Александер Сьодерберг Добрият вълк Софи Бринкман #3

Първа част

1

(Вале дел Каука)

Миришеше на печено месо, а Ернст Лундвал бе на път да умре.

Стоеше вцепенен и дезориентиран, напъхал само части от омачканата си бяла риза в панталоните. Кевин Горман седеше на табуретка на няколко метра зад него и почесваше издаденото си чело със сребрист пистолет. Изглеждаше наистина много тъп. Какъвто си и беше.

Йенс и Лотар бяха получили места на първи ред. За да не пропуснат и секунда от представлението.

На каменната веранда над тях, сред колони и бели статуи, се беше разположил дон Игнасио Рамирес. Ядеше печено прасенце, затъкнал салфетка в яката си и със слънчеви очила на очите. Типичният наркобарон. Фризиран и прясно боядисан в чест на събитието; неестествено черна коса на фона на бледата кожа. Мястото — старомодният му дворец. Безвкусна смесица от Дисниленд и Версай. Нелепа розова торта, скрита в колумбийските джунгли. Претрупана градина, екзотични животни в заграждения. Жирафи, самотен носорог, две зебри, един лъв… няколко хипопотама. Всички стояха кротко и зяпаха унило в празното пространство.

Това представляваше сцената, режисирана от Игнасио. Ернст беше осъденият, Горман — екзекуторът… Йенс и Лотар — зрителите.

— Йенс? — извика Ернст.

Гласът му една идея по-тънък от обикновено.

— Ернст — отзова се Йенс. — Не се страхувай — продължи той, сякаш успокояваше уплашено дете. Но това бяха празни думи.

Йенс се обърна към дон Игнасио Рамирес:

— Може ли да поговорим? — запридумва го той.

Дон Игнасио не трепна, лицето му остана все така безстрастно зад тъмните очила, коремът, който изпъваше полиестерната риза, продължи да поглъща мазното свинско.

А и за какво да говорят? Какво можеше да каже Йенс? Да се моли? Нямаше с какво да търгува. Той също беше пътник, по нищо не се различаваше от Ернст. В най-близко бъдеще щеше да го сполети същата съдба. И то от ръката на Кевин Горман, палачът на служба при Игнасио, тъмничарят на Йенс и Лотар… пазачът, мъчителят… Седеше с пистолета в ръка. Както винаги, надрусан с кокаин. Нито стар, нито млад. Родом от Южна Каролина, с провиснала коса и развалени зъби; и водеше дневник на всичките си убийства.

Игнасио отпи от чашата си, вдигна я като за наздравица към Горман. Това беше знакът. Кевин Горман се изправи и тръгна с леко вдигнати ръце, за да изглежда по-едър. Застана пред Ернст.

— Йенс? — повтори Ернст, този път по-високо, въпросително.

Кевин Горман вдигна пистолета с изпъната ръка, Ернст Лундвал примижа, панически се разпищя, че ще направи каквото пожелаят…

— Затвори си очите — прошепна Йенс на Лотар.

Но Лотар не отмести поглед.

Оръжието на Горман избумтя. Животните в загражденията подскочиха, птичите ята се разлетяха от дърветата и Ернст се строполи на сухата земя с дупка в челото и напикани панталони.

Йенс подхвана Лотар, чиито крака се огънаха.

Горман се обърна към тях. Усмихваше ли се? Да. На устните му танцуваше усмивчица. Погнусата се събра в устата на Йенс, трябваше да я изплюе.

Лотар трепереше, вперил очи в земята, краката не го държаха от ужас. Йенс го крепеше. Твърде малък беше за това, едва седемнайсетгодишен…

— Йенс, Лотар! — дебелият глас на дон Игнасио.

Беше се облегнал на каменния парапет на терасата. Салфетката още висеше от ризата му, мазнината от прасенцето проблясваше около устата.

— Живеете тук, под моя покрив, от близо половин година. Отнасяме се добре с вас.

Театрална пауза. Горещината и природата около тях, шумовете на джунглата. Йенс отмести очи по посока на Ернст. Той лежеше на сухата земя, изкривен, мухите вече се събираха.

— Сега е време да заминете — продължи Игнасио. — В някои моменти, Йенс, усещам съпротивата ти.

Двама мъже хванаха краката на Ернст и го задърпаха. Ръцете се влачеха по земята и вдигаха прах, образува се червеникавокафява мъгла.

— Лотар ще дойде с теб, Йенс, но само до Маями. Ще остане там като заложник. Ако ти хрумне нещо, докато си в Европа, той ще срещне същата съдба като Ернст.

Игнасио смъкна салфетката от яката си, избърса се, хвърли я на масата и се прибра.

Йенс стискаше здраво Лотар, както баща би държал сина си, за да го предпази. Но Лотар не беше син на Йенс. Негов баща беше Хектор Гусман.

2

(Прага)

Тя беше под повърхността.

Светът навън — мъглив и неясен. Софи лежеше във ваната, сред тишината. Сърцето й биеше все по-учестено. Тя се съпротивляваше на рефлекса да се надигне. Жаждата за кислород обладаваше цялото й тяло. Натискът върху гърлото и гърдите беше страхотен. Болката раздираше крайниците и органите й. Всичко в нея крещеше да изскочи на повърхността. Но Софи Бринкман не помръдна, не се поддаде на импулса. Това беше самоналожено наказание. Което не можеше да обясни. Зад сивото терзание и болката се криеше нещо друго. Почти невидимо… Лъч червена светлина. Това беше насладата. Горчивата и сладка наслада. Себеомразата… самоизмъчването. Моментното удоволствие от болката, временното облекчение.

Тя започна да се вцепенява. Устните загубиха усещане… Натискът върху очите стана непоносим. Страхът от смъртта се пробуди. Крайниците се разтърсиха, лицето трепна. Цялата й вътрешност взе да се извива.

Само още малко…

Сърцето биеше учестено, някакъв вакуум изсмукваше всичко от тялото. Предупредителните сигнали крещяха вътре в нея. Мисълта се замъгли, няколко кратки секунди тя се люшкаше между съзнанието и безсъзнанието. И после — внезапна чернота, когато безсъзнанието надделя. Неволно си пое дъх, водата нахлу в дробовете и Софи се събуди, изскочи на повърхността, грабна хавлията, оставена на ръба на ваната, и зарови лице в нея; кашляше и повръщаше вода, накрая успя да си поеме дъх. Болката беше неописуема. Тя изкрещя в хавлията, за да приглуши звука доколкото е възможно, помъчи се да успокои дишането си — леки повърхностни вдишвания, малко въздух и после още малко, — гърлото и дробовете й изгаряха.

Отметна глава назад, отпусна ръце на ръба на ваната, задиша по-равномерно, напълни дробовете с въздух, почака кислородът бавно да изпълни тялото и органите й… Обгърна я усещане за неописуемо доволство. С наслада се вслушваше в звука от капещия кран. Кап-кап-кап във ваната на дълги интервали, липсваше постоянство, липсваше ритъм… Видя тънки цепнатини на тавана, малко обелена боя. Изви глава, роклята висеше на закачалка на вратата. „Соня Рикел“…

Бум-бум-бум. Тропането на вратата отекна в малката баня, прозвуча гласът на Алберт:

Мамо? Трябва да побързаш, след малко тръгвате.

Коктейли и глъчка. Напитките се лееха. Малкият четиричленен бенд в смокинги свиреше боса нова. Дипломати, бизнесмени, бизнесдами и някой и друг политик, общо стотина гости се бяха събрали в залата на шведското посолство в чешката столица.

Софи стоеше настрана с чаша шампанско в ръка и следеше с очи Сана Ренберг. Майлс Ингмаршон в другия край на помещението правеше същото.

Сана, с къса руса коса, привлекателна фигура и официално облекло, се движеше сред множеството. Имаше една цел — Карл Хагман. Той се намираше в средата на залата и бъбреше с колеги.

Сана се добра до Хагман и прошепна нещо в ухото му. Карл се усмихна, леко се смути, докато я оглеждаше от глава до пети.

Добре…

Софи погледна часовника си.

Тънкостта беше да изведат Карл Хагман в точния момент. Приспивателното в шампанското му щеше да подейства след трийсет минути. Тогава щеше да припадне.

Двамата колеги на Карл, мъж и жена, все се въртяха около началника си. Трябваше да ги разсеят.

Софи щеше да поеме мъжа, Майлс жената.

Тръгнаха натам, всеки от своята страна.

— Здравей — усмихна се Софи.

Мъжът се обърна и лицето му светна.

В залата беше тясно, всички стояха плътно един до друг. Докато разговаряха с колегите на Карл, те незабележимо се движеха в полукръг. Накрая колегите се озоваха с гръб към шефа си. Софи видя как Сана отвежда Карл Хагман към изхода.

След три минути се срещнаха пред залата. Карл бърбореше и се хилеше, докато Майлс го подпираше да не се търкулне надолу по стълбите. Софи и Сана вървяха след тях.

Вместо да напуснат посолството през главния вход, те свиха надясно, отвориха една врата с код, прекосиха малък офис и се спряха пред друга врата с код. Софи въведе четирите цифри, отвори, задържа вратата и се плъзна след тях.

По друго стълбище слязоха в мазето на посолството. Карл Хагман се замайваше все повече. Групичката забърза по коридора, като ту носеше, ту влачеше Хагман.

Ей!

Обърнаха се. Пазач. Двойна брадичка, тъмен костюм, радиостанция в ръката.

— Какво правите тук?

— Този приятел беше на път да се изложи пред гостите — усмихна се Майлс.

Пазачът го изгледа.

— Вие сте онзи, компютърният спец, нали?

— Да, водя този тук да си поспи в моя кабинет…

— Но само за малко, след три часа посолството трябва да се опразни, такива са правилата.

Пазачът се обърна към Софи и Сана.

— Вас не ви познавам.

— Ние сме с търговската делегация от Швеция — отвърна Софи. — Това е шефът ни.

— Как така външни лица ще се разхождат из посолството? Гостите не бива да напускат посочените места.

Гласът на пазача звучеше остро.

Майлс кимна.

— Знам, естествено, но нещата горе вървяха към грозна сцена, та се наложи да предприемем спасителна акция.

— Дреме ми дали е щял да направи сцена — сопна се пазачът.

Вече звучеше грубо.

— Моля? — възмути се Майлс.

Пазачът се поколеба.

— Не може гостите да обикалят където им скимне — каза накрая.

— Какво казахте преди малко? — не отстъпваше Майлс.

— Няма значение — смотолеви пазачът.

— Вие работите в това посолство — започна Майлс. — Това означава, че вие, както всички останали служители, носите отговорност страната, която представляваме, да изглежда достойно. Или може би и за това не ви дреме?

Пазачът поклати глава.

— Ако е така, има и други постове за вас. Мога да говоря с началника на охраната, ако искате? — продължи Майлс вече по-тихо.

Всички чакаха.

— Искате ли?

Времето течеше. Пазачът се колебаеше. Накрая процеди едно „не“ и си отиде.

Другите забързаха надолу по късо стълбище. Карл се влошаваше, краката не го държаха. Най-сетне стигнаха здрава метална врата. Майлс подхвърли ключа на Софи, тя го улови и отключи.

Излезе в някаква странична уличка и се огледа. Забръмча автомобилен двигател, между гуми и асфалт изхрущя чакъл и един сив фолксваген „Пасат“ спря пред тях.

Софи отвори задната врата, Майлс и Сана вкараха Карл. Софи заобиколи колата и седна отпред.

Огромният руснак Михаил Асмаров седеше зад волана. Хвърли един поглед на Софи.

— Мина по план — отговори тя на незададения въпрос.

Михаил потегли. Те живееха на един хвърлей оттам, на площада западно от Карловия мост.

Карл Хагман точеше лиги, обувките му се влачеха по пода, докато Майлс и Михаил го мъкнеха през апартамента.

Алберт в инвалидния стол пред стаята за гости.

— Алберт, кажи „добър вечер“ на Карл — подхвърли Майлс.

— Здрасти, Карл, пак ли си се натряскал? Разочароваш ме — ухили се Алберт.

— Стига, Алберт — скастри го Софи.

Алберт се засмя. Майлс също.

Стовариха Хагман върху двойното легло в стаята за гости и му смъкнаха дрехите.

Софи с три спринцовки и три ампули в ръцете.

— Къде е Сана? — попита и напълни първата спринцовка.

— Преоблича се — отвърна Майлс, който тъкмо нагласяше статив и фотоапарат.

Карл Хагман само по гащи. Софи седна до него на ръба на леглото и намери вена на сгъвката на ръката му. Заби иглата. Мъжът не реагира.

Бяха проучили Карл Хагман старателно. Тази вечер в посолството беше поканен като представител на една от по-малките фирми, негова собственост, специализирана в координирането на международни бази данни, за да могат страните партньори да ги управляват заедно. Програмата му беше добра, наричаше се „Линкс“ и — както показваше името — представляваше връзка между различни компютърни езици. В последно време беше разработил приложение, което свързваше държавните данъчни служби с глобални банкови транзакции. Точно това искаха те…

Софи вдигна клепача на Карл и погледна зеницата му. Трептеше.

— Това скоро ще го събуди — обясни тя.

Майлс сложи на лицето си черна маска.

Софи напълни втората инжекция и вля течността във вената на Хагман.

Карл Хагман беше пожънал успехи с компютърните си програми, договорите валяха, имаше нова къща северно от града и съпруга, която беше незаслужено красива в сравнение с него; децата отсега бяха уредени в частно училище; Карл Хагман вече оглавяваше борд на директори… намираше се на гребена на вълната. И имаше много за губене.

Софи извади иглата.

— Това ще го направи физически активен, но няма да съзнава какво става.

Майлс кимна.

Карл Хагман мърмореше, все едно сънува.

Софи се изправи и приготви спринцовка номер три.

— Тази ще му я сложиш, когато приключите, и ще се свести.

Сана се появи по прашки, жартиери, мрежести чорапи и нищо друго.

Софи я прегърна набързо, бузите им се докоснаха.

— Успех — прошепна и излезе от стаята.

Сана седна на ръба на леглото, оправи жартиерите си.

— Обичам те, Сана — промълви Майлс през маската и застана зад фотоапарата.

Тя се надвеси над мъжа в леглото.

— Обичам те, Майлс — отвърна и пъхна гърдата си в устата на Карл Хагман.

Карл се облещи.

Майлс започна да снима.

3

(Рим)

Прозорецът на колата беше отворен. Цикадите жужаха, ароматите се преплитаха — жасмин, лавандула, босилек, цитрусови плодове. Соня Ализадех седеше зад волана в паркирано „алфа ромео“.

Вилата над нея се спотайваше сред пинии и алепски борове. Не се виждаше почти нищо. Единствено през голямата желязна порта можеше да различи част от асфалтираната и слабо осветена алея към къщата. Остатъкът от градината беше скрит зад двуметров зид.

Тя хвърли поглед към ръчния си часовник. Наближаваше десет вечерта. Ако се съди по наблюдението от последните дни, мъжът трябваше да изнесе боклука от къщата някъде между девет и половина и десет и половина, да изпуши една цигара, да проведе телефонен разговор, вероятно с любовницата си, като говори тихо и обикаля разсеяно из градината.

Лешек се намираше зад зида. Беше се прехвърлил на съседното място. Сега чакаше сред сенките в градината.

Соня свали сенника и се огледа. Стар навик. Малки бръчици около синьо-зелените очи, маслинена кожа. Пусна част от правата си черна коса да пада над едното й ухо и вдигна сенника. Пътят пред нея беше черен с жълта маркировка. Между големите вили — добре поддържана тучна зеленина; всичко беше красиво, луксозно и мирно.

Тя копнееше за мир, за спокойствие и топлина. Твърде дълго вече бягаха. Тя, Лешек, Арон и Хектор… Непрекъснато да бягаш и да се криеш, беше като вечно да зъзнеш. Изсмукваше енергията. Беше уморена.

Щяха да намерят Лотар. Синът на Хектор, главната му цел. Дон Игнасио държеше Лотар. Знаеха го. Но бяха с вързани ръце. Не разполагаха със средства. Всички, от които биха могли да получат помощ, знаеха, че Хектор Гусман е свършен. Че сътрудничество с него е равнозначно на агресия срещу Ралф Ханке и дон Игнасио Рамирес. А никой не искаше това.

Правеха каквото можеха. Бяха поставили бръмбари и хакнали онези групировки, които Ханке и Игнасио Рамирес бяха отмъкнали от Хектор и бяха поставили под своя чадър. Оказа се напразно. Нищо не научиха.

Но преди няколко седмици до ушите им стигна нещо. Алдо Морети, гангстер средна ръка, който оперираше около Флоренция, бил на път да направи голям удар. Морети водеше няколко от малкото италиански банди без пряка връзка с известните големи мафиотски фамилии. Хектор беше въртял бизнес с него неведнъж през годините. Тъй че голям удар можеше да означава дон Игнасио Рамирес…

Соня погледна портата.

Ето го мъжа — връщаше се нагоре по алеята към вилата без чувала в ръка.

Беше го изтървала.

Соня се разбърза. Грабна радиостанцията от съседната седалка и припряно прошепна в микрофона:

— Прибира се в къщата, хвърлил е боклука…

Сърцето й биеше лудешки. Соня проследи мъжа с поглед. Той още говореше по телефона, спря се, пъхна цигара в уста, запали я със запалка. Издиша син дим, смееше се на нещо. Държеше се нехайно, така беше и облечен — бежови панталони, светлосиня риза.

Фигурата на Лешек се показа от сенките и притисна пистолет в главата му. Внимателно взе телефона от ръката на мъжа.

Соня запали двигателя. Даде на заден към портата на висока предавка. Премести скоростния лост на първа. Портата се отвори зад нея…

Лешек бутна мъжа на задната седалка и се качи до него.

— Тръгвай — нареди.

Соня пое надолу по хълма, погледна мъжа в огледалото за обратно виждане — черна коса, светлосини очи, мирисът му изпълваше купето, силен, остър одеколон и пури.

— Ти ли си банкерът Джузепе Русо? — попита тя.

— Да…

Правеше се на равнодушен.

— Алдо Морети клиент ли ти е?

— Защо?

Лешек го смушка с пистолета.

— Може да се каже — отговори той.

Завоите бяха остри. Джузепе се хвана за дръжката на тавана.

— Какво прави Морети в момента?

— Не разбирам въпроса.

— Какви сделки? С кого работи, какво е намислил? Всичко, което знаеш.

Джузепе Русо изсумтя. Той беше италианец до мозъка на костите, самодоволен, надут, важен.

— Не съм запознат с ежедневните му занимания, аз съм му съветник по определени финансови въпроси… Не говорите с правилния човек…

Силен удар отстрани на главата, Джузепе загуби ориентация, вдигна ръка, помъчи се да каже нещо. Още един удар. Този път по-силен. Джузепе се огледа, косата му падна на очите; объркан, замаян. Пак вдигна ръка.

— Оставете ме…

Последният удар на Лешек улучи слепоочието. Главата на Джузепе Русо отскочи от прозореца, той се вторачи замаяно в краката си.

Лешек постави снимка в скута на Джузепе. Две деца. Децата на Джузепе, син и дъщеря, осем и десетгодишни. В синьо-сиви училищни униформи, четириъгълни раници, излизаха от училищен двор.

Налагаше се да играят възможно най-мръсно.

— Мръсни свине! — изпъшка Джузепе.

— Дай ни каквото искаме — отвърна Соня.

Джузепе се опита да овладее положението. Вече се страхуваше. Усещаше се в цялата кола, точно както искаха Лешек и Соня.

— Какво искате?

Дишането му беше тежко.

Соня повтори:

— Алдо Морети. Всичко, което знаеш.

— Каква гаранция ми давате? — прекъсна я Джузепе.

— Никаква. Отговори на въпросите ни. Ако децата ти са важни — прошепна Лешек.

Банкерът гледаше в празното пространство.

— Спомена парични потоци — промълви накрая.

— Откъде?

— Процедурата е сложна.

— Каква е?

— Парите не влизат, а излизат, от Морети… Ще се местят насам-натам и ще се прикриват чрез транзакции между различни банки и учреждения…

— И накрая къде трябва да стигнат?

Той погледна снимката на сина си и дъщеря си.

— Частна банка на Карибите.

— Собственост на?

— Групировка, с която Морети върти бизнес.

— Коя?

— Не знам…

— Вече работи ли с тях, с групировката? — попита Соня.

— Ще работи. Предстои. Всичко е подготвено.

— Кога?

— Другата седмица имат среща. Това ще е стартът…

— Къде ще се състои срещата?

— Във Флоренция, където живее той, предполагам.

— В дома му?

Джузепе поклати глава.

— Морети никога не провежда срещите в дома си… нито в офиса.

— А къде?

— Не знам.

Банкерът се мъчеше да си върне контрола. Но Соня не му даваше възможност.

— Къде? — настоя. — Ти къде се срещаш с него?

— Най-често се виждаме в ресторант или в музей, в „Уфици“, а се е случвало и просто да се разхождаме по улиците.

— Колко пъти сте се срещали?

— Общо?

— Да.

— Нямам представа. Негов съветник съм от много години. Срещали сме се много пъти.

— Къде най-много пъти?

— В моя офис, тук в Рим.

— А във Флоренция, когато ти си ходил при него?

Джузепе се замисли.

— В ресторанта.

— Къде е той?

— Насред туристическия ад, Пиаца дела Синьория.

Соня спря колата край пътя. Подаде му бележник и химикал.

— Напиши името на ресторанта, също и на банката на Карибите.

Джузепе взе бележника и химикала и написа каквото поиска Соня.

— Обещайте ми, че…

Но Джузепе не можа да продължи. Лешек отвори вратата, изтръгна бележника от ръцете му и го изблъска на пътя.

Соня потегли, продължи надолу по хълма. Рим сияеше в нощта. Но не там отиваха. Соня и Лешек излязоха на магистралата на север, към Тоскана, към бенедиктинския манастир… към Хектор Гусман.

4

(Прага)

Софи седеше в кабинета и чакаше да й дадат сигнал, че са готови. Тогава щеше да включи телевизора и да проследи продължението на ставащото в стаята.

Огледа се. Този кабинет беше щабът им през последната половин година. Стените свидетелстваха за това.

Три от тях бяха покрити с документи, бележки, снимки, съобщения, всички свързани помежду си с шарени лепенки. На едната стена — сини, на другата червени, на третата — никакви, само две снимки. Трите стени представляваха три различни събития, пряко повлияни едно от друго.

Стената срещу нея, тази със сините лепенки, беше Стената на Томи. Данни за убийства, рекет, пари, всичките свързани с Томи Янсон от Криминална полиция, бившият шеф на Майлс. Томи Янсон се беше опитал да убие Майлс. Но Майлс по чудо оцеля. За разлика от колежката си Антония Милер. Един от куршумите улучи целта си — нейната глава. Софи също беше там… Наложи се да бягат. От всичко и всички… Майлс си намери работа с помощта на брат си, под фалшиво име, в шведското посолство в Прага.

Само че не бяха напреднали колкото се надяваха. Информацията на стената не беше пълна. Сега всичко зависеше от Карл Хагман в съседната стая.

Другата стена, с червените лепенки…

Стената на Хектор.

Информация за движението и организацията на Хектор, описана в най-големи подробности от Софи, която я познаваше отвътре. Тук също изобилстваше от данни за убийства, рекет и незаконни сделки, достатъчни да изпратят Хектор и всичките му приближени в затвор до живот.

Стените… като две полицейски разследвания.

Софи погледна снимката на Хектор, поставена в средата. Очите му се взираха право в нея. После пак Стената на Томи… Томи също се взираше.

И двамата я преследваха, но по различни причини.

Имаше и трета стена. Тя беше оскъдна, състоеше се само от две снимки. Йенс и Лотар. Тази стена нямаше име, нямаше шарени лепенки. Би трябвало да я наричат Стената на Лотар, тъй като той беше най-важен.

Тези три стени бяха целта.

Да се отърват от Томи.

Да се отърват от Хектор.

Да спасят Лотар и Йенс…

Само че последното не беше вярно.

Снимките на Лотар и Йенс, отново. Тя премигна, отмести очи.

Те бяха обречени. Тя го знаеше. Майлс и Сана го знаеха. Михаил го знаеше. Алберт не го знаеше…

Потропване на стената пробуди Софи. Сигналът, че са приключили с противната си работа. Че Сана е излязла, Майлс е събудил Хагман с третата инжекция, показал му е снимките, заплашил е да ги изпрати на жена му, приятелите, колегите… Поставил му е задача.

Софи включи телевизора. Картината беше чернобяла и идваше от камера на тавана в стаята, където стояха Майлс и Карл. Майлс с маската на лицето. Карл Хагман вече с риза и панталон до маса с три компютъра. Изглежда, всичко вървеше по план.

Майлс постави лист хартия на масата пред Хагман.

Искаме да проследим банкови преводи, извършени преди около година в Лихтенщайн. Пари са преминали от един човек в друг, който се е опитал да ги скрие. Трябва ни цялата верига. Искаме да знаем къде са отишли парите и да проследим всички или част от тях към сметката в шведска банка и да научим притежателя й. Трябва ни име.

Звукът беше добър, тя чуваше всичко ясно. Дори мърморенето на Карл.

Ще отнеме време.

Нямаме много време.

Карл работеше на компютрите.

Ако не се получи, ако не успея да ви помогна? — попита.

— Тогава животът ти ще се промени. Снимките отиват при всичките ти близки, колеги, клиенти…

Дори ако това, което искате, се окаже невъзможно?

— Да — отвърна Майлс. — Дори ако е невъзможно. А също и ако някой засече компютрите ни, също и ако някога изтърсиш за това пред когото и да било. Сега действай и стига си задавал въпроси.

Карл седеше неподвижно, отчаян. Накрая явно се примири с участта си и започна да щрака по клавиатурата, отваряше програми, въвеждаше пароли в отделен прозорец. Постепенно се преобразяваше, ставаше по-съсредоточен, по-бърз, движенията му в различните киберсветове бяха опитни и самоуверени. Работеше усилено, енергично, страстно. Софи си помисли, че тук Карл Хагман е в стихията си.

Тя започна да се успокоява. Карл не се опъваше. Ако беше отказал, щеше да му прати Михаил. И тогава щеше да стане грозно.

— Мамо?

Алберт на прага зад нея.

— Здравей, миличък — отговори тя. — Ела.

Той влезе и спря количката до нея. Заедно загледаха екрана.

— Как върви? — попита той тихо.

Басовият му глас вече беше улегнал и щеше да остане такъв. Тя го погледна за момент, отметна косата зад ухото му. Горната половина на тялото му беше атлетична, гръдните мускули личаха под блузата, бицепсите бяха големи и с изпъкнали вени. Но краката оставаха тънки и безсилни…

— Не знам… Ще отнеме доста време.

Тя усети, че шепти.

— Майлс как се справя?

Алберт не сваляше очи от екрана.

— Добре.

— А ако не се получи?

Тя нямаше представа…

— Продължаваме напред — отвърна спокойно.

— После отиваме за Лотар и Йенс… — каза той, както често повтаряше.

— Когато можем — промърмори тя… както винаги.

Само че излъга сина си. Както винаги. Умишлено или не, беше приела, че той не бива да знае. За да го предпази, така си повтаряше. Но не беше вярно. Все по-ясно осъзнаваше, че предпазва себе си. С всеки изминал ден тя харесваше Софи Бринкман все по-малко.

Сякаш чул мислите й, Алберт я погали леко по бузата с опакото на ръката си, може би за да я утеши, и излезе от стаята.

Беше се променил. Като всички момчета на тази възраст. Но Алберт беше по-различен. По-умен, по-сериозен… по-истински. Но част от него вече я нямаше. Откритата, очевидната, безгрижната. Това, което беше той преди счупването на гръбнака. Дотогава просто се носеше по течението, оставяше собственото си мислене, самомнение и мироглед да го формират. Сега беше друго, почти обратното. Беше осъзнал, че е длъжен той да се формира, да си създаде статус, а това не става от само себе си, когато си прикован на инвалиден стол, колкото и дружелюбен да се показва към теб обкръжаващият те свят. В неговия случай можеше да се разчита на интелекта… разсъдъка, находчивостта… острата мисъл, подправена с чувство за хумор. Той ставаше по-важен от всичко друго — интелигентният хумор. Той беше неговото спасение, превръщаше го в личност. И въпреки това на Софи й липсваше някогашният Алберт. На него също, поне доколкото можеше да прецени тя.

След два часа Карл изведнъж спря работа.

— Готов съм, беше трудно и сложно. Но успях. Моята програма успя…

Софи долови гордост в гласа му.

— Проследих сумата, която изчезва в Лихтенщайн — продължи Карл. — Обиколила е света безброй пъти. Но накрая пак се е върнала в Лихтенщайн, в друга сметка, без име, само с номер. От тази сметка голяма сума е била изпратена за изследвания на АЛС[1] по света… Но после пак става сложно.

— Как? — попита Майлс.

— Парите, изтеглени от сметката, стигат до банка в западна Африка. От тази банка по-малки суми — от по няколкостотин хиляди — достигат финалната си дестинация в сметка в Швеция. По пътя са спирали в други фиктивни сметки, после са продължили нататък. Схемата работи, няма как да се проследи, не оставя следи. Хубав и лесен начин да скриеш първоизточника.

— Но ти успя? — попита Майлс.

Карл кимна. Написа някакъв номер на един лист и го подаде на Майлс. Посочи монитора.

— Въведете номера на сметката и ще получите личните данни, които търсите, в кои банки са сметките на лицето и тъй нататък. Натиснете пак ентър и ще получите пълно извлечение от всички транзакции, свързани с този човек и тази сметка. Аз не искам да знам кой е човекът, затова ще се обърна с гръб.

Така и направи и сега стоеше с лице към камерата. Софи наблюдаваше Карл Хагман. Изглеждаше измъчен, неспокоен и учтив.

Майлс беше въвел номера. Нищо не ставаше. Той стоеше вцепенен. После… на екрана се появи информация. Майлс се понаведе, зачете… Скочи на крака толкова рязко, че катурна стола, обърна се към камерата, очите му блестяха иззад маската, когато вдигна палец към обектива.

5

(Тоскана)

От пиниите се носеше плътен аромат, вечерният въздух беше горещ и тежък.

Хектор Гусман, облечен в расо, седеше на пейка пред манастирските порти и гледаше как фаровете на колата осветяват пътя далеч долу на идване от града. Соня и Лешек нямаха право да пребивават в манастира, това беше едно от правилата, поставени от брат Роберто, за да позволят на Хектор да се укрие тук.

Вече пет месеца живееше сред монасите. Сред тях, но винаги отделно. Участваше във всекидневната работа, присъстваше на молитвите, макар и само като зрител. Хектор ядеше с тях и имаше собствена килия. Но не беше един от тях. Единствената му обща черта с монасите бе, че и той не притежаваше нищо и също като тях се беше оттеглил от света и никога не излизаше от манастира. Но причината за това беше съвсем различна от тази на братята.

Него го преследваха… всички. Полицията, конкурентни групировки. Ралф Ханке, германски бизнесмен от Мюнхен с огромна криминална мрежа. Игнасио Рамирес, наркобарон от Колумбия. Двамата си сътрудничеха, за да премахнат Хектор. И успяха. Отвлякоха сина му, Лотар, отвлякоха Ернст Лундвал, съветника му. Човек, който познаваше из основи всички дела на Хектор. За Ханке и Игнасио се беше оказало лесна работа да пренасочат бизнеса и контактите на Хектор към себе си…

Фаровете наближаваха, колата се показа на билото. Вече чуваше далечния слаб двигател.

Ралф Ханке… Мъжът, който уби бащата и брата на Хектор, който по всяка вероятност беше убил и любимата му, Софи Бринкман, който прати Хектор в кома, който похити сина му. Който отне всичко, което Хектор притежаваше, който го унижи тотално…

Какво да направиш с такъв човек? Идеите край нямаха. Те го държаха буден нощем. Угасваха всяка светлинка. Дори в място като това. Металическият вкус на отмъщението в тялото извиваше вътрешностите му. Подтикът да отвърне на удара… Да убие гадината… Да убие всички гадове, които му причиниха това. Жаждата за кръв го обладаваше. Вкусът й беше на желязо, омраза и бодлива роза.

Но в крайна сметка, когато пропъдеше мислите за мъст и изпод тях за миг се покажеше здрав разум, тогава съществуваше само едно — Лотар…

Той сведе очи. Расото, сандалите, чакълът под тях. Земята е свещена, където и да стъпиш, така казваше брат Роберто.

Преди да дойде тук, преди да се скрие в този манастир, Хектор се беше събудил от близо половингодишна кома. Когато отвори очи, откри, че е променен. Беше склонен да премисля и върти в главата си няколко въпроса до безкрай. Освен това чувстваше повече. Сякаш емоционалният му живот се беше разраснал и вече покриваше целия спектър. Струваше му се, че разбира в какви отношения са някои неща в света. Че съществува единство, връзка, нещо като отец на всичко на света. И там, отвъд границата, се чуваше глас. Понякога тих и неразбираем, друг път ясен и отчетлив. Той говореше на него и на всичко друго, което съществува. Хектор не можеше да сподели това усещане с брат Роберто, нито с друг от монасите. Не искаше да знае как ще го изтълкуват… какво би могло да му причини… Тъй като чувството за вина съпровождаше Хектор навсякъде, в това поне нямаше съмнение. Унищожиха половината му семейство заради него. Убиха Софи Бринкман заради него… съсипаха безброй животи… Заради него.

Вината го глождеше, стремеше се да излезе на бял свят, да си поеме дъх. Но въпреки че го съзнаваше, успяваше да я задуши, да я държи на разстояние… Това беше ежедневната му борба — да не допуска твърде много светлина. Защото тогава всичко щеше да отиде по дяволите.

Фаровете на автомобила заслепиха Хектор за миг, когато алфа ромеото сви и спря пред него. Отвориха се врати, после се затвориха.

Лешек и Соня седнаха от двете му страни на пейката. Хектор показа, че иска нещо от Лешек. Лешек извади малка пура и запалка. Хектор я запали и известно време издишваше дима с наслада. Тримата седяха един до друг в мълчание.

— Работи ли Алдо Морети с Игнасио Рамирес? — попита Хектор предпазливо, сякаш отрицателният отговор би означавал край на всичко.

Соня му показа бележника.

Хектор прочете двата реда. Горният представляваше обичайно име на италиански ресторант или пицария. Под него — име на банка. Банко Популар Генерал С.А.

Хектор го прочете още веднъж. Знаеше това име. Собственост на дон Игнасио. Офшорна банка. Хектор беше наливал пари в нея в продължение на много години.

— Това е личната банка на Игнасио — каза той с облекчение и издиша дима.

Лешек се усмихна, Соня се усмихна.

— Как ще процедираме? — попита Хектор и си дръпна два пъти от пурата.

— Ще отидем в ресторанта, или където там ще е срещата. Ако някой близък до дон Игнасио присъства, хващаме го — отговори Лешек.

— Близък?

— Някой важен, някой ценен за Игнасио, някой, когото можем да разменим срещу Лотар.

— Ами ако няма такъв?

Настъпи кратко мълчание. Накрая Соня продума:

— Тогава е свършено. Махаме се оттук.

Хектор пак погледна бележника.

— Това ли е единственият начин? — попита.

Соня и Лешек не отговориха. Въпросът беше твърде сложен. Цялото начинание беше изключително рисково. А шансът за успех — минимален. И тримата знаеха в какво тежко положение се намират. Никаква власт, никакви средства. Само надеждата поне нещо да стане, както те го искат. Да извадят късмет.

Хектор се изправи, допуши пурата, пусна я на земята, без да я угаси. Сложи си качулката и погледна Соня и Лешек:

— Благодаря ви — прошепна, прибра ръце в ръкавите на расото и се отправи към портите на манастира.

6

(Маями)

Карта на света, разтворена на масата.

Йенс се беше надвесил над нея. Апартаментът, високо в сградата с изглед към Маями Бийч и с модерен дизайн, се състоеше от едно обширно помещение. Кухня, дневна, трапезария — всичко в едно.

Кевин Горман седеше на дивана срещу телевизора и настървено смъркаше кокаин; после взе от стъклената масичка пистолета със заглушителя, облегна се на дивана и отпусна глава назад. Може би за да предотврати потичането на кръв от носа или пък за да го хване по-бързо наркотикът. Очите на Горман се насочиха към Йенс.

— К’во зяпаш?

Йенс отново се вторачи в картата.

— Ей, педал, на тебе говоря!

Йенс не му обръщаше внимание.

— Кучко! Ще гледаш татенцето, като ти говори.

Йенс вдигна очи. Горман се хилеше на собствените си думи.

— Татенце. Вече така ще ми викаш.

Горман насочи пистолета към лицето на Йенс. Усещането беше крайно неприятно.

Кевин Горман изцъка три пъти с език. Имитираше изстрели със заглушител. Звучеше изкуствено и ужасно инфантилно.

— Два в гърдите, един в челото. И гудбай на кучката Йенс.

Горман свали пистолета. Пак се наведе към масата, изсмърка още една магистралка.

Йенс се овладя, върна се към картата.

Маршрутът се виеше като змия през половината свят.

Стъпки зад гърба му. Лотар дойде и застана до него, взря се съсредоточено в картата.

— Здравей — прошепна Йенс.

— Здравей — прошепна Лотар.

Заедно заразглеждаха картата; пътят им тръгваше от Колумбия, минаваше нагоре между Хаити и Куба, свиваше на запад и се насочваше към Флорида. Тази част минаха с товарен кораб, който извършваше този курс един път месечно. С него пристигнаха на пристанището на Маями, където стоката беше разтоварена, преразпределена и натоварена на пътнически съд — круизен кораб за Бермуда, който щеше да вдигне котва вечерта. От Бермуда пакетът щеше да се качи на самолет на „Бритиш Еъруейз“ от летище „Уейд“ до лондонското „Гетуик“. Оттам с частен автомобил до Фолкстън и английския край на тунела под Ла Манша, после с влака до Кале от френската страна. Накрая маратонско пътуване — дванайсет часа до Флоренция в Италия. Крайната цел.

— Къде е най-критичният момент? — изпита го Йенс.

Лотар проследи черната линия, която се виеше от Колумбия до Италия. Постави показалец върху Бермудските острови в Атлантическия океан.

— Тук.

— Защо не в Лондон? „Гетуик“. Пътнически самолет, митница, мерки за сигурност, сърцето на Европа?

— Защото вече ще е минал през митницата в Бермуда.

— И?

— Бермуда е британска територия. А ние държим митницата в Бермуда — отвърна той.

Лотар се посвещаваше на проблемите, предлагаше разрешения, беше сериозен и отдаден. Йенс бързо бе разбрал, че това ще е спасението на момчето в плен — да го включи в работата за дон Игнасио, да му намира занимания и да му създаде нещо, което може да мине за установено ежедневие. Всичко възможно да му осигури нормалност в едно иначе крайно ненормално съществуване. Никога не говореха каква стока прекарват. Тонове дрога.

— В крайна сметка — каза Йенс — всичко се свежда до това да поставиш точните хора на точното място в точното време. Огромно количество подкупи. И гигантски късмет.

— Него го имаме. Гигантския късмет.

Лотар посочи Кевин Горман, който тъкмо изсмърка поредната доза, запали цигара, задърпа жадно, изкрещя някаква псувня на доктор Фил, който говореше нещо от телевизионния екран.

Понякога, когато онзи не го чуваше, Лотар се подиграваше на Горман. Само това можеше да прави. Горман мразеше Лотар, Йенс го знаеше, беше го видял още в началото. Горман страдаше от комплекс за малоценност спрямо Лотар. И имаше защо, във всяко едно отношение. Това плашеше Йенс. Правеше положението още по-опасно.

— Още няколко дни и ще се отървеш от него — прошепна Йенс.

— Само че и теб няма да те има — промълви Лотар.

— Ще се върна.

— Той също.

Йенс се поколеба, преди да продължи:

— Ще имаш други пазачи, докато ни няма. Не се тревожи, няма как да са по-лоши от този.

Лотар често правеше впечатление за по-голям от седемнайсетгодишен. По-зрял, почти като връстник на Йенс. Но понякога отново се превръщаше в момче, макар и за кратко. Преди половин година беше видял как убиват майка му, бяха го отвлекли, заключили в килия, отвели в Колумбия… Там адът се отвори под краката му. Сянката беше надвиснала над него непрекъснато, макар той да полагаше кански усилия да гледа на света със същото безгрижие като преди.

Йенс го чуваше нощем как го измъчваха кошмари, как става и обикаля, когато демоните откажеха да го оставят. Как понякога, в самотата си, седи със сведена глава и тихо плаче. Лотар си нямаше никого; само Йенс. А сега и той щеше да замине. Момчето се чувстваше напълно изоставено.

Йенс го хвана за раменете и се взря в очите му.

— Пази се. Единственото важно е да не ни разделят — рече тихо.

Лотар кимна, опита да се усмихне. Но колкото и да се бореше да не го показва, животът му беше черен.

— Ще се справиш ли?

Лотар кимна отново. Храбър до последно…

Радиостанцията на масичката изпращя. Горман я вдигна, промърмори нещо, заслуша се. После я остави до себе си на дивана.

— Двайсет минути, кучко! — извика на Йенс.

Йенс щеше да мине пробно целия маршрут. Това беше част от сделката. Да проправи пътя до срещата във Флоренция. Първият етап мина — с товарния кораб от Колумбия през Карибско море до Маями. Лотар и Йенс се разхождаха по палубата, планираха, играеха карти и релаксираха, получиха заслужена почивка от Горман, който си стоеше в каютата, друсаше се и зяпаше порно.

Кожената чанта беше оставена върху оправеното легло. Дрехите за няколкодневно пътуване бяха сгънати вътре. Йенс отиде в банята и прибра тоалетните принадлежности в несесера.

Хвърли един поглед на отражението си в огледалото — рус, загорял на слънцето, здрав, тук-там по лицето му започваха да се появяват бръчки. И мрачното излъчване, неопределената тъмнина. Тя се дължеше отчасти на омразата. Така поне предполагаше той. Все същите мисли, винаги когато останеше сам. Убий Горман, убий Арон Гайслер, убий Хектор Гусман. Те го държаха на крака, те му даваха цел. Арон Гайслер, най-приближеният човек на Хектор във всички начинания, ги проследи в Дания, промуши Софи с нож, опита се да я убие. Но тя оживя. Йенс я намери на кухненския под. Тя му прошепна името на Арон в линейката. В онзи момент той си обеща да убие Арон… и Хектор, който беше изпратил Арон да го извърши.

Лотар зад него. Йенс се обърна.

— Трябва ли ти помощ за нещо?

Хектор… бащата на Лотар. Това беше проблематично. Йенс потърка врата си.

— Може да подредиш всичко в несесера. Благодаря ти.

Горман дойде в спалнята зад тях. Изсипа приготвената чанта на Йенс, изтърси сгънатите дрехи на пода, претършува всички джобове и отделения на чантата, после хвърли и нея. Влезе в банята, изтръгна несесера от ръцете на Лотар, хвана го за косата и грубиянски го избута в спалнята, зашлеви го през лицето, събори го на земята, просто така.

Омразата. Горман беше хиена. Йенс искаше да го убие, да убие хиената, да й прережа гърлото…

Но Лотар се изправи веднага; всеки път все така бързо. Показваше гордост, нямаше да позволи да го смажат. Горман не можеше да го понесе. Затова се опитваше да върне равновесието. Обърна се към Йенс:

— Накарай хлапака да спре да ми се подиграва — прошепна Горман.

Вече стоеше съвсем близо до лицето му. Дъхът му…

— Той не ти се подиграва — отвърна Йенс.

— Знам, че ми се подиграва, когато не го чувам… Да спре.

Горман отстъпи една крачка. Йенс усещаше огромна несигурност у него, чувство на отчаяние. Все едно е тормозено дете и достойнството му е поставено на карта. Горман се усети. Опита се да заличи следите от слабостта си.

— Застрелях Ернст в главата, нали видя? Ръката ми не трепна… За мен е дреболия. Същото чака теб и пикльото.

Усмивката му беше грозна, устата — ухилена, зъбите — жълти и криви.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — отвърна Йенс.

7

(Париж)

Срещнаха се на „Шарл дьо Гол“, спряха се насред потока от хора.

— Леви — поздрави Арон.

— Арон — поздрави Леви. Гласът му беше бездънно дълбок.

Тръгнаха.

— Как е положението? — попита Леви.

— Нищо не ни остана.

— Значи лошо.

Леви Ханула. Лаконичен, мрачен, с високи скули, финландец. Боен другар на Арон от Чуждестранния легион. Бяха се сражавали рамо до рамо в няколко битки, измъкнаха се невредими, поне физически. Разделиха се. Арон стана бодигард на Хектор Гусман, Леви — наемник в частни военни организации.

— Къде е Хектор? — попита Леви.

— Крие се… Всички се крием.

Проправяха си път през множеството.

— И сега слагате край?

— Да, такъв е планът — потвърди Арон.

— Как изглежда?

— Засега неясно.

— В общи линии?

— Първо ми разкажи за хората, с които ще се срещаме.

Минувачите им правеха път.

— Двама братя — започна Леви. — Перуанци, живеят в Лима, участваха във военен отряд, който прогони комунистите от Сендеро Луминосо през осемдесетте и деветдесетте. След това работиха в различни частни военни компании. Бил съм се с тях в Ирак и Конго-Киншаса.

Арон хвърли бърз поглед на Леви.

— И?

— Бива ги в боя. В нормалния живот не толкова.

— В смисъл?

Леви се замисли.

— Като деца са.

— Възраст?

— По-стари са от нас, над петдесет. Но са точно каквото искаш.

— Какво искам?

— Един-двама добри мъже вместо много не толкова добри — сви рамене Леви.

— И?

— И които няма да бъдат засечени. Не са известни, нито са свързани с някоя криминална групировка.

— На кого са предани? — поиска да знае Арон.

— На никого… на себе си.

Стигнаха гейта, хората седяха пръснати по един, по двама.

Арон намери свободна триместна пейка с изглед към пистата. Леви донесе две чаши кафе и седна до него.

— Е, дай да чуя плана, нищо че е неясен — настоя финландецът и хвана чашата си с две ръце по същия начин, както когато пиеха супа на фронта.

— Има две части — поде Арон, отпи от кафето, изгори си езика.

— Първата част?

— Трябва да намерим един човек.

— Кой?

— Синът на Хектор…

— Хектор има син?

Очите на Арон се насочиха към един 787 на „Етихад“, който захождаше за кацане.

— Да, държеше го в тайна допреди половин година.

— Как се казва?

— Лотар…

— Къде е?

— При Игнасио Рамирес в Колумбия.

Леви вдигна вежди.

— Наркобаронът?

Арон не отговори. Поглади правия път на черната си коса, както му беше навикът.

— Отвлечен? — попита Леви.

Арон кимна.

— Как?

Самолетът кацна.

— Ралф Ханке и дон Игнасио се обединиха, за да смажат Хектор, да ни отмъкнат бизнеса, контактите… всичко — отвърна Арон. — Съществуването на Лотар беше пазено в тайна с години. Намериха го заедно с майка му в Берлин, нея убиха, отвлякоха момчето.

Арон отпи от кафето.

— Окей — кимна Леви. — Лотар отива при баща си. Нататък?

— Трябва да си върнем откраднатото. И отгоре. Това е втората част от плана.

Гейтът вече се пълнеше с народ.

— Дон Игнасио Рамирес? Ралф Ханке? — промълви Леви. — Те са едри риби, имат огромни организации, огромна власт, много пари… сериозна защита. Аз и още двама?

Арон гледаше през големия прозорец.

— Също и аз, и Лешек, и Соня… И Хектор.

— Пак не сме много — възрази Леви.

— Да — прошепна Арон. — Но това е положението.

— Защо?

— Не можем да си позволим да се разкрием, иначе край с нас. Игнасио и Ралф Ханке са пуснали, независимо един от друг, пипала навсякъде, търсят Хектор под дърво и камък. Най-малкото изтичане на информация и сме дотам. Затова не, няма да сме много.

Продължиха да си пият кафето и да зяпат самолетите, които кацаха и излитаха.

— Променил ли си се, Арон?

Арон изгледа Леви учудено.

— Странен въпрос.

— Странен отговор — отвърна финландецът.

— Остарях — рече Арон.

— Аз също — кимна Леви. — Както и всички други хора на света. Има нещо друго.

Пауза.

— Последната година беше тежка — призна Арон.

Леви поклати глава.

— Не, извинявай, Арон. Не е това. Изплюй камъчето.

Арон остави празната чаша на свободната седалка между тях.

— Една жена умря — промълви най-сетне.

— Красива жена?

Арон се замисли.

— Може би, но не за мен.

— Злополука? — попита Леви.

Злополука — тази дума използваха за онези, които попаднеха под куршумите им, невинните.

Арон поклати глава.

Не.

— А какво?

— Аз я убих — заяви Арон и погледна Леви за момент. — С нож — поясни тихо, сякаш от моментна и неконтролируема нужда да сподели.

Леви присви очи.

— Защо? — прошепна.

Арон почака тътенът от засилващ се самолет да утихне.

— Софи, така се казваше, приятелката на Хектор. Тя ни предаде, работеше за Ханке и дон Игнасио…

Леви забеляза съмнението в очите на Арон.

— Но?

— Но вече не съм толкова сигурен. Може би ще ми трябва помощта ти, Леви. Ако се окаже, че Хектор или някой друг научи какво направих.

— Той не знае ли?

— Знае, че е убита, но не и как.

Леви мълчеше. Арон продължи:

— Аз взех решението, налагаше се.

Убедеността вече липсваше.

Високоговорителите в зоната изпращяха. Женски глас с френски акцент съобщи, че пътниците на полет 480 на „Ер Франс“ до Лима могат да се качват на борда.

8

(Прага/Стокхолм)

Двигателите ревяха, самолетът се засилваше, профуча по пистата и се вдигна във въздуха. Колесникът се прибра в пода под краката й, Софи видя как Прага изчезва, когато машината се скри в облаците и се насочи на северозапад.

Тя не обичаше да лети. Не че изпитваше ужас, но притеснението винаги присъстваше. Някой й беше казал, че това е неоправдан страх. Голяма утеха, когато се страхуваш…

Еърбъсът се изкачи в синьото, огряно от слънцето и спокойно небе, пое по курса си и пилотът изключи предупреждението за предпазните колани. Но тя не свали своя. Отказа храната и напитките. Два часа и половина по-късно кацна на окъпаното от слънцето стокхолмско летище „Арланда“.

Опашката пред паспортния контрол се точеше бавно. Софи въртеше в ръце виненочервения си паспорт, отваряше го пак и пак, сякаш за да се увери, че всичко е наред.

„Софи Бринкман“, така пишеше. Нейна снимка отпреди четири години. Истинският й личен номер, истинският й подпис…

Следващият!

Полицаят зад стъклото й махна с три пръста да дойде.

Софи прекрачи бялата линия и направи четирите крачки до него, подаде му паспорта.

Шведският полицай погледна информацията, сравни лицето й със снимката, сканира паспорта и й го върна.

— Добре дошла у дома.

В мига, в който Софи стъпи на шведска земя за първи път от пет месеца, информацията за самоличността й влезе в сървърите на полицията и имиграционната служба и беше сравнена с наличните данни. Беше изпратена в космоса, мина през сателита и се върна на Земята в един сървър в Белгия. Там информацията за нея беше криптирана и изпратена на Интерпол в Лион и Европол в Хага.

Софи стигна до залата за пристигащи. Мъжът я чакаше, както беше уговорено. Зализана назад прошарена коса, будни очи зад кръгли очила с рогови рамки. Нарочно пусната двуседмична брада, строга уста, костюм с вратовръзка въпреки юнската горещина.

— Вие сте адвокатът — отбеляза тя.

— А вие сте Софи Бринкман.

Ръкуваха се.

— Тумас Русенгрен — представи се той.

Едно такси ги отведе в Стокхолм.

— Не знам нищо за вас освен името — започна той. — Не знам как да ви представлявам. Вероятно никак, предвид инструкциите, които получих.

Стокхолмският му диалект беше на границата на надменността. Но Тумас Русенгрен не беше надменен. Беше открит, прям и спокоен по един симпатичен начин.

— Какво мислите за това? — поинтересува се Софи.

— За инструкциите да не върша нищо?

— Едва ли така е пишело в писмото — възрази тя.

— Не, пишеше да ви придружавам и да не се отделям от вас, докато не ми кажете, че вече не съм нужен.

— Ето, виждате ли? — усмихна се тя.

— Само че това е нож с две остриета. Няма какво да спечелите, като не знам какво е затруднението ви, нали така?

— Няма как да знаете — отвърна тя.

— Напротив, ако ще ви представлявам като адвокат, мога.

— Само че може би няма — сряза го тя.

Адвокатът сбърчи чело.

— Парите пристигнаха ли? — попита тя.

Той кимна и добави:

— Защо аз?

— Защото сте известен адвокат.

— Известен? Само заради това? — засмя се той.

— Да, Тумас, боя се, че този път е само заради това.

Тя едва не се усмихна.

* * *

Курвата беше на четири крака в леглото.

Комисар Томи Янсон стоеше зад нея. Той работеше целенасочено, докато жената баеше монотонно и без да се вживява как му бил най-големият и той бил най-добрият и най-якият мъж, когото е срещала в живота си.

— Не може ли да млъкнеш? — изстена той, съсредоточен върху себе си.

Томи затвори очи, забърза ритъма, помъчи се да фантазира картини, които да го доведат до края. Но картини не се появиха. Вече дори не знаеше какво го възбужда… Може би нищо… Също като курвата, предположи. Просто искаше да свърши, това беше целта. Засили темпото, стисна очи, потисна и мислите, доколкото можеше. Сега всичко се свеждаше до едно…

Телефонът зазвъня от джоба на панталона, който висеше около единия му глезен.

— Дявол да го вземе… — изсъска той. Засили се още повече, опита се да продължи още няколко секунди. Но беше отминало.

Въздъхна ядосано, отдръпна се, вдигна си панталона, извади банкнота от петстотин крони и я хвърли на леглото.

— Хиляда — възмути се тя.

— Другия път повече — промърмори той.

Тя лежеше гола в леглото, къносана коса, бледа кожа с рани по ръцете. Казваше се Касандра. Значело паднал ангел, както научи той при първата им среща преди няколко месеца.

Томи присви очи срещу дисплея на телефона. Отблизо виждаше замъглено. Преди два месеца се беше предал и си беше купил очила за четене. Установи, че са на главата му. Сложи си ги на носа и я погледна за момент над рамките:

— И престани да дрънкаш така, докато правим секс, Касандра — продължи той. — За мен е напълно ненужно, сто пъти ти казах.

— Млъквай, шибан идиот — изръмжа тя, стана от леглото и се скри в банята.

Съобщението в телефона на Томи Янсон представляваше имейл с прикачен файл, автоматично генериран от Европол. Текстът и информацията бяха сухи. Томи прочете, че номерът на паспорта и личният номер на името на Софи Бринкман, обявена за международно издирване, са минали паспортен контрол на „Арланда“ преди около час.

Пътуването с кола от предградието до полицейското управление в центъра на Стокхолм обикновено отнемаше двайсет и пет минути. Томи можеше да вземе разстоянието и за четвърт час, ако включеше сирената и караше в автобусните ленти, поне където имаше такива.

Томи набра номера на онзи задник Еди Буман. Еди вдигна на втория сигнал.

— Чакай ме пред управлението, идвам до петнайсет минути.

Къде ще ходим? — изпъшка Еди.

— Не е твоя работа.

Томи затвори, влезе в платното за автобуси и натисна газта.

Еди Буман… Трийсетина годишно полицайче, което работеше като инспектор на етажа на Томи. По-рано Еди беше в друг отдел, но Томи го вербува в Криминална полиция. Само дето Еди не беше поставен в екипа на Томи, за да разследва. Беше поставен там, за да прави каквото му нареди Томи. Защото Томи го държеше със страшен компромат.

Еди го чакаше под палещото слънце пред полицейското управление на Кунгсхолмен. Метър и осемдесет висок, широкоплещест, късо подстриган. Настани се на предната седалка. Лъхаше на одеколон.

— Миришеш като френска курва, Еди — изръмжа Томи. — Носиш ли колта, който ти дадох? — продължи.

— Да, долу на паркинга е, в жабката… в колата — заекна Еди с тих глас.

Колт, непроследим полуавтоматичен пистолет, който Томи беше уредил миналата година от един албанец, който въртеше нощен клуб в центъра. От него купи и паспорт. Полезно, ако нещо се прецака.

— Зареден?

— Да… — промърмори Еди.

Томи долови неохота в погледа му.

Предавател в автомобила на Томи отвори желязната порта и двамата потънаха в мрака на полицейския паркинг.

— Трябва да намерим една жена — започна Томи. — Ще я хванем и ще я отведем в гората. Ясно?

Еди кимна.

This is it, Еди — продължи Томи. — И след това сме квит… свободен си.

Еди гледаше в празното пространство.

Телефонът на Томи иззвъня.

— Да? — вдигна той.

Криминален комисар Томи Янсон? — попита женски глас.

— Да, но съм зает, може ли да…

Казвам се Софи Бринкман — прекъсна го гласът.

Целият свят замръзна.

— Аха.

Искам да се срещнем.

Той си прочисти гърлото.

— Къде се намирате?

С адвоката ми сме в полицейското управление, във фоайето.

Софи и Тумас Русенгрен бяха въведени в стая за разпити. Бетонни стени. Вратата се затвори с трясък.

Правоъгълна маса с четири заковани за пода стола. Двамата седнаха един до друг. В стаята настъпи пълна тишина.

— Ще ви помоля да си отидете, когато започне разпитът — проговори Софи.

— Колко голяма е кашата, в която сте се забъркали?

Тя се замисли над въпроса му. Да, колко голяма беше кашата, в която се забърка? Имаше отговор. Адски огромна.

— Благодаря ви, че сега сте тук — отвърна тя, все едно това щеше да му замаже очите.

— На линия съм. Можете да ми се обадите, когато пожелаете.

— Вероятно ще се наложи, Тумас — кимна тя.

Вратата се отвори. Томи Янсон влезе. Риза под пуловер с триъгълна яка, джинси, очила за четене на челото. Избягваше очите на Софи, докато се ръкуваше и с двамата.

— И друг път сме се виждали — каза Томи на Тумас.

— Да, няколко пъти в съда — сети се Тумас, когато Томи седна срещу тях.

Тумас се покашля.

— Представлявам Софи Бринкман. Нека се впише, че вие, Томи Янсон, ще извършите разпит на моята клиентка, която ме помоли да не присъствам.

— Нима? — учуди се Томи.

Тумас се изправи и напусна стаята.

След затварянето на вратата настъпи напрегнато мълчание.

— Значи, адвокатът няма да присъства? Това не го очаквах — изсмя се той особено.

Софи мълчеше, просто го гледаше и за момент Томи загуби контрол над ситуацията, заразглежда книжата си, прочисти си гърлото.

— Софи Бринкман… Обявена сте за международно издирване. Не сте заподозряна в престъпление, а сте търсена като евентуален свидетел на няколко събития, които разследваме. Повечето свързани с Хектор Гусман…

— Томи? — прекъсна го тя.

Той спря.

— Да?

Софи посочи единия ъгъл на стаята.

Той погледна натам, към камерата, която ги следеше.

— Работи ли? — попита тя.

— Защо?

Тя не отговори.

— Не — отвърна той. — Камерата не работи.

Тя посочи микрофоните, които стърчаха от масата.

Той поклати глава:

— Не, не са включени.

Софи наблюдаваше мъжа. Черна коса, малко по-дълга от необходимото, сиви кичури, път през средата. Старателно подрязани мустаци, увиснали над ъгълчетата на устата. Очите — празни, почти мъртви.

— Ще ви разкажа една история. И ще ви помоля да слушате, без да ме прекъсвате — рече тя.

Нещо насмешливо се пробуди у Томи, безрадостна усмивка разтегли устните, очите помътняха. Той се облегна назад.

Софи почувства, че точно така изглежда и вътрешната природа на Томи Янсон. Видът му отразяваше душата — насмешлива и изпълнена с огорчение. Всички опити за професионално държане, които видя до този момент, бяха просто театър. Авторитетният, опитният, учтивият, спокойният… Отработени маниери до най-малкия нюанс, които той използваше в дадени ситуации. А Томи Янсон беше умел, беше стратег. По-добър и от най-добрите актьори. Иначе не би оцелял досега…

Сега обаче за един кратък миг маската му беше паднала, беше се хлъзнала, макар и само на сантиметър. Презрителен и злобен, за миг той седеше срещу нея, потънал в бездънен, безкраен мрак. Беше кошмарно, отвъд всякакъв здрав разум.

— Преди около година се запознах с Хектор Гусман — започна тя. — Той лежеше в болницата, където работех като медицинска сестра. Беше го блъснала кола в центъра на Стокхолм.

Томи слушаше. Презрението бе заменено от съсредоточаване.

— След като го изписаха, с Хектор започнахме да общуваме. С мен се свърза ваша колежка, Гунила Страндберг. Поиска да я снабдявам с информация за Хектор и групата му.

— И снабдихте ли я? — попита Томи.

Сега се държеше нормално — като полицай на разпит…

— Само с маловажна информация за хората около него, тъй като не знаех нищо, нямах какво да й дам. Но това нямаше значение, понеже Гунила и брат й Ерик, които водеха разследването срещу Хектор, се оказаха корумпирани. Бяха събрали екип, който работеше без вмешателство от когото и да било в полицията. Бяха действали по този начин в продължение на много години и повечето им разследвания… им носеха огромни суми. Сега искаха парите на Хектор.

Тя се вгледа в чертите на Томи. Той беше вдигнал вежди, изглеждаше изненадан. Това беше постановка. Всичко казано му беше известно.

— Синът ми беше прегазен от хората на Гунила, докато се опитваха да го отвлекат, за да притиснат мен. Счупиха му гърба и го приковаха към инвалиден стол.

Томи се направи на шокиран.

— Дявол да го вземе… — прошепна.

— Същевременно Гунила и екипът й бяха близо до успех в опита да притиснат Хектор за пари, а в замяна на това Хектор щеше да може да действа свободно в Стокхолм под тяхната полицейска защита. Предаването на парите между Хектор и Гунила трябваше да стане в един ресторант във „Васастан“ — „Трастен“.

Кисело изражение на лицето на Томи.

— Но не мина по план — продължи тя. — В ресторанта избухна престрелка. Хектор избяга.

Томи присви очи.

— Имаше един полицай в екипа на Гунила — продължи Софи. — Той не беше включен в схемата. Вместо това го бяха пратили да извършва задачите им, като си мисли, че наистина разследват Гусман.

Тя спря, погледна Томи в очите, не отмести своите.

— Казваше се Ларш Винге — продума накрая.

Томи отвърна на погледа й с празен израз.

— Разбирате ли накъде бия? — попита тя.

Той се вторачи в нея, сви рамене; почти незабележима усмивка; презрението се върна.

— С времето Ларш Винге осъзна, че нещо не е както трябва. Той започна тайно да разследва собствения си шеф, Гунила. Наблюдението и подслушването, които Гунила беше насочила към мен, сега се обърнаха към нея. Картината започна да му се избистря. Гунила и групата й крадяха пари. Той се свърза с вас. Томи Янсон, началник на неговия началник. Честен и отдаден на професията полицай от старата школа. Даде ви всички доказателства, които беше успял да събере… Вярваше ви.

Томи показа равнодушие, хвърли един поглед на часовника си.

— Ларш Винге ви даде една чанта. Материалите в нея изобличаваха дългогодишните деяния на старата ви приятелка и колежка Гунила. Вие се изненадахте искрено, не знаехте нищо за това, не бяхте усетили нищо, дори не ви беше хрумвало… Може би дори сте се почувствали малко глупаво, Томи? Измамен?

Лицето му внезапно помръкна, зачеса се стръвно по бузата, докато го заболя, после и по брадичката.

— Оказахте се пред дилема. Съпругата ви, Моника, болна от АЛС. Влошаваше се бързо. Изведнъж се появи възможност да се доберете до пари. Големи пари. Може би с тях щяхте да успеете да я спасите?

Ръцете — сключени на гърдите на Томи.

— Вие направихте избора, Томи. В онзи момент взехте решение животът ви да поеме по нов път.

Погледът му взе да шари.

— Може би с Гунила сте отишли заедно в дома на Ларш Винге, може би тя е пристигнала, когато вие вече сте били там, или пък обратното. Не знам какво точно е станало в онзи апартамент. Но знам, че вие застреляхте и двамата в дома на Ларш Винге. И се погрижихте да изглежда като разчистване на сметки. Ларш Винге убил шефката си и после се самоубил.

Ръцете на гърдите се бяха стегнали малко.

— Приключихте ли? — попита той.

— Вие се докопахте до голяма част от парите, събрани от Гунила през годините — продължи Софи спокойно. — От чуждестранни и сравнително сигурни сметки прехвърлихте много от тях за себе си, но още по-големи суми дарихте за изследвания на АЛС, на отделни институти и учени. Но нищо не можа да спаси съпругата ви. И същевременно вие направихте всичко по силите си да предпазите себе си. И всички, които биха могли да ви разкрият, бяха убити…

Тишина в малката стая за разпити.

Томи беше изваден от равновесие. Тя го виждаше, въпреки опитите му да го скрие. Той отпусна скръстените си ръце върху подлакътниците на стола. Не изглеждаше естествено. Но той остана така, бързо посочи вратата.

— Навън ли са сега? Колегите? Чакат с нетърпение да се нахвърлят на едно старо ченге и да го разкъсат на парчета… — Той се помъчи да се усмихне. Не се получи.

— Навън няма никого, сами сме, Томи — отвърна тя.

Скръстените ръце се върнаха пред гърдите му.

— Какво искаш? — прошепна той; слюнка в ъгълчето на устата.

Софи почака няколко секунди, преди да отговори:

— Искам да намерите Хектор Гусман и Арон Гайслер. Направете го като полицай, помолете за международна помощ, направете го както трябва.

Томи я изгледа. Беше изненадан.

— И ако ги намеря?

— Вкарайте ги в затвора.

— Само това?

— Имате си разследване, довършете го. Приемете овациите и си продължете живота.

— Нямам доказателства срещу Гусман, не и достатъчни.

— Аз мога да помогна — заяви тя.

Томи се опита да разчете мислите й.

— Може ли да попитам защо искаш да вкараш Хектор Гусман и Арон Гайслер в затвора?

— Не — отвърна тя спокойно.

Патово положение за момент.

— Ако не успея? — настоя Томи.

Тя се наведе напред, извади купчина листове, сложи ги на масата; ръката й остана върху тях.

— Всичко, което разказах току-що, е описано тук. Но по-подредено. Материалите срещу вас са изобилни, Томи Янсон. Започват с проследяване на парите, продължават с убийството на Гунила Страндберг и полицай Ларш Винге…

Той не помръдваше.

— След това явно сте се плъзнали по нанадолнището. Изчезвания и убийства. Между другото, има писмено показание как сте се опитали да убиете Майлс Ингмаршон чрез удавяне, убийството на Антония Милер в Дания и тъй нататък…

Пауза.

— Майлс… — промълви Томи, едва ли не развеселен. — Той ли направи това?

Тя не отговори.

— Оказа се по-различен, отколкото го мислех — продължи Томи.

— Да, вие го знаете най-добре — отвърна тя, изправи се, взе си чантата и си отиде, без да го погледне повече.

Томи затвори очи, притисна основата на носа си. Тази тишина можеше да подлуди всеки. Това беше и целта на стаята. Звукоизолирана, клаустрофобична. Само че на медицинската сестра не се беше отразило…

Софи Бринкман… Беше спокойна, разумна, решителна.

Томи си избърса устата с опакото на ръката. Дори не му беше хрумвало, че жената може да мисли.

А явно можеше.

Беше показала спокойствие, овладяна самоувереност, сякаш за нея той беше прозрачен. Изглеждаше напълно неподатлива на всякакви игрички и постановки. Силна и твърда, безпощадна. Високоинтелигентна по начин, който го накара да се почувства действително малък… А погледът й. Сякаш е познала повече от живота от всеки друг човек.

И по дяволите, как се е докопала до цялата тази информация за парите, които той беше пръснал по целия свят?

Хвани Хектор и си свободен, така беше казала. Това ли беше сделката? Сериозно ли говореше? Наистина ли щеше да го остави на мира? Не, не може да бъде…

Нещо глождеше Томи, сила, която му шепнеше: стани, тръгни след нея, намери подходящо място, застреляй Софи Бринкман в главата, зарови я в гората. Но друг глас му подсказваше: стой тук, успокой се, изчакай по-сгоден случай. Тя не би дошла, ако не се чувстваше в пълна безопасност.

Томи погледна купчината хартия на масата. Вдигна предпазливо най-горния — празен — лист. Очите му паднаха на подробно описание на всичко, което тя току-що му разказа. Че той беше убиец. Тук имаше детайлна информация за смъртта на Гунила Страндберг и Ларш Винге. Проследени бяха и парите на Гунила, които Томи открадна.

Той прелистваше страниците.

Ставаше все по-сериозно. Свидетелски показания на Майлс Ингмаршон за убийството на неговата колежка Антония Милер, опита за убийство на самия Майлс. Езикът беше професионален, балансиран и премерен, както се прави. Изглеждаше почти драматично. Това беше златна мина за прокурорите, златна мина и за пресата. Стигаше да го прати на гилотината; поне три пъти. И нито дума за нея самата, за Софи, във всички материали.

Томи Янсон се облегна назад. Погледът му се зарея в празното пространство, почукваше несъзнателно с кокалчета по подлакътниците на стола, накрая въздъхна дълбоко.

Мътните да го вземат, как беше подценил тази жена.

Обади се на Еди.

— Проследи я — изхриптя и затвори.

Бялата дървена къща на хълма, на десет километра северно от стокхолмското полицейско управление, представляваше красива гледа. В имота имаше нещо доброжелателно. Някакъв небрежен ред. Сякаш всичко живееше в симбиоза — градината, къщата, земята, върху която се издигаше, небето над нея. Едно цяло. Нейният роден дом.

Софи остана отпред на пътя, докато таксито се отдалечаваше надолу по склона. Наоколо беше тучно и зелено. Месец юни — може би най-хубавият от всички. Ухание на дива череша и птичи песни, топлина и тишина, докато тя вървеше по чакълената пътека към входа.

Никога не си правеха труда да заключват. Ивон и Том.

Тя пристъпи в антрето.

— Ехо? — подвикна предпазливо.

Кучето Рат дотърча надолу по стълбите, нечистокръвен териер, сърдит на всичко и всички. Лаеше, въпреки че никой не му обръщаше внимание. Млъкна едва когато откъм кухнята приближиха нечии стъпки. Майка й се появи.

— Боже господи — прошепна Ивон.

— Здравей, мамо.

Ивон не помръдваше.

— А Алберт? — промълви накрая.

— Алберт е добре…

Никаква прегръдка, нищо. Само шляпащият звук от лапите на кучето, което пак се качи на горния етаж.

— Къде е Том? — попита Софи.

— На гости е на сина си — отвърна Ивон.

После поклати глава, сякаш не знаеше какво да отговори на един толкова банален въпрос в тази ситуация.

— Какво правиш тук, Софи, къде беше?

Отчаяние у старата й майка. Софи не успя да отговори, понеже Ивон се обърна и се отдалечи.

Ухание на мащерка в кухнята. Софи седна на дългата пейка до голямата дървена рустикална маса.

— Мамо?

— Да.

— Кажи нещо.

— Какво искаш да кажа?

— Каквото и да е.

Ивон се обърна, избърса ръцете си в кухненската кърпа. Погледът й беше ясен. Поклати глава.

— Не, не мога.

— Защо?

Тя пусна кърпата на плота. Беше възрастна, затова движенията й бяха доста бавни.

— Защото съм ядосана. А не искам.

— Бъди.

— Нямам сили.

Прозорецът зад Софи беше открехнат. Бръмчаха насекоми, чуруликаха птици.

— Софи, защо си дошла?

— Не знам…

— Това не е отговор.

Софи се беше надявала на нещо друго. Може би отворени обятия, утешителна майчина прегръдка. Но защо? Ивон не беше от този род майки, никога не е била. А Софи никога не е била дъщеря, която да го желае.

— Прегазиха Алберт. Ти изчезна, дума не ми каза, сега се връщаш. Опитах да се свържа с теб, ти отказа. Разбирах, че си загазила. Опитах се да попитам, да разбера, да ти помогна. Ти ме отблъсна, грубо и студено. Аз се приспособих, спрях да те разпитвам. Тревожех се, чувствах се излишна… стоях като идиот, мълчах си. Само тайни…

Ивон сведе очи.

— Вечно тайни — продължи. — В това съм добра. С поколенията семейството ни се усъвършенства в пазенето на тайни. По пряка линия, от родител на дете, без никой да се съпротивлява.

Тя погледна Софи в очите.

— Мразя това… И всичко, до което води…

— Приемах, че разбираш — продума Софи.

— Как бих могла да разбера, като ти не ми каза нищичко?

— Всичко стана много опасно, много бързо…

— Това ми е ясно — прекъсна я Ивон. — Но не разбирах защо. Можех само да гадая и да мълча. И още е така, мълча.

Софи не отговори.

— Има и други начини — продължи Ивон. — Разговор, знак. Намек, че всичко е наред… Не тотална затвореност…

— Нямах избор — обади се Софи.

Ивон отвори уста, за да каже нещо, но бързо се отказа. Може би нещо й хрумна, тъй като се сепна, замълча. Мълчанието й сложи спирачка. Всичко спря на място.

— Съжалявам, мамо — прошепна Софи.

— Съжалявам, Софи — прошепна Ивон.

Никоя от двете не беше сигурно какво обхваща това съжалявам, но най-сетне намериха общ език, обща основа.

Софи гледаше майка си, която остави изтощението и тъгата да надделеят, избърса очи.

През голяма част от детството и младостта на Софи Ивон беше суетна, самомнителна и егоцентрична. Намираше енергия основно като злоупотребяваше със собственото си самосъжаление, особено след смъртта на бащата на Софи. Но сега, през последната година след катастрофата с Алберт и неясната опасност около Софи, нещо в нея се беше променило. Отпадните продукти от нейния характер, нарцисистичният скрап, който беше запазила през годините, егоцентризмът, нуждата от одобрение, жаждата за внимание, късогледството… всичко това изчезна. Появи се съвсем друга личност. По-здраво стъпила на земята. Личност, която Софи познаваше слабо, но която й беше липсвала.

— Скоро ще се навърши точно една година, откакто се запознах с Хектор Гусман в болницата — започна Софи. — Лежеше в моето отделение, след като го блъснала кола в центъра на Стокхолм…

Тя напрегна паметта си, вторачила очи в масата. Ивон слушаше.

— Той беше чаровен… и нежен — каза Софи. — Приятна компания, приятен мъж. След два дни го изписаха, покани ме на обяд, започнахме да се срещаме.

Тя вдигна очи към Ивон.

— Доста скоро с мен се свърза една полицайка, Гунила Страндберг. Водела разследване срещу Хектор Гусман. Искаше да й давам информация… Дадох й каквото имах. Беше маловажна и за двете страни. Само имена всъщност. Но полицайката ме притисна, искаше още… същевременно аз се сближих с Хектор, той започна да означава нещо за мен.

Кучето Рат дойде в кухнята, спря се до рамката на вратата, за да се увери, че нищо не го заплашва, приближи до Софи и легна в краката й под масата.

— Двама мъже дойдоха в Стокхолм — продължи тя. — Отвлякоха Хектор, отведоха го в гората и го заплашиха. Насред целия този хаос се появи Йенс Вал, помниш ли го?

Ивон доби изненадан вид. Затърси в спомените си.

— Йенс Вал? Да, помня го… мисля. Йенс Вал — повтори си тихо. — Твоят приятел? Живееше някъде на архипелага, нали? Веднъж-два пъти е идвал тук на вечеря. Понякога ти отсядаше там, кога беше…

— Отдавна. Наближавах двайсет — отговори Софи.

Ивон си спомни… може би.

— И той просто се появи?

— Да, търсел хората на Хектор по друг въпрос. Йенс тръгна с нас. Намерихме Хектор, освободихме го. Там нещата за мен станаха критични. Знаех твърде много, бях видяла твърде много. Загазих.

— А полицията? Разказа ли им това?

Софи поклати глава.

— Не.

— Защо?

— Подслушваха ме.

— Кой?

— От полицията.

Ивон не я разбра.

— Цялата къща беше в бръмбари. Микрофони и камери следяха всяка наша стъпка. Полицайката се оказа корумпирана.

Рат изръмжа тихо изпод масата. Ивон му изшътка.

— Продължавай — подкани тя Софи.

— Злополуката с Алберт. Двама полицаи от шайката на Гунила го прегазиха.

Осакатяването на Алберт. Тежък удар за всички им.

— „Трастен“, ресторантът във „Васастан“ — продължи Софи. — Чете ли във вестниците?

Ивон кимна.

— Да — прошепна.

— Бях там. Умряха хора…

Спомените нахлуха в съзнанието й.

— Двамата с Хектор избягахме от Швеция. Отлетяхме за Малага, тръгнахме с кола към Марбея, към къщата на баща му. На магистралата ни нападнаха. Обстрелваха колата ни. Улучиха Хектор, той изпадна в кома. В същия момент са убили и баща му в дома му. Беше приведен в действие план за спешни случаи. Преместиха Хектор в обезопасена къща в планината. Там се грижеха за него. Аз останах. Не можех да се прибера в Швеция, полицаите щяха да ме убият.

Пръстите на Ивон потъркваха ключицата й, погледът й не се вдигаше от пода. Софи продължи:

— Групата на корумпираните полицаи се разпадна… Някои от тях умряха, други изчезнаха безследно. Изведнъж се оказа, че мога да се прибера вкъщи при Алберт. Ти разбираше, че има нещо още по-гнило. Но не каза нищо. Мълчеше и…

Ивон залитна, все едно беше повял вятър, хвана се за едното ухо.

— Трябва да седна — прошепна.

Софи скочи на крака, хвана майка си под ръка. Ивон се чувстваше безсилна и уязвима. Дъщеря й й помогна да седне на кухненския стол. Наля вода, остави чашата пред майка си, седна срещу нея.

— Спирам, мамо.

Ивон пребледня, отпи глътка вода, поклати глава.

— Не, продължавай — каза. — Искам да знам.

Еди Буман беше проследил таксито на Софи до Юршхолм. Тя беше влязла в къщата. Той се прокрадна, видя я в кухнята с някаква възрастна жена, вероятно майка й. Храстите го прикриваха, докато приближаваше къщата. Кухненският прозорец се оказа открехнат. Еди долепи гръб до стената малко встрани от прозореца, помъчи се да чуе какво си говорят Софи и майка й. Долови отделни фрагменти. Думите, които излизаха през кухненския прозорец, излитаха със слабия бриз, но няколко стигнаха до него. Той ги записа в телефона си.

Не знаеше коя е Софи Бринкман. Томи никога нищо не му казваше. В крайна сметка така може би беше по-добре; това опростяваше задачата. Знаеше едно — целта му беше Софи Бринкман и щеше да стане грозно.

Той записа всичко чуто. Изреченията добиха смисъл. От една безсмислица се оформи структура и макар да беше неточна и неясна, Еди Буман разбра, че Софи Бринкман е нагазила в лайната… от нещо голямо. Той разпозна имена като Хектор Гусман, познаваше полицайката, която разследваше Гусман и която умря, Гунила Страндберг, застреляна от колегата Ларш Винге. Знаеше и за ресторант „Трастен“, където беше станала кървава баня. Еди беше чел за всичко това във вестниците… Но нищо за нея… Софи Бринкман…

Ръцете върху кухненската маса, очите в празното пространство.

— Най-приближеният на Хектор, Арон — говореше Софи. — Не знаеше как да се държи с мен, докато Хектор лежеше в кома… Представлявах заплаха за него, за цялата организация, знаех твърде много. Ако не знаеше, че Хектор държи на мен, щеше да ме убие.

Софи гледаше с невиждащ поглед.

— Затова ме свърза с организацията. Принуди ме да работя за тях, да участвам. Така можеше да ме контролира.

Тя срещна очите на Ивон.

— Водех двоен живот, пътувах по света, въртях делата на Хектор, лъжех партньорите му и разправях, че всичко е наред. За да спася живота си и живота на Алберт. Всеки ден се молех Хектор да се оправи. Защото, ако той умреше, Арон щеше да ни убие. Нашият живот зависеше от умиращия Хектор.

Софи замълча. Природата отвън отново напомни за себе си. Косът запя от върха на един бор. Също и други птици. Едно време тя ги познаваше, баща й я беше научил… Но вече не помнеше.

— Би трябвало да е лесно — промърмори Софи.

— Кое? — попита Ивон.

— Това. Животът. В началото беше толкова просто.

Кучето Рат пак изръмжа, тих глух звук, който беше на път да премине в лай. Ивон пак го смълча с леко изшъткване.

— С повечето хора е така — отговори Ивон на твърдението на Софи. — И после става нещо друго.

И после става нещо друго… Думите отекнаха у Софи.

— Остарявам — продължи Ивон и се покашля. — С възрастта нещата се променят. Картини и спомени избеляват и едновременно с това стават по-ясни… Не мога да го опиша по друг начин.

Ивон присви очи към прозореца зад Софи.

— Вътре във всеки от нас има жертва — каза.

От това я заболя, Софи искаше да се защити. Ивон я изпревари:

— Знам какво ще кажеш, Софи, че жертвата е само в мен… Но твоят начин да се справиш, сама да се убеждаваш в противното, да се държиш, като че ли си освободена от това, понеже толкова ясно си го виждала в мен… И той не е правилен…

Софи взе да се замайва. Искаше да се опита да разбере.

— Ти беше друга преди — продължи Ивон.

— Преди кое?

— Преди баща ти да умре.

Софи чакаше.

— Беше весела, общителна, не спираше да приказваш, да задаваш въпроси… беше безстрашна. Отказваше да се научиш да си връзваш връзките… Нямаше време за такива занимания. Кипеше от живот, все носеше панталони. Прекарваше цялото си време с баща си… А аз ревнувах.

Софи вдигна очи към Ивон.

— Мен и татко?

Ивон поклати глава.

— Не, завиждах, че си свободна, че знаеш как да бъдеш свободна… Когато Йеорг умря, ти се затвори в себе си. Създаде си черупка, защита. Цената беше висока. Свободата остана отвън.

Ивон хвана чашата с вода, придърпа я към себе си, погледна в нея.

— И при неговата загуба аз не ти помогнах — продължи тя. — Бях заета със собствената си мъка и неспособност да се справя с живота… Тогава унищожих много. А ти се затвори още повече…

Нещо започваше да придобива очертания, Софи слушаше.

— Когато Давид се разболя — продължи Ивон.

Давид. Нейният съпруг, бащата на Алберт.

— Ти отново се затвори, може би по навик. Той се нуждаеше от теб.

— Той си имаше друга — прекъсна я Софи.

Ивон кимна.

— Знам… И знам колко те заболя… Но не тогава, Софи, вече не.

— Той получи всичката помощ, от която имаше нужда — възрази Софи.

Ивон я изгледа, поклати глава, прошепна:

— Не е вярно.

У нея се събуди неприятно усещане. Ивон продължи:

— Ти го наказа с мълчание, когато той се опита да помоли за прошка, опита да се приближи.

Софи се обгърна с ръце.

— Какво искаш, мамо?

— И после Давид умря, стана бързо, той просто се предаде пред болестта и си отиде. Ти не изглеждаше подготвена за това. Справяше се, грижеше се, въртеше домакинството, гледаше Алберт. Но през цялото време скрита в черупката си, не допускаше никого, беше тиха, студена. Бореше се храбро да не допускаш грешки, външно… Нещо като емоционално алиби. Но страдаше ужасно, не допускаше нищо и никого.

Софи беше отпуснала ръце, гледаше дланите в скута си. Беше ги стиснала.

— Ежедневието се върна — каза Ивон. — И всичко тъжно и трагично изтече в някакво непрогледно небитие. Чувството за вина така и не те напусна, нищо че смяташе, че е невидимо. Аз го виждах… Виждам го и днес.

Софи политна назад. Внезапно й прилоша.

— Никога не съм го обичала — каза, без да се замисли. — Исках живота, който можеше да ми предложи, и въпреки това се направих на жертва, когато той потърси другаде любовта, която аз не му давах… Лъжа Алберт, взимам грешни решения, излагам другите на опасност, за да предпазя себе си. Себична съм… Лоша съм…

Тя погледна майка си.

— Всички хора са такива — каза Ивон. — И добри, и лоши.

Нещо у Софи се поотпусна.

— Може би трябва да им отговориш — продължи Ивон. — На твоите по-тъмни страни, онези, които наричаш лоши. Позволи на раните ти да кървят. Възползвай се от това, сега, когато — смятам — ти е най-необходимо.

Ивон погледна Софи в очите, продължи:

— Миналото е минало… Мъртво е. Това пред нас не съществува. Само настоящето. Обичам те, Софи. Гордея се с теб. Това те е превърнало в истински човек, макар ти самата да не го виждаш. Животът ти е станал точно какъвто не си очаквала. Но ти си тук… Алберт е тук… Вие сте заедно, всичко ще се нареди…

Софи с лакти на масата, глава върху дланите, се взираше в земята. Пет секунди, десет…

— Мамо — прошепна със свито гърло.

— Миличка — извика Ивон с отчаяние и разбито сърце и се отпусна до Софи на голямата пейка, прегърна я силно.

Дълго седяха така, накрая майка й я целуна по бузата, леко я потупа, изправи се и излезе от кухнята.

Софи слушаше отдалечаващите се стъпки. Времето летеше. Мислите се вихреха в съзнанието, докато навън падаше лекият летен здрач. Софи се качи по стълбите, влезе в някогашната си стая. В миналото. Малката баня, която в тийнейджърските й години беше запазена само за нея, все още си беше със старите тапети „Лора Ашли“.

Тя си изми зъбите, преоблече се до леглото, огледа се в голямото огледало с рамка от черешово дърво, обърна се настрани — белег долу вляво на гърба й. Там беше забил Арон ножа си при опита си да я убие в Ютландия през зимата.

Софи се плъзна в чистите чаршафи, груби след гладенето. Хладни и свежи, ухаеха на лавандула точно както в детството й.

Тя лежа дълго в полумрака с отворени очи, докато осмисляше думите на Ивон.

Еди Буман стоеше в сумрака в градината на Ивон и гледаше към спалнята, където Софи току-що беше спуснала завесите.

Беше записал в телефона си всичко, което успя да чуе от разговора между Софи и майка й. Разпиляно и неподредено. Имена, събития… Беше нещо голямо. Но оставаше неясно. Той не можеше да схване цялостната картина.

Дали трябваше да предаде това на Томи? Или пък Томи вече знаеше всичко? Затова ли я преследваше?

Еди се запъти към колата и вдигна телефона до ухото си.

Томи отговори след третия сигнал.

— Намира се в къща в Юршхолм. Ще преспи тук — прошепна Еди.

С кого се срещна?

— С майка си, предполагам.

За какво говориха?

Еди се поколеба… Не, всичко, което беше научил, го правеше опасен за Томи. Нямаше да му каже нищо. Просто щеше да прави каквото го накара Томи… И после щеше да си продължи живота… Една задача, така беше казал Томи. Една-единствена задача…

— Само видях, че са в кухнята и приказват — отговори Еди. — Не можех да се приближа, не чух нищо.

Еди седна в колата, извади колта от кобура под якето си, отвори жабката. Там беше служебното му оръжие.

И сега е отишла да си легне?

Еди размени оръжията — прибра стария полуавтоматичен пистолет под документите на колата и постави служебния в кобура и го закопча.

— Да, така изглежда.

Прибирай се у вас и утре сутрин, като се събуди, да си там — нареди Томи и затвори.

На магистралата обратно към града Еди отвори прозореца с надеждата хладният вечерен въздух да пропъди обърканите му мисли и чувства.

Еди Буман беше израснал в различни приемни домове, където ядеше бой, и още в ранните си тийнейджърски години стана хулиган. Футболните мачове струваха и време, и много пари, затова той отиваше на стадиона след последния съдийски сигнал, за да може направо да се включи в тупаника. Понякога през уикендите се срещаше със свои себеподобни и заедно наритваха в главата случайни минувачи по парковете. Това му действаше успокоително, насилието беше като лекарство. Но побоите не стигаха. Влезе в армията. Замина за Мазари Шариф в Афганистан да стреля по талибаните със своя Ак 5. Те отвръщаха на огъня с „Калашников“ и гранатомет. Еди се прикриваше, засъхнала кал се пръскаше над главата му. Наслаждаваше се на всеки миг.

Докато беше в отпуск в Швеция, се запозна с едно момиче, Аника. Руса, къдрокоса, с очи като на кошута, далеч по-висока категория от него. Еди се укроти, напусна армията, обеща да престане с безсмисленото насилие. Започна да патрулира града нощем в светлоотразителна жилетка и да се прави на социално отговорен.

Аника намекна, че иска да се задомят и да си родят деца. Започнаха да спят заедно само в определени часове. Аника взе да дава идеи за работа и образование на Еди. Накрая се спряха на обучение за общинска охрана заедно с група безпомощни дебелаци. Там той се отличи, особено в справянето с нарушители на обществения ред. Един от преподавателите беше ченге и смяташе, че Еди трябва да кандидатства в полицейската академия. Еди последва съвета му, приеха го и там също се прояви добре.

Първия ден с патлака в колана, по дяволите, как само му харесваше да го държи в ръка. Черен, лъскав, приятно тежък. Боже, как му беше липсвало да носи оръжие… Еди караше патрулка и се занимаваше с повръщащи пияници. Справяше се добре в напечени ситуации. Удряше, когато можеше. Колегите се радваха той да е до тях.

Така и не се получи, Аника не наду корема. Според лекаря проблемът беше в Еди. Аника сложи край, студено и безчовечно. Можем да си останем приятели, заяви със зле престорена тъга и го прегърна на сбогуване в антрето.

Грижи се за себе си, мили…

След като връзката отиде по дяволите, Еди се оказа засмукан в емоционален водовъртеж. Лечението можеше да бъде само едно. Насилие… да излезе и да се бие. Така и постъпи. Преби до смърт някакъв нещастник в парка. Рикард Егнел, русоляво двайсетина годишно момче от северните предградия. Горкият Егнел търсеше малко вълнение, искаше да се ступа с някого. Само че попадна на грешния човек в грешния момент на грешното място. Срещна бесния и наранен Еди Буман… Краткият живот на Рикард Егнел приключи в онзи ден.

Еди видя снимката му във вестниците скоро след това. Безсмисленото насилие.

Това беше едно от малкото сензационни заглавия, които се оказваха абсолютно верни.

Еди приспа съвестта си, разчиташе на потискане на спомените и отричане. Не се е случило… Времето минаваше, Еди напредваше в професията, стана инспектор. След няколко години вече можеше да се отпусне, убеди се, че ще му се размине.

Но един ден, преди три месеца, на вратата му се почука. Томи Янсон, голяма клечка от Криминална, стоеше на коридора с прошарените си мустаци. Каза, че знае как Еди хладнокръвно е пречукал едно момче; разполагал и с доказателства. Поиска от Еди незабавно да започне да работи за него. Да прави каквото му нареди и да не задава въпроси. Ако Еди си отворел устата, Томи щял да се погрижи да го хвърлят в затвора за убийството и там да го таковат отзад, денем и нощем, в продължение на осемнайсет години строг режим.

9

(Стокхолм/Прага)

Софи беше забелязала автомобила нагоре по пътя още докато вървеше към таксито пред къщата на Ивон рано сутринта. В момента той спазваше известна дистанция. Сребристо волво, мъж зад волана. Тя го мярна неведнъж по пътя за летището.

След като влезе в терминал 2, тя зачака мъжа. Той я търсеше сред множеството.

Софи пристъпи към него изотзад.

— Извинете — промърмори.

Той се обърна. Къса коса, широки рамене, сравнително висок.

Софи вдигна мобилния си телефон пред лицето му, снима го, обърна се и тръгна към паспортния контрол. Той не я последва.

Тя носеше три паспорта в чантата си. Два фалшиви, един истински. Използва един от фалшивите. Качи се на самолет за Франкфурт, извади телефона си, погледна снимката на мъжа. Около трийсетгодишен. Лицето квадратно по приятен начин. Устата широка, устните почти пълни. Но той правеше впечатление и за невидимост. Безинтересната прическа… Все едно искаше да се скрие в безличността… незабележимостта. Очите — светлосини на границата със светлосиви. Направо хубави.

Беше човек на Томи. Полицай или престъпник. Или и двете — като самия Томи. Софи отново се вгледа в очите му. Беше виждала зли очи, обикновено бяха празни. Но тези бяха различни… Тя се опита да състави цялостна картина. С вътрешния си поглед виждаше, че мъжът на снимката е нещастен, самотен… и опасен.

Изпрати снимката на телефона на Майлс.

Самолетът кацна във Франкфурт, Софи мина през митницата, излезе от терминала, море от бежови таксита. Зави по тротоара и пак влезе, насочи се към залата за заминаващи. Мина през проверката с другия фалшив паспорт. Качи се на директния полет на „Луфтханза“ до Прага.

Майлс я чакаше с автомобил. Дисплеят под един часовник показваше, че температурата е двайсет и осем градуса. Софи се качи до него в колата. Дълбока въздишка.

— Здравей — поздрави го тя.

— Здравей — отвърна Майлс, подкара колата, като държеше цигарата си през отворения прозорец. — Какъв беше той?

Какъв беше той, забеляза Софи. Не какво каза той.

— Беше няколко неща едновременно — отговори му.

— В смисъл? — Сега цигарата стърчеше от устата.

— В началото се правеше, че не разбира. Като му стана ясно, че държим всичко под контрол, сякаш едва ли не се отпусна.

— Угризения? — поиска да знае Майлс.

Майлс Ингмаршон… Тази работа с Томи за него беше лична.

— Не — въздъхна тя. — Никакви угризения.

— Мъжът на снимката — проговори Майлс след малко.

— Да?

— Познат ми беше отнякъде. Разрових се в полицейския регистър. Казва се Еди Буман. Започнал като патрулен полицай, станал инспектор.

— А сега?

— Не знам. Но сигурно е човек на Томи — отвърна Майлс.

Оставиха колата в Прага 6. Метро и после трамвай до Мала Страна. Пражкият замък горе на хълма през мръсния, огрян от слънцето прозорец на трамвая, докато със стържене минаваха над реката.

— Алберт? — попита тя.

— Окей — прошепна Майлс.

— В смисъл? — настоя тя.

— Пълен е с енергия — поясни Майлс. — Това му се отразява добре. Дето не се отказваме. И че той може да участва.

Слязоха няколко спирки предварително, тръгнаха пеш по „Уйест“ към площада при Карловия мост, „Малостранске намести“.

— А зад това? — попита тя.

— Нищо особено. Той се пригажда. Нали го познаваш.

Тя го погледна. Майлс продължи:

— Той е напълно нормален, Софи.

— Какво те прави нормален? — запита се тя.

Майлс се замисли.

— Той вика и аплодира, когато гледаме футбол. Надприказва ме във всеки спор. Има самоуважение… Алберт е окей.

Той се обърна към нея:

— А ти как се чувстваш?

Тя не отговори.

Ядяха заедно в кухнята. Софи гледаше другите около масата: Алберт, Майлс, Сана и Михаил.

— Мрачен тип е Томи Янсон — започна тя тихо.

Софи описа срещата си с Томи. Всички слушаха. След като приключи, настъпи мълчание. Може би трябваше да вдигнат наздравица, да празнуват задействането на плана, да се радват, че дотук всичко върви добре. Но мислите им бяха другаде, безопасността им беше под въпрос, тези вечери, тихият живот в Прага, към който всички бяха привикнали, клонеше към края си. Всичко отново ставаше несигурно. Никой не каза нищо… Освен Михаил.

— Няма да се получи както си мислите или се надявате. — Гласът му беше глух.

Всички около масата се обърнаха към него. Той заемаше значителна част от стаята. Висок, широк, самоуверен. Глътна си залъка, избърса си ръцете в салфетката и продължи:

— Полицаят… Томи ще се нахвърли върху нас веднага щом му се удаде възможност. Той планира, търси, чака. Същото ще стане и с Хектор, ако и когато го открием или те открият нас. И нищо няма да мине както го очакваме.

Михаил Асмаров, ветеран от войната в Афганистан и чеченската война. Те го бяха белязали.

— Ще ни нападнат с всичко, с което разполагат… ще стане жестоко и мръсно. Ще бъде сериозно.

Но точно сега на никого не му се слушаха истините му.

— Ние сме подготвени — обади се Софи в опит да му затвори устата.

Михаил поклати глава.

— Никой не е.

— Имаме план, поне засега всичко върви по него — възрази тя.

— Придържането към плана е по-скоро късмет, отколкото нечия заслуга — скастри я Михаил.

Прибори по порцелан.

— Важното е, че върви — намеси се Майлс. — Мина по план. Можем да си позволим да си поотдъхнем, Михаил. Имаме нужда от почивка.

Михаил спря очите си върху всяко лице.

— Няма нужда да ви го обяснявам — продължи. — Всички сте преживели тежки ситуации. И нито един от вас не е бил подготвен. Нали?

— Аз съм подготвен — продума Алберт след малко.

Михаил сви рамене.

— Окей, Алберт е подготвен. — Михаил продължи да яде.

Можеха да се поусмихнат, но никой не го направи.

Майлс лежеше в леглото и четеше списание за платноходки. Сана си сваляше грима в банята; вратата беше отворена.

— Защо говори така? — попита.

Майлс разлистваше списанието.

— Кой?

— Михаил.

Той я погледна; тя си бършеше очите с памучен тампон.

— Защото не иска да забравяме колко е сериозно.

— Разбирам го, но ни развали настроението.

— Вярно — промърмори Майлс и обърна на следващата страница. Бяла като слонова кост яхта от 1922 година, реновирана в първоначалния си вид.

— Ами Софи? — попита Сана с по-тих глас.

Ами Софи, помисли си Майлс. Софи Бринкман беше сложна личност… Дистанцирана и недостъпна. Понякога спокойна, разумна и решителна, но винаги стегната и целенасочена. Водена от вътрешна сила, която сякаш никога не пресъхваше. Но на летището бе посрещнал една друга Софи…

— Майлс? — подкани го гласът на Сана откъм банята.

Тя стоеше приведена, гледаше го, цялото й лице беше в сапун.

— Да, чувам те — отговори той. — Неспокойна е… И ти ли забеляза?

Сана завъртя крана. Изми си лицето със студена вода и после я спря.

— Да, и се чудя какъв вид тревога е.

Майлс обърна страницата, реклами, обърна на следващата. Моторни лодки, продължи да прелиства.

— Различни видове ли има? — учуди се той.

— Дали е същата, която и ние чувстваме?

— А ние каква чувстваме?

Тя стоеше облегната на рамката на вратата, бършеше си лицето с хавлия.

— Каквото и да казва Михаил — отвърна Сана, — не мисля, че който и да било от нас очаква успехите да продължат все така.

— Защо не?

— Заради равновесието във вселената — усмихна се тя с хавлията в ръка. — Трябва да има противотежест. И това ме безпокои… Дали и нейната тревога е такава?

Майлс затвори списанието.

— Не — съгласи се. — Не това я тревожи.

— Тогава е заради Алберт?

— Да — потвърди Майлс. — Заради Алберт е.

Още при пристигането в Прага Майлс и Сана незабавно се сближиха с Алберт. Младо момче, приковано на количка, целият му живот се беше преобърнал с главата надолу. Бяха го отвлекли, заплашвали, беше преживял повече гадости, отколкото би могъл да изтърпи. Майлс и Сана осъзнаха, че могат да направят нещо за него. Намесиха се, започнаха да играят важна роля. Отделяха му време, обсъждаха образованието му, учеха заедно. Отношенията им бяха съвсем естествени. Те намериха начин да създадат нещо като нормалност в ежедневието му. Софи не казваше нищо. Майлс и Сана разбираха, че чувствата й са противоречиви. Отчасти признателност за онова, което правеха за Алберт, но също и известна ревност, че тя не участваше, че не можеше да се справи сама, собствената му майка. Алберт подхранваше угризенията й непрекъснато.

— Е? — настоя Сана.

— Според мен тя усеща, че действителността я застига. Колкото по-отблизо дишаме във врата на Томи и Хектор, толкова повече приближава моментът, в който тя трябва да признае на Алберт истината за Йенс и Лотар.

Сана изгаси лампата в банята с дясната ръка, направи няколкото крачки до леглото, прескочи Майлс, за да стигне своята половина. Както винаги, ухаеше на лятна поляна.

— А той как ли ще го приеме? — попита тя и придърпа завивката.

— Зле — отвърна Майлс. — Като всички нас.

— Ние ще трябва да му помогнем. Тя няма да може.

— Трябва да помогнем и на двама им — поправи я той.

— Защо просто не му каже истината?

— Защото не може.

— Защо?

— Това е големият въпрос.

Сана се завъртя настрани, погледът й се зарея из стаята.

— Приятно ми е да го виждам толкова весел и жизнерадостен — промълви.

Майлс остави списанието.

Сана се притисна до него.

— И на мен — рече той.

10

(Стокхолм)

Голите и мъртвите. Посещаваха Томи нощем, говореха му. Никога не разбираше думите им. Тази нощ също не направи изключение. Всички дойдоха. Колегите, които уби. Лутаха се из стаята, говореха и нарушаваха съня му. В три часа вече беше напълно разсънен и зяпаше в тавана.

Томи слезе гол по стълбите към дневната. Скротумът му — по-дълъг от пенис. Винаги е бил така.

На долния етаж — тихо като в гробница, чисто като в болница. Моника би се гордяла…

Тя го изгледа от снимката на бюрото, когато той мина покрай нея. Семейната фотография. Онази в златната рамка, която им направи професионален фотограф в студио. Моника, Томи и момичетата, Ванеса и Емели. Преди много години. Томи по-слаб, по-млад, с по-ясен поглед… изправен гръб, скъпа риза под скъпия пуловер. Момичетата щастливи, Моника грейнала като слънце… През зимата Моника се самоуби до кухненската маса. Дъщерите живееха на север при леля си и онзи кръгъл идиот, мъжа й. Томи нямаше никакъв контакт с тях, освен че им прати пари за Коледа и рождените дни. Те така и не му се обадиха. Липсваха му ужасно; въпреки способността му да не чувства нищо.

Той взе куфарчето си от антрето. Още едно стълбище надолу, под нивото на земята; до избата имаше заключена врата. Томи извади верижката, която винаги носеше около шията си. На нея висеше ключ. Отключи и влезе, запали голата крушка, която висеше от тавана. Бледа светлина огря тесния кабинет.

Рафтове по стените, превити под тежестта на папките. Компютър с директна връзка с всички полицейски сървъри. Принтер, шредер, копирна машина. Сивият шкаф за документи, сбутан в единия ъгъл. Но въпреки изобилието от предмети в малкото пространство — тук също безупречна чистота.

Изкуствената кожа — студена под голата му кожа, когато седна на офис стола.

Папките… две от тях изпъкваха, на Софи Бринкман и Майлс Ингмаршон. Пълни с цялата информация, с която разполагаше за тях… Близки и далечни роднини, приятели, предишни работи, предишни жилища, характер, особености, всичко, което може да му хрумне на човек, старателно събрано в търсене на най-малък намек къде може да се крият.

Шкафът за документи…

И там информация. Но тя се отнасяше единствено за ченгета, които би могъл да използва. Всичките — побойници от различни части на страната. Там Томи беше открил и онзи задник Еди Буман. Беше ги проверил до един. Най-често не изникваше нищо — малко изневери, малко дрога, малко финансови гадории и доста насилие, нищо впечатляващо. Но Еди Буман… Томи беше разкрил убийство. Това вече беше нещо.

Проверявай всичко… беше научил това още в началото на кариерата си.

Не оставяй никакви дигитални следи… беше научил това в края на кариерата си.

Папките, шкафът с документи. Те бяха причината той да е едни гърди пред всички. Основната заслуга беше на мъртвите. Те го тормозеха и го измъкваха от кревата преди първи петли. Това даваше на Томи много ценни допълнителни часове, които да го държат крачка пред всички шибани гадини, които биха могли да му пъхнат прът в колелото.

Оставаха само Софи и Майлс… И след това щеше да бъде свободен.

Томи отвори куфарчето и извади вързопа хартия, който получи от Софи Бринкман, хвърли един поглед на страниците, докато ги пускаше в шредера.

Беше толкова близо до нея. Кучката Бринкман… Стигаше само да се протегне, щеше да сложи край още тогава.

Майлс Ингмаршон, Софи Бринкман… Като някаква тъпа шега. Злоба и огорчение се процедиха в съзнанието му, плъзнаха надолу по гръбнака, прободоха го. Той се поизправи на стола.

Трябваше да се погрижи и за двама им, при това едновременно. Криеха се някъде заедно… Така щяха и да умрат. Така го планираше.

Документите станаха на парчета. А сега беше време да се залови за работа.

С очилата за четене на носа Томи отвори бележника, прочете информацията, която получи от Еди Буман.

Томи защрака по клавиатурата, провери всички полети от „Арланда“ във времевите рамки, които му даде Еди след проследяването на Софи до летището. Нямаше как Томи да го бива в тези неща, компютрите… не беше от това поколение. Само че го биваше, при това много; държеше го в пълна тайна… За пред хората се правеше на тъп и безнадеждно старомоден за компютри и телефони. Преди половин година реши да спре пиенето. Вместо това се превърна в перфекционист. Това се оказа неговото спасение… Да държи всичко под контрол. Съзнаваше, че ако иска да оцелее, трябва да прави всичко сам. Започна да се учи на нови умения. В крайна сметка не се оказа толкова трудно.

Софи отишла на терминал 2, поне според Еди. Късмет за тях. Две беше по-новият и по-малко натовареният от двата международни терминала на летището. Полетите в рамките, които Еди му даде, бяха само четири. От другия международен терминал, пет, по същото време бяха излетели петнайсет самолета.

Томи прочете на екрана полетите от терминал 2. Хелзинки, Париж, Франкфурт и Амстердам.

Той се почеса по носа, изпрати запитване за паспорта на Софи Бринкман за всички четири полета на Кони Клинг от гранична полиция на „Арланда“. Кони трябваше да провери списъка с пътниците лично, никой друг. Тя обичаше работата си, изпитваше ужас от терористи, беше расистка, националистка и с лека ръка отпращаше бежанците.

Томи заключи кабинета и се качи по тясното стълбище до кухнята.

Хладилникът светеше в светлосиньо, когато той отвори вратата. Нямаше да е зле да закуси… Само дето имаше само месо — говежда пържола, голяма колкото капак на тоалетна чиния. И картофи с лук, които беше запазил от вчера… И соса — само колко пъти го опита, докато остана доволен. Поддържаше контакт с онзи японец с кулинарния блог, умееше да готви… Томи уважаваше такива хора.

Опече пържолата в твърде много масло. Тя църцореше, докато отвън стана доста привлекателна. Добави картофите и лука, разбърка…

Томи наряза месото, потече рядък червен сос. Месото имаше вкус на гора, кръв, страх и плячка. Той дъвчеше и мислеше за бъдещето. Майлс и Софи щяха да умрат. Томи щеше да остане полицейски шеф още малко, щеше да си намери нова жена, да излезе в ранна пенсия, да се премести в Испания и пак да започне да пие.

Телефонът до него завибрира. Кони Клинг.

Томи вдигна с пълна уста.

— Кони?

Няма Бринкман на полетите, които ми даде — съобщи тя.

Томи хвърли едно око на часовника над вратата. Четири без десет сутринта.

— И сега ли работиш, Кони?

Да, дежурна съм.

— Можеш ли да проследиш откъде е дошла?

Вече пробвах. Нищо.

— Искам списъците — преглътна Томи.

Писмено позволение от прокурор и ти ги пускам.

Газираната минерална вода, която Томи си наля в чашата, изсъска.

— Ще го уредим при предварителното разследване, още не искам да намесвам прокурори — отвърна Томи авторитетно.

Кони Клинг от гранична полиция промърмори едно „сори“.

— Мислех, че си креативна личност, Кони.

Такава съм — отвърна Кони.

Томи опита соса с върха на ножа. Перфектен. Vive la Japan.

— Е, тогава какво мога да направя за теб, креативна Кони? — Той натопи вилицата с месото в соса и я пъхна в уста.

Моето момче — отговори Кони. — Иска да си изкара стажа в Криминална, да участва в разследвания на убийства, или пък в Техническия, но тогава само в огледи на местопрестъпления.

— Това момче знае какво иска. — Томи сдъвка залъка си и вдиша сутрешния въздух.

Е, можеш ли да ми помогнеш с това, Томи?

— Криминална никога не взима ученици. Нито пък Техническият, доколкото знам.

Но на теб не ти пука за тези неща, нали Томи Янсон?

— Вярно е.

Тук съм още няколко часа, после излизам в почивка — продължи Кони. — Ще оставя кабинета си отключен. Ако искаш?

— Окей, ще видя какво мога да направя със стажа на момчето ти.

Не е достатъчно.

— Ще се погрижа — поправи се Томи.

Благодаря — отвърна Кони Клинг.

— Но искам да продължиш да ми помагаш, Кони.

С какво?

— Със следенето на пасажерите, ако намеря каквото търся.

Окей…

Томи затвори. Лапаше големи залъци, дишаше през носа.

Движението беше спокойно, когато в ранната сутрин Томи Янсон излезе на Е4 в северна посока. Отиде до кабинета на Кони Клинг, вратата беше открехната, щорите спуснати.

На бюрото в спретнати купчинки бяха подредени документи. За секунда погледът на Томи падна върху снимка в рамка — пъпчивият син на Кони с оглупял от тийнейджърските хормони поглед. Пълен нещастник.

Той взе да рови из книжата, накрая намери каквото търсеше. Извади списъците на пътниците и ги снима един по един с телефона си.

В кабинета в избата в собствения си дом Томи прочете списъците. Четири полета, близо шестстотин имена — малки имена, фамилии и номера на паспорти. Беше напрягащо. Не откри нищо, което да изпъква сред другите. Зае се с монотонната работа да пуска в регистъра номерата на паспортите на всяка една жена от списъците. Всички изглеждаха редовни… освен един, базата данни не го откриваше… Номерът беше сгрешен, не съответстваше на името…

Изпълни го вълнение, това вече му харесваше. Точно това — да бъде умно ченге, да успява…

Томи изпрати номера като есемес до Кони Клинг.

Проследи го, моето момиче.

Той се облегна назад на стола и сплете пръсти на тила си. Къде е отишла, по дяволите?

Томи се обърна към лавицата, прокара пръст по гърбовете на папките, пъхна показалец над тази на Майлс, издърпа я.

Препрочете всичко още веднъж, вече не помнеше за кой ли път.

Майлс Ингмаршон. Мързеливо и посредствено ченге, което прекара основна част от кариерата си зад бюро в Икономически престъпления. Но Майлс и Софи бяха събрали изключително сериозни материали за Томи. А това не може да стане къде да е и как да е. Значи, имаха достъп до специализирани бази данни…

Той обърна страницата. Само суха информация, нищо интересно, Томи затвори папката с трясък.

Докато се качваше по тясното стълбище, телефонът му изпиука. Съобщение от Кони Клинг.

Франкфурт, пишеше на дисплея.

Нищо в информацията за нея и Майлс не ги свързваше с Франкфурт и изобщо с Германия, в това беше сигурен. Може би се бе озовала там случайно. Томи претегли телефона в ръка. Възможно скривалище, защо не? Той продължи нагоре по стълбите. Нещо му хрумна. Отново се спря. Някаква смътна идея. Майлс…

Томи се обърна и се върна в избата… пак.

Извади папката на Майлс… пак.

Томи четеше. Търсеше информацията, около която се въртеше неоформената му мисъл… Натъкна се на текст, който привлече вниманието му…

Майлс Ингмаршон е минал полицейското си образование над трийсетгодишна възраст… С какво се е занимавал дотогава? Томи се замисли, устните му се движеха беззвучно. Нещо си проправяше път до повърхността на съзнанието му. Какво му беше казал Майлс преди много време?

Дипломат… да, дипломат към Външно.

Това беше изненадало Томи… Защо му е на един дипломат да става ченге?

Мислите продължиха да се носят из ума на Томи.

Цялото семейство на Майлс Ингмаршон били дипломати от кариерата, така му беше разправил Майлс… дядото, бащата, братът, съпругата на брата… самият Майлс.

Дипломати, това изобщо работа ли е, дяволите да ги вземат? Седят си във Външно министерство или по посолствата, пият питиета и… Там имаха достъп до бази данни, разузнавателна информация, всичко! Естествено, Майлс се беше намърдал в някое посолство.

Франкфурт — там, разбира се, няма посолства. Значи, от там тя е продължила пътя си. Накъде?

Той се обади на Кони.

— Във Франкфурт ли свършва информацията за нея?

Да.

— Продължи търсенето оттам. Или на името на Бринкман, или с фалшив паспорт. Изпрати по по-широки канали. Търси. Не ми пука как. Искам отговор.

Четири часа по-късно, докато Томи се бавеше в задръстванията на път за полицейското управление, Кони Клинг се обади:

Пътничка с непроследим номер на паспорта се е качила на самолет от Франкфурт до Прага в тези времеви рамки.

11

(Северният Атлантически океан)

Същински град. Круизният кораб беше огромен. С търговска улица, театри, киносалони, ресторанти, барове, плувни басейни, казино, спа и изобщо всичко, което можеш да срещнеш по света.

Горман беше впечатлен. Въртеше глава ту наляво, ту надясно, докато вървяха към каютата.

Тя гледаше към морето; две легла, малка баня, балкон. Йенс остави чантата си на по-близкото до изхода легло. Горман също остави чантата си там, хвърли тази на Йенс на земята. Би постъпил по същия начин и ако Йенс беше избрал другото легло. Кевин Горман невъзмутимо си смъкна гащите, отлепи един пакет, хванат с тиксо под оная му работа, като нададе вик от болка.

Пакетът беше увит в найлон, три на три сантиметра, пълен с кокаин. Кевин Горман го продупчи с джобно ножче, взе твърде голямо количество, постави го на пейката под телевизора. Припряно оформи с острието три паралелни линии. Дебели и високи. Без да го е грижа, че панталоните и гащите му още са около глезените, вдиша и трите общо за четири секунди.

Йенс наблюдаваше трагичната картина, докато Горман отмяташе глава назад. Ръмжеше от удоволствие, боксираше се с въздуха, масажираше си носа.

Вдигна твърде малките си слипове, изрита панталона и със стенания се просна на леглото. Дистанционното в ръка, телевизорът включен. Кокаинът започна да действа. Горман превключваше бясно каналите, възприемаше всичко като изключително бърз компютър, смееше се на рисуваните филми, показа среден пръст на метеоролога на Си Ен Ен и по някаква причина застреля с палец три пъти в лицето председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Това беше естественото състояние на Горман. Друсан, нахален, странен и нервен.

Търкаше си носа с цяла длан.

— Отиваме да разгледаме кораба — заповяда, скочи от леглото, обу си панталоните. Всичко ставаше бързо, всичко беше просто импулс.

Кевин Горман вероятно — в крайна сметка — беше последният човек на света, с когото Йенс искаше да бъде. Най-най-най-последният; от близо седемте милиарда души на света Кевин беше последен… Може би затова беше такъв — защото някъде дълбоко в себе си съзнаваше, че е най-безполезният човек изобщо, че е на дъното на целия човешки род.

Йенс искаше да го убие. С цялото си сърце. Всеки ден, всяка секунда, особено пък сега. Да го усмърти, бързо и безцеремонно, без капка милост. Да отвори вратата към балкона и да го хвърли през борда, в морето… храна за рибите. Приятна мисъл…

Но Йенс се подчиняваше на Горман, винаги. Най-малката грешна стъпка и Лотар щеше да плати с живота си.

Тръгнаха да обикалят кораба. В един бар Горман намери някаква крастава курва, Розита от Пуерто Рико. Черпи я с шампанско, каза й, че е бизнесмен, изпълнителен директор, Йенс бил обикновен служител…

Розита и Горман се надрусаха. Той повлече и нея, и Йенс към стаята. Взеха още кокаин и почнаха да се чукат без срам в леглото на Горман.

Йенс не можеше да стои там, отвори балконската врата.

— Къде си мислиш, че отиваш, бе? — изкрещя Горман задавено, както беше коленичил върху леглото. Курвата му държеше оная работа в ръка. Тя също зяпаше Йенс.

Йенс излезе на балкона и затвори след себе си.

На тебе говоря! — изрева Горман откъм каютата. Но курвата все пак се оказа по-важна. Кевин Горман взе да пъшка.

Йенс се облегна на перилата, загледа морето. По време на затворничеството си при Игнасио той нямаше възможност да се свърже с външния свят. Не можеше да се обади по телефона, да седне пред компютър, дори да прати писмо. Горман не го изпускаше от поглед и за миг. И макар че беше друсан идиот, Горман беше като пиявица, не оставяше на Йенс най-малък шанс за няколко секунди личен живот.

Морето беше спокойно. Предсмъртното зарево на слънцето на хоризонта. Беше мъчително никога да не остава сам. И сега, в този кратък миг, в който остана насаме със себе си, изпитваше единствено огромна празнота. И нямаше ни най-малка представа какво да прави с нея.

Йенс наведе глава, загледа се в обувките си. Всичко беше пропито с тъга. Навярно точно това представляваше празнотата — стара потискана тъга, скрита някъде в него, винаги активна, слепена с неговата личност. Искаше да диша, искаше да се проветри… Но Йенс я задушаваше, непрекъснато, без спиране…

Розита се хилеше в каютата. Горман също.

Йенс гледаше морето. До ушите му стигаха звуци от един друг свят. Един по-топъл свят, до който той нямаше достъп. Музика, празненства, семейства. Хора, които бяха заедно, защото така искаха… Йенс копнееше за Софи. Искаше да е с нея. Искаше да се махне оттук… Да вземе Лотар и да изчезне от този безсмислен ад. Но това беше неговата участ. Да бъде надзираван, да разнася дрога по света, докато рано или късно стане ненужен… И след това щеше да умре. Лотар също…

Може би Йенс трябваше да отиде при Горман и курвата и да се надруса до смърт. Наркотиците имаха убийствен ефект върху него. Преди много време беше пробвал. Опитът завърши със сърдечен арест. Приключи купона твърде бързо, такъв си беше. Никога задоволен… Но тогава, в един кратък миг, се беше чувствал напълно безгрижен, това помнеше.

В днешно време Йенс се придържаше към кафето, то поне му понасяше. Понякога алкохол; самозалъгваше се, че и той му понася, макар да не беше вярно.

Звуците откъм каютата се промениха. Гласът на Розита беше различен. Звучеше уплашена; като че ли увещаваше Горман. И после се разпищя. Йенс погледна през стъклената врата. Горман я налагаше с юмруци.

Йенс се втурна в стаята. Розита с неподправен ужас в очите видя шанса си, скочи между леглата и се скри зад него. Носът и устата й кървяха, един от предните зъби беше избит.

Горман срещу Йенс, гол, още не беше спаднал напълно; опита се да сграбчи Розита.

— Мърдай — изръмжа Горман.

— Няма.

Горман се изсмя, но беше изненадан, удари Йенс през лицето с отворена длан. Йенс не помръдна. Още един удар, по-силен. Трети. Ръката на Йенс се вдигна, хвана Горман за гърлото. Йенс стисна. Розита се възползва, взе си дрехите, избяга от стаята.

Стояха така известно време — Йенс стиснал Горман за гърлото. Горман се ухили. Йенс нямаше шанс. Никога. Пусна го.

— Браво, Йенс — прошепна Горман, замаян от кокаин, изпълнен едновременно с доволство и омраза.

— Знаеш ли защо винаги си слагам заглушител на пищова?

Йенс не отговори.

— За да мога да застрелям Лотар, където и да се намираме… Където и да е… Нали помниш, че обещах да гръмна лайненцето?

Горман се изсмя злобно, оголи жълтите си зъби.

— Помниш ли?

Йенс не отговори.

— Вярно е — заяви Кевин доволно и заплю Йенс в лицето. Изчака реакцията на Йенс. Наплю го още веднъж. Плюнката потече по окото. Йенс не помръдна, не проговори. Трети път. После жаждата пак обхвана Горман. Отиде до бюрото, оформи магистралките направо с пръсти, дълги и дебели. Наведе се и ги изсмърка.

Завъртя се към Йенс. Кокаин под носа като мустаците на Хитлер, само че бели.

— Всичко ще се нареди — каза като добър голям брат.

12

(Стокхолм)

Еди Буман изливаше омразата си върху боксовата круша.

Ударите и ритниците валяха един след друг. Бързо, силно, професионално, брутално. Рикард Егнел винаги присъстваше… никога не оставяше Еди на мира. Мигът на смъртта… Чувството за вина — трескаво, кошмарно. Еди не можеше да го преодолее. Потискането и отричането нямаше как да помагат вечно. Вината се връщаше, Еди я прогонваше. В това се превърна ежедневието му — някакъв проклет пинг-понг между вина и отрицание. Никоя страна не печелеше, болката никога не излизаше в аут, нито отиваше в мрежата, просто подскачаше напред-назад, вечно. Правилно и грешно загубиха очертания и се смесиха, вече не бяха естествени противоположности. Това превърна Еди в нерешителен тип. Колебаеше се за всичко.

А сега и Софи Бринкман… Тя циркулираше навън-навътре из съзнанието му. Гласът й, видът й не го напускаха. Все едно беше там, точно до него… По същия начин, по който Рикард Егнел го преследваше преди, сега го правеше и тя… още преди да й е отнел живота.

Ударите по крушата се ускориха. Груби, глухи, бързи. Еди продължи, докато мускулите му отказаха. Накрая се строполи. Болка навсякъде, нямаше сили дори да извика, отпусна ръце, боксовите ръкавици паднаха на паркета.

Той лежеше, гледаше тавана, дишането и пулсът бяха в пълен безпорядък. Шум от горния етаж. Тя беше, жената, която свиреше на флейта. Еди се заслуша. Красивата музика от горния етаж му въздействаше. Изпълни го меланхолична болка. Надигна се.

Бърз студен душ. Еди се взираше в сапунената вода, която потъваше в канала.

Обу си панталони, нагоре щеше да остане гол, за да се изпоти още веднъж, преди да тръгне. Сложи кафе в кухнята. Мани седеше на перваза на прозореца и зяпаше в празното пространство. Кастриран котарак, сив шартрьоз, четиригодишен. Мани, кръстен на боксьора Мани Пакиао… Мани Пакиао, истински бог.

Еди взе котарака на ръце. Държеше го до голите си гърди. Мани беше мек и гладък, мъркаше и излъчваше топлина, от която той така силно се нуждаеше. Мани се освободи, отскубна се от обятията му, ноктите му се забиха в ръката и тялото, болката беше приятна. Котаракът скочи на земята. Еди реши — щеше да очисти Софи Бринкман.

Той изпи сутрешното си кафе до кухненската маса, взе си телефона, изтри думите, имената и събитията, които беше чул пред прозореца на майка й. Щеше да се подчини на Томи. Нямаше да прави нищо повече… Нито да мисли, нито да се съмнява, нито да се двоуми. Просто щеше да го извърши. Щеше да оправи богатата кучка… Да се освободи. Решението му се струваше правилно. Той се протегна към най-горния вестник от купчината. Еди Буман беше заклет читател. Всички стокхолмски сутрешни вестници в хартиен вариант, старателно и страница по страница, всеки ден. Никога не пропускаше, това му беше ритуалът. Познаваше журналистите, имаше нещо като връзка с тях. Сега четеше статия от Каролине Берйер. Беше остра, беше добра, беше от онези, дето разкриват разни работи…

Софи Бринкман отново си проправи път към съзнанието му. Еди зачеса грубо скалпа си, помъчи се да се съсредоточи върху вестника, помъчи се да я пропъди… Но тя отказваше да си отиде. Той се облегна назад на кухненския стол. Мани пак се беше настанил на перваза и гледаше господаря си сърдито.

— Какво има?

Мани не сподели какво мисли.

Нов опит. Погледът отново във вестника. Текстът на Каролине Берйер…Статията, думите, изреченията. Не му казваха нищо. Само Софи Бринкман, която не искаше да го остави. Той се предаде.

Мани продължаваше да се взира в Еди.

— Какво зяпаш? — изръмжа той раздразнено.

Но котаракът не отговори.

Еди се опита да отвърне на втренчения му поглед, но това не смути Мани.

Съмнението пак го загложди.

По дяволите!

Еди се протегна ядосано към една химикалка на масата, записа всичко на страница от вестника, всичко, което си спомняше от току-що изтритото от телефона. Имена, събития, думи… Софи Бринкман, Хектор Гусман, ресторант „Трастен“… Всичко, което помнеше. Не беше малко. Черен текст над вестникарската статия, сбит и лепкав върху тънката хартия.

— Сега доволен ли си? — почти изкрещя той в тихата кухня… може би на Мани, може би на Рикард Егнел, може би на възрастната жена, която свиреше на флейта на горния етаж.

Еди дишаше. Мразеше се. Удари си силен шамар. Беше насочен към нерешителния тип. Още един, шамарът отекна в кухнята, той пък беше насочен към втория нерешителен тип. Мразеше съмненията.

От антрето се чу звънецът на пътната врата.

Еди обърна вестника с информацията за Софи Бринкман, която току-що беше записал. Постави втория вестник отгоре.

Томи Янсон стоеше на площадката леко зачервен, обръснат и оформил полицейския си мустак до съвършенство.

— Изненадах ли те? — попита Томи, след като Еди го пусна вътре.

— Не, не — смънка Еди.

— Напротив — отвърна Томи и взе да разглежда апартамента.

— Сам ли си?

— Да…

— Хрумна ми да те закарам до работа, та да може да си побъбрим в колата.

— Окей — прие Еди. — Веднага ли?

Томи го посочи небрежно.

— Може би първо ще си метнеш една блуза?

Еди тръгна към стаята си, Томи го следваше по петите. В кухнята Томи седна. Сърцето на Еди заби лудешки. С крайчеца на окото забеляза, че Томи взе горния вестник, онзи, с който беше покрил информацията за Софи, за Хектор…

Еди бързо се облече и дотича обратно в кухнята.

— Нещо напрегнат ми се виждаш — подхвърли Томи и огледа Еди.

— Не. Нищо ми няма.

Томи продължи да се взира в него. Взе да става неловко.

— Не забравяш ли нещо?

Еди не го разбра.

— Не забравяш ли нещо? — повтори Томи.

Еди вече не можеше да си намери място от притеснение.

— Не знам за какво говориш.

Томи го изгледа насмешливо.

— Обикновено си окъпан в някакъв идиотски одеколон.

— Днес не — въздъхна Еди с облекчение.

— Хубаво. — Томи сгъна вестника и се изправи.

Подскочи, когато най-после забеляза Мани на прозореца.

— Котката ти е същински дявол, изобщо не я бях видял.

Колата на Томи се движеше по магистралата към Стокхолм.

Томи хвърли едно око на Еди.

Еди Буман. Малкият убиец… Беше си чист късмет, че Томи свърза убийството на Рикард Егнел в парка с Еди Буман. Беше риск. И Томи го пое. Жалкият Еди изобщо не опита да се съпротивлява. Призна си на място. Все едно само това беше чакал…

Томи веднага разпозна от кой тип е. Неуверен, нерешителен. Такъв, който вечно се колебае. И криеше това зад мускули, мълчаливост, грубост. Противоречив тип. И тези му качества го правеха лесен за манипулиране. Нещастникът Еди слушаше всичко, което му се кажеше. Попиваше всичко като гъба, напълно неспособен на собствена мисъл и инициатива. Често се получаваше така при сираците, Томи го беше забелязал. Не че ставаше дума за проблем с увереността, просто никой не ги беше научил да различават правилно от грешно. Все едно се намираха в състояние на постоянно пълно объркване.

— Започва да става горещо — каза Томи. — Нали схващаш?

Еди кимна, без да го поглежда.

— Какво схващаш? — настоя Томи.

— Бринкман — смотолеви Еди.

Томи му хвърли бърз поглед.

— И точно сега ти се насираш, започваш да се съмняваш, да мислиш за добро и зло и тем подобни простотии?

— Не съм казвал такова нещо.

— Напротив. Казваш го с всяко движение.

— Това са важни въпроси — промърмори Еди, покашля се.

— Всичко е относително — отвърна Томи.

Минаха по „Транебершбрун“. Волвото беше с автоматична скоростна кутия, Томи натискаше газта от време на време. Все едно караше лодка. Колата се носеше свободно напред, преди Томи отново да я пришпори. Той шофираше само така.

— Ще го извършим заедно — продължи Томи. — Има и още един. Ще ги премахнем едновременно.

Този път Еди се обърна към него.

— Каза, че е само тя — пророни.

— Казах, че задачата е една.

Еди отмести поглед. Прие и това… просто така. Смехотворно, помисли си Томи. Той можеше да обърне истината надолу с главата, да я изсипе на пода и после да я вдигне, да нагласи събития и хора по начин, изгоден за самия него. И след това да я даде на Еди. И Еди щеше да я погълне на един залък. Тъй като Еди се нуждаеше от цел, за да не излезе от релси.

Томи се почеса по ухото.

— Няма да ти дам всичко… Но ще получиш част от историята… Знай, че това, което правиш, е важно. Че играе роля в голямата картина. Че ти въпреки всичко си на страната на добрите.

Еди наостри уши.

— Софи Бринкман имаше връзка с Хектор Гусман. Тя е изнудвачка и е пряко замесена в убийството на нашите колеги Гунила Страндберг и Ларш Винге.

Този път Еди погледна Томи скептично.

— Винге застреля Гунила — възрази Еди. — И се самоуби.

Томи поклати глава.

— Това е официалната версия, тъпотиите, които пишат по вестниците. Но истината е друга.

Томи направи театрална пауза, после продължи с по-тих глас, по-настойчив, тъжен:

— Нашата колежка Гунила поиска помощ от Софи, за да уличи Хектор. Софи издаде на Хектор, че полицията е по следите му. Те очистиха Гунила и Ларш, нагласиха всичко така, че да изглежда, че Винге е застрелял нея и себе си. Това е истината. Но нямаме каквито и да било доказателства срещу нея.

Томи видя колебанието в Еди.

— Бринкман уби полицаи — продължи Томи. — И сега ни заплашва с безброй гадости, ако не направим каквото иска от нас. Тя е опасна… Ще убие отново. Един от най-ужасните хора, които съм виждал през полицейската си кариера… Сега се е сдушила с друга свиня, Майлс Ингмаршон. Помниш ли го?

Еди поклати глава.

— Колега — обясни Томи. — Прецака всички ни. Уби един наркодилър, може би и друга колежка, Антония Милер. Тя изчезна. Той се съюзи с Бринкман. Суперзаплетено е, но Бринкман е…

Томи пак направи пауза. Престори се, че мисли. Продължи:

— Повечето убийци, които съм срещал през кариерата си, са изгубени души, които са направили грешна стъпка, докато са били пияни или в състояние на временно умопомрачение… Но някои, малък брой, са хладнокръвни убийци. Те са проклети изроди, които, мен ако питаш, са загубили правото да живеят сред нас.

Томи сниши глас, каза:

— Понякога човек трябва да сложи край; трябва да прекрачим границата, да довършим онова, което сме започнали. И после да се върнем в правия път и да се преструваме, че нищо не е станало.

Томи видя, че Еди възприема казаното.

„Фридхемсплан“, Томи си проправи път през задръстването.

— Тя трябва да бъде премахната, Еди… Той трябва да бъде премахнат, няма друг начин… И двамата са психопати — прошепна Томи.

Еди не продумваше.

Томи протегна ръка към задната седалка, издърпа един найлонов плик. Пусна го на коленете на Еди.

Еди го отвори. Беше пълен с банкноти.

— Пет пари в кесийка, Еди. По-точно двеста. Няма да останеш без дял от цялата работа.

Еди погледна парите. Томи издърпа плика от ръката му и пак го хвърли отзад.

— По-късно — обясни.

Влязоха в центъра, Томи насочи колата по „Хантверкаргатан“.

— И майка ти е от онези, нали?

— Какво? — не го разбра Еди.

— От психопатите. Изоставила те е, изчезнала яко дим, мислела само за себе си, наливала се и се чекнела… знам историята, Еди, знам през какъв ад си минал.

Еди погледна Томи.

— Откачени женски… — продължи Томи. — Да не би да очакват, че ние ще стоим отстрани и ще гледаме как унищожават всичко и всички, без да се намесим?

Томи видя, че Еди кимна. Получи се, хвана се. Въпреки че горкият Еди не разбираше нищо, той изведнъж намрази Софи Бринкман… и майка си. И някъде, макар и дълбоко… да, може би видя в Томи Янсон бащинска фигура.

— Ще попътуваш, Еди — каза Томи. — Тя най-вероятно се крие в Прага. Започни от посолството, открий я, също и Майлс Ингмаршон. Изпълни задачата, нека си платят, погрижи се и за двамата, тихо и кротко, и си ела у дома като свободен човек.

13

(Флоренция)

Банкерът Джузепе Русо се беше обадил да съобщи часа на срещата между Алдо Морети и хората на дон Игнасио от Колумбия.

Соня беше пребледняла, докато двамата с Лешек пътуваха към Флоренция.

Минаха по тесните улички на града и накрая стигнаха до една пресечка в югозападната част на площад „Синьория“. Паркираха с лице към широкото, открито пространство и ресторанта, където щеше да се проведе срещата.

Движение по площада, туристи, местни, търговци, файтони с коне за разглеждане на града.

Лешек слезе от колата, пресече площада и влезе в ресторанта. Посрещна го сервитьор.

— Маса до прозореца — каза само Лешек.

Отведоха го в далечния ъгъл на заведението. Той седна и оръжието се притисна в ребрата му. Китайски пистолет Тип 67. Създаден да бъде тих дори без заглушител. Зареден с дозвукови патрони. Така би могъл да стреля вътре в ресторанта и да спести няколко секунди, преди да е настъпила паниката, да изведе човека, когото щеше да отвлече. Ако станеше твърде напечено, щеше да повика Соня. Имаха две коли за бягство, паркирани на различни места извън центъра на града. Едната на юг, на хълма при площад „Микеланджело“, под манастира. Другата на запад, при железопътната гара.

Лешек беше проучил ресторанта. Имаше маси на открито, както и вътрешна част с бар и кухня. На горния етаж пазеха две стаи за частни компании, едната побираше десетина души, другата трийсет. Там щяха да се срещнат, така каза Русо… стига изобщо да дойдат.

Лешек сведе очи към ръцете си. Дишаше спокойно и ритмично, пазеше си силите.

Десет минути изтекоха бавно, следващите десет — като цяла вечност.

И тогава нещо се случи в ресторанта. Промяна в настроението. Другите клиенти не можеха да определят причината. За разлика от Лешек.

Един сервитьор говореше с двама колеги, единият забърза нанякъде. Едър, добре облечен мъж влезе и се огледа. Първият сервитьор го посрещна, ръкуваха се, сякаш се познават, и се насочиха към стълбите, които водеха до двете частни помещения.

Авангардът беше пристигнал. Лешек огледа заведението за други подозрителни типове, разположени стратегически. Но не видя такива. Разбира се, можеше и да греши…

Едрият се върна на долния етаж, застана до вратата към лятната градина, сключи пръсти пред корема си и зачака търпеливо.

Един автомобил спря на площада пред ресторанта. Лешек не можеше да види кой слиза, само мяркаше силуети между хората и саксиите с пълзящи растения около прозореца. Но в ресторанта влязоха в редица четирима души.

Лешек се съсредоточи. Разполагаше с един-единствен шанс да види кой от хората на Игнасио е дошъл.

Водеше ги някаква горила, която кимна на приятелчето си, застанало до вратата, след това вървеше Морети — зализана коса, кариран костюм, лилава кърпичка в джоба, тъмни очила, пълен запъртък въпреки високите обувки. Зад него — висок рус мъж, а най-отзад — по-млад с дълга, рядка коса и изпъкнало чело…

Общо четирима.

Прекосиха ресторанта на път към стълбището.

Лешек наблюдаваше групичката.

Русият… Видът и движенията му.

Нямаше грешка… Нямаше кой друг да е.

Лешек отвори вратата на колата и се тръшна на мястото до шофьора. Гледаше право напред с празен поглед.

Тя се вторачи в него въпросително.

— Никой ли не дойде?

— Напротив — отрони той. Очите — насочени през стъклото, мислите в безпорядък.

— Лешек?

— Морети дойде — започна той. — Заедно с трима други, единият от които е неговият бодигард.

— А от страна на дон Игнасио?

Той се обърна към Соня. Помисли още малко, накрая каза:

— Йенс Вал.

Мина секунда, докато тя схване какво й казва.

— Йенс? Шведът? Приятелят на Софи?

Той кимна.

— Защо? Какво прави той тук?

— Игнасио го е пратил.

— Но защо?

Лешек не отговори.

Соня се замисли дълбоко.

— Ами ако сме сгрешили? — промълви тя. — Ами ако тази среща няма нищо общо с Игнасио?

— Има общо. Видях още един. Знам, че работи за Игнасио, американец. От САЩ го бяха пратили в Колумбия да обучава военни формирования, които да се бият с партизаните от ФАРК. От десет години работи за Игнасио като бодигард и наемен убиец… Кевин Горман. Беше си чист късмет, че никой не погледна към мен — завърши Лешек.

И двамата се взираха в ресторанта и се мъчеха да си прояснят съзнанието.

Лешек погледна часовника си.

— Не знам колко още ще останат вътре, нищо чудно вече да тръгват. Трябва да решим незабавно… Помогни ми, Соня, мисли. Какво прави тук Йенс Вал? Как ти изглежда ситуацията?

Тя се опита да се съсредоточи.

— Той беше близък със Софи, неин приятел — започна Соня. — Оттам го познаваме…

— И?

— И ние приехме, че през зимата тя е сменила отбора, минала е към Ханке.

— Тогава какво прави той тук, в ресторанта?

— Той е контрабандист. Щом Софи е на страната на Ханке, тогава и той е при него… може би. Ханке прави бизнес с Игнасио — каза Соня.

— В това не сме сигурни.

— В кое?

— Че Софи е с Ханке.

Лешек стоеше неотлъчно до Софи в продължение на половин година. Работеше с нея, наблюдаваше я, защитаваше я. Изненада се, когато Арон заяви, че Софи е преминала към Ханке. Въпреки доказателствата Лешек се усъмни. Сега също се съмняваше, съмняваше се за Йенс Вал…

— Е, какво мислиш? — подкани го Соня.

— Виждал съм го няколко пъти. Добър човек е. Въпреки всичко. Не би се съгласил да прави какво да е.

— В смисъл?

— Не би работил за човек като Игнасио…

— Защо?

И двамата не сваляха очи от ресторанта.

— Има морал — отговори Лешек.

— Контрабандист с морал? — попита тя иронично. — И какво пренася?

— Най-вече оръжия, също и други работи.

— О, оръжия, колко благородно.

Иронията беше осезаема.

— Не, не в този смисъл — промърмори Лешек.

— А в кой?

— Моралът не играе роля тук. Той няма скрупули. Става дума за хората, така беше казал. Не искал да работи с дрога, онези типове били отвратителни…

От ресторанта излизаха хора. Но не беше нито Йенс, нито друг от компанията.

— Е, какво ми казваш, Лешек?

Лешек помисли за момент.

— Може да не е тук доброволно — рече.

— Как така?

— Както ти казвам.

— Това не е достатъчно — възпротиви се тя.

Той бързо я погледна, после пак се обърна към ресторанта.

— Дон Игнасио — промълви. — Знаем що за човек е, знаем как работи, как прегазва всичко по пътя си. Мъж като Йенс Вал не би работил за Игнасио.

— Според теб — каза тя.

— Според мен — кимна той.

Тя обмисли идеята, преди да каже тихо:

— Йенс Вал работи за дон Игнасио по принуда?

— Разбираш ли какво предимство ще е, ако е така? — прошепна Лешек. — По този начин ще имаме достъп.

— А може би не — поклати глава тя. — Успяваме да се свържем с Йенс. Теорията ти се оказва погрешна, той е на тяхна страна по причина, която не знаем. Разкриваме позицията си, те се досещат, че Хектор е наблизо, и изпращат тук всичките си главорези да го търсят. Ще ни открият.

— Този риск съществува — съгласи се Лешек и кимна към ресторанта.

Групата излезе, спря се до колата за последни реплики. Кевин Горман с изпъкналото чело не се отлепяше от Йенс и за миг.

— Какъв е този Горман? — попита Соня.

— Пълна гад.

Разговорът между Йенс и Морети продължаваше.

— Йенс няма да се качи в колата — забеляза Лешек.

— Така изглежда — съгласи се Соня.

Накрая се ръкуваха, ниският Морети и високият Йенс. Морети се качи в колата и седна отзад. Йенс и Горман пресякоха площада.

— Проследи ги — нареди Лешек.

Соня слезе от колата, взе си чантата, метна я на рамо и тръгна през Пиаца дела Синьория.

Тя се държеше на разстояние от Йенс и Горман, докато те се отдалечаваха през южната страна на площада, покрай репликата на статуята на Давид.

Мъжете вървяха по Пиацале дели Уфици надолу към реката. Там свиха надясно, минаха покрай Понте Векио и после пак надясно, по една по-тясна улица, и влязоха в хотел. Соня ги последва през стъклените врати; вътре беше по-прохладно. Едно пиколо с пърхот по раменете висеше до ръчната си количка и я зяпаше с интерес.

— Гледането е безплатно — подхвърли Соня и влезе в лобито, спря и се престори, че търси нещо в чантата си, докато Горман си чакаше ключа на рецепцията. Взе си го и тръгна с Йенс към асансьора. В момента, в който вратите му се отвориха, Соня се насочи към стълбището. Забърза нагоре, предположи, че стаята им е на втория, третия или четвъртия етаж. Иначе нямаше защо да ползват асансьора.

Тя надзърна в коридора на втория етаж. Нямаше никого, затова продължи към третия, ослуша се, предпазливо открехна вратата.

В края на коридора вървяха Йенс и Горман, отдалечаваха се от нея. Кевин Горман отключи, скри се в хотелската стая, вратата се затръшна зад тях.

Соня забърза натам, за да види номера.

14

(Прага)

Томи беше уредил фалшиво разрешително за колта на Еди. Оформи го според изискванията, внесе го, показа необходимите документи. Лесна работа.

Шведското посолство в Прага се намираше на тясна уличка, която излизаше на площад. Задната страна гледаше към парк. Наоколо нямаше ресторант с външни маси, нито друго подходящо място, от което Еди да следи кой влиза и кой излиза. Наложи се чисто и просто да се разхожда нагоре-надолу по улицата и да се надява на късмета.

Топлината го притесняваше, слънцето грееше високо в небето, изобщо нямаше вятър. Той носеше слънчеви очила и шапка с надпис Havoline. Яке, което скриваше пистолета. Еди се потеше.

Нагоре-надолу по хълма като онзи шибан професор Балтазар от анимационното филмче. Мина покрай посолството безброй пъти, държеше под око и двата входа. Главния и един по-малък. Почти никой не влизаше и излизаше от сградата. Двойка кретени с раници на гърба се снимаха пред посолството. От къде на къде, дявол да ги вземе? Гледайте, тук сме пред шведското посолство!

Часовете се влачеха. Еди започна да се съмнява. Между пет и пет и половина следобед няколко души излязоха през по-малката врата. Служители, предположи той. Нито следа от Софи, нито от Майлс…

Еди пак слезе надолу по склона. На вече станалото обичайно място се завъртя и тръгна обратно нагоре. Все същото, пак и пак. Никой не излизаше от посолството. Часът наближаваше шест и той реши да се откаже и слезе надолу за последен път. Размина се с жена, която се качваше. Къса руса коса… около трийсетгодишна. Тя се усмихна широко и помаха на някого зад Еди. Той подмина жената, продължи още малко надолу, обърна се и пак се закатери.

Еди виждаше гърба на жената по-нагоре. Тя срещна мъж, който вървеше към нея. Спряха, целунаха се, хванаха се за ръце и тръгнаха надолу, към Еди. Той стоеше със сведена глава, докато се разминаваха. Мъжът явно беше казал нещо забавно, жената се смееше. Еди го позна веднага. Изглеждаше като от миналото. Като стара холивудска звезда. От онези с черните коси, сресани на път, които пушеха като комини, без да ги хване рак, и говореха меко… Майлс Ингмаршон.

Еди продължи още няколко крачки, за да им остави време да се отдалечат, обърна се и ги последва.

Жената? Софи? Не, друга беше. Иначе Еди щеше да е в идеална позиция, просто щеше да се приближи в гръб, да ги застреля и да избяга.

Продължиха надолу по улицата още няколко минути. За изненада на Еди изведнъж завиха наляво, пресякоха и влязоха в един вход. Еди продължи право напред трийсетина метра, преди да спре. Погледна сградата. Красиво старо здание на четири етажа. Обърна се и огледа отсрещната къща — същият тип, същата възраст. Бяха близо една срещу друга, разделяше ги само еднопосочната улица… едва няколко метра между фасадите.

Входът на отсрещната сграда имаше обикновена ключалка, също и такава с код и домофон.

Той тъкмо понечваше да позвъни на домофона, когато вратата се отвори. Излезе възрастна жена.

Dobrý den — промърмори.

Еди задържа вратата, уж да й помогне, след което се вмъкна вътре.

Каменно стълбище. Качи се на четвъртия, последния етаж.

Две врати с табелки, от които научи, че са офиси. Еди провери ключалките. Лесни за отваряне. Почука. Отвътре не се чуваше нищо.

Вкара специалния пистолет в ключалката и след трийсет секунди вратата се отвори. Тъмен офис, никаква аларма. Три бюра в редица, изключени компютри.

Еди влезе. Четири прозореца към улицата и отсрещната сграда. Той застана в средата на помещението, взря се в прозорците насреща. Веднага видя Майлс и Софи… и другите. Третият етаж. Седяха в кухня, около маса. Храна, свещи, бутилки вино, бутилки вода. Общо петима души. Майлс и жената с късата руса коса. Софи и синът й, младо светлокосо момче в инвалидна количка. До него едър широкоплещест мъж с бръсната глава. Еди не знаеше кой е. Не че имаше значение.

Той насочи телефона си към тях и увеличи картината. Те затрепериха на дисплея, той ги снима отблизо, после и от по-далеч. Томи искаше една снимка преди и една след. Тази беше преди…

Еди прибра телефона и извади колта, претегли пистолета в ръка, поглади предпазителя с палец, напред и назад. Щрак… Щрак… Щрак…

Тя беше наблизо. Софи…

Устата на Еди пресъхна. Пулсът се ускори, той слушаше дишането си и държеше пистолета вдигнат, с изпъната ръка. Прицели се в главата й. Нямаше да е трудно. Насочи дулото към главата на Майлс. Върна се на Софи.

Свали пистолета. Повтори движението.

Главата на Софи…

Бум-бум…

Плавно движение към главата на Майлс…

Бум-бум…

Щеше да се получи. Оръжието беше старо, но добре поддържано. Калибърът беше 0.45. Куршумите тежки и груби със супермного барут. Това щеше да увеличи скоростта, щяха да летят право напред. Щяха да предизвикат брутални щети.

Еди отвори прозореца. Топъл вечерен въздух лъхна лицето му. Той пристъпи крачка назад в тъмното, отново вдигна пистолета, насочи го към Софи, главата й беше на мушка. Пръстът притисна спусъка. Той затаи дъх, приготви се да стреля и изведнъж се спря. Тя се усмихваше. Усмихваше се широко, почти се смееше. Еди свали оръжието. Не можеше да я застреля в лицето, докато тя се смееше. Щеше да почака още малко…

През това време огледа кухнята. Вечеря, компания, смях и приказки. Това го смущаваше…

Софи престана да се смее. Еди повтори процедурата, вдигна пистолета, затаи дъх, сложи показалец на спусъка. В момента, в който щеше да довърши започнатото, главата й се скри. Беше се навела към сина си, целуна го по главата.

За миг разумът надделя у Еди.

Петима души около маса. Свещи, ядене, пиене, общуване, радост… топлота… смях. Изглеждаше уютно. Това беше нещо хубаво.

Нещо хубаво…

Той самият никога не го беше изпитвал… нещо хубаво. Разбираше, че другите хора живеят така. Но Еди не знаеше точно какво е… до този момент. Сега беше доловил нещо… беше го усетил.

Еди се проклинаше. Шибаното колебание и вечното чудене. Обхвана го гняв, той се стегна. Пак надигна пистолета, прицели се, сложи пръст на спусъка. Дишаше през носа… Опита се да се прицели. Но ненадейно оръжието стана тежко и нестабилно, клатеше се и не спираше на едно място. Той пробва да го държи с две ръце, но и това не помогна.

Еди загуби самоконтрол, изсъска вбесено през стиснати зъби. Събра цялата си сила, стисна оръжието с две ръце, затаи дъх. Ръцете му трепереха. Искаше да изпразни целия пълнител в тази проклета кухня…

Но не можеше.

Еди се свлече на пода, облегна гръб на едното бюро.

Некадърен глупак…

Еди налапа студеното черно дуло. Имаше железен вкус. Той докосна спусъка… Но тялото все още говореше свой собствен език. Нито една частица от него не бе в състояние да застреля нито Софи, нито Майлс Ингмаршон… нито него самия.

Пистолетът падна на земята.

Всички алтернативи бяха изчерпани… Еди остана така, зареял поглед.

Но се появи светлинка. Светлинка, която не светеше. Цепнатина в безнадеждността. Светлината проникна през цялата шибана, гадна тъмнина. Искаше да му каже нещо. Беше и топла…

Щом не можеше дори да се самоубие… Какво щеше да прави тогава? Изглеждаше безнадеждно, но светлината не се предаваше, сякаш му носеше нещо.

Нова алтернатива тупна в скута му.

Той щеше да направи обратното. Еди Буман щеше да направи точно обратното.

Загрузка...