Долината на конете

18

Мама каза, че искаш да ме видиш.

Джондалар забеляза напрежението в начина, по който Дарво държеше раменете си, и по предпазливия му поглед. Знаеше, че момчето се стреми да го избягва и подозираше причината за това. Високият мъж се усмихна, опитвайки се да бъде небрежен и спокоен, но известното колебание в обичайната му топла нежност още повече изнерви Дарво. Той не искаше страховете му да се потвърдят. От своя страна Джондалар също не очакваше с радост мига, в който щеше да му каже. Той свали от полицата една внимателно сгъната дреха и я тръсна, за да се разтвори.

— Мисля, че вече си почти достатъчно голям за тази риза, Дарво. Искам да ти я дам.

За миг очите на момчето светнаха от удоволствие при мисълта за ризата от Зеландонии с нейната сложна и екзотична украса. Сетне бдителността му се върна.

— Тръгваш си, така ли? — обвини го той.

— Тонолан ми е брат, Дарво.

— А аз не съм ти никакъв.

— Не е вярно. Трябва да знаеш колко много те обичам. Но Тонолан е така изпълнен с печал, че е станал съвсем неразумен. Боя се за него. Не мога да го оставя да тръгне сам. Ако аз не се погрижа за него, кой друг ще го направи? Моля те, опитай се да ме разбереш, не искам да отивам по на изток.

— Ще се върнеш ли?

Джондалар изчака.

— Не зная. Не мога да ти обещая. Не знам къде отиваме, нито колко дълго ще пътуваме — той подаде ризата. — Точно затова искам да ти дам това, за да имаш нещо да си спомняш за „мъжа от Зеландонии“. Чуй ме, Дарво. Ти винаги ще бъдеш първият син на огнището ми.

Момчето погледна украсената със синци туника, сетне очите му се наляха със сълзи, които заплашваха да бликнат всеки момент.

— Аз не съм синът на твоето огнище! — викна то, обърна се и избяга от жилището.

Джондалар понечи да хукне след него. Вместо това постави ризата на спалния одър на Дарво и бавно излезе.

Карлоно се смръщи към снижаващите се облаци.

— Мисля, че времето ще се задържи — рече, — но ако наистина задуха, плавайте към брега, макар че преди да минете вратата, няма да намерите много места, където да можете да излезете на брега. Щом стигнете равнината от другата страна на вратата, Майката ще се раздели на ръкави. Помнете, че трябва да държите левия бряг. Преди да стигне морето, тя ще свие на север и после на изток. Малко след завоя от ляво в нея се втича една голяма река — последният важен приток. Малко след нея започва делтата — изходът и към морето — но ще имате още доста да пътувате. Делтата е огромна и опасна — тресавища, блата и пясъчни коси. Майката пак се разделя, обикновено на четири, понякога и повече главни ръкава и на множество по-малки. Дръжте се към левия канал, най северния. На северния бряг, близо до устието има лагер на Мамутои.

Опитният речен мъж вече бе обяснявал това и даже им бе начертал в калта карта, за да им помогне да стигнат края на Великата майка река. Но той вярваше, че повторението ще заздрави паметта им, особено, ако им се наложи да е вземат бързо решения. Не му беше приятно, че двамата млади мъже ще пътуват по непознатата река, без да имат опитен водач, но те настояваха, или по-скоро Тонолан настояваше, а Джондалар не би го оставил да тръгне самичък. Ако не друго, високият мъж поне бе придобил известно умение в управлението на лодката.

Бяха застанали на дървения пристан и вещите им бяха натоварени на една малка лодка, но на тяхното отпътуване липсваше обичайното вълнение, съпровождащо подобни приключения. Тонолан тръгваше само защото не можеше да остане, а Джондалар с много по-голямо желание би потеглил в противоположната посока.

Веселието бе напуснало Тонолан. Предишната му отзивчива дружелюбност бе изместена от потиснатост. Като цяло необщителното му разположение се накъсваше от избухвания, които често водеха до увеличено безразсъдство и безгрижно пренебрежение. Първият истински спор между двамата братя не премина в размяна на удари, единствено защото Джондалар отказа да се бие. Тонолан обвиняваше брат си, че той се грижи за него като за малко дете и заявяваше, че има право да живее живота си, без да бъде следван по петите. Когато чу за възможната бременност на Серенио, Тонолан побесня, че Джондалар може да помисли да остави една жена, която вероятно носи дете от неговия дух, за да следва брат си към някаква неизвестна цел. Той настоя Джондалар да остане и да се грижи за нея, както би направил всеки свестен мъж.

Въпреки отказа на Серенио да се свърже с него, Джондалар не можеше да се избави от усещането, че Тонолан е нрав. Още от раждането му бяха втълпявали, че отговорността на мъжа, единствената му цел е да осигурява майките и децата, особено щом става дума за жена, благословена с дете, което по някакъв мистериозен начин може да е поело неговия дух. Но Тонолан не искаше да остане и тъй като Джондалар се боеше, че брат му ще направи нещо неразумно и опасно, настоя да го придружи. Напрежението между тях все още бе потискащо.

Джондалар не бе много наясно как да каже сбогом на Серенио. Той почти се боеше да я погледне. Но когато се приведе да я целуне, на лицето и имаше усмивка и макар очите и да изглеждаха малко подпухнали и зачервени, тя не позволи в тях да се отрази някакво чувство. Той се огледа за Дарво и изпита разочарование, че момчето не е сред слезлите до пристана хора. Бяха дошли почти всички. Тонолан вече седеше в малката лодка, когато Джондалар се качи в нея и се настани на задната седалка. Вдигна греблото си и, докато Карлоно развързваше въжето, за последен път погледна нагоре към високата площадка. Близо до ръба стоеше едно момче. Щяха да му трябват няколко години да изпълни ризата, която носеше, но мотивът определено беше Зеландонии. Джондалар се усмихна и размаха греблото. Щом високият рус Зеландонии топна двойното си гребло във водата, Дарво му замаха в отговор.

Двамата братя влязоха в талвега и погледнаха назад към пълния с хора — приятели пристан. Като потеглиха надолу по течението, Джондалар се запита дали някога пак ще видят Шарамудои или който и да било от познатите си. Пътешествието, което бе започнало като една авантюра, бе изгубило възбудата си, но въпреки това той продължаваше да се отдалечава почти против волята си от дома. Какво се надяваше да намери на изток Тонолан? И какво ли би могло да има за него самия в тази посока?

Огромната речна клисура под сивото надвиснало небе вещаеше злочестини. Голи скали се подаваха от дълбоките си корени над водата и се трупаха като високи крепостни стени от двете страни. На левия бряг поредица от бастиони от остри ъглести канари се катереха по насечения терен чак до далечните глетчерови върхове. Отдясно, изветрени и ерозирали, заоблените планински върхове лъжеха окото, че са просто хълмове, но от малката лодка височината им всяваше страх. Големи заоблени канари и заострени скали разкъсваха повърхността и разделяха течението на вихри от бяла вода.

Бяха част от средата, в която пътуваха, носени от нея подобно на отломките, които плаваха по повърхността и, и на наносите в мълчаливите и дълбини. Не контролираха нито скоростта, нито посоката си просто проправяха пътя си около препятствията. Там, където реката се разстилаше на повече от километър и половина и вълните повдигаха и спускаха малкия съд, тя приличаше повече на море. Щом бреговете се сближиха, почувстваха промяната в енергията, тъй като потокът изпитваше съпротива, когато същото количество вода се процеждаше през стеснените врати, течението бе по-силно.

Бяха пропътували повече от четвърт от пътя, може би четиридесет километра, когато заплашващият ги дъжд се изсипа във внезапна яростна буря, вдигайки такива вълни, че те се изплашиха, че малката дървена лодка може да потъне. А бряг не се виждаше, само стръмни влажни скали.

— Ако ти изгребваш водата, Тонолан, аз ще мога да я управлявам — каза Джондалар. Не бяха говорили много, но част от напрежението помежду им се бе разсеяло, докато гребяха в такт, за да поддържат курса на лодката.

Тонолан извади греблото си и с един квадратен дървен инструмент, приличен на черпак, се опита да изпразни малкия съд.

— Пълни се толкова бързо, колкото я изгребвам — викна той през рамо.

— Май няма да продължи много. Ако можеш да изгребваш, мисля, че ще успеем — отвърна Джондалар, борейки се с бушуващата вода.

Лошото време отстъпи и макар облаците още да изглеждаха заплашителни, те минаха през цялото ждрело без друг инцидент.

Сякаш отпускайки се след махането на някой стегнат колан, набъбналата кална река се разстла, щом стигна равнините. Започнаха да се появяват ръкави около острови, обрасли с върбалак и тръстика — места за гнездене на жеравите и чаплите, прелитащите патици и гъски и за множество други птици.

Първата нощ си направиха бивак на плоската тревиста прерия на левия бряг. Подножието на алпийските върхове се бе отдръпнало от речния бряг, но заоблените планини отдясно придържаха Великата майка река в насочения и на изток курс.

Джондалар и Тонолан влязоха в ритъма на пътуването тъй бързо като че изобщо не бяха спирали през тези години, които изкараха с Шарамудои. Но вече не бе същото. Бе изчезнало безгрижното усещане за приключение, търсенето на онова, което е скрито зад завоя, само заради простата радост от откритието. Вместо това желанието на Тонолан да продължава бе придобило окраската на отчаянието.

Веднъж Джондалар се опита да уговори брат си да обърнат обратно, но желанието му доведе само до яростен спор. Той не повдигна въпроса втори път. Говореха си само да обменят необходимата информация. Джондалар можеше само да се надява, че времето ще уталожи мъката на Тонолан и че някой ден той ще реши да се върне у дома и пак да заживее живота си. Дотогава бе твърдо решил да бъде до него.

С малката еднодръвка двамата братя пътуваха много по-бързо по реката, отколкото, ако вървяха по брега. Носени от течението, те напредваха бързо и с лекота. Както бе казал Карлоно, щом стигна преградата от древни планински основи, много по-стари от сравнително новите планини, край които течеше, реката сви на север. Макар и да бяха сравнени със земята от преклонната си възраст, те се препречваха между реката и вътрешното море, което тя се стремеше да стигне.

Неудържима, реката търсеше друг път. Нейната стратегия за заобикаляне от север даваше плод, но не преди — там, където правеше последния си завой на изток — още една голяма река да надари претоварената Майка с водите и наносите си. Когато пътят и вече бе окончателно разчистен, тя не можеше да се придържа само към едно русло. Макар да трябваше да измине още много километри, във ветрилообразната делта тя отново се раздели на множество канали.

Делтата представляваше плетеница от плаващи пясъци, солени блата и несигурни малки острови. Някои от напоените островчета се задържаха на едно място за няколко години — достатъчно време някои малки дръвчета да изпратят надолу несигурните си корени, за да бъдат отмити при рязката промяна на пролетното наводнение или от ерозиращата филтрация. Четири основни ръкава — в зависимост от сезона и случайността — намираха път към морето, но техните русла не бяха постоянни. Без никаква видима причина водата внезапно свърваше от дълбоко врязаното си корито по нов път, като изскубваше храсталака и оставяше след себе си впадина от мек влажен пясък, през която се изцеждаше водата.

Великата майка река — две хиляди и петстотин километра и два покрити с глетчери планински масива вода — бе почти до целта си. Ала делтата със своите стотици квадратни километри тиня, наноси, пясък и вода, бе най-опасният участък от цялата река.

Като се следваше най-дълбокия от левите ръкави, реката не бе трудна за навигация. Течението понесе малката еднодръвка по широкия северен завой и дори последният голям приток само ги изтласка към талвега. Но братята не очакваха, че тя толкова скоро ще се раздели на ръкави. Преди да се усетят, бяха повлечени в средния канал.

Джондалар бе натрупал значително умение в управлението на малкия съд, а и Тонолан можеше да се оправя с него, но способностите им бяха далеч от майсторлъка на лодкарите Рамудои. Опитаха се да завият с еднодръвката, да се върнат назад срещу течението и да влязат в правилния ръкав. Щяха да направят по-добре просто да започнат да гребат в обратната посока — очертанията на кърмата не се различаваха особено от очертанията на носа — но не помислиха за това.

Бяха застанали напряко на течението и Джондалар крещеше на Тонолан как да насочи лодката с носа нагоре, а търпението на Тонолан бе на изчерпване. Един голям ствол с развита коренова система — тежък, просмукан с вода и полупотънал във водата — се носеше надолу по реката и разперените му корени се закачаха във всичко, което им се изпречеше. Двамата мъже го видяха прекалено късно.

С раздиращ звук назъбеният край на огромното дърво, крехко и почерняло там, където нявга го бе ударила светкавица, удари странично тънкостенната еднодръвка. Водата нахлу през пробитата в борда дупка и бързо потопи малкото кану. Опасно стърчащият дънер се понесе към тях. Един дълъг корен точно под повърхността на водата мушна Джондалар в ребрата и му изкара въздуха, а втори едва не извади окото на Тонолан, като остави дълга рязка по бузата му.

Внезапно потопени в студената вода, Джондалар и Тонолан се вкопчиха в дънера и втрещени наблюдаваха няколкото мехура, които изплаваха, когато малкият съд, към който бяха здраво привързани всичките им вещи, потъна на дъното.

Тонолан бе чул болезненото изохкване на брат си.

— Наред ли си, Джондалар?

— Един корен ме ръгна в ребрата. Малко боли, но не мисля, че е сериозно.

Тонолан започна да се премества край дънера, а Джондалар го следваше бавно, но силата на течението ги притискаше към ствола заедно с всички отломки. Изведнъж дънерът се закачи за една подводна пясъчна коса. Течащата през рядката мрежа на корените река избута предметите, които преди това силата на течението задържаше под водата и на повърхността пред Джондалар изплава цял подут еленов труп. Той се придвижи, за да се махне от пътя му и усети болка в страната си.

Щом успяха да се откачат от дървото, те преплуваха до един тесен остров насред ръкава. На него се крепяха няколко млади върби, но той не беше стабилен и не след дълго щеше да бъде отнесен от водата. Дърветата близо до водата вече бяха частично потънали и по клоните им нямаше зелени пъпки или пролетни листа, а корените им губеха опората си и някои се бяха наклонили над носещия се поток. Земята представляваше гъбест мочур.

— Мисля, че трябва да продължим и да се опитаме да намерим по-сухо място — каза Джондалар.

— Теб много те боли. Не ми разправяй, че нищо ти няма.

Джондалар си призна, че не е съвсем наред.

— Само че не можем да останем тук — добави той. Плъзнаха се в студената вода оттатък тясната островна ивица. Течението се оказа по-бързо, отколкото бяха очаквали и ги отнесе много по-надолу, преди да стигнат суха земя. Бяха уморени, премръзнали и разочаровани, защото откриха, че се намират просто на друго тясно островче. То бе по-широко и по-дълго, и като че ли по-високо над водното равнище, бе мочурливо и без никакви сухи дърва.

— Не можем да направим огън тук — каза Тонолан. — Ще трябва да продължим. Къде разправяше Карлоно, че е този лагер на Мамутои?

— На северния край на делтата, близо до морето — отвърна Джондалар и погледна с надежда в посоката, за която говореше. Болката в страната му се бе усилила и той не бе сигурен дали ще може да преплува още един ръкав. Виждаше само бушуващата вода, преплетените отломки, носещи се заедно и няколко дървета, които бележеха някакъв остров. — Няма как да разберем колко е далеко.

Преджапаха през калта към северната страна на тясната ивица земя и скочиха в студената вода. Джондалар забеляза групичка дървета надолу по течението и се насочи към тях. Изкатериха се, залитайки и дишайки тежко, на един бряг от сив пясък на оттатъшната страна на ръкава. От дългите им коси течаха вадички вода и мокреха кожените им дрехи.

Късното следобедно слънце проби през един процеп в надвисналото небе със златист блясък, но с малко топлина. Внезапен порив от север донесе студ, който бързо проникна в мокрите дрехи. Докато се движеха, се бяха загрели, но усилието бе изсмукало запасите им от сила. Потрепериха на вятъра и се помъкнаха към оскъдното укритие на една рядка елшова горичка.

— Хайде да си направим бивак тук — рече Джондалар.

— Все още е светло. Бих предпочел да продължим.

— Докато си направим укритие и се опитаме да запалим огън, ще стане тъмно.

— Ако продължим да вървим, може би ще успеем да намерим лагера на Мамутои, преди да се стъмни.

— Тонолан, не мисля, че ще мога.

— Много ли си зле? — попита Тонолан.

Джондалар вдигна туниката си. Раната на ребрата му се бе обезцветила. Имаше прорез, който без съмнение беше кървил, но се бе затворил от подпухналата от водата тъкан. Забеляза пробитата в кожената дреха дупка и се зачуди дали няма счупено ребро.

— Не бих се отказал от почивка и огън.

Огледаха се — огромно пространство кипяща кална вода, нестабилни пясъчни коси и изобилие от рошава растителност. Преплетените клони на дърветата стърчаха от мъртвите стволове и против волята си бяха влачени от течението към морето, като драскаха по всичко, в което можеха да намерят опора на подвижното дъно. В далечината няколко групички зелени храсти и дървета се бяха закотвили към някои от по-стабилните острови.

Тръстики и блатна трева бяха плъзнали навсякъде, където можеха да пуснат корен. Наблизо почти еднометрови туфи острица бяха проснали тревистите си листа и изглеждаха по-жилави, отколкото бяха в действителност. Те растяха между рогозки от бодлива тръстика, която едва ли беше висока и един пръст, В тресавището близо до водата имаше триметрови шавари, папури и езерни камъши, пред които хората изглеждаха като джуджета. Над всички се извисяваха твърдолистни тръстики, чиито увенчани с пурпурни китки стебла стигаха над четири метра височина.

Мъжете притежаваха единствено дрехите на гърба си. Когато лодката потъна, загубиха всичко друго, дори самарите, с които пътуваха от самото начало. Тонолан беше приел облеклото на Шамудои, а Джондалар носеше варианта на Рамудои, но след топването си в реката, когато бе срещнал плоскоглавците, държеше торбичката с инструменти привързана на пояса си. Сега бе благодарен за това.

— Отивам да видя дали сред тези папури има стари стъбла, които да са достатъчно сухи, за да направя върток за добиване на огън — каза Джондалар, опитвайки се да пренебрегне болката в страната си. — Виж дали можеш да намериш малко сухи дърва.

Папурите им дадоха не само стари вдървенели стъбла за въртоци. Дългите им листа преплетени около една рамка от елшова дървесина, се превърнаха в навес, който помагаше да се задържи топлината от огъня. Зелените върхове и младите корени, опечени на жар заедно със сладките коренища на змийския лапад и подводната част на езерния камъш, осигуриха началното ястие. Едно по-тънко елшово стъбло, подострено от едната страна и хвърлено с точността на глада, донесе за печене и две патици. Мъжете направиха гъвкави рогозки от широките меко стеблени езерни камъши, сетне ги използваха, за да разширят навеса и да ги увият около себе си, докато изсушат мокрите си дрехи. По-късно спаха на рогозките.

Джондалар не спа добре. Страната му бе чувствителна и го болеше и той знаеше, че нещо вътре не е наред, но не можеше и да помисли да спрат. Първо трябваше да стигнат до твърда земя.

На сутринта уловиха риба от реката с широки мрежести кошници от камъшови листа, елшови клони и корди от кора. Завиха материалите за запалване на огън и гъвкавите кошници в спалните рогозки, завързаха ги с кордите и ги преметнаха на гърбовете си. Взеха копията и потеглиха. Копията бяха просто заострени пръчки, но им бяха осигурили едно ядене, а кошниците за риби бяха доставили второ. Оцеляването зависеше не толкова от оборудването, колкото от знанията.

Мненията на двамата братя накъде да тръгнат малко се различаваха. Тонолан мислеше, че са пресекли делтата и искаше да тръгнат на изток, към морето. Джондалар искаше да потеглят на север и бе сигурен, че има за пресичане още един ръкав на реката. Направиха компромис и тръгнаха на североизток. Джондалар се оказа прав, макар да бе бил много по-щастлив, ако бе сбъркал. Към пладне стигнаха до най-северния ръкав на голямата река.

— Пак ще трябва да плуваме — каза Тонолан. — Можеш ли?

— Имам ли избор?

Тръгнаха към водата, но Тонолан спря.

— Защо не привържем дрехите си за някой ствол, както сме свикнали. После няма да ни се налага да ги сушим.

— Не знам — каза Джондалар. Дори и мокри, дрехите щяха да им пазят топло, но Тонолан се опитваше да бъде разумен, макар гласът му да издаваше разочарование и раздразнение — но щом искаш — и Джондалар вдигна рамене в знак на неохотно съгласие.

Ако беше гол, човек бързо замръзваше на студения влажен въздух. Джондалар се изкуси пак да върже торбичката с инструменти на кръста си, но Тонолан вече я бе увил в туниката си и привързваше всичко към ствола, който бе намерил. На голо водата изглеждаше по-студена, отколкото очакваше Джондалар и той трябваше да стисне зъби, за да не извика, когато скочи в нея и се опита да плува. Все пак водата донякъде заглуши, болката от раната му. Опитваше се да пази страната си при плуването и изоставаше от брат си, макар че Тонолан дърпаше ствола.

Когато изпълзяха от водата и застанаха на една пясъчна коса, първоначалната им цел — краят на Великата майка река — се показа пред очите им. Видяха водите на вътрешното море, но вълнението на момента бе изчезнало. Пътешествието бе изгубило целта си и те вече не се стремяха към края на реката, нито пък бяха на твърда земя. Все още не бяха съвсем пресекли делтата. Пясъчната коса някога бе била в средата на ръкава, ала ръкавът се бе изместил. Все още оставаше да пресекат празното речно корито.

Високият бряг, обраснал с дървета, чиито оголени корени висяха в празнината, подрязана някога от бързото течение, ги мамеше от другата страна на опразнения ръкав. Ръкавът бе празен отскоро. В средата му още имаше локви вода, а растителността едва-едва бе пуснала корени. Насекомите обаче вече бяха открили застоялите локви, а рояк комари откри пък двамата мъже.

Тонолан развърза дрехите от ствола.

— Ще трябва и да минем през ония локви долу, а брегът изглежда кален. По-добре да изчакаме, докато пресечем, преди да се облечем.

Джондалар кимна в знак на съгласие. Болеше го твърде много, за да спори. Струваше му се, че си е разтеглил нещо при плуването, и с мъка стоеше изправен.

Тонолан шляпна един комар и тръгна надолу по лекия наклон, който някога бе водил от брега към ръкава на реката.

Бяха им го казвали достатъчно пъти. Никога не обръщай гръб на реката, никога не подценявай Великата майка река. Макар временно да го бе изоставила, ръкавът все още бе неин и даже напускайки го, тя бе оставила зад себе си някоя-друга изненада. Всяка година милиони тонове наноси бяха влачени към морето и разпръсквани из над хилядата квадратни километра на нейната делта. Изпразненият ръкав бе подложен на приливни наводнения и представляваше солено тресавище с лошо оттичане. Новата зелена трева и тръстиките бяха пуснали корени в лепкавия влажен нанос.

Двамата мъже се подхлъзнаха и се изпързаляха по склона от дребнозърнеста лепкава кал и когато стигнаха до равния участък, калта засмука голите им нозе. Тонолан се забърза напред, забравяйки, че Джондалар не е съвсем способен да поддържа обичайната си дълга крачка. Можеше да ходи, но плъзгането му бе причинило болка. Той внимателно подбираше пътя си чувствайки се малко глупаво да броди гол из блатото и да предлага нежната си кожа на гладните насекоми. Тонолан бе отишъл толкова напред, че Джондалар вече се канеше да му викне. Но като вдигна глава, чу брат си да вика за помощ и го видя да пада. Забравил болката, Джондалар се затича към него. Обхвана го ужас — Тонолан се мъчеше да се измъкне от подвижни пясъци.

— Тонолан! Велика Майко! — викна Джондалар и се втурна към него.

— Дръж се назад! Иначе и теб ще те хване! — борейки се да се освободи от тресавището, вместо това Тонолан затъваше по-дълбоко.

Джондалар трескаво се огледа за нещо, с което да може да издърпа Тонолан. Ризата! Помисли, че би могъл да му хвърли единия край, но си спомни, че това е невъзможно. Вързопът с дрехите бе изчезнал. Тръсна глава, сетне видя мъртвия дънер на едно полупотънало в калта дърво и хукна към него да види, дали ще успее да счупи някой корен, ала тези от корените, които биха могли да бъдат счупени, отдавна бяха откъснати от яростния поток.

— Тонолан, къде е вързопът с дрехите? Трябва ми нещо, за да те извадя!

Отчаянието в гласа на Джондалар предизвика нежелан ефект. То се просмука през паниката на Тонолан и му припомни за неговата горест. Овладя го едно спокойно приемане на нещата.

— Джондалар, ако Майката иска да ме вземе, нека Тя да ме вземе.

— Не! Тонолан, не! Не можеш да се предаваш така. Не можеш просто да умреш. О, Майко, Велика Майко, не го оставяй да умре така! — Джондалар падна на колене и като се протегна колкото можеше, подаде ръка. — Хвани ми ръката, Тонолан, моля те, хвани ми ръката — примоли се той.

Тонолан бе изненадан от мъката и болката, изписани на лицето на брат му, и от още нещо, което по-рано бе виждал единствено при редки бегли погледи. В този миг той знаеше. Брат му го обичаше, обичаше го така, както той бе обичал Джетамио. Не с такава, но със също тъй силна любов. Разбра го на някакво инстинктивно равнище, по интуиция, и докато се протягаше към протегнатата към него ръка, знаеше, че даже и да не може да се измъкне от тресавището, трябва да хване ръката на брат си.

Тонолан не усети, но щом престана да се мята, започна да потъва по-бавно. Когато се протегна да стигне ръката на брат си, той се изпъна в по-хоризонтално положение и разпредели тежестта си на просмукания с вода наносен пясък почти като че ли плаваше във вода. Протегна се, докато пръстите им се докоснаха. Джондалар се премести малко напред и го хвана здраво.

— Точно така! Дръж го! Идваме! — каза един глас на Мамутои.

Джондалар изпусна насъбралия се в дробовете му въздух, напрежението му спадна. Откри, че се тресе, но, здраво държи ръката на Тонолан. След малко му подадоха едно въже, за да го завърже около ръцете на брат си.

— Сега се отпусни — инструктираха Тонолан. — Протегни се сякаш плуваш. Знаеш ли да плуваш?

— Да.

— Добре! Добре! Ти се отпусни, ние ще дърпаме. Няколко ръце дръпнаха Джондалар назад от ръба на подвижните пясъци, а скоро извадиха и Тонолан. После всички последваха една жена, която опитваше земята с дълъг прът, за да избегне други такива отточни падини. Едва като стигнаха до твърда земя, някой забеляза, че двамата мъже са абсолютно голи.

Жената, която бе ръководила спасяването, стоеше встрани и изпитателно ги гледаше. Беше едра — не толкова висока или дебела, колкото яка — и държанието и излъчваше властност.

— Защо не сте облечени? — попита тя накрая. — Защо двамата мъже пътуват голи?

Джондалар и Тонолан погледнаха надолу към голите си, покрити с кал тела.

— Попаднахме не в този ръкав, в който трябваше, а сетне едно дърво удари лодката ни — започна Джондалар. Не се чувстваше добре и не можеше да стои изправен.

— Сетне трябваше да изсушим дрехите си, аз мислех, че можем да ги свалим, докато преплуваме ръкава, а после пък калта. Аз ги носех и вървях напред, защото Джондалар беше ранен, и…

— Ранен? Някой от вас е ранен? — попита жената.

— Брат ми — рече Тонолан.

Щом го спомена, Джондалар остро осъзна изгарящата, пулсираща болка. Жената видя, че пребледнява.

— Мамут трябва да го види — рече тя на един от другите. — Вие не сте Мамутои. Къде сте се научили да говорите?

— От една жена Мамутои, която живее с Шарамудои, моя роднина — каза Тонолан.

— Толи?

— Да, ти познаваш ли я?

— Тя е и моя роднина. Дъщеря на братовчед. Ако вие сте нейни роднини, значи сте и мои — каза жената. — Аз съм Бреси, от Мамутои, водач на Върбовия лагер. И двамата сте добре дошли.

— Аз съм Тонолан от Шарамудои. Това е брат ми, Джондалар от Зеландонии.

— Зел-ан-дон-йее? — произнесе Бреси непознатата дума. — Не съм чувала за такива хора. Ако сте братя, защо ти си Шарамудои, а той Зеландонии? Той не изглежда добре — рече тя и бързо прекъсна по-нататъшните разговори за по-подходящо време. Сетне каза на един от другите:

— Помогни му. Не съм сигурна, че може да върви.

— Мисля, че ще мога да вървя, — рече Джондалар, внезапно замаян от болка, — ако не е много далече.

Джондалар изпита признателност, когато един от Мамутои хвана едната му ръка, а Тонолан подкрепи другата.

— Джондалар, аз щях отдавна да тръгна, ако не ме бе накарал да изчакам, докато не се оправиш достатъчно, за да пътуваш. Сега потеглям. Мисля, че трябва да си идеш у дома, но няма да споря с теб.

— Защо искаш да вървиш на изток, Тонолан? Стигна до края на Великата майка река. Ей го там Бераново море. Защо да не си тръгнем за вкъщи?

— Не отивам на изток, отивам на север. Бреси каза, че скоро всички ще потеглят на север да ловят мамути. Аз ще тръгна напред, до един друг лагер на Мамутои. Нямам намерение да се връщам у дома, Джондалар. Смятам да пътувам, докато Майката не ме вземе.

— Не говори така! Сякаш искаш да умреш! — викна Джондалар и в мига, в който го каза, съжали от страх, че самото предположение може да потвърди думите му.

— И какво, ако е тъй? — кресна в отговор Тонолан. — За какво има да живея без Джетамио? — гласът му секна и името и излезе с леко изхлипване.

— За какво имаше да живееш, преди да я беше срещнал? Ти си млад, Тонолан. Имаш още много живот пред себе си. Нови места, където да идеш, нови неща, които да видиш. Дай си възможност да срещнеш друга жена като Джетамио — замоли се Джондалар.

— Ти не разбираш. Ти никога не си обичал. Няма друга жена като Джетамио.

— Значи се каниш да я последваш в света на духовете и да ме помъкнеш със себе си! — не му беше приятно да говори така, но ако единственият начин да запази брат си жив бе да въздейства на чувството му за вина, щеше да го направи.

— Никой не те е молил да вървиш подире ми! Защо не си идеш у дома и да ме оставиш намира?

— Тонолан, всички тъгуват, когато изгубят някого, когото обичат, но не тръгват след него на онзи свят.

— Някой ден ще ти се случи и на теб, Джондалар. Някой ден ще обикнеш така някоя жена, че по-скоро би я последвал в света на духовете, отколкото да живееш без нея.

— А ако сега аз бях на твое място, щеше ли да ме оставиш да тръгна сам? Ако аз бях загубил някого, когото обичам толкова много, че да искам да умра, ти щеше ли да ме изоставиш? Кажи ми, че щеше да го направиш, Братко. Кажи ми, че щеше да си идеш у дома, ако аз умирах от мъка.

Тонолан погледна надолу, а после в загрижените сини очи на брат си.

— Не, мисля, че нямаше да те оставя, ако си мислех, че умираш от мъка. Само че знаеш ли, Големи братко — той се опита да се усмихне, но само изкриви в гримаса обезобразеното си от скръб лице, — ако аз реша да пътувам до края на живота си, ти няма защо да ме следваш вечно. Омръзнало ти е до смърт от пътуване. Някой ден ще трябва да си идеш у дома. Кажи ми, ако аз исках да си ида вкъщи, а ти не искаше, нямаше ли да искаш аз да отида?

— Да, щях да искам да си идеш. Аз и сега искам да си идеш вкъщи. Не защото ти го искаш и дори не защото го искам аз. Ти имаш нужда от своята собствена Пещера, Тонолан, от твоето семейство, от хората, които си познавал цял живот, които те обичат.

— Ти не разбираш, В това ние се различаваме. Деветата пещера на Зеландонии е твоят дом и винаги ще бъде. Моят дом е там, където аз пожелая да го устроя. Аз съм също толкова Шарамудои, колкото някога бях Зеландонии. Аз просто напуснах моята Пещера и хората, които обичах колкото моето семейство Зеландонии. Това не значи, че не се чудя дали Джохаран има още деца в огнището си, дали Фолара е израснала толкова хубава, колкото си знаех, че ще стане. Бих желал да разкажа на Уиломар за нашето Пътешествие и да разбера той къде смята да отиде сега. Още помня колко бях развълнуван, когато се върна от едно пътуване. Бих слушал неговите разкази и бих жадувал за пътешествия. Помниш ли как винаги носеше по нещо за всекиго? За мен, за Фолара, а също и за теб. И винаги нещо красиво за Мама. Когато се върнеш, Джондалар, занеси и нещо красиво.

Изреждането на познатите имена изпълни Джондалар с горчиви спомени.

— Защо ти не и занесеш нещо красиво, Тонолан? Не мислиш ли, че Мама иска пак да те види?

— Мама знаеше, че няма да се върна. Когато тръгвахме, тя каза: „Щастливо пътуване“, а не „Докато се върнете“. Не аз, а ти трябва да си я разстроил, може би повече, отколкото си разстроил Марона.

— Защо заради мен ще се разстройва повече, отколкото заради теб?

— Аз съм син на Уиломаровото огнище. Мисля, че тя знаеше, че аз ще бъда пътешественик. Може би не и е харесвало, но го разбираше. Тя разбираше всичките си синове, точно затова направи Джохаран водач след себе си. Тя знае, че Джондалар е Зеландонии. Ако правеше Пътешествие сам, щеше да знае, че ще се върнеш, ала ти тръгна с мен, а аз нямах намерение да се връщам. Когато тръгвах, не го знаех, но мисля, че тя го е знаела. Тя би искала ти да се върнеш, ти си син на Даланаровото огнище.

— Има ли някаква разлика? Те отдавна бяха разсекли възела. Когато се срещат на Летните събирания, са просто приятели.

— Сега може да са просто приятели, но хората още говорят за Мартона и Даланар. Любовта им трябва да е била много специална, за да я помнят тъй дълго, а ти си всичко, което може да и напомня за нея, синът, роден в неговото огнище. И от неговия дух. Всички знаят това, ти му приличаш толкова много. Ти трябва да се върнеш. Мястото ти е там. Тя го знаеше и ти го знаеш. Обещай ми, Братко, че някой ден ще се върнеш.

Джондалар се смути от молбата. Независимо дали щеше да продължи да пътува с брат си или щеше да реши да се върне без него, щеше да се откаже от повече, отколкото бе склонен да загуби. Докато още не се бе решил в полза на едното, чувстваше, че все още може да има и двете. Обещанието да се върне предполагаше, че брат му няма да е с него.

— Обещай ми, Джондалар.

Можеше ли да възрази нещо смислено?

— Обещавам — с нежелание се подчини той. — Ще се върна у дома, някой ден.

В края на краищата, Големи братко — усмихна се Тонолан, — някой ще трябва да разкаже, че сме стигнали до края на Великата майка река. Аз няма да съм там, така че ти трябва да бъдеш.

— Защо да не си там? Можеш да се върнеш с мен.

— Мисля, че Майката щеше да ме вземе на реката, ако ти не и се бе примолил. Зная, че не мога да те накарам да разбереш, но знам, че Тя скоро ще дойде за мен, и искам да вървя.

— Да не смяташ да се опиташ да те убият?

— Не, Големи братко — усмихна се Тонолан. — Няма защо да се опитвам. Просто знам, че Майката ще дойде. Искам да знаеш, че съм готов.

Джондалар усети, че нещо вътре в него се свива. След злополуката с движещите се пясъци Тонолан бе придобил фаталистична увереност, че скоро ще умре. Усмихваше се, но това не бе предишната му усмивка. Джондалар предпочиташе гнева му пред това спокойно приемане. В него нямаше отпор, желание да живее.

— Не мислиш ли, че дължим нещо на Бреси и на Върбовия лагер? Те ни дадоха храна, дрехи, оръжия, всичко. Да не искаш да ги вземем и да не предложим нищо в замяна? — Джондалар искаше да разгневи брат си, да разбере, че все нещо е останало. Чувстваше, че е бил изигран да даде обещание, което освобождава брат му от последното му задължение. — Толкова си сигурен, че Майката е подготвила съдбата ти, че си престанал да мислиш за каквото и да било, освен за себе си! Само Тонолан, нали? Нищо друго, няма значение.

Тонолан се усмихна. Той разбираше яда на Джондалар и не можеше да го упрекне. Как би се чувствал, ако Джетамио знаеше, че ще умре, и му бе казала?

— Джондалар, искам да ти кажа нещо. Ние бяхме близки…

— Вече не сме, така ли?

— Разбира се, че сме, защото можеш да се отпуснеш с мен. Няма защо през цялото време да бъдеш толкова идеален. Винаги така разумен.

— Да, аз съм толкова добър, че Серенио даже не пожела да се свърже с мен — каза той с горчив сарказъм.

— Тя знаеше, че ти си тръгваш и не искаше да бъде уязвена по-лошо. Ако я бе попитал по-рано, щеше да се свърже с теб. Ако беше настоял малко, когато си я помолил, е щяла да се съгласи, даже знаейки, че не я обичаш. Ти не я искаше, Джондалар.

— Тогава как можеш да казваш, че съм толкова идеален? Велика Дони, Тонолан, аз исках да я обичам.

— Зная, че искаше. Аз научих нещо от Джетамио и искам да го знаеш. Ако искаш да обичаш, не можеш да държиш всичко в себе си. Трябва да се отвориш, да поемеш този риск. Понякога ще те боли, но ако не го направиш, никога няма да бъдеш щастлив. Тази, която намериш, може и да не е жената, в която си очаквал да се влюбиш, но това няма да има значение — ти ще я обичаш точно за това, което тя представлява.

— Чудех се къде сте — каза Бреси, като наближи двамата братя. — Планирах малък прощален празник, понеже сте решили да си тръгнете.

— Аз се чувствам задължен, Бреси — каза Джондалар. — Ти се погрижи за мен, даде ни всичко. Не мисля, че е редно да тръгнем, без да се изплатим по някакъв начин.

— Брат ти се разплати предостатъчно. Докато ти оздравяваше, той ловуваше всеки ден. Рискува твърде много, но е късметлия в лова. Ще си тръгнете без никакви задължения.

Джондалар погледна брат си, който му се усмихваше.