Доблестен враг

Глава 3Моредел

Асаяга вдиша задъхано.

— Бързо, не спирай, по-бързо…

Думите бяха като заклинание, като молитва, заглушаваща собствената му болка.

Един от хората му беше рухнал в разкаляния сняг и Асаяга забави крачка. Щурмови командир Тасему стоеше над падналия и се мъчеше да го изправи.

— Ставай! — изръмжа Асаяга и удари падналия воин в гърба с дръжката на меча си.

Воинът вдигна глава. Беше Сугама.

— Проклет да си. Ти си офицер! — изсъска му Асаяга, за да не могат да го чуят останалите. — Значи се дръж като офицер. Трябваше да тичаш напред със съгледвачите! — Колкото и да презираше псето от Тондора, не можеше да унизи авторитета му пред бойците. Не за първи път Асаяга проклинаше тази война, в която пращаха офицери не от неговия дом да служат с неговите хора.

Сугама се изправи и залитна напред. Тасему изгледа Асаяга и поклати глава. Асаяга не отвърна.

Погледна през рамо. Отрядът му се беше разтеглил по пътеката. Мнозина сигурно бяха видели унизяването на офицер от друг дом. Разбира се, нямаше да кажат нищо — поведението на командира им явно показваше, че трябва да го забравят. Но все пак щяха да мислят за случая, някой можеше тихо да спомене за това на пост или край лагерния огън на другите, които не го бяха видели. И много от хората му щяха да се замислят над едно: че онзи, на когото се очаква да се подчиняват безпрекословно, е слаб мъж, че са го изпратили на фронта по причини, нямащи нищо общо с воинските му качества. Че е или човек, действащ като шпионин за Минванаби, или некадърник, изпратен от по-висшестоящ в клана му, за да бъде убит и да му спести неприятности, или и двете. Това можеше да ги накара да се поколебаят в критични моменти, а Асаяга знаеше, че колебанието може да доведе до смъртта на други.

Ех, да беше останал поне още един жив офицер от Кодеко! Само един син на Кодеко беше останал на родния свят и ако Асаяга загинеше, мантията на водач на клана щеше да се падне на по-малкия му брат Такумбе, ала последният син на рода никога нямаше да бъде изпратен тук. За пореден път прокле жестоката съдба, оставила дома му без нито един опитен офицер подръка, и машинациите на Минванаби, поставили този глупак за негова, дясна ръка. Ако преживееха този кошмар, щеше да повиши Тасему в силов командир, макар талантът му да беше по-пригоден за сегашната му длъжност. Щеше да върне Сугама в семейството му и да се оправя със своя позор. Бездруго едва ли можеше да стане повече враг на дома Тондора, отколкото вече беше. „Могат да ме убият само веднъж“, помисли си с фатализъм Асаяга и отново огледа бойците си.

Махна на Сугама да тръгне пред него и продължи нагоре. Гледаше в гърба крачещия пред него мъж и си мислеше сухо: „Ако падна, Тасему ще трябва да получава заповеди от Сугама. Още една причина да не се давам скоро“.

Бурята бе позатихнала и щом тесният път зави, той видя тесен процеп между хребетите отпред. Планинските ридове от двете страни на прохода бяха загърнати в сивите пелени на снегоносните облаци.

Спря за миг и се загледа нагоре. Никога не бе стигал толкова далече на север, тази планинска верига бе като някакъв далечен декор за неговата война.

Хакакса, предният му съгледвач, се беше смъкнал на колене, Сугама бе клекнал до него. Щом Асаяга се приближи, Хакакса вдигна глава.

— Превалът е още малко напред.

— Ха, превалът! — изсумтя Тасему. — При прохода ще имат нещо. Асаяга кимна. Отново погледна назад. Хората му се тътреха, упорито стиснали зъби.

— Пет минути почивка — нареди Асаяга. — Отивам да огледам напред.

Тасему килна глава и го изгледа със здравото си око.

— Не. Ние със Сугама.

Погледна го отново с надежда, но Асаяга го пренебрегна. Не. Нож в гърба нямаше да има.

— Аз и Сугама — каза тихо Асаяга и продължи напред. Чуваше зад себе си тежкото дишане на мъчещия се да не изостане Сугама.

Снежната виелица от север ги биеше в лицата. Той чуваше стенещия в кривите дървета от двете страни на прохода вятър.

Вдигна ръка на Сугама да спре, обърна се и докосна с пръсти носа си. Ноздрите му се разшириха. Сугама се закова на място, погледна го с любопитство, после разбра какво му показва, подуши въздуха и се ококори.

„Добре. Нека се научи, че тук трябва да използва всичките си сетива“.

Асаяга отби от пътя и тръгна предпазливо напред. Пътят зави и сърцето му замръзна. Сугама се промъкна до него и от устата му се изтръгна отчаяна въздишка.

Асаяга се взря напрегнато в стената отпред. Проходът през планинското било минаваше през процеп, скалните стени бяха почти отвесни на над сто стъпки височина от двете страни. Проходът бе преграден с каменна стена, висока десет стъпки, с груба дървена порта в центъра. Зад стената се виждаше проход, вероятно на гарнизонна постройка. Той въздъхна наум, щом си помисли за удобствата, които сигурно се криеха вътре.

Не виждаше никого, но димът, виещ се от покрива, издаваше всичко. Толкова далече на север гарнизонът трябваше да е на моредел.

— Можем ли да го заобиколим? — попита шепнешком Сугама. Асаяга поклати глава.

— Няма да ни стигне времето. Не знаем колко близо са преследвачите ни — кралските войници може и да са ни спечелили време, но не знаем колко. Ако се опитаме да прехвърлим планината без път, моределите ще ни унищожат. Ще минат през прохода, ще ни пресрещнат…

— Но ако нападнем и онези след нас, от Кралството или моредел, ни настигнат, също сме обречени.

Асаяга се усмихна насила.

— Взимаме укреплението и го държим. После оставяме кучите синове от Кралството да седят отвън, докато Тъмните братя се изкачат дотук и ги избият. С четиридесет добри бойци мога да го държа срещу триста или четиристотин. А освен това вътре е топло — добави той. — Трябва ни отдих, топла храна и място, където да се подсушим.

Думите му заглъхнаха, щом зърна някакво движение по стената. Часови, с наметало, заметнато над главата, надникна за миг от зъберите. Асаяга усети, че часовият гледа право към него, и замръзна. Накрая главата се скри.

Асаяга тръгна надолу по пътеката, Сугама вървеше след него.

— Защо ме удари там, отзад — изсъска Сугама. Едва дишаше. Асаяга забави крачка, докато се изравнят, и го изгледа сурово.

— Ако държиш на дуел точно сега, моментът е адски неподходящ. Не му е сега времето за цуранска чест. Нито за Голямата игра, жалко пале на Минванаби. Сега е време само за оцеляване. Ако умрем, няма да мога да се върна у дома и да видя по-малкия си брат пораснал, а ти няма да можеш да служиш на господарите си. Мъртъв, никой от двама ни няма да може да служи. Разбираш ли?

Ядът на Сугама бавно затихна и той се огледа. Като че ли едва сега осъзна колко чужд е този свят, колко далече са от дома и колко дребнави изглеждат в този момент неща като фамилна чест и политика. Асаяга знаеше също така, че Сугама никога в живота си не е преживявал такъв студ.

— През нощта ще стане още по-студено. Толкова студено, че ако заспиш, ще умреш.

Сугама най-сетне кимна.

— Добре — продължи Асаяга. — Трябва ми помощта ти, за да поведем хората. Ако искаме да оцелеем, никой не може да оспорва заповедите ми. Който се поколебае, който погледне към мен или Тасему, за да разбере дали трябва да се подчини на теб, може да причини смъртта на всички ни. Искам да ме следваш във всичко това, все едно че съм Господарят на твоя дом. Ако оцелеем и се върнем живи у дома, можем да решим този проблем както пожелаеш. Ще приема публичен дуел или можеш да се върнеш при Минванаби и да ги помолиш да изпратят убиец, който да се справи с мен. Каквото продиктува честта ти. Но ще направя всичко, за да се върнеш у дома без никакви пречки, стига да служиш на хората, които ни се подчиняват сега.

Сугама го погледна в очите, стъписан от суровите му думи.

— Нямаме време — повтори Асаяга. — Ще ми съдействаш ли?

Най-сетне Сугама кимна. Без повече думи, Асаяга му отвърна с отсечено кимване и тръгна обратно по пътя към завоя. Знаеше, че Сугама е шпионин на Минванаби, но също така беше и цурански благородник и нямаше да наруши дадената дума. Нямаше какво да се бои повече от него, докато не се върнеха зад фронтовата линия. Едва тогава щяха да си разчистят сметките.

Един от стрелците се напрегна, но като видя, че се приближават двамата му началници, отпусна лъка в треперещите си ръце. Студът, умората, това, че всички бяха прогизнали до кости, си казваше думата. Трябваше да завземат укреплението, иначе никой от отряда нямаше да преживее тази нощ.

Последните мъже се изкачиха и Асаяга ги погледна питащо.

— Не знам, командире — заговори уморено единият. — Няколко пъти ми се стори, че чух нещо… — Сви рамене. — Трудно е да се разбере при този вятър.

— Близо са — намеси се Тасему.

Асаяга го погледна. Старият щурмови беше вторачил в него здравото си око. „Усетът“ го беше споходил.

Асаяга кимна и ги прикани да се съберат.

— Имам добра новина. — Мъжете го гледаха разтреперани, всички на ръба на изтощението.

— Намерих топло местенце напред по пътя. С огън, суха постеля, много храна, а сигурно и греяно вино, което да върне огъня в стомасите ни.

Неколцина вдигнаха глави. Леки усмивки замениха обичайното сурово цуранско равнодушие.

— Но първо ще трябва да убием обитателите му. Горски демони.

Струпаха се плътно около него, докато им обясняваше какво да правят. Гледаше ги в очите, мъчеше се да прецени силата им, а също така и отчаянието, толкова нужно, за да щурмуват недобре проучената позиция.

Мъжете започнаха да се престрояват, малцината с щитове — в предните редици, стрелците — по фланговете и в тила. Той зае мястото си в центъра на първия ред, както диктуваше традицията.

Не беше нужно да дава команда, просто тръгна напред и малката фаланга се раздвижи с него. Отначало закрачи бавно, за да им остави малко време да си поемат дъх, докато настъпваха по стръмния склон.

Най-после завиха и стената на укреплението се издигна пред тях. Асаяга продължи ходом още няколко секунди — може би стражът гледаше в друга посока. Но докато тази мисъл се оформяше в ума му, отекна пронизителният вой на боен рог.

— Атака!

Затичаха право срещу портата с Асаяга начело. Краката им удряха тежко в кишата. Самотният страж горе вдигна лъка, прицели се и стреля. Асаяга чу как стрелата удари в щита на боеца вдясно от него.

Дървената порта се извиси пред тях и Асаяга се стегна за предстоящия сблъсък. Без да забавя, фалангата се стовари в дървената преграда — плът и броня, действащи като таран.

Беше се надявал, че напречната греда ще е свалена или ще е толкова слаба, че ще се прекърши от напора им. Усети как дървената врата леко поддаде навътре, изпъшка, воините му продължиха напора, краката им скърцаха и се хлъзгаха в замръзналата земя.

Портата удържа.

Войникът до него падна, без дори да извика. Камък, голям колкото човешка глава, беше пръснал черепа му. Асаяга погледна нагоре. Точно над тях имаше няколко моредели — хвърляха камъни, а един се целеше с лък. Полетяха копия.

Натискът на портата се оказа безплоден. Но Асаяга вече не можеше да се оттегли.

— Разпръсни се покрай стената! — изрева той. — Стой плътно до стената. Стрелци! Накарайте ги да се снишат!

Бойците, му се пръснаха. Зърна за миг Тасему, повлякъл един ранен новобранец към стената. Притиснати плътно до камъните, бойците бяха в относителна безопасност — стрелецът отгоре трябваше да се надвеси над бойниците, за да стреля, и тогава неговите стрелци от двете страни на пътя и на двайсетина разтега отзад щяха да го обезвредят.

Асаяга изчака една-две минути — мъчеше се да прецени колко души точно има от другата страна. Ако бяха само десетина, стрелците му щяха да свалят повечето. Още две минути се проточиха бавно.

Още няколко камъка изхвърчаха в дъга над стената, но хората му оставаха плътно притиснати до нея и никой не пострада. Положението беше патово.

— Не можем вечно да останем така. Мисля, че преследвачите ни са близо. Ако съм прав, ще дойдат и ще ни избият тука — обади се Тасему.

Асаяга кимна и изрева:

— По двойки! Всеки втори прескача стената. Готови!

Тасему посегна да прибере меча си.

— Не, аз тръгвам пръв.

— Ще престанеш ли да напираш да те убият? — попита кротко старият воин.

— Това е мой дълг.

— И ако те убият, Сугама поема командването?

Асаяга поклати глава и го погледна твърдо.

— Нямам намерение да загивам. А ако се случи, ти решаваш кой го поема. Хайде, сплитай ръцете.

Тасему изръмжа, но се подчини и се наведе.

— Готов!

Асаяга погледна наляво и надясно покрай стената. Повечето му бойци се бяха събрали на двойки и бяха готови, нямаше време да се изчакват по-мудните.

— Напред!

Вдигна дясното си стъпало в сплетените ръце на Тасему и се хвана за раменете му. Тасему се надигна с пъшкане.

Асаяга се надигна и се хвана за зъберите. Задращи с крака и се изкатери горе. Зърна моредела — с гръб към него: тъкмо пръскаше с брадвата си черепа на войника вдясно от Асаяга.

Асаяга стъпи на стената. Моределът се завъртя — жертвата му рухна — и пусна брадвата. Камата изсвистя в ръката му, изсъска като змия и той скочи към Асаяга. Вкопчиха се един в друг, превъртяха се и паднаха от няколкото стъпки височина на земята.

Ударът остави Асаяга без дъх, но той остана вкопчен в противника си и блокира удара, насочен в очите му, с увитото около ръката си наметало. С лявата си ръка извади късия си меч и го заби право нагоре, в ребрата на моредела. Изправи се, посегна над рамото си с дясната ръка и измъкна дългия меч.

От това, което видя пред себе си, сърцето му се смрази. Поне трийсет моредели бяха останали в резерва, повечето — въоръжени с лъкове и готови да поразят всеки, който се прехвърли през стената. Вдигна над главата си тежкия меч и се понесе с вик срещу враговете.

Кацнал на скалната стръмнина, Денис гледаше касапницата долу.

— Губят — заяви Грегъри.

— Нямаше нужда да ми го казваш — отвърна тихо Денис.

Не можеше да не го възхити безумната идея да се удари по залостената порта с човешки „таран“. Но щурмът се бе провалил и елементът на изненада беше загубен.

Видя как цураните се пръснаха покрай стената, докато от другата страна на прохода гарнизонът моредели се изсипваше от дългите дървени бараки и се строяваше — бяха готови да убият всеки, който се прехвърли през стената.

— Поне трийсет са — прошепна Грегъри.

Денис кимна.

„Проклятие!“

Мястото му беше познато. Баща му бе построил преградата долу, като част от външния фронт към северните тресавища. Моредел явно бяха използвали стената и бяха възстановили портата от другата страна, като бяха вдигнали и стражевите постройки — казармените бараки, построени от баща му, бяха изгорели преди години, още когато Денис беше момче. Тактически позицията не беше особено здрава — всеки, който познаваше района, можеше лесно да я заобиколи по хребета от двете страни, по старите пътеки, използвани често от контрабандистите. Точно заради това баща му я беше изоставил и беше вдигнал малкото укрепление, превърнало се след време в Бастиона на Брендан.

Точно по такъв контрабандистки маршрут беше решил да тръгнат, когато се оказаха само на миля от цураните.

Докато цураните долу се готвеха за щурма, Денис се беше прехвърлил с бойците си източно от прохода по стръмния склон. Виелицата беше задържала гарнизона вътре, точно както се беше надявал, тъй че нямаше патрули, които да ги пресрещнат в засада.

— Виж.

Грегъри сочеше назад, на юг. Трудно се виждаше от облачната пелена, но за миг тя се разнесе и Денис успя да зърне главния път, прекосяващ ниския хребет няколко мили по-назад.

Конници, които се движеха предпазливо, но упорито напред. След миг облаците ги скриха.

Бойците му се изкачваха на хребета. Бяха изтръпнали от умора и прогизнали до кости.

— Надявах се едната страна да избие другата — измърмори Денис. — А след това ние да довършим останалото. Трябва ни онзи подслон долу и портата, иначе с всички ни е свършено.

Грегъри кимна и го изгледа втренчено, без да казва нищо.

— О, проклятие — изсъска Денис и отново погледна надолу. — Това е лудост!

Първият моредел пусна тетивата и стрелата се отплесна от шлема на Асаяга. Той нападна слепешком, с надеждата смъртоносният му удар да отнесе с него поне един от враговете.

И в този момент видя как един моредел залитна напред и как върхът на копие щръква от гърдите му. След него падна друг, после още един.

Пронизителният боен вик надмогна вятъра като вой на вълци, нахвърлили се върху плячката си.

Асаяга погледна нагоре. Кралските войници се спускаха по почти отвесната стена на прохода. Няколко се хлъзнаха по заледения склон и западаха надолу с крясъци. Един се стовари отгоре върху връхлитащия към него моредел и ударът уби на място и двамата. Повечето войници успяваха да се задържат за кривите храсти, израснали по стената на склона, спираха за миг, пускаха се и отново се хлъзгаха, спираха отново и най-сетне скачаха на земята. Първият, който успя да скочи на крака, измъкна двуръчния си меч, нададе убийствен рев и нападна. Моределът пред него се обърна, заотстъпва и замаха с лъка в ръката си, мъчейки се да го използва като щит. Ударът го посече на две.

Водачът на бойците от Кралството се завъртя като котка и се сниши пред един връхлитащ с копие моредел. Със смайващо майсторство замахна отдолу с меча, още сгънал едното си коляно, посече моредела в бедрото и продължи атаката.

Още и още кралски войници скачаха долу, някои направо върху покривите на бараките и от тях — на двора.

Асаяга погледна към стената. Десетина от хората му се сражаваха с моределите по бойниците, други все още се мъчеха да се изкатерят, няколко лежаха убити.

Обърна гръб на кралските войници и затича към портата. Пазеха я две от съществата, с вдигнати мечове. Само за секунда той парира удара на първия, завъртя се бързо, порази втория под мишницата, докато той вдигаше меча си за удар, след това се обърна, замахна високо в лицето на първия и го заслепи. Моределът падна и бързият удар с острието във врата му сложи край на агонията.

Асаяга награби края на гредата, залостила вратата, надигна я и я хвърли настрани. Крилата мигновено се отвориха и бойците му нахлуха вътре с вдигнати мечове…

Гледката на кралските войници, довършващи последните моредели, ги накара да спрат устрема си. Асаяга също се обърна, стиснал меча.

Денис се изправи след удара, отсякъл краката на моредела, стисна меча си по-здраво и се огледа за нов противник. Друг тъмен елф връхлетя към него с вдигната бойна брадва и изведнъж залитна назад със стрела, забита в гърлото му. След миг Тинува се озова до него, заредил нова стрела.

Денис зърна за миг как Грегъри се стоварва върху дървения покрив и пропада през него. След секунди изскочи през вратата. Залиташе.

В този момент няколко моредели се обърнаха и побягнаха. Денис изсвири на Алвин и ги посочи. Сержантът кимна, изрева команда и шестима бойци ги подгониха.

Денис се обърна, видя отварящата се порта и нахлуващите през нея двайсетина цурани и се стъписа.

За миг пред очите му изплува споменът за щурма на родното му имение, разтварящата се с трясък порта, нахлуващите цурани, баща му, падащ на двора със стрела, забита в окото. Споменът за онова време, споменът за Юрген, за всички мъртви, отприщи ледения му гняв и жаждата за мъст. Той вдигна меча и пристъпи напред да посрещне атаката.

Имаше нещо смътно познато у един от цураните — онзи, който бе атакувал портата и със смайваща ловкост беше свалил двамата моредели само за секунди. Същият — явно водачът им — изрева нещо на воините около себе си и в същото време пристъпи напред и вдигна меча си. Денис моментално разпозна стойката: беше „чака“, ритуалната поза за влизащия в дуел: мечът хванат с двете ръце, изправен отвесно, дуелистът — леко извърнат на една страна. Беше я виждал веднъж във вражеския тил, когато един цуранин бе предизвикал заради някаква обида друг на дуел. Две години по-късно един освободен цурански роб му бе обяснил какво е видял.

Денис поклати невярващо глава. Проклетият кучи син искаше да се бие с него на дуел! Няколко от войниците му се изсмяха и един вдигна лъка си да простреля пристъпващия напред цуранин. Но нещо в показния жест на чуждоземеца накара сърцето на Денис да трепне.

Бяха изтекли само няколко секунди и още докато водачът на цураните се приближаваше, бойците на Денис бяха довършили последните моредели и бяха готови за отпор на цураните, влизащи през стените и през портата. Той погледна бързо натам и разбра, че последните стрелци на противниците все още са вън.

Дуел. И все пак… Денис осъзна, че всъщност мъжът не го предизвиква. По-скоро заявяваше, че е готов да се бие. Щеше да е дуел, ако той приемеше предизвикателството. Хвърли отново поглед към цураните. Чакаха кротко до портата да видят какъв обрат ще вземат нещата и бяха като огледални двойници на неговите бойци — точно толкова съсипани и уморени.

Денис обърна гръб на цуранския водач и изрева на хората си:

— Затворете портата!

След това се обърна отново към цураните и се помъчи да изрови от паметта си няколко думи от техния език. Познанията му бяха нищожни, няколко късчета от фрази, научени от Грегъри, но една от тях беше командата „Затвори!“

В отговор, цуранският водач изостави формалната поза и му изръмжа сърдито.

Денис осъзна, че водачът им е разбрал командата му като искане да се спрат последните му воини, които все още бяха отвън. В същия миг някъде по пътя зад портата, от юг, прозвуча рог. През портата нахлу стар цурански воин с млечнобяло ляво око и лице, обезобразено от белег от челото до брадичката, и се закова на място, щом видя кралските бойци.

— Моредел! — извика бегачът — дума една и съща на всички езици — и посочи навън.

Всички замръзнаха. Денис се взря във водача и погледите им се сплетоха. Усети до себе си Тинува и видя как елфът сниши лъка си.

Усещаше пресметливия поглед на цуранина върху себе си, знаеше, че омразата и недоверието са взаимни, и в същото време долавяше по-дълбокия страх — не толкова от смъртта, колкото от това да попаднеш жив в ръцете на моредел. Не беше професионалната омраза на един воин към друг в разгара на битката, омраза, зад която все пак съществуваше малко респект. Този страх беше първичен, ненавист и погнуса, осъзнаване, че в сърцата на приближаващите се врагове се е всмукала душата на една мрачна вселена.

Денис сниши меча си, опря върха му в земята и извика през рамо на хората си:

— Примирие! Бием се с моредел. Сметките си с цураните ще разчистим след това.

Няколко от войниците му изсумтяха, но повечето отвърнаха с одобрително ръмжене и отпуснаха лъковете мечовете си.

Цуранският водач извика нещо през рамо и Денис забеляза същата реакция от другата страна. Посочи стената на изток от портата, а после себе си. Цуранинът кимна, посочи гърдите си, после западната стена и изрева команда.

— Стрелци! — извика Денис. — Горе на стената и се прикрий. Стреляй по команда.

Затича към все още отворената порта. Влизаха последните цурани. Един от тях изрева, щом го видя, вдигна меча си и нападна. Цуранският водач извика, скочи пред Денис и парира удара. Нападналият го изгледа с гняв и го подмина.

Последните двама цурани влязоха — влачеха свой ранен другар — и командирът им натисна вратата. Денис му помогна. Затвориха двете крила, вдигнаха гредата и я напъхаха в скобите.

Денис надникна навън през един от процепите между дървените талпи на портата. След няколко мига от завоя на пътя се показа ренегат на кон, няколко горски троли тичаха след него. Ренегатът дръпна рязко юздите и спря. Денис зърна за миг още няколко конници, спрели точно на завоя. Самотният ездач започна да се обръща.

— Убийте ги! — извика Денис.

Стрелците му се надигнаха и след секунда ездачът, конят му и тролите лежаха по земята.

Цуранският командир го изгледа косо и изръмжа одобрително.

Залпът бе посрещнат с гневни викове. Някой изрева команда и всичко затихна. Денис гледаше напрегнато, надяваше се тази измет да щурмува и дати избият до крак.

Изтекоха няколко минути.

Тинува се спусна от стената и застана до него. Цуранинът погледна елфа и се ококори, Тинува му кимна и му каза нещо на тяхната реч. Изненадан, цуранинът му отвърна кратко.

— Какво му каза? — попита Денис.

— „Почит към твоя дом“, традиционния цурански поздрав. После го поздравих за майсторството с меча. Не знам дали го видя, но наистина майсторски уби двама моредели.

Денис кимна и попита:

— Грегъри къде е?

— Натресъл се на една греда, когато пропадна през покрива. Замаян е малко, но нищо му няма.

— Ако преживеем тая нощ, ще намеря време да се посмея — отвърна Денис.

Тинува замълча, погледна през един от процепите и отново се обърна към Денис.

— Няма да щурмуват скоро. Мисля, че това е само авангардната част. Оставихме достатъчно клопки под снега, за да ги позабавят. Ще изчакат да дойде останалата част от ордата, за да се развърнат по фланговете ни.

Денис отново погледна към прохода. Мъглата се сгъстяваше, режеше силен вятър. Бурята бушуваше в пълната си ярост от другата страна на планината. Алвин се появи от мъглата, забави крачка, щом видя цуранина, после пристъпи напред.

— Спипахме ги.

Денис въздъхна облекчено. Поне едно нещо бе свършило както трябва. Никой нямаше да извести, че са тук. Обърна се отново към цуранина. Каква бъркотия, по дяволите!

— Ето какво ще направим — зашепна на Алвин и Тинува. — Половината от хората ни влизат в казармата. Да напалят огън. Събличат се, изсушават се, да се нахранят с топла храна. Да видят какви сухи дрехи може да се намерят от проклетниците, които бяха тук. Два часа, после сменяме с другата половина.

Посочи двете страни на прохода.

— Тинува, искам да вземеш десетима стрелци. Извеждаш ги горе по фланговете и задържате моределите и тролите — не искам да ни изненадат, както ние тях. Допускам, че тази сган е също толкова уморена като нас. Щом разберат, че държим и височините, ще се откажат поне за тази нощ. На около миля надолу по склона има стари рудни шахти на джуджетата. Сигурен съм, че ще се отдръпнат в тях, ще напалят огньове да се сгреят и ще изчакат да се стъмни, за да ни обкръжат и заклещят. Излизаме два часа преди разсъмване, сухи и отпочинали.

— А новите ни приятели? — попита Тинува и посочи с очи цуранския командир.

„Проклятие“, помисли си Денис.

— Мисля да го уредим, преди да тръгнем. Широката река, помниш ли я?

Тинува се усмихна и кимна. И Денис се сети, че елфът със сигурност е знаел реката сто години преди самият той да се роди. За пореден път си даде сметка колко стара и дълголетна е расата на елфите, а това му напомни колко много рискуват те, когато влизат в бой: на везните се поставяха не някакви си десетки години, а векове. Една двойка елфи можеше да има не повече от две деца за сто години. Всяка смърт при тях значеше много повече за съдбата на расата им.

— При тази буря реката ще се е вдигнала. Тръгваме за брода на Гарт. Прехвърляме се и там ще имаме позиция, която и хиляда Тъмни братя няма да могат да атакуват. Има едно малко укрепление там, стоим на топло и чакаме, докато се откажат да ни гонят, след което се прибираме у дома.

— Добър план — отвърна Тинува, пак хвърли поглед към цуранина, кимна и се върна на стената.

От бойниците започнаха да слизат мъже. Тръгваха към казармата, а Тинува подбираше нещастниците, които трябваше да се качат от двете страни на прохода и да пазят фланговете.

Цуранинът се обърна и извика, едноокият воин изрева заповед и половината цурани също тръгнаха към дървената постройка. Денис видя как едноокият спря няколко души, каза им нещо, а те кимнаха и се върнаха на местата си, докато той заповядваше на други, явно на ръба на изтощението, да се подслонят.

Щом двете групи се приближиха, бойците се поколебаха, явно раздвоени между желанието да влязат вътре и нервността от това, че ще са толкова близо до заклетия враг.

Един от цураните каза нещо, посочи кралските бойци и понечи да извади меча си, но едноокият им водач го изби от ръката му.

— Тук вътре е топло, кучи синове такива. Хайде, влизай!

Беше Грегъри. Стоеше на отворената врата, а лумналият огън зад него подканяше. Денис се зачуди дали наталецът не го беше напалил нарочно, за да ги съблазни.

Двете групи стояха разколебани и се гледаха.

Грегъри каза още нещо, този път на цурански, и им махна да влизат. Едноокият ветеран се изсмя грубо и пристъпи през прага, хората му се изсипаха след него, последвани от кралските войници.

— Цуранският му наистина е доста добър.

Сепнат, Денис се обърна. Беше цуранският командир. Денис го изгледа с гняв.

— Не знаех, че говориш езика ни.

— Не си попитал.

— Проклет да си, трябваше да кажеш нещо.

— Нима? Я кажи, далече ли е до тази Широка река?

— Разбери сам. Ако ме надживееш.

Цуранинът се усмихна.

— Първо хората ни да се стоплят. Ние с теб — също. После можем да решим кой кого ще надживее утре.

Денис не отвърна. Погледна двамата мъртви моредели до портата, наведе се, дръпна наметалото на единия и се заметна с него.

Цуранинът направи същото с наметалото на другия, без дума повече да каже и без да откъсва очи от Денис.

Тъмнината се спускаше.