Доблестен враг

ЕпилогСъбиране

Денят беше топъл.

Капитан Денис Хартрафт от Висок замък, скуайър на твърдината на Волфгар, заслони очи да погледне към вечерното слънце, гаснещо зад планините, обрамчили долината.

Излезе бавно от гората, с лъка на рамо. Плячка не носеше, макар да беше срещнал не един сръндак. Килерите бяха пълни с провизии, долината беше богата на дивеч и Той нямаше никакво желание да опъва лъка в тази топла есенна вечер. Ловът беше само повод да остане насаме в тишина и да размисли. Разговорът му с Алиса тази сутрин го беше тласнал към размишления за странните обрати на съдбата, които го бяха върнали в тази долина след края на войната. А децата тичаха и вдигаха врява из цялото укрепление. Чудеше се понякога защо шумът, който вдигаха, му се струва много по-стряскащ от грохота на битките. Усмихна се, щом се сети как най-голямото му момче, Юрген, се опита да вдигне бащиния си щит, макар да беше едва четиригодишно.

Спря на малката могила на пътя и погледна към крепостта. Беше ритуал, започнал да се превръща в навик — поклонът на надгробната могила, съхраняваща пепелта на Волфгар, на Ричард, Алвин и останалите; дори на Сугама. Седна на земята, загледа могилата и тихо промълви:

— Е, Волфгар, кучи сине, пак ще ставаш дядо. Алиса пак носи дете.

После се загледа към долината. На мястото на старото дървено укрепление се издигаше здрава каменна цитадела. Денис тихо се засмя на иронията на живота.

Онова, което преди беше негова земя, в края на войната беше дарено на цураните. Лорд Касуми, вече граф Ламът, бе получил този сан от крал Луам след края на войната, когато граф Вандрос спечели титлата херцог на Ябон след оттеглянето на стария Брукал. Денис без проблем бе уговорил краля да вземе на служба Касуми и останалите цурани, заседнали на Мидкемия. Познаваше качествата на тези мъже по-добре от всеки друг войник в кралската армия. Срещу всеки един като Сугама можеше да се намерят сто като Асаяга, мъже, готови да пазят гърба ти с цената на собствения си живот и да дадат всичко от себе си в името на честта и дълга. Да, той ги прие най-радушно като свои съюзници на северните граници, за да държат моредел по-далече от Кралството. Възразил беше единствено на решението да дадат семейното му владение на цуранския васал граф Касуми.

Тази вест беше жесток удар за Денис. Беше се сражавал вярно в продължение на десет дълги години и му беше трудно да приеме, че накрая ще го лишат от дома на предците му. Спомни си колко се беше ядосал тогава и въздъхна.

Беше разбрал, че името му е донякъде опетнено. Някой наистина се беше разприказвал. Друго не можеше и да се очаква. Войниците си бяха войници и в дните след завръщането им в редиците на кралската войска се разнесе мълва за чудодейното завръщане на така наречения „изгубен патрул“ — и явно накрая някой си беше развързал езика и бе описал надълго и широко какво всъщност се бе случило.

После дойде нощта, в която старият херцог Брукал го повика и му предяви обвиненията в съглашателство с враговете, и че съзнателно е допуснал да се измъкне елитна цуранска част.

Иронията бе в това, че обвиненията дойдоха точно от Брукал, известен като един от най-прагматичните военни на бойното поле. Все пак дългът си беше дълг и ако слуховете се окажеха верни, Денис можеше да бъде обвинен в измяна.

За щастие никой от мъжете му не го издаде пред трибунала на херцозите Брукал и Боррик, и граф Вандрос Ламътеки.

Денис беше върнат на служба, но репутацията му беше разклатена. Мародерите бяха разформировани, а в последната година от войната го изпратиха да служи при Вандрос. Графът бързо оцени, воинските способности на Денис и в края на войната той си беше върнал уважението и ранга, но клюките за загадъчните му и пълни с премеждия пътувания с един цурански патрул така и не секнаха.

В известен смисъл новото назначение му донесе голямо облекчение. Фронтът беше спокоен, патрулите — досадно ежедневие, и така той изкара остатъка от войната.

И на два пъти беше видял Асаяга. Първият път беше вторите, около година след раздялата им. Цураните настъпваха на друг фронт, а в територията, патрулирана от Денис, бяха нанесли отклоняващ удар. Имаше кратко, но яростно сражение около един горящ хан, с тежки загуби и за двете страни. Докато се оттегляха, извличайки ранените си, Денис за миг успя да зърне Асаяга, и Тасему до него.

Изчака — не знаеше какво може да последва. Вятърът навя пушлива завеса между тях, а когато тя се разнесе, двамата ги нямаше и той успя да изведе отряда си.

Вторият път беше в деня, в който Разломът се затвори. Денис беше застанал мирно с почетната рота, назначена да присъства на историческата среща между крал Луам и император Инчиндар, Небесната светлина.

Дори сега, пет години след войната, Денис не разбираше напълно измяната на елфите и джуджетата. Само допреди миг двамата млади владетели седяха един до друг, с един млад магьосник в черен халат, който им превеждаше, а след това изведнъж лесовете изригнаха от елфи и джуджета, атакуващи цураните.

Битката, която последва, бе ръкопашна и кръвопролитна. Денис се беше сражавал за завземането на машината на Разлома, тъй като беше чул как принц Арута, братът на краля, възкликна, че трябва да се завладее, преди цураните да успеят да прехвърлят подкрепления от родния си свят.

Магьосникът в черния халат и още един, в кафяво, най-сетне бяха унищожили съоръжението и Денис и до ден-днешен не можеше да повярва на онова, на което бе станал свидетел: грохотът, последвал разрушаването на механизма, страховитият тътен, който разтърси земята и събори мъже и коне по полето.

Цураните с проклетото им твърдоглавие не се предадоха дори тогава. Императорът им се беше върнал жив и здрав на техния свят със свитата си, но воините, заседнали от тази страна на Разлома, бяха продължили да се сражават. Накрая разумът надделя и силов командир Касуми от клана Шинцаваи бе заповядал да капитулират, след като ядрото на кралската армия пристигна на мястото на примирието.

Денис си спомни как видя Асаяга на полесражението — и как изпита огромно облекчение, като го видя сред пленниците.

Потупа разсеяно гроба на Волфгар, затананика си тихо старата песничка за краля и бавно се изправи. Беше време за вечерния преглед. Утре рано на северния проход щеше да отиде патрул, за да проверят какви ги вършат моредел. Държеше хората му да си легнат рано и да отдъхнат добре. Повечето бяха новобранци, малко прекалено жадни за бой, но пък новобранците винаги си бяха такива.

Като стигна до отворената порта на укреплението, видя строените пред нея войници. Начинът, по който го гледаха, събуди любопитството му: някои се усмихваха, особено старите кучета, ветераните от отряда на Мародерите. Насред парадния терен стоеше нисък набит войник в табарда на граф Ламът.

Беше Асаяга.

Цуранинът вдигна ръка в официален войнишки поздрав, после пристъпи напред и стисна ръката на Денис.

— Асаяга! В името на всички богове, мислех, че ще дойдеш чак утре вечер! — Видя герба над вълчата глава на табарда. — Скуайър ли си вече?

— Да, приятелю. Скуайър на моя господар граф Касуми.

— Моите поздравления.

— Благодаря. Вече знам какво имаше предвид за барон Мойет. Доблестен мъж, но много корав понякога.

— Самодоволен шопар искаш да кажеш — отвърна Денис.

Асаяга се засмя.

— Ти го каза, не аз.

— Е, и кое е имението ти? — попита Денис и поведи госта си към новата цитадела.

Асаяга се поколеба, след което отвърна тихо:

— Валинар.

— Проклет да съм! — Денис отметна глава и се разсмя.

Асаяга поклати глава.

— Титлата трябваше да е твоя. Съжалявам, че ти донесох неприятности.

— Недей. Направихме каквото трябва. Ако не бяхме, сега и двамата щяхме да сме мъртви, а Кралството щеше да разчита на един добър цурански скуайър по-малко.

— И на един добър капитан от северните блата. Ти поне си подчинен на барон Висок замък, не на Мойет.

— Е, да — съгласи се Денис. — А и тук ми харесва. Земята е богата; мястото е великолепно да си вдигне човек нов дом, да живее, дори да има по някое приключение. Тук ще поставя нова традиция на Хартрафт, Асаяга. Вече предпочитам спокойствието. А и в това място, открито от Волфгар, има нещо особено. Допускам, че късче от душата му все още витае тук, защото като че ли съм наследил от него определено презрение към кралските дворове.

Асаяга кимна.

— Това никак не ме изненадва.

Денис го попита с усмивка:

— А Алиса? Чака те вътре, за да те поздрави. Два сина вече, чака трети. — Потупа го сърдечно по рамото. — Ще го изтощиш момичето, приятелю. Е, Волфгар щеше да се гордее.

— Да, щеше — отвърна Асаяга и се усмихна лукаво.

В този момент двете жени се появиха на прага на цитаделата. Алиса забърза напред и само дето не полетя в прегръдката на Асаяга.

— Толкова ми липсваше!

Той се засмя.

— И на мен ми липсваше. Как мина гостуването ти?

— Чудесно. Но още по-хубаво е, че си тук. Колко ще останем?

Асаяга я прегърна през кръста и я целуна.

— Още седмица, а после трябва да се върнем в двора. Жената на Касуми казва, че й липсва любимата й придворна дама, а аз трябва да се върна към задълженията си.

Денис се обърна към сержант Дженкинс.

— Прегледай бойците, смени постовете и ги освободи.

Сержантът отдаде чест и се обърна да изпълни заповедта. Роксана слезе по стъпалата и целуна Асаяга по бузата.

— Радвам се, че те виждам.

— И аз.

От сградата се чу вик, последван от възмутен вой, и двете сестри се спогледаха. Роксана каза:

— Това е моят Юрген. Каква ли беля е направил пак? Кожата ти е одрал, Денис! — И забърза навътре.

Алиса се обърна към мъжа си:

— Ще ида да видя и нашите момчета.

Двамата мъже застанаха на входа на новия дом на Денис и се загледаха към долината, където преди години се бяха сражавали рамо до рамо. Слънцето се спускаше на запад.

— Мястото е великолепно за ново начало — промълви Асаяга.

— Не мога да си представя, че може да съм по-щастлив отвърна Денис. — Роксана е истинско чудо, а синовете ни са… невъзможни. — Засмя се. — Тя е права. Сигурен съм, че баща ми гледа отгоре от Залата на Лимс-Крагма и се смее на отмъщението над своя син. Но да, животът е хубав. Хайде влизай. Ще приготвят банята, ако искаш да се окъпеш.

Асаяга се засмя.

— Да. Хубаво е да види човек, че си забърсал малко от цивилизацията, варварино.

Денис се намръщи.

— Варварино?

Асаяга го плесна закачливо по ръката.

— Хайде да се понакиснем и да отпуснем, и можеш да ми кажеш в коя част на потока при Валинар се въди онази невероятно голяма пъстърва, за която ми разправяше веднъж.

— Невероятно ли? — възмути се Денис. — Заклевам се в сина си, че рибите там са поне по три стъпки.

Асаяга го изгледа недоверчиво, но реши да не се заяжда и двамата приятели влязоха, за да се съберат с жените и децата си за вечеря.