Долината на прадедите

3.

Когато най-сетне го пуснаха с настойчивата молба да се яви след четиринадесет дни отново в клиниката, той отиде в касата и получи останалите пари. Сега бързаше стремглаво към изхода.

В същност това не можеше да се нарече бързо ходене, а по-скоро тромав тръс, който го придвижваше учудващо бързо. Смътно си спомняше, че по-рано беше вървял с друг, лек ход. Но веднага забрави за това. Напоследък паметта му изневеряваше доста. За неща, които го обграждаха ежедневно, понякога не можеше да се сети нито за названието, нито за предназначението им. А когато успееше да се пребори с паметта си, те ловко му се изплъзваха. Така все повече и повече се множаха нещата, които той не познаваше, от които се пазеше с отбранителен страх. Цялата суетня на големия град започна да го потиска така, че ако можеше, щеше да се свре в някой тъмен ъгъл. Само когато имаше възможност да изчезне в далечните околности на града, там, в горите, които можеше да преброжда от край до край, само тогава страхът го напускаше. Там той обикаляше с часове, честит и доволен от света. И всеки път там го осеняваше странната идея колко хубаво ще бъде да си намери тук някоя бърлога и да се стаи в нея.

Заслиза тежко по стълбите. Излезе на улицата и се спря безпомощно. Беше забравил как стигна дотук. Непосилно беше за него това, което изискваха от него в клиниката тази сутрин, множеството въпроси, измерванията по тялото му, почукването и опипването, цялата бъркотия от апарати. А той така и не разбра какво всъщност искаха от него.

Наблюдава известно време движението, което се нижеше пред него в безкраен поток. После се сети, че беше дошъл с колата си. Щом седна зад волана, доби чувството, че кормилото му се е смалило. В същност всичко му се струваше много по-тясно от преди. Слезе отново, остави вратата отворена и се затича в лек тръс. Без дори да се огледа, той пресече улицата и изчезна в гара М. Беше си спомнил накъде искаше да отиде. В съзнанието му изведнъж изплува онази страна на гори и големи езера, видя долината, в която бе живял дядо му, слънцето, което проблясваше през клонака, дъхтеше му на прясна земя и гнила шума.

Петер Пал се качи на влака в метрото.