Долината на конете

5

Айла излезе на каменната площадка пред пещерата, като търкаше очи и се протягаше. Слънцето беше все още ниско на изток и тя заслони очи, за да види къде са конете. Тази сутрешна проверка вече и бе станала навик, макар да бе престояла тук само няколко дни. Мисълта, че в долината има и други живи създания, правеше самотното и съществувание малко по-поносимо.

Пътят, по който минаваха за водопой сутрин и любимите им сенчести дървета следобед и бяха станали познати и тя вече различаваше отделните индивиди. Ето жребчето годиначе, чиято козина бе тъй светлосива, че изглеждаше почти бяла, като се изключат характерната тъмна ивица по дължината на гръбнака, тъмносивите чорапки и твърдата изправена грива. Ето сиво кафявата кобила със сламено жълтото конче, чиято козина бе досущ като на жребеца. А ето го и самият горд водач. Някой ден някое от тези едногодишни кончета, които едва понася, или от тези, които ще се родят догодина или по догодина, ще заеме мястото му. Светложълтият жребец с тъмнокафява ивица, грива и подбедрици бе в разцвета на силите си и държанието му ясно го подсказваше.

— Добро утро, конски Клане — направи Айла обичайния поздравителен жест, като леко го измени, за да отговаря на ранното утро. — Тази сутрин се успах. Вече сте се напили и мисля и аз да го направя.

Тя леко се затича надолу към потока. Познаваше стръмната пътека достатъчно добре, за да стъпва уверено по нея. Напи се, после съблече дрехата си за сутрешното къпане. Беше същата връхна дреха, но изпрана и обработена със стъргалка, за да придобие предишната си мекота. Вродената и склонност към ред и чистота беше подсилена от Иза, чиято богата аптека от лечебни билки изискваше строг ред, за да се избегне неправилната употреба и която разбираше опасността от калта, нечистотиите и инфекциите. Айла можеше да допусне известна мръсотия при пътуване, когато нямаше как да я избегне, но не и с искрящия поток подръка.

Прекара ръце през гъстата си руса коса, която падаше на вълни под раменете и. „Тая сутрин ще трябва да си измия косата“, обясни с жест на околността. Точно зад завоя на рекичката беше открила сапунен корен и отиде да измъкне няколко. Като се връщаше край потока, забеляза, че от една плитчина се подава широка скала с гладка овална вдлъбнатина отгоре. Взе един заоблен камък и прецапа до скалата. Изплакна коренищата, напълни с шепи вдлъбнатината с вода и замлати сапунения корен, за да изкара пенливия сапонин. Щом направи достатъчно пяна, навлажни косата си, натърка я с пяната, изми цялото си тяло и се гмурна във водата, за да се измие.

Някога от издадената стена се бе отчупил един голям къс. Айла се покатери по подводната му част и тръгна към върха, който се издигаше над водата, за да се стопли на слънце. Между брега и скалата имаше дълбок до кръста канал, така че тя стърчеше като островче, частично скрито от надвисналата върба, чиито оголени корени се впиваха в нея като костеливи пръсти. Отчупи клонка от един малък храст, чиито корени бяха намерили опора в една пукнатина и я обели със зъби, за да я използва да разреши косата си, докато я суши на слънце.

Докато гледаше сънено във водата и тихо си напяваше, нещо трепна в крайчеца на окото и. Застана нащрек и видя под коренищата сребристия силует на голяма пъстърва. Не съм яла риба, откакто излязох от пещерата, помисли тя и се сети, че не е и закусвала.

Плъзна се бавно във водата откъм противоположната страна на скалата, отплува малко надолу по течението и тръгна към плиткото. Отпусна пръсти и бавно, с безкрайно търпение, тръгна срещу течението. Щом наближи дървото, видя, че пъстървата леко се извива срещу течението, за да остане на мястото си под корена.

Очите на Айла заблестяха от възбуда, но тя стана още по-предпазлива и внимателно запристъпя към рибата. Придвижи ръката си изотзад, докато стигна точно под пъстървата, и леко я докосна, търсейки отворените хриле. Сграбчи я изведнъж, с уверено движение я измъкна от водата и я изхвърли на брега. Пъстървата запляска, замята се и после утихна.

Усмихна се, доволна от себе си. Спомни си колко трудно и бе като дете да се научи да лови риба с ръце и се почувства почти тъй горда, както когато за пръв път бе успяла. Щеше да запомни мястото, тъй като знаеше, че то ще бъде посещавано и от други обитатели. Тази пъстърва ще стигне за нещо повече от закуска, помисли, докато прибираше плячката си и предусещаше вкуса на прясна пъстърва, опечена на горещи камъни.

Докато закуската се печеше, Айла се зае да плете кошница от накъсаната предния ден меча трева. Беше проста, удобна кошница, но тя за собствено удоволствие попромени начина на плетене, за да я оформи по-хубаво. Работеше бързо, но тъй умело, че кошницата нямаше да пропуска вода. Като се сложеха в нея горещи камъни, би могло да се използва като съд за готвене, но тя не я правеше с такава цел. Правеше съд за съхраняване, като си мислеше за всичко, което трябваше да свърши, за да бъде спокойна пред приближаващия студен сезон.

Вчерашното френско грозде ще изсъхне след няколко дни, определи тя, като хвърли поглед на червените плодове, разпилени върху сплетените треви пред входа. Дотогава ще узреят и други. Ще има много боровинки, обаче от келявата ябълчица няма да набера кой знае колко. Черешата е народила, но вече са почти презрели. Ако искам да направя запаси, ще трябва днес да я обера. Слънчогледовото семе ще бъде добро, ако обаче птиците не преварят да го изкълват. Мисля, че ония храсти до ябълката са лешници, но са толкова по-дребни от лешниците при малката пещера, че не съм сигурна. Мисля обаче, че тези борове са точно от ония, дето имат големи семки в шишарките. После ще проверя. Кога ще се опече тая риба!

Трябва да почна да суша зеленчуци. И лишеи. И гъби. И корени. Няма защо да суша всички корени. Някои ще се запазят доста дълго в дъното на пещерата. Дали да събера повече семена от щир? Толкова са малки, че никога не изглеждат достатъчно. Житото обаче си струва труда, пък и някои осили в ливадата са узрели. Днес ще събера череши и жито, само че ще ми трябват повече кошници за съхранение. Може би ще мога да направя няколко кутии от брезова кора. Ех, да имах малко необработена кожа, за да направя от големите кутии.

Когато живеех с Клана, като че ли винаги имаше излишни необработени кожи. Сега ще се радвам да имам още една топла кожа за зимата. Зайците и хамстерите не са достатъчно големи за хубаво кожено наметало, пък и са толкова мършави. Ако можех да уловя някой мамут, щях да имам много мазнина, достатъчно даже и за лампи. Пък и няма нищо по-хубаво и по-хранително от мамутското месо. Чудя се не стана ли тая пъстърва? Отмести настрани един паднал лист и бодна рибата с пръчка. Още съвсем мъничко.

Щеше да е хубаво да има малко сол, ама тук няма море. Подбелът има солен вкус, а някои други билки може да променят вкуса. Иза можеше всичко да направи вкусно. Може би трябва да излезна в степта и да видя дали мога да намеря няколко яребици и да ги сготвя както ги обичаше Креб.

Като се замисли за Иза и Креб, усети в гърлото си буца и поклати глава, сякаш да прогони мислите си или поне наближаващите сълзи.

Трябва ми стойка за сушене на билки и чайове, а също и лекарства. Може да се разболея. Мога да отсека няколко дръвчета за колове, но ми трябват свежи ремъци, за да ги свържа. Като изсъхнат и се свият, ще държат. С всичките тия изпопадали и довлечени от водата клони няма да се наложи да сека дървета за огън, пък има и тор от конете. Като изсъхне, тя гори добре. Днес ще започна да нося дърва в пещерата и скоро ще трябва да направя някои инструменти. Голям късмет, че намерих кремък. Тая риба трябва да е готова.

Айла започна рибата направо както си беше върху горещите камъни и си помисли да прегледа купчината кокали и довлечени дърва, за да намери някое друго плоско парче дърво или кост, който да използва като чинии. Една раменна или тазова кост щеше да свърши добра работа. Изля малкия си мях за вода в купата за готвене и и се прищя да разполага с непропускащия вода стомах на някое по-голямо животно, за да си направи по-обемист мях за пещерата. Извади от огъня горещи камъни, за да загрее водата в купата за готвене и изсипа малко сушени шипки от торбичката с лекарства във вдигащата пара вода. Използваше шипките като лекарство против лека простуда, но от тях ставаше и приятен чай.

Тежката работа по събирането, обработването и съхраняването на изобилието на долината не я отблъскваше, напротив, тя я очакваше с радост. Щеше да бъде заета и нямаше да има време да мисли, че е самотна. Трябваше да запази достатъчно единствено за себе си, но наблизо нямаше помагачи, с които работата да потръгне по-бързо, и тя се тревожеше дали ще има достатъчно време, за да си приготви достатъчно провизии. Тревожеше я и друго нещо.

Като попийваше чай и довършваше кошницата, Айла обмисли от какво ще се нуждае, за да оцелее през дългата студена зима. Ще трябва да имам още една постелка за зимата. И, разбира се, месо. Ами мазнина? Трябва да имам малко през зимата. Бих могла да правя кутии от брезова кора много по-бързо, отколкото кошници, само че трябва да намеря малко копита, кости и ивички кожа, за да сваря лепило. И къде ли ще намеря голям мях? Ремъци да завържа коловете за стойката за сушене? Бих могла да използвам сухожилия и черва, за да запазя мазнината, и…

Бързото движение на пръстите и секна. Тя се вгледа в пространството, сякаш виждаше откровение. Всичко мога да получа от едно голямо животно! Трябва да убия само едно животно. Само че как?

Довърши малката кошница и я пъхна в кошницата за събиране, която привърза на гърба си. Сложи инструментите в гънките на дрехата си, взе пръчката за разравяне и прашката, и се отправи към ливадата. Намери дивата череша, бра, докъдето стигаше, и се покатери, за да набере още. Яде на корем. Макар и презрели, черешите бяха сладко-кисели.

Като слезе, реши да обели черешова кора против кашлица. Отсече с брадвичката си парче от здравата външна кора и с нож настърга от вътрешния камбиев слой. Това и напомни за времето, когато бе момиче и тръгна да събере кора от дива череша за Иза. Тогава скришно бе наблюдавала как мъжете се упражняват със своите оръжия. Знаеше, че не трябва да го прави, но се боеше, че като си тръгне, могат да я видят, и беше много заинтригувана, когато старият Зуг започна да учи едно момче да използва прашка.

Знаеше, че на жените не се полага да докосват оръжие, ала когато забравиха прашката, не можа да устои. Тя също искаше да опита. Дали сега щях да съм жива, ако не бях взела тази прашка? Щеше ли Брод да ме мрази толкова, ако не се бях наумила да я използвам? Може би нямаше да ме накара да напусна, ако не ме мразеше толкова. Но ако не ме мразеше, нямаше да се забавлява да ме насилва и може би Дърк нямаше да се роди.

Може би! Може би! Може би, помисли ядосано. Какъв смисъл имаше да мисли за неща, които биха могли да се случат? Сега съм тук и тази прашка няма да ми помогне да убия някое голямо животно. За това ми трябва копие!

Мина през една горичка млади трепетлики, за да пие вода и да измие лепкавия черешов сок от ръцете си. Нещо във високите прави млади дървета я накара да спре.

Хвана едно стъбло и тогава я озари идея. Това върши работа! От това става копие.

Поколеба се за миг. Брод щеше да побеснее, помисли. Когато ми разреши да ловувам, ми каза никога да не ловувам с нещо друго, освен с прашка. Той щеше…

Какво щеше да направи? Какво можеше да направи? Какво повече може да ми направи кой да е от тях, дори и да знаеха? Аз съм мъртва. Вече съм мъртва. Тук няма никой друг, освен мен.

Сетне нещо в нея се скъса като натегната струна и тя падна на колене. О, как бих искала да има някой тук, до мен. Някой. Който и да е. Бих се зарадвала дори на Брод. Никога повече няма да докосна прашка, ако ми позволи да се върна, ако ми даде да видя Дърк отново. Коленичила пред тънката трепетлика, Айла зарови лице в дланите си, като хълцаше и се давеше.

Хлипанията и стигнаха до безразлични уши. Дребните полски и горски животни просто заобикаляха непознатата и пренебрегваха неразбираемите и звуци. По време на пътуването си тя бе лелеяла надежда да намери хора, хора като нея. Сега когато бе решила да спре, трябваше да остави тази надежда, да приеме самотата и да се научи да живее с нея. Към напрежението се прибавяше терзаещата тревога как ще оцелее сама на непознато място през незнайно колко свирепа зима. Плачът облекчи напрежението.

Когато стана, трепереше, но взе брадвичката и ядно заудря в основата на младата трепетлика, а после атакува и второ дръвче. Достатъчно често съм гледала как мъжете правят копия, си каза, докато ошмулваше клоните. Не изглеждаше толкова трудно. Замъкна прътите на полето, остави ги там и цял следобед събира пшенични и ечемични класове. Сетне ги повлече към пещерата.

Ранната вечер премина в белене на кората и заглаждане на прътовете. Прекъсна само за да си сготви малко зърна към остатъка от рибата и да пръсне черешите да съхнат. Докато се стъмни, бе готова за следващата стъпка. Взе прътовете в пещерата и като си припомни как го правеха мъжете, отмери дължина над боя си и я отбеляза. Сложи белязаната част в огъня и започна да върти пръта, за да обгори от всички страни. Остърга почернялото с назъбената стъргалка и продължи да овъглява и стърже, докато горната част не се скърши. С още обгаряне и стъргане докара пръта до остър, заякчен от огъня връх. Сетне начена следващия прът.

Свърши по късно. Беше уморена и щастлива. Щеше да заспи по-лесно. Нощите бяха най-неприятното време. Айла загради огъня, излезе навън, позяпа изпъстреното със звезди небе и се опита да измисли някаква причина да отложи лягането. Беше изкопала плитка канавка, бе я напълнила със суха трева и застлала с кожата си. Тръгна с бавни стъпки към нея. Полегна вътре и се загледа в слабия отблясък от огъня, вслушвайки се в тишината.

Нямаше шумолене на хора, които се приготвят за сън, не се чуваше да се чифтосват край близките огнища, никой не ръмжеше и не хъркаше — нито един от многобройните слаби човешки звуци, нито един дъх на живот, освен нейния собствен. Посегна към плаща, с който носеше сина си на хълбока, скупчи го и го притисна към гърдите си. Залюля се напред-назад, напявайки тихо, а сълзите потекоха по лицето и. Накрая легна, сви се около празния плащ и плака, докато заспа.

Когато следващата сутрин излезе, за да се облекчи, на бедрото и имаше кръв. Зарови из малката купчинка свои притежания за ивиците попиваща кожа и специалния поясен ремък. Въпреки прането бяха твърди и лъскави — трябваше да бъдат заровени, след като ги бе използвала последния път.

Да имаше малко муфлонска вълна, за да ги увие. Тогава видя кожата на заека. Исках за запазя тая заешка кожа за зимата, но мога да убия още зайци, помисли си.

Наряза малката кожа на ленти, преди да слезе долу за сутрешното си къпане. Трябваше да знам, че наближава, можех да си планирам нещата. Сега няма да мога да правя нищо освен…

Изведнъж се разсмя. Проклятието на жените не важи тук. Няма мъже, които да избягвам да поглеждам, няма мъже, чиято храна не мога да приготвям или събирам. — Аз съм единственият човек, за когото трябва да се грижа.

И все пак трябваше да го очаквам, само че дните се изнизаха тъй бързо. Мислех си, че още е рано. Откога съм в тази долина? Опита се да си спомни, но дните някак си се сливаха един с друг. Начумери се. Трябваше да знам колко дни съм вече тук. Може би е минала по-голяма част от сезона, отколкото си мисля. За момент се паникьоса. Не е толкова страшно, напомни си. Снегът няма да завали, преди плодовете да узреят и листата да опадат, а дотогава ще знам. Ще следя дните.

Спомни си как преди много време Креб и бе показал как да прави щръбки на някоя пръчка, за да отбелязва минаването на времето. Беше изненадан, че тя схвана толкова бързо. Достатъчно бе да и обясни, за да се откачи от безкрайните и въпроси. Той не следваше да показва на едно момиче скритото знание, пазено за светите мъже и техните ученици, и я предупреди да не споменава за това. Спомни си и как се ядоса един друг път, когато я хвана да прави пръчка, за да брои дните преди пълнолунията.

— Креб, ако ме следиш от света на духовете, не се ядосвай, — рече тя на безмълвния език на жестовете. — Ти трябва да знаеш защо го правя.

Намери дълга гладка пръчка и направи рязка с кремъчния си нож. Помисли малко и добави още две. Постави първите си три пръста върху резките и ги вдигна нагоре. Мисля, че дните бяха повече, но не съм сигурна колко. Ще я бележа пак довечера и всяка следваща вечер. Отново огледа пръчката. Мисля, че ще прибавя една допълнителна малка рязка над тая, за да отбележа деня, когато започнах да кървя.

Направи копията, луната мина през половината си фази, а тя още не знаеше как да убие голямото животно, от което се нуждаеше. Седеше на входа на пещерата си и гледаше стената отсреща и нощното небе. Лятната жега се бе разгоряла с все сила и тя се наслаждаваше на хладния вечерен вятър. Често пъти бе прекалено горещо да носи дрехата си и макар че близо до пещерата ходеше гола, имаше нужда от торбичките и гънките на дрехата, за да държи в тях разни неща, когато се отдалечеше повече. Откак бе станала жена, когато ловуваше, обичаше да носи кожена лента, увита стегнато около пълните и гърди — така беше по-удобно да тича и скача. А в долината нямаше нужда да се съобразява с прикритите погледи на хората, които си мислеха, че е много странно да я носи.

Не разполагаше с голяма кожа, от която да отреже, но накрая измисли начин да носи обезкосмени заешки кожи като лятна дреха, която я оставяше гола от кръста нагоре, и да използва други кожи за нагръдник. Смяташе сутринта да обиколи степта с новите си копия и се надяваше да намери животни за лов.

Лекият наклон на северния склон на долината осигуряваше лесен достъп към степите на изток от реката. Стръмната стена правеше западните степи твърде трудни за достигане. Видя няколко стада елени, бизони, коне, дори малка група антилопи сайга, но не донесе нищо повече от връзка алпийски яребици и един гигантски пустинен гризач. Просто не можеше да се приближи толкова, че да намуши нещо с копията си.

Дните минаваха и улавянето на голямо животно се загнезди трайно в главата и. Често бе гледала как мъжете от Клана говорят за лов — те за почти нищо друго не говореха — но те винаги ловуваха в група. Любимият им похват бе подобен на вълчия — да отделят някое животно от стадото и да го нападат подред, докато го изтощят толкова, че да могат да го доближат достатъчно, за да отправят фаталния удар. Само че Айла беше сама.

Понякога говореха как котките лежат и чакат да се нахвърлят или да се втурнат яростно, за да свалят жертвата с нокти и зъби. Но Айла нямаше нито зъби, нито нокти, нито пък спринтовата бързина на една котка. Тя дори не боравеше много уверено с копията. Бяха твърде дебели за хващане и доста дълги. И все пак тя трябваше да открие начин.

Чак в нощта на новолунието и хрумна идея, която и се стори осъществима. Често когато луната обърнеше гръб на земята и окъпеше далечното пространство с отразената си светлина, мислеше за Събирането на Клана. Празникът на Пещерната мечка беше винаги на новолуние.

Мислеше си за ловните сценки, представяни от различните Кланове. Тогава Брод бе повел вълнуващия ловен танц на Клана им и заедно с живото пресъздаване на гонитба на мамут с огън към глух каньон бяха спечелили състезанието за деня. Ала съперничещият им Клан остана на второ място съвсем с малко — — те показаха как се копае яма-капан на пътеката, по която косматите носорози обикновено отиват на водопой и как после обграждат носорога и го подгонват към ямата. Косматите носорози бяха прочути със своята непредсказуемост и много опасни.

На следващото утро Айла погледна да види дали конете са там, но не ги поздрави. Можеше да различи всеки член на стадото. Бяха си дружина, почти приятели, ала нямаше друг начин, ако искаше да оцелее.

По-голямата част от времето и през следващите няколко дни мина в наблюдаване на стадото и изучаване на маршрутите му: къде обикновено ходят на водопой, къде обичат да пасат, къде прекарват нощта. Докато ги следеше, планът започна да се оформя в ума и. Разработваше детайлите, опитваше се да мисли за всяка евентуалност и накрая се хвана на работа.

Трябваше и цял ден, за да насече малки дървета и храсти и да ги примъкне на половината път през полето, като ги струпа близо до една пролука между дърветата край потока. Събра насмолени елови и борови кори и клони, разръшка изгнили стари пънове, за да събере останали твърди буци дървесина, които лесно пламват, и наскуба китки суха трева. Вечерта прикрепи с трева сухите чукани и парчетата смола към клоните, за да направи факли, които се запалват бързо и горят с много пушек.

Сутринта на деня, когато бе решила да започне, извади кожената си палатка и зубровия рог. Изрови от купчината в основата на стената яка плоска кост и застърга едната и страна, докато получи остър ръб. Сетне, с надеждата, че ще наложи да ги използва, насъбра всички корди и ремъци, които можа да открие, наскуба пълзящи растения от дърветата и ги натрупа на скалистия бряг. Надомъкна и наръчи довлечени и паднали клони, за да има достатъчно дърва за огън.

Рано вечерта всичко бе готово и Айла се заразхожда напред-назад край брега чак до издадената скала, следейки движението на стадото. Разтревожено се вглеждаше в скупчващите се на изток облаци с надежда, че няма да се доближат и да блокират лунната светлина, на която разчиташе. Свари си малко жито и откъсна няколко боровинки, но не можа да яде много. Час по час вдигаше копията, за да упражнява мушкания, и пак ги оставяше на земята.

В последния момент разрови купчината дървета и кости, докато не откри дълга раменна кост от предния крак на елен с масивен край. Халоса с нея един голям къс слонова кост и примигна от отката в ръката си. Дългата кост остана непокътната. Беше като хубава здрава сопа.

Луната изгря, преди слънцето да залезе. Айла съжали, че не знае повече за ловните церемонии, но жените винаги бяха изключвани от тях. Жените носеха лош късмет.

Никога не съм си носила лош късмет, помисли, но и никога по-рано не съм се опитвала да убия голямо животно. Ръката и посегна към амулета и тя се сети за тотема си. В края на краищата точно Пещерният лъв за пръв път я бе накарал да ловува. Така бе казал Креб. Каква друга причина би могло да има, та една жена да стане по-ловка с избраното от нея оръжие от всеки мъж? Тотемът и бе твърде силен за жена — той и даваше мъжки черти, така пък мислеше Брун. Айла се надяваше, че нейният тотем пак ще и донесе щастие.

Сумракът преминаваше в тъмнина, когато тръгна към завоя на реката и видя, че конете най-после са спрели да нощуват. Взе плоската кост и кожения навес и побягна през високата трева към пролуката между дърветата, през която сутрин конете отиваха на водопой. Зелените листа сивееха на чезнещата светлина, а по-далечните дървета бяха черни силуети на фона на пламтящите цветове на небето. С надежда, че луната скоро ще хвърля достатъчно светлина, за да се вижда, тя разстла навеса на земята и започна да копае.

Повърхността беше спечена, но след като веднъж я преодоля, стана по-лесно да се копае със заострената кокалена лопата. Щом върху кожата се натрупа купчина пръст, тя я примъкна в гората, за да я изсипе. Когато дупката стана по-дълбока, тя разстла кожата на дъното и и започна да издърпва пръстта с нея. Работеше почти опипом, а работата бе тежка. Никога по-рано не бе копала яма сама. Големите ями за готвене, обградени с камъни, в които печаха цели бутове, бяха обща задача за всички жени, а тази яма трябваше да стане по-дълбока и по-дълга.

Ямата бе стигнала до кръста и когато усети водата и разбра, че не е трябвало да копае толкова близо до потока. Дъното бързо се пълнеше. Калта стигна до глезените и, преди да се откаже и да се изкатери горе, а докато вдигаше кожата, единият ръб се отрони.

Надявам се да е достатъчно дълбоко, помисли. Трябва да е достатъчно — колкото повече копая, толкова повече вода избива. Погледна луната и се учуди колко ниско бе слязла. Налагаше се да работи бързо, за да приключи, и дори нямаше да може да си отдъхне малко, както бе планирала.

Хукна към мястото, където бяха натрупани храстите и дърветата, спъна се в един невидим корен и тежко падна. Сега не му е времето да бъда невнимателна, помисли, потривайки пищяла си. Коленете и дланите и пареха и тя бе сигурна, че лепкавата мъзга по бедрото и е кръв, макар че не можеше да я види.

Изведнъж прозря колко е уязвима и за момент се паникьоса. Ами ако си счупя крака? Тук няма кой да ми помогне, ако нещо се случи. Какво правя навън през нощта? Без огън? Ами ако някое животно ме нападне? Представи си картинно риса, който някога бе скочил върху и, и посегна за прашката си, понеже си въобрази святкащи в нощта очи.

Откри оръжието все още здраво подпъхнато в поясния и ремък. Това и върна увереността. И без това съм мъртва или се предполага, че съм мъртва. Ако нещо е писано да става, ще стане. Сега не мога да се тревожа за това. Ако не побързам, ще се съмне, преди да съм готова.

Намери камарата и започна да влачи малките дървета към ямата. Беше разсъдила, че сама няма как да обгради конете, а в долината нямаше глухи каньони, ала е един интуитивен скок бе стигнала до идеята. Това беше гениално хрумване, към каквото нейният мозък — мозъкът, който я разделяше от Клана повече, отколкото външния и вид — бе особено пригоден. Щом в долината няма каньони, помисли тя, може би ще успея да направя.

Нямаше никакво значение, че за тази идея вече се бяха сетили. За нея тя беше нова. Не мислеше за идеята си като за голямо изобретение. Струваше и се, че е малко изменение на начина, по който мъжете от Клана ловуваха. Просто малко изменение, което би могло евентуално да даде възможност на сама жена да убие животно, което никой мъж от Клана не би и мечтал да преследва сам. Беше голямо изобретение, родено от нуждата.

Айла загрижено поглеждаше небето и преплиташе клони, за да изгради преграда, която да се събира под ъгъл от двете страни към ямата, докато запълни дупките и я направи по-висока, а звездите на изток започнаха да гаснат. Най-ранните птици вече бяха наченали да каканижат поздравително, а небето просветляваше, когато тя се изправи и погледна творението си.

Ямата беше приблизително правоъгълна, малко по-дълга, отколкото широка, разкаляна по краищата, откъдето бе извлякла последните влажни товари пръст. Отделните купчинки кал, паднали от кожата, бяха разпръснати по отъпканата трева в триъгълника, образуван от двете стени, които се събираха към калната дупка. През пролуката над ямата се виждаше реката, където се оглеждаше просветващото източно небе. От другата страна на вълнистата повърхност мрачно се издигаше стръмната южна стена на долината. Гънките и се очертаваха ясно само близо до върха.

Айла се извърна да провери местоположението на конете. Тази част от долината беше по-полегата и се издигаше плавно на запад, като оформяше издадената стена пред нейната пещера, а после полягаше и се сливаше с меките тревисти хълмове далеч на изток. Макар там да бе все още тъмно, тя съзря, че конете са се раздвижили.

Грабна кожата и плоската кост и побягна към брега. Огънят гаснеше. Добави дърва, изръчка с пръчка един горещ въглен и го сложи в зубровия рог. Сграбчи факлите, копията и тоягата и хукна обратно към ямата. Постави по едно копие от всяка страна, положи до едното тоягата и направи широк кръг, за да се озове зад конете, когато те тръгнат.

Зачака.

Чакането се оказа по-трудно от дългата работна нощ.

Беше настръхнала, нервна и се чудеше дали планът и ще сработи. Премисляше безброй неща, за които по-рано не бе помислила, а би трябвало да направи или да ги направи другояче. Зачуди се кога конете ще тръгнат по своя криволичещ път към потока, понечи да ги подтикне, сетне размисли и зачака.

Конете започнаха да обикалят в кръг. На Айла и се струваха по-нервни от обикновено, но понеже никога не бе ги приближавала толкова, не беше сигурна. Накрая кобилата-водачка потегли към реката и останалите я последваха, като поспираха, за да пасат по пътя. Те станаха явно по-нервни, щом доближиха реката и доловиха мириса на Айла и дъха на разкопаната земя. Когато и се стори, че водачката се кани да свърне встрани, Айла реши, че моментът е дошъл.

С въглена запали факла, а от нея — втора. Щом се разгоряха добре, тя остави зубровия рог и тръгна. Тичаше с викове и крясъци и размахваше факлите, но бе твърде далеч от стадото. Миризмата на дим събуди инстинктивния страх от прерийните пожари. Конете набраха скорост и разстоянието до тях започна бързо да се увеличава. Насочиха се към мястото си за водопой и преградата от храсталаци, но някои усетиха опасността и направиха чупка на изток. Айла свърна в същата посока, тичайки колкото и държат краката, като се надяваше да ги отклони. Като наближи, видя, че още няколко завиват, за да избегнат капана и с писъци се втурна посред тях. Конете отскочиха, за да я заобиколят, и присвили назад уши и раздули ноздри запрепускаха от двете и страни, пищейки от страх и объркване. Айла започваше да се паникьосва и да се бои, че всички ще се измъкнат.

Наближи източния край на преградата и видя сиво кафявата кобила да идва към нея. Развика се по нея, разпери факлите широко встрани и се затича напред към изглеждащия неизбежен сблъсък. В последния момент кобилата кривна в погрешната посока. Откри, че пътят и е преграден и препусна навътре в капана, опитвайки се да намери излаз. Задъхана, Айла трополеше след нея и чувстваше, че дробовете и ще се пръснат.

Кобилата съзря пролуката и примамливия блясък на реката и се насочи натам. После, твърде късно, видя и отворената яма. Събра крака, за да я прескочи, ала копитата и се подхлъзнаха на разкаляния край. Сгромоляса се в ямата със строшен крак.

С тежко пухтене Айла се втурна напред. Вдигна едното копие и се втрещи в облещената от ужас кобила, която пищеше, отмяташе глава и се мъчеше да се изправи в калта. Айла хвана с две ръце копието, приведе се и насочи върха му към ямата. Сетне осъзна, че е ударила кобилата в хълбока и я е наранила, но не смъртоносно. Затърча се към другата страна, подхлъзна се в калта и едва не падна сама в ямата.

Вдигна другото копие, но този път се прицели по-внимателно. Кобилата цвилеше от объркване и болка и когато върхът на второто копие се заби в шията и, се хвърли напред в последно доблестно усилие. После се плъзна назад с цвилене, което приличаше по-скоро на скимтене, със счупен крак и две рани. Един силен удар със сопата сложи край на болките и.

Айла бавно се окопити. Беше все още твърде зашеметена, за да осъзнае постижението си. Стоеше на ръба на ямата, подпряла се уморено на сопата, дишаше на пресекулки и гледаше падналата на дъното на дупката кобила. Сплъстената сивкава козина бе изпъстрена с кръв и покрита с кал, а животното не мърдаше.

Едно чувство бавно я напъна отвътре. Непознат досега порив се надигна от дълбините и, изпълни гърлото и и избухна от устата и в първичен победен крясък. Тя го направи!

В този миг в една самотна долина в средата на огромния континент, нейде близо до неопределената граница между пустинните северни льосови степи и по-влажните континентални степи на юг една млада жена стоеше с кокалена сопа в ръката си и се чувстваше могъща. Можеше да оцелее. Щеше да оцелее.

Но екзалтацията и бе краткотрайна. Айла погледна надолу към коня и внезапно се сети, че може би никога няма да успее да извлече цялото животно от ямата. Щеше да се наложи да го разпарчалоса на дъното на калната дупка. После трябваше бързо да го пренесе до брега, като запази цялата кожа в относително добро състояние, преди прекалено много други хищници да доловят миризмата на кръв. Трябваше да нареже месото на тънки ивици, да съхрани другите части, от които се нуждаеше, да поддържа огньовете и да стои на пост, докато месото изсъхне.

А вече бе почти изтощена от жестоката нощна работа и напрегнатото преследване. Тя не беше мъж от Клана, та да може да си почине, след като е отминало вълнуващото действие с неговото участие, и да остави нарязването и обработването на жените. Работата на Айла тепърва започваше. Въздъхна тежко и скочи в ямата да пререже гърлото на кобилата.

Побягна към брега за кожения навес и кремъчните инструменти. На връщане забеляза, че в далечния край на долината стадото още се движи. Забрави за него, щом се забъхта в тясната яма, покрита с кръв и кал, и започна да сече късове месо, като се опитваше да не съсипва повече кожата.

Различни лешоядни птици дърпаха късчета месо от оголените кости, докато тя натрупа толкова месо върху кожения навес, колкото мислеше, че може да носи. Завлече го до брега, добави дърва в огъня и изтърси товара си толкова близо до него, колкото можеше. Побягна обратно, влачейки празната кожа, но преди да стигне до ямата, се наложи да извади прашката и камъните. Чу как лисицата заджавка и я видя как закуцука надалеч. Ако камъните не се бяха свършили, щеше да я убие. Насъбра камъни от речното дъно и се напи, а после се върна към работата.

Един камък обаче се оказа фатален за росомахата, която бе устояла на топлината на огъня и когато Айла се върна с втория си товар, се опита да отмъкне голямо парче месо. Айла завлече товара си до огъня и се върна да прибере лакомницата с надежда, че ще има време да я одере. Росомаховата кожа беше особено удобна за зимни дрехи. Добави още дърва в огъня и погледна купчината довлечени от реката клони.

С хиената нямаше такъв късмет. Когато се върна към ямата, тя се изхитри да избяга с цяла подбедрица. Откакто беше дошла в долината, Айла не бе виждала толкова много месоядни животни. Лисиците, хиените, росомахите се бяха облажили от нейната плячка. Вълците и техните по-свирепи роднини, дивите кучета се разхождаха точно извън обхвата на прашката и. Ястребите и каните бяха по-смели и когато ги приближеше, само припляскваха с криле и леко отскачаха. Всеки път очакваше да види рис, леопард или дори пещерен лъв.

Докато извлече мръсната кожа от дупката, слънцето отмина зенита и пое надолу, ала тя завлече и последния си товар до брега, преди да се предаде на умората и да се отпусне на земята. Не бе спала цяла нощ, не бе яла цял ден и нямаше никакво желание да шавне. Но най-дребните създания, които искаха своя дял от плячката и, накрая я принудиха да се вдигне. Бръмчащите мухи я накараха да забележи колко е мръсна, а освен това хапеха. Насили се и влезе в потока, без да си дава труд да се съблече, и с благодарност остави водата да отмие мръсотията.

Реката я освежи. Качи се до пещерата, разстла летните си дрехи да се сушат и съжали, че не е извадила прашката от поясния си ремък, преди да влезе във водата. Боеше се, че като изсъхне, ще се втвърди. Нямаше време да я размекне и огъвкави. Сложи дебелата си дреха и извади от пещерата кожата за спане. Преди да слезе на брега, погледна иззад края на каменния си портал към ливадата. Край ямата нещо шумолеше и се движеше, а конете бяха изчезнали.

Изведнъж тя се сети за копията. Те още бяха на земята, където ги бе оставила, след като ги издърпа от трупа на кобилата. Поспори сама със себе си дали да отиде да ги вземе, почти успя да се разубеди, но после се съгласи, че е по-добре да запази двете чудесни копия, отколкото по-късно да прави нови. Взе мократа си прашка и захвърли кожата на брега, за да се огледа за камъни.

Като приближи капана, сякаш видя касапницата за пръв път. На някои места оградата беше съборена. Ямата беше като свежа рана в земята и тревата бе утъпкана. Наоколо бе изпъстрено с кръв, месо и кости. Два вълка и се озъбиха над останките от главата на кобилата. Малки лисички джавкаха около рунтава подбедрица с все още прикрепено копито, а една хиена я гледаше предпазливо. Като доближи, вдигна ято кани, а една росомаха отстояваше мястото си край ямата. Само представителите на котешката порода все още подозрително отсъстваха.

По-добре да побързам, помисли тя и хвърли един камък, за да прогони росомахата. Трябва да запаля огньове около моето месо. Хиената се отдръпна с бухукащ кикот и застана точно на един хвърлей разстояние. Махай се оттук, грозотийо, помисли Айла. Тя ненавиждаше хиените. Щом видеше някоя, винаги се сещаше как една хиена бе отмъкнала бебето на Ога. Тогава не бе размишлявала за последствията, беше я убила. Просто не можеше да допусне бебето да умре така.

Наведе се да вдигне копията и през пролуката в преградата долови някакво движение. Няколко хиени се промъкваха към едно сламено жълто конче с тънки крачета.

Жал ми е за теб, помисли Айла. Не съм искала да убивам майка ти, просто така се случи, че се хвана точно тя. Айла не изпитваше угризения. Имаше преследвачи и имаше преследвани и понякога преследвани се оказваха преследвачите. Тя също можеше лесно да стане плячка въпреки оръжията и огъня. Ловуването беше начин на живот.

Но тя знаеше, че без майка си кончето е обречено и съжали малкото безпомощно животно. След като веднъж бе занесла на Иза да излекува един заек, за голяма досада на Брун помъкна в пещерата едно след друго ред малки ранени животни. Все пак Брун успя да тегли чертата до месоядните.

Загледа как хиените обикалят малката кобилка, която плашливо се опитваше да се махне от пътя им, като ги гледаше с широко отворени уплашени очи. Като няма кой да се грижи за теб, може би е по-добре да свършиш веднага, размишляваше Айла. Но когато една хиена се хвърли към кончето и го ухапа по задницата, престана да разсъждава. Промуши се през храстите, като мяташе камъни. Една хиена падна, другите побягнаха. Не се опита да ги убие, мърлявите на вид хиенови кожи не я интересуваха. Просто желаеше да оставят на мира малкото конче. То също побягна, но не тъй надалеч. Боеше се от Айла, но повече се боеше от хиените.

С протегната ръка Айла приближи бавно към бебчето, като мънкаше кротко по начин, който по-рано често бе успокоявал други уплашени животни. Тя имаше вроден усет към животните, чувствителност към всички живи създания, засилена покрай лечебните и умения. Иза я бе насърчавала, защото бе видяла в нея развитие на собственото си съчувствие, което я бе накарало да прибере странното момиченце, понеже е ранено и гладно.

Малката кобилка протегна муцуна да подуши пръстите на Айла. Младата жена я приближи, потупа, потърка и почеса. Кончето забеляза нещо познато в пръстите на Айла и шумно ги засмука, а това събуди у нея една стара болка.

Горкото бебе, помисли тя, толкова е гладно, а си няма майка, която да му даде мляко. Аз нямам мляко за теб, нямах достатъчно дори за Дърк. Усети, че сълзите и ще бликнат и разтърси глава. Е, все пак той порасна здрав. Може би ще успея да измисля да те храня с нещо друго. И на теб също ще ти се наложи да те отбият рано. Хайде, бебе. Използвайки пръстите си като примамка, тя поведе младата кобилка към брега.

Като наближи, видя един рис, който се канеше да отмъкне къс от нейното трудно спечелено месо. Най-накрая се бе появила и котка. Тя бръкна за два камъка и прашката си, докато плашливото конче се дръпна назад, и щом рисът погледна към нея, запрати камъните с все сила.

— С прашка можеш да убиеш и рис — упорито твърдеше веднъж Зуг преди много време. — Не опитвай нищо по-едро, но можеш да убиеш рис.

Това не бе първият път, когато Айла бе потвърдила правотата му. Възвърна месото си, а в добавка повлече и интересната котка с пискюли на ушите. Сетне погледна купа месо, изкаляната конска кожа, мъртвата росомаха и убития рис. Изведнъж се разсмя високо. Имах нужда от месо. Имах нужда от кожи. Сега имам нужда само от още няколко ръце.

Кобилката се стресна от нейния изблик на смях и от миризмата на огъня. Айла взе един ремък, внимателно доближи младото конче, завърза ремъка около врата му и го поведе към брега. Завърза свободния край за един храст, сети се, че пак е забравила копията си, побягна да ги вземе и се върна тичешком обратно, за да успокои кончето, което се бе опитало да я последва. С какво ли ще те храня, помисли тя, когато бебето отново се опита да смуче пръстите и. Не че в момента нямам достатъчно друга работа.

Опита с малко трева, но малкото животно като че ли не знаеше много добре какво да прави с нея. После забеляза купата за готвене със студеното сварено жито на дъното. Бебетата могат да ядат храната, която ядат майките им, само че трябва да е по-мека. Добави в купата вода, стри зърната на фина кашица и я подаде на кобилката, която обаче само изпръхтя и се дръпна, когато жената пъхна муцуната и в купата. Но после се облиза и изглежда хареса вкуса. Беше гладна и пак потърси пръстите на Айла.

Айла помисли за момент и докато кобилката смучеше ръката и, я топна в купата. Гладното бебе засмука малко кашица и отметна глава, но след още няколко опита изглежда схвана идеята и изяде всичко. Айла отиде в пещерата, смъкна още зърно и започна да готви за после.

Май ще трябва да събера доста повече зърно, отколкото първоначално смятах, но може би времето ще ми стигне, ако успея да изсуша всичко това. Спря за момент и си помисли колко странна би се видяла на Клана — да убие кон за храна, а после да събира храна за бебето на коня. Мога да съм толкова странна, колкото си искам… тук, рече си, набоде един къс конско месо на заострена пръчка и го наниза на шиш, за да го изпече. Сетне обмисли какво трябва да върши и се хвана на работа.

Когато пълната луна изгря и звездите пак замигаха, тя все още режеше месото на ивици. Кръг от огньове заграждаше брега и тя бе благодарна, че наблизо е голямата купчина довлечени от реката дърва. Вътре в този кръг бяха опънати връв след връв със сушащо се месо. Светлокафявата рисова кожа бе навита на руло до по-малкото руло от груба кафява росомахова кожа. И двете очакваха да бъдат изстъргани и обработени. Прясно измитата конска кожа бе просната върху камъните, а до нея се сушеше конският стомах — почистен и напълнен с вода, за да стои мек. Наоколо имаше ивици от съхнещи сухожилия за върви, опънати измити черва, купчина копита и кости и друга купчина от буци тлъстина, която чакаше да бъде претопена и налята в червата, за да се запази. Айла даже бе успяла да запази малко тлъстина от риса и росомахата — за лампите и за направа на непропускащи водата съдове, при все че бе изхвърлила месото. Вкусът на месоядните животни не и допадаше много.

Айла погледна последните два къса месо, измито в потока от калта, и посегна към единия. После размисли. Можеха да почакат. Не си спомняше някога да е била толкова уморена. Провери огньовете, нахвърля още дърва във всеки, разстла мечата си кожа и се уви в нея.

Малкото конче вече не бе вързано за храста. След второто хранене изглежда нямаше желание да скита надалеч. Айла беше почти заспала, когато кобилката я подуши и легна до нея. В момента не помисли, че реакцията на кобилката ще я разбуди, ако някой хищник дойде твърде близо до загасващите огньове, макар че бе точно тъй. Полузаспала, младата жена обгърна с ръка топлото малко животно, усети пулса му, чу дъха му и се притисна към него.