Долината на прадедите

4.

Професор Малман беше свършил доклада си. Подбраното общество не пропусна да отправи към новия носител на Нобелова награда сдържани, но продължителни аплодисменти. Когато напусна трибуната, държавният президент се изправи и му стисна ръката.

Организираният непосредствено след това прием протече не така, както беше замислен. Той се сбогува много набързо, което можеше да се вземе за безогледност, така че след него настана голямо шушукане. Който познаваше отношенията в столицата, знаеше, че това в никакъв случай не беше безопасно.

А и самият Малман знаеше това много добре. Но откакто днес следобед бе получил съобщението, за него съществуваше една-единствена мисъл. И той беше водил дълга борба със себе си, докато се реши да изнесе този доклад. Непрестанно го занимаваше мисълта, какво да направи, че нищо от онова съобщение да не достигне до обществеността, с кого да говори най-напред, каква тактика да приложи и дали не беше вече твърде късно. Ако успееше да забави информациите, докато вземеше контрамерки, тогава щеше да им покаже, че все още можеше да се разчита на него.

Институтът по изследване на лъченията за последните петнадесет години се превърна в Мека за естествоизпитателите. Преобразуването на материята и големите възможности за неговото многостранно приложение бяха довели до такъв коренен преврат в стопанството, че институтът се беше превърнал в чудовищен апарат, чието влияние надхвърляше първоначалните му рамки. Най-странното беше обаче, че освен Малман никой от откривателите не работеше вече в Института. Те или взеха собствени катедри, или пък места в разни клонове на индустрията, занимаващи се с преобразуването на материята.

Оттук и необикновеното, че тези бивши сътрудници се срещаха отново на масата за конференции в Института, защото независимо от дружбата между Уелинг и Уинтърс, тях ги свързваше предишната им съвместна научна дейност по трансформирането на материята. Малман бе позвънил на всички поред и най-настойчиво ги бе помолил да му се обадят в най-скоро време. Молбата да даде по-подробни сведения той упорито бе отклонил. Въпреки това, благодарение на своето красноречие, бе успял да изтръгне съгласието на всички, и то за най-близка дата.

Приветствието премина доста сухо и сдържано. Освен обичайните банални фрази, едва ли имаха какво повече да си кажат, като се прибави и чувството за несигурност от това, което ги очакваше тук. Повече от десет години по различни друмища бяха наистина немалко време.

Малман бързо пристъпи към същината на въпроса: Както им е известно, клиниката „Мора“ от дълги години провежда по решение на правителството на Обединените континенти серии от изследвания върху лицата, провели пътувания с преобразователя на материята.

Дали си спомняли за това. Преди всичко дълбоко в паметта им се беше врязал споменът за твърдия, но неуспешен отпор на Малман срещу този закон.

— В последно време, както става ясно от най-новите съобщения на клиниката, е налице едно явление, чиито конкретни причини са все още неизяснени. При хора, направили първото си пътуване с преобразователя на материята още по време на първите експерименти, т.е. преди около дванадесет години, напоследък се забелязва едно странно изменение в строежа на костите. То се проявява в известно загрубяване на чертите на лицето, предизвикано от изменение или деформация на горната челюстна или ябълчна кост, както и на долната челюст. Констатирани са и отделни смущения в паметта. По мнение на клиниката, не е изключено причините да се търсят в преобразуването на материята. Малман направи дълга пауза.

— Аз обаче считам това мнение за абсурдно — продължи той, — още повече че никога не са били предприемани сравнителни изследвания с лица, които не са били в контакт с преобразователя на материята. Тогава може би съвсем нямаше да възникне подобно съмнение. Така например твърде е възможно това явление да е предизвикано от някой нов медикамент. Аз съм по-склонен да виждам зад целия този случай известна интрига от страна на корабо— и самолетостроенето, които понесоха тежки щети вследствие новото прогресивно развитие.

Аз ви призовавам да ме подкрепите в борбата срещу тези нападки относно съвместната ни работа. Обществеността трябва да бъде успокоена. Ще настоявам това съобщение да не се публикува, докато не се установи несъстоятелността на тези предположения чрез по-нататъшни изследвания. Всеки от вас по един или друг начин служи на нашето жизнено дело. Оттук и във ваш интерес е навсякъде да упражнявате влиянието си в тази насока. Човешкият напредък не бива да се спира!

Както винаги, той беше говорил с убеденост, нетърпяща никакви възражения. Но когато никой не каза нищо — всеки гледаше безмълвно пред себе си, — противно на навика си, той нервно забарабани с пръсти по масата. Спря едва тогава, когато усети всички погледи в ръката си.

Пръв се изправи професор Уелинг.

— Много съжалявам, колега Малман, но информацията ви не беше твърде прецизна. Аз също вече съм запознат със съобщението на клиниката „Мора“. Според него при упоменатите случаи се касае за общо петнадесет души от година трета на нашето частно летоброене. През тази година сме извършили транспорт на материя с всичко двадесет души. Значи губят се само пет души и те са умрели. Следователно засегнати са всички лица, подложени на опити. Преди година трета ние сме провели само един-единствен опит с човек. Спомняте си за Петер Пал. Освен това забравихте да споменете, че този човек от известно време е изчезнал и никой не може да го открие. Значи най-важният свидетел липсва, и то тъкмо този, чието състояние или ще отхвърли каквито и да било подозрения, или ще ги утежни още повече. Трябва да опитаме всички възможности, за да го открием.

Малман се опита да го прекъсне, но Уелинг не му обърна внимание и уверено продължи:

— Вместо това, сега трябва да продължим старата игра на безобидност, без обръщане назад, на сляпо препускане напред. Игра, в която участвахме твърде дълго. И тъкмо тази е една от причините, поради която ние скоро се отделихме от вас, както знаете, но твърде късно, както виждаме днес. Защото ние не сме скочили от влака, който направлявахте и все още направлявате, както се бяхме надявали. Ние все още сме в него, само сме се прехвърлили в друг вагон. Не искахме да си счупим врата, само търсехме успех и признание. Това постигнахме, но не забелязахме, че междувременно нашият влак се е втурнал с бясна скорост напред. Сега ни остава само един избор: или да продължим с него и да загинем, ако влакът дерайлира и се сгромоляса в бездната, или още сега да скочим, въпреки опасността да си счупим врата.

Аз лично предпочитам последното, защото все пак остава една възможност — да се спаси здравето на милиони, които иначе биха били загубени. Във всеки случай аз отказвам да продължа играта. Заклевам ви всички: Нека извикаме СТОП, да спрем преобразуването на материята, докато изясним нещата.

Към края на изказването Малман бе застинал така неподвижно на мястото си, сякаш нищо не бе чул. Дълбоко в него винаги бе будувало предчувствието за това, което се беше случило. Той не искаше и да чуе за това предчувствие. Ала сега този вътрешен глас напираше и той знаеше, че освен малко време, нищо друго не можеше да се спечели. И все пак не искаше да се предаде. Гордостта му просеше отсрочка.

— Готови ли сте да подложим резултата на гласуване?

Уелинг не даде отговор, само погледна Уинтърс. Погледът му се плъзна по лицата на останалите, после кимна.

Уелинг рече:

— Съгласен.

Малман надуши шансовете си и набра сили. Блестящ като в доброто старо време, той формулира още веднъж своите схващания, като заключи:

— Всички ние плаваме в една и съща лодка. С моята идея вие си проправихте пътя. Ето защо аз имам право да настоявам да не ме изоставяте в беда. Аз ще оправя всичко, ще се погрижа нищо да не достигне до обществеността. Целият случай ще се представи като обикновена интрига. В това съм абсолютно сигурен. Длъжни сме да издържим докрай. А щом издържим, всички вие още веднъж ще ми бъдете благодарни. Да повярваме в общото ни дело и…

Секна. Уинтърс беше скочил изведнъж:

— Да повярваме, да повярваме! Моля ви да ми отговорите на един въпрос: Кой от вас направи някога такова пътуване с преобразователя на материята?

Изумени извиха глави. Всеки погледна другия, но никой не се обади.

— Извинете, че ви прекъснах — каза Уинтърс.

Малман остана за момент неподвижен, втренчи поглед напред, после се обърна и напусна безмълвен залата. Беше загубил гласуването, преди то да се проведе.