бил с Корвин, а върху скална плоча няколко стъпки под скривалището. Бе паднал от ръба, когато го нападна Корвин. Зачуди се защо още е жив, а след това прецени височината. Дебелият лъжежрец едва ли щеше да може да слезе, за да го довърши, а и сигурно си бе помислил, че вече е мъртъв, или почти, за да може да си изпълни задачата. А и ударът през лицето му сигурно го беше накарал да се спотаи някъде и да се опита да спре кървенето.

Ричард се огледа със замъглени очи, след което много, много бавно се изправи. Мускулите му стенеха от болка. Видя един малък издатък на височината на коленете си в стръмната стена и стъпи на него. Надигна се и едва не припадна, щом ръцете му се вкопчиха в скалния ръб. Знаеше, че това е единственият му шанс. Насили се да вдиша дълбоко и се издърпа, след което рухна върху скалата и загуби свяст.

След известно време се свести и бавно се надигна. Погледна към слънцето и разбра, че не е изтекъл повече от час. Вдигна се едва-едва на крака и огледа.

Монахът не се виждаше никъде. Ричард тръгна залитайки към бивака. Огънят още пращеше в колибата, а около него лежаха Бевин, Хансон и Лутар. Отровени от Корвин.

Гледката го изпълни с безсилен гняв. Преви се задъхан на две, закашля и капките кръв се пръснаха по снега.

„Кървя отвътре. Умирам“.

Стори му се, че чува тропот на приближаващи се коне, и се озърна през рамо. Нима идваха вече?

Погледна слънцето и разбра, че отдавна е минало обед. Корвин трябваше да се е махнал преди повече от час. Сигурно вече бе тръгнал към тях.

Нов спазъм го преви и той седна на земята. Изпитваше неописуема умора и се изкушаваше да легне край огъня и да заспи. Успя да надвие изкушението — знаеше, че мракът ще го погълне завинаги. Вдигна разсеяно меха с бренди, лежащ до Бевин, но си спомни какво има в него и го захвърли.

Припълзя до ефрейтора, смъкна бавно колана от кръста на мъртвеца и отвори туниката си. Бръкна в походната торба на Бевин и извади полевия пакет, който всички носеха по заповед на Хартрафт. Едва сега погледна раната си — беше между двете най-долни ребра. От нея капеше гъста кръв и с всеки дъх той чувстваше, че въздухът му като че ли изтича. Притисна превръзката до раната и много бавно уви колана на Бевин около кръста си и го стегна здраво, за да държи. Усилието го накара да изреве от болка. Не можа да закопчае туниката, тъй че я остави отворена и се надигна.

За негова изненада, Корвин не се беше сетил да вземе коня, вързан зад колибата. Беше една стара кранта, използваха я да карат храна на стражите, а и беше тук в случай, че се наложи бързо да се изпрати вестоносец. Ричард знаеше, че лъжливият монах не си пада по конете, но все пак трябваше да вземе животното — или да го убие.

Конят не беше оседлан, но да го направи сега му беше непосилно. Доведе го до високата груба маса пред колибата, изпълзя върху нея, след което се покатери на гърба на животното.

После подкара надолу по склона към укреплението на Волфгар. Разбираше в душата си, че това ще е двайсет мили надпревара със смъртта. Не беше сигурен кой ще я спечели. Ако подкараше крантата в галоп, щяха да й свършат силите за няколко минути, а и това със сигурност щеше да го убие от загубата на кръв. Да подкара ходом означаваше половин ден езда до гарнизона.

Стисна зъби и подкара в тръс. Тръсканията му причиняваха още повече болка, но трябваше да издържи. Стисна юздите и се закле да остане в съзнание, докато стигне до капитана.

През целия ден, като се изключеше кратката церемония отвън по изгрев-слънце, цураните бяха останали в къщата, но сега, на свечеряване, вратата се отвори и Асаяга излезе на двора. Денис тъкмо беше привършил вечерната проверка и хората му стояха по местата си и тихо си говореха за цураните.

Асаяга, в пълно снаряжение, се приближи към Денис и отдаде чест.

— Обичаят ни е да имаме пир в края на Деня на опрощението. Каним ви да присъствате като наши гости.

Денис само кимна, не знаеше какво да отговори.

— Би ли ме последвал с хората си, моля?

Асаяга ги поведе към залата. Дългата маса беше почистена изрядно, блюдата подредени, подът — застлан с чисти черги, а помещението — изпълнено с ароматната миризма на тамян. Цураните се бяха подредили около масата със свободно място до всеки от тях и Асаяга даде знак на мъжете на Денис да заемат празните места.

Волфгар с дъщерите си и останалата част от домакинството вече присъстваха — до най-малкото дете. Денис прие мястото, посочено му от Асаяга, между цуранския командир и Волфгар. Кралските войници мълчаха и се озъртаха с любопитство.

Асаяга вдигна чашата си и погледна към щурмови водач Тасему до вратата. Изтече минута в пълно мълчание.

Най-сетне Тасему се обърна към групата и запя монотонно, останалите цурани се включиха. Напевът продължи още няколко минути, накрая всички сведоха глави и песента постепенно затихна. Цураните вдигнаха тържествено чаши и бокали, пресушиха ги и ги удариха на масата с възгласи.

Асаяга се обърна с поклон към Волфгар.

— Според обичая, когато свърши Денят на опрощението, човек прибира всеки странник на пътя у дома си и го гощава. Днес ние сме странниците и ви благодарим.

Чашите бяха напълнени наново от големите кани с ейл по масата и всички цурани вдигнаха наздравица за Волфгар, а той стоеше усмихнат и кимаше благодарно.

После Асаяга се обърна към Денис.

— Обичай е също така човек да се обърне към някой, към когото е изпитвал гняв през изтеклата година, и да му протегне ръка, да му стисне ръката и да се врече, че в идната година ще е освободен от този гняв.

Докато го изричаше на кралската реч, другите цурани мълчаха, но по изражението им беше ясно, че знаят какво казва командирът им.

— Ние с теб сме се обрекли на крал и на император, които са във война, Хартрафт. Първо трябва да се подчиним на тези клетви. Но тази нощ те моля да седим заедно без омраза, или да обсъдим помежду си онова, което ни предстои да решим. Ние сме врагове, Хартрафт, но нека тази нощ седим като доблестни врагове и в мир да споделим тази празнична вечеря.

Асаяга понечи да му подаде ръка и Денис не знаеше как да реагира. Да стисне ръката на цуранин в официална церемония надминаваше всичко, което си беше представял, че може да направи.

Асаяга се поколеба, погледна го в очите и цялата зала затихна. По лицето на цуранина пробяга лека усмивка, той се извърна, вдигна чашата си и я поднесе на Денис.

Неподготвен, Денис я взе, без да помисли, и залата избухна в смях, последван от бърза шетня, докато цуранските войници взимаха чашите си, напълваха ги отново и ги подаваха на кралските.

Денис кимна, вдигна чашата, леко я наклони в наздравица за Асаяга и я пресуши. В залата отекнаха радостни възгласи.

— Има моменти, в които почти забравям, че си цуранин, Асаяга — прошепна Денис.

— И има моменти, в които забравям, че си Хартрафт, командирът на Мародерите, Денис — отвърна Асаяга.

Денис не можа да сдържи усмивката си, вдигна на свой ред чашата си, още непипвана, поднесе я на Асаяга и той я изпи на един дъх.

Цураните, които седяха в дъното на залата, напуснаха трапезата и след секунди се върнаха с блюда, отрупани със студени резени печени меса, приготвени предния ден. Скоро всички вече седяха, ядяха с охота, залата забръмча от мъжки гласове и смях; беше им забавно да си пълнят чашите, да ги тикат в ръцете на съседите си и да ги карат да пият.

— Ритуалът ви е дълбоко затрогващ — каза Алиса, която бе станала от мястото си и бе застанала между Асаяга и Денис.

— Благодаря ви, милейди — учтиво отвърна Асаяга.

— Жалко, че тази клетва между двама ви не може да се запази и до следващия Ден на опрощението.

Асаяга кимна.

— Войната си е война, милейди. Хартрафт трябва да се подчини, аз също. Заповядат ли ни да се бием, трябва да го правим. Единственият въпрос е какво има в сърцата ни.

— А в твоето сърце какво има, Хартрафт? — попита Алиса и се обърна към Денис.

— Изпълнявам дълга си, милейди.

— Само дълг ли е? Татко ми каза какво се е случило с теб, със семейството ти. Само дълг ли е?

— Не сте виждали този дом подпален, баща ви — мъртъв, любимата ти невяста — издъхваща в ръцете ти.

Думите се изсипаха от устата му и смутен, той извърна очи. Тя сложи ръка на рамото му и Денис отново я погледна.

— Знам, че баща ми няма да преживее тази зима — прошепна тя. — Вашето идване тук беше предвестникът за това. Този дом също ще изгори.

— И няма ли да мразите моредел заради това?

— Да. Онези, които може би ще го сторят.

Да. Денис погледна Асаяга.

— Защо изобщо го опитваш?

— Кое?

— Това. Всичко това — отвърна Денис с нотка на безсилие. — Празника, молитвата ти вчера за духовете на моите мъртви другари, предложеното пиене преди малко. Защо изобщо се опитваш?

— Защото съм цуранин — отвърна рязко Асаяга.

Стъписан от твърдия му отговор, Денис замълча.

— Не аз искам да съм тук, Хартрафт. В името на всички богове, иска ми се да съм у дома си, колкото и да беше отвратително с непрекъснатите интриги, с проклетата Игра на Съвета. Аз съм слуга на господаря Угаса и на неговия син, който ще управлява след него, и съм достигнал до най-високия ранг, до който можех да мечтая, че ще достигна. Спечелих го с двайсет и пет години вярна служба, като правех всичко, което ми се заповяда, без колебание. И десет години от тази служба бяха тук, на вашия свят, Хартрафт. Беше ми заповядано да дойда тук, на тази война. От петдесетимата от моя клан, които дойдоха с мен в началото, останаха само сержант Тасему и още трима. Другите са младите братя и синовете на онези, които паднаха тук.

Денис кимна и замълча, когато Алиса премести ръката си на рамото на Асаяга.

— Ще ми се хората на клана Минванаби изобщо да не бяха стъпвали във вашия замък, да можеше ти да изживееш дните си там, двамата да не бяхме се срещали изобщо. — Последните думи ги изрече рязко, тъй че няколко от мъжете от двете страни замълчаха, насочили погледите си към двамата командири. — Но се срещнахме, твоите близки са мъртви, мои другари са мъртви, и единственото, което ни е останало, е дали ще съхраним живота си, колкото и кратък да е.

Погледна го и Денис се стъписа, като видя сълзите в очите му.

— Само съжалявам, че не мога да намеря мир и да се науча да прощавам.

При тези думи Асаяга рязко се надигна и обърна гръб на масата. Още мъже се смълчаха и Денис огледа залата. Цураните гледаха командира си нащрек, зачудени какво точно става.

Денис забеляза, че Грегъри и Тинува го гледат с любопитство, Грегъри скришом го попита с жест има ли някаква неприятност.

Времето сякаш се проточи. Той обърна глава към другата страна на масата. Волфгар мълчеше умислен. Роксана го гледаше, но този път в погледа й нямаше сарказъм, а по-скоро тъга и жал.

Денис се надигна тромаво от стола си и вдигна празничния си бокал. Пристъпи към Асаяга и му го подаде с думите:

— Ако тази нощ съм предизвикал тъжни спомени, извинявам се.

Асаяга го зяпна и този път той не отвърна нищо.

— Хората ни гледат — прошепна Денис. — Мислят, че се караме.

— Хората винаги ни гледат. И трябва да се държим подобаващо.

Денис поклати глава.

— Вземи чашата, Асаяга: трябва да я изпиеш.

Последва лека усмивка, цуранинът взе чашата и я пресуши. Разговорите около масата се подновиха.

— Подозирам, Хартрафт, че току-що получих най-приятелския жест, който би могъл да поднесеш на цуранин.

Денис замълча. Погледът му за миг пробяга към Алиса и той видя облекчението в очите й. И в същия миг разбра, че каквито и чувства да беше запалила в душата му, е повече от безполезно. Вниманието и беше приковано в Асаяга и там щеше да си остане.

Върна се на стола си с Асаяга до него и двамата започнаха да се хранят мълчаливо, а залата около тях закипя от смях и песни, гръмнаха одобрителни викове, когато един от цураните с хвърляне на заровете спечели кама от кралски войник, който се ухили и му я подаде с дръжката напред.

— Тоя задник стана богат като принц на родния си свят — засмя се войникът. — Както си нямат метал.

Друг войник просто извади камата си от канията и я подхвърли на цуранина до себе си, и след секунди започна оживена размяна на дарове — кралските бойци предлагаха ками, които за цураните бяха по-скъпи и от злато, а те на свой ред се отплащаха със също толкова драгоценни камъни и лъскави гривни.

От тази размяна веселбата се разгоря още повече, вдигаха се чаши и неведнъж се изливаха в широко отворената уста на приятеля-съсед.

Дори Денис се разсмя на тия глупости, а старият Волфгар се надигна, изпи бокала си до дъно и зареди балада, но малцина го слушаха.

А после всичко стана толкова бързо, че Денис едва успя да зърне блесналия нож и плисналата кръв.

Сержант Бари стана, олюля се и вдигна дясната си ръка — беше разпрана и от артерията бликаше тъмна кръв.

Денис и Асаяга скочиха от столовете си и затичаха от двете страни на масата, но не можаха да си пробият път през навалицата от мъже, които скачаха от местата си, отстъпваха и викаха; някои все още си мислеха, че се разиграва шега, други започваха да разбират, че двамата помощник-командири — Бари и Сугама — се бият.

Сугама стоеше присвит, с кралска кама в ръката. Бари беше сграбчил нож от масата и го стискаше в лявата си ръка, готов да скочи, без да обръща внимание на рукналата от ръката му кръв.

— Сугама!

Асаяга се приближаваше към него, но Сугама пренебрегна командира си. Изсъска нещо на цурански и няколко мъже запристъпваха към него.

— Кучият му син ме посече! — ревна Бари и много от кралските войници също грабнаха оръжията си.

— По дяволите, Бари, не мърдай! — извика Денис.

— Пиеш с тия копелета! — изкрещя Бари. — Започваш чак да им вярваш и виж как ти отвръщат накрая!

Надигна отново дясната си ръка да покаже, но остана все така присвит и готов за бой, с вдигнатия в лявата ръка нож.

Денис хвърли поглед към Асаяга и мъжете около него и скочи към Бари да го хване за ръцете. Знаеше, че Бари е силен почти колкото него и че обземе ли го бойната ярост както сега, почти нищо не може да го спре.

Бари се опита да го отхвърли и Денис видя, че много от хората му стоят наоколо неподвижно и гледат. Разбрал, че ръцете на Бари са приковани, в този миг Сугама направи коварния си ход. Асаяга беше зад него, но още не можеше да го стигне. Денис се опита да избута Бари настрани, без да очаква, че Сугама ще нападне така отчаяно и страхливо.

Ножът затъна до дръжката в корема на Бари, той изпъшка, преви се на две и се свлече в ръцете на Денис.

Денис го пусна, посегна и хвана ножа, изплъзнал се от ръцете на сержанта. Сугама се отдръпваше с онова изражение, което Денис толкова пъти беше виждал — разбирането, че смъртта е неизбежно близка и че ти си този, който ще я получи.

— Хартрафт, не!

Този път Асаяга се опита да застане между двамата, но Денис пренебрегна вика му. Заби ножа на Бари в корема на Сугама, пусна го и се отдръпна.

Сугама изохка, свлече се на ръба на празничната маса, зяпна дръжката на ножа, стърчаща от корема му, а после погледна обвиняващо Асаяга и промълви нещо на цурански. Денис едва чу тихия превод на Тинува:

— Вината е твоя, Асаяга. Ти позориш нашите предци, като пиеш с враговете ни. Проклинам те, теб и всички, които са с теб.

Денис се обърна към Бари и коленичи до него. Беше очевидно, че раната е смъртоносна. Лицето на сержанта вече се покриваше със смъртната бледнина.

— Толкова с доверието в кучите синове — прошепна Бари.

— Съжалявам — изпъшка Денис.

— Намушка ме със собствения ми нож — въздъхна Бари и последните му думи се разнесоха в затихналата зала.

Денис бавно се изправи. В залата цареше мъртва тишина. Сугама лежеше превит върху масата и го гледаше горчиво, няколко мъже се бяха струпали до него. Изпълнен с хладен гняв, Денис грабна от масата друг нож и пристъпи към него.

Асаяга застана между двамата.

— Остави ме да го довърша тоя кучи син — викна Денис.

— Той вече издъхва. Ти му даде воинска смърт. — И бързо добави шепнешком: — Ако не го беше пробол, щях да го обеся за безчестието и хората ми щяха да се подчинят, но се боя, че вече е много късно за това. Не мога да ти позволя да го довършиш, след като не може да се защити. Остави го да си умре кротко.

— По дяволите, той уби един от моите! Отдръпни се, цуранино!

— Не.

Денис вдигна ножа и се присви за бой. Всички около него заотстъпваха. Без да обръща внимание на писъците на Алиса и дрезгавия вик на Волфгар, Денис изръмжа:

— Можеше да го спреш, но не го направи.

— Бърз е като пепелянка — отвърна Асаяга. — Изчаквах момента да го сграбча отзад. Не мислех, че ще удари отново.

— Отдръпни се.

— Не. Не мога, Хартрафт, не и след като вече умира! — извика Асаяга. — Беше без оръжие, когато го промуши, и ако те оставя да го довършиш, ще загубя хората си. Трябва да го разбереш.

— Тогава вземи нож, цуранино.

Асаяга не помръдна.

— Вземи нож!

Асаяга, без да откъсва очи от Денис, изпъна ръката си встрани и един от воините му му подаде кама.

Този път между двамата се озова Тинува, с гръб към Асаяга и с очи, приковани в Денис.

— Махни се от пътя ми! — извика Денис.

— Погледни над Асаяга към вратата — тихо каза Тинува.

Денис отмести очи натам и видя, че Роксана е застанала на прага. На рамото й се беше отпуснал младият Ричард. За миг Денис си помисли, че момчето също е ранено в кавгата, но веднага се сети, че го беше назначил на пост на северния проход.

Всички погледи в залата се обърнаха към Роксана. Тя поведе момчето вътре, заобиколи Асаяга и застана пред Денис, който бавно се изправи.

Момчето се вкочани, сякаш се мъчеше да застане мирно.

— Моредел — промълви Ричард. — Сър, моределите прехвърлят прохода.

Настъпи мъртва тишина. Тинува се опита да подкрепи Ричард, но той отказа и с усилие се изправи, за да застане сам.

— Сър… — Притвори за миг очи и залитна. Денис го прегърна и Ричард отново отвори очи. — Сър, съжалявам за Юрген. Толкова съжалявам…

— Всичко е наред, момче — отвърна Денис. — Хайде, кажи ми какво се случи.

— Юрген, сър. Толкова съжалявам.

— Всичко е наред, момче. Хайде, кажи ми. Ричард закашля и на устните му изби пенеста кръв.

— Корвин. Отрови другите, мен ме намушка. Сър, той е шпионин на моредел.

В залата се разнесе глухо мърморене.

— Някъде по обед. Намушка ме и ме остави, реши, че съм мъртъв.

— По обед?! Може да дойдат тук всеки момент — изсъска Грегъри.

Денис го погледна и Грегъри изрева заповед на кралските бойци да вземат оръжията си. Залата закипя. Асаяга ревна на бойците си също да се снаряжат. Денис остана да крепи Ричард.

— Съжалявам за Юрген.

— Всичко е наред, момче — тихо повтори Денис. — Той щеше да го направи за всеки друг.

— Той ме доведе дотук — промълви Ричард и лека усмивка огря лицето му. — Паднах от коня си и исках да заспя, но той ме събуди. Каза, че трябва да ви предупредя и че ще язди с мен. Сега ме чака отвън.

Денис усети как настръхва и хвърли поглед към отворената врата.

— И, сър, трябва да ви кажа… — Ричард отново затвори за миг очи. — Да?

Момчето се съвзе.

— Корвин е предал замъка ви.

— Какво?!

— Убил стражите, пазещи прохода. Боваи го изпратил да ви избие. Не е могъл да го направи, затова е убил стражите и е пуснал цураните в нощта на вашата сватба. Той го е направил. Той също е пуснал стрелата, убила жена ви, макар че се е целил във вас.

Денис се стъписа. Умът му се върна към онази нощ и едва сега разбра защо Корвин му се беше сторил познат. За съвсем кратък миг срещу спасителния тунел беше видял някакъв мъж в края на гората, мъж с арбалет, осветен от треперливите пламъци на горящото имение. Беше по-млад и по-слаб, но да, тъкмо Корвин беше видял.

Някой плачеше, Денис вдигна глава и видя младия Осами, коленичил и хванал ръката на Ричард.

Ричард се усмихна и прошепна на цуранина:

— Приятелю. — Обърна се и погледна навън през отворената врата. — Юрген каза, че трябва да живееш… — А после затвори очи и издъхна.

— Свърши.

Денис вдигна глава. Беше Роксана.

— Трябва да действаш, Хартрафт: момчето свърши. Нищо повече не може да се направи за него. Горкият младеж.

Денис кимна и пусна внезапно натежалото тяло. Осами пое бремето от ръцете му, нежно оправи кичура, паднал на челото на Ричард, и заплака.

Денис стана. Асаяга стоеше пред него. Погледна над рамото му към тялото върху масата. Сугама беше мъртъв. Обърна се — Бари също беше мъртъв. Няколко от бойците му не бяха изпълнили заповедта да тичат за оръжията си, струпали се бяха до сержанта и гледаха Асаяга с омраза.

— Това ще го решим по-късно, Хартрафт — каза хладно цуранският командир.

Денис кимна.

Тинува стоеше на прага.

— Чувам конете им — каза елфът. — Още се на планинския склон, половин час, най-много час.

— Тръгваме веднага — заяви Денис.

— Как веднага? — извика Асаяга. — Нощ е. Изненадаха ни. Трябва да се укрепим и да се държим тук.

— Веднъж ме хванаха в такова укрепление — отвърна Денис. — Повече няма да го бъде. Ще ни засипят със запалени стрели и до разсъмване ще ни изгорят. Ще бягаме. Това е единственият ни шанс. — Погледна Роксана. — Можеш ли да ни отведеш до западния проход през нощта?

Тя се поколеба и се обърна към баща си.

— Ще ви отведе — заяви Волфгар и Денис разбра, че не става въпрос дали може. Беше заповед.

В очите й имаше болка. Старецът протегна ръце и я прегърна.

— Дете, всеки смъртен трябва да срещне този ден, а ние знаехме, че иде. Животът беше добър с мен, защото в края му имах теб и сестра ти. — Целуна я по челото. — Езикът ти може да е отровен като на пепелянка, но можеш и да си сладка като мед от дива детелина. Обичам теб и сестра ти повече от живота си. Бих заменил всичките години с крале само за още един час с вас. — Притисна я за миг до гърдите си, после леко я отблъсна. — Хайде, отведи приятелите ни към спасението.

И погледна над рамото й към Денис и Асаяга.

— Вие двамата, решете споровете си след това. Беше пиянска свада, мъжете се убиват в пиянски свади. Мъртвите оставете тук.

Денис мълчеше.

— Ти си Хартрафт, момче — напомни му Волфгар. — Или командвай, или отстъпи.

Думите бяха на дядо му и Волфгар ги изрече с тон, в който прокънтя споменът за силата им. Отпреди много време. — Денис кимна и извика на бойците си да се строят.

Колоната пое през портата и възви на юг през горите, където трябваше да хванат пътеката, водеща към западния проход. В средата бяха конете, носещи децата и няколко по-стари жени. Няколко старци и старици обаче бяха заявили, че ще останат с Волфгар, и раздялата им с деца и внуци беше мъчителна.

Над портата и по дървените стени примигваха факли и на светлината им се виждаха сламените чучела, увенчани с шлемове. Волфгар и останалите с него щяха да се движат по палисадите, да вдигат колкото може повече шум и да се опитат да излъжат Боваи, че укреплението е в пълен състав и готово за отбрана. Измамата можеше да забави за малко моределите.

Тинува, който бе препуснал напред да разузнае, се върна и ги прикани да бързат — беше въпрос на минути, преди първите вражески съгледвачи да дойдат достатъчно близо, за да видят какво става.

Ариергардът на колоната отмина, а Денис стоеше и гледаше. Волфгар стоеше при портата, дъщерите, вече яхнали конете си, се наведоха от седлата, прегърнаха баща си и захлипаха тихо. Той ги потупа по бузите, после плесна задниците на конете и ги отпрати.

Денис изчака да тръгне и последният. Асаяга стоеше безмълвен до него. Надникна в голямата зала и видя трите тела, лежащи на масата сред преобърнати чаши и блюда. Скоро това щеше да е погребалната им клада и Денис отново си помисли за Юрген, представи си го как стои вътре и чака момчето да тръгна с него за дългото пътуване. Зачуди се дали по някакъв начин момчето не бе отплатата заради него и необяснимо защо очите му се напълниха със сълзи.

Една ръка го потупа по рамото. Беше Волфгар.

— Време е да тръгваш, млади Хартрафт. Хайде. Грижи се за момичетата ми.

Денис кимна, неспособен да проговори.

— И ти, цуранино. Ожени се за Алиса. Внуци с твоята кръв ще са чест за мен.

Асаяга се поклони ниско.

— Молбата ти е чест за мен, Волфгар. И ако беше възможно, сам щях да помоля, защото тя е… — Не довърши. — Но на моя свят те ще е робиня и нищо не бих могъл да направя, за да я спася. Ще се погрижа да прехвърли непокътната фронта на Кралството, с цената на живота ми, ако се наложи.

— Мислех си, че ще е нещо такова — каза Волфгар. — Е, добре. Тя ще го надмогне. Хайде, тръгвайте, преди кучите синове да са ви догонили. И гледайте да не се избиете, ще е жалко за такова приятелство.

Двамата замълчаха.

— Хайде, вървете: Актьорът трябва да знае кога да напусне сцената, поетът — кога да свърши поемата, а бардът — кога да остави лютнята.

Асаяга отдаде чест, но се поколеба. Протегна ръка, леко докосна стареца по лицето, а после се обърна и затича към портата да догони колоната. Само Тинува и Грегъри бяха останали да изчакат Денис.

— Довиждане, Волфгар.

Волфгар се засмя тихо.

— Щеше да е хубаво да имах още една нощ. Канех се да се пробвам с онова червенокосо слугинче, дето хвърли око на раненото цуранско момче. Ехх… — И без да спира да се смее, потупа с обич Денис и рече: — Ако имаше мозък колкото торба камъни, щеше да се ожениш за моята Роксана. Тя може да е корава понякога, но има сила и може да обича. Ще е добра за тебе, момко. Ще изцери раната, която те гнети от толкова години.

Денис се изчерви. Беше твърде смутен, за да отвърне нещо. Остави Волфгар да го придружи до портата — старецът му шепнеше в ухото прочутата си балада за пороците на краля и спомените, които събуди тя, го накараха да се усмихне. Ръката на Волфгар се отдръпна от рамото му.

Преди да е разбрал какво става, Денис вече бе излязъл през портата, а Волфгар от другата страна бавно я затваряше, после намести железния лост.

Денис погледна през рамо, но пътят назад, пътят към всичко, което е било, бе затворен.

— Хайде, приятелю — промълви Грегъри. — Време е да тръгваме.

Денис стегна лицето си в сурова решимост и кимна отсечено.