Достопочтеният ученик

13 Лизе

„Стар Хайтс“ беше най-новият и най-висок жилищен блок в богаташкия квартал „Мидлевълс“, чиято кръгла форма стърчеше нощем като огромен светнал молив, заврян в мекия мрак на Върха. До него се стига по серпантинен автомобилен път, като за тротоар служи единствено широката петнайсет сантиметра редица от бордюри, която отделя автомобилната алея от ската. В „Стар Хайтс“ очевидно смятат пешеходството за проява на лош вкус. Вечерта наближавала и социалният час пик се приближавал към своя апогей. Джери си пробивал път по бордюра, а в него буквално се отърквали забързаните да оставят или да вземат пътниците си мерцедеси и ролс-ройси. В ръката си носел увито в книжна кърпичка букетче орхидеи — по-голямо от поднесеното от Кро на Фийби Уейфеърър, но пък по-скромно от онова, което Дрейк Ко беше оставил на покойния си син Нелсън. Неговите орхидеи пък не били предназначени за никого. „Когато притежаваш ръст като моя, друже, за всяко свое действие следва да имаш дяволски убедително обяснение.“

Бил напрегнат, но в същото време усещал и облекчение, че дългото, безкрайно дългото чакане най-после било свършило.

Най-нормална операция с пъхане на крака в отвора на вратата, ваше преосвещенство — осведомил го предишния ден Кро по време на продължителния инструктаж. — Натикваш го да не могат да ти захлопнат вратата, почваш да рекламираш стоката си и не млъкваш, докато не минеш на другата страна.

„Поне с единия крак“, добавил наум Джери.

Подстъпът към входа бил покрит с раиран брезент, а фоайето ухаело на дамски парфюми, давайки му известна предварителна представа за предстоящата му мисия. Само не забравяй, че собственикът на цялата сграда е Ко, напомнил му кисело Кро на изпроводяк. По вътрешната декорация още се работело. Около пощенските кутии тепърва щели да слагат мраморни плочки. Изработена от фибростъкло риба трябвало да плюе вода, но тръбите още не били свързани и мозаечният фонтан бил пълен с торби цимент.

Отправил се към асансьорите. От стъклена будка с надпис „Рецепция“ го наблюдавал китаецът портиер. На Джери му се явил само като размазано петно. Бил се зачел в нещо, когато Джери влязъл, а сега се чудел дали да го спре и да го пита къде отива, но орхидеите му подействали някак си успокояващо. Отнякъде изникнали две американски матрони, гримирани като индианци пред битка, и заели позиция в непосредствена близост.

— Великолепни цветя — рекли и посочили с пръст книжната салфетка.

— Супер са, нали? Заповядайте. Подарявам ви ги! Не се стеснявайте! Красивата жена би се чувствала гола без тях!

Смях. Големи чешити са тия англичани. Портиерът се върнал към четивото си, а изгражданият от Джери образ се сдобил с автентичност. Единият от асансьорите пристигнал. Във фоайето се изсулило цяло стадо дипломати и бизнесмени в комплект с мрачните им накичени със скъпоценни камъни булки. Джери пропуснал американките пред себе си. Уханието на парфюм се било смесило с дим от пури. Некачествено записаната музика навявала спомени за отдавна забравени мелодии. Матроните натиснали копчето за дванайсетия етаж.

— И вие ли отивате на гости у Хамърстайнови? — попитали, все още загледани в орхидеите.

От петнайсетия етаж Джери слязъл по противопожарното стълбище, където воняло на котки и на шахта за боклука. На слизане се засякъл с понесла кофа с пелени детегледачка. Тя го гледала кръвнишки до момента, в който не я поздравил, после избухнала в луд смях. Той продължил надолу, докато стигнал до осмия етаж, където се върнал на застланата с мокет площадка за обитателите. Намирал се в дъното на коридор. Малък кръгъл отсек водел към позлатените врати на два асансьора. Апартаментите на етажа били четири, заемащи по една четвъртина от кръглата сграда, всеки със самостоятелен коридор. Той заел позиция в коридор „В“, разполагайки единствено с цветята за самоотбрана. Погледът му бил прикован в кръглия отсек и започващия оттам коридор „С“. От силното стискане хартията около дръжките на орхидеите била прогизнала.

— Всяка седмица се срещат — уверил го бил Кро. — Всеки понеделник ходят на курса по икебана в Американския клуб. Точни са като часовници. Срещат се двете с приятелката й Нели Тан, която работи в „Еърсий“. А след икебаната остават да вечерят в клуба.

— А къде е Ко в момента?

— В Банкок. По търговия.

— Ами дано не се върне преждевременно проклетникът.

— Амин, сър. Амин.

Вратата до ухото му се отворила внезапно с писъка на нови несмазани панти и в коридора изскочил слаб млад американец по смокинг, заковал се на място и вперил поглед в Джери и орхидеите. Имал сини нетрепващи очи и носел дипломатическо куфарче.

— Мен ли ме чакате с тия работи? — попитал с провлачения акцент на бостънското висше общество. Имал заможен, самоуверен вид и Джери предположил, че е или дипломат, или е завършил банково дело в някой от университетите на „Бръшлянената лига“.

— О, не, в никакъв случай, не бих казал — признал си Джери, правейки се на типичен английски глупак. — Кавендиш — добавил. И забелязал през рамото на американеца как вратата се затворила тихо, препречвайки гледката му към претъпкана с книги библиотека. — Мой приятел ме помоли да съм ги предадял на някоя си мис Кавендиш в 9D. Самият той отпраши за Манила и ме остави да стискам китката, така да се каже.

— Сбъркали сте етажа — казал американецът и се отправил към асансьора. — Трябва ви следващият. А и коридора сте объркали. „D“ е на противоположната страна. Ей нататък.

Джери застанал до него, преструвайки се, че чака асансьор за нагоре. Пръв обаче пристигнал другият, за надолу, младият американец се качил преспокойно и Джери се върнал на поста си. Вратата на апартамент „С“ се отворила; той я видял как излиза и как се извърнала да завърти два пъти ключа в бравата. Облеклото й било най-ежедневно. Пепеляворусите й коси били дълги и прибрани на конска опашка на тила. Облечена била в едноцветна вързана зад врата рокля и по сандали, и още преди да успее да разгледа лицето й, Джери осъзнал, че е красива. Тя се отправила към асансьора, без все още да го е видяла, а на Джери му се сторило, че я гледа през витрина откъм улицата.

В света на Джери бяха съществували жени, които носели телата си така, сякаш били цитадели, които позволявали да бъдат щурмувани само от най-смелите; Джери се бил женил за няколко от тях; но допускал, че може и да са станали такива под негово влияние. Други жени пък сякаш били решени да мразят себе си и ходели прегърбени и със стегнати ханшове. Но имало и жени, които със самото си приближаване към него му носели истински дар. Този вид жени обаче били рядкост, а в очите на Джери тя в този момент оглавявала колоната.

Спряла се пред позлатените врати и следяла променящите се числа. Той се изравнил с нея в мига, в който асансьорът пристигнал, така че тя все още не го била забелязала. Асансьорът бил препълнен — точно както се бил надявал. Напъхал се ребром, вторачил се в орхидеите, като не преставал да се извинява, да се хили и да ги държи над главата си така, че всички да ги забележат. Тя била застанала с гръб към него, а той се бил изравнил с рамото й — силно рамо, голо и от двете страни на презрамката, така че Джери забелязал ситните лунички и златистия мъх, които изчезвали надолу по гърба й. Под него лицето й било обърнато в профил. Вгледал се и промълвил неуверено:

— Лизи? Ей, Лизи? Не ме ли позна? Джери съм.

Тя се извърнала рязко и го фиксирала с поглед отдолу. Той съжалил, че нямало как да се отдръпне поне малко, тъй като предполагал, че първоначалната й реакция ще е да се стресне от габаритите му, и се оказал прав. Мярнал за секунда страха в сивите й очи, които поприсветнали, преди да го приковат.

— Лизи Уърдингтън! — обявил той с нараснало самочувствие. — Как върви уискито? Не ме ли помниш? Един от гордите ти инвеститори. Джери. Приятел на Рикардо Малкия. Името ми беше изписано върху една двеста двайсет и пет литрова бъчва. Изцяло платена, както си следва.

Всичко това го казал съвсем тихо, подозирайки, че е възможно да споменава за минало, което тя би желала да забрави. Толкова тихо, че спътниците им в асансьора по-вероятно чували или записа на „Дъжд ромоли по главата ми“, или оплакванията на възрастния грък, че не можел да мръдне наникъде.

— Разбира се — отвърнала тя и го възнаградила с щастливата усмивка на стюардеса. — Джери! — И тук гласът й се поизгубил, докато се преструвала, че фамилното му име й е на върха на езика: — Джери ъъ… — Намръщила се и забелила очи като второстепенна актриса, която се прави, че не може да си спомни нещо. Асансьорът спрял на шестия етаж.

— Уестърби — напомнил й веднага той, за да й спести усилията. — Журналистът. Не помниш ли как захапах стръвта в бар „Констелейшън“? Плачех за малко нежност и утеха, а си останах само с бъчвата уиски.

Някой до него се изсмял.

— Ама, разбира се! Джери, дарлинг! Как изобщо можа… А теб какво те води този път в Хонконг? Божичко!

— Обичайната тематика. Огън и жупел, суша и глад. А ти? Сигурно вече не работиш. Достатъчно си се напечелила, като ти знам техниката на продажба. Никой през живота ми не ми е извивал толкова докрай ръката.

Думите му я зарадвали. Вратата се отворила на третия етаж. Качила се баба, кретаща на два бастуна.

Лизи Уърдингтън е продала най-малко петдесет и пет бъчви с чиста кладенчова вода, ваше преосвещенство — казал му бил старият Кро. — Само на мъже при това, като в повечето случаи продажбата се е придружавала, според твърденията на моите съветници, и със съответното обгрижване. Което, смея да предположа, придава съвсем нов смисъл на израза „обслужване до дупка“.

Стигнали до партера. Тя излязла първа, а той тръгнал редом с нея. Още от асансьора мярнал през стъклото на главния вход червената й спортна кола с вдигнат гюрук, чакаща пред стъпалата, навряна сред бляскавите лимузини. „Изглежда се е обадила предварително да й я изкарат — минало му през ум на Джери; — ако Ко наистина е собственикът на сградата, няма да й спестява качественото обслужване.“ Тя се отправила към гишето на портиера. Пресичайки фоайето, не преставала да му говори, а се извръщала към него, държейки едната си ръка протегната настрана, с обърната нагоре длан, все едно била манекенка. Май я бил попитал харесва ли й Хонконг, макар и да нямал спомен да го е правил.

— О, направо го обожавам, Джери, истина ти казвам. Виентян изглежда… изостанал с цели векове. Ти чу ли, че Рик загина? — подметнала най-героично, сякаш смъртта й била стара познайница. — След Рик имах чувството, че нито едно място не може повече да ме впечатли. Но се оказа, че греша дълбоко, Джери. Няма начин Хонконг да не е най-веселият град на света. Лорънс, дарлинг, аз смятам да отплавам с моята червена подводница. Предстои ми женска вечер в клуба.

Лорънс се казвал самият портиер, а ключът от колата и висял под голяма сребърна подкова, която напомнила на Джери за състезанията на хиподрума „Хепи Вали“.

— Благодаря ти, Лорънс — казала тя със сладко гласче и хвърлила на портиера усмивка, дето щяла да му държи влага до сутринта. — Тук хората са направо невероятни, Джери — доверила му тя с театрален шепот на път към главния изход. — Като си помисля само какво мнение имахме в Лаос за китайците! А тук се оказват най-невероятните, най-сърдечните и изобретателни хора на света. — Той пък забелязал, че била превключила неусетно на някакъв неутрален чуждестранен акцент. „Вероятно го е попила от Рикардо и сега го ползва, за да изглежда по-шикозна.“ — Каква е поначало представата за този град? Хонконг — шопинг на фантастични цени — безмитна фото и видео техника — ресторанти. Но най-честно ти казвам, Джери: успееш ли да надникнеш под тази повърхност и да опознаеш истинския Хонконг и жителите му, ще намериш всичко, за което си си мечтал да имаш в живота. Какво ще кажеш за това бижу — новата ми кола?

— А, ето как харчиш печалбата от уискито, значи.

Протегнал разтворена длан и тя пуснала в нея ключовете, че да й отключи вратата. И пак като в безмълвна пантомима, той й подал орхидеите да ги държи. Иззад черния Връх заревото на все още изгряващата пълна луна пламтяло като горски пожар. Тя седнала и той й връчил ключовете, с тази разлика, че този път усетил допира на ръката й и пак се сетил за „Хепи Вали“ и за целувката, която Ко й лепнал, докато се отдалечавали.

— Нали няма да възразиш, ако се повозя отзад? — попитал я.

Тя се засмяла и му отворила вратата за пътника.

— Къде поначало си тръгнал с тези разкошни орхидеи, да те питам?

Запалила двигателя, но Джери с незабележимо движение върнал ключа назад, което я накарало да го изгледа изненадано.

— Няма смисъл да те лъжа, девойко — промълвил той. — Аз съм змия в гнездото ти, така че преди да ме откараш накъдето и да било, затегни си колана и изслушай мрачната истина.

Много внимателно бил подбрал тъкмо този момент, понеже не желаел да създаде у нея усещането, че нещо я заплашва. Все пак тя седяла на шофьорското място в собствения си автомобил, под осветения навес на собствения й жилищен блок, на по-малко от двайсет метра от портиера Лорънс, а той бил възприел ролята на каещ се грешник също с цел да подплати чувството й за сигурност.

— Случайната ни среща не се дължеше единствено на шанса. Това едно. Второто, което няма как да прозвучи по-меко, е, че вестникът ми ме праща да те спипам и да те отрупам с куп любознателни въпроси относно покойния ти приятел Рикардо.

Тя продължавала да го наблюдава, да чака. На върха на брадичката й имало два малки успоредни белега, сякаш някой я бил одрал. „Кой ли ги е направил и с какво?“, задал си той въпроса.

— Но Рикардо не е между живите — отвърнала тя прекалено бързо.

— О, да — съгласил се съчувствено Джери. — Несъмнено. За съжаление обаче, комиксът ми се е сдобил с пареща според тях информация от първа ръка, че той все пак е жив, а на мен ми плащат да им вървя по гайдата.

— Що за пълен, абсолютен абсурд!

— Не споря. Така е. Те са превъртели. Но пък утешителната награда е две дузини доста дълго стискани орхидеи и вечеря в най-добрия ресторант в града.

Тя се извърнала, загледала се през предното стъкло, лицето й се осветявало обилно от уличната лампа, а Джери се запитал какво ли е да си жена, обитаваща такова красиво тяло и чувстваща се длъжна да оправдава притежанието му по двайсет и четири часа в денонощието. Сивите й очи се разширили още мъничко, а той изпитал хитрото подозрение, че от него се очаква да забележи напиращите сълзи и начина, по който ръцете й търсят опора, стискайки волана.

— Прости ми — промърморила тя. — Но… след като си обичала някого… и си му се посветила изцяло… а той е умрял… изведнъж някой ти се явява изневиделица и…

— Разбирам — казал Джери. — И съжалявам.

Тя пак запалила двигателя.

— Ти пък защо трябва да съжаляваш? Ако наистина е жив, това е прекрасно. А ако не е — всичко си остава постарому. Никой нищо не губи, а можем само да спечелим. — При което тя се разсмяла: — Той, Рик, поначало разправяше, че бил неунищожим.

„Все едно обирам сляп просяк — минало му през ума. — Не бива да я оставям сама в това й състояние.“

Шофирането й било приемливо, макар и прекалено рязко, при което той предположил — понеже жени като нея вдъхновяват мъжката досетливост, — че тя съвсем скоро е взела шофьорския си изпит, а колата е всъщност наградата й по този случай. Била най-спокойната нощ на света. Потъвали бавно надолу към града, а пристанището се стелело като идеално огледало в центъра на кутията с бижута. Обсъдили къде да отидат. Джери предложил полуострова, но тя завъртяла глава.

— Окей. Да спрем първо да пием по едно — казал той. — Че да съборим стените. Какво ще кажеш?

Тя го изненадала с това, че протегнала ръка и стиснала дланта му. Но в същия момент се сетил какво му бил казал Кро: че тя пробутвала този номер всекиму.

„Поне за предстоящата нощ тя се чувства изоглавена“, не можел да се пребори той със завладялото го усещане. И си спомнил как, докато дъщеря му Кат била още малка, я вземал от училище и после си измисляли да правят какво ли не, само и само следобедът им да трае по-дълго.

Пили „Реми Мартен“ с лед и сода в тъмна дискотека на страната на Коулун. Той предположил, че това е любимото питие на Ко, към което се е приспособила и тя, за да му прави компания. Поради ранния час посетителите надали били повече от дузина. Музиката дънела, та им се налагало да си крещят, че да се чуват, но тя не споменала повече Рикардо. Предпочела да се отдаде на музиката с отметната назад глава. Понякога го хващала за ръката, веднъж дори склонила глава на рамото му, а друг път му изпратила разсеяно въздушна целувка и се отправила занесено към дансинга, където изпълнила бавен, самотен танц със затворени очи и лека усмивка. Мъжете престанали да обръщат внимание на момичетата, с които били дошли, и постоянно я разсъбличали с погледи, а китайците келнери се изпотрепвали да й сменят пепелника през три минути, че да могат да надничат в деколтето й.

Две питиета и половин час по-късно тя обявила, че обожава Дюк Елингтън и бигбенд саунда, поради което се юрнали обратно на острова към заведение с оркестър от филипинци, за които Джери гарантирал, че изпълнявали сносно парчетата на Дюк. Тромпетистът Кат Андерсън бил най-великото нещо след филията, твърдяла тя. А случвало ли му се било да чуе някое от съвместните изпълнения на Армстронг и Елингтън? По-велик дует от тях нямало на света? След още „Реми Мартен“ му изпяла на ухо и „Mood Indigo“.

— Рикардо умееше ли да танцува? — поинтересувал се Джери.

— И то как! — отвърнала тихо тя, не преставайки да си тактува с крак и да щрака с пръсти в ритъма на музиката.

— Бях останал с впечатлението, че накуцва — възразил Джери.

— Изобщо не му пречеше — казала тя, все още погълната от музиката. — Но аз никога няма да се върна при него. Нали ме разбираш? Никога. Тая глава е приключена. И то как!

— От къде му е?

— Танцуването ли?

— Накуцването.

Тя свила пръст около въображаем спусък и произвела изстрел във въздуха.

— Или от войната, или от ревнив съпруг — казала. А той я накарал да го повтори с максимално приближени до ухото му устни.

Знаела някакъв нов японски ресторант, където сервирали прочутото телешко „Кобе бийф“.

— Откъде са ти тези белези? — попитал я той на път към заведението. И докоснал собствената си брадичка. — Левият и десният. От какво са?

— О, по време на лов на бедни невинни лисици — усмихнала се леко тя. — Скъпият ми татко беше луд по конете. И все още е, доколкото разбирам.

— А той къде е?

— Баща ми ли? Както винаги, в порутения си чифлик в Шропшър. Сума ти излишни хектари, но отказва да се махне оттам. Няма пари за прислуга и работници, мръзне през три четвърти от годината. А майка ми дори едно яйце не умее да свари.

Той още не се бил свестил докрай от неочаквания й отговор, когато тя се сетила за някакъв бар, в който предлагали безплатно божествени хапки с къри, повъртяла се известно време по улиците, докато го намери, и накрая се разцелува с бармана. Музика нямало, а — необяснимо защо — той се усетил, че е почнал да й разправя най-подробно за сиротата, но само докато стигнал до причините за раздялата им, които умишлено замазал.

— Е, при тази разлика от двайсет и пет години помежду ви какво друго можеше да очакваш, Джери, дарлинг? — съгласила се мъдро тя.

„А ти какво очакваш, по дяволите, при деветнайсетгодишна разлика и китайка съпруга между теб и Дрейк Ко?“, запитал се той наум с известна досада.

Тръгнали да си вървят — нови целувки с бармана, — а Джери не бил чак дотам опиянен нито от компанията й, нито от брендитата със сода, че да не забележи как тя отишла да се обади по телефона — уж да отменяла срещата си — и как това й отнело доста време, а когато се върнала, изражението й било станало доста сериозно. После, пак в колата, той уловил погледа й и му се сторило, че мярнал в него сянка на недоверие.

— Джери?

— Кажи.

Тя завъртяла глава, изсмяла се, прокарала длан по лицето му и накрая го целунала.

— Много ми е хубаво — рекла.

А той предположил, че тя сигурно се чуди как е успяла така тотално да го забрави, ако наистина му е продала навремето онази бъчва с неетикирано уиски. Освен това предположил, че тя сигурно се чуди дали в желанието си да му продаде бъчвата не му е оказала и някои от допълнителните услуги, за които Кро му бил намекнал съвсем просташки. „Но това вече си е неин проблем — заключил Джери. — И винаги е бил неин, от самото начало.“

Благодарение на усмивката и някои други атрибути на Лизи в японския ресторант ги отвели до ъгловата масичка. Тя седнала с лице към салона, а той — с гръб, загледан в нея, нямайки нищо против това разположение, макар че, ако в Сарат узнаели, щял да им избие балансът. Пламъкът на свещта му позволявал да вижда съвсем ясно лицето й и да забележи едва сега признаците на повяхване: не само следите от одраното по брадичката й, но и бръчиците от годините и напрежението, които, според Джери били израз на решителност, все едно ги била завоювала с чест през безкрайните си битки със собствената си зла орис и погрешни преценки. Носела нова златна гривна и очукан тенекиен часовник с изрисуван на циферблата Мики Маус, чиито изподраскани ръкавици замествали стрелките. Особено го впечатлила тази нейна преданост към стария часовник и си наумил да разбере кой й го е подарил.

— Татко — отвърнала разсеяно тя.

В тавана над главите им имало вградено огледало, в което се виждали златистите й коси и едрите й гърди сред скалповете на другите клиенти и златистия прашец на косъмчетата по гърба й. Но щом се опитал да превключи към темата за Рикардо, тя изведнъж станала въздържана. Джери така и не осъзнал — а трябвало, — че след обаждането й по телефона отношението й се било променило изцяло.

— Какви гаранции ще ми дадеш, че името ми няма да се появи във вестника ви? — попитала го.

— Мога само лично да ти го обещая.

— Но след като главният ти редактор знае, че съм била гаджето на Рикардо, кое ще му попречи самият той да ме спомене поименно?

— Рикардо е имал куп момичета. Много добре го знаеш. От всякакъв вид и калибър, а и са се застъпвали по няколко във времето.

— Но аз бях единствена и неповторима — заявила твърдо тя и той забелязал как погледнала към вратата; но пък на нея това явно й било навик, независимо къде се намирала — да търси с поглед из помещението някой, който изобщо не присъствал. Затова решил да остави временно инициативата в нейни ръце.

— Ти спомена, че вестникът ти разполагал с пареща информация от първа ръка — казала тя. — Какво по-точно имаше предвид?

Той предварително се бил подготвил с Кро за този въпрос. Направо го били изрепетирали. Затова сега успял да й отговори категорично, макар и не съвсем убедително:

— Рик се е разбил преди осемнайсет месеца в планините на провинция Пайлин на границата между Тайланд и Камбоджа. Така поне гласи официалната версия. Но не е открит нито труп, нито останки от самолета, а се говори, че е прекарвал опиум. Застрахователната компания и досега не е изплатила обезщетение, а и от „Индочартър“ не са внесли съответния иск. Защо? Рикардо е имал договор да лети само за тях. В този ред на мисли възниква и обратният въпрос: и защо никой не е предявил иск към „Индочартър“? Ти, например? Ти си жената, с която той е живеел? Защо ти не си потърсила обезщетение?

— Изключително вулгарен въпрос — отхвърлила тя думите му със своя акцент на херцогиня.

— Освен това се носят слухове, че напоследък са го засичали за кратко по някои от любимите му места. Бил си пуснал брада, но куцането нямало как да излекува, нито навика си да изгълтва по една бутилка скоч на ден или — с извинение, че го споменавам пред теб — да търчи по всяка фуста в радиус от десет километра от мястото, където се намира.

Тя се канела да му възрази, но понеже, така или иначе, той вече бил почнал, решил да се изкаже докрай:

— Главният портиер на хотел „Ринком“ в Чианг Май го е разпознал по снимка независимо от брадата му. Дори ако приемем, че кръглооките им изглеждат еднакви, той е бил доста уверен в потвърждението си. На всичко отгоре само преди месец петнайсетгодишна жителка на Банкок, с чиито данни редакцията разполага, се е явила в мексиканското консулство и заявила, че Рикардо е щастливецът татко на вързопчето в обятията й. Лично аз не вярвам в осемнайсетмесечни бременности, а предполагам, че и ти също. И недей ме гледа по този начин, девойко! Не забравяй, че съм тук не по собствено мое желание.

„Идеята е на Лондон“, идело му да добави — и надали друг път е щял да налучка по-мощно съчетание от истина и измислица, с което да раздруса дървото. Тя обаче пак се била загледала покрай него право във входа.

— И за още нещо съм натоварен да те разпитам. За рекета с уискито — казал й.

— Никакъв рекет нямаше, Джери. Беше си напълно легален бизнес!

— Ти, девойко, може да си била чиста като момина сълза. Без капка съмнение, че може и да не си била замесена в никакъв скандал. И т.н. Но ако Рик през това време е свил някой и друг номер, няма ли това да е достатъчна причина да се направи на изчезнал, както мнозина други преди него?

Направо му дожаляло, че я поставя в такова неудобно положение. Противоречало напълно на чувствата, които би желал да предизвиква у нея при други обстоятелства. Наблюдавал я и си давал сметка, че нея изобщо не я бива в споровете, тъй като те пораждали в душата й безнадеждност и готовност да се предаде.

— Рикардо не би постъпил по този начин — казала тя по някое време, но без грам убеденост. — Той обичаше да е мъжкарят на града. И не е в стила му да избяга.

— Да си представим — продължил Джери, докато тя покорно свела глава пред него, — че съумеем да докажем следния сценарий: твоят Рик, след като е продал неговите си бъчви, е решил да не се разделя с парите и вместо да се разплати с дестилерията — говоря чисто хипотетично, без да разполагам с никакви улики — в такъв случай…

— Към датата на ликвидиране на предприятието ни всеки наш инвеститор без изключение притежаваше заверен договор, указващ полагащия му се дял от датата на сключването му. Отчели сме се своевременно за всеки взет на заем цент.

До този момент се бил придвижвал напред, дриблирайки с топката. Но сега вече виждал очертанията на вратата и се понесе към нея с главоломна скорост.

— Не и своевременно, девойко — поправил я, докато тя гледала право надолу в недокоснатата си храна. — За своевременност изобщо не може да става дума. Всички тези разчети са правени с шестмесечно закъснение. Което е всичко друго, но не и своевременно. Точно на това исках да наблегна от моя страна. От което следва въпросът: кой е помогнал на Рик да отърве кожата си? Според информацията, с която ние разполагаме, целият свят е бил по петите му: и дестилерия, и кредитори, и полиция, и местното население — всеки си е бил наточил ножа да го одере. Докато в един прекрасен ден — зън! Исковете се оттеглят, очертанията на затворническите решетки се изгубват в далечината. Това как е станало, питам? Рик е бил паднал на колене. Кой е загадъчният му ангел хранител? Кой е изкупил задълженията му?

Но докато говорел, тя вдигнала глава, за най-голямо негово учудване по лицето й се разляла лъчезарна усмивка и докато се усети, тя вече махала с ръка над рамото му към някого, който той успял да съзре чак след като погледнал в огледалото над главата си и уловил там отблясъците на костюма в цвят син електрик и добре напомадената буйна черна коса; а между двете — и скъсеното по оптичен път месесто китайско лице върху мощния раменен пояс и двете свити в юмруци ръце, протегнати напред като за боксьорски поздрав, докато Лизи обявявала появата му на ринга:

— Мистър Тиу! Какво прекрасно съвпадение! Заповядайте при нас! Телешкото е разкошно, опитайте го. Да ви запозная с Джери, мистър Тиу. Джери от Флийт Стрийт. А мистър Тиу, Джери, е мой много близък приятел, който се грижи за мен. Той ми взема интервю, мистър Тиу! От мен! Представяте ли си! Безкрайно съм развълнувана! Разпитва ме за Виентян и за бедното пилотче, на което исках да помогна преди сто години. Джери е изучил живота ми до най-малките подробности. Той е истинско чудо, казвам ви!

— Познаваме се вече — казал нахиленият до ушите Джери.

— Ами, да — потвърдил не по-малко щастливият мистър Тиу, при което Джери доловил отново познатото ухание на сместа от бадеми и розова вода, по която отдавнашната му съпруга толкова си била падала. — Да, бе — повторил Тиу. — Вие бяхте конският репортер, окей?

— Окей — съгласил се Джери, разтягайки докрай усмивката си.

При което, разбира се, представата на Джери за света направила няколко салтоморталета, а в главата му се породили сума ти неотложни нужди: да изглежда например не по-малко възхитен от останалите от невероятно навременната случайна поява на Тиу; да се ръкува с новодошлия така, сякаш си обещават взаимно да уредят нещата помежду си в близкото бъдеще; да придърпа стол и да поръча питие, телешко и клечки за хранене и т.н., и т.н. И въпреки всичко, онова, което заседнало междувременно в съзнанието му — онова, което се настанило в паметта му дотолкова за постоянно, колкото последвалите събития щели да му позволят, — почти не било свързано нито с Тиу, нито със спешното му явление; или поне не било в пряка връзка с тях. А било изражението, което се появило на лицето на Лизи, когато първоначално го разпознала — за онази частица от секундата, преди бръчиците на смелостта да изсмучат оттам веселата й усмивка. Повече, отколкото всичко друго, точно това й изражение успяло да му изясни парадоксите, от които тя била изтъкана: мечтите й на затворник, взетите на заем роли, които й служели за маскировка и й позволявали поне за кратко да избягва срещата си със съдбата. Разбира се, че самата тя била повикала Тиу — нямала е друг избор. Онова, което го учудвало обаче, било, че нито Циркът бил предвидил подобна ситуация, нито самият той. Независимо дали и доколко била повярвала в сервираната й от него история с Рикардо, тя била прекалено гореща, за да се решала сама да я разнищва. В същото време, като видяла Тиу да влиза в ресторанта, в сивите й очи се изписало не облекчение, а примирение: вратата пак се била захлопнала под носа й; веселието било приключило. И се сетил как навремето сиротата му прошепнала на ухо, докато се ядосвал на отминалото си детство: „Ние сме като онези проклети светулки и мъкнем навсякъде на гръб проклетия си огън“.

Но както успял да отчете на ума си моментално Джери, в оперативно отношение появата на Тиу си била чист божи дар. Ако трябвало да се подхвърля обратно някаква информация на Ко, Тиу щял да е далеч по-внушителен канал за тази цел в сравнение с Лизи Уърдингтън.

Тя приключила с целуването на Тиу и го предала отново на Джери.

— Вие ще сте ми свидетел, мистър Тиу — обявила, преструвайки се, че го въвлича в невероятна конспирация. — Умолявам ви да запомните всяка излязла от устата ми дума. А ти, Джери, продължавай нататък така, все едно мистър Тиу изобщо не е тук. Повярвай ми: мистър Тиу е ням като гроб, нали? Дарлинг — добавила и пак го целунала. — Всичко е толкова вълнуващо — повторила, след което и тримата се разположили удобно за предстоящия им дружески разговор.

— Та какво всъщност ви интересува, мистър Уесби? — попитал най-добронамерено Тиу и се заел с телешкото си. — Нали сте конски репортер, за какво ви е да безпокоите хубавите момичета, окей?

— Много точна забележка, друже! Абсолютно на място! Конете са много по-безопасна тема, нали?

При което и тримата се разсмели доволно, избягвайки да се погледнат в очите.

Сервитьорът сложил 375-милилитрова бутилка „Джони Уокър Блак Лейбъл“ пред Тиу, а той извадил тапата и я помирисал критично, преди да си сипе.

— Той издирва Рикардо, мистър Тиу. Не разбирате ли? Според него Рикардо е жив. Не е ли чудесно това? Не че са ми останали и най-малките чувства към него, естествено, но все пак ще е чудесно той отново да е сред нас. Представяте ли си с какво парти ще го посрещнем само!

— Лизе ли ви го каза това? — попитал Тиу и си налял пет сантиметра скоч. — Тя ли ви каза, че Рикардо е още жив?

— Кой, друже? Не ви разбрах? Не чух добре името.

Тиу посочил Лизи с една от клечките за ядене.

— Тя ли ви разправя, че бил жив? Оня, пилотът? Рикардо, там? Лизе ли ви каза?

— По принцип не разкривам източниците си, мистър Тиу — отвърнал не по-малко любезно Джери. — А когато един журналист каже подобно нещо, означава, че сам си го е измислил — пояснил.

— Или конски репортер, окей?

— Точно така, точно така!

И Тиу пак се засмял, само че този път Лизи се засмяла още по-силно. Тя май пак губела контрол върху себе си. „От пиенето може да е — помислил си Джери, — ако не поема поначало нещо по-силно, а пиенето само да подклажда ефекта му. А оня ако още веднъж ме нарече «конски репортер», ще се принудя да взема защитни мерки.“

Лизи пак почнала да театралничи:

— О, мистър Тиу, на Рикардо толкова пък да му провървя! Помислете си само какво му поднесе съдбата! „Индочартър“, мен, всички останали. Представяте ли си: работя си аз за тази никаква авиолиния — на някакви симпатични китайци, познати на баща ми, — а Рикардо, като всички пилоти, и понятие си нямаше от бизнес и беше натрупал някакъв ужасно голям дълг. — Замахнала с ръка да включи и Джери в действието. — Божичко, той дори и мен се опита да въвлече в една от далаверите си, представяте ли си! — щял да търгува с уиски, моля ви се, — но точно тогава моите симпатични, но поизкукуригали китайски приятели решиха, че им е нужен още един пилот за чартърните им полети. Съгласиха се да уредят дълговете му, определиха му заплата и му дадоха някакво старо хвърчило…

Тук вече Джери предприел първата от няколко неотменими стъпки.

— Само че, когато изчезва, Рикардо не е летял със старо хвърчило, девойко, а с чисто нов „Бийчкрафт“ — поправил я най-умишлено той. — Въпросът е, че „Индочартър“ никога не са притежавали „Бийчкрафт“. Включително и в момента. Моят редактор е проверил всичко това. Само не ме питай как го е направил. По време на своето съществуване „Индочартър“ никога не е наемала, вземала на лизинг, нито е губила самолет „Бийчкрафт“.

Тиу избухнал в нов взрив от смях.

Тиу е адски печен епископ, ваше преосвещенство — предупредил го бил Кро. — Ръководил е с похвална ефективност в продължение на пет години епархията на монсиньор Ко в Сан Франсиско, а през това време и най-злите свещеници по наркотиците не са успели да му прикачат нищо по-греховно от това, че си бил мил колата на празника на някакъв си там светия.

— Ами не може ли Лизе да им е докарала някой откраднат, мистър Уесби! — възкликнал Тиу на своя полуамерикански акцент. — Колко му е да излезе нощем да краде самолети от други авиокомпании!

— Как могат да ви идват такива палави мисли, мистър Тиу! — възмутила се на шега Лизи.

— Я да чуем какво ще каже конският репортер? Може ли, или не може, окей?

За трима души били успели да вдигнат доста шумна веселба и неколцина от клиентите вече се извръщали да видят какво става. Джери ги бил забелязал в огледалото и нямало да се учуди, ако мернел там и самия Ко, полюляващ се през плетения вход на път към масата им с кривата си походка на дете израснало по лодките. А Лизи не можела да млъкне:

— Всичко стана точно като в приказките! Рик направо нямаше вече какво да яде, освен дето беше затънал в борчове към всички ни — опукал беше и спестяванията на Чарли, и парите, които ми пращаше баща ми — Рик буквално ни беше докарал всичките до просешка тояга. Той, разбира се, живееше с мисълта, че парите на всички ни принадлежат, естествено, само на него. И докато се усетим, ето ти го Рик пак на работа, без дългове, живее си живота. Всички останали пилоти лишени от правото да летят, само Рик и Чарли бръмчат насам-натам като…

— Като синегъзи конски мухи — подсказал Джери, при което Тиу така се прегънал от смях, че му се наложило да се хване за рамото на Джери, за да не падне — а през това време Джери останал с гадното чувство, че онзи му взема мярка къде точно да го наръга с ножа.

— Ха-ха! Това много ми хареса! Синегъза конска муха! Много готино! Абе, конското репортерче, ти си бил много готин, бе!

Тъкмо в този момент, притиснат от веселите обиди на Тиу, Джери прибягнал до майсторска игра с краката. Най-добрата, която бил виждал през живота си, отчете впоследствие Кро. Тотално престанал да обръща внимание на Тиу, ами се захванал с новото име, което Лизи току-що била изтървала.

— О, да, бе, щях да те питам одеве: докъде изобщо я докара добрият стар Чарли? — попитал, без да си има и най-малката представа кой всъщност е тоя Чарли. — Той накъде пое, след като Рик се направи на изчезнал? Само не ми казвай, че и той е потънал с кораба си.

Тя пак отплавала на гребена на нова вълна словоизлияния, а Тиу, изглежда, поемал с удоволствие всичко, което чувал, понеже се подсмивал и кимал, докато се хранел.

„Дошъл е да разбере как стоят нещата — минало му през ум на Джери. — Прекалено хитър е, затова оставя Лизи да приказва. Но го притеснявам аз, а не тя.“

— О, Чарли е неразрушим. Направо е безсмъртен — обявила Лизи, след като за пореден път си избрала Тиу за слушател. — На всяка цена трябва да ви запозная с този Чарли Маршал, мистър Тиу. Фантастичен полукитаец, само кожа, кости и опиум, но абсолютно великолепен пилот. Баща му е от старата гоминданска гвардия, разбойник, че и оттатък, и живее в планините Шан. Майка му била бедна корсиканка — знаете как корсиканците налитали да живеят в Индокитай, но самият той е абсолютно фантастичен образ. А защо, мислите, е приел фамилното име „Маршал“? Защото баща му не пожелал да му даде своето. И как реагира Чарли? Присвоява си най-високото армейско звание и все повтаряше: „Баща ми може да е генерал, но пък аз съм маршал“. Голям сладур, ви казвам. А и името му звучи по-хубаво, отколкото ако се беше кръстил „адмирал“.

— Супер — съгласил се Джери. — Страхотно. Тоя Чарли наистина е голям пич.

— Тя и Лизе не пада по-долу като фантастичен образ, мистър Уесби — отчел щедро Тиу, после, по настояване на Джери, пили тост и по този повод: за фантастичния й характер.

— А, одеве се канех да попитам: откъде се взе това име „Лизе“ всъщност? — попитал Джери, оставяйки чашата си. — Та ти винаги си си била Лизи. Коя е тая Лизе? Аз не познавам такава дама, мистър Тиу. Защо не ме посветите и мен в закачката?

Тук Лизи несъмнено решила да остави нещата в ръцете на Тиу, но той междувременно си бил поръчал сурова риба, която сега нагъвал с голяма бързина и ищах.

— Някои конски репортери задават адски тъпи въпроси — отбелязал с пълни уста.

— Нов град, нов лист, ново име — казала накрая Лизи, но с неубедителна усмивка. — Исках да въведа някаква промяна, затова почнах от името. Други момичета си сменят прическите, аз си избирам ново име.

— А ново гадже да върви в комплект с името нямаш ли си? — попитал Джери.

Тя поклатила глава, без да вдигне поглед, а Тиу пак прихнал от смях.

— Какво му е станало на тоя град, мистър Тиу? — инстинктивно се намесил в нейна защита Джери. — Мъжете тук да не би да са ослепели или нещо такова? Аз за такава жена цели континенти бих прекосил. А вие? Независимо от името, което си е избрала, нали?

— От Коулун до Хонконг бих се вдигнал, но не и по-далеч! — отвърнал Тиу, опивайки се от собственото си остроумие. — Или щях да си остана на Коулун и да й звънна да се отбие за един час при мен! — Лизи така и не вдигнала очи, а Джери решил, че някой ден, когато и тримата разполагат с повече време, щял да натроши с удоволствие дебелия врат на Тиу на няколко места.

За съжаление, към този момент натрошването на врата на Тиу не фигурирало във връчения му от Кро списък с поръчки.

Парите, заръчал му бил Кро. Появи ли се удобен момент, отваряш единия край на златната жила и това ще представлява тържественият ти финален акорд.

Именно заради това той я подхванал на темата „Индочартър“. Кои били собствениците й, лесно ли й било да работи за тях? А тя така налапала стръвта, че той се зачудил: дали пък не е изпитвала по-голямо удоволствие от живота върху острието на бръснача, отколкото си бил представял.

— О, това беше една приказна авантюра, Джери! Изобщо не можеш да си го представиш, дори от малко, уверявам те. — Пак казано с лишения от националност акцент на Рик. — „Авиолиния“. Че то самата дума звучи толкова абсурдно. Недей си и помисля за нещо като лъскави нови самолети, ослепителни стюардеси, шампанско, хайвер и прочее. Нашето си беше яка работа и нищо повече. Но пък бяхме първопроходници в нашия сектор и точно това ме грабна от самото начало. Тъй като нищо не ми пречеше да живея на гърба на баща ми или на лелите ми. За тяхно щастие, аз поначало съм си напълно независима личност, а и на всичко отгоре как можех да устоя на подобно предизвикателство? В началото разполагахме само с два ужасно стари дъгласа DC-3, които буквално се държаха на канап и дъвка. Дори свидетелствата им за сигурност бяха купени. Понеже никой не искаше да им издаде редовни такива. След това започнахме да прекарваме каквото ни падне: хонди, зеленчуци, прасета — о, момчетата ако знаеш каква история имаха с тия прасета. Измъкнали се от ограждението и нахълтали в първа класа, та дори и в пилотската кабина, представяш ли си!

— Все едно пътници — обяснил Тиу с пълни уста. — Прекарвала прасета в първа класа, окей, мистър Уесби?

— По кои маршрути? — попитал Джери, след като се насмели.

— Ама вие чувате ли го той на какъв разпит ме подлага, мистър Тиу? Чак сега разбирам какъв ореол на мистериозна красавица съм имала! Летяхме навсякъде, Джери. Банкок, понякога Камбоджа. Батамбанг, Пном Пен, Кампонг Тям, когато летището им приемаше. Къде ли не. Отвратителни места.

— И какви ви бяха клиентите? Търговци, таксиджии… Кои ви ползваха най-често?

— Изобщо не подбирахме. Стига да бяха платежоспособни. И, естествено, ако можеха да плащат в аванс.

Тиу се откъснал за малко от своя „Кобе бийф“, вдъхновен от желанието си за малко светска тематика:

— Баща ви не беше ли голям лорд, окей, мистър Уесби?

— Горе-долу — съгласил се Джери.

— Тия лордове са бая богат народ. А вие що тогава сте станали конски репортер, окей?

Игнорирайки тотално Тиу, Джери метнал своя най-голям коз и зачакал таванското огледало да рухне право върху масата им.

— Разправят, че фирмата ви имала връзка с местното руско посолство — подхвърлил небрежно право към Лизи. — Това говори ли ти нещичко, девойко? И изобщо криеш ли някакви комунисти под леглото си, ако смея да запитам?

Тиу се стараел да не се покапе с ориза: поднесъл бил купичката под брадичката си и наривал с клечките нонстоп; този път обаче забележителното било, че Лизи хич и не го погледнала.

— Руснаци ли? — повторила озадачена. — От какъв зор можехме да им трябваме ние на руснаците? Техният „Аерофлот“ летеше редовно всяка седмица до Виентян.

Точно в този миг, че и по-късно, Джери бил готов да се закълне, че тя не го лъже. Но за пред нея решил да се направи на не съвсем доволен.

— Дори по вътрешните маршрути ли не ви ползваха? Или да разнасяте това-онова, като куриери, един вид?

— Никога. От къде на къде? Пък и не забравяй, че китайците мразят из дън душа руснаците, нали мистър Тиу?

— Руснаците са много гаден народ, мистър Уесби — съгласил се Тиу. — И вонят гадно.

„И ти не си по-различен“, минало му през ум на Джери, като вдъхнал поредната порция от одеколона на някогашната си съпруга.

После Джери се изсмял на собствената си абсурдна теория.

— Мен ме мъчат редактори така, както другите хора ги мъчат газовете в стомаха — заоплаквал се. — Моят главен например е убеден, че сме готови да публикуваме сензационно разкритие за комунисти под леглото. „Рикардо на заплата от Съветите“… „Заради Кремъл ли се прави на умрял Рикардо?“

— „На заплата“ ли? — повторила окончателно озадачената Лизи. — Че Рик и един цент не е получил от руснаците. Какви ги дрънкат твоите?

— Но затова пък „Индочартър“ получаваха, нали? — опитал пак Джери. — Освен ако някой не е пратил моите господари за зелен хайвер, което, подозирам, най-редовно им се случва. Говори се, че „Индочартър“ са получавали пари от тамошното руско посолство и са ги препращали в Хонконг под формата на щатска валута. Така поне твърдят от Лондон и настояват, че било самата истина.

— Откачили са — отвърнала категорично Лизи. — За пръв път чувам за подобни щуротии.

Джери дори останал с усещането, че тя с облекчение приела отклоняването на разговора им по тази невероятна тангента. Темата за живия Рикардо за нея била истинско минно поле. Ко в ролята на неин любовник пък била тайна, която можело да бъде огласена единствено от самия Ко или от Тиу, но тя нямала подобни права. Що се отнасяше до парите на руснаците обаче, Джери бил убеден дотолкова, доколкото можел да си позволи, че тя била в пълно неведение по въпроса и не се бояла ни най-малко да разговаря по него.

Предложил да я придружи обратно до „Стар Хайтс“, но тя отвърнала, че мистър Тиу и без това живеел в същата посока.

— До съвсем скоро виждане, мистър Уесби — обещал му Тиу.

— Горя от нетърпение, друже — отвърнал Джери.

— И най-добре си гледайте конските репортажи, чувате ли? Според мен от тях ще изкарате повече пари, мистър Уесби, окей?

Нито в гласа му, нито в дружеското му потупване по ръката на Джери над лакътя се съдържала каквато и да било заплаха. Дори съветите си Тиу изказвал с тон, който трябвало да бъде приет единствено като израз на приятелска загриженост.

И изведнъж всичко приключило. Лизи целунала оберкелнера, но не и Джери. Помолила не Тиу, а Джери да й донесе палтото от гардероба, за да не остане насаме с него. И почти не го погледнала, докато му казвала „довиждане“.

Да си имаш работа с красавица, ваше преосвещенство, предупредил го бил Кро, е като да си имаш вземане-даване с познат престъпник, а дамата, чието внимание ще се мъчиш да заслужиш, несъмнено попада в тази категория.

Крачейки по осветените от луната улици към своя дом — без да обръща внимание на дългото разстояние, просяците и следящите го от тъмните входове очи — Джери се заел да изследва по-отблизо сентенцията на Кро. По въпроса за „престъпника“ нямало как да има свое мнение: и в най-добрите обстоятелства „престъпник“ било доста променлив критерий, да не говорим, че нито Циркът, нито агентите му си поставяли за цел да спазват някаква тесногръда концепция за законност. Кро му бил споменал, че в периоди на застой в бизнеса Рикардо бил карал Лизи да пренася от негово име дребни пратки през границата. Голяма работа. Имало си началници да философстват по този въпрос. Но пък „познат“ престъпник вече било нещо съвсем различно. За „познатостта“ бил готов да гласува с две ръце по всяко време. Понеже, като се сетел за затворническия поглед, с който Елизабет Уърдингтън била изгледала Тиу, Джери си давал сметка, че точно това изражение, този поглед и тази зависимост под една или друга форма наистина му били познати, откакто се помнел, и най-вече — от будните часове в живота му.

Някои дребнави критици на Джордж Смайли подшушваха сегиз-тогиз, че на този етап той бил длъжен да усети накъде духа вятъра по отношение на Джери и трябвало да го изтегли от операцията. Понеже Смайли в действителност изпълняваше спрямо Джери ролята на водещия офицер. Единствен Смайли разполагаше с досието на Джери, грижеше се за него в битово отношение и го инструктираше. Ако Джордж се беше намирал на върха на силите си, а не го беше превалил и стигнал по средата на оттатъшния склон, разправяха, сигурно щеше да разчете тревожните предупреждения между редовете в сводките на Кро и е щял да отклони своевременно Джери. Тези хора можеха със същия успех да го обвинят, че се е проявил като най-обикновен второкачествен ясновидец. Понеже фактите — такива, каквито достигали до Смайли — гласели следното:

На сутринта след опита на Джери да „свали“ Лизи Уърд, съответно Уърдингтън — в който термин не се съдържат никакви сексуални конотации — Кро приел траялото над три часа в колата му донесение на Джери и в рапорта си описал Джери като намиращ се — както би трябвало и да се очаква — в „състояние на потиснатост вследствие на неоправданите му очаквания“. Освен това според Кро, изглежда, Джери се е опасявал да не би Тиу, та дори и Ко, да винят младата жена за „виновните й знания“ и евентуално да заплашат живота й. Джери упоменал няколкократно очебийното презрение, с което Тиу се отнасял към момичето — а и към самия него, което според Джери се простирало и към всички европейци по принцип — и повторил изказването на Тиу, че за такава като нея можело да си направи труда да отиде от Коулун до Хонконг, но не и по-далеч. Кро възразил, че Тиу е можел по всяко време да я принуди да млъкне, а и че съдейки по показанията на самия Джери, нейните познания не се простирали чак до руската златна жила, а още по-малко пък — до брата Нелсън.

Казано на най-прост език, у Джери се наблюдавали обичайните постоперативни състояния за всеки действащ на терен агент: чувство за вина, примесено с опасения, неволна поява на привързаност към човека обект — всички те точно толкова предвидими, колкото и избликът на сълзи у един атлет след решителното състезание.

През следващия си сеанс на връзка — от един обществен телефон на друг през втория ден, когато, в желанието си да зарадва Джери, Кро си позволил да му предаде най-топлите лични поздравления от Смайли, при все че тепърва очаквал да му ги съобщят от Цирка — Джери звучал, общо взето, значително по-добре, макар че се притеснявал за дъщеря си Кат. Забравил бил за рождения й ден — според него се падал след двайсет и четири ча̀са, — затова помолил от Цирка да й пратели незабавно японски касетофон с куп касети, които да поставели началото на бъдещата й музикална колекция. В телеграмата си до Смайли Кро изредил заглавията на касетите, помолил кадровиците да се задействат на мига и препоръчал „обущарският отдел“ — сиреч работещите в Цирка фалшификатори — да изработели поздравителна картичка, която с почерка на Джери да съобщавала приложения текст: „Обичана моя Кат. Помолих мой приятел да ти изпрати това от Лондон. Грижи се за себе си, миличка. С обич завинаги, твоя татко“.

Смайли разрешил касетофонът да бъде закупен, като съответната сума бъдела удържана по ведомост от заплатата на Джери. Лично проверил колета, преди да го изпратят, и одобрил фалшивата картичка. Освен всичко друго, успял да се убеди, че и двамата с Кро били прави в подозренията си: до рождения ден на Кат имало сума ти време. Джери явно е изпитвал просто силното желание да прояви нежност — в случая, пак нормален симптом на временната фронтова умора. Смайли телеграфирал на Кро да го следи отблизо, но да остави инициативата в ръцете на Джери, при което Джери се обадил чак вечерта на петия ден и настоял за спешна среща, която се състояла след по-малко от час на предварително уговореното им място за аварийни рандевута — денонощно кафене на отбивка край шосе в Новите територии — под формата на случайно засичане на стари колеги. Писмото на Кро с гриф „Лично само до Смайли“ се явявало допълнение към телеграмата му и било доставено в Цирка по куриер от „братовчедите“ два дни след описания в него епизод, тоест на седмия ден. И тъй като Кро е допускал, че „братовчедите“ ще успеят да го прочетат въпреки всичките печати и други предпазни мерки, взел че го набухал с какви ли не заобикалки, псевдоними и криптоними, които в следващия цитат се явяват с възстановеното им първоначално значение:

Излишно е да се споменава, че този инцидент притеснил сериозно Смайли. За тайната роля на Колинс знаели само четирима: Смайли, Кони Сакс, Кро и самият Сам. Това, че Джери налетял случайно на него, внасяло допълнителна несигурност в една поначало изпълнена с непредсказуемост операция.

На личния опит на Кро обаче можело да се разчита, Кро бил убеден, че е успял да успокои Джери, а освен всичко друго на него било възложено ръководството на операцията на място. При идеални обстоятелства Кро вероятно щял да си направи труда да провери дали през въпросната нощ наистина е имало сбирка на тайфата от „Юнайтед Прес Интернешънъл“ в „Мидлевълс“ — а след като се изясняло, че не е имало подобно събитие, е щял вероятно да поиска от Джери ново обяснение за присъствието му в района на „Стар Хайтс“, при което Джери със сигурност щял да му устрои сценка и да му подхвърли друго — неопровержимо — обяснение: че е бил например с някаква жена и с какво право пъхал Кро проклетия си нос в личния му живот. Крайният резултат от всичко това щяла да е най-вече ненужна взаимна омраза, без никаква допълнителна яснота спрямо поначало мътната ситуация.

Да не говорим за изкушението, колкото и нелогично да се струва на мнозина, да припишем на Смайли вероятността, покрай всичките му грижи — продължаващото с неотслабваща сила издирване на Нелсън, ежедневните срещи с „братовчедите“, ариергардните сблъсъци по коридорите на Уайтхол — да приемел онзи извод, който най-много е съответствал на неговото самотно съществувание: а именно че лишеният от всякакво желание за сън или компания Джери е излязъл да поскита по нощните тротоари, докато в един момент не се е озовал точно пред сградата, в която живее Лизи, и се е застоял, както и Смайли се беше застоявал по нощите, без да си дава сметка на какво точно се надява, освен на случайната възможност да я мерне, макар и за миг. В действителност водовъртежът на понеслите го събития беше толкова могъщ, че на Смайли не му е оставало време за подобни волни разсъждения. Защото още с появата на осмия ден Циркът бе вдигнат на практика на бойна нога: а освен всичко друго всеки самотник притежава оправданото тщеславие да си мисли, че е единствен и неповторим на този свят.

14 Осмият ден

Веселото настроение на петия етаж успяло да прогони потиснатостта след предишното съвещание. „Меден месец за копачите“, гласеше даденото му от Гуилъм определение, а върха си то достигнало още същата нощ със затихващите фойерверки на консумирания брак, което пък се случило точно осем дни (според допълнително натресената ни впоследствие от историците хронология) след подробната и откровена размяна на мнения между Джери, Лизи и Тиу по въпроса за Рикардо Малкия и руската златна жила, доставила безкрайно удоволствие на заговорниците от Цирка.

А точно те — смътните обитатели на нощта — се били юрнали по всички възможни пътеки: и стари, и нови, и още по-стари обрасли такива, чакащи да бъдат преоткрити; и ето че най-сетне, сплотени зад двамата си водачи — Кони Сакс, по прякор „Матушка Россия“, и занесения Ди Салис, по прякор „Док“ — всичките дванайсет от тях — и „болшевиките“, и „жълтата опасност“, — успели вкупом да се натъпчат в самата тронна зала и да оформят послушен полукръг около своя шеф под следящия ги от стената портрет на Карла. С две думи — истинско пленарно заседание, а за несвикналите с подобни драматични мигове — достоен исторически паметник. А до Гуилъм седяла най-благоприлично Моли, разпуснала косите си така, че да прикриват сините белези от всмукванията по шията й.

Главен докладчик е Ди Салис. Останалите отчитат, че поначало му се полага. В края на краищата Нелсън Ко си е безспорно изцяло територия на Док: китаец до маншетите на ръкавите си. Наложил си желязна самодисциплина от самото начало — да не мърда, за разлика от всеки друг път, нито щръкналата си мокра коса, нито коленете, ходилата, та дори и нервните пръсти на ръцете си — Док успява да овладее аудиторията си по един кротък и едва ли не самоподценяващ се начин, от което кулминацията се получава още по-вълнуваща. Да не говорим, че кулминацията си има и име: Ко Шенсю, известен и като Ко, Нелсън, а впоследствие и като Яо Кайшен — името, което още по-късно приел и с което бил заклеймен в хода на Културната революция.

— Сред тази четири стени обаче, господа — изписуква Док, който невинаги отчита съществуването и на женския пол, — ние ще продължим да го наричаме Нелсън.

Роден през 1928 г. в Шантоу, произхождащ от бедно пролетарско семейство — според официалните източници, пояснява Док — и скоро след това преместен в Шанхай. Мисионерското училище „Божи живот“ на мистър Хибърт не се споменава никъде, нито в официални, нито в неофициални документи освен под формата на мрачната забележка, че „през детството си бива подложен на експлоатация от страна на западните империалисти“, които го отровили с тяхната религия. След като японците превземат Шанхай, Нелсън се присъединява към потоците от бежанци към Чункин, точно както и мистър Хибърт им е разправил.

И пак според официалните източници, продължава Док, още от ранно детство Нелсън се отдава тайно на зараждащата се революционна идеология и взема дейно участие в нелегални комунистически групи, въпреки преследванията на гнусните чанкайшистки отрепки. Дори по време на похода на бежанците прави „многократни опити“ да избяга при Мао, но му пречи прекалената му младост. След завръщането му в Шанхай, вече като студент, става водещ кадрови политработник в нелегалното комунистическо движение и изпълнява специални задачи в района на корабостроителницата „Джанян“, целящи да подкопаят пагубното влияние на гоминданските фашистки елементи. В университета по съобщенията призовава публично за изграждането на обединен фронт на студентите и селяните. Завършва със забележителни отлични оценки през 1951 г.…

Тук Ди Салис сам се прекъсва и за да се отърси мигновено от напрегнатостта си, отмята ръка и хваща косата зад тила си.

— Типичният обтекаем портрет, шефе, на прозорлив студент герой — пропява.

— А Ленинград? — пита Смайли от бюрото си, върху което от време на време си записва по нещо.

— Хиляда деветстотин петдесет и трета до и шеста.

— Да, Кони?

Кони пак е в инвалидния си стол. За което обвинява едновременно и мразовития месец, и онзи гад Карла.

— Разполагаме с данни за наш колега на име Бретлев, дарлинг. Бретлев, Иван Иванович, академик, Ленинградски факултет по корабостроене, с дългогодишен стаж в Китай, душил из Шанхай в помощ на китайските хрътки на Центъра. Стар боен кон на революцията, впоследствие обучен от Карла за вербовчик в университетските среди, най-вече сред младежите и девойките от чужбина.

Информацията й развълнува силно копачите откъм китайската страна — така наречената „жълта опасност“, — предизвиквайки оживено местене на столове и бумаги до мига, в който, по знак от Смайли, Ди Салис пуска главата си и подновява своя доклад:

— След завръщането му в Шанхай през хиляда деветстотин петдесет и седма е назначен за началник на вагоноремонтен цех…

И пак Смайли:

— Той нали е бил в Ленинград от петдесет и трета до петдесет и шеста?

— Точно така — съгласява се Ди Салис.

— Значи, една година му се губи.

Този път не се чува нито местене на столове, нито шумолене на листове.

— Официалното обяснение е, че е изучавал опита из съветските корабостроителници — отвръща Ди Салис и хвърля пренебрежителен поглед към Кони, придружен със загадъчно многозначително извиване на врата.

— Благодаря — казва Смайли и пак си записва нещо. — Петдесет и седма — повтаря. — Това, Док, преди разрива в съветско-китайските отношения ли се падаше, или след?

— Преди. Сериозният разрив настъпва чак през петдесет и девета.

Смайли пита дали някъде е бил споменат братът на Нелсън; или и Дрейк не го признават в онзи Китай, в който живее Нелсън, както самият Нелсън е непризнат в обитавания от Дрейк Китай?

— Споменава се, макар и не поименно, в една от най-ранните му официални биографии. В по-късните пише, че брат му бил загинал в хода на завземането на властта от комунистите през четирийсет и девета.

Тук Смайли си позволява рядка шега, последвана от всеобщ смях на облекчение.

— Тази разработка изобилства с хора, които се правят на умрели — оплаква се шефът. — На мен поне ще ми олекне, ако по някое време попаднем и на истински труп.

Тръпки щели да ги побият само часове по-късно при спомена за тези му думи.

— Разполагаме освен това с бележка, че Нелсън е бил студент за пример в Ленинград — продължава Ди Салис. — Поне в очите на руснаците. Изпратили са го с блестящи характеристики.

От своя железен стол Кони си позволява нова забележка. Довела е със себе си и своя опърпан мелез Трот. Той в момента се е разчекнал върху просторния й скут, вони и периодически въздиша, но дори и Гуилъм, който ненавижда кучетата, не може да събере смелостта да го изгони.

— О, ами че какво друго може да се очаква от тях, скъпи? — възкликва тя. — Няма начин руснаците да не възхваляват до небето дарбите на Нелсън, особено ако нашият брат Бретлев Иван Иванович е успял да го забърше още от университета, след което хубостниците на Карла са го прекарали набързо през разузнаваческата им школа и прочее! От този ваш Нелсън ще излезе една прекрасна и умна къртица. Я му помогнете да постави прекрасно начало на кариерата си веднага след завръщането му в Китай! Но, като гледам, не му е помогнало особено по-нататък, а, Док? Особено след като Великата отвратителна културна революция го гепва за гръцмуля! Точно тогава най-малко са можели да са ти от полза щедрите хвалебствия на съветските империалистически страхливи псета, как мислиш?

Малко подробности са ни известни около падението на Нелсън, отчита Док, мъчейки се да надвика избухването на Кони.

— Можем само да предположим, че е било насилствено и че, както вече отбеляза Кони, най-много са пострадали онези, които са били най-гъсти с руснаците.

И хвърля око на листа, който държи накриво пред петнистото си лице.

— Ще ти спестя, шефе, изброяването на всичките длъжности, които е заемал, преди да бъде низвергнат, тъй като, така или иначе, са го свалили от тях. Но може без съмнение да се твърди, че в действителност е упражнявал практически контрол върху повечето корабостроителна дейност в „Джанян“, а следователно — и върху голям дял от плавателните съдове на китайския военноморски флот.

— Разбирам — измърморва Смайли. И си записва нещо със свити сякаш в знак на неодобрение устни, докато веждите му се извиват нависоко.

— Покрай заеманата в „Джанян“ длъжност участва и в редица планови комисии към военноморския флот, а така също в областта на далекосъобщенията и стратегическите цели. Към шейсет и трета година името му започва да се среща редовно в донесенията до „братовчедите“ от Пекин.

— Браво, Карла — измърморва Гуилъм така, както е седнал до Смайли, а продължаващият да пише Смайли потвърждава реакцията му с промълвено „Да“.

— Единственият и неповторим, Питър, скъпи! — провиква се Кони, явно неможеща да се сдържа повече. — Той единствен от всички гадове усеща какво предстои! Но си остава глас в пустиня, нали, Трот? „Пазете се от жълтата заплаха — предупреждава ги. — Един ден ще се обърнат и ще ухапят ръката, която ги храни, от мен да го знаете. Стане ли това, изведнъж ще видите как осемстотин милиона нови врагове блъскат по задния ви вход. А оръжията ви ще са насочени съвсем на другаде. Помнете ми думата.“ Казал им го е — повтаря Кони и от вълнение опъва ухото на мелеза. — Че дори го е и написал. В доклад, озаглавен „Опасността от промяна на курса от страна на наскоро появилия се наш социалистически партньор“. Раздаден на всяко гадинка от ръководството на московския Център. Като първо го съставил дума по дума в хитрото си мозъче, докато излежавал присъда в Сибир по волята на чичо Джо Сталин, Господ да го поживи. „Шпионирайте отсега приятелите си, понеже със сигурност утре ще са ваши врагове“, разправял им е. Най-старото правило в занаята и любим постулат на Карла. А когато го възстановяват на предишната му длъжност, той едва ли не го заковава с гвоздей над главния вход на площад „Дзержински“. Само че никой не му обръща внимание. Все едно е говорел на глухите. Зърното пада върху неплодородна почва, драги мой. Но не минават и пет години и той се оказва абсолютно прав, но ръководството и тогава не му благодари, повярвайте ми! Понеже със сбъдващите се редовно свои предсказания ги излага тези глупаци, нали, Трот! Ти поне разбираш, дарлинг, за какво точно бъбри изкукуригалата бабичка! — Вдига скимтящото пале на няколко сантиметра във въздуха за предните му лапи, след което го пуска обратно в скута си.

Кони просто не може да търпи Док да я измества от светлината на прожекторите, споглеждат се многозначително всички. Тя усеща колко е логичен той в думите си, но жената у нея не желае да се съобрази с реалностите.

— Добре, Док. Станал е жертва на чистката — констатира кротко Смайли, с което възстановява мира. — Дай сега да се върнем на шейсет и седма, ако обичаш. — И пак полага брадичка върху дланта си.

А портретът на Карла гледа монотонно в полумрака как Ди Салис подновява изложението си:

— Нищо особено, шефе. Типичните гаври, предполагам — рецитира Ди Салис. — Шапката на глупака, несъмнено. Оплюване по улиците. Жена и деца подложени на поругаване, ритани и пребити. Лагери за превъзпитание, преобучение чрез физически труд „съразмерно с извършеното престъпление“. Принуден да възприеме отново прелестите на селския бит. Според една от сводките бил изпратен в селскостопанска комуна да се подложи на самоизпитание. А когато се връща, лазейки на четири крака, в Шанхай, го принуждават да почне пак от най-ниското стъпало: да забива крампони на строежа на железопътна линия или нещо от този сорт. Доколкото това касае руснаците — ако изобщо за това става дума — избързва да вметне преди Кони пак да го е прекъснала, — песента му вече е била изпята. Лишен от връзки, от влияние, от приятели.

— И колко време му е било нужно, за да се върне на върха? — пита Смайли с характерното спускане на клепачите.

— Преди около три години започва пак да функционира. Погледнато в дългосрочен план, той все пак притежава тъкмо онова, от което Пекин най-много се нуждае: мозък, технически познания и практически опит. Официално обаче е реабилитиран едва в началото на седемдесет и трета.

Докато Ди Салис описва етапите в ритуалното реабилитиране на Нелсън, Смайли придърпва безшумно към себе си папка и започва да съпоставя чутото с някакви други дати, които, по неизвестни дотогава причини, изведнъж придобиват в очите му съществена значимост.

— Преводите към Дрейк започват от средата на седемдесет и втора — мърмори си той под носа. — Като сумите нарастват рязко към средата на седемдесет и трета.

— Според нарастващите възможности на Нелсън, дарлинг — шепне подире му Кони като театрална суфльорка. — Колкото повече знае, толкова повече им съобщава и съответно толкова повече получава. Карла плаща само за качествена стока, макар че и тогава все едно с нажежена маша му вадят парите.

— След като е направил необходимите самопризнания — казва Ди Салис, — през седемдесет и трета Нелсън бива приет с почести в Шанхайския окръжен революционен комитет и е назначен за партиен инструктор във военноморска част на Китайската народоосвободителна армия. Само шест месеца по-късно…

— Датата? — прекъсва го Смайли.

— През юли седемдесет и трета.

— В такъв случай кога точно е бил реабилитиран Нелсън?

— Процесът на реабилитация започва през януари седемдесет и трета.

— Благодаря.

— Само шест месеца по-късно — продължава Ди Салис — Нелсън се появява в Централния комитет на Китайската комунистическа партия на неизвестна до момента длъжност.

— Боже Господи! — възкликва тихо Гуилъм, а Моли Мийкин тайно стиска ръката му.

— В една от сводките от „братовчедите“ — казва Ди Салис, — както винаги без дата, но подробно обоснована, Нелсън се упоменава като нещатен съветник към комитета по въоръжение и военнотехническо имущество в Министерството на отбраната.

Вместо да съпроводи поредното си разкритие с обичайния си набор от странни жестове, Ди Салис успява да се застои в пълен покой, с което постига още по-изумителен ефект.

— В смисъл на пласиране, шефе — продължава с тих тон, — от оперативна гледна точка, ние от китайската страна на ведомството ни смятаме сегашната му длъжност като една от ключовите в китайската администрация. Ако някой ни даде правото да избираме едно-единствено място, на което да разположим наш агент в континентален Китай, най-вероятно бихме посочили онова, на което се намира Нелсън.

— По причини? — пита Смайли, продължавайки да редува записванията си с надничане в отворената пред него папка.

— Китайските военноморски сили все още се намират в каменната ера. Ние все още поддържаме известен интерес в техническото разузнаване в Китай, но в действителност, основните ни приоритети — както несъмнено и тези на Москва — си остават в стратегическата и политическата област. Освен това Нелсън ще може да ни осведомява за общия капацитет на всички китайски корабостроителници. В допълнение към което ще ни уведомява и за потенциала на китайския подводен флот, който от години плаши до смърт „братовчедите“. А и нас, бих добавил, от време на време.

— Представете си тогава как въздейства пък на Москва — промърморва, без да му е дадена думата, един от старите копачи.

— Предполага се, че китайците работят върху своя версия на съветските подводници клас „Голф II“ — пояснява Ди Салис. — Но никой засега не знае нищо сериозно по въпроса. Разполагат ли със своя конструкция? С два или с четири торпедни отсека ще бъдат? Ще носят ли ракети „вода-въздух“ или „вода-вода“? Какви бюджетни средства са предвидени за тях? Говори се и за клас „Хан“. До нас достигна слух, че са пуснали една на вода още през седемдесет и първа. Но потвърждение така и не намерихме. Говори се, че в Далиен през шейсет и четвърта построили една от клас „Голф“, носеща на борда си балистични ракети, но официално никой още не я е видял. И така нататък, и прочее — измърморва осъдително, тъй като споделя с повечето служители на Цирка вродена неприязън към военната тематика и го влекат по-артистичните цели.

— „Братовчедите“ са готови да платят цяло състояние за солидни и спешно доставени им подробности — казва Ди Салис. От Лангли могат в продължение на две години да похарчат милиони за изследователска дейност, полети на шпионски самолети, спътници, подслушвателна апаратура и каквото още ви дойде на акъла, и пак да не получат сведения, които биха се потвърдили двойно по-сигурно само с една свястна снимка. Така че, ако Нелсън… — И оставя изречението си недовършено, което някак си му придава по-голяма убедителност, отколкото ако го е завършил.

— Браво, Док — прошепва Кони, но за известно време се възцарява тишина; задържа ги пишещият Смайли, който периодически поглежда в папката.

— Направо от мащаба на Хейдън — измърморва Гуилъм. — Че и повече. Китай — последната непревзета граница. Най-твърдият орех за разузнаванията.

Смайли се обляга назад, явно приключил с изчисленията.

— Рикардо е извършил полета си няколко месеца след официалната реабилитация на Нелсън — казва.

Никой не намира за необходимо да изрази съмнение в думите му.

— Тиу отива в Шанхай и само след шест седмици Рикардо…

Отнякъде далеч до слуха на Гуилъм долита лаят от телефона с „братовчедите“, който е прехвърлен временно към неговия кабинет; впоследствие Гуилъм ще твърди най-категорично — независимо дали наистина е било така, или така е трябвало да бъде според него, — че в същия този миг в подсъзнателната му памет изникнал като духа от вълшебната лампа тотално недолюбваният образ на Сам Колинс, при което Гуилъм за пореден път се засипал с укори с кой акъл бил пратил Сам Колинс да връчи онова жизненоважно писмо на Мартело.

А Ди Салис продължава тъкмо когато всички са решили, че е свършил:

— Нелсън има и още една стрела в колчана си, шефе. Нямам смелостта да я изтъкна като доказана, но в създалите се обстоятелства не смея и да ви я спестя. По линията на обмена получихме от западногерманците сводка с дата отпреди няколко седмици. Според техни си източници Нелсън напоследък станал част от нещо, което поради липсата на информация засега ще наречем „Пекинския чаен клуб“ — новороден орган, създаден да координира дейността на китайското разузнаване. Първоначално бил включен като съветник по електронното наблюдение, а впоследствие го кооптирали и като пълноправен член. Доколкото успяваме да подразберем, това е нещо като нашата комисия за надзор на разузнаването. Но пак подчертавам дебело, че на този етап това са само предположения. Абсолютно нищо не е известно за китайското разузнаване нито на нас, нито на „братовчедите“.

Останал като никога без думи, Смайли зяпва в Ди Салис, позейва, затваря уста, накрая снема очилата си и започва да ги бърше.

— А подбудата на Нелсън е? — пита, все още не чул равномерното лаене на телефона от „братовчедите“. — Така, наслуки, Док? Ти като как я виждаш?

Ди Салис вдига рамене с подчертана артистичност, при което мазният му перчем подскача като парцал за пода.

— Кой може да каже? — отвръща сприхаво. — Пък и кой в наше време все още вярва в подбуди? Докато е следвал в Ленинград, за него е било най-нормално да се отзове на усилията на Центъра да го вербува, при условие, разбира се, че са подходили правилно към него. И изобщо не е считал подобна стъпка за държавна измяна. Поне от идеологическа, доктринерна гледна точка. В онези години Русия е по-големият брат на Китай. На Нелсън ще му е било достатъчно да му кажат просто, че е избран в специалния авангард на борците срещу врага. Не виждам кое му е толкова специалното.

Навън от залата зеленият телефон не млъква, което само по себе си е забележително. Мартело обикновено не упорства до такава степен. Да го вдигнат могат само Гуилъм и Смайли. Но Смайли все още не го е чул, а Гуилъм по-скоро е готов да умре, отколкото да стане точно когато Ди Салис разсъждава по причините, които евентуално са превърнали Нелсън в къртица на Карла.

— В началото на Културната революция мнозина в сходни позиции с тази на Нелсън решават, че Мао е полудял — обяснява Ди Салис, но все още избягва да теоретизира. — Това важи дори за част от генералите му. Униженията, на които са го подложили, може да са принудили Нелсън външно да се подчини, но в същото време да е таял вътрешно огорчение… кой знае… че дори и жажда за мъст.

— Преводите на издръжката до Дрейк започват тогава, когато реабилитацията на Нелсън току-що е приключила — възразява кротко Смайли. — Какво е твоето тълкувание, Док?

Тук вече чашата на Кони прелива и тя пак кипва:

— О, Джордж, стига с тази твоя наивност! Няма начин точно ти да не напипваш нишката, скъпи, разбира се, че я напипваш! Та нима могат бедните китайци да държат затворен в долапа в продължение на половината му живот един от видните им техничари, без изобщо да го използват! Карла явно е забелязал накъде вървят нещата, нали, Док? Усетил е накъде духа вятърът и се е оставил да го носи. Държал е на сиджимка бедничкия Нелсън и щом е забелязал, че се връща към нормалния живот, веднага му пратил копоите си: „Нали ни помниш кои сме? От своите! Не ние те низвергнахме! Не ние те плюхме по улиците! Дай пак да си сътрудничим!“. И ти самият щеше да постъпиш по същия начин, много добре знаеш.

— А парите? — пита Смайли. — Половината милион?

— Тоягата и морковът! Подсещат го, че могат да го шантажират, но че иначе го чака голямо възнаграждение. Нелсън няма накъде да шава.

Въпреки избухването на Кони, последната дума все пак остава за Ди Салис:

— Той е китаец. Прагматик. И брат на Дрейк. Няма начин да напусне Китай…

— Поне засега — подхвърля тихо Смайли и пак поглежда в папката.

— … а освен това е наясно и с пазарната си стойност в очите на съветските служби. Както обичал да повтаря Дрейк, „Политиката нито можеш да я ядеш, нито можеш да спиш с нея“. Така че какво друго ти остава, освен да печелиш пари от политиката.

— И да ги пестиш за деня, в който ще можеш да напуснеш Китай и да ги харчиш — обявява в заключение Смайли, затваря безшумно папката и вдига листа със записките, а в това време Гуилъм излиза на пръсти. — Дрейк се е опитал да го измъкне, но не е успял, поради което Нелсън е приел руснаците да му плащат до… до кога? Може би, докато на Дрейк му провърви.

В далечината упоритото ръмжене на зеления телефон най-после престава.

— Нелсън е къртицата на Карла — оповестява по някое време Смайли, успял почти докрай да си възвърне нормалното състояние. — Седи върху делва с безценни разузнавателни сведения за Китай. Дори това само по себе си ни стига. И действа по заповеди от Карла. И заповедите сами по себе си биха имали неоценима стойност за нас. Понеже ще ни разкрият какво точно знаят руснаците за китайския им противник, че дори и какви намерения таят спрямо него. И оттам вече ще можем да си правим каквито си искаме обратни засечки. Да, Питър?

При съобщаването на трагични вести не се наблюдават плавни преходи. До един миг е налице определена концепция, а в следващия тя е вече разбита и за засегнатите светът се е променил невъзвратимо. За да смекчи удара, Гуилъм прибягнал към употребата на официална бланка на Цирка и до писмено поднасяне на информацията. Явно се е надявал да подготви Смайли за асимилирането й, като му я поднесе във вид на радиограма. Така че сега се отправил безшумно с формуляра в ръка към бюрото, положил го върху стъклената му повърхност и зачакал.

— А докъде стигнахте с другия пилот, с Чарли Маршал — обърнал се Смайли към присъстващите, все още не усетил какво му предстои. — „Братовчедите“ успели ли са да го открият, Моли?

— Миналото му е почти същото като онова на Рикардо — отвърнала Моли Мийкин и хвърлила особен поглед на Гуилъм. А той, все още до бюрото на Смайли, изведнъж посивял, състарил се и добил болнав вид. — И той като Рикардо е летял за „братовчедите“ по време на войната в Лаос, мистър Смайли. По едно време са се обучавали в тайната авиаторска школа на Лангли в Оклахома. Но когато събитията в Лаос приключили, го уволнили и повече нищо не знаят за него. От наркоуправлението разправят, че се бил хванал да пренася опиум, но те твърдят това за всички пилоти на „братовчедите“.

— Струва ми се, че се налага да прочетеш това нещо — казал Гуилъм и посочил недвусмислено грамата.

— Маршал трябва да е следващата цел на Уестърби — рекъл Смайли. — Натискът не трябва да отслабва.

Най-после взел грамата и я вдигнал наляво, където светлината била най-силна. Изчел я с вдигнати вежди и спуснати клепачи. И както винаги, я прочел двукратно. Изражението му не се променило, но седналите най-близо до него разправяха, че лицето му се вдървило.

— Благодаря, Питър — промълвил и оставил бланката върху бюрото. — Благодаря и на всички останали. Кони, няма да е зле двамата с Док да поостанете. А за другите се надявам да успеете да се наспите като хората.

По-младите приели с бурен смях това му изказване, тъй като отдавна било превалило полунощ.

Момичето от горния етаж спяло — ясно очертана кафява кукла, проснала се покрай единия крак на Джери, закръгленка и безупречна на оранжевата нощна светлина, процеждаща се от прогизналия от дъжд хонконгски небосвод. Хъркало така, че пушек се вдигало, а Джери блеел през прозореца и си мислел за Лизи Уърдингтън. И продължавал да се чуди кой й бил направил двата белега от одиране на брадичката й. Мислел си и за Тиу, представял си го в ролята на неин тъмничар и си повтарял наум обръщението „конски репортер“ дотогава, докато не му писнало окончателно. Чудел се колко ли още му остава да чака, дали в последна сметка ще може да си изпробва късмета с нея, понеже не разчитал на нищо друго, освен на мъничко късмет. Момичето се размърдало, колкото да се почеше по задника. От съседния апартамент се чуло ритуално тракане: редовният домакин на сбирките миел плочките за маджонг, преди да ги раздаде на гостите си.

Момичето не се било отзовало с ненужен ентусиазъм на първоначалното ухажване от страна на Джери — поток от пламенни бележки, натиквани през процепа за писма на вратата й по всяко време на предходните няколко денонощия — но това не отменяло факта, че имало неплатена сметка за газта. Официално погледнато, било притежание на някакъв бизнесмен, но в последно време посещенията му се били разредили, а от съвсем скоро били изобщо престанали, в резултат на което тя не можела вече да си позволява да посещава нито ясновидеца, нито залаганията на маджонг, да не говорим за модните дрешки, които си била набелязала за деня, в който щяла да дебютира в кунгфу филмите. Така че накрая кандисала, но на чисто финансови начала.

Най-много се притеснявала, да не й излезе име, че си има вземане-даване с тоя отвратителен гвайло, затова се видяла принудена само за да слезе на по-долния етаж да се облече от глава до пети като за излизане навън: кафявия дъждобран с американските пиринчени украшения по пагоните, жълтите гумени ботуши и найлоновия чадър на червените рози. В момента всичкото това оборудване лежало разхвърляно по пода като рицарска броня след битка, а и сънят й въплъщавал съответното благородно изтощение. Така че единствената й реакция на телефонния звън била сънлива псувня по кантонски.

Джери вдигнал слушалката с идиотската надежда, че може да е Лизи, но не била тя.

— Моментално сваляй гъза си тук — казал Люк. — Ако искаш Стъбси да те обожава. На бегом. Правя ти най-голямата услуга в кариерите и на двама ни.

— А къде е това „тук“? — попитал Джери.

— До входа долу бе, маймун такъв.

Отместил момичето от себе си, но то така и не се събудило.

Асфалтът блестял от неочаквания дъжд, а луната се била сдобила с плътен ореол. Люк шофирал така, както се шофира джип: на висока предавка и с ръгане на по-ниска на завоите. В колата воняло яко на уиски.

— Какво си надушил, за бога? — заразпитвал го веднага Джери. — Какво е станало?

— Голяма мръвка. Мълчи сега.

— Не ща мръвка. И така ми е добре.

— Тази ще я щеш. Гарантирам ти бе, брат ми.

Движели се по посока на тунела под пристанището. От някаква пресечка изскочили ято велосипедисти без светлини и на Люк му се наложило да се качи върху разделителната ивица, за да не ги отнесе.

— Търсим някакъв шибан огромен строителен обект — обяснявал Люк. Настигнала ги полицейска патрулка с включени всички възможни светлини. Люк решил, че се канят да го спрат, затова свалил стъклото си и се разкрещял:

— От пресата сме бе, идиоти! Звезди сме, не виждате ли?

Докато патрулката ги задминавала, успели да мярнат в нея китайския сержант и шофьора заедно с царствен европеец, кацнал важно като съдия на задната седалка. Отпред и вдясно от тях до шосето се появил и въпросният строителен обект: клетка от жълти ферми и бамбуково скеле, по което щъкали потни работници. Над тях висели като камшици лъснали мокри кулокранове. Светлината от монтираните по земята прожектори се губела в мъглата.

— Търси някаква ниска сграда в непосредствена близост — заповядал Люк и снижил скоростта до сто. — Бяла. Бяла постройка.

Джери му я посочил: двуетажен комплекс с релефна циментова замазка, на неопределима възраст, с няколко седемметрови бамбука до входа и спряна отпред линейка. Вратите на линейката зеели. В нея седели и пушели трима санитари и наблюдавали полицаите, които щъкали из двора, сякаш потушавали граждански бунт.

— Даде ни един час аванс, преди да се обадел и на другите.

— Кой това?

— Рокър, бе. Ти кой очакваш?

— Защо?

— Сигурно защото съм му симпатичен. Обича ме. И теб те обича. Специално ми нареди да съм те доведял.

— Защо?

Дъждът се леел равномерно.

— Защо? Защо? Защо? — озъбил му се Люк. — Стига си разпитвал, ами дай да вървим!

Бамбуковите дръвчета не отговаряли на височината на оградата, ами стърчали над нея. Под тях се криели двама будистки монаси в оранжеви роби и подрънквали с цимбали, а трети държал над главите им чадър. Виждали се сергии с цветя и катафалки, а отнякъде долитали звуците на бавна невидима молитва. Входното фоайе не се различавало от вонящо на формалин блато в джунглата.

— Специален пратеник на Големия Муу — обявил Люк.

— Преса — казал Джери.

Полицаите им кимнали да минат, без да си направят труда да погледнат служебните им карти.

— Къде е старшият полицейски инспектор? — попитал Люк.

Вонята на формалин била убийствена. Повел ги млад сержант. През стъклена врата влезли в помещение, в което трийсетина старци и баби, повечето в приличащи на пижами костюми, виели флегматично, сякаш чакали закъснял влак, под нехвърлящи сенки неонови лампи и висящ от тавана електрически вентилатор. Един от старците си прочиствал гърлото и се секнел върху зелените подови плочи. Само мазилката сълзяла. При вида на огромните гвайло вперили в тях учтиво изумени погледи. Приемната на патолога била боядисана в жълто: жълти стени; жълти щори — затворени; климатик, който не работел. И същите зелени подови плочи, за по-лесно миене.

— Страхотна миризма — отбелязал Люк.

— Все едно съм си у дома — съгласил се Джери.

На Джери му се прищяло да бил попаднал на битка. Битките се отразяват много по-лесно. Сержантът им наредил да го чакат, а самият той продължил нанякъде. Чули скърцащи носилки на колела, тихи гласове, затварянето на врата на фризер и почти безшумното съскане на гумени подметки. До телефона лежала „Анатомията на Грей“. Джери се захванал да я разлиства и да разглежда илюстрациите. Люк кацнал на съседен стол. Санитар по къси гумени ботушки и гащеризон им донесъл чай. Бели чаши със зелени ръбове и монограмът на Хонконг с корона.

— Бихте ли помолили сержанта да побърза, ако обичате? — казал Люк. — Само след минута тук ще се изсипе целият проклет град.

— Защо точно нас? — пак попитал Джери.

Люк отлял от чашата върху подовите плочи и докато чаят се оттичал в канала, допълнил съдържанието й от плоското шише уиски, което си носел. Сержантът се върнал и им махнал с нежната си ръка да побързат. Последвали го обратно през чакалнята. По пътя си не срещнали врата, а само коридор, който свърнал в нещо като обществена тоалетна, и се озовали пред целта на посещението си.

Първото, което направило впечатление на Джери, била очуканата носилка на колела. „Нищо не изглежда по-старо и по-занемарено от износеното болнично оборудване“, минало му през ум. Навсякъде по стените се виждала зелена плесен, от тавана висели зелени сталактити, а очуканият плювалник бил пълен с използвани хартиени носни кърпи. „Първо му прочистват носа — сетил се Джери — и чак после свалят чаршафа да ти го покажат. Прави се с цел да не се шокираш от погнуса.“ Очите му сълзели от формалиновите изпарения. До прозореца седял китаецът патолог и си записвал нещо в бележник. Наблизо се навъртали и двама-трима санитари и голям брой полицаи. Навсякъде витаел някакъв общ дух на извинителност, но Джери така и не успял да си го изясни.

Рокър не реагирал по никакъв начин на присъствието им. Седял в ъгъла и разговарял полушепнешком с царствения господин от задната седалка на патрулката, но тъй като ъгълът не бил кой знае колко далеч, Джери успял да чуе на два пъти думите „петно върху репутацията ни“, произнесени с възмутен, силно изнервен тон. Трупът бил завит с бял чаршаф с две еднакво дълги черти, оформящи син кръст. „За да няма значение на коя страна е завъртян“, рекъл си Джери. В стаята нямало друга носилка. Нито друг чаршаф. Останалите експонати били прибрани зад големите дървени врати на двата големи като в касапница фризери, в които човек можел да влезе, без да се навежда. Люк вече пощурявал от нетърпение.

— За бога, Рокър! — провикнал се към насрещния край на стаята. — До кога ще ни държиш в неведение? И други задачи имаме.

Никой не му обърнал внимание. На Люк обаче му писнало да чака и дръпнал чаршафа. Джери погледнал, после се извърнал настрана. От намиращото се в съседство помещение за аутопсии се чувало как някой реже с трион, все едно се зъбело куче.

„Нищо чудно, че се чувстват толкова неловко — помислил си с безразличие Джери. — Как можаха да докарат кръглоок труп на такова място.“

— Боже милостиви — говорел Люк. — Исусе Христе. Кой го е наредил така? И как изобщо се нанасят такива рани? Това е само работа на триадите. Исусе!

Влажният прозорец гледал към вътрешния двор. Джери забелязал как бамбуковите дървета се клатят под дъжда, след което линейка с размазан силует докарала нов клиент, но силно се съмнявал, че някой друг може да изглежда като тукашния. Отнякъде се появил полицейски фотограф и защракал със светкавицата. На стената висял телефонен дериват. Рокър разговарял по него с някого. И все още не бил погледнал нито към Люк, нито към Джери.

— Настоявам да го махнете оттук — заявил царственият господин.

— Веднага щом наредите — отвърнал Рокър и се върнал към телефонния разговор. — В Оградения град, сър… Да, сър… В проход между сградите, сър. Гол. Голямо количество алкохол… Съдебният патолог го разпозна моментално, сър… Да, сър, от банката вече дойдоха, сър. — И окачил слушалката. — Да, сър, не, сър, дрън-дрън-ярина, сър — изръмжал и набрал нечий номер.

Люк си водел записки.

— Исусе! — не преставал да повтаря с ужас в гласа. — Исусе! Цели седмици трябва да са го мъчили, докато умре. Ако не и месеци.

„Човекът в действителност е бил убит двукратно — заключил Джери. — Веднъж, за да го принудят да проговори, и втория път — да го накарат да млъкне. Първо са го обработвали по цялото тяло, на малки и по-големи резени, по начина, по който огънят прогаря мокет — първо прояжда в него дупки, после изведнъж престава. А онова около врата му означава друг вид смърт, много по-бърза. До него са прибягнали чак накрая, когато им е станал непотребен.“

Люк повикал патолога.

— Бихте ли го обърнали, ако обичате. Нали не възразявате да го обърнете по корем, сър?

Старшият полицейски инспектор бил пуснал телефона.

— Каква е тая история? — попитал го Джери, гледайки го право в очите. — Кой е този човек?

— Името му е Фрост — отвърнал Рокър, отвръщайки на погледа му с един провиснал клепач. — Старши служител в „Южноазиатска и китайска банка“. В отдела за доверителни сметки.

— И кой го е убил? — попитал Джери.

— Точно това е въпросът: кой? — повторил Люк, не спирайки да записва.

— Мишките — отвърнал Рокър.

— Тъй като в Хонконг никога не е имало нито триади, нито комунисти, нито гоминдановци. Нали така, Рокър?

— А още по-малко пък проститутки — изръмжал Рокър.

Царственият господин решил да спести на Рокър мъките да отговаря по-нататък.

— Мръсно, жестоко улично нападение, подчертаващо за пореден път необходимостта от неотслабваща бдителност от страна на обществото. Покойният беше верен служител на банката.

— Изобщо не е нападение — заявил Люк, поглеждайки пак Фрост. — А по-скоро групово веселие.

— Той поначало е общувал с дяволски странни личности — заключил Рокър, без да снема очите си от Джери.

— Това пък как да го разбирам? — попитал Джери.

— Какво знаете по случая дотук? — казал Люк.

— Веселил се до полунощ. В компанията на двама китайци. От един бардак на друг. После му губим следите. До тази вечер.

— Банката обявява възнаграждение в размер на петдесет хиляди долара — казал царственият господин.

— Хонконгски или щатски? — попитал пишещият Люк.

— Хонконгски — уточнил крайно язвително царственият господин.

— А вие, момчета, внимавайте все пак какво ще пишете — предупредил ги Рокър. — Жена му лежи в болницата „Станли“, имат и деца…

— Да не говорим и за репутацията на банката — допълнил царственият господин.

— Тя ще е първата ни грижа — уверил го Люк.

Тръгнали си след половин час, а дотогава не бил се появил никой друг от журналистическото братство.

— Благодарим — казал Люк на старшия полицейски инспектор.

— Няма за какво — отговорил му Рокър. А на Джери му направило впечатление, че клепналият му клепач сълзи, когато е уморен.

„Е, изтръскахме дървото — минало му през ум на Джери, докато се отдалечавали с колата. — И то яко го изтръскахме!“

И пак заели дотогавашните си пози: Смайли зад бюрото си, Кони в инвалидния си стол, Ди Салис зазяпал се по бавно виещия се от лулата му дим. Гуилъм стоял прав до Смайли, а гласът на Мартело не преставал да стърже в ушите му. Смайли бършел с леки кръгови движения на палеца очилата си с широкия край на вратовръзката.

Пръв проговорил йезуитът Ди Салис. Вероятно понеже имал най-много за отричане.

— Логиката не предлага нищо, което да ни свърже с инцидента. Фрост беше известен развратник с китайски държанки и отявлено корумпирана личност. Прие подкупът ни без капка колебание. Един господ знае какви подкупи не е приемал в миналото. Отказвам да бъда винен за смъртта му.

— Уф, че глупости — изпъшкала Кони. Седяла безизразна, а кучето спяло в скута й. Сакатите й ръце се топлели от кафявата му козина. Зад гърбовете им Фон наливал чая.

Смайли говорел на радиограмата. Никой не успял да види лицето му, откакто свел погледа си да я прочете.

— Кони, дай да направим аритметиката — рекъл.

— Да, скъпи.

— Извън събраните тук между тези четири стени, кой друг би могъл да се досети, че сме притиснали Фрост?

— Кро. Уестърби. Човекът на Кро в полицията. И „братовчедите“, ако имат акъл за тия работи.

— Но не и Лейкон, нито някой в Уайтхол.

— И в никакъв случай Карла, скъпи — заявила Кони и хвърлила рязък поглед на размазания портрет.

— Не, и аз съм убеден, че не е Карла. — Всички усещали по гласа му силата на бушуващия в него конфликт и как интелектът му налагал волята да надделее над емоциите. — Реакцията, такава, каквато е, би била прекалено силна, за да е от Карла. Щом една банкова сметка е разконспирирана, достатъчно му е да си отвори друга другаде. Нищо не му налага да прибягва до това. — И с върховете на пръстите избутал грамата точно на три сантиметра по стъклото. — Нашето изпълнение мина така, както го бяхме планирали. А реакцията беше просто… — И започна изречението си от самото му начало: — А реакцията превиши очакванията ни. В оперативно отношение всичко е наред. В оперативно отношение разработката напредва.

— Но пък успяхме да ги предизвикаме, скъпи — заявила категорично Кони.

При което Ди Салис вече не издържал.

— Много настоявам да не говориш така, сякаш ние всички тук сме някакви съучастници. Няма доказателство за взаимосвързаност, поради което намирам за оскърбителен намекът ти за съществуването на такава.

По отговора на Смайли проличало нежеланието му да се намеси:

— Лично аз бих приел за оскърбително всяко друго предположение. Аз бях този, който разпореди акцията. И смятам, че нямам правото да откажа да приема последствията от нея само затова, че са грозни. Така че сте в пълното си право да струпате всичко на моята глава. Но дайте да не се самозалъгваме.

— Бедничкият дявол май не е знаел всичко, което трябва — измърморила Кони, сякаш сама си говорела. В началото никой не й обърнал внимание. И чак по някое време Гуилъм се запитал: „Какво точно има предвид тя с тези свои думи?“.

— Фрост не е разполагал с нищо, което да им разкрие, скъпи — пояснила Кони. — А по-лошо от това — здраве му кажи. Какво е можел да им предаде? Някакъв там журналист фанатик на име Уестърби. Че те него си го знаят, милинки мои. И точно поради това са продължили да го изтезават. До смърт. — И се извърнала към Смайли — единственият, чието простиращо се далеч назад минало съвпадало с нейното. — Сигурно помниш, Джордж, за онова правило, което най-ревностно спазвахме, когато пращахме нашите хора при противника? Винаги им съобщавахме по нещичко, което да могат да признаят, Господ да ги поживи.

Фон оставил с нежна загриженост върху бюрото на Смайли картонената чаша с плаващото върху чая резенче лимон. Черепоподобната му угодническа усмивка обаче отприщила у Гуилъм едва потискан гняв.

— Приключвай по-бързо със сервирането и изчезвай — изсъскал му в ухото. Фон излязъл, без да престава да се подсмихва доволно.

— Добре: докъде е стигнал Ко в разсъжденията си до този момент? — попитал Смайли, не преставайки да говори на грамата. Пръстите на ръцете му били сключени като за молитва под брадичката му.

— Паника и смут — обявила самоуверено Кони. — Вестникарите душат навсякъде, Фрост е мъртъв, а той не е напреднал дори с една крачка.

— Да. Той сега се двоуми. Ще удържи ли язовирната стена? Ще може ли да запуши пробойните? А и къде изобщо са тези пробойни, дявол да ги вземе?… Нали точно това целяхме. И успяхме да го постигнем. — Завъртял съвсем лекичко приведената си глава и я насочил към Гуилъм: — Питър, от теб искам да помолиш „братовчедите“ да засилят следенето на Тиу. Но им предай: нищо друго, освен статични наблюдатели. Не желаем улични преследвачи и каквото и да било друго, което би могло да подплаши плячката. Никакви глупости от този род. Само най-елементарното: телефонните разговори и кореспонденцията му. Док, кога за последно е стъпвал Тиу в континентален Китай?

Ди Салис неохотно му съобщил датата.

— Уточни маршрута му и откъде е закупил билета си. В случай че реши да повтори.

— Вече разполагаме с тези данни. — И Ди Салис придружил намусения си отговор с неприятен подигравателен хилеж, извърнал поглед към тавана, сбърчил устни и сгърчил рамене.

— Бъди в такъв случай добър да ми ги пуснеш в отделна бележка — отвърнал му Смайли с непоклатима невъзмутимост. — Уестърби — продължил със същия безизразен глас, при което Гуилъм за секунда изпитал тревожното чувство, че Смайли страда от някаква халюцинация, покрай която си е внушил, че и Джери е сред присъстващите и също чака да чуе заповедта му. — Него го изтеглям. Това поне мога да уредя. Да го отзоват от вестника му. Нищо не им пречи. А после? Ко изчаква. Ослушва се. Нищо не чува. И сваля гарда.

— И тук на сцената нахълтват наркоюнаците начело със Сол Еклънд — казал Гуилъм, поглеждайки към календара.

— А мога и да го изтегля и да го заменя с друг оперативен агент, който да поеме следата. Но кое гарантира, че новият няма да е изложен на същия риск, на който е изложен в момента и Уестърби?

— Няма да стане — промърморила Кони. — Точно този номер със смяната на коня никога не минава и ти го знаеш много добре. Инструктажи, подготовка, преоборудване, създаване на нови връзки. Не става.

— Аз пък не виждам на какъв точно риск е изложен! — изписукал заядливо Ди Салис.

Гуилъм се извъртял рязко с намерението да го среже, но Смайли го изпреварил с въпроса си:

— В какъв смисъл, Док?

— Дори ако приемем твоята хипотеза — което не означава, че я приемам, — според мен Ко не проявява склонност към насилие. Той е успешен бизнесмен и основните му принципи са да се грижи за репутацията си, да е експедитивен, да заслужи всичко, което постига, и да проявява трудолюбие. Не позволявам да говорите за него така, сякаш е някакъв главорез. Съгласен съм, че хората, които използва, може да не са толкова префинени в методите си. Самите ние също изпълняваме заповедите на Уайтхол. Но това, надявам се, не ни превръща в техни мерзавци.

„Ох, изплюй най-после камъчето, за бога“, минало му през ум на Гуилъм.

— Не може да слагаме знак на равенство между Уестърби и Фрост — продължил да упорства Ди Салис със същия дидактичен носов вой. — Уестърби нито е непочтен служител, нито е измамил доверието, нито е завлякъл парите на Ко, съответно на брат му. За Ко Уестърби се явява представител на голям вестник. А доколкото схващам, Уестърби е дал както на Фрост, така и на Тиу да разберат, че вестникът, който представлява, разполага с много повече подробности по въпроса, отколкото са му известни на самия него. Ко е наясно със света, в който живее. И с това, че с премахването на някакъв журналист няма да премахне риска. А че, напротив, ще го заръфа цялата глутница.

— Добре. В такъв случай какви мисли, предполагаш, че го измъчват? — попитал Смайли.

— На несигурност. Горе-долу онова, което каза и Кони. Не е в състояние да прецени мащаба на заплахата. Китайците поначало не умеят да боравят с абстрактни понятия, а още по-малко пък с абстрактни ситуации. За него най-приемливо ще е да изчака опасността да премине, а след като не се случи нищо конкретно, ще предположи, че вече е отминала. Подобна привичка не е характерна единствено за Изтока. Но аз в случая само доразработвам твоята хипотеза — изправил се на крака Ди Салис. — Което не значи, че я приемам. Напротив, отричам я. И се откъсвам от нея най-категорично.

Напуснал гневно помещението. А Гуилъм, забелязал кимването на Смайли, излязъл подире му. В кабинета останала само Кони.

Смайли седял със затворени очи, а челото му се било сключило на плътен възел точно между веждите. Кони дълго мълчала. Трот се бил проснал като умрял в скута й и тя го гледала отгоре и го галела по коремчето.

— На Карла изобщо не би му мигнало окото, не мислиш ли, скъпи? — измърморила. — Не от един, ами и от десет убити Фрости. И точно там е разликата, като се замислиш. Изписана с възможно най-едрия шрифт, който можем да си позволим, поне засега. Кой беше казал там, че се „борим за оцеляването на разумния човек“? Стийд-Аспри ли? Или Контрола? Няма значение. Който и да го е казал, е успял да го отнесе към всичко. И към Хитлер. И към новия ред. Точно ние сме разумните човеци. Не съм ли права, Трот? Не сме просто англичани. Ами сме и разумни.

На това място гласът й поспаднал:

— Ами Сам, дарлинг? За него не си ли се замислял?

Доста време минало, преди Смайли да й отговори, и то с рязък тон, с глас, който искал да я държи на дистанция.

— На него му е наредено да стои настрана в готовност. Но да не върши нищо, докато не му светне „зелено“. Недвусмислено му е заповядано: да чака зеления сигнал. — Поел дълбоко въздух, после го изпуснал. — До него може и въобще да не опрем. Подозирам, че и без него ще се справим. Всичко обаче зависи от това накъде ще скочи Ко.

— Джордж, дарлинг, скъпи ми Джордж.

Изпълнявайки неин си безмълвен ритуал, Кони се оттласнала към огнището, взела ръжена и с огромно усилие разровила жарта, стиснала кученцето със свободната си ръка.

Застанал прав, Джери наблюдавал през кухненския прозорец как жълтото зазоряване разпилявало мъглата над пристанището. Спомнил си, че предишната нощ била минала буря. Започнала била поне час, преди да му се обади Люк. И той я следил от матрака си, докато момичето хъркало, проснало се покрай крака му. Първо миризмата на растителност, после шумящият виновно през палмите вятър, каращ ги да издават звук като от потриващи се сухи длани. След това съскащият дъжд, все едно някой изтръсквал в морето тонове нажежени до червено гюлета. И накрая разпръснатите по цялото небе светкавици, които разтърсвали пристанището със своите продължителни, бавни напъни, докато гръмотевични залпове се стелели над танцуващите покриви. „Аз го убих — мислел си Джери. — Както и да го погледнеш, аз бях онзи, който му придаде последния тласък. «Не само генералите, а всеки, който е грабнал пушка.» Не забравяй да укажеш източника и контекста на цитата.“

Телефонът му звънял. „Да си звъни — рекъл си. — Сигурно е Кро и се е напикал от ужас.“ Вдигнал слушалката. Бил Люк, с по-подчертан от всеки друг път американски акцент:

— Здрасти, пич! Голяма драма! Получен току-що от самия Стъбси телекс. „Лично до Уестърби. Изяж, преди да си прочел.“ Интересува ли те да ти го прочета?

— Никак.

— Пътешествие из районите на военни действия. Авиолинии и обсадната икономика на Камбоджа. Нашият кореспондент подложен на всестранен огън! Излезе ти късметът, моряче! Наумили са си да превърнат гъза ти в пушечно месо!

„И да оставя Лизи в лапите на Тиу — допълнил той наум и прекъснал разговора. — А нищо чудно — и в лапите на онова копеле Колинс, дето я дебне из сенките като търговец на роби.“ На два-три пъти му се било случвало вече на Джери да работи за Сам в битността му на скромния виентянския мистър Мелън — необичайно преуспяващ търговец и главатар на местните кръглооки айдуци. И го причислявал към списъка на най-гадните оперативни агенти, които познавал.

Върнал се на мястото си до прозореца и се замислил отново за Лизи, самотстваща на извисената си мансарда. Замислил се и за дребния Фрост и за любовта, с която изживявал живота. Замислил се за миризмата, посрещнала го при завръщането му в апартамента. Която се била пропила във всичко. И надделявала над вонята на дезодоранта на това момиче, на застоялия се цигарен дим, на миризмата на газ и на миризмата на пържено олио от съседния апартамент с играчите на маджонг. Надделявала дори над миризмата на формалин в спомена му за Фрост. Улавяйки я, Джери успял да проследи във въображението си откъде и в какъв порядък е минал Тиу, докато е претърсвал апартамента му: къде се е застоял и къде е огледал само отгоре-отгоре дрехите на Джери, килера на Джери и малкото притежавани от Джери вещи. Миризмата на сместа от розова вода и бадеми, толкова обичана от някогашната негова съпруга.

15 Обсаденият град

Излезеш ли от Хонконг, той престава да съществува. След като си минал покрай последния китаец полицай в британски бойни обуща и кожени гетри, гледал си със затаен дъх как минаваш с бръснещ полет на двайсетина метра над покривите на сивите бордеи и след като външните острови са се скрили подире ти в синкавата мъгла, си даваш сметка, че завесата е спусната, декорите са изнесени и прекараният там от теб живот е бил само една илюзия. Но днес, за разлика от всеки друг път, Джери не успял да изпита това чувство: не могъл да се отърси от спомените за мъртвия Фрост и за живата млада жена, които го придружили чак до кацането му в Банкок.

И както винаги, потрябвал му цял ден, за да открие онова, което търсел; и то пак когато бил вече готов да се откаже. А такъв момент според Джери настъпвал у всеки посетител на Банкок, независимо дали ставало дума за турист, тръгнал да търси определен храм — уат, журналист по следите на някаква история, или за самия Джери, поставил си за цел да изнамери Рикардовия приятел и съдружник Чарли Маршал: трофеят ти редовно се оказва в дъното на проклета тясна уличка, натикан между затлачен канал — по местному „клонг“ — и купчина бетонови отломки, и ти струва пет щатски долара повече, отколкото си очаквал. И макар че, поне на теория, в момента в Банкок бил сухият сезон, Джери не помнел да е бил в града по друго време, освен дъждовно, с неочаквано изливащи се порои от замърсеното, напечено небе. След които кой ли не му обяснявал, че бил случил единствения дъждовен ден. Започнал от аерогарата, понеже, така или иначе, се бил озовал точно там, а и си правел сметката, че в Югоизточна Азия не може да летиш кой знае колко дълго, без да минеш през Банкок. Чарли вече не бил тук, рекли му; някой дори седнал да го убеждава, че след смъртта на Рик Чарли изобщо бил престанал да лети. Трети го уверявал, че Чарли бил в затвора, а четвърти — че най-вероятно киснел в някоя пушалня за опиум. Докато някаква чаровница в униформата на стюардеса от „Еър Виетнам“ не му признала през кикот, че Чарли правел товарни курсове до Сайгон; тя поне само в Сайгон го била виждала.

— От къде? — попитал я Джери.

— Сигурно от Пном Пен или от Виентян — отвърнала тя, но винаги летял до Сайгон и нито веднъж до Банкок. Джери проверил и в телефонния указател, за да се убеди, че в Банкок нямало адрес за фирма „Индочартър“. За всеки случай потърсил и името Маршал, открил някакъв — при това, „Маршал, Ч.“ — позвънил му и установил, че се е свързал не със сина на военачалник от Гоминдана, присвоил си за фамилно име високо военно звание, а с озадачен търговец шотландец, който не преставал да го кани: „Ама моля ви се, заповядайте, отбийте се“.

Отбил се до затвора и проверил регистрите на задържаните там неплатежоспособни фаранги и онези, които са обидили някой генерал. Дори минал по балконите, надзърнал през вратите на килиите и разговарял с няколко съвсем откачили хипита. Но и те, колкото и да се разпростирали върху причините за несправедливото им задържане, така и не могли да му кажат нищо за Чарли Маршал — нито го били виждали, нито го били чували, а и казано най-изискано, нито се интересували от персоната му. Изпаднал във възможно най-мрачно настроение, Джери насочил таксито и към така наречения санаториум, където „лекували“ наркоманите с тотална абстиненция, и заварил тамошните пациенти силно развълнувани от факта, че някакъв в усмирителна риза сколасал някак си да си извади очите със собствените си пръсти, но и той се оказал друг, а не Чарли Маршал, освен дето сред тях изобщо нямало пилоти, корсиканци, корсикано-китайски мелези, а пък още по-малко — син на гоминдановски генерал.

Оттам подхванал хотелите, в които вероятно отсядали попътно пилотите. Тази дейност никак не му се нравела, първо, понеже била затъпяваща, и второ — понеже Ко разполагал тук с многобройни свои хора. Почти не се съмнявал, че покрай Фрост не са го осветили; освен това му било съвсем ясно, че повечето богати китайци зад граница имат по няколко паспорта, а пък онези от Шантоу — много повече от няколко. Знаел, че Ко държи в джоба си тайландски паспорт, и най-малкото двама-трима тайландски генерали. И най-вече знаел, че когато се ядосат, тайландците убиват много по-скоро и много по-ефикасно от почти всички останали, макар че, когато осъдели някого на разстрел, го прострелвали през опънат чаршаф, че да не престъпвали законите на Божествения Буда. По тази причина, плюс още ред други, Джери изпитвал доста голямо неудобство, докато разпитвал на много висок глас по големите хотели дали при тях не е отседнал някой си Чарли Маршал.

Проверил в „Ирауан“, „Хаят“, „Мирамар“, „Ориентал“ плюс още трийсетина, като специално в „Ирауан“ стъпвал на пръсти, понеже се сетил, че „Чайна Еърсий“ имали там апартамент, който, според Кро, Ко редовно ползвал. Представил си русокосата Лизи в ролята на негова обслужваща го хостеса или опънала се да пече дългото си тяло край басейна, докато магнатите отпиват от чашите си със скоч и се чудят колко ли е почасовата й тарифа.

Докато се возел от хотел на хотел, рукнал внезапен дъжд, чиито едри капки били толкова мръсни, че почернили златното покритие на уличните храмове. Таксито аквапланирало по наводнените пътища, минавало на сантиметри от водните биволи, шарените автобуси дрънчали и се нахвърляли отгоре им, омазани с кръв постери за кунгфу пищели насреща им, но въпреки всичко името Маршал — Чарли Маршал — капитан Маршал — не говорело никому нищо, колкото и щедро да раздавал пари за почерпка Джери. „Чарли трябва да се е сдобил с мадама и да е отседнал при нея, точно както щях да постъпя и аз.“

В „Ориентал“ дал бакшиш на портиера и уредил да получава там съобщения и да ползва телефона, а най-хубавото било, че се сдобил с разписка за платени две нощувки, с която да ядоса Стъбс. Но обикалянето по хотелите го и уплашило: имал усещането, че се е разкрил пред очите на всички, че го дебне опасност; затова, за да се наспи, предплатил с един долар престоя си в безименен бардак на задна уличка, където не си правели труда да регистрират посетителите: редица от плажни бунгала, чиито врати извеждали право на улицата, че да не се затрудняват желаещите платен секс посетители; а до всяко бунгало имало и гараж без врата, но с найлонови завеси, които да закриват номерата на колите им.

През късния следобед стигнал дотам, че взел да обикаля куриерските служби за въздушни пратки и да разпитва за фирма, наречена „Индочартър“, макар това също да го притеснявало. И тъкмо почвал да се чуди дали да не повярва в края на краищата на онази стюардеса от „Еър Виетнам“ и да поеме към Сайгон, когато някаква китайка в една от куриерските агенции казала: „“Индочартър" ли? Ами че това е авиолинията на капитан Маршал!".

И го насочила към книжарницата, където Чарли Маршал си купувал четивата и му събирали пощата. Книжарницата също се оказала китайска, а при споменаването на Маршал възрастният собственик избухнал в смях и заявил, че Чарли не се бил мяркал от цели месеци. Старецът бил съвсем дребен и гримасничел заради зъбната си протеза.

— Пали ли ти дължи? Пали ли тълсиш от Чали Малшал, или ти е стлошил аелоплана? — закикотил се китаецът, а Джери се присъединил към веселието.

— Супер. Жестоко. Чуй сега. Какво правиш с пощата му, когато не се мярка тъдява? Къде му я изпращаш?

Чарли Маршал изобщо не получавал писма, казал старецът.

— Хубаво бе, друже, ама ако утре дойде писмо за него, къде ще му го пратиш?

В Пном Пен, отвърнал старецът, прибрал подадените му пет долара и изровил из чекмеджето на бюрото листче, от което Джери си преписал адреса.

— Няма да е лошо и някоя книжка да му купя — казал Джери, оглеждайки се. — Той какво обича да чете?

— Фленски — казал автоматично старецът, след което отвел Джери на горния етаж, хранилището за кръглоока култура: за англичаните — отпечатана в Брюксел порнография; за французите — цели стелажи с опърпана класика — Волтер, Монтескьо, Юго. Джери си избрал „Кандид“ и пъхнал книжката в джоба си. Качилите се в тази стая очевидно се считали за знаменитости, тъй като старецът извадил отнякъде книга за посетители, в която Джери написал: „Дж. Уестърби — журналист“. Колонката с мнения, изглежда, служела за майтап, поради което си позволил да отбележи: „Изключително забележителен център на книжнината“.

После прегледал изписаните страници и попитал:

— И Чарли Маршал ли се е подписал, друже?

Старецът му показал подписа на Чарли Маршал на едно-две места. „Адрес: тук“, пишело до единия.

— А приятелят му?

— Плиятел?

— Капитан Рикардо.

Старецът изведнъж придобил тържествена физиономия и тактично прибрал тетрадката.

Оттам се отбил до клуба на чуждестранните кореспонденти в „Ориентал“, който бил празен, ако не се смятала групичката току-що пристигнали от Камбоджа японци. Описали му състоянието на нещата там към вчерашна дата, а той се понапил. Но за мигновен най-голям негов ужас, на вратата се сблъскал с джуджето, дошло тук за консултация с местното кореспондентско бюро. Водело подире си тайландски младеж и се държало наперено заради това си завоевание.

— О, Уестърби! Какво ново из Сикрет Сървис? — Той на кого ли не бил пробутвал този свой лаф, но в случая никак не повдигнал настроението на Джери.

В бардака се доналял със скоч, но напъните на съседните гости не го оставяли да заспи. Накрая, воден от чувството за самоотбрана, излязъл да си намери и той нещо женско — дребно пухкаво същество от квартален бар, но след като останал пак сам, мислите му отново се върнали към Лизи: за нейно щастие или не, на нея се падала честта да дели постелята му.

„От какво ли естество е връзката й с тези хора?“, чудел се Джери. Давала ли си е сметка с какво си играе, когато насадила Джери пред Тиу? Имала ли е представа какво са сторили Дрейковите момчета на Фрост? Представяла ли си е, че може да постъпят по същия начин и с Джери? По някое време дори му минала мисълта, че може и да е присъствала на самото събитие, и тази мисъл го ужасила. Несъмнено трупът на Фрост оставал съвсем пресен в паметта му. И бил сред най-гадните му спомени.

Към два след полунощ, след като се изпотил обилно и не можел да си намери място в леглото, решил, че му предстои пристъп на треска. По някое време чул нечии тихи стъпки в стаята и се метнал в ъгъла, стиснал изскубнатата от контакта нощна лампа от тиково дърво. А в четири го събудило невероятното ежесутрешно азиатско гъмжило: напомнящи квичене на прасета гласове на улични продавачи, звънци, вопли на умиращи старци, кукуригане на хиляди петли, отекващо по застланите с плочки и бетон коридори. Спечелил отчасти битката с разпадащия се водопровод и се захванал с непосилния труд да се измие с тънката струйка студена вода. В пет пуснали усиленото докрай радио, че да го изринат от леглото, и воят на азиатската музика оповестил истинското начало на деня. Той междувременно се бил избръснал така гладко, сякаш се гласял за собствената си сватба, и в осем успял да телеграфира до комикса плановете си така, че Циркът да ги прехване.

В единайсет хванал самолета за Пном Пен. На влизане в карвеъра на „Еър Камбодж“ наземната стюардеса извърнала към него прекрасното си личице и му пожелала с най-хубавото си и мелодично английско произношение „плиятен порет“.

— Благодаря. Да. Супер — отвърнал й той и си избрал място над крилото, където шансовете да оцелееш са най-големи. Докато набирали бавно височина, мернал група охранени тайландци, играещи нескопосано на голф на идеално поддържаното игрище досами пистата.

В манифеста, който Джери успял да прочете по време на чекирането, фигурирали осем имена на пътници, а в самолета се качил само един — облечен в черно млад американец с дипломатическо куфарче. Останалите се оказали податели на пратки: натръшкани отзад кафяви чували и плетени от камъш сандъци. „Обслужващ обсадата самолет — рекъл си Джери, без да се замисля. — Докарваш стоката, откарваш късметлиите.“ Стюардесата му предложила стар брой на „Жур дьо Франс“ и ечемична захар. Захванал се да чете списанието, че да си припомни малко от малко френския, после се сетил, че носи в себе си „Кандид“ и се зачел в нея. Бил взел със себе си и торбата с книгите, а в нея носел Конрад. В Пном Пен задължително четял Конрад: изпитвал известен гъдел при мисълта, че се намира в едно от малкото оцелели истински речни пристанища — такива, каквито ги е описал Конрад.

Подходили към пистата за кацане от голяма височина, после се снижили, описвайки притеснително тясна спирала през облаците, за да се предпазят от евентуален обстрел с малокалибрени оръжия откъм джунглата. Ръководство на въздушното движение изобщо нямало, но Джери и не очаквал нещо друго. Стюардесата нямала представа колко близо до града са силите на червените кхмери, но японците му били казали „на петнайсет километра по всички фронтове, а там, където няма пътища — и на по-малко“. Освен това споменали, че летището било обстрелвано, но само с реактивни снаряди, и то — от време на време. Засега нямало 105-милиметрови гаубици. „Засега може и да няма, но все някога ще се появят“, рекъл си Джери. Продължавали да се спускат през облаците и Джери силно се надявал висотомерът им да е в ред.

Изведнъж маслиненозелената почва скочила нагоре и Джери забелязал приличащите на разпльоскани яйца кратери от бомбите и жълтите линии от гумите на автомобилните конвои. Приземили се леко, като перце, върху надупчената писта, а в близкия пълен с вода кратер доволно се плацикали вечно присъстващите кафяви дечица.

Слънцето било успяло да пробие през облаците и въпреки рева на самолетите на Джери му се сторило, че пристига през спокоен летен ден: понеже, за разлика от всички други градове, които бил посещавал, единствено в Пном Пен войната се водела в мирна атмосфера. Спомнил си, че за последно бил идвал тук малко преди да прекратят бомбардировките. По изходния перон към полосата се размотавали любопитните пътници на „Ер Франс“ за Токио, неосъзнаващи, че всъщност са кацнали посред бушуваща битка. Не се намерил кой да им каже да се скрият, нито имали придружител. Във въздуха се носели с грохот изтребители бомбардировачи F-4 и F-111, от периметъра на летището се водела стрелба, от хеликоптери на „Еър Америка“ пускали в мрежи убитите, сякаш били ужасни риби, уловени в кървави води, а на канещия се да излети боинг 707 му се наложило да пролази едва-едва, избягвайки сипещите се отгоре му удари, чак до другия край на летището. Джери наблюдавал със затаен дъх как машината се измъкнала извън обсега на наземния огън, макар през цялото време да очаквал да чуе онзи звук „туп“, който щял да означава, че са уцелили опашката. Боингът обаче продължил да се движи с безнаказаността на невинните и постепенно се изгубил по посока на необезпокоявания хоризонт.

И едва сега, сред приближаващия край на военните действия, му направило впечатление, че ударението било поставено върху осигуряващите оцеляването товари. На далечния край на летището се редували тромаво кацащи и излитащи машини, доставящи боеприпаси и ориз от Тайланд и Сайгон: огромни, изцяло боядисани в сребърно чартирани от американските ВВС транспортни самолети — боинги 707 и четиримоторни турбовитлови херкулеси C-130, с надписи „Трансуърлд“ или „Бърд Еъруейс“, или изобщо без надписи. Придвижвайки се забързано към летищната сграда, Джери успял да стане свидетел на две кацания, като и в двата случая затаил дъх в очакване на реверсирането на турбините в последния момент, когато машината се тресяла и напъвала да спре, преди да е стигнала до мекия край на пистата, обозначен с дига от напълнени с пръст сандъци от боеприпаси. И как, още преди да е спрял напълно, самолетът бивал обсаден от обслужващ персонал в бронежилетки и каски, които му се нахвърляли като невъоръжени взводове да измъкнат своите ценни чували от товарния му отсек.

Но дори всички тези лоши поличби не успели да му развалят удоволствието от завръщането.

— Колко дълго смятате да останете, мосю? — попитал го на френски паспортният служител.

— Завинаги, друже — отвърнал Джери. — Докато ме търпите. Че и по-дълго. — Минало му през ум още от там да започне да разпитва за Чарли Маршал, но летището бъкало от полиция и какви ли не съгледвачи, затова преценил, че ще е неразумно да обявява целта на посещението си, преди да е преценил силите на противника. Видял и пъстра редица от стари самолети с прясно положени надписи и емблеми, но не успял да намери такъв с маркировката на „Индочартър“, която, според казаното му от Кро на прощалния инструктаж току преди отпътуването му от Хонконг, се предполагало, че ползва цветовете на състезателния екип на Ко: морскосиво и небесносиньо.

Наел такси, седнал на предната седалка и заотбивал учтиво предложенията на водача да го уредял с момичета, шоута, клубове, момчета. Делониксите оформяли тучен оранжев тунел на фона на характерното за сезона на мусоните тъмносиво небе. Спрял се пред галантерийно дюкянче да смени пари au cours flexible — по гъвкавия курс, — израз, който страшно му допадал. Спомнил си, че допреди време чейнджбюрата се държали от китайците. Сегашният бил индиец: китайците се омитат рано-рано, а индийците остават да дооглозгат скелета. И отляво, и отдясно на пътя се стелели бидонвили. Бежанци клечали навсякъде и или готвели, или дремели на безмълвни групички. Дечица били насядали в кръг и си подавали от ръка на ръка фас.

— Nous sommes un village avec une population des millions — обявил му шофьорът на училищен френски. Страната им представлявала село с няколкомилионно население.

Насреща им, посред шосето, се носел конвой със запалени фарове. Таксиметровият шофьор отбил послушно в прахоляка. Най-отзад се движела линейка с отворени задни врати, от които стърчали човешки ходила, посинели и охлузени като свински крачка. Надали някой се вълнувал дали са живи, или мъртви. Подминали скупчени наколни жилища, разбити от реактивните снаряди, след това излезли на провинциален площад във френски стил, с ресторант, бакалничка, гастроном, реклами на винен аперитив „Бир“ и кока-кола. Всяко от насядалите по бордюрите деца пазело свои си литрови бутилки от вино, пълни с краден бензин. И това не бил забравил Джери: как през бомбардировките взривовете карали бензина в шишетата да избухне и каква повсеместна касапница наставала. Със сигурност пак щяло да се повтори същото. Тук никой не научавал нищо ново, нищо не се променяло, до сутринта улиците бивали почистени от карантията.

— Стоп! — викнал Джери и импулсивно подал на шофьора листчето с адреса на Чарли Маршал, преписан в банкокската книжарница. Представял си бил как се промъква там под булото на нощта, но сега, на дневната светлина, изведнъж решил, че ще е безсмислено.

— Y aller? — чак се извърнал от изненада таксистът.

— Да, друже, там карай.

— Vous connaissez cette maison?9

— Мой приятел.

— A vous? Un ami à vous?10

— От пресата съм — казал Джери, сякаш с това се обяснявала всяка налудничавост.

Шофьорът свил рамене и поел по дълъг булевард, подминал френската катедрала и свърнал по кален път. Колкото повече се приближавали към края на града, толкова по-стремително добивали нещастен вид крайградските вили от двете страни на пътя. Джери подпитал на два пъти водача какво му е толкова специалното на адреса, но онзи бил загубил очарователността си и отбивал въпросите му само с килване на глава. В мига, в който пристигнали, поискал моментално да му се плати, след което отлетял със спортно превключване на предавките в нещо като израз на безпрекословен укор.

Сградата по нищо не се отличавала от съседните вили. Долната й част се криела зад зид, в който била монтирана порта от ковано желязо. Джери натиснал звънеца, но нищо не се чуло. Опитал се да отвори портата, но тя отказала да се помръдне. Чул как някакъв прозорец се затворил с трясък и когато вдигнал рязко глава, му се сторило, че мярнал нечие кафяво лице, което моментално се скрило зад противокомарната мрежа. И чак тогава домофонът избръмчал и портата благоволила да пропусне Джери, който изкачил няколкото стъпала до покритата с плочки веранда и стигнал до втора врата — този път от плътно тисово дърво и със зарешетена шпионка, през която можело да се погледне единствено отвътре, но не и отвън. Изчакал, после изтряскал няколко пъти с чукалото и чул как ударите му отекнали из цялата сграда. Вратата била двукрила, със събиращи се в средата крила. Притиснал лице към процепа и успял да види ивица от застлания с плочи под и две стъпала — вероятно последните две от стълбището. А на най-долното от тях стояли две гладки кафяви боси ходила и два голи пищяла, но погледът му не стигал по-високо от коленете.

— Ало! — провикнал се Джери, все още прилепен към процепа. — Бонжур! — А след като краката отказали да се помръднат: — Je suis un ami de Charlie Marshall! Madame, Monsieur, je suis un ami anglais de Charlie Marshall! Je veux lui parler.11

Извадил петдоларова банкнота и я пъхнал през процепа, но след като нищо не последвало, я издърпал обратно и откъснал парче лист от бележника си. Озаглавил посланието си „До капитан Ч. Маршал“, а към собственото си име добавил „британски журналист с предложение от взаимен интерес“ и написал името и адреса на хотела си. И бележката напъхал през процепа, но когато потърсил с поглед кафявите нозе, те били изчезнали, което го накарало да си тръгне пеш, докато по някое време не намерил велорикша и пътувал с нея дотогава, докато не срещнал такси: и „не, благодаря, много благодаря“, не желаел никакво момиче — освен дето, както винаги, точно за това да копнеел.

Хотелът, бившият „Роаял“, сега се казвал „Льо Пном“. На мачтата се веело знаме, но величието му било западнало до степен на отчаяние. Докато се регистрирал, забелязал печащата се около басейна във вътрешния двор плът за продан и тя му напомнила пак за Лизи. За младите жени това било сурова школа; а след като е пренасяла пакетчета за Рикардо, шансовете били поне десет към едно, че я е и завършила. Най-красивите принадлежали на най-богатите, а най-богати били престъпниците от пномпенския клуб на ротарианците: контрабандистите на злато и каучук, шефовете на полицията и корсиканците с едрите юмруци, които в разгара на битката сключвали изключително изгодни сделки с червените кхмери.

Чакало го и писмо. Незапечатано. Мъжът на рецепцията, който вече го бил прочел, най-учтиво изчакал и Джери да стори същото. Било покана за вечеря, на специално отпечатаната картичка с позлатени ръбове и герба на посолството. Името на домакина му било абсолютно непознато. Обърнал озадачен картичката откъм гърба й, където с разкривен почерк пишело „Познат на вашия приятел Джордж от вестник «Гардиън»“, и тъкмо думичката „гардиън“ — попечител, била онази, която ги свързвала. „Вечеря и тайници“, минало му през ум (онова, което в Сарат язвително наричаха „прославената неангажираност на Форин Офис“).

— Téléphone? — поинтересувал се Джери.

— Il est foutu, Monsieur.

— Electricité?

— Aussi foutue, Monsieur, mais nous avons beaucoup de l’eau.12

— Келър! — подхвърлил нахилен Джери.

— Dans la cour, Monsieur.13

Отправил се към градината. Сред плътта се били настанили неколцина военни кореспонденти от най-големите вестници на Флийт Стрийт, наливали се със скоч и си разменяли фронтовашки истории. Заприличали му на голобрадите пилотчета от Битката за Великобритания, участници във взета на заем война, а те го огледали с колективното си презрение към аристократичния му произход. Един, с вързана около шията му бяла триъгълна кърпа и смело отметнат назад рядък перчем, провлачил:

— Исусе Христе, кого виждам? Херцога! Ти пък как се добра дотук? Да не си ходил по водите на Меконг?

Но Джери нямал нужда от тях, на него му трябвал Келър. Келър бил постоянното присъствие — човек от телеграфна агенция, американец и познат на Джери от предишни войни. Но по-съществено било правилото, че не можело вестникар чужденец да се появи в града, без да изложи каузата си в нозете на Келър, а „акредитацията“, от която се нуждаел Джери и на която все повече разчитал, можела да бъде подпечатана единствено от Келър. Открил Келър на хотелския паркинг. Широкоплещест, белокос, с отпуснат до китката един ръкав. Ръката със спуснатия ръкав била напъхана в джоба му, а той наблюдавал как някакъв шофьор миел с маркуч вътрешността на мерцедес.

— Макс. Супер.

— Превъзходно — отвърнал му Келър, след като му метнал кратък поглед, после пак прехвърлил интереса си към автомобила. До него стояли двама стройни младежи кхмери с вид на фотографи от модно списание, в ботуши на високи токове, панталони клош и провесени върху лъскавите им разкопчани ризи фотоапарати. По някое време шофьорът зарязал маркуча и почнал да трие тапицерията с парче марля от военнополева аптечка, а в хода на търкането марлята ставала все по-кафява. После към групата им се присъединил и втори американец — „вероятно, решил Джери, най-новият нещатен сътрудник на Келър“. Келър поначало менял често нещатните си сътрудници.

— Какво се е случило? — попитал Джери, след като шофьорът пак се заловил да мие с маркуча.

— Двудоларов герой настигнат от скъп куршум — обяснил нещатният сътрудник. — Какво друго може да стане? — Бил бледолик младеж от южните щати с вид на човек, който възприемал всичко откъм веселата му страна, и Джери бил готов да го възневиди.

— Вярно ли, Келър? — попитал Джери.

— Фотограф — потвърдил Келър.

Новинарската агенция на Келър разполагаше с цял отбор такива фотографи. Всички големи агенции ползваха услугите им: камбоджански младежи като застаналите до тях двамина, на които плащаха по два щатски да отидат до фронта и по двайсет за всяка публикувана снимка. Джери бил дочул отнякъде, че Келър всяка седмица губел по един.

— Пронизан право в рамото, докато бягал приведен — разправял нещатният сътрудник. — С изходна рана в долната част на гърба. Куршумът минал през тялото му като стрък трева през гъска. — Изглеждал силно впечатлен.

— А самият той къде е? — попитал Джери, колкото да каже нещо, а в това време шофьорът не преставал да обира водата, да полива с маркуча и да търка.

— Бере душа в болницата нагоре по пътя. Понеже ония копелета от нюйоркското бюро преди има-няма две седмици се заядоха за големите ни медицински разходи. Дотогава ги пращахме в Банкок. Но вече и това не можело. Каквото било — било. И сега какво става, знаеш ли? Лежат на голата земя там нагоре по пътя и подкупват медсестрите да им дадат да пийнат вода. Така ли е, момчета?

Двете камбоджанчета се усмихнали учтиво.

— Имаш нужда от нещо ли, Уестърби? — попитал Келър.

Лицето на Келър било сиво и цялото в белези. Двамата с Джери се били сближили най-вече през шейсетте години покрай събитията в Конго, където едната ръка на Келър изгоряла, докато се мъчел да издърпа някакъв младеж от камиона. Оттогава ципа като на пачи плавник съединявала пръстите му, но иначе не се бил променил. Джери помнел случая, понеже на него му се била паднала честта да държи младежа от другата страна.

— От комикса ме пращат да видя каква е хавата — отвърнал Джери.

— Ти още ли я можеш тая работа?

Джери се засмял. Разсмял се и Келър, после пили скоч на бара, докато им доизмият колата, и си бъбрели за миналото. На излизане забрали от главния вход младата жена, която от сутринта чакала специално Келър — млада калифорнийка с излишък от фотографско оборудване и с дълги, неспокойни крака. И тъй като телефоните изобщо не работели, Джери настоял да минат покрай английското посолство, за да благодари за поканата.

На Келър най-малко му било до учтивости.

— Ти, Уестърби, да не си станал нещо като шпионче напоследък, а? Нагаждаш материала, ближеш задници за поверителна информация и разчиташ на допълнителна пенсийка, или какво? — Хората говорели, че самият Келър точно с това се занимавал, ама те, хората, какво ли не приказват.

— Ами да — съгласил се с готовност Джери. — И то от доста години.

Чувалите с пясък около входа били съвсем нови; ново било и предпазното ограждение против гранати, чиято тел блестяла на обилното слънце. Във фоайето, с типичното най-вече за дипломатите неуместно угодничество, поредица рекламни плакати възхвалявали „мощни британски автомобили“ насред останалия отдавна без капка гориво град и предлагали бодри фотографии на няколко марки, каквито липсвали тотално на местния пазар.

— Ще уведомя господин съветника, че сте приели — обявила тържествено рецепционистката.

В мерцедеса все още ухаело слабо на топла кръв, но шофьорът бил надул климатика до край.

— Тия там вътре с какво се занимават бе, Уестърби? — попитал Келър. — С ръкоделие или нещо такова?

— Нещо такова — усмихнал се Джери, най-вече на калифорнийката.

Джери седял отпред, а Келър и младата жена — на задната седалка.

— Окей. Слушай сега какво ще ти кажа — рекъл Келър.

Джери си бил приготвил бележника и сега започнал да записва думите на Келър. Полата на калифорнийката била къса, така че Джери и шофьорът виждали в огледалото бедрата й. Келър бил положил здравата си ръка върху коляното й. Името й било не какво да е, ами Лорейн, а самата тя, като Джери, официално била командирована от групата вестници от Средния запад, за която работела, да наобиколи зоните на бойните действия. Скоро останали единствената кола по шосето. След време изчезнали дори рикшите, така че по пътя си срещали единствено селяни, велосипеди и биволи, а и разцъфтелите храсти по полята, към които се носели.

— Тежки боеве по всички главни шосета — диктувал равномерно Келър. — Нападения с реактивни снаряди нощем, с пластични взривни вещества денем. Лон Нол продължава да се мисли за Господ, а в американското посолство ги избива ту да му оказват подкрепа, ту да се мъчат да го премахнат. — По-нататък им издиктувал статистически данни, отнасящи се до военнотехническото снабдяване, загубите в жива сила и размера на американската помощ. Изредил поименно генералите, за които се знаело, че продават американско оръжие на червените кхмери, други, които командвали армии от мъртви души, за да прибират начислените им заплати, и трети, които вършели и двете.

— Изобщо най-нормална бъркотия — обяснявал Келър. — На лошите не им стигат силите да превземат градовете, добрите са затънали така в лайната, че не могат да завземат селските райони, и никой не ще да воюва, освен комунистите. Студентите са готови всичко да подпалят, ако престанат да ги отлагат от военна служба, всеки ден могат да избухнат гладни бунтове, всичко живо краде като за световно, заплатите никому не стигат, трупат се състояния и цялата държава се обезкървява до смърт. Кралската власт я няма никаква, посолството си е направо лудница, където шпионите са повече от дипломатите и всички се правят на много тайнствени. Да продължавам ли?

— Колко остава според теб?

— От седмица до десет години.

— А с авиолиниите как стоят нещата?

— Единствено те ни останаха. По Меконг да пътуваш е умряла работа, по пътищата също. Така че за всичко се разчита на авиолиниите. Вече правихме материал по темата. Не си ли го видял? Строшиха се да го цитират. Божичко — обърнал се към младата жена, — защо ме наказваш да повтарям всичко казано само заради англичаните?

— Друго — подсетил го Джери, не спирайки да записва.

— До преди шест месеца в Пном Пен бяха регистрирани пет авиолинии. Само за последните три месеца дадоха разрешителни на нови трийсет и четири и предстои да се появят поне още десетина. Тарифата в момента е три милиона риела лично на министъра плюс още два милиона за хората му. По-малко, ако плащаш в злато, и още по-малко, ако платиш в чужбина. В момента се движим по шосе номер тринайсет — обърнал се към младата жена. — Реших, че може да ти е интересно да погледнеш.

— Чудесно — рекла калифорнийката и стиснала здравата ръка на Келър между коленете си.

Подминали статуя с откъсната от снаряд ръка, а оттам пътят тръгнал да следва завоя на реката.

— Стига на Уестърби да не му призлее нещо — добавил след малко Келър.

— А, струва ми се, че съм в що-годе добра форма — казал Джери и Лорейн се разсмяла, минавайки временно на негова страна.

— Червените кхмери са заели нова позиция на отсрещния бряг, пиленце — обяснил Келър, изявявайки предпочитание да говори на жената. А Джери забелязал двата мотаещи се над отсрещния бряг на бързо течащата кафява река Т-28, които явно търсели нещо за бомбардиране. Видял и доста голям пожар, от който право към небето се издигала като непорочно жертвоприношение колона плътен дим.

— А каква е ролята на тукашните китайци? — попитал Джери. — В Хонконг никой не го е и чувал това място.

— Китайците контролират осемдесет на сто от търговията ни, в това число и авиолиниите. И новите, и старите. Камбоджанецът е мързеливец, пиленце, нали разбираш? На камбоджанеца му стига да печели от американските помощи. А китайците са коренно различни, повярвай ми. Китайците обичат да се трудят и да въртят парите. И благодарение на това успяха да регулират паричния ни пазар, транспортния ни монопол, темпа на инфлацията и обсадната ни икономика. Цялата война вече се превръща в дъщерно предприятие на Хонконг. Ами ти, Уестърби, още ли си женен за оная, дето ми разправяше — сладураната с очите?

— Избрах свободата — казал Джери.

— Жалко. По описанията ти звучеше страхотно. Беше женен за красавица — обяснил Келър на Лорейн.

— А при теб какво става? — попитал Джери.

Келър завъртял глава и се усмихнал на калифорнийката.

— Ще ти пречи ли, ако запаля, пиленце? — попитал я с поверителен тон.

В ципата между пръстите на Келър имало дупка, която може и нарочно да е била пробита, за да минава през нея цигарата му, и ръбът й бил покафенял от никотина. Келър пак положил здравата си длан върху бедрото й. Шосето преминало в черен път, изровен на дълбоки коловози от преминалите конвои. Навлезли под къс тунел от дървета, но в този миг откъм дясната им страна започнал артилерийски обстрел и дърветата се заизвивали, сякаш ги бил застигнал тайфун.

— Уау! — изкрещяла младата жена. — Може ли малко да понамалим скоростта? — И задърпала ремъците на фотоапаратите си.

— С удоволствие. Среднокалибрена артилерия — казал Келър. — Нашата — добавил като на шега. Младата жена свалила стъклото и изщракала няколко кадъра. Обстрелът не спирал, дърветата танцували, но селяните в оризището дори не вдигнали глави. След като утихнал, звънците на водните биволи задрънчали, все едно били ехо. Продължили нататък. На отсамния бряг на реката две хлапета се редували да карат нечий стар велосипед. А във водата други дечурлига с лъснали от водата кафяви тела скачали от напомпана вътрешна гума. Младата жена и тях ги заснела.

— Ти, Уестърби, още ли говориш френския? Ние с Уестърби поработихме заедно навремето в Конго — обяснил на младата жена.

— Чух — отвърнала му тя многозначително.

— Англичаните много държат на образованието — обяснил й Келър. Джери не помнел да го е виждал толкова приказлив. — Отглеждат ги, нали така Уестърби? Особено лордовете им. Щото и Уестърби си пада нещо малко лорд.

— Така сме ние, друже. Учени до един. Не селска плява като вас.

— Добре, тогава ти се разправяй с шофьора, окей? Ако искаме да направи нещо, ти ще му го преведеш. Още не е успял да научи английския. Наляво.

— A gauche — рекъл Джери.

Шофьорът бил още юноша, но отсега бил усвоил скучаещото изражение на професионален гид.

Джери забелязал в огледалото как пострадалата ръка на Келър трепери, докато опъва от цигарата. И се зачудил дали е временно, или постоянно явление. Прекосили две села. Пълно затишие. Сетил се за Лизи и за двата белега от нокти по брадичката й. Прищяло му се да направи заедно с нея нещо съвсем просто, от рода на разходка по английски поля. Според Кро на нея още й личало, че била израсла в предградие. Самият Джери намирал нещо трогателно в мечтата й да си има свои коне.

— Уестърби.

— Кажи, друже?

— Нещо ме мъчи навикът ти постоянно да барабаниш с пръсти. Престани, ако обичаш. Действа ми потискащо. — И се извърнал към младата жена: — Това място го смилат от бомбардировки вече няколко години, пиленце — обявил със замах. — Години. — И издухал облак цигарен дим.

— Друго за авиолиниите? — подсказал Джери със застинал в готовност молив. — Какво говорят цифрите?

— Повечето компании наемат самолети на сух лизинг от Виентян. Което включва поддръжката, пилота и амортизацията, но не и горивото. Подозирам, че това поначало ти е известно. Най-благоприятен е вариантът да имаш собствен самолет. По този начин си облагодетелстван в две отношения. Печелиш като луд от обсадата и се измъкваш веднага след приключването й. Ти, пиленце, обръщай специално внимание на децата — посъветвал младата жена, докато пак опъвал от цигарата си. — Виждаш ли деца, значи нещата са спокойни. Лошото е, когато децата изчезнат. Значи, че са ги скрили. Децата са най-точният признак.

Младата Лорейн пак човъркала нещо по фотоапарата си. Стигнали до някакъв съвсем импровизиран проверочен пост. Двамата часови надникнали в минаващата кола, но шофьорът дори не си направил труда да намали. После обаче се появил разклон и шофьорът спрял.

— Реката — заповядал Келър. — Кажи му да се придържа към брега.

Джери превел. Младежът, изглежда, се изненадал, наканил се да възрази, но накрая се отказал.

— Няма значение дали са деца по селата — разправял Келър, — или деца на фронта. И в двата случая служат за ветропоказател. Кхмерите открай време ходят на война, придружени от семействата си. Ако бащата загине, така или иначе, за тях нищо няма да остане, затова е по-смислено да се придържат към войската, където храна винаги се намира. И другото, което е важно, пиленце, е, че вдовицата трябва да е на място, за да предяви доказателствата за смъртта на главата на семейството, нали ме разбираш? Ето ти тема за очерк за съдбата на обикновените хора, слушаш ли, Уестърби? Не предяви ли вдовицата тези доказателства, командирът отрича, че бащата е загинал, и лично прибира заплатата на покойния. Свободно можеш да ме цитираш — казал й, докато тя си записвала. — Но се съмнявам, че ще се намери кой да го отпечата. Тази война е в края си, не мислиш ли, Уестърби?

— Finito — съгласил се Джери.

„Тя щеше да прояви чувство за хумор — решил наум. — Ако Лизи беше тук, сто на сто щеше да намери нещо комично и да се разсмее. Всред всичките нейни имитации — разсъждавал Джери, — все някъде е скрит и изгубеният неин оригинал.“ Той твърдо възнамерявал да го открие. Шофьорът спрял до някаква старица и я попитал нещо на кхмерски, но тя закрила лицето си с ръце и се извърнала настрана.

— Това пък за какво й трябваше да го прави, господи! — ядосала се младата жена. — Нищо лошо не сме искали. Исусе!

— Срамува се — казал Келър с потискащ тон.

Зад тях изтрещял нов артилерийски залп, все едно врата се затръшнала, за да не могат да се върнат. Минали покрай уат и излезли на пазарен площад, ограден от дървени къщурки. Монаси в жълти роби не откъсвали очи от тях, но момичетата зад сергиите не им обърнали никакво внимание, а бебетата им продължили да си играят с петлетата.

— Та за какво беше онзи пост? — попитала младата жена, докато щракала. — Това тук за опасно място ли се смята?

— И дотам ще стигнем, пиленце. И дотам. Млъкни за малко.

Някъде пред тях Джери чул стрелба с автоматично оръжие — смес от щурмови M-16 и калашници. Из дърветата изскочил джип и се понесъл към тях, но в последния момент се извъртял и почнал да дрънчи и да подскача напряко на коловозите. В същия момент угаснало и слънцето. До този момент го възприемали за даденост, за свое право: течна, ярка светлина, блеснала от чистота след бурята. Все пак било месец март, който се пада в сухия сезон; освен това се намирали в Камбоджа, където и войната, по подобие на мачовете по крикет, се провеждала само в що-годе хубаво време. Сега обаче черните облаци се скупчили, дърветата се надвесили по зимному отгоре им и дървените къщурки се отдръпнали в мрака.

— Как се обличат червените кхмери? — попитала с попритихнал глас калифорнийката. — Имат ли изобщо униформи?

— По прашки с перушини на гъза — изревал Келър. — Има и някои съвсем без гащи. — Но Джери доловил определена напрегнатост в гласа му и пак мярнал треперенето на поднасящата цигарата към устата му ръка. — Като фермери се обличат, пиленцето ми, какво очакваш, за бога? И те ходят в същите черни пижами.

— Винаги ли е така безлюдно?

— Зависи — отвърнал Келър.

— И по сандали тип „Хо Ши Мин“ — добавил разсеяно Джери.

Двойка зелени водни птици прелетяла ниско над черния път.

Стрелбата обаче не се чувала по-силно отпреди.

— Ти нямаше ли някаква дъщеря там? Какво става с нея? — попитал Келър.

— Добре е. Прекрасно.

— Как я викаха?

— Катрин — отвърнал Джери.

— Имам чувството, че се отдалечаваме — отбелязала разочаровано Лорейн. Подминали отдавна изоставен труп без ръце. Мухите били образували черна лава по лицевите му рани.

— Те винаги ли така постъпват? — попитала от любопитство младата жена.

— Кое имаш предвид, пиленце?

— Винаги ли им свалят ботите?

— Понякога ги свалят, друг път се оказва, че са сбъркали проклетия номер — срязал я Келър с поредния странен изблик на гняв. — Едни крави имат рога, други нямат, а трети се оказва, че са коне. А млъкни малко, ако обичаш. Ти откъде беше?

— От Санта Барбара — отвърнала тя.

И изведнъж дърветата свършили. След завоя излезли пак на открито, досами кафявата река. Без да чака нареждания, шофьорът спрял и бавно се върнал на заден ход до дърветата.

— Къде е тръгнал? — заразпитвала Лорейн. — Кой му каза да дава назад?

— Сигурно го е страх да не спука гума, девойко — направил опит да се пошегува Джери.

— При трийсет долара на ден? — подметнал Келър, също под формата на шега.

Налетели били на малка битка. Отпреде им, на безплодното възвишение над завоя на реката, без нито едно оцеляло дърво наблизо, лежало разбито село. Порутените стени били бели, а там, където бил преминал снарядът, ръбовете жълтеели. Сред съвсем оскъдната растителност селото приличало на руините на укрепление на Чуждестранния легион и нищо чудно да е било някога точно това. Вътре, зад зидовете, се били скупчили кафяви камиони, сякаш се намирали на строителен обект. От време на време се чувал по някой изстрел или слаб откос. Все едно ловджии стреляли по вечерно ято. Присветнал трасиращ куршум, избухнала тройка мини, земята се разлюляла, колата завибрирала и шофьорът, без нищо да каже, свалил леко стъклото си, както сторил и Джери. Младата жена обаче отворила вратата си и понечила да слезе — един класически оформен крак подир другия. Заровила се в черната си пътна чанта, извадила оттам телеобектив, монтирала го на фотоапарата и огледала критично уголеменото изображение.

— Само толкова ли? — попитала, не вярвайки на очите си. — Не трябва ли и противника да виждаме? Щото аз виждам само нашите и куп мръсна пушилка.

— А, те са от другата страна, пиленце — казал Келър.

— Няма ли начин да ги видим и тях?

Настъпило кратко мълчание, през което двамата мъже се засъвещавали безмълвно.

— Виж какво — казал Келър. — Днес правим само информативна обиколка, разбираш ли, пиленце? Понеже подробностите са силно променливи. Окей?

— Аз само си мислех колко хубаво ще е да видим и противника. Искам очи в очи да го срещна, Макс. Най-сериозно ти говоря. Много ще ми е приятно.

Тръгнали пеша напред.

„Понякога постъпваш така, за да си защитиш репутацията — мислел си Джери. — Друг път — понеже смяташ задачата си за неизпълнена, ако не си се уплашил до смърт. А в трети случаи го правиш само за да си припомниш, че оцеляването е въпрос единствено на шанс. Но най-вече тръгваш, за да докажеш колко си мачо, понеже и други са тръгнали, и ако искаш да те смятат за един от тях, си длъжен да споделиш изживяването.“

Сигурно в миналото бил тръгвал и по по-изтънчени причини. За да се самоопознае — номерът на Хемингуей. Или за да вдигне по-високо прага на страха си. Понеже и в боя, като в любовта, желанието нараства. След като са те обстрелвали с картечница, единичните изстрели някак си престават да те стряскат. А след като около теб са хвърчали артилерийски шрапнели, картечните откоси ти се струват детска игра, ако не за друго, то понеже ударът от обикновения куршум оставя мозъкът ти на място, докато шрапнелът ти го издухва през ушите. Но бил тръгвал и заради покоя — и това не бил забравил. В тежките моменти от живота, когато всичко — и пари, и деца, и жени — се разпилявало напосоки, осъзнаването, че единственото останало му задължение е да оцелее, му носело усещане за покой. „Този път обаче — минало му през ума, — този път причината е възможно най-тъпата и се дължи на факта, че съм тръгнал да търся надрусания пилот, който познава човека, чиято любовница е била Лизи Уърдингтън.“

Придвижвали се бавно, тъй като заради късата си пола калифорнийката внимавала много при прескачането на хлъзгавите коловози.

— Жестоко маце — мърморел Келър.

— Всичко му е на място — съгласил се покорно Джери. И се засрамил от спомена как в Конго двамата си били взаимни душеприказчици, как се изповядвали един на друг кой в коя се бил влюбил и кои му били слабостите. Младата жена размахвала ръце, за да пази равновесие по издълбания път.

„Само не насочвай обектива — повтарял си наум Джери. — Не го насочвай, за бога. Нямаш представа колко фотографи са очукани по тази причина.“

— Не се спирай, пиленце — обадил се пискливо Келър. — И недей да си мислиш за нищо. Само върви. Искаш ли да се връщаме, Уестърби?

Изобиколили момченце, вглъбило се в някаква негова си игра с камъчета в прахоляка. Джери се зачудил дали не е оглушало от стрелбите. Обърнал се назад. Мерцедесът си стоял паркиран под дърветата. А отпреде им започнал да забелязва сред отломките приклекнали в положение за стрелба мъже — повече на брой, отколкото очаквал.

Шумът изведнъж се усилил. Насред пожара на отвъдния бряг избухнали две-три бомби: явно пилотите на Т-28-ците се мъчели да раздухат пламъците. В брега под тях се забил рикошет и вдигнал пръски кал и прах. Задминал ги най-спокойно селянин на колело. Влязъл в селото, прекосил го, излязъл от другата му страна, минал бавно покрай руините и се изгубил сред дърветата. Нито стреляли по него, нито се опитали да го спрат. „Може да е от нашите, но може и да е от тях — рекъл си Джери. — Пристигнал е снощи в града, подхвърлил е пластичен експлозив в някое кино и сега се прибира при своите.“

— Божичко! — възкликнала през смях младата жена. — Как не ни мина и на нас през ум да вземем велосипеди?

Падащи тухли затропали от миналия покрай тях картечен откос. Но под тях, по речния бряг, Божието провидение било приготвило цяла редица свободни „леопардови петна“ — изкопани право в калта плитки стрелкови гнезда. Джери ги бил забелязал от по-рано. Сграбил младата жена и я хвърлил на земята. Келър бил успял вече да заеме хоризонтална позиция. Просналият се до нея Джери изведнъж си дал сметка колко малко го вълнува всичко случващо се наоколо им. Предпочитал тук да го настигне някой и друг куршум, отколкото да му се случи онова, което било сполетяло Фрости.

Куршумите вдигали кални завеси и рикоширали с писъци от пътя. Тримата останали пристиснати към земята, изчаквайки стрелящите да се уморят. Калифорнийката гледала възбудено и усмихната към отсрещния бряг. Имала сини очи, ленени коси и арийски черти. На тревната ивица зад тях тупнала мина и на Джери му се наложило за втори път да я блъсне към земята. Взривната вълна минала отгоре им, последвана от падащи умиротворително бавно бучици пръст. Но когато се надигнала, тя все още се усмихвала. „Да — казал си наум Джери, — ти си олицетворение на представата на Пентагона за човешката цивилизация.“

В укреплението битката изведнъж се била развихрила. Камионите били изчезнали, насъбрал се бил гъст облак дим, мините непрекъснато присвятквали и избухвали и стрелбата от леки автоматични оръжия все по-начесто и по-задъхано хвърляла предизвикателство и сама си отговаряла. Мъртвешки бялото надупчено лице на Келър се надигнало изпод ръба на неговото „леопардово петно“ и се провикнало:

— Кхмерите са ги гепили за топките! От отсрещния бряг, отпред, а сега и от другия фланг. Сбъркахме, че не тръгнахме по другата пътека!

„Боже мой! — рекъл си Джери, след като нахлули и останалите му спомени, — та ние с Келър едно време и за някакво момиче се сбихме.“ И се напънал да се сети за кое точно момиче ставало дума и кой бил спечелил.

Изчакали стрелбата да утихне, върнали се до колата и стигнали до разклона тъкмо когато насреща им се появил оттеглящият се конвой. Покрай пътя било осеяно с убити и ранени, а наклякали покрай тях жени веели с палмови клонки зашеметените им лица.

Наложило се отново да слязат от колата. Бежанци дърпали биволи, колички и себеподобни и не преставали да крещят по прасетата и децата. Старица видяла фотоапарата, решила, че Лорейн е насочила дуло към нея, и писнала. Част от звуците, като дрънченето на велосипедни звънци и воя, Джери не можел да си обясни, за разлика от другите — носещите се отвсякъде стенания на умиращите и глухия тътен на приближаващия минометен огън. Келър подтичвал покрай някакъв камион и разпитвал дали имат англоговорещ офицер; до него тичал с широки крачки Джери и крещял същите въпроси, само че на френски.

— О, майната им — писнало му по някое време на Келър. — Дай да си вървим у дома. — И добавил с тона на подрастващо английско лордче: — Отвратителни хора и ужасен шум.

Качили се пак в мерцедеса.

Известно време нямало как да се измъкнат от колоната: камиони ги принуждавали да отбият встрани, а бежанци чукали учтиво по стъклата с молба да ги качат. В един момент на Джери му се сторило, че мярнал Копнеещия за смъртта хун да се друса зад военен мотоциклетист. На следващия разклон Келър заповядал на техния шофьор да свие наляво.

— По-спокойно ще е — рекъл и пак положил здравата си длан върху коляното на Лорейн. Но на Джери акъла му бил все във Фрост в моргата и белотата на замръзналото в писък лице.

— Мама цял живот ми повтаряше — заразправял с провлачен провинциален акцент Келър: — „Чедо, викаше ми, на излизане от джунглата не минавай по пътя, по който си дошъл“. Хей, пиленце.

— Да?

— Ти усещаш ли, че току-що получи своето бойно обезчестение? За което най-смирено те поздравявам. — И пъхнал малко по-нагоре ръката си.

Шурналият неочаквано дъжд ги заобиколил с шум на лееща се вода, сякаш куп водопроводни тръби се били спукали едновременно. Минали през махала, чиито кокошки се щурали без посока. Насред дъжда стоял празен бръснарски стол.

— Та ставаше дума за обсадната икономика — извърнал се Джери към Келър, след като духовете се поуспокоили. — За законите на пазара и прочее. Смяташ ли, че такъв очерк би минал?

— Възможно е — отвърнал безгрижно Келър. — Няма да е за пръв път. Но е трайна тема.

— И кои са основните действащи лица?

Келър изредил няколко.

— А „Индочартър“?

— И „Индочартър“.

Джери решил да попита наслуки:

— Някакъв льольо на име Чарли Маршал летял за тях. Полукитаец бил. И някой ми спомена, че можел да се разприказва. Ти познаваш ли го?

— Не.

Явно и така нямало да стане.

— А на какви машини летят предимно?

— На каквито им паднат. DC-четворки и какво ли не. Но само един самолет не стига. Трябват ти поне два — единият да лети, а другият да е източник на части. По-евтино излиза да го разпарчетосаш, отколкото да подкупват митничарите поотделно при всеки внос на резервни части.

— И какво печелят от всичко това?

— Бедна ти е фантазията.

— Опиум намира ли се?

— На река Басак имат цяла шибана рафинерия, за бога. Все едно излязла от ерата на сухия режим в Америка. Ако толкова те интересува, мога да ти уредя да я разгледаш.

Лорейн зяпала дъжда през стъклото.

— Никакви деца не виждам, Макс — обявила. — Ти нали каза, че това било показателно. Ами ето, аз гледам, ама нито едно дете не виждам. — Шофьорът спрял. — Вали, а съм чела, че азиатските деца страшно обичат да играят под дъжда. Така че пак питам: защо не виждам деца? — повторила, но Джери изобщо не го интересувало къде какво е чела. Привел се и в същото време погледнал през предното стъкло. Видял онова, което и шофьорът бил забелязал, и гърлото му моментално пресъхнало.

— Ти командваш, друже — подметнал тихичко на Келър. — И колата е твоя, и войната, и момата.

И забелязал с болка в огледалото как наподобяващото на пемза лице на Келър се раздвоило между натрупания опит и неспособността му да действа.

— Карай към тях — казал Джери, когато се убедил, че няма смисъл да чака повече. — Lentement.14

— Точно така — потвърдил и Келър. — Слушай какво ти се казва.

На петдесетина метра пред тях, забулен зад изливащия се дъжд, напряко на черния път бил спрял сив камион. В огледалото зад гърба им се появил и втори и отрязал пътя им за отстъпление.

— Най-добре да им покажем ръцете си. — Гласът на Келър бил пресипнал от вълнение. Със здравата ръка свалил стъклото. Лорейн и Джери постъпили по същия начин. Джери обърсал с опакото на ръката си запотеното предно стъкло и положил длани върху кормилното табло. Шофьорът държал волана с двете си ръце най-отгоре.

— Никакви усмивки, никакви приказки — заповядал Джери.

— Исусе Христе! — промълвил Келър. — Боже милостиви!

„Няма изпратен в Азия журналист, който да не е чувал поне една история за ужасите от ръцете на червените кхмери, и повечето се оказват истински“, минало му през ум на Джери. В момент като сегашния дори Фрост вероятно щял да се почувства благодарен за застигналата го сравнително мирна смърт. Самият Джери познавал журналисти, които винаги носели у себе си отрова или скрито оръжие, за да си спестят точно този вид изживяване. „Хванат ли те — сетил се Джери за старото правило, — ако ще бягаш, трябва да е веднага, още през първата нощ — преди да са те лишили от обущата, здравето и бог знае кои други части от душата и тялото ти. Първата нощ е единственият ти шанс, гласеше легендата.“ Помислил си дали да не я спомене на Лорейн, но не желаел да нарани чувствата на Келър.

Мерцедесът се влачел на първа, двигателят виел, а дъждът се изливал върху цялата кола, гърмял по покрива, плющял по капака на мотора и се вливал през отворените прозорци. „Закъсаме ли — край!“, рекъл си Джери. Камионът обаче си стоял неподвижен и лъщял като къпещо се под дъжда чудовище само на петнайсетина метра пред тях. Забелязали и изпитите лица в мрака на шофьорската кабина, които не отмествали погледите си от тях. Едва в последната минута камионът се отдръпнал с поднасяне на заден ход в листака, оставяйки им точно толкова място, колкото да могат да минат. Мерцедесът се килнал. Джери успял да се хване за колоната на вратата, за да не затисне шофьора. Двете далечни колела забуксували и почнали да вият, капакът на мотора се понесъл настрана и насмалко щял да отнесе калника на камиона.

— И номера нямат — спрял дъхът на Келър. — Исусе Христе!

— Не бързай — предупредил Джери шофьора. — Toujours lentement.15 Не пали фаровете. — И не отлепвал око от огледалото.

— Тези черните пижами ли бяха? — заразпитвала развълнувано Лорейн. — А вие не ми позволихте поне веднъж да ги снимам.

Никой не й отговорил.

— Какво ли искаха? Кого ли причакваха? — не мирясвала младата жена.

— Някой друг — казал Джери. — Не нас.

— Някой нещастник, който идва подире ни — рекъл Келър. Има ли значение?

— Не е ли редно да предупредим някого?

— Не разполагаме с необходимата техника — отвърнал Келър.

Чули стрелбата зад себе си, но не спрели.

— Ебаси и дъжда — прошепнал почти на себе си Келър. — Откъде се взе тоя дъжд по никое време, мама му стара?

А самият дъжд почти бил престанал.

— Бога ми, Макс — не мирясвала Лорейн. — След като им се бяхме натръшкани така по пода, какво им пречеше да ни очукат?

И докато Келър се наканил да й отговори, шофьорът го изрекъл от негово име, на френски, тихо и учтиво, макар и разбираемо единствено за Джери:

— Когато решат, ще дойдат — усмихнал й се в огледалото. — Под прикритието на лошото време. Докато американците изливат още пет метра бетон да подсилят покрива на посолството си, докато войниците се гушат в наметалата си под дърветата, журналистите си пият уискито, а генералите са в пушалните за опиум, червените кхмери ще излязат от джунглата и ще ни прережат гърлата.

— Тоя пък какво каза? — заинтересувал се моментално Келър. — Превеждай бе, Уестърби.

— Вярно, какво искаше да ни каже този? — попитала и Лорейн. — Понеже ми прозвуча изключително мило. Като че ли ни правеше някакво предложение или нещо от този сорт.

— Не успях съвсем да схвана, девойко. Прекалено бързо го изстреля.

И всички избухнали в пресилен смях, включително и шофьорът.

А Джери изведнъж си дал сметка, че през цялото време си е мислел само за Лизи и за никой друг. Не че заради нея не бил усетил опасността. Напротив — подобно на новото, разкошно слънце, което внезапно ги обгърнало, и тя била наградата му затова, че е оцелял.

В „Льо Пном“ същото това слънце прежурило весело покрай басейна. В града не било валяло, но заблудена ракета убила осем или девет деца в близост до девическото училище. Нещатният южняк току-що бил ходил да ги брои.

— И как му понесе на Макси пукотевицата? — попитал той Джери веднага след като се срещнали в коридора. — Имам чувството, че напоследък нервната му система поскърцва на места.

— Престани да ми навираш нахиленото си личице — посъветвал го Джери, — ако не искаш наистина да ти го поразмажа. — Южнякът си тръгнал, без да спре да се хили.

— Можем да се срещнем утре — казала Лорейн на Джери. — Утре целият ни ден е свободен.

Зад гърба й прегърбената фигура на Келър с единия ръкав на ризата се качвала бавно по стълбите, придърпвайки се с помощта на парапета.

— Можем дори още довечера да се видим, ако искаш — предложила Лорейн.

Джери поседял известно време сам в стаята си и писал пощенски картички до Кат. После се запътил към кореспондентското бюро на Макс. Имал още няколко въпроса относно Чарли Маршал; а освен това имал и усещането, че старият Макс ще се зарадва на присъствието му.

След като изпълнил дълга си, наел велорикша и пак посетил къщата на Чарли Маршал, но въпреки всичкото ново блъскане по вратата и викане, успял да види само пак онези голи кафяви крака, застинали неподвижно на най-долното стъпало, но сега осветени от свещ. Откъснатият от бележника му лист обаче бил изчезнал.

Върнал се в града и тъй като трябвало да убие още цял час, се настанил на масичка на тротоара пред някакво кафене сред стотина празни стола, дълго пил поръчаното перно и си спомнял как навремето градските момичета минавали покрай него на дамските си велосипеди и му пускали любовни клишета на своя напевен френски. В днешната нощ обаче онова, от което потрепвал мракът, се отличавало с финеса на спорадичното тракане на автоматични оръжия, а в това време градът се гушел стаен в очакване на нападението.

А най-страшното се съдържало не в свистящите снаряди, а в тишината. И тук като в джунглата тишината, а не стрелящите оръжия, създавала естествената среда за прокрадващия се враг.

Реши ли дипломатът да разговаря, първата му мисъл е за яденето, а в дипломатическите кръгове вечерята се сервирала рано заради полицейския час. Не че той ограничавал по някакъв начин дипломатите, но истината е, че по цял свят членовете на дипломатическия корпус страдат от очарователната заблуда, че служат за пример — кому или в какво и самият дявол никога няма да узнае. Резиденцията на съветника се помещавала в равен, листат анклав, граничещ с двореца на Лон Нол. Още с пристигането си Джери заварил спрялата пред стълбите официална лимузина, чиито пътници слизали под зорките погледи на цял джип военна полиция. „Или са кралски, или са църковни особи“, определил ги Джери, докато и самият той слизал, но се оказало, че има пред себе си просто пристигащ на вечеря със съпругата си американски дипломат.

— О, а вие, предполагам, сте мистър Уестърби — посрещнала го домакинята. Пазаруващата тоалетите си изключително от „Хародс“ върлинеста госпожа намирала нещо особено забавно в идеята да си журналист, но пък тя поначало смятала за забавен всеки, който не бил дипломат, и то най-малкото от съветник нагоре. — Джон умира от нетърпение да се запознаете — обявила щастливо тя, с което според Джери очевидно целяла да го предразположи. Последвал оформилата се процесия нагоре по стълбите. На горната площадка ги очаквал домакинът — жилав попрегърбен мустакат мъж с младеещи се маниери, каквито Джери свързвал по-скоро със свещениците.

— А, страшно се радвам, че дойдохте. Вие бяхте състезателят по крикет. Браво. И имаме общи приятели, нали? Боя се, че тази вечер не ни е разрешено да ползваме балкона — обявил с палав поглед към американския ъгъл. — Явно сред нас има някои много ценни кадри. И не бива да се виждат от външни очи. Установихте ли на кое място ще седнете? — посочил със заповеден пръст обрамчената в кожа схема на масата. — Елате тогава да ви запозная с някои хора. Само за минутка обаче. — Дръпнал го леко настрана, но съвсем леко. — Аз отговарям за всичко, нали разбирате? Това съм го заявил най-недвусмислено. Така че не им разрешавайте да ви наврат в ъгъла, ясно ли е? Понеже в момента се разразява нещо като малка буричка, надявам се, че разбирате за какво ви говоря. Но само на местно ниво. И изобщо не ви засяга.

От пръв поглед старшият американец му се сторил дребен, смугъл и стегнат, но когато станал, за да се ръкуват, се оказало, че на ръст е почти колкото Джери. Носел карирано сако от сурова коприна, а в ръката си държал портативна радиостанция в черен пластмасов калъф. Кафявите му очи излъчвали интелигентност, но и прекалена сервилност, така че още със здрависването някакъв вътрешен глас прошепнал на Джери: „Братовчед“.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Уестърби. Доколкото разбирам, пристигате от Хонконг. Вашият губернатор там е мой много добър приятел. Беки, запознай се с мистър Уестърби, приятел на губернатора на Хонконг и добър приятел на нашия домакин Джон.

И направил жест към едра жена, окичена с матов сребърен обков ръчна изработка, закупен явно от местния пазар, и издокарана в съчетание от пъстри одежди от цяла Азия.

— О, мистър Уестърби — казала тя. — От Хонконг. Здравейте.

Останалите гости били някакви местни търговци, женени съответно за евразийка, французойка и корсиканка. Лакей ударил сребърен гонг. Още с влизането им в трапезарията Джери забелязал как няколко чифта очи погледнали нагоре да се убедят, че таванът й е от железобетон. Сребърната поставка за визитка го уведомила, че бил „достопочтеният Дж. Уестърби“, сребърната поставка за менюто му обещала ростбиф алангле, в сребърните свещници били набучени дълги, църковни на вид свещи и камбоджански момчета влизали и се измъквали полуприведени с подносите с храната, приготвена още от сутринта, докато все още имало ток. Много видяла и пътувала френска красавица седяла от дясната му страна с дантелена кърпичка между гърдите и друга в ръката, с която попивала малките си устенца след всяка глътка и хапка. Визитката й я наричала „Контеса Силвия“.

— Je suis très, très diplômée — прошепнала тя на Джери, докато кълвяла и попивала. — J’ai fait la science politique, mécanique, et l’électricité générale.16 През януари имах болно сърце. Сега се възстановявам.

— О, а пък аз в нито една област не съм се специализирал — отвърнал Джери с излишно подчертана несериозност. — Момче за всичко, майстор по нищо, така казват за такива като мен. — Потрябвало му доста време, за да обърне всичко това на френски и дори не бил приключил докрай, когато отнякъде съвсем наблизо се чул картечен откос — и той прекалено дълъг, че да е здравословен за оръжието. Отговор на стрелбата не последвал. И разговорът увиснал.

— Кой знае кой идиот стреля геконите по стените — казал съветникът, а съпругата му се засмяла обичливо от другия край на масата, все едно войната била някакво специално уредено от тях забавление за гостите им. След което тишината се завърнала, по-плътна и по-натежала и отпреди. Дребната контеса оставила вилицата върху чинията си и тя издрънчала като нощен трамвай.

— Dieu!17 — рекла.

И всички се разприказвали едновременно. Съпругата на американеца попитала Джери къде е израснал, а като изчерпала тази тема, го попитала сега къде живее и Джери казал Търлоу Скуеър — адреса на старата Пет — понеже не изпитвал никакво желание да говори за Тоскана.

— Ние имаме имот във Вермонт — обявила тя категорично. — Но още нищо не сме застроили там.

Два реактивни снаряда гръмнали в един и същи миг. По звука Джери преценил, че са паднали на около километър източно от дома на дипломата. Извърнал се да провери дали прозорците са затворени и по случайност уловил кафеноокия поглед на американския съпруг, който го фиксирал със загадъчна настойчивост.

— Имате ли някакви планове за утрешния ден, мистър Уестърби?

— Нищо конкретно.

— Обадете ми се, ако можем с нещо да сме ви полезни.

— Ще го имам предвид — благодарил Джери, колкото и да му се струвало, че не това лежало в основата на въпроса.

Единият от търговците, швейцарец с мъдра физиономия, бил преживял наскоро нещо и сега се възползвал от присъствието на Джери, за да го опише повторно:

— Преди време, мистър Уестърби, престрелки избухнаха едновременно из целия град. И всички решихме, че е дошъл краят. Че няма начин да не умрем. Още същата нощ! С какво ли не гърмяха — снаряди и трасиращи куршуми изпълваха цялото небе, след време някой спомена, че били опукали боеприпаси за един милион долара. Часове наред. Някои мои приятели почнаха да си стискат ръцете за последно сбогом. — Армия от черни мравки изпълзяла изпод масата и тръгнала в колона по един по идеално колосаната дамаска на покривката, заобикаляйки внимателно сребърните свещници и отрупаните с хибискус сребърни купи за цветя. — Американците се заобаждаха по радиото, поподскачаха нервно, всички преценихме на кое точно място се намираме в списъка за евакуация, но знаете ли кое беше най-странно от всичко? Не само телефоните работеха, но и през цялото време имаше и ток! И какво, мислите, се оказа, че била целта на занятието? — Всички вече се смеели истерично. — Жаби! Няколко ужасно алчни жаби!

— Жабоци — поправил го някой, но и от това смехът не престанал.

Американският дипломат — еталон за благовъзпитана самокритичност, се нагърбил с произнасянето на забавния епилог:

— У камбоджанците съществувало старинно суеверие, мистър Уестърби, че по време на лунно затъмнение трябвало да се вдига силен шум. Да гърмят пиратки, да дрънчат тенекии, а за най-сигурно — да се изгърмят боеприпаси за най-малко един милион долара. Понеже в противен случай жабите щели да погълнат луната. Трябвало е да знаем това, но не го знаехме, в резултат на което се държахме изключително глупаво — завършил с гордост.

— Мда, доста сте се изложили тогава, приятелю — добавил самодоволно съветникът.

Но колкото и откровена и открита да си оставала усмивката на американеца, очите му не преставали да внушават нещо много по-належащо — нещо като комуникация между двама професионалисти.

Някой подхванал темата за прислугата и за невероятния им фатализъм. Представлението се прекратило от еднократен мощен и май доста близък гръм. Контеса Силвия се пресегнала да стисне ръката на Джери, а през дължината на масата домакинята се усмихнала въпросително на съпруга си.

— Джон, дарлинг — попитала го с най-гостоприемния си тон, — нас ли ни обстрелват, или ние обстрелваме?

— Ние, ние — отвърнал й той през смях. — Няма съмнение, че беше наш изстрел. Питай приятеля ни журналист, ако на мен не ми вярваш. Той доста войни е преживял, нали, Уестърби?

При което мълчанието за пореден път се присъединило като забранена тема към компанията им. Американската дама задъвкала отново парчето земя, което притежавали във Вермонт: май наистина щяло да е добре да построят нещо там. Май точно сега му бил моментът.

— Май му е време да пишем на архитекта — казала.

— Май се налага — съгласил се съпругът й и в същия миг се озовали в разгара на нечия битка. Продължителен ред от зенитки осветил прането във вътрешния двор и поне двайсетина картечници затрещели залпово и отчаяно. Присвяткването им позволило да мярнат как прислугата се юрнала да се прибере на закрито в къщата, а над трясъка успели да чуят гласове, които крещели команди, други, които кресливо им отговаряли, а така също и лудото дрънчене на ръчни гонгове.

В трапезарията никой не помръднал с изключение на американския дипломат, който поднесъл към устата си мобилната радиостанция, издърпал й антената и промърморил нещо в ефир, преди да я опре до ухото си. Джери погледнал надолу и отбелязал как доверчивата контеса била стиснала ръката му. Бузата й галела рамото му. Стрелбата ту отшумявала, ту се засилвала. Съвсем наблизо издумкала малка бомба. Трус не се усетил, но пламъците на свещите й козирували в такт, а две по-дебели картонени покани полетели от полицата над камината, шляпнали и застинали неподвижни на пода — единствените до момента видими поражения. Накрая, за последно, чули отминаващия хленч, като на далечно оплакващо се дете, на единствен едномоторен самолет.

За капак, съветникът се обърнал с лекомислен смях към съпругата си:

— Е, боя се, че в крайна сметка това май не беше лунно затъмнение, нали, Хилс? А по-скоро беше демонстрация на ползата да си съсед с Лон Нол. Явно на някой от авиаторите му му е писнало да не му плащат периодически заплатата, при което е яхнал самолета и се е опитал да си изравни сметките с двореца. Ти, дарлинг, няма ли да заведеш момичетата да си напудрят носовете или каквото там е прието да правят?

„Израз на гняв — заключил Джери след поредното улавяне на погледа на американеца. — Все едно виждам изпратен с мисия сред бедните човек, който е бесен, че му се налага да си губи времето с богатите.“

След вечерята Джери, съветникът и американецът се озовали насаме в партерния кабинет. Съветникът бил придобил вълча стеснителност:

— Ами хубаво. Сега, след като ви помогнах да се ориентирате един към друг, май ще е редно да ви оставя да си поговорите. Уискито е в гарафата, нали разбрахте, Уестърби?

— Разбрахме, Джон — отвърнал американецът, но съветникът май не го чул.

— И не забравяйте, Уестърби: мандатът е твърдо в наши ръце. Ние имаме грижата леглото да не изстива. Нали така? — Размахал многозначително показалеца си и изчезнал.

Кабинетът бил осветен със свещи и представлявал малка, строго подредена по мъжки стая, без огледала и картини, само с ребрест таван от тиково дърво и зелено метално писалище, и заобиколена наново от усещането за царяща навън мъртвешка тишина, при все че геконите и жабоците щели да затруднят и най-сложния в техническо отношение микрофон.

— Ей, чакай аз да налея — спрял американецът запътилия се към барчето Джери и демонстративно се постарал да му приготви смеската точно според желанието му: с вода или сода, но колкото да не е без хич.

— Доста заобиколен начин за събиране на двама приятели, бих казал — подметнал с напрегнат, но приказлив тон американецът откъм барчето, докато пълнел чашите.

— И на мен така ми се стори.

— Джон е много свестен човек, но май плаща прекалено голяма дан на протоколните изисквания. Тук в момента вашите хора не разполагат с никакви ресурси, но притежават все още определени права и Джон полага всички усилия да не изгуби завинаги владеенето на топката. И аз в действителност го разбирам. Но това понякога доста бави нещата.

Извадил от вътрешния джоб на сакото си дълъг кафяв плик, връчил го на Джери и със същия напрегнат като преди поглед не престанал да го наблюдава как разчупва восъчния печат. Хартията в плика приличала на фотографска и била намазана с нещо.

Някъде проплакало дете и го утешили. „Откъм гаража — минало му през ум на Джери. — Прислугата са натъпкали гаража с бежанци, но съветникът не бива в никакъв случай да узнае.“

Но като видял часа и датата на изпращане, Джери бил обзет от истински вихър от гняв. Сетил се за вчерашното си тътрене пеша по Банкок и днешното налудничаво пътешествие с таксито с Келър и момичето, и като изругал „Исусе Христе!“, треснал радиограмата върху масичката:

— Откога се мотаете с това съобщение? Не се отнася за утре, ами се е случило тази вечер!

— Съжалявам, но домакинът ни нямаше възможност да уреди бракосъчетанието по-рано поради пренаситения си светски календар. Всичко най-хубаво.

И ядосан не по-малко от Джери, си прибрал грамата, пъхнал я обратно в джоба на сакото си и изчезнал нагоре по стълбите да намери жена си, която в този момент се възторгвала пред домакинята им от безличната й колекция с крадени статуетки на Буда.

Джери останал сам. Някакъв реактивен снаряд паднал, този път съвсем наблизо. Свещите угаснали и нощният небосвод като да се разцепил най-после под звуците на тукашната илюзорна, оперетна война. В данданията се включил и безсмислен картечен огън. Малката, скромно обзаведена стая с кахления си под задрънчала и затракала като машина за шумови ефекти в звукозаписно студио.

След което пак толкова внезапно спряла и над града пак се възцарила тишина.

— Неприятности ли, друже? — попитал сърдечно от прага съветникът. — Нещо май не се харесахте взаимно, а? Те напоследък са станали особено специални: все искат сами да управляват света.

— Ще имам нужда от резервни варианти на всеки шест часа — казал Джери. Съветникът не бил съвсем наясно със смисъла на думите му. Джери му обяснил накратко за какво става дума, после бързо се скрил в нощта.

— Нали си с кола, друже? Правилно. Иначе току-виж те застреляли. Пази се по пътя.

Крачел забързано, тласкан напред от яда и възмущението. Полицейският час отдавна бил започнал. Пътя му не осветявали нито улични лампи, нито звездите. Луната също се била скрила и скърцането на каучуковите му подметки вървяло успоредно с него като нежелан и невидим спътник. Единствената светлина наблизо била от отсрещната ограда на двореца, но тя така и не стигала до онази страна на пътя, по която той вървял. Вътрешната сграда била оградена с високи стени, по тях минавала висока телена мрежа и стволовете на леките зенитни картечници лъщели като месингови на фона на черното беззвучно небе. Млади войници придремвали на групички и точно когато Джери ги подминавал, се разнесло наново дрънченето на гонговете: по този начин началник-караула държал будни часовоите на пост. Улично движение нямало, но в интервалите между постовете бежанците били издигнали по тротоарите свои си дълги нощни биваци. Едни се били увили в ивици кафяв брезент, други спели на дъсчени нарове, трети готвели върху малки газеничета, макар че само един господ знаел откъде и какво са успели да намерят за ядене. Тук-там се виждали насядали мирно на групички и гледащи се един друг хора. В биволска каруца спели момиченце и момченце, на възрастта, на която последно бил виждал на живо Кат. Но от цялото това стълпотворение на стотици люде не се чувал нито звук, та след като ги подминал, Джери по някое време взел че се извърнал, да се убеди, че те наистина съществували. Но и да ги имало, вече се били скрили в мрака и тишината. Сетил се за вечерята, на която присъствал, състояла се сякаш в друга страна, в съвсем друг свят. Самият той нямал нищо общо със заобикалящите го събития, но по някакъв начин със сигурност бил допринесъл към тукашното бедствие.

Не забравяйте: мандатът е твърдо в наши ръце. Ние имаме грижата леглото да не изстива.

По абсолютно необяснима причина по тялото му започнала да се стича пот, но не усещал никакво разхлаждане от нощния въздух. Мракът бил не по-малко горещ от деня. Някъде напред върху града се стоварил безотговорно заблуден реактивен снаряд, след него втори и трети. „Промъкват се през оризищата, докато градът не влезе в обсега на оръжията им — минало му през ум. — Насочват кюнеца с бомбичката, стрелят и хукват да се спасяват в джунглата.“ Дворецът бил останал зад гърба му. Батарея изстреляла залп и осветила за броени секунди пътя му. А самият булевард бил широк и той се стараел да се движи колкото се може по-плътно до ръба. Прекосявал отбиващите се с геометрична регулярност встрани напречни улички. Ако се снишал, успявал да види дори върхарите на изгубващите се в по-бледото небе дървета. По някое време от пресечките изскочила велорикша, ударила бордюра, възстановила равновесие и затрополила нервно покрай него. Прищяло му се да викне да я спре, но предпочел да продължи пеша.

От мрака го поздравил колебливо мъжки глас — по-скоро шепот, но несъдържащ никаква недискретност:

— Bon soir? Monsieur? Bon soir?18

Постовете били разположени поединично или на двойки през стотина метра, стиснали с две ръце карабините. Думите, които си разменяли с мърморене, му звучали приканващо, но Джери не преставал да е нащрек и старателно държал ръцете си далеч от джобовете, за да могат да ги виждат. При вида на облетия в пот огромен кръглоок мъж едни се разсмивали и му махали да продължи. Други го спирали с насочени в него пистолети, вглеждали се сериозно в лицето му на светлината на велосипедните фарове и почвали да му задават въпроси, за да се упражняват на френски. Трети му искали цигари и той им давал. Смъкнал прогизналото сако и разкопчал ризата до кръста, но така и не усетил прохлада от въздуха и отново се запитал дали не го е хванала треската и дали пак, като предишната вечер в Банкок, нямало да се събуди в стаята си, клекнал в ъгъла, готов да сцепи нечия глава с нощната лампа.

Луната се показала изсред пяната на дъждоносните облаци и придала на хотела му вид на заключена отвътре крепост. Стигнал до градинската стена и тръгнал наляво, следвайки дърветата от другата й страна, до следващата й чупка. Там метнал отгоре й сакото си и се прехвърлил с последни сили. Пресякъл ливадата до стъпалата, отворил вратата към фоайето, после отстъпил крачка назад от отвращение. Непрогледното фоайе се осветявало от един-единствен лунен лъч, падащ като прожектор върху огромния лъскав пашкул, обвил голата кафява ларва, представляваща човешко тяло.

Нощният пазач бил заспал в хамака си с простряна отгоре му противокомарна мрежа.

— Vous désirez, Monsieur?19 — попитал тихичко някой.

Момчето му подало ключа и бележка и безмълвно приело бакшиша. Джери щракнал запалката и прочел написаното:

„Дарлинг, тъна в самота в 28-а стая. Ела ми на гости. Л.“

„Защо пък не? — рекъл си. — Току-виж нещата почнат да си идват по местата.“ Изкачил стълбите до втория етаж, налагайки си да се абстрахира от отвратителната й елементарност и да си мисли само за дългите й нозе и навиреното й дупе, докато прескачала коловозите покрай реката; очите й с цвета на метличина и типичната американска сериозност, с която била залегнала в „леопардовото петно“; да си мисли само за собствения си копнеж за човешка ласка. „Майната му на Келър, в края на краищата — казал си. — Да държиш някого в обятията си, значи да съществуваш. Сигурно и тя умира от страх.“ Почукал на вратата, изчакал, после я натиснал да се отвори.

— Лорейн? Аз съм. Уестърби.

Не последвал никакъв отговор. Приближил се със залитане към леглото, давайки си сметка за пълната липса на женско ухание, пък било то и само на пудра или дезодорант. И едва пътьом мярнал на същата лунна светлина ужасно познатата му гледка на сини дънки, тежки цели обувки и охлузения калъф на портативна пишеща машина „Оливети“, неразличаваща се особено от неговата.

— Само още една крачка направи и ще те дам под съд за изнасилване — казал Люк и извадил тапата от бутилката уиски върху нощното му шкафче.

16 Приятелите на Чарли Маршал

Измъкнал се преди развиделяване, след като преспал на пода в стаята на Люк. Забрал своята си пишеща машина и сака, макар да се съмнявал изобщо да му потрябват. Оставил на Келър бележка с молба да уведоми по телекса Стъбс, че е тръгнал по провинцията да проучва там как се отразява обсадното положение. Гърбът го болял от пода, а главата — от бутилката.

Люк му признал, че бил дошъл за пукотевиците; от кореспондентското бюро го снели временно от наряда да държи под око Големия Муу. Да не говорим, че и хазяинът му Джейк Чю побеснял и го изхвърлил от апартамента.

— Вече съм бездомник, Уестърби! — провикнал се посред нощ Люк и започнал да кръжи, виейки, из хотелската стая. — Бездомник! — И не млъкнал дотогава, докато Джери не извадил от ключодържателя резервния ключ от собствената си квартира и му го хвърлил, само и само съседите да престанели да блъскат по стените и да го оставел да поспи.

— Но в мига, в който се върна — изчезваш! Ясно ли е?

После Джери го заразпитвал как приключила историята с Фрост. Люк съвсем бил забравил вече за случая и се наложило да му припомня.

— А, онзи ли? — включил по някое време. — Сетих се. Ами излезе приказка, че нещо бил ядосал триадите. След стотина години може и да се окаже вярна, ама на кой му пука точно сега?

Сънят обаче не желаел да дойде, и това си е. Обсъдили плановете си за настъпващия ден. Люк бил готов да се съобрази с намеренията на Джери. „Адски тъпо е да загинеш сам“, разправял. Но най-добре щяло да е да се налюскат и да си намерят по някоя и друга курва. Джери обаче охладил ентусиазма му с думите, че на Люк щяло да му се наложи да почака известно време, преди двамата да се отдалечили, яхнали конете си, по посока на залеза, понеже през въпросния ден възнамерявал да ходи на риба, и то — съвсем сам.

— Какво, по дяволите, си намислил да ловиш, бе? Ако е някоя сензация, сподели я. Аз как те светнах за Фрост, а? Кое ще да е това място, дето не би спечелило от присъствието на брата Люк?

— Почти всяко — отвърнал му безмилостно Джери и на сутринта успял да се измъкне, без да го събуди.

Първо се отбил през пазара, където изял една супа по китайски, докато разглеждал сергиите и витрините. Накрая си избрал младия индиец, който имал прекалено заможен вид за стоката, с която търгувал — най-обикновени пластмасови кофи, шишета за вода и метли.

— Какво друго продаваш, друже?

— Всичко, сър, стига клиентът да е джентълмен.

Направили лек спаринг по въпроса. Не, Джери не желаел нищо за пушене, нито за поглъщане, нито за шмъркане и нищо за китките. И не, с цялото си уважение, но в момента не се нуждаел от нито една от многото му красиви сестри, братовчедки или младежи изсред познатите му. И останалите нужди на Джери били напълно посрещнати.

— Щастлив съм да отбележа, сър, че в такъв случай вие сте един изключително задоволен във всяко едно отношение джентълмен.

— Аз всъщност търся нещо за мой приятел — признал Джери.

Индиецът мигновено се огледал на всички страни и престанал да остроумничи.

— „Приятел“ в смисъл на „добър приятел“ ли, сър?

— Не чак толкова.

Наели обща велорикша. Един от вуйчовците на индиеца търгувал с Буди на сребърния пазар. Оказало се, че освен това вуйчото разполагал и със задна стаичка, чиято врата се заключвала с няколко секрета. Срещу трийсет щатски долара Уестърби закупил от него солиден кафяв автоматичен пистолет „Валтер“ и двайсет патрона. „Ако научат — мислел си Джери, докато се качвал пак в рикшата, — на водещите от Сарат направо ще им призлее.“ Първо, заради така наричаната от тях „неадекватна маскировка“, което в техните очи само по себе си било върховно престъпление. Второ, понеже открай време си били внушили, че дребното огнестрелно оръжие създавало повече проблеми, отколкото ползи. Но пък сигурно щели съвсем да припаднат, ако Джери бил си наумил да прекара хонконгския си „Уебли“ през банкокската митница, а от там и през пномпенската. Така че, утешавал се Джери, можели единствено да се благодарят, че не тръгвал чисто гол към предстоящата му задача, независимо какво гласяла доктрината им за текущата седмица.

На летището се оказало, че самолет за Батамбанг нямало, но то пък кога ли е имало за която и да е дестинация? На пистата за излитане и кацане имало единствено големи сребристи превозвачи на ориз с виещи реактивни турбини, имало и кърпене на полосата след новия обстрел с реактивни снаряди през предишната нощ. Джери се загледал в камионите, които докарвали пръст, и в работниците, които трескаво я насипвали в сандъци от боеприпаси. „През следващия си живот, решил Джери, ще стана търговец на пясък и ще го продавам на баснословни цени на обсадените градове.“

В чакалнята попаднал на група стюардеси, които пиели кафе и се смеели, и се присъединил към тях със своя безгрижен маниер. След малко високо, знаещо английски момиче направило физиономията на силно съмняващ се човек, но все пак заминало нанякъде с паспорта му и с петте долара.

— C’est impossible — започнали да го уверяват в един глас останалите, докато я чакали. — C’est tout occupé.20

Но когато момичето се върнало, на лицето му греела усмивка.

— Пилотът е много възприемчив — казало. — Ако не ви харесал, нямало да ви вземе. Но аз му показах снимката ви и той се съгласи да претовари машината. Имал правото да качи само трийсет и един personnes, но за вас бил готов да извърши нарушение в името на доброто ви приятелство, ако му заплатите хиляда и петстотин риела.

Самолетът се оказал две трети празен, а пробойните от куршуми по крилата му сълзели вода като непревързани рани.

В онези дни Батамбанг си оставаше най-безопасният град в свиващия се архипелаг, контролиран от Лон Нол, и последната ферма, снабдяваща Пном Пен с храни. Цял час бръмчали над територия, която уж била под контрола на червените кхмери, но така и не видели жива душа. Докато кръжали над летището, някой гръмнал лениво от оризищата и пилотът се видял принуден да направи проформа две-три чупки, за да не го улучели, но за Джери било по-важно да огледа от въздуха наземната обстановка: стоянките за самолетите; кои писти са граждански и кои военни; оградения с бодлива тел анклав със складовете за товарите. Кацнали в обстановка на пасторален разкош. Картечните гнезда били обрасли в цветя, по дупките от снарядите щъкали угоени кафяви кокошки и имало вода и ток в изобилие, макар изпращането на телеграма до Пном Пен да отнемало вече цяла седмица.

Тук вече Джери наистина трябвало да внимава къде стъпва. Инстинктът му за прикритие бил по-силен от всякога. Видният журналист, достопочтеният Джери Уестърби, пише материал за обсадната икономика. „Когато притежаваш ръст като моя, друже, за всяко свое действие следва да имаш дяволски убедително обяснение.“ Така че се постарал да пусне малко дим, както се изразяват разузнавачите.

На информацията, под зорките погледи на неколцина мълчаливи мъже, поискал да му изброят най-хубавите хотели в града и си записал две-три имена, като в същото време не преставал да оглежда групирането на самолетите и сградите. После тръгнал да обикаля канцелариите, да проучва възможностите за изпращане по въздушна поща на репортажите си от Пном Пен, но никой нямал ни най-малка представа как да стане. Продължил огледа с размахване на кредитната си карта за телеграфни услуги и с разпитвания как най-лесно да стигнел до двореца на губернатора, подсказвайки по този начин, че вероятно му предстояла лична среща с височайшата личност. Междувременно си изградил репутацията на най-видния репортер, посещавал някога Батамбанг. Но и успял да отбележи кои врати са надписани „Само за екипажи“, кои — „Вход за външни лица забранен“ и кои са за мъжките тоалетни, за да можел после, насаме, да си начертае схема на цялата гражданска част на аерогарата, обръщайки специално внимание на местата, през които можел да се промъкне в заградената с телени мрежи част на летището.

В заключение заразпитвал кой от пилотите всъщност се намирал в момента в града. Познавал се отблизо с неколцина, казал, така че предпочитал евентуално при нужда да помоли някой от тях да пренесе съответния му репортаж в багажа си. Една от стюардесите започнала да му изрежда имената от списък, а в това време Джери леко обърнал листа и допрочел и останалите. В списъка фигурирал и полетът на „Индочартър“, но името на пилота не се споменавало.

— Капитан Андреас още ли лети за „Индочартър“? — поинтересувал се.

— Le capitaine qui, Monsieur?21

— Андреас. За по-кратко му викаме Андре. Дребен на ръст и винаги с тъмни очила. Навремето поддържаше линията до Кампонг Тям.

Тя завъртяла глава. Само капитан Маршал и капитан Рикардо летели за „Индочартър“, но „льо капитен“ Рик загинал сред пламъците при катастрофа. Джери се престорил, че това не го вълнува, но успял да установи между другото, че карвеърът на капитан Маршал се очаквал да излети следобед, както пишело и в снощната грама, но нямал възможност да приеме още товар; бил пълен докрай, както винаги ставало с полетите на „Индочартър“.

— Имате ли идея къде мога да го намеря?

— Капитан Маршал никога не лети до обяд, мосю.

Наел такси до града. Най-добрият хотел се оказал пренаселен с бълхи коптор на главната улица. Самата тя била тясна, воняща и оглушителна: типичен азиатски областен център на вълната на икономическия подем, тътнещ от рева на хондите и задръстен с измъчените мерцедеси на бързо забогателите. За да поддържа прикритието си, Джери наел стая, платил в аванс за нея, включително и за service spécial, което не включвало нищо кой знае колко екзотично, а просто осигурявало чисти чаршафи, вместо такива, по които още личали следите от телата на доскорошните им ползватели. Заръчал на шофьора да се върне след час. И по навик се сдобил с разписка за сума, превишаваща значително действително платената. Взел душ, преоблякъл се и най-учтиво изслушал прислужника, който му показал откъде да се прекатери, след като заключели входа във връзка с настъпването на полицейския час; и чак тогава излязъл да търси къде да закуси, тъй като все още било девет сутринта.

Помъкнал със себе си пишещата машина и сака. Други кръглооки не се виждали. Затова пък отбелязал наличието на плетачи на кошници, търговци на кожи, продавачи на плодове, както и на вездесъщите бутилки с краден бензин, подредени покрай уличното платно в очакване да бъдат взривени при следващия обстрел. В окаченото на дърво огледало имал възможността да наблюдава как зъбар вади зъба на вързания на висок стол пациент, след което станал свидетел на тържественото добавяне на кървавия зъб към наниза с улова за деня.

Всичко това Джери записал най-старателно в бележника си, както подобава на един ревностен репортер на хорското ежедневие. А от разположено на тротоара кафене, докато поливал прясната риба със студена бира, държал под око насрещната мърлява полуостъклена канцелария с надпис „Индочартър“ и чакал някой да дойде и да я отключи. Така и не се явил никой. Капитан Маршал никога не лети до обяд, мосю.

От специализирана за детски велосипеди аптека закупил ролка лейкопласт и щом се прибрал в стаята си, залепил валтера към гръдния си кош, за да не му се мотае около кръста. И чак след като се оборудвал по този начин, безстрашният журналист тръгнал да изживее следващата порция от прикритието си, което, в манталитета на оперативния агент, не е нищо друго, освен напълно безсмислен акт на самолегитимиране, преди нещата да станат съвсем напечени.

Губернаторът живеел на самия край на града, зад веранда и френски колониални двери, със секретариат, наброяващ седемдесет служители. Просторното бетонно преддверие водело до приемна, която така си и била останала недовършена и зад която се намирали куп много по-тесни канцеларийки, в една от които въвели Джери след петдесетминутно чакане и го представили на миниатюрен и много висш, облечен в черен костюм камбоджанец, изпратен от Пном Пен със задачата да отбива любопитните кореспонденти. Мълвата гласяла, че бил генералски син и ръководел батамбангската страна на семейния опиумен бизнес. Писалището било прекалено огромно за ръста му. Наоколо се навъртали неколцина прислужници, до един с крайно свирепи физиономии. Единият бил в униформа с куп ленти на ордени.

Джери обявил, че се нуждае от задълбочени общи сведения и в отговор му били изредени няколко очарователни мечти: че врагът — комунистите — бил на границата на поражението; че се обсъждало сериозно отварянето наново на цялата национална пътна мрежа; че туризмът бил най-бързо развиващия се сектор в икономиката на провинцията им. Генералският син изговарял бавно и красиво френските изречения и явно се опивал от собствения си глас, ако се съдело по това, че приказвал с полузатворени очи и с усмивка, все едно слушал любима мелодия.

— И ако ми позволите, ми се ще да приключа с кратко предупреждение към вашата родина. Вие сте американец, нали?

— Англичанин.

— Все едно. Предайте следното на вашите управници, сър. Ако не ни помогнете да продължим битката срещу комунистите, ще се обърнем към руснаците с искане да заемат вашето място в борбата ни.

„Майко мила — помислил си Джери. — Олеле, мамо. О, господи.“

— Ще предам посланието ви — обещал и уж се наканил да си върви.

— Un instant, Monsieur22 — възпрял го рязко висшият служител и дузината му дремещи придворни се поразмърдали. Той отворил чекмедже и извадил оттам внушителна преписка. „Завещанието на Фрост — опитал се да отгатне Джери. — Или смъртната ми присъда. Или марки за писмата ми до Кат.“

— Вие сте писател, нали?

— Да.

„Ко окончателно ме спипа. Преспиване в затвора и събуждане утре с прерязано гърло.“

— И сте възпитаник на Сорбоната, мосю?

— Оксфорд.

— Оксфорд в Лондон?

— Да.

— Тоест чели сте великите френски поети, мосю?

— С безкрайно удоволствие — отвърнал пламенно Джери. Придворните наблюдавали с изключителна сериозност.

— Надявам се в такъв случай мосю да е така добър да сподели с мен мнението си за следните няколко строфи. — И дребният чиновник започнал да чете на глас със своя изискан френски, тактувайки бавно с длан:

След което изрецитирал поне още двайсетина мъчителни реда на озадачения Джери. Накрая обявил „Воала̀!“ и отместил настрана папката.

— Vous l’aimez?24 — попитал и забил строг поглед в неутрална част на помещението.

— Superbe — отвърнал Джери с изблик на възторг. — Merveilleux.25 Прочувствено.

— И от кого според вас е написано това?

— Ламартин? — изговорил първото хрумнало му име Джери.

Висшият чиновник завъртял глава. Придворните съвсем били приковали Джери с погледите си.

— Виктор Юго? — опитал се пак да познае Джери.

— От мен — заявил чиновникът и върнал с въздишка папката в чекмеджето. Придворните се поотпуснали. — Помогнете с всичко възможно на господин литератора — наредил им той.

При завръщането си Джери установил, че на аерогарата царял пълен и опасен хаос. По входната рампа хвърчели насам-натам мерцедеси така, сякаш в гнездото им е нахлул нашественик, по паркинга кръжали прожектори, мотоциклети и сирени, а чакалнята, до която успял най-сетне да се добере през кордона с цената на хиляди разправии, била претъпкана от уплашен народ, който се биел пред таблата с разписанията, крещял си един на друг и се мъчел през целия този шум да чуе и какво съобщават по дънещите високоговорители.

Проправил си път до информацията, но гишето се оказало затворено. Покатерил се на тезгяха и през дупка в противовзривната преграда успял да зърне летищната полоса. Взвод въоръжени войници подтичвали по празната писта към няколкото бели пилона, от които в безветрието висяха национални флагове. Спуснали две от знамената до средата на мачтите им, а вътре в залата високоговорителите се самопрекъснали, за да изсвирят няколко такта от националния химн. Над пълчищата от хорски глави Джери затърсил някой, с когото да може да поведе разговор. Спрял се на върлинест мисионер с късо подстригани жълти коси, с очила и с прикачено към джобчето на кафявата му риза петнайсетсантиметрово сребърно разпятие. До него стояли с нещастен вид двама камбоджанци със свещенически яки.

— Vous parlez français?26

— Да, но и на английски мога да говоря!

По напевното му школувано произношение Джери преценил, че е датчанин.

— Журналист съм. Какво е станало — напънал се да надвика лудницата.

— Затворили са Пном Пен — изревал в отговор мисионерът. — Нито приемат, нито пускат полети.

— Защо?

— Червените кхмери взривили оръжейни складове на летището. Ще е затворено поне до утре сутрин!

Радиоуредбата пак закудкудякала. Двамата свещеници се заслушали. Мисионерът се прегънал почти одве, за да чуе измърморения превод.

— Нанесени сериозни поражения. Повредени вече половин дузина самолети. Напълно унищожени. Властите подозират може да било саботаж. Може и пленници взели. Но защо изобщо държат боеприпаси на летище? Крайно опасно. Къде е логика?

— Добър въпрос — съгласил се Джери.

Тръгнал да си пробива път през залата. И както винаги, главният му план се оказал тотално неприложим. Изходът „Само за екипажи“ вече се пазел от две много яки бичета, а при създалата се напрегната обстановка не виждал начин да ги залиса с приказки. Тълпата напирала най-вече към изхода за пътниците, където претоварените наземни служители отказвали да приемат бордни карти, а претоварените полицаи отбивали наплива от писмени разрешения, с които видните личности се надявали да се измъкнат от простолюдието. Оставил се хорското течение да го носи. По периферията на тълпата група французи търговци крещели, че са длъжни да им върнат парите, а по-възрастните се подготвили да прекарат на място нощта. В това време центърът се бутал, надничал и си споделял последните клюки, а инерцията го изтиквала равномерно към първите редове. В мига, в който се озовал най-отпред, Джери измъкнал дискретно кредитната телеграфна карта и прекрачил импровизираната бариера. Старшият полицейски служител бил лъснат, стегнат и наблюдавал надменно Джери, докато подчинените му се трудели усилено. Джери се отправил директно към него с провиснал в ръката му сак и натикал картата под носа му.

— Sécurité américaine27 — изкрещял на ужасен френски, после се озъбил на двамата пред крилатата врата, втурнал се на полосата и продължил смело напред, очаквайки през цялото време с гърба си някой да му викне да спре, да произведе предупредителен изстрел или — в тази натопорчена атмосфера — да го гръмне направо, без предупреждение. Вървял гневно, грубо и властно, размахвайки усилено сака за отвличане на вниманието, както ги били учили в Сарат. Насочил се към паркираните в редица на шейсет метра оттам — ето че вече били петдесет — едномоторни военни учебно-тренировъчни самолети без опознавателни знаци. Зад тях се намирал ограденият сектор с товарните складове, номерирани от девет до осемнайсет, а зад складовете вече се виждали няколко хангара и стоянки с надписи „Вход строго забранен“ на почти всички възможни езици, освен китайския.

Стигнал до учебните самолети и тръгнал властно по редицата им, сякаш ги инспектирал. Закотвили ги били с вързани с тел тухли. Намалил крачката, но без да се спира напълно, ритнал гневно една от тухлите с обувката си от еленова кожа, дръпнал елерона на едно крило и завъртял недоволно глава. Отляво, от укрепеното с чували пясък гнездо го наблюдавал вяло екипажът на близката зенитка.

— Qu’est-ce que vous faites?28

Джери се извърнал наполовината и свил длани на фуния пред устата си.

— Гледайте си проклетото небе, за бога! — креснал им на хубав американски, посочил гневно нагоре и закрачил ядно към високата мрежеста ограда. Портата й се оказала отворена, предлагайки му достъп до складовете. А веднъж подминал ги, вече нямало да се вижда нито от аерогарата, нито от контролната кула. От пукнатините на напукания бетон под нозете му бил поникнал пирей. Наоколо не се виждала жива душа. Складовете — десет метра дълги, три метра високи — били обшити със застъпващи се дъски и покрити с палмови листа. Стигнал до първия. По обкованите с дъски прозорци пишело „Осколочни бомби без взриватели.“ До отсрещните хангари водела добре отъпкана прашна пътека. През процепа мернал папагалските краски на паркираните товарни самолети.

— Ето те и теб — промърморил си на глас Джери на излизане откъм безопасната страна на складовете, след като видял пред себе си, ясно като в бял ден, като първи визуален контакт с врага след многомесечен поход, очукания сиво-син DC-4 карвеър: дебел като жаба, клекнал върху ронещия се асфалт с отворена и вдигната нагоре носова част. И от двата десни двигателя капело като силен черен дъжд дизелово масло, а под товарния отвор седял и пушел кльощав китаец с шапка с козирка, накичена с военни значки, и отмятал по списък чувалите, които двама хамали мъкнели, а трети товарел с помощта на древен високоповдигач. Кокошки кълвели нервно около нозете му. На фюзелажа се виждали огненочервени букви на фона на избелелия състезателен екип на Дрейк Ко: „ОЧАРТ“. Останалите били станали жертва на скорошно пребоядисване.

О, Чарли е неразрушим. Направо е безсмъртен, мистър Тиу; фантастичен полукитаец, само кожа, кости и опиум, но абсолютно великолепен пилот…

„Дано наистина да е такъв, девойко“, потръпнал при тази своя мисъл Джери, а в това време хамалите качвали чувал подир чувал през отворения нос в охлузената вътрешност на самолета.

Посветил целия си живот да служи като Санчо Панса на преподобния Рикардо, ваше преосвещенство, добавил бил Кро към направеното от Лизи описание. Половин китаец, както ни уведомява и уважаемата дама, и горд ветеран от сума ти безуспешни войни.

Джери така и не направил опит да се скрие, ами останал прав с провесения от ръката му сак и с извинителната усмивка на заблуден англичанин. Носачите всъщност налитали на самолета от няколко посоки едновременно. И били много повече от двама на брой. Джери ги загърбил и повторил номера с нехайното минаване — покрай учебните самолети, а преди това и по коридора до кабинета на Фрост — с тази разлика, че този път минал покрай редицата складове и надничал през процепите между дъските, но не видял нищо особено, с изключение на някой и друг строшен сандък. Подновяването на концесията за летене от Батамбанг струва половин милион щатски долара, споменал му бил Келър. При тази цена кой щял да седне да се занимава с козметични ремонти?

В промеждутък между складовете заварил четири армейски камиона, отрупани с плодове, зеленчуци и ненадписани чували. Всичките били с обозначенията на артилерийски поделения и били паркирани със задните им капаци към самолета. В каросерията на всеки камион стояли по двама войници и подавали чували на носачите. Много по-разумно щяло да е да прикарат камионите до самия самолет, но явно се ръководели от съображения за дискретност. Армията все гледа да закачи нещо — казал му бил Келър. — Военноморският флот може да си докара няколко милиона само от един конвой надолу по река Меконг. Военновъздушните сили пък са в още по-изгодно положение. С бомбардировачите транспортират плодове, а хеликоптерите спасяват от обсадените градове богати китайци, а не ранени. С пръст в уста са само изтребителите, понеже не могат да кацат другаде, освен там, откъдето са излетели. Но не полагат ли изрични усилия, сухопътните войски така и ще си останат на сухо.

Джери успял да се приближи толкова до самолета, че да чуе как Чарли Маршал крякал заповеди по посока на носачите.

А складовете пак се заредили. Осемнайсети номер бил с двукрила врата, а отстрани по дъските със зелена боя било изписано „Индочартър“ с шрифт, който от по-далеч наподобявал китайските йероглифи. Вътре, в полумрака, върху пръстения под клечали двама китайски селяни — мъж и жена. А върху обутия в сандал крак на стария китаец било положило глава завързано с въже прасе. Останалото им имущество се състояло от дълъг, увит в рогожа и старателно омотан с канап денк. Като нищо можело да е и труп. В единия ъгъл стояла делва с вода, с две купички за ориз до нея. Това било цялото съдържание на склада. „Добре дошли в транзитната зала на «Индочартър»“, рекъл си Джери. Стичащата се по ребрата му пот не му попречила да се включи в редицата носачи и по някое време да се изравни с Чарли Маршал, който не преставал да кудкудяка с все сила на кхмерски и да отмята с трепереща ръка товарите по списъка.

Бялата му риза с къси ръкави била омазана с машинно масло и имала по пагоните си достатъчно златни нашивки за генералско звание в които и да било военновъздушни сили по света. А сред невероятната колекция от лентички на ордени и червени комунистически звезди на гърдите му се виждали и две американски нашивки за участие в големи битки. На едната пишело „Убий комунист в името на Христа“, а на другата — „По душа Христос е бил капиталист“. Главата му била наведена и лицето му се криело в сянката на голямата козирка на шапката, която падала свободно върху ушите му.

Джери го изчакал да си вдигне главата. Хамалите започнали да му подвикват да не задържа опашката, но Чарли Маршал упорито седял с наведена глава, в същото време нещо дращел и отбелязвал по списъка и на свой ред също им врякал.

— Капитан Маршал — казал тихо Джери, — пиша материал за Рикардо за един лондонски вестник. Молбата ми е да ме вземете със себе си до Пном Пен, за да мога да ви задам няколко въпроса.

И докато говорел, положил внимателно върху списъка томчето с „Кандид“, от което дискретно и ветрилообразно стърчали три стодоларови банкноти. Както го били учили саратските илюзионисти, за да накараш някого да погледне нанякъде, достатъчно е да му посочиш противоположната посока.

— Разбрах, че обичате Волтер — казал.

— Никого не обичам — отвърнал с дрезгав фалцет Чарли Маршал на списъка си, а шапката се свлякла още по-ниско върху челото му. — Мразя цялото човечество, ако искаш да знаеш. — Въпреки китайската мелодика, ругатнята му била несъмнено френско-американска в същността си. — В Исус Христос се кълна: толкова ненавиждам човечеството, че ако то не се гръмне в най-скоро време, аз лично ще си купя бомби и ще отида да ги пусна отгоре му!

Но бил останал без слушател. Чарли Маршал още не се бил доизказал, когато Джери бил стигнал до средата на стоманената стълба.

— Волтер е един проклет невежа! — креснал Чарли Маршал на следващия носач. — И не е знаел за какво се бори, идиотът му с идиот! Хвърли го там бе, мързелив жълтур, и бягай за следващия! Dépêche-toi, crétin, oui?29

Но независимо от всичко напъхал Волтер в задния джоб на торбестите си гащи.

Отвътре самолетът бил тъмен, просторен и хладен като катедрала. Седалките били махнати и по стените били монтирани етажерки от перфорирани зелени елементи като от детски „конструктор“. От тавана висели заклани свине и кокошки. Останалият товар бил нахвърлян по средната пътека, започвайки откъм опашката, което според Джери не предвещавало нормално излитане, и се състоял от плодове, зеленчуци и забелязаните от Джери в армейските камиони чували с надписи „ЖИТО“, „ОРИЗ“ и „БРАШНО“, изписани с толкова едри букви, че да не затруднят и най-неграмотния агент от наркоуправлението. Но успялата да изпълни вътрешността лепкава миризма на мая и меласа не се нуждаела от никакви обозначения.

Част от чувалите били наредени в кръг, за да има къде да седнат спътниците на Джери. Най-видните сред тях били двама неприветливи китайци с опърпано сиво облекло, а от еднаквостта на външния им вид и въздържаната проява на превъзходство Джери моментално заключил, че са специалисти в конкретна област и се сетил колко бомбаджии и радисти му се било налагало да вкарва и изкарва без капка благодарност из зоните на военни действия. До тях, но на уважителна дистанция, седели, пушейки и поглъщайки ориз от купичките си, четирима въоръжени до зъби планинци. Джери ги определил условно като хора от народността мео или от някое от племената шан от северните погранични райони, където бащата на Чарли Маршал бил командвал армията си, а по непринуденото им поведение преценил, че са част от постоянната прислуга.

Висшето общество се беше оформило в съвсем отделна класа: най-вече самият полковник от артилерията, който толкова любезно бил осигурил транспорта и военния ескорт, заедно с неговия приятел — старши митнически служител, без чиято помощ нищо не можело да се осъществи. Двамата се били изтегнали царствено насред пътеката в специално осигурени им кресла и наблюдавали гордо процеса на товарене, издокарани в парадните си униформи, както изисквала цялата церемония.

Групата включвала и още един член, който се бил прикрил върху сандъците в опашния отсек, почти опрял глава в тавана, така че не се поддавал на подробен оглед. Държал пред себе си своя собствена бутилка уиски, че дори и собствена стъклена чаша. Над буйната си брада носел кепе като на Фидел Кастро. По тъмните му китки лъщели златни верижки, известни в онези времена (на всички, освен на носещите ги) като „ЦРУ гривни“, с оптимистичната цел, че закъсалият на вражеска територия ще може да се измъкне, като раздава брънките им една по една. Но най-непроменлив бил блясъкът на очите му, които следели неотлъчно Джери над старателно смазания Калашников.

„Още докато съм бил пред отворения преден капак ме е взел на мушка — дал си сметка Джери. — От мига, в който излязох от склада.“

„Ония двамата, китайците, са сто на сто готвачи“, подсказало му в един миг вдъхновението: „готвачи“ в смисъла придаван му в подземния свят, тоест „лаборанти химици“. Според Келър напоследък от „Еър Опиум“ започнали да докарват суровия базисен материал за преработка в Пном Пен, но било невероятен зор да кандърдисат готвачите да работят в обсадения град.

— Ей, Волтер!

Джери застанал на ръба на отворения нос. Под себе си видял възрастното семейство китайци и Чарли Маршал, който се мъчел да им отнеме прасето, докато тикал бабата нагоре по стоманената стълба.

— Хвани я, щом стигне до теб — провикнал се Чарли Маршал, стиснал прасето в обятията си. — Не дай боже да падне и да си строши гъза, край няма да имат неприятностите с тия жълтури. Ти да не излезеш някое шантаво наркоченге бе, Волтер?

— Не съм.

— Дръж я здраво тогава и не пускай, чуваш ли?

Бабата се закатерила по стълбата. Но след първите няколко стъпала се разкрякала, при което Чарли Маршал успял някак си да стисне прасето под едната си мишница, а със свободната ръка да я изтласка рязко по задника, крещейки й нещо на китайски. Дядото издрапал подире й и Джери ги вмъкнал живи и здрави във вътрешността.

Накрая през отворения нос се подал и палячовския образ на самия Чарли Маршал и Джери имал възможността да мерне за пръв път лицето му независимо от шапката, която го прикривала: с изпъкнали като на скелет кости и кафява кожа, сънливи китайски очи и голяма френска уста, която при крякане се кривяла във всички възможни посоки. Чарли набутал пред себе си прасето, Джери го награбил и го завлякъл при всичкото му квичене и гъжвене право при възрастните селяни. Едва тогава Чарли вкарал на борда и кльощавото си тяло, все едно паяк се измъкнал от канализационна тръба. Митничарят и полковникът артилерист рипнали на нозе, отръскали отдире униформите си и се отправили забързано по пътеката към мъжа с кепето като на Кастро, скрил се в сянката над сандъците. След като стигнали до него, зачакали уважително, като църковни служители, поднасящи волните пожертвувания към олтара.

Златните верижки проблеснали, ръка се протегнала надолу — веднъж, дважди — и настъпила благочестива тишина, докато двамата преброили внимателно пачките банкноти пред очите на всички присъстващи. След това почти в синхрон се върнали на горния край на стълбата, където ги чакал Чарли Маршал с полетния лист. Митничарят го подписал под одобрителния поглед на полковника от артилерията; накрая козирували едновременно и изчезнали надолу по стълбата. Конусовидният нос се дотътрил до почти затворено положение, Чарли Маршал му теглил един ритник, затулил процепа с някакви рогожи и се прехвърлил чевръсто през сандъците към вътрешната стълба, която водела до пилотската кабина.

Подир него се прехвърлил и Джери, настанил се на мястото на помощник-пилота и изброил наума си „щастливите обстоятелства“, в които се бил озовал:

„Претоварването ни е към петстотин тона. От моторите тече масло. Возим със себе си въоръжен телохранител. Забранено ни е да излетим. Забранено ни е и да кацаме, а на летището в Пном Пен вероятно има кратер от бомба с размерите на графство Бъкингамшър. За да стигнем от тук до спасението, трябва да летим час и половина над територия на червените кхмери, а ако там, на финала, някой вземе да ни издаде, агентурният ас Уестърби ще го спипат със свалени гащи и с двестатина чувала опиум.“

— Имаш ли представа как се управлява това животно? — провикнал се Чарли Маршал, докато щракал цяла редица плесенясали превключватели. — Ти, Волтер, да не си някой герой от авиацията?

— Мразя я до дън душа.

— И аз.

Чарли Маршал грабнал някаква мухобойка и се нахвърлил на бръмчащата по предното стъкло огромна конска муха, после запалил един по един двигателите, докато целият ужасен самолет се затресъл и раздрънчал като лондонски автобус, тръгнал да се катери по хълма Клапхъм. Радиото изгъгнало и Чарли Маршал си направил труда да отправи нецензурно запитване до контролната кула, първо на кхмерски, а след това, в съответствие с отдавна установената в авиацията традиция — и на английски. Докато рулирали към далечния край на пистата, минали покрай две огневи точки и Джери се зачудил дали някой зенитчик няма да се престарае и да пусне един ред по корпуса им, но веднага се сетил с облекчение за полковника с камионите и изплатеното му възнаграждение.

Отнякъде изникнала втора конска муха, но сега било ред на Джери да се заеме с мухобойката. Имал чувството, че самолетът изобщо не ускорява, но не можел да прецени със сигурност, тъй като половината циферблати по таблото си стояли на нула. Трополенето на гумите по пистата почти заглушавало рева на моторите. При което Джери си спомнил как шофьорът на стария Самбо го връщал в пансиона на училището, минавайки бавно и тържествено по западната дъга на околовръстното покрай Слау до неизбежния финал в „Итън“.

Двама от планинците били дошли отпред да не изпуснат веселбата и се смеели като щури. Палмова горичка се устремила, подскачайки, насреща им, но самолетът твърдо отказвал да се отлепи от земята. Чарли Маршал изтеглил разсеяно лоста и прибрал колесниците. Неубеден докрай, че носът се е вдигнал, Джери пак се сетил за училището и за състезанията по дълъг скок, където изпитвал същото усещане — хем не е излетял, хем е престанал да е на земята.

Усетил удара и чул шума на листата, когато коремът на самолета се плъзнал по върховете на дърветата. Чарли Маршал крещял на самолета да се вдигне най-после в проклетия въздух, в продължение на цяла вечност изобщо не набирали височина, ами просто висели и пъшкали на неколцина метра над серпантините на пътя, който се катерел неумолимо към билата на поредица от хълмове. Чарли Маршал тръгнал да пали цигара, та се наложило Джери да поеме лоста пред себе си и да усети съпротивата на вертикалния стабилизатор. После Чарли Маршал поел отново управлението и направил плавен завой към най-ниската точка на планинската верига. Задържал се в завоя, прехвърлил билото и оттам затворил кръга. По големината на кафявите покриви, реката и летището Джери преценил, че са се издигнали на около триста метра. За Чарли Маршал това явно било нормалната височина за летене, при което той най-после си свалил шапката и със самочувствието на прекрасно справил се със задачата си човек си налял голяма чаша от бутилката скоч в краката му. Под тях почнало да се здрачава и кафявата почва постепенно ставала бледолилава.

— Благодаря — приел предложената му бутилка Джери. — И аз ще му ударя едно.

За начало Джери подхванал няколко незначителни теми — ако изобщо човек може да разговаря на незначителни теми, докато крещи с пълна сила.

— Червените кхмери току-що са взривили летищния склад с боеприпаси — изревал Джери. — В момента не разрешават нито излитания, нито кацания.

— Ама наистина ли? — И за пръв път, откакто се били запознали, на Джери му се сторило, че Чарли Маршал хем се радва, хем е силно впечатлен.

— Разправят, че с Рикардо сте били големи приятели.

— Навсякъде бомбардирахме. Изтрепахме горе-долу половината човечество. Виждали сме повече убити хора, отколкото живи. Долината на гърнетата, Дананг — абе какво да ти разправям: такива герои сме ние с него, че като пукнем някой ден, Исус Христос лично ще слезе с хеликоптера си да ни измъкне от джунглата.

— Чул съм, че Рикардо и в бизнеса се оправял страхотно!

— Че как! Няма равен! Знаеш ли колко офшорки имаме ние двамата с Рикардо? Шест. Фондации в Лихтенщайн, корпорации в Женева, банков управител в Холандските Антили, юристи. Исусе Христе! Знаеш ли с какви мангизи разполагам? — И се плеснал по задния джоб. — Точно триста щатски. Чарли Маршал и Рикардо изтрепаха заедно половината от проклетото им човечество. Но никой така и не ни плати. За разлика от баща ми, на когото платиха сума ти пари за това, че избил останалата половина. А на Рикардо винаги са му идвали на акъла какви ли не щури идеи. Празни сандъци от боеприпаси. Исусе Христе! Да сме платели на жълтурите да съберат всички сандъци от боеприпаси от цяла Азия, след което да сме ги продадели на участниците в следващата война!

Носът клепнал и той го изтеглил нагоре с вулгарна псувня на френски.

— Ами каучука! Да сме оберели всичкия каучук от Кампонг Тям! И отлитаме, значи, за Кампонг Тям с големи хеликоптери с червени кръстове. И какво правим? Евакуираме всичките проклети ранени, това правим. Стой мирно бе, тъпо копеле, не ме ли чуваш! — Пак говорел на самолета. А Джери забелязал в предния конус няколко пробойни от куршуми, които не били запушени съвсем удачно. „Късай по перфорацията“, минала му през ум нелепата мисъл.

— Косѝ. Милионери сме щели да станем от човешки коси. Хващаме всички жълтурки по селата да си пуснат дълги коси, отрязваме ги и ги закарваме в Банкок за перуки.

— А кой покри дълговете на Рикардо, че да почне да лети за „Индочартър“?

— Никой!

— Разправят, че бил Дрейк Ко.

— Не познавам никакъв Дрейк Ко. И на смъртното си легло ще се закълна пред мама и тате: „Копелето Чарли, генералският син, през живота си не е чувал за никакъв Дрейк Ко“.

— Какво толкова направи Рикардо за Ко, че Ко да изплати всичките му борчове?

Чарли Маршал направо надигнал шишето с уиски, после го върнал на Джери. Махнел ли ги от лоста, кокалестите му ръце почвали да треперят като луди, а носът му не спирал да тече. „Колко ли лули с опиум изпушва на ден?“, запитал се Джери. Навремето познавал един хотелиер в Луанг Прабанг — французин, родом от Северна Африка, — който с по-малко от шейсет не можел да функционира нормално. И се сетил, че капитан Маршал никога не лети до обяд.

— Американците цял живот бързат — оплакал се Чарли Маршал, въртейки глава. — Имаш ли представа защо точно сега трябва да закараме тоя товар до Пном Пен? Щото никой няма търпение. В наше време всеки иска бързо да се надруса. Никой не ще да си губи времето в пушене. Гледат само мигновения ефект. А ако си си наумил да изтребиш човечеството, не трябва да бързаш, нали ме разбираш?

Джери решил да направи нов опит. Единият от четирите мотора предал богу дух, а втори бил почнал да вие като от спукан ауспух, така че се налагало да вика още по-силно.

— Какво вършеше Рикардо, че да заслужи толкова много пари? — повторил.

— Едно само ще ти кажа, Волтер, окей? Не обичам политиката. Аз съм си прост контрабандист на опиум, окей? Ако толкова ти е мъчно за политика, слез долу да си поприказваш с ония, лудите шани. „Политиката не става нито за ядене, нито за чукане, нито за пушене.“ Така разправяше той на баща ми.

— Кой това?

— Дрейк Ко го разправяше на баща ми, баща ми — на мен, а аз — на цялото проклето човечество! Той, Дрейк Ко, е велик мислител, от мен да го знаеш!

По някаква негова си инициатива самолетът постепенно се бил снижил и вече летял на някакви си петдесетина метра над оризищата. Видели под себе си село със запалени огньове за готвене и бягащи панически към дърветата човечета, а Джери се запитал най-сериозно дали Чарли Маршал изобщо ги е забелязал. Но като търпелив жокей Чарли изтеглил в последния миг лоста, натиснал го и успял някак си да вдигне главата на коня, после пак отпили от шишето със скоч.

— Ти добре ли го познаваш?

— Кой?

— Ко.

— През живота си не съм го виждал, Волтер. Ако толкова ти се говори за Дрейк Ко, върви да питаш баща ми. А той ще ти пререже гръцмуля.

— А Тиу? Чакай друго да те питам: кои са ония двамата с прасето? — провикнал се Джери, колкото да поддържа разговора, докато Чарли си възвърнал бутилката да опъне отново от съдържанието й.

— От народността хо, от Чианг Май са. И се притесняват да не би скапаният им син в Пном Пен да гладува. Затова са му повлекли проклетото прасе.

— Та какво викаш за Тиу?

— Не чу ли като ти казах? Не познавам никакъв Тиу.

— Рикардо са го видели в Чианг Май преди три месеца — провикнал се Джери.

— Ами значи Рикардо е проклет глупак — обявил прочувствено Чарли Маршал. — Най-добре е Рикардо да не си навира задника в Чианг Май, ако не иска някой да му го гръмне. Щом някой е тръгнал да се прави на умрял, най-добре е да си държи проклетия език зад зъбите, нали ме разбираш? И аз все това му разправям: „Рик, ти си ми съдружник. Дръж проклетия си език зад зъбите и не си развявай задника пред хората, щото някои от тях лично са ти страшно ядосани“.

Самолетът навлязъл в дъждовен облак и започнал рязко да губи височина. Дъжд заплющял по фюзелажа и започнал да прониква през прозорците. Чарли Маршал защракал нагоре-надолу някакви ключета, на контролното табло нещо изпищяло, две мижави лампички светнали и отказали да угаснат въпреки всичките псувни на Чарли. Но за най-голяма почуда на Джери започнали пак да набират височина, макар че поради това, че минавали през облаците, му било трудно да прецени ъгъла на изкачването. Извърнал се да види наклона на пода и успял да забележи в последния момент как брадатата фигура на ковчежника с кепе като на Фидел Кастро слизала по стълбата от кабината, стиснала калашника за цевта.

Продължили да се изкачват, дъждът спрял и нощта ги обгърнала така, сякаш били навлезли в територията на друга държава. Изведнъж отгоре им се появили звездите, прелетели, подскачайки, окъпаните от луната пукнатини в облачната покривка, издигнали се още, облаците напълно изчезнали, Чарли Маршал нахлупил шапката си и обявил, че и двата десни двигателя са престанали да участват във веселбата. А Джери избрал точно този миг на отмора, за да зададе най-лудия си въпрос:

— И къде е в момента Рикардо, друже? Щото аз трябва да го намеря. На всяка цена. Обещал съм на моя вестник да разменя някоя и друга дума с него. Не бива да ги разочароваме, нали?

Сънените очи на Чарли Маршал вече се били затворили почти докрай. Седял в полутранс, опрял глава в седалката, а козирката на шапката била паднала на носа му.

— Какво каза, Волтер? Питаш ли нещо?

— Питах те къде е Рикардо в момента?

— Рик ли? — повторил Чарли Маршал и изгледал Джери с нещо като почуда. — За Рикардо ли става дума, Волтер?

— Точно за него, друже. Къде е сега? Искам да обменя някои възгледи с него. Това беше и смисълът на онези триста долара. И ще последват още петстотин, ако намериш време да ми уредиш запознанството.

Чарли Маршал изведнъж се оживил, извадил от задния си джоб „Кандид“ и я тръшнал в скута на Джери, използвайки повода, за да изригне бясно:

— Изобщо нямам представа къде може да бъде Рикардо, разбра ли ме? Никога през живота си не съм искал да имам приятел. Само да го видя тоя Рикардо, топките ще му гръмна насред улицата, чуваш ли? Рикардо умря. И ще си остане умрял, докато не умре. Разправя на всички, че бил загинал. Така че поне веднъж през живота си съм готов да му повярвам на това копеле!

Насочил гневно самолета към облаците и го оставил да се спуска към бавните проблясъци от артилерийските батареи на Пном Пен, а за финал изпълнил идеално кацане на трите колесника едновременно в нещо, което за Джери си било непрогледен мрак. Зачакал да чуе картечни откоси от наземната охрана, зачакал да усети ужасяващото свободно падане с носа напред в някой гигантски кратер, а видял единствено — и то съвсем неочаквано — разтворените обятия на едва осветения край на пистата, маркиран с познатите му вече пълни с пръст сандъци от боеприпаси. Докато рулирали нататък, пред тях се наврял кафяв джип с мигаща отзад зелена светлина, приличаща на ръчно включвано и изключвано електрическо фенерче. Усетил как самолетът заподскачал по затревена повърхност. Забелязал и че в края на пистата ги очаквали два зелени камиона със скупчени около тях фигури, които ги наблюдавали притеснено, а зад тях се мярнала тъмната сянка на спортен двумоторник. Паркирали и в същия миг Джери чул от багажния сектор под вдигнатата високо пилотска кабина скърцането на отварящия се челен конус, последвано от трополящи по желязната стълба нозе и бърза размяна на думи. Бързината, с която слезли, го изненадала. Но от следващото нещо, което чул, кръвта му се смразила и го накарала да се спусне светкавично по стълбата от кабината към вътрешността на самолета.

— Рикардо! — изкрещял. — Стой! Рикардо!

Единствените още не слезли пасажери били само двамата старци, стиснали прасето и денка. Оттласнал се от перилата на стоманената стълба и се оставил да падне надолу, та гръбнакът му се разтресъл при удара на петите му в земята. Джипът вече бил откарал китайците готвачи с шаните, които ги охранявали. Джери хукнал подире му, но успял само да го види как се е засилил към отворената порта в края на летището. Щом минал през нея, двама часовои я затворили и заели предишните си позиции. Зад гърба си чул как обслужващите техници с шлемофоните налетели на карвеъра. Полицаите, които изпълвали каросериите на двата камиона, наблюдавали безучастно, а възпитаният на Запад глупак Джери се изкушил да си помисли, че ще играят някаква въздържаща роля до мига, в който осъзнал, че са всъщност пномпенският почетен караул в чест на трите тона опиум. Очите му обаче търсели най-вече една-единствена фигура — онази на високия брадат мъж с кепето като на Фидел Кастро, с автомата АК-47 и с подчертаното накуцване, което звучало като двутактов барабанен ритъм, докато гумените подметки на летателните му обуща се спускали по стоманената стълба.

Джери едва успял да го мерне. Вратата на малкия „Бийчкрафт“ го очаквала отворена, а до нея стояли двамина от наземния персонал да му помогнат да се качи. Щом Рикардо стигнал до тях, те посегнали да поемат автомата му, но Рикардо им наредил с жест да стоят настрана. Бил се извърнал и търсел къде е Джери. Погледите им се срещнали за миг. След това Джери вече падал, Рикардо вдигал калашника и през следващите двайсетина секунди Джери имал възможността да направи преглед на живота си от раждането си до настоящия момент, през което време още няколко куршума изтрещели и изсвистели над раздраното от стрелби летище. Когато Джери най-после вдигнал глава, огънят бил спрял, Рикардо се бил пъхнал в самолета, а помощниците му махали клиновете от колесниците. Още преди самолетчето да набере височина над присвяткващите зенитки, Джери спринтирал като луд към най-тъмната част на летищния периметър, докато още някой не си бил наумил, че присъствието му се явявало пречка пред нормалната търговия.

„Най-обикновено спречкване между двама влюбени — заубеждавал се сам Джери в таксито, обхванал главата си с ръце и напъващ се да укроти отчаяното думкане в гърдите си. — Но какво друго да очаква човек, когато реши да се задява с бившия възлюбен на Лизи Уърдингтън?“

Някъде наблизо избухнал реактивен снаряд, но на него му било все едно.

Решил да даде на Чарли Маршал два ча̀са, макар че и един му се струвал предостатъчен. Полицейският час бил започнал, но днешната криза не била приключила с падането на мрака; по пътя до „Льо Пном“ ги спирали многократно за проверки, а проверяващите държали автоматите си готови за стрелба. На площада двама мъже си крещели бясно един на друг под светлината на фенерчета пред постоянно нарастваща тълпа. По-нататък по булеварда войници били блокирали осветена с прожектори къща и чакали облегнати по стените й с пръсти на спусъка. Според шофьора на таксито там били задържали предполагаем агитатор, който продължавал да бъде разпитван вътре от полковник от тайната полиция и хората му. В предния двор на хотела били паркирани танкове, а в стаята си Джери заварил Люк да пие от шишето, проснал се най-спокойно на леглото му.

— Има ли вода? — попитал Джери.

— Мда.

Пуснал ваната да се пълни и почнал да се съблича, но в един момент се сетил за валтера.

— Изпрати ли си материала? — попитал.

— Мда — повторил Люк. — И ти твоя.

— Ха-ха.

— Накарах Келър да го прати по телекса от твое име.

— Кое? Историята на летището ли?

Люк му подал втория екземпляр изпод индигото.

— Добавих за колорит няколко типични за Уестърби елемента. Как в гробищата напъпват цветя. Стъбси те обожава, да знаеш.

— Благодаря, значи.

В банята Джери отлепил прилепения с лейкопласт Валтер и го пуснал в джоба на сакото си, да му е под ръка при нужда.

— Къде ще ходим тази вечер? — провикнал се Люк през затворената врата.

— Никъде.

— Това пък как да го разбирам, дявол да го вземе?

— Имам среща.

— С жена?

— Да.

— Вземи и Люки със себе си. Ще направим тройка.

— В никакъв случай — казал Джери и се отпуснал щастливо в хладката вода.

— Добре. Обади й се и й поръчай да изкопае отнякъде някоя проститутка за Люки. Всъщност чакай. На долния етаж е настанена оная курва от Санта Барбара. Аз не съм горд човек. И на нея ще кандисам.

— Не.

— Защо „не“ бе, за бога! — викнал Люк, но вече на сериозно. — Какво ще ти пречи? — За да се чуе по-добре протестът му, бил дошъл досами заключената врата.

— Друже, моля ти се поне този път да ми се махнеш от главата — посъветвал го Джери. — Най-честно ти го казвам. Обичам те, но не си ми всичко на този свят, разбираш ли? Така че стой настрана.

— Имаш трън в гащите, а? — Продължително мълчание. — Добре бе, братче, само гледай някой да не ти напълни гъза с олово в тая буря навън.

На връщане в стаята Джери заварил Люк да се налива методично, свит в ембрионална поза.

— Абе, ти си бил по-капризен и от проклетите жени — казал му Джери, докато го оглеждал от вратата.

Но нямало изобщо никога да се сети за цялата тази детинска свада, ако последвалите събития се били развили по друг начин.

Този път Джери пренебрегнал тотално звънеца на портата и направо се прехвърлил през стената, успявайки да нареже дланите си по налепените върху зида строшени стъкла. Не обърнал внимание и на предната врата, а освен това си спестил и формалността да огледа чакащите го на долната площадка кафяви нозе. Вместо това предпочел да се притаи неподвижно в градината — хем да утихнел шума от тупването на тежкото му тяло, хем зрението и слухът му да доловели поне някакъв признак на живот в голямата, огрята откъм гърба от луната вила, чийто черен силует се извисявал над главата му.

Пристигнала кола с изгасени фарове, от нея слезли две сенки — камбоджанци, ако съдел по ръста и безшумното им придвижване. Натиснали звънеца на портата, а като стигнали до входната врата, измърморили през процепа вълшебната парола и били пуснати да влязат моментално и безмълвно. Джери се напънал да изчисли вътрешното разпределение на сградата. Най-вече го озадачавала пълната липса на миризми от къщата, било то откъм фасадата или накъм градината, където се намирал в момента. А и вятър не се усещал. Много добре си давал сметка колко важно е за една голяма пушалня на опиум да бъде запазена в тайна от страх не толкова от законите, колкото от огромните подкупи, с които да се предотврати приложението им. Ясно му било, че вилата е на два етажа, с камина и вътрешен двор, тоест — предлагаща всички битови удобства за обитавалия я някога френски колонист със скромното му семейство от наложници и деца със смесен произход. Подготовката на опиума най-вероятно се извършвала в кухнята. Най-безопасното за пушачите място било несъмнено на горния етаж, в стаите, които гледали към вътрешния двор. А липсата на миризма откъм главния вход навеждала Джери на мисълта, че се използвала задната част на вътрешния двор, а не страничните крила или предните стаи.

Придвижил се безшумно до коловете, маркиращи задната граница на имота. Оградата била обрасла с цветя и пълзящи растения. Зарешетен прозорец предоставил първоначална опора за обувката му от еленова кожа; улук — втората; високо монтиран екстракторен вентилатор — третата; и чак когато стигнал до балкона над вентилатора, доловил очакваното ухание: топло, сладникаво и примамващо. И на балкона нямало никакви лампи, което не му попречило да види съвсем ясно на лунната светлина двете клекнали млади камбоджанки и уплахата, с която посрещнали появата му на небесния фон. Дал им знак да се изправят и ги подкарал пред себе си по дирята на миризмата.

Артилерийският обстрел бил приключил, оставяйки нощта на разположение на геконите. Джери се сетил, че камбоджанците имат обичая да гадаят по броя на изцвърчаванията на гекона: утре ще е хубав ден; не, няма да е хубав; утре ще си намеря булка; не, ще я намеря вдругиден. Двете момичета били съвсем млади и изглежда чакали да бъдат повикани от клиентите. Пред плетената от слама врата се заколебали и изгледали умолително Джери. Той им дал знак да почнат да отделят пластове от рогожите до момента, в който от балкона станала видима съвсем бледа светлина, колкото от свещ. Пристъпил навътре, все още следвайки гърбовете на двете момичета.

Помещението, в което се озовал, вероятно било навремето спалнята на господаря на къщата и било свързано с друга, по-малка стая. Едната му длан била върху рамото на едното от момичетата. Другото вървяло послушно след първото. В първата стая се били излегнали дванайсет клиенти, само мъже. Помежду им лежали и си шепнели няколко момичета. Обслужването се извършвало от босоноги прислужници, които щъкали с невероятна целенасоченост от едно легнало тяло на друго да нанижат топчето опиум върху иглата, да го запалят и да го задържат над чашката на лулата, за да може клиентът да опъне с пълни гърди до пълното изгаряне на топчето. Разговорите протичали мудно, приглушено и задушевно, прекъсвани сегиз-тогиз от лек благодарен кикот. Джери разпознал един от присъстващите на дадената от съветника в посолството вечеря — мъдрият швейцарец, който в момента разговарял с дебел камбоджанец. Но никой не проявил и капка интерес към присъствието на Джери — наличието на двете момичета било достатъчно обяснение, така както орхидеите легитимирали присъствието му в блока на Лизи Уърдингтън.

— Чарли Маршал — изрекъл тихо Джери и прислужникът му посочил съседната стая. Джери освободил двете момичета и те се измъкнали незабелязано. Втората стая наистина била по-малка и в ъгъла й лежал Чарли Маршал, над когото клечала китайка в пищно бродирана класическа рокля и му приготвяла лулата. Джери предположил, че е дъщерята на хазяина и че Чарли Маршал се радвал на специалното обслужване, понеже се явявал не само редовен клиент, но и доставчик. Приклекнал от другата му страна. От прага ги наблюдавал някакъв старец. Китайката също не отлепвала очи, застинала с лула в ръката си.

— Какво искаш, бе, Волтер? Защо не ме оставиш на мира?

— Да се поразходим за съвсем кратко, друже. После ще можеш да се върнеш.

Джери го подхванал за ръката и го повдигнал плавно с помощта на младата жена.

— Колко изпуши досега? — попитал я. Тя вдигнала три пръста.

— А колко му е нормата? — попитал.

Тя се усмихнала и свела глава. „Много повече“, искала да каже.

В началото Чарли Маршал пристъпвал несигурно, но още преди да стигнат до балкона, бил готов да се запъне, така че Джери се принудил да го вдигне на ръце и да го свали като бебе, по пожарникарски, по дървените стъпала и през вътрешния двор. Старецът ги пропуснал с поклон през главния вход, нахилен прислужник задържал отворена портата към улицата, и двамата очевидно изпитвайки благодарност за проявената от Джери изключителна тактичност. След няма и петдесетина метра две китайчета изскочили с крясъци насреща им, размахващи нещо като малки хилки. Джери пуснал Чарли Маршал да стъпи на нозе, но продължил да го крепи с лявата си ръка. Оставил първото момче да замахне, но отклонил хилката, после му нанесъл не особено силен удар малко под окото с две от кокалчетата на юмрука си. Момчето побягнало, следвано от приятеля си. Все още стискайки Чарли Маршал да не падне, Джери го отвел чак до някакво непрогледно място досами реката. И едва там го натиснал като кукла да седне върху покрития със суха трева скосен бряг.

— Черепа ли се каниш да ми пръснеш, Волтер?

— Не се налага, друже. Опиумът така и така ще ти избие мозъка — отвърнал Джери.

Джери всъщност намирал Чарли Маршал за съвсем симпатичен и в един идеален свят щял с удоволствие да прекара заедно с него някоя вечер в пушалнята, за да изслуша нещастната му, но и невероятна биография. В случая обаче бил сграбчил най-безжалостно тънката ръчичка на Чарли Маршал, да не би да му хрумнело в кухата тиква да побегне; понеже Джери имал чувството, че безизходицата щяла да накара Чарли да бяга много бързо. Тъкмо поради тази причина сега Джери се бил отпуснал донякъде на лявата си кълка и левия си лакът така, както се излежавал по-рано сред вълшебната планина от вещи в хола на старата Пет, и натискал китката на Чарли Маршал в калта, а самият Чарли Маршал лежал проснат по гръб. От минаващата на десетина метра под тях река се дочувал ромонът на песните от сампаните, носещи се като дълги листа по златистата лунна пътека. А щом някой скучаещ батареен командир решал да оправдае съществуванието си, откъм небето — ту отпред, ту отзад — поприсвятквали дула на оръдия. Отнякъде много по-наблизо понякога долитал по-слабият и по-рязък пукот от отговора на червените кхмери, но и той не бил нищо повече от миниинтерлюдия посред мощния цвъртеж на геконите и царящата току зад тях всевластна тишина. Джери се възползвал от лунната светлина да погледне първо циферблата на часовника си, после и полудялата физиономия, мъчейки се да изчисли до каква степен Чарли Маршал страда за следващата доза. „Все едно е кърмаче“, рекъл си. Ако приемел, че Чарли пушел нощем и си отспивал до късно сутрин, в момента копнежът му трябвало да е доста як. Избилата по лицето му пот отсега била плашеща. Стичала се от разширените му пори, от дръпнатите му очи и от подсмърчащия течащ нос. Събирала се старателно в дълбоките бръчки и образувала фини вирчета във вдлъбнатините.

— Исусе Христе! Рикардо ми е приятел бе, Волтер. Да не ти разправям какъв мислител е. На всяка цена ти трябва да го чуеш, Волтер. Да се убедиш какви идеи има.

— Добре — съгласил се Джери. — Ще го направя.

А Чарли Маршал стиснал дланта на Джери.

— Чуй какво ще ти кажа, Волтер. Мистър Тиу… Дрейк Ко — това са много свестни хора. Никому нищо лошо не щат да направят. Интересува ги само бизнесът. Имат стока, имат и купувачи! Чиста търговия. И никой не остава с празна паничка, без ориз. За какво ти е притрябвало да се месиш в живота? И ти си добър човек. Лично се убедих. Нали видях как помогна на стареца с прасето, окей? Да си чул някога кръглоок да носи дръпнатооко прасе? Но кълна ти се в Исуса, Волтер, накараш ли ме да се разприказвам, ще те очукат напълно, понеже тоя мистър Тиу е голям бизнесмен, но и страхотен философ, да го знаеш. Ще очукат и мен, ще очукат и Рикардо, ще те очукат и тебе, ще очукат цялото проклето човечество!

На започналия масиран артилерийски огън този път джунглата отвърнала с малък реактивен залп — не повече от шест снаряда, които изсъскали над главите им като премятащи се камъни от катапулт. Само след секунди чули и взривовете откъм центъра на града. А след тях — нищо. Нито вой на пожарна, нито сирена на линейка.

— За какво им е Рикардо пък да го убиват? — попитал Джери. — Рикардо за какво им е виновен?

— Рикардо ми е приятел, Волтер! А Дрейк Ко е приятел на баща ми! Двамата с него са като братя. Участвали заедно в някаква тъпа война в Шанхай преди двеста и петдесет години, окей? Отивам аз при баща ми. И му викам: „Татко, поне веднъж покажи, че ме обичаш. Престани да ме наричаш твоето паешко копеле, ами кажи на твоя добър приятел Дрейк Ко да остави Рикардо на мира. Речи му: «Дрейк Ко, тоя Рикардо и моят Чарли са като ние двамата с тебе. Братя са, каквито сме и ние с тебе. Заедно са се учили да летят в Оклахома, заедно сега изтребват човечеството. Но са страхотни приятели. Най-честно ти го казвам»“. Щото баща ми адски ме мрази, окей?

— Окей.

— И въпреки това взе че написа дяволски дълго лично писмо до Дрейк Ко. — Чарли Маршал се задъхал продължително, сякаш свитият му гръден кош едва успявал да му осигури нужния му въздух. — Но тая Лизи. Егати и жената. Лизи и тя да вземе да се дигне и лично да се яви при Дрейк Ко. Пак по съвсем частна линия. И му рекла: „Мистър Ко, остави го Рик на мира“. Така че ситуацията е страшно деликатна, Волтер. И ако не се държим здраво един за друг, ще паднем от върха на тая щура планина, нали ме разбираш? Пусни ме бе, Волтер! Моля ти се! Умолявам те от дън душа, за бога, je m’abîme30, чуваш ли? Нищо повече не знам!

Наблюдавайки го, слушайки откъслечните му излияния, гледайки го как рухнал, как се съвзел, как пак рухнал и пак се съвзел, но не съвсем, Джери имал чувството, че е свидетел на предсмъртните гърчове на човек, нежелаещ да предаде своя приятел. Инстинктът му подсказвал да насочва бавно Чарли през несвързаните му приказки. А проблемът му бил, че нямал представа с колко време разполага до настъпването на онова, което сполетява наркоманите. Задавал въпроси, но Чарли често май изобщо не ги чувал. Понякога пък като че отговарял на въпроси, които Джери изобщо не му бил задал. И в редки случаи, с нещо като закъснител изплювал отговора на въпрос, от който Джери отдавна се бил отказал. В Сарат инквизиторите го учили, че веднъж пречупиш ли човека, той става опасен, понеже ти е платил да го обичаш с пари, с които не разполага. Сега обаче, в продължение на няколко проточили се минути Чарли не бил способен да плати каквото и да било.

— Дрейк Ко през живота си не е стъпвал във Виентян! — кряснал изведнъж Чарли. — Ти луд ли си бе, Волтер! Каква работа може да има големец като Ко в това смотано азиатско градче? Дрейк Ко е голям мислител, Волтер! Много се пази от тоя човек! — Май всички се оказвали мислители — или поне всички, с изключение на Чарли Маршал. — Във Виентян дори името на Ко не са чували! Слушаш ли ме, Волтер?

В друг един момент Чарли Маршал се разридал, сграбил дланите на Джери и между хлиповете попитал дали и Джери си има баща.

— Имах, друже — отвърнал му с разбиране Джери. — Той също, посвоему, беше нещо като генерал.

Изстреляните отвъд реката две бели сигнални ракети ги окъпали в невероятна дневна светлина и вдъхновили Чарли да си спомни какви трудности преживели двамата в началото във Виентян. Седнал с изправен гръбнак, начертал в калта схема на къща.

— Ето в какво живееха Лизи и Рик, и Чарли Маршал — обявил гордо. — Вонящ бълхарник накрай града; толкова гаден, че и геконите го изобикаляха.

Рик и Лизи ползвали кралския апартамент — единствената стая в бълхарника, а задачата на Чарли била да не им се мотае из краката, да плаща наема и да носи пиячката. Споменът за ужасните им икономически тегоби обаче предизвикал нов порой от сълзи у Чарли.

— Добре де, с какво се прехранвахте бе, друже? — попитал Джери, без изобщо да разчита на отговор. — Успокой се. Всичко това е минало. Как преживявахте?

И още сълзи, покрай които Чарли признал за месечната издръжка от баща му, когото той обичал и боготворял.

— А оная откачалка Лизи — добавил през сълзи Чарли. — Оная откачалка Лизи пътуваше до Хонконг за оня Мелън.

Джери успял някак си да се овладее, за да не отклони нанякъде мисълта на Чарли.

— Мелън ли? Кой Мелън? — попитал. Само че благият му тон подействал приспивателно на Чарли и той взел да си играе с къщата в калта, да й добавя комин и дим.

— Говори бе, дявол да те вземе! Мелън! Мелън! — креснал Джери право в лицето на Чарли с надеждата да го стресне да продължи. — Кой Мелън бе, отрепко друсана! Какви пътувания до Хонконг? — Вдигнал Чарли прав във въздуха, раздрусал го, сякаш бил парцалена кукла, но се оказало, че още доста друсане трябвало да падне, за да се сдобие с отговора, в хода на който Чарли Маршал апелирал към Джери да осъзнае какво значело да обичаш, ама истински, откачена кръглоока проститутка, като в същото време съзнаваш, че не можеш да я притежаваш дори за една нощ.

А Мелън бил гаден англичанин, уж търговец, ама никой не знаел с какво всъщност се занимава. Малко от туй, малко от онуй — пояснил Чарли. Но хората се бояли от него. Та този Мелън бил обещал на Лизи да я вкара в бизнеса на големия хероинов път. „С твоя паспорт и с това твое тяло — разправял й Мелън — ще влизаш и излизаш от Хонконг като истинска принцеса.“

Чарли се поддал на изтощението и приклекнал пред къщата си в калта. Джери също клекнал до него и обгърнал с длан шията на Чарли, стараейки се да не му причини болка.

— И тя, значи, почна да работи за него, така ли, Чарли? Лизи започна да пренася за Мелън. — И Джери извъртял с пръсти врата на Чарли дотам, че срещнал погледа в изгубените му очи.

— Лизи нищо не пренасяше за Мелън, Волтер — поправил го Чарли. — Лизи носеше за Рикардо. Лизи не обичаше Мелън. Ами обичаше Рик и мен.

И както гледал мрачно къщата в калта, Чарли изведнъж избухнал в хриплив неприличен смях, който постепенно затихнал без никакво обяснение.

— Ти пак осра работата, Лизи! — пъхнал закачливо показалец във вратата от кал Чарли. — Осра я, както винаги, пиленце! Щото много приказваш. От какъв зор ти трябваше да биеш тъпана, че си английската кралица? Защо ти трябваше да разтръбяваш, че си велика шпионка? Та толкова вбеси Мелън, Лизи. И той взе че те изхвърли като мръсно коте. Помниш ли и Рик колко ти се ядоса? И така те преби, че се наложи Чарли да те влачи на доктора посред нощ, не помниш ли? И всичко това заради дяволски голямата ти уста, Лизи, разбираш ли ме? Може да си ми сестра, но по-голяма уста от твоята няма на тоя свят!

„Докато в един момент Рикардо не й я затворил — минало му през ум на Джери, като си спомнил резките на брадичката й. — Понеже му развалила калимерата с Мелън.“

И така, както бил клекнал до Чарли и го държал за врата, Джери видял как светът му изчезнал и на негово място се появил Сам Колинс, седнал в колата си в единайсет през нощта в подножието на „Стар Хайтс“ с необезпокоявана гледка към осмия етаж да разучава от вестника програмата за конните състезания на следващия ден. И чул на фона на минохвъргачния огън напевния глас на Кро, произнасящ се за престъпната дейност на Лизи. „В периоди на застой в бизнеса — казал тогава Кро — Рикардо карал Лизи да пренася през граница дребни пратки от негово име.“

„А това точно как е станало достояние на Лондон, ваше преосвещенство?“ — идело му на Джери да попита стария Кро, ако получел тази възможност. „Чрез кого, ако не чрез самия Сам Колинс, с агентурното име Мелън?“

Чарли пощурял, след като трисекундна буря отмила къщата му от кал. Залазил на четири крака да си я търси, ридаейки и проклинайки безутешно. После кризата отминала и той пак заразправял за баща си и за това как старецът уредил незаконния си син на работа в една от видните виентянски авиолинии — независимо че по това време Чарли вече напирал да зареже окончателно авиаторството, понеже взело да го гепва шубето.

Докато в един прекрасен ден на генерала не му писнало, изглежда, от Чарли. Забрал телохранителите си и слязъл от своите планини Шан до скромния опиумен център Фанг току откъм тайландската страна на границата с Бирма. А там, според обичая на патриарсите по цял свят, генералът укорил Чарли за прахосничеството му.

Чарли умеел да издокарва говора на баща си, включително и онова издуване на старческите бузи, с което военните изразяват свето неодобрение:

„Защо не се хванеш най-после на някоя проклета човешка работа, паешко гвайло копеле ниедно? Но да не съм те видял да залагаш на коне, разбра ли ме, или с твърд алкохол, или опиум. И махни най-после тия комунистически звезди от циците си и зарежи тоя гаден твой приятел Рикардо. И престани да финансираш любовницата му, разбра ли ме? Щото и един ден повече — не, ами един час повече — няма да те издържам, паешко копеле ниедно, и толкова те мразя, че някой ден ще те пречукам, че да не ми напомняш повече за оная корсиканска курва майка ти!“

Оттам преминал на въпроса за работата, дето му я бил намерил — пак с гласа на бащата на Чарли, генерала:

„Едни много видни джентълмени от Чаочжоу, които са много добри приятели на мои много добри приятели, разбра ли ме бе, се явяват главни акционери в една авиационна компания. Самият аз също имам дял в тая компания. А въпросната компания се отличава с видното си име «Индочартър Авиейшън». Какво се хилиш насреща ми бе, мелез маймуно? Стига си ми се лезил! Та същите тези мои много добри приятели изявяват благородното желание да ми помогнат да измия срамното петно в лицето на моето трикрако паешко копеле, при което най-искрено се моля дано някой ден паднеш от небето и да си строшиш тъпата си гвайло глава.“

Почнал, значи, Чарли да прекарва бащиния си опиум с „Индочартър“ — първо по един-два полета седмично, но пък била редовна, почтена работа и най-важното — била му приятна. Смелостта му се възвърнала, нервите му се успокоили и започнал да изпитва истински чувства на благодарност към баща си. Естествено, направил опит да навие момчетата от Чаочжоу да наемат и Рикардо, но те отказали. Няколко месеца след това кандисали да плащат по двайсет долара на Лизи да седи в приемната и да омайва клиентите. И изобщо настъпили златни времена, искал да му внуши Чарли. Той и Лизи изкарвали парите, Рикардо ги профуквал по все по-щурите си идеи, но всички били щастливи и всички си имали работа.

Докато една вечер не се появил Тиу в ролята на възмездието и не прецакал цялата организация. Цъфнал в самия край на работния ден направо от улицата, без предварително уговорен час, поискал поименно да му покажат кой е Чарли Маршал и му се представил като член на фирмената управа в Банкок. Чаочжоуските момци подали носове от задната канцелария, хвърлили по един поглед на Тиу, потвърдили легитимността му и моментално се изпарили.

Тук Чарли направил кратка пауза да поплаче на рамото на Джери.

— Чуй хубаво какво ще ти кажа, друже — заувещавал го Джери. — Слушай: точно тази част ми е най-интересна, окей? Разкажи ми я най-подробно и ще те върна там, откъдето те взех. Обещавам ти. Моля те.

Но се оказало, че Джери бърка сериозно. Вече не ставало въпрос как да накара Чарли да продължи. Понеже самият Джери се бил превърнал в дрогата, от която Чарли зависел. И не било нужно повече Джери да го задържа. Чарли Маршал се вкопчил в гръдта на Джери така, сякаш се държал за последния спасителен сал насред безлюдното му море, а разговорът им преминал в отчаян монолог, от който Джери пооткрадвал нужните му факти, докато Чарли Маршал се гърчел, виел и молел мъчителят му да му обърне внимание и в същото време пускал шеги и се смеел през сълзи. Надолу по течението една от все още непродадените на червените кхмери Лон-Нолова картечница стреляла с трасиращи куршуми по джунглата, възползвайки се от светлината на поредната сигнална ракета. Дългите златисти откоси се стичаха над и под водата и там, където се изгубвали между дърветата, осветявали нещо като малка пещера.

Прогизналата от пот коса на Чарли бодяла брадичката на Джери, а през това време Чарли хем ломотел, хем лигите му се стичали.

— Мистър Тиу обаче не ще да разговаря в никакъв офис, Волтер. О, не! Мистър Тиу дори не е облечен като хората. Личи си му, че е от Чаочжоу, нищо, че и той като Дрейк Ко ползва тайландски паспорт с някакво шантаво име и гледа да не прави никому впечатление, докато е във Виентян. „Капитан Маршал — вика ми, — искаш ли да спечелиш куп допълнителни пари, като извършваш някои интересни и разнообразни дейности в извънработно време? А какво ще кажеш да изпълниш еднократно необичаен полет за мен? Разправят, че напоследък си станал адски добър пилот, със здрави нерви. Не искаш ли да изкараш четири-пет хиляди щатски долара, не по-малко, само за един ден, та дори и за по-кратко? Намираш ли ти лично нещо привлекателно в това предложение, капитан Маршал?“ „Мистър Тиу — викам — Чарли вече крещял истерично, — без да отслабвам предварително позицията си предвид предстоящите преговори, — мистър Тиу, при сегашното ми ведро състояние за пет хиляди щатски долара съм готов да сляза и в ада за вас и да ви донеса ташаците на дявола!“ И тогава мистър Тиу ми вика, че един ден щял да се върне, а аз да съм държал проклетия си език зад зъбите.

После най-неочаквано Чарли превключил на бащиния си глас, започнал да нарича себе си паешко копеле и син на корсиканска курва и на Джери му потрябвало известно време, за да се усети, че Чарли е преминал към следващия епизод в историята.

Колкото и да било невероятно, оказало се, че Чарли успял да опази тайната несподелена до момента, в който пак срещнал баща си, този път в Чианг Май, където празнували настъпването на китайската Нова година. Не казал нищо на Рик, дори на Лизи не споменал — вероятно понеже по това време отношенията им се били доста поразвалили, а и Рик почнал яко да й кръшка.

Генералът обаче се отнесъл подчертано скептично: „Стой настрана от тоя кон! Тоя Тиу има много високопоставени връзки, прекалено специални за лудо паешко копеленце като теб, разбра ли ме? Исусе Христе, чул ли си някога човек от Шантоу да е дал пет хиляди долара на скапан полугвайло да си развява гъза за кеф!“.

— И ти взе че предложи на свое място Рик, така ли да разбирам? — изказал моментално предположение Джери. — Това ли стана, Чарли? Каза на Тиу: „Съжалявам, ама по-добре говори с Рикардо“. Така ли се развиха нещата?

Чарли Маршал обаче бил изчезнал — евентуално умрял. От гръдта на Джери се бил свлякъл в калта със затворени очи и само спорадичните му напъни да поеме глътка въздух — жадни, хрипящи вдишвания — и лудия му пулс там, където Джери го държал за китката, издавали, че в тялото му все още мъждука живот.

— Волтер — шепнел със сетни сили Чарли. — В Библията ти се кълна, Волтер. Добър човек си ти. Върни ме у дома. Исусе, върни ме у дома, Волтер.

Джери изгледал зашеметен пльоснатата пречупена фигура и осъзнал, че на всяка цена трябва да й зададе още един въпрос, та ако ще да се окажело, че е последният въпрос в живота им. Пресегнал се и за сетен път извлачил Чарли на нозе. След което в продължение на цял час върху черния път, провесил се на ръката му посред раздиращия тъмата безсмислен заградителен артилерийски огън, Чарли Маршал крещял, умолявал и се клел, че вечно ще обича Джери, стига да не иска от него да разкрива какви мерки бил взел Рикардо за своето оцеляване. Наложило се Джери да му обясни, че в такъв случай загадката нямало да се разкрие дори наполовината. И може би в своето падение и отчаяние, докато изреждал между хлиповете заветните тайни, Чарли Маршал най-сетне прозрял логиката в разсъжденията на Джери: че в този град, на който съвсем скоро предстояло да бъде върнат на джунглата, нещата не бивало да се вършат половинчато; че единствено пълната разруха можело да се смята за успешна.

Влагайки цялата си грижовност, Джери пренесъл Чарли Маршал по пътя до вилата, качил го по стъпалата и го оставил в благодарните ръце на същите безмълвни лица. „Повече трябваше да получа от него — говорел си наум Джери. — И повече неща трябваше самият аз да му споделя; не успях да поддържам двупосочния обмен така, както ми заръчаха. Прекалено дълго се задържах върху историята между Лизи и Сам Колинс. Обърнах всичко с главата надолу, обърках списъка с поръчките, осрах нещата в стила на Лизи.“ Напънал се да изпита някакво съжаление за неуспеха си, но то така и не се породило, а нещата, които се оказало, че помни най-добре, изобщо не фигурирали в списъка му, затова пък стърчали като паметници в съзнанието му, докато пишел на машината доклада си до милия стар Джордж.

Тракал на машината при заключена врата, с пъхнат под колана пистолет. От Люк нямало и помен, което навело Джери на мисълта, че, пиян и вкиснат, се е забил в някой бардак. През живота си не бил съставял по-дълга грама: „Долагам следното, в случай че повече не чуете от мен“. Изложил фактите около контакта си със съветника, споменал къде отивал оттам, указал адреса на Рикардо, обрисувал Чарли Маршал и тричленното домакинство в бълхарника, но само в най-формалните му аспекти, прескачайки изцяло съвсем наскоро придобитите познания относно ролята, изпълнявана от гадняра Сам Колинс. Ако приемел, че тя вече им е известна, какъв смисъл имало да им го повтаря? Оставил празни местата на географските названия и личните имена, кодирал ги отделно с друг ключ, после изгубил цял час да шифрова двете съобщения в първичен код, които опитен криптограф можел да дешифрира за по-малко от пет минути, но бил достатъчно сложен, че да остане неразбираем както за обикновените простосмъртни, така и за простосмъртните от рода на домакина му — съветника в британското посолство. Накрая подсетил кадровиците да проверят дали от „Блат енд Родни“ са изпратили последния чек на Кат. Изгорил нешифрованите текстове, навил кодираните на руло във вестник, след което легнал върху вестника и заспал, положил пистолета сравнително близо до ръката си.

В шест се обръснал, прехвърлил грамата в роман джобен формат, раздялата с който нямало да го измъчи кой знае колко, и излязъл да се разходи сред утринната тишина. Колата на съветника била паркирана на видно място на градския площад. Самият съветник се бил паркирал по не по-малко виден начин на терасата на симпатично бистро с плажна сламена шапка като за Ривиерата, която му напомнила за Кро, и се черпел с топли кроасани и кафе с мляко. Като забелязал Джери, му махнал по особено сложен начин.

— Добрутро — приближил се Джери.

— А, носиш я! Сериозен човек си! — възкликнал съветникът и скочил на крака. — Откога съм се зарекъл да я прочета! От деня, в който излезе!

Раздялата на Джери с грамата, която тежала на съзнанието му единствено заради пропуснатите в нея сведения, го накарала да се чувства като ученик в края на учебната година. На следващата сигурно пак щял да е тук, но можело и да не е, но така или иначе, светът щял да е съвсем друг.

Точните обстоятелства около отпътуването на Джери от Пном Пен са от значение дотолкова, доколкото са свързани впоследствие с Люк.

Първата половина на остатъка от утрото Джери посветил на маниакалните си усилия да утвърди прикритието си — вероятно явяващи се своего рода антидот спрямо все по-нарастващото му усещане, че е гол. Тръгнал най-старателно да издирва истории за бежанци и сираци, които към обяд успял да изпрати с помощта на Келър заедно с доста приличен очерк, пресъздаващ атмосферата на посещението му в Батамбанг, който, независимо от това, че така и си останал непубликуван, поне намерил място в досието му. По онова време в града имаше два буквално процъфтяващи лагера за бежанци: единият се помещаваше в огромен хотел в „Басак“ — жилищен комплекс на брега на едноименната река, останал си неосъществената докрай лична мечта на принц Сианук за земен рай; другият се намираше в железопътното депо в близост до летището, където по две-три семейства се тъпчеха във всеки вагон. Посетил и двата и не открил никаква съществена разлика: борещи се да облекчат невъзможните условия млади доброволци герои от Австралия; мръсна вода от единствените водоизточници; дажби ориз два пъти в седмицата и чуруликащи подире му „хей“ и „бай-бай“ дечица, докато дефилирал между редиците им, следван от камбоджанеца преводач, засипвал ги с въпроси, раздавал го ларж и се мъчел да напипа специалната тънка струна, която да разтопи сърцето на Стъбси.

Шумно уредил в туристическо бюро билета си до Банкок с надеждата по този начин да заличи следите си. А на път за летището изведнъж го споходило усещането за дежавю. „Последния път, когато бях тук, карах водни ски. Кръглооките търговци живееха в лодки, закотвени по бреговете на Меконг.“ И за миг си се представил в града през годините, когато войната в Камбоджа все още се отличаваше с известна плашеща наивност: асът разузнавач Уестърби, осмелил се за пръв път да се качи на моноска, подскачал по момчешки по кафявите води на Меконг, теглен от веселяк холандец с моторница, чийто бензин струвал толкова, колкото да се изхранело семейство в продължение на цяла седмица. Сетил се, че най-голямата опасност тогава била да не налети на половинметровата вълна̀, която минавала по реката всеки път, когато охраната на моста взривявала дълбочинна бомба, за да не допусне водолазите на червените кхмери да го вдигнат във въздуха. Но сега кхмерите вече владеели както реката, така и джунглата. И до ден-два щели да завладеят и града.

Добрал се до летището, Джери изхвърлил валтера в кофа за боклук и в последната минута успял с цената на подкуп да се качи на самолет за Сайгон, което поначало било истинската му цел. По време на излитането си задал въпроса кой от двамата щял да оцелее по-дълго — той или градът.

Люк, от своя страна, пъхнал в джоба си ключа от апартамента на Копнеещия за смъртта хун, отлетял за Банкок; при това, благодарение на късмета си, отпътувал под името на Джери, тъй като именно Джери, а не Люк, фигурирал в манифеста с пътниците, а всички останали места се оказали заети. В Банкок Люк присъствал на свиканото набързо съвещание на кореспондентското бюро, на което известили, че местните кадри на списанието им са разпределени от този момент нататък да отговарят за отделни частици от рушащия се виетнамски фронт. На Люк се паднали Хюе и Дананг и той съответно още на следващия ден заминал за Сайгон, а оттам — на север с попътен обеден полет.

Независимо от възникналите впоследствие слухове, двамата с Джери така и не се срещнали в Сайгон.

Не се засекли и при последвалата офанзива на силите на Севера към Сайгон.

Така че за последно са се видели — в смисъл на „взаимно“ — през онази последна вечер в Пном Пен, когато Джери се озъбил на Люк, а Люк се вкиснал: и това си остава факт — артикул, какъвто впоследствие се среща изключително рядко.

17 Рикардо

В цялата тази история няма друг момент, в който Джордж Смайли да е командвал събитията на арената с равносилна на тогавашната му твърдост. Нервите в Цирка били опънати до скъсване. Проклетото еднообразие и изблиците на треска, от които в Сарат толкова им бяха повтаряли да се пазят, се били слели в едно. Ден, в който не постъпели конкретни сведения от Хонконг, се смятал за катастрофално изгубен. Дългата грама от Джери била разгледана най-старателно като под микроскоп и накрая била охарактеризирана като двусмислена, а по-късно — и като невротична.

Защо не притиснал по-сериозно Маршал? Защо не се позовал отново на съветската заплаха? Трябвало е да разпита най-безмилостно Чарли за златната жила; следвало е да продължи оттам, докъдето бил стигнал с Тиу. Нима е забравил, че главната му задача е да всее тревога и чак след това да търси информация? Да не говорим пък за вманиачеността му към тази негова нещастна дъщеря — боже милостиви, този човек не си ли дава сметка колко струва изпращането на всяка грама? (Удобно им било, изглежда, да се абстрахират от факта, че в случая разноските се поемали от „братовчедите“.) И какво искал да каже с това, че окончателно прекратявал всякакви контакти със служителите в британските посолства, които замествали отсъстващите резиденти на Цирка. Добре де, получила се е малка засечка при препредаването на грамата от „братовчедите“ до нашия човек. Но какво толкова, след като Джери е успял все пак да се добере до Чарли Маршал? От кога някакъв си оперативен агент си е присвоил правото да диктува на Лондон кое може и кое не? Кадровиците, с чието посредничество се осъществявала връзката, настоявали още в следващата грама до него да му бъдело отправено строго мъмрене.

Още по-жесток беше външният натиск, на който беше подложен Циркът. Фракцията на Уилбрахъм от Колониал Офис не беше стояла със скръстени ръце, поради което групата за надзор на разузнаването изведнъж се извърна на сто и осемдесет градуса и постанови, че в крайна сметка губернаторът на Хонконг следва да бъде уведомен за разработката, и то в най-скоро време. Из висшите кръгове стана дума да го привикали в Лондон под някакъв предлог. Паниката се беше разгоряла съвсем, след като Ко биде поканен за пореден път в резиденцията на губернатора, в случая — на неофициална вечеря от онези, на които се даваше възможност на влиятелни китайци да споделят разни свои възгледи извън протокола.

На тези щения се противопоставиха категорично Сол Ендърби и останалите хардлайнери: „Майната му на губернатора. Не ни трябва друго, освен пълноценно и незабавно сътрудничество с «братовчедите»!“. Джордж трябва още днес да отиде при Мартело, разправяше Ендърби, да изложи на масата всичко по случая и да помоли „братовчедите“ да поемат последната фаза от разработката. Да престане да си играе на жмичка по въпроса за Нелсън, да си признае, че не разполага с необходимите средства, да остави „братовчедите“ сами да пресметнат какви разузнавателни ползи се надяват да извлекат за себе си от случая и ако го приключат успешно, толкова по-добре: да се хвалят с успеха си пред целия Конгрес и да озадачат по този начин напълно всичките си врагове. Резултатът от този щедър и навременен жест — посред цялото фиаско, което изживяват в момента във Виетнам — ще е гарантираното ни дългогодишно нерушимо сътрудничество в областта на разузнаването — възглед, който май се нравеше на непредвидимия Лейкон. Попаднал сред такъв кръстосан огън, Смайли най-неочаквано се оказа човек с две напълно противоположни репутации: хората на Уилбрахъм го обвиняваха, че е противник на колониалното министерство и привърженик на американците, а хората на Ендърби му приписваха ултраконсервативни възгледи при уреждането на тези тъй важни контакти.

Самият Смайли се притеснявал много повече от собствените си впечатления, че до Мартело били стигнали по други пътища откъслечни сведения за зародилия се конфликт, от който Мартело щял най-безмилостно да се възползва. Източниците на Моли Мийкин например споменавали за разцъфтяващото на лично ниво взаимоотношение между Ендърби и Мартело, което до много малка степен се дължало на факта, че и на двамата децата посещавали френския лицей в Саут Кенсингтън. Двамата почнали да ходят заедно на риба през уикендите в Шотландия, където Ендърби имал имение на река. Самолетът бил от Мартело, излезе след време лафът, а рибата — от Ендърби. А поради своята откъснатост от действителността, Смайли научил горе-долу по същото време и нещо, което беше всеизвестно от самото начало и се предполагаше от всички, че го знае и той: най-новата, трета жена на Ендърби била американка, и то богата. Преди да се бракуват, се славела като солидна величина в светския живот във Вашингтон и сега повтаряла с известен успех ролята и в Лондон.

Но откъдето и да погледнеше човек, основната причина за всеобщото вълнение си оставаше една и съща: по отношение на Ко се беше възцарил пълен застой. А което беше още по-зле — усещаше се болезнен недостиг от оперативни разузнавателни данни. От известно време Смайли и Гуилъм се явяваха ежедневно в десет часа в Анекса и ежедневно си тръгваха с все по-малко удовлетворение. Както домашният телефон на Тиу, така и този на Лизи Уърдингтън бяха поставени на подслушване. Лентите се прослушваха на място и чак тогава се изпращаха по самолет до Лондон за подробна обработка. Джери беше провел разпита на Чарли Маршал в сряда. И още не дошъл петъкът, Чарли се беше свестил достатъчно от изпитанието, че да позвъни на Тиу от Банкок и да му се изповяда от дън душа. Но Тиу издържа не повече от трийсет секунди, преди да го прекъсне с нареждането „Веднага влез във връзка с Хари“, което хвърли всички в пълен смут: никой нямаше представа кой може да е този Хари.

В събота се породи драма: подслушващите домашния телефон на Ко докладваха, че бил отменил редовната си неделна среща с мистър Арпего на игрището за голф, под предлог че имал неотложна делова среща. Най-после! Дългоочакваният пробив! Със съгласието на Смайли на следващия ден „братовчедите“ в Хонконг засякоха с подвижна пеленгаторна станция, две леки коли и мотоциклет хонда ролс-ройса на Ко още при влизането му в града. Каква ли ще е тази тайна мисия на Ко в пет и половина сутринта в неделя, заради която се е отказал от редовния си неделен голф? Отговорът се оказа астрологът на Ко — достолепен възрастен мъж от Шантоу, базиран в занемарен духовен храм в една от преките на Холивуд Роуд. Ко прекарал при него повече от час, преди да се прибере у дома си, а насоченият микрофон, който ревностен юноша от една от пеленгаторните станции на „братовчедите“ беше държал през цялото време плътно ориентиран към прозореца на храма, успял да запише единствено (ако не се смята шумът от уличното движение) кудкудяканията откъм кокошарника на стареца. В Цирка съответно привикаха незабавно Ди Салис. Какво може да търси толкова рано сутрин — още в шест — човек, особено пък ако е милионер, при някакъв си гледач?

Ди Салис намери неосведомеността им за изключително забавна и от удоволствие започна да навива коса около пръста си. Високопоставен човек от ранга на Ко щял да настоява на всяка цена да е първия клиент за деня, докато мозъкът на ясновидеца бил все още бистър и най-способен да приеме внушенията на духовете.

Последваха пет седмици, през които не се случи нищо. Абсолютно нищо. Следенето на кореспонденцията и телефоните произвеждаше тонове несмилаем суров материал, който след филтрирането му не съдържаше нито една разузнавателна следа. В същото време приближаваше неумолимо определеният произволно от Управлението за борба е наркотиците срок, след който Ко щеше да стане всеобща плячка за всеки, стига да можеха да го уличат в конкретно престъпление.

Смайли обаче успяваше да запази пълно присъствие на духа. Избягваше да приема упреци по отношение на воденето на разработката както спрямо себе си, така и по адрес на Джери. Вече успели да раздрусат дървото, твърдеше, Дрейк Ко започнал да се паникьосва от уплаха и не след дълго всички щели да се убедят в правотата им. Отказваше също така да го пришпорват да направи някакъв драматичен жест към Мартело и се придържаше упорито към изредените в писмото му условия на сделката, копие от което беше вече внесено официално при Лейкон. В рамките на дадените му правомощия отказваше и да обсъжда каквито и да било оперативни подробности както с групата за надзор, така и лично с Ендърби, освен когато ставаше дума за протоколни изисквания и местни права. Идеално си даваше сметка, че всяка отстъпка в тази посока само ще предостави на невярващите нови боеприпаси, с които да го прострелят по време на полет.

Цели пет седмици се придържаше най-упорито към тази своя линия, докато на трийсет и шестия ден, било то благодарение на Божията намеса или на силите на логиката — и по-точно, на факта, че и Ко беше човек — Смайли биде възнаграден със значителна, макар и загадъчна утеха. Ко поел по морската шир. В компанията на Тиу и на неизвестен китаец, идентифициран впоследствие като първия капитан на флотилията му от джонки, Ко прекарал почти цели три дни да обикаля външните острови около Хонконг, прибирайки се само вечер на стъмване. Все още обаче не можело да се каже с точност на кои места ходили. Мартело предлагаше да ги проследят с периодически прелитащ над тях хеликоптер, но Смайли го отряза от раз. Статичните наблюдения от пристанището успяха да потвърдят единствено че всеки ден излизали и се връщали по различен маршрут. Докато на четвъртия ден яхтата им изобщо не се завърна.

Пълна паника. Къде е отишла? Господарите на Мартело в Лангли, Вирджиния, пощуряха окончателно и решиха, че Ко умишлено е навлязъл с „Адмирал Нелсън“ в китайски териториални води. И че като нищо е бил отвлечен. Повече нямало да го видят. При което поддалия се на всички тези внушения Ендърби взе че позвъни на Смайли и го заплаши, че „само ти ще си виновен, ако Ко цъфне в Пекин и почне да се оплаква от преследването, на което е бил подложен от страна на Сикрет Сървис. Стигна се дотам, че в продължение на цял един мъчителен ден и самият Смайли започнал тайно да се чуди дали наистина, в противоречие на всякаква логика, Ко не е отишъл при своя брат?

Добре че рано на следващата сутрин яхтата се завърнала най-спокойно в главното пристанище, сякаш току-що е финиширала в някоя регата, и от нея слязъл развеселеният Ко, следван по трапа от неговата красавица Лизе с блеснали като в реклама на шампоан коси.

И именно тази информация накарала Смайли — след безкраен размисъл, след ново подробно изучаване на досието на Ко, а и след напрегнато и сериозно обсъждане с Кони и Ди Салис — да вземе едновременно две решения или казано на картоиграчески език да заложи на останалите му последни две карти.

Първо: да нареди на Джери да пристъпи към «последния етап», тоест към среща с Рикардо. Смайли се надявал по този начин да поддържа напрежението върху Ко, като в същото време му предостави, ако се наложело, и окончателното доказателство, че нямал друг избор, освен да действа.

И второ: че било време в играта да «влезел» и Сам Колинс.

Това второ решение било взето след консултация на четири очи с Кони Сакс. За него не се споменава в основното досие на Джери, а само в тайно приложение, разсекретено едва след време с определени заличавания.

Но и най-великият шеф на разузнаване на света надали щял да включи в сметките си разложителния ефект на цялото това бавене и колебания. Едно е да го знаеш, че съществува — както несъмнено е съзнавал Смайли, който дори предприел две-три стъпки да го предотврати. Но да се ръководел от него, да му придадял еднакво значение с факторите на висшата политика, с които ежедневно го засипвали, щяло да е проява на пълна безотговорност. Всеки генерал е длъжен да се съобразява само с приоритетите си.

Не по-малко неоспорим е фактът, че за Джери не можело да се намери по-неподходящо място за бездействие от Сайгон. И колкото повече бездейни дни минавали, толкова повече в Цирка се питали дали да не го прехвърлят в друг, по-здравословен район от рода на Сингапур или Куала Лумпур, но от съображения за експедитивност и прикритие така и не го направили; плюс това, все се надявали, че от утре нещата току-виж потръгнали. Освен всичко друго, въпросът опирал и до личната му безопасност. За Хонконг и дума не можело да става, а Ко несъмнено упражнявал силно влияние както в Сингапур, така и в Банкок. А що се отнася до прикритието му — какво по-подходящо място от Сайгон, който всеки момент се готвел да падне?

Но така или иначе, на Джери му се паднало да води полусъществуване в полуград. В продължение на четири десетилетия, плюс-минус някоя и друга година, войната беше предоставяла основното препитание на Сайгон. Но изтеглянето на американците през 1973 г. причини икономическа криза, от която градът така и не успя да се възстанови до края на своето съществуване, така че дори дългоочакваното заключително действие с милиони участници се играеше пред доста обедняла публика. Джери извършил задължителните за прикритието му пътувания до самия фронт, но дори и тогава имал усещането, че гледа готов да бъде отложен заради падналия дъжд мач по крикет, в който всички състезатели си мислели единствено за предстоящото прибиране в подкрепителния пункт. От Цирка му били забранили да излиза от Сайгон, под предлог че можело да им потрябва да замине по спешност за другаде, но строгото придържане към заповедта щяло да изглежда абсурдно, затова решил да я пренебрегне. Хуан Лок беше еднообразен град във френски стил, създаден покрай каучуковите плантации, и се намираше на осемдесетина километра от Сайгон, където в момента минавал тактическия рубеж за защитниците на града. Но тукашната война беше коренно различна от онази в Пном Пен — с много повече техника и по-европейски виждания. За разлика от червените кхмери, които не разполагаха с бронетанкови сили, северновиетнамците притежаваха руски танкове и 130-милиметрови оръдия, които подреждаха по класическата руска схема, плътно едно до друго, сякаш се канеха да превземат Берлин под командването на маршал Жуков, и никой не смееше да гъкне, докато не се нацелеше и заредеше и последното оръдие. Заварил Хуан Лок съвсем обезлюден, включително и католическата му църква, в която бил останал сам-самин французинът свещеник.

— C’est terminé31 — казал съвсем простичко свещеникът. Южновиетнамците щели да постъпят както винаги: ще спрат настъплението, след което ще хукнат да бягат.

Пили заедно вино, загледани в празния площад.

Джери изпратил до редакцията репортаж, в който твърдял, че този път загниването е необратимо, а Стъбси го нанизал на шиша с лаконичната резолюция: Интересуват ме хората, а не пророците. Стъбс.

В Сайгон деца просяци продавали ненужни никому гирлянди цветя на стъпалата пред хотел «Каравел». Завърналият се Джери им дал пари и за да не ги поставя в неудобно положение, взел цветята им, след което ги пуснал в кошчето за боклук в стаята си. Когато седнал във фоайето, те почнали да чукат по витрината да му продадат вестника на американските военни «Старс енд Страйпс». В безлюдните барове, в които запивал, момичетата му се лепели отчаяни, сякаш виждали в него своя последен шанс преди неминуемия край. Единствено полицаите били във вихъра си. Стояли на всеки ъгъл по бели каски и снежнобели ръкавици, все едно чакали да пристигнат победоносните вражески колони, че да им дадат път. Минавали като монарси с белите си джипове покрай свилите се в подобията на птичи клетки по тротоарите бежанци.

Малко след като се завърнал в хотелската стая, му се обадил любимият му виетнамец Еркюл, когото най-умишлено се мъчел да избегне. Еркюл, както сам бил избрал да се нарича, бил противник на южновиетнамския режим и най-вече на президента Тхю, и си изкарвал кротко прехраната, предавайки на британските журналисти сведения за Виетконг със съмнителното оправдание, че англичаните така и така не участвали пряко във войната.

— Чувствам англичаните като мои приятели! — молел се той по телефона. — Измъкнете ме оттук! Снабдете ме с документи и с пари!

— Обърни се към американците — посъветвал го Джери и прекъснал надеждите му, като оставил слушалката.

Бюрото на Ройтерс, където Джери отишъл да изпрати яловия си репортаж, се било превърнало в паметник на незапомнени герои и възпятие на провала. Изпод стъклата върху бюрата гледали портретните снимки на рошави момчета, по стените висели прочути телекси, отхвърлени великолепни материали и мостри на редакторски бяс; във въздуха воняло на старо печатарско мастило и витаело онова английско усещане за заместител на истински дом «някъде в Англия», което олицетворява несподелената носталгия на всеки изпратен зад граница кореспондент. Току зад ъгъла имало туристическа агенция и впоследствие се установи, че по време на престоя си Джери на два пъти си е запазвал билет до Хонконг, но в часа на пътуването не се е явявал на летището. Оперативното обслужване му осигурявал най-старателно младият «братовчед» на име Пайк, който ползвал прикритието на служещ в информационна агенция и му носел периодически в хотела радиограми в жълти пликове, надписани за по-автентично «СПЕШНО. ПРЕСА». Съдържанието на грамите обаче си оставало едно и също: очакваме решение, стой на изчакване, очакваме решение. Прочел нещо от Форд Мадокс Форд и някакъв безкрайно отвратителен роман за стария Хонконг. Чел Грийн, Конрад и Т. Е. Лорънс, но заповедта така и не идвала. Артилерийският огън звучал най-страшно нощем и паниката била повсеместна, като чумна епидемия. В търсене не на пророци, а на хората, които интересували Стъбси, се отбил дори до американското посолство, където десет хиляди виетнамци блъскали по портите в желанието си да докажат американското си поданство. Пред очите му пристигнал южновиетнамски офицер, който скочил от джипа си и започнал да крещи на жените, да ги нарича курви и изменнички, избирайки, без изобщо да се усети, да стовари гнева си тъкмо върху група съпруги на американци, притежаващи в действителност американско гражданство.

И този свой репортаж изпратил Джери, и той съответно бил също отхвърлен от Стъбс, и това подкладило още повече депресията му. Само дни след това стратезите на Цирка станали жертва на страха. С напредването на силите на Виетконг и окончателното влошаване на положението в Сайгон изпратили нареждане на Джери да излети незабавно за Виентян и там да не си подава никъде носа до второ нареждане чрез «братовчедите». Джери заминал за там и наел стая в хотел «Констелейшън», в който навремето киснела Лизи, а това му дало възможност да пие в бара, в който и Лизи била обичала да пие, да разговаря от време на време със собственика Морис и да чака. Барът бил от бетон с дебелина шейсет сантиметра, така че при нужда можел да послужи като бомбоубежище или като огнева точка. В съседната полумрачна трапезария всяка вечер сядал стар колонист и се хранел и пиел с изискани маниери, затъкнал памучната салфетка под яката си. Джери сядал на друга маса и се зачитал. Трети вечерящ така и не се появил, но те двамата нито веднъж не си проговорили. По улиците слезлите наскоро от планините войници на Патет Лао се движели с маоистките си каскети и туники праведно по двойки, избягвайки да срещат погледите на девойките. Били окупирали всички вили, разположени по кръстовищата и по пътя до летището. И били вдигнали в дворовете им безупречни палатки, които надничали над зидовете на обраслите им градини.

— Ще устиска ли коалицията? — попитал Джери веднъж.

Събеседникът му Морис не пожелал да се ангажира политически.

— Каквото стане — това — отвърнал му на френски с театрален акцент и за утешителна награда му подарил химикалка с надпис «Löwenbräu»: Морис държал концесията за тази немска марка бира за цял Лаос и продажбите му се равнявали, според злите езици, на няколко бутилки годишно. Джери избягвал с цената на всичко да минава по улицата с представителството на «Индочартър», по същия начин, по който се въздържал да хвърли поне от любопитство око на бълхарника край града, където според показанията на Чарли Маршал пребивавала любовната им тройка — «менаж а троа». На въпроса му къде са китайците от града, Морис отвърнал, че напоследък били останали съвсем малко.

— Китайците не ги обичат особено — пояснил с нова усмивка и с глава посочил минаващите по тротоара войници на Патет Лао.

Все още неразгадана остава загадката с дешифровката на записаните телефонни разговори. Наистина ли Джери е звънял на Лизи от «Констелейшън», или не? И ако е звънял — да говори с нея ли е възнамерявал, или е искал само да чуе гласа й? И ако е възнамерявал да разговаря с нея, какво се е готвел да й каже? Или следва да тълкуваме самото действие на свързването по телефона в същата светлина като запазването на авиобилетите за отпътуване от Сайгон — като катарзис, който му е позволявал да не се потапя в действителността?

Едно поне е сигурно: нито на Смайли, нито на Кони или на когото и да било от останалите, които са имали възможността да прочетат дешифровките, може да се припише пропуск в изпълнението на техния дълг, тъй като съдържанието им е най-малкото двусмислено:

00,55 ч. (хонконгско време). Търсене от чуждестранен номер, лично до обекта. Глас на оператора. Обектът приема разговора, казва «ало» няколко пъти.

Оператор: Търсещата страна, говорете!

Обект: Ало? Ало?

Оператор: Търсещата страна, чувате ли ме? Говорете, ако обичате!

Обект: Ало? Лизе Уърд на телефона. Кой се обажда?

Разговорът е прекъснат от търсещата страна.

Никъде в този текст не се споменава, че търсещата страна се е намирала във Виентян, а освен всичко друго е съмнително, че Смайли го е чел, тъй като криптонимът му липсва в карето на получателите.

Но независимо от това дали търсенето по телефона е било извършено от Джери, или от друг човек, факт е, че на следващия ден той получава тъй дълго чаканата заповед за действие, донесена му от двама — не един, забележете — от «братовчедите». След безбройните и безкрайни седмици най-после идва краят на проклетата инертност — и то, както ще се окаже впоследствие, окончателният й край.

Джери изгубил целия си следобед по уреждането на визи и билети и още призори на следващия ден пресякъл реката Меконг и се озовал заедно със сака и пишещата си машина в североизточната част на Тайланд. Дългият дървен ферибот бил фрашкан със селяни и квичащи прасета. На скованата от летви будка, откъдето контролирали преминаванията през реката, поел ангажимента и да се върне оттам в Лаос. В противен случай щял да има сериозни проблеми с документирането на входно-изходните формалности, предупредили го строго граничните служители. «Стига наистина да възнамерявам да се връщам», казал си наум Джери. И докато гледал отдалечаващия се лаоски бряг, забелязал паркирания на минаващата покрай реката пътека американски автомобил и застаналите до него двама стройни, неподвижни наблюдатели. «Братовчедите» са неотлъчно с нас.“

На тайландския бряг изведнъж всичко се оказало невъзможно. Визата му била неправилно издадена, изобщо не си приличал със снимката, а и целият район поначало бил забранен за фаранги. Мнението било преразгледано под влиянието на десет долара. След визата пък последвала колата. Джери бил поставил изискване водачът й да говори английски и бил таксуван по съответната тарифа, а се оказало, че чакащият го старец знаел само тайландски, и то в съвсем ограничена степен. След като изревал куп фрази на английски в близкия дюкян за ориз, Джери успял да се сдобие най-после с мързелив млад дебеланко, който поназнайваше английски и твърдял, че знаел да кара.

После се наложило да се преборят със сложния договор. Застраховката на стареца не важала за друг водач, а на всичко отгоре се оказала и с изтекъл срок. Пребит от работа туристически агент им издал нова полица, а младежът се отбил до дома си да се приготви за път. Колата се оказала разнебитен червен форд с износени докрай гуми. Джери поначало нямал намерения да загива през идните два дни, а най-малко пък по такава причина. Пак пазарлъци и още двайсет долара от Джери. Хайде оттам в сервиза, където сред кълвящите из нозете им кокошки Джери проследил най-внимателно всички действия на механиците по подмяната на гумите с нови.

И след като изгубили успешно цял час, накрая се понесли с главоломна скорост през равнинните нивя в посока югоизток. Младежът пет пъти пускал по касетофона „Осветлението е вечно изгасено в Масачузетс“ на Би Джийс, след което Джери се принудил да го помоли да престане.

Пътят бил с макадамова настилка, но празен. Сегиз-тогиз виждали по някой жълт автобус да слиза по насрещните серпантини, а веднъж шофьорът дал газ до дупка и не мръднал от ръба на платното, докато автобусът не излязъл на трийсетина сантиметра върху банкета, преди да отгърми по пътя си. По някое време, както бил задрямал, Джери се стреснал от пращене и отворил очи в мига, в който пред тях някакъв пикап разпердушинил на трески бамбукова ограда, след което на забавен каданс се изтърколил в канавката. Видял и как вратата му изплавала бавно във въздуха, следвана от размахалия ръце и крака шофьор, и как двамата прелетели над оградата и се приземили във високата трева. Младежът дори не намалил, но заради буйния му смях започнали да криволичат по шосето. „Спри!“, изкрещял му Джери, но младежът категорично отказал.

— Искаш да си омърляш костюм с кръв? Остави ги на докторите — посъветвал го строго. — Аз теб длъжен опазя, окей? Този район кофти. Пълно с комунисти.

— Как се казваш? — попитал примирено Джери.

Името му било непроизносимо, поради което се споразумели да му вика Мики.

Минали цели два часа, докато стигнат до първата бариера. Джери пак бил задрямал, репетирайки репликите си. „Винаги се появява още една врата, в която се налага да си пъхнеш крака“, мислел си. И се питал кога ли ще настъпи онзи последен — за Цирка, че и за комикса — ден, в който старият актьор няма да има сили повече да изпълнява геговете си; когато ще се е лишил докрай от онази вътрешна енергия, прекарвала го дотогава благодарение на голия му ентусиазъм през изпречилите се отпреде му прагове, и ще остане безсилен пред вратата, нахилен с глупавата си усмивка на добронамерен пътуващ търговец и със заседнали в гърлото му слова. „Само този път да не е, Господи, само този път недей“, добавил забързано.

В мига, в който спрели, иззад дърветата изскочил млад монах с купичка за подаяния и Джери му пуснал няколко бата. Мики отворил багажника. Постовият полицай надникнал вътре, после заповядал на Джери са слезе и го отвел при капитана, разположил се сам-самичък на сянка в сламена колиба. На капитана му потрябвало сума ти време изобщо да отбележи присъствието на Джери.

— Пита дали ти американец — казал Мики.

Джери извадил документите си.

От другата страна на бариерата идеалният макадамов път се бил опънал прав като молив по полупустинната равнина.

— Казва какво търсиш ти тук? — рекъл Мики.

— Имам работа с полковника.

По-нататък по пътя си минали през село с кино. „Тук дори и най-новите филми са неми“, спомнил си Джери. Навремето бил писал очерк за това. Наемали местни актьори да говорят, а те си измисляли сюжета в движение. Сетил се как пискливият тайландски гласец на Джон Уейн докарвал публиката до екстаз, докато преводачът му обяснявал, че „дублиращият“ актьор имитирал местния кмет, който бил прочут педераст.

Прекосили и гора, в която банкетът на пътя бил разчистен на по петдесетина метра и от двете страни като мярка срещу засадите. От време на време пресичали и ярки бели черти, които нямали никаква връзка с наземния трафик. Американците били проправили шосето с мисълта, че може да послужи евентуално и като резервно летище.

— Ти тоя полковник познаваш? — попитал Мики.

— Не.

Мики се разсмял.

— За какво трябва тогава?

Джери не си направил труда да му отговори.

Следващият проверочен пост бил след трийсет километра, в центъра на селце, преотстъпено изцяло на полицията. В двора на храма били скупчени няколко сиви камиона; на шосето досами бариерата стояли четири джипа. Селото се намирало на кръстовище с жълти прашни коларски пътища, които пресичали под прав ъгъл равнината и се изкачвали змиевидно по хълмовете от двете им страни.

Този път Джери поел инициативата: изскочил моментално от колата и с весел вик призовал: „Водете ме при вашия водач!“. Водачът им се оказал изнервен млад капитан с притеснената усмивка на човек, който се напъва да е в течение по въпроси, за които не му достигат знанията. Седял в полицейския участък с оставен върху бюрото пистолет. Самият участък май бил временен, отбелязал си наум Джери. Останките, които се виждали през прозореца, изглежда били на разрушения от бомба предишен такъв.

— Наш полковник много зает — заявил капитанът в превод на шофьора Мики.

— Но е и много смел — казал Джери.

Последвала кратка пантомима, с чиято помощ уточнили значението на „смел“.

— Избил е много комунисти — обяснил Джери. — И вестникът ми желае да пише за този смел тайландски полковник.

Капитанът дръпнал кратка реч и изведнъж Мики избухнал в сърцат смях.

— Капитан казва тук няма комунисти. Има само Банкок! Тук бедни хора нищо не знае. Банкок не дава на тях училище. Комунисти идва нощно време и казва на хора прати всички техни синове в Москва учат големи доктори. И те гръмнат полицейски участък.

— Къде мога да намеря полковника им?

— Капитан казва чака тук.

— Той ще помоли полковника да дойде при нас ли?

— Полковник много зает.

— И къде е този полковник?

— В следващо село.

— Как се казва следващото село?

Шофьорът му пак припаднал от смях.

— Няма име. Всички в село убити.

— Как се е наричало, преди да ги убият?

Мики споменал някакво име.

— Пътят до това мъртво село отворен ли е?

— Капитан казва военна тайна. Това значи той не знае.

— Ще ни пусне ли капитанът да минем и да проверим?

Последвала продължителна размяна на приказки.

— Няма проблем — казал по някое време Мики. — Той казва може върви.

— А капитанът ще може ли да се обади по радиото на полковника, да му съобщи, че идваме?

— Полковник много зает.

— По радиото само да му се обади.

— Няма проблем — казал шофьорът, един вид „само смотан фаранг може да поставя под въпрос нещо, което е ясно от само себе си“.

Качили се отново в колата. Бариерата се вдигнала и те подкарали по идеалната макадамова настилка с разчистените банкети и периодическите летищни маркировки. През следващите двайсет минути не срещнали жива душа, но Джери не намирал никаква утеха в тази безлюдност. Беше чул някъде, че за всеки партизанин комунист в планините били нужни петима души в равнините, които да му осигуряват ориза, боеприпасите и инфраструктурата, а това тук бяха тъкмо равнините. Стигнали до вливащ се отдясно черен път с пресни следи на излезли от него върху макадама камиони. Мики свърнал по изровените от камионите коловози и пак надул „Осветлението е вечно изгасено в Масачузетс“, без да го е еня какво мисли Джери по въпроса.

— Така комунисти мислят ние много хора — обяснил Мики през още смях, не давайки шанс на Джери да му възрази. И за най-голяма изненада на Джери извадил от торбата под седалката си огромен 45-калибров спортен пистолет с дълга цев. Джери му заповядал с рязък тон да го върне моментално на мястото му. Само след няколко минути надушили пушек, после минали през димен облак и накрая стигнали до останките от някакво село: групички уплашени до смърт селяни, десетина декара изгорели тикови дървета, заприличали на вкаменена гора, три джипа и двайсетина полицаи, наобиколили нисък, широкоплещест полковник. И селяните, и полицаите не откъсвали очи от широката към петдесетина метра купчина димящи въглени, от която стърчала по някоя и друга овъглена греда и очертавала контурите на застроената с къщи площ.

Полковникът ги изчакал да паркират и да се явят пред него. Още от пръв поглед Джери усетил, че си има работа с горял в битките мъж. Бил набит и як и нито се усмихвал, нито се мръщел. Бил смугъл и побеляващ и ако не бил прекалено масивният му торс, можел спокойно да мине за малаец. Имал обозначенията на парашутист и летец плюс две редици с ленти на ордени. Бил в бойна униформа и от разкопчания кожен кобур на десния му хълбок се подавал армейски полуавтоматичен пистолет.

— Вие ли сте репортерът? — обърнал се към Джери с равен, възприет от американските военни акцент.

— Точно така.

Полковникът казал нещо на Мики, а той се върнал забързано до колата и седнал в нея.

— Какво търсите?

— Има ли убити в селото?

— Трима. Аз ги застрелях. Остават още трийсет и осем милиона. — Функционалният му американски английски бил почти перфектен и все повече изненадвал Джери.

— Кое ви накара да ги застреляте?

— КТ са идвали да агитират по нощите. И народът се събирал да слуша КТ.

„КТ ще рече «комунистите терористи»“, обяснил си наум Джери. Нещо му подсказвало, че изразът е британски по произход32. Верига от камиони се приближавала бавно по прашния път. Щом ги забелязали, селяните почнали да си събират денковете и децата. Полковникът дал заповед и хората му ги подредили в нещо като редица, докато камионите обръщали.

— Ще им намерим по-хубаво място — пояснил полковникът. — Ще почнат нов живот.

— Кои са хората, които застреляхте?

— Двама от моите хора станаха жертви на бомбен атентат миналата седмица. КТ са се укривали в тукашното село. — Издири с поглед мрачна жена, която точно в този момент се катерела в камиона, и я извикал да се върне, че Джери да я огледа. Тя застанала с наведена глава пред тях.

— В нейната къща са живели — казал полковникът. — Затова разстрелях мъжа й. Тя ще е следващата.

— А другите двама? — поинтересувал се Джери.

Попитал само защото с питане продължаваш да участваш в двубоя, но подложен на разпит в случая бил не полковникът, а самият Джери. Погледът на полковника бил твърд, преценяващ и прикриващ доста неща. Изучавал Джери внимателно, но спокойно с кафявите си очи.

— Един от КТ преспал с тукашно момиче — обяснил с прости думи. — По тия места ние сме не само полиция, но и съдии и съдилища. Други няма. В Банкок не се вълнуват особено как се осъществява публичното правосъдие по тези места. Така си е открай време.

Селяните се били натоварили в камионите. Заминали, без да се обърнат нито веднъж назад. Само децата им помахали с ръце над задните капаци. След тях тръгнали и джиповете, оставяйки зад себе си само тях тримата с двете коли и един младеж накъм петнайсетгодишна възраст.

— Този кой е? — попитал Джери.

— Ще го вземем с нас. Догодина… или по-догодина… може и него да го разстрелям.

Джери седнал на предната седалка на джипа до полковника, който шофирал. Младежът седял безучастен отзад и отвръщал едва-едва с „да“ или „не“ на полковника, който го наставлявал с твърд, механичен тон. Мики ги следвал с колата. На пода на джипа, между седалката му и педалите, полковникът държал кашонче с четири гранати. На задната седалка лежал автомат, който полковникът дори не отместил, за да направи място за младежа. Над огледалото за обратно виждане, до картинките на религиозна тема висял портрет на Джон Кенеди с големината на пощенска картичка и с надписа „Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво можеш да направиш ти за родината си“. Джери бил извадил бележника си. Полковникът продължавал да поучава младежа.

— Какво му говорите?

— Обяснявам му принципите на демокрацията.

— А именно?

— Да няма нито комунисти, нито генерали — отвърнал през смях полковникът.

Като стигнали до главния път, свили надясно по посока на вътрешността. Мики ги следвал с червения форд.

— Да си имаш работа с Банкок е като да се катериш по онова голямо дърво — казал полковникът и посочил на Джери гората. — Качваш се на единия клон, покатерваш се малко, минаваш на следващия клон, клонът се счупва и ти пак почваш да се катериш. И ако имаш късмет, един ден стигаш до върха и ставаш генерал. Но може и да не стигнеш.

Две деца им махнали да спрат и полковникът ги пуснал да се качат и да се сместят до младежа.

— Това го правя по изключение — пак се усмихнал неочаквано. — Да видиш колко съм готин. Усетят ли те КТ, че спираш на деца, почват да пращат деца да те спрат. Затова трябва да избягваш рутината. Иначе няма да оцелееш за дълго.

Междувременно отбил от главния път и пак навлезли в гора. Няколко километра по-нататък спрял, за да слязат децата, но намусеният младеж останал. Излезли от гората и навлезли в еднообразен шубрак. Небето побеляло и очертанията на хълмовете почти се скрили в ситната мъгла.

— В какво се е провинил? — попитал Джери.

— Тоя ли? И той е от КТ — отвърнал полковникът. — Ама го хванахме. — В гората на Джери му било присветнало нещо златно и сега установил, че е храм. — Миналата седмица един от полицаите ми се цанил за доносник на КТ. Пратих го в дозор, разстрелях го, изкарах го голям герой. Уредих на жена му пенсия, поръчах голям бял покров за трупа, устроих му голямо погребение и селото му живна малко. И той вече не е доносник, а народен герой. Човек трябва да се старае да печели сърцата и умовете на хората.

— Несъмнено — съгласил се Джери.

Стигнали до просторно сухо оризище, посред което две жени копаели, но нищо друго не се виждало освен далечен синор и каменисти дюни, които се губели в бялото небе. Мики останал във форда, а Джери и полковникът тръгнали през полето, следвани от мрачния младеж.

— Англичанин си, казваш?

— Да.

— А аз завърших международната полицейска академия във Вашингтон. Много хубаво място. После учих за полицай в щата Мичиган. И там много хубаво изкарахме. Може ли малко по-далечко от мен да вървиш? — помолил го учтиво, докато крачели целеустремено по буците пръст. — Така или иначе, ще стрелят по мен. Ако застрелят фаранг, големи ядове ще берат. А те ни най-малко не желаят такова нещо. В моя район е забранено да се стреля по фарангите.

Стигнали до двете жени. Полковникът им казал нещо, поотдалечил се малко, спрял се, извърнал се назад към мрачния младеж, после пак се върнал при жените и втори път ги заприказвал.

— Какво се разправяте? — попитал Джери.

— Питам ги дали наблизо няма КТ. Твърдят, че нямало. После си мисля: „Може пък КТ да искат да им върнем това момче“. Затова се връщам и ги предупреждавам: „Ако стане нещо, първо ще разстреляме вас, жените“. — Стигнали били до синора. Пред тях били дюните, обрасли с високи храсталаци и палми, приличащи на остриета на саби. Полковникът направил с дланите си фуния и извикал няколко пъти, докато накрая някой му отвърнал. — Тоя номер го научих в джунглата — обяснил той с поредна усмивка. — В джунглата ли си, първо викаш да те чуят.

— За коя джунгла става въпрос? — попитал Джери.

— Сега стой плътно до мен, ако обичаш. И се усмихвай, докато ми говориш. Желателно е ясно да те виждат.

Стигнали били до малка река, около която стотина, че и повече мъже и момчета чоплели вяло с кирки и лопати по скалите или влачели на гръб торби цимент от една огромна купчина до друга под небрежните погледи на шепа въоръжени полицаи. Полковникът привикал младежа и почнал да му приказва, момчето слушало с приведена глава, полковникът го пернал здраво по врата, младежът измърморил нещо, полковникът го изтресъл повторно, после го потупал по рамото и младежът се запътил, куцукайки като пусната на свобода, но осакатена птица, да се влее в редиците на трудещите се.

— Като ще пишеш за КТ, напиши и за тоя мой проклет язовир — заповядал полковникът на Джери, след като поели по обратния път. — Този район тук ще стане едно много хубаво пасище. И ще го кръстят на мое име.

— В коя джунгла сте воювали? — повторил въпроса си Джери.

— В Лаос. Много тежки битки.

— Доброволец ли бяхте?

— Че как иначе? Имам деца, нямах пари. Постъпих в ПВПРС. Не си ли чувал за ПВПРС? Полицейски въздушнопреносими резервни сили. Под американско командване бяхме. Много готини условия. Подавам аз молба да ме освободят от тайландската полиция. Пъхат я в чекмеджето. Ако загина, вадят молбата и доказват, че съм напуснал, преди да вляза в ПВПРС.

— Там ли се запознахте с Рикардо?

— Че къде другаде? Рикардо ми е приятел. Воювахме рамо до рамо и изпотрепахме сума ти враг.

— Търся начин да се срещна с него — казал Джери. — В Сайгон се запознах с негово бивше гадже. От нея научих, че живеел тъдява. Имам за него едно делово предложение.

Пак минали покрай двете жени. Полковникът им махнал с ръка, но те не му обърнали внимание. Джери изучавал изражението му, но със същия успех можел да наблюдава някоя канара върху дюните. Полковникът се качил в джипа и Джери го последвал.

— Надявах се да ме закарате при него. Нищо чудно покрай мен да забогатее в продължение само на броени дни.

— Това има ли връзка с вашия вестник?

— Не. Частен бизнес е.

— Частно делово предложение, значи? — уточнил полковникът.

— Точно така.

Малко преди да стигнат главния път, насреща им изскочили два жълти бетоновоза и полковникът се принудил да даде на заден ход, за да могат да се разминат. А Джери по навик регистрирал изписаното върху жълтите им врати име. И усетил в същия момент, че полковникът го наблюдава. Продължили към вътрешността с максималната за джипа скорост, за да избегнат евентуалните клопки, които някой можело да им заложи попътно. Мики ги следвал предано отблизо.

— Рикардо е мой приятел и се намираме на моя територия — повторил полковникът на своя много добър английски. Макар и чути вече веднъж, този път думите му прозвучали като съвсем недвусмислено предупреждение. — Той живее тук под моя закрила, съгласно постигнатата помежду ни договорка. А тя е известна на всички местни хора — и на селяните, и на КТ: само да посмее някой да пипне Рикардо с пръст, ще изпозастрелям всички КТ на язовира.

А там, където отбили от шосето по поредния черен път, Джери забелязал върху макадама леките следи от гумите на малък самолет.

— Тука ли каца той?

— Само през дъждовния сезон. — След което полковникът продължил да му излага етичните си възгледи по въпроса: — Ако се стигне дотам Рикардо да те убие, това си е негова работа. На моята територия е съвсем естествено един фаранг да застреля друг. — Говорел така, както се обясняват елементарни аритметични правила на малко дете. — Рикардо ми е приятел — повторил без капка стеснение. — Боен другар.

— Той очаква ли ме?

— Бъдете внимателен с него, ако обичате. Понякога капитан Рикардо боледува.

Тиу му осигури специално място — разправил му бил Чарли Маршал, — място, където само луди ходят. Тиу му вика: „Ти само се пази да си жив, задръж и самолета, пътувай като охрана с Чарли Маршал, когато имаш желание, пренасяй му парите, стига Чарли да го иска. Така се договаряме, а Дрейк Ко никога не нарушава договорките“, разправя Тиу. Но ако Рикардо създадял проблем, ако сгафел или се разбъбрел за определени неща, Тиу и хората му така щели да пречукат копелето му с копеле, че и сам нямало да може да се познае.

„Колко му е на Рик да задигне самолета и да изчезне нанякъде?“, попитал го бил Джери.

На Рик паспорта му е в Тиу, Волтер. Тиу откупи и дълговете на Рик, и фирмите му, и полицейското му досие. Но Тиу му лепна и петдесет тона опиум, в комплект с всички необходими доказателства за пред наркоченгетата, ако работата опре дотам. Рик е свободен да върви и на майната си, ако ще, стига да поиска. Всички в пандиза го чакат с отворени обятия.

Наколната къща стояла над широка прашна пътека, цялата опасана с балкон, с ромонещо край нея малко поточе и две млади тайландки в сянката й отдолу, едната от които си кърмела бебето, а другата разбърквала тенджера. Зад къщата се простирало равно кафяво поле със сайвант в единия край, достатъчно голям, че да побере малък самолет — „Бийчкрафт“, да речем, — а през полето минавала сребриста диря от вероятно наскоро кацнало въздушно превозно средство. Непосредствено около къщата дърветата били разчистени, а самата тя се издигала върху малко възвишение. От прозорците й се виждало всичко наоколо в кръг от триста и шейсет градуса, а невисоките й прозорци, изглежда, били разширявани, че да осигуряват на обитателя й широк ъгъл на стрелба.

Малко преди да стигнат до къщата, полковникът наредил на Джери да слезе и се върнал заедно с него до колата на Мики. Казал нещо на Мики, при което онзи рипнал и отключил багажника. После полковникът бръкнал под шофьорската седалка, извадил спортния пистолет и го хвърлил с презрение в джипа. Опипал Джери, след това и Мики, накрая лично претърсил колата. След което заповядал и на двамата да чакат там, а сам се изкачил по стълбите до първия етаж. Младите жени не го удостоили с никакво внимание.

— Полковник добър човек — казал Мики.

Зачакали.

— Англия богата страна — казал Мики.

— Англия много бедна страна — поправил го Джери, докато и двамата наблюдавали къщата.

— Бедна страна, богат народ — рекъл Мики. Не бил спрял да се тресе от смях на сполучливата си шега, когато полковникът слязъл от къщата, качил се в джипа си и запрашил.

— Стой тука — наредил Джери. Приближил се бавно до стъпалата, направил с дланите си фуния и се провикнал към горния етаж:

— Казвам се Уестърби. Може би помниш, че стреля по мен в Пном Пен преди няколко седмици. Аз съм беден журналист със скъпи идеи.

Латиноамерикански глас — плътен и мек — откъм горния мрак:

— Какво търсиш, Волтер? Някой ми спомена, че вече те били очукали.

— Искам да шантажирам Дрейк Ко. По моя преценка двамата с теб можем да го изстискаме за два милиона долара и ти да си купиш свободата.

И Джери видял как от тъмната капандура над главата му се показало единичното дуло на оръжие и как примигало като око на циклоп, преди да се спре отново върху му.

— На човек — викнал Джери. — Два за теб, два за мен. Всичко съм изчислил. Идеите от мен, информацията от теб, а от Лизи Уърдингтън — тялото. Няма начин да не успеем.

И започнал да се качва бавно по стълбата. „Волтер — рекъл си. — Чарли Маршал никак не си губи времето, щом става дума за разпространяване на словото. А за това, дето вече съм бил умрял, ще трябва да почакаш още малко.“

Провирайки се през капандурата, Джери преминал от тъмно на светло, а латиноамериканският глас му заповядал: „Стой там и не мърдай“. Джери изпълнил заповедта, възползвайки се от тази възможност да огледа стаята, която представлявала съчетание от малък музей на огнестрелното оръжие и продоволствен магазин на американска военна база. На тринога в средата на стаята бил монтиран АК-47, сходен с онзи, с който Рикардо вече го бил стрелял, покриващ през прозорците, както и очаквал Джери, всички възможни подходи към сградата. За всеки случай имало и два резервни калашника плюс прилична купчина пълнители до всеки от тях. Гранатите се валяли като плодове, по три-четири в купчинка, а върху отвратителното на вид орехово барче под пластмасовата скулптура на Богородица бил изложен широк набор от револвери и пистолети за всякакви обстоятелства.

Стаята била единствена, но била просторна, с ниска, лакирана в черно спалня, при което на Джери му минала глупавата мисъл как ли е успял Рикардо да я прекара дотук в „Бийчкрафта“? Вътре се помещавали и два хладилника и един ледогенератор, плюс няколко старателно нарисувани маслени картини с голи тайландки, изографисани с онези еротични неточности, които обикновено се дължат на силно ограниченото познаване на материала. Имало и кантонерка с лежащ отгоре й лугер, и етажерка с монографии по търговско право, международно данъчно облагане и сексуални техники. По стените висели няколко икони на светии, Богородица и младенеца Христос, изработка на местни дърворезбари. На пода лежал стоманеният скелет на спортна лодка скиф с плъзгаща се седалка слайд за поддържане на формата.

А в центъра на всичко това седял Рикардо в горе-долу същата поза, в която Джери го видял първия път, само че този път върху луксозен директорски въртящ се стол, с гривните на ЦРУ на двете китки, по саронг, със златно разпятие върху внушителния си гол гръден кош. Брадата му била много по-скромна в сравнение с предишната, вероятно подстригана от младите жени. Шапката я нямало, а ситно начупената му черна коса била прихваната с малък златен пръстен на тила му. Бил широкоплещест, мускулест, с тен по намазаната с благовонни масла кожа и със сплъстени косми по гръдта.

Освен всичко друго до лакътя му стояла бутилка и кана с вода, но лед нямало поради липсата на ток за хладилната техника.

— Съблечи си сакото, ако обичаш, Волтер — наредил Рикардо. Джери го свалил, Рикардо въздъхнал, изправил се, взел полуавтоматичен пистолет от масата и започнал да кръжи бавно около Джери, изучавайки тялото му, докато го опипвал леко за наличието на оръжия.

— Тенис играеш ли? — попитал изотзад и прокарал съвсем леко пръсти по гърба на Джери. — Чарли разправя, че си имал мускули като на горила. — В действителност обаче въпросите, които Рикардо задавал, били адресирани единствено към самия него. — Много си падам по тениса. И съм изключително добър играч. Винаги побеждавам. Но за съжаление, тук възможностите ми са безкрайно ограничени.

И пак си седнал на мястото.

— Понякога се налага да се криеш при врага, за да избягаш от приятелите си. Яздя коне, боксирам, стрелям, имам научни степени, карам самолет, знам сума ти неща за живота, много съм интелигентен, но непредвидени обстоятелства ме принуждават да живея в джунглата като някоя маймуна. — Пистолетът почивал непринудено в лявата му длан. — Не е ли това чиста параноя, Волтер? Когато човек си мисли, че всички на света са му врагове?

— Горе-долу може и така да се тълкува.

За да подчертае изтърканото остроумие, Рикардо посочил с пръст собствената си бронзирана и намаслена гръд.

— Да, само че враговете на този тук параноик са съвсем истински.

— При наличието на два милиона долара — казал Джери и не помръднал от мястото, където го бил оставил Рикардо — сигурен съм, че повечето от тях ще могат да бъдат елиминирани.

— Право да ти кажа, Волтер, смятам деловото ти предложение за пълна глупост.

При което Рикардо се разсмял. Или, другояче казано, забелил прекрасните си зъби сред новоподкастрената си брада и леко стегнал коремните си мускули, но без да отмества прикования си в лицето на Джери поглед, докато отпивал от чашата с уиски. „И той като мен е предварително инструктиран — дал си сметка Джери. — Няма начин Тиу да не му е казал: «Ако ти се яви, изслушай го». И какво ли е наредил на Рикардо да направи след като ме изслуша?“

— Стопроцентово останах с убеждението, че те е сполетяло нещастие, Волтер — промълвил тъжно Рикардо и завъртял глава, като да се оплаче от ненадеждността на стигналите до ушите му сведения. — Да ти сипя ли едно?

— Благодаря, сам ще си налея — казал Джери. Чашите в шкафа били с най-различни размери и цветове. Джери се отправил целенасочено нататък и извадил висока розова водна чаша с облечена мацка отвън и гола мацка отвътре. Налял си два пръста скоч, добавил му малко вода и седнал на масата срещу Рикардо, който живо го изучавал.

— Ти вдигаш ли разните му там гири, щанги, това-онова? — попитал поверително Рикардо.

— Само по някое шише от време на време — отвърнал Джери.

Рикардо избухнал в прекомерен смях, но не спрял да го оглежда най-подробно с плъзгащ се по тялото на Джери еротичен поглед.

— Даваш ли си сметка обаче колко лошо си постъпил с малкия Чарли? Не ми стана никак приятно да чуя, че си седял върху главата на приятелчето ми в мрака, докато го е мъчела абстиненцията. На Чарли сега ще му е нужно сума ти време да се свести. Това ни най-малко не би ти спечелило симпатиите на приятелите на Чарли, Волтер. Освен това чувам, че и със самия мистър Ко си се държал лошо. И си водил моята малка Лизи на вечеря. Вярно ли?

— На вечеря я водих.

— А изчука ли я?

Джери не отговорил. Рикардо пак пуснал кратък силен смях, който спрял толкова внезапно, колкото бил и избухнал. Отпил яка глътка от уискито и въздъхнал.

— Е, дано поне е останала доволна. — И Рикардо изведнъж влязъл в ролята на вечно неразбрания мъж. — Прощавам й. Окей? Като видиш пак Лизи, кажи й, че аз, Рикардо, й прощавам. Аз съм този, който я обучи. И я вкара в правия път. На какво ли не я научих — изкуство, култура, политика, бизнес, религия — освен дето я светнах как се прави любов, и едва тогава я пуснах по широкия свят. Че докъде щеше да стигне тя без моите връзки? Докъде, питам те? Щеше и тя сега да живее в джунглата като маймуна с Рикардо. Всичко на мен дължи.

Ти филма „Пигмалион“ гледал ли си го? Ами аз за нея съм оня професор. Отворих я на някои работи — нали ме разбираш? Неща, за които никой друг освен Рикардо не може да я открехне. След седем години във Виетнам. Две години в Лаос. По четири хиляди долара месечно от ЦРУ, а аз си оставам католик. Мислиш ли, че няма на какво аз да науча това излязло от никъде момиченце, най-проста английска чистачка? Ти знаеш ли, че тя си има синче? Което е зарязала в Лондон? Ей така го е зарязала, като едното нищо, представяш ли си? Егати и майката. И курва не би постъпила като нея.

Джери не успял да намери полезен отговор. Загледал се бил в двата големи пръстена на средния и безименния пръст на тежката дясна длан на Рикардо и се напъвал да ги съпостави в паметта си с двата белега на брадичката на Лизи. Ударът е дошъл от горе на долу, заключил — десен крос, докато се е намирала по-ниско от него. Странно как не й е строшил ченето. А може и да е успял, но да е имала късмет при зарастването.

— Ти да не оглуша бе, Волтер? Казах ти да ми опишеш в най-общи линии естеството на твоето делово предложение. Без да се ангажирам по какъвто и да било начин, нали разбираш? Но те предупреждавам, че не вярвам на нито една твоя дума.

Джери си налял още уиски.

— Правех си сметката, че ако ми кажеш какво е искал от теб Дрейк Ко при последния ти полет за него, и ако Лизи ми помогне да се добера до Ко, и ако през цялото време всички ние държим ръцете си върху масата, ще имаме доста добър шанс да го одрусаме яко.

Сега, като се слушал, предложението му звучало още по-неубедително, отколкото дори тогава, когато го репетирал, но вече му било почти безразлично.

— Ти си луд бе, Волтер. Пълна откачалка. Съчинение по картинки ми правиш.

— Съмнявам се, особено ако приемем, че Ко те е карал да летиш от негово име до континентален Китай. Не ми пука дали Ко държи целия Хонконг в джоба си, или не, но ако губернаторът научи за тази негова малка авантюра, моментално ще престане да си разменя целувки с него. И това ще е само началото. Ще последва и друго.

— Какви ги плещиш бе, Волтер? Какъв Китай? Какви са тия щуротии, дето ми ги дрънкаш за континентален Китай? — Сви лъщящите си рамене и отпи самодоволно от чашата си. — Изобщо не загрявам какво искаш да ми кажеш, Волтер. Направо говориш с гъза си. Защо изобщо си мислиш, че може да съм летял до Китай заради Ко? Не ставай смешен. По-тъпа идея не съм чувал през живота си.

„В лъжите — преценил Джери — Рикардо е поне три категории по-долу от Лизи, което никак не е малко.“

— Моят редактор ме принуждава да мисля така, друже. А редакторът ми е страшно проницателен тип. И има купища влиятелни и прозорливи приятели. Тъкмо от тях чува какви ли не неща. И по-конкретно, редакторът ми е почти убеден, че скоро след твоята трагична кончина в разбилия се самолет си продал дяволски голямо количество суров опиум на дружелюбно настроен американски купувач, чиято дейност е свързана с борбата срещу опасната дрога. Друга загнездила се в ума му идея е, че опиумът е принадлежал на Ко и че изобщо си нямал правото да го продаваш, тъй като е бил предназначен за континентален Китай. И че ти просто си решил да изкяриш от цялата работа. — Говорел, без да млъква, а очите на Рикардо го следели над ръба на чашата му с уиски. — И ако приемем, че това наистина е станало така и че Ко си е бил поставил за цел да зариби отново наркоманите в континентален Китай — да разработи там бавно и постепенно нови пазари, така да се каже, — подозирам, че би дал какво ли не, само и само тази информация да не се появи на челните страници на световния печат. Но и това не е всичко. Има и други, съвсем различни аспекти, които биха ни осигурили ще повече пари.

— И кое по-точно, Волтер? — поинтересувал се Рикардо, не преставайки да го приковава с поглед, все едно го държал на мушката на калашника си. — Кои са тези други аспекти? Бъди така любезен да ми ги разкриеш.

— Засега мисля да ги премълча — отвърнал му Джери с откровена усмивка. — Да ги държа притоплени, докато видя ти какво ще ми предложиш от твоя страна.

Една от младите жени се качила безшумно по стълбата и внесла купи с ориз, лимонова трева и варено пилешко. Притежавала стегната фигура и превъзходна красота. Откъм подножието на къщата долитали гласове, включително и гласът на Мики, и бебешки смях.

— Тебе кой те докара дотук, Волтер? — попитал наслуки Рикардо, полусъбудил се от унеса си. — Да не водиш със себе си някой проклет бодигард или нещо такова?

— Само шофьора.

— А той въоръжен ли е?

А като не получил отговор, Рикардо завъртял глава, сякаш не можел да се начуди.

— Ама и ти си наистина луда глава — отбелязал и махнал с ръка на жената да излезе. — Ти си една истински луда глава. — И подал на Джери една от купите с чифт клечки за ядене. — Майчице Богородице! И Тиу не си поплюва особено. И аз самият не съм от най-плахите. Но имай предвид, че китайците са много суров народ, Волтер. Не дай си боже да се забъркаш в нещо с Тиу, да знаеш, че яко ще си изпатиш.

— Само че ние ще им надвием със собствените им методи — казал Джери. — Ще наемем юристи от Англия. И така ще опечем нещата, че копче да не могат да кажат. Ще докараме какви ли не свидетели — ти, Чарли Маршал и кой ли още не. Ще посочим конкретните дати и часове, в които е казал еди-кое си или направил еди-що си. Ще му покажем само едно копие, а ще приберем останалите и ще сключим с него споразумение. Скрепено с подписи, печати и всичко останало. Изпипано по всички правила на юриспруденцията. Той страшно си пада по тия работи. Много се впечатлява от законните аспекти. Запознал съм се вече най-подробно с бизнеса му. Разгледал съм банковите му сметки и активите му. И разполагам с достатъчна база, на която да стъпя. Но ако добавим и другите аспекти, за които ти споменах, като нищо ще се раздели с пет милиона и ще си мисли, че е минал евтино. Два за теб. Два за мен. Един за Лизи.

— На нея нищо.

Рикардо започнал да търси нещо из кантонерката, да разглежда разни брошури и кореспонденция.

— Ти ходил ли си в Бали, Волтер?

Рикардо си сложил тържествено очила за четене, върнал се на масата и започнал да разлиства някаква преписка.

— Преди няколко години купих там един имот. Получи се хубава сделка. Аз поначало обичам да сключвам сделки. Да се разхождам, да карам мотор. Там имам и една седемстотин и петдесет кубикова хонда, и мацка. В Лаос изпоубихме целия народ, във Виетнам изгорихме де що имаше природа, затова си рекох да купя тоя участък в Бали, там поне нищо не са опожарили, и да си намеря момиче, което да не сме убили, нали ме разбираш? Двайсет хектара неземеделска земя. Ела да ти го покажа.

Надничайки над рамото му, Джери видял отпечатана на циклостил геодезична снимка на провлак, разделен на номерирани строителни парцели, надписана в долния ляв ъгъл „Рикардо енд Уърдингтън Лимитед, Холандски Антили“.

— Предлагам ти съвместен бизнес, Волтер. Да разработим тоя участък двамата, окей? Ще вдигнем петдесет сгради, по една за нас си, ще си намерим свестни купувачи, ще пратим Чарли Маршал за управител, ще си докараме мацки, че кое ни пречи и колония да си създадем с художници, музиканти — ти обичаш ли музиката, Волтер?

— На мен са ми нужни неоспорими факти — не отстъпвал Джери. — Дата, час, място, свидетелски показания. Съобщиш ли ми ги, едва тогава ще седнем да се пазарим. И ще ти разясня всичките останали аспекти. Най-печелившите. И изобщо ще уточним цялата сделка.

— Добре, де — измърморил разсеяно Рикардо, не отлепяйки поглед от скицата. — Ще го прецакаме. Колко му е.

„Да, ето как са живели заедно, мина му през ума на Джери: с единия крак в света на приказките, а с другия — в затвора; подхранвали са си взаимно фантазиите, като в някоя просешка опера с три действащи лица.“

Рикардо решил да посвети известно време на любимите си греховности и Джери така и не намерил начин да отклони мисълта му. В елементарния Рикардов свят опознаването на човека насреща ти ставало, като му говориш за себе си.

И той почнал да разкрива широката си душа, да описва неописуемата си сексуална мощ и желанието си да я поддържа и в бъдеще, но най-вече говорел за ужасите на войната — област, в която смятал себе си за изключително добре информиран човек.

— Докато бях във Виетнам, Волтер, се влюбих в една мацка. Аз, Рикардо, взех че се влюбих. Нещо, което ми се случва съвсем рядко и за мен е свято изживяване. Чернокоса, стройна, с лице като на Мадоната и с малки цици. Всяка сутрин спирам до нея, докато тя отива пеша на училище, и всяка сутрин тя ми казва „Не“. „Слушай, викам й, Рикардо не е американец. Рикардо е мексиканец.“ А тя дори не е чувала за Мексико. Направо пощурях, Волтер. Цели седмици аз, Рикардо, живея като монах. Не поглеждам друга мацка. Всяка сутрин. И чак един ден, когато вече съм включил на първа, тя взема че вдига ръка: Стоп! Качва се при мен. Зарязва училището и отива да живее на село, ще ти кажа името му като се сетя.

Пристигат обаче тежките B-52 и с бомби изравняват селото със земята. Някакъв герой не разчел правилно планшета. Те, малките селца, си приличат като камъчетата по брега. А аз съм в хеликоптера току зад тях. И нищо не може да ме спре. Чарли Маршал седи до мен и ми крещи, че съм луд. Изобщо не ми пука. Снишавам се, кацам, намирам я. Цялото село избито. Намирам я и нея. И тя убита. Но успявам да я открия. Връщам се в базата, военните полицаи ме пребиват от бой, вкарват ме в единочка цели седем седмици, разжалват ме. Мен — Рикардо.

— Бедният ми той — казал Джери, който и преди ги е играл тези игри и ги ненавиждал. Няма значение дали им се е връзвал, или не, но винаги ги е ненавиждал.

— Тука вече си прав — приел с поклон Рикардо съчувствието на Джери. — Точно „бедният“ е най-подходящата дума. Държат се с нас като със селяни. Ние с Чарли какво ли не сме превозвали. Но така и не ни възнаградиха според заслугите ни. То ранени ли не бяха, умрели ли, парчета от трупове ли не щеш, дрога. За без пари. А пък през тая война голяма стрелба падна, ей богу. Аз два пъти съм летял до провинция Юнан. Без капка страх. Абсолютно. Дори хубостта ми не ме кара да се боя за себе си.

— Ако броим и полета за Дрейк — напомнил му Джери, — ходенията ти дотам ще станат три, нали така?

— Дали ми бяха да обучавам пилоти за камбоджанските ВВС. Пак без пари. Камбоджанските ВВС, чуваш ли ме, Волтер! Осемнайсет генерали, петдесет и четири машини — и Рикардо. Като ти свърши договорът, изплащат ти застраховката „живот“ — такава е уговорката. Но само лично на теб. Загине ли Рикардо, близките му нищо не получават — такива са условията. Оцелее ли Рикардо, полага му се цялата сума. По някое време си разменям приказка с едни приятели от френския чуждестранен легион. На тях кондиката им е ясна и те ме предупреждават: „Пази се, Рикардо. Скоро ще те забият по разни гадни места, от които излизане няма. Само и само да не ти платят нищо“. Камбоджанците ме карат да летя само с половината гориво. Аз обаче имам резервоари на крилата и отказвам. Друг път пипат по хидравликата. Аз обаче сам си поддържам самолета. Та да не им дам възможност да ме очукат. И чуй какво ще ти кажа: аз само ей така да щракна с пръсти и Лизи веднага ще се върне. Окей?

Обядът приключил.

— И какво стана накрая с Тиу и Дрейк? — попитал Джери. Така ги били учили в Сарат: по време на изповедта само леко отклоняваш потока.

И в този миг Джери останал — за пръв път — с усещането, че Рикардо го пронизва с цялата мощ на животинската си тъпост.

— Ти нещо ме обърка, Волтер. Ако се раздрънкам излишно, после ще трябва да те застрелям. Понеже съм много приказлив човек, нали ме разбираш? Тук понякога самотата ме мъчи, нищо че поначало съм единак. Ако някой ми стане симпатичен, първо се разприказвам, а после съжалявам. Понеже не забравям за ангажиментите ми в бизнеса, нали ме разбираш?

Но Джери бил изпаднал вече във вътрешен покой: възпитаникът на Сарат се превърнал в записващ ангел от Сарат, чиято единствена роля била не да участва, а само да приема и да запаметява. Пределно ясно му било, че в оперативно отношение почти бил стигнал до края на пътя, независимо че и при най-доброто стечение на обстоятелствата не можел и да си представи какво завръщане му предстои. Ако съдел по всички известни му и обмислени прецеденти, в оперативен смисъл с изпълнения си с благоговение слух трябвало вече да долавя приглушения триумфален звън на камбаните. Но ето че той все още му се губел. А липсата му още тогава се явила като ранно предупреждение, че преследваната от него цел е престанала да съответства във всяко едно отношение на полученото от саратските водещи офицери задание.

В началото — като имал предвид самохвалното его на Рикардо — историята се развивала горе-долу по начина, по който му я бил описал и Чарли Маршал. Тиу се появил във Виентян, облечен като прост работник и вонящ на котешка пикня, и почнал да разпитва кой е най-добрият авиатор в града, при което, естествено, го насочили веднага към Рикардо, който пък случайно си почивал в момента между различните му делови ангажименти и бил свободен да се захване с известна специализирана и много добре платена работа в областта на авиацията.

Но за разлика от Чарли Маршал, Рикардо описвал историята си с преднамерена прямота, сякаш очаквал да си има работа с по-нисши от него в интелектуално отношение хора. Тиу му се представил като човек с широки връзки в авиационната промишленост, споменал мъгляво за връзката си с „Индочартър“ и засегнал всички въпроси, които преминал преди това и с Чарли Маршал. И едва тогава стигнал до същността на предстоящия проект или — ако трябва да прибегнем до рафинирания саратски изказ — Тиу пробутал на Рикардо прикритието за предлаганата му операция: на определена видна банкокска търговска фирма, с която Тиу имал честта да си партнира, й предстояло да сключи след хиляди мъки изключително законосъобразна сделка с определени държавни служители в съседна приятелска чужда страна.

— А аз най-сериозно му викам, Волтер: „Абе, мистър Тиу, ти да не си открил случайно луната? Щото за пръв път чувам за държава в Азия, която да има приятелски настроени съседи“. Тиу много се смя на шегата ми. И я прие, естествено, като остроумен принос — обяснил най-сериозно Рикардо в поредния необясним изблик на бизнес английски.

Но преди да финализирали изгодната и законосъобразна сделка, пояснил Тиу с терминологията на Рикардо, деловите му партньори били изправени пред необходимостта да се разплатят с определени държавни служители и трети лица във въпросната приятелски настроена чужда страна за оказаната от тях помощ при разчистването на досадни бюрократични пречки.

„И защо това трябва да представлява проблем?“, попитал съвсем резонно Рикардо.

Да предположим, рекъл Тиу, че става дума за Бирма. Само като предположение, за пример. На държавните служители в съвременна Бирма било забранено да се обогатяват, а и банкирането на суми било подчинено на ред трудни условия. В такъв случай се налагало да търсят други методи на заплащане.

Защо не със злато, предложил Рикардо. Според него самият Тиу също изказал съжаление: в страната, която имал предвид, и със злато не можело да се борави свободно. Затова в конкретния случай избрали опиума — и по-конкретно, четиристотин килограма от дрогата. Разстоянието не било голямо — Рикардо щял да може да отиде и да се върне за по-малко от ден; хонорарът му щял да възлиза на пет хиляди долара, а останалите подробности щели да му бъдат поверени преди самото отпътуване с цел да се избегне „ненужното износване на паметта“, както се изразил Рикардо с една от ексцентричните му лингвистични заврънкулки, които вероятно са оформяли основна част от образованието, което предал на Лизи. А след завръщането на Рикардо от този гарантирано — според Тиу — безболезнен и поучителен полет, незабавно щял да получи и петте хиляди щатски долара в удобни за него купюри — при условие, разбира се, че се представело в задоволителна форма потвърждение, че пратката е стигнала до местоназначението си.

От рода на разписка, да кажем.

Описвайки по-нататък собствените си маневри, Рикардо хвърлил светлина върху нешлифованото коварство, което приложил спрямо Тиу. Обещал му да обмисли предложението му. Споменал, че имал други неотложни ангажименти, а така също и амбицията да създаде своя си авиолиния. Освен това се заловил да проучи кой точно, по дяволите, е този Тиу. И веднага разбрал, че след разговорът им Тиу се завърнал не в Банкок, а с директен полет — право в Хонконг. Накарал Лизи да поразпита младежите от Чаочжоу в „Индочартър“, при което един се изпуснал, че Тиу бил голяма клечка в „Чайна Еърсий“, понеже при посещенията си в Банкок винаги отсядал в апартамента на „Чайна Еърсий“ в хотел „Ирауан“. При следващото идване на Тиу във Виентян, за да чуе отговора му, Рикардо вече знаел куп подробности за него, включително и това (макар да не се впечатлил особено), че бил дясната ръка на Дрейк Ко.

Но по време на въпросната им втора среща Рикардо заявил на Тиу, че пет хиляди щатски долара за еднодневно пътуване било или прекалено малка, или прекалено голяма сума. Ако наистина ставало дума за някаква съвсем лесна работа, както разправял Тиу, заплащането било прекомерно. Но ако трябвало да се извърши нещо наистина откачено, както самият Рикардо подозирал — било съвсем несериозно. По този повод излязъл с контрапредложение — „делови компромис“, както самият той го определил. Обяснил, че за момента страдал — израз, към който несъмнено прибягвал много често — от „временен недостиг на ликвидност“. С други думи (превел си сам Джери), бил, както винаги, без пукнат грош, а кредиторите дишали във врата му. Затова имал незабавната нужда от редовен доход, а най-добрият начин да му се осигури такъв бил Тиу да му уреди с „Индочартър“ да го наемат за пилот консултант за срок от една година срещу твърда годишна заплата, равняваща се на двайсет и пет хиляди щатски долара.

Не проличало Тиу да се е шокирал особено от идеята, казал Рикардо. И в стаята на горния етаж на наколната къща настъпила дълбока тишина.

Второ, вместо да му плащат пет хиляди долара след доставката на пратката, Рикардо поискал двайсет хиляди долара в аванс, за да уреди разните свои висящи задължения. От тях десет хиляди щели да се приемат за платени срещу доставката веднага след изпълнението и, а останалите десет хиляди щели да му бъдат удържани „по ведомост“ (друг купешки Рикардов израз) през оставащите месеци на договора му с „Индочартър“. В случай че Тиу и партньорите му откажели този вариант, обяснил Рикардо, той щял, за съжаление, да се види принуден да напусне града, преди да е доставил опиума по местопредназначение.

На другия ден Тиу му съобщил, че са съгласни с условията, с известни промени. Вместо например да връчат на Рикардо двайсетте хиляди в аванс, Тиу и партньорите му предлагали да откупят дълговете му директно от кредиторите. Това, обяснил Тиу, щяло да им даде по-голяма сигурност. Споразумението било осветено — религиозните убеждения на Рикардо били вечно под ръка — още същия ден под формата на внушителен договор, съставен на английски език и подписан от двете страни. Рикардо — вървял беззвучно записът в главата на Джери — продал официално душата си.

— Лизи как възприе сделката? — попитал Джери.

Рикардо само свил лъскавите си рамене.

— Женска работа.

— Как другояче — казал Джери и му върнал многозначителната усмивка.

Осигурил по този начин бъдещето си, Рикардо се отдал на „подходящ професионален начин на живот“, както самият той го описал. Вниманието му било привлечено от нечий план за създаването на всеазиатски футболен тотализатор, но и от четиринайсетгодишната жителка на Банкок на име Роузи, която благодарение на получаваната от „Индочартър“ заплата можел да посещава периодически с цел да я подготви за великата сцена на живота.

Също така периодически, но не особено често, извършвал и по някой и друг полет за „Индочартър“, но това били все леки, ненатоварващи го задачи.

— Два-три пъти до Чианг Май. Сайгон. Два-три пъти до планините Шан, при стареца на Чарли Маршал — да взема малко опиум, да му оставя някой и друг автомат, ориз, злато. И от време на време до Батамбанг.

— А през това време Лизи къде стои? — поинтересувал се Джери със същия непринуден тон за мъжки разговор.

И същото презрително вдигане на раменете.

— Седи си във Виентян. Плете. Чисти понякога в „Констелейшън“. Тя вече се е сбабила, Волтер. А аз търся младост. Оптимизъм. Енергичност. Уважение към мен. По природа съм дашен. Но как да дава човек на някаква стара жена?

— И докога? — питал пак Джери.

— Ъ?

— Докога само се целувахте?

Рикардо, изглежда, изтълкувал погрешно думите му, понеже изведнъж го изгледал много заплашително и с дрезгав предупредителен тон попитал:

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

Джери го успокоил с възможно най-топлата си усмивка.

— Колко време те държаха на заплата и те оставяха да си гледаш кефа, преди Тиу да поиска от теб да изпълниш договора?

Шест седмици, казал Рикардо. Може и осем да са били. Два пъти се канели да го изпратят, но в последния момент се отказвали. Третия път стигнал до Чианг Май и се размотавал там два-три дни, докато накрая Тиу се обадил да каже, че хората от другата страна не били готови да получат стоката. У Рикардо все повече се засилвало усещането, че се замесва в нещо много гнило, но пък разчитал, както винаги, историята да му заделя великите роли в живота, пък и кредиторите вече не му досаждали.

Тук Рикардо млъкнал и пак впил поглед в Джери, чешейки се замислено по брадата, докато го изучавал. По някое време въздъхнал, налял уиски и на двама им и бутнал чашата по масата към Джери. Под тях идеалният ден подготвял своята бавна кончина. Зелените дървета изглеждали натежали. Пушекът изпод тенджерата замирисал на влага.

— Ти оттук накъде смяташ да вървиш, Волтер?

— У дома — казал Джери.

Рикардо отново избухнал в смях.

— Остани да пренощуваш тук. Ще ти пратя една от моите мацки.

— Предпочитам сам да решавам къде да ходя, друже — отвърнал Джери. Двамата се дебнели като биещи се животни и за миг искрата на сблъсъка насмалко щяла да присветне.

— Шантав човек си ти, Волтер — измърморил Рикардо.

Саратската школовка все пак надделяла.

— Докато в един ден полетът беше на път в действителност да се осъществи, така ли? — казал Джери. — И никой не го отмени. И какво стана тогава? Хайде, друже, разкажи докрай как се развиха нещата.

— Няма проблем — казал Рикардо. — Ще ти разкажа бе, Волтер. — И отпил от чашата си, без да отлепва поглед от Джери. — Как се развиха нещата, питаш. Слушай да ти кажа какво стана тогава, Волтер.

„Но след това ще те убия“, доизказал погледът му.

Рикардо бил в Банкок. Роузи предявявала все по-големи претенции. Тиу пък настоявал Рикардо да му е постоянно под ръка, и така до онова ранно утро, някъде към пет, когато в любовното им гнезденце се явил пратеник и му предал да се яви незабавно в „Ирауан“. Рикардо се шашнал от апартамента. Нямал нищо против и на него да му дадат такъв.

— Ти влизал ли си във Версай, Волтер? Само бюрото му беше с габаритите на цял B-52. Този Тиу нямаше нищо общо като човешки индивид с вонящия на котешка урина бачкатор, който ми се беше явил във Виентян, окей? Личеше си, че този в хотела е изключително влиятелна личност. „Рикардо, вика, този път твърдо доставяме стоката.“

Заповедта на Тиу била съвсем проста. Рикардо трябвало да замине след няколко часа с редовен полет до Чианг Май. На негово име била запазена стая в хотел „Ринком“. Задължително трябвало да пренощува там. Сам. Никакво пиене, никакви жени, никакви гости.

— „Вземи си повече неща за четене, мистър Рикардо“, разправя ми. А аз му викам: „Мистър Тиу, ти на мен можеш да ми нареждаш къде да летя. Но не ми казвай къде да чета. Окей?“. Щото тоя тип като седне зад онова бюро, става много арогантен, нали ме разбираш, Волтер? Та се налага да го уча на добри маниери.

На следващата сутрин в шест в хотела щял да дойде човек и да му се представи като приятел на мистър Джони. Рикардо трябвало да го последва.

Всичко вървяло по план. Рикардо отпътувал за Чианг Май, прекарал нощта по въздържателски в „Ринком“, а в шест часа се явили двама китайци, не един, и го откарали в северна посока. След няколко часа стигнали до село на хора от народността хака. Зарязали колата и продължили пеша. След още половин час стигнали до голо поле с барака в единия му край. В бараката го чакал един чисто нов „сладък мъничък «Бийчкрафт»“. А в „Бийчкрафта“, на седалката до пилотската, го чакал Тиу с куп карти и документи в скута. Останалите седалки, отзад, били махнати, за да има място за чувалите. Малко по-встрани стояли двама яки китайци и изобщо обстановката не му била съвсем по вкуса, намекнал Рикардо.

— Първо ме накараха да си изпразня джобовете. А за мен джобовете са нещо изключително лично, Волтер. Като дамска чанта са ми. Спомени. Писма. Снимки. Статуетката ми на Богородица. Всичко ми прибраха: паспорта, пилотското ми удостоверение, парите ми… та дори и гривните — казал и вдигнал бронзираните си ръце, та златните верижки да задрънчат.

После, разправил с неодобрителна гримаса, му дали да подпише още куп документи. Като например пълномощно за разпореждане с малкото останали му неща в живота след подписването на договора с „Индочартър“. Като например няколко признания за „минали технически нарушения“, част от които — подчертал със значително възмущение Рикардо — му били възложени всъщност от „Индочартър“. На всичко отгоре единият от яките китайци се оказал юрист, а това вече излизало извън рамките на всякакво спортсменство, обявил Рикардо.

И чак тогава Тиу му връчил картите, заедно с указанията, които Рикардо сега седнал да възпроизвежда пред Джери, смесвайки своя собствен стил с онзи на Тиу:

— „Излиташ на север, мистър Рикардо, и държиш твърдо северен курс. Дали ще закачиш някъде лаоска територия, или ще минеш над планините Шан, изобщо не ме е еня. Летенето е твоя работа, не моя. Осемдесет километра след като пресечеш китайската граница, намираш река Меконг и тръгваш по нея. И караш така плътно на север, докато стигнеш до едно малко планинско градче на име Тиенпао, лепнато за един от притоците на световноизвестната река. Поемаш право на изток в продължение на трийсет и два километра, стигаш до писта за кацане — една бяла и една зелена светлина. И много те моля тогава да направиш нещо за мен: да кацнеш на тая писта. Ще те чака един човек. Говори много скапан английски, ама достатъчно. Ето ти половин банкнота от един долар. Човекът ще даде другата половина. Разтоварваш опиума. Човекът ти предава пратка и определени конкретни указания. Тази пратка ще представлява разписката, която се иска от теб, мистър Рикардо. Връщаш я със себе си и спазваш най-абсолютно всички дадени ти указания, и особено указаното ти място за кацане. Напълно ясен ли съм, мистър Рикардо?“

— Пратка от какво естество? — попитал Джери.

— Нито ми обясни, нито ме вълнува. „Ти само свърши тая работа, вика ми, и си дръж езика зад зъбите в голямата ти уста, мистър Рикардо, и моите партньори ще те гледат като техен собствен син до края на живота ти. И за децата ти ще се грижат, и за мацките ти. Включително и за мацката ти в Бали. Ще са ти благодарни, докато си жив. Но само да си посмял да ги прецакаш нещо или да се разприказваш пред хората, бъди сигурен, че ще те пречукат, мистър Рикардо, повярвай ми. Може и да не е още утре, нито вдругиден, но сто на сто ще те пречукат. Сключили сме договор, мистър Рикардо. А моите партньори през живота си не са нарушили нито един договор. Много държат на закона.“ А пък аз плувнах целия в пот, Волтер. Независимо че съм в идеална форма, че съм трениран атлет, вир-вода станах. „Не се притеснявай, мистър Тиу, викам му. Запомни едно, мистър Тиу, сър: потрябва ли ти някой да ти закара опиум по въздуха в комунистически Китай, винаги можеш да разчиташ на Рикардо.“ Ама много се притесних тогава, Волтер, ако щеш ми вярвай.

И Рикардо стиснал носа си така, сякаш му залютяло от шмръкната морска вода.

— А сега слушай много внимателно какво ще ти река, Волтер. Докато бях луда млада глава, два пъти летях до провинция Юнан за американците. Щом искаш да си герой, длъжен си да вършиш щуротии, а ако те свалят, все някой ден може и да те измъкнат. Но и при двата полета, при всяко поглеждане надолу към гадната кафява земя си представях Рикардо в дървена клетка. Никакви жени, отвратителна храна, няма къде да седнеш, нито да полегнеш, а и прав не можеш се изправи; ръцете ми в окови, лишен от всякакъв военнопленнически статут. „Ето как изглежда един империалистически шпионин и страхливо псе.“ На мен тая визия никак не ми се нравеше, Волтер. Да ме затворят за цял живот в Китай за контрабанда на опиум? Ни най-малко не бях въодушевен. „Няма проблем, мистър Тиу! Довиждане до следобед!“, викам му. Но се налага да обмисля най-сериозно нещата.

Изведнъж стаята се изпълнила с кафявата мараня на залязващото слънце. А на гърдите на Рикардо, въпреки идеалната форма, в която се намирал, се била образувала същата пот — капки по сплъстената му черна коса и по намазаните с благовонни масла рамене.

— И къде се намираше Лизи в цялата тая работа? — пак попитал Джери.

Отговорът на Рикардо се получил изнервен и вече разгневен:

— Във Виентян! На луната! В леглото на Чарли! Не я знам и не ме интересува.

— Тя беше ли в течение на сделката с Тиу?

Рикардо само го изгледал с презрение.

„Време е да си вървя — рекъл си Джери. — Да подпаля последния фитил и да бягам.“ Долу Мики печелел симпатиите на Рикардовите жени. Джери чувал напевните му приказки, накъсани от пискливия им смях — все едно се смеел цял клас в девическо училище.

— И ти, значи, излетя — казал. Изчакал, но Рикардо бил потънал в размисъл.

— Излетя и се насочи право на север — подхвърлил Джери.

Рикардо вдигнал леко очи, фиксирал Джери с твърд, войнствен и вбесен поглед, но по някое време все пак се поддал на изкушението да му опише героичния си подвиг.

— През живота си не бях летял така добре. Никога. Абе, направо бях великолепен. С малкия ми черен „Бийчкрафт“. Изминавам сто и шейсет километра на север, понеже никому нямам доверие. Де да знам дали тия гадове не ме следят отнякъде на някой радар? Не желая да рискувам. Оттам — на изток, но съвсем бавно и много ниско над планините, Волтер. Направо между краката на кравите се промушвам, окей? През войната по ония места имахме малки пистички за кацане, луди подслушвателни постове посред цялата пустош. Летял съм из ония райони, Волтер, и ги познавам. Така че откривам една на самия връх на някаква планина. Само по въздуха можеш се добра дотам. Поглеждам, съзирам резервоарите за гориво, кацам, пълня и лягам да поспя. Може да ти се струва лудост, Волтер, но поне не съм в провинция Юнан, окей? Не съм в Китай. И Рикардо — американският военнопрестъпник и контрабандист на опиум — няма да прекара останалата част от живота си, провесен като заклана кокошка от кука насред Пекин, окей? Та ти казвам: върнах се със самолета пак право на юг. А пък там съм си като у дома си. Знам места, в които цяло ВВС мога да скрия, ако щеш ми вярвай.

Изведнъж обаче Рикардо претупал съвсем набързо следващите няколко месеца от житието си. Решил да стане и той като Летящия холандец, за когото бил чувал. Затова летял, пак се крил, пак летял, пребоядисал „Бийчкрафта“, променял му ежемесечно регистрацията и разпродал опиума на малки партиди, че да не бие на очи — тук едно кило, там петдесет; от някакъв индиец си купил испански паспорт, но не посмял да му се довери, и избягвал да се среща с познати хора, включително с Роузи в Банкок, че дори и с Чарли Маршал. „Тъкмо по същото време — спомнил си от инструктажа на стария Кро Джери — Рикардо продал от опиума на Ко и на онези героични наркоагенти.“ Но Рикардо отбил всичките му въпроси по конкретния случай. По заповед на Тиу, разправял Рикардо, момчетата от „Индочартър“ го обявили набързо за загинал, но за заблуда обяснили, че бил летял на юг. Тази история стигнала до ушите на Рикардо, който не възразявал да го смятат за умрял.

— А спрямо Лизи какво предприе? — попитал Джери.

И Рикардо наново избухнал:

— Лизи, та Лизи! Ти какво си се вторачил в тая чистачка бе, Волтер, че непрестанно ми я навираш в лицето? Не познавам друга по-незначителна от нея жена. Добре, де. Дадох я на Дрейк Ко, окей? Осигурих й цяло състояние.

Грабнал чашата с уиски и отпил, без да снема ядния си поглед от Джери.

„Тя, значи, се е застъпвала за него — решил Джери. — Тя и Чарли Маршал. Обикаляла е да осигури помилването му.“

— Ти одеве спомена хвалебствено, че случаят съдържал определени изключително изгодни аспекти — казал Рикардо, връщайки се решително към лексиката на бизнес английския. — Бъди така добър да ме осведомиш по въпроса, Волтер.

Възпитаникът на Сарат знаел наизуст репликата, която трябвало да произнесе:

— На първо място: Ко е получавал солидни суми от съветското посолство във Виентян. Парите са били прекарвани през „Индочартър“ и са постъпвали в тайна сметка в Хонконг. Притежаваме доказателствата. Имам фотокопия от банковите извлечения.

Физиономията на Рикардо се поразкривила, сякаш уискито му изведнъж си променило вкуса, но после продължил да пие.

— На този етап все още не можем да кажем дали парите са били предназначени за съживяването на пристрастеността към опиума в комунистически Китай, или за някаква друга цел — казал Джери. — Но и това ще разберем. Второ. Държиш ли впрочем да го чуеш, или ще си лягаш да спиш?

Рикардо се бил прозял.

— Второ — продължил Джери. — Ко има по-малък брат в комунистически Китай. Навремето се е казвал Нелсън. Ко твърди, че брат му отдавна бил починал, а той всъщност е важна клечка в правителството в Пекин. Ко от години се мъчи да го измъкне. Твоята задача е била да закараш опиума и да върнеш някаква пратка. А пратката е бил въпросният брат Нелсън. Именно заради него Ко е щял да те обича като свой собствен син, ако си успеел да му го докараш. И е щял да те убие, ако си се провалил. Ако заради тези му намерения не го изнудим за пет милиона, здраве му кажи!

Докато Джери го наблюдавал на отслабващата светлина, у Рикардо не се забелязала никаква особена промяна, ако не се брояло това, че задрямалото у него животно видимо се пробудило. Рикардо оставил чашата, облегнал се бавно назад, но така и не съумял да скрие степента, до която се стегнали раменете му, нито свиването на коремните му мускули. Извърнал се плавно да хвърли на Джери възможно най-доброжелателната усмивка, но блясъкът в очите му издавал готовността му да се хвърли в атака. Затова, когато протегнал дясната си ръка да потупа дружелюбно Джери по бузата, Джери имал готовността да падне право назад заедно с удара, с надеждата, че ще успее да преметне през себе си Рикардо до другия край на стаята.

— Пет милиона долара, Волтер! — възкликнал Рикардо със стоманен блясък в очите. — Пет милиона! Виж какво: на всяка цена трябва да помогнем с нещо на стария Чарли Маршал, окей? От обич. Чарли е вечно безпаричен. Дай поне веднъж да го направим завеждащ футболното тото. Всъщност почакай за минута. Имам още скоч, да полеем случая. — Станал, килнал главата си на една страна, после протегнал голите си ръце напред. — Волтер — казал тихичко. — Волтер! — Хванал нежно Джери за бузите и го целунал. — Да ти кажа право, твоите хора яко са проучили нещата! Тоя твой редактор е много умен човек. Приемам те за мой делови съдружник. Както предлагаш. Окей? Имам нужда от англичанин в живота ми. Ще взема и аз някога като Лизи да се оженя за директорка на частно училище. Ще ми помогнеш ли да го направя, Волтер? Ще ме подкрепиш ли?

— Няма проблем — отвърнал му усмихнат Джери.

— Поиграй си една минутка с оръжията, окей?

— Разбира се.

— Трябва да сляза да кажа нещо на момичетата.

— Няма проблем.

— По един личен семеен въпрос.

— Ще те изчакам.

Джери го наблюдавал притеснено през капандурата. Шофьорът Мики дундуркал бебето върху единия си лакът и го чешел зад ушенцето. „В този луд свят си длъжен да поддържаш измислицата — говорел си наум Джери. — Да се придържаш към нея до горчивия край и да го оставиш той пръв да те клъвне.“ Върнал се до масата, взел молива и бележника на Рикардо и написал несъществуващ хонконгски адрес, на който можел да бъде намерен по всяко време. Рикардо още го нямало, но с изправянето си Джери го видял да излиза измежду дърветата зад колата. „Той много държи на писмените договори — минало му през ум. — Ще трябва да му дам да подпише нещо.“ И взел чист лист хартия, на който написал: „Долуподписаният Джери Уестърби се задължавам с настоящето да разделя поравно с приятеля ми капитан Рикардо Малкия всички приходи, произхождащи от съвместното ни използване на неговото житие“. Най-отдолу положил своя подпис.

Рикардо се качвал по стълбата. На Джери му хрумнало да се възползва от частния му оръжеен арсенал, но си дал сметка, че Рикардо точно това и очаквал. И след като Рикардо им налял още уиски, Джери му подал двата листа.

— Аз ще подготвя клетвената декларация — казал, без да отмества поглед от пламтящите очи на Рикардо. — В Банкок живее един англичанин юрист, на когото имам пълно доверие. Ще му я дам да я прегледа и ще ти я донеса да я подпишеш. После ще набележим маршрута за завръщането и ще подготвя Лизи. Окей?

— Няма проблем. Виж какво, навън вече се стъмни. В тукашните гори се навъртат много зли хора. Остани да преспиш тук. Ще се разбера с момичетата. Те поначало са те харесали. Бил си много силен мъж. Е, не колкото мен, но все пак силен.

Джери смотолевил нещо в смисъл, че нямал време за губене. Трябвало до утре да се върне в Банкок. В собствените му уши оправданията му били толкова убедителни, колкото е едно трикрако муле — достатъчно добри за започване на разговор, но не и за приключването му. Рикардо обаче ги възприел с олимпийско спокойствие за чиста монета. „Нищо чудно да се е уговорил с полковника да ми спретне някоя попътна засада“, помислил си Джери.

— Ами пожелавам ти лек път тогава, конски репортер такъв. Всичко хубаво, приятелю.

Рикардо обхванал с двете си длани тила на Джери, притиснал здраво с палците си челюстта му, придърпал главата му напред и Джери се оставил да бъде целунат за пореден път. Нищо, че сърцето му думкало, а мокрият му гръбнак се чувствал като пребит под ризата му. Джери се оставил да бъде целунат.

Навън царял полумрак. Рикардо не ги изпратил до колата, а останал да ги наблюдава снизходително изпод подпорите. Двете млади жени седели в краката му, а той махал с двете си голи ръце.

От предната седалка на колата Джери се извърнал да им махне и той. Слънцето правело последните си издихания сред тиковите дървета. „Последното слънце в живота ми“, помислил си Джери.

— Не пали още — казал тихо на Мики. — Искам да проверя маслото.

„Може пък да съм единственият откачил. Ами ако наистина току-що сключих сполучлива сделка?“, разсъждавал.

Седналият на мястото на шофьора Мики дръпнал ръчката на предния капак, Джери го вдигнал, но не видял никакво парченце пластичен експлозив — за спомен от раздялата с новия му приятел съдружник. Извадил масломерната пръчка и се престорил, че я разглежда.

— Ало, конският репортер, имаш ли нужда от масло? — провикнал се Рикардо от другия край на прашната пътека.

— Не. Всичко е наред. Тръгваме!

— Довиждане.

И с електрическо фенерче не разполагал, но като клекнал в полумрака и опипал отдолу шасито, пак нищо не открил.

— Ей, конският репортер, да не си изгубил нещо? — изцепил се повторно Рикардо, свил длани на фуния пред устата си.

— Пали — казал Джери и се качил.

— А фаровете, мистър?

— Да, Мики. И тях запали.

— Той що ти вика „конски репортер“?

— Така ме наричат наши общи приятели.

„Ако Рикардо е успял да предупреди КТ, няма никакво значение дали проклетите ни фарове ще светят, или не“, рекъл си Джери. Мики ги включил и американското табло пред тях лумнало цялото в светлини, като някое малко градче.

— Карай — казал Джери.

— С пълна газ?

— Да, с пълна газ.

Минали осем километра, дванайсет, четиринайсет. Джери следял брояча на километража, изчислявайки грубо разстоянието до първия контролен пункт да е трийсет и два, а до втория — седемдесет. Мики пердашел със сто и двайсет, а на Джери не му било до оплаквания. Движели се по средата на пътя, завои нямало, а тиковите дървета покрай разчистените против засади банкети прелитали като оранжеви призраци.

— Хубав мъж — разправял Мики. — И голям любовник. Така викат двете мацки.

— Гледай за опънати през шосето жици — казал му Джери.

Отдясно се появила дълга пролука между дърветата и червен прашен път, който се губел в далечината.

— Добре си живее там изобщо — разправял Мики. — Женски, деца, уиски. Какво друго му трябва на човек?

— Намали, Мики. Спри съвсем колата. Тук, на средата на пътя, на равното. Изпълнявай, без да разпитваш, Мики.

Мики се разсмял.

— И на женките им хубаво — разправял Мики. — И на тях бонбони, и на бебето бонбони, на всички бонбони!

— Спри тая проклета кола!

Без да си дава зор, Мики спрял колата, не преставайки да се смее по адрес на мацките.

— Това нещо точно ли отчита? — попитал Джери, опрял показалец в стрелката на бензиномера.

— „Отчита“? — озадачил се от непознатата му дума Мики.

— Бензин. Гориво. Пълно? На половина? Три четвърти? През целия път точно ли показва?

— Ми, да. Винаги точно.

— На влизане в изгорялото село, Мики, сочеше наполовина пълен резервоар. Сега пак сочи същото.

— Ми, да.

— Доливал ли си? От тенекия. От туба?

— Не.

— Слизай.

Мики запротестирал, но Джери се надвесил през него, отворил вратата му и избутал Мики право върху макадама, после сам слязъл. Извил ръката на Мики, натиснал я към гръбнака му и го принудил да подтичва на галоп през целия път до ръба на широкия мек банкет, после на двайсет метра по него, докато накрая го блъснал в шубрака и сам се пльоснал наполовина до него, наполовина отгоре му, та на Мики чак въздухът му излязъл под формата на еднократно учудено изхълцване, след което му била необходима цяла половин минута, преди да успее да запита възмутено:

— Ама защо?

В този миг обаче Джери вече натискал лицето му в пръстта, за да го опази от взривната вълна.

Старият форд май първо се подпалил и чак тогава експлодирал, а накрая се вдигнал във въздуха за последна глътка живот, преди да рухне ребром, мъртъв и обгърнат в пламъци. Мики буквално ахнал от възторг, а Джери погледнал часовника си. Осемнайсет минути били изтекли, откакто си тръгнали от наколната къща. Най-много двайсет. „Трябваше много по-рано да стане — минало му през ум на Джери. — Нищо чудно, че Рикардо толкова се притесняваше от бавенето ни. Ония от Сарат изобщо нямаше да се усетят какво ги чака; това е далекоизточен специалитет, а естествените наклонности на Сарат клонят към Европа и доброто старо време на Студената война — Чехословакия, Берлин и по-старите фронтови линии.“ Опитал се да отгатне каква е била гранатата. Виетконг поначало предпочитали американския двойно действащ тип. Единственото условие било резервоарът да имал широк отвор. Вадиш иглата, върху пружината опъваш ластик, пъхаш гранатата в резервоара и почваш да чакаш бензинът постепенно да разяде ластика. И се получава съвсем ново приложение, открито от Виетконг, на някогашното западно изобретение. „Сигурно на Рикардо ластикът му е бил много дебел“, заключил Джери.

До първия пропускателен пункт стигнали след четиричасово ходене пеша по пътя. Мики се радвал най-вече на мисълта за застраховката, приемайки, че след като Джери е направил вноската, парите автоматично ще им дойдат и ще могат да си ги харчат на воля. Джери така и не успял да го разубеди, че нещата стоят малко по-другояче. Но Мики го било и много страх: първо от КТ, после от призраци, накрая и от полковника. Наложило се Джери да му обясни, че след отминалия незначителен епизод нито призраците, нито КТ ще посмеят да се приближат до пътя. А що се отнасяло до полковника — макар Джери да не разяснил това на Мики, — той, човекът, се явявал и баща, и войник, че и строител на язовир. И неслучайно го строял с цимент от Дрейк Ко, докарван му от „Чайна Еърсий“.

На пропускателния пункт успели по някое време да намерят камион, който да върне Мики до дома му. Джери пропътувал част от разстоянието с него и му обещал комиксът да помогне, ако се стигне до съдебен спор със застрахователите, но изпадналият в еуфория Мики отказвал да се вслуша в съмненията му. Разменили си весело адресите и се ръкостиснали многократно за довиждане; накрая Джери слязъл на едно крайпътно кафене да чака половин ден автобуса, който щял да го откара на изток към новото му бойно поле.

Наложително ли е било изобщо Джери да ходи при Рикардо? И ако не бил отишъл, дали събитията са щели да се развият по различен начин, поне що се отнася до самия него? И наистина ли, както твърдят и до днес защитниците на Смайли, задявката на Джери с Рикардо е представлявала тъкмо последният и най-важен напън, който така раздрусал дървото, че нямало как желаният плод да не тупне на земята?

Пред членовете на фенклуба „Джордж Смайли“ такъв въпрос въобще не стои: посещението при Рикардо в действителност било последната сламка, която пречупила гръбнака на Ко. И ако не се било случило, Ко щял да се размотава чак до настъпването на свободния ловен сезон, превръщайки както себе си, така и свързаната с него разузнавателна информация в достояние на онзи, който пръв се доберял до тях. Край на спора. На пръв поглед фактите потвърждават най-убедително тази причинно-следствена връзка. Понеже ето какво се било случило:

Само шест ча̀са след като Джери и шофьорът му Мики отупали от себе си прахоляка на онзи път в Североизточен Тайланд, целият пети етаж на Цирка се възпламенил от бурни ликувания, способни да затъмнят като нищо кладата на поверения временно на Мики форд. В говорилнята направеното от Смайли съобщение било последвано от кратък вдървен танц в изпълнение на Док ди Салис, към който несъмнено щяла да се присъедини и Кони, ако артритът й не я приковавал към проклетата й инвалидна количка. Трот започнал да вие, Гуилъм и Моли се прегърнали и сред всичкото веселие единствен Смайли успял да запази обичайно изненадания си вид, макар Моли да беше готова да се закълне, че го видяла да се изчервява, докато примигвал, оглеждайки компанията.

Току-що го уведомили, казал им Смайли. По спешност, от „братовчедите“. В седем сутринта хонконгско време Тиу позвънил на Ко в „Стар Хайтс“, където той прекарал нощта, разпускайки с Лизи Уърд. В началото дори му вдигнала самата Лизи, но след това Ко се включил от деривата и й наредил с рязък тон да се махне от линията, което тя незабавно сторила. Тиу поканил Ко на закуска, незабавно, „при Джордж“, както уточнил Тиу, причинявайки голяма веселба сред техниците, които дешифрирали записа на разговора. Само три часа след това Тиу разговарял по телефона с бюрото за пътувания, мъчейки се да уреди спешно делово заминаване за континентален Китай. Първо щял да спре в Гуанджоу, където „Чайна Еърсий“ имаше свой представител, но крайната му дестинация била Шанхай.

Как е успял Рикардо да се свърже толкова бързо с Тиу при липсата на телефон ли? Най-вероятно се е възползвал от полицейската линия на полковника до Банкок. А от Банкок нататък? Един господ знае. Търговски телекс, чейнчаджийската мрежа — варианти, колкото щеш. Китайците уреждат тези работи посвоему.

Допустимо е обаче търпението на Ко да е избрало точно този момент, за да се пречупи от само себе си, а закуската при Джордж да е била посветена на съвсем друг проблем. Но така или иначе, се получил онзи пробив, за който толкова от отдавна мечтаели и който се явявал триумфално доказателство за умелата черна работа, извършена от Смайли. Още преди обяд Лейкон му позвънил лично да му изкаже поздравленията си, а преди залез-слънце лично Сол Ендърби се проявил с жест, какъвто дотогава не бил правил никой от нетеатралната страна на Трафалгар Скуеър. Поръчал на винарната на „Бери Брадърс енд Ръд“ да занесат на Джордж каса шампанско „Круг“ от една от най-добрите реколти, истинска красота, с прикачена към касата картичка: „По случай първия ден на лятото“. А времето в действителност си било направо лятно, независимо че април едва привършил. През тюлените завеси на долните етажи се виждали вече разлистилите се чинари. Над тях зюмбюли били разцъфтели на перваза на кабинета на Кони.

— Червено — отбелязала тя, пиейки за здравето на Сол Ендърби. — Любимият цвят на Карла, Господ да го поживи.

18 Завоят на реката

Видът на военновъздушната база не бил нито красив, нито победоносен. По закон, тъй като се намирала в Североизточен Тайланд, била под тайландско командване, но на практика на тайландците им било разрешено единствено да събират боклука и да обитават съседния лагер. Самият контролно-пропускателен пункт си бил цяло самостоятелно градче. Историческите занаяти в условията на военна окупация се упражнявали във вериги от паянтови ламаринени коптори сред вонята на дървени въглища, урина, маринована риба и домакинска газ. Бардаците се ръководели от сакати сводници, шивашките „ателиета“ предлагали сватбени фракове, от книжарниците можело да се закупят всякакви порнографски издания и туристически пътеводители, а баровете носели американски имена от рода на „Сънсет Стрип“, „Хаваи“ и „Лъки Тайм“. В бараката на военната полиция Джери поискал да се срещне с капитан Ъркарт от отдел „Връзки с обществеността“ и чернокожият сержант стегнал мишци да го изхвърли в мига, в който уточнил, че бил журналист. По линията, свързваща поста с базата, долетели куп пращения и пукания, преди провлачен южняшки глас да обяви:

— Ъркарт го няма в момента. На телефона е Мастърс. Кой, казахте, че се обажда?

— Запознахме се миналото лято на инструктажа при генерал Крос — отговорил Джери.

Последвало продължително мълчание, вероятно необходимо за издирване смисъла на паролите „Ъркарт“ и „Крос“ в дневника на дежурния.

— Мда, вярно е, че се запознахме тогава, приятелю — изрекъл след малко невероятно бавния глас, наподобяващ говора на Копнеещия. — Разплати се с таксито, което те е докарало. Аз ей сега слизам. Карам син джип. Не предприемай нищо, докато не видиш бялото на очите му.

От лагера непрекъснато излизали или влизали намръщени групи от бели и черни служещи във военновъздушните сили, разделени по расов принцип. Минал бял офицер. Черните му „изкозирували“ с вдигнати над главите юмруци — поздрава на борците за равни права на чернокожите, — а той с досада им отвърнал. Редовият състав носели по униформите си нашивки като на Чарли Маршал, но най-вече в прослава на различни видове дрога. Като цяло царяло настроение на униние, поражение и изначално насилие. Тайландските войници пък никому не козирували. Но и на тях никой не им козирувал.

Син джип с пусната с пълна сила сирена и святкащи светлини спрял с жестоко поднасяне откъм другата страна на бариерата. Сержантът махнал с ръка на Джери да влиза. Само секунда по-късно Джери се носел с шеметна скорост по самолетната писта към дълъг ред ниски бели помещения в средата на летището. Зад волана седял върлинест младеж, притежаващ целия набор от признаци, че е стажант.

— Вие ли сте Мастърс? — попитал Джери.

— Не, сър. Аз само пренасям багажа на майора, сър.

Подминали вял бейзболен мач, без шофьорът да изключи светлините или да спре сирената.

— Чудесно прикритие — отбелязал Джери.

— Не ви разбрах, сър — опитал се да надвика сирената младежът.

— Няма значение.

Не била от най-големите бази. Джери бил виждал и по-големи. Минали покрай строени фантоми и хеликоптери, а още с приближаването на белите сгради Джери си дал сметка, че те са всъщност обособен военноразузнавателен център, със собствени радиомачти и самостоятелна флотилия от боядисани в черно самолетчета — „мушмороците“ им бяха викали навремето, — използвани преди отстъплението да пускат и извеждат един господ знае какви хора по един господ знае какви места.

Влезли през странична врата, която младежът отключил. Късият коридор бил празен и абсолютно тих. Само в дъното една от вратите, произведена по традиция от имитация на палисандрово дърво, била открехната. Мастърс носел униформа на ВВС с къс ръкав и много малко обозначения. Но по наличието на медали и майорското звание Джери заключил, че вероятно е към военното подразделение на „братовчедите“, евентуално нещатен. Бил блед и жилест човек с презрително стиснати устни и хлътнали бузи. Стоял пред имитация на камина, под репродукция от картина на Андрю Уайът и като цяло излъчвал някаква особена неподвижност и откъснатост от действителността. Общо взето, поведението му било на човек, който умишлено се бавел, докато всички останали бързат. Младежът ги представил един на друг и останал да чака следващото нареждане. Мастърс не отместил погледа си от него, докато младежът не се сетил да напусне, после преместил безцветните си очи към кафето на масата.

— Като ви гледам, май имате нужда от закуска — отбелязал Мастърс. Налял кафе и подбутнал към Джери чинията с донътите, всичко това — в забавен каданс.

— И от необходимото оборудване — добавил Мастърс.

— И от него — съгласил се Джери.

На бюрото го чакала електрическа пишеща машина с няколко празни листа отстрани. Мастърс се придвижил със схваната походка до някакъв стол и седнал на страничната му облегалка. Взел броя на „Старс енд Страйпс“ и го вдигнал пред очите си. През това време Джери се настанил пред бюрото.

— Чух, че се каните саморъчно да ни отвоювате всичко изгубено — казал Мастърс на броя на „Старс енд Страйпс“. — Ще видим.

Джери извадил собствената си портативка, понеже я предпочитал пред електрическата, и изчукал рапорта си с поредица картечни тракания по клавиатурата, които в хода на работата почнали да му се струват все по-шумни. Същото усещане, изглежда, имал и Мастърс, който често надничал иззад вестника, при все че се въздържал погледът му да не стига отвъд дланите на Джери и механичната му играчка.

Накрая Джери му връчил полагащия му се екземпляр.

— Заповедта изисква от вас да изчакате тук — казал Мастърс, произнасяйки най-натъртено всяка отделна дума. — Заповядано е да останете тук, докато не изпратим грамата ви. А че ние ще я изпратим, две мнения няма. Наредено е също да изчакате потвърждението, че е получена, а така също и по-нататъшните разпореждания. Това устройва ли ви? Устройва ли ви, сър?

— Няма проблем — казал Джери.

— Случайно да е стигнала до вас добрата вест? — поинтересувал се Мастърс. Гледали се очи в очи. Разстоянието помежду им било по-малко от метър. Мастърс бил забол поглед в грамата на Джери, но очите му като че ли не четели написаното.

— За коя вест става дума, друже?

— Че току-що изгубихме войната, мистър Уестърби. Точно така, сър. Последните храбреци са били остъргани само преди минути с хеликоптер от покрива на посолството ни в Сайгон като новобранци спипани по без гащи в бардак. Предполагам, че това за вас е без значение. И съм сигурен, че ще намерите утеха в новината, че кучето на посланика е оцеляло. Някакъв репортер го измъкнал върху проклетия си скут. Предполагам, че за вас и това е без значение. Допускам, че може и да не обичате кучетата. Възможно е отношението ви към кучетата да съвпада с моето лично отношение към журналистите, мистър Уестърби, сър.

Джери бил успял вече да долови в дъха на Мастърс миризмата на уиски, която никакви количества кафе не били в състояние да замаскират, и предполагал, че американецът е започнал доста отдавна да се налива, без да успее да се напие.

— Мистър Уестърби, сър?

— Слушам, приятелю.

Мастърс протегнал десница.

— Приятелю, искам да стиснете ръката ми.

Дланта му застанала помежду им с щръкнал нагоре палец.

— По какъв случай? — попитал Джери.

— Искам да чуя от вас едно „добре дошли“, сър. Понеже Съединените американски щати току-що подадоха молба за членство в клуба на второстепенните сили, в който, доколкото разбирам, вашата прекрасна родина изпълнява ролята на председател, президент и родоначалник. Стиснете я!

— С гордост обявявам, че сте приети — рекъл Джери и услужливо раздрусал дланта на майора.

И бил мигновено възнаграден с блестяща усмивка на фалшива благодарност.

— Адски гостоприемно от ваша страна, мистър Уестърби. И ако и аз мога да направя нещо, с което престоят ви при нас да е по-приятен, умолявам ви да ми го съобщите. Ако щете цялата ни база да вземете под наем, ще се отзовем на всяка разумна оферта, мен ако ме питате.

— На ваше място щях да напъхам малко уиски през решетките — отвърнал Джери с назорена усмивка.

— С нааай-дебело удоволствие — рекъл Мастърс с толкова удължено провлачване, че заприличало на забавен юмручен удар. — Вие сте човек душа. Йес, сър.

Мастърс му извадил от барчето 375-милилитрова бутилка „Джей енд Би“ и няколко стари броя на „Плейбой“.

— Тези ги държим в готовност за посещаващите ни английски джентълмени, които не си направиха труда поне един проклет пръст да помръднат, за да ни помогнат — казал поверително.

— Много мило от ваша страна — отговорил Джери.

— Ей сега отивам да изпратя милото ви писъмце до мама у дома. Та като стана дума, тя, кралицата ви, как е напоследък?

Мастърс не завъртял ключ в бравата, но когато Джери се опитал да я отвори, вратата се оказала заключена. Гледащите към базата прозорци били с двойно матово остъкляване. Шум от пистата не се чувал нито от кацащите, нито от излитащите самолети. „Ето как са се мъчели да спечелят войната — помислил си Джери. — Скрити в звукоизолирани помещения, гледащи през матови стъкла, използващи машини от дистанция. И затова са я изгубили.“ Пил, но нищо не усетил… „И ето че всичко е свършило. Край на данданията.“ А него накъде ли щял да го отвее вятърът сега? При стареца на Чарли Маршал? На кратко пътешествие през планините Шан, да си побъбри сърдечно с генералските бодигардове? Продължил да чака, а обърканите му мисли се трупали в съзнанието му. Седнал, после се излегнал на дивана и малко поспал. От сън го стреснала някаква музика, служеща за фон на накъсващите я периодически приветливо успокояващи съобщения. „Капитан Еди-кой си, моля да… еди-какво си.“ По някое време гласът предложил висше образование. Друг път — перални машини на промоция. Трети път — молитва. Джери започнал да кръстосва стаята, изнервен от достойната за крематориум тишина в съчетание с музиката.

Застанал пред отсрещния прозорец и в съзнанието му образът на Лизи се появил до рамото му, по същия начин, по който навремето, но вече не му се било явявало лицето на сиротата. Пил още от уискито. „Трябваше да поспя в камиона — минало му през ум. — Изобщо трябваше да обърна повече внимание на съня. Изгубиха войната, значи.“ Май много отдавна не му се било случвало да се наспи така, както би искал. Поне откакто била станала оная история с Фрости. Ръката му треперела. „Господи, гледай какво става.“ Сетил се и за Люк. Май му било дошло времето да се налюскат някъде заедно. „Сигурно вече се е прибрал, ако не са му отвели задника в някоя престрелка. Трябва да сложа спирачките на тоя мой стар мозък — рекъл си. — Лошото е, че старият мозък напоследък все по-често тръгва на лов. Прекалено често, ако трябва да съм точен. Няма да е зле да го вържа по-здраво“ — казал си. — „Хайде бе, приятелю.“

Сетил се и за Рикардовите гранати. „Побързайте — молел ги наум. — Хайде, казвайте какво решавате. Къде да вървя оттук нататък? При кого! Но без да питам «защо»“. Усещал лицето си сухо и горещо, а ръцете си влажни. И изпитвал главоболие току над очите. „Проклета музика — мислел си. — Проклета, проклета обявяваща края на света музика.“ Заоглеждал се трескаво откъде може да я изключи и в този момент забелязал, че на вратата е застанал Мастърс с плик в ръка и нищо в погледа. Джери прочел грамата. Мастърс пак се настанил на облегалката на стола.

— „Връщай се у дома, синко — проплакал Мастърс, пародирайки собствения си провлачен южняшки говор. — Ела си право у дома. Не минавай през GO. И не вземай двестате долара заплата. «Братовчедите» ще те закарат със самолет до Банкок. От Банкок заминаваш незабавно за Лондон в Англия, а не — повтарям, не — за Лондон в щата Онтарио, с избран от теб полет. В никакъв случай не бива да се завръщаш в Хонконг. Забранено! Не, сър! Мисията ти е приключена, синко. Благодаря ти и браво на теб. Нейно Величество е най-искрено развълнувана. Така че бързай да се прибереш за вечеря, чака те качамак с пуешко и боровинков пай.“ Абе, приятелю, що за педерасти са тия ваши работодатели!

Джери прочел повторно грамата.

— Самолетът за Банкок излита в единайсет нула нула — казал Мастърс. Циферблатът на часовника му бил извъртян накъм вътрешната страна на китката, за да може той да е единственият ползвател на показваната от него информация. — Чухте ли ме?

— Извинявайте, друже, ама бавно чета — нахилил се насреща му Джери. — Благодаря. Прекалено изобилие от сложни думи. Мозъкът ми едвам ги храносмила. Нещата ми обаче останаха в хотела.

— Домашните ми прислужници са на разположение на ваше височество.

— Благодаря, но ако не възразявате, ще ми се да не провъзгласявам официално връзката помежду ни.

— Както желаете, господине, както желаете.

— Ще хвана някое такси от портала. Един час ще ми стигне да отида и да се върна. Благодаря — повторил.

— Напротив, аз следва на вас да благодаря.

На сбогуване саратският възпитаник предложил хитра сделка.

— Нали не възразявате да оставя тук това нещо? — попитал и посочил с глава охлузената портативна до IBM-а с топчеста глава на Мастърс.

— Сър, ще бъде най-ценната вещ сред всичките ни притежания.

Ако Мастърс си бил направил труда да го погледне в този миг, може би щял да се разколебае при вида на целенасочената бистрота в очите на Джери. Колебание може би щял да изпита и ако познавал по-добре гласа на Джери, или бил забелязал появилата се внезапно в него особена задушевна дрезгавост. Или ако му бил направил впечатление начинът, по който Джери опъвал кичура над челото си със сгъната пред гърдите ръка в поза на инстинктивна скришност, или ако бил отговорил на смутената благодарствена усмивка на Джери при появата на стажанта, който трябвало да го закара със синия джип до портала, нищо чудно да почнели да го глождят някакви съмнения. Майор Мастърс обаче бил не само дълбоко озлобен професионалист, успял да натрупа в себе си какви ли не разочарования. Той бил, освен всичко друго, джентълмен от американския Юг, понесъл току-що поражение от ръцете на неразбираеми диваци; така че в момента най-малко му било до кълчотенията на този каталясал до смърт и закъснял с появата си англичанин, който използвал издъхващата му шпионска кантора за пощенски клон.

Заминаването на оперативната хонконгска група на Цирка стана в празнична атмосфера, обогатена още повече от тайнствеността, с която беше забулено. Отприщи я вестта за повторната поява на Джери. Подсили я съдържанието на грамата му, която съвпадна със съобщението от „братовчедите“, че Дрейк Ко е отменил всички свои светски и делови ангажименти и се е усамотил в дома си „Седемте порти“ на Хедлънд Роуд. От вана им за следене „братовчедите“ били успели да заснемат от много далечно разстояние в четвърт профил Ко, зареял поглед в морето изпод сплелите се клони на рододендроните в дъното на просторната му градина. Бетонната джонка не се виждала на снимката, но пък Ко си бил сложил килнатата барета.

— Не ти ли прилича на някой съвременен Гетсби, скъпи! — възкликнала въодушевено Кони Сакс, докато разглеждали снимката. — Застанал, мрачно загледан в проклетата светлина на края на дока или каквото там обичал да прави оня мухльо!

Когато два ча̀са по-късно ванът минал повторно оттам, заварили Ко в същата поза и не си направили труда да го снимат отново. Много по-значим обаче бил фактът, че Ко бил престанал тотално да ползва телефона — или поне онези линии, които „братовчедите“ подслушвали.

И Сам Колинс беше пратил рапорт — трети подред, но най-дългия от трите. Както винаги, в Цирка го получиха в специален плик, адресиран лично до Смайли; и както винаги, Смайли сподели съдържанието му единствено с Кони Сакс. А в мига, в който групата се канеше да поеме към лондонската аерогара, пристигна спешна депеша от Мартело в смисъл, че Тиу се бил върнал от Китай и понастоящем се съвещавал на четири очи с Ко на Хедлънд Роуд.

Но и тогава, а и след това — в спомените на Гуилъм — най-важната, но и най-притеснителна церемония бил проведения в ограничен състав в кабинета на Мартело в Анекса военен съвет, на който, по изключение, присъствал не само обичайният квинтет, тоест Мартело, двамата му мълчаливи помощници, Смайли и Гуилъм, но и Лейкон и Сол Ендърби, които, за отбелязване, пристигнали с един и същ служебен автомобил. Целта на церемонията, осъществена по инициатива на Смайли, била формалното предаване на ключовете: Мартело щял да бъде поставен изцяло в течение по случая „Делфин“, включително и за онази най-съществена подробност — съществуването на Нелсън. Изобщо предстояло Мартело да бъде издигнат до ранга на пълноценен съдружник в предприятието — с няколко дребни премълчавания, които щяха да станат ясни едва впоследствие.

Гуилъм така и не разбрал как точно успели тогава Лейкон и Ендърби да се намърдат на събитието, а пък и Смайли се оказал, по разбираеми причини, не особено словоохотлив по въпроса. Но Ендърби обявил самодоволно, че се явил „в името на добрия ред и военната дисциплина“. Лейкон изглеждал по-блед и надменен от всякога. На Гуилъм определено му се сторило, че двамата са замислили нещо; а впечатлението му съвсем се засилило, като забелязал, че Ендърби и Мартело водят помежду си някаква своя игра. Изобщо тия двамата така се правели, че не се познават, че напомняли на Гуилъм среща между двама тайно влюбени, засекли се случайно на закуска в нечий селски дом — ситуация, в каквато самият Гуилъм нерядко се бил озовавал.

Нещата били форсирани от мащаба на случая, пояснил по някое време Ендърби. Случаят дотолкова се бил разраснал, че според него дошло време да бъдат посветени в него и няколко души от правителството. После, по друго време, се беше оправдал и с нарастващото влияние на лобистите от Колониал Офис. Уилбрахъм се бил разсмърдял с всичка сила пред Министерството на финансите.

— Добре, запознахме се с подробностите — рекъл Ендърби, след като Смайли приключил пространното си резюме, а похвалите от Мартело били посрещнати едва ли не с бурни овации. — Оттук произтича и първият въпрос, Джордж: чий пръст е на спусъка? — С този си въпрос Ендърби на практика завзел центъра на вниманието, както поначало ставало на всички посещавани от него съвещания. — Кой ще командва, кой и кога да действа? Ти ли, Джордж? И оттук насетне ли? Да, признавам, че ти се справи идеално с планирането, но да не забравяме, че тежката артилерия си остава в ръцете на добрия стар Марти, не е ли така?

В този момент Мартело бил сполетян от нов пристъп на глухота, така че само сияел над всички тези великолепни и прекрасни британци, с които имал удоволствието да си сътрудничи, оставяйки Ендърби да върти в негова полза томахавката.

— Интересува ме ти, Марти, как гледаш на въпроса? — упорствал Ендърби, все едно си нямал понятие; сякаш никога не бил ходил на риба с Мартело, нито го бил канил на разточителни вечери, за да обсъждат изключително тайни теми след часовете.

И Гуилъм изпитал в същия миг някакво особено просветление, макар впоследствие да се риташе по задника затова, че не му отдал полагащото му се значение. Мартело вече знаел. Правел се на смаян от откровенията за Нелсън, но те всъщност изобщо не били откровения, ами чисто и просто повторение на информация, която той и мълчаливите му служители предварително притежавали. Точно това прочел Гуилъм по бледите им вдървени физиономии и нищо непропускащи очи. Прочел го и в неискреността на Мартело. Мартело вече знаел.

— Ммм, технически погледнато, Сол, операцията продължава да се ръководи от Джордж — предано напомнил Мартело на Ендърби в отговор на зададения му въпрос, но успял все пак да придаде необходимия фалц с „технически“, че да хвърли сянката на съмнение върху останалата му част. — Джордж остава на капитанския мостик, Сол. От нас се иска единствено да вършим огнярската работа.

Ендърби предложил на зрителите нещастна физиономия и пъхнал кибритена клечка между зъбите си.

— А на теб как ти пасва всичко това, Джордж? Ти доволен ли си от ставащото? Да оставиш Марти да осигурява там прикритието, квартирите, съобщенията, целия реквизит с плащовете и кинжалите, наблюденията, преследванията из цял Хонконг и прочее, а ти само да нареждаш какво да правят? Мен ако ме питаш, то е все едно да се издокараш в нечий чужд фрак.

Според Гуилъм, Смайли проявил достатъчна твърдост в защита на своята позиция, но се ангажирал в излишна степен със самия въпрос, без да отдаде достатъчно значимост на признаците на тънко завоалиран сговор.

— Ни най-малко — отвърнал Смайли. — Между нас двамата с Мартело съществува ясно споразумение. На върха на атаката ще сме ние. А каквато подкрепа ни е необходима, ще я предоставя Мартело. Накрая делим по равно резултата. Тоест американците ще получат дивидентите от своята инвестиция при самото споделяне на постигнатото. Но отговорността да се сдобием с търсения резултат си остава у нас. — И за завършек изложил следния мощен аргумент: — Както, разбира се, е уточнено отдавна в разменената помежду ни официална кореспонденция.

Ендърби изгледал остро Лейкон.

— Оливър, ти беше обещал да ми пратиш тази преписка. Какво стана с нея?

Лейкон килнал пипонестата си глава и пуснал неадресирана печална усмивка.

— Сигурно е някъде из дебрите на твоята служба, Сол.

При което Ендърби изпробвал нов подход.

— Да разбирам ли, че вие двамата разчитате споразумението ви да е приложимо спрямо всякакви евентуалности? Като например при осигуряването на явочните квартири и прочее? Или при „заравянето на трупа“, така да се каже?

Смайли пак имал готов отговор:

— От административно-стопанския ни отдел вече са наели селска къща и в момента я оборудват за бъдещите й обитатели — заявил, без да му мигне окото.

Ендърби извадил мократа кибритена клечка от устата си, счупил я и я пуснал в пепелника.

— Можех да ви преотстъпя моята вила, ако ми бяхте казали — измърморил разсеяно. — Куп стаи. Никакви посетители. Обслужващ персонал. Всичко, което може да ви потрябва. — Но оттам се върнал към въпроса, който силно го тревожел: — Добре. Отговорете ми тогава на следния казус. Вашият човек се панира и хуква да се крие из уличките на Хонконг. Кой от двама ви ще предостави хората си за играта на стражари и апаши, за да го хванете, питам?

„Не му отговаряй! — замолил се наум Гуилъм. — Изобщо не е негова работа да рови из тези неща! Кажи му да върви на майната си!“

Макар и сполучлив, отговорът на Смайли не съдържал онзи плам, на който Гуилъм се надявал.

— Е, хипотези на този свят колкото щеш — подхвърлил благо. — Предполагам, че във всякакви такива обстоятелства се допуска двамата с Мартело да се допитаме един до друг и да предприемем най-удачното и за двете страни действие.

— Ние с Джордж сме се сработили прекрасно, Сол — обявил щедро Мартело. — Можеш да разчиташ на нас.

— Имам предвид, Джордж — подновил акцията си през нова кибритена клечка Ендърби, — че ще е много по-фино и далеч по-безопасно, ако поверим всичко в ръцете на янките. И ако случайно хората на Марти се провалят, ще е достатъчно да поднесат извиненията си на губернатора, да изпратят двама-трима души в заслужен отдих и да обещаят повече да не правят така. Поначало от тях хората и не очакват друго. Едно от предимствата на това да се ползваш със срамна репутация, нали, Марти? Никой не би се изненадал от това, че си опънал прислужницата.

— Ама и ти ги ръсиш едни, Сол — разсмял се буйно Мартело, оценявайки прославеното английско чувство за хумор.

— Много по-сложно ще е, ако ние сме в ролята на провинилите се момчета — продължил Ендърби. — И по-конкретно — ти, Джордж. При сегашната постановка на нещата губернаторът направо ще те отвее от поста ти. Уилбрахъм отсега рони сълзи по бюрото му.

При проявяваната от Смайли завеяна неотстъпчивост било изключено да постигнат какъвто и да било напредък, при което Ендърби се оттеглил временно и оставил другите да обсъждат „мръвката и картофите“, както Мартело обичал да нарича способите за действие. Но преди да приключат, Ендърби опитал за последно да отнеме на Смайли първенствуващата му роля, връщайки се повторно на въпроса за ефикасната обработка и последваща грижа за улова.

— Кой ще ръководи разпитите му и прочее, Джордж? Нима продължаваш да разчиташ на онова смешно йезуитче с префърцуненото име?

— Ди Салис ще отговаря за китайските аспекти на разпита, а съветската ни секция — за руските.

— Сакатата университетска преподавателка ли имаш предвид, Джордж? Онази, дето Бил уволни заради пиенето ли?

— Тъкмо те двамата докараха разработката до сегашното й положение — отбелязал Смайли.

Мартело моментално се възползвал от така създалия се пробив.

— Е, стига вече, Джордж! Абсолютно не съм съгласен! Не, сър, в никакъв случай! Сол, Оливър, държа да отбележа пред вас, че смятам операция „Делфин“ във всичките й аспекти, Сол, за лична заслуга на Джордж и на никой друг!

И след бурни всеобщи аплодисменти за милия им приятел Джордж британската група се отправила към Кеймбридж Съркъс.

— „Барут, държавна измяна и заговор!“ — възмущавал се Гуилъм, цитирайки старото детско стихче за Гай Фокс. — Кое кара Ендърби да те предаде така долно? И какви бяха тия глупави оправдания с изгубилото се писмо?

— Да — промълвил след дълга пауза Смайли, но много дистанцирано. — Наистина са се отнесли безотговорно. Аз, доколкото си спомням, бях наредил да им се изпрати един екземпляр. Без подписи, на ръка, само за сведение. А Ендърби направо беше като в небрано лозе. Питър, ще бъдеш ли така добър да провериш при „мамчетата“ какво е станало?

Споменаването на писмото по повод сключеното споразумение — „меморандума за постигнатата договореност“, както го наричал Лейкон — пробудило наново най-кошмарните опасения на Гуилъм. Сетил се колко глупаво постъпил, като помолил Сам Колинс да им предаде писмото, а той, според Фон, се възползвал от повода, за да прекара повече от час на четири очи с Мартело. Спомнил си и как мярнал Сам Колинс в преддверието на Лейконовия кабинет, изпълняващ ролята на загадъчен изповедник както на Лейкон, така и на Ендърби, и как се умилквал по коридорите на властта като проклет чеширски котарак. Сетил се и за навика на Ендърби да играе табла „на вързано“ за много големи залози и докато се мъчел да разкрие конспирацията дори допуснал възможността Ендърби да е клиент на клуба на Сам Колинс. Но много бързо се отрекъл от това свое подозрение, тъй като му се сторило абсурдно. По някаква ирония на съдбата обаче то впоследствие се оказало съвсем вярно. А на всичко отгоре си спомнил и за мимолетното си чувство — породено единствено от физиономиите на тримата американци, поради което също толкова бързо отхвърлено, — че са знаели предварително онова, което Смайли бил дошъл да им съобщи.

Гуилъм така и не могъл да се отърси от мисълта, че Сам Колинс е призракът, появил се на пира през въпросната сутрин, и докато се качвал на самолета от лондонската аерогара, изтощен от дълготрайното и енергично сбогуване с Моли, видял същия този призрак да му се хили през дима на сатанинската си кафява цигара.

Полетът минал спокойно, с едно изключение. Пътували тримата и Гуилъм бил успял да спечели малка битка в непрекъснатата си война с Фон. През трупа на административно-стопанския отдел уредил той и Смайли да летят в първа класа, а „бавачката“ Фон настанили на първия ред до пътеката в икономичната класа, буза до буза с охранителите на авиолинията, които проспали почти целия полет, докато Фон се цупел. За щастие, въобще не станало дума с тях да лети и Мартело с мълчаливите му сътрудници, тъй като Смайли поначало бил категорично против подобен вариант. Така или иначе, Мартело предприел пътуването в западна посока, спирайки се за инструктаж в Лангли и продължавайки оттам през Хонолулу и Токио, за да смогне да ги посрещне при пристигането им в Хонконг.

По ирония на съдбата, заминаването им било ознаменувано и с неволна забележка под линия: в оставено специално за Джери дълго писмо, което трябвало да му бъде връчено при завръщането му в Цирка, Смайли го поздравявал саморъчно за първокласното му изпълнение на задачата. Вторият екземпляр, под индиго, и досега фигурира в досието на Джери, тъй като никому не е дошло наум да го махне оттам. Смайли изрично споменава „непоколебимата преданост“ на Джери, с която бил „увековечил двайсет и повече годишната си служба“. И включва по-нататък и апокрифно послание от Ан, „която заедно с мен ти пожелава не по-малко успешна кариера и в областта на литературата“. Финалът представлява доста неумел реверанс, в който Смайли подчертава, че „една от привилегиите в нашата работа е възможността да работим с такива прекрасни колеги. Уверявам те, че ти си точно такъв в очите на всеки един от нас“.

Определени хора и до ден-днешен настояват да знаят как така още преди заминаването им до Цирка не е стигнало тревожно запитване по повод местонахождението на Джери. Както и да го гледа човек, той вече бил закъснял с няколко дни. И както винаги, се стремят да олепят Смайли, въпреки пълната липса на улики Циркът да е проявил недоглеждане. За предаването на последния рапорт на Джери от военновъздушната база в Североизточен Тайланд „братовчедите“ осигурили чисто трасе чрез Банкок пряко до лондонския Анекс. Но това се отнасяло само за една грама от и един отговор до Джери, без възможност за последваща грама.

Съответно оплакването на американците, че Джери бил изчезнал, било насочено първо по мрежата на военните към Банкок, оттам — до „братовчедите“ в Хонконг по тяхната мрежа (тъй като Хонконг бил отбелязан като единствения възможен получател на всички материали, обозначени като свързани с операцията „Делфин“), и едва тогава, с отметката „Текущи сведения“, било препратено от Хонконг до Лондон, където се помотало в някоя и друга кутия за входяща поща от имитация на палисандрово дърво, докато по някое време някой не осъзнал значимостта му. Освен всичко друго, следва да се отбележи, че апатичният майор Мастърс поначало почти не бил обърнал внимание на „неявяването“, както сам се изразил впоследствие, „на някакъв си пътуващ английски педераст“. Грамата му завършвала с израза „ПРЕДПОЛАГАМ ПО ИЗВЕСТНИ ЗА ВАС ПРИЧИНИ“. Майор Мастърс живее понастоящем в град Норман, в щата Оклахома, където притежава малък автосервиз.

В административно-стопанския отдел също не видели повод за паника — или поне така твърдят и до ден-днешен. Изпратената до Джери заповед гласяла, че с пристигането му в Банкок следвало да излети за Лондон с която и да било авиокомпания, която приемела кредитната му карта. Не се упоменавала нито конкретна дата, нито конкретна авиолиния. Напротив, идеята била да го оставели с развързани ръце. Затова и решили, че вероятно е спрял някъде попътно да се поразтовари. Много прибиращи се оперативни агенти постъпвали по този начин, а досието на Джери изрично упоменавало, че бил ненаситен в сексуално отношение. Продължили да държат под око пътническите манифести на авиолиниите и запазили за всеки случай на негово име две седмици в Сарат за церемонията по свестяване и рециклиране, но постепенно вниманието им се пренесло към далеч по-спешната задача по обзавеждането на явочната квартира по операция „Делфин“.

Изборът им паднал върху кокетна, доста усамотена бивша мелница, независимо че се намирала в Меърсфийлд — оживено градче в графство Съсекс, обитавано предимно от лондонски служители, — и редовно си намирали повод да се отбиват дотам през седмицата. В нея, освен Ди Салис и значителна част от китайския му архив, следвало да се нанесе и малка армия от преводачи и дешифровчици, да не говорим за техници, охранители и владеещ китайския език лекар. Не минало много време и жителите на Меърсфийлд започнали да се оплакват масово и шумно в полицията от ненадейния наплив на японци. В местния вестник излязла дописка, че са гастролираща трупа за народни танци. Изтичането на тази конкретна информация било организирано, разбира се, от административно-стопанския отдел.

Джери нямало какво да прибира от хотела си — да не говорим, че и хотел нямал, — но изчислил, че разполага с цял час, ако не и с два, да се омете. Не се и съмнявал, че американците имат телефонна връзка с всички части на града и че, стига да поискали от Лондон, майор Мастърс щял с безкрайна лекота да разтръби името и описанието на Джери като американски дезертьор, придвижващ се с фалшив чуждестранен паспорт. Затова от портала насочил таксито към южния край на града, там поизчакал, наел друго такси и с него се отправил директно на север.

Правото шосе навлизало непрестанно във влажната мъгла, която се стелела над оризищата. От радиото напевни женски тайландски гласове рецитирали бавно нещо като безкрайни детски стихчета. Минали покрай американска подслушвателна база — кръгла мрежова инсталация с диаметър към четиристотин метра, плаваща в мъглата и известна на местните жители като „Слонската клетка“. Периметърът й бил маркиран с гигантски губерки, а в средата, опасана от гъсти метални паяжини, блестяла единствена светлина, излизаща сякаш от преизподнята и предизвестяваща бъдеща война. Чувал бил, че там се трудели хиляда и двеста езикови специалисти, но сега не се мяркала жива душа.

Нуждаел се от време и в случая си разрешил повече от седмица. Дори в сегашните обстоятелства му трябвало поне толкова, за да се мобилизира, тъй като по душа Джери беше воин и ако не беше съгласен с нещо, гледаше да изчезне по-надалеч. „В началото бе делото“, цитирал му бил редовно Смайли някакъв немски поет, колчем го обземело онова негово настроение на провалил се свещеник. А тази максима се била превърнала за Джери в стожер на несложния му мироглед: „Какво мисли човек си е лично негова работа. Важното е какво върши“.

Стигнал до Меконг рано вечерта, избрал си село и посветил следващите два-три дни на лениви разходки нагоре-надолу по брега на реката. Мъкнел сака си през рамо и подритвал пред себе си с върха на обувката от еленова кожа празен кен от кока-кола. Отвъд реката, зад кафявите, приличащи на мравуняци планини, минавала „пътеката Хо Ши Мин“33. Точно от сегашното си място бил наблюдавал навремето как пет километра по-навътре, в централната част на Лаос, небето се изпразнило и пламнало при атака от американските бомбардировачи B-52, как земята под нозете му се разтресла и осъзнал — в действителност бил изживял за миг — усещането какво е да се намираш по средата на такова събитие.

И още същата нощ Джери Уестърби успял да „събори стените“, както се бил изразил на шега преди време — горе-долу в съответствие с предсказанията на административно-стопанския отдел, макар и не в предполаганите от отдела обстоятелства. Избрал си крайбрежен бар, в който от древният джубокс се леели някогашни шлагери, и започнал да се налива всяка вечер до забрава със закупен на черно от американските бази скоч, да следва по неосветеното стълбище едно кикотещо се момиче подир друго до мизерната му стаичка, в която по някое време успявал да заспи и да прекара там нощта.

Сутрин се събуждал внезапно, с избистрен мозък, от врясъците на петлите и дрънченето на речния трафик и си налагал да разсъждава дълго и благосклонно за своя приятел и наставник Джордж Смайли. Това било чисто волево усилие, равносилно едва ли не на акт на коленопреклонност. Действителната му цел била просто да си припомни устоите на своето символ верую, а до този момент неговото символ верую се беше свеждало до стария Джордж. В Сарат гледат доста светски и с разбиране на подбудите, които карат някого да стане оперативен агент, но категорично не понасят фанатика с пламнал поглед, който през скърцащи зъби се кълне, че „мрази комунизма“. „Щом чак толкова го мрази, смятат, най-вероятно вече е почти влюбен в него.“ Но най-много харесват онова, което Джери не само притежаваше, а буквално олицетворяваше: свойството у човека да не глаголства, а наистина да обича службата и да съзнава — макар Господ да го опази, ако се бие в гърдите по този повод, — че правдата е на наша страна. И тъй като „наша“ поначало е гъвкаво понятие, за Джери то се свеждало само и единствено до Джордж.

Старият Джордж. Супер. Добро утро.

Представял си го точно такъв, какъвто най обичал да си го спомня — при запознанството им в Сарат скоро след края на войната. Джери бил все още лейтенант от армията, срокът на службата му изтичал, Оксфорд го очаквал и му било писнало от скука. Курсът, на който го пратили, бил за запасняци от Лондон: хора, които били вършили някоя и друга шашма за Цирка, без да били регистрирани официално по щата, и които сега минавали подготовка преди зачисляването им към запаса. Джери вече бил кандидатствал за щатна длъжност, но кадровиците на Цирка не го одобрили, което ни най-малко не подобрявало настроението му.

Така че при появата на очилатия Смайли с клатушкаща се походка и в дебелия балтон в отопляваната с керосин барака за лекциите Джери изпъшкал мощно наум и се подготвил за поредните изпълнени със скука петдесет мудни минути — вероятно посветени на избирането на места за тайници и последвани от нещо като таен излет с цел намиране на изкорубени дървета из гробищата на съседното градче Рикмънсуърд. В началото се състояла малка комедия: един от асистентите се заел да смъква височината на катедрата, че да може Джордж да наднича над нея. В крайна сметка му се наложило да застане с леко наранено самочувствие отстрани до нея и да обяви темата на предстоящата си лекция: „Проблеми при поддържането на агентурна мрежа на вражеска територия“. И на Джери постепенно му се изяснило, че човекът не четял от някакъв си там учебник, ами говорел от личен опит: че този ситно примигващ и приличащ на бухал мижав педант със свенливия извинителен тон се бил пекъл цели три години на тих огън в някакво проклето немско градче, държейки в ръцете си нишките на крайно важна разузнавателна мрежа и очаквайки ритника, който ще разбие вратата му, или удара с ръкохватката на пистолета през лицето му, явяващ се увод към удоволствията на разпитите.

В края на часа Смайли пожелал да го види насаме. Срещнали се в ъгъла на безлюден бар, пред еленовите рога и окаченото под тях табло за дартс.

— Най-искрено съжалявам, че не ви взехме — казал Смайли. — Според мен идеята ни е, че първо трябва да прекарате още малко време навън. — С което системата му намеквала, че бил все още недостатъчно съзрял. И чак сега Джери се усетил, че Смайли бил сред неговорещите членове на подборната комисия, която отхвърлила кандидатурата му. — Надявам се да променят начина си на мислене, след като се дипломирате и постигнете известен напредък на друго поприще. Но на всяка цена поддържайте връзка с нас.

След което старият Джордж винаги успявал да се появи в най-важните моменти. Без нито веднъж да му проличи, че се е изненадал или е изгубил търпение, старият Джордж успявал така решително да пренареди живота на Джери, че в един момент той се оказал собственост на Цирка. Когато рухнала бащината му империя, не друг, а Джордж чакал с протегнати ръце да го задържи да не падне. Когато браковете му рухвали, пак не друг, а Джордж го утешавал по цели нощи и му помагал да запази разсъдъка си.

— Винаги съм бил благодарен на службата ни за това, че ми предостави възможността да се отплатя — споменал му навремето Смайли. — Убеден съм, че всеки от нас е длъжен да изпита това усещане. Според мен не бива да се страхуваме от… своята преданост. Много ли старомодно звуча?

— Ти си този, който командва, а аз само марширувам — отвърнал му тогава Джери. — Кажи ми какви ходове да предприема и ще ти ги изпълня.

Все още разполагал с известно време. По този въпрос поне нямал съмнения. С влак до Банкок, оттам — със самолета у дома и най-много да му издърпат ухото за няколкодневната самоотлъчка. „У дома — повторил си наум. — Това вече е проблем. Кое всъщност ми е «у дома»? Тоскана с безкрайната празнота на хълма в отсъствието на сиротата ли? Или у старата Пет — извинявай за счупената чаена чашка? Или при милия стар Стъбси, назначен на важната длъжност «бюрократ, завеждащ нанизването на материалите на шилото»? Или в Цирка? «Според нас най ще ви подхожда банковата секция.» Или (само това му оставаше) у дома в Сарат, на преподавателска длъжност, натоварен с мисията да завоюва сърцата и умовете на новопостъпилите, докато самият той пътува храбро всеки ден от мезонета си в Уотфърд?“

На третата или четвъртата сутрин се пробудил много рано. Зората тъкмо почвала да оцветява реката първо в червено, после в оранжево, а накрая — в кафяво. В калта се въргаляло семейство водни биволи с дрънчащи звънци. Посред реката три сампана били опънали дълъг, сложен трал. Чул съскане и видял как мрежата се огънала, преди да се изсипе като зрънца от градушка върху водата.

„Но аз съм тук не поради липсата на бъдеще — минало му през ум. — А поради липсата на настояще. «У дома» отиваш, когато изгубиш всичките си домове. Което ме връща пак на въпроса за Лизи. Тежък въпрос. Я по-добре да го оставя да почака. И да взема да закуся нещо.“

Седнал на балкона от тиково дърво, Джери предъвквал яйцата с ориз и си спомнял как Джордж му съобщил вестта за Хейдън: в бара „Ел Вино“ на Флийт Стрийт посред дъждовен ден. Джери така и не бил способен да мрази някого за дълго, поради което се чудел какво точно да каже, след като претръпнал от първоначалния шок:

— Е, да плачем сега е като след дъжд качулка, нали, друже? Но и не бива да напуснем кораба и да го оставим да го владеят плъховете, нали? Борбата продължава, няма друг начин.

И Смайли бил изразил пълното си съгласие с тази му мисъл: наистина нямало друг начин, освен да продължат борбата, да изразят благодарността си за предоставената им възможност да се отплатят. Джери дори намирал своего рода утеха във факта, че Бил се оказал част от отбора им. Самият той в нито един момент не се усъмнил сериозно в смътната идея, че страната им е в състояние на необратим упадък, а още по-малко пък в мисълта, че за това нейно състояние вината се носела изцяло от класата, към която и самият той принадлежал. „Ние сме тези, които сътвориха Бил — гласяла гледната му точка, — така че именно ние сме длъжни да поемем основния удар от предателството му.“ Да се отплатим, плащайки. Точно това бил имал предвид и старият Джордж.

Продължил да се размотава покрай реката, да вдишва волния топъл въздух и да мята плоски камъчета, които да подскачат по повърхността й.

Лизи не му излизала от акъла: „Лизи Уърдингтън — своенравната бежанка от предградията. Ученичката и боксовата круша на Рикардо. По-голямата сестра, вдъхновителката и непостижимата курва на Чарли Маршал. Затворената в клетка птичка на Дрейк Ко. И моята събеседничка по време на вечерята ни, продължила цели четири часа. Но пак питам, на Сам Колинс каква точно се е падала? Спрямо мистър Мелън — «гадния англичанин, уж търговец», за когото според Чарли Маршал работила преди осемнайсет месеца, се явявала куриер по хонконгския голям хероинов път. Но явно и нещо повече. Понеже на някой етап Сам позаголил леко глезена си и я подлъгал, че всъщност действа за благото на Нейно Величество и на родината — радостна вест, която Лизи моментално споделила със своя боготворящ я приятелски кръг. Което пък вбесило Сам и той се отървал от нея като от прокажена. А това ще рече, че Сам е искал да я използва за примамка — нещо като стажант-провокатор“. В определено отношение Джери намирал нещо изключително забавно в цялата тази история, понеже Сам имаше репутацията на ас в разузнаването, докато Лизи Уърдингтън спокойно можела да гастролира в Сарат в ролята на първообраз на „жена, каквато в никакъв случай не бива да вербувате, докато е жива и диша“.

По-малко забавен обаче бил въпросът каква се падала тя в момента на Сам Колинс? Кое го карало да я дебне из сенките като някакъв търпелив убиец с мрачна стоманена усмивка на лицето. Точно този въпрос силно тревожел Джери. Дори ако трябва да сме по-точни, той буквално се бил вманиачил в това отношение. Очевидно било, че не желаел да стане свидетел на поредното изчезване на Лизи. Защото, щом напуснела тя леглото на Ко, неминуемо следвало да се озове в онова на Джери. Истината е, че от известно време — откакто се били запознали, по-точно — той периодически се питал колко ли здравословно щял да се отрази на Лизи освежителният тоскански въздух. И при все че изобщо си нямал представа нито как, нито защо Сам Колинс се бил озовал в Хонконг, нито какви били намеренията на Цирка като цяло спрямо Дрейк Ко, у него се било заформило възможно най-силното убеждение — и точно там била същината на проблема, — че ако точно сега хукнел към Лондон, нямало да отнесе Лизи със себе си на белия си кон, ами щял да я остави, седнала върху едно ужасно голямо буре с барут.

А такъв изход той категорично не бил готов да приеме. В миналото оставял куп подобни проблеми в ръцете на началниците. Но сега не било „миналото“. Този път, както вече му ставало ясно, музиката се поръчвала от „братовчедите“ и макар Джери да нямал нищо конкретно против тях, от самото им отсъствие играта загрубявала. Така че всякакви там смътни представи, каквито имал за притежаваната от Джордж човечност, в случая не играели.

Освен това Лизи никак не му била безразлична. Ни най-малко. Напротив, чувствата му се отличавали с пределна яснота. Страдал заради нея въпреки всичките й недостатъци. Тя била точно от онзи тип неудачници, по които той най-много си падал, и тъкмо затова я обичал. Уточнил бил всичко в ума си, теглил бил чертата и резултатът, след няколкодневното щракане с топчетата на сметалото, се бил превърнал в негово крайно и неотменимо решение. Решение, което донякъде го ужасявало, но в същото време го и радвало.

„Джери Уестърби — говорел си наум. — Присъствал си на собственото си раждане. Бил си на няколкото си сватби и на част от разводите си и със сигурност ще присъстваш и на своето погребение. Нашето дълбоко обмислено мнение е, че е крайно време да се явиш и за други ключови моменти в твоята биография.“

Качил се в автобус на няколко километра нагоре срещу течението на реката, където пак се отдал на разходки, на разкарване с велорикши, киснене по баровете и секс с разни момичета, макар мисълта му все да била в Лизи. Ханът, в който отседнал, бил пълен с деца и една сутрин със събуждането си установил, че две от тях били приседнали на ръба на леглото му и се дивели и кикотели при вида на провисналите от матрака невероятно дълги негови чуждоземни крака. „Защо ли пък да не остана тук?“, минало му през ум. Но вече му било съвсем ясно, че се самозаблуждава; че на всяка цена трябвало да се върне и да й направи предложение, пък ако ще в отговор да получел торта в лицето си. Правел хартиени самолетчета и ги пускал от балкона си, а децата пляскали с ръце и танцували, докато ги гледали как отлитат.

Уговорил се с лодкар и надвечер минал през реката във Виентян, спестявайки си формалностите на паспортна проверка. На сутринта, пак без каквито и да било формалности, успял да се спазари да го качат на извънреден полет на дъглас DC-8, принадлежащ на лаоската национална авиолиния „Роял Еър Лао“, и с настъпването на следобеда се озовал във въздуха, стиснал в ръка чаша с превъзходно топло уиски и потънал във весел разговор с двама дружелюбни търговци на опиум. На летището ги посрещнал черен дъжд и автобус с непрозрачни от запрашване стъкла. Джери нямал нищо против. За пръв път, откакто се помнел, завръщането му в Хонконг имало нещо много общо с прибиране у дома.

Въпреки това решил да действа предпазливо в залата за пристигащите пътници. „Без фанфари — заръчал си. — В никакъв случай.“ Няколкодневната почивка се била отразила чудодейно на самообладанието му. Огледал се внимателно и вместо към паспортните гишета се отправил към мъжките тоалетни, където изчакал появата на голяма група японски туристи и хукнал да ги разпитва кой от тях говори английски. Отделил четирима от групата, показал им хонконгската си журналистическа карта и докато чакали на опашката за паспортна проверка, ги заотрупвал с въпроси с каква цел са дошли, какво възнамеряват да правят и с кого, записвал като луд в бележника си, после си избрал други четирима и повторил изпълнението. В същото време очаквал застъпването на новата смяна от полицейската охрана. Щом това станало в четири часа̀, моментално се отправил към вратата с надпис „Вход забранен“, която предварително си бил набелязал. Блъснал няколкократно по нея, докато му отворили, и тръгнал да излиза през нея.

— Къде, по дяволите, отивате? — попитал го възмутен полицейски инспектор с шотландски акцент.

— В редакцията на комикса, друже. Да си предам репортажа за дружелюбните японски гости.

И му показал журналистическата си карта.

— Минете през проклетите гишета, тогава, като всички останали.

— Де да беше толкова просто. Ама не си нося задграничния паспорт. Именно поради тази причина видният ваш колега ме пусна одеве да вляза оттук.

Само пет минути по-късно едрото тяло, нахаканият тон, несъмнено британската външност и завладяващата усмивка му осигурили място в заминаващ за града автобус. Преди да влезе в блока, се позабавил, но не видял нито един подозрителен човек, макар все пак да бил в Китай и да нямало никакви гаранции.

И както винаги, асансьорът се изпразнил при появата му. Докато се качвал, си тананикал мелодията от единствената плоча, притежавана от Копнеещия за смъртта хун, и си мечтаел за предстоящата гореща вана и чистото бельо. Пред вратата на апартамента изпитал мимолетна тревога, като видял падналите на пода миниатюрни дървени люспи, които бил оставил между вратата и рамката, но после се сетил, че бил дал ключа си на Люк, и се зарадвал при мисълта, че ще се видят отново. Още с отварянето на металната решетка против крадци доловил идващото отвътре равномерно тихо бръмчене, което вероятно било от климатик, но нямало как да е от скапания и безполезен уред на Копнеещия. „Сигурно оня проклет идиот Люк е забравил да изключи грамофона, и той кой знае колко е прегрял“, минало му през ум. Но после си рекъл: „Не съм прав да го коря. Може да е хладилникът“.

Отворил вратата и видял просналия се върху пода труп на Люк с отнесена от куршумите половина от черепа, по която гъмжали половината мухи в Хонконг; но докато затварял бързо вратата подир себе си, затиснал устата си с носна кърпа, единствената му мисъл била да се втурне в кухнята, да не би някой да се е скрил там. След което се върнал във всекидневната, отместил нозете на Люк и извадил плочката паркет, под която бил скрил своя забранен пистолет и фалшивите документи, и първо ги прибрал в джоба си и едва след това повърнал.

„Ама разбира се — минало му през ум. — Той, Рикардо, затова беше убеден, че конският репортер е мъртъв.“

„Добре дошъл в клуба на живите мъртъвци“, казал си и слязъл най-сетне на улицата, докато мъката и гневът бумтели в главата и очите му. „Нелсън Ко — мъртвецът, който управлява Китай. Рикардо — мъртвецът, който според Дрейк Ко може да живее, стига да се придържа към сенчестата страна на улицата. Конският репортер Джери Уестърби — и той тотално умрял, само дето оня тъп и зъл езичник, главорезът на Ко, смотаният мистър Тиу, се оказа толкова задръстен, че е застрелял по грешка друг кръглоок.“

19 Златната нишка

Вътрешността на американското консулство в Хонконг по нищо не се различавала от лондонския Анекс, включително и с вездесъщата имитация на палисандрово дърво, безличната учтивост, стилните кресла и портрета на грижовния президент — при все че в конкретния случай изображението било на Джералд Форд. „Добре дошли в шпионското гнездо в стила на хотелите «Хауърд Джонсън»“, казал си Гуилъм. Отделът, в който щели да работят, се наричал „изолатора“ и имал отделен вход от улицата, охраняван от двама морски пехотинци. Влезли под фалшиви имена — Гуилъмовото било „Гордън“ — и през целия си престой така и нямали възможността да разговарят с жива душа от обитателите на сградата, освен по телефона, а само помежду си. Мартело им бил заявил с гордост още по време на инструктажа им: „Ние държим не само да можем да отречем случилото се, господа, но и да сме абсолютно невидими“. Само при това условие можели да ги приемат, казал. За да можело при необходимост американският консул да положел с чиста съвест ръка върху Библията и да се закълнял пред губернатора, че тях изобщо ги е нямало там и че подчинените му си нямали понятие какво става, обяснил Мартело: „Пълна слепота отначало докрай“. И предал по-нататъшното ръководство на Джордж с думите: „Ти водиш представлението, Джордж — от супата до самия десерт“.

Оттам до „Хилтън“, където Мартело им бил запазил стаи, стигали за пет минути пеша надолу по хълма. Тръгнели ли нагоре, малко се поозорвали, но за десетина минути стигали до блока, в който живеела Лизи Уърд. Било петият ден след пристигането им и навън се било стъмнило, но те нямало как да знаят това, тъй като работното им помещение било без прозорци; по стените му висели само географски и морски карти, а двата телефона се обслужвали от мълчаливците на Мартело — Мърфи и неговия приятел. Мартело и Смайли разполагали с по едно голямо бюро; Гуилъм, Мърфи и приятелят му делели масата с телефоните, а по средата на наредените покрай задната стена празни киностолове седял мрачният Фон с вид на скучаещ кинокритик на предпремиерна прожекция и ту си чоплел зъбите, ту се прозявал, но отказвал категорично „да се чупи“, както многократно го призовавал Гуилъм. С Кро разговаряли веднъж, колкото да му наредят да стои надалеч от всичко — да се гмурне по патешки и да стои на дъното. След станалото с Фрост Смайли силно се боял за него и много му се щяло да го евакуира, но ветеранът и дума не давал да се издума по въпроса.

По някое време и двамата мълчаливци получили най-сетне възможност да се изявят — „за последен подробен инструктаж“, по израза на Мартело, „стига ти, Джордж, да нямаш нищо против“. Бледоликият Мърфи стоял по бяла риза и син панталон върху подиума пред една от окачените морски карти и произнасял монолога си, описан най-подробно върху няколко страници с бележки. Останалите, включително Смайли и Мартело, седели в нозете му и го слушали предимно мълчейки. Монотонният глас на Мърфи можел да описва прахосмукачка, да речем, но точно това свойство на монолога му въздействало още по-хипнотично на Гуилъм.

На картата било изобразено предимно море, с изключение на горния ляв ъгъл, където се виждало ажурното очертание на южнокитайското крайбрежие. Зад Хонконг, точно под летвичката, от която висяла картата, надничали разпилените покрайнини на Гуанджоу, а право на юг от Хонконг, точно в средата на картата, се виждало зеленото очертание на нещо, наподобяващо разделен на четири части облак — А В С и D. Това, обявил почтително Мърфи, били риболовните райони, сър. Мърфи говорел единствено на Мартело, независимо че представлението — от супата до самия десерт — се водело от Джордж или от някой друг.

— Сър, въз основа на последния случай, в който Дрейк е излязъл от комунистически Китай, сър, и според осъвременената ни оценка за текущата ситуация, сър, с разузнавателните органи на ВМС стигаме до съвместното заключение, сър…

— Мърфи, Мърфи — прекъснал го най-любезно Мартело — давай малко по-полека, приятелю. Това тук не ти е школата за подготовка, все пак. Поотпусни колана, синко.

— Сър. Първо. Времето — обявил Мърфи, явно нетрогнал се от молбата му. — Април и май се явяват преходни месеци, сър, между североизточните мусони и началото на югозападните такива. Метеопрогнозите са несигурни дори ден за ден, сър, но не се очакват екстремни промени за периода на конкретното пътуване. — И описал с показалката линия от Шантоу на юг до риболовните райони, която от риболовните райони продължила на северозапад покрай Хонконг и по Перлената река стигнала чак до Гуанджоу.

— А мъгли? — попитал Мартело.

— Мъглите са традиционни за сезона, сър, а облачност се очаква да се появи в шест до седем окти, сър.

— Какви, по дяволите, са тия „окти“, Мърфи?

— Една окта се равнява на една осма от разглежданата небесна площ, сър. Вече се използват окти вместо някогашните десети. В протежение на повече от петдесет години не е регистриран нито един тайфун през месец април, така че и тази година, според разузнавателните органи на ВМС, вероятността за тайфун е минимална. Вятърът се очаква да е източен, от девет до десет бала, но разчитащата на такъв вятър флотилия трябва да очаква и отделни периоди на затишие, а така също и на насрещни ветрове, сър. Предполага се влажността да е около осемдесет на сто, а температурите на въздуха — минимални петнайсет, максимални двайсет и четири градуса по Целзий, сър. Състоянието на морската вода — спокойна, с леко вълнение. Морските течения в района на Шантоу поначало минават в североизточна посока през Тайванския пролив, със скорост около три морски мили на ден. Но още по на запад, в тази посока, сър…

— Това вече и аз го знам, Мърфи — прекъснал го рязко Мартело. — Поне запад знам накъде се пада, дявол да го вземе. — След което се нахилил към Смайли, един вид „Аман от млади фукльовци“.

Мърфи пак не се затрогнал.

— Длъжни сме да можем да изчислим променливата на скоростта и съответно напредъка на флотилията във всеки един момент на плаването й, сър.

— Ясно, давай нататък.

— Луната, сър — продължил Мърфи. — Ако приемем, че флотилията е напуснала Шантоу в нощта срещу петък, двайсет и пети април, ще остават три дни до пълнолунието…

— А защо точно това трябва да приемем, Мърфи?

— Защото флотилията точно тогава е напуснала Шантоу, сър. Получихме потвърждението преди час от разузнавателните органи на ВМС. Колона от джонки била засечена в източния край на сектор C, движеща се по посоката на вятъра — на запад. Потвърдено е и категоричното разпознаване на водещата джонка.

Настъпило неловко мълчание. Мартело пламнал.

— Умно момче си ти, Мърфи — рекъл със заплашителен тон. — Но точно тази информация трябваше да ми я подадеш малко по-рано.

— Йес, сър. Приемаме също така, че намерението на джонката с Нелсън Ко на борда е да навлезе в хонконгски води през нощта на четвърти май, когато луната ще е в последната си четвърт, сър. И ако се придържаме плътно към съществуващите прецеденти…

— Ние именно това правим — заявил твърдо Смайли. — Бягството ще е точно повторение на плаването, което Дрейк е извършил през петдесет и първа година.

И Гуилъм отново забелязал, че пак никой не се усъмнил в истинността на думите му. И решил, че си има работа с абсолютно необяснимо явление.

— … нашата джонка следва да мине покрай най-южния външен остров По Той в двайсет нула нула часа утре и да се включи на влизане в Перлената река отново във флотилията, която се предполага да влезе в пристанищната акватория на Гуанджоу между десет и трийсет и дванайсет нула нула на следващия ден, пети май, сър.

Докато Мърфи редял монотонните си приказки, Гуилъм поглеждал тайно Смайли и както често му се случвало, отчитал, че всъщност го познавал точно толкова малко, колкото навремето, когато се запознали в мрачните епизоди на Студената война в Европа. И досега не можел да каже къде се губел Смайли по всякакви часове на денонощието. По Ан ли вехнел? Или се измъчвал по адрес на Карла? Що за хора били онези, с които общувал, та се връщал в хотела чак в четири призори? „Никак не ми се вярва Джордж да кара втора младост“, разсъждавал.

Предишната нощ в единайсет от Лондон изпищели на пожар, та се наложило Гуилъм да се върне в „изолатора“ да разшифрова депешата. „Уестърби в неизвестност“, гласяла тревогата. И изпитвали ужас от мисълта, че Ко може да го е пречукал или — което било още по-нежелателно — да го е отвлякъл и в момента го подлага на мъчения, което можело да наложи прекратяването на цялата им операция. На Гуилъм му се струвало много по-вероятно Джери да се е скатал някъде попътно към Лондон с някоя и друга стюардеса, но при грифа за спешност, с който била обозначена грамата, нямал друг избор, освен да събуди Смайли и да го уведоми. Затова позвънил в стаята му, но никой не му отговорил, поради което се видял принуден да се облече и да отиде да блъска по вратата на Смайли, след което се стигнало дотам, че му се наложило да се мъчи да отвори вратата му с шперц, понеже междувременно се паникьосал да не би на Смайли да му е прилошало.

Стаята на Смайли обаче се оказала празна. На леглото очевидно никой не бил спал. А когато Гуилъм огледал вещите му, за своя най-голяма изненада установил, че някогашният оперативен агент си бил направил труда да пришие към ризите си етикети с фалшивото си име. Друго интересно обаче не успял да открие. Накрая се наместил в креслото на Смайли и отмъркал. Събудил се чак в четири от някакво потрепване във въздуха и с отварянето на очите си констатирал, че Смайли се е надвесил отгоре му и го наблюдава от не повече от петнайсетина сантиметра; един господ знае как е успял да се вмъкне толкова безшумно в хотелската си стая.

— Гордън? — попитал тихо. — С какво мога да съм ти полезен? — Понеже държал да спазва конспирацията, а и приемал за даденост това, че хотелските им стаи се подслушвали. По същата тази причина и Гуилъм нищо не казал, а само подал на Смайли плика с грамата от Кони, която той прочел, препрочел и накрая изгорил. Гуилъм се шашнал от сериозността, с която възприел вестта. Независимо от безбожния час настоял веднага да отидат в консулството, за да реагират, та се наложило Гуилъм да го последва в качеството си на адютант.

— Ползотворна вечер? — поинтересувал се мимоходом, докато пъшкали по краткия път нагоре.

— Моята ли? — отвърнал Смайли. — Да, в известна степен. Благодаря. — И пак се вглъбил в себе си, така че нито Гуилъм, нито който и да било от останалите, не успял да изкопчи нищо повече нито за скитанията му, било то по нощите или в останалите часове. А междувременно, без дума да обелва кои са източниците му, Джордж им доставял твърди оперативни данни по начин, който никой не си и помислял да оспори.

— Джордж, предполагам, че можем… ъъ… да разчитаме на тази информация — промълвил стъписано Мартело, когато това станало за пръв път.

— Моля? О, да, да. Разчитайте без колебание.

— Великолепно. Прекрасна работа на терен, Джордж. Възхищавам ти се — изрекъл искрено Мартело след нова озадачена пауза, след което всички възприели неговата позиция. Всъщност нямали друг избор. Понеже никой, дори и самият Мартело, не смеел да се противопостави на авторитета на Смайли.

— На колко дни риболов се равнява това, Мърфи? — питал Мартело.

— Флотилията ще е прекарала седем дни в открито море, сър, и най-вероятно ще пристигне в Гуанджоу с пълни трюмове.

— Това съвпада ли с твоите очаквания, Джордж?

— Да. Ами, да. Нямам какво друго да добавя. Благодаря.

Мартело попитал след това по кое време следвало флотилията да напусне риболовните райони, за да се срещне навреме с джонката на Нелсън на следващата вечер.

— По мое виждане — в единайсет преди обед утре — обадил се Смайли, без да вдига очи от записките си.

— И по мое — добавил Мърфи.

— Мисълта ми е за тази нелегална джонка, Мърфи — рекъл Мартело с поредния изпълнен с уважение поглед към Смайли.

— Слушам, сър — отвърнал Мърфи.

— Толкова ли ще й е лесно да се отклони от групата? И с какво оправдание ще навлезе в хонконгски води, Мърфи?

— Това редовно става, сър. Риболовните флотилии от комунистически Китай отчитат улова си колективно, така че печалбата се разпределя по равно между джонките, без значение какъв е индивидуалният им принос, сър. Вследствие на това много често се случва някоя джонка да се отцепи през нощта, да стигне без сигнални светлини до някой от външните острови и там да продаде улова си на местните хора за своя сметка.

— Буквално „търговия на черно“! — възкликнал Мартело, радвайки се сам на собствената си шега.

Смайли се бил извърнал към картата на остров По Той на далечната стена и накланял странично главата си да подсили увеличителния ефект на очилата.

— За какви габарити на джонките става въпрос в случая? — заинтересувал се Мартело.

— Плавателни съдове с двайсет и осем членен екипаж за риболов с парагади, сър, със стръв за акула, лъчеперка и океанска змиорка.

— И Дрейк ли с подобна джонка се е придвижил навремето?

— Да — казал Смайли, без да отлепя поглед от картата. — Точно с такава.

— И е способна да се приближи съвсем плътно до сушата, доколкото разбирам? При хубаво време, естествено?

И пак Смайли бил човекът, който му отговорил. Откакто се помнел, Гуилъм за пръв път го чул да говори толкова пространно на тема „лодки“.

— Газенето на джонките за парагаден риболов е под девет метра — отбелязал. — Което им позволява максимално приближение, стига морето да е сравнително тихо.

При което Фон се изсмял доста невъзпитано от задната пейка. Гуилъм се извъртял на стола си и го изгледал кръвнишки. Но Фон не преставал да се хили и да върти глава във възторг от всезнанието на господаря му.

— От колко джонки се състои една флотилия? — попитал Мартело.

— Двайсет до трийсет — казал Смайли.

— Тъй вярно — съгласил се скромно Мърфи.

— И как се очаква да постъпи Нелсън, Джордж? Да се изнесе към края на групата и малко да се поотклони ли?

— Ще изостане — рекъл Смайли. — Тези флотилии обичат да се движат в килватерна колона. Нелсън ще нареди на капитана на неговата да се подреди най-отзад.

— Боже мой, откъде ги знаеш всички тези неща? — измърморил под сурдинка Мартело. — Мърфи, кои са традиционните им опознавателни знаци?

— Почти нищо не ни е известно по въпроса, сър. Тукашните моряци се славят със своята неуловимост. И с пълното им неуважение към морските закони. В открито море плават без светлинни обозначения най-вече за да не бъдат забелязвани от пиратите.

Междувременно пак изгубили връзка със Смайли, който се потопил в някаква вдървена неподвижност, и макар погледът му да си оставал прикован върху голямата морска карта, мисълта му според Гуилъм се реела някъде много надалеч от изпълнения с цифри досаден монолог на Мърфи. Мартело обаче бил плътно в час.

— За какъв обем на крайбрежна търговия говорим, Мърфи?

— Сър, не разполагаме нито със средства за контролирането й, нито с конкретни данни.

— При влизането на джонките в хонконгски води упражнява ли се някакъв санитарен контрол, Мърфи? — попитал Мартело.

— На теория се предполага всички плавателни съдове да спират за проверка, сър.

— А на практика, Мърфи?

— Джонките спазват свои си закони, сър. Технически погледнато, китайските джонки нямат право да плават между остров Виктория и Коулун Пойнт, сър, но британците, с ваше извинение, сър, се стремят всячески да избегнат конфликти с континентален Китай по пропускателния режим.

— Моля, моля — отвърнал учтиво Смайли, без да отмества очи от картата. — Британци сме си и британци ще си останем.

„Точно този израз се появява на лицето му, когато се загледа в снимката на Карла — заключил Гуилъм. — При всяко случайно мяркане реагира с изненада и посвещава известно време на изучаването на контурите, на размазания и нищо невиждащ поглед. После очите му постепенно помръкват, а заедно с това в тях угасва и надеждата и човек остава с усещането, че се е вглъбил в себе си и изпитва силна тревога.“

— Ти, Мърфи, не спомена ли одеве за опознавателни светлини? — попитал Смайли и леко извъртял глава, без да отлепва погледа си от картата.

— Да, сър.

— Очаквам джонката на Нелсън да има три — рекъл Смайли. — Две зелени една над друга на бизанмачтата и една червена на десния борд.

— Да, сър.

Мартело направил опит да улови погледа на Гуилъм, но Гуилъм отказал да се включи в играта. А Смайли добавил към предишната си мисъл:

— Но пък може и да няма. Може нищо да не свети по нея, а просто да сигнализира, когато е съвсем наблизо.

Мърфи продължил да говори, но по нова тема: радиовръзката.

— В областта на радиокомуникациите, сър, малко джонки имат предаватели, но почти всички са съоръжени с приемници. От време на време се среща и по някой капитан, оборудвал се с евтино портативно уоки-токи с обхват непревишаващ километър и половина, колкото да улеснят улова, но като се има предвид дългогодишния им съвместен опит, не им се налага да си казват кой знае какво. А що се отнася до навигацията, от разузнавателната служба на ВМС твърдят, че я осъществявали по някакъв абсолютно загадъчен начин. Наличната ни достоверна информация гласи, че разчитат на най-примитивни компаси и ръчни отвеси и че определяли точно накъде е север с помощта на стари ръждясали будилници.

— Това пък как го постигат, по дяволите! — възкликнал Мартело.

— Пускат с въженце обмазан с восък оловен отвес, сър. Измерват с него дълбочината, а по налепите по восъка определят къде точно се намират.

— По-труден начин от този не мога да си представя — заявил Мартело.

Иззвънял телефон. Другият мълчаливец от хората на Мартело го вдигнал, изслушал какво му казват, после покрил микрофона с длан.

— Обектът Уърд се е завърнала преди малко — съобщил на Смайли. — Повъртяла се около час с колата, а накрая я паркирала зад блока. Според Мак сега май си пълнела ваната, така че нищо чудно да излезела пак след това.

— И е сама — уточнил безпристрастно Смайли. Или по-скоро поискал да уточни.

— Тя сама ли е у тях, Мак? — изсмял се грубо онзи на телефона. — Иска ти се, дърто копеле. Да, сър, дамата се къпела абсолютно самичка, а Мак пита кога най-после ще можем да снимаме и на видео? Дамата пее ли във ваната, Мак? — Оставил слушалката. — Не пеела.

— Дай да се върнем към бойните действия, Мърфи — скастрил го Мартело.

Смайли поискал да преговорят за пореден път плановете за прихващане на джонката.

— Ама, разбира се, Джордж! Щом искаш. Нали ти ръководиш представлението!

— Да разгледаме още веднъж, ако не възразявате, голямата карта на остров По Той. А после Мърфи ще ни направи разбивката, ако нямате нищо против.

— Да имаме нещо против ли, Джордж? Е, само това оставаше! — провикнал се Мартело, при което Мърфи се видял принуден да започне отначало, само че този път с помощта на показалката:

— Местоположението на наблюдателните пунктове на разузнавателните служби на ВМС, сър… Постоянна двустранна радиовръзка с базата им, сър… но без видимо присъствие в радиус от две морски мили от зоната за дебаркиране… Разузнавателните служби на ВМС ще уведомят базата им веднага щом моторницата на Ко тръгне да се завръща в Хонконг, сър… Прихващането й ще се осъществи от редови катер на британската полиция в момента, в който моторницата на Ко влезе в пристанището… От САЩ се иска да осигурят оперативните данни и бойно дежурство за оказване на непредвидена евентуална помощ…

Смайли отчитал всеки детайл с кратко кимване.

— В края на краищата, Марти — обадил се по някое време, — вземе ли веднъж Ко Нелсън на борда си, няма къде другаде да отиде, не мислиш ли? Остров По Той е на самия ръб на китайската акватория. Така че сме или ние, или нищо.

„Някой ден — рекъл си Гуилъм, докато го слушал — на Джордж ще му се случи едно от две неща. Или ще му стане все едно, или парадоксът ще го довърши. Стане ли му все едно, ще се превърне в половината от оперативника, който е в момента. Не го ли направи, този никакъв гръден кош, с който разполага, ще експлодира от напъна да търси обяснение за онова, което вършим.“ Преди време, в катастрофална извънпротоколна раздумка със старши разузнавачи, самият Смайли формулирал дилемата с думи, които Гуилъм все още помнел, с известно чувство за срам: да бъдели „нечовечни, бранейки човечността“, рекъл Смайли, „и жестоки, бранейки състрадателността“. Да не допускали „инакомислие, бранейки свободата на мисълта“. Участниците в тогавашната среща си тръгнали с истинско негодувание: защо Джордж не продължал да си гледа работата и да не глаголства, ами избрал да извади на показ своето символ верую и да го лъска пред всички дотогава, докато почнели да му личат недостатъците? Кони дори си позволила да нашепне в ухото на Гуилъм стар руски афоризъм, който категорично приписвала на Карла. „До война няма да стигнем, нали, Питър, дарлинг? — рекла му утешително и му стиснала ръката, докато той я водел по коридора. Но няма да оставим нито един камък необърнат, господ да поживи старата лисица. Бас държа, че от московското Управление точно за тази мисъл не са се сетили да му благодарят.“

Някакво неочаквано тупване го накарало да се извърне. Фон се бил преместил на поредния автоматично вдигащ се киностол. И като забелязал наблюдаващия го Гуилъм, най-нахално му изразил презрението си с разширени ноздри.

„Тоя направо откачи“, потръпнал наум Гуилъм.

Напоследък и Фон започнал да го тревожи сериозно, макар и по съвсем други причини. Само два дни по-рано причинил в присъствието на Гуилъм отвратителен инцидент. Както редовно правел, Смайли пак бил излязъл сам. За да убият времето, Гуилъм наел кола и закарал Фон чак до китайската граница, където му дал възможност да се надсмива и подиграва на загадъчните хълмове. На връщане, докато чакали на някакъв провинциален светофар, до тях спрял млад китаец на мотоциклет хонда. Гуилъм бил зад волана, а Фон седял на другата предна седалка. Стъклото на Фон било свалено, той бил свалил сакото си и бил облегнал левия си лакът на вратата, за да се радва на новия си златен часовник, закупен от един от магазините в „Хилтън“.

При тръгването им китаецът направил неблагоразумен опит да дръпне часовника, но нямал представа колко бърз е Фон в действията си. Фон само го сграбил за китката и го повлякъл подир колата им, докато младежът се дърпал неистово да се освободи. Гуилъм изминал близо петдесет метра, докато се усети какво става, заковал колата, а Фон само това и чакал. Изскочил, преди Гуилъм да успее да го възпре, вдигнал младежа от хондата, отвел го на банкета и там му счупил и двете ръце, след което с доволна усмивка се върнал в колата. Притеснен да не се замесят в скандал, Гуилъм се отдалечил на висока скорост от местопроизшествието, където останал единствено младежът да пищи и да гледа с ужас двете си провиснали ръце. Гуилъм се зарекъл веднага щом стигнат в Хонконг да докладва Фон на Джордж, но за щастие на Фон Смайли се върнал чак осем часа по-късно и си имал много по-сериозни ядове.

Иззвънял друг телефон — червеният. Лично Мартело го вдигнал. Послушал секунда, после се разсмял с все сила.

— Намерили са го — рекъл на Смайли и му подал слушалката.

— Кого са намерили?

Слушалката увиснала във въздуха между двамата.

— Твоя човек, Джордж. Твоя Уедърби…

— Уестърби — поправил го Мърфи, а Мартело го изгледал кръвнишки.

— Къде е?

— По-добре попитай къде е бил! Той, Джордж, се веселял като за световно в два бардака по поречието на Меконг. И ако нашите хора не преувеличават, за последно такава сензация произвело през четирийсет и девета слончето от цирка „Барнум“ при гастрола му в града!

— Сега питам къде е, ако обичаш?

Мартело му подал слушалката.

— Накарай ги просто да ти прочетат радиограмата, окей? Разправят, че се бил прехвърлил отвъд реката. — Извърнал се към Гуилъм и му намигнал: — Доколкото съм чувал, и във Виентян имало няколко заведенийца, където можел да намери екшън — добавил и продължил да се смее шумно, докато Смайли го изчаквал търпеливо с долепена до ухото слушалка.

Джери си избрал такси с две странични огледала и седнал отпред. В Коулун наел кола от най-голямата фирма, която успял да открие, като се легитимирал с фалшивия паспорт и шофьорска книжка, понеже все се надявал, че фалшивото име е по-сигурно поне в продължение на следващия един час. Отправил се през залеза и дъжда нагоре към „Мидлевълс“; около осветяващите хълма неонови лампи се виждали огромни ореоли. Минал покрай американското консулство и на два пъти подминал „Стар Хайтс“, подготвен психически да завари в района Сам Колинс, като втория път бил уверен, че е успял да установи кой точно е нейният апартамент и че осветлението било запалено: през стъклописа се виждал претенциозен италиански полилей, струващ най-малко триста долара. Матовият прозорец на банята й също светел. При третото си минаване я видял да си намята шал, а инстинктът му — или официалността на жеста й — му подсказали, че се кани да излиза повторно, само че този път с цел да срази нечия мъжка душа.

Колчем си позволял да се сети за Люк, пред очите му падало черно перде и във въображението си предприемал нещо благородно, макар и безполезно, от рода на това да позвъни на семейството на Люк в Калифорния или на джуджето в кореспондентското бюро, или — неясно с каква цел — на Рокър. „После“, обещавал си наум. После щял да намери подходящ начин да скърби за Люк.

Подкарал бавно по алеята, която водела към главния вход, докато стигнал до рампата към паркинга. Самият паркинг бил триредов и той тръгнал да го обикаля, докато накрая съзрял червения й ягуар, наврян на сигурно място в единия от ъглите зад верига, която да пречи на невнимателните й съседи да не одраскат несравнимата му боя. Върху волана бил нахлузен калъф от имитация на леопардова кожа. Докога ще се прехласва по тая проклета кола! „Вземи да забременееш — минала му гневна мисъл през ума. — Купи си куче. Или отглеждай мишки.“ Малко му останало да се засили и да смачка предницата на ягуара, но точно това „малко“ го било възпирало сума ти пъти — не му се мислело дори колко точно били на брой. „Ако не излезе с нейната кола, значи той е изпратил лимузина да я вземе — разсъждавал наум. — Евентуално с Тиу за охрана. А нищо чудно и лично да се появи. Или тя просто се изтупва за вечерното жертвоприношение и никъде няма да ходи.“ Съжалил, че не било неделя. Кро му бил споменал, че Дрейк Ко прекарвал неделите със семейството си, така че в неделя на Лизи й се налагало сама да се оправя. Но нито било неделя, нито имал до себе си оня мил старец Кро да го уведоми — един господ знаел откъде черпел сведенията си той — дали пък Ко не бил всъщност в Банкок или Тимбукту по линия на частния си бизнес.

Зарадвал се, като установил, че дъждът преминава в мъгла, качил се обратно по рампата до алеята и на съседната пресечка намерил тесен банкет, на който, ако паркирал плътно до мантинелата, щял да затрудни другите шофьори, но нямало да им пречи да минават. Усетил, че задрал мантинелата, но никак не се трогнал. От новото си място виждал идеално кой влиза и излиза пеша под раирания брезент на блока и как колите отбивали от главния път или се вливали в него. Не изпитвал нуждата да е предпазлив. Запалил цигара и заоглеждал минаващите в двете посоки лимузини, но нито една не била лимузината на Ко. Сегиз-тогиз някой от провиращите се покрай колата му шофьори му изсвирвал или го изругавал на глас, но Джери не им обръщал внимание. През някоя и друга секунда проверявал в огледалата какво става зад него и когато в един момент набита фигура, която му заприличала на Тиу, се прокраднала изотзад, дори махнал предпазителя на пистолета в джоба на сакото си и чак след това си дал сметка, че човекът изобщо не притежавал мощното телосложение на Тиу. „Сигурно е събирач на комарджийски дългове от водачите на тукашните нелегални таксита «пак-пай»“, успокоил се Джери, след като човекът го подминал.

Сетил се как били заедно с Люк на хиподрума „Хепи Вали“. И изобщо Люк не му излизал от акъла.

Очите му били още в огледалото, когато червеният ягуар изсъскал нагоре по рампата зад гърба му — само с шофьор, без пътник, с вдигнат гюрук. Точно това бил пропуснал да предвиди: вероятността тя сама да слезе с асансьора до паркинга и да изкара колата, а не, както предишния път, портиерът да й я докара до входа. Тръгнал подире й, хвърлил поглед нагоре и забелязал, че прозорецът й още свети. Дали пък някой друг не бил останал у дома й? Или е излязла само за малко? Но после си рекъл: „Стига си се правил на умен. Просто я мързи да си гаси лампите“.

„Последните ми думи към Люк бяха да ми се махне от главата — спомнил си, — а неговите последни думи към мен бяха да ми съобщи, че пратил на Стъбси материал от мое име.“

Тя свърнала надолу по хълма, по посока на града. Последвал я и известно време не видял зад себе си да идва друга кола, което му се сторило неестествено, но и часът бил неестествен, а възпитаникът на Сарат в душата му умирал с неудържима бързина. Тя се насочила към най-осветената част на града. Предположил, че продължава да я обича, макар че при създалата се обстановка бил готов да подозира всекиго във всичко. Придържал се близо до нея, понеже знаел, че тя рядко поглеждала в огледалото. А и в тази сумрачна мъгла надали щяла да види друго, освен фаровете му. Мъглата се стелела на валма и пристанището сякаш било обхванато от пожар, а лъчите от светлините на крановете играели като струи от пожарникарски маркучи по пълзящия дим. По Сентрал Стрийт свърнала в друг подземен гараж, той се намъкнал непосредствено след нея и паркирал през шест клетки, без тя да го забележи. Задържала се в колата си колкото да си оправи грима и дори я видял как напудрила резките на брадичката си. След това слязла и изпълнила ритуала по заключването на колата, при все че всяко хлапе можело да среже гюрука с единствен замах с ножче за бръснене. Наметнала била нещо като сребриста пелерина върху дългата си копринена рокля и на път към спиралното каменно стълбище вдигнала с двете си ръце конската опашка на тила си да я извади над наметалото. Вървял подир нея чак до фоайето на хотела, където в последния момент успял да се извърне да не попадне в обективите на бисексуалното стадо немлъкващи модни репортери в атлазени тоалети и папийонки.

Поизостанал по сравнително по-безопасния коридор, Джери успял да изчисли на какво всъщност се е озовал. Очевидно било много многолюден частен прием, на който Лизи се била появила откъм неофициалния вход. Всички останали гости влизали през главния вход, където ролс-ройсите били толкова нагъсто, че никой не можел да мине за специален. Ръководството се осъществявало от жена със синьо-сиви коси, чиято единствена дейност била да се полюлява насам-натам и да говори на силно наквасен в джин френски. Шпалирът от посрещани се състоял от строга на вид пиарка китайка с две помощнички. С пристигането на поредния гостенин трите се изправяли отпреде му и със страхотно страхопочитание го питали за името и евентуално за поканата му, след което се допитвали до списък и казвали „О, да, разбира се“. Жената със синьо-сивите очи се усмихвала и ръмжала. Помощничките закичвали на всеки мъж значка, а на всяка жена — орхидея, после се впускали към следващия новодошъл.

Лизи Уърдингтън преминала вдървена през проверката. Джери я изчакал една минута да се махне от хоризонта, уверил се, че е минала през двукрилата врата с надпис „Соаре“ и стрелка под формата на стрела на Купидон, и едва тогава се присъединил към опашката. Пиарката се притеснила силно от обущата му от еленова кожа. Не че костюмът му бил по̀ стока, но именно обущата му я притеснили. „Явно през подготвителния курс са й внушили каква съществена роля изпълняват обувките — решил Джери, проследявайки критичния й поглед. — От чорапите нагоре един милионер може да е облечен като просяк, но чифт «гучи» за двеста долара са паспорт, който се набива на очи.“ Пиарката се намръщила на журналистическата му карта, после на списъка си с гостите, след това — пак на журналистическата му карта, отново на обущата му, и накрая хвърлила умолителен поглед към сиво-синята тучна ливада, която не преставала да се усмихва и да ръмжи. Джери останал с чувството, че се е дрогирала до безсъзнание. В крайна сметка пиарката си наложила своята собствена специална усмивка за маргинални потребители и му подала диск с размерите на чинийка от чаен сервиз във флуоресциращ розов цвят с трисантиметрови бели букви „PRESSE“.

— Тази вечер правим всеки гост красив, мистър Уестърби — казала му.

— Ами потрудете се и върху мен, скъпа.

— Харесва ли ви парфюмът ми, мистър Уестърби?

— Сензационен е — отвърнал Джери.

— Казва се „Лозова мъзга“, мистър Уестърби, по сто хонконгски долара флакончето, но тази вечер от „Мезон Флобер“ раздават безплатно мостри на всички гости. Мадам Монтифиори… о… разбира се, добре дошла в „Модна къща «Флобер»“. Харесва ли ви парфюмът ми, мадам Монтифиори?

Евразийска девойка в дълга китайска копринена рокля му поднесла таблата си и прошепнала:

— „Флобер“ ви пожелава екзотична нощ.

— Дай боже — казал Джери.

От другата страна на двукрилата врата го очаквал втори шпалир посрещачи, състоящ се от трима млади красавци, докарани специално от Париж заради очарователната им външност, и отряд охранители, който щял да направи чест на всеки президент. За миг му минало през ум, че може да го опипат за оръжие и се зарекъл, че само ако посмеят, ще събори целия храм отгоре им. Те обаче го изгледали без неприязън, приемайки го за част от обслужващия персонал, но го пуснали да мине заради русите му коси.

— Репортерите са на третия ред от подиума — упътил го хермафродит блондин в кожен каубойски костюм и му връчил една от папките с журналистическа информация. — Вие нямате камера, мосю?

— Аз пиша текстовете под снимките. А тях ги прави колегата Спайк — обяснил му Джери и посочил с палец през рамото си. После влязъл в залата на приема, оглеждайки лицата на присъстващите с екстравагантна усмивка и махащ с ръка на всеки, чийто поглед срещнел случайно.

Чашите за шампанското били наредени в двуметрова пирамида с черни атлазени стъпала, та келнерите да вземат от най-горните. Двулитрови бутилки шампанско лежали в дълбоки, пълни с лед ковчези, очаквайки своето погребение. В съседство с тях се намирала градинарска количка, пълна със сварени омари и сватбена торта от пастет от гъши дроб с желиран надпис най-отгоре „Модна къща «Флобер»“. Чувала се космическа музика, а на фона й се водели равномерни разговори — изпълненото с досада мърморене на извънредно богати хора. Подиумът започвал в основата на висок прозорец и стигал чак до средата на залата. Самият прозорец гледал към пристанището, но мъглата накъсвала пейзажа. Климатиците били надути докрай, за да не се потят жените в кожените си палта. Повечето мъже били по смокинги, само младите китайски донжуани носели в нюйоркски стил спортни панталони с черни ризи и златни ланци. Британските тайпани стояли в прогизнал кръг с дамите си, като скучаещи офицери на гарнизонна вечеринка.

Джери усетил нечия длан върху рамото си и рязко се извърнал, но се оказало, че го безпокои Греъм — дребен китаец хомосексуалист, списващ за един от клюкарските местни вестници. Преди много време Джери му бил помогнал да пробута някакъв свой репортаж на комикса. Около подиума били поставени кресла в подковообразни редици, а на първия ред седяла Лизи между мистър Арпего и неговата съпруга или любовница. Джери ги бил видял вече на „Хепи Вали“. Държали се като придружители на Лизи за вечерта. Двамата Арпего нещо й говорели, но тя като че изобщо не ги слушала. Седяла с изправен гръбнак и излъчвала красота, свалила била наметалото си и от там, където бил седнал, Джери имал чувството, че е чисто гола, ако не се смятала перлената й огърлица и перлените й обици. „Добре поне, че е все още непокътната — минало му през ум. — Че не е вече изгнила, нито е хванала холера, нито са я простреляли в главата.“ И се сетил за линията златисти косъмчета по гърба й, както се бил надвесил отгоре й в асансьора през онази вечер. До Джери седял хомото Греъм, а две места по-нататък седяла Фийби Уейфеърър. Нея я познавал съвсем бегло, но й махнал подчертано с ръка.

— Боже мой! Супер! Фийб! Истинска красавица си станала! Трябва и теб да видим на подиума, скъпа, да ни покажеш малко бедро.

Сторила му се доста напрегната, нищо чудно и той да създал същото впечатление у нея, макар че откакто бил слязъл от самолета, не бил близвал алкохол. Извадил бележник от джоба си и взел да записва нещо, да се прави на професионалист, за да се овладее. „Дръж се в ръце. Не подплашвай плячката.“ Но когато прочел написаното, видял само думите „Лизи Уърдингтън“ и нищо повече. Китаецът Греъм също ги прочел и се разсмял.

— Новият ми псевдоним — казал Джери, след което се разсмели заедно, и то толкова силно, че от предните редове хората се заобръщали, преди да притъмнят осветлението. Добре че и Лизи не се обърнала, при все че допускал вероятността да е разпознала гласа му.

Зад гърбовете им вече затваряли вратите към залата и със затъмняването на осветлението на Джери му се прищяло да заспи върху мекото, удобно кресло. Космическата музика отстъпила място на тропически ритъм, изпълняван с четка върху чинел, и само полилеят над черния подиум останал да мъждука в отговор на примигващите пристанищни светлини отвъд прозореца. Барабанният бой заехтял в нарастващо кресчендо от разположените в кръг по стените усилватели. Умело изпълненият барабанен кънтеж се задържал дълго, до момента, в който съвкупност от гротескни човешки силуети не започнали да се очертават на фона на пристанищния прозорец. Барабаните замлъкнали. В непоносимата тишина по подиума минали бавно, отърквайки ханшовете си една в друга, две черни момичета само по бижута, с обръснати черепи, с кръгли обици от слонова кост и диамантени яки, наподобяващи железните халки по шиите на някогашните робини. По лъщящата кожа на крайниците им блестели съзвездия от диаманти, перли и рубини. Били стройни, гъвкави красавици и неочакваната им поява моментално внушила на цялата публика усещането за абсолютна сексуалност. На фона на завърналия се барабанен тътен тънки светлинни лъчи заблестели по диаманти и крайници. Изскачали, гънейки се, откъм мъгливото пристанище и напредвали към публиката с гнева на поробена чувственост. Момичетата стигнали до края на подиума, извъртели се и бавно тръгнали по обратния си път, предизвиквайки зрителите с надменните си хълбоци.

Запалили осветлението и избликът на несигурни аплодисменти бил последван от смях и звън на чаши. Всички заприказвали едновременно, но най-силно от всички говорел Джери: на мис Лизи Уърдингтън — прочутата красавица от аристократичните кръгове, чиято майка не знаела как дори едно яйце да свари, но и на двойката Арпего, които владеели цяла Манила и някой и друг външен остров, както го бил осведомил навремето капитан Грант от Жокейския клуб. С готов за записване бележник в ръка, в позата на оберкелнер.

— Лизи Уърдингтън, бога ми, виждам, че цял Хонконг е в нозете ви, мадам, ако мога така да се изразя. Вестникът, за който работя, се кани да излезе с ексклузивен материал за днешното събитие, мис Уърд или Уърдингтън, и се надяваме да поставим на централно място именно вас, с вашите тоалети, очарователния ви светски живот и още по-обаятелните ви приятели. Зад мен чакат поверените ми фотографи. — След което се поклонил и на двамата Арпего: — Добър вечер, мадам. Сър. За мен е чест да разговарям с вас. За пръв път ли сте в Хонконг?

Излизал им с номера си на обожаващото едро пале, на младежа, който е душата на компанията. Сервитьор им поднесъл шампанско и Джери настоял лично той да им подаде чашите, а не те да си ги вземат сами от таблата. Изпълнението му запленило семейство Арпего. Кро му ги бил описал като сериозни мошеници. Лизи пък го била приковала с погледа си, а в очите й имало нещо, което не могъл за момента да разтълкува, но това не пречело да е действителен израз на ужас, сякаш не Джери, а самата тя била налетяла в този миг на трупа на Люк.

— Доколкото знам, мистър Уестърби вече ми е посветил един очерк — казала тя. — Но струва ми се, че така и не е излязъл, права ли съм, мистър Уестърби?

— За кой вестник пишете? — запитал внезапно мистър Арпего, чиято усмивка била изчезнала напълно. И изражението му било станало опасно и грозно, сякаш тя му била напомнила ясно за нещо, за което бил чувал и преди и не му било станало приятно. Например за нещо, за което Тиу го бил предупредил по някое време.

Джери казал името на вестника.

— Тогава вървете да си гледате работата. И оставете дамата на мира. Тя не дава интервюта. Ако имате някаква задача, изпълнявайте я другаде. Не са ви пратили да се забавлявате, а да оправдаете заплатата, която ви дават.

— В такъв случай да ви задам на вас два-три въпроса, мистър Арпего. И веднага изчезвам. Как да ви опиша, сър? Като невъзпитан филипински милионер? Или само като полумилионер?

— За бога — изпъшкала Лизи, а осветлението милостиво пак угаснало, барабаните подели отново своя бой, всички се върнали по местата си и от уредбата се разнесъл тих коментар, изпълняван от женски глас с френски акцент. В дъното на подиума силуетите на двете черни момичета подхванали бавен, чувствен танц. С появата още на първата манекенка обаче Джери забелязал как пред него в мрака Лизи се изправила от мястото си, наметнала пелерината и се отправила бавно и безшумно с наведена глава по пътеката край него, право към изхода. Джери тръгнал подире й. Във фоайето тя почти се извърнала и като че ли го погледнала, а на него му минало през ум, че очаквала да го види. Изражението на лицето й било непроменено и отразявало собственото му настроение. А тя имала вид на преследвано животно — изтощена и напълно объркана.

— Лизи! — провикнал се той, все едно току-що е видял отдавнашна позната, и чевръсто се изравнил с нея, преди да е успяла да стигне вратата на дамската тоалетна. — Лизи! Боже мой! Откога не съм те срещал! Цял живот, кажи-речи! Супер!

Двама от охраната наблюдавали смирено как той я обгърнал с двете си ръце да я целуне в знак на дългогодишната им дружба. А той успял да пъхне лявата си ръка под пелерината и както привеждал засмяното си лице към нейното, да опре малкия револвер в голия й гръб, с дулото току под тила й. Прилепен към нея по този начин, породен от дълготрайните им топли чувства, и като не преставал да й говори, успял да я изведе право на улицата, където махнал на първото появило се такси. С най-голяма неохота прибягнал към оръжието, но нямал никакво желание да прилага физическа сила към нея на публично място. „Така стават тия работи — мислел си през това време. — Връщаш се да й кажеш колко я обичаш, а накрая я извеждаш под дулото на пистолет.“

Тя била бясна и цялата треперела, но му се сторило, че изобщо не я е страх, а и изглежда, не съжалявала, че й се наложило да напусне онова жалко сборище.

— Само това ми липсваше — казала тя, докато таксито ги изкачвало през мъглата по серпантините на хълма. — Идеално. Като по ноти.

Парфюмът й му бил непознат, но поне ухаел много по-приятно от „Лозовата мъзга“.

Не би било точно да се каже, че Гуилъм скучаел, но за разлика от тази на Джордж, способността му да се съсредоточава не била безкрайна. Затова през времето, през което не се чудел къде, по дяволите, е зачезнал този Джери Уестърби, той се къпел в еротични мисли относно липсващата му Моли Мийкин или се сещал за китайския младеж с изпотрошените ръце, който виел като полузастрелян заек подир отдалечаващата се кола. Междувременно Мърфи се бил прехвърлил на нова тема — остров По Той — и се разпростирал безмилостно по нея.

Вулканична, сър, разправял.

Най-твърдата скала сред всички хонконгски острови, сър, разправял.

И най-южният от въпросните острови, разправял, на самата граница с китайските териториални води.

Двеста четирийсет и един метра, сър; вижда се отдалеч в морето, поради което рибарите го използват за ориентир, разправял.

Строго погледнато, не става дума само за един остров, а по-скоро за група от шест такива, като останалите пет са голи, без дървета и ненаселени.

Прекрасен храм, сър. От дълбока древност. Фина дърворезба, но малко естествени водоизточници.

— За бога, Мърфи, да не сме тръгнали да го купуваме това проклето място! — възроптал Мартело. На Гуилъм му правело впечатление, че колкото по-близо се озовавал до екшъна и се отдалечавал от Лондон, толкова повече губел от лустрото си Мартело, че и всичките си възприети от англичаните маниери. Костюмите, които носел на тукашните тропически ширини, били олицетворение на американската селяндурщина и все го избивало на приказки, за предпочитане със сънародниците му. Гуилъм хранел тайно подозрението, че за Мартело дори животът в Лондон си бил чиста авантюра, а пък Хонконг направо се явявал вражеска територия. А на Смайли стресът му се отразявал точно по обратния начин: ставал все по-затворен и строго учтив.

Населението на По Той, което все повече намалявало, се състояло от сто и осемдесет земеделци и рибари, предимно комунисти, обитаващи три села, докато други три били обезлюдени, сър, разправял Мърфи. Смайли слушал внимателно монотонното му изложение, а Мартело правел нервно драскулчици по бележника си.

— Утре обаче, сър — казал Мърфи, — утре вечер започва ежегодният празник на По Той в прослава на богинята на морето Тин Хау, сър.

Мартело изведнъж престанал да дращи.

— Ама тъдява още ли вярват в подобни щуротии?

— Всеки има право да изповядва каквато религия си избере, сър.

— Абе, Мърфи, и тия простотии ли ви наливат в главите в университета? — И Мартело пак се захванал да рисува.

Настъпило неловко мълчание, но по някое време Мърфи пак хванал смело показалката и положил върха й върху най-южния край на островното крайбрежие.

— В центъра на тържествата в чест на Тин Хау, сър, е главното пристанище на острова, сър, находящо се точно тук, в тази югоизточна точка, където е разположен и древният храм. А според обоснованото предположение на мистър Смайли, сър, Ко ще дебаркира ето тук, далеч от главния залив, в това малко заливче на източната страна на острова. Дебаркирайки на въпросната страна на острова, която не е населена и не предлага естествен излаз към морето по време, когато всеобщото внимание ще е съсредоточено върху островните празненства около главния залив…

Гуилъм така и не чул звъна, а само гласа на втория мълчалив човек на Мартело, който вдигнал.

— Да, Мак. — А след това скърцането на стилното му кресло, когато опънал гръбнака си и вперил поглед право в Смайли. — Разбрано, Мак. Няма проблем, Мак. Само след секунда. Да. Задръж. До мен седи. Прекрати всякакви действия засега.

Смайли вече стоял над главата му с протегната за слушалката ръка. А Мартело не откъсвал очите си от Смайли. Намиращият се на подиума Мърфи бил с гръб към останалите и изглежда, не усетил настъпилото прекъсване, ами продължавал да изброява други вълнуващи забележителности на По Той:

— Този тук остров моряците наричат „Призрачната скала“, сър — обявил със същия монотонен глас. — Макар причините за това наименование да са неизвестни.

Смайли послушал още някоя и друга секунда, след което поставил слушалката на мястото й.

— Благодаря, Мърфи, за изключително интересната беседа — казал учтиво.

Застинал за миг абсолютно неподвижно, замислен, с пръсти върху горната устна, напомнящ за Дикенсовия герой Пикуик.

— Да — повторил. — Да, изключително.

Стигнал до вратата и пак се спрял.

— Извини ме, Марти, но ми се налага да ви оставя за малко. Надали ще е за повече от час-два. Но във всеки случай ще поддържаме връзка по телефона.

Посегнал към дръжката на вратата, преди да се обърне към Гуилъм:

— Питър, май ще се наложи да ме придружиш, ако не възразяваш. Може да ни потрябва кола, а съм забелязал, че проявяваш възхитително хладнокръвие сред тукашното движение. Фон не беше ли някъде тук? А, ето те и теб.

Искрящите цветя по Хедлънд Роуд му напомнили за пръсканите в бяло клонки коледна папрат. Тесният тротоар почти не се ползвал, освен от прислужничките, повели на разходка поверените им деца, на които те изобщо не говорели, все едно водели със себе си не деца, а кучета. „Братовчедите“ били замаскирали станцията си за наблюдение в умишлено незабележим кафяв камион мерцедес с много очукан вид, прашни калници и надпис отстрани „ХОНКОНГСКА СЛУЖБА ЗА СТРОИТЕЛЕН НАДЗОР“. Над кабината стърчала огъната стара антена, украсена с китайски лентички, и никому не правело впечатление, че камионът минавал тромаво за втори — ако не и за четвърти — път от сутринта покрай резиденцията на Ко. Както навсякъде в Хонконг, и по Хедлънд Роуд все някой строял нещо.

А легналите по корем върху тапицираните с изкуствена кожа кушетки в задната част на камиона двама души се взирали най-внимателно сред заобикалящата ги гора от обективи, фотоапарати и радиотелефонни устройства. И те самите почвали вече да свикват с редовното преминаване покрай „Седемте порти“.

— Без промяна? — попитал единият.

— Без промяна — потвърдил другият.

— Без промяна — потвърдил по радиотелефона първият, а от другия край успокоителният глас на Мърфи потвърдил, че съобщението е прието.

— Да не би случайно да са восъчни статуи — казал първият, без да откъсва очи. — Дали да не отидем да ги убодем, че да видим дали ще изпищят?

— Може и това да се наложи — съгласил се вторият.

Така или иначе, били единодушни, че за пръв път в професионалната си кариера наблюдават толкова неподвижен обект. Ко стоял с гръб към тях, загледан в морето, от вечното си място под сплетените клони на рододендроните в дъното на просторната му градина. Дребната му жена, облечена, както винаги, в черно, седяла по-встрани на бял градински стол и като че ли не го изпускала от поглед. Единствената движеща се фигура била тази на Тиу. И той седял, само че от другата страна на Ко, и дъвчел нещо с вид на донът.

Камионът стигнал до главния път и свърнал тромаво към Станли, продължавайки да се прави с цел прикритие, че оглежда строителството в района.

20 Любовникът на Лизе

Жилището и било голямо и с неустановен характер — по-скоро съчетание от летищно фоайе, директорски апартамент и будоар на проститутка. Таванът на всекидневната бил толкова наклонен, че напомнял на неф на затъваща в почвата църква. Подът бил на няколко нива, съчетани по принципа на случайността; мокетът бил гъст като трева и като вървели отгоре му, Лизи и Джери оставяли лъскави следи. Огромните прозорци предлагали неограничени, но самотни изгледи, а след като тя пуснала щорите и затворила завесите, двамата се озовали изведнъж в лишено от градина крайградско бунгало. Слугинята се била прибрала в стаичката си зад кухнята и щом се появила да види кой е дошъл, Лизи й наредила да се прибере пак там. Тя се измъкнала, намръщена и съскайки. „Ще видиш ти като кажа на господаря“, май искала да каже.

Джери сложил предпазната верига на външната врата, след това я повел от стая на стая, карайки я да върви отпреде му и леко вляво и да отваря всички гардероби, че дори и шкафовете. Спалнята й наподобявала телевизионен декор за леговище на фатална жена: кръгла, застлана с юрган спалня и вкопана в пода кръгла вана зад испански параван. Обърнал специално внимание на нощните шкафчета, тъй като, колкото и невъоръжен град да е Хонконг, живелите в Индокитай хора обикновено си били оставили по някое дребно огнестрелно пушкало. Стаята гардероб сякаш била обзаведена по телефона с всичката стока на някой от модерните магазини за скандинавска мебел в търговския район „Сентрал“. Трапезарията била цялата в матови стъкла, полиран хром и кожа и с портрети в стил Гейнзбъро на измислени предци, вперили погледи в празните столове — „Все от онези, дето и едно яйце не знаят да сварят“, минало му през ум. Черни стъпала с десен ала тигрова кожа водели към стаята на Ко. Тук Джери се позадържал, разгледал я най-подробно, омаян пряко волята си, отбелязвайки отпечатъка на мъжа във всичките му вещи и родството му със стария Самбо. Огромното бюро с издути крака на колелца и достойния за президент писалищен комплект. Мастилниците, пъхнатите в кожени калъфи нож за отваряне на писма и ножица и непокътнатите правни справочници — същите, каквито и старият Самбо влачел вечно със себе си: наръчника на Симънс за данъчното облагане и онзи по фирмено право на Чарлсуърд. И окачените в рамки по стените дипломи и грамоти. Указът за награждаването му с ордена на Британската империя, започващ с думите „Елизабет Втора, с милост Божия…“. И самият медал, обвит в сатен като оръжието на загинал рицар. Групови портрети на китайски старейшини пред духовен храм. Коне шампиони. Лизи, смееща се насреща му. Лизи, изглеждаща зашеметяваща по бански. Лизи в Париж.

Заиздърпвал чекмеджетата на писалището и попаднал на луксозни бланки на най-малко дузина различни фирми. В шкафовете — празни папки, електрическа пишеща машина IBM без кабел за захранване, азбучник без нито един вписан адрес. Лизи, гола до кръста, го гледала през рамо над дългия си гръб. Лизи — Господ да й е на помощ — в сватбен тоалет, стиснала букет гардении. Ко вероятно я бил пратил да се снима в някое специализирано в булчински снимки фотостудио.

Нямало обаче нито една снимка на чували с опиум.

„Убежище на делови човек“, преценил Джери. И старият Самбо си имал няколко: при млади жени, които бил обзавел с апартаменти, а една дори с цяла къща — но които посещавал само по няколко пъти в годината. И във всяко от тези жилища си имал своя си тайна, специална стая, с бюрото му, с всичките му неизползвани телефони и нещица за спомен — физическо кътче, издълбано в нечий чужд живот — убежище от останалите му убежища.

— А той къде е? — попитал Джери, сещайки се пак за Люк.

— Дрейк ли?

— Не, дядо ми Коледа.

— Отде да го знам.

Последвал я в спалнята й.

— Често ли ти се случва да не знаеш?

Тя снела обиците си и ги пуснала в кутия за бижута. След тях и закопчалката на пелерината, огърлицата и гривните.

— Обикновено ми се обажда, независимо къде се намира. И без значение коя част от денонощието е. За пръв път се случва да се откъсне толкова тотално.

— Ти не можеш ли да му се обадиш?

— По всяко време — изрекла тя със зъл сарказъм. — Колко му е! Между мен и Съпруга Номер Едно цари невероятна любов. Не ти ли е известно?

— В офиса му поне?

— Той изобщо не стъпва в офиса си.

— Ами чрез Тиу?

— Майната му на Тиу.

— Защо?

— Защото е свиня — отсякла и отворила някакъв скрин.

— Само колкото да му препредава съобщенията ти.

— Ако има желанието, каквото той няма.

— Защо?

— Отде да го знам, дявол да го вземе? — Извадила от скрина пуловер и чифт джинси и ги метнала върху леглото. — Защото ме презира. Защото ми няма доверие. Защото ненавижда кръглоока жена да се навира на великия му шеф. Излез, ако обичаш, да се преоблека.

Той се върнал в стаята гардероб и останал с гръб към нея, така че чувал само как шумоли коприната по кожата и.

— Видях се с Рикардо — казал й. — И проведохме подробна и откровена размяна на мнения.

Изключително важно му било да чуе какво са й съобщили. Щяло му се да я опрости във връзка със смъртта на Люк. Изчакал да чуе какво тя ще му отговори, после продължил:

— Чарли Маршал ми даде адреса му, та се отбих да си похортуваме.

— Прекрасно. Значи вече си вътрешен човек.

— Та те двамата ми разправиха за Мелън. Че си пренасяла опиум за него.

И тъй като тя нищо не казала, той се извърнал и установил, че е седнала на леглото и опряла ръце в дланите си. Така, както била по пуловер и джинси, му се видяла накъм петнайсетгодишна и поне с трийсет сантима по-ниска.

— Какво искаш ти, по дяволите? — прошепнала по някое време, но толкова тихо, сякаш задавала въпроса на себе си.

— Теб — отвърнал й. — Завинаги.

Но не бил убеден, че го е чула, понеже доловил само дългата й въздишка, завършила с нашепнатото „Исусе мили!“.

— Мелън приятел ли ти е? — попитала го тя след време.

— Не.

— Жалко. Той има нужда от приятел като теб.

— А Арпего знае ли къде е Ко?

Тя свила рамене.

— Кога за последно се чу с него?

— Преди седмица.

— И той какво ти каза?

— Че имал да урежда разни неща.

— От какво естество?

— Престани да ме разпитваш, за бога! Целият проклет свят се е юрнал да ми задава въпроси, така че изчакай реда си на опашката, ясно ли ти е?

Той втренчил погледа си в нея, а очите й били изпълнени с гняв и отчаяние. Отворил балконската врата и излязъл навън.

„Имам нужда от инструктаж — минала му горчивата мисъл. — Къде сте, водещи саратски офицери, сега, когато имам нужда от вас?“ Току-що го била осенила мисълта, че прерязвайки пъпната връв, се бил оставил и без ръководна личност.

Балконът минавал от три страни на апартамента й. Мъглата се била вдигнала за малко. Зад гърба му бил надвиснал Върхът, окичен със златни светлини по раменете. Купища носещи се по небето облаци оформяли променящи се пещери около луната. И пристанището било извадило най-обаятелната си премяна. По средата му — американски самолетоносач, окъпан в светлини и нагизден от носа до кърмата като глезена жена сред многобройните прислужващи й моторници. А на палубата му строените в една редица хеликоптери и малки изтребители му напомнили за военновъздушната база в Тайланд. Покрай морския гигант се изнизвала колона океански джонки на път за Гуанджоу.

— Джери. — Застанала била в рамката на отворената врата и го наблюдавала покрай редицата растения в кашпи. — Прибирай се. Гладна съм.

Кухнята й била от онези, в които никой нито готви, нито се храни, но била обзаведена с баварски кът с чамови пейки с облегала, алпийски пейзажи и пепелници с надписи „Carlsberg“. Наляла му кафе от вечно заредения перколатор, а на него му направило впечатление, че когато била нащрек, привеждала раменете си напред, а ръцете си държала скръстени пред тялото, както правела и сиротата. Тя треперела. А той си дал сметка, че била почнала да трепери от мига, в който опрял пистолета в гърба й, и съжалил, че го е направил, понеже започвало да му става ясно, че и нейното състояние не е по-добро от неговото, а може и да било дяволски по-зле от неговото, и че атмосферата помежду им била като между двама души след бедствие — всеки обитаващ свой отделен ад. Налял й коняк със сода, сипал и на себе си от същото и я сложил да седне във всекидневната, където било по-топло, наблюдавайки как тя се прегърнала сама и почнала да пие коняка, без да вдига очи от мокета.

— Музика? — попитал я.

Тя завъртяла глава.

— Говоря ти от свое име — казал й. — И нямам връзка с никаква друга организация.

Сторило му се, че може и да не го е чула.

— Свободен съм и нищо не ме възпира — добавил. — Освен скорошната смърт на мой приятел.

Забелязал, че тя му кимнала, но просто в израз на съчувствие; явно не асоциирала думите му с нищо конкретно.

— Историята с Ко става доста нечистоплътна — казал й. — И няма да завърши добре. Замесила си се с доста брутални хора. Включително и самият той. Обективно погледнато, той е обществен враг номер едно. И се запитах дали не се нуждаеш от помощ да се измъкнеш от тях. Затова и се върнах. Да се направя на сър Галахад. Но не мога да разбера какво точно става около теб. Имам предвид Мелън и тем подобни неща. Дали да не отворим заедно торбата и да видим какво ще изскочи оттам?

Само че след това доста нескопосано изложение от негова страна иззвънял телефонът. Или по-точно казано, изграчил — с един от онези приглушени врясъци, предназначени да не дращят по хорските нерви.

Телефонът се намирал в другия край на стаята, върху позлатена сервитьорска количка. При всяка нота на звънеца отгоре му присвятквала лампичка, която се отразявала в релефното стъкло на вратичките на шкафа. Тя погледнала натам, после към Джери и по лицето й внезапно се пробудила известна надежда. Той рипнал и избутал количката към нея, независимо че колелцата й запецвали в рошавия мокет. Зад гърба му спираловидният телефонен кабел се разтегнал и докато стигне до противоположния край на стаята, заприличал на детски заврънкулки. Тя вдигнала чевръсто слушалката и казала „Уърд“ с онзи леко груб тон, който живеещите сами жени възприемат с течение на времето. Идело му да я предупреди, че линията й се подслушва, но изведнъж осъзнал, че не му е ясно от какво точно се стремял да я предпази; вече бил станал Господин Никой, или по-скоро Ничий — нито от едната страна, нито от другата. Да не говорим, че вече не знаел и коя от страните каква е, но изведнъж в главата му пак нахлули мислите за Люк и ловецът в душата му се събудил напълно.

Тя била прилепила слушалката към ухото си, но била престанала да говори. Само веднъж отвърнала „Да“, сякаш потвърждавала, че е изслушала нареждане, и втори път казала „Не“, но много натъртено. Изражението й също било станало неразгадаемо, а и по гласа й нищо не можел да прецени. И все пак успял да долови послушание, да усети и тайнственост, а това разпалило докрай гнева му и нищо друго вече нямало значение.

— Не — казала тя по телефона. — Тръгнах си рано от приема.

Той коленичил до нея, мъчейки се да долови казаното по телефона, но тя притискала плътно слушалката.

Защо не го попитала къде е? Да го попита кога ще се видят? Добре ли е? Защо не й се е обадил? Защо него го гледала по този начин, без да изрази грам облекчение?

Положил длан върху бузата й, извъртял главата й и прошепнал в другото й ухо:

— Кажи му, че на всяка цена трябва да го видиш! Че ако трябва, ти ще отидеш при него. Където и да е той!

— Да — казала тя пак на телефона. — Добре. Да.

— Кажи му! Кажи му, че трябва да го видиш!

— Трябва да те видя — казала накрая тя. — Ще дойда, където и да си.

Слушалката все още се намирала в ръката й. Тя свила рамене, изчаквайки нареждането, а погледът й продължавал да е извърнат към Джери, но виждала в него не своя сър Галахад, а просто още една част от заобикалящия я враждебен свят.

— Обичам те! — прошепнал й той. — Кажи там, каквото винаги му казваш!

— Обичам те — казала тя след малко със затворени очи и оставила слушалката, преди той да успее да я спре.

— Той ще дойде тук — рекла. — Проклет да си, дано.

Джери все още бил на колене до нея. А тя се изправила, за да се махне от него.

— Той разбра ли? — попитал Джери.

— Какво да е разбрал?

— Че аз съм тук.

— Може би — отвърнала тя и запалила цигара.

— Къде се намира в момента?

— Не знам.

— Кога ще дойде?

— Скоро, каза.

— Сам ли?

— Не спомена.

— Въоръжен ли е?

Тя била вече на отсрещния край на стаята. А напрегнатите й сиви очи не преставали да го гледат гневно и уплашено. Джери обаче ни най-малко не се интересувал от настроенията й. Всичките му чувства били пометени от трескавото желание да действа.

— Дрейк Ко. Добрият човек, който ти е осигурил всичко тук. За него те питам: има ли пистолет? Ще ме застреля ли? И Тиу ли ще дойде с него? Само питам, нищо повече.

— Когато си ляга при мен, не носи пистолет, ако това отговаря на въпроса ти.

— Ти къде си тръгнала?

— Мислех си, че ще предпочетете да се разберете двамата на четири очи, по мъжки.

Отвел я обратно до дивана и я накарал да седне срещу двукрилата врата с матовите стъкла в другия край на стаята. Отвъд нея били преддверието и входната врата. Отворил и двете крила, че да може тя да вижда кой влиза.

— Вие двамата имате ли някакви правила за пускане на хора? — Тя явно не схванала въпроса му. — Виждам, че тук има шпионка. Той настоява ли да поглеждаш през нея всеки път, преди да отвориш?

— Ще се обади първо по домофона отдолу. После сам ще си отключи.

Входната врата на апартамента била от ламиниран талашит — не солидна, но достатъчно здрава. Саратският фолклор гласеше: „Искаш ли да изненадаш неподготвен сам посетител, в никакъв случай не заставай зад вратата, ако се каниш пак да излезеш“. Като никога, Джери бил готов да се съгласи. Но пък да чакаш на открито зад неотварящото се крило е да си буквално мишена за всеки по-агресивен нападател. А Джери нямал гаранция, че Ко ще е неподготвен, а още по-малко — че ще е сам. Минало му през ум да се скрие зад дивана, но ако се стигнело до престрелка, не бивало в никакъв случай да излага младата жена на огъня. Категорично бил против, независимо че не намирал никаква опора в летаргичния й поглед. Неговата чаша с коняк била на масата до нейната, затова я скрил тихичко зад вазата с пластмасови орхидеи. Изпразнил пепелника и разтворил на масичката пред нея брой на модното списание „Воуг“.

— Слушаш ли музика, когато си сама?

— Понякога.

Избрал й Елингтън.

— Много ли е силно така?

— Още го усили — отвърнала му тя. Подозрителността му обаче го подтикнала да намали звука, като в същото време я наблюдавал. От преддверието долетяло двукратното избръмчаване на домофона.

— Умната! — предупредил я и с пистолет в ръка заел позиция зад неотварящото се крило на входната врата — позицията на лесната мишена, на метър от рамката, достатъчно близо, за да се хвърли напред, и достатъчно далеч, за да може да стреля и да плонжира встрани, което всъщност се канел да направи, прикляквайки в готовност да се задейства. Оръжието било в лявата му ръка, а дясната била свободна, понеже от толкова малко разстояние нямало значение с коя ръка ще стреля, а дясната можела да му потрябва да нанесе с нея някой удар. Сетил се за извитите пръсти на ръцете на Тиу и се предупредил сам да не му се навира много наблизо. Каквото и да правел, трябвало да го направи от дистанция. „Ако ще го риташ в слабините — ритай го, но не му влизай за близък бой; задължително стой извън обсега на двете му длани.“

— Кажи му да се качи — наредил на Лизи.

— Качвай се — повторила Лизи по домофона. После окачила слушалката и свалила предпазната верига.

— Посрещни го с усмивка като за снимка. И недей да крещиш.

— Върви по дяволите — казала му тя.

Тренираният му слух доловил от шахтата тупкането на спиращия асансьор и монотонното издрънчаване на звънчето. Чул приближаващите се към вратата стъпки — само от два крака, равномерно — и си спомнил комичната, донякъде маймунска походка на Дрейк Ко на хиподрума „Хепи Вали“ и как коленете му се очертавали през сивата бархетна материя на панталона му. Чул как ключът се пъхнал в бравата, видял как през процепа се подала ръка, а след нея, без капка предпазливост, и останалата част от посетителя. Но в този миг Джери летял с цялата си тежест и размазал несъпротивляващото се тяло в стената. Един от венецианските стъклописи паднал, разнесъл се звън на счупено — и всичко това, в мига, в който Джери напипал гръклян и натиснал с все сила дулото в меката плът. Но след това вратата била отключена повторно отвън със страхотна бързина, някой му изкарал въздуха, краката му се навирили към тавана, болката от удара в бъбреците се разнесла по цялото му тяло и го парализирала, принуждавайки го да рухне върху плътния мокет, втори удар го нацелил в слабините и го накарал да изпъшка и да свие коленете си към брадичката. Успял през насълзилите се очи да мерне надвесилата се отгоре му дребна бясна фигурка на „бавачката“ Фон, готвещ се да нанесе трети удар, и замръзналата усмивка на Сам Колинс, надничащ преспокойно над рамото на Фон да установи размера на нанесените поражения. А в самата рамка на вратата с израз на сериозна уплаха все още стояла и оправяла вратовръзката си след непредизвиканото с нищо нападение от страна на Джери притеснената фигура на някогашния му наставник и ръководител Джордж Смайли, мъчещ се задъхано да заповяда на песовете си да мируват.

Джери установил, че може да седи, но само ако се приведе силно напред. И двете му длани били напъхани в слабините му. Болката се носела по цялото му тяло, като разпространяваща се от централен източник отрова. Младата жена го наблюдавала от рамката на вратата на преддверието. Фон се навъртал наблизо, надяващ се да получи нов повод да го изтресе. Сам Колинс седял с кръстосани нозе в противоположния край на стаята, а Смайли се бил надвесил над Джери и тикал в ръката му чаша коняк.

— Ти какво търсиш тук, Джери? — питал го Смайли. — Нищо не разбирам.

— По любов — отвърнал Джери и стиснал очи, покосен от нов пристъп на черната болка. — Развих непланирани чувства към нашата обща домакиня. За което съжалявам.

— Много опасна постъпка е твоята — смъмрил го Смайли. — Можеше да провалиш цялата операция. Представи си, че вместо мен се беше появил Ко. Последствията щяха да са катастрофални.

— Гарантирам ти, че точно такива щяха да са. — Джери отпил от коняка. — Убиха Люк. Лежи в квартирата ми с пръснат череп.

— Кой е този Люк? — попитал Смайли, забравил, че се бил запознал с него в дома на Кро.

— Няма значение. Мой приятел. — И отпил нова глътка. — Американски журналист. Пияница. Не е голяма загуба.

Смайли се извърнал с въпросителен поглед към Сам Колинс, но Сам вдигнал рамене.

— Ние поне не го познаваме.

— Обади им се за всеки случай — наредил Смайли.

Сам взел мобилния телефон и излязъл от стаята, понеже познавал разположението на апартамента.

— Разработвали сте я, значи — кимнал Джери по посока на Лизи. — Май само това не било прилагано към нея досега. — И се обърнал към Лизи: — Как си, малката? Извинявай за сборичкването. Надявам се нищо счупено да няма.

— Няма — казала тя.

— И какво? Изнудват те заради гадното ти минало, така ли? С моркова и тоягата? И обещания да ти прочистят досието? Глупава си ми ти, Лизи. В тази игра нямаш право на минало. Нито на бъдеще. Verboten.34

После пак се захванал със Смайли.

— Та това е всичко, Джордж. Няма какво да философстваме по въпроса. Просто старата Лизи успя да ми влезе под кожата.

Отметнал глава и се заел да наблюдава през полузатворени очи лицето на Смайли. И с яснотата, която болката понякога причинява, осъзнал, че собствените му действия са поставили донякъде под заплаха самото съществувание на Смайли.

— Но ти не се притеснявай — рекъл му с благ тон. — Гарантирам ти, че на теб няма да ти се случи.

— Джери — казал Смайли.

— Йес, сър — отвърнал Джери и се напънал да застане мирно в седнало положение.

— Джери, ти нямаш никаква представа за какво изобщо става дума. И до каква степен можеш да объркаш нещата. Милиарди долари и хиляди агенти не биха ни донесли дори част от онова, което очакваме да спечелим чрез сегашната операция. Всеки генерал с фронтови опит би се смял до сълзи при самата мисъл, че с цената на толкова малка жертва ще спечелим толкова несъизмеримо големи дивиденти.

— Не разчитай на мен да ти вадя кестените, старче — казал Джери и пак го погледнал в очите. — Не забравяй, че мъдрият бухал си ти, а не аз.

Сам Колинс се завърнал. Смайли му отправил въпросителен поглед.

— И от техните не е — казал Сам.

— Аз съм бил целта им — обяснил Джери. — А Люки са го убили погрешка. И той е едър. Или поне беше.

— И казваш, че е в квартирата ти? — уточнил Смайли. — Мъртъв. Прострелян. И в твоята квартира?

— Там е от доста време.

Смайли към Колинс:

— Ще трябва да заметем следите, Сам. Не можем да си позволим скандал.

— Веднага ще се свържа пак с тях — казал Колинс.

— И виж там на какви полети можем да разчитаме — провикнал се подире му Смайли. — Две места в първа класа.

Колинс кимнал.

— Тоя тип никак не ми харесва — признал си Джери. — Открай време. Сигурно заради мустака. — После посочил с палец Лизи. — А какво толкова привлекателно намирате всички вие у нея, Джордж? Да не очаквате Ко да й нашепва най-съкровените си тайни? Та тя е от кръглооките. Така ли е? — адресирал въпроса си към Лизи.

Тя кимнала утвърдително.

— А и да ги споделя с нея, тя нищо не е способна да запомни — не млъквал Джери. — Много е тъпа в това отношение. Бас държа, че и за Нелсън надали е чувала. — И пак се заял с нея: — Ей, ти там. Кой е този Нелсън? Хайде, изплюй камъчето. Покойният син на Ко, нали? Точно така. И яхтата си на него е кръстил, нали? Че и кончето си. — И пак към Смайли: — Нали ти казвам? Тъпа е. Затова ти давам акъл: не я търсете за нищо нея.

Колинс се завърнал с листче, на което бил написал часовете на полетите. Смайли го прочел, мръщейки се през очилата си.

— Налага се незабавно да те върнем у дома, Джери. Гуилъм те чака долу с кола. Ще ви придружи и Фон.

— Ще помоля да ми позволите да повърна още веднъж.

Джери вдигнал ръка и потърсил подкрепа в ръката на Смайли, но Фон бил нащрек и с един скок се доближил. Джери обаче го възпрял с предупредителен жест и Смайли му наредил да се отдръпне.

— Стой на разстояние, отровно лепреконче гадно — посъветвал го Джери. — Полага ти се само веднъж да ухапеш и вече получи тази възможност. Следващият път няма да ти е толкова лесно.

Тръгнал полуприведен, влачейки крака, стиснал с две ръце слабините си. Когато се изравнил с младата жена, спрял пред нея.

— Ко и красавците му правеха ли си раздумки тук, у вас, малката? Водеше ли ти Ко дружките си на сладки приказки?

— Понякога.

— А ти, в ролята си на сладката малка домакиня, помагаше с микрофоните, така ли? Пускаше звуковиците да се грижат за техниката, а? Няма начин да не си.

Тя кимнала.

— Но и това не ми стига — възразил той, мъкнейки се към тоалетната. — Не отговаря на основния ми въпрос. Нещо продължава да ми се губи. И то нещо крайно съществено.

В банята подложил лице под студената струя, отпил няколко глътки и моментално повърнал. На връщане потърсил пак с поглед младата жена. Била отишла във всекидневната и както обикновено постъпват хората, когато са в стрес, и тя се била захванала с привични дребни задачи — в случая, да подрежда колекцията си от грамофонни плочи, като слагала всяка една в съответната й обложка. А Смайли и Колинс се съвещавали под сурдинка в един от далечните ъгли. Сравнително по-наблизо, до вратата, чакал Фон.

— Довиждане, малката — казал й. Положил длан върху рамото й и я извърнал така, че сивите й очи да гледат право в неговите.

— Довиждане — отвърнала тя и го целунала — не точно със страст, но поне с по-голям умисъл от онзи, с който се мляскала с келнерите.

— Явявал съм се нещо като подбудител — обяснил й. — За което съжалявам. Но не и за нищо друго. А ти се погрижи все пак за оня гад Ко. Защото, ако те не успеят да го очукат, аз може би ще свърша тая работа.

Докоснал резките на брадичката й и се повлякъл към чакащия го на вратата Фон, а там се извърнал да се сбогува със Смайли, който пак бил останал сам, след като изпратил Колинс до телефона. Смайли изглеждал точно като в най-хубавите спомени на Джери: с леко отлепени от тялото къси ръце, с леко отметната назад глава, с изражение, което било хем молещо за извинение, хем въпросително, сякаш току-що си бил забравил чадъра в метрото. Младата жена ги била загърбила и двамата и още подреждала плочите.

— И не забравяй да поздравиш Ан от мое име — казал Джери.

— Благодаря.

— А ти, друже, много грешиш. Не мога да си обясня как и защо, но бъркаш. Но като гледам, май вече е късно. — Усетил как отново му се повдига и как главата му пищяла от болките по цялото му тяло. — Само мъничко още да си ме наближил — обърнал се към Фон — и ще ти прекърша проклетото вратленце, да го знаеш. — После пак се извърнал към Смайли, който не бил помръднал от предишната си поза и не давал признак изобщо да го е чул.

— Весели празници, в такъв случай — рекъл Джери.

Кимнал за последно, но не и на младата жена, и излязъл, накуцвайки, в коридора, сподирян от Фон. В очакване на асансьора забелязал застаналия в рамката на собствената си входна врата елегантен американец, който го наблюдавал как си заминава.

— О, а пък вас съвсем ви бях забравил — казал на много висок глас. — Вие сте онзи, който подслушва апартамента й, нали? Британците я изнудват, „братовчедите“ я подслушват и изобщо на мацката късметът й проработва отвсякъде.

Американецът се скрил, затваряйки бързо вратата зад гърба си. Асансьорът пристигнал и Фон го натикал в кабината.

— Внимавай в действията си — предупредил го Джери, после се обърнал към другите пътници, повечето по смокинги и официални рокли с пайети, и обявил с мощен глас: — Придружаващият ме джентълмен се казва Фон, служител е в британския Сикрет Сървис и само преди малко ме изрита в топките. Руснаците идат — добавил срещу подпухналите им безразлични лица. — И ще ви гепят всичките ви проклети мангизи.

— Пияндур — изрекъл презрително Фон.

Във фоайето портиерът Лорънс ги огледал с нескрит интерес. Пред самия главен вход чакала синя лека кола пежо, а зад волана й седял Питър Гуилъм.

— Влизай — заповядал му.

Предната врата за пътника била заключена. Наврял се на задната седалка, следван от Фон.

— Ти за какъв се мислиш, дяволите да те вземат? — изсъскал му през стиснати зъби Гуилъм. — Откога и разни недоклатени лондонски нещатни сътрудници почнаха да се самоотлъчват посред провежданата операция?

— Стой настрана — предупредил Джери Фон. — Стига ми само наченката на смръщване, че да ти се случи случка. Най-сериозно ти говоря. Отправям ти предупреждение. Официално.

Мъглата пак се била свлякла съвсем ниско и се търкаляла по капака на двигателя. Градът, през който минавали, им се предлагал като отделни кадри от склад за отпадъци: табела над магазин, витрина, провиснал пред неонов надпис сноп кабели, борещ се за въздух листак; неизбежния осветен с прожектори строителен обект. В огледалото забелязал, че зад тях се движи неотклонно черен мерцедес с мъж зад волана и втори мъж до него.

— Изпращачите от „братовчедите“ идат подире ни — съобщил.

Насмалко да изгуби напълно съзнание от пронизалата корема му болка и дори решил, че сигурно пак Фон го е ударил, но после си дал сметка, че било остатъчно явление от първия път. По „Сентрал“ накарал Гуилъм да спре и пред очите на цялата общественост се издрайфал в канавката, подал глава през вратата, докато Фон стоял нащрек отзаде му. Мерцедесът зад тях също бил отбил встрани. Намествайки се отново на седалката, подхвърлил:

— Ама и болката е несравнимо средство за периодическо прочистване на мозъка, а, Питър?

Вбесеният Гуилъм му отвърнал с нецензурни слова.

А Смайли му бил казал: Нямаш никаква представа за какво изобщо става дума. И до каква степен можеш да объркаш нещата. Милиарди долари и хиляди агенти не биха ни донесли дори част от онова, което очакваме да спечелим…

„Как? — не преставал да се пита. — Да спечелим какво?“ Представата му за положението на Нелсън в китайската политика била съвсем бегла. Кро му бил съобщил само минималното, което му било нужно да знае: Нелсън има достъп до диамантите в короната на Пекин, ваше преосвещенство. Затова онзи, който се докопа до Нелсън, си гарантира доживотни почести за себе си и за благородната служба, която представлява.

Заобикаляли пристанището на път към тунела. От нивото на брега американският самолетоносач изглеждал необичайно малък на веселия фон на Коулун.

— А Дрейк как възнамерява да го измъкне оттам, между другото? — попитал непринудено Джери. — Сигурен съм, че няма да е по въздуха. Този вариант вече не важи, доколкото разбирам, благодарение на Рикардо.

— С изсмукване — срязал го Гуилъм, което според възтържествуващия на ума си Джери било много глупава реакция; щяло да е по-разумно да премълчи.

— С плуване? — подсказал Джери. — „Нелсън — атракцията на Мирс Бей.“ Това пък никак не е в стила на Дрейк, не мислиш ли? Да не говорим, че и на Нелсън годините са му множко за подобна проява. Ще умре от студ дори ако акулите не сколасат първо да му гризнат оная му работа. Да не би пък да е заложил на свинския влак и да дойде с грухчовците? Съжалявам, друже, че заради мен ще се лишиш от този сюблимен момент.

— И аз съжалявам, честно казано. И с удоволствие бих ти избил зъбите с някой и друг ритник.

В мозъка на Джери прокънтяла сладка триумфална музика. „Значи е вярно! — рекъл си. — Точно това и става! Дрейк ще изважда Нелсън от Китай и те са се строили на финалната линия!“

Издавайки се по този начин — само с една дума, но и тя, според наложените от Сарат възприятия, абсолютно непростима и недопустима — Гуилъм направил пред Джери разкритие, което било не по-малко зашеметяващо от всичко останало, което Джери изтърпявал в този момент, а в определени отношения — и далеч по-горчиво. Ако нещо изобщо е в състояние да оправдае донякъде престъплението, наречено „проява на недискретност“ — а според саратския мироглед такова нещо няма, — сигурно към смекчаващите вината обстоятелства биха могли да се причислят и изживяванията на Гуилъм през последния час, половината от който преминал в трескавото прекарване на Смайли през хонконгския трафик в най-натовареното му време, а останалата половина — в изпълненото с отчайваща нерешителност чакане в паркираната пред „Стар Хайтс“ кола. През въпросните шейсет минути Гуилъм получил абсолютно неоспорими доказателства за истинността и оправдаността на всичко онова, от което най-много се боял още от Лондон — включително и най-готическите му опасения за съществуването на тайната връзка Ендърби-Мартело и за поддържащите роли, изпълнявани от Лейкон и Сам Колинс — и което в действителност значително надминало очакванията му.

Понеже първо отишли до Боуън Роуд в „Мидлевълс“, до жилищен блок, който бил толкова незабележим и неоткрояващ се и голям, че сигурно и на самите му обитатели се налагало да проверяват номера на апартамента, преди да пъхнат ключа в бравата. Смайли натиснал звънец с надпис „Мелън“, а Гуилъм с цялата си глупост взел че попитал „Кой е тоя Мелън?“, но в същия миг се сетил, че това е криптонимът на Сам Колинс. При което направо ахнал и задал въпроса — на себе си, но не и на Смайли, тъй като вече се били качили в асансьора — след всичките нанесени от Хейдън щети, на кой идиот би му хрумнало да си възвърне онова работно име, с което се е подвизавал и преди грехопадението? Точно тогава вратата им отворил Колинс по тайландски копринен халат, със стиснато между зъбите цигаре с кафява цигара и с вечно готовата си усмивка и докато се усетят, се настанили във всекидневна с паркет и бамбукови кресла, Сам бил пуснал два транзисторни радиоприемника на различни станции — едната с говор, другата с музика, — за да заглушават евентуалните микрофони в квартирата му. Сам слушал, без да обръща и капка внимание на Гуилъм, след което незабавно се обадил директно на Мартело — забележете, моля ви се: Сам имал пряка връзка с Мартело, най-вероятно наземна, без набирания, прехвърляния и други такива подробности — и със завоалирани изрази се заинтересувал какво ново имало около „Батката“. Както впоследствие му се изяснило на Гуилъм, „батка“ било комарджийски жаргон за „мутра“. Мартело отвърнал, че току-що им били докладвали от автомобила за наблюдение: Батката и Тиу в момента се намирали на борда на „Адмирал Нелсън“ в залива Козуей, а насочените микрофони улавяли (както винаги), толкова отразени сигнали от водата, че на дешифровчиците сигурно щели да им потрябват цели дни, ако не и седмици, за да отсеят същественото от излишните шумове и да разберат дали двамата изобщо са разменили някоя важна приказка. Междувременно оставили на пристана един от хората си за статичен наблюдател със заповед да се обади моментално на Мартело, ако яхтата вдигне котва или един от двамата обекти слезе.

— В такъв случай трябва да се отправим незабавно натам — казал Смайли, след което се качили обратно в колата. Гуилъм изминал късата отсечка до „Стар Хайтс“, беснеейки вътрешно и слушайки безпомощно накъсания им разговор, но убеждавайки се все повече с всеки отминал момент, че пред очите си има изплетена от паяк мрежа и че вглъбеният докрай в перспективността на сегашния случай и вманиачен по образа на Карла Смайли единствен бил толкова късоглед и доверчив — а и посвоему толкова парадоксално наивен, — че да се навре право в средата й.

„Годините му си казват своето“, разсъждавал Гуилъм и отчитал освен това и политическите амбиции на Ендърби, и предпочитанията на последния към проамериканската стойка на „ястребите“ — да не говорим за касата с шампанско и безбожното му ухажване на петия етаж. И неентусиазираната подкрепа на Лейкон за Смайли, докато тайно му търсел наследник. И отбиването на Мартело до Лангли. И съвсем наскорошните опити на Ендърби — преди броени дни — да отстрани с порой от хвалби Смайли от операцията и да я поднесе чинно на Мартело. И накрая — най-красноречивият и злокобен признак — повторната поява на Сам Колинс в ролята му на жокера в колодата и неговата пряка линия до Мартело! И Мартело — Господ да ни закриля! — който се прави на ударен и се чуди откъде черпи сведенията си Джордж — все едно не е и чувал за пряката линия.

В съзнанието на Гуилъм сумата от всички тези заплахи се свеждала до едно-единствено нещо, така че той изгарял от нетърпение да дръпне Джордж настрана и да го отклони някак си за миг от операцията, поне дотолкова, че да му стане ясно накъде се е запътил. Да му признае за писмото. И за посещението на Сам при Лейкон и Ендърби в Уайтхол.

А вместо това — какво? Трябвало да се върне в Англия. А от какъв зор трябвало да се връща в Англия? Затова, защото някакво си там жизнерадостно, но дебелоглаво журналистче на име Уестърби имало наглостта да се измъкне от повода.

Но и без да усещал с всичките си сетива надвисналата катастрофа, Гуилъм надали щял да намери оправдание за сполетялото го разочарование. Малко ли бил изтърпял в името на предстоящия момент? И изпадането в немилост; и изгнанието му в Брикстън по времето на Хейдън; и това, че вместо да се върне към оперативната дейност, трябвало да размахва послушно опашчица пред стария Джордж и да се съобразява с маниакалната му тайнственост, която Гуилъм възприемал в душата си не само като унизителна, но и като опасна за самия Смайли — но в крайна сметка онова, което бил изтърпял, все пак било в името на някаква крайна цел, от която го лишил с появата си не друг, а проклетият му Джери Уестърби. Но най-висшата жестокост в осуетената му кариера била необходимостта точно сега да се върне в Лондон, и то със съзнанието, че поне за през следващите двайсет и два часа е зарязал Смайли и Цирка на милостта на глутница вълци, без капчица възможност поне да се опита да го предупреди; така че, ако трябвало да вини Джери за всичко това — по дяволите: щял да вини не само Джери, но и всеки друг.

„Изпрати Фон!“

„Но Фон не е джентълмен“, щял да му отговори Смайли или с други думи в същия смисъл.

„Е, поне по този въпрос спор няма“, минало му през ум на Гуилъм, като си спомнил двете счупени ръце.

Джери също усещал, че е зарязал някого да бъде изяден от вълците, с тази разлика, че имал предвид не Джордж Смайли, а Лизи Уърдингтън. И като гледал през задното стъкло на пежото, имал чувството, че бил изоставен и целият свят, през който в момента се движел. Не се виждала жива душа нито по уличните пазари, нито по тротоарите, нито пред входовете. Над главите им Върхът се мяркал на пресекулки с осветен на петна от опърпаната луна крокодилски гръбнак.

„Изтича последният ден на колонията — решил за себе си. — От Пекин са направили прословутото телефонно обаждане: «Изчезвайте. Купонът свърши». И последният хотел пускал кепенците; видял запуснатите като старо желязо ролс-ройси покрай пристанището и последната кръглоока матрона с посинени коси да драпа на високи токчета по трапа на последния круизен кораб, натоварена с кожи и бижута от безмитните магазини; последния останал специалист по китайските въпроси, пъхащ трескаво последните си погрешни прогнози в шредера; обраните магазини, обезлюдения град, чакащ ордите да го оглозгат до кокал. За миг и целият взет назаем свят бил пред изчезване — и Хонконг, и Пном Пен, и Сайгон, и Лондон; кредиторите вече чукали на вратата, а по някакъв необясним начин и самият Джери бил част от неизплатения дълг.“

Винаги съм бил благодарен на службата ни за това, че ми предостави възможността да се отплатя. И ти ли имаш това усещане? Сега, когато си един от малцината оцелели, имам предвид?

„Да, Джордж — отговорил му наум. — Ти вкара тези думи в устата ми, старче. И аз наистина точно това чувствам. Макар и не в точно онзи смисъл, който ти влагаш в тях, друже.“ Спомнил си веселото, мило личице на Фрост, докато се наливали и щуреели. Спомнил си го и как го бил видял втория път — замръзнало в онзи ужасен писък. Усетил приятелската длан на Люк върху рамото си, а после си я представил на пода, заметната зад главата му да поеме запратената топка, която така и нямало да долети, и си рекъл: „Лошото е в това, друже, че плащането всъщност е винаги за сметка на останалите бедни нещастници.

Като Лизи, например.“

И се зарекъл някой ден да сподели тази своя мисъл с Джордж, ако случайно пак му се удадяла възможност да седнат на по чашка и пак да обсъдят онова щекотливо въпросче кое точно ни налага да покоряваме планината. Искал само да му подчертае — но без никаква агресивност, без да разлюлява лодката, надявам се да ме разбереш правилно, друже — колко алтруистични и предани сме, когато жертваме други хора от рода на Люк, Фрост и Лизи. Джордж, разбира се, щял да му излезе с неоспорим готов отговор. Разумен отговор. Премерен. Оправдателен. Джордж винаги виждал нещата в тяхната цялост. И бил наясно с императивите. Че как иначе? Нали той бил мъдрият бухал.

Приближавали се към пристанищния тунел, а той си мислел за разтрепераната й последна целувка, но в същото време се сетил и за пътуването до моргата, тъй като от мъглата пред тях се показало скелето на нов строеж, което, подобно на онова по пътя за моргата, също било осветено от прожектори и по него щъкали запотени общи работници с жълти каски.

„И Тиу не я обича — рекъл си. — Не обичал кръглооките, които портели великия му шеф.“

Насочил насила мислите си в друга посока и се напънал да си представи как щели да постъпят с Нелсън — човек без родина, без дом; риба, която или ще оглозгат, или ще хвърлят обратно в морето, според нуждите им. Виждал бил вече няколко такива риби: присъствал на залавянето им; и на бързия им разпит. И поне част от тях лично бил върнал обратно през границата, която току-що били пресекли, за спешно рециклиране — както очарователно се изразявали в Сарат, — „докато не са се усетили, че е избягал“. А ако откажели да го върнат обратно? Ако решели да го задържат този великолепен трофей, за който толкова се борили? След няколкогодишни разпити — две, понякога дори три; чул бил, че имало и такива, дето се проточвали чак до пет — на Нелсън му било писано да стане поредния скитник евреин в света на шпионажа — ще го крият, ще го местят, пак ще го крият, лишен от обичта дори на онези, пред които е изменил на родината си.

„А как ли ще постъпи Дрейк с Лизи — питал се, — докато премине цялата тази драма? На кое ли конкретно бунище ще я запратят този път?“

Наближили входа на тунела и скоростта им паднала почти до нулата. Мерцедесът продължавал да е лепнат плътно зад тях. Джери отпуснал главата си надолу, хванал се с две ръце за слабините и почнал да се клати и да стене от болка. От импровизирана полицейска караулка ги наблюдавал с любопитство китайски часовой.

— Ако дойде при нас, кажи му, че караме пиян — отсякъл Гуилъм. — Покажи му къде е повръщал на пода.

Навлезли пълзешком в тунела. Поради лошото време движението в две от лентите в северна посока било броня о броня. Гуилъм се бил включил в най-десния поток. Мерцедесът се изравнил с тях откъм лявата им страна. През полузатворените си очи Джери забелязал как отзаде им по хълма се спуска с ръмжане кафяв камион.

— Намери ми дребни пари — казал Гуилъм. — Ще ми трябват на излизане.

Фон се разровил из джобовете си, но само с едната ръка.

Тунелът тътнел от рева на двигателите. Неколцина шофьори надули клаксони. В какофонията се включили и други. Настъпващата мъгла се смесила с вонята от изгорели газове. Фон вдигнал стъклото си. Данданията се усилила, отеквала от стените на тунела и в един момент дори пежото завибрирало.

Джери направил с дланите си фуния пред ухото му:

— Извинявай, друже, ама май пак ще повърна.

Но този път се навел през Фон, който само измърморил „Мръсно копеле“ и започнал пак да сваля стъклото до мига, в който главата на Джери не го изтресла по брадичката и устата, а лакътят на Джери не се стоварил върху слабините му. По отношение на Гуилъм, който трябвало хем да шофира, хем да се брани, Джери се задоволил само с мощен саблен удар в точката, където раменната ставна ямка се събира с ключицата. Започнал удара със съвсем отпусната ръка и преобразувал скоростта в сила едва в последния момент. От удара Гуилъм изпищял „Исусе!“ и отскочил от седалката, а пежото занесло надясно.

Фон успял да обхване с едната си ръка врата на Джери, а с другата натискал главата му надолу и захватът му със сигурност щял да го умъртви. В Сарат обаче преподават и един удар, който е предназначен за използване в силно ограничени пространства и се нарича „тигрова лапа“: нанася се с възглавничката на дланта по посока на дихателната тръба на противника, като дланта се държи отворена, а пръстите — изтеглени назад и огънати за по-голяма твърдост. Именно до него прибягнал в случая Джери, при което главата на Фон така се треснала, че армираното задно стъкло се напукало. Двамата американци в мерцедеса продължавали да гледат право пред себе си, сякаш отивали на погребението на високопоставено лице. Минало му през ума да стисне дихателната тръба на Фон между палеца и показалеца си, но решил, че не се налага. Извадил пистолета си изпод колана на Фон и отворил дясната врата. Гуилъм се хвърлил отчаяно подире му, но успял единствено да съдере до лакътя ръкава на своя верен, но много вехт син костюм. Джери замахнал и го пернал с пистолета по ръката и видял как лицето му се разкривило от болка. Фон подал крака си навън, но Джери затръшнал насреща му вратата, чул го да крещи повторно „Копеле!“ и след това побягнал назад към града срещу автомобилното движение.

Провирайки се и лавирайки между блокираните от всички страни коли излетял през входа на тунела и се отправил нагоре по хълма покрай караулката. Сторило му се, че чул Гуилъм да крещи зад гърба му. И изстрел му се сторило, че чул, но може и да било нечий ауспух. Болката в слабините била невероятна, но най-учудващото било, че заради нея май бягал по-бързо от нормалното. Полицай му викнал откъм бордюра, друг разперил ръце да го спре, но Джери ги подминал и те решили да оставят кръглоокия човек на мира. Тичал дотогава, докато не намерил такси. И тъй като таксистът не знаел английски, наложило му се да го насочва откъде да мине:

— Точно оттук, друже. Право нагоре. Наляво бе, идиот с идиотите. Точно така… — докато по някое време стигнали до блока й.

Нямало как да узнае дали Смайли и Колинс са още горе, дали междувременно не се е появил и Ко, евентуално придружен от Тиу, но и нямал време да прилага разни номера, че да разбере. И на вратата й не позвънил, понеже бил сигурен, че микрофоните ще доловят звука. Заложил на картичката, която извадил от портфейла си, написал нещо на нея, пуснал я през процепа за писма и се затаил, приклекнал пред вратата, треперещ, обливащ се в пот и запъхтян като товарен кон, наострил уши да чуе стъпките й и масажиращ слабините си. Прекарал цяла вечност в чакане, но по някое време вратата все пак се отворила и тя се надвесила с учуден поглед над него, докато той се мъчел да се изправи.

— Божичко, самият Галахад — измърморила. Била без фон дьо тен, та й личало колко дълбоки и червени са всъщност резките от ноктите на Рикардо. Не плачела — Джери поначало имал чувството, че тя никога не плаче, — а лицето й изглеждало много по-състарено от тялото й. Издърпал я без никаква съпротива от нейна страна, за да могат да разговарят. И й посочил вратата към аварийното стълбище.

— Ще те чакам от другата й страна след точно пет секунди, ясно ли е? Не се обаждай никому по телефона, не вдигай шум, като излизаш и не задавай нито един тъп въпрос. И си вземи топли дрехи. Хайде, малката. Не се мотай. Умолявам те.

Огледала го, видяла съдрания му ръкав и избилите през сакото петна от пот; и потния кичур, паднал над едното му око.

— Или идваш с мен, или с теб е свършено — казал й. — Втори шанс няма да имаш.

Върнала се сама в апартамента си и оставила вратата открехната. И се появила много преди да изтекат петте секунди, като дори не затворила след себе си вратата, за да не вдигне шум. Повел я надолу по аварийното стълбище. Тя носела чанта през рамо и кожено палто. Донесла му и вълнена жилетка, за да не ходи със скъсаното сако. Била му много малка — предположил, че е на Дрейк, — но успял да се нацеди в нея. Изпразнил съдържанието на джобовете си в чантата й и пуснал сакото в шахтата за боклук.

Тя толкова тихо го следвала, че на два пъти се извърнал да се убеди, че е все още зад него. Когато стигнали до партера, надникнал през армираното стъкло и успял да се дръпне навреме, преди да го забележи Рокър, който бил пристигнал лично, съпровождан от як, набит подчинен. Рокър застанал пред будката на портиера и му показал полицейската си карта. Двамата продължили надолу по стълбите към паркинга.

— Да вземем червеното кану — предложила тя.

— Не дрънкай глупости. Нали го оставихме долу в града.

И я извел покрай колите до някакъв отвратителен двор, пълен с боклуци и строителни отпадъци, неразличаващ се особено от задния двор на Цирка. Оттам, между сълзящите от влага бетонни стени, право към града се спускало стръмно стълбище с надвесени отгоре му черни клони, прекъсвано от преминаващите през него участъци на виещото се по хълма шосе. Усещал в слабините си всяко стъпало, върху което се стоварвала тежестта на едрото му тяло. При първото пресичане на шосето Джери я превел направо. Но втория път, забелязал отдалеч кървавочервените отблясъци от светлини, я дръпнал назад сред дърветата, за да не попаднат пред фаровете на спускащата се шеметно и с вой полицейска патрулка. Чак при подлеза намерили „пак-пай“ и Джери казал на шофьора на кой адрес да ги закара.

— Това пък на коя майна е? — попитала тя.

— Там, където няма да те карат да се регистрираш — отвърнал Джери. — Просто мълчи и ме остави аз да командвам, ако обичаш. Колко пари носиш в себе си?

Тя отворила чантата и преброила съдържанието на дебелия си портфейл.

— Това ми е печалбата от Тиу на маджонг — казала, а на Джери, незнайно защо, му се сторило, че се опитвала да му се прави на интересна.

Шофьорът ги оставил в края на тясна уличка, откъдето отишли пеша до близката портичка. Нищо в къщата не светело, но в мига, в който се приближили, предната й врата се отворила и друга двойка се изнизала тихичко покрай тях от мрачната й вътрешност. Щом влезли в преддверието, вратата се затворила зад гърбовете им и тънкият лъч на фенерче в нечия ръка ги превело през кратък лабиринт от тухлени стени до луксозно обзаведено вътрешно фоайе, в което звучала тиха записана музика. На футуристичния диван в средата седяла стройна китайка с молив и бележник в скута си и с вид на типична съдържателка на голям дом. Видяла първо Джери и се усмихнала; след това видяла и Лизи и усмивката й разцъфтяла.

— За цялата нощ — казал Джери.

— Разбира се — отвърнала тя.

Завела ги на горния етаж. През отворените врати по малкия коридор мяркали копринени кувертюри, притъмнени светлини, огледала. Джери си избрал най-непретенциозната стая, отказал предложението й за второ момиче, че да се заформела бройката, платил й в аванс и поръчал бутилка „Реми Мартен“. Лизи влязла след него, захвърлила чантата си на леглото и още на отворена врата се разсмяла на глас — притеснена, но и с облекчение.

— Лизи Уърдингтън — обърнала се сама към себе си, — открай време ти предричат, че точно на такова място ще свършиш, кучко ниедна, и май излязоха прави, дявол да ги вземе!

Джери се излегнал на наличния шезлонг, кръстосал нозе и вперил поглед в тавана с чаша коняк в ръка. Лизи се проснала на леглото и дълго време и двамата мълчали. В цялото заведение царяла пълна тишина. Само от време на време от етажа над тях се чувал вопъл на удоволствие или приглушен смях, а и само веднъж — на несъгласие. Отишла до прозореца и надникнала.

— Какво има навън?

— Проклет тухлен зид, трийсетина котки и купчини празни бутилки.

— А мъгла?

— Жестока.

Разходила се до банята, огледала я и пак излязла.

— Малката — призовал я тихичко Джери.

Тя се спряла на място, не знаейки какво да очаква.

— Смяташ ли, че в момента си способна на трезва и разумна преценка?

— Защо?

— Защото искам да ми повториш всичко, което си им казала и на тях. А след това ще искам да ми кажеш и какви точно въпроси са ти задавали, независимо дали си могла да им отговориш, или не. А накрая ще предприемем една дреболийка, наречена „обратна засечка“, за да уточним къде точно се намират всички тия копелета в общата схема на вселената.

— Ще стане повторение — промълвила тя по някое време.

— На какво?

— Нямам представа. Знам само, че ще е точно повторение на нещо, което вече е станало.

— И какво точно е станало?

— Каквото и да е то — отронила уморено тя, — предстои да стане отново.

21 Нелсън

Часът бил един след полунощ. Тя се била изкъпала. Излязла от банята увита в бяла хавлия, на бос крак и с кърпа около косите си, и пропорциите на тялото й му се сторили коренно различни от дотогавашните.

— Сложили са дори от онези ленти върху тоалетната седалка — рекла. — И целофанени пликове върху чашите за миене на зъбите.

Задрямала на леглото, а той на дивана. По някое време само казала: „Много искам, но не се получава“, а той й отговорил, че либидото поначало притихвало, след като било изритано там, където го бил изритал Фон. Разправила му за нейния училищен директор — „мистър Гаден Уърдингтън“ го наричала — и за „единствения й опит да влезе в правия път“, както и за детето, с което го дарила от учтивост. Разказала му и за ужасните й родители, и за онова мръсно копеле Рикардо, и за това колко го обичала, и как някакво момиче в бар „Констелейшън“ й дало акъл да го отрови с цвят от лабурнум, така че, след като веднъж я пребил почти до смърт, тя му сипала „адски голяма доза в кафето“. Обаче отровата сигурно била некачествена, защото той просто се чувствал ужасно зле в продължение на няколко дни, а „единственото по-лошо от здравия Рикардо е намиращият се на прага на смъртта Рикардо“. И как при друг случай дори успяла да го наръга с нож, докато бил във ваната, а той само покрил раната с лейкопласт и пак я набил.

И как, след като Рикардо изчезнал, тя и Чарли Маршал отказали да повярват, че е загинал, и подели така наречената от тях „кампания «Рикардо е жив!»“. И как Чарли отишъл да врънка баща си — точно както Чарли го бил разправил преди време на Джери. И как Лизи си грабнала раницата и забила право в Банкок, където нахлула в апартамента на „Чайна Еърсий“ в хотел „Ирауан“ с намерението да спипа Тиу натясно, но налетяла на Ко, когото дотогава била виждала само веднъж, и то за кратко — на джамборе в Хонконг, организирано от оная синьокоса лесбийка Сали Кейл, която се занимавала с антики, а покрай тях търгувала и с хероин. И как изиграла щура сцена, която започнала с това, че Ко й заповядал моментално да се махне, а завършила „по най-естествения начин“, както весело го описала тя: „Изобщо — поредната крачка на Лизи Уърдингтън по неотклонния й път към преизподнята“. И как, с търпение и коварство, докато бащата на Чарли Маршал дърпал, „а Лизи бутала, така да се каже“, успели да сключат един типичен китайски договор, страни по който били Ко и бащата на Чарли, а обектите на сделката били: едно — Рикардо, и две — доскорошната му спътница в живота Лизи.

Който договор, научил Джери без особена изненада, и тя, и Рикардо приели с благодарност.

— Трябвало е да го оставиш да пукне — рекъл Джери, имайки предвид двата пръстена на дясната му ръка и взривения форд.

Лизи обаче и тогава, и сега гледала другояче на нещата.

— Той беше един от нас — рекла. — Независимо че беше мръсник.

Но пък, след като му откупила живота, се почувствала напълно освободена от него.

— Те, китайците, уреждат ежедневно бракове. Нищо не пречеше и Дрейк и Лизе да сключат брак.

— Щях да те питам — рекъл Джери. — Защо изведнъж „Лизе“ вместо „Лизи“?

Нямала представа. Дрейк не говорел на тази тема. Обяснил й само, че някога в миналото в живота му съществувала някаква Лизе, после астрологът му предрекъл, че някой ден пак щели да са заедно и сега бил стигнал до извода, че „Лизи“ можела да мине за олицетворение на пророчеството, та я склонил да опитат и префасонирали името й на „Лизе“, а покрай това тя решила да съкрати и фамилното си име на „Уърд“.

— Изобщо — тъпа блондинка — обобщила замислено накрая.

Промяната на фамилното име имала и практическа насоченост, добавила. След като я обзавел с ново име, Ко се заел и да прочисти от полицейските архиви досието й със старото й име.

— И точно тогава цъфна оня мръсник Мелън и заплаши, че ще ги принуди не само да го възстановят, но и да отчетат на най-първо място как съм пренасяла проклетия му хероин — казала.

По този начин стигнали пак дотам, където се намирали в момента. И до въпроса „защо“.

Сънливият им диалог на моменти доставял на Джери същото спокойствие, което друг път изпитвал след правенето на любов. Той лежал на дивана в напълно будно състояние, а Лизи проговаряла между дремките, подновявайки повествованието от там, до където го била докарала, преди да се унесе. Почти бил убеден, че му казва самата истина, понеже думите й нито му разкривали нещо ново за нея, нито я правели по-разбираема. Но си дал и сметка, че с течение на времето Ко станал нейна опора. И че и той, като училищния директор й давал сигурността, която й позволявала да се обърне назад и да огледа изминатия свой път.

— Дрейк никога през живота си не се е отмятал от обещанията си — казала тя в един момент, преди да се обърне по корем и да изпадне пак в неравен сън. А Джери се сетил за сиротата: „Не си и помисляй да ме лъжеш“.

Няколко часа — няколко живота — по-късно я събудил врясък на екстаз от съседната стая.

— Божичко — отбелязала с разбиране, — тази наистина стигна до седмото небе. — После врясъкът се повторил. — Ъъ. Театро. — Тишина. — Спиш ли? — попитала го.

— Не.

— Какво смяташ да правиш?

— Утре ли?

— Да.

— Не знам — казал.

— Не си само ти — прошепнала му и като че ли пак заспала.

„Пак имам нужда от инструктаж от Сарат — мислел си. — И то спешно. Дали да не се обадя на Кро да отиде до някой телефонен автомат. Или да помоля Джордж за още малко от философския акъл, дето го раздава напоследък? Той със сигурност е някъде тук. Наблизо.“

Смайли в действителност бил наблизо, но в този миг нямало изобщо да успее да помогне на Джери. Макар че бил готов да размени всичките си знания срещу мъничко яснота поне. В изолатора нямало ден и нощ и всички се били проснали или облегнали под имитиращите слънчева светлина лампи по тавана — тримата „братовчеди“ и Сам в едната част на помещението, Смайли и Гуилъм — в другата, и само Фон крачел бясно като животно в клетка напред-назад пред редицата киностолове, стиснал във всяка от мъничките си длани нещо като топка за скуош. Устните му били почернели и подути, а едното му око било затворено. Съсирекът под едната му ноздра отказвал да се махне. Дясната ръка на Гуилъм била пристегната към рамото му, а очите му не се откъсвали от Смайли. Това всъщност важало и за очите на всички останали — или, по-точно казано — на всички, с изключение на Фон. Иззвънял телефон, но се оказало, че ги търсели от стаята за радиовръзка на горния етаж, да им предадат постъпилото от Банкок сведение: Джери бил проследен твърдо до Виентян.

— Мърфи, кажи им да отговорят, че тази следа е вече изстинала — наредил Мартело, приковал с поглед Смайли. — Изобщо им кажи, каквото ти дойде наум, само да ни се махнат от главите. Прав ли съм, Джордж?

Смайли кимнал.

— Точно така — заявил твърдо Гуилъм, говорейки от името на шефа си.

— Следата е изстинала, мила — повторил в слушалката Мърфи. Това „мила“ ги изненадало поголовно. За пръв път им се случвало да видят проява на човешка нежност от страна на Мърфи. — Ти ли ще съставиш грамата, или ще трябва аз да ти я пиша? Темата не ни вълнува. Към кошче.

И затворил телефона.

— Рокхърст е намерил колата й — повторил Гуилъм, но Смайли не преставал да гледа в една точка пред себе си. — В подземен паркинг в „Сентрал“. Там имало и фирма за наемане на коли. Уестърби е наел такава. Днес. На работното си име. Джордж?

Смайли кимнал, но толкова незабележимо, че човек можел да го приеме като прогонване на обземащата го дремливост.

— Донякъде, Джордж, намирам за положително това, че не е престанал да действа — обадил се натъртено Мартело изсред групичката, състояща се от Колинс и мълчаливците. — Има една приказка, че когато слонът насреща ти е див самец, нямаш друг избор, освен да излезеш и да го застреляш.

— Стига първо да го намериш — срязал го Гуилъм, чиито нерви били опънати докрай.

— Но лично аз, Питър, не съм убеден, че Джордж възнамерява точно така да постъпи — отвърнал Мартело, връщайки се към предишния си благ тон. — Имам усещането, че Джордж на моменти престава да следи топката и по този начин поставя в опасност цялото ни съвместно предприятие.

— Ти лично какво очакваш да предприеме Джордж? — попитал язвително Гуилъм. — Да тръгне да го търси по улиците ли? Или да поиска от Рокхърст да разлепи навсякъде името и описанието му, та всеки журналист в града да разбере, че е обявен за издирване?

Смайли седял до него прегърбен и бездеен като някакъв старец.

— Уестърби е професионален разузнавач — не отстъпвал Гуилъм. — Не е такъв по душа, но това не означава, че не е добър. В град като тукашния може да се укрива месеци наред, без Рокхърст изобщо да го подуши.

— Дори когато се движи заедно с мацката ли? — попитал Мърфи.

Пренебрегвайки пристегната си ръка, Гуилъм се привел над Смайли.

— Ти си ръководителят на операцията — зашепнал тревожно. — Ако наредиш да чакаме, ще чакаме. Само ни издай заповед. Онези там само си търсят повод да ти я отнемат. В никакъв случай не бива да допускаме вакуум. Всичко друго, но не и вакуум.

Пристъпвайки нервно пред киностоловете, Фон си мърморел саркастично под носа:

— Стига с тия приказки. Вземете да направите нещо.

Мартело опитал друг подход.

— Джордж, този остров британски ли е в края на краищата, или не? Какво ви пречи да го преровите от край до край, щом трябва. — И посочил към една от стените без прозорци: — Тук става дума за човек — за ваш човек, който е изпаднал някъде там в амок. Нито ти, нито аз надали ще имаме шанс в живота си да хванем по-голяма плячка от Нелсън Ко. Най-голямата в моята кариера, а — готов съм да заложа жена си, баба си и нотариалните актове за плантацията ми — най-голямата дори и в твоята.

— Отсега е ясно кой ще спечели баса — ухилил се вечният комарджия Сам Колинс.

Мартело обаче не отстъпвал.

— Нима ще му позволим да ни отнеме трофея, Джордж, като седим пасивно тук и се питаме един друг как така е успял Исус Христос да улучи да се родил точно на Коледа, а не на двайсе и шести или двайсе и седми декември?

Смайли вдигнал най-сетне късогледите си очи към Мартело, после и към Гуилъм, който стоял вдървено до него, отметнал назад рамене, за да не му се изхлузва прашката, и чак тогава свел погледа си надолу, към собствените си сплетени, борещи се една с друга ръце и посветил един доста безсмислен период от време на себе си и на дългогодишното си преследване на Карла — когото Ан нарекла навремето неговия „черен Граал“. Замислил се и за самата Ан и за многобройните й изневери в името на търсенето на нейния си Граал, който тя наричала „любовта“. Спомнил си и как, въпреки че бил убеден в неуспеха си, се опитал да сподели вярата й и като истински вярващ да я преутвърждава ежедневно въпреки анархистичните тълкувания, които тя й приписвала. Сетил се и за Хейдън, насочван към Ан от Карла. Замислил се и за Джери и младата жена, и за съпруга й Питър Уърдингтън и за кучешкия поглед, с който го възнаградил Уърдингтън, когато го посетил в еднотипното му прилепено жилище в Излингтън, сякаш искал да му каже: „И двамата сме от онези, които вечно биват изоставяни“.

Спомнил си и за останалите временни любови на Джери по блуждаещия му жизнен път, за сметките му, които Циркът бил принуден да доизплати, и колко лесно щяло да е да включи в този списък и Лизи, но не можел да го допусне. Смайли не бил Сам Колинс и затова не се и съмнявал, че чувствата, които изпитвал в момента Джери към младата жена, са щели да бъдат обект на адмирации от страна на Ан. Но Смайли не бил и Ан. И точно затова, докато седял парализиран от нерешителност, си позволил поне за един жесток миг да се запита най-честно дали пък Ан наистина не е имала право и дали личните му стремежи не са се превърнали в най-обикновена лична авантюра сред зверовете и злодеите на собствената му недостатъчност — авантюра, в която най-безмилостно бил замесвал по-елементарни умове от рода на Джери.

Ти, друже, много грешиш. Не мога да си обясня как и защо, но бъркаш.

Това, че аз греша — бил казал Смайли на Ан преди време, посред предния им безкраен спор, — не означава, че ти си права.

И пак чул Мартело, който говорел в сегашно време:

— От наша страна, Джордж, има хора, които чакат с отворени обятия за онова, което можем да им дадем. Което Нелсън може да им даде.

Иззвънял телефон. Мърфи вдигнал и препредал съобщението на смълчаната стая:

— По сухоземната линия от самолетоносача, сър. Разузнавателните служби на ВМС съобщават, че джонките се движат точно по график, сър. При благоприятен попътен южен вятър и с добър попътен улов. Но според мен, сър, Нелсън изобщо не се придвижва с тях. Не виждам за какво му е.

И всеобщото внимание моментално се прехвърлило към Мърфи, който до този момент никой не бил чувал да изказва свое мнение.

— Това пък откъде ти хрумна, Мърфи? — не можел да повярва на ушите си Мартело. — Да не си ходил и ти на астролог бе, синко?

— Не, сър, но тази сутрин бях на самолетоносача и видях с какъв масив от информация разполагат тези хора. Но и те не могат да проумеят защо някой, който живее в Шанхай, ще тръгне да бяга през Шантоу. Самите те биха избрали съвсем друг маршрут, сър: със самолет или влак до Гуанджоу, а от там евентуално с автобус до Вайчоу. Бил много по-сигурен според тях, сър.

— Става дума за хората на Нелсън — рекъл Смайли и всички глави се извърнали пак рязко към него. — За неговите съплеменници, така да се каже. Той на тях им има пълно доверие. И би предпочел да е с тях в открито море, независимо че може да е по-рисковано. После се обърнал към Гуилъм: — Ето какво ще предприемем. Обади се на Рокхърст да разпространи описанието на Уестърби заедно с онова на младата жена. Казваш, че колата я наел, използвайки криптонима си? Тоест че е прибягнал до фалшивите си документи за бягство?

— Да.

— Уоръл?

— Да.

— В такъв случай полицията да издирва мистър и мисис Уоръл, британски граждани. Без снимки и с достатъчно мъгляви описания, че да не възбуждат подозрение. Марти.

Мартело наострил уши.

— Ко все още ли е на яхтата си? — попитал Смайли.

— Сдушили са се там двамката с Тиу, Джордж.

— Макар и нищожна, съществува вероятността Уестърби да се опита да се свърже именно там с него. Твоите хора вече имат статичен наблюдател на пристанището. Прати му подкрепления.

— Със задачата да търсят какво?

— Да си отварят очите на четири. И да докладват за всяко необичайно събитие. Същото се отнася и за наблюденията върху дома му. Я ми кажи… — И потънал пак в мислите си, но Гуилъм нямало за кога да се притесни. — Кажи ми, в състояние ли сте да изимитирате повреда на телефонната линия до дома на Ко?

Мартело погледнал Мърфи.

— Сър, не разполагаме тук с необходимата апаратура — рекъл Мърфи, — но ако се налага…

— Прекъснете я тогава — прекъснал го кротко Смайли. — Срежете целия квартален кабел, ако трябва. Вижте какви пътно-ремонтни дейности се извършват в района и се постарайте да е в близост с тях.

Мартело издал съответните разпореждания, после прекосил плавно стаята и седнал до Смайли.

— Ъъ… по повод утрешния ден, Джордж. Как мислиш, дали да не поставим в готовност и някое и друго… ъъ… техническо обезпечаване? — Гуилъм следял най-внимателно диалога им от бюрото, откъдето звънял на Рокхърст. Същото правел и Сам Колинс от противоположната страна на стаята. — Понеже никой не може да предугади как точно може да постъпи този ваш Уестърби, Джордж. И сме длъжни да сме готови да посрещнем всякакви евентуалности, нали?

— Разбира се. Поставете в готовност всичко, което намерите за добре. Но ако не възразяваш, сега-засега плановете ни за прехващане си остават в първоначалния им вид. И единоначалието остава у мен.

— Ама, разбира се, Джордж, безспорно — заявил натъртено Мартело и със същата плаха стъпка, все едно се намирал в църква, се върнал в своя си лагер.

— Какво искаше тоя? — попитал тихо Гуилъм, прикляквайки до Смайли. — За какво толкова те увещава?

— Престани да ми досаждаш, Питър — предупредил го Смайли, също под сурдинка. Но изведнъж здраво се ядосал: — Не желая повече да те слушам. Омръзнаха ми византийските ти идеи за дворцови заговори. Тези хора там са нашите домакини и съюзници. Съществува и писмено споразумение с тях. Достатъчно ядове си имаме и така, без твоите гротескни и — най-откровено ти го казвам — параноични фантасмагории. Така че, ако обичаш…

— Чуй ме аз какво ще ти кажа! — подхванал Гуилъм, но Джордж го отрязал:

— Влез във връзка с Кро. Отиди до дома му, ако се налага. Пътуването дотам може да ти поизбистри мисълта. Предай му, че Уестърби е станал свободен радикал и че е длъжен да ни уведоми незабавно, ако установи връзка с него. Той знае как да процедира.

Непреставащ да се разхожда пред редицата седалки, Фон проследил излизащия Гуилъм, а пестниците му не спирали да месят неуморно онова, което се намирало в тях.

В света на Джери също станало три след полунощ и съдържателката успяла да му намери самобръсначка, но не и чиста риза. Обръснал се и се поспретнал, доколкото могъл, но тялото продължавало да го боли от глава до пети. Надвесил се над спящата Лизи и й обещал да не се бави повече от два ча̀са, но се усъмнил дали изобщо го е чула. Все още помнел казаното от Ко: Колкото повече вестници публикуват в наше време снимки на красавици вместо политически статии, толкова по-големи са шансовете да изградим един дяволски по-свестен свят.

Прекачил се на няколко „пак-пай“, понеже знаел, че полицията не ги закача особено. През останалото време вървял пеш, тъй като ходенето помагало не само на тялото му, но и на мистичния процес, по който вземал решения и който най-неочаквано отказал да действа, докато лежал на дивана. Изпитвал необходимостта да се движи, за да намери нужната му посока. Посоката му била към залива Дийп Уотър и си давал прекрасно сметка, че навлиза в опасна територия. Разбрали веднъж, че се е откъснал от повода, щели да се струпат като пиявици около яхтата. Не можел да предположи нито с какви хора разполагат, нито с какви средства. Ако приемел, че са „братовчеди“, щял да си отваря очите за излишъци от техника и персонал.

Притеснявал го и приближаващият се дъжд, тъй като най-вероятно щял да разкара мъглата. Над главата му луната отсега била частично видима, та при безшумното му слизане по хълма му осветявала, макар и слабо, най-близките джонки на борсовите агенти, които стенели и опъвали швартовачните въжета. Забелязал, че вятърът идел от югоизток и се усилвал. „Ако са поставили статичен наблюдател, ще се стремят да е на максимално високо място“, минало му през ум и почти веднага забелязал на носа вдясно паркирания сред дърветата очукан камион мерцедес и антената му с китайските лентички.

Изчакал, загледан в оттеглящата се мъгла, от хълма да слезе кола с пуснати дълги светлини и в мига, в който го задминала, прибягал през пътя, давайки си сметка, че никаква техника на този свят нямало да им позволи да го видят през наближаващите към тях мощни фарове. На самия бряг видимостта била нулева и се наложило да намери опипом паянтовия дървен пристан, който помнел от предишния си разузнавателен дозор. Накрая попаднал точно на онова, което търсел. През мъглата му се хилела същата онази беззъба старица в сайпана.

— Ко — прошепнал й. — „Адмирал Нелсън“. Ко?

Кикотът й се разнесъл над водата.

— По Той! — провикнала се. — Тин Хау! По Той!

— Днес?

— Днес!

— Утре?

— И утре!

Хвърлил й няколко долара и смехът й го следвал, докато се прокрадвал назад.

„Прав съм и Лизи е права, и двамата сме прави — мислел си. — Тръгнал е за празненствата.“ И се молел на Бога да завари Лизи там, където я бил оставил. Нямало да се учуди, ако тръгнела да блуждае нанякъде, след като усетела, че е сама.

Тръгнал пеша, мъчейки се да прогони болката от слабините и гърба си. „Ще трябва да действам поетапно — зарекъл се. — Без крути постъпки. И да се адаптирам към условията.“ Мъглата му приличала на коридор към различни стаи. По някое време се разминал с пъплеща покрай бордюра инвалидна моторикша, чийто собственик разхождал германската си овчарка. После видял двама старци по потници да си правят сутрешната гимнастика. Изпод рододендрона в обществена градина го зяпнали дечица, които, изглежда, живеели под храста — дрехите им били прострени върху клоните, а те били съвсем голи, като децата на бежанците в Пном Пен.

Заварил я да го чака будна, седнала на леглото с ужа̀сен вид.

— Друг път не прави така — предупредила го, хванала го под ръка и тръгнали заедно да търсят закуска и лодка. — Да не си посмял да ми изчезнеш, без да си ме предупредил.

В началото му се сторило, че точно през този ден Хонконг бил останал без лодки. И дума не можело да става да се качат с тълпите излетници на някой от големите фериботи до външните острови. Изключено било Рокър да не ги държи под наблюдение. Нито смятал за благоразумно да слезе до заливите и да се навира на очи, разпитвайки насам-натам. Звънял по включените в указателя фирми за водни таксита, но се оказало, че всичките им налични съдове или вече били наети, или били прекалено малки за пътуването, което смятал да предприеме. Докато в един момент не се сетил за Луиджи Тан, за чиито способности да урежда на мига какво ли не — от корейска танцова трупа до евтин самолетен билет — се носели митове сред членовете на клуба на чуждестранните кореспонденти. И за когото разправяли, че бил най-бързия посредник в града. Взели такси, след това повървели малко пеша до бърлогата на Луиджи в другия край на района Ванчай. Наближавало осем, но горещата утринна мъгла отказвала да се вдигне. Над тесните улички висели като изтощени любовници угаснали неонови надписи: „Хепи Бой“, „Лъки Плейс“, „Американа“. Обсадените от клиенти сергии с храна добавяли топлите си ухания към вонята на изгорели автомобилни газове и сажди. През цепките в стената от време на време им се мяркал някакъв канал. „Всички знаят къде живея — вечно разправял Луиджи. — Достатъчно е да попитате за големия еднокрак мъж.“

Открили го. Бил точно толкова висок, колкото да може да гледа над тезгяха на магазинчето си — дребен, чевръст полупортугалец, който в миналото си изкарвал прехраната с китайски бокс из задимените панаирджийски бараки в Макао. Фасадата на магазина му била широка цели два метра. Стоката му се състояла от нови мотоциклети и реликви от старото китайско общество, които според него били антики: дагеротипни фотографии на дами с капели в шарени рамки с десѐн „костенурка“, очукан куфар, бордови дневник на клипер от времената на опиумната търговия.

Луиджи се познавал с Джери отпреди, но много повече си харесал Лизи и настоял тя първа да мине, че да я огледа отзад, докато ги превеждал под въже за простор към барака в двора, на която пишело „ВХОД ЗАБРАНЕН“, а вътре имало три стола и оставен на пода телефон. Свит така, че заприличал на гладка топка, Луиджи говорел на китайски по телефона и на английски на Лизи. Вече бил станал дядо, разправял, но все още бил вирилен, а освен това имал четирима синове — всичките до един качествени. Вече и най-малкият — Четвърти номер — му се бил махнал от главата. И четиримата били добри шофьори, добри работници и добри съпрузи. А освен всичко друго, уведомил Лизи, самият той притежавал и мерцедес със стереоуредба.

— Някой ден може да те поразходя с него — рекъл.

„Тя усеща ли изобщо, че той й предлага брак или нещо почти в този смисъл?“, запитал се Джери.

А, и с лодка май разполагал, добавил Луиджи.

Само след два телефонни разговора могъл да каже със сигурност, че да, наистина разполага с лодка, която давал на заем само на свои приятели, срещу символична такса. Дал на Лизи да преброи картичките в кутията му за визитки, след това й връчил портфейла си да разгледа снимките на домочадието му, включително и една с омара, който синът Четвърти номер уловил в деня на наскорошната си сватба, макар самият син да липсваше от кадъра.

— По Той кофти място — рекъл Луиджи Тан на Лизи още докато бил на телефона. — Много мръсно. Бурно море, смотан фестивал, гадна храна. За какво ти е чак там да ходиш?

Заради Тин Хау, естествено, пояснил търпеливо Джери от нейно име. За прочутия храм и празника на морската богиня.

Луиджи Тан предпочитал да разговаря с Лизи.

— Върви на Лантау — посъветвал я. — Лантау хубав остров. Добра храна, хубава риба, добри хора. На всички разправям: „Ако отидеш на Лантау, на всяка цена да ядеш при Чарли“. Чарли мой приятел.

— По Той — запънал се Джери.

— До По Той адски скъпо.

— Имаме адски много пари — казала Лизи с мила усмивка, при което Луиджи отново я огледал — замислено, с онзи продължителен поглед от глава до пети.

— Може и аз дойде с вас — казал й.

— Не — намесил се Джери.

Луиджи ги откарал до залива Козуей и се качил с тях на сампана — четириметрова моторница, проста и непретенциозна, но на Джери му се видяла стабилна, а Луиджи добавил, че била с дълбок кил. На кърмата седяло момче, пуснало крак във водата.

— Мой племенник — разрошил с гордост перчема му Луиджи. — Негова майка в Лантау. Закарва ви в Лантау, наяждате се при Чарли, изкарвате хубаво. После ми плащате.

— Старче — рекъл дружелюбно Джери. — Друже. Не щем Лантау. Искаме По Той. И само По Той. Или По Той, или никъде. Остави ни там и се прибирай.

— По Той лошо време, лош празник. Лошо място. Много близо до китайски води. Много комунисти.

— Или По Той, или никъде.

— Лодка много малка — казал Луиджи, плюейки на цялата си гордост, та на Лизи й се наложило да упражни целия си чар, за да му възстанови самочувствието.

На момчетата им потрябвал още цял час да подготвят лодката, през което време Джери и Лизи нямали друг избор, освен да седят скрити в полукаютата и да отпиват на дребни глътки от реми мартена. Редували се от време на време да се отдават всеки на своите си мисли. При Лизи състоянието се изразявало външно с това, че се обгръщала с двете ръце и почвала да се люлее на хълбоците си с отпусната глава. А Джери дърпал кичура на челото си — веднъж толкова силно, че се наложило тя да го докосне за ръката да го възпре, при което той се разсмял.

Отдалечили се от пристана почти неусетно.

— Не се подавай навън — наредил й Джери и за по-сигурно я прегърнал през рамото в тясната полукаюта.

Американският самолетоносач бил снел от себе си всички украшения и сега се издигал над водата сив и заплашителен, като извадена от канията кама. В началото не усещали нищо, освен еднообразното лепкаво тихо море. На сушата пластовете мъгла затискали сивите многоетажни сгради и колони кафяв дим се забивали мазно в бялото безизразно небе. Дори тяхната лодка сякаш се носела високо като балон над гладките води. Но щом подминали вълнолома и поели курс на изток, вълните почнали да бият бордовете с достатъчна сила, че да забавят скоростта й, носът почнал да се вдигна над вълните и да се залива с вода и се наложило да се държат здраво, за да не паднат. Така, както малкият нос се вдигал и опъвал като непослушен жребец, отминали и кранове, и складове, и фабрики, и сипеите на разяждащи хълмовете каменни кариери.

Вече се движели право срещу вятъра и отвсякъде покрай тях летели пръски. Кормчията се смеел и занасял със своя помощник; Джери подозирал, че се присмиват на двамата кръглооки, които си избрали да се ухажват точно в тяхното корито. Разминали се с гигантски танкер, който сякаш изобщо не се движел, а в килватера му го преследвали кафяви джонки. Откъм доковете, където ремонтирали товарен параход, им присвятквали белите електрожени на заварчиците.

И тъй като вече били в открито море, и момчетата престанали да се смеят и започнали да разговарят като разумни хора. Поглеждайки между полюляващите се транспортни кораби, Джери забелязал как остров Хонконг остава все по-назад, заприличал на плоска планина заради надвесилия се отгоре му облак. И как за пореден път Хонконг преставал да съществува.

Подминали още един нос. Морето станало още по-бурно, но люлеенето на лодката станало по-равномерно, а облакът над тях паднал толкова ниско, че долният му край почти докосвал мачтата им. Задържали се известно време в този по-долен, нереален свят, придвижвайки се под прикритието на защитното му одеяло. Но в един момент изскочили най-изненадващо от мъглата и ги огрели танцуващите лъчи на слънцето. От буйно обраслите хълмове на юг през чистия въздух им намигала оранжева навигационна светлина.

— И какво правим оттук нататък? — попитала тя тихо, загледана през илюминатора.

— Усмихваме се и се молим на Бога — отвърнал Джери.

— Хубаво. Усмивките — от мен, а молитвите — от теб — рекла тя.

Към борда им се доближил лоцмански катер и той за миг решил, че ей сега от там ще му се облещи отвратителната физиономия на Рокър, но екипажът не им обърнал никакво внимание.

— Тези пък какво искат? — прошепнала тя. — За какви ни смятат?

— Рутинна проверка — успокоил я Джери. — Нищо страшно.

Катерът извил рязко и се отдалечил. „Край — рекъл си Джери, без да изпита никакво особено чувство. — Вече ни откриха.“

— Откъде си сигурен, че е рутинна?

— За този празник пристигат стотици лодки.

Лодката се мятала буйно във всички посоки. „Страхотни мореходни качества — помислил си Джери, както се бил вкопчил в Лизи. — И страхотен кил. Ако така се развиват нещата, няма да ни се наложи изобщо да вземаме решение. Морето ще го вземе от наше име. При такива пътувания, ако стигнеш, никой не ти обръща внимание, а не стигнеш ли — решават, че сам си си затрил живота. А пък източният вятър може всеки момент да се обърне на сто и осемдесет градуса против себе си. В такива мусонни периоди всичко може да се очаква. — Вслушал се тревожно в неравномерното прескачане на двигателя. — Сега ако откаже, направо ще се разбием върху скалите.“

Изведнъж, без капка логика, тревогите му се мултиплицирали неимоверно. „Битовата газ! — щукнало му. — Боже мили, ами газта!“ Забелязал бил още при подготовката на лодката как момчетата сложили в предния трюм до водните резервоари и две бутилки газ пропан, явно за да сготвят омарите на Луиджи. И с цялото си слабоумие чак сега се сетил за тях. Заел се да изчислява вероятностите. Пропанът е по-тежък от въздуха. Всички газови бутилки изпускат малко или повече — при това повдигане на носа нямало начин да не е повече — и изпуснатият газ сигурно вече се бил насъбрал в най-ниската част на дъното на лодката, на някакъв си половин метър от искрите на бензиновия двигател, в прекрасна комбинация с кислорода във въздуха, за да се възпламени.

Лизи се била измъкнала от обятието му и стояла на кърмата. А морето около тях изведнъж станало пренаселено. Изневиделица се появила флотилия от джонки и тя най-внимателно ги оглеждала. Грабнал я за китката и я вмъкнал под навеса на полукаютата.

— Ти къде мислиш, че се намираш? На проклетата регата в Кауз ли? — креснал й.

Тя го изгледала за миг, нежно го целунала, после повторила целувката.

— По-спокойно — предупредила го. И го целунала трети път, след което измърморила „Да“, сякаш очакванията й се били потвърдили напълно. Накрая приседнала смълчана, загледана в дъното на лодката, но без да пуска ръката му.

Според Джери скоростта им срещу вятъра била не повече от пет възела. Над главите им прелетяло самолетче. Натиснал я да не се показва, но така и не успял да вдигне навреме глава, че да разгледа надписите му.

„И на теб добро утро“, рекъл му наум.

Заобикаляли последния нос, а лодката се мятала и стенела срещу вълните. В един миг дори пропелерите се озовали с рев във въздуха. При падането им с удар обратно във водата моторът заорал, задавил се, но накрая решил да не угасва. Джери докоснал рамото на Лизи и й посочил голия стръмен остров По Той, който стърчал като изрязан силует на фона на накъсваното от облаци небе: щръкнали право от водата и свързани със седловина два върха, по-големият на юг.

Морската вода вече била станала стоманеносива на цвят и се бърчела от вятъра, избивала дъха от устата им и ги замеряла с пръски като топчета градушка. Откъм левия борд се виждал остров Бофор — фар, пристан, нито един жител. Вятърът престанал, все едно изобщо не бил духал. Дори бриз не ги посрещнал на влизане в гладките води откъм подветрената страна на острова. Слънцето напичало право отгоре и безмилостно. Отпреде им, на около километър и половина, ги очаквал входът на главния залив на По Той, а по-нататък — ниските кафяви призраци на принадлежащите на Китай острови.

Скоро съзрели и безредното струпване на джонки и яхти, които задръствали залива. Над водите до слуха им долетели и първите трели на барабани, цимбали и нестройно скандирани молитви. На хълма над залива се виждали колибите на селото, чиито поцинковани покриви лъщели на слънцето, а на принадлежащия към селото единствен нос се издигала една солидна сграда — храмът на Тин Хау, опасан с грубо сглобено бамбуково скеле, изпълняващо ролята на официална трибуна, и наобиколен от голяма тълпа, над която се стелел дим, накъсван тук-там от златисти проблясъци.

— От коя страна беше? — попитал Джери.

— Не мога да определя. Тогава се качихме до някаква къща, а оттам продължихме пеша.

Всеки път, когато й проговорел, той я и гледал, но в случая тя отказала да срещне погледа му. Джери докоснал кормчията по рамото и му посочил откъде искал да минат. Но момчето категорично отказало. Джери обаче се изтъпанил отпреде му и му показал цяла шепа пари — почти всички, които му били останали. Момчето с подчертана неохота свърнало към входа на пристанището и се запровирало между останалите съдове към малко гранитно полуостровче с полуразпаднал се мостик, където можело да се пристане, макар и с голям риск. Тук шумът от празненството се чувал много по-силно. До ноздрите им стигали и миризми на дървени въглища и печени прасенца, чували се и изблици на смях, но все още нито те виждали тълпата, нито тя — тях.

— Тука! — изкрещял Джери. — Тук спри. Сега! Сега!

Мостикът се залюлял като пиян, щом стъпили отгоре му. И преди да успеят да се доберат до твърда земя, моторницата им вече отбръмчавала по обратния си път. Никой с никого не се сбогувал. Изкатерили се хванати за ръка по скалата и попаднали посред игра с пари, наблюдавана от многобройна веселяща се публика. По средата й стоял старец с клоунска физиономия, вадел от торбата си монети и ги търкулвал една по една по скалата, а босоноги момчета се хвърляли да ги стигнат, избутвайки се взаимно почти до самия й ръб.

— Наели са лодка — съобщил Гуилъм. — Рокхърст вече е разпитал собственика й. Оказал се приятел на Уестърби и потвърдил, че точно въпросният Уестърби му се явил с млада красавица и настояли да отидат в По Той за празника на Тин Хау.

— И какво му е казал Рокхърст? — поинтересувал се Смайли.

— Рекъл му, че явно не била двойката, която издирвал. Тръгнал си с поклон. И с вид на разочарован. И пристанищната полиция докладва с доста голямо закъснение, че са ги забелязали да се движат по посока на празненствата.

— Дали да не изпратим самолет търсач, Джордж? — попитал разтревоженият Мартело. — ВМС държат в готовност каква ли не техника за тази цел.

Мърфи предложил друга гениална идея:

— Що не вземем да ги нападнем направо с хеликоптерите и да отмъкнем Нелсън от последната им джонка?

— Млъкни, Мърфи! — прекъснал го Мартело.

— Отправили са се към острова — заявил категорично Смайли. — По този въпрос поне няма две мнения. Не ни трябва допълнително потвърждение от въздуха.

Това обаче не задоволявало Мартело.

— Да изпратим тогава двама-трима души на тоя остров, Джордж. Да се намесим малко и ние в края на краищата.

Фон бил замръзнал на мястото си. Дори бил престанал да мачка с юмруци.

— Не — отказал Смайли.

А застаналият до Мартело Сам Колинс пуснал леко кисела усмивка.

— И защо, ако смея да попитам?

— Ко ще разполага до последната минута с правото на окончателно решение — казал Смайли. — При най-малкия признак, че на острова става нещо нередно, ще може да даде на брат си сигнал да не дебаркира.

Мартело въздъхнал нервно и ядно. Отдавна бил положил настрана лулата, която понякога пушел, и прибягвал редовно до явно неизчерпаемите запаси от кафяви цигари на Сам.

— Ще ми обясниш ли, Джордж, какво всъщност иска този човек? — попитал отчаяно. — За изнудване ли става дума в случая? Или за диверсия някаква? Не мога да разбера в коя категория да го поставя. — И изведнъж го обзело ужасно подозрение. Гласът му спаднал, а ръката му се протегнала право към противоположната страна на стаята: — Не ми казвай само, за бога, че си имаме работа с един от новия вид! Остава само и той да е от новопокръстените рожби на Студената война, решил, достигайки до средна възраст, че е въпрос на чест да изкупи греховете си пред цялото общество. Защото, ако и той е от тая черга и другата седмица ще му четем покаянията във „Вашингтон Поуст“, лично аз ще заповядам на целия ни Пети флот да извърши десант на острова, ако само по този начин ще можем да го възпрем. — И се извърнал към Мърфи: — Извънредните обстоятелства нали са все още по моята част?

— Тъй вярно.

— Джордж, настоявам да бъде поставен в бойна готовност отряд десантници. Ти и хората ти можете да присъствате на борда, ако желаете, в противен случай сте свободни да си вървите у дома. Както желаете.

Смайли изгледал втренчено Мартело, после погледнал и към Гуилъм с превързаната му безполезна ръка, и към Фон, който бил застинал с полузатворени очи и прибрани пети като скачач на ръба на трамплин и само бавно се повдигал и отпускал на пръсти.

— Фон и Колинс — казал по някое време Смайли.

— Добре. Вие двамата ги отведете на самолетоносача и ги предайте на тамошното командване. После Мърфи да се върне.

Около стола на Колинс останал да витае само облак от цигарен дим. А там, където допреди малко се намирал Фон, само две топки за тенис се потъркаляли известно време, преди да спрат.

— Господ да ни е на помощ — чуло се нечие пламенно мърморене. Бил гласът на Гуилъм, но Смайли не му обърнал внимание.

Лъвът бил всъщност трима мъже и тълпата се смеела, когато понечвал да заръфа някого и когато самозваните пикадори го ръчкали с прътове, докато слизал с танцови стъпки по тясната пътека под съпровода на барабаните и цимбалите. Щом стигнала носа, процесията бавно се извъртяла и тръгнала обратно натам, откъдето била дошла, а Джери избрал точно този момент да придърпа Лизи рязко посред тълпата, а самият той се бил привел ниско, че да не привлича внимание с ръста си. В началото пътеката, по която вървели, била кална и с много локви, но скоро танцът ги отвел покрай храма, а оттам, по бетонени стъпала, надолу до пясъчния плаж, на който се печели прасенцата.

— Сега накъде? — попитал Джери.

Тя бързо го издърпала наляво, да напусне танца, след което го извела иззад някакви селски колиби и по дървения мост, който минавал над малко заливче. Изкатерили се с Лизи начело покрай редица кипариси и в един момент се озовали пак съвсем сами над идеално оформен подковообразен залив, в чийто идеален център се полюлявала яхтата на Ко, наобиколена като някоя гранд дама от стотици яхти и джонки. На палубата на „Адмирал Нелсън“ не се виждала жива душа, дори членове на екипажа. По-навътре в морето били закотвени пет-шест сиви полицейски катера.

„И защо не? — рекъл си Джери. — За фестивала са дошли.“

Тя била пуснала ръката му, а когато се извърнал, видял, че не откъсва очи от яхтата на Ко, а по лицето й пропълзяла сянка на объркване.

— Той наистина ли оттук те преведе? — попитал Джери.

Оттук, рекла тя и се обърнала — да го огледа или може би да потвърди или прецени наум някои неща. После прокарала бавно и замислено показалец по устните му, сякаш изследвала мястото, по което ги била целунала.

— Исусе! — промълвила и не по-малко замислено завъртяла глава.

И пак тръгнали нагоре. Джери вдигнал очи и забелязал колко измамно наблизо изглеждал кафявият островен връх и колко отдавна занемарени били групираните на тераси оризища по склона му. Навлезли в малко село, обитавано единствено от зли кучета, и заливът се изгубил от погледите им. Школото зеело отворено и безлюдно. През вратата му се виждали скици на бойни самолети. По стъпалата имало делви с вода. Лизи си наплискала лицето. През покривите на колибите били преметнати жици с навързани по тях тухли, да не ги отнесат тайфуните. Пътеката станала песъчлива и вървенето им се затруднило.

— Още надясно ли? — попитал я.

— Право нагоре, нали ти казах? — отвърнала му, сякаш й било писнало да му обяснява. — Катериш се, катериш се и изведнъж — хоп! — и се озоваваш пред къщата. За бога, ти за някаква тъпа идиотка ли ме мислиш?

— Тактично ще си замълча — отбелязал Джери. Обгърнал я с двете си ръце и тя се притиснала в него, отдавайки му се по същия онзи начин, както когато били на дансинга.

Откъм храма прогърмяла за секунда музика, докато някой настройвал високоговорителите, а след това се разнесла протяжна мелодия. Отново се видял заливът. На брега се била събрала тълпа. Джери забелязал нови облачета дим и сред безветрената жега от тази страна на острова дори успял да подуши тамяна. Водата била синя, бистра и тиха. Около нея горели бели светлини върху прътове. Нито яхтата на Ко била помръднала, нито полицейските катери.

— Видя ли го? — попитал я.

Тя се била отделила на няколко крачки и изучавала тълпата. Накрая завъртяла глава.

— Може да е легнал да си подремне след обеда — казала спокойно.

Слънцето прежуряло жестоко. При навлизането им в сянката на хълма им се било сторило, че изведнъж паднал полумрак, а сега, като излезли отново на слънце, то опърлило лицата им като пламък от близък огън. Из въздуха се носели водни кончета, склонът бил осеян с огромни канари, а храсталаците се усуквали и преплитали един в друг, създавайки симфонии от червени, бели и жълти грамофончета. И навсякъде били разхвърляни консервени кутии от някогашни излети.

— Това ли всъщност е къщата?

— Нали ти казах одеве.

Онова пред очите им било по-скоро руина: разнебитена, измазана в кафяво вила със зеещи стени и хубав изглед. Била построена с определена грандомания над пресъхнал поток и до нея се стигало по бетонен пешеходен мост. Калта воняла и бъкала от насекоми. Обраслите с палми и папрат останки от верандата предлагали просторен изглед към морето и залива. Хванал я за ръка, докато минавали по моста.

— Добре. Да чуем какво си спомняш оттук нататък. Няма да ти задавам въпроси. Просто говори.

— Изкачихме се дотук. Както ти казах вече. Аз, Дрейк и оня гад Тиу. Момчетата носеха кошница и пиенето. „Къде отиваме?“, попитах го, а той вика: „На пикник“. Тиу не беше съгласен да вървя с тях, но Дрейк реши, че може. „Ама ти нали мразиш да ходиш пеша? — викам му. — Аз досега и улица не съм те виждала да пресичаш.“ „Днес ще ходим“, вика с оня негов тон на промишлен магнат. При което аз млъквам и тръгвам подире му.

Плътен облак бил обгърнал извисяващия се отгоре им връх и сега бавно се търкалял надолу по склона. Слънцето се било скрило. След секунди облакът стигнал и до тях; не виждали дори собствените си ходила и имали чувството, че са останали съвсем сами на края на света. Успели да налучкат пътя до къщата и да влязат. Тя седнала настрани от него върху полулегнала покривна греда. По вертикалните рамки на вратите били изписани с червена боя лозунги на китайски. По пода се въргаляли зарязани от излетници боклуци и дълги масури опаковъчна хартия.

— Заповядва на момчетата да се изпарят и те се изпаряват — продължавала да разправя тя. — Те двамата с Тиу се впускат в сериозна размяна на приказки по темата им за седмицата, но по средата на разговора той минава на английски, за да ми каже, че По Той бил неговият си остров. Понеже тук стъпил за пръв път на твърда земя, след като напуснал Китай. Тук го оставили хората от лодките. „Моите хора“, както ги нарича той. И точно по тази причина идвал всяка година за тукашния празник, давал пари за храма и затова днес сме се били потили и пъшкали до тоя проклет хълм, за да си направим пикник. След това минават пак на китайски, а у мен се създава усещането, че Тиу му чете конско, задето много се бил разприказвал, но Дрейк се вълнува като момченце и отказва да го слуша. После пак тръгват нагоре.

— Къде нагоре?

— Към върха. „Старите методи са най-сигурните — обяснява ми. — И ще се придържаме към изпитаното. — Оттам се позовава на баптисткото си възпитание: — Придържай се твърдо към доброто, Лизе. Точно то се нрави Господу.“

Джери погледнал струпалия се над главата му облак и бил готов да се закълне, че чул и бръмченето на малък самолет, само че точно в този момент му било почти все едно дали в действителност го чувал, или не, понеже вече разполагал с двете най-важни неща, от които се нуждаел: и младата жена, която го придружавала, и сведенията, които му дала. И най-сетне му станало ясно и за какво точно са я ценели и Смайли, и Сам Колинс, и как тя несъзнателно ги насочила по най-важната следа относно намеренията на Ко.

— Те, значи, се изкатериха до върха. И ти ли тръгна с тях?

— Не.

— А видя ли ги точно къде отидоха?

— Нали ти казах: на върха.

— И след това?

— След това заоглеждаха оттатъшната страна. Обсъждаха нещо. И сочеха. После пак приказваха. И пак сочиха. Накрая се върнаха, а Дрейк беше изпаднал в онова още по-развълнувано състояние, което го обзема при сключването на изключително печеливша сделка зад гърба на Номер Едно и тя не може да му мърмори. А Тиу е сериозен до смърт, както става винаги, когато Дрейк се разнежи в мое присъствие. Дрейк решава да поостане и да изпие някой и друг коняк, при което Тиу се напушва и си тръгва за Хонконг. После Дрейк се разнежва и решава, че ще прекараме нощта на яхтата и ще си заминем на сутринта, и точно това правим.

— Той къде закотвя яхтата? Тук ли? Или в залива?

— Нито тук, нито там.

— Къде тогава?

— Близо до Лантау.

— И вие право за там ли поехте?

— Не — завъртяла глава тя. — Първо обиколихме острова.

— Кой остров? Тукашния ли?

— Искал да види и на тъмно как изглеждало едно друго място. Откъм другата му страна. Накара момчетата да го осветят с прожекторите. „Тук стъпих на твърда земя през петдесет и първа — вика. — Хората от лодките се бояха да акостират в главното пристанище. Страх ги било от полицаи, от призраци, от пирати и митничари. А островитяните щели да им отрежат главите.“

— А през нощта? Докато бяхте на котва до Лантау?

— Разправи ми, че имал брат, когото много обичал.

— За пръв път ли ти спомена за него?

Тя кимнала.

— А каза ли ти къде е тоя негов брат?

— Не.

— Но на теб ти беше ясно?

Тя дори не си направила труда да кимне.

Отдолу през облака долитала на пресекулки врявата от празненствата. Той внимателно й помогнал да се изправи.

— Проклети въпроси — измърморила.

— Почти сме в края — обещал й. Позволила му да я целуне, но общо взето, останала безучастна.

— Дай да се качим и ние до горе и да погледаме — рекъл й.

Десет минути по-късно слънцето се завърнало, а над главите им се разпростряло синьото небе. Водела Лизи, та успели за кратко време да превалят няколко фалшиви върха и да стигнат до седловината. Шумът от залива се изгубил, а по-студеният въздух се изпълвал от крясъците на кръжащите чайки. Добрали се до хребета, където пътеката станала по-широка и вече можели да крачат един до друг. Но само след няколко метра вятърът ги посрещнал с такава сила, че се задавили и отстъпили назад. Озовали се били на отрязана сякаш с нож скала, отвъд която ги чакала истинска бездна, завършваща с бушуващо море, чиято пяна заливала скалистия бряг. Откъм изток се задавали кълбести облаци, а зад гърба им небето вече чернеело. Но двеста метра по-надолу се виждало заливче, до което вълните не стигали. На някакви си петдесетина метра отпреде му подаващи се над плитчината кафяви скали възпирали морската мощ и създавали пенест водовъртеж около себе си.

— Това ли е мястото? — провикнал се той над вятъра. — Тук ли е акостирал? На тази част от крайбрежието?

— Да.

— И точно него ли му осветиха?

— Да.

Оставил я там, доближил се бавно до ръба, превит почти одве срещу вятъра, който брулел ушите му и къпел лицето му в лепкава солена пот, а стомахът му виел от болката, която изпитвал — сигурно от спукано черво или вътрешен кръвоизлив, или и от двете. На най-издадената точка, от която скалата се спускала към морето, погледнал отново надолу и му се сторило, че вижда, макар и само едва-едва, тясната пътечка — понякога просто ръба на скала или обрасло с гъста трева тясно било, — която се промъквала към заливчето. Вятърът намалял и пак можели да чуят веселието, при това много по-силно, отколкото преди. Пукотът на фойерверките създавал атмосферата на ужкимска война.

— В случай че не си схванала досега — рекъл й. — Ко прави в момента опит да измъкне брат си от Китай. Срещата им е определена за нощес. Но лошото е, че сума ти народ копнее да се добере до брат му и да си поприказва хубаво с него. Точно в това се състои и ролята на Мелън. — Поел въздух. — Мен ако ме питаш, ти трябва моментално да се омъглиш от тук. Ти как мислиш? Едно поне е сигурно: на Дрейк най-малко ще му е до теб точно сега.

— А до теб ли ще му е? — попитала.

— Според мен ти трябва незабавно да се върнеш на пристанището. Слушаш ли ме?

— Разбира се — успяла да промълви тя.

— И да се лепнеш за някое дружелюбно на вид семейство кръглооки. Само че, за разлика от всеки друг път, този път се ориентирай към жената, а не към мъжа. Кажи й, че си се скарала с гаджето си и че ще си им много благодарна, ако те вземат със себе си в тяхната лодка на връщане. Ако се съгласят, преспи при тях; в противен случай си намери хотел. Пробутай им някоя измислена история от твоите. Ей богу, нали това поне няма да те затрудни?

Над тях полицейски хеликоптер описал с тракане широка крива, стремейки се, изглежда, да държи под око празнуващите. Но той я сграбчил инстинктивно за раменете и я придърпал до скалата.

— Помниш ли второто заведение, в което ходихме — онзи бар с бигбенд саунда?

Тя все още била в обятията му.

— Да — рекла.

— Ще те взема оттам утре вечер.

— Не съм сигурна.

— Чакай ме там в седем. В седем, разбра ли?

Тя леко го отстранила от себе си, сякаш настоявала да стои на собствените си крака.

— А ти му предай, че оправдах доверието му — рекла. — За него това е най-важното. Че съм спазила уговорката ни. Ако успееш да го видиш, кажи му: „Лизи спази уговорката ви“.

— Колко му е.

— Никакво „колко му е“. А обезателно. Кажи му го. Той изпълни всичко, което ми беше обещал. Беше се зарекъл да се грижи добре за мен. И го правеше. Каза, че ще остави Рик на мира. И това изпълни. Винаги е изпълнявал обещанията си.

Гледала право надолу. Той вдигнал с двете си длани главата й, но тя отказала да млъкне:

— И му предай… предай му… предай му, че са ме поставили в невъзможно положение. Че е нямало накъде да мърдам.

— Чакай ме там след седем — повторил й. — Дори ако позакъснея. Моля ти се. Не искам кой знае какво от теб, нали? Не ти трябва висше образование, че да схванеш молбата ми. — Той я занасял, мъчел се да изстиска от нея усмивка, да си възвърнат поне за миг онова съзаклятническо чувство, преди да се разделят.

Кимнала му. И тя искала да му каже още нещо, но не се получило. Направила няколко крачки, извърнала се да го погледне, а той й махнал — неловко, неовладяно размахване на ръката. Направила още няколко крачки и се отдалечила, докато накрая се скрила под линията на хребета, но на него му се счуло, че извикала „В седем, значи“, или поне така си внушил. А след като се убедил, че си е заминала, Джери се върнал до самия ръб на скалата, където седнал, за да си поеме дъх, преди да почнел да се прави на Тарзан. В съзнанието му изникнало стихче от Джон Дън — едно от малкото неща, които бил запомнил от ученическите си години, при все че поначало винаги помнел цитатите погрешно, или поне така си мислел:

и така нататък. Прекарал час-два, легнал и потънал в размисъл там, на завет под скалата, наблюдавайки как денят преминал в мрак над китайските острови на няколко километра по-нататък през морските води. После си събул високите обувки от еленова кожа и им пренанизал връзките кръстосано, както навремето си връзвал ботите за крикет. И пак ги обул и ги пристегнал докрай. „Все едно съм се върнал в Тоскана“, рекъл си, при петте хълма, които гледал от полето със стършелите. С тази разлика, че този път не се канел да напуска когото и да било. Нито момичето. Нито Люк. Нито себе си. Колкото и усилия щяло да му струва това.

— От разузнаването на ВМС долагат, че флотилията от джонки се придвижва с около шест възела в час и се придържа плътно към очаквания курс — обявил Мърфи. — Напуснала риболовните райони точно в единайсет нула нула, все едно спазвала предсказания от нас график.

Изровил бил отнякъде комплект бакелитени лодчици, които можели да се закрепят върху картата, и гордо ги подредил в колона, насочена към остров По Той.

Мърфи се бил върнал, обаче колегите му били останали при Сам Колинс и Фон, така че в момента били само четирима.

— Рокхърст е намерил момичето — добавил тихо Гуилъм, оставяйки слушалката на другия телефон. Рамото почвало да го боли сериозно, та бил съвсем пребледнял.

— Къде? — попитал Смайли.

Мърфи се извърнал рязко от вратата.

А Мартело положил писалката върху бюрото, където водел протокол на събитията.

— Спипал я още с пристигането й на пристанище Абърдийн — разправял Гуилъм. — Върнала се била с някакъв чиновник от „Хонконгската и шанхайска банка“ и жена му.

— Признала ли е нещо? — попитал Мартело, преди Смайли да успее да отвори уста. — Къде е Уестърби?

— Не знаела — казал Гуилъм.

— Е, как така пък да не знае! — не искал да повярва Мартело.

— Скарали се били и си тръгнали с различни лодки. Рокхърст поиска да му дадем още един час да я обработи.

— А Ко? — намесил се Смайли. — Той къде е?

— Яхтата му е все още в пристанището на По Той — отвърнал Гуилъм. — Повечето други лодки си били заминали. Но яхтата на Ко е все още там, където е била и сутринта. Дремела си най-кротко и никой не се вясвал на палубата й, разправя Рокхърст.

Смайли забил поглед в морската карта, после изгледал Гуилъм, а накрая — картата на По Той.

— Ако приемем, че е съобщила и на Уестърби същото, което вече каза на Колинс — рекъл, — той няма начин да не е останал на острова.

— От какъв зор? — озадачил се на висок глас Мартело. — Какви има да ги дири точно пък той на точно този остров?

В съзнанието и на четиримата преминала цяла вечност.

— Да чака — казал Смайли.

— Какво да чака, ако смея да запитам? — не преставал да упорства Мартело.

Нито един от останалите не можел да види лицето на Смайли. То сякаш само си било създало сянката, в която да се скрие. Забелязали единствено, че раменете му се прегърбили, ръката му като че посегнала да свали очилата, но после се стоварила отчаяна, празна и победена върху масата от палисандрово дърво.

— Независимо какво решим да правим, на всяка цена трябва да оставим Нелсън да слезе на твърда земя — рекъл непоколебимо.

— И какво по-точно възнамеряваме да правим? — попитал настоятелно Мартело, след което станал и изобиколил масата. — Уестърби официално не е тук, Джордж. Той изобщо не се води за влязъл в колонията. И винаги може да се оттегли по същия проклет път!

— Не ми викай, ако обичаш — рекъл Смайли.

Но Мартело се направил, че не го чува.

— Въпросът е кое ще позволим да се случи — конспирацията или преебаването?

Гуилъм се бил извисил вече в целия си ръст и в продължение на бавно протичащия изключителен миг човек можел спокойно да допусне, че въпреки счупеното му рамо, бил готов да се опълчи физически на Мартело, за да не го допусне и крачка по-близо до седналия Смайли.

А Смайли само казал тихичко:

— Виждам, че зад теб има телефон, Питър. Ще бъдеш ли така добър да ми го подадеш?

С появата на пълната луна вятърът съвсем утихнал и морето се успокоило. Джери обаче не слязъл до самото заливче, а останал да бивакува на десетина метра над него, където имало удобен храст, зад който да се скрие. Дланите и коленете му били изпонаранени, някакъв клон успял да одере бузата му, но иначе бил в прекрасно настроение — гладен и нащрек. Покрай потта и опасното спускане, което осъществил, съвсем бил забравил за болката. Заливчето било по-голямо, отколкото преценил от върха, а вертикалните гранитни скали били надупчени от многобройни пещери. Напъвал се да предугади намеренията на Дрейк — така бил почнал да го нарича след откровенията на Лизи. Цял ден точно това го било занимавало. И бил стигнал до извода, че каквото и да възнамерявал да извърши Дрейк, щял да го извърши откъм морето, понеже било изключено да посмее да се спусне по тази кошмарна скала. Първоначално му минала идеята, че Дрейк може да направи опит да стигне до Нелсън преди дебаркирането на същия, но не виждал по какъв безопасен начин ще може Нелсън да се измъкне от флотилията за среща с брат си в открито море.

Небосводът станал съвсем черен, звездите изгрели и лунната пътека изсветляла. „А самият Уестърби? — запитал се. — Как би трябвало да постъпи сега агентът «А»? Понеже, ако не друго, в момента агентът «А» се намира на майната си от стандартните решения, на които са го обучавали в Сарат.“

„Дрейк обаче не би бил толкова глупав, че да се опита да докара яхтата си откъм тази страна на острова — решил Уестърби. — Прекалено тромава и дълбоко газеща била, че да рискува влизането в залив откъм наветрената страна на острова. Много по-лесно ще е с малка лодка или сампан, а най-добре — с гумена лодка.“ Заспускал се по отвесната скала дотогава, докато подметките му не опрели в камъчета, после се сгушил в скалата и загледал как вълните се блъскали в естествения вълнолом и фосфоресциращи искри се разлитали заедно с пяната.

„Тя трябва да се е прибрала вече — мислел си. — Ако е имала късмет, вече е успяла да се самопокани на гости в нечий дом и в момента омайва дечицата и топли дланите си около чаша горещ бульон.“ „Предай му, че оправдах доверието му“, казала му била, преди да се разделят.

Луната се изкачила на по-високо, но Джери продължавал да чака, фиксирайки очи върху най-тъмните места, за да изостри зрението си. После бил готов да се закълне, че над рева на морето чул особеното шляпане на вода по дървен борд и кратките изръмжавания на често включван и изключван извънбордов двигател. Но не видял никаква светлинка. Промъкнал се бавно покрай попадналата в сянка скала и се приближил, доколкото смеел, до ръба на водата, където пак се сгушил и задебнал. Някаква вълна успяла да го накваси до хълбоците, но в същия миг зърнал и онова, което очаквал — дъговидната каюта и извития нос на полюляващ се единствен закотвен сампан на не повече от двайсетина метра от него, на фона на лунната пътека. Чул шляпане, нечия тиха заповед, свил се, колкото му позволявал склонът, и забелязал как към брега гази предпазливо непогрешимият силует на Дрейк Ко с англо-френската му барета, следван от Тиу, който носел гушната като бебе щурмова пушка M-16. „Аха, ето те и теб най-после — рекъл Джери по-скоро на себе си, отколкото на Дрейк Ко. — В края на дългия път. Екзекуторът на Люк, убиецът на Фрости — няма значение дали си го извършил лично, или чрез други — любовникът на Лизи, бащата на Нелсън, братът на Нелсън. «Добре дошъл» казвам на човека, който цял живот винаги е изпълнявал обещанията си.“

И Дрейк мъкнел товар, но неговият не бил толкова жесток, още повече че Джери успял да изчисли дълго преди да потвърди зрително, че онова, което носел, било прожектор и акумулаторна батерия, сходни с оборудването, което самият той бил ползвал по време на ученията, провеждани от Цирка в устието на Хелфорд, с изключение на това, че в Цирка предпочитали ултравиолетовата светлина и калпавите специални очила за нощно виждане с телени рамки, през които нищо не се виждало при дъжд или пръски.

Двамата излезли с пъшкане на брега и по камъчетата се отправили към най-високата му точка, където, както вече бил постъпил и Джери, се слели с фона на черната скала. Разстоянието помежду им било, по негова преценка, около двайсетина метра. Някой изпъшкал, щракнала запалка, видели се огънчетата на две цигари и се чул тих говор на китайски. „Ох, защо и аз си нямах цигара“, рекъл си наум, после се навел, разтворил една от едрите си шепи и я напълнил с камъчета, след което се прокраднал възможно най-безшумно покрай основата на скалата по посока на двете огънчета. По негова преценка, стигнал на по-малко от три метра от тях. В лявата си ръка държал пистолета, а в дясната — камъчетата. Заслушал се в ритъма на вълните — как се засилвали, залитали и рухвали — и си дал сметка колко по-лесно щяло да му е да разговаря с Дрейк, след като успеел да отстрани Тиу.

Заел много бавно класическата поза на полеви играч по крикет: наклонил назад тяло, вдигнал левия лакът пред гърдите и изнесъл дясната ръка назад, за да хвърли с максимална сила. Поредната вълна бухнала, чул я как влачи към морето камъчета и как се засилил ревът от следващата прииждаща вълна. Не бързал. Дясната му ръка стояла отметната назад, а дланта му се потяла от стискане на камъчетата. И в мига, в който вълната се извисила до най-горната си точка, метнал с всички сили камъчетата срещу скалата над себе си, снишил се плътно до земята и впил поглед в двете цигарени огънчета. Изчакал да чуе как камъчетата изчукали по скалата над главата му и как шумно като градушка се затъркаляли надолу. В следващия миг чул и как Тиу тихичко изпсувал и видял как едното огънче излетяло нагоре, когато скочил на нозе със стиснатата в ръката му M-16, с насочено към върха на скалата дуло и с обърнат към Джери гръб. През това време Дрейк се скрил някъде встрани.

Джери първо изтресъл Тиу с всичка сила с пистолета си, като гледал пръстите му да са скрити зад халката на спусъка. Втори удар му нанесъл със затворената си дясна ръка — удар с всичка сила с две кокалчета, при който „китката е извъртяна надолу и продължава да се извърта“, както ги били учили в Сарат, и с мощно завършващо движение. Накрая посрещнал скулата на падащия Тиу с цялата тежест на засилената дясна обувка и чул силното изпукване на затварящата се челюст. Навел се, взел карабината и стоварил приклада й в бъбреците на Тиу, мислейки си гневно както за Люк и Фрост, така и за просташката шега на Тиу, че заради Лизи можел да си направи труда да отиде от Коулун до Хонконг, но не и по-далеч. „Имаш много здраве от конския репортер“, рекъл му на ума си. И чак тогава погледнал към Дрейк, който бил излязъл напред, но все още представлявал само черно петно на фона на морето — разкривен силует с уши като от маслено тесто, щръкнали изпод странната му барета. Вятърът, който пак се бил усилил — или може би Джери едва сега му бил обърнал внимание, — виел сред скалите зад тях и издувал торбестия панталон на Дрейк.

— Мистър Уестърби английския журналист ли виждам? — попитал със същия онзи дълбок и рязък глас, който Джери помнел от хиподрума „Хепи Вали“.

— Същият — рекъл Джери.

— Вие сте силно ангажиран политически, мистър Уестърби. Какво, по дяволите, търсите тук?

Джери се мъчел да успокои дишането си, а и в момента не бил съвсем готов да отговори на въпроса му.

— Мистър Рикардо е споделил с хората ми, че целта ви е да ме изнудвате. Парите ли са крайната ви цел, мистър Уестърби?

— Нося ви съобщение от приятелката ви — казал Джери, понеже сметнал, че е редно първо да изпълни това свое обещание. — Помоли ме да ви предам, че е оправдала доверието ви. Тя е на ваша страна.

— Аз нямам страна, мистър Уестърби. Аз съм еднолична армия. Какво искате всъщност? Мистър Маршал е споделил с хората ми, че сте някакъв герой. Но героите са изключително силно ангажирани в политическо отношение, мистър Уестърби. И ни най-малко не ме привличат.

— Дойдох да ви предупредя. На тях им е нужен Нелсън. В никакъв случай не го водете в Хонконг. Пипнат ли го — край с него. Такива неща са му замислили, че ще му стигнат за цял живот. И на вас са хвърлили око. И чакат на опашка и за двама ви.

— Какво всъщност искате, мистър Уестърби?

— Сделка.

— На никому целта не е сделка. Всеки преследва някаква стока. А сделката е само средство за придобиване на стоката. Вие какво искате? — повторил Дрейк с вече заповеднически тон. — Кажете ми, моля ви.

— Купили сте си момичето с живота на Рикардо — казал Джери. Та си мислех дали пък аз не мога да я откупя с живота на Нелсън. Ще преговарям с тях от ваше име. Знам те какво искат. И ще се съгласят.

„Пъхам за последен път крак в последната ми врата“, помислил си.

— Политическо споразумение ли ми предлагате, мистър Уестърби? С вашите хора ли? Цял куп политически споразумения съм сключвал досега с тях. Убеждаваха ме, че Бог обичал децата. Да сте виждали някога Бог да обича азиатско дете, мистър Уестърби? Разправяха ми, че Бог бил гвайло, а майка му била жълтокоса. Внушаваха ми, че Бог бил миролюбив, а пък аз четох някъде, че в Христовото царство е имало най-много граждански войни. Казваха ми, че…

— Брат ви се намира точно зад гърба ви, мистър Ко.

Дрейк се извърнал. Отляво, откъм изток, над дузина джонки се носели на юг, потръпвайки с издутите си платна в килватерна колона; пресичали лунната пътека с едва присвяткващи светлини. Дрейк се свлякъл на колене и почнал трескаво да опипва къде е оставил прожектора. Джери намерил триногата и рязко я разтворил; Дрейк тръгнал да поставя отгоре й прожектора, но тъй като ръцете му треперели необуздано, се наложило да се възползва от помощта на Джери. После Джери грабнал кабелите, светнал си с клечка кибрит и ги защипал към клемите. Застанали един до друг с вперени в морето погледи. Дрейк присветнал с прожектора веднъж — червено, и втори път — зелено.

— Избързвате — подсказал му тихо Джери. — По-спокойно, за да не объркате всичко.

Отместил го леко настрани, привел се над окуляра и огледал колоната от движещи се лодки.

— Коя ми трябва? — попитал.

— Последната — отвърнал Дрейк.

Тя все още се привиждала на Джери като бегла сянка, но той успял да я задържи в окуляра и пак подал сигнала — червено, после зелено — и само след миг чул щастливия вик на Дрейк, който съзрял идващия от отвъд водата отговор.

— Това достатъчно ли ще му е, за да определи курса си? — попитал Джери.

— Разбира се — отвърнал Дрейк, без да отлепва очи от морето. — Абсолютно достатъчно ще му е.

— Тогава стойте мирно и не предприемайте нищо повече.

Дрейк се извърнал; личало му силно колко е развълнуван и какви надежди възлага на предстоящата среща.

— Държа обаче да ви уведомя най-недвусмислено, мистър Уестърби: само ако ми играете някакъв номер във връзка с брат ми Нелсън, вашият християнски баптистки рай ще ви се стори песен в сравнение с онова, което моите хора ще ви причинят. Но помогнете ли ми — всичко ще ви дам. Това е моят договор, а аз през живота си съм изпълнил всичките си договори. И брат ми е сключвал определени договори. — И пак се загледал в морето.

Челните джонки вече се били изгубили от поглед. Виждали се само последните. На Джери му се сторило, че дочува от много далеч неравномерното боботене на двигател, но в същото време осъзнал до каква степен блуждаят мислите му в момента и че като нищо може да се е заблудил от разбиването на вълните. Луната се скрила зад върха и сянката му паднала като черно острие на кама върху морето, та сребристите участъци останали само в далечината. А превилият се над прожектора Дрейк пак възкликнал радостно:

— Вижте! Вижте какво става, мистър Уестърби!

Джери успял да различи в окуляра единствена призрачна джонка, обозначила се само с три бледи светлини — две зелени на мачтата и една червена на десния борд, — която се приближавала насреща им. Но щом джонката преминала от сребристото море в черното, я изгубил от поглед. Зад гърба си чул как Тиу изстенал. Дрейк обаче не му обърнал внимание, ами продължил да стои приведен с прилепено към окуляра око; едната му ръка била разперена настрани като на викториански фотограф, а от устата му се заотронвали призиви на китайски. Джери изтичал по камъчетата, измъкнал пистолета изпод колана на Тиу, взел отново карабината M-16, отнесъл и двете оръжия до брега и ги метнал в морето. Дрейк тъкмо се канел да повтори сигнала, но за щастие, не могъл да напипа копчето и Джери успял да го възпре.

На Джери пак му се сторило, че чува боботене, но този път на два двигателя, не само на един. Изтичал до носа, огледал се тревожно и на север, и на юг, търсейки да забележи приближаващ се патрулен катер, но пак нищо не видял и стоварил вината върху прибоя и пренапрегнатото си въображение. Само джонката успяла да се приближи още по-наблизо до острова и високото й, приличащо на прилепово крило кафяво платно изведнъж му се сторило огромно и ужасно видимо на фона на небето. Дрейк се бил втурнал до ръба на водата и крещял и ръкомахал по посока на морето.

— И говорете по-тихо! — изсъскал Джери иззад гърба му.

Но Дрейк не обръщал вече и капка внимание на Джери: целият живот на Дрейк Ко вече бил устремен към Нелсън. Използвайки за̀вета от близкия нос, до люлеещата се джонка чакал прилепен сампан. Луната излязла от укритието си и Джери забравил за миг всичките си тревоги, докато гледал как дребничката, но и яка фигурка — пълна физическа антитеза на Дрейк — се прехвърлила през борда със сивата си ватенка и голям пролетарски каскет и скочила в очакващите го обятия на екипажа на сампана. Дрейк Ко пак се провикнал от възторг; джонката изпънала платната си и свърнала покрай носа; над скалите останали да се виждат само зелените светлини на мачтата й, а скоро и те изчезнали. Сампанът се отправил към брега и Джери разпознал застаналата на носа набита фигура на Нелсън, който махал с две ръце, а на брега с барета в ръка танцувал като луд Дрейк Ко и отвръщал на маханията му.

Боботенето на двигателите ставало все по-силно, но Джери така и не успявал да определи местонахождението им. Морето било празно, а над главата си виждал единствено оформения като чук сипей и върха му, който чернеел на фона на звездите. Двамата братя се хвърлили в обятията си и останали така за дълго, без да помръдват.

А Джери ги сграбчил, почнал да ги блъска по гърбовете с юмруци и да им крещи с всичка сила:

— Връщайте се в лодката! Бързо!

Те не виждали никого, освен себе си. Джери хукнал към водата, вкопчил се в носа на сампана, не го пускал да си върви и продължавал да им крещи, а в това време видял как небето зад върха пожълтяло, после бързо изсветляло, боботенето на двигателите преминало в рев и боядисаните в черно хеликоптери ги осветили с три ослепителни прожектора. Скалите затанцували под отблясъците на навигационните светлини, морето се набръчкало под струите на снишаващите се перки, камъчета почнали да подскачат и да летят като при буря. Джери мярнал за част от секундата как Дрейк Ко го изгледал с умоляващ поглед, сякаш осъзнал със закъснение откъде може да разчита на помощ. Устата му се размърдала, но заради адския шум нищо не се чуло.

Джери се хвърлил напред, но не заради Нелсън и още по-малко пък заради Дрейк, а по-скоро заради онова, което ги свързвало, но го свързвало и с Лизи. Дълго преди да успее да стигне до тях обаче, над двамата братя се стекло черно ято, разделило ги и набутало тумбестото тяло на Нелсън в трюма на единия хеликоптер. В лудницата Джери бил извадил пистолета си и го държал в ръка. И крещял, макар да не чувал себе си сред ураганите на войната. Хеликоптерът се заиздигал. На отворената му врата стояла и гледала надолу самотна фигура, вероятно на Фон, понеже имала мрачен и бесен вид. После отпреде му блеснала оранжева светкавица, последвана от втора, от трета, след което Джери нищо повече не помнел. Само вдигнал гневно ръце с все още отворена уста и с безмълвно умоляващо лице. Накрая паднал и повече не станал. Скоро пак се възцарила тишина, нарушавана единствено от плясъка на вълните по брега и безнадеждните задавени хлипове на Дрейк Ко по адрес на победоносните армади на Западния свят, които му отнели братчето, а оставили в нозете му трупа на своя изтерзан воин.

22 Прероден

При получаването на великолепната вест от „братовчедите“, в Цирка избухнало диво ликуване. Нелсън акостирал, Нелсън бил взет в плен! Без косъм да падне от главата му! В продължение на два дни се говорело само за медали, рицарски звания и повишения. Е, сега вече няма как да не почетат и Джордж! Този път са длъжни!

— Няма начин — подхвърлила мъдро от тъчлинията Кони. — Никога няма да му простят за това, че извади на показ Бил Хейдън.

Еуфорията обаче довлякла подир себе си и поредица озадачаващи слухове. Кони и Док ди Салис например чакали цяла седмица с безкрайно нетърпение в явочната квартира в Меърсфийлд — междувременно прекръстена на „Делфинариума“, — но така и не дочакали да им предоставят пленника. Заедно с тях в очакване били и преводачите, дешифровчиците, инквизиторите, бавачките и представителите на другите сродни занаяти, включени в тамошната бригада по посрещането и разпитването му.

Мачът се отлага заради лошото време, съобщили от административно-стопанския отдел. Скоро ще обявят новата дата. Стойте на изчакване, рекли им. Но само дни след това някакъв техен източник от агенцията за местни недвижими имоти в съседното градче Ъкфийлд им подсказал, че от административно-стопанския отдел се мъчели да анулират наемния договор. Естествено, не минало и седмица, преди на екипа да му наредят да се прибере „до вземането на нови управленчески решения“. Така и не го свикали повторно в този му вид.

По някое време се дочуло, че Ендърби и Мартело председателствали съвместно — комбинацията още тогава им се сторила странна — новосъздадена за случая англо-американска комисия, която щяла да заседава при разменено гостуване и във Вашингтон, и в Лондон със задачата да разпространява едновременно от двете страни на Атлантика резултатите от операция „Делфин“, на които бил даден криптонимът „Хайвер“.

Съвсем случайно се разбрало, че Нелсън се бил озовал някъде в Съединените щати — в строго охраняван комплекс във Филаделфия, който бил предварително подготвен да го приеме. Още по-бавно пристигнало самото обяснение за случая. Наложило се било усещането — явно нечие лично усещане, но при такава плетеница от коридори е изключително трудно да се проследяват чувства, — че там Нелсън щял да бъде в много по-голяма безопасност. Особено пък във физическо отношение. Не забравяйте, че насреща си имаме руснаците. Да не говорим пък за китайците. „А и «братовчедите» разполагат и с по-адекватни групи за обработка и оценка — добавяли от административно-стопанския отдел, — предвид безпрецедентното количество информация, която се очаква да произтече. Освен дето са им осигурени и повече финанси за целта. А и на всичко отгоре…“

— Бабини трънкини! — побесняла при тази новина Кони.

Двамата с Ди Салис очаквали вкиснати да ги поканят все пак да се включат към екипа на „братовчедите“. Кони дори си направила необходимите имунизации за предстоящите пътувания, но покана така и не дошла.

И пак обяснения: „братовчедите“ имали нов човек от Харвард, казали й в административно-стопанския отдел, когато доплавала с инвалидната си количка.

— Я да му чуя името? — изсмяла се злобно тя.

Професор Еди-кой си, млад специалист по Съветския съюз, посветил цялата си научна кариера на тъмната страна на московския Център — рекли й, — който при това бил публикувал строго поверителен доклад, само за ограничен кръг получатели, но основаващ се на архивите на „Компанията“, в който доклад дори се споменавало за „технологията на къртиците“, а със съвсем завоалирани изрази — дори и за частната армия на Карла.

— Ами как няма да ги спомене, торният му червей такъв! — изрепчила им се тя през горчивите си безсилни сълзи. — След като всичко го е преписал от проклетите сводки на Кони. Кълпепър му е името, а от Карла разбира точно толкова, колкото и палецът на левия ми крак!

Мисълта за палеца на Кониния крак обаче ни най-малко не затрогнала служителите в административно-стопанския отдел. След като новата комисия била гласувала доверие именно на Кълпепър, а не на Сакс.

— Ще видите вие, като се върне Джордж! — заканила им се гръмовно Кони. Но и заплахата й не успяла някак си да им подейства.

И за Ди Салис последствията не били по-благоприятни. „В Лангли специалистите по Китай са по два за долар“ — обяснили му. „Пазарът е преситен“, както се казва в такива случаи. Сори, старче, но така ни е наредил Ендърби — рекли му от административно-стопанския отдел.

— Ендърби ли? — повторил като ехо Ди Салис.

„Ами комисията, ако трябва да сме точни“, отговорили му мъгляво. Решението било колективно.

При което Ди Салис се видял принуден да изложи каузата си пред Лейкон, който пък се изживяваше в ролята на омбудсман на онеправданите по подобни въпроси; така че Лейкон на свой ред поканил Ди Салис на обяд, като накрая си поделили разходите, тъй като Лейкон не можел да си представи двама държавни служители да се черпят един друг за сметка на данъкоплатците.

— А какво ти е, между другото, усещането за Ендърби? — попитал Лейкон по някое време на обяда, прекъсвайки жалванията на Ди Салис за това как бил издълбоко запознат с диалектите чаочжоу и хака. „Усещанията“ явно се котираха високо на този етап. — Как го възприемате вие във вашата служба? Останал бях с впечатлението, че одобрявате възгледите му. Доста здравомислещ човек е, не смятате ли?

В последно време в речника на Уайтхол „здравомислещ“ беше почнало да означава „войнолюбив“ или казано по американски — „ястреб“.

Ди Салис се прибрал на бегом в Цирка и незабавно докладвал на Кони Сакс за така отправения му невероятен въпрос — каквато всъщност и била целта на Лейкон, — след което Кони почти престанала да се вясва. Посветила всичкото си време на това „да си стяга кротко багажеца“, както самата тя се изразявала; или другояче казано — да подготвя за идните поколения своя архив, посветен на московския Център. Сред новоназначените копачи си имала нов любимец — смрадлив, но и отзивчив младеж на име Дулитъл. И накарала въпросния Дулитъл да седи в краката й, за да му препредаде мъдростта си.

— Старото поколение се оттегля — предупреждавала тя на всеослушание. — Затова и оня идиот Ендърби се намъква през задния вход. Предстои онова, което на прост руски език се нарича „погром“.

В началото я изслушвали със същия подигравателен вид, с който посрещнали и Ной, когато се захванал да строи своя ковчег. Междувременно обаче печената служителка Кони придърпала настрана Моли Мийкин и я убедила да си пусне молба за напускане.

— В административно-стопанския отдел им кажи, че търсиш някаква по-удовлетворяваща работа, скъпа — рекла тя на младата жена, придружавайки съвета си с куп намигвания и пощипвания. — Ако не друго, най-много да ти увеличат заплатата.

Моли се бояла да не възприемат думите й буквално, но на Кони играта й била повече от ясна. А Моли, веднага след като внесла заявлението си, получила нареждане да остане след работно време. „Предстоят известни промени — подшушнали й под секрет от административно-стопанския отдел. — Работи се по създаването на подмладена и по-дейна служба, обвързана много по-тясно с правителствените кръгове в Уайтхол.“ Моли обещала най-тържествено да преразгледа намеренията си, а Кони Сакс се захванала още по-решително „да си стяга багажеца“.

А къде се подвизавал през цялото това време Джордж Смайли? В Далечния изток ли? Не, във Вашингтон бил! Глупости! Прибрал се бил у дома си и се спотаил някъде из провинцията — най-вероятно в любимия му Корнуол — отдавайки се на заслужена почивка и на възстановяване на отношенията си с Ан!

По някое време един от служителите в административно-стопанския отдел се изпуснал, че най-вероятно Джордж „страдал от известна преумора“. От тази фраза се смразила кръвта на всички, понеже и на най-задръстения гном в счетоводния отдел му било ясно, че както старостта и преумората е болест, срещу която има само един лек, но че и той не води до изцеление.

Гуилъм все пак се вяснал на работа след известно време, но само за да отмъкне със себе си и Моли на почивка, иначе и дума не пожела да обели. Онези, които успели да го мярнат при бързото му преминаване по петия етаж, разправяха, че имал вид на страдащ от фронтовашка психоза и очевидно имал нужда от отпуск. А и изглежда, бил пострадал нещо, щото цялото му дясно рамо било бинтовано и обездвижено. От административно-стопанския отдел пуснаха мълвата, че бил прекарал два дни в частната клиника на кръвопиеца на Цирка на Манчестър Скуеър. Но от Смайли нямало ни вест, ни кост, а щом някой седнеше да ги пита кога го очакват да се върне, от административно-стопанския отдел проявявали единствено ледена загриженост. В такива моменти отделът се превръщал в еквивалент на някогашния подчинен на кралската власт съд, наричан „Звездната камара“ — всяващ ужас, но и необходим. Изчезнал неусетно и портретът на Карла. „На химическо чистене го пратиха“, подмятали зевзеците.

Но най-странното, в известна степен и най-ужасното, беше това, че никому не хрумнало да се отбие до скромната къща на Байуотър Стрийт и да позвъни на вратата. Посетителят щял неминуемо да завари там Смайли, най-вероятно по халат, или да мие чинии, или да готви храна, която така и не консумирал. Понякога, най-често привечер, си правел самотна разходка из парка и заглеждал втренчено минувачите така, сякаш едва ли не ги разпознавал, та и те се вторачвали в него, но после свеждали очи. Друг път засядал в някое от по-евтините кафенета по Кингс Роуд, отдавайки се на компанията на книгата, която си носел, и освежавайки се със сладък чай — тъй като се бил отказал да ограничава талията си с помощта на захарина. Освен това на посетителя щяло да му направи впечатление колко дълго се заглеждал Смайли в ръцете си или бършел очила с края на вратовръзката си, или препрочитал оставеното му от Ан писмо — което било доста дълго, най-вече заради изобилните повторения.

Само Лейкон се отбивал да го види, заедно с Ендърби, а веднъж дори довели със себе си и Мартело, превъплътил се отново в лондонската си роля, понеже всички били съгласни, а най-искрено от всички — самият Смайли, че в интерес на службата преминаването й в нови ръце трябвало да се осъществи колкото се може по-гладко и по-безболезнено. Смайли изявил определени желания във връзка с отделни служители, които Лейкон старателно си записал, като същевременно му дал да разбере, че ако не към други служби, то поне към Цирка Министерството на финансите в момента проявявало голяма щедрост. В тайния свят, ако не другаде, курсът на лирата стерлинг се покачвал. И това не се дължало единствено на успеха на операция „Делфин“, рекъл Лейкон. Американците посрещнали с огромен ентусиазъм назначението на Ендърби. Усещало се вече дори на най-високо дипломатическо ниво. „Със спонтанни аплодисменти“, както се изразил Лейкон.

— Сол наистина умее да разговаря по най-идеалния начин с тях — рекъл.

— Така ли? Чудесно. Много добре — рекъл Смайли и вирнал главата си, както правят глухите, когато искат да изразят съгласието си.

Дори когато Ендърби споделил със Смайли, че възнамерявал да назначи Сам Колинс за началник на оперативния отдел, Смайли посрещнал намерението му с изключителна любезност. Той, Сам, си падал малко търчи-лъжи, признал Ендърби, но в момента точно такива хора се харесвали на американците. Модата на почтените мъже била отминала окончателно.

— О, да. Несъмнено — казал Смайли.

После двамата стигнали до единомислие по въпроса, че колкото и забавен да бил като личност, Роди Мартиндейл не бил за тая работа. Той, старият Роди, в действителност бил с прекалено обратни наклонности, отчел Ендърби, и министърът буквално изтръпвал от ужас пред него. Да не говорим, че и американците отказвали да го приемат с отворени обятия — дори онези, които споделяли вкусовете му. А пък и самият Ендърби поначало гледал да поограничи назначенията на бивши випускници на „Итън“, понеже създавали погрешни впечатления.

Седмица след този разговор от административно-стопанския отдел отключили отново стария кабинет на Сам на петия етаж и изнесли цялата мебелировка. „Най-после и призракът на Колинс да намери вечен покой“, злословили със задоволство някои недалновидни душици. Затова пък още в понеделника внесли луксозно бюро с облечена в червена кожа писалищна повърхност плюс няколко фалшиви гравюри на ловна тема от стените на клуба на Сам, който, за всеобща радост, в момента се поемал от един от големите хазартни синдикати.

Никой не видял повече дребния Фон — дори след като съживили няколко от по-силовите клонове на лондонското управление, включително и диверсантската школа в Брикстън, към която се числеше допреди операцията, и СРС службата под командването на Тоби Естерхази. Не че толкова липсвал някому. И той като Сам Колинс се беше мяркал тук-там из повествованието, без да е съвсем неразделна част от него; но за разлика от Сам, когато всичко свърши, Фон се шмугнал в шубраците и повече не се вяснал.

Иначе именно на Сам Колинс се паднала задачата още в първия ден, в който го върнаха към впряга, да съобщи тъжната вест за смъртта на Джери. Споделил я в съвсем кратко и непревзето слово в говорилнята и всички били на мнение, че се е справил чудесно. Не предполагали, че е способен на подобно нещо.

— Довеждам следното до знанието само на петия етаж — рекъл. Първоначално слушателите му се ужасили, но след това изпитали гордост. Кони ревнала и се помъчила да включи и Джери в списъка на жертвите на Карла, но я поозаптила липсата на сведения кой или какво е причинило смъртта му. Сполетяла го все пак в хода на изпълнението на служебния му дълг, разправяха, и била благородна.

През това време в Клуба на чуждестранните кореспонденти в Хонконг проявявали силен първоначален интерес по отношение на отсъстващите свои рожби Люк и Уестърби. Вследствие на мощно лобиране от страна на членовете на клуба се създала цяла комисия за поверително разследване на случая под председателството на бдителния старши полицейски инспектор Рокхърст, със задачата да разгадае двойната загадка около изчезването им. Властите обещали да публикуват изцяло констатациите на комисията, а генералният консул на Съединените щати обявил награда от пет хиляди долара лично негови пари за всеки, който предоставел полезни сведения. И от уважение към чувствата на местните жители включил в офертата и името на Джери Уестърби.

Двамата бързо си завоювали званието „изчезналите журналисти“, а злите езици веднага започнали да подмятат, че помежду им имало някаква срамна близост. Кореспондентското бюро на Люк моментално съобщило, че и то ще даде награда от пет хиляди долара, а джуджето, при всичкото му неутешимо страдание, направило всичко възможно сумата да му бъде изплатена лично на него. Че нали лично той, трудейки се едновременно и на двата фронта, научил от Копнеещия, че апартаментът му на Клаудвю Роуд, който за последно бил използван от Люк, бил пребоядисан от горе до долу, преди зорките следователи на Рокър да успеят да го огледат. По чия заповед е станало това? За чия сметка? Никой не можел да отговори на тези въпроси. Пак той, джуджето, пръв се добрал до сведенията от очевидци, които видели как Джери интервюирал група японски туристи на аерогарата „Кай Так“. Ръководената от Рокър разследваща комисия обаче се видяла принудена да отхвърли тези сведения. Въпросните японци се оказали „желаещи, но ненадеждни свидетели“, когато ставало дума за идентифициране на някакъв си кръглоок, който им се явил изневиделица след продължителния им полет.

А що се отнася до Люк, комисията постановила, че при неговия начин на живот, така или иначе, не го чакало нищо по-добро от тотално психическо рухване. Най-осведомените намеквали за признаци на амнезия, причинена от злоупотребата с алкохол и буен живот. С течение на времето и най-интересните теории изгубили привлекателността си. Плъзнали слухове, че видели двамата да ловуват заедно около падането на Хюе — освен ако не било Дананг? — и да пият заедно в Сайгон. Други пък ги забелязали да седят един до друг на крайбрежната улица в Манила.

— За ръчичка ли се държаха? — попитало джуджето.

— По-страшно и от това — отговорили му.

Името на Рокър също се споменавало наляво и надясно вследствие на успеха, който бил отбелязал в наскорошния процес срещу наркоконтрабандисти, заловени с помощта на американското управление за борба с наркотиците. На челно място били неколцина китайци, плюс главозамайващата английска авантюристка, която им пренасяла дрогата, и макар че, както винаги, най-големият шеф изобщо не бил докаран до съд, разправяха, че Рокър щял и него да излови за една бройка. „Нашият суров, но честен борец за правда — описал го «Саут Чайна Морнинг Поуст» в хвалебствена уводна статия. — Точно от такива хора се нуждае Хонконг.“

Ако се нуждаели от допълнителни сензации, членовете на клуба можели да се заловят с драматичното възстановяване на „Хай Хейвън“ зад седемметрова ограда от бодлива тел, осветена с прожектори и охранявана с кучета. Безплатните обеди обаче не се повторили и задявката много бързо се изтъркала.

А що се отнася до стария Кро, него никой нито го видял, нито го споменал в продължение на сума ти месеци. Но една вечер се завърнал — ужасно състарен и трезво издокаран — и седнал в обичайния си ъгъл, зареял поглед в пространството. Канадецът каубой предложил турнирче по шанхайски боулинг, но Кро отказал. След което се случило нещо странно. Зародил се спор по повод някаква глупава клауза в съществуващия в клуба протокол. Нищо сериозно, при това: дали все още била приложима някаква там отдавнашна традиция членовете да се подписват в тефтера за вересиите. Дреболия, казвам ви. А старият Кро взел че побеснял. Скочил на нозе и се отправил гневно към асансьорите. От очите му се леели сълзи, а от устата му — безброй ругатни към всички присъстващи.

— Да не сте посмели да променяте каквото и да било — заплашвал ги ядно с бастуна си. — Оставете старите порядки на мира. Колелото не можете го спря, разсополивени гъзолижещи новобранци, нито вкупом, нито поотделно! Не сте нищо друго, освен тълпа идиоти с мания за самоубийство!

Съвсем е изкуфял — съгласили се всички, след като вратите се затворили зад гърба му. Горкият. Направо да ти дожалее за него.

Може ли изобщо да се говори за някаква конспирация срещу Смайли, и то в такива мащаби, каквито си въобразявал Гуилъм? И ако е имало такава, как му се е отразила отцепническата намеса от страна на Уестърби? Сведения по този въпрос липсват и дори хората, които изпитват силно доверие помежду си, избягват да го обсъждат. Няма спор, че Ендърби и Мартело са имали много отрано уговорката „братовчедите“ да получат първи правото да захапят Нелсън — както и да си припишат половината от успеха за залавянето му, — а те от своя страна да подкрепят кандидатурата на Ендърби за шефското място. И е несъмнено, че от своите крайно раздалечени служебни позиции Лейкон и Колинс също са участвали в играта. Но надали ще стане ясно някога в кой точно момент са решили да си присвоят Нелсън и по кой точно начин са смятали да го оправдаят — вероятно чрез изпитания метод на посипване на главата с пепел на министерско ниво в Лондон. Във всеки случай Уестърби им се явил като манна небесна. И им дал нужния им повод.

А дали дълбоко в душата си Смайли е знаел за тази конспирация? Досещал ли се е за съществуването й и не е ли приветствал тайно, вътре в себе си, предлагания от нея изход? Питър Гуилъм, който през прекараното оттогава тригодишно изгнание в Брикстън беше имал възможността да преоцени гледището си, е убеден, че и на двата въпроса отговорът е твърдо „да“. Налице според него било писмото, което Джордж написал до Ан Смайли в разгара на кризата, вероятно през дългите периоди на изчакване в изолатора. За Гуилъм точно това писмо обяснява цялата му теория. Ан му го била показала, когато я посетил в Уилтшър с надеждата да я увещае двамата с Джордж да се сдобрят. И въпреки неуспеха на мисията му, тя го била извадила от чантичката си по време на разговора им. Гуилъм твърди, че запомнил наизуст една част, която записал в мига, в който се върнал в колата си. Няма спор, че стилът му е далеч по-възвишен от всичко, което умът на Гуилъм би могъл да роди:

Но Гуилъм държи да отбележи, че писмото било писано през така наречения „син период“ в творчеството на Смайли, когато бил изпаднал в дълбоко униние.

Напоследък обаче, разправя Гуилъм, старецът постепенно възвръщал предишния си дух. Двамата с Ан обядвали заедно от време на време и Гуилъм е убеден, че някой ден просто ще се съберат отново и всичко ще приключи. Но Джордж нито веднъж не бил отворил дума за Уестърби. А от уважение към Джордж и Гуилъм не го споменавал.