Долината на прадедите

1.

За миг остана да лежи като зашеметена на пода. После вдигна глава, погледна го и изведнъж скочи нагоре, така че той незабавно пусна капака. Уинтърс беше направил необходимото, но нещо го душеше за гърлото.

Беше я хранил с най-вкусните неща, които успяваше да намери. Не след дълго станаха неразделни другари. Нощем тя спеше в неговото легло и когато се събудеше сутрин, той я притегляше към себе си, като галеше нежно козината й. Затова тя постоянно му се отблагодаряваше с мъркащо доволство. За него Мира беше най-красивата ангорска котка, която можеше да съществува. Когато настъпи денят, в който трябваше да се раздели с нея, той сериозно се замисли къде да я скрие. Но скоро остави тази мисъл — рано или късно все щяха да я открият. Освен това институтът бе вложил толкова много средства в този проект, че ако се опиташе да осуети или дори да забави днешната демонстрация, това със сигурност би му коствало мястото.

Мира тичаше неспокойно напред-назад. Не преставаше да се катери по стените, но нямаше къде да се задържи и падаше надолу. Въпреки това не се предаваше. Искаше на всяка цена да изскочи навън. Затворът й представляваше една стъклена пирамида, висока около два метра, на върха й бяха оставили отвор, широк колкото юмрук. Над него висеше огромна апаратура, подобна на телекамера, чийто кеглообразен обектив беше насочен право към отвора. Кабели свързваха апарата с няколко уреда, подредени в кръг около стъкления сандък.

Уинтърс погледа Мира още само миг. Не издържа повече, душеше го състрадание. Обърна се. Едва сега до съзнанието му достигна клокочещата глъчка. Погледът му се плъзна по изпълнените трибуни. Обзе го гняв. Какво ли знаеха тези журналисти? Какво ги засягаше, ако Мира умре? За тяхната професия беше важна сензацията. И то тъкмо сега, когато се касаеше за много тлъсто парче месо, което щяха да разкъсат, да подправят добре и да го продадат с печалба.

Няколко репортьори забързаха към Уинтърс. Той ги отблъсна безцеремонно и изчезна колкото се може по-бързо зад една врата под трибуната. Дюдюканията се усилиха — настояваха незабавно да видят обещаното зрелище.

В това време Мира правеше напразни и отчаяни опити да се измъкне на свобода.

Мъжът на челното място на масата за конференции даде последни наставления. Чакаха само д-р Уинтърс. Като разбунтувана стихия прииждаха гласовете от голямата зала.

Уелинг бутна стола назад, стана и отиде до прозореца. В последните лъчи на деня се губеха цветове и контури, но той беше сляп за всичко. Положително той знаеше, а и всеки го знаеше, че мъжът зад него, заел мястото на директора, беше най-способният измежду тях. Редно беше, че правителството избра тъкмо него за ръководител на Института за изследване на лъченията. Но в края на краищата и неговите сътрудници не бяха глупаци.

Уелинг се обърна и заоглежда колежките и колегите си. Повечето бяха напуснали местата си и неспокойно тъпчеха наоколо. Всички изпитваха нервното напрежение, което сковаваше характерната за други случаи атмосфера на разисквания. Мислите му кръжаха все по-близо до загадката. Всичките тези учени без съмнение се числяха към елита на специалистите по изследването на лъченията. Независимо че професор Малман беше моторът на цялото това начинание, те съзнаваха и собствената си цена. Директорът беше успял да ги поведе по път, по който в същност не биваше повече да вървят.

Наистина проблемите на неживата материя можеха да се разглеждат като приключени. Нейното разлагане в контейнера, запазването на атомната й структура и репродуцирането й бяха преминали експерименталния си стадий. Можеше да се започне подготовката за прилагането й в промишлеността. Но Малман категорично беше отхвърлил тази идея. Той очакваше повече. Когато най-после се стигна дотам, че и живата растителна материя престана да им създава трудности, те отново не успяха да го убедят да спрат дотук и да преминат към решаването на чисто технически проблеми, свързани със стопанското й оползотворяване. Но не — той искаше да стигнат по-далече, по-нависоко, искаше всичко. Неотстъпно ги беше подтиквал да разширяват изследванията си върху живата животинска и човешка материя. Не можеше да се отрече, че първите успехи, изглежда, щяха да му дадат право.

Всички досегашни опити с животни бяха протекли успешно. Изследванията бяха потвърдили, че дематериализирането, съхранението на генетичния строеж и накрая рематериализирането му не бяха причинили никакви физически или психически смущения у обектите, с които се експериментираше.

Но как можеше да се твърди със сигурност, че впоследствие не биха се появили подобни смущения? Кой можеше да знае дали след три, пет или десет години всичко онова, което днес гордо възхваляваха, няма да се окаже несъвършено?

Но умението му да убеждава беше подгонило тези умни глави в яростна сляпа надпревара. А ако у някого се явеше известно съмнение, Малман така ги емваше, че винаги мнозинството заставаше на негова страна. Дори Уелинг не успяваше да се аргументира добре. Въпреки всички пресмятания например, никой от тях не можеше да докаже със сигурност, че днешният експеримент ще излезе сполучлив, и то с необходимата прецизност. Това, което трябваше да стане днес, беше цинично пренебрежение към техния добросъвестно изпълняван дълг. Всички те имаха вина за това. Следващата стъпка — опит върху хора — нямаше да се забави много дълго.

Сега пък това отвратително брожение, тази настървена банда, този парад на суетата, който подлагаше на присмех всички принципи на науката. Но те бяха готови да тичат, ако Малман ги вкараше в арената, а заедно с тях и той, Уелинг.

Нима наистина искаше да осуети всичко това? Дали треската и него не го беше пипнала отдавна? Или пък беше вече твърде късно да скочи от влака, без да си счупи врата?

Не намираше никакъв отговор.

Влезе д-р Уинтърс. По-гръмко, отколкото беше необходимо, той оповести:

— Жертвата е готова, екзекуцията може да започне. За миг движението в залата замря. Уинтърс явно загуби самообладание. Но Малман веднага се овладя:

— Великолепна шега, нали, д-р Уинтърс? Тя сигурно ще ни помогне да превъзмогнем нервността. Пък и много сме нервни, е, да, малко нервни сме наистина всички. И така, моля!

Мира се беше отказала от усилията си да се изскубне от този стъклен капан. Немощна, тя се бе свила в дъното. Но щом вратата под трибуните се разтвори и напиращите овации станаха по-бурни, когато плисна светлина от прожекторите и се насочи към нея, тя отново се надигна. Като обезумяла се втурна из клетката. Бликналата светлина й пречеше да преценява разстоянията и тя се блъскаше в стъклените стени — главата й цялата се окървави. Щом видя това, Уинтърс се отдели най-безцеремонно от групата и се затича към Мира. Извади от джоба си едно флаконче, открехна клапата на едната стена и впръска газ. Движенията на Мира се забавиха моментално, тя се свлече на пода, протегна лапи и само за секунда заспа.

Малман също реагира веднага. Тази сцена можеше да се изтълкува неблагоприятно, затова той включи микрофона:

— Уважаеми дами и господа, вие току-що видяхте как беше укротено опитното животно. При нормални случаи това не би било необходимо. Но за днешната демонстрация ние съзнателно подбрахме за вас един аномален в психическо отношение обект. Неговите аномалии са зафиксирани до най-малки подробности.

В специално изследване след приключване на опита ние ще докажем, че преобразувателят на материята е възпроизвел живата материя заедно със споменатите аномалии с най-голяма точност.

На Харалд Уинтърс му се щеше да запрати флакона по главата на Малман. Професор Уелинг сигурно го беше подозрял в подобно нещо, защото изведнъж изникна зад него и му взе флакона. Малман продължи:

— Уважаеми дами и господа, смея да предположа, че досегашните резултати от нашата работа са ви добре известни. Днес ние ще демонстрираме следващата си успешна стъпка — пренасянето на материята. Ще ви покажем пренасяне на дематериализирана материя на голямо разстояние и след това — нейното рематериализиране, т.е. получаването й в първоначалния вид. Ще си послужим, освен с досега прилаганата лъчева система, и с нов вид лазерни лъчи. Процесът протича със скоростта на светлината, но може да бъде прекъснат в компютъра за произволно дълъг период от време.

С това ние навлизаме в нова фаза на развитие, което по наше мнение ще има преломно значение. Решаващ за този напредък е фактът, че разстоянието между дадения обект и преобразователя на материята, от една страна, и между преобразователя на материята и отново получения обект, от друга страна, може да има произволна величина, без тя да оказва някакво влияние върху качеството на процеса.

Мога само да отбележа какво разнообразие от възможности се открива по този начин както за неживата, така и за живата материя. Помислете само за пренасянето на какъв да е вид материя, за съхранението, консервацията, добиването на подземни богатства където си искаме, било на земята, било във вселената. Ние успяхме да решим по принцип всички въпроси по транспорта и съхранението на материята по възможно най-рационалния начин, а именно — тегло на материята, равно на нула, време за пренасяне — равно на скоростта на светлината.

Тук внезапно Малман спря. Нещо, изглежда, го смути, но после продължи:

— Сега за нашата техника. Ето тук, в стъкления сандък, е опитният обект. Отгоре виждате преобразователя на материята. Приемателят на лъчението е така настроен, че обхваща точно разстоянието и пространството, в което се движи обектът. Както казах, напълно е възможно разстоянието и пространството да се увеличават по желание. Ето тук наоколо комутационните и контролни апарати. Този кабел води до лазерната станция горе в Института. Станцията отвежда приетите от преобразователя на материята импулси до един сателит, отстоящ на шестстотин километра над нас. Сателитът пък, от своя страна, ни препраща обратно тези импулси. Така материята изминава едно разстояние от хиляда и двеста километра.

Малман прекоси залата, като се отдалечи на около осемдесет метра, където бяха наредени в кръг малки метални кутии. Диаметърът на кръга възлизаше на около десет метра. Малман влезе в средата и посочи нагоре към покрива на залата.

— През онзи отвор ще се върне преобразуваното лъчение. Тези кутии са пеленгаторни предаватели, с помощта на които сателитът ще включи едва тогава, когато е гарантирано, че лъчите ще попаднат точно в центъра на кръга.

Той се върна на първоначалното си място. С необичайно забавени крачки обиколи пирамидата, поспря се за миг, като че потънал в мислите си, и рече:

— А сега, уважаеми дами и господа — секна за момент, — ще пристъпим към екзекуцията.

Сътрудниците му не вярваха на ушите си. От публиката достигна възбудено шушукане, на места примесено с кикот. Малман се изкашля:

— Извинете, исках да кажа: „Пристъпваме към демонстрацията“.

Уелинг прошепна на Уинтърс:

— Класическа грешка. Дълбоко се засегна. Просто да не повярваш.

Малман се извърна и каза остро:

— Моля, по местата си!

Те бяха седем сътрудници — освен Малман, Уелинг и Уинтърс, още двама мъже и две жени. Освен тях имаше още няколко техници, чиито умения винаги и навсякъде са крайно необходими, за да може гениалните идеи да се превърнат във функциониращи уреди.

Малман седна на един команден пулт, наподобяващ пилотска кабина на транспортна ракета, докато неговите сътрудници заемаха местата си на контролните уреди. Той поясни:

— Преди да включим преобразователя на материята, нека още веднъж да изпробваме лазерния мост. Моля, обърнете внимание на приемателния кръг в другата част на халето.

Всякакви шумове замряха, прожекторите постепенно отслабиха силата си. В дъното легна полумрак.

Гласът на Малман изричаше отчетливо някакви цифри, потвърждавани от друг, втори глас. Внезапно през отвора на покрива нахлу ярък сноп светлина, попадна точно в центъра на приемателния кръг и спря там неподвижно, ослепителнобяла ивица светлина. Понесоха се възгласи на удивление, после гръмнаха аплодисменти. Едва тогава Малман изключи лазера, Робърт Уелинг поклати глава. Беше наистина като в цирк. Първият номер беше създал настроение у публиката.

— А сега да започнем с истинската демонстрация — каза Малман.

Отново се чу как назовава числа и данни и как му отговарят от различни посоки. Всички очи бяха устремени към стъклената пирамида с все още кротко спящата в нея Мира.

Бялата светлина отново блесна в приемателния кръг. Един втори лъч от лещата на преобразователя прониза центъра на пирамидата. Бяха съобщени нови данни и веднага потвърдени. Затрептя мека червена светлина, която обви като с прозрачен димен воал белите снопове светлина. После червеното стана по-интензивно, по-плътно, докато прерасна в яркочервени колони, в центъра на които като надлъжна ос застинаха белите лъчи. Стъклената пирамида беше изцяло обхваната от огнения светлинен стълб. Един глас отброяваше:

— … четири, три, две, едно, нула!

Мълниеносно изчезнаха огнените колони. Пирамидата блесна като диамант на слънцето, пламтящи стрели пробягаха из залата. Тълпата беше притаила дъх и смразено наблюдаваше спектакъла. Беше тихо като в черква. Видението внезапно изчезна. Всички бяха заслепени, никой не можеше да разпознае нищо. Пронизваща светлина от прожектор се сипна надолу. А мястото — то беше празно!

Мира и стъкленият й затвор бяха изчезнали.

Уинтърс се вторачи в преобразователя на материята. Той знаеше всяка подробност при протичане на процеса, често беше преживявал подобни неща. И все пак тук имаше някакво чудо. Мира — нито жива, нито мъртва. Сепна го гръм от ръкопляскания. Малман вдигна ръка и помоли за тишина.

— За момент спряхме превръщането на материята, за да покажем, че това е възможно. Но да продължим.

Още веднъж върху мястото на демонстрацията легна полумрак. Тълпата занемя. Отново яркобялата светкавица прониза покрива на залата, започна да я обгръща червеникав дим, който постепенно преля в белия стълб, достигна интензивността на силно нажежена стоманена тръба и внезапно изчезна. От средата на приемателния кръг изсъскаха огнени стрели, нещо лъскаво блесна и угасна. Сумракът отстъпи място на обилна струя светлина, която само секунди по-късно отново заля залата. Зрителите се изправиха, завикаха, гръмнаха овации. Точно в центъра на кръга стоеше цяла и невредима пирамидата, а от дъното й се надигна Мира, за да направи след краткото и все пак дълго пътуване първите си плахи стъпки.

Уинтърс стигна пръв при нея. Отвори капака и Мира се затича към него, като още залиташе от зашеметяването. Послушно му даде да я измъкне навън и се заумилква в ръцете му.