Долината на прадедите

2.

Вирджиния Уинтърс тананикаше някакъв шлагер, докато поставяше измърсените от закуската съдове в миялната машина. После отвори хладилника, взе няколко пакетчета с опаковка от метално фолио, пъхна ги в грила и нагласи релето на определеното време. За вечеря щеше да стигне. После отвори широко прозореца.

Няколко самотни облачета плуваха под синьото небе, капки роса блещукаха под слънцето. Днес денят беше много хубав и идеята на Харалд да го използват за отиване до Пиропорт беше наистина чудесна. Харалд беше пред гаража и тя с радост видя как той оживено ръкомахаше и се опитваше да обясни нещо на осемгодишния им син. Бернт беше явно заинтригуван, защото за миг дори не стоеше мирно, а все нещо увещаваше баща си, сочеше насам, подскачаше натам. Тя беше сигурна, че той ще я посвети незабавно в най-новите си занимания. Дори се досещаше за какво се касае.

Затвори прозореца и излезе в коридора. Взе палтото и чантата си, хвърли последен поглед в огледалото и тъкмо се канеше да тръгне, когато телефонът иззвъня. А, моля, моля, точно сега никакъв Харалд! И тримата така се радваха на този излет. Позвъни се повторно. Тя влезе в хола и вдигна слушалката. Беше Робърт Уелинг.

— Ало, Робърт, добро утро!

— Вирджиния, извини ме за безпокойството, и то точно в неделя, но се налага да говоря с Харалд.

— Съжалявам, но той замина и ще се върне едва довечера. Да му предам ли нещо?

— Жалко. Кажи му, моля те, щом се върне веднага да ме потърси. Важно е, във връзка с клиниката „Мора“.

— Разбира се, Робърт.

Още щом чу клиниката „Мора“, тя разбра, че беше направила грешка. Но беше вече твърде късно. Излезе от къщи. Харалд беше изкарал колата, а Бернт седеше на задната седалка, пристегнат с колан. Той усърдно започна да посвещава майка си в целите и задачите на днешното пътуване.

— Знаеш ли, мамче, къде отиваме сега, луда работа! Татко каза, че хората от Пиропорт, които…

Междувременно бяха излезли на шосето и завиха на север към гара М1.

— Прекрасно! Е, и какво каза татенцето?

— Той каза, че хората, пристигнали там, са били преди това на някое съвсем друго място. Много, много далеч. На десет хиляди километра и повече дори.

И после изведнъж пристигат. Като мълния. И знаеш ли, те дори не забелязват, че са пропътували такова дълго разстояние, така бързо става това. Не е ли наистина фантастично?

Харалд смигна на Вирджиния.

— Татенцето каза, че ей така, както си седят, и от един сандък проблясва една червена светкавица, ето там отгоре — и той протяга колкото се може ръка — и миг след това я няма. После сателитът изстрелва още една светкавица, една такава червена. И после всички се намират тук. Не там, където са били преди това, а на едно съвсем друго място.

Стигнаха гара М. и спряха колата. На Бернт му се струваше, че се измъкват едва-едва. Бързо се завтече към автомата за билети. Дръпна ги нетърпеливо и заслиза по стълбите надолу към перона. Техният влак току-що се беше установил. Откриха три места един до друг и едва седнали, за учудване на Бернт, беше даден сигнал да притегнат коланите. Вратите плавно се затвориха. Влакът потегли и навлезе безшумно в мрака на тунела. Стремително нарастващата скорост ги притискаше към седалките.

— Татенце, с каква скорост пътуваме сега?

— Ние не пътуваме. Влакът няма колела. Ние се плъзгаме над едно магнитно поле и след двадесет минути ще сме изминали двестате километра до Пиропорт. И така, с каква скорост се движим, измерена в часове?

— С шестстотин, нали?

— Точно така.

— Значи след два часа може да сме вече при чичо Робърт.

— Да, можем.

Вирджиния си спомни за разговора по телефона. Съвестта й беше нечиста. Непременно ще каже на Харалд, след като обядват. Той ще й прости тази малка принудителна лъжа.

Задвижена от многобройни вътрешни тласъци, тълпата нахълта в голямата панорамна зала на Пиропорт. Те се опитаха да се промушат навътре. След немалко усилия успяха дори да намерят места за сядане точно до прозорците с красива гледка. Под тях се простираше обширен парк, към петстотин метра дълъг и широк колкото половината дължина. Затревени площи бяха пресечени от симетрично подредени, грейнали във всички цветове лехи от цветя. Те се разполагаха от двете страни на едно шосе, което разделяше този правоъгълник по цялата му дължина. Вдясно и вляво то се разклоняваше по три странични алеи, завършващи с кръгли площадки с диаметър около петдесет метра. Всичко това приличаше на огромен пъстроцветен картон за игра, в която участваха повече хора.

— Татенце, но защо все още нищо не се случва?

Харалд Уинтърс погледна към едно от големите информационни табла.

— Сега е единадесет и двадесет. Скоро ще започнат. Наблюдавай широкото шосе под нас.

Ниско долу се появи един автобус, след това станаха два, и три, и все повече и повече. Един след друг запълваха широкото шосе. Най-първите след кратко движение завиваха в първите преки отляво и отдясно, следващите — съответно в другите странични алеи и така нататък. Бернт старателно ги броеше.

— Станаха шестдесет автобуса. Във всеки кръг има по десет. А какво ще правят всичките тези хора в автобусите? Може би ще слязат да се поразходят?

— Няма. Ще си седят така, защото после ще отпътуват.

— А, зная, зная. С червената светкавица.

Зави сирена. Тълпата зад тях започна да напира. Всички искаха да изживеят това зрелище. Образуваха плътна стена и изпълниха въздуха с шумен глъч. Сирената заглъхна. Минути по-късно тя отново зави и след не повече от тридесет секунди нейният рев се разнесе из въздуха. В мига, когато сирената секна, в средата на кръговете израснаха стълбове от бяла светлина, стърчащи отвесно нагоре към небето, обгърнати с червеникави димни изпарения. Пурпурът ставаше все по-ярък, все по-плътен, докато накрая на мястото, където доскоро бяха автобусите, стояха шест огромни огненоярки стълба. Там, в безкрая, те сякаш свързваха небето със земята.

В един миг фантастичната гледка изчезна. В добре оформените правоъгълници отново се разпознаха строените автомобили. Но сега те изглеждаха като полети с течен нажежен метал. Святкането и искренето траяха само миг, после изчезваха като призраци. За миг се сметоха кръговете, не се виждаше никакъв автобус, като че никой не беше докосвал красивия парк, сякаш всичко е било само един сън.

— Ето че всички изчезнаха, Бернт. Те вече са пристигнали в Токио, в Ню Йорк или някъде другаде — обясни Харалд.

Бернт стоеше прехласнат. И не само той. Наоколо ръкопляскаха бурно, подеха се оживени спорове. Напрегнато очакваха следващото представление; след заминаването — завръщането.

Бернт възкликна:

— Колко фантастично е всичко това! Как само сте го измислили, татенце! Било е сигурно адски трудно. Кой ли е предприел първото такова пътуване?

— Цялото това откритие в същност е една дълга история. Ще ти я разкажа навярно още тази вечер. Кой е извършил първото пътуване ли? Беше една котка, Мира се казваше. Оттогава изминаха вече петнадесет години.

— А кой е бил първият човек?

Харалд не му отговори веднага. Само погледна замислен Вирджиния. Накрая каза:

— И това беше преди около петнадесет години. Беше млад човек, първият. Дойде от затвора. Бяха му обещали да го освободят, ако приеме това предложение. Името му беше Петер Пал.

— И къде е сега? — поиска да узнае Бернт.

— Не зная. Надявам се — той се запъна, — надявам се, че е добре.

Бяха напуснали гара М. Щом седнаха в колата, Бернт показа най-после първите признаци на умора. За него това беше наистина вълнуващ ден. Бяха присъствали и на завръщането. На голямата площадка се бяха извисили отново огнените стълбове. Щом се изгубиха, на тяхно място изневиделица се появиха много автобуси, по-рано ги нямаше там. Бернт не миряса, докато не слязоха в залата за пристигащите. Там той можа да се убеди, че хората, които наизлязоха от автобусите, действително са дошли от всички краища на света. Имаха по дрехите си големи значки с надписи като: „Берлин“, „Карачи“, „Токио“ и т.н., които те сваляха при слизането и предаваха на една хостеса, която ги броеше най-старателно.

В това време Бернт заспа. Вирджиния реши, че е крайно време да каже за позвъняването по телефона. Щом чу за клиниката „Мора“, Харалд видимо се нервира. Не каза нито дума, натисна силно газта и впери поглед напред.

— Извинявай, Харалд, направих го за хубаво. Не исках да си разваляме деня.

— Да, разбира се, зная. Ти дори не подозираш за какво се касае, иначе щеше да ме повикаш.