Добрият вълк

15

Часът беше единайсет и половина вечерта, когато Соня и Лешек се регистрираха на рецепцията и получиха ключа за стаята си.

— Ще ни помогнете ли с чантите? — помоли Соня.

Оставиха багажа на рецепцията и се качиха на третия етаж. Стаята им гледаше към реката. Чакаха. Соня на леглото, Лешек на стол.

Почукване на вратата след десет минути. Лешек включи хронометъра на часовника си, а Соня отиде да отвори. Пиколото с пърхота на раменете донесе двете им чанти. Прие няколкото евро, които му подаде Лешек, благодари и се обърна да си върви. Лешек го хвана изотзад и притисна парцал, напоен с химикали върху устата и носа му. Минаха пет секунди, после мъжът се строполи на пода.

Соня бързо измъкна връзката ключове на пиколото. На нея имаше само три ключа. Единият приличаше на този от тяхната стая — универсалният ключ.

Двамата забързаха по коридора, слязоха на втория етаж, към стаята на Йенс и Горман, спряха се пред вратата, Лешек притисна ухо до нея. Тихо хъркане отвътре. Извадиха пистолетите, сложиха заглушители, Лешек кимна на Соня да отключи.

Йенс Вал седеше на леглото, върху покривката, облечен, и четеше книга. Кевин Горман хъркаше по гръб в съседното легло. Беше пушил хероин, преди да потъне в сън. Освен фолиото, дрогата и запалката, на нощната масичка, която ги разделяше, се търкаляха още празни бирени кенове и бутилки уиски. Йенс беше чакал търпеливо Горман да загуби съзнание. След това извади книгата си, пое дълбоко дъх и започна да чете.

Звук зад вратата, ключ, вкаран в ключалката. Лампата на коридора освети една ивица от пода, когато вратата се открехна. Минаха няколко секунди. После вратата се отвори широко. Влязоха двама души с пистолети със заглушител, насочени към него и Горман. Мъж и жена. Мъжът… Лешек Смяли, най-приближеният човек на Хектор след Арон Гайслер… Може би един от последните, които би очаквал да види тук и сега.

Изненадата отстъпи пред осъзнаването на действителността… Бяха дошли да го убият. През зимата Арон се опита да убие Софи в къщата в Дания. Сега беше ред на Йенс. Всички с връзка с Хектор трябваше да бъдат очистени. Но как, по дяволите, го бяха открили?

Йенс се подготви за куршум в челото, макар че как можеш да се подготвиш? Да затвориш очи, да се стегнеш… Изстрел, болка, чернота?

Само че не последва никакъв изстрел. Лешек направи знак на Йенс да не издава звук, клекна до леглото на Горман, сложи си хирургичната маска, която висеше около шията му, постави малък флакон пред зейналата уста на Горман и впръска една доза. Горман дори не се събуди. Просто спря да хърка и изпадна в безсъзнание.

Напрегнато очакване в стаята в продължение на няколко секунди, преди Лешек да си свали маската. Обърна се към Йенс.

— Здравей, Йенс Вал — проговори Лешек тихо.

Пулсът на Йенс беше учестен.

— Здрасти, Лешек — промърмори.

Лешек погледна хронометъра на ръчния си часовник, направи знак с ръка на жената да свали пистолета.

— Нямаме много време. Кажи ни защо си тук — нареди той.

Йенс беше озадачен. Обикновено умееше бързо да се приспособи и към най-неочакваната ситуация. Сега обаче остана изненадан.

— Кажете вие защо сте тук — отрони.

— Ти си се срещал с Морети тук, във Флоренция — започна Лешек. — Заедно с тоя тук. — Той посочи Горман. — Знам го кой е, Кевин Горман, знам и за кого работи, Игнасио Рамирес. Тъй че, Йенс Вал, за последен път те питам, какво правиш тук?

Йенс прегъна ъгълчето на страницата и затвори книгата, погледна първо жената, после Лешек, опита се да овладее положението, опита се да спечели време, опита се да скрие притеснението и объркването си.

— Тук съм по работа — рече.

— Доброволно?

Лешек пак погледна часовника си. Явно бързаха, а това беше добре за него, помисли си Йенс.

— Какво значение има?

Лешек очевидно го разбра.

— Лотар? — попита.

Лотар? Йенс започваше да схваща.

— Как ме открихте?

— Не сме те откривали.

— Тоест? — не го разбра Йенс.

— Не, ние задаваме въпросите.

— Иначе?

— Иначе ще те застрелям, също и Горман, на място.

Не звучеше много невероятно.

— Искате да намерите Лотар? — попита Йенс.

— Знаеш ли къде е? — настоя Лешек.

Йенс не искаше да им дава твърде много информация. Не още.

— Горе-долу…

— Къде и кога го видя последно?

— Местят ни.

— Заедно?

Йенс забави отговора.

— Понякога.

— Как е той?

— Добре е.

— Можеш ли да ни помогнеш?

— Вие можете ли да ми помогнете?

— За какво ти трябва помощ?

Йенс се замисли. Искаше свободата си, свобода за Лотар… и Арон… искаше да му счупи врата. Само че не можеше да помоли Лешек за това.

Лешек погледна часовника, отново.

— Сега или никога, Йенс.

Йенс се поколеба за момент, накрая каза:

— Двамата с Лотар се нуждаем от сериозна помощ, за да се измъкнем. Наблюдават ни ден и нощ.

— След Флоренция къде трябва да идеш?

Йенс се опитваше да разчете мислите на Лешек. Дали беше приятел, или враг? Погледна надясно. Боклукът Горман лежеше в леглото. В сравнение с него всички други бяха приятели, всички седем милиарди души на света.

— В Маями — отговори Йенс.

— Кога? — обади се жената.

— Утре.

— Защо Маями? — попита Лешек.

— Там бяхме отседнали, преди да дойдем тук.

— И Лотар ли?

Йенс кимна.

— Къде в Маями?

Йенс даде на Лешек адреса, а от него получи телефонен номер.

— Запамети този номер и се обади, когато можеш — нареди Лешек.

— Нямам достъп до телефон, няма как да се обадя.

— Все пак запомни номера.

— Трябва да тръгваме — намеси се жената, вече очевидно притеснена.

Лешек спря за момент, вторачен в Йенс. Сякаш го връхлетя някакъв спомен, някаква мъка.

— Съжалявам за Софи — промълви. — Кой я уби?

Йенс се опита да прозре какво се крие зад думите му. Явно умееше да лъже… Погледна и жената. Тя също изглеждаше тъжна.

Добри бяха… Прекалено добри? Съмнение жегна Йенс. Нима не знаеха? Не, невъзможно. Лъжеха, разбира се, че лъжеха. И той щеше да отговори със същото. Нямаше друг начин.

— Не знам. Бяхме излезли, заварихме я така. Намушкана с нож.

Лешек и жената помълчаха няколко секунди.

Накрая тя каза:

— Ако вие с Лотар се измъкнете, двамата с Лешек ще ти помогнем да намериш убиеца.

Тя изглеждаше нещастна. Едновременно гневна и тъжна.

Или пък тя наистина не знае, а Лешек знае?

Мислите на Йенс бяха объркани.

— Благодаря — едва продума.

— Ще дойдем.

— Кога?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Много скоро. Бъди нащрек — заръча Лешек.

Тръгнаха си, вратата се затвори.

Мислите прелитаха през главата на Лешек. Погледна дрогирания Горман. За първи път пред Йенс се отваряше възможност, вратичка. Просто да си тръгне… Но не можеше. Можеше обаче да направи нещо друго.

Йенс стана от леглото, внимателно извади ключа на стаята от джинсите на Горман, които бяха метнати на земята. Взе обувките си в ръка, излезе от стаята и потъна в топлата флорентинска нощ. По улиците беше пълно с народ. Твърде много народ предвид това какво смяташе да прави; всички, изглежда, бяха в групичка или поне по двойки.

Йенс затърси жертвата си. Видя я след няколко минути, самотна жена, двайсетина годишна, дълга черна коса, къса рокля и високи токчета. Държеше телефон до ухото си. Йенс забърза крачка, пресрещна я.

Тя дърдореше нещо на италиански, когато той приближи. Йенс издърпа телефона от ръката й и сви вляво по друга тясна уличка. Хукна. Жената закрещя подире му. Йенс ускори темпото, тичаше през лабиринта, излезе на някакъв площад, смеси се с тълпата и се запъти обратно към хотела в широк полукръг. Набра номера, който беше запаметил преди много време. Доближи телефона до ухото си, миришеше силно на евтин младежки парфюм.

Прозвучаха два сигнала, някак далечни.

Нейният глас. Така беше копнял да го чуе.

— Йенс? — прошепна тя.

— Утре пътувам за Маями — каза той.

— Ами Лотар?

— И той е там.

— Как е?

— Добре е. Но не ни изпускат от поглед и за секунда и не знам колко още ще останем там. Ами вие, вие как сте? Всички ли са още с теб?

— Всички са тук. Всички са добре…

— Ти как си? — попита Йенс тихо.

Тя не отговори на въпроса му, вместо това поиска да знае:

— Къде си в момента?

— Няма значение. Скоро трябва да затварям. Сега ме чуй, Софи. Току-що при мен дойдоха Лешек и някаква жена. Те също са тръгнали към Маями, искат да спасяват Лотар. Вие трябва да ги изпреварите.

Той приближаваше хотела, и двамата мълчаха.

— Чуваш ли ме?

Софи промърмори едно да.

— Коя е жената? — попита той. — Мургава, със зелени очи, красива…

— Соня, Соня Ализадех — позна веднага Софи. — Иранка, нещо като доведена сестра на Хектор. Неотлъчно до него.

— Мислят, че си мъртва — продължи Йенс.

— Лешек какво каза?

— Попита дали знам кой те е убил.

Тя помълча, после попита:

— Каза ли нещо за Хектор?

— Не.

— Ти попита ли?

— Не.

Мълчание.

— Софи?

— Да…

— Нямам много време. Нуждаем се от помощта ви. Утре летя за Маями. Вероятно Лешек и Соня също. Времето ни притиска.

Йенс й даде адреса в Маями и затвори, пусна телефона в едно кошче за боклук и се прибра в хотела.

16

Телефонът в ръка. Софи стоеше в спалнята и се опитваше да събере разпилените си чувства.

Лотар бил добре, Йенс също звучеше нормално. Това беше най-важното.

Почукване зад нея. Майлс стоеше зад гърба й.

— Йенс ли? — попита.

Тя кимна.

— Лотар?

— Добре бил — успокои го Софи.

Майлс сведе очи, после ги вдигна.

— Какво още каза?

— Иска да ги измъкнем.

— Къде са?

— В Маями.

— Няма да стане — поклати глава Майлс.

— Не, няма как — съгласи се Софи едва чуто.

И двамата мислеха за Лотар. Извършиха невиждано предателство спрямо него, когато го размениха за Алберт… Сега го предаваха отново.

Майлс понечи да излезе. Чувството за вина я разяждаше отвътре.

— Майлс? — спря го тя.

Той се обърна.

— Йенс каза, че Лешек и Соня също са тръгнали натам.

— Към Маями ли?

— Да.

— Откъде знаят…

— Йенс нямаше време да обясни. Но говорил с Лешек… Ще отидат…

Майлс знаеше продължението, но я остави да го каже на глас.

— Хектор и Арон може също да са с тях — рече тя.

— Какво искаш да направим? — попита той.

— Може да опитаме — промълви тя.

— Да се свържем с Томи.

— Да, нека полицията в Маями ги залови.

— За какво говорите? — прозвуча гласът на Алберт, който седеше в инвалидния стол на прага и гледаше ту Софи, ту Майлс.

Нищо, просто си приказваме — така искаше да отговори тя. Вместо това замълча.

— Искам да говоря с мама насаме — Алберт помоли Майлс.

Майлс излезе от стаята.

— Мамо?

Тя искаше да излъже, искаше да се предпази. Очите на Алберт бяха ясносини. Не беше толкова отдавна мигът, когато тя ги видя за първи път. Преди седемнайсет години в едно болнично легло. Когато ги погледна, я обхвана чувство, че са се виждали и преди. Че вече го познава. Там, в онзи миг, както повечето жени на света, тя обеща винаги да го закриля, никога да не го предава и да се грижи да е в безопасност.

И в трите направления се беше провалила.

— Мамо, защо не ми каза?

— Не знам — прошепна тя.

— Напротив, знаеш.

— Трябва да продължим живота си, Алберт. Ти и аз. Не можем да се опълчим на дон Игнасио… Нищо не можем да направим…

— Да си продължим живота, ти и аз?

Тя искаше да каже нещо, но той продължи:

— За вечни времена… Ти и аз? Погледни ме, мамо. Аз нямам живот…

Софи пак отвори уста, Алберт поклати глава.

— Не, чакай… Ти го размени за мен. Предаде го на Игнасио и ме освободи… Единственото, за което помолих тогава, беше да му помогнем да се прибере. Дължим му го, дължим го на себе си… И ти обеща…

— Животът ни може да бъде по-добър — каза тя прегракнало. — Дължа на теб повече, отколкото дължа на Лотар и на когото и да било друг.

— Едното не изключва другото — възрази той.

Тя го погледна. Цялото му същество я молеше да прояви здрав разум.

— Напротив, Алберт, изключва го.

Той страдаше, личеше си.

— Срамувам се, мамо. Не ме карай да се срамувам.

Тя внезапно осъзна, че няма какво да му отговори. Тя бе тази, която се срамуваше. Срамът трябваше да бъде неин, не негов. Софи го погледна. Той седеше на стола. У него винаги имаше нещо уверено, нещо ясно и естествено. Но не и сега. Сега изглеждаше победен. Дълбоко измъчен. Предаден от нея… предател спрямо Лотар… наранен.

— Няма от какво да се срамуваш — заекна тя неубедително.

Той сякаш не я чу, мислите му бяха някъде другаде.

— Четири и двайсет е — започна тихо. — Сряда е. Последния час имахме шведски. Прибирам се с колелото от училище. Може би Густав ми прави компания. Топло е и приятно. Колелото цъка, асфалтът е нов… Карам нагоре по склона. Това е най-трудната част… Вкъщи приготвям нещо за хапване, слушам музика в кухнята, силно, вратата на верандата е отворена към градината… Преобличам се, отивам до тенис залата. Играя с приятели, весело е, забавлявам се… Може би печеля, но това няма значение. Щастлив съм, когато се прибирам, някак свободен. Анна идва. Изкъпвам се, преобличам се, двамата вечеряме на терасата. Ти си идваш. Седим и си приказваме. Двамата с Анна взимаме влака за центъра, отиваме на кино… Всичко е лесно, всичко е нормално.

Покрит с мъка; като с мокро одеяло.

— За това мисля… Времето преди катастрофата. Такъв трябваше да е животът ми. Мисля за нещо, което не съществува… И жадувам за него.

Цялата я изпълваше болка.

— Всичко започна толкова добре — промълви той.

Тя беше казала същото на майка си в кухнята…

— Дали сме забравили важните неща? — продължи той.

— Този въпрос е твърде сложен — отвърна тя.

— Не, не е, ти би трябвало да можеш да отговориш — каза той почти умолително.

Тя поклати глава.

— Но не мога.

Алберт се взря в нея, право в нея, право през нея. Видя объркването, което тя се мъчеше да удържи. Чувствата, които криеше. Видя всичко, разбра я.

— Никога няма да бъдеш свободна, мамо… Никога няма да намериш тих пристан. Дори да успееш с това, с което си се захванала, никога няма да бъдеш свободна…

— И за двама ни ли говориш, Алберт?

— За теб, мамо. Защото ако не направим всичко по силите си да спасим Лотар и Йенс, аз няма да остана при теб. Нито миг повече.

17

— Стреляхме комунисти от Сендеро Луминосо през осемдесетте и деветдесетте. Срещу заплащане — каза Кинг Идалго. — Стреляхме терористи в Ирак и Афганистан след двехилядната. Срещу заплащане. Също и в Западна Африка. Срещу заплащане…

Перуанецът поглади наболата си брада и продължи:

— През последната година се грижим за болната си майка. И това струва пари. Затова преди да почнеш, кажи колко смяташ да ни платиш.

Братята Идалго, Кинг и Виктор, бяха между петдесет- и шейсетгодишни, клюмнали мустаци, щръкнали кореми, каубойски ризи, каубойски шапки. И двамата носеха на колана си по една сребриста „Берета“ с перлена дръжка. Седяха един до друг на масата в собствения си двор в Лима.

— Ще стигнем и дотам, но първо поръчката — отвърна Арон.

Майка им излезе от къщата. Беше стара и крехка, правеше малки несигурни крачици, постави на масата гарафа вино и четири чаши. Това отне време. Раздразнение у братята, които припряно й махнаха да изчезва. Виктор промърмори нещо. Братята се разсмяха. Кинг подвикна обиди подире й. Арон позна испанската дума за курва. Братята се превиваха от смях. Старицата се прибра в къщата. Виктор напълни чашите.

— Добре се грижите за старата си майчица — подметна Арон.

— Да, тя ни е много скъпа — отвърна Кинг меко.

— А баща ви?

Усмивките помръкнаха.

— В ада е и Дяволът му бърка отзад, as we speak — каза Виктор тихо.

Арон се обърна към Леви:

— Симпатични момчета си намерил.

Леви сви рамене.

— Нали това искаше.

— Не точно — отвърна Арон.

— Не може да имаш всичко — рече Леви.

— Заплащането? — настоя Кинг. Дъвчеше клечка за зъби.

— Още нищо. Когато приключим — отговори Арон.

— Ние не работим така — възрази Кинг.

— Е, аз работя.

Патова ситуация.

— Ами бедната ни майка? — обади се Виктор.

Арон не отговори.

— Искаме двойно — заяви Кинг.

— Ще получите и повече — отвърна Арон.

Кинг спря да дъвче клечката. Виктор не помръдна.

— Ще премахнем дон Игнасио Рамирес и ще сложим ръка на организацията му. А вие ще получите голямо парче от пая.

Братята се спогледаха, после се вторачиха в Арон.

— Кой, дявол го взел, е дон Игнасио? — попита Кинг.

— Дон Игнасио Рамирес е наркобарон от западна Колумбия. Доставя основно за Европа — обясни Леви.

— Богат ли е? — поинтересува се Виктор.

Арон раздразнено присви очи.

— Логично е, не мислиш ли?

— Колко богат? — не отстъпваше Кинг.

— Ще останете доволни — промълви Арон тихо.

Братята започнаха да разговарят помежду си. Мисълта внезапно да се превърнат в наркобарони в Колумбия беше вълнуваща.

— Окей — кимна Кинг накрая. — Какъв е планът?

— Отиваме в Колумбия, снабдяваме се с оръжия, проучваме терена, чакаме шефът ми да се обади. И после нападаме.

— А ако не успеем?

— Ще умрем — сви рамене Арон.

Братята се ухилиха.

— Ще умрем — повториха в един глас и надигнаха чашите.

— Но преди да умрем, ще се отбием в публичния дом. Надолу по улицата е — добави Виктор щастливо.

Арон и Леви поклатиха глава.

— Хайде де, там има и момчета, ако предпочитате — захили се Кинг и брат му се изсмя.

18

Еди вдигна телефона.

— При писоара — нареди Томи и затвори.

Еди се промъкна в мъжката тоалетна. Мина покрай кабинките, като почукваше на всяка врата. Нямаше никого. Той се облегна на един умивалник и се вгледа в отражението си в огледалото. Запита се дали може да вярва на този човек. Не биваше. Еди беше репетирал всичко възможно — обида, апатия, всяко поведение, което би могло да прикрие тревогата и притеснението му. Не се получаваше.

Томи влезе. Без да поглежда към Еди, застана пред стария алуминиев писоар и си свали ципа.

— Слушам те — каза дрезгаво, сърдито, прицели се над синьото тоалетно блокче.

— Нямаше никого — заяви Еди.

Уголемената простата на Томи накъсваше струйката.

— Сигурен ли си? — попита той, затаил дъх.

— Общо взето — отвърна Еди.

Кратки тласъци в писоара.

— Какво значи общо взето, мамка му? — изръмжа Томи и изпъшка, докато се опитваше да приключи с пикаенето.

— Почти сигурен съм — отговори Еди.

Томи го погледна за първи път, откакто беше влязъл в тоалетната. Погледът беше проницателен, остър и груб, прогори дупки в очите на Еди.

— Да не би Еди Буман да се е превърнал в пъзльо?

Еди сведе очи.

Томи приключи и си вдигна ципа. Отиде при мивката, където беше застанал Еди. Бяха близо един срещу друг, твърде близо, Еди се чувстваше неприятно толкова близо до Томи, искаше да се отдръпне, но не можеше.

— Зададох ти въпрос — продължи Томи и завъртя кранчето.

Водата отекваше от плочките в помещението.

— Не съм пъзльо — процеди Еди с тънък глас.

— Приемаш ли това на сериозно, Еди? — Томи натисна копчето и в дланта му падна течен сапун.

— Да.

Томи се огледа в огледалото, изми си ръцете, оголи зъби, огледа горния ред, махна нещо с върха на езика. Изплакна си ръцете, спря водата, взе хартиена кърпа. Отново огледа Еди, докато се бършеше.

— Радвам се — каза тихо.

Томи притежаваше сила, излъчваше я и тя удряше Еди като непрекъснати крошета право в челюстта. Усещаше се в цялото помещение. Този вид сила, която плашеше, от която струеше ненавист, насилие, потискан страх и изобилие от скрити и недоразвити емоции. Тя изсмукваше кислорода, беше едновременно смъртоносна и безсмъртна, поглъщаше всичко, след себе си оставяше пустош.

— За тъп ли ме имаш? — попита Томи.

Еди поклати глава.

— Няма страшно, Еди…

Еди се мъчеше да гледа Томи в очите. Всичко друго би било пагубно. Томи се беше вторачил в него с неестествено опулени очи.

— Колко те бива, не отместваш поглед — прошепна той.

Еди сведе очи към пода.

— Не, не. Продължавай да ме гледаш — изсъска Томи.

Еди се подчини. Беше трудно, беше нередно, беше странно.

Томи вдигна показалеца на дясната си ръка като дуло и палеца като ударник. Притисна показалеца в челото на Еди. Еди затвори очи. Томи стреля.

— Бум — прошепна, пусна хартиената кърпа на пода в краката на Еди и излезе.

Вратата се затвори. Еди остана сам с тишината.

Томи крачеше тежко-тежко по скучния полицейски коридор. Онзи кретен за малко да се насере… Съпротивляваше се, опитваше се да постъпи правилно. Томи не би реагирал така, ако не беше видял нещо друго, нещо ново у Еди. Несигурността му си беше там, в това нямаше нищо странно, трябваше да я има. Но и противоположното, някаква скрита самоувереност. Може би дори самият Еди не отчиташе присъствието й. Томи никога преди не я беше долавял у него… сякаш бе взел решение… сякаш се беше престрашил да свърши нещо. А това беше противоестествено за такъв нерешителен тип като Еди Буман…

Стъпките на Томи отекваха в коридора. Разминаваше се с колеги. Кимвания, Здрасти, Томи. Томи не отвръщаше на поздравите.

И страхът… Еди Буман се страхуваше. Ужасно се страхуваше; като малко момче, което за първи път се опълчва на баща си…

Той разбираше от психология…

Обади се на авиокомпанията. Запази билет за първия възможен полет до Прага.

Еди се чувстваше преследван. Непрекъснато поглеждаше огледалото за обратно виждане, докато шофираше през града, параноично…

Обикаляше из апартамента си, не можеше да си намери място. Котаракът Мани не му се пречкаше. Стресът му пречеше да мисли. Еди седна, задиша дълбоко. Една емоция изпъкна сред другите. Страхът… Суров, черен, тежък ужас, който създаваше само празнота и смут. Винаги беше успявал да замени точно това чувство с агресия, гняв и бяс и после да даде излаз на вътрешното безсилие чрез насилието. Не и сега… вече не. Обхвана го чувство, че е малък, че е уязвим. Изведнъж се превърна в малко момче. Беше затънал в нещо, над което нямаше контрол. Стените в кухнята бяха високи и тъмни, усещането за непознатото и собствената му уязвимост създаваха ужаса. Еди не искаше да остава сам.

Облече си тясна тениска, пръсна си от най-скъпия одеколон. Взе ключовете за колата от масичката в антрето, якето от закачалката. Вратата се затръшна след него. Бързи стъпки надолу по стълбите.

Бягство…

Еди отново седеше в колата. Знаеше пътя и насън, мястото беше само на десет минути оттук, между един жилищен комплекс и малък промишлен район. Той сви към паркинга.

Неоновата табела светеше. Гарбу, можеше да се прочете, въпреки че „б“-то беше изгоряло. „Гарбу“ представляваше смесица от ресторант, нощен клуб и пазар за плът. Типично за предградията. Тук жените бяха по-зрели, повечето разведени, всички в един и същи тип евтини памучни дрехи, купени от една и съща верига. Бяха ужасно лесни. Еди винаги намираше някоя, която да отведе у дома без много приказки… ето колко трагично беше в „Гарбу“.

Той не слезе от колата, наблюдаваше хората, които влизаха в заведението, празнично облечените, пияните, самотните, похотливите… и слънцето грееше.

Всичко се беше объркало.

Не му беше тук мястото. Не това искаше да прави Еди… Нали беше решил да прави точно обратното. Беше си го обещал в Прага. И обратното на това да влезе в „Гарбу“ и да намери парче месо, за да убие безпокойството си със секс, беше… да не го прави. А да не го направи, означаваше да смени краткотрайните решения с дългосрочни, да върши добро вместо зло… ето около какво се въртяха мислите на Еди Буман, докато седеше, вторачен във волана на автомобила си.

Той завъртя ключа, двигателят отново забръмча.

Еди внезапно осъзна накъде се е запътил. Колата се беше насочила към хубавите предградия на север от града. Беше пътувал натам много пъти, но по средата винаги беше обръщал. Сега обаче нямаше връщане назад.

След половин час сви по виещите се тесни пътища в голямото предградие, намери къщата, която се издигаше на улица, пълна с постройки в същия стил. Всичките с малки градинки, асфалтирани алеи, някои с баскетболен кош, поставен на стената на гаража.

Еди отби от пътя. Изключи двигателя.

Вечерното слънце светеше златисто. Миришеше на барбекю… Деца караха колело и играеха футбол на улицата. Контролирана анархия.

Еди за първи път видя родния дом на Рикард Егнел. Къщата на семейство Егнел беше тиха. Беше престанала да говори преди дълго време. Завесите бяха пуснати, нямаше признаци на живот. Само мъка. Тежка, безцветна и бездънна болка и отчаяние.

Еди се взираше. Емоциите го раздираха и разкъсваха. Времето стана мъгляво и накъсано, той не знаеше откога седи така; пътната врата се отвори и отвътре излезе двойка с дакел на каишка.

Трябваше да са около петдесет и пет годишни. Но изглеждаха по-стари. Много по-стари. Тя беше белокоса, той беше посивял, дакелът беше стар и скован. Вървяха бавно към тротоара. Рикард беше единственото им дете…

Дори не погледнаха играещите деца, когато излязоха на улицата.

Бащата на Рикард обърна поглед към Еди, докато минаваха покрай колата му. Едва за няколко секунди. Празен поглед, сякаш нищо на света вече нямаше значение.

Еди сведе очи към коленете си. Остана така с клюмнала глава.

После пак вдигна очи. Семейство Егнел бяха отминали. Бащата държеше майката за ръка. Имаха само един друг в този живот, това изразяваше тази картина.

Сърцето на Еди забумтя. Дишаше повърхностно през носа. Ставаше все по-трудно. Изкашля се и си прочисти гърлото, но не помогна. Беше му все по-трудно да диша.

Внезапно чувство за отвращение от несправедливостта, която тези родители бяха преживели. И той беше причината за това, той уби единствения им син.

Еди искаше да изскочи от колата, да хукне след тях, да признае, да падне на колене, да получи прошка…

Но в това нямаше смекчаващи вината обстоятелства. Той трябваше да следва уравнението, което ехтеше в него непрекъснато. Обратното… направи точно обратното.

Прибра се в апартамента си. Котаракът Мани му беше простил, скочи в скута на Еди, когато той седна край кухненската маса.

Еди взе лист и химикалка и се зае да описва плановете си. Престана да пише, когато му хрумна, че не му остава много време. Скоро щеше да умре. Това поне беше кристално ясно. Рано или късно Томи щеше да го убие. Така може би щеше да е най-добре. Тогава родителите на Рикард Егнел щяха да намерят мир, равновесието щеше да се възстанови… Налагаше се. Еди го разбра тази вечер, когато видя двойката на вечерната им разходка. Тъй че ако Томи не го убиеше, Еди щеше да го извърши сам…

Мани мъркаше на коленете му.

Но Еди нямаше да умре глупаво. Щеше да умре красиво. Раят и адът нямаха значение. Но той щеше да си отиде добър. Защото имаше смътно усещане, че е дошъл добър. Просто някъде по пътя беше сбъркал катастрофално…

Часовете летяха. Еди измисли няколко начина, няколко идеи, сравни ги, направи анализ на риска, постоянно някъде светваше червена лампичка. Всичко беше рисковано… Еди се опита да намали някои параметри, за да направи цялата работа малко по… жълта, може би оранжева по скалата на риска… Но тогава всичко ставаше твърде уязвимо и неизпълнимо.

Еди разсъждаваше. Налагаше се рискът да е в червено. Но в такъв случай той се нуждаеше от помощ. Нямаше да се справи сам.

Тежко тупване откъм антрето, когато сутрешните вестници паднаха през отвора за писма.

Еди отиде, донесе вестниците в кухнята, започна да прелиства единия.

Когато прочете една статия от Каролине Берйер, разбра, че ще бъде тя.

19

Хотелската стая беше бежова. Томи лежеше върху покривката на леглото, сплел пръсти върху гърдите си, зяпаше тавана. Навън беше нощ или ранна утрин.

Момичетата се появиха. Ванеса и Емели… Също и Моника… Неговото семейство… Бяха пътували заедно, бяха отсядали в подобни хотелски стаи заедно…

Томи потисна спомена.

Електронният часовник на ръката му изпиука. Той се надигна, залови се за работа. Прегледа оборудването в раницата. Пистолет, шперцове, две камери с големина на карфици, тънки кабели, щипци, два мобилни телефона с предплатени карти и зарядни, малка електрическа бормашина. Накрая — новият му смартфон с най-добрия процесор.

Раницата на рамо. Той излезе на почти пустите улици в пражката нощ.

Беше валяло. Уличното осветление създаваше отражения върху лъскавия паваж, докато той изкачваше „Увоз“ към шведското посолство.

Два изхода от сградата на посолството. Можеше да се тръгне или надясно — надолу по улицата, по която той току-що се беше изкатерил, или наляво към един площад. На стълбите на сградата до посолството се издигаше разпятие. Томи вдигна очи към него. Той си висеше там, старият Исус. Дупките в китките или дланите. Сигурно здравата е боляло. Томи изгледа кръвнишки лицето на Исус… Какво искаше тоя? Умрял заради нашите грехове? Какво значи това, по дяволите? Защо всичко трябваше да е в гатанки?

Томи огледа фасадите срещу посолството. На едната имаше скеле. Струваше си да опита. Покатери се. Движеше се тихо по платформата, проверяваше всеки прозорец. На втория етаж откри празна стая. Вътре нямаше нищо.

Томи слезе обратно на улицата, прокрадна се в сградата, качи се на втория етаж, вмъкна се в стаята.

Вар, строителни отпадъци, ремонт… идеално.

Той извади предметите — камерите, телефоните, зарядните, кабелите, щипците… Бормашината, новия си телефон. Свърза камерите с двата телефона. Вписа уеб адресите в смартфона си. От двете камери се появи картина. Той проби две дупки в перваза на прозореца, вмъкна малките камери вътре, постави ги така, че едната да има изглед към голяма част от улицата и двете врати на посолството. Другата даваше близка картина към по-малкия вход, който Томи предполагаше, че е за персонала. Две камери за наблюдения. Една близка, една обща. Би трябвало да е достатъчно.

Томи излезе от стаята. Върна се на улицата.

Едно такси го отведе до централна гара, където намери шкафче, остави зареденото оръжие вътре, заключи, пъхна ключа в джоба си.

В редакцията на вестника вреше и кипеше.

Каролине Берйер седеше леко приведена, очила за четене на носа и молив в русия кок. Щракаше бързо по клавиатурата, мърмореше си тихо, изчете написаното, изтри една част, започна отначало.

Имейлът, който току-що получи, беше анонимен. Само цифри на мястото на името. Тя го отвори.

Проверете Софи Бринкман, гласеше текстът.

Тя получаваше подобни мейли от време на време. От хора, които чувстваха, че с тях са се отнесли несправедливо, най-често държавата и властите. Но имаше и такива, които просто искаха да вгорчат нечий живот. Каквато и да беше истината в случая, общият знаменател в този род съобщения беше, че изпратилият го таеше отчаяното убеждение, че друг е виновен за собствените му проблеми… И че всичко ще се нареди благодарение на статия, написана от нея в един от най-големите сутрешни вестници в Швеция.

Тя бързо провери името в Гугъл, Софи Бринкман. Две жени в страната с това име. Момиче от Блекинге и жена от Стокхолм на около четиридесет години. Никаква съществена информация…

Каролине прехвърли имейла в кошчето и продължи да работи на компютъра по статията си. Тя се занимаваше с разследваща журналистика, най-вече за финансовия свят. Понякога пишеше редакционни статии и коментарни рубрики. Беше свързана с този вестник, имаше широка читателска аудитория. Много хора й се обаждаха, обсъждаха прочетеното и изразяваха одобрението си. Повечето читатели участваха активно. И това й харесваше…

Пристигна нов мейл.

Същият непознат подател.

Проверете също криминален комисар Томи Янсон.

Но точно това не й харесваше… Кверулантите. Каролине изтри и този имейл.

Два часа по-късно Каролине Берйер си тръгна от редакцията и взе влака в южна посока. Тя живееше доста далеч от града, където цените на квадратен метър бяха по-ниски — само затова. Заплатата й беше прилична. Но искаше по-добър живот. А в такъв случай можеше да направи само едно — да пести. И Каролине пестеше, доколкото можеше.

Блоковете бяха ниски, най-много до четири етажа. Беше доста тъжно местенце, но Каролине се чувстваше добре. Може би защото тук я оставяха на спокойствие, можеше да живее както иска… да прави каквото иска; например да се шляе. И правеше точно това всеки ден на връщане от гарата. Понякога мъчително бавно, съзнателно забавяше темпото, пускаше мислите си да се реят свободно, от време на време спираше и купуваше някоя ненужна джунджурия от Турчина… Избягваше да гледа майките и играещите деца на площадката.

Докато приближаваше входа, телефонът в джоба й извибрира. Прочете есемеса на дисплея:

Разбирам защо това, че непознат подател иска да проверите непозната жена и полицай, не събужда любопитството ви.

Известно притеснение. Това беше личният й телефон, номерът беше таен и единствено неколцина приятели и роднини имаха достъп до него.

Тя провери номера на подателя — скрит, никаква информация.

Кой пита?, писа му тя. Въведе кода за входната врата, влезе.

Телефонът отново изпиука.

Трябва да се видим, пишеше.

Тя се спря на площадката.

Не е уместно, отговори бързо.

Телефонът веднага изпиука.

Ще умрат хора.

20

Националната библиотека в Прага. Красиво здание от втората половина на XVIII век. Стари книги, стари стенописи, стари глобуси. Място като за Индиана Джоунс, преди да хукне към джунглите.

Майлс ходеше там с Алберт колкото можеше по-често; основната част от образованието си Алберт добиваше между тези стени.

Седяха в природонаучния отдел. Там имаше най-малко хора.

Алберт четеше „Западният канон“ от Харолд Блум, литературознание и сънотворно в едно. Майлс четеше вестници. Днес „Гардиън“. Взимаше каквото му попаднеше.

Тук-там се чуваше проскърцване, някои си говореха тихо. Едно момиче на възрастта на Алберт мина покрай тях. Усмихна му се. Повечето момичета му се усмихваха, усмивки без стеснение. Почти любящи.

Майлс го изгледа над вестника. Алберт отвърна на погледа му, не беше весел.

— Добре ли си? — прошепна Майлс.

— Не — промърмори Алберт и пак се зарови в тухлата.

Майлс знаеше, че Алберт мрази тези усмивки. Беше казал, че ако не седеше в инвалидна количка, подобни усмивки биха означавали намек, таен език, израз на нещо. Сега бяха просто унизителни.

— Не го приемай за нормално — не се отказа Майлс.

Алберт вдигна очи.

— Кое?

— Живота, който водим. Една след друга само гадости, откачено е. Не свиквай с това, не свиквай и с мен, с Михаил, с това пленничество. Постоянно си напомняй кой си всъщност. И че сме на път към нещо по-добро.

— Така ли? Към нещо по-добро? — процеди Алберт.

— Да, поне се борим за това.

— Аз не смятам така — отвърна Алберт. — Аз смятам, че работите в обратна посока, в грешната посока.

— Майка ти прави каквото се налага — каза той тихо.

Бръчка от раздразнение между очите на Алберт.

— И какво значи това, мамка му? — изръмжа той.

— Не псувай.

— Гледай си работата, Майлс.

Майлс се взря в Алберт.

— Означава, че не бива да й се сърдиш, не точно сега — въздъхна Майлс.

— Не се сърдя — възрази той.

— А какво?

Алберт се замисли. Загледа се в книгата, без да чете.

— Не знам. Искам да ти вярвам, че вървим в правилна посока. Но за мен не е така.

Той вдигна очи към Майлс, който сгъна вестника, наведе се към него и прошепна:

— В един друг свят, Алберт, щяхме да постъпим правилно. Защото този свят щеше да го позволява. Но не тук, не сега. Първо най-важното, всичко друго е на заден план.

— „Най-важното“, това е въпрос на гледна точка — възрази Алберт.

Майлс поклати глава.

— Не и за майка ти.

— Напротив. — Алберт пак сведе поглед към книгата.

Алберт Бринкман беше костелив орех. Майлс се върна към вестника, прелисти няколко страници, пак вдигна очи, понечи да каже нещо в смисъл, че в положението, в което бяха изпаднали, няма верни решения. Че каквото и да направят, няма как да излезе добро за всички… Нещо в този стил. Но Алберт вече знаеше всичко това, не се нуждаеше от подобни баналности.

— Ще спасим Лотар — проговори Алберт, без да вдига очи от книгата. — Нямаме друг избор… Няма нужда да казваш нищо, Майлс. — Алберт го погледна. — Не мисли, че не те слушам. Винаги те слушам. Но тук няма какво да се обсъжда.

Едно момиче, няколко години по-голямо от Алберт, му се усмихна широко. Алберт го изгледа изнурено, въздъхна и пак насочи вниманието си към книгата.

21

Лотар беше заключен в стая без прозорци; не беше излизал оттам, откакто Йенс и Горман заминаха за Европа. Дните и нощите се смесваха. Той почти не виждаше пазачите си. В определени часове му носеха храна. Не говореха с него, бързо излизаха и заключваха вратата. Той сънуваше само кошмари. Когато беше буден, стените го притискаха и той изкрещяваше от ужас. Чувството, че полудява, го разяждаше.

Облекчението, когато чу гласа на Йенс зад вратата, беше неописуемо. Йенс влезе в стаята, следван от един от пазачите. Лотар се хвърли в ръцете му. Прегърнаха се, Лотар се тресеше от плач.

— Дойдох си — прошепна Йенс.

Стъпки зад тях, Горман издърпа Йенс от обятията на Лотар, избута го от стаята и затръшна вратата.

Горман се ухили криво. Разтвори ръце като за прегръдка. Толкова беше надрусан, че целият гореше.

— Ела при татко — прошепна Горман.

Лотар не помръдна.

Ударът дойде от нищото, улучи Лотар в брадичката. Той се строполи на пода. Горман продължи да се усмихва по същия начин, докато сипеше жестоки ритници върху Лотар.

22

Еди беше проследил Томи до купон със стари полицейски началници, на който пиеха бира и стреляха. От време на време се събираха. Изстрелваха няколко пълнителя по хартиени силуети в мазето на полицейското управление, след това се наквасваха и се мятаха на колите към къщи.

Еди прецени, че разполага с минимум два часа.

Анцуг, найлонови калцуни върху обувките, гумени ръкавици, маска на устата и нахлупена плетена шапка. Така изглеждаше Еди Буман в осем часа вечерта, когато проникна с взлом в къщата на Томи Янсон през старата врата на задната тераса с олющена бяла боя и лесна за разбиване ключалка.

Дневната блестеше от чистота. Дори прекалено. Еди се движеше внимателно. Томи нямаше аларма. Полицаите рядко си инсталираха. Военни, охранители и други хора от сферата на сигурността бяха луди по алармите и разните системи за сигурност. Но ченгетата едва ли не държаха вратите широко отворени, тайничко се надяваха някой наистина да се вмъкне у тях, та да могат да го гръмнат при самозащита.

Еди се заизкачва по лакираното чамово стълбище. И на горния етаж нямаше нищо интересно. Просто всичко беше ненормално чисто. Дори леглото на Томи беше старателно постлано. Твърда кръгла възглавничка за украса върху изпънатата покривка. Еди не разбираше. Това ли беше Томи Янсон? Може би имаше нова жена? Но не виждаше следи от нищо такова…

Той се върна долу.

Кухнята. Много готварски книги, някои за напреднали, почти професионално кухненско оборудване…

Той намери вратата към избата. Тясно стълбище, стръмно и тъмно. Котелно помещение, после нещо като килер. И тук същата работа — хубава храна, скъпа храна, луксозна храна. И една врата; заключена врата.

Еди затърси ключ върху рамката, на пода, зад и под бурканите в килера… Нищо.

Огледа ключалката. Модерна. Трудна за разбиване. Еди погледна часовника. Още имаше време.

Свали си якето, пусна го на пода, коленичи върху него и се взря в ключалката, хванал двата шперца в ръце и фенерчето с уста.

Съсредоточеност. Пипкава и напрегната работа. Потта се стичаше по челото право в очите, той мигаше… Ключалката не се даваше. Еди започна отначало. Пак и пак.

Звук отгоре. Стъпки откъм приземния етаж.

Томи не можеше да се е прибрал… Не още.

Еди си го повтаряше бързо, докато продължаваше да върти шперца.

Нямаше връщане назад… Застави се да работи бавно и внимателно, като през цялото време се ослушваше за звуци откъм стълбището. Щракването, което беше очаквал, се чу след двайсет минути. Еди превъртя патрона, вратата се открехна, той се вмъкна вътре. Стаята беше малка и тясна; кабинет. Компютри, шкафове за документи, рафтове с папки. Шредер, копирна машина… И тук също маниакален ред и чистота. Той се заслуша за шумове откъм горния етаж, преди да се заеме за работа. Намери юесби входа на компютъра, вкара една флашка. Компютърът се събуди. Малката лед-лампа на флашката замига, докато файловете с троянски коне се прехвърляха в компютъра на Томи Янсон. Сега вече Еди можеше да управлява компютъра дистанционно и да чете документите на Томи от къщи. Освен това във файловете имаше код, който активираше вградения микрофон на компютъра.

Горе заработи прахосмукачка. Бръмчеше и се плъзгаше по пода. Еди се поотпусна.

Предпазливо отвори шкафа… документите бяха плътно наредени в чекмеджетата. Разстоянието между натъпканите папки беше тясно. Еди разлистваше, проверяваше. Една папка пълна с информация за полицаи. Всичките мъже. Еди познаваше повечето, до един имаха склонност към насилие. Всички бяха станали полицаи точно по тази причина, също като Еди… Той намери и себе си в папката. Трудови договори, служебни досиета, всичките ксерокопия. Записките на Томи. Разследването на убийството на Рикард Егнел. Въпросителни знаци… Разпит на Аника… Еди се вторачи невярващо. Аника, бившата му, която го напусна. Говорила е с Томи след раздялата им. Томи й е казал, че Еди е подходящ кандидат за по-добра работа, секретна работа. Томи бил длъжен да интервюира близките му, за да му направи профил. Аника се отзовала, разказала на Томи всичко за Еди, че едно време бил хулиган, побойник… В документа фигурираха дати на различни събития от живота им. Денят, в който тя го напусна… същият ден, в който Рикард Егнел умря в парка. Томи беше нарисувал с червен химикал голяма удивителна, оградена с кръгче. Имаше и разпити на двама приятели на Рикард Егнел. Фотороботът доста приличаше на Еди.

Еди прегледа папките на другите ченгета. И там същите материали. Интервюта с близките им за различни случки. Томи беше свързал всички с неразкрити престъпления. Това, значи, е бил методът на Томи да набира хора. С Еди му се беше получило… Изглежда, че Томи беше рискувал, беше направил догадка. И Еди се беше хванал на въдицата…

Флашката в компютъра на Томи престана да мига, Еди я извади и я прибра в джоба си. Тъкмо щеше да си върви, когато една папка на рафта привлече вниманието му. На гърба й пишеше СБ. Софи Бринкман… Еди я разтвори. И тук изобилстваше от информация. Тя била вдовица на някой си Давид Бринкман, имали син, Алберт, в момента тийнейджър. Прикован на инвалиден стол след злополука с автомобил миналата година, бил блъснат.

Еди продължи да чете.

Софи била медицинска сестра и се запознала с Хектор Гусман в болницата, където той лежал след нараняване… Полицията я притиснала да донася за Гусман… избягала след престрелката в „Трастен“… Много странична информация за роднини и приятели. Места, където би могла да се крие… Снимки, официални документи и доста странична информация за Хектор Гусман, произхода му, семейството…

Той внезапно осъзна, че фоновият шум от горния етаж е заглъхнал. Прахосмукачката беше млъкнала.

Еди снима всички документи, които успя. Като неспирно се ослушваше.

Върна папката на рафта. Излезе от кабинета, взе си якето от пода, затвори внимателно вратата, ключалката щракна от само себе си.

Той се скри в един ъгъл на открития малък килер. Спотаи се в мрака, изпънал гръб, неподвижен в странното си облекло, и започна да обмисля алтернативите. На нивото на земята имаше прозорци, които се отваряха. Би могъл да се покатери през някой от тях. Но Томи не оставяше нищо на случайността, Еди го беше разбрал още в мига, в който стъпи в къщата. Томи Янсон беше различен, беше странен. Човек не можеше да го разбере. Перфекционист… Така че един отворен прозорец на избата би го накарал да прерови цялата къща… и да разбере… и да убие Еди незабавно…

Вратата към горния етаж се отвори. Стъпките надолу по стълбището бяха бързи.

По дяволите…

Еди стоеше неподвижно, тихо се молеше Томи да отиде в кабинета. Само че той сви зад ъгъла и дойде право в килера, където се криеше Еди. Нямаше повече от метър помежду им. Еди видя профила на Томи, който търсеше нещо на лавиците. Единствената мисъл на Еди беше, че човек несъзнателно усеща кога го наблюдават. Затова стисна очи, затвори се в себе си, намери друго място. Вече не беше тук, в килера на Томи. Намери друго място. Далеч оттук, далеч назад във времето. Еди беше малък… Спеше върху овча кожа, беше меко, някой го вдигна, прегърна го, нежно. Еди се чувстваше в безопасност… Остави човекът да го носи, да го държи, да го закриля. Представата за време изчезна. Еди се остави да го отнесат. Остави се на течението… скри се.

Еди отвори очи. Томи го нямаше. В избата беше тихо, горе отново се чуваха стъпки.

Еди реши да не поема повече рискове. Почака да падне нощ. Накрая се прокрадна нагоре по стълбите, през кухнята… дневната, антрето. Излезе през главния вход, затвори зад себе си и слезе по застланата с камъни пътека. Излезе на шосето, под бледата светлина на уличните лампи, далеч от къщата на Томи; Еди се затича, маратонките тупаха по асфалта.

Енергията му беше неизчерпаема…

23

Навсякъде около него бенедиктинските монаси изпълняваха ежедневните си задължения, най-вече работеха в градината.

Интересни хора, мислеше си Хектор. Притежаваха смесица от непринуденост, уважение, мълчаливост, топлота, упование, сериозност и спокойствие. И над всичко това — колективно убеждение, че това добро е достатъчно добро да подчинят живота си на него.

Вълнистият пейзаж на Тоскана пред него. Той седеше в беседката сред трендафили и портокалови дръвчета. Трудно беше да затвори очи за красотата. Чувствата бяха противоречиви. Откакто дойде, целта му беше да се махне. И сега денят беше настъпил.

Постоянната мисъл, че един ден ще напусне манастира, не му беше позволила да се отпусне и за миг. Сякаш през цялото време активно се беше борил срещу всичко прекрасно, което го обкръжаваше. Сякаш духовното искаше да надделее… Но той беше Хектор Гусман…

Хектор пак погледна монасите. Двама от тях работеха долу в билковата градина. Друг, също като него, седеше на каменна пейка малко встрани.

Хектор се питаше дали отношението му щеше да е различно, ако Лотар беше при него, ако Софи беше жива, ако империята му беше непокътната… Дали в такъв случай би приел благодатта на това място? Дали в такъв случай би се опитал да стане добър, веднъж завинаги?

Хектор въздъхна дълбоко, избърса си лицето.

По хрущящия чакъл приближаваха стъпки. Любезното лице на брат Роберто му се усмихваше.

Старият монах, братовчед на бащата на Хектор, седна на ниско столче до Хектор. Настани се удобно. Погледа красивата гледка, после се обърна към Хектор.

Не каза нищо за това, че Хектор се е преоблякъл в нормални дрехи. Никога нищо не обсъждаше. Никога не говореше за друг човек в негово отсъствие. На всеки въпрос отделяше време за внимателно обмисляне. На някои още не беше дал отговор, вече пет месеца. Често посочваше, някак между другото, важността на взаимодействието между работа и молитва.

— Разбрах, че днес заминаваш — започна брат Роберто.

Хектор не отговори.

— Би ли могъл да вземеш това със себе си, в сърцето си, и да го задържиш?

— Не — поклати глава Хектор, — няма да мога.

Отговорът, като всичко друго за брат Роберто, беше окей.

— Знаеш ли го със сигурност? — усмихна се монахът.

Хектор кимна.

— Значи всичко, което изживя тук, просто ще изчезне? — Той направи жест, изглеждаше радостно учуден.

— Не, ще го потисна.

Брат Роберто кимна.

— Да, съвсем човешко поведение.

Стояха в мълчание. Мълчанието беше приятно в компанията на брат Роберто, беше непринудено.

— Ако остана тук, какво ще стане тогава? — попита Хектор.

Роберто се засмя.

— Аз ли да знам?

Но Хектор искаше отговор, макар да знаеше, че няма да получи такъв. Искаше да знае точно каква е цената на добрината, за да може още тук и сега да се уговори със себе си…

Той вдигна очи. Природата, красотата, уханията, светлината, шумовете — всичко беше тук, пред него. И в него се криеше истината и блясъкът на доброто. Беше му поднесено на тепсия, Хектор трябваше само да посегне и да го вземе. Но той скръсти ръце, предпази се от всемогъщото добро.

— Понякога човек трябва да постъпва правилно — продума монахът.

Някаква граблива птица нададе крясък високо в небето.

— Ти си голям човек, Хектор — продължи брат Роберто. — И баща ти беше такъв. А големите хора понякога заемат твърде голямо място в този живот.

Роберто потупа Хектор по крака, изправи се и си отиде.

Това ли беше всичко? Без довиждане, без дори… Но разбира се, Роберто не го беше грижа дали Хектор е тук, или не, друго го вълнуваше, нещо по-велико от това, и то обхващаше и Хектор, и всички други хора, той никога не правеше разлика.

Внезапна мъка; не искаше да си отива оттук. Поглед в земята, вътрешен спор. Дали би могъл да се върне, след като… след като свършеше онова, което се налагаше да свърши?

Хектор стана от пейката, тръгна по чакъления път към портите на манастира.

Действителността се върна при него. Кого заблуждаваше, по дяволите?! Само себе си. Щеше да се лее кръв, той никога нямаше да се върне тук, никога повече нямаше да види този човек. Не в този живот, нито в следващия. В едно нещо Хектор Гусман се беше убедил по време на престоя си в манастира — че нямаше да получи втори шанс. Когато този живот свършеше, той щеше да гори в ада за вечни времена.

Той напусна манастира и повече не погледна назад.

24

Чуха се няколко сигнала. Софи седеше на пода в кухнята, облегната на стената и с телефона на ухото. Използваше IP телефон, който минаваше през сървърите на посолството и беше непроследим.

Той отговори с напрегнат глас:

— Томи.

— Можете ли да говорите? — попита Софи.

— Слушам — изсъска Томи Янсон.

— Маями — съобщи тя.

— Кога? — той си прочисти гласа.

— Съобщете на тамошните си колеги незабавно, нека си отварят очите на четири. Кажете им, че вие ще им дадете знак кога да действат.

— Сигурно ли е?

— Сигурно е.

— Само Хектор?

— Има ли значение?

Томи продължи:

— Място?

Софи му даде адреса в Маями, който беше получила от Йенс. Чу как той записва информацията на ръка.

— И после? — попита Томи.

Беше й странно да говори с него по телефона.

— После ли? — повтори тя. — Ще го екстрадират, ще го върнат в Швеция, нали така се прави?

— Да, обикновено е така — потвърди той.

— А след това как ще процедирате вие, Томи?

— Ще бъде задържан по подозрения в убийство. Ние двамата с прокурора ще подготвим обвинението, ще сглобим всичко, което успеем…

Той замълча.

— Но?

— Рано или късно ще стигнем до задънена улица. Нямаме достатъчно доказателства.

— И тогава идва моят ред.

— Да, тогава идва вашият ред.

— Искам свидетелска защита.

— Ще го уредя — съгласи се Томи.

— Трябва да остана анонимна през цялото време — настоя тя.

— Трудно ще е, прокурорът ще има последната дума.

— Не бива да се разчува, че Хектор е в Стокхолм. Трябва да се държи в тайна до процеса…

— Какво?!

— Никакви шумотевици. Никаква информация, че Хектор Гусман е задържан, никаква информация за предстоящия процес.

— Това не мога да го уредя.

— Напротив, можете. Използвайте фалшиво име, каквото искате, просто дръжте медиите и всички любопитни на разстояние, докато аз приключа участието си като свидетел.

— Искате прекалено много — въздъхна той.

— Не мисля така — отвърна тя.

— Само че моята роля свършва дотук.

— Докарайте го в Швеция, запазете анонимността му, осъдете го, вкарайте го в затвора за дълго време. И тогава ролята ви ще свърши — поправи го тя.

Томи отвори уста, но тя го изпревари:

— А сега се свържете с полицията в Маями. Ще ви се обадя, когато моментът настъпи.

Софи затвори.

— Искаш ли да поговорим… Софи?

Майлс стоеше на прага.

— Няма какво да говорим — промърмори тя и се изправи. — Намери цялата налична информация за къщата в Маями, където държат Йенс и Лотар. Нека Алберт ти помогне. Тази вечер ще планираме. Утре двамата с Михаил отлитаме.

Тя излезе от стаята.

Томи седеше на дивана на проститутката. Касандра беше до него и правеше онова, за което й се плащаше.

Той мислеше за разговора със Софи, преценяваше ситуацията, опитваше се да разбере каква игра играе тя. Засега сякаш всичко вървеше според нейните планове. Щяха да арестуват Хектор в Маями…

Томи извади телефона си, който беше свързан с камерите в Прага. Беше му станало навик, проверяваше записите на всеки час-два. И сега пак. Забърза ги тройно. Минувачите профучаваха по улицата, никой не влизаше и излизаше от посолството…

Търпение, Томи… Близките му набиваха в главата тази дума от малко дете. Тогава беше твърде импулсивен… трудно се съсредоточаваше…

Главата на Касандра се люшкаше нагоре-надолу. Щеше да му се удаде сгоден случай… Щеше да намери Софи и Майлс Ингмаршон и да изпразни пълнителя на пистолета в главите им…

А ако случаят така и не се удадеше, щеше да замине в чужбина и да чака… Търпение. И после щеше да ги убие… Щеше да ги убие, каквото ще да става.

— Касандра, искаш ли някой ден да се преместиш да живееш с мен в Испания?

Тя спря, погледна го с искрено отвращение, затърси признаци на лудост в очите му, но те бяха ясни и нормални.

— Няма нужда да решаваш на мига — поясни той и я потупа леко по бузата. — Продължавай.

Томи набра номера на познатия си в полицията на Маями.

Чу се сигнал свободно.

— Yes, Tommy Jansson here again.

Той говореше високо и ясно, все едно международната връзка все още беше лоша като едно време.

Касандра просто спря.

Той раздразнено заклати глава, щракна с пръсти, даде й знак да продължава. Тя въздъхна и пак се зае.

Той им даде адреса в центъра на Маями, обясни, че там държат свидетел, че Хектор Гусман ще дойде, че трябва да го арестуват. Томи затвори.

Касандра се беше изправила.

— Какви ги вършиш?

Тя тръгна да излиза от стаята.

— Вратът ми ще се схване — тросна се тя.

— Би ли престанала?

Касандра се спря на прага, погледна Томи.

— Не е ли по-добре да идваш тук с нагласата, че и днес няма да успееш да свършиш, Томи?

Той не я разбра.

— Никога не ти се получава, Томи. Идваш тук ядосан и си тръгваш още по-ядосан… Не е ли по-добре да си промениш нагласата? Тъкмо ще е по-голямо събитие, когато най-после свършиш, а като не става, няма да е такъв проблем. На мен ми звучи като добра идея.

Касандра се скри в банята.

— Но какво ли знам аз? — подвикна. — Аз съм просто една курва.

Вратата на банята се затръшна.

Томи усети, че устните му са се изкривили. Скована и неразбираща усмивка. Как си позволяваше да му говори така?

Той стана, закопча си панталона. Прекоси коридора, спря пред вратата на банята. Потропа три пъти, силно.

— Касандра?

Мълчание.

— Касандра?!

— Какво има?

— Няма да ми говориш така, разбра ли?

Гласът му — неубедителен, без авторитет.

Звук от развиване на руло и откъсване на тоалетна хартия.

— Хубаво — отговори тя безразлично.

Той се вторачи в гладката врата. Уважението, това беше проблемът…Никой не го уважаваше. На никого не му пукаше.

Касандра пусна водата.

Еди се притесняваше.

Каролине Берйер се беше обадила. Съгласи се да се срещнат. Адресът беше в снобарската част на града. В момента той се намираше там, насред Йостермалм. Сградата — грамадна и заплашителна, от старомодна тъмночервена тухла. Прозорците — високи и бели с твърде много решетки. През годините бръшлянът бе пропълзял нависоко по фасадата. Кучетата обичаха да препикават този род сгради.

Еди въведе кода, който му беше дала.

Асансьорът го отведе до четвъртия етаж.

Каролине Берйер отвори вратата, прецени го набързо. Кимна почти незабележимо.

— Заповядайте.

Тя го поведе през голям вестибюл с паркет на пода; беше десетина сантиметра по-ниска от него, боса, носеше избелени джинси, бяла блуза, русата коса беше небрежно хваната с шнола.

— Ухаете приятно — отбеляза тя.

Това не го очакваше.

— Да, сложих си одеколон — заекна той. Прозвуча като идиот.

Явно и тя остана с такова впечатление, тъй като каза само:

— Аха.

Влязоха в просторна дневна. Мебелировката — оскъдна и класическа. През високите прозорци проникваше много светлина. Той се огледа.

— Тук ли живеете?

— Не, сестра ми живее тук.

Еди се притесни.

— Тя тук ли е?

Каролине седна на големия диван. Босите крака потънаха в дебелия килим. Изглеждаше приятно.

— Да — отговори тя.

— Обещахте…

— Моля ви се — прекъсна го тя с настойчив поглед. — Непознат мъж, който ми праща есемеси и заплашва, че ще умрат хора? Да, заповядайте у нас, ще бъда съвсем сама.

Той проклинаше глупостта си.

— Благодаря, че ме пуснахте — смотолеви.

— Няма защо — отвърна тя и продължи да се взира в него с лека бръчка на челото.

— Виждали ли сме се? Познаваме ли се? — попита го.

— Не.

Тя не прие думите му за чиста монета, затърси из паметта си, но се принуди да се предаде.

— Как се казвате? — поиска да знае.

— Няма значение — отвърна Еди и още веднъж разгледа стаята.

— Винаги предпазвам източниците си — увери го тя.

— Този път няма да можете — отвърна той.

— Казвате, че сте полицай? — продължи тя. — Мога да проверя кой сте.

Той сви рамене.

— Не съм тук, за да ви лъжа — отговори.

Тя се взря в него… отново.

— През цялото време ли ще стърчите прав? — попита го.

Той дойде на себе си и се тръшна на креслото срещу нея.

— Сестра ви? В момента слуша ли ни? — попита.

Каролине поклати глава:

— Не.

— Сигурна ли сте? — настоя Еди.

— Вие поискахте да се срещнем — скастри го Каролине. — Ако щете ми вярвайте, изборът е ваш.

Еди сви юмруци. Съмнението се върна с пълна сила. Не защото нямаше доверие на тази жена. А просто защото си беше такъв, до мозъка на костите, Еди — нерешителният…

— Имам история… по-скоро фрагменти, но трябва да бъде разказана.

— Защо?

— Защото, както казах, ще умрат хора.

— Кой ще умре?

— Още не знам.

— Може ли да не сте толкова загадъчен?

— Не мога — поклати глава той.

Тя присви очи, все едно търсеше скрити следи, опитваше се да види нещо, което беше там, но отказваше да се покаже.

— Страхувате ли се? — попита тя.

— Да — призна той, без да се замисля.

— Да не сте направили нещо глупаво?

Той кимна, стисна юмруци.

— Да.

Каролине се беше попривела напред.

— За това ли е цялата работа? Оплели сте конците?

Той поклати глава.

— Не. Е, може би непряко, но не е свързано с големия въпрос.

Тя пак ококори очи.

— Охо! Големият въпрос? И кой е той? — попита с леко насмешлив тон.

— Не знам — процеди той.

— Тоест сте загадъчен, уплашен, направили сте някаква глупост, но тя няма нищо общо с големия въпрос, който не ви е известен?

— Общо взето — кимна той.

— И някой ще умре?

Тя се облегна назад.

— На мен не ми звучи като вестникарска сензация, вие как смятате?

— Вие ще кажете, аз не разбирам от тези неща — прошепна той.

— Но? — подкани го тя.

— Но… така започваме. Така започвате. Дадох ви две имена.

Тя се наведе към масичката, на която беше оставен отворен бележник.

— Софи Бринкман и Томи Янсон? Неизвестна жена и началник в Криминална полиция…

Тя го погледна.

— Какво очаквате да открия?

— Нещо, което ще събуди интереса ви.

— И до какво трябва да доведе това?

— Тя да бъде защитена — отговори той.

— Софи Бринкман?

— Да. Ако разкриете всичко, ако действате предпазливо и откриете онова, което смятам, че ще откриете, работата ви ще се превърне в защита за нея.

— Ако наистина сте полицай, както твърдите… Защитата й не е ли ваша работа?

— Да.

— И?

— Точно това правя.

— Чрез мен?

— Да не би да не съм се обърнал към когото трябва? — попита той.

— Не знам, как смятате?

Еди замълча, Каролине продължи с по-спокоен тон:

— Имам чувство, че си губя времето…

Тук свърши всичко. Еди я изгуби. Пак се проклинаше, вече не знаеше за кой ли път.

— Няма ли да е по-лесно просто да се обадите на Софи Бринкман? — попита тя.

Той не смееше да разкрие твърде много, страхуваше се да не унищожи малкото, което имаше… Но инстинктивно чувстваше, че Каролине Берйер е добра, дори по-добра, отколкото бе очаквал.

— Тя бяга, крие се — каза Еди.

Най-после искрица интерес у Каролине.

— От кого? — поиска да знае.

— От полицията. И не само.

Още една искрица.

— Не разбирам — рече тя.

— Нито пък аз. Но животът й е в опасност, в това съм сигурен. Обаче вие трябва да намерите ключа за всичко това. Аз имам само фрагменти.

— Тогава ми дайте фрагментите, за бога. — Тя едва не се засмя.

Той се почеса по главата, извади сгъната страница от вестник от джоба си, изглади я. Цялата беше нашарена с флумастер.

— Хектор Гусман… — промълви Еди.

Каролине се замисли.

— Името ми е познато…

— Ресторант „Трастен“? — напомни й той.

Тя напрегна паметта си. Поклати глава.

— Разчистване на сметки в подземния свят преди около година в ресторант във „Васастан“ — обясни Еди. — Престрелка, трима-четирима убити, сещате ли се?

Тя кимна леко.

— Да… Вечерните вестници писаха — сети се тя. — Ние също, но бързо го зарязахме. Полицията не разкри нищо, нали?

— Не, така си и остана.

— И?

— Тя е била там.

— Софи?

— Да.

Пак беше привлякъл вниманието й.

— Откъде знаете?

— Чух я да го казва.

— Къде и кога?

— Няма значение… Но тя е била в „Трастен“ заедно с Хектор Гусман, когато избухнала престрелката.

— Какво още чухте?

— Че е била близка с него, с Хектор… може би са имали връзка, а може и още да са заедно.

— Кой е той? Този Хектор Гусман?

— Някакъв гангстер. Наполовина испанец, наполовина швед… Никъде няма почти никаква информация за него.

— Къде е в момента? — попита тя.

— Не знам, полицията така и не го откри. Двамата със Софи избягали в Марбея скоро след това. Оттогава — нищо.

Тя пак се наведе над бележника.

— А комисарят… Томи Янсон? Той какво общо има с всичко това?

— Имало една полицайка, която разследвала Хектор Гусман, Гунила Страндберг, така й е името, мъртва е. Вероятно корумпирана. Доколкото разбирам, притискала е Софи. Оттам е връзката с Томи Янсон. Или нещо повече. Софи Бринкман знае много неща за Томи Янсон, от една страна, за Хектор Гусман, от друга. Тя се намира между двамата. Ще си изпати…

Каролине Берйер се опитваше да навърже чутото.

— Аз пиша за престъпления във финансовия свят — каза тя. — Понякога за политика. Това е съвсем друго, ако това, което казвате, е вярно.

Той мълчеше.

— Защо точно аз? — попита тя.

— Защото сте журналистка.

— Има и други журналисти.

— Чета статиите ви, колонките, почти всичко, което пишете — обясни той. — Вече доста години.

— И ми разказвате всичко това, понеже четете статиите ми? — Тя се усмихна криво, сякаш цялата история по-скоро я дразнеше, отколкото нещо друго.

Еди нареди няколко листа на масичката пред нея. Това бяха несвързаните му записки. Страниците, които беше снимал от папките за Софи в избата на Томи.

— Казвам се Еди Буман — каза той. — Работя като криминален инспектор. Никой не знае, че съм тук, че говоря с вас. Това е сериозно, наистина сериозно. Иначе не бих се свързал с вас… Ако искате да продължим, обадете ми се. Ако не… — Той посочи снимките и записките. — Съветвам ви да ги изгорите.

Еди се изправи и си отиде.

Еди излезе на улицата, насочи се към метрото. Беше прецакал всичко. Сам си беше виновен… Тя беше перфектна. Това само го ядоса повече. Перфектна в държането си, отношението. Безстрашна, пряма, интелигентна, съпричастна, отзивчива.

Еди пресече „Карлавеген“, сви по алеята и пешеходната улица между платната. Наситен мирис на разлистени дървета и лято.

В нея имаше и нещо скрито… Нещо, което той не можеше да определи…

Стъпки зад него, забързани.

— Ей, Еди Буман — подвикна Каролине и го настигна, леко задъхана, маратонки на краката.

Спряха се. Тя го изгледа, по-дълго от обичайното, все едно търсеше нещо. Еди се почувства неловко и отклони поглед.

— Не, гледай ме — настоя тя.

Той се подчини. Очите й бяха сини, веждите тъмни.

— Инфантилен ли си? — попита тя.

— Моля?

— Просто отговори.

— На кое?

— Инфантилен ли си, или се преструваш, идиот ли си, или интригант?

Той се засмя на тирадата й.

— Не ви разбирам — отговори само.

— Ти си полицай.

— И какво от това?

— Познавам доста полицаи. Някои са като малки момченца.

Той искаше да отговори нещо, с което да я затапи. Но тя не му се присмиваше ни най-малко. Говореше сериозно. И той искаше да бъде също толкова откровен. Затова се замисли над въпроса.

— Не знам — промърмори, за да печели време. — Може и така да е — продължи след малко. — Поне част от мен.

Каролине не отместваше очи от лицето му.

— Но преди беше по-зле, в началото — продължи той.

Тя кимна предпазливо.

— Окей — каза му по-меко. — Но аз не мога да се справя. Не мога да се справям с инфантилност и глупост у възрастни хора… Трябва да престанеш, ако искаш с тебе да се разберем.

— А ще стане ли? Ще се разберем ли?

Тя кимна.

— Да. Ще проверя всички материали, които ми даде. Ще потърся информация по моите канали… Ако намеря нещо, по което да работя, продължаваме. Нищо не обещавам. Ако бягаш от отговорност и не се държиш като зрял човек, директно слагам точка.

Този път той се взря в нея.

— Какво се промени от тръгването ми досега?

— Гласове в главата ми, които крещяха да изтичам след теб.

— Окей — кимна той. — А какво значи това? Не ми приличате на човек, който чува гласове.

Тя се усмихна леко, разтри си врата несъзнателно.

— Не знам… Понякога нещо се процежда, безпокойство… истина, може би. Стори ми се, че долових нещо такова у теб.

— Толкова ли сте проницателна?

— Да — потвърди тя. — А може би ти също си, Еди Буман.

Настъпи космично мълчание — онова, над което никой няма власт. Продължи няколко секунди по-дълго от необходимото, както винаги. Еди ровеше в пръстта с върха на обувката си.

— Окей — проговори той в несръчен опит да вземе контрол над ситуацията.

— Окей — усмихна се тя. — Ще ти се обадя.

Тя му подаде ръка с леко преувеличено движение. За част от секундата той помисли, че се приготвя да го прегърне приятелски. Тя нямаше такива намерения, но горкият Еди не я разбра.

Получи се неловко и недодялано. Дистанцирана половинчата прегръдка, при която неговата скула се удари в нейното чело.

— Това няма да го повтаряме — подметна тя с едва сдържан смях, обърна се и си отиде.

Лицето на Еди пламна от срам; ръцете — дълбоко в джобовете на джинсите. Вероятно ги е пъхнал несъзнателно там след прегръдката. Те все попадаха в съмнителни положения, все едно се криеха. Все пак, когато продължи пътя си, Еди изпитваше облекчение. Тя го караше да се чувства в безопасност. Не за собствената си сигурност. А защото можеше да бъде искрен с нея. Дори не страдаше, задето се изложи. Тръгна надолу по „Грев Турегатан“. Ръцете все така в джобовете.

Каролине Берйер нямаше време за детинщини. Нямаше време за игрички или заплетени социални стратегии. Тя беше пряма, смела, отговорна и с чувство за хумор. Знаеше си цената, това беше очевидно. Беше светло, беше свежо. Беше симпатично.

25

Три часа със самолет от Лима до Богота, оттам вътрешен полет до Перейра в западна Колумбия.

Братята си поделяха бутилка „Джим Бийм“ на задната седалка в автомобила под наем. Леви, облегнал глава назад, свиреше фалшиво с уста.

Арон шофираше с една ръка. Мислеше какво предстои. Имаше лошо предчувствие. Дори да откриеха Лотар, дори по някакво чудо да успееха да свалят Игнасио и да завземат организацията му. Какво щеше да стане след това? Каква беше следващата стъпка? И какво очакваше Хектор? Преди половин година, преди Хектор да изпадне в кома, отговорът беше очевиден. Пълна газ, борба със зъби и нокти, щяха да покажат на всичко живо, че сега те са най-силните, най-големите и най-яките…

— Арон? — глухият глас на Леви до него. Беше престанал да свирука.

— Да?

— За какво мислиш?

Арон погледна Леви, после пак се обърна към пътя. Сложи и двете ръце на волана.

— Че нямам нетърпение това да приключи — отвърна той.

Електрически и телефонни жици като паяжина над тях, докато се плъзгаха през Картаго и вечерното слънце покриваше всичко със смарагдовозелена мъглица.

Хората ги зяпаха. Бяха грингоси. Кинг и Виктор, облегнали лакти на отворените прозорци, отвръщаха на вторачените погледи, оглеждаха се за заплахи.

Арон шофираше нагоре по един хълм, след това по по-ниско възвишение, вдигаше облаци прах. Спря срещу един гараж и загаси двигателя. Улицата беше оживена. Безпризорни кучета. Деца, които играеха футбол. Насядали на групички мъже, които не вършеха нищо. Разхождащи се жени, които си приказваха.

Арон се озърна.

— Какво мислиш? — попита Леви, който също се оглеждаше.

— Не виждам нищо особено.

Арон набра номер на телефона си.

— Пристигнахме — съобщи и затвори.

Трясъкът от вдигане на ролетка отекна из цялата околност. Слаб мъж в твърде големи камуфлажни дрехи, останали от някоя казарма, се усмихваше, оголвайки бели като сняг изкуствени зъби.

— Ян — представи се той и се ръкува с всички. Ръкостискането беше твърдо и силно, също и погледът. Очевидно това беше правилото му в живота. Единственото, както щеше да стане ясно съвсем скоро.

Ян, крайнодесен южноафриканец, около шейсетгодишен, започнал кариерата си, като гонел членовете на АНК с ловна пушка. А през последните двайсет години — партизаните от ФАРК в джунглите на Колумбия. Кинг и Виктор плеснаха длани в неговата като стари колеги в убиването на комуняги.

Ян ги покани в голяма стая. Сандъци с боеприпаси по пода.

— Тези са с американски пищови, сравнително нови. Вземете които искате — посочи той. — И ги поставете ей там.

Той показа един празен сандък, издърпа бутилката „Джим Бийм“ от ръката на Виктор и пи дълго, все едно така демонстрираше сила. Кинг го ритна между краката. Ян падна на земята и се запревива.

Арон и Леви огледаха оръжията.

— Уреди за нощно виждане, заглушители като за начало. И обратното. Интензивна и унищожителна стрелба в момента, в който ни усетят. Така мисля. Ти?

— И аз — съгласи се Леви. — Също и автомати, за да влезем и да прочистим къщата.

Арон и Леви започнаха да отделят оръжията, които искаха.

Братята и Ян се бяха сприятелили, пиеха уиски и взимаха амфетамини, мереха си бицепсите, играеха канадска борба на разнебитена дървена маса. Не им стигна. Сбориха се на пода, Ян беше жилав, не се предаваше, притисна Кинг на земята и му направи ключ.

— Надървил се е — изкрещя Кинг, побесня, зарита и се освободи.

— Мамка му — изпъшка Ян и бързо скочи на крака.

Братята му се нахвърлиха едновременно. Викаха му, че е педал.

Леви се намеси. Арон даде на Ян хартия да избърше кръвта от лицето си и започна да се пазари грубо за оръжията. Ян не спореше, парите не бяха важни. В отплата искаше да го вземат да трепе хора.

— Не днес — поклати глава Арон.

Натовариха сандъка в багажника. Ян унило спусна ролетката.

Пътуването на север към резиденцията на дон Игнасио беше дълго. Братята допиха уискито и накрая захъркаха на задната седалка.

Телефонът на Арон иззвъня.

— Да?

— Момчето не е там — съобщи Лешек.

— Къде е?

— В Маями.

— Да отидем ли? — попита Арон.

— Не, вие продължавайте по план, но не предприемайте нищо, докато не ви дадем знак.

Разговорът приключи. Арон предаде на Леви кратката информация от Лешек.

— Сега разбирам — каза финландецът и изгледа Арон.

— Какво? — не го разбра Арон.

Кинг спеше неспокойно на задната седалка и хъркаше.

— Лешек прави плановете, Лешек получава лъвския пай, а ти даже не участваш.

Арон хвърли бърз поглед на Леви. Сви рамене.

— Звучи тъпо — продължи Леви.

— Хектор прецени, че така е най-добре — отвърна Арон.

— И защо?

— Бях изтощен, трябваше да се съсредоточа върху по-малко неща — обясни той.

— Така ли е?

Кинг промърмори неспокойно насън.

— Отчасти — призна Арон.

Пътят беше стръмен, озоваха се зад една цистерна, която забави скорост, забуксува. Арон се опита да я изпревари.

— На мен ми се струва, че Хектор слуша Лешек. Не теб — продължи Леви.

— Хектор е променен — въздъхна Арон. — Комата го промени.

Арон тъкмо щеше да изпревари цистерната, но се наложи да се върне в своето платно. Насреща дойде кола и шофьорът наду клаксона яростно.

— В смисъл?

Пътят се освободи, Арон задмина цистерната.

— Загуби нещо… намери нещо друго — отвърна Арон.

— Не можеш ли малко по-конкретно? — подразни се финландецът.

— Не е толкова целенасочен. Стана по-умислен.

Кинг пак промърмори нещо насън, този път звучеше уплашен.

— Тоест?

— Други приоритети — отговори Арон.

— Тоест? — Леви започваше да се ядосва.

— Гневът изчезна — отвърна Арон. — Вроденият гняв на Хектор.

— И какво представляваше той?

— Надсмиваше се на целия свят — каза Арон. — Това беше двигателят му. Стана трудно да работя за него, да разбирам какво иска, накъде сме се запътили и защо.

— Вече му нямаш доверие? — поиска да знае Леви.

— Не на него, на преценката му.

— Тоест му нямаш доверие… И той сигурно го е усетил.

— Може — сви рамене Арон.

— Значи, Хектор те смъква в йерархията и качва Лешек на твое място?

Арон мълчеше.

— И ти си започнал сам да взимаш решения, затова си отишъл и си убил любовницата му с нож.

Арон погледна вляво, растителността в долината беше гъста и тъмнозелена.

— Не мога да стоя безучастно отстрани и да гледам как всичко се срутва — каза той.

Кинг изпищя на задната седалка. Събуди се с ужасèн поглед, огледа се на всички страни.

Никой не продума. Всички си имаха своите кошмари.

26

Във вечерния мрак самолетът кацна в Маями.

Почти не разполагаха с време. Даже изобщо.

Софи и Михаил се качиха на автомобила под наем и намериха адреса в центъра на Маями, който им беше дал Йенс. Висока сребриста жилищна сграда с балкони с изглед към Маями Бийч на изток.

Тя паркира нагоре по улицата, на петдесетина метра от стъклената врата. Портиер на рецепцията, иначе спокойно.

Вдигнаха очи към сградата.

— Дванайсетият етаж, последната врата вляво, като слезем от асансьора. — Тя отвори дамската си чанта, извади пачка долари, сгъна ги в ръка.

— Гледай внимателно. Ако пазачът не приеме подаръка, ще трябва да дойдеш да го убедиш.

Тя слезе от колата, вдигна качулката на тънкото си яке, огледа се и пресече улицата. Жегата във Флорида беше тежка и плътна, наоколо почти не се мяркаха хора. Движението беше слабо, повечето коли само минаваха през квартала.

Стъклената врата се отвори автоматично. Софи влезе в преддверието, лъхна я сух леден повей от климатика. Мъжът зад гишето натисна някакво копче, отвори се още една врата и тя пристъпи навътре.

— Мога ли да ви помогна? — попита той отегчено.

Портиерът носеше черен костюм, четеше списание за състезателни коне, държеше остарял мобилен телефон.

Тя извади банкнотите, петстотин долара.

— Напуснете работното си място за един час, когато ви се обадя. — размаха парите пред лицето му.

Оказа се лесен.

Софи взе номера на телефона му и си тръгна.

Тъкмо щеше да пресече улицата, когато една кола й препречи пътя. Черна и лъскава на светлината на уличните лампи. Мъжът на предната седалка, профилът му…

Хектор…

Сърцето й спря.

Жената, която караше, Соня…

Софи се върна на заден ход в сградата.

Постара се да запази спокойствие.

— Стана по-бързо, отколкото очаквах — обясни тя и се помъчи да се усмихне. — Трябва да ви помоля да тръгнете още сега.

Портиерът не възрази. Събра си вещите, докато Софи следеше колата с поглед. Видя как спря нагоре по улицата, стоповете светнаха. След това направи обратен завой и намери място за паркиране.

Портиерът вече излизаше.

— Каква марка е онази кола? — попита тя и посочи към Соня и Хектор.

— Онази черната, джипът?

— Да.

Той присви очи.

— „Навигейтър“ — каза той. — „Линкълн Навигейтър“. Ще се видим след час.

Тя забърза навътре в сградата, намери скривалище при асансьорите, набра номера на Томи Янсон в Стокхолм.

— Да? — отговори Томи след няколко сигнала.

— „Линкълн Навигейтър“, черен, Хектор Гусман и Соня Ализадех — съобщи тя и даде на Томи информацията за името на улицата и местоположението на автомобила.

Няколко секунди тишина, докато Томи записваше.

— Кажи името по букви — помоли я той.

Софи му го каза.

— Ясно ли е всичко? — попита тя.

— Да — отвърна той, — ще им предам веднага.

Софи затвори.

Шахматната дъска и фигурите бяха дървени. Лотар с белите, Йенс с черните. Двамата играеха на масата в кухнята.

Горман — надрусан на дивана както обикновено; по телевизията даваха лекарска сапунка, той ядеше чипс от шумолящ пакет, дъвчеше бързо.

Лотар съсредоточен, облегнал глава на дланта си. Йенс се взираше в него, докато местеше една пешка, един ход напред, задържа пръста си върху нея за момент, преди да я пусне.

Йенс осъзна положението си. Беше попаднал в капан, изгледа кръвнишки Лотар, който се засмя.

— Мога само да се защитавам — рече Йенс. — Държиш ли да продължим с това унижение?

— Да — заяви Лотар доволно.

— Окей — примири се Йенс и върна един топ към собствения си цар.

Лотар пак се изсмя.

— На твое място не бих го правил…

Той хвана офицера си, премести го диагонално и взе коня на Йенс в същия миг, в който един страничен прозорец се пръсна на парчета. Йенс чу как куршумът изсвистява покрай тях. Заби се в рамото на Горман и го отхвърли назад на дивана, той нададе силен писък от болка.

— На пода! — извика Йенс на Лотар.

Горман, с кокаин по лицето, лежеше на килима; пистолетът със заглушителя в ръката; пълзеше към една колона.

С няколко бързи крачки Йенс стигна до него.

Всичко се разви за части от секундата. Горман чу стъпките, завъртя се към него, пистолетът също. Чу се изстрел, пареща болка в лявата ръка на Йенс. Той се стовари върху Горман с цялата си тежест, Горман се опита да насочи оръжието към главата му, но Йенс успя да хване пистолета с лявата си ръка. Куршумът на Горман беше постигнал целта си, в ръката му нямаше сила. Би трябвало и при Горман да е така, той също беше прострелян. Само че той беше надрусан до дупка с кокаин… А и държеше пистолета със здравата ръка. Йенс осъзна, че е безнадеждно, че Горман ще го застреля право в лицето.

Йенс се хвърли настрани, ритна Горман в гърлото и още един път — в раненото рамо.

Това му даде двете секунди, които му бяха нужни, за да застане зад Горман. Йенс изпълзя над и покрай него, заключи врата му с предмишница, стисна с всички сили, адамовата ябълка се притисна в гръкляна. Горман съскаше тихо, бореше се, риташе с крака, вдигна оръжието назад, към Йенс. Йенс използва пострадалата си ръка да избие пистолета. Котка и мишка… Горман беше мишката. Мишка на кокаин… Когато мишокът разбра, че не може да убие Йенс, насочи оръжието към Лотар, който се криеше в кухнята.

Горман се опитваше да каже нещо. Какво обещах?

Йенс разбра какво ще се случи. Все така стиснал Горман за гърлото, той го издърпа от пода, за да промени траекторията, но американецът бързо изпразни пълнителя по посока на Лотар. Изстрелите цъкаха рязко и ясно през заглушителя. Йенс стискаше с все сили. Горман продължи да стреля, докато вратът му не изхрущя. После изпусна пистолета на пода. Сега дойде ред на Йенс да изпълни обещанието си, да убие хиената… плъха… свинята. Всичко щеше да свърши още сега…

Той стисна с две ръце, не му пукаше за болката в лявата… Краката на Горман ритаха във въздуха. Съскането от устата му не спираше. Йенс изпитваше омраза, наслада и омраза. Тя стигна връхната си точка, когато се чу лекото изпукване. Вратът на Кевин Горман се счупи, тялото се отпусна и натежа, когато той най-сетне умря…

Йенс пусна трупа на пода и хукна към Лотар, който лежеше по гръб в кухнята. Блузата му — пропита с кръв.

Лотар се засмя, като видя Йенс. Смехът прикриваше страха.

— Спокойно, Лотар — прошепна Йенс.

— Мъртъв ли е… Горман… мъртъв ли е? — попита Лотар.

— Мъртъв е.

— Благодаря… — промълви момчето.

На пътната врата се потропа силно, няколко пъти.

Лешек беше улучил Горман от първия опит. Но куршумът не попадна, където трябваше. Кевин Горман мръдна точно когато Лешек натисна спусъка. Скри се от погледа му. Ако ситуацията беше по-друга, той би изпразнил пълнителя напосоки с надеждата поне един куршум да улучи целта. Но Лотар беше в апартамента.

Лешек нямаше време за губене. Остави оръжието на покрива и се втурна надолу по стълбите.

Затича се по горещия асфалт на улицата, хвърли един поглед към Хектор и Соня, които чакаха в колата. Лешек извади електрошока от джоба на якето. Вратата на сградата се отвори автоматично. Той влезе в преддверие, пред него се отвори стъклена врата. Лешек пристъпи в приемната. Тихо и пусто. Нямаше пазач…

Късмет? Нямаше време да мисли за това, забърза към асансьора.

Там, скрит от погледите на минувачите по улицата, натисна копчето. Зачака с електрошока в ръка.

Нещо зад него… Безшумно и едро…

Той понечи да се завърти, но усети здрава хватка около гърлото си, неописуемо силна ръка стисна тейзъра, притисна го към гърдите му и пусна петдесет хиляди волта в тялото му. Лешек се разтърси и падна на земята.

Михаил седна върху Лешек и му овърза с тиксо ръцете, краката, устата и очите. Остатъка от тиксото нави няколко пъти около главата му, за да покрие ушите. Лешек беше опакован като пакет, не чуваше и не виждаше нищо, не можеше да шукне.

Вратата на асансьора се отвори, Михаил го издърпа вътре.

Софи се присъедини към него. Пътуваха нагоре в мълчание. На дванайсетия етаж се чу изпиукване и вратата се отвори.

Намериха апартамента. Михаил пусна Лешек на пода и задумка с юмрук по вратата. Мина известно време.

Йенс отвори, насочил пистолет със заглушител към челото на Михаил. Свали го. Софи се показа.

Ужас и паника изпълваха очите на Йенс.

— Лотар е прострелян — каза само.

Софи се втурна в апартамента. Михаил издърпа Лешек вътре и затвори след себе си. Остави го в антрето.

Лотар, пребледнял и облян в студена пот, се усмихна безсилно, като видя Софи и Михаил в кухнята. Лежеше на пода, целите му дрехи бяха в кръв.

— Здравей, Софи… Здравей, Михаил! — прошепна.

Софи заплака и хвана студената му ръка.

— Здравей, Лотар — поздрави го, като се мъчеше да звучи спокойно.

— Здрасти, Лотар — избумтя гласът на Михаил.

Той седна до него, сложи ръка на челото му.

— Как се чувстваш, моето момче? — попита меко.

— Замръзвам.

Софи и Михаил се спогледаха.

— Ще ти мине за нула време. Медицинската сестра дойде — усмихна се Михаил в опит да излъчва спокойствие.

Йенс донесе кърпи, бутилка водка и ножица.

Софи свали блузата на Лотар с помощта на ножицата. Коремът беше покрит с кръв. Тя натопи една кърпа във водката и го избърса. Лотар се разтресе от болка. Дупката от куршума се виждаше ясно, той губеше много кръв.

Тя се наведе, провери за изходна рана, но на гърба му нямаше кръв. Куршумът беше останал в тялото на Лотар.

— Лотар, как мислиш, улучен ли си и другаде освен в корема?

Той поклати глава.

— Не, само един куршум.

— Можеш ли да си мърдаш пръстите на ръцете и краката?

Той провери.

— Да.

— Хубаво — помъчи се да се усмихне тя.

Обърна се към Михаил:

— Дръж кърпата върху раната.

Софи мина на шведски. Погледна Йенс.

— Линейката идва ли? — попита го.

Той поклати глава.

— Защо?

Той отново поклати глава.

— Не можем, ще бъде разкрит.

— Трябва да отиде в болница, Йенс. Кърви страшно силно. Ще умре…

— Какво можеш да направиш, тук и сега? — попита Йенс, видимо разстроен.

— Трябва му хирург… Трябва му болнична апаратура. Прострелян е в корема. Нямам представа в какво състояние е.

— И преди си вадила куршум, бяхме заедно — прекъсна я той.

— Само че от рамо, не беше животозастрашаващо, имахме инструменти, упойка… Обади се на Бърза помощ. Веднага!

— Хората на Игнасио ще го намерят — възрази Йенс. — Ще го довършат.

— Ще се обадим в полицията — отвърна тя. — Нека придружат линейката, да го пазят.

— Полицията не можа да опази Лотар от хората на Игнасио.

— Иначе ще умре още тук — изпъшка тя.

— Не можем да губим време в спорове — прекъсна я Йенс. — Чуй ме, нямаше да го кажа, ако не бях сигурен! — Губеше самообладание, при последните думи повиши глас.

Спогледаха се.

— Какво можеш да направиш? — попита Йенс отново, този път по-кротко.

— Не знам. Не знам колко тежко е пострадал.

— Значи, започваме с това, прегледай го — каза той възможно най-спокойно. — Направи всичко, което е по силите ти. Ако не се получи… тогава ще му мислим, става ли?

Погледите им се срещнаха. Йенс и Софи.

— Защо трябва ние да взимаме това решение? — въздъхна тя.

— Защото няма кой друг.

— Той е прострелян, Йенс. Трябва да го оперират, трябва му упойка…

— Имаме неограничени количества кокаин — отвърна той. — Също и доста хероин.

Тя поклати глава.

Йенс не се предаваше.

— Не можеш ли да използваш наркотиците?

Кокаин и хероин?

Тя се опитваше да мисли, но потъна в бездната на нерешителността.

— Софи! — подкани я Йенс грубо.

Тя се помъчи да си припомни какво е учила.

— Кокаинът може да действа като болкоуспокоително, локално — промълви. — Също и като вазоконстриктор…

— Какво значи това?

— Че за известно време би могъл да спре кървенето — обясни тя.

— A хероинът? — попита Йенс.

Софи погледна Лотар, после Йенс. Каза неохотно:

— Хероинът е опиат… болкоуспокоително. Извънредно силно… опасно за живота. Ако сбъркаме, сърцето му няма да издържи.

Тя видя надежда у Йенс.

— Да имате някакво болнично оборудване? — попита го.

Йенс поклати глава.

— Инструменти? — продължи тя.

— Най-вече кухненско оборудване.

Тя забеляза раната на ръката му.

— Ранен ли си?

— Близна ме един куршум. Няма страшно, повърхностно е. Сам ще се оправя… Кажи какво да правим.

Тя мислеше трескаво.

— Събери всичко, което намериш — каза накрая. — Всичко, което може да влезе в употреба. Кипни вода и я остави да изстине. Трябва ми нещо, с което да измеря малки дози от наркотиците. Остри ножове…

Той се втурна да изпълни нарежданията й.

— И нещо за шиене. Каквото и да е — продължи тя.

Софи се обърна към Михаил. Той беше сложил нова кърпа върху раната на Лотар, другата беше пуснал на пода, цялата в кръв.

— Ще се погрижим за Лотар още сега — обясни му тя. — През цялото време ще ти казвам какво ще правя, за какво ми трябва помощ.

Михаил кимна.

Лотар беше пребледнял дотолкова, че изглеждаше едва ли не прозрачен. Софи го погали по челото. И то беше ледено и изпотено. Очите му потърсиха нейните.

— Какво ще ме правите?

— Кажи ми как се чувстваш — поиска да знае тя.

Хвана го за китката, за да му премери пулса.

— Уморен съм — отговори той.

Пулсът беше слаб, едва го улови.

— Друго?

— От време на време треперя от студ. Съвсем за кратко.

— Ще те прегледаме още сега — обясни тя и несъзнателно погали ръката му с палец. — Съжалявам — промълви.

— За какво?

— За всичко.

— Ти и всички останали — усмихна се той леко. — Всички непрекъснато ми се извиняват. Прощавам ти, прощавам на Йенс, на Михаил… на баща ми, на всички. Сега престанете с глупостите, ако обичате.

Изражението на Лотар омекна, когато добави:

— Просто не искам да умирам.

Хектор пушеше тънка пура през прозореца на автомобила, от време на време поглеждаше часовника.

Соня усещаше напрежението му, сложи ръка на рамото му, потупа го леко.

— Добре ли си? — попита го.

— Когато Лотар седне в колата, ще съм добре — отвърна той нетърпеливо.

— Скоро — прошепна тя.

Чакането се превръщаше в своеобразно мъчение.

— Къде се бави Лешек? — едва доловима агресивност в гласа му.

— Да отида? — предложи Соня.

— Не, още не, да му дадем няколко минути — възрази той неохотно и пусна пурата през прозореца, сякаш изведнъж беше добила неприятен вкус.

Слаб звук, който обаче не можеха да сбъркат. Сирени на полицейски коли. Далеч оттук.

Той изгледа Соня въпросително. Тя поклати глава.

— В Америка сме — каза успокоително. — Тук е обичайно.

Сирените обаче приближаваха, слабо светлосиньо сияние в неоновата нощ озари сградите в далечината.

Кожената седалка изскърца, когато Хектор се обърна да погледне назад. Някъде отдалеч приближаваше още един полицейски автомобил, сирените виеха, светлината мигаше по-ярко.

Соня погледна наляво по улицата — една полицейска кола сви към тях в далечината, задницата леко поднесе, преди гумите да намерят сцепление и колата да се засили към тях.

Положението ставаше критично. Хектор и Соня се размърдаха неспокойно.

— Идват от всички страни — промърмори Хектор, по-скоро на себе си.

— Да потеглям ли? — попита тя.

Хектор се взря във входа с надеждата да види как Лешек излиза с Лотар. Но нямаше никого.

— Тръгвай, но бавно и спокойно — нареди й.

Соня запали двигателя, даде на скорост и излезе на платното. Сирените приближаваха, вече бучаха. Въртящите се сини лампи осветиха вечерта. Соня измина едва няколко метра.

Полицейските автомобили се появиха едновременно. Напряко на улицата, свистящи по асфалта гуми, агресивно пищящи сирени. Четири бели коли от четири различни страни. Плъзнаха се странично покрай Хектор и Соня и ги обградиха. Отвътре се изсипаха облечени в черно ченгета. Общо осем, крещяха и размахваха оръжията си срещу тях — пушки и пистолети. Вратата на Хектор се отвори. Високи заплашителни викове. Издърпаха го на асфалта. Събориха го по корем, главата му се удари силно в земята, един тежък полицай го възседна. Безброй пистолети се насочиха към главата му. Сложиха му белезници, вдигнаха го на крака и го завлякоха към една от колите.

Mind your head…

И го хвърлиха на задната седалка. Хектор се обърна, видя, че същото стана и със Соня. Напъхаха я в друг автомобил.

Потеглиха, четирите едновременно.

На улицата отново се възцари тишина.

Софи беше накъсала една риза на три части, подаде две на Йенс и Михаил, които ги вързаха пред носа и устата си, за да сведат до минимум риска от инфектиране на откритата рана на Лотар.

Тя не знаеше какво количество хероин да му даде, нито по какъв начин. Софи направи сравнение с морфина, който даваше на пациентите, когато работеше в болницата. Каква беше дозата… тя погледна пакета хероин… И се замисли за готвене и печене.

Софи измери една доза със супена лъжица. Знаеше, че тежи около десет грама, ако можеше да се вярва на рецептите, по които печеше хляб. Отдели един грам на око, една десета част, изсипа го в малко пластмасово шишенце. По-силните разтворими обезболяващи обикновено имаха сила между 5 и 20 мг. Тя реши да се облегне на тези факти; смеси хероина със сто милилитра вода. 10 милилитра трябваше да съдържат 10 милиграма хероин… там някъде…

Тя сипа сместа в лъжица и я изля в устата на Лотар, премери пулса му, преслуша дишането.

Софи прегледа инструментите; това беше кухненско оборудване, не болнично. Два ножа, единият за филетиране, другият — малък кухненски нож. Кухненски пинсети, дълги с тънка дръжка, щипки за сипване на паста. После погледна бутилката водка… кърпите… салфетките… кокаина и хероина. Софи се вгледа в Лотар, той вече беше другаде, не беше тук, беше му добре. Но това не я утешаваше, Софи се измъчваше от ужасни угризения. Обърна се към Йенс, той не каза нищо, само й кимна да започва.

Михаил явно усещаше агонията й.

— Правим това заедно — промърмори той. — Каквото и да стане, ние сме заедно…

— Ако всичко отиде по дяволите — прошепна тя, — ще се обадя на Бърза помощ, ще го защитя със собствения си живот, ще поема всички последствия, знайте го. Няма да ме спирате. Обещавате ли?

Йенс кимна. Михаил кимна.

Софи взе кухненския нож, беше японски. Прокара острието по ръба на прострелната рана, провери как реагира Лотар. Изобщо не реагира. Тя се зае да реже с прецизни движения, разшири дупката. Ножът беше остър, но далеч не толкова остър, колкото й се искаше. Налагаше се да натиска, налагаше се да стърже. Михаил осветяваше корема на Лотар с фенерче, Йенс сипваше малки дози кокаин в раната, когато Софи му заръчаше.

Софи успя да проследи откъде е минал куршумът и е разкъсал плътта на Лотар. Видя точно онова, което не искаше да вижда. Метални фрагменти — куршумът се беше пръснал, беше нанесъл големи поражения.

Възможно най-лошият сценарий… Ако куршумът беше цял и се беше забил в някое горе-долу приемливо място, тя щеше да го остави и да се съсредоточи върху кървенето… Сега обаче трябваше да извади всички фрагменти; бяха остри, остри и животозастрашаващи, не можеха да останат в него.

Софи взе фенера от Михаил, хвана го с уста, поля си ръцете с водка, изсипа малко и в раната. Разтвори ръбовете с пръсти, освети. Основното парче от куршума беше дълбоко навътре, при далака, скрито сред кръв и тъкан.

Краткотрайно изпращяване откъм масата до телевизора, после глас:

Горман, обади се…

Радиостанцията на Горман беше оставена там.

Горман!, извика гласът отново.

— Те се обаждат, той докладва, няколко пъти на ден — обясни Йенс.

— А ако не отговори?

— Предполагам, ще дойдат да проверят.

— С колко време разполагаме? — попита тя.

— Не знам…

Гласът от радиостанцията се чу отново, този път по-настоятелно. Викаше Горман.

— Но трябва да сме готови да се махаме оттук бързо — продължи Йенс.

— Не можем да го местим в този вид. Трябва да извадя всичко, да спра кървенето, да зашия раната. А имаме ли с какво?

— Имаме тиксо и такер — отговори Михаил.

Идваше й да се разпищи.

Софи грабна с окървавени ръце бутилката водка. Отпи две големи глътки, потръпна от горчивия вкус. Хвана пинсетите, бяха от неръждаема стомана и сравнително тънки, поля ги с водка, също и щипките за паста, които Йенс й подаде. Те имаха пружина. Йенс ги закрепи о ръбовете на раната. Така разшири дупката.

— Молете се на Господ — прошепна тя и пъхна пинсетата в тялото на Лотар.

Софи работеше бавно и внимателно вадеше оловото. Челото й лъщеше от пот. От време на време хвърляше един поглед на лицето на Лотар, за да види дали не реагира по някакъв начин. Но той лежеше съвсем неподвижен, упоен от хероина. Може би не усещаше нищо, поне така се надяваше тя.

— Подсуши — нареди тя.

Йенс правеше всичко по силите си. Когато фенерът ги освети, Софи забеляза още няколко фрагмента от куршума, внимателно ги стисна с върха на пинсетата. Пусна парченцата на пода.

Кевин!

Софи подскочи, гласът от радиостанцията беше висок, чу се ненадейно. Тя затвори очи, въздъхна дълбоко.

Всичко вътре беше уязвимо. Тя беше внимателна, стараеше се да не го наранява допълнително.

Гласът се чу отново. Крещеше нещо неразбираемо.

Тя погледна Йенс в очите, той й кимна да продължава.

Едно по-голямо парче от куршума беше заседнало и не искаше да излезе.

— Забило се е — прошепна тя. — Не знам какво ще стане, ако го извадя…

— А ако го оставиш?

— Остро е, на опасно място.

— Нямаме време — казаха Йенс и Михаил в един глас.

— Така не ми помагате! — изсъска тя.

Взе един от пакетите кокаин, бързо го смеси с вода, изля сместа в раната. Пусна още една доза хероин в пресъхналата уста на Лотар. Лицето му си повъзвърна цвета… макар и съвсем мъничко. Тя провери пулса, дишането…

Софи хвана с пинсетата, стисна и дръпна парчето от куршума, то излезе, разкъса нещо. Кръвоизливът, който последва, беше далеч по-бърз и по-силен, отколкото бе очаквала. Кръвта изпълни откритата рана на Лотар като вода — кладенец, бликна нагоре.

Боже Господи…

Още кокаин в раната.

— Притисни, Михаил — извика.

Той се подчини, притисна раната с кърпи, които подгизнаха за секунди.

— Йенс, още кокаин.

Той й подаде едно пакетче. Тя го разкъса, из въздуха се разлетя кокаин. Софи изсипа съдържанието направо в кървящата рана. Зачакаха напрегнато. Кървенето намаля. Кокаинът си свърши работата. За момента.

Сърцето й биеше, гласът от радиостанцията извика, че идват.

— Затваряме раната и се махаме оттук, помогни ми, Йенс — каза тя.

Йенс пристегна раната с пръсти. Софи допря такера до кожата и натисна. Не спираше, забиваше телчетата едно върху друго, за да се получи плътна верига. Михаил залепи отгоре тиксо.

— Не бива да лежи накриво, не бива да помръдва, иначе раната ще се разтвори.

Михаил и Йенс действаха бързо. Разбиха дивана на малки парчета, освен дъното, върху което щяха да положат Лотар.

Вдигнаха го върху него, залепиха с тиксо ръцете и краката му, в случай че се събуди.

Йенс изтича нанякъде и се върна със сак.

— Пари в брой — обясни. — Ще ни трябват.

Той клекна до трупа на Горман, претърси джобовете му. Намери ключодържателя.

— Има гараж — каза Йенс. Подхвърли ключовете на Михаил.

Носилката едва се побра в асансьора. Михаил беше извлякъл и Лешек. Пътуваха надолу в мълчание.

Лъскави автомобили под луминесцентните лампи в гаража. Софи и Йенс се скриха заедно с Лотар между стената и едно бентли.

Михаил изблъска Лешек под един джип по-нататък и изтича към изхода на паркинга и колата под наем горе на улицата.

В бетонното помещение беше твърде тихо. Софи докосна Лотар. Температурата му изглеждаше нормална, пулсът — слаб, но равномерен.

— Здравей, Софи — проговори Йенс.

— Здравей, Йенс — отвърна тя.

— Благодаря ти — рече той.

— И аз ти благодаря — отговори тя.

— Той ще оживее — заяви Йенс.

— Да, ще оживее — съгласи се Софи.

Но думите звучаха празно.

Плъзгащи се гуми по лъскав бетон. Михаил идваше с колата. Спря рязко пред тях.

Свалиха задната седалка, вкараха Лотар.

Йенс изтича до джипа, където лежеше Лешек. Наведе се, смъкна тиксото от едното ухо.

— Лешек, в гаража си. Хората на дон Игнасио идват насам. Съжалявам, че се получи така. Имам нож. Ще ти го дам, ако отговориш на един въпрос.

Йенс разтвори тиксото пред устата на Лешек. Лешек дишаше тежко и трудно.

— Къде е Арон? — попита Йенс.

— Арон? Какво те интересува? — Лешек звучеше искрено учуден.

— Отговори ми.

— Не знам точно. Беше в Перу, сега е някъде в Колумбия…

— Кога ще се видите и къде?

— Нямам представа. Не планираме предварително.

Михаил форсира двигателя. Времето им изтичаше.

Йенс пъхна ножа в едната от вързаните зад гърба ръце на Лешек.

— Успех.

Йенс го потупа за момент по рамото и бързо се отдалечи.

Потеглиха от гаража, изскочиха на улицата, завиха наляво, като се оглеждаха за хората на Игнасио. Доколкото виждаха, нямаше никого.

Михаил натисна газта до дупка, насочи се на север от центъра на града.

Софи седеше при Лотар, наблюдаваше го. Беше блед, дишането му изведнъж беше станало по-затруднено, сякаш започваше да усеща болката иззад стената от алкохол, кокаин и хероин.

— Къде отиваме? — попита Михаил.

Тя беше под твърде голямо напрежение.

— Събужда се — каза само.

— Какви са възможностите? — намеси се Йенс.

— Лотар се нуждае от грижи, всички трябва да се измъкнем от страната, това са възможностите — сопна се Михаил, стиснал волана с две ръце.

Продължи:

— Йенс, това е по твоята част, ти си контрабандист, какво да правим?

Йенс преброи парите в сака.

— Трийсет хиляди долара, там някъде — отговори на незададения въпрос.

След това потъна в размисъл.

— Какво? — попита Софи.

— Едната алтернатива е товарен кораб — започна той. — Преди няколко години прекарах хора по този начин. Големите контейнеровози… имат и каюти, но преди всичко имат лазарет. Може би си струва да пробваме. Това е отправната ни точка: Лотар се нуждае от грижи.

— Парите ще стигнат ли? Ще ни приемат ли? — попита тя.

— Не знам… Последния път платих четири пъти по толкова за един човек. Но обстоятелствата бяха различни.

— Другата алтернатива? — напомни му тя.

— Няма по-добра… но по-надолу в класирането?

— Казвай.

— Отвличаме лекар — отговори Йенс, — караме го да се погрижи за Лотар в някой мотел… После един господ знае.

Лотар тихо изпъшка от болка.

— Товарният кораб — реши тя.

Седяха, закопчани с белезници, заедно с наркомани, проститутки, пияници и побойници в помещение, в което всички очакваха още по-лоши времена.

Бяха отвели Хектор и Соня в южното полицейско управление на Маями в квартала Малката Хавана. Позволиха им да се обадят по телефона. Соня звънна на Лешек, обясни къде се намират. Той пък им разказа за своите несполуки.

— Йенс — изръмжа Хектор. — Прецака ни, паднахме право в капана.

— Защо? — попита Соня.

Хектор помисли.

— Не знам…

Един мъж със светла коса и твърде малко зъби в устата заплака. Жената до него го помоли прегракнало за прошка, взе да го прегръща и целува.

Хектор ги наблюдаваше с отвращение.

— Може ли по-тихо, ако обичате? — каза и извърна очи.

И те млъкнаха… Всички в стаята млъкнаха.

Соня се усмихна леко. Такъв беше Хектор. Излъчваше неочаквано могъщество.

Той се наведе напред. Лакти на коленете, поглед в пода.

— По дяволите, Соня — прошепна той. — Затворени сме в полицейски участък в САЩ. — Тонът му беше горчив.

Тя го разбра. Стените на американските затвори бяха дебели. Нямаше излизане. Изпълни я страх. Не искаше да остава тук.

Влезе един висок полицай, поколеба се за миг заради тишината в помещението, беше необичайна. Посочи Хектор и Соня, махна им да дойдат.

Поведе ги по един коридор.

— Няма да разкриваме нищо за себе си без адвокат — прошепна Хектор. — Ще се опитат да намерят противоречие в обясненията ни. Тук сме на почивка. Отговаряй кратко на лесните въпроси, на трудните не отговаряй изобщо — посъветва я той.

Полицаят ги отведе в приемната, но вместо да ги изпратят на разпит, излязоха на улицата при чакаща кола, черен джип с непозната за тях емблема на вратата. Качиха Хектор и Соня на задната седалка. Не им свалиха белезниците.

Вратата се затвори. Автомобилът потегли.

Цивилно облечен мъж на предната седалка се обърна към тях:

— Удобно ли ви е?

— Кой си ти? — попита Хектор.

— Казвам се Джо — отвърна мъжът.

— Откъде?

— От прокуратурата — отговори Джо.

Беше енергичен, едва ли не жизнерадостен.

— Къде отиваме? — поиска да знае Соня.

— В съда.

— Какво ще правим там? — продължи тя.

— Има време, сега се отпуснете, пътуването не е дълго.

Джо се обърна напред.

— Не знаете кои сме — проговори отново Соня.

Джо пак се завъртя към тях, усмихваше се.

— Напротив, Хектор Гусман и Соня Ализадех, знаем точно кои сте.

27

Софи разгледа контейнеровоза, закотвен на южния кей. Светеше като цял град в нощта. По размери беше чудовищен. Близо четиристотин метра дълъг, шейсет метра широк и натоварен с грамадни контейнери, плътно покриващи цялата палуба.

Вратата на колата се отвори, Йенс седна на мястото до шофьора.

— Няма време, не можем да се качим на борда по обичайния начин. Не и с Лотар на носилка.

Приближи ги мотокар.

— Ще се движим след него — посочи той.

Михаил запали двигателя и подкара колата след мотокара, който се отдалечи от пристана и навлезе между контейнерите на рампата, наредени един върху друг в различни групи. Все едно шофираха през град. Мотокарът лъкатушеше уверено между небостъргачите и накрая спря пред самотен контейнер, притиснат сред другите.

Един мъж с каска слезе от мотокара, отиде при контейнера, вдигна резето и издърпа две големи врати. После пак се скри.

Те издърпаха носилката с Лотар от колата и я внесоха в контейнера; стъпките им отекваха особено в грубата метална конструкция.

Беше тъмночервен, от твърда стомана с вълнисти стени и покрив. Два метра и половина широк, също толкова висок и около шест метра дълбок.

Михаил се спря зад тях.

— Гледайте да оживее — рече той и понечи да затвори вратите и да остави Софи, Йенс и Лотар вътре.

— Михаил — отрони Софи.

Един голям кран се заклати над тях.

— Разкажете всичко на Алберт, всичко, което се случи тук, и не го изпускайте от поглед нито за миг.

Михаил кимна и затръшна вратите на контейнера.

Стана тъмно. Софи си пое дъх.

Откъм тавана се чу страхотно издрънчаване и целият контейнер потрепери.

— Няма страшно — успокои я Йенс. — Просто кранът ще ни вдигне на кораба.

Отделиха се от земята. Право нагоре като с бърз асансьор. Големият тежък контейнер не се клатеше във въздуха, беше стабилен. Вдигна се нагоре, после наляво и надясно с бързи движения. Софи затърси нещо, за което да се хване, макар да нямаше нужда. Чу се проскърцване и спряха неподвижно във въздуха. Висяха така няколко секунди и поеха обратно надолу. Скоростта намаля драстично, преди да ги спуснат внимателно през последния метър. В контейнера всичко отекна, когато докоснаха палубата. Отново силният звук откъм покрива, когато кранът се освободи.

Софи погледна Лотар; още беше в безсъзнание.

— Не вярвах, че ще дойдете — проговори Йенс.

Седеше облегнат на стената, обгърнал с ръце коленете си.

— Раната ти? — попита тя.

Той погледна ръката си, увита с парче плат.

— Добре е — увери я.

Софи отиде при него, седна, размота плата. Раната беше мръсна, със засъхнала кръв и инфектирана. Тя я проми с каквото беше взела от апартамента. Той не трепна.

— Издържаш на болка — отбеляза тя.

— Само когато съм изплашен.

— Така ли е? Изплашен ли си?

— Бях, страхувах се, че Лотар ще умре.

— Но оживя — прошепна тя.

— Засега — поклати глава той.

Тя не знаеше какво да отговори.

— В момента не мога да направя нищо повече — продължи тя и пак превърза ръката с плата.

— Ернст умря — каза Йенс.

Ернст… Адвокатът и финансов съветник на Хектор. Софи беше работила с него, той беше перфекционист, иначе затворен човек.

— Как? — попита.

— Почти не го виждах. Държаха го затворен недалеч… Преди да ни преместят в Маями, го разстреляха пред очите ми. И пред Лотар.

Софи изпита единствено отвращение и омраза. Нямаше край. Тя легна с глава в скута на Йенс, в зрителното й поле влизаха подът на контейнера и Лотар, който лежеше по гръб. Завързан, дрогиран… И Ернст… Всичко беше просто… недостойно.

— Смятам, че дон Игнасио е погълнал цялата организация на Хектор чрез Ернст — продължи Йенс. — След това вече не му е бил нужен… Изглежда е постъпил по същия начин и с Ралф Ханке.

— Какво? — стъписа се тя. — Какво е направил с Ханке?

— Взел е голяма част. Погълнал я е… Игнасио стана твърде голям. Всичко, което притежаваше Хектор Гусман… И вероятно повечето на Ралф Ханке. Държи и сина му.

— Ти видя ли го?

— Почти не. Веднъж-два пъти. Двамата с Лотар бяхме отделени от останалите.

— Как се казва?

— Кристиан… Кристиан Ханке.

Потънаха всеки в своите размисли. И двамата не откъсваха поглед от Лотар, който лежеше в хероинова кома и се люшкаше опасно близо до границата между живота и смъртта.

— Лотар видя неща, които не биваше да вижда — продума Йенс. — Душата му е измъчена. Той е храбър… дързък, но животът беше непоносимо несправедлив спрямо него.

Вибрации под тях. Разтърсиха корпуса като слабо земетресение и огромният кораб напусна пристанището.

Хектор и Соня отново висяха в чакалня. Този път в денонощно отворената сграда на съда в северно Маями. Джо седеше до тях, сърфираше с телефона и се кикотеше на разни смешки в интернет. Показа на Хектор и Соня котка, която правеше high five. Те не се развеселиха особено.

Наближаваше разсъмване. И въпреки това гъмжеше от народ. Хектор се огледа. Юристи, асистенти, ищци, обвиняеми, свидетели, преводачи, публика, охрана, полицаи и някой и друг журналист. Контролиран хаос.

— Съжалявам, Соня — промълви той.

— Недей — спря го тя.

Хектор не вдигаше очи от излъскания под.

— Работата е сериозна — продължи той и я погледна за момент.

Тя, изглежда, усети мрачното му отчаяние, тъй като отклони поглед.

— Още не знаем защо сме тук — опита се да го успокои тя с безгрижен тон, да прикрие неопровержимата истина, че са затънали до гуша.

Около тях всички бързаха насам-натам.

— Понякога ми се ще да си бях останал в Тоскана, в манастира, при брат Роберто и останалите — въздъхна той.

— Защо? — изненада се тя.

— Нямаше да се озовем тук.

Соня сви рамене.

— Е, тук сме, а и на теб всъщност не ти се стои при монасите. Така че няма какво да го мислиш.

— И все пак го мисля — отвърна той.

— Какво има, Хектор?

— Всичко ми се струва толкова безсмислено…

— Обикновено не говориш така, за бога, не се предавай.

— Свършено е, Соня — промърмори той.

Извикаха един номер. Джо погледна бележката в ръката си, изправи се и им махна да тръгнат с него.

Глъч, живот и движение в заседателната зала. Решенията се взимаха на конвейер. Прокурори, адвокати и асистенти непрекъснато си сменяха местата на скамейките.

Дъното на залата. Съдийката стоеше в средата, на по-високо. До нея — разсилен. Месингова табелка на трибуната, Judge Helen Gahagan. Носеше черна тога.

Отведоха Хектор и Соня пред нея. Съдийката прочете документите.

— Здравей, Джо. Решение за екстрадиция ли? — попита тя.

Джо кимна:

— Да.

Тя прелисти книжата.

— Но тук пише само за едно лице, Хектор Гусман, кой е той? — попита тя и присви очи към залата.

Джо се обърна и направи знак на Хектор да се покаже.

Хектор пристъпи напред.

Съдийката огледа Хектор и се върна към документите.

— А жената с него?

— Името й е Соня Ализадех — отговори Джо. — Тя е съучастница на Гусман. Затова трябва да бъдат екстрадирани заедно.

— Само че в документите няма нищо за нея — възрази съдийката. — И не сте намерили документи за самоличност? И двамата са пристигнали с фалшиви паспорти. Това е федерално престъпление.

Хектор беше притеснен. Мъчеше се да разбере.

— Всичко стана много бързо — продължи Джо. — Нося документи за екстрадиция, също и за Соня Ализадех. — Джо размаха някакви хартийки. — Може ли да се приближа?

Съдия Гахаган му махна да дойде.

— Какво става? — попита Соня.

— Не знам — отвърна Хектор. — Но се моли на Господ да ни изпратят някъде далеч оттук… заедно.

Джо и съдията разговаряха, спореха. Тя изглеждаше недоволна, все едно искаха от нея да си гледа работата през пръсти. Отпрати Джо с движение на ръката, той кимна и се сви леко. След това тя подписа някакъв документ, подаде му го и удари с чукчето.

— Следващият! — извика.

Джо се върна, изглеждаше доволен.

— Тръгваме — посочи изхода и подмина Хектор с бърза стъпка.

— Джо? — обади се Хектор.

Джо се завъртя наполовина.

— Да?

— Къде отиваме? — попита Хектор.

— На летището.

— А после?

Джо размаха документите.

— В Алпите!

— Моля?

— При сиренето и обетованата земя на часовниците — заяви Джо щастливо.

— Какви ги приказвате?

— Sweden!

Джо имаше пропуски в образованието.

Лешек бе седял на скамейката за публиката в съдебната зала, беше тръгнал след Хектор и Соня, когато ги отведоха, чу за екстрадицията в Швеция.

Лешек набра номера на Арон. Сигналът свободно звучеше накъсано. Сякаш звънеше на толкова отдалечено място, че мрежата едва го достигаше.

Чу се изщракване и изпращяване, после глас:

— Ало?

— Чуваш ли ме? — попита Лешек.

— Чувам те — потвърди Арон.

— Полицията хвана Хектор.

Мълчание. Лешек продължи:

— Тъкмо щяхме да измъкнем Лотар… Соня и Хектор чакаха навън в колата. Полицията ги залови.

— Къде? — попита Арон.

— В Маями…

— Някой се е раздрънкал, кой?

— Йенс Вал може би… Точно сега е все едно. Ще върнат Хектор и Соня в Швеция. Така че заровете някъде стоката, веднага идете на някое летище и хващайте първия самолет за Стокхолм.

28

Големите железни врати на контейнера се отвориха. Зад тях стоеше мъж по къси панталони и тениска. Сресан на път, загорял на слънцето.

— Аз съм Стив, корабният лекар — представи се той с аристократичен британски акцент и погледна към Лотар, който още лежеше на пода.

— Предполагам, че това е момчето, което се нуждае от помощ.

Софи усети слаб мирис на алкохол около него.

— Ще ми помогнете ли? — обърна се той учтиво към Йенс.

Вдигнаха импровизираната носилка и излязоха на палубата.

Бриз лъхна Софи, лек привкус на солена вода. Не виждаше почти нищо, докато вървеше след Йенс и лекаря, които носеха Лотар. Само контейнери от всички страни.

Лекарят забеляза удивлението й.

— Този контейнер, с който дойдохте — каза той. — На борда има близо десет хиляди, наредени един върху друг. Трудно е да си го представи човек, нали?

— Къде са всички хора?

Беше очаквала да види усилена дейност навсякъде.

— На кораба сме само десет души. Повечето са охранители, освен капитана, готвача и мен… Но и ние помагаме в допълнение към основните си задължения. Тук това е най-важното. Да не допуснем тези проклети тенекии да се катурнат зад борда.

Рампа. Надолу, водеше под палубата. Всичко беше от желязо и стомана, голямо, студено и твърдо, в колосални мащаби.

— Кажете сега за момчето — продължи лекарят.

— Прострелян е — започна Софи. — Извадих фрагменти от куршума. Но едно голямо парче остана вътре. Имаше силен кръвоизлив…

— Лекар ли сте?

— Медицинска сестра — поясни тя.

Вървяха по дълъг коридор.

— Кръвотечението? — попита Стив.

— Временно спряно.

— Как?

— Първо разтвор, после чист кокаин.

— Обезболяващи, упойка?

— Хероин и алкохол.

— Обикновена вечер в града — отбеляза лекарят.

Тя почти се усмихна не защото й стана смешно, а понеже той не я критикуваше.

— Не е зле да побързаме — продължи доктор Стив.

Лазаретът представляваше малко помещение без прозорци. Манипулационна масичка в средата, болнично оборудване до стените.

Оставиха носилката на Лотар върху кушетката. Заеха се да свалят тиксото от ръцете и краката му.

— Има какво още да се желае от лазарета — подметна Стив, — но ще трябва да се задоволим с толкова.

Софи включи система на Лотар и му направи ЕКГ. Йенс застана до главата му и му сложи кислородна маска.

Лекарят провери всички стойности и го приспа с анестезия.

Вдигна одеялото, което покриваше Лотар. Гледката, която го посрещна, беше гротескна. Видя съсирена кръв, разлепено тиксо, телчета, забити в синьо-червена кожа…

Доктор Стив вече не звучеше любезно, когато каза:

— Ако искате да излезе нещо от цялата работа, ще правите точно каквото ви казвам.

Поиска форцепс и скалпел и се зае да вади телчетата от плътта. Изведнъж от раната започна да се лее гъста кръв, машините запиукаха. Дишането на Лотар спря.

Йенс се опитваше да го обдишва, но Лотар бързо си отиваше.

29

Каролине Берйер се беше обадила.

Сега той седеше на дивана й. Тя — на пода, облегната на дивана, доста близо до него. Четеше от някакви листове; косата на кок; той се взираше в шията й.

— Групата, създадена от Гунила Страндберг, е била експериментален проект. Радвали са се на привилегии, работели в малък екип срещу организираната престъпност. Движели се по ръба и поемали рискове. Освен всичко друго, разследвали няколко югославяни, един шведски финансист и Хектор Гусман.

— Стигнало ли се е до обвинение?

— Не — отвърна тя.

— Значи е възможно да са били корумпирани, да са присвоявали пари?

— Може би.

— И половината екип е измрял?

— Да. И вечерните вестници са се разровили. Но не открили нищо, нямало нищо необичайно… освен че толкова народ умрял, разбира се. Но за всеки смъртен случай си имало обяснение…

Тя остави листовете на пода до себе си.

— Сори, Еди Буман, няма какво да изровим оттук.

— Свърза ли всичко това с Томи Янсон?

— Томи Янсон бил началник на Гунила Страндберг… Нищо повече.

— И ако тя наистина е крадяла пари, ако е била корумпирана? — настоя Еди.

— Тогава трябва да търсим в съвсем друга посока, ще отнеме много време. Ако открием нещо, ще открием и връзка с Томи Янсон. А това ще отнеме цяла вечност.

В далечината свистеше влак.

— Това, което чух, не стига ли? — попита той.

— Разбира се, че не.

— Защо?

— Защото не.

— Това не е отговор.

— Напротив, Еди, отговор е.

— Не е достатъчно — не се даваше той. — Би трябвало да можеш да го използваш по някакъв начин. Като основа, над която да надграждаш. Да конструираш историята…

Каролине наведе глава, погледна надолу и заговори:

— Баща ми все повтаряше: „недей да хленчиш, поеми отговорност, бъди честна, не се дръж истерично, сравнявай цените, когато пазаруваш, и не ставай като майка си…“. Нещо такова. След което се премести във Франция с новата си жена. Оттогава минаха двайсет и пет години. Зад резкия му тон и груба представа за света, заедно с изкривеното му и наивно убеждение, че по-голямата част от човечеството мисли като него… подсъзнателно, той беше разумен. Разумът идваше от това, че беше искрен. И искреността му се дължеше на това, че той знаеше всичко за себе си. Или обратното… няма значение.

Каролине се обърна към Еди, погледна го, попита с поглед дали следи мисълта й. Той й кимна да продължи.

— Това себепознаване — продължи тя. — Тази способност в пълна степен да открие истината в себе си беше нещо, което той умееше да отрази и в другите хора и по този начин да ги разбере. Понякога повече, отколкото те разбираха себе си… Той твърдеше, че съществуват искрените и…. не неискрените, както би очаквал човек, а по-скоро неинтелигентните… Това бяха противоположностите в неговия свят.

Тя се замисли, продължи:

— Интелигентността, казваше той постоянно, е същото като искреността. Ако не съществува като здрава сила в душата на човек, не съществува и почти нищо друго, само обвивка, която се опитва да имитира онова, което вижда у другите.

Тя замълча. В стаята се възцари тишина.

— Тъй ли? — обади се Еди. В тона му като че ли имаше нотка на сарказъм. Лековат присмех от страна на някой, който смята, че е по-наясно с нещата от всички останали. Но Каролине не му обърна внимание.

— Станах журналист — продължи тя. — Започнах да пиша статии и доста бързо установих, че съм пропита с теориите на баща ми. За доброто и злото. Не можех да се преструвам, не можех да минавам напряко. Все едно истината се намираше в интервалите между думите, които пишех. Все едно действително беше там, все едно даваше на текста причина за съществуване, когато беше истинен. Когато беше наистина важен… И обратното, нямаше я, когато се плещеха глупости. Веднага ставаше грешен, дори неистинен.

Еди бавно започваше да схваща за какво говори тя.

— Не може да се избегне — приказваше Каролине. — Не може да се заобиколи. През годините разчитах измислиците на другите журналисти; веднага различавам истината от неистините, а в някои случаи и чистите лъжи. И ти го умееш, нали, Еди?

Той изръмжа едно да.

— Статията, която искаш да напиша… Все едно да създам фалшива истина, просто няма как. Не мога. Невероятно трудно е. Дори не знам как.

— Какво ти трябва?

— Трябва ми реалността. Трябва ми някой, който знае всичко. Трябва ми някой, който е участвал. Трябва ми Софи Бринкман — заключи Каролине.

— Но нея я няма.

— Не, няма я.

Това беше.

— Труден характер си — отбеляза Еди.

— В това няма нищо лошо — сви рамене тя.

И двамата размишляваха. Еди отвори уста да зададе въпрос, но тя го изпревари:

— Разказах ти за баща ми… и за себе си. Ами ти? Женен ли си, Еди?

Въпросът дойде изневиделица, той не беше подготвен.

— Не.

— Приятелка?

— Не…

— Деца?

— Не…

— Приятели? — попита тя.

— Не и такива, с които да се гордея.

— Братя и сестри?

Еди се забави за миг с отговора.

— Не.

— Родители?

— Не.

Тя се засмя.

— Това не го вярвам.

— Вярвай каквото щеш — отвърна Еди.

Тя поклати глава.

— Никой не може да бъде толкова самотен — възрази.

— Не е толкова лошо, колкото звучи. Бях самò дете, израснах по приемни домове. Татко беше несполучлив обирджия от Гьотеборг, непрекъснато лежеше в затвора. И после умря. Мама… Изчезна някъде на север, когато бях на десет.

Времето се точеше, секундите бяха дълги, в тихата стая се чуваше скърцане.

Приключиха с личните драми. Каролине въздъхна, тонът й се промени:

— Разрових се около Софи Бринкман, нищо не открих. Все едно не съществува. А самотните жени на нейната възраст обикновено съществуват, особено в интернет. Но там тя е като мъртва. Използвах всички възможни канали… нищо.

— И? — попита той.

— Нямам с какво да работя, а в такъв случай не мога да ти помогна; нито на нея.

— Отказваш ли се?

— Докато не получа някаква твърда основа…

Той имаше основа. И не можеше да я изгуби точно сега.

— Софи Бринкман се крие в Прага заедно със сина си и един полицай на име Майлс Ингмаршон — каза той направо.

Тя се завъртя към него.

— Откъде знаеш? — изненада се.

— Просто знам.

— Защо не каза досега?

Истината просто излезе, той не успя да я спре.

— Той ме изпрати там. Томи Янсон…

— За какво?

— За да убия и двама им.

Еди чу ехото на думите си, видя как Каролине се вцепенява. Съжали за казаното… отдън душа.

Каролине се изправи, направи няколко крачки, отдалечи се от Еди.

— Не можах — продължи той. — Прибрах се у дома. Реших да я спася, да разоблича Томи.

Тя го гледаше, той видя страха в очите й. Обгръщаше се с ръце.

Той все повече съжаляваше…

— Защо е трябвало да ги убиваш? Защо ти? — попита тя безсилно.

— Няма значение — отвърна той. Прозвуча твърде студено.

— Няма значение? — Страхът й се прояви като едва сдържан гняв.

— Томи ме държи с нещо… — Еди сам чу колко глупаво прозвуча.

Тя поклати глава.

— Убиец ли си, Еди?

— Не — излъга той.

— Но с какво друго може да те държи, та да те принуди да убиеш двама души?

Тя прошепна последните думи, отстъпи още няколко крачки. Той изведнъж се превърна в друг човек за нея, в нещо съвсем различно.

Еди сведе очи. Свършено беше. Сега вече той беше странен и опасен за нея.

— Искам да си вървиш — каза тя възможно най-твърдо, като излъчваше неприязън с цялото си същество.

Той не помръдна, опита се да я погледне в очите.

— Искам да си вървиш — повтори тя.

Всичко беше напразно. Еди се изправи.

— Съжалявам, ако съм те уплашил — промълви.

Тя не отговори. Той си отиде.

Еди излезе на улицата… Потъна в нощта. Погледът й. Той видя точния миг, когато загуби доверието й. Когато я изгуби… Мъчеше се сам да се убеди, че истината винаги е за предпочитане, точно както е разправял старият й баща… Но не беше вярно. Изобщо не беше вярно. Истината беше унищожила всичко за броени секунди. Той беше унищожил всичко…

Влакът. В тъмното предградията бяха още по-грозни. Еди седеше разкрачен на една седалка, зяпаше в пода, скърцаше със зъби. Нещо в него забуча. Познаваше този звук. Неизвестното, онова, което не го оставяше. Което искаше да го накара да бяга… или да се бие. Мрачните чувства…

Той се преобрази, регресира до стария Еди. Тихо си повтаряше молитва. Беше й отговорено след две гари. Качи се банда младежи, които крещяха и безчинстваха. Бяха петима, мускулести. Тръгнаха по пътеката към Еди, шумни, невъзпитани, гледаха заплашително. Напушени, излъчващи агресия… пияни до козирката, самоуверени до мозъка на костите, по всяка вероятност зажаднели за бой… Те бяха петима, той един. Твърде хубаво беше да е истина.

— К’во зяпаш бе, педал? — изрева последният на развален шведски и го перна по тила с длан.

Благодаря…

Еди се изправи, тръгна след тях, сграбчи последния, дръпна го назад, заби юмрук в лицето му. Носът се счупи, хрущялът стана на пихтия, зъбите се разклатиха, кръвта шурна. Ръмженето вътре в Еди се превърна в приятна музика.

Групичката се беше завъртяла към него. Щяха да го убият.

Някой ритна Еди в главата. Това го събуди, вля му допълнителна енергия. Той хвана крака, просна втори номер на земята, ритна го в лицето, стъпи му върху гърлото, удари с глава третия с такава сила, че и той самият загуби съзнание за секунда. Номер четири се оказа по-труден. Държеше нож. Еди го замая със серия бързи силни удари в лицето. Кръвта пръскаше навсякъде. Момчето загуби съзнание и се просна на земята. Номер пет се пробва с някакво идиотско бойно изкуство. Еди го стисна за гърлото и го събори на пода. Удря го, докато и този загуби съзнание.

Еди се чувстваше бодър, в безопасност, щастлив. Трябваше обаче да се махне бързо оттук. Щяха да го убият, ако се забавеше.

Забърза през вагона по посока на движението, разби стъклото, дръпна ръчната спирачка, продължи бързо през следващите вагони. Взе чука, поставен до един от изходите. Другите бяха по петите му. Влакът забави скорост. Еди разби прозореца, разлетяха се парчета стъкло. Той скочи в движение, падна на земята, претърколи се на тревата.

Влакът се отдалечи със свистене по релсите. Искри от аварийните спирачки. Той остана да лежи няколко секунди, искаше да се увери, че не си е счупил нещо. Като че ли не. Изправи се и хукна… адреналинът не го напускаше.

След петнайсет минути белият дроб даде да се разбере, че не издържа повече. Той спря в тъмна гориста местност, наведе се, облегна ръце на коленете, помъчи се да успокои дишането.

Себеомразата… Както стоеше приведен така, тя просто го заля. Кристално ясна. Тя го направляваше, тя беше двигателят му в живота. Себеомразата. Грозната, сурова, груба, мрачна, унищожителна себеомраза. Насилието беше лекарството срещу страха. Срещу самотата, срещу срама… срещу незначителността.

У дома в кухнята. Мани дойде и скочи в скута му. Еди погали котарака, който замърка.

Чрез шпионската си програма прочете на лаптопа данните от компютъра на Томи Янсон. Нищо интересно. Сложи си слушалките, изслуша записите от вградения микрофон в кабинета на Томи. Програмата се задействаше от всеки звук. Беше чувствителна. Еди чу стъпки. После тишина, записът спря. После чу отваряне и затваряне на врата, записът спря. Продължи по този начин. Щракане по клавиатура… звънене на телефон.

Да?

Гласът на Томи. Звук от стържене на химикал върху хартия.

Кажи името по букви, каза Томи.

Пак писане.

— Да, ще им предам веднага — каза.

Еди притисна слушалките към ушите си. Помъчи се да чуе какво става. Томи набираше номер. Някой отговори. Томи говореше на английски. Лош английски… смешен шведско-английски. Съобщи, че Хектор Гусман и Соня Ализадех се намират в „Линкълн Навигейтър“ надолу по улицата. Че свидетел наблюдавал цялата ситуация. Свидетелят ги разпознал…

Хектор Гусман? Откъде знаеше Томи? Кой, по дяволите, беше свидетелят?

30

Всичко отиваше по дяволите.

Според ЕКГ-то сърцето на Лотар едва биеше. Йенс го обдишваше ръчно, потта се стичаше по челото. Доктор Стив тихо ругаеше при всеки несполучлив опит да спре кървенето. Софи действаше на автопилот, правеше каквото я помолеше лекарят, понякога го изпреварваше… Но усещането и у трима им беше, че губят Лотар… Системи, кръвна плазма, нищо не помагаше.

Доктор Стив изведнъж спря.

— Какво правиш? — извика Софи.

Той се взираше в празното пространство, мърмореше под нос, внезапно се завъртя, катурна една маса. Алуминиеви съдове паднаха на пода с трясък, той излетя от стаята.

— Къде отиваш? — провикна се Софи, когато вратата се затръшна след него.

Тя погледна Йенс, паниката, която чувстваше, беше отразена и на неговото лице. Чист и неподправен ужас. Лотар на кушетката, окървавен и блед… почти мъртъв.

— Какво да правя? — изпъшка тя.

Йенс мълчеше, продължаваше да обдишва.

Вратите пак се отвориха. Доктор Стив дотича с два поялника и удължител, който подхвърли на Софи. Тя се втурна към най-близкия контакт.

Поялниците се нагряха до червено, Стив ги пъхна в тялото на Лотар. Ивици дим и мирис на горяща плът изпълниха помещението.

Отново стана критично и стойностите на Лотар удариха дъното. Докторът крещеше заповеди на Софи. Софи престана да мисли, загуби представа за време и пространство, превърна се в инструмент. Всичко се развиваше като в мъгла. Тя шиеше артерии, пълнеше и подаваше спринцовки… Следеше всичко, което можеше да се следи, бършеше пот от челото на лекаря… Правеше всичко по силите си.

Върна се в действителността, когато заши Лотар. Ръцете й бяха спокойни. Всичко беше спокойно. Около нея се валяха спринцовки и празни ампули, окървавени медицински инструменти.

Софи погледна лицето на Лотар. Може би една идея повече цвят.

— Какво стана? — отрони тя.

Доктор Стив свали окървавените латексови ръкавици.

— Стабилизиран е… напук на здравия разум.

Софи приключи с шиенето, умело направи последния възел и хвърли иглата сред другите боклуци.

— И?

— Сигурно ще се оправи — каза докторът и излезе.

Йенс до леглото. Очите й срещнаха неговите.

— Не можем повече да си играем с живота на това момче — проговори тя.

И тогава започна треперенето. Цялата психическа сила, която беше призовала, за да се справи, сега се пропука. Треперенето започна от ръцете. Тя ги стисна, не знаеше какво да прави.

Йенс приближи и я прегърна. Говореше й мило, че е спасила Лотар, че е невероятна… Но това не беше утеха. Искаше й се той да й каже нещо неодобрително, нещо обидно. За да може да му изкрещи да си затваря устата и да върви по дяволите…

— Благодаря ти — прошепна само.

31

Прокурор Шерщин Андершон живееше в отвратителна къща от силикатни тухли в Енебюберг.

Томи тръгна по каменната пътека към входа. Преди няколко години също беше минал по нея, само че с букет цветя за петдесетия й рожден ден. Мъжът й беше хомосексуален мухльо, който обикаляше наоколо в тясно сакце, сервираше хапки и се усмихваше особено.

Звънецът на пътната врата прозвуча в три тона през пращящ микрофон зад тежката дървена врата.

Прокурор Шерщин Андершон се усмихна широко, като отвори; червени устни, твърде много грим.

— Томи — поздрави тя и го покани.

Прекосиха каменния под в антрето. Тракане от високите й токчета, които носеше винаги. Беше ниска.

Томи се огледа. Две порцеланови котки, пума и ягуар, в естествен размер стояха на пост до стълбището към горния етаж. Навсякъде изобилстваше от фалшиво злато. Картините по стените бяха инфантилни. Невероятна безвкусица.

Отнякъде дотърча противен бял териер.

— Това е моето бебче. Казва се Баубау. — Шерщин Андершон звучеше грубо, говореше твърде високо.

— Колко е сладко — отбеляза Томи неубедително и изгледа дребната твар, която се мотаеше в краката му с мръсния си задник.

— Да седнем навън? — предложи тя и без да дочака отговор, излезе през балконската врата.

Озоваха се на дървена площадка, от последния път насам явно беше сложила и басейн. Малък, евтин и ненужен. Като локва, пльосната сред дъските в единия ъгъл.

Томи и Шерщин седнаха един срещу друг край масата.

— Построила си си басейн? — подхвърли той.

— Да — отговори тя, без да навлиза в подробности.

Мъжът й се появи с поднос в ръка.

— Познаваш Якоб?

— Разбира се — кимна Томи. — Здравей.

— Здрасти, здрасти — обади се Якоб с тънък и хрисим гласец.

Беше си вдигнал бежовите панталони прекалено нагоре. Току-що изгладена раирана риза. Той беше от онези хомосексуални мъже, които не бяха хомосексуалисти, Томи просто не го разбираше. Но това беше положението. Като онзи по телевизията, когото обичаше да гледа всяка Коледа, и той беше такъв. Педал, отдалеч си личеше, но уж не. Беше женен с деца… като този тук. Дали пък жените им не бяха лесбийки? Или си имаха някаква уговорка? Томи нищо не разбираше.

Якоб нареди чаши и постави кана с нещо за пиене на масата.

— Достатъчно. Браво, Якоб — каза тя на мъжа си, все едно е дете. И той отговори по същия начин:

— Благодаря!

И се оттегли.

Тя се загледа след него, после се обърна към Томи:

— Поиска да се срещнем тук.

— Така е по-приятно — отвърна той празнословно.

Шерщин Андершон се усмихна, но очите й останаха студени. Наля лимонада от каната.

— Не е — отвърна тя. — За какво дойде, Томи?

Тя остави каната. Дотук с фалшивата любезност. В тона й се усещаше нескрита агресия. Това беше нормалното й състояние. Томи беше работил с нея дълги години, Шерщин беше отракана и винаги оставяше горчив вкус след себе си. В прокуратурата беше известна като ужасен шеф. Държеше се като кралица, настроенията й непрекъснато се меняха, тормозеше колегите си. Повечето й подчинени рано или късно се поболяваха, някои изпадаха в пълно изтощение, други се опитваха да се преместят, търсеха друга работа. Тя беше кариеристка, егоистка, все искаше нещо, никога не беше доволна… нямаше насита. Това знаеше Томи за нея. На това разчиташе и в момента.

— Хектор Гусман идва към Швеция — започна той. — Екстрадиран от САЩ.

Тя се изненада искрено.

— Хектор Гусман?

Той не отговори.

— Разправяй — подкани го.

— Арестуван е в Маями, не знам по каква причина. Тукашното разследване за убийство е с приоритет, затова ни го пращат.

— С какво разполагаш? — попита тя.

— С нищо ново. Неясноти около убийствата в „Трастен“, неясноти около неговото участие.

— Което значи?

Малкият териер се галеше в краката му. Томи го изгледа. Уплашен и недоволен — това му беше в характера.

— Нямаме ДНК на Хектор Гусман — продължи той. — Нямаме отпечатъци. Щом ги вземем и сравним със събраното от „Трастен“, картинката може да се промени.

— А ако не? — попита тя.

В небето бръмчеше самолет. Томи вдигна очи, не го видя.

— Може би има свидетел — рече.

Тя вече показваше искрен интерес.

— Какъв свидетел?

— Свидетел от ресторанта, от „Трастен“.

— Кой?

Томи пак погледна жалкото басейнче.

— Откога го имаш? — посочи той с палец.

— Остави басейна, кажи за свидетеля.

— Точно сега свидетелят не е на разположение. Крие се.

— Странни работи приказваш, Томи.

Томи се поизправи на стола. Почеса си ухото, сбърчи чело притеснено и се престори, че размишлява.

— Шерщин, това е най-голямата каша в цялата ми кариера. „Трастен“, Гусман и цялата тая гадост.

Томи сви устни, после продължи:

— Гунила направи каквото можа, но всичко отиде по дяволите. Тя умря, аз поех разследването… Но и аз не можах да го вкарам в релси.

Той вдигна очи към нея.

— Срам ме е, Шерщин. По няколко причини. Първо като полицай, но също и като приятел и колега на Гунила Страндберг… Да не мога да завърша започнатото от нея!

Шерщин се усмихваше неразбиращо.

Томи продължи:

— А сега Хектор Гусман идва насам. Ако този път допусна и най-малка грешка, ако съм непредпазлив или…

— Само че аз съм прокурор — прекъсна го тя с твърде висок глас. — Ние работим заедно, Томи! Забравил ли си?

Кучето се погали в краката му.

— Не, не съм. Но трябва да свърша това по моя си начин. Не можем да си позволим провал.

Тя го изгледа.

— Защо ли не ти вярвам? — промърмори.

Териерът залая по нещо невидимо. Шерщин не му обърна внимание.

— Свидетелят — настоя тя. — Кой е?

Кучето лаеше пискливо по посока на градината. Томи присви очи, мразеше високи шумове.

— Има време — отвърна. — Ако всичко мине както искам, на процеса свидетелят ще бъде последният пирон в ковчега на Гусман… Победата ще е твоя. Ще постигнеш съкрушителна победа, стига да искаш.

Кучето вече ги заглушаваше. Лаят беше висок и силен, приличаше на кратки оглушителни писъци.

— Няма ли да накараш кучето да млъкне? — изсъска той.

Тя се вкамени.

— Моля? — Внезапна ярост в очите й. Тя я потисна. Умееше го. Но яростта си остана, точно под повърхността, подклаждаше се от факта, че той й даваше нареждания.

— Изплюй камъчето, човече! — продължи тя остро и високо.

Усети, че тонът й е обиден, и леко се засмя без причина.

Томи мразеше луди жени. Мразеше онази тяхна невротична и неовладяна зона на здрача. Онази, която не можеш да разбереш. Която унищожава всичко. Която е в сърцето на всички гадости в цялата вселена. Плашеше го. Понеже не му оставяше никаква надежда. Нямаше с какво да й противостои. Равновесието се губеше. Оставаше му само да си отиде. Да зареже… Само че не можеше, не и сега.

Териерът продължи да лае. Томи се овладя, стегна се, повиши глас:

— Другият вариант е да разчитаме на технически доказателства. Третият вариант…

Той замълча, изгледа ядно кучето, за да покаже на Шерщин, че трябва да направи нещо. Моля те, укроти кучето, прибери го в къщата и затвори вратата… махни го. Удави го в басейна.

Шерщин обаче просто чакаше търпеливо той да продължи.

— При третия вариант с нас е свършено. Гусман си тръгва като свободен човек…

— А ние не искаме това — каза тя спокойно, напълно невъзмутима, съвсем променена след изблика си отпреди малко.

Томи пак повиши глас. Мъчеше се да надвика кучешкия лай.

— Погледнат от друг ъгъл — продължи той, — случаят Гусман може да се окаже трамплин.

Кучето вече го докара до фалцет. Беше смъртно уплашено от нещо. Шерщин се взря в Томи дълго, докато той се почувства неудобно, после свирна кратко два пъти. Териерът незабавно млъкна и отиде да легне в краката й… Настъпи пълна тишина. Шерщин се усмихна на Томи.

Мръсна кучка, помисли си той.

Идваше му да убие и нея, и псето, тук и сега.

— Мислиш ли, че имам невъзпитано куче? — попита тя меко.

Томи зяпна. Емоциите му бяха в пълен хаос.

— Мислиш ли, че имам невъзпитан съпруг? — Тя посочи към къщата, където се беше прибрал Якоб.

Той съумя да се усмихне, поклати глава.

— Не, Шерщин, не мисля.

— Никой не може да ми казва какво да правя. — Тя не звучеше нито строго, нито ядосано, просто съобщаваше факти.

Нещо се случи, когато той я погледна. Почувства, за първи път от дълго време насам, подтик, желание, похот. Томи искаше да я притисне. Да доминира… да възстанови равновесието.

— Томи?

— Да, мисля, че сега разбирам — отговори той.

Тя се облегна назад.

Томи си избърса устата, покашля се.

— Искам да намерим начин, който да е добър и за двама ни. Не искам никаква суматоха около Хектор Гусман.

— Защо?

— Както казах. Цялата история е срамна и за прокуратурата, и за полицията. Хектор Гусман е на свобода, хаосът в „Трастен“ остана неразгадан…

Тя присви очи, все едно се мъчеше да разкрие мотивите му.

— Ако свидетелят е какъвто се надяваме, ще се нуждае от най-силната възможна защита. Искам да държим медиите настрана до самия край. Хектор ще бъде задържан под фалшиво име, така че никой да не разбере предварително, че е при нас. Ще внесем делото бързо, все под същото фалшиво име. Искам процесът срещу Гусман да е при закрити врата. Не искам работата ми да бъде подлагана под въпрос. Искам привилегирована позиция, всичко трябва да върви бързо, на тъмно, за това моля. След като всичко мине по план, ще пуснем информацията.

— Защо трябва да ми пука какво искаш ти? — попита тя след кратка пауза.

— Защото ти искаш да продължиш нагоре, Шерщин. Не искаш да бъдеш тук, със или без басейн. А аз ще ти помогна. Имам връзки, умея да притискам хората. И в твоя случай бих могъл да взема участие в премахването на хора, които ти препречват пътя. И ако успееш да затвориш Гусман до живот, тогава… е, разбираш ползите за теб и за кариерата ти. Но за тази цел трябва да ме оставиш да водя цялото разследване без външна намеса. И да допринасяш с всичко, за което те помоля. И най-важното — да държиш всички настрана…

Томи изправи гръб.

— Ако успеем, Шерщин… Ти ще изпъкнеш. Ако не успеем, ами, продължаваме напред, все едно нищо не е станало.

Тя поклати глава.

— Не, тогава ти ще изпъкнеш, Томи.

Той не отговори и Шерщин продължи:

— Ти ще поемеш пълната отговорност за провала.

Той пак си избърса устата.

— Окей — каза.

— Добре, Томи.

Шерщин се усмихна. Томи не.

— Ела тук, Баубау! — Шерщин плесна бедрото си с длан. Малкият териер скочи на скута й. Тя остави кучето да й оближе лицето.

Томи гледаше с погнуса.

— Наистина обичкаш господарката си — засмя се тя твърде силно.

32

Белезниците се впиваха в китките му. Агентът до Хектор остана непреклонен за тях. Самолетът от нощния полет от Маями през Ню Йорк с „Юнайтед“ непрекъснато друсаше. Хектор едва успя да мигне.

Широк завой над Стокхолм. Централните части блестяха на сутрешното слънце. Хектор ясно различаваше кварталите под самолета. Гамла стан, където живееше, Нормалм, Сьодер… Кунгсхолмен, Юргорден, окъпан в зеленина. Навсякъде вода.

Петнайсет минути след това машината кацна на летище „Арланда“. Самолетът се разтресе и спря.

Три полицейски автомобила бръмчаха към Стокхолм. Хектор беше обмислил положението. Явно ставаше дума за убийствата в ресторант „Трастен“… Затова го доведоха тук, затова го екстрадираха. Вярно, беше убил онзи в кухнята… И Йенс Вал присъстваше в онзи ден…

Затвор „Крунуберг“ на Кунгсхолмен. Хектор зърна за момент заплашителните размери на сградата, преди полицейските коли да потънат в гаража. Не виждаше нищо, докато очите му не привикнаха с тъмнината. Свалиха го от колата, качиха го с асансьор до последния етаж, като от двете му страни неотлъчно стояха униформени полицаи. Там му записаха името, снеха му отпечатъци, отведоха го в лекарския кабинет, за да му вземат кръв и ДНК проба. Обясниха му правилата и го изпратиха в килия. Вратата от масивна стомана се затвори зад него.

Прозорец с решетка. Легло и бюро до дългата стена. И нищо повече. Нямаше къде да мръднеш. Можеше само да стоиш, седиш или лежиш. Драсканици по стените, една част изтрити, но оставили размазано петно в друг цвят. Други издълбани за вечни времена, Fuck you и тем подобни.

Хектор се просна на леглото. Дюшекът беше твърд.

Стокхолм… Така му се искаше просто да се махне оттук, да слезе по стълбите, да отиде в града, да обядва, да гледа минувачите. Да бъде свободен… Само че това нямаше да стане. По всяка вероятност в най-скоро време щяха да го осъдят за убийство и щеше да прекара по-голямата част от оставащия си живот в стая като тази…

Fuck you на стената блестеше право в лицето му.

33

Стъпките отекваха, докато мъжът бързаше по коридора на един от високите етажи в централния офис на „Ханке ООД“ в центъра на Мюнхен.

Той спря пред врата, прокара карта за достъп по четеца, вратата се отключи. Забърза по друг коридор, отвори друга врата.

Секретарката скочи на крака.

— Не можеш просто да влетиш така!

Но той не й обърна внимание.

Офисът беше огромен, имаше гледка към три страни. Прозорци навсякъде. Мъж на около шейсет години, очила със стоманени рамки, леко загоряла кожа, вчесана коса, безупречно облекло, погледна иззад писалището си.

— Хектор Гусман е в ареста в Стокхолм — съобщи новодошлият задъхано.

Ралф Ханке си свали очилата.

— Екстрадирали го от Маями, върнали го в Швеция със самолет, вкарали го в ареста. Засега знам само това.

— За какво е арестуван?

— Не знам.

— И си сигурен, че е Хектор Гусман?

Мъжът кимна.

— Състави план за Стокхолм, нека екшън групата е малка, десет до двайсет души, най-добрите, с които разполагаме. Следобед да се явиш пред мен.

Мъжът понечи да напусне кабинета.

— И изпрати лодката до Стокхолм. Хеликоптера също — заповяда Ралф Ханке.

Вратата се затвори.

Настъпи тишина. Сякаш целият въздух бе изсмукан от помещението. Вакуум. Беше станала необходима за него. Тишината. Преди няколко месеца Ралф беше поръчал да звукоизолират кабинета му. За кой ли път поред вече и не помнеше. Но сега звукът беше компактен, чист и без ехо и дразнеща акустика.

Хектор Гусман в ареста… в Стокхолм.

Тази новина беше неочаквана. Крайно неочаквана. Ралф преследваше Хектор Гусман от дълго време. Успя да убие бащата на Хектор, Адалберто Гусман. И при същата акция, преди около година, хората на Ралф се добраха до Хектор на магистралата между Малага и Марбея в Испания. Стреляха. Хектор изчезна. Нито помен от него никъде. Ралф вложи огромни суми, за да намери него или поне някого от приближените му. Каквото и да е. Само някакъв намек дали Хектор е жив, или мъртъв…

Ралф стана от стола, мокетът беше дебел и усили тишината още повече, когато той отиде до масивния прозорец. Мюнхен. Той държеше лявата си ръка в джоба на сакото, криеше я там. Беше изкривена от артроза. Ралф беше суетен, не искаше да показва, че остарява. Понеже старостта беше слабост, а слабостта щеше да го убие. Когато вече не можеше да се защитава, когато легнеше, неподвижно. Тогава лешоядите щяха да долетят и да го разкъсат. Знаеше го. Винаги го е знаел. Може би затова беше такъв. Ралф Ханке.

Израсна в Източен Берлин. Доносник в Щази във времената на ГДР. Когато Стената падна, изкупи стоките от складовете. Запази информацията от Щази, използваше я в новия си бизнес. Притискаше управници от бивша Източна Германия, бавно изграждаше „Ханке ООД“, промишлен гигант в сферата на строителството, хидравликата и техническите компоненти за военната индустрия.

Изглеждаше странно, че успешен индустриалец би рискувал всичко, което е изградил, като същевременно ръководи и престъпна организация. Но това не беше негов избор. Беше импулс, беше неговото призвание… неговата защита срещу клюновете на птиците. Тази власт беше реална, тук жаждата му да контролира се задоволяваше, тук, където рисковете бяха истински. Тук той намираше себе си, разбираше всичко, виждаше ясно ефектите… и живееше, винаги…

Хектор Гусман в Стокхолм… в ареста.

Ралф извади лявата си ръка от джоба на сакото, отпусна я до крака си.

Този път нямаше да убие Хектор Гусман, този път щеше да го помоли за помощ.

34

Седяха вързани в оранжева спасителна лодка — Софи, Йенс и Лотар. Кръглата лодка беше омотана с въжета и висеше с носа надолу от бакборда на контейнеровоза. Кормчията дойде да провери дали коланите им са поставени както трябва. Стегна ремъците на челата им, подръпна ги, та главите им да са здраво притиснати към облегалката.

— Доста ще се разтърсите, като ударите водата — обясни той и се настани на седалката пред едно колело и лост.

Времето течеше, нищо не се случваше. След това трясък отвън. Тишина… Още някакъв звук, този път по-тих, и лодката набра скорост, пое надолу по една релса под трийсетградусов ъгъл. Ускори се. След това няколко секунди тишина, докато лодката падаше свободно към водната повърхност.

Удариха се с носа надолу, полетяха напред, но коланите ги спряха. Цялата спасителна лодка потъна под повърхността и после пак изскочи като коркова тапа.

Кормчията бутна лоста, моторът забръмча и потеглиха.

— Лотар, добре ли си? — попита Софи.

Свалиха си ремъците от челата.

— Добре съм — отвърна той.

— Раната?

— Не се е отворила.

Морето се вълнуваше, кръглата лодка се бореше с вълните. Удряше се в гребените и храбро катереше талазите, килваше се и като цяло им се струваше ужасяващо неустойчива. Но моторът работеше равномерно и след четиридесетминутно пътуване водата се успокои. Бяха навлезли в Елба.

Стържещ звук под краката им, лодката докосваше дъното.

— Не мога по-нататък. От тук нататък сте сами — каза кормчията иззад командното табло.

Прегазиха през водата. Излязоха на сушата, стъпваха върху камъни и дънери. Стигнаха до път. Почти никакво движение. Поеха по него в северна посока и след няколко километра стигнаха до малко селце, тук-таме по някоя къща.

— Чакайте тук — нареди Йенс. — Аз ще намеря кола.

Софи и Лотар се скриха в горичка край пътя. Задишаха по-свободно.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Боли ме — усмихна се той леко.

— Защо си толкова усмихнат?

— У дома съм си — отвърна той.

— Ами добре дошъл тогава.

— Благодаря.

— Няма да оставаме в Германия — продължи тя.

— Няма значение. Просто се радвам, че пак съм тук.

Тя се вгледа в него за момент. Лотар беше невероятен. И тя твърде често си го помисляше, без да го изрече на глас. Сега реши да му го каже.

— Невероятен си.

Той сведе очи. Усмивката помръкна.

— Благодаря ти — промълви.

Тя го погледна.

— Важно е да го знаеш.

Бриз през листата на дърветата над тях.

— Благодаря ти — повтори той.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Не знам как иначе да отговоря.

Лицето му се проясни. Това беше естественото му състояние, тя вече го знаеше. А скоро щеше да го накара да помръкне, отново.

— Когато ви открихме в Маями… — започна тя. — Полицията беше там.

Той не я разбра.

— И?

— И Хектор — каза тя.

Светлината у Лотар изчезна.

— Какво е правел там?

— Търсел те е — каза Софи.

Той прочете истината в очите й.

— И полицията е разбрала, че е там?

— Да…

Лотар се досети.

— Ти си се обадила? В полицията.

— Да — въздъхна тя.

Той се замисли, забил поглед в земята.

— Какво ще стане сега? — попита накрая.

— Вероятно ще го изпратят в Швеция, там тече разследване на убийство.

— Ще влезе ли в затвора?

— Най-вероятно — призна Софи.

Лотар потъна в размисъл.

— За какво мислиш? — престраши се тя.

— Не знам.

— Опитай.

Той се поколеба, накрая отрони:

— Все едно и също… Неопределеност; и едното, и другото; всичко и нищо… Би трябвало да съм бесен.

Тя мълчеше.

— Може би така е най-добре — продължи той неубедително. — Татко да плати за престъпленията си.

Само че звучеше кухо, Лотар сам не си вярваше. Прогони тези мисли, затърси истината в себе си. Намери я, гласът му се промени — по-ясен, по-звънък.

— Все ми се струва, че той ме чака някъде…

Бръмчене от приближаващ автомобил. Спря насред пътя. Йенс им махна да дойдат.

— Хайде, Лотар. — Тя му помогна да се изправи. Раната на корема го болеше. Показа й, че е добре, преди да го е попитала.

Поеха на север, към Швеция, към Стокхолм.

35

Лешек чакаше, облегнат на покрива на колата под наем пред залата за пристигащи на летище „Арланда“. Арон мина през стъклените врати, следван от братята Идалго и най-отзад Леви Ханула. Ръкостискане, тихо представяне.

Тръгнаха към Стокхолм. На задната седалка беше доста тясно — двама пълни перуанци и един твърде широк финландец.

— Соня? — попита Арон, който седеше отпред.

— Пуснаха я веднага след разпита — отговори Лешек.

— Къде е?

— Покрила се е. Чака да й се обадим.

Арон се загледа през прозореца. Беше уморен, разтърка лицето си с длан.

— Отново в Швеция — промърмори той.

— Отново в Швеция — кимна Лешек.

Навлязоха в центъра и бавно поеха към Кунгсхолмен. Лешек паркира на „Шелегатан“ пред сградата на стокхолмската община. Грамадно ръждивочервено чудовище от 1915 година, което се ширеше по посока на улицата.

— Там е съдът, оттам ще вземем Хектор — посочи Лешек в обратна посока. Всички се обърнаха натам.

— А ей там сме отседнали.

Хотел „Амарантен“ се намираше на един хвърлей камък от общината. От фасадата висяха знамена.

— Какво знаем? — попита Арон.

— Не много. Водят го под фалшиво име. Не знам защо… Но според мен това е в наша полза.

— Кога е делото?

— Скоро, след няколко дни.

— Откъде знаеш?

— Говорих с адвоката му.

— Защо този хотел? — обади се Леви.

— Защото е наблизо. Защото има подземен паркинг. Можем да слезем незабелязано с асансьора право до колата. Там ни чака малък ван. Имаме две стаи, които гледат към улицата, право към съда — обясни Лешек. — Виждаме всичко, можем да действаме бързо.

— Какво е разстоянието между хотела и входа на съда? — попита Арон и се опита да прецени сам.

— По-малко от сто метра.

— И не можем да го изведем преди това?

— Не, от ареста до общината има тунел. Ще го прекарат оттам. Невъзможно е да се вмъкнем. Твърде добре го пазят.

— Разумно ли е? — усъмни се Арон.

— Зависи какво разбираш под разумно — сви рамене Лешек.

— Това е полицейски град. Полицейското управление е зад ъгъла, арестът, прокуратурата. Точно в този квартал има един милион ченгета.

— Той е тук. Нямаме избор — отвърна Лешек.

Сградата. Голяма, стара, заплашителна.

— Какво ни очаква вътре? Веднага след като влезем? — обади се Кинг от задната седалка.

— Проверка с металдетектор. Пазачи от частна фирма. Може би и някой и друг полицай… ако нямаме късмет.

— А ако имаме късмет? — попита финландецът.

— Един пазач, малко случайни хора, просто влизаме.

Лешек запали двигателя, подкара колата и я прибра в гаража на „Амарантен“. Взеха асансьора до последния етаж.

Двете стаи бяха свързани, разделяше ги една врата.

Арон застана до прозореца, погледна към сградата на съда.

— Искаш аз да съм тук, доколкото разбирам?

— Да — кимна Лешек и подаде на Арон телескопичен мерник.

Арон го насочи към входа на съда.

— С какво ще разполагам?

— Карабина със заглушител и дозвукови муниции.

Арон разгледа през мерника района около входа, тротоара.

— Отвън ще има един или два полицейски автомобила. Може би и някой на пост на входа — продължи Лешек.

Подаде на Арон няколко листа.

— Изработих план — каза му.

Арон разгледа страниците.

— Автобус? — учуди се.

— След колите за бягството — обясни Лешек.

— Изглежда рисковано.

— Рисковано е.

Слънцето най-сетне беше залязло и наближаваше полунощ, когато Арон Гайслер и Леви Ханула напуснаха хотелската стая и излязоха да се разходят из квартала, за да обсъдят стратегията и да проверят пътищата за бягство според плана на Лешек. Озоваха се пред грамадната стара сграда на общината, където щеше да се гледа делото срещу Хектор.

Арон вдигна очи към кулата в центъра на зданието.

— Ако всичко отиде по дяволите — проговори той, — аз нямам намерение да потъна заедно с останалите… Ще продължа напред, ще спася каквото може да се спаси. Ще поема властта и ще ръководя всичко, както аз сметна за добре.

— Ако всичко отиде по дяволите, с теб ще действаме заедно — кимна Леви.

— Когато отиде по дяволите — поправи го Арон.

Поеха обратно към хотела. Музиката от близкия бар ехтеше в лятната вечер.

— Какво мислиш за братята? — продължи Арон.

— Обичат да стрелят, луди са за пари и са слабоумни — заяви финландецът.

— Погрижи се да са близо до нас. Ако ни потрябва помощта им.

36

Томи готвеше на кухненския плот, moules marinières. Хлябът се топлеше във фурната.

Той проверяваше записите от камерите в Прага през телефона си, докато запържваше лук и чесън в тигана. Миришеше на френско и изискано. Картината на дисплея беше все така еднообразна. Минувачи по улицата, рядко някой влизаше или излизаше от посолството.

Томи почукваше мидите по плота, хвърляше развалените.

От време на време някой минаваше през по-малкия вход на посолството. Томи беше започнал да запомня служителите… По някой и друг турист, нищо интересно.

Той сипа мидите в тигана, наля бяло вино и сметана. Разнесе се нов аромат, по-тежък, по-плътен, по-топъл.

Ръцете под кранчето; Томи се изми старателно.

Разхождащи се хора минаваха през дисплея.

Той извади хляба от фурната. Сипа ястието в дълбока чиния. Отнесе я на масата, взе и телефона. Докато се хранеше, не сваляше очи от записите. Започваше да нервничи. Нещата се развиваха твърде бавно. Забърза картината. Така движенията на хората изглеждаха като във филмите на Чарли Чаплин. Натискаше пауза всеки път, когато някой влезеше или излезеше от посолството…

Мидите бяха вкусни, посоли ги допълнително. Късаше лакомо парчета хляб.

Един човек излезе от по-малката врата… мъж. Томи не го беше видял да влиза. Натисна пауза, върна назад. Мъжът носеше риза и джинси… слаб, доста висок… изглеждаше като стара холивудска звезда от времето, когато пушенето минаваше за секси.

Томи се взря в мъжа, замръзнал насред движението.

Камерата не разкриваше никакви подробности, но сърцето на Томи заби по-бързо.

Той пусна другия запис, от втората камера, тази с увеличението. Провери часа от първата. Превъртя до същия момент на другия запис, близкия. Паузира. Лицето, което се показа, му беше добре известно. Острите черти, тъмната коса…

Майлс… Ингмаршон.

Томи се вторачи… Томи се изсмя.

Пипна мръсника.

Избухна в смях. Беше пипнал този гаден мръсен мръсник.

37

Противната снобарка оживя пред очите й в огледалото. Софи се намираше в пробната на един търговски център южно от Стокхолм. Беше купила гримове, бижута и дрехи, прекара час във фризьорския салон. Сега довършваше последната фаза на преобразяването. Целта не беше да се направи на някого другиго. Целта беше да повлияе на отношението, на преценката на хората. Превърна се в жена, която не може да се справя сама, но се преструва, че може.

Бежови панталони, бяла блуза, нелепо много грим около очите, изкуствен тен на лицето. Бижутата бяха големи, смесица от златни и сребърни, безкрайно безвкусни. Косата — бухнала и напръскана с какви ли не спрейове. Миришеше на ежедневен, скъп и смешен парфюм.

Йенс и Лотар чакаха в колата.

Погледнаха развеселено новия й облик.

— Добре изглеждаш — подхвърли Йенс доволно.

— Не е вярно — изръмжа Софи.

Продължиха на север.

Когато следобед навлязоха в Стокхолм, слънцето грееше безмилостно. Тя слезе пред Централна гара на „Васагатан“.

— Успех — пожелаха й Йенс и Лотар и бързо потеглиха.

Той пристигна с такси след пет минути — адвокат Тумас Русенгрен. Софи седна на задната седалка.

— Едва ви познах, Софи — отбеляза той.

— Получихте ли парите?

Той кимна. Таксито тръгна по „Васагатан“.

— Стигнаха ли?

— Даже останаха — отвърна той.

— Значи, няма да имате нищо против да водите защитата? — уточни тя.

— Може и да имам. Но на вас няма да ви се отрази — отговори той. — По телефона ми казахте, че сте говорили с Томи Янсон, че сега ще се срещнем с него и с прокурора. За какво става дума?

— Хектор Гусман. Избяга от Швеция миналата година след престрелка в един ресторант във „Васастан“.

— Помня историята — кимна Тумас. — Къде е Гусман в момента?

— В ареста.

— Тук, в града?

— Да…

— А вие сте свидетел, така ли да разбирам?

Софи кимна.

— А показанията ви? Решаващи ли са?

— Да.

Тумас се замисли.

— И срещата днес е с тази цел?

— Да, поне за тях двамата.

— А за вас?

— Трябва да запазя анонимност през целия процес. И Хектор Гусман трябва да влезе в затвора за много дълго време.

— Първата част е деликатна. Втората се основава изцяло на това, което можете да предложите като ключов свидетел.

— Първата част? — попита тя.

— В тази страна няма такова нещо като анонимност, не и юридически, за жалост.

— Ще намерим начин — възрази Софи.

Таксито си проправяше път през следобедните задръствания, сви наляво към „Кунгсбрун“.

— Ще се държа идиотски.

— Моля?

— И лабилно. Искам да притесня прокурора.

Тя го погледна в очите.

— Трябва да получа каквото искам.

Шерщин и Томи, Софи и Тумас се поздравиха с учтиво ръкостискане, както беше прието.

Шерщин Андершон се спря, сложила пръст върху устните си и вторачена в масата в конферентната зала излишно дълго, като се преструваше, че размишлява над нещо.

— Предлагам да седнем в средата, ти и аз от едната страна, Томи. Вие двамата срещу нас… Става ли? — попита тя и се настани, без да дочака отговор.

Софи изучаваше Шерщин Андершон. Тази жена се разпореждаше с всички. Все едно нарежданията й задължаваха всички останали, предупреждаваха ги дори да не си помислят да й казват какво да прави. Иначе щеше да им се стъжни…

Прокурорката Шерщин сложи ръце на масата; фалшива усмивка, мек глас:

— Първо искам да отбележа, че на една жена е нужна голяма смелост, за да постъпи така. Нали знаете, че сте смела, Софи?

На всичкото отгоре дрънкаше и нелепици…

Софи се направи на смутена.

— Благодаря — прошепна.

— Прочетох доклада от предварителното разследване, Софи. Да станете свидетел на такова нещо… Неприятно.

Софи сведе очи.

— Какво се случи след „Трастен“? Къде отидохте? — продължи Шерщин.

Софи си пое дъх с леко притреперване. Облегна на масата накичените си с пръстени и гривни ръце.

— Страхувах се, не смеех да се покажа, избягах със сина си и няколко месеца се крихме в Кипър. — Гласът на Софи беше тънък, писклив, с фалшива аристократична нотка. — Живяхме там, криехме се. Не знаех в какво съм се забъркала…

Тя преглътна, за да покаже колко е притеснена. Шерщин я разбра и кимна окуражително, за да й вдъхне смелост.

— С кого разговаряхте? Все с някого трябва да сте говорили?

Софи поклати глава, очите й бяха ококорени.

— Не, не смеех.

— Семейство, приятели, роднини?

— Де да можех…

Шерщин чакаше.

— Значи с никого?

— С никого.

Прокурорката кимна.

— Освен с Томи — заяви Софи. — Той беше много отзивчив и състрадателен.

Софи се усмихна на Томи, той се опита да отвърне на усмивката й.

— Да, да, Томи е чудесен — прекъсна я Шерщин.

— Какво се очаква от мен на делото? — попита Софи и изгледа уплашено Шерщин и Томи.

— Не се тревожете — успокои я Шерщин. — Ще ви помогнем още сега. Аз ще ви направлявам през целия процес. Само трябва тихо и спокойно да ни разкажете какво сте видели в „Трастен“. Какво е направил Хектор Гусман. Ще задавам лесни въпроси… Никой няма да може да ви нарани по никакъв начин…

Софи изглеждаше уплашена и нерешителна.

— Но Томи, ти обеща…

Томи не я разбра. Шерщин погледна първо Томи, после Софи.

— Какво е обещал Томи? — поиска да знае.

— Програмата за защита на свидетели… анонимност… обеща да уреди всичко. Да ме защити.

— Едно по едно — отвърна Шерщин. — Разбира се, не бива да се чувствате…

— Уплашена съм до смърт — избухна Софи. — Трябва да ми помогнете, иначе се махам оттук. — Софи се обърна към адвоката си. — Нали, Тумас, нали можем да си вървим?

— Можем да излезем от тази стая в момента, в който пожелаете, Софи — увери я Тумас спокойно.

Шерщин вдигна длани.

— Моля ви, всички се успокойте, никой никъде няма да ходи… Ще уредим защита, Софи. Но не знам какво разбирате под анонимност…

— Не мога да се покажа там, пред него, той не бива никога да научава, че аз съм свидетелят — изхленчи Софи.

Звучеше истерично. Атмосферата в стаята беше напрегната, под повърхността кипеше отчаяна, нервна енергия.

— Тумас, ваша работа е да осведомите клиента си кое е възможно и кое не — изсъска Шерщин.

— Моят клиент има пълно право да каже каквото пожелае.

Патова ситуация. Неловки погледи.

— Искам анонимност — повтори Софи. — Томи каза, че може.

Този път Шерщин се поколеба, въздъхна.

— Не знам какво е казал Томи, но за съжаление, не става така. Колкото и да ни се иска да дадем подобна защита на някои от свидетелите… не можем, чисто юридически. Така е при демокрацията. — Шерщин сякаш обясняваше на дете.

— Ама Томи… ти обеща! Какъв е смисълът от защита на свидетеля, като не съм защитена? — изхълца Софи и затвърди впечатлението, че Шерщин наистина се обръща към дете.

Шерщин се завъртя към Томи. Не можеше да скрие, че е извадена от кожата си.

— Какво точно си казал? — попита ядно.

Томи не отговори. Само я изгледа сърдито.

— Че има начин — обади се Софи. — Че ще получа и свидетелска защита, и анонимност по време на делото. Сигурно има начин?

Софи реши да се направи на пълна глупачка.

— Какъв например? — попита Шерщин.

— Ще свидетелствам по телефона.

— Трябва да присъствате на място.

— Ще седя в отделно помещение. Ще ми промените гласа…

— Нямаме такава практика — прекъсна я Шерщин.

— Ще кажете, че микрофонът е развален — предложи Софи.

Шерщин се замисли.

— Трябва да съобщим коя сте… при обявяването на присъдата.

— Ще си сменя името преди делото — заяви тя.

Прокурор, полицай и адвокат се спогледаха.

Еди не спазваше определена тактика при следенето на Томи Янсон. Правеше го, когато му паднеше. Днес беше взел от гаража на полицията една от служебните коли. Безлично, току-що измито и лъскаво V70 проследи Томи, който отиде с такси до „Кунгсбрун“. Само по себе си нищо необичайно — прокуратурата имаше офиси там. Еди направи обратен завой малко по-нататък и насочи колата към центъра, за да иде да си вземе кафе.

Мина покрай входа, в който преди малко беше влязъл Томи. Друго такси спря пред сградата. Еди хвърли един поглед към него. Позна жената на задната седалка, макар да не изглеждаше както я беше виждал преди; сега приличаше на друг човек. Все едно беше дегизирана… Софи Бринкман.

Еди продължи напред, намали скоростта, погледна в огледалото за обратно виждане как Софи и някакъв мъж слизат от таксито. Томи щеше да се среща със Софи Бринкман? Във всеки случай едва ли щеше да я убие насред прокуратурата, поне в това Еди можеше да бъде сигурен…

Долу при „Васагатан“ пак обърна и се върна по същия път, намери свободно място, паркира и зачака.

Томи и Шерщин вървяха по коридора на апелативния съд.

— Да не би да е родена със сребърна лъжичка в устата? — изсъска Шерщин.

— Меко казано — въздъхна той.

— Ужасно е наивна — продължи Шерщин. — Люшка се между глупост и суетност, между страх и паника.

— Сега разбираш защо изисках определени условия за това разследване — излъга Томи.

— Дали ще издържи до края? — усъмни се Шерщин.

— Трябва да й угодим. Това е единственият начин. Иначе ще се заинати. Ще унищожи всичко — заключи той.

— Как вписахте Гусман? — промени темата Шерщин.

— Под моминското име на майка му, шведка е, Пия Ландгрен. Малкото име го писах Ектор, без „Х“-то. Престъплението е по Закона за имиграцията; задържан е под стража, в самостоятелна килия, та да е скрит от чужди погледи. Ти ще впишеш обвинението срещу него под същото име. Ще променим всичко в последния момент, когато бъде даден ход на делото. Ако в бъдеще някой попита, ще кажем, че американците са му объркали името при екстрадицията и грешката е останала… На никой няма да му дреме толкова, че да вземе да рови по-надълбоко.

— Тази работа не ми харесва — поклати глава тя.

Стигнаха до врата към нов коридор. Той я задържа, докато Шерщин мине.

— Не се тревожи. Не нарушаваме закона, не престъпваме границата. Разтегляме я, за да стане изпълнимо. Ставало е и преди, по други начини. Помогнахме на свидетеля, знаеш го.

Тя въздъхна, отвори уста, но Томи продължи:

— Кой му е адвокатът? На Хектор.

— Онзи от Сконе, Нилс Нилсон — отговори Шерщин.

— Оня едрият?

— Има ли друг?

— Като служебен или частен? — попита Томи.

— Служебен — отвърна Шерщин.

Служебен адвокат. Нещо зачовърка мозъка на Томи… Хектор Гусман нямаше ни най-малко намерение да се бори в съда. Не и със служебен адвокат, изключено. Значи, имаше друг план, друг път за бягство… Какъв? Твърди доказателства за невинност? Не, едва ли. Дали хората му възнамеряваха да го измъкнат от ареста, от съдебната палата, от затвора? Може би…

Носовият глас на Шерщин прекъсна размислите му:

— Томи?

— Да?

— Какво ще правим, ако тя провали работата? Ако ни прецака? Трябва ни план.

В тази история всички го имаха — план, път за бягство… той самият, вероятно и Хектор, тая вещица до него… но най-вече Софи Бринкман. И тя беше победила отново. Томи остана впечатлен от представлението й, от сценката. Персонажът, който изигра по време на срещата, бе силно застъпен в живота. Томи и Шерщин се бяха натъквали на такива хора безброй пъти, в различни форми, от различни класи, и мъже, и жени. Лабилните, двуличните, фалшиво самоуверените, свикналите да се разпореждат. Тези, които искаха да стане тяхното, без дори да знаят защо. Винаги се намираше по някой такъв да провали разследването. И Софи Бринкман знаеше това; някак. Знаеше точно как да изиграе ролята. Изпълнението беше първокласно.

— Затова се подсигуряваме по този начин. Държим в тайна обвинението срещу Хектор, подмазваме се на Софи, докато даде показания… Всичко ще се нареди, Шерщин, успокой се.

Томи съжали на мига. Да казваш на Шерщин Андершон да се успокои, беше строго забранено. За нея безброй думи и изрази, изречени от мъж, звучаха унизително… Успокой се беше сред тях. Томи знаеше, че ще си плати, при това в близките минути.

Тя спря пред асансьора. Изгледа го; насмешливата усмивчица — също толкова симпатична, колкото всеки друг път.

— Окей, в такъв случай ще дадем на мадам Бринкман каквото иска — кимна Шерщин. — Може да се уреди; ще бъде трудно и ще трябва да използвам авторитета си. Ще рикошира негативно върху мен. Цената е висока, затова искам от теб двойна печалба в замяна. Да знаеш.

Вратата на асансьора се отвори. Шерщин се качи, обърна се към него:

— И още нещо, Томи.

— Да?

— Никак не ме впечатли на срещата преди малко. Даже се представи зле…

Ето го отмъщението…

Тя се изсмя високо и после се вторачи с празен поглед в него, докато вратата се затваряше.

Томи остана на място. Онова необяснимо желание го обхвана отново. Та той мразеше тая вещица.

Томи слезе по стълбите, излезе под слънцето, затърси свободно такси. Нямаше. Пое си няколко пъти дъх в топлия летен въздух; небето беше синьо. Реши да отиде пеш до „Сентрален“. Оттам да хване метрото — щеше да стигне по-бързо.

Хормоните на стреса бушуваха у Еди Буман, когато Софи и адвокатът й излязоха от сградата. За момент той щеше да бъде напълно открит за погледа на Томи, който всеки момент можеше да се покаже иззад вратите.

Еди несвързано зашепна молитви и потегли след таксито на Софи. За миг не отклоняваше очи от огледалото за обратно виждане… Нямаше и следа от Томи.

След като зави надясно по „Васагатан“, Еди отново се почувства в известна безопасност. Таксито й беше пред него, през четири коли. Точно колкото трябва.

Пак погледна в огледалото. Провери за Томи, след това отново насочи очи напред. Стоповете светеха като стена пред него. Еди натисна рязко спирачките, политна напред, но коланът го спря. Колона от автомобили. Задръстване чак до Централна гара. Не помръдваха. По дяволите…

Нивото на стрес пак се вдигна, Еди се заозърта. Чувстваше се на показ. Като ранена антилопа в саваната. Само че, успокои се Еди, Томи беше дошъл с такси, вероятно щеше така и да си отиде, при това в обратна посока, към полицейското управление на Кунгсхолмен.

Двете ръце на волана, дълбока въздишка. Колоната бавно се размърда.

Няма страшно…

Томи вървеше надолу, после надясно по „Васагатан“ към „Сентрален“. Нещо напред привлече вниманието. Не би трябвало, беше обичайна гледка, „Волво“… В този град имаше милион такива коли, както трабантите в някогашния Източен Берлин. Част от тези автомобили принадлежеше на Криминална полиция. Бяха наредени в редица в подземието на управлението, безлични и обикновени, за да се вписват, да не привличат внимание. Това, което ги отличаваше от семейните автомобили, с които водиш децата на футбол и танци, беше, че обикновено бяха измити, имаха големи фарове отпред, даже и сини светлини зад стъклото, понеже колегите понякога ги използваха като цивилни полицейски коли, за да гонят нарушители по магистралите.

Томи винаги ги забелязваше, привличаха го, откриваше ги. Просто навик…

И сега една такава беше попаднала в задръстването. Във всеки случай цветът й беше от техните. Томи се спря. Не можеше да види светлините, нито някакви отличителни белези. Но беше измита и блестеше на лятното слънце… И зад волана седеше доста широкоплещест мъж, като че ли с бръсната глава. От това разстояние Томи не можеше да различи нищо повече. Параноичният будилник в него зазвъня. Проверявай всичко… Можеше да е Еди. А на Еди не му беше мястото тук, не сега. Не, когато Томи се срещаше със Софи Бринкман…

Мина такси, Томи го спря, седна отзад. Шофьорът беше тръгнал да обядва.

— Не ми пука — изръмжа Томи и показа полицейската си карта.

Застана в средата на седалката, за да вижда по-добре.

— Аз ще ти показвам пътя — каза Томи на шофьора.

Наведе се напред, облегна ръце на двете предни седалки и се взря във волвото. Колоната се раздвижи. Поеха бавно напред, наляво при „Тегелбакен“, напред по „Фредсгатан“ и кръговото на „Густав Адолфс торг“, нагоре по „Рейерингсгатан“, надясно по „Хамнгатан“. Там пак се забавиха, движението беше натоварено. Томи видя как полицейското волво паркира напряко при входа на парка „Берцелиус“ и хотел „Бернс“.

— Отбий — нареди Томи на шофьора.

Някой слезе от волвото. Трийсетина годишно момче, късо подстригано, широкоплещесто…

Томи видя през прозореца на таксито как Еди Буман изчаква движението да се поразреди, пресича „Хамнгатан“ и излиза на „Нормалмсторг“. Томи отвори вратата, стъпи на улицата, заоглежда площада. Вдигна се на пръсти. Не помогна.

— Отивам да обядвам — повтори шофьорът.

— Млъквай — изсъска Томи и се подпря на отворената врата, за да се вдигне по-нависоко.

Сега вече виждаше добре. Забеляза Софи Бринкман. Беше в далечния край, вървеше към „Библиотексгатан“. Еди си проправяше път към нея, без да се крие.

Опасенията на Томи се потвърдиха…

Проклет предател… Проклет Брут… Проклет Юда…

Проклетият шибан Еди Буман.

„Библиотексгатан“ е пешеходна улица. Софи спря пред една витрина, смаяна от нескопосността му. Той препускаше подире й, без дори да се опитва да се поприкрие. А по този начин й беше почти невъзможно да му се измъкне. Еди Буман… Майлс беше казал, че така му е името.

Тя продължи напред, той поддържаше дистанция от двайсетина метра. Софи зави надясно, пресече „Бирйер Ярлсгатан“ и се скри в метростанцията, смеси се с множеството, слезе с ескалатора до перона. Софи чакаше влакчето и се озърташе. Той стоеше недалеч и я гледаше. Тя се мъчеше да разбере мотивите му. Може би изобщо нямаше такива. Мотрисата пристигна с бучене и спря със скърцащи спирачки. Вратите се отвориха. Тя се качи и се настани на седалка, обърната назад към вагоните.

Звънна камбанка, женски глас съобщи по високоговорителя, че вратите се затварят. Влакът се разтресе и набра скорост през тунела. Йенс изникна от нищото и седна до нея.

— Видя ли го? — попита я.

— Да, следи ме от „Нормалмсторг“, във вагона е.

— Въоръжен е. Знаеш ли кой е?

— Да, полицай е, работи за Томи. Казва се Еди Буман. Снимах го на летището последния път, като идвах…

Видяха го в дъното на вагона, държеше се за ръкохватката и леко се поклащаше.

— Какво иска?

— Не знам — прошепна тя.

— Изобщо не се крие.

— Това не е случайност — отвърна тя.

Той тръгна към тях; широки рамене, къса коса, целенасочена походка. Тънко яке, което не успяваше да скрие служебното оръжие на колана му. Йенс се изправи, за да го пресрещне. Йенс беше десет сантиметра по-висок, малко по-широк и препречи пътя на Еди.

— Мога ли да ви помогна? — спря го.

— Искам да говоря със Софи — каза Еди.

Йенс го изгледа.

— Носиш оръжие.

— Полицай съм.

— За какво ти е да говориш със Софи?

— Тя е в опасност.

— Каква опасност?

— Ще й кажа лично.

— Сам ли си?

— Да.

Йенс го измери с поглед.

— Не прави резки движения — нареди.

Еди кимна.

— Окей — каза тихо.

Йенс седна до Софи. Еди — срещу тях. Той погледна Софи, Йенс и накрая часовника си. Влакът летеше в мрака.

— Виждали сме се — обърна се към Софи. Не беше обещаващо начало.

Тя не отговори. Той се държеше по-различно от миналия път. Въпреки че срещата на летището беше съвсем кратка, тя бе усетила нещо друго… огромна несигурност, страх, мрак, всичко това скрито зад фалшива самоувереност. Сега нямаше и следа от това, беше заменено от… Тя се опита да разбере какво е, може би противоположното… Отвореност.

Влакът започна да намалява скоростта преди следващата станция.

— Имаме само няколко секунди — прошепна мъжът срещу нея, загледан в мрака през прозореца, сякаш претегляше всяка дума, която изрича. — Стой далеч от Майлс Ингмаршон. Гледай винаги да си сред хора… При най-малката грешна стъпка, ще си изпатиш. Казвам го като приятел. Защитавам те, доколкото мога.

Той говореше бързо и тихо. Тя се опитваше да го разбере.

Стигнаха „Т-сентрален“, на перона гъмжеше от народ. Влакът спря рязко.

— Защитата е от две страни — продължи той. — В момента за теб и за станалото пишат статия…

Вратите се отвориха. Пътниците слизаха. Други се качваха.

— Това ще те предпази. Не се страхувай, но никога не оставай сама — натърти той.

Сигнал предупреди, че вратите се затварят. Еди се изправи и изскочи навън в последния момент.

Влакът потегли. Еди Буман изчезна сред морето от хора навън. Всичко беше станало твърде бързо. Тя се мъчеше да разбере смисъла на казаното.

Влакът набра скорост през тъмния тунел.

— Боже господи — прошепна тя. — Той ще съсипе всичко…