Добрият вълк

65

Паркът пред Стария музей в Берлин се нарича „Лустгартен“. Повече прилича на просторна морава. Една улица минава между „Лустгартен“ и музея от едната страна и Берлинер Дом, голямата катедрала, от другата. Улицата се нарича „Ам Лустгартен“. В този ден беше затворена в двете посоки, също и паркът, и районът около входа на Стария музей. Ограждения, полицейски автомобили. Полицаи на мотоциклети бръмчаха напред-назад, ръководеха движението, пропъждаха объркани туристи, които блуждаеха наоколо.

В музея щяха да откриват нова изложба. Нещо от Античността. Сред височайшите особи имаше двама гръцки министри и няколко американци. Останалите бяха немски високопоставени лица, немски бизнесмени, немски политици и доста знаменитости. След това щеше да има банкет. На него обаче Ралф Ханке нямаше да присъства.

Не се беше появявал публично след смъртта на Хектор. Сега обаче беше длъжен най-сетне да се покаже. Иначе хората щяха да почнат да се питат къде е изчезнал индустриалецът. Изборът на Ралф падна върху това събитие, където полицейската защита щеше да е най-сериозна. Той щеше да отиде, да се покаже, да увери околните, че всичко е наред.

Стоеше с голяма част от гостите в средата на музея — открито кръгло помещение на две нива, колони и статуи покрай стените. Шампанското беше сухо; поток от политици, бизнесмени и знаменитости идваше да си побъбри с него. Той гледаше отвисоко на всички им. Зад усмивката му се криеше дълбоко презрение.

Бодигардовете стояха близо до Ралф и се грижеха да попадне на възможно най-много снимки на десетината акредитирани фотографи, които се движеха между гостите. Всички бяха проверени — отчасти от полицията и властите, но и от хората на Ралф. Също и сервитьорите и малкото служители на музея, на които беше позволено да присъстват.

Щеше да му мине, параноята щеше да изчезне. Винаги беше така. Той знаеше, че безпокойството и непрестанните мисли за сигурността сега зависеха от него самия. Нямаше никакви преки заплахи. Поне не сериозни.

Един подпийнал местен политик стоеше до него, подмазваше му се и го ласкаеше. Ралф кимна на бодигарда, който прошепна няколко думи в ръкава на ризата си. Напуснаха музея.

Ралф Ханке седеше в лимузината, гледаше през бронирания прозорец, докато излизаха от „Ам Лустгартен“ и завиваха надясно по „Унтер ден Линден“. Полицейски мотоциклет до тях. Щеше да ги ескортира извън града, до летище „Тегел“, където го чакаше самолетът за Мюнхен. Подминаха Бранденбургската врата и излязоха на улица „17 юни“. Бронираната лимузина увеличи скоростта по правата отсечка. Полицейският мотоциклет не изоставаше, караше до прозореца на Ралф, близо… много близо. Ралф видя, че полицаят държи нещо в ръка, някаква буца. Закрепи я със сила за прозореца на Ралф. Тя залепна, сива и дебела, изглеждаше като глина, помисли си Ралф. Кола пред тях, една жена се показа през прозореца отпред, разстла ролка с шипове пред лявата предна гума на лимузината. Всичко се случи много бързо. Гумата изгърмя и се спука, в същия момент полицейският мотоциклет рязко наби спирачка и изостана назад. Ралф отвори уста да каже нещо на мъжете отпред. Но не успя.

Бронираната обезопасена лимузина не можеше да се предпази от спуканата гума и силата на взрива. Изхвърча надясно, падна на велоалеята вдясно от шосето, удари се в дърво и спря.

Ралф Ханке лежеше замаян. Беше се отворила дупка между прозореца и тавана, където бяха поставили експлозива.

— Ехо! — извика той на мъжете отпред в автомобила. Шофьорът беше отпуснал глава на волана. Другият седеше с изваден пистолет, окървавено лице, объркано изражение. Някой пъхна ръка през дупката; изгърмя пистолет. Главата на бодигарда се пръсна.

Полицаят си беше свалил каската.

— Ралф Ханке, сега ще умреш — каза Лешек Смяли, дръпна щифтовете на двете ръчни гранати и ги пусна в автомобила.

Паднаха право върху Ралф Ханке. Той улови едната, не знаеше какво да прави с нея. Единствената му мисъл беше да не я държи. Подхвърли я леко във въздуха и на височината на лицето му тя избухна, едновременно с другата в скута му.

Лешек гледаше голямата лимузина, която се разтърси от взривовете. Цялата им ударна сила беше удържана от бронираната й черупка; унищожителна, убийствена сила.

Соня и Михаил в автомобил зад него. Лешек отиде при тях, настани се на задната седалка. Заедно тримата заминаха, прекосиха Тиргартен, загледани в блестящата златна статуя на богинята Виктория, покачена високо върху Колоната на победата.

66

Йенс шофираше на излизане от града. Софи отвори прозореца, въздухът беше топъл, слънцето беше пропъдило всички облаци от небето. Светлосиньо, дори сега, когато наближаваше седем вечерта.

Ежедневието се беше върнало по някакъв странен начин. Постоянно бяха заедно. Алберт, Лотар, Йенс и Софи; като семейство. Сега също — момчетата седяха отзад.

Майлс, Сана и Каролине се отбиваха в апартамента, когато пожелаеха. И всички го желаеха. Така щеше и да остане. Сега бяха отбор.

Еди беше осъден за тежък побой, довел до смърт. Трябваше да лежи седем години. Ако се държеше прилично, щеше да излезе по-рано. Така и щеше да стане, никой не се съмняваше. Бяха отишли да го видят, изглеждаше в добро настроение. Каролине го посещаваше при всяка възможност, която й се удадеше, и Софи имаше чувство, че щеше да продължи така до деня, в който той минеше през портите на затвора. И тогава тя щеше да го чака отпред.

Кучето Рат ги залая, когато влязоха в градината на Ивон и Том. Том ги посрещна, загорял от слънцето, ухаещ на одеколон, усмихваше се, все едно всичко на света е прекрасно. Беше жизнерадостен, дружелюбен и извънредно общителен, без да е плиткоумен. И сега беше в празнично настроение, докато говореше с Лотар на лош немски, който беше учил в училище.

Софи прегърна Ивон в кухнята. Прегръдката продължи няколко секунди по-дълго от обикновено. Софи чу тих звук откъм майка си, нещо като въздишка, освобождаване от болката. Издишване, което показваше, че най-после се отпуска. Правеше го при всяка тяхна среща, откакто Софи се беше върнала у дома.

— Помогни ми за салатата — помоли Ивон, макар че тя беше готова и чакаше в хладилника под найлоново фолио.

Седнаха около масата в трапезарията. Вратата към верандата беше отворена, пропускаше топлината и шумовете на лятната вечер. Беше най-обикновена неделна вечеря, втората им, откакто се прибраха у дома. Сега сякаш времето беше спряло, сякаш нищо не се беше случило. Само че беше, беше се случило. Алберт и Лотар бяха неразделни… Никаква радост у тях, но може би надежда, че животът ще стане по-хубав… Сега пред тях стоеше нещо неизвестно. Беше им нужно време да се възстановят. Дълго време. Някои рани нямаше да зараснат никога.

И Йенс, отпуснат на стола, с ръка върху облегалката на Лотар, салфетка на лявото коляно. Засмя се на нещо. Тя го обичаше толкова силно… После Софи погледна майка си. Ивон слушаше щастливо нещо, което Алберт разказваше, очите й срещнаха тези на Софи, спряха се, усмивката й се измени леко, усмихваше се със затворени устни, леко вдигнати вежди. Приятелска усмивка, в която участваха и очите. Изражението на Ивон казваше ясно: Всичко свърши. Ти се справи, Софи… Вече няма от какво да се криеш.

Софи сведе поглед, помъчи се да вкуси това чувство… Че вече е свободна. Но не можеше да го приеме, все още нямаше място за подобни мисли. Искаше го, но не можеше, не беше способна да потисне другите усещания, с които беше привикнала. Постоянната заплаха с различни лица. Да бъде нащрек, да се крие. Понеже това беше животът й, това й се беше наложило да научи, така щеше и да остане… Новото нормално. Как злото щеше да се върне и отново да я захапе…

Трясък.

Тя подскочи, Алберт и Лотар също. Всички бяха изпънати като струна. Заозъртаха се. Том се извини и вдигна изпуснатия капак на тенджера от пода.

Алберт срещна очите й. Едва след няколко секунди се усмихна.