Домина

ГЛАВА СЕДМА

Рано през пролетта на последната година от царуването на Тиберий, точно след като римските войски бяха издебнати от засада и унищожени от фризийците на северната граница на империята, а оцелелите — подложени на жестоки мъчения, Агрипина свали маската си.

Отначало си помислих, че е от промяната във времето: внезапна сияйна пролет беше отрупала Рим с потоци от слънчева светлина, свежи цветя и сладко ухание. Кървавите бани бяха намалели, списъкът с изобличенията no-рядко се появяваше на форума, тъй като Тиберий бе завладян от мисли за сигурността на римските граници. Промяната у Агрипина започна почти недоловимо, но щом веднъж я забелязах, осъзнах, че духът й се беше съживил. Един ранен следобед тя ме пресрещна в една от окичените с цветя беседки, създадени с много любов от императорските градинари. Пак бе започнала да чете поезия и споменаваше, че ще иде на театър. Огледа се като момиченце, замислило някаква пакост, остави свитъка, който четеше до себе си, изправи се и ме прегърна през врата.

— Парменон, бременна съм.

Изглеждаше много развълнувана, изпълнена с живот. Опитах се да скрия ревността си.

— Което значи — отвърнах кисело, — че Тиберий сигурно умира.

Това беше една от онези горчиви забележки, които се изплъзват от езика ти, преди да си помислил. Беше и много опасна. При друг случай Агрипина щеше да се ядоса, но днес ме притегли към себе си, а тъмните й очи искряха от смях.

— Парменон, трябвало е да станеш астролог. Чудовището умира!

Сега аз се уплаших. Изтръгнах се от ръцете й, отидох в края на беседката и огледах градината. Агрипина беше винаги предпазлива — наблизо нямаше никой.

— Не ми вярваш, нали? — попита тя. — Парменон, старата мърша най-после умира. Съмнявам се дали ще изкара лятото.

— Откъде знаеш?

— О, знам. Но ти имаш нови заповеди — трябва да посетиш Тиберий.

— Заповеди ли? — попитах. — Нима вече съм твой слуга, домина?

— Парменон, Парменон — тя сложи ръка на корема си. — Нали разбираш, ако не вярвах, че Тиберий ще умре, никога нямаше да зачена.

— Как? — прошепнах аз.

— О, по обичайния начин — разсмя се тя. — Домиций дойде в леглото ми и аз му отпуснах юздите.

— Не — прекъснах я. — За Тиберий?

— Царицата на всички отрови, Парменон. Аконитин.

Гледах я невярващо. Още тогава Агрипина проявяваше интерес към събирането и смесването на отрови. Аконитинът, смлян от билки, расли в Алпите и наричани с най-различни имена: аконит, самакитка, омайниче, беше рядка и силна отрова. Ефектът му напомняше на воднянка — редуващи се периоди на жега и мраз, изтръпване на крайниците, парене в устата и гърлото, замайване, загуба на чувствителност.

— Калигула ли? — попитах.

— Той е добър градинар — Агрипина не можеше да овладее смеха си. — Нали знаеш колко обича Тиберий зеленчуците му? Той окуражаваше Гай да стане градинар и скъпият ми брат послушно изпълняваше заповедите на императора. Ботушчето разполага с повече отрови от мен. Помниш ли съобщението, което занесе на Калигула — че спасението му е на Капри? Ставаше дума за аконита, който расте там. Гай убива Тиберий капка по капка, смесва отровата с охлювите и сметаната, слага по малко и във виното му. — Тя се усмихна и прикри уста с ръка. — Понякога го слага дори в репичките, а всички знаем колко много ги обича Тиберий!

— Може да го хванат.

— Да го хванат? Някой друг ще поеме вината.

— Мислех, че Тиберий има противоотрова за всичко.

— Така е. Той е истинска аптека. Чувал ли си израза „скърцащите врати траят по-дълго“? Тиберий е болен от толкова много неща, че не може да прецени какво става. — Тя се приближи към мен. — Ако взимаш достатъчно дълго аконитин, той ще надвие всяка противоотрова. Гай просто увеличи обичайната доза.

— Но защо сега? — попитах я, поглеждайки крадешком през рамо.

— Не се страхувай толкова, Парменон. Макрон знае всичко и градината е охранявана от най-добрите му хора.

— Защо сега? — повторих. Лицето й стана мрачно.

— Ако Тиберий живее, Парменон, той ще убие всички ни. Не го ли разбираш? През годините след смъртта на Сеян Тиберий започна да си припомня и да съжалява, да се чуди дали Макрон не е бил част от много по-зловещ заговор. След като мама и двамата ми братя умряха, освен Гай, останахме само аз и двете ми сестри. Тиберий може да реши да се отърве от всички ни.

Тя извади свитък пергамент изпод робата си и ми го подаде. Внимателно го развих — беше изписан с драскулки, сякаш писани от дете.

— Тиберий никога не е умеел да пише — заяви Агрипина.

Още първата дума ме смрази: Proscripti — осъдените. Тиберий прекарваше времето си, пишейки списъци на онези, които би искал да види удушени. Мастилото беше избеляло.

— Написан е преди няколко месеца — обясни Агрипина.

Списъкът беше дълъг. Някои от мъжете и жените от него вече бяха умрели. Следваше празно място, после се появиха нови имена. Агрипина, двете й сестри Друзила и Юлия, Макрон и Парменон. Навих пергамента.

— Кога тръгвам? — попитах.

— Колкото се може no-скоро. В момента Тиберий е в Кампания и обикаля из провинцията, защото е твърде уплашен, за да дойде в Рим, но скоро възнамерява да замине за Капри. Щом се върне там, отново ще се заеме със списъците на осъдените. Макрон се е подготвил за това. Вече се е свързал с военачалниците по границите и верността им е гарантирана.

Тя седна на пейката, кръстоса крака и се облегна с полузатворени очи, поглаждайки леко корема си.

— Тиберий не бива да се върне на Капри. Той вече мисли, че умира, има видения. Новата статуя на Аполон, която ще бъде издигната в библиотеката на Сената, му се била явила насън и му казала: „Тиберий, ти няма да доживееш да ме осветиш.“ Имало пожари, които внезапно угасвали или се разпалвали. Любимата змия на Тиберий, която хранеше лично и която беше единственото създание, което можеше да се доближи до него, внезапно умряла и била изядена от мравки. Тя се приведе напред. — Калигула сигурно се е забавлявал, докато е подготвял това. Трябва да го питам как го е направил. Тиберий е разтревожен, той напусна Капри и тръгна по Тибър в трирема, поставяйки войници на двата бряга, за да не може никой да го види. В момента е в Мизен заедно с Калигула и Макрон.

— Какво трябва да направя?

— Погрижи се Тиберий да умре — прошепна тя. — И когато това стане, незабавно се върни в Рим.

Стигнах в Мизен късно на следващата вечер и веднага ми стана ясно, че нещата са сериозни. Отряди конница и преторианци патрулираха по всяка пътека от и към императорската вила. Самата сграда приличаше на мавзолей и всички ходеха на пръсти. Макрон и Калигула ме посрещнаха в градините. Войникът си беше все същият — циничен и присмехулен, но Калигула се беше променил. Беше по-висок и прегърбен, главата му оплешивяваше, очите му бяха хлътнали, цинична усмивка разкривяваше жестоките му устни, а ръцете му бяха покрити с гъсти черни косми. Напомни ми на маймуната, която веднъж бях гледал на арената. Пиеше много и не можеше да застане на едно място — разхождаше се напред-назад по пътеката, загледан в тъмносиньото небе. От време на време се обръщаше, мърмореше и разговаряше с някакъв невидим събеседник.

— Какво му е? — прошепнах.

Макрон сложи пръст на устните си и ме дръпна настрани.

— Разговаря със своя демон, за когото никога не бива да го питаш. Той е пиян, уморен и разтревожен. Все още смята, че Тиберий ще нареди да го екзекутират.

— Какво има? Какво става? — Калигула се приближи с бързи крачки. — Искам да отида в Рим, Макрон!

— Много скоро и това ще стане.

— Искам да видя сестра си Друзила. Виждал ли си Друзила, Парменон? — В очите му проблеснаха сълзи. — Тя е красива. Има хубави гърди. — Той посочи статуята на Венера. — И дупето й, винаги съм казвал, че има най-сладкото дупе в цял Рим. Виждал ли си я, Парменон? Ще я направя императрица.

Бях виждал Друзила само веднъж — гъвкаво смугло момиче. Бях чувал и слухове, че лелята на Калигула намерила брата и сестрата заедно в леглото.

— Явно никога не си я виждал — продължи Калигула и ме потупа по рамото. — Иначе щеше да я обсипеш с възхвали. — Той отпи от виното си. — Кога ще умре старият козел, Макрон? И защо си тук, Парменон? Той се обърна и попита през рамо:

— Къде е Гемел?

— Парменон носи съобщение от сестра ти Агрипина — успокои го Макрон.

— Ах, онази хитруша! — Калигула вдигна ръка към устата си и изпадна в дълбок размисъл.

Мракът се спускаше. Вятърът, който подухваше от морето, беше захладнял. Той носеше мирис на маслини, смокини и сол. Небето се изпълваше с облаци, тъмни петна, които скриваха звездите. Дърветата шумяха и трепереха. Почувствах страх. Това място наистина беше демонично. Искаше ми се да съм в Рим.

Калигула си пое дълбоко дъх.

— Радвам се да те видя, Парменон — тонът му беше променен. Той провря ръка под моята, сякаш бяхме първи приятели. — Бил ли си преди в Мизен? Трябва да идваш по-често — мидите са прекрасни. Ще вечеряш с нас, нали? Старият козел смята, че ако продължава да яде, ще продължава да живее — той се изсмя тихичко, спря и погледна главата ми. — Твоята коса не пада, Парменон. Не е ли жалко, че не можем да си сменяме главите?

Лицето му се приближи към моето, сякаш очакваше отговор. Агрипина ме беше предупредила никога да не поглеждам към косата на Калигула, нито да споменавам засилващото му се оплешивяване. Той се почука по челото.

— Главата ми е почти гола — промърмори той. — Нали така, Парменон?

Погледнах през рамото му. Макрон внимателно ни наблюдаваше.

— Ти имаш лицето и главата на император, лицето и главата на Бог — отвърнах. — Не си като нас, обикновените смъртни.

Калигула отметна глава и дрезгаво се разсмя. После хвана главата ми с две ръце и ме целуна по устата.

— Още, когато дойде на Капри, знаех, че си надарен. Той вижда в бъдещето, Макрон. Никога няма да забравя какво ми каза!

После лудият се отдръпна и закрачи по пътеката, като размахваше ръце и се смееше самичък.

Когато пазачите ни пропуснаха в трапезарията на императора, Калигула беше съвсем различен, напълно овладян. Макрон ме представи, но аз виждах само някакъв силует в тъмнината.

— Ела тук! — Гласът беше плътен и силен. Пристъпих в осветения кръг пред лежанката и бързо паднах на колене.

— Кой си ти? Погледни ме.

Лицето на Тиберий беше ужасно — мръснобяло, с хлътнали бузи и ясно очертани бръчки около устата. Язвите по лицето му се бяха възпалили и то представляваше гнойна маса, сред която косо разположените му очи блестяха налудничаво. Не знаех дали е от треската, отровата или светлината на маслените лампи. Тиберий разчеса един от струпеите на лицето си и докосна бузата ми.

— Парменон! Носиш ли новини?

— Цезаре — отвърна Макрон, — той идва от Рим, където всичко е наред.

— Това е лъжа. В Рим нищо не е наред. Сядай, сядай.

Заех мястото си на определената ми лежанка. Храната беше обикновена — хляб, смокини, ябълки, череши, пълнени фурми и амфора вино. Хранихме се мълчаливо. След това лекарят на императора Харикъл влезе и седна на ръба на лежанката му. Тиберий го поздрави и протегна ръка. Пръстите на лекаря обхванаха китката му, сякаш му мереше пулса, но императорът сякаш не забеляза. Харикъл погледна към Макрон и кимна. Калигула се изправи, донесе чашата си с вино и Тиберий отпи от нея. Макрон подхвана някакъв безобиден разговор, но аз почти не го слушах. Това беше най-странната вечеря, на която бях присъствал. Тиберий започна да стене, направи знак на Макрон да млъкне, а чашата, която Калигула му беше дал, падна от ръцете му. Подпомогнат от Макрон, Харикъл помогна на императора да се изправи. Калигула им се притече на помощ. Наредиха ми да ги последвам, докато почти носеха Тиберий по дългия мраморен коридор от трапезарията до спалнята му. Никой от пазачите не ни спря, нито се намеси. В стаята беше задушно и миришеше на плесен. Щом вратата се затвори, протоколът беше забравен. Сложиха Тиберий на леглото и наместиха удобно главата му върху възглавниците.

— Направих, каквото мога — проговори Харикъл в мрака. — Повече с нищо не мога да помогна.

И той излезе. Калигула запали една лампа с треперещи ръце.

— Трябва да стане тази вечер. — Макрон стоеше от другата страна на императорското легло. — Тиберий не бива да замине за Капри.

Императорът стенеше и мяташе глава. Макрон ми нареди да приближа лампата. Повдигна клепачите на Тиберий и потърси пулса на шията му.

— Слаб е — промърмори той. — Няма да преживее нощта.

Калигула дишаше тежко, като спортист, който е тичал дълго и бързо — дрезгав, накъсан звук, който опъваше нервите ми и караше космите ми да настръхват.

— Ако замине за Капри — повтори Макрон, — всички ще бъдем в опасност! — Той дръпна завивката и я метна върху гърдите на императора. — Всички ще стоим на стража.

Излязохме от стаята и зачакахме отвън. Нощта беше почти изтекла, когато малко преди зори Харикъл се върна. Макрон го въведе в спалнята и отвътре се дочу възторжен вик. Лекарят излезе, следван от усмихнатия Макрон.

— Императорът е мъртъв! — Той вдигна дясната ръка на Калигула. — Да живее императорът!

Сякаш облаците се бяха вдигнали и самите стени имаха уши. Новината бързо се разнесе из вилата. Макрон и Агрипина бяха организирали всичко, както трябва. Преторианската стража се беше събрала пред главния вход заедно с прислугата и гостуващите сенатори, когато Макрон изведе Калигула и аз ги последвах. В присъствието на всички той сложи големия пръстен с печат на Тиберий на ръката на Ботушчето. Стражите извадиха мечове и заудряха по щитовете, провъзгласявайки Калигула за император. Издигането му на трона беше посрещнато с одобрителен рев. Вече виждах облаците прах около портата — конници тръгваха към Рим. Тогава Харикъл се промъкна до мен — блед, потен и треперещ.

— Какво има?

— Тиберий! — едва успя да промълви той. — Жив е!

Думите му се понесоха като вълна. Макрон се обърна. Мургавото му лице беше пребледняло. Калигула заприлича на изгубено момченце. Прегърбен, той гледаше втренчено с отворена уста, а после заломоти уплашено. Кой знае как слухът стигна и до хората долу и преторианците се размърдаха неспокойно. Тълпата се разкъса и побърза да се разпръсне.

— Не може да бъде! Не трябва! — изплъзна се от устата ми.

Представих си лицето на Агрипина. Ако Тиберий оцелееше дори още един ден, Калигула щеше да потъне в мрака, а заедно с него и сестра му. Съмнявам се, че и аз щях да оцелея.

Изтичах обратно в сградата и хукнах по коридора. Шумът от стъпки зад мен ми подсказа, че Макрон и Калигула са ме последвали. Нахлух в спалнята. Тиберий се беше изправил и страховитият му поглед се впи в мен. Той вдигна ръка и разпери пръсти.

— Къде е пръстенът ми? — Гласът му беше силен. Ти беше Парменон, нали? — Той ме посочи с костеливия си пръст. — Изпратила те е онази кучка от Рим.

Макрон и Калигула влязоха в спалнята.

— Къде е пръстенът ми? — Гласът му прозвуча сякаш от отвъдното.

— У мен е. — Приближих се към императора. — Ти си мъртъв, Тиберий.

Той примигна. Макрон затвори с ритник вратата. Блъснах Тиберий обратно на леглото. Макрон и Калигула се притекоха на помощ. Императорът се опита да се съпротивлява, но слабостта отново го налегна. Макрон отметна завивката и Калигула грабна една възглавница. Вдигна ръката си пред очите на Тиберий, за да види старият император пръстена с печата. После сложи възглавницата върху лицето му и се изсмя:

— Заспивай! Заспивай! — напевно каза Ботушчето. Заспи и ни остави на мира!

На вратата се почука, но Макрон беше пуснал резетата. Тиберий се затърчи като обезумял, когато Калигула натисна по-силно възглавницата.

— Заспивай, мили ми чичо. Беше мъртъв, остани си мъртъв.

Най-после тялото на Тиберий се отпусна. Калигула махна възглавницата и невиждащите очи на императора се впериха в тавана. Макрон отвори вратата. Харикъл нахлу вътре и отиде до леглото.

— Сгрешил си — заяви Калигула. — Чичо е мъртъв, нали?

Лекарят потърси пулс на шията. Калигула хвана китката на Тиберий, извади изпод тогата си малка кама и преряза китката на мъртвеца.

— Виж как се стича кръвта! — каза той и изскочи в коридора.

— Фалшива тревога! — извика като дете, което си играе. — Било е грешка. Той е мъртъв! Император Тиберий е мъртъв, душата му е при боговете.

Замълча, после каза нещо през рамо на загадъчната личност, която никой от нас не виждаше. Говореше на неправилния латински на простолюдието, но дочух думата: Debet, debet! — Трябва да бъде, трябва да бъде! После отново изтича в спалнята и сложи ръка на рамото ми. Пак се беше променил — отново беше могъщият нов император с пронизващи очи и свити устни, сякаш на прага на важно решение.

— Ти притежаваш хладнокръвие и смелост, Парменон. Няма да те забравя. — Той погледна зад мен. Покрийте този мръсен старец. Отвратителна гледка.

Лицето на Тиберий беше жълто, от раните и циреите се стичаше гной.

— Елате! — каза Калигула. — Искам да донесат ковчежето с парите, за да даря стражите. Да изгорим стария козел и да отнесем праха му в Рим!

Благодарение на умелите действия на Макрон, изненадата и суматохата след възстановяването на Тиберий бързо се разнесоха. Беше по-разумно да не се споменава за това. Императорът беше умрял в съня си и толкова. Нови пратеници заминаха за Рим и при военачалниците на границата. Тиберий беше мъртъв, Калигула беше новият император. Никой не спомена за другия наследник, Гемел, макар че Калигула веднага изпрати стражи да го поставят под домашен арест. Макрон ме погледна и сви рамене.

— Така пожела Агрипина — заяви той. — Гемел няма да доживее до края на годината.

Агрипина пристигна на следващия ден, придружена от сестрите си Юлия и Друзила. Калигула ги посрещна в голямата градина. Беше облечен в тогата си, но настоя да обуе сандали на танцьор и да сложи венец на оплешивяващата си глава. Макрон се опитваше да го научи как да се държи благоприличие на обществено място, но щом той видя семейството си, всички преструвки бяха забравени. На скромно пиршество поднесоха пълнени фурми, блюдо с плодове от бъз, сочно прасенце, варена яребица, пълнен заек, бели и червени вина. Бяха поканени само сестрите на Калигула и най-приближените му. Преторианците бяха заобиколили градината в железен кръг, за да отблъскват останалите. Калигула прегърна и целуна сестрите си. Отнасяше се с Друзила, сякаш му беше съпруга, прегръщаше я, целуваше лицето, шията и гърдите й, притискаше я към себе си, прокарваше пръсти през черната й, напоена с благоухания коса.

След пиршеството императорът настоя да изпълни преди нас триумфален танц. Седнах до лежанката на Агрипина и гледах как лудият, облечен като Бакхус, подскача и се върти, докато всички ние се преструвахме, че е най-добрият танцьор и певец на света, надминаващ и най-прочутите професионални актьори от Сиракуза. След това той ни изпя дрезгаво песен за чичо си, която съдържаше много смешни стихове, а и виното, което бяхме изпили, ни помогна да се смеем. Погледнах към Агрипина. Тя не се забавляваше. Лицето й изглеждаше изпълнено с повече блясък и цвят от много месеци насам. Тя не гледаше Калигула, а Макрон и погледът й беше твърд и неразгадаем, сякаш вината за тази глупост беше на новия префект на преторианците. Щом императорът се успокои, продължи да пирува, настоявайки Друзила да сподели лежанката му. Агрипина ме отведе в сянката на кипарисовата горичка, където ме разпита подробно за смъртта на Тиберий.

— А какво мислиш за нашия нов император, Парменон?

Тя посочи към мястото, където Калигула мъмреше музикантите за мелодията, която бяха изсвирили за втория му танц.

— Ако стражите видят как се държи — отвърнах аз, Рим може да смени за една година трима императори.

— За Гемел ли говориш? — попита тя и тъжно проследи погледа ми. — Тиберий е покварил Калигула, но той може да бъде управляван, поне за известно време.

— И как? — попитах аз.

— Ще видиш — Агрипина хапеше устни и гладеше корема си.

— Ще трябва да оставиш Калигула жив за доста време, нали? — попитах я.

— Трябва да сме сигурни, че никоя жена няма да му роди дете. Моят син — заяви тя високомерно — ще стане император. Помни думите ми, Парменон. А сега, нека сложим глупавия ми брат да спи.

Тя прекоси поляната и каза нещо на Макрон. После накара почти изпадналия в безсъзнание Калигула да се оттегли за нощта и подкрепяйки го с помощта на Друзила, напусна пиршеството.

Агрипина не се появи повече тази нощ. На другата сутрин бях в кухнята и слушах готвача да обяснява как се сервират хранени с мляко охлюви и какъв сос се използва за риби, когато тя се появи. Изглеждаше бледа, очите й бяха зачервени. Тя нареди царствено на готвача да се отдръпне и ми каза да я последвам в градината. Отведе ме до малка беседка — каменна арка, покрита с буен розов храст.

— Тази вечер заминаваме за Рим. Нашият император вече се е възстановил. — Тя ме погледна с присвити очи. — Той има много високо мнение за теб, Парменон, и казва, че няма да забрави услугите ти. Нали няма да смениш лагера в последния момент?

Изгледах я гневно.

— Така си и мислех. — Тя се усмихна и вдигна очи. Калигула идваше през моравата към нас, прегърнал Друзила през раменете.

Гледах занемял. Това ли беше човекът от предишната вечер? Подскачащият малоумник? Пияницата, който опипваше сестра си. Сега беше гладко избръснат и с ясен поглед. Тогата му и туниката под нея бяха снежнобели. Носеше сандали с императорския печат, а ръцете му бяха чисти и с добре оформени нокти. Друзила, от друга страна, въпреки мургавата си хубост, изглеждаше така, сякаш не бе мигнала.

— Парменон, така ли поздравяваш своя император?

Веднага паднах на колене. Той ме потупа по главата.

— Само се шегувах. Тук няма нужда от официалности.

Върнах се на мястото си, а той прегърна Друзила.

— Заминаваме за Рим. Чу ли новината? — Той се засмя с кратък лаещ смях, който не звучеше като обичайното му пискливо кикотене. — Тълпата си умира от радост. Улиците са пълни с хора, които крещят: „Тиберий в Тибър! Тиберий в Тибър!“ Мисля, че е най-добре да изгорим гадния труп на козела тук и да отнесем праха му в гробницата на Август.

Той продължи да разказва за плановете си. Бях смаян. Калигула говореше ясно, очертаваше действията си ден по ден и промените, които ще направи в Рим. Дълбоко съжаляваше, че веднага не е издал заповед за помилване — в римските затвори продължаваха да удушават враговете на Тиберий. Спомена, че ще прати пратеници в Партия, за да се уверят, че по границите на империята всичко е спокойно. Заяви с тъга, че едно от първите му задължения ще бъде да извади праха на майка си и двамата си братя и да им окаже достойно погребение в Рим. Доволен от плановете си, Калигула ни кимна весело и се отдалечи през моравата.

— Той спи с нея, нали?

— Това не съм го чула! — Агрипина стоеше неподвижна като статуя.

— Домина — казах й, — ако не го чуеш от мен, ще го чуеш от други. Императорът спи със собствената си сестра. Това ли е цената, която плати?

— Нямах избор — тихо отвърна тя. — Той има нужда от Друзила. — Агрипина ме погледна. — Всички ние сме демони, Парменон. И можеш ли да ни виниш, когато сме отрасли в сянката на кървавата ръка на Тиберий? Ти не познаваш Ливия, майката на Тиберий! Един ден с нея би смразил душата ти.

— Ти окуражи ли го? — попитах.

— Да го окуража?! — в очите й припламна гняв. Мислиш ли, че това ми харесва, Парменон? — прошепна тя. — Искала ли съм да се родя в такова семейство? Да бъда отглеждана от някой като Ливия? Да завися за всяка глътка въздух от мъже като Тиберий и Сеян? Да бъда омъжена за пиян глупак като Домиций? Да ме е страх да забременея — тя докосна корема си, — защото демон като Тиберий може да ми отнеме детето! Да имам брат като Калигула? Майка ми да умре от глад, а брат ми да стигне дотам, че да яде слама? — Тя скочи на крака и потри ръце, сякаш й беше студено. — Калигула спи с Друзила, още откакто бяха деца. Нощем се сгушваха един в друг като уплашени зайчета. Опитах се да ги спра, както и леля ми. Мама подозираше, но — Тя поклати глава. — Ако Друзила може да запази разума му, нека има онова, което иска. В крайна сметка и египетските фараони са се женели за полусестрите си. — Тя погледна през рамо към мен. — Какво би ме посъветвал ти, Парменон? — попита язвително. — Да му изнеса лекция по морал? Да му намеря нова съпруга? Какво? — Тя тропна с крак. — Какво мога да направя? Да ги разделя? Калигула ще ме убие. В какво си се превърнал? В стоик? Във философ? Не присъстваше ли и ти, когато Тиберий умря?

Агрипина протегна ръка и аз я сграбчих. Тя лекичко стисна моята и я пусна.

— Кои са съветниците му? — попитах.

— Макрон и аз.

— Ами Друзила?

— Друзила има хубавичко лице и празна глава. Колкото е хубава, толкова е глупава.

— Даваш ли лекарства на Калигула? — попитах.

— Знаеш, че му давам: валерианово семе, за да успокои нервите му и да му помогне да спи.

Загледах се към другия край на градината. Утринната мъгла се вдигаше. Дочух дрънчене на метал и трополене на каруци, които идваха, за да бъдат натоварени с багаж. Домъчня ми, че нападнах Агрипина. В императорския двор нямаше място за морал, само за власт и оцеляване.

— Ако сенатът разбере за връзката на императора със сестра му — казах бавно, — лицемерите в Рим може да вдигнат скандал. Ще започнат да го обвиняват, че е покварен. Той носи кръвта на Марк Антоний. Ще клюкарстват за любовта на прародителя му към египетските обичаи…

— И какво от това? — попита Агрипина.

— Ако иска да почита една от сестрите си — продължих, — нека публично почита и трите. — Засмях се. — И без това те харесва. Нека не личи разлика в любовта към сестрите му. Това ще заблуди хората, ще намали подозренията.

Агрипина отново стисна ръката ми и се отдалечи.

Каквото и да беше направила с помощта на Макрон, то очевидно вършеше работа. Калигула изглеждаше по-нормален отвсякога. Той влезе в Рим с одобрението на сената и на народа. Беше поздравен от жреците и весталките. Слава и почести се сипеха върху него. Калигула се държеше с августейшо достойнство. Не позволи да критикуват мъртвия Тиберий и тържествено положи праха му в мавзолея на Август. От трибуната каза на сенаторите, че ще има нужда от помощта им при управлението си. Отмени законите за предателството, помилва осъдените и накара да изгорят на форума докладите на шпионите. Върна праха на мъртвите си роднини за почетно погребение и обеща мирно управление. Бях смаян, но всички бяха доволни. Калигула беше прекарал последните няколко години на Капри и малко хора познаваха истинската природа на чудовището, което бяха прибрали в пазвата си. Той отвори съкровищницата и раздаде пари на преторианската стража и легионите. Шпионите и доносниците бяха прогонени от Рим. На пиршествата и празниците Калигула се държеше изключително благопристойно.

Разбира се, всичко беше преструвка. Понякога го хващах да се гледа в огледалото, да упражнява жестовете си и пак да си говори с онова загадъчно невидимо присъствие зад гърба му.