Добрият вълк

38

Еди се прибра у дома. В апартамента беше тихо. Той затвори вратата, свали си обувките и якето, махна кобура с пистолета от колана, остави го на масичката в антрето. Отиде в кухнята. Ударът с палката в главата беше унищожителен. Онези, които се строполяват при първия удар, обикновено го правят от страх. Целият организъм на Еди обаче беше свикнал с насилието, затова той издържа. Само че загуби равновесие — всичко друго би било физически невъзможно. Даже съумя да се извърти, да замахне с юмрук. Не улучи.

Томи Янсон отново надигна палката; Еди се опита да се предпази; улучи го по ръката. Нещо се счупи. Томи използваше класиката. Добрата стара полицейска палка. Железен прът, увит в бяла гума. Като сопа. Животозастрашаваща. Половин метър дълга. Психолога, така я наричаха едно време някои стари ченгета…

Томи използваше захват с две ръце, бейзболен. Биваше го. Ударите следваха един след друг. Предизвикваха ужасяваща, неописуема, парализираща болка. Еди изведнъж осъзна, че стои превит одве и гледа пода. Сякаш цялата тази проклета зверска болка го беше вцепенила. Вече беше смлян от бой. Но се държеше на крака… Напълно напразно.

— Предай се, по дяволите — изсъска Томи и стовари върху тила му четири тежки удара.

Настъпи мрак.

Еди се събуди в странна поза. Седнал, с изпънати ръце. Стаята беше тъмна, щорите свалени, завесите спуснати. Намираше се в собствения си хол. Седеше на пода, върху дюшека от леглото си. Едната ръка — хваната с белезници за верига, провесена от тавана; на нея поставяше боксовата круша. Болката в тази ръка беше убийствена. Явно беше счупена…

Отне му няколко секунди да се осъзнае. Еди присви очи.

Томи седеше в сумрака, на стол срещу него. Стискаше пистолет в дясната ръка. В другата държеше телефона на Еди. Носеше гумени ръкавици.

Еди виждаше двойно, не можеше да фокусира погледа си. Главата го цепеше. Гадеше му се, най-вече от болка. Беше гол.

— Каква ти е паролата? — Томи размаха телефона на Еди.

От ъгълчето на устата се точеше слюнка. Еди се изплю.

— Еди? Паролата?

Той повърна; не отговори.

— Какво й каза? — попита Томи.

Еди се мъчеше да се съсредоточи.

— Качи се с нея на метрото. Срещнали сте се, казал си й нещо? — продължи Томи. — Може би сте говорили още в Прага?

Омразата пламна у Еди, когато погледна началника си.

Томи се изправи, бързо отиде при Еди, притисна дулото до главата му.

Не беше страшно, почувства Еди. Томи притискаше черепа с всички сили, все едно така щеше да го уплаши… Но се получи точно обратното.

Томи прибра оръжието в кобура, извади от джоба си сгъваем нож, показа му острието — тънко, черно и дълго. Еди се взря в него.

Това вече беше лошо…

Томи решително заби ножа в корема му. Еди изкрещя, пое си въздух.

— Прага? — прошепна Томи.

Свободната ръка на Еди удари Томи в главата. Ударът беше тежък. Томи падна, изпълзя по-надалеч от Еди, изправи се. Сега го гледаше, мислеше, преценяваше… Нападение с ножа. Улучи бузата на Еди, заби се под окото и се спря в горния венец. Мъчение… Томи го извади. Нова атака, няколко мушвания в гърдите. Томи се насъскваше сам, пазеше се да не влезе в обсега на Еди; разгорещен и замаян от властта си над него. Действаше бързо с малкото острие; забиваше го в ребрата, понякога в нещо меко. Накрая разсече плътта около дясното зърно на Еди. Еди изкрещя. Томи го зашлеви.

— Млъквай…

Томи се дръпна, дишаше учестено, гледаше Еди с крива усмивка. Усещането контролът да е изцяло негов…

— Прага? — попита отново, прехапа долната си устна.

Еди дишаше тежко и трудно. Болката го пронизваше навсякъде, от устата му се стичаше слюнка, от раните — кръв…

— Нищо — прошепна.

— Грешен отговор.

Томи нападна отново, дългият остър метал, дълбоките изгарящи дупки навсякъде. Еди страдаше жестоко. Томи се смееше — висок, писклив смях. Въртеше се страхливо и предпазливо около Еди, държеше се на безопасно разстояние. Еди се мъчеше да се предпази, но нямаше как. Томи — зад него; заби острието в гърба му, в рамото, във врата. Еди нямаше сили да пищи повече. Стана равнодушен към болката. Пак повърна.

— Прага? — попита Томи, все със същия тон.

— Нищо не видях в Прага — процеди Еди, от устата му течеше плюнка и повръщано.

Томи заби ножа в меките тъкани между рамото и врата, няколко пъти. После в трицепса на свободната ръка на Еди.

— Моля те, спри — отрони Еди безсилно.

Ритник в тила, още един. Бяха силни и агресивни. Томи отново се завъртя около Еди и застана пред него, заоглежда го, опиянен от себе си.

Еди със сведена глава, едната ръка изпъната към тавана, другата наранена и безжизнена, кръв навсякъде.

— Прага?

— Нищо — прошепна Еди.

Ритник в лицето, главата отскочи назад. Още един, нещо се счупи, от носа шурна кръв.

— Шубето ли те хвана в Прага? — продължи Томи.

Еди вдигна глава, окървавен и изтормозен, погледна Томи в очите. Погледът на Еди беше спокоен, очите му почти светеха. Но не светеха от омраза, негодувание или гняв. Беше нещо друго.

Еди бавно поклати глава, прошепна:

— Не, Томи, не ме хвана шубето.

Томи дишаше, гърдите му се надигаха и падаха. Огледа стаята. После Еди, който висеше от веригата, ръката му беше изпъната, тялото му — отпуснато върху дебелия дюшек.

Томи претегли ножа в ръка, като че ли му хрумна нещо.

— Знаеш го от работата, Еди. Когато ни повикат в някой апартамент и заварим някакъв нещастник във ваната да плаче с прерязани вени?

Еди гледаше коленете си.

— Ревльовците. Онези, дето си прерязват китките вертикално. Много добре знаят, че няма да умрат. Твърде малко кръв. Жалко самосъжаление, примесено с извратена жажда за внимание… Ох, ох, ох, горкичкият аз — продължи Томи с престорено детски глас и махна с ръка.

Томи направи няколко крачки към Еди.

— Но ти не си такъв, Еди… нали? Ти би си прерязал вените по дължина? Ще го направиш както трябва, нали?

Томи приближаваше.

— Разбира се, че така ще направиш — прошепна той, стисна Еди за китката, която висеше от веригата, и заби ножа дълбоко във вената. Шурна тънка струйка кръв.

— Лека нощ, Еди Буман, сладки сънища — прошепна Томи и бързо напусна жилището.

Еди гледаше раната; кръвта се стичаше надолу по ръката. За няколко минути той щеше да си отиде.

Еди клекна; с цялата сила, която успя да събере, вдигна наранената си свободна ръка, притисна с пръсти, помъчи се да спре кръвотечението. Получи се… кръвта намаля. Но силата в ръката я нямаше, не можеше да стои така повече от няколко секунди. Томи беше разкъсал мускули и нерви…

Еди се опита да навие веригата около китката. Но кръвта се изпомпваше в непрекъснат поток надолу по ръката… Еди се огледа, паниката растеше. Усещането за безсилие… Нямаше нищичко, с което да спре кръвта. Томи беше помислил за всичко… както винаги. Страхът от смъртта го облада изцяло. Пулсът се повиши, което пък ускори кръвозагубата. Той седеше сам с мъката си, с тъгата… със сивия страх от смъртта. Умората и равнодушието взимаха превес. Клепачите на Еди натежаха. Устата му пресъхна. Главата клюмна. Кръвта изтичаше. Изпълни го ужас, че ще умре съвсем сам. Беше безмилостно и жестоко…

Еди имаше чувство, че пропада. Не искаше да бъде сам.

Еди се помоли на Бог… Помоли се за чудо.

Потта от вълнението изстудяваше Томи под ризата, докато той караше към града.

Усещането беше за поражение, макар да беше победил.

У Еди Буман се усещаше огромно превъзходство — в тона му, в цялостното му излъчване, нищо че висеше безпомощен и изтерзан. И Томи не разбираше нищо… Сякаш цялото сътворение се гавреше с него без спиране. Сякаш каквото и да направеше, накрая се оказваше, че съществува някое правило, което той не знае… Това трябваше да е големият финал… Томи го беше нарязал и насякъл. Еди щеше да умре. Би трябвало да е уплашен и отчаян… Томи го надви, възстанови равновесието… Но не го чувстваше така.

Четиридесет и пет минути след това Томи се тръшна на стола срещу един служител на техническия отдел.

— Томи, май си отслабнал?

В първия момент Томи не го разбра, после погледна корема си.

— Доколкото знам, не.

Техническото лице се върна към компютъра си.

— Беше шега — прошепна разочаровано. — Какво искаш, Томи?

Десният крак на Томи подритваше несъзнателно. Той си гризеше нокътя на палеца.

— Какво казваш?

Техникът посочи телефона на Еди.

— Какво искаш?

— Джипиес историята от два конкретни дена, искам я принтирана на хартия.

— Дата?

Томи погледна бележника си, обръщаше страниците грубо и притеснено, накрая намери дните, които Еди Буман прекара в Прага. Даде ги на техника.

Той поработи известно време.

— Имаме движението — съобщи накрая.

Томи си избърса устата с опакото на ръката.

— Искам го на карта — нареди.

Принтерът до техника се включи. Напечата карта на Прага. Томи издърпа листа. Червена криволичеща линия върху улиците, по които е минавал Еди Буман.

Томи се взираше, несъзнателно дъвчеше долната си устна. Разкървави я; кръвта имаше приятен вкус.

След като се качи в колата, Томи постави телефона на Еди в самолетен режим и се зае да го преглежда. Разговори, есемеси, уеб история. Не откри нищо интересно. Разгледа фотоалбума. Скука. Няколко природни снимки, небе, макро с цветя, облаци, залези… Проклетият котарак на кухненския прозорец, котаракът, катерещ се по завесата, котаракът на коленете на Еди, котаракът по гръб, играещ си с кълбо прежда… Нито една снимка на човек. Фотография от самолет. Десет хиляди метра височина, разкъсана облачност далеч под него. Нова снимка — фасада на сграда. Стара сграда. Редица прозорци, осветена кухня, хора, които ядат… Томи увеличи. Размаза се, но Томи успя да различи Софи, Майлс, Алберт Бринкман, непозната жена, грамаден мъж… Нова снимка, по-голяма. Същите хора, просто по-отдалеч. Прозорецът се виждаше ясно, метален диск на фасадата — орел. Томи огледа за още подробности — цвета на боята, цвета на прозорците… Накрая погледът му падна върху принтираната карта. Някъде там, по червената линия на движението на Еди Буман през Прага, Майлс Ингмаршон седеше и чакаше Томи да дойде и да му тегли куршума. А в същото време Софи щеше да умира в Стокхолм… Хектор Гусман щеше да я убие.

Сега вече онова чувство се пробуди. Че всичко става както го иска, че ще победи…

Томи запали двигателя, радиото се включи, Елвис Пресли пееше Amazing Grace.

Тупане на малки лапички.

Еди отвори очи. Клепачите — тежки. Светът — блед и размазан. Не знаеше откога седи така. Тихо мяукане откъм вратата; Мани дойде и се погали в стената. Котаракът гледаше Еди с бакърените си очи, опашката беше навирена, козината проблясваше в полумрака. Мани беше хубав. Еди го обичаше…

Еди вдигна очи към ръката си. Кръвта изтичаше на струйка от китката му. Заедно с живота. Не му оставаше много време… Нямаше с какво да превърже раната… Смъртта стоеше до него и чакаше търпеливо.

— Ела, момче — прошепна той едва-едва.

Мани го изгледа, след това дойде до дюшека, скокна леко отгоре, но се държеше на разстояние от Еди, гледаше го въпросително, може би се чудеше какво го е прихванало, та виси така странно насред хола, целият окървавен и нарязан…

— Ела… — шепнеше Еди.

Мани направи няколко предпазливи крачки по мекия дюшек, спря пред Еди, протегна предните си крака и започна да си остри ноктите в дюшека, повтори го няколко пъти и с двете предни лапи, протегна се и изсъска.

— Ела, Мани…

Гласът на Еди едва се чуваше. Усещаше, че е на път да припадне; отново. Постепенната кръвозагуба изпиваше силите му, кислородът не му достигаше… Едва дишаше. Органите взеха да викат за помощ, не разбираха какво става…

Котаракът приключи с остренето на ноктите, направи още няколко крачки към господаря си. Когато се докоснаха и Еди почувства топлината на Мани, котаракът замърка. Еди вдигна свободната си, но наранена ръка, потупа леко котарака. Той се погали в него… Беше меко. Беше приятно. Мани понечи да си отиде… Еди нямаше време за размисъл.

Хвана котарака за врата. Стисна го с всичка сила. Мани се бореше, Еди го притисна между краката си, животното се мъчеше да се освободи. Пръстите около врата. Стискаше с все сила. Мани изпадна в паника. Съскаше и дереше ръката на Еди. Виеше умолително, за да накара Еди да престане, извиваше се, дереше, бореше се за живота си… Еди затвори очи. Събра смелост, изви врата на животното, чу се изхрущяване.

Котката не помръдваше. Тялото се отпусна, все още топло…

Кръвта на Еди изтичаше, секундите до загубата на съзнание и смъртта минаваха бързо. Нямаше време за колебание. Той нави опашката на котарака около дланта си, притисна главата на Мани между краката си. Задърпа с последните си капки сила. Отначало не стана нищо. Еди дръпна по-силно. Нещо се строши във врата на Мани. Опашката и част от козината се отделиха от тялото.

Кожухът в ръката му беше топъл, мек и крехък. Достатъчно дълъг за целта. Той се надигна на немощните си крака, които едва го държаха, хвана се за веригата, която висеше от тавана. Нави котешката кожа около ръката си, точно където кървеше най-силно, хвана опашката на Мани със зъби… и дръпна с все сила. Кървенето спря. Той направи още един стегнат възел около ръката си. После се строполи. Увисна на веригата. Нямаше сила за нищо повече…

Еди гледаше одраното тяло, което доскоро принадлежеше на неговия котарак. Силата на Еди беше разкъсала сънната артерия на Мани. Кръвта още течеше от трупа на животното. Единствено инстинктът за оцеляване водеше Еди, когато той се протегна, притисна артерията на котката към лицето си и засмука кръвта. По-рядка от човешката… но все пак кръв.

Той се огледа — празен и разкъсан от ударите с ножа. С котешка кръв около устата… И Мани в краката му…

Еди заплака. Тресеше се. Плачът заля всичко.

Влакът се плъзгаше по релсите. Вечерното слънце вдигаше златистозелена мараня. Огряваше вагона, огряваше нея.

Качила крака на отсрещната седалка, Каролине преглеждаше лични имейли и есемеси.

Еди Буман й беше писал вчера, три пъти; тя прати всичко в кошчето. Беше пратил и файл. Тя понечи да изтрие и него. Но за миг се поколеба. Решението да трие всичко от него се сблъска с любопитството. Файл — това вече е друго нещо…

Каролине отвори съобщението. Отвори се снимка. Не беше ясна. Много хора на някаква улица. Тя се вгледа, предположи, че е правена на „Библиотексгатан“, позна по общата атмосфера и витрините на магазините…

Еди беше добавил и текст. Тя се срещна с прокурор и Т. Я. днес.

Тя можеше да е само една — Софи Бринкман. Каролине я погледна. Беше вдясно на снимката, малко над златната рамка, отразена във витрина, в профил. Еди я беше снимал отдалеч. Каролине увеличи. Софи Бринкман се размаза.

Обзе я любопитство. Забрави яда си към Еди. Замениха го въпросите. Какво правеше Софи тук, в Стокхолм? И с Томи? И прокурор? Не така беше описал ситуацията Еди, точно обратното.

Каролине намери мейлите от Еди, които беше изтрила. Съобщенията бяха кратки и сбити. Едно привлече интереса й. Еди беше писал, че Хектор бил заловен от полицията някъде извън Швеция. Томи говорил на английски по телефона…

Някой стоеше до нея. Каролине вдигна очи. Нисичката кондукторка гледаше неодобрително обувките на Каролине върху отсрещната седалка.

— Извинете — смути се Каролине, свали си краката, показа билета.

— Няма страшно — сви рамене кондукторката и си отиде.

Каролине пак се загледа в телефона си, в снимката на Софи на „Библиотексгатан“… Набра номера на Еди. Нямаше сигнал. Телефонът му беше изключен… Мъртъв.

У дома, на кухненската маса, на компютъра си, Каролине се зае да рови и търси по каналите, до които имаше достъп чрез сървърите на вестника. Нищо. Никакъв Хектор Гусман, никаква Софи Бринкман. Обади се в ареста, отказаха да отговарят на въпроси. Обади се в полицията.

— Хектор Гусман, да… Х-Е-К-Т-О-Р…

И от там не получи отговор. Пак опита да се свърже с Еди. Мълчание.

Каролине размишляваше, проследи събитията назад във времето… Хектор е бил екстрадиран от неизвестна страна, така пишеше в имейла от Еди. Тя провери в гранична полиция. Нищо.

Толкоз за прозрачните институции.

Еди… къде си?

Потърси го в социалните мрежи. Никакъв Еди Буман никъде. Каролине използва журналистическите канали. В закона за личните данни имаше изключение за журналисти — нищо особено, освен че й даваше достъп до бази данни, от които можеше да сглоби по-цялостна картина за даден човек. Семейство и близки, професия, доходи, адрес, социален статус, участие в акционерни дружества…

Еди й беше казал, че няма семейство, няма приятели… Явно беше вярно. Тя намери мъртъв баща и майка, живееща на север, в Сундсвал. Никакви братя и сестри.

Майката на Еди се казваше Сусане, гласът й беше дрезгав, рязък, груб и завален.

— Защо?

— Вие сте му майка.

Сусане изсумтя.

— Майка? Еди е възрастен човек, аз си имам мой живот. Не му трябва майка.

Каролине чу как жената дърпа от цигарата.

— Кога се чухте последно?

— Коя си пък ти?

— Приятелка.

Сусане замълча, сякаш не знаеше какво значи това.

— Не съм говорила с Еди от няколко години…

Тя се изкашля право в слушалката.

— И това не ме прави лоша майка, ако това си мислиш.

Жената затвори.

Каролине се облегна назад на кухненския стол. Изпрати есемес на Еди. Обади ми се. Отвори пощата си, отговори на последния му имейл.

Обади ми се.

Далечен звук. Но Еди позна какво свири съседката на флейтата си — Форе. Красива… погребална музика. Той се замисли как иска да протече погребението му. Може би с тази мелодия? Кой ще присъства? Навярно неколцина колеги, онези, с които си кимваха в трапезарията. Някой от миналото? Старо приятелче от хулиганските години? Майка му? Дали тя би дошла? Не, няма. Може би някой от приемните родители…

Устата на Еди беше суха, кожата също, всичко. Дишането му беше свистящо и повърхностно. Зрението лошо, размазано и двойно. Трепереше от студ и искаше просто да заспи. Но знаеше, че сънят означава смърт. Ако сега се отпуснеше, повече нямаше да се събуди. А би било толкова приятно… само за няколко минути. Да прекрати борбата да си държи очите отворени. Еди пробва, отпусна клепачи, само за секунда. Чувството за освобождение беше като експлозия. Наслада сред цялата тази мъка; просто трябваше да й се отдаде. Да се остави на съня, който да отмие цялата болка и ужас. Да се понесе…

Всичко стана компактно.

Еди отвори очи. Осъзна, че е изгубен, че се предава… Че пътят към смъртта е отворен пред него, неизбежен… А най-лошото беше ясното убеждение, че в другия край не го чака нищо. Еди го знаеше. Винаги го е знаел. Въпреки жалките опити сам да се убеди, че отвъд ще го посрещнат роднини и приятели, изпълнени с обич и доброта; че в мига на смъртта ще получи осенение за смисъла на живота. Само дето представата за едно голямо празно нищо винаги надделяваше. Той просто щеше да умре, всичко щеше да свърши.

Кръвозагуба… недостиг на кислород. Студът го разяждаше, органите се бореха истерично да поддържат тялото му живо. Той се отпускаше, малко по малко, изплъзваше се от живота. Виждаше родителите си, бяха млади. Стояха пред него, но той не можеше да ги стигне. Викаше, но никой не чуваше. Еди пропадаше през невидими етажи.

Мракът го обгърна. От сега нататък тя щеше да властва. Вечната нощ… Той не искаше да остава сам… Викаше, но никой не го чуваше.

Мрак, пълен мрак…

Внезапно чувството се разсея. Еди усети, че някой седи до него. Рикард Егнел. На същата възраст, както когато Еди го уби. Светъл перчем, весело изражение. Но сякаш беше по-възрастен… зрял.

— Здравей — прошепна Еди. Радваше се да го види.

Рикард се усмихна дружелюбно.

Той стопли сърцето на Еди с двете си ръце. У него се пробуди искрица живот.

— Благодаря — промълви Еди.

Рикард не казваше нищо, само се усмихваше.

Друг звук; звънецът на пътната врата. Някой му звънеше. Еди се опита да извика, но не можа да издаде и звук, дори не успя да отвори уста. Звъненето престана. Замести го тропане, няколко пъти едно след друго, след това пак звънецът. Еди просто седеше, неподвижен, неспособен.

— Еди?

Женски глас… Каролине.

Каролине викаше през отвора за писмата. Почака, надзърна вътре. Антре, масичка, обувки, якета.

— Еди! Тук ли си?

Тишина. Далечна миризма. Лоша миризма. Кисело, застояло. Припомни си, че при срещите им той винаги ухаеше хубаво. Обръщаше специално внимание. Беше много чист. Значи, апартаментът му не би трябвало да мирише така. Тя пусна капака на отвора. Той изтрещя.

Каролине заслиза по стълбите. Погледна часовника си. Ранна сутрин, телефонната централа сигурно вече беше отворила. Набра номера на полицейското управление.

— Търся Еди Буман.

Телефонистът защрака по клавиатура.

— Инспектор Буман е в болнични.

— Откога е в болнични?

— Не мога да ви отговоря.

— Просто погледнете на екрана.

— Гледам.

— Кога ще се върне на работа?

— И това не мога да ви кажа.

Каролине излезе на улицата, вдигна очи към фасадата, прецени кой трябва да е прозорецът на Еди.

— Благодаря за услужливостта — изсъска тя и затвори.

Еди, Еди, Еди, къде си се дянал?

Вятърът развя косата й, няколко косъма влязоха в устата. Тя ги отметна с пръст. Чувството, което я обхвана, беше силно. Това… не знаеше какво е, но беше лошо. Енергията беше тъмна. Усещаше нещо нередно… И някъде, дълбоко в емоциите й — смътно чувство, че някой я моли за помощ…

Каролине извади телефона от джоба на якето, погледна дисплея, поколеба се, след това набра номера на баща си.

Той отговори на осмия сигнал, като съобщи не своето име, а името на къщата, в която живееше; превзет френски акцент.

— Здравей, татко.

— Миличка, здравей! — зарадва се той.

— Какво правиш? — попита тя.

— Закусваме на терасата.

Ние, тоест баща й и някоя жена, която Каролине никога не е срещала. Идваха и си отиваха, горе-долу на всеки две години.

— Денят е прекрасен, Каролине. Защо не дойдеш?

Тя почти го виждаше — Хорас Берйер на каменната веранда в къщата в Био, красивата гледка, далечното море. Къси панталони, разкопчана риза, онези дебели слънчеви очила от седемдесетте години; жилав, въпреки своите 75 години.

— Не днес — отвърна тя.

— Но скоро?

— Да, не е изключено.

— Как е моето сърце? — попита той.

— Добре съм — отвърна тя.

— Това, за което говорихме последния път — продължи той. — Какво беше?

— Морал и здрав разум — припомни му тя.

— Ти пишеше статия, не знаеше как да подходиш… Накрая получи ли се?

— Общо взето.

— Чудесно — похвали я.

Тя го чу как отпива от чашата си.

— Какво те мъчи, Каролине?

— Всичко — започна тя.

— Всичко? — прекъсна я Хорас.

— Почти всичко в един конкретен въпрос.

— Кой?

Тя помисли, преди да отговори:

— Неясно, лошо, необяснимо, негативно, мрачно… По-добре не мога да го обясня.

— Така ли е, или така го усещаш? — поиска да знае той.

— И двете, с ударение на второто.

— Избистри чувството, картината, не контекста — посъветва я той.

— Като врата е — промълви тя. — Не смея да я отворя, но се налага. Има скрити сили. Плаша се, но усещам и подтик. Един човек ме помоли да се впусна в това. Той говори малко, предпазлив е… Но съм привлечена натам против волята си…

Тя се замисли за момент, после продължи с по-тих глас:

— Не мога да не го почувствам, мрака… Силен е. И някой се нуждае от помощ…

Той мълчеше и размишляваше.

— Положението е лошо отдавна. От множество грешки рядко излиза нещо добро, по-скоро обратното. Има нещо безвъзвратно в това, за което питаш.

— Какво?

— Ако усещаш злина, негативност… лошо. В такъв случай целият процес е омърсен. Какъвто и да е той. Направлява го тъмна сила. И някой навярно се нуждае от помощ?

Той беше бизнесмен, макар и вече не активен. Но също и — самият той не го съзнаваше — нещо като теолог атеист, който разбираше твърде много от света, в който живееше. По този начин разговаряха. Открай време. Все едно и двамата толкова ясно разбираха интуицията си, че можеха да облекат в думи и най-смътното чувство. Като дете тя беше интелектуално предизвиквана, за добро или за зло, разговорите им се провеждаха на някакво метаниво. Отрано бе разбрала, че това е начинът да остане близка с баща си. Но сега, в зряла възраст, вече го намираше за нещо добро, нещо, чрез което да се развива.

— Не разбирам — промълви тя.

— Нито пък аз. Но така изглежда. Злото си има извор, сила. То се храни от негативното, усилва се, расте. Тъй че колкото по-лошо е нещо, колкото по-мрачно ти се струва, толкова повече злини лежат на дъното. Трябва да намериш пътя.

— Как?

— Не зная, Каролине, провери.

Пак вятър, по-скоро бриз, затопли кожата й.

— Какво да правя тогава? — попита тя.

— Ако мракът реагира?

— Да?

— Намираш изход и бягаш, колкото ти държат краката.

— А ако не можеш?

— Защо не?

— Защото чергата се е подпалила — обясни тя.

Мълчание в Прованс, после пак гласът на Хорас:

— Ако нещо се е подпалило, детето ми, викаш пожарната.

Тя стоеше насред тротоара. Вятърът, колите, емоциите, думите на баща й — всичко звучеше като един-единствен протяжен тон.

— Благодаря ти, татко — промърмори и затвори.

Вдигна очи към сградата на Еди.

Макар последното изречение на баща й да представляваше някаква метафора, за нея не беше така. Тя го прие буквално. Зад ъгъла имаше бензиностанция.

Запалителните течности стояха в отделен хладилник сред масла и перилни препарати. На касата продаваха запалки. Каролине плати в брой. Върна се при дома на Еди.

Позвъни на вратата, почука, извика през отвора за писма. Миризмата отвътре…

Всичко беше зло…

Тя напои вратата със запалителната течност. Запали я. Гореше красиво.

Каролине отново слезе долу, набра спешния номер на телефона си. Съобщи за пожар на адреса на Еди. След това застана на отсрещния тротоар и зачака.

Минутите течаха бавно, тя се ослушваше за сирени, не чуваше нищо. Картината как цялата сграда пламва, ставаше все по-ясна в съзнанието й. Как семейства изгарят живи…

Тя изтича горе. Огънят беше угаснал. Още бензин върху вратата, после запалката. Пак загоря.

В този момент чу далечните сирени. Приближаваха бързо. Каролине осъзна, че не може да се покаже точно сега. Качи се на горния етаж. Погледна надолу към улицата точно когато пожарната пристигна. Два камиона. Твърде големи, ревяха истерично, спряха рязко. Навън се изсипа тумба пожарникари. Иззад ъгъла със свистене на гуми се показа линейка. Каролине усети съмнение, съвестта я загриза. Всичко й се струваше ужасно нереално.

Чу как входната врата се отваря. Тежки стъпки се втурнаха нагоре по стълбите. Двама пожарникари веднага загасиха пожара и после разбиха с брадва вратата, за да се уверят, че нищо не тлее. Единият влезе в апартамента на Еди. Няколко пъти извика „ехо“.

Каролине слезе на долния етаж, приближи вратата на Еди.

— Боже господи! — чу ужасения глас на пожарникаря отвътре.

— Извикай парамедиците! — изкрещя той.

Другият пожарникар се втурна надолу.

— И се обади на полицията!

Каролине се хвърли през разбитата врата, прекоси жилището. Мирисът се усили, остър и задушаващ. Хол, който гледаше към вътрешния двор, тъмен, сумрачен, спуснати завеси и щори.

Тя се закова на място, вцепени се.

Върху дюшек насред стаята — Еди, нарязан, намушкан, кръв навсякъде, бледо тяло, бледо лице… сини устни, вързан с верига от тавана, мъртво животно, одрано в краката му…

Картината никога повече нямаше да се изличи от съзнанието й.

Цък, цък, цък — часовникът над вратата се движеше бавно.

Хектор чакаше в опърпания лекарски кабинет на ареста. Кушетка с хартиена покривка, заключени медицински шкафове, малка табуретка, маса. Само взимане на кръв и чао-чао.

Ключове в ключалката. Един надзирател отвори вратата и мъж в бели дрехи — вероятно медицинска сестра — влезе, понесъл табла от неръждаема стомана.

— Здравейте — поздрави го хладно.

— Здравейте — кимна Хектор.

— Ще ви взема кръв и ще премеря температурата.

— Защо?

— Не знам. Отворете си устата.

Сложи термометър в устата на Хектор.

След това служителят започна да подготвя спринцовки и епруветки върху металната табла.

— Гадна работа — проговори един глас.

Хектор се обърна към вратата. Там стоеше мъж. Пуловер с висока яка, тъмна коса, типично полицейски мустаци.

Мъжът пристъпи в стаята.

— Термометъра, искам да кажа — поясни той. — Но по-добре така, отколкото да ти го мушнат отзад.

Той се настани на табуретката и се ухили.

— Аз съм Томи. Харесва ли ти тук? — продължи.

Хектор не отговори. Сестрата извади термометъра от устата му.

— Предполагам, че колкото и на всички останали — отговори си сам Томи.

— А на тях харесва ли им? — попита Хектор.

— Никак.

— Спя добре, колкото и да е странно — промърмори Хектор.

— Тъй ли? — попита Томи. — Браво…

Пауза. Томи продължи:

— За испанец шведският ти е доста добър.

— Майка ми беше шведка.

— И моята — заяви Томи. — Светът е малък.

Хектор го изгледа. Беше се натъквал на доста подобни типове през годините. Саркастични, високомерни, надменни и сприхави… слабо интелигентни хора с голяма власт…

Сестрата заби игла във вената на сгъвката на ръката, взе кръв в прозрачна пластмасова ампула.

— Полицай сте, предполагам?

Томи кимна.

Тъмночервената кръв на Хектор пълнеше епруветка след епруветка.

— И какво правите тук?

— Просто минавам — сви рамене Томи.

— Просто минавате, значи? Ясно.

Сестрата извади иглата от вената на Хектор.

— Готов съм.

Събра си нещата, взе таблата и си отиде.

Томи остана. Не отместваше очи от Хектор. Надзирателят на вратата не знаеше какво да прави.

— После ще те извикам — каза му Томи. — Когато дойде време да върнеш затворника в килията. Окей?

— Не — отсече надзирателят. — Трябва да го върна още сега. Такива са правилата.

Томи се изсмя.

— Разбира се! Браво на момчето!

Томи се изправи, пазачът ги чакаше пред вратата, Томи тръгна натам. Тъкмо щеше да излезе, но ненадейно стисна бравата, дръпна вратата и тя се заключи от само себе си.

Надзирателят затропа.

— Слушай сега, Гусман — прошепна Томи.

Надзирателят дрънчеше с ключовете си зад вратата. Пак потропа.

— Отворете!

Ключът в ключалката.

— Главният свидетел по делото ще седи в отделна стая до залата, ще дава показания през микрофон…

Вратата се отвори.

— Вън, веднага! — извика надзирателят ядосано.

Томи се подчини, излезе от стаята, мина покрай пазача.

— Просто исках да видя боклука в очите, да му кажа, че е свършен…

— Мамка му, Томи, не може така — изсъска надзирателят. — Ще си изпатя заради теб.

Томи го потупа по рамото.

— Няма.

Отдалечи се по коридора.

Пазачът хвана Хектор над лакътя и го поведе в противоположна посока, обратно към килията.

Хектор се обърна, погледна Томи.

Пожарникарят бързо беше срязал веригата и го беше свалил. Еди просто се беше отпуснал на пода. Тогава Каролине реши, че вече е мъртъв. Парамедиците се втурнаха в стаята, като в бързането я изблъскаха, мъж и жена в еднакви жълто-зелени дрехи. Клекнаха до Еди, затърсиха пулс; звукът от разтварящи се лепенки, докато вадеха оборудването от чантите си.

— Няма пулс — промърмори мъжът.

Сложиха Еди на системи. Дефибрилаторът изпиука, когато се зареди.

Каролине стоеше като вкаменена.

— Пазете се — извика мъжът и притисна електродите върху окървавеното тяло на Еди. Натисна копчето. Токът премина през Еди, който подскочи и пак се отпусна.

— Нищо — каза жената, загледана в ЕКГ-то.

Действаха методично, бързо и стегнато. Всяко движение беше отработено, извършваше се прецизно.

От заредения дефибрилатор пак се чу изпиукване.

Каролине трепереше, стискаше юмруци.

— Пазете се!

Този път токът почти отлепи Еди от пода… Но нищо. Само отпуснатото му голо тяло проснато на пода, безжизнено.

Каролине сведе очи.

Последен опит. Бум. Каролине подскочи. Никаква промяна, никакъв пулс… Еди Буман беше мъртъв.

Парамедиците се посъветваха помежду си, биха на Еди три различни инжекции, пак провериха за пулс, обсъдиха алтернативи.

Времето течеше, алтернативите се изчерпаха. Обявиха Еди за мъртъв, отбелязаха часа, започнаха да си събират нещата.

Каролине несъзнателно отиде при Еди, коленичи до мъртвото му тяло, хвана студената му ръка. Раздраното лице… малтретираното тяло. Раните — дълбоки, дълги. Гной и съсирена кръв. Изтезаван до смърт…

Отново лицето на Еди… Бледото мъртво лице. Но тя видя и нещо друго. Отвъд страданието… изражение, което казваше, че той не е готов. Така го възприе тя. Че е умрял с вътрешно терзание, вътрешна болка. Нещо недовършено.

Тя тъкмо смяташе да си отиде, когато почувства нещо. Че Еди е там. Не в тялото си, не и извън него, просто там, при нея. И моли за помощ…

Ръка на рамото й. Каролине подскочи. Жената от бърза помощ каза:

— Трябва да ви помолим да излезете, полицията не разрешава да присъстват външни лица…

— Да, разбира се, зная — отвърна Каролине леко объркано, но чувството в нея се усили. Без да се замисля, се наведе към лицето на Еди. Доближи се, опита се да долови нещо.

— Извинете?

Сега пък мъжът се мъчеше да привлече вниманието й.

— Чакайте — прошепна тя съсредоточено, взря се в Еди, наведе се към ухото му. Ръката й се беше плъзнала към здравата му китка. Хвана я. Пое си дъх и изкрещя с цялата сила, на която беше способна:

— Еди!!!

Викът й отекна в тесния хол. Повтори го. Изпълни дробове. Изкрещя с цяло гърло право в ухото на Еди:

— Еди!!!

Парамедиците се спогледаха притеснено.

— Стига, мила — прошепна й жената. — Той си отиде…

Още един писък от гърлото на Каролине:

— Еди!!!

Стискаше китката му.

Още веднъж.

— Еди!!!

Гласните струни я заболяха.

— Стига толкова — намеси се мъжът, почти заповедно.

Той се наведе, понечи да я издърпа.

— Не ме пипай — изръмжа Каролине.

Той се отдръпна инстинктивно. Намек за топлина около китката на Еди. И леко, почти недоловимо движение.

— Ето! — провикна се Каролине. Обърна се към мъжа и жената. — Усетих го! Пипнете! — нареди им.

Жената изглеждаше все по-притеснена.

— Елате, ще ви помогнем — протегна тя ръка към Каролине.

— Проверете, казах!

Те не помръднаха.

— Проверете му пулса!

И двамата я гледаха съчувствено. Мъжът прошепна:

— Вече го направихме…

— Проверете пулса!

Те се спогледаха. Жената кимна леко. Той клекна неохотно, хвана Еди за китката, два пръста върху вената. Точно щеше да го пусне, когато изведнъж изражението му се промени, очите му се ококориха.

— Пулс! — почти изкрещя на колежката си.

Разбързаха се.

— Направете място — извика жената.

Извадиха цялото оборудване, започнаха отначало, работеха усилено. Пуснаха му ток. Невъзможното се случи.

Еди отвори очи, взираше се в тавана, напълно неподвижен. И после си пое дъх. Първобитен рев.

Колата на Томи летеше по магистралата към южните предградия. Той мислеше, тревожеше се, гризеше си ноктите.

Изражението на Хектор, когато му каза за свидетеля? Нещо беше прищракало, в очите беше запламтял огън, омраза може би… Но най-важното — Томи беше видял решение у Хектор. Томи го беше прочел в очите му. Беше получил онова, за което дойде. Насока, намек, нещо, за което да се подготви. Хектор щеше да убие свидетеля… щеше да убие Софи Бринкман.

Асансьорът до апартамента на Касандра. Хвърли няколко банкноти на леглото, плащаше се предварително. Нямаше време. Томи никога не свършваше. Смъкна си панталоните, Касандра понечи да каже нещо. Той вдигна ръка:

— Нито дума!

Обратно в колата. Томи караше към „Арланда“ в лявото платно, притесняваше шофьорите пред себе си, като раздразнено присветваше със синята лампа.

Паркира в гаража, изключи мобилния си телефон, остави го в жабката. Внимавай с дигиталните технологии.

Томи успя да хване последния полет до Прага. Отпусна глава на облегалката. Кафе? Да, благодаря… Уиски? Той си прочисти гърлото и преглътна… Не, благодаря.

Томи се опита да въздъхне. Вдиша треперливо наполовина, повече не можа.

Животът на Еди висеше на косъм.

Линейката си пробиваше път през стокхолмските задръствания. Каролине седеше отзад при него. Парамедиците го вързаха към всички машинарии, които им хрумнаха.

Каролине не отместваше поглед от дисплея на ЕКГ-то. Сърцето биеше слабо, безсилно, почти незабележимо. Тя очакваше права линия всеки миг, очакваше Еди да се предаде. Но той се държеше, с каква сила — тя не знаеше.

Еди Буман…

Каролине се изправи, подпираше се на тавана, с три крачки стигна до Еди. Хвана го за ръка. Вълните на дисплея станаха една идея по-високи, милиметър може би. Пак беше нещо…

На входа на спешното отделение ги чакаше болничният персонал. Хукнаха с носилката на Еди към операционната. Каролине остана сама. Излезе навън, спря се. Стоеше на тротоара, опитваше се да осъзнае на какво стана свидетел току-що. Чак не й се вярваше…

Но Еди беше жив… И в момента беше абсолютно безпомощен… Тя не можеше да се обади в полицията, беше изключено. Но той се нуждаеше от защита.

Рей беше фотограф, често работеха заедно. Нямаше близки, нямаше усложнения.

— Просто трябва да стоиш при него — обясни Каролине по телефона. — Да го пазиш. Ще си покажеш документите. Дръж се като журналист, не като фотограф. Бъди досаден, настъпателен, накарай полицаите и другите да схванат, че си журналист. Не напускай мястото си. А ако се наложи, гледай някой друг да го заеме…

— Какво точно става? — попита фотографът.

— Не можеш ли да го направиш, без да задаваш въпроси, Рей?

— Ами… хубаво.

Голямата сграда на болницата се извисяваше над нея. За момент не беше сигурна накъде да тръгне. Пак вятър, едновременно хладен и лятно топъл. Слънцето, което грееше, ароматите на лятото. Всичко би трябвало да е светло и приятно, а в действителност беше мрачно.

Бягай, казваше й едно гласче. И тя искаше да избяга, далеч от всичко това…

Само че не можеше.

39

В Чехия беше още по-топло. Такси до Централна гара; Томи извади пистолета от шкафчето, където го беше оставил. Влезе в един магазин за спортни стоки, купи тъмен анцуг, маратонки и шапка с козирка.

Отиде в хотела, легна на кревата, впери очи в тавана, пропъди спомена за Моника и момичетата…

Звуци от всички страни. Тихи звуци. Коли по паважа навън, хора в движение, музика от далечно заведение. Шумът намаляваше постепенно с напредването на времето. Накрая дотолкова утихна, че звуците се смесиха, превърнаха се в един-единствен дълъг тон. Томи заспа.

Секунда след това алармата му зазвъня. Беше сънувал, че пропада. Томи замига. За секунда не знаеше къде се намира.

Все още нощ. Той се надигна, леглото изскърца. Разтърка наболата си брада, погледна часовника. Делото в Стокхолм щеше да започне след девет чàса. След девет часа Софи Бринкман щеше да бъде мъртва. Също и Майлс Ингмаршон.

Пистолетът във вътрешния джоб на анцуга. Шапката на главата. Асансьорът до долу.

Томи отвори картата и тръгна по червената линия на Еди. Тръгна през Стария град, като оглеждаше фасадите, търсеше точния цвят, търсеше орела. Прекоси площада, обиколи всички малки улички. Река Вълтава течеше под него в мрака, докато минаваше по Карловия мост към Мала Страна. Качи се до посолството, където Еди, изглежда, беше обикалял доста.

Ето я статуята на Исус. Томи се вторачи в нея. Исус си беше там и изглеждаше също толкова напушен, колкото и предния път.

Той тръгна обратно по маршрута на Еди, оглеждаше се, търсеше…

И изведнъж просто го видя. Блестеше на матовата светлина от уличната лампа като Светия граал. Златният орел. Той сравни другите цветове със снимката, разположението на прозорците… Това беше фасадата, това беше къщата.

Томи се завъртя, огледа отсрещната сграда. Еди навярно е снимал от там… разколебал се е… хванало го е шубето. Е, вече беше мъртъв… кръвта му изтече. Задникът Еди Буман лежеше като смрадливо парче месо в собствения си апартамент.

Пак провери картата. Апартаментът им се намираше едва на няколко пресечки от посолството. Не им се налагаше да се движат по улиците повече от разумното.

Той намери надолу по улицата подходящо място, откъдето да наблюдава входа.

40

Ограничителната лента на вратата на Еди беше синьо-бяла. Каролине я смъкна и бутна поставеното временно на мястото на разбитата врата парче шперплат. Беше четири часът сутринта, когато тя влезе за втори път в апартамента му.

Няколко секунди стоя сред тишината и просто чувстваше. След това се зае с търсенето. Не знаеше какво точно търси. Нещо… Каролине започна от кухнята, методично и усърдно прерови всеки шкаф, всяко чекмедже. Хладилника, фризера, килера. Провери спалнята, отиде в банята. Шишенцата с одеколони и афтършейв бяха старателно подредени на лавичка. Тя ги помириса; единият, „Кристиан Диор“, беше съвсем накрая — любимият на Еди…

Образът на Еди Буман изникна пред очите й, не заради материалните вещи, а заради обстановката. Начина, по който беше избрал да води живота си. Каролине виждаше човек, който държи на реда, който създава уют чрез внимателно обмислени естетични решения. Но всичко беше предпазливо, сякаш се е опитвал да скрие от околните това свое желание. В дома му имаше нещо красиво. В него самия имаше нещо красиво…

Тя стигна до хола. Ограничителна лента. Дюшекът, кръвта, веригата от тавана. Красивото в дома на Еди — унищожено завинаги…

Каролине въздъхна, за да прогони неприятното усещане.

Обзе я чувство на безнадеждност. Тъкмо смяташе да си тръгне, когато я спряха стъпки на площадката. Приближаваха. Два сутрешни вестника паднаха в антрето през дупката във вратата. Тупнаха на пода в краката й.

Пред очите й се избистри друга картина. Кухнята…

Еди й беше дал надраскана страница от вестник… На стената бяха облегнати две хартиени чанти, пълни с вестници за рециклиране. Не си беше направила труда да погледне в тях. Сега обаче преобърна първата торба и вестниците паднаха на пода.

Тя седна и се зае да прелиства всеки един от тях страница по страница. Мина шест вестника, докато на една страница не попадна на множество бележки с черен флумастер. Размисли, догадки, дати и доста текстове, които Каролине не успя да разчете… Но едно име изпъкваше, беше написано малко над Хектор.

… Пия Ландгрен.

Редакцията на вестника беше пуста, като се изключи спортният отдел, където светеше лампа.

Каролине седна пред компютъра, потърси Пия Ландгрен, не намери нищо. Разшири търсенето, използва всички възможни канали, отново. Нито следа от Пия Ландгрен.

Каролине беше уморена. Физически, душевно… уморена. Реши за малко да остави всичко… погледът й се разфокусира, съзнанието й мина в стендбай режим.

Защо е бил тук?

Въпросът дойде от само себе си. Досега не си го беше задавала. Защо Хектор Гусман е бил в Швеция? Вероятно защото някъде другаде са го издирвали. Но преди това? Той е живял тук, в Стокхолм, в продължение на години. Защо? Дали Пия Ландгрен не е била негова съпруга, приятелка? Сестра?… Майка?

Тя с изненада установи, че е захапала флумастера.

Приятелка?, надраска на едно листче.

Каролине извади цялата информация, която имаше за Гусман, колкото и оскъдна да беше тя. Не откри нищо… Разшири търсенето още повече.

Испания… Там трябваше да провери. Познаваше един човек там…

Каролине издърпа чекмеджето на бюрото и извади кутията, в която държеше визитни картички. Доста над триста броя. Спомни си жената, с която се запозна на една конференция преди пет години. Онази от Мадрид, журналистката от „Ел Паис“…

Каролине започна да търси из визитните картички. Накрая я намери. Клаудия…

Каролине написа имейл. Припомни на Клаудия коя е, къде се бяха запознали, обясни, че се нуждае от извлечение от испанския регистър за Хектор Гусман, роден в Малага или Марбея, в момента около четиридесетгодишен, знаеше само това. И бързаше.

Позвъни на фотографа, който бдеше над Еди.

— Състоянието му е непроменено, така каза докторът. Тук съм. Пазя го — успокои я Рей.

Сънените й колеги започнаха да пристигат в редакцията.

Софи стоеше пред огледалото в банята и се молеше на Господ. След това прегърна Лотар в антрето. Йенс дойде при нея.

— Къде ще ходиш? — пошегува се той.

Тя се усмихна безрадостно, той също. Усмивките им бързо помръкнаха. Той я прегърна.

— Ще те чакаме тук. Направи каквото трябва и си ела.

Главата й на гърдите му. Чу бавното биене на сърцето му. Искаше да остане така, да не ходи никъде.

Петнайсет минути по-късно седеше на задната седалка в едно такси. Тумас, адвокатът, беше до нея. Той приказваше нещо, тя не го слушаше. Сърцето й биеше бързо, беше й зле. Пътуването до съда беше мъчение. Стокхолм не приличаше на себе си, градът й се виждаше мрачен и заплашителен. Тя искаше да избяга. Всичко наоколо представляваше суров, сив страх.

Тумас съобщи в приемната, че са пристигнали. Един пазач им посочи пътя към стаята за свидетелите, където щеше да седи тя. Отдалечена стая в пуст коридор, табло с микрофон на вратата. Звукоизолирана и тясна, всичко облицовано с брезово дърво. Маса в средата с монтиран микрофон. Кана с вода и чаша.

— Получихте каквото искахте — отбеляза Тумас.

— Не го чувствам така — промърмори тя.

— Всичко това е крайно необичайно — продължи Тумас. — Вие успяхте да ги накарате да играят по вашите правила. Впечатлен съм. Дори има устройство за промяна на гласа…

Той посочи някаква джаджа на микрофона.

Тя не отговори.

— Някой ден искам да чуя цялата ви история — погледна я той.

Тя искаше да изпълни желанието му, той й желаеше доброто, но нямаше как.

Часовникът над вратата приближаваше уречения час.

— Какво ще правите после, след като това приключи? — попита той.

— Ще се махна оттук.

Той имаше вид, че иска да продължи с въпросите, но беше наясно, че няма да получи отговорите, които желае.

— Тогава ви желая късмет, Софи Бринкман — заяви Тумас и й подаде ръка.

— Благодаря — пое я тя.

Той излезе от стаята. Вратата се затвори. Софи седна на стола, сложи си слушалките. Чу тихо жужене и стъпки в съдебната зала. Хората чакаха.

Софи също чакаше. Питаше се какво ли прави Алберт.

Майлс завърза обувките на Алберт в антрето, изправи се и го погледна.

— You look smart — подхвърли.

— Хубав си, Алберт — додаде Сана, която се беше облегнала на рамката на вратата.

Винаги му говореха така. Вече дори не му ставаше неудобно.

Майлс си сложи слънчевите очила, шапката на „Ню Йорк Янкис“ и тънкото тъмносиньо яке, което криеше пистолета в кобура под мишницата му.

Асансьорът надолу до приземния етаж. Алберт трябваше да почака във вестибюла, докато Майлс провери улицата. Сана стоеше горе на кухненския прозорец и също следеше какво става навън.

Той й се обади по телефона.

— Чисто ли е? — попита.

— Чисто е — потвърди тя. — Чакай, Майлс, искам и аз да дойда.

— Сана… не!

Но тя вече беше затворила.

След половин минута дотича по стълбите. Весела както винаги.

— Времето е толкова хубаво — каза на Майлс и задържа вратата, докато той изваждаше количката с Алберт. Михаил дойде с колата.

— Защо с кола? — попита Алберт.

Майлс го вдигна от инвалидния стол и му помогна да се настани на предната седалка.

— Майка ти се обади снощи, някой се е свързал с нея.

— Кой някой?

Майлс и Сана се качиха отзад.

— Полицай, доколкото разбирам.

Михаил потегли.

— Какво е искал?

— Предупредил я — отвърна Майлс.

— За какво?

— Не станало ясно, говорел с недомлъвки. Но ние все пак трябва да внимаваме.

— За какво я е предупредил, Майлс? — Алберт се беше обърнал назад.

— Че майка ти и аз не бивало да сме на едно и също място. Е, не сме, така че няма какво да го мислим…

— Но въпреки това го мислиш, нали?

— Стига си любопитствал, Алберт — усмихна се Сана.

— Ами любопитен съм си — сви рамене той. — Какво те тревожи?

Пътуваха нагоре по склона, гумите подскачаха по калдъръма.

— Не се тревожа. Поне не сериозно. Просто излизаме на ежедневната си разходка, Алберт, нали така?

— Да, с кола — отвърна той.

Сана се засмя, Майлс се усмихна.

— Михаил ще ни закара до парка… Ако положението беше сериозно, щяхме да си останем вкъщи.

Колата спря край парка „Петрин“.

— Да дойда ли с вас? — попита Михаил.

Майлс поклати глава.

— Не, помогни ми да изкарам Алберт, ще направим едно кръгче и се връщаме.

— Въоръжен ли си? — попита Михаил.

— Винаги — отговори Майлс.

Майлс, Сана и Алберт се разхождаха из парка „Петрин“. Хълмът се издигаше нависоко и разкриваше гледка над цяла Прага. Обсерваторията „Щефаник“ в далечината. Насочиха се натам.

— Какво смятате, че ще стане? — попита Алберт.

— В момента тя дава показания. След това веднага ще ни се обади да каже как е минало — успокои го Сана.

— И после какво ще правим? — поиска да знае Алберт.

— Зависи — отвърна Майлс.

— Ти как смяташ?

— Смятам, че ще се приберем у дома — отговори Майлс.

— И край?

Майлс буташе количката на Алберт по асфалтираната алея, която се виеше през парка. Сана се държеше за другата ръка на Майлс и както винаги, леко се подпираше на него.

— Може би — промърмори Майлс умислено.

— Струва ми се странно — промълви Алберт.

— В смисъл? — попита Сана.

— Звучи невероятно.

— Но ако стане — продължи тя, — какво смяташ да правиш?

Алберт се замисли дълбоко.

— Ще ида да видя баба и Том. Ще пием чай в кухнята и ще играем карти…

Той помисли още малко и продължи:

— След това ще отида в града, ще бъда сам, ще бъда себе си, без вас двамата, Михаил или мама. Ще правя каквото искам. Като се уморя, ще се обадя на Анна.

Майлс и Алберт си бяха говорили за Анна в началото на престоя в Прага. След това Алберт престана. Не я споменаваше. Майлс го разбираше. Алберт нямаше контакт с никого. Нямаше смисъл да поддържа живо нещо невъзможно, само би се измъчвал.

— Какво ще кажеш на Анна? — обади се Сана.

— Ще й кажа, че вече съм вкъщи, ще я питам дали има ново гадже.

Бяха забавили крачка, Сана вървеше близо до Майлс, почти беше облегнала глава на рамото му, държеше го с две ръце.

— И ако има? — попита Майлс.

— Ще й кажа чао и ще затворя.

— А ако няма? — усмихна се Сана.

Настъпи кратко мълчание.

— Ще й се извиня, че не съм се обаждал толкова време, и ще предложа да се видим.

— Тя какво ще отговори? — попитаха двамата почти в един глас.

Алберт пак замълча, този път по-дълго.

— Ще каже да, нека се видим.

— Сигурен ли си? — засмя се Майлс.

Алберт кимна.

— Yes, напълно.

— Звучи добре — окуражи го Майлс.

Вървяха близо до дърветата, за да не ги огрява слънцето. Майлс почувства нещо, обърна се, бързо огледа парка.

— Какво има? — притесни се Сана.

— Нищо — сви рамене Майлс.

— Ами вие? — попита Алберт след малко.

Майлс се отърси от чувството.

— Общо взето, същото — отвърна.

— Тоест?

— Ще обядваме в града — каза Сана. — Ще се разхождаме из Юргорден, ще пътуваме с автобус, ще ходим на кафе… ще зяпаме минувачите…

— А после? По-нататък? — настоя Алберт.

Пак същото чувство. Майлс се заозърта. Нямаше никого.

Сана внимателно стисна ръката му.

— Успокой се — прошепна му.

Той я послуша, погледна я и каза:

— По-нататък? Да, Сана? Какво ще правим по-нататък?

— Ще си родим бебе — заяви тя.

— Да — усмихна се Майлс.

— Всички ще си мислят, че дядо му го взима от детската градина — ухили се Алберт.

— Вярно е — промърмори Майлс, уж унило.

— Дали са само мечти? — въздъхна Алберт.

— За бебето ли? — попита Майлс.

— Не. Всичко, за което говорим.

— Може би — призна Майлс.

— Е?

— Не знам, Алберт. Ако не се получи… Продължаваме по този начин… предполагам.

Той пак се обърна, не видя нищо. Сана също се завъртя.

— Какво има? Какво гледате? — попита Алберт, все едно имаше очи и на тила.

— Нищо — успокои го Майлс. — Просто някакво чувство. Няма страшно. — Майлс пъхна ръка под якето, разкопча кобура.

— Дали да се връщаме? — предложи Сана.

— Да — съгласи се Майлс и обърна инвалидния стол, насочи се към мястото, където ги чакаше Михаил с колата.

— Това е разликата между теб и нас, Алберт — продължи Майлс със спокоен глас. — Ти си имаш майка, която в момента прави всичко възможно скоро да видиш Анна… Така че това, което наричаш мечти, се отнася по-скоро за нас. При теб всичко ще се нареди. Звездите го вещаят. Всичко ще бъде наред. На добрите хора се случват хубави неща…

И тогава прозвучаха изстрелите. Сурови и далечни. За миг около тях настъпи странна тишина. Сякаш всички други звуци, освен трясъците от пистолета някъде зад тях, бяха филтрирани. Времето се забави и той срещна очите на Сана. Видя страха й. Видя болката й, когато първите два куршума се забиха в гърба й и я повалиха по лице на земята. Майлс предпази Алберт с тялото си. Болка прониза рамото му. Откъсна се парче плът, когато куршумът се заби, Майлс го видя с крайчеца на окото. Още един куршум улучи лявото му рамо. Майлс падна. Успя някак да избута стола на Алберт по-далеч.

Изстрелите гърмяха един след друг. Около него се сипеха куршуми. Но два го улучиха в кръста и един отстрани, когато той падна беззащитен на земята.

В този момент действителността се върна с пълна сила. Паркът, вятърът, който поклащаше клоните… След това птиците започнаха истерично да надават предупредителни крясъци една към друга.

Майлс лежеше неподвижно, изпънат на земята, неспособен да помръдне нито ръце, нито крака. Затърси Сана с поглед. Изглеждаше мъртва, със затворени очи… Алберт… Столът се беше прекатурил.

Майлс можеше да си движи врата, видя хора да бягат в паника. Погледна назад… фигурата на Томи Янсон недалеч. Идваше към тях, бързи целенасочени крачки, оръжие в отпуснатата надолу дясна ръка.

— Добре ли сте? — глас до него.

Някакво момче, жив поглед, двайсет и пет-трийсет годишно. Лежеше на тревата, гледаше Майлс в очите.

— Мъжът, който стреля, идва насам… с пистолет в ръка — прошепна момчето.

— Иска мен… Помогнете на момчето в количката и бягайте оттук — изпъшка Майлс.

— Ще се погрижа… Бог да е с вас — каза момчето, бързо скочи на крака и хукна към Алберт. Майлс видя как изправи стола, вдигна Алберт на него и хукна, като буташе Алберт.

Някои хора просто са такива. Все едно им е в кръвта. Да помагат, да постъпват достойно, да вършат добрини.

Докато тяхната пълна противоположност, самият Томи Янсон, сега стигна до Сана и Майлс. Носеше анцуг и беше насочил пистолета си към Майлс. Гласът му прозвуча почти весело, когато извика:

— Нима наистина си помисли и за миг, Майлс Ингмаршон, че имаш какъвто и да било шанс срещу мен…

Томи се прицели в лицето на Майлс.

Изстрел… прозвуча тихо и далечно. Михаил. Той беше коленичил на стотина метра оттук, целеше се в Томи, който се приведе, когато куршумите изсвистяха покрай ушите му. Той се преви одве, затича се, като същевременно изпразни пълнителя си по посока на Майлс. Куршумите минаха покрай лицето, главата и тялото на Майлс; последният обаче улучи целта, заби се отстрани в гърдите му.

Той почувства как цялото му тяло колабира, видя смътно как Михаил тича към тях. Всичко постепенно спря.

Изведнъж лицето на Михаил се оказа над неговото. Майлс видя тревога в очите на огромния мъж. Михаил му говореше, действаше бързо, преглеждаше раните, притискаше там, където кръвта течеше най-силно.

— Сана! — прошепна Майлс. — Помогни на Сана.

Майлс се плъзна в мрака. Чу как Михаил извика нещо ядосано, изкрещя му, удари го силно над сърцето с юмрук, няколко пъти.

41

Компютърът на Каролине изпиука. Клаудия от „Ел Паис“ беше изпратила информацията по имейла. Тя я прочете. Хектор Гусман имал брат и сестра: Инес Гусман, Едуардо Гусман. Баща: Адалберто Гусман. Майка…

Пия Ландгрен.

Каролине се вторачи в името. Беше малко вероятно, но си струваше да опита.

Обади се на източника си от прокуратурата.

— Потърси Ландгрен — помоли го.

Той въздъхна както обикновено.

— Още ли си на телефона? — попита тя няколко пъти.

— Да — отговори той няколко пъти.

Минутите течаха бавно.

— Да, има един Ландгрен, стокхолмския съд, разследване на убийство, доколкото разбирам. Странен код обаче, не отговаря на типа обвинение, този се използва за нарушение на закона за бежанците… И току-що са направили корекция, променили са името. Изглежда, има някаква грешка…

— Малко име? — прекъсна го тя.

— Ектор, Е — К–Т — О–Р. Ектор.

Сърцето й заби по-бързо.

— Но преди малко са сменили името. Не може да има двама обвиняеми с един номер…

— Какво значи това?

— Не разбирам… Но Ектор Ландгрен вече се казва Хектор Гусман. И няма нищо общо с бежанците… Нищо не разбирам…

— Кога? Кога ще се гледа делото?

Тя държеше химикалката в готовност над бележника.

— Стокхолмски съд… да видим — мърмореше си той. — Сега. Върви в момента, зала 2, започнали са преди половин час.

42

Съдия и съдебни заседатели в редица на подиума. Хектор очакваше да види тук и полицая, Томи. Но от него нямаше и следа.

Нилс Нилсон, адвокатът на Хектор, родом от Сконе, беше толкова пълен, че хриптеше, докато се отпускаше тежко на стола до него.

Съдията сложи начало на процеса, прокурор Шерщин Андершон се изправи и започна изложението си. Беше опитна, авторитетна, самоуверена.

— Хектор Гусман е обвинен в убийство в ресторант „Трастен“ преди една година. Ще докажем, че…

Хектор слушаше; встъпителната реч беше дълга и сложна. Прокурорката мелеше в продължение на двайсет минути с високия си носов глас, описваше вероятния развой на събитията в „Трастен“ преди около година.

В действителност тя нямаше представа за какво говори. Разказът беше скалъпен. Но от време на време доближаваше истината.

Шерщин се обърна към Хектор и започна да му задава въпроси. Той отрече всичко, заяви, че е невинен, че изобщо не е бил там в онзи ден…. Че не знаел за какво говори тя.

Шерщин продължи опитите си да оплете Хектор. Той отвърна с хладнокръвие, свиване на рамене, нотка на презрение и доста мълчание.

После дойде ред на онова, което Хектор беше чакал. Свидетелят. Йенс Вал по всяка вероятност… Но за негова изненада гласът беше изменен. Прокурорката каза нещо през микрофон. Лицето отговори с металически глас.

— Добре ли ме чувате? — попита Шерщин.

— Чувам ви — отговори гласът.

Председателстващият съдия се намеси:

— Защо свидетелят се чува толкова трудно и странно? — попита.

— От сигнала е. И преди сме имали същия проблем с техниката — излъга Шерщин.

Съдията закри своя микрофон с длан, зададе въпрос на протоколчика, който само вдигна рамене.

— Техниците го провериха — продължи с лъжите Шерщин. — Трябвало да сменят цялата апаратура, щяло да отнеме няколко седмици.

— Ако стане по-лошо, ще закрия заседанието. Ако обичате, продължете — нареди председателстващият.

Шерщин кимна, обърна се към микрофона и заговори директно на Софи в отделеното помещение.

— Ресторантът? „Трастен“, „Васастан“, преди близо година — каза тя и съобщи датата, резюмира известната им информация, назова жертвите, показа снимки, гилзи, балистични експертизи. Оръжие на убийството под формата на окървавен кухненски нож.

— Кои лица присъстваха на мястото?

— Хектор Гусман, дясната му ръка Арон Гайслер. Един колумбиец и няколко руснаци, още няколко души, които не познавах…

— Какво се случи? Какво направи Хектор Гусман?

— Беше пълен хаос…

— Няма нужда да разказвате нищо, освен какво видяхте да прави Хектор Гусман.

Хектор слушаше.

— Имаше престрелка. Той хвана един от руснаците. Завлече го в кухнята с помощта на колумбиеца.

— Руснакът беше ли жив по това време?

— Да.

— И после?

— Върнаха се, окървавени.

— Кои?

— Хектор и колумбиецът.

Шерщин Андершон се завъртя към съдията и заседателите.

— Руснакът, за когото говори свидетелят, е жертвата, намерена в кухнята. Смъртта е причинена от множество пробождания с нож, както и удари по лицето и главата. Снимките и удостоверенията за самоличност се намират на страница 48 от доклада на предварителното разследване заедно с доклада от аутопсията.

Шерщин продължи:

— Може ли да обясните по-подробно? Видяхте ли трупа? Влязохте ли в кухнята?

Гласът от високоговорителя продължи да разказва станалото ясно, последователно, без отклонения и страх. Всяка дума тежеше, всяка дума значително помрачаваше надеждите на Хектор за бъдещето.

Софи се подпираше с лакти на масата, наведена към микрофона.

Слушаше въпросите на прокурора и отговаряше на всеки един. Устройството за промяна на гласа светеше в зелено през цялото време. Ако се изключеше, тя щеше да млъкне. Но то не спираше, вършеше си работата.

Прокурорката й благодари за показанията и я помоли да остане на мястото си. Софи изключи микрофона и се облегна назад. Въздъхна, пи вода.

Не свали слушалките и скоро разбра, че техникът е забравил да спре звука в тях. Чуваше как прокурорът излага доказателства от ДНК-тестовете на Хектор, които отговаряли на намереното ДНК по убития в ресторанта. Слушаше коментарите на прокурора по нейните показания… Слушаше как Хектор Гусман бавно се плъзга към доживотната присъда за убийство.

Софи стискаше юмруци.

Беше постигнала целта си… Но не изпитваше задоволство.

Тя извади телефона си, махна едната слушалка от ухото си и набра номера на Алберт. Веднага се включи гласовата поща.

— Здравей, миличък, само исках да чуя гласа ти. Скоро приключвам… Мисля, че мина добре. Липсваш ми, но скоро ще се видим…

Звукът от залата в слушалката на другото й ухо внезапно се промени. Викове.

Виковете се усилваха. Писъци. Няколко глухи тътена.

Боже Господи.

Шум пред нейната врата, тичащи крака. После тропане, трясъци. Още викове и писъци. Тя се изправи, отвори вратата. Посрещна я стена от невидим газ. Дишането спря, зрението й изневери. Тя отстъпи назад, успя някак да затвори вратата, краката не я държаха, падна на земята.

Не можеше да диша.

Каролине стоеше пред стокхолмския съд, на отсрещния тротоар при желязната ограда пред градината на „Пипершка мюрен“, откъдето виждаше добре входа.

Полицейска кола на тротоара отпред; вътре седяха двама полицаи. Наведени глави — играеха си с телефоните.

Тя беше направила един кръг из съда. Делото срещу Гусман се гледаше при закрити врата. Никакви журналисти, никаква суетня, никакъв интерес. А би трябвало да е точно обратното. Всичко беше спокойно, прекалено спокойно.

Но нямаше да остане така.

Беше дошъл с висока скорост по „Шелегатан“ — белият микробус, който се качи на тротоара пред съда, точно зад полицейската кола.

Отвътре изскочиха четирима мъже. Тъмносини гащеризони, оръжия в ръцете, противогази с двоен филтър на лицата. Обезоръжиха и вързаха полицаите. Проснаха ги на земята. Влязоха. Отвътре се чу стрелба, последвана от няколко малки експлозии.

Каролине неусетно се беше свила на земята, набра 112 с разтреперани ръце.

— Престрелка в съда — каза задъхано. — Стокхолмския съд, общината… Кунгсхолмен!

Затвори. Вторачи се в големите двойни врати. Никой не излизаше… В този момент някой се опита. Но бързо-бързо се прибра, след като стълбището пред входа беше обсипано с куршуми. Обезоръжените полицаи на земята крещяха на хората да стоят вътре. Куршумите се забиваха около вратите. След това се насочиха към полицейската кола, разбиха прозорците и спукаха гумите. Чуха се трясъци, разхвърчаха се стъкла.

Каролине се приведе, погледна надясно. Едно дуло пушеше през прозорец на хотел „Амарантен“.

Сълзотворните гранати бяха създали мъглива завеса в заседателната зала.

Съдия, съдебни заседатели, прокурор и адвокат — всички лежаха на пода, кашляха, страдаха от ефектите на газа и се мъчеха да се прикрият.

Хектор получи противогаз и беше изведен от Лешек, Леви, Виктор и Кинг.

Излязоха от залата, насочиха се към изхода през облака от сълзотворен газ. Навсякъде хората кашляха и подсмърчаха от газа, опитваха се да се скрият. Някои пищяха, някои молеха за милост, когато въоръжените мъже минаваха покрай тях.

Леви и братята сграбчиха по един цивилен. Притискаха ги към себе си като щитове. Лешек дръпна вратата, показа се, за да го види Арон. Извика на всички в съда да излизат. Никой не се поколеба. Поток от хора се изля през изхода.

Хектор хвана Лешек за ръката.

— Йенс Вал свидетелства. Тук някъде е, в някоя близка стая. Той знае къде е Лотар. Намери го… разбери къде е Лотар и после го застреляй.

Лешек се поколеба и се върна вътре.

Леви и братята, заедно с тримата заложници, бутнаха Хектор в морето от хора, които в паника тичаха навън. Предпазваха се с живите щитове по целия път до микробуса, после ги пуснаха да си вървят. Леви подкара колата обратно към хотела.

Всички свалиха противогазите в задната част на микробуса. Соня, която беше чакала там, веднага се завтече към Хектор.

— Как си?

— Добре — изпъшка той. Закашля се. — Вдишах от газа, преди да ми дадат маската.

— Ще мине, дишай дълбоко. — Тя намаза лицето му с мехлем. Той облекчи ефектите от сълзотворния газ.

— Сега ме слушай, Хектор — продължи тя. — Ще направим три смени. Чуваш ли?

Той кимна.

— Просто ни следвай и прави само каквото ти казвам. Без възражения, без въпроси. Окей?

Той кимна отново.

Леви на волана, обърна се.

— Смяна на колата след трийсет секунди — съобщи.

Леви беше карал обратно по „Шелегатан“ към хотела и се беше скрил в гаража. Това притесняваше всички. Предпочитаха да са в движение… Но планът на Лешек беше такъв и те се придържаха към него.

Потънаха в мрака на гаража, гумите свистяха по лъскавия бетон, спряха рязко. Задните врати на микробуса се отвориха. Арон ги чакаше.

Кратка среща между Хектор и Арон.

— Благодаря ти, Арон — каза Хектор.

Арон го потупа по рамото, когато Хектор скочи от микробуса. Потупването се получи несръчно, неловко, твърде студено, дистанцирано и резервирано.

— Аз и братята тръгваме с него. — Арон посочи едно „Волво XC90“. — Оставяме аудито на Лешек. Ти и Соня ще пътувате с Леви с другия микробус.

Леви вече ги чакаше при него. Беше със същия размер като онзи, с който дойдоха, само че този път с логото на „Федекс“. Финландецът беше свалил гащеризона. Под него носеше тъмносиня тениска и тъмносини къси панталони. Сега представляваше куриер.

Затвориха вратите, запалиха двигателя. Звукът му отекна в бетонния гараж.

Двете коли — микробусът и волвото, излязоха от гаража под ослепителното лятно слънце. Потеглиха в различни посоки.

Наблизо виеха полицейски сирени.

Софи лежеше на пода, дишаше, заровила лицето си в блузата.

Газът, проникнал в помещението, беше достатъчен да я повали. А навън се движеха Хектор и хората му…

Вратата се отвори. Всичко ставаше много бавно. Един мъж в син гащеризон влезе вътре, пистолет в ръката, противогаз на лицето. Вторачи се в нея. Чуваше се глухо съскане от дишането му.

Тя осъзна положението си… Хектор свободен, Томи необезпокояван. А тя щеше да умре…

Какво си беше въобразявала? Че ще успее?

Ако това беше комедиен филм, тук публиката щеше да се смее. В този момент щяха да пуснат смях на запис и зрителите щяха да се тупат по коленете. Това беше кулминацията… Кулминацията на пълния й провал.

Човекът зад противогаза не спираше да я зяпа.

— Хайде де, стреляй — изстена тя.

Няколко секунди Лешек не можеше да осъзнае какво вижда.

Преди половин година цялата му душа се беше сбогувала с нея.

Мъката му беше голяма, когато Арон съобщи, че е загинала… убита от някого. А ето я сега, Софи, лежеше в краката му, жива… и дишаше… и го подканяше да я застреля.

Лешек пъхна пистолета в джоба си, помогна й да се изправи. Беше жива… Споходи го нещо като радост. Тя едва се държеше на крака.

Лешек отстъпи една крачка, разпери пръстите на дясната си ръка, стисна ги няколко пъти. Прицели се внимателно и после удари Софи право в брадичката. Улучи точно където трябваше. Софи припадна веднага.

Лешек я улови, преди да се е строполила, и внимателно я спусна на пода.

Свали гащеризона, отдолу носеше обикновени дрехи, остави пистолета в гащеризона. Вдигна я на рамо, дълбоко си пое дъх през противогаза, свали го от лицето си и излезе от стаята. Тръгна към изхода.

Соня и Хектор се мъчеха да пазят равновесие в задната част на микробуса, докато Леви караше през града.

— Гледай да стоиш спокойно — помоли го тя и намаза челото му с някаква паста, извади перука от отворената чанта до себе си, закрепи я на главата му. Приличаше на неговата собствена прическа, само че в друг цвят и малко по-дълга.

Тя се дръпна леко назад, огледа творението си съсредоточено, поразроши перуката му. След това Соня продължи работата си, залепи му мустаци, малко по-дълги от обичайното, спускаха се към ъгълчетата на устата. Отиваха му. Тя се усмихна.

— Какво има? — учуди се той.

— Нищо, много си хубав.

— Благодаря ти, Соня — рече той. Но нямаше предвид комплимента. Обхващаше всичко, факта, че сега седяха тук, че всичко беше минало както трябва.

— И аз ти благодаря, Хектор.

След малко тя продължи:

— В САЩ, докато чакахме в съда в Маями, ти каза, че всичко ти се вижда безсмислено. Още ли е така?

Той я погледна, поклати глава:

— Не, сега ще намерим Лотар, ще обезглавим дон Игнасио, после ще се заемем с Ралф Ханке… И след това ще видим.

— Добре. Трябва да се преоблечеш.

Соня му подаде вързоп сгънати дрехи от чантата. Той се преоблече. Сложи си контактни лещи, за да станат очите му кафяви, също и слънчеви очила.

Тя го огледа. Провери дали нещо не издава факта, че е дегизиран.

— Ще се получи — заяви доволно.

— Полиция! — извика Леви.

Те погледнаха през предния прозорец. Полицейски автомобил беше спрял напряко на пътя в другия край на моста „Барнхюсбрун“, на кръстовището между „Тегнергатан“ и „Далагатан“. Колона автомобили.

— Да обърна ли? — попита Леви и натисна спирачките.

— Зад нас как е? — поиска да знае Хектор.

Леви погледна в огледалото.

— Образува се опашка.

— Други пътища?

Леви затърси алтернатива.

— Не можем да стигнем до тях.

— Може да обърнем — предложи Соня. — Но така рискуваме да влезем право в капана. Нищо чудно да са спрели движението и от другата страна.

Хектор се понадигна, погледна през прозореца.

— Ами ако минем по другото платно, дали ще успеем да се промушим?

— Виждам трима полицаи, всичките носят жилетки — каза Леви. — Единият говори с всички шофьори, държи пистолет. Другият претърсва колите. Не виждам оръжие. Третият е по-нататък, той наблюдава, държи картечен пистолет.

— Е?

— Ако опитаме да минем, ще ни надупчат — поклати глава Леви.

Напрежението се покачваше.

— Оставаме тук — реши Соня. — Може пък да ни пуснат. Не можем да стреляме тук, сред хората.

Бавно напредваха.

— Къде е следващата смяна на колата? — попита Хектор.

— Горе на хълма. Зад парка — отговори Соня.

От полицаите ги деляха четири коли.

Хектор се опита да се усмихне на Соня. Но разочарованието беше огромно.

Три коли…

— Окей — въздъхна той. — Няма да умрем, не днес. И вие ще продължите напред. Ще сляза, ще отида при полицаите и ще се предам. Ще стискаме палци вие да минете през блокадата без проблеми. Благодаря ви, приятели.

Хектор се изправи и се насочи към вратата до Леви.

Рев на двигател зад тях.

— Чакай — извика Леви.

Голям и агресивен двигател. Леви не отместваше очи от лявото огледало. Във вътрешната лента се движеше камион. Беше висок колкото къща. Решетката — голяма и блестяща. Скоростите пищяха, ревът на двигателя се усили, от вертикалния ауспух излизаше дим, камионът си проправи път и застърга между колите в насрещното. Засилваше се все повече и повече.

Камионът мина близо, трясък, отнесе страничното им огледало. Ревеше като гладен хищник. Насочи се право срещу полицаите и колата им.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Леви.

Всички следяха камиона с очи.

— След него! — извика Соня без колебание.

Леви се подчини, измъкна се от задръстването, натисна газта.

Всички видяха как полицаите се хвърлиха настрани, за да се спасят, как камионът удари задницата на полицейския автомобил и го завъртя половин оборот по „Далагатан“. Как единият от въоръжените полицаи изпразни картечния си пистолет срещу камиона, който невъзмутимо продължи по „Тегнергатан“.

Леви караше плътно зад него. На първото кръстовище камионът зави наляво и изчезна, Леви пое надясно.

— Бъдете готови за смяната на колата — предупреди ги.

Остър ляв завой.

— Готови! — извика Леви. Увеличи скоростта, двигателят взе да вие.

Соня даде на Хектор да облече сако.

Микробусът пак зави наляво. Облегнаха се на стената.

— Носи сакото през цялото време. В скрит вътрешен джоб е зашит малък револвер. Лесно ще го намериш. Вътре е и фалшивият паспорт, с който ще пътуваш.

Микробусът спря рязко. Леви си облече долнище на анцуг, след което скочи от шофьорското място.

— Запамети името и личния номер — заръча тя на Хектор.

Задните врати се отвориха. Леви им махна да слизат.

Соня поведе Хектор към син „Пасат“, паркиран край тротоара. Всичко се развиваше много бързо. Леви носеше анцуга, същата тениска, само че без лого, крачкомер и колан с бутилки вода.

Той се затича надолу по „Тегнергатан“ към „Свеавеген“. Поредният любител на джогинга, нищо повече.

Соня запали двигателя, даде на скорост.

— Леви ще е пред нас, ако нещо стане, ще действа незабавно.

Тя подкара колата надолу по склона, след Леви. Виктор, Кинг и Арон бяха зад тях във волвото.

— Кой караше камиона, Соня? — попита той.

— Нямам представа — отвърна тя. — Може би Господ Бог?

— Той на наша страна ли е? — усъмни се Хектор.

Тя го погледна.

— Естествено. Ние сме добрите.

Въпреки страха и двамата си позволиха да се усмихнат.

Каролине остана на улицата пред стокхолмския съд.

Полицаите още не бяха успели да се организират, тичаха напред-назад с извадени оръжия и си крещяха един на друг. Няколко ченгета бяха дотичали от близкото полицейско управление, както цивилни, така и униформени. Всичките с пистолети в ръка. Цареше хаос. Хората от съда бяха изскочили навън едновременно с мъжете в гащеризоните, които водеха човек с противогаз. Хектор Гусман по всяка вероятност. Потеглиха с микробус.

Сега повечето поразени от сълзотворния газ лежаха по земята, някои повръщаха. Чуваше се вой на линейки.

Мъжете, които излязоха с Хектор, бяха с един по-малко. Четирима влязоха, трима излязоха.

Каролине се вглеждаше внимателно във всяко лице в морето от хора. Търсеше Софи. Някои си отиваха, част от тях се подпираха едни други. Други бяха насядали на стълбите и по тротоара. Тя се покатери на ниската ограда, за да вижда по-добре. Един мъж носеше жена, някаква двойка се прегръщаше… Мъжът, който носеше жената. Очите на Каролине се върнаха към него. Отдалечаваше се с целенасочена крачка. Жената в ръцете му беше Софи.

Каролине тръгна след тях.

Лешек се възползва от хаоса, за да отнесе Софи, слезе по стълбите, пресече улицата. Никой не го спря. Стигна до хотела, слезе в гаража. Нямаше никого… Бяха му оставили кола, аудито. Ключът — върху едната задна гума.

Лешек отвори багажника. Остави Софи вътре, залепи с тиксо ръцете, краката и устата й. Един малък джоб между задните седалки можеше да се отваря. Използваше се, за да се побират ски в багажника. Той щеше да я чуе, като се събуди, а и при нея щеше да влиза чист въздух, нямаше да я хване клаустрофобия.

Лешек седна зад волана. Не подкара колата. Трябваше първо да помисли… Но мислите му бяха разпилени. Той се обърна, видя Софи през отвора в задната седалка. Поне беше жива… Голямо облекчение сред целия смут.

Лешек запали двигателя. Щеше да действа според плана, да настигне останалите, да избягат заедно. Но първо трябваше да говори със Софи… когато тя дойдеше на себе си.

Соня подаде на Хектор карта за автобус.

— Нека ти е под ръка — каза тя, сви наляво по „Сибюлегатан“ и пое нагоре към „Валхалавеген“. Хектор погледна синята карта.

— Какво да я правя?

— Ще се качиш на автобус.

Той понечи да възрази.

— Бъди готов да слезеш от колата — нареди тя, погледна в огледалото за обратно виждане и зави надясно по „Валхалавеген“.

Движението беше натоварено. Соня посочи към автобусната спирка пред тях:

— Автобус номер едно, качи се. Седни възможно най-назад.

— Сам ли ще бъда? — изненада се той.

— Не, и аз ще се кача на автобуса.

Соня отби край тротоара.

— Сега — кимна.

Хектор отвори вратата, слезе. Соня продължи нататък.

Той отиде до спирката. Няколко души чакаха. Усещането беше странно. Никога досега не беше чакал автобус. Картата в ръката, малкият пистолет в джоба на сакото, движението пред тях, мирисът на бензин сред лятната горещина. Хектор се огледа. Прободе го усещане за самота.

Дългият син автобус се показа иззад ъгъла с „Юнгфрюгатан“, на табелата над шофьора светеше голяма единица.

Гумите се тръкнаха в бордюра, преди да спрат. Хидравликата спусна автобуса надолу, вратите се отвориха. Хектор се качи заедно с останалите от средната врата. Наблюдаваше как другите пътници прокарват картите си върху четеца. Той направи същото, нещо изпиука — явно се беше справил.

Хектор тръгна към задната част на автобуса, който през това време потегли. Единична седалка далеч назад, той отиде и седна до прозореца.

Соня седеше отпред. Хектор не беше забелязал кога се е качила. Сигурно е слязла от колата по-нататък. Погледът му се насочи през прозореца, към зелените дървета по протежение на улицата. Загледа се в колите под тях. Волвото с братята се появи. Забави скорост, застана зад автобуса. Далеч напред виждаше колата, с която той самият беше дошъл дотук, сега зад волана седеше Леви.

Всичко вървеше по план. Всички тези хора се грижеха за него, пазеха го, той не го заслужаваше. Носеше се през съществуването като котка с девет живота. И ги губеше един след друг с бързи темпове.

При „Фелтьоверщен“ автобусът пак спря. Някои слязоха, качиха се други. Отпред, при шофьора, някакъв мъж имаше затруднения с картата. Беше възрастен, много спретнат. Помогнаха му, той пъхна лявата си ръка в джоба на сакото и тръгна назад към Хектор. Соня се изправи зад мъжа и го последва, прошепна нещо в ухото му. Той извади ръката от джоба. Вдигна леко и двете си длани, за да покаже, че не е въоръжен.

Това навярно бе последният човек, когото Хектор очакваше да срещне в този автобус, при това тук и сега. Никога не го беше виждал на живо. Изглеждаше по-стар, отколкото си го представяше.

Мъжът, който вървеше към него, беше убил баща му и брат му, беше отвлякъл сина му. Беше пратил Хектор в кома и си беше присвоил цялата му организация и богатство. Той беше изворът на всички злини… Ралф Ханке.

43

Колата на Михаил летеше по калдъръмената улица, не се отделяше от двете линейки пред тях. Алберт се плъзгаше на задната седалка, мъчеше се да се задържи за дръжката, прозорецът до него беше отворен, в колата духаше.

Михаил шофираше умело и бързо, непрекъснато сменяше скоростите. Двигателят ту ревеше, ту мъркаше.

— Може да има още стрелци. — Михаил се наведе към жабката, отвори я, извади пистолет и го подаде на Алберт.

Алберт забеляза, че ръцете на Михаил са целите в засъхналата кръв на Майлс и Сана. Разгледа оръжието; заредено.

— В болницата няма да се отделяш от мен и ще гледаме да сме близо до Майлс и Сана. При най-малкото подозрение стреляме.

Михаил изпревари някаква кола на една твърде тясна уличка. Направо се качи на тротоара, натисна клаксона. Пак слезе на шосето.

— Съгласен ли си? — попита.

— Да — заяви Алберт.

Михаил го погледна в огледалото.

— Сигурен ли си?

— Да — кимна Алберт и стисна пистолета. — Живи ли са?

— Не знам — въздъхна Михаил. — Но като гледам как бързат линейките, нека се надяваме на най-доброто.

Алберт се опита да се съсредоточи върху ситуацията, за да не изгуби себе си. Погледна през отворения прозорец широкото небе над сградите. Днес беше високо, така поне го усещаше, твърде голямо, сякаш не ги пазеше… Нищо не ги пазеше. Майлс и Сана може би бяха мъртви. Също и мама… Само Михаил ли му оставаше?

Криволичеха през Прага, не се отделяха от линейките по пътя към болницата.

Михаил спря, отвори инвалидния стол, Алберт се изтласка навън, сложи пистолета в скута си, покри го с някаква блуза. Отправиха се към входа на болницата.

По бузите на Алберт се стичаха сълзи. Михаил ги видя. Алберт ги избърса припряно.

— Хвани пистолета, момче, носи утеха — каза му Михаил.

44

Синият автобус се бавеше в натоварения стокхолмски трафик.

Хектор го гледаше. Ралф Ханке, безупречно облечен, риза, костюм. Седеше от другата страна на пътеката и се опитваше да създава впечатление за спокойствие и непукизъм. Само че не беше спокоен. Въздухът около германския индустриалец трептеше от напрежение и подозрителност. Очите му непрекъснато шареха, сякаш се опитваше да следи всичко, навсякъде.

Соня седеше до него с пистолета в ръка. Готова да го застреля на мига.

— Слушам те — въздъхна Хектор неохотно.

— Преди няколко дни научих, че си тук. Планирахме да те освободим. Но твоите хора ни изпревариха… Моят камион ви спаси на моста.

— Какво искаш? Какво правиш тук?

— Помогни ми да премахна дон Игнасио.

— Няма начин — сряза го Хектор.

Автобусът се движеше бавно по „Вертавеген“. Ралф Ханке хвърли бърз поглед през прозореца зад Хектор.

— Нуждаеш се от мен, Хектор, ако наистина искаш да си върнеш изгубеното. Подозирам, че това е целта ти.

— Най-естествената ми цел в момента е да извадя пистолета и да ти пръсна главата. Също и най-приятната… Кажи ми защо да не го направя.

— Той държи синовете ни — каза Ралф.

— Моля?

— И моят син е при него, Кристиан.

Хектор мълчеше.

— Игнасио отвлече сина ми, дясната ми ръка. Също и голяма част от бизнеса и контактите ми, присвои си ги. Както направи и с теб, Хектор.

Хектор се беше вторачил в Ралф Ханке, усети се, поклати глава. Устните му се разтеглиха в усмивка, съвсем неволно. Усмивката премина в смях. Силен. Хектор наведе глава, стисна основата на носа си с палец и показалец, не можеше да спре да се смее.

Ралф гледаше право напред; изправен гръб, неодобрителен поглед.

Хектор се мъчеше да овладее смеха, който прииждаше на вълни. Сам не знаеше на какво се смее. Е, да, преди всичко, че Ралф Ханке е бил прецакан. Но не беше само това. Всички мисли и чувства, които го спохождаха, му се струваха комични. Току-що го бяха измъкнали от дело за убийство, носеше перука и фалшиви мустаци като някакъв клоун. И Ралф Ханке седеше при него в автобус в Стокхолм и го молеше за помощ. Само дето не беше забавно. Сюрреалистично може би… но не и забавно, ни най-малко.

Хектор погледна Ралф Ханке. Усмивката му изчезна, замени я мрак, черен, нощен, пълен мрак.

— Моят син не е при Игнасио, вече не — проговори Хектор. — Разкарал си се напразно, Ралф Ханке. Надявам се Игнасио скоро да пререже гърлото на твоето момче и да го хвърли на животните.

— Къде е? — попита Ралф. — Синът ти, Лотар?

— Не е там.

— Знаеш ли къде е Кристиан? — попита Ралф предпазливо.

Хектор не отговори. Ралф поглади едната си вежда с върха на показалеца.

— Игнасио Рамирес е наш общ враг. Можем да работим заедно — предложи той отново.

— Как? — усъмни се Хектор.

— Ще го премахнем. Чисто и просто.

— И после?

— Ти ще оставиш Кристиан жив, ще ми позволиш да го изведа от Колумбия, да го върна у дома. Организацията на Игнасио не ме интересува, твоя е.

Хектор поклати глава.

— Не…

— Игнасио няма да се откаже, докато не очисти и двама ни.

Хектор сви рамене, нямаше какво повече да каже по въпроса. Беше приключен. След малко попита Ралф:

— Какво си въобразяваше? Че можеш просто да дойдеш да си поговорим и веднага ще стане твоето?

Ралф обмисли въпроса, отвори уста да отговори. Но се отказа.

Двамата мъже пътуваха в мълчание. Автобусът спря на спирка на „Вертавеген“.

Ралф Ханке стана, остави визитна картичка на Соня, без да я поглежда.

— Ще съм наблизо, поне още малко. И ще говоря с вас, ако решите.

Ралф слезе. Автобусът потегли.

Хектор размишляваше. Соня чакаше.

— Нито дума на никого за това — прошепна й. — Нито на Арон, нито на Лешек… на никого.

Софи се събуди, надигна се рязко и си удари главата в нещо метално.

Пълен мрак; усети, че устата, ръцете и краката й са вързани. Напрегна очи в тъмнината. Лъч светлина зад нея. Софи надзърна през малкия процеп в облегалката, видя купето на автомобила. Навън се виждаше нещо, което напомняше на голям паркинг, осветен, метални колчета навсякъде; видя покривите на други коли, паркирани плътно една до друга. Равномерно бучене под нея, чувство, че всичко се люшка бавно… Лодка, кораб… Ферибот.

Софи започна да рита вратата на багажника. Обувките й се удариха в нещо твърдо. Вдигна се голям шум. Софи повтори движението няколко пъти.

— Никой не те чува.

Мъжки глас близо до нея. Тя се вцепени.

— Намираме се в кола на ферибот. Палубата е заключена, наоколо няма никого…

Лешек… Тя не го виждаше, той беше седнал на задната седалка, точно до отвора, поне така предположи.

— Ще махна тиксото — продължи той. — Моля те, недей да викаш. Разбра ли ме?

Софи измънка иззад тиксото.

Той се показа през отвора между задните седалки, за миг очите им се срещнаха. Той отмести поглед, сякаш се срамуваше дълбоко. Лешек свали тиксото и се скри от процепа.

Тя си пое дъх.

— Лешек?

— Ти умря — продума той. — Умря преди половин година, Софи. Скърбяхме за теб…

— Как умрях, Лешек? — попита тя.

— В Дания, Арон те намерил мъртва — отговори той.

Софи гледаше вратата на багажника.

— Намерил ме, казваш?

— Да, заварил те убита.

— Правдоподобно ли ти звучи, Лешек?

Той не отговори.

Софи искаше да го погледне в очите, така щяха да се разберат по-лесно.

Тя размишляваше, колебаеше се… Дали Лешек говореше искрено? Дали наистина не знаеше? Така изглеждаше… Иначе досега да я е убил.

— Арон беше в Дания — поде тя.

— Продължавай…

— Ние бяхме избягали в къщата на Йенс в Дания, криехме се. Арон ни проследи. Нападна ни един полицай, Томи Янсон, заедно с още един човек. Точно тогава Арон се вмъкна в къщата и ме намушка с нож.

— Кой друг беше в къщата?

— В онзи момент само аз, Лотар и Михаил. Майлс и Йенс бяха навън, опитваха се да нападнат Томи и другия стрелец отстрани.

— Арон какво направи? Опита се да вземе Лотар?

— Не… Беше дошъл да ме убие, след това веднага си отиде.

Мълчаха.

— Лешек? — обади се тя след малко.

Той промърмори да.

— Това някаква игра ли е?

— В какъв смисъл?

— Преструваш ли се? Преструваме ли се? Заложница ли съм, докато стъпите на твърда земя? Затова ли не ме уби в съда?

Тя чу звука на тиксо, отлепяно от ролка, Лешек се показа през отвора, сложи го на устата й и затвори пролуката между облегалките.

Стана тъмно като в най-дълбока нощ.

45

Облаци дим от изгоряла гума, когато колесникът на еърбъса се плъзна по бетона на писта номер 3 на „Арланда“. Томи се събуди стреснато. Самолетът спря. Той погледна през прозореца в опит да се ориентира. Спомни си какво беше сънувал… Готвеше заедно с момичетата си. Времето и мястото обаче бяха сбъркани. Той беше стар, те малки, готвеха в трапезарията в неговия отдел в полицейското управление. Той беше весел и безгрижен, те бяха уплашени и студени.

На паркинга, в колата си, Томи извади телефона от жабката и го включи. Сигналът изпиука няколко пъти. Той не му обърна внимание, а веднага влезе в интернет. Стокхолмските вестници. Хаос в съда, избягал подсъдим.

Това, което беше предвидил, се беше случило. Вестниците раздухваха страхотно цялата история, но всъщност не разполагаха с нищо, все още. Новината беше твърде прясна.

Беше точно като пъзел и всяко парченце пасваше идеално. Толкова просто и лесно…

Томи потърси информация за загинали, не откри нищо.

Обади се на Шерщин.

Тя се разкрещя:

— Томи, къде си?

— Боже, какво е станало? — престори се той на шокиран.

— Къде си? Къде изчезна?

— Вкъщи. Гадно ми е… стомахът, цял ден бях на легло, не на себе си.

— Вкъщи? Вкъщи ли си, човече?

— Шерщин, разкажи ми какво стана.

— Измъкнаха го. Влязоха в съдебната зала, четирима души. Просто го изведоха. Изчезнаха… Няма го.

— Ами свидетелката? Бринкман?

— Не знам къде е, сигурно си е отишла като всички останали. Навсякъде имаше сълзотворен газ… Но точно сега това ми е най-малкият проблем. Трябва да се видим. Трябва да имаш план как да разрешиш тази работа и да отклониш прожекторите от мен. Журналистите са в истерия…

— Ама ти трябва да знаеш къде е. Не ти ли се обади?

— Кой?

— Бринкман!

Секунда мълчание.

— Томи Янсон, некадърен идиот такъв. Съсредоточи се върху мен! Ще оправиш нещата, ще поемеш удара, както се разбрахме, ще ме предпазиш. Чуваш ли какво ти казвам? — Шерщин вече крещеше.

Томи затвори на вещицата.

Опита се да мисли. Ако бяха застреляли Бринкман на място, вече щеше да се знае… Хектор може би я е взел със себе си… Или пък е успяла да избяга.

Той прочете натрупаните есемеси. Повечето бяха безсмислени служебни глупости. Няколко пропуснати разговора. Томи включи гласовата поща. Първото съобщение беше от колегата Ленартсон от отдела. Звучеше развълнуван и разтърсен:

— Еди е в „Сьодершюкхюсет“. Пребит и изтезаван. Докараха го полумъртъв… Колегите го пазят. И аз съм при него. Не знам какво е станало… Но ще намерим изрода, който го е направил… Обади се, Томи, възможно най-скоро.

Разговорът прекъсна.

Томи гледаше с празен поглед. Парченцата от пъзела, които допреди малко пасваха така идеално, сега станаха ъгловати и никое не съвпадаше. Еди беше жив… може би Софи също.

Той си избърса устата с опакото на ръката, запали двигателя.

Беше тихо, от радиото не се чуваше музика. Той беше сам с двигателя.

Еди отвори очи. Таванът и стените бяха бели. Той беше вързан за всичко, за което можеше да бъде вързан. Лявата му ръка беше гипсирана. Размърда се леко. Цялото му тяло гореше. Болката — остра и на ниво, което никога не беше изпитвал. Тялото — сковано и неподатливо. Еди се постара да лежи съвсем неподвижно, да не помръдва. Но и това не помогна, болката и мъката бяха постоянни, пронизваха го като нажежено желязо.

Той достигна копчето, натисна го няколко пъти.

Минута-две не последва нищо. След това голямата врата се отвори. Балатумът изскърца.

— Събудили сте се, как се чувствате? — попита сестрата; руса, ниска и в светлосини дрехи.

— Боли — изграчи Еди. Преглътна, гърлото му беше сухо, всичко беше сухо.

Сестрата показа на Еди какво трябва да натиска, за да му се влее болкоуспокоително.

— Три пъти. Не повече, опасно е. Почакайте един час.

Той веднага натисна три пъти.

— Докторът ще дойде всеки момент — обясни тя. — Вие сте му приоритет. И не се тревожете, пред вратата пази полицай.

Сестрата си отиде, вратата се затвори.

Той трябваше да се махне оттук, бързо.

Еди отметна завивката, вдигна болничната дреха. Отдолу беше гол. Всички рани и наранявания по тялото бяха зашити. Изглеждаше като жп релси. Съсирени, кървави релси…

Той се опита да се измъкне от леглото, болката около корема го прониза веднага. Сграбчи копчето за морфина, натисна четири пъти, после още три, наркотикът се вля в тялото му, създаде блажено чувство за покой и позатъпи остриетата на болката. Той се надигна до седнало положение.

Вратата се отвори.

Ленартсон стоеше на прага с разрошена коса. Изглеждаше ужасèн. Облечен като пенсионер, все едно допреди малко е хранил гълъбите в парка — късо бежово яке с кариран хастар, габардинени панталони, удобни обувки. Пенсионерска мода, макар да му оставаха минимум още петнайсет години служба.

— Дявол да го вземе, момче. Ще намерим изрода, който го е направил. Обещавам ти.

Явно беше приел присърце правилото на ченгетата, което в действителност не съществуваше — всички за един и другите тъпотии, които е виждал по телевизията. Ленартсон навярно беше чакал нещо такова през целия си живот. Защото в групата, в отдела, той беше като празно пространство. Получаваше най-леките случаи, беше пресилено мил с всички, не го биваше да поема отговорност, съгласяваше се с мнението на другите и говореше гадости зад гърба им.

— Какво стана? — попита.

— Не сега, Ленартсон, нямам сили.

— Видя ли ги? — изтърси онзи.

— Двама, с маски на лицата. Сигурно някой, който съм бутнал в затвора… трябва да проверим всички после — излъга Еди.

— Разбира се, момчето ми. Искаш ли нещо? Да се обадя на някого?

Ленартсон се правеше на загрижен.

— Ленартсон, чудесен си — каза Еди. — Но трябва да си почина… Не си бил длъжен да идваш, благодаря ти.

Налагаше се да му говори така, иначе щеше да се обиди.

Ленартсон вдигна длани.

— Да, да, добре, разбирам. Най-важното сега е да се възстановиш, момчето ми.

Момчето ми, никога досега не беше викал така на Еди.

Еди се опита да се усмихне.

— Благодаря ти — прошепна.

— С теб сме. — Ленартсон стисна юмрук.

Еди не знаеше какво да отговори.

— Ленартсон.

— Да?

— Ако можеш, не пускай никого следващите два часа, трябва да поспя.

— Разчитай на мен. Между другото…

Еди чакаше.

— Томи идва насам. Току-що звънна. Няма да миряса, докато онези свине не отидат зад решетките.

Ленартсон пак стисна юмрук и излезе от стаята. Вратата се затвори.

Еди се разбърза още повече, пусна си още обезболяващи в системата, замая се, но се изправи на крака, изключи всички апарати направо от прекъсвача, извади кабели, маркучи и игли от тялото си, завлече се до един спешен шкаф. Обезболяващи, упойка, бинтове, игли и конци, спринцовки… Търсеше антибиотици, намери едно шишенце. Изсипа всичко в големия джоб на болничната дреха.

Сърцето биеше слабо и учестено. Болката го раздираше въпреки морфина. Вдигна поглед — окачен таван. Отиде в тоалетната, качи се върху чинията. Задъхан, вече напълно изцеден. Еди протегна ръка, негипсираната, бутна една плоскост… Огледа. Метална конструкция, през която бяха прекарани електрически кабели, ниско, но достатъчно широко, стига той да запази равновесие.

Еди се хвана за носещата греда със здравата си ръка. Опита да се издърпа, но нямаше сили. Само с една ръка беше изключено.

Звук откъм коридора.

Той се подпря с гиспираната ръка, залови се с другата. Напрегна крака, изтласка се нагоре. Гипсът се сцепи. Причерня му, когато счупената кост бе поставена под напрежение. Но успя да се качи. Въпреки всичко. Омаломощен и полумъртъв, Еди внимателно запълзя на четири крака по гредата. Тук-там вдигаше плоскостите, за да види къде се намира. Манипулационни. След трийсетина метра спря. Стая, легло, възрастен мъж спеше по гръб в белите чаршафи. Еди намери тоалетната към същата стая и слезе. Прокрадна се в стаята, дрехите на мъжа бяха старателно наредени на закачалки в гардероба. Джинси, карирана риза, кожен елек, обувки.

Той се облече възможно най-бързо, като остави елека. Портфейл в джинсите, осемстотин крони в брой, Еди ги задигна и остави портфейла в елека.

Напъха лекарствата по джобовете. Кожата му гореше. Повечето шевове се бяха разкъсали. Кървеше…

Еди извади четири обезболяващи хапчета от един блистер и ги глътна на сухо. Предпазливо открехна вратата, погледна наляво. Намираше се в друг коридор, имаше квадратно стълбище и асансьор. Стъклена врата между него и асансьорите. Погледна надясно. Там нямаше нищо, коридорът свършваше.

Еди излезе, бутна стъклената врата със здравата ръка. В същия миг вратите на асансьора срещу него се отвориха. Томи Янсон слезе и тръгна право към Еди; погледът закован в пода, телефонът на ухото.

Еди се дръпна рязко, отвори първата попаднала му врата, килер, затвори се вътре.

Чу как стъклената врата се отваря. Гласът на Томи:

— Пристигнах, на етажа съм. Кой номер е стаята?

Звучеше раздразнен, стоеше точно пред вратата на Еди. След това гласът му се отдалечи, той се върна, откъдето беше дошъл.

Еди внимателно отвори, надзърна навън, видя как гърбът на Томи Янсон се отдалечава по коридора.

Беше само въпрос на време да започнат претърсване на цялата болница.

Той се добра до асансьорите, натисна копчето. Асансьорът не дойде. Тръгна надолу по стълбите. Краката едва го държаха. Беше на път да загуби съзнание, стискаше здраво перилата.

Приземният етаж. Целият свят се люлееше. Около него се движеха хора, някои го гледаха особено. Изходът. Беше наблизо и същевременно толкова далеч. Започна да му се повдига.

Изскочи навън, трийсетградусова жега, лятната светлина го заслепи. Последните му капки сила изтичаха бързо. Паркът „Тантулунден“ беше наблизо, той беше целта му.

Мостът над жп линията. После паркът… Еди се олюляваше.

Море от печащи се на слънце хора. Еди се просна на тревата. Загледа синьото небе, слънцето прежуряше. Той започна да се тресе от тръпки.

46

Естрадна музика от високоговорителите. Фериботът напусна Стокхолм и бавно се плъзна през архипелага.

Лешек подмина дансинга и бара, мярна братя Идалго, които се наливаха, забеляза Арон и Леви недалеч, пиеха кафе на една маса и следяха всичко.

Лешек се мъчеше да мине незабелязано, наведе глава, забърза крачка. Но беше твърде късно, Арон го беше видял, махна му да дойде.

— Как мина? — поиска да знае.

— Нищо — излъга Лешек, след като дойде при тях.

Арон ги изгледа; няколко секунди по-дълго от обичайното.

Лешек посочи братята, които сега се клатушкаха по дансинга с по един коктейл с чадърче в ръка.

— Изпускаме напрежението? — подхвърли той.

— Къде са останалите? — не му обърна внимание Арон.

— Някъде на борда. Трябва да ида да ги потърся.

— Има предостатъчно време, докато пристигнем. Поседни малко.

Лешек остана прав. Поклати глава, загледа се в дансинга. Братята се мъчеха да танцуват с жени, които се дърпаха.

— Не, трябва да намеря другите — отказа той.

— Оттук къде отиваме? — попита Арон.

У него имаше нещо хладно, нещо дистанцирано, както седеше отделно с Леви. Това, в съчетание с казаното от Софи, създаваше ситуация, с която Лешек не знаеше как да се справи.

— Не знам, Арон — прошепна.

— Не може да не знаеш, той споделя всичко с теб. — Сега вече звучеше почти насмешливо.

Лешек само поклати глава.

— Значи, никаква посока. Никакви планове за Хектор. Слизаме в Хелзинки… А после?

— Имаме посока. Знаеш я.

Арон сви рамене.

— Нищо не знам. — Звучеше огорчен.

Тъкмо щеше да продължи, но Леви го прекъсна, като посочи дансинга, където двама охранители избутаха братята към изхода и ги оставиха там. Братята се запрепъваха към палубата.

Арон и Леви се изправиха.

— Хайде, Лешек, ела да направим едно кръгче.

Тръгнаха след братята, които се спряха при един безмитен магазин да купят бутилка водка. Леви вървеше зад тях. Изглеждаше заплашително с тихата си стъпка.

— Как върви според теб? — попита Арон. Звучеше любезно и професионално.

— Мисля, че добре.

— Така ли?

Братята ги поведоха надолу по някакви стълби, заклатиха се безцелно по един коридор, като се редуваха да надигат бутилката.

— Постигнахме целта си, никой не пострада, никого не изоставихме.

— В това си прав, Лешек. Но дали няма и нещо, което не знам, което не ми казваш? — настоя Арон.

Лешек усещаше Леви зад гърба си; през цялото време.

— Какво например?

Виктор изтръгна един пожарогасител, Кинг тропаше по всички врати.

Арон се спря.

— Да, какво например, Лешек?

Някой отвори, Виктор го опръска с пожарогасителя. След това го хвърли на Кинг, който падна, стана и погна малкия си брат.

— Не знам. Стигнахме дотук. Хектор е свободен, това искахме, нали така, Арон?

Леденостудените очи на Арон се впиха в очите на Лешек; той кимна:

— Да, това е хубаво. Но искам да знам какво става, искам да бъда в течение. Кажи го на Хектор. Искам да участвам. Не искам да бъда пренебрегван по този начин.

— Никой не те пренебрегва. Всички участваме. Просто не бива да ни виждат заедно на кораба, нали го разбираш?

Арон свали маската за миг.

— Не ми говори назидателно, Лешек.

Лешек го изгледа, поклати леко глава и си отиде.

Арон остана на място, загледан след него.

Бели като сняг чайки се рееха на фона на синьото небе. Хектор ги погледа, после затвори очи. Звукът от ферибота, лекият мирис на сол, далечните крясъци на чайките. Той се опита да го почувства, да стане част от всичко това…

— Хектор?

Той отвори очи, примижа срещу слънцето. Силуетът на Лешек.

Хектор засенчи очите си с длан.

— Мислех, че си изпуснал кораба — каза.

— Успях в последния момент — отвърна Лешек.

Полякът изглеждаше някак променен. Резервиран.

— Какво стана? Хвана ли Йенс?

— Не…

Лешек отклони поглед.

— Лешек? — присви очи Хектор. — Кажи ми какво стана. Видя ли Йенс, говори ли с него?

Полякът сведе поглед, зари земята с крак, вгледа се в очите на Хектор.

— Тя е жива — продума.

— Кой?

— Софи Бринкман е жива — каза Лешек без повече заобикалки.

Настъпи тишина. Тишина на цялата палуба, тишина на борда, тишина в Балтийско море, тишина в най-далечните краища на вселената. Хектор изглеждаше объркан, даже се почеса по главата. Погледът, който насочи към Лешек, говореше за терзание. Не от чутото, а от възможността да не го е разбрал правилно.

— Какво говориш, Лешек? — Хектор се задави.

— Правилно ме чу — промълви Лешек.

Нещо ставаше с Хектор. Трепет, светлина, нещо като щастие, вълнение, което търсеше излаз. Но той го държеше в шах зад солидна фасада. Ако не го познаваше, Лешек дори нямаше да забележи. Но нещо в Хектор Гусман сияеше неясно, когато той сведе глава към коленете си. Облекчение… Може би молитва… благодарност… Той вдигна очи, сърцето му сякаш щеше да изскочи. Едва дишаше през стиснати зъби.

— Разкажи ми — прошепна.

Соня слушаше мълчаливо.

— Не Йенс Вал беше свидетелят. А Софи.

— Какви ги приказваш? — обади се Соня.

Лешек не й обърна внимание, продължи да говори на Хектор:

— Имаме проблем.

Соня и Хектор чакаха.

— Казва, че Арон я е намушкал с нож в Дания.

Хектор отмести очи от Лешек и ги насочи към ръцете си, които беше отпуснал на коленете.

— Къде е тя?

Мракът и бавното поклащане на ферибота бяха извадили от строя чувството й за равновесие. Софи се предпазваше от паниката, като дишаше методично.

Вратата на багажника се отвори, заслепи я светлина. Соня се наведе с нож в ръка, разряза тиксото около ръцете и краката й, отлепи го от устата и й помогна да излезе.

Хектор стоеше пред нея, също и Лешек, и Соня, всички я гледаха. Софи се поизтупа, вдигна очи към тях, изправи гръб с известно презрение в погледа.

Хектор продължи да я наблюдава. Тя му го позволи. Остави го да я разчете, да вникне в нея. Софи имаше чувство, че той попива целия й вид.

— Здравей, Софи — продума Хектор.

Тя се приближи до него и го зашлеви, толкова силно, че той загуби равновесие. Соня и Лешек не се намесиха.

Хектор докосна бузата си, почти се усмихна. Изглеждаше искрена… усмивката. Привлекателна… За миг тя загуби увереността си. Той изглеждаше както едно време, макар и по друг начин. И това не се дължеше на лещите на очите, нито на слоя лепило между носа и устата. Явно е бил дегизиран… Не, имаше нещо друго. Той сияеше, направо беше грейнал.

Софи се взе в ръце, сведе поглед, прогони емоциите, прогони чувствата към Хектор, нямаше да позволи да й повлияят. Вдигна очи. Сега срещу нея стоеше друг мъж, друг Хектор. Онзи, когото тя не успя да вкара в затвора. Онзи, който в момента разполагаше с пълна власт над живота й.

Шизофренно усещане.

— Какво ще правите с мен? — попита.

— Радвам се да те видя, Софи — рече той.

Не й харесваше радостта му.

— Не ми пука — изсъска.

— Не е както си го мислиш… ако разбирам правилно какво мислиш.

През тялото й премина вълна от гняв.

— Не разбираш правилно, вярвай ми.

Патова ситуация.

— Трябва да знам две неща — започна Хектор. Тонът му беше по-различен, малко по-суров, по-професионален.

Тя почака да продължи.

— Къде е Лотар и какво стана в Дания.

— Мога да ти дам Дания — отговори тя.

— Искам и двете — прекъсна я Хектор.

— Няма да ги получиш.

— Софи, разкажи му каквото каза на мен. За станалото в Дания — подкани я Лешек.

Тя изгледа и трима им. У всички имаше намек за страх. Искаха да знаят, не искаха да знаят.

Софи разказа отново. Как ги нападнаха. Как Арон се промъкна при нея, заби ножа си и го завъртя.

Лицето на Хектор помръкна.

— И Лотар е бил там с вас, нали така каза? — напомни й Лешек.

— Да.

— Къде се намираше Лотар спрямо Арон? — процеди Хектор.

Тя се опита да разчете мислите му. Струваха й се объркани… искрени. Наистина не знаеха за станалото… Наистина нямаха представа… Възможно ли беше? Софи се колебаеше.

— Само стълбите го отделяха от нас с Арон — отговори. — Лотар беше на горния етаж с Михаил. Михаил стреляше през прозореца. Лотар му помагаше да презарежда.

— Арон не е направил никакъв опит да вземе Лотар със себе си? — учуди се Хектор.

— Не бих могла да отговоря.

— Но как смяташ? — попита Хектор съсредоточен.

— Лежах на пода, кръвта ми изтичаше. Нищо не смятам.

— Нищо не си видяла, нищо не си чула?

Тя помисли за момент.

— Изпитах облекчение, като разбрах, че не се качва по стълбите, че не отива при Лотар.

— А какво направи?

— На масата имаше чанта — каза тя.

— Каква чанта? — не я разбра Хектор.

— Пълна с информация, събрана от един от полицаите, които са те разследвали от самото начало. Казваше се Ларш Винге, разбрал, че шефовете му са корумпирани… Следил ме е, следил е и теб, следил е и шефката си. Убиха го.

— А чантата?

— Съдържаше всички материали, които беше събрал. За шефката си, за теб и мен, за всичко. Арон я взе.

Хектор се спогледа със Соня и Лешек.

— Видя ли го? Видя ли как Арон я взима?

Софи кимна.

— Да, лежах с лице към кухнята… не можех да помръдна.

— Арон ми показа няколко документа, когато се върна, и каза, че си умряла — обясни Хектор. — Документи, които доказвали, че си ни предала, че си работила за полицията… Че си се срещала с Ралф Ханке в Мюнхен.

Тя мълчеше.

— Софи, отговори на въпросите ни — обади се Лешек.

— Няма.

Само далечният звук на морето, което се разбиваше в стоманените стени около тях.

— Соня — започна Хектор след малко.

— Да?

— Би ли набрала номера от визитката на Ралф? И после ми подай телефона, ако обичаш.

— Ралф?! — стъписа се Лешек. Нищо не разбираше; нито пък Софи…

— Да, Ралф Ханке — потвърди Хектор, взе телефона от Соня, вдигна го пред лицето си.

От високоговорителя се чуха няколко сигнала.

— Хектор Гусман — проговори германецът.

Софи се мъчеше да разбере, също и Лешек.

— Трябва да говоря с теб — каза Хектор с неутрален тон.

Тя виждаше в него безкрайна неохота.

— Това ме радва — заяви германецът. — Кажи, бързаш ли?

— Трябва да стане възможно най-скоро.

— Намирам се на около две морски мили от бакборда ви. Виждате се ясно на радара. Да се срещнем утре сутрин в Хелзинки, или да ви взема още сега?

— По-добре сега — кимна Хектор.

— Колко души сте?

Хектор хвърли един поглед на Софи.

— Четирима.

— Площадката за хеликоптер на вашия кораб се намира най-отпред на горната палуба, зад мостика. Чакай там, идваме.

Излязоха от отделението за автомобилите, качиха се на асансьора и натиснаха копчето, което щеше да ги отведе до горната палуба.

Вратите на асансьора се затваряха.

Бързи стъпки отвън, ръка между вратите, които спряха и услужливо се отвориха.

Качи се някаква жена.

— Благодаря! — усмихна се тя широко. Беше руса, около трийсетгодишна. — Забравила съм си гримовете и портмонето в колата, но не можах да стигна, беше заключено.

Жената натисна ниво 7, където се намираха магазините.

Никой не проговори. Като видя Софи, жената се ококори.

— Боже, Софи Бринкман? Ти ли си?

Тя прегърна Софи. Получи се неловко. Пусна я и огледа Софи от глава до пети.

— Не ме ли позна?

Хектор и Лешек се спогледаха…

Асансьорът спря на ниво 7, вратите се отвориха. Жената хвана Софи под ръка.

— Ела да те черпя едно.

Всичко се случи много бързо. Лешек сграбчи жената и я издърпа обратно в асансьора. Соня й показа малък пистолет.

Вратите се затвориха, асансьорът продължи нагоре в напрегнатата тишина.

— Какво ще правим? — попита Соня.

— Идва с нас — реши Хектор.

На горната палуба подухваше прохладен бриз.

Хеликоптерът отразяваше слънчевите лъчи в далечината. Летеше ниско. Докосна водната повърхност, разплиска вода. Отначало не се чуваше. След това звукът стигна до тях. Звучеше като писклив ъглошлайф, насочи се право към кърмата на ферибота, прелетя над тях, издигна се бързо и рязко, качи се на петдесетина метра над тях и спря изведнъж, остана неподвижно за момент, изравни скоростта си с тази на ферибота, 21 възела, спусна се към площадката; задната врата беше отворена.

Всички се затичаха натам, приведени от течението. Софи и Хектор първи, после Лешек и жената и най-накрая Соня, която скочи отпред.

— Казаха ни четирима — извика пилотът на Соня.

— Станаха на петима. Излитай.

Пилотът завъртя перките, машината се вдигна право нагоре в небесата. Големият бял ферибот изчезна под тях. Хеликоптерът се завъртя на деветдесет градуса, насочи носа надолу, набра скорост с гмуркащо движение и полетя на височина сто метра над морето.

Един прозорец беше отворен. В хеликоптера духаше и бучеше, от време на време го разтрисаше турбуленция. Софи се наведе към жената.

— Коя сте вие? — извика.

— Казвам се Каролине Берйер. Журналистка съм.

— Какво правите тук?

— Дойдох да ви спася — каза тя безсилно, съсипана от пълния си провал.

— Мерси — опита се да се усмихне Софи.

За момент в погледа на Каролине се четеше срам.

Получи се точно обратното. Жената нямаше да може да й помогне по никакъв начин. Беше влязла право в змийско гнездо. Софи се изпълни с тревога. Каролине щеше да свърши зле.

Хеликоптерът подскочи и се разтресе. Всички инстинктивно затърсиха нещо, за което да се хванат. Софи се вкопчи в ръката на Хектор. Беше голяма и топла, точно както едно време. В следващия момент го пусна.

Хектор не искаше да пуска ръката й. Беше мека, успокояваше го и се побираше идеално в неговата. Споменът изплува на повърхността. Първата им среща в болницата. Радостта, която той виждаше у нея, въпреки че тя се стараеше да се дистанцира. Гордостта, когато той я показваше… Убеждението, че са родени един за друг; неговото убеждение… не нейното.

Хектор се загледа в морето. Спомените се промениха. Жената, която седеше до него, вече не беше онази. Нямаше и следа от жизнерадостта. Сериозността беше заменена от нещо затворено и недостъпно. Беше страдала. И страданието я беше променило, преобразило… А вината беше изцяло негова.

Хеликоптерът отново се разтресе от повей на вятъра. Този път тя не хвана ръката му.

Яхтата на Ралф Ханке под тях. Близо петдесет метра дълга, четири етажа висока, бяла като сметанова торта. Едновременно безвкусна и впечатляваща.

Хеликоптерът направи полукръг около яхтата и кацна твърдо на миниатюрната площадка на кърмата.

Няколко мъже дотичаха и пристегнаха с въжета хеликоптера и перката, след като те слязоха. Претърсиха всички.

Ралф Ханке излезе да ги посрещне. Небрежно облечен в панталони, риза, маратонки. Никакви поздрави, никакво ръкуване. Хвърли един поглед на Софи, не показа нито интерес, нито изненада.

— Сигурно искате да се изкъпете и да починете. Има каюти за всички — обърна се той към тях.

Хектор прошепна на Лешек:

— Дръж Софи и жената разделени, докато не говоря с тях.

След това се обърна към Ралф:

— Ние двамата трябва да си поприказваме.

Няколко стъпала нагоре, палуба, под от лъскав и лакиран махагон, бял слънцезащитен навес над масата, край която седнаха един срещу друг.

Хектор слушаше морето под тях, сега беше по-близо, отколкото на ферибота, клокочеше и се разбиваше в големия пластмасов корпус. Ралф срещу него. Хектор гледаше мъжа, мъчеше се да надникне в душата му, да го разбере. Не успяваше, не можеше да проникне.

Хектор заговори:

— Преди да минем към същината, искам да знам няколко неща.

Ралф зачака, облегнал две ръце на масата. Изглеждаше уморен, изцеден. Леко кимване.

— Какво искаше да знаеш, Хектор Гусман?

— Трябва да си искрен — каза той и усети дълбока неприязън.

Ралф присви очи. Хектор продължи:

— Макар да подозирам, че не знаеш значението на тази дума. Но те моля да опиташ… Оттам трябва да започнем. Ако се получи, ще говорим за Игнасио, за сина ти Кристиан, за Колумбия и как ще изглежда бъдещето.

Ралф се облегна назад, единият лакът на подлакътника.

— Ще бъда искрен и… честен — промърмори Ралф Ханке безизразно.

— Разкажи ми за Софи Бринкман — поиска Хектор.

Въпросът сякаш изненада Ралф, но той се замисли за малко и отговори:

— Миналата година дойде при мен в Мюнхен. Беше се свързала със секретаря ми. Реших да не поемам рискове. Направих сериозна подготовка и осигурих голяма охрана. Накрая се срещнахме в обезопасена къща в града.

— Какво ти каза тя?

— Че идва при мен, без ти да знаеш. Без никой да знае. Че търси начин да намали напрежението между нас, нещо в този смисъл.

Ралф изгледа Хектор.

— Защо е толкова важно за теб? — попита германецът.

— Няма значение.

— Този разговор трябва да е двустранен. Щом искаш да съм искрен, очаквам същото от теб.

— Тук е намесен още един човек — каза Хектор.

Ралф почака той да продължи.

— Някой от двамата не казва истината. Трябва да знам кой, за да мога да си направя плановете.

Ралф погледна ноктите си, после заговори:

— Когато Софи дойде в Мюнхен миналата зима, не бях сигурен, но сега, като поглеждам назад, осъзнавам, че е казвала истината. Действително се опитваше да спре войната между нас.

Хектор се почеса по носа.

— Какво ти каза за мен, за нас?

Ралф се опита да си припомни.

— Питахме я къде се намираш. Поискахме информация, за теб, за приближените ти…

— И?

— Тя не ни даде нищо.

— Нищо?

— Не, нищичко, беше непреклонна. Отказа да те предаде. И пое огромен риск, като се свърза с мен…

Хектор се замисли. Ралф продължи:

— Така че по всяка вероятност другият човек те е изиграл — заключи той.

Хектор не отговори. Ралф прекъсна размислите му:

— Навсякъде се говори за нея. За фрау Бринкман. Известна е сред твоите противници, сред моите противници. Руснаците, китайците, тъпите англичани… италианците. Да, за когото и да се сетиш, всеки знае коя е шведската медицинска сестра на Хектор Гусман, Софи Бринкман със сина инвалид, вдовицата, която управляваше империята му, когато той изчезна от лицето на земята. Историята е твърде хубава, за да бъде истина. И обикаля цялото земно кълбо.

Хектор се мъчеше да разбере накъде бие Ралф.

— Защо ми казваш това?

— Не тя е проблемът ти, не тя лъже.

— Теб какво те интересува? — усъмни се Хектор.

Ралф се поизправи, облегна и другия си лакът, леко се наведе на тази страна.

— Знам, че искаш да ме убиеш, Хектор Гусман. И може би скоро ще го направиш. Но първо искам да върна сина си у дома. И колкото и да е странно, това зависи и от бъдещото благополучие на Софи Бринкман.

Ралф си прочисти гърлото, все едно думите, които излизаха от устата му, не бяха негови.

— Не знаех, че хора като нея съществуват. Тя е обречена — продължи Ралф. — От деня, в който те е срещнала, е била обречена. Отново ще станеш голям играч, Хектор Гусман, сега го разбирам. Колкото по-голям ставаш ти, в толкова по-привлекателна плячка се превръща тя. Тя е най-слабото ти звено… Всички знаят какво означава тя за теб. Ще я преследват, отвличат, ще я използват, за да те притискат.

Откритото море пред тях, чайките високо в небето, които сякаш ги следваха.

— Какво мислиш да правиш с нея? — попита Ралф.

— Нова самоличност… Нов живот — промълви Хектор.

— Открих сина ти, майка му, които си крил толкова години — продължи Ралф. — Открих и други… Който реши, ще открие и Софи Бринкман.

Ралф се изправи.

— Стига толкова за Бринкман, стига толкова по този въпрос. Тук сме по друга работа. Трябва да обмислиш какво искаш и какво ти е нужно, за да ми помогнеш да си върна сина. Ще започнем оттам.

Ралф си отиде.

Хектор се загледа подире му. Нима Ралф Ханке беше станал човечен? Беше длъжен да провери.

— С нас има още една жена, докарахме я с хеликоптера — подвикна Хектор и Ралф спря.

— Е?

— Може би трябва да я хвърлим зад борда.

Ралф изгледа Хектор.

— Тук не правим такива неща.

Той се прибра в яхтата. Хектор се опитваше да разбере.

47

Еди се заши сам.

Седеше скрит до подпората на моста Лилйехолм долу край „Хорнстулс Странд“. Шиеше разкъсаната плът там, където зашитите рани се бяха разтворили. Нагълта още болкоуспокоителни, изправи се, целият свят се люшна; силите му свършваха. Закрачи несигурно. Криеше се от всичко и всички. Оглеждаше се за полицейски коли. Подозираше, че го издирват.

По-нагоре, на „Хорнсбрюксгатан“, се намираше голямата сграда от червени тухли, където се помещаваше библиотеката.

Той намери свободен компютър, отвори имейла си. Каролине му беше писала… няколко пъти.

Еди прочете писмата от първото до последното. Започна да му се изяснява. В един момент Каролине е оставила всички други занимания в опит да се свърже с него. Изпратила е пожарна и бърза помощ в апартамента му, спасила му е живота. Разбрала е за процеса срещу Хектор Гусман.

Еди продължи да чете.

Освобождаването на Гусман, отвличането на Софи, качването на Каролине на ферибота за Хелзинки.

И повече нищо.

Еди потърси разписанието на фериботите до Финландия. Ако хванеше самолет, щеше да я изпревари.

Еди взе болкоуспокоителни, изправи се. Тръгна към гишето с възможно най-стабилна походка.

Дългокосата библиотекарка се поколеба, когато той я помоли да използва телефона й. Стори му се, че никой никога не е отправял подобна молба към нея. Камо ли пък мъж с раздрано лице. Това сякаш разклати съществуването й. Като избягваше да го поглежда, тя поклати глава и продължи да сканира книгите от купчината до нея.

Но Еди трябваше да се обади…

Взе една книга от купчината. Обложката беше тъмна. Снимката на автора на задната корица беше мрачна.

Той реши да рискува.

— Никой не умее да ме накара да се чувствам по-самотен от този тип.

Еди показа книгата.

Библиотекарката най-после го погледна, поотпусна се леко.

— Вярно е, но по хубав начин, не мислите ли?

Еди кимна.

— Да, по хубав начин.

Тя погледна книгата в ръката му, след това за момент и лицето му.

— Ами онези писма от затвора? — На лицето й се изписа вълнение.

— Да, невероятни — съгласи се Еди и остави книгата.

Тя се усмихна леко, раните по лицето на Еди вече не играеха такава роля. Жената се наведе под тезгяха, извади мобилния си телефон от дамската чанта.

Бинго…

— Заповядайте — прошепна му.

Той се усмихна признателно, отдалечи се на няколко метра, поръча такси, което да го чака пред библиотеката. След това набра номера на полицията. Долепи телефона до ухото си.

Отговори му телефонистка от централата.

— Екипа, който се занимава с бягството от стокхолмския съд, ако обичате — помоли Еди.

Няколко сигнала. Обади се разследващ полицай, Еди не знаеше кой.

— Хектор Гусман се намира на ферибот към Хелзинки — съобщи Еди и затвори.

Библиотекарката грейна в усмивка като сбръчкано слънце и вдигна палец, когато той й върна телефона.

Еди излезе на улицата. Таксито пристигна. Болката го прониза, докато се наместваше на задната седалка.

Каза на шофьора името на своята улица, само че четири номера по-напред.

След петнайсет минути таксито стигна квартала му, подмина неговия вход. Еди се опита да види дали нещо е различно. Дали Томи не е изпратил някого на пост.

Беше направил точно това. Паркирано волво, едно ченге четеше вестник зад волана.

— Продължете още малко напред, завийте надясно ей там — помоли Еди.

Шофьорът зави. Таксито спря зад сградата. Еди плати с откраднатите пари.

Мирис на люляк и дива череша, вкус на кръв в устата, висока температура, която изгаряше тялото му, докато Еди вървеше към прозореца на мазето, което се намираше до пералнята. Той изрита стъклото, разчисти парчетата с обувка. Но не успя да махне всички. Докато се опитваше да се вмъкне вътре, си разряза рамото, скъса си ризата, още кръв… Закатери се по стълбите. Силите му бяха на привършване. Парче шперплат, заковано върху остатъците от вратата, ограничителна лента. Той ги махна, влезе, закуца по коридора. Техническите лица от полицията си бяха свършили работата в хола. Останките на Мани ги нямаше…

Еди отиде в спалнята.

Паспортът в кутията за обувки на най-горната лавица в гардероба… Нова риза, нови джинси. Събличането беше трудно, обличането още по-трудно. Той извади храна от хладилника, намери сок в кутия и тиксо в най-горното чекмедже. Залепи колкото можа спукания гипс на ръката си… Отиде в антрето. В якето, което висеше на закачалката, беше оставил портфейла си. Тук трябваше да спре. Капките сила, които държаха Еди през последния час, пресъхнаха. Слаб, физически и психически, на границата на колапса. Не му оставаше нищо, на което да се облегне. Свлече се на пода, краката му се подвиха под него. Светът се въртеше. Той повърна. Искаше просто да легне, да затвори очи… да умре.

Само че не можеше да умре, още не.

Няколко глътки сок. Още хапчета. Напъна се и се изправи на крака. Стисна якето под мишница и излезе от апартамента. Слезе в избата, издърпа табуретка под счупения прозорец. Еди успя да се измъкне навън. Счупената ръка го измъчваше.

Пред него — рядка брезова горичка с трийсетина дървета. Няколко несигурни крачки дотам. Еди се наметна с якето и седна на земята. Дъвчеше болкоуспокоителни без ни най-малък ефект. Започваше да се здрачава. Фериботът трябваше да пристигне в десет часа утре сутрин. Самолетът на Еди излиташе в шест и половина. Имаше време да поспи четири-пет часа. Красивите черно-бели брези, които растяха в кръг около него, му шепнеха, че ще го пазят, докато спи. Малките листенца, изпълнени с хлорофил, оцветяваха всичко. Излезе слаб ветрец, листата се размърдаха, зашумоляха приятно. Говореха му. Всичко беше красиво, осъзна Еди. Всичко. Не съществуваше нищо, което да не е. Това щеше да му липсва, когато умреше.

Очите му се затвориха. Дори не беше съзнавал колко е изтощен.

Всичко стана черно.

Две неща. Еди и Софи…

Първо Еди.

Томи беше събрал работна група. Целта беше да спасят колегата Еди Буман, преследван от мръсниците, които го бяха измъчвали и се бяха опитали да го убият. Групата кимаше, докато Томи ръсеше лъжите.

— Защо е избягал? Нали го пазехме? — въздъхна Ленартсон.

Томи беше поставил Ленартсон за шеф на групата. Така нямаше да свършат никаква работа.

— Не знам, Ленартсон. Може би изнудване?

— Боже — прошепна идиотът Ленартсон.

Колегите около масата цъкаха с език.

— Важното сега е да спасим Еди — започна Томи, но Ленартсон го прекъсна, застана отпред; косата му беше рядка и разрошена.

— Наш колега е в беда — заговори той високопарно. Изнесе вълнуваща реч пред колегите си. Беше полицейски вариант на I have a dream…

Томи излезе от стаята. А сега Софи Бринкман…

Два етажа надолу по ехтящото стълбище. Друг коридор. Бързи стъпки. Отвори четвъртата врата отдясно.

Конферентната зала беше по скандинавски безцветна. Нямаше кафе, само корав сладкиш. Шерщин, съдията, съдебните заседатели, адвокатът на Хектор — Нилс Нилсон, присъствалите на делото, всички седяха около овалната маса и слушаха ръководителя на групата по издирването на Гусман. Томи намери свободен стол, седна и взе да си гризе ноктите. Погледна барикадите на картата на Стокхолм. Местоположението им му разкри две неща. Че Хектор Гусман вече е избягал, напуснал града, че няма да го хванат. Също и че Софи Бринкман е жива… По всяка вероятност. Друго не го интересуваше.

Той изплю нещо, което беше отхапал, стана и излезе от стаята. Шерщин го последва, взе си чантата и с бързи стъпки настигна Томи в коридора.

— Да се разберем — прошепна тя, като дойде при него. — Една и съща история от теб и от мен… Непрекъснато ми задават въпроси. И ти ще поемеш удара, както обеща. Какво да им кажа?

Той спря, изгледа я от глава до пети. Беше напрегната, личеше си.

— Че всичко се прецака, това ще им кажеш.

Той пак тръгна. Тя не го оставяше.

— Това всички го знаят. Нещо по-смислено, ако обичаш.

Томи пак спря.

— Всичко се прецака и Хектор Гусман изчезна.

Тръгна.

— Томи! — изсъска тя.

Но той не й обърна внимание, продължи напред.

Изведнъж тя пак се озова до него, стисна го за лакътя. Той се завъртя леко. Очите й — черни като въглени; тя фучеше и съскаше.

— Никога не ми обръщай гръб. Никога не ме зарязвай, докато ти говоря. Чу ли ме?

Тя се наведе към него въпреки ниския си ръст, като някакъв шибан териер. Прииска му се да я убие. Да я хване за косата, да я събори и да й удря главата в каменния под, докато се пръсне.

Той си избърса устата с длан.

— Извинявай, Шерщин — процеди. — Ще ти напиша нещо. Ще го получиш по мейла до час.

Тя се вторачи в него. Той не отклони очи. Мръсна тлъста вещица.

— Става ли? — попита той спокойно, скри омразата си.

Тя се усмихна особено. Все едно е чула шега, която не е схванала. След това Шерщин Андершон се обърна кръгом и си отиде.

48

Софи набра номера на сателитния телефон.

Хектор беше разпитал Каролине Берйер. Тя разказа историята си — за Еди Буман, за Томи Янсон. За пътуването на Еди до Прага, където трябвало да ги убие. Как ги видял… Как научил къде живеят…

Хектор се обърна към Софи, видя изражението й и разбра веднага. Обади му се, това му казваше. Обади се на Алберт. Лешек намери телефон…

Нямаше сигнал. Мобилният на Алберт беше изключен. Софи набра номера на Майлс. Нищо.

Сърцето й биеше лудешки. Номерът на Михаил. Пръстите не я слушаха, обърка цифрите, започна отначало.

Сигнал свободно…

Михаил отговори с изръмжаване.

— Софи е — започна тя, но не стигна по-далеч.

— Томи Янсон простреля Майлс и Сана в парка „Петрин“, и двамата са в болница. С Алберт сме там, той е добре.

— Майлс и Сана? — промълви тя.

— Зле…

— Томи?

— Избяга… изчезна.

— Трябва да се махнете оттам.

— Не можем да ги оставим.

Тя въздъхна.

— Пак ще ти се обадя, Михаил. — Затвори.

Софи се обърна към Лешек:

— Помогни ми да намеря компютър.

Лешек излезе от каютата. Тя стисна юмруци с всичка сила.

Томи Янсон…

След няколко минути Лешек се върна с лаптоп. Софи влезе в системата, отвори материалите за Томи Янсон, които бяха събрали в Прага. Убийствата, кражбите… В момента това беше единственото й оръжие.

Софи влезе в облака, качи всички материали и ги изпрати на началника и колегите на Томи Янсон, на главния прокурор, на прокурор Шерщин Андершон, на най-големите шведски вестници. На всички, които биха могли да дръпнат аварийната спирачка.

— Алберт? — Гласът на Хектор, предпазлива интонация.

Тя вдигна очи; той стоеше пред нея, на почтително разстояние, по някаква причина се боеше да я доближи.

— Не е пострадал, поне засега — отговори тя глухо.

— Какво ще правиш?

— Какво мога да направя? — изпъшка тя.

Той не отговори.

— Михаил с него ли е?

Софи кимна.

— Михаил е добър, знае какво да прави — успокои я Хектор.

— Има още двама, приятели, простреляни… Не можем да ги оставим там. Трябва да ги изведем. Михаил не може да се справи сам.

Хектор мълчеше.

— Нуждая се от помощта ти, Хектор.

Той я гледаше от разстояние.

— Никога не бих те наранил — продума той. — По никакъв начин.

Тя искаше да му повярва.

— Затворнички ли сме тук? Ние с Каролине?

Той кимна.

— Къде ни водите?

— В Колумбия.

— При Игнасио?

Той пак кимна.

— Помогни ми, Хектор — примоли се тя.

— Нямам ресурси за такова нещо — поклати глава той.

— Ралф има. Помоли го, когато се договаряте. Знам, че това сте намислили… Погрижи се Алберт и Михаил да напуснат Прага. На самолета да има оборудване и лекар, който да се грижи за двама простреляни, мъж и жена…

Той я изгледа.

— Не тук си искала да се озовеш — подхвърли той.

Тя не искаше да сменят темата.

— Не, не исках — отговори все пак.

— Ти ли ме насади в Маями?

— Да.

— Какъв беше планът?

Тя погледна Хектор. Беше спокоен и сдържан. За разлика от нея.

— Ти и Томи Янсон — започна тя. — Ти трябваше да влезеш в затвора. Той да изчезне… Такъв беше планът. Тогава ние двамата с Алберт щяхме да можем да си продължим живота.

— Съжалявам — каза той.

— Тогава ми помогни.

— Върни ми Лотар, Софи. Не искам да се пазаря с теб. Но си искам сина и това може да стане само сега.

— В момента, в който Алберт и останалите излетят и бъдат в безопасност във въздуха, ще ти кажа къде се намира Лотар — обеща тя. — Ще можете да го вземете оттам и всички да се съберем.

49

Полицейски доклади и рапорти. Томи четеше, Ленартсон стоеше до него и предаваше информацията устно.

— И Икономическа, и разузнавателните преровиха цялата система. Проследиха кредитната карта на Еди до купуването на самолетен билет за Хелзинки.

Томи четеше.

— А после?

— За съжаление, нищо. Нашите момчета не откриха друго. Не могат да проследяват транзакции в чужбина толкова бързо. Ще трябва да почакаме няколко дни…

Вратата се отвори, показа се мъж с гола глава.

— Томи, в отдела се получи някакъв суперстранен мейл… Трябва да го видиш незабавно. Препратих ти го.

Вратата се затръшна след него.

Томи отвори имейла на компютъра. Ленартсон стоеше зад гърба му, и двамата го прочетоха. Томи познаваше съдържанието му твърде добре. Пишеше например, че е убиец, че е отнел живота на сума ти колеги, че е крал огромни суми.

— Ама че тъпотии — изсмя се Томи и се изправи.

Ленартсон се помъчи също да се засмее, но не се получи.

— Мамка му, какви тъпотии — повтори Томи и се опита да изсумти. И това не се получи.

— Какво ли не измислят — заяви Ленартсон, все едно имейлите с подобно съдържание са ежедневие.

— Да, всякакви глупаци има — въздъхна тежко Томи.

— Да — прошепна Ленартсон и поклати глава.

Секунда мълчание.

— Трябва да вървя — каза Томи.

— Да, добре! — възкликна Ленартсон с облекчение.

Томи завъртя ключа на колата, натисна газта в момента, в който двигателят запали, както се правеше едно време. Той караше напрегнато по натоварените улици, телефонът звънеше непрекъснато; накрая го метна през прозореца. Движението ставаше все по-бавно и трудно, той включи синята лампа и сирената. Проправи си път през града. С пълна газ към къщи.

Нагоре по чамовото стълбище към спалнята. Преоблече се — панталони, риза, сако. На най-горния рафт в гардероба беше оставен приготвеният сак, сакът за бягство. Извади го. Хвърли го на леглото, издърпа ципа докрай. Всичко си беше на мястото. Парите в брой, дрехите за няколко дни. Паспортът с албанското име. Томи го беше уредил благодарение на един собственик на нощен клуб и сводник, който държеше публичен дом при Синкенсдам. Снимката донякъде приличаше на Томи. Мъж с очила и без мустаци. Очилата чакаха в чантата. Мустаците подряза в банята с ножичка за нокти и после обръсна останалото. Кожата отдолу беше по-бледа.

Той се вгледа в отражението си в огледалото. Не се беше виждал без мустаци от гимназията насам… А сега бяха изчезнали; като всичко останало.

Изтича до бюрото долу до стълбището, грабна семейната снимка, напъха я в сака, отнесе го до колата и го хвърли на задната седалка.

Слезе в избата. Надникна в кабинета си. Беше възнамерявал да нареже всички материали от папките с шредера… Папките бяха дебели… Нямаше никакъв начин да успее навреме. Те сигурно вече идваха насам… Всички проклетници.

Дълбока въздишка. Обратно нагоре по стълбите, после в гаража. Двете двайсетлитрови туби бензин тежаха. Той ги внесе в къщата. Остави едната в кухнята, другата свали в мазето. Томи напои кабинета си; бензинът се разплиска.

Той запази няколко литра, които изля постепенно, докато вървеше заднешком нагоре по стълбите. Там опразни втората туба и повтори упражнението — запази няколко литра, които изля на струйка по пътя към антрето и по каменната алея до портата.

Там Томи спря. Ухаеше на клематис, рози и бензин… някъде наблизо лаеше куче, по-надалеч бръмчеше косачка.

Кибритената клечка изсъска. Полетя бавно към бензина в краката му.

Пуф.

Син пламък плъзна към къщата, в антрето. Първият трясък откъм кухнята, когато събрания бензин избухна. Няколко секунди след това кабинетът му в мазето беше унищожен, малките прозорчета се пръснаха и избълваха пламъци навън. Топлината им лъхна лицето на Томи.

Миналото му се яви. Моника и момичетата стояха вътре, сред пламъците в кухнята. Приготвяха вечеря, а косите им горяха. Изобщо не забелязваха… А после изчезнаха.

Пожарът се разрастваше бързо. Цялата къща гореше. Като клада. Той не можеше да откъсне очи.

Сега трябваше да чувства триумф. Трябваше да е приключил започнатото, Софи Бринкман и Майлс Ингмаршон трябваше да са мъртви. Томи щеше да замете следите, да продължи като ченге още малко и да се подготви за новия си живот. Да се премести в Испания…

Вместо това сега му се налагаше да бяга с подвита опашка.

Яростта потече през тялото му, от темето надолу към корема, там спря, плисна се, тежка и неприятна. Чувството, че е загубил, че се е провалил, че е прецакал всичко… И неуважителното и нахално отношение на другите спрямо него. Все едно не съществуваше, все едно не играеше никаква роля… Ниският му ранг.

Нисък ранг?

От това го заболя. Повтори си думите наум.

Нисък ранг…

Най-големият му ужас. Нисък ранг… Да се намира ниско долу в йерархията — срещу това се беше борил толкова упорито цял живот.

Къщата. Пращенето на буйните пламъци, стъклата, които се пръскаха, пластмасата, която съскаше, дървото, което се цепеше.

Той щеше да възстанови равновесието… Томи погледна часовника… Преди да напусне страната. Касандра, курвата, щеше да научи кой е шефът. Оттам той щеше да оправи всичко.

Томи се качи в колата и си отиде, обърна гръб на всичко, което е бил. Насочи се към нейния апартамент. Скърцаше със зъби. Колкото повече приближаваше, толкова по-ясно ставаше. Не беше тя… Не при Касандра щеше да върне мястото си в йерархията…

Томи зави рязко, обърна, пое в обратна посока, към северните предградия, към Енебюберг.

50

Хектор вървеше по коридор към носа. Всичко беше меко, тихо и луксозно. Той се мъчеше да се държи на разстояние, да не позволи нищо да му повлияе. Любовта към Софи, радостта, че е жива, срещу омразата към Ралф Ханке, от когото той беше толкова зависим в този момент. И предателството на Арон… Не биваше да допуска нищо от това близо до себе си. Тъй като ако и за миг дадеше воля на емоциите, всичко щеше да отиде по дяволите.

Ралф седеше зад бюрото; погледна над очилата си за четене, когато Хектор влезе и седна на едно кресло.

— Нека си подготвим плановете за дон Игнасио — предложи Хектор.

Ралф се облегна назад в офис стола си.

— Слушам те.

— Не, първо ти. Какво искаш?

— Кристиан, жив и здрав.

— Само това?

— Само това.

— Защо ли не ти вярвам? — усъмни се Хектор.

— Знаем, че в момента Игнасио е там. Ако искаме да постигнем нещо, трябва да действаме незабавно — прекъсна го Ралф.

— Пазят го, в ръцете му са и полицията, и армията.

Ралф поклати глава.

— Вече не, не по същия начин. През последната година нещата се промениха. Планирам от дълго време, говорих с хора от района, купих най-важните. Той не го знае, но всъщност е пазен сравнително добре, нищо повече. Ако действаме незабавно и правилно, ще го премахнем, без да използваме твърде големи ресурси… Тъй че… какво ти трябва, Хектор Гусман?

— Искам да пратиш самолет до Прага, веднага. На борда да има лекар и болнично оборудване за двама простреляни. Общо ще бъдат четирима души. След това междинно кацане недалеч, ще вземат още един пътник и продължават към Колумбия, откъдето ние ги поемаме.

— Може да се уреди — каза Ралф, без да задава въпроси. — Друго?

— Искам цялата организация на дон Игнасио. Цялата му мрежа. Всичко. Искам си и онова, което ти ми открадна. Искам и част от твоите сделки да се свържат с мен. Гледай на това като на наказателна лихва.

— Изпълнимо — склони германецът.

Хектор изгледа Ралф.

— Защо не се пазариш? — усъмни се той.

— Пазаря се — заяви Ралф.

Хектор поклати глава:

— Не е вярно.

Дълго мълчание.

— Ще получиш каквото поиска — проговори накрая Ралф. — Но това ще означава, че сме квит… Зачеркваме всичко. Нулираме историята. Станалото станало. Няма да търсиш отмъщение срещу мен или сина ми. Това е уговорката.

Хектор до последно беше кроил планове как ще убие Ралф Ханке. Ще намери сгоден момент, ще го застреля в главата, ще се изпикае върху трупа, ще го зарови…

— Хектор?

Той се пробуди от размислите.

— Трябва да знам, че ще удържиш на думата си — продължи Ралф. — Иначе в Колумбия всичко ще отиде по дяволите и всички до един ще умрем…

Хектор се вгледа в мъжа срещу себе си.

— Какво не разбирам?

За момент Ралф се загледа в празното пространство.

— Рак — каза той безизразно. — На костите. Остават ми няколко месеца.

Хектор се вторачи в очите на Ралф, сякаш за да надзърне в душата му.

Ралф издърпа едно чекмедже на бюрото, извади наръч листове.

— Виждам, че се съмняваш в думите ми. Но всичко е тук — рече той. — Рентгенови снимки, биопсия… всичко. Може да се обадиш на лекарите ми, те ще потвърдят.

Хектор поглади брадичката си.

— Хубаво — продума несъзнателно.

Хубаво, че Ралф Ханке ще умре бавно и мъчително? Или хубаво, че Хектор най-после разбра защо Ралф Ханке действа по този начин? Може би нещо средно между двете.

— Нека хората ти бъдат готови да напуснат яхтата утре сутрин — нареди Ралф. — Ще идем до летището на Хелзинки с хеликоптера. Там ни чакат два мои самолета. Летим до Перейра в Колумбия, нанасяме удара, разделяме се по живо по здраво.

Хектор се изправи.

— Какво казват лекарите? — попита.

— Моля?

— Колко време ти дават?

Ралф отклони очи от тези на Хектор, сложи длани на бюрото.

— Не могат да кажат с точност…

— Но?

Ралф вдигна поглед.

— Шест до осем месеца.

— Окей — кимна Хектор. — И от мен ще получиш осем месеца… Ако след тях си още жив, ще те намеря и ще те убия.

Хектор излезе от стаята.

51

Лешек се беше обадил.

— Отивайте в Колумбия, ние ще стигнем по друг начин.

— Къде сте? — подпита го Арон, но Лешек затвори.

Арон обиден, наранен, предаден, изоставен… измамен.

— Къде са? — попита Леви.

— Нямам представа.

— Как са се махнали оттук?

— Нямам представа.

— Какво ще правим?

— Ще се подготвим за битка — заяви Арон.

Леви стана, отиде в банята, върна се с ножица и самобръсначка. Арон седеше до малката, закрепена към стената масичка и гледаше в огледалото. Леви застана зад него. Беше нощ, през люка Балтийско море изглеждаше тъмно и дълбоко. Леви се зае бавно да реже косата на Арон. Кичурите падаха на пода. Това беше ритуал, който бяха извършвали безброй пъти преди битка. По този начин излизаха от себе си. Плавните движения на Леви успокоиха Арон. Бяха меки и нежни, станаха приятни, когато Леви започна да го бръсне. Бавно и внимателно. Държеше Арон за врата с голямата си топла ръка. Когато приключи, го хвана изотзад, наведе се към главата му. Беше прегръдка. Близост, топлота и нещо, което просто направиха, тук и сега. Нещо, което никога не получаваха от никого другиго. Но тук, пред лицето на смъртта, можеха да оставят всичко, поне за малко. Да срещнат другата страна на живота, нежната, уязвимата, крехката…

52

Полетът до финландската столица беше същински кошмар за Еди. От хапчетата нямаше ефект, състоянието му плавно се влошаваше.

Някак трябваше да мине през летището, митницата и изхода. С малки крачки, за да не се олюлява. Хората го отбягваха. Намерението му беше да хване такси до пристанището и да чака ферибота, да чака Каролине… В най-добрия случай да повика полицията още там.

Силите му изтичаха. Еди спря, облегна се на една колона. Часовникът на китката му показваше, че разполага с по-малко от половин час.

Закован за пода диван на безлюден изход на летището му предложи временна почивка. Еди не смееше да легне, за да не заспи. Но поне можеше да поседне, леко приведен напред, да си възстанови силите.

Плосък асфалтиран свят зад панорамния прозорец. Пътнически самолети излитаха от пистите. По-нататък — няколко частни, спрели пред по-малък терминал. Два еднакви, една и съща маркировка на опашката, отворени врати, поставени стълби. Няколко души влизаха и излизаха, натоварени с багаж.

Еди гледаше. Събираше енергия да се изправи и да тръгне… Искаше да легне, само за малко…

Един хеликоптер кацна при частния терминал. Слязоха четирима души — двама мъже и две жени. Хеликоптерът излетя веднага и изчезна.

Еди насочи поглед натам. Едната от жените… начинът, по който ходеше, по който се движеше. Неин собствен ритъм, неин собствен стил. Беше го забелязал, когато я следваше през „Нормалмсторг“, по „Библиотексгатан“ и в метрото… Софи Бринкман.

Еди се добра до прозореца, облегна се с две ръце на стъклото. Другата жена. Руса, малко по-ниска от Софи, облечена като… Каролине. И единият от мъжете, по-високият… дали не беше Хектор Гусман…

Еди се мъчеше да се съсредоточи, да види всички подробности… Групичката се скри в терминала.

Не, не беше възможно да са тук. Би трябвало още да са на ферибота в открито море.

Пак го обхвана колебание. Беше болен, умираше… Разбира се, имаше халюцинации.

Какво го прихвана?

Еди наведе глава, стисна очи. Виеше му се свят. Не чуваше добре, усещането за допир беше грубо и болезнено, трепереше от студ, миризмите му се струваха странни. Отровен вкус в устата. Целият надупчен като швейцарско сирене, инфектирани рани по цялото тяло, възпалението го изгаряше… температурата достигна пика си. И насред всичко това — тежки, лепкави, неясни мисли, които му се изплъзваха и рядко му даваха някаква насока… А сега на всичкото отгоре видя и Каролине Берйер… Явно бълнуваше.

Еди отвори очи. Погледна към терминала. Групичката отново излезе навън. Чакаха ги двама мъже, качиха ги на единия от самолетите. Мъжете изглеждаха извънредно предпазливи. Вдигнаха стълбичката, вратата се затвори.

Еди не можеше да остави нещата така.

Отне му петнайсет минути да излезе от летището. Още десет минути, за да стигне с таксито до терминала за частните самолети, тъй като пътят обикаляше в полукръг покрай летището.

Когато Еди най-сетне се добра дотам, машините вече набираха скорост. Еднаква маркировка на опашките — „Ханке ООД“. Бяха в далечния край на пистата и двигателите бръмчаха.

Жената с шала на гишето. Еди отиде при нея. И тя като всички останали се усмихна притеснено, като забеляза болнавия му вид, нараненото лице.

— За къде летят тези самолети?

Тя отвори книжата си.

— За Колумбия… — Тя прочете подробностите. — Перейра… — каза го на срички. — А летището се казва… — взря се в страницата, — Матекана… Може би не го произнасям правилно.

— Може би. Имате ли имената на пасажерите? — Той й показа документите си от шведската полиция.

Тя поклати глава.

— Нямам право да ги съобщя, само дестинацията… съжалявам.

— На мен можете — той пак размаха картата си.

Тя поклати глава.

— Не мога. — Тя стисна устни, все едно всеки миг я очакват мъчения.

Еди влезе в интернет през телефона си. Намери статия от Каролине Берйер. Най-долу имаше нейна снимка. Той я увеличи с палец и показалец. Поразмаза се.

— Тази жена качи ли се на борда?

— Не зная.

— Знаете. Качи ли се на борда? Помогнете ми, жената е в опасност…

Тя изпадна в дилема.

— Жена с подобен вид може да се е качила на борда — каза уклончиво. Явно остана доволна от отговора си.

Час по-късно Еди беше запазил и платил самолетен билет за двайсет и четири часов полет от Хелзинки до Перейра в Колумбия през Лондон и Богота. Пет часа след това седеше в икономичната класа на еърбъса и чакаше всички да се качат на самолета за Лондон. Седеше до пътеката, трепереше от студ, а покрай него продължаваха да се точат още и още хора.

Четирима мъже в редица. Двама добре сложени с бръснати глави, двама южноамериканци, дойдоха заедно, бяха в група. Еди като че ли познаваше мъжа най-отпред. Погледите им се срещнаха; онзи му кимна, все едно той също е бил в ада и знае какво е. Еди беше виждал този поглед у някои войници в Афганистан. Кимна в отговор. Чак след като отминаха, се сети чие е това лице. Приличаше на дясната ръка на Хектор Гусман, Арон Гайслер. Беше виждал стара и неясна негова снимка в материалите по разследването на убийствата в „Трастен“. Не беше случайност, че и двамата летяха за Богота. Еди беше на прав път… Само че Арон го беше видял. Еди не биваше да се показва повече.

Купи си нови дрехи от „Хийтроу“ — чифт тъмносини спортни панталони с няколко джоба, нова тъмносиня риза, която продавачът му помогна да среже с ножица, та да може да вмъкне гипсираната си ръка. Също и тъмна шапка с логото на някаква снобарска фирма на козирката. Ама че глупаво. Не му беше приятно да я носи. Еди взе болкоуспокояващи, пи антибиотик и смени билета си с такъв за бизнес класа, което му струваше безбожна сума. Смени и вътрешния полет от Богота до Перейра и се приготви за следващото излитане след половин час. Всичко това с цел да не среща повече Арон Гайслер.

Еди се кри в тоалетната до последното повикване на пътниците, след което се качи на самолета А340 последен от всички и зави наляво. Нямаше следа от Арон. Намери мястото си, предаде се пред болката и потъна в черен сън без сънища през цялото пътуване до Южна Америка.

53

В частния самолет имаше четиринайсет места. Майлс и Сана лежаха на кушетки най-отпред, най-близо до пилотите. За тях се грижеха лекар и медицинска сестра.

Алберт заспа веднага, събуди се, когато кацнаха на „Брома“ край Стокхолм. Погледна през малкия прозорец.

У дома… Стокхолм, Швеция… Но само за малко.

Вратата се отвори, Лотар и Йенс се качиха. Спряха до Майлс и Сана, които бяха упоени, Йенс размени няколко думи с лекаря. След това продължиха назад. Михаил се беше изправил, поздрави ги с ръкостискане. Йенс си проправи път покрай Михаил, наведе се и прегърна Алберт.

Изведнъж Лотар се озова пред него.

— Здравей, Лотар — продума Алберт.

— Здравей, Алберт — кимна Лотар.

Никога не се бяха виждали, но преди половин година живееха близо един до друг като затворници на Ралф Ханке в Мюнхен, разделяше ги само една стена и разговаряха през вентилационната шахта.

Лотар седна срещу него.

Спогледаха се. Самолетът потегли.

— През цялото време знаех, че си ти — проговори Лотар.

— Какво?

— Ти направи всичко, за да ме спасиш… да ни спасиш.

— Не бях само аз — поправи го Алберт. — Михаил… Майлс и Сана… мама. Аз не съм направил нищо особено.

Алберт облегна глава на дланта си, загледа се в празното пространство. Насилена усмивка. Плачът напираше, но щеше да е странно да заплаче пред Лотар. Алберт успя да сдържи сълзите. Лотар също; не знаеше какво да прави.

Йенс и Михаил седнаха до тях. Самолетът набираше скорост, засили се по пистата, отдели се от земята и се насочи право нагоре, в небето, направи завой.

— Окей — започна Йенс. — Не знаем къде отиваме, не знаем какво става… но важното е, че сме заедно, всички. — Той се усмихна леко.

Машината се издигаше все по-високо.

Един мъж дойде от кокпита. Висок, с брада, бежови дрехи, застана на пътеката.

— Слушайте — каза на английски с немски акцент. — Връщаме се на юг, там всички слизат. Освен теб. — Мъжът посочи Лотар с дебелия си показалец.

Алберт сведе очи. Доброто настроение беше продължило кратко.

— Не това беше решено — възпротиви се Йенс.

— Сори — каза германецът и се обърна към кокпита.

— Аз отивам с него — извика Йенс.

Мъжът се завъртя.

— Никой няма да ходи с него.

— Отивам с него — повтори Йенс. — Обади се на шефа си и му го кажи.

— Иначе? — ухили се мъжът.

— Иначе двамата с Михаил ще ти видим сметката, също и на приятелчето ти, когато самолетът кацне.

Мъжът изгледа Йенс, после Михаил, скри се в кокпита и затвори вратата.

Алберт искаше да каже нещо, но нямаше какво, затова останаха в потиснато мълчание, всеки сам с безпомощността си.

Но в мрака се появи светлинка, когато по някакъв необясним начин Йенс наложи волята си.

На летището в Мюнхен три часа по-късно изведоха всички без Йенс и Лотар. Стана бързо, нямаше време за губене, едва смогнаха да се сбогуват.

Алберт и Михаил бяха отведени до чакащ автомобил. Преди да потеглят, Алберт видя как качват Майлс и Сана на линейка.

54

Синьо-черно небе навън, зад ледените кристали по малкото прозорче. В самолета се чуваше свистене. Бяха високо в небето, имаха чувство, че са едва ли не на ръба на атмосферата, летяха през разреден въздух, който понякога дори не успяваше да носи самолета. Тогава губеха почва под краката си, пропадаха надолу, отскачаха от невидими вълни, биваха изблъскани от струйните течения, от време на време се килваха. Вътрешностите на Софи бяха в същото състояние.

Пред нея, през няколко седалки, седеше Каролине. Щеше да пострада. Нямаше с какво да се пазари. Журналистка, която по някакъв начин беше научила всичко, в един самолет с Хектор Гусман и Ралф Ханке. Каролине вдигна очи, срещна погледа на Софи. Усмихна ли се? Да, леко… Дружелюбна усмивка, може би леко изкуствена. Но все пак в нея се долавяше топлота.

Софи затвори очи. Отказа се да контролира каквото и да било, дори не си направи труда да се уплаши, когато самолетът пак попадна в турбуленция.

Кожената седалка срещу нея изпука. Тя отвори очи, Хектор беше седнал срещу нея.

— Току-що получих информация, че са взели Лотар; Алберт и останалите са на път към Колумбия. Благодаря ти, Софи.

— И аз ти благодаря.

Той погледна към мрака навън. Личеше, че иска да каже нещо. Но се отказа. Постояха заедно в мълчание.

55

Чакълът хрущеше под гумите. Томи спря плавно колата пред тухлената къща на Шерщин Андершон.

Вътре още светеше. Погледна през бинокъла. Видя хомосексуалния й съпруг, Якоб, в кухнята. Носеше шарена престилка, бършеше плота и разтребваше.

Томи се остави на подтика да го извърши, нищо друго не го интересуваше, не мислеше за последствията. Само тунелно зрение, което не пропускаше нищо друго освен целта — да възстанови равновесието, да поправи нещата… Да си възвърне уважението, да се изкачи в йерархията.

Лампата в кухнята угасна.

След половин час Томи се вмъкна през вратата на избата.

Териерът се разлая, когато Томи се запрокрадва нагоре по стълбите. Той отвори вратата предпазливо, хвана кучето за врата, пъхна го под мишница, дръпна с всичка сила. Псето изквича, нещо изпука. Томи пусна трупа на кухненския под.

Радио на перваза, едва се чуваше. Бяха пуснали Бетовен… или Моцарт… или Бах. Томи не знаеше, но мелодията беше известна. Децата я свиреха на пиано.

Той стоеше неподвижно, ослушваше се. Нищо освен музиката. Томи тръгна към стълбището, но в този момент откъм горния етаж се чуха меки стъпки.

— Баубау!

Беше мъжът, Якоб. Гласът — мил и мек, също като пантофите, които слизаха по стълбите.

Томи отстъпи назад към кухнята. До печката висеше чугунен тиган. Томи внимателно го свали от куката. Беше по-тежък, отколкото очакваше.

— Маминка те вика в леглото. — Якоб говореше на мъртвия териер като на бебе.

Якоб се появи иззад ъгъла, вцепени се, като видя, че стои на половин метър от Томи. В първия момент мозъкът му не направи връзката. Един поглед към Томи, тигана в ръката му, мъртвия Баубау на пода. И тогава направи връзката. Якоб Андершон нададе неистов писък.

— Не — викаше с детински страх в гласа, тънък, умолителен и отчаян.

Направи нестабилна крачка назад. Но тиганът вече падаше. Томи замахна като с тенис ракета. Якоб повърна от страх и в същия момент чугунът се стовари върху черепа му с груб, глух и нискочестотен, но звънлив звук, който продължи и след като Якоб рухна на кухненския под по халат, пижама и карирани пантофи, които паднаха от краката му.

— Якоб? Какво става?

Носовият й заповеден глас откъм горния етаж.

Класическата музика продължаваше по радиото. Томи затананика мелодията и затропа нагоре по стълбите в такт с нея.

— Якоб?!

Томи повиши глас. Тържествена музика…

— Якоб! — Тя вече крещеше, страхът в гласа й беше ясно доловим. Той забърза крачка, ускори и мелодията.

Шерщин Андершон лежеше в едната половина на двойното легло, очилата на носа, завивката до брадичката. Томи пристъпи решително в стаята й, като тананикаше високо. Тя нямаше накъде да бяга. Той отметна завивката и легна върху нея с цялата си тежест. Едната ръка около гърлото й. Тананикаше близо до лицето й, надигна се леко, хвана гащите й под нощницата, разкъса ги.

— Моля те, Томи — примоли се тя със задавен глас.

Томи тананикаше все по-силно, вече без мелодия, само груби звуци в една и съща тоналност. Разкопча си джинсите с една ръка.

Шерщин се помъчи да се отвърне от него, от мириса му, от дъха му. Той чувстваше страха й; вонеше на страх. Това го опияни.

Томи си смъкна ципа.

— Сега — прошепна в ухото й, — сега, госпожо Андершон… ще мълчиш и ще…

Само че нещо не беше както трябва… Томи разбра, че му е мек. Напълно безжизнен. Обля го фонтан от объркване. Всичко спря, просто умря. Не знаеше какво да прави, къде да се дене. Всичко изчезна… Цялата сила… целият гняв, цялото желание да доминира. Действителността го ослепи. Лежеше върху прокурорката… тя беше колежка, далечна позната… Какво, мамка му, правеше тук, в леглото й?

Ръката му още държеше гърлото й, но хватката беше отслабена. Тя сякаш усети колебанието му.

— Томи, наранил ли си Якоб?

— Да — отговори той безизразно.

— Защо?

Томи нямаше отговор.

— Жив ли е?

— Да… мисля.

— А кучето ми?

— Мъртво е — промърмори Томи.

— Защо, Томи? — гласът й потрепери.

Томи беше изтощен, усети как бузите му увисват. Втренчи се в очите й в опит да види някакво отражение. Не откри нищо, стисна гърлото й по-силно.

— Не знам…

Тя изхлипа.

— Можеш просто да станеш и да си отидеш — зауговаря го.

Той не я чу.

— Защо никой не ме слуша? — попита той пресипнало.

— Можеш да си вървиш, Томи — прошепна тя.

— Какво не разбирам, Шерщин? Какво пропускам? — тонът му беше умолителен.

— Искам само да сляза при съпруга си.

Томи не схвана.

— Ама той нали е обратен? За какво ти е да ходиш при него?

— Просто ме остави да отида… моля те, Томи.

Той я притисна силно. Взря се, видя ужаса в очите й. Тя изскимтя. Вцепенена, уплашена, извърна поглед… Томи не пускаше. Тя издиша. Опита се да се отскубне, да се бори. Но беше слаба, той стискаше ръцете й. Лицето на Шерщин взе да посинява, тук-там беше почти черно. Нов опит за съпротива. Инстинктивно. Последни сили. Той пусна ръцете й, надигна се над нея, след това натисна гърлото й с цялата си тежест. Изръмжа тихо, когато вложи цялата си сила, за да отнеме живота й; мразеше това, което правеше; обичаше това, което правеше.

Тя се мъчеше да го удари, безуспешно. Устните й помръдваха… Томи стисна с все сила.

Бързи стъпки на боси крака зад него. За миг зърна Якоб с кухненски нож. Рев — смесица от страх и ярост — от устата на Якоб, когато заби ножа в рамото на Томи.

Томи изпищя от болка, пусна Шерщин. Якоб замахна да го намушка отново, но Томи се претърколи от леглото. Първият удар беше разрязал нещо. Якоб приближаваше, Томи се предпази с ръка. Получи удар в предмишницата, изправи се на крака, побягна превит от стаята, целта беше да слезе в кухнята да вземе нож. После щеше да се върне горе и да убие и двамата, пък каквото ще да става…

Вратата на спалнята се затръшна зад него, изщрака ключалка. Томи спря, обърна се, блъсна вратата. Заключено. Засили се. Оказа се твърде масивна. Не знаеше какво да прави. Чувстваше се глупаво…

Сигурно в момента звъняха в полицията…

Томи се смъкна по стълбите. Педалът Якоб беше закрил трупа на кучето с кухненска кърпа. Томи я издърпа, излезе в мрака, качи се на колата, пъхна кърпата под блузата си и притисна раната на рамото. Не беше сериозна, но кървеше обилно. Също и тази на ръката.

Томи потегли на юг към Нюшьопинг и летище „Скавста“. То беше от онези жалки малки летища с нискотарифни компании, на които никой не обръща внимание.

Той показа фалшивия албански паспорт; след това се спотайваше, докато не се качи на късен полет за Станстед край Лондон.

Седалката беше тясна и от материя, която запарваше. Нощта беше тъмна. Той беше тотално прецакан. Но и преди беше попадал в подобно положение, неведнъж — абсолютно прецакан.

Поднесоха кафето. Той махна на стюардесата, вдигна два пръста.

— Уиски — прошепна.

Донесоха му миниатюрните шишенца. Плати в брой. Излезе по-скъпо от билета за самолета.

При отварянето на всяка една бутилка се чуваше приятно изпукване като от прекършване на суха клонка. Той ги изля едновременно с две ръце в пластмасовата чаша. Цветът беше смесица от златно и кафяво. Golden Brown… Имаше една песен с това заглавие. Той вдигна чашата, течността беше плътна и красива. Устата му се напълни със слюнка… Подуши питието. В съзнанието му изплуваха асоциации. Не можеше да различи някоя отделна… Но всички напираха. Томи отпи. Първата глътка беше като на бебе, жадно за кърма. Втората беше различна. Третата и четвъртата не бяха нищо. Поиска още четири шишенца. Пи бързо.

Опиянението… Мамка му, как му беше липсвало. Топлото, познато опиянение, което капсулираше всичко и озаряваше живота, продължи четири минути. После приключи. Томи напразно се мъчеше да пие с наслада, но не се получи.

Всичко се превърна в едно празно и безжизнено нищо.

56

Самолетът кацна в едно пусто поле южно от град Перейра в западна Колумбия. Машината спря рязко, вратата се отвори, малката стълбичка се спусна. Слънце, суша, прах и тежка трептяща горещина посрещнаха Лотар и Йенс при слизането. Полето беше оградено. Прозорците на ниската контролна кула бяха разбити. От цепнатини в асфалта стърчаха туфи трева. Оградата около летището беше полегнала на няколко места.

До един автомобил ги чакаха двама мъже, въоръжени, с тридневни бради, дъвчеха листа кока. Единият носеше слънчеви очила, другият беше сресал старателно дългата си коса. Явно бяха суетни. Йенс и Лотар не ги и погледнаха.

— Само си дръжте езика зад зъбите — беше поздравът на мъжа с очилата.

Потеглиха.

— Мразя това място — въздъхна Лотар, загледан през прозореца.

— И аз — съгласи се Йенс.

— Без приказки отзад — обади се мъжът на предната седалка и насочи пистолета към Йенс. Йенс бутна цевта встрани.

Мъжът беше упорит, пак я насочи към лицето на Йенс, после към Лотар. После пак към Йенс.

— Hände hoch! Горе ръцете!

Приятелчето му зад волана се захили.

Подминаха град Картаго, няколко по-малки села, излязоха в пустошта, мъжете отпред си приказваха, смееха се, смъркаха кокаин, пушеха червени „Марлборо“, отпуснаха се. Мъжът с пистолета взе да си гледа задачите през пръсти, забрави да го насочва назад. Стигнаха до безлюден кръстопът. Колата спря.

Йенс реши да действа бързо. Хвана мъжа за гърлото, добра се до пистолета му, простреля шофьора отстрани на главата. Изстрелът прогърмя в колата, по счупения прозорец лисна кръв. Мъжът със слънчевите очила се съпротивляваше яростно, когато Йенс се опита да насочи пистолета към него; беше въпрос на сила. Йенс се оказа по-силният, успя да извие цевта под брадичката на мъжа, натисна спусъка. Пак се чу гърмеж, слънчевите очила се килнаха на една страна. Куршумът проби тавана на колата. Цигарата в ръката на убития мъж прогори дупка в кожената седалка, а колата бавно се плъзна по пътя.

Йенс се протегна, завъртя волана, дръпна ръчната спирачка.

— Не мърдай — нареди на Лотар.

Действаше бързо. Изкара двата трупа на шосето и ги завлече в канавката.

Седна зад волана, потегли със свистене на гуми.

Лотар седеше мълчалив и шокиран на задната седалка, всичко беше станало толкова бързо. Йенс не продумваше, дори не го поглеждаше, сякаш твърде засрамен от стореното.

— Щяха да те използват за шантаж, пак… Не можех да го позволя… Нямах друг избор — промърмори след малко.

— Къде отиваме? — попита Лотар.

— Към имението на Игнасио. Трябва да се крием, но да сме наблизо, да видим какво става… Първо обаче трябва да си набавим провизии; вода и нещо за ядене… Помогни ми, провери колко куршума са останали в оръжията.

Йенс подаде на Лотар двата пистолета. Лотар извади пълнителя на единия.

— После? — продължи с въпросите.

Йенс го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не знам, Лотар.

Еди се беше спотайвал в Богота. Качи се на вътрешния полет за Перейра с час закъснение.

Когато излезе от терминала, късметът се оказа на негова страна. Арон Гайслер и тримата мъже бяха чакали кола под наем, която така и не дойде. Видя ги как стоят пред гишето. Накрая им докараха един додж „Джърни“. Мъжете се качиха и изчезнаха от поглед.

Еди забърза към същата фирма. Мъжът показа два пръста — тоест два часа чакане. Еди се загледа след доджа, който се отдалечаваше от летището. Недалеч имаше паркинг. Той тръгна натам, откри незаключен сребрист буик от осемдесетте. Свали сенника и ключовете паднаха в скута му. Еди запали двигателя, радиото се включи от само себе си. Местна станция, говорителят бърбореше бързо. Еди потегли, излезе от летището, даде газ до дупка. За разлика от Еди обаче, буикът явно не бързаше за никъде; отне му сума ти време да набере скорост. Магистрала с две отбивки. Изток или запад? Еди нямаше представа. Огледа се, помъчи се да види доджа, с който бяха тръгнали мъжете. Милион коли и в двете посоки. Безнадеждно. Той се замисли. По-сериозно движение на изток; задръстване. Затова пое на запад. Така поне имаше някакъв шанс да настигне доджа. Стига той да беше тук, разбира се.

Еди излезе на магистралата. Автомобилът някак стигна до сто километра в час, след това с върховни усилия го докара до сто и трийсет. Но повече отказа. В купето миришеше на бензин и газ, Еди отвори прозореца. Лъхна го топъл, тежък, летен колумбийски въздух. Той смени лентите. Говорителят продължаваше да бърбори по радиото. Еди не схващаше и дума.

Най-сетне го видя. Чистият син додж. Движеше се със съобразена скорост по-напред в дясната лента… Еди се поуспокои, застана зад него през няколко автомобила. Пътуването стана монотонно. Подмина град на име Картаго, продължи на запад. Пак взе да му прилошава. Усети вкуса на смъртта в устата си. Завъртя огледалото за обратно виждане към лицето си. Огледа се. Пребит, блед като привидение, почти прозрачен. Тъмни кръгове около кървясалите, хлътнали очи. Беше мъртъв, сега го видя.

Глътна последното хапче. Запасите му свършиха.

Времето стана странно, смътно. Доджът слезе от магистралата и пое по тесни пътища. Еди трябваше да се държи на разстояние, за да не се разкрие. Те потънаха в гората, той подмина изхода, даде им няколко минути, след което зави и ги последва.

Лоши пътища през гъста джунгла. След време забеляза доджа, паркиран пред някаква бариера. Еди отби колата и слезе. Топло, влажно и задушно. От дърветата над него се чуваха птичи песни. Нуждаеше се от течности, претърси колата, но не намери нищо за пиене. Изтръгна радиатора от двигателя, вътре имаше половин литър топла вода, пъхна го под мишница.

Еди огледа земята наоколо, веднага видя в коя посока са тръгнали през гората — почти невидима пътека от отъпкана растителност. Еди пое след тях. Зрението му се влошаваше. Губеше равновесие, пулсът се ускори…

Краката вече не го държаха. Еди рухна. Просна се по лице на земята. Загуби съзнание.

Стопанството беше изолирано, провинциално, рустикално, спартанско. Скрито в джунглата. Бяха въвели Софи и Каролине в къщата, прекараха ги през няколко стаи до едно стълбище. Тя забеляза, че почти няма мебели; в една стая по стените висяха карти, в редица бяха наредени тъмнозелени военни шкафове за муниции. Над тях бяха окачени модерни бързострелни оръжия.

Заключиха ги на горния етаж в стая с решетки на прозореца, дървена маса в средата и столове около нея. Друго нямаше.

Останаха прави, облегнати на стената, делеше ги един ъгъл.

Каролине Берйер беше пребледняла.

Шумове от долния етаж, гласове, стъпки.

— Какво ще правят? — попита Каролине.

— Ще нападнат Игнасио Рамирес.

— И след това?

— Зависи кой победи.

— Няма да оживеем, нали? — Мъчеше се да звучи спокойно и професионално, не смееше да се отдаде на страха.

— Всичко ще се оправи — отговори Софи автоматично.

— Кое ще се оправи? — Каролине изгледа Софи.

— Удаде ли ти се шанс, бягай оттук. Просто тичай — прошепна Софи.

— Ами ти?

Софи поклати глава.

— Синът ми пътува насам. Ще го чакам.

— Не съм такава — промълви Каролине.

— Каква?

— Винаги съм вярвала, че съм силна, самостоятелна… смела… Но ако се удаде случай, както казваш. Няма да избягам.

— Защо?

— Защото не смея. Не съм човекът, за когото се мислех. Не знам какво ще правя.

Каролине легна на пода, на една страна. Софи също. Лежаха и се гледаха.

— Искам Еди Буман да оживее, искам да го видя отново.

— Разкажи ми за него.

Каролине не отместваше очи от Софи. Почти невиждащи, докато мислеше за Еди.

— Отначало не можех да го разбера… Несигурен, нерешителен, макар и зад маска на самоувереност. Плашеше ме.

Тя помисли, продължи:

— Но след това видях, че като че ли иска да се промени, да постъпи правилно… да стане по-добър.

— И тогава се намеси Томи Янсон?

— Да, тогава се намеси Томи Янсон — повтори тя тихо.

Вслушаха се в тишината, която беше обгърнала къщата. Мракът навън беше непрогледен.

— Има ли някого в живота ти? — попита Каролине.

— Нямам време за това.

— Това не е отговор.

— Не мога да си позволя…

— И това не е отговор — настоя Каролине.

Софи се усмихна.

— Да, в живота ми има мъж.

— Как се казва?

— Казва се Йенс и никога не се предава.

— Ти искаш ли го?

— Не, в никакъв случай.

В старата къща се чуваше пукане.

— Ще се спасиш, Каролине — увери я Софи. — Всичко ще се оправи. Не се страхувай.

— Ще умрем — прошепна Каролине.

Софи не отговори, приближи се, хвана Каролине за ръката и я стисна леко. Лежаха дълго така, напълно изтощени; по някое време тъмната нощ ги приспа.

Все още беше тъмно, когато ги събуди някакъв звук. Силни гласове викаха кратки изречения. Движение под тях.

Софи застана до прозореца, погледна навън през решетките. Хората на Ханке се суетяха долу. Въоръжени до зъби, се качваха в автомобилите на двора. Хектор, Соня и Лешек се появиха, за тях имаше отделна кола. Двигателите забръмчаха, вратите се затвориха, фаровете осветиха джунглата и пътя от засъхнала кал. Всички изчезнаха. Настъпи тишина. Тя се опитваше да разбере.

Вратата на стаята се отвори. Двама от хората на Ханке влязоха, хванаха грубо Софи и Каролине и ги помъкнаха към двора, където чакаше кола. Блъснаха ги на задната седалка, колата потегли.

Софи се огледа. Никъде не се виждаше жив човек.

— Къде ни водят? — прошепна Каролине.

Софи не знаеше, но имаше чувство, че е в много лоша посока.

Слънцето грееше на изток. Йенс и Лотар се движеха бавно и предпазливо през гъстия влажен храсталак. Имението на Игнасио се намираше на седемстотин метра от тях долу в долината. Смятаха да се приближат и да намерят скривалище, откъдето да виждат какво става.

Лотар първи видя тялото. Труп на мъж двайсет метра под тях, по корем, явно оставен както е бил убит. Йенс даде знак да спрат. Приклекнаха, ослушаха се, затърсиха други хора наблизо. Беше тихо и спокойно. Изправиха се и отидоха при тялото. Йенс извади пистолета и заръча на Лотар да го провери.

Лотар приседна до мъжа, ослуша се, провери за пулс.

— Жив е — прошепна.

— Дай да го обърнем.

Йенс помогна на Лотар. Лицето, което видяха, беше жестоко изтерзано. Порязвания, засъхнала кръв, гной; бяло като лист; затворени очи.

— Боже — прошепна Лотар.

Йенс се вгледа в мъжа.

— Знам кой е — промълви.

— Какво? — изненада се Лотар.

Йенс огледа разбитото лице, пипна челото, за да провери температурата.

— Шведски полицай. Казва се Еди Буман… Той е мъжът, който заговори Софи в метрото.

— Какво прави тук?

— Добър въпрос. Трябва да го свестим.

Вдигнаха го до седнало положение, дадоха му вода, удариха му шамар, за да го събудят. Нищо не стана, повториха няколко пъти. Лотар му наля вода в гърлото. Еди се закашля, съживи се, повърна водата, дишаше тежко и на тласъци, погледна Йенс, после Лотар. Присви очи.

— Как се чувстваш? — Йенс го потупа силно по бузата.

Очите на Еди се фокусираха, той ги присви срещу Йенс.

— Ти?!

— Би ли ми казал какво правиш тук?

Еди се опита да си събере мислите. Огледа се из джунглата.

— Къде са мъжете? — попита пресипнало.

— Какви мъже? — не го разбра Йенс.

— Арон и другите. Хората на Хектор…

— Къде ги видя?

— Проследих ги от летището, тук някъде са.

В тихото утро някъде в далечината проехтяха бездушните, оглушителни звуци от автоматични бързострелни оръжия. Първо няколко неравномерни залпа, сякаш никой още не можеше да реши какво ще представлява тази битка. След това се засилиха, последва ги жесток и агресивен огън.

Арон и Леви лежаха по корем, гледаха замъка на Игнасио. Арон с бинокъл, Леви през мерника на оръжието. Около къщата се движеха само няколко души, един-двама пазачи патрулираха из района. Няколко прозореца светеха, също и около басейна и големия гараж.

Кинг дойде и седна зад тях.

— Какво ще правим? — Беше безразличен, както винаги. Пиеше от водата им, все едно е негова собственост.

— Ще убиваме хора — заяви Леви.

— Много хитро — изръмжа Кинг, обърна се към Арон. — Чух, че говориш с някой, шефа ти ли?

— Тръгнали са преди час, ще нападнат от изток.

— А ние?

— От тук — отвърна Арон с бинокъла на очите.

— Кога?

Арон оглеждаше района.

— Когато аз кажа.

Кинг изпи още няколко глътки вода. С последната си изжабури устата и я изплю на земята между Арон и Леви.

— И кога ще кажеш?

Арон броеше пазачите, проверяваше пътищата за бягство.

— Ще изчакаме първата атака да мине, само ще наблюдаваме — промърмори.

— Не ми се вярва, че шефът ти е поискал това — каза Кинг и продължи да пие вода.

Арон не отговори.

— Не ми дреме какво ще правите, но ние с Виктор ще си получим каквото ни обещахте. — Кинг се оригна и се изправи.

Прекъсна ги внезапна престрелка източно от къщата. Шумът и куршумите се увеличаваха. Виждаха как излизат искри от цеви. Виждаха трасиращи патрони, виждаха преграден огън под формата на летящи ръчни гранати. Виждаха как от имението отвръщат на огъня, откъм басейна, както и от горния етаж на къщата. Към горния етаж се насочи картечница. Стаята беше напълно разбита, на всички страни се разлетяха мазилка и стъкла.

Животните в загражденията изпаднаха в паника. Зебрите галопираха безцелно в стадо. Двата жирафа стояха плътно един до друг, страхуваха се, не разбираха нищо, от време на време подтичваха, странно и тромаво. Накуцващ лъв обикаляше в кръг.

Недалеч от тях проехтя изстрел. И още един. Братята, всеки с автомат, бяха решили, че са на сафари. Жирафите се строполиха. Братята крещяха от удоволствие. Оръжията им прогърмяха отново. Зебрите умряха, лъвът умря. Братята бяха щастливи до полуда.

Арон и Леви наблюдаваха как слугите побягнаха в джунглата, няколко въоръжени пазачи също дезертираха.

— Ще приключи бързо — отбеляза Леви.

Хектор, Лешек и Соня стреляха от върха на хълма. Групата на Ралф Ханке се намираше недалеч, на левия фланг. Всички действаха бързо и без колебание.

Всичко свърши за няколко минути.

— Идва кола, приближава — съобщи Соня с бинокъла пред очите.

Говореше за Игнасио.

— Прикривай ни оттук — заръча Хектор и заслиза по склона, като леко се хлъзгаше. Лешек го следваше по петите. Бръмченето на двигателя приближаваше. Висока скорост, осемте цилиндъра даваха всичко от себе си, гумите хрущяха по чакъла.

Хектор и Лешек стигнаха равна земя и забързаха към пътя, който извеждаше от имението.

Колата на Игнасио се показа иззад ъгъла. Кадилак „Ескалейд“. Фаровете осветиха Хектор и Лешек. Хектор стоеше прав, Лешек беше приклекнал на едно коляно. Стреляха на залпове от по три куршума. Методично. Гумите, предния капак, стъклото. Улучиха шофьора в лицето. Колата зави рязко наляво, в храстите. От радиатора се вдигаше пара. Минаха няколко секунди. Вратите се отвориха с ритник. Показаха се двама мъже, започнаха да стрелят, Хектор и Лешек отвърнаха на огъня. Мъжете се строполиха до колата. Трети се измъкна отзад, опита се да бяга, куршумът на Соня го повали.

Игнасио Рамирес изпълзя от разбитата кола, падна на земята, изправи се, запрепъва се с официалните си обувки. Беше прострелян в рамото, парче от разбитата ключица стърчеше през окървавената бяла риза. Изглежда, не забелязваше раната си, държеше пистолет, гледаше неразбиращо Хектор и Лешек. Обърна се към изоставения си замък.

— Никой няма да ти помогне. Съвсем сам си — проговори Хектор.

Игнасио засъска проклятия по посока на Хектор. Бяха несвързани и неясни, ставаше дума за някаква коза и за майката на Хектор.

— Къде си тръгнал? — попита Хектор.

Онзи спря. Смесица от омраза, страх и объркване на лицето на Игнасио Рамирес, когато доближи пистолета до главата си. Но вместо да натисне спусъка, той просто остана в тази поза и продължи да отстъпва към огромната къща, все едно е взел сам себе си за заложник.

— Игнасио? — извика Хектор след него.

Мъжът спря, обърна се, все така с пистолета до слепоочието.

— Какво правиш?

Игнасио Рамирес представляваше озадачаваща гледка.

— Искам да се спазарим — отвърна.

— Нима разполагаш с нещо за пазарене, Игнасио?

Патова ситуация. Игнасио свали пистолета, отпусна ръка. Огледа се, може би в последен опит да види, че помощта идва. Но нямаше кой да му помогне.

— Искам да преговаряме — повтори.

Хектор сведе очи, но не пускаше автомата. Изведнъж му прилоша, трябваше да седне.

Ралф Ханке дойде пеш при тях; мека шапка на главата, все едно беше тръгнал на лов за едър дивеч… както си и беше. Твърде голям пищов в ръката, осем тежковъоръжени мъже зад гърба му.

— Какво се мотаете? — попита той, вдигна уродливия си пистолет и застреля Игнасио с два куршума — един в здравото рамо и един в гърлото. Чу се страхотен трясък. Тялото на Игнасио падна на земята, ръка на шията, кръвта шуртеше през пръстите. Той изгъргори и издъхна.

Ралф изгледа Хектор невъзмутимо.

— Окей. Игнасио е мъртъв, Кристиан е в безопасност. Мисията изпълнена.

— Ами Лотар? — попита Хектор.

Мъжете зад Ралф вдигнаха автоматите.

— Ако обичате, пуснете оръжията — поиска Ралф. — И помолете Соня Ализадех да слезе при нас.

— Няма — сряза го Хектор.

Ралф се обърна към хората си, преброи на висок глас до осем, посочи себе си и каза девет.

— А със Соня вие ставате трима — добави.

— Имахме уговорка — изръмжа Хектор.

— Вярно е. — Ралф посочи Игнасио, чиято кръв бавно изтичаше пред краката им. — И мина добре, нали така?

Хектор се опитваше да разбере ситуацията. Лешек беше с него. Соня — горе. Може би щяха да преживеят първите четири-пет секунди от престрелката.

— Къде е Лотар? — повтори.

— Няма значение, Хектор, сега няма какво да мислиш за Лотар.

Хектор усещаше, че Ралф се наслаждава на властта си над положението. Беше му приятно да командва парада, да е всемогъщ. Пълна противоположност на човека, когото Хектор срещна в автобуса в Стокхолм и яхтата в Балтийско море. Хектор се беше оставил да го измамят. Чисто и просто.

— Кажи на Соня да дойде… и свалете оръжията. Иначе ще наредя на хората си да открият огън — предупреди го Ралф спокойно.

Хектор пусна пистолета си на земята. Лешек го последва. Соня слезе по склона.

Ралф кимна.

— Добре. — Изгледа Хектор. — Ти си такова нищожество…

Четирима души се показаха зад Ралф и групичката му. Хектор видя Софи… също и Каролине. Двама от хората на Ханке. Без да се обръща, Ралф посочи към тях.

— Софи Бринкман. Тя е твоята ахилесова пета, Хектор. Не парите, не семейството, не властта, нито твоята организация… Тя… Така е още от първата ви среща. Сам не го знаеше… Но аз го знаех. И отново се уверих на яхтата, когато се хвана на всичко, което ти казах за нея…

Очите на Хектор и на Софи се срещнаха. Най-големите му страхове се потвърждаваха.

— Пусни я — промълви Хектор.

Ралф се завъртя, изгледа Софи, поклати глава.

— Нищо няма да й се случи. Нито на сина ти Лотар.

Ралф обожаваше този момент, Хектор го усещаше. Щеше да завърши зле… Ужасно зле.

— Нито на Алберт! Алберт Бринкман! — продължи Ралф.

Софи сведе очи.

Ралф застана така, че да вижда и Софи, и Хектор.

— Алберт Бринкман е при мен в Мюнхен заедно с Михаил Асмаров. Също и другите ви приятели. Грижат се за тях. Всички ще бъдат добре.

Ралф направи театрална пауза, погледна Софи, после Хектор. Харесваше му да наблюдава реакциите им…

— Единственото условие е ти, Хектор, да дойдеш при мен. Сам. Правим размяна. Алберт отива при майка си, ти оставаш при мен…

Ралф ги гледаше, очите му проблясваха.

Биваше го, помисли си Хектор, и беше извратен… Манипулация. Какво оръжие. Хектор вече не го притежаваше и това го правеше уязвим. Затова сега се озова в такова положение. За миг, кратък объркан миг, изпита едва ли не благодарност за това. Не за ситуацията, а задето вече не той е чудовището. Но тази мисъл беше мимолетна. Върна се в действителността.

Софи… Тя стоеше срещу него, навела глава, объркана и шокирана. Напълно изцедена; сякаш съвсем скоро щеше да се предаде.

Пристигна кортеж от пет автомобила и спря зад Ралф.

— Давам ти няколко дни да си помислиш. И после ми се обади. — Все едно отправяше най-обикновено бизнес предложение.

Ралф и хората му са качиха в колите и си отидоха.

Хектор се обърна и тръгна към къщата.

Другите не помръднаха.

Еди Буман се беше съживил. Йенс се смая от силата му, волята, енергията. Момчето беше напълно смазано. Пребито и нарязано, загубило много кръв, с висока температура и счупени кости. Но в него гореше сила. Първична сила. Еди щеше да продължи напред, щеше да изпълни онова, за което бе дошъл, и никой нямаше да го спре.

Престрелката приключи. Събитията придобиха нов обрат, когато Софи и Каролине се появиха до Хектор и Ралф Ханке. Ралф изчезна…

Йенс се опитваше да разбере, но не му остана време за размисъл, като видя, че Арон и трима мъже бавно се придвижват към замъка от запад. Но кого нападаха? Нали битката свърши… Игнасио умря, Ралф си отиде. Оставаха само Хектор и хората му… и Софи и Каролине.

— Какво мислиш? — попита Йенс.

Еди погледна.

— Ще нападнат, движат се по такъв начин — потвърди той.

— Объркали ли са се нещо? Да не би да не са разбрали, че битката приключи?

— Ние нали разбрахме?

— Да — отвърна Йенс.

— Значи и те са разбрали.

— Метеж?

— Може би — кимна Еди.

— Ще убият Софи. В момента, в който Арон я види.

Йенс подаде на Еди втория пистолет и се обърна към Лотар:

— Стой тук. Ще те извикаме, като свършим.

Йенс и Еди потънаха в храсталака, спуснаха се към къщата. Еди вървеше бавно, Йенс се съмняваше, че изобщо ще успее да стигне до имението.

Йенс видя как групичката на Арон приближава къщата и се вмъква вътре.

Излязоха на равен терен. Бързо се огледаха, но не се виждаше никой.

— Сега — прошепна Йенс и изскочи на открито, завтече се към къщата.

Стигна дотам, притисна се до стената. Еди беше бавен, още се движеше през открития терен, нямаше къде да се прикрие. Ако на някого му хрумнеше да погледне през прозореца, край с тях. Нямаше да имат никакъв шанс. Два пистолета срещу безброй автомати… Йенс се опита да пропъди пораженческите мисли. Еди се добра до него, едва дишаше, облегна гръб на стената и се свлече до седнало положение.

— Ще се справиш ли?

Еди не отговори, въздъхна дълбоко, вдигна ръка. Йенс я пое и му помогна да се изправи на крака. Вмъкнаха се в къщата, минаха през избата, стигнаха до врата. Йенс я открехна предпазливо. Стълбище. Далечни гласове. Тихи стъпки над главите им… Ослушаха се. Йенс отвори друга врата. Погледът му се плъзна из някакъв вестибюл. Нямаше никого. Установиха, че звуците идват откъм стая от другата страна на вестибюла. Еди се прокрадна първи по лъскавия мраморен под. Приклекна до двойната врата. Йенс чу гласа на Арон отвътре. Едновременно безпристрастен и обиден. Като че ли държеше реч. От време на време Хектор отговаряше — отегчено и с неприязън. Йенс надзърна през ключалката. Двама мъже държаха Софи и Каролине, насочили пистолети към главите им. Арон пред тях, Хектор, Лешек и Соня наредени в редица срещу Арон. Четвъртият от групичката на Арон не се виждаше. В момента разговаряха. Но Йенс знаеше, че така няма да стигнат доникъде. Приказваше се за несправедливости. Клането скоро щеше да започне. И щеше да свърши бързо.

Той се премести, даде на Еди да погледне.

Еди надзърна, прошепна две думи. Първо жените.

Йенс кимна.

Гласовете се повишиха. Соня звучеше възмутено. Протестираше. Добре разбираше, че всеки момент ще умре.

Йенс хвана бравата. Сърцето му се беше качило в гърлото. Страхуваше се. Имаше само една възможност, един шанс. Погледна пистолета си, три пъти се увери, че предпазителят е вдигнат. Беше се вкаменил от глава до пети.

— Ще успеем — прошепна Еди спокойно. — Не се съмнявам. Не се колебай, първо Каролине и Софи, после другите с оръжията… четвъртият сигурно е вдясно, аз ще се погрижа за него. Накрая Хектор и неговата банда. Имаме достатъчно муниции. — Еди вдигна пистолета. — Стреляй, за да убиваш… Окей?

Йенс натисна бравата. Вратата се отвори. Всички в стаята се обърнаха натам. Пистолетът тежеше в ръката на Йенс. Стреля по южноамериканеца, който държеше Софи. Първият куршум пропусна целта. Зад него се гръмна два пъти. Пистолетът на Еди. Мъжът, който държеше Каролине, падна. Йенс стреля отново; южноамериканецът се беше завъртял към него, затова го улучи в челото, главата му се пръсна. Още изстрели. Профучаха наблизо. Йенс зърна как Еди, проснат по гръб на пода, стреля в стаята зад тях. Четвъртият мъж падна там.

Арон се беше завъртял към Йенс; пушката на рамо. Йенс стреля три пъти. Арон отхвърча назад, ударен в гърдите и гърлото, мъртъв още преди да падне на земята.

Йенс преброи четири трупа, преди да се извърти, да хване Хектор на мушка, да натисне спусъка.

— Не стреляй! — изкрещя Софи, застана пред Хектор, предпази го с тяло.

Секунда-две Йенс не разбра какво става. След това свали оръжието. Странна тишина настъпи в изпълнената с дим стая.

Каролине се завтече към Еди. Той лежеше на пода, от корема му течеше кръв.

— Не — прошепна тя. — Ранен ли си?

Той поклати глава.

— Добре съм, отвори се стара рана.

Без да знае защо, тя хвана лицето му с две ръце.

— Еди — повтаряше отново и отново.

Но ситуацията се промени, когато до тях се озова Соня и насочи оръжието си към Еди. Лешек постъпи по същия начин с Йенс. Взеха им пистолетите.

— Заключи ги всичките — нареди Хектор и излезе от стаята.

Престрелката в къщата затихна почти веднага след избухването.

Лотар наблюдаваше от скривалището си сред дърветата на платото. Не виждаше нищо — никакво движение, никакви хора; нито звук. Дали бяха мъртви? Всички? Какво щеше да прави сега? Да си тръгне? В джунглата и после накъде?

Лотар прекоси поляната и се спусна към имението на Игнасио Рамирес. Стигна равния терен и се насочи към къщата. Видя проснат на земята труп и извърна поглед. Друг по-нататък, мъртъв, с отпуснато лице. Лотар забърза стъпка, като не вдигаше очи от земята. Погледна чак когато доближи къщата. На петдесетина метра стоеше мъж, насочил пушка към него. Лотар се вцепени, вдигна ръце, идваше му да се свие на кълбо…

— Името ти Лотар Тидеман ли е? — попита мъжът на немски с източноевропейски акцент.

— Да — заекна Лотар.

Мъжът веднага свали оръжието, видимо се успокои.

— Аз съм Лешек Смяли, работя за баща ти.

— Какво стана с другите? Софи, Йенс… Еди? — едва промълви Лотар.

— Тук са, нищо им няма.

— Искам да ги видя.

— Да, ще ги видиш, но първо трябва да дойдеш с мен.

Хектор се беше оттеглил в една италианска градина зад къщата; намери каменна пейка и се отпусна на нея. Малки квадратни езерца с ромоляща вода, тучна зеленина и бели мраморни статуи тук-там.

Боже мили, прошепна той. Никога преди не беше изричал тези думи по този начин. А сега го стори… Не знаеше какво да прави.

Градината приличаше на манастира в Тоскана. Само дето беше в имението на колумбийски наркобарон. Енергията беше съвсем различна, диаметрално противоположна. Това му подсказваше нещо. Искаше му се брат Роберто да е до него. Искаше да му задава въпроси, да разговаря с него. Искаше да му се помогне. Но помощ не идваше отникъде…

Приближаваха стъпки, Лешек дойде по няколко стъпала.

— Не сега, Лешек — отпрати го Хектор.

— Имаш посетител — не му обърна внимание полякът.

Странно изречение в този момент и на това място.

— Здравей, Хектор.

Гласът беше мъжки, но млад.

Лотар стоеше зад Лешек. Хектор погледна сина си. Висок за възрастта си.

— Как си? — Въпросът просто изскочи от устата му, безсмислен и не на място. Но Лотар все пак отговори:

— Не знам.

Хектор му махна леко с ръка.

— Моля те, приближи се.

Лотар се подчини, направи няколко крачки към Хектор. Носеше джинси, маратонки, тениска с яка. Гърбът му беше изправен… държеше се на разстояние. Хектор искаше да протегне ръка, да го докосне.

Лотар посочи с палец през рамо.

— Там лежат трупове.

Хектор не отговори. Лотар изведнъж доби уплашен вид; овладян, но уплашен.

— Как се озова тук?

— С Йенс… в самолета на Ханке. Взеха ни от Стокхолм. Оставиха другите в Мюнхен. После ни доведоха тук.

— Другите… един от тях Алберт Бринкман ли беше? — попита Хектор.

— Да. Къде е Йенс в момента?

— Вътре. — Хектор кимна по посока на къщата.

— Софи? Еди? И онази жена, Каролине?

— Всички са там. Добре са.

— Какво ще правите с убитите?

— Ще ги заровим.

Лотар помисли върху отговора му, озърна се. Замъкът се извисяваше над него.

— И сега всичко това е твое? Така ли се прави? — попита Лотар.

Хектор се мъчеше да разчете мислите на сина си. Виждаше го едва за втори път. Първият беше преди половин година, кратка среща, бяха ги разделили. Но въпреки това споменът беше ярък и този Лотар, който стоеше пред него сега, беше друг. По-голям, по-зрял. По-едър, по-силен, с по-дълга коса. И по-мрачен. По-потиснат, по-сериозен; беше видял лоши неща.

— Да, май така се прави — въздъхна Хектор.

— Струваше ли си? — поиска да знае Лотар.

Хектор притисна основата на носа си с два пръста.

— Не мога да отговоря на този въпрос — промърмори тихо.

Лотар кимна. Поколеба се, после погледна Хектор.

— Защо не можеш? — попита със сериозен тон.

— Не знам.

Лотар се взираше в баща си, сякаш искаше да узнае, искаше да разбере. Но Хектор предпочиташе да смени темата.

— Радвам се, че те виждам отново.

Лотар го прекъсна:

— Алберт… Михаил и другите, които Ханке държи в Мюнхен? Какво ще стане с тях?

— Ще се оправят — сви рамене Хектор.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Можеш ли да ми обещаеш?

Не можеше. Но въпреки това кимна. И Лотар усети лъжата, едва ли беше и очаквал друго.

— Искам да отида при Йенс и Софи — заяви Лотар.

— Скоро ще ги видиш.

— Искам да ги видя сега. — Той се обърна и тръгна към стълбите, по които беше дошъл.

— Страх… — извика Хектор, без да го иска, думите просто излязоха.

Лотар спря.

— Какво каза?

— Попита дали си е струвало…

Лотар чакаше Хектор да продължи, но не последва нищо, той загуби търпение и продължи надолу по стълбите.

— Това, което ме води — подвикна Хектор. — Което винаги ме е водело. Мисля, че може би е страх, не знам…

Хектор преглътна след последната дума.

— Как? — попита Лотар.

— Не знам.

— Като защита?

— Да, може би…

Лотар направи няколко крачки обратно към Хектор.

— Срещу какво?

— Не знам — поклати глава Хектор.

— Пробвай.

Хектор се замисли, затърси, съсредоточи се. Но не намери отговор на въпроса на Лотар.

— Просто ми кажи какво мислиш в момента — предложи Лотар.

— Мисля за теб, за нас…

— Това не ми е нужно… Искам да знам, искам да разбера… Само за това моля. Значи, страхът вероятно е защита; срещу какво?

Водата ромолеше наблизо.

— Срещу всичко.

— По-конкретно.

Хектор размишляваше.

— Срещу бедността… срещу уязвимостта — прошепна. — Срещу безсилието… — Езикът му се развърза, продължи: — Срещу себеомразата, срещу жаждата и глада, срещу слабостта, срещу незначителността, срещу самотата… срещу тишината, срещу празнотата… — Той вдигна очи. — Срещу всичко.

Лотар се замисли. Кимна леко.

— Това зло ли е? — попита той. — Този мироглед?

— В какъв смисъл?

— Целият този страх и егоцентричност… в него ли се корени злото?

Хектор помисли.

— Може, не знам.

— Майка ми беше добра — въздъхна Лотар.

— Да, Франка беше добра — съгласи се Хектор.

— Софи прилича на мама. Изглежда, те привлича… доброто.

— Може би е вярно… Ти също си добър, Лотар.

— Аз съм наполовина мама, наполовина теб. Наполовина добър, наполовина зъл. Не искам да бъда груб… Но мисля, че е така.

Това прободе Хектор.

— Не, Лотар. Ти си добър. Не се безпокой за това. Ти си изцяло добър… — Хектор долови нотка на паника в гласа си.

— „Храни добрия вълк“, така казваше мама — спомни си Лотар.

— Направи го — рече Хектор. — Направи го.

— Ами ти? Ти ще се промениш ли, Хектор?

Хектор видя надежда в очите на Лотар. Обзе го силно желание да каже „да“. Но Хектор не искаше да го лъже.

— Не… за съжаление.

Лотар осъзна, че е вярно; сякаш прие положението.

— Окей — погледна той Хектор в очите. — И сега? Какво ще стане сега? Какво ще стане с Алберт и останалите в Мюнхен?

— Не мога да отговоря.

— Така ли?

— Съжалявам, Лотар — каза той и закова очи в земята, когато Лешек дойде, хвана Лотар над лакътя и го отведе.

Възцари се тишина, чуваха се само птиците и ромонът на водата. От джоба на ризата му стърчеше пура, той я извади, намери запалката в джоба на панталона, запали, запуши.

Мислите търсеха изходи. Имаше такива, но бяха неясни, изпълнени с насилие и смърт и в крайна сметка неоправдани.

Пурата имаше неприятен вкус. Хвърли я в едно от езерцата. Тя изсъска за секунда и угасна.

Постъпи правилно.

Думите дойдоха сами. Имаха формата на нещо, което брат Роберто беше изрекъл в манастира в Тоскана… Понякога човек трябва да постъпва правилно, така се беше изразил…

Да постъпва правилно… Какво значеше това, по дяволите…

Стъпки прекъснаха размислите на Хектор, Лешек се появи.

— Трябва да се захващаме за работа — каза.

Хектор почака няколко секунди, после се изправи и последва Лешек в къщата.

На осем метра дълбочина под къщата имаше изби и проходи. Повечето помещения се използваха за жилища на прислугата — прости стаи, в които четирима-петима души спяха в двуетажни легла. В други държаха пари в брой, оръжия и кокаин, имаше и бункери с провизии, в които да оцелееш и след падане на атомна бомба.

В дъното на тунела от коридори имаше команден пункт. Бетонни стени, никакви прозорци. Компютри и високотехнологично комуникационно оборудване.

Лешек беше проверил компютрите. Намери каквото търсеше. Цялата информация за делата на Игнасио, бизнес контактите му, движението на парите. Всичко им беше поднесено на тепсия. Оставаше им само да седнат да го изядат.

Хектор четеше принтирани документи. Бизнесът беше огромен. Сумите — невъобразими. Мрежата обхващаше целия свят.

И сега беше негова…

Гласовете на Лешек и Соня зад него. Говореха по телефона, съобщаваха новината. Че дон Игнасио Рамирес е починал скоропостижно след кратко боледуване, че последното му желание било да предаде империята си на Хектор Гусман. Всички разбираха и никой не поставяше информацията под въпрос, стига да можеха да предоговорят бизнес отношенията си. И точно това правеха — предоговаряха с този и онзи. Лешек и Соня предаваха всичко на Хектор, сложили ръка върху слушалката. Но Хектор почти не ги слушаше. Беше облегнал купчината листове на коленете си, беше взел химикалка. И беше започнал да пише имена.

Имена на стокхолмци. Стокхолмски гангстери, съмнителни личности, представители на ъндърграунда. Перачи на пари, наемници, производители на наркотици, собственици на бардаци, сводници, бодигардове, лихвари…

Хектор записа всички имена, които помнеше от годините си в града.

— Затворете — нареди на Соня и Лешек, които още бяха на телефона.

Те го изгледаха въпросително.

— Затворете — повтори.

Те се подчиниха, колебливо, гледаха го неразбиращо.

Хектор въздъхна, раменете му се отпуснаха.

— Благодаря — кимна той и подаде списъка на Лешек. — Свържи се с тези, един по един. Искам да говоря с тях веднага.

Лешек прочете имената на страницата. Вдигна очи.

— Това са шведски имена… От Стокхолм ли са?

— Да — отвърна Хектор равнодушно.

— Хулигани, дребни престъпници. За какво са ти?

— Просто им се обади.

— На път сме да погълнем най-голямата групировка… Няма какво да се занимаваш с тия.

— Прави каквото ти казвам, Лешек. Обади им се.

Лешек почака няколко секунди, обърна се към Соня, не получи подкрепа. Затова се завъртя към компютъра, влезе в един от частните им сървъри. Намери данните на първия от списъка, набра номера и подаде телефона на Хектор.

Сигнал свободно. Вдигнаха.

— Обажда се Хектор Гусман…

Гласът от другата страна започна да говори нещо. Хектор го прекъсна:

— Слушай ме… Томи Янсон, голямата клечка от полицията, за когото се говори из Стокхолм. Трябва да бъде намерен. Предай на всички. Който го намери или даде информация, която да ни доведе до него, ще получи осемцифрена сума.

Хектор затвори. Лешек му даде следващия номер от списъка. Позвъни, повтори казаното.

Проведе петнайсет телефонни разговора със Стокхолм.

57

Призраците и жегата не му даваха да мигне.

Томи Янсон седеше на дивана в скапания апартамент над автосервиза в Брадфорд. Адско гето на четири часа северно от Лондон. Беше нощ. Върколаци виеха между къщите. Вампири се спотайваха по слабо осветените улици. Поне такова беше усещането. Измъчено… параноично.

Той седеше по гащи, пиеше уиски и четеше вестници в интернет, мъчеше се да разбере онова, за което не пишеше нищо. Дали Майлс е мъртъв… Дали Софи се е появила някъде? Еди Буман? Но нямаше нито дума.

Щеше да почака две седмици, може би три… Може би няколко месеца. Търпение… След това Томи щеше да се върне в Швеция през Норвегия. Беше избрал маршрута. Щеше да се развилнее из Стокхолм, да ги унищожи. Равновесието се криеше там — в унищожението. Нямаше друг начин да го постигне. Нито с жени, нито с бягство. Само като се върне и ги почне.

Софи, Майлс и Еди… Беше извадил снимки. Бяха закачени на стената. Томи се вторачи в тях. Мислено ги прострелваше в главата, отново и отново. И всеки друг глупак, изпречил се на пътя му. Кървава баня… Клане…

По-нататък, до пътната врата — семейната снимка в рамка. Томи, Моника, Ванеса и Емели. Вгледа се и в тази снимка; не почувства нищо. Голяма глътка от бутилката. Уискито беше евтино и силно. Томи лочеше здравата. Дойде му в повече, стана му недобре, не знаеше къде се намира, сви се в ембрионална поза.

58

Часовете й се губеха. Така става, когато те държат в заключена стая без прозорци. Сякаш психическото равновесие изчезва, извадено е от строя. Софи се чувстваше изгубена. Не знаеше откога е тук.

Лешек и Соня се появяваха само за секунда, за да й оставят ядене. Общо четири пъти. Софи се опита да заговори Лешек, но той просто остави храната на малката масичка и веднага излезе. Софи пробва и със Соня, но и с нея не се получи. Това я плашеше все повече. Все едно не можеха да я погледнат в очите, защото и те като нея знаеха, че Алберт е изгубен…

Тя тропаше по вратата, викаше и крещеше, но звукът от ударите и ехото от уплашения й глас в тясното пространство само усилваха ужаса. Накрая тя потисна всичко, помъчи се да насочи мислите към нещо друго. Но действителността се намесваше пак и пак. Надеждата беше далечна, малка и невероятна. Тя знаеше кой е Ралф Ханке. Разбираше какво ще стане, когато той дадеше заповедта. Алберт щеше да умре… Ралф се наслаждаваше на тази си власт — да изкара Хектор злодея, при положение че той самият щеше да убие детето й. Защото точно това щеше да стори той и точно така щеше да гледа тя на Хектор… И Ралф го знаеше. Злият гений гореше в очите му…

Бодежи в пръстите й и нажежено желязо по цялото тяло и душа. Толкова жестоко и безмилостно беше терзанието й. Мислено рисуваше сценарии, отново и отново, какво е можела да стори по-различно. Просто да беше останала на коридора, когато докараха Хектор Гусман в болницата в онзи ден в онзи друг живот, който сега беше толкова далечен. Или просто да беше отказала поканата му за обяд… Или просто да беше избягала и да се беше скрила някъде заедно с Алберт за вечни времена… Трябваше да направи това, не биваше да прави онова… Повтаряше си го непрекъснато. И за всички решения от последните месеци имаше точен отговор как другояче е трябвало да постъпи, какво е трябвало да предприеме. Това, в съчетание с клаустрофобията, която я мъчеше в тази стая, създаваше дупка в съществуването, която бавно, но сигурно поглъщаше целия й разум. Сърцето биеше лудешки, ужасът я разкъсваше отвътре. Искаше да се самонарани, да си навреди, да се нареже.

Щяха да минат няколко дни, после вратата на тази изба щеше да се отвори. Никой нямаше да каже нищо, но Алберт щеше да е вече мъртъв.

И когато това станеше, тя също щеше да умре, щеше да се погрижи за това. Софи обмисляше как ще го направи, по какъв начин. Щеше да стане бързо и тя нямаше да страда твърде много…

Това беше единствената й позитивна мисъл в момента.

Обадиха се на Лешек късно през нощта. Един албански престъпник, притежател на нощен клуб в Синкенсдам в Стокхолм, който организираше стриптийз шоута и наемаше източноевропейски момичета на час, ръмжеше в слушалката:

— Уредих онази гад Томи Янсон с паспорт и „Колт“ миналата година.

— Името в паспорта?

Лешек си записа. Информира Хектор.

Заеха се с голямата задача. Преобърнаха всичко надолу с главата. Хектор използва всички възможни средства, с които разполагаше. Търсеха, проверяваха, подкупваха полицаи и представители на властите. Намериха отделни фрагменти. Фрагментите сочеха северна Великобритания, град на име Брадфорд. Името изскочи от две места. Проявяване на снимки, молба за шофьорска книжка.

Хектор нае двайсет души от една руска групировка, с която тъкмо беше сключил сделка, и ги изпрати там. Направи същото и с британска банда от Манчестър и шайка китайци от Лондон, които разположи около града, откъдето да наблюдават всички пътища за бягство. Наля огромни суми и ако Томи Янсон наистина беше там, нямаше да има никакъв шанс за бягство.

Минаха два дни, преди снимката на шведския криминален комисар да се получи на телефона на Лешек. Той я показа на Хектор. Снимката беше неясна, но нямаше съмнение, че мъжът, седнал в полумрака на някаква мизерна кръчма с халба тъмно пиво в ръка, е Томи Янсон.

Хектор погледна снимката, после Лешек.

— Благодаря ти — каза само.

— Недей да благодариш на мен.

— Не, благодаря точно на теб. За всичко.

Лешек го погледна въпросително.

— Хектор?

— Да, Лешек?

— Става ли нещо с теб? — осмели се да попита полякът.

— Да, става нещо.

— Какво?

— Ще умра — изрече Хектор. — И се нуждая от помощта ти.

59

Нощите бяха най-ужасни. Дотук бяха минали три. Алберт едва мигваше, само за по няколко минути, когато изтощението го надвиеше.

Държаха го непрекъснато заключен в стаята. Спалня в градска къща, доколкото разбираше. Плътни завеси и бронирани стъкла на прозорците, които не се отваряха. Никакъв контакт с никого. Когато се събуждаше, храната го посрещаше до леглото на масичка с колелца. През първите дни чакаше търпеливо нещо, каквото и да е. Но тишината, изолацията, жаждата за общуване с когото и да било бавно го пречупваха. Създаваха непрекъсната тревожност, която премина в страх. Той му докара мрачни мисли и неразбираемото започна да придобива форма. Разбра, че няма да се измъкне оттук.

Вратата се отключи и се отвори. Влезе възрастен мъж, облечен в костюм; едната ръка в джоба на сакото.

— Здравей — поздрави го мъжът и седна на стол до бюрото на известно разстояние от Алберт. Усмихваше се като добър стар чичо. В объркването си Алберт изпита облекчение от тази усмивка.

— Казвам се Ралф Ханке; знаеш кой съм.

Алберт кимна.

— Добре ли ти е тук? — попита Ралф.

— Да, благодаря — отговори Алберт покорно, признателно и учтиво.

Мъжът се усмихна още по-широко, едва не избухна в смях.

— Радвам се.

В този момент здравият разум на Алберт се върна, той дойде на себе си, сведе очи към скута си. Засрами се, задето се държа толкова послушно.

— Къде е Михаил? — настоя да узнае.

— Михаил е в безопасност, и той е в къщата, но няколко етажа по-долу.

Алберт вдигна поглед към Ралф Ханке, взря се в студените му очи.

— За втори път ме държите като затворник.

— Вярно е — кимна Ралф. — Миналия път беше в едно от именията ми извън града, беше през зимата. Размениха те за Лотар. Той остана при Игнасио Рамирес… с Йенс. И ето те пак тук.

— За да ме размените?

Ралф не отговори, замисли се, преди да заговори отново:

— Знаеш ли историята?

— Коя история?

— Тази история. — Ралф размаха ръка.

Алберт мълчеше. Ралф продължи:

— Когато започна всичко това, Михаил работеше за мен. Изпратих го в Стокхолм да отправи предупреждение към Хектор Гусман. Блъсна го с кола. Хектор влезе в болница, срещна майка ти.

— Знам.

— Те отговориха на удара. Хектор изпрати Лешек тук, в Мюнхен. Той постави бомба в автомобила на сина ми. В онази сутрин приятелката му взе колата. Умря.

Алберт слушаше.

— След това нещата излязоха от контрол. Майка ти се оказа основна фигура в цялата работа, против волята си, разбира се… И се опита да оправи нещата, само че ги обърка още повече.

Нещо в тона му отново изплаши Алберт. Някаква самоочевидност, фатализъм. Алберт не искаше да се страхува, искаше да запази самообладание и съсредоточение. Но мъжът срещу него се наслаждаваше на всичко това — да вижда страданието на Алберт. Да вижда страха в него.

— В отговор на твоя въпрос, Алберт — продължи той спокойно, — да, трябваше да те разменим. Но, изглежда, няма да стане така. Крайният срок наближава.

Ралф погледна ръчния си часовник.

— С кого щяхте да ме разменяте? — Алберт се задави. Прочисти си гърлото.

Ралф се вгледа в него; лицето му беше увиснало, очите — празни. Алберт усети, че въпросът му е събудил у Ралф гняв, който той се мъчеше да държи на разстояние. Сякаш размяната е била най-добрият вариант… А това тук — това, че Алберт седеше тук, беше вторият най-добър вариант.

Ралф се изправи, сведе очи към Алберт в инвалидната количка. Сви устни.

— Има нещо жалко и тъжно в инвалидните столове — промърмори той. — Аз никога не бих изтърпял да съм прикован за такъв. Ти си силен.

Каза го равнодушно и след това си отиде. Сякаш по даден сигнал в стаята влезе друг мъж. Затвори вратата след себе си, заключи я.

Носеше костюм, стискаше прозрачна ролка найлон под мишница, камера и статив в другата ръка. Алберт не разбираше.

Мъжът разви найлона на пода.

— Какво е това? — гласът на Алберт изтъня.

Мъжът нагласи видеокамерата, след това хвана стола на Алберт и го бутна върху найлона. Алберт се опитваше да разбере. Мъжът се върна при камерата, включи я, сложи си чорап на главата.

— Опитвате се да ме уплашите ли? — попита Алберт безсилно.

Мъжът извади пистолет със заглушител.

Алберт почувства, че частица от него вече знае. Главата му просто увисна, той заплака тихо; поток от сълзи. Камерата записваше.

Алберт се помоли на Господ, когато студената стомана на заглушителя се притисна в тила му. След това страхът сякаш го завладя. Загуби всякакво усещане в тялото, не само в краката. Страхът от смъртта го вцепени. Всичко стана тежко и студено, Алберт затвори очи.

Тежко тропане по вратата. Отвън викаше мъж:

— Спри, спри!

Ключ в ключалката, вратата се отвори.

— Спри! Той се обади!

Мъжът зад Алберт излезе от стаята. Вратата отново се затвори и заключи.

Алберт не разбираше. Повърна право върху найлона под себе си.

60

Софи затваряше очи, заспиваше, събуждаше се, отваряше ги. Затваряше ги. И така нататък.

Изведнъж някой се появи в стаята при нея. Очертанията на мъж в мрака. Беше Хектор. Той стоеше до леглото и я гледаше.

В душата й повя леден вятър. Чу далечни писъци вътре в себе си, ужасени детски писъци. Тя се намираше сама в малка лодка дълбоко в морето. Пропадаше в черна бездна. Ужасът беше влудяващ.

Софи се сви конвулсивно в леглото.

— Не искам да чувам — прошепна.

Той не отговори. Дълго време просто стоя така, след това си отиде, остави вратата отворена.

Тя зяпаше в празното пространство. Не можеше да помръдне. Вцепенена физически и душевно.

Срещу отворената врата на стаята й имаше прозорец. По някое време слънцето изгря. Заедно със светлината дойде Йенс; изнесе я на ръце от стаята, качи я в къщата. Всички се събраха в кухнята — Софи, Йенс, Лотар, Еди и Каролине. Другите ги нямаше, бяха изчезнали. Соня, Лешек и Хектор. На масата беше оставено писмо, написано със светлосин химикал. На ръка. Нищо лично, само факти. В Перейра ги чакал самолет за Стокхолм. Нов ред. Говореше се за Томи Янсон. Намирал се в Брадфорд, недалеч от Лийдс във Великобритания. Наблюдавали го. Беше приложен и телефонният номер на руснак на име Саша.

Тя побутна писмото към Йенс. Той го прочете, подаде го на Еди.

— Мисля, че ти трябва да получиш тази информация. Но преди да решиш каквото и да било, трябва да говориш с Майлс Ингмаршон.

Еди прочете текста, изгледа ги, сгъна листа.

Напуснаха замъка на Игнасио в джунглата, без да поглеждат назад, стигнаха с кола до Перейра, качиха се на самолета и отлетяха към Европа, към Стокхолм. Йенс я държеше през цялото време. Не я пускаше и за миг. Тя усети, че гледа в празното пространство, че не чувства нищо. Заключена, емоционално парализирана. Сякаш чакането на новината за смъртта на Алберт беше изключило всички емоции.

През нощта кацнаха някъде да презаредят и пак отлетяха. Тя се намираше на стокхолмското летище „Арланда“. Каролине и Еди бяха изчезнали. Тя пътуваше към града с Йенс и Лотар. Всичко беше мъгляво. В апартамента на Йенс легна на дивана, все така без да вижда нищо. Йенс й донесе чай в стара синьо-бяла чаша, порцеланът беше взел да се пука. Мислите й започнаха да се връщат, макар и да траеха по секунда. Трябваше да вземе Алберт отнякъде. Беше забравила, той я чакаше. После нещо друго… Трябваше да му каже да се подстриже, косата му беше станала прекалено дълга… Не биваше да забравя да изгори дрехите му, когато научеше, че е мъртъв… Трябваше да съобщи и в училището… че няма да се върне следващия срок… Действителността взе да се връща. Накрая се стовари върху й и я затисна. Вцепенена и задушавана от болка и паника, тя започна да трепери.

Чаят в синьо-бялата чаша изстина.

61

Кухненският прозорец в тристайния апартамент на Майлс Ингмаршон на Юргорден беше отворен и подпрян. Самолет в небето, далечни викове от лунапарка „Грьона Лунд“.

Еди седеше до масата в кухнята. Майлс се движеше бавно и сковано; наля вода в кафеварката, протегна се към буркана с кафето.

— Сана още е в болницата. Ще се възстанови напълно, просто ще отнеме малко повече време — обясни Майлс.

— А ти? — попита Еди, докато Майлс сипваше кафе във филтъра.

Майлс спря, завъртя се към Еди.

— Вероятно ще си остана така. Гърбът и рамото са прецакани, но поне имам сила в ръцете и краката. Ще го преживея.

Майлс се обърна към кафеварката, взе да се суети с лъжицата.

— Загубих им бройката — промърмори.

— Три — напомни му Еди. — Сега слагаш четвъртата.

— Мерси — кимна Майлс и продължи да сипва кафе.

— Видях ви със Сана в Прага — започна Еди. — Проследих ви до апартамента. Ти ми беше на мушката. Щях да стрелям, но не го направих.

Майлс пак се обърна към него. Почти усмихнат.

— Благодаря.

— Само дето Томи свърши тази работа.

Майлс включи машината. Тя забръмча, после в стъклената кана започна да капе тъмна течност.

— Да, Томи я свърши. — Майлс стоеше с лице към Еди, облегнат на плота, скръстил ръце.

Наближаваха същинската част, усети Еди. Явно Майлс мислеше същото, тъй като каза:

— Значи, Хектор Гусман е намерил Томи Янсон за по-малко от седмица?

Еди кимна.

— Впечатляващо… Стига да е вярно — добави Майлс.

— Крайно впечатляващо — съгласи се Еди и се вгледа в Майлс в опит да разчете мислите му.

— И ще го държат под око, докато ние решим какво да правим? — изясни си Майлс.

Еди пак кимна.

— Значи, въпросът е какво ще правим — промълви Майлс.

— Ние сме полицаи, ти и аз — рече Еди.

— И знаем къде се намира той — каза Майлс.

— И носим отговорност — додаде Еди.

— Влиза ни в задълженията, така да се каже.

— Невинаги е лесно… — започна Еди, спря се, затърси думи, тъй като още не знаеше със сигурност с кого си има работа. — Трябва да знам едно, преди да продължа.

— Аз също — отвърна Майлс.

— Първо ти — предложи Еди.

Майлс не се поколеба.

— Има ли и грам съмнение в теб, Еди Буман, за това, което сме длъжни да направим, ти и аз?

Еди изпита облекчение.

— Не, нито грам. Има ли грам съмнение в теб, Майлс Ингмаршон?

Майлс поклати глава.

— Ни най-малко.

— Кафето май е готово. — Еди посочи машината зад Майлс.

62

Алберт се събуди, когато сложиха на главата му черен платнен чувал и го вързаха около врата му. Стиснаха го за ръцете, хванаха ги със „свински опашки“ около китките. Изведоха го с инвалидния стол от стаята, пренесоха го на ръце по стълбите, изведоха го в свежия въздух навън и го натовариха в кола, затвориха вратата и потеглиха.

Той дишаше през плата. Прилошаваше му от страх и от непредвидимите завои на пътя.

След десет минути свалиха чувала. Дневната светлина го заслепи. Хората на Ханке около него, общо трима; най-отзад във вана — Михаил. Той също току-що беше освободен от платнения чувал.

— Михаил! — възкликна Алберт с облекчение. — Къде ни водят?

— Не знам. Не се страхувай — избоботи руснакът, докато се озърташе и чакаше очите му да привикнат със светлината. — Добре ли си?

— Не знам — промълви Алберт, погледна през прозореца. Движеха се по централните улици на Мюнхен. Беше един най-обикновен ден в града. Хората навън бяха облечени леко заради топлото време.

— Насочиха пистолет към главата ми — проговори Алберт.

— Кой го направи?

— Един от хората на Ханке.

— Просто ей така?

— Не, беше планирано. Найлон на пода, видеокамера, която да документира.

— Какво стана?

— Ралф спомена за размяна; щели да ме разменят. Но не се получило.

Алберт се загледа навън. Движеха се по тясна улица. Триетажни сгради покрай тротоара.

— Точно усещах как натиска спусъка и някой затропа по врата и му извика да спре.

Алберт почти можеше да усети през две седалки как емоциите на Михаил клокочат. Стаен, изгарящ гняв.

Ванът спря на голям площад, „Мариенплац“.

Изведоха Алберт и Михаил навън. Всичко стана много бързо.

— Чакайте тук — нареди един от хората на Ханке.

Ванът изчезна. Михаил хвана инвалидния стол, потупа Алберт по рамото с грамадната си длан.

— Не се страхувай, вече съм тук — прошепна му.

Огледаха се. Алберт не забелязваше нищо особено. Времето течеше. След малко Михаил приклекна до него, посочи високата статуя на площада.

Алберт присви очи. Видя Лешек, Соня… и Хектор. Стояха заедно, Соня прегръщаше Хектор. Не го пускаше. Лешек ги раздели внимателно. След това Хектор се обърна и тръгна към Алберт и Михаил.

Носеше светла риза с навити ръкави. Движеше се целенасочено, мина на десетина метра покрай тях. Кимна леко на Михаил и се усмихна на Алберт. Изглеждаше едва ли не щастлив, помисли си Алберт. Все едно е изпаднал в някакво състояние… Душевен мир може би…

Хектор се отдалечи.

Соня и Лешек внезапно се озоваха до тях. Алберт не ги беше видял да идват. Соня потънала в сълзи, Лешек блед, но овладян.

— Елате с нас.

Те взеха Алберт и Михаил със себе си и се насочиха към западния край на площада, към чакащ микробус с отворена странична врата. Качиха Алберт по рампа. Всичко ставаше много бързо. Навлязоха в градските задръствания.

— Каквото си мисля ли става? — Михаил насочи въпроса си към Соня и Лешек. Лешек кимна иззад волана.

— Какво си мислиш? — обади се Алберт.

— Ето ти я размяната — отговори руснакът.

Отново. Алберт разбираше… и не разбираше.

Соня се обърна, протегна се, хвана Алберт за ръка. Беше съсипана, посивяла от мъка, по бузите й се стичаха сълзи.

— Не бива никога да изпитваш вина заради това, Алберт. Ти нямаш нищо общо. И сега си свободен.

Само че той изпитваше вина. Огромна вина.

След като се увери, че на инвалидния стол седи истинският Алберт Бринкман, Хектор последва инструкциите и прекоси площада. След няколко крачки се обърна. Видя Лешек и Соня да отиват при Михаил и Алберт. Споходи го жестоко чувство, че е изоставен, но бързо го потисна. Постара се да запази самообладание.

Осем мъже, които се бяха движили анонимно по площада, сега се насочиха към Хектор и оформиха невидим кръг около него, докато той не се качи в една от трите чакащи на улицата до площада коли.

Кортежът потегли. Хектор просто гледаше дърветата. Преди не се беше замислял за тях. Растяха навсякъде из града, оформяха алеи. Нито високи, нито ниски, просто бяха зелени, растяха си и живееха покрай неговия път. Като че ли му се покланяха.

След петнайсет минути колата спря пред голяма жълта къща на скъпа улица. Бяла ограда, висока черна порта, домофон. Минаха по чакълена алея, спряха. Черната порта се затвори зад тях.

Той видя слънцето, чу птиците и усети вятъра, преди да го въведат във вестибюл. Там двама мъже го претърсиха щателно. След това го поведоха нагоре по стълбище. За един кратък миг краката отказаха да го държат и той политна. Мъжете до него го уловиха за лактите и го качиха горе, вкараха го в спалня.

И тя беше като останалата част от къщата — луксозна стая с красиви мебели, скъпи картини, двойно легло с балдахин.

И найлон на пода… Чу се странен звук, когато той стъпи отгоре. Вратата се затвори зад него, ключалката изщрака. Хектор остана сам.

Беше тъмно, завесите бяха пуснати, светлината идваше от два прожектора на тавана, които го осветяваха. Той видя две камери. Една на статив встрани. Червена лампичка показваше, че работи. Другата беше монтирана високо на стената вдясно от него. Сигурно имаше и други и Ралф Ханке си седеше някъде и следеше всичко на телевизора. Но Хектор не го беше грижа.

Самотата го потискаше. Беше безмилостна. Сърцето биеше бясно, страхът от скорошната смърт го застигаше. Къде щеше да отиде и кой щеше да го посрещне там?

Нито едно огледало. Но имаше картина зад стъкло. Той отиде при нея, видя бледото си и неясно отражение. Хектор се приближи, това помогна. Докосна бузата си, видя всяка една бръчица на лицето. Това, което винаги беше приемал за даденост, външния си вид, в добро и зло. Изваяната брадичка, формата на устата, красивата горна устна, която майка му винаги посочваше.

Отново терзанието. Дишаше тежко и неравномерно. Измъчваше го отчаяние и нещастие. Мислите му се насочиха към Лотар… Съсредоточи се върху тях, доколкото можеше. Тогава се показаха греховете… Проправиха си път напред, заиграха пред очите му като немонтиран филм. Хектор видя всеки, когото беше убил, наранил… Видя последствията от делата си, видя онова, което беше пропуснал да разбере в живота си…

Вратата зад него се отключи и отвори. Някой пристъпи зад него. Хектор не искаше да вижда кой е. Щеше да приключи бързо. Стъпките зад него приближаваха. Сърцето му заби бясно. Усети мириса на евтин афтършейв, чу звука от дъвчене. Металически страх; краката всеки миг щяха да се подвият. Хектор искаше да спре всичко… просто да каже стоп… Искаше да изкрещи, да даде излаз на всички странни чувства…

Прищракване точно зад лявото ухо, последвано от избумтяване вътре в черепа. Главата му загоря. По цялото тяло пробяга болка. Усети как нещо се отпусна, откъсна, освободи се, разпадна се… И после сияние, което погълна всичко. Времето и пространството изчезнаха. Болката, която беше изпитал, се превърна в топлина. Приятна топлина, като пролетен дъжд; обгърна го. И сърцето престана да бие…

Хектор все още се намираше в стаята, но се носеше над мъртвото си тяло, което лежеше по лице върху найлона с дупка в тила. Атомите се разпадаха и разкриваха вътрешността си. Сиянието придаваше прозрачност на всичко. Нямаше стени, нито под, въпреки че той ги виждаше.

Всичко се превърна във вечност.

63

Здрач пред големия панорамен прозорец. Софи гледаше кацащия самолет.

Михаил се беше обадил. Алберт е на път към къщи, добре е, така беше казал. В първия момент тя не го разбра.

— Хектор зае неговото място — поясни Михаил.

Тя не схващаше.

— Какво искаш да кажеш? — попита го.

— Каквото ти казвам, отиде и размени себе си за Алберт, предаде се на Ханке.

Всичко звучеше толкова невероятно…

— Аз оставам тук, успех, Софи. — и с тези думи Михаил Асмаров затвори телефона.

Хектор… Той се въртеше из съзнанието й.

Колесникът докосна пистата и машината забави скорост. Тя се дръпна от прозореца, прекоси летището и отиде до митницата. Цялото й същество се бореше, не искаше да си позволи и грам радост или облекчение, не и преди да го е видяла с очите си. Не и преди да го е пипнала…

Вратите на митницата се отваряха и затваряха след всеки новопристигнал. Бизнесмени, семейства, отделни младежи. Възрастни двойки. Тя не смееше да гледа. Бърз поток, непознати лица, минаващи през вратите. Някои засияваха, като виждаха посрещачите, другите продължаваха спокойно нататък.

И тогава се появи той, мина през митницата с инвалидната количка и излезе в залата за пристигащи. Всичко в нея пожела да се отпусне, но Софи все още се сдържаше. Наблюдаваше го, преди той да я е забелязал. Опитваше се да разбере в какво състояние на духа е. Изглеждаше както при последната им среща в Прага. Но беше и уплашен, травмиран. Имаше нещо твърдо и насилено. Издялано на лицето му като с длето; погледът — напрегнат, несъзнателно шареше в търсене на опасност или заплаха. Алберт изглеждаше, сякаш би могъл да се нахвърли върху всекиго, макар всъщност да не можеше.

Алберт я видя, но суровият израз не напусна лицето му. Опита да се усмихне, но не се получи.

Прегръщаха се дълго, много дълго. Тя не искаше да го пусне.

— Стига толкова — каза той полушеговито и се освободи. — Къде са останалите?

Тя го погали по челото, по косата. Вече беше малко по-спокойна. Допусна един милиграм радост… Но установи, че сега, когато вече нямаше от какво да се страхува, притеснението е още по-осезаемо. Сякаш свободата го беше отключила и то излизаше от контрол. Тя не знаеше какво да прави. Как да стои, какво да прави с ръцете си. Как да живее, как да чувства…

— Йенс и Лотар са в апартамента на Йенс. И ние с теб отиваме там, ще поживеем заедно известно време — отвърна тя.

— А Майлс и Сана?

— И те са тук. Сана е в болница, Майлс го изписаха. И двамата се чувстват добре…

Мислите на Алберт сякаш нахлуваха от всички страни и ъгли.

— Хектор е мъртъв — процеди.

Тя само кимна.

— Лотар знае ли?

— Да — едва прошепна тя.

— Как реагира?

— Затръшна вратата.

— А после?

— После излезе, поотупа се, опита се да се държи естествено.

— Тъжен ли е?

— Да, разбира се, но просто не знае какво да прави… С времето ще дойде на себе си.

— Хектор пожертва ли се?

Тя се вгледа в Алберт; в него се таеше скрито отчаяние.

— Да — промълви тя предпазливо. — Така мисля.

— За кого?

— За Лотар, за мен, за теб… за себе си…

Алберт сведе очи, замисли се.

— Как се чувстваш, Алберт?

— Не знам — прошепна той.

Погледът — празен. Мислите — разпилени. Минаха няколко минути. Той се заозърта бързо. Не толкова за географското местоположение, колкото за цялата ситуация… съществуването.

— Е, у дома ли сме вече? — попита.

Тя помисли.

— Да, у дома сме — рече тихо.

Той въздъхна и прошепна: окей.

Софи хвана инвалидния стол. Поеха през гъмжилото от хора в залата.

— Изглеждаше почти щастлив. Хектор — обади се Алберт. — Изглеждаше в мир с всичко, когато зае мястото ми.

Софи буташе стола към изхода.

Най-после дойде и плачът.

Тя отвори очи. Таванът беше бял. Леглото, в което спеше Софи, беше широко. Големи дебели възглавници, спално бельо от египетски памук. Имаше чувство, че е била в безсъзнание. Когато пристигнаха в апартамента на Йенс предишната вечер, се беше предала на съня. Не сънува нищо, само спа дълбоко и дълго. А сега беше започнал нов ден.

Горната част на украсения с шпроси прозорец беше открехната. На улицата се затръшна врата на автомобил. Някъде наблизо се чуваше гълъб. Беше кацнал на фасадата точно до прозореца, гукаше, после разпери крила и излетя.

Софи стъпи на мокета. Беше мек и скъп. Тя стана, облече халата, който висеше на вратата на гардероба.

Лотар и Йенс седяха в кухнята и попълваха някакви документи. Софи седна при тях, хвана Лотар за ръка.

— Какво правите?

— Попълваме бланки. Немското училище на „Карлавеген“ ще приеме Лотар веднага.

Тя погледна Лотар в очите. Той й се усмихна леко; както винаги, се стараеше да се държи спокойно и позитивно.

— Ще се справиш ли, Лотар? — попита го.

— Така мисля.

— Ще започнем оттук. Никой не е толкова лош, че да не може да се промени — рече тя.

— Направил съм кафе — каза й Йенс, докато зачеркваше отделните въпроси от бланката.

Софи стана, тръгна към кухненския плот.

— Къде е Алберт? — попита.

— Отиде до центъра — отговори Йенс.

Алберт въртеше колелата бързо и целенасочено надолу към парка „Хумлегорден“. Там понамали скоростта; разхождаше се под дърветата, беше топло и красиво, столът цъкаше приятно.

Оттам навлезе в гъмжилото на „Стюреплан“, надолу до „Страндвеген“ и „Нюбрувикен“, купи си безалкохолно, разхождаше се и гледаше хората, водата, всичко. Слънцето грееше, чайките се носеха високо в синьото небе и надаваха крясъци. Той спря на ръба на кея. Там беше закотвено корабче, поне стогодишно, тънко и дълго, шведският флаг се развяваше леко от вятъра.

Алберт извади телефона от джоба си, погледна го. Изведнъж го обхвана внезапно съмнение, загуби увереност. Започна сам да си обяснява защо не бива да набира този номер. Но Алберт знаеше, че гласът, който чува в главата си, е гласът на страха. А това беше недопустимо. Пое си дълбоко дъх и набра. Анна вдигна.

— Алберт се обажда — рече той.

Мълчание. После:

— Къде беше?

— Нямаше ме.

— Защо не се обади?

— Не можех.

— Сега къде си?

— В града.

Пак мълчание.

— Искаш ли да се видим? — предложи той.

Секундите минаваха. Той започваше горчиво да съжалява…

— Да, разбира се, че искам — изненада го тя.

64

(Брадфорд/Стокхолм)

Самолетът до Лондон друсаше страшно.

Еди Буман и Майлс Ингмаршон бяха пребледнели, оцъклени, седяха един до друг, вторачени в облегалките отпред.

„Хийтроу“. Оттам взеха кола под наем. Еди шофираше, Майлс зяпаше. М1 на север в продължение на четири часа.

Брадфорд беше дупка. Нещо, останало от отминала епоха. Текстилна индустрия, която беше пропаднала. Така и не се беше възстановила. Тухлени къщи; бедно, тъжно и бездушно.

Срещнаха се със свръзката. Руснак. Казваше се Саша, кожата му беше гладка като на дете, усмихваше се, все едно късметът го преследва като един постоянен дълъг музикален тон. Усмивката не слизаше от лицето му. Майлс и Еди го гледаха стъписано, докато разказваше как екипът му открил Томи Янсон и оттогава не го изпускал от очи.

— Къде е? — Майлс беше нетърпелив.

— Седнал е на един площад наблизо. Апартаментът му е на този адрес. — Саша им подаде написана на ръка бележка. — Ще ви трябва ли помощ?

Майлс и Еди поклатиха глава.

Махмурлукът днес беше убийствен; такъв беше и вчера. Но загубата на паметта беше още по-обхватна. Голяма буца черна празнота.

Дните изглеждаха еднакво. Томи се будеше твърде късно, едновременно нервен и уморен. Сърфираше в интернет, мъчеше се да долови поне някакъв намек за Майлс, Еди и Софи. След това някак успяваше да убие времето до обяд, когато можеше да изпие няколко бири в индийския ресторант с луминесцентните лампи. След това непоносима дълга скука чак до напиването в пъба, което обикновено започваше към седем часа. Преди ден-два повлече към къщи някаква курва, но свалката завърши катастрофално.

Слънцето изгаряше олисялото теме на Томи. Мъчеше го отвратителна жега. Беше седнал на сянка под едно дърво на малък площад. Двама тъпаци от Пакистан играеха шах наблизо.

Томи носеше тънки широки панталони до коленете, тениска, днес с текста Party in the Pacific. Беше опъната на корема. В апартамента имаше и други подобни. Всички купени от един и същи аутлет с надписи от рода на University of Hawaii, Loose Riders, Downtown College и I Survived Springbrake 2001. Купуваше евтини дрехи, пестеше си парите за наема и за пиячка.

Томи се огледа, не забеляза нищо особено. Едно време подобни спокойни моменти му позволяваха да изпадне в еротични фантазии. Да си седи, да зяпа жените и да си представя как ги чука по всички възможни начини, най-вече отзад. Но този нагон вече не съществуваше.

Дъртаците се обърнаха към него, взеха да разправят на развален английски за някакво шахматно чудо, което някакъв си там американец извършил през шейсетте години. Томи ги гледаше кръвнишки, не разбираше нищо. Те му се усмихваха, навярно убедени, че той също е любител на шаха, че затова е седнал тук. Нищо подобно. Той не беше любител на нищо, най-малко пък на шаха. Затова Томи не отвърна на усмивките им. Вместо това стана и бавно тръгна към къщи.

Отдалечи се от площада и навлезе в подобен на гето квартал със стари работнически жилища в дву- и триетажни сгради.

Стигна двустайния си апартамент над автосервиза, където непрекъснато слушаха по радиото дразнещ седемдесетарски джаз. Той се прибра в бърлогата си, заключи, подмина снимката на Моника и момичетата на път към кухнята и вдигна само с показалец стека с шест бири от хладилника. Джазът бучеше през пода заедно с пневматичния гайковерт, който завиваше и отвиваше болтове от сутрин до вечер.

Томи се отпусна на дивана с дистанционното в ръка, включи телевизора върху разнебитената масичка. Облегна се назад и притисна един леденостуден кен до челото си. Екранът премигна и показа разпалена публика и голям боксов ринг в средата на арена. Американски сателитен канал. Даваха кеч.

Големия Самоанец, грамаден мъж с щръкнала коса и татуировки по лицето, направи хватка на някакво жилаво момче в карирана риза без ръкави и с кърпа на главата. Вероятно представляваше шофьор на тир, предположи Томи. Шофьорчето се престори, че го боли. Тичаше напред-назад, крещеше и се тресеше истерично чак докато самоанеца го хвана отново, вдигна го с две ръце и го хвърли над въжетата. Публиката пищеше от възбуда.

Томи отвори бирата. Изпи я на четири глътки. Оригването, което последва, беше кратко, но яко. Той се наведе и извади нов кен от стека, изгълта го по същия начин като първия, но този път на пет глътки, оригването беше малко по-дълго и по-кротко. Справи се и с третия, облегна се на дивана и пак оригна. Остави го; малко по малко започваше да го хваща.

Шофьорчето хукна да се спасява. Самоанеца го погна, крещеше обиди и се тупаше по гърдите. Томи викаше за шофьорчето, нали беше от работническата класа, пък и бяло…

Горе-долу около това се въртеше последната нормална мисъл в живота на Томи Янсон. Едно въже с обиколка около два сантиметра се стегна около шията му; някой, който се намираше зад дивана, го дръпна. Томи успя да пъхне два пръста между въжето и врата си. Мъжът зад него беше силен, използваше дивана за опора, стискаше въжето здраво. Томи нямаше никакъв шанс…

Еди Буман изникна пред него. Томи се вторачи.

Как, мамка му…

Виковете от борбата на екрана, лекият джаз и пневматичният гайковерт от автосервиза създаваха какофония от звуци, докато въжето изцеждаше въздуха от дробовете му. Същевременно го изпълваше изгаряща жажда за живот.

— Майлс е зад теб — каза Еди, обърна се и взе да обикаля из стаята. — А тези пръсти, Томи… не беше много разумно — продължи Еди. — Само ще проточат цялата работа. Ще удължат агонията.

— Мръсни малки, жалки педали — изсъска Томи с дрезгав, пресипнал глас.

Въжето се врязваше в пръстите и шията, лицето се подуваше. Очите бяха на път да изскочат. И както винаги, хората в стаята, онези около него, сякаш изобщо не се интересуваха. Дори и тези двамата. Майлс и Еди. Не изглеждаха гневни, нито развълнувани или изпълнени с омраза. Нямаха намерение да казват нищо на Томи, нито да разправят историята на отмъщението си… Просто бяха дошли, за да го убият… Нищо повече.

— Можем да говорим — изхриптя Томи. — Имам пари… — пробва се с просвирващ глас.

Но Томи не получи отговор. Еди стоеше до стената, разглеждаше снимките с Майлс, Софи и собственото си лице. Свали ги. Избягваше да поглежда към Томи.

Томи осъзна нещо, всичко си дойде на мястото. В крайна сметка му просветна. Онова, на което от толкова време търсеше отговор, изведнъж му се изясни.

Причината беше, че е лош човек…

Никого не го беше грижа за него, откакто стана лош. Откакто избра другия път, откакто започна да убива, откакто прекрачи границата, откакто взе да си позволява всичко. Тогава сякаш уважението на околните — независимо дали всичко това им беше известно, или не — просто изчезна. Томи се превърна в едно нищо. И колкото повече лоши неща вършеше, в толкова по-голямо нищо се превръщаше. Сякаш биваше изтрит, изпарен… И сега умираше като едно нищо. Съвсем сам и невидим, на никого нямаше да му пука…

Това беше отвратителна последна мисъл, с която да отиде на оня свят…

Въжето така се изпъваше, че Томи си представи как Майлс ще му пререже и пръстите, и главата…

А ако беше постъпил правилно? Ако беше продължил по пътя, който избра като млад — да бъде почтен, съвестен, справедлив… Тогава всичко би изглеждало другояче. Тогава нямаше да е тук…

Снимката на момичетата и Моника на стената. Вече ги виждаше размазано. Поразен от пълния си провал, той потъна няколко етажа надолу в съзнанието си. Там беше тъмно и студено… Колкото по-малко кислород получаваше мозъкът, толкова по-силно го притискаше ужасът и кошмарната самота. Настъпи мрак. Той започна да ругае наум всичко и всички. Мислено крещеше сквернословия, изливаше жлъч и омраза, без никой да го чува. Виждаше само мрак, черен мрак.

Така умря Томи Янсон. Омразата, мракът, пълната неспособност да върши добро го съпроводиха по пътя към ада и тъмната, празна, самотна вечност.

Майлс пусна въжето, главата на Томи клюмна.

Еди и Майлс гледаха трупа, проснат на дивана с брадичка на гърдите; отпуснато лице, отворени очи, увиснал наляво корем под мръсна тениска. Краката стърчаха настрани под странен ъгъл под масичката.

— Трябва да довършим — продума Майлс.

Седна на дивана до Томи и дръпна горната част на тялото му върху коленете си. Еди му подаде чук, клекна на пода до Томи с клещи в ръка. Боят по телевизията се беше обърнал. Самоанеца беше уморен и се олюляваше на ринга, сякаш загубил ориентация. Шофьорът на тира, намерил нови сили, се нахвърли на Големия Самоанец и му направи хватка. Самоанеца страдаше ужасно.

Майлс, с кухненското чукче в ръка, следеше фалшивия бой на екрана, докато силно и методично избиваше всички зъби от устата на Томи. Отнемаше време и беше кърваво. Няколко зъба отказваха да паднат, та се наложи да ги изреже с нож. Еди отряза всички пръсти на Томи с клещите. Падаха на пода. Накрая ги събра, преброи за всеки случай до десет, пусна ги в найлонов плик заедно с окървавените зъби.

Двамата отнесоха тежкото туловище на Томи Янсон в банята. Ваната беше пълна със сол. Положиха го вътре, като се погрижиха да е изцяло скрит под солта.

Почистиха хола, изтриха всички следи. На екрана Големия Самоанец молеше за милост.

Еди извади семейната снимка от рамката и я изгори в пепелника. Емели, Ванеса и Моника се разтопиха заедно с един млад и почтен Томи Янсон. Той прибави и другите снимки — с него, Майлс и Софи. Те също пламнаха и изчезнаха.

Самоанеца закрещя от болка и заудря с длан по пода, когато шофьорчето седна отгоре му и изви единия му крак. Но не биваше да го прави. Защото внезапно, сякаш от нищото, един побеснял индианец от племето апачи изскочи на ринга.

Еди загаси телевизора.

Обратният полет беше по-спокоен. Носеха се през разредения въздух на единайсет хиляди метра височина. Еди и Майлс кацнаха на „Арланда“, взеха автобус до централната гара на Стокхолм. В голямата зала се разделиха със здраво ръкостискане. Спогледаха се. Еди не можеше да определи собственото си душевно състояние. Дали стореното е добро, или зло… или и двете. Само че този път не се колебаеше между две крайности, просто приемаше действителността. Изглежда, Майлс Ингмаршон разсъждаваше по същия начин, тъй като кимна, като чу размислите на Еди.

— Продължаваме напред — рече той, пусна десницата на Еди и се скри в множеството при изхода към „Васагатан“.

Еди остана сред гъмжилото от пътници. Той се намираше в центъра, в окото на бурята. Можеше да отиде където пожелае, да прави каквото пожелае. Решенията нямаха край, точно както потокът от хора течеше около него от всички посоки.

Поне такова беше усещането. Но чувствата и реалността не бяха едно и също, свободният избор беше химера. Еди знаеше какво трябва да стори. Винаги го е знаел. Имаше само един път.

Той се обади на Каролине:

— Нуждая се от помощта ти.

Срещнаха се час по-късно в Гамла стан, тръгнаха пеш надолу по „Стуршюркобринкен“. Туристи, жега и шведски знамена. Тя го държеше под ръка. Харесваше му. Че беше близо до него, че не го пускаше.

— Бях сигурен, че ще умра — проговори Еди. — Когато Томи ми преряза вените и ме остави в апартамента… Когато тръгнах след теб в Колумбия… Когато вървях през джунглата към къщата на Игнасио… Когато застрелях мъжа, който те държеше… Но не стана. Смъртта така и не дойде.

— Което е хубаво — усмихна се тя леко. Стисна го по-силно.

— Да, само че е по-сложно.

— Как е възможно? — почти се засмя тя.

— Смъртта, която мислех, че идва, трябваше да е изкупление за престъплението, което извърших…

Тя замълча. Този въпрос беше възникнал още при втората им среща.

— Пребих едно момче. То умря…

Еди го каза направо, не намери друг начин.

Тя го пусна. Продължиха да вървят един до друг.

— Кой беше той?

— Рикард Егнел… двайсетина годишен. От Норурт. Срещнахме се в една градинка, той и приятелчетата му… и аз.

— И никой не знае? — попита тя.

— Томи Янсон знаеше. С това ме държеше.

— А Томи вече го няма.

Еди не отговори.

— Кога стана това?

— Много отдавна.

— Може би трябва да помислиш още малко — предложи тя.

Той й се усмихна тъжно.

— Мислих. Дълги години. Отново и отново, всяка безсънна нощ.

Тя не каза нищо, загледа се в калдъръма.

— Трябва да се видя с родителите му — продължи Еди. — Искам да ми помогнеш. Моля те да дойдеш с мен, да им обясниш, че седя в автомобила отпред, че ако искат да чуят какво точно се случи, аз ще им разкажа. Но не мога да позвъня на вратата им сам.

Каролине спря, все така пребледняла. Погледна го тъжно.

— Знаеш какво означава това, нали?

Той кимна.

— Зная.

Тя го изгледа ядно.

— Какво мислиш? — подпита я той.

Тя отклони поглед.

— Просто се държа егоистично — промърмори тя тихо.

Поеха на север. Каролине шофираше. На магистралата хвана ръката му, сложи я на коленете си, останаха така. Времето беше топло и приятно. Еди остана в колата, а Каролине отиде да позвъни на вратата. Старият Егнел отвори. Известно време разговаряха, след това той я покани вътре и затвори вратата.

Тишината в колата беше оглушителна. Еди сведе очи към дланите си. Сърцето му биеше неравномерно, припряно.

След няколко дълги минути пътната врата се отвори и Каролине му помаха да дойде.

Той извади телефона си, набра номера на един колега полицай.

Еди си пое дъх.

— Еди Буман се обажда — започна той и след това призна за убийството на Рикард Егнел, съобщи адреса, на който се намира, и помоли колегата да бъде внимателен, като дойде да го вземе.

Излезе от колата. Вратата се затръшна след него с тежък глух звук. Той стоеше на пътя. Децата обикаляха с велосипедите. Няколко момчета играеха на асфалта хокей с топки за тенис. Слънцето грееше от синьо небе с пухкави бели облаци. Беше тихо и прекрасно.

Пътят до къщата по застланата с камъни алея се оказа безкрайно дълъг. Струваше му се, че въобще не приближава целта.

Каролине чакаше на вратата. Той не можеше да я погледне. Тя също мълчеше, изобщо не го докосна, докато той минаваше покрай нея. Остави го на мира. Понеже той така искаше. И тя го разбираше.

Еди влезе в дневната. Те седяха на дивана — майката и бащата на Рикард Егнел. Идваше му да забоде очи в пода, да избягва погледа им. Но Еди се пребори с този импулс, успя да ги погледне право в очите, застанал прав в средата на стаята. Знаеше, че изглежда ужасно, целият в рани и с раздрано лице. Надяваше се да не ги уплаши.

— Името ми е Еди Буман и аз се сбих със сина ви Рикард в Роламбсхувспаркен в онази вечер преди много години. Аз съм виновен за смъртта му.

Родителите на Рикард седяха плътно един до друг на дивана. Някъде из къщата се чу изпукване. Детски викове в далечината, може би от онези, които играеха хокей. Каролине го гледаше. Това му даде сили, макар сам да не знаеше как.

— Рикард и приятелите му дойдоха откъм плажа, към парка… — Еди си прочисти гърлото. — Срещнахме се и стана… каквото стана.

Угнетяваща тишина.

— Кой започна пръв? — Въпросът зададе бащата на Рикард. Гласът му беше глух, но без агресия.

— Няма значение — промърмори Еди.

— Напротив — възрази мъжът.

Еди съжали, беше длъжен да отговори на всеки техен въпрос.

— Те започнаха с обидите. Но аз бях отишъл да се бия. Те също…

— Какво правеше той? Пиян ли беше?

— Да.

— Ядосан, бесен?

Еди се замисли.

— Бяха трима, насъскваха се един друг, както правим понякога… в момчешките компании.

— Искате ли чаша чай? — предложи майката на Рикард със съвсем естествен тон.

Еди видя, че в тази объркваща ситуация за миг бе забравила кой е той. Той не го искаше.

— Не, благодаря.

Тя се усети. Почти се засрами; старият Егнел я хвана за ръка и не я пусна повече. И после главният въпрос излезе от устата на майката:

— Защо убихте Рикард?

Еди сведе очи. Нямаше отговор.

— Съжалявам — беше единствената дума, която успя да изрече.

Колегите на Еди пристигнаха — двама униформени. Докато заключваха белезниците, Еди погледна бащата на Рикард в очите. Бащата се изправи и преди да изведат Еди, му кимна. Почти незабележимо. Но несъмнено имаше кимване. То казваше всичко. И нищо. Благодаря, че дойде тук; никога няма да ти простя…

Отведоха Еди до полицейския автомобил. Каролине стоеше неотлъчно до него. Отвориха задната врата. Завъртяха Еди, натиснаха го, за да не си удари главата, качиха го на тапицираната с найлон седалка.

Вратата се затвори. Отново настъпи тишина. Дълбока тишина.

Той гледаше Каролине през прозореца на колата. Белезниците жулеха китките му.

Еди Буман се почувства свободен.