Долината на конете

6

Джондалар потърка четинясалата си брадичка и посегна към самара, който беше подпрял на едно закърняло борче. Извади малък пакет от мека кожа, развърза вървите, разгъна го и внимателно огледа тънкото кремъчно острие. Беше леко извито — всички кремъчни острия имаха такава извивка, това бе характерна особеност на материала — но ръбът бе равен и остър. Острието беше един от няколкото особено фини инструменти, които той бе заделил.

Внезапен порив на вятъра разтрака сухите клони на покрития с лишеи стар бор. Той отвори с плющене входното парче на палатката, опъна обтяжките, придърпа колчетата и пак с плющене я затвори. Джондалар погледа острието, поклати глава и пак го загъна.

— Ще си пускаш брада, а? — рече Тонолан. Джондалар не бе забелязал приближаването на брат си.

— При брадата има една такава особеност — каза. — През лятото може да е много досадна. Сърби те, като се изпотиш. По-удобно е да я обръснеш. Само че през зимата със сигурност ти топли лицето, а сега зимата наближава.

Тонолан духна в шепи, потърка длани, клекна до малкия огън пред палатката и протегна ръце над пламъците.

— Липсва ми цветът — каза той.

— Цветът?

— Червеният. Няма червено. Тук-там по някой храст, но всичко останало само пожълтява и след туй става кафяво. Тревата, листата — той посочи с глава към тревистия простор зад тях и погледна Джондалар, който стоеше близо до дървото. — Даже боровете изглеждат повяхнали. Вече има лед по локвите и по краищата на потоците, а още не е заваляло.

— Няма да чакаш дълго — каза Джондалар и клекна срещу брат си от другата страна на огъня. — Рано сутринта видях един носорог. Отиваше на север. — Мирише ми на сняг.

— Да, но няма да е голям, поне докато наоколо се навъртат носорози и мамути. Обичат студа, но не обичат да има много сняг. Сякаш винаги знаят, кога се задава голяма буря, и бързо се връщат на ледника. Хората казват: „Тръгне ли мамут на север, не потегляй ти на път“. Същото важи и за носорозите, но тоя не бързаше.

— Виждал съм цели ловни дружини да се връщат, без да са хвърлили и едно копие само защото косматите са потеглили на север. Чудя се колко ли може да натрупа тук.

— Лятото беше сухо. Ако и зимата е такава, мамутите и носорозите могат да стоят през цялата година. Само че сега сме много по на юг, а това обикновено означава повече сняг. Ако в планините на изток има хора, те ще знаят. Може би трябваше да останем при хората, които ни прекараха със сала през реката. Трябва да намерим място, където да останем през зимата, и то бързо.

— Точно сега нямам нищо против една хубава приятелска пещера, пълна с красиви жени — рече с усмивка Тонолан.

— Аз ще се задоволя и с хубава приятелска пещера.

— Големи братко, ти не по-малко от мен не би желал да прекараш една зима без жени.

По-едрият мъж се усмихна.

— Е, зимата ще бъде много по-студена без жена, независимо дали е красива или не.

Тонолан погледна изучаващо брат си.

— Често съм се питал за това — рече.

— За кое?

— Понякога има истинска красавица и половината мъже я ухажват, но тя гледа само теб. Знам, че не си глупав, това ти е известно, а въпреки това я отминаваш и избираш някоя малка мишка, която се е сгушила в ъгъла. Защо?

— Не знам. Понякога „мишката“ само си мисли, че не е красива, защото има бенка на бузата или си въобразява, че носът и е прекалено дълъг. Когато се разговориш с нея, често се оказва, че у нея има повече, отколкото у онази, дето мъжете и се слагат. Понякога жените, които не са съвършени, са по-интересни, направили са повече или са научили нещо.

— Може би си прав. Някои от скромните разцъфтяват, след като им обърнеш внимание.

Джондалар вдигна рамене и стана.

— По тоя начин няма да намерим ни жени, ни Пещера. Хайде да вдигаме бивака.

— Правилно! — с готовност рече Тонолан, обърна гръб на огъня и застина.

— Джондалар! — прошепна, а после се насили да говори като че ли няма нищо особено. — Недей да правиш нищо, за да не те забележи, но ако погледнеш над палатката, ще видиш тазсутрешния си приятел или някой, който е съвсем същият.

Джондалар надникна над върха на палатката. Точно на обратната и страна, полюшквайки се насам-натам, когато преместваше масивния си тонаж от един крак на друг, стоеше огромен двурог космат носорог. Главата му бе обърната настрани и гледаше Тонолан. Той бе почти сляп за всичко точно пред него. Очичките му бяха разположени далеч назад, а и поначало зрението му бе лошо. Затова пък наваксваше лошото си зрение с изострен усет за миризми и тънък слух.

Явно бе, че е създаден за студ. Имаше два кожуха — вътрешният бе мек, дебел и пухкав, а външният бе от рошави червеникавокафяви косми. Под дебелата кожа имаше три пръста сланина. Държеше главата си ниско, провиснала под равнището на раменете, а дългият му преден рог се спускаше напред под такъв ъгъл, че почти докосваше земята, когато го размахаше. Използваше го да избръска с него снега от пашата, ако, разбира се, снегът не бе прекалено дълбок. Късите му дебели крака лесно затъваха в дебел сняг. Беше кратък гост на тревистите земи на юг — пасеше по-богатата им паша и трупаше допълнителна тлъстина през късната есен и ранната зима, след като станеше достатъчно студено за него и преди да са започнали обилните снеговалежи. С плътните си кожуси не издържаше на топлина — не повече, отколкото би могъл да оцелее в дълбок сняг. Дом му бяха ужасно студената, хрущяща под краката суха тундра и степите край ледника.

Дългият заострен заден рог можеше да послужи за далеч по-опасни от разриването на сняг цели, а между носорога и Тонолан имаше твърде малко разстояние.

— Не мърдай! — изсъска Джондалар. Наведе се зад палатката и се пресегна за самара с копията.

— Тия леки копия няма да свършат добра работа — каза Тонолан, макар че бе обърнат с гръб. Думите му за момент спряха ръката на Джондалар. Той се удиви откъде Тонолан знае какво прави.

— Ще трябва да го удариш в някое уязвимо място като окото, а това е твърде малка мишена. За носорог ти трябва тежка пика — продължи Тонолан и брат му разбра, че това са предположения.

— Не дрънкай толкова, привличаш вниманието му — предупреди го Джондалар. — Може да нямам пика, но ти пък въобще нямаш оръжие. Ще заобиколя палатката и ще го нападна.

— Чакай, Джондалар! Недей! Само ще го разгневиш с това копие, даже няма да го нараниш. Помниш ли като момчета как примамвахме носорозите? Някой побягва и прилъгва носорога да го преследва, после отскача встрани, а друг отвлича вниманието му. Карахме го да бяга, докато не се умори тъй, че да не може да мръдне. Приготви се да отвлечеш вниманието му — аз ще побягна и ще се опитам да го накарам да ме нападне.

— Не! Тонолан! — изкрещя Джондалар, но вече бе твърде късно. Тонолан беше спринтирал.

Винаги се оказваше невъзможно да отгатнеш какво ще направи непредвидимият звяр. Вместо да хукне подир човека, носорогът се втурна към издуваната от вятъра палатка. Удари я, направи голям отвор в нея, откъсна обтяжките и се замота в тях. Щом успя да се освободи, реши, че не харесва нито хората, нито бивака им, и се измъкна без драскотина в тръс. Тонолан хвърли поглед през рамо, видя, че носорогът си е отишъл и се върна с големи леки крачки.

— Това беше тъпо! — изкрещя Джондалар и така удари копието в земята, че счупи дървената дръжка точно над кокаления връх. — Да не пробваше дали ще те убие? Велика Дони, Тонолан! Двама души не могат да подлъжат носорог. Трябва да са толкова, че да го обградят. Ами ако беше тръгнал след теб? Какво в името на подземния свят на Великата майка щях да правя, ако те беше ранил?

Удивление и гняв минаха по лицето на Тонолан. После той се ухили.

— Ти наистина се разтревожи заради мен! Викай, колкото си щеш, не можеш ме излъга. Може би не трябваше да пробвам, но нямах намерение да те оставя да направиш някоя дивотия, като да нападнеш носорог с такова леко копие. Какво в името на подземния свят на Великата майка щях да правя, ако те беше ранил? — усмивката му се разля и в очите му заблестя радостта на малко момче, което е успяло да направи някой номер. — И освен това, той не тръгна след мен.

Джондалар се вгледа безизразно в ухилената физиономия на брат си. Избухването му беше повече от облекчение, отколкото от гняв, но му трябваше известно време, за да проумее, че Тонолан е жив и здрав.

— Ти имаше късмет. Мисля, че и двамата имахме — каза той, като силно изпухтя, — само че ще е по-добре да направим чифт пики дори ако на първо време само подострим върховете им.

— Не съм виждал тисове, но по пътя можем да гледаме за ясени или елши — забеляза Тонолан, като започна да събаря палатката. — И те стават.

— Всичко става, дори и върба. Трябва да ги направим, преди да тръгнем.

— Джондалар, хайде да се махаме от това място. Нали трябва да стигнем до онези планини?

— Не ми се ще да пътуваме без пики, когато наоколо се навъртат носорози.

— Можем да спрем рано. И без това трябва да оправим палатката. Ако вървим, можем да гледаме за някое добро дърво и да намерим по-добро място за бивак. Този носорог може да се върне.

— А може и да ни последва — Джондалар знаеше, че Тонолан сутрин е нетърпелив да тръгне и се дразни от закъсненията. — Може би трябва да опитаме да стигнем до онези планини. Добре, Тонолан, но ще спрем рано, съгласен?

— Съгласен, Големи братко.

Двамата братя вървяха по брега на реката с равномерната си, отхвърляща разстоянията крачка. Отдавна си бяха привикнали на хода и се чувстваха добре с мълчанието на другия. Бяха се сближили, разкриваха сърцата и умовете си един пред друг, изпробваха взаимно силните и слабите си страни. По навик всеки поемаше известни задължения и всеки се осланяше на другия, когато ги заплашваше опасност. Бяха млади, силни и здрави, и несъзнателно уверени, че могат да посрещнат всичко, което ги очаква.

Дотолкова бяха привикнали към обкръжението си, че долавяха нещата на под прагово ниво. Всяка промяна, която би могла да бъде опасна, моментално би ги изправила нащрек. Но те само слабо съзнаваха топлината на далечното слънце, оспорвана от студения вятър, който свиреше в оголените клони, черно кореместите облаци, обгръщащи белостенните траншеи на планините пред тях, дълбоката, бърза река.

Планинските вериги на огромния континент определяха курса на Великата река майка. Тя изтичаше от високопланинския северен край на един покрит с ледник масив и тръгваше на изток. Оттатък първата верига планини имаше равнина — в една по-ранна епоха дъно на вътрешно море — а по на изток втора планинска верига се извиваше в огромна дъга. Там където най-източните алпийски предпланини на първия масив срещаха северозападните предхълмия на втория, реката си пробиваше път през скалната преграда и рязко свиваше на юг.

След като се спуснеше от карстовите височини, тя залъкатушваше из тревистите степи, като се виеше почти в полукръгове, разделяше се на отделни канали и пак се събираше по пътя си на юг. Мудната объркана река, която течеше през равните земи, създаваше впечатление за неизменност. Но впечатлението бе лъжливо. Докато Великата майка река се добереше до хълмистите земи в южния край на равнината, които отново я отклоняваха на изток и събираха каналите и в едно, тя поемаше в себе си водите на северните и източните склонове на първия огромен и покрит с лед планински масив.

Огромната придошла Майка изпълваше низината и с широка дъга завиваше на изток към южния край на втората редица върхове. Двамата мъже следваха левия и бряг и когато се наложеше, пресичаха тук-там някой канал и носещите се към нея потоци. Отвъд реката на юг земята се издигаше на стръмни ъглести тераси. От тяхната страна речният бряг преминаваше по-полегато в заоблени хълмове.

— Не мисля, че ще стигнем края на Донау преди зимата — забеляза Джондалар. — Започвам да се чудя дали изобщо има край.

— Край има и мисля, че скоро ще го открием — Тонолан замахна широко с ръка надясно. — Кой би си помислил, че ще стане толкова голяма? Трябва да сме близо до края.

— Но ние още не сме стигнали Сестрата или поне аз мисля така. Тамен каза, че е голяма колкото Майката.

— Това трябва да е някоя от онези истории, дето колкото повече ги разправят, толкова повече нарастват. Ти можеш ли наистина да повярваш, че може да има друга подобна река, която да тече на юг през тази равнина?

— Е, Тамен не рече, че сам я е видял, но беше прав за това, че Майката пак ще завие на изток, и за хората, които ни преведоха през главния и канал. Може да е прав и за Сестрата. Жалко, че не знаем езика на Пещерата със саловете. Те биха могли да знаят за толкова голям приток на Майката.

— Много добре знаеш колко лесно се преувеличават далечните чудеса. Мисля, че Таменовата „Сестра“ е просто някой канал на Майката по на изток.

— Надявам се да си прав, Малки братко. Защото, ако Сестрата съществува, ще трябва да я пресечем, преди да стигнем тези планини. А не знам къде другаде бихме могли да намерим място, където да прекараме зимата.

— Ще повярвам, когато я видя.

Някакво движение, което бе в явно противоречие с нормалния ход на нещата и затова изплува в съзнанието му, привлече вниманието на Джондалар. Ориентирайки се по звука, той различи далечния черен облак, който се носеше, без да обръща внимание на насрещния вятър, и се спря, за да види как наближава клиновидно ято крякащи диви гъски. Те се спуснаха по-ниско като една и засенчиха небето с многочислеността си. После се разделиха на отделни индивиди, които наближиха земята с протегнати надолу крака и пляскащи криле и намалиха скоростта си, за да кацнат. Реката извиваше около върлото възвишение отпред.

— Големи братко — рече Тонолан, захилен от възбуда, — тези гъски не биха кацнали, ако нататък нямаше блато. Може би е езеро или море и аз се обзалагам, че Майката се влива в него. Мисля, че стигнахме края на реката!

— Ако изкатерим този хълм, ще имаме по-добър обзор — тонът на Джондалар бе внимателно неутрален, но Тонолан остана с впечатлението, че брат му не му вярва напълно.

Те тръгнаха бързо и докато стигнат върха, здравата се запъхтяха. После дъхът им секна от изумление. Бяха достатъчно високо, за да виждат на значително разстояние. Оттатък завоя Майката се разширяваше, водите и ставаха развълнувани и с наближаването на огромната водна площ се надигаха и разпенваха. Водата бе мътна от вдигнатата от дъното тиня и пълна с отломки. Счупени клони, мъртви животни, цели дървета подскачаха и се въртяха, подхванати от противоборстващите течения.

Не бяха стигнали до края на Майката. Бяха срещнали Сестрата.

Сестрата бе тръгнала високо в планините пред тях като ручейчета и потоци. Потоците бяха станали реки, които се носеха надолу по бързеите, разпръсваха се по стръмните водопади и се лееха право надолу по западната страна на втория голям планински масив. Тъй като никакви езера и котловини не възпираха течението, буйните води събираха сила и инерция, докато не се слееха в равнината. Единственото препятствие за вихрената Сестра бе самата преситена Майка. Притокът, почти равен ней по големина, нахлуваше в майчините води и се опитваше да се пребори с контролиращото влияние на бързото и течение. Отдръпваше се и отново се втурваше, създавайки в гнева си напречни и обратни течения, временни водовъртежи, които засмукваха плаващите отломки в опасна спирала към дъното и миг по-късно ги избълваха надолу по течението. Огромното сливане се превръщаше в опасно езеро, чийто отсрещен бряг не се виждаше.

Есенното пълноводие бе отминало връхната си точка и бреговете се бяха обърнали в блатиста местност. Спадащите води бяха оставили след себе си тресавища на смъртта: обърнати дървета с протегнати към небето корени, подгизнали стволове и счупени клони, скелети и умиращи риби, проснати в съхнещите локви. Водните птици се угощаваха с лесната плячка. Отсамният бряг бе пълен с тях. Наблизо една хиена се трудеше над един елен и не се смущаваше от пляскащите с криле черни щъркели.

— Велика Майко! — въздъхна Тонолан.

— Това трябва да е Сестрата — Джондалар изпитваше твърде голямо страхопочитание, за да пита брат си дали сега вярва.

— Как ще пресечем?

— Не знам. Ще трябва да тръгнем нагоре по течението.

— Колко далеч? Тя е голяма колкото Майката.

Джондалар можа само да поклати глава. Челото му се сбърчи в размисъл.

— Трябваше да последваме съвета на Тамен. Може да завали още утре, няма да имаме време да се върнем много назад. Не бих желал да бъда на открито, когато се разрази някоя голяма буря.

Внезапният порив на вятъра докопа качулката на Тонолан и я отхвърли назад, като го остави гологлав. Той я нахлузи отново — по-ниско над лицето си — и потрепера. За пръв път откакто бяха потеглили, изпитваше сериозно съмнение, че могат да изкарат дългата зима.

— Какво ще правим сега, Джондалар?

— Ще намерим място за бивак — по-високият брат огледа околността от тяхната височина. — Ей там, нагоре, близо до този висок бряг с елшовата горичка. Там има извор, който се влива в Сестрата. Водата трябва да е добра.

— Ако завържем двата самара за един ствол и се вържем с въже през кръста, ще можем да преплуваме отвъд, без да се разделим.

— Зная, че си смел, Малки братко, но това е безразсъдна смелост. Не съм сигурен, че можем да пресечем с плуване, още повече, ако трябва да теглим един ствол с всичко, което имаме. Тази река е студена. Само бързото течение и пречи да замръзне. Тази сутрин по ръба на водата имаше лед. Ами ако се заклещим в клоните на някое дърво? Ще ни отнесе надолу, а може и да ни завлече под повърхността.

— Помниш ли Пещерата, дето живее близо до Голямата вода?

Те изкопават сърцевината на големите дървета и ги използват за пресичане на реки. Може би ще можем…

— Намери ми наоколо някое достатъчно голямо дърво — каза Джондалар и махна с ръка към тревистата прерия, където имаше само няколко тънки или закърнели дръвчета.

— Добре… някой ми беше казал за една друга Пещера, която прави черупки от брезова кора… но това ми се струва толкова крехко…

— Виждал съм ги, но не зная как ги правят, нито какво лепило използват, за да не текат. Пък и брезите в техния район стават по-големи от всичко, което може да се види тук.

Тонолан хвърли поглед наоколо и се опита да измисли някоя друга идея, която брат му да не може да разбие с неумолимата си логика. Забеляза горичката стройни елши на високото хълмче на юг и се ухили.

— Какво ще кажеш за сал? Трябва само да вържем заедно няколко ствола, а на онзи хълм има достатъчно елши.

— И едно достатъчно дълго и здраво дърво, за да направим прът, с който да стигаме до дъното на реката, за да управляваме сала? Саловете трудно се управляват дори по малки и плитки реки.

Умереното хилене на Тонолан престана и Джондалар трябваше да сподави усмивката си. Тонолан никога не можеше да скрие чувствата си. Джондалар много се съмняваше, че изобщо някога се е опитвал. Но точно вихрената му честна натура го правеше така привлекателен.

— Това обаче не е чак толкоз лоша идея — поправи се Джондалар и забеляза как усмивката на Тонолан се върна, — ако се изкачим достатъчно нагоре по течението, за да няма опасност да ни завлече в тези бурни води. И ако намерим място, където реката се разлива и става по-плитка и където има дървета. Надявам се, че времето ще се задържи.

Докато брат му стигне до споменаването на времето, Тонолан вече бе станал сериозен като него.

— Хайде тогава да тръгваме.

— Смятам първо да погледна тези елши. Все още се нуждаем от яки копия. Трябваше да ги направим предната вечер.

— Още ли се безпокоиш за оня носорог? Той отдавна е останал някъде назад. Трябва да тръгваме, за да намерим място за пресичане.

— Смятам да отсека поне една дръжка.

— Тогава можеш и на мен да ми отсечеш една. Аз ще започна да опаковам нещата.

Джондалар взе брадвичката си, огледа острието, кимна сам на себе си и се заизкачва по хълма към елшовата горичка. Внимателно огледа дърветата и избра едно високо право стъбло. Беше го отсякъл, скършил клоните и се оглеждаше за друго дръвче за Тонолан, когато долови някакъв шум. Раздаде се сумтене и грухтене. Чу вика на брат си и един звук, който бе по-ужасен от всичко, което бе чувал досега: брат му изпищя от болка. Тишината след секването на писъка бе още по-лоша.

— То-нолан! Тонолан!

Джондалар препусна надолу по хълма, все още сграбчил елшовия ствол и сам сграбчен от смъртен страх. Сърцето задумка в ушите му, когато видя един огромен космат носорог, чиито рамене бяха на неговия бой, да блъска по земята отпуснато човешко тяло. След като я бе съборило, животното изглежда не знаеше какво да прави с жертвата си. Изпълнен със страх и гняв, Джондалар не мислеше, той реагираше.

Размахвайки елшовото стъбло като сопа, по-старият брат нападна звяра, без да го е еня за собствената му безопасност. Върху зурлата на носорога, точно под големия извит рог се стовари тежък удар, последва друг. Носорогът се дръпна нерешително пред обезумелия човек, който го атакуваше и му причиняваше болка. Джондалар се приготви да замахне отново, но животното се извърна. Мощното шляпване по задницата не му причини кой знае каква болка, но го подтикна да побегне, следвано от високия мъж.

Когато елшовата дръжка просвистя във въздуха и животното се втурна напред, Джондалар спря и, затаил дъх, го загледа как си отива. После захвърли дръжката и побягна обратно към Тонолан. Брат му лежеше по очи там, където го бе оставил носорогът.

— Тонолан? Тонолан! — Джондалар го обърна по гръб. Близо до слабините кожените панталони на Тонолан бяха разкъсани и кървавото петно се разрастваше.

— Тонолан! О, Дони! — той залепи ухо на гърдите на брат си, вслушвайки се в пулса му, и се уплаши, че само си въобразява, докато не забеляза, че диша.

— О, Дони, жив е! Само че какво да правя? — с изръмжаване от усилието Джондалар вдигна изпадналия в безсъзнание мъж и за миг застана, държейки го в ръцете си.

— Дони, Велика майко Земя! Не го взимай още. Нека да живее, о, моля те… — гласът му секна и тежко изплакване изду гърдите му. — Майко… моля те… остави го да живее…

Джондалар сведе глава, захлипа за момент в отпуснатото рамо на брат си и го помъкна в палатката. Положи го леко на спалния му чувал и със своя нож с кокалена дръжка изряза дрехата. Единствената видима рана бе грубо назъбено разкъсване на кожата и мускула на горната част на лявото бедро, ала гръдният кош беше яркочервен, а лявата му страна — подута и обезцветена. По-внимателният оглед чрез опипване убеди Джондалар, че няколко ребра са счупени. Вероятно имаше вътрешни увреждания.

Кръвта изтичаше на тласъци от прореза в Тонолановото бедро и се събираше върху спалния чувал. Джондалар затършува из самара си, опитвайки се да намери нещо, с което да я попие. Сграби безръкавната си лятна туника, сви я на тампон и се опита да избърше с нея кръвта от кожата, но успя единствено да я размаже наоколо. После постави меката кожа върху раната.

— Дони, Дони! Не знам какво да правя. Аз не съм зеландони — Джондалар приседна на пети, прекара ръка през косата си и остави петна от кръв по лицето си. — Върбова кора! Най-добре е да направя чай от върбова кора.

Излезе да стопли вода. Не беше нужно да е зеландони, за да знае, че чаят от върбова кора намалява болките. Всеки го правеше при главоболие или при друга по-малка болежка. Не знаеше дали се използва за сериозни наранявания, но не знаеше какво друго да стори. Разхождаше се нервно около огъня, на всеки кръг надничаше в палатката и чакаше студената вода да кипне. Хвърли още дърва в огъня и опърли единия край на дървената стойка, на която се крепеше пълният с вода съд за готвене.

Защо става толкова бавно? Чакай, че аз нямам върбова кора. По-добре да намеря, преди да е завряла водата. Мушна глава в палатката и дълго гледа брат си, после хукна към речния бряг. Обели кората на едно останало без листа дърво, чиито дълги тънки клонки се влачеха по водата, и побягна назад.

Първо погледна дали Тонолан не се е надигнал и видя, че лятната туника е подгизнала от кръв. После забеляза, че препълненият готварски съд е кипнал и е угасил огъня. Не знаеше какво да направи първо — да се погрижи за чая или за брат си — и гледаше ту към огъня, ту към палатката. Накрая грабна една чаша и като си изгори ръката, загреба малко вода и пусна върбовата кора в коженото гърне. Постави още няколко съчки в огъня с надежда, че ще се разпалят. Забърника в самара на Тонолан, разсипа го с чувство на безизходност и извади лятната туника на брат си, за да замени кървавата.

Щом се пъхна в палатката, Тонолан простена. Това беше първият звук, който чуваше от брат си. Измъкна се навън, загреба купа чай, видя, че почти не е останала течност и се зачуди дали чаят не е твърде силен. Гмурна се пак в палатката с чашата гореща течност, огледа се трескаво къде да я постави и забеляза, че с кръв е пропита не само лятната му туника. Кръвта образуваше под Тонолан локвичка, на чийто фон спалният чувал изглеждаше безцветен.

Той губи твърде много кръв! О, Майко! Той има нужда от зеландони. Какво да правя? Ставаше все по-възбуден и уплашен за брат си. Чувстваше се тъй безпомощен. Трябва да ида за помощ. Къде? Къде мога да намеря зеландони? Не мога даже да пресека Сестрата и не мога да го оставя. Някой вълк или хиена ще подуши кръвта и ще дойде да го убие.

Велика Майко! Виж всичката тая кръв по туниката! Някое животно ще я подуши. Джондалар сграбчи пропитата с кръв туника и я изхвърли от палатката. Не, това съвсем не е по-добро! Щурна се от палатката, взе я отново и диво се огледа за място, където да я остави — далеч от бивака, далеч от брат си.

Беше потресен, сломен от горест и в дъното на душата си знаеше, че няма надежда. Брат му се нуждаеше от помощ, каквато той не можеше да му даде, а и не можеше да иде да я потърси. Даже да знаеше къде да отиде, не можеше да тръгне. Беше глупаво да се мисли, че някаква си окървавена туника ще бъде по-привлекателна за месоядните животни, отколкото самият Тонолан с откритата си рана. Но Джондалар не искаше да съзре истината. Отказа се от здравия разум и се отдаде на паниката.

Огледа елшовата горичка. С един ирационален импулс изтърча нагоре по хълма и затъкна кожената риза високо в извивката на едно от дърветата. После търти обратно. Влезе в палатката и се втренчи в Тонолан, сякаш волевото усилие бе достатъчно да направи брат си отново здрав, читав и усмихнат.

Тонолан като че ли долови молбата, простена, отметна глава и отвори очи. Джондалар коленичи до него и въпреки измъчената усмивка видя болката в очите му.

— Прав беше, Големи братко. Обикновено си прав. Не бяхме се измъкнали от тоя носорог.

— Не искам да съм прав, Тонолан. Как се чувстваш?

— Честно ли да ти отговоря? Боли ме. Лошо ли съм ранен? — попита той и се опита да седне. Кривата усмивка се превърна в гримаса на болка.

— Не се опитвай да се движиш. Вземи, сварих малко върбова кора — Джондалар повдигна главата на брат си и поднесе чашата до устните му. Тонолан отпи няколко глътки и легна с облекчение. Към болката в очите му се добави страх.

— Кажи ми направо, Джондалар. Лошо ли съм ранен? Високият мъж притвори клепачи и си пое дъх.

— Не е добре.

— Аз не мисля, че е добре. Колко е зле? — погледът на Тонолан попадна на братовите му ръце и очите му се разтвориха тревожно. — Целите ти ръце са в кръв! Моята ли е? Мисля, че е по-добре да ми кажеш.

— Наистина не знам. Намушкан си в слабините и си загубил много кръв. Носорогът изглежда те е подхвърлил или стъпкал. Мисля, че ти е счупил две-три ребра. Не знам какво още, не съм зеландони…

— Но някой трябва да ме види, а единственият шанс да ми помогнат е оттатък тази река, която не можем да пресечем.

— Не можем.

— Помогни ми да стана, Джондалар. Искам да видя колко съм зле.

Джондалар се накани да възрази, но отстъпи с нежелание и веднага съжали за това. В момента, в който се опита да седне, Тонолан извика от болка и пак изгуби съзнание.

— Тонолан! — викна Джондалар. Кървенето бе намаляло, но усилието пак го поднови. Джондалар сгъна лятната туника на брат си и я постави върху раната, сетне излезе от палатката. Огънят бе почти угаснал. Джондалар добави по-внимателно подпалки, разпали го отново, постави да се топли още вода и насече повече дърва.

Върна се да провери как е брат му. Туниката на Тонолан бе подгизнала от кръв. Той я махна да види раната и, като се сети как бе изтърчал по хълма, за да се избави от другата туника, направи гримаса. Първоначалната му паника бе отминала и сега това му се виждаше ужасно глупаво. Кървенето бе престанало. Намери една долна дреха за студено време, положи я върху раната, зави Тонолан, взе втората окървавена туника и отиде до реката. Хвърли я и се приведе да измие кръвта от ръцете си, като все още изпитваше смущение от паниката си.

Не знаеше, че паниката е характерно поведение за оцеляване в изключителни положения. Когато всичко друго се проваля и всички разумни методи за намиране на решение се изчерпат, паниката надделява. И понякога едно ирационално действие става решението, за което рационалният ум не е и помислил.

Върна се, постави още няколко трески в отъня и отиде да огледа елшовия прът, макар в момента да изглеждаше безсмислено да прави копие. Просто се чувстваше толкова безполезен, че имаше нужда да свърши нещо. Намери пръта, седна до палатката и с яростни удари започна да подостря единия край.

За Джондалар следващият ден бе същински кошмар. Лявата страна на Тонолановото тяло бе силно натъртена и чувствителна към най-лекото докосване. Джондалар беше спал малко. За Тонолан това бе тежка нощ и всеки път щом простенеше, Джондалар ставаше. Можеше да му предложи само чай от върбова кора, а той не бе от голяма полза. Сутринта сготви малко храна и направи бульон, но никой от двамата не яде много. Към вечерта раната се възпали и Тонолан го втресе.

Тонолан се пробуди от неспокойния си сън и се взря в разтревожените сини очи на брат си. Слънцето току-що се бе гмурнало под чертата на хоризонта и макар навън да беше все още светло, в палатката не се виждаше добре. Полумракът не пречеше на Джондалар да забележи колко стъклени са станали очите на Тонолан, нито как стене и мърмори в съня си.

Джондалар се опита да се усмихне окуражаващо.

— Как се чувстваш?

Тонолан го болеше твърде много, за да се усмихне, а и тревожният вид на Джондалар не беше успокояващ.

— Нямам голям мерак да ловя носорози — отговори. Известно време мълчаха, без да знаят какво да кажат.

Тонолан притвори очи и тежко въздъхна. Беше уморен от борбата с болката. Гърдите го боляха при всяко вдишване и дълбоката болка отляво в слабините изглежда се бе разпростряла по цялото му тяло. Ако си мислеше, че има някаква надежда, щеше да я понесе, но колкото повече стояха, толкова по-малък ставаше шансът на Джондалар да пресече реката преди бурята. Това, че той умира, не бе причина брат му също да умре. Той пак отвори очи.

— Джондалар, и двамата знаем, че без чужда помощ за мен няма надежда, но няма причина ти…

— Какво значи „няма надежда“? Млад си, здрав си. Ще се оправиш.

— Няма достатъчно време. Тук, на открито нямаме шансове. Джондалар, потегляй, намери място да прекараш зимата, ти…

— Ти бълнуваш!

— Не, аз…

— Нямаше да говориш така, ако беше на себе си. Ти се погрижи да натрупаш сили и ме остави аз да се грижа как да оцелеем. Двамата ще успеем. Имам план.

— Какъв план?

— Ще ти кажа, като обмисля всички детайли. Искаш ли нещо да хапнеш? Не си ял много.

Тонолан знаеше, че докато е жив, брат му няма да го остави. Беше уморен, искаше да се отпусне, да остави всичко да свърши и да даде шанс на Джондалар.

— Не съм гладен — каза, но сетне съзря болката в очите на брат си, — ама бих могъл да пийна малко вода.

Джондалар наля последната вода и подхвана главата на Тонолан, докато я изпие. Разтърси мяха.

— Това е празно. Ще ида да налея.

Търсеше оправдание да излезе от палатката. Тонолан се предаваше. Когато му каза, че има план, Джондалар блъфираше. Той самият бе престанал да се надява. Нямаше нищо чудно, че брат му мислеше, че е безнадежден. Трябва да намеря начин да пресека тази река и да намеря помощ.

Изкачи малкото възвишение, откъдето над върховете на дърветата се виждаше отвъд реката, и се загледа в един отчупен клон, който се бе закачил за една издадена скала. Почувства се заловен и безпомощен като голия клон и импулсивно отиде до края на водата да го освободи от възпиращия го камък. Погледа как течението го отнася надолу и се зачуди докъде ще стигне, преди да се закачи за нещо друго. Видя една върба и обели още вътрешна кора с ножа. Тонолан можеше отново да има тежка нощ, не че чаят бе особено благотворен.

Накрая си тръгна от Сестрата и се върна към малкия извор, който добавяше скромния си дял към бушуващата река. Напълни мяха и си тръгна. Не знаеше какво го накара да погледне нагоре — не би могъл да чуе нищо от шума на носещия се порой — но когато погледна, зяпна, без да вярва на очите си.

Нещо приближаваше отгоре по реката, насочваше се право към брега, където бе застанал. Към него идваше исполинска водна птица с дълга извита шия, върху която се крепеше яростна качулата глава с големи немигащи очи. Когато създанието дойде по-близо, видя някакво движение на гърба му и главите на други създания. Едно от по-малките същества махна.

— Ехей! — извика един глас. Джондалар никога не бе чувал по-прекрасен звук.