Достопочтеният ученик

1 Как Циркът напусна града

След приключването на операция „Делфин“, в прашните кътчета, където се събират да пият служителите на лондонските тайни служби, редовно възникваха спорове относно момента, в който следвало да започне досието по случая. Закръгленият началник на отдела за дешифриране на записите от подслушванията например се явяваше предводител на група, според която всичко започнало преди цели шейсет години, с появата на бял свят под вероломна звезда на „архигадта Бил Хейдън“. Кръвта им се смразяваше само при споменаването на името му. И не престава да се смразява и до днес. Защото става дума за същия онзи Хейдън, който, още докато следвал в Оксфорд, бил завербуван от руснака Карла за „къртица“ или „законсервиран“ вражески агент и който под ръководството на Карла се беше внедрил сред тях и ги беше шпионирал в продължение на повече от трийсет години. И чието разконспириране по някое време унизи англичаните до такава степен, че им наложи — според тяхната логика — да изпаднат във фатална зависимост от братското разузнаване на американците, което те, на своя странен жаргон, наричаха „братовчедите“. „А «братовчедите» промениха изцяло правилата на играта“, разправяше закръгленият човек със същия тон, с който би заклеймил силовия тенис или умишленото замеряне на противника с топката при играта на крикет. „Направо я съсипаха“, пригласяха подчинените му.

Други, не толкова творчески натури пък бяха на мнение, че всичко се породило в мига, в който Джордж Смайли дезавуира Хейдън към края на октомври 1973 г., след което го назначиха за временно изпълняващ длъжността шеф на компрометираната служба. А веднъж допуснал Карла да му влезе под кожата, Джордж нямал спиране; всичко друго се явяваше неизбежно следствие от този момент. Чак жал да ти стане за Джордж; но пък какъв остър ум прояви само, въпреки всичкото струпало му се бреме!

Трети пък — регионален специалист изследовател, от така наричаните на служебния жаргон „копачи“ — твърдеше в доста подпийнало състояние, че най-естествената начална дата била 26 януари 1841 г., когато капитан Елиът от британския кралски флот извежда десантен отряд на обвитата в гъсти мъгли скала Хонконг на устието на Перлената река и само дни по-късно я обявява за британска колония. С появата на Елиът Хонконг се утвърждава като британски център за вноса на опиум в Китай и съответно в стожер на имперската външна търговия. Същият служител сочеше — макар и не съвсем на сериозно, — че именно създаденият от англичаните опиумен пазар довел до появата на случая „Делфин“, до коварния замисъл, на който се основавал, и до дивидентите, които изплатил; а оттам — и до последвалото съвземане на Цирка от опустошенията, причинени от предателя Хейдън.

В същото време вечно мърморещият хор на най-печените — отстранените от активна дейност агенти, инструкторите и водещите офицери — разглеждаше въпроса от чисто оперативен аспект. Хвалеха умението, с което Смайли беше проследил ковчежникът на Карла чак до Виентян; как хитро се бил справил с родителите на младата жена; как маневрирал и се пазарял с неотстъпчивите политици в Уайтхол, които стискали кесията за оперативните разходи и раздавали правата и разрешителните в тайния свят. Но най-вече се възторгваха от онзи прекрасен миг, в който Смайли беше извъртял цялата операция на сто и осемдесет градуса около оста й. От своята си професионална гледна точка разглеждаха случая „Делфин“ като чисто методологична победа. Нищо повече. Бракът по принуда с „братовчедите“ не бил нищо друго, освен поредния умел ход в дългата и деликатна игра на покер. Майната му на крайния резултат. Кралят е мъртъв, да живее следващият.

Споровете продължават при всяка среща на стари бойни другари, при все че, по разбираеми причини, името на Джери Уестърби почти не се споменава. Е, понякога някой се сеща и за него, и в изблик на безразсъдна смелост, сантимент или обикновена разсеяност изрече името му и внесе малко живец в атмосферата, но това трае съвсем кратко. Онзи ден например някакъв млад стажант, току-що излюпил се от обновената тренировъчна школа на Цирка в Сарат — така наречената „ясла“, — се изпусна в бара на младоците. (От известно време в Сарат използваха разводнена версия на „Делфин“ като материал за групови дискусии, дори за ролеви игри, и горкото момче, все още твърде зелено, просто преливаше от желание да покаже, че и то е сред посветените.)

— Ама защо, за бога, никой не оценява ролята на Уестърби в цялата работа? — възкликна, радвайки се на онази шутовска свобода, която понякога се дава на морските кадети в каюткомпанията. — Нали тъкмо Уестърби е изнесъл товара на плещите си? Той е бил острието на атаката. Нали така? Честно? — С тази разлика, че не го нарече нито „Уестърби“, нито „Джери“, най-малкото защото не знаеше тези имена, ами използва криптонима, с който Джери беше участвал в операцията.

Питър Гуилъм пое изпратения напосоки пас. Гуилъм е висок, здрав и елегантен, поради което очакващите първото си назначение стажанти, гледат на него като на гръцки бог.

— Уестърби беше машата, която разръчка огъня — наруши той рязко мълчанието. — Всеки друг агент щеше да постъпи по същия начин, а някои и много по-удачно.

И тъй като момчето упорито не схващаше намека, Гуилъм стана, отиде до него и силно пребледнял му изсъска в ухото да си вземе ново питие, ако досегашните не му стигат, след което да си държи езика зад зъбите поне няколко дни или седмици. И разговорът моментално се върна пак към добрия стар Джордж Смайли — несъмнено последния от истински великите: какво ли прави той сега, след повторното му пенсиониране? „След всичките животи, които е изживял, сигурно ще има какво да си спомня на спокойствие“, гласеше единодушното заключение.

— Джордж е обиколил луната пет пъти, а ние само веднъж — заяви предан женски глас.

Десет пъти, коригираха я. Не, двайсет! Петдесет! При тази хипербола сянката на Уестърби милостиво се оттегли. Както и тази на Джордж Смайли, в известен смисъл. Е, Джордж се изяви убедително в последния си мач. Но пък и какво друго да очаква човек предвид неговата възраст?

По-реалистична отправна точка сигурно би била онази лятна събота на 1974 г., когато, в три следобед, Хонконг чакал със спуснати навсякъде кепенци да го връхлети поредният яростен тайфун. Като древногръцки хор без герой, двайсетина журналисти, предимно от бивши английски колонии — австралийци, канадци, американци, — се веселели и наливали в клуба на чуждестранните кореспонденти сред атмосфера на буйно бездействие. Тринайсет етажа под тях се движели старовремски трамваи и двуетажни автобуси, омазани с кални кори от кафява строителна прах и сажди от комините на Коулун. Бавният подривен ръмеж придавал настръхнал вид на локвите пред многоетажните хотели. А в мъжката тоалетна, която от всички помещения в клуба предлагала най-хубавия изглед към пристанището, млад калифорниец на име Люк се мъчел да отмие кръвта от устата си, топейки лице в пълния умивалник.

Двайсет и седем годишният старец Люк — опак дългуч тенисист, допреди изтеглянето на американците бил звездата на екипа военни кореспонденти, командировани от списанието му в Сайгон. Но след като го видел как играе тенис, човек изобщо не можел да си го представи да се занимава с друго, дори с пиене, освен да притичва към мрежата, да изтегля ръка назад и да забива убийствено всяка топка или да сервира асове между двойните грешки. Сега, както сърбал и плюел, съзнанието му беше накъсано — или както би казал Люк по военному, „фрагментирано“ — на няколко ясно разсъждаващи осколки. Една част се занимавала с момичето на име Ела, което работело в оня бар в Уанчай и заради което Люк изтресъл по брадата гадния полицай, та сега берял неизбежните последствия. Понеже старшият полицейски офицер Рокхърст, известен с прозвището „Рокър“ („Зъботрошача“), първо нокаутирал Люк в несвяст, след което вкарал премерен ритник в ребрата, а в момента седял в единия край на бара и се съвземал от положените усилия. Друга отломка от мозъка му разсъждавала върху онова, което китайският му хазяин му казал сутринта, когато дошъл специално, за да се оплаче от вдигания от грамофона на Люк шум, и останал да пият по една бира.

Определено станало дума за някаква сензационна история. Само дето не се сещал за какво точно.

Пак се опитал да повърне, после погледнал навън през прозореца. Джонките били привързани откъм задната страна на вълноломите, фериботите по линията „Стар“ също спрели да се движат. На котва стояла и старата британска фрегата, на която, според клюката в клуба, правителството в Уайтхол търсело купувач.

— А трябва да излезе в открито море — измънкал объркано Люк при спомена за откъслечните моряшки познания, придобити по време на някое пътуване. — При тайфун фрегатата се извежда в открито море. Йес, сър!

Хълмовете изглеждали тъмносиви под скупчилите се черни облаци. Само преди шест месеца подобна гледка щяла да го доведе до възторг. Току-що измъкналият се тогава от Сайгон Люк щял да поеме лакомо целия този пейзаж с пристанището, глъчката и пълзящите от брега към връх Виктория многоетажни жилищни блокове. Днес обаче пред очите му била единствено самодоволна заможна британска скала̀, управлявана от шайка угоени търговци, виждащи не по-далеч от пъповете на дебелите си търбуси. И за него, както и за всички останали журналисти, колонията се свела до летище, телефон, място за пране и спане. От време на време — но никога за дълго — и до някоя жена. Тук дори личният опит бил предмет на внос. Войните, към които се бил пристрастил в продължение на толкова много години, били точно толкова далеч от Хонконг, колкото и от Лондон или Ню Йорк. Единствено фондовата борса проявявала определена символична чувствителност, но пък не работела в събота.

— Ще те бъде ли, шампионе? — попитал рошавият канадски каубой на влизане в съседната кабинка. Двамата изживели преди време заедно удоволствията на офанзивата Тет.

— Благодаря, драги. Чувствам се идеално — отвърнал Люк с най-предвзетия си английски акцент.

След което решил, че трябва на всяка цена да си спомни какво му казал сутринта Джейк Чю, докато си пиели бирата, и ето че то най-после му се явило свише.

— Сетих се! — изкрещял. — Ей богу, сетих се бе, каубой! Паметта ти проработи, Люк! Моята памет! Имам я! Народе, чуй какво ще ти каже Люк!

— Зарежи — посъветвал го каубоят. — Там, навън е мъртвило, шампионе. Каквото и да имаш да казваш, откажи се.

Люк обаче отворил с ритник вратата и се втурнал с разперени ръце в бара.

— Ей! Ей! Народе!

Нула внимание. Събрал шепи на рупор пред устата си.

— Слушайте бе, пияни нехранимайковци. Ще ви съобщя истинска новина! Не съм ли невероятен? По две бутилки скоч изпивам на ден, но умът ми е като бръснач. Я ми намерете звънец.

И понеже не открил такъв, грабнал халба и затропал с нея по ръкохватката на бара, оливайки я с бира. Но и сега само джуджето благоволило да му обърне поне капка внимание.

— Я да чуем какво е станало, Люки? — запровлачило женствено джуджето на типичния за нюйоркския Гринич Вилидж говор. — Само не казвай, че Големия Муу пак се е разхълцал. Няма да го преживея.

На възприетия в клуба жаргон „Големия Муу“ бил губернаторът, а джуджето се явявало шеф на кореспондентското бюро, към което се числял Люк. Вечно вкиснато шкембесто същество с постоянно падащи върху лицето му несресани кичури черна коса и досадния навик да цъфва неусетно до теб. И година нямало, откакто двама французи, каквито рядко се навъртали тъдява, го пребили почти до смърт заради необмисленото му изказване по повод първопричината за виетнамската бъркотия. Замъкнали го до асансьора, строшили му челюстта и няколко ребра, после го изхвърлили като парцал на партера и се върнали да си допият. След не много време и австралийците му сервирали подобна порция бой заради глупавото му обвинение, че военната им роля във войната била не повече от символична. И че това станало благодарение на сделката, която правителството в Канбера било сключило с президента Джонсън: австралийските войничета да си седели във Вунгтау, където си било жив курорт, докато американците воювали на сериозно другаде. За разлика от французите, австралийците дори не си направили труда да се разкарват до асансьора. Строшили го от бой там, където стоял, а като паднал, му дали и допълнително. Чак тогава на джуджето му дошъл акълът, че в Хонконг има хора, от които трябвало да се пази в определени моменти. В гъста мъгла, например. Или когато пускали водата само по четири часа на ден. Или в съботите, в които се очаквал тайфун.

Иначе клубът бил сравнително безлюден. Най-видните кореспонденти поначало избягвали да го посещават, за да не им падне престижът. Идвал по някой и друг бизнесмен заради журналистическата атмосфера; и по някое и друго момиче — заради мъжете. Сегиз-тогиз двама-трима военни туристи във фалшиви камуфлажни униформи. А в обичайния му ъгъл седял страховитият Рокър — старши офицер от полицията, служил навремето в Палестина, Кения, Малая и Фиджи — неуморим боен кон с чаша бира в едната ръка и с леко зачервени кокалчета на другата, която затискала уикенд изданието на вестника „Саут Чайна Морнинг Поуст“. Говорело се, че Рокър ходел там заради изисканата обстановка.

Около голямата маса в средата, която в делнични дни се пазела за „Юнайтед Прес Интернешънъл“, сега киснели членовете на Шанхайския боулинг клуб на младите баптисти консерватори, председателствани от най-стария австралиец с петниста кожа и с прякора „Кро“ („Гушата“), и провеждали ежесъботния си турнир. Целта на състезанието била да се улучи с усукана салфетка гнездо от стелажа за вино на отсрещната стена. Улучилият неизменно се възнаграждавал с бутилка вино от съперниците му, които после му помагали да я изпие. Заповедта за стрелба се издавала с ръмжене от стария Кро, а любимият му келнер — възрастен шанхаец — отегчено следял мишените и поднасял наградите. Тъкмо през този ден играта вървяла толкова вяло, че някои от участниците дори не си правели труда да хвърлят. Въпреки това Люк си набелязал тъкмо тяхната група за слушатели.

— Разхълцала се е жената на Големия Муу! — не мирясваше джуджето. — Разхълцал се е конят на жената на Големия Муу! Разхълцал се е конярят на коня на жената на Големия Муу! Разхълцал се е…

Люк пристъпил към масата и скочил с трясък право отгоре й, като междувременно счупил няколко чаши и ударил главата си в тавана. Огромното му тяло се задържало приклекнало току пред южния прозорец и успяло да затули всичко останало: и тъмната мъгла, и тъмната сянка на издигащия се зад него връх Виктория. Всички обаче се престрували, че не го забелязват, и продължили да пият и да мятат салфетките. Само Рокър си позволил да хвърли еднократен бегъл поглед по посока на Люк, след което наплюнчил палец и прелистил вестника до страницата с комиксите.

— Трети рунд! — обявил Кро с пищния си австралийски акцент. — Пригответе се за стрелба, братко Канада. Чакай бе, глупак! Закъде си се юрнал! Огън!

Пресуканата салфетка поела по висока траектория към стелажа. Открила пролука, увиснала неподвижно за миг и накрая паднала на пода. Подкокоросван от джуджето, Люк замарширувал по масата и от нея изпопадали още няколко чаши. В крайна сметка публиката се принудила да му обърне внимание.

— Моля ви да млъкнете, ваши преосвещенства — въздъхнал старият Кро, — и да изслушате чадото мое. Боя се, че възнамерява да преговаря с нас. Вие, братко Люк, вече натворихте ред вражески действия през днешния ден, така че следващото ще бъде посрещнато с най-суровото ни неодобрение. Бъдете така добър да се изкажете ясно и кратко, но без да пропускате и най-малката подробност, след което да млъкнете, сър.

Измисляйки неуморно легенди един за друг, журналистите били провъзгласили стария Кро за своя Стар моряк. Нито един от тях нямало да извърви по толкова много пясък, колкото се бил изтръскал само от гащите на Кро; което си било божата истина. В Шанхай, откъдето започнала кариерата му, бил момче за всичко и завеждащ отдела за местни новини на единствения англоезичен вестник в големия пристанищен град. Впоследствие отразявал борбата на комунистите против Чан Кайшъ, на Чан срещу японците и на американците срещу кого ли не. На това лишено от корени място Кро им създавал усещане за минало. Изказът му, който през тайфунния сезон съвсем оправдано можел да подразни дори най-препатилите, бил неподправена реликва от трийсетте години — времена, през които именно австралийските кореспонденти успели да наложат на повечето журналисти в Ориента и — по някакви необясними причини — във Ватикана жаргона, на който да общуват помежду си.

Така че благодарение на стария Кро Люк най-сетне получил възможност да изплюе камъчето.

— Господа! Пусни ми крака, проклето полско джудже! Господа. — Направил пауза да попие устни с носната си кърпа. — Известната ви като „Хай Хейвън“ сграда е обявена за продан, а негово преосвещенство Тъфти Тесингър е излетял от кафеза.

Както и очаквал, не предизвикал никаква реакция. Журналистите поначало не са склонни към възклицания, а още по-малко пък към изрази на недоверие.

— „Хай Хейвън“ — подчертал звучно Люк — се продава. И величественото правителство на Нейно Величество е поставило „Хай Хейвън“ на разпореждане на мистър Джейк Чю, прочутия и популярен търговец с недвижими имоти, познат на всинца ви в качеството му на моя личен лют хазяин. Накратко казано — да я пробута някому. Пусни ме бе, полско копеле, или ще те убия!

Джуджето го дръпнало силно за крака. Добре че Люк отскочил ловко с разперени ръце, та се спасил от нараняване. Съвзел се на пода, Люк засипал нападателя си с куп обиди. Междувременно Кро бил извърнал едрата си глава към Люк, отправяйки му нещо като безкраен убийствен поглед с влажните си очи. Люк взел да се пита срещу кой ли от многобройните закони на Кро е прегрешил. Защото, както било известно на всички от насъбралите се около масата, Кро се явявал сложна, недосегаема личност. Самоналожените му възгруби маниери прикривали обичта му към Изтока, който понякога така непоносимо го стягал в обятията си, че му се налагало като на злопаметен слон да изчезне напълно в продължение на цели месеци по свои си безлюдни пътеки, за да стане пак търпим за околните.

— Ще ви замоля да не злословите, ваше преосвещенство — казал по някое време Кро с царствено навирена глава. — И недейте плю помия в изключително лечебните води, уважаеми. „Хай Хейвън“ е шпионското гнездо. И то от сума ти години. Леговище на всевиждащия майор Тъфти Тесингър — бивш офицер в специалните сили на Нейно Величество, а понастоящем изпълняващ длъжността Инспектор Лестрейд от Скотланд Ярд в Хонконг. Тъфти не е човек, който ще излети от клетката. Той е ястреб, а не синигер. Налейте едно на моето чадо, монсиньор — наредил на шанхаеца барман, — че да престане да бълнува.

След което Кро произнесъл нова заповед за стрелба и клубът се завърнал към обичайните си занимания. Честно казано, великите шпионски сензации на Люк рядко съдържали някоя новост. Той отдавна се бил утвърдил като неуспял специалист по шпионажа, понеже всяка диря, до която се докопвал, неизменно се оказвала фалшива. Откакто служил във Виетнам, глупавият младеж добил склонността да вижда шпиони под всеки килим. Бил убеден, че тъкмо те управляват световните дела, поради което прекарвал повечето от трезвите си часове сред безбройните батальони от неумело прикрити специалисти по китайските въпроси и какво ли още не, с които бъкала акредитираната към колонията и разположена на склона на хълма огромна американска консулска служба. В друг не толкова вял ден всичко щяло да приключи още на този етап. В конкретния случай обаче джуджето моментално сграбило създалата се възможност да се направи на интересен.

— Я кажи ни, Люки — запитало, извъртайки по женски дланите си нагоре, — „Хай Хейвън“ обзаведена ли я продават, или опразнена?

Въпросът му спечелил тур от овации. С тайните си ли щял да завоюва по-висока цена „Хай Хейвън“, или без тях?

— В комплект с майор Тесингър ли я продават? — не отстъпвал и южноафриканецът фотограф със своя безизразно напевен тон, с което предизвикал още повече смях, макар и вече лишен от възхита. Самият фотограф бил обезпокоителна личност: подстриган на канадска ливада и недохранен, с лице издълбано цялото от ямки, подобно на бойните полета, които обичал да навестява. Родом бил от Кейптаун, но всички му викали „Копнеещия за смърт хун“. В същото време били убедени, че той всичките ще ги надживее, понеже все се влачел подире им като ням оплакван на викторианско погребение.

В продължение на следващите няколко забавни минути смисълът на казаното от Люк се изгубил сред поток от истории с главен герой майор Тесингър и имитации на майор Тесингър, в които участвали всички с изключение на Кро. Сетили се как майорът се появил в колонията първоначално в ролята на търговец вносител и как все се навъртал долу около доковете, прикрит зад някаква неубедителна легенда; и как само шест месеца по-късно го прехвърлили по най-невероятния начин в списъка на държавните служители и той — в комплект с екип от слънце невидели чиновници и пухкави, благовъзпитани секретарки — се нанесъл във въпросното шпионско гнездо в качеството си на нечий заместник.

Специално внимание отделили на тет-а-тет обедите, на които, както сега се разбрало, майорът канил по някое време почти всеки от присъстващите в момента журналисти. И които редовно завършвали с бренди, придружавано от изпълнени с недомлъвки предложения, в които присъствали прекрасни изрази от рода на: „Ако някой ден, драги, попаднеш случайно на някой интересен китаец от отвъд реката2 — на човек с достъп до голямото добрутро, нали ме разбираш? — недей ни забравя нас тук, в «Хай Хейвън»“. След което диктувал вълшебния телефонен номер — онзи, дето „звъни само на моето бюро, без телефонистки, записващи устройства или тем подобни работи, нали се сещаш?“ — същият, който, както се оказало сега, фигурирал в бележниците на поне половин дузина от присъстващите: „Я вземи най-добре да си го запишеш с моливче на маншета си, все едно е на някое гадже, приятелка или нещо от тоя сорт. Готов ли си? Пиши сега: «Хонконг пет нула две четири…».“

Репортерите изскандирали хорово цифрите и млъкнали. Някъде часовник ударил три и петнайсет. Люк бавно се изправил на крака и отупал прахта от джинсите си. Старият сервитьор шанхаец напуснал поста си до стелажите с вино и се приготвил да раздава менюта, в случай че някой се решал да обядва. За миг всички били обзети от колебание. Но денят, така или иначе, бил пропилян. Още с първия изпит джин.

На фона на тези събития се чуло как Рокър си поръчва, ръмжейки, обилен обяд:

— И една студена бира. Студена бе, момче, нали ме разбираш? Ле-де-на. Тъгъдък. — Старшият офицер имал свой си начин за общуване с местните хора и всеки път използвал точно тези изрази. Тишината се завърнала.

— Такива ми ти работи, Люки — казало джуджето, отдръпвайки се по-надалеч. — Само така се печели наградата „Пулицър“. Моите поздравления, скъпи. Репортерски удар на годината.

— Абе, що не вървите всичките да си го начукате — изрекъл с безразличие Люк и си запроправял път покрай бара по посока на седналите в другия му край две бледи блондинки — тръгнали на лов дъщери на военнослужещи. — Той, Джейк Чю, нали ми показа проклетото писмено нареждане, което му връчили? И то на бланка от проклетата служба на Нейно Величество, нали? С проклетия му герб „лъв чука коза“ най-отгоре. Здравейте, сладурани. Нали не сте ме забравили? Добрият чичко дето ви купи близалките на панаира?

— Тесингър не го вдига — пропял скръбно откъм телефона Копнеещия за смърт. — И никой друг не ще да го вдигне. Нито Тесингър, нито дежурния. Прекъснали са линията. — Покрай вълненията — или скуката — никой не забелязал, че Копнеещия изобщо бил отишъл до телефона.

Старият австралиец Кро досега се правил на умряла лисица. Но в този миг вдигнал сепнато глава и изкомандвал рязко, като армейски старшина:

— Набери пак номера, глупако.

Копнеещия свил рамене и под зорките погледи на двама проверяващи от групата навъртял повторно номера на Тесингър. Кро останал да наблюдава от мястото си. Телефонните апарати били два. Копнеещия опитал и с втория, но резултатът останал същия.

— Обади се на телефониста — наредил Кро към тримата от другия край на помещението. — Не ми стой като бременна феичка, ами набери централата, африканска маймуно!

— Връзката с търсения от вас номер е прекъсната — казал телефонистът.

— Откога бе, човек? — попитал настоятелно слушалката Копнеещия.

— Не разполагам с необходимите ви сведения — заявил телефонистът.

— Виж там дали случайно нямат нов номер? — продължил да вие в слушалката по адрес на нещастния телефонист Копнеещия. За пръв път го виждали да проявява такава активност. За Копнеещия животът се свеждал до онова, което ставало в рамката на визьора му: сегашният му изблик можел да се отдаде единствено на приближаващия се тайфун.

— Не разполагам с необходимите ви сведения — съобщил телефонистът.

— Звъни на Плиткото гърло — заповядал вече побеснелият Кро. — Обади се на всички, които носят официални панталони в тая проклета колония!

Копнеещия завъртял неубедено издължената си глава. „Плиткото гърло“ бил прякорът на предмета на всеобщото им презрение — официалният правителствен говорител. Прибягването до него по какъвто и да било въпрос увреждало силно репутацията на питащия.

— Я ми го дай на мен — изправил се Кро, разблъскал ги, за да стигне до телефона, и се заел да ухажва мрачно Плиткото гърло: — Вашият предан слуга Кро, сър, на вашите услуги. Как е ваше преосвещенство духом и тялом? Очарован съм, сър, очарован. А съпругата и децата, сър? Радват се на добър апетит, надявам се? И не страдат от скорбут или тиф? Чудесно. Ще благоволите ли в такъв случай да ме уведомите защо, по дяволите, Тъфти Тесингър е излетял от кафеза?

Всички били впили очи в него, но лицето му се било вкаменило и по него нищо не можело да се разчете.

— Подобно и на вас, сър! — изсумтял той в заключение и така треснал слушалката върху вилката, че цялата маса подскочила. После се обърнал към стария шанхаец келнера: — Монсиньор Го, сър, бъдете така добър да ми поръчате едно моторно магаре! А вие, ваши преосвещенства, размърдайте задниците си, ако обичате!

— От какъв зор, дявол да го вземе? — попитало джуджето с надеждата, че заповедта се отнася и до него.

— Заради репортажа, сополив кардинал такъв. Заради сензацията, похотливи впиянчени преосвещенства! За да си осигурим охолство, жени и дълголетие!

Никой не знаел на какво да отдаде мрачното му настроение.

— Какво толкова лошо ти съобщи проклетото Плитко гърло? — опитал се да разбере озадаченият канадски каубой.

— Да бе, какво ти отговори, братко Кро?

— Каза само „ноу комент“ — отвърнал с предвзето достойнство Кро, сякаш професионалната му чест била непоправимо уязвена.

След което се юрнали вкупом нагоре по Хълма, оставяйки само мълчаливото мнозинство да си допива на спокойствие. Групата включвала нетърпеливия Копнеещ за смърт хун, дългуча Люк, опърпания канадски каубой с изключително впечатляващия мустак на мексикански революционер, прилепилото се, както винаги, джудже и в крайна сметка стария Кро с двете дъщери на военнослужещи — сиреч целият пленарен състав на Шанхайския боулинг клуб на младите баптисти консерватори плюс двете дами, независимо че членовете на клуба се били обрекли на целомъдрие. Най-невероятното било, че шофьорът — веселяк от Гуанджоу (Кантон) — ги пуснал всичките да се натъпчат в превозното му средство, което си било чист триумф на ентусиазма над физическите закони. Не само това, ами се и съгласил — за пръв и единствен път в историята на хонконгската таксиметрова служба в миналото, че и до ден-днешен — да им издаде три отделни разписки за цялата платена от тях сума — по една за всяко от представените издания. Изобщо през този ден нарушили какви ли не прецеденти. Старият Кро седнал отпред с прословутата си сламена капела с околожка в цветовете на Итънския колеж, завещана му от негов някогашен колега. Джуджето обкрачило по принуда лоста за скоростите, останалите трима седнали отзад, а двете моми се настанили в скута на Люк и му пречели да попива с кърпата устата си.

Рокър решил, че е под достойнството му да се присъедини към тях. Вече бил пъхнал ъгъла на салфетката под яката си, готов да нападне специалитета на клуба — печено агнешко със сос от джоджен и камара картофи.

— И още една бира! Ама наистина студена да е тоя път. Чу ли бе, момче? Ле-де-на. Тъгъдък.

Но след като хоризонтът се изчистил, Рокър също прибягнал до телефона и за всеки случай се свързал с „човек от властта“, с когото в крайна сметка стигнали до извода, че нищо не можело да се направи.

Таксито беше сравнително нов червен мерцедес, но нищо на света не може да съсипе една кола така, както Върха: безкрайно изкачване на ниска предавка и надут до край климатик. Времето продължавало да е отвратително. Колата стенела бавно по циментовите склонове, обгърнати в гъста, давеща човека мъгла. Като слезли, станало още по-лошо. Върху целия връх се разстилала гореща, непоклатима завеса, воняща на бензин и задържаща тътнежа от цялата долина. Влагата се издигала на фини душни талази. В ясно време пред очите им щяла да се разкрива и в двете посоки една от най-красивите гледки на света — на север към Коулун и синеещите планини на Новите територии, скрили зад себе си осемстотинте милиона китайци, лишени от привилегията на британското господство, а на юг — заливите Рипала и Дийл Уокър и ширналото се Китайско море. Да не забравяме, че в цялата си величествена наивност британският кралски флот построил „Хай Хейвън“ през 20-те години на XX в. именно с цел и да придобие, и да внушава усещането за мощ.

През въпросния следобед обаче, ако сградата не била заобиколена от дървета в падина, която ги принуждавала да се протягат нагоре към небесата, и ако дърветата не били успели да държат мъглата на разстояние, очите им нямало да видят нищо, освен двете бели бетонни колони — на едната от които имало бутони за звънци с надписите „ДНЕВЕН“ и „НОЩЕН“ — и заключената с верига двукрила порта между тях. Благодарение на дърветата успели все пак да видят ясно постройката, независимо че била на петдесет метра от тях, включително и такива подробности като водосточните тръби, аварийните стълби и въжетата за пране, а така също и зеления купол, добавен от японските въоръжени сили по време на четиригодишния им престой.

От мерак да не го изключат от групата джуджето изпреварило останалите и натиснало „дневния“ звънец. Всички зяпнали във вградения в колоната високоговорител с надеждата да им каже нещо или — поне що се касаело до Люк — да изпусне дим от хашиш. Отбилият встрани от пътя шофьор от Гуанджоу надул до дупка радиото, откъдето се носел безконечният вой на китайска любовна песен. По другата колона нямало нищо, освен месингова табела, оповестяваща присъствието на „Отдел «Междуведомствена координация»“ — отдавна изтъркалото се прикритие на Тесингър. Копнеещия за смърт хун извадил отнякъде фотоапарат и снимал най-методично, все едно се намирал из родните си бойни поля.

— Съмнявам се да работят в събота — подсказал Люк, докато останалите продължавали да чакат, при което Кро го скастрил да не говорел глупости: шпионите работели денонощно по седем дни седмично. Освен дето не се и хранели, с изключение на Тъфти.

— Добър ви ден — обадило се джуджето.

Натиснал бил и нощния звънец, после опрял разкривените си червени устни в решетката на високоговорителя и заприказвал с предвзет аристократичен английски акцент, който, длъжни сме да признаем, му се удавал изненадващо добре.

— Казвам се Майкъл Ханбъри-Стедли-Хиймор и съм личното момче за забавления на Големия Муу. И желая, ако е възможно, да разговарям по спешност с майор Тесингър, ако е възможно. Вероятно господин майорът не е обърнал внимание на новопоявилия се гъбообразен облак, който видимо се заформя над Перлената река и обърква играта на голф на Големия Муу. Много ви благодаря. И ще бъдете ли така добър да ми отворите портала?

Едната блондинка се разкикотила:

— Изобщо не подозирах, че е от рода Стедли-Хиймор.

Междувременно били зарязали Люк, хванали били под ръка косматия канадец от двете страни и му шепнели дълги реплики на ухо.

— Той е жив Распутин — изрекла възторжено едната и го загалила по задната част на бедрото му. — Гледах филма. Направо му е одрал кожата, нали, канадецо?

После всички отпили от плоското шише на Люк, като хем си възстановявали самочувствието, хем се чудели какво да предприемат оттук насетне. Китайската любовна песен на шофьора все още се леела неустрашимо откъм паркираното такси, но вградените в бетонните колони високоговорители тънели в пълно мълчание. Джуджето натиснало едновременно и двата звънеца и се опитало да пробута заплаха в стил Ал Капоне:

— Виж к’во, Тесингър: знаем, че си там, вътре. Най-добре излез с вдигнати ръце, без плащ, хвърли в краката ни кинжалите си и… Ей, гледай къде вървиш, ма, тъпа краво!

Ругатнята не била адресирана нито към канадеца, нито към стария Кро, който дискретно се отдалечавал по посока на дърветата, явно да се облекчи, а към Люк, който си наумил да нахлуе в сградата с взлом. Порталът се намирал насред кален участък от страната на обслужващите помещения, а от надвесилите се отгоре му дървета капела вода. На по-далечния му край били струпани боклуци, някои от тях — доста отскоро. Люк се завлякъл дотам с надеждата да открие някоя многозначителна улика, но успял единствено да изрови S-образно парче чугун. Примъкнал някак си петнайсетината му килограма до портата, а там го вдигнал с две ръце над главата си и го стоварил срещу прътите, които издрънчали като спукана камбана.

Копнеещия се бил свлякъл на коляно и щракал с разкривено в мъченическа усмивка лице.

— Броя до пет, Тъфти! — провикнал се Люк при поредния разтърсващ удар. — Едно… — И нанесъл нов. — Две…

От клоните над главите им излетяло ято разнородни — някои доста едри — птици и заописвало бавни спирали във въздуха, но гръмовният тътен от долината и трясъците по портата заглушавали крясъците им. Забравил любовната песен, шофьорът на таксито танцувал нахилен и приплясвал. Още по-необичайна, предвид заплашителното време, била появата на цяло семейство китайци с не една, а две бебешки колички; те също се разсмели, включително и най-малкото им дете, закривайки с длани устата си да не им се виждат зъбите. Най-неочаквано канадският каубой изкрещял, отърсил се от двете си придружителки и посочил към двора зад портала.

— Абе, какви, за бога, ги върши Кро? Тоя дърт лешояд ни открадна старта.

Оттук нататък изгубили тотално усещането си за нормалното. До един станали жертва на колективната лудост. Алкохолът, свъсеният ден и клаустрофобията ги обладали докрай. Двете моми се заплеснали да опипват канадеца, Люк продължил да блъска, а китайците да крещят възторжено до мига, в който мъглата се вдигнала като по команда свише, над главите им се заформили цели храмове от синьо-черни облаци и над дърветата се излял с грохот поток от дъжд. Само след секунда ги застигнал и тях и ги окъпал от раз. Оказали се внезапно полуголи, момичетата хукнали със смях и писъци към мерцедеса, но мъжките редици останали стегнати — дори джуджето се било стегнало, — с вперени през водната завеса погледи право в ясно очертаващата се фигура на стария австралиец с вечната му итънска шапка, подслонил се под грубо скования навес на сградата, предназначен, изглежда, за велосипеди, независимо че само на луд човек би му хрумнало да върти педалите до самия връх.

— Кро! — разкрещели се. — Монсиньор! Що ни открадна сензацията бе, копеле проклето!

Дъждът заглушавал всичко със своя грохот и заплашвал да изпотроши клоните на дърветата. Люк захвърлил лудешкия си чук. Разчорленият каубой влязъл пръв, следван от Люк и джуджето. Най-отдире пристъпвал полуприклекнал и накуцващ Копнеещия и щракал напосоки с фотоапарата. Дъждът не се отказвал от намеренията си да се стича от телата им и да образува червени рекички около глезените им, а те следвали неотклонно дирите на Кро по склона, на чийто горен край в данданията се включили и крякащи жаби. Превалили обраслото с орлова папрат било, забили пети пред ограда от бодлива тел, направили пролука и се проврели, прескочили и намиращата се зад нея плитка канавка. Когато най-сетне застигнали Кро, заварили го загледан в зелената бойна кула, а дъждът — въпреки сламената му шапка — се оттичал на плътни струи от челюстта му и превръщал сакото на елегантния му бежов костюм в почерняла, безформена туника. Самият той зяпал нагоре като хипнотизиран.

Люк, най-големият му почитател, пръв отворил уста:

— Ей, ваше преосвещенство, събудете се! Аз съм — Ромео. Какво му става, за бога?

Притеснил се изведнъж, Люк го докоснал по лакътя. Но старият Кро пак не проговорил.

— Може и да е умрял прав — подсказало джуджето, а Копнеещия го щракнал за всеки случай в тази необичайна поза.

Кро обаче проявил твърдостта на професионален боксьор ветеран и бавно се съвзел.

— Дължим ти извънредно голямо извинение, братко Люк — измънкал.

— Върнете го в таксито — заповядал Люк и се захванал да му проправи път, но ветеранът отказал да помръдне.

— Тъфти Тесингър. Добър съгледвач. Не му достигна лукавство да се издигне, но като съгледвач добре си вършеше работата.

— Лека му пръст на Тъфти Тесингър — заключил нетърпеливо Люк. — Давай да си ходим, Джудже. Размърдай задника си.

— Много е надрусан — отбелязал каубоят.

— Да разгледаме уликите, Уотсън — подел отново Кро след известна размисъл, макар Люк да не преставал да го дърпа за ръкава под все по-засилващия се порой. — Забележете първо празните метални решетки над прозорците, откъдето са извадили преждевременно климатиците. Пестеливостта, синко, е похвална добродетел, особено при шпионите, ако мога така да се изразя. Обърнете внимание и на онзи купол там. Огледайте го внимателно, сър. Виждате как е одран. Но не, уви, от ноктите на някоя гигантска хрътка, а при демонтирането на радиоантените от трескавите ръце на кръглооките. Да си чувал някога за шпионска къща без радиоантена? Все едно публичен дом без пиано.

Дъждът се засилил до кресчендо. Около тях тропали оловни тежки капки. Люк можел само да предполага каква смесица от чувства изразявало лицето на Кро. Дълбоко в душата си усетил, че Кро може и наистина да умира. През живота си Люк почти не се бил сблъсквал със случаи на естествена смърт, затова следял внимателно за появата им. Направил нов опит да го примами в таксито.

— Може да са пипнали малтийската треска и затова да са изчезнали.

— Напълно допустимо е, ваше преосвещенство, никак не е изключено. Пък и тъкмо сега му е времето за необмислени и неуправляеми действия.

— Да се прибираме — задърпал го категорично за ръката Люк. — Направете път за носилката!

Старецът обаче настоял да хвърли продължителен последен поглед към страдащия под дъжда английски шпионски дом.

Канадският каубой изпреварил останалите с материала си, който заслужавал много по-добра съдба. Написал го през нощта, докато двете момичета спели на леглото му. Давал си сметка, че репортажът му е по-скоро за списание, отколкото за новинарска рубрика, затова го изградил около самия връх като цяло, а оставил Тесингър за гвоздей на програмата. Обяснил, че за Хонконг „Върхът“ по традиция се явявал нещо като Олимп — „височината, на която живееш, отразява висотата на общественото ти положение“ — и че там първи се заселили основателите на Хонконг — богатите британски търговци на опиум, за да избегнат холерата и треските, които върлували из низините; и как допреди само две десетилетия човек от китайската раса не можел да стъпи там без специален пропуск. Оттам се прехвърлил на историята на „Хай Хейвън“ и на най-новата му репутация, изградена от вестниците на китайски език: кухня, в която британските империалистически вещици забърквали своите планове против Мао. И как само за една нощ кухнята прекратила своята дейност, а готвачите се изпарили.

„Пореден жест на помирение? — питаше. — На омиротворение? И изобщо проява на сегашната английска политика на ненамеса в работите на континентален Китай? Или поредният признак, че както по цял свят, така и в Югоизточна Азия британците са принудени да напуснат върха?“

Грешката му била, че го изпратил на солидния английски вестник, който от време на време пускал по някой негов репортаж. И че там го получили едва след като ги уведомили за ембаргото върху споменаването на случая. „СЪЖАЛЯВАМ ПРЕКРАСНИЯТ РЕПОРТАЖ «ХЕЙВЪН» НЕПУБЛИКУВАН“, съобщил му телеграфически главният редактор и изпратил ръкописа му „към кошче“. Само дни по-късно каубоят заварил стаята си тотално претършувана. А през следващите няколко седмици телефонът му развил нещо като ларингит, поради което при всяко ползване той не пропускал да пусне и по една псувня по адрес на Големия Муу и свитата му.

Люк се прибрал, изпълнен с идеи, изкъпал се, налял се с черно кафе и се захванал за работа. Почнал да звъни по авиолиниите, връзките си в правителството и цял куп бледолики и зализани познати в американското консулство, които го вбесили със своите двусмислени и уклончиви отговори в стила на делфийския оракул. Задосаждал на фирмите, които местните власти наемали при преместванията си. И както сам обявил в десет вечерта на джуджето, комуто също звънял няколкократно, вече имал „пет изпробвани от всички страни доказателства“, че Тесингър, жена му и всички служители на „Хай Хейвън“ напуснали Хонконг рано в четвъртък сутринта с чартърен полет до Лондон. По щастлива случайност научил и че булдогът боксер на Тесингър щял да пътува с товарен полет през следващата седмица. Люк си записал туй-онуй, прекосил стаята, настанил се пред пишещата машина, изчукал няколко реда и както предполагал, вдъхновението му се изчерпало.

Започнал с високо темпо, красноречиво: „От днес над редовно критикуваното назначено — а не избрано — правителство на единствената останала азиатска колония на Великобритания е надвиснал облакът на нов скандал. Непосредствено след най-новите разкрития за корупция в полицията и администрацията се разчу, че най-потайната институция на острова — «Хай Хейвън», базата за британските шпионски машинации срещу комунистически Китай — е била скоропостижно закрита“.

Спрял се на това място, изхлипал светотатствено от безсилие и притиснал лице в дланите си. Към кошмарите бил привикнал. Това, да се събуди след толкова много война, да се тресе и облива в пот от неописуемите видения, да усеща изпълнилата ноздрите му воня на изгорена с напалм човешка плът, му носело донякъде и утехата, че емоционалните му шлюзове в крайна сметка са рухнали под напъна на всичко, което е потискал. Много пъти подобни изживявания пораждали в душата му копнежа да възстанови на воля способността си да се отвращава. Готов бил дори да прегърне с благодарност посетилите го кошмари, щом те се явявали единствения начин, по който да се завърне в редовете на нормалните мъже и жени. Но и в най-ужасните кошмари не му минавала през ума мисълта, че от толкова описване на войни може да стане неспособен да пише за мирновременни събития. Люк прекарал шестте часа на нощта в борба с това отвратително вцепенение. На моменти се сещал как старият Кро стоял под стичащия се по него дъжд и произнасял своето надгробно слово: дали пък точно това не представлявало най-значимото в цялата история? Но не можел да си представи как ще изгради дописка около необичайния хумор на свой колега драскач.

Многократно предъвкваната версия, предложена от джуджето, също не постигнала кой знае какъв успех и съвсем му смачкала самочувствието. На пръв поглед материалът му отговарял на всички редакционни изисквания: хем се подигравал с англичаните, хем разнищвал популярната тема за шпионажа, а за разлика от всеки друг път и не представял Америка в ролята на сатрапа на Югоизточна Азия. След петдневно чакане до джуджето стигнало лаконичното нареждане да си стоял на сцената, но да не се мъчел да свири на тромпета.

Остава само да споменем стария Кро. Колкото и незначително да било неговото изпълнение в сравнение с устрема на основните събития, длъжни сме да признаем, че и досега впечатлява умението, с което Кро преценил в кой момент да действа и в кой не. В продължение на три седмици не изпратил нищо. Дори да е следвало да отрази някое и друго дребно събитие, той изобщо не си направил труда. Люк взел наистина да се тревожи заради все по-влошаващото му се загадъчно състояние. Кро изгубил своята жизнерадост и дружелюбност. Новопоявилата му се заядливост на моменти преминавала направо в грубост и той почвал да бичува подред на лош кантонски диалект всички сервитьори, не пропускайки дори своя любимец Го. Държал се с членовете на Шанхайския боулинг клуб така, сякаш били най-заклетите му врагове, и се заяждал за някакви мними обиди, за които те отдавна били забравили. Усамотил се на стола си до прозореца, заприличал на изпаднал в затруднение стар бонвиван — сприхав, вглъбен и апатичен.

По някое време изчезнал, а когато разтревожилият се Люк се отбил до апартамента му, старата слугиня го осведомила, че „Уиски папа бързо-бързо заминал Лондон“. Люк бил склонен да се усъмни в думите на странната дребна женица. После някакъв редови репортер на „Дер Шпигел“ от Северна Германия съобщил, че мярнал как Кро се веселял в бара на виентянския хотел „Констелейшън“, но Люк пак не бил убеден. За посветените проследяването на Кро било един вид спорт и носело престиж на всеки, който успеел да добави по нещо към общия фонд от сведения.

Докато в един понеделник около обед старецът влязъл небрежно в клуба в нов бежов костюм с изключително елегантна бутониера, ръсейки, както винаги, усмивки и анекдоти, и се захванал с репортажа си за „Хай Хейвън“. Ръсел повече пари, отколкото от редакцията на вестника обикновено му разрешавали. Провел няколко весели обяда с добре облечени американци от ведомства с нищо незначещи названия, сред тях и неколцина познати на Люк. Водел ги поединично, нахлупил прочутата си сламена капела, в тихи, внимателно подбрани ресторанти. Това, че в клуба го клеймели заради сериозното престъпление — угодничество пред дипломатите, — всъщност го радвало.

По някое време го поканили в Токио на конференция на специалисти по китайските въпроси и със задна дата се налага като съвсем благоразумно предположението, че по време на посещението си е проверил определени аспекти на започналия да се оформя материал. Няма начин да не е помолил стари свои приятели от конференцията да изровят от негово име някой и друг факт след завръщането им в Банкок, Сингапур, Тайпе или съответния им град, а те със сигурност са му оказали съдействие, понеже и той е щял да постъпи по същия начин спрямо тях. Най-странното било, че той, изглежда, знаел какво точно търси преди още те да са го потвърдили.

Резултатът излезе в най-пълния си вариант в един от сутрешните вестници в Сидни, недостижим за дългата ръка на англо-американската цензура. И всеобщото мнение гласеше, че напомня за най-добрите години на стария майстор. На обем беше към две хиляди думи и в типичен негов стил не започваше с хайхейвънската история, а със „загадъчно празното крило“ на британското посолство в Банкок, където само допреди месец се помещавала странна служба с названието „Координационен отдел на СЕАТО“3, плюс визов отдел с цели шест втори секретари. Толкова много тайландци ли привличат салоните за масаж в лондонския квартал Сохо, питаше най-невинно старият австралиец, че да е оправдано издържането на шест втори секретари за обработка на молбите им за визи? И не е ли още по-странно това, че след тяхното заминаване и затварянето на съответното крило пред посолството не са се образували дълги опашки от кандидат-пътници.

Полека-лека — понеже той пишеше с лекота, но никога безгрижно — пред очите на читателите му се разкриваше неочаквана картина. Наричаше британското разузнаване „Цирка“ — име, което произхождало от адреса на тайното управление на организацията, намиращо се на известно лондонско кръстовище4. Освен това, според него Циркът се бил изтеглил не само от „Хай Хейвън“, но и от Банкок, Сингапур, Сайгон, Токио, Манила и Джакарта. И от Сеул. Дори самотният Тайван не останал незасегнат: оказало се, че само седмица преди статията да била изпратена за печат, тамошният невъзпят британски резидент освободил трима служители шофьори и две от секретарките.

„Резидентски Дюнкерк — наричаше явлението Кро, — но с чартирани самолети DC-8 вместо с кентската флотилия от рибарски лодки.“

Кое наложило този масов излаз? Кро разглеждаше няколко вероятни теории. Поредното орязване на бюджета на британското правителство? Авторът я отхвърляше със скептицизъм. В трудни времена англичаните били склонни да разчитат повече, а не по-малко, на шпионажа. Останало им било като рефлекс от имперското минало. Колкото повече изтънявали търговските пътища на Великобритания, толкова по-сложни ставали тайните й усилия да ги опази. И колкото повече охлабвала колониалния си захват, толкова повече усилия полагала да саботира онези, които се мъчели да се отърсят от него. Дори да стигнела до просешка тояга, шпионажът бил сред онези луксове, които Великобритания щяла да щади до последния момент. И други възможности разглеждаше Кро, след което ги отхвърляше категорично. Жест на разведряване в отношенията с континентален Китай? — подсказваше, заемайки гледната точка на каубоя. Великобритания може безспорно да била готова на всичко под слънцето, само и само да уварди Хонконг от антиколониалния плам на Мао, но в никакъв случай не би пожертвала своите шпиони.

И чак на този етап Кро стигаше до най-нравещата му се теория: „По цялата далекоизточна шахматна дъска — писа — Циркът изпълнява онова, което в шпионажа наричат «дълбоко потапяне»“.

Защо ли?

На това място авторът цитираше своите „висшестоящи американски пребендарии на войнстващата разузнавателна църква в Азия“. Не само в Азия, твърдеше той, но и като цяло служителите на американското разузнаване били „побеснели заради несериозните мерки за сигурност в британските организации“. Но най-много ги вбесило наскорошното дезавуиране на високопоставен руски разузнавач — тук Кро си беше послужил с възприетото в занаята название „къртица“ — в лондонското управление на Цирка: британски изменник, чието име отказваха да назоват, но който успял, по думите на висшестоящите пребендарии, „да компрометира и най-дребната англо-американска секретна операция от двайсет години насам“. И къде е в момента този къртица? — попитал авторът своите източници. При което му отговорили с негаснеща злоба: „Или е мъртъв. Или е в Русия. Дано и двете“.

Означава ли това, че Киплинговото момче шпионин Ким е изчезнало завинаги от легендите на Изтока? — питаше авторът. — Никога повече ли няма английският спец да оцвети кожата си, да се облече като местен жител и да приседне кротко край селските огньове? Не бойте се — твърдеше Кро. — Англичаните ще се завърнат! И пак ще се захванем с извечния спорт „открий шпионина“! Шпионинът не е умрял, а спи.

Статията излезе. В клуба й се възхитили за кратко, завидели, после я забравили. Един от местните вестници, излизащ на английски и с подчертана американска ориентация, я препечатал дословно, благодарение на което еднодневката била възнаградена с допълнителен ден живот. Благотворителен бенефис за стареца, съгласили се единодушно: последен поклон преди оттеглянето му от сцената. После мина и по чуждоезичните предавания на Би Би Си, накрая и вялата колониална радиостанция излъчила своя версия на версията на Би Би Си и дала повод за целодневен дебат дали пък Големия Муу не е решил да свали намордника на местните новинарски служби. Но и след всичките допълнителни представления никому — дори на Люк, че и на джуджето — не хрумнало да се запита откъде, по дяволите, е знаел старецът как да се промъкне в „Хай Хейвън“?

Което за сетен път доказва, че и журналистите, като всички останали хора, не виждат онова, което става буквално под носа им. И как иначе, след като всичко се случило в съботата, през която очаквали тайфуна.

В самия Цирк, както Кро съвсем уместно беше нарекъл седалището на британското разузнаване, реакциите зависели от степента, в която самите реагиращи били запознати с въпроса. В административно-стопанския отдел например, който отговарял и за силно разнищилите се прикрития, с които Циркът в момента разполагал, старецът причинил избухването на отдавна насъбрал се гняв, разбираем единствено за онези, които са усещали някога атмосферата на таен отдел попаднал под плътна обсада. И най-търпеливите иначе духове сред кадровиците изведнъж взели да замислят диво отмъщение. „Вероломство! Неспазен договор! Запор върху пенсията му! Да се постави под наблюдение! И съд от момента, в който си подаде носа в Англия!“

На малко по-ниско ниво по-малко вманиачените на тема „сигурност“ възприели по-благосклонна гледна точка, дължаща се също на определената им неосведоменост. „Хайде сега — отчитали те с известно прискърбие, — че то нали винаги става така; покажете ни един агент, на когото по някое време не му е избила чивията, особено пък ако е бил изолиран в неведение за толкова дълго, колкото горкия стар Кро. Да не говорим, че и реално погледнато, не е разкрил нищо, което да не е всеобщо известно, нали? Крайно време е тези кадровици да проявят поне мъничко умереност. Като си помислиш само как онази вечер подбраха Моли Мийкин — сестрата на Майк и почти още дете, само затова че забравила няколко празни бланки в кошчето си за отпадъци!“

Единствено намиращите се в самия център гледали другояче на нещата. Според тях статията на Кро била дискретен шедьовър на дезинформацията: „Джордж Смайли във върхова форма“, разправяли. Явно историята е трябвало да стане обществено достояние, а освен това били и на мнение, че цензурата е осъдителна при всякакви обстоятелства. „Тоест, като ще излиза наяве, поне да стане по начина, който ние предпочитаме. В най-подходящия момент, в най-подходящия обем и с най-подходящия тон: при всяко мацване с четката си личи натрупания през многото години жизнен опит.“ Този възглед обаче не споделяли извън собствения си тесен кръг.

Междувременно в Хонконг („Очевидно — разправяха членовете на Шанхайския боулинг клуб, — подобно на умиращите и старият е проявил пророчески инстинкт в това отношение“) статията на Кро за „Хай Хейвън“ се оказала и лебедовата му песен. Само месец след като тя излязла, той се оттеглил — не от самата колония, но от писаческия занаят и от острова. Наел някаква едноетажна вила в Новите територии и обявил, че възнамерява след смъртта си да се пресели в рая на хората с дръпнати очи. Според членовете на боулинг клуба, със същия успех можел да избере и Аляска — прекалено далеч за прибиране с кола в пияно състояние. Плъзнал и слух — неверен, тъй като Кро поначало не проявявал никакъв апетит в тази насока, — че си бил взел хубав китайски младеж за компаньон. Пуснал го джуджето, което се дразнело, когато някой по-стар от него го изпреварел в сензациите.

Единствен Люк отказвал да го изхвърли от мислите си. И отишъл един предобед след нощна смяна да го види. Ей така, заради самата идея, а и понеже старият лешояд бил изиграл важна роля в живота му. Кро бил на върха на щастието — докладвал впоследствие Люк, — не само зъл, както винаги, но и леко насметен от неочакваната поява на Люк. Имал си и гост, но не китайски младеж, а гастролиращ инспектор от противопожарните органи, когото представил на Люк като Джордж: тантуресто късогледо човече с много кръгли очилца, което явно било цъфнало без предупреждение. После, на четири очи, Кро обяснил на Люк, че Джордж бил неофициален представител на британска вестникарска агенция, за която и самият той работил през ранното средновековие.

— Занимава се със старческите въпроси, ваше преосвещенство. И е тръгнал да обикаля Азия.

Независимо от това какъв бил, Кро очевидно богоговеел пред дебеланкото, защото стигал дотам, че го наричал „ваше светейшество“. Люк усетил, че присъствието му е излишно, и се изхлузил, без дори да се напие.

Така, значи, се били подредили нещата: бягството на Тесингър под лунните лъчи; почти сполетеният от смъртта Кро и възкресението му; лебедовата му песен, преодоляла повсеместната скрита цензура; неконтролируемото взиране в света на тайните служби от страна на Люк; вдъхновеното възползване от неизбежното зло от страна на Цирка. Нито едно от тях не било плод на предварително планиране, а самият живот ги наложил като прелюдия към много от последвалите ги събития. Един съботен ден в очакване на тайфуна; миниатюрна вълничка по повърхността на дълбокия, зловонен, безплоден и гъмжащ гьол, наречен Хонконг; и скучаещ хор, все още без герой, когото да възпява. Особено любопитен е фактът, че само след няколко месеца на Люк отново се паднала честта да влезе в ролята си на Шекспиров вестоносец, за да възвести появата на героя. Новината изтекла по редакционния телекс по време на неговото дежурство и той я провъзгласил с обичайния си плам на скучаещата публика:

— Слушай, народе! Нося ви вест! Джери Уестърби е отново на линия! Пак се е запътил насам, на изток, и пак в служба на същия проклет комикс, наричащ себе си вестник!

— Негова достопочтеност! — провикнало се джуджето с престорен възторг. — Малко синя кръвчица, значи, да повиши тонуса на вулгарните маси! Да живей аристокрацията, значи! — Изругало грозно и запратило салфетка към стелажа с винените бутилки. — Исусе! — добавило и изпразнило на един дъх чашата на Люк.

2 Съдбоносната призовка

През следобеда, в който дошла телеграмата, Джери Уестърби блъскал по пишещата машина в сенчестата част на балкона на занемарената си селска къща, тръшнал до нозете си торба със стари книги. Плика му го донесла облечената в черно личност, наричана „началничката на пощата“ — груба, дива селянка, която, покрай отстъплението на традиционните сили, се била издигнала до вожд на затънтеното тосканско селце. Лукавостта никак не й била чужда, но драматичността на днешния момент надделял, та въпреки жегата тя буквално изприпкала нагоре по прашната пътечка. Впоследствие доставката на историческото послание беше отразена в пощенския регистър като състояла се в пет часа и шест минути, което си беше чиста лъжа, но пък звучеше убедително. Понеже реално беше станала точно в пет. В къщата мършавата приятелка на Уестърби, която в селото наричали „сиротата“, млатела с все сила — така, както се отнасяла към всяка друга задача — по неподдаващо се на обработка парче козе месо. Алчното око на пощаджийката я фиксирало отдалеч през отворения прозорец: с разперени нашироко лакти, прехапала с горните зъби долна устна и вероятно с вечно намусената й физиономия.

„Курва — нарекла я с плам на ума си пощаджийката. — Сега най-после ще си получиш заслуженото!“

По радиото дънел Верди; сиротата държала да слуша само класика, както научило цялото село след сцената, която устроила в кръчмата през онази вечер, когато ковачът взел че пуснал по джубокса някаква рок музика. Била го замерила с кана. „Така че при всичкия този Верди, пишещата машина и козето месо — разправяше после пощаджийката, — такава дандания се вдигаше, че и италианец би се впечатлил.“

Джери седял като скакалец върху дървения под, разправяла тя по-късно; е, може и да си бил подложил някоя възглавничка, и бил качил петите си върху торбата с книгите. Машината се намирала между разтворените му колене. Заобиколил се бил с оплютите от мухите листове от ръкописа, затиснати с камъни, че да не ги отвее горещият бриз, който тормозел напечения баир, а до лакътя му стояла плетена дамаджанка с местно червено вино в очакване несъмнено на онези познати и на най-великите творци мигове, в които естественото вдъхновение щяло да му изневери. „Пишеше като орел — веселеше тя впоследствие народа с описанието си: — Кръжи, кръжи, пък току се сурне надолу.“

Облечен бил както през всеки друг ден, независимо дали се размотавал безцелно из оградения си парцел и окопавал дузината безплодни маслинени дръвчета, които оня мошеник Франко му бил пробутал, или шляпал надолу до селото със сиротата да си напазарува или да седне в кръчмата над чаша кисело вино, преди да поеме обратно по стръмния път към дома; с цели обувки от еленова кожа, които сиротата нито веднъж не била изчеткала, та бомбетата им вече лъщели; къси чорапи, които тя отказвала да пере; мръсна риза, която навремето си е била бяла, и сиви къси панталонки с вид на ръфани от зли кучета, които всяка порядъчна жена отдавна щяла да закърпи. И приветствал появата на пощаджийката с познатия й грапав порой от думи — хем стеснителен, хем пълен с ентусиазъм, — чиито подробности тя така и не разбрала, но схванала основното, все едно слушала новините, и които сега успяваше да имитира с неочаквана достоверност през черните пролуки между прогнилите й зъби:

„Мама Стефано, ей богу, супер, страхотен пек. Хайде, драга, накваси гърлото си“, възкликнал той и изшляпал надолу по тухлените стъпала да й донесе чаша вино, нахилен като учениче; те така го и били кръстили в селото — „ученика“: дошла телеграма до ученика, спешна, от Лондон! След почти пълната суша през предходните девет месеца — само по някоя и друга книжка джобен формат и ежеседмичните драскулки от детето му, и изведнъж, като изневиделица — тази монументална телеграма, немногословна, като заповед, но с предплатен отговор в размер на петдесет думи! Представяте ли си само колко са предплатили за тия петдесет думи! Затова никак не било изненадващо, че толкова хора се изредили да се опитат да проумеят съдържанието й.

Първо се задавили с обръщението „До достопочтения Джери Уестърби“. Това пък какво ще рече? Хлебарят, прекарал някога известно време във военнопленнически лагер в Бърмингам, измъкнал отнякъде опърпан речник: „радващ се на почит човек; учтиво обръщение към син на благородник“. Дотук нищо ново. Живеещата на отсрещния склон на долината синьора Сандърс отдавна била приписала благороднически произход на ученика. Втори син на медийния магнат лорд Уестърби — собственик на вестник, покойник. Първо умрял вестника, а след него и собственикът му, както се била изразила остроумната синьора Сандърс, а шегата й веднага се разнесла из селото. Следващата дума — „съжаление“. Тя поне била ясна. Както и следващата — „уведомим“. Пощаджийката отбелязала с гордост колко хубави латински думи са възприели англичаните, противно на всички очаквания и въпреки всичката им упадъчност. Повечко ги затруднила „попечител“, понеже имала и значението „предпазител“, което неизбежно породило неприлични подмятания сред мъжете, но възмутената пощаджийка успяла да ги потуши.

Но по някое време все пак успели да разбият кода и да разкрият цялата история. Ученикът си имал попечител, сиреч заместител на баща му. Въпросният попечител лежал в болница с опасност за живота си и настоявал ученикът да го посети, преди да издъхне. Никой друг не желаел да види, освен достопочтения Уестърби. След което сами си донарисували подробностите от картината: как ридаещото семейство се е струпало около болничното легло; най-отпред е неутешимата съпруга, изискани свещеници му дават последно причастие, всички ценности се прибират под ключ и из цялата къща — по коридорите и кухните отзад — всички само повтарят шепнешком: „Уестърби. Къде е достопочтеният Уестърби?“.

Останало единствено да разтълкуват кои са подписали телеграмата. Били трима, наричащи себе си „solicitors“, а за значението на „solicit“ речникът им предложил тълкуванието „предлагам се (на непознат мъж — за проститутка)“. Това на свой ред довело до нов изблик на нецензурни изказвания, докато по някое време не стигнали до „solicitor“ — „нотариус“, при което усмивките им моментално замръзнали. Майчице Богородице! При наличието на цели трима нотариуси явно ставало дума за големи парични суми. А след като и тримата са настояли да се подпишат, че и да предплатят за отговор в размер на петдесет думи, значи, сумите не били просто големи, а буквално цели планини! Вагони с пари! Нищо чудно, че оная курва — сиротата, така се била вкопчила в него! И изведнъж всички задавали зор да се изкатерят по хълма. Ламбретата на Гуидо щяла да го качи поне до водния резервоар; Марио можел да тича като лисица; щерката на бакалина, Мануела, имала нежни очи и щяла да си докара успешно опечален вид. Пощаджийката обаче отблъснала всички доброволци, извъртяла шамар на Марио за нахалството му, заключила касата и оставила малоумния си син да пази магазина, нищо че усилията, които се готвела да положи, щели да й струват двайсет минути на изнурителната жега, а ако оня проклет вятър като из пещ още веел там горе — и пълна с червеникав прах уста.

В началото подценили Джери. Сега, докато се провирала между маслиновите дървета, тя силно съжалявала за този им пропуск, но пък и за него си имала оправдание. Първо, появил се бил през зимата — сезона на по-стиснатите купувачи. На всичко отгоре дошъл сам, макар да имал потайния вид на човек, който току-що се е отървал от голямо човешко бреме — я деца, я жени и майки; на младини пощаджийката си имала вземане-даване с мъже и се била нагледала на такива виновни усмивки, затова веднага я доловила и у Джери. Такава усмивка съобщавала „Женен съм, но и свободен“, нищо че и двете твърдения да били лъжовни.

Второ, довел го бил оня напарфюмиран англичанин — майорът в оставка, — известен гад и собственик на агенция за недвижими имоти, чрез която експлоатирал селячеството — а това било още една причина да отбягват ученика. Напарфюмираният майор го развел из няколко свестни селски имота, включително и онзи, от който и самата пощаджийка се интересувала, а той, по някакво съвпадение, бил и най-хубавият, но ученикът решил накрая да се засели в коптора на оня педераст Франко, кацнал чак на върха на тоя забравен от Бога хълм, по който сега драпала. Викали му „Дяволския хълм“, понеже там ходел дявола, когато в ада му захладнеело. И точно пък на тоя мазник Франко, дето „кръщава“ и млякото, и виното, което продава, и в неделите се кипри нахилено покрай всички контета на градския площад! Раздутата цена на имота възлязла на половин милион лири, от които напарфюмираният майор се опитал да завлече една трета само защото с Франко били имали договор.

— Не че на всички не им е ясно защо майорът си пада по оня мазник Франко — изсъскала тя разпенено през зъби, при което глутницата нейни поддръжници зацъкали многозначително с езици един на друг, докато се видяла принудена да им нареди гневно да престанат.

Да не говорим, че нещо във външния вид на Джери подразнило вродената и проницателност. Под цялата му разточителност се криела някаква суровост. И в други англичани я била забелязвала, но този ученик бил без конкуренция в това отношение, така че нямало начин да спечели доверието й; неугасимият му чар съдържал и определена заплаха. Сега вече допускала, че тези първоначални недостатъци можели да се дължат на ексцентричността на благородния английски писател, но в началото пощаджийката не била никак готова да прояви към него подобна снизходителност.

— Нека само да дойде лятото — предупредила тя злобно клиентите си скоро след първото му непохватно посещение в магазина й, откъдето купил паста, хляб и мухозол. — Да го питам аз тогава тоя кретен що за къща си е избрал. — Като му нахлуели през лятото в спалнята мишките на оня мазник Франко, като го заръфали жив бълхите на Франко, като го подгонели из градината педерастките стършели на Франко и излизащият като от фурна дяволски вятър му изпечал пишката. Като му се свършела водата и се принудел да ходи по голяма нужда по полето като някое животно. А на зимъс оная напарфюмирана свиня майорът щял да си намери друг глупак да му купи къщата, от което щели да загубят всички, освен самия той.

На всичко отгоре, през първите няколко седмици ученикът изобщо не се проявявал като някаква знаменитост. Не се пазарял дори. Изглежда, никога не бил чувал за отстъпки от цените и по този начин ги лишавал напълно от удоволствието да го завличат. И в нейния собствен магазин, когато успявала да го изкара извън няколкото нещастни израза от битов италиански, които бил понаучил, той изобщо не повишавал глас, нито й крещял като истинските англичани, ами вдигал щастливо рамене и си вземал сам нещата, които му трябвали. Писател бил, разправяли; че то в днешно време кой ли не е писател? Вярно, купувал си от нея тестета хартия за пишещата машина. А като докарала още, и тях изкупувал. Браво. И книги притежавал — повечето плесенясали, доколкото ги мярнала — и ги мъкнел в сива бракониерска торба; преди появата на сиротата често го виждала да забива из пущинака преметнал през рано торбата си, и да се усамотява някъде да чете. Гуидо го съзрял случайно в гората на графинята: приседнал бил като жабок на някакъв пън и прелиствал подред книгите, все едно били една и съща книга, а той търсел страницата, до която е стигнал. Притежавал и пишеща машина, чийто мърляв капак бил облепен с какви ли не етикети от пътуванията му: и затова браво. А бе, писател бил — колкото са ония, дългокосите, дето, като набарат кутия с боя, веднага се изкарват художници. А когато през пролетта се появила и сиротата, пощаджийката и нея намразила.

— За начало: червенокоска — сиреч половин курва. С дребни цици, дето с тях и зайче не можеш накърми, а пък с едно око за сметките — не е за разправяне. Запознал се бил с нея в града — абе, нали ви казвам, че е курва. И като се вторачи в него — от първия ден не го изпусна от око. Впила се е в него като някое дете. Ядат заедно, а тя все недоволна; и заедно пият — а тя пак недоволна; пазарува с него, попива езика от него крадешком, докато по едно време не станаха като двойка дребна местна забележителност — великанът англичанин и намръщената курва сирота, тръгнали да слизат от хълма с кошницата им: ученикът, по оръфаните къси панталонки, се хили на всичко живо, що срещне, а гледащата кръвнишки сирота — подире му в облечена на голо по курвенски сукнена роба, та при цялата й скорпионска безличност мъжете да я гледат изотзад, че да видят как подскачат стегнатите бузи на задника й под сукното.

Докато вървели, го държала с впити над лакътя му пръсти, опряла буза в рамото му, и го пускала само когато й се налагало да плаща скръндзаво от кесията, която вече била под неин контрол. Ако срещнели познат, той го поздравявал от името и на двама им, размахвайки по фашистки огромната си свободна ръка. А ако случайно излезела сама, което се случвало много рядко, тежко му на онзи, който посмеел да я подкачи или да й подсвирне: извръщала се и го заплювала като улична котка, а очите й горели със сатанински пламък.

— Е, вече всичко се изясни! — провикнала се нависоко пощаджийката, преваляйки попътен хребет при изкачването си. — Сиротата е хвърлила око на наследството му. За какво друго може да прояви вярност една курва, питам?

Поводът за драматичната преоценка, която Мама Стефано направила на ученика и на подбудите на сиротата, бил посещението в магазина й от страна на синьора Сандърс. Сандърс била от богат род и имала ферма за разплод на коне по-нагоре из долината, където живеела с приятелката си, известна наоколо като „мъжкараната“, която ходела късо подстригана и носела метални колани. Конете им печелели призове навсякъде. Самата Сандърс била проницателна, интелигентна и пестелива по начин, който се нравел на италианците, и познавала всеки, който си заслужавал да бъде познаван, от малцината пръснати по хълмовете и проядени от молците англичани. Дошла била уж да си купи шунка — някъде около преди месец трябва да е било, — но всъщност я довел интересът й към ученика.

— Ама наистина ли? — възкликнала. — Вярно ли е, че самият синьор Джералд Уестърби живее тук, в селото ви? Един такъв, възедър, с прошарени коси, спортен тип, пращящ от енергия, аристократичен, но свенлив?

Нейният баща, генералът, познавал семейството му още от Англия; дори имали по едно време съседни имения — бащата на ученика и нейният. Така че синьора Сандърс се канела да го посети. Но първо искала да разбере в какви обстоятелства живее. Пощаджийката измърморила нещо за сиротата, но на Сандърс не й мигнало окото.

— О, ама те, мъжете от рода Уестърби непрестанно си сменят жените — разсмяла се и понечила да си върви.

Изгубилата и ума и дума пощаджийка успяла някак си да я задържи, след което я засипала с въпроси.

Ама кой, все пак, бил той? И какво е правел на младини?

— Журналист е — рекла Сандърс и й описала, доколкото го познавала, семейния му произход. Бащата — колоритен и русокос като сина си, отглеждал състезателни коне; за последно го видяла малко преди да се спомине и все още бил мъжага. И той като сина си, не мирясвал: непрестанно сменял и жени, и къщи, и все крещял някому — ако не на сина си, на някой съсед от отсрещната страна на улицата.

Въпросите на пощаджийката нямали край. Но той — самият ученик — с нищо ли не се е прочул?

— А бе, работил е за няколко видни вестника, така да се каже — отвърнала Сандърс, а усмивката й загадъчно разцъфтяла. — Англичаните поначало нямат навика да славят журналистите — допълнила със своя класически римски изказ.

Но и това не й стигало на пощаджийката. Искала да знае още, и още. Какво пишел там, за какво точно се разправяло в книгата му? Защо била чак толкова дълга! А пък колко листове изхвърлял! По цели кошове, според боклукчията — понеже само на луд човек можело да му мине през ум да запали огън там горе лятно време. Бет Сандърс много добре разбирала съсредоточеността на усамотената жена и си давала сметка, че сред пущинаци като тукашните интелигентността й нямала друг избор, освен да се фокусира върху дреболиите. Затова се и напънала най-искрено — да даде отговор на зададените й въпроси.

— Ами той непрекъснато пътува — рекла и се върнала да остави покупките си върху тезгяха. — То в наше време всички журналисти, реално погледнато, пътуват — за закуска са в Лондон, обядват в Рим, а вечерят в Делхи. — Но дори и по тези съвременни стандарти синьор Уестърби бил невероятен пътешественик. — Така че най-вероятно се е захванал с някакъв пътепис — предположила Сандърс.

— Добре де, но за какво му е било всичкото това пътуване? — не отстъпвала пощаджийката, която не можела да си представи някой да пътува нанякъде без определена цел. — За какво?

— Заради войните — отвърнала й най-търпеливо Сандърс. — Заради войните, епидемиите и глада. Че то има ли друго, за което да пишат днес вестникарите, освен за хорските страдания? — попитала.

Пощаджийката кимнала мъдро, впила всичките си сетива в сполетялото я откровение: син на рус лорд коняр, който крещи като йерихонска тръба, луд пътешественик, пишещ за най-известните вестници!

— А специализирал ли се е — попитала — в някой определен театър на действията, в определено кътче от Божия свят?

— Най-вече в Изтока — отговорила Сандърс, след като се замислила за миг. Не че не е ходил навсякъде, но бил от онези англичани, които се чувствали у дома си единствено в Изтока. И сигурно точно заради това е дошъл и в Италия. Понеже някои мъже направо затъпявали без слънце.

— И някои жени — изкискала се пощаджийката, след което двете се смели продължително.

— Ох, този Изток — изпъшкала по някое време пощаджийката и отчаяно завъртяла глава. — Не се ли навоюваха най-после. Защо не се намеси папата, че да престанат? — И докато Мама Стефано разсъждавала на глас в тази насока, Сандърс изведнъж се сетила за нещо. Първоначално усмивката й била съвсем слаба, но после се разширила. Усмивка на изгнаник — преценила я пощаджийката; на моряк, който се сеща за морето.

— Не ходеше никъде без торбата си с книги — казала. — А ние се шегувахме, че ги крадял от богаташките къщи.

— И сега я носи! — възкликнала пощаджийката и й разправила как Гуидо го заварил случайно в гората на графинята и как ученикът седял на пъна и четял.

— Според мен си беше наумил да стане романист — продължила да споделя личните си спомени Сандърс. — Помня как ни го съобщи баща му. Побеснял беше от яд. И ревеше като бик из цялата къща.

— Ама ученикът ли? Ученикът ли побесня? — буквално не можела да повярва Мама Стефано.

— О, не. Баща му. — И Сандърс се разсмяла на глас; в английската обществена йерархия романистите били по-долу и от журналистите. — И пак ли рисува?

— Да рисува ли? Че той и художник ли е?

— Опитваше се — казала Сандърс. — Но баща му и това му беше забранил. Живописците пък са най-низшите от всички същества — пояснила тя сред нов изблик на смях; за поносими, и то едва-едва, се смятали само онези, които успявали да завоюват някаква известност.

Съвсем скоро след избухването на тази многозарядна бомба, ковачът — онзи, същият, когото сиротата била замерила с каната — докладвал, че е видял Джери и момата в конеразплодната ферма на Сандърс: през първата седмица — два пъти, а през втората — три пъти, и че дори обядвали там. Освен всичко друго, ученикът проявявал страхотно умение по отношение дори и на най-дивите коне — имал вроден усет за работа с кордата и разхождането им. Сиротата изобщо не се намесвала, доложи ковачът. Седяла си на сянка с мъжкараната и четяла някоя от книгите от торбата или го наблюдавала с ревнив, непримигващ поглед; чакала, както вече на всички им станало ясно, да пукне попечителят. И ето че дочакала днешната телеграма!

Джери мярнал Мама Стефано още отдалеч. Притежавал необходимия инстинкт: нещо в него не преставало да наблюдава какво става наоколо. Черна фигура, тътреща се неумолимо по прашната пътека като куц бръмбар, ту появяващ се, ту скриващ се сред разграфените сенки на кедрите, нагоре по сухите вади през маслиновите горички на мазника Франко, към тяхната си част от Италия, както я наричал той — цели двеста квадратни метра, напълно достатъчни, за да поудря човек привързаната към стълб топка за тенис, ако му се прищяло да поспортува в някоя прохладна вечер. Отрано забелязал и размахвания от нея син плик за писмо, че дори и дочул неравномерното й мяукане над останалите шумове от долината — от ламбретите и дъскорезните. Затова и първата му реакция — без да нарушава и за миг тракането по пишещата машина — била да погледне крадешком към къщата, за да се увери, че момичето е затворило кухненския прозорец да не влизат нито жега, нито насекоми. После — точно, както щеше пощаджийката да го опише впоследствие — се спуснал забързано по стъпалата да я пресрещне с чаша вино в ръка, че да не я допусне по-наблизо.

Прочел телеграмата бавно, еднократно, привел се да затули текста от слънцето и пред очите на Мама Стефано лицето му изведнъж се опънало, станало затворено, а докато полагал огромната си мека длан върху ръката й, в гласа му се появила необичайна дрезгавост:

— La sera — успял да намери нужните му думи, мъчейки се в същото време да я насочи обратно към пътеката. В смисъл че още същата вечер щял да изпрати отговора. — Molto grazie, Mama. Супер. Много благодаря. Чудесно.

На раздяла устата й не млъквала: щяла да му осигури всичко необходимо, за което можел да се сети — таксита, носачи, телефонна връзка с аерогарата, — а в това време Джери опипвал разсеяно джобовете си за дребни или по-едри монети; прекалено много се бил развълнувал, за да се сети, че всичките му пари държала момата.

— Затова пък ученикът прие новината с достойнство — доложила пред съселяните си пощаджийката. Толкова благовъзпитано, че дори я изпратил на известно разстояние по обратния й път; с такъв кураж, че само една светска жена — при това знаеща и английски — можела да долови скритата отдолу болезнена скръб; и така отнесено, че пропуснал да й даде бакшиш. Освен ако не бил почнал още отсега да придобива типичната за най-богатите хора крайна скръндзавост?

— А сиротата как реагира? — заразпитваха я. — Не ревна ли и не започна ли да призовава Светата Дева, уж че и тя споделя трагедията му?

— Още не й е казал — прошепнала пощаджийката и си спомнила скръбно, че успяла да я зърне само за частица от секундата, в профил, както чукала месото. — Тепърва ще обмисля с нея какво да прави.

Селото се приготвило да дочака вечерта, а Джери седнал насред полето със стършелите, вперил очи в морето и заусуквал торбата с книгите на една страна, а после я пуснал да се развие на обратната.

Погледът му обхванал първо долината, над която се издигали в полукръг петте хълма, и чак отвъд хълмовете се виждала морската шир, която по това време на деня не била нищо повече от плоско кафяво петно на небето. Полето със стършелите, сред което седял, представлявало укрепена с камъни дълга тераса, с порутен хамбар в единия й край, който, преди стършелите да си изградят гнезда по стената му, им осигурявал за̀вет да си правят пикници и да се пекат далеч от хорските очи. Тя първа ги забелязала, докато простирала, и хукнала да съобщи за откритието си на Джери, а той, без да се замисля, грабнал кофа хоросан от Франковия имот и запушил всичките кошери. После я извикал да й се похвали със сръчността си и с мъжествения начин, по който й осигурил безопасност. Той и сега си я спомнял съвсем ясно: застанала разтреперана до него, обвила с ръце тялото си, забила поглед в прясната мазилка и заслушана в зазиданите стършели, скована от ужас и неспираща да повтаря „Исусе, Исусе“.

„Може пък да ме дочака“, минало му през ум.

Спомнил си и как се запознали. Често си преразказвал случая наум, тъй като през живота си нямал кой знае колко късмет с жените, затова, когато му излезел, обичал, по собствените му думи, „да си го преговаря“. Било през един четвъртък. Уредил си бил да го хвърлят до града да си понапазарува туй-онуй, евентуално да види някой и друг новодошъл и поне за кратко да се откъсне от романа, който пишел; или просто да се отървял за малко от вбесяващото еднообразие на безхарактерния пейзаж, който все повече му напомнял за затворническа килия, при това — единочка. Или с евентуалната надежда да забърше някоя жена, което постигал от време на време, като се завъртял около бара на хотела за туристите. През въпросния четвъртък, както седял с книга в ръка в ресторантчето на градския площад — гарафа, чиния с шунка и маслини, — изведнъж усетил присъствието на кльощавото, дългокрако, червенокосо момиче с мрачна физиономия, в нещо като кафява монашеска роба, преметнала през рамо ушита сякаш от мокет чанта.

„Без китара направо си изглежда гола“, рекъл си.

Нещо у нея му напомнило смътно за дъщеря му Кат, съкратено от Катрин — но само смътно, понеже Кат не я бил виждал от десет години, откакто се разпаднал първият му брак. А защо не я бил виждал и досега не можел да обясни. При първия шок на раздялата обърканото му чувство за кавалерство му подсказало, че най-добре щяло да е, ако Кат го забравела. „Най-правилно ще е да ме отпише. Да се посвети изцяло на дома, в който живее.“ А след като майка й се омъжила повторно, самоотрицанието му още повече се засилило. Но понякога страдал истински от липсата й и изглежда, тъкмо по тази причина момичето задържало предизвикания у него интерес. „Дали и Кат се скита така сама и пребита от умора? Дали Кат е запазила луничките си и шагреновата си челюст?“

По някое време момичето му признало, че било избягало. Работило като гувернантка в богато флорентинско семейство. Майката била прекалено заета с любовниците си, за да полага грижи за децата, а съпругът й разполагал с куп свободно време, което посвещавал на гувернантката. Така че тя задигнала каквито налични пари успяла да намери и се изпарила, и това било положението: багаж нямала, полицията я търсела и тя току-що използвала последната си омачкана банкнота, за да се нахрани като хората преди окончателната си гибел.

Жени, заслужаващи мъжко внимание, почти липсвали през този ден на площада — не че друг път имало повече, честно казано, — затова още преди да се настани, момичето било взето на прицел от погледите на едва ли не всички годни мъже от града, като се започнело от келнерите, които замечтано ръмжали „готино маце“, и куп други, по-груби забележки, чийто точен смисъл убягвал на Джери, но които предизвиквали всеобщ смях по неин адрес. Докато в един момент някакъв тип не се опитал да й стисне гърдата, при което Джери станал и се преместил на нейната маса. Но не от някакъв безкраен героизъм — напротив, той самият тайно се смятал за страхливец, — но какви ли не мисли му минали през ума, включително тази, че неговата Кат като нищо можела да е прикарана в ъгъла като това момиче. По-скоро се вбесил. Затова хванал с лапата си рамото на дребничкия келнер, който се пробвал да я натисне, другата положил на рамото на едрия мъж, посрещал с пламенно ръкопляскане отвореността на по-малкия, и на своя лош италиански успял да им разясни доста сносно и разумно, че наистина ще е най-добре те двамата да престанат да досаждат и да оставят готиното маце да се нахрани на спокойствие, ако не искат да им прекърши мазните вратленца.

Оттам насетне атмосферата се повлошила — малкият комай се канел да му налети, понеже постоянно придърпвал сакото си и ръката му все посягала към задния му джоб, но като огледал за сетен път Джери май се разкандърдисал. Джери хвърлил няколко банкноти на масата, вдигнал торбата й, върнал се да забере и своята, и я повлякъл, почти вдигайки я от земята, през площада по посока на ресторанта „Аполо“.

— Англичанин ли си? — попитала го тя попътно.

— До мозъка на костите — изпръхтял гневно Джери и тогава за пръв път я видял да се усмихва. Но пък усмивката й напълно си заслужавала усилията му: грейнала по детски, като на улично хлапе, изпод мърлявото й скулесто личице.

Успокоил се по някое време, Джери я нахранил, а с настъпването на затишието започнал и да й разправя историята си с известни доукрашения, тъй като след няколкото безцелни седмици го обзело съвсем естественото желание да я позабавлява. Обяснил й, че бил безработен репортер, че в момента пишел роман — било му за пръв път, но отдавна го сърбели ръцете да се захване с подобно нещо — и че разполагал с топящата се купчина пари, които вестникът му изплатил по повод съкращението му, което само по себе си пък било голям майтап, понеже той, откакто се помнел, все бил ненужен.

— Един вид „златно ръкостискане“ — пояснил. С известна част от парите бил купил къщата, отдал се известно време на мързелуване и в крайна сметка му оставали съвсем малко авоари. Което пък предизвикало за втори път усмивката й. Насърчен от появата й, той се прехвърлил върху темата за самотата на твореца: — Божичко! Не мога да ти опиша какъв зор е това да съчиняваш — да дадеш израз на онова, което ти е в душата, нали ме разбираш…

— Съпруги? — прекъснала го тя. А той за миг решил, че тя се е вглъбила в съдържанието на романа му. Но като забелязал очаквателния й и изпълнен с подозрителност поглед, предпочел да отговори предпазливо: „Нито една активна“, приравнявайки сякаш съпругите към вулканите, каквито в неговия свят те действително били.

Приключили с обяда и тръгнали, доста подпийнали, през безлюдния площад под палещите слънчеви лъчи, при което тя направила своето единствено волеизявление:

— В тази торба нося всичко, което имам на този свят. Наясно ли сме? — Ставало дума за провесената през рамото й торба от нещо като мокет. — И държа така да си остане. Не ща от никого нищо, което да не мога да мъкна със себе си. Разбра ли?

Стигнали до спирката му, тя не понечила да си върви, ами се качила с него в пристигналия автобус и го оставила да й плати билета, после слязла заедно с него в селото, тръгнала подире му нагоре по хълма — Джери със своята торба, тя с нейната — и оттам почнало останалото. Спала в продължение на три нощи и почти толкова дни, а на четвъртата нощ легнала до него. А той до такава степен не бил подготвен за действието й, че дори по навик се бил заключил в спалнята си; поначало имал нещо като мания да държи затворени всякакви врати и прозорци, особено нощем. По тази причина й се наложило да заблъска по вратата му и да се развика: „Пусни ме на проклетата си кушетка, за бога!“, и той чак тогава се сетил да й отвори.

— Но не си и помисляй да ме лъжеш — предупредила го тя, напъхвайки се под завивките му като на купон в студентско общежитие. — Никакви приказки. Никакви лъжи. Разбра ли?

Тя — щял да си спомня той впоследствие — се любела като пеперуда, като китайка направо. Безтегловността й, неспирните й движения и тоталната й беззащитност го докарвали до отчаяние. Когато се появели светулките, двамата коленичели върху миндера под прозореца да ги наблюдават, а Джери го обземали спомените му от Изтока. Цикадите пищели, жабите се оригвали, фенерчетата на светулките подскачали и се въртели около изпълнения с непрогледен мрак център, те прекарвали в захлас на колене по цял час, че и повече, а в това време горещата луна се отцеждала зад билата на хълмовете. Дума не обелвали през всичките тези престои, нито, доколкото можел впоследствие да си спомни, правели някакви заключения. Просто решил да не си заключва вратата.

Музиката и блъскането били престанали, но за сметка на това почнали да бият камбаните — вероятно за вечернята, решил той. Поначало долината била изпълнена с шум по всяко време, а това, че звънът на камбаните бил по-мощен от обичайното, вероятно се дължало на падналата роса. Приближил се бавно към завързаната топка за тенис, развил внимателно въжето от металния стълб, после със старата си висока обувка от еленова кожа разритал тревата в основата му и се сетил как монашеското й расо се веело, когато гъвкавото й телце летяло да нанесе поредния удар на топката.

„Най-важното е да пише «настойник» — гласяла дадената му инструкция. — А «настойник» ще рече «връщай се моментално».“ Джери се поколебал за миг, втренчил се в синята равнина, разсечена от трептящия в маранята прав като напоителен канал истински път, който щял да го отведе до големия град и аерогарата, откъдето трябвало да осъществи това свое завръщане.

Не причислявал себе си към мисловния тип хора. Наслушал се бил от дете на крясъците на баща си, покрай които рано-рано взел да усеща колко всъщност струват и едромащабните идеи, и големите приказки. И изглежда тъкмо това го привлякло от самото начало към момичето и нейната философия: „Не ща от никого нищо, което да не мога да мъкна със себе си“.

„Може. Но може и да е другояче. Тя ще си намери друг. Такива като нея винаги се оправят. Време е — казал си. — Парите свършиха, романът запецна, момичето е прекалено младо. Стегни се. Време е.“

Време за кое?

„Време е! Време й е да си намери някое младо биче, а не да изтощава стария бик. Време е да пробудиш пак скитническата си страст. Вдигай стана. Събуди камилите. Поеми напред.“ — Бог му е свидетел, че го е правил и друг път. — „Разпъваш старата шатра, позаседяваш се някъде, после пак тръгваш. Сори, малката. Имаш заповед — напомнил си. — Изпълнявай, не разсъждавай. Свирен е «сбор». Край на приказките. От настойника.“

„Най-интересното е, че точно това и очаквах да се случи“, мислел си Джери, взирайки се в размазаната равнина. Не ставало дума за пресантимани и тем подобни глупости, а за най-елементарен усет за време. За назрял момент. Но вместо да се задейства ентусиазирано, тялото му станало пленник на някаква тромавост. Изведнъж се почувствал преуморен, надебелял, неспособен да се помръдне от обзелата го сънливост. Малко му оставало да се излегне тук и изобщо да не помръдне. Да заспи върху острите треви и да чака или тя да го събуди, или да падне мракът.

„Глупости — укорил се. — Пълни глупости.“ После извадил от джоба телеграмата, запътил се енергично към къщата и я завикал по име:

— Ей, малката! Обади се, моето момиче! Къде си се скрила? Имам лоша новинка. — И й подал хартийката. — Проклятие — добавил и застанал до прозореца, да не я гледа, докато чете.

Изчакал да чуе пърхането на падащия върху масата лист. После се извърнал, понеже нищо друго не му оставало. Тя дума не обелила, само кръстосала ръце в подмишниците си, а на моменти езикът на тялото й буквално му проглушавал тъпанчетата. Направило му впечатление как пръстите й опипвали сляпо около себе си и се чудели къде да се дянат.

— Вземи най-добре да се пренесеш у Бет — подсказал й. — Няма начин да ти откаже. Тя, старата Бет, много те обича. И ще те остави у тях, колкото искаш.

Дланите останали под мишниците й чак до тръгването му надолу по склона да пусне своята телеграма отговор. Докато се върне, тя вече му била приготвила костюма — онзи, синият, който тя редовно наричала със смях „затворническата му униформа“, — но самата тя цялата треперела, а лицето й било станало бледо и болнаво, както през деня, в който той се разправил със стършелите. Опитал се да я целуне, но усетил, че е изстинала като парче мрамор, затова я оставил на мира. През нощта спали един до друг, но щяло да му е по-добре, ако бил преспал сам.

Мама Стефано съобщила задъхано вестта през обедната почивка. Достопочтения ученик отпътувал. По костюм. С пътната чанта, пишещата машина и торбата с книгите. Франко го закарал с микробуса до аерогарата. Сиротата ги придружила, но само до рампата към автострадата. А като слязла, дори не се сбогували. Останала да си седи там край пътя като някакъв боклук, какъвто всъщност е. След като се отървали от нея, ученикът се умълчал за дълго. Почти не обръщал внимание на остроумните насочени въпроси на Франко, а само попридърпвал светлия кичур над челото си — онзи, дето Сандърс наричала „прошарения“. Понеже оставал цял час до тръгването на самолета, на летището двамата с Франко си поделили съдържанието на едно плоско шише и изиграли партия домино, но когато Франко се опитал да го прецака с парите за пътя, ученикът проявил необичайна свадливост и се запазарил като първия богаташ.

Това го знаела лично от Франко — от своя приятел от детинство, обвиняван несправедливо, че е педераст. Но да е чувал някой някога лоша дума от нейната уста по адрес на Франко? За онова конте Франко, бащата на малоумния й син? Не че не са се поскарвали от време на време, като всички, но я да й покаже някой има ли в цялата долина по-свестен, по-старателен, по-възпитан, по-изтупан човек от Франко — нейния приятел и възлюбен!

— Ученикът замина да си прибере наследството — обявила тя.

3 Конят на мистър Джордж Смайли

— Никой освен Джордж Смайли — твърдеше пухкавият остроумник от Форин Офис Роди Мартиндейл — не би успял да се вреди да е капитан на разбил се в скалите кораб. И никой друг освен Смайли — добави Роди — е в състояние да удвои болката от това му назначение, като избере точно в този момент да напусне своята красива, макар и понякога шавлива съпруга.

При което Мартиндейл не пропускаше да добави, че на пръв, а дори и на втори поглед Джордж Смайли изобщо не бил подходящ нито за едната, нито за другата роля. Хем бил тантурест, хем някак си не успявал да се налага. Вродената му стеснителност го карала понякога да изглежда надут, а за хората с широк размах, какъвто бил и самият Мартиндейл, тази му незабележимост била достойна за непрестанен упрек. На всичко отгоре бил и късоглед, та в първите дни след разгрома — с тези негови кръгли очилца и с траурния му чиновнически костюм, шляпащ дискретно по заблатените пътеки на джунглата, наречена Уайтхол, следван по петите от стройния му, мълчалив оръженосец Питър Гуилъм, или приведен денонощно над бумагите в опърпаната му тронна зала на петия етаж на мавзолея в едуардски стил на Кеймбридж Съркъс, откъдето вече командваше — човек можело да си помисли, че не покойният Хейдън, а самият той е руският шпионин, заслужил даденото му на професионален жаргон прозвище „къртицата“. От многочасовата работа в огромната като пещера безлюдна сграда торбичките под очите му посиняха, усмивката му почна да се появява все по-рядко, макар да не беше ни най-малко лишен от чувството за хумор, а понякога дори самото ставане от стола го караше да се задъхва. Мъчителното изправяне биваше последвано от пауза, през която от леко разтворените му устни излизаше леко шипящо „уф“ и чак тогава поемаше накъдето беше тръгнал. Друг негов навик беше да си бърше разсеяно очилата с широкия край на вратовръзката, при което лицето му ставаше толкова безнадеждно оголено, че една от най-старшите секретарки — известни на служебния жаргон като „мамчета“ — изпитвала редовно едва контролируемото желание — което психиатрите с любов биха облекли в безкрайно сложна терминология — да се изпречи на пътя му, за да го опази от невъзможната мисия, към която, изглежда, се бил устремил.

— Джордж Смайли се е захванал не само да прочисти конюшнята — отбеляза въпросният Роди Мартиндейл по време на обяд в „Гарик“, — ами е понесъл и коня си нагоре по хълма, че да не му умре. Ха-ха.

Други слухове, пускани най-вече от ведомствата, прицелили се да си присвоят част от правата на закъсалата служба, съдържаха още по-малко уважение към усилията му.

— Джордж просто лежи на старите си лаври — отсъдиха след първите няколко месеца. — Явно залавянето на Бил Хейдън е било някаква случайност.

Което пък поначало било станало благодарение на дадената им от американците подсказка, а Джордж изобщо нямал никаква заслуга; признанието се полагало на „братовчедите“, но те дипломатично отказали. Нищо подобно — твърдяха други. Било дело на холандците. Именно те успели да разбият кода на московския Център и после по канален ред ни предали плячката; питайте по въпроса Роди Мартиндейл — тоест професионалния разносвач на дезинформация по адрес на Цирка. И така нататък — напред-назад, а в същото време привидно съобразяващият се единствено със своите си мисли Смайли взе че отстрани жена си.

Всички останаха втрещени.

Просто не можеха да повярват.

Особено засегнат се почувства Мартиндейл, който през живота си не беше заобичвал жена. И направи каквото можа да спечели допълнителни точки пред слушателите си в клуба „Гарик“:

— На това му се казва безочие! Той — кръглата нула, а тя — наполовината от рода Соли. Първосигнално, по Павлов. Абсолютно безусловна проява на жестокост. След всичките тези години, през които не само търпеше съвсем здравословните й забежки, ами я и тласкаше в тази посока, помнете ми думата, какво взе че направи този никаквец? Извърта се и с някаква наполеоновска жестокост я изритва право в зъбите! Скандално! Заявявам ви го най-публично — това си е чист скандал. Колкото и толерантен да съм — а на мен всякаква предубеденост ми е чужда, бих казал, — не мога да не кажа, че според мен в дадения случая Смайли направо прекали. Точно така — прекали.

За разлика от повечето пъти, в случая Мартиндейл беше разтълкувал правилно събитията. А и те ставаха пред очите на всички. След като Хейдън почина и миналото биде погребано, Смайли и съпругата му се бяха помирили и с известна показност се бяха събрали наново в къщичката си на Байуотър Стрийт в Челси. Даже направиха плах опит да се завърнат в обществото. Ходеха по гости или посрещаха у дома си хора в стил, който съответстваше на новото служебно положение на Джордж: идваха „братовчеди“, по някой и друг заместник-министър и други висши правителствени чиновници и си отиваха преяли. В продължение на няколко седмици фигурираха дори като умерено екзотична двойка в средите на най-горната бюрократична прослойка. И изведнъж, буквално за една нощ, причинявайки видимо неудобство на съпругата си, Джордж Смайли се изнесе от полезрението й и се приюти в скромните тавански помещения зад тронната му зала в Цирка. Не мина много време и лицето му като да попи мрачността на новото му работно място така, както прахта се впива под кожата на затворник. А в Челси Ан Смайли линееше, не можейки да се помири с необичайната за нея роля на зарязана съпруга.

„Пълно себеотдаване — разправяха посветените. — Монашеско въздържание. Този Джордж е направо светец. И то на неговите години.“

„Глупости — възразяваше фракцията на Мартиндейл. — Себеотдаване на кое? Останало ли е дори мъничко в тази чудовищна сграда от червени тухли, което да изисква подобна самопожертвувателност? Та то в целия отвратителен Уайтхол — да не говорим, боже опази, че и в цялата тази отвратителна Англия — не остана нищо, което да заслужава такава преданост!“

„Работи човекът“, обясняваха посветените.

„Какво толкова има да работи? — възразяваха пискливо самозваните специалисти по делата на Цирка и като някакви горгони разпространяваха наляво-надясно откъслечните сведения, които бяха мярнали или дочули. — Какво може да работи там горе, след като са го лишили от три четвърти от служителите му и са му оставили само някоя и друга бабка да му вари чай, а някогашните му агентурни мрежи са разбити на пух и прах? Да не говорим за задграничните резидентури, за замразения от Министерството на финансите змийски фонд (така наричаха специалния фонд за финансиране на тайни операции) и че вече няма жив приятел нито в Уайтхол, нито във Вашингтон. Ако не броим оня самовлюбен дългуч Лейкон в секретариата на Министерския съвет, който е готов и под влака да се хвърли заради него за щяло-нещяло. То друго не може и да се очаква от Лейкон, понеже на каква друга опора разчита той, освен на Цирка? Нали без Цирка ще е… ами същият онзи скопен петел, каквото си е бил открай време. На Лейкон нищо не му остава, освен да призовава «за бой».“

— Пълен скандал — обяви надуто Мартиндейл, докато се тъпчеше с пушена змиорка и пай с телешко и бъбреци, придружени с червено вино от избата на клуба, което пак беше поскъпнало с двайсет пенса за гарафата. — И смятам да го направя обществено достояние.

Разликата между уайтхолските и тосканските селяни на моменти се оказваше изненадващо несъществена.

Слуховете обаче не отмираха с течение на времето, а напротив — множаха се и ставаха още по-колоритни покрай усамотението му, което вече описваха като вманиаченост.

Започнаха да си спомнят, че Бил Хейдън беше не само колега на Джордж Смайли, а и братовчед — че и нещо повече — на Ан. И че Смайли не се беше успокоил след кончината на Хейдън, ами буквално танцуваше върху гроба му. Лично пое ръководството върху прочистването на прословутия команден пост на Хейдън над Черинг Крос Роуд и унищожаването и най-малкия помен от съществуването на Бил — от сътворените със собствената му ръка безлични маслени картини до останалите по чекмеджетата на бюрото му какви ли не дреболии, та дори и на самото бюро, което нарязаха и изгориха по заповед на Джордж. А на всичко отгоре, разправяха, накрая викнал строителните работници от Цирка да съборят и разделителните стени. „Представяте ли си!“, възмущаваше се Мартиндейл.

А ето ви и друг — честно казано, съвсем тревожен пример: портретът на стената в невзрачната тронна зала на Смайли — явно снимка от паспорт, но увеличена до такава степен, че растерът й придава направо призрачен вид. Забелязал я бил един от Министерството на финансите по време на незапланувано съвещание по повод закриването на оперативните банкови сметки.

— Това да не би случайно да е портрет на Контрола? — попитал той Питър Гуилъм, мъчейки се да подхване светски разговор. Без никаква задна мисъл. Човек и да пита ли няма вече право? Контрола — известен единствено с това си название — се ползваше със статута на легенда в учреждението. Ръководил и наставлявал Смайли в продължение на цели трийсет години. Накрая Смайли лично го бил погребал, тъй като, подобно на изключително богатите, и много тайнствените личности са склонни да умират неоплаквани.

— Никакъв Контрол не е — отвърнал му оръженосецът Гуилъм в типичния за него безцеремонен и надменен стил, — а Карла.

— И коя, според вас, била тази Карла?

— Първо, драги, не била „коя“, а „кой“. „Карла“ било работното име на съветския офицер, който първо завербувал Бил Хейдън, а после го и ръководил през цялото време — разясняваше разтреперилият се от възмущение Мартиндейл, след което добавяше: — „Това пък е съвсем друг вид легенда, най-меко казано. Изглежда, ще сме свидетели на истинско кръвно отмъщение. Чудя се до каква ли степен може да се вдетини човек?“

Дори самият Лейкон се беше притеснил донякъде от присъствието на снимката.

— Ама най-сериозно те питам, Джордж: от какъв зор си го окачил? — попита той със своя смел тон на отговорник по дисциплината в класа, когато една вечер се отби у Смайли на път към дома си от канцеларията на Министерския съвет. — Какво означава той за теб, чудя се? Мислил ли си по този въпрос? Не ти ли се струва поне донякъде противоестествено? Победилият те враг? Мен така да ме гледа самодоволно отвисоко — направо ще се срина.

— Да, но Бил вече не е сред нас — отбеляза Смайли, който поради неприязънта си към споровете предпочиташе понякога само да подсказва кой е ключът към аргумента му.

— А пък Карла е жив, имаш предвид? — довърши мисълта му Лейкон. — И лично ти предпочиташ живия враг пред мъртвия? Това ли искаш да кажеш?

Но от определен момент нататък Джордж Смайли преставаше като че ли да чува задаваните му въпроси; дори с риска да се стори някому невъзпитан, разправяха колегите му.

Много по-сериозен повод за приказки из уайтхолските пазарища се създаде вследствие инцидента с „къртачите“ — техниците по подслушвателната техника. В нито едно ведомство не се сещаха за по-въпиюща проява на протежиране. Боже мой! Да им имам нахалството на тези шпиони! Мартиндейл, който от цяла година чакаше да ремонтират личния му кабинет и да го проверят, подаде оплакване пред ресорния си заместник-министър. Внесе му го лично. Да не го четат преди това секретарките. По подобен начин постъпи и събратът му от Министерството на отбраната, а така също — но само донякъде — и Хамър от Министерството на финансите, с тази разлика, че Хамър или забрави да внесе своето, или просто размисли в последния момент. И ги тревожеше не толкова въпросът за спазването на определения ред или за придържането към някакви принципи. А за разхищението на обществени пари. Та нали именно по личното настояване на Джордж Министерството на финансите беше одобрило преди време подмяната на половината електрически инсталации в Цирка. Но явно параноята на Джордж на тема „подслушване“ нямаше граници. На всичко отгоре щатната бройка на къртачите не беше попълнена и те заплашваха да стачкуват заради необходимостта да полагат извънреден труд в небогоугодно време и за какво ли не още! И изобщо надали можеше да се избере по-неподходящ момент.

— И какво стана в крайна сметка? — мъчеха се да напипат точния пулс на събитията маникюрираните пръсти на Мартиндейл. — В четвъртък — нали го помните онзи неочаквано горещ ден, през който всички на практика насмалко щяхме да изпукаме, дори ние тук в „Гарик“ — Джордж се намъкнал при Лейкон и още на последващия ден, в събота — в събота, ви казвам: представяте ли си само извънредният труд колко е струвал! — из Цирка плъзнали бачкатори, които тотално разкъртили стените и пощурили съседите с данданията. Покажете ми, ако обичате, друг, по-очеваден случай на сляпо фаворизиране, откакто… Ами да речем, откакто позволиха на Смайли да назначи наново, против всякаква логика, онази крастава анализаторка на данните за Съветския съюз, онази… Сакс, Кони Сакс беше името й, нали — абе, за преподавателката от Оксфорд става дума — и да се брои за „мамче“, макар тя да няма нищо общо с тях.

Мартиндейл се беше опитал най-дискретно — поне в рамките на собствените си възможности — да проучи дали къртачите са успели изобщо да открият нещо, но се блъсна в стена от мълчание. Макар вероятно да не го съзнаваше, в тайния свят, където информацията е равносилна на пари, Роди Мартиндейл си оставаше бедняк, а вътрешните подробности на тази вътрешноведомствена история бяха известни само на един крайно ограничен кръг хора. А Смайли в действителност беше посетил Лейкон в облицования му с ламперия кабинет с изглед към парка „Сейнт Джеймс“ и въпросният четвъртък наистина беше се оказал необичайно душен есенен ден. Слънцето сипело по пъстрия килим тлъсти снопове лъчи, в които прашинките щъкали така, сякаш били миниатюрни тропически рибки. Лейкон дори си бил съблякъл сакото, макар, разбира се, да не посмял да посегне на вратовръзката.

— Кони Сакс се е заела да изчислява почерка на Карла в аналогични случаи — съобщил Смайли.

— „Почерка“ ли каза? — повторил като ехо Лейкон, все едно притежаването на почерк е своего рода порок.

— Похватите му. Обичайните му методи. Оказва се, че там, където е било осъществимо, Карла е комбинирал къртиците си със слушалки.

— Повтори го на нормален, човешки език, ако обичаш, Джордж.

— Там, където е можело — разяснил Смайли — Карла е подплатявал дейността на своите агенти със звукозаписна техника. — А това, че, според самия Смайли, в сградата не било споменавано нищо, което да подкопае така наречените от него „текущи цели“, изводите били все пак силно обезпокояващи.

Междувременно Лейкон почвал да свиква и с почерка на Смайли.

— И какви са гаранциите в подкрепа на тази доста академична теоретическа постройка? — попитал, впил поглед в безизразните черти на Смайли над молива, който държал като линийка между двата си показалеца.

— Направихме инвентаризация на наличната подслушвателна техника — признал със сбърчено чело Смайли. — И установихме известна липса на вграждаеми устройства. Много от тях са изчезнали по време на преустройството на сградата през шейсет и шеста. — Лейкон мълчал, с цел да го принуди да продължи нататък. — Натоварената с провеждането на ремонта комисия включваше и Хейдън — подхвърлил помирително накрая Смайли. — Бих казал дори, че беше главният й двигател. Та… ако „братовчедите“ дочуят, чашата съвсем ще прелее.

Лейкон беше умна глава и най-малко му трябваше гнева на „братовчедите“ точно тогава, когато целта на всички беше да им загладят перушината. Самият той бил готов да насъска още на мига къртачите. Така или иначе, споразумели се за съботата, когато, без да се допита до никого, Лейкон беше изпратил целия екип — дванайсет души на брой — в две сиви камионетки с надписи „БОРБА С ВРЕДИТЕЛИТЕ“.

И къртачите в действителност бяха изпосъборили де що имаше стени, пораждайки по този начин слуха за разбиването на прословутия команден пост. А те просто се бяха ядосали, че са ги пратили да бачкат през уикенда, и бяха проявили излишна изнервеност, най-вече заради отвратително високата данъчна ставка върху възнагражденията за извънреден труд. Настроението им обаче набързо се оправило, след като още при първоначалната проверка попаднали на осем радиомикрофона — изписани до един от складовете на самия Цирк. Лейкон лично има̀ възможността да се убеди по време на огледа си по каква класическа схема ги е разположил навремето Хейдън. Един като да беше зарязан най-невинно в чекмеджето на неизползвано от години бюро, само дето бюрото се намираше най-случайно в шифровалния отдел. Втори събираше прах върху стара кантонерка в заседателната зала на петия етаж, наричана на жаргона на службата „говорилнята“. Трети, в проява на типичното за Хейдън въображение, беше натикан зад казанчето в съседната тоалетна за старшите служители. Второ претърсване, което включваше и носещите стени, изнамери още три сонди, зазидани в конструкцията по време на строителните работи в комплект с пластмасовите тръбички, които отвеждали звука до тях. Къртачите ги бяха подредили като избит дивеч. Умрели, както можеше да се очаква, но несъмнено монтирани от Хейдън и настроени на честоти, каквито Циркът не ползваше.

— Бас държа, че са били минати за сметка на Министерството на финансите — отбеляза Лейкон с възможно най-киселата усмивка, докато опипваше жичките, които захранвали микрофоните с ток от сградната инсталация. Поне до момента, в който Джордж я беше подменил изцяло. — На всяка цена трябва да уведомя брат Хамър. Ще изпадне във възторг. — Имаше предвид най-заклетия свой враг — уелсеца Хамър.

Следвайки съвета на Лейкон, Смайли организира скромно представление. Нареди на къртачите да активират отново радиомикрофоните в заседателната зала и да пренастроят приемника в една от малкото останали на разположение на Цирка пеленгаторни коли. После покани тримата най-несговорчиви бюрократи от Уайтхол, включително и уелсеца Хамър, да направят с автомобила обиколка на сградата в радиус от осемстотин метра, през което време имаха възможността да слушат предварително записания от Смайли разговор между седналите в говорилнята двама от неговите анонимни помагачи. Дума по дума. Без нито една неясна сричка.

След което Смайли ги накара да положат лично пред него клетва да запазят всичко чуто в абсолютна тайна, а за двоен дикиш ги хвана да подпишат и декларацията, съставена от административно-стопанския отдел с единствената цел да внушава страхопочитание.

Но и способна според Питър Гуилъм да ги накара да държат езика си зад зъбите поне до края на месеца.

— Или за по-кратко, ако междувременно завали — добави кисело Питър.

Но ако за Мартиндейл и колегите му в периферията на Уайтхол беше нормално да живеят в първично неведение за реалностите в света на Смайли, не по-малко изолирани се чувстваха и приближените до трона му. Колкото по-тесни бяха тези кръгове, толкова ставаха и по-малобройни, та поне в началния период до центъра се добираха само неколцина. А Смайли поддържаше обичайното си уединение и след като влезеше в Цирка през мрачния кафяв вход с бдителни „портиери“ на всяко от временно създадените гишета за пропуски. Вратата към миниатюрния му кабинет оставаше затворена в продължение на цели дни и нощи и компания му правеха единствено Питър Гуилъм и черноокия Фон — „момчето за всичко“, който заедно с Питър Гуилъм беше служил като неотлъчна „бавачка“ на Смайли, докато той разконспирираше Бил Хейдън.

От време на време Смайли само кимваше и се измъкваше през задния вход заедно с финия миниатюрен Фон, оставяйки Гуилъм да вдига телефона и да му се обади, ако възникне нещо спешно. Покрай това му поведение „мамчетата“ се сещаха за последните дни на Контрола, който покрай историята с Хейдън почина с разбито сърце на работното си място. Съответно типичните за всяко затворено общество органични процеси породиха нова дума в служебния им жаргон. Разобличаването на Хейдън започна да се нарича „грехопадението“, а историята на Цирка се раздели на две: преди и след грехопадението. А на фона на действителната западналост на сградата — три четвърти празна и тотално съсипана вследствие посещението на къртачите — влизанията и излизанията на Смайли създаваха мрачното усещане за разруха, в което обитаващите я по задължение съзираха в моментите на униние и определен символизъм: съсипят ли нещо къртачите, не чакай да го възстановят. Това според тях вероятно се отнасяше и до Карла, чиято прашна физиономия, окачена на гвоздей от неуловимия им началник, не преставаше да ги дебне изсред сенките в спартанската му тронна зала.

Но и малкото, което знаеха, ги изпълваше с ужас. Дори най-катадневните кадрови въпроси придобиваха чудовищни измерения. На Смайли се падаше да уволнява осветените агенти и да закрива разкритите резидентури; като горкия Тъфти Тесингър в Хонконг например, когото също прибраха, макар и сред най-последните, тъй като служеше сравнително далеч от антисъветския театър на действия.

А из Уайтхол — терен, към който напълно споделяха изпитваното от Смайли недоверие — се носеха приказки, че бил принуден да води какви ли не ужасни пазарлъци във връзка с обезщетенията при пенсиониране и преназначенията. Понеже май имало случаи — и горкият Тъфти Тесингър в Хонконг пак първи им идваше наум, — в които Бил Хейдън награждавал най-умишлено с незаслужени повишения онези негодни за бъдеща оперативна дейност агенти, на които можел да разчита, че няма да самодейничат. Е, как да обезщетиш такъв човек: според действителните му заслуги или според придадената му злоумишлено от Хейдън раздута стойност? Или, в обратния случай, когато Хейдън уволнявал хора по измислени причини, за да осигури собственото си оцеляване? На такива хора полага ли се пълна пенсия? Имат ли правото да бъдат възстановени на работа? Новоиздигнатите на власт след изборите млади министри се чешеха по главите и вземаха смели, но противоречиви решения. В резултат на които на Смайли му се налагаше да приема жалък поток от разочаровани агенти и агентки на Цирка, а за по-голяма сигурност — но вероятно и от естетически съображения — на кадровиците беше възложено да не допуснат нито един от завърналите се от задграничните резидентури да припари до главната сграда.

Освен това Смайли беше забранил категорично всякакви контакти между обречените и помилваните. Поради което кадровиците наеха с неохотната подкрепа на Министерството на финансите в лицето на уелсеца Хамър къща в Блумсбъри, отвориха в нея временна приемна под формата на школа за изучаване на чужди езици („Посещения само с предварително записване“) и настаниха там квартет от касиери и служители от „Личен състав“. Екипът неизбежно си спечели прозвището „Групата в Блумсбъри“ и скоро стана известно, че Смайли ходел там в свободното си време за по час-два на нещо като болнични свиждания и разговарял съчувствено с лица, които виждал за пръв път през живота си. В други случаи, в зависимост от настроението си, мълчал през цялото време, усамотен загадъчно като някакъв Буда в ъгъла на прашната стая за събеседвания.

Кое ли го е подтиквало да действа по този начин? Какво всъщност е търсел? Ако в основата на всичко се е намирал гневът, то трябва да е било същият онзи гняв, който по онова време ги тресеше масово. Понякога се случваше да отмарят сред шеги и клюки в говорилнята в края на напрегнатия работен ден; но щом някой споменеше неволно Карла или къртицата му Хейдън, моментално се възцаряваше ангелско мълчание, което дори старата хитруша и тълкувателка на действията на Москва, Кони Сакс, не беше в състояние да наруши.

Още по-трогателни в очите на подчинените му бяха усилията на Смайли да спаси изпод развалините поне мъничко от агентурните мрежи. В рамките на по-малко от ден след задържането на Хейдън бяха изчезнали всичките девет мрежи на Цирка в Съветския съюз и страните на Източна Европа. Замлъкналите радиовръзки и пресъхналите канали за свръзка навеждаха единствено на мисълта, че и малкото действително верни агенти на Цирка сред тях са били арестувани още същата нощ. Смайли обаче се противопоставяше яростно на това елементарно обяснение и с не по-малка категоричност отказваше да допусне, че както Карла, така и московският Център са способни на неуязвима ефикасност, всеобхватност или логика.

Затова и не преставаше да врънка и Лейкон, и „братовчедите“ в просторния анекс към американското посолство на Гровнър Скуеър да не прекратяват подслушването на честотите за радиовръзка с агентите и въпреки ожесточените протести на Външното министерство (водени, както винаги, от Роди Мартиндейл) уреди с чуждестранните редакции на Би Би Си да включат в програмите си отворени съобщения, с които нареждаше на всеки чул ги оцелял агент, комуто е известна кодовата дума, да се спасява поединично. За всеобща изненада, постепенно взеха да се появяват едва забележими признаци на живот, като накъсани послания от друга планета.

Първо братовчедите, в лицето на своя подозрително безцеремонен резидент Мартело, съобщиха от Гровнър Скуеър, че двама британски агенти — мъж и жена — били прехвърлени по американски спасителен канал до стария черноморски курорт Сочи, където ги чакала малка лодка за провеждане на така наричаната упорито от хората на Мартело „операция по ексфилтриране“. Полученото описание съответстваше на семейство Чураеви — ключови членове на мрежата „Съзерцание“, която беше покривала Грузия и Украйна. Така че, без да чака одобрение от Министерството на финансите, Смайли възкреси пенсионирания Рой Бланд — широкоплещест бивш марксист диалектик, някогашен оперативен агент и водещ офицер на мрежата. Постави на разположение на пострадалия силно от грехопадението Бланд също извадените от нафталина две бивши протежета на Хейдън — Де Силски и Каспар, — хора с опит в следенето на руснаци, и ги назначи за резервна група по посрещането на бегълците. Тримата още не бяха слезли от военнотранспортния британски самолет, когато се получи съобщение, че Чураеви били застреляни на излизане от пристанището. Операцията по ексфилтрирането претърпяла провал, признаха „братовчедите“. Мартело позвънил лично по телефона на Смайли да му изкаже съболезнованията си. Беше посвоему свестен човек и подобно на Смайли, боец от старата школа. Разговорът провели през нощта, докато навън се леел проливен дъжд.

— Не го изживявай чак толкова тежко, Джордж — предупреждавал го с утешителен тон Мартело. — Чуваш ли какво ти говоря? Да си оперативен агент не е като да си чиновник, и ние двамата с теб нямаме право да забравяме тази разлика. Иначе ще откачим. Не можем ги опази поединично. Това не е работа на пълководеца. Недей забравя този факт.

Питър Гуилъм, присъствал на целия този разговор, впоследствие се кълнеше, че Смайли изобщо не реагирал по какъвто и да било видим начин; а Гуилъм го познаваше отблизо. Но че само десет минути по-късно, без никой да го забележи, се измъкнал нанякъде, а широкият му шлифер липсвал от закачалката. Върнал се едва след разсъмване, целият вир-вода, носейки през лакът шлифера. Преоблякъл се, седнал пред бюрото си, но когато Гуилъм по своя инициатива влязъл на пръсти да му поднесе чая, заварил господаря си в особено неловко положение: Смайли седял сковано, със свити юмруци от двете страни на старо томче с немска поезия, и тихо плачел.

Бланд, Каспар и Де Силски молеха най-горещо да ги върнат на старите им длъжности. Цитираха случая с дребния унгарец Тоби Естерхази, който някак си се беше сдобил с преназначаване, и настояваха със самите тях да се отнесат по същия начин. Напразно. Изпратиха ги пак в пенсия и повече не отвориха дума за тях. Несправедливостта поражда несправедливост. Колкото и да се бяха компрометирали, все можеха да допринесат някаква полза, но Смайли не пожела да чуе повече имената им — не само тогава, но и после, и изобщо. Така се стигна до надира в периода непосредствено след грехопадението. При което мнозина — както от Цирка, така и външни лица — решиха, че са чули заключителния удар на тайното сърце на Англия.

По стечение на обстоятелствата обаче, съдбата поднесе на Смайли малка утеха само няколко дни след този провал. Посред бял ден във Варшава укрил се главен агент от Цирка, успял да чуе съобщението по Би Би Си и се отправил директно към британското посолство. Благодарение на съвместното лобиране от страна на Лейкон и Смайли и въпреки усилията на Мартиндейл, успели да го качат още същата вечер на полет до Лондон в качеството му на дипломатически куриер. Смайли обаче отказа да повярва на представената му от агента легенда и го предаде на инквизиторите от Цирка, които, зажаднели за свежа плячка, насмалко да го убият, но в крайна сметка обявиха, че бил чист. Уредиха му да се пресели в Австралия.

По-нататък току-що овластеният Смайли се видя принуден да направи преоценка на вече осветените пред обществото подразделения на Цирка в страната. Инстинктът му подсказваше да закрива всичко наред: и явочните квартири, станали вече съвсем явни и опасни; и „яслата“ в Сарат, където по традиция инструктираха и обучаваха агентите и новопостъпилите; и експерименталните звукозаписни лаборатории в Харлоу; и школата по химия в Аргайл; и морското училище при устието на река Хелфорд, където бивши моряци се упражняваха в черната магия на мореплаване с малки съдове, сякаш изпълняваха ритуалите на забравена религия; и базата за далекосъобщения в Кентърбъри. Него ако го питаха, за закриване беше и централата на спецовете кодоразбивачи в Бат.

— Махаме всичко наред — заявил по време на едно от посещенията си в кабинета на Лейкон.

— А после? — запитал Лейкон, озадачен от решимостта, която беше станала още по-видима у Смайли след онзи провал в Сочи.

— Почваме от нулата.

— Разбирам — казал Лейкон, което, естествено, означавало, че нищо не му било ясно. По време на разговора не спрял да изучава изпратените му от Министерството на финансите листове с числа.

— По необяснима за мен причина „яслата“ в Сарат се води към бюджета на военните — констатирал замислено Лейкон. — И няма нищо общо с твоя змийски фонд. А разходите за Харлоу се поемат от Министерството на външните работи, където, сигурен съм, отдавна са забравили за този факт. Школата в Аргайл е под крилото на Министерството на отбраната и силно се съмнявам дали изобщо подозират за съществуването й. Кентърбъри е към пощите, а Хелфърд — към военноморския флот. С огромно удоволствие отбелязвам, че към бюджета на Министерството на външните работи се числи и Бат, въпреки особеното мнение на Мартиндейл, вписано преди шест години и също избледняло в официалната памет. Което ще рече, че на нас не ни костват нищичко. Не съм ли прав?

— Но са абсолютен баласт — запънал се Смайли. — Но докато ги има, не можем с нищо друго да ги сменим. Сарат отдавна замина на кино, Хелфърд замира, Аргайл е станала за смях. А що се отнася до кодоразбивачите, те от пет години работят почти непрекъснато в полза на Карла.

— „Карла“ ще рече московският Център, нали така?

— Не. Имам предвид отдела, отговарял за Хейдън, плюс още половин дузина други…

— Разбирам те напълно. Но ако не възразяваш, нека се придържаме към установените институции, а не да падаме на личностно ниво, заради което после ще се срамуваме. Нали точно в това е смисълът на институциите, все пак? — И Лейкон зачукал ритмично с края на молива по бюрото. Чак по някое време вдигнал глава и огледал въпросително Смайли. — Да, в крайна сметка именно ти си главният ни градинар в момента, Джордж, така че от теб зависи какво ще подкастряш и какво ще изкорениш. Но изпитвам ужас от мисълта какво би сторил, ако се развилнееш с брадвата си и по моята част от градината. Тези подразделения са изключително ценни активи. Премахнеш ли ги сега, никога няма да успееш да ги възстановиш. По-късно, като стъпиш отново на крака, може и да ги продадеш и да се сдобиеш с нещо по-свястно. Но не бива да се освобождаваш от тях в сегашната пазарна криза, нали ме разбираш? По-добре изчакай да дойде време, в което ще ти донесат печалба.

Макар и неохотно, Смайли се беше преклонил пред така дадения му съвет.

И на връх всичките струпали му се главоболия се стигна до онова мрачно понеделнишко утро, в което извършваната от Министерството на финансите ревизия разкри сериозни пропуски в управлението на змийския фонд на Цирка през петте години, предшествали замразяването на фонда вследствие на грехопадението. Смайли се видя принуден да свика импровизиран съд, пред който пенсиониран вече възрастен счетоводител рухна и през сълзи си призна за срамното си увлечение по млада служителка в деловодството на Цирка, по чиято свирка бил играл. После старецът се прибрал у дома и в ужасен изблик на угризение се обесил. Противно на категоричните съвети от страна на Гуилъм, Смайли все пак отиде на погребението.

Но в крайна сметка остава налице фактът, че въпреки цялото крайно неубедително начало Джордж Смайли премина в нападение още от първите седмици след завръщането си.

Атаката, в която тръгна, се основаваше най-вече на философски принципи, на второ място — на теоретични съображения и едва в последна сметка — на драматичната поява на конкретен човек — ненадминатият комарджия Сам Колинс.

Философията беше семпла.

— Задачата на една разузнавателна служба — обяви безпрекословно Смайли — не е да си играе на гоненица, а да доставя разузнавателни сведения на клиентелата си. Не успее ли в това свое начинание, клиентите й ще се принудят да прибегнат до други, не толкова скрупульозни продавачи, а в най-лошия случай — да започнат любителски да самодейничат. При което службата ще започне да вехне. Не излизаш ли на уайтхолската борса, никой няма да се сеща за теб — добави Смайли. — А престане ли Циркът да произвежда, няма да разполага и със стока за натурална размяна нито с „братовчедите“, нито с другите свои посестрими сред службите, с които по традиция е сключвал взаимно изгодни сделки. Не произвеждаш ли — не търгуваш, а щом не търгуваш — умираш.

— Амин — отвърнаха слушателите му.

Именно тази негова теория, или както самият той предпочиташе да я нарича — неговата „изходна презумпция“, — разгледа в говорилнята неофициалното съвещание, което той свика по-малко от два месеца след възцаряването си, със съвсем тесния кръг, от който беше излъчил своите доверени лица. Така че на съвещанието бяха петима: самият Смайли, оръженосецът му Питър Гуилъм, възедрата гадателка по съветските въпроси Кони Сакс в поредния си надиплен тоалет, черноокият помощник Фон по черни гуменки, който боравеше с медния руски самовар и раздаваше бисквитите, и на последно място — Док ди Салис — главният китаист на Цирка, по прякор „Лудия йезуит“. След като направил Кони Сакс, разправяха зевзеците, Господ решил да си почине, затова от останалия му материал бил сътворил Док ди Салис.

Док беше раздърпано, неугледно същество, което можеше да мине по-скоро като маймунката за забавления на Кони, отколкото като неин равностоен колега, а външността му наистина беше на човек със съмнително потекло, като се почне от щръкналите му посребрени коси, които падаха на кичури по мърлявата му яка, и се стигне до влажните му разкривени пръсти на ръцете, напомнящи на кокоши човки и кълвящи по всичко, до което успяваха да стигнат. Обри Биърдсли вероятно щеше да го изобрази как, окован и космат, наднича иззад огромния й кафтан. А Ди Салис беше всъщност виден ориенталист — учен, а в известна степен и герой, тъй като беше прекарал една част от войната в Китай в ролята на вербовчик в името на Бога и Цирка, а друга част — в затвора в Чанги, за радост на японците.

Тази петорка представляваше целият им екип. По някое време щеше да се увеличи, но в началото именно тези петима бяха прочутите кадри; все едно — както се изрази Ди Салис впоследствие — „притежаваха карти на членове на китайската компартия с едноцифров пореден номер“.

Смайли започнал с преглед на опустошенията, което му отнело известно време по същата причина, по която и за плячкосването на град или ликвидирането на маси от хора е необходимо определено време. Просто ги прекарал по всички затънтени улички, които Циркът притежавал, спирайки се на всяка от тях да им демонстрира безмилостно как, по какъв начин, а в много от случаите — и точно в кой момент Хейдън е разголвал тайните му пред съветските си господари. Имал, естествено, преимуществото да е разпитвал лично Хейдън, но се осланял и на първоначалните си разследвания, които го насочили по дирите на Хейдън. Познавал пътя. И въпреки това речта му представлявала малка демонстрация на унищожителен анализ.

— Така че, край на илюзиите — приключил той с остър тон. — Службата ни ще се промени из основи. Възможно е да стане и по-добра, но във всеки случай ще е различна.

И пак му отвърнали с „амин“ и направили унило почивка да се поразтъпчат.

„Най-странното е — щеше да се сеща впоследствие Гуилъм, — че в тези първоначални месеци всички важни събития сякаш се случваха нощно време.“ Говорилнята беше дълго помещение под наклонените покривни мертеци, а през капандурите й не се виждаше нищо, освен оранжевеещия нощен небосвод и горичката от ръждясали радиоантени — реликви от войната, които никому не беше дошло наум да демонтира.

— Изходната ни презумпция — напомнил им Смайли, след като повторно заели местата си — е, че Хейдън не е действал нито веднъж против интересите на Цирка без предварително задание и че тези задания е получавал лично от един-единствен човек — Карла.

Тоест приемало се от самото начало, че като е поставял задачите на Хейдън, Карла му е разкривал пропуските в знанията на московския Център; и че като е заповядвал на Хейдън да замете определени разузнавателни данни, достигнали по някакъв начин до Цирка, или като му е нареждал да ги омаловажи, да ги изопачи, да им се надсмее, та дори и изобщо да спре разпространението им, Карла всъщност му е подсказвал кои тайни е искал да не бъдат разкривани.

— Тоест, дарлинг, от нас се иска да направим обратната засечка, нали така? — измърморила Кони Сакс, чиято съобразителност я извеждала, както винаги, доста пред останалите.

— Точно така, Кони. Именно по този начин ще трябва да постъпим — отвърнал й сериозно Смайли. — Като направим обратната засечка. — И продължил да им изнася лекцията си, оставяйки Гуилъм още по-объркан отпреди.

И само най-подробното картиране на разрушителния маршрут на Хейдън (на „дирите му“, както се изразил Смайли), само най-точният опис на изискваните от него преписки и досиета, само възстановяването — с цената на цели седмици изтощителен труд, ако се налага — на събираните най-старателно от подразделенията на Цирка разузнавателни данни и сравняването на подробната им разбивка с онази на данните, които Хейдън е разпространявал сред клиентите на Цирка на уайтхолската борса — само това щяло да им позволи да направят обратните засечки (както съвсем уместно ги нарекла Кони) и да определят отправната точка на Хейдън, а оттам — и онази на Карла. Така казал Смайли.

И едва след като извършели правилно обратната засечка, пред тях щели да се разкрият най-неочаквани възможности и Циркът щял да съумее, противно на всички външни очаквания, да овладее отново инициативата — или, както се изразил самият Смайли, „да действа, а не само да противодейства“.

Или както шеговито описа впоследствие изходната му презумпция Кони Сакс: „Пак ще търсим поредния проклет Тутанкамон: Джордж Смайли ще ни свети с фенера, а ние, нещастниците, ще копаем“.

Разбира се, на този етап Джери Уестърби все още не се беше появил дори като блясък в оперативното им оченце.

И те тръгнаха в бой още на другия ден: в единия ъгъл — възедрата Кони, а в другия — свадливия Ди Салис. При което Ди Салис заяви с носов, подигравателен тон, но и с изключителна острота:

— Е, веднъж и ние да знаем какво точно се иска от нас.

Съответните им групи бледолики копачи разделиха архива на две. Съветският съюз и сателитите му отидоха при Кони и „нейните болшевики“, както им викаше тя. А при Ди Салис и неговите „жълти заплахи“ — Китай и Третият свят. Всичко останало, от рода на агентурните сведения за потенциалните съюзници на страната, влезе в специален раздел „изчакващи“, за евентуално по-нататъшно проучване.

И те като Смайли се трудеха по всяко време на денонощието. Служителите в стола се оплакваха, портиерите заплашваха, че ще стачкуват, но постепенно ентусиазмът на копачите обзе и помощния персонал и те престанаха да роптаят. Нещо повече — създаде се атмосфера на шеговити задявки. Под влиянието на Кони сътрудници, които почти никой не беше виждал да се усмихват, изведнъж почнаха да си разменят епитети от речника на великите си обекти на изследване от света отвъд Цирка. „Страхливите псета на царисткия империализъм“ се гордееха с това, че пият безвкусните си кафета със „сталинистките разколници, отцепници и шовинисти“.

Най-забележително от всички обаче разцъфтя Ди Салис, който накъсваше нощния си труд с кратки, но енергични сеанси на масата за пинг-понг, предизвикваше всеки новодошъл и подскачаше като колекционер на пеперуди, хукнал подир някой рядък екземпляр. Скоро се появиха и първите плодове и им дадоха допълнителен импулс. Не мина и месец, и излязоха първите три доклада, разпространени с огромно притеснение сред изключително тесен кръг от читатели и похвалени дори и от скептично настроените „братовчеди“. След още месец подвързаното в твърди корици резюме с многословното заглавие „Текущ доклад за пропуските на съветското разузнаване по отношение на потенциала на НАТО да нанася удари «вода-въздух»“ им завоюва дори неохотните аплодисменти на организацията майка на Мартело в Лангли, в щата Вирджиния, последвани от възторженото обаждане на самия Мартело по телефона.

— Ама и аз откога съм им заповтарял, Джордж! — възклицаваше той с такава сила, че телефонът едва ли не се оказваше излишен лукс. — Все това им напилвах: „Циркът няма да се изложи“. Ама кой да ме чуе? Абе, да вървят на майната си!

В същото време — понякога в компанията на Гуилъм, друг път под грижите на безмълвния Фон, Смайли се отдавал на тъмни странствания дотогава, докато не се строполял полумъртъв от изтощение. След което продължавал напред, в преследване на целта си. По цял ден, че и по цяла нощ понякога, се скитал из графствата около Лондон да разпитва бивши служители на Цирка и пенсионирани агенти.

На моменти — в Чизик, да речем, приседнал на крайчеца на стола в офиса на евтина туристическа агенция и разговарящ полугласно с бившия полски полковник от кавалерията, уреден там на чиновническа длъжност — имал чувството, че е мярнал целта, но щом се приближал към нея, тя, като някакъв мираж, се изгубвала. Същата надежда събудил у него и судетският чех в магазина за радиоапарати втора употреба в Севъноукс, но когато двамата с Гуилъм се върнали, забързани, да потърсят потвърждение на чутото в архивите на Цирка, установили, че всички действащи лица са вече покойници и нямало друг, който да ги поведе нататък по следата. И все в преследване на същата неуловима цел, Смайли трябвало да изтърпи обидното отношение на собственика на частна конеферма в Нюмаркет — заможен, но вироглав шотландец и протеже на предшественика на Смайли, Алълайн, — чиито приказки насмалко да подтикнат вбесилия се Фон към насилие. Завърнал се в кабинета си, поискал да му донесат наличната документация, след което светлинката отново угаснала.

Тъй като последният, но неизречен на глас постулат в изложената от Смайли в говорилнята изходна презумпция гласял: нямало нищо уникално в заложения от Хейдън капан, в който накрая попаднал и самият той. И че в крайна сметка падението на Хейдън не се е дължало на документални пропуски, нито на манипулирането на получаваните сведения или „изгубването“ на неудобни преписки. А че Хейдън бил станал жертва на паниката. Със спонтанната си намеса в неизвестна им на този етап конкретна операция Хейдън поставил в огромна опасност или себе си, или може би друг агент на Карла, поради което е бил принуден да я потуши въпреки прекомерния риск.

А Смайли разчитал да попадне на повторение тъкмо на този трик. И точно затова и той, и помощниците му в приемната в Блумсбъри не преставали да ровят около този въпрос — не директно, а със заобикалки: „Имаше ли по време на оперативната ви дейност случай, при който ви възпрепятстваха ненужно, по ваше мнение, да тръгнете подир определена оперативна следа?“.

И не друг, а елегантният Сам Колинс цъфна един ден в отговор на поканата за спокоен разговор по смокинг, с вечната си кафява цигара и старателно подстригани мустачки, и обяви с разгулната си усмивка:

— Така като питаш, драги: да, имаше.

Но, както винаги, и зад поставения въпрос, и зад жизненоважния отговор на Сам прозираше внушителната фигура на търсачката на руско злато мис Кони Сакс.

И, както винаги, зад Кони мержелееше вечно мъглявата фотография на Карла.

— Кони напипва нещо, Питър — прошепнала тя на Гуилъм късно една нощ по вътрешната телефонна връзка. — Този път ти гарантирам: нещо много съществено.

Не че за пръв път попадала на следа, дори не и само за десети, но този път коварният й инстинкт й подсказвал мигновено, че е налучкала „самата истина, дарлинг, повярвай на старата Кони“. А след като чул от Гуилъм новината, Смайли прибрал преписките си под ключ, разчистил бюрото и наредил:

— Добре, викни я да дойде.

Кони беше огромна накуцваща хитра жена, дъщеря на университетски преподавател, сестра на университетски преподавател, самата тя също с известни академични заслуги, позната сред по-старите служители като „Матушка Россия“. Легендата твърдеше, че Контрола я вербувал по време на партия бридж още на времето, когато правела първите си стъпки във висшето общество, през същата вечер, в която Невил Чембърлейн обещал „мир за нашето време“. Но една от първите и най-благоразумни стъпки на Хейдън, веднага след като дойде на власт благодарение на осигурената му от неговия покровител Алълайн попътна струя, беше да я отпрати в пенсия.

Не за друго, а защото Кони познаваше московския Център по-издълбоко дори от повечето блъскащи в него „клети твари“, както тя обичаше да ги нарича, а най-голяма радост й доставяше частната армия от къртици и вербовчици на самия Карла. Нямаше навремето доклад от разпита на съветски изменник, който да не беше минал през разкривените от артрита пръсти на Матушка Россия; нито един провокатор не се беше доближавал до разкрит вербовчик от хората на Карла, без Кони да го е запознала старателно и с най-малките подробности от хореографията на жертвата; през прекараните почти четирийсет години на бойна вахта нейното изтерзано от болки тяло не беше оставило да му се изплъзне и най-незначителният слух, наврян незабавно някъде сред вехториите на всепобиращата й памет и извикан на повърхността в мига, в който й потрябваше. Ненапразно веднъж, в признак на нещо като отчаяние, Контрола бе сравнил ума на Кони с гърба на огромен плик.

Освободената от работа Кони се върна в Оксфорд и рухна окончателно. Когато Смайли дойде след време да я реабилитира, единственото й занимание беше кръстословицата в „Таймс“ и ежедневната й доза от две бутилки.

Но през въпросната едва ли не историческа нощ, когато Кони завлякла някак си огромното си тяло по коридора на петия етаж до далечния кабинет на Джордж Смайли, била пременена в чист сив кафтан, мацнала си била малко розово червило, доближаващо се до естествения цвят на устните й, и цял ден не била близвала нищо, освен чашка отвратителен ментов тоник, чиято воня я следвала неотлъчно. Всички бяха единодушни впоследствие в оценката си, че от самото начало от нея се излъчвала определена тържественост. Носела тежка найлонова пазарска торба, понеже беше заклет противник на кожените изделия. В бърлогата й на един от по-долните етажи прибраният от улицата помияр на име Трот, вербуван в пристъп на угризения спрямо покойния му предшественик, скимтял неутешимо изпод бюрото й, докарвайки до бурен бяс споделящия кабинета й Ди Салис, който често отправял по някой и друг таен ритник към псето, а когато се случело да е в по-добро настроение, се задоволявал с това да изрежда пред Кони многобройните вкусни кучешки ястия, които готвели в Китай. На минаване под редицата капандури в едуардски стил Кони отбелязала току-що завалелия късен летен дъжд, бележещ края на продължителното засушаване, и му придала — както впоследствие обясняваше на останалите — ако не библейско, то поне символично значение. Капките тропали като сачми върху покривните плочи и прилепвали по тях нападалите сухи листа. В преддверието „мамчетата“ изпълнявали безучастно задълженията си; привикнали били с поклоненията на Кони, но продължавали да не ги одобряват.

— Милинките ми — измърморила Кони и им помахала леко с ръка, сякаш била член на кралското семейство. — Такава преданост. Такава изключителна преданост.

За да влезе в тронната зала, трябвало да слезе с едно стъпало — непосветените обикновено се спъвали, не обърнали внимание на избелелия предупредителен надпис — и Кони, с нейния артрит, го взела заднешком, сякаш слизала по стълба, а Гуилъм я придържал под лакътя.

Сплел пръстите на пухкавите си ръце върху бюрото, Смайли я наблюдавал как тържествено заизпразвала даровете от найлоновата торба: но не око от тритон или пръстче на новородено (както после разправяше Гуилъм), а цяла поредица маркирани и изпъстрени с бележки преписки — плячката от поредния й пламенен набег из архива за московския Център, който до възкресението й преди няколко месеца събирал благодарение на Хейдън прахоляк в продължението на цели три години. Вадела ги, оглаждала прикачените отгоре им бележки, маркиращи маршрута, по който ловувала из документите, от лицето й преливала вечната й лъчезарна усмивка (пак според описанието на Гуилъм, който от любопитство си зарязал работата и отишъл да гледа), а тя не преставала да мърмори: „Стой там, дявол да те вземе!“ и „Ти пък къде се запиля, да те питам?“, но не, естествено, по адрес на Смайли или Гуилъм, а на самите документи, тъй като Кони възприемаше вътрешно всичко около себе си като живо и потенциално непокорно, независимо дали ставаше дума за кучето й Трот, за изпречил се на пътя й стол, за московския Център или в крайна сметка за самия Карла.

— Да, скъпи мои — обявила тя в един момент. — Вашата Кони си поигра малко на „пътни знаци“. Супер весело изживяване. Напомни ми как по Великден мама криеше по разни места из къщата боядисаните яйца и ни караше нас, момичетата, да ги търсим.

През следващите някъде около три ча̀са, с прекъсвания за кафе, сандвичи и каквито други непоръчвани лакомства им поднасял настоятелно черноокият Фон, Гуилъм се измъчил да следи резките чупки и прибежки в невероятното пътешествие на Кони, стъпило междувременно на съвсем солидна основа благодарение на направените допълнителни проучвания. Връчвала на Смайли листовете така, както се раздават карти: плясвала ги отпреде му, после моментално ги прибирала с разкривените си пръсти, почти лишавайки го от възможността да ги прочете. И през цялото време не преставала да поддържа така нареченото от Гуилъм „дърдорене на петоразреден фокусник“, а иначе казано — „абракадабрата“, характерна за обсебения от занаята си копач.

Доколкото успял да схване Гуилъм, най-важното, което Кони успяла да открие, било наличието на така наречената от самата нея „златна жила“ в московския Център — съветска операция по пране на пари с цел изваждането на тайни средства на светло. Пълните подробности така и оставали мъгляви. Част от информацията дошла от израелския отдел за свръзка; друга част се получила от „братовчедите“, а трета — от покойния вече някогашен главен парижки резидент Стив Макълвор. От Париж следата водела на изток, към „Индокитайската банка“. Пак на този етап документацията била изпратена на Хейдън в „Управление Лондон“, както тогава наричали оперативната дирекция, а оголеният отдел за съветски проучвания на Цирка препоръчал да се проведе задълбочено оперативно разследване на случая.

Лондонското управление обаче сложило кръст на тази идея „поради възможността за осветяване на изключително секретен източник“, както писал в резолюцията си един от раболепните слуги на Хейдън. С това цялата работа приключила.

— „Към дело. Без последствия“ — мърморел Смайли и прелиствал разсеяно страниците. — „Към дело. Без последствия.“ Как пък винаги намираме сериозни причини нищо да не предприемем.

Навън светът спял дълбок сън.

— Точно така, скъпи — промълвила Кони, сякаш се бояла да не го събуди.

Осеяната с папки и досиета тронна зала била придобила по-скоро бедствен, отколкото триумфален вид. Гуилъм и Кони се взирали още цял час безмълвно в пространството или в снимката на Карла, а в това време Смайли проследил най-добросъвестно стъпките й. Светлината на настолната лампа подчертавала подпухналостта на надвесилото се под нея притеснено лице, пръстите му прехвърляли листовете и сегиз-тогиз се вдигали към устните му, за да намокри палеца си. На два-три пъти понечил да я погледне и отворил уста да каже нещо, но Кони имала готов отговор още преди да е произнесъл въпроса си. В съзнанието си тя вървяла редом с него по пътеката.

Когато свършил, Смайли се облегнал на стола, свалил очилата си и ги отрил — но не с широкия край на вратовръзката, както друг път, а с новата копринена кърпичка, подала се от джобчето на черното му сако, тъй като беше прекарал почти целия отминал ден на поредната си помирителна мисия при „братовчедите“. При тази му постъпка Кони изгледала с възторг Гуилъм и размърдала беззвучно устни: „Виж го какъв е сладък!“, любим неин израз по адрес на шефа й, който буквално вбесявал Гуилъм.

Следващите думи на Смайли обаче прозвучали като лек упрек:

— Независимо от всичко, Кони, факт е, че лондонското управление в действителност е изпратило до резидентурата ни във Виентян официално искане за разследване на случая.

— Което обаче е станало, преди да се намеси Бил — отвърнала тя.

Смайли, изглежда, не я чул, ами й подал през бюрото отворена преписка.

— На свой ред и от Виентян са изпратили подробен отговор. Така поне е отразено във входящия лист. Но никъде не го виждам. Къде може да е отишъл?

Кони не си направила труда да поеме подадената й папка.

— В шредера, дарлинг — казала и хвърлила доволен поглед на Гуилъм.

Навън се било съмнало и Гуилъм обиколил помещението да изгаси лампите.

А след обяда през същия ден се отбил в скромния игрален клуб в Уест Енд, където, сред вечната нощ на избрания от самия него занаят, Сам Колинс се борел с несгодите на пенсионерския живот. Гуилъм очаквал да го завари, както винаги, да инспектира следобедния сеанс на масата за бакара chemin de fer, затова се изненадал, когато го въвели в пищно обзаведен офис с надпис „Управител“. Сам се бил настанил зад луксозно бюро с доволната усмивка на преуспял човек през дима на обичайната му кафява цигара.

— Какво, по дяволите, става, Сам? — прошепнал театрално Гуилъм и се престорил, че се оглежда притеснено. — Да не си станал шеф на мафията? Боже Господи!

— Е, не се наложи чак дотам да стигна — отвърнал Сам със същата самодоволна усмивка. Навлякъл шлифер върху смокинга и повел Гуилъм по коридора. През аварийния изход излезли на улицата и се настанили на задната седалка на чакащото Гуилъм такси, а самият Гуилъм не можел да се начуди в себе си на степента, до която Сам се бил замогнал.

Всеки агент има свой си начин да прикрива чувствата си; номерът на Сам беше да се усмихва, да пуши по-бавно и да изпълва очите си с тъмен блясък на особено задоволство, докато приковаваше с тях събеседника си. Сам беше специалист по Азия, от старата школа в Цирка, с дългогодишен оперативен стаж: пет години в Борнео, шест в Бирма, още пет в Северен Тайланд и последно три в столицата на Лаос, Виентян — легендиран навсякъде, естествено, като общ търговец. Тайландците на два пъти го бяха подлагали на сериозен разпит, но накрая го бяха пуснали. От Саравак му се беше наложило да се измъкне по терлици. Дойдеше ли му музата, можеше да разправя до безкрай за пътешествията си сред северните планинци и племето шан, но рядко изпадаше в подобно настроение. Сам също беше пострадал покрай Хейдън. Преди около пет години ленивата му интелигентност беше направила Сам сериозен кандидат за повишение на петия етаж — дори според някои за поста на самия шеф, — но Хейдън беше застанал на страната на нелепия Пърси Алълайн. Така че вместо власт Сам получи възможността да гние на терена до момента, в който Хейдън намери повод да го отзове и да го уволни за някакво измислено провинение.

— Сам! Колко мило от твоя страна да ме посетиш! Сядай, сядай — посрещнал го с необичайна жизнерадостност Смайли. — С какво да те почерпя? Сега в коя част на твоето денонощие се намираме? Да не ти е време за закуска?

За най-голямо объркване на преподавателите му, които дотогава го бяха смятали за полуидиот, Сам беше завършил Кеймбридж с главозамайваща отлична оценка по английски. Постигна го единствено благодарение на паметта си, утешаваха се взаимно професорите след това. По-отракани хора обаче твърдяха нещо съвсем различно: Сам успял да завърже любовна връзка с невзрачно момиче от изпитния борд, чрез което успял да се сдобие, наред с други приятности, и с въпросите за изпита.

4 Замъкът се пробужда

Смайли се заел да опипва почвата около Сам — а Сам, който си падаше по покера, заопипвал терена около Смайли. Някои агенти, особено най-досетливите, намират някаква перверзна гордост в това да не виждат цялостната картина. Тяхното умение се проявява в сръчното боравене с недоизяснените неща, но упорито отказва да отиде по-далеч. Тъкмо такава склонност личеше и у Сам. След като прочел туй-онуй от досието му, Смайли първо го изпитал върху няколко стари случая, които били напълно безобидни, но му дали представа за сегашното предразположение на Сам и потвърдили способността му да възпроизвежда с точност миналото. А се срещнал на четири очи със Сам, тъй като присъствието на други хора щяло да промени хода на играта — независимо дали щяла да стане повече или по-малко динамична, просто нямало да е същата.

Впоследствие, когато историята се изяснила почти изцяло и оставали само няколко уточняващи въпроса, Смайли в действителност привикал от подземията Кони и Док ди Салис и позволил и на Гуилъм да присъства. Но това било после, а засега Смайли съвсем сам изпитвал паметта на Сам, спестявайки му изцяло факта, че цялата документация по случая била унищожена и че след смъртта на Макълвор Сам бил останал единствен свидетел на конкретни ключови събития.

— А имаш ли спомен, Сам — подхванал Смайли, след като по някое време решил, че е настъпил подходящия момент, — да си получавал в един момент във Виентян запитване от нас в Лондон по повод определени парични потоци от Париж? Предполагам, че е било най-обикновено запитване, нещо от рода на „потвърдете или опровергайте на база оперативни сведения, без посочване на източници“. Нещо да се сещаш така?

Пред себе си държал лист с бележки, така че този му въпрос не изпъкнал с нищо сред мудния поток от останалите. Нещо повече: докато го задавал, Смайли изобщо не погледнал Сам, а дори си отбелязвал нещо с молива. Но така, както човек чува по-добре със затворени очи, Смайли усетил, че вниманието на Сам се заострило; в смисъл че Сам леко изпружил нозе, после ги кръстосал, а жестовете му почти замрели.

— Ежемесечни преводи в „Индокитайската банка“ — отвърнал Сам след подходяща пауза. — Солидни суми. Произхождащи от задгранична канадска сметка в парижкия й филиал. — И изрецитирал номера на сметката. — Плащания, извършвани през последния петък на месеца. Първото направено някъде около януари седемдесет и трета. Разбира се, че ги помня.

Смайли усетил мигновено готовността на Сам да води продължителна игра. Спомените му били ясни, но информацията оскъдна — по-скоро начален анонс, отколкото откровен отговор.

Без да вдига глава от бумагите, Смайли попитал:

— Нали няма да възразиш, ако позадълбаем малко на тази тема, Сам? Поради наличието на известни несъответствия в отчетите ми се ще да изясня докрай твоята гледна точка.

— Разбира се — повторил Сам и дръпнал спокойно от кафявата си цигара. Наблюдавал и ръцете на Смайли и периодически, със заучено безразличие, очите му, но без да се задържа дълго върху им. Докато Смайли полагал максимални усилия да не забравя всичките изкушения, пред които е изправен оперативният агент. Допускал, че Сам може да търси оправдания за нещо, нямащо никаква връзка със случая. Да е „понарисувал“ отчетите за разходите си например и сега да се бои да не го изобличат. За по-безопасно да е съчинил изпратените тогава сведения. Като стигне на годините на Сам, оперативният агент започва да мисли най-вече как да опази собствената си кожа.

Но не изключвал и противоположното: Сам да се е разпрострял в разследването си извън границите на възложената му от лондонското управление задача; да е бил принуден да се обърне към търговците на сведения, за да не му се наложи да върне безполезен отговор. Да е сключил сепаративна сделчица с местните „братовчеди“. Или да е станал жертва на шантаж от страна на местните служби за сигурност — да е бил „подпален от ангелите“, както се казваше на жаргона в Сарат, — при което е избрал да води двойна игра, че хем да оцелее щастливо, хем от Цирка да не му отнемат пенсията. Ако искал да проумее действията на Сам, Смайли трябвало да бъде нащрек спрямо всички тези и безбройните други варианти. Да наблюдаваш света от бюрото си не е никак безопасно.

Така че задълбали, следвайки направеното от Смайли предложение. Запитването на Лондон за оперативни данни, обяснил Сам, било формулирано по установения начин, горе-долу така, както го бил описал Смайли. Показал му го стария Макълвор, който до преместването му в Париж бил резидент на Цирка в посолството във Виентян. По време на вечерна среща в тайната квартира. Която преминала най-нормално, при все че руският аспект се набил на очи от самото начало, а самият Сам си спомнил как веднага бил казал на Мак: „В Лондон вероятно смятат, че става дума за змийския фонд на московския Център“, тъй като успял да мерне още в уводната част на шифрограмата кодовото название на отдела за съветски изследвания на Цирка (при което Смайли отбелязал, че изобщо не му било работа на Мак да показва грамата на Сам). А Сам се сетил и за това, какво бил отговорил Мак на забележката му: „Сгрешиха, че изхвърлиха старата Кони Сакс“. С което Сам бил напълно съгласен.

Иначе заръката, разправял Сам, се оказала съвсем лесно изпълнима; той вече имал свой човек в „Индокитайската“ — сигурен човек, да го наречем „Джони“.

— Споменат ли е в донесенията, Сам? — поинтересувал се възпитано Смайли.

Сам избегнал да даде пряк отговор на въпроса му, а Смайли решил да уважи нежеланието му. Не се е родил още такъв оперативен агент, който да регистрира всичките си контакти с централата, а още по-малко пък да иска да бъдат одобрени. Така както илюзионистът пази своята тайнственост, и оперативните агенти са по рождение склонни — по най-различни причини — да не издават източниците си.

На Джони можело да се разчита, наблегнал Сам. Изградил си бил реноме в хода на няколко случая с търговия с оръжие и наркотици, така че Сам бил готов да се закълне в него по всяко време.

— И с такива истории ти се налагаше да се занимаваш, така ли, Сам? — попитал уважително Смайли.

Явно Сам е заработвал допълнително за сметка на местното бюро за борба с наркотиците, отбелязал си наум Смайли. Не че и други оперативни агенти не го вършеха, някои дори и със съгласието на централата; в техните очи такава дейност не се различаваше особено от търговията с промишлени отпадъци. Считаха я за полагаща им се придобивка. Тоест нищо драматично, но Смайли решил да съхрани за всеки случай информацията.

— Джони беше свестен — повторил Сам с предупредителна нотка в гласа.

— Вярвам ти напълно — отговорил не по-малко любезно Смайли.

Сам подел отново разказа си. Обадил се на Джони в „Индокитайската“, пробутал му за прикритие някаква измишльотина, че да не се разприказва, и само след няколко дни Джони, който всъщност бил най-обикновен чиновник на гише, успял да провери счетоводните дневници и да изрови съответните авиза и по този начин Сам си изяснил първия етап от движението на парите.

Ето как поначало се е действало, разправяше Сам:

— Всеки последен петък от месеца по телекса от Париж пристига паричен запис на името на някой си мосю Деласю с временен адрес хотел „Кондор“ във Виентян, платим при представяне на паспорт с указания номер. — И Сам изредил съответните цифри пак без да се запъне. — Банката изпраща уведомлението, Деласю се явява рано сутринта в понеделник, изтегля сумата в брой, слага парите в куфарче и си заминава. И тук следата се прекъсва — заключил Сам.

— А сумата каква е?

— В началото скромна, но бързо нараства. После продължи да расте, а накрая порасна още малко.

— До каква стойност?

— Двайсет и пет хиляди щатски долара, в едри купюри — отвърнал Сам, без да му трепне окото.

Веждите на Смайли леко се повдигнали.

— На месец? — попитал с весело учудване.

— Играеше се на едро — съгласил се Сам, после потънал в лениво мълчание. Интелигентните хора, чиито умствени способности не се използват докрай, притежават някакво особено напрегнато излъчване, което невинаги успяват да потиснат. Затова са и изправени пред много по-голям риск в сравнение с по-глупавите им колеги, когато ги поставят срещу светлината на прожектора. — Ти какво, драги? Изпитваш ме върху документираното ли?

— Върху нищо не те изпитвам, Сам. Но много добре знаеш какво става в подобни моменти. Човек е готов да се хване за сламката и се ослушва накъде вее вятъра.

— Разбира се — съгласил се със съчувствие Сам и след известна размяна на погледи, изразяващи взаимно доверие, пак подел разказа си.

Следващата му стъпка, разправял Сам, била да се позаинтересува от хотел „Кондор“. Тамошният портиер бил редовен второстепенен източник на платена информация за всички от занаята. Нямало отседнал при тях човек с името Деласю, но администраторът с готовност си признал, че получил скромно възнаграждение срещу съгласието си да осигури на господина адресна регистрация. И още през следващия понеделник — който, за щастие, се падал точно след последния петък от месеца, пояснил Сам, — с помощта на своя човек Джони Сам се задържал в банката „да осребрява пътнически чекове и какво ли не още“, така че имал възможността да наблюдава „от първия ред“ как въпросният мосю Деласю пристигнал тържествено, представил френския си паспорт, преброил сумата, преди да я положи в куфарчето, и си заминал с изчакалото го такси.

А във Виентян, пояснил Сам, таксито било изключително рядко срещащо се животно. Всеки, който държал да изпъкне сред обществото, се обзавеждал с кола с шофьор, от което можело да се заключи, че Деласю не желаел да прави никому впечатление.

— Дотук добре — завършил Сам, наблюдавайки с интерес какво си записва Смайли.

— Дотук много добре — поправил го Смайли. По подобие на своя предшественик Контрола, и Смайли никога не ползвал бележник, а пишел на отделен лист, и то само върху стъклената повърхност на бюрото, която Фон лъскал два пъти дневно.

— Следвам ли дотук документацията, или почнах да се отклонявам? — попитал Сам.

— Засега се движиш плътно по курса, Сам — отвърнал Смайли. — А аз по-скоро се радвам на подробностите. Каквито, както знаеш, обикновено липсват в документите.

Още същата вечер, продължил Сам, пак с помощта на резидента Мак, огледал дълго и задълбочено снимките на местните руснаци в полицейския архив и успял да разпознае сред тях неприятната физиономия на втория секретар (търговски представител) към съветското посолство във Виентян — мъж на към петдесет и пет години, стойка на военен, неосъждан, с изписани, но непроизносими бащино и фамилно име, поради което бил известен на дипломатическите тържища с названието „Борис Търговския“.

Естествено, Сам и тези непроизносими имена бил запомнил и ги издиктувал буква по буква на Смайли — бавно, че да можел да си ги запише с печатни букви.

— Готов ли си? — заинтересувал се любезно.

— Да. Благодаря.

— Някой да не е забравил картотеката в автобуса, а, драги? — попитал Сам.

— Точно това стана — отвърнал Смайли през смях.

Когато подир месец отново настъпил ключовият понеделник, продължил да разправя Сам, решил този път да действа по-внимателно. Вместо да тръгне лично по петите на Борис Търговския, останал си у дома, а пуснал подире му две от местните „гончета“ — специалисти по уличното следене.

— Само от дистанция — уточнил Сам. — Никакви провокации, никакви отвличания на вниманието, абсолютно чисто. Лаоски момчета.

— От нашите ли?

— С по тригодишен стаж — потвърдил Сам. — И печени — проговорил и скрития в него оперативен агент, за когото всички негови си патета са лебеди.

Та именно тези копои проследили следващото пътешествие на дипломатическото куфарче. Този път таксито — различно от предишното — направило с Борис обиколка на града и чак след половин час го оставило в близост до главния площад, недалеч от „Индокитайската“. Борис Търговския повървял малко пеш, шмугнал се в друга, местна банка и внесъл цялата сума по друга сметка.

— Изобщо веселба — рекъл Сам и запалил нова цигара, без да си направи труда да прикрие колко му е забавно желанието на Смайли да преговаря на глас този така добре документиран случай.

— Голяма веселба — измърморил и Смайли, записвайки си усърдно нещо.

С това, пояснил Сам, цялата история приключила. Спотаил се за две-три седмици да се поуталожат нещата, след което включил помощничката си да нанесе последния удар.

— На име?

Сам му го съобщил. Работеща от дома си старша сътрудничка, обучена в Сарат и също ползваща прикритието на търговската дейност. Въпросната старша сътрудничка изчакала появата на Борис в местната банка, оставила го да си попълни вносната бележка и чак тогава вдигнала малък скандал.

— По какъв повод, Сам?

— Настояла да обслужат първо нея — нахилил се Сам. — А брат Борис, проявявайки се като шовинистична мъжка свиня, настоял на равни права с нейните и се запънал. Разменили си някоя и друга любезност.

Вносната му бележка си лежала пред гишето, обяснил Сам, и по време на изпълнението си старшата сътрудничка успяла да я разчете, независимо че била обърната на обратно. Двайсет и пет хиляди щатски долара в полза на задграничната сметка на някаква смотана авиокомпания, наричаща се „Индочартър Виентян“ АД.

— С активи няколко износени дъгласа DC-3, тенекиена барака, купчина луксозни бланки за писма, тъпа блондинка в приемната и див пилот мексиканец, известен заради внушителния си ръст с прякора Рикардо Малкия — пояснил Сам. После добавил: — И разбира се, с обичайната купчина безименни трудолюбиви китайци в задното помещение.

Смайли в този момент бил наострил уши до такава степен, че и лист от дърво да паднел, щял да се чуе; но вместо това слухът му доловил метафоричното издигане на прегради и усетил моментално по интонацията, по стягането на гърлото, по микроскопичните лицеви и физически признаци типични за преиграното поднасяне на маловажна информация, че още малко му оставало да преодолее отбраната на Сам.

Взел си наум тази бележка, но решил външно да задържи вниманието си още известно време върху смотаната авиокомпания.

— Тоест — подметнал благо — тази компания вече ти е била известна?

Сам изхвърлил ниска карта.

— Виентян, драги, трудно ще мине за гигантски метрополис.

— Но ти си я знаел. Това имам предвид.

— Че то имаше ли някой в града, дето да не познава Рикардо Малкия — нахилил се още по-широко Сам, което подсказало на Смайли, че онзи му хвърля прах в очите. Но решил да го остави да поиграе известно време.

— Опиши ми го този Рикардо — предложил.

— Простак от някогашната „Еър Америка“ на ЦРУ. Виентян беше фрашкан с такива като него. Участвал в тайната война в Лаос.

— И я загубил — отбелязал Смайли, пак записвайки си нещо.

— Без чужда помощ — съгласил се Сам, наблюдавайки как Смайли оставил настрана листа и се пресегнал да извади нов от чекмеджето. — Иначе се ползваше с легендарен статут сред местните. Летял навремето с капитан Роки и тайфата му. Правил е няколко черни курса за „братовчедите“ до провинция Юнан. След края на войната се помотал малко, после се хванал на работа при китайците. В една от фирмите в така наречения „Еър Опиум“. Бяха процъфтяваща индустрия по времето, когато Бил ме отзова в Лондон.

Смайли решил да го остави да потича още малко. Докато Сам си вярвал, че отдалечава Смайли от следата, ченето му щяло да се откачи от приказки; но усетел ли, че Смайли приближава, щял моментално да пусне кепенците.

Така че, след още старателно писане, се ограничил с това да изрече дружелюбно:

— Чудесно. Но дай да се върнем към следващите стъпки на Сам, ако може. Сумата ни е ясна, знаем на чие име е внесена, известен ни е и вносителят. И ти какво предприе оттам нататък, Сам?

Ами, доколкото си спомнял, Сам отделил още ден-два да прецени положението. Тъй като имало няколко особени аспекта, обяснявал Сам с нарастващо самочувствие — разни набиващи се на око дреболийки. На първо място, така да се каже, стоял странният въпрос що за птица ще да е този Борис Търговския? Както вече бил споменал Сам, Борис минавал за действителен съветски дипломат, ако изобщо имало такова животно: не било известно да е свързан с някоя друга фирма. Но се движел без придружител, с личния си подпис се разпореждал с огромни суми, а според скромния опит на Сам, дори само едната от тези подробности била достатъчна, за да подскаже, че си имат работа с шпионин.

— И то не какъв да е, а Шпионин с главно „Ш“. Богат ковчежник, най-малкото полковник, ако не и нещо повече, нали ме разбираш?

— Какви други аспекти, Сам? — попитал Смайли, без ни най-малко да скъсява повода на Сам; без да прави и най-малкия опит да се насочи към онова, което самият Колинс смятал за същността на случая.

— Тези пари не бяха редовни — рекъл Сам. — Имаше нещо гнило около тях. Така поне смяташе Мак. И аз бях на същото мнение. Всички бяхме съгласни по този въпрос.

А Смайли вдигнал главата си по-бавно от всеки друг път.

— Защо? — попитал и приковал Сам с поглед.

— Официалната съветска резидентура във Виентян разполагаше с три банкови сметки на различни места в града. „Братовчедите“ ги следяха и трите. И то от години. Знаеха до цент всяка изтеглена от резидентурата сума, а по номера на сметката им беше известно дори за какво са предназначени парите — за разузнавателна или за подривна дейност. Резидентурата имаше свои куриери за пренасяне на сумите, плюс изискването за три подписа за всяко теглене на сума, превишаваща хиляда долара. Но, ей богу, всичко това е най-подробно документирано, Джордж!

— Сам, дай да си представим, че документация липсва — рекъл най-сериозно Смайли, продължавайки да пише. — Всичко ще ти се изясни, когато му дойде времето. Имай търпение дотогава.

— Щом казваш — съгласил се Сам, а на Смайли му направило впечатление, че и дишането му се поуспокоило; изглежда отново се почувствал на по-твърда почва.

Тъкмо на този етап Смайли предложил да викнат и Кони да слуша, а евентуално и Док ди Салис, тъй като в края на краищата Югоизточна Азия била именно негов вилает. От тактически съображения бил готов да изчака още малко Сам да сподели своята малка тайна; а стратегически погледнато, разправяната от Сам история разпалвала силен интерес. Следователно Гуилъм получил нареждане да ги забере, а Смайли обявил почивка и двамата станали да се поразтъпчат.

— Върви ли работата? — попитал учтиво Сам.

— Малко бавничко — признал Смайли. — Липсва ли ти?

— Този нали е Карла? — загледал се в снимката Сам.

А гласът на Смайли изведнъж станал и надменен, и отнесен.

— Кой? Този ли? Да, същият. Не си прилича особено, но засега само с това разполагаме.

Със същия успех можело да обсъждат някакъв стар акварел.

— Ти лично му имаш някакъв зъб, предполагам — изрекъл замислено Сам.

В този момент пристигнали Кони и Ди Салис, предвождани от Гуилъм, а дребният Фон излишно си направил труда да им държи вратата отворена.

И след като загадката минала временно на заден план, съвещанието им се превърнало в нещо като военен съвет: ловът започвал. Първо Смайли направил рекапитулация на казаното от Сам, като не пропуснал да вметне неволно, че са се договорили да си представят, че липсва каквато и да било документация, което всъщност трябвало да бъде скрито предупреждение към новодошлите. След това Сам поел повествованието оттам, докъдето бил стигнал: от аспектите и дреболийките, които му се били набили в окото, при все че нямало всъщност какво толкова да добави. Понеже дирята прекъснала, щом стигнала до „Индочартър Виентян“ АД.

— „Индочартър“ се явяваше задгранично китайско дружество — обяснил Сам, хвърляйки поглед към Док ди Салис. — Състоящо се предимно от китайци от Шантоу.

— Ау, точно тези от Шантоу пък са най-отвратителните — възкликнал Ди Салис с нещо средно между смях и вопъл, имайки предвид, че най-трудно се поддавали на разгадаване.

— Беше задгранично китайско дружество — повторил Сам и за останалите, — а лудниците в Югоизточна Азия са претъпкани с добросъвестни агенти, които са се мъчили да разплетат съдбата на горещите пари, след като влязат в пастта на живеещите зад граница китайци. — И най-вече, добавил Сам, в устата на китайците от Шантоу и Чаочжоу, които били особен вид хора и контролирали оризовия монопол в Тайланд, Лаос и на още няколко места. А дори и в тази среда, подчертал Сам, „Индочартър Виентян“ АД минавала за класика. Прикритието му на търговец очевидно му осигурило възможност да проучи доста подробно фирмата.

— Първо, акционерното дружество беше регистрирано в Париж — казал. — Второ, според достоверна информация дружеството беше собственост на базирана в Манила благоразумно разпределяща инвестициите си шанхайска търговска компания, която от своя страна беше притежание на регистрирана в Банкок компания от Чаочжоу, а тя на свой ред се отчиташе на някаква абсолютно аморфна организация в Хонконг, наречена „Чайна Еърсий“, чиито акции се търгуваха на местната борса и която притежаваше какво ли не, от флотилии джонки и циментови заводи до състезателни коне и ресторанти. А по хонконгските стандарти „Чайна Еърсий“ минаваше за стабилна търговска къща със стари традиции и добра репутация — обяснявал Сам, — и най-вероятно единственото, което е свързвало „Индочартър“ с „Чайна Еърсий“, е това, че нечий пети по-голям брат имал леля, която била някога съученичка на един от акционерите и му била задължена за нещо.

Ди Салис изразил одобрението си с ново рязко кимване, после сключил кривите си пръсти около свитото си коляно и го придърпал към брадичката си.

Смайли бил затворил очи и като че ли дремел. А всъщност чувал тъкмо онова, което очаквал да чуе: всеки път, щом станело дума за списъчния състав на фирмата „Индочартър“, Сам Колинс заобикалял чевръсто една конкретна личност.

— Доколкото си спомням, ти, Сам, спомена, че във фирмата работели двама некитайци — напомнил му Смайли. — Тъпа блондинка, както се изрази, и пилотът Рикардо.

Сам пренебрегнал безгрижно забележката:

— Рикардо беше абсолютен ненормалник от рода на Мартенския заек. На такива като него китайците не поверяват дори купоните за храна. Истинската дейност се развиваше в задната част на бараката. Именно там внасяха парите, там ги обработваха и от там им се губеха дирите, независимо дали ги получаваха в брой от руснаците, от продажбата на опиума или от друг източник.

Подръпващият нервно ухото си Ди Салис побързал да изкаже съгласие:

— А от там са се появявали отново във Ванкувър, Амстердам, Хонконг или другаде, където са диктували чисто китайските интереси — отбелязал и се загърчи във възторг от собствената си проницателност.

„Сам пак успя да се измъкне“, минало му през ум на Смайли.

— Добре, де — казал. — И какво стана след това, Сам, според твоята авторизирана версия?

— От Лондон прекратиха разследването.

Настъпилото пълно мълчание изглежда подсетило мигновено Сам, че е засегнал силно чувствителен оголен нерв. Така поне излязло според езика на тялото му: нито огледал лицата им, нито издал каквото и да било любопитство. Но в проява на нещо като театрална скромност взел да разглежда съсредоточено лъснатите си официални обувки и елегантните си чорапи и да подръпва замислено от кафявата си цигара.

— И кога точно стана това, Сам? — поинтересувал се Смайли.

Сам упоменал датата.

— Дай да се върнем малко назад. Като все още приемаме, че документация липсва, съгласен ли си? В Лондон до каква степен бяха наясно докъде си стигнал в разследванията си? Това искам да знам. Докладвахте ли им ежедневно — ти или Мак?

„Всички погледи се бяха впили в Сам и нямаше да потрепнат дори ако «мамчетата» в съседната стая гръмнеха някоя бомба“, разправяше впоследствие Гуилъм.

— Е, не — отвърнал небрежно Сам, сякаш задоволявал някакъв каприз на Смайли. Той бил старо куче и открай време се ръководел в оперативната си работа от правилото: първо действаш, после се оправдаваш. Мак също. Ако възприемел обратния сценарий, от Лондон много скоро щели да му забранят дори улицата да пресича, без първо да си е сменил памперсите, заявил Сам.

— Тоест? — попитал търпеливо Смайли.

Ами получило се така, че първият им рапорт до Лондон във връзка със случая май се оказал и последен. Мак потвърдил, че са получили запитването, докладвал в обобщен вид констатациите на Сам и поискал по-нататъшни указания.

— И какво ви отговориха от Лондон, Сам?

— Изпратиха на Мак спешен истеричен писък да сме прекратели и двамата цялото разследване, а той да телеграфирал моментално, че заповедта им е разбрана и изпълнена. И за по-сигурно ни обявиха недвусмислено, че ни се забраняват всякакви по-нататъшни солови акции.

Гуилъм правел драскулки по листа пред себе си: цветенце, листенца, капки дъжд по цветето. Бебешко сините очи на Кони се били просълзили и гледали възторжено Сам, сякаш бил младоженец. Ди Салис, както винаги, скрибуцал и потраквал като стар двигател, но и неговият поглед, доколкото успявал да го контролира, се задържал предимно върху Сам.

— Ти, предполагам, побесня — подсказал Смайли.

— Не съвсем.

— Не изпитваше ли желанието да докараш нещата докрай? Особено като се има предвид какво си напипал до този момент.

— Е, няма да крия, че се вкиснах.

— Но въпреки всичко спази нареждането от Лондон?

— Служа под пагон, Джордж. И всички работим във фронтови условия.

— Много похвално — отчел Смайли и пак огледал преспокойно облегналия се в смокинга си чаровник Сам.

— Заповедта си е заповед — усмихнал се насреща му Сам.

— Правилно. Но се изкушавам да те попитам — продължил замислено, с въздържан тон Смайли, — когато след време се прибра в Лондон и Бил те привика да ти каже „Браво! Добре си дошъл!“, ти не му ли спомена за цялата тази история ей така, между другото?

— Направо го запитах от какви, по дяволите, съображения се е ръководил — признал със същата небрежност Сам.

— И какви аргументи ти изтъкна той, Сам?

— Прехвърли цялата вина върху „братовчедите“. Били подхванали първи случая, така че си оставал тяхна епархия.

— И кое те накара да му повярваш, че е така?

— Как кое? Рикардо.

— Понеже е човек на „братовчедите“, така ли?

— Летял е все пак за тях. Така че са го водели на някакъв отчет. Притежаваше вроден талант. Трябвало е само да го държат в играта.

— С теб не стигнахме ли до единодушното заключение, че Рикардо надали са го допускали до истинската дейност на фирмата?

— Това изобщо не би възпряло „братовчедите“. Дори и да приемем Рикардо за поначало безнадежден случай, той пак си оставаше техен човек. Взаимната ненамеса е правило, което спазваме и ние, и те.

— Добре. Да се върнем пак на заповедта от Лондон да прекратиш разследването. Наредиха ти нищо повече да не пипаш. И ти го изпълни. Но от тогава до прибирането ти в Лондон все пак измина известно време, не е ли така? Но всичко ти се размина, без никакви други последствия?

— Не те разбирам напълно, драги.

И Смайли отново си отбелязал старателно някъде дълбоко в ума си, че Сам е избегнал да отговори и на този му въпрос.

— Да вземем например твоя добър приятел в „Индокитайската банка“. Джони. Ти, естествено, не прекрати връзката си с него, нали?

— Разбира се — потвърдил Сам.

— А не ти ли спомена Джони най-случайно, ей така, заради миналото, какво се е случило със златната жила, след като ти телеграфираха повече нищо да не пипаш? Ежемесечните преводи продължили ли са да пристигат редовно, както преди?

— Моментално ги били прекратили. От Париж затворили кранчето. И за „Индочартър“, и за всички останали.

— А Борис Търговския, неосъжданият? Доживя ли щастливо до дълбоки старини?

— Отзоваха го.

— Беше ли му време?

— Изкарал беше три години.

— Обикновено ги държат по-дълго.

— Особено разведките — съгласил се с усмивка Сам.

— А какво стана с Рикардо — шантавия мексикански пилот, който според теб може да е агент на „братовчедите“?

— Загина — отвърнал Сам, без да отлепва очи от Смайли. — Разби се на тайландската граница. Разправяха, че самолетът му бил претоварен с хероин.

Когато Смайли настоял, оказало се, че Сам и тази дата помни.

— Много ли го оплакваха в бара, ако може така да се каже?

— Не особено. Общо взето, всички бяха съгласни, че Виентян ще е много по-безопасно място в отсъствието на Рикардо, който имаше навика да стреля с пистолета си в тавана на „Бялата роза“ и „Мадам Лулу“.

— И ти къде чу някой да изказва подобно мнение, Сам?

— При Морис.

— Кой Морис?

— Собственикът на хотел „Констелейшън“.

— Разбирам. Благодаря ти.

На това място се получила отчетлива пауза, но Смайли не проявил желание да я запълни. Пред очите на Сам, тримата си помощници и момчето за всичко Фон Смайли хванал с два пръста очилата си, наклонил ги, наместил ги, после пак положил длани върху стъклото на бюрото. След това пак разходил Сам през цялата история и сверил повторно всички дати, имена и места; правел го мудно, както постъпват опитните следователи по цял свят: ослушвал се по отдавна изграден навик за дребни грешчици, случайни несъответствия, пропуски и промени в ударението, но очевидно нищо не доловил. Поддал се на измамното си усещане за сигурност, Сам го оставил да преговаря казаното, наблюдавайки го със същата нищо неизразяваща усмивка, с която гледаше и как картите се плъзгат по зеленото сукно и как колелото на рулетката примамва бялото топче от едно число на друго.

— Питам се дали не би могъл да прекараш нощта тук, при нас? — казал Смайли, след като двамата отново останали сами. — Фон ще ти оправи легло и прочее. Как мислиш, ще можеш ли да уредиш този въпрос с клуба ти?

— Както кажеш, приятелю — приел великодушно Сам.

И точно тогава Смайли направил нещо, което доста го притеснило. Връчил му куп списания и поръчал по телефона да му донесат досието на Сам — всичките папки, — след което в присъствието на Сам ги изчел от кора до кора, без дума да обели.

— Виждам, че си падаш по нежния пол — отбелязал накрая, докато навън се смрачавало.

— Може да се каже — съгласил се Сам, без да спира да се усмихва. — Може да се каже. — Но гласът му го издавал, че се е изнервил.

С настъпването на вечерта Смайли изпратил всички „мамчета“ да си вървят у дома и чрез административно-стопанския отдел издал заповед копачите да са напуснали архива не по-късно от осем часа̀. Не обяснил защо. Да си мислели каквото си искат. Настанили Сам в говорилнята, че да им е под ръка, и придали към него Фон да му прави компания и да не го пуска да се запилее нанякъде. Фон пък възприел нареждането му съвсем буквално. Дори след няколкото дълго проточили се часа, през които и Сам сякаш задрямвал, Фон си останал свит като котка върху прага, но така и не мигнал.

А четиримата — Кони, Ди Салис, Смайли и Гуилъм — се затворили в деловодството и се заловили с времеемката задача да проследят пътя на документите. Първо потърсили оперативните сводки по случая, които по правило трябвало да са класирани в раздела Югоизточна Азия, по цитираните от Сам дати. Но се оказало, че в картотеката няма такова картонче, а липсват и съответните документи. Това само по себе си на този етап не означавало нищо. По времето на Хейдън от лондонското управление редовно изискваха оперативни досиета, които впоследствие прибираха в техния си архив, до който достъпът беше ограничен. Така че им се наложило да прешляпат по кафявия линолеум и да прекосят мазето, докато стигнат до приличащата на параклис и затворена с решетка ниша, където бяха положени останките от някогашния архив на лондонското управление. Но и тук не намерили нито картонче, нито документи.

— Прегледайте телеграмите — наредил Смайли и те се заровили в описите както на входящите, така и на изходящите съобщения, при което ако не друг, то поне Гуилъм бил готов да заподозре Сам в лъжа до момента, в който Кони им обърнала внимание, че интересуващите ги листове от описите на обмена били написани на различна пишеща машина, а тя впоследствие се оказа, че била закупена за нуждите на административно-стопанския отдел цели шест месеца след фигуриращите в описа дати.

— Търсете оборотни копия — наредил Смайли.

В цирка наричаха „оборотни“ дубликатите на основните номерирани материали, създавани от деловодството в случаите, когато документите по дадена преписка биваха в постоянно движение. Въпросните оборотни копия се прибираха в папки с машинки, както се подвързват стари екземпляри на някое списание, и се отразяваха в описа на всеки шест седмици. След сума ти ровене Кони Сакс успяла по някое време да изрови класьора за Югоизточна Азия, съдържащ оборотните копия от шестте седмици последвали непосредствено датата, на която Колинс получил запитването относно паричните потоци. Но там нито веднъж не се споменавало нито за евентуалното съществуване на някаква съветска златна жила, нито за „Индочартър Виентян“ АД.

— Опитайте с ЛД-та — казал Смайли, прибягвайки по изключение към съкратено название, каквито той поначало мразеше до дън душа. При което тримата се завлекли в друг ъгъл на деловодството и забили носове в други картотечни чекмеджета, търсейки в началото лично досие на името на Борис Търговския, после на Рикардо, на прякора му „Малкия“ — вероятно починал, след като Сам явно го бил споменал в първоначалния си злополучен доклад до лондонското управление. Сегиз-тогиз пращали Гуилъм горе да доуточни някоя и друга подробност и там той заварвал Сам да чете ловно-рибарското списание „Фийлд“ и да отпива от големия скоч в чашата си под зоркия поглед на Фон, който — както щял да научи впоследствие Гуилъм — нарушавал еднообразието с правене на лицеви опори: първо опрян на кокалчетата на двата си юмрука, после на върховете на пръстите си. Конкретно за Рикардо опитали и различните фонетични варианти на името му, за които могли да се сетят, и също ги потърсили в картотеката.

— Къде са картотекирани различните организации? — попитал Смайли.

Оказало се обаче, че в картотеката с организациите също няма картонче за акционерно дружество с името „Индочартър Виентян“.

— Проверете кореспонденцията със сродните ни служби.

По времето на Хейдън обменът с „братовчедите“ беше минавал изцяло през секретариата за връзки със сродните служби към лондонското управление, който по очевидни причини се ръководеше лично от него и в който се съхраняваха отделни архивни копия от цялата кореспонденция между сродните организации. Върнали се в параклиса, но за пореден път ударили на камък. На Питър Гуилъм започнало да му се струва, че нощта възприема сюрреалистични измерения. А Смайли бил почти онемял. Закръгленото му лице се вкаменило. От възбуда Кони съвсем забравила за болките от артрита и подскачала от стелаж на стелаж като абитуриентка на бал. Непритежаващият по рождение бюрократични заложби Гуилъм подтичвал подире й уж да не изостава от групата, а всъщност се радвал, че от време на време го пращат при Сам.

— Сега вече го спипахме, Джордж, дарлинг — мърморела си под носа Кони. — Този път ти гарантирам: гадният жабок е в ръцете ни.

Док ди Салис се отплеснал да издирва китайските директори на „Индочартър“ — Сам като по чудо все още помнеше имената на двама от тях — и ги търсел първо по китайските им йероглифи, после според изписването им на латиница, а накрая — и според четирицифрения китайски телеграфен код. Смайли седял на стол и четял документите на коляно като пътник във влак, който упорито отказва да обърне внимание на спътниците си. На моменти вдигал глава, но звуците, които чувал, идели отнякъде извън стаята.

По своя инициатива Кони се захванала да проверява препратките към документи, които на теория трябва да са свързани с оперативното досие. Съществували отделни тематични папки с наемници и с авиатори на свободна практика. Налице били и папки с описания на методите, по които Центърът изпирал парите, с които плащал на агентите си, че дори и написаният лично от нея преди много години трактат на тема ковчежниците на нелегалните мрежи на Карла, за чието съществувание официалните резидентури дори и не подозираха. Непроизносимите бащини и фамилни имена на Борис Търговския изобщо не били добавени към приложението. Попаднала дори на общи сведения за „Индокитайската банка“ и за връзките й с „Москоу Народни Банк“, на статистически справки за нарастващата активност на Центъра в Югоизточна Азия и проучвания върху структурата на самата му виентянска резидентура. Но отрицателните отговори се множали, а с това само доказвали единствения положителен извод: след цялото преследване на Хейдън, за пръв път установявали подобно систематично и масово заличаване на следи. Получавала се най-великата обратна засечка на всички времена.

А тя водела неумолимо на изток.

Нощта им предоставила една-единствена улика кой може да е бил виновникът. Открили я чак по някое време, между зазоряването и утрото, когато Гуилъм вече дремел прав. Надушила я Кони, Смайли я положил безмълвно на масата, след което и тримата се взрели в нея на светлината на настолната лампа така, сякаш им сочела къде е заровено съкровището: дванайсет протокола за унищожаване, защипани с кламер и с драснат по линията на прегъването им с черен флумастер — все едно с въглен с артистичен замах — криптонимът на разрешилия процедурата. Осъдените на забвение документи се отнасяли до „строго секретна кореспонденция с Р/Анекс“, сиреч с ръководителя на резидентурата на „братовчедите“, който и тогава, и сега се явявал братът во Христа на Смайли, Мартело. А указаната причина за унищожението им била същата, поради която Хейдън наредил на Сам Колинс да прекрати оперативните си разследвания във Виентян: „Риск да бъде компрометирана деликатна американска операция“. И всички тези документи заминали в пещта с подписа на работния псевдоним на Хейдън.

Щом се върнал горе, Смайли отново поканил Сам в кабинета си. Сам вече бил без папийонка, а четината по челюстта над разкопчаната бяла риза отнемала голяма част от елегантността му.

Смайли първо изпратил Фон за кафе. Изчакал го да се върне, после оставил Фон да излезе и чак тогава налял две чаши — черно и за двама им, със захар за Сам, със захарин за Смайли, който се бореше с излишните килограми. Накрая, за да установи по-голямо сближение със Сам, се настанил на фотьойла до него, че да не ги дели бюрото.

— Май се налага да чуя повечко за момичето, Сам — произнесъл съвсем тихо, сякаш съобщавал скръбна вест. — От кавалерство ли пропусна да я споменеш?

Сам намерил изказването му за доста забавно.

— Нали беше изгубил документацията, приятелю? — попитал с онзи интимен тон, с който мъжете разговарят в обществена тоалетна.

Понякога, за да предизвикаш доверие, трябва първо да окажеш такова.

— Бил Хейдън я изгуби — отвърнал кротко Смайли.

Сам изпаднал демонстративно в дълбок размисъл. Сгънал едната си картоиграческа длан, огледал ноктите й и му домъчняло, че били станали толкова мръсни.

— Моят клуб на практика работи на самотек — промълвил. — Честно казано, взе да ми писва. Все пари, пари. Време ми е за промяна, да си потърся ново поприще.

Смайли разбрал подтекста, но му се налагало да прояви твърдост.

— Нямам средства, Сам. Едва изхранвам дори онези, които вече съм назначил.

Сам отпил замислено от кафето и се усмихнал през парата.

— Коя е всъщност тя, Сам? Какво стана помежду ви? Никой няма чак сега да седне да ти търси кусури. Всичко е останало в миналото, повярвай ми.

Сам се изправил, напъхал ръце в джобовете, завъртял глава и в стила на Джери Уестърби закрачил напосоки из стаята и се заел да оглежда разните странни и мрачни вещи по стените й: групови военновременни фотографии на униформени университетски преподаватели; поставено в рамка писмо, написано собственоръчно от вече покоен министър-председател; пак портретът на Карла, който този път изучил максимално отблизо, и така нататък.

— „Никога не залагай всичките си чипове“, — произнесъл в такава близост до Карла, че чак стъклото се замъглило от дъха му. — Все това ми повтаряше старата ми майка. „Не раздавай безплатно активите си. И без това получаваме малко от живота. Изразходвай ги пестеливо.“ Не че всичко не е само една игра, нали така? — попитал. А с ръкава си избърсал стъклото. — Тук в този ваш дом цари голям глад. Още с влизането си го усетих. А си виках: „На голямата маса ме канят. Няма да си легна гладен довечера“.

Стигнал до бюрото на Смайли и се настанил на стола му, сякаш да провери дали е удобен. Столът беше и въртящ се, и люлеещ се. Сам изпробвал и двете му възможности.

— Дай ми бланка за издирване — казал.

— Горе вдясно — отвърна Смайли и останал да наблюдава как Сам издърпал чекмеджето, извадил лист жълт пелюр и го положил върху стъклото.

Писал, без дума да каже, в продължение на две-три минути; отдавал се периодически на кратък творчески размисъл, после пак почвал да пише.

— Обади ми се, ако я откриете — рекъл, махнал шеговито на Карла и излязъл.

След като си заминал, Смайли взел формуляра от бюрото, пратил да повикат Гуилъм и му го подал безмълвно.

А Гуилъм се спрял на стълбището и прочел: „Уърдингтън Елизабет, известна също като Лизи и Рикардо Лизи“. Това пишело на най-горния ред. А надолу следвали подробностите: „Приблизителна възраст двайсет и седем. Националност британска. Семейно положение: омъжена, няма данни за съпруга й, моминско име също неизвестно. Живяла на семейни начала 1972/3 г. с Рикардо Малкия, сега покойник. Последно известно местоживеене: Виентян, Лаос. Последна известна месторабота: машинописка рецепционистка в «Индочартър Виентян» АД. Предишни местоработи: хостеса в нощен клуб, продавачка на уиски, скъпоплатена проститутка“.

С типичната му напоследък некадърност деловодството изчакало три минути, преди да отговори, че, за съжаление, „обектът е неоткриваем, повтаряме неоткриваем“. На всичко отгоре, главното „мамче“ — „пчелата майка“ — отказвало да приеме определението „скъпоплатена“ и твърдяло, че към подобен вид проститутки бил приложим терминът „висококласна“.

Интересното е, че несловоохотливостта на Сам изобщо не възпря Смайли, който по-скоро я възприе като нещо присъщо на занаята им. И затова поиска да му се предоставят всички оцелели след организираната от Хейдън интелигентна сеч сведения, изпращани от Сам от Виентян и другаде през предходните десетина години. Прегледа ги през малкото свободни часове, с които разполагаше, и остави неспокойното си въображение да оформи свои си впечатления от обитавания от Сам сумрачен свят.

Впоследствие всички бяха единодушни, че в този ключов момент от цялата история Смайли проявил възхитителна тактичност. Някоя по-дребна душа със сигурност щяла да нахлуе с трясък при „братовчедите“ и да настои Мартело да му предостави на мига всички архивирани при американците копия от унищожената документация, но Смайли предпочете да остави нещата в покой и да не оповестява намеренията си. И избра да действа чрез възможно най-скромния пратеник, с когото разполагаше.

Моли Мийкин беше благовъзпитана, симпатична, завършила сравнително скоро университета и леко педантична мома, доста затворена по характер, но бързо завоювала си скромната репутация на кадърен служител, причислявана към старата школа в Цирка най-вече благодарение на това, че преди нея там бяха работили и брат й, и баща й. По време на грехопадението все още беше на изпитателен срок и трупаше първоначален опит в деловодството. После я преназначиха към основния персонал и я повишиха, така да се каже, в отдела за вътрешна сигурност, откъдето, според служебния фолклор, никой — било то мъж, а пък още по-малко жена — не се беше завръщал жив. Моли обаче прояви — вероятно по наследственост — онова, което в занаята наричат „вроден усет“. Докато съслужителите й не преставаха да си споделят кой къде е бил и в какво е бил облечен, когато научил за арестуването на Хейдън, Моли се захвана да създаде така и останалия невъзпят канал за връзка с колегата й от Анекса, благодарение на който заобикаляше успешно свръхсложните процедури, въведени от „братовчедите“ след грехопадението.

Най-силният коз на Моли бяха твърдо установените й навици. Денят й за посещения беше петък. Всеки петък пиеше кафе с оператора на компютъра Ед; или разговаряше за класическа музика с Мардж — заместничката на Ед; понякога оставаше за вечеринките със салонни танци или да поиграе на шафълборд и боулинг в клуба „По здрач“ в приземния етаж на Анекса. По някаква случайност петъците бяха и дните, в които случайно носеше със себе си и списъчето с молба да й помогнат с някое и друго издирване. А дори да нямаше нищо в тази насока, Моли обезателно си измисляше по някой обект, за да не закърнява каналът. В конкретния петък Моли Мийкин включила по молба на Смайли в списъка на интересуващите я лица и Рикардо Малкия.

— Но гледай в никакъв случай да не бие на очи, Моли — помолил я угриженият Смайли.

— Само това оставаше — отвърнала Моли.

С цел да създаде димна завеса, както се изрази самата тя, Моли изредила и още десетина имена започващи с „Р“, а като стигнала до Рикардо, написала: „Ричардс, евентуално Рикард, евентуално Рикардо — по професия преподавател, евентуално авиоинструктор“, така че, ако изобщо се появял, истинският Рикардо щял да е просто един от няколко възможни варианта. „Националност мексиканец, евентуално арабин“, добавила Моли и за всеки случай подхвърлила и куп други подробности, които надали щели да са от полза при издирването му.

И Моли пак се върнала в Цирка по късна доба. Гуилъм бил вече каталясал. „На четирийсет години човек трудно се бори със съня — разсъждавал. — Когато е на двайсет или на шейсет, тялото му знае какво се иска от него, но четирийсетака е един вид пубертет, когато спиш или за да порастеш, или за да не излезеш от младостта.“ Моли обаче беше само на двайсет и три. Запътила се право към кабинета на Смайли, седнала благоприлично с прибрани колене и започнала да изпразва дамската си чанта под зоркото око на Кони Сакс и още по-зоркия — макар и по съвсем други причини — поглед на Питър Гуилъм.

Извинила се с половин уста, че толкова закъсняла, но Ед настоявал да изгледат за пореден път „Истинска издръжливост“ — един от любимите филми в клуба „По здрач“ — след което трябвало да отблъсва авансите му, но така че да не го засегнела, най-малко пък точно тази вечер. Подала на Смайли плик, той го отворил и извадил оттам дълга бледожълта компютърна карта. А на Гуилъм все му било на езика да я попита: „Добре де, успя ли в крайна сметка да го отблъснеш, или не?“.

— Е, как мина? — гласял първият зададен от Смайли въпрос.

— Съвсем нормално — отговорила му тя.

— Изключително интересен сценарий — възкликнал след това Смайли. Но докато четял по-нататък текста, изражението му преминало постепенно в рядка хищна усмивка.

Реакцията на Кони не била толкова въздържана. Докато дойде време да подаде картата на Гуилъм, вече се смеела с глас:

— Ама и ти беше един образ, Бил! Гаден, подъл симпатяга! Как само си ни насочвал всичките в погрешна посока! Жив дявол!

Хейдън затворил устата на „братовчедите“, като обърнал първоначалната измама на сто и осемдесет градуса. Дешифровката на компютърната карта съдържала следното обаятелно повествование:

За да не допусне „братовчедите“ да повторят извършваното от Цирка разследване на „Индочартър Виентян“ АД, в качеството си на шеф на лондонското управление Бил Хейдън пратил до Анекса формално искане за ненамеса, като се позовал на съществуващото двустранно споразумение между двете служби. В искането уведомявал американците, че Лондон понастоящем провежда разследване на „Индочартър Виентян“ АД чрез свой агент на място. Вследствие на това американците се съгласили да прекратят всякакви свои действия спрямо въпросния обект, в замяна на което разчитали да получат дял в придобитата информация. Но с цел да подпомогнат операцията на Цирка, „братовчедите“ все пак си позволили да отбележат, че връзката им с летеца Рикардо Малкия била преустановена.

Накратко казано: класически случай на манипулиране и на двете страни с цел извличане на собствена изгода.

— Много съм благодарен, Моли — произнесъл учтиво Смайли, след като всички се възползвали от възможността да се насладят на полученото. — Изключително съм ти благодарен, ако трябва да съм точен.

— Моля, моля — изрекла с най-възпитания си тон Моли. — А Рикардо твърдо не е сред живите, мистър Смайли — добавила, цитирайки същата дата на смъртта му, която им дал и Сам Колинс. След което щракнала закопчалката на чантата си, опънала пола върху възхитителните си колене и излязла изтънчено от стаята, все още под внимателния оглед от страна на Питър Гуилъм.

Сега вече в Цирка се възцари ново темпо и съвсем различна атмосфера. Край на трескавото търсене на следа, на каквато и да било следа. Вместо да се щурат напосоки, тръгваха в целенасочен боен марш. Добродушните задявки между двете фамилии почти престанаха: и „болшевиките“, и „жълтата опасност“ се сляха в едно под общото ръководство на Кони и Док, независимо че продължаваха да се разграничават по конкретните си умения. Оттам насетне щастието чакаше копачите на много редки интервали, като кладенчета по дълъг, прашен маршрут, та имаше опасност едва ли не да измрат попътно.

На Кони й отне не повече от седмица да разконспирира Борис Търговския — съветския ковчежник във Виентян, който имал грижата да прехвърля средствата на името на „Индочартър Виентян“ АД. Зад този прякор стоял бившият военен Зимин — отдавнашен випускник на частната школа за обучение, която Карла поддържаше близо до Москва. Под предишното си фалшиво име — Смирнов — Зимин им беше известен в качеството му на ковчежник до преди шест години на източногерманска структура в Швейцария. Преди това се беше появявал във Виена под името Курски. Втората му специалност беше подслушване и изнудване и според мнозина именно в ролята си на Зимин успял да заложи в Западен Берлин примамката пред определен френски сенатор, който впоследствие му беше продал половината тайни на родината си. И беше напуснал Виентян точно месец след получаването на доклада на Сам в Лондон.

След този свой малък триумф Кони се нагърби с очевидно непосилната задача да установи какви мерки може да е взел Карла, съответно ковчежникът му Зимин, за да намерят заместител на прекъснатата златна жила. Определила си беше няколко пробни камъка, с които да се съобразява в търсенето си. Първо, всеизвестната закостенялост на огромните разузнавателни институции и привързаността им към проверените търговски пътища. Второ, поради размера на изплащаните суми се предполагаше, че Центърът ще е бързал да замени старата система с нова. Трето, самодоволството на Карла — както преди грехопадението, когато е държал Цирка в букаите, така и след грехопадението, когато Циркът се е гърчел немощен и беззъб в нозете му. И в крайна сметка щеше просто да разчита на енциклопедичните си познания по темата. След като събра на едно място купищата сурови, необработени материали, пренебрегвани умишлено по време на отшелничеството й, екипът на Кони се зае с невероятен замах да изчита досиетата, да ги проучва повторно, да се съвещава, да чертае схеми и диаграми, да проучва индивидуалните почерци на известни му оператори, да страда от мигрени, да води спорове, да играе на пинг-понг и — от време на време, след мъчителни предупреждения и с изричното съгласие на Смайли — да провежда плахи проучвания на терен. Успяха да склонят дружелюбно настроен контакт от лондонското Сити да се отбие при стар свой познат, специалист по хонконгските офшорки. А в офиса си на „Чийпсайд“ валутен брокер беше предоставил достъп до книжата си на Тоби Естерхази — зоркият унгарец, оцелял единствен от някогашната славна подвижна армия на Цирка от куриери и специалисти по улично следене.

Ето как вървяха нещата — със скоростта на охлюв; но хубавото е, че охлювът знаеше накъде се е запътил. Док ди Салис тръгна по своя си заобиколен начин по пътеката със задграничните китайски търговски дружества, просичайки си път през мъглявите връзки между „Индочартър Виентян“ АД и неуловимите ешелони от неговите компании майки. А и помощниците му бяха не по-малко колоритни от самия него — или езиковеди, или възрастни върнати от пенсия китаисти. С течение на времето лицата им колективно побледняха, все едно служеха в една и съща пропита от влага семинария.

Смайли, от своя страна, напредваше не по-малко предпазливо по още по-тайнствени улички с още по-голям брой входове.

И пак успя да се скрие от погледите им. Възползва се от настъпилия период на изчакване да се захване със стотиците други неща, които се нуждаеха от вниманието му. Приключил набързо с работата в екип, той се оттегли в скритите кътчета на самотния си свят. Мяркаше се в Уайтхол, че дори и в Блумсбъри и при „братовчедите“. Но в други случаи дверите на тронната зала оставаха затворени по цели дни и единствено на момчето за всичко — черноокия Фон — беше позволено да влиза и излиза безшумно с гуменките си и да внася и отнася от господаря си димящи чаши кафе и чинии с бисквити и по някоя и друга паметна записка.

Смайли открай време ненавиждаше телефоните и сега отказвал изобщо да вдига слушалката, освен когато според Гуилъм го търсели за нещо изключително спешно, а такива случаи не се явявали. Само свързания с пряката линия през бюрото на Гуилъм апарат не успял да изключи, но хванели ли го мътните, дори и него покривал с плетения калъф на чайника, само и само да му звъни по-тихо. Според възприетата неизменна процедура, Гуилъм съобщаваше, че Смайли го няма или провежда съвещание и ще позвъни обратно след час. След което записваше предаденото му съобщение, връчваше го на Фон и при добро стечение на обстоятелствата и след проявата на известна инициативност от негова страна, Смайли наистина се обаждал на търсилия го.

Съвещавал се с Кони, понякога с Ди Салис, понякога и с двамата, но присъствието на Гуилъм не било необходимо. Досието на Карла — всичките седем папки се преместиха за постоянно от изследователския отдел на Кони в личния сейф на Смайли. Гуилъм се подписал за получаването им и му ги внесъл, а когато Смайли вдигнал поглед от бюрото си и ги видял, по очите му проличало, че ги е разпознал, понеже се пресегнал към тях така, както човек се здрависва със стар приятел. После вратата пак се затвори и минаха още дни.

— Нещо ново? — задавал Смайли периодически въпрос на Гуилъм, който означавал: „Кони не ме ли е търсила?“.

По същото това време евакуираха и резидентурата от Хонконг, а Смайли научи — с голямо закъснение — за непохватните опити на административно-стопанския отдел да потули хайхейвънската история. Моментално изиска досието на Кро и пак привика Кони да се консултира с нея. Само след няколко дни и самият Кро се появи на четирийсет и осем часово посещение в Лондон. Гуилъм беше слушал навремето лекциите му в Сарат и го ненавиждаше.

Прословутата статия на стареца най-сетне видя бял ден две-три седмици след това. Смайли я прочел най-внимателно, после я предал на Гуилъм, при това — с необичайното за него обяснение защо е постъпил по този начин:

„Карла така и така е наясно какво точно става в Цирка — казал. Обратните засечки са отколешна част от играта. Но Карла няма да е човек, ако не легне да поспи след такъв голям улов.“

— Искам той да чува от всички страни колко наистина сме умрели — пояснил Смайли.

Така нареченият „номер на прекършеното крило“ намери след време приложение и в други сфери, при което една от по-забавните задачи, възложени на Гуилъм, беше да подхранва на всяка цена Роди Мартиндейл с трагични истории за царящата в Цирка бъркотия.

А копачите не преставаха да се трудят. Впоследствие нарекоха този интервал „странния мир“. Както разправяше след време Кони, имали пътна карта, зададена им била и посоката, но се озовали изправени пред цели планини, а разполагали само със супени лъжици. Докато чакаха, Гуилъм канеше Моли Мийкин на продължителни и скъпоструващи вечери, но нито една от тях не беше резултатна. Играеше с нея скуош и се възхищаваше от окото й, плуваше с нея и се възхищаваше от тялото й, но тя парираше всякакви негови опити за физическа близост със загадъчна, нищо не му говореща усмивка и извръщаше главата си настрана и надолу, без да го изпуска из обятията си.

Стресиран от продължителното бездействие, и момчето за всичко Фон почна да се държи особено. Случеше ли се Смайли да изчезне, без да го вземе със себе си, буквално линееше до завръщането на господаря му. Гуилъм го посетил една вечер без предупреждение в тясното му убежище и се ужасил, като го заварил да клечи в почти ембрионална поза и да стяга с увита на масур носна кърпа палеца си, явно с намерението да се самонарани.

— Престани да възприемаш всичко толкова лично бе, човек! — скастрил го Гуилъм. — Няма ли Джордж правото да реши, че може да мине няколко дни и без теб. Нищо страшно не е станало. Може в отпуск да е излязъл за малко. Отпусни се.

Фон обаче държеше да нарича Смайли „Шефа“ и гледаше с недоверие всички, които му викаха „Джордж“.

Към края на тази ялова фаза обаче на петия етаж се появи ново, удивително устройство. Внесоха го двама подстригани на „канадска ливада“ техници и го монтираха в продължение на цели три дни: зелен телефон, предназначен — пряко всичките му предубеждения — за бюрото на самия Смайли и осигуряващ директна връзка с Анекса. Кабелът минаваше през стаята на Гуилъм и завършваше в куп анонимни сиви кутии, които избръмчаваха периодически без никакво предупреждение. Присъствието на новата техника само засили всеобщата атмосфера на изнервеност. „За какво ни е такава машина — питаха се, — като няма какво да пуснеш по нея?“

Оказа се обаче, че имат.

Новината се разпространи внезапно. Кони не щеше да каже какво точно е намерила, но вестта за откритието мина като горски пожар по цялата сграда: „Кони успя! Копачите успяха! Открили са новата златна жила! И са я проследили от край до край!“.

От кой край? До кой? Къде свършва този край? Кони и Ди Салис държаха устите си заключени. Цял ден и цяла нощ правиха тегели до тронната зала с отрупани с преписки ръце — несъмнено, за да покажат и този път на Смайли какви са ги свършили.

След което Смайли изчезна за три дни и Гуилъм едва много по-късно научил, че бил пътувал както до Хамбург, така и до Амстердам, за да „притегне докрай болтовете“, както сам се бил изразил, в разговори с определени видни банкери, с които се познавал. Въпросните господа отделили куп време да му обясняват, че войната била приключила и че било изключено да нарушат своите етични норми; но накрая му дали информацията, от която той толкова се нуждаел, при все че тя просто послужила за окончателно потвърждение на заключенията, до които копачите били вече стигнали. Смайли се завърна, но продължил да държи Питър Гуилъм настрана и тази негова изолация сигурно щяла да трае безкрайно, ако не била вечерята, на която Лейкон ги поканил у дома си.

Включването на Гуилъм в поканата било всъщност плод на чиста случайност. Както и самата вечеря. Смайли се бил записал при Лейкон в секретариата на Министерския съвет и провел няколкочасова усилена подготовка за срещата в компанията на Кони и Ди Салис. В последния момент обаче Лейкон бил привикан от своите парламентарни господари и за компенсация предложил вечеря с каквото имало налично в грозната му резиденция в Аскот. Смайли мразеше да шофира, а дежурна служебна кола нямаше. В крайна сметка Гуилъм предложил да го закара в проветривото си старо порше, където първо го увил в одеялото, което държал под ръка, в случай че Моли Мийкин се съгласяла да я изведе на пикник.

По пътя Смайли се опитал да завърже неангажиращ разговор и почти успял, но бил притеснен. Пристигнали под дъжда, а на прага се получило неудобно положение как да постъпят по отношение на неканения подчинен. Смайли настоявал Гуилъм да се прибере у дома и да се върне да го вземе в десет и трийсет; семейство Лейкон обаче настояли да останел на всяка цена, понеже така и така разполагали с купища храна.

— Както ти решиш — казал Гуилъм на Смайли.

— Ама, разбира се. Всъщност идеята е чудесна, стига Лейконови да не възразяват — изрекъл намусено Смайли, след което влезли и двамата.

Наложило се да сложат прибори и за четвъртия човек, да нарежат пресъхналите при печенето пържоли на толкова дребни парченца, че заприличали на останала без сос яхния, и изпратили едната от дъщерите с колелото и с една лира за втора бутилка вино от близкия пъб. Мисис Лейкон имала вакли очи, руси коси и лесно изчервяващи се бузи — оженила се съвсем млада и съвсем млада се сдобила с рожби. Масата се оказала прекалено дълга само за четирима. Тя настанила Смайли и съпруга си на единия край, а до себе си сложила Гуилъм. И след като се поинтересувала какво му е мнението за мадригалите, се впуснала в безкрайно описание на концерта в частното училище на дъщеря й. А концертът, подчерта тя, бил абсолютно съсипан от децата на богатите чужденци, които приемали, за да си покриват разходите. Та те половината и понятие си нямали как се вокализира на Запад.

— А и що за възпитание ще получи детето ми сред всички тези персийци с по шест жени? — попитала.

Гуилъм й отговарял неангажиращо, колкото тя да не млъква, а всъщност се напъвал да слуша разговора на другия край на масата. А там Лейкон хем биел дузпите, хем ги спасявал на голлинията.

— Първо подаваш молба чрез мен — гърмял гласът му. — Което ти всъщност правиш в момента, както се следва. А на този етап от теб се иска само най-обща предварителна схема. По принцип министрите предпочитат всичко да им е сбито до размерите на пощенска картичка. И то илюстрована — казал и отпил с превзета изисканост от възкиселото червено вино.

Мисис Лейкон, чиято нетърпимост била подплатена с нещо като ангелска невинност, се заоплаквала и от евреите:

— Ами че те дори не ядат онова, което ние ядем. Пени разправя, че за обяд си носели някакви специални херинги.

Гуилъм пак изтървал нишката и добре че Лейкон повишил предупредително глас:

— И се постарай поне този път да не споменаваш Карла, Джордж. И друг път съм ти го казвал. Толкова ли е трудно да говориш за Москва, а? Те не обичат нещата да са поставени на лична основа независимо от силата на омразата ти към него. Аз също.

— Добре, Москва да бъде — съгласил се Смайли.

— Не че трябва чак да ги мразим — разправяла мисис Лейкон. — Но те просто са друг вид хора.

Междувременно Лейкон се бил върнал на някаква предишна тема:

— И под голяма сума каква точно сума ще трябва да разбирам?

— Засега не сме в състояние да назовем точната цифра — отвърнал Смайли.

— Добре. Още по-съблазнително. А какъв „градус на паниката“ предвиждате?

Смайли се затруднил не по-малко от Гуилъм от този въпрос.

— Кое от разкритията ви ви плаши най-много, Джордж? В качеството ти на държавен страж, кое най-много те стряска в случая?

— Че на карта е заложена сигурността на една колония, която принадлежи на кралската корона — подсказал Смайли след известен размисъл.

— Говорят си за Хонконг — обяснила мисис Лейкон на Гуилъм. — Чичо ми беше политически секретар на министър-председателя. За разлика от вуйчовците ми, които никога не са се отличавали с умствените си способности.

И добавила, че Хонконг бил хубаво място, но миришело лошо.

Лейкон бил леко поруменял и приказките му станали по-разхвърляни.

— „Колония“! За бога, Вал, чуваш ли какво си говорим ние тук? — провикнал се през цялата маса и се отплеснал да просвещава съпругата си. — Не стига че са значително по-богати от нас, ако ме питаш, а и — от моя гледна точка поне — се радват и на по-голяма сигурност. И така ще е поне още двайсет години, докато изтече договорът им, понеже китайците надали ще пожелаят да го продължат. Тоест нямаме повод да се притесняваме поне до нашето пенсиониране.

— Оливър смята, че сме обречени — обяснила развълнувалата се мисис Лейкон на Гуилъм с такъв тон, сякаш го посвещавала в семейна тайна, и пуснала ангелска усмивка на съпруга си.

Лейкон си възвърнал предишния поверителен тон, но не спрял да дрънка. „Вероятно се перчи пред госпожата“, помислил си Гуилъм.

— При това ще трябва първо мен да ме убедиш — като прелюдия към пощенската картичка, така да се каже, — че едно масирано присъствие на съветското разузнаване в Хонконг би поставило колониалното правителство в изключително неловко положение в отношенията му с Пекин?

— Но преди да стигна дотам…

— На чието великодушие колонията разчита ежечасно за своето съществувание, не съм ли прав?

— Именно от тези съображения… — понечил да каже Смайли.

— Ама, Пени, как може така гола да се появяваш! — възкликнала не особено изненадано мисис Лейкон.

И осигурила блажен отдих на Гуилъм с това, че се впуснала подир появилата се в рамката на вратата непослушна дъщеричка. В същото време Лейкон поел дълбоко въздух като за ария:

— В този смисъл ние отбраняваме Хонконг не само от руснаците — което, ако трябва да съм откровен, в очите на някои от по-праведните ни министри не било актуално, макар и не съвсем, — но и от прословутия в цял свят гняв на Пекин. Така ли е, Гуилъм? Обаче — подчертал Лейкон и за да наблегне на салтото, така сграбчил с дългата си ръка тази на Смайли, че го принудил да остави чашата си. — Обаче — предупредил Лейкон с подскачащ нагоре-надолу глас — никой не е в състояние да предскаже дали тези наши доводи ще прозвучат убедително за господарите ни.

— Не бих си и помислил да ги моля, преди да съм намерил потвърждение на наличните засега данни — отвърнал рязко Смайли.

— А и не виждам как ще го направиш — предупредил го, влизайки в нова роля, Лейкон. — Нямаш правото да разпростираш разследванията си извън държавните ни граници. Служебните ти права се простират само до там.

— Но не проучим ли сведенията по разузнавателен път…

— Чакай! Какво всъщност означава този израз, Джордж?

— Да изпратим агент.

Лейкон извил вежди и извърнал глава, с което напомнил болезнено на Гуилъм за Моли Мийкин.

— Мен не ме вълнува нито методиката, нито подробностите. А поради липсата на пари и средства, очевидно и ти не си в състояние да сториш каквото и да било, което да ни постави в неудобно положение. — Тръгнал да налива още вино и разлял малко. — Вал! — провикнал се. — Дай кърпа!

— Е, все с някакви пари разполагам.

— Но не и за тази цел. — Виното успяло да лекяса покривката. Гуилъм поръсил петното със сол, а Лейкон вдигнал плата и подложил отдолу му пръстена си за салфетката, за да опази дървесния лак.

Настъпило продължително мълчание, нарушавано от бавно падащите по паркета капки.

По някое време Лейкон казал:

— Единствено от теб зависи да определиш кое в рамките на мандата ти ще е оправдано като служебен разход.

— Би ли ми го разрешил в писмена форма?

— Не, сър.

— Ще ми позволиш ли да предприема всички необходими мерки, за да потвърдя информацията?

— Не, сър.

— Но няма и да ми пречиш?

— След като нито разбирам, нито ми се налага да разбирам от методология, не виждам с какво право ще ти диктувам как да постъпваш.

— Но предвид на това, че внасям официално искане… — подхванал Смайли.

— Вал, донеси най-после някаква кърпа! В момента, в който внесеш официалното си искане, аз окончателно ще си измия ръцете от теб. Обхватът на действията ти ще зависи не от мен, а от комисията за надзор на разузнаването. Ще изложиш намеренията си. Те ще те изслушат. Оттам насетне всичко ще става помежду ви. Аз само ще акуширам. Донеси кърпа, Вал! Всичко оляхме!

— Да де, моята глава ще е на пъна, а не твоята — отбелязал Смайли, най-вече на себе си. — Ти, както винаги, ще пазиш неутралитет. Не ми е за пръв път.

— Е, как ще е неутрален Оливър! — възкликнала весело мисис Лейкон, завръщайки се, преметнала през рамото вече сресаната и облякла нощница дъщеричка. — Той е изцяло на твоя страна, нали, Оли? — Подала кърпа на Лейкон и той се захванал да попива. — Той напоследък се е превърнал в истински ястреб. По-голям и от американците. Хайде пожелай лека нощ на всички, Пени, не се срамувай. — И поднесла детето на всеки от тях поотделно. — Първо на мистър Смайли… мистър Гуилъм… сега на тати… Какво прави Ан, Джордж? Надявам се, че не е хукнала пак по провинцията?

— А, много е добре, благодаря.

— А ти натискай Оливър да ти даде всичко, което искаш. Станал е отвратително важен и надут, нали, Оли?

Отдалечила се с танцова стъпка, рецитирайки на детето любимото му стихче за преди лягане:

— Жули, па̀ри и отвън… Жули, па̀ри и отвътре… И детенцето изгаря.

Лейкон наблюдавал с гордост оттеглянето и.

— Мен, Джордж, ме интересува най-вече следното: смяташ ли да привлечеш и американците? — попитал развеселено Лейкон. — Това ще е великата примамка. Вкарваш ли „братовчедите“ — спечелваш от раз цялата комисия. А Форин Офис само ще те гледа в очите и ще изпълнява.

— Предпочитам да отложа временно решението си по въпроса, ако не възразяваш.

„Той все едно никога не е и чувал за зеления телефон“, минало му през ум на Гуилъм.

Лейкон се замислил, въртейки чашката между пръстите си.

— Жалко — произнесъл се по някое време. — Жалко. Никакви „братовчеди“, никакъв градус на паниката… — Вперил очи в закръглената, невпечатляваща фигура пред себе си. Смайли седял със сплетени пръсти и със затворени очи, в нещо като полудрямка. — И никаква убедителност — добавил Лейкон, явно коментирайки директно върху външния вид на Смайли. — Още отсега ти гарантирам, че от Министерството на отбраната и пръста си няма да вдигнат в твоя защита. Също и от Министерството на вътрешните работи. Министерството на финансите е на кантар, а реакцията на Форин Офис ще зависи от това кого са изпратили на заседанието и какво са яли на закуска. — Отново се замислил. — Джордж.

— Слушам те.

— Разреши ми да ти изпратя застъпник. Човек, който да води стадото, да съчини на чернова искането ти, да го пренесе до барикадата.

— Благодаря, смятам, че и сам ще се справя!

— Карай го да си почива повече — препоръчал Лейкон с оглушителен шепот на Гуилъм, докато ги изпращал до колата. — И ако можеш — да престане да носи тия черни сака и прочее. Те излязоха от мода заедно с турнюрите на женските рокли. Лека нощ, Джордж! Звънни ми утре, ако премислиш и си промениш решението. А ти, Гуилъм, карай внимателно. Пил си, все пак.

На излизане през портала Гуилъм изрекъл някаква ужасно солена ругатня, но Смайли вече се бил наврял дълбоко под одеялото и нищо не чул.

— Хонконг, значи? — попитал пътьом Гуилъм.

Не получил отговор; но и отрицателен такъв нямало.

— И на кой оперативник ще му се усмихне щастието? — попитал малко по-късно Гуилъм, без изобщо да се надява да му отговорят. — Или и това е част от надлъгването с „братовчедите“?

— За надлъгване изобщо не може да става дума — срязал го Смайли, засегнат, за разлика от всеки друг път. — Включим ли ги, ще ни удавят. Не ги ли включим, няма да ни стигнат средствата. Въпросът е да намерим златната среда.

И Смайли пак се гмурнал под одеялото.

Но — о, чудо на чудесата! — оказали се готови още на следващия ден. В десет Смайли свикал оперативен директорски съвет. Изказал се той, изказала се Кони, а Ди Салис се въртял и почесвал като въшлясал придворен частен учител в комедия от седемнайсети век, дочаквайки реда си да се изкаже със своя дрезгав, изразителен език.

И още същата вечер Смайли изпратил своята телеграма до Италия: истинска телеграма, многословна, а не само с кодовата дума „настойник“, с копие към бързо нарастващото досие. Съставил я Смайли, връчил я на Фон, а той се отправил със забързана победоносна стъпка към денонощния пощенски клон на Черинг Крос. По тържествената атмосфера, с която заминал, човек можеше да заключи, че покрай жълтеникавата бланка е достигнал зенита в досегашния си закътан живот. Но не беше така. Преди грехопадението Фон беше работил в Брикстън като диверсант под ръководството на Смайли. А в действителност, по професия, беше безшумен убиец.

5 Разходка в парка

През цялата слънчева седмица Джери Уестърби подготвял заминаването си с неугасваща празнична оживеност. Щом Лондон можел да отложи чак досега лятото си, нищо не пречело и на Джери да постъпи по същия начин. Никакви мащехи, ваксинации, досадни посредници на туристически агенции, агенти на издателства и редактори на вестници не били способни да нарушат веселата, бойка стъпка на Джери, който иначе мразел Лондон наравно с чумата.

В допълнение към целите обувки от еленова кожа лондонският му образ включвал и костюм; е, не шит по поръчка на „Савил Роу“, но несъмнено истински костюм. Сиротата го била кръстила „затворническата му униформа“ — поддаващо се на пране, избеляващо към синьото творение на шивашката фирма „Понтчак Хепи Хаус — Банкок“ („Шием поръчки за един ден“), чийто етикет го провъзгласявал със сияйни копринени букви за „гарантирано немачкаем“. От нежния обеден бриз се издувал с лекотата на ефирна рокля по брайтънски кей. Закупената от същия източник копринена риза била пожълтяла, захабена, сякаш носена с години по тенистурнирите на Уимбълдън или регатата Хенли. Макар и тоскански по произход, тенът му бил не по-малко английски от прословутата му вратовръзка на състезател по крикет, която се веела патриотично като знаме около шията му. И само най-зоркият наблюдател щял да съзре в изражението му онази бдителност, която и пощаджийката Мама Стефано била забелязала и която инстинктивно бива наречена „професионална“, изчерпвайки по този начин въпроса. Ако предполагал, че му предстои голямо чакане, понякога мъкнел със себе си и торбата с книгите, която му придавала вид на дошло за първи път в града селянче — новия Дик Уитингтън.

Постоянният му адрес, ако изобщо може да става дума за такъв, бил на Търлоу Скуеър, където отсядал при мащехата си в миниатюрен претруфен апартамент, натъпкан със спасени от зарязани жилища огромни антики. А мащехата му — третата лейди Уестърби — била нагримосана кокошка, рязка като повечето повехнали красавици, и често го гълчала за действителни или въображаеми негови престъпления от рода на това, че бил изпушил последната й цигара или бил навлякъл кал след поредната си потайна разходка в парка. Джери посрещал упреците й с усмивка. Понякога, ако все още не му се спяло, след като се бил прибрал чак в три или четири сутринта, почвал да блъска по вратата й да я събуди, при все че тя често вече била будна; и след като я изчаквал да се гримира, я поканвал да приседне на леглото му така, както си била по нощницата с хилядите й финтифлюшки, стиснала с дребните си кокалести пръсти кингсайз чаша с ментов ликьор фрапе, а Джери се просвал върху цялото налично подово пространство насред вълшебната планина от вехтории и се залавял „да си реди багажа“, както обичал да се изразява.

Планината се състояла изцяло от ненужни вещи: стари изрезки от пресата, купища пожълтели вестници, обвързани със зелена лента, нотариални актове, та дори и чифт правени по поръчка ботуши за езда с опъвалки, но и позеленели от плесен. На теория се предполагало Джери да отдели от купчината онова, което щяло да му потрябва по време на пътешествието, но на практика щом стигнел до първата запазена за спомен от отминал случай вещ, двамата се отдавали на безкрайни реминисценции. Както през онази нощ например, в която той изровил албум с изрезки от най-ранните си репортажи.

— А, този наистина е готин, Пет! Уестърби тотално дезавуира оня гад! Не усещаш ли как ти се ускорява пулсът? Как кипва старата ти кръвчица?

— Трябваше да се захванеш с бизнеса на чичо ти — срязала го тя, докато с огромно удоволствие превръщала страниците. Въпросният му чичо бил цар в търговията с баластра и Пет редовно го цитирала, когато искала да заклейми недалновидността на стария Самбо.

Друг път пък попаднали на копие от много отдавнашно завещание на стареца — „Долуподписаният Самюел, по прякор Самбо, Уестърби…“ — напъхано сред куп сметки и писма от адвокатите, адресирани до Джери в качеството му на изпълнител на завещанието, до едно окапани с уиски или хинин и започващи с думите „За най-голямо наше съжаление“.

— Това пък откъде се взе — измърморил притеснено Джери, щом усетил, че вече е късно да зарови незабележимо плика обратно в купчината. — Няма какво толкова да му гледаме, не мислиш ли?

Черните й като копчета на ботуш очички засвяткали гневно.

— Чети на глас — заповядала му с гръмовен театрален глас и само след секунди двамата се изгубили из неразгадаемите дебри на тръстове, които завещавали на внуци, образовани племенници и племеннички, доходите от лихвите на „гореупоменатата съпруга“ до края на живота й, а главницата на еди-кого си в случай на смърт или сключване на брак от страна на завещателя; кодицили с последната му воля, дописани с цел да възнаградят нечие добро дело или да накажат проявеното от някого неуважение.

— Ха! Знаеш ли пък този кой е? Ужасният братовчед Олдред, дето се пропи! Божичко, на него пък защо му е трябвало да му завещава пари? Че да пропие всичко още на другия ден!

Освен тях — и кодицили как да се грижат за състезателните му коне, за да не попаднат под касапския нож: „Конят ми Розали в Мезон Лафит, плюс две хиляди лири годишно за конюшня… и конят ми Интрудър, когото в момента дресират в Дъблин — на сина ми Джералд, докато са живи и тримата, с уговорката, че ще се грижи за тях до настъпването на естествената им смърт…“.

Подобно на Джери и старият Самбо страшно беше обичал конете.

И също така на Джери — ценни книжа. И само на Джери — всички акции на фирмата на стойност сума ти милиони. Мантията, властта, отговорностите — целият този великолепен свят в наследство, да му се радва — свят, предложен му първоначално, дори обещан му, но впоследствие оттеглен: „на моя син, който да управлява всички притежавани от групата вестници според установените през моя живот стил и правилници“. Дори незаконният му син не беше пропуснат: чистата сума от двайсет хиляди, неутежнена с гербов налог, платима на работещата в пъба „Дъ Грийн“ в Кобъм мис Мери Еди-коя си — майката на моя припознат син Адам. Единственият проблем бил в това, че междувременно долапът се бил изпразнил. Цифрите в баланса започнали да се топят равномерно от деня, в който империята на великия му баща навлязла в ликвидация. После придобили червен цвят и пак започнали да се надуват като дълги насекоми кръвопийци и да нарастват ежегодно с по една нула отзад.

— Това е положението, Пет — обявил Джери сред неземната утринна тишина и хвърлил плика обратно на върха на вълшебната планина. — Доволна си, че се отърва от него, а? — Претърколил се на хълбок, грабнал купчинката избелели вестници — последните броеве на бащините му рожби — и започнал да ги преглежда всичките едновременно, както само старите вестникари умеят. — Поне там, където се премести, няма как да гони момите, нали, Пет? — Мощно изшумоляване на страница. — Не че не би се опитал, де. Най-малко може да се оплаче от липсата на желание, смея да кажа. — После с притихнал глас се извърнал да погледне приседналата на ръба на леглото му неподвижна кукличка, чиито крака едва стигали до мокета. — Но ти открай време му беше любимката — неговата тай-тай, както казват китайците. Номер едно. Не даваше и една лоша дума да се чуе за теб. „Най-красивото момиче на света, разправяше ми.“ Точно това бяха думите му. Казани не как да е, а изтръбени с мощен глас, та цялата Флийт Стрийт да ги чуе: „Най-добрата жена в живота ми!“.

— Проклет дявол! — прекъснала го мащехата му с неочакван пристъп на мекия й северняшки акцент, а бръчиците се събрали като хирургически иглички около яркочервените й устни. — Мръсен дявол! Ненавиждам го от глава до пети. — За известно време и двамата изпаднали в пълно мълчание: Джери — проснат, заровил се из боклуците си и подръпващ периодически падналия на челото му кичур, а тя седнала — обединени в нещо като обич към бащата на Джери.

— По-добре да беше продавал баластра с чичо си Пол — въздъхнала тя с проницателността на жена, която вечно са лъгали.

Вечерта преди да замине Джери я извел на вечеря, а като се върнали на Търлоу Скуеър, тя му поднесла кафе в приборите от севърски порцелан, които успяла да спаси. Жестът й довел до истинска катастрофа. Напъхал неусетно дебелия си показалец в дръжката на чашката, Джери успял да я отчупи с лек звук „пфт“, който, за щастие, тя не чула. Проявявайки фокусническа ловкост, той успял да скрие щетата от очите й, добрал се по някое време до кухнята и сменил чашката. Уви, Божият гняв се оказал неизбежен. Когато самолетът му кацнал за презареждане в Ташкент (успял бил да си изврънка да му позволят да мине по транссибирския маршрут), установил с радост, че в дъното на транзитната зала руските власти били отворили бар — а това за него било възможно най-убедителното доказателство, че страната се либерализирала. Но като бръкнал в джоба на сакото си за твърда валута, с която да си поръча голяма водка, вместо пари напипал малката порцеланова въпросителна с острите бели ръбчета. И му се наложило да се откаже от водката.

И по деловите въпроси проявявал не по-малка сговорчивост и гъвкавост. Литературен агент му бил стар негов познат от крикета — сноб с недоказан произход на име Менкен, известен и като Минг — един от многото глупаци по рождение, на които английското общество, и особено издателският свят са винаги готови да осигурят комфортно съществувание. Менкен, който най-вероятно самоволно си бил приписал това известно фамилно име, бил прям веселяк с рошава брада, която, изглежда, трябвало да внушава, че лично той е авторът на книгите, с които търгувал. Срещнали се за обяд в клуба на Джери — занемарено великолепно заведение, успяло да оцелее благодарение на сливането си с по-скромни клубове и неспирното разпращане по пощата на апели за подкрепа. Свели глави посред полупразния салон под мраморните очи на строителите на британската империя, двамата отчели, че ланкашърският крикет клуб страдал най-вече от липсата на бързи боулъри. После Джери се възмутил от неумението на играчите на Кент „да ударят проклетата топка, Минг, не да я цъкат“. В Мидълсекс започнали да се проявяват няколко млади таланта. Но „Господ да ни е на помощ, като гледам какъв е подборът им“, възмутил се Минг, докато режел поднесената му храна.

— Жалко, че ти свърши тарата — възкликнал с все сила Минг по адрес на Джери и на всички други, които евентуално можели да го чуят. — По мое мнение отдавна никой не е създавал сполучлив роман за Ориента. Последно успя Грийн, ако изобщо го понасяш, понеже на мен ми е писнало от всичкия му там католицизъм. И Малро, ако, за разлика от мен, си падаш по философията. И за Моъм съм съгласен донякъде, но преди него не виждам друг, освен Конрад. Наздраве. Но ще ми позволиш ли да ти дам един съвет? — Джери налял чашата на Минг. — Не се увличай много да имитираш Хемингуей с всичкото му там благородство пред дулата на оръжията и любов с отнесени от снаряд ташаци. Няма да се хареса според мен. Вече е писано.

Джери изпратил Минг до таксито му.

— И ще ми позволиш ли да ти дам един съвет? — повторил Менкен. — По-дълги изречения. Захванете ли се да пишете романи, вие, журналистите, разчитате по навик на късите форми. Къси абзаци, къси изречения, къси глави. И преценявате написаното в колонсантиметри, а не като обем върху страницата. Същата работа и при Хемингуей. Ако можел, е щял да събере цял роман на гърба на кибритена кутийка. Затова ти казвам: пиши по-разгънато.

— Довиждане, Минг. Благодаря.

— Доскоро, Уестърби. И не забравяй да поздравиш татко ти от мен. Сигурно много е остарял, горкият. Ама няма как, всички това ни чака.

Слънчевото си настроение Джери почти успял да запази и пред Стъбс, макар, според Кони Сакс, Стъбс да бил прочут гадняр.

Подобно на всички останали пътуващи и журналистите оставят след себе си една и съща мръсотия; в качеството си на главен редактор на цялата пресгрупа Стъбс не правел изключение. Бюрото му било отрупано с окапани с чай коректури, омазани с мастило порцеланови чаши и останките на загинал от преклонна старост сандвич с шунка. И сред всичко това седял Стъбс и гледал възмутено Джери, сякаш последният бил дошъл не за друго, а да му ги отнеме.

— Стъбси, гордостта на професията — измърморил Джери, докато отварял с рамо вратата, после се облегнал на стената и сключил длани зад гърба си, сякаш да ги накара да стоят мирно.

Стъбс прехапал език да не изръси поредната си ругатня, после пак забил нос в преписката, която изучавал върху всичкия боклук по бюрото си. Стъбс поначало бил въплъщение на всички изтъркани вицове за редактори. Презирал целия свят около себе си, провисналите му челюсти били посивели, а тлъстите му клепачи като да били намазани със сажди. Но бил готов да се отдаде на ежедневника до деня, в който язвата го довършела, след което щели да го прехвърлят в седмичника. След още една година щели да го преместят в женските списания, където щеше да го командват дечурлига, докато не навършел стаж за пенсия. Засега обаче се проявявал като непочтен човек и изслушвал репортажите, които кореспондентите диктували по телефона, без да им казва, че се е включил към линията.

— Сайгон — изръмжал Стъбс и си отбелязал нещо в полето с химикалката със силно предъвкан връх. Лондонското му произношение се усложнявало от небрежните носовки, останали му от времето, когато на Флийт Стрийт било модерно да се говори с канадски акцент. — Коледа, преди три години. Нещо да ти напомня?

— За какво трябва да ми напомня, драги? — попитал все още притиснатият към стената Джери.

— За празник — отговорил му Стъбс със зловещата усмивка на палач. — За колегиалност и всеобща радост в кореспондентското бюро, което пресгрупата ни имаше неблагоразумието да издържа там навремето. За коледно парти, на което ти си бил домакинът. — И зачел на глас от досието: — Към „Коледен обяд в хотел «Континентал» — Сайгон“. Следва, съгласно установения ред, приложеният от теб списък на гостите. Репортери, фоторепортери, шофьори, секретарки, куриери и всякакви други, които могат да ти дойдат наум. Цели седемдесет лири профукани в името на връзките с обществеността и веселото прекарване. Това не го ли помниш? — После продължил направо към същността: — Сред гостите ти упоменаваш и „Мазника“ Столууд. Ама той наистина ли присъстваше? Столууд? С редовния си номер? Да се мазни на най-грозните момичета и да им говори всичко, което желаят да чуят?

И Стъбс прехапал отново онова, което му било на върха на езика. Но така, както се бил облегнал на стената, Джери за никъде не бързал и бил готов и цял ден да чака, ако се наложело.

— Нашата пресгрупа е с ляв уклон — обявил Стъбс, впускайки се в любимото си официално изявление. — А това ще рече, че сме противници на ловуването на лисици с кучета и разчитаме за оцеляването си на щедростта на един неграмотен милионер. Според наличната документация, Столууд, Господ да го поживи, е консумирал коледния си обяд в Пном Пен, където е наказвал с гостоприемството си видни личности от камбоджанското правителство. Разговарях вече със Столууд и той, според него, май точно там е бил — в Пном Пен.

Джери се завлякъл до прозореца и опрял задник върху стария черен радиатор. Отвън, на по-малко от два метра от него, над оживения тротоар висял часовник — подарък за Флийт Стрийт от основателя на изданието. Макар да било средата на предобеда, стрелките му били замръзнали на шест без пет. В рамката на входа на отсрещния тротоар стояли двамина и четели вестник. И двамата носели шапки, а вестникът закривал лицата им, което пък навело Джери на мисълта колко хубав щял да е животът, ако и в действителност гончетата се разпознавали толкова лесно.

— Всеки гледа да прецака този комикс, Стъбси — изрекъл замислено след нова въздълга пауза. — Включително и ти самият. За какво ти е да се разправяш за нещо, станало преди цели три години. Зарежи тая работа, друже. Най-искрено те съветвам. Наври си я в дъртия задник. По-подходящо място не мога да ти препоръчам.

— Нашето не е комикс, а парцал. Комикси наричат цветните приложения.

— За мен си е комикс, друже. Винаги е бил комикс и комикс ще си остане.

— Добре си дошъл — изпъшкал Стъбс. — Приветствам с „добре дошъл“ избора на председателя. — И взел от бюрото си формуляр за трудов договор. — „Име: Уестърби, Клайв Джералд“ — зарецитирал, уж четял от разпечатката. — „Професия: аристократ.“ Казвам „добре дошъл“ на сина на стария Самбо. — И захвърлил договора върху бюрото. — А ти ще пишеш и за двете: и за ежедневника, и за неделното издание. Седемдневна вахта — от военните действия до стрипклубовете. Но няма да ти се води никакъв трудов стаж и никакви пенсионни отчисления; командировъчните ти са по-мизерни и от минималните. Разходи за пране ще ти се признават само по време на командировки, и то не за насъбралото се през цялата седмица бельо. Полага ти се карта за телеграфни разходи, но не ти се разрешава да я използваш. Пращаш материала си по въздушна поща, съобщаваш по телекса само номера на квитанцията и оставяш на нас грижата да решим кога и дали да го пуснем. От решението ни ще зависи и заплащането ти. От Би Би Си също бяха така мили да се съгласят да приемат звукозаписи на правени от теб интервюта по обичайните им смешни тарифи. Председателят разправя, че щели да повишат престижа ни, каквото, по дяволите, и да означава това. При синдикирана публикация…

— Алилуя — издишал бавно Джери.

Дотътрил се до бюрото, взел все още влажната от слюнката на Стъбс сдъвкана химикалка и без да удостои с поглед нито собственика й, нито текста на договора, положил с бавен зигзаг и разточителна усмивка подписа си най-отдолу на последната страница. В същия миг, като да й било поръчано да прекъсне това свято събитие, млада жена в джинси отворила най-безцеремонно с ритник вратата и тръшнала върху бюрото нова купчина шпалти. Телефоните зазвъняли (нищо чудно да били почнали да звънят още преди минути), момичето излязло, едва пазейки равновесие върху платформените си обувки, непозната глава надникнала през вратата и се провикнала: „Старецът ни зове на обща молитва, Стъбси“, появил се някакъв подчинен и след секунди повел Джери из целия кокошарник: административен отдел, международна редакция, заместник главни редактори, каса, справочна редакция, спорт, пътешествия и отвратителните женски списания. Гидът му бил двайсетгодишен брадат току-що завършил студент, когото Джери си наумил да нарича през целия ритуал „Седрик“5. Озовал се най-сетне на тротоара, Джери се спрял и се залюлял леко на пръсти, на пети, после пак на пръсти, сякаш бил или пиян, или гроги.

— Супер — измърморил, но достатъчно силно, че минаващите покрай него две момичета да се извърнат и да го огледат. — Чудесно. Прекрасно. Разкошно. Идеално. — След което нахлул в първия срещнат бар, където покрай тезгяха се били строили неколцина стари редакционни служители, най-вече от промишлената и от вътрешнополитическата редакция, и се надхвалвали как за една бройка материалът им щял да почне от първа страница.

— Ха! Уестърби! Самият граф! По костюма го познах! Същия онзи костюм! Облечен от самото Ранно пиле, бога ми!

Джери останал до затварянето на заведението6. Но пил умерено, тъй като държал да е с бистър ум по време на разходката му в парка с Джордж Смайли.

В едно затворено общество или си вътре, или си отвън, а в случая Джери се намирал отвън. За да осъществял предстоящата си „разходка в парка“ с Джордж Смайли, както се изразяваха в службата, или — казано на прост, непрофесионален език — да се срещне тайно с човека, или, както самият Джери щял да предпочете да опише събитието (ако, опазил го Господ, някой ден му се наложело да осветли основните моменти в съдбата си) — „да се потопи в другия, по-добър живот“, от него се изисквало да тръгне бавно от определена начална точка, намираща се обикновено в рядко населен район от рода на наскоро замрелия Ковънт Гардън и — без да ползва превозни средства, само пеша — да стигне до определена крайна точка малко преди шест часа. През това време, преценявал Джери, силно съкратеният напоследък екип от съгледвачи на Цирка щял да успее да огледа внимателно обстановката зад гърба му и да се убеди, че е чист. Първата вечер крайната му цел била гледащата към Темза страна на станцията на метрото „Черинг Крос“, както все още я наричаха през онази година7 — оживено, шумно място, където уличното движение вечно търпеше някакви бъркотии. А последния път срещата им била на спирката на няколко автобусни линии на южния тротоар на „Пикадили“, където граничи с Грийн Парк.

До този момент се били срещали общо четири пъти: два пъти в Лондон и два пъти в „яслата“. Срещите в Сарат обаче били от чисто оперативно естество — задължителният опреснителен курс, на който се подлагат периодически агентите на терен — и включвали голям обем материал, който трябвало да наизусти: телефонни номера, условни кодови думи и процедури за установяване на свръзка, а също така фрази на открит код за вмъкване в изпращаните на нормален език телексни съобщения до комикса, а освен това и резервни и аварийни действия в случай на евентуални — да не дава Господ — непредвидени ситуации. Като повечето спортисти, Джери помнел с лекота всякакви факти и изпитващите го инквизитори останали доволни. В същото време го обучили и на някои силови методи, докато гърбът му не започнал да кърви от прекалено многото хвърляния върху протритото татами.

Затова пък срещите в Лондон били сведени до съвсем кратък инструктаж и съвсем кратко сбогуване.

Поемните процедури се менели всеки път. За да го разпознаят, на Грийн Парк се бил явил с пазарска торба от „Фортнъм енд Мейсън“ и с помощта на няколко безмълвни усмивки и странични стъпки успявал да се задържи все в края на вечно растящата или намаляваща опашка. Край Темза пък стискал стар брой на списание „Тайм“, на чиято корица по случайност се мъдрела охранената физиономия на Председателя Мао в червена рамка и с яркочервен надпис на бял фон, които изпъквали отчетливо под падащите косо лъчи на привечерното слънце. Джери преброил шестте удара на камбаната на Биг Бен, но му било известно, че според възприетата етика подобни срещи никога не ставали точно на кръгъл час или на някоя четвъртинка от часа, а в неясните интервали помежду им, когато събитията уж били по-незабележими. А есенно време шест часа̀ е омагьосан час, в който уханието на всяко напоено от дъжда и изчистено от духащия вятър игрище за крикет в Англия се понася нагоре по реката заедно с влажните откъслеци от залеза, така че изпадналият в нещо като транс Джери прекарал времето в неволно вдишване на тези ухания, като в същото време по неизвестни причини стискал затворено лявото си око.

Камионетката, която спряла бавно отпреде му, се оказала очукан зелен бедфорд със стълба върху покрива и със замазан с боя, но все още четлив надпис „МАЙСТОР ХАРИС“ отстрани — пенсионирана бойна таратайка за наблюдения със стоманени кепенци върху прозорците. В мига, в който я видял да спира, Джери се приближил, а шофьорът й — вкиснат младеж със заешка устна — подал щръкналия си перчем през отвореното предно стъкло.

— Къде се е дянал тоя Уилф, бе? — викнал заядливо. — Щото на мен ми казаха, че водиш и Уилф със себе си.

— Ще трябва да разчитате само на мен — отвърнал одухотворено Джери. — Уилф отиде да върши друга работа. — При което отворил задната врата, покатерил се в каросерията и затворил подире си; нямало как да седне отпред, понеже мястото на пътника в кабината било умишлено затрупано с шперплатови платна.

Така приключил единственият в живота разговор помежду им.

Едно време, когато в Цирка работели хора от по-висша класа, без задължително да притежават офицерски звания, Джери е можел да очаква поне кратка размяна на неангажиращи уводни реплики. Тези времена отдавна бяха отминали. Когато го карали до Сарат, процедурата почти не се различавала от днешната, с тази разлика, че тогава се друсал цели двайсет и пет километра, и ако имал късмет, младежът зад волана се сещал да хвърли на Джери възглавница, че да не му се спука някой прешлен. Този път свилият се в каросерията Джери нямал никаква видимост към кабината, така че, докато се пързалял напред-назад по дървената пейка и стискал провисналите кожени ръкохватки, можел да гледа единствено през процепите около стоманените кепенци, които в най-добрия случай му предлагали перфориран изглед към външния свят, но добре че Джери имал достатъчно остро зрение, че да чете прелитащите покрай тях надписи.

На път към Сарат били минали покрай потискащи отрязъци от изоставени заводи, които му напомняли за нескопосано варосаните кина от 20-те години на XX в., както и крайпътен хан от тухли с червена неонова реклама: „КЕТЪРИНГ ЗА СВАТБЕНИ ТЪРЖЕСТВА“. Но най-силните му спомени били от посещенията му в Цирка през първата вечер и през последната. Първия път видът на легендарните и добре познати му кули бил, както винаги, достатъчен, за да му внуши обърканото усещане, че е едва ли не светец: „Ето така се служи на родината“. Сега, след размазано петно от червени тухли, минали покрай почернелите клонаци на чинари, после смесица от шарени светлини, пред тях се разтворил някакъв портал и камионетката спряла шумно. В мига, в който чул как порталът се затворил, някой рязко отворил отвън вратите на камионетката и се разнесъл вик като от ротен старшина:

— На бегом, бе, момче! Изнасяй се, за бога! — Оказало се, че Гуилъм си прави майтап.

— Здравей, Питър, момчето ми. Как върви занаятът? Божичко, адски студено е при вас!

Без да си направи труд да му отговори, Питър Гуилъм шляпнал рязко Джери по рамото, все едно го пускал в надбягване, затворил чевръсто вратата, заключил я и отгоре, и отдолу, пуснал ключовете в джоба си и го повел в тръс по коридор, който, изглежда, поровете били разпердушинили в яда си. На места се виждало как мазилката била изкъртена чак до гола стена; имало отскубнати от пантите им врати, провиснали бичмета и щу̀рци; навсякъде били разхвърляни найлони, стълби и отломки.

— Ирландците ли ви нападнаха? — провикнал се Джери. — Или сте имали всеобща танцова забава?

Въпросите му се изгубили в тупурдията. Двамата се изкачвали бързо, състезавайки се: Гуилъм водел, а Джери го следвал по петите; смеели се задъхано, а стъпките им гърмели и стържели по голите дървени стъпала. Някаква врата се изпречила на пътя им и на Джери му се наложило да изчака Гуилъм да се пребори с комбинациите на бравите. После, от другата страна, трябвало да го изчака да ги върне в заключено положение.

— Добре дошъл на борда — произнесъл значително по-тихо Гуилъм.

Стигнали били до петия етаж. Стъпките им станали по-тихи, престанали да трополят — нисшите английски чинове имали заповед да пазят ред. Коридорът свърнал наляво, после пак надясно, последвали няколко тесни стъпала. Спукано огледало „рибешко око“, нови стъпала — две нагоре, три надолу, — докато най-сетне стигнали до бюрото за пропуски, на което нямало никой. Вляво от тях се намирала говорилнята — празна, с наредени в нещо като кръг столове за пушачите и камина с бумтящ огън. Оттам — продълговата стая с кафяв мокет и надпис „Секретариат“, а всъщност преддверие, в което три „мамчета“ с перлени огърлици и комплектчета жилетка с блуза тракали кротко по пишещите машини на светлината от настолните лампи. В дъното на стаята — нова врата, затворена, небоядисана и доста омърляна около дръжката. Без шилд, без капачка върху патрона. Затова пък, забелязал Джери, все още се виждали дупките от винтовете и личали очертанията на някогашния шилд. Гуилъм отворил, без да почука, наврял глава през процепа и тихо съобщил нещо. После се отдръпнал и бързо пропуснал Джери покрай себе си: Джери Уестърби в светая светих.

— О, супер, Джордж. Здрасти.

— Не питай нищо за жена му — успял да го предупреди Гуилъм под сурдинка и шепотът му останал да кънти доста дълго в ухото на Джери.

Баща и син? Такива ли бяха отношенията помежду им? Или мозък и мускули? Може би най-точното описание би било „син и пастрок“, а в техния занаят това се смяташе за най-здравата от всички връзки.

— Здрасти, друже — избъбрил Джери и се засмял пресипнало.

Реално погледнато, английската култура не предвижда начин, по който двама приятели да се поздравят, още по-малко пък ако се намират в мрачния кабинет на държавен служител, където няма нищо, което да ги вдъхнови, освен едно работно бюро. Джери положил само за частица от секундата юмрука си на играч на крикет до меката колеблива длан на Смайли, после го последвал тромаво отдалеч до камината, където ги очаквали две кресла с напукана, много протрита стара кожена тапицерия. В този неустановен в температурно отношение сезон и тук горял огън във викторианската горивна камера, макар и съвсем скромен в сравнение с онзи в говорилнята.

— Как изкара в Лука? — попитал Смайли, докато наливал две чаши от гарафата.

— Разкошно.

— И сигурно никак не ти се искаше да се махнеш оттам?

— Никак. Супер. Наздраве.

— Наздраве.

Седнали.

— В какъв смисъл „супер“, Джери? — поинтересувал се Смайли, сякаш за пръв път чувал думата „супер.“ Върху бюрото нямало никакви документи, а и самата стая била празна — с вид по-скоро на резервно помещение, отколкото на негов личен кабинет.

— Бях решил, че сте ме отписали — обяснил Джери. — Че сте приключили с мен завинаги. А телеграмата съвсем ме побърка. Сигурно и мен Бил ме е осветил, рекох си. Той толкова хора освети, та мен ли?

— Да — рекъл Смайли, сякаш готов да сподели несигурността на Джери, после най-откровено му хвърлил оценяващ поглед. — Да, имаше такъв момент. Но в крайна сметка се оказва, че така и не е успял да освети нещатните разузнавачи. Проследихме пипалата му до почти всички краища на архивите ни, но се оказва, че нещатните са се водели „приятелски контакти“ в рамките на местните разузнавания, тоест в съвсем отделен архив, до който той не е имал естествен достъп. Не че ви е смятал за прекалено маловажни — побързал да добави Смайли. — Просто е преследвал други цели, та не му е останало време.

— Това няма никак да ми съкрати живота — захилил се Джери.

— Радвам се — отчел Смайли, без да схване шегата. Станал, напълнил пак чашите, после отишъл до камината, хванал ръжена и започнал да рови замислено въглените. — Лука. Да. И ние ходихме там с Ан. Трябва да беше преди единайсет-дванайсет години. Скъса се да вали. — И тихо се засмял. А Джери мярнал поставеното в тесния еркер на противоположната страна на помещението тясно тръбно походно легло с няколко телефона до главата.

— Помня, че посетихме минералните бани — разправял Смайли. — Бяха на мода, понеже били лековити. Един господ знае какво точно се мъчехме да излекуваме. — Пак атакувал огъня и този път успял да съживи пламъците, които заоцветявали закръглените контури на лицето му с оранжеви щрихи и превърнали дебелите лещи на очилата му в златни езерца. — Чувал ли си за изживяната там от поета Хайне велика любовна авантюра? Почвам да си мисля, че и ние сигурно заради това отидохме. Дано и на нас ни повлияе поне мъничко.

Джери само изръмжал уклончиво, понеже точно в този момент не бил сигурен кой точно бил този Хайне.

— Къпел се в баните, пиел водата и междувременно се запознал с дама, чието име само по себе си така го впечатлило, че накарал жена си да се преименува с него. — Пламъците задържали вниманието му за още миг. — Доколкото усещам, и ти си изкарал някаква авантюра там, нали?

— Само лек флирт. Нищо особено.

„Бет Сандърс — досетил се автоматично Джери, докато светът около него се разлюлял, после пак се стабилизирал. — Бет направо е родена за тази работа. Дъщеря на генерал от запаса и висш околийски шериф. Баба Бет сигурно има леля във всяка тайна канцелария в Уайтхол.“

Смайли отново се навел и подпрял ръжена в ъгъла — с обич, все едно полагал венец.

— Не си поставяме за задача да се конкурираме с любовта. Просто искаме да сме сигурни към какво е насочена.

Джери мълчал. Смайли го изгледал през рамо и Джери му се усмихнал по принуда, да не го разочарова.

— Дамата, в която Хайне се влюбил, се казвала Матилде Ъруин — продължил Смайли, а усмивката на Джери преминала в неловък смях. — Да, признавам, че на немски звучи някак си по-добре. А романа ти докъде го докара? Никак не ми се ще да си представя, че сме подплашили музата ти. И никога не бих си простил, ако е така.

— Няма проблем — казал Джери.

— Дописа ли го?

— Знаеш как стават тези неща.

За миг единствените звуци, които стигали до ушите им, били от пишещите машини на „мамчетата“ и от движението по улицата под тях.

— Ще те компенсираме някак си, когато приключим тази история — рекъл Смайли. — Много държа на това. Какво се уговорихте със Стъбс?

— Няма проблем — повторил Джери.

— С нищо друго ли не можем да облекчим заминаването ти?

— Май няма с какво.

От отвъд преддверието долетял шум от тътрещи се вкупом в една посока нозе. Военен съвет, минало му през ум на Джери. Клановете се събират.

— Та ти, предполагам, си навит? — попитал Смайли. — Имам предвид… че си готов, нали? И имаш желанието?

— Няма проблем. — „Ох, докога ще го повтарям това като някакъв развален грамофон?“, запитал се наум Джери.

— Напоследък на мнозина им липсва. Желанието, имам предвид. Особено в Англия. Съмнението се възприема вече масово като легитимна философска позиция. Внушават си, че са заели позиция в центъра, а всъщност нямат никаква такава. Да си чул някой двубой да е бил спечелен от зрителите? Тук, в службата, сме съвсем наясно с този аспект на нещата. И голям късмет извадихме. Войната, която продължаваме да водим, започна с болшевишката революция през хиляда деветстотин и седемнайсета година. И оттогава си е все същата.

Смайли бил заел нова позиция — в насрещния край на стаята, в близост до леглото. Разпаленият отново огън хвърлял отблясъци върху някаква стара, едрозърнеста фотография. Джери я забелязал още с влизането си. И ето че сега, в този напрегнат момент, му се сторило, че го наблюдават едновременно и двамата — и Смайли, и портретът с размазаните очи, танцуващ зад стъклото на светлината на огъня. А издаващите подготовката шумове се множали. Вече се долавяли и гласове, и откъслечен смях, и скърцането на столове.

— Някъде четох… — рекъл Смайли. — Предполагам, че авторът беше историк, със сигурност беше американец… Та според него цели поколения се раждали в нещо като затвори за длъжници и после цял живот блъскали да откупят свободата си. Имам чувството, че и нашето поколение се оказа такова. Ти как мислиш? Аз продължавам най-категорично да се чувствам длъжник. А ти? И винаги съм бил благодарен на службата ни за това, че ми предостави възможността да се отплатя. И ти ли имаш това усещане? Според мен не бива да се страхуваме от… своята преданост. Много ли старомодно звуча?

Лицето на Джери се смразило в безизразност. Винаги в отсъствието на Смайли забравял за тази страна в характера му и при всяка нова среща се сещал за нея с огромно закъснение. Старият Джордж носел в себе си някакъв елемент на провалил се свещеник, който с напредъка на възрастта му се проявявал все по-ярко. Джордж сякаш приемал за даденост, че целият проклет западен свят споделя тревогите му и оставало само да го убеди с думи да започне да разсъждава правилно.

— В този смисъл, смятам, че имаме законното право да се поздравим по повод нашата лека старомодност…

Джери не могъл да издържи повече.

— Чакай, друже — възразил с нетактичен смях и лицето му пламнало. — Недей така, за бога. Ти си този, който командва, а аз само марширувам. Окей? Ти си мъдрият бухал, не аз. Кажи ми какви ходове да предприема и ще ти ги изпълня. Щото целият този свят е вече фрашкан с пиещи само мляко и вода интелектуалци, които ще ти изредят най-малко петнайсет взаимно противоречащи си аргумента защо не бива да издухат проклетите си носове. Не ме превръщай и мен в такъв. Окей? Това само имам предвид, за бога.

Рязко почукване на вратата провъзгласило завръщането на Гуилъм.

— Всички лули на мира димят, шефе.

Джери се изненадал силно, когато през целия вдигнат от Гуилъм шум му се сторило, че доловил израза „пада си по нежния пол“, но така и не схванал дали бил казан по негов адрес, или по адрес на Хайне, пък и отговорът не го вълнувал особено. Смайли се поколебал, намръщил се, после като че осъзнал какво става около него. Погледнал Гуилъм, после пак огледал Джери, а накрая погледът му се спрял върху онази отдалечена на средно разстояние точка, която, изглежда, е запазена за английските учени.

— Мда, добре, да направим в такъв случай преоценка на обстоятелствата — изрекъл с нежелание.

На излизане от кабинета Джери се спрял да се порадва на портрета на стената — с пъхнати в джобовете ръце, нахилен насреща му, с надеждата, че и Гуилъм ще поизостане, което точно така и станало.

— Гледа така, като че си е глътнал дъвката — отбелязал Джери. — Кой е тоя?

— Карла — отвърнал Гуилъм. — Вербовчикът на Бил Хейдън. Руска разведка.

— Името му бие малко на женско. Ти как я караш?

— Това било кодовото название на първата му агентурна мрежа. Една от философските школи твърди, че така се казвала навремето единствената му любов.

— Браво на него — изрекъл безгрижно Джери и все така нахилен зашляпал редом с Гуилъм към говорилнята. Смайли отминал напред, може би умишлено, за да не чува за какво си говорят. — Ти още ли си с оная ненормалница флейтистката? — поинтересувал се Джери.

— Престана да е толкова ненормална — отговорил Гуилъм. Изминали още няколко крачки.

— Заряза ли те? — попитал съчувствено Джери.

— Нещо такова.

— А той как е? Държи ли се? — попитал с напълно безразличен тон Джери и посочил с глава самотната фигура отпреде им. — В смисъл яде ли, облича ли се да му е топло, в такъв смисъл?

— По-добре е от всякога. Защо?

— Просто питам — казал Джери, безкрайно доволен.

От аерогарата Джери позвънил на дъщеря си Кат. Не го правел често, но сега нямало как. Още докато пускал монетите, си дал сметка, че греши, но се зарекъл да не се отказва и дори ужасно познатият глас на някогашната му съпруга не успял да го разубеди.

— А, здрасти! Аз съм, всъщност. Супер. Да те питам само: какво прави Фили?

Фили се казвал сегашният й съпруг — почти готов за пенсиониране държавен служител, макар и преживял далеч по-малко от по-младия Джери с неговите трийсетина тотално объркани живота.

— В цъфтящо здраве е, благодаря — срязала го тя с онзи леден тон, с който старите съпруги защитават новите си партньори. — Ти затова ли се обаждаш?

— Всъщност си мислех дали пък не мога да си побъбря с добрата стара Кат, честно казано. Понеже пак заминавам на Изток. Впрегнаха ме отново. — Нямало да е зле да се извини. — Оказва се, че на комикса му е дотрябвало да има и там писач — рекъл и чул как слушалката изтракала върху скрина в преддверието. „Дъбов беше — минало му през ум. — Със спирално резбовани крака. Поредната останка от стария Самбо.“

— Тате?

— Ей, здравей! — провикнал се той, все едно връзката била калпава, а тя го е изненадала. — Кат? Ало? Ей, душа, какво става? Получи ли картичките и другите неща, които то изпратих? — Вече знаел, че ги е получила. Редовно му благодаряла в ежеседмичните си писма.

Но след като тя само повторила „Тате“ с въпросителен тон, Джери я попитал закачливо:

— Ти нали продължаваш да събираш марки? Щото аз сега тъкмо нататък съм се запътил, чуваш ли? На Изток.

По високоговорителите обявявали заминаващи и пристигащи полети, цели светове си разменяли местата, но сред цялата тази процесия разговарящият с дъщеря си Джери Уестърби оставал неподвижен.

— Ти нали беше пощуряла на тема „марки“? — припомнил й.

— Но вече съм на седемнайсет.

— Да, бе. Знам. Сега какво колекционираш? Чакай. Нека позная. Момчета! — И пристъпвайки в танцов ритъм от едната обувка от еленова кожа на другата, дал порив на най-свежия наличен му хумор, пускайки идващите му наум шеги, които посрещал със собствения си смях. — Чуй какво ще ти кажа. Пращам ти малко пари — от „Блат енд Родни“ ще ти ги преведат, един вид подарък и за рождения ти ден, и за Коледа, — но няма да е лошо да обсъдиш с мама за какво да ги похарчиш. Или пък с Фили, защо не? Той ми се струва свестен човек, не е ли така? Разчитай на Фили да ти даде куп идеи. Той умира за такива работи. — Отворил вратата на телефонната кабина да създаде изкуствено нахълтване на шум. — Май вече обявяват и моя полет, Кат — напънал се да надвика данданията. — А ти карай умната, чуваш ли ме? Не бъди прекалено всеотдайна. Нали разбираш какво искам да кажа?

Постоял известно време на опашката пред бара, но в последния момент в душата му се пробудили навиците на стария кадър от Ориента и се преместил в кафетерията. Кой знае кога щял да има пак възможността да си поръча чаша прясно краве мляко. Докато чакал да му дойде редът, Джери внезапно усетил, че някой май го следи. Не че било толкова трудно да го установи — по аерогарите всеки оглежда всекиго, така че какво толкова? Сетил се за сиротата и съжалил, че не успял да си намери нещо чуждо за преди заминаването си — не за друго, а просто за да отмие гадния спомен за принудителната им раздяла.

Смайли вървял пеша. Закръглено човече по шлифер. Проследявайки с набито око движението му през редовните свърталища по Черинг Крос Роуд, всеки журналист с повече опит сред обществото и по-изискан от Джери е щял моментално да разпознае що за човек има пред себе си: мръсен ексхибиционист, редовен клиент на смесените сауни и порнокнижарниците. Дългите разходки му били станали вече навик: нововъзникналата напоследък у него енергичност му позволявала и половин Лондон да прекоси, без да се усети. Сега, след като и малките улички му били познати, можел да се отправи от Кеймбридж Съркъс по двайсетина различни маршрута, които на нито едно място не се пресичали. Достатъчно му било да си избере началната точка и да се довери на късмета и инстинкта си да го водят, докато останалата част от мозъка плячкосвала дълбините на душата му.

Тази вечер обаче нещо необичайно го мамело в югозападна посока и Смайли се поддал на зова. Въздухът бил влажен и студен, захлупен под зла мъгла, която така и не била виждала слънце. Отправил се напред, понесъл със себе си своя остров, който бил пренаселен с образи, а не с хора. Белите стени го изолирали като допълнително наметало и му позволявали да се чувства насаме с мислите си. Двама убийци в кожени палта си шепнели в рамката на нечий вход; под улична лампа чернокосо момченце стискало гневно калъфа на цигулка. Пред театъра чакащата тълпа горяла под изсипващата се от брезентовия навес светлина, а мъглата я избикаляла като дим от огън.

Не помнел да е тръгвал друг път на бой с толкова нищожни знания и толкова големи очаквания. Усещал се едновременно и подмамен, и гонен. Но когато умората го принудила да отстъпи една крачка и да огледа логиката в предстоящите си действия, тя насмалко щяла да му убегне. Озърнал се и видял зад себе си дебнещата го паст на провала. Взрял се напред и през мокрите стъкла на очилата си видял танцуващите в мъглата фантоми на големите надежди. Примигал, оглеждайки се около себе си, и осъзнал, че там, където е застанал, не го очаквало нищо. Затова пак поел напред, макар и без окончателна убеденост.

Нямало полза и от преговарянето на стъпките, които го били довели до тази точка: златната жила на руснаците, отпечатъкът на командваната от Карла лична армия, старанията на Хейдън да унищожи всички следи към нея. Но отвъд границите на тези външни причини Смайли съзрял в себе си наличието на друга, още по-тъмна и далеч по-неясна подбуда, която рационалната му мисъл категорично отпъждала. В себе си я бил нарекъл „Карла“ и отчитал присъствието някъде дълбоко в душата си на полузабравената легенда под формата на тлеещи въглени на омразата му към човека, понечил да разруши и последните останки от храмове на личната му вяра — обичаната служба, приятелите, родината, убеждението, че в междучовешките отношения цари някакво що-годе разумно равновесие. Не по-малко верен бил фактът, че преди един или два предходни живота двамата — Смайли и Карла — се били озовали от двете страни на желязна маса в зноен индийски затвор, при все че по онова време нищо не подсказвало на Смайли, че срещу него седи съдбата му. В Москва били сложили главата на Карла върху дръвника; Смайли се опитал да го придума да се прехвърли на Запад, но Карла дума не обелил, предпочитайки смъртта или нещо още по-ужасно пред лесната измяна. Както било вярно и това, че споменът за тази им среща — за небръснатото лице и вглъбения съсредоточен поглед на Карла — му се явявал периодически като обвиняващо го видение сред полумрака на стаичката, в която придрямвал неспокойно на кушетката.

И въпреки това се бил оказал неспособен да поддържа за по-дълго емоцията, наречена „омраза“, освен ако не я приемел като обратната страна на обичта.

Приближавал се към Кингс Роуд в Челси. Тук поради близостта на реката и мъглата била по-гъста. Глобусите на уличното осветление висели като китайски фенери над главата му от голите клони на дърветата. Автомобилите били нарядко и се движели с повишено внимание. Пресякъл и вървял по тротоара чак докато свърнал по Байуотър Стрийт — задънена уличка със спретнати плоскофасадни долепени домове. Тук започнал да се движи по-дискретно, придържайки се към западната й страна и сенките на паркираните коли. Било часът на аперитивите и през прозорците мяркал тук-там говорещи глави и пищящи безшумно усти. Някои му били познати, на част от тях дори им бил измислил прякори: „Котаракът Феликс“, „Лейди Макбет“, „Пухтящия“.

Изравнил се със собствения си дом. По случай повторното им събиране била боядисала кепенците сини и те все още били в този цвят. Завесите били дръпнати настрана, тъй като тя мразела да се чувства затворена. Седяла сама пред писалището си, но допускал възможността тя да е композирала най-умишлено тази сцена специално за него: красивата и съзнателна съпруга приключва деня си с административни въпроси. Била си пуснала музика. Мъглата донесла ехото й до слуха му: Сибелиус. Смайли не си падаше по музиката, но плочите й му били известни; нещо повече, от учтивост на няколко пъти изказвал възхищение от Сибелиус. Грамофонът не се виждал, но знаел, че е свален на пода, където стоял в чест на Бил Хейдън, докато тя проточвала аферата помежду двама им. Запитал се дали до грамофона все още не лежи немско-английският й речник и сборникът й с немска поезия. През последните едно-две десетилетия, най-вече когато за пореден път се помирявали, тя няколкократно се захващала демонстративно да изучава немския, че да можел Смайли да й чете някои произведения на глас.

Сега тя станала пред погледа му, прекосила стаята и се спряла пред симпатичното огледало да си оправи прическата. В позлатената му рамка били напъхани бележките, които тя сама пишела до себе си. „Интересно сегашните на каква тема са“, запитал се Смайли. „Наругай автосервиза“. „Отмени обяда с Мадлен“. „Унищожи месаря“. Когато бивали в опънати отношения, тя използвала този метод, за да му праща послания намеци: „Накарай Джордж да се усмихне и да се извини най-искрено за недоглеждането си“. А в най-лошите времена му пишела цели писма и му ги оставяла там „до поискване“ от негова страна.

За негова изненада, тя взела че изгасила осветлението. После я чул да слага резетата на входната врата. „Не забравяй да закачиш и веригата — напомнил й по навик на ума си. — Заключи двукратно секретните брави. Докога ще ти повтарям, че здравината на едно резе зависи от винтовете, с които е монтирано?“ Но пък странно, от друга страна: подсъзнателно той всъщност разчитал тя да не слага резетата, да не би той случайно да се върне. После светнала лампата в спалнята и тялото й се появило в силует, обрамчено от прозореца, и тя като някакъв ангел разперила ръце да хване завесите. Придърпала ги почти до себе си, спряла, той за миг се уплашил, че го е забелязала, но после се сетил, че е късогледа, но отказва да носи очила. „Тръгнала е да излиза — помислил си — и сега ще се гримира.“ После видял как тя извърнала леко глава, сякаш да чуе нечии думи. Устните й замърдали, събрали се в дяволита усмивка, ръцете й пак се вдигнали, този път към тила, а след това — към най-горното копче на пеньоара й. В този миг двете завеси били събрани от нечии други, нетърпеливи ръце.

„О, не! — рекъл си отчаяно Смайли. — Моля ти се! Изчакай ме поне да отмина!“

Останал там, на тротоара, минута, може би и повече, вперил невярващ поглед в затъмнения прозорец, докато в душата му не изригнали едновременно, като физическо терзание, и гняв, и срам, и — най-сетне — самопогнуса, при което той се извърнал и забързал, не виждайки нищо, обратно към Кингс Роуд. „Сега пък кой ли е? Поредният голобрад балетист, изпълняващ някакъв нарцистичен ритуал? Или онзи отвратителен неин братовчед и политик кариерист Майлс? Или някой Адонис за една нощ, забран от близкия пъб?“

Телефонният звън заварил Питър Гуилъм седнал в говорилнята в леко подпийнало състояние и копнеещ с равна сила за тялото на Моли Мийкин и за завръщането на Джордж Смайли. Мигновено вдигнал слушалката и чул задъханите вопли на побеснелия Фон:

— Изтървах го! Изплъзна ми се!

— Ама и ти си един идиот — отвърнал му със задоволство Гуилъм.

— Ще му дам аз на него един идиот! Тръгва си към тях, нали ме разбираш? Според обичайния ни ритуал. Изчаквам го, отдръпвам се настрана, а той в тоя момент се връща на главната улица и ме изглежда. С пълно презрение. Все едно съм буца кал. Най-обикновена кал. И докато се усетя, вече го няма. Как го прави тоя номер? Къде се изгубва? Аз приятел ли съм му, или какво? И той за какъв се мисли, по дяволите? Ще го убия тоя дебелак!

Гуилъм все още се заливал от смях, докато оставял слушалката.

6 Изгарянето на Фрост

В Хонконг пак било събота, но тайфуните били отминали отдавна, слънцето прежурило, а денят бил ясен и задушен. В Хонконгския клуб звънчетата на ведрия по християнски часовник прозвучали единайсет пъти сред обгърнатата в ламперия тишина като лъжички изпуснати върху далечен кухненски под. Най-добрите места били вече заети от читателите на миналочетвъртъчния брой на вестник „Телеграф“, съдържащ доста обезсърчаващи описания на душевните и икономически страдания на родината им.

— Лирата пак закъса — изръмжал старчески глас през захапали лулата зъби. — От електроснабдяването стачкуват. Железничарите стачкуват. Пилотите стачкуват.

— Въпросът е: има ли някой да не стачкува? — попитал друг, не по-млад глас.

— На мястото на Кремъл щях да кажа, че нещата ни се подреждат идеално — отбелязал преждеговорившият, излайвайки последната дума с възмущението на бивш военен, после въздъхнал и поръчал две сухи мартинита. Нито той, нито събеседникът му имали повече от двайсет и пет години, но да си патриот в изгнание, търсещ да натрупаш бързо състояние, може доста бързо да те състари.

Клубът на чуждестранните кореспонденти пък отбелязвал благопристоен ден, тъй като благопристойните граждани били далеч по-многобройни от журналистите. В отсъствието на обединяващата фигура на стария Кро членовете на Шанхайския боулинг клуб се били пръснали на всички страни, а някои и изобщо били напуснали колонията. Перспективата за нови вълнуващи битки след края на дъждовния сезон привлякла фоторепортерите в Пном Пен. Каубоят бил в Банкок и очаквал с основание подновяването на студентските бунтове, Люк бил в кореспондентското бюро, а шефът му джуджето се бил облегнал вкиснат на бара, наобиколен от високопарни британски жители на предградията по бели ризи и тъмни панталони, които обсъждали скоростната кутия на форд зефир 1100.

— И една студена бира. Студена бе, момче, нали ме разбираш? Ле-де-на. Тъгъдък.

Дори Рокър едва приказвал. Тази сутрин за него се грижела жена му — бивша преподавателка в библейско училище в Борнео, — съсухрено бабе с коса на кок и къси чорапки, способно да съзре греха преди още да са го сторили.

А на три километра източно оттам, на Клаудвю Роуд — трийсет цента с еднотарифен градски автобус, — в може би най-гъсто населения квартал на планетата, на Норт Пойнт, там, където градът се разширява, пълзейки по склона на Върха, на шестнайсетия етаж на висок жилищен блок, известен под името „7А“, на матрака си, след кратък, но необезпокояван от сънища сън, се бил излегнал Джери Уестърби, припявал съчинените лично от него думи към „Изгрев в Маями“ и наблюдавал разсъбличащата се пред очите му млада красавица.

Благодарение на дългия два и десет матрак, предназначен поначало да побира напряко цяло семейство спящи китайци, краката му за пръв път, откакто се помнел, не висели от края. Бил с цял километър по-дълъг от матрака на Пет, бил по-дълъг дори и от леглото му в Тоскана, макар в Тоскана това да нямало толкова голямо значение, понеже там имал възможността да обвива с краката си истинско момиче, а пък и при наличието на момиче човек не си изпружва толкова нозете. Докато момичето, което в момента наблюдавал в рамката на насрещния прозорец, било отдалечено на десет метра — което си е същото като десет километра — от него, но затова пък, откакто бил дошъл преди девет дни, се събличало и се къпело по един и същ начин всяка сутрин за негова огромна радост, придружавана понякога от аплодисментите му. Ако се събудел навреме, можел да проследи цялата церемония, от мига, в който килвала глава, та черните й коси да се спуснат до кръста, до момента, в който целомъдрено се увивала в чаршаф и се присъединявала към десетчленното си семейство в съседната стая, в която живеели. Той вече познавал съвсем добре семейството й. И хигиенните им навици. И вкусовете им по отношение на музиката, храната и секса, празненствата и избухванията на опасните им разправии. Но го гризяло следното съмнение: едно и също момиче ли наблюдавал, или били две.

Тя се скрила, но той не спрял да си пее. Изгарял от нетърпение, а това му се случвало всеки път, независимо дали му предстояло да се скрие от следящите го в някоя задна уличка в Прага, за да си размени пакетчета в нечий вход с някой умиращ от ужас човечец, или — в звездния му час, какъвто поначало не се полагал на нещатните сътрудници — да гребе пет километра в боядисана в черно туристическа лодка, за да прибере радист от брега на Каспийско море. Колкото повече се приближавала опасността, толкова повече констатирал Джери това свое неочаквано самообладание, приповдигнатост и готовност да реагира на всякакви изненади. И същия влудяващ го страх, който никак не противоречал на другото. „Днес ще става, каквото ще става — рекъл си. — Стига само сме се целували.“

Разполагал с три миниатюрни стаички, а подът навсякъде бил от паркет. Именно това било първото му впечатление всяка сутрин, тъй като обзавеждане почти липсвало, ако не се броели матракът, кухненският стол и масата, върху която била пишещата му машина, единствената чиния за ядене, която му служела за пепелник, и календар от 60-те години на XX в. с червенокоска по бански, чиито хубости отдавна трябвало да са увехнали. Точно този тип му бил много добре познат: зелени очи, буен характер и кожа толкова чувствителна, че при най-малкия допир заприличвала на бойно поле. Един телефон, един древен грамофон, работещ само на 78 оборота, и две съвсем истински лули за опиум, окачени върху забитите в стената солидни гвоздеи, допълвали описа и представата за ценностите и интересите на Копнеещия за смъртта хун, който понастоящем се намирал в Камбоджа и от когото Джери бил пренаел апартамента. Плюс една торба с книги — неговата си — до матрака.

Пружината на грамофона се била развила. Той се изправил с удоволствие на крака и пристегнал импровизирания саронг около корема си. В този момент зазвънял телефонът, така че му се наложило пак да седне и да придърпа с кабела уреда по пода. Търсел го Люк с редовното си предложение да поиграят.

— Съжалявам, друже, но пиша материал. Пробвай се на соло вист.

Набрал номера на „точно време“ и чул в слушалката врякане на китайски, после врякане на английски и сверил часовника си според второто. След това отишъл до грамофона, надул го докрай и пуснал отново „Изгрев в Маями“. Друга плоча нямало, но и тази му стигала да заглуши гъргоренето на безполезния климатик. Не спирайки да си тананика, отворил единствения гардероб и от старата кожена пътна чанта на пода извадил останалата от баща му пожълтяла от годините тенис ракета, произведена някъде към 30-те, с изписани с химически молив инициали „С. У.“ върху плоския край на дръжката. Развил края и извадил от кухината четири касети супермикрофилм с големината на таблетки, навита на змия сива вата за уплътнение и очукан свръхминиатюрен фотоапарат с верижка за определяне на фокусното разстояние, който консервативната страна на характера му предпочела пред по-лъскавите му съвременни събратя, които фотографчиите от Сарат се мъчели да му пробутат. Заредил единия микрофилм в апарата, нагласил скоростта, направил три пробни замервания на светлината върху бюста на червенокоската и чак тогава изшляпал по сандали до кухнята, където се свлякъл благочестиво на колене пред хладилника, развързал вратовръзката с цветовете на крикет клуба „Фрий Форестърс“, с която била завързана вратата му, прокарал нокътя на десния си палец по изгнилото гумено уплътнение и го отлепил със сърцераздирателен пищящ звук от металния корпус, извадил три яйца и пак стегнал вратовръзката. Облегнал лакти върху перваза на прозореца и ги зачакал да се сварят, зазяпан любовно през предпазната мрежа в любимите му покриви, спускащи се като гигантски стъпала към морския бряг.

Тукашните покриви представлявали самостоятелен свят, в който борещите се за оцеляване хора водели драматична битка срещу побеснелия град. В оградени с бодлива тел дворове работници в потоизстисквачески цехове произвеждали анораци, провеждали се религиозни служби, играело се маджонг, а астролози кадели тамян и се ровели в огромни кафяви томове. Току пред очите му се простирала старателно поддържана градинка, създадена върху тайно донесена отнякъде пръст. Малко по-нататък и по-надолу три баби угоявали кученца чау-чау, чийто живот щял да свърши на нечия трапеза. Имало и школи по танци, литература, балет, игри и бойни изкуства, школи за фолклор и за изучаване на маоизма и тъкмо тази сутрин, докато Джери чакал яйцата да се сварят, старец довършил неразбираемия за страничния наблюдател ритуал на сутрешната си гимнастика, след което седнал на сгъваем стол и се заел с ежедневния си прочит на глас на идеите на Великия кормчия.

По-замогналите се бедняци, дори да нямали все още покрив над главите си, си строели главозамайващи гнезда с ширина по-малко от метър и дължина под три метра върху саморъчно изработени конзоли, закотвени в пода на всекидневните им. Копнеещия твърдял, че самоубийства ставали най-редовно. И именно те го задържали в този квартал. В свободното си от секс време висял на прозореца със своя никон с надеждата да заснеме такъв акт, но все не му излизал късметът. Намиращото се малко по-надолу и вдясно гробище било според Копнеещия причина наемите в района да бъдели малко по-ниски от обичайното.

Докато закусвал, телефонът му иззвънял повторно.

— На каква тема ти е материалът? — попитал го Люк.

— Как проститутките от Ванчай отвлекли Големия Муу на остров Стоункътърс за откуп.

Ако не се броял Люк, звънели му най-вече приятелките на Копнеещия, но не изявявали желанието Джери да го замести. Около душа нямало завеса, така че, за да не наводни банята, Джери трябвало да се къпе клекнал по боксьорски в облицования с плочки ъгъл. Върнал се в спалнята, облякъл си костюма, грабнал ножа за хляб и отброил дванайсет дървени плочки от ъгъла на стаята. Пъхнал острието и извадил тринайсетата. В издълбаната в асфалтоподобната подова замазка кухина се помещавал найлонов плик с пачка американски банкноти на едри и дребни купюри, фалшив паспорт, шофьорска книжка и кредитна карта за пътувания със самолет на името на Уоръл, по професия предприемач, и пистолет, който Джери, в нарушение на всички възможни правилници на Цирка, бил закупил от Копнеещия, тъй като последният не се нуждаел от него при пътуванията си. От тази съкровищница Джери извадил пет стодоларови банкноти, а всичко останало прибрал непокътнато под дървената паркетна плочка.

Напъхал фотоапарата и две резервни касети с филм по джобовете си и излязъл, подсвирквайки си, на миниатюрната стълбищна площадка. Пред входната врата на апартамента имало боядисана в бяло метална решетка, която нямало да затрудни за повече от деветдесет секунди нито един що-годе порядъчен крадец. Поне точно толкова време потрябвало на скучаещия Джери, за да се справи с нея. Натиснал копчето за асансьора и той пристигнал пълен с китайци, които вкупом слезли. Това се случвало най-редовно: в очите на китайците Джери бил прекалено голям, прекалено грозен и прекалено чуждоземен.

„Точно заради такива изпълнения тръгват чедата на свети Георги да спасяват британската империя“, разсъждавал с престорена веселост Джери, докато се напъхвал в непрогледната вътрешност на отиващия към града автобус.

Прекараното в подготовка време никога не е изгубено напразно, гласеше тромавият афоризъм, с който в „яслата“ им втълпявали да внимават да не ги следят.

А Джери на моменти се превръщал в чистокръвен продукт на Сарат и нищо друго. Следвайки нормалната логика, можел — а и имал пълното право — да се насочи директно към крайната цел на пътуването си. Според нормалната логика нищо на този свят не пречело на Джери, особено след снощната им запивка, да пристигне с такси пред вратата, да нахлуе с бодра крачка, да се заяде със своя новонамерен млечен брат и да приключи с въпроса. Но тук нямало място за нормална логика, понеже Джери се приближавал към така наричания по саратски „момент на истината“ в цялата операция: моментът, в който задната врата се е затворила с трясък зад гърба му и не му оставало нищо друго, освен да върви напред. Моментът, в който всичкият натрупан през двайсетте години в занаята опит се надигал отвътре и му крещял: „Внимавай!“. Ако му било писано да влезе някога в капан, точно сега били задействали капана. Дори да знаели предварително по кой маршрут ще мине, статичните им наблюдатели все още били някъде напред, в коли и зад прозорци, а следящите го били прихванали, за да са сигурни, че няма на никъде да се отплесне или отклони. Така че точно сега му се отваряла последната възможност да опита с крак водата, преди да скочел. Снощи, по кръчмите, отгоре му може да са бдели поне сто от местните ангели, без той да се усети, че е на мушката им. Сега обаче можел да финтира и да преброи преследвачите; сега, поне на теория, можел да научи какво става.

Погледнал часовника си. Разполагал точно с двайсет минути, а дори с китайско темпо, а не с европейско, щели да са му нужни само седем. Затова забавил крачка, но без да създава впечатлението, че се шляе. В някоя друга страна — в почти всяка друга страна на света с изключение на Хонконг — щял да предвиди много повече време за действие. А пък зад Желязната завеса, както повелявала втълпената му в Сарат традиция, щял да задели поне половин ден, ако не и повече. Щял да изпрати до себе си писмо — не за друго, ами като повод да мине пеш по половината улица, да се спре внезапно пред пощенската кутия и да тръгне обратно, оглеждайки се за нечии колебливи крачки и извърнати физиономии, търсейки класическите разстановки на постовете за наблюдение — двама отсам, трима отсреща и „аванпост“, който се навърта някъде отпреде ти.

Но колкото и да било парадоксално, колкото и старателно да се придържал цяла сутрин към правилата, нещо в душата му подсказвало, че само си губи времето; че в Изтока кръглоокият човек можел цял живот да прекара в един и същ квартал, без да има дори най-малката представа, че още с прекрачването на прага си бивал поставен под наблюдение. По която и оживена улица да тръгнел, на всеки ъгъл киснели мъже и наблюдавали какво става, макар и да се стараели с всичка сила да изглеждат бездейни. Протегналият неочаквано ръка и прозял се просяк; сакатото ваксаджийче, което се гмуркало да стигне до движещите се обувки на Джери, а след като не успеело, тракало силно с гърбовете на двете си четки; старицата, която продавала порно списания със снимки на секс между хора от различни раси и която оформяла с дланите си рупор, за да изпищи една-единствена дума към издигащото се над главата й бамбуково скеле; макар и да го регистрирал с ума си, то оставало за Джери толкова неразгадаемо, колкото му се сторило и при първото му пътуване до Изтока „преди двайсет… Господи, боже мой, ама наистина ли оттогава минаха цели двайсет и пет години?“. Сутеньори? Продавачи на билети от незаконни лотарии? Дилъри на дрога, пробутващи пресукани хартийки от бонбони — „Жълтите по два долара, сините по пет? Освен ако не искаш мощна доза, да яхнеш моментално дракона?“. Или някой като онзи, който си поръчва купичка с ориз от лавката на отсрещната страна? На Изток минаваш за оцелял, друже, стига да си наясно, че нищо не ти е ясно.

Наблюдавал отраженията по мраморните фасади на магазините: полици с янтар, полици с нефрит, лепенки на приеманите кредитни карти, домакински електроуреди и пирамиди от черни куфари и чанти, с които сякаш никой на никъде не пътувал. В магазина на „Картие“ красавица подреждала перли върху кадифеното подносче, което щяло да седи цял ден на витрината. Усетила присъствието му и срещнала очите му, и въпреки че умът му бил съвсем другаде, за миг у Джери се пробудил старият Адам. Но достатъчно й било да мерне само за миг завеяната му усмивка на шляещ се човек, никаквия му костюм и обувките му от еленова кожа, за да й стане съвсем ясно: Джери Уестърби не представлявал потенциален неин клиент. „Подновили са боевете“, отбелязал си наум Джери на минаване покрай вестникарска сергия. На първите страници на излизащите на китайски вестници се виждали разпокъсани деца, пищящи майки и войници с каски в американски стил. Но не успял да различи дали са виетнамци, камбоджанци, корейци или филипинци. Яркочервените йероглифи на заглавията му заприличали на разплискана кръв. „Току-виж му излязъл късметът на Копнеещия.“

Прежаднял след снощния запой, Джери прекосил фоайето на хотел „Мандарин“ и се гмурнал в полумрака на „Капитанския бар“, но само колкото да се нагълта с вода в мъжката тоалетна. Върнал се във фоайето, купил си последния брой на „Тайм“, но се подразнил от погледите на цивилните полицаи и излязъл. Присъединил се отново към тълпите, повлякъл крака към пощата — сграда, построена през 1911 г. и впоследствие разрушена, но явяваща се в онези дни рядка и отвратителна антика, изглеждаща направо красива на фона на безличния бетон на заобикалящите я сгради, — после кривнал неочаквано под арките към Педър Стрийт и се пъхнал под зеления рифелован мост, над който минавали чували с пощенски пратки, окачени като заклани пуйки на куките. Оттам направил нова внезапна маневра и пресякъл по посока на Конот Сентър, минавайки по пасарелката, за да елиминира поне отчасти евентуалните си преследвачи.

В бляскавото стоманено фоайе селянка лъскала с телена четка зъбците на спрелия ескалатор, а група китайски студенти се възхищавала безмълвно на „Овала със заострени върхове“ на Хенри Мур. Обръщайки се за миг назад, Джери успял да мерне кафявия купол на някогашната съдебна палата, която се губела на фона на наподобяващите медни пити гигантски стени на „Хилтън“: „Короната срещу Уестърби“, представил си той вестникарските заглавия: „в резултат на което лицето се обвинява в шантаж, корупция, злоупотреба с чувства и още няколко, които ще измислим до края на работното време“. Плавателни съдове, най-вече малки, щъкали из цялото пристанище, а отвъд пристанището разкопаните Нови територии се задъхвали сред кафявите облаци смог. А в подножията им — нови складове и бълващи кафяви пушеци заводски комини.

Връщайки се обратно, откъдето бил дошъл, подминал затворените врати на големите шотландски търговски къщи „Джардийн“ и „Суайър“. „Днес май е празник — минало му през ум. — Наш или техен, обаче?“ На „Площада със статуите“ се разгръщал лениво някакъв карнавал, с всичките му там фонтани, плажни чадъри, продавачи на кока-кола и има-няма половин милион китайци, които стояли на групички или дефилирали край него като босонога армия, хвърляйки бегли невярващи погледи на ръста му. Високоговорители, строителни бормашини, виеща музика. Прекосил Джаксън Роуд и шумът поутихнал.

Право пред него, върху къс идеално маникюрирана английска ливада, се размотавали петнайсет души, облечени в бяло. Току-що бил започнал целодневният мач по крикет. Батиращият — върлинест, надменен младеж със старомодна шапка на главата, си нахлузвал със скучаещ вид ръкавиците в единия край на полето за хвърляне. Джери се спрял да погледа, а спомените предизвикали появата на снизходителна усмивка на лицето му. Боулърът хвърлил топката — не особено бързо и не особено точно след отскока й от меката почва. Батиращият замахнал грациозно, но не я улучил, тъй като тя кривнала доста встрани, за което получил служебен рън и бавно притичал до отсрещния уикет. Джери усетил, че инингът ще е протяжен и скучен, с малко поводи за аплодисменти. Зачудил се кои ли са участващите отбори и заключил, че всъщност и двата са съставени най-вероятно от регулярната мафия от Върха. За граница на игралното поле служела издигащата се от насрещната страна на улицата сграда на „Китайската банка“ — огромен канелюрен паметник окичен с алени лозунги, провъзгласяващи преклонение пред Мао. В основата на сградата двата незрящи гранитни лъва наблюдавали как тълпи белоризи китайци се снимали взаимно, облегнати на хълбоците им.

Целта на Джери обаче била друга банка, намираща се точно зад ръката на хвърлящия топката играч. На върха й се веело британското знаме, а отпреде й чакал много по-самоуверено брониран ван. Вратите на сградата зеели отворени и полираната им повърхност блестяла като пирит. Джери все още се движел небрежно по кривата, която трябвало да го отведе там, когато от вътрешния мрак изскочили неколцина охранители с каски на главите, съпровождани от снажни индийци с пушки за лов на слонове, и внимателно свалили по широкото стълбище три черни касети с пари, кътайки ги така, сякаш носели свещения кивот. После бронираният ван се отдалечил и Джери бил споходен за миг от ужасяващата мисъл, че сега вече вратите на банката ще се затворят.

Не ставало дума за логични предположения, нито за притеснени такива. Просто Джери за миг си представил евентуалния фал със същия онзи придобит песимизъм, с който градинарят предсказва засушаване, а спортистът — нелепа травма в навечерието на важен двубой; точно така и оперативният агент на терен предвижда въз основа на двайсетгодишния си стаж поредната непредвидима спънка. Вратите обаче останали отворени и Джери направил рязък ляв завой. „Да дам време на охраната да се поотпусне — казал си. — Сигурно са все още нащрек от пренасянето на парите. И ще виждат всичко отчетливо, че и ще го помнят.“

Завил и поел бавно, замечтано по посока на Хонконгския клуб: сводести арки в стил „Уеджууд“, раирани щори и още от входа миризма на застояли английски ястия. „Прикритието не е измислица — повтаряли му били непрестанно. — Прикритието е нещо, в което и самият ти трябва да вярваш. Прикритието е онова, което си. Не особено отличилият се журналист мистър Джералд Уестърби се отправя към любим свой бар още в събота сутринта…“ На стъпалата пред входа на клуба Джери се спрял, потупал се по джобовете, след което описал завой на сто и осемдесет градуса и се отправил решително към истинската си цел, като този път минал на насрещната дълга страна на площада и се вгледал за последно за наличието на объркани крачки и сведени към земята очи. Установил, че е забравил парите си, мистър Джералд Уестърби решава да направи кратко посещение в банката. С провесени безгрижно през рамо пушки за слонове, пазачите индийци го изгледали, без да проявят и капка интерес.

Само че мистър Джералд Уестърби отново удря на камък!

Ругаейки се за проявената недосетливост, Джери се сетил, че дванайсет вече е минало, и че точно в дванайсет на обяд всички банкови салони се затваряли. След обяд работа можело да се върши само на горния етаж — и той тъкмо на това разчитал.

„Спокойно — рекъл си. — Не прекалявай с мисленето. Не мисли, а действай. В началото бе делото. Кой ми втълпи това навремето? Старият Джордж, как кой? Най-малко от него пък очаквах да ми цитира Гьоте!“

И сега, насочвайки се право в целта, Джери усетил как го заляла обезсърчаваща вълна и си дал сметка, че това е страхът. Бил гладен. Уморен бил. „Защо му трябваше на Джордж да го оставя сам по този начин? Защо трябваше сам да се грижи за всичко? Преди грехопадението щяха да пратят преди него «бавачки» — охранители, дори вътре в самата банка, да го пазят случайно да не завали. Освен тях щеше да има и посрещачи — да поемат плячката едва ли не още преди да е излязъл от банката, плюс автомобил за бягство, в случай че му се наложеше да бяга по чорапи. А пък в Лондон — рече си утешително, но и укоризнено — щеше да чака онзи стар добряк Бил Хейдън — че кой друг? — за да предаде всичко на руснаците, Господ да го поживи.“

При тази мисъл Джери си наложил да изживее невероятна халюцинация, мигновена като светкавицата на фотоапарат, но и толкова бавно избледняваща. „Бог чу молитвите ми“, рекъл си. Понеже добрите стари времена изведнъж се завърнали и улиците оживели с великолепни статисти, обезпечаващи изпълнението на операцията му. Зад гърба му спряло синьо пежо, в което двама нахакани кръглооки мъже изучавали програмата на хиподрума „Хепи Вали“. А върху колата — радиоантена и всичко друго, както си му било редът. Отляво го задминали тържествено две американски матрони, натоварени с фотоапарати, пътеводители и несъмнено, със задачата да си отварят очите на четири. А докато напредвал бързо към порталите й, от самата банка изскочили двама почтени финансисти с онези мрачни физиономии, с които охраняващите агента понякога отбиват всички любопитни погледи.

„Ох, и теб те хвана сенилността — казал си Джери. — И твоето време отмина, друже, спор няма. Годинките и шубето те събориха на колене.“ И заизкачвал бодро и весело стъпалата, щастлив като пиленце на клонка в топъл пролетен ден.

Фоайето било не по-малко просторно от железопътна гара, а звучащата от високоговорителите записана музика му приличала на военни маршове. Решетките на банковия салон за клиентите били затворени и наоколо нямало жива душа, дори и въображаемия помощник, чиято задача била да прикрива отстъплението му. Асансьорът представлявал златна клетка с пълен с пясък плювалник, изпълняващ ролята на пепелник, но колкото повече се изкачвал към деветия етаж, толкова по-малко личала характерната за по-долните етажи разточителност. Кубатурата струвала пари. Тесен светлобежов коридор го отвел до празно секретарско бюро. Джери го подминал без колебание, отбелязвайки си пътьом местонахождението на аварийния изход и служебния асансьор, който водещите акцията офицери му били упоменали, в случай че му се наложело да се изпари на мига. „Интересно откъде знаят толкова подробности — запитал се, — след като разполагат с толкова минимални ресурси; сигурно са попаднали случайно на някой чертеж на архитекта.“ Върху табелата от тиково дърво на гишето пишело „Попечителски отдел. Справки“. До нея — препатило томче джобен формат за предсказване на бъдещето по звездите, отворено и с маса бележки в полетата. Но служителка нямаше, понеже било събота. А в събота най-лесно се влиза, били му казали. Огледал се бодро, без нищо да му тежи на съвестта. Втори коридор пресичаше сградата по ширината й, с врати на канцеларии отляво и напоени с влага, покрити с найлон разделителни стени отдясно. Иззад разделителните стени се чувало бавното тракане на електрическа пишеща машина, докато някой съставял някакъв правен документ, и бавното напевно съботно чуруликане на секретарките китайки, чието основно задължение в такъв ден било да чакат да стане време за обяд и да започне предпразничния им свободен следобед.

Имало и четири врати с матови стъкла и миниатюрни шпионки, но не било ясно за гледане отвътре или навътре били предназначени. Джери се разходил по коридора, надничайки през всяка една така, сякаш това било любимото му забавление, с пъхнати в джобовете ръце и леко малоумна усмивка на устните. Четвъртата вляво, били му казали: една врата, един прозорец. Подминал го някакъв чиновник, после секретарка върху тънки тракащи токчета, но колкото и развлачен да бил костюмът му, Джери все пак бил европеец и нито един от двамата не посмял да го попита по каква работа е дошъл.

— Здравей, народе — измърморил Джери, а в отговор те му пожелали „Добър ден, сър“.

Железни решетки имало както в края на коридора, така и на прозорците. На тавана била монтирана синя дежурна лампа, явно като някаква мярка за сигурност, но дали била против пожар, или да сигнализира за появата на неканени посетители — нямал представа; водещите офицери изобщо не ги били споменали, а на него техниката не била най-силната му страна. Първата стая била офис — празен, ако не се броели няколкото прашасали спортни трофеи по перваза на прозореца и забодената върху талашитената стена бродирана емблема на банковия спортен клуб. Минал покрай няколко дървени каси с надпис „Попечители“. Май били пълни с нотариални актове и завещания. Очевидно старите китайски търговски къщи още се придържали към някогашните си скъпернически прийоми. На закачена на стената бележка пишело „Не влизай“, а на друга — „Само със записан час“.

Втората врата извеждала към коридор и малък архив, които също били безлюдни. Третата била за „директорската тоалетна“; а непосредствено до четвъртата имало табло за служебни обяви; на касата й била монтирана червена крушка заедно с професионално изработена табела, която обявявала: „Дж. Фрост — зам. главен попечител. Само с предварително записан час. При червена светлина влизането забранено“. Но в случая червената лампа не светела, а през миниатюрната шпионка видял седнал зад бюрото сам мъж в компанията единствено на купчина преписки, навити рула от гербова хартия, завързани със зелени панделки, както е прието в английските правни кантори, два телевизора — неработещи, — свързани с вътрешната мрежа за борсовите котировки, докато гледката към пристанището — задължителното допълнение към образа на висшия мениджър — била нацепена на тънки сини ленти от задължителните щори. Плешивият, пълничък, заможен на вид човечец в неофициален горскозелен ленен костюм се трудел прекалено усърдно в съботния ден. Лъсналото му чело, тъмните полумесеци под мишниците и пълната му неподвижност подсказали на опитното око на Джери, че човекът се свестявал с големи мъки от запоя през предишната нощ.

„Ъглова стая — преценил Джери. — С една-единствена врата, пред която се намирам в момента. Блъскам и съм вътре.“ Огледал за последно безлюдния коридор. „На сцената: Джери Уестърби! — рекъл си. — Ако не ти идват думи, танцувай.“ Вратата се отворила безотказно и той влязъл с най-убедителната срамежлива усмивка на лицето си.

— А, Фрости. Здрасти. Супер. Навреме ли идвам, или закъснях? Да те питам, друже, за нещо безкрайно интересно, дето го мярнах в коридора — щях да се спъна за една бройка. Какви са тия каси от ябълки пълни догоре с разни юридически преписки. „Кои ли са клиентите на Фрости? — зададох си аз въпроса. — Производителите на ябълките «Кокс оранжева ренета» или онези на «батска красавица»? Като те знам какъв си, трябва да е «батска красавица». Иначе снощи голяма веселба падна с тази наша обиколка по масажните салони.“

Колкото и неубедително да прозвучали на изненадания Фрост, всичките тези думи позволили на Джери да се намъкне в стаята, да заключи вратата, да затули с широкия си гръб единствената шпионка, да изпрати наум благодарствени молитви до Сарат за осигуреното му меко кацане и да се помоли — пак наум — на Създателя да не го изоставя.

Появата на Джери била последвана от известно театралничене. Фрост вдигнал бавно глава, отваряйки очите си само наполовина, все едно светлината им причинявала болка, което вероятно било самата истина. Видял Джери, направил гримаса, отместил поглед, после пак го върнал, да се убеди, че пред себе си имал същество от плът и кръв. Накрая обърсал чело с носната си кърпа.

— Господи боже! То било негова светлост! Какво те води насам, отвратителен аристократ такъв!?

Задържалият се на вратата Джери му отвърнал с нова широка усмивка и вдигане на длан за поздрав по индиански, но в същото време отметнал наум подробностите, които можели евентуално да му създадат проблеми: двата телефона, сивият интерком за връзка с останалите в офиса и сейфът в гардероба с отвор за ключ, но без комбинация.

— Как изобщо те пуснаха да влезеш? Сигурно си им размахал достопочтената си карта. И кое налага да се втурваш така с взлом в кабинета ми? — Но всъщност зарадван от появата му, независимо от тона на изказаните думи, Фрост излязъл иззад бюрото и прекосил, клатушкайки се, помещението. — Това тук не ти е публичен дом, все пак. А порядъчна банка. Малко или повече.

Стигнал до значителното туловище на Джери, поставил длани на кръста и го огледал, не спирайки да клати невярващо глава. По някое време потупал Джери под лакътя, после го ръгнал в корема, без да спира да си клати главата.

— Слушай, впиянчен, разпуснат, развратен и похотлив…

— Журналист с журналистите — подсказал му Джери.

Фрост още не бил прехвърлил четирийсетте, но природата била успяла вече да го дамгоса с по-жестоките отпечатъци на незначимостта: навикът на дребния началник постоянно да си придърпва маншетите, да отрива върховете на пръстите си и да сбръчква устни, докато ги облизва. Единствената му положителна черта била отдалеч личащия си вкус към веселията, който придавал блясък на леко запотените му бузи.

— Я запали още една отрова — предложил му цигара Джери.

— Господи боже — повторил Фрост, избрал едно от висящите на верижка ключета и отворил с него старовремски орехов шкаф, облицован изцяло отвътре с огледала и предлагащ цели редици коктейлни пръчици с нанизани на тях изкуствени черешки, халби, в които при наливането на течност се показвала разсъбличаща се красавица, и розови слончета.

— Как ще ти се отрази едно „Блъди Мери“?

— Идеално ще ми влезе, друже — отговорил му убедително Джери.

На верижката висял и ключ от брава „Чъб“. И сейфът се заключвал със системата „Чъб“ — хубава ключалка при това, чийто очукан златен медальон се сливал със старата зелена боя.

— Едно обаче ще ти призная — произнесъл Фрост, докато наливал съставките на коктейла, а след това ги разклатил с движенията на опитен химик. — Вие, аристократичните пройдохи, наистина разбирате от заведения. Човек и насред равнината Солсбъри да те пусне с превръзка на очите, бас държа, че за по-малко от половин минута ще си открил най-близкия бардак. Непорочната ми чувствителна натура снощи понесе поредния сериозен удар. Разтърсена биде из крехките си основи — кажи кога да спра да ти сипвам! — но щом ми мине, ще те накарам да ми издиктуваш поне част от адресите. Но се съмнявам, че изобщо ще ми мине напълно, де.

В това време Джери се придвижил небрежно до бюрото на Фрост, прехвърлил набързо кореспонденцията му, след което се заиграл с копчетата на интеркома: натискал ги едно по едно с огромния си показалец, но никой не му се обаждал. Най-отстрани имало бутон с надпис „ЗАЕТ“. Джери го натиснал и през шпионката забелязал появата в коридора на розово зарево от предупредителната лампа.

— А пък за гърлите да не говорим — разправял все още загърбилият Джери Фрост и разтърсвал шишенцето със соса „Устършър“. — Направо жестоки. Шокиращи. — И Фрост прекосил стаята с доволен смях, разперил ръцете, в които носеше двете чаши. — Как се казваха всъщност? Няма значение. Ужас!

— Седми и двайсет и четвърти номер — отговорил му разсеяно Джери.

Навел се бил да търси паникбутона, който със сигурност трябвало да е някъде по бюрото.

— Седми и двайсет и четвърти! — повторил в захлас Фрост. — Каква поезия! И каква памет!

Междувременно Джери открил на височината на коленете си сива кутия, прикрепена към вътрешната страна на чекмеджетата. Ключето било вертикално, в положение „изключено“. Издърпал го и го пуснал в джоба си.

— Казах, че имаш превъзходна памет — повторил леко озадаченият Фрост.

— Такива сме ние, журналистите, друже — изправил се Джери. — Помним повече и от съпругите.

— Заповядай. И се махни оттам. Там е светая светих.

Джери бил взел големия настолен дневник на Фрост и проверявал какви са ангажиментите му за деня.

— Божичко — рекъл, — ти не почиваш ли бе, друже? И кой е тоя „Н“? „Н“ — осем до дванайсет, а? Да не става дума за тъща ти?

Привел се над чашата си, Фрост отпил жадно, преглътнал, после изнесъл цяло представление как се дави, гърчи и накрая се свестява.

— Не ми говори за нея, ако обичаш. Инфаркт щях да получа. Наздраве, пич.

— „Н“ в смисъл „никой“? Или „Наполеон“? Какво значи това „Н“?

— Натали. Секретарката ми. Красавица. С бедра до сливиците, разправят. Лично аз никога не съм проверявал, така че не мога да го потвърдя. Имам си правило. Подсети ме обаче някой ден да го наруша. Наздраве — повтори.

— Тук ли е в момента?

— Май долових нежните и стъпки. Да й звънна ли да се яви? Чул съм, че имала специално отношение към аристократите.

— Благодаря. Няма нужда — казал Джери и като оставил дневника, вперил поглед право във Фрост — ей така, по мъжки — независимо че не били равностойни съперници: Джери все пак стърчал с цяла глава над Фрост и бил много по-широкоплещест.

— Невероятно — заявил с благоговение все още грейналият до ушите Фрост. — Абсолютно невероятно изживяване. — Поведението му излъчвало преданост, граничеща с чувство за собственост над Джери. — Невероятни гърли, невероятна компания. Но аз продължавам да се питам: защо си хабя времето с теб? Та ти изобщо не си ми на ниво: най-обикновен „достопочтен лорд“. На мен ми дай херцог. Херцози и курви. Какво ще кажеш довечера да повторим, а? Кажи, че си съгласен.

Джери се засмял.

— Най-сериозно ти говоря. Честна дума. Да умрем от разврат, преди да сме остарели. Само че този път аз черпя — от начало до край. — От коридора се чуло приближаването на нечии тежки стъпки. — Познай обаче какво ще направя. Хайде, напъни се. Ще се върна заедно с теб в „Метеор“, ще намеря мадам не-знам-коя-си и ще настоя… Абе, какво те мъчи теб? — попитал, като видял физиономията на Джери.

Крачките се забавили, после спрели. Черна сянка запълнила шпионката и се задържала там.

— Кой е този? — попитал тихо Джери.

— Млечко.

— И кой е „Млечко“?

— Млечния път — шефът ми — пояснил Фрост, след като стъпките се заотдалечавали. Затворил очи и благочестиво се прекръстил. — Сега ще отиде у тях си, при своята изтънчена съпруга, видната госпожа Млечен път, известна и под името „Моби Дик“ — два метра и кусур, с кавалерийски мустак. Тя, не той. — И Фрост се закикотил.

— Той защо не влезе?

— Сигурно е решил, че съм зает с някой клиент — отговорил безгрижно Фрост, отново озадачен от напрегнатия и притихнал Джери. — Отделно, че Моби Дик ще го нарита до смърт само ако й лъхне с нечестивите си устни на алкохол в този ранен час. Отпусни се, бе. Нали аз се грижа за теб. Допий и остатъка от коктейла. Стига си се правил на праведен, че лошо ми става, като те гледам.

Влезеш ли веднъж при него, не спирай — посъветвали го бяха водещите офицери. — Не опипвай прекалено дълго почвата. Не му позволявай да свикне с присъствието ти.

— Абе, Фрости — казал Джери, след като стъпките съвсем отминали, — какво ти прави госпожата? — Фрост бил протегнал ръка да поеме чашата на Джери. — За жена ти питам: какво прави?

— Боледува си спокойно, благодаря — отвърнал неловко Фрост.

— Ти обажда ли се в болницата?

— От сутринта ли? Да не си луд, бе? Та аз до единайсет името не можех да си кажа. Че и след това май. Тя и по телефона щеше да ме надуши.

— Кога ще й ходиш пак на свиждане?

— Слушай: остави тая работа. Не ме разпитвай за нея, ако обичаш.

Пред погледа на Фрост Джери се приближил плавно към сейфа. Натиснал дръжката, но бил заключен. Отгоре му лежала прашасала дебела полицейска палка. Хванал я с две ръце, престорил се на два пъти вяло, че я използва като бата за крикет, после я върнал на мястото й пред озадачения неизпускащ го поглед на Фрост.

— Дошъл съм да открия сметка, Фрости — казал Джери, без да се отдалечава от сейфа.

— Ти?

— Аз.

— От всичко, което ми разказа снощи, останах с впечатлението, че нямаш пари и касичка прасенце да напълниш. Освен ако видното ти татенце не е скатало нещо в дюшека, ама се съмнявам. — Светът на Фрост отминавал на висока скорост, а той се мъчел отчаяно да не изпадне от него. — Я си сипи още пиене и престани да ми се правиш на Борис Карлоф в дъждовна сряда. И да идем да погледаме кончетата, викам. Хайде на „Хепи Вали“. Аз черпя на обяд.

— Нямах предвид моя сметка да откривам, друже. За чужда става дума — обяснил му Джери.

Усмивката се отцедила от дребното личице на Фрост като в бавна, тъжна комедия и той само промълвил полушепнешком: „О, не. О, Джери“, сякаш бил свидетел на катастрофа, в която пострадалият бил Джери, а не самият Фрост. За втори път по коридора се приближили стъпки. Женски, забързани и къси. Последвало рязко почукване. После тишина.

— Натали? — попитал тихичко Джери. Фрост кимнал. — Ако бях клиент, щеше ли да ме представиш? — Фрост завъртял глава. — Пусни я да влезе.

Езикът на Фрост надникнал като подплашено розово змийче между устните му, огледал се набързо, после се скрил.

— Влез! — провикнал се дрезгаво той, при което влязла висока очилата китайка и прибрала няколко писма от кутията му с изходящата поща.

— Приятен уикенд, мистър Фрост — пожелала му.

— До понеделник — отговорил й Фрост.

Тя затворила вратата след себе си.

Джери прекосил стаята, метнал ръка през рамото на Фрост и го повел бързо и без никакво усилие към прозореца.

— Доверителна сметка, Фрости. Поверена в твоите неподкупни ръчички. И крайно съмнителна.

Долу, на площада, карнавалът бил в разгара си. На игрището за крикет царяло затишие след отстраняването на поредния батиращ. Дългучът с демоде шапката клечал и търпеливо заглаждал разровената пръст пред уикета. Играчите на защитаващия се отбор се били проснали върху тревата и си бъбрели.

— Всичко, значи, е било клопка — отбелязал Фрост с равен тон, сякаш мъчейки се да свикне с тази мисъл. — Мислех си, че най-после съм си намерил истински приятел, а ти сега искаш да ме прецакаш. И това ми било лорд.

— Друг път не се мешай с журналисти, Фрости. Гадняри са. Без капка спортсменство. И не се разприказвай излишно. Къде държиш преписките?

— Ами те, приятелите, нали са затова — да си разправят всичко — възразил му Фрост. — Иначе какъв смисъл има в приятелството, ако не си казват всичко!

— Кажи ми тогава.

Фрост обаче завъртял глава.

— Аз съм християнин човек — заобяснявал ни в клин, ни в ръкав. — И се черкувам всяка неделя, без изключение. В този смисъл се опасявам, че това, което искаш от мен, е невъзможно. По-скоро бих жертвал позицията си в обществото, отколкото да наруша банковата тайна. Известен съм с това, нали разбираш? Така че няма начин. Съжалявам.

Джери се присламчил още по-плътно до перваза и малко оставало ръцете им да се докоснат. Големият прозорец вибрирал от уличното движение. Венецианските щори били почервенели от строителния прахоляк. На човек можело да му дожалее при вида на лицето на Фрост, който гримасничел неволно, докато се борел с вестта за собствената си непрежалима загуба.

— Да ти обясня играта, друже — промълвил съвсем тихо Джери. — А ти слушай внимателно. Окей? Работата опира до моркова и тоягата. Ако откажеш да играеш, комиксът ще те разкрие: огромен портрет анфас на челната страница, тлъсти заглавия, продължение на шеста колонка на последната страница — всичко, както си му е редът. „Бихте ли се доверили на този човек да ви продаде малко използвана доверителна сметка?“ Слюнчещото се чудовище Фрости насред помийната яма на корупцията Хонконг и тъй нататък все в същия стил. Ще разтръбим как уреждаш оргии за кръглооките в клуба на младите банкери, с всичките подробности, които ми разправи снощи. И как доскоро си поддържал развратно любовно гнезденце в Коулун, но държанката ти те зарязала, понеже не й стигали мангизите ти. Но преди сензацията да гръмне, за всичко това ще се потърси потвърждение от председателя на управителния съвет на банката, а евентуално и от благоверната ти съпруга, ако е достатъчно добре, за да може да говори.

Порой от пот избил без предупреждение по лицето на Фрост. Само допреди секунди болезнено бледата му физиономия била просто влажна. В следващия миг обаче потта заливала чертите му, стичала се неудържимо по пълната му брадичка и оттам — върху горско зеления му костюм.

— От пиенето е — заоправдавал се Фрост, колкото да каже нещо, докато се мъчел да я попие с носната си кърпа. — След пиене винаги така ми става. В тоя проклет климат — за какво ли ме държат тука? Това си е живо мъчение за когото и да било. Писна ми да гния на това място.

— Това е лошата новина — продължил Джери. Все още стояли редом до прозореца, все едно се наслаждавали на гледката. — А добрата новина е, че горещата ти ръчичка ще получи петстотин зелени гущерчета от пасквила, за който бачкам, цялата работа ще се потули и току-виж Фрости станал следващия председател на управителния съвет. Така че най-добре ще е да се отпуснеш и да се кефиш на живота. Нали разбираш какво искам да ти кажа?

— А ще ми позволиш ли все пак да запитам — направил чак сега жалък опит да прибегне до сарказъм Фрост — каква е крайната ти цел, като си тръгнал да се ровиш във въпросната сметка?

— Журналята изобличават престъпността и корупцията в Хонконг, друже. Сметка номер четири четири две. При себе си ли държиш книжата? — попитал Джери и посочил с глава сейфа.

Устните на Фрост се раздвижили да произнесат „Не“, но така и не произвели звук.

— Две четворки, после двойка. Къде е?

— Чуй ме — изпъшкал Фрост. Лицето му се било превърнало в отчаяна смесица от страх и разочарование. — Дай да се разберем по следния начин: подкупи някой от китайските ми чиновници. Става ли? Това е обичайният метод. При моята длъжност не мога да рискувам.

— Ти, Фрости, нима не си чувал поговорката, че в Хонконг и маргаритките говорят. От теб искам да го чуя. Ти си тук, а и притежаваш най-подходящата квалификация. Да не би да е в трезора?

Не зацикляй на едно място — били му заръчали. — Непрекъснато вдигай прага. Изгубиш ли веднъж инициативата — връщане няма.

Фрост се заколебал и на Джери му се наложило да се престори, че е почнал да губи търпение. Сграбчил с огромната си лапа рамото на Фрост, извъртял събеседника си и го натиснал така, че дребните му раменца да опрат в плоската врата на сейфа.

— В трезора ли е, питам?

— Отде да я знам?

— И как да разбереш ще ти кажа — обещал му Джери и закимал, толкова енергично, че кичур от косата му заподскачал нагоре-надолу по челото му. — Ще ти го обясня, друже — повторил и със свободната си ръка чукнал леко рамото на Фрост. — В противен случай те виждам как на четирийсетгодишна възраст оставаш на улицата с болна жена, гладни дечица, неплатени училищни такси и изобщо тотална катастрофа. Така че ти решавай — или едното, или другото. Но сега е моментът. Не след пет минути, а точно сега. Не ми пука как ще го постигнеш, но се дръж нормално, така че Натали изобщо да не разбере.

Джери го отвел до средата на стаята, където се намирало бюрото с телефона. В живота има роли, които просто е невъзможно да се изиграят с достойнство. Точно такава била и ролята на Фрост през този ден. Вдигнал слушалката и набрал едноцифрен номер.

— Натали? А, тук ли си още? Виж какво: ще поработя още един час; току-що ми позвъни важен клиент. Предай на Сид да остави ключа на вратата на трезора. Аз ще имам грижата да заключа, преди да си тръгна, разбра ли?

И се проснал върху стола си.

— Оправи си косата — направил му забележка Джери и се върнал да чака до прозореца.

— „Престъпност и корупция“ — краставици! — мърморел си под носа Фрост. — Вярно е, че тук-там позаобикаля закона, но пък има ли дори един китаец, който да не върши същото. Хубаво, и китаец нека не е: англичанин ми покажи. И заради това цял Хонконг трябва да страда от безсъние, според теб?

— Китаец е, значи? — попитал рязко Джери.

После се върнал до бюрото и лично набрал номера на Натали. Никакъв отговор. Издърпал леко Фрост да се изправи на крака и го завел до вратата.

— И не забравяй, че не бива да заключваш — напомнил му. — Ще трябва да върнем преписката, преди да си тръгнеш.

По някое време Фрост се върнал. Седнал мрачен зад бюрото и оставил отгоре му три папки. Джери му налял една водка.

Изчакал прав до него да я изпие, после му обяснил как на практика протича сътрудничество като тяхното. Фрости нямало нищо да усети. Трябвало само да остави всичко там, където е в момента, после да излезел в коридора и да затворел внимателно вратата подире си. До вратата имало табло за служебни обяви, което Фрости несъмнено е забелязвал многократно. Фрости трябвало да застане пред таблото и да се зачете най-внимателно във всички обяви и да ги чете дотогава, докато не чуел Джери да изтропа двукратно от кабинета, след което можело да се върне. По време на четенето трябвало да застане така, че тялото му да закривало шпионката; по този начин хем Джери щял да знае през цялото време, че е там, хем никой случайно минаващ човек нямало да може да надникне вътре. В същото време Фрост можел да намери утеха в мисълта, че не е изневерил на ничие доверие, обяснил му Джери. Най-лошото, в което можела евентуално да го упрекне след време някоя висшестояща инстанция — че дори и самият клиент, — било, че е оставил Джери сам в кабинета си, което не било нищо повече от техническо нарушение на вътрешния правилник за сигурност в банката.

— Колко листа съдържат папките?

— Отде да ги знам? — наежил се Фрост, успокоен донякъде заради своята неочаквана невинност.

— Преброй ги бе, друже. Ха така.

Оказали се точно петдесет — далеч повече, отколкото Джери очаквал. Оставало да уточнят и резервния вариант, в случай че някой все пак влезел при Джери въпреки всичките предохранителни мерки.

— Ще ми трябват бланки за заявление — казал.

— Сега пък бланки му притрябвали. Откъде да ти ги взема? — озъбил се Фрост. — На мен ми ги носят секретарките. Не ги държа при мен. А те всички са си отишли.

— Нали съм дошъл да откривам доверителна сметка в почитаемата ви банка, Фрости? Бъди достатъчно гостоприемен да ги разхвърляш по масата и ми подай сега позлатената си автоматична писалка, ако обичаш. Такааа. А сега излез да си поемеш въздух, докато ги попълня. Да не забравя, между впрочем, да ти дам и първата вноска — казал Джери. Извадил малка пачка американски пари от задния си джоб и я плеснал с приятен звук върху масата. Фрост погледнал парите, но отказал да ги вземе.

Останал сам, Джери заработил трескаво. Освободил листовете от машинките на папките и ги подредил два по два, после се захванал да ги снима по двойки, притискайки лакти в тялото си за по-голяма стабилност, разкрачил за по-добро равновесие леко ходилата си като играч на крикет в защита, а едва докосващата се до хартията верижка от фотоапарата му осигурявала необходимото фокусно разстояние до документа. Ако нещо не му харесало, повтарял кадъра, а понякога снимал един и същ документ с няколко различни експонации. Периодически извръщал глава да се убеди, че горско зеленото кръгче все още се вижда през шпионката, понеже това означавало, че Фрост е на своя пост и още не е хукнал да вика въоръжената охрана.

В един момент Фрост изгубил търпение и почукал по стъклото, а Джери му изръмжал да не вдига шум. На няколко пъти чул приближаващи се стъпки, при което зарязвал всичко върху масата заедно с парите и формулярите, прибирал фотоапарата в джоба си и се завличал до прозореца да зяпа пристанището и да опъва кичур от косата си с вид на човек, който премисля особено важни моменти в живота си. Веднъж му се наложило дори да сложи нова касета, което е много пипкава работа, когато имаш дебели пръсти и се притесняваш, като през цялото време се ядосвал, че старомодният му фотоапарат бил възшумничък.

Когато най-после викнал Фрост да си влезе, папките били върнати върху бюрото му, до тях чакали парите, а на Джери му било студено и му идело да убие някого.

— Проклет глупак си ти — уведомил го Фрост и напъхал петстотинте долара в закопчаващия се джоб на сакото си.

— Знам — съгласил се Джери, като в същото време се оглеждал и замитал следите си.

— Яко си изперколясал — добавил Фрост с необичайно решително изражение. — Кое те кара да мислиш, че ще се справиш с такъв като него? Да осветиш банда като тяхната е равносилно на това да се опиташ да превземеш Форт Нокс със сгъваема отвертка и кутия пиратки.

— Самият Мистър Биг, а? Много ще се радвам.

— Хич няма да се радваш. Накрая ще ти се стъжни.

— Ти, изглежда, лично го познаваш.

— Дупе и гащи сме с него — отбелязал вкиснато Фрости. — Няма ден, в който да не се отбия у тях. Нали знаеш колко си падам по властимащите.

— Кой одобри отварянето на сметката му?

— Моят предшественик.

— А явявал ли се оттогава лично?

— Не. Поне откакто аз работя тук.

— Изобщо ли не си го виждал?

— Само на канидрома в Макао.

— На кое?

— На надбягванията с кучета в Макао, където беше на път и ризата си да проиграе. Мешаше се из простолюдието. Аз бях с моята мъничка китайка — не сегашната, а предшественичката и. Та тя ми го показа. „Оня ли? — попитах я. — Онзи там? Че той е мой клиент.“ Което много силно я впечатли. — Тук по посърналата физиономия на Фрост преминал едва доловим отблясък от предишното му самочувствие. — Иначе много добре се беше уредил. С адски красива блондинка. Кръглоока. Направо кинозвезда. Шведка. Явно доста се била потрудила на кушетката при провеждането на кастинга. Виж какво… — едва успял да се усмихне Фрост.

— Казвай, каквото имаш да казваш, друже. Няма време.

— Дай да приключим с тази история. Да се повеселим като хората с тия мои петстотин долара. Ти нали не си всъщност такъв, за какъвто се представяш, а го правиш само за пари?

Джери напипал в джоба си ключето на паникбутона и го пуснал в пасивната длан на Фрост.

— Ще ти трябва — казал.

На слизане по широките стъпала пред банката забелязал строен, добре облечен млад мъж в ниско изрязан американски спортен панталон, зачел се в сериозна на вид книга с дебели корици. Джери така и не успял да мерне заглавието й, но му направило впечатление, че макар да бил още в самото й начало, младият мъж я поглъщал толкова задълбочено, сякаш разчитал да се самоусъвършенства чрез нея.

И пак се върнал към битието си на възпитаник на Сарат, изключвайки всичко останало около себе си.

„Помотай се, след като приключиш — посъветвали го били водещите офицери. — Никога не се отправяй директно за там, за където си тръгнал. Ако не успееш да скриеш придобитото, гледай поне да замаскираш следата.“ На няколко пъти вземал такси, но винаги до конкретно място. До „Кралския пристан“ например, където останал да гледа товаренето на фериботите до външните острови и щъкащите между презокеанските лайнери джонки. До Абърдийн, където се смесил с туристите да зяпа селището от рибарски лодки и плаващите ресторанти. До селото Станли и обществения плаж, на който бледокожи китайци, все още сякаш приведени под бремето на градския живот, се плацикали благовъзпитано с рожбите си. Сетил се автоматично, че китайците поначало не плували след лунния фестивал, но не успял да си спомни от раз кога точно го празнували.

Обмислил бил дали да не остави фотоапарата на гардероба към ресторанта в „Хилтън“. Другите варианти били да наеме касета в банков трезор, да я изпрати до себе си в колет или да използва специален куриер под журналистическото си прикритие. Нито един от тези варианти не бил достатъчно надежден — особено пък от гледната точка на водещите офицери. Били го предупредили изрично, че трябвало да действа само солово — или лично, или никак. Така че, за да не е с празни ръце, се принудил да си купи найлонова пазарска торба, а в нея, за да не е празна, сложил две памучни ризи. „Стане ли напечено — гласяла доктрината, — обезателно трябва да имаш средство за отклоняване на вниманието. И най-опитните специалисти по следенето се подлъгват. А притиснат ли те и нямаш друг избор, освен да го изхвърлиш, току-виж си успял да ги залисаш толкова дълго, колкото да можеш да се измъкнеш по чорапи.“

Така или иначе, гледал да не попада в плътно обкръжение от хора. Открай време изпитваше панически ужас от случайните джебчии. Във фирмата за даване на коли под наем в Коулун го чакал готов за път автомобил. Обземащото го постепенно спокойствие — адреналинът се отцеждал — все пак не притъпявало бдителността му. Важното беше, че се чувствал победител; останалите му чувства бяха без значение. Винаги е имало и мръсни задачи.

Шофирайки, се стараел да си отваря очите най-вече за мотоциклети хонда — нещастните работни коне на следящите в Хонконг. Още докато бил в Коулун направил два-три тегела по странични улички. Нищо. Свърнал по Джънкшън Роуд, влял се в конвоя на тръгналите на пикници, след това близо час се придвижвал към залива Клиъруотър, благодарен за претовареното движение; следящите се затруднявали най-вече когато им се налагало да си предават обекта между тройката хонди, заседнали в двайсет и пет километрово задръстване. Останалото било лесно: летиш соло, наблюдаваш огледалата за обратно виждане, караш, стигаш. Жестокият следобеден пек не отслабвал. Климатикът в колата бил надут докрай, но не се усещал. Подминал цели хектари с цветя в саксии, реклами на „Сейко“, оризища и прасковени фиданки, предназначени за новогодишните базари.

От лявата му страна се появил тесен пясъчен път и той свил рязко по него, не откъсвайки очи от огледалото. Спрял и вдигнал задния капак, все едно двигателят му бил прегрял. Покрай него се изнизал граховозелен мерцедес с тъмни стъкла, с шофьор и пътник на предната седалка. От известно време се движел подире му. Сега продължил по главния път. Джери прекосил пътя, влязъл в насрещното кафене, набрал някакъв номер, изчакал да иззвъни четири пъти и затворил. После набрал повторно номера, изчакал шесткратно позвъняване, а когато някой насрещна вдигнал, пак затворил.

Тръгнал, преминал бавно през останки от рибарски селища и стигнал до брега на езеро, където камъшът бил навлязъл далеч навътре и изглеждал двойно повече благодарение на неподвижните си отражения. Квакали жаби. Леки платноходки ту се скривали, ту пак се стрелвали из маранята. Нажеженото до бяло небе се сливало с водата. В момента, в който слязъл от колата, го подминал едва кретащ стар ван ситроен, превозващ неколцина китайци с рекламни шапки на кока-кола, рибарски пръчки и дечурлига. Но възрастните били само двама мъже, без нито една жена, и мъжете не му обърнали никакво внимание. Насочил се към редица отдавна занемарени, обшити с дъски къщи с балкони, с декоративни бетонни огради като в крайбрежните английски градчета, но по-избелели от слънцето. Имената им били прогорени с поялник върху парчета корабно дърво: „Дрифтууд“, „Сюзи-Мей“, „Дън-ромин“. Пътеката свършвала при пристан, който вече не се ползвал: яхтите, изглежда, били сменили местодомуването си.

Приближавайки се към къщите, Джери хвърлил бегъл поглед към прозорците на горния етаж. Зад втория отляво стояла шарена ваза със сухи цветя, увити със станиол в долния край на стеблата — сигнал, че обстановката е чиста и можело да влезе. Бутнал портичката и натиснал звънеца. Ситроенът бил спрял на брега на езерото. Чул как вратите му се затворили в момента, в който домофонът изпращял.

— Кое копеле се е раззвъняло? — запитал дрезгав глас, наситен с австралийски акцент, който проличал дори през долнокачествената електроника, но в същото време забръмчала и електрическата брава и след като бутнал вратата, Джери видял дебелата фигура на стария Кро, застанал на горната площадка по кимоно, зовящ го нахилено „монсиньор“ и „крадливо британско псе“ и приканващ го да качи грозния си аристократичен задник и да пие едно за „добре дошъл“.

В къщата воняло на каден тамян. Беззъба слугиня — същото онова странно дребно същество, което Люк разпитвал, докато Кро бил на посещение в Лондон — му се нахилила беззъбо от сенките на партерния вход. Всекидневната се намирала на първия етаж; по зацапаната ламперия били закачени купища започнали да се извиват по ъглите снимки на някогашните другари на Кро — журналистите, с които отразявал шантавата история на Изтока в продължение на цели петдесет години. Върху масата в средата стояла очукана пишеща машина ремингтън, на която Кро вероятно съчинявал мемоарите си. Иначе мебелировката на стаята не впечатлявала. И Кро като Джери имал зад гърба си жени и деца от половин дузина животи, така че след покриването на належащите им нужди не му оставало кой знае колко за обзавеждане.

Банята била без прозорец.

В съседство с мивката, до ваничка за промиване на снимки, стояли кафяви бутилки с фиксаж и проявител. Освен това и малък матов екран за преглеждане на негативи. Кро изгасил лампата, след което прекарал в непрогледния мрак безброй космически години в тежък труд, придружен с пъшкане, ругатни и молби към папата. Джери се потял до него и се мъчел да си представи извършваните действия по съпровождащите ги проклятия: „Сега Кро сигурно прехвърля тесния филм от касетата върху спиралата. — И Джери бил сигурен, че Кро го държи съвсем леко, за да не повреди емулсията. — Толкова леко, че след малко ще се притесни да не го е изпуснал в тъмното — минало му през ум. — И ще трябва да принуди върховете на пръстите си да не прекъсват процедурата. — Започнало да му призлява. Псувните на стария Кро ставали все по-силни в мрака и въпреки това не успявали да заглушат крясъците на водните птици откъм езерото. — Сръчен човек — рекъл си Джери. — Сигурно и на сън може да го направи“. Чул как Кро завинтил бакелитената капачка на дозата и промърморил: „Хайде лягай да спиш, варварско копеленце“, след което се чуло някакво необичайно сухо потракване, причинено от внимателното разклащане на дозата за раздвижване на разтвора и прогонване на въздушните мехурчета от проявителя. По някое време прогърмяло силно като изстрел щракането на ключа на червената лампа, на чиято светлина червенеещият като папагал Кро се привел над дозата, бързо налял бисулфит, после с уверени движения я обърнал надолу с капачката и пак я изправил под заекващите звуци на стария кухненски таймер.

Полузадушаващ се от нерви и жега, Джери се върнал сам във всекидневната, сипал си бира, проснал се върху плетения тръстиков стол и се заблеял в пространството, заслушан в равномерно течащата струя от чешмата. Откъм прозореца долитали чуруликащи китайски гласове. Двамата рибари били нагласили такъмите си на брега на езерото. Децата им ги наблюдавали, изпонасядали в прахоляка. От банята пак се чуло стърженето на бакелитената капачка и Джери рипнал на нозе, но Кро, изглежда, го чул, понеже му изръмжал „Чакай“ и затворил вратата.

Още на лекциите в Сарат ги били предупредили: Особено еднообразен и скучен е животът на летците от гражданската авиация, журналистите и шпионите. Проклета инерция с изблици от време на време на пълно безумие.

„Иска пръв да види какво е станало, да не би да съм сгафил.“ По силата на йерархията, именно на Кро, а не на Джери, щяло да му се налага да се оправдава пред Лондон. И в краен случай само Кро можел да му заповяда да притисне повторно Фрост.

— Какво се мотаеш там, за бога? — провикнал се Джери. — Станало ли е нещо?

„Може пък да му се е припикало на човека“, минала му през ум абсурдната мисъл.

Вратата бавно се отворила. Изпитал ужас от тържествено-мрачното изражение на Кро.

— Нищо не е излязло — изказал предположение Джери.

Но останал с чувството, че Кро изобщо не го чул. Затова се подготвил да повтори въпроса си, и то доста силно. Ако трябвало, и боен танц бил готов да изпълни, че и сцена да му спретне. В този смисъл отговорът на Кро всъщност дошъл навреме — съвсем навреме.

— Напротив, синко — пристъпил напред старецът и Джери успял да види най-после филмите, провиснали като мокри черни червеи от розовите щипки по въженцето за пране в банята на Кро. — Напротив, сър — добавил. — Няма кадър, който да не е силен и вълнуващ шедьовър.

7 И още на темата „коне“

Първите откъслечни сведения за делата на Джери постъпили в Цирка в мъртвилото на ранните утринни часове, след което целият уикенд тръгнал с главата надолу. Предварително подготвеният психически Гуилъм си бил легнал още в десет, но сънят му бил неспокоен, мятащ се между притесненията му за Джери и откровено похотливи видения на Моли Мийкин със и без благоприличния й бански костюм. По график Джери следвало да посети Фрост малко след четири сутринта лондонско време, така че още в три и половина Гуилъм шпорел раздрънканото си порше по мъгливите улици по посока на Кеймбридж Съркъс. Ако не знаел колко е часът, трудно щял да определи дали се зазорява, или смрачава. Заварил в говорилнята Кони, която току-що довършвала кръстословицата в „Таймс“, и Док ди Салис, който се бил зачел в размишленията на мистичния поет и свещеник Томас Трахърн, опъвал надолу ухото си и в същото време тактувал с крак, сякаш бил човек оркестър от ударни инструменти. Както обикновено, вечно неспокойният Фон щъкал насам-натам да бърше прах и да раздига така, както оберкелнер подготвя маса за следващите клиенти. На моменти поемал шумно въздух през зъбите си, после го изпускал със звучно „таа“, явно едва сдържащ натрупалото се вътрешно напрежение. Пелена от тютюнев дим се стелела като дъждовен облак над цялото помещение, а от самовара се разнасяла обичайната воня на прокиснал чай.

Вратата на Смайли била затворена и Гуилъм решил, че няма смисъл да го безпокои. Разтворил случайно попадналия му брой на „Кънтри Лайф“. „Все едно съм в зъболекарска чакалня“ — рекъл си и вперил празен поглед в снимките на прочути провинциални имения до мига, в който Кони отместила тихо настрана кръстословицата, изправила гръбнак и наредила: „Слушайте“. До слуха му достигнало краткото избръмчаване на зеления телефон от „братовчедите“, но Смайли веднага го вдигнал. А Гуилъм хвърлил поглед през отворената врата към редицата кутии с електроника по стената на собствения си кабинет. На едната от тях вече светела зелена предупредителна лампичка и нямало да угасне, докато не приключел разговорът. После избръмчала „маймунката“, тоест вътрешният телефон в говорилнята и Гуилъм успял да се добере до него преди Фон.

— Влязъл е в банката — оповестил тайнствено Смайли по вътрешния телефон.

Гуилъм предал посланието му на насъбралите се.

— Влязъл е в банката — повторил, но все едно говорел на умрели хора: никой с нищичко не показал, че го е чул.

В пет Джери бил вече излязъл от банката. На Гуилъм започнало да му се повдига само при мисълта какво можело да му се случи оттам насетне. Изгарянето е опасна игра, която Гуилъм, както и повечето професионални шпиони мразят макар и не заради някакви скрупули. Първо, разузнавачът не знае какво да очаква от самата жертва и — което е още по-лошо — от местните ангели пазители. Второ, опасността идва от самото изгаряне: не всеки възприема логично изнудването. Един може да реши да се прави на герой, друг на лъжец, а се срещат и истерични девици, които опъват врат и писват от възмущение, при все че всъщност се кефят. Най-сериозна обаче била опасността, която можела да възникне след самото изгаряне, когато Джери щял да загърби димящата бомба и да трябва да бяга. Каква щяла да е първоначалната реакция на Фрост? Да се обади в полицията? Или на майка си? На шефа си? На жена си: „Дарлинг, всичко си признавам. Спаси ме и ще започнем на чисто“. Гуилъм не изключвал дори кошмарната вероятност Фрост да се обърне направо към своя клиент: „Сър, дойдох да измоля прошка за грубото нарушение на банковата тайна, което извърших“.

Гуилъм чак потръпнал сред спареното зловещо ранно утро, после решително прехвърлил мисълта си върху Моли.

Дотам, че изобщо не чул следващото позвъняване по зеления телефон. Нищо чудно Джордж да го е очаквал с ръка върху проклетата слушалка. Изведнъж се оказало, че зелената лампичка в кабинета на Гуилъм е светнала и продължила да свети цели петнайсет минути. Когато угаснала, всички вперили очи във вратата на Смайли, мъчейки се да му внушат да наруши самотата си. Дори Фон бил замръзнал в движение, както носел чиния с филии, намазани с кафяв мармалад, които така и щели да останат неизядени.

Най-после дръжката се наклонила надолу и отвътре се появил Смайли със стандартна бланка за проверка на лице, попълнена старателно с неговия си почерк и маркирана като „Нашивка“, което означавало „Спешно от шефа“ и й придавало първостепенна важност. Връчил я на Гуилъм със заръката да я отнесе моментално на „пчелата майка“ в деловодството и да й стои на главата, докато проверява въпросното лице. Поемащият я Гуилъм се сетил как преди време му предали подобен формуляр за проверка на лице, именуващо се Уърдингтън Елизабет, известна също като Лизи, и завършващ с описанието „скъпоплатена проститутка“. На излизане от говорилнята чул как Смайли отправил тиха покана към Кони и Ди Салис да се присъединят към него в тронната зала, като междувременно засилил Фон към библиотеката за несекретни материали да издири най-новото издание на „Кой кой е в Хонконг“.

Пчелата майка била повикана извънредно за ранното дежурство, поради което Гуилъм я заварил с прическа, напомняща жива картина „Нощта на лондонския пожар“, в комплект с желязна кушетка и малък примус, независимо че отвън, в коридора, имало автомат за кафе. „Липсват й само работният комбинезон и портретът на Уинстън Чърчил“, рекъл си. Искането за проверка било вече попълнено със следните данни: „Ко, малко име Дрейк, други имена неизвестни, дата на раждане 1925 г., роден в Шанхай, с настоящ адрес «Седемте порти» на Хедлънд Роуд — Хонконг. Професия председател и изпълнителен директор на «Чайна Еърсий — Хонконг»“. Пчелата майка се впуснала във внушително документално издирване, но в крайна сметка не успяла да изнамери нищо повече освен информацията, че по предложение на хонконгското правителство през 1966 г. на Ко бил присъден орденът на Британската империя „За обществени и благотворителни заслуги към колонията“ и че на запитването от губернаторството, предхождащо одобряването на списъка с предложените за награда, Циркът бил отговорил с „няма налични възражения“.

Гуилъм все пак бил достатъчно буден да се сети, докато бързал нагоре с тази блага вест, че Сам Колинс бил упоменал „Чайна Еърсий — Хонконг“ в качеството й на краен собственик на смотаната авиокомпания във Виентян — крайният получател на щедрите дарове на Борис Търговския. И решил, че подобна взаимообвързаност е напълно закономерна. Доволен от постигнатото, влязъл в тронната зала, където обаче го посрещнало гробовно мълчание. На пода се въргаляло не само последното издание на „Кой кой е“, но и няколко предхождащи го издания; както винаги, Фон се бил престарал. Смайли седял зад бюрото си, втренчен в лист от собственоръчните си записки, Кони и Ди Салис не откъсвали очи от Смайли, а Фон пак липсвал — вероятно пратен по нова задача. Гуилъм поднесъл на Смайли формуляра за проверка, в чиято средна част пчелата майка била вписала със старателния си калиграфски почерк своите констатации. В същия миг изпърхал пак и зеленият телефон. Смайли вдигнал слушалката и започнал да си записва върху листа пред себе си.

— Да, благодаря. Вече го получих. Продължавайте нататък. Да, и това го имам. — И така — цели десет минути, докато накрая казал: — Добре. До довечера, в такъв случай — и оставил слушалката.

На улицата някакъв млекар обявявал с все сила на ирландския си акцент, че вече нямало да броди надлъж и нашир.

— Уестърби е напипал пълната преписка — обявил по някое време Смайли (при все че и той като останалите го назовавал с криптонима му). — С всичките числа по сметката. — Кимнал, сякаш да изрази пълно съгласие със собствените си думи, без да отлепва очи от подадения му формуляр. — Микрофилмът ще получим чак довечера, но нещата вече се очертават. Всички първоначални плащания чрез Виентян са влизали по сметката в Хонконг. От самото начало. Хонконг се явява крайната точка на златната жила. Тотално. До последния цент. Без никакви удръжки, дори и за комисионите на банката. В началото месечната сума е скромна, но рязко нараства — можем единствено да предполагаме каква е била причината за растежа й. И всичко това съответства на казаното от Колинс. До момента, в който се заковава на двайсет и пет хиляди месечно. Но и около закриването на канала през Виентян Центърът не пропуска дори един-единствен месец, а незабавно преминава към резервен вариант. В това отношение си напълно права, Кони: Карла никога не предприема каквото и да било, без да си е осигурил резервен вариант.

— Професионалист е, дарлинг — измърморила Кони Сакс. — Като теб.

— Не е като мен. — Продължил да разчита драскулките си. — Сметката се оказва доверителна — допълнил със същия изпразнен от емоции тон. — В нея фигурира само едно име, на самия откривател на сметката. Ко. Но кой ще е бенефициента, не се знае, според банката. Предполагам, че до довечера ще си изясним причината. Досега не е изтеглен и един цент — заявил едва ли не специално към Кони Сакс. После повторил констатацията: — Откакто са започнали постъпленията в сметката преди две години, досега не е изтеглен дори един цент от нея. Салдото в момента е от порядъка на половин милион щатски долара. И благодарение на сложната лихва, естествено, набъбва бързо.

За Гуилъм последното разкритие си било чиста лудост посред бял ден. Какъв смисъл има да поддържаш златна жила на стойност половин милион долара, когато след пристигането им по предназначение парите изобщо не биват пипани? За разлика от него обаче, Кони Сакс и Ди Салис съзрели в този факт нещо изключително важно. По лицето на Кони се разляла ленива крокодилска усмивка, а бебешките й очи се заковали върху Смайли в израз на безмълвен възторг.

— О, Джордж — изпуснала тя най-после поетия въздух, след като прозряла истината. — Неизползвана доверителна, дарлинг! Това вече е съвсем друго нещо. Че и каква друга би могла да бъде, като се замислиш! Още от първия ден. Само дето наочниците на дебелата, тъпа, одъртяла, изкукуригала и ленива Кони не й позволили да разчете още тогава очевадните признаци! Махни си лапите от мен, Питър Гуилъм! Похотлив дърт пръч! — Напъвала се да се изправи самостоятелно, стиснала страничните облегалки на фотьойла с осакателите си ръце. — Но за кого може да са предвидили толкова много пари? За някоя мрежа? Не. В никакъв случай не биха го направили заради някаква си мрежа. Няма такъв прецедент. Колективна сметка? Нечувано. Значи, парите са предназначени само за един човек. И кой може да е той? Какво ще им достави срещу толкова много пари? — Вече куцала по посока на вратата, придърпвала шала около раменете си и се измъквала от техния към някакъв си свой свят. — Карла никога не плаща пари току-така. — Чули как мърморенето й я следвало по петите. Минала през шпалира от покритите пишещи машини на „мамчетата“ — смълчаните стражи на полумрака. — Карла е толкова стиснат, че кара агентите си да му работят едва ли не безплатно! Дребни пари им плаща само. За джобни. Разбирам, че и инфлация има, но пък половин милион долара за една никаква къртица — за пръв път чувам за подобно нещо!

И Ди Салис изглеждал не по-слабо впечатлен от Кони, макар и посвоему. Бил наклонил цялото си разкривено, несиметрично тяло от седалката на стола си и човъркал трескаво лулата си със сребърно ножче така, както готвач разбърква загаряща тенджера. Сребристата му коса стърчала накриво като петльово гребенче над пърхутясалата яка на омачканото му черно сако.

— Нищо чудно не виждам в това, че Карла се е постарал да скрие труповете — разприказвал се внезапно, сякаш някой издърпвал думите от устата му. — Нищо чудно. Той, Карла, също има опит с Китай. Знам го със сигурност. Кони ми го каза. — Изправил се, награбил прекалено много неща в дребните си ръчички — лулата, кутията с тютюна, джобното ножче, че и Томас Трахърн. — Не толкова префинен, естествено. Чак дотам не се простират очакванията ни. Все пак Карла не е учен, а воин. Но не е и сляп — никак не е сляп, както казва тя. Ко. — Повтори името няколко пъти по различен начин, един вид — на различни нива: — КО. Ко. Всичко зависи с какъв йероглиф се изписва. „Височина“… Или „дърво“, може би… Да, представям си го като „дърво“… макар да съществуват и няколко други възможности. „Дрейк“, разбира се, е името, дадено му в някое мисионерско училище. Шанхайско момче, продукт на мисионерско училище. А да не забравяме, че всичко води началото си от Шанхай. Първата партийна ядка в цял Китай е основана в Шанхай. И какво ли породи всичките тези мисли? „Дрейк Ко.“ Много ми е любопитно какви ли са истинските му имена. Не се и съмнявам, че съвсем скоро и тях ще узнаем. Да, хубаво. Сега обаче и аз възнамерявам да се завърна към четивото си. Как мислиш, Смайли, дали не може и аз да получа кофа въглища за стаята си? Човек буквално замръзва, когато не работи централното отопление. Най-малко десет пъти поставям въпроса пред домакинския отдел, но получавам само невъзпитани отговори. Израз на „новата ера“, изглежда, но се боя, че зимата почти настъпи. Надявам се да ни покажеш суровия материал веднага щом пристигне. Няма смисъл да се мъчим въз основа на догадки. Смятам за начало да му съставя биография. На Ко. А, благодаря ти, Гуилъм.

Изпуснал бил Томас Трахърн. Сега, поемайки книгата, изтървал кутията с тютюна, та се наложило Гуилъм и нея да вдигне.

— Дрейк Ко. Това, че е от Шанхай, нищо не значи, разбира се. В Шанхай е мешавица от какви ли не хора. Съдейки по онова, което ни е известно дотук, бих казал, че отговорът е по-скоро в Чаочжоу. Но да не избързваме все пак. Баптист бил. Ами че то това се отнася до почти всички християни в Чаочжоу, не съм ли прав? Шантоу: това по какъв повод възникна? А, да: фирмата посредник от Банкок. Връзва се някак си. Освен ако не са от народа хака. Едното в никакъв случай не изключва другото.

Излязъл наперено в коридора по дирите на Кони, а Гуилъм останал насаме със Смайли, който станал, отишъл до единия от фотьойлите и се тръшнал в него, загледан невиждащо в огъня.

— Странно — отбелязал по някое време. — Нямам усещането да съм шокиран. Защо ли, питам те, Питър? Ти ме познаваш. Как да си го обясня?

Гуилъм благоразумно замълчал.

— Едрата издържана от Карла риба. Неизползваната доверителна сметка. Вероятността да има руски шпиони в самото сърце на колонията. Защо не ме потриса всичко това?

Зеленият телефон отново се разлаял; този път го вдигнал Гуилъм. И в същото време констатирал с изненада, че върху бюрото лежала отворена поредната папка с донесенията на Сам Колинс от Далечния изток.

Така приключил уикендът им. Кони и Ди Салис потънали безследно; Смайли се заел да подготвя искането си; Гуилъм приглаждал перушини, звънял на „мамчетата“ и разпределял машинописките на смени. Инструктиран подробно от Смайли, в понеделник се обадил по телефона на личния секретар на Лейкон. Справил се прекрасно. „Без фанфари — предупредил го бил Смайли — и без да насилваш нещата.“ И Гуилъм точно така подходил.

— Онзи ден — рекъл — по време на съвместната ни вечеря стана дума, че нямало да бъде зле да се свика съвещание на комисията за надзор на разузнаването за предварително разглеждане на постъпилите данни. Оттогава настъпи известно проясняване, така че вероятно ще е най-разумно да определим отсега дата. Само ни уведомете кои точно участници възнамерявате да поканите, за да им разпратим предварително документа.

„Уведомете кои участници ли? Известно проясняване? Абе, хора, кой ви научи така да се изразявате?“, не можел да му се начуди Смайли.

Личният секретар на Лейкон се оказал човек със самодоволен глас на име Пим. Гуилъм през живота си не го бил виждал, но и така, без причина, успял да го намрази.

— Мога единствено да му предам — предупредил го Пим. — Мога да го уведомя, мога да изслушам мнението му и мога да ви се обадя. Но имайте предвид, че тефтерчето му за месеца е много гъсто запълнено.

— Е, само още едно мъничко валсче дано успее да смести — приключил разговора вбесеният Гуилъм.

„А пък ти се потуткай още мъничко и ще видиш какво ще ви се стовари на главите“, рекъл си безгласно.

Когато Лондон тръгне да ражда, гласи народната мъдрост, на оперативния агент му е разрешено само да крачи нервно в чакалнята. Същото важало и за пилотите от гражданската авиация, и за журналистите. Така че Джери отново изпаднал в плен на проклетата инерция.

— Сложиха ни в нафталина — обявил старият Кро. — Казаха само „браво“ и „останете на изчакване“.

Чували се най-много през два дни, без да използват домашните си телефони, а обикновено се обаждали от фоайето на някой хотел до фоайето на друг хотел и прикривали мислите си отчасти с научени в Сарат кодови думи, отчасти — с журналистически жаргон.

— Репортажът ти е подложен на височайша проверка — съобщил му Кро. — Щом редакторите ни получат просветление свише, своевременно ще го споделят. Междувременно го дръж в ръка и не го пускай. Изпълнявай заповедта.

Джери нямал представа по какъв начин Кро се свързва с Лондон, а и не го интересувало, стига процедурата да не ги излагала на опасност. Предполагал, че ролята на свръзка се изпълнява от кооптиран служител из средите на огромното, неприкосновено братство на официалните разузнавачи; но в крайна сметка му беше все едно.

— Използвай времето да навъртиш километраж за комикса ти и да подготвиш някой и друг резервен материал, който да размахаш под носа на брата Стъбс при следващата криза — наредил му Кро. — И нищо повече, разбра ли какво ти казвам?

На базата на запоя им с Фрост Джери изпраскал очерк за влиянието, което изтеглянето на американските военни било оказало върху нощния живот във Ванчай: „Как преживява Сузи Уонг сега, когато изтощените от войната пехотинци с издути портфейли вече не се тълпят при нея през отпуските си за възстановяване?“. Измислил си и „интервю призори“ с неутешима и въображаема барманка, паднала дотам, че да приема японска клиентела, изпратил с въздушна поща материала и с помощта на кореспондентското бюро на Люк съобщил по телекса номера на разписката — точно според указанията на Стъбс.

В никакъв случай не може да се каже, че Джери беше слаб репортер, но както даваше най-доброто от себе си, когато работеше под напрежение, така и мързелът изваждаше наяве най-калпавите му черти. Главозамаял се от мигновената, че дори и благосклонна реакция на Стъбс (изразена в така наречената от Люк „юнакограма“, чийто текст той му съобщил по телефона от кореспондентското бюро), Джери започнал да се оглежда какви други върхове би могъл да покори. Протичащите в момента два-три сензационни процеса срещу „погрешно разбрани“ корумпирани полицаи привличаха солидна публика, но след като им хвърлил око, Джери стигна до извода, че не биха представлявали интерес в далечна Англия, където подобни дела се водеха в изобилие. Следящият сензациите в конкурентните издания редактор му наредил да проследи подхванатата от друг комикс история, че „мис Хонконг“ вероятно била бременна, но докато Джери сколаса, тя успяла да заведе дело за клевета срещу вестника първоизточник.

Присъствал дори на постен брифинг, проведен от правителствения говорител „Плиткото гърло“ — самият той лишен от чувство за хумор съкратен кадър на северноирландски ежедневник; прекарал цяла сутрин в мързеливо ровене из някогашни сензационни репортажи, които евентуално подлежали на претопляне; и въз основата на дочут слух, че армията се кани да съкращава разходите си, цял ден вървял по петите на някакъв осемнайсетгодишен на вид майор, изпълняващ длъжността пиар към местното поделение на гурките. Не, майорът благодарял за поставения с най-весел тон от Джери въпрос, но наистина нямал представа какво щели да правят военнослужещите от поделението му по отношение на секса, след като върнели семействата им в Непал. Доколкото му било известно, полагал им се домашен отпуск по селата им веднъж на всеки три години (напълно достатъчно, ако се съдело по отношението му, за всеки нормален мъж). Според значително поразтегнатите от Джери факти гурките отсега били общност от сламени вдовци под пагон. Статията му „Ледени душове в горещ климат за британските наемници“ излезе дори с подзаглавие, макар и не на челната страница. Подготвил още някой и друг материал за черни дни, станал редовен вечерен клиент на клуба, а вътрешно щял да си изгризе главата в нервно очакване на раждането на бебето на Цирка.

— Какво толкова умуват — възмутил се веднъж пред Кро. — Та тоя проклетник на практика си е видна обществена фигура.

— Няма значение — не отстъпвал Кро.

При което Джери изкозирувал „Йес, сър“, но само след два-три дни, подгонен от убийствената скука, се впуснал в абсолютно неофициално частно разследване на житието и любовните страдания на мистър Дрейк Ко — носител на ордена на британската империя, член на управителния съвет на хонконгския жокейски клуб, милионер и гражданин извън всякакво подозрение. Нищо драматично, а и нищо греховно, поне от гледна точка на Джери, тъй като още не се е родил оперативният агент, който да не си е позволил поне веднъж да наруши макар и за мъничко служебно определените му граници. В началото действал плахо, като детенце, бъркащо скришом в кутията с курабийките. Да не говорим, че и по принцип бил замислил да предложи на Стъбс поредица от три очерка за супербогаташите на Хонконг. Така че, докато преглеждал един предобед справочните материали в клуба на чуждестранните кореспонденти, Джери най-неволно се възползвал от един от похватите на Смайли и взел че потърсил „Ко, Дрейк“ в най-новото издание на „Кой кой е в Хонконг“: „Женен, един син, починал 1968 г., стажувал по някое време в лондонската юридическа корпорация «Грейс Ин»“. Никъде обаче не се споменавало да е издържал някога приемния изпит за член на адвокатурата. По-нататък следвал списък на двайсетте и няколко фирми, в които бил директор. Хобита: конни състезания, плавания с яхти, колекциониране на произведения от нефрит. Че то кой не би се отдал на подобни хобита? Сред благотворителните дружества, които подкрепял, фигурирали баптистка църква, духовен храм в Чаочжоу и безплатна детска болница „Дрейк Ко“. „Подсигурил се е от всички страни“, засмял се наум Джери. На снимката била изобразена дежурната двайсетгодишна прекрасна душа с благ поглед, изобилстваща както със заслуги, така и с материални блага, но във всеки случай неразпознаваема.

На Джери му направило впечатление, че покойният му син се е казвал Нелсън — британските адмирали Дрейк и Нелсън. И не можел някак си да се помири с мисълта, че бащата бил кръстен на първия навлязъл в китайските морета британски мореплавател, а синът — на героя от битката при Трафалгар.

Джери се затруднил далеч по-малко в сравнение с Питър Гуилъм, когато трябвало да напипа връзката между „Чайна Еърсий“ в Хонконг и „Индочартър“ АД във Виентян, и намерил за доста забавна описаната в проспекта на „Чайна Еърсий“ сфера на дейност: „широк спектър търговски и транспортни дейности в югоизточноазиатския театър“, включително ориз, риба, електроуреди, тиково дърво, недвижими имоти и корабоплаване.

Постоянствайки в справочния отдел към кореспондентското бюро на Люк, Джери предприел нова, още по-смела стъпка, след като неподправеното му любопитство съвсем случайно налетяло отново на името Дрейк Ко. Е, вярно е, че преди това потърсил името на Ко в картотеката. Но покрай него проверил и други двайсетина заможни китайци в колонията; а и най-честно и откровено се консултирал и с дежурната в архива китайка тя кои китайски милионери би му посочила като най-екзотични за целите на материала му. Така че, макар Дрейк да не бил на абсолютно водещо място в нейния списък, все пак не му се наложило да полага извънредни усилия, че да изкопчи от нея и неговото име и съответната отнасяща се до него документация. И както вече се бил оправдал предварително пред Кро, в използването на най-подмолни методи при проучването на толкова обществено видна личност в действителност имало нещо унизително, да не кажел „неестествено“. Съдейки по скромния си опит със съветските разузнавачи, Джери бил останал с убеждението, че те поначало били далеч по-скромни личности, над които Ко се извисявал буквално с няколко глави.

„Освен дето ми напомня с нещо за стария Самбо“, минало му през ум на Джери. Тази мисъл го спохождала за пръв път.

Най-подробна била информацията в гланцираното списание „Голдън Ориент“, което междувременно било престанало да излиза. Един от последните му броеве предлагал на осем страници „Червените рицари от Нанянг“ — разследване върху бързо нарастващия брой китайци зад граница, така наричаните „тлъсти котараци“, замогнали се покрай търговията с комунистически Китай. Джери знаел, че „Нанянг“ наричали районите на юг от Китай, които китайците си представяли като някакво елдорадо на спокойствието и богатството. Изданието било посветило по цяла страница на всяка избрана личност, включваща снимка, обикновено на фона на личните му владения. Героят на хонконгското интервю — понеже имало материали и за обитатели на Банкок, Манила и Сингапур — бил „многообичания в света на спорта и член на управителния съвет на жокейския клуб“ мистър Дрейк Ко — президент, председател, изпълнителен директор и главен акционер на „Чайна Еърсий Лимитед“ — сниман на „Хепи Вали“ със своя кон Лъки Нелсън в края на успешния състезателен сезон. Името на коня приковало мигновено западняшкото око на Джери: потресъл го фактът, че един баща е кръстил коня си на покойния си син.

Въпросната снимка обаче му разкрила доста повече подробности в сравнение с безхарактерния портрет в „Кой кой е“. Ко имал весел, дори направо бликащ от енергия вид, макар че дори и с шапка на главата изглеждал плешив. Нещо повече: на този етап шапката се оказала най-интересният елемент от портрета на Ко, тъй като — според скромния опит на Джери — историята не помнела друг китаец да е носил такава. Ставало дума за барета, килната така, че Ко напомнял на нещо средно между британски войник и френски търговец на кромид лук; но най-вече изразяваща онова особено рядко срещащо се сред китайците качество — себеосмиване. Очевидно бил висок мъж, по шлифер „Бърбери“, от чиито ръкави дългите му ръце стърчали като вейки. А положената грижовно върху конския гръб ръка издавала човек, който в действителност обича животното.

Запитан дали все още притежава флотилии от джонки, след като повечето хора ги смятали за непечеливши, Ко дал следния отговор: „По произход съм от Чаочжоу, от народа, известен с името хака. Сиреч закърмен съм да дишам морето, да ловувам в морето, да спя върху морето. Плавателните съдове са моята стихия“. Обичал също така да разправя за пристигането си от Шанхай в Хонконг през 1951 г., когато границата все още била отворена и нямало някакви особени мерки за контролиране на имиграцията. Но въпреки опасността от всякакви там пирати, блокади и морски бури, Ко решил да извърши пътуването с рибарска джонка — решение, което навремето се смятало най-малко за ексцентрично.

„Много съм мързелив — казал той за репортажа. — Защо трябва да се моря да ходя пеш, след като вятърът може да ме довее без пари? Днес притежавам осемнайсетметрова моторна яхта, но продължавам да обожавам морето.“

„Известен с чувството си за хумор“, гласяло описанието в списанието.

„Добрият разузнавач трябва задължително да е и интересна личност“, разправяли водещите офицери в Сарат (нещо, с което и в московския Център явно били наясно).

И тъй като никой не го наблюдавал, Джери се отправил нехайно към картотеката и само след минути държал в ръцете си дебела папка с изрезки от пресата, повечето от които се отнасяли до скандал с акции през 1965 г., в който Ко и група сподвижници от Шантоу изиграли съмнителна роля. Както и можело да се очаква, проведеното от борсата разследване не стигнало до конкретни заключения и било прекратено. Още на следващата година Ко станал кавалер на ордена на Британската империя. И старият Самбо навремето все повтарял: „Ако ще купуваш някого, направи го като хората“.

Кореспондентското бюро на Люк използвало неколцина китайски сътрудници, включително и общителен кантонец на име Джими, който се явявал редовно в клуба и получавал заплата на местен кадър, за да изпълнява ролята на ясновидец по китайските въпроси. Въпросният Джими му обяснил, че хората от Шантоу били особени чешити, „като шотландците и евреите“, печени, привързани към рода си и прочути със спестовността си, които живеели по крайбрежието, че да можели да избягат по море, ако някой ги подложел на гонения или ги подгонел глад или кредитори. Освен това жените им много се търсели, понеже били красиви, работливи, пестеливи и дашни.

— Ваша светлост ново романче ли е подхванал да пише? — попитало гальовно джуджето, излизайки от своя офис да провери какво точно си е наумил Джери. Джери го сърбял езика да го попита от какъв зор някой от Шантоу е трябвало да бъде отгледан в Шанхай, но в крайна сметка решил да прояви благоразумие и да отклони разговора към друг, не толкова деликатен въпрос.

На другия ден Джери взел на заем очуканата кола на Люк и се отправил, въоръжен със стандартен 35-милиметров фотоапарат, към Хедлънд Роуд — милионерското гето между Рипълс Бей и Станли, където огледал с очебийно любопитство външността на всичките вили в района така, както правят много от ленивите туристи. За оправдание продължавал да ползва репортажа за Стъбс на тема супербогатите жители на Хонконг; дори сега, дори сам пред себе си, Джери не бил готов да си признае, че е отишъл там заради Дрейк Ко.

— Замина да лудува в Тайпе — споменал му между другото Кро по време на един от конспиративните им разговори по телефонни автомати. — Ще се върне чак в четвъртък. — А Джери отново преглътнал въпроса за каналите за свръзка на Кро.

Въздържал се да снима резиденцията, наречена „Седемте порти“, но й посветил няколко продължителни оглеждания с тъп поглед. Наум си отбелязал, че е ниска вила с вълнообразни керемиди доста навътре от главния път, с просторна, гледаща към морето веранда с боядисана в бяло на фона на синия хоризонт решетка за асма. Според Кро името вероятно хрумнало на Дрейк във връзка с Шанхай, чиито стари градски стени имали седем порти. „Носталгията, синко. Никога не подценявай силата на носталгията в човек с дръпнати очи, но и никога не разчитай на нея. Амин.“ Отбелязал и наличието на няколко зелени ливади и особено забавно му се сторило това, че на една от тях имало площадка за крокет. Видял и прекрасна колекция от азалии и хибискуси. И дълъг около три метра макет на джонка върху бетонно море, и градинско барче — кръгло като оркестрова естрада, покрито с брезентов навес на сини и бели ивици, и подредени в кръг празни бели столове под грижите на облечено изцяло в бяло момче — и сако, и панталон, че и обувките. Очевидно Ко очаквал гости. Видял и как други прислужници миели закрита лимузина ролс-ройс фантом с тютюнев цвят. А през отворената врата на гаража регистрирал и присъствието на крайслер комби и на черен мерцедес със свалени контролни номера, вероятно във връзка с някакъв ремонт. Наложил си най-умишлено обаче да обърне не по-малко внимание и на останалите домове по Хедлънд Роуд и дори фотографирал три от тях.

Продължил по посока на залива Дийп Уотър, където се застоял на брега да разгледа малката армада от принадлежащи на преуспели брокери джонки и моторници, които подскачали закотвени по развълнуваното море, но така и не успял да открие сред тях прословутата моторна яхта на Ко „Адмирал Нелсън“; вездесъщността на името Нелсън вече положително почвала да го потиска. Тъкмо щял да се откаже, когато чул, че някой отдолу го вика, и слязъл по паянтовия трап. От плоскодънна лодка сампан му се хилела старица и сочела себе си с осмукания от беззъбите й венци жълт пилешки крак.

Качил се в сампана, посочил й лодките и тя тръгнала да го развежда сред тях, смеейки се и пеейки, докато гребяла, но без да изважда пилешкия крак от уста. „Адмирал Нелсън“ се оказала аеродинамична, ниска яхта. Три други момчета в бяло търкали старателно палубите. Джери се опитал да пресметне грубо наум колко ли харчел Ко на месец само за заплатите на прислугата си.

На връщане се отбил с колата да разгледа и безплатната детска болница „Дрейк Ко“, установявайки — поне по външни признаци, — че и тя е поддържана в идеално състояние.

Рано на следващата сутрин Джери се намъкнал в пъстро декорираното фоайе на многоетажна офис сграда в деловия район на Хонконг и се зачел в месинговите табели на настанилите се там фирми. „Чайна Еърсий“ заемала заедно с филиалите си най-горните три етажа, но, както очаквал донякъде, от „Индочартър Виентян“ АД — някогашната получателка на двайсет и пет хиляди щатски долара в последния петък на всеки месец — нямало и помен.

Папката с вестникарските изрезки в кореспондентското бюро на Люк съдържала и препратки към архива на американското консулство. На другия ден Джери се отбил и там, под предлог че търсел потвърждение на някои твърдения в материала му за американските военни във Ванчай. Поровил известно време наслуки под погледа на необичайно красивата млада служителка и чак тогава се забил в най-старата част на архива, от началото на петдесетте години — времето, през което Труман беше наложил ембарго върху търговията с Китай и Северна Корея. А онова, което привлякло вниманието му, били сводките от хонконгското консулство, на което била възложена задачата да следи и докладва за всички нарушения на ембаргото. На трето място, след лекарствата и електроматериалите, най-търгуваната стока бил нефтът и така наречените „служби на САЩ“ никак не жалили усилия в борбата срещу тази търговия: изпращали канонерки, разпитвали изменници и пленници и в крайна сметка връчили огромни досиета на съответните подкомисии в Конгреса и Сената.

Ставало най-вече дума за 1951 г. — две години след идване на комунистите на власт в Китай, но и годината, през която Ко отплавал от Шанхай за Хонконг без пукната пара в джоба си. Операцията, към която го насочила отправката в архива на кореспондентското бюро, била осъществена от шанхайци и поне отначало това било единственото общо, което имала с Ко. В ония дни много от имигрантите от Шанхай живеели в пренаселен, нехигиеничен хотел на Де Ву Роуд. Уводната част ги описвала като огромно семейство, сплотено от всеобщите мъки и мизерия. Някои от тях били избягали заедно от японците, преди да избягат и от комунистите.

„След като изпатихме толкова много от ръцете на комунистите — заявил по време на разпит един от нарушителите, — не ни остава друго, освен да изкараме някоя и друга пара̀ за тяхна сметка.“

Друг се изказал още по-агресивно: „Тлъстите хонконгски котараци трупат милиони от тази война. Кой според вас продава на червените всичката им електроника, пеницилин и ориз?“.

Според доклада през 1951 г. разчитали основно на два метода. Първият бил да подкупят граничната охрана да пропусне цистерните с нефт през Новите територии и оттам — през границата. Другият бил по море, което изисквало да се подкупят пристанищните власти.

И по думите на трети осведомител: „Ние, хака, познава морето. Намира кораб, триста тона, наема. Товари варели нефт, пише фалшив манифест, пише фалшива крайна точка. Излиза международни води, запрашва към Амой. Червен човек нарича нас свой брат, печели сто процента. След няколко курса купува кораб“.

„А откъде първоначално се сдобихте със средства?“, задал въпрос следователят.

„Бална зала «Риц»“, гласял смущаващият отговор. В бележка под линия било обяснено, че „Риц“ било името на първокласен пристанищен бардак там, където свършвал Кингс Роуд. В него работели предимно шанхайки. В бележката се изброявали и членовете на бандата, сред които фигурирало и името Дрейк Ко.

„Дрейк Ко бил суров младеж — пишеше в показанията на някакъв свидетел, отпечатани с дребен шрифт в приложението. — Пред него измислици не минавали. Дрейк Ко мрази много всички политици. И Чан Кайшъ, и Мао. Били все едно. Той бил на страна на Чан Маошъ. Един ден мистър Ко оглави наша банда.“

Разследването не установило нищо конкретно по отношение на организираната престъпност. От историята е известно, че още преди Мао да превземе Шанхай през 1949-а, три четвърти от подземния свят на града се бил прелял в Хонконг и че в сравнение с битките между Червената и Зелената банда за надмощие в хонконгския рекет, Чикаго от двайсетте години приличал на забавачница. Така и не се намерил обаче дори един свидетел, който да бил чувал нещо за триади или каквито и да било други криминални организации.

Както може да се предположи, когато в събота Джери се отправил към хиподрума „Хепи Вали“, вече разполагал с доста подробен портрет на своята жертва.

Таксиметровият шофьор му поискал двойна сума, понеже бил денят на надбягванията, а Джери му платил, понеже знаел, че така е прието. Предупредил бил Кро, че ще ходи, и Кро не възразил. Забрал със себе си и Люк, понеже понякога двама са по-незабележими от сам човек. Притеснявал се единствено да не налети случайно на Фрост, тъй като за кръглооките Хонконг наистина е съвсем малък град. Още с пристигането си на главния вход позвънил в управата, за да си вдигне акциите, след което с Люк им се наложило да изчакат съвсем малко до появата на някой си капитан Грант — млад служител, комуто Джери обяснил, че идва по работа, понеже пишел очерк за хиподрума за комикса, към който работел.

Грант се оказал остроумен, елегантен мъж, който пушел турски цигари с цигаре, и каквото и да кажел Джери, все го възприемал за забавно по някакъв негов си мил, макар и не непосредствен начин.

— Вие сте негов син, значи — отбелязал само по някое време.

— Да не би да го познавахте? — нахилил се Джери.

— Само съм чувал — отвърнал капитан Грант, но явно чутото му се било понравило.

Закичил ги със значки на официални гости и ги поканил по-късно да се отбият до бара. Втората гонка току-що била завършила. Докато разговаряли, чули как ревът на тълпата се зародил, нараснал и накрая утихнал като лавина. В очакване на асансьора Джери огледал закачения върху дъската за обявите списък на заемащите частните ложи. Заклетите ежегодни посетители представлявали каймакът на местната мафия: Банката (както обичаше да нарича себе си Хонконгско-шанхайската банкова корпорация HSBC), „Джардийн Матесън“, губернаторът и главнокомандващият на британските въоръжени сили. Липсвал обаче мистър Дрейк Ко, кавалерът на ордена на британската империя, независимо от това, че се явявал член на управителния съвет на клуба.

— Уестърби! Божичко, теб пък кой те пусна изобщо да припариш тук? Я кажи: твоят старец наистина ли банкрутира, преди да пукне?

Джери се поколебал, нахилил се, но накрая със закъснение извадил картончето от паметта си: Клайв не-знам-кой-си, адвокат на заможната класа, с адрес в Рипълс Бей, с досадни шотландски маниери, фалшива любезност и славата на стар мошеник. Джери го интервюирал като източник на обща информация при свое журналистическо разследване на златна афера в Макао и бил стигнал до извода, че Клайв също е намазвал покрай шашмата.

— Боже мой, Клайв! Супер! Прекрасно!

Разменили си по някоя и друга баналност и продължили да чакат асансьора.

— Един момент! Я ми дай програмата си. Дължа ти отплата, все пак. — Портън, сетил се Джери: Клайв Портън. А Портън дръпнал програмата от ръцете на Джери, наслюнчил едрия си палец, отворил я някъде към средата и обградил с химикалката името на някакъв кон: — Седми номер в третата гонка — няма да сбъркаш, дори и ризата си да заложиш. Аз безплатни съвети за забогатяване не давам току-така.

— Какво ти продаде тоя простак? — попитал Люк, след като се отървали от него.

— Нещо си на име Оупън Спейс.

Тук пътищата им се разделили. Люк отишъл да прави залагания и да се опита да се промъкне в Американския клуб на горния етаж. А на Джери му се явило вътрешно желание да заложи равностойна на сто долара сума върху Лъки Нелсън, след което се запътил с бодра крачка към ресторантската зала на Хонконгския клуб. „Ако загубя — заканил се най-сериозно, — ще го отчета пред Джордж като служебен разход.“

Двукрилата входна врата била отворена и той влязъл направо. В ресторанта витаел дух на стари пари. Имал чувството, че се е озовал в някой голф клуб в графство Съри през дъждовен следобед, с тази разлика, че тук онези, които не се бояли от джебчиите, носели истинските си бижута. Отделно от останалите била насядала група съпруги — скъпоструващо неизползвано оборудване, — вперили очи в екраните, по които вървели гонките, и оплакващи се от слугите и опасността да те оберат на улицата посред бял ден. Навсякъде воняло на дим от пури, пот и отсервирани ястия. При вида на довлеклия се по омачкан костюм и цели обувки от еленова кожа Джери, на чието чело само дето не пишело с едри печатни букви „журналист“, съпругите се намръщили още по-подчертано. „Точно в това е проблемът да си член на отбрано общество в Хонконг — било изписано по лицата им. — Броят на изхвърлените е далеч по-малък, отколкото трябва.“

Покрай бара се било струпало ято сериозни пиячи, предимно авантюристи от лондонските търговски банки с бирени шкембета и преждевременно провиснали гуши. Заедно с тях бил и „Б“ отборът на „Джардийн Матесън“ — недорасли все още за частната фирмена ложа зализани неприятни наивници, чиято представа за рая се свеждала до пари и повишение в службата. Огледал се притеснено да не завари там и Фрости, но или кончетата не го били привлекли точно този ден, или се бил наврял в някоя друга тълпа.

Джери възнаградил присъстващите с неангажиращо махане с ръка и всеобща усмивка, после дръпнал настрана салонния управител, израдвал му се като на отдавна несрещан приятел, казал му няколко бодри приказки за капитан Грант, пъхнал му двайсет долара за лична консумация, записал се против всички правила в журнала на присъстващите за деня и излязъл доволно на балкона цели осемнайсет минути, преди да бъде даден старта, а в това време слънцето, вонята на оборска тор, кръвожадното боботене на тълпата китайци и забързаният пулс на сърцето му не спирали да му нашепват: „Коне“.

Нахилен, Джери посветил цял миг на тази гледка, тъй като всеки път я възприемал като нова.

Тревата на хиподрума „Хепи Вали“ сигурно е най-ценната растителност на планетата. В случая количеството й било съвсем малко. Виждал се само тесен пръстен, който минавал по ръба на нещо трамбовано до прах от слънце и копита. Осем изровени футболни игрища, един терен за ръгби и един за хокей на трева придавали на целия спортен комплекс вид на занемарено от властите общинско спортно съоръжение в краен лондонски район. Но тъкмо тази околовръстна зелена затревена ивица щяла да донесе само през текущата година поне сто милиона лири стерлинги под формата на законни залагания, плюс още толкова в сивия сектор. И въпреки името си „Хепи Вали“ не бил толкова „щастлива долина“, колкото котел с бушуващ огън — блестящ бял стадион от едната страна, кафяви хълмове от другата, — докато право пред Джери и малко вляво мержелеел другият Хонконг: построен сякаш от карти за игра Манхатън, чиито небостъргачи са така нагъчкани, че сякаш се подпират взаимно да не паднат сред жегата. От всяко миниатюрно балконче стърчал като карфица, забодена, за да поддържа постройката, бамбуков прът, накичен с безброй знаменца черно пране, все едно нещо гигантско се е отъркало в сградата и е оставило подире си само тези парцали. И „Хепи Вали“ примамвал почти всички събрали се на него в този ден зрители — изключая може би само единици — с мечтата на комарджията за инстантно избавление именно от гледки като прострялата се пред очите му.

По-далеч от дясната му страна блестели по-нови и по-внушителни сгради. Тъкмо в тях се били настанили нелегалните букмейкъри и с помощта на десетки никому неясни методи — жестикулирате по системата „тик-так“, комуникация с уоки-токита, сигнали с електрически семафори, в Сарат биха се побъркали да ги изучават — поддържали диалог с хората си на хиподрума. В далечината над тях се издигали билата на обръснати до голо хълмове, с издълбани в склоновете им кариери и осеяни с железария за електронно подслушване. Джери бил подочул отнякъде, че чиниите били монтирани там с цел „братовчедите“ да могат да следят спонсорираните от тях полети на шпионските самолети Ю-2 от базите в Тайван. Над хълмовете — топки бели облаци, които стояли там независимо от времето. А над облаците през този ден — изпитващото болка от слънцето избелено китайско небе с един-единствен бавно кръжащ ястреб. Джери поел цялата тази гледка на една яка, доволна глътка.

За тълпата това било безцелно време. Ако изобщо можело да се говори за център на вниманието, то то било съсредоточено върху четирите дебели китайки по черни копринени пижами и с шапки хака с широки периферии, от които висял черен воал. Четирите марширували по пистата с гребла в ръце и оправяли скъпоценната трева там, където галопиращите копита я били стъпкали. Движели се достолепно, с пълно безразличие; жестовете им като да изобразявали целокупното китайско селячество. За някаква си секунда тълпата им предала така, както само една тълпа е способна да предаде, своя трепет на колективно съучастие, след което моментално ги забравила.

Препоръчаният от Клайв Портън Оупън Спейс бил трети в списъка на фаворитите при залаганията. Лъки Нелсън на Дрейк Ко пък изобщо не попадал в този списък; залаганията за него били с коефициент четирийсет към едно, което означава, че нямал никакви шансове за успех. Проправяйки си път покрай група развеселени австралийци, Джери се добрал до ъгъла на балкона, надвесил се и заоглеждал над редиците зрителски глави ложата на собствениците на конете, отделена от простолюдието с охранявана зелена желязна порта. Засенчил с длан очи и съжалил, че не носи бинокъл, понеже успял, макар и трудно, да огледа някакъв дебел, як мъж в костюм и с тъмни очила, в компанията на млада, изключително красива жена. Човекът имал вид и на китаец, и на южноамериканец, затова Джери решил, че вероятно е филипинец. А младата жена била от качество, каквото се купува само с много пари.

„Трябва да е отишъл при коня си — минало му през ум на Джери, като се сетил за стария Самбо. — Сигурно в момента е на предстартовата площадка и инструктира треньора и жокея.“

Прекосил с решителна стъпка ресторанта и от главното фоайе заслизал по широко задно стълбище; два етажа по-долу пресякъл помещение и се озовал в галерия за оглед, изпълнена с голяма тълпа замислени китайци, само мъже, които с благоговение били вперили погледите си в застлан с пясък манеж, зает от шумни врабчета и три коня, поведени от съответния им постоянен коняр — „мафу“. И тримата мафу имали безкрайно нещастен вид, явно страдали от силно притеснение. От галерията ги гледал и елегантният капитан Грант, и възрастният треньор белогвардеец Саша, когото Джери обожавал. Саша седял на сгъваемо столче, приведен леко напред, все едно ловял риба. Преди 1941 г., когато Шанхай бил отворен за международна търговия по силата на Нанкинския договор, Саша тренирал там монголски кончета и Джери не успявал да се насити на разказите му: как в Шанхай имало три хиподрума — британски, международен и китайски; как британските принцове търговци притежавали по шейсет, не, по сто коня, които придвижвали с кораби нагоре-надолу по крайбрежието и във всяко пристанище ги надбягвали като луди. Саша бил блага, философски настроена душа със занесен синеок поглед и челюст на кечист. Сред конете, които тренирал, бил и Лъки Нелсън. В момента Саша седял настрана от останалите, с поглед, прикован в някаква точка, която, по изчисленията на Джери, трябвало да е врата, намираща се извън собственото му полезрение.

Изведнъж публиката по трибуните се развълнувала и Джери се извърнал рязко към слънчевата светлина. Надигнал се всеобщ рев, над който се извисил самотният писък на стиснат за гърлото човек. Тълпата на една от трибуните се люшнала, когато в нея се вклинила група полицаи в сиво-черни униформи. Секунди по-късно блюстителите на реда измъкнали оттам кървящ и кашлящ джебчия и го понесли към стълбищната шахта да снемат от нещастника доброволните му показания. Замаян от видяното, Джери върнал погледа си към по-тъмната вътрешност на пясъчния манеж, където му потрябвало поне секунда, за да се фокусира върху мъглявия силует на мистър Дрейк Ко.

Дори тогава не го разпознал мигновено. Защото преди изобщо да забележи Ко, в окото му се набил застаналият до стария Саша млад китаец жокей: високо момче, тънко като жица там, където копринената му блуза влизала в бричовете. Младежът пошляпвал ботуша си с камшика, копирайки, изглежда, жест, видян в някоя стара английска гравюра, изобразяваща конни състезания; носел екипа на Ко — „небесносиньо и морскосиво, на противоположни четвъртини“, както ги описвал очеркът в „Голдън Ориент“ — и също като Саша не откъсвал очи от онова, което било извън полезрението на Джери.

После изпод платформата, на която се намирал Джери, излязъл червеникавокафяв жребец, воден от кикотещ се дебел мафу в мърляв сив гащеризон. Номерът му бил покрит с чердже, но Джери познавал предварително коня от снимката, а сега го опознал още по-добре — с подробности, така да се каже. Има коне, които просто превъзхождат останалите в своята състезателна класа, а в очите на Джери Лъки Нелсън бил точно такъв тип кон. „Качествено животно — казал си наум. — Хубава дълга холка, ясен поглед. Нищо общо със светлокестенявите млади красавци, на които жените неуморно залагат на всяко надбягване.“ В рамките на силно ограничената от климатичните условия местна порода, Лъки Нелсън не отстъпвал по качество на нито един от конете, които Джери бил виждал тъдява. В това поне Джери бил напълно убеден. Само за една секунда изпитал съмнения относно състоянието на коня: гърбът и хълбоците му лъщели прекалено силно от пот. Но при повторен оглед на ясните очи и леко неестествените линии на запотяването настроението му се възвърнало. „Оня дявол го е облял, за да изглежда по-зле, отколкото е“, сетил се той с възторг за номерата на стария Самбо.

И чак сега, с известно закъснение, Джери пренесъл погледа си от коня към собственика му.

Мистър Дрейк Ко — носителят на ордена на британската империя, получателят на цял половин милион от щатските долари на московския Център, самопровъзгласилият се последовател на Чан Маошъ — стоял настрана от всички останали, в сянката на бетонна колона с триметров диаметър: от пръв поглед — грозна, но ненатрапваща се фигура, висок, попрегърбен вероятно поради професията си — я зъболекар, я обущар. Облечен бил по английски: издут на коленете панталон от бархет и въздълъг в талията черен двуреден блейзър, които само подчертавали несъразмерността и ъгловатостта на кльощавата му фигура. Лицето и вратът му лъщели като стара кожа и били точно толкова обезкосмени, от което множеството бръчки приличали на гладени с ютия плисета. Тъмният му тен направо изненадал Джери дотолкова, че заподозрял наличието на арабска или индийска кръв. На главата си носел килната същата онази неподходяща тъмносиня барета от снимката, изпод която ушите му стърчали като захаросани рози на торта. Под натиска на баретата и без това съвсем тесните му очи се били присвили още повече. Кафяви италиански трандафори, бяла риза с разкопчана яка. И никакъв реквизит, дори и бинокъл. Но затова пък имал изумителна усмивка за половин милион долара, до ушите, отчасти златна, изразяваща радост не само от собственото му, но и от всеобщото благоразположение.

С тази разлика, че в нея се съдържал и намек — нещо, което се забелязва в отделни мъже, един вид напрегнатост; оберкелнерите, портиерите и журналистите го забелязват моментално; почти го притежавал и старият Самбо, — загатване, че разполагал със средства, на които можел да разчита незабавно при поискване. И които при нужда щели да му бъдат предоставени на секундата от невидими хора.

Картината изведнъж придобила живот. Дикторът заповядал по радиоуредбата на жокеите да яхнат конете. Кикотещият се мафу свалил черджето и Джери с безкрайно удоволствие забелязал, че Ко бил наредил да вчешат червеникавокафявия жребец обратно на естествената посока на козината, че да изглежда съвсем зле. Кокалестият жокей се покачил не особено бързо и ловко на седлото и казал нещо с притеснен свойски тон на намиращия се от другата му страна Ко.

А Ко, направил вече няколко крачки да се отдалечи, се извърнал и рязко му отвърнал: една-единствена недоловима сричка, без да гледа накъде я е отправил и дали някой го е чул. Смъмрил ли го бил? Окуражил ли го? Заповед към слуга ли отправил? Усмивката не била загубила и грам от своята възторженост, но гласът изплющял като камшик. Конят и ездачът поели по пътя си. Ко по своя. Джери хукнал нагоре по стълбите, притичал през ресторанта до балкона, добрал се до ъгъла и погледнал надолу.

Но там Ко вече не бил сам, а женен.

Джери така и не разбрал със сигурност дали били пристигнали едновременно на трибуната, или тя е изоставала със секунда. Била съвсем миниатюрна. Успял да мерне само блясъка на черна коприна и движението, което тя създавала около себе си, карайки мъжете да се отдръпват от пътя й, въпреки че трибуната вече се изпълвала, но в началото погледът му бил отправен по-нависоко, заради което не я бил забелязал. Главата й едва стигала до раменете им. После я мярнал отново, застанала до Ко — мъничка, безупречна китайска съпруга, надменна, зряла, бледа, лустросана до степен човек да не може да си я представи на друга възраст или в други дрехи освен в тези шити по последната мода в Париж черни коприни, с петелки и брокат като на хусарска униформа. „Жена му му създава големи ядове — споменал му бил Кро между другото, докато седели и умували пред малкия прожектор. — Краде от големите магазини. Налага се хората на Ко да влизат преди нея и да обещават, че ще платят всичко задигнато.“

Очеркът в „Голдън Ориент“ я бил описал като „някогашна партньорка в бизнеса“. Четейки между редовете, Джери предположил, че е бивш кадър на бална зала „Риц“.

Ревът на тълпата постепенно набирал сила.

— Заложи ли на него, Уестърби? Заложи ли, те питам? — Шотландецът Клайв Портън се бил наклонил целият към Джери, облят в пот от многото пиене. — За Оупън Спейс те питам, за бога! Дори и при сегашния коефициент пак ще изкараш някой и друг долар! Залагай бе, човек, гаранция ти давам!

Сигналът на стартера му спестил нуждата да отговори. Ревът на тълпата поспаднал, после пак набрал сила и се извисил към небето. По цялата трибуна се носела скоропоговорка от имена и числа; конете изскочили от стартовите клетки, тласкани напред от рева. Поели по първите лениви двеста метра. „Чакай: след леността настъпва треска. Когато ги изкарват на тренировка призори — спомнил си Джери, — им бинтоват копитата да не будят спящите съседи.“ Преди много години, докато се свестявал от поредния фронтови репортаж и махмурлук, Джери ставал понякога много рано и идвал тук просто да ги погледа, а ако му проработел късметът и попаднел на влиятелен приятел, му се удавала възможност дори да го последва в обзаведените с климатици многоетажни конюшни, в които живеели, и да наблюдава как ги гледат и глезят. През деня обаче ревът на трафика заглушавал напълно гърмящите им копита, така че цялата блестяща група, която в момента напредвала едва-едва, не издавала никакъв звук, а просто се носела върху тънката яркозелена река.

— Оупън Спейс ще води до самия край — обявил с не особено голяма доза сигурност Клайв Портън, без да отлепва очи от бинокъла. — Фаворитът си е фаворит. Браво, Оупън Спейс! Браво, моето момче! — Конете навлезли в плавния завой преди финалната права. — Давай, бе, Оупън Спейс! Напъни се малко! Удари го с камшика бе, кретен такъв! — изпищял Портън, тъй като вече и с невъоръжено око се виждало, че напред излиза небесносиния и морскосив екип на Лъки Нелсън, комуто конкурентите учтиво сторвали път. Друг кон направил опит да поддържа същото темпо, но бързо се отказал, а Оупън Спейс вече изоставал с три дължини, макар жокеят му да биел ожесточено въздуха около хълбоците му с камшика.

— Протестирам! — разкрещял се Портън. — Къде е управата на хиподрума, за бога? Този кон го принудиха да изостане! Такова отявлено задържане през живота си не съм виждал!

В момента, в който Лъки Нелсън пресякъл елегантно финиша, Джери пак извърнал погледа си надясно и надолу. Ко продължавал да изглежда невъзмутим. И не ставало дума за ориенталска невъзмутимост — Джери по принцип отказвал да възприеме този мит. А още по-малко пък за безразличие. По-скоро просто наблюдавал изпълнението на предварително набелязан сценарий: мистър Дрейк Ко приемал парада на войските си. А лудата му женица стояла вдървена до него, сякаш, след като се била борила цял живот, най-после чувала да изпълняват химна й в нейна чест. За секунда Джери се сетил как изглеждала старата Пет в разцвета на силите си. Точно така стояла и Пет, когато гордостта на Самбо завършвала едва на осемнайсето място. Точно така стояла тя в поза „мирно“ и преглъщаше поражението.

Церемонията по награждаването била повод човек да се отдадял на мечтите си.

Въпреки липсата на щанд за сладкиши, слънцето било достатъчно, за да надмине и най-оптимистичните очаквания на енергичния организатор на селски празник в Англия, пък и луксозните сребърни купи изобщо не можели да се сравнят с охлузената съдинка, която местният земевладелец връчвал на двойката победители в надбягването на три крака. Е, можело и да не се изхвърлят чак толкова с този почетен караул от шейсет униформени полицаи, но затова пък сладникавата сантименталност и арогантността на грациозната дама с чалма в стил от 30-те години на XX в., която отговаряше за дългата бяла маса, били в състояние да затрогнат и най-пламенния патриот. Да не говорим, че дамата била идеално запозната с протокола. Председателят на управителния съвет и подал купата, а тя мигновено я отдалечила от себе си с изпънати ръце, сякаш й парела пръстите. Дрейк Ко и съпругата му — нахилени и двамата до ушите, Ко все още с барета на главата — излезли изсред купчината ликуващи свои поддръжници и грабнали приза, но цялата им поява и връщането им сред публиката на тревата зад опънатите въжета станали толкова бързо, че фотографът не успял да реагира и се наложило да помоли действащите лица да повторят тържествения момент. Което, от своя страна, възмутило грациозната дама до такава степен, че и разбъбрилата се тълпа не попречила на Джери да я чуе как изсъскала „егати и досадника“. По някое време купата все пак останала окончателно в притежание на Ко, грациозната дама приела намръщена връчените й гардении на стойност около шестстотин долара, след което Изтокът и Западът се оттеглили в съответните си полеви лагери.

— На него ли заложихте? — попитал дружелюбно капитан Грант, докато се придвижвали бавно към трибуната.

— Да, ако трябва да съм честен — нахилил се Джери. — Малко неочаквано все пак.

— Не. Бих казал, че победата на Дрейк се очакваше от самото начало — отвърнал сухо Грант. Изминали още няколко крачки. — Но и вие имате набито око: веднага го забелязахте. За разлика от останалите. Искате ли да размените някоя и друга дума с него?

— С кого?

— С Ко. Докато е още подвластен на победните си чувства. Току-виж този път сте успели да измъкнете нещо от устата му — добавил Грант със съчувствената си усмивка. — Елате да ви запозная.

Джери не се поколебал дори за секунда. В качеството си на репортер имаше пълното право да приеме. А що се отнасяло до ролята му на разузнавач — ненапразно в Сарат им втълпявали, че няма несигурни неща, а единствено многото разсъждения ги правели такива. Приближили се бавно към групата. Компанията на Ко била оформила нещо като кръг около трофея и шумно се смеела. В центъра, непосредствено до Ко, стоял дебелият филипинец с красивата млада жена, а Ко се занасял с нея: разцелувал я по бузите, после повторно я целунал и с това разсмял всички, освен съпругата си, която най-умишлено се оттеглила настрана и се заприказвала с китайка на нейните години.

— Този се казва Арпего — прошепнал Грант на ухото на Джери и посочил с поглед дебелия филипинец. — Цяла Манила е негова, плюс повечето външни острови.

Шкембето на Арпего висяло над колана му, все едно под ризата си бил заврял едър камък.

Грант не се насочил директно към Ко, ами издирил в тълпата широкоплещест, безличен накъм четирийсетгодишен китаец в костюм син електрик, който, изглежда, се явявал нещо като адютант. Джери останал да изчака по-назад. По едно време пълният китаец тръгнал насреща му, придружен от Грант.

— Това е мистър Тиу — съобщил тихо Грант. — Мистър Тиу, запознайте се с мистър Уестърби, син на прочутия мистър Уестърби.

— С мистър Ко ли желаете да разговаряте, мистър Уесби?

— Стига да е удобно.

— Разбира се, че е удобно — заявил с еуфория Тиу. Месестите му длани запърхали неспокойно пред коремчето му. На дясната си китка носел златен часовник. Кривите му пръсти оформяли шепа, сякаш се канел да си плисне вода. Бил елегантен и лъскав и било невъзможно да се прецени възрастта му — дали е на трийсет, или на шейсет години. — Щом мистър Ко спечели надбягване, всичко е възможно. Сега ще го доведа. Чакайте тук. Как се казва баща ви?

— Самюел — отвърнал Джери.

— Лорд Самюел — поправил го Грант натъртено, но и неточно.

— Кой беше този? — поинтересувал се Джери, докато закръгленият Тиу се връщал при шумната група китайци.

— Майор домът на Ко. Управител, старши носач на куфари, мияч на бутилки, монтьор по поддръжката. С него е от самото начало. През войната заедно избягали от японците.

„А и главен бияч“ — добавил наум Джери, като гледал как Тиу се поклаща, връщайки се с господаря си.

Грант пак подхванал интродукциите:

— Сър, представям ви Уестърби, чийто прочут баща, лордът, притежаваше голям брой изключително бавни коне. С неговите пари букмейкърите успяха да си купят няколко хиподрума.

— Кой вестник? — запитал Ко. Гласът му бил дрезгав, мощен и басов, но за своя най-голяма изненада Джери установил и някаква смътна следа от акцент на северняк англичанин, което му напомнило за старата Пет.

Джери споменал името на изданието.

— А, вестникът с мацките! — констатирал весело Ко. — Най-редовно го четях по време на местопребиваването ми в Лондон с цел изучаването на юриспруденцията в прочутата правна корпорация „Грейс Ин“. И знаете ли по каква причина следя вашия вестник, мистър Уестърби? В мен се е затвърдило мнението, че колкото повече вестници публикуват в наше време снимки на красавици вместо политически статии, толкова по-големи са шансовете да изградим един дяволски по-свестен свят, мистър Уестърби — обявил Ко със странна енергична смесица от неуместни идиоми и делови английски стил. — Бъдете така добър да предадете думите ми на вашия вестник, мистър Уестърби. Считайте ги като даден ви безплатно съвет.

Джери се разсмял и отворил бележника си.

— Аз заложих на вашия кон, мистър Ко. Опишете ми какви чувства ви вълнуват след победата му?

— По-хубави, отколкото ако беше загубил, според мен.

— И ги изпитвате при всяка негова победа ли?

— Все по-силно и по-силно.

— И в бизнеса ли е така?

— Естествено.

— Ще мога ли да разговарям и с мисис Ко?

— В момента е заета.

Както пишел, Джери изведнъж се разсеял от доловеното познато му ухание на мускусен, доста остър на мирис френски сапун — смес от бадеми и розова вода, — какъвто обичала да ползва една от първите му съпруги; очевидно и бляскавият мистър Тиу разчитал на него да подсили привлекателността си.

— Коя е победната ви формула, мистър Ко?

— Яка работа. Никаква политика. Здрав сън.

— Много по-богат ли станахте, отколкото бяхте преди десет минути?

— И преди десет минути бях доста богат. Можете да предадете на вестника ви и че съм страхотен почитател на английския начин на живот.

— Въпреки че ние не работим яко? И все се занимаваме с политика?

— Казах да им го предадете — изгледал го право в очите Ко, за да му внуши, че му заповядва.

— Конят ви се казва Лъки — Късметлията. На какво се дължи неговият и вашият късмет, мистър Ко?

Ко се направил, че не е чул въпроса му, но усмивката му бавно се стопила. Не отлепил погледа си от Джери, ами взел да го изучава през силно присвити очи, а през това време и лицето му очебийно се смразило.

— На какво се дължи късметът ви, сър? — повторил Джери.

Настъпило дълго мълчание.

— Ноу комент — казал Ко, право в очите на Джери.

Обаче изкушението да упорства с въпроса си било станало неудържимо.

— Дайте да играем честно, мистър Ко — призовал го Джери с широка усмивка. — По света е пълно с хора, които мечтаят да са богати като вас. Подскажете им как става това, моля ви се. На какво се дължи късметът ви?

— Гледай си проклетата работа — казал Ко, врътнал се най-безцеремонно и се отдалечил. В същия миг Тиу пристъпил бавно само с половин крачка и възпрял възнамеряващия да го последва Джери само като положил пухкава длан върху бицепса му.

— И следващия път ли ще спечелите, мистър Ко? — провикнал се Джери над рамото на Тиу към отдалечаващия се гръб.

— По-добре попитайте коня, мистър Уесби — подсказал му с кръглолика усмивка Тиу, но без да отмества дланта си от ръката му.

То май натам вървели нещата, тъй като Ко вече бил подновил веселия си диалог с приятеля си мистър Арпего от Филипините. А Джери си спомнил какво бил казал онзи свидетел: Дрейк Ко бил суров младеж. Пред него измислици не минавали. „Е, и Тиу добре се оправя“, рекъл си наум.

На връщане към главната трибуна Грант се сетил за нещо и започнал тихичко да си се смее.

— След предишната му победа Ко отказа дори да отведе коня си до манежа след надбягването — заразправял. — Махна му с ръка да се махал. Не го щял.

— Това пък защо?

— Защото не очаквал, че ще победи, затова. И не подсказал тази вероятност на приятелите си от Чаочжоу. С което се посрамил. Сигурно затова се и ядоса, като го попитахте за късмета му.

— А как е успял да стане член на управителния съвет?

— А, най-вероятно Тиу му е купил необходимите гласове. Както винаги. Довиждане. Не забравяйте да си приберете печалбата.

И точно тогава се случило събитието — непредвидената сензация, разкрита от аса на журналистиката Уестърби.

Завършила била и последната гонка, Джери бил забогатял с четири хиляди долара, а Люк никакъв го нямало. Надникнал в Американския клуб, в клуб „Лузитано“ и на още две-три места, но или не се бил мяркал, или вече го били изхвърлили. От трибуната се излизало само през една порта, така че Джери се присъединил към хорския поток. Уличното движение било хаотично. Покрай бордюра ролс-ройси и мерцедеси се съревновавали кой да спре най-близо, за да поеме пасажерите си, а отзад го притискала прииждащата тълпа.

Решил, че не му се блъска на опашката за таксита, тръгнал по тесния тротоар и за най-голяма своя изненада съзрял Дрейк Ко да излиза съвсем сам през портал на отсрещната страна на пътя и за пръв път, откакто го знаел, на лицето му нямало усмивка. Стигнал до уличното платно с вид на човек, който не е сигурен, че иска да пресече, после решил да остане там, където е, и вперил поглед в прииждащите автомобили. „Чака си ролс-ройс фантома — помислил си Джери при спомена за флотилията, паркирана в гаража на Хедлънд Роуд. — Ако не него, то мерцедеса или крайслера.“

После Дрейк изведнъж снел със замах баретата си и правейки се на палячо, застанал насред улицата, хванал баретата с две ръце встрани от себе си, все едно предлагал мишена за нечие оръжие. Около очите и челюстта му разцъфнали бръчици и златните му зъби заблестели приветствено; но колата, която набила с вой на спирачки до него, без да се притеснява за другите участници в движението, не била нито ролс-ройс, нито мерцедес или крайслер, а дълъг червен спортен ягуар-Е със свален гюрук. Дори да се бил зарекъл да не го търси с очи, пак нямало как да не го забележи Джери, след като воят на гумите накарал всички по тротоара да зяпнат нататък. Окото му прочело цифрите на контролния номер, а мозъкът му ги запаметил. Ко се метнал с такъв щастлив скок, сякаш никога друг път не се бил возил в открита кола, а приказките и смехът му рукнали още преди ягуарът да се бил отделил от мястото си.

И това кратко време обаче било достатъчно за Джери да огледа жената зад волана: вееща се на вятъра синя забрадка, чифт тъмни очила, дълги руси коси; а като се пресегнала през Дрейк да заключи вратата му, да види и точно толкова от тялото й, колкото му било нужно, за да се убеди, че има пред очите си истинска расова жена. Дланта на Дрейк се лепнала с разперени пръсти върху голия й гръб; със свободната си ръка заръкомахал и несъмнено й заописвал всяка стъпка от победата си, а докато се отдалечавали, й лепнал съвсем некитайска целувка по бузата, последвана за всеки случай от още две — и то с далеч по-голяма искреност, отколкото бил вложил в целуването на жената, придружавала мистър Арпего.

Джери все още се намирал срещу портала, от който преди малко се бил появил Ко и който така си и останал отворен. Замаян в мислите си, успял да прекоси улицата, без никой да го сгази, и влязъл. Озовал се сред пищната зеленина на старото колониално гробище, ухаещо на цветя и засенчено от огромни дървета с преплитащи се клони. За пръв път в живота си влизал на това място и направо се шокирал от усещането за усамотяване. В средата на гробището, на насрещния склон, се намирал стар параклис, който постепенно се рушал. Напуканите му стени блещукали на пъстрата привечерна светлина. В направената от оградна мрежа клетка до параклиса започнала да вие бясно измършавяла германска овчарка.

Джери се заоглеждал, чудейки се защо е там и какво всъщност търси. Гробовете били на хора на всякаква възраст, от всички раси и вероизповедания. Имало гробове на белогвардейци с православни надгробни камъни с царствено величествени надписи. Джери си представил как очертанията им биха личали дори ако са затрупани от дебел сняг. Друг камък описвал неспокойните преселвания на руска принцеса; Джери се спрял пред надписа: от Талин в Пекин, със съответните дати; от Пекин в Шанхай, пак с дати; и през 1949 г. в Хонконг, където скоро след това починала. „Оставила имоти в Свердловск“, завършваше предизвикателно надписът. Дали пък точно заради Шанхай не е бил тук Дрейк?

Завърнал се в света на живите: трима старци в сини, приличащи на пижами костюми, седнали мълчаливо на сенчеста пейка. На клоните току над главите си били закачили клетките си с птичета, за да се чуват взаимно как пеят над шума от колите и цикадите. Двама гробари със стоманени каски запълвали пресен гроб. Нямало нито един опечален да ги гледа. Все още не наясно със себе си какво точно търсел там, Джери се изкачил по стъпалата до параклиса. Надникнал през вратата. След яркото слънце нищо не можел да види. Някаква старица го изгледала гневно и той се отдръпнал. Немската овчарка взела да вие още по-силно насреща му. Била съвсем млада. Ароматът на цветята бил спарен или леко гнил. Хрумнала му идея, едва ли не провидение. И той решил да го преследва докрай.

Клисарят се оказал добродушен, замислен човек, без капка понятие от английски. Регистрите били много стари, а вписванията приличали на старовремски банкови отчети. Джери се настанил на бюрото и запрелиствал тежките страници с име, дата на раждане, дата на смъртта и на погребението, а най-накрая — и местонахождението на гроба: участък и номер. Открил онова, което го интересувало, излязъл пак на чист въздух и през облак от пеперуди поел нагоре по хълма по друга пътека, по посока на сипея. От пешеходното мостче го наблюдавала група кикотещи се ученички. Свалил сакото си и го преметнал през рамо.

Промушил се между високи храсти, след което навлязъл в наклонен гъсталак от пожълтели треви, където надгробните камъни били съвсем малки, а гробчетата не по-дълги от половин метър. Тръгнал ребром покрай тях, следейки номерацията им, докато стигнал до ниска желязна портичка с номер 728. Портичката била част от правоъгълна оградка и щом вдигнал очи, Джери се озовал пред статуя в естествена големина на момченце по къси панталонки във викториански стил и ученически блейзър, с напъпили като розичка каменни устни, четящо или пеещо от отворена каменна книга, докато истински живи пеперуди кръжали главозамайващо около буйните му каменни къдрици. Имало съвсем английски вид, а надписът гласял: „Нелсън Ко. Помним те и те обичаме“. Под името следвали и куп дати: десет последователни години, без да е пропусната нито една, свършващи с 1968-а. На Джери му потрябвало по-малко от секунда да проумее смисъла им: десетте години, които момченцето прекарало на този свят — благодарност към съдбата за всеки изживян ден. На най-ниското стъпало на постамента лежал голям букет орхидеи в хартията, с която го били донесли.

Ко дошъл да благодари на Нелсън за победата. Сега вече на Джери му станало ясно защо Ко отказал да го допусне до своя вътрешен мир с въпросите му за късмета.

Понякога настъпва преумора, която е позната единствено на оперативните агенти — едно изкушение да проявят благородство и великодушие, което би било равносилно на целувката на смъртта. Джери постоял още миг, загледан в орхидеите и каменното момче, подреждайки ги в паметта си до всичко останало, което бил видял или чул дотук за Ко. И изпитал мимолетното, но опасно по всяко време всеобхватно усещане за завършеност, сякаш се бил запознал с някакви хора, които всъщност се оказали собственото му семейство. Сторило му се, че е открил онова, което търси: човека, който живее еди-как си, женен е еди-как си, който се бори с живота и се весели по начини, които Джери разбирал от раз, без затруднение. Човек без някакъв конкретен мироглед, но по-ясен на Джери, отколкото самият той разбирал себе си. Просто момче от Чаочжоу, издигнало се до член на управителния съвет на Жокей клуба, кавалер на ордена на Британската империя и научило се да облива с маркуч коня си преди състезание. Момче от народа хака, израсло в циганска беднота на лодка, погребало детето си по баптисткия ритуал под английски паметник. Капиталист, изпитващ ненавист към политиката. Недоизучил се юрист, шеф на банда и строител на болници, но същевременно и собственик на авиолиния, занимаваща се с контрабанда на опиум. Поддръжник на духовни храмове, който играе крокет и се вози в ролс-ройс. С американски бар в китайската си градина и руско злато в доверителната си сметка.

За момента всички тези сложни и противоречиви прозрения ни най-малко не смутили Джери, не пробудили у него нито лошо предчувствие, нито усещане за парадоксалност. Напротив, сторило му се, че благодарение на безмилостните усилия на самия Ко, те са се слели в един цялостен, но и многостранен човек, неразличаващ се особено от стария Самбо. А в продължение на няколко секунди изживял дори и още по-отчетливото усещане, че се е озовал всред свястно общество, към каквото винаги му се искало да принадлежи. Затова излязъл през портата, изпитвайки някаква спокойна щедрост, сякаш не Ко, ами самият той бил спечелил надбягването. И чак като се върнал на пътя, се озовал пак сред действителността.

Движението се било поразредило, така че веднага хванал такси. И още преди да изминат първите сто метра видял как Люк изпълнява самотни пируети покрай бордюра. Успял да го примами да се качи в таксито и го стоварил пред клуба на чуждестранните кореспонденти. Позвънил от хотел „Фурама“ на домашния номер на Кро, изчакал телефонът да иззвъни два пъти, затворил, набрал го отново и чул ядния глас на Кро:

— Кой, по дяволите, се е раззвънял?

Поискал да говори с мистър Савидж, бил възнаграден с ругатня и с информацията, че е сбъркал номера, дал половин час на Кро да стигне до друг телефонен автомат, след което отишъл в „Хилтън“ да изчака австралиецът да го потърси.

— Нашият приятел се появи лично — уведомил го Джери. — Изложи се на показ по случай голяма своя победа. Накрая много красива руса персона го качи в спортната си кола. — На това място Джери издиктувал номера на возилото. — Несъмнено са гъсти — допълнил. — И го демонстрират по съвсем некитайски начин. Най-малкото са приятели — заключил.

— Кръглоока?

— Че каква друга да е, дявол да я вземе! Кога си чувал за…

— Исусе! — възкликнал тихо Кро и прекъснал връзката, без да изчака Джери да му каже поне с две думи за храма в памет на малкия Нелсън.

8 Бароните заседават

Чакалнята на симпатичната заседателна зала на Форин Офис в „Карлтън Гардънс“ бавно се изпълвала. Хората пристигали по двама и трима, без да се поздравяват, сякаш се събирали за погребение. На стената висяла табела с предупреждението: „Внимание, забранено е обсъждането на служебни тайни“. Под нея, на тапицирана пейка с цвят на сьомга, се били курдисали печалните образи на Смайли и Гуилъм. Самата чакалня била овална, в стил рококо ала Министерство на строежите. По изографисания таван Бакхус преследвал нимфи, които били далеч по-съгласни от Моли Мийкин да бъдат догонени. Покрай стените дежурели празни противопожарни кофи, а достъпът до вътрешността се охранявал от двама правителствени охранители. Паркът отвъд извитите вертикално отварящи се прозорци се къпел в слънчева светлина, която очертавала всеки изсъхнал лист поотделно на фона на останалите.

Сол Ендърби влязъл с широки крачки начело на контингента от Форин Офис. Гуилъм го знаел само по име: бивш посланик в Индонезия, понастоящем главен спец по Югоизточна Азия, известен като твърд привърженик на твърдия курс на американците. А делегацията му се състояла от послушен заместник-министър, назначен от квотата на профсъюзите, и натруфен мъж с импозантна фигура, който се приближил на пръсти към Смайли с разперени хоризонтално ръце, сякаш го бил изловил да дреме.

— Не може да бъде! — прошепнал театрално. — Кого виждам? Да вярвам ли на очите си? Ами, да: самият Джордж Смайли с цялата му перушина. Божичко, приятелю, как можа толкова много да отслабнеш! И кой е този симпатичен младеж до теб? Не ми казвай. Нека позная. Питър Гуилъм. Толкова много съм слушал за него. Никога неотчайващ се в лицето на неудачите, казват.

— О, не! — възкликнал неволно Смайли. — Божичко! Роди.

— Какво означава това „О, не! Божичко! Роди“? — настоял да знае със същия звучен шепот никак не притеснилият се Мартиндейл. — Предполагам, че искаше да кажеш: „О, да! Да, Роди. Божествено е, че те срещам, Роди!“. Чакай да те питам, докато не е дошла оная сган: как е прелестната Ан? Отговори ми поверително, на ушенце. Ще ми позволиш ли да ви поканя двамата на вечеря? Оставям на вас да изберете останалите гости. Какво ще кажеш? И да, аз в действителност съм в списъка, ако това вълнува дребнавото ти мозъче, млади момко — обърнал се към Питър Гуилъм. — Преназначиха ме, понеже съм виден специалист, и новите ми господари ме обожават. Както и би следвало, предвид всичко, което направих за избирането им.

Вътрешните врати се разтворили с трясък. Единият от охранителите се провикнал „Господа!“ и запознатите с протокола отстъпили, за да пропуснат напред дамите. Те били две на брой. След тях влезли мъжете, последен сред които се оказал Гуилъм. През първите няколко метра му се сторило, че се е озовал пак в Цирка: изкуствено създадения стеснен пасаж, където охраната проверявала всяко посетителско лице, след него — импровизирания коридор, водещ до нещо с вид на барака от строителен обект, паркирана по средата на изтърбушена стълбищна шахта — с уточнението, че тази барака нямала нито един прозорец, висяла на кабели и с обтяжки била застопорена да не мърда. Смайли междувременно се бил изгубил от погледа му, а след водещите до звукоизолираната стая дървени стъпала, поради синьото аварийно осветление вътре се виждали само движещи се сенки.

— Ама, моля ви, направете нещо — изръмжал Ендърби с тона на недоволен от ресторантското обслужване скучаещ клиент. — Запалете лампите, за бога. Проклети некадърници.

Вратата се захлопнала зад гърба на Гуилъм, ключът в бравата се превъртял, електронно бръмчене изпълнило гамата и постепенно заглъхнало, после три светодиодни ленти запримигвали, а когато влезли в работен режим, окъпали всички присъстващи в мъртвешка бледнина.

— Ура — отбелязал Ендърби и си седнал на мястото. Впоследствие Гуилъм щеше сам да си се чуди как е успял в тъмното да определи, че точно Ендърби се е изказал, но има гласове, които човек чува още преди да са проговорили.

Заседателната маса била застлана с дебело зелено сцепено сукно, като маса за билярд в младежки клуб. В единия й край се бил настанил Форин Офис, а в другия — Колониал Офис. По интуитивни, а не административни съображения. Шест години бяха минали, откакто двата отдела бяха бракосъчетани под грандиозната закрила на дипломатическата служба, но нямаше човек със здрав разум, който да възприема сериозно тази уния.

В средата, рамо до рамо, седели Гуилъм и Смайли, с по няколко празни стола от съответната им страна. Оглеждайки действащите лица, Гуилъм изведнъж си дал сметка колко различно са костюмирани. Кадрите на Външното министерство се явили издокарани в тъмносиви костюми и тайните атрибути на привилегированата каста: и Ендърби, и Мартиндейл носели вратовръзките на випускници на частния колеж „Итън“. Колониалните чиновници пък имали вид на току-що пристигнали в града селяни в шаячни дрешки, а най-престижната вратовръзка, с която разполагали, принадлежала на най-старшия от тях — бившият офицер от кралската артилерия, праволинейният Уилбрахъм, върлинест мускулест мъж с вид на гимназиален директор, с алени капилярчета по обветрените му бузи. Поддръжници му били скромна жена в кафявия костюм на църковна органистка, а от другата му страна — новоизлюпен луничав младеж с червеникави коси.

Останалите членове на комисията седели срещу Смайли и Гуилъм с изражения на секунданти на напълно излишен според тях дуел. Те пък били дошли по двойки, да се пазят взаимно: мрачният Преториъс от контраразузнаването с безименна жена, чиято задача била да му носи чантата; двама намръщени воини от Министерството на отбраната; и двама банкери от Министерството на финансите, единият от които бил уелсецът Хамър. Само Оливър Лейкон се явил соло и седял отделно от всички останали, сякаш за да подчертае, че най-малко от всички трябвало да е тук.

Пред всеки чифт ръце лежала докладната на Смайли в розова папка с червен надпис „Съвършено секретно. Не подлежи на разпространение“, сякаш им били раздали програмка за спомен. Изразът „не подлежи на разпространение“ означавал, че материалът не е предназначен да попадне в ръцете на „братовчедите“. Текстът бил съставен от Смайли, натракан в размер на осемнайсет машинописни страници от „мамчетата“, размножен на копирните машини и ръчно подшит точно в двайсет и четири екземпляра под личния надзор на Гуилъм. И ето че ръкоделието им вече лежало разхвърляно по голямото сукно, сред водните чаши и пепелниците. Ендърби вдигнал своя екземпляр на петнайсетина сантиметра и го пуснал да шляпне върху масата.

— Всички ли сте го прочели? — попитал. Всички потвърдили.

— В такъв случай продължаваме нататък — казал Ендърби и огледал присъстващите с кървясали, арогантни очи. — Кой ще даде началния удар? Оливър? Ти ни свика. На теб ти се полага.

Гуилъм се позачудил на какво ли се дължи необичайната мълчаливост на най-видния бич на Цирка и неговата дейност Мартиндейл, който гледал послушно Ендърби с нещастно провиснала уста.

Междувременно Лейкон бил започнал да се оправдава:

— Позволете ми да отбележа първо, че и самият аз съм не по-малко изненадан от всички ви. Нанасяш сериозен удар в корпуса, Джордж. Нямаше да е зле да го беше предшествал с известна подготовка. Държа да отбележа, че лично аз изпитвам известно неудобство от ролята ми на свръзка с една служба, която напоследък почти с никого не контактува.

— Точно така — обадил се Уилбрахъм. Смайли седял безмълвен като китайски мандарин. Преториъс от конкурентната организация се намръщил в знак на съгласие.

— Да не говорим, че се появява и в неподходящ момент — добавил многозначително Лейкон. — Тезата, която развиваш — лично твоята теза, искам да подчертая — е… как да кажа… изключително важна. И изисква сериозно обсъждане. Внимателно разглеждане, Джордж.

Осигурил си по този начин път за отстъпление, Лейкон можел вече да се престори, че всъщност под леглото може и да не била скрита бомба.

— Ще се опитам да обобщя обобщението. Ще ми позволиш ли да го формулирам с най-прости думи, Джордж? Казано най-кратко: изразено е подозрението, че виден китайски гражданин на Хонконг шпионира в полза на руснаците. Така ли е, Джордж?

— Доказано е, че получава много големи субсидии от руснаците — поправил го Смайли, но без да откъсва поглед от ръцете си.

— От таен фонд, предназначен изцяло за финансирането на нелегални агенти?

— Да.

— Единствено за финансиране ли става дума? Или фондът е предназначен и за други цели?

— Доколкото ни е известно, няма никакво друго предназначение — казал Смайли със същия сдържан тон.

— За пропаганда, да речем? За неофициално подпомагане на търговския обмен с подкупи и прочее?

— Доколкото сме осведомени — не — повторил Смайли.

— Въпросът обаче е: докъде се простира осведомеността им — подхвърлил Уилбрахъм откъм отредената за простолюдието част на трапезата. — И ако съдим по миналото, май не е особено впечатляваща.

— Нали схващаш какво имам предвид? — попитал Лейкон.

— Ще ни се да разполагаме с далеч по-убедителни доказателства — допълнила с насърчителна усмивка дамата в кафяво от колониалния офис.

— И на нас ни се ще — съгласил се благо Смайли, при което една-две глави се понадигнали учудено. — Но тъкмо в името на сдобиването с такива доказателства молим да ни дадете определени права и да одобрите предварително някои наши действия.

Лейкон си възвърнал инициативата.

— За момента приемаме твърденията ви за наличието на таен разузнавателен фонд с описаните от вас цели.

Смайли кимнал разсеяно.

— Проличало ли е по нещо, че въпросното лице подкопава по някакъв начин устоите на колонията?

— Не.

Лейкон хвърлил поглед към записките си, а Гуилъм си дал сметка колко старателно се бил подготвил Оливър.

— Че лицето не настоява например всички хонконгски депозити в лири стерлинги да бъдат изтеглени от Лондон? С което дългът ни би се увеличил с още деветстотин милиона лири?

— Доколкото ми е известно, не.

— И не ни призовава да се махнем от Хонконг? Не предизвиква безредици, не вдига лозунги за обединение с континентален Китай, нито размахва под носа ни договора за временното ни владение върху острова?

— Не разполагаме с подобни сведения.

— И не е радетел за равноправие, за профсъюзни права, свободно волеизявление, въвеждането на минимална работна заплата, задължително образование, расово равенство или създаването на отделен парламент за китайците на мястото на покорните им асамблеи или каквото ги наричат там?

— Законодателен и изпълнителен съвет — подсказал рязко Уилбрахъм. — И изобщо не са покорни.

— Не, не е — казал Смайли.

— Добре де, с какво се занимава този човек в такъв случай? — прекъснал го развълнуваният Уилбрахъм. — С нищо. Очевидно това е верният отговор. Някъде нещо не са разбрали. И сега гонят онзи, дето духа.

— Не че има някакво съществено значение — продължил Лейкон, все едно не го бил чул, — но допускам, че в сравнение с всички останали заможни и уважавани китайски бизнесмени, и той допринася не по-малко — или възможно най-малко — за процъфтяването на колонията. Предполагам, че се среща на обяд с губернатора, но няма сведения да е бъркал с шепи в сейфа му. Нещо повече: съдейки по всички видими признаци, можем да заключим, че той е съвсем типичен хонконгски бизнесмен: член на управителния съвет на Жокей клуба, деен благотворител, стожер на интегрираното общество, преуспял, щедър, богат като крез и придържащ се към бизнес етиката на публичните домове.

— Е, ти се увлече! — възразил Уилбрахъм. — По-полека, Оливър. Не забравяй новите жилищни комплекси.

Но Лейкон отново не му обърнал внимание.

— И при все че не е нито кавалер на ордена „Викториански кръст“, нито пенсионер по военновременна инвалидност или титулуван баронет, трудно бих посочил по-неподходящ обект за преследване от страна на британското разузнаване или за завербуване от руското.

— Или, както му казваме в нашия свят, си е създал „добро прикритие“ — допълнил Смайли.

— Нула на едно, Оливър — обявил със задоволство Ендърби.

— Е, то в наше време всичко е само прикритие — отбелязал мрачно Уилбрахъм, но така и не успял да облекчи положението на Лейкон.

„Смайли води след първия рунд“ — констатирал със задоволство Гуилъм, сещайки се за отвратителната им вечеря в Аскот. — „Жули, па̀ри и отвън… Жули, па̀ри и отвътре… И детенцето изгаря“ — изрецитирал си наум стихчето по същия начин, по който го била изрекла и домакинята им.

— Хамър? — предложил думата Ендърби и човекът от Министерството на финансите се възползвал от възможността да смъмри за кратко Смайли по повод финансовата му отчетност, но никой освен колегите му от министерството не видял връзката между прегрешенията му и предмета на разискванията.

— Тайният фонд за специални операции ви беше отпуснат със съвсем друга цел — негодувал Хамър с уелския си темперамент. — Най-вече за ликвидиране последствията от…

— Добре, разбрахме, че Джорджи е един малък непослушко — отнел му най-сетне думата Ендърби. — Въпросът обаче е съвсем друг: нахалост ли е похарчил парите, или се е сдобил изгодно с важна информация? Дай да чуем мнението и на владетелите на империята, Крис.

Възползвайки се от така отправената му покана, Уилбрахъм взел официално думата от името на Колониал Офис, подкрепян от дамата в църковно кафяво и от червенокосия си помощник, чиито младежки черти моментално се стегнали решително в готовност да защити своя началник.

Уилбрахъм беше от онези хора, които не осъзнават колко време им е нужно да обмислят какво точно ще кажат.

— Да — подхванал той след цяла вечност. — Да. Точно така. Искам и аз като Лейкон, ако ми позволите, като начало да разгледам паричната страна на въпроса. — На всички им било вече ясно, че Уилбрахъм възприема докладната на Смайли като нахлуване в собствената му територия. — Тъй като наличните до момента данни се отнасят единствено до парите — подчертал недвусмислено той и се върнал на предишната страница в папката си. — Мда. — След което последвало ново безкрайно мълчание. — Тук пише, че първоначално парите са пристигали от Париж през Виентян. — Пауза. — След което руснаците променили системата, така да се каже, и започнали да извършват плащанията по съвсем друг канал: от Хамбург, през Виена, до Хонконг. По безкрайно сложен способ, със замитания на следите и прочее — приемаме, че в това отношение сте прави — нали така. Сумата е една и съща, само шапката, така да се каже, е друга. Добре, кое според вас ги е принудило да променят подхода, така да се каже?

„Така да се каже“ — отбелязал си фразата Гуилъм, който беше изключително възприемчив към словесните тикове.

— Здравият разум изисква да се избягва еднообразието — отговорил Смайли, повтаряйки по този начин обяснението, което вече фигурирало в докладната му.

— Професионални хватки, Крис — добавил Ендърби, който си падаше по специализирания жаргон, при което Мартиндейл, все още пианисимо, го изгледал възхитено.

А Уилбрахъм продължил бавно да се помпа.

— Нас ни интересува най-вече какво Ко прави — обявил категорично, макар и не преодолял докрай озадачеността си, и почукал с кокалчета по сукното на масата, — а не какво получава. Това е тезата ми. Искам да кажа, какво пък толкова — майната му — парите не са негови, нали така? Юридически погледнато, те нямат нищо общо с него. — Аргументът му причинил известно недоумение и всеобща тишина. — Втора страница, най-горе: „Парите са депозирани в доверителна сметка“. — Шумолене, докато всички освен Смайли и Гуилъм заровили из папките си. — Не само нищо от тази сметка не се харчи, искам да кажа, което само по себе си е съвсем странно — но на това ще се върна след малко, — но и по нищо не личи парите да са на Ко. Сумата е в доверителна сметка и когато се яви бенефициентът, ще станат негови или нейни, в зависимост от случая. Но дотогава тези средства са поверени на банката. Така да се каже. Тоест искам да кажа: с какво по-точно е съгрешил Ко? С това, че е открил доверителната сметка ли? Че кой закон му забранява? Такива сметки се откриват ежедневно. Особено пък в Хонконг. А бенефициентът по сметката? Ами че той може да е на другия край на света! В Москва, в Тимбукту, в… — Не могъл да се сети за трето място и му се наложило да млъкне, което пък разстроило червенокосия му помощник и той изгледал намръщено Гуилъм, сякаш го предизвиквал на дуел. — Мисълта ми е: какво имаме против Ко?

Ендърби бил пъхнал кибритена клечка в уста и я въртял между предните си зъби. Вероятно усетил, че противникът му току-що е представил убедителния си аргумент по най-неубедителен начин — докато самият той се беше специализирал в противното, — извадил клечката и заоглеждал наслюнчения й край.

— И какви са тия простотии за отпечатъци от палците, Джордж? — попитал, стараейки се вероятно да омаловажи успеха на Уилбрахъм. — Това да не е от някоя кримка на Филипс Опенхаймер?

„Келешки лафове от аристократичния район Белгрейвия — отбелязал си наум Гуилъм. — Последен стадий в езиковия упадък.“

Смайли влагал в отговорите си точно толкова емоционалност, колкото може да се чуе по телефон „Точно време“.

— Банките по китайското крайбрежие използват отпечатъци от палците от много отдавна — от времето, когато хората масово са били неграмотни. Много живеещи в чужбина китайци предпочитат британските банки пред своите, а начинът, по който е структурирана тази сметка, в никакъв случай не може да се нарече особен. Името на бенефициента не се използва; той доказва самоличността си с визуално средство, например с половината от скъсана на две банкнота или, както е в конкретния случай, с отпечатъка на левия си палец, тъй като се предполага той да е по-малко протрит от употреба, отколкото десният. Вероятността банката да се възпротиви е минимална, особено ако разкриващият сметката се е съгласил да я обезщети в случай на неумишлено или умишлено плащане на лице, което не е бенефициентът.

— Благодаря — казал Ендърби и почоплил още известно време с кибритената клечка. — Нищо не пречи да става дума за левия палец на самия Ко, нали? — подсказал. — Съществуват ли някакви пречки пред подобен вариант? Тогава вече парите съвсем ще станат негови. А след като той се явява едновременно и доверител, и довереник, естествено, че парите са си негови.

Тук Гуилъм изразил мнението, че темата се е отклонила в съвсем нелепа посока.

— Това е чисто теоретично предположение — казал Уилбрахъм след обичайното двуминутно мълчание. Представете си, че Ко прави услуга на свой приятел. Само за секунда си го представете. А приятелят му е някакъв шашмаджия, така да се каже, или си има вземане-даване с руснаците чрез няколко посредници. Китайците умират за конспирации. И най-благочестивият китаец е наясно с всичките номера. Бас държа, че и Ко е от същия сой.

Червенокосият младеж чак сега се осмелил да отвори уста, за да го подкрепи директно:

— Самата изходна позиция на докладната е погрешна — заявил безцеремонно, обръщайки се на този етап най-вече към Гуилъм, а не към Смайли. „Гимназистче с пуритански възгледи — определил го наум Гуилъм. — Убедено, че сексът ти отнема силите, а шпионажът е осъдителен.“ — Според вас Ко е на заплата при руснаците. Според нас това не е доказано. Ние допускаме, че в сметката може и да има и руски пари, но че Ко и доверителната сметка са отделни неща. — Възмущението му избило в многословие: — Вие говорите за вина. А ние твърдим, че Ко с нищо не е нарушил законите на Хонконг и му дължим всички права, полагащи се на наш колониален поданик.

Няколко гласа се надигнали едновременно. Надделял онзи на Лейкон:

— Тук изобщо не става дума за вина — възразил той. — Вината няма абсолютно нищо общо с цялата история. Говорим единствено за сигурност. Само за сигурност. За сигурност и за това, дали е желателно, или не, да разследваме евентуална заплаха.

Колегата на уелсеца Хамър от Министерството на финансите се оказал неприветлив шотландец със стил неотстъпващ по прямота на онзи на гимназистчето.

— И никой не си е поставил за цел да нарушава колониалните права на Ко — отсякъл. — Понеже той няма такива. В законите на Хонконг няма нищичко, което да забранява на губернатора да отваря на па̀ра и проверява кореспонденцията на мистър Ко, да подслушва телефона на мистър Ко, да вербува слугинята му или да подслушва дома му до второ пришествие. Нищичко. Но ако губернаторът счете за необходимо, може да прибегне и към някои други средства.

— Пак теоретизираме — хвърлил бегъл поглед към Смайли Ендърби. — Първо, Циркът не разполага на място с необходимите ресурси за подобни изпълнения, а дори и да ги имаше, щеше да е рисковано в създалата се ситуация.

— Би било скандално — обадил се неразумно червенокоското, при което Ендърби с рутинираното си, пожълтяло от безброй делови обеди око моментално го набелязал за бъдеща обработка.

Така преминала втората, неокончателна схватка. Разменяли си приказки от този род без победители и без трупове, докато не станало време за кафе. „Равен брой точки във втория рунд“, преценил Гуилъм и унило се запитал колко ли още рунда предстоят.

— За какво е цялата тази разправия? — попитал той тихичко Смайли, разчитайки никой да не го чуе всред всеобщата гълчава. — Жестоко се лъжат, ако си мислят, че подобни проблеми се решават с приказки. Защо само се заблуждават?

— Мъчат се да го сведат до собствените си мащаби — обяснил му безкритично Смайли. Оттам насетне явно си бил наложил да се обезличи по ориенталски и Гуилъм не успял въпреки всичките си усилия да го извади от това му състояние. Ендърби наредил да донесат чисти пепелници.

Заместник-министърът призовал към постигането на напредък:

— Помислете си само колко струва на данъкоплатеца нашият престой тук — обявил с нотка на гордост. А до обеда тепърва оставали цели два ча̀са.

За начало на третия рунд Ендърби поставил щекотливия въпрос дали да сведат наличните разузнавателни данни за Ко до знанието на хонконгското правителство. Доста закачлив жест от негова страна, решил Гуилъм, тъй като „Колониалният офис в сянка“ (както Ендърби наричаше шаячните си събратя) все още бил на мнение, че криза засега нямало, следователно не се налагало да се свежда нищо до никого.

Праволинейният Уилбрахъм обаче не се усетил и буквално се наврял в капана.

— Разбира се, че на всяка цена следва да уведомим Хонконг! Те са самоуправляваща се територия. И просто нямаме друг избор.

— Оливър? — изрекъл Ендърби със спокойствието на играч, комуто са дошли силни карти. Лейкон вдигнал глава, явно подразнен от начина, по който го изтиквали пред очите на присъстващите. — Оливър? — повторил Ендърби.

— Изкушавам се да отговоря, че тъй като случаят е в ръцете на Смайли, а колонията — на Уилбрахъм, трябва да ги оставим двамата да се разберат в пряк двубой — отвърнал Лейкон, седящ все още категорично и на двата стола.

Оставало да се чуе и думата на Смайли.

— Е, нямам какво да възразя, при условие че става дума единствено за губернатора и за никой друг. Стига да сте убедени, че няма да му дойде прекалено множко — добавил със съмняващ се тон, а Гуилъм забелязал как червенокоското се помпал пак да скочи.

— Защо, по дяволите, да му дойде множко на губернатора? — зачудил се Уилбрахъм от Колониалния. — Опитен администратор е, отракан във воденето на преговори. Способен да постигне целите си при почти всякакви обстоятелства. Защо смятате, че ще му дойде отгоре?

Сега било ред на Смайли да направи продължителната пауза.

— Защото това, разбира се, означава, че ще трябва сам да шифрова и разшифрова радиограмите си — промълвил замислено, все едно самият той в момента си давал сметка какво всъщност произтичало от предложението му. — Изключено ще е, естествено, да посвети и подчинените си в тайната. А това не е по възможностите на всеки. Хайде, шифроблокчета за еднократна употреба, да кажем, ще му осигурим. Ще му проведем и опреснителен курс по кодиране и декодиране. Но и тогава, предполагам, ще остане проблемът, че губернаторът ще е вкаран принудително в ролята на агент-провокатор, ако продължи да кани Ко на приемите си, а това неминуемо ще му се наложи. На този етап не можем да си позволим да подплашим плячката. Пита се: няма ли да възрази по този повод губернаторът? Възможно е да няма нищо против. На някои хора такава роля им идва съвсем естествено. — И хвърлил поглед към Ендърби.

Уилбрахъм бил готов да възрази:

— Ама как иначе бе, човек? Да си представим, че Ко е руски шпионин — което ние поначало не приемаме — и че губернаторът го е поканил на вечеря, по време на която, съвсем неволно, в разговор на четири очи, естествено, допусне някоя незначителна недискретност… Е, това вече е абсолютно несправедливо. Може да се окаже фатално за цялата кариера на нашия човек. Да не говорим как би се отразило на колонията! На всяка цена следва да сме го предупредили!

Смайли имал по-заспал вид от всякога.

— Е, ако той, разбира се, е склонен към недискретност — измърморил под носа си, — в такъв случай би могло да се каже, че изобщо не бива да му се поверява информация от този род.

В настъпилото ледено мълчание Ендърби извадил пак лениво кибритената клечка от устата си.

— Представяш ли си, Крис, какво неловко положение ще се получи — обърнал се весело към Уилбрахъм през цялата маса, — ако една прекрасна сутрин Пекин се събуди от радостната вест, че губернаторът на Хонконг, представителят на кралицата и така нататък, главнокомандващ на разположените на острова войски и прочее, не пропускал всеки божи месец да кани московския шпионин номер едно на вечеря у дома си. Че и медал му дал за труда, който си е направил да идва. Той какъв е засега? Нали още не е рицар на Британската империя?

— Само е кавалер на ордена — обявил някой под сурдинка.

— Горкият. Но все някога ще стигне и дотам. Ще покори нови върхове, като всички нас.

Ендърби в действителност вече беше получил рицарското звание, за разлика от Уилбрахъм, който беше заседнал по пътя поради все по-нарастващия недостиг на колонии.

— Продължавам да не съм убеден — обявил упорито Уилбрахъм и положил космата длан върху шарената папка пред себе си.

Последвала битка „всеки срещу всеки“, възприета слухово от Гуилъм като интермецо, по време на което по негласно споразумение била дадена възможност на второстепенните участници да задават разни маловажни въпроси, само и само за да упоменат и техните имена в протокола. Уелсецът Хамър настоявал незабавно още тук да се вземело решение какво щяло да се предприеме, ако тези половин милион долара, принадлежащи на московския Център, попаднели случайно в британски ръце. Да не си правел никой илюзиите, че можело просто да бъдат рециклирани през сметките на Цирка. Министерството на финансите било единственият правоспособен орган в това отношение, предупредил той. Надявал се, че всички били наясно по този въпрос.

— Наясно сме — потвърдил Смайли.

А Гуилъм започнал да забелязва появата на пропаст. От едната страна били онези, които приемали, макар и с неохота, че необходимостта от провеждането на разследване е окончателно установена; а от другата — онези, които отстъпвали с бой, но не преставали да се противопоставят на провеждането му. За своя най-голяма изненада останал с впечатлението, че Хамър е всъщност съгласен да се извърши разследване.

Страхът от надвисналата „червена опасност“ окончателно се затвърдил вследствие поредицата от досадни въпроси за „легални“ и „нелегални“ резидентури. Заместник-министърът Лъф настоял да му бъде разяснена най-подробно разликата между двата вида. Смайли му отговорил с безкрайно търпение. „Легалната“ или „официална“ резидентура, казал, се олицетворява от офицер от разузнаването, който се ползва с официален или полуофициален дипломатически статут. Но след като управата на Хонконг е намерила за необходимо, съобразявайки се с изострената чувствителност на Пекин спрямо Русия, да забрани всички форми на съветско представителство в колонията — посолство, консулство, ТАСС, „Радио Москва“, Агенцията по печата „Новости“, „Аерофлот“, „Интурист“ и останалите ведомства, които по традиция осигуряват прикритие на „легалните“, — според тази дефиниция следвало, че всички видове съветска дейност в колонията били принудително изпълнявани от „нелегални“, неофициални агенти.

Изхождайки именно от горното предположение, Циркът насочил всичките си усилия към разкриването на новия маршрут на парите, добавил Смайли, избягвайки по този начин жаргонния термин „златната жила“.

— Точно така. Излиза, че ние сме принудили руснаците да преминат към резервния вариант — отбелязал самодоволно Лъф. — Тоест сами сме си виновни. Натискаме руснаците, а те почват да хапят. Някой да е учуден от тази тяхна реакция? В този смисъл сега ние сме длъжни да оправяме гафовете на предишното правителство. За които нямаме никаква вина. Почнеш ли да дразниш руската мечка, винаги си получаваш заслуженото. Най-закономерно. И както винаги, ние опираме пешкира.

— А допреди сегашното положение какво са вършили руснаците в Хонконг? — попитал проницателен младеж от задните ешелони на Министерството на вътрешните работи.

При което „колониалните“ моментално рипнали. Уилбрахъм запрелиствал трескаво някаква папка, но в един момент забелязал как червенокосият му помощник ще скъса каишката си от напъване и му промърморил:

— Ти ли ще се заемеш с това, Джон? Добре.

Облегнал се със зъл вид на стола си, дамата в кафяво се усмихнала замечтано на сукното върху масата, а гимназистчето получило възможност да проведе втората си катастрофална атака.

— Според нас наличните прецеденти хвърлят изключително ясна светлина върху историята — подхванало то с агресивен тон. — Всички предишни опити на московския Център да стъпи на здрава нога в колонията са били до един, без изключение, неуспешни и непохватни. — И изрецитира поредица от скучни примери.

Преди пет години, рекъл, от Париж в колонията бил пристигнал мним архимандрит от Руската православна църква със задача да влезе във връзка с останките от белогвардейската общност.

— Въпросният господин бил моментално арестуван, след като направил опит да вербува чрез изнудване в полза на московския Център възрастния собственик на ресторант. В по-ново време има няколко случая, в които екипажите на пристигнали в Хонконг за ремонт руски товарни кораби слизат на брега и правят нескопосани опити да подкупят хамали и докери, които според тях се явявали с лява ориентация. Такива екипажи са били задържани, разпитвани и осмивани в местния печат, след което им е било забранявано да слизат от кораба си до края на престоя им. — Следващите му няколко неубедителни примера докарали слушателите му до дрямка, с надеждата скоро да стигнат до последната обиколка. — Нашата политика неизменно е била една и съща. Хващат ги и моментално правят задържането им обществено достояние. От пресата искали да ги снимат? Заповядайте, господа, щракайте до насита. От телевизията? Веднага, господа. Ето тук можете да монтирате камерите си. И какъв е крайният резултат? От Пекин ни потупват доволно по рамото за това, че сме възпрели съветския имперски експанзионизъм.

Развълнуван до безкрайност, младежът стигнал в нахалството си дотам, че да се обърне директно към Смайли:

— А що се отнася до вашите нелегални мрежи, ние, честно казано, смятаме, че те просто не могат да виреят. Легални, нелегални, официални, неофициални — според нас Циркът просто вдига допълнителен шум около себе си само и само да се завърне на арената!

Гуилъм отворил уста да изкаже съответното възражение, но усетил предупредителното докосване по лакътя и успял да се озапти.

В настъпилото продължително мълчание Уилбрахъм изглеждал по-неловко от всички останали.

— Цялата работа ми намирисва на димна завеса, Крис — отбелязал сухо Ендърби.

— Това пък как да го разбирам? — запитал притеснено Уилбрахъм.

— Просто реагирам на изказването на твоя самоуверен младеж, Крис. Димна завеса. Отклоняване на вниманието. Руснаците размахват саби, за да привлекат погледа ти, но щом извърнеш глава нататък, започват мръсната си работа на противоположната страна на острова. Братът Ко е нагледен пример, нали, Джордж?

— Да, и ние сме на същото мнение — съгласил се Смайли. — Освен всичко друго, струва ми се, че съм длъжен да ви напомня нещо, което, между другото, е включено и в докладната: самият Хейдън постоянно държеше да убеждава всички, че руснаците нищо не вършели в Хонконг.

— Обедна почивка — обявил Мартиндейл без особен оптимизъм. Седнали да се хранят на горния етаж — в понижено настроение, от пластмасови табли с по няколко деления, доставени с ван от някаква закусвалня. Преградките се оказали прекалено ниски, поради което десертният крем на Гуилъм прелял при месото му.

Освежен от обяда, Смайли се възползвал от следобедното вцепенение, за да отвори дума за така наричания от Лейкон „градус на паниката“. И по-точно казано, опитал се да внуши на участниците в заседанието, че било логично да се предполага съветско присъствие в Хонконг, независимо дали, както сам се изразил, Ко бил убедителен пример за такова присъствие, или не.

След като през Хонконг, в качеството му на най-голямото пристанище на континентален Китай, минавал 40 на сто от китайския търговски стокообмен.

След като приблизително един от всеки пет жители на Хонконг пътувал всяка година законно до и от Китай, макар да допускал, че процентът се завишавал от наличието на голям брой хора, които извършвали такива пътувания по няколко пъти в годината.

След като комунистически Китай поддържал в Хонконг — тайно, но с мълчаливото съгласие на правителството — цели екипи от първокласни преговарящи, икономисти и техници със задачата да защитават интересите на Пекин в търговията, корабоплаването и икономическото развитие; и след като всеки един от тези специалисти представлявал най-естествена мишена за „склоняване или вербуване с други тайни средства към сътрудничество“, както се изразил Смайли.

След като целия риболовен флот и флотилиите от джонки имали двойна регистрация в Хонконг и пристанищата по китайското крайбрежие, което им позволявало да влизат и излизат безпрепятствено от китайските териториални води…

На това място Ендърби го прекъснал, за да му зададе с протяжен тон следния помощен въпрос:

— А такъв собственик на флотилия от джонки е и самият Ко — един от малкото останали смелчаци, както ти го нарече, нали?

— Да, така е.

— Но самият той никога не пътува до континентален Китай?

— Никога. Доколкото знаем, там ходи помощникът му, но не и самият Ко.

— Какъв помощник?

— Има си помощник на име Тиу. Заедно са от двайсет години. Ако не и повече. И имат сходно минало: хака по рождение, израсли в Шанхай и така нататък. Тиу се явява и негова номинална фигура в няколко фирми.

— И този Тиу ходи редовно до континентален Китай, така ли?

— Поне веднъж годишно.

— Из цялата държава ли?

— Засега имаме потвърдени сведения за Гуанджоу, Пекин и Шанхай. Но допускаме, че това не е изчерпателният списък.

— А Ко си седи у дома. Странно.

И тъй като въпросите и коментарите по този аспект се били изчерпали, Смайли продължил да ги запознава като екскурзовод със забележителностите на Хонконг в качеството му на разузнавателна база.

— Хонконг е уникален — заявил съвсем простичко. — Няма друго място на света, което да предлага дори една десета от неговите възможности за закрепване на китайска територия.

— Хм! Възможности — повторил като ехо Уилбрахъм. — По-правилно е да се каже „изкушения“.

— Добре, нека да са изкушения — свил рамене Смайли. — А съветското разузнаване не се е прочуло със способността си да им устоява. — Сред последвалия многозначителен смях Смайли изброил известните на този етап опити на Центъра срещу Китай, базирайки се на резюмето, подготвено му със съвместните усилия на Кони и Ди Салис. Описал как Центърът първоначално опитал да атакува откъм северната страна посредством масово рекрутиране и проникване от живеещите в СССР етнически китайци. Пълен провал, отбелязал. Отчел и разпрострялата се мрежа от подслушвателни постове по цялата седем хиляди километрова сухоземна китайско-съветска граница. Безполезна, рекъл, тъй като се подслушвали китайските военни, а заплахата идела от политическите кръгове. Напомнил за слуховете във връзка със съветските увертюри към Тайван, предлагащи обединение против китайската заплаха под формата на съвместни действия и споделена изгода. Отхвърлени, отчел, но и най-вероятно правени не толкова искрено, а по-скоро с цел да дразнят Пекин. Цитирал случаи на руски вербовчици сред китайските общности в Лондон, Амстердам, Ванкувър и Сан Франсиско и споменал мимоходом правените до преди няколко години от Центъра завоалирани предложения към „братовчедите“ за създаване на „съвместен фонд от разузнавателна информация“ между службите, които считали Китай за свой враг. Безплодни, рекъл. „Братовчедите“ категорично отказали да играят. Накрая се спрял и на дългогодишните опити на Центъра да „изгаря“ и подкупва официалните представители на Пекин в чужбина. С нищожна ефективност, отбелязал.

А след като приключил с подробния преглед, се облегнал на стола си и повторил тезата, която се явявала сърцевината на проблема:

— Рано или късно — подчертал отново — московският Център ще се върне в Хонконг.

Това ги върнало пак на Ко, а и на Роди Мартиндейл, който под орловия поглед на Ендърби положил началото на следващото стълкновение.

— Добре, Джордж. А какво е личното ти мнение за предназначението на тези пари? Понеже дотук имахме възможността да чуем за какво не са предназначени и че изобщо стоят непипнати. Което не представлява особен напредък, както и да го погледнеш. Тъй като точно в това отношение нищо не ни е ясно. Така че се връщаме на изначалния въпрос: как са спечелени тези пари, за какво се харчат и как следва ние да противодействаме?

— Тоест три въпроса — отбелязал безжалостно под сурдинка Ендърби.

— Именно понеже не знаем — отвърнал вдървено Смайли, — искаме разрешение да открием отговорите.

Някой откъм скамейката на Министерството на финансите подхвърлил:

— Че то половин милион пари ли са?

— В рамките на моя личен опит мога да кажа, че сумата е безпрецедентно голяма — отговорил Смайли. — Московският Център (най-умишлено се постарал да не каже Карла) поначало ненавижда идеята да плаща за лоялност. А пък да пазаруват лоялност в такъв огромен мащаб е направо нечувано.

— Но чия лоялност са тръгнали да купуват? — изплакал нечий глас.

При което гладиаторът Мартиндейл се хвърлил в поредната атака.

— Ти криеш нещо от нас, Джордж. Усещам те. Няма начин да нямаш поне някаква идея. Хайде, сподели я с нас. Не бъди толкова срамежлив.

— Да. Дали не би могъл да поразвиеш някоя и друга теорийка, докато сме тук? — намесил се със същия умолителен тон и Лейкон.

— Поне малко по-откровен може да бъдеш — примолил се и Хамър.

Но Смайли не се огънал дори и пред този тристранен натиск. „Градусът на паниката“ най-после взел да дава плод — след като самият Смайли го бил вкарал в уравнението. Пациентите явно си били изкарали акъла и сега плачели да им постави диагноза. А Смайли им отказвал, цитирайки като причина липсата на информация.

— Честно ви казвам, нищо повече не мога да ви съобщя освен фактите, такива, каквито са. Няма смисъл поне на този етап да спекулирам какво би могло да стане.

За пръв път, откакто почнало заседанието, отворила уста дамата в кафяво от Колониалния и задала въпрос с напевен интелигентен глас:

— Понеже стана дума за прецеденти, мистър Смайли… — При което Смайли леко свел глава в нещо като минипоклон. — Съществуват ли прецеденти, в които руснаците са плащали тайно суми на някакъв посредник? В други театри на действие, да речем?

Смайли не отговорил незабавно. Седналият само на сантиметри от него Гуилъм се кълнеше, че бил усетил у съседа си изблик на внезапна напрегнатост, нещо като прилив на енергия. Но когато погледнал изкосо невъзмутимата му физиономия, отбелязал само нарастващата сънливост на своя началник и лекото допълнително отпускане на уморените му клепачи. Едва по някое време Смайли признал:

— Да, отбелязани са няколко случая на изплащане на така наричаната от нас издръжка.

— Издръжка ли казахте, мистър Смайли? — повторила като ехо дамата от Колониалния, през което време червенокосият й колега придобил още по-свиреп вид, сякаш бил върл противник и на разводите.

Смайли подбирал изключително внимателно думите си.

— Очевидно има агенти, които действат във вражески страни — вражески от гледна точка на Съветския съюз, имам предвид, — които, поради прикритието си, не могат да се възползват от полагащото им се възнаграждение, докато са на терен. — Облечената в кафяво дама кимнала тактично да потвърди, че го е разбрала. — В такива случаи нормалната практика е парите да се оставят на влог в Москва и да се предоставят на агента тогава, когато вече е свободен да ги харчи. Или на семейството му, в случай че…

— Че го прекълцат — добавил злорадо Мартиндейл.

— Но Хонконг не е Москва — напомнила му с усмивка колониалната дама.

Смайли на практика почти бил млъкнал.

— В редките случаи, в които парите се явяват стимул, а агентът не изпитва никакво желание да се завърне в Русия, московският Център се е принуждавал да действа по подобен начин в Швейцария например.

— Но никога в Хонконг, нали? — продължавала да упорства дамата.

— Никога. Освен дето, съдейки по досегашния ни опит, ни е невъзможно дори да си представим, че Москва би си позволила да се прости с такава солидна издръжка. Сумата като нищо би подтикнала агента да се оттегли от оперативна дейност.

Разнесъл се смях, а когато утихнал, дамата в кафяво била готова със следващия си въпрос:

— Все пак и в този случай първоначалните вноски са скромни — упорствала учтиво тя. — Способните да го подтикнат суми се появяват сравнително отскоро, нали?

— Вярно — съгласил се Смайли.

„Прекалено вярно, дявол да го вземе“, започнал да се тревожи Гуилъм.

— Смятате ли, мистър Смайли, че ако евентуалната изгода е достатъчно важна за тях, руснаците няма да се съгласят да преглътнат възраженията си и да платят нужната цена? След като в абсолютни стойности паричната сума ще е несравнимо по-малка от добитото в разузнавателно отношение предимство.

Смайли тотално бил млъкнал. Дори не направил някакъв конкретен жест. Продължил да е учтив, успял дори да пусне лека усмивка, но явно било почнало да му писва от предположения. Наложило се Ендърби да се намеси и да отклони въпроса със самодоволно провлачения си тон:

— Мили деца, както сме я подкарали, цял ден може да си разменяме теории без никаква полза — погледнал часовника си Ендърби. — А какво ще кажете по въпроса за евентуалното включване на американците в цялата история? След като ще действаме тайно от губернатора, как ще решим проблема да казваме ли на храбрите ни съюзници, или не?

„Добре че гонгът спаси Джордж от нокаут в самия край на рунда“, минало му през ум на Гуилъм.

Самото споменаване на „братовчедите“ подействало като червен плащ на Уилбрахъм от Колониалния. Според Гуилъм той бил очаквал този спорен въпрос и се бил подготвил да го унищожи още при възникването му.

— Вето. Налагаме категорично вето от наша страна — отсякъл Уилбрахъм без грам от обичайната мудност. — Абсолютно. По цял ред причини. Първо, заради определените сфери на дейност. Хонконг е наша територия. Американците нямат право да ловуват там. Изобщо. Второ, Ко е британски поданик и може да разчита да гарантираме поне до известна степен правата му. Вероятно ще ме обвините в старомодност. Честно казано, това никак не ме вълнува. Американците нямат никакво чувство за мярка. И друг път са го доказвали. Един господ знае докъде могат да стигнат. И трето: незначителна протоколна подробност. — Помъчил се да вкара известна ирония в гласа си. Апелирал все пак към инстинктите на бивш посланик и търсел как да спечели съчувствието му. — Съвсем дребна, Ендърби. Това, да уведомим американците, а да не кажем на губернатора — аз ако съм на негово място и се окажа в такова положение, моментално връщам шерифската си значка. Повече нямам какво да кажа. Убеден съм, че и ти би постъпил по същия начин. Сигурен съм, че ще го направиш. И ти го знаеш, и аз го знам.

— Ако изобщо стигне до ушите ти — коригирал го Ендърби.

— О, няма начин да не узная. Особено като ги видя как почват да пъплят по къщата, накичени с купища микрофони. Нали вече ги пуснахме по този начин на две-три места в Африка. Провал. Пълен провал. — И като кръстосал китки върху масата, започнал да ги изглежда злобно един по един.

Разнесло се мощно трещене като от извънбордов двигател, от което станало ясно, че се е повредил някой от електронните заглушители. Устройството се задавило, оправило се и пак засвистяло над границите на човешкия слух.

— Голям смелчак ще е този, който посмее да те прецака по такъв начин, Крис — измърморил Ендърби и разведрил напрегнатата тишина с продължителна възторжена усмивка.

— Поддържам преждеговорившия — обадил се изневиделица Лейкон.

„Ясно им е, че Джордж е успял да ги заобиколи — рекъл си Гуилъм. — Усещат, че той вече се е договорил с Мартело, но не ще да го признае, понеже е решил твърдо да се прави на умряла лисица.“ Но през въпросния ден погледът на Гуилъм поначало бил лишен от яснота. Макар фракциите на Министерството на финансите и Министерството на отбраната да стигнали предпазливо до съгласие по привидно елементарния въпрос — „да не допуснем американска намеса“, — самият Смайли демонстрирал загадъчно нежелание да се съобрази с мнението им.

— И все пак остава нерешен главоболният въпрос какво ще правим със суровите разузнавателни данни — казал. — Ако решите да не дадете зелена светлина на нашата служба, имам предвид — добавил угрижено, с което окончателно объркал всички присъстващи.

Гуилъм констатирал с облекчение, че и Ендърби бил не по-малко озадачен от останалите.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — озъбил се, заемайки поне временно страната на водещите в резултата.

— Това, че Ко има финансови интереси из дяла Югоизточна Азия — напомнил им Смайли. — Първа страница от докладната ми. — Оживление, шумолене на страници. — Разполагаме например със сведения, че контролира чрез посредници и подставени лица какви ли не необичайни предприятия, включително верига нощни клубове в Сайгон, авиокомпания със седалище във Виентян и има дял в танкерна флотилия в Тайланд… Поне на някои от тези предприятия могат да се припишат политически обертонове, които ги вкарват дълбоко в американската сфера на влияние. За да не спазя задълженията ни по съществуващите двустранни споразумения, на мен, естествено, ще са ми необходими писмените ви указания.

— Говорѝ, говорѝ — заповядал Ендърби и извадил нова клечка от кибрита пред себе си.

— Аз всъщност казах, каквото имаше да казвам — отвърнал учтиво Смайли. — Работата е наистина съвсем проста. Какво се очаква от мен, в случай че не предприемем нищо по въпроса, което според Лейкон се очертава като извод от днешното заседание. Да изхвърля разузнавателните данни на боклука ли? Или да ги предам на съюзниците ни по силата на съществуващите споразумения за обмен?

— Съюзници! — възкликнал горчиво Уилбрахъм. — Да ти имам съюзниците! Но ти опираш пистолета в слепоочието ни бе, човек!

Освен всичко друго, отговорът на Смайли ги изненадал на фона на предхождалата го пасивност:

— Навремето получих от същата тази комисия неотменимо нареждане да възстановя връзките ни с американците. Самите вие вписахте в длъжностната ми характеристика задължението да правя всичко по силите ми в името на специалните ни двустранни отношения и да им възвърна присъщия им в миналото… преди Хейдън… дух на взаимно доверие. „Да ни върна на масата на най-силните“, казахте тогава… — И гледал право в очите на Ендърби.

— „На масата на най-силните“ — повторил някой. Не обаждал се до този момент глас. — По-скоро на жертвения олтар, мен ако ме питате. И без това вече принесохме на него Близкия изток и половин Африка. Все в името на специалните ни взаимоотношения.

Но Смайли май изобщо не го чул. Пак бил възприел позата си на скръбна неохота. „Има моменти — говорело сякаш изражението му, — в които бремето на задълженията ми става съвсем непосилно.“

Нова вълна от следобедна потиснатост се разляла из помещението. Някой се оплакал, че пушачите са го одимили прекалено. Повикали да се яви един от охранителите.

— Какво, дявол да го вземе, става с тези екстракторни вентилатори? — попитал гневно Ендърби. — Ще се издушим тук.

— Няма резервни части — отвърна охранителят. — Няколко месеца станаха, откакто дадохме заявката, сър. Още преди Коледа, сър. Година ще стане вече, като гледам. Но знам, че това не е оправдание, сър.

— Боже мили — казал Ендърби.

Поръчали да им сервират чай. Поднесли им го в картонени чашки, които протекли по сукното. Гуилъм насочил изцяло мисълта си към несравнимата фигура на Моли Мийкин.

Чак някъде към четири следобед Лейкон изгалопирал надменно начело на армиите и приканил Смайли да заяви: „Какво точно искаш на практика от нас, Джордж? Дай да го чуем веднъж завинаги и да се опитаме да намерим отговор“.

Нямало никакво място за ентусиазъм. На Смайли май му било съвсем ясно, че проявата на такъв щяла да е фатална.

— Първо, необходими са ни пълномощия и разрешение да оперираме — по опровержим начин — в югоизточния азиатски театър на действия. Което ще позволява на губернатора, а и на нашите господари тук (с хвърлен бърз поглед към заместник-министъра) да си измиват ръцете от нас. И второ, да провеждаме известни вътрешни разследвания в страната.

Няколко глави се вдигнали рязко. Дружината от Министерството на вътрешните работи изведнъж се засуетила: Ама защо? Кой? Как? Какви разследвания? Щом ще са в страната, редно е да се възложат на конкуренцията. И без това на Преториъс от контраразузнаването вече му прекипявало.

— Ко е учил право в Лондон — не отстъпвал Смайли. — Познавал се е с разни хора не само по социална, но и по делова линия. Естествено, ще ни се наложи да проучим тези негови познанства. — И погледнал към Преториъс. — Но ще показваме всички наши констатации на конкуренцията — обещал.

След което продължил да излага исканията си:

— Във финансово отношение, в докладната ми е включена подробна разбивка на средствата, които ще са ни нужни незабавно, както и на приблизителните допълнителни разходи, които биха могли да възникнат. И в заключение, молим да ни бъде разрешено както на местно, така и на правителствено ниво да възстановим хонконгската ни резидентура като изнесена напред оперативна база.

Смаяният Гуилъм лично допринесъл към шокираното мълчание, с което било посрещнато това последно искане. Доколкото му било известно, нито по време на предварителните обсъждания в Цирка, нито у Лейкон, никой — включително и самият Смайли — не бил повдигал дори косвено въпроса за възстановяването на „Хай Хейвън“ или за създаването на нова резидентура на нейно място. Присъстващите пак се разшумели.

— В противен случай — успял да надвика протестите Смайли, — ако ни бъде отказана резидентурата, настояваме най-малкото за негласно пренебрегване на дейността на нашите нелегални агенти в колонията. Поне що се отнася до местното ниво. Но в същото време ще разчитаме на одобрение и покровителство и от Лондон. Плюс узаконяването със задна дата на всички наши съществуващи източници. В писмен вид — допълнил, приковавайки с поглед Лейкон, след което се изправил.

После и двамата седнали мрачни рамо до рамо в чакалнята на същата онази пейка с цвят на сьомга, откъдето били тръгнали, все едно били пътници, движещи се в една и съща посока.

— Защо? — пак измърморил Гуилъм, но това да се задават въпроси на Джордж Смайли през този ден било не само проява на лош вкус, но и занимание, което било изрично забранено от висящата над главите им предупредителна табела.

„Ама пък и ти как успя да се набуташ с тези никакви карти, които държиш? — питал го отчаяно наум Гуилъм. — Направо им натика победата в ръцете. Май наистина ти е минало времето, старче. А толкова се надявахме точно тази операция да ни върне в голямата игра. Да, но алчността ти надделя. Алчността на стария шпионин, усещащ как времето му изтича. Но точно сега в никакъв случай няма да го изоставя — мислеше си Гуилъм. — Ще потънем заедно с кораба. Ще отворим съвместна птицеферма. Моли ще я вземем за счетоводителка, та Ан да има свободно време да палува с ратаите.“

— Как се чувстваш? — попитал.

— Изобщо няма място за чувства — отвърнал Смайли.

„Е, много съм ти благодарен, няма що“, рекъл си Гуилъм.

Минутите станали двайсет. Смайли изобщо не помръдвал. Така, с отпусната върху гърдите брадичка и затворени очи имал вид на богомолец.

— Вземи да си починеш довечера — предложил Гуилъм.

Смайли само се намръщил.

Появил се охранител и ги поканил да се върнат. Сега на председателското място седял Лейкон със съответния началнически маниер. Ендърби се бил настанил през два стола от него и разговарял полушепнешком с уелсеца Хамър. Преториъс се бил свъсил като буреносен облак, а безименната му дама стискала устни в несъзнателна неодобряваща целувка.

Лейкон разместил шумно листовете пред себе си да ги подсети да млъкнат, след което започнал като правещ се на интересен съдия да чете надълго и нашироко констатациите си, преди най-после да стигне до самото съдебно решение. Постъпило и било протоколирано сериозно възражение от страна на Министерството на финансите във връзка с пропуски в ръководения от Смайли управленски фонд. Препоръчвало се на Смайли за в бъдеще да се съобразява с необходимостта всички искания за правомощия и разрешения за действия на територията на страната да бъдат представяни предварително за одобрение от контраразузнавателното тяло, а не „да се вадят под носа им като заек от фокуснически цилиндър в хода на пленарно заседание на комисията“. Шансовете да бъде възстановена хонконгската резидентура били абсолютно нулеви, ако не заради друго, то поради краткото време, с което разполагали. „Да не говорим, че е изобщо срамно да се прави подобно предложение“, подсказвал тонът му. В случая нещата опирали и до принципност: консултациите по въпроса следвало да се проведат на възможно най-високо ниво, но категоричното несъгласие от страна на Смайли губернаторът да бъде запознат с констатациите му (реверанс от страна на Лейкон към Уилбрахъм) щяло да затрудни неимоверно обосноваването на необходимостта резидентурата да бъде възстановена в близко бъдеще, особено в светлината на злополучното отразяване на евакуацията на „Хай Хейвън“ в печата.

— Приемам така изразената позиция с безкрайна неохота — отбелязал мрачно Смайли.

„Хайде стига бе — възразил му наум Гуилъм. — Дай поне да не се предаваме съвсем без бой!“

— Приеми я както искаш — отвърнал Ендърби. А Гуилъм беше готов впоследствие да се закълне, че бил забелязал победоносни пламъчета в очите както на Ендърби, така и на уелсеца Хамър.

„Мръсни копелета — минало му през ума. — Хич и не разчитайте да ви снабдяваме безплатно от птицефермата.“ В съзнанието си вече се сбогувал окончателно с цялата им глутница.

— Всички останали искания — оставил листа Лейкон и взел друг — могат, в рамките на отделни ограничения и предпазни мерки, свързани с фактори от рода на своевременност, финансиране и времетраене на разрешителното, да се считат за удовлетворени.

Паркът се беше поизпразнил. По-низшите приходящи се били оттеглили, оставяйки терена на професионалистите. Тук-там по тревата се виждала по някоя влюбена двойка, тръшнала се върху влажната трева като войници след битка. Няколко розови птици фламинго също дремели. Редом с Гуилъм в килватера на Смайли крачел бодро и Роди Мартиндейл и пеел дитирамби по адрес на Смайли:

— Според мен Джордж е направо зашеметяващ. Несломим. Човек с хватка. Обожавам това качество — най-ценното, което може да се срещне у хората. А в Джордж то изобилства. Повишат ли те, почваш съвсем другояче да гледаш на нещата. Изведнъж осъзнаваш мащабността им. Твоят баща, ако не се лъжа, беше арабист, нали?

— Да — казал Гуилъм, чиято мисъл пак се била отплеснала към Моли и се чудел дали тя няма, въпреки напредналия час, да приеме все пак поканата му за вечеря.

— Специализирал се по управляващите родове, стриктно според критериите на Готския алманах. Иначе как беше: „преди“ или „след“?

Гуилъм тъкмо щял да изплюе в отговор някаква ругатня, но се усетил навреме, че Мартиндейл просто се интересувал дали научните предпочитания на баща му клонели към времето преди, или след Христа.

— А, преди, преди. Него ако го питат, чак до Адам и Ева би изследвал родословията.

— Заповядай някой път на вечеря.

— Благодаря.

— Ще се уговорим допълнително за датата. Ама кажи сега ти кого от всички си хареса най-много?

Отнякъде отпред до тях долетял по наситения е влага въздух провлаченият глас на Ендърби, който изразявал пред Смайли възхищението си от победата му:

— Чудесно заседанийце. Добра работа свърши ти. Без да отстъпиш за нищо. Идеално си изигра картите. Изпълни тази мисия и най-спокойно можеш да разчиташ да ти разрешат да разшириш службата ви. И как мислиш: „братовчедите“ дали ще са съгласни да ни отстъпят ръководната роля? — Тръбял така мощно, сякаш все още се намирали в звукоизолираната стая. — Нали вече си опипал почвата при тях? И те са съгласни да ти носят сака с екипа, а не да обсебят целия мач? Лично аз смятам такива уговорки за крайно рисковани, но доколкото те познавам, ще съумееш да се справиш. Заръчай на Мартело да си сложи гумените подметки, ако разполага с такива, иначе работата ще се разчуе и онези от Колониалния ще ни откъснат главите. Макар че ми е жал за стария Уилбрахъм. Сигурно щеше добре да се справи с управата на Индия.

А още по-напред и от тях, почти изгубили се сред дърветата, вървели дребният уелсец Хамър и Лейкон. Хамър ръкомахал енергично, а Лейкон ходел приведен, за да го чува какво казва.

„Ама и ние сме едни конспиратори, няма що“ — рекъл си Гуилъм. Погледнал зад себе си и с изненада установил, че подире им подтичва „бавачката“ Фон. В началото му се видял доста назад. Парцалите на мъглата криели изцяло нозете му. Само торсът му стърчал над морето. Но изведнъж се озовал в непосредствена близост и Гуилъм чул познатия му умолителен тон „Сър! Сър!“, с който се мъчел да привлече вниманието на Смайли. Гуилъм се отдръпнал рязко, за да не може Мартиндейл да ги подслушва, и се скарал на Фон:

— Какво има, дявол да го вземе? За какво си се разврякал?

— Открили са младата жена! Мис Сакс ме изпрати, сър, лично да му го съобщя. — Очите му блестели почти налудничаво. — „Предай на шефа, че са открили младата жена.“ Точно това ми нареди да съм предадял, сър, лично на шефа.

— Искаш да кажеш, че тя те изпрати да ни намериш?

— Лично на шефа, незабавно — отвърнал уклончиво Фон.

— Въпросът ми е: „Лично тя ли те изпрати да ни намериш?“ — започнал да съска Гуилъм. — И отговорът е: „Не, сър, не ме изпраща тя.“ Откъде се взе такава артистична натура като тебе? Тръгнал да се фръцка из Лондон по гуменки! Ти май съвсем си откачил. — Грабнал смачканата бележка от ръката му и й хвърлил бърз поглед. — То дори името не е същото. Истерични глупости на търкалета. Моментално се прибирай в колибката си, чуваш ли? Шефът ще се занимае с този въпрос, след като се приберем. И да не си посмял друг път да вдигаш такава врява.

— Ах, че симпатичен младеж. Кой е? — заразпитвал задъхан от вълнение Мартиндейл завърналия се Гуилъм. — Шармантно съкровище! Всички шпиони ли са красавци като него? Направо сякаш изваян от венецианско стъкло. Веднага се записвам доброволец при вас.

Още същата вечер в говорилнята се провело свикано набързо съвещание, което в качествено отношение не изпитало ползотворно влияние дори от еуфорията (алкохолна, що се отнасяло до Кони), породена от триумфа на Смайли на заседанието на надзорната комисия. След всичките ограничения и напрежения, които била изпитала през изминалия месец, Кони се хвърляла във всички посоки едновременно. Младата жена! Тя е ключът към загадката. Кони се била отърсила от всичките си интелектуални задръжки. Веднага пращайте Тоби Естерхази в Хонконг да постави дома й под наблюдение, да я снима, да проследи контактите й, да претърси стаята й! И извикайте Сам Колинс, моментално!

Ди Салис се въртял на стола си, пъшкал, пуфтял с лулата и тактувал с крака, но така и не могъл да се отърси през цялата вечер от магията на Кони. В един момент дори се изказал по повод „естествената нишка към същността на нещата“ — под което и той, разбира се, имал предвид въпросната загадъчна млада жена. Нищо чудно, че дори и дребният Фон се бил заразил от всеобщия жар. Гуилъм бил почти готов да му се извини за избухването си в парка. В интерес на истината, ако не присъствали Смайли и Гуилъм да натискат периодически спирачките, през въпросната вечер като нищо можело да се стигне до проява на колективна глупост, която и Господ не можел да предскаже накъде щяла да избие. На сума ти нормални хора от света на шпионажа им е избивал балансът по този начин, но на Гуилъм за пръв път му се случвало да наблюдава развитието на заболяването.

Поради това успели да съставят инструкцията до стария Кро чак след като минало десет часа̀ и станало десет и половина, докато Гуилъм успее да се засече полузаспал с Моли Мийкин на път към асансьора. В резултат от което щастливо съвпадение (а дали пък не било замисъл от страна на Моли?, Гуилъм така и не разбрал) в живота му пламнал факел, който останал да гори мощно през годините. Със свойствения й примиренчески тон Моли се съгласила той да я закара до дома й, при все че живееше чак в Хайгейт, на километри от обичайния му маршрут, а когато спрели пред стълбището й, тя, както винаги, го поканила да се качи за малко на кафе. Предвиждайки вечните й откази („недей, Питър, моля ти се, Питър, скъпи, недей, съжалявам“), Гуилъм насмалко да отклони поканата й, но изведнъж нещо в погледа й (заприличало му на определена хладнокръвна решимост) го накарало да промени намеренията си. В мига, в който влезли в апартамента й, тя заключила вратата и сложила предпазната верига. После го отвела целомъдрено в спалнята си, където го възнаградила с радостни и префинени плътски удоволствия.

9 „Корабчето“ на Кро

Четирийсет и осем часа по-късно, в неделя вечер, Кро се придвижвал предпазливо по тясна уличка в Хонконг. Мракът бил паднал рано, заедно с мъглата, но притиснатите плътно една о друга сгради не го пускали да се спусне окончателно, ами го принуждавали да се задържи няколко етажа по-високо, сред прането и кабелите, и да плюе горещите си запрашени капки дъжд, които карали сергийките с храна да ухаят на портокали и потропвали по периферията на сламената шапка на Кро. Тук той се чувствал в истинския Китай, дето най-много го обичал — намиращият се на морското равнище Китай, който тепърва се събуждал за нощното празненство: песни, клаксони, вой, гонгове, пазарлъци, готвене, изпълнение на тенекиени мелодии на двайсет различни инструмента едновременно; но и онзи Китай, който стоял застинал в рамките на нечия врата и наблюдавал как издокараният чуждоземен дявол си проправя елегантно път, без никому да пречи. Кро обожавал всичко онова, което го заобикаляло, но най-силните си чувства пазел за своите „корабчета“, както китайците наричат тайните си осведомители, а мис Фийби Уейфеърър, към която се бил запътил, бил класически, макар и непретенциозен пример за такова „корабче“.

Поел си въздух да подуши всички тези познати му удоволствия. Изтокът никога не го разочаровал: „Колонизираме ги, ваши преосвещенства; корумпираме ги, експлоатираме ги, бомбардираме ги; плячкосваме градовете им, загърбваме културата им и ги объркваме окончателно с безкрайното многообразие на нашите религиозни секти. Намират ни за отвратителни, монсиньори, не само на вид, но и на миризма — вонята на кръглооките тероризира ноздрите им, но ние сме прекалено дебелокожи, за да го осъзнаем. Но дори когато с най-лошите си постъпки сме предизвикали ненавистта им, синове мои, не виждаме насреща си нищо друго освен неизменната им азиатска усмивка“.

Надали друг кръглоок човек би дошъл тук сам по своя инициатива. Мафията от Върха вероятно и не подозирала за съществуването на това място; укрепилите се в правителствените жилищни гета в „Хепи Вали“ британски съпруги вероятно щели да открият тук всичко онова, което най-много ненавиждали около принудителния си престой. Като градски квартал не бил кой знае колко лош, но не бил и европеизиран: олицетворенията на Европа — Сентрал и Педър Стрийт с електрическите им входни врати, които въздишат, докато те пропускат в своя климатизиран свят — се намирали на около километър оттук. Подтиквани от предчувствия, други кръглооки вероятно щели да се изкушат да хвърлят несъобразителни погледи, а това било опасно. В Шанхай Кро бил чул за ред случаи на смърт на хора заради неволен лош поглед. Тъкмо затова изражението на Кро било постоянно добронамерено; винаги готов да отстъпи, вечно скромен, а спирал ли се да купи нещо, задължително отправял към собственика на сергията уважителен поздрав на развален, но убедителен кантонски диалект. След което си плащал, без да се оплаква от полагащата се на по-низшата му раса добавка към цената.

По пътя се отбил за орхидеи и агнешки дроб. Винаги това купувал в неделя, като гледал да разпределя пазаруването си по равно между конкуриращите се сергии, а когато познанията му по кантонски се изчерпели, преминавал на своя си разкрасен вариант на английския.

Натиснал бутона. И Фийби като стария Кро ползвала домофон. От управлението бяха направили употребата им задължителна. В процепа на пощенската си кутия била затъкнала за късмет стръкче пирен, което служело и за знак, че теренът е чист.

— Ало — чул се млад женски глас по високоговорителчето. Можел да мине и за американски, и за кантонски, особено по начина, по който попитал: „Да?“

— Лари ме нарича „Пит“ — съобщил Кро.

— Качвайте се. Лари в момента е тук.

По стълбището царял непрогледен мрак и воня на повръщано, а налчетата на Кро тракали с тенекиен звук по каменните стъпала. Натиснал безрезултатно ключа за осветлението и тръгнал да опипва пътя си към третия етаж. По едно време било станало дума да й намерят някакво по-свястно жилище, но със заминаването на Тесингър идеята умряла, така че в момента нямало никаква надежда, а покрай това — и никаква Фийби, някак си.

— Бил — промълвила тя, затворила вратата зад гърба му и го разцелувала по двете му петнисти бузи така, както красивите момичета целуват добрите свои чичовци, макар самата тя и да не била красива. Кро й връчил орхидеите. Държанието му било възпитано и грижовно.

— Мила моя — казал. — Мила моя.

Тя цялата треперела. Апартаментчето й се състояло от спалня всекидневна с готварска печка и умивалник; отделно имала тоалетна с душ. Нищо повече. Той минал покрай нея да стигне до мивката, там развил дроба и го дал на котката.

— Престани да я глезиш, Бил — казала Фийби и се зарадвала на цветята. Той бил успял междувременно да положи на леглото й кафяв плик, но и двамата избягвали да отворят дума за него.

— Какво прави Уилям? — попитала тя, играейки си със звучното име.

Кро бил вече окачил шапката и бастуна си на вратата и наливал скоч: неразреден за Фийби, със сода за себе си.

— Ти как си, Фийб? Това е по-важно. Как мина студената ти дълга седмица там навън? А, Фийб?

Тя била разхвърляла леглото и проснала на пода дантелена нощничка, понеже според легендата за пред квартала Фийби била полубяло незаконно изчадие, което живеело незаконно с дебелия дявол чужденец. Над омачканата й възглавница висяла нейната картина на Швейцарските Алпи — картина, каквато, изглежда, се намираше у всяко китайско момиче, а на нощното й шкафче стояла снимката на баща й — единственото изображение на този англичанин, което била виждала, откакто се помнела: чиновник от градчето Доркинг в графство Съри, фотографиран малко след пристигането му в Хонконг — кръгла яка, мустаци и облещен, леко налудничав поглед. Понякога Кро се питал дали не са го снимали след като са го разстреляли.

— Сега съм добре, Бил — отговорила Фийби. — Сега всичко е наред.

Стояла до стола му, наливала вода във вазата, а ръцете й треперели силно, както обикновено ставало в неделите. Облякла си била сива къса рокличка в чест на Пекин, заедно със златната огърлица, подарена й по случай първите десет години служба в Цирка. В смешен изблик на галантност, висшето ръководство в Лондон я беше поръчало от прочутата бижутерска фирма „Аспри“, после й я изпрати по дипломатическата поща с лично писмо до нея, подписано от Пърси Алълайн (провалилият се предшественик на Смайли), което й позволиха да прочете, но не и да запази. Помъчила се да отнесе пълната ваза до масата, но водата се заразплисквала, така че Кро се пресегнал да й помогне.

— Чакай, сега. Успокой се.

Тя се застояла за миг, все още усмихвайки му се, после изхлипала бавно и продължително и се отпуснала на стола си. Понякога ридаела, друг път плачела или пък избухвала в прекалено силен смях, но неизменно го изчаквала да дойде, преди да се остави на емоциите си да я отнесат нанякъде.

— На моменти ми става адски страшно, Бил.

— Знам, мила, знам. — Застанал до нея и я хванал за ръка.

— Онзи, новият младеж в „Рубрики“. Все ме зяпа, Бил, независимо какво правя. Нищо не пропуска. Сто на сто работи за някого. За кого работи той, Бил?

— Може пък да е влюбен — казал с възможно най-благия си тон Кро и я запотупвал ритмично по рамото. — Ти си привлекателна жена, Фийби. Не забравяй този факт, мила. А покрай красотата си си способна неусетно да влияеш някому. — В гласа му се появила престорена нотка на строг родител: — Я си признай: да не си почнала да флиртуваш с него? Макар да има и друг момент. Жена с твоята хубост е способна да флиртува, без изобщо да се усети. Но светският мъж веднага долавя тези неща, Фийби. Мигновено ги усеща.

Предишната седмица си била нарочила чистача от долния етаж: записвал си бил точно в колко пристигала и си тръгвала. По-предишната — зеления опел, който постоянно мяркала. Номерът бил да уталожи страховете й, без да отнема от бдителността й; понеже все някой ден — Кро не пропускал да си припомня това правило, — все някой ден щяла да се окаже права.

Тя извадила от нощното шкафче купчинка правени на ръка записки и сама започнала да се отчита — но така неочаквано, че Кро буквално се сащисал. Кръглото й бледо лице не можело да мине за красиво нито от азиатска, нито от европейска гледна точка. Имала дълъг торс, къси крака и саксонски ръце — грозни, но силни. Така както седяла на ръба на леглото, изведнъж му заприличала на някаква матрона. Била си сложила очила с дебели лупи за четене. Във вторник се очаквало да пристигне стажант комисар да говори пред кадрите, казала тя, поради което отменили четвъртъчното събрание и на Елен Туо пак нямало да й се удаде възможността да води протокола…

— Чакай, не бързай толкова. Дай по-полека — разсмял се Кро. — Не виждам да има някъде пожар!

Положил отворен бележник върху коляното си и се помъчил да спазва наложеното от нея темпо. Но Фийби не се поддавала на ограничения на скоростта, та ако ще и самият Бил Кро да ги налагал, независимо че вече я били уведомили, че той бил най-малкото полковник. Копнеела да си изпее изповедта и да приключи с нея. Една от групите, които редовно държала под око и в която донякъде условно я били приели, се състояла от университетски студенти левичари и журналисти с комунистическа ориентация. Всяка седмица я включвала в доклада си, макар и без особен успех. Но ето че изведнъж, без видима причина, групата се била отдала на бурна дейност. Били Чан заминал за специална конференция в Куала Лумпур, а на Джони и Белинда Фонг възложили да намерят сигурен склад за печатарска преса. Вечерта бързо се приближавала. Докато тя четяла записките си, Кро станал и дискретно щракнал лампата, за да не я шокирал преходът към силната електрическа светлина, след като съвсем се стъмнело.

Постъпило предложение да се обединят с фуджианците в Норт Пойнт, но както винаги, университетските другари се възпротивили.

— Те на всичко се възпротивяват — възмущавала се до дън душа Фийби. — Сноби със сноби. Но пък онази тъпа кучка Белинда не си е плащала членския внос от сума ти месеци, така че като нищо ще я изключим от Партията, ако не спре да проиграва парите си на хазарт.

— Друго и не заслужава — вметнал успокоително Кро.

— Джони Фонг разправя, че Белинда била бременна, ама не от него. Хак й е, да млъкне най-после — продължила Фийби, а Кро си рекъл наум: „Абе, и с теб си имахме същите ядове два-три пъти, ако не ме лъже паметта, ама не си спомням да си млъквала“.

Кро си записвал всичко най-старателно, убеден, че нито дума от записаното нямало да стигне нито до Лондон, нито докъдето и да било. Навремето, когато беше заможен, Циркът беше внедрил свои хора в десетки такива групи с надеждата да се добере до така идиотски наречената „совалка Пекин-Хонконг“ и по този начин да установи аванпост в континентален Китай. Замисълът така си и остана неосъществен, а пък и Циркът нямаше за задача да бди над сигурността на колонията — роля, която службата за национална сигурност „Спешъл Бранч“ пазеше ревниво за себе си. Кро обаче бил съвсем наясно, че „корабчетата“ не сменят посоката на движението си с лекотата, с която се променят ветровете.

Така че Кро не преставал да участва в играта: задавал й допълнителни въпроси, изпитвал я за различните източници и подизточници. „Това от втора ръка ли се знае, Фийб? Добре де, това пък откъде го е научил Били Лий, Фийб? Не допускаш ли, Фийб, че Били Лий може да е поукрасил цялата тази история, за да си вдигне акциите, Фийб?“ Тук прибягнал до вестникарския жаргон, понеже, по подобие на Джери и на самия Кро, в другия си живот Фийби била по професия журналист — списваща на свободни начала клюки за живота на местната китайска аристокрация, с които подхранвала англоезичната хонконгска преса.

Докато я слушал и чакал — търсейки къде да се включи, както се изразяват актьорите — Кро си припомнил цялата й биография във вида, в който я беше преразказал преди пет години на съкурсистите си в Сарат, където го бяха привикали на опреснителен курс по разпити и саботажи. Гвоздеят на двуседмичния им престой, разправяха му после всички. Нямаше никакви отсъстващи. Дори инструкторите бяха дошли да го чуят. А пък почиващата смяна бяха дали заявка да ги вземат своевременно със специален микробус от жилищния им комплекс в Уотфърд. Никой не искаше да пропусне възможността да чуе как старият Кро — специалистът по Далечния изток, седнал под еленовите рога в преустроената библиотека — споделя спомени от дългогодишното си участие в голямата игра. „Самовербували се агенти“ — гласеше заглавието. На подиума имаше и катедра, но той предпочете да мине без нея. Вместо това седна на най-обикновен стол, със свалено сако, с провиснало над колана му шкембе, с разкрачени нозе и избиващи петна от пот по подмишниците му, и им разправи всичко по същия начин, по който, ако обстоятелствата му бяха позволили, щеше да го разкаже и на членовете на Шанхайския боулинг клуб през онази събота, в която чакаха тайфунът да налети на Хонконг.

— Така наречените „самовербували се агенти“, ваши преосвещенства — се смятали за най-добрите в професията им, и той бил напълно убеден в правотата на това мнение. Ако приемели, че Далечният изток бил неговия дом, то тогава „корабчетата“ представлявали семейството му, поради което ги засипвал с обичта, с която не успял да дари никого в другия си, не таен живот. Отглеждал ги и ги обучавал с повече от бащинска любов; затова и най-тежкият момент в старините му бил онзи, в който Тъфти Тесингър си вдигнал гълъбите и зарязал Кро неподготвен и временно останал и без цел в живота, и без смисъл.

— Има хора, които са родени за агенти, монсиньори — рече им, — и са назначени на такава длъжност от историческия период, от мястото, където се намират, или от вродените им наклонности. При такива хора цялата работа опира до това кой пръв ще ги напипа, ваши превъзходителства: дали ще сме ние, противникът или проклетите мисионери.

Смях в залата.

След което взе да разправя конкретни случаи, само с променени имена и географски названия, включително и за жена с кодовото име Сюзан — „“корабче" в женски род, монсиньори, плаващо в югоизточно азиатския театър, родено в бурната година 1941-ва, със смесено потекло". Имал е предвид Фийби Уейфеърър.

— Бащата — чиновник от Доркинг без пукнат грош, ваши превъзходителства. Дошъл на Изток да се присъедини към една от шотландските търговски къщи, които плячкосваха крайбрежието шест дни в седмицата, а на седмия се молеха на Калвин — бащата на „реформираната“ им вяра. Парите не му стигали да си вземе жена европейка, момчета, поради което се принудил да се задоми със забранена китайка срещу някоя и друга дребна монета, в резултат на което на бял свят се появило кодовото име „Сюзан“. Същата година на сцената се появяват и японците. Няма значение дали става дума за Сингапур, Хонконг или Малая — историята се повтаря, монсиньори. Пръкват се изневиделица през нощта. И остават за постоянно. В създалия се хаос бащата на кодовото име Сюзан постъпва изключително благородно: „Майната й на предпазливостта, ваши превъзходителства — заявява той. — Дойде моментът да проличи кои са истинските храбри мъже“. И взема че се оженва за дамата, ваши преосвещенства — ход, който лично аз поначало не бих препоръчал никому, но той прави своя избор, а след като се е бракувал, кръщава дъщеря си с кодовото име Сюзан и се записва в доброволческия корпус — доблестен отряд от героични глупаци, поставили си за задача да бранят територията си от ордите на джапанките. Но още на следващия ден, тъй като не е роден за войник, ваши преосвещенства, японският нашественик го гръмва в гъза и той своевременно хвърля топа. Амин. Лека му пръст на чиновника от Доркинг, ваши преосвещенства.

Старият Кро се прекръства, а залата се тресе от смях. Кро не се присъединява към смеха им, а запазва сериозната си физиономия. На предната редица забелязва непознати лица — без белези, без бръчки, лица от телевизионния екран; явно новобранци, докарани да чуят „Великия“, решава Кро. Присъствието им го тласка към нови творчески успехи. Оттук насетне не пропуска да наблюдава реакцията на първите редове.

— Кодово име Сюзан е още по ританки, когато скъпият й татко преминава в отвъдното, момчета, но за нея й е останал урок за цял живот: напече ли се положението, англичаните не отстъпват от дълга си. И с всяка изминала година обичта й към мъртвия герой става все по-силна. След края на войната търговската къща, в която е работил татко й, се сеща за нея в продължение на една-две години, след това решава да я забрави. Няма значение. Към петнайсетия си рожден ден се поболява от грижи по болната си майка и от работата по танцувалните салони, с която плаща таксите за образованието си. Няма значение. С нея се захваща деятел от социалните служби — за щастие, един от нашите видни братя, ваши високоблагородия — и я ориентира към нас. — На това място Кро попива потта от челото си. — И оттук започва възходът на кодово име Сюзан в парично и богоугодно отношение, ваши преосвещенства — обявява им. — Въвеждаме я в играта под прикритието на журналистка, даваме й да ни превежда китайските вестници, възлагаме й разни дребни задачи, включваме я и в други дейности, помагаме й да завърши образованието си и я обучаваме за нощни действия. Къде с дребни суми, с малко покровителство, с малко обич и малко търпение, но не минава много време и Сюзан вече е извършила седем законни пътувания до континентален Китай, през което време е изпълнила и някои доста специални задания. При това ги е изпълнила с голямо умение, ваши преосвещенства. Справила се е като куриер, а освен това успява да установи без почти никаква подготовка ползотворна връзка с неин вуйчо в Пекин. И всичко това, момчета, въпреки факта, че китайците поначало нямат никакво доверие на хора от смесени бракове.

— А как си представя тя Цирка през цялото това време? — изревава Кро към омагьосаната си публика. — За какви ни смята тя нас, момчета? — Тук старият магьосник сваля децибелите и вдига дебелия си показалец: — За своя баща — отронва в настъпилата тишина. — За нея ние сме загиналият чиновник от Доркинг; в нейните очи ние сме не кой да е, а свети Георги! И прочистваме задграничните китайски общности от „вредни елементи“, каквото и да означава това. Разбиваме триади, оризови картели, опиумни банди и мрежи за детска проституция. Когато се налагаше, тя ни възприемаше дори като тайни съюзници на Пекин, понеже ние — Циркът — сме защитавали интересите на всички добри китайци. — И Кро изгледа свирепо редиците от копнеещите да изглеждат строги детски лица.

— Нима виждам някои от вас да се усмихват, ваши преосвещенства? — настоява той с гръмовен глас. Нямаше нито една усмивка.

— Но не забравяйте, многоуважаеми господа — казва в заключение Кро, — че вътрешно една част от нея си даваше прекрасно сметка каква кръгла нула сме ние всъщност. И именно от тук започва вашата роля. Именно затова оперативният агент трябва да е постоянно в бойна готовност. Няма как иначе. Ние сме истинските стожери на вярата, момчета. Разклати ли се, длъжни сме веднага да я укрепим. Видим ли я, че пада, протягаме ръце и я хващаме. — Достигнал беше до кулминацията. За контрапункт остави гласа си да спадне до полушепот: — И колкото и нерационална да е тази вяра, ваши преосвещенства, никога не я подценявайте. Почти нищо друго вече не можем да им предложим. Амин.

По неговия си безсрамно емоционален начин старият Кро щеше цял живот да помни получените аплодисменти.

След като свършила доклада си, Фийби се привела напред, положила лакти върху коленете си, а кокалчетата на едрите й длани останали допрени съвсем леко помежду си като изтощени любовници. Кро станал с официален вид, взел записките й от масата и ги изгорил над газовия котлон.

— Браво, мила моя — изрекъл тихо. — Брилянтна седмица, ако мога така да се изразя. Друго има ли?

Тя завъртяла глава.

— За изгаряне, имах предвид — допълнил той.

Тя пак поклатила глава.

Кро я изучавал с поглед.

— Драга моя Фийб — обявил по някое време, все едно бил стигнал до съдбоносно решение. — Вдигни се от задника си. Време е да те изведа на вечеря. — Тя започнала объркано да се оглежда. Както винаги, алкохолът й бил замаял главата. — Дружеска вечеря от време на време между колеги вестникари ни най-малко не противоречи на прикритието им, ако ми позволиш да се изразя така. Е, съгласна ли си?

Тя го накарала да се извърне към стената, за да си облече хубавата рокля. Допреди време имала една птичка колибри, но й умряла. Той й купил нова, но и тя умряла, при което заключили, че апартаментът й носи лош късмет на колибритата, и тя се отказала да ги отглежда.

— Един ден и на ски ще те заведа — казал той, докато тя заключвала външната врата подире им. Това си било тяхна лична задявка, свързана със снежния пейзаж над леглото й.

— Само за един ден ли? — попитала тя в отговор. Което също било част от редовната им размяна на задявки.

Както щеше впоследствие да разправя Кро, през онази година на вълнения все още било удоволствие да се вечеря на борда на някой сампан в залива Козуей. За каймака на обществото идеята си оставала непозната, а храната, която предлагали по плоскодънните лодки, не можела да се сравни с никаква друга. Кро решил да заложи на късмета си и се оказал прав: докато стигнат до пристанището, мъглата се била вдигнала и небето се прояснило. Той избрал най-отдалечилия се от брега сампан, наврян сред купчина малки джонки. Готвачът клечал край мангала с дървени въглища, а жена му сервирала; над тях се надигали бордовете на джонките и им закривали звездите, а отглежданите на лодките дечица подскачали като рачета от една палуба на следващата, без да обръщат внимание на носещите се над черните води провлачени смешни родителски нравоучения. Кро и Фийби се свили на ниските дървени столчета под навитото назад платнище, само на половин метър над водата, и ядели барбун на светлината на фенер. Отвъд антитайфунните укрития покрай тях се плъзгали кораби, приличащи им на осветени подвижни сгради, а в килватерите им подскачали джонки. От вътрешността на острова долитал воят, трясъкът и боботенето на уличното движение, а огромните му бордеи присвятквали като кутии с бижута, отворени от измамната красота на нощта. А най-отгоре, мяркащ се между полюляващите се мачти, с лице, белязано от петната на преминала през облаците лунна светлина, над всичко доминирал черният Връх, кръстен на кралицата Виктория — богинята, свободата, примамката, по която лудеели всички мечтатели в низините.

Разговаряли за изкуство. Или както веднъж се беше изразил Кро, „Фийби се правела на културна“. Той направо умирал от скука. Някой ден, разправяла му тя, щяла да режисира филм, евентуално два, в истинския, в действителния Китай. Гледала наскоро историческа любовна драма на Ран Ран Шоу, пълна с дворцови интриги. Филмът, макар и интересен, й се сторил и прекалено… как да го каже… героичен. А сега — за театър: чул ли Кро прекрасната новина, че трупата „Кеймбридж Плейърс“ щяла да гостува вероятно с нова програма в колонията през декември? Засега било само слух, но до седмица се надявала да получи потвърждение.

— Е, това вече е радостна новина, Фийб — съгласил се чистосърдечно Кро.

— За радост изобщо не може да става дума — отвърнала строго Фийби. — Трупата се е специализирала в саркастична социална сатира.

Кро се усмихнал в тъмнината и налял на Фийби още бира. „Човек цял живот се учи — казал си. — Да знаете, монсиньори, че човек се учи, докато е жив.“

Докато по някое време, без никакво подсещане от негова страна (поне не и такова, което Фийби би доловила), тя започнала да му разправя за нейните китайски милионери. Точно онази тема, която Кро я очаквал да подхване от самото начало на вечерта. В света на Фийби хонконгските богаташи били наравно с кралете. Слабостите и екстравагантностите им били обект на всеобщо обсъждане, както в други страни чоплят живота на актрисите и футболистите. А Фийби ги знаела всичките наизуст.

— И кой в момента води в класацията „Свиня на седмицата“, Фийб? — попитал с възможно най-искрения си тон Кро.

Фийби не била съвсем уверена.

— Дай да видим кого ще изберем — рекла с престорена кокетлива нерешителност. Нямало как, разбира се, да не почнат с онази свиня П. К.: на шейсет и осем идния вторник, с трета съпруга на половината му години, и как, смяташ, се кани П. К. да отбележи случая? На ресторант с някаква двайсетгодишна развратница.

— Възмутително — съгласил се Кро. — П. К. — повторил. — П. К. не беше ли онзи с пищния портал, Фийби?

— Същият — потвърдила Фийби. — Сто хиляди хонконгски долара се изръси за онези дракони на портала му: три метра високи, излети от фибростъкло и плексиглас, че да могат да се осветяват отвътре.

Но можело да изберат и Й. Й., отчела разсъдливо тя. Й. Й. също бил сериозен кандидат. Оженил се бил точно преди месец за красивата дъщеря на Дж. Дж. Хо от фирмата „Хо и Чан“ — танкерните крале, дето осигурили хиляда омара за сватбената трапеза. И той да вземе онази вечер да цъфне на прием с чисто новата си метреса, наета с парите на жена му никаквица, но облечена от него в тоалет на Ив Сен Лоран и накичена с четири наниза перли „Микимото“ — под наем взети, естествено, не подарени й от него.

Но дори и Фийби не успяла да овладее гласа си, който потреперил и омекнал.

— Нямаш си представа, Бил — прошепнала задъхано, — колко фантастично красива беше тази хлапачка редом с оня дърт жабок. Такава гледка не е за изпускане.

Но и Харолд Тан имал шансове, разсъждавала занесено тя. Харолд бил станал особено гаден напоследък. Специално докарал от частното им училище в Швейцария децата си — първа класа отиване и връщане със „Суисеър“ — за да не изпуснат фестивала. И още на следващата сутрин, в четири часа̀, представяш ли си, те вече се гонели чисто голи около басейна с приятелите си, пияни, изливащи шампанско във водата му, а през това време Харолд се мъчел да снима екшъна.

Кро чакал. В съзнанието си продължавал да държи вратата отворена, дано да я прилъже да влезе по някое време, но тя засега стояла отвън, а Кро бил прекалено стрелян заек, че да й дава зор. Най-свестни били хората от Чаочжоу — подметнал само, уж колкото да каже нещо. Тия от Чаочжоу не се проявяват като такива глупаци, нали, Фийб? Щото имат дълбоки джобове, а ръцете им са къси — заубеждавал я. Тия от Чаочжоу и шотландец могат да засрамят със стиснатостта си, не мислиш ли, Фийб?

Фийби обаче не споделяла иронията му.

— Не съм убедена — възразила въздържано. — Познавам мнозина от Чаочжоу, които са и щедри, и с възвишени души.

Той се напъвал да й внуши името на човека така, както фокусникът внушава на зрителя коя карта да избере, но тя не преставала да се колебае, да го заобикаля, да търси алтернативи.

Споменала еди-кой си, после друг, загубила нишката, поискала още бира и чак когато той съвсем се бил отчаял, тя отбелязала със силно замечтан тон:

— Но в никакъв случай не и Дрейк Ко. Той си е чисто агънце. За него — нито една лоша дума, ще ви замоля.

Сега било ред на Кро да смени посоката. Какво било мнението на Фийби за развода на оня дъртак Андрю Куок?, попитал. Боже мой, колко ли се е изръсил покрай него! Разправят, че отдавна щяла да му бие дузпата, но решила да го изчака да натрупа сериозно състояние, че да има смисъл да го разкара. Има ли нещо вярно в тия приказки, Фийб? А след това още три, пет имена, преди да си позволи да клъвне подхвърлената му стръв.

— А чувала ли си старият Дрейк Ко да е имал някога кръглоока държанка? Оня ден стана нещо дума в Хонконгския клуб. Блондинка била, страхотна мацка.

На Фийби й било приятно да си представя Кро в Хонконгския клуб. Това задоволявало колониалните й щения.

— Че то кой не е чувал — проронила с досада, да покаже, че както винаги, Кро живеел с цели светлинни години закъснение. — По едно време всички богаташи си имали такива любовници, не си ли чувал? П. К. естествено, имал две. Харолд Тан имал една, докато Юстъс Чоу не му я отмъкнал, а Чарли У направил опит да се яви с неговата на вечеря при губернатора, но благоверната му „тай-тай“ не пуснала шофьорът им да я вземе.

— Откъде са намирали толкова жени, за бога? — запитал през смях Кро. — От баровете по Лейн Крофърд ли?

— Ами. От авиолиниите, откъде другаде — оборила го с подчертано неодобрение Фийби. Стюардеси, чукащи частно по време на престоите между полетите, по петстотин щатски долара на нощ за бяла проститутка. Включително и от английските авиолинии. Хич и недей се заблуждава — с англичанките никой не може да се мери. Та Харолд Тан толкова си харесвал неговата, че уредил работата с нея на постоянни начала, и докато се усетят, всички се изпонастанили в апартаменти и щом дойдели за четиридневен престой в Хонконг, хуквали като херцогини по магазините — направо да ти призлее.

— И въпреки всичко, Лизе е в съвсем друга категория. Това момиче е родена аристократка. И то не каква да е: родителите й притежават баснословни имения в Южна Франция, плюс периферен остров в Бахамския архипелаг, така че отказът й да приеме богатството им се корени единствено в желанието й да е морално независима. Достатъчно е да видиш костната й структура.

— Лизе — повторил Кро. — Лизе ли каза? Да не е швабка? Не ги обичам швабите. Не съм расист, но швабите не ги търпя, с извинение. Добре, де. Но за какво му е на едно свястно момче от Чаочжоу като Дрейк да държи за наложница някаква гадна швабка, питам аз? Не че не ти вярвам напълно, Фийб. Ти си специалистка в тази област, мила моя, така че и през ум не ми минава да те опровергавам.

Били се преместили към кърмата на сампана и лежали един до друг сред възглавничките.

— Говориш пълни глупости. Лизе е английска аристократка.

— Да бе, да — отвърнал Кро и останал за известно време зазяпан в звездите.

— И му оказва най-положително и възпитателно влияние.

— Кой това? — попитал Кро, сякаш бил изтървал нишката на разговора.

— Лизе оказва възпитателно влияние върху Дрейк Ко — процедила през зъби Фийби. — Ама ти изобщо не ме слушаш, Бил! Заспа ли? Май ми е време да се прибирам, Бил. Върни ме у дома, моля ти се.

Кро тихичко изпъшкал. Подобни разправии между влюбени им се случвали поне веднъж на всеки шест месеца, но действали пречистващо на взаимоотношението им.

— Мила моя. Фийби. Чуй какво ще ти кажа. Веднъж поне. Изключено е една англичанка от аристократично потекло, независимо дали има прекрасна костна система, или е кривокрака, да се казва Лизе, ако няма замесен някъде по някакъв начин шваба. Това като начало. Каква й е фамилията?

— Уърд.

— Значи е „Елизабет“ и нищо друго. Галено — Лизи, Лиза или Лайза от Ламбет, като у Съмърсет Моъм. Просто си чула погрешно. Мис Елизабет Уърд — това наистина е име, напълно достойно за чистокръвна английска благородничка. Сега вече съм съгласен за костната й структура. Но не е Лизе, мила, а Лизи.

Тук Фиби окончателно побесняла.

— Да не си посмял да ме учиш кое как се произнася! — озъбила му се. — Името й е Лизе и точно така се изписва: Л-и-з-е. Знам го лично от нея, понеже я попитах, тя ми го издиктува буква по буква, записах си го и после излезе в… О, Бил — отпуснала глава на рамото му. — О, Бил, върни ме у дома.

И се разплакала. Кро я придърпал внимателно към себе си и взел да я потупва нежно по рамото.

— Хайде, недей, мила. Успокой се. Ти си права, а не аз. Трябваше да съобразя, че ти е приятелка. Как може една старателна вестникарка като Фийби да не се сприятели с видна дама в обществото от рода на Лизе — красива и богата, в романтична връзка с един от новите благородници на острова? Не биваше да съм толкова сляп. Прости ми. — Направил прилична пауза. — И какво стана? — попитал отстъпчиво. — Ти я интервюира, така ли да разбирам?

За втори път тази вечер Фийби избърсала сълзите си с носната кърпа на Кро.

— Тя изрично ме помоли. И не ми е приятелка. Прекалено издигната е, че да ми е приятелка. Изключено. Но специално ме помоли името й да не излиза. Била тук инкогнито. И това можело да й коства животът. Ако родителите й научели, че е тук, моментално щели да я викнат да се прибере. Били неимоверно влиятелни хора. Имали си частни самолети и всичко там, каквото се полагало. Само да разберели, че тя живее с някакъв китаец, веднага щели да упражнят неимоверно влияние върху нея да се прибере. „Фийби — разправяше, — от всички жители на Хонконг, ти най-добре ще разбереш какво значи да живееш в сянката на нетърпимостта.“ Много ми се помоли. И аз й обещах.

— Абсолютно правилно — обявил праволинейно Кро. — И да не си посмяла да нарушиш обещанието си, Фийб. Дадена дума — хвърлен камък. — Изразил с въздишка възхищението си от нея. — Винаги съм твърдял, че пътечките в живота са по-странни и от най-широките му друми. Ако ме цитираш във вестника ви, главният ти редактор ще реши, че си откачила, но това, боя се, не променя истината. Така че ти си един прекрасен, блестящ пример за истинска, неподправена човешка почтеност. — Очите й се затваряли, та се наложило да я пораздруса, че да не заспива. — Но друго ми е по-интересно, в края на краищата: как се е породила една толкова сполучлива връзка, питам се? Що за звезда, що за щастлива случайност е тази, събрала две толкова самотни души? Че и в Хонконг, на всичко отгоре, бога ми!

— Самата съдба. Тя дори не живеела тук. Била се откъснала напълно от света след някаква нещастна любов и решила да посвети остатъка от живота си на изработката на фини бижута, че да остави светла диря от себе си на света сред всичките му страдания. Затова и дошла в Хонконг. Само за ден-два, колкото да купи малко злато. Съвсем случайно се запознала с Дрейк Ко на един от приказните приеми на Сали Кейл и оттам започнало всичко.

— След което любовният поток протекъл гладко и спокойно, а?

— Хич даже. Запознали се. Влюбила се. Но се зарекла да не се увлича и се прибрала у дома си.

— У дома си! — възкликнал като ехо озадаченият Кро. — Че къде ли може да домува такава почтена жена?

— Не в Южна Франция, глупчо — разсмяла се Фийби. — Във Виентян. Град, в който почти никой не ходи. Град, лишен от хайлайф и от всички луксове, сред които била прекарала детството си. Виентян бил избраното от нея място. Нейният си остров. Там имала и приятелки, там се увлякла по будизма, изкуството и антиките.

— И сега пак ли се мъчи в някое скромно таванско апартаментче, вкопчена във въздържателската си мания? Или брат Ко е успял все пак да я вкара в не толкова умерени пътеки?

— Не бъди толкова саркастичен. Както се очаква, Дрейк я е настанил в един наистина разкошен апартамент.

Кро мигновено усетил, че е стигнал до своя лимит. Покрил коза с останалите си карти и взел да й разправя истории от едновремешен Шанхай. През цялата вечер не пристъпил нито веднъж повече към неуловимата Лизе Уърд, независимо че Фийби сигурно щяла да му спести доста предстоящи усилия.

„Както зад всеки художник, така и зад всеки оперативен агент, момчета — обичаше да повтаря Кро, — трябва да стои колега с чук в ръка, който да го удря по главата всеки път, когато прекали.“

В таксито, с което я откарал до дома й, тя пак се успокоила, но не престанала да трепери. Изпратил я чак до вратата й, както изисква доброто възпитание. Всичко вече й бил простил. На вратата се престорил, че иска да я целуне, но тя не го допуснала да се приближи плътно.

— Бил? Има ли изобщо полза от мен? Кажи ми. Престана ли да съм полезна, настоявам да ме изхвърлиш. Вземи днешната вечер за пример. Мил си, стараеш се да си добър и аз правя всичко по силите си. И въпреки това не съм ти казала нищо полезно. Ако има други задачи за мен, готова съм да ги изпълня. В противен случай си длъжен да ме изхвърлиш. Най-безжалостно.

— Тепърва ни предстоят още нощи — уверил я той и тя чак тогава му позволила да я целуне.

— Благодаря ти, Бил.

„Та така, ваши преосвещенства — говорел си весело наум Кро в таксито, което го закарало до «Хилтън». — При всичкото усилено тъкане и предене, кодово име Сюзан ни ставаше все по-безполезна с всеки изминал ден, тъй като качеството на агента зависи изцяло от целта, към която сме го насочили, и това е неопровержима истина. Докато един Божи ден не ни сложи в ръцете злато — истинско злато, монсиньори — и във въображаемата сцена Кро пак вдигнал дебелия си показалец, за да привлече вниманието на шашнатите новобранци от предните редици, — но тъкмо в този единствен случай тя така и не осъзна какво е извършила и нямаше начин да й го съобщим!“

Навремето Кро беше писал, че най-сполучливите хонконгски шеги обикновено предизвиквали най-малко смях, тъй като се отнасяли до прекалено сериозни неща. През настоящата година например на дневен ред беше разположеният в недовършена многоетажна сграда английски пъб в старовремски стил, където автентични английски моми с вкиснати физиономии и дълбоки, съответстващи на историческия период деколтета сервираха автентична английска бира, охладена с двайсет градуса под нормалната температура, с която я предлагат в Англия, докато във фоайето потни китайски бачкатори с жълти каски блъскаха денонощно да предадат в срок асансьорите. Или италианската таверна, чиято спираловидна стълба с железен парапет трябваше да стигне до балкона на Жулиета, а всъщност забиваше право в белия гипсов таван; или шотландският хан с китайци по шотландски полички, които периодически вдигаха бунт заради жегата или поредното увеличение на фериботните такси. Кро беше влизал дори в опиумен салон с климатична инсталация, по чиято радиоуредба звучал средновековният английски мадригал „Грийнслийвс.“ Но най-изчанченото, най-шантавото според Кро място бил тукашният бар на покрива на гледаща към пристанището сграда, където китайски квартет изпълнявал шлагери на Ноел Кауърд, а в това време сериозни бармани китайци по перуки и фракове изниквали от мрака и питали клиента с, общо взето, приемлив американски акцент: „Какво ще пожелае господинът за пийване?“.

— Една бира — изръмжал гостът на Кро и награбил шепа солени бадеми. — Ама студена бе, момче, нали ме разбираш? Ле-де-на. Тъгъдък.

— Съдбата усмихва ли се над ваше преосвещенство? — поинтересувал се Кро.

— Зарежи тия приказки, ако обичаш. Писнали са ми на оная работа.

Препатилото лице на старшия полицейски инспектор било способно да изразява само едно чувство: бездънен цинизъм. „Ако човек може да избира между доброто и злото — говорело вечно мрачното му лице, — той неизменно избира злото; съответно и светът се дели на две половини: онези, които осъзнават този факт и го приемат, и другите — дългокосите педерастчета в Уайтхол, дето още вярват в Дядо Коледа.“

— Не успяхте ли да намерите досието й?

— Ъъ.

— Прекръстила се е на Уърд. Оперирали са й няколко срички.

— Много добре знам на какво се е прекръстила. Ама и на Мата Хари да се прекръсти, все тая. Няма досие и това е.

— А преди имала ли е?

— Да, пич, преди е имала — нахилил се глупаво Рокър, имитирайки акцента на Кро. — Преди го е имала, но сега го няма. Достатъчно ясно ли се изразявам, или да ти го напиша с невидимо мастило на гъза на пощенски гълъб, смахнат австралийски дивак такъв?

Кро помълчал известно време, отпивайки от чашата си с равномерни, повтарящи се движения.

— Допускате ли, че може да е работа на Ко?

— Кое? — Рокър се правел нарочно на несхватлив.

— Да е задигнал досието й.

— Възможно.

— Треската, наречена „губещи се досиета“, май се разпространява — отбелязал Кро след нова пауза за освежаване. — Щом в Лондон кихнат, Хонконг го хваща хрема. Позволете ми да ви изкажа съчувствието си като професионалист, монсиньор. Моите братски съболезнования. — После снишил гласа си до равномерно мърморене: — Друго да ви питам: името Сали Кейл не навява ли нежни спомени в съзнанието на ваше превъзходителство?

— За пръв път го чувам.

— С какво се занимава тя?

— Префърцунени антики, в Коулун. Плячкосани съкровища на изкуствата, висококачествени имитации, изображения на бог Буда.

— Откъде?

— Истинските са от Бирма, през Виентян. Фалшификатите са тукашно производство. Шейсетгодишна лесбийка — добавил Рокър вкиснато и се захванал предпазливо със следващата бира. — Отглежда немски овчарки и шимпанзета. Точно по твоята специалност.

— Минали присъди?

— Ама ти сериозно ли?

— Доколкото ми е известно, именно Кейл е запознала момичето с Ко.

— Е, и? Кейл сводничи на всички кръглооки шантонерки. Китайците я ценят поради което. Ценя я и аз. Веднъж я бях помолил да ми намери нещо. А тая нахална свиня ми вика, че нямала нищо толкова тясно, че да е подходящо за моя размер.

— За въпросната крехка красавица се говори, че била дошла да пазарува злато. Дали има нещо вярно в това?

Рокър изгледал Кро със свежа ненавист, а Кро изгледал Рокър, така че се получил сблъсък на два неподвижни предмета.

— Разбира се, че има — рекъл с презрение Рокър. — Нали Кейл държеше търговията с незаконно придобито злато от Макао?

— Не виждам в такъв случай къде е ролята на Ко?

— Хайде, стига си се правил на завеян. Кейл беше само подставено лице. Цялата работа от самото начало се въртеше от Ко. А съдружник й стана оня неговият дебел булдог.

— Тиу?

Рокър изпаднал за сетен път в бирена меланхолия, но Кро не му позволил да се отклони от темата и привел петнистата си глава непосредствено до смачканото ухо на старшия полицейски инспектор:

— Чичо ми Джордж ще бъде безкрайно благодарен, ако получи всички налични разузнавателни данни, отнасящи се до въпросната Кейл. Разбра ли ме? Той много щедро възнаграждава заслужилите. Особено го вълнува дейността й от съдбовния момент, в който е запознала моята млада дамичка с нейния китайски покровител, до днешна дата. Имена, дати, пътувания — всичко, което държиш в хладилника си. Чу ли?

— А пък ти предай на чичо ти Джордж, че за такова нещо ще ме насади за пет проклети години в затвора „Станли“.

— Е, там поне няма да си сам, многоуважаеми господине — натякнал му Кро.

Никак не било тактично от негова страна да напомня на Рокър за нещастията, сполетели напоследък света, в който се движел. Двама от старшите му колеги били получили наскоро присъди от по няколко години, а подобна мрачна съдба очаквала и още неколцина.

— Корупция имало! — възмутил се под мустака си Рокър. — Тия още малко и ще открият и топлата вода! Писнало ми е от бойскаути.

Кро и преди бил чувал тия мисли, но ги изслушал отново, тъй като притежаваше златната дарба да изслушва, която в Сарат ценят повече дори и от способността да комуникираш.

— Трийсет хиляди проклети европейци плюс четири проклети милиона с дръпнати очи, с техен си проклет мироглед, плюс едни от най-добре организираните проклети престъпни синдикати в проклетия им свят. Е, какво очакват от мене? Като не можем да сложим край на престъпността, как поне да се опитаме да я контролираме? И кой е начинът да го постигнем? Естествено, като се доберем до батковците и се договорим с тях: „Добре бе, момчета. Никакви улични нападения, никакви навлизания в чужди територии, всичко да е чисто и благоприлично, така че дъщеря ми да не я е страх да се движи по улиците и денем, и нощем по всяко време. Освен това ще извършвам доста арести, та и съдиите да не мрънкат, а и аз да си заслужа мизерната пенсийка. Така че Господ да е на помощ на оня, който се осмели да наруши правилата или да прояви неуважение към властите“. Налага им се, разбира се, и да бутнат малко мангизи. Но я ми покажи дори един човек на тоя загубен остров, който да не бута някому по малко. А щом някой плаща, значи има и някой, който получава. Просто и логично. А получава ли някой, то… Абе, я стига! — писнало му на Рокър от собствените му разсъждения. — На чичо ти Джордж всичко това му е пределно ясно.

Лъвската грива на Кро се надигнала бавно и заплашителният му поглед се заковал право върху извърнатото лице на събеседника му.

— Мога ли да запитам кое точно му е ясно на Джордж?

— Положението с проклетата Сали Кейл. Че нали още преди години я обърнахме наопаки именно заради вас бе, хора? Дето уж се канела да подкопае проклетата ви лира стерлинга или някаква подобна простотия. Че възнамерявала едва ли не да прави дъмпинг със златни кюлчета на златната борса в Цюрих. Както винаги — глупости на търкалета, ако щеш ми вярвай.

Трябвало да измине още половин час, преди австралиецът да се изправи уморено на крака и да пожелае на Рокър дълголетие и щастливи старини.

— А ти гледай гъзът ти все към залеза да сочи — изръмжал насреща му Рокър.

Кро така и не се прибрал у дома си през онази нощ. Сред многото му приятели били и адвокат випускник на „Йейл“ със съпругата му, а те му били дали ключ от своята къща — едно от двестатината самостоятелни жилища в Хонконг: стара, разпростряла се напосоки сграда на Полък Пат, съвсем близо до най-горната точка на Върха. Пред главния вход била паркирана лека кола с консулски номера, но и в това нямало нищо необичайно, тъй като приятелите на Кро били известни с контактите си сред дипломатическите кръгове. Още по-малко се изненадал Кро, когато заварил в стаята си седналия в плетеното кресло и зачел се в дебел роман възпитан млад американец — рус, строен младеж в идеално стоящ му дипломатически костюм. Кро нито го поздравил, нито отбелязал по какъвто и да било друг начин присъствието му, а направо се настанил пред покритото със стъкло бюро и започнал да изписва с печатни букви върху единствен лист хартия — така, както го беше учил неговият наставник, самият папа Смайли — послание лично до негово светейшество, да не се докосва от еретически ръце. После изписал върху друг лист съответния шифровъчен ключ. Накрая връчил и двата листа на младежа, който със страхопочитание ги прибрал в джоба си и моментално си заминал, без да каже нито една дума. Останал сам, Кро изчакал да чуе отдалечаващата се лимузина и чак тогава отворил и прочел оставената му от младежа радиограма. След което я изгорил и отмил пепелта в мивката, преди да се опъне доволно върху леглото.

„Полицейска хамалогия, рекъл си, но пък каква изненада ще им сервирам.“ А че бил каталясал, бил. В съзнанието му се мярнали новобранските редици в Сарат: „Бележим все пак напредък, ваши преосвещенства. Неумолим напредък. Нищо, че е със скоростта на слепец, почукващ в мрака с бастунчето си. А сега ми се полага малко опиум. И някое девойче, което да ми повдигне настроението“. Божичко, наистина бил останал съвсем без сили.

Смайли надали бил по-малко уморен, но получената час по-късно радиограма от Кро го ободрила до забележителна степен: още повече поради факта, че досието на мис Кейл, Сали — с последен известен адрес в Хонконг, фалшификатор на произведения на изкуството, търговка с крадено злато и — от време на време — трафикант на хероин — се оказало, за разлика от много други случаи, живо, здраво и непокътнато в архивите на Цирка. Нещо повече: навсякъде по него, като плакат, бележещ дългоочаквана победа, пламтял криптонимът на Сам Колинс — нелегалният резидент на Цирка във Виентян.

10 Чай и съчувствие

Неведнъж след приключването на случая „Делфин“ упрекваха Смайли, че именно в този момент е трябвало да се върне към Сам Колинс и да му нанесе последен съкрушителен удар. И че това щяло да му спести сума ти усилия, разправят посветените; а освен тях — и жизненоважно време.

Де да беше всичко толкова просто.

Като начало, времето изобщо не било никакъв фактор. Руската златна жила и неизвестната операция, която финансирали чрез нея, били просъществували няколко години и ако ги оставели на мира, сигурно щели да преживеят още много лета. Бързали и настоявали за действия единствено бароните от Уайтхол, самият Цирк и — косвено — Джери Уестърби, комуто предстояло да пощурява от скука още две седмици, докато Смайли подготвял най-щателно следващия си ход. На всичко отгоре наближавала и Коледата, покрай което търпението на всички се изчерпвало. Но Ко и ръководеното от него представление обаче не проявявали никакви признаци на развитие.

„Ко и руските му пари се бяха изправили отпреде ни като някаква планина — писа Смайли след време, в заключителния си рапорт по случая «Делфин». — И колкото и да се занимавахме със случая, не успявахме да направим и крачка напред. Ако искахме да напреднем, трябваше не себе си да пришпорваме, а да разръчкаме Ко до такава степен, че да можем да разчетем мислите му.“

Изводът е ясен: Смайли усетил далеч преди всички останали, с евентуалното изключение на Кони Сакс, че въпросната млада жена представлявала потенциален лост и съответно играела най-главната роля сред всички участници — по-важна дори и от ролята на самия Джери Уестърби, който във всеки един момент можел да бъде заменен с друг. И тъкмо това, заедно с още ред причини, го подтикнали да се приближи максимално до нея в рамките на позволеното от съображенията за сигурност.

На второ място било съображението, че естеството на връзката между Сам Колинс и момичето си оставало съвсем неясно. Сега е много лесно да се обърнеш назад и да кажеш „очевидно“, но по онова време нещата ни най-малко не били категорично очертани. Досието „Кейл“ предоставяло само основната насока. Интуицията на Смайли относно действията на Сам на терен успявала да попълни част от празнотите; извършените по спешност обратни засечки от регистратурата извадили наяве отделни улики и очакваните няколко аналогични случая; антологията с оперативните доклади на Сам също хвърляла светлина. Но, така или иначе, налице е фактът, че колкото по-дълго успявал Смайли да държи настрана Сам Колинс, толкова по-ясно му ставало взаимоотношението на младата жена с Ко, а така също и със Сам; и толкова по-силни ставали позициите, от които можел да се пазари при следващото им сядане със Сам на масата.

Но има ли поне един човек, който най-чистосърдечно да е бил в състояние да познае каква щяла да е реакцията на Сам, когато усетел натиска върху себе си? Инквизиторите в Сарат имат много победи зад гърба си, но да не забравяме, че и поражения са претърпявали. А Сам беше изключително костелив орех.

И трето съображение е бил принуден да има предвид Смайли, макар, воден от джентълменски чувства, да не го е споменал изобщо в рапорта си. В онези дни след грехопадението все още щъкаха сума ти призраци, включително и призракът на страха, че скрит някъде дълбоко в недрата на Цирка чака избраният наследник на Бил Хейдън — внедрен от Бил, вербуван и обучен от Бил за онзи бъдещ ден в който самият той ще изчезне по един или друг начин от сцената. Сам поначало беше назначен от Хейдън. Последвалото му низвергване от страна на Хейдън като нищо е могло да бъде само за заблуда. Така че, в тогавашната изнервена обстановка, кой би се осмелил да отрече възможността борещият се за възстановяване Сам Колинс да е бил избраният продължител на пъкленото дело на Хейдън?

Всичките тези съображения накарали Смайли да си облече шлифера и да излезе на улицата. Понеже поначало той си оставаше по душа оперативен разузнавач. Дори и най-заклетите му критици отчитаха това му качество.

През деня, в който Смайли се появил най-сетне дискретно в стария квартал Барнсбъри, в лондонския район Излингтън, дъждът правел предобедната си почивка. Капещите комини се гушели като мокри кокошки сред телевизионните антени по покритите с керемиди покриви на викториански котиджи. А на по-заден план се очертавали поддържаните със скеле контури на малък общински жилищен комплекс, изоставен поради липсата на средства.

— Мистър…?

— Стандфаст — отговорил учтиво Смайли изпод чадъра.

Достопочтените хора инстинктивно се разпознават на мига. На Питър Уърдингтън му било достатъчно да отвори входната врата, да хвърли бегъл поглед на закръглената, прогизнала от дъжда фигура на прага му — с черната служебна чанта с кралския монограм „E II R“ върху издутата пластмасова катарама и със стеснителната, леко опърпана стойка, — за да грейне върху добродушното му лице ведра гостоприемна усмивка.

— Добре дошъл. Много мило от ваша страна да се вдигнете, за да дойдете чак дотук. От известно време Форин Офис се помещава на Даунинг Стрийт, доколкото знам. И как дойдохте? С метрото от Черинг Крос, предполагам. Влизайте, влизайте, сега ще сложа чая.

Завършил бил частно училище, но впоследствие се насочил към образованието в по-благодарния държавен сектор. Тонът му бил въздържан, утешителен и верноподанически. Дори дрехите му, отбелязал Смайли, докато го следвал по тесния коридор, излъчвали нещо от рода на преданост. Питър Уърдингтън можело да е само на трийсет и четири години, но костюмът му от плътен туид щял да остане модерен — или по-скоро демоде — толкова продължително, колкото собственикът му намерел за необходимо.

Училището нямало градина. Задната стена на кабинета опирала в игрална площадка с бетоново покритие, а прозорецът му бил защитен със солидна решетка. Площадката била разделена на две от висока телена ограда. Отвъд площадката се намирало самото училище — сграда с куп архитектурни украшения, строена в началото на века и доста наподобяваща на самия Цирк, с тази разлика, че в тукашната можело отвън да се види какво става вътре. Смайли забелязал на партера окачени по стените детски рисунки, а на по-горния етаж — епруветки в дървени стелажи.

Било междучасие и в тяхната си половина момичета по екипи за физкултура гонели топка за хандбал. От другата страна на мрежата обаче момчетата били образували няколко мълчаливи групи, като стачници пред заводски портал — чернокожи и бели поотделно. Кабинетът бил отрупан до височината на коленете с тетрадки. Над камината висяло табло с образите на английските крале и кралици. Струпалите се тъмни облаци придавали на училището ръждив цвят.

— Надявам се шумът да не ви притеснява — провикнал се откъм кухнята Питър Уърдингтън. — Лично аз от много отдавна съм престанал да го чувам. Захар?

— Не, благодаря. Без захар, ако обичате — отвърнал Смайли с извинителна усмивка.

— Калориите ли следите?

— Да. Донякъде.

Смайли играел сам себе си, но с преиграване, както се изразяваха в Сарат. Малко по-задушевен, малко по-уморен от грижи, отколкото в действителност: добър, благоприличен държавен служител, достигнал тавана на щатните длъжности на четирийсетгодишна възраст и останал там оттогава.

— Мога да ви предложа лимон! — провикнал се от кухнята Питър Уърдингтън, тракайки непохватно с посудата.

— Не, благодаря. Само мляко, ако обичате.

Върху протъркания мокет личали следите от друго, по-малко дете: дървени кубчета и тетрадка по писане с безкрайни редове от Д-та и А-та. Под лампата висяла картонена коледна звезда. По избелелите стени се виждали тримата влъхви, шейни и памук. Питър Уърдингтън се завърнал с поднос за чая. Бил едър, здрав мъж с рано посивяла чуплива кестенява коса. След всичкото тракане, чашите пак не били кой знае колко чисти.

— Хубаво сте се сетили да дойдете през обедната ми почивка — казал и кимнал по посока на тетрадките. — Ако изобщо може да се нарече „почивка“ при наличието на толкова тетрадки за проверяване.

— Все повече се убеждавам колко трудна е учителската професия — завъртял леко глава Смайли. — Сред познатите ми има доста учители. Разправят, че по цели нощи проверявали домашни и сигурно не ме лъжат.

— Те трябва да са от съзнателните.

— Надявам се, че и вие попадате в същата категория.

Питър Уърдингтън изведнъж се нахилил, явно доволен от чутото.

— Боя се, че е така. Като правя нещо, правя го като хората — рекъл и помогнал на Смайли да си съблече шлифера.

— Честно казано, нямаше да е зле повече хора да се придържат към този принцип.

— Май и вие е трябвало да станете учител — отвърнал Питър Уърдингтън, при което и двамата се разсмели.

— С малкия как се оправяте? — попитал Смайли, докато сядал.

— С Иън ли? Баба му го взема. Моята майка, не нейната — добавил, наливайки чая. Подал една от чашите на Смайли. — Вие женен ли сте? — попитал го.

— О, да. Бракът ми е съвсем сполучлив, така да се каже.

— Деца?

Смайли завъртял глава и си позволил да се намръщи леко в израз на съжаление:

— Уви, не.

— Спестили сте си някои ядове — отбелязал съвършено справедливо Питър Уърдингтън.

— Може и така да е — съгласил се Смайли. — Но ни се искаше все пак и на нас да ни се случи. Човек колкото повече остарява, толкова повече му липсват.

— По телефона споменахте за някаква вест от Елизабет — казал Питър Уърдингтън. — Много ще се радвам да ми я съобщите, честно казано.

— Е, боя се, че не е чак толкова вълнуваща — подсказал предпазливо Смайли.

— Но все носи някаква надежда. На човек едната надежда му остава.

Смайли се навел над черната служебна чанта от изкуствена кожа и откопчал евтината катарама.

— Но първо ще ви замоля да уточним някои неща — рекъл. — Не че ви размотавам, но сме длъжни да проверим фактите. Да ви призная най-откровено, винаги се придържам към правилото, че двоен дикиш по-здраво държи. По същия начин постъпваме и когато ни съобщят, че някой наш човек е починал зад граница. Никога не оповестяваме факта, преди да сме се убедили абсолютно. Малко име, фамилно име, точен адрес, дата на раждане при възможност. В това отношение не пестим никакви усилия. Само и само да сме сигурни. С изключение на причината, разбира се. Ние в причината не се месим — нея я установяват местните власти.

— Карайте нататък — насърчил го Питър Уърдингтън. Усещайки тона му като леко пресилен, Смайли му хвърлил кратък поглед, но откритото лице на Питър Уърдингтън било извърнато и сякаш оглеждало струпаната в ъгъла купчина стари пюпитри.

Смайли наслюнчил палец, разтворил усърдно някаква преписка върху скута си и прелистил няколко страници. Било папка от Форин Офис с надпис „Лица в неизвестност“, придобита чрез Лейкон от Ендърби под фалшив претекст.

— Нали няма да ви измъча, ако ви помоля да прегледаме заедно подробностите от самото начало? Само най-съществените, естествено, и само онези, които желаете да споделите… Мисля, че е излишно да ви го напомням, не е ли така? Моят проблем, да ви призная, е, че тази работа всъщност не е в моя ресор. Но колегата Уендоувър, когото познавате, е в болнични, а пък аз… как да ви кажа… хайде точно това да не го протоколираме, съгласен ли сте. Мисълта ми е, че Уендоувър е много добър човек, но писменото му документиране е… прекалено сбито, така да се каже. Нямам предвид „немарливо“, напротив, но понякога при него се губи човещината, нали ме разбирате?

— Винаги съм бил абсолютно откровен. Без изключения — обявил с известно нетърпение Питър Уърдингтън на пюпитрите. — Това е лично мое убеждение.

— А пък аз от наша страна ви уверявам, че службата ни се грижи казаното от вас да остане поверително.

Настъпило неочаквано затишие. До този момент Смайли не си давал сметка, че и детските писъци могат да действат успокояващо; но в мига, в който изчезнали и площадката обезлюдяла, му потрябвали една-две секунди да се пребори с усещането си за дезориентация.

— Край на междучасието — обявил с усмивка Питър Уърдингтън.

— Моля?

— Междучасието казвам. Закуската с мляко и кифли. За която плащате с данъците си.

— Тук, значи, според бележките на колегата ми Уендоувър — нищо лошо не искам да кажа за него, пак подчертавам — липсва дори и намек, че мисис Уърдингтън може да е заминала поради някаква принуда… Момент. Нека ви обясня първо какво точно имам предвид. Моля ви. Тръгнала си е доброволно. Тръгнала е сама. Без да е обект на ничия принуда, примамка или какъвто и да било друг вид неестествен натиск. Натиск например, който евентуално би довел след време до съдебен иск от ваше или друго лице срещу все още неназована трета страна?

На Смайли отдавна му било известно, че многословието създава в принудения да го изтърпи събеседник неистова жажда да говори. И че ако се въздържал да не го прекъсне пряко, събеседникът най-малкото щял да реагира с насъбралата се у него енергия; а в качеството си на директор на училище, Питър Уърдингтън най-малко можело да се нарече „човек, умеещ по природа да изслушва“.

— Тя замина сама, абсолютно сама, а моята позиция от начало до край винаги е била, че тя има пълната свобода да го направи, когато си пожелае. Но и да не беше заминала сама, дори и да беше имало чужда намеса, друг мъж — Бог ни е свидетел, че нищо човешко не ни е чуждо, — то щеше да е абсолютно без значение. Това задоволява ли ви като отговор? Детето има право на двама родители — изрецитирал в заключение своята максима.

Смайли си записвал старателно, но много бавно. Питър Уърдингтън забарабанил с пръсти по коляното си, после започнал да пука кокалчетата на дланите си едно по едно, в бърз нетърпелив картечен залп.

— Междувременно, мистър Уърдингтън, бихте ли ми казали дали е заведено дело за родителски права по отношение на…

— От самото начало беше ясно, че тя е скитник по душа. По това спор нямаше. Аз щях да съм нейната опора. Точно така ми викаше тя: „Моята опора“. Или „директора“. Не се дразнех. Не го правеше от лошо. Просто не можеше да се насили да ме нарича „Питър“. Обичаше ме, но само като концепция. Не като фигура, като тяло, ум, личност или дори партньор. А като концепция, като необходима добавка към нейната лична, човешка завършеност. Имаше някаква мания да доставя удоволствия; дотолкова поне ми беше ясно. Тя беше част от нейната несигурност, от копнежа й хората да й се възхищават. Когато правеше някому комплимент, правеше го с единствената цел да й отвърнат със същото.

— Разбирам — казал Смайли и пак взел да пише, сякаш физически се подписвал под подобно мнение.

— Невъзможно е човек да е женен за момиче като Елизабет и да очаква да я притежава изцяло. Не е естествено. Но вече съм се примирил с това. Дори от малкия Иън се искаше да я нарича „Елизабет“. И това го разбирах. Тя не можеше да понесе веригите на майчинството. Да тича подире й дете и да й вика „мамо“. Това я претоварваше. Но и с това се бях съгласил. И това възприемах. На вас, като бездетен мъж, сигурно ви е много трудно да си представите как една жена, една майка — обичана, обгрижвана, непринудена да работи за прехраната си жена — може буквално да зареже собствения си син и оттогава до ден-днешен да не му изпрати дори една картичка. Предполагам, че това ви смущава, че дори и отвращава. Моят възглед, боя се, е съвсем различен. Но си признавам, че навремето никак не ми беше лесно.

Погледнал към преградената с телена мрежа площадка. Говорел тихо, без намек дори за самосъжаление. Все едно назидавал ученик.

— Една от целите на нашето училище е да създава свободолюбиви хора. Свободолюбиви граждани, по-точно. Да им дадем свободата да се самоусъвършенстват. Кой съм аз, че да й кажех тя коя е? На мен ми стигаше да съм до нея. Да съм неин приятел. Нейна опора. Това също беше любима нейна дума: „опора“. Но основното е, че нищо не й налагаше да се махне. Можеше да постигне онова, което искаше, без да се отделя от мен. Жената има нужда от опора, от мен да го знаете. Без опора…

— И досега не сте получавали нищо лично от нея? — уточнил смирено Смайли. — Нито писмо, нито картичка до Иън, нищичко?

— Копче.

Смайли и това си записал.

— Известно ли ви е, мистър Уърдингтън, съпругата ви някога да е използвала друго име? — По неизвестни причини, въпросът като че подразнил силно Питър Уърдингтън, който пламнал, все едно реагирал на нечие непослушание в класната стая, и показалецът му излетял нагоре, като да накара класа незабавно да млъкне. Смайли обаче продължил забързано: — Моминското си име, например? Или съкратен вариант на придобитото от брака име, което би могло да затрудни местните жители в някоя неанглоговоряща страна…

— Никога. Никога, никога. Не знам доколко разбирате от елементарна човешка поведенческа психология. Защото тя беше като извадена от учебник. Едва дочака да се отърве от фамилията на баща й. Една от основните причини да се омъжи за мен беше да се сдобие именно с нов баща и с ново фамилно име. И след като най-после успя, за какво й е било да го сменя? Това обяснява и нейната романтичност, нейните необуздани фантасмагории. Всичко това беше израз на желанието й да се махне от обичайната си среда. Но след като успя, след като попадна на мен и на стабилността, която аз олицетворявах, тя, естествено, нямаше повече нужда да бъде друга личност. Понеже беше станала нова личност. Беше осъществила желанието си. За какво е щяло да й притрябва да се променя отново?

Смайли пак започнал да пише бавно. Хвърлил нещо като несигурен поглед на Питър Уърдингтън; надникнал в преписката; прегледал последното, което си бил записал, наместил очилата и го прочел — очевидно, съвсем не за пръв път.

— Ако приемем за достоверни сведенията, с които разполагаме, мистър Уърдингтън, а не виждам причина да не им вярвам — по моя най-консервативна преценка достоверността им е гарантирана някъде около осемдесет на сто, а това е в действителност висок процент, — за момента съпругата ви използва фамилното име Уърд. И е променила малкото си име на немския му вариант „Л-и-з-е“. Не „Лайза“, доколкото разбирам, а „Лизе“. Питах се дали ще можете да потвърдите или съответно да отхвърлите това предположение, както и другото — че тя е активно свързана с бижутерския бизнес в Далечния изток с разклонения, стигащи до Хонконг и други големи градове. Според информацията, с която разполагаме, тя води охолен стил на живот във висше — и то доста висше — общество.

Ако се съдело по вида му, Питър Уърдингтън май възприемал съвсем малко от казаното. Бил приклекнал към пода и, изглежда, се мъчел да коленичи. Пак изпукал с кокалчетата на пръстите си и погледнал нервно пюпитрите, нахвърляни като скелети в ъгъла на стаята, само че този път направил опит да проговори още преди Смайли да се бил доизказал.

— Вижте. Да ви кажа аз какво искам. Само едно: човекът, който ще установи контакт с нея, да й съобщи най-основното. Без никакви там пламенни молби, без апели към съвестта й. Изобщо няма място за такива работи. Просто да й предаде моята оферта и факта, че съм готов да я приема обратно. Нищо повече.

Смайли потърсил убежище в преписката.

— Но преди да стигнем дотам, мистър Уърдингтън, ще може ли да приключим с уточняването на фактите…

— За никакви факти не става дума — запънал се вече съвсем ядосаният Питър Уърдингтън. — Говорим само за двама души. Е, трима, ако броим и Иън. В такива случаи изобщо не може да се говори за факти. Поне не в рамките на нечий брак. Именно на това ни учи животът. Взаимоотношенията между двама души са изцяло субективни. Аз седя на пода. Това вече е факт. А вие пишете. Също факт. Зад цялата работа стои тъща ми. И това е факт. Следите ли ми мисълта? А баща й е луд човек с болна фантазия. Това също е факт. Елизабет не е нито дъщеря на савската царица, нито незаконна внучка на Лойд Джордж. Независимо от собствените й твърдения. Нито има висше образование по санскрит, както е излъгала директорката на училището ни, която и досега вярва, че е истина, и все пита: „Кога пак ще видим очарователната ви съпруга ориенталистката?“. А и от бижутерия разбира точно толкова, колкото и аз. И това е факт.

— Дати и географски имена — споделил Смайли с папката. — Няма да е зле като начало тях да проверим.

— Абсолютно — съгласил се щедро Питър Уърдингтън и налял повторно на Смайли от зеления калаен чайник. Върховете на едрите му пръсти били пропити с тебеширен прах и били сиви като косите му. — Но съзнанието й, боя се, го размъти най-вече майка й — продължил с все същия съвършено разумен тон. — С болните си амбиции да я направи актриса, после балерина, а накрая — и телевизионна звезда. Мечтата на майка й беше просто Елизабет да е обект на всеобщо възхищение. Тоест да постигне онова, което тя самата не е успяла, разбира се. Напълно естествено, от психологическа гледна точка. Прочетете Ерик Бърн или който и да е друг психиатър. Това не е нищо друго, освен нейния си начин да дефинира своята собствена индивидуалност. Чрез дъщеря си. Човек следва да е наясно, че такива неща стават, и да се отнася към тях с необходимото уважение. Самият аз чак сега ги осъзнавам тези неща. Тя е окей, аз съм окей, светът е окей, Иън е окей, но изведнъж тя изчезва.

— Случайно да имате представа дали тя поддържа връзка с майка си?

Питър Уърдингтън завъртял глава.

— Изобщо не, боя се. Още преди да се махне, беше прозряла какво всъщност става. И беше скъсала окончателно с нея. В това отношение поне мога да твърдя, че в действителност й помогнах. Единственият мой принос към щастието й…

— Струва ми се, че адресът на майка й го няма тук — казал Смайли, прелиствайки упорито преписката. — Случайно…

Питър Уърдингтън му го издиктувал бавно, с подчертано силен глас.

— А сега — датите и местата — повторил Смайли. — Моля ви.

Напуснала го била преди две години. Питър Уърдингтън му съобщил не само датата, но и точния час. Сцена нямало — Питър Уърдингтън не понасял сцените, а Елизабет им се била пренаситила покрай майка си — напротив, прекарали били една щастлива — особено щастлива — вечер. За да я разсее, той я завел до кебаб-ресторанта.

— Може би сте го забелязали по пътя си насам? „Кносос“ пише на табелата му. Точно до магазина за млечни продукти „Експрес Деъри“.

Поръчали си и вино, и всичко, което душата им искала за ядене, а с тях дошъл и новият учител по английски Андрю Уилтшър. Покрай Елизабет Андрю бил започнал да посещава курсовете по йога в „Собел Сентър“ и оттам били станали големи приятели.

— Тя страшно се беше увлякла по йога — кимнал одобрително Питър Уърдингтън посивялата си глава. — Буквално се беше заплеснала. А Андрю беше точно от онзи тип мъже, които я амбицират да се изявява: екстровертен, неразсъждаващ, физически тип… идеален за нея — обяви убедено.

Тримата — той, Андрю и Елизабет — се върнали заедно у тях в десет, понеже трябвало да освободят гледачката на бебето. Той направил кафе, послушали малко музика, а към единайсет Елизабет ги целунала и двамата и казала, че ще се отбие до майка си да я види как е.

— Доколкото разбрах, тя вече е била скъсала с майка си — възразил благо Смайли, но Питър Уърдингтън предпочел да се направи, че не го е чул.

— За нея, разбира се, целувките нищо не значат — обяснил Питър Уърдингтън само за сведение. — Тя целува всички наред — и учениците, и приятелките си… дори боклукчията, и изобщо който й падне. Много е общителна. И не мирясва, докато не покори съответния човек, било то собственото й дете или сервитьора в ресторанта… Но след като ги покори, те веднага й омръзват. Естествено. Та тогава тя се качи горе да нагледа Иън и… в това не се съмнявам… е използвала случая, за да си вземе от спалнята паспорта и парите за домакинството. Оставила ми беше бележка „Извинявай“ и оттогава не съм я виждал. Нито аз, нито Иън — уточнил Питър Уърдингтън.

— Ъъ, а Андрю не е ли чул случайно от нея? — попитал Смайли и пак си наместил очилата.

— Защо пък точно той да е чувал?

— Споменахте, че били приятели, мистър Уърдингтън. Случва се трети лица да поемат ролята на посредници в подобни афери.

При думата „афери“ Смайли вдигнал глава и се оказало, че гледа право в честните нещастни очи на Питър Уърдингтън; и макар и само за миг, маските и на двамата паднали едновременно. Наблюдавал ли го е Смайли? Или самият той е бил обект на наблюдение? Може и да си е внушил под влияние на изстрадалото си въображение, но може и наистина да е усетил както в себе си, така и в този безволев млад мъж насреща си зараждането на едно смутено от объркване родство? Някой ден трябва да създадат организация на ожалващите себе си измамени съпрузи. Общото между всички вас е това ваше еднообразно, отвратително доброжелателство!, изсъскала му беше навремето Ан. „Ти така и не си опознал твоята Елизабет — минало му през ум на Смайли, докато не откъсвал погледа си от Питър Уърдингтън. — Нито аз съм опознал моята Ан.“

— Това всъщност съм успял да запомня — заявил Питър Уърдингтън. — Оттам насетне всичко е бяло поле.

— Да — съгласил се Смайли, скривайки се неволно зад често повтаряното твърдение на Уърдингтън: — Да, разбирам ви.

Станал да си върви. На вратата било застанало момченце и го наблюдавало с присвити, враждебни очи. Зад него стояла едра кротка жена, стиснала двете му китки над главата му, та човек оставал с впечатлението, че то виси в ръцете й, макар всъщност момчето да стояло на собствените си крака.

— Ето го и татко ти — рекла жената и изгледала Уърдингтън с кафявите си приковаващи го очи.

— Здравей, Джени. Запознай се с мистър Стандфаст от Форин Офис.

— Приятно ми е — казал учтиво Смайли и след няколкоминутно безсмислено бъбрене и обещанието пак да се обади, ако изникнела някаква нова информация, кротко си заминал.

— И весела Коледа, между другото — провикнал се Питър Уърдингтън от прага.

— О, да. И на вас също. На всички ви. Весела да е и за много години.

В камионджийското кафене ти слагали захар, освен ако изрично не си ги предупредил, и кухничката се изпълвала с па̀ра при всяка нова чаша, която индийката правела. Мъжете закусвали, обядвали или вечеряли — в зависимост кой в коя част на работния си ден се намирал — по двама и трима на маса, в пълно мълчание. Но личало, че и тук Коледа наближава. Веселото настроение се задавало от шестте мазни цветни стъклени топки, които висели над тезгяха, а под тях мрежест чорап призовавал за дарения в полза на боледуващите от церебрална парализа деца.

Смайли бил вперил погледа си във вечерния вестник, но изобщо не го четял. На има-няма четири метра от него Фон бил заел в ъгъла класическото място на „бавачката“ и държал под око с чернооката си усмивка всички хранещи се плюс входната врата. Чашата била в лявата му ръка, а дясната се мотаела в близост до гръдния му кош. Дали и Карла е седял по този начин, питал се Смайли? И Карла ли се е крил сред нищо неподозиращите?

За Контрола знаел със сигурност, че го е правел. Направо си бил създал цял втори, трети или четвърти живот в двустаен апартамент на горния етаж на западната дъга на околовръстното при Бедфорд под най-невинното име „Матюс“, което обаче не било картотекирано в отдел „Кадри“. Е, „цял“ е може би силно казано. Но във всеки случай във въпросния апартамент държал свои дрехи, жена — самата мисис Матюс, — че дори и котка. Във вторник рано сутрин ходел на уроци по голф в занаятчийския клуб, независимо че в кабинета си в Цирка сипел подигравка след подигравка по адрес на „некъпаните маси“, голфа, любовта и всички останали дребнави човешки занимания, които тайно можели да го изкушат. Смайли помнел, че Контрола дори си бил взел под наем и малък градински участък в близост до фабрична жп линия. И че именно в деня, в който трябвало да й съобщи скръбната вест, мисис Матюс настояла да го закара дотам в идеално поддържания си морис. Градинката не се различавала от повечето други такива: стандартни рози скупчени безразборно с така и неприбрани зимни зеленчуци и натъпкана с маркучи за поливане и сандъчета за разсад барачка.

Като вдовица мисис Матюс се оказала разбираща, но и способна да се бори с живота. Видяла изписаната върху чека сума и само попитала:

— Интересува ме единствено, мистър Стандфаст, той наистина ли е починал, или просто се е върнал при съпругата си?

— Наистина почина — уверил я Смайли и тя повярвала с благодарност на думите му. Той, от своя страна, се въздържал да й сподели, че съпругата на Контрола всъщност се била споминала преди цели единайсет години, убедена до последно, че съпругът й заема някаква длъжност в управлението на каменовъглените мини.

Дали и на Карла му се е налагало да се чуди как да убеждава членовете на разни комисии? Да се бори с клики, да заблуждава глупавите, да ласкае умните и да се взира в криви огледала от рода на Питър Уърдингтън, само и само да може да си върши работата?

Погледнал часовника си, после хвърлил поглед и на Фон. Телефонният автомат се намирал току до входа на тоалетната. Но когато Смайли помолил собственика на кафето за дребни, онзи му отказал, понеже нямал време да му разваля пари.

— Услужи му бе, неучтиво копеле — провикнал се някакъв тираджия, облечен целият в кожени дрехи. Собственикът побързал да му угоди.

— Как мина? — попитал Гуилъм по пряката линия.

— Интересни общи сведения — отвърнал Смайли.

— Ура — реагирал с равен глас Гуилъм.

Едно от многото обвинения, които бяха отправени впоследствие към Смайли, беше това, че си губел времето с черната работа, вместо да я възлага на подчинените си.

В северните лондонски покрайнини, в близост до голф клуба „Таун енд Кънтри“, има жилищен комплекс, чиито блокове наподобяват надпалубните съоръжения на постоянно потъващи кораби. Намират се в края на дълги ливади, по които цветята така и не разцъфтяват докрай; съпрузите скачат трескаво в спасителните лодки още в осем и половина сутринта, а съпругите и децата гледат цял ден да се задържат над водата до завръщането на главите на семействата, които вече са прекалено уморени, за да им се пътува накъдето и да било. Въпросните сгради са строени през 30-те години на миналия век и оттогава са си все така мърляво бели. Продълговатите им прозорци в железни каси гледат към тучните вълни на игрището за голф, по които в делничните дни жени с козирки над очите се скитат като изгубени души.

Апартамент номер седем в един от тези блокове — „Аркади Маншънс“ — се обитавал от семейство Пелинг и предлагал силно ограничена гледка към зелената площ около деветата дупка, която съвсем се изгубвала след разлистването на буковете. Смайли натиснал копчето, но не чул нищо освен слабото звънче: никакви човешки или кучешки стъпки, нито някаква музика. Вратата се отворила и дрезгав мъжки глас попитал в мрака: „Да?“, но се оказало, че принадлежал на жена. Висока, приведена. И с цигара в ръка.

— Казвам се Оутс — съобщил Смайли и й подал голямо зелено картонче в целофанен калъф. Всяко прикритие изисква свое си отделно име.

— А, вие ли сте? Заповядайте да похапнете и да изгледате шоуто. По телефона ми се стори, че сте по-млад — избоботила жената, стараейки се да приглуши гласа си, че да звучи по-префинен. — Той ви очаква. Но си е наумил, че сте шпионин — рекла и присвила очи да огледа пак зеленото картонче. — Ама вие не сте, нали?

— Не съм — казал Смайли. — За съжаление. Частен детектив съм.

Апартаментът се състоял най-вече от коридори. Тя го повела, оставяйки след себе си диря от ухание на джин. Единият й крак се провлачвал по пода, а дясната й ръка била неподвижна. Смайли предположил, че е прекарала инсулт. Облечена била така, сякаш никой никога не се бил възхищавал нито от ръста, нито от женствеността й. Сякаш й било все едно. Обувките й били без токчета, а от мъжкия пуловер с колана раменете й изглеждали съвсем широки.

— Той твърди, че името ви му е абсолютно непознато. След като ви нямало в телефонния указател, значи не съществувате.

— Придържаме се към известна дискретност — казал Смайли.

Тя отворила с рамо врата и се провикнала, като да предизвести появата си:

— Той съществува. И не е шпионин, а частен детектив.

Седналият на отдалеченото от вратата кресло мъж четял „Дейли Телеграф“, държейки вестника така, че Смайли виждал само плешивата му глава, домашния халат и късите кръстосани крака, обути в кожени пантофи; но и това му било достатъчно, за да прецени мигновено, че мистър Пелинг е от онзи тип дребни мъже, които задължително си вземат високи съпруги. Стаята съдържала всичко необходимо му за самостоятелно оцеляване: телевизора му, леглото му, камината му на газ, маса за хранене и статив за оцветяване на картини по номера. На стената висяла прекалено ярко оцветена портретна фотография на изключително красиво момиче, надписана диагонално в единия ъгъл по онзи начин, по който кинозвездите пожелават всичко най-добро на лишените от блясък свои обожатели. Смайли веднага разпознал Елизабет Уърдингтън; достатъчно нейни снимки вече бил видял.

— Запознайте се с Нънк, мистър Оутс — казала и само дето не сторила реверанс.

„Дейли Телеграф“ бил снет бавно и тържествено като полково знаме и разкрил агресивно, лъскаво личице с гъсти вежди и директорски очила.

— Добре. Да чуем кой сте всъщност вие — казал мистър Пелинг. — От Сикрет Сървис ли сте, или не? И хич и не си мислете да го увъртате. Изплюйте камъчето и да приключим с въпроса. И частните детективи не ги търпя, между другото. Това пък какво е?

— Картичката му — подала му я мисис Пелинг. — Зелена на цвят.

— О, до размяна на бележки ли стигнахме вече? Ами, значи, и на мен ми трябва картичка, нали, Сес? Я слез, ако обичаш, до „Смит“ да ми отпечатат няколко.

— Обичате ли чай? — поинтересувала се мисис Пелинг, гледайки Смайли отгоре с килната глава.

— Чай пък за какво му предлагаш? — скастрил я мистър Пелинг, докато я наблюдавал как включва щепсела на чайника. — На него чай не му трябва. Не ни е дошъл на гости. И разузнавач дори не е. Не съм го канил. Но пък вие защо не останете за цяла седмица? — обърнал се към Смайли. — Пренесете се у нас, ако се налага. Ще можете да ползвате леглото й. „Консултантска служба за сигурност в международната търговия със златни слитъци.“ На баба си ги разправяйте тия.

— Дошъл е да говори за Лизи, дарлинг — казала мисис Пелинг, слагайки поднос пред съпруга си. — Хайде поне веднъж се прояви като баща.

— Не че леглото й ще ви свърши кой знае колко работа — предупредил го мистър Пелинг и пак вдигнал вестника пред очите си.

— Сполай ти за милите думи — казала мисис Пелинг и се засмяла с нещо като чуруликане на две ноти, което не следвало да е всъщност смях. Настъпило неловко мълчание.

Мисис Пелинг връчила на Смайли чаша чай. Той я поел и се обърнал към гърба на вестника на мистър Пелинг:

— Сър, водеща задгранична корпорация е проявила интерес към кандидатурата на дъщеря ви Елизабет за важна длъжност. Организацията, която представлявам, получи конфиденциално искане — това е една най-нормална, но и крайно необходима формалност в наше време — да разговаря с нейни приятели и роднини в Англия, за да се сдобием с нейна личностна характеристика.

— Става дума за нас, скъпи — пояснила мисис Пелинг, да не би съпругът й да не е разбрал.

Последвало рязко сваляне на вестника.

— Вие да не намеквате, че дъщеря ми има лош характер? Затова ли сега седите, пиете чая ми и правите подобни инсинуации?

— Не, сър — отвърнал Смайли.

— Не, сър — казала съвсем безполезно мисис Пелинг.

Последвало продължително мълчание, без Смайли да си прави труда да го наруши. Едва по някое време рекъл с твърд и търпелив тон:

— Мистър Пелинг. Доколкото ми е известно, вие сте дългогодишен пощенски служител, успял да се издигне в кариерата.

— Да, много, много години — съгласила се мисис Пелинг.

— Но наистина работех — обявил все още иззад вестника мистър Пелинг. — На тоя свят поначало много се приказва, но много малко работа се върши.

— В отдела си назначавахте ли криминални престъпници?

Този път вестникът шумно потреперил, после се успокоил.

— Или комунисти? — попитал с все същия благ тон Смайли.

— И да е имало, дяволски бързо сме ги уволнявали — отвърнал мистър Пелинг, но този път вестникът останал в свалено положение.

— Ей така — допълнила мисис Пелинг и щракнала с пръсти.

— Мистър Пелинг — продължил със същия грижовен тон Смайли, — става дума за длъжност в една от водещите далекоизточни компании. Ако я наемат, дъщеря ви ще се специализира в областта на въздушния транспорт и по служебен път ще е известена предварително за придвижването на големи партиди злато от и до въпросната страна, както и за движението на дипломатическите куриери и препоръчаните тайни пратки. Заплатата й ще е изключително висока. Поради което не смятам — а съм убеден, че и вие не смятате — за нерезонно изискването спрямо дъщеря ви да бъдат приложени всички онези процедури, които се прилагат и към останалите кандидати за подобна отговорна — и силно желана — длъжност.

— А вие за кого работите? — озъбил се мистър Пелинг. — Това ме интересува най-вече. Вие каква отговорност носите и към кого?

— Но господинът не твърди, че носи такава отговорност, Нънк — заувещавала го мисис Пелинг.

— Не ми нънкай, ами му налей още чай! Що за домакиня си!

Влез си в задълженията. Крайно време е Лизи да получи признание, да не говорим, че отдавна трябваше да го направят, като знам колко й дължат.

И мистър Пелинг зачел отново внушителната зелена картичка на Смайли:

— „Кореспондентни служби в Азия, САЩ и Близкия изток.“ „Мили непознати другарчета“, вероятно. Главен офис на Саут Молтън Стрийт. За запитвания, номер бла-бла-бла. И кой ще ми се обади на него? Вашият съучастник в престъпленията ви, предполагам.

— Е, щом са на Саут Молтън Стрийт, значи, трябва да са редовни — намесила се мисис Пелинг.

— Авторитет без отговорност — прекъснал я мистър Пелинг и набрал номера. И заговорил така, сякаш някой го бил стиснал за носа: — Не мога да ги търпя такива, честно казано.

— Със отговорност — поправил го Смайли. — Фирмата ни се ангажира да обезщетява клиентите ни срещу всяка измама, сътворена от препоръчан им от нас служител. За което съответно сме застраховани.

Телефонът иззвънял пет пъти, преди да вдигнат от централата на Цирка, и Смайли само се молел на Бога да не станел някой гаф.

— Свържете ме с изпълнителния директор — заповядал мистър Пелинг. — Изобщо не ме интересува това, че е на съвещание! Той име има ли? Е, кажете го, да го чуя. Добре. А сега предайте, ако обичате, на този ваш мистър Андрю Форбс-Лайл, че мистър Хъмфри Пелинг настоява да разговаря лично с него. Веднага. — Дълга пауза. Браво, рекъл си Смайли, прекрасно изпълнение. — Пелинг на телефона. Тук, пред мен, е седнал мъж на име Оутс. Нисък, дебел и притеснен. Какво ще ми препоръчате да го направя?

От слушалката до ушите на Смайли достигнал звучният офицерски глас на Питър Гуилъм, който само дето не заповядал на Пелинг да застане мирно, докато разговаря с него. Мистър Пелинг се успокоил и приключил разговора.

— А Лизи знае ли, че ще идвате да разговаряте с нас? — попитал.

— Щото, ако научи, ще се съдере от смях — допълнила съпругата му.

— Допускам, че тя може изобщо да не знае за перспективата да й бъде предложена тази служба — казал Смайли. — Напоследък все повече се налага тенденцията подобни предложения да се отправят едва след като приключи проучването на кандидата.

— За Лизи става дума, Нънк — напомнила мисис Пелинг на съпруга си. — Знаеш колко много я обичаш, независимо че от цяла година не ни се е обаждала.

— Вие изобщо ли не й пишете? — попитал съчувствено Смайли.

— Тя така иска — отвърнала мисис Пелинг с бърз поглед към съпруга си.

От устните на Смайли се отронило едва чуто сумтене. Можело да е израз на съжаление, но в случая беше на облекчение.

— Налей му още чай — заповядал съпругът. — Предишният вече го излочи. — И пак вперил въпросителен поглед в Смайли. — Макар аз и до този момент да не съм окончателно убеден, че не е от Сикрет Сървис. Вярно, че му липсва магнетичното излъчване, но може пък да е нарочно.

Смайли носел със себе си няколко формуляра. Печатарят на Цирка му ги бил извъртял предишната вечер на жълтеникави листове — и добре че го направил, тъй като се оказвало, че в света на мистър Пелинг единствено формулярите придавали законен вид на нещо и единствено жълтеникавите формуляри били убедителни. Оттук насетне двамата мъже се захванали да се трудят заедно, все едно били двама приятели, седнали да решават кръстословица: Смайли стоял изправен до мистър Пелинг, а мистър Пелинг вписвал необходимите данни, през което време съпругата му пушела и зяпала през сивите дантелени пердета и въртяла брачната халка около пръста си. Първо попълнили „Дата и място на раждане“:

— Нагоре по улицата, в родилния дом „Аликзандра“. Него нали вече го бутнаха, Сес? Сега на негово място е един от ония блокове със сладоледен цвят.

После попълнили „Образование“ и мистър Пелинг изказал възгледите си и по този въпрос:

— Никога не я оставях да се заседи задълго в едно и също училище, нали, Сес? Това държеше мозъка й нащрек. Да не свиква с рутината. Смяната е равностойна на ваканция, все й разправях. Нали така беше, Сес?

— Много книги е изчел на тема образование — пояснила мисис Пелинг.

— На доста години бяхме, когато се оженихме — казал той, сякаш това обяснявало съществуването й.

— Мечтата ни беше да стане театрална актриса — разправяла тя. — А той, между другото, искаше да й е импресариото.

Той споменал и други дати: време, прекарано в курс по актьорско майсторство, а освен това и курс за секретарки.

— Подготвяхме я — обяснявал мистър Пелинг. — Подготовката е важна, а не самото образование. Така поне аз смятам. Нека прихване от всичко по малко. Да се отрака и да добие самочувствие.

— О, тя самочувствието си го има — съгласила се мисис Пелинг и издухала шумно цял облак цигарен дим. — Да не говорим пък колко е отракана.

— Но тя така и не е завършила секретарския курс? — уточнил Смайли, сочейки формуляра. — Нито онзи по актьорско майсторство.

— Не й трябваше — казал мистър Пелинг.

Стигнали до „Предишна месторабота“. Мистър Пелинг изредил половин дузина работодатели в района на Лондон, в интервал ненадвишаващ осемнайсет месеца.

— Пълна скука всичките — пояснила любезно мисис Пелинг.

— Пък и тя не преставаше да търси — допълнил безгрижно съпругът й. — Искаше да опита колкото се може повече неща, преди да направи окончателния си избор. Аз я накарах така да подходи, нали, Сес? Всички се натискаха да я назначават, но на мен тия номера не ми минават. — И прострял ръка към нея. — Признай сега, не се ли оказах прав в крайна сметка! — провикнал се. — Независимо от това, че ни карат да си мълчим по въпроса!

— Нея най-много я увличаше балетът — рекла мисис Пелинг. — И да преподава на малки деца. Тя обожава децата. Направо ги обожава.

Това ужасно ядосало мистър Пелинг.

— Но тя изгражда своя си кариера, Сес! — провикнал се и плеснал формуляра върху бедрото си. — Боже, жено, ама и ти си една кретенка! Да не би да искаш тя да се върне при онзи?

— Та с какво по-точно се е занимавала, казвате, тя в Близкия изток? — попитал Смайли.

— Изкара разни курсове. По мениджмънт. И арабския научи — отвърнал мистър Пелинг, придобил внезапно по-едри размери. За най-голяма изненада на Смайли си направил дори труда да стане и сега кръстосвал из стаята с царствени жестове. — И няма защо да го крия от вас: тя нямаше да отиде там, ако не беше този неин несполучлив брак.

— Исусе! — отбелязала мисис Пелинг.

А веднъж изправил се, той добил вид на човек, способен да те хване и да не те пусне повече.

— Но ние успяхме да си я върнем. О, да. И стаята й винаги ще е готова да я приеме обратно, стига тя да поиска. В съседство с моята. И винаги ще съм на нейно разположение. О, да. Ние в действителност й помогнахме да преодолее онова препятствие, нали, Сес? А пък в един хубав ден направо й казах…

— Тя тогава доведе със себе си един много сладък къдрокос учител по английски — намесила се съпругата му. — Андрю.

— Шотландец — допълнил по навик мистър Пелинг.

— Андрю беше много симпатично момче, но не можеше да се сравнява с Нънк, нали, дарлинг?

— Той изобщо не можеше да запълни нуждите й. И ония йоги не му излизаха от устата. Маймунджилъци им викам аз. Докато един ден взех че й казах направо: „Лизи, арабите. Там ти е бъдещето“. — Щракнал с пръсти и посочил въображаема дъщеря. — „Нефт. Пари. Власт. Купувай си билета и да те няма. Изчезвай.“

— Пътните й ги плати някакъв нощен клуб — допълнила мисис Пелинг. — При това бяха надули яко цената.

— Нищо подобно! — възразил мистър Пелинг и се наежил да й се разкрещи, но мисис Пелинг продължила да говори, все едно него въобще го нямало:

— Тя взе че се обади във връзка с една реклама. На някаква много сладкодумна жена в Брадфорд. Сводница. „Набираме хостеси, но не за това, за което си мислите“, рекла. Платили й самолетния билет, но още с кацането й в Бахрейн я накарали да подпише договор, според който цялата й заплата щяла да отива за наема на апартамента й. Оттам вече нямало накъде да мърда, нали разбирате? Нито посолството можело да й помогне, нито никой. Тя е много красива, нали разбирате?

— Ама и ти си една тъпа кранта! Ние говорим за кариерата й! Нима не я обичаш? Собствената си дъщеря? Каква майка си изобщо ти? Боже мили!

— Тя кариерата си я има — съгласила се покорно мисис Пелинг. — Най-добрата възможна на света.

Мистър Пелинг се обърнал отчаяно към Смайли:

— Пишете „Рецепционистка и изучаване на езика“, а освен това пишете…

— Предполагам, че сега е моментът да попитам — прекъснал го смирено Смайли, докато слюнчел палеца си да обърне листа, — тя дали разполага с някакъв опит в спедиторската дейност?

— И освен това напишете — мистър Пелинг свил юмруци и изгледал първо съпругата си, а след нея и Смайли, и като че ли се поколебал дали да продължи, — напишете „заемаща висш пост в британската разузнавателна служба Сикрет Сървис. Под прикритие.“ Пишете, пишете! Е, изплюх камъчето най-после. — И пак се наежил срещу жена си: — Той нали каза, че работи в областта на сигурността. Значи, има правото да го знае, както и тя има правото да се знае какво върши. Няма да оставя дъщеря ми да си остане невъзпята героиня! А още по-малко пък — неплатена! И ми помни думата: малко й остава да я наградят с „Георгиевски кръст“!

— Глупости на квадрат — изпъшкала с досада мисис Пелинг. — Тя открай време ги разправя такива. Много добре я познаваш.

— Мога ли да ви замоля да разглеждаме нещата едно по едно? — възпрял ги Смайли с премерено търпение. — Доколкото си спомням, въпросът беше дали притежава опит в спедиторската дейност.

При което мистър Пелинг заел позата на мъдрец, с опрени в брадичката палец и показалец.

— Първия си търговски опит — подхванал замислено, — в самостоятелното управление на неин си бизнес, нали ме разбирате… когато в един момент всичко си дойде на мястото и нещата най-после потръгнаха… извън сферата на разузнаването, за която стана дума преди малко… когато разполагаше с много работници, през ръцете й започнаха да минават големи количества пари и тя започна да упражнява онази отговорност, на която е способна — та всичко това стана… във… как се произнасяше онова?

— Ви-ент-ян — произнесла го разбито на срички според правилата на английския език съпругата му.

— Столицата на Лей-ос — поангличанчил на свой ред името на държавата мистър Пелинг.

— Бихте ли ми казали името на фирмата, ако обичате? — попитал Смайли със застинал над съответното правоъгълниче молив.

— Фирма производителка на алкохол — обявил тържествено мистър Пелинг. — Моята дъщеря Елизабет притежаваше и управляваше една от големите спиртоварни концесии в онази раздирана от войната страна.

— И названието и беше…?

— Продаваше бурета неетикирано уиски на американските пройдохи — обадила се откъм прозореца мисис Пелинг. — Срещу двайсет на сто комисиона. А буретата те ги купуваха в Шотландия и ги оставяха да остареят там, за да могат впоследствие и тях да продадат.

— „Те“ в случая се отнася до…? — попитал Смайли.

— След което любовникът й задигна парите — казала мисис Пелинг. — Иначе контрабандата добре им беше потръгнала.

— Абсолютни и тотални глупости говориш! — викнал мистър Пелинг. — Тази жена е ненормална. Не й обръщайте внимание.

— И на какъв адрес се водеше тя по това време, ако обичате? — поинтересувал се Смайли.

— Пишете „представител“ — заявил мистър Пелинг, въртейки глава в смисъл, че не може да повярва до каква степен е изтървал контрола върху нещата. — „Представител на фирма за алкохол и таен агент.“

— По онова време живееше с някакъв пилот — намесила се мисис Пелинг. — Малкия му викаха. Та ако не беше Малкия, нашата щеше да умре от глад. Беше разкошен мъж, но от войната беше превъртял. Че то как иначе! Нима и нашите момчета не откачаха? Бойни полети ден след ден и нощ след нощ. — И като отметнала глава, изкрещяла с все сила: — По машините!.

— Тя е луда — пояснил мистър Пелинг.

— На половината психиката им беше съсипана, преди да са навършили осемнайсет. Но те не се предаваха. Понеже боготворяха Чърчил, нали разбирате. Опиваха се от смелостта му.

— Пълна откачалка — повторил мистър Пелинг. — За лудницата е.

— Съчувствам ви — казал Смайли, докато делово си записвал. — Малкия, казвате? За пилота говоря? А как му беше истинското име?

— Рикардо. Рикардо Малкия. Живо агънце. Но той умря, нали помниш — казала тя директно на съпруга си. — Лизи направо беше съкрушена, нали, Нънк? Но пък, от друга страна, може би така и трябваше.

— С никого не живееше тя, ма, антропоидна маймуно такава! Всичко беше наужким. Заради работата й към британската Сикрет Сървис!

— О, Божичко Исусе — промълвила безнадеждно мисис Пелинг.

— За никакъв твой Исус не работеше. А за моя Мелън. И това си запишете, Оутс. Искам да видя с очите си, че го записвате. Мелън. Така се казваше командващият й офицер от британската Сикрет Сървис: М-е-л-ъ-н. Неговото прикритие пък беше на най-обикновен търговец. И да ви кажа, доста добре се оправяше в търговията. Нищо чудно, след като по природа си беше интелигентен мъж. Но отвътре — и тук мистър Пелинг ударил с юмрук разтворената си длан, произвеждайки изненадващо силен звук, — под добродушната, безхарактерна външност на британски бизнесмен, същият този Мелън водеше тайна и самотна война срещу враговете на Нейно Величество, а моята Лизи му помагаше. Трафиканти на дрога ли не щеш, хомосексуалисти ли не щеш, всичките му там външни елементи, стремящи се да подкопаят нашата островна нация — срещу всички тях моята храбра дъщеря Лизи и нейният приятел полковник Мелън водеха непрестанна битка да възпрат посегателствата им! И това е самата истина!

— Ха сега ми кажете на кого се е метнала — рекла мисис Пелинг и се понесла, мърморейки си под носа, по коридора, без да затвори вратата подире си. С крайчеца на окото Смайли я видял как се спряла и май леко килнала глава да го повика при себе си в мрака. После и двамата чули как далечна врата се затворила шумно.

— Да, точно тази е истината — повторил Пелинг твърдо, но не толкова силно. — Точно с това се занимаваше дъщеря ми. Беше старши и уважаван оперативен агент на родното ни британско разузнаване.

Смайли не отговорил веднага, понеже бил зает с писането, така че известно време не се чувало нищо, освен бавното дращене на химикалката му върху хартията и шумоленето от прелистването на страницата.

— Добре. А сега, ако позволите, ще си запиша само и тези няколко подробности. Като ги приемам за най-поверителна информация, естествено. Ще ви кажа само, че в нашата работа най-редовно ни се случва да работим с тайни сведения.

— Не се и съмнявам — казал мистър Пелинг, настанил се енергично на покрита с мушама мека табуретка, извадил лист от портфейла си и го натикал в ръката на Смайли. Било писмо, написано на ръка, от цялата една страна на листа и половината от другата; почеркът бил хем префърцунен, хем детински, с къдрави финтифлюшки по главните букви и с по-стегнато изписани малки.

Писмото започвало с „Мило мое най-обичано татенце“ и завършвало с „Твоята единствена истинска дъщеря Елизабет“, а текстът помежду тези два израза, който Смайли почти изцяло запомнил наизуст, гласял горе-долу следното: „Вече съм във Виентян — равен град, малко френски и див, но не се притеснявайте. Имам важни новини за вас, които трябва да споделя незабавно. Възможно е известно време да нямате вести от мен, но не се тревожете дори ако чуете нещо лошо. Добре съм, за мен се грижат добре и правя всичко в името на добра кауза, така че можете да се гордеете с мен. Щом пристигнах, се свързах с британския търговски съветник мистър Макервур (британец) и той ме изпрати със задача до Мелън. Нямам право да ви кажа каква е, така че ще трябва да го приемете на доверие, но той се казва Мелън и е богат англичанин търговец, но това е само половината от историята. Мелън ме изпраща на мисия в Хонконг, където ще разследвам златни кюлчета и дрога, но ще се правя, че върша друго, а неговите хора ще ме пазят отвсякъде и Мелън не е истинското му име. Макервур е посветен тайно в цялата работа. Ако нещо се случи с мен, ще си струва, понеже и двамата с теб знаем колко важна е родината, пък и колко струва един живот при толкова много хора в Азия, където животите, така или иначе, нямат стойност? Това е полезна работа, татко, за каквато двамата с теб си мечтаехме, особено докато ти се биеше във войната за твоето семейство и близките ти. Моли се за мен и се грижи за мама. Винаги ще ви обичам, дори и в затвора“.

Смайли му върна писмото.

— Няма дата — възразил прямо. — Можете ли да си спомните датата, мистър Пелинг? Поне приблизително?

Пелинг му я казал, но не приблизително, а точно: ненапразно цял живот бил служил в пощите.

— Оттогава въобще не ми е писала — обявил гордо мистър Пелинг, сгъвайки писмото и връщайки го в портфейла си. — Нито дума, нито буквичка не съм получил от нея до ден-днешен. Но и не ми трябва. Ние сме едно цяло. Както вече споменах, никога не съм отварял дума за това, нито тя. Тя просто ми подсказа какво става с нея. Разбрах я. Тя разбра, че съм я разбрал. Надали сте срещали друг път по-добро разбирателство между дъщеря и баща. Оттам нататък, всичко последвало — Рикардо, или каквото му е там името… няма значение жив ли е, мъртъв ли е, все едно. Или че се била хванала с някакъв си там китаец — голяма работа. Любовници, приятелки, бизнес — на нищо повече не обръщам внимание. Понеже то е само за прикритие и толкоз. Тя им принадлежи безрезервно, те я контролират изцяло. Тя работи за Мелън и обича баща си. И точка.

— Благодаря ви за отзивчивостта — казал Смайли, събирайки бумагите си. — Не се притеснявайте, ще намеря сам изхода.

— Намирайте каквото си искате — отвърнал му мистър Пелинг в изблик на отдавна угаснало чувство за хумор.

Още преди Смайли да затвори вратата, той вече се бил върнал на креслото си и демонстративно търсел мястото, до което бил стигнал в „Дейли Телеграф“.

В тъмния коридор миризмата на алкохол била по-подчертана. Смайли бил отброил девет нейни крачки преди затръшването на вратата, което щяло да рече, че е била последната врата вляво — най-отдалечената от мистър Пелинг. Можело и тоалетната да е, само че на вратата на тоалетната имало табела „Заден вход към Бъкингамския дворец“, затова си позволил да произнесе тихо името й, при което чул как тя му изкрещяла: „Махайте се!“.

Отворил и се озовал в спалнята и. Мисис Пелинг се била проснала на леглото с чаша в ръка и ровела из цял куп илюстровани пощенски картички. И нейната стая, както и онази на мъжа й, била оборудвана за самостоятелно съществуване, с готварска печка, мивка и камара мръсни чинии. По всички стени били налепени снимки на високо, много красиво момиче — на някои с момчета, на други само — предимно на ориенталски фон. А миришело на джин и котка.

— Той, Нънк, открай време се е вкопчил в нея — заявила мисис Пелинг. — И не ще да я пусне. Опита се, но така и не успя. Нали виждате каква красавица е? — пояснила за втори път, извъртяла се по гръб и вдигнала една от картичките над главата си, за да прочете написаното.

— Има ли вероятност той да влезе?

— И насила не можеш го накара, дарлинг.

Смайли затворил вратата, седнал на един от столовете и пак извадил бележника си.

— Тя сега е с онзи мил, симпатичен китаец — казала, не отлепвайки поглед от обърнатата наопаки картичка. — Отиде при него, за да спаси Рикардо, но взе че се влюби в него. Той й е като истински баща — първия в живота й. Така че сега всичко й е наред. Край на лошотиите. Свършиха. Той й викал „Лизе“. Смятал, че по й отива. Което е много смешно. Понеже ние не обичаме немците. Патриоти сме. Но затова пък той й урежда някаква прекрасна работа, нали разбирате?

— Доколкото схващам, тя предпочита фамилното й име да е „Уърд“, вместо „Уърдингтън“. Имате ли представа каква може да е причината?

— Подозирам, че е от желание да си го върне на оня тъп даскал.

— А като казахте, че е отишла, за да спаси Рикардо, имахте, разбира се, предвид това, че…

Тук мисис Пелинг изстенала театрално:

— Ох, ама и вие, мъжете, сте едни! Кога? С кого? Защо? Как? В храстите, драги. В телефонна кабина, скъпи. Заплатила е за живота на Рикардо с единствената валута, с която е разполагала. Накарала го е да се гордее с нея и чак тогава го зарязала. Майната му. И той беше един плужек. — Взела друга картичка и заразглежда изобразените на нея палми и безлюден плаж. — Тя, моята малка Лизи, половин Азия прекара зад храстите, докато накрая намери нейния Дрейк. Но в крайна сметка успя.

Изведнъж сякаш й се сторило, че дочува шум, защото рязко се изправила в седнало положение и вперила упорит поглед в Смайли, докато приглаждала косите си.

— Най-добре ще е да си вървите, драги — казала със същия глух глас, извръщайки се в това време към огледалото. — Честно казано, нещо във вас ме кара цялата да настръхвам. Не мога да търпя около себе си заслужаващи доверие лица. Извинявайте, дарлинг, дано правилно ме разбирате.

В Цирка на Смайли му потрябвали не повече от две минути, за да намери потвърждение на нещо, което вече му било съвсем ясно: „Мелън“ било работното име и криптонима на Сам Колинс.

11 Шанхайският експрес

И тъкмо на този етап — услужливо пренареден в хорските спомени — настъпва измамно сгъстяване на събитията. Горе-долу по това време в живота на Джери Коледата била ознаменувана с поредица безсмислени запои в клуба на чуждестранните кореспонденти и няколко изпратени в последната минута колетчета до Кат, опаковани несръчно по късна доба в декоративна хартия с клонки и камбанки. Официално ревизираната заявка до „братовчедите“ за издирване на Рикардо била внесена в Анекса лично от Смайли, който сметнал за необходимо да обясни по-подробно на Мартело кое я налагало. Но, както личи по датите в досието „Делфин“, заявката, изглежда, се е била поизгубила някъде из коледната тарапана — да не говорим за неизбежното рухване на Виетнам и Камбоджа — и е стигнала до съответните американски ведомства доста след началото на новата година. Поради което изключително важното съвещание с Мартело и приятелите му от Управлението за борба с наркотиците се състояло едва в началото на февруари.

В Цирка проявили на интелектуално ниво разбиране за това как ненужното отлагане действало изхабяващо на нервната система на Джери, но в тогавашната дълготрайна кризисна атмосфера никой не седнал да проявява съчувствие или да направи нещо по въпроса. В това отношение, в зависимост от гледната точка, вината пак би могла да се припише на Смайли, макар да е трудно да се каже какво повече е можел да направи, без да се налага да отзовава Джери, още повече пък в светлината на докладите от Кро, които неизменно описвали общото му състояние като отлично. На петия етаж кипял непрестанен труд на максимални обороти, така че Коледата минала почти незабелязано, ако не се смята доста унилата почерпка с по чашка шери на обяд на двайсет и пети и последвалата малко след това пауза, в която Кони и лелките надули докрай радиото за словото на кралицата, дано се засрамели еретиците от рода на Гуилъм и Моли Мийкин, които намирали нещо изключително смешно в цялата церемония и се опитвали несполучливо да я имитират по коридорите.

Официалното включване на Сам Колинс в оределите редици на Цирка се състояло през действително мразовит ден в средата на януари и имало както лека, така и мрачна страна. Към леката страна можем да причислим задържането му. Той пристигнал точно в десет сутринта в понеделник, но не по смокинг, а във втален сив балтон с розичка в бутониерата и с чудодейно младежки вид сред всичкия студ. Но в отсъствието както на Смайли, така и на Гуилъм, които заседавали зад закрити врата с „братовчедите“, и при липсата на инструкции да го допуснат, и портиерите, и кадровиците се видели в чудо и за всеки случай го държали да зъзне и беснее цели три часа под ключ в мазето, докато не дошъл Смайли да потвърди, че се явява по тяхно повикване. Комедията продължила с въпроса за бъдещия му кабинет. Смайли го бил разпределил на четвъртия етаж, до Кони и Ди Салис, но Сам се възпротивил най-категорично и настоял да го настанят на петия, в унисон с временната му длъжност на „координатор.“ Горките портиери хамалували сума ти време да качват и свалят мебели.

По-трудно е да се опише тъмната страна, при все че мнозина са се опитвали. Описвайки Сам, Кони прибягва до зле подбрания епитет „фригиден“. Според Гуилъм пък Сам бил „гладен“, за „мамчетата“ — „шикалкавещ“, а за копачите — „прекалено хлъзгав“. Но всички онези, които си нямали представа от миналото му, най-много се изненадали от неговата затвореност. Не седнал да изисква каквито и да било досиета, не понечил да си присвоява тази или онази отговорност, че и до телефона рядко прибягвал, освен да прави залози за конните състезания или да ръководи дейността на клуба си. Но където и да отидел, неизменно го съпътствала усмивката му. Машинописките твърдели, че не я свалял и докато спи, освен през уикендите, когато я препирал на ръка. Беседите му със Смайли ставали при закрити врата, така че до екипа стигали постепенно само откъслечни сведения.

Да, младата жена наистина се установила във Виентян с две хипита, които се били отклонили от правия път към Катманду. И наистина, след като я зарязали, се обърнала към Макълвор да й намери препитание. И вярно е, че Макълвор я препратил на Сам с убеждението, че при тази нейна външност можела да свърши добра работа. Изобщо, ако човек четял между редовете, се убеждавал, че нещата в действителност са стояли така, както тя ги била описала в писмото до родителите си. Сам пък все още държал под око две афери с наркотици, макар, благодарение на Хейдън, общо взето, да бездействал, така че решил все пак да я внедри покрай авиаторчетата, пък да види какво ще се пръкне. Не уведомил обаче Лондон, тъй като по онова време от Лондон торпилирали всяка инициатива. Просто я взел на пробен срок, като й плащал от фонда за административни разходи. А онова, което се пръкнало, бил Рикардо. Пуснал я и по отдавна напипана следа към аферистите със златни кюлчета в Хонконг; но всичко това станало преди момента, в който осъзнал, че е пълна некадърница. Така че, според собствените му думи, Сам изпитал неподправено облекчение, когато Рикардо му я махнал от главата и й намерил работа в „Индочартър“.

— Но има ли друго, което да знае той? — възмутено питал Гуилъм. — Съобщеното дотук не е никакъв повод да нарушаваме създадената йерархия и да го включваме в съвещанията ни.

— Знае я нея — отвърнал му търпеливо Смайли и пак забил нос в досието на Джери Уестърби, което напоследък се било превърнало в негово настолно четиво. — И след като и на нас самите не ни е чуждо от време на време да поизнудим някого — добавил с влудяваща толерантност, — сме длъжни и ние да се подлагаме сегиз-тогиз на шантаж.

При което Кони изненадала всички присъстващи, цитирайки с непривична за нея нецензурност казаното от президента Джонсън по адрес на Дж. Едгар Хувър:

— Джордж предпочита Сам Колинс да е в палатката и да пикае навън, а не да е навън и да пикае в палатката — обявила тя и се изкикотила като момиченце на собствената си дързост.

Но най-важното е, че чак по това време, в средата на януари, в хода на безкрайното си вторачване и в най-дребните подробности от биографията на Ко, Док ди Салис възвестил, че е направил епохално откритие, отнасящо се до някой си мистър Хибърт — мисионер от баптисткия уклон в Китай, — когото Ко бил посочил като свой поръчител при кандидатстването си по право в Лондон.

И всичко това било далеч по-обширно, отколкото е останало през годините вследствие налаганите от човешката памет услужливи ограничения, и то упражнявало съответно далеч по-голямо натоварване върху Джери.

— Допускаме, че може да става дума за рицарско звание — казала Кони Сакс. Това вече го била споменала и по телефона.

Сцената била изключително сериозна. Кони се била подстригала и фризирала. На главата си носела тъмнокафява шапка, костюмът й също бил тъмнокафяв и се допълвал от тъмнокафява дамска чанта, в която се помещавал радиомикрофонът. Отвън, на водещата към къщата алейка, стояло синьо такси със запален двигател и включено парно, а в него унгарецът специалист по следенето Тоби Естерхази се правел, че дреме под фуражката си, а всъщност приемал и записвал разговора със скритата под седалката му апаратура. Екстравагантните габарити на Кони също се били подчинили на някаква строга дисциплина. В ръцете си държала произведена в държавната печатница официална тетрадка, а боледуващите й от артрит пръсти стискали официална на вид химикалка. Академичният по душа Ди Салис пък отстъпил пред настояванията да добие малко по-модерен вид и въпреки протестите си, сега бил издокаран в една от раираните ризи на Гуилъм с подходяща на цвят тъмна вратовръзка. За най-голяма всеобща изненада резултатът всъщност бил съвсем убедителен.

— Смятайте разговора ни за изключително конфиденциален — предупредила Кони мистър Хибърт с мощен и ясен глас. Тя и по телефона вече му била казала същото.

— Невероятно конфиденциален — потвърдил под сурдинка и Ди Салис и развял ръце, докато в един момент не опрял непохватно лакът върху клатушкащото се коляно, обхванал с присвита длан брадичката си и накрая я почесал.

Самият губернатор го е предложил, казала Кони, така че сега зависело единствено от борда да реши дали да предаде предложението на двореца, или не. Като при думата „двореца“ хвърлила сдържан поглед на Ди Салис, който моментално се засмял бодро, но и скромно, като участваща в чат-шоу знаменитост. Сивите му кичури били пригладени с помада, поради което имал вид (както се изрази Кони впоследствие) на бут, глазиран за печене.

— Тоест надяваме се, че си давате сметка — продължила Кони да артикулира прецизно думите като телевизионна говорителка — за необходимостта да извършим най-подробно предварително проучване, за да предпазим нашите най-благородни институции от неочаквани усложнения.

— Дворецът, значи — повторил мистър Хибърт и намигнал на Ди Салис. — Брей! Дворецът! Чуваш ли, Дорис? — Бил много възрастен. По документи се водел на осемдесет и една, но чертите му били стигнали до онази възраст, когато пак почвали да се разбръчкват. Носел свещеническа яка, бежова жилетка с протрити кожени парчета на лактите и наметнат на раменете шал. Сивото море зад гърба му оформяло нещо като ореол около белите му коси.

— Сър Дрейк Ко — изрекъл. — Е, чак дотам не съм стигал в мечтите си. — Северняшкият му акцент бил толкова чист, че като белите му коси и той можело да е изкуствен. — Сър Дрейк Ко — повторил. — Брех! Какво ще кажеш, Дорис?

Редом с него седяла дъщеря му, на възраст между трийсет и четирийсет и нещо години, руса, в жълта рокля, напудрена, но без червило. От моминските й години явно нищо не се било случвало с лицето й освен постепенното избледняване на надеждата. Изчервявала се, докато приказвала, но проговаряла съвсем рядко. Поднесла им била банички и тънки колкото салфетка сандвичи, заедно със сусамови сладкишчета върху плетена покривчица; чаят прецедила с парче тензух с пришити по краищата му за тежест мъниста.

От тавана висял дълъг пергаментов абажур под формата на звезда. До стената стояло пиано с разтворена отгоре му партитура на мормонския химн „Води ме, ясна светлина“. Над празното огнище било окачено двустишие от Киплинговата поема „Ако“, а плюшените завеси от двете страни на гледащия към морето прозорец били достатъчно плътни, че да служат и за прикриването на неизползваната част от нечий живот. Никакви книги не се виждали, дори и Библия. Но имало много голям цветен телевизор и редица коледни картички, окачени по прегъвките им на въженце и наподобяващи застреляни птици с провиснали криле на път да паднат на земята. Ако не се смятало зимното море отвъд прозореца, нищо друго не напомняло по какъвто и да било начин за китайското крайбрежие. Денят бил спокоен и безветрен. Кактусите и храстите в градината стояли сериозни насред студа. По крайбрежния път пешеходците се движели забързано.

Налагало им се да си водят записки, добавила Кони. Тъй като традицията в Цирка изисква дори когато някой разговор се записва, пак да се водят и записки — и за всеки случай, и за маскировка.

— А, пишете си, пишете си — насърчил ги мистър Хибърт. — И ние не сме слонове, нали, Дорис? Макар Дорис всъщност да притежава идеална памет. На майка си се е метнала.

— Така че, като начало — казала Кони, стараейки се все пак да не избързва пред наложеното от стареца темпо, — ми се ще да постъпим така, както постъпваме с всички, към които се обръщаме за характеристика на кандидата. Да ни разкажете от кога точно познавате мистър Ко и в какво се състои взаимоотношението ви с него.

„Да ни опишете своя достъп до «Делфин»“, имала предвид, но го изказала с малко по-други думи.

Когато говорят за друг, възрастните хора говорят всъщност за себе си, докато изучават отражението си в някогашни огледала.

— Аз съм свещеник по рождение — заразправял мистър Хибърт. — И дядо ми беше свещеник, а да не ви разправям каква голяма енория имаше баща ми в Макълсфийлд. Чичо ми почина на дванайсет, но успя преди това да се врече, нали, Дорис? Самият аз постъпих в школа за подготовка на мисионери, когато станах на двайсет. А на двайсет и четири вече пътувах за Шанхай да се присъединя към мисията „Божи живот“. „Емпайър Куин“ се казваше корабът ни. И сервитьорите бяха повече на брой от пасажерите, доколкото ми е останало в спомените. Леле-леле.

Възнамерявал да прекара някоя и друга година в Шанхай да преподава и да учи езика, а после, ако имал късмет, да го прехвърлели към мисията „Континентален Китай“ и да се пренесял във вътрешността на страната.

— С голямо удоволствие щях да го направя. Всяко ново предизвикателство ме вдъхновява. А и винаги съм обичал китайците. Условията в „Божи живот“ не бяха комфортни, но поне не стоях без работа. Е, не могат да се сравняват с католическите училища. Те са по-скоро като манастири, с всичките им там съпътстващи ги особености — разправял мистър Хибърт.

А някогашният йезуит Ди Салис леко се подсмихнал.

— А при нас децата бяха до едно прибрани от улицата. Шанхай беше една изключителна отдавнашна смесица от всякакъв народ. Имахме всичко и отвсякъде. Банди, корупция, проституция колкото щеш, политика, пари, алчност и мизерия. Целият човешки живот го имаше, нали, Дорис? Но тя всъщност надали помни тези неща. Понеже ние направихме опит да се върнем след войната, но бързо ни изгониха. А ти тогава май нямаше и единайсет, нали? Пък и градовете им вече бяха станали други — не като Шанхай, да речем, — поради което ни се наложи да се завърнем тук. Но на нас и тук ни харесва, нали, Дорис? — казал мистър Хибърт, налагайки си да говори през цялото време от името и на двама им. — Харесва ни въздухът. Най-много от всичко.

— Много ни харесва — съгласила се Дорис и се прокашляла в едрия си юмрук.

— Така че приемахме всички, които се явяха, дотам бяха стигнали нещата — възобновил разказа си мистър Хибърт. — При нас работеше и старата мис Фонг. Помниш ли я Дейзи Фонг, Дорис? Няма начин да си я забравила. Дейзи с вечното й звънче? Всъщност няма начин да я помниш. Но пък и как лети времето. Тя, тази Дейзи, си беше жив Шарен свирач, само дето нямаше свирка, а звънче, и беше жена, естествено, но вършеше Божията дейност, независимо че впоследствие се отдаде на греха. Най-старателната от всички, които бяхме успели да прекръстим, поне до появата на японците. Дейзи по цял ден вървеше по ония ми ти улици и се скъсваше да звъни със звънчето. Понякога я придружаваше стария Чарли Ван, понякога аз. Избирахме къде да отидем, на пристанището, да речем, или в района на нощните клубове — те бяха всичките там, зад кейовете — нали помниш, че й викахме „Кървавата уличка“, Дорис — не, много е рано за нея да я помни — и старата Дейзи не преставаше да бие звънчето: дзън! дзън! дзън!

И избухнал в смях при спомена; представял си я съвсем ясно, понеже ръката му подсъзнателно размахвала енергично звънчето. Ди Салис и Кони се присъединили от учтивост към смеха му, но Дорис само се смръщила.

— А най-лошото място беше „Рю дьо Жаф“ — във френската концесия, както може да предположите, — където се намираха заведенията за блудстване. То такива заведения имаше всъщност навсякъде. В Шанхай бяха едва ли не едно до друго. Ненапразно го бяха кръстили „Син Сити“ — градът на греха. Съвсем основателно си беше. Та щом се съберяха няколко деца, тя ги питаше: „Колко от вас са без майка?“. И редовно се обаждаше по някое. Не на куп, ами тук едно, там друго. Някои идваха просто да видят какво е, заради ориза, който им давахме за вечеря, но такива ги отпращахме след това с шамар зад врата. Но винаги се появяваше и по някое истинско сираче, нали, Дорис? И полека-лека успяхме да им създадем училище. Накрая имахме цели четирийсет и четири деца, нали така? Част от тях — не всички — бяха при нас на пансион. Вероучение, четене, писане, смятане, малко география и история. Дотам ни се простираха възможностите. Средствата все не достигаха.

Мъчейки се да озапти нервите си, Ди Салис бил впил поглед в сивото море и не го отмествал оттам. Кони обаче успяла да си придаде усмихнато изражение на постоянен възторг и не отлепяла очи от лицето на стареца.

— Точно по този начин Дейзи попадна и на братята Ко — продължил той, без да обръща внимание на логическата непоследователност. — Долу, на пристанището, нали така, Дорис? Търсели майка си. Дошли били и двамата от Шантоу. Коя година беше това? Хиляда деветстотин трийсет и шеста, ако не се лъжа. Баткото Дрейк беше на десет или единайсет, а братчето му Нелсън на осем. И бяха само кожа и кости. От седмици не бяха яли нищо като хората. Една нощ им беше достатъчна, за да се покръстят на оризови християни, ако щете ми вярвайте! Но имайте предвид, че в онези времена те, естествено, още си нямаха английските имена. Бяха от морското племе от Чаочжоу. Ние така и не разбрахме нищо за майка им, нали, Дорис? Освен дето била „застреляна от пушките“, както разправяха самите те. „Разстреляна от пушките.“ Кой знае дали са били японски пушки, или гоминдански. Така и не ги разпитахме докрай, пък и какъв смисъл имаше? Прибрал я Господ при себе си и точка. Няма полза от въпроси, животът не чака.

— Ръката на малкия Нелсън беше съвсем зле. Направо ужас. Счупените му кости стърчаха през ръкава. Подозирам, че и това е било в резултат от пушките. А Дрейк държеше малкия Нелсън за здравата ръка и за нищо на света не щеше да я пусне, дори за да може малкият да се нахрани. Ние все се майтапехме, че помежду си имаха само една здрава ръка, нали помниш, Дорис? Дрейк сядаше на масата, стискаше ръката му и му нариваше с всичка сила ориз в устата. И доктор викахме — и той не можа да ги раздели. Накрая се примирихме. „На теб ще ти викаме Дрейк — рекох, — а на теб — Нелсън, понеже и двамата сте добри мореплаватели. Съгласни ли сте?“ Тя, идеята всъщност беше на майка ти, нали, Дорис? Тя открай време си мечтаеше да има синове.

Дорис изгледала баща си, понечила да каже нещо, но се отказала.

— Те много обичаха да й галят косата — разправял старецът с леко озадачен глас. — Да галят майка ти по косата и да дрънчат със звънчето на старата Дейзи, друго не им трябваше. За пръв път през живота си виждаха руса коса. А! Дорис, я долей още малко сау. Моят съвсем изстина, а техният сигурно и той. „Сау“ е чай на шанхайски — обяснил старецът. — На кантонски му викат „ча“. Не знам защо, но са ни останали някои от тогавашните думички.

Дорис изсъскала раздразнено и изскочила от стаята, при което Кони се възползвала от възможността да го прекъсне:

— Един момент, мистър Хибърт. Ние поне не разполагаме със сведения да е имал брат — рекла едва ли не укоризнено. — Казвате, че бил по-малък. Колко по-малък. Две години? Три?

— Нямате сведения за Нелсън? — не можел да се начуди старецът. — Ами че той направо го обожаваше! Дрейк не можеше да си представи живота без Нелсън. На всичко беше готов заради него. Нямали сведения за Нелсън, Дорис, представяш ли си?

Дорис обаче била в кухнята за още сау.

Кони погледнала записките си, после казала със строга усмивка:

— Боя се, че грешката е у нас, мистър Хибърт. Доколкото виждам, в графата „Братя и сестри“ от губернаторството не са вписали нищо. Гарантирам ви, че съвсем скоро в Хонконг ще има червящи се заради грешката си служители. А случайно да си спомняте датата на раждане на Нелсън? Просто за да спестим време.

— Божичко, откъде да я помня! Дейзи Фонг сто на сто щеше да я знае, но тя отдавна се спомина. Тя, Дейзи, на всички им назначаваше рождени дати, особено ако не си ги знаеха.

Ди Салис опънал меката част на ухото си и свел глава.

— Или малките им китайски имена? — изписукал. — Те могат да са ни полезни, ако решим да проверяваме.

— Нямали сведения за Нелсън! — продължавал да клати глава мистър Хибърт. — Боже милостиви! Че кой може да си помисли дори за Дрейк, без веднага да се сети и за Нелсън? Ами че те бяха неразделни като хляба и сиренето, както се изразявахме навремето. Особено понеже бяха сираци, естествено.

Чули как в преддверието иззвънял телефон и — за най-голяма изненада както на Кони, така и на Ди Салис — как Дорис изругала „О, по дяволите!“ от кухнята, преди да хукне да го вдига. На фона на засилващото се свирене на чайника доловили само откъслечни ядни фрази:

— Добре, де, но защо не е? И ако са проклетите спирачки, защо ми казахте „съединителя“? Не, не желаем да се сдобиваме с нова кола. Господи, от вас се иска просто да поправите сегашната. — И като добавила на висок глас едно „Исусе Христе!“ затворила телефона и се върнала при шумния чайник в кухнята.

— Китайските имена на Нелсън — напомнила с блага усмивка Кони, но старецът завъртял глава.

— Само Дейзи можеше да ви ги каже. Но тя отдавна замина в рая, Господ да я поживи. — Ди Салис като че се канел да изрази съмнение в липсата на спомен у стария, но Кони го изгледала в смисъл „Остави го да плещи. Натиснем ли го, целия мач ще изгубим“.

Столът на стареца бил от въртящите се. Най-неволно се бил завъртял против часовниковата стрелка и вече говорел на морето:

— Бяха като тебешир и сирене — разправял мистър Хибърт. — Но, честна дума ви давам, през живота си не съм срещал двама братя, които хем да са толкова нееднакви, хем така привързани един към друг.

— „Нееднакви“ в какъв смисъл? — подканила го Кони.

— Ами да вземем малкия Нелсън например. Изпитваше ужас от хлебарките. Оттам да почнем. Вярно е, че ние нямахме тогава съвременните хигиенни условия. Налагаше се да ползват нужника, а в него хлебарките свистяха като куршуми! Нелсън категорично отказваше дори да се приближи до нужника. Ръката му заздравяваше що-годе, имаше апетит на боен петел, но беше готов да се стиска с дни наред, само и само да не влиза в оная барака. Майка ти какво ли не му обещаваше, за да го склони. Дейзи Фонг го наби с пръчка, но аз и до ден-днешен помня погледа му. Имаше тая способност да стисне здравия си юмрук и така да те изгледа, все едно ще те превърне в камък. Този Нелсън си беше бунтар по рождение.

Един ден обаче поглеждаме през прозореца и какво, мислите, виждаме? Дрейк прегърнал през рамото малкия Нелсън и го води надолу по пътеката да му е дружинка, докато онзи си свърши работата. Забелязвали ли сте колко различна е походката на такива деца, дето са израсли по лодките? — попитал развеселено, сякаш и в момента му били пред очите. — Кривокраки от рахита бяха и двамата.

Вратата се отворила с блъсък. Дорис влязла и тръшнала на масата подноса с пресен чай.

— Същото беше и с пеенето — рекъл старецът и пак се заплеснал да гледа морето.

— Химни ли пееха? — изказала моментално догадка Кони и хвърлила поглед към празните свещници върху полираното пиано.

— Дрейк пееше всичко, което му дойдеше наум, стига на пианото да свиреше майка ти. И коледни песни. И „Далечния зелен хълм“. За майка ти и гърлото си беше готов да пререже този Дрейк. Но виж, малкия Нелсън не съм го чувал никога дори една нота да изпее.

— Впоследствие и него го чу — срязала го Дорис, но той предпочел да не й обърне внимание.

— И от обяд го лишавахме, и без вечеря го оставяхме, но той дори молитвата отказваше да си каже. Изобщо от самото начало това дете беше силно скарано с Бога — засмял се с неочаквана свежест старецът. — А пък аз тези ги смятам за най-вярващи. Другите го правят само от учтивост, винаги съм твърдял. Без кавга няма истинско покръстване.

— Проклети монтьори — мърморела си Дорис, все още бясна след телефонния разговор, и се борела да среже сусамения сладкиш.

— Ох, ама и аз съм един заплес! На вашия шофьор там удобно ли му е? — засуетил се мистър Хибърт. — Дали Дорис да не му занесе малко чай? Сигурно е умрял от студ навън! Я върви и го покани да влезе! — Но така и не успели да му отговорят, понеже мистър Хибърт изведнъж превключил на темата за войната. Но не войната на Дрейк, нито онази на Нелсън, а своята лична война, според загнездилите се в мозъка му ярки откъслечни спомени: — Колкото и да е странно, мнозина се радваха на идването на японците. Само те можели да поставят китайските националисти на мястото им. Че и на комунистите покрай тях. И доста време им потрябва, докато прозрат истината, честно ви казвам. Независимо че бомбардировките вече бяха почнали. Европейците затвориха магазините си. Тайпаните евакуираха семействата си. Кънтри клубът го превърнаха в лазарет. И въпреки това все още се срещаха хора, дето разправяха: „Не се тревожете“. Докато един ден — тряс! — и нас ни затвориха, нали, Дорис? Че на всичко отгоре убиха и майка ти. Не че й беше останала някаква силица, де, след прекараната туберкулоза. И въпреки всичко двамата братя Ко си бяха далеч по-добре от повечето хора.

— О! — наострила уши Кони. — И на какво се дължеше това?

— Как на какво? Та нали Исус ги напътстваше със своите знания?

— Да, разбира се — съгласила се Кони.

— Естествено — добавил Ди Салис, сплитайки и опъвайки пръстите си. — Точно това ги е спасило — рекъл угодливо.

Изобщо след появата на японците мисията прекратила дейността си и Дейзи Фонг повела със звънчето си децата да се влеят в реката от бежанци, които с каруци, автобуси и влакове, но най-вече пеш се влачели към Шанграо, а оттам — към Чункин — временната столица на чанкайшистите.

— Не издържа на дълго говорене — подхвърлила Дорис по някое време към Кони. — Почва да дрънка врели-некипели.

— Много съм си добре, скъпа — поправил я с мила усмивка мистър Хибърт. — Взел съм каквото ми се полага от живота и сега мога да правя каквото си искам.

Пили чай и си поприказвали за градината, която им създавала ядове още с идването им:

— Все ни разправяха: „Садете само от онези със сребристите листа. На тях най-добре им понася солта“. Но те така и не потръгнаха, нали, Дорис. Нещо не им се понрави климатът.

Успял да им сподели между другото, че със смъртта на жена му приключил и собственият му живот, и сега просто чакал да дойде времето, когато пак ще се съберат заедно. Живял известно време в Северна Англия. После поработил малко в Лондон, където разпространявал Библията.

— И чак тогава се преместихме на юг, нали, Дорис? И аз не знам защо.

— Заради въздуха — казала тя.

— В двореца нали ще има тържество? — попитал мистър Хибърт. — Надявам се, че Дрейк ще се сети да ни включи в списъка на поканените. Представяш ли си, Дорис? Сигурен съм, че безкрайно ще ти хареса: „Кралско градинско тържество“. С капели.

— Но вие все пак се върнахте в Шанхай — напомнила му Кони по някое време, шумолейки със записките си, за да го върне към съответните спомени. — Японците бяха отблъснати, Шанхай стана отново отворен град и вие веднага се отправихте за там. Без съпругата ви, разбира се, но, така или иначе, се върнахте.

— О, да, върнахме се.

— И отново попаднахте на братята Ко. Сто на ето сте се зарадвали едни на други и сте се наприказвали до насита. Така ли стана, мистър Хибърт?

За миг им се сторило, че изобщо не е схванал въпроса, но, макар и с известно закъснение, той изведнъж се разсмял:

— Божичко, че те по това време вече бяха възмъжали! И нямаха спиране! Все гонеха момите — с извинение, че го казвам пред теб, Дорис. Винаги съм твърдял, че Дрейк със сигурност щеше да се ожени за теб, ако поне мъничко го беше насърчила.

— О, престани, татко — измърморила Дорис и вперила яден поглед в пода.

— А пък за Нелсън да не ви разправям — пак същата луда глава! — Старецът сърбал чая си с лъжичката, внимателно, все едно поял птиченце. — „Къде гус’жата?“ беше първото, което Дрейк попита. Озърташе се да види майка ти. „Къде гус’жата?“ И двамата с Нелсън бяха съвсем забравили английския, та се наложи впоследствие да им давам уроци. Казах му какво е станало. Той вече се беше сблъсквал със смъртта, в това поне бях сигурен. Не бих казал, че не ми повярва.

— „Гус’жата умря!“, рекох му. Какво друго да му кажа? „Умря тя, Дрейк, и сега е при Господа.“ Друг път не съм го виждал да плаче — нито преди, нито след това, но тогава се разплака и с това ми стана мил на сърцето. „Две майки губя — вика ми. — Първо мама умира, а сега гус’жата.“ Казахме куп молитви заупокой на душата й, какво друго ни оставаше. Но малкият Нелсън отказа както да реве, така и да се моли. Той изобщо не се беше привързал към нея така силно като Дрейк. Нищо лично. Просто тя за него беше врагът. Всички ние олицетворявахме врагът.

— А „ние“ ще рече кои, мистър Хибърт? — опитал се да го придума Ди Салис.

— Европейците, капиталистите, мисионерите — всички ние, авантюристите, които бяхме там заради душите им, работната им ръка или парите им. Всичките до един — повторил мистър Хибърт без капчица злоба. — Експлоататорите. Такива бяхме в неговите очи. И до голяма степен беше прав. — Разговорът прекъснал неловко за миг, но Кони успяла все пак да го възстанови.

— Добре. Отворихте пак мисията, останахте, предполагам, до идването на комунистите на власт през четирийсет и девета година и поне през тези четири години съм сигурна, че сте се грижили бащински за Дрейк и Нелсън. Така ли се развиха нещата, мистър Хибърт? — попитала със застинала във въздуха химикалка.

— О, да, пак окачихме фенера над входа, да. През четирийсет и пета и ние, като всички останали, ликувахме. Военните действия бяха спрели, японците бяха претърпели поражение, бежанците можеха да се завърнат у дома. Прегръдки по улиците, както си му е редът. И пари ни дойдоха — някакви репарации, ако не се лъжа, и грант. И Дейзи Фонг се върна, но не за дълго. Устискахме така година-две, но си личеше, че няма да е задълго. Можехме да останем само докато на власт беше Чан Кайшъ, но на него нещо не му потръгна управлението, нали така? Още през четирийсет и седма комунистите вече демонстрираха по улиците, а само две години по-късно, през четирийсет и девета, взеха твърдо властта. Нанкинският договор, разбира се, отдавна беше отхвърлен; концесиите също — и слава богу. Останалото също полека-лека се изпари. Както винаги, намираха се и слепци, които разправяха, че Шанхай щял да си остане завинаги постарому, както вие ни разправяхте за японците. Шанхай бил корумпирал в миналото и династията Манчу, и военачалниците, и Гоминдана, и японците, и англичаните. Сега било ред и на комунистите да ги корумпира. Те, разбира се, не познаха. Ние двамата с Дорис така и не станахме привърженици на корупцията като решение за проблемите на китайците, нали, Дорис? Нито майка ти. Затова се и върнахме у дома.

— А братята Ко? — подсетила го Кони, докато Дорис вадела шумно някаква плетка от кафява книжна кесия.

Този път колебанието на стареца, изглежда, се дължало не на сенилността, а на определени съмнения.

— Ами, да — отчел след неловка пауза. — Тези двамата се впуснаха в някои доста сериозни авантюри, мен ако ме питате.

— Авантюри! — повторила възмутено Дорис, тракайки с иглите за плетене. — Пладнешки грабежи по-скоро.

Светлината отказвала да изостави морето, но вътре в стаята вече се стъмвало и огънят в газовата камина пърпорел като далечен двигател.

Докато бягали от Шанхай, разправял старецът, Дрейк и Нелсън на няколко пъти се изгубили един от друг. Но не мирясвали, докато пак не се съберели. При всичкото гладуване, изтощение и адските въздушни бомбардировки, в които загинали хиляди цивилни, по-малкият, Нелсън, успял да се добере здрав и читав чак до Чункин. По-големият, Дрейк, обаче го взели насила в армията на Чан Кайшъ, макар че Чан само отстъпвал с надеждата, че комунистите и японците ще се изпотрепят взаимно.

Но Дрейк побеснял, хукнал да търси начин да премине през фронта и се тревожел до смърт за Нелсън. А в това време Нелсън бил заседнал на спокойствие в Чункин и се заловил да се просвещава политически. После разправял, че там получавали дори „Синхуа жибао“, който комунистите издавали със съгласието на Чан. Представяте ли си! Намерил неколцина съмишленици и седнали да умуват в Чункин как да построят един нов свят, когато войната свършела, и тя, слава богу, взела че свършила.

През 1945 г., разправял съвсем простичко мистър Хибърт, раздялата им приключила като по чудо.

— Шанс не едно на хиляда, ами едно на милиони. Пътят преливал от потоци камиони, каруци, войски и оръдия, насочили се всички към крайбрежието, а отстрани търчал като луд Дрейк и крещял: „Никой ли не е виждал брат ми?“.

Тук драматизмът на мига пробудил скрития в него проповедник и гласът му се усилил:

— Докато един ден някакъв отдавна некъпан човечец не хванал Дрейк за лакътя: „Ей, Ко“. Все едно му искал огънче да запали цигарата си. „Брат ти е два камиона зад нас и залива с агитация едни комунисти хака.“ И докато се усетят, двамата братя се хвърлили един друг в обятията си и Дрейк се зарекъл да не изпуска повече Нелсън от очи, докато не се върнат в Шанхай, че и след това!

— И те дойдоха да ви се обадят — подсетила го съвсем леко Кони.

— Още с връщането им в Шанхай Дрейк го занимаваше една-единствена мисъл: да осигури нормално образование на брат си Нелсън. Нищо друго на този Божи свят не го интересуваше, освен Нелсъновото образование. Нелсън трябвало задължително да се изучи. — И старческата ръка тупнала върху страничната облегалка на стола. — Поне единият от братята да се самоосъществял. Нищо не беше в състояние да отклони Дрейк от тази му мисия! И той взе че я постигна — рекъл старецът. — Уреди каквото трябваше. Той, Дрейк, по това време беше станал много печен във всякакви сделки. А нямаше и деветнайсет, когато се върна след войната. Нелсън пък караше седемнайсет и се трудеше денонощно — над книгите, имам предвид. И Дрейк не се спираше, само че работеше с тялото си.

— Беше тръгнал по лошия път — промълвила съвсем тихо Дорис. — Беше се хванал с някаква банда и крадеше. Когато му останеше време от това да ме опипва.

Не е ясно дали мистър Хибърт изобщо я чул, или просто реагирал на стандартното възражение от нейна страна:

— Не говори така, Дорис. Човек трябва да разглежда тези триади в перспектива — коригирал той дъщеря си. — По онова време Шанхай беше град държава. Управляваха го неколцина крупни търговци, шефове на банди и други, още по-гадни личности. Нямаше нито профсъюзи, нито ред и законност, животът беше труден и пет пари не струваше, а съм убеден, че под бляскавата му повърхност и Хонконг досега си е останал такъв. В сравнение с някой от тамошните така наречени „английски джентълмени“ дори и най-долният собственик на тъкачна фабрика в Ланкашър би представлявал еталон за християнско милосърдие.

След този си нежен укор старецът пак се върнал към Кони и своя разказ. Образът на Кони му бил добре познат: първообраз на дамата от първия ред в църквата — едра, цялата в слух, с шапка на глава, поглъщаща предано всяка дума, отронила се от старческата му уста.

— Те, двамата братя, редовно идваха на чай в пет следобед. А аз гледах да съм се подготвил всичко да има: и храна на масата, и лимонада — те много я обичаха и й викаха „сода“. Дрейк пристигаше от пристанището, а Нелсън от книгите и докато се хранеха, почти не приказваха; после веднага се връщаха на работа, нали така, Дорис? Бяха си изнамерили свой личен пример — легендарният учен Чен Ин, който бил толкова беден, че се научил да чете и пише на светлината от светулки. И все се занасяха как Нелсън щял да повтори подвига му. „Подсили се с още една кифличка, Чен Ин“, виках му аз. Те се засмиваха, после си заминаваха. „Довиждане, Чен Ин, до следващия път.“

— Понякога, когато не му беше пълна устата, Нелсън се захващаше да ме просвещава политически. Ама и той проповядваше едни идеи! Но не ги беше научил от нас, във всеки случай. Ние не бяхме чак толкова напреднали. Парите били в основата на всички злини — това поне никога не съм го отричал! Напротив, от години и аз все го повтарям! Братство, дружба, религията — опиум за народа — с това нямаше как да се съглася; но ако станеше дума за клерикализъм, католически измишльотини, папски интриги и идолопоклонничество — там не беше кой знае колко далеч от истината, поне според моите възгледи. И против англичаните се изказваше от време на време, не че не си го заслужавахме, де, мен ако ме питате.

— Но това не му пречеше да яде храната ти, нали? — подметнала пак тихичко Дорис. — Нито да се отрече от религиозното си минало. И не му попречи да разруши мисията до основи.

Старецът само й се усмихнал търпеливо.

— Дорис, скъпа, казвал съм ти го и пак ще повторя. Бог ни разкрива волята си по най-различни начини. И докато се намират добри люде, готови да излязат и да търсят истина, справедливост и братска любов, Той няма да чака дълго на вратата, преди да влезе в сърцата им.

Дорис се изчервила и забила поглед в плетката.

— Не че не е права, разбира се. Нелсън в действителност разруши мисията ни. И се отрече от своята вяра. — Облак тъга се надвесил за миг над старческото лице, но смехът неочаквано надделял: — Обаче си нямате представа как му натри носа Дрейк след това! Леле какво конско му чете! Боже, боже! „Политиката нито можеш да я ядеш, нито става за продан — разправяше му Дрейк, и пак с извинение пред Дорис, — нито можеш да спиш с нея. За нищо друго не става, освен за рушене на храмове и за избиване на невинни хорица!“ Не го бях виждал дотогава толкова ядосан. Че и какъв як бой му хвърли на Нелсън, да бяхте видели! Понаучил беше туй-онуй долу по пристанището, да ви кажа!

— Трябва да ни кажете — изсъскал по змийски от полумрака Ди Салис. — Длъжен сте всичко да ни кажете.

— Студентска процесия — подновил разказа си мистър Хибърт. — Факелно шествие. Група комунисти излезли да си търсят белята след полицейския час. В началото на четирийсет и девета… трябва да беше пролетта, май… напрежението тъкмо беше почнало да се покачва. — За разлика от дотогавашните му разхвърляни приказки, повествованието на мистър Хибърт изведнъж станало много по-стегнато. — Насядали бяхме около огъня, нали, Дорис? Ти, Дорис, тогава на четиринайсет ли беше, или вече на петнайсет? Много обичахме да седим около огъня дори когато нямаше нужда от него — напомняше ни за дома ни в Макълсфийлд. И изведнъж чуваме отвън дрънчене и скандирания: цимбали, свирки, гонгове, камбани, барабани — ужасен шум. Аз поначало си имах едно наум, че такива неща стават. Малкият Нелсън непрекъснато ме предупреждаваше по време на уроците по английски: „Вървете си у дома, мистър Хибърт. Вие сте добър човек“, все ми викаше, Господ да го поживи. „Добър човек сте, но отворят ли се шлюзовете, водната стихия ще отнесе и добрите заедно с лошите.“ Той, Нелсън, много хубаво се изразяваше, когато искаше. От вярата му произтичаше. Не беше измислено, а преживяно.

„Дейзи, викам й — за Дейзи Фонг става дума, и тя седеше с нас — Дейзи, я вървете с Дорис в задния двор да видите дали случайно скоро няма да ни дойде компания.“ И докато го кажа — прас! — някой хвърли камък през прозореца. После се чуха гласове, викове, а сред тях моментално разпознах и гласа на Нелсън. Той, разбира се, знаеше и чаочжоу, и шанхайски, но към момчетата си се обръщаше на шанхайски, естествено: „Смърт за страхливите империалистически псета!“, викаше. И „Долу религиозните хиени!“. Нямате си представа какви лозунги им идваха на акъла! На китайски звучат съвсем нормално, но преведеш ли ги на английски — пълен боклук! После събориха вратата и нахлуха.

— И разпятието счупиха — казала Дорис със забит в ръкоделието поглед.

Този път обаче, за най-голяма изненада на слушателите им, не дъщерята, а Хибърт прибягнал до простонародни изрази:

— И куп други неща изпотрошиха проклетниците, не само разпятието! Чупеха на поразия: пейки, пианото, столове, лампи, молитвеници, библии. Вилнееха с пълни сили, да ви кажа. Като истински свине. „Давайте — викам им аз. — Трошете, каквото ви попадне. Сътвореното от човешка ръка ще погине, но Божието слово вечно ще е живо, дори и всичко на подпалки да нацепите.“ Нелсън, горкият, не смееше да ме погледне. Направо ми се плачеше от жал за него.

А след като си заминаха, аз се огледах и видях как старата Дейзи Фонг е застанала на прага, а зад нея и Дорис. Дейзи всичко беше видяла. И се беше радвала — по погледа й личеше. В сърцето си и тя била една от тях. Радваше се. „Дейзи — викам й, — събирай си багажа и да те няма. На този свят можеш да даваш или да не даваш от себе си, колкото си искаш, драга моя. Но никога не се отдавай под наем. Това е по-лошо дори и отколкото да си шпионин.“

Кони засияла в знак на съгласие, но Ди Салис само изписукал обидено.

Старецът обаче бил изпаднал в нещо като еуфория.

— Та сядаме ние, значи — аз и нашата Дорис, — и си поплакваме заедно от мъка, не виждам какво срамно има, че да го крия, нали, Дорис? Никога не съм се срамувал от сълзите си, открай време. И двамата усетихме колко ужасно ни липсва майка ти, затова коленичихме и почнахме да се молим. После станахме и се захванахме да разчистваме. Най-трудното беше да решим откъде да започнем всъщност.

— И в този момент се появява Дрейк! И клати глава, понеже не вярва на очите си. „Добър вечер, мистър Хибърт“, вика ми с басовия си глас и с лекия си северняшки английски акцент, дето винаги ни е смешен. А зад гърба му стои малкият Нелсън с четка и леген в ръка. Ръката му още беше саката — предполагам, че и досега си е такава — разкъсана от бомбите, когато беше малък, — но това никак не се отразяваше на работата му с четката, да ви кажа. И тъкмо беше почнал да четка, че като го подбра оня ми ти Дрейк да го псува като жив хамалин! Не знаех, че и това го може. То, като се замислиш, той самият донякъде си беше хамалин, така да се каже. — И пуснал ведра усмивка на дъщеря си. — Добре че го псуваше на чаочжоу диалекта им, нали, Дорис? Аз него само наполовината го знам, без тия му изрази, ама да не ви разправям какво беше! Да ти таковам и онаковам, както си му е редът.

Млъкнал и затворил за миг очи като за молитва — или може би от умора.

— Но самият Нелсън всъщност не беше виновен, разбира се. На Дрейк поне дотолкова му беше ясно. Нелсън само им беше предводителят. И нямаше как да се посрами, като ги възпре. Тръгнали да шестват, без да имат ясна представа за къде точно, и изведнъж някой се изцепва: „Ей, мисионерчето! Я да видим сега на кой бог се кланяш!“. И той се е видял принуден. И въпреки това Дрейк не спря да го ругае. Почистиха, ние си легнахме, а те двамата останаха да спят на пода в параклиса, да не би тълпата да се върне пак. На сутринта като слязохме, гледаме всички оцелели молитвеници подредени старателно на купчинка, библиите и те. И разпятие бяха измайсторили от подръчни материали. Та дори и пианото бяха закърпили, без да го акордират, естествено.

Свил се наново на възел от напрежение, Ди Салис решил да зададе въпрос. И той като Кони държал пред себе си отворена тетрадка, но до този момент нищо не си бил записал.

— А каква беше дисциплината на Нелсън по онова време? — попитал настоятелно със своя носов, възмутен тон и приготвил химикалката да си записва.

Въпросът му доста озадачил мистър Хибърт.

— Ами как? Партийна. Комунистическа, естествено.

А докато Дорис шепнела на плетката си „Ох, татко“, Кони предложила набързо свой превод:

— Каква дисциплина изучаваше на този етап Нелсън, мистър Хибърт, и къде?

— А, дисциплина, казвате. Сега разбирам за каква дисциплина говорите! — върнал се мистър Хибърт към своя по-непретенциозен стил.

Отговорът на въпроса му бил прекрасно известен. Че за какво друго — изключая комунистическия символ верую — имало да си говорят двамата с Нелсън по време на уроците по английски освен за личните амбиции на Нелсън? Нелсън бил влюбен в инженерните науки. И бил убеден, че именно техниката, а не библиите щели да изведат Китай от епохата на феодализма.

— Корабостроене, пътища, железници, заводи — все това му беше в устата на Нелсън. Архангел Гавриил със сметачна линийка, бяла яка и диплома. Такъв се виждаше той в своите представи.

Мистър Хибърт нямал възможността да остане достатъчно дълго в Шанхай, че да стане свидетел на това как Нелсън достигнал до мечтаното състояние, понеже Нелсън се дипломирал чак през 1951 г., пояснил старецът.

Писалката на Ди Салис задращила бясно по тетрадката.

— Но Дрейк, който заради него беше мизерувал през всичките тези шест години — разправял мистър Хибърт, очевидно за да заглуши повторното споменаване на триадите от страна на Дорис — Дрейк се заинати, но успя и той като Нелсън да постигне целта си. Щом видя как ръцете на Нелсън поемат жизненоважната свита на руло диплома, Дрейк осъзна, че е изпълнил задачата си и че е вече свободен да се измъкне, както го е мислел от самото начало.

Вълнението на Ди Салис направо нямало насита: нови цветни петна избили по кожата на лицето му, а тялото му не можело да си намери място върху стола.

— И какво стана после, след като завърши? — попитал притеснено. — С какво се захвана? Какъв стана? Продължавайте. Не спирайте, моля ви се.

Този необичаен ентусиазъм предизвикал усмивка върху лицето на мистър Хибърт. Ами според Дрейк, заразправял мистър Хибърт, Нелсън първо постъпил като чертожник в корабостроителница. Правел чертежи, проектирал строежи и попивал като луд всичко възможно от съветските техници, които навлезли масово след победата на Мао. После, през 1953-а, ако мистър Хибърт не го лъжела паметта, Нелсън заслужил да го изпратят да се доизучи в Ленинградския университет в Русия, където останал до… абе, някъде докъм края на петдесетте години.

— Дрейк толкова се гордееше — разправял мистър Хибърт с такава гордост, сякаш ставало дума за негов собствен син. — Беше като куче, на което са пораснали две опашки.

А Ди Салис изведнъж се привел напред и си позволил въпреки предупредителните погледи на Кони да ръгне с писалката си въздуха пред стареца.

— А след Ленинград какво станало с него?

— Върнал се в Шанхай, естествено — засмял се мистър Хибърт. — Където, вследствие на това, че се бил изучил, го повишили и станал важна клечка: корабостроител, съветски възпитаник, технолог, администратор! А пък и той поначало обожаваше руснаците! Особено след Корея. Те били титаните на техниката, на силата, на идеите, на мисълта! Изобщо за него Русия беше новата обетована земя. В очите му те бяха направо…

Гласът и разпалеността му угаснали едновременно.

— Ох, горкият — измърморил и млъкнал, изпитвайки неувереност за втори път, откакто го изслушвали. — Де да е знаел, че това няма да трае вечно? Това да се възторгваш от руснаците — колко дълго щяло да е на мода в новата страна на чудесата на Мао? Дорис, скъпа, подай ми шал.

— Вече е на раменете ти — казала Дорис.

Ди Салис обаче продължил да го обсажда нетактично и със свистене. Не го интересувало вече нищо — дори разтворената в скута му тетрадка — освен отговорите.

— Добре. Върнал се, значи — изписукал. — И се издигнал в йерархията. Съветски възпитаник, с просъветска ориентация. Чудесно. И какво става след това?

Мистър Хибърт задържал дълго погледа си върху Ди Салис. Лукавство не се четяло нито в изражението, нито в очите му. Напротив, наблюдавал го с проницателността на умно дете, лишена от всякаква софистика; от което моментално станало ясно, че мистър Хибърт вече изобщо не вярвал на Ди Салис, нито го намирал за поносим.

— Той вече не е сред живите, млади момко — казал по някое време мистър Хибърт, извъртял се върху стола си и втренчил поглед в морския пейзаж. В стаята се бил възцарил полумрак и повечето светлина идвала от газовия огън. Сивият плаж бил безлюден. Кацналата върху портичката черна врана изглеждала огромна на фона на остатъците от вечерния небосвод.

— Но вие казахте, че и досега е със саката ръка — озъбил се право насреща му Ди Салис. — Че предполагате, че и досега си е такава „Досега“ казахте; дори гласът ви беше в сегашно време.

— Добре. Но аз смятам, че достатъчно измъчихме мистър Хибърт — намесила се Кони с приветлив тон, хвърлила рязък поглед на Ди Салис и се навела да си вдигне чантата. Ди Салис обаче проявил вироглавост.

— Не му вярвам! — изписукал. — Кога е умрял Нелсън? Да чуем датата!

Старецът обаче само придърпал шала около себе си и не отмествал поглед от морето.

— Живеехме в Дърам — обадила се Дорис, без да вдига очи от плетката си, въпреки недостатъчната за плетене светлина. — Дрейк дойде в лимузината си с шофьор да ни види. Водеше със себе си и своя пръв помощник, когото нарича Тиу. Заедно вилнели навремето в Шанхай. Изобщо искаше да се изфука. Подари ми запалка от платина, дари хиляда лири в кеш за татковата църква и ни показа за секунди от куфарчето си своя орден на Британската империя; после ме отведе в ъгъла и ме покани да съм отидела в Хонконг и да съм му станела метреса. Представяте ли си нахалството му: под самия нос на баща ми! Но му трябвал подписът на баща ми върху някакъв документ. Поръчителство. Щял да учи право в „Грейс Ин“. Представяте ли си: на неговите години! Цели четирийсет и две! Не „зрял студент“, ами оттатък! Той, естествено, изобщо не е възнамерявал да учи. Както винаги, всичко беше само за фасон и големи приказки. Та баща ми го попита тогава: „Какво прави Нелсън?“ и…

— Една минутка, ако обичате — намесил се отново в най-неудачния момент Ди Салис. — На коя дата? Кога стана всичко това, моля ви? Държа да знам точната дата.

— Шейсет и седма. Татко почти се беше оттеглил от работа, нали, татко?

Старецът обаче не помръднал.

— Добре. Приемаме шейсет и седма. Кой месец? Бъдете точна, ако обичате!

Кони го усетила как за една бройка щял да се изпусне и да каже: „Изказвай се точно бе, жена“, и това ужасно я притеснило. Но опитът й да го озапти отново бил тотално пренебрегнат.

— Април — казала Дорис след кратък размисъл. — Току-що беше минал татковият рожден ден. И той тъкмо затова носеше хилядата лири за църквата. Уверен беше, че баща ми няма да ги присвои, понеже баща ми никак не одобряваше начините, по които Дрейк печелеше парите си.

— Добре. Хубаво. Дотук чудесно. Април. Значи, Нелсън умира към април шейсет и седма. И какви подробности ви съобщи Дрейк във връзка с това събитие? Това случайно да помните?

— Никакви. Вече ви казах. На татковия въпрос само отговори: „Умря“, все едно ставаше дума за куче, а не за Нелсън. И това ми било братска обич. Татко се чудеше накъде да си извърне очите. Сърцето му се скъса направо, а Дрейк стои насреща му и пет пари не дава. „Нямам вече брат. Нелсън умря.“ Татко и до ден-днешен се моли за душата на Нелсън, нали, татко?

Този път проговорил самият старец, чийто глас с настъпването на здрача станал значително по-силен.

— Винаги съм се молил за Нелсън, моля се и досега — отговорил без заобикалки старецът. — Докато беше жив, се молех да успее по някакъв начин да върши Божието дело на земята. Вярвах, че му е заложено да постигне велики цели. Дрейк не го мислех. Той всякак щеше да се оправи. Той е печен. Но и друго си мислех: светлината над входа на мисията „Божи живот“ не ще да е горяла напразно, ако Нелсън Ко успее да положи основите на едно справедливо общество в Китай. Нелсън сигурно щеше да го нарече „комунизъм“. Да го нарича каквото си ще. Но ние с майка ти цели три години го обграждахме с християнската си обич, така че не позволявам, Дорис, нито ти, нито който и да било друг да каже, че светлината на Божията любов може да се угаси завинаги — било то с политика, или с меч. — Старецът поел дълбоко въздух. — А сега, след като умря, се моля за душата му по същия начин, по който се моля и за душата на майка ти — добавил, но с неочаквано по-слаба убедителност. — И пет пари не давам, ако сметнете това за проява на католицизъм.

Кони в действителност била вече станала да си върви. Усещаше кога човек е опрял в някаква граница, имаше и точен поглед и сериозно се била уплашила от проявяваното от Ди Салис упорство. Затова пък хукналият по следата Ди Салис не признавал никакви ограничения.

— Значи, е бил застигнат от насилствена смърт, нали така? „Политика или меч“, както сам се изразихте. От кой род политика обаче? Дрейк не уточни ли? Нали съзнавате, че истинските убийства стават относително рядко, все пак. Според мен вие криете нещо от нас!

Ди Салис също се бил изправил, но стоял до самия мистър Хибърт и джафкал въпросите си над побелялата глава на стареца, като да се намирал в Сарат и да участвал в учебна инсценировка на разпит.

— Изключително любезна бяхте — възторгвала се Кони пред Дорис. — Честно да ви кажа, научихме много повече от онова, за което бяхме дошли и което ни е нужно. Мен ако ме питате, няма начин да не му присъдят рицарското звание — обявила с претоварен с многозначителност тон, дано Ди Салис се сети. — Сега вече си тръгваме и ви благодаря безкрайно и на двама ви.

Този път обаче била възпрепятствана не от друг, а от самия старец.

— А на следващата година изгуби и другия си Нелсън, Бог да го пази — синчето си. Тежки години в самота му предстоят на този човек Дрейк. Точно така беше писал в последното си писмо до нас, нали, Дорис? „Молете се за малкия ми Нелсън, мистър Хибърт“, пишеше. И ние наистина се молихме. После настоя да съм вземел самолета и да ръководя погребението. Не знам защо, но нещо отвътре ме възпря. Пък и никога не съм одобрявал големите разходи по погребенията, честно да ви кажа.

Тук вече Ди Салис буквално му се нахвърлил, и то — с ужасен, изпълнен с ликуване глас. Привел се над стареца и дотолкова се увлякъл, че грабнал с трескавата си ръчица стиска от шала му.

— Аха! Сега да ви питам! А за Нелсън-_старши_ поиска ли някога от вас да се молите, а? Държа да чуя отговора ви.

— Не — отвърнал простичко старецът. — Не е искал такова нещо.

— А защо не? Може би, защото не е бил наистина умрял! Доколкото знаем, в Китай човек може да умре по различни начини, като не всички от тях завършват със смърт! „Изпаднал в немилост“ — не е ли това по-точният израз?

Скърцащите му думи се разлетели като зли духчета из осветената само от огъня стая.

— Те се канят да си вървят, Дорис — казал кротко старецът по посока на морето. — Виж там с какво ще почерпиш шофьора им, моля ти се. Май трябваше да му занесем одеве нещо за хапване, но вече е късно.

Сбогували се, застанали прави в коридора. Старецът останал да седи на стола си, а Дорис била затворила междинната врата.

Понякога Кони можеше наистина да уплаши човек с шестото си чувство.

— Говори ли ви случайно нещо името „Лизе“, мис Хибърт? — попитала, докато закопчавала колана на огромния си дъждобран. — В досието на Ко се упоменава някоя си Лизе.

Негримираното лице на Дорис се смръщило ядно.

— Така се казваше мама — отвърнала. — Беше немкиня, от лутеранското вероизповедание. И това ли е откраднала тази гадна свиня?

Шофирани от Тоби Естерхази, Кони Сакс и Док ди Салис се понесли да докладват на Джордж невероятните си разкрития. Първо, още по пътя се скарали по повод пълната липса на задръжки у Ди Салис. Особено шокиран бил Тоби Естерхази, а Кони се тревожела да не вземе старецът в действителност да напише писмо до Ко. Но значимостта на новоустановеното бързо надделяла над опасенията им и те пристигнали победоносно пред дверите на тайния им град.

Сега, зад дебелите крепостни стени, най-после настъпил звездният час на Ди Салис, който моментално свикал своята орда — „жълтата опасност“ — и задвижил цяла поредица от издирвания, разпращайки ги подир една или друга фалшива следа от единия край на Лондон до другия, че дори и до Кеймбридж. По душа Ди Салис беше самотник — нещо, което надали друг човек, освен може би Кони, подозираше; а щом дори на Кони й беше безразличен, надали щеше да се намери някой друг, който да го обича. Сред хората постоянно всяваше дрязги, които често стигаха до абсурд. Но в същото време никой нямаше и капка съмнение в способностите му на ловец.

Забил се в някогашни архиви на Шанхайския университет по съобщенията — на китайски „Чао Танг“, — средище на войнстващи студенти комунисти след войната от 1939–1945 г., като съсредоточил вниманието си най-вече върху факултета му по морско дело, предлагал по онова време изучаването както на ръководство на народното стопанство, така и корабостроене. Съставил списъци на партийните кадри до и след 1949 г. и изучил оскъдните подробности за биографиите на онези, на които било поверено овладяването на едрата промишленост, за което се искало технически познания — и най-вече на корабостроителницата „Джанян“ — огромно предприятие, където няколкократно се налагало да провеждат чистки на гоминданските елементи.

И след като съставил списъците с няколко хиляди имена, създал досиета за всички онези от тях, за които се знаело, че са следвали в Ленинградския университет и впоследствие са се появили отново в корабостроителницата на по-висши длъжности. Курсът по корабостроене в Ленинград траел три години. Според изчисленията на Ди Салис, Нелсън трябвало да е бил там от 1953 до 1956 г., след което да е бил официално назначен в отдел „Мореплаване“ към шанхайския окръжен съвет, който от своя страна пък го върнал в „Джанян“.

Освен това Ди Салис приел за вероятно Нелсън да е имал малки китайски имена, които до момента им били неизвестни, но също така и вероятността междувременно да си бил избрал и ново фамилно име, поради което предупредил помагачите си, че нищо чудно биографията на Нелсън да е разделена на две, всяка част — под различно име. Така че да си отваряли очите за съвпадения. Сдобил се, преодолявайки куп трудности, със списъци на дипломантите и на приетите студенти както в „Чао Танг“, така и в Ленинград, и ги поставил един до друг.

Специалистите по Китай са особено братство, в което общите интереси пренебрегват протоколните правила и националните различия. Ди Салис имаше връзки не само в Кеймбридж и във всички архиви за Изтока по цял свят, но и в Рим, Токио и Мюнхен. Отправил писмени запитвания до всички тях, замаскирайки действителните си цели сред куп други, нерелевантни въпроси. Впоследствие щеше да се изясни, че дори и „братовчедите“ открили неволно досиетата си заради него. Имало и други, още по-засукани запитвания от негова страна. Изпратил неколцина от копачите си при баптистите — да прегледат архивите за някогашни ученици в мисионерските им училища да не би случайно някой някога да е записал все пак в дневниците китайските имена на Нелсън. Проучил и малкото налични сведения за починали шанхайски ръководители на средно ниво в корабостроителната индустрия.

Това било само първият етап от подвизите му. Вторият започнал с така наречената от Кони „Велика отвратителна културна революция“ от средата на шейсетте години и имената на шанхайските ръководители, които в хода й били официално подложени на чистка и унижение и изпратени в „Кадровите училищата от Седми май“ да се запознаят наново с прелестите на селскостопанския бит. Прегледал, но без особен успех, и списъците на изпращаните в трудововъзпитателните лагери. Обърнал внимание на упоменатите в хунвейбинските дадзибао кадри, заклеймени специално заради отрицателното влияние на баптисткото им възпитание в миналото, и се заиграл със сложни комбинации, свързани с името „Ко“, тъй като непрестанно го глождела мисълта, че променяйки името си, Нелсън вероятно си е избрал друга идеограма за изписването му, която обаче е запазила вътрешното си родство с първоначалния йероглиф и се произнасяла по същия или по сходен начин. Но когато се опитал да разясни тази идея на Кони, тя още от самото начало престанала да следи мисълта му.

Тъй като търсенията на Кони поначало се движели в съвсем различна посока. Онова, което най-много я вълнувало, били известните на Цирка обучени от Карла вербовчици, които били дейни през петдесетте години сред чуждестранните студенти в Ленинградския университет; а така също и все още недоказаните слухове, че като младши агент в полза на Коминтерна Карла бил командирован временно след войната към нелегалната комунистическа партия в Шанхай със задачата да помогне във възстановяването на тайния й кадрови апарат.

И тъкмо посред развихрилото се ново копаене от Гровнър Скуеър им подхвърлиха бомбастична сензацийка. Данните от мистър Хибърт още парели и търсачите и от двете фамилии ровели най-усърдно, когато Питър Гуилъм влязъл в кабинета на Смайли със спешно съобщение. Смайли, както винаги, се бил зачел дълбоко в нещо, но при влизането на Гуилъм пъхнал преписката в чекмеджето и го затворил.

— От „братовчедите“ е — казал благовъзпитано Гуилъм. — И се отнася до любимия ти пилот, брата Рикардо. Искат да имали среща с теб в Анекса при първа възможност. Толкова спешно било, че още вчера трябвало да им се обадя да потвърдя.

— Какво точно искат?

— Среща. Да имали среща.

— Нима? Ама наистина ли така се изразиха? Божичко, това трябва да е някакъв много стар израз, останал я от старогерманския, или в най-добрия случай — от староанглийския. Да имали среща. Не мога да повярвам. — И се помъкнал към банята да се обръсне.

А Гуилъм се завърнал в собствения си кабинет, където заварил настанилия се във фотьойла Сам Колинс, пушещ една от отвратителните си кафяви цигари със застинала на лицето му дежурна усмивка.

— Нещо ново ли има? — попитал съвсем лениво Сам.

— Омитай се оттук — озъбил му се Гуилъм. Сам поначало прекалявал с пъхането на носа си, но точно през този ден Гуилъм имал истинска причина да му няма доверие. На път към секретариата на Министерския съвет да представи на Лейкон за одобрение ежемесечния отчет за служебните разходи на Цирка, Гуилъм станал свидетел как Сам се появил от частния му кабинет, разменяйки си дружески шеги както с Лейкон, така и със Сол Ендърби от Форин Офис.

12 Възкресение Рикардово

До грехопадението участващите в специалното взаимоотношение разузнавателни агенции провеждаха почти ежемесечно свои срещи, на които най-старателно придаваха неофициален тон и които завършваха с „наквасване на гърлата“, както обичаше да се изразява предшественикът на Смайли Алълайн. Когато им дойдеше ред те да са домакините, американците подкарваха Алълайн и свитата му — включително и всеобщия любимец Бил Хейдън — към просторния бар на покрива им, известен в Цирка като „планетариума“, където ги наливаха със сухи мартинита и изглед към Западен Лондон, какъвто англичаните поначало не можеха да си позволят. А когато беше ред на самите англичани, те разпъваха разтегателна маса в говорилнята, застилаха я със закърпена дамаска и даваха на американските пратеници възможност да се поклонят пред последния бастион на зародилата се в лондонските клубове шпионска организация, където, между впрочем, е била зачената и тяхната служба, и им наливаха евтино южноафриканско шери от кристални гарафи, предназначени да прикриват факта, че не е оригинално, от Испания, ръководени от представата, че американците, така или иначе, няма да усетят разликата. Обсъжданията на тези срещи не се ръководеха от предварително съгласуван дневен ред и по традиция никой не водеше записки. Смяташе се за проява на лош вкус стари приятели да разчитат на подобни методи, а пък и скритите микрофони не се напиваха и вършеха тази работа много по-акуратно.

След грехопадението обаче на всички тези прояви на любезност категорично бе сложен край. Със заповед от висшестоящото ведомство в Лангли, в щата Вирджиния, на Мартело му беше наредено да включи и „британската връзка“, както там наричаха Цирка, в списъка на службите, които да бъдат държани на една ръка разстояние — списък, който включваше също така Югославия и Ливан — така че известно време двете служби се разминаваха на практика по противоположните тротоари, без почти да вдигат очи от плочките. На мнозина напомняха на двойка във фактическа раздяла по време на бракоразводното дело. Но оттогава беше минало доста време, така че през сивото зимно утро, в което Смайли и Гуилъм се явили на входа на „Анекса на юрисконсулта“ на Гровнър Скуеър, вече се наблюдаваше повсеместно размразяване на отношенията, което личало дори по строгите погледи на двамата морски пехотинци, обискирали ги при влизането им.

А самите входни врати, между другото, бяха двойни, с черни решетки върху черните железни пана, и с позлатени перца по решетките. Цената им несъмнено превишаваше двудневния бюджет на целия Цирк. Допуснати по някое време във вътрешността, Смайли и Гуилъм имали чувството, че са пристигнали от село в големия град.

Кабинетът на Мартело бил направо просторен. Но нямал нито един прозорец, така че навън като нищо можело да е полунощ. Половината стена зад празното бюро се заемала от раздиплен като от вятъра американски флаг. На средата на пода стилни кресла били наредени в кръг около маса от имитация на палисандрово дърво, а на едно от креслата седял самият Мартело — широкоплещест веселяк, випускник на „Йейл“, по костюм от туид, който винаги изглеждал неподходящ за сезона. От двете му страни седели двама мълчаливи мъже, кой от кой по-блед и по-прям.

— Много ти благодаря, че си направи труда да дойдеш, Джордж — скочил да ги посрещне сърдечно Мартело със своя топъл, доверителен глас. — Излишно е да ти го казвам, като знам колко си зает. Много добре знам.

— Сол — рекъл, обръщайки се към двамината непознати, които до този момент седели незабележими в далечния край на кабинета: единият млад, като двамата мълчаливи сътрудници на Мартело, макар и не толкова изискан; другият набит, як и доста по-възрастен, с белези по лицето и подстриган на „канадска ливада“ — очевидно ветеран от някоя война. — Сол — повторил Мартело, — позволи ми да те запозная с една наистина легендарна личност в нашата професия. Сол: представям ти мистър Джордж Смайли. Джордж, запознай се със Сол Еклънд, висшестоящ служител на нашето прекрасно Управление за борба с наркотиците, известно допреди време като Бюрото за контрол над наркотиците и опасните вещества — нали така се казваше, Сол? Запознай се и с Питър Гуилъм, Сол.

По-възрастният от двамата подал десница, Смайли и Гуилъм се ръкували с него и установили, че кожата на дланта му е като суха кора на дърво.

— Точно така — сияел Мартело със задоволството на сватовник. — Джордж, нали помниш Ед Ристоу, също от наркослужбата, Джордж? Беше ти направил посещение на вежливост преди няколко месеца. Сол пое отскоро задълженията на Ристоу, които включват и Югоизточна Азия. Сай е негов колега.

„Американците нямат равни на себе си по помненето на имена“, минало му през ум на Гуилъм.

Сай бил по-младият от другите двама, с бакенбарди, златен часовник и изражение на мормон мисионер: вярващ, но ненатрапващ се. Смеел се така, сякаш бил минал специален курс на обучение по смеене, и Гуилъм му отвърнал с усмивка.

— Какво стана с Ристоу? — попитал Смайли, докато сядали.

— Коронарна болест — изръмжал ветеранът Сол с глас, който не отстъпвал по грубост на кожата на дланта му. Косата му приличала на сресана на кичурчета тел за миене на съдове. Почешел ли се по нея — а той често го правел, — тя направо стържела.

— Лошо — казал Смайли.

— Може и да се окаже хронична — добавил Сол, без да го погледне, и опънал от цигарата си.

Чак сега Гуилъм се усетил, че във въздуха витаело нещо многозначително. И почти надушил напрежение между двата американски лагера. Доколкото можел да съди от собствения си опит с американците, необявените предварително кадрови промени рядко се дължали на банални здравословни причини. И дори почнал да се чуди по кой ли начин предшественикът на Сол е оцапал бележника си.

— Наркоуправлението, Джордж, проявява… ъъ… силен интерес към нашето съвместно мероприятие — обявил Мартело, въвеждайки косвено по този нищо необещаващ начин темата „Рикардо“, макар на Гуилъм да му се сторило, че американците продължавали да проявяват все още загадъчното желание да се преструват, че срещата им е по съвсем различен повод — както личало и от нищо незначещите уводни приказки на Мартело.

— Нашите хора в Лангли, Джордж, държат много на тясното сътрудничество с добрите им приятели в наркоуправлението — обявил Мартело с всичката топлота, присъща на една вербална нота.

— И ние — потвърдил от своя страна ветеранът Сол и изпуснал още цигарен дим, докато се почесвал по стоманеносивата си коса. Според Гуилъм той бил по природа стеснителен и се чувствал абсолютно неловко в тукашната атмосфера. Младият му колега Сай бил далеч по-отпуснат, макар гласът му да бил възвисокичък за ръста му:

— Става дума за параметри, мистър Смайли, сър. В случаи като този редовно се явяват области, които се застъпват.

— Сай и Сол са ловували с нас и в миналото, Джордж — постарал се да внесе допълнителна увереност Мартело. — Те са част от общото ни семейство, повярвай ми. От Лангли включват в акциите и хора от наркоуправлението, а от управлението включват хора на Лангли. От години е така. Нали, Сол?

— Точно така — казал Сол.

„Тия двамата, ако не се гушнат съвсем скоро в леглото — рекъл си Гуилъм, — най-много да вземат да си издерат взаимно очите.“ Погледнал към Смайли и забелязал как и той е наясно с напрегнатите отношения. На креслото седял сякаш не самият той, а негово чучело, опряло длани в коленете си, затворило, както винаги, почти докрай очите си, мъчейки се сякаш да се докара до невидимост, докато онези доигравали пиеската си с обясненията.

— Предполагам, че ще е най-добре първо да си разменим най-пресните подробности по случая — предложил Мартело, все едно им предлагал да започнат с измиване на ръцете.

„“Първо" преди кое?", зачудил се Гуилъм.

Единият от мълчаливците ползвал работния псевдоним „Мърфи“. Мърфи бил толкова рус, че се доближавал до албинос. Взел папка от палисандровата маса и зачел от нея с глас, който излъчвал огромно уважение. Вдигал листовете пред очите си един по един с чистите си пръсти.

— Сър, в понеделник обектът излетял за Банкок с „Катей Пасифик Еърлайнс“, виж приложената справка за полета, и е бил посрещнат на аерогарата от Тан Ли, виж приложената справка за лицето, с личната му лимузина. Оттам двамата се отправили директно към постоянния офис на „Еърсий“ в хотел „Ирауан“. — И погледнал Сол. — Тан е изпълнителният директор на „Ейжън Райс енд Дженерал“, сър — дъщерна фирма на „Еърсий“ в Банкок, виж приложената справка за същата. Престояли три часа в офиса и…

— Ъъ, Мърфи — прекъснал го Мартело.

— Сър?

— Не може ли да прескачаш всички тия „виж приложени справки“? Всички сме наясно, че разполагаме с досиетата на въпросните личности и фирми. Нали така?

— Тъй вярно, сър.

— Ко сам ли е пътувал? — запитал Сол.

— Сър, Ко пътува заедно с неговия управител Тиу. Той без Тиу почти никъде не ходи.

Тук, поглеждайки пак случайно към Смайли, Гуилъм засякъл въпросителния поглед на шефа си към Мартело. Гуилъм имал чувството, че Смайли си мислел за младата жена — дали и тя го е придружавала? — но снизходителната усмивка на Мартело ни най-малко не потрепнала, така че само след миг Смайли като да се примирил с това и си възвърнал позата на внимателен слушател.

Междувременно Сол се бил извъртял към своя помощник, с когото разменил няколко приказки насаме.

— Защо, по дяволите, не са поставили подслушвателни устройства в тоя проклет офис, Сай? Защо се туткат?

— Вече отправихме съответното искане до Банкок, Сол, но срещат проблем с разделителните стени. Нямали необходимите кухини или нещо от този род.

— Тия мърльовци в Банкок от чукане нямат сили да мислят. Тоя Тан не е ли същият, дето миналата година се мъчихме да го спипаме с хероина?

— Не, Сол, онзи беше Тан Ха, а този е Тан Ли. При тях Танове под път и над път. Но и Тан Ли е просто подставено лице. Служи за свръзка с Фати Хонг в Чианг Май. Именно Хонг е в гъсти отношения с производителите и крупните прекупвачи.

— Ами да вземе някой да отиде и да гръмне това копеле — казал Сол. Но не станало съвсем ясно кое от двете копелета имал предвид.

Мартело кимнал на бледия Мърфи да продължи.

— Сър, оттам тримата — става дума за Ко, Тан Ли и Тиу, сър — заминали с кола за пристанището на Банкок, където огледали двайсетина-трийсет от швартованите покрай брега крайбрежни корабчета. Оттам се върнали с автомобила на аерогарата Банкок, откъдето обектът отлетял за конференция на производителите на цимент в хотел „Идън“ в Манила, във Филипините, а оттам — за Бали.

— Тиу не е ли отлетял също за Манила? — попитал Мартело, за да печели време.

— Не, сър. Той отлетял за дома си — отвърнал Мърфи, а Смайли пак хвърлил поглед на Мартело.

— Цимент! Как пък не! — възкликнал Сол. — Онези не са ли корабчетата, дето щъкат до Хонконг, Мърфи?

— Тъй вярно, сър.

— Знаем ги ние тия корабчета — заобяснявал Сол. — От години ги дебнем, нали, Сай?

— Точно така.

Тогава Сол се нахвърлил върху Мартело така, сякаш той лично носел вината за лодките:

— Те излизат чисти от пристанището. Дрогата я вземат на борда чак когато се озоват в открито море. Никой не знае на кое от всичките корабчета ще поверят стоката, дори капитанът му научава едва тогава, когато моторницата се доближи и им прехвърли дрогата. И щом навлязат в хонконгската акватория, изхвърлят дрогата в морето с маркери, а джонките идват и я прибират. — И заговорил бавно, сякаш говоренето му причинявало болка, изплювайки дрезгаво всяка думичка поотделно: — От години пищим на британците да прочистят тия джонки, но те, копелетата, до един са на процент към трафикантите.

— Това е всичко, с което разполагаме, сър — казал Мърфи и оставил доклада си на масата.

И пак изпаднали в неловките паузи. Симпатично девойче, въоръжено с табла с кафе и бисквити, внесло известно облекчение, но след излизането й мълчанието станало още по-мъчително.

— Вземи най-после да му кажеш — озъбил се накрая Сол. — Да не се наложи аз да му го казвам.

По този начин стигнали до същността на въпроса, както обичал да се изразява Мартело.

Маниерът на Мартело станал изведнъж сериозен, но и поверителен, все едно семеен адвокат четял завещание пред наследниците:

— По наше искане… ъъ…, Джордж, колегите от наркоуправлението прегледали още веднъж миналото и досието на изчезналия пилот Рикардо и както на практика очаквахме, изровили доста материал, който досега, поради ред причини, е бил неизвестен, а не е трябвало да бъде. Според мен няма смисъл да обвиняваме когото и да било за този пропуск, още повече че Ед Ристоу е на легло. Предлагам просто да стигнем до извода, че независимо от причините тая работа с Рикардо е пропаднала в някаква тясна пролука между наркоуправлението и нашата служба. Междувременно пролуката вече е затворена и нашето желание е да ви запознаем с новопоявилата се информация.

— Благодаря, Марти — промълвил търпеливо Смайли.

— Оказва се, че в крайна сметка Рикардо е още жив — обявил Сол. — Което ще рече, че яко сме били сгафили.

— Какво сте направили? — прекъснал го рязко Смайли, вероятно преди да осъзнае напълно смисъла на казаното от Сол.

При което Мартело се опитал бързо да преведе:

— Грешка, Джордж. Човешка грешка. На всекиму се случва. Да сгафи. Дори и на теб, не съм ли прав?

Гуилъм изучавал обувките на Сай, които лъщели като гумени и имали дебели шевове. Погледът на Смайли се бил изкачил по страничната стена, откъдето президентът Никсън наблюдавал благосклонно и насърчително тристранния им съюз. Никсън беше подал оставката си преди повече от шест месеца, но Мартело проявявал трогателна решителност да поддържа присъствието на образа му. Мърфи и немият му колега седели вкаменени като юноши, чакащи да приемат първото си причастие в присъствието на самия епископ. Непрестанно се движел единствено Сол, който, като някакъв по-атлетичен вариант на Ди Салис, редувал чешенето на къдравия си скалп с опъването от цигарата. „Този човек не знае да се смее — помислил си ни в клин, ни в ръкав Гуилъм. — Отдавна е забравил как става това.“

А Мартело продължил:

— Смъртта на Рикардо е официално регистрирана в архивите ни като сполетяла го някъде около двайсет и първи август, Джордж, прав ли съм?

— Прав си — потвърдил Смайли.

Мартело поел рязко въздух и килнал главата си на обратната страна, докато четял от записките си:

— Оказва се обаче, че на втори септември — около две седмици след смъртта му, ако не ме лъже аритметиката — Рикардо е осъществил… ъъ… личен контакт с едно от отделенията на Бюрото за контрол над наркотиците и опасните вещества в азиатския регион. Сол предпочита… ъъ… да не уточняваме за кое точно отделение става дума и аз съм склонен да се съобразя с желанието му.

„Мартело ъка — рекъл си Смайли, — за да има време да обмисли следващите си думи.“

— Рикардо предложил услугите си на Бюрото — продължил Мартело — да им разкрие срещу заплащане курса, който му бил възложен, да прекоси границата и да достави опиум право в… ъъ… комунистически Китай.

В този миг някаква ледена ръка сякаш стиснала Гуилъм за стомаха и отказала да го пусне. Усещането му за изключителната важност на момента се засилвало още повече от проточилото се през толкова несъществени подробности въведение. Впоследствие щеше да сподели с Моли как му се сторило, че „изведнъж всички нишки на случая сякаш се омотаха в едно чиле“; но това описание щеше да го направи едва след време, когато леко го избиваше и на самохвалство. И въпреки всичко шокът — след всичкото пристъпване на пръсти и подметнати предположения, след цялата преровена бумащина — самият шок от това, че едва ли не физически са го запратили в континентален Китай, бил несъмнено изживян и не му се налагаше да преувеличава, когато го описваше.

А Мартело пак се вживял в ролята на добрия семеен адвокат.

— На този етап, Джордж, ми се налага да ти разясня някои… ъъ… семейни подробности. По време на събитията в Лаос ЦРУ използваше няколко от северните планински племена за бойни цели. Подозирам, че това ти е известно. Там, горе, в планините на Бирма. Нали познаваш региона и тамошните шани? Доброволци, нали се сещаш? Много от тези племена отглеждаха една-единствена култура… ъъ опиум… и поради интересите на водещата се там война „Компанията“ се виждаше… ъъ… принудена да си затваря… ъъ… очите пред нещата, които не бяхме в състояние да променим, нали ме разбираш? Добрите хора там търсеха начин да оцелеят, а голяма част от тях нито знаеха как другояче, нито виждаха нещо нередно в това да отглеждат тази… ъъ… култура. Нали ме разбираш?

— Исусе Христе — измърморил под сурдинка Сол. — Чуваш ли какви ги приказват, Сай?

— Чувам, чувам, Сол.

А Смайли отчел, че го разбира.

— Та провежданата по този начин… ъъ… политика на „Компанията“ причини за много кратко известен разрив между „Компанията“, от една страна, и наркоуправлението… ъъ… от друга, което се явява наследник на Бюрото за борба с наркотиците. Понеже момчетата на Сол имаха за задача да се… ъъ… борят с разпространението на дрогата, което е съвсем правилно, и да предотвратяват… ъъ… трафика с нея, което им е работата и задължението, Джордж, докато в същото време интересите на „Компанията“ и на самата война на онзи… ъъ… етап, Джордж, й диктуваха да си затваря ъъ очите.

— ЦРУ е играело ролята на кръстник на планинските племена — изръмжал Сол. — Мъжете им се биели на фронта, а в това време хората на „Компанията“ кацали в селата им, помагали им да приберат маковата реколта, оправяли жените им и отнасяли обратно със самолетите си опиума им.

Мартело обаче не позволил да го отклонят толкова лесно.

— Бих казал, Сол, че донякъде… ъъ… опростяваш нещата, но… ъъ… разривът в действителност беше налице и точно към този момент заострям вниманието на Джордж. А що се отнася до Рикардо, той е изключително тежък случай. Изпълнил куп полети за „Компанията“ до Лаос, а след края на войната от „Компанията“ му намерили нова работа, изплатили му компенсация и прекратили всякакви контакти с него. Никой не обича да се занимава с тия момчета, ако няма война, в която да участват. Та не изключвам… ъъ… вероятността този път… ъъ… „горският надзирател“ Рикардо да се е превърнал в… ъъ… бракониера Рикардо, надявам се да ме разбирате…

— Е, не абсолютно — признал добродушно Смайли.

Сол обаче не се притеснявал ни най-малко да изказва несмилаеми истини:

— Докато войната продължавала, Рикардо е пренасял дрога за „Компанията“, за да поддържат живота в планинските села. След като войната приключила, е почнал да прекарва дрогата за своя сметка. Разполагал е с необходимите връзки и е знаел кого как може да изнуди. Просто е станал независим оператор.

— Благодаря — казал Смайли и Сол възобновил почесването по канадската си ливада.

А Мартело за втори път се върнал към историята с неудобното възкресение Рикардово.

„Тези двамата май предварително са се спазарили да говори само Мартело — минало му през ум на Гуилъм. Смайли е наш контакт, вероятно е заявил Мартело, така че оставете на нас да определим хода на разговора.“

— На втори септември 1973 година — продължил Мартело, — агент от Бюрото за борба с наркотиците в региона на Югоизточна Азия, чието име няма да назовавам — настоявал на анонимността Мартело: „съвсем млад мъж без опит в тази област, Джордж“, — бил събуден посред нощ от телефона. Търсел го някой си капитан Рикардо Малкия, смятан за загинал, служил навремето като наемник в Лаос под командата на капитан Роки. Рикардо предложил на агента значително количество суров опиум на стандартната текуща изкупна цена. Но освен опиума предложил да му продаде по спешност и свежа, много важна информация на крайно занижена промоционална цена, изразяваща се в петдесет хиляди щатски долара в дребни купюри и западногермански паспорт за еднократно пътуване извън страната. Безименният наркоагент се срещнал по-късно през същата нощ с Рикардо на някакъв паркинг и сключили бързо споразумение за продажбата на опиума.

— Ама той наистина ли го е купил? — не можел да повярва на ушите си Смайли.

— Сол твърди, че съществувала… ъъ… твърдо установена тарифа за подобни сделки — нали така, Сол? — която била известна на всички участници в играта, Джордж, и се базирала на… ъъ… процент от уличната стойност на партидата, нали така? — Сол изръмжал в потвърждение на думите му. — И безименният… ъъ… агент е имал постоянно правото да купува на тази тарифа, от което право се и възползвал. Дотук нищо нередно. Освен това агентът изразил… ъъ… желание, подлежащо на одобрение от страна на висшестоящите му началници, да снабди Рикардо с документи с краткотрайна валидност, Джордж (впоследствие се изяснило, че имал предвид западногермански паспорт, чиято валидност изтичала само след броени дни), при условие, Джордж — понеже сделката не била още осъществена, нали ме разбираш, — че съобщените от Рикардо сведения в действителност се окажели ценни, тъй като стратегията е информаторите поначало да бъдат насърчавани. Но агентът пак подчертал, че цялата сделка — паспорт и заплащане срещу предоставени сведения — подлежала на проверка и одобрение от хората на Сол в главното управление. При което изкупил опиума, но оставил висящ въпроса с информацията. Така ли беше, Сол?

— Съвсем точно — изръмжал Сол.

— Ъъ… мисля, че ще е най-добре ти да продължиш разказа оттук нататък, Сол — казал Мартело.

А след като заговорил, Сол, за разлика от всеки друг път, положил всички усилия да не шавърка. Мърдал само с уста:

— Агентът ни поискал Рикардо да му предостави малка мостра от сведенията, които имал за продан, по която да преценим дали наистина са съществени. В подобни случаи така се процедира по правило. При което Рикардо обявил, че получил заповед да прелети с опиума границата и да се върне обратно от комунистически Китай с някакъв товар, който щял да представлява заплащането за дрогата. Точно така се е изразил. Това било мострата. Добавил, че му било известно кой точно седи зад цялата сделка, че познавал най-големия големец сред големците, но това е редовно твърдение от страна на информаторите, което много рядко се потвърждава. И казал, че в действителност излетял на път към континентален Китай, но го хванало шубето и пак се върнал в Лаос, летейки съвсем ниско, да не го спипат радарите. Точно така се изразил, и думичка не променям.

Но не споменал откъде бил излетял. Понеже бил задължен на онези, които го били пратили, а ако те го спипали, щели да му сритат зъбите право в гърлото. Точно така е записано в протокола — дума по дума. „Зъбите право в гърлото.“ Именно поради това бързал да изчезне и бил принуден да поиска толкова нищожна цена — само петдесет хилки. Отказал да уточни кои били тези хора, не предложил и трошица твърда гаранция за верността на думите си, освен самия опиум, но заявил, че все още криел самолета — „Бийчкрафт“, — и предложил да го покаже на агента ни при следващата им среща, при условие че от главното управление сме проявели сериозен интерес към сделката. Това е всичко, което ни е известно — казал Сол и посветил цялото си внимание на своята цигара. — А опиумът беше към двестатина кила, от много добро качество.

Мартело поел ловко подадената му топка.

— И така, безименният агент пуска рапорт за срещата, Джордж. После постъпва така, както би постъпил и всеки от нас на негово място. Праща мострата до управлението, а на Рикардо нарежда да се скатае и да чака каква ще е реакцията на нашето ръководство. „До десетина дни, най-много до четиринайсет ще ти се обадя, — казва му. — Това са ти парите за опиума, но за информацията ще трябва да почакаш за плащането.“ Такъв ни е правилникът. Следиш ли ми мисълта? — Смайли кимнал разбиращо, а Мартело също му отвърнал с кимване, без да спира да приказва: — Та така дотук. И точно тук става въпросната човешка грешка, нали разбираш? Можело е и по-лошо да стане, но не много. В нашата професия миналото се разглежда от две перспективи: или като конспирация, или като преебаване. Та в конкретния случай няма две мнения: направо сме се преебали. Болният в момента Ед — предшественикът на Сол — прегледал материала и въз основа на наличните данни — ти го познаваше, Джордж: Ед Ристоу — солиден, разумен мъж, — та въз основа на наличните му данни Ед взема обяснимото, но в случая неправилно решение да се прекрати сделката. Рикардо искал петдесет хилки. Доколкото разбирам, при такъв солиден удар това е дребна сума. Лошото е, че Рикардо искал мангизите моментално. Еднократно и чао. А пък Ед… ами Ед все пак е носел отговорност за случая, имал си в същото време и куп семейни неприятности, а на всичко отгоре не изпитвал никакво желание да инвестира подобна сума държавни американски пари в тип от рода на Рикардо, който не ти гарантира никакъв сериозен улов, но за сметка на това държи всички козове, знае всички шашми и нищо чудно да е примамил онзи безименен млад и неопитен оперативен агент да го отведе за носа на майната му. Предвид всички тези обстоятелства, Ед решил да прекрати цялата операция. „Към дело. Без последствия.“ Дотук — чиста работа. Опиумът е купен, но съмнителната история — не.

„Може пък и наистина да е коронарна болест“, не преставал да се колебае Гуилъм. Но някаква част от разума непрестанно му нашепвала, че като нищо и на него е можело да се случи подобно нещо, и не само това, ами наистина вече му се било случвало: да си срещнал търговец с изключително важна информация и да си я изпуснал да ти се изплъзне между пръстите.

Но вместо да си губи времето в разбори на вината, Смайли предпочел да разгледа спокойно останалите им възможности.

— Къде се намира Рикардо в момента, Марти? — попитал.

— В неизвестност.

До следващия му въпрос изминало много повече време, а и той не бил толкова въпрос, колкото разсъждение на глас:

— Да се върнел с товар, който щял да представлява заплащането — повторил. — Никой изказвал ли е предположение за какъв вид товар може да става дума?

— Предположихме, че е злато. Но и ние като вас не сме врачки — отвърнал заядливо Сол.

Смайли се оттеглил за известно време напълно от обсъжданията. Лицето му замръзнало, изражението му станало тревожно и — за онези, които го познаваха добре — вглъбено и изведнъж задачата да поддържа разговора легнала изцяло върху Гуилъм. И той, по подобие на Смайли, се обърнал с тази цел към Мартело:

— Рикардо не е ли подсказал по някакъв начин къде се е предполагало да кацне на връщане с този товар?

— Вече казах, Пит: нищо повече не знаем.

Смайли продължавал да стои настрана от битката. Загледал се бил скръбно в сплетените си длани.

Гуилъм се мъчел да намери по-различна формулировка на въпроса си.

— А да е станало дума случайно за предполагаемото тегло на товара, който е щял да върне? — попитал.

— Исусе Христе! — проронил Сол, после, тълкувайки погрешно отношението на Смайли, завъртял бавно глава, в смисъл че не можел да се начуди що за сътрудници е принуден да търпи той.

— Но сте убедени в достатъчна степен, че именно Рикардо е лицето, което се е свързало с онзи ваш агент? — не се отказвал Гуилъм.

— Стопроцентово — отвърнал Сол.

— Сол — привел се към сънародника си Мартело, — защо не дадеш на Джордж неофициално копие от оригиналния рапорт на агента? Така и на него ще му е известно всичко, което ни е известно и на нас.

Сол се поколебал, погледнал към помощника си, свил рамене и с определена неохота извадил лист пелюр от папката пред себе си, от който тържествено откъснал подписа.

— Извън протокола — изръмжал.

В този момент Смайли най-неочаквано живнал, а след като получил от ръцете на Сол рапорта, го огледал най-внимателно и безмълвно и от двете страни.

— А къде, ако обичате, се намира безименният наркоагент, който е съставил този документ? — попитал чак след време, като първо изгледал Мартело, а след него и Сол.

Сол се почесал по скалпа. Сай заклатил неодобрително глава. Затова пък двамата неми спътници на Мартело не проявили и капка любопитство. Бледият Мърфи продължил да чете бележките си, а колегата му гледал безизразно бившия президент.

— Набута се в някаква хипарска комуна на север от Катманду — изръмжал Сол през гъст облак цигарен дим. — Мина в противниковия лагер, копелето му с копеле.

Заключителната кода на Мартело демонстрирала забележителна липса на логика:

— Това е… ъъ… причината, Джордж, в нашия компютър Рикардо да се води умрял и погребан, макар досието му като цяло — след ревизирането му от приятелите ни от наркоуправлението — да не дава повод за подобен… ъъ… извод.

Дотук у Гуилъм битувало чувството, че Мартело няма никаква вина за това положение. Хората на Сол са се изложили — гласяла явно позицията на Мартело, — но „братовчедите“ демонстрирали недвусмислено великодушие и готовност за помирение. В настъпилото след разкритията на Мартело посткоитално затишие това му погрешно впечатление просъществувало още за кратко.

— Така че, Джордж, смея… ъъ… да кажа, че в бъдеще всички ние — ти, аз, Сол — ще можем да разчитаме на тотално сътрудничество от всички наши служби. Тоест в крайна сметка от цялата работа произтича и сериозна полза. Конструктивна, ако щеш? Нали, Джордж?

Смайли обаче пак се бил отплеснал нанякъде, затова само вдигнал вежди и свил устни.

— Нещо мъчи ли те, Джордж? — попитал Мартело. — Нещо все още не ти е ясно ли?

— О! Благодаря. „Бийчкрафт“ — рекъл Смайли. — Тези самолети не бяха ли едномоторни?

— Божичко — измърморил под носа си Сол.

— Двумоторни са, Джордж. Двумоторни — поправил го Мартело. — Предпочитани от често пътуващите бизнесмени.

— А според рапорта пратката опиум е тежала към четиристотин килограма.

— Малко под половин тон, Джордж — казал Мартело с възможно най-помирителния си тон. — Метричен тон, имам предвид — добавил неуверено, вперил поглед в скритото в сянка лице на Смайли. — Не по английската ви система „тон“, Джордж, а по метричната.

— И в кой отсек е щяла да пътува тази пратка? За опиума става въпрос.

— В кабината — отвърнал Сол. — Най-вероятно са извадили излишните седалки. „Бийчкрафт“ се продават в различни конфигурации. В случая не знаем точно за кой модел се касае, тъй като така и не успяхме да го видим.

Смайли пренесъл пак погледа си върху листа пелюр, който продължавал да стиска с пухкавата си длан.

— Да — измърморил. — Най-вероятно точно така са постъпили. — И вписал с позлатения си автоматичен молив някакъв йероглиф в полето, после пак се отдал на частния си мисловен процес.

— Да — казал весело Мартело. — Май ни е време ние, пчеличките работнички, да се приберем в кошерчето и да видим сега докъде ще стигнем. Не съм ли прав, Пит?

Гуилъм се бил полуизправил на крака, когато проговорил Сол. Този човек притежавал рядко срещаната и безкрайно отвратителна вродена способност да е груб. Не че нещо се било променило в него. Не че изтървал нервите си по някакъв начин. Той просто така си говорел, така си вършел работата, и всички останали начини го уморявали до смърт.

— Исусе Христе, Мартело — рекъл. — Що за игра играем тук в момента? Все пак става дума за най-големия ни удар, не съм ли прав? Напипали сме може би най-голямата афера с дрога в целия театър на Югоизточна Азия. Окей, отчитам, че имате дългогодишни връзки. Но в същото време „Компанията“ най-после се е гушнала с наркоуправлението, за да ни замаже очите след оная история с планинските племена. Само не си мисли, че на мен ми е гот от тая работа. И отчитам, че имаме с британците договореност да не им се бъркаме в Хонконг. Но пък Тайланд си е наша територия, същото важи и за Филипините, и за Тайван, тоест за целия проклет театър на действие и за цялата война, а британците си седят на задниците. Вярно, явили са се при нас преди четири месеца и са ни уведомили за намеренията си. И ние, разбира се, сме ги оставили да действат самостоятелно. А те какво са свършили оттогава? Сапунисвали са нежните си личица. Е, няма ли да се обръснат най-после? Ние сме заложили огромна сума на тази история. Цял апарат държим в бойна готовност да изтръска всички връзки на Ко в цялото полушарие. От години търсим човек от неговия мащаб. И сме способни да го гепим. И законите си ги имаме — леле, нямате си представа с какво яко законодателство разполагаме! — с които да му лепнем десет до трийсет годинки, че и отгоре! В какво ли не можем да го олепим: то не е дрога, не са оръжия, не са ембаргови стоки, плюс най-голямата купчина от проклетото комунистическо злато, което Москва някога е връчвала на отделен човек, да не говорим за първото в историята доказателство, ако може да се вярва на този Рикардо, за програма за подкопаването на цяла държава с дрога, субсидирана от Москва, която е готова с най-голямо удоволствие да нахлуе в комунистически Китай с надеждата да го подреди по същия начин, по който вече и нас ни подрежда.

Избликът му като да залял Смайли със студен душ. Той приседнал на ръба на стола си със смачкания в дланта си рапорт на оперативния агент и загледал с ужас първо Сол, а накрая — и Мартело.

— Марти — успял само да промълви. — О, божичко, само това не.

Тук Гуилъм проявил по-здраво присъствие на духа. Или поне се опитал да вмъкне възражение:

— Доста на тънко ще трябва да го разпределиш този половин тон, Сол, че да пристрастиш осемстотин милиона китайци към дрогата.

Сол обаче не бил готов да приеме нито хумор, нито възражения, най-малко пък от някакъв гладкокож британец.

— И ние да не би да сме го спипали този синковец за гръцмуля? — продължавал да сипе укори той. — Друг път! Пристъпваме тихичко на палци. Озъртаме се по страничната линия. „Играйте внимателно. Топката е у англичаните. Това си е тяхна територия, техен обект, тяхно забавление.“ И ние само се кълчим и танцуваме по тъча. Пърхаме като пеперудка, но и жилим като такава8. Исусе Христе, ако на нас ни се беше паднала тази задача, поне от месец щяхме да сме го закопчали това копеле.

И като шляпнал с длан по масата, прибягнал към реторичния трик да повтори казаното с други думи:

— За пръв път в историята държим на мушката си съветски комунистически саблезъб разпространител на корупция, трафикант на дрога и саботьор в регионален мащаб, който е на издръжката на Съветите, и сме в състояние да го докажем пред света! — Думите му били адресирани само към Мартело; присъствието на Смайли и Гуилъм ни най-малко не го вълнувало.

— И недей забравя и още нещо много важно — препоръчал в заключение Сол на Мартело. — Над нас има големи хора, които разчитат да извлекат сериозни дивиденти от цялата тази история. Хора, които не обичат да им губят времето. Влиятелни хора. Хора, които са бесни заради съмнителните похвати, с които вашата „Компания“ участваше косвено в доставката и търговията с наркотици сред войниците ни във Виетнам, което беше и основната причина да ни включите поначало в сегашната афера. Така че ще е най-добре да уведомиш твоите либерални началничета, дето само се возят в лимузините си до Лангли, Вирджиния, че ако ще серат, да серат сега, иначе да стават от гърнето. Но и да внимават да не се омажат пак в лайна с някоя тайна наркосделка — добавил в неудачен опит за хумор.

Смайли бил пребледнял до такава степен, че Гуилъм направо се притеснил за здравето му; само дето не можел да реши дали е прекарал инфаркт, или се канел да припадне. От ъгъла, под който го гледал, бузите и кожата на лицето му се сторили на Гуилъм внезапно състарени, а очите му също съдържали само старческо мъждукане, докато и той говорел единствено на Мартело:

— Независимо от всичко, споразумението помежду ни е все още в сила — отбелязал Смайли. — И разчитам на вас да го спазвате, докато не е отменено. Поели сте генерално обезателство да се въздържате от действия в британските райони, освен с изрично наше разрешение. Освен това сте поели пред нас и конкретния ангажимент да поверите в наши ръце цялостната разработка на конкретния случай, външните наблюдения и комуникационния трафик, независимо от посоката, която ще поеме разработката. Точно за това сме се договорили: пълна наша свобода на действие срещу пълно предоставяне от вас на материалите от разработката. За мен това означава само едно: никакви действия не само от страна на Лангли, но и никакви действия от страна на която и да било друга американска служба. Приел съм това като абсолютна дадена от вас дума. И понеже смятам, че тази ваша дума продължава да заслужава доверие, приемам споразумението ни за неотменимо.

— Кажи му — рекъл Сол и тръгнал да излиза, следван от бледоликия си мормонски помощник Сай. На вратата обаче Сол се извърнал и гневно посочил с показалеца си Смайли:

— Щом се возиш на нашата талига, ние ще ти казваме кога да слизаш и кога да седиш вътре.

— Точно така — кимнал мормонът и се усмихнал с нещо като покана към Гуилъм. А Мартело кимнал на Мърфи и на мълчаливия му колега да ги последват на излизане.

Мартело наливал чашите. И в кабинета му стените били от ламинат имитация на палисандрово дърво, отбелязал Гуилъм, а дръпнатата от Мартело дръжка разкрила машина, която повръщала плътен поток от топчета лед с формата на топки за ръгби. Сипал три уискита, без да си направи труда да попита гостите си какво искат да пият. Смайли направо бил сдал багажа. Обхванал бил с пухкавите си длани страничните облегалки на стилното кресло, но се бил отпуснал безжизнено назад, като каталясал боксьор в почивката между рундовете, и зяпал в осеяния с блещукащи лампички таван. Мартело сложил чашите върху масата.

— Благодаря, сър — казал Гуилъм. Мартело обичаше да го съросват.

— Да ти е сладко — казал Мартело.

— Кого още е уведомила главната ви квартира? — попитал Смайли звездите. — Данъчните власти? Митническите? Кмета на Чикаго? Дванайсетте най-добри техни приятели? Ти даваш ли си сметка, че дори моите господари си нямат и понятие за това, че си сътрудничим с вас? Боже всемогъщи!

— О, престани да се превземаш, Джордж. И ние като вас се ръководим от всесилни политически съображения. И ние сме дали обещания, които сме длъжни да спазваме. И ние имаме гърла, които сме длъжни да храним. Наркоуправлението се е заклело да ни унищожи. Медиите тръбят, че Конгресът по цял ден се занимава с тая наша опиумна афера. Сенатори ли не щеш, подкомисии на Камарата на представителите не щеш, цялата лудница. Върне се някой младеж от войната като завършен наркоман, и баща му — хоп! — веднага пише до съответния конгресмен. И на самата „Компания“ не й е особено приятно да чува такива гадни слухове по свой адрес. И тя предпочита да си има приятели, а не врагове. Така е в шоубизнеса, Джордж.

— Би ли ми обяснил, моля ти се, каква точно е уговорката? — попитал го Смайли. — Разкажи ми я с думи прости, ако обичаш.

— Е, до уговорка изобщо не се е стигало, Джордж. Как си представяш от Лангли да се разпореждат с нещо, което изобщо не им принадлежи? Тук става дума за ваша разработка, ваша собственост, ваша… Замятаме въдицата — вие я замятате всъщност, евентуално с малко помощ от наша страна — правим всичко, което ни е по силите, и ако до някое време не успеем нищо да закачим… тогава от наркоуправлението ще се намесят мъничко, по най-дружески и контролируем начин, и ще си опитат и те късмета.

— И тогава започва ловен сезон, в който всеки може да участва — добавил Смайли. — Не съм очаквал, че една разработка може да протече и по този начин.

Мартело обаче наистина разполагаше с огромен опит, когато работата опреше до умиротворяване.

— Джордж. Джордж. Представи си, че тъкмо те успеят да хванат Ко. Че му наскачат от дърветата при следващото му излизане от Хонконг. И натикат ли веднъж Ко в „Синг-Синг“ за десет до трийсет години, тогава и ние ще можем да го доим за информация, колкото си искаме. Защо изведнъж решаваш, че такъв вариант би бил ужасен?

„Защото наистина е отвратителен, дявол да го вземе“, помислил си Гуилъм, докато в един момент не му просветнала доста злорадата мисъл, че дори Мартело си нямал понятие за съществуването на брата Нелсън и че Джордж е успял да не разкрие най-силния си коз.

Смайли продължавал да седи приведен напред. Ледът в уискито му бил оформил пот по повърхността на чашата му и той посветил известно време на това да гледа как кондензатът сълзи от чашата върху палисандровата повърхност на масата.

— Добре, на какъв самостоятелен срок ще можем да разчитаме? — попитал Смайли. — Колко аванс ще ни дадете, преди да се втурнат хората от наркоуправлението?

— Нищо не е твърдо установено, Джордж. Нещата изобщо не стоят така! Както се изрази Сай, става дума за параметри.

— Три месеца?

— Това би било безкрайно щедър срок, прекалено щедър.

— По-малко от три месеца?

— Три месеца, до три месеца, десет до дванайсет седмици — нещо от този порядък, Джордж. Но ще зависи от обстоятелствата, все пак. Приятелска уговорка. Максимум три месеца, мен ако ме питаш.

Смайли изпуснал бавна, продължителна въздишка:

— А до вчера разполагахме с всичкото време на света.

Мартело смъкнал воала с още пет-шест сантиметра.

— Сол не е съвсем осъзнат, Джордж — казал, стараейки се да използва жаргона на Цирка, а не на собствената му служба. — У Сол са налице определени… ъъ… празноти — направил нещо като полупризнание Мартело. — Просто няма да му подхвърлим целия дивеч, нали ме разбираш?

Мартело направил пауза, после продължил:

— Сол стига до първия ешелон. Но само дотам. Повярвай ми.

— И какво означава в случая „първия ешелон“?

— Знае, че Ко го финансират от Москва. И знае, че търгува с опиум. И нищо повече.

— А за младата жена знае ли?

— Ха, ето ти и конкретен пример, Джордж. Момичето. Тя го е придружавала при пътуването му до Банкок. Нали помниш описанието, което Мърфи направи на пътуването му до Банкок? Престояла е в хотелския му апартамент. Летяла е заедно с него от там до Манила. В този момент те усетих, че си на една вълна с мен. Улових погледа ти. Но бяхме накарали Мърфи да премахне от своя рапорт местата, в които тя се споменава. Само заради Сол.

Смайли сякаш започнал — макар и едва-едва — да идва на себе си.

— Сделката ни си остава, Джордж — зауверявал го щедро Мартело. — Нищо не е добавено и нищо не е махнато от нея. Ти само издърпай рибата, пък ние ще ти помогнем с яденето. А усетиш ли междувременно, че имаш нужда от помощ, достатъчно е да викнеш по зеления телефон. — Стигнал дотам, че посегнал да положи утешителна длан върху рамото на Смайли, но се усетил, че жестът му може и да не се понравел на Смайли, затова набързо се отказал. — А пък ако решиш в някой момент, че наистина желаеш да ни отстъпиш веслата, в такъв случай просто ще извъртим договорката си на сто и осемдесет градуса и…

— И не само ще пожънете нашите лаври, ами ще ви възнаградим и с публично изхвърляне от Хонконг — довършил от негово име изречението Смайли. — Искам за последно по още един въпрос да внеса яснота. Държа всичко това да бъде отразено в писмен вид. С размяна на специални служебни писма помежду ни.

— Ти си домакинът на купона, ти решаваш кои игри ще играем — съгласил се великодушно Мартело.

— Моята служба ще изтегли рибата — заявил със същия прям настоятелен тон Смайли. — Също така ние ще сме тези, които ще я извадят на сушата, ако така се казва по рибарски. Лично мен ловът и риболовът никак не ме влекат.

— Изваждате я, хващате я с кепчето, тръшвате я върху пясъка, изобщо правите всичко, което ви дойде на ум.

„Добрата воля на Мартело почва да се поизносва по периферията“, отбелязал разяжданият от съмнения Гуилъм.

— Настоявам операцията да е изцяло в наши ръце. Човекът е за нас. Настоявам да имаме правото на първата брачна нощ. И да бъдем до него в здраве и болест до момента, в който ние решим, че вече можем да ви го предадем.

— Няма проблем, Джордж, абсолютно никакъв проблем няма. Изтеглите ли го веднъж в лодката, той ще е изцяло ваш. А решите ли по някое време да го споделите с нас, достатъчно ще е да ни звъннете. Просто и ясно.

— Утре сутринта ще ви изпратя писмено потвърждение.

— Не си прави труда, Джордж. Разполагаме с достатъчно персонал. Ще пратим някого да го вземе.

— Ще го пратя аз — настоял Смайли.

— Джордж, смятай, че току-що сме сключили сделка.

— Аз сделка имах и преди — рекъл Смайли. — Но от Лангли не я спазиха.

Двамата си стиснали ръцете.

В историята на операцията няма друг миг, сравним с този. Хората от занаята го описваха с разни купешки изрази от рода на „денят, в който Джордж я извъртя на сто и осемдесет градуса“ — при все че за това в действителност му потрябва цяла седмица, която беше за сметка на отпуснатия му от Мартело срок. В очите на Гуилъм обаче целият процес се отличавал с нещо много по-тържествено, по-красиво в сравнение с нормалната технология на действие. Осъзнавайки постепенно какви са всъщност намеренията на Смайли, наблюдавайки като омагьосан как Смайли пускал най-старателно поредната въдица, как привиквал този или онзи сътрудник, как замятал кукичка тук, пък изваждал примамка оттам, Гуилъм останал с усещането, че става свидетел как огромен презокеански кораб бива примамван и прилъгван да се извърти против досегашната си посока на движение. Да, това наистина означавало цялата операция да бъде обърната с главата надолу, както и да се променяла изцяло посоката на ръководенето й.

След онова съвещание двамата се върнали в Цирка, без да си разменят нито една думичка. Смайли толкова бавно изкачил последната поредица стъпала, че събудил отново у Гуилъм притеснения за здравословното му състояние, при което Гуилъм се видял принуден при първата удала му се възможност да позвъни на лекаря на Цирка и да му опише със свои думи наблюдаваните симптоми — и да получи в отговор уверенията, че Смайли се бил отбил при доктора по съвсем друг въпрос преди има-няма два дни и че проявил достатъчно признаци за своята неунищожимост.

Вратата на тронната зала се затворила и Фон „бавачката“ пак останал единственият хранител на своя любим шеф. Онези желания на Смайли, които се процеждали периодически от кабинета му, съдържали в себе си елементи от алхимията. Самолети „Бийчкрафт“: трябвали му чертежи, каталози, а също така — при условие че не ставало ясно кому всъщност са нужни — подробности за продажбите им в Югоизточна Азия — имена на купувачи, цени и прочее. Съответно Тоби Естерхази се гмурнал в мътните дебри на търговията с летателни средства и съвсем скоро Фон връчил на Моли Мийкин впечатляваща камара стари броеве на списанието „Транспортен свят“ с ръкописни нареждания от Смайли в традиционното за кабинета му зелено мастило да отбележел публикуваните реклами за самолети „Бийчкрафт“, които е възможно да са хванали окото на потенциален купувач през шестте месеца, предхождащи провалилата се опиумна мисия на Рикардо в комунистически Китай.

И пак по писмено нареждане от Смайли Гуилъм направил дискретни посещения при неколцина от копачите на Ди Салис и успял, без темпераментният им началник да го излови, да установи, че били все още много далеч от истината за лицето Нелсън Ко. Един от тях — дългогодишен служител — дори си позволил да изкаже мнението, че Дрейк Ко май е казал самата истина при последната си среща със стареца Хибърт, в смисъл че брат му Нелсън в действителност бил умрял. Но когато Гуилъм му предал тази вест, Смайли само завъртял нетърпеливо глава и му връчил радиограма, която да предадял на Кро с поръчението да се сдобие от своя източник в местната полиция, за предпочитане под фалшив предлог, с опис на всички регистрирани придвижвания на управителя на Ко, Тиу, от и до континентален Китай.

Пространният отговор от Кро се появил на бюрото на Смайли само след четирийсет и осем часа и изглежда му доставил един от редките за него моменти на удовлетвореност, ако се съди по това, че поръчал дежурният шофьор да се приготви и да го закара до Хампстед, където, според Фон, се разхождал цял час сам по огрения от слънцето заскрежен парк „Хийт“, спирайки се да зяпа червеникавите катерички, и едва тогава тръгнал да се прибира в тронната зала.

— Ама ти наистина ли не схващаш? — укорявал Смайли Гуилъм в нов, извънредно рядък пристъп на вълнение по-късно вечерта. — Не разбираш ли какво става, Питър? — И натикал изпратените от Кро дати под носа на Гуилъм, че дори и наврял късия си показалец в една от тях: — Тиу отива в Шанхай шест седмици преди мисията на Рикардо. И колко време прекарва там? Четирийсет и осем часа. Ох, ама и ти си страшно задръстен!

— Изобщо не съм — възпротивил се Гуилъм. — Просто не съм благословен с пряка линия до дядо Господ.

Затворил се в мазето със старшата подслушвателка Мили Макрейг, Смайли прослушал за кой ли път монолозите на стария Хибърт, не пропускайки — според Мили — да се намръщи сегиз-тогиз, като чувал колко непохватно задавал нахалните си въпроси Ди Салис. През останалото време Смайли четял или се скитал по стаите и от време на време разменял кратки интензивни реплики със Сам Колинс. Тези срещи понижавали рязко настроението му, отбелязвал си Гуилъм, и всичките му избухвания — които все пак били доста ограничени на брой, като се имало предвид бремето, което носел Смайли — ставали именно след като си излезел Сам. Но дори и като отминели, Смайли изглеждал все по-измъчен и самотен от всякога и се свестявал едва след като проведял поредната си дълга нощна разходка.

Но ето че някъде към четвъртия ден, който в спомените на Гуилъм бил останал неизвестно защо като кризисен — най-вероятно заради разправията с Министерството на финансите, където не можели да преглътнат аргумента, че Кро заслужавал премия — Тоби Естерхази успял да се промъкне някак си през мрежите както на Фон, така и на Гуилъм, да се навре незабележимо в тронната зала и да тръшне на бюрото на Смайли купчина ксерокопия от договори за продажбата на един брой чисто нов четириместен „Бийчкрафт“ на базираната в Банкок, но регистрирана в Цюрих фирма „Аеросюис енд Ко“ — подробности допълнително. А пък Смайли ликувал най-вече заради наличието на четирите седалки, две от които — задните, можели да се демонтират, за разлика от двете предни — за пилота и помощник-пилота. Що се отнасяло до самата продажба на самолета, тя била станала на двайсети юли — едва месец преди лудият Рикардо да тръгне да нарушава въздушното пространство на комунистически Китай, от което впоследствие изклинчил.

— Тази връзка дори и Питър е в състояние да я прозре — отбелязал с известна заядливост Смайли. — Казвай бързо, Питър: къде се намества тази продажба в последователността на събитията?

— Продажбата на самолета е станала две седмици след завръщането на Тиу от Шанхай — отвърнал неохотно Гуилъм.

— В такъв случай? — попитал настоятелно Смайли? — Какво търсим по-нататък в такъв случай?

— Задаваме си въпроса: кой е собственикът на „Аеросюис“? — обявил с рязък тон Гуилъм, явно доста раздразнен.

— Точно така. Благодаря ти — произнесъл Смайли с предвзето облекчение. — Ти възроди вярата ми в теб, Питър. И такааа: кого, според вас, откриваме на щурвала на „Аеросюис“? В качеството му на неин банкокски представител, представете си?

Гуилъм хвърлил поглед към бележките върху бюрото на Смайли, но реакцията на Смайли била мигновена и той успял да ги закрие с ръце.

— Тиу — досетил се Гуилъм и дори се изчервил.

— Ура! Точно така! Тиу! Браво!

Но привечер, когато Смайли поръчал пак да му повикат Сам Колинс, сенките вече се били завърнали по провисналото му лице.

Но, така или иначе, въдиците били заметнати. След успеха му в авиационната промишленост Тоби Естерхази бил пренасочен към търговията с алкохол и излетял, легендиран като данъчен инспектор по ДДС, за шотландските Западни острови, където в продължение на три дни извършил непланова счетоводна ревизия на дестилерия, специализирана в продажбата „на зелено“ на неетикирани бурета с неотлежало уиски. И се завърнал „нахилен като преуспял многоженец“, както се изразила Кони.

Многократната кулминация на всички тези усилия се изразила в необичайно дълга радиограма до Кро, съставена след пленарно заседание на оперативния директорат — „Златните старци“, ако трябва пак да цитираме Кони — със Сам Колинс в добавка. Заседанието се провело след проточило се дълго методическо съвещание с „братовчедите“, на което Смайли се въздържал напълно да не спомене за неуловимия Нелсън Ко, но поискал в района да бъдат осигурени ред допълнителни специални разузнавателни средства.

И обяснил по следния начин намеренията си на своите сътрудници: досега операцията се била ограничавала до събирането на разузнавателни данни за Ко и за евентуалното предназначение на съветската златна жила. Особени старания били полагани Ко да не осъзнае, че Циркът се интересува от него.

След което обобщил събраните до момента разузнавателни данни: Нелсън, Рикардо, Тиу, „Бийчкрафта“, датите, изводите и регистрираната в Швейцария авиокомпания, която — както се оказало междувременно — нямала нито офис, нито друго летателно средство. Добавил, че му се щяло да изчака категоричното идентифициране на Нелсън, но че всяка операция била сама по себе си компромис, а времето за тяхната изтичало благодарение до голяма степен на „братовчедите“.

Нито веднъж не споменал младата жена, а и нито веднъж, докато говорел, не погледнал Сам Колинс.

И така стигнал до скромно наречената от него „следваща фаза“.

— Намираме се в патова ситуация и проблемът ни е как да излезем от нея. Понякога дадени операции протичат особено добре именно понеже патовата ситуация в тях остава нерешена. В други случаи операцията може да е безполезна, докато патът не се разреши. „Делфин“ е типичен пример за такава операция.

На това място Смайли сключил замислено вежди, примигал, снел за тайна радост на присъстващите очилата си и — поддържайки неволно създадената от самия него легенда — ги отрил с широкия край на вратовръзката си.

— Моето намерение е да разрушим патовото положение, като обърнем тактиката си наопаки. Или, казано другояче, като обявим пред Ко, че се интересуваме силно от дейността му.

Както винаги, Кони била тази, която намерила достатъчно присъствие на духа, за да сложи край на пълното им онемяване. И усмивката й се оказала най-бързата — а и най-досетливата.

— Пуска дим в хралупата му, че да го изкара навън — прошепнала тя в екстаз на присъстващите. — Точно както и с Бил постъпи, хитрият му пес! Палиш, значи, огън на прага му, дарлинг, и чакаш да видиш накъде ще побегне, познах ли? О, Джордж, нямаш представа какъв прекрасен човек си ти — наистина най-добрият изсред всичките ми момчета!

Грамата на Смайли до Кро описвала плана му с друга метафора, която била по-ясна за оперативните агенти. Канел се бил „да изръси Ко от дървото му“, а от останалата част на текста ставало ясно, че въпреки сериозните рискове възнамерявал да изтръска дървото с помощта на широкия гръб на Джери Уестърби.

И нещо като забележка към горното: два дни по-късно Сам Колинс изчезнал. Всички останали много доволни. Той вече не влизал по всяко време, а и Смайли престанал да се допитва до него. Промъкналият се тайно да направи оглед на кабинета му Гуилъм не открил нищо свързано лично със Сам с изключение на две неотваряни колоди с карти и няколко пъстри картонени кибритчета, рекламиращи нощен клуб в Уест Енд. Разпитал и кадровиците, които, за разлика от всеки друг път, били словоохотливи: за услугите си Сам си изпросил прилично обезщетение при напускане и обещанието да преразгледат правото му на пенсиониране. Не че имал кой знае колко стока за продан, де. Блеснал еднократно и изчезнал завинаги. Прав му път.

Но независимо от всичко, Гуилъм така и не успял да се отърси от странното безпокойство, което предизвиквала у него мисълта за Сам и което той многократно споделил през следващите няколко седмици с Моли Мийкин. И тук не ставало дума единствено за онази случайна среща на излизане от офиса на Лейкон. Мъчела го и цялата тази размяна на писма между Смайли и Мартело в потвърждение на постигнатата помежду им устна договореност. Вместо да изчака „братовчедите“ да вземат писмото му със съответната тържествена поява пред Кеймбридж Съркъс на лимузина, ескортирана евентуално от мотоциклетист, Смайли наредил на Гуилъм да изтича лично да го внесе на Гровнър Скуеър, охраняван по пътя от Фон. Но както винаги, Гуилъм бил претрупан с работа, а Сам, както винаги, бил свободен. Така че Гуилъм моментално се съгласил на предложението на Сам писмото да го занесе той, за което оттогава безкрайно съжаляваше. И уверяваше на ума си Господ, че се кае за грешката си. Понеже, както му разправил впоследствие Фон, вместо да връчи писмото от Смайли на Мърфи или на безликия му помощник, Сам настоял да влезе лично при Мартело, където прекарал повече от час на четири очи с американеца.