Домина

ГЛАВА ШЕСТА

Известно време императорът седя мълчаливо, сякаш се наслаждаваше на случилото се. Калигула беше отстъпил зад него и Тиберий не виждаше лицето му, което се тресеше от смях. Двамата германски наемници изчакаха, докато тялото падна и си тръгнаха.

Дочух птичи трели и бръмчене на пчела, което ме изненада, тъй като беше още началото на сезона. Чудех се дали няма да бъда следващият.

— Коленичи, Парменон.

Подчиних се.

— Погледни ме! Забрави съветите на Сеян! Погледни ме!

Послушно вдигнах очи. Императорът съсредоточено ме разучаваше.

— Роднина ли си на Сеян?

— Много далечен.

— А можеш ли да летиш, Парменон?

— Не, цезаре, мога само да плувам.

Императорът отметна глава и зацвили от смях.

— Лъжеш ли, Парменон?

— Не знам какво е истина.

— Аха, философ. Успокой се, Парменон, няма да летиш. Повтори съобщението.

Калигула се беше отдръпнал още по-назад, но лицето му беше напрегнато. Той поклати глава непроницаемо и се потупа по бузата. „Не споменавай за мен“, искаше да ми каже.

Много неща научих по време на онзи разпит. Калигула се опитваше да оцелее. Заговорничеше срещу императора. Макрон, който би трябвало да е видял тайните му жестове, беше негов съучастник. Повторих тайното съобщение, последните думи, които ми беше казала Агрипина. Лицето на Тиберий прежълтя.

— Знаеш ли какво иска да каже за Друз? — рязко попита той.

— Не разбирам, цезаре. Друз е затворен в Палатин.

— Тя не е говорела за него — отвърна Тиберий. Синът ми също се казваше Друз.

Преглътнах мъчително. Разбира се, бях забравил. След смъртта му слуховете бързо се бяха разнесли. Мнозина казваха, че синът на Тиберий е умрял от преяждане, но други твърдяха, че е бил отровен. Тиберий взе един орех, счупи го с ръка, сръчно извади ядките и ги изяде.

— Имам здрава ръка, Парменон. Знаеш ли, че ако ударя дете по главата, мога да му счупя черепа?

Не изчака да му отговоря, а извика Макрон, началника на охраната си.

— Искам да изпратя писма до Рим. Приятелят ни Парменон ще остане тук няколко месеца. Хайде, имаме работа, имаме работа.

Бях освободен с щракване на пръстите и принудителното ми пребиваване на Капри започна.

Тиберий действаше внимателно като паяк, плетящ мрежата си. Наслаждаваше се на играта — изпрати на Сеян писма, в които му се кълнеше във вечно приятелство и изказваше съболезнования за внезапната смърт на неговия помощник от треска. Писа му, че иска да остана при него за известно време. Дори му намекна, че ще му даде правомощия на трибун и ще му разреши да се ожени за снаха му, вдовицата на Друз. В същото време пътят от континента до острова строго се охраняваше. Разбрах също колко странен е животът на Тиберий на Капри. Понякога беше снизходителен, друг път — безмилостен. Един войник, който открадна паун от птичарника, беше разпнат върху скалите. Друг път, когато носеха Тиберий от една вила в друга, носачите се спънаха в къпинов храст: центурионът, който отговаряше за пътеката, беше бит с пръчки почти до смърт.

Сексуалните подвизи на Тиберий ме смайваха. Капри беше гнездо на похотливи интриги. Макрон беше женен за красиво чернокосо момиче на име Емилия. За да спечели благоволението на Калигула, съпругът й се държеше като сводник и тя беше постоянен посетител във вилата на Калигула. Но обичаите на Тиберий бяха по-странни. Всички слухове за него бяха верни. Той си имаше личен вертеп, където за негово удоволствие се представяха сексуални екстравагантности. Млади мъже и жени от всички краища на империята, обучени в необичайни практики на любовното изкуство, бяха окуражавани да се сношават пред него в групи по трима или четирима, за да пробудят отслабналите му страсти. Този вертеп се състоеше от няколко стаи, украсени с неприлични картини и статуи. В него имаше и малка библиотека с еротични наръчници от Египет, за да могат любимците му да научат какво точно се очаква от тях.

Макрон ме разведе из всички тези места като римлянин, водещ провинциалист из града. Стаите бяха пищно украсени, окъпани в аромати, обзаведени с кушетки и столчета за императора и неговите любимци. В стените, пода и тавана бяха пробити дупки, през които можеше да се наблюдава тайно. „Половите атлети“, както ги нарече Макрон, бяха затворени в личните си покои. Ядяха и пиеха най-изтънчени афродизиаци и имаха строга заповед да пазят силите си само за императора. Макрон ме разведе и из гората. В нея бяха изсечени полянки, където момчета и момичета, облечени като сатири и нимфи проституираха в естествени или изкуствени пещери. Нищо чудно, че присмехулниците наричаха Капри „Дворецът на пръча“. Макрон спомена и за други извратености.

След първоначалния ми разпит от императора се превърнах почти изцяло в подчинен на Макрон. Веднъж той ме залита за Агрипина. Добре ли била? Как изглеждала? Ами съпругът й Домиций? Имала ли нови любовници? Радвах се, че мога да кажа истината — че не знам нищо.

— Какво ще стане сега? — попитах го, опитвайки се да сменя темата.

— Внимавай — предупреди ме Макрон. — Тиберий лесно се ядосва и е непостоянен като луната. Изпрати писма в Рим с противоречиви съобщения. Сеян не знае дали още се ползва с благоволението на императора или не.

Макрон се почеса по върха на носа.

— Тиберий може да играе така месеци, дори години наред. А може да забрави или да промени решението си.

— Ами аз?

— Толкова ли бързаш да се върнеш при Агрипина? — ухили се той. — Истинска малка куртизанка, нали? Умът й е като змийско гнездо. Внимавай, Парменон. Тиберий може да реши, че Сеян му е необходим.

— Ами Калигула? — попитах.

Макрон въздъхна.

— По всички закони Гай Калигула би трябвало да бъде мъртъв. За да разбереш Калигула, трябва да проникнеш в ума на Тиберий. Говоря ти направо, Парменон, защото никой няма да ти повярва, ако решиш да му повториш това, което ще ти кажа. Тиберий отглежда Калигула, както би отглеждал змия — този младеж ще бъде неговото отмъщение към Рим.

— И все пак ти го подкрепяш? — Прехапах устни, но късно.

— Така ли? — подразни ме Макрон, смръщил вежди. — Аз не подкрепям никого, Парменон, освен императора. Ти още си нов в тази игра, нали? — Той се приближи. — Помни първото и единствено правило: дръж си устата затворена.

Скоро се отегчих от Капри, а и Агрипина ми липсваше. Искаше ми се да й пратя съобщение, но това би било опасно, а и глупаво.

В началото на октомври още се чудех как да уредя отпътуването си от Капри, когато в една мрачна и студена утрин Макрон ме събуди призори.

— Обличай се! — заповяда ми той. — Бързо, заминаваме за Рим!

Две биреми стояха готови в пристанището — едната пълна с моряци в полуброни, които имаха свиреп вид и бяха подчинени на Макрон, а втората — с хора от личната охрана на Тиберий. Качихме се на борда и скоро се насочихме към предварително уговореното място, някъде на юг от Рим. Не вдигнахме знамената на императора и Макрон се възползва от морската мъгла, както и от ранния час, за да избегне обичайните корабни маршрути. Лоцманът ни насочи умело и двете биреми акостираха в пясъчно заливче на няколко километра южно от Остия. Слязохме на брега като армия нашественици: бяха изпратени разузнавачи, запалиха се огньове, приготви се закуска, поставиха се часовои. Прекарахме остатъка от деня, сваляйки запасите на брега, докато шпионите се промъкваха обратно от Рим. Новините, които донесоха, бяха благоприятни — сенатът щеше да се събира на другата сутрин.

Когато падна мрак, Макрон поведе войските по бреговата линия. Още беше тъмно, когато стигнахме портите на Виминал, където показахме императорския пропуск и ни позволиха да влезем. Колко странно беше да се намирам отново в Рим! Отчаяно ми се искаше да видя Агрипина, но заповедите на Макрон бяха строги — волята на императора трябваше да бъде изпълнена и аз трябваше да му помогна. Заедно с моряците и войниците от личната охрана на Тиберий се отправихме към Палатин, където Макрон ги скри в малък парк. После свали бронята си и на светлината на факел се уми, обръсна и облече дрехи, подходящи за посещение в сената. Изкачихме Палатин и навлязохме в красивото сърце на Рим с набраздените колони и изящно изваяните статуи. Големият храм на Аполон, изграден от блестящ пароски мрамор и огромни врати, инкрустирани със слонова кост, се извисяваше над разкошния площад. Сенатът трябваше да се събере тази сутрин.

Чувствах се зашеметен и малко напрегнат. Всичко бе в смущаващ контраст с уединението на Капри, с гъстите му гори, зловещите тайни и мълчаливите вили. Зазори се. Макрон, който с лекота прикриваше напрежението си, седна на мраморната пейка на върха на стълбите, които водеха към храма, а аз и командирите му стояхме зад него. Когато слънцето се показа, небето стана синьорозово. Звуци от рогове и тръби разкъсаха тишината, докато градът се събуждаше. Сенаторите се появиха, облечени в белите си тоги, следвани от писари и прислужници, които носеха пергамент и кожени торбички. Всички напрегнато се взираха в Макрон, който им кимна, но остана невъзмутим.

Сеян, разбира се, беше чул новината за пристигането ни и бързо се появи с антуража си. Обичайното му спокойствие и самообладание бяха изчезнали, очите му бяха зачервени и изглеждаше нащрек. Макрон стана да го посрещне, но Сеян изчака в подножието на стълбището, докато преторианците го заобиколиха в полукръг — мрачен, заплашителен обръч от стомана. Войниците бяха облечени в червени вълнени туники, с кожени наколенници и ботуши, релефни брони и шлемове, украсени с пера. Всички държаха овални щитове и бяха извадили мечовете си.

— Макрон! — Сеян вдигна ръка за поздрав. — Чух, че си пристигнал от Капри. Уморих се да те чакам. Носиш ли съобщение от императора?

Макрон извади изпод тогата си свитък и засия.

— Елий Сеян, префект на града — обяви той, — донесъл съм ти нови почести от твоя император. Ти ще станеш трибун. Императорът гори от нетърпение да използваш авторитета си, за да изкорениш размириците и измяната в града.

Облекчен, Сеян се наду. Макрон слезе по стълбите, те си стиснаха ръце и се прегърнаха. Префектът грабна свитъка, триумфално ми се усмихна и бързешком влезе в храма. Макрон го изчака и хладнокръвно зае предишното си място. Новината светкавично се разнесе из богатите квартали и останалите сенатори бързо бързо се появиха, нетърпеливи да я чуят лично. Те не обръщаха внимание на Макрон, а влизаха през огромните врати. Когато те се затвориха — знак, че съветът започва — Макрон се обърна към командирите си.

— Доведете момчетата! — нареди той.

Мъжете забързаха да изпълнят заповедта му. Чух звук от свирки и моряците на Макрон, следвани от императорската охрана, се изкачиха по стълбите и се разгърнаха в големия двор пред храма на Аполон. Командирът на преторианците, които пазеха Сеян, се обезпокои. Притеснението му се задълбочи, когато се появиха още войници, водени от Лакон, префекта на нощната стража.

— Спокойно! — извика му Макрон и се изправи. Преторианците разкъсаха обръча, някои прибраха мечовете си. Макрон подаде писмо на предводителя им.

— Последни заповеди от императора! — заяви той. Ще бъдеш повишен и възнаграден. Първата ти задача е да върнеш хората в лагера.

Командирът бързо прочете писмото, сви рамене, нави го и го прибра в колана си. После, без да се сбогува, нареди на хората си да се строят и бързо ги отведе.

Нашите хора заеха мястото им на стълбите. Той стисна ръката ми.

— Да се присъединим към достойните ни сенатори — усмихна се той. — Сега Сеян ще узнае бъдещето си.

Влязохме в храма през една странична врата и един угрижен жрец ни поведе по мраморния коридор към голямата зала за събрания. Тя приличаше на амфитеатър с редици мраморни седалки, които ограждаха огромната статуя на Аполон Ловеца. Главният консул Регул вече беше на трибуната. Сеян седеше на най-долния ред от дясната му страна, заобиколен от сподвижниците си, и се усмихваше като триумфиращ пълководец. Мений вече бе започнал да чете писмото на цезаря, пълно с похвали за Сеян. С Макрон застанахме до вратата и наблюдавахме как сенаторите седяха мълчаливо и кимаха в съгласие с похвалите, които се сипеха върху фаворита на императора. Мений продължаваше да чете монотонно, но неусетно тонът и съдържанието на писмото се бяха променили и сега изплуваха дребни оплаквания от Сеян. Усмивката на лицето на фаворита се стопи, а останалите сенатори изглеждаха озадачени. Неколцина започнаха да се отдръпват от него, съвсем лекичко. Мений замълча и отново се върна към писмото, в което Тиберий признаваше, че се бои за собствената си безопасност, заявявайки, че е стар човек и има нужда от още войници на Капри, за да го пазят.

Сега гласът на Мений гърмеше, очевидно четенето беше започнало да му доставя по-голямо удоволствие, и той натъртено редеше думите на Тиберий: „Колкото и да ми се иска да дойда в Рим, не съм в състояние да го сторя от страх за безопасността си. Ще бъде твърде опасно за мен да бъда близо до човека, който ме предаде — Мений направи пауза, — Елий Сеян! Заповядвам да бъде задържан за държавна измяна.“

Настана хаос и смайване. Вратите в задната част на залата се отвориха и вътре нахлуха трибуни и центуриони. Макрон тихо се засмя, когато някои от сенаторите се разбягаха като кученца. Сеян гледаше втрещен.

— Чухте ли желанието на императора? — извика Макрон. — Сеян трябва да бъде задържан!

Когато човек като Сеян пада от власт, това става внезапно и бързо — както звездите падат от небето. Същите, които го аплодираха и поздравяваха, които го ласкаеха и ухажваха, когато беше влязъл в сената същата сутрин, сега се обърнаха срещу него. Посипаха се удари и ритници, докато най-близките му привърженици се опитваха да се измъкнат. Докато Макрон си пробиваше път към тях, се възползвах от възможността да се измъкна.

Агрипина беше в покоите си, седеше до прозореца и се преструваше, че чете. Поздрави ме, сякаш бях отсъствал само няколко часа. Новините за падането на Сеян вече се бяха разпространили и от двора се носеше шум от тичащи крака, викове и крясъци. Агрипина остави свитъка, който четеше — „Одите“ на Хораций. Тя се усмихна, вдигна се на пръсти и ме целуна по бузата. Беше по-бледа и слаба от преди, а тъмните кръгове под очите й бяха по-очертани.

— Какво става?

— Сеян падна — отвърнах. — Затвориха го. Подозирам, че Макрон ще стане префект на преторианската гвардия. Тиберий започна атаката.

Агрипина събра ръце, притвори очи и се усмихна. После наведе глава и хвърли поглед към група прислужнички, които стояха в другия ъгъл на стаята.

— Чухте ли това? — извика тя. — Сеян е паднал. Затворен е заедно с всичките си последователи — тя пристъпи към тях. — Сега е моментът да си признаете. Кои от вас работят за него?

Момичетата се притиснаха едно към друго. Агрипина заплашително се отправи към тях.

— Хайде, давам ви възможност да си признаете. Ако открия сама по-късно, някой ще бъде удушен.

Три момичета пристъпиха напред.

— Така си и мислех — тя посочи към вратата. — Вън! Прислужничките побягнаха. Тревогата и хаосът бяха стигнали до галерията навън, откъдето се чуваха отчаяни викове и шум от рязко отваряне и затваряне на врати. Погледнах през прозореца — групи хора вече бягаха от Палатин, нарамили вързопи. Царството на терора беше започнало. Агрипина се върна при мен с блеснали очи. Хвана ме за ръка и ме накара да седна до нея.

— В безопасност ли си, домина?

— Засега да — тя студено се усмихна. — Сеян мразеше семейството ми и едва ли биха ни сметнали за техни приятели. А как е нашият августейши император?

— Гние — отвърнах й. — Макар умът му да е още остър, а ръката му да стига надалеч.

Агрипина избарабани с пръсти по коляното си.

— Той скоро ще умре. Ами милият ми брат Гай?

— Куче — отвърнах аз. — Вярната сянка на императора.

Агрипина шумно си пое дъх.

— Значи още си играе ролята — промърмори тя.

— Домина, брат ти е луд. Всеки, който остане по-дълго на Капри…

— Той може да бъде управляван и ще бъде — отвърна тя.

— Какво става?

Мъж с медна коса и брада се втурна през вратата. Беше облечен в пурпурна тога и туника, и двете изцапани, и въпреки ранния час държеше дълбока чаша. Един от сандалите му се беше развързал и шляпаше по пода, докато той крачеше залитайки към Агрипина. Спря само, за да опипа гърдите на една прислужница.

— Домиций — изгука Агрипина с глас и усмивка, преливащи от фалшива сладост. — Домиций, пак си се забавлявал, нали?

Тя приближи до него. Той ядно ме погледна през рамото й.

— Кой е този? — попита завалено. — Прекалено грозен е, за да ти бъде любовник. И какво става навън? Навсякъде има войници с извадени мечове, а на двора лежи труп. Някой го е намушкал в гърба.

— Сеян е паднал.

С поглед Агрипина ми нареди да стана от кушетката и поведе пияния си съпруг към нея.

— Много си уморен от всички тези вълнения — каза му тя меко.

Взе чашата от ръката му, остави я на пода и го убеди да си полегне. Известно време остана загледана презрително в пиянското му лице.

— Пияна свиня! Ще спи часове наред и ще се събуди с главоболие — после се приближи и ме хвана за ръката. — Парменон, кръвопролитията започнаха. Трябва да си мълчиш за Капри, императора или брат ми Гай. И да стоиш далеч от Макрон.

— Любовник ли ти е? — избухнах аз.

— Аз нямам любовници, Парменон. Само мъже, с които трябва да се справя.

— Ами аз?

— Ти си дясната ми ръка, Парменон. Ние с теб сме едно — тя погледна към вратата. — Иди да видиш какво става със Сеян и се върни да ми кажеш. Не забравяй какво ти казах.

Тя ме избута вън от стаята. В коридора ме задържа.

— Справи се добре, Парменон. — Гласът й звучеше възбудено. — Сега с теб сме неразделно свързани, не разбираш ли?

На стълбите отекна писък. Един от войниците се забавляваше с робиня.

— Остави ме беззащитен! — обвиних я.

— Не хленчи! — Лицето на Агрипина се разкриви. Спомни си арената. Ти искаше да излезеш там, сега трябва да се биеш или ще умреш. Направи, каквото трябва. — Лицето й се смекчи. Тя помаха с пръсти като малко момиченце и се прибра в стаята.

На Палатин цареше бъркотия. С пълномощията, дадени му от императора, Макрон беше обкръжил целия хълм с войници от градската кохорта. Те вече бяха заловили някои от последователите на Сеян и ги водеха към градските затвори с вързани ръце и разкървавени лица. Няколко войници от личната охрана на Сеян бяха оказали съпротива, само за да се превърнат в грозна, кървава купчина в ъгъла на площада. Хората на Макрон ме познаха и пропуснаха. Забързах по стълбите към големия двор на храма на Аполон, където имаше още трупове и разширяващи се локви кръв. Отсечени глави вече красяха шиповете, ограждащи Гемонийските стъпала.

Под колонадите съзрях телата на още жертви, които висяха от железните поставки за факлите и се полюшваха на утринния вятър. Стигнах вратите на храма, където стоеше Макрон, заобиколен от командирите си.

— Бил си при Агрипина, нали? — той се ухили. Умен и бърз като плъх. Би трябвало…

Думите му бяха удавени в рева, който отекна в храма. Сеян, пародия на предишното си величие, беше извлечен навън с окървавено лице и скъсани дрехи. Докато го блъскаха към Макрон, видях, че устата му прилича на кървава маса — езикът му беше замлъкнал завинаги. Макрон го изгледа, наклонил глава встрани, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Виж ти, Сеян — въздъхна той. — Животът е като игра на зарове.

Очите на Сеян се насочиха към мен и проблеснаха, когато ме позна. Едва можех да различа чертите на подутото му от бой лице. Косата му беше оскубана, ръцете и раменете бяха покрити с рани, имаше дори следи от зъби там, където враговете му го бяха хапали. Той отвори уста и изстена ужасяващо.

— Какво казваш? — попита Макрон и се приведе напред. — Искаш да се видиш с императора? Рим повече не може да търпи измяната ти. — Той повиши глас. — Водете го!

Макрон ми направи знак да го последвам в триумфалната процесия през Палатин до двореца на Сеян. Той крачеше наперено отпред, заобиколен от телохранителите си с вдигнати щитове и извадени мечове. Овързаният Сеян беше воден като упорит кон, докато събралата се тълпа сипеше обиди към него. Мъже, жени и деца се блъскаха, за да се приближат към него, замеряха го с остатъци от храна и каквото имаха под ръка, заплюваха и ругаеха изпадналия в милост императорски любимец. След нас оставаха следи от кръв и накрая дори Макрон се умори от това забавление. Войниците отблъснаха тълпата, когато влязохме в колонадите. Прекосихме една градина, слязохме по някакви стълби и се оказах в стаята за мъчения, която бях посетил, когато за първи път се срещнах със Сеян. Охраната остана в коридора. Заедно с командирите гледах как накараха затворника да седне на стол. Палачите пристъпиха към него. Лицата им бяха покрити с маски на животни. Сложиха примка около шията на Сеян и промушиха във възела малка метална пръчка, която палачът бавно завъртя. Отместих поглед, когато от устата на умиращия се понесоха ужасни стенания и звуци. Един от хората на Макрон се пошегува, че очите му ще изскочат. Краката на Сеян ритаха по пода под дюдюканията и смеха на зяпачите. Когато всичко свърши, закачиха трупа с куки и го извлякоха през коридора към града, където го хвърлиха надолу по Гемонийските стъпала. На тълпата беше позволено да го разкъса и тя го нападна така свирепо, че след това беше трудно да намерят място, за което да го закачат и да го изхвърлят в Тибър.

Когато старата година отстъпи място на новата, убийствата, заточенията и изобличенията се увеличиха. Настана времето на доносниците и шпионите. Всяка седмица Тиберий изпращаше от Капри списък с осъдени врагове и дори приятели. Баща се обръщаше срещу син, брат срещу брата. Някои се държаха доблестно. Когато осъдиха един сенатор, задето е бил приятел на Сеян, той се изправи и заяви.

— Да, бях, както му беше и Тиберий. Гордея се, че бях приятел на Сеян. Каква измяна има в това?

Смелостта и съобразителността му го спасиха. Други нямаха този късмет. Агрипина и аз мълчаливо наблюдавахме нарастващия ужас. Тя отказа да напусне двореца, но седеше в покоите си или се разхождаше в градината.

— Ще помилва ли сега императорът майка ти и Друз? — попитах я аз.

Агрипина оцветяваше кукла — подарък за дъщерята на една от прислужниците й.

— Тиберий никога не забравя и не прощава. Ще направи компромис. Гай и сестрите ми ще оцелеят, но за останалите няма да има милост.

Тя вдигна куклата, изплезила леко език, и започна да оцветява лицето й.

— Ще кротувам и ще се скрия дълбоко в сенките. — Тя остави четката и избърса пръстите си в една кърпа. Хубава кукла ще стане, нали, Парменон? Щом не мога да имам деца, поне мога да се грижа за тези на другите.

— Защо да не можеш да имаш деца?

— Трябваше да кажа „не искам“. — Очите й станаха твърди и гневни. — Никога няма да имам деца, докато чудовището на Капри е живо. Докато не умре, никой не е в безопасност.

Предсказанието на Агрипина се оказа колкото проницателно, толкова и точно. Апиката, отчуждената жена на Сеян, написа писмо на Тиберий, изобличавайки мъртвия си съпруг като убиец на Друз, сина на императора. После легна в горещата вана, преряза си вените и избегна отмъщението му. Новината докара Тиберий до ръба на лудостта: нито един от възможните му съперници не беше в безопасност. Майката на Агрипина умря от глад на Пандатария. Брат й Друз не беше освободен и умря, полудял от глад. Преди смъртта си бил разкъсал сламеника в килията си и се хранеше с пълнежа му.

Умряха още много хора. Бившият колега на Тиберий, Секст Летилий, си сряза вените, когато императорът го осъди, но бързо ги превърза, смятайки, че може да се спаси с умолително писмо. Когато получи отговора, той набързо ги сряза отново и обяви, че с радост очаква смъртта. Един сенатор глътна отрова в Сената, докато обвиняваше Тиберий в жестокост и алчност. Друг, Сабиний, беше екзекутиран и тялото му изложено на Гемония. Вярното му куче му носеше храна всеки ден и я слагаше до устата на мъртвеца. Дори когато хвърлиха трупа в Тибър, животното скочи във водата и го държа над нея под възхитените погледи на хората, които приеха това за явен знак, че убитият е бил невинен.

Младостта и невинността не бяха защита. Децата на Сеян минаха под ножа. Синът му беше достатъчно голям, за да разбира какво става, но малката му дъщеричка объркано питаше всички какво лошо е направила и къде я водят? Тъй като законът закриляше девиците, палачът я насили, преди да я удуши. И двата трупа бяха изложени публично.

Опитах се да въвлека Агрипина в разговор какво ще стане по-нататък, но тя поклати глава. Не сложи траур за майка си или брат си — това беше твърде опасно и можеше да се изтълкува като измяна. Отслабна, стана още по-бледа. Лягаше си късно и ставаше рано, живееше като насън. Усещах напрежението й. Понякога ми позволяваше да я прегърна или да хвана ръката й, но после ме отблъскваше. Понякога изчезваше и се връщаше със зачервени очи и синини по ръцете и краката. Подозирах, че посещава Макрон, новият господар на Рим и единствената й връзка с Тиберий. Дни, месеци и години се сливаха в едно. Агрипина не само стоеше настрани от политиката, но се постара и аз да го направя. Никога не ми поверяваше тайни мисии, не ми възлагаше мистериозни задачи. Вместо това аз станах неин прислужник и секретар, грижех се за складовете и купувах продукти. Понякога ме изпращаха във вилата й в Анций, за да проверя дали всичко там е наред.

— Добре се справяш — забеляза тя веднъж. — Онова, което направи на Капри, Парменон, беше повече от достатъчно. Ще те пазя като стрела в колчана си. Скрит от очите на хората, докато не му дойде времето.