Добрите ученици

I

Люн1 и Патон2 слязоха по стълбището на школата за ченгета. Те излизаха от часа по спомагателна анатомия и се канеха да похапнат, преди да продължат стажа си пред сградата на Конформистката партия, чиито стъкла току-що бяха изпочупени от побеснели простаци с чепати прътове. Двамата весело размахваха сините си пелерини и си подсвиркваха един марш на ченгетата, в който се скандираше на всеки три четвърти такт, като се удряше здравата с бялата палка по бедрото на стоящия до теб, и по тази причина бе за предпочитане да се изпълнява от четен брой ченгета. В подножието на стълбището те завиха и поеха по сводестия коридор на столовата. Маршът отекваше странно под старите камъни, тъй като при четвъртия ла бемол въздухът започваше да вибрира, а цялата тема съдържаше не по-малко от триста тридесет и шест бемола. Отляво, в дългия тесен двор, засаден с белосани дървета, други бъдещи ченгета правеха упражнения за разкършване: играеха на прескочи-ченге на колело, изучаваха затворническия кадрил под звуците на арестантска цигулка, удряха със зелените си палки за упражнение едни кратуни, които трябваше да сцепят отведнъж. Люн и Патон не обърнаха никакво внимание на този спектакъл, в който участвуваха като актьори всеки ден освен четвъртък, когато ченгетата си почиват.

Люн блъсна голямата врата на столовата и мина първи. Патон почака една минута, за да си довърши марша на ченгетата, защото той свиреше по-бавно от Люн. През другите врати учениците от школата пристигаха на групи по двама-трима, много оживени, защото предишната вечер и сутринта бе имало изпити.

Люн и Патон се отправиха към седма маса, където намериха Арьолан и Полан, две от най-изоставащите ченгета в школата, но те компенсираха това с необичайна дързост. Седнаха на счупени столове сред всеобщо куркане.

— Изкара ли? — попита Люн Арьолан.

— Клати ми се ръката — отвърна Арьолан. — Дадоха ми един експериментален бабишкер, беше най-малко на седемдесет и яка като кон, мамка й!

— Аз счупих деветте зъба на моята с един удар — каза Полан. — Екзаминаторът ме поздрави.

— На мен не ми провървя — продължаваше Арьолан. — Тя така ме вбеси, че изпуснах повишението в оловна пелерина.

— Аз знам защо — каза Патон. — Вече не могат да намерят достатъчно в бедните квартали, затова ни дават разни от по-охранените райони. Те са по-издръжливи. Виж, с жените все още става, но сутринта с голям зор натиках палката си в окото на моя човек…

— Да — каза Арьолан, — бях предвидил тоя номер. Аз моята я поправих.

Той им я показа. Изкусно беше заострил края й.

— Влезе като по масло — обясни той. — Напънах се страшно и спечелих две точки в повече. Наваксах си за вчера…

— Тая година и хлапетата са трудни — продължи Люн. — На онова, дето ми се падна вчера сутринта, успях да му счупя само едната китка от раз. За глезените трябваше да продължа с ритници. Отвратително е.

— Същата работа — съгласи се Арьолан. — Няма ги вече ония от сиропиталището. Тези са безпризорни хлапета и човек не знае какво ще стане. Можеш да попаднеш и на добро, и на лошо. То е до късмет. Тези, които са се хранили добре, не можеш лесно и бързо да ги натрошиш. Имат дебела кожа.

— А пък на мен — каза Роланд — ми се разпори оловото на пелерината, от шестнадесет парчета ми останаха седем, трябваше да удрям два пъти по-бързо. Мъжка дума, щях да пукна!… Но на сержанта му течаха лигите, като ме гледаше. Той просто ми каза следващия път да ги зашия по-здраво. Не ми наложи наказание.

Те спряха да говорят, защото им донесоха супата. Люн хвана черпака и го потопи в тенджерата. Беше супа от войнишки нашивки с мазнина, която плуваше отгоре. Сипаха си тлъсти порции.