ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

Идеята на Стьопа Михайлов да сключи съглашение със седмицата узря тогава, когато той горе-долу се понаучи да чете и почна да се замисля за разликите между половете. Първите форми на този алианс бяха примитивни. За различните житейски случаи Стьопа изписваше различни седмици. Голяма празна на цяла страница например го пазеше от по-големите и по-силните деца. Четири заострени седмици, разположени в ъглите на листа, трябваше да озаптят буйните съседи по стая, които по време на следобедната почивка редовно се прокрадваха, за да го пухнат с някоя възглавница по главата или да му тикнат някаква гадост под носа. Няколко досадни произшествия обаче, от които седмиците трябваше да го защитят, доказаха, че този метод не върши работа.

Стьопа реши, че в единствено число седмицата не притежава достатъчно сила, и започна да изписва страница след страница миниатюрни синички ъгълчета, чувстваше се като завоевател, който събира армия, за да покори света. Армията обаче, както бързо се изясни, не искаше да се сражава. Синините на Стьопа от летния лагер, след като точно седем тетрадки бяха изписани със седмици, доказаха това съвсем убедително.

Докато бродеше след училище из тихите краймосковски горички и пълните със съкровища сметища, Стьопа мислеше и мислеше, и накрая разбра къде е проблемът. Неизвестно защо той още от самото начало беше решил, че седмицата е наясно с всичките му планове. Струваше му се съвсем естествено, че тя разбира мислите му в момента, когато се появяват в главата му. От друга страна, светът беше пълен с такива като него! Стьопа се сети, че трябва по някакъв начин да привлече вниманието на седмицата към себе си, да направи така, че тя да разбере за съюза, който иска да сключи с нея, и да го различава в тълпите.

В училище им казваха, че в древни времена, когато искали да се сдобият с милостта на боговете, хората им принасяли жертви. Седмицата може и да не беше бог точно като Зевс или Аполон, но явно обитаваше надчовешки измерения. Така че забравената технология можеше и да подейства.

Стьопа знаеше, че древните богове приемали като жертва изгаряни бикове. Няколко седмици той сериозно обмисля да подпали ритуално един от совхозните краварници — беше близо до вилата им. Снабди се с шише бензин и наряза дълги ленти от велосипедна гума, за да ги използва като бикфордов шнур. В последния момент се отказа. Проектът все пак беше прекалено мащабен.

Но бензинът свърши работа. Стьопа открадна от къщи седем консерви телешко — тенекиени военни цилиндри с бича глава, вписана в овал, като снимка от тези по старите гробове. За такова количество храна трябваше голям огън и Стьопа си изгори ръката, но като цяло ритуалът, извършен в гората близо до вилата, мина гладко.

Вонята на изгоряло месо му напомни за нещо тайнствено и отдавна забравено (дойде му наум и едно странно словосъчетание — „геена огнена“). Преживяването беше прекалено мимолетно за анализ — просто халюцинация на паметта, сянка на мисъл за нещо, което съвсем сигурно никога не беше ставало с него. И въпреки това именно този странен полуспомен му отвори очите за грешката му.

В какво беше смисълът на жертвоприношението като такова? На небето се предлагаше онова, което то ни дава — животът, душата. А сивкавото телешко от стратегическите запаси на СССР беше само опаковка, останала от отдавна изчезналата жизнена сила — също както и консервените кутии бяха опаковка на изгореното месо. Да принасяш мъртва материя в жертва на духа беше все едно да подариш на рожден ден празна кутия бонбони. Дори дъските на старата ограда, с които бе запалил огъня, бяха по-подходящи, понеже тук-там по тях все пак имаше жива плесен.

Следващата стъпка беше проста и логична. Стьопа нави седем страници от вестник в удобна дълга мухобойка и започна да изпраща в отвъдното мухите, които влизаха в кухнята. За да могат душите им да стигнат до необходимия адрес, всеки път щом улучеше някоя, Стьопа шепнешком повтаряше незнайно как измисленото стихче: „Седем бора и брезички, седем сте по седем всички“. Не беше съвсем ясно колко точно мухи трябва да прати при седмицата под този стихотворен съпровод — дали седем по седем, или седемдесет и седем. Стьопа реши да се спре на втория вариант и тъкмо вече наближаваше заветното число, когато един внезапен удар на съдбата направи проекта неактуален.

Нанесе му го една книга, която баща му беше оставил на кухненската маса, дори не цялата книга, а само една фраза на страницата, която Стьопа прочете мимоходом — за някой си Щирлиц, който толкова вярвал в щастието, което носи числото седем, че когато подмушвал на врага лъжлива информация, се стараел сборът на съдържащите се в нея цифри да е седем.

Стьопа разбра до каква степен е неконкурентоспособен с мухобойката си в този свят, пълен с големи, които изповядваха същите възгледи за чудесното. Техните възможности бяха неизмеримо по-големи: какви ти мухи, някои от големите можеха да пратят на магическия адрес милиони и милиони хора. Нима можеше да се надява, че седмицата, заобиколена от тълпи могъщи почитатели, ще му обърне внимание? Това беше толкова наивно, все едно слон, заобиколен от духов оркестър, да чуе бръмчащ комар.

Стьопа за доста време изгуби вярата си, че може да спечели нещо от съюза с цифрите. Дори самата мисъл, че такъв съюз може да се сключи, започна да му изглежда съмнителна.

Трябваха да минат няколко години, докато душевната му рана зарасне, и тогава Стьопа бе осенен от нови идеи, свързани с цифрите и числата.

Седмицата беше всеобща избраница. Към нея се обръщаха всички — британските суперагенти, героите от приказките, градовете, издигнати на по седем хълма, дори и ангелските йерархии, ориентирани към седмото небе. Седмицата беше разглезена и скъпа куртизанка и не беше чудно, че скромното му ухажване оставаше без отговор. Но пък тя не беше единствената цифра на света.

Научен от горчивия си опит обаче, Стьопа не бързаше да избере друга цифра. Досещаше се, че към която и цифра да се обърне, на света ще се намерят много хора, които са направили същия избор. А колкото повече конкуренти имаше, толкова по-малък беше шансът избраната цифра да откликне на врачуванията му и дори да забележи съществуването му. От друга страна, логиката подсказваше, че двузначните и тризначните числа не са толкова разглезени от внимание.

Стьопа интуитивно чувстваше, че цифрите от единицата до деветката са по-могъщи от двузначните числа, а двузначните са по-силни от тризначните и така нататък. Но му бяха направили впечатление думите на Цезар, чути по история — че е по-добре да си пръв в някое галско селце, отколкото последен в Рим (учителката сбърка и каза, че било по-добре да си пръв в Рим, отколкото последен в някое галско селце, но Стьопа разбра, че е сгрешила, понеже за Цезар това звучеше прекалено самодоволно). И той почна да си избира някое по-спокойно галско селце.

След дълги размисли се спря на числото „34“. Сборът на тройката и четворката му даваше седмицата. Това придаваше на числото „34“ нещо като небесната генеалогия, като при гръцките герои, водещи потеклото си от боговете. Стьопа не предаваше изначалното си божество, просто търсеше по-рационален начин да се обърне към него. Освен това, също като седмицата, тройката и четворката бяха особени цифри — имаха цветове. Стьопа си спомняше, че едно време, когато беше съвсем мъничък, всички цифри си имаха цветове. Но после те избледняха и само четворката си остана с добре видим зелен, седмицата беше синя, а тройката имаше малко оранжевко там, където полукръгчетата й се съединяваха.

Имаше и много други съображения, които взе под внимание — „трийсет и четворката“ например беше най-добрият руски танк през Втората световна и следователно числото „34“ грееше с отразената светлина на сполуката и победата. Изборът му съзрява в ума му толкова дълго, преди да го направи, че дори не беше съвсем ясно той ли избра числото „34“, или то него.

Вече беше голямо момче — завършваше училище и под носа му тъмнееше мъх, който приличаше на два минуса — Стьопа се надяваше, че с времето те ще дадат обещавания от математиката плюс. Сега той вече беше по-предпазлив. Беше се обзавел с нов патрон в света на числата, но не искаше да повтаря жестоките си мухоприношения. На числото „34“ изобщо не му трябваха убити мухи, дори убити хора не му трябваха, това му беше ясно. Трябваше да тръгне по друг път — не да извършва неясни магични ритуали, а да посвети на това число целия си живот, да се слее с него, да докаже предаността си с ежедневно усърдие.

Започна с това, че взе да става не в шест и половина, както досега, а в шест и трийсет и четири. По същия начин се изместиха и всички останали точки от разписанието му, които зависеха от него. Определяше си среща например в пет и половина и закъсняваше с четири минути, като специално се бавеше в станцията на метрото, та стрелката да си измине чертичките. Когато рационалната част на ума му започваше да му шепне, че се държи глупаво, той си имаше рационален отговор.

Всичко около нас се променя всеки миг и във всеки момент светът е сбор, сума от обстоятелства, различни от тези преди или след секунда. Хората, с които си имаме работа, също непрекъснато се променят и се държат различно в зависимост от това какви точно мисли попадат в моментния срез на умовете им. Затова, като избираме времевата и пространствената точка на срещата си със света, ние се занимаваме със съвсем реална магия, може би дори с единствено възможната магия, защото всеки път решаваме в кой точно свят да влезем. В един ни чака падналата от перваза саксия с бегония или връхлитащ камион, в друг — благосклонната усмивка на Непознатата или натъпкан портфейл до бордюра, и всичко това на едни и същи улици… Стьопа намери тези думи много по-късно, когато вече се беше научил да превръща числата в пари, но самата мисъл, към която насочваха те, в неоформен вид му беше позната още от училище.

За да заспи, той не броеше до сто, а до тридесет и четири, после пак до тридесет и четири и така нататък. Когато влизаше в някое ресторантче, преди да седне, броеше масите в кръг, по няколко пъти, докато не излизаше трийсет и четири. Преди да скочи в морето от кея, правеше тридесет и четири бързи вдишвания. Всеки път, когато трябваше да вземе решение, той го свързваше по един или друг начин с това свещено число. Това му даваше чувството, че е избрал уникален маршрут, различен от житейските пътища на другите. И въпреки че външно съдбата му не се различаваше по нищо от съдбите на връстниците му, маршрутът наистина беше необичаен. Когато измина достатъчно голяма част от него, Стьопа започна да получава потвърждение след потвърждение за това. Или може би се научи да разпознава потвържденията.

Едно лято, беше неделя, той си седеше вкъщи и зяпаше през прозореца. Внезапно чу тежки удари — на близкия строеж някаква машина забиваше дебели метални пилони. Стьопа несъзнателно започна да ги брои. Оказаха се точно тридесет и четири, после машината спря и не се обади повече. В това може би нямаше да има нищо особено, ако само секунда преди първия удар той не си беше помислил, че всъщност не знае дали е успял да почука на вратата — на сърцето — на божеството си. Да не говорим, че всичко това стана в почивен ден, когато бачкаторите не бачкат — и това обстоятелство окончателно убеди Стьопа, че случилото се е знак.

Друг път, когато бе обзет от съмнения, подтикнат от някакъв импулс, той пусна телевизора. На екрана се заредиха титрите на полския филм „Тримата танкисти и кучето“ — което, както той веднага се сети, означаваше „34“ — тройка (трима танкисти) и три плюс едно (пълен екипаж). Дори алюзията да беше мъничко насилена, това беше простимо, след като танкът на кучелюбивите поляци беше „Т-34“.

17

В зори на седемнайсетия си рожден ден — особен ден, понеже седемнадесет по две е тридесет и четири — Стьопа реши да подложи на последен изпит и себе си, и избраното число.

Каза си, че този съюз ще го доведе до целта му (което си е истина, още не знаеше що за цел е това), ако на билета, който ще си купи в киното, ги има цифрите „3“ и „4“. За да даде достатъчно време на развитието на събитието, Стьопа отиде на кино чак в другия край на Москва. Единият час в метрото беше подобен на изкачването към планински храм, когато от човек се отлюспват и падат натрупаните му в този свят грехове.

Купи си билета точно тридесет и четири минути преди да почне филмът. Излезе от киното, въздъхна дълбоко и го погледна като играч, който обръща карта, от която зависи цялата му игра.

В шестцифреното число нямаше нито тройки, нито четворки. Редът беше единайсети, мястото — петнайсето. Стьопа усети как светът, който толкова години беше сглобявал парченце по парченце, рухва. Не беше издържал изпита.

Купи си шише вино в близкия магазин, изпи го до дъно в някакъв вход, запали цигара до черния от мръсотия прозорец и се върна в киното — и без това нямаше какво да прави. Седна, погледна гърба на стола отпред и усети как салонът се люшва. Но не беше от виното.

Пред него с дебел черен маркер пишеше: „САН-34“. Той не знаеше какво е „САН“ — може би неформална група в някое учебно заведение или нещо от сорта. Но пък много добре знаеше какво е „34“. Прокара пръст по надписа. Изкуствената кожа беше хладна и грапавичка. Стьопа мигна няколко пъти, за да провери не го ли лъжат очите. А после закрещя така, че целият салон наскача, и от неприятностите го спаси само това, че загасиха светлините — филмът почваше.

След този случай стана съвсем ясно, че пактът, за който мечтаеше от дете, е сключен. Приятната новина беше, че числото „34“ вече си имаше съюзници — „17“ и „68“. Не ги беше назначавал Стьопа — всичко стана от само себе си. Просто в един момент той разбра, че тези две числа служат на трийсет и четири, че са предвестници — още не слънцето, но обещание за слънце, сияние по ръба на изтъняващите облаци.

Щом разбра, че е чут, Стьопа не само се зарадва, но и се уплаши. Не беше съвсем ясно кой го е чул. Понякога се плашеше — разбираше, че е влязъл в странна игра, от която се излиза трудно.

А правеше опити да излезе. Един път, докато извършваше ритуала, посветен на числото „34“, седя в мазето на някаква селска къща тридесет и четири часа и почти умря от страх. Имаше и халюцинации — безинтересни обаче: някаква жена с разпусната коса и по вретище местеше разни гърнета покрай стената всеки път, щом той се замислеше за нещо и забравеше, че няма никаква жена и никакви гърнета. След този опит той реши, че се побърква, и се зарече да не се занимава повече с глупости. Но не можеше да направи нищо с психическия заряд, който капка по капка беше влял в любимото си число. Тази енергия вече съществуваше независимо от него — или поне така му се струваше. Можеше колкото си иска да де самоубеждава, че „34“ си е число като всички други числа, и да се кълне, че край вече на детинските игри, но това нямаше нищо общо с дълбините на душата му. Щом зърнеше тройка до четворка, централният нерв на душата му затреперваше и му доказваше, че договорът му с числата си остава в сила — и че вече ще е в сила завинаги.

43

От кръглолик юноша Стьопа стана също такъв кръглолик млад мъж, сякаш всичките възрастови промени бяха имали само една цел — да го напомпат и да му извият мустачките нагоре. Ако сред близките и познатите му имаше човек, запознат с тайната му, този човек вероятно щеше да види в чертите му връзка с числото „34“. Носът на Стьопа беше прав като предната чертичка на четворка — в епохата на класическото образование такива носове са се наричали гръцки. Кръглите му, леко пухкави бузки напомняха за извивките на тройка и пак нещо от същата тройка имаше в малките му черни мустачки, които самички си се завиваха нагоре. Стьопа беше симпатичен и по нещо приличаше на покемона Пикачу, само че порасъл и уплашен.

Въпреки известно му наднормено тегло, жените го обичаха. Мъжете също — по друга причина: той правеше впечатление на перко и никой не го вземаше на сериозно. Мнозина брутални простаци си платиха за този прибързан извод. Стьопа не беше коварен, но и не прощаваше.

Изборът на професия беше лесен — Стьопа се записа да учи икономика. Не че беше страстно влюбен в счетоводството, но данните за института бяха на тридесет и четвърта страница на справочника за вуз.

Докато наблюдаваше колегите си, той забеляза, че много от тях, също като него, придават важно значение на числата. Но не поемаха отговорността за това кои точно числа ръководят живота им и приличаха на овце. Прекланяха се пред разглезената седмица и уважаваха тройката — Светата Троица, въпреки че като цяло не вярваха в Бога. Освен това всички се страхуваха от числото „13“. За този страх си имаше дори специален гръцки термин, „triskaidekaphobia“. Тази ужасна дума беше производно от гръцкото „тринадесет“, но в нея Стьопа долавяше нещо като ирационален страх — да не се продрискаш, след като си ял стари консерви например.

Постепенно Стьопа престана да се мисли за ненормален. За това много му помогна един фрагмент от романа на Толстой „Възкресение“ — той го прочете през лятото, на вилата, когато нямаше нищо интересно за четене. Един от героите правеше нещо, което се стори на Стьопа толкова важно, че той преписа в тетрадката си по гражданска отбрана:

Стьопа разбираше, че едва ли някой юрист е седнал да разправя на метежния граф за навиците си на чашка шартрьоз. Най-вероятно Толстой беше приписал на героя някоя от собствените си тайни черти. А след като самият Толстой бе имал подобни грехове, нямаше защо да се тревожи за разума си.

Когато съмненията отпаднаха, животът на Стьопа стана по-лесен. Числото „34“ му диктуваше всичките му важни постъпки с желязна логика. Но това не означаваше, че Стьопа от сутрин до вечер се занимаваше единствено с това да се чуди как да натъпче тези цифри в реалността. Елементарните ежедневни неща можеха да са в неутралната зона — там, където повечето хора водят всичките си животи. Но ако решението, което му предстоеше да вземе, можеше да има сериозни последици, Стьопа се обръщаше към невидимия си съюзник.

На практика във всяко събитие или процес можеше да се намери област, огрявана от лъчите на заветното число. Можеше да седнеш например на място трийсет и четири във влака, да направиш тридесет и четири лицеви опори сутрин или да си изпиеш чая на трийсет и четири глътки. Най-лесното беше да си брои наум до тридесет и четири. Тъкмо по тази причина, между другото, смятаха Стьопа за човек с желязно самообладание, човек, който никога не кипва и не се забърква в неприятности — дори когато не издържаха най-непробиваемите, онези, които спазваха правилото „брой до десет“, преди да отговорят на ругатнята с ругатня или да фраснат събеседника си в муцуната. Самообладанието на Стьопа си имаше математическо обяснение: 34>10.

Не всичко в живота обаче течеше гладко. Постепенно на хоризонта се появи облак, който с всеки ден закриваше все по-голяма част от безоблачните някога простори. И този облак дойде от същото измерение, откъдето преди него се беше появило числото „34“.

Проблемът беше, че от същите цифри — тройката и четворката — можеше да се състави още едно число, „43“. Но ако „34“ беше всичко хубаво в живота на Стьопа, „43“ беше неговият антипод, своего рода портрет на Дориан Грей. На Стьопа това сравнение му се струваше много подходящо, защото между Дориан Грей и „43“ имаше връзка, макар и малко отдалечена — „Е)“ беше четвъртата буква в латиницата, а съгласните в името „Дориан“ бяха три. Стьопа съзнателно беше избрал „34“ за свой ангел пазител. Но „43“ се намъкна в живота му, без да пита и без изобщо да се интересува иска ли го, или не.

Лека-полека Стьопа започна да забелязва някои неприятни неща, свързани с това число. Това, че цифрите в него бяха в обратен ред, го караше някак си да противоречи на световната хармония — или във всеки случай на онази част на световната хармония, която помагаше на Стьопа. За това си имаше историческо доказателство — през хиляда деветстотин четирийсет и трета се беше състояла една от решаващите битки във великата война, при Курската дъга, и в числото „43“ и до днес отекваше плашещото ехо на тази дата. В тази битка бяха унищожени безброй „трийсет и четворки“. Числото „43“ без съмнение символизираше гибелта на всичко, което носеше на Стьопа късмет и светлина.

Стьопа започна да си отбелязва при какви обстоятелства „43“ се появява в живота му. Винаги имаше по нещо неприятно. Щом видеше това число, Стьопа предварително се настройваше за неуспех, а на четвърти март още от сутринта си знаеше, че този ден го очакват само лоши неща.

Можеше ли обаче той подсъзнателно сам да си навлича тези неприятности? Да, мислеше за тази възможност. Всичко можеше да се обясни с елементарно самовнушение. Само че това обяснение на практика не обясняваше нищо. Човешкото съществуване, казваше един негов познат, не е нищо друго освен сеанс на самохипноза с насилствено изваждане от транса. Думата „самовнушение“ звучеше научно, но Стьопа не изучаваше живота си, а го живееше. И както и да го наричаха другите, радостта, която изпълваше душата му, когато съдбата му пращаше тройка и четворка в необходимия ред, за него си беше съвсем реална. За нея обаче се налагаше да плаща със също толкова реална мъка, която свиваше сърцето му, когато редът на цифрите се оказваше обратният.

Най-силно го плашеше дори не това, че в живота му неканено се появяваше числото „43“, около което се съсредоточаваше злото. Той знаеше, че светлината и сянката са неразделни. Проблемът беше в друго. Понякога му беше трудно да разбере с какво си има работа — с четиридесет и три или с тридесет и четири. Като гледаше снимката на „Титаник“ например, той веднага забелязваше четирите комина и трите промеждутъка между тях. Това си беше „43“ и не бяха нужни никакви доказателства. А и да бяха нужни, съдбата на кораба сама по себе си беше доказателство.

От друга страна, вилицата, с която всяка сутрин си хапваше бекон с яйца, също имаше четири зъба и три промеждутъка между тях. Но той открай време виждаше в тази комбинация числото „34“, което зареждаше с позитивна енергия всяка хапка. В такива случаи беше безполезно да се търси рационално обяснение.

Логиката и здравият разум впрочем все пак имаха място в живота. Но влизаха в действие не тогава, когато трябваше да се вземе решение, а когато то вече беше взето. И бяха необходими единствено да дадат на решението убедителна обосновка.

Ръката със свит палец означаваше „43“, когато я гледаше от вътрешната страна. А от външната означаваше „34“. Стьопа го виждаше без никаква логика. Но не знаеше защо е така. И тогава на помощ идваше разумът. Той му казваше например следното: нокътят прилича по нещо на стъкло на мотоциклетна каска или на забрало на космически шлем. Затова, когато дава добър знак, дланта един вид се обръща към него. А когато я обърнеш и се види сгънатият, все едно победен палец, това е лоша поличба — „43“. Но Стьопа не се съмняваше, че ако подсъзнанието подредеше числата на обратно, логиката и здравият разум пак щяха да измислят нещо. Затова се отнасяше към тях с добродушна ирония, като към информационните проститутки от телевизора, и не ги приемаше сериозно. И може би точно по тази причина постигна успех в бизнеса, където рационалността решава всичко единствено според дилетантите.

34

Бизнесът на Стьопа почна обикновено — с търговия с компютри в късната горбачовска епоха. Любимото му число имаше достатъчно простор, нелюбимото също. Стьопа особено строго контролираше договорите, в чиито поредни номера изскачаше „43“, а пък ако това число се повтореше, изобщо отказваше да ги подписва — намираше си всякакви, често съвсем смехотворни предлози — каквото и както и да крещяха съдружниците и клиентите му. При доставките винаги се стараеше партидите да са по 34 („Така ни ги доставят — обясняваше на клиент, поръчал сто бройки например. — И утре пак толкова, а вдругиден — остатъкът“). Ако партидите бяха съвсем малки, се мъчеше да ги разпредели така, че първия ден да изпрати три бройки, а на следващия — четири. След това правеше пауза, за да не би случайно да се получи „43“. Имаше си много такива технологии.

Тъй като целият страх, който изработваше душата му, беше насочен към отношенията му с числата, Стьопа почти не се боеше от бандитите. Е, плашеше го мисълта, че могат да го прострелят с колт 43-ти калибър, но подобна вероятност беше малка. Понякога поредната поява на мутрите по някакъв начин съвпадаше с появата на омразното число и тогава Стьопа се държеше като най-обикновен пъзлив комерсант. Бандитите обаче, които си мислеха, че са го уплашили те, можеше да си изпатят.

Един път в бизнеса му се намесиха гастролиращи в Москва чеченци — някакви си урусмартанци. Стьопа анализира думата и чрез сложни изчисления, свързани с поредния номер на буквите в азбуката и реда им в самата дума, намери в нея да се повтаря два пъти „43“ — и се съгласи с всичките им искания. Сутринта обаче, като повтори изчисленията, разбра, че е сбъркал. Провери ги още два пъти и се обади на своите хора, също чеченци — двама братя с библлейските имена Иса и Муса. И когато урусмартанците дойдоха за парите, се проведе кратък хералдичен диалог, по време на който Иса и Муса разстреляха гостите с два броя „Стечкин“ — куршумите бяха изпилени на кръст. Урусмартанците принадлежаха към враждебен тейп1.

Кръстовете на куршумите нямаха никакво отношение към християнството — когато попаднеше в тялото, такъв куршум не го пробиваше и не излиташе, а разцъфваше като космата оловна роза и отхвърляше събеседника назад, без да му оставя онези няколко секунди дееспособност, които често развалят всичко на света. В резултат Стьопа се прослави като пресметлив и жесток човек с желязна ръка, човек, който не само може да прати разните там нахалници на среща с Аллах, но е способен дори да скара чеченци с чеченци.

Тази слава беше много полезна, когато Стьопа започна да разширява бизнеса си. Да те мислят за мръсник и убиец беше полезно. Това го предпазваше от човешката низост: душите с повишена конкурентоспособност виждаха в него демона с по-висок ранг и се разкарваха — да трепят онези, в които виждаха поне някои черти на Спасителя. По природа Стьопа беше добър човек, склонен да прощава обидите и да помага на изпадналите в беда, но историята с урусмартанците му помогна да скрие това от широката общественост.

Скоро стана ясно, че отдавнашното му решение да учи в икономическия е било умен избор. В употреба влязоха не получените знания за природата на социалистическите финанси (всичките му бяха изхвърчали от главата), а познанствата: бившият профпредседател на курса му помогна да си регистрира банка. Оказа се, че той познава много ключови хора още от времената, когато бизнесът се казваше комсомол. Истински сложното беше само едно — да измисли име на банката.

Дълго си блъска главата над този въпрос. Смачканите листове, изписани с отхвърлени варианти („Воробьови гори“, „Вълшебникът Гудуин“, „Великата Гея“) напълниха отначало кошчето за боклук, а после и всички ъгли на кабинета му. На служителите беше забранено да го свързват по телефона, докато траят творческите мъки, и те вече тъкмо почваха да се тревожат за състоянието на шефа, когато решението дойде.

Беше парадоксално. Стьопа си спомни какво беше прочел на гърба на стола на предния ред в едно кино точно на седемнайсетия си рожден ден — „САН-34“. „САН“ нямаше нищо общо с „34“. От друга страна, беше трудно да се намери дума, която да е по-близко до главното число в съдбата на Стьопа. Но никой, дори най-проницателният недоброжелател, не би могъл да разбере това, и тайната си оставаше тайна. Така се роди „Санбанк“.

Дейността на банката отговаряше на името й. Естествено това се оказаха проекти, свързани със санитарното дело, тоест с чистотата и с градската канализация. Приятелите и познатите на Стьопа — имената на техните банки напомняха за оазиси в знойните пустини или за тропически орхидеи, похапващи мухи и бръмбарчета — естествено му се присмиваха. Но Стьопа не им се сърдеше — от романтичните имена, с които колегите му от института кръщаваха любимите си рожби, отдалече намирисваше на съд и куршум. Беше ясно, че те няма да просъществуват дълго. А „Санбанк“ беше име толкова унило и ненужно на никого — а значи и не пречещо на никого („малко понамирисващо название“, както писа един естетстващ таблоид), че се оказа отличен камуфлаж. И мнозина бързо оцениха колко по-спокойно е да си въртиш сериозните операции през кантора, която се асоциира с чистотата, отколкото да минаваш през разните там „Елитбанк“ или „Първа Главна“. По-малко елит, обаче и по-малко главоболия.

Бизнесът му растеше и процъфтяваше като грозното патенце от приказката на Андерсен, което без само да забележи, се превърнало в лебед. За това спомогна и една елементарна имиджова операция — малко преди кризата през деветдесет и осма Стьопа преведе името на банката на английски като „Sun Bank“. И когато тези думи заблестяха до руското име на всички документи, започна да изглежда, като че ли банката още от самото начало е имала отношение не толкова към отечествените санитарни услуги, колкото към англоезичното слънце на свободния свят, и че „Санбанк“ е просто руска транскрипция на истинското й име. Без да има никакво право на това, рожбата на Стьопа започна да се възприема като разклонение на всички западни корпорации, в чиито названия имаше „Sun“. Стьопа съзнателно използва това, като открадна емблемата на банката от логотипа на „Sun Microsystems“. Стана почти същата, само на мястото на стилизираните букви „s“, „u“ и „n“ бяха цифрите „3“ и „4“, дотолкова променени от художника, че непосветените виждаха само някаква геометрична рисунка. Онези, които помнеха как Стьопа беше започнал бизнеса си, оставаха все по-малко и по-малко — но пък и не му трябваха особено.

Въртеше си бизнеса така, както когато търгуваше с компютри. Разликата беше, че вместо кашони с надпис „fragile“ сега се товареха и разтоварваха огромни суми пари и това ставаше не в областта на видимите и осезаеми предмети, а в смътното измерение на електромагнитните заряди и електрическите вериги, за което Стьопа не знаеше почти нищо.

Всичките му решения се управляваха от две числа — „34“ и „43“; първото включваше зелената светлина, а второто — червената. Въпреки това бизнесът му вървеше по-добре, отколкото на повечето му конкуренти. Всички обясняваха това с парадоксалната му интуиция; самият Стьопа знаеше, че номерът е в животворното влияние на трийсет и четворката. Впрочем понякога, особено в тъмните и дълги зимни нощи, у него се пробуждаше рационалистът и той почваше да мисли как може да става така — хора с цели щатове консултанти, референти, аналитици и астролози да вземат добре преценени решения и да губят, а той понякога да се отказва от сигурна печалба само защото някъде до нея се мержелее „43“, или напротив, да се издънва, когато му намигне „34“, но все пак да държи банката в играта и да печели (не винаги, разбира се, но по-често от онези, които се ръководят от здравия разум). Постепенно отговорът започна да се оформя в главата му.

Епохата и животът бяха дотолкова абсурдни в същността си, а икономиката и бизнесът до такава степен зависеха от един дявол знае какво, че всеки, който взимаше решения на основата на трезвен анализ, приличаше на глупак, решил да кара кънки в буря пет бала. Не стига че нямаше очакваната опора под краката си тоя нещастник, но и самите инструменти, с които се надяваше да надбяга останалите, ставаха тежести, които го дърпаха към дъното. Да не говорим, че навсякъде бяха накачени правила как да караш кънки, свиреше оптимистична музика и в училище готвеха децата за живота, като ги учеха да правят тройно салто.

А Стьопа се придържаше към закон, за който светът си нямаше и представа. Различаваше се от брауновите частици, които се стрелкаха да намерят най-краткия път и в резултат приключваха живота си, увлечени от безсмислени водовъртежи, по това, че житейската му траектория не зависеше от калкулациите на ума. Той беше като разумен човек сред диви зверове, гонени нанякъде от инстинкта си. При това другите ставаха диви зверове именно поради стремежа си да постъпват колкото се може по-обмислено, а той ставаше разумен човек, защото вместо да следва обърканите указания на разсъдъка, винаги се подчиняваше на едно и също ирационално правило, за което не знаеше никой друг. Това си беше истинска магия и тази магия беше по-силна от всички измислици на интелекта.

34

Стьопа стана на трийсет и четири в разгара на елциновата епоха. Разбираше, че това е централна година в живота му — той беше млад, пълен със сили, банката въртеше такива пари, че понякога нощем в тъмното го беше страх, но не това беше важното. Той и числото „34“ се бяха слели в едно цяло за цели триста шейсет и пет дни. Стьопа чувстваше, че е станал сакрално същество, нещо като римска весталка или понтифекс, и че невидимото присъствие на божеството през цялото това време ще осенява всяка негова крачка. Трябваше да използва това време умно — и Стьопа се стараеше.

Бизнесът вървеше добре. Стьопа спечели много пари и скри част от тях в чужбина — не защото го беше страх от нещо, а защото така правеха всички. Но не искаше да пропилява тази необикновена година само за материални придобивки. Древните авгури предсказвали бъдещето, като наблюдавали полета на птиците от някое високо място. Той също искаше да види всичко главно за живота си от върха, на който се беше озовал. Чувстваше, че трябва да се обърне към някой духовен авторитет, посредник между хаоса на живота и вечния небесен ред. Но към кого?

Отношението на Стьопа към религията се определяше от запечаталите се в паметта му букви „ХЗ“, които като дете бе видял в черквата на Великден (на стената трябваше да свети „ХВ“, но вертикалните лампи не работеха). Въпросът обаче не беше в приликата на това съкращение с емблемата на войнстващия агностицизъм. Нещата бяха много по-сериозни. Числото „43“ просветваше в четирите края на буквата „X“ и в тройката „3“ (а и дори да беше възкръснало, „В“-то все пак си беше третата буква от азбуката).

С такива препоръки библейският бог нямаше никакви шансове в душата на Стьопа. След като беше прочел Библията като юноша, той си беше съставил образа на отмъстителен и жесток властник, който най обича да му мирише на опърлено месо, и недоверието му съвсем естествено се разпространи върху всички, които претендираха за роднински връзки с този провинциален гоблин. Отношението му към официалната църква не беше по-добро — според Стьопа единственият начин, по който тя приближаваше човека към Всевишния, беше продажбата на цигари.

Но това не означаваше, че той беше вулгарен идеалист, признаващ единствено силата на парите. Той разбираше, че числото „34“ е открехната врата, през която общува със същата сила, която е достъпна за другите чрез безкрайно разнообразие от форми, включително такива, които го плашеха с привидната си уродливост. На пазара на религиите обаче нямаше стока, която да може да утоли глада му за чудесното по-добре, отколкото общуването с числата.

Във всичко, което излизаше извън пределите на тайния му завет, Стьопа, също като повечето обезпечени руси, беше шаманист еклектик: вярваше в целебната сила на Сай Баба, събираше тибетски амулети и африкански идоли и ползваше услугите на бурятски екстрасенси. Затова когато изпита нужда от духовно напътствие, отиде при българската ясновидка Бинга, която това лято беше хитът на сезона в Москва. Разправяха, че Бинга виждала чуждото бъдеще така ясно, както човек вижда собственото си минало.

Бинга се оказа въздебела жена, облечена в шарении. В стаята, където приемаше посетителите, миришеше на билки — сушаха се на едно въженце под тавана. В ъглите имаше: парче от антична колона, почерняла хурка, лампово радио „Siemens“ и мръсна стара пейка. На едната стена имаше полица със стари броеве на „National Geographic“, портрет на Елена Блаватска и плакат на художника Муха — загадъчна красавица в стил модерн на фона на разперил криле орел.

Стьопа се разочарова. Етнографските експонати приличаха на евтин декор. Бинга взимаше за услугите си толкова пари, че беше ясно, че не й се налага нито да преде, нито да суши билки. Около жилището й имаше цяло бизнес селце с офис, няколко кафета и ресторантчета, хотел и дори магазинче за сувенири. Но може би точно тук беше и проблемът: Бинга може да си беше наела персонален дизайнер и той да беше довлякъл в стаята й всичките тия уродливи боклуци.

Тези мисли прелетяха през ума му за секунда, а в следващата Бинга се усмихна, посочи стола срещу фотьойла си и каза на перфектен руски:

— Да, драги. Цялото зло на света идва от тях. Стьопа седна и попита:

— Вие знаете руски?

— Че как — каза Бинга и взе някакво евтино картонено калейдоскопче. — Завърших педагогика в Харков. Вярно, отдавна. Оттогава педагогическата наука сигурно много е напреднала.

Стьопа помнеше колко струва всяка нейна дума и затова не почна да задава възпитани въпроси за Харковския педагогически институт. Бинга вдигна калейдоскопа и се взря през него в Стьопа, все едно че калейдоскопът беше далекоглед. Повъртя го малко, после се наведе напред, като че ли виждаше нещо интересно. Потупа с дебелия си показалец по картоненото цилиндърче, намръщи се, а после се разкикоти — ама толкова силно, че стреснатият й секретар отвори вратата да види какво става. Стьопа не каза нищо — преди сеанса го бяха инструктирали да не задава никакви въпроси, докато Бинга гледа.

Като се насмя, Бинга три-четири минути мълчаливо продължи да гледа в калейдоскопа, от време на време го въртеше и го подрусваше.

— Уф! — каза тя накрая хем малко осъдително, хем с недоверие. — Уф!

Стьопа се изчерви, но не се обади. Бинга остави картонената тръба и каза:

— В живота ти има две главни числа. Лунно и слънчево. Стьопа не отговори нищо, само притисна по-здраво гръб в облегалката на стола.

— Годините ти са слънчево число — продължи Бинга — и затова си мислиш, че тази година е особена в живота ти. Обаче тя ще е доста обикновена. Нищо няма да се случи. И следващите ти години ще са спокойни и щастливи, горе-долу като тази. Но когато наближи лунната ти година, тогава…

— Какво тогава? — Стьопа трепна. — Нещо ужасно ли?

— Просто един ден — каза Бинга — Някой ден. Но такъв ден, че заради него ще се промени целият ти живот. Не мога да видя всичко. Може би ще победиш. А може да стане и обратното и да загинеш. Може би и двете. Всичко ще зависи от това дали ще успееш да помогнеш на числото си да стане по-силно.

— А как мога да помогна на числото си да стане по-силно? — попита Стьопа.

— Не знам — отвърна Бинга. — То си е твое число, не е мое. Много от нещата, които виждам, са скрити за мен.

— Как така? — попита Стьопа. — Как можеш да виждаш неща, които са скрити за теб?

— Виждам шарени мозайки, които се превръщат в разкази за чуждата съдба — отговори Бинга. — Но това са просто картинки, които стават думи. Мога да повторя думите, но не винаги разбирам смисъла им.

— Може би аз ще го разбера — каза Стьопа. — Какво виждаш?

— Виждам бъдещето ти в три цвята. Но и трите цвята казват различни неща. Когато гледам сините стъкълца, виждам библейска история. Ще вдигнеш копието на съдбата, ще постигнеш числото на звяра, ще се сразиш с този звяр и ще го пронижеш. Но и звярът ще се опита да ти нанесе удар. Кой ще победи, не виждам — като че ли и двамата пропадате в бездната и изчезвате…

Стьопа си спомни, че картината на телевизионния екран се получава от три цвята — син, зелен и червен. Ясновидството на Бинга вероятно се основаваше на подобен принцип.

— А какво казва зеленият? — попита той.

— Зеленият ми говори много по-ясно — отговори Бинга. — Зеленият казва, че имаш лунен брат, когото ще срещнеш, и че точно този твой лунен брат е звярът.

— Лунен брат? — попита Стьопа, очарован от странната красота на израза.

— Ти си човек на слънчевото число. Лунният ти брат е човек на лунното число.

— Значи лунното число е числото на звяра?

— Не знам — каза Бинга. — Много странно. Синият казва, че е така. А зеленият казва, че това е библейското число на звяра, 666, и че е на ръката на лунния ти брат. Във всеки случай виждам ясно две от трите цифри.

— А какво казва червеният цвят?

— Това, което казва червеният цвят, е толкова неприлично, че не мога да го повторя на глас, без да обидя ангелите, които ми помагат. Но не само е неприлично, ами е и смешно.

— Ами някак иносказателно не можеш ли да ми го обясниш?

— Мога — каза Бинга, наду бузи, ококори се и гръмко се изпърдя с уста.

Вратата се отвори и секретарят пак надникна да види какво става. И щом се убеди, че всички са живи, показа с жест на Стьопа, че му е време да свършва.

— Последен въпрос — каза Стьопа, докато ставаше. — Мога ли да вярвам на числото си?

— Да — отговори Бинга. — Но трябва не само да му вярваш, но и да му служиш. Трябва да се грижиш за него, все едно е роза, израсла в пустинята. Това ще е особено важно, когато наближи лунната година. Ако през тези тежки времена успееш да направиш така, че слънчевото число да стане по-силно от лунното, ще победиш. Но непременно трябва да го направиш преди рождения си ден. Стьопа тръгна към вратата.

— И още нещо — спря го Бинта. — Слънчевото число може да е всякакво. И лунното също. Въпросът не е в числата, а в съвсем друго.

— В какво? — попита Стьопа. Бинга вдигна рамене.

— Ако не го виждаш сам тъкмо сега, кой и кога ще ти обясни?

34

Няколко години след посещението на Стьопа при Бинга в страната започна процес, който западните социолози наричат парадигматично изместване. Като всички епохални промени, той протичаше незабележимо, все едно в някакво друго измерение, и хората го осъзнаха постепенно, видяха го по множеството мънички подробности, всяка от които сама по себе си можеше да не означава нищо.

Първата личност, която разбираемо формулира за Стьопа онова, което отдавна вече се носеше във въздуха, беше Мюс, филоложка от Лондон, която се прехранваше покрай англофилията му като консултант преводач в банката.

Мюс беше очарователна млада жена и невероятно приличаше на коте. Очите й бяха големи като на страха, а прическата й беше невероятна — късо подстригана коса с шест „антени“ — кичури, наплескани с най-силния гел в дълги успоредни игли, които стърчаха от главата й две по две нагоре и на двете страни (тя дори вплиташе в тях телчета, защото бяха прекалено тънки и дълги, за да ги държи само гелът). Та тези полюшващи се антени до такава степен приличаха на Стьопа на котешки мустаци, че непрекъснато му се струваше, че всеки момент Мюс ще замяучи.

Освен че работеше в банката, Мюс беше на специализация към университета — дояждаше остатъците от стипендията, отпусната от някаква анализаторска структура за изучаване на съвременния градски фолклор (самата Мюс казваше, че за подобни проекти се дават пари изключително с цел на бюджетното финансиране на разузнаването в Русия да не му врътнат кранчето).

Мюс идеално знаеше руски — наследство от баба й, едновремешна емигрантка, но не мислеше, че е рускиня. Начинът, по който се справяше с темата си, изпълваше Стьопа с дълбоко уважение към интелекта и филоложките й способности. Той например успя да й помогне в областта на градския фолклор само веднъж, когато й каза чеченската поговорка „Сам бий, сам вий“, която често беше чувал от Иса и Муса. Мюс си я записа на специална сиво-кафява перфокарта, но каза, че това най-вероятно е вариант на „И сам воинът е воин“, поговорка, заимствана от чеченската душа от руската по времето, когато съответните души мирно са съжителствали по наровете в лагерите. С други думи, Мюс беше много умна и истинска професионалистка. Затова Стьопа не се впрягаше, когато му обясняваше неща, които по принцип би трябвало да й обяснява той.

Един ден, обядваха в „Гаража“ (седяха в прозрачния еркер към улицата, откъдето можеха да виждат казиното „Шангри Ла“ и редакцията на „Известия“), Мюс засегна най-болезнения въпрос.

— Всички важни социални промени — каза тя — много бързо се отразяват във фолклора. Това, което става сега в Русия, засяга един дълбинен, може да се каже и архетипен пласт. Прекалено сложно ли се изразявам?

— Няма нищо, ще се оправя — отвърна Стьопа и гребна с вилицата топченце ориз с парченце сурова риба тон (ядеше суши винаги с вилица).

— Това е темата — продължи Мюс — за сблъсъка между двете изконни начала в руската душа. Едното е добро, глупаво, дори тъпичко, а бе, юродиво, както се казва. Другото начало, напротив, е могъщо, яростно и безжалостно-непобедимо. Като се сливат в символичен брак, те взаимно се оплодотворяват и придават на руската душа неизчерпаемата й сила и дълбочина.

Стьопа попи устните си със салфетката и хвърли поглед към акуратните цицки на събеседничката си.

— Хм, бива — каза той. — И какво общо имат промените?

— Точно тук почва най-интересното — отговори Мюс. — Значи глупавото начало в руския градски фолклор години наред е представено от ръждясалия „Запорожец“. А непобедимото начало — от бандитския „Мерцедес-600“, който запорожецът нахаква изотзад на едно кръстовище, след което започва новоруският дискурс. Няма нужда да обяснявам какво е символичното значение на кръстовището — това е и Кръстът Господен, и житейски кръстопът, и розата на ветровете… Има много причини, поради които народната душа сключва брак със самата себе си именно на кръстопът. Да ти го разтегна ли по-широчко?

Понякога Мюс все пак използваше калки от английски.

— Не, няма нужда — каза Стьопа. Не искаше да слуша за символичния брак — думите „бандитски“, „изотзад“ и „дискурс“ в едно изречение нещо не го кефеха. Въпросът беше, че опитите на Мюс да му обясни значението на думата „дискурс“ не се бяха увенчали с успех и единствената асоциация, която се пораждаше у него, беше с българската дума „кур“, аналога на великия руски трибуквеник, поради което „дискурс“ му приличаше на някакъв дисконтов пенис от България. И поради това смисълът на фразата ставаше заплашително-многозначителен.

— В случая е важно, че днес този символичен брак протича в нова форма. Социолозите още не са разбрали нищо, но фолклорът вече е отразил настъпилата промяна. Виждаме я и във вица за мерцедеса-шестстотин и черната волга. Както сочи анализът му, двете изконни начала — тъповатото и непобедимо-могъщото — получават нови репрезентации в народната менталност. Парадигматичният скок е точно тази революция в съзнанието. Разбираш ли?

— Горе-долу — каза Стьопа. — Кой виц?

— Не го ли знаеш? — възкликна Мюс. — Значи мерцедесът се нахаква на кръстовището в някаква волга с тъмни стъкла, бандитът изскача от мерцедеса, почва да ги троши с приклада и изведнъж гледа — вътре полковник от ФСБ. „Ей, другарю полковник — вика, — чукам, чукам, а вие не отваряте… Къде да откарам парите?“

Стьопа не се засмя — дори напротив, уни. Мюс поясни:

— И най-интересното в този виц е, че след него не се предвиждат други. Той, така да се каже, е като победата от онази песен — една за всички.

— Какъв ти виц — въздъхна Стьопа. — Това си е животът…

Той също с цялата си кожа усещаше повея на вятъра на промените, макар и да не можеше да намери такива чудесни думи като Мюс, за да го опише.

Животът се променяше. Бандитите се разкараха от бизнеса, изчезнаха неизвестно къде като плъхове пред стихийно бедствие. По инерция все още фучаха по шосетата с вулгарно скъпите си коли и смъркаха кокаин в бароковите си дворци, но все по-често на важните рандевута и от двете страни идваха лица с пагони, които като че ли на шега си отдаваха чест, щом се видеха — и не беше много ясно могат ли такива мероприятия да се наричат рандевута. Засега тези нови полъси изобщо не вееха покрай Стьопа. И внезапно една ясна априлска сутрин директно в офиса му се натресоха двамината страшни братя Иса и Муса.

Стьопа веднага разбра, че нещо се е сговнило. Иса и Муса не се бяха обадили предварително и изглеждаха разтревожени. И двамата бяха небръснати и ако това отиваше на младия вълк Муса, на плейбоя Иса сивата четина по брадичката изобщо не му тичаше. С нея приличаше на дърт овчар, намерил клубно сако в останките на паднал в планината самолет. Освен това братята миришеха на кисела пот — явно не се бяха къпали от дни.

— Хайде с нас, Стьопа — каза Иса.

В гласа му звучеше такъв спокоен фатализъм по отношение на съдбата на всички околни, че Стьопа чак в колата разбра, че може би би могъл и да откаже. Или не би могъл? Беше късно да гадае — братята го сложиха на предната седалка, седнаха на задната и наредиха на шофьора да кара към центъра. И по целия път тихо спореха за нещо — явно продължаваха недовършения си разговор. Стьопа с всички сили се вслушваше в разговора им и се мъчеше да разбере какво го чака и какви са плановете на братята. Но за това не беше казана нито дума. А и той не разбираше почти нищо от думите, които чуваше през шума на двигателя. Иса казваше:

— Не позори рода ни, братко. Ти си чеченец! Смъркай им кокаина, еби им жените, убивай мъжете им. Но не търси нищо в душите им, шайтанът им е срал в душите на тях. Какво не ти стига в исляма, а?

— Казват — отговори Муса, — че в края на този път можеш да станеш дъга. А в края на твоя път, Иса, ставаш просто труп. Нито един суфия не може да те научи как да станеш дъга.

— Дъга значи?? — възкликна Иса. — Всичко знам за дъгата. Защо си мислиш, че брат ти е глупак? За да станеш дъга, трябва цял живот да се свираш в някоя вмирисана пещера. И пак не е ясно ще успееш ли, или няма — никой не е виждал човек, който да е успял да го направи, всички са виждали само дъгата. Казваш, че в исляма нямало тяло-дъга. Да, така е. Но ще ти кажа и още нещо. В исляма няма астрално тяло, няма ментално тяло, няма ефирно тяло, няма кефирно тяло, няма профсъюзно тяло и така нататък. Нищо такова няма. Обаче си имаме шрапнелно-осколочно-оръдейно, дето го нямат нито будистите, нито християните, нито никой. И него, братче, можем да си го постигнем винаги, дори когато сме махмурлии. Милостив е Аллах — можем да си го постигнем за пет минутки, трябват ни само четири кила пластит и три кила топчета от лагери. Е, и детонатор, разбира се. И изобщо не е нужно да киснеш цял живот в някаква смрадлива пещера и да мърмориш не знам какви си заклинания. Бързо! И красиво! Колкото до природата на тези тела, тя си е една и съща!

— Че защо? — попита Муса.

— Защото друга изобщо няма. — — Не разбирам.

— Ако не разбираш, братко, как така се каниш да станеш дъга?

Иса се засмя доволно. Муса се вглъби в дълбоки мисли. От време на време Иса казваше на шофьора накъде да кара и скоро колата излезе на Тверска.

— Къде отиваме! — зададе Стьопа въпроса, който го измъчваше.

— На рандеву, къде — отвърна Иса.

— С кого?

— С един пич от ФСБ. Имал работа и с трима ни.

— Защо пък с мен? — предпазливо попита Стьопа. — Не може ли без мен? Не ме бива в тия работи. Що не си решите въпроса без мен?

Иса повдигна рамене.

— На мене ми е все тая. Обаче оня, от ФСБ де, настоя. Трябвало да се подпише някакъв документ. Всички били подписали, само ние не сме. — И кой е тоя пич? — попита Стьопа.

— Някой си капитан Лебедкин.

— Никога не съм го чувал.

— И аз не бях — отвърна Иса. — Обаче той ни е чувал. Тъкмо ще се запознаем — времената са такива, че е по-добре да си имаш приятели. Я спри до подлеза, ще минем пеша. Не е далече.

Последните думи бяха адресирани към шофьора. Колата спря.

Стьопа погледна през прозореца. Бяха на Тверска, близо до площада на Белоруската гара. Беше пролет. Току-що умитото небе синееше ярко и дори асфалтът блестеше с някаква неясна прашна радост. Стьопа обаче изобщо не искаше да слезе от колата и да пристъпи в това великолепие. Нещо повече, ако колата имаше люк на пода, а под този люк имаше канализационна шахта, Стьопа щеше да се вмъкне като червей от слънчевия априлски ден в тъмното подземно зловоние. И то изобщо не поради верността си към идеалите на „Санбанк“. Беше го страх.

Задната врата хлопна и отвън се чу гласът на Иса.

— Слизай, стигнахме.

Докато слизаха в подлеза, Иса весело обясни, че преди рандеву от колата се слиза поне на сто метра от мястото на срещата и че към него трябва да се подхожда разсредоточено — „да не шибне фугаса, нали разбираш“, както се изрази. След тези думи Стьопа няколко секунди се бори с позорното желание да приклекне със смъкнати гащи до стената, направо между сергиите с криминалета. Никога не беше ходил на рандеву и имаше много лошо предчувствие. Братята обаче като че ли изобщо не се притесняваха — Муса се беше замислил за нещо, а Иса си подсвиркваше и се оглеждаше зорко.

— Къде отиваме? — попита Стьопа, когато излязоха на повърхността от другата страна на Тверска.

— Стигнахме вече. Ей там, в ресторант „Якитория“. Стьопа помнеше от една статия в някакво списание, че на японски „якитория“ било нещо като „рибоядница“.

„Значи ей сегичка ще ме направят на суши“ — помисли си той.

43

Стьопа никога не беше идвал в този ресторант. Малкият салон с открита кухня в центъра беше във формата на буквата „П“. Кухнята беше отделена от останалата част с ниска стена-аквариум. Зад нея стояха двама готвачи — пепелнобледен кореец с белег през челото, който режеше риба и ловко месеше топчета ориз, и помощникът му — блондин с тъмни очила, който кълцаше водорасли с един голям сатър. Ресторантът беше празен, само в единия ъгъл беше насядала компания спортисти с престъпни наклонности. Бяха петима и единият седеше така, че натиканото му в анцуг туловище задръстваше прохода между масите.

Иса им хвърли един поглед, отиде в другия край на ресторанта и седна до бара, с лице към кухнята. Муса и Стьопа мълчаливо седнаха от двете му страни. Стьопа се сети, че Иса е избрал тази позиция с цел аквариумът със златните рибки да ги скрива от компанията спортисти. Освен това предположи, че Иса беше седнал на тесния неудобен бар, за да може да се скрие под него в случай на опасност. Самият той се чувстваше като суров опитен воин, само дето ръцете му лекичко трепереха.

Иса поръча — три големи сушита и саке. Сакето дойде веднага и тримата се чукнаха.

— И как изглежда този Лебедкин? — прошепна Стьопа.

— Не знам — каза Иса.

— Да не е някой от ония на масата?

— Виж сега, откъде да знам дали е от ония на масата, след като никога не съм го виждал? Спокойно, той ще ни намери.

Стьопа разбра, че проявява ненужна прибързаност, и потъна в мълчание. Братята също мълчаха — Муса все така напрегнато мислеше, а Иса, леко усмихнат, броеше зърната на кехлибарената си броеница.

Точно пред лицето си Стьопа виждаше прозрачната стена на аквариума, а над него — главите на готвачите. Пепелният кореец работеше, без да вдига очи от масата. Блондинът чирак се усмихна любезно на Стьопа.

„Ако знаеше защо сме тук, идиот с идиот — помисли си Стьопа, — щеше да се насереш в гащите“

Точно пред очите му в жълтеникавата вода висеше голяма златна рибка с раздвоена опашка — помръдваше плавници и го гледаше загадъчно с приличащото си на копченце око. През аквариума се виждаше дъската, на която ръцете на готвача режеха еднакви парченца сьомга. Стьопа си помисли, че точно сега е моментът да помоли за нещо златната рибка.

„Рибке, рибке — нечуто прошепна той, — моля ти се, нека си тръгна оттук жив и здрав… Никакви пари няма да жаля…“

Рибката мръдна опашка и му обърна гръб.

„Ама и то нейното един живот — помисли си Стьопа. — От едната ти страна дъската, на която режат себеподобните ти. От другата — барът, където пък ги ядат. Накъдето и да погледнеш, или едното, или другото. Рибите помнят по три минути. Обаче и това сигурно не им помага, като от едната страна непрекъснато те режат, а от другата непрекъснато те ядат. Също като при хората. Плуваш си по средата, хвърляш си хайвереца и се надяваш, че децата ти ще живеят по-добре… Пък аз съм седнал да я моля да ми помогне“.

— Ей, вие там, готвачите, я по-живо! — обади се един от спортистите. — Тая салата вече половин час я чакаме!

Блондинът кимна, поприведе се и почна да кълца водораслите по-бързо.

— И си свали цайсите, кълвач такъв, че ще вземеш да ни нарежеш твойта краставица — засмя се друг спортист.

Компанията се разкикоти. Помощникът на готвача наистина чукаше по дъската като кълвач, така че сравнението беше подходящо.

Иса си погледна часовника и каза:

— Закъснява. Много работа има сигурно. Муса също си погледна часовника и попита:

— Кого имаш предвид? Готвача ли? Или оня, дето го чакаме?

— Който кажеш — отвърна Иса. — Може този, дето го чакаме. А може и готвача.

Думите му, изглежда, отместиха мислите на Муса от мъртвата точка.

— Я кажи — попита той брат си, — що за природа е това?

— Каква природа?

— Ами в колата нали каза, че шрапнелно-осколочното тяло имало същата природа като тялото-дъга. Що за природа е това?

— По-добре не питай, братко. — Иса се намръщи.

— Защо?

— Още не си готов за това.

— Как така да не съм готов?

— Ей така. Ако беше готов, нямаше да питаш.

— Можеш ли да ми отговориш, или не можеш?

— Мога. Но ако видиш тази природа, няма да искаш да погледнеш нищо друго.

— Добре де. Обясни ми.

— По-добре не бързай, братко.

— Стига си увъртал, Иса. Казвай. Искам да знам.

— За последен път те моля — каза Иса. — Като брат те моля. Спри.

— Ааа… — Иса махна с ръка. — Лъжеш ме. И ти не знаеш.

— Аз ли не знам? — Иса кипна и удари с юмрук по тезгяха така, че чашката саке се преобърна. — Знам аз, знам!

— Ами обясни тогава. Аз съм мъж и воин и сам отговарям за себе си!

И Муса също удари с юмрук по тезгяха. Очите на Иса заприличаха на тесни цепки.

— Е, добре — каза той. — Ти сам ме помоли. Сега гледай внимателно!

После стана и отмести двете най-близки масички, като при това бутна столовете около тях. Застана в центъра на празното място, събра ръце пред слабините си и лекичко почна да се върти, като ги вдигаше покрай тялото си. Стьопа не успя да се налюбува на този странен танц — Иса се завъртя само два-три пъти.

Щом ръцете му стигнаха до гърдите му, над главата на Стьопа гръмна толкова страшно, че той веднага спря да се бои от каквото и да било.

Вторият изстрел му се стори съвсем слаб — все едно до ухото му скъсаха стар чаршаф: нали беше оглушал от първия. Иса вече не се въртеше, а се смъкваше покрай стената, като оставяше широка кървава следа.

Стьопа не толкова чу, колкото видя третия и четвъртия изстрел — студен водопад от разбития аквариум заля краката му, а Муса, който се надигаше от стола си до него и се опитваше да измъкне ръката си от джоба си, полегна до стената до Иса сгушен като ембрион.

По пода около братята започна да се разширява обща тъмна локва. В нея, до отворения вече юмрук на Муса, плуваше мъничко пластмасово кръгче — хилядадоларов жетон от казиното.

Стана тихо. Стьопа чуваше как водата се плиска по пода и вдигна глава. Там, където допреди малко плуваше златната рибка, сега имаше правоъгълна пробойна — куршумите бяха избили цялата еднометрова секция на аквариума. Зад нея стоеше помощник-готвачът с тъмните очила и стискаше пушка-помпа с невероятен калибър. Самият готвач не се виждаше никакъв — сигурно се беше свил на пода.

На масата на спортистите някой изохка.

— Не мърдайте! — подвикна помощникът и мръдна лекичко дулото към тях. — И спокойно! Джедай бизнес!

Стьопа беше гледал „Междузвездни войни“ и разбра, че вече няма страшно. А в следващия момент почувства, че нещо трепка в скута му. Между мокрите му крака, до едно снопче водорасли и някакво парченце пластмаса, помръдваше златната рибка. Той посегна да я вземе.

— Ръцете на бара! — кресна помощник-готвачът.

— Ама рибката… — каза Стьопа, докато бързо изпълняваше заповедта.

Кой знае защо, тези думи впечатлиха асистента, той се наведе през бара и погледна в скута на Стьопа.

— Вярно бе, рибката — каза той. — Жалко. Ей сега ще измислим нещо…

Огледа се, но очевидно не видя нищо подходящо, така че сложи пушката на дъската за рязане, провря се под бара и отиде до масата, на която седеше парализираната компания. Взе лакираната ладия за сервиране на парадното суши и изсипа съдържанието й на главата на спортиста, който го беше подиграл за краставицата. Той само покорно трепна, дори не вдигна ръце да се изчисти. Помощник-готвачът се върна до кухнята и наля в ладията вода от чешмата. После я сложи на бара пред Стьопа и каза:

— Дай я тука.

На втория опит Стьопа успя да хване рибката в шепа и я пусна в ладията. Рибката нервно помръдна опашка, доплува първо до единия край на новата си вселена, после до другия, и застина. Помощникът погледна надолу, където още се криеше кореецът готвач, и каза:

— Виж кво, шефе любими, пусни я после в аквариума. Не можах да разбера как точно се отваря…

Стьопа затвори очи.

Когато след една-две минути малко се поосвести и се осмели да ги отвори, в ресторанта имаше нови клиенти — трима с военни униформи и двама цивилни. Стреснатите спортисти вече бяха изгонени, не си бяха взели дори багажа — до прозореца беше останала една яркожълта чанта за тенис. Стьопа видя как помощник-готвачът вдига ръка с вирнат палец и после бавно го обръща надолу. Един майор с петлици на свързочник, който очевидно беше главният сред новодошлите, му кимна. Друг от офицерите пъхна ръката си в прозрачен найлонов плик, клекна до трупа на Иса и отгърна обгорените пешове на сакото му.

На почернялата от кръв риза имаше нещо като сбруя, от която стърчаха два оксидирани пистолета — приличаха на колтове, само че бяха по-големи. Стьопа разбра, че са прочутите „Стечкин“, автоматичните убивалници, с които братята бяха спечелили мрачната си слава.

— Същите са, гарантирам — каза единият цивилен, възрастен мъж. — Веднага на балистична експертиза.

Стьопа усети, че някой го докосва по лакътя. До него стоеше стрелецът с черните очила.

— Да си поприказваме, а? — каза той.

— Просто не мога да ви откажа — отговори Стьопа и стана.

Седнаха на масата до прозореца, същата, на която бяха седели спортистите. Отначало Стьопа сключи пръсти, но пак си личеше, че треперят, така че пъхна ръце под масата.

— Знам кой си, Степан Аркадиевич. От доста отдавна — каза блондинът. — А аз съм скромният джедай Леонид Лебедкин. Може и просто Леон. Четвърто главно управление на ФСБ за борба с финансовия тероризъм.

„Четвърто — бързо помисли Стьопа. — Това всъщност е по-близо до трийсет и четвърто, отколкото до четирийсет и трето. Понеже думата съвпада. От друга страна обаче започва с четворка! Не е много ясно…“

— Как така? — попита той. — Четвърто главно? И четирите ли са главни?

Лебедкин се засмя.

Смееше се по такъв начин, че човек веднага го запомняше завинаги. Отначало смехът му звучеше искрено и заразително, а усмивката правеше чипоносото лице на капитана толкова симпатично, че напомняше за романтичните летци от първите съветски филми. Но в последните два-три такта, когато смехът затихваше, в него прозвучаваше нещо пронизително, звънко-квичливо и дрънчащо-злобно — все едно долиташе ехото на някакъв сходен по тембър, но нямащ никакво отношение към веселието звук. И този звук беше ужасен, въпреки че Стьопа не можеше да каже точно защо — дали защото приличаше на стон, на вой на бясно куче или на писък на спирачки. А през това време смеещият се Лебедкин вдигаше брадичка и изпод тъмните очила внезапно студено блясваха две бледосини внимателни очи…

— Ще ти обясня — каза той. — Виж сега, от една страна, то е един вид четвърто. От друга обаче, за тях — той кимна към труповете — си е най-главното на света. Разбра ли ме?

Аргументът беше прост и кристално ясен, Стьопа го оцени веднага.

— Да, разбрах — каза той. — Значи вие ни извикахте на ранде…

— Може и на „ти“ — прекъсна го Лебедкин. — Нали вече се запознахме.

— Значи ти ни извика на рандевуто?

— Аз. Обаче не тебе, а тях.

— А те казаха, че вие… тоест ти… Че си искал да дойдем и тримата.

— А бе кво ще ги слушаш тия абреци — изпръхтя Лебедкин. — От мен да знаеш, всичките чеченци си водят комерсантите на рандевутата като живи щитове. И петдесет процента от московските комерсанти, които бачкат с чеченци, вече са кастрирани. Такъв им е обичаят. Не го ли знаеш?

Стьопа завъртя глава отрицателно.

— Хм, да де. Кой ще си признае? Така че днеска аз, така да се каже, ти спасих живота, и не само живота, но и с бонус отгоре, нали ме разбираш. Пък какво ти били казали… Лъжат, бе! Изобщо не им вярвай.

— И непременно ли трябваше да ги убиете? — попита Стьопа.

— Ох, ама ти май нищо не разбираш. Знаеш ли поне какъв беше тоя Иса?

— Какъв?

Лебедкин се наведе към Стьопа и той пак видя студените му сини очи, този път над очилата.

— Въртящ се дервиш на смъртта.

— Какъв, какъв?

— Има такъв орден — на въртящите се дервиши, центърът му е в турския град Коня. Те значи се въртят и изпадат в мистичен транс. Като цяло са кротки хора. Но не всичките. Няколко души от ордена им минаха към Осама бен Ладен и основаха нова школа за огнестрелен бой. Нали знаеш на какво викат македонска стрелба — като стреляш от кръста, без да се целиш?

Стьопа кимна.

—А на това му викат стрелба по кандахарски. С две думи, дервишът почва да се върти, изпада в транс, вади пищовите, разперва ръце… И всичко става като в страшен сън. Пак добре, ако е с колтове или с глокове например. Все можеш да се отървеш, ако извадиш късмет. Обаче ако са узита или „Агран“, на сто метра радиус всичко, което мърда и мисли, е леш. Разбра ли ме?

Лебедкин прокара ръка през косата си.

— Та този — той кимна към ъгъла, където лежеше Иса — им беше нещо като сенсей. Направо легендарен тип. Пееше стиховете на Джалял ал-дин Руми и пердашеше с двата пищака, без да гледа, като шевна машина. И всеки куршум в целта. Страшен човек. А бе какво да ти разправям! От него дори самият Саша Македонски побягна като заек, като си деляха Даниловския пазар. Нали така, Михалич?

Майорът свързочник, който слушаше разговора им с едно ухо, кимна.

— И значи той мислеше да стреля, така ли? — попита Стьопа.

— Че как! Беше си вдигнал ръцете до гърдите вече, още само секундичка и всичко тука щеше да стане на решето.

Майорът седна до Лебедкин и сложи на масата една черна папка с мъничка месингова закопчалка. Стьопа погледна равнодушното му като на идол лице и въздъхна.

— Не можеше ли да… да се споразумеете?

— Да се споразумеем? Хе-хе-хе-хе… Михалич, той не ни вярва. Покажи му.

Майорът отвори папката и извади един лист с картинка, която приличаше на снимка на луната през телескоп.

— Какво е това?

— Снимка от спътник. Тренировъчният лагер на суфийския диверсионно-щурмови батальон на въртящите се смъртници до Кандахар. Ей в това кръгче — виждаш ли точицата в него? — е палатката на Иса и Муса Джулаеви. Снимката е направена в момент, докато Иса говори по сателитен телефон с подвижния завод за производство на рицин в Панкиската клисура. Сега разбра ли?

— Разбрах.

— Виждаш ли цифрите в ъгъла на снимката? Четиринайсет и трийсет и пет, шести август. За да няма никакви съмнения. И разговора сме записали, вярвай ми.

— Страхотно — каза Стьопа.

— А ти плащаш на такива хора, Степан Аркадиевич. Как така? Стьопа виновно разпери ръце.

— Не знаех. Откъде можех да знам, че са… такова де… въртящи се финансови терористи?

Лебедкин пак се засмя; и на Стьопа пак му стана кофти.

— Не, Степан Аркадиевич — каза Лебедкин. — Те не са финансови терористи. Финансовият терорист си ти.

— Тоест как така?

— Ами така, на. Помисли малко.

Стьопа почна да мисли. Яснотата дойде доста бързо.

— Аха — каза той. — Аха… Май разбирам. Разбирам, нали?

— Разбираш — каза Лебедкин и кимна.

— И ако е да, тогава какво? Лебедкин погледна майора свързочник.

— Е как да му се сърдиш на такъв готин образ? Правилно е казал класикът: „и може да си свестен ти и без да си лежал в затвора“.

— А, бъркаш — каза майорът свързочник. — Не е „свестен“, а „честен“.

Настъпи пауза. Слухът на Стьопа вече се беше възстановил почти изцяло и той чуваше бученето на колите на улицата. Някакво дете извика:. „Не ща, ма, тьпачко!“. Някъде високо бръмчеше самолет.

— Е, като за пръв път да му простим ли? — попита най-после Лебедкин.

Майорът се почеса по главата и каза:

— Ами да му простим. Стига да спре да се занимава с тероризъм.

— Чу ли, Степан Аркадиевич? — Лебедкин строго погледна Стьопа. — Значи никакъв тероризъм повече. Не се шегувам.

— Разбирам — скромно каза Стьопа. — Ще се старая. Научете ме на новия живот.

— Срещаме се веднъж месечно — каза Лебедкин. — Както казвал Негово величество Александър Павлович, ще ви управлявам също като баба — нали я гледах през ключалката, хе-хе-хе-хе… Така че отпусни се, Степан Аркадиевич, отпусни се. Business as usual. А бе щом те видях, веднага разбрах, че нямаш нищо общо с тия смрадливци. Значи ако имаш проблеми със закона или обратно, обаждай се. Ето ти мобилния ми телефон.

И Лебедкин пусна на масата една картичка, после каза дружелюбно:

— Разбрахме се, нали? Стьопа кимна.

Лебедкин взе папката, от която преди малко бяха измъкнали спътниковата снимка, и извади друг лист.

— Подписвай тогава. — И го сложи пред Стьопа. — Да мога да се отнеса до арбитража, ако стане нещо, хе-хе-хе-хе…

Стьопа погледна какво му дават. На масата имаше бланка с кратък печатен текст:

Стьопа понечи да попита как така Лебедкин има лист с вече напечатаното му име, след като не го е канил на тази среща, но не попита. Отчасти защото не искаше пак да чуе странния смях на капитана. А отчасти защото подобна постъпка щеше да е в разрез с духа на меморандума за намерения и щеше да покаже, че все още не е разбрал всичко. А всичко му беше ясно. Той въздъхна, погледна към бара и лакираната лодка на него (кой знае защо, му заприлича на чеченска погребална ладия) и извади от джоба си автоматична писалка „Mont-blanc“.

34

Касапницата в „Якитория“ изпълни душата на Стьопа с ужас и омерзение, каквито изпитва-всеки нормален човек от близостта на насилствена смърт. Въпреки това той изплува от кървавия купел пълен със сили и оптимизъм. Причината беше проста: смяната на чеченците с Лебедкин стана на трети април, тоест на трето число на четвъртия месец. Числото „34“ просто не би могло да се прояви по-ясно, освен ако не се въплътеше в месия с три крака и четири ръце. Затова, когато парадигматичната промяна най-после дойде, тя породи у Стьопа същия възторг, с който навремето поетът Маяковски пише, че няма съмнение — това е неговата революция!

Новото дойде при Стьопа с голямо закъснение. Постоянната му близост с Иса и Муса му беше пречила да повярва в реалността на настъпващите в страната промени. Сега, когато бе освободен от дразнещото им присъствие, хоризонтът му се струваше безоблачно чист. Но съмнението все пак се спотайваше на дъното на душата му: Стьопа знаеше, че когато пишат датата, в чужбина първо слагат месеца, а чак после деня, и тогава излизаше, че животът според новите правила му вещае едно най-истинско „43“. С тази мисъл обаче не можеше да се живее и Стьопа не искаше дори да почва да я обмисля.

Вятърът на смъртта, който го беше облъхнал, временно го направи смел — той разбра, че не се е страхувал от това, от което е трябвало да се страхува, и както често става, до следващия му силен уплах не го беше страх изобщо от нищо. Точно с това можем да обясним безразсъдния поздрав, който прати на новата епоха. Мюс имаше един познат рекламаджия — наричаше го „циничния специалист“ и много го хвалеше в професионален смисъл. Стьопа купи един рекламен щит на Рубльовското шосе, точно там, където се отбиваше пътят към вилата му, и накара да сложат на него емблемата на ФСБ — щит и меч, плюс измисления от специалиста текст: „ЩИТ HAPPENS!“2

След няколко дни му се обади Лебедкин и каза:

— Виж какво, минавах значи по Рубльовското, дето ти е виличката де… Картинката си я бива. Обаче текстът…

— Защо, какво му е? — попита Стьопа.

— Не си ли чувал за закона за езика? Да я разкараш тая английска думичка, че ще ти сцепя гъза. Нямаме ли си руски? Помисли, Стьопа, хубаво помисли. Значи картинката не я пипаш, обаче надписа го сменяш. Разбра ли ме?

Стьопа го разбра. Наложи се пак да потърси услугите на циничния специалист и той му измисли нов слоган върху стария: „ЖениЦИ-мръсниЦИ!“ Този вариант вече се хареса на Лебедкин.

— Ето, видя ли! — каза той, обаждаше се направо от шосето. — Сега си личи, че не си безразличен към съдбата на страната ни и на целия свят. Ей, добре че ти спасих живота, Стьопа…

Най-интересното беше, че Лебедкин всъщност казваше истината. Той наистина беше спасил живота на Стьопа.

Бизнесът не вървеше толкова гладко, колкото когато Стьопа беше навършил слънчевия брой години. Сложностите, които почнаха след кризата, не намаляваха, дори все се натрупваха и постепенно се вплътняваха в непробиваема стена точно пред него. В известен смисъл това също беше свързано с парадигматичната промяна.

Мътилката в руското финансово пространство, в която доскоро се бяха хранили дребните хищници като „Санбанк“, се утаяваше и всичко ставаше прозрачно и разбираемо. Средноголемите парични потоци, след като бяха покриволичили из Източноевропейската равнина, потъваха в черни дупки, за които в доброто общество не беше прието да се говори по причини, за които също не беше прието да се говори в доброто общество. Бизнесът на Стьопа не попадна в тези черни дупки по причини, за които в доброто общество не беше прието да се говори, така че Стьопа постепенно започваше да мрази това добро общество, в което на всички всичко е ясно, но за нищо не може да се говори. Понякога дори вече не разбираше какво в крайна сметка му е доброто на това общество.

Вълнуваха го обаче не толкова обществените проблеми, колкото професионалните. А те бяха в това, че малките банки измираха. Здравият разум подсказваше, че един ден това може да стане и с опората на свещеното число — „Санбанк“, — но защитните механизми на психиката на Стьопа не допускаха това разбиране в областта на осъзнатото, което водеше до нощни кошмари и дневни депресии.

Банкерите от калибъра на Стьопа решаваха проблема, като се включваха в крупни фирми от реалния сектор. Ставаха така наречените „джобни банки“ — обслужваха главния си клиент и увисваха във финансовия му поток, като плувец, който гребе срещу течението в басейн с джет-тренажор. При което можеха да си се занимават с други операции — но просто си имаха опора. Стьопа отдавна си мечтаеше за такъв вариант, но чеченците, наследство от епохата на първоначалното натрупване, плашеха възможните му партньори. За жалост беше наистина сложно да обясни проблема на Муса и Иса — беше му достатъчно да си представи контурите на бъдещия разговор (удивлението на небръснатото лице на Муса и как се сменя с недоверие, а после с гняв), та цялото му желание да предприеме нещо да се стопи.

Но щом рязко изразеният национален колорит изчезна от бизнеса му, подходящият партньор си дойде сам. Месец-два след като Стьопа се запозна с Лебедкин, го потърсиха хора, представляващи руско-френската нефтена фирма „Ойл Еве“. Тя беше регистрирана на територията на Евенкския национален окръг (данъчни облекчения, веднага разбра Стьопа), а централният й офис беше в Париж (червено и бяло, както казва великият Стендал). Тези хора предложиха на Стьопа именно варианта, за който толкова отдавна си мечтаеше — да се превърне в „джобна банка“ (на европейския банков жаргон тази операция се наричаше „merder“ — хибрид от „merger“ и „tender“).

Стьопа анализира името „Ойл Еве“. Първата дума беше трибуквена. Втората — също. Това приличаше на неустойчиво равновесие. Стьопа анализира усещанията си по следния начин — съюзът ще бъде благоприятен или неблагоприятен в зависимост от неговите собствени действия. Възражения от страна на числата не се предвиждаха.

Имаше само един проблем. Никой не знаеше нищо за фирмата „Ойл Еве“, от което следваше, че е подставена структура. Стьопа веднага разбра какъв е номерът. Това беше семеен бизнес. От това внезапно и високо издигане му прималяваше. Условията, които предлагаха тайнствените нефтодобивници, навяваха на мисли за божествената любов, за безкрайното милосърдие и за Махатма Ганди. Те даже поемаха част от дълговете, които, ако ще говорим честно, Стьопа вече беше натрупал. На тях просто им трябваше тяхна си банка в Москва, та да внасят в сметката й пари от Париж, макар че на Стьопа не му беше съвсем ясно за чий им е да вървят срещу световния ред — нали всички държаха да правят точно обратното, да изнасят парите от Русия колкото се може по-тайно и по-далече. Но пък, колкото и да се вглеждаше във всичко това, Стьопа не виждаше нищо незаконно.

Единственото условие, което постави на новите си партньори, беше да не сменят името на банката. Те се съгласиха. Стьопа не вярваше, че главният му проблем се е решил толкова просто, до момента, когато подписаха всички документи. И когато накрая се убеди, че всичко е истинско, си позволи да забрави за работата и си почива цели трийсет и четири дни. Именно тогава станаха събитията, които превърнаха дружбата му с Мюс във връзка.

69

В сезона на помийните компромати няколко московски таблоида публикуваха телефонния разговор на Стьопа с неидентифициран събеседник, когото той наричаше „чичо Боря“. Разговорът се публикува като компромат изключително поради причината, че Стьопа ръсеше мръсотии на всяка втора дума. Текстът във вестниците изглеждаше по следния начин:

Събеседникът: (не се разбира нищо)

Стьопа: „Писна ми от тия имена, чичо Боря. Какво значи това бе: вила «Лъкът на Ерос», павилион «Венерината раковина», пансион «Пссст». Не ми харесва, като на потребител не ми харесва. Те заблуждават.“

Събеседникът: (не се разбира нищо)

Стьопа: „Защото там няма нищо такова бе, да го духат!“

Събеседникът (не се разбира нищо)

Стьопа: „Как е честно ли? Ей така например: агенция «Пу…ка за рубла», клуб «Развей си х…я». Или салон «Задна прашка».“

Събеседникът: (не се разбира нищо)

Стьопа: „Бе каква чистота на езика?! Те просто искат да продават пу…ки на кантар и да се водят купидончета. Много …бана работа, чичо Боря“.

Имиджът на Стьопа изобщо не пострада от тази публикация. Напротив, скандалът му придаде тежест. Дотогава статусът му не беше такъв, че московските таблоиди да публикуват скандални разпечатки на разговорите му. По-големите акули презрително наричаха хора като него „джебчийчета“ — имаха предвид естествено не джебчийството, а „джобните банки“. А и в случай не бяха подслушвали него, а събеседника му. Събеседникът му обаче беше използвал една хай-тек джаджа, дето във ФСБ я нямаха, и всичко, което беше казал, не се разбираше на записа. Така че, с цел поне с нещо да позарадват читателите, разпечатаха Стьопа, след което той за цял месец беше в списъка на „стоте водещи руски политици“.

Два-три пъти дори го сравниха с Жириновски. На Стьопа му беше приятно — Жириновски беше единственият руски политик, когото уважаваше. Въпросът не беше в политическата му платформа (за това в доброто общество не се говори), а във високата му артистичност: разликата между него и останалите беше като между млади актриси, едната от които все още се опитва да пее и да играе, а другите, без вече да ги е срам, си живеят от проституция. Освен това смутените сътрудници на „Санбанк“ получиха известна представа за интимния живот на шефа.

Повечето жени в живота на Стьопа бяха професионалистки — появяваха се от специални агенции, струваха освежаващо скъпо, бяха дивно красиви и в крайна сметка пораждаха у клиента чувството, което един път Стьопа изрази с думите: „Колко гадно нещо е това красотата, ако се позамислиш“. Някои от тях бяха модели, тоест стояха едно стъпало по-нагоре в йерархията, тъй като, както язвително казваше Стьопа, продаваха не само телата си, но и снимките на телата си. Имаше и професионалистки от най-висок ранг — актриси, специализирани в снимките на подразбиращата се душа.

Отношенията на Стьопа с тях обикновено не излизаха извън рамките на уговореното в контракта и продължаваха кратко. Стьопа ги проверяваше дали имат отношение към числата без особена вяра в това, че ще намери сред тях избраницата си. Интуитивно чувстваше, че отношенията им с неговия таен свят са прости като мучене: колкото повече нули, толкова по-добре.

Когато срещаше момиче, което му харесваше, Стьопа се опитваше да си изясни какво знае то за числата и какво те знаят за него. Но никога не питаше за това направо. Имаше много заобиколни пътища. Обикновено отиваше с новата си приятелка на море някъде далече. Романтичните пътувания из островите даваха много възможности да видиш що за човек е другият. Стьопа уреждаше нещата така, че апартамент тридесет и четири и четиридесет и три да са свободни — плащаше предварително. Излизаше му доста скъпо, но той не искаше да пести за сметка на съдбата си.

Първият тест изглеждаше по следния начин: администраторът слагаше на гишето лист със свободните апартаменти и Стьопа го даваше на приятелката си с думите: „Избирай, скъпа“. В списъка винаги имаше шест варианта, независимо от броя свободни апартаменти в хотела. Четири бяха произволни числа, нещо като празни гнезда в барабана на револвер. Два патрона бяха заредени. Под влиянието на външната реклама на московските интернет провайдъри Стьопа наричаше този атракцион „летка.ru“.

Ако момичето избереше тридесет и трети, по-нататъшното развитие на събитията беше неумолимо. Стьопа вадеше телефона от джоба си и имитираше тревожен бизнес разговор. Оказваше се, че срочно трябва да се види с американския си партньор Дау Джонс, който бил паднал по стълбището и си счупил крака. Предлагаше на момичето да остане два-три дни в хотела и да се забавлява. Самият той незабавно заминаваше с чартърен полет дори без да помоли спътничката си да му надуе рога за последно.

Приятелката прекарваше няколко дни в нега и разкош, а после се връщаше при другите си клиенти, понеже започваше да се сеща, че Стьопа никога вече няма да е сред тях. Всичко това можеше, разбира се, да излиза и по-евтино, ако Стьопа разкарваше нещастниците още на рецепцията, но той беше галантен с работещите момичета и не искаше да икономисва от простите им радости, понеже разбираше, че освен бързо разрушаващия се физиологичен ресурс те бедните си нямат други активи и прогнозата за дългосрочната им перспектива с нищо не е по-добра, отколкото тази на инвеститорите, изцяло залагащи на интернет проекти.

Ако момичето издържеше първия тест, идваше ред на втория, идентичен по същността си, но с друга форма. Стьопа пращаше приятелката си да избере кола под наем — да отиде на паркинга, да си хареса някоя и просто да запише номера й. След втория тест идваше трети — игра на лотария или бинго. След него четвърти, пети и така нататък — рано или късно всички кандидатки се проваляха, така че никоя не се задържаше около Стьопа повече от няколко месеца.

При това изискванията му, които не бяха свързани с числата, бяха наистина скромни. „She doesn’n to be a moie star“ — тананикаше си тихичко Стьопа Род Стюарт и наистина беше така — на него му стигаше елементарната привлекателност. Той не очакваше от избраницата си да е безкрайнобедра сексбомба или бивша сабегълтачка, изковала от мечовете плуг.

Но пък си имаше една малка срамна тайна. Понякога страдаше от това, което на езика на съдебната медицина се нарича „разстройство в областта на влеченията“, а на обикновен език не се нарича никак, понеже хората не си говорят за тези неща. Неговото впрочем не приличаше на извращение — просто дреболия, нищо важно или свръхчовешко. Тази негова особеност се проявяваше рядко и обикновено не причиняваше на партньорките му никакви неудобства.

Понякога, когато чувстваше, че скоро, както се казва, вече няма да може да не разплиска чашата на насладата, Стьопа правеше едно странно упражнение. Бързо се смъкваше на пода, клякаше с гръб към партньорката си, сгъваше ръце и ги извиваше възможно повече назад, така че лактите му да опрат точно между бузите й. Правеше го, защото като погледнеш въображаемото сечение, от тази поза се получаваше „трийсет и четири“: тройката бяха контурите на женския задник, а четворката — неговото тяло и издадените назад лакти. Това беше неговият начин да се слее с любимото си число не само умствено, но и телесно: след това движение не му беше необходима никаква допълнителна стимулация, та чашата на насладата да се излее направо на пода (в особено знойните случаи я следваше и партньорката, веднъж даже с кревата).

Стьопа беше наясно, че колегите на капитан Лебедкин прекарват дълги часове пред екрана и си блъскат главите над тази особеност на личния му живот. Не беше ясно обаче може ли от видеолентите, на които под различни ъгли бяха снимани тези еднообразни и малко нервни движения, да стане компромат. От една страна, всичко това беше много странно, да. Но от друга, в него нямаше нищо предосъдително, нищо, което да попада в списъка на осъжданите от обществото секс-гещалти. Във всеки случай не и след моралната реабилитация на онанизма, която Мюс наричаше най-великото духовно завоевание на пазарната демокрация. Затова Стьопа не се притесняваше — смяташе, че трудно могат да използват толкова нищожна негова странност като компромат.

Виж, ако в тази ситуация държеше да персонифицират числото „37“, да, тогава можеше да се опасява, че позата може да се изтълкува като нацистки салют и как нещо просто отвътре го кара да отдаде чест на тъмната сянка на фюрера в момент на оргазъм. Това щеше да има тежки последици за банката, тук всичко си беше ясно на равнището на корпоративната телепатия. А така — какво като цапа килима, дори е модерно. Кой го е грижа? Те другите какви ги вършат…

Стьопа знаеше, че за жените не е трудно да се примирят с тази негова особеност: тя се проявяваше в дните, когато беше притеснен и неуверен в себе си. Но това, както казва поетът Арсений Тарковски, не стигаше. Жената на мечтите му трябваше не само да приема странностите му, тя трябваше да споделя неговото… неговите… Стьопа даже не знаеше как да го каже. Изразът „духовни изисквания“ не беше подходящ — той не искаше нищо от никого, от него всъщност все искаха. „Интереси“? Също не ставаше. „Религия“? Беше прекалено патосно. „Суеверие“? Прекалено презрително и безкомпромисно.

Изобщо, спътницата му трябваше да чувства душата му, но да не бърка прекалено дълбоко в нея. Трябваше да знае за отношенията му с числата, но не всичко. Освен това също трябваше да бъде въвлечена в магията на числата. Иначе Стьопа нямаше да може да й се довери докрай — щеше да си мисли, че тя се примирява с онова, което смята за патология и лудост, единствено заради парите. Ясно е, че беше трудно да намери такава жена дори с финансовите си възможности и затова Стьопа стана почти циничен. Жените минаваха по подиума на душата му, без да се задържат дълго там — поклащаха бедра, оправяха си шапките, усмихваха се, замираха за миг в изкусителна поза преди раздялата и изчезваха зад кулисите, доволни, ако освен парите са изкарали по някое парцалче или обувки.

Мюс имаше много малко общо с този тип връзки. Тя беше на двадесет и седем, което излизаше от границите на възрастовата зона от деветнадесет до двадесет и пет, в която Стьопа си подбираше нимфетките. Общуването с нея му позволяваше не само да подобри разговорния си английски, но и разширяваше интелектуалния му хоризонт. Мюс беше ефектна компаньонка — всички се обръщаха след щръкналите от прическата й „антени“. Имаше смешния навик да гризе молива, когато се замислеше за нещо, и Стьопа се вълнуваше от ивичките червило по жълтия лак. Ритуалът на ухажването, който при него обикновено траеше около час (вечеря, коктейл, душ), в този случай се оказа много необичаен и дори направи Стьопа духовно по-богат.

34

Всичко стана по време на едно мероприятие, което дори най-изтънченият развратник не би могъл да причисли към областта на възбуждащото чувствеността. Беше на един литературен семинар, където Мюс изнасяше доклад на тема „Новоруският дискурс като симулакър на социалния конструкт“. Мюс ходеше на семинара по професионални съображения, а Стьопа отиде с нея просто от интерес, както би могъл да отиде на женски рестлинг в кал или на бой с петли под съпровода на „Добре темперирано пиано“. Освен това му се искаше да надникне в света, където Мюс прекарва времето си.

Семинарът се провеждаше в сградата на един от московските вузове и тъмните пещери на празните коридори, по които Мюс го заведе до аудиторията, на няколко пъти го накараха да съжали, че е оставил шофьора-бодигард в колата.

На втората минута на доклада Стьопа почна да се разкайва, че се е съгласил на това приключение. От всички думи на Мюс той беше чувал само „дискурс“ — а вече твърдо си беше изяснил, че не е в състояние да разбере смисъла й. Затова престана да слуша и почна да прелиства литературните списания, които бяха наслагани по банките — бяха ги донесли събралите се на семинара. Първо взе някакъв алманах с ярко-оранжева корица, отвори го по средата и прочете:

„Когато говорим за читателя и писателя, в никакъв случай не бива да забравяме за другите два важни елемента на творческия четириъгълник, а именно чесателя и пипателя…“

Стьопа тръсна глава като излизащо от вода куче и прелисти няколко страници.

„… срещат се фрази, всяка от които би била благодатна заразни дребни литературни импотенти — да си се заврат в дупчицата и цяла зима да си се пипат, — например следната: «идваше краят на горбачовската пролет.»“

Не му беше ясно какво й е толкова на тази фраза и защо дребните литературни импотенти трябва да се пипат цяла зима. Вместо да сподели сарказма на автора, Стьопа си спомни горбачовските времена, когато „Санбанк“ правеше първите си стъпки, обвеян в дим от канабис, все още без примес на кордит.

„И наистина си беше пролет — помисли си той с носталгия, — а ние така и не разбрахме.“

И му дожаля до сълзи за пропиляната му младост, а заедно с това и за незнайните импотенти, които нямат какво друго да правят в зимните си дупки освен да четат разни изречения и да се пипат.

Няколко страници след импотентите имаше голяма поема на някакъв бивш пандизчия, посветена, както ставаше ясно от предисловието, на могъществото на човешкия разум, осъзнато от автора силно и свежо при едно от поредните му бягства в тайгата. Поемата се казваше „Човек“ и почваше така:

„И завъдих лисица, и мечка, и вълк.“

Стьопа не можа да продължи — пред очите му изникна голият Березовски с калкулатор в ръка, осветен от подскачащите пламъци на огън насред тайгата.

Остави алманаха и се зае със списанията. Между кориците им гаснеше залезът на епохата, която съвременниците мислеха за толкова жестока и хищна, а всъщност си беше наивна, жалка и простодушна — както винаги в историята. Това беше трогателно, но все пак списанията не струваха, също като сивкавата хартия, на която бяха отпечатани. Почти на всяка страница се споменаваха някакви „естети“ или „велемъдри интелектуалци“, които презрително се мръщеха на нещо си или възторжено аплодираха друго нещо си. Стьопа внезапно разбра (главозамайващо умствено салто), че събралите се в аудиторията хора, които му приличаха хем на разсредоточила се опашка за бира, хем на участници в спартакиада по зимен шах, са тъкмо тези естети и велемъдри интелектуалци, за които става дума.

„И точно в тази минута — помисли си той с еуфория, предизвикана от проникването в тайните на мирозданието — някой седи и се вълнува какво ще кажат естетите и интелектуалците! Дали ще аплодират възторжено, или няма!“

Най-привлекателно му се стори списанието „Цар Навийхуйдоносор“. Както следваше от анотацията, това беше „орган на лингвистичните нудисти, които не признават лицемерните смокинени листа на прекрасното зверско тяло на руския език“. Списанието не беше интересно, понеже главното в съдържанието му бяха мръсотиите — бяха толкова, че чак ставаше скучно (въпреки че изрази като „хуйоблизец недоразпран“ или „я се еби в гъза ма, путко лайняна“ приятно изненадваха и будеха надеждата, че руският народ още не е казал последната си дума в историята). Стьопа не обичаше цинизмите и ги използваше само когато си мислеше, че това е полезно за бизнеса — като например в публикувания в таблоидите разговор с „чичо Боря“. Познатите му също не псуваха много. Единственото изключение може би беше капитан Лебедкин, но пък в речта на джедая цинизмите се възприемаха като елемент на репресивната държавна атрибутика, нещо като подрънкването на служебна сабя.

В списанието имаше откъси от „съвременния еквивалент на Дантевата «Божествена комедия» — първия руски роман, написан на народен език“ („Пред една жестока двуетажна вила, полускрита в сенките на няколко стари липи, с писък на преебани спирачки спря някакво шибано бугати с цвят на въглищен прах“). Романът също не му беше интересен.

Всички тези търсения на жанра се компенсираха от това, че на последните страници беше напечатан тест, който нямаше пряко отношение към прекрасното зверско тяло. След като го прегледа, Стьопа разбра до каква степен тези неясни и ефимерни издания-еднодневки се мразят. Но тестът беше интересен и с друго — изглежда, се основаваше на сериозен анализ на работата на човешкия мозък. Поне така следваше от увода, където се цитираше научният източник.

„Както е известно, базов механизъм на взаимодействието на полукълбата на човешкия мозък е функционалната им асиметрия. Носителят на Нобелова награда R. Sperry (1982) обобщава резултатите на изследванията на функционалната асиметрия на полукълбата така: «Всяко полукълбо се характеризира със свои функции. В лявото са речта, писането, смятането. В дясното — възприятията на пространствените отношения и неидентифицируемото с думи опознаване. Всяко от полукълбата очевидно има отделно „самосъзнание“. Точно на това се базира нашият двуетапен тест за проверката на функционирането им».“

Двата етапа, за лявото и дясното полукълбо, се основаваха на сравняването на двойки снимки. Отначало беше тестът за лявото полукълбо. Читателят трябваше да сравни две снимки с надписи „мъжки полов орган“ и „краставица мичуринка“ (снимките изобразяваха точно това, което гласяха надписите).

Трябваше да се намерят възможно най-много разлики между изображенията, като за всяка се даваха по пет точки. На следващата страница имаше коментар: „лявото ви полукълбо работи нормално, ако сте набрали пет точки, понеже разликата е само една — хуят е отдясно, а краставицата — отляво“.

Тестът за дясното полукълбо също бяха две снимки: бутилка безалкохолно и вестник с гола жена на първа страница. Под тях пишеше: бутилка пепси-кола и алтернативният контракултурен англоезиченреволюционно-антизападен таблоид „eXile“3

Условията бяха същите. „Ако имате нула точки — поясняваше текстът на следващата страница, — дясното ви полукълбо също работи нормално и сте способни на опознаване, което не се поддава на словесна идентификация.“

С това тестът не свършваше. Следващата стъпка беше предложението да се направи опит за определяне на способността на полукълбата да се заместват взаимно. Зрителното поле трябваше да се раздели на две, като се вземе един лист и се сложи перпендикулярно на страницата, така че дясното око да вижда само дясната снимка, а лявото — само лявата. След като гледаш по този начин снимките десет секунди, трябваше да обърнеш списанието на сто и осемдесет градуса и да повториш опита така, че дясното око да вижда само лявата снимка, а лявото — само дясната.

Първо трябваше да се експериментира с първите две снимки. Ако на тестващия му минеше през ума: „краставицата може понякога да се използва вместо хуй, но хуят никога не може да се използва като краставица“, излизаше, че дясното и лявото полукълбо могат изцяло да се заместват.

В теста за взаимодействие на полукълбата се предлагаше същият опит да се повтори с вторите две снимки. Дясното и лявото полукълбо на тестващия взаимодействаха нормално, ако му хрумваше мисълта: „алтернативният контракултурен англоезичен революционно-антизападен таблоид «eXile» се издава в Москва с парите на ЦРУ“.

Докато Стьопа решаваше теста и току изпускаше списанието на пода и шумкаше с откъснатата от оранжевия алманах страница (той беше с най-плътна хартия), всички в аудиторията го гледаха неодобрително, а една важна дама — приличаше на Снежната царица в пенсия — дори на няколко пъти се изкашля, скрила устата си с ръка. Стьопа обаче не се предаде — беше решил да мине теста до края.

Което даде интересни резултати. Както се оказа, и дясното, и лявото полукълбо на мозъка му не си изпълняваха функциите. Затова пък бяха способни да се заместват около петдесет процента. Взаимодействаха си пак направо отлично, въпреки че до този ден Стьопа изобщо не беше чувал за вестник „eXiLe“.

Отзивите на решавали теста хора показаха, че Стьопа не бива да се разстройва от резултатите. Полукълбата на другите си взаимодействаха по много по-странни начини:

„Въпросът изобщо не е в позорното вестниче «Хуя на молоХ» (a.k.a. «eXile»), което през всичките години на реформата обясняваше на пристигналите тук чужденци педофилантропи как да се изгаврят с гладния руски тийнейджър, като му дадат (на she or he) «естонски екстаз». Въпросът е в днешната руска власт, която отдавна прави същото с целия руски народ. Само че вместо игла използва телевизионната кула в Останкино. Малюта, PR технолог и руски интелигент“.

„Господа, не мога да разбера защо трябва да обиждате издателите-нонконформисти. Нима не виждате, че те искрено желаят да създадат нещо различно от пепси-колата в лабораторията на колективния си разум? И ако в ретортите им все се получава кока-кола, това не е зъл умисъл от тяхна страна, а истинска трагедия на духа, ницшеански сумрак, на който е толкова позорно да се подиграваме, колкото и да се присмиваме на катастрофите на спейсшатълите. Татяна Абакус, студентка филоложка“.

„В словосъчетанието «краставица мичуринка» искрят двойни, дори тройни алюзии. Но когато след краставицата имаме и шише пепси-кола, това, приятели, вече е символична тавтология. Прекаляващ, с. Тариел, Бирюлево-Товарна“.

„Пари от ЦРУ? Че какво да правим, като никой друг няма пари? ЦРУ не са талибаните все пак. Наши хора са. Семьонов, граничар“.

С надеждата, че втория път полукълбата все пак ще почнат да изпълняват функциите си, Стьопа пак взе листа, в който се криеше в дупчицата си дребният литературен импотент. Но не успя да повтори експеримента.

Усети, че в аудиторията става нещо странно. Беше тихо — Мюс вече не дърдореше безсмислиците си за разни конструкти, парадигми и дискурси. Стьопа вдигна глава и видя, че тя стои зад катедрата и мълчаливо го гледа. И всички други в аудиторията също го гледаха. Той остави хартиените си приспособления и се направи на замислен, за да покаже на присъстващите, че е страшно заинтересуван от този пир на духа и че вниманието му се е отклонило само за секунда. Но това не помогна. Мюс грабна папката с текста на доклада си, мина през аудиторията, свали си якето от закачалката и излезе.

Присъстващите започнаха да го бичуват с погледи, но това изобщо не го интересуваше. Той си грабна палтото и хукна след Мюс. Когато изскочи от аудиторията, тя беше чак в дъното на коридора. И когато стигна до ъгъла, Стьопа видя, че я няма.

Коридорът приличаше на мемориал на съветската наука — космическите мозайки по стените постепенно се губеха в черния мрак и всичко това свършваше с черна дупка. Там явно беше стълбището, останало без нито една лампа. Коридорът нямаше разклонения. Мюс нямаше как толкова бързо да стигне до стълбите дори да беше тичала. Това означаваше само едно — беше в някоя аудитория.

Той бавно тръгна по коридора. След няколко крачки разбра в коя от всичките се е скрила. Помогна му не отворената врата — имаше и други отворени врати. Просто разбра, и точка, все едно беше уловил сигнал, който тя му беше пратила с антените си. Той влезе и затвори вратата.

Мюс седеше до прозореца, осветена от бледата улична лампа, и беззвучно плачеше. Той седна до нея. Тя изобщо не реагира.

— Недей така — тихо каза той. — Защо плачеш?

— Мислех си, че тази тема ти е интересна — подсмръкна Мюс. — Много се старах. Вчера цял ден репетирах. И изобщо не заради тях. Нали ти все ме питаше за работата ми… Ако знаех, изобщо нямаше да те доведа тук.

Той неловко я прегърна през раменете. Мюс трепна, все едно я беше ударил ток, но не се отдръпна. И двамата разбраха какво ще стане ей сега.

— Ти изобщо не слушаше — каза тя жално. — А аз съм събрала толкова много нов материал… Още един парадигматичен виц за рояла, който имал формата на кобур… Недей… И за кроскултурния му анализ…Недей, казах ти… No always means no, you Russian swine!4… Пусни ме… Пусни ме, ти казах… Ах, Пикачу…

66

Мюс беше съвсем различна от лъскавите курвета. За нея Стьопа не беше клиент, когото трябваше да обслужи професионално и да почне да стене протяжно след третата фрикция. Напротив, имаше толкова изисквания, че отначало това го шокира, а после го изпълни с отдавна забравен ентусиазъм. Това, че се отнасят към него като към източник на наслада, а не на пари, поласка мъжкото му самолюбие до такава степен, че той доста неохотно реши да подложи Мюс на обичайния тест — страх го беше от неблагоприятен резултат. Така че дори специално облекчи условията.

Заведе я на Бали. Беше вече след взрива, хотелите бяха празни и вместо обичайните шест апартамента в списъка имаше цели трийсет и четири. Щом обаче чу, че трябва да си избере; Мюс даже изобщо не погледна листа, а попита:

— Is number sixty six vacant?5

Стьопа наостри уши. Не беше толкова прост, разбира се, та да попита Мюс за ролята на числото „66“ в живота й. Ако някой например попиташе него за числата „34“ и „43“, той щеше да вдигне рамене в недоумение и дори да се почука по челото с пръст. Ясно му беше, че и Мюс няма да почне да споделя тайното счетоводство на душата си. Но Стьопа запомни числото, като дори малко завидя на този мъдър избор. Мюс може би изобщо нямаше ахилесова пета — като неговото „43“. Но това щеше да означава невъзможното — светлина без сянка, добро без зло, радост без тъга. Стьопа обаче разбираше, че подобна ситуация по своему може да е сложна.

Първата му работа беше да си изясни всичко възможно за числото „66“. Побърника в интернет и научи, че Библията има 66 книги, че на света има 66 вида зъбати китове, че най-големият метеорит на Земята, намерен в Намибия, тежи 66 тона и че 66 процента от австралийските аборигени са градски жители. Тази информация разширяваше кръгозора му, но нямаше кой знае каква практическа ценност.

Тогава той почна да експериментира, залагаше й капани. В ресторантите тя предпочиташе блюдата, в които имаше по две шестици — едната можеше да е в поредния номер, другата — в цената. Когато менюто беше дълго, тя често избираше номер „66“, та дори да бяха някакви пържени хлебарки с гарнитура от глухарчета и разни подобни несмилаеми екзотики. Но никога не казваше: „Искам номер шейсет и шест“ — винаги произнасяше цялото име на ястието. Това доказваше, че е потайна. В номера на мобилния й телефон имаше четири шестици; в номера на „Голф“-а й бяха две. Но три шестици, както изглежда, бяха за нея лошо предзнаменование.

Числото „66“ не направи на Стьопа кой знае какво впечатление. То имаше някаква визуална връзка с нулата, което го правеше малко не съвсем ясно. Освен това „66“ беше роднина на друго известно число — „666“. Някой друг можеше и да се уплаши, но Стьопа много повече се страхуваше от числото „661“, което се делеше на „43“ без остатък.

Бинга също говореше за шестици, когато спомена за числото на звяра на ръката на лунния му брат. Но в него цифрите бяха три, Стьопа много добре го помнеше. В крайна сметка той одобри числото „66“ — вярно, с някои резерви, но пък тези резерви означаваха, че проверката му е много сериозна и няма от какво да се опасява.

Приближаваше се опипом към тайния нерв на възлюблената си и се натъкна на болезнената точка случайно. Стана, когато й подари изумрудени обици, направени във формата на знака на зодия рак. Купи ги заради прелестните камъчета на главите на зодиакалните животинчета. Мюс, която в подобни случаи изразяваше радостта си доста бурно, отвори кутийката и пребледня.

— Какво ти е? — попита Стьопа.

— Нищо — отвърна тя. — Зави ми се свят.

Човек с други жизнени ориентири би предположил, че е станала грешка в зодиакалния знак, но нещо в мозъка на Стьопа прещрака и той разбра, че Мюс се страхува от числото „69“: знакът на рака изглеждаше досущ като огледалното му отражение.

След десетина дни той покани Мюс на среща с индийския духовен учител Свами Макананда, който беше на посещение в Москва. Не че имаше някакви въпроси към махатмата, просто целият град се натискаше да го види, а Стьопа можеше да си позволи да си купи ред на опашката.

Срещата беше в един от апартаментите на „Мариот“. Свами Макананда приличаше на престарял просветен патладжан. Седеше по турски, бос, на дивана, и докато Мюс навъсено прелистваше разни женски списания, обясняваше на почтителния Стьопа системата упражнения, чиято цел беше пълното отваряне на аджня чакрата, психическия център, разположен между веждите. Като чу, че този център имал деветдесет и шест листенца, Мюс смръщи вежди и изпусна поредното списание на стъклената масичка.

На връщане Стьопа се осмели да я попита защо е проявила толкова очевидни признаци на раздразнение по време на разговора. Мюс се намръщи.

— Виж, Стьоп — каза тя, — помисли малко. Какви ни ги дрънка тоя? Ако си отвориш тази чакра, първо, можеш да останеш вечно млад, и, второ, да мумифицираш тялото си след смъртта си, та да остане запазено хиляда години. Не разбирам защо ти е да мумифицираш тялото си, след като умреш, при положение че можеш да останеш вечно млад. После, що за име е това — Макананда! И тия списания на масичката — като във фризьорски салон. Истински духовен макдонаддс. You know, I hate spiritual fast food.6

Сега Стьопа вече знаеше, че Мюс се страхува не само от числото „69“, но и от числото „96“. Привидната й защитеност от тъмната страна на числата се превърна в удвоена уязвимост.

Колкото до преобърнатото „66“ — числото „99“, — към него Мюс, изглежда, беше равнодушна. Стьопа провери това по време на благотворителната акция за отърваване от данъци, наречена „99 деца от Нечерноземието“ — Мюс помогна да я организират и той не засече нито позитивна, нито негативна реакция. Това беше хубаво. Защото ако Мюс имаше проблеми с числото „99“, витрината на всеки магазин, обявил разпродажба, щеше да я хвърля в депресия. А да крачиш по житейските пътища рамо до рамо с такъв уязвим човек означаваше сам да станеш уязвим.

Мюс беше невероятно многоизмерно същество. Освен с кутиите, пълни с перфокарти, на които бяха записани образци на градския фолклор, тя украси вилата на Стьопа с безброй картинки с покемони — наистина бяха много симпатични тези вълшебни животинчета.

Стьопа отдавна се беше примирил с това, че го наричат „Пикачу“ заради необикновената му прилика с едно от тях. Но не знаеше, че думата „покемон“ идва от „pocket monstaa“, японското произношение на английското „джобно чудовище“. Тази издевателска игра на думи го разстрои („джобна банка“ — „джобно чудовище“), но пък как да се обижда човек на шегичките на съдбата?

Страстта на Мюс към покемоните беше сериозна. Но пък беше много близо до сърцевината на нейната identity и се разкриваше само при интимни отношения. Това я правеше невероятно сексапилна и прибавяше към вълшебния коктейл на качествата й нещо от забранената прелест на нимфетките.

— Запомни де — казваше Стьопа, докато я прегръщаше и си мислеше, че изразът feline grace просто не може да се преведе на руски, понеже ще навява мисъл за котка, която се мие с лапички, а не за хищната красота на семейство „котки“ — запомни, Мюс, моля ти се. Аз не съм покемон. Аз съм покебан. И не прави повече тази грешка. Разбра ли ме?

— Пикачу — шепнеше Мюс и прокарваше острите си ноктенца по гърдите му, — Пикачу… Знаех си, че все някога ще те срещна…

Въпреки очарованието на тази игра желанието на Мюс да вижда в него Пикачу понякога беше обременително. Тя беше убедена, че най-много от всичко на света той трябва да обича печени ядки, и понякога му се налагаше да изяде цяло пакетче шамфъстък преди Мюс да го допусне на по-малко от една ръка разстояние (ако не искаше, дращеше толкова свирепо, че Стьопа отстъпваше). Стьопа не обичаше ядки, освен това не ги ядеше заради наднормените си килограми. За щастие Мюс приемаше алтернативен вариант — плодове. И пакетчето шамфъстък можеше да се смени с половин килограм боровинки „Ocean Spray“ и въпреки че бяха възкисели, процедурата беше омайваща, понеже Мюс му разрешаваше да ги яде от топлите вдлъбнатинки на тялото си.

— My hungry little beast… No, you can’t do that! You shameless little pig!7

Освен това Мюс държеше всеки креват, на който лягаха, да е свързан с жица за радиатора, та „excessive electricity“ на Стьопа да е заземено. Стьопа не разбираше като какво ще е това „излишно електричество“, но предполагаше, че по някакъв начин е свързано с ролята, която го караше да играе Мюс.

Мързелът му пречеше да разбере какъв трябва да е образцовият Пикачу. Той изобщо не се интересуваше от покемони, това, което правеха, му беше смешно и той го смяташе за невинен рецидив от детството, нещо като да си играеш кукли, което обичат да правят дори някои мами, докато Мюс не му обясни колко по-дълбоки са нещата. Обяснението дойде след едно от нравоученията, които Мюс обичаше да му изнася в леглото, докато събираха сили за следващото пътуване до рая. Започна се с един спор за групата „Тату“.

— Слушай, свинчо — каза Мюс. — Да не съм те чула вече да говориш така! I was in a gay and lesbian family8, както е било навремето при вас с работническо-селския произход, и ако още веднъж те чуя да казваш „путкобъркачки“, те напускам завинаги… Ясно ли ти е?

Стьопа кимна уплашено — вече съжаляваше за необмислените си думи.

— Вие изобщо не разбирате какво означава търпимостта към чуждия начин на живот. Да не говорим за moral tolerance. Виж това там — Мюс кимна към телевизора — по Би Би Си даваха новините и за миг се беше мярнал поп дуетът. — Нашето общество се стреми да осигури на потребителя не само евтин бензин, но и моралното удовлетворение от протеста срещу метода, по който го произвеждат. Непрекъснато излъчват разгорещени дебати, в които смъкват маските на разни прочути фарисеи — и това е при всяка война. И всички си живеят спокойно. А вие всичките искате да си прегризете гърлата. Без теледебати, без протести, все едно не е станало нищо. Защото обществото ви е недоразвито, understand? Жалка работа. Защо например не протестирате срещу Чечня?

Стьопа си спомни Муса и Иса и си помисли:

„Да бе, я протестирай, като единият е на кокаин, а другият на хероин. Знаеш ли какво ще стане? Ако не бяха джедаите, и банката нямаше да я има вече.“

— Защо? — повтори Мюс. — Нали и на вас после ще ви е по-интересно да гледате телевизия!

— Ами така — навъсено отговори Стьопа. — Щото сме свине.

— Именно. Пък сте седнали да ми говорите за някаква си духовност. И това е най-малкото! Вие, руснаците, непрекъснато повтаряте, че Западът бил бездуховен. Че изповядвал краен материализъм and so on. Обаче това е поради елементарната примитивност на вътрешния ви живот. Все едно някой Afro-African от екваториалните джунгли да реши, че Ватиканът е абсолютно бездуховно място, понеже никой не си маже челото с кръв от бял петел.

— Никога не съм казвал, че Западът е бездуховен — почна Стьопа, за да се опита да се разграничи от колективната руска вина, но Мюс не му обърна внимание.

— Току-що ви пуснаха от вмирисаната ви тъмна казарма и вие сте слепи като къртици на слънце. You totality miss the point9. Тайната на капиталистическата одухотвореност се крие в изкуството да потребяваш образа на самия себе си.

— Какво, какво? — попита Стьопа.

— Сигурно си мислиш, че съм покемон, защото съм инфантилна глупачка, която не може да забрави детството си? Don’t even hope…10

Колкото по-ядосана беше Мюс, толкова повече английски думи и изрази употребяваше.

— Изобщо не е така. Обратното е. Инфантилният глупак си ти. С изключение на малкото минути, през които ти позволявам да станеш Пикачу, ти си просто дивак и nonentity11, understand?

— Не — каза Стьопа. — Може ли по-ясничко?

— В цивилизования свят човек трябва да подкрепя обществото, в което живее. Днес интензивността на потреблението е най-важният показател на служенето на обществото, а следователно и на ближния. Показател за… как беше на руски?… social engagement12. В постиндустриалната епоха обаче най-важното става не потреблението на материални неща, а потреблението на образи, понеже образите имат много по-голяма капитало-… капиталовместимост. Затова на Запад сме се споразумели негласно да потребяваме образите си, нашите consumer identities, и обществото ги разработва чрез специални институции. Разбираш ли?

— Не — честно си призна Стьопа.

Мюс защрака с пръсти, за да намери думи.

— Да вземем например твоя натруфен геландеваген — почна накрая.

— Бе какъв геландеваген!? Аз да не съм полковник от държавната инспекция по транспорта? — обиди се Стьопа. — Мойта кола си е по поръчка.

— Аха! Видя ли? Виждаш ли? Разбери — ти не я потребяваш. Ти потребяваш собствения си образ — как се возиш в нея…

Стьопа чак сега разбра какво иска да му каже. Беше права. Както винаги, и той беше усещал нещо подобно, но не успяваше да го облече в думи.

— Но това, ще ме прощаваш, е на равнището на spiritual mediocrity — продължи Мюс. — Това е потребление на образи, свързани с материалните неща. Ако вие, руснаците, искате някога наистина да се влеете във великата западна цивилизация, трябва да направите много повече. Как ли? Ами погледни ме. Погледни света. Чуй какво ти шепне той… Аз съм покемонът Мюс. Току-що ти се обади по телефона приятелят ти Лебедкин — той е джедай. А от телевизора ни се усмихва Тони Блеър — той е министър-председател. В тази секунда на света няма нито един недостатък, нито една пукнатина. Но ти? Мога ли да ти вярвам докрай? Истинският Пикачу ли си ти? Или това е просто маска, зад която се крие празнотата и древният руски хаос? Кой си ти всъщност?

Отговорът трепна някъде дълбоко в него. Но Стьопа преброи до трийсет и четири и реши за всеки случай да не казва нищо. Вместо това се надигна на лакът и дръпна одеялото, под което се беше скрила Мюс.

29

Стьопа беше щастлив с Мюс. Щом стипендията й за изучаване на фолклора свърши, той я взе на щат — измисли й длъжността „главен консултант по финансовите операции“. Това, както би отбелязал всеки покемон-аналитик, беше доста прозрачен символ: Пикачу подаваше дългия си дебел „Mont-Blanc“ и дори позволяваше да изцеждат от него по малко течност.

Оказа се, че изучаването на съвременния градски фолклор е най-добрата бизнес школа. Мюс беше съвсем наясно какво се изисква от един руски бизнесмен — да е мъничко крадец, мъничко юрист и мъничко светски човек. Тя имаше прекрасна бизнес хватка и можеше да й се повери всяка задача.

Банката работеше перфектно. За спомен от чеченския период на Стьопа му беше останал само един подарък от Муса — настолна запалка от патрон с гравирана на него сура от Корана. Всичко в живота на Стьопа сякаш беше само щастие.

Освен едно.

Беше на четиридесет и две. И щеше, както подсказваше логиката, да стане на четиридесет и три.

Колкото повече наближаваше страшната дата, толкова по-често Стьопа си спомняше думите на Бинта и се опитваше да намери в тях някакъв пропуснат навремето смисъл. Постепенно в ума му узря план, който, поне според него, можеше да реши проблемите му. Планът беше лукав и казуистичен. Но можеше и да успее.

Бинга не беше казала нищо нито за „43“, нито за „34“. Беше говорила само за лунното и слънчевото число. И ужасът, който му беше предсказала, трябваше да започне, когато годините му станеха лунното число.

Българската ясновидка беше казала така:

„Слънчевото число може да е всякакво. И лунното също. Въпросът не е в числата, а в съвсем друго“.

Но в какво друго — не му беше обяснила. Това, мислеше Стьопа, можеше да е силата на волята, решителността, храбростта — или нещо такова. Ами ако, мислеше си, проявеше тези качества и за една година сменеше тези числа на силата с другите, тоест лишеше „43“ от лунния му статус, а следователно и от възможността му да му вреди? А после незабелязано да се върне в лоното на старата си вяра… Тази мисъл беше примамлива до световъртеж.

И Стьопа реши да го направи. Изчака в бизнеса да настъпи известно затишие — не се предвиждаха никакви сериозни операции — и извърши един простичък ритуал, който обаче накара сърцето му да бие така, все едно отслужваше черна меса. Написа числата от едно до деветдесет и девет на мънички листчета и ги пусна в празната захарница. Вдигна очи към лампата на тавана и каза умоляващо:

— Временно, само временно, кълна се!

Вселената не отговори и Стьопа извади жребия си. Беше „29“. Лунното число съответно беше „92“. В новото число седмицата пак я имаше — като разлика от цифрите. Стьопа си пое дъх. Това най-вероятно беше поличба.

Започна да води нов живот. Външно всичко се беше старото, но изградените около числото „34“ ритуали и свещенодейства, от които се състоеше животът му, отстъпиха място на новите, ориентирани към числото „29“. Първите няколко дни, през които живееше по новите правила, бяха изпълнени с ужас, смесен с еуфория — все едно в душата му на малки дози влизаше чувството, с което самоубиецът-оптимист прекрачва от перваза в по-добрия свят.

Всичко около Стьопа беше непредсказуемо и ново. Когато излизаше да пие кафе в зимната градина, той се оглеждаше подозрително, все едно очакваше да го удари мълнията на възмездието. В градината свиреше тиха музика — Филип Глас, любимият му композитор. Операта „Ехнатон“, посветена на египетския фараон реформатор, който низвергнал старите богове и издигнал нов, за Стьопа беше все едно история за самия него. Още повече че освен личната храброст, необходима за радикални духовни промени, имаше и културни паралели: Ехнатон се беше кланял на слънчевия диск, а Стьопа беше шеф на „Sun-банк“.

Катастрофата дойде, когато Стьопа вече вярваше, че експериментът е сполучил. Една сутрин, докато си дояждаше закуската — филийка с ягодово сладко (той вече дъвчеше по двадесет и девет пъти вместо тридесет и четири, поради което му се струваше, че гълта храната си недосдъвкана), Стьопа посегна с вилицата към кристалната купичка и изведнъж видя, че приборът означава не „34“, както винаги, а „43“.

— Какво ти е? — стресна се Мюс, която седеше срещу него.

Трудно беше да се каже точно какво му беше и какво се беше случило. Дори не само трудно, а невъзможно, защото всъщност не се беше случило нищо — вилицата си имаше същите четири зъба, под които почваше дръжката със сребърни извивчици, които приличаха на морски вълни. Но първото, което биеше на очи, бяха зъбите. И чак после вниманието се насочваше към трите пролуки между тях. И как изобщо някога Стьопа беше виждал в тази конфигурация от метал и празнини числото „34“? Дори „43“ да беше жигосано в дъбовата маса пред него с нажежено желязо, пак нямаше да е толкова ясно.

Стьопа разбра какво значи небесно наказание. Сега по-добре от всички египтолози разбираше каква сила е накарала египтяните да напуснат построената в пустинята столица и заедно с нея и слънчевия култ и да хукнат към старите си богове, като ги молят за прошка. Същият този древен ужас налапа душата му и Стьопа за пръв път в живота си осъзна колко е нищожен човекът пред лицето на невидимите надсветовни сили, с които си играе като идиот, качил се на стълб за високо напрежение.

Чувстваше, че ще е много трудно да изкупи вината си — но нямаше друг изход. Започна с това, че направи трийсет и четири пъти по трийсет и четири поклона. Беше отвикнал и това му отне почти два дни — заради болките в коленете се налагаше да прави дълги паузи. Последваха други ритуали, които като че ли го върнаха в детството му — той чувстваше, че колкото по-наивни и чистосърдечни са постъпките му, толкова по-лесно ще му простят греховете силите, пред които се е провинил. Закле се, че никога, никога вече няма да изневери на числото, което беше избрал за цял живот, каквото и да му донесе приближаващият се рожден ден. В душата му протичаше нещо като реставрация на неразумно свалената монархия. Слава богу, монархът още беше жив — и след седмица, прекарана в покаяние, Стьопа разбра, че е опростен.

Но в душата му се появи нова стигма — до омразното „43“ лумна друго проклето число — „29“. Срещу него вече имаше две числа, а на негова страна — само едно. И нямаше кого другиго да обвинява за това.

Стьопа предприе екстрени мерки. Първо, сложи на моравата пред вилата си умалено два пъти копие на танк „Т-34“, купено от някакъв западащ музей на бойната слава. Танкът наистина изглеждаше страховито и до него на Стьопа му беше по-спокойно. После си спомни, че най-добрата защита е нападението, и премина в атака. Няколко дни разстрелваше с ловната си пушка панички, надписани с числата „29“ и „43“, и се смееше с цяло гърло, когато сачмите пръсваха поредната паничка, полетяла косо над горските върхари. Част от гнева му поеха и кутиите кефир с дата „29“ — по време на заточението си в хладилника те се подуваха безобразно, все едно в тях наистина се беше вселил духът на злото, и избухваха, ударени от оловните сачми, като гнойни бомби.

Стьопа поиска да му донесат в кабинета досиетата на служителите, чете ги няколко дни и без да обяснява нищо, уволни част от персонала. Между уволненията нямаше нищо общо — освен това, че всички уволнени по някакъв начин носеха числата на злото: един например живееше на номер 29, втори на спирка „Четирийсет и трети километър“, бащите или майките на други пък бяха родени през 1943 или 1929 година и така нататък. Никой не разбра какво точно става.

Постепенно Стьопа си възвърна сигурността и спокойствието. Знаеше, че може да избира посоката на житейския си път и че всичко ще е наред, стига да не направи някоя глупост. Откъде знаеше това, беше трудно да се каже — всичко се базираше на тайнственото мистично чувство, чието присъствие той почна да усеща ясно сега, след като то го беше напуснало временно поради проклетия му експеримент.

Цялата тази история обаче остави една рана, от която Стьопа не можа да се издери. Вилицата, която доскоро благославяше всяка поднесена към устата хапка, започна да го трови с невидимото си проклятие. Той отслабна, появиха се стомашни проблеми. От време на време му се гадеше или пък получаваше разстройство — без никаква причина според лекарите; Стьопа обаче знаеше причината. И докато слушаше поредния доктор, който се чудеше къде и с какво е могъл да се натрови, той чувстваше, че би могъл да разкаже много за това как действа най-страшната отрова на света — умът.

Мюс виждаше, че нейният Пикачу страда, но не можеше да разбере причината. По нейно настояване Стьопа отиде на изследвания в Германия. В резултат той се разочарова докрай от медицинската наука: разбра, че разликата между евтиния руски лекар, който разперва ръце в недоумение, и скъпача немец, който прави същото, е в това, че немският доктор преди това може да прати лайното на пациента в специална банка с двойни стени в друг град със самолет и после да получи оттам сложна диаграма на цели пет страници с някакви си червено-зелени индикационни лентички, цифри, стрелки и удивителни. Разликата в парите отиваше за заплащане на труда на хората, заети в производството на този гланцов високотехнологичен продукт, а самите движения на ръцете на докторите си бяха еднакви. Освен това и в двата случая ставаше дума за най-добрите доктори, доколкото те разперваха ръце в недоумение, вместо да назначат някакви пагубни процедури.

Стьопа сам намери изход. На връщане от лекаря влезе в руското ресторантче „Сакура“ на Курфюрстендам (навремето обядваше в екзотичната арменска таверна „Donskoj Kazachok Rebroff“ на Вестфалишер Щрасе, но сега му се дояде най-обикновено московско сашими). Кимна на три берлински мутри като на стари познати, седна в къта за непушачи и си поръча. И когато му поднесоха дървено ешафодче с разпорен през гръбнака тон, се позамисли, остави вилицата и ножа и за пръв път в живота си взе пръчиците.

Оказа се, че не било толкова сложно — всичко стана от първия опит. Докато се хранеше, той мислеше за символизма на ставащото. Пръчиците можеха да означават „11“ или римското „II“. Не беше „34“, разбира се, но не беше и „43“. След като се нахрани, изпита безпричинна еуфория, каквато не беше изпитвал от много отдавна. Бакшишът на келнерката възлезе на сто евро.

Стьопа изяде вечерята си в хотела с пръчиците от ресторанта, а през нощта за пръв път от много години сънува, че лети нанякъде ниско над земята. На другия ден отиде в един антикварен магазин и си купи няколко комплекта китайски прибори.

Сред тях се оказаха пръчици от слонова кост, правени в началото на XX век в Шанхай. Когато ги натопиш във вода, ставаха приятно гъвкави. Бяха покрити с фина пъстра резба: всяка пръчица беше украсена с 34 сливови цвята (поне така можеше да ги преброи човек, ако приемеше, че седемте листенца на заден план са цветове). Пръчиците си имаха резбована кутийка от махагон — истинско произведение на изкуството.

Само след няколко дни хранене по новата система бележките, озадачили толкова много лекари, изчезнаха самички. Мюс беше щастлива.

— Нали ти казах, you just needed a good doctor13. Глупав, смешен Пикачу…

Мюс си мислеше, че всичко се е оправило. Не знаеше, че след „катастрофа 29“ (така Стьопа наричаше несполучилия експеримент) партньорът й е станал два пъти по-предпазлив. Стьопа никога не се качваше в кола, в чийто номер имаше двойка и деветка една до друга. А двайсет и девети стана опасна дата за него — той имаше чувството, че световното зло, безсилно да пробие защитните му полета, на тази дата стига върха на могъществото си и е способно да го уязви. На двайсет и девето число той не излизаше, не хапваше почти нищо и не вдигаше телефона.

Служителите в банката и бизнес партньорите му, които отдавна се бяха научили да уважават Стьопа заради върховната му интуиция, усетиха предизвиканата от „катастрофа 29“ промяна в подхода му към работата. Стьопа стана по-предпазлив, въпреки че в решенията му все така не можеше да се намери никаква ясна логика. Мнозина свързваха това със световната фондова криза и също така с това, че Стьопа сигурно има нови източници на инсайдърска информация. Но онези, които се опитваха да копират действията на Стьопа, се издънваха. И в това нямаше нищо чудно. Когато купуваше или продаваше акции, той се ръководеше не от диаграми на ръста на печалбата и от предсказанията на аналитиците, а от това кога и как в цифрите на екрана на компютъра се появяваха числата „43“, „29“ и, разбира се, „34“ — и при това изобщо не го интересуваше преди запетайката или след нея. Брокерът му често направо се шашваше от нарежданията му. Но все повече и повече го уважаваше, защото виждаше резултатите.

Когато променя някой свой навик, човек често не разбира, че се разделя с начина на живот, с който е свикнал. Когато почна да яде с пръчици, Стьопа почувства, че ще е много по-уместно, ако стане привърженик на азиатската кухня. Това не се оказа сложно — тя всъщност му харесваше. След като стана адепт на темпурата и на супата от перки от акула, Стьопа разбра, че на тази трансформация много ще й върви хубав чай. И започна да пие зелен чай, а от него първо мина на бял и после на улун.

Доставяха му чая от една разположена на територията на парк „Горки“ кантора със странното име ГКЧП, което му напомняше за ЧК. С тези букви, стилизирани като китайски йероглифи, беше украсено всяко пакетче „Желязната Гуанън“ или „Големият Червен халат“, любимите му сортове. Освен това пакетчетата бяха украсени и със златния йероглиф „път“ и до него страшното четирибуквено съкращение можеше да се възприеме като конкретизация на неясно философско понятие.

Стьопа попита какво все пак означава съкращението и му отговориха, че се разшифрова като Градски клуб на чайните промени. Беше доста интригуващо и подтикваше към по-нататъшни въпроси. По този начин Стьопа се запозна с гадателя Простислав, главен консултант и духовен учител в клуба.

Простислав приличаше на Кошчей Бессмертни от приказките, обаче изживяващ кризата на средната възраст. Всичко у него говореше, че е осведомител на ФСБ — осемте триграми на мръсната му шапка, нефритеният дракон на хлътналите му гърди, бродираните с феникси сини копринени гащи и трите кристални топки, които толкова ловко въртеше в шепа, че изобщо не се чукваха една в друга. Когато засвири на китара и запя, подбелил очи, казашката „Ой не вечер“, Стьопа почти съвсем се убеди в подозренията си. А когато Простислав му предложи да се друсат с ЛСД, отпаднаха и последните съмнения.

Увереността му в това беше толкова пълна и дотолкова ирационална, че Стьопа дълго не можа да разбере откъде се е взела. Отговорът дойде, когато се обади на Простислав веднага след един разговор с Лебедкин. Простислав се смееше точно като Лебедкин, но спираше точно миг преди момента, когато в смеха на капитана прозвучаваше онова леденото и гадното — и се долавяше само намек за него. Въпреки това приликата беше толкова голяма, че Стьопа веднага започна да се отнася към Простислав с внедрено от живота подозрение.

Никога не се беше страхувал от хората с подобна ориентация, защото нямаше порочни навици, които те биха могли да използват. Напротив, стремеше се да е по-често сред тях, та властта да може да вижда през възможно повече шпионки, че няма какво да крие. И затова продължи да се среща с Простислав и скоро между двамата възникна нещо като приятелство, което много пасваше на новия навик на Стьопа да яде с пръчици.

Простислав разполагаше с най-голямата в Москва колекция будистко порно, „стрейт“ и „гей“. Разликата й от стандартните беше в това, че всичко ставаше в горяща къща, символизираща кратковременното земно битие. Метафората вълнуваше Стьопа, но все пак във филмите подхождаха към нея доста формално: партньорите се чукаха на фона на някоя горяща ракла или готов за градското бунище диван, който вместо да лумне, само нещастно и сивкаво пушеше. Или просто се ограничаваха с групов секс на фона на саждив мазен чаршаф, проснат на увиснало въже. На Стьопа му се искаше духовността в тези филми да е повечко, а чукането по-малко, но създателите им очевидно бързаха да запълнят пазарната ниша по най-икономичния начин.

Простислав имаше и по-традиционно порно, което ставаше за гледане и от по-изтънчени и културни хора. Стилната реализация например на „Ромео и Жулиета“, в която Жулиета се будеше в гробницата в момента, когато Ромео изпива отровата над студеното й тяло. На героите им оставаха само четирийсет минути — но пък ги използваха по предназначение, без да губят нито секунда за сантиментални дрънканици. Друг филм започваше по следния начин: камерата показваше гущер, приклекнал на дюшемето, после някъде отдалече се чуваха девет удара на камбана… Онова обаче, което започваше после, беше съвсем различно.

Простислав запозна Стьопа с „Книгата на Промените“. Стьопа не се вълнуваше от езотеричните дълбини на този текст, за които Простислав му обясняваше непрекъснато. Интересно му беше друго. Оказа се, че на числата от едно до шейсет и четири съответстват хексаграми, съставени от непрекъснати мъжки и прекъснати женски линии. Всяка от тях описваше някаква ситуация, в която можеш да попаднеш. Когато чу това, Стьопа трябваше да напрегне цялата си воля, за да не заговори за главното.

Трябваше дълго да чака възможност. Отначало гадаеше заедно с Простислав. Нужните номера изобщо не искаха да се появяват. Скоро Стьопа се научи сам да съставя хексаграми. Начинът на гадаене, при който се използваха стъбълца от равнец, му беше досаден. В него имаше нещо безнадеждно, напомнящо за принудителното изпращане на полето в Северна Корея — трябваше да седиш на пода и до безкрайност да сортираш черните изсъхнали клечици. През това време Стьопа си мислеше за глад, лоша реколта, тежкия селски труд, за особения път на Русия и така нататък. Освен това го боляха краката, много.

За щастие имаше друг начин — бяха го изобретили съвременниците на Конфуций и Лаодзъ, за да приспособят архаичния оракул към все по-забързващото темпо на живота. При него се използваха три монети, които трябваше да се хвърлят заедно шест пъти, според броя на линиите в хексаграмата. Стьопа започна да използва този метод и всеки път след поредното гадаене носеше получения резултат в ГКЧП. Клубът представляваше лабиринт от вмирисани на благовония тъмни стаички с толкова ниски врати, че човек трябваше да върви в постоянен полупоклон — неизвестно дали на комитета по държавна сигурност, или на небесните наставници от даоския пантеон, и тази процедура смиряваше и изцеляваше отчаялата се от светините душа.

С цел във ФСБ да не се сетят на какво се крепи тайният му свят, Стьопа не попита Простислав кои хексаграми са с номера „29“, „34“ и „43“ и честно гадаеше по всеки повод, като чакаше деня, когато числата сами ще дойдат при него, за да разкрият древните си лица.

„Книгата на Промените“ пожела да му разкрие първо числото „29“. Когато Стьопа донесе поредната хексаграма в ГКЧП, Простислав поклати глава и потъна в мълчание.

— Въпросът сериозен ли е? — попита накрая.

— Защо? — на свой ред попита Стьопа.

— Ами защото — изкашля се Простислав — по-лошо от това може да е само черната земя. Номер двайсет и девет — „Повторна опасност“.

След като с доста труд изцеди смисъл от думите му, Стьопа си изясни следното: номер „29“ беше символ на удвоена опасност — пропаст в пропастта. Смисълът на ситуацията се изразяваше отлично от поговорката „Сега ще видиш що ще видиш“. В единия проблем беше скрит друг, зад ужаса се спотайваше ужас и нямаше какво друго да чака освен оскъдните затворнически дажби. Хексаграмата беше симетрична и приличаше на два огромни зъба в зинала паст — бяха обозначени с двете силни линии между четирите слаби. Нямаше как да се избегне и му оставаше единствено да чака, осланяйки се на слабата надежда, че съдбата ще му подхвърли въже, по което да се измъкне от бездната. Двете слаби линии в центъра напомняха на протока между Сцила и Харибда — можеше да успее да мине, а можеше и да не успее. С други думи, ако някой поискаше от Стьопа да изреди всички мрачни асоциации, които след известен личен опит му навяваше числото „29“, щеше да е почти същото.

Хексаграма номер „43“, която се падна след няколко дни, се наричаше „Пробив“. Простислав я характеризира съвсем кратко:

— Двоен филтър!

Стьопа го разбра съвсем ясно: четирийсет и трета позиция предполагаше, че трябва да си затваря устата. А пък ако я отвори, да говори само за работа, без да се увлича по риторични фигури, за които може да му потърсят отговорност. Всичко останало, за което дрънкаше Простислав — дъждът, който мокрел самотния пътник, оръжията нощем и така нататък — беше тайнствено и приличаше на вълшебна китайска приказка за демони и студенти. Стьопа запомняше всичко, но не разбираше нищо, докато не чу сбитото обяснение на цялата хексаграма.

— Значи така. Тук имаме пет силни линии отдолу и една слаба отгоре. Тоест отдолу напира яко, а отгоре почва да поддава вече от тая сила и да се къса. Бе, типичен перитонит след агнешко със спанак. С други думи — пробив.

Образът се стори на Стьопа много подходящ — думата „перитонит“ отговаряше точно на онова, което очакваше да чуе за този номер.

„34“ се позабави доста, след безкрайни „Стиснати зъби“, „Кавги“ и „Войски“. Заветното число пак подлагаше верността на Стьопа на изпитание — и реши да го възнагради чак когато в нея не останаха никакви съмнения.

— Ууу, трийсет и четвърта! — изблея Простислав. — Глей, глей ква мощ бе! Яка! „Мощта на Великото“. Значи около тебе, грешния, са се събрали тъмните сили и ти викат: „У, педал!“ А ти им викаш: „Кой е педал бе? Вие сте педали! Сега ще ви науча аз вас, сега ще ви дам да разберете!“ И тъмните сили значи ти се надупват идеално, от първа до шеста позиция. Само че рогцата им трябва да ги кършиш внимателно, за да не се издъниш на третата черта, тя винаги е кризисна. Изобщо — разкош. Много благоприятно става — да де, то си е хубаво да ти става. Особено ако ти е като стърчишка, хе-хе…

Запознанството с „Книга на промените“ потресе Стьопа. Оказа се, че тайният смисъл на числата, чието знание той смяташе за своя привилегия, е бил много добре известен на древните китайци. Нещо повече — Стьопа, който беше изучил само три числа, нямаше какво да добави към описанието им в Книгата — а в нея имаше цели шейсет и четири!

Чувстваше се ужасно, все едно някой беше отворил широко всичките му тайни врати. Дори сънува, че стои гол пред цяла зяпаща тълпа. Скоро обаче настроението му се промени. Той разбра, че тайната все така си остава тайна. Заради предприетите мерки за сигурност беше убеден, че ФСБ все така не знае нищо. А съвпадението на онова, което му беше известно за числата „29“, „43“ и „34“, с това, което казваше за тях „Книгата на промените“, беше добър знак: той сам, без ничия помощ, беше успял да разшифрова част от тайното уравнение на Вселената.

Знанието му не беше шизофрения. Беше обективно, общодостъпно и подлежеше на проверка. Но това съвсем не означаваше, че е разжалвай до редови човек. Между него и всеки друг читател на „Книгата на промените“ имаше една разлика. Стьопа не само познаваше свойствата на числото „34“, но и беше в особени отношения с него още от дете. Именно това беше най-голямата му тайна.

100

Лунният рожден ден наближаваше и Стьопа се чудеше какво да прави. Спомни си думите на Бинта, че всичко ще зависи от това дали ще може да помогне на числото си и че ако успее да направи така, че слънчевото число да стане по-голямо от лунното, ще победи.

Бинга не беше казала нито дума за това как да го постигне. Беше казала само, че той трябва да се грижи за числото, все едно е порасла в пустинята роза. Именно тези думи накараха Стьопа да се замисли за Мюс — защото в известен смисъл точно тя беше розата, порасла в пустинята на живота му. Ако трябваше да се грижи за слънчевото число като за нея, това означаваше само едно…

Когато за пръв път реши да извърши магическия си ритуал с нейна помощ (по-точно с помощта на тялото й), Мюс не обърна внимание. Когато влезе във връзка с числото „34“ втори път, Мюс също не възрази, че я използват като медиум. Но когато Стьопа за трети път завря лакти в очарователната гънка под гръбначния й стълб, тя не издържа:

— What the hell is this?14

— Защо, какво има? — невинно попита Стьопа.

— Ти си като Саддам Хюсеин. Cooperating on the procedure, but not on substance15. Защо всеки път се смъкваш на пода?

Стьопа най-малко от всичко на света искаше да й обяснява — тогава щеше да се наложи да обясни абсолютно всичко, а това не влизаше в плановете му.

— Пикачу си играе — каза той доста сухо.

— Това го разбирам. — Мюс го гледаше с огромните си очи, които, както му се струваше понякога, светеха в тъмното. — Не разбирам на какво си играе Пикачу.

— На Пикачу.

— Че Пикачу такъв ли е? — недоверчиво попита Мюс.

— Да — отговори с достойнство Стьопа. — Точно такъв. Стьопа излезе от положението толкова елегантно, защото знаеше, че и самата Мюс има някои чудатости от интимен характер, свързани с числото „66“, за които не му беше казала нищо. Като проследи връзката между зодиакалния знак на рака и числото „69“ например, той се сети защо някои пози са непривлекателни за партньорката му и защо всеки опит да насочи нещата към тях я дразнят. Разбирането на тайните пружини на чуждото либидо му даваше усещането за всемогьщество. Но Стьопа дълго не можа да разбере защо Мюс всеки път настоява да лягат с крака към прозореца.

Нещата му се изясниха, след като тайно отиде на консултация с един скъп аналитик (Стьопа уважаваше психоанализата, смяташе я за нещо като пазарна икономика на душата). Аналитикът приемаше, седнал на велотренажор, и приличаше на стар мъдър козел, който от милосърдие казва на хората само част от страшната истина. Оказа се, че всичко е просто — посоката, от която идваше светлината, се транслираше в подсъзнанието на Мюс като „горе“. За да се осъзнае като част от числото „66“, а не „99“, на нея й беше нужно към източника на светлината да са обърнати тъкмо краката й. Пак с това се обясняваше, както Стьопа се сети вече и сам, и любовта й към едно модерно развлечение — скачането от специална кула с гумено въже, вързано за краката (самият той така и не се осмели да опита, въпреки че Мюс безброй пъти го уговаряше да скочи — в този спорт за него имаше нещо ужасно, отнасящо се еднакво и към секса, и към смъртта).

Поради всичките тези причини Стьопа пристъпи към плана Маршал за числото „34“ убеден в моралното си право на това тайнство. Беше планирал общо тридесет и четири сеанса на енергетична връзка. След краткото му, но самоуверено обяснение Мюс започна да се отнася към ставащото търпеливо и вече не проявяваше никакви признаци на раздразнение, все едно всички Пикачу в живота й на някакъв етап на отношенията започваха да правят същото.

— Пикачу ме проверява — шепнеше тя. — Глупав Пикачу!

Понякога правеше опити да участвува в мистерията на Стьопа — посягаше назад, хващаше единия опрян в задника й лакът и почваше да го гали успокояващо, все едно помагаше на тръпнещия Стьопа да се отпусне и да дойде на себе си. На него тези опити не му харесваха. Докосването на Мюс му беше приятно, но го беше страх, че това може да наруши връзката със сакралното число. Кой знае защо, си спомняше историята за Самсон, който изгубил силата си, след като Далила му обръснала главата, и макар че в случая не се наблюдаваше нищо като бръснене на глава, му беше невъзможно да не изпитва опасения. Все пак залогът беше твърде голям.

Един път, след като го изчака да свърши ритуала (трийсет и първия), Мюс попита:

— Защо Пикачу прави така? Не иска деца ли? Стьопа нададе нещо средно между утвърдително мучене и отрицателно пъшкане.

— Не се плаши — продължи Мюс, — аз ще имам грижата за това. Винаги ли ще правим така? Хайде поне веднъж да го направим както преди, Пикачу…

Стьопа просто нямаше как да откаже.

— Добре — изръмжа той. — Обаче не днес. Уморен съм. Но следващият път все пак дойде.

Мюс помнеше — пръстите й се впиха в него в момента, когато той вече се готвеше да се прекатури от нея и да клекне на пода. Мюс обаче не го пускаше. Той можеше да се освободи със сила, разбира се. Но тя беше като щастие, като пролетна нощ, като сън за най-важното… И Стьопа се примири, реши, че от един път няма да стане нищо страшно. Затвори очи и се притисна към нея, и забрави за всичко на света. Мюс стисна ръката му и той изведнъж осъзна, че виси в спрялата секунда, точно в центъра на която имаше мъничка капчица вечност.

И видя своето „34“ — беше яркобяло и плуваше в пространството, заобиколено отвсякъде от огромно червено „66“, също като Луната, гледана от космоса на фона на Земята. Стьопа събра двете числа и за пръв път разбра, че правят точно сто.

Беше като взрив буквално пред очите му. Безкрайните смиели, скрити в числото „100“, се разкриха, все едно Стьопа бе придобил няколко съзнания, които можеха да ги възприемат едновременно. „Сто“ се състоеше от битие и небитие, представени чрез нулата и единицата. И пак тези цифри намекваха за ролите, изпълнявани от Стьопа и Мюс в този миг на сцената на великия театър на живота. А втората нула беше вратата, през която бяха излезли на сцената, за да изиграят ролята си. И през същата врата трябваше да си излязат, та пак да станат нищо, да се разтворят в окръжността, съединяваща битието с небитието. Но това нямаше да стане скоро, а засега двете нули ги гледаха, все едно бяха очите на вечността, и все едно тази вечност имаше личност и воля, представени от единицата, обединяваща цялото многообразие на съществуващото в едно цяло, цяло, което сега беше съвсем близо и беше готово да им дари нов живот. Както винаги, то дойде, откликнало на зова на стенещото двуглаво животно — едно от най-невероятните същества, които населяваха същата тази вечност… Стьопа се уплаши и се опита да се отвърне от онова, което, както му се струваше, нямаше право да знае. Но страхът беше излишен: безкрайността изчезна, разтвори се в самата себе си и до него остана само бързо дишащата Мюс. Щом дойде на себе си, тя лекичко го хапна по устната и прошепна:

— Пикачу…

На Стьопа му беше хубаво и тъжно. Хубаво, защото отдавна не беше изпитвал нищо такова. Тъжно, защото разбираше, че във вълшебния взрив е изгоряла цялата натрупана досега енергия. Работата по плана Маршал трябваше да започне отначало.

3

След като мина на пръчици, Стьопа понякога си мислеше, че проблемът може да се реши и по друг начин — да си купи вилици с три зъба. Беше виждал такива в сладкарниците — носеха му ги с пастите. Едното зъбче беше по-широко от другите две и приличаше на мъничък нож, с който можеше да си нарежеш пастичката. Теоретично атаката на числото „43“ можеше да се отблъсне и с такава вилица. Възникваха обаче много други въпроси.

Първо, в ресторантите и като е на гости щеше да му се наложи да използва обикновени вилици: един банкер с копринена китайска дрешка, пък и да си носи пръчици за хранене, е нещо очарователно, човек, който не се влияе от парите, но банкер, който си носи вилиците, вече е параноик. Второ, този подход си беше чиста капитулация: все едно че признаваше победата на числото „43“ и покорно се съгласяваше с всички наложени му условия. Вариантът с пръчиците беше по-добър — не само решаваше проблема, но и даваше свобода за маневриране. Да не говорим, че именно с пръчиците в живота на Стьопа бяха влезли Изтокът и Простислав.

Мюс изживяваше дружбата на Стьопа и Простислав много болезнено. Усещаше, че във вселената на Стьопа се е появил друг духовен авторитет, и ревнуваше, макар че за нищо на света нямаше да го признае.

— Колко пъти трябва да ти повтарям — казваше тя, — целият този Far Eastern crap does not work in the Occident16. Това е опит да се избяга от реалните проблеми, пред които ни поставя животът…

Стьопа отвори речника да види като какво ли значи този термин. В речника пишеше, че латинската дума „occident“ (от глагола „occidere“) се превежда като „слизащ; залязващ“. Може би тази рядка дума беше дипломатически ход от страна на Мюс, разписка, че е готова временно да признае условната принадлежност на Русия към Запада в замяна на обещанието на Стьопа да не заминава прекалено далече в Далечния изток. Но времената, когато руснакът се купуваше с миризмата на чийзбургер с изтекъл срок на годност, бяха отминали Вълшебният призрак на Китай мамеше с червено-жълтите си светлини. Хората, с които Стьопа общуваше при Простислав, пораждаха у него огромен интерес и той не мислеше да се отказва от връзките си с тях само защото Мюс не ги харесва.

Вярно, не всичко с Изтока беше толкова наред, колкото му се искаше. Един ден Стьопа отиде при Простислав рано сутринта и попадна на брифинга, който приятелят му провеждаше с няколко тайнствени цивилни блондина — приличаха на капитан Лебедкин. Простислав държеше вдъхновен монолог за Евразия и току поглеждаше в една книга, на чиято корица пишеше: „Three who made a revolution“17. Но дори думите, които изричаше, да бяха чужди, чувството, което звучеше в гласа му, беше лично и искрено:

— Във великата Евразийска равнина почти няма пречки за студа, вятъра и сушата, за маршируващите армии и мигриращите орди. Навремето тук са се простирали огромните азиатски държави — Иранската и Монголската… Когато времето им минава, мястото им е заето от Московия, която се разширява няколко столетия, докато не става най-огромната империя на света. Също като прилив, тя напредва през горите и безкрайните степи, заселени нарядко от изостанали номади. Когато среща съпротива, спира, както прави и приливът, за да събере сили, и после продължава неспирното си настъпление…

Стьопа си помисли, че метафората с нещо напомня на историята на ваучерната приватизация.

— Чак с най-далечните си граници това плато стига до планински бариери — продължаваше Простислав, — заснежените върхове на Кавказ, Памир, Алтай, Саяните и така нататък, които формират естествената граница на Китай. Нима може един народ, чийто хоризонт е така безграничен като Евразийската равнина, да не е велик и да не мечтае за величие?

Простислав остави книгата на масата и отпи глътка чай. После се обърна към дъската, взе тебешира и мълчаливо почна да рисува някакви йероглифи (или наистина знаеше китайски, или много талантливо се правеше, че знае). На Стьопа му стана приятно — за пръв път от много време някой си спомняше за величието на руския народ. Но това чувство оцеля съвсем за малко.

— На съвременните китайски карти — почна Простислав и посочи знаците на дъската — граничещите с Поднебесната територии на Сибир и Далечния изток, а също така и Русия като цяло, се обозначават с три йероглифа:

— „двайсет“,

— „потя се; запъхтявам се“,

— „крадец, мошеник, нечестен търговец“. Същите три йероглифа служат за описване на съществуващия в Русия политически строй. В съвременния китайски руското правителство се обозначава с четири йероглифа:

— „временен; преминаващ“, — „началник“,

— „тръба; нефтопровод“,

— „север“. В момента в Китай чакат мига, когато временната администрация на северната тръба ще намали броя на населението на граничните територии на петдесет милиона души, след което великото учение за пътя на Дао мощно ще нахлуе в безкрайните простори на Евразия…

Думите на Простислав породиха у Стьопа сложни чувства. Колкото до същността на нещата, всичко си беше нормално: числата „двайсет“ и „петдесет“ не съдържаха заплаха, макар и да не обещаваха нищо хубаво. При подробен анализ правеше впечатление, че „петдесет“ е отделено от „четирийсет и три“ със седмица, но не беше ясно какво предсказва това — дали непробиваема защита срещу злото, или напротив, късо съединение. По-добре беше да не налучква.

Проблемите не бяха по същество, а в частностите. Известна странност се наблюдаваше в това, че Простислав разсъждаваше за „временната администрация на северната тръба“ в лекция, изнасяна на хора от персонала на тази временна администрация. Ситуацията ставаше още по-странна и защото самият той също се водеше към това ведомство. Но пък Стьопа отдавна подозираше, че тъкмо в подобни парадокси e солта на руския живот.

Не изпитваше праведен гняв заради намаляването на населението, понеже знаеше, че за това не е виновна временната администрация на северната тръба. В целия свят белите консуматори-християни спираха да раждат деца, за да си вдигнат жизненото равнище. При това от жизненото равнище не зависеше нищо, всичко зависеше от натрапчивото желание да го вдигнеш. „Ей така, на, Бог преебава народите“ — шегуваше се по този повод един от познатите на Стьопа: беше измислил дори специален термин за определяне на процеса — „залезът на консуматорите“. Но пък дори да залязваме, мислеше си Стьопа, поне да е в добро общество. Макар че пак не му беше съвсем ясно какво му е толкова доброто. С две думи, темата беше сложна.

В ГКЧП Стьопа срещаше най-различни посетители. Един път, докато чакаше Простислав, се заприказва с трима младежи, облечени със същите китайски куртки като неговата-този детайл веднага го предразположи. А очите на младежите — пламтяха с неземен огън — го накараха да ги приеме за високодуховни хора.

„Сигурно са някакви мистици“ — помисли си.

Двама от високодуховните мистици бяха художници оформители, а третият — ландшафтен дизайнер. За да каже нещо мило, Стьопа вежливо отбеляза, че за човек с такава професия в огромните руски простори сигурно има безкрайно много работа. Ландшафтният дизайнер обаче, кой знае защо, се намуси. Иначе запознанството беше много приятно — дори си размениха визитните картички.

— А, ония ли? — каза Простислав, когато Стьопа го попита за тях. — Много сериозни пичове…

И добави някаква дума — нещо като „амитафминци“.

Стьопа не беше чувал или чел този термин, но веднага се сети какво означава. Беше чувал от гостите на Простислав за буда Амида, владетеля на мистичната Западна земя, където праведниците се възраждат, та с един кратичък марш-наскок да стигнат до окончателната нирвана. За да могат да се родят в Западната земя, японците повтаряха заклинанието „Нама Амита Буцу“, което означаваше „Виждам буда Амида“. Китайците пък събираха всичко това в една дума — „Амитафо“. Загадъчните „амитафминци“ очевидно бяха праведници, поели към Чистата земя — а това, че беше успял да го разбере сам, само по блясъка на очите им, го изпълни със самоуважение и потвърди, че и самият той не е последният, поел по пътя на духа (беше почнал да се досеща за това след запознанството си с Простислав).

Малко след тази среща прочете в едно списание статия за каменна дзен градина. Статията беше кратичка — че имало такива градини, обикновено към манастирите, и че помагали на съзнанието да се успокои. Стьопа си помисли, че може да си направи нещо такова на вилата — на мястото на тенис корта например, нали никой не го използваше, откакто Елцин вече не беше на мода. Освен това много щеше да се връзва с пръчиците и с общата източна ориентация. Та той си спомни за ландшафтния дизайнер, поел към Западната земя през вихрите на сансарата, и реши да му се обади.

— Дзен градина? — енергично повтори ландшафтният дизайнер. — Бива. Ще стане. Обаче струва скъпо…

Стьопа реши да не се цигани. Тъкмо заминаваше на един финансово-икономически форум, слят с десетдневно пътуване по море — и ландшафтният дизайнер и приятелите му получиха картбланш.

Мюс остана в банката и прекарваше част от времето си там, а другата — на вилата, да наблюдава как върви работата. Обади му се, за да сподели съмненията си. Не обсъждаше какво точно строят докараните от младежите работници — явно смяташе, че не е компетентна в областта на изкуството. Подозренията й бяха породени от друго.

— Много са странни — каза тя. — Съвсем бледи, по цяла нощ не спят. Очите им изцъклени и ченетата им треперят, все едно непрекъснато дъвчат нещо или си бърборят самички…

„Ревнува, как иначе? — помисли си Стьопа. — Каквото и да разправят, жените са си жени“.

— Ех, Мюся — въздъхна той, загледан в червената ивица на залеза зад кърмата. — Де и ние с теб да можехме да си бърборим така. Да се бяхме родили в блажения Запад.

— Аз съм си родена на Запад — с достойнство отговори Мюс.

— Не този Запад — каза Стьопа и продължи с чутото от Простислав: — Там, където си се родила ти, се въплътяват убитите от хората животни, предимно бикове, свине и риби, та като компенсация известно време да гледат филмите на Дженифър Лопес, да слушат вокално-инструменталните ансамбли „Мадона“ и „Еминем“ и да мислят как да си платят вноските за жилището. Това е като отпуска. А после пак се налага безброй и безброй пъти да се раждат като животни. Е, после пак може да изплуват отгоре — да чуят какво ще има тогава вместо Еминем и Джей Ло. И така до безкрай. Това се нарича сансара, от мен да го знаеш. А има и истински Запад — чистата земя на буда Амида, където… където… Бе това не може да се опише с думи. Та тези момчета, които сега работят вкъщи, искат в следващия си живот да се родят точно там. И затова бърборят. Разбра ли?

— Разбрах — каза Мюс. — Значи при нас се раждат свине и волове. А у вас в Русия какви се раждат?

— У нас ли? — Стьопа напрегна паметта си докрай, за да си спомни какво се говореше за това при Простислав. — У нас се раждат победени богове. Небесни герои, извършили военни престъпления. Асури, чиято ярост не могат да поберат дори небесата…

По палубата покрай него мина боса мутра с бял костюм и със стратегическа верижка тип „голда меир“ на врата. Имаше миниатюрна глава, вежди като на неандерталец и сипаничаво лице на монголски палач. Обясняваше тихо нещо на преводача с костюм на райе с жилетка, който ситнеше до него и превеждаше чутото в притиснатия до сивата си буза телефон:

— Absolutely! The fact that he ain’t no pig no more is exactly the shit that pisses everybody here the fuck off.18

Мутрата погледна Стьопа, кимна му като на стар познат и се ухили широко.

„Някой клиент ли е? — загрижено помисли Стьопа. — Не си спомням такъв“.

— Останалото ще ти го разкажа после — каза той в слушалката, доволен, че толкова сполучливо и красиво приключва сложната тема — ценеше не само мнението на Мюс за себе си, но и миниатюрния плацдарм на духовна независимост, отвоюван от нея с толкова много усилия. — Просто прави всичко, което ти кажат момчетата, Мюся.

— Питат каква каменна градина да направят — с лингам ли?

— А?

— Казаха, че имало два вида дзен градини — със свещения лингам на победата и без него.

— Знам го това — изсумтя Стьопа.

— С лингам е петнайсет бона по-скъпо. Искат да им кажеш, понеже трябва да ги калкулират.

— С лингам, разбира се — каза Стьопа. — Време е вече да се научиш и сама да решаваш такива въпроси. Хайде чао.

Когато се прибра, Стьопа имаше много работа и прекара първите няколко дни в Москва. Сумата в сметката, която Мюс му сложи на бюрото, го накара да вдигне вежди, но той не каза нищо. До сметката се появи и продълговата кутия, покрита с жълта коприна — в такива, само че по-мънички, при Простислав продаваха комплекти за чай.

— Какво е това? — попита Стьопа.

— Свещеният лингам на победата — отговори Мюс. — Той е отделно.

— Ясно.

Изчака Мюс да излезе от кабинета и отвори кутията. Вътре, в специални легълца, имаше три изкуствени члена — син, червен и зелен. Бяха спазени всички анатомични подробности — с точност, която стигаше до безсрамие. И бяха покрити с дребнички знаци — може би санскрит или пък тибетско писмо. Стьопа извади единия. В неработния му край имаше кръгла дупка — приличаше на дуло.

„Може да се пъхне молив — механично помисли Стьопа. — Целият, та тоя хуй да не си мисли, че е най-големият кур… Бе те подиграват ли се с мен? Или аз не загрявам нещо?“

Сложи члена в кутията, огледа цялата композиция още веднъж и забеляза в ъглите четири еднакви медни кръгчета с изображението на китайския символ „Ин/Ян“ (Стьопа си имаше свой „Ин/Ян“, цифров — „343/434“). Три лингама, четири кръгчета… Олекна му.

В края на краищата, казваше един от посетителите на Простислав, в този свят всеки цял живот общува само с небето, а околните са само вестители в това общуване. Стьопа ясно виждаше пред себе си числото „34“. Можеха ли последователите на буда Амида да му пратят по-добър знак? Едва ли. Все пак за всеки случай реши да се обади на Простислав.

— Простислав, значи донесоха ми лингама на победата и…

— А, лингам ли? И какво?

Стьопа се поколеба. Не знаеше откъде да започне.

— Къде да го пазя?

— Където ти подскаже душата. Да не е много студено, но и да не е много топло. Да не е много влажно и такова… как беше… да не е много сухо.

— А за какво служи все пак?

Простислав помълча, после отговори с въпрос:

— А ти за какво мислиш, че служи? Стьопа напрегна душевните си сили.

— Ами трябва да е нещо като… Като магически жезъл, нали така? Или ключ? Щом е отделно…

— Ей, позна бе — малко позачудено отговори Простислав. — Израстваш, израстваш, Стьопа. Скоро аз ще трябва да се уча от теб…

— А защо са три?

— Три ли? Ами как иначе? Ти като си слагаш нова врата, колко ключа ти дават? Един е малко, десет вече са много, нали? Ама защо питаш мене? С тая твоя интуиция…

Както обикновено, разговорът с Простислав заздрави увереността на Стьопа. Щом свърши с работата, той отиде на вилата; предчувстваше, че го очаква нещо много необичайно. И предчувствието му не го излъга.

Кортът се беше превърнал в пързалка. Поне така можеше да си помисли човек заради заоблената ограда и мъничката вратичка. Оградата беше украсена с безброй надписи и най-различни рисунки, все едно улични графити едни върху други — и за по-голям ефект няколко флуоресцираха в лимонено и портокалово (особено биеше на очи оранжевият зигзаг „ДаВиГадовете!“, който веднага отекна чак до дъното на душата му).

Приликата с пързалка свършваше с формата на оградата. Вместо лед имаше трева — ленти японски чимове, които ту се застъпваха, ту се разминаваха. Ако не знаеше колко скъпо струва тази дълбоко обмислена небрежност, Стьопа сигурно щеше да реши, че тук са работили подпийнали бригадири ден преди бригадата да свърши. Но понеже това беше дзен каменна градина, той разбираше, че трябва да се отнася към привидните пропуски така, както към написаното с четчица, на която й свършва тушът — нали никой не би приел това за недостатък при анализа на калиграфията, въпреки че без съмнение би било мърлячество, ако боядисваш ограда.

В ограденото пространство нямаше нито един камък. Но Стьопа нямаше въпроси по този въпрос — по-точно имаше, но изчезнаха, щом се появи вероятният отговор: че дзен каменна градина с камъни не е дзен каменна градина. По този повод можеше да не се обажда на Простислав и другите просветени, а да се обслужи и самичък.

Вместо камъни го очакваше друго. В центъра на ограденото пространство стърчаха три пластмасови палми. Бяха закопани в чимовете на няколко крачки една от друга и рязко се очертаваха на фона на бледото московско небе. Бяха три, а парчетата небе, нарязани от правите им стъбла — четири: две между тях и две отстрани. И това неочаквано „34“ така приветливо разкриваше пред Стьопа познатата си, но отново нова същност, че всичките му съмнения изчезнаха. Очите му се напълниха със сълзи, той събра ръце пред гърдите си, вдигна очи към небето и тихичко прошепна:

— Амитафо! Амитафо! Амитафо! И след кратка пауза бързо добави:

— Амитафо! Амитафо! Амитафо!

34

За Стьопа англофилията беше почтено и дори в известен смисъл патриотично културно занимание — тя един вид като че ли го свързваше с Набокови от петербургския период: те весело се плацикаха в надувните си гумени вани в гранитния си дом на Морска и обсъждаха на оксфордски диалект връзката между ерекцията при юношите и смъртта на граф Толстой. Освен това Стьопа много обичаше английския: неговите идиоми бяха доказателство за извисен и весел ум, макар че у англичаните този ум се срещаше много рядко — освен в самата идиоматика на езика в момента, когато я използваха.

Англофилията му свърши просто и бързо. Един ден Стьопа реши да си изясни какво вълнува народа на мечтите му, взе един брой на най-популярния британски вестник „The Sun“ и го прочете с речник от първия до последния ред (ако не беше мистичното съвпадение с името на банката му, едва ли щеше да е способен на този подвиг). И когато дочете последната страница, разбра, че вече не е англофил.

Нещо повече. Той имаше чувството, че току-що са го заразили с луда крава чрез анално изнасилване, но веднага са го излекували, като са му изсмукали с вакуумна сонда всичките мозъчни клетки, поразени от страшния вирус. Но не стана и англофоб — това би означавало висока степен на емоционално участие, а такова вече изобщо нямаше. Всичко беше пределно скучно и пределно ясно и на отечеството раменете белоснежни му се струваха много по-привлекателни, отколкото допреди час (Стьопа впрочем знаеше, че това чувство обикновено трае до първото докосване до тях). Отношението му към Мюс, разбира се, не пострада — по това време той вече я обичаше сериозно. Неочаквано обаче засегната се оказа друга фундаментална константа — Стьопа за пръв път изпита желание да преименува „Санбанк“.

Но реши първо да сподели откритието си с Мюс.

— А, „The Sun“ — каза тя. — Че него никой в Англия не го чете.

— Как така? — попита Стьопа. — Как да не го чете никой, след като е най-популярният вестник?

Мюс го погледна с надменна гордост и каза:

— To understand this you have to be British.19

И все пак у британците имаше нещо, което внушаваше уважение. Това не можеше да им се отрече. След изчитането на „The Sun“ обаче с англофилията беше свършено веднъж завинаги. Оттогава от време на време Стьопа пращаше куриера до центъра на Москва, където можеше да се купи този вестник, и на шега го подпъхваше на Мюс. Тя се правеше, че не забелязва, но за секунда-две между веждите й се появяваше мъничка бръчица и всеки път Стьопа се разтапяше от нежност.

Желанието да прекръсти „Санбанк“ остана. Изживеният шок отвори очите на Стьопа за това, че на практика между числото „34“ и името на банката няма никаква същностна връзка. И ако изобщо имаше връзка, тя беше изключително благодарение на това, че я беше създал сам. По същия начин би могъл да свърже „34“ и с името на киното, в което на седемнайсетия си рожден ден беше получил решаващото мистично откровение. Да, името определено можеше да е и по-добро.

Това ставаше особено актуално в дните, когато трябваше спешно да зареди числото на силата със силата, чието число трябваше да е то. А откъде да я вземе, ако не от същото това число?

Много мисли по този въпрос и това даваше интересни странични резултати. Един път той проследи живота на идеята от началото до края. Беше поучително. Всичко беше като при хората: зачеване, раждане, мъчителна битка за съществуване и нелепа гибел.

Зачеването стана по време на едно пътуване до Канарските острови (банков симпозиум, в Москва пак го заместваше Мюс). Пътуването беше интересно, но и ознаменувано с едно крайно неприятно произшествие.

Докато се развличаше в хотелския апартамент с една проститутка, повикана по телефона от вила „Cosmos“ (пак лъжи), Стьопа лениво гледаше телевизора и галеше изрусената до бяло коса в района на корема си. Даваха някакъв филм за инквизицията — беше на испански, но имаше и надписи на английски, което му позволяваше да разбира какво става. Няколко стражници с кираси влачеха нанякъде един монах капуцин и той се молеше:

— Take this cup away from me…

„Нека ме отмине тая чаша…“ — преведе механично Стьопа и внезапно откри удивително съвпадение между филма и момента. Значи изкуството наистина отразяваше живота! Може би не чак толкова примитивно пряко, както си мислеха руските реалисти, но в крайна сметка все пак го отразяваше.

Изрусената труженица отразяваше много умело и чашата вече се очертаваше на хоризонта на събитията. Стьопа изпита онази разновидност на когнитивния дисонанс, която народът е отразил в поговорката „късай и хвърляй“ — това, което ставаше на леглото, се разминаваше с високата духовност на драмата на екрана. Той щракна дистанционното — и телевизорът му показа чашата, за която току-що си мислеше. Беше кристална, пълна с жълтеникава течност.

А в следващата секунда… в следващата секунда чашата се отмести и на мястото й застана бутилка като за коняк с голямо „43“ на етикета. Стьопа така се дръпна, че партньорката му насмалко не падна на пода, което изложи здравето му на сериозен риск.

Даваха реклама на испанската напитка „Liqor 43“ — вече я беше виждал в тукашните барове и ресторанти и му разваляше настроението за по цяла вечер. Етикетът с проклетите цифри зае целия екран, после цялата стая, после цялата Вселена. „Liqor 43 — каза телевизорът високо. — Nobody knows the night better!“20

Да му развалят такъв миг… Очите на Стьопа се наляха със сълзи, също както в онези далечни времена, когато изписаният с разноцветни седмици лист, пъхнат под дюшека, не беше способен да го защити от най-страшното — да опикае чаршафите през нощта. Колкото повече наближаваше четирийсет и третият му рожден ден, толкова по-нагло се държеше числото „43“. В околния сумрак, маскиран като ясен слънчев ден, се оформяше нещо страшно, студено, насочило срещу него отровното си острие, и трябваше да действа преди това острие да се забие в мозъка му.

Трябваше да направи нещо. Но какво?

На другия ден, докато летеше над Гран Канария на наетата „Чесна“, Стьопа забеляза нещо, което му заприлича на огромни слънчеви батерии. Всъщност беше полиетиленово платно, което защитаваше растенията от слънцето, нещо като парници наопаки. Но Стьопа реши да не отвлича вниманието на пилота с въпроси и го разбра чак след като кацнаха. Въображението му беше поразено от огромните слънчеви батерии.

„Слънцето грее всеки ден — мислеше си той, загледан в синия океан и белите чертички на вълните. — Но докато не сложиш батерия под лъчите му, няма електричество“.

Числото „34“ дори превъзхождаше слънцето, понеже светеше от идеалния си свят и денем, и нощем. За да може да използва мощта му изцяло, трябваше да измисли нещо като слънчева батерия, която да събира целебните му еманации. Такава батерия можеше да е например… например…

Бученето на самолетния мотор му пречеше да мисли. Единственият вариант, който отново и отново му идваше наум, беше ново име на банката. Но той помнеше колко е трудно да зашифрова в него числото „34“. Въздъхна, отмести очи от антипарниците, които мислеше за слънчеви батерии, и погледна жълтото петънце на далечен сърфист — помисли го за шамандура. Горе-долу по-средата белееше следата на току-що завил катер — от тази височина приличаше на гръцката буква гама. В следващия миг мислите на Стьопа пак превключиха. Но зачатието вече беше факт.

Заченатата на Канарските острови мисъл се роди в Русия. Стьопа пътуваше с колата си през мъгливата и депресивна Москва. Тихо свиреше радиото — гей звездата Борис Маросеев изпълняваше в неповторимия си стил песента „Лалугерът ми винаги е с мен“. От новините Стьопа знаеше, че с певеца много сериозно се е заело младежкото движение „Ескадрони на живота“ и че го убеждават да отделя повече внимание на патриотичната тематика. По някаква незнайна причина песента за лалугера очевидно попадаше в тази категория.

Замисли се защо въпреки нарочно-порочния имидж на изпълнителя и яростните оргиастични вопли, надавани от Борис след всеки куплет, в музиката има някаква възвишена тъга, от която ти става по-светло на душата. И след минутка разбра. Борис беше истински артист — в гласа му звучеше ту разрушилата всички прегради страст, ту потиснатият минор на разкаянието, ту шепотът на изкушението, и всичко това заедно незнайно как пораждаше у слушателя чувството, че лалугерът, за който пее, е съвестта, ангелът господен, който кротко лети до рамото на лирическия герой и записва всичките му постъпки на небесната си видеолента. Сливането на порока и покаянието в едно невъзможно цяло правеше от песента шедьовър.

Изведнъж по някаква неизвестна причина мислите на Стьопа се превключиха на половия живот на приматите. Той се спомни един интересен разказ на Мюс: че при шимпанзетата имало три вида самци — Алфа, Бета и Гама. Най-силните били Алфа. Бета били мъничко по-слаби, обаче съвсем мъничко, и затова непрекъснато се съревновавали с Алфа. А Гама били толкова по-слаби, че никога не се биели. В резултат се получаваше интересна картинка: докато Алфа и Бета се дърлели в храсталака, та да изяснят кой е по-силен, Гама оплодотворявали повечето самки в стадото.

Сърцето му подскочи. Той почувства, че в аквариума на рамото му е доплувала златната рибка — и може би дори с другарките си. Първите четири букви на гръцката азбука бяха „алфа“, „бета“, „гама“ и „делта“ — това го помнеше от лекциите и упражненията в института, където така означаваха неизвестните в уравненията.

„Гама-банк“! Ама разбира се! „Гама-банк“. Гръцката буква „гама“ даваше тройката, а думата „банк“ — четворката, понеже беше от четири букви. Е, с малко хитринка, разбира се, понеже тройката беше на един принцип, а четворката — на друг. Но пък числото „34“ без проблеми можеше да се представи от буквите „гама“ и „делта“. Не можеше да ги обедини в една дума, но пък можеха да се появят в необходимата последователност в рекламен слоган, който щеше да стане нещо като магическа мантра, завъртяна в мелницата на купения ефир. Да, това щеше да стане вълшебната радиостанция, способна да зареди числото на силата с необходимата енергия.

И новото име, и PR концепцията се родиха в главата на Стьопа само за частица от секундата — в паузата между двата писъкостона на лирическия герой на Боря. А може би на лалугера му — не можеше да се каже точно поради многото електронни добавки.

„Гама-банк“ трябваше да се противопостави на „Алфа-банк“. Контрапозиционирането беше най-ефективно при всяка борба. И нямаше защо да се страхува, че ще го вземат за кученцето от баснята на Крилов, дето лаело по слона. Храбростта е най-силното оръжие. Защото някой да помни името на слона? Никой. Обаче всички знаят името на кученцето — Моска.

Числото „34“ можеше да се включи например така:

„Докато Алфа се мъчи да е по-силна от Бета, а Бета иска да стане по-силна от Алфа, Гама-банк ви дава вашата Делта!“

Или дори още по-агресивно:

„Алфа-банк е като танк,

звездолет е Гама-банк!“

Това вече беше съвсем добре, само че я нямаше „делтата“ Можеше да смени първия ред и да стане „е тромав танк“, и тогава щеше да е идеално, но пък и по законите на рекламата, и по житейските, не биваше да се заяжда, особено ако противникът е по-силен: все пак Стьопа разбираше, че Гама-самците не бива да се дърлят с Алфите без крайна необходимост. Накрая асоциативните връзки му изкараха още един мъртвец:

„Банките не миришат“.

Не му беше работа да пише слогани, Стьопа си го знаеше. Но му беше ясно, че професионалистите, дори оня циничен специалист, който Мюс беше намерила да оформи рекламното табло на Рубльовско шосе, ще успеят да разположат правилно гамата и делтата по десетки различни начини.

Боря Маросеев най-после успя да направи с лалугера си всичко, което искаше, и се успокои. След кратък рекламен блок някакви анонимни италианци запяха за ада — поне така изглеждаше заради припева „бона сера, бона сера, сеньорита“. Потискащо.

— Я махни това радио — каза Стьопа на шофьора. — Дай „Bon Jovi“.

Често слушаше тази група — не защото обичаше музиката им, а по много по-сериозни причини. Шофьорът вкара компактдиска и с първите китарни акорди в аквариума на Стьопа се вмъкна мурената на съмнението. Думата „гама“ не се срещаше в бизнеса, това го знаеше. Но „делта“… Имаше, имаше нещо. С този термин, взет от математиката в университета, още по времето на компютърната треска наричаха разликата между разходите и печалбата. За комсомолците от осемдесетте и деветдесетте „делта“ беше почти същото, което за него беше „34“. Нямаше начин някой от тях досега да не е използвал тази думичка.

Стьопа извади телефона и набра Мюс.

— Мюсюс, Пика съм. Разбери има ли в Русия банки, в чието име да влиза „делта“. И какви са им PR слоганите. И ми се обади веднага.

Мюс се обади след петнайсет минути. Делта-банките в Русия бяха двайсетина, а с тези, които бяха успели да изчезнат от лицето на едната шеста от земната суша, ставаха около четирийсет. Колкото до слоганите, Мюс помоли за още време — засега беше намерила само един, на въоръжение на московската „Делта-кредит“:

„Делта-кредит. Пълна гама на услугите“.

Делта, после гама. Четири и след него три. Да не говорим, че в словосъчетанието „Делта-кредит“ имаше още едно „43“: буквата „делта“ даваше четворка, а буквата „к“ — тройка, понеже имаше три ъгъла. Стьопа застена, все едно го бяха пронизали с харпун, и се отпусна на седалката. Шофьорът уплашено се обърна и наби спирачките.

— Няма нищо — каза едва чуто Стьопа. — Нищо ми няма. Ей сега ще се оправя.

Така става тя, помисли си, когато сърцето го отпусна. Докато Алфите и Бетите се бият в храсталака, а Гамите чукат всички самки в стадото, Делтите си въртят бизнеса на съседната полянка. И няма какво да направиш. Капитализъм.

Вечерта взе хапче за сън и сънува погребение. Стоеше до гроб, в който имаше розово пластмасово ковчегче. В него беше идеята, която го беше осенила през деня. Стьопа искаше да отвори ковчегчето, за да види на какво приличат мъртвите идеи, но не се осмеляваше, защото не беше сам на това тъжно място.

От другата страна на гроба клечеше пиян лалугер с ушанка, на която блестеше лъсната кокарда с буквата „алфа“. Лалугерът мърмореше нещо по мобилния си телефон, все едно се оправдаваше, и мигаше с червените си очички. На шията му се виждаха две големи виолетови смучки. За да не го обиди, Стьопа се преструваше, че го слуша — беше вдигнал до ухото гребенчето си. Но си мислеше за съвсем друго нещо — че няма да сменя името на банката си и че просто ще почне да се отнася към планетата, на която живее, малко по-лошо. Да, точно така.

На сутринта се събуди скапан и отмени и двете срещи за деня.

43

След няколко дни на бюрото му цъфна червена кожена папка със справката за „Делта-кредит“, която му бе изготвила Мюс. В папката имаше голяма цветна снимка и девет страници със ситни буквички. След всяка Стьопа имаше чувството, че са го фраснали в муцуната — при това всеки удар беше под различен ъгъл, та да не свиква.

Президентът на банката се казваше Георгий Вартоломеевич Сракандаев. Произхождаше от старообредчески род, където от няколко века мъжете се кръщаваха само „Георгий“ и „Вартоломей“. Не трябваше да е индианец следотърсач, за да види в името „Георгий“ същото число, което със злобен кикот го гледаше от слогана „Делта-кредит. Пълна гама на услугите!“ Първа беше четвъртата буква от азбуката и в думата имаше три гласни. Някакви въпроси? Не. Но все едно че това не стигаше, първите букви на Георгий Вартоломеевич, „Г“ и „В“, също даваха „43“. И на всичкото отгоре Стьопа ясно долавяше във фамилното име „Сракандаев“ леко променения корен на руската дума за четирийсет — „сорок“, а пък, за да не останат никакви съмнения, името завършваше пак с третата буква от азбуката. Тройното зло — очевидно, нахално, тлъсто, самодоволно, убедено в безнаказаността си, изобщо не мислеше да се прикрива.

В справката се казваше, че приятелите и бизнес партньорите на Сракандаев го наричат Жора и че в светската хроника той фигурира само под това име.

ЖОРА СРАКАНДАЕВ… Стьопа дълго се вглежда в това странно словосъчетание; приличаше му на червей. Буквата „Ж“ напомняше за смукало с рогови зъби, „о“ беше зад тях, а „в“-то накрая приличаше на мек закръглен задник. Първата дума все едно ядеше; втората сереше; всички букви между първата и последната бяха храносмилателни органи. Словосъчетанието бавно се придвижваше вляво, към още неизяденото, а онова, което беше на реда вдясно от него, му приличаше на изхвърлени от организма екскременти… Но Стьопа разбираше, че това възприятие може да е обусловено от предубедеността му и че някой друг не би видял нищо подобно.

По времето, когато „Sun-bank“ беше още „Санбанк“, Сракандаевата „Делта“ се беше казвала „Мунспецбанк“. Щом прочете тази дума, гърдите го стегнаха и той изчака няколко секунди да му мине. По-нататък пишеше, че това е съкращение от „муниципален“ и няма никакво отношение към английското „Moon“. Но пък и „Sun“ от неговия логотип навремето не означаваше слънце, а санитария. Наистина странна история: фирмата, започнала някога със същите форми на социална мимикрия като „Санбанк“, още от самото начало беше била абсолютен антипод на слънчевата му рожба. Това не можеше да е просто съвпадение, Стьопа го чувстваше.

Погледна следващата страница и изпита нов удар. Адресът на „Делта-кредит“ беше „Курска битка“ № 43. Още едно съвпадение? Стьопа се усмихна криво. Даже не просто улица „Курск“, а „Курска битка“.

Много добре си спомняше с каква мъка намери подходяща сграда с номер трийсет и четири за „Санбанк“ — провери всички улици от центъра до Садовое колцо, а после за подкупи отидоха толкова пари, че с тях спокойно можеше да се поддържа родното ракетостроене. Лунният му брат (Стьопа вече не съмняваше кой е този човек) беше извадил много по-голям късмет — боговете на злото му бяха дали не само № 43, а №43 на улица „Курска битка“. Стьопа не можеше да подкрепи догадката си с никакъв рационален аргумент, но беше сигурен, че Курската битка от 1943 година заема в личната митология на Сракандаев същото място, както и неговата, само че с обратен знак.

Нещо повече, „Делта“ беше също такава джобна банка, както и рожбата на Стьопа (е, може би малко по-голяма), и също по някакъв начин беше свързана с нефта и тръбата, само че обслужваше руско-немския консорциум „Айн Нене“, регистриран, за да се отърве от данъци, на територията на Ненецкия автономен окръг. За „Айн Нене“ имаше невероятно малко информация — всичко беше толкова скрито-по-крито, че също приличаше на семеен бизнес. Ако беше така, значи Сракандаев беше много, много сериозен враг.

Но Стьопа не мислеше да се предава без бой. Нали когато сключи договора с „Ойл Еве“, предполагаше, че работи за семеен бизнес (и затова, попаднеше ли в компания, където някой почваше да дрънка за Татяна Дяченко или Роман Абрамович, ставаше и с гордо вдигната глава излизаше от помещението). Така че със Сракандаев бяха от една категория.

За Сракандаев беше известно и че през свободното си от работа за главния клиент време помага за безпроблемното източване на пари от страната — но пък взимаше огромен процент, почти шест. Освен това се приказваше, че през деветдесетте — наистина бурни години — бил уредил убийството на няколко души; но доказателства естествено нямаше.

В останалото бизнесът на Сракандаев беше организиран около същите силови линии като този на Стьопа. И в това нямаше нищо чудно: други в природата вече нямаше. А може би и никога не ги беше имало, а просто преди, в романтичното време на първоначалното натрупване, им се беше струвало, че има? Но това беше отвлечен и философски въпрос, а такива въпроси, знаеше Стьопа, нямаха отговор.

В областта на практиката също нямаше отговор, но по друга причина: там отдавна не изникваха никакви въпроси. Още от пръв поглед беше ясно, че схемите, които прилагаше „Делта-кредит“, по нищо не се различаваха от бизнес технологиите на „Санбанк“. И Стьопа, и Сракандаев бяха мънички живи винтчета в двигателя на непостижим за ума мерцедес — „Геландеваген“ с цвят „берьозка“ с три лампи, който беше дошъл на мястото на Гоголевата птица-тройка и също така неудържимо — ех! — се носеше в никъдето по засипаната със сняг равнина на историята.

Всеки от двамата си имаше свое уникално място на общонационалната икономическа синусоида, но функцията им беше една и съща — самата синусоида; и не можеше да бъде иначе, защото във всички други случаи за Стьопа и за Сракандаев там вече нямаше да има места. Чиста тригонометрия. В сряда беше ред на Стьопа да превежда, да тегли в наличност, да бута, да прибира и така нататък, а в четвъртък идваше редът на Сракандаев, и в тези минути всеки от тях беше може би най-важният човек за страната. Но като цяло разликата между двете банки се изчерпваше с това календарно изместване — в останалото те бяха икономически близнаци и дори ги пасеше, както се оказа, един и същ джедай — Льоня Лебедкин.

Затова пък като хора Стьопа и Сракандаев се различаваха много. Поне така следваше от досието.

Сракандаев се водеше покровител на изящните изкуства и имаше много приятели сред московската бохема. Стьопа пък я презираше — според него бохемата съществуваше най-вече за да краси свободното време на скъпите адвокати.

Сракандаев колекционираше картини на съвременни художници. За Стьопа всичките те бяха капути на духа, при това на нечистия дух.

Сракандаев прекарваше нощите си в елитни нощни клубове. Стьопа не стъпваше в тях.

Сракандаев караше „Астън-Мартин“ (модел „Vanquish 12“ като на Джеймс Бонд, само че Бонд си нямаше лампа, а Сракандаев имаше). Стьопа предпочиташе солидно-патриотичния „Русич V700“, направен на базата на класическия „Геландеваген“ (моделът му беше един от първите на щутгартското бюро по вкарване на „Брабуси“ за руски клиенти и той страшно се гордееше с него, макар и да беше купил колата вече употребявана).

Сракандаев обичаше да кара сам. Стьопа, който не понасяше да седи зад волана, си имаше шофьор.

С две думи, разликата между тях беше като между числата „34“ и „43“ — цялата възможна плюс още мъничко.

В справката се привеждаха два странни факта с позоваване на „конфиденциални източници“. Първо, работният кабинет на Сракандаев в „Делта-кредит“ беше тапициран с корк за звукоизолация. Не ставаше ясно защо. Второ, в бохемските кръгове наричаха Сракандаев Магаренцето Седем цента. Мюс не беше могла да разбере защо са му лепнали този прякор.

Стьопа се взря в снимката за десети път. От нея го гледаше глуповато-добродушно лице с червеникави мустаци и леко дръпнати тесни хитри очи. Стьопа затвори папката и се обърна към прозореца.

„Магаренце — помисли си той. — Но защо магаре? Какво общо има магарето? Може би защото краката му са четири, а ушите плюс опашката дават тройка и получаваме съответно… Но защо първо краката? И защо да броя опашката с ушите, а не с краката? Тя нали е по-близо до краката. Загадки, само загадки. И какви са тия «седем цента»? Отначало сигурно също е сключил договор със седмицата. А после — четири плюс три? Вместо моите три плюс четири? Може. Вярно казват, че злото е просто огледално отражение на доброто. Но защо центове? Ах, ако знаех, само ако знаех…“

43

Офисът на „Делта-кредит“ се помещаваше в едно доста странно здание — полуразрушена черква, която очевидно не представляваше нито историческа, нито архитектурна ценност и патриаршията не беше предявила правата си. Архитектът я беше възстановил доста необичайно: в завършен вид сградата не приличаше на реставриран храм, а на странен хибрид — модернистична конструкция, вградена в укрепените с метални греди развалини. Една малка пирамида от графитно стъкло, вписана в руините, се четеше като буквата „целта“ — като цяло беше стилно, остроумно и съвсем лекичко светотатствено. Стьопа изпита завист — собственият му офис, разположен в солидна стара сграда, в сравнение с този авангарден шик изглеждаше еснафски пошъл.

След като няколко пъти мина с колата покрай „Делта-кредит“, Стьопа реши да проникне във враждебната територия. И за пръв път през живота си се дегизира.

От години в гардероба му събираше прах една прошарена брада, купена на пияна глава в един лондонски театрален магазин заедно с тубичка специално лепило. С нея той заприлича на чеченски полеви командир. Помисли малко и нахлузи дебел ръчно плетен пуловер а ла Хемингуей, с което окончателно затвърди приликата си със сепаратист в търсенето на жанра.

Може би тъкмо по тази причина охраната го пусна, без да го разпитва. За всеки случай Стьопа си носеше проспект на „Делта-кредит“ и кредитна анкета — в краен случай мислеше да се представи за пратеник на сибирски бизнесмени.

В приемната чакаха няколко души. Пред вратата на кабинета на Сракандаев седеше секретарка. Стьопа бързо седна на един фотьойл до външната врата, преметна крак връз крак и скри лицето си зад един поомачкан брой на „Коммерсант“ с голяма снимка на Березовски на първа страница.

Този камуфлаж не беше случайна импровизация. Стьопа знаеше, че в мозъка на всяка секретарка има област, близка по функции до определителя „свой — чужд“ в пунктовете на противовъздушната отбрана. Как точно работи този определител, нямаше представа, но знаеше как да го излъже. Това беше, така да се каже, фронтови опит — именно по този начин един луд, който знаеше точно къде е входът на Шамбала, цял ден се беше крил в собствената му приемна директно срещу бюрото на Мюс, която после изобщо не можеше да разбере откъде се беше взел при влизането на Стьопа.

— Ама все едно изскочи направо от въздуха — каза Мюс и разпери ръце. — Incredible21 Може пък наистина да знае къде е Шамбала, а?

Сега Стьопа държеше същия вестник, конфискуван от лудия от охраната (не знаеше кое точно пречи на вражеските радари — портретът на Березовски, името „Коммерсант“ или цялата икебана, така че реши да не рискува). Всичко стана точно както се надяваше: секретарката на Сракандаев вдигна очи към него, видя снимката на първа страница и веднага като че ли се замисли за нещо. Въпрос за целта на посещението не последва.

Стьопа оглеждаше приемната иззад вестника през миниатюрно японско монокулярче — и все едно обръщаше картите на някакъв адски пасианс. Всички сякаш бяха подредени. На стената имаше две картини — малка и голяма. И двете бяха на военна тема, според последната мода, но Стьопа бързо разбра какъв е истинският им смисъл.

Първата беше стара и изобразяваше отряд хусари, препуснал нанякъде през перести кълбета синкав пушек. В небето над хусарите висеше червен калиграфски надпис: „На Семьон Коржавин за спомен от бойците на Четвърта гвардейска орденоносна наказателна бронетанкова дивизия“. На пръв поглед в това нямаше нищо заплашително, но картината се казваше „Пробив“. Четирийсет и третата хексаграма от „Книгата на промените“ — коментарът беше излишен.

С голямата картина нещата бяха още по-лоши. Художникът беше някой си Лукас Саприкин — очевидно от приятелите бохеми на Сракандаев. И картината се казваше „Курската битка“. Дори само това беше достатъчно да вкисне Стьопа за цял ден. Но това, как точно Лукас Саприкин виждаше Курската битка, го докара почти до прединфарктно състояние. Картината изобразяваше розова „трийсет и четворка“ насред поле, из което обикаляха огромни тигри. На купола на танка клечеше гол човек с маска на Батман и сереше в отворения люк.

След този удар в слабините Стьопа вече дори не се учуди, когато видя, че самолетчето на масичката в ъгъла на приемната е модел на изтребителя „МиГ-29“. Това беше съвсем естествено — числото „29“ беше главният съюзник на четирийсет и три и къде трябваше да са отровните му изчадия, ако не в бърлогата на звяра? По-нататъшният оглед на помещението може би щеше да разкрие на Стьопа нови аналогии и смисли, но в този момент влезе почервенелият от студа навън Сракандаев.

Беше същият като на снимката — приличаше на хитър хомяк, който знае нещо, правещо го по-важен не само от лисицата, вълка и мечката, но и от голия Березовски с калкулатор в ръка.

— Мен ли чакате? — попита Сракандаев и отмести с пръст вестника на Стьопа.

Секретарката погледна изумено Стьопа, после — уплашено — шефа си, после пак Стьопа.

— Аз… — почна Стьопа, докато сгъваше вестника, — аз…

— Е, ще трябва да ме изчакате поне час. Имам малко работа… Зоя, направи чай на господина — каза Сракандаев и влезе в кабинета си. Стьопа успя да забележи колко дебела е касата на вратата.

— Извинете — почна секретарката и стана, — господин… ъъъ… Всъщност вие по какъв въпрос сте?

— По личен — отговори Стьопа и също стана и тръгна заднишком към изхода. — Само за момент. Забравих си хюмнетката в колата… чантичката де, ще ме прощавате.

Излезе, затвори вратата и със спокойно достойнство мина покрай охраната, стъпи на тротоара и се понесе по него леко като насън.

10 000

Стьопа се възхищаваше на приетата в източната поезия форма хайку. Пишеха се съвсем лесно — за триста долара Простислав го научи как става. Не трябваше да се търсят рими, не се мъчиш с размера. Достатъчно беше да разбиеш спонтанно родилите се в сърцето ти думи на три реда и да провериш дали случайно в тях не се среща думата „километър“. Ако се срещаше, трябваше да я смениш с „ли“. След това цяла минута можеше да се чувстваш извисен духовно азиатец, което на Стьопа много му харесваше, въпреки че Мюс го гледаше накриво.

След като обмисли посещението си в „Делта-кредит“, той написа следните редове:

Какви бяха тия други птици и колко бяха десет хиляди ли, Стьопа не знаеше, понеже ги беше сложил само за красота. Но пък много добре знаеше какви са тия крадливи лапи.

Да се опитва да оплеви бурените на числото „43“ беше безполезно, беше го разбрал още в дните, когато разстрелваше панички и кутии с кефир на вилата, а после беше уволнил белязаните от злото служители. Да се натиква сам в бърлогата на Сракандаев беше още по-глупаво. Наглед всичко това му беше ясно. А ето че насмалко да попадне в самозаложения си капан. Изобщо не искаше да мисли какво щеше да стане, ако охраната на Сракандаев го беше задържала за проверка на документите…

Правилният път водеше в диаметрално противоположна посока. Какво всъщност правеше Сракандаев, като беше окачил в приемната си картината „Курската битка“? В пълно съответствие с учението на Бинга, той заздравяваше позициите на числото, на което служеше (след посещението в офиса му Стьопа вече нямаше никакви съмнения в това). Той трябваше да направи същото.

Беше стигнал близо до правилното решение, когато му хрумна да се прекръсти на „Гама-банк“. Но всичко това свърши само с едно — от пустотата на главата му се изтърси Магаренцето Седем цента („Защо магаре? Защо? — за стотен път си помисли Стьопа и за стотен път си повтори: — Не се разсейвай!“). Несполуката с проекта „Гама-банк“ не означаваше, че е порочна самата идея. Тя можеше да се въплъти в действителността по много начини.

„34“ може и да не можеше да се скрие в името на финансовата му структура, но пък можеше тайно да го сложи например в името на някое телевизионно предаване. Такова решение беше много по-мощно от енергетична гледна точка — да пусне заветното число по екраните беше все едно да го изпише с огромни цифри на небето.

След внимателно преценяване на вариантите Стьопа измисли нещо такова, че дори сам приятно се изненада. И колкото повече мислеше за новата си находка, толкова повече й се радваше. Трябваше обаче да бърза — времето не чакаше.

Напоследък Мюс му се цупеше и той се зарадва, че може да й покаже колко много цени помощта й.

— Мюсюс — каза й, — пак съм заникъде без тебе. Пикачу има идея за ново телевизионно предаване. Помниш ли онзи човек, дето ни измисли текста за рекламния щит на Рубльовското шосе? Циничния специалист? Можеш ли да го намериш, писенце? Очертава се голяма поръчка. Апропо, дай ми и подробна информация за него — работата е такава, че човек трябва да знае с кого работи.

Циничният специалист дойде на другия ден. Стьопа се беше запознал със справката, изготвена от Мюс, и вече изпитваше към него някаква смесица от уважение и отвращение, но впечатлението от срещата надмина всичките му очаквания.

Специалистът се казваше Малюта — як намусен тип с рехава ленинска брадичка (не просто като на козел, а именно ленинска, още повече че Малюта беше рано оплешивял). Носеше гащи от защитен плат и червен потник с надпис в кавички:

„Ghostmodenizm Rulez!“

Още в първата минута на разговора Малюта поиска десет хиляди долара аванс.

Стьопа понечи да го изгони, но си спомни, че в съчиненото наскоро хайку го имаше същото това число, беше се взело неясно откъде. Можеше ли числата да му дават знак? Стьопа натисна копчето на селектора и каза на Мюс да подготви парите. А след това помоли Малюта да му покаже някои от работите си.

— Професията ми е такава — каза Малюта, — че не мога да покажа най-добрите си работи. Въпреки че всички са ги виждали. Всичко се прави строго конфиденциално. Така че в тази папчица съм донесъл най-вече експортни проекти. Е, и някои трепачи — просто да ви запозная със спектъра на възможните услуги…

Стьопа отвори папката и се задълбочи в съдържанието й.

Имаше много неща, включително разработки на PR концепции за Наполеон Бонапарт, хан Бату и други кървави исторически фигури. Разделът „Персийски мотиви“ беше посветен на войнстващия ислям. В по-голямата си част беше на английски, тъй като бе предназначен, както каза Малюта, за богатите нефтени араби. На Стьопа специално му направиха впечатление два слогана за Ал Кайда:

и

Имаше и слоган за „Хамас“:

Отдолу беше написано с молив: „Откраднато CNN text“. Някои неща от персийските мотиви Стьопа просто не ги разбра — като например рекламата на уиски:

— И какво, купуват ли я? — попита той.

— В Саудитска Арабия е направо хит — отвърна Малюта. — Вярно, не знам какво я правят. Може да си я закачат по стените на харемите.

— В Саудитска Арабия? — Стьопа го изгледа недоверчиво. Малюта кимна и каза:

— Много реална клиентска база. Най-нормални хора, ние да имахме повечко като тях. Направих им даже ъпгрейд на националното знаме. В оригинала е палма и под нея две сабички. А аз направих ескиз, в който вместо сабите има кръстосани box-cutters, а бе тия, дето режат с тях кашоните. Хем е съвременно, хем се запазва националният колорит…

— И какво казаха?

— А, не съм го показвал — отвърна Малюта. — Рано е още. След пет-шест годинки, като узрее обстановката, тогава ще говорим. Съвсем реален вариант впрочем.

Отделно място в папката беше отделено на изцяло разработена концепция-трепач за политическа партия на едри латифундисти със заглавие „Имаме заедно“. Включваше моцартово-вдъхновен манифест на десет страници, назидателно обръщение към съгражданите, тезиси за работа със селската младеж и така нататък. Доколкото можеше да прецени Стьопа, всичко беше направено много професионално. Особено впечатляваше централната идеологема на движението — „Семейни ценности“. Отначало Стьопа дори не разбра. А когато разбра, кимна с уважение — това наистина струваше скъпо. И най-важното, такава хуманистична идеология щеше да е печеливша на международната арена, където никой нямаше да разбере за какви семейства става дума.

Концепцията включваше и визуални материали. Много силно впечатление му направи плакатът, на който озверял брадат чеченец, приличащ на младия Карл Маркс, посягаше с гадната си лапа-свастика към гръдта на майката-родина, която държеше на ръце младенец с пълни с византийска тъга очи. Зад гърба на майката-родина се виждаше селско-индустриален пейзаж с цвеклово-алуминиеви конотации. Един мустакат гренадир с кивер с двуглав орел забиваше в лапата на чеченеца синьо-бяло-червен щик. Плакатът беше пресечен от тревожен кървав надпис:

Имаше и друг вариант, в който брадат чеченец с червено знаме, покрито със зелени писмена, и с граната в зъбите се опитваше да се покатери на една блестяща нефтена кула, но лъчът на прожектора, насочван от храбри момци в трицветни трика, изтръгваше зловещата му фигура от тъмнината (този плакат не се понрави на Стьопа чак толкова — определено беше изкопиран от една от прочутите картини на тема „щурмът на Райхстага“).

Малюта беше разработил не само лозунгите на новото движение („Семейните ценности са Всичкото ни!“; със съкратен енергичен вариант „Всичкото ни!“), но и в общи линии беше набелязал какво заплашва света:

„Конкретната разработка на образа на врага ще се обмисли впоследствие. В настоящия момент се предлага само название-идентификатор: «Козлополити» (вариант — «Лолити и Козлополити»), което осигурява същата културна приемственост като представените визуални решения, ориентирани към генералната линия за активизиране на «дремещия» подсъзнателен психосъстав“.

На следващата страница Стьопа се натъкна на загадъчни ръкописни редове:

— Това пък какво е? — попита Стьопа и кимна към листа.

— Нищо особено — отвърна Малюта. — Ескизи. Докато чакаш клиенти, какво ли не ти минава през ума.

Стьопа остана доволен от събеседването. С такъв човек можеше да се работи и без да си губиш времето в предисловия. Все пак, за да направи на Малюта впечатление с осведомеността си, той надникна в подготвената от Мюс справка и попита:

— Вярно ли е, че си работил със самия Татарски? Малюта се прекръсти и каза:

— Първият ми учител. На него дължа всичко най-лошо. Обаче аз лично отдавна се разкарах от политиката. И не съжалявам — парите може да са по-малко, обаче нямаш кошмари. Така че вече нямам нищо общо с тоя дърт пиардал.

Стьопа започна отдалече, понеже и на него самия не му беше съвсем ясно какво трябва да е замисленото предаване. Знаеше със сигурност само името му. Освен това след думите на Малюта за Татарски държеше да обясни още отначало, че проектът няма отношение към реалната политика.

Седна срещу Малюта на фотьойла, тапициран на разноцветни кръгчета (патернът беше общ за всички мебели в офиса: три черни петна, полузакриващи четири червени кръгчета — и така много пъти на всеки квадратен метър от тапицерията), и започна да му излага общите съображения, от които следваше да се ръководи.

— Виждаш ли — почна Стьопа, — от доста отдавна страната ни произвежда много повече политика, отколкото е необходима за вътрешния пазар. А времето е такова, че не е ясно с какво да се занимават тези политици и изобщо за чий ни са. От друга страна, без политика също не може. То е като културата или футбола например — махаш ги и веднага ще се усети, че нещо липсва. И значи идеята е политиката постепенно да се измести в спортно-игровата плоскост, където да си бушува, без да пречи на никого. Разбираш ли ме?

— Ъхъ — отвърна Малюта и си записа нещо в бележника.

— Та значи трябва всички трудни въпроси, които тормозят днес руския ум, да се решават в лековат хумористичен стил, който да изцерява класовия антагонизъм и да премахва междунационалните търкания. За тази цел са необходими двама мултимедийни герои, които да поставят проблемите остро и да ги решават още по-остро. Задачата е в ума на телевизионния зрител да се прокара първата бразда и той да почне да мисли по нея, като я прави по-дълбока с всяка своя мисъл… Ясен ли съм?

— Естествено. А героите имат ли си имена?

Влезе Мюс — носеше дебел плик.

— Имат си — каза Стьопа, взе плика от Мюс и написа на него две думи с идеално подострения си молив (чешки „koh-i-noor“, единствените свестни моливи).

— Ето ги — каза той и подаде плика на Малюта. — Така ще се казва и предаването.

Малюта прочете написаното и изхъмка. После каза:

— Ясно. Може да стане. Но като цяло постмодернизмът отдавна вече не е актуален.

— Какво е това постмодернизъм? — подозрително попита Стьопа.

— Когато правиш кукла на куклата. И при това и ти самият си кукла.

— Аха. И кое е актуално?

— Актуално е когато куклата прави пари.

Стьопа реши, че това е намек за него и за бизнеса му, и се ядоса.

— Виж сега какво ще ти кажа, Малюта. Според медицината педеругите биват три вида — пасивни, активни и актуални. Първите два вида са такива, защото природата им е такава, и никой не им връзва кусур. Обаче третият вид — това са такива педали, които са станали педали, понеже са прочели в списание „Птюч“, че в момента това е актуално. И те винаги ще са гадни. Разбра ли ме?

— Разбирам какво искате да кажете, Степан Аркадиевич — спокойно отговори Малюта. — Но според мен картинката е малко по-сложна. Има един още по-страшен вид педали, четвъртия. Неактуалните педераси. Това са онези педали, които обясняват кое било актуално и кое не в списание „Птюч“. Към тях се отнасят и постмодернистите. Което всъщност исках да ви кажа…

Стьопа разбра, че не може да тръгне с джобно ножче срещу тежка картечница, особено след като Мюс ги слушаше внимателно (нямаше съмнение, че ще запише всичко на някоя от перфокартите си). Освен това разбра, че Малюта не иска да го обиди, но че ако поиска, може да го направи като едното нищо.

— Добре де — каза той по-спокойно, — да доизясним нещата… Значи не ти е работа кое е актуално и кое не. Аз съм го определил. Виждам, че имаш талант. Твори, както той ти подскаже. Обаче кротуваш.

— В смисъл?

— Не казваш нищо на никого. Търговска тайна.

— И отляво, и отдясно, всичко значи ми е ясно — каза Малюта и го изгледа някак странно.

Точно след три часа се обади капитан Лебедкин и попита заплашително:

— Аз за какво ти спасих живота на тебе бе? Да си вреш носа в политиката ли?

— Ама аз… — почна Стьопа.

— Хайде не ми се насирай от страх, а? — весело каза капитанът. — Шегувам се. Всички одобриха идеята. И ние си мислехме за такова нещо, нали разбираш, но не можехме да го напипаме. Значи за проекта отговарям аз. И се сплотяваме още повече. Сериозно ти казвам, Стьоп, идеално си го измислил. Имаш благодарност пред строя.

— Служа на Съветския съюз — отговори Стьопа.

— Това да не съм го чул втори път — сериозно каза капитанът. — Аз може и да имам чувство за хумор, обаче колегите нямат. Ще решат, че намекваш за клетвата. И си свършен. Така че не се ебавай с честта на офицера, Стьоп. И няма да се караш на Малюта, че ни се обади, това е лична молба. Такава му е работата — няма как иначе.

— Разбрано — отговори Стьопа.

— Е, изненада ли се? — засмя се Лебедкин.

— Е, чак да съм се изненадал — отговори Стьопа. — Но все пак беше много бързо, капитане…

ЗЧ

Малюта донесе проекта една седмица след срещата им. Стьопа го четеше на бюрото си, а Малюта седеше в донесения от счетоводството нисък фотьойл, в който всеки посетител изглеждаше глупав и дребен — Стьопа искаше да му отмъсти за изпитаното унижение.

На първата страница в папката — по дизайн приличаше на документ от иракски отчет за въоръженията — весело сияеха две думи:

Като видя тези две имена, Стьопа се усмихна доволно. „34“ сияеше в тях ясно и явно, без никакви там пресмятания, номера и уговорки със самия себе си. Руският език наистина беше могъщ — даваше възможност за ход, съчетаващ очевидната голота с абсолютната маскировка.

Малюта описваше героите така:

„Зюзя е с моряшка фланелка и каскет, с грубо-народно лице, разкривено от гримаса на надигащ се гняв; прилича на гумен манекен за бокс — тези манекени нарочно се правят с физиономии, които пораждат страх и естественото желание той да бъде преодолян.

Чубайка, който веднага привлича симпатиите на зрителите и особено на зрителките, е очарователно усмихнат хитрец, облечен в безупречен черен костюм и с папийонка“.

Малюта виждаше ролите им по следния начин:

„Пръв в кадър се появява Зюзя — той е нещо като канал на народното самосъзнание. Казва съвсем откровено от какво им е писнало на всички, така че зрителят чак хлъцва. След хлъцването се появява Чубайка. Без да влиза в спор по същество, той прави беззлобно-ироничен коментар, който поражда в душата на зрителя смътното разбиране как трябва да мисли и да приказва, та все някога да се измъкне от зоната на гореспоменатото народно самосъзнание и да го приемат в редовете на малобройните, но отлично екипирали антинародни сили.“

Малюта не само беше успял да формулира онова, което и самият Стьопа си представяше наистина смътно, но и беше написал няколко примерни диалога, зад които вече се очертаваха контурите на бъдещото предаване. Тъй като това беше само проект, Малюта нямаше задръжки и беше включил вътрешния си Зюзя на пълна мощност. Беше истинска наслада да се наблюдава как вътрешният му Чубайка се надига от окопа и прави в тялото на бедния Зюзя поредната огромна дупка.

В текста Стьопа забеляза явен отглас от неотдавнашната дискусия за актуалността на постмодернизма.

„Не ми е ясно, Чубайка, защо либералната буржоазия се нарича либерална. Тя е носител на невероятно тоталитарна идеология. Всъщност като погледнеш, целият и либерализъм се състои в това, че на трудещите се им е позволено през свободното си време да се ебат един друг в гъза.“

На което Чубайка отговаряше:

„Ще ме прощавате, Зюзя, но това е огромна крачка напред в сравнение с режима, който определяше дори това като своя прерогатива.“

Понякога Зюзя надделяваше в спора:

„Главната задача на обработването на съзнанието ни, Чубайка, може да се формулира така: въпреки че ни се позволява да мислим само за пари, в съзнанието ни нито за миг на бива да възниква главният въпрос за тях.“

„Какъв главен въпрос, Зюзя?“

„Ето на, Чубайка, видяхте ли колко ефективно се обработва съзнанието ни?“

Впрочем Стьопа допускаше, че само така му се струва и че зрителите може да са на съвсем различно мнение. Във всеки случай си личеше отвсякъде, че Малюта е съвсем наясно с играта. Стьопа се убеди окончателно в това след един кратичък спор с него по повод на следния откъс:

„Руската власт, Чубайка, има две основни функции, които не са се променили от много-много години. Първата е да краде. Втората — да тъпче всичко възвисено и носещо светлина. Когато властта прекалено се увлече по първата функция, не и остава време да тъпче и идват така наречените «пролети» — бурният цъфтеж: на всички изкуства и на обществената мисъл…“

„Че защо тогава се борехте срещу краденето, Зюзя? Недейте ми се оплаква сега, че ви тъпчели.“

Стьопа погледна Малюта и каза раздразнено:

— Кво? Че кога комунягите са пречели да се краде? И на кого?

— Браво на мене — удовлетворено каза Малюта. — Работи.

— Кое работи бе, идиот с идиот?

— Концепцията. Поражда емоции.

И чак сега Стьопа се опомни, разбра всичко и продължи да чете. И с всеки ред изпитваше все по-голямо уважение към Малюта като към професионалист. Малюта от раз се справяше с проблеми, за чието съществуване Стьопа изобщо не беше подозирал, и с балетна грация прескачаше пропасти, които изобщо нямаха дъно.

Използваше интересна технология по отношение на гаднярските въпроси: на тях не трябваше да се отговаря — на телевизионните зрители трябваше да се втълпява, че никой няма да стане по-щастлив, ако се занимава с такива неща. А че всеки — на това се предлагаше да се наблегне — има право на щастие.

„Задачата на проекта — беше написал Малюта — не е телевизионният зрител да бъде убеден, че страната не се управлява от група мошеници (днес това е нереално по обективни причини). Задачата е чрез характерни и запомнящи се примери да се разясни каква физиономия трябва да направиш, когато чуеш разговори на тази тема“ („Божичко, Зюзя, стига вече с това черногледство… Ами погледнете, пролет е, птичките пеят. Нищо ли не ви радва в този живот?“).

Щом прочете този абзац, Стьопа усети как го залива вълна светла енергия.

Той разбра, че тези птички са птиците от неговото хайку. „Запяха, запяха — помисли си. — Че как няма да запеят за десет бона!“ Числата, изглежда, бяха на негова страна: това несъмнено беше знак.

— Изби си аванса — каза той, стана от бюрото и се протегна доволно. — Започваме сериозна работа.

— И отляво, и отдясно, всичко значи ми е ясно! — каза Малюта както и преди и също стана от позорния си фотьойл.

— Говорих с капитан Лебедкин — каза Стьопа и го изгледа многозначително. — Познаваш ли го?

Малюта кимна и издържа погледа на Стьопа, без да прояви никакви чувства — а може би и нямаше такива.

— Сега той отговаря за това. За бюджета, за плана, за всичко… Така че няма да си имаме усложнения. Мисли и пиши. Не се бой.

— Никой голем няма проблем! — отговори Малюта.

Стьопа не знаеше какво е това голем, но си помисли, че сигурно е онзи, който дава заповеди, които никога не се оспорват с никакви въпроси. След като едните нямаха въпроси, другите нямаха проблеми — беше си логично. Само едно не му беше ясно — кой дава заповедите на самите големи. Все още не го беше разбрал, въпреки че отдавна беше в бизнеса. Имаше и друг въпрос, сходен с този, и той често го измъчваше: след като светът се управлява от числата, кой тогава управлява числата?

— Апропо, за Лебедкин — прекъсна мислите му Малюта. — Аз също си общувах с него вчера. Има добри новини — той спомена ли ви?

— За кое?

— Е, той ще си ви каже.

— Давай, казвай — каза Стьопа.

— Привлякъл е още един спонсор. Така че бюджетът ни става два пъти по-голям. Сериозна работа!

— И кой е тоя спонсор? — попита Стьопа. Обзе го внезапна слабост, като пред земетресение: умът ти още не знае какво става, но инстинктът се досеща.

— Магаренцето Седем цента — каза Малюта. Инстинктът не го беше излъгал.

— Кой?! — хлъцна Стьопа.

— Сракандаев от „Делта-кредит“. Познавате ли го?

— Чувал съм за него — отговори Стьопа и седна на стола, от който току-що беше станал.

— Ама не се ли радвате, Степан Аркадиевич?

Стьопа вдигна рамене, после попита с непослушната си уста:

— Нали не ни се бъркат в концепцията?

— Не, разбира се — каза Малюта. — С всичко са съгласни, наистина невероятно. Има само една дребна подробност. Специалистите им поставиха условието заглавието да не е „Зюзя и Чубайка“, а „Чубайка и Зюзя“. То всъщност така става по-добре. Нали трябва да лансираме Чубайка. Значи е по-хубаво той да е отпред. Е, успяхме да го сменим, макар и в последния момент.

— Какъв последен момент?

— Ами преди да утвърдят проекта най-горе… Какво ви е, Степан Аркадиевич? Ей, дайте вода! Ей, секретарката! На Степан Аркадиевич му прилоша!…

34

Решението да убие Сракандаев узря в душата на Стьопа мигновено, все едно някой й беше издърпал централното чекмедже, сложил беше в него попълнения с кръв формуляр за убийството и пак беше блъснал чекмеджето на мястото му. Когато се събуди на сутринта след срещата си с Малюта, Стьопа разбра, че всичко вече е решено. Не биваше да изпитва никакви съмнения или угризения.

Трябваше обаче да бърза. Ако Бинта беше казала истината. А засега всичко го потвърждаваше. До рождения му ден оставаше толкова малко време, че той почна да планира нещата още в леглото.

Нямаше време да организира нещата по проверен солиден канал. Да възложи случая пък на някой набързо намерен „професионалист“ не можеше. Онзи щеше да вземе парите, да каже, че всичко му е ясно и отляво, и отдясно, и после щеше да му звънне джедаят Лебедкин. Оставаше едно — да направи всичко сам.

Това не го плашеше — така щеше да е по-честно. Освен това можеше да е и по-безопасно. Кой би си помислил, че единият бъдещ партньор е претрепал другия? Както винаги в такива случаи, щяха да търсят някой студент идеалист с балтон до глезените.

Камуфлажната дегизировка, изпробвана в „Делта-кредит“, трябваше да се доусъвършенства. Към брадата Стьопа добави купено на битака расо и килимявка — така казваше на черната шапка на духовните лица, въпреки че не беше сигурен, че думата е точно тази. Пак на битака си купи и голям лъскав кръст, явно наскоро излят от водопроводен кран. Една стара ученическа чанта от изкуствена кожа направи облика му окончателно правдоподобен. На въоръжение освен това беше взет един стар квадратен часовник „Луч“ и офицерски ботуши. Докато слагаше всичко това в багажника на колата, Стьопа вече се чувстваше издирван по целия свят престъпник.

От страх той даже измисли как да се помоли на истинското божество, без ни най-малко да се отклонява от безсмисления християнски канон. Правеше се така: отначало той се обръщаше към тройката, като мърмореше: „В името на отца и сина и светия дух!“, а после сътворяваше четворката чрез кръстния знак. Разработваше метода върху бабички, които идваха при него по време на двете му тренировки в метрото. Важно беше да не сбърка реда и да не се прекръсти преди да е призовал Троицата (което, доколкото си спомняше, се правеше на черна меса).

След като проблемът с облеклото беше решен, дойде ред на въпроса за оръжието. Стьопа изобщо и не помисли да използва разните там автомати със заглушители, пистолети с лазерни мерници и други подобни холивудски варианти. Отначало се спря на един дълъг кухненски нож — солинген. На него имаше емблемка, която напомняше за разказа на Конан Дойл за танцуващите човечета, което го правеше подходящ за планираното кръвопролитие. След обстоен размисъл обаче Стьопа реши, че ножът не е подходящ — той едва ли щеше да успее да заколи жив човек.

От отдавна обаче имаше един страшен сувенир — стреляща писалка, немско производство, с кутийка патрони. Бяха си в кутията за пури „Монтекристо“, в която му ги бяха подарили. Патроните приличаха на фасове от дамски цигари — с бели хромирани гилзи и куршуми със стоманена сърцевина. Макар да беше малка, писалката беше страшно оръжие.

Стьопа я изпробва на вилата. От няколко метра тя пробиваше желязна кофа. Вярно, имаше и недостатъци — първо, изстрелът беше силен. Второ, писалката не беше удобна за държане и откатът беше болезнен. Трето, презареждаше се сложно — трябваше да се развинти, да се извади гилзата, после да се завинти с нов патрон вътре и да се запъне механизмът (скобичката отстрани леко щръкваше). Дълга процедура. Но пък всичко щеше да свърши с един изстрел. Черепът на Сракандаев едва ли беше по-твърд от петмилиметрова ламарина, особено на слепоочието.

Когато отвори гардероба в спалнята, за да сложи писалката в някое от саката си, Стьопа видя жълтата копринена кутия, за която отдавна беше забравил. В нея бяха трите лингама на победата, мистичните ключове за каменната дзен градина.

Хрумна му неочаквана мисъл.

Сложи кутията на масата и извади един от дългите пениси, зеления. Дупката отзад изглеждаше достатъчно широка. Стьопа взе писалката, натисна я внимателно и тя потъна вътре.

Обаче не се вадеше. Стьопа размаха члена няколко пъти с надеждата, че писалката ще изскочи под въздействието на центробежната сила. Тя, изглежда, се беше закачила за нещо.

Стьопа започна да стиска члена, внимателно го огъваше, та писалката да изскочи. В движенията му имаше нещо толкова неприлично и същевременно възбуждащо, че на устните му се изписа крива усмивка.

Внезапно се чу оглушителен пукот — все едно в ръцете му се беше спукал балон. Стьопа видя, че вместо свещения лингам държи нещо, което приличаше на изяден до половината недозрял банан. Разкъсаният от изстрела езотеричен инструмент се беше превърнал в гумени парцалаци.

Куршумът беше пробил килима и се беше забил в пода. Стьопа дори не успя да се изплаши. Ако беше държал члена под друг ъгъл, всички проблеми щяха да са се решили по-просто, макар и по съвсем различен начин. Но докато гледаше зелената огризка в ръката си, той изобщо не мислеше за това. Не мислеше дори за това, че изстрелът бе доста по-тих отпреди.

Сракандаев не беше човек, който трябваше да бъде убит заради бизнес необходимост. За такива задачи си имаше специални хора и методи. Сракандаев беше мистичен враг. Нещо повече, врагът беше не самият Сракандаев, а онзи дух на злото, който го използваше и действаше чрез физическото му тяло. Стьопа искаше да порази именно този дух. А за тази цел огнестрелното решение а ла Муса и Иса не вършеше работа. На Стьопа не му трябваше труп, трябваше му победа над числото „43“. Следователно трябваше да използва мистично оръжие от типа на тибетски кинжал пурба или осветен сребърен куршум. Какво можеше да е по-добро за тази цел, ако не свещеният лингам на победата? Да, самата съдба му беше пратила амитафминците.

Стьопа извади от кутията следващия лингам, нагласи механизма на писалката, без да слага патрон, и внимателно я вкара в него. След няколкоминутни експерименти стана ясно, че спусъкът действа безотказно, ако стиснеш силно гумения пенис през средата. Всички други манипулации бяха безопасни — можеше дори да пуска лингама на пода. Стьопа знаеше, че на гумоподобната пластмаса от този вид, леко хлъзгава и дори мазна на пипане, не остават пръстови отпечатъци. По-добър начин за скриване на оръжието не би измислил дори и първият консултант на Ал Кайда по западна психология.

Докато Стьопа боравеше с лингама, пак му направиха впечатление буквичките, изписани на него. Боята беше качествена — изобщо не се ронеше и не се размазваше под пръстите му. Когато беше отворил кутията в офиса си, беше решил, че надписите са на някакъв източен език. Сега видя, че буквите са руски, но много стилизирани, така че да приличат на санскрит или на нещо от сорта. И изписваха странната фраза „Ом мама папа хум“. Над „м“ в думите „Ом“ и „хум“ имаше мънички чертички, като над „й“. В долната част на приспособлението странната фраза беше написана още няколко пъти с друг почерк и на латиница: „Om Money Padme Whom“, пак щателно стилизирано като санскрит. Значи поне двама амитафминци бяха работили над лингама. Очевидно бяха почнали да правят партидата за износ, но после беше дошла поръчката на Стьопа и се бяха преориентирали към вътрешния пазар.

Стьопа си спомни какво беше чувал от Простислав. Подобни надписи се правели на ритуалните предмети с цел да се прогонят злите духове. Думите „мама“ и „папа“ — така го четеше Стьопа) най-вероятно бяха ритуално обръщение към мъжкото и женското начала ин и ян. Или пък всичко беше много по-просто: пичовете бяха изписали някакво източно заклинание с руски букви, та московските бесове, които едва ли знаеха чак такива чужди езици, да се подплашат.

„Скоро ще проверя — помисли си той, — при това с най-злия дух на света“.

Сложи си гумени кухненски ръкавици, внимателно избърса патрона със спирт, после и частите на писалката. Зареди я и още по-внимателно я натика в лингама. След това изряза от червената гумена постелка за вана в банята кръгче точно колкото основата на лингама, изрисува го с невидимото число „34“ и го залепи с японско „superglue“ от една спринцовкоподобна тубичка. Стана красиво — и изобщо не си личеше.

Докато извършваше споменатите операции, Стьопа бе обзет от неизпитвано през последните месеци душевно спокойствие. Той изобщо не мислеше за крайната им цел — все едно се занимаваше с някакво безобидно хоби от типа на дърворезба. Когато свърши, прибра лингама и гумените ръкавици в чантата.

Тя обаче беше прекалено лека — без съмнение в нея трябваше да има още нещо. Стьопа помисли малко и сложи в чантата две книги — дебелия том „Добротолюбие“ и до него — „Братя Карамазови“. Помисли още малко и прибави една консерва сардини в олио, бутилка водка, несесер и бельо. Нагласи водката в плитката средна преградка така, че да се подава от чантата и всеки от пръв поглед да разбере що за човек е човекът, който я носи. Чантата се изду убедително; лъскавата капачка на шишето я правеше направо безупречна. За да не я види Мюс, Стьопа я заключи в касата. После изхвърли строителните отпадъци — съсипаната постелка за вана, гилзата и изчовъркания от пода куршум.

Не си представяше много добре какво ще прави сега. Беше си мислил да причака Сракандаев до някой от нощните клубове, които той посещаваше. Но след няколко дни нещата се развиха другояче.

Помогна му телевизията. От едно предаване за театъра Стьопа научи, че Сракандаев заедно с приятелите си бохеми отива в Петербург на премиерата на една нашумяла авангардна пиеса. Сракандаев беше главен спонсор на проекта и в предаването го сравняваха с Дягилев. Един от артистите каза датата на пътуването и дори часа, в който заминаваше влакът със „специалния театрален вагон“. Бяха поканени всички ценители на новия руски театър. Стьопа не беше от тях, но такава възможност не биваше да се изпуска — друга изобщо можеше да няма.

В момента нямаше важна работа — трябваше само да направи първата вноска за „Зюзя и Чубайка“ (изобщо не можеше да повярва, че предаването вече е „Чубайка и Зюзя“), но това и Мюс можеше да го свърши. Стьопа подписа платежното и я помоли да се свърже с Лебедкин, за да уточнят реквизита и сумата.

— Заминавам за два дни — каза й после. — Най-много три.

— Къде ще ходиш? — попита Мюс.

— В Петербург — отговори Стьопа; знаеше, че най-добре е да се казва истината за всичко, освен за най-важното. — Простислав изнася доклад в музея на сънищата — „«И Дзин» и двубоят с хладно оръжие“.

Мюс само изхъмка.

Отидоха да вечерят в „Скандинавия“. Мюс обикновено се обличаше съвсем непретенциозно, но този път носеше някаква особена рокля, която приличаше на наметка без ръкави. Много й отиваше. Но докато вечеряха, Стьопа забеляза на лицето й бръчици — не ги беше виждал досега. И антените на главата й вече не изглеждаха толкова щръкнали и дълги. Странно, но бръчиците изпълниха сърцето му с такава нежност, че той чак се просълзи. За да не види Мюс сълзите му, Стьопа взе недопушената си пура и излезе на балкона.

„Не бива да я пренебрегвам така — каза си той, докато гледаше наконтените посетители в двора. — Бедничката, удря трийсетака вече — а какво е постигнала? Секретутка съветничка. Сигурно й е много тежко. Пък и втори месец вече отношенията ни са само по плана Маршал… Или трети? Ох… Стига всичко да мине както трябва… — при мисълта за предстоящото убийство го заля лепкав страх — стига да успея… Ще се оженя за нея. Честна дума“.

Рязък повей на вятъра откъм Кремъл хвърли пепелта от пурата в лицето му. Стьопа потрепери.

„Хем ще си извадя и английски паспорт“ — помисли си той, изпуфка още едно облаче дим и се обърна към Мюс, която беше застанала на вратата.

Прати шофьора да я закара на вилата и отиде в московския си апартамент. Чантата и дегизировката го чакаха.

Първата му работа беше да включи огромния вентилатор на черната щанга, срещу който на стоманена халка висеше ярко боядисан дървен папагал с разперени крила. И папагалът, и вентилаторът бяха от Санто Доминго, беше ги купил от един бутик на главната улица — и сега бяха на същото разстояние един от друг, както и в магазина, и възпроизвеждаха съвсем точно поразилия го тогава ефект. От крилата на папагала висяха десетки бамбукови тресчици, вентилаторът ги люлееше и те издаваха нежни, мелодични и мъничко тъжни звуци. И душата му се отпускаше, и му ставаше леко и прохладно, както се беше почувствал преди много години, когато беше влязъл в магазина от напечената улица. Полъхът на въздуха и шушненето на бамбука винаги го успокояваха и най-важното, по някакъв начин го изпълваха със съзнанието, че е прав.

Стьопа внимателно си залепи брадата, после поседя малко със затворени очи — преценяваше подготовката си наум. Трябваше да вземе лепилото — можеше да се наложи да си подлепва брадата; не се беше сетил за това досега.

Облече расото и се погледна в огледалото. В огледалото нямаше Стьопа. От огледалото го гледаше свещеник на неопределена възраст. Светлата му брада беше прошарена с ранни бели косми. В очите му се четеше скръбна съсредоточеност на духа.

Свещеникът си помисли, че трябва да вземе ключовете, за да не ги забрави в палтото си. Отиде до закачалката, бръкна в единия джоб, после в другия — и намери пликче шамфъстък. Преди да идат в „Скандинавия“, джобовете му бяха празни.

— Мюс — прошепна той и се усмихна. — Мюс… Нали заради тебе го правя. За да… За да… Чакай ме, ще дойда аз. Но ме чакай много…

Трябваше да бърза — влакът на Сракандаев тръгваше от Ленинградската гара след един час.

Запазеното му място беше 28. Това число не означаваше нищо във вселената му, но близостта му до числото „29“ му напомни с какво опасно нещо се е заел. Трябваше да върви по ръба на пропастта. Но нямаше избор. Всеки път, когато решителността му отслабваше, той шепнеше:

— Чубайка и Зюзя? Чубайка и Зюзя?

И яростта, която се надигаше в душата му, зареждаше акумулаторите и той се изпълваше с нова омраза и нова сила.

Влакът беше толкова чист, че той чак се учуди (отдавна не пътуваше с влак). Засега беше сам в купето. След като изчака да мине шафнерът, Стьопа скри лингама под расото си и отиде в „театралния вагон“. Там беше шумно и весело, гърмеше музика. Стьопа веднага разбра в кое купе е Сракандаев — пред вратата имаше бодигард.

След час, когато отиде пак, беше още по-весело, но бодигардът си беше на поста. Стьопа разбра, че няма да може да направи нищо по време на пътуването.

Върна се в купето си, прибра лингама в чантата и за да се отърве от стреса, отиде във вагон-ресторанта. Гаврътна две уискита на бара, взе си трето, седна на една масичка и се втренчи в телевизора под тавана. Бяха пуснали „Спайдърмен“. Записът през няколко минути се прекъсваше от един и същ клип — реклама на банката HSBC: един дебел очилат японец се блещеше смешно и пееше с отвратителен глас в някакъв токийски караоке бар:

— Спайдърмен-Спайдърмен, ра-ра-ра-ра, Спайдърмен! „Не съм самурай аз — помисли Стьопа; уискито приятно стопляше тялото му. — Един самурай нямаше да е толкова изнервен. И нямаше да крие хуй под расото. Щеше да направи всичко с нож, от любов към изкуството. И на бодигардчето щеше да резне гръкляна…“

Известно време мисли за японеца от клипа — той му направи много по-голямо впечатление от филма, който и без това беше гледал. Номерът на японеца беше по-жесток от цифровите скокове от покрив на покрив. Цял живот да се трепеш на някаква безсмислена работа и да си пилееш половиния час свободно време на ден, като ходиш в караоке бар, хилиш се добродушно и пееш за Спайдърмен — за това беше необходима такава мистична храброст, че в сравнение с нея всичките подвизи на камикадзетата изглеждаха забавачница. Кой беше казал, че в отвореното общество героизмът изчезвал? Сорос май. Напротив, помисли си Стьопа, в него не остава нищо освен чист героизъм.

Когато се върна в купето, си имаше спътник — беше се качил на някоя от гарите: късо подстриган млад мъж с лице, в което се долавяше нещо монголоидно. Беше облечен в черно. На масичката до прозореца имаше плоско шише водка, бутилка минерална вода и чаша. След като възпитано поздрави, спътникът на Стьопа му кимна към водката:

— По едно за лека нощ?

— Не, благодаря — сухо отговори Стьопа, легна на своето легло и се напсува наум, че си беше оставил чантата в празното купе.

Спътникът му му пречеше. Отначало реши да вечеря и дълго шумоли с някакъв плик, от който купето замириса на влажна есенна гора и на гъби. После пи водка, сложи си слушалките и през тракането на колелетата до Стьопа започнаха да долитат откъслеци неясна музика.

Събуди се, понеже някой го буташе по рамото. В купето беше почти тъмно — светеше само слабата оранжева нощна лампа.

Плюс очите на спътника му.

Стьопа хвърли поглед на чантата си — цяла ли е. Висеше си благополучно на закачалката откъм краката му. Погледна и масичката. Шишето водка беше празно. Не знаеше колко време е минало.

— Извинявайте много — почна спътникът му, — вие май вече спяхте…

— Има такова нещо — отвърна Стьопа. — Какво искате?

— Имам една молба. Но дори не знам как да го кажа — много ми е неудобно.

— Не се притеснявайте — каза Стьопа.

— Толкова рядко е да срещнеш духовно лице. Не може ли да поговорим малко? Имам голяма нужда от това.

— Не може ли да изчакате до сутринта? — попита Стьопа.

— Но мислите не чакат — възрази спътникът му. — Те, нали разбирате, само се люшкат ей така — той показа с ръце, — като вълни в буря. А плувецът си ти. Тоест в смисъл аз. И навсякъде около теб ужасни скали, рифове… От цял час ви гледам и си мисля — да повикам ли за помощ? Да го будя ли? Да не го ли будя?

В бързите му жестове имаше нещо такова, че Стьопа реши да не възразява. Вече беше разбрал, че дегизировката му налага определени задължения, също както докторската престилка или милиционерската фуражка. Той бавно се надигна, седна в леглото и попита:

— И какво ви тревожи?

— Ще почна отдалече, нали става? За да стане ясен пътят.

— Добре — каза Стьопа. — Да опитаме да го изминем.

— Кажете ми — защо например се разпадна и изчезна Съветският съюз? Как мислите?

Стьопа вдигна рамене и каза:

— Такава е била волята Божия.

— Да, по Божията воля, съгласен съм. Но как се е проявила тя в измеренията на човешката душа?

Стьопа пак вдигна рамене.

— Не бързайте, аз ще се опитам да го обясня. Какво правеха съветските хора? Строяха комунизма. Отначало се мисли, че той ще дойде веднага след революцията. След това датата почва да се отдалечава все повече и повече и скоро той става нещо като хоризонта. Колкото и да вървиш към него, той си е все на същото разстояние. И тогава, като последен рубеж, за дата на настъпването на комунизма се обявява осемдесета година. И значи политаме към него през космоса, под ръководството на КПСС и с песните на художествената самодейност и докато дори само ей тоничко от тази вяра е жива, целият свят се диви възхитено. През осемдесета година обаче окончателно става ясно, че вместо комунизма ще дойде Олимпиадата. Всичко, както разказват съвременниците й, все още изглежда желязно и несъкрушимо. Но само след няколко години това несъкрушимо желязо се разпада самичко. Именно защото е изчезнал хоризонтът. Материята е останала без оживяващия я дух. И няма накъде да се върви, разбирате ли?

— Разбирам — каза Стьопа. Беше решил да говори колкото се може по-малко.

— Ще попитате какво общо имате вие с това. Сега ще ви обясня. Не ви ли се струва, че има пряк паралел между комунистическия проект и християнския проект? В смисъл, че и двата съществуват в историческа перспектива и с времето съдържанието им избледнява, защото изходната метафора все повече се отдалечава? А в полезрението ни всеки ден се появява нещо ново. За да си християнин или комунист, трябва всяка сутрин да зареждаш съзнанието си с огромен концептуален апарат, чиито идеи са формулирани в точка, която се отдалечава все повече и повече. В това е тяхната разлика с недостъпния интелект на закона на Буда, чийто дворец и чиито скрижали са сега, в същия този миг! От друга страна, християнството също няма къде другаде да съществува освен в някоя от стаите на този дворец. Точно затова ние, тантристите агностици, казваме, че Буда е и Христос и Кришна. Но не само. Разбирате ли?

— Не съвсем — честно отговори Стьопа.

— Ще ви дам един пример. Сигурно сте изучавали в семинарията решенията на петнайсетия конгрес на КПСС и сте ги сравнявали с решенията на шестнайсетия. Но още тогава е било ясно, че няма да има например четиристотин четирийсет и трети конгрес на КПСС. Дори само тази цифра е доказателство за провала на проекта. И по същия начин едва ли някога ще дойде петхилядната година след Христа, не сте ли съгласен? Когато дойде, тази година сто на сто ще се обозначава с някакво друго число, много по-кратко и отброявано от някоя друга дата. Но мигът, когато това стане, ще е същият като ей този сега. Точно това е дворецът на изначалния Буда!

— Всичко е възможно — каза Стьопа.

— Да, разбира се. Ще кажете, че формално пришествието Христово няма точно определена дата. Но в християнството, не може да не се съгласите, има своего рода естетичен и есхатологичен контур на времева перспектива, в която се разгръща проектът. Това е millenium-ът, хилядолетието. Изтича един millenium. Чакат, чакат, никой не идва. Изтича втори millenium. Пак чакат — пак не идва. Сега е третият. Нали ви е ясно, че пети няма да има? Християнството, без да се обиждате, отдавна е изпуснало осемдесетата си година. Вече навсякъде се вихри Олимпиадата, разбирате ли? И колкото повече време минава, толкова по-малко смисъл остава в думите на този забравен език, свързани със синтаксис, животът, от който отдавна се е изпарил. Освен това аз изобщо не вярвам в светостта на книгите ви.

— Е, тук не сте прав — изсумтя Стьопа, за да не би съгласието му да изглежда подозрително.

— Как? Не сте ли съгласен? Но, ще ме прощавате, думите винаги са дуалистични, субектно-обектни. Не е ли така?

Стьопа вдигна рамене.

— Те могат да отразяват само концептуалното мислене, а то няма нищо общо с истината. В най-добрия случай думите могат да се опитат да дадат посоката, и то приблизително. Но може ли да смятаме за светиня един знак със стрелка и надпис: „До святото — един километър боси по водата“? Или някоя ръждясала табела, на която пише: „Тук стана чудо“? Свещено според мен може да е само онова, към което сочи стрелката! Нали?

— Всичко на този свят става по Божията воля — каза Стьопа и се прекръсти.

Спътникът му се тупна по бутовете и възкликна:

— Вие сте невероятен събеседник! Уж си мълчите, но като кажете нещо — право в целта! Разбира се, че е така. Аз, като тантрист агностик, го разбирам по-добре от другите: работата е там, че наистина стрелката няма към какво да показва. Затова понятието за святост може да се приложи единствено към самата стрелка. Просто няма към какво друго да го прикачим, ха-ха-ха! — И се запляска по тялото и краката така енергично, че на Стьопа му се дощя да избяга в коридора. — Самото понятие за святост също е от областта на концепциите, в които се лута заблуденият ум! Затова в святото няма нищо свято, ха-ха-ха! И в това, че всичко е точно така, може да се види Божията воля, Божият план, наистина сте съвсем прав. Но това е много фин аргумент и почти никой не би го разбрал. Колко е приятно да се говори с човек като вас! Дайте да пием за това! Знам, че си носите в чантата.

— Откъде знаете? — Стьопа се напрегна. — Да не сте ми бъркали в чантата?

— Ама моля ви се! Просто шишето стърчи. От цял час го гледам, ако ще говорим честно. Ту него гледам, ту вас. Бих отишъл във вагон-ресторанта, но ме е страх да изляза от купето, много ме лашка. Ще взема да се изгубя в пространството. А пък ако не в пространството, то във времето.

— Значи водка — каза Стьопа, стана и свали чантата от закачалката. — Ей сега… Заповядайте.

— Благодаря — каза спътникът му. — Направо ме спасихте. Защото, честно да ви кажа, не само ме лашка, ами ме и дръгне. За тия неща нощем само водката помага…

Стьопа изпита внезапно омерзително озарение. Как не се беше сетил досега? Спътникът му дрънкаше всичките тия глупости, защото беше на двайсет и девето легло — нали самият той беше на двайсет и осмо? Ама разбира се, какво да се чуди тогава… Вярно, не беше съвсем сигурен — не беше гледал номерата. Но интуицията му подсказваше, че е точно така. Стьопа незабелязано извади лингама от чантата, сложи го до себе си и го зави с одеялото.

„Ако ми скочи, ще го застрелям“ — помисли си.

Спътникът му отви капачката, наля си половин чаша, гаврътна я, погледна Стьопа виновно и жално каза:

— Хем ме лашка, хем ме дръгне. А вие?

— Не, пийте си — отвърна Стьопа. — Предпочитам да поспя.

Щом получи бутилката, спътникът на Стьопа забрави за теологическите въпроси. От слушалките пак заквака музика, след малко се чу ново бълбукане. Стьопа се поуспокои. Спътникът му беше надул музиката така, че можеше да познае песента — „Besa me Mucho“. На Стьопа му заприлича на малоруско оплакване от мучащи бесове и чак му се дощя да завие. Обърна се към стената и се замисли колко опасно е станало да се пътува с влак и какви неприятни хора бродят в полумрака извън границите на обезпечения свят. После пак задряма. В просъница чуваше тихо ломотене, като че ли спътникът му редеше еднообразни стихове на непознат език.

Когато се събуди, вече беше светло. Спътникът му стоеше на вратата облечен, с чанта през рамо. Изглеждаше невероятно свеж.

— Аз слизам — каза той. — Благодаря ви, много ми помогнахте нощес. Вие сте наистина добър и състрадателен човек. А това е по-важно от всички умопостроения.

— Бог да е с вас — отвърна Стьопа.

— Искам да добавя само едно нещо. Не искам да останете с впечатлението, че съм метафизически песимист. Съвсем не! Абрахамическите религии си отиват, това е вярно, въпреки че ислямът още дълго ще тормози света. Но в това няма никаква трагедия, понеже идва нов месия. И, запомнете ми думите, той ще е буда Майтрея!

— Като дойде Христос, ще дойде и Антихристът — намусено каза Стьопа: беше чул наскоро тази фраза по телевизията.

— Аха… Е, извинете, не исках да ви обидя — каза мъжът и заби поглед някъде в района на корема на Стьопа.

Той изведнъж осъзна, че все още стиска червения лингам — разбра го по лицето на спътника си.

— Може би в нещо греша аз, в нещо друго пък вие — каза той, докато внимателно гледаше нашарения с буквички протуберанс, щръкнал от ръката на Стьопа. — Но според мен ние, хората на духа, с търсенето на истината не само изкупваме взаимно грешките си, но и създаваме онова количество добро, което, иска ми се да вярвам, в крайна сметка ще натежи повече от цялата мерзост на съвременното човечество…

И направи странен жест — за секунда скръсти ръце пред лицето си и щракна с пръсти, все едно викаше двама сервитьори, застанали зад гърба му.

— Нека всички мисли в потока на съзнанието ви и всички илюзорни материални обекти около вас да носят на живите същества само радост и да ги пазят от злото! — каза той. — Ом свабхава шудхо сарва дхарма свабхава шудхо хан! Пожелайте ми същото. Благодаря ви още веднъж и довиждане.

Стьопа не каза нищо, само затвори очи. И когато вратата се затвори, запъшка и застена, за да преодолее позора си.

Преодоля го бързо — все пак имаше много години опит в бизнеса. Прибра лингама в чантата, легна на една страна и се унесе в объркан влаков сън — парчетата му се блъскаха и се застъпваха.

Отначало сънува, че е с акваланг и неопренов костюм в клетка като тези, в които кинооператорите се крият от акулите. Около клетката плуваше златната рибка от „Якитория“, само че в съня му беше голяма колкото косатка. Стьопа знаеше, че клетката го защитава не толкова с пръчките си, колкото с числото „34“, изписано с флуоресцентна боя на табелки по стените.

Очите на златната рибка, огромни като чинели от оркестъра на съдбата, току се оказваха точно пред лицето му и тогава го дострашаваше, защото рибката беше много възбудена.

— А, не — говореше тя, — ако знаех, нямаше да го направя за нищо на света.

— Извинявай — увещаваше я Стьопа. — И аз не знаех. Но пък свърши добре, нали?

— Добре ли? А това тука виждаш ли го? — Златната рибка извъртя око към потрепващата си гръдна перка. — Да не мислиш, че аз я мърдам? Сама се мърда!

— Извинявай — повтори Стьопа. Нямаше какво друго да каже.

— Длъжник си ми, разбра ли ме? — каза рибката с гласа на джедая Лебедкин, обърна се и отплува в сините дълбини.

Стьопа заплува след нея и скоро стигна до едно таванско прозорче на някакъв романтичен покрив. В небето сияеше кръглата луна, а зад прозореца спеше Сракандаев и трябваше да го убие, преди той да се събуди. До Стьопа имаше и още някой, но той някак си не можеше да го види. Отначало си помисли, че е златната рибка и че луната е просто окото й. Но когато този някой бръкна под расото му и го хвана за члена, стана ясно, че не е рибката.

Насън беше трудно да се каже за кой точно член са го хванали — дали за свещения лингам на победата, или за неговия собствен. Но в това нямаше нищо объркващо, понеже в измерението, в което се намираше, те бяха едно и също. Когато Стьопа го разбра, му стана ясно и друго: че за да види този нахалник, трябва да погледне в огледало. Затаил дъх от неприятно предчувствие, той доближи лицето си до прашното стъкло на таванското прозорче.

Предчувствието не го излъга.

Беше мултимедийният герой Педеругамен. Беше облечен в трико с буквата „Q“ на гърдите и с розово наметало, обшито с ширити, а на лицето му имаше прекрасна венецианска маска. Педеругамен вдигна свободната си ръка за поздрав и на наметалото му за миг лъсна значка с американското знаме. На Стьопа му олекна — разбра, че няма от какво да се страхува.

— Кой си ти? — попита той шепнешком.

— I’m your neighbourhood friendly Queerman26 — отговори Педеругамен.

— По-тихо — прошепна Стьопа, — ще събудиш тая гадина. Защо си станал такъв?

— Някога и аз бях като теб — прошепна Педеругамен. — Но веднъж ме ухапа калинка… И теб ще те ухапе, ще видиш.

— Какво искаш? — шепнешком попита Стьопа. Вместо отговор Педеругамен пак дръпна Стьопа за лингама.

— Недей — примоли се Стьопа, но Педеругамен не му обърна внимание и дръпна трети път. Стьопа с ужас разбра, че не може повече да контролира ситуацията, размърда крака и лингамът стреля.

Педеругамен направи уплашено салто — от китките му изфучаха бели струи — и отлетя някъде надолу, към пламтящите неони на джунглите на насладата. Летеше бързо, но Стьопа успя да мерне, че трикото му е изрязано така, че да му се вижда задникът.

Всичко беше изгубено — изстрелът беше събудил Сракандаев и той потропа по стъклото на прозорчето и викна:

— Край!

Стьопа отвори очи и разбра, че не вика Сракандаев, а шафнерът.

— Крайна гара — пак викна шафнерът и пак потропа по стъклото на вратата. — Петербург!

0034

Стьопа прекара деня в хотела. Беше му гадно на душата. И не само заради предстоящото убийство — не му беше ясно защо от подобен сън ще се празни. „Нима съм педал в душата си? — мислеше си той. — Не, само това не!“

Спа почти цял ден. Сънува обичайните петербургски сънища — отначало лепкав мрак, в който нямаше нищо, а после студена мъгла, която ставаше все по-гъста и по-гъста. В шест вечерта се изкъпа, провери бойното си снаряжение, залепи си брадата и облече расото.

Спектакълът започваше в осем в залата на Петроградска. Билети в касата нямаше. Стьопа излезе отвън, пообиколи и си намери един за двеста долара.

— С отстъпка специално за вас, отче — каза спекулантът.

— Иначе са по триста и петдесет. Помолете се за мен.

— В името на отца и сина, и светия дух — измърмори Стьопа и направи малка четворка.

Публиката, дошла за премиерата, беше най-отвратителната от гледна точка на Стьопа — бохеми. Тълпяха се покрай стените, на които бяха накачени картини — във фоайето имаше изложба на съвременното изкуство.

Една от картините, висока почти до тавана, се казваше „Мадона — на фронта“. Изобразяваше певицата в пустинята, сред тълпа морски пехотинци с облекло за пълна химическа защита. Мадона танцуваше на покрива на всъдеход „Humvee“, боядисан на жълто-кафяви петна. Бедрата й бяха увити в американското знаме, а гърдите й бяха скрити с нещо като сутиен от снарядни глави, съединени със стоманен „пасифик“. От двете страни на всъдехода стояха двама адвокати, консултативни стилисти по патриотика, антибуржоазност и нонконформизъм, вагинален биомасажист, прессекретар, готвач и четирима телохранители — всички също с костюми за пълна химическа защита; какви са ставаше ясно от надписите със стрелкички на платното. Мадона, както винаги, изглеждаше млада и актуална.

Следващото платно се казваше „Битка за сърцата и умовете“ (авторът беше същият Лукас Саприкин, една от чиито картини Стьопа беше видял в офиса на Сракандаев). Жанрът се определяше като натюрморт. Натюрмортът беше гаден. Сърцата, за които се биеха наклякалите в пясъка телевизори, бяха сложени на дълъг дървен тезгях. Над него летеше облак синьо-зелени мухи, а парчетата умове се търкаляха, целите полепнали с пясък, между дупките от снаряди. На Стьопа обаче му се догади не от мухите и кръвта, а заради лайното на един повален в битката телевизор и заради голия човек с маската на Батман, който се катереше през оградата на заден план.

Стьопа си помисли, че като човек с расо не бива да стои до такива картини, и отиде до бюфета. Зае наблюдателна позиция, от която виждаше вратата, и започна да изучава програмата.

Пиесата се казваше „Доктор Гулаго“ и се позиционираше като трудната първа рожба на руската гей драматургия („Първото вазелинче“, както пишеше неизвестният рецензент). Авторите й бяха „английски драматурзи“ (49%) и Р. Ахметов (51%). Освен другите действащи лица участваха Джеймс Бонд, доктор Гулаго, Двамата кралски бътлъри (така май беше на английски майордом) и Царствения.

Когато дочете програмката до края, Стьопа разбра откъде се е взело това разпределение на творческия принос: въпреки че контролният пакет беше у Р. Ахметов, всички реплики на Бонд бяха взети от пиесите на английските драматурзи. Бяха много в списъка и Стьопа не беше чувал за никой друг освен Шекспир. Друго странно нещо беше това, че вместо първо и второ действие пиесата се състоеше от „активен акт“ и „пасивен акт“.

Сракандаев — с голяма компания — се появи, когато спектакълът вече беше започнал, и Стьопа влезе в залата заедно с него. Сракандаев имаше място точно пред сцената. Стьопа си намери едно до стената, откъдето виждаше първия ред, и загледа пиесата, като се стараеше да не изпуска от поглед Сракандаев.

Сюжетът се градеше на това, че президентите на Русия и САЩ имаха свръхсекретна линия за връзка, неподвластна на електронно наблюдение от страна на транснационалните масонски структури. Пратките, с които двамата лидери си разменяха подаръци и бележки, в които единствено можеха да си кажат всичко, което наистина мислят за живота, се доставяха с кучешки впрягове през Беринговия проток и практически никой на света не знаеше за този канал, така наречената „студена връзка“. Никой освен доктор Гулаго.

Неговият план беше циничен и жесток — той възнамеряваше да открадне матрьошките, които руският президент изпращаше на американския си колега, и да ги смени с пакет храна за маймуни. Оскърбен до дъното на душата си, Буш според сметките на доктор Гулаго щеше да започне ядрена война, без да дочака следващата кучешка поща. Това беше интригата.

През първия акт Бонд преследваше злодея по цялата сцена, но все не можеше да го хване — доктор Гулаго можеше да се преобразява в другите действащи лица. Освен това можеше да се обгръща в мъгла. Мъглата, осветена от десетки лазерни лъчи, изобилно се смъкваше в залата от сцената — на ръба й бяха наредени няколко корита сух лед. Паралелно на шпионската интрига вървеше любовната, която свършваше с натуралистична сцена: Бонд успя да съблазни мъжеподобната помощничка на доктор Гулаго и в момента на върховен екстаз тя му издаде тайната квартира на доктора — ледено иглу насред Беринговия проток.

Скоро Бонд с боброва парка от Кензо вече наближаваше леденото иглу с впряг от десет бели бултериера. След още няколко минути доктор Гулаго с демоничен смях падна в борбата, като разхвърляше по сцената пенопластови блокове, изобразяващи лед. Цивилизацията беше спасена. Но без специалните ефекти всичко изглеждаше жалко и оставяше открити много проклети въпроси, които във филмите обикновено се избягват. Освен това не беше ясно с какво авторът мисли да запълни втория акт — всички негодяи бяха обезвредени още в първия.

Антрактът беше обявен доста интересно — на сцената излезе човек в химически костюм и закрещя в мегафона с глас, почти неразбираем заради противогаза:

— Antrax!!!27

През антракта Стьопа изобщо не можа да се приближи до Сракандаев — той веднага отиде зад кулисите при артистите. Върна се на мястото си чак когато вдигнаха завесата и започна вторият акт, „пасивният“.

Декорите бяха други. Над сцената висеше лилава лента с надпис „United Qeerdom“. Под нея имаше истински „Астън-Мартин“, модел „Vanquish 12“, като на Сракандаев, само че без лампа. Зад него се полюшваше платнище с огромен бял лотос. Останалото пространство бе заето от скеле, изобразяващо многоетажния интериор, където се развиваше не много ясното сънувано действие.

Всъщност действие във втори акт почти нямаше — той се състоеше от танци на цветни фигури в нишите на многоетажната конструкция. Танците се придружаваха от монолог на Бонд. Той говореше с патос за вечните истини (английските драматурзи, сети се Стьопа), а три видеомонитора, монтирани в нишите на декора, показваха на танцуващите фигури фрагменти от подвизите му. Стьопа позна откъси от филмите „Moonraker“ и „Live and let die“. От време на време Бонд, кой знае защо, го избиваше на тъпи частушки от рода на:

Това очевидно не бяха английските драматурзи, а Р. Ахметов. На Стьопа му хареса виртуозната работа на осветителите — сцената ставаше ту зелена, чу червена, ту синя и разноцветните фигури в нишите надаваха вопли, които стряскаха притихналата зала.

Внезапно светлините изгаснаха. Наглед това нямаше никаква връзка с действието и Стьопа реши, че е спрял токът. Но след минута сцената се освети от оранжево мъждукане и се видя, че декорите са сменени. Над сцената се носеше огромен череп — отворената му уста приличаше на пещера. От устата струеше светлина и вътре се виждаше подиум, постлан с персийски килими. Откъм страната на залата до устата се издигаше стълба, подобна на самолетните. Бонд лежеше неподвижно на пода — изглежда, беше в безсъзнание.

Чу се смразяващ напев — нещо като тибетски ритуал, а може би като шаманско заклинание. От двата края на сцената към Бонд запристъпваха две тъмни фигури с венециански маски (щом видя маските, Стьопа изтръпна). Това бяха Двамата кралски бътлъри. Стигнаха до Бонд, вдигнаха го и го поведоха нагоре по стълбата. Щом се качиха до устата-пещера, с отработени движения го обърнаха с лице към залата и го нагласиха на четири крака.

Зад тримата Стьопа видя човек с очукан шлем със сини пера, които приличаха на струя пушек. Човекът много бавно и плавно вървеше по застлания с килими подиум, все едно изтичаше от една поза в друга. Освен шлема носеше военен потник и наметало в защитен цвят с черен надпис „NEBUCHADNEZZAR“. Стьопа си спомни, че така се казваше един древен цар, и се сети, че това е Царствения. Царствения се приближи до Бонд изотзад, спря, сплете странно пръсти и като възклицаваше нещо, няколко пъти го тласна с бедра в задника, а после победно го ритна. Бонд се свлече по стълбата и светлината пак угасна.

„Навуходоносор — мислеше Стьопа в тъмнината. — Това е намек за принц Чарлз. Така протестантите са наричали Чарлз Първи, преди да му отсекат главата. И Дюма го пише в «Двайсет години по-късно». А и Мюс нали ми разказа наскоро как били изнасилили някого в двореца им и точно бътлърите участвали… Но защо е тогава рицарският шлем? Принц Чарлз не е военен… Или може би и шлемът, и всичко останало е точно затова, та формално никой да не може да каже, че това е принц Чарлз? Демек — Царствения, и точка. Понеже той също сигурно си има трима адвокати с противогази като Мадона…“

Съвременното изкуство, както винаги, беше трудноразбираемо и не особено апетитно. Но Стьопа беше поразен от това как се движеше Царствения — стъпките му приличаха на забавен танц и предизвикваха истински страх. Беше виждал нещо подобно във филма „The Cell“, когато огромната културистка носеше безчувствената Дженифър Лопес на съд пред националното подсъзнание.

Когато прожекторите светнаха, ги нямаше нито Кралските бътлъри, нито Царствения. Декорите бяха от първи акт — астън-мартинът и многоетажната конструкция, само че без разноцветните фигури в нишите. Бонд лежеше на пода както преди малко.

После се свести, успя някак да стане, оправи си папийонката, излезе до ръба на сцената и дълго се взира в залата, все едно „търсеше човека“. Накрая тихо и страшно попита:

— Do they take me for a simpleton?29

Внезапната смяна на езика въздействаше — по гърба на Стьопа полазиха студени тръпки. Това явно не беше Р. Ахметов, бяха си английските драматурзи.

Бонд се качи в астън-мартина и произнесе оттам последната част на монолога си, минорна, като спомена някаква си „твърде твърда плът“ и загнилото датско кралство.

„Ей, навсякъде тази политическа коректност — помисли си Стьопа. — Скоро нищо вече няма да може да се нарече с истинското му име“.

Оглушително гръмна песента на Меркюри „Show must go on“ и сцената се завъртя. Бонд, малко поразкрачен в астън-мартина, отплува зад кулисите право през нарисувания бял лотос. Постановката свърши.

Избухна буря от аплодисменти. Стьопа не изръкопляска нито веднъж — пиесата му се стори отвратителна. За него Бонд открай време беше герой на занимателен комикс и симпатичен тип. Беше загадка защо Сракандаев и повечето от публиката до такава степен се радваха на унижението му, че аплодираха прави. Освен това Стьопа не знаеше как да си обясни опънатия над сцената надпис „United Queerdom“ — дали беше тъп гег, или пък едната чертичка на „n“ се губеше в някоя гънка на плата и затова приличаше на „r“.

Може би, мислеше си Стьопа, това е порив на криворазбран патриотизъм, предизвикан от това, че англичаните не искат да ни предадат чеченските емисари? Компенсация за десетилетията национален позор и деградация? Или обратното — зрителите бяха видели в прозрачната метафора съдбата на честния русин, посветил живота си на Отечеството?

Последно явно беше най-близо до истината — докато се блъскаше след Сракандаев към изхода, Стьопа чуваше откъслеци от чужди разговори:

— Всичко същото като у нас… Човек цял живот бачка за страната си, и какво накрая? Един по-дебел…

— Да, има паралели. Само че при тях всичко е някак по-цивилизовано… Все пък Гълфстриймът…

„Но какво общо има тук Бонд? — мислеше си Стьопа. — Тъпо, пошло и тъпо. Правилно казваше някой, че цялата ни култура е просто плесен по тръбите. И че плесента съществува единствено защото нагряват тръбите. Въпреки че изобщо не ги нагряват заради плесента, а за да тече по-бързо нефтът… Що за хора са това?… Впрочем това е гей драматургия, какво друго да чака човек от педераси…“

И в този момент си спомни що за човек е той самият, защо е в тази зала и защо носи в чантата си мистичния жезъл на смъртта. По гърба му полазиха тръпки. „Спокойно, 0034 — помисли си Стьопа, — спокойно. Късно е да се косиш. Live and let die“.

52

Сракандаев отиде в нощния клуб „Кръстовището“ — точно срещу театъра. С него останаха два бохемски персонажа (гащите на единия бяха на шарки като кожата на жираф, другият беше с пуловер с изображение на Лара Крофт) и едно младо моряче, неясно как присъединило се към компанията им. В клуба ги чакаха — управителят излезе да ги посрещне и веднага ги вкара вътре.

Стьопа не го чакаше никой и за пръв път от много години му се наложи да се нареди на опашка. Мръзна навън около час, като от време на време гледаше загадъчно мигащата зелена неонова дума „Кръстовището“ и неразбираемото „anno homini MMIII“, ецвано на бронзовата плочка над вратата. Най-накрая го пуснаха да влезе.

До входа имаше детектор за метал като на летище. Щом видяха Стьопа, фейсконтролърите веднага го помолиха да мине през него. А щом машината записука, дойде и старшият охранител — приличаше на изпития Клинт Истууд — и го отведе в стаята за персонала. Провери го с ръчния металотьрсач (наложи се дори да си вдигне расото) и му нареди да отвори чантата.

Бръкна в нея, извади консервата сардини и пак я пусна вътре. После извади „Добротолюбие“ и го прелисти, на една страница се задържа почти половин минута. След това слабите му нервни ръце измъкнаха от чантата свещения лингам на победата. Клинт Истууд прокара пръст по него, после погледна Стьопа.

Стьопа вече бе изживял целия срам, достъпен на човешката душа по този повод, във влака. Освен това помнеше, че нападението е най-добрата защита.

— Имам и още един — каза той и се втренчи право в очите на Клинт Истууд. — Искаш ли да го пипнеш? Само че внимавай — целият е в мазоли…

Клинт Истууд не издържа погледа му и пусна лингама в чантата.

— Няма проблеми, отче — каза той и подаде чантата на Стьопа. — Приятно прекарване.

Стьопа обиколи препълнената зала и намери маса за сам човек близо до сцената.

Интериорът на клуба напомняше на аквариум. В полумрака светеха разноцветни лампи, покрай масичките плуваха сервитьорки с рокли, на които бяха избродирани големи ококорени риби. Направи му впечатление, че няма мъже сервитьори — но пък сред посетителите нямаше жени. На сцената примигваха пъстрите светлинки на разни музикални уреди. Сракандаев и компанията му не бяха в залата.

— Какво ще поръчате? — попита го една сервитьорка.

Тъкмо навреме. Стьопа отвори менюто и погледна колонката с цените. Срещу „3.40 г-ра“ беше коктейлът „Б-52“. Пет и две правеше седем. Добре, даже много добре, помисли си Стьопа.

— Донесете ми „Б-52“… А това до него какво е? „Б-2“?

— Фирменият ни коктейл.

— Че защо е толкова скъп? Цели двайсет и пет гущера?! Сервитьорката вдигна рамене.

— Добре — каза Стьопа, след като сметна, че двойката и петицата също правят седмица. — Дайте ми и един „Б-2“.

Оставаше му само едно — да чака. Стьопа помисли малко, извади телефона от джоба си и набра Простислав. Той дълго не вдигна — сигурно спеше. Най-после телефонът изквака:

— Ало? Кой е?

— Здрасти — каза Стьопа. — Аз съм. Много спешна работа. Печелиш пет стотака в зелено.

— Какво има?

— Ами… в момента съм в една… в една много сериозна ситуация. Трябва спешно да ми се погадае. Обаче тук не е удобно. Хайде направи го ти, а?

— Добре — малко учудено каза Простислав. — Че каква ще е пък тази ситуация?

— Точно това искам да разбера и аз — отговори Стьопа. — Трябва ми ясен еднозначен отговор.

— Обади се след десетина минутки — каза Простислав. — Ще видим какво ще излезе от тая работа.

Стьопа прибра телефона и се зае с донесения коктейл.

Минаха няколко минути и в залата се появиха спътниците на Сракандаев. Жирафа и Лара Крофт влачеха под мишниците шашардисаното моряче. Униформата му беше разкопчана и то имаше такъв вид, все едно идва от песента за „Варят“, на който първо няколко пъти са го извели на палубата, дето я няма, а после са му пуснали прожектора право в очите, дали са му хиляда долара и са му наредили да забрави всичко.

На Стьопа му се стори, че те се появиха като привидения направо от огледалната стена. След миг разбра, че една от секциите й всъщност е врата. Жирафа и Лара превлякоха морячето през цялата зала, охраната им отвори и тримата изчезнаха навън.

Сракандаев сега беше сам — някъде там, зад огледалната врата.

Часът беше ударил.

По дланите на Стьопа изби студена пот. Той ги избърса в покривката и махна на сервитьорката.

— Сметката, ако обичате.

Тя сложи на масичката сиво листче. Стьопа по навик погледна цифрите и видя под милото „3,40“ равнодушното „25,00“.

— Госпожице — каза той, — сложили сте ми към „Б-52“ и „Б-2“, пък изобщо не съм го мяркал.

— Точно така — каза сервитьорката. — Това е фирменият коктейл-невидимка. Вижда се само в сметките. Не сте ли чували за технологията „стелт“?

Както много пъти напоследък, Стьопа не разбра подиграват ли се с него, или му говорят сериозно. Не знаеше какъв е редът тук. Може би това беше фирмен майтап за новите клиенти. А може би икономическите тенденции на цифровия век бяха проникнали в света на алкохолната рецептура. В края на краищата нали и той забъркваше в банката си подобни коктейли, само че с повечко нули. Какво толкова се чудеше?

Подаде на момичето две зелени двайсетачки и каза:

— Задръжте рестото. За ремонта на летището. А какво имате там?

И кимна към огледалната врата, от която преди минутка бяха излезли спътниците на Сракандаев.

— Кабинети — отговори сервитьорката. — Но в момента и трите са заети.

Стьопа я изчака да си тръгне, извади телефона и пак звънна на Простислав.

— Аз съм — каза и заслони телефона с ръка, за да не се чува шумът. — Е, какво излезе?

— Излезе тя… — Простислав малко се запъна. — Важна ли е работата? Не може ли да се отложи?

— Какво излезе? — попита Стьопа. — Не ме мъчи де!

— Кофти. Двайсет и девета. „Повторна опасност“.

— Аха — стоически каза Стьопа. — Ясно. А позицията каква е?

— Днеска кво сме, понеделник ли? Значи първа — отговори Простислав. — Слаба черта. Предсказанието е следното — „Ще влезеш в пещера в бездната“. Така че, такова, вземи си фенерче. И котки, само че не от тия, дето мячат, ами алпинистки, хе-хе-хе…

Стьопа мълча няколко секунди, после, без да каже „дочуване“, затвори и прибра телефона в джоба си.

„Че ти какво си мислеше? — попита нечий глас в ума му.

— Да убиеш човек си е сериозна работа…“

„Не — отговори друг глас. — Какъв човек? Това не е човек. Това е «четирийсет и три». И всичко трябва да се реши днес или никога. Ние не можем да живеем в един и същи свят. Като Зюзя и Чубайка. Тоест те могат де. А ние не можем, наистина не можем…“

Прожекторите над сцената светнаха и гръмна ритмична музика. Музиканти не се виждаха и Стьопа се сети, че е плейбек. В тясното пространство между музикалните уреди излезе мъж с черна широкопола шапка и строга лилава рокля с дълбоко деколте. Беше Борис Маросеев. Стьопа за пръв път виждаше звездата толкова отблизо. Боря беше бледен. Под едното му око имаше синина — личеше си дори под грима. На цвят беше идеално в тон с роклята. Боря свали шапката, притисна я към гърдите си и се поклони. Посетителите зааплодираха.

Стьопа погледна към съседната маса — там седяха двама младежи с еднакви тъмни пуловери. Сега, на светло, се виждаше, че са гримирани, също като мнозина други в заведението. Гримът обаче беше сложен неумело, все едно някой ги беше разкрасявал набързо в някой тъмен вход. Единият беше дребничък светлокос юноша със сънено лице. Другият беше някъде към два и петдесет и напомняше на един персонаж от филм на Куросава — титаничния имбецил, който се биеше с дървен чук. Гримът на мъничкото му честно лице наистина изглеждаше много странно.

Когато Борис Маросеев свърши поклона и се изправи, съненият юноша дръпна титана за ръкава. Огромният мъж измъкна изпод масата големия си като тиква юмрук и като се стараеше да не привлича вниманието на околните, го показа на певеца с пестеливо движение. Маросеев, поне така се стори на Стьопа, пребледня още повече. Но пък може и да беше от поредната промяна в осветлението.

Музиката се усили. Боря започна да се клати в такт с нея, скръсти ръце, вдигна лице към тавана и с кадифените интонации на Жо Дасен зашепна в микрофона:

Всички запищяха от възторг. Започнаха да чупят чаши и чинии, чуха се крясъци — до една маса или се биеха, или може би танцуваха. Секюритата се втурнаха натам и Стьопа разбра, че едва ли ще има по-добра възможност. Грабна чантата, стана и бързо отиде до огледалната стена. Спря за миг пред нея и огледа отразената зала. Никой не гледаше към него — всички зяпаха сцената, на която Боря, доколкото му позволяваше скапаното състояние, изобразяваше нещо средно между ски спускане и хватки от джудо.

Стьопа натисна огледалната секция с лакът, тя се завъртя и той влезе.

Озова се в тъмен коридор с три врати. Открехна първата. В стаята имаше някаква пияна компания. Открехна втората и видя циганин с китара — пееше нещо на двамата си голи слушатели, които го слушаха захласнато.

Сракандаев можеше да е само зад третата врата. Стьопа извади лингама от чантата. Беше неприятно хлъзгав в мократа му от вълнение ръка.

„А може би — помисли си той, докато поглаждаше с пръсти гъвкавата пластмаса — точно този коридор е пещерата, а бездната е зад вратата? Тогава всичко пасва. Само че каква е тази бездна? Горна или долна? Ах, ако знаех, само ако знаех…“

Трябваше да бърза.

— В името на отца, сина и светия дух — прошепна Стьопа, докато си слагаше гумените ръкавици. После осени лингама с една бърза четворка, завъртя бронзовата дръжка във формата на надуващо тръба купидонче и дръпна вратата.

77

Влезе в голяма квадратна стая, една трета от която беше заета от широко легло. На пода имаше нечии възмръсни бели чорапи. В ъгъла работеше телевизор — звукът беше изключен. В другия ъгъл сияеше в синьо и червено лампа на тъничко стоманено краче. Сракандаев, гол, увит в някакъв чаршаф, беше обърнат към Стьопа с лявата си страна — беше се навел над една стъклена масичка, на която имаше страница от списание, а на нея — обърната наопаки чиния. Държеше навита на тръбичка хартийка, през която ловко вдишваше през носа тънка ивичка бял прашец от стъклото.

Стьопа затвори вратата и хвърли чантата в ъгъла. Стори му се, че вратата се затваря съвсем бавно и че чантата увисва във въздуха — всичко беше съвсем като във филма „Спайдърмен“, когато героят стигна до свръхчовешка скорост на възприятията. Стьопа — усещаше, че тялото не му се подчинява достатъчно бързо — тръгна към Сракандаев и вдигна ръката, в която стискаше лингама. Разбираше, че е страшен — с развятото расо, с кръста на гърдите и с червеното копие на съдбата във вдигнатата ръка сигурно приличаше на воин на доброто в часа на решителната битка.

Сракандаев се обърна. Очите му бяха пълни с недоумение. Недоумението се смени със страх и Сракандаев бавно започна да се изправя. Стьопа забеляза облаче бял прашец около носа му — от уплаха Сракандаев сигурно го беше издишал.

Докато Сракандаев се изправяше, Стьопа опря червената главичка на лингама в челото му и с тържествуващо ръмжене стисна с всичка сила.

Но изстрел не последва. Стьопа не усети дори щракването, което би показало засечка — не стана нищо. Понеже не знаеше какво да направи, той застина, втренчен в изпълнените с ужас очи на Сракандаев.

Времето потече с нормалната си скорост. Сракандаев мигна, после мигна пак и ужасът в очите му се смени с недоумение. После с интерес. А после с някакво ново, непознато на Стьопа чувство. Той облиза устни и изведнъж вдигна брадичка и облиза и лингама.

И на Стьопа му стана страшно.

В този момент вратата се отметна и в стаята нахълтаха тримата охранители воглаве с Клинт Истууд, който стискаше пушка-помпа.

— Всичко наред ли е? — викна един от охраната.

— Абсолютно — отговори Сракандаев, като отклони поглед от очите на Стьопа. — Защо, какво е станало?

— Ами на камерата в коридора видяхме, че този… ей този де… влиза при вас…

— Мама му, нали ви казах да не влизате — каза Сракандаев и кихна силно.

Клинт Истууд изгледа Стьопа дълго — хем с подозрение, хем с уважение. Сракандаев посочи вратата и охраната се изниза, като внимателно я затвори.

Стьопа осъзна, че стои като някакъв невъобразим Ленин — с червения член, стиснат в протегнатата му ръка. Понечи да я отпусне, но Сракандаев го хвана за китката.

— Ела — каза той и повлече Стьопа към стъклената масичка.

Вдигна чинията — под нея имаше купчинка бял прах (Стьопа, кой знае защо, си помисли, че е мъничка пряспа, както има мънички японски дървета бонсай) — и гребна от прашеца с ръба на страницата от списанието. После каза на Стьопа:

— Хайде. — И му подаде влажната от собствения му нос тръбичка, свита от банкнота.

— Аз не…

— Казах: хайде — прегракнало повтори Сракандаев и се облиза.

Стьопа реши да не спори. Остави члена на масичката, взе тръбичката от Сракандаев, пъхна в носа си края, който беше по-чист, и като придържаше с другата ръка брадата си, смръкна отвратително горчивия прашец с едната си ноздра.

— И с другата.

— Стига ми, аз…

— Казах: с другата.

Стьопа си пое дъх.

Страницата с прашеца, изглежда, беше рекламна вложка от лъскаво младежко списание. Две места на нея бяха отбелязани с жълт маркер. Горното беше снимка, на която двама доста несимпатични мъже с месести лица си стискаха ръцете на фона на лавици с видеокасети. През тях минаваше надпис: „Ела при лидера и стани дилър. Дистрибуция на видеокасети на концерна «Премиер-Видеофилм».“ Другата подчертана обява беше малко по-надолу: „Ела при дилъра и стани лидер. Метамфетамини от талинския химкомбинат «Старата кула».“ Още по-надолу беше купчинката прашец с кратера, току-що направен от тръбичката в пръстите на Стьопа.

— Обявите четеш, а? — каза Сракандаев зад него. — И моят дилър си падна по тях. Втори месец вече все от тая страница смърка. Все едно си ги печата сам. Или че е купил целия тираж.

Сракандаев говореше малко през нос, от което гласът му приличаше на гласа на добър герой от рисуван филм. Стьопа си помисли, че вече май е виждал някъде думата „метамфетамини“ или някоя много подобна на нея, но не можа да си спомни.

— Хайде де, давай!

Сракандаев, изглежда, се изнервяше. Стьопа се подчини и смръкна с другата си ноздра още една порция от бялата гадост.

— Какво е това? — попита той и подаде тръбичката на Сракандаев.

— Мултивитамин — отговори той. — Формулата на успеха.

— С него ли надрусахте морячето?

Очите на Сракандаев се превърнаха в две тесни цепки и Стьопа разбра грешката си. Но беше късно.

„Ей сега ще извика охраната“ — помисли си той и целият изстина; ръката му сама взе лингама от масичката, преди той да си спомни, че вълшебното оръжие беше засякло. Сракандаев проследи с поглед движението му и лицето му се разведри. А след това той даже се усмихна и заплаши Стьопа с пръст.

— Е, добре де, добре — каза Сракандаев. — Обаче имам едно условие.

— Какво? — попита Стьопа; усещаше някакво неприятно сърбящо звънтене в главата си — при това нарастващо.

— Аз ще съм магаренцето.

Сракандаев вдигна от пода онова, което Стьопа беше помислил за мръсни бели чорапи, и си го нахлузи на главата. Беше еластична лента-бандана с две дълги бели уши, които паднаха на раменете на Сракандаев и той заприлича не толкова на магаренце, колкото на стар мъдър заек. Заекът направи крачка към Стьопа — той се дръпна, — но после очевидно си спомни нещо важно и се върна при кревата.

— Ей сега — каза Сракандаев и почна да рови в купчината нахвърляно на пода бельо. — А, ето го.

Държеше нещо правоъгълно и Стьопа си помисли, че е малка картина в рамка. Сракандаев отиде при масичката, нагласи картината, като я опря на стената, после угрижено погледна някъде нагоре и промени ъгъла. Стьопа се смая — това беше снимка на Путин по кимоно. Сракандаев огледа стаята още веднъж и измести снимката лекичко вдясно.

— Вече може — каза той и смъкна чаршафа, с който се беше увил.

Стьопа погледна издутия му космат корем и се постара да не гледа по-надолу. Сракандаев се ухили.

— Някои разправят, че било от бирата — каза той и намигна. — Лъжат. За бирата е.

Обърна се, коленичи, опря здраво лакти в пода и извърна лице към Стьопа. После лицето му изведнъж стана угрижено, той промуши ръка между краката си, скри гънката между бузите и попита:

— Обаче честно. Ти случайно да не си марксист?

— Без шегички — с малко злобна усмивка отговори Стьопа.

— Ама наистина не си марксист, нали? — пак попита Сракандаев и се нацупи палаво.

Стьопа завъртя глава отрицателно и Сракандаев се усмихна и си свали ръката.

— Чудесно тогава… Веднъж се живее — каза той. — Иии-раз!

Стьопа разбра какво се очаква от него и погледна лингама в гумената си ръка.

— Хайде де — нетърпеливо го подкани Сракандаев и си размърда задника.

„Най-важното е — помисли си Стьопа, докато коленичеше — да не извика охраната…“

След минута той вече почти не разбираше къде е и какво става. Гледаше ритмично работещата си ръка и не изпитваше нито възбуда, нито отвращение. Не изпитваше дори лично участие в ставащото — все едно чистеше запушен канал с четка. Удивително натуралистичният магарешки рев, който от време на време надаваше Сракандаев, придаваше на сцената някакъв средноазиатски колорит. Стьопа внимаваше само да не би Сракандаев случайно да не опре тялото си в расото му — кой знае защо, му се струваше, че ако това не стане, всичко ще е наред.

Сракандаев пак обърна към него пламналото си лице и каза:

— Хайде да си Таня, а?

— Какво? — Стьопа се уплаши.

— Не бе, не ме разбра. Просто си представи, че си Таня.

— Да ти кажа честно — отвърна Стьопа, — искам да съм Пикачу.

Сракандаев се усмихна криво и безсрамно и каза:

— Виж какво, хайде за пет минутки стани Таня, а после винаги ще си си Пикачу!

Нещо глухо изтьтна в главата на Стьопа и започна да му се струва, че е зоотехник на връх Нова година и че гърмят фойерверки. Сети се защо — въздействието на наркотика се беше сляло със спомените за изкуственото осеменяване, което беше видял веднъж на бригада.

— Георгий Вартоломеевич — каза той, — надявам се, разбирате, че правя всичко това изключително от уважение към вас?

— И съм ти много благодарен за това! — отговори Сракандаев и вдигна вежди. — Страшно съм ти благодарен! Обаче ми казвай Жора. И да минем на „ти“!

Стьопа забеляза на восъчното рамо на Сракандаев татуировка — сигурно бяха на мода в бохемските кръгове. Беше щрихкод с три шестици над правоъгълника вертикални линии с различна дебелина. Отдолу пишеше: „Продажбата на дребно разрешена“. Изглеждаше много стилно.

Внезапно Стьопа разбра, че „666“ е преправено на „366“, при това доста неумело, защото на мястото на първата шестица имаше приличаща на сянка следа, а и извивките на тройката бяха груби. Това толкова го порази, че той пусна лингама и се обърна, все едно очакваше да види как Бинта ги гледа през вълшебния си калейдоскоп.

— Давай, Таня, не спирай! — прошепна Сракандаев.

Бинга я нямаше. Стьопа поднови зоотехническата си работа.

„Триста шейсет и шест — помисли си той. — Но защо? Никой не знае… Човек планира, пресмята, страх го е да не сбърка. Надява се, че всичко ще се размине… Мисли за душата си…“

Цифрите означаваха, че в душата на Сракандаев, също като в неговата, се води мъчителна борба между доброто и злото, светлината и мрака, само че тези вечни субстанции минаваха през чуждото сърце по неведоми пътища. Стьопа не разбираше нищо от тази враждебна вселена, от този антисвят, който в момента беше толкова близко…

Погледна надолу, видя задника на Сракандаев и си спомни фрагмент от съня си — овално изрязаното отзад трико на нощния непознат. Извърна глава, но видяното беше достатъчно, за да си спомни предсказанието, което му беше казал по телефона Простислав.

„Ще влезеш в пещера в бездната“ — изумено помисли Стьопа. — „Колко точно… Всичко са знаели китайците! Още преди пет хиляди години са знаели всичко!“

Прашецът действаше все по-силно. Стьопа вече не чуваше виковете на Сракандаев — по-точно, престана да ги възприема. Пронизителното „И-ааа“, което Сракандаев надаваше през няколко секунди, се превърна в нещо като звукови тапети.

Нещо стана и със зрението му — май почваха халюцинациите. В един момент пред очите му беше потръпващ човешки гръб с гънки тлъстина, а в следващия съвсем ясно виждаше, че помпи с велосипедна помпа голям дебел заек, които неизвестно защо реве като магаре. Заекът беше толкова бял, че Стьопа трябваше да примижи. После съвсем затвори очи и разбра, че може да вижда мислите си. Една от тях беше наистина смайваща.

Стьопа видя бяло „34“ — също като онази вечер с Мюс. Но нейното червено „66“, огромно и неподвижно, не се виждаше никъде. Вместо него наблизо подхвръкваше мъничкото синьо „43“ на Сракандаев, описваше безумни неправилни кръгове, като прилеп по здрач. Двете числа се отблъскваха едно друго, все едно бяха магнитни полюси с еднакъв знак, и така продължи дотогава, докато след поредния лупинг не се събраха в невъзможното, отровнозелено „77“.

Зад това число се редеше цяла галерия образи: двамата със Сракандаев с черни ризи, с факли в ръце, с тежки крачки вървят към огромен огън в строй със също такива яки мъжаги… Вярната мъжка дружба, възпята от дьо Сад… Вдигната за римски поздрав ръка… На Стьопа всичкото това изобщо не му харесваше, направо му се гадеше. Освен това той разбра, че числото „77“ е като „66“ — и двете вещаеха нещо опасно и лошо, макар и неясно защо.

Почувства се беззащитен и мъничък сред тези огромни шарени цифри — чужди, равнодушни, ревящи срещу него оглушително като магаре. Нали си имаше свое заветно число… Къде беше то сега? Нима го беше изоставило в това сумрачно пространство на грях и падение и магарето щеше да го стъпче с четирите си копита, докато тръскаше над тях трите си израстъка — ушите и опашката?

НЕ.

Стьопа пак видя високо горе бялото „34“, приличаше на два прегърнати ангела. Сега беше съвсем мъничко, толкова дълбоко беше слязъл в бездната по стълбата на порока. Но все пак можеше да го види. Стьопа вдигна молитвено ръце, което накара Сракандаев да измучи недоволно. И тогава от бялото число „34“ блесна лъч, който за миг освети всичко, докосна челото на Стьопа и угасна. Числото „34“ изчезна. Но Стьопа знаеше, че това не е страшно, понеже сега то беше в него. Беше го осенило.

Умът му заработи съвсем различно, отколкото допреди секунда.

Магарето беше могъщо. Много могъщо. Но имаше едно животно, от което се страхуваше. Имаше звяр, способен да го победи…

„34“ блесна в главата на Стьопа и стана думата „вълк“.

Тази дума започваше с третата буква от азбуката. И беше от четири букви. Трийсет и четири! Три съгласни, четири букви. Двойно „трийсет и четири“!

„Вълк! — помисли Стьопа. — Как не се сетих? Вълк!“

И зави към лампиона. Сракандаев се обърна към него — лицето му се разпадаше на пъстри парченца, — ухили се и попита:

— Хубаво прахче, а?

Стьопа пак зави, а после воят му се превърна в толкова силно ръмжене, че Сракандаев се сви и затрепери, притиснал гърди към пода.

„Пикачу беше мъничко кротко прасенце — помисли си Стьопа, — но злите хора разбиха сърцето му. И той стана вълк! Сега той е вълк! Вълк! Вълк!“

„34“ пак избухна в мозъка му и окончателно го сля в едно цяло със себе си. Когато светлината угасна, Стьопа вече го нямаше. Над тресящия се коленичил Сракандаев стоеше Степния вълк.

DER STEPPENWOLF

Той много се различаваше от Стьопа.

На Стьопа му трябваха разни гумени инструменти. На Степния вълк изобщо не му трябваха. Той си имаше свой инструмент — сив ръбат DER, покрит с кичурчета твърда козина и съвсем готов да дерне някого. Степния вълк дръпна червената какалашка и лингамът на победата изскочи от пещерата в бездната.

— Падна ли ми, магаренце… Сега ще те науча аз тебе — прошепна Степния вълк почти нежно, едва сдържаше ръмженето, което се надигаше в гърлото му. — Сега ще разбереш какво е това Степен вълчи хуй! На! На! На… На!

— Татяна! — изпищя Сракандаев. — Не мога! Татяна!!! Не! Не! Да! Да!!! ДА!!! ТАТЯНА!!!!

И заблъска с ръка по пода като борец, който се предава.

И Степния вълк разбра, че Магарето е низвергнато.

Щом това стана ясно, Стьопа усети, че вече не е Степния вълк. Пак си беше Стьопа и в тъмнината пред затворените му очи вече не святкаха мълнии и не плуваха числа. Стьопа не разбираше как се бе озовал в тази идиотска ситуация. Но Сракандаев, въпреки агонизиращите си викове, така умело въртеше мекия си задник, че ситуацията продължаваше и продължаваше, въпреки че Стьопа вече не правеше нищо за това.

Той мигна няколко пъти, за да фокусира очите си, и видя нечие познато лице. Но това не беше Сракандаев. Минаха няколко секунди, преди да разбере кой е.

От снимката на масичката, добродушно усмихнат, ги гледаше Путин по кимоно. Естествено не гледаше вакханалията в кабинета, а някъде надалече — към безкрайните зелени простори на Евразия, оловните води на Атлантическия океан и жълтите дюни на арабските пустини. И явно не си мислеше за тях двамата със Сракандаев, а за нещо важно, путинско. Но Стьопа изобщо не се съмняваше, че с крайчеца на окото си Путин вижда не само световните пожари и бури, но и тях със Сракандаев, и не одобрява съвсем това, което става в стаята, въпреки че, разбира се, нямаше да ги накаже — времената бяха други. И все пак нещо подсказваше на Стьопа, че след новата отметка в досието му изискванията към него ще са малко по-строги. И че няма да ги налага Путин, а самият той. И че същото ще направи и Сракандаев.

А за това, че след станалото ще им бъде разрешено да продължат да живеят и не само да се спотайват някъде в мрака, а да дишат с пълни гърди, без да ги е страх нито от преследване, нито от блъскане по вратата посред нощ, той изпита към новата епоха такава благодарност, такова доверие, такава нежност, че тези чувства, достигнали невъзможния си зенит, съвсем естествено прераснаха в неудържимата тръпка на любовта. Със Сракандаев очевидно стана същото — без да се обръща, той се запъна като магаре, тръсна дългите си бели уши и зашепна в сладостна скоропоговорка:

— Седем цента, седем цента! Седем цента!

11

Стьопа седеше във вагон-ресторанта, пиеше коняк и гледаше прозореца. Когато влакът минаваше под мост или покрай някоя тъмна стена, в стъклото се виждаше мъж с разчорлена брада и хлътнали очи, облечен в омачкано расо. Гледката беше тягостна.

До бутилката на масичката бяха измачканите уши на Сракандаев — подарък за спомен, който Стьопа получи в замяна на червения лингам на победата. Стьопа чувстваше целия символизъм на тази операция, който така жестоко пасваше на най-новата история на Русия. Това го караше да е още по-нещастен. Най-лошото беше, че той дори не разбираше с какво беше свършила битката при „Кръстовището“ — с победа или с поражение.

Но пък Пастернак казваше, че човек не бива да прави разлика между поражението и победата.

Стьопа още от училище уважаваше Пастернак и знаеше колко е трудно сред родните заложници на вечността, на времето попаднали в плен да намери такива, които да не са страдали от стокхолмския синдром в остра гнойна форма. И все пак заветът на класика не му помагаше.

„Така било значи — мислеше си той и гледаше мяркащия се зад прозореца грешник. — Русия. Влак. Във влака най-обикновен човек, симпатичен и скромен. И изобщо никой не се сеща, че точно той е прочутият Педеругамен, за когото всички са слушали безброй невероятни истории…“

— Нали може?

До масата стоеше влаковият милиционер — вече няколко пъти беше минал покрай него, явно привлечен от романтичния му вид. Стьопа вдигна рамене.

Милиционерът седна срещу него и попита:

— Каква е тази кърпа?

Стьопа мълчаливо побутна ушите през масата и милиционерът ги взе и ги огледа с интерес.

— На Танечка за спомен от срещата ни в Огледалния свят — бавно прочете той черните завъртулки на Сракандаев. — Интересно. А това магаренце отдолу? Вместо подпис, нали? Много е смешно.

Стьопа мълчеше.

— И коя е тази Танечка?

— Повярвайте ми — каза Стьопа и вдигна бездънните пропасти на очите си, — има неща, които е по-добре да не знаете. Ще спите по-леко.

— Изглеждате уморен. Нещо лошо ли се е случило?

— Познахте — отговори Стьопа.

— Няма ли да споделите с мен?

— Няма да ви е интересно.

— Все пак опитайте.

— Защо си пъхате носа в личния ми живот?

— Не си го пъхам. Просто ми разкажете и току-виж ви олекнало.

Стьопа няколко секунди мълча, търсеше думи.

— Оказа се, че не съм само педал — каза накрая, — но и долна страхлива твар…

— Хм — малко объркано каза милиционерът. — И с какво си го обяснявате?

Стьопа вдигна рамене.

— Може би имам подсъзнателни наклонности, за които не съм подозирал. Или с раболепието, с което заразиха детската ми душа в съветските времена… А може би с оня бял прах…

— Ясно. Документите може ли?

Стьопа бръкна в джоба си, извади сгъната на две стодоларова банкнота, отвори я като книжка и му я подаде през масата. Милиционерът я взе с две ръце, погледна президента в овала, после Стьопа, после пак президента. После каза подозрително:

— На снимката сте без брада.

Стьопа кимна. Разговорът започваше да го изнервя. Милиционерът прибра банкнотата, стана и козирува.

— Е, отец Бенджамин. Добре дошли в града-герой Москва.

Стьопа си наля още коняк. Спомни си внимателните манипулации на Сракандаев със снимката на Путин — все едно се страхуваше дори за минутка да се раздели с любимото изображение. А пък раболепието, което се пробуди у самия него, беше изобщо необяснимо. Искаше му се да вярва, че е само ефект от проклетия прашец, от който цяла сутрин му текоха кървави сополи.

Но подозираше, че работата е по-сериозна.

„Откъде се е взело у руснака това низкопоклонничество, това генетично преклонение пред властта? — мислеше Стьопа. — Неизвестно. И най-смешното е, че много добре знаем за тази наша особеност. Вече даже научихме и думата «менталност». Обаче къде изчезва онова, което разбираме за менталността си, когато същата тази менталност се включва веднага щом чуем думата «документи»? Русия ум не я обхващал. Защо ли? Ами много просто. Когато ей това на се надигне в душата ни, умът ни тутакси отпрашва за Баден-Баден. А когато това излезе в отпуска, умът се връща и се прави, че не е станало нищо, че ние сме си Европа, само дето мечките ни са бели. Всеки роден тук разбира всичко това до най-мъничките подробности. И все пак го прави — до последната… Робски душици“.

Стьопа погледна ушите на масата и споменът за кошмара през нощта го накара да се изчерви като домат. Затвори очи, за да не вижда отражението си в прозореца. Телефонът в джоба му иззвъня.

— Да? — каза Стьопа, след като го вдигна до ухото си.

— Здрасти — жизнерадостно викна Лебедкин. — Как е?

— Нормално.

— Еба Магарето, а? Е, добре дошъл в клуба на знаещите и можещите!

— Какво? — смаяно попита Стьопа.

— Записът вече е в Москва. Сега става бързо — по интернет. Целият отдел се насра от смях, докато гледахме как го дръгнеш. А бе направо победа на доброто и светлината. Ти какво така си вдигаше ръцете към тавана? Молеше ли се, а?

Стьопа не отговори нищо.

— И как ръмжеше само… Трябвало е да станеш артист, Стьоп, а не да си търкаш гащите на стола в банката.

Стьопа пак не каза нищо.

— Имай предвид обаче, че когато Магарето реве така, значи работата е сериозна и задълго. Много е влюбчив. Защо мълчиш?

— Не знам какво да кажа — призна Стьопа. — И главата ме боли.

— Защото смърка оная гадост. Виж, това вече не го очаквах от тебе. Едно е да сцепиш сфинктера на Магарето, даже браво за това. Обаче това пък защо?

— Е, сега и за нас ще има компромат.

— Какъв компромат бе — въздъхна Лебедкин. — Няма такова нещо. Магарето е хитро. Виж сега как стоят нещата — за тебе имаме компромат. Ти също си събрал едно-друго за мен, знам аз… Обаче никой няма нищо за Магарето, въпреки че всички са го ебали. Записи има, и то какви! Алмодовар ряпа да яде. Представи си — опъват Магарето, а той грабнал телефона и крещи: „Имам политическо влияние в тази страна, всичките ще ви еба в гъза!“ И тръска глава, та ушите да не му падат в очите и да може да вижда кой го клеца. Сериозно ти говоря — направо е вредно за здравето да го гледаш, наистина можеш да се пукнеш от смях. И какво излиза? Записи има, а компромат — не! Можеш ли да си представиш?

— Не — отвърна Стьопа. — Не мога. Как може да стане така?

— Много просто. Защо мислиш слага снимката на Путин на масичката? Защото знае, че няма да я качим на нито един сайт. Умен е той… Ясна му е ситуацията. По-рано имаше снимка, на която се прегръщаше с Елцин…

Стьопа дълго не можа да измисли нищо. Накрая мълчанието стана непоносимо, просто трябваше да каже нещо.

— Ами защо… ъъъ… защо не можете да пуснете старите записи, тия с Елцин?

Сега задълго замълча Лебедкин.

— Добре де — каза накрая. — Не ти се обаждам за това. Има ли някъде около тебе телевизор?

Стьопа вдигна очи към тавана в ъгъла.

— Има един, но не знам дали работи.

— Пускай го. Ще дават първия „Чубайка“. Не е самото съвършенство де, не сме го огладили съвсем, обаче знаеш как е — първата работа срам за майстора. Все пак хората, които го видяха, го харесаха. Така че пускай телевизора.

— Разбрах — каза Стьопа без особен ентусиазъм.

— И един личен въпрос — продължи Лебедкин. — Ако не е тайна, къде си се научил да се преобличаш така? И ти ли си бил в Панкиската клисура, пич?

— Аз… Не, аз…

— Внимавай с тая работа. Изнервяш хората. Магарето съвсем се сговни, когато му цъфна в банката с тая брада. В един през нощта ми звъня — изобщо не беше разбрал, че си ти.

— Ама той… той знаеше ли? — изумено попита Стьопа.

— Че как. Нали ви паса и двамата. А той има три видеокамери в приемната. Казах му да не се стяга — че не можеш да имаш никакви реални претенции към него, че сигурно е нещо лично, романтично. И оттогава той те чакаше. Ти ваза в офиса имаш ли си?

— Защо?

— Ако нямаш, купи си. Всеки ден ще ти праща цветя по куриер. Знаеш ли, Стьопа… От една страна, те разбирам, нали — да си огледаш партньора и така нататък. Но от друга, да ти кажа, голям маясъл си докара на главата…

— Защо?

— Ти просто знаеш много малко за него. Не е достатъчно само да го работиш, трябва да го дундуркаш и да го браниш от вълците. Иначе почва да реве с всичка сила. Два санбернара си има на вилата — такива вълци са, че не ти е работа.

— Стига вече, капитане — каза Стьопа. — Отивам да пусна телевизора.

— Давай, братче. До скоро.

Телевизорът под тавана на вагон-ресторанта работеше лошо. Сигналът беше слаб — по екрана трепкаха бели линии и звукът почти не се чуваше. Щом обаче рекламният блок свърши, екранът почерня, а после избухна като разноцветна празнична заря. След нея остана огромното златно число „43“. Четворката затрептя, завъртя се няколко пъти около оста си, люшна се и като език на камбана със звън удари тройката. От удара на вълни се разбягаха весели шарени букви и образуваха думите „Чубайка“ и „Зюзя“. След миг между тях с мляскащ звук цъфна мъничко зеленичко „и“ — цветът напомни на Стьопа отровнозеленото „77“ от петербургския му делириум, той усети, че всеки момент ще повърне, скочи и хукна към клозета.

Когато се върна, Зюзя и Чубайка вече бяха на екрана. Стьопа не разбра кукли ли са, или анимация, но бяха направени много добре. Изглеждаха точно така, както ги беше описал Малюта в проекта, но Зюзя, със затворническа ватенка върху моряшката фланелка, беше дори още по-страшен, отколкото си го беше представял Стьопа. Гледаше навъсено Чубайка, правеше от време на време някакви уродливи мечешки жестове и продължаваше разговора, чието начало Стьопа беше изпуснал.

— Чубайка, искате ли да ви припомня как в Русия почна новата епоха?

— Опитайте, Зюзя.

— Значи руснакът си седеше в тъмната барака на едничкото си столче, табуретка де. Бараката беше стара и мръсна и той ужасно я мразеше. Казваха му, че е в нея временно, но той не вярваше, защото помнеше, че същото това са го разправяли и на дядо му и баба му. За да му олекне, руснакът пиеше водка и гледаше телевизия. По телевизията даваха новини за прибирането на реколтата, което също му беше ужасно омръзнало.

— Да, Зюзя, това е наистина ужасно.

— Един ден по телевизията показаха огромна светла къща с колони, камини и витражи, с красиви мебели и картини. А после, Чубайка, на екрана се появихте вие. С ето този смокинг и с папийонката. И помолихте зрителя да отговори на въпроса къде е по-добре — в мръсната стара барака или в тази огромна светла къща.

— И какво отговори руснакът, Зюзя?

— Руснакът отговори, че по-добре е, разбира се, в огромната светла къща. Вие казахте, че този избор е разбираем, но че пътят до тази къща не е лесен и че ще струва скъпо. И руснакът се съгласи на цената, пък каквато ще да е.

— Продължавайте, Зюзя.

— И тогава, Чубайка, вие разкрихте на руснака една страшна тайна. Че за правото да влезе в тази къща, той ще трябва да стане табуретка, понеже точно така живее целият свят и че хората са научени на това още от деца…

— И?

— И когато руснакът се прекръсти и наистина стана табуретка, вие обяснихте, че в страната има криза. И че затова огромните светли къщи не стигат за всички. И че той, тоест вече тя, ще трябва временно да си седи в бараката, както и преди, само че вече като табуретка.

— Интересно излагате нещата, Зюзя. И какво стана после?

— А после вече без никакви обяснения на табуретката седна невидим, но много тежък задник, който на своя език обясни на бившия руски човек, че не бива да се интересува чий е, в смисъл задникът, понеже табуретките също си имали проблеми. И че е по-добре да мисли за нещо друго. Например за това каква му е националната идея…

— Ето, най-после стигнахме до темата на днешното ни предаване — каза Чубайка, обърна се към телевизионните зрители и камерата го показа в едър план. — Здравейте, всички руси! Аз съм Чубайка. А той, както вече сигурно се сетихте, е Зюзя. Всъщност той не е толкова тъп, колкото изглежда, но малко бавно загрява. Той не разбира, че в днешните условия табуретката на колене трябва да се моли да дойде някой инвеститор. А кой инвеститор иска да го наричат задник? Между другото, Зюзя, от гледна точка на пазарната икономика вие не сте никаква табуретка. Много скърцате — казвам ви го като единствения реален инвеститор…

Стьопа разбра, че не може да издържи тези хунски танци на гроба на мечтата си. Докато излизаше от вагон-ресторанта, на вахта пред телевизора застана някакъв оцапан със смазка железничарски лумпен — не беше ясно какво прави тук, при чистите покривки и лъскавите прибори. Той превключи програмата, попадна на новини и се ухили доволно.

— А, ето го и Колин Пауъл… Здрасти, аз съм Коля…

Стьопа отиде в купето и рухна на мястото си. Полежа малко по гръб, разбра, че няма да заспи, и извади от чантата „Братя Карамазови“. Никога не беше чел тази книга, въпреки че помнеше как като дете разсмиваше родителите си, като казваше „Братя Кармалазови“, а после писа две съчинения за нея в училище („мъчителните размисли на един велик художник на словото за съдбините на Русия и духовните търсения на хората“, най-високата възможна оценка — „три“ за съдържание, „четири“ за грамотност).

Сега вече сигурно беше късно да я чете. Но му беше скучно да слуша радиото и той я отвори на някаква страница, отбелязана неизвестно кога и от кого с листче:

„Красотата е страшно, ужасно нещо! Страшна е, защото е неопределима, и не може да се определи, защото Бог е задал само загадки. И тук бреговете се събират, тук всички противоречия живеят заедно… Някой човек например с възвишено сърце и с висок ум започва с идеала на Мадоната, а свършва със содомския идеал…“

Стьопа разбра, че по радиото тъкмо пускат песен на Мадона; състоеше се като че ли от заглавия на бизнес-нюс и те сякаш самички се оформяха в главата му като чугунени информационни блокове:

„You know that we are living in a material world,

And I’m a material girl…“

„Още по-страшно е, когато някой вече с идеала содомски в душата не отрича и идеала на Мадоната, и пламти от него сърцето му и наистина, наистина гори, както и в младежките непорочни години…“

„You know that you are living with a material girl,

And this is a material breach…“30

Стьопа стана и толкова рязко изключи радиото, че кръглото копче остана в ръката му. Той го запокити в ъгъла. „Какви идеали, боже мой“ — помисли си той и продължи да чете:

„Онова, което умът мисли за позор, за сърцето е само красота. В содом ли е красотата?“

Стьопа изпусна книгата и изстена: — Ах, де да беше така, Фьодор Михайлович! Де да беше така!

34

На сутринта на Пушкинска имаше задръстване и Стьопа задряма зад гърба на шофьора. Стресна се от клаксоните и няколко секунди не можа да разбере къде е — докато не видя рекламата на пепси-кола с думите „Вземи всичко от живота!“

При вида на бутилката в ръката на лирическия герой Стьопа изпадна в асоциации, които го накараха толкова силно да се намръщи, че водачът на съседния джип се размърда неспокойно и няколко пъти нервно натисна клаксона.

Когато колата потегли, Стьопа си спомни, че в копринената кутия беше останал още един лингам на победата, ултрамаринен като етикета на рекламата. Цветът на късмета — искаше му се да го вярва… Но нямаше кой знае какви основания да вярва.

„Сега какво? — помисли си. — Не знам. И изобщо знае ли някой?… Уф…“

Мюс не беше в офиса. Стьопа отвори вратата на счетоводството и го лиснаха пръските на разгорещен спор:

— Ама какви ги дрънка той бе? Руснакът по-рано не беше ли табуретка? Даже табуретка не беше, ами подлога, тоалетна чиния с ей толкава дупка по средата…

В счетоводството не знаеха къде е Мюс. Бледата счетоводителка каза, че вече втори ден се обаждал Сракандаев, питал кога Стьопа ще е на работа. В контролния отдел също не знаеха нищо за Мюс. Затова пък на бюрото й в приемната имаше огромен букет рози, вързан с панделка от моаре с щамповано златно магаренце — куриер от „Делта-кредит“ го бил донесъл половин час преди идването на Стьопа. Освен това към букета имаше писмо.

Стьопа изруга под нос, взе го и влезе в кабинета си — да го прочете. Писмото беше отпечатано на розова японска хартия и в него пишеше:

Вместо подпис беше нарисувано малко магаренце. Стьопа сложи писмото на бюрото си, отпусна глава върху ръцете си и известно време гледа в тъмнината под клепачите си — пресмяташе вариантите, както казват шахматистите. Нито един не му се пресмяташе докрай.

Уредбата на бюрото изпиука.

— Степан Аркадиевич — каза Люся от счетоводството — куриерът от „Делта-кредит“ още е тук. Наредено му е да не се връща без отговор. Какво да му кажа?

— Ей сега ще отговоря — изсумтя Стьопа. — Къде е Мюс?

— Не знам.

Стьопа затвори, помисли малко и написа под магаренцето на писмото с големи букви:

Живей, дупе, докато Таня гони вълците.

„Не, много е грубо — реши той, след като го прочете. — Или е нормално? Може би все пак да напиша «Жора»?… Ох, по дяволите, сега и за това ли трябва да мисля?“

За всеки случай надраска под отговора си нещо като интернетското емотиконче за „усмивка“, натисна един клавиш на уредбата (на него имаше стилизирано „М“ — сърце с две вертикални крачета) и си спомни, че Мюс не е в банката. Без нея беше като без ръце. Взе писмото и излезе в коридора. Там го чакаше Люся от счетоводството.

— Его отговора — каза Стьопа и й подаде сгънатия лист, — дай го на куриера. Излизам и днес няма да идвам пак.

— Степан Аркадиевич, моля ви да прегледате последните сметки — каза тя. — На бюрото ви са, много са спешни.

— После — каза Стьопа.

Върна се в кабинета си, опита да се свърже с Мюс, но мобилният й телефон беше изключен.

„А бе какъв е тоя ден бе! — помисли си. — Човек няма даже на кого да си изплаче болката…“

Помисли малко и реши да отиде в ГКЧП при Простислав.

Простислав беше пострадал. Тъкмо го бяха изписали от болницата след отравяне с живак — било толкова сериозно, че го вкарали в реанимацията. Стьопа беше чувал, че почти всички китайски богдихани, търсили вечния живот, са умрели от живак, понеже в даоските рецепти за хапчето за безсмъртие се препоръчвал цинобър. Поради това в отпадналостта на Простислав се долавяше нещо висше, императорско, и на Стьопа му беше неудобно да приказва за проблемите си. За щастие обаче не се наложи да разказва нищо — беше достатъчно само да спомене името на Сракандаев.

— А, Магаренцето Седем цента — въздъхна Простислав изпод юргана и бледите му скули порозовяха. — Тежък случай. Водиха го даже при свами Макананда, когато беше в Москва. И Макананда значи каза, че може да му се помогне, ако му намерят хипногещалта.

— Какво е това хипногещалт?

— Вътрешната ос на злото у всеки човек. Онова, което ни прави такива, каквито сме, независимо от волята и желанията ни. Един вид незабелязано ни хипнотизира във фонов режим.

— Пример можеш ли да ми дадеш? — попита Стьопа. — Какво например може да е?

— Всичко може да е. Например някое момченце става бандит, защото прозорецът му гледа към киното и там на афишите вечно има разни гангстери с пистолети. Или момиченце става стриптийзьорка, защото на бюфета има статуетка на гола балеринка и то я гледа още от мъничко, и така нататък. Та значи и Сракандаев си има някъде хипногещалт и затова… Е, разбираш ме. Но какъв е точно, никой не знае. Опитаха да го хипнотизират, обаче…

Простислав млъкна и поклати глава, все едно се бореше с някакъв мъчителен спомен.

— И? — попита Стьопа.

— И нищо. Той ни хипнотизира, и то така, че ме е срам да си спомням. Почнахме да мислим. Претърсихме му вилата, апартамента, всичко — мислехме, че може да намерим някое дървено магаренце, играчка от детството, нали разбираш. Нищо и нищо. Абсолютна загадка. А ти защо питаш?

— Партньори сме в един бизнес — каза Стьопа. — Човек трябва да знае с кого рискува заедно.

— За бизнеса няма какво да се тревожиш — каза Простислав. — В бизнеса Магарето не прекарва никого. Гледай иначе само да не те прекара, хе-хе… Много е хитър той.

На връщане към банката Стьопа мислеше за разговора си с Простислав.

„Значи това било. Значи «43» е моят хипногещалт. Добре, намерих го. И сега какво? Какво да правя, след като го разбрах? Защото разбрах, нали? Или не съм разбрал? Точно това не е съвсем ясно… Трябва да го уточня с Простислав“.

В офиса вече нямаше никого. Стьопа влезе в кабинета си и светна лампите. Очите му се спряха на плаката „ХЕЙ ТАКА!“ над бюрото и той си помисли, че удивителната може би разваля цялата работа, като превръща „34“ в „35“ и че трябва да залепи върху нея бяла лепенка.

На бюрото имаше цял куп бумаги. Стьопа въздъхна обречено.

„Утре сутрин ще ги прегледам — помисли си. — Не, утре е това де… Значи в понеделник“.

Най-отгоре на купчината имаше сгънат розов лист. Писмото на Сракандаев, което беше наредил да дадат на куриера!

„Забравили ли са го? Как може!“ — помисли си той и го взе. Оказа се, че писмото е успяло да отиде до „Делта-кредит“ и да се върне — под неговия отговор беше написано:

COOL-COOL-COOL!!!

Отдолу беше нарисувана магарешка муцуна, широко усмихната, с притворени от щастие очи, някакви весели звездички летяха около нея по крива орбита. В муцуната на магарето ясно се четеше „43“ — малко стилизираната четворка бяха челюстите, а тройката — ушите.

43

Господин Джоу И трябваше да е в последната стая в коридора, това Стьопа го знаеше със сигурност. Проблемът беше, че последните стаи бяха две — отляво и отдясно. Симетрично разположените им врати бяха в самото дъно, на което беше нарисуван олтар с белобрад дух покровител, който в едната си ръка държеше прасковата на вечния живот, а в другата — свитък, изписан със ситни йероглифи. От двете страни на духа покровител в небето на бели жерави летяха безсмъртни даоси. Изображението беше много старо, но запазено.

Над горната граница на олтара имаше още по-древен слой, на който синееше избледнял надпис със старо йероглифно писмо. Стьопа изведнъж осъзна, че разбира не само значението на всеки знак, но и общия смисъл на фразата. Нещо повече, той знаеше произхода й. Това беше даоското изречение-врата за стъпване на Пътя. Йероглифите означаваха:

„По-добре птица в небето, отколкото… в…“

Двата последни йероглифа се бяха изтрили, но всичко беше ясно и без тях. Всъщност Стьопа вече започваше да се досеща за тези неща и без древните даосци. Но нямаше време да мисли по тази тема — трябваше да разбере в коя стая да влезе, в лявата или в дясната. Трябваше да реши бързо, понеже иззад ъгъла вече се чуваха лениви разговори, смях, военни песни на Еминем, звуци на забързано съвкупление, клаксони и кучешки лай — с други думи, обичайният шум на потеря. Най-после видя в един от редовете в свитъка на духа покровител числото „34“ и до него — сочеща надясно стрелка.

Господин Джоу И седеше на пода по средата на стаята. На лицето му имаше бяла венецианска маска. Стьопа си го обясни с това, че Китай и Венеция имат здрави търговски връзки — венецианците разменят маските за коприна. Догадката му се потвърждаваше от облеклото на господин Джоу И — той беше в лъскава черна коприна, а гърдите му бяха украсени с ярко избродиран квадрат. Имаше и червено топче на шапката. Пред него бяха поставени шишенце с туш и четчица. От дясната му стана имаше къс меч с жълт пискюл на дръжката.

— Здравейте, господин Джоу И — каза Стьопа.

Маската погледна Стьопа с овалните дупчици на очите си и китаецът плесна с ръце. Като помисли малко, Стьопа също плесна с ръце и се усмихна.

В ръцете на китаеца се появи лист хартия и той го сложи на пода пред себе си. После се наведе над него и главата му се затресе. Чу се подрънкване на метал. Стьопа разбра какво става. Трите монети, с които се гадаеше, бяха в черепа на китаеца. Когато спря да се друса, господин Джоу И взе четчицата и я прокара по листа.

След като извърши тази операция шест пъти, той вдигна листа и го показа на Стьопа. На него имаше хексаграма — четири непрекъснати линии отдолу и две прекъснати отгоре. Стьопа понечи да попита китаеца какво означава това, но той вдигна срещу него юмрук с два щръкнали пръста — знакът „Victory“, — а после пак заразтърсва глава и дрънченето на монетите стана толкова силно, че Стьопа се събуди.

Веднага си спомни що за ден е днеска. В първите секунди му се струваше, че нещата може и да се оправят или да се отложат, ако се обърне на другата страна и пак заспи. Обаче записука часовникът и последният път му беше отрязан.

Стьопа погледна издължените течнокристални цифри, видя датата и окончателно се убеди, че е станало именно онова, за чието наближаване отдавна го предупреждаваше и логиката, и здравият разум. Вдиша дълбоко няколко пъти, за да не позволи на оловното поле, което се люшна под лъжичката му, да изскочи навън, и седна в кревата.

„Все някога трябваше да се случи — помисли си. — Ето, случи се. И сега какво? Нищо. Дръж се спокойно. Важното е да изкараш до довечера. Утре ще е по-лесно“.

Нямаше кой знае какви основания за тази надежда, но пък нали все пак трябваше да вярва в нещо. Стьопа се помъчи да мисли за нещо неангажиращо. Например за китаеца от съня. Помнеше дори името му — Джоу И. Трябваше да разбере кой е пък този, докато паметта му още беше свежа.

Взе мобилния си телефон — беше го оставил до часовника — и се обади на Простислав.

— Здравей.

— Здравей, Стьопа! — бодро отговори Простислав, все едно го беше чакал да му се обади. — Честит рожден ден! Органайзерът ми вече ми изпиука всичко за тебе. На колко ставаш — на четирийсет и три?

— Не празнувам рождените си дни — каза Стьопа. — Я ми кажи кой е този Джоу И?

— Кой? — учудено попита Простислав.

— Джоу И.

— Това не е „кой“, а „какво“. Едно от имената на „Книгата на промените“. Промените на Джоу.

— А човек може ли да се казва така?

— Е, само ако е много важно. И срещу допълнително заплащане. Защо?

— Просто така. Сигурно съм се объркал с Джоу Енлай32. Понеже току-що ми се присъни една хексаграма — четири мъжки отдолу и две женски отгоре.

— Аха — каза Простислав. — Номер трийсет и четири. „Мощта на Великото“.

— Кой, кой номер?

— Трийсет и четвърти. Отдолу е триграмата „небе“, а отгоре — триграмата „мълния“. Като гръмне, не можеш разбра какво е — откос от калашник или автомобилна катастрофа. И вече си на небето, да-да. Хе-хе-хе. Обяснявах ти я навремето, помня аз. Ти даже ме попита означава ли това край на всички тъмни сили.

— Бе името и аз го помня. Да, сетих се. Интересно… А какво означава това в практически план?

— В практически план? Ей сегичка. Днеска какво сме, петък ли? Значи петата линия… Какво имаме на пета позиция?

Чуваше се как Простислав шумоли с някаква книга.

— Ето го. „Ще си изгубиш пръча дори в благоприятни обстоятелства. Разкаяние няма“. Това пасва ли?

— Хм… по принцип да — каза Стьопа. — Стига да не ме премяташ, разбира се…

— Никога.

Стьопа си спомни, че искаше да попита Простислав и за още нещо.

— Помниш ли като говорихме за хипногещалта?

— Помня — отговори Простислав.

— Правилно ли съм разбрал, че най-важното е да го откриеш?

— Ами… да.

— И като го откриеш — после какво? Простислав се замисли за известно време.

— После, така да се каже, трябва да осъзнаеш, че е празностен.

— Какво, какво?

— Просто да осъзнаеш това.

— И после?

— После хипногещалтьт вече не може да ти направи нищо.

— Защо?

— Е какво може да ти направи, след като си осъзнал, че е празностен?

— А… Да, разбира се. Добре, хайде — може да ти се обадя по-късно.

Стьопа затвори и дълго седя, без да помръдне. Досещаше се защо беше сънувал именно трийсет и четвъртата хексаграма. Очевидно някъде в гънките на паметта му се беше запечатил външният и вид и сега, в тази тревожна минута, психиката беше мобилизирала ресурсите си и викаше на помощ всички светли сили.

Но както и да беше, денят започваше удивително. В самия епицентър на злото разцъфваше ослепително бялото цвете на надеждата. Във всичко това имаше някаква омагьосваща древнояпонска красота. По-хубав подарък за рождения му ден просто не можеше да има.

Стьопа разбра какво трябва да направи — да отиде в дзен каменната градина. Облече се бързо, взе жълтата копринена кутия, извади последния лингам на победата и си го сложи в джоба на якето. Не можеше да обясни защо го прави — просто трябваше да вземе със себе си магическия ключ.

През нощта беше наваляло доста сняг. Стьопа тръгна към трите заснежени палми, мислеше си за думите на Простислав за хипногещалта. Трябваше бързо да осъзнае празностността му. Но как?

„Четирийсет и три — мислеше той. — Страх ме е от това число. Трябва да го призная. Оттук идва и цялата ми изнервеност. От друга страна, защо ме е страх от него? То всъщност е празно — само мисъл в главата ми. Защо да ме е страх от една мисъл? Мисълта е безплътна мимолетност. Не можеш нито да я спреш, нито да я задържиш. Като слънчево зайче на стената… Зайче… Ей ама какви педераси има на тоя свят, а? «Седем цента, седем цента…» Така, да не се отвличаме… Простислав казва, че всичко започва от празнотата и пак с нея свършва. Значи числото «четирийсет и три» в същността си е също толкова празно, както и това небе…“

Стьопа погледна надвисналото сиво небе. Наистина изглеждаше празно и безкрайно. Празнотата започваше отляво и стигаше до покритите със сняг палми. Това беше първият й сегмент. Вторият и третият бяха между стволовете. Последният къс от сивото московско нищо беше между палмите и дясната граница на полезрението му. „Четири — отбеляза Стьопа автоматично, вече усещаше, че го връхлита нещо неотвратимо ужасно. — Четири. Да де, а стволовете са три. Четирийсет и три“.

Каменната градина, последният бастион на съкровеното, падна толкова бързо, че Стьопа дори не забеляза как стана това. Когато беше излязъл на двора, беше тръгнал към числото „34“, ясно видимо на границата на бялата земя и сивото небе. Когато стигна до нашарената с графити ограда, се оказа, че е дошъл до ясното до отврат число „43“, въпреки че през това време нищо в света не се беше променило. Хрумна му, че ако може човешкият живот с юношеските надежди и с всичките следващи разочарования да се събере в тридесет секунди, той ще е нещо като това пътешествие от вилата до градината.

Видя три птици — бяха кацнали на оградата. Виждаха се съвсем ясно на фона на снега и също излъчваха заплаха. Докато ги гледаше, Стьопа се помъчи да напипа онзи безценен душевен механизъм, който навремето превръщаше три тъмни точки на светъл фон в числото „34“ и тъкмо като че ли щеше да го намери и да го задейства, когато нов страшен удар помете последната му надежда. Птиците бяха свраки. И свраките бяха три.33

Стьопа заръмжа, прескочи оградата и затича към свраките, като размахваше юмруци. Птиците лениво хвръкнаха, направиха кръг над каменната градина и полетяха към вилата. Стьопа спря до палмите. В тези тропически дървета, нищо че бяха от пластмаса, и тежките им снежни шапки имаше нещо кобно. Нещо дотолкова несъединимо, немислимо, невъзможно-жестоко и същевременно изначално руско, че Стьопа измъкна синия лингам от джоба си, вдигна го към небето, изрева и го стисна с всички сили, все едно искаше да изстреля последния куршум в най-голямата гадост на невидимия свят, която беше виновна за всичките му мъки.

И тогава високо над главата му нещо светна. А след няколко секунди се чу глухият тътен на гръмотевица.

Стьопа се вцепени.

„Светкавица? — помисли си. — Сигурно. Какво друго. И през зимата имало, казват, само че не удряли в земята. А от облак в облак… Днес имаше нещо за светкавици… Ами да. Горната триграма беше мълния! А долната — трите палми!“

И като разбра какво всъщност е станало току-що, той се разтрепери от възторг. „34“ и „43“ се бяха сразили пред очите му! И той беше свидетел на това! Значи така протичали астралните битки… Сега, като във филмите за великите фехтовачи, трябваше да изчака и да види чия глава ще падне първа.

Ако се съдеше по вихъра мисли и пресмятания, главата му си беше наред. Нещо повече. Късчетата на главоблъсканицата, които заплашваха да се стоварят върху нея само допреди минутка, внезапно се подредиха в ясна и пълна с надежда картина.

С трите палми всичко беше ясно — обърната на една страна триграма „небе“, три силни линии. А триграмата „мълния“ беше онова, което видя, когато отвори копринената кутия: двете празни гнезда отгоре и последният мистичен ключ отдолу. Гнездата от изгубените лингами можеше да се сметнат за слаби линии, това отговаряше на думите на Простислав, че тъмнината не е самостоятелна субстанция, а просто отсъствие на светлина.

За да могат всички линии на всички триграми да се групират в току-що явената му мощ на великото, трябваше първо от кутията да изчезнат зеленият и червеният лингам. А това означаваше, че в живота няма нищо случайно. Всичко наистина беше взаимосвързано и преплетено — Стьопа отдавна се досещаше за това, но пък чак до такава степен…

Смисълът на хексаграмата също му стана ясен: долната триграма, „небе“, беше вътрешното му сияние, в което се изразяваше личното му светло начало (ясно кое). А горната триграма — мълнията — беше проявата на тази светлина навън…

Стьопа си помисли, че би трябвало да запише числото „34“ с двоичен код и да види резултата. Никога не го беше правил. Кой знае защо, му се струваше, че именно такъв съвет му даваше господин Джоу И, като му показваше два пръста. Но това можеше и да почака. Сега много по-интересно беше друго.

Влезе във вилата, бързо отиде в кухнята, извади от чекмеджето една вилица и впи очи в нея. После промърмори разочаровано:

— Ох, по дяволите!

Вилицата все така означаваше „43“. Четирите зъба обкръжаваха три тънички резенчета пустота. Обратното изобщо не се получаваше. Той хвърли вилицата в чекмеджето, извади три ножа и ги сложи на масата. Празната повърхност първо се раздели на четири части, след това го шибна с тройната си опашка. Пред него не беше просто „43“, а „43“ с три удивителни.

— Ох, по дяволите! — повтори той и разбра, че в думата „дявол“34 числото „43“ присъства също така явно: четири букви, три съгласни. А и по друг начин — първо четворката на „ч“, после още три букви… Всъщност нямаше какво толкова да се чуди — какво друго да очаква от дявола, ако не съюз с главното зло?

Потискаше го друго. Той разбираше, че в каменната градина с него току-що е станало нещо много необичайно. Когато удари гръмотевицата, той беше на ръба на незнанието. Някаква сила му позволи за секунда да изплува от океана на злото, за да види светлината на истината. В онзи момент той можеше да реши всички загадки и не съществуваше нищо невъзможно за разума му. Можеше да види всичко, дори празностността на хипногещалта. Ако се беше сетил да си спомни за това, сигурно щеше да се случи някакво чудо, което да разсее овладелите го магии. Но като напук именно в тази секунда той съвсем беше забравил за празнотата.

А сега беше късно. Сега празното място беше самият той, а хипногещалтът, изправен в целия си четирийсет и три метров ръст, атакуваше. В едната си ръка държеше вилица. В другата — три ножа. И макар че Стьопа беше успял да отбие първите удари, не знаеше колко още ръце има демонът. Затова когато телефонът му звънна, той затвори очи и си представи, че седи в невидим танк „Т-34“, през чиято броня не може да проникне никакво зло.

Беше Люся от счетоводството.

— Степан Аркадиевич, трябва веднага да дойдете в банката — каза тя със звънтящ от електричество глас. — Контролният отдел настоява.

— Мюс не може ли да реши въпроса?

— Мюс Джулиановна я няма четвърти ден — отговори Люся. — Непременно трябва да дойдете.

— Какво е станало?

— Не е за по телефона. Моля ви, елате.

Стьопа погледна отражението си в огледалото и се усмихна криво. От много години вече знаеше, че този ден ще е сложен.

Докато колата излизаше от двора, той се обърна. Над покритите със сняг храсти се виждаше куполът на „трийсет и четворката“ и три птичи силуета. Една сврака се разхождаше по дулото и буташе снега. Другите две бяха кацнали на люка. Изглежда, бяха същите три птици — просто бяха прелетели отсам.

„Десет хиляди ли зад гърба — помисли си Стьопа. — А лапите пак са крадливи…“

43

Beneficiary, тоест получателят, беше обозначен така:

Стьопа затвори очи и си представи този Макгий, на който толкова му беше харесало да порка на Бахамите, че беше решил да завърти там далаверите си. Стисна юмруци и си представи как Макгий отпива „Liqor 43“ от кристална чаша, издухва кълбо дим от пурата си към тавана, чеше се по шотландския нос и си мисли добре ли работи напоследък перачницата му.

Макгий имаше късмет, че Стьопа беше много далече от него. Ако му беше подръка, нямаше да оцелее и две секунди — Стьопа щеше да му прегризе гърлото, като едновременно с това му избоде очите с пръсти.

Но Стьопа беше от другата страна на океана и Макгий можеше да е спокоен. С едно завъртане пералнята в перачницата му беше изпрала трийсет и пет милиона долара от една далечна северна страна, беше измила от тях всички пощенски щемпели и беше направила безнадежден всеки опит да бъдат намерени. Така поне изглеждаше на пръв поглед.

Когато замина за Петербург, той остави на Мюс подписано платежно да направи вноска за „Зюзя и Чубайка“, когато Лебедкин и каже колко и къде да внесе. Мюс беше направила нещо невероятно просто — без да чака Лебедкин да й се обади, бе вписала в графата „сума“ осем цифри в следния ред: 35 000 000. И беше пратила трийсет и четири лимона плюс един на адрес:

— Еники-банк — прошепна Стьопа и усети как по бузата му се стича сълза, все едно издухана от планински вятър. — Еники-меники, всичко отиде… Имала баба сиво козленце…

Това значи беше ставало в Москва в минутите, когато потните пръсти на Сракандаев вземаха от ръцете му червения лингам на победата и слагаха в тях подаръка за спомен — банданата с мръсните уши. Всъщност можеше да го очаква. Оставаше му само да си нахлузи ушите и да зареве като магаре. Но и това беше безполезно. Словосъчетанието SWIFT НЕВА — приличаше на име на гръцка трагедия в холивудски преразказ — не оставяше никакви надежди.

С Еники-банк можеше да се свърже, разбира се. Но нямаше смисъл. Стьопа знаеше как се правят тия работи. Нямаше смисъл и да стисне за реверите мистър McGee, това цирозно копеле с корков шлем. Парите вече изобщо не бяха в оповръщаното му бунгало, както не бяха и на сметката 420-86-8297433-03 (Стьопа разбираше, че пред него е числото „43“, само че разгърнато: между първата четворка и последната тройка се бяха вместили цял куп други, също като във филма „Чужденецът“, където от пастта на чуждопланетната твар излизаше друга, още по-отвратителна).

Всичко, което би могъл да открие, бяха номерата на безликите и вече опразнени сметки, отряди готови за бой цифри, въоръжени с късите мечове на тиретата и овалните щитове на нулите. И тези цифри щяха да се нахвърлят върху него, да го обкръжат и да му прережат гърлото, нямаше никакво съмнение. Само той щеше да отговаря.

Нямаше кого да обвини. Нямаше смисъл дори да изпозастреля с пушката помпа служителите в счетоводството — откакто „Санбанк“ стана джобна банка на „Ойл Еве“, операции с подобни суми бяха чести и в счетоводството бяха свикнали с тях. Стьопа можеше и изобщо да не види документа до понеделник.

Мюс беше оставила писмо. Беше написано на една от сиво-кафявите перфокарти, на които си записваше частушките и останалия фолклор. Частушка номер 209 (че каква друга, цинично изхъмка Стьопа) очевидно беше извадена от кутията наслуки. Беше вече преведена:

Искаше му се да вярва, че този пасторал не е лично за него — Мюс нямаше как да знае какво е станало. За сметка на това пък в написаното на обратната страна имаше много лично. Толкова много, че дори не беше ясно как се е събрало в красиво изписаните редове:

Значи така го беше виждал с внимателните си, но необичащи очи до вчера най-близкият му човек на Земята.

— И ти ли, Бруте Мюс? — прошепна Стьопа. — И ти.

Странно, но нямаше силни емоции — като че ли на високите етажи на душата си той вече беше знаел това, още от момента, когато в петербургския кошмар видя яркозеленото „77“ и почувства, че то е със същата зла природа като „66“.

Уредбата на бюрото изписука.

— Степан Аркадиевич, добре ли сте?

— Добре съм, Люся — каза Стьопа. — Знаеш ли какво е покемон?

— Знам.

— Изготви ми една кратка справка за покемона Nidoking, номер 34, и за покемона Meowth, не му знам номера. И покрай тях и за Пикачу.

— За кога?

— За вчера, както винаги. Свържи ме с Лебедкин.

Лебедкин се обади веднага.

— Здрасти — каза капитанът. — Тъкмо щях да ти се обаждам. Има сериозни новини. Проблеми с финансирането на Зюзя и Чубайка. Засега не знам кой точно ще се занимава с тебе. Обаче не се притеснявай. Няма да те оставим в калта. С две думи, ще трябва да се срещнеш с един човек.

Последователността, в която Лебедкин постави Зюзя и Чубайка, беше обнадеждаваща.

— Чакай малко, капитане — каза Стьопа. — Имам друг въпрос. Стана голям гаф. Издухаха ми пари през Кипър. Много. Повече, отколкото мога да покрия.

— И кво сега, искаш да ме пратиш на Кипър да ти ги намеря?

— Не. Мислех, че може да имаш канал да ги проследим. Аз лично нямам такива възможности.

— Какво?! — с весело учудване попита капитанът. — Мислиш, че ще си намериш парите на Кипър?

— От Кипър са преведени на фирма, регистрирана на Бахамите — каза Стьопа.

— Охо, знаеш даже получателя? Всъщност да де, на Кипър го посочват…

Капитанът се замисли и накрая каза:

— Обади се на Сракандаев. Той се има с Бахамите, отървава към седем процента чрез тях. Само между нас, има си не само бизнес, но и база данни — кой къде е и чий е. Даже и ние си правим справки при него за финансовите терористи. Ако някой изобщо знае, ще е той. Само не му споменавай, че аз съм ти казал за Бахамите, ясно?

— Изобщо не си ми казал ти, капитане — отговори Стьопа. — Животът ми го каза. Обаче виж какво, не можеш ли да му звъннеш ти?

— За чий да си играем на развален телефон бе? Звънни на тоя, звънни на оня. Нали сте такова де… партньори. Телевизионния проект имам предвид, хе-хе-хе…

Стьопа се втренчи в бюрото. В главата му бяха останали съвсем малко мисли. Не изпитваше страх. Състоянието му повече приличаше на ступор или на зимен сън. Вероятността, че парите могат да се намерят, клонеше към нула, това беше ясно от самото начало. От друга страна, Лебедкин никога не даваше безполезни съвети, това Стьопа го знаеше. Ако Магаренцето имаше база данни за Бахамите, наистина можеше да изрови нещо. Шансът беше минимален. Но все пак съществуваше — а освен него Стьопа не виждаше никаква светлинка в тунела.

Да се обади на Сракандаев беше толкова ужасяващо тежко, че Стьопа сигурно би се съгласил да изгуби парите, ако бяха негови собствени. Но това, което щеше да се почне след няколко дни, беше толкова невъзможно, толкова чудовищно, че го беше страх дори да мисли за него. Стьопа знаеше, че хората, чиито пари беше изгубил, първо ще почнат да стрелят и чак после ще мислят — ако изобщо мислят. Пак добре ако го застреляха веднага, без бързовар в гъза…

Стьопа си представи бързо почервеняващата дебела спирала и в него се пробуди практическият екзистенциалист и му прошепна: „Обаждай се, кретен. Няма време!“

„Всъщност да — помисли си Стьопа, все едно в момента се свестяваше. — Няма време!“

И бучна едно копче на уредбата с пръст.

— Люся, Сракандаев остави ли телефон?

— Да, Степан Аркадиевич.

— Свържи ме. Не, по-добре ми го кажи. Ще се обадя от мобилния.

„Свястно момиче — мислеше той, докато записваше номера на един лист. — Ако се отървем, ще я сложа на мястото на Мюс. Стига да се отървем…“

34

Сигналът в слушалката беше странен — двоен, с дълга пауза. Стьопа не мислеше какво точно ще каже — надяваше се, че думите ще дойдат самички.

— Сракандаев — сухо каза слушалката.

— Жора?

— Кой се обажда?

Стьопа мълчеше.

— Кой е?

Стьопа разбра, че Сракандаев ей сега ще затвори.

— Таня — каза той, като се помъчи гласът му да прозвучи палаво и загадъчно.

— Коя Таня?

— От Огледалния свят.

— Аааа! Нима бе същата Татяна? Ти ли си, Стьопка? Чакай малко, сладък, ще вдигна другата слушалка.

Стьопа си пое дъх. В слушалката се чу някакво шумолене и стържене, после нещо изпиука.

— Ало — каза Сракандаев.

— Какво писука при тебе?

— Не знам — отговори Сракандаев. — Къде изчезна, приятел?

— Много работа.

— Утре идваш ли?

— Къде?

— На вилата. Нали ти писах. Хем ще ти покажа зверовете и зимната поляна.

— Каква поляна?

— Не ти ли казах? Имам една зелена поляна. Като оранжерия, само че расте само трева. Солариум. Цяла година можеш да се търкаляш по тревата и да си се печеш.

— Жестоко — каза Стьопа. — Обаче имам един проблем, Жора, и само ти можеш да ми помогнеш.

— Какво е станало?

— Свиха ми пари.

Сракандаев мълчеше. Стьопа разбра, че трябва да каже нещо лично, мило, което да премести разговора от безнадеждната делова плоскост в стоплената от лични емоции зона, където понякога стават чудеса.

— Подправено платежно — продължи той, трескаво търсеше думи. — Точно докато ние с теб гонехме вълците в Петербург… С две думи, Таня я загази.

— Къде са ги шитнали?

— В Кипър.

— Е, там вече сигурно ги няма — изсумтя Сракандаев.

— И аз така мисля. Обаче получателят е известен — една кантора на Бахамите, сто на сто подставена. Казаха ми, че ти можеш да знаеш нещо.

— Кой ти каза?

— Хората, Жора, хората.

Сракандаев помисли малко, после каза:

— Шансовете са малко, но ще видя какво мога да направя. Дай реквизитите.

— Макгий Интернешънъл Инк — прочете Стьопа. — Две девет Шърли Стрийт, пощенска кутия…

— Не ми трябва пощенската кутия — каза Сракандаев. — Знам я тази фирма. Каква е сумата?

— Трийсет и четири ли… Трийсет и пет лимона.

— Трийсет и четири или трийсет и пет все пак?

— Трийсет и пет — каза Стьопа и на челото му изби ледена пот. — Трийсет и пет.

— Обади се след четирийсет-петдесет минути — каза Сракандаев. — Ще видя какво може да се направи.

— Сигурен ли си, че не ти трябва пощенската кутия?

— Сигурен съм.

Стьопа се сети какво означават тези „четирийсет-петдесет минути“. Сракандаев хитро криеше числото на силата си в голяма мека кутия, където то беше защитено от магия. А Стьопа току-що беше разкрил най-важната си тайна без никаква необходимост, просто поради идиотска непредпазливост.

„Още веднъж честит рожден ден, идиот с идиот“ — помисли си той.

За да убие някак времето той почна да звъни на Мюс. Никой не вдигаше. Но Стьопа звънеше отново и отново и всеки път броеше до трийсет и четвъртия сигнал, преди да изключи. Един път попадна на чужд разговор — две жени обсъждаха времето и болежките си. Той десетина минути слуша щастливите им сънени гласове, пълни с оплаквания от някакви си смешно малки неприятности.

„Хората просто не разбират колко са щастливи — мислеше си. — Докато не им отнемат щастието…“

Затвори и се загледа през прозореца — погледът му потъваше в затрупалия всичко сняг. Това го успокояваше. Стьопа почти задряма и изведнъж пак си спомни какво се беше случило с него. В корема му се надигна вълна от трептящо гадене. Той погледна часовника. Бяха минали малко повече от трийсет минути.

„Значи така — помисли си. — Борим се и търсим, намираме и крием на друго място… А сега ще направим друго — ще се обадим на трийсет и четвъртата минута. Едва ли е засякъл точно кога му се обадих…“

Изчака секундната стрелка на настолния часовник да извърти последния кръг и бързо набра номера. Сракандаев вдигна веднага.

— Да, точно трийсет и пет лимона — каза той без предисловия.

— Може ли да се направи нещо? — попита Стьопа, след като преглътна.

— Зависи какво — сухо отвърна Сракандаев. — Няма начин да се върне всичко. Прекалено много хора са навързани.

Умът на Стьопа заработи с необичайна скорост.

— Разбрах — каза той. — Разбира се. Съгласен съм да дам същия процент. Имам предвид, който дават онези… Ами онези… дето се навързани.

— Тогава може и да опитаме — каза Сракандаев.

— А къде са парите? В Кипър? На Бахамите?

— Вече не. Но знам къде са.

— Какво трябва да направя?

— Ела в офиса ми. Мисля, че ще решим въпроса.

— Жора, ти сериозно ли?

— Днес до двайсет и четири нула-нула могат да се върнат. После край. Дори аз не мога.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Но как можеш да си…

— „Макгий“ е моя компания.

„Пада ти се! — яростно изкрещя нечий глас в главата на Стьопа. — Пада ти се!“

— Как така твоя? — каза той.

— Ами така. Не се води моя, разбира се. Знаеш как е. Стьопа помълча, после каза:

— Знаеш ли, Жора… всичките тези невероятни неща, които ми каза току-що… Как е възможно това, а?

— Искаш да ти повторя ли?

— Ех, Жора… — Стьопа усети, че очите му се пълнят със сълзи. — Чак сега разбрах кой си и какъв си.

— Какъв съм?

— Ти си най-важният човек за мен на света…

Сракандаев изхъмка, после каза:

— Колкото до „Макгий“… Познаваш Малюта, дето ни прави телепроекта, нали? Той казва, че често се виждате.

— Познавам го.

— Та той ми измисли реклама за кантората.

— Каква?

— „Макгий“ не я лови магия, понеже е с мъничък чар.

— Защо мъничък чар?

— В смисъл, че процентът е малък.

— Да бе, малък. Седем процента малко ли са?

— Какво? — напрегнато попита Сракандаев.

Стьопа разбра, че се е издънил и че няма начин да се отърве — трябваше да му каже за Лебедкин и кой знае какво щеше да стане… Но Сракандаев изведнъж се закиска.

— Е, направо ме съсипа! Едно на нула за тебе. Мислиш си, че седем цента означават седем процента, така ли? Хи-хи-хи… Много си коварен, Стьопка, ще ти го върна някой ден… Не, животът е по-курав. Десет.

— Десет? — повтори Стьопа. — Това си е чист грабеж.

— Грабеж е, когато ти гепват трийсет и пет лимона и можеш само да зяпаш. А когато даваш десет процента, за да ти ги върнат, това е чудо. По този начин трябва да се мисли. Първо, магаренцето има право да претендира за пропуснати ползи. И второ, знаеш ли колко хора са вързани в тая работа?

— Досещам се.

— Никого от тях не мога да обидя. Нали трябва да работя с тях и утре, и вдругиден. Да не говоря, че си прецаквам клиента. Той е голямо лайно, впрочем, и не работи пряко с мен, но има и посредник и него също го прекарвам.

— Трябва да го гръмнат тоя клиент — не се сдържа Стьопа. — И посредника с него.

— Еее, не може така — назидателно каза Сракандаев. — Гръмваме го и делим всичко? Без тия. Може да те е прекарал, но при мене всичко си дойде по нормалните канали. Най-обикновена транзакция. Бизнес. Не виждаш ли какво рискувам? Не само онова, за което си мечтаеш. Рискувам и главата си, не разбираш ли? Пък и още не е сигурно, че нещата ще се оправят. Изобщо не е сигурно…

Стьопа бързо пресметна всичко. Можеше да прежали три и половина милиона. Това беше тежък удар, може би дори нокдаун, но не и нокаут. Но трийсет и пет милиона — това вече беше повече от нокаут, това си беше дуло на калашник в правото черво. И пак добре, ако под дулото няма гранатомет.

— Разбрах те, Жора, щом десет, значи десет.

Сракандаев мълчеше.

Може би вече съжаляваше за грешката си? Стьопа така си захапа бузата, че усети вкус на кръв. Трябваше бързо да хвърли някоя съчка в огъня на разговора, но като напук не се сещаше за нищо. Започна трескаво да си припомня какви съвети дава за такива случаи Дейл Карнеги в книгата си „Как да печелим приятели“. И си спомни заповедта — интересувайте се от хората.

„Трябва бързо да го попитам нещо такова, че да изместя разговора на приятелска основа…“

— Жора, искам да те попитам нещо друго — какви са ти тия цифри на рамото? Триста шейсет и шест?

— Числото на здравия звяр.

— Аха. Ами какво значи „седем цента“?

— Засега още не си ми толкова близък — отвърна Сракандаев. — Друг път ще ти кажа. Може би довечера. Нали помниш пътя?

— Да.

— Тогава ела веднага, докато съм добър. Нямам много работа — един телефон и да въведа кода. После ще се погушкаме, ако ни остане време… Не, Стьопка. Първо ще се погушкаме. Работата после.

„Виж ти, Карнеги действал — помисли си Стьопа. — Пък никой не вярва…“

— Кога е полунощ на Бахамите? — попита той и погледна часовника.

— Като дойдеш, ще видиш — изхихика Сракандаев. — Пали колата и дай газ, пък аз ще се подготвя за срещата. Само че без расото и брадата, нали? Беше жестоко, обаче един път стига.

— Разбрах — каза Стьопа.

— А, и още нещо. Имаш една пратчица от мен, видя ли я?

— Цял куп поща ме чака, не бях в офиса.

— Значи намери я и я отвори по пътя за насам. Много е важно. Хайде, чакам те.

— Тръгвам — каза Стьопа.

Затвори телефона, погледна часовника още веднъж, на-тика в чантата цялата поща на бюрото и натисна копчето на уредбата.

— Колата! Веднага!

5

Пратката, за която бе казал Сракандаев, беше жълт плик без пощенски щемпели — явно донесен от куриер. Беше лек и вътре имаше нещо малко — запалка или може би флаконче парфюм.

Когато се отдалечиха от банката, Стьопа за всеки случай се премести зад гърба на шофьора — кой знае какво му беше пратило Магаренцето — и откъсна перфорирания край на плика. В скута му падна спрей, изписан с мънички йероглифи. Освен с йероглифите беше украсен с портрета на суров стар китаец с кръгли очила. Стьопа огледа флакончето и не видя нито една разбираема дума или символ. Погледна в плика. Там имаше бележка:

„Трябва да внимавам да не изтърся нещо за астън-мартина — помисли си Стьопа. — А това тука…“

Повъртя флакончето в ръцете си. Днес трябваше да слуша Сракандаев като родната си майка, когато беше мъничък. Стьопа вдигна очи към гърба на шофьора. Ще види ли, или не? По-добре беше да не рискува.

— Колко път имаме още? — попита Стьопа.

— Ако няма задръствания, двайсет минути. Ако има — цял час.

— Спри до някое заведение — каза Стьопа. — Пикае ми се.

Шофьорът спря до някакво барче с името „Прелюдия“ — „Много подходящо“, помисли Стьопа, докато слизаше.

За щастие имаше тоалетна. Стьопа с леко отвращение извърши налагащата се процедура и веднага усети щипане, което с всяка секунда ставаше все по-силно. Върна се в салона, поръча си кафе и го изпи на бара; разглеждаше артефакта от съветските времена на стената — огромна композиция от кована мед, изобразяваща тъжен витяз с лък в ръка и повалената от стрелата му сърна.

— Защо се мръщите? — попита го барманката. — Кафето ли не ви харесва? Или картината?

— Боли ме зъб — излъга Стьопа.

Докато слагаше чашката в чинийката, забеляза, че пръстите му треперят.

„Съвсем съм се изнервил“ — помисли си.

Когато се върна в колата, шофьорът беше пуснал радиото. Боря Маросеев пееше английската версия на стратегическия хит на „Тату“, поприспособена за хрипкавия му баритон: „All the thing he has running hrough my ass…“37 Гласът му беше пълен с болка и мъка за онова, което никога няма да се сбъдне — беше тъжно и някак особено проникновено. Стьопа забеляза, че кавърът не е съвсем грамотен (щеше да е по-правилно „the whole thing he ass“, Мюс винаги го поправяше, когато допускаше подобни грешки), и изведнъж си спомни, че английската дума ass има и друго значение — че освен „задник“ означава и „магаре“.

— Ууу! — изръмжа той и се плесна по челото. — Задника Седем цента! Това било значи!

— А? — Шофьорът стреснато се обърна към него. Стьопа се изкашля, смръщи вежди и попита:

— Защо си пуснал радиото?

— Обадиха се от банката, Степан Аркадиевич. И на тях им се обадил някой, не разбрах кой, май от „Делта-кредит“, където отиваме. Казали им да включим „Авторадио“ — щяло да има изненада за вас.

— Изненада? За мен?

— Да де, за вас.

— И какво?

— Ами пуснах го. Свири. — Шофьорът кимна към светещото в синьо радио. — Засега няма никаква изненада.

— Карай тогава — каза Стьопа. — Ще го слушаме по пътя. След Боря запя някакъв неизвестен изпълнител — гласът му беше нисък като на Воланд, а текстът беше толкова увъртян, че Стьопа спря да слуша и се замисли.

„И дори не само «магаре» и «задник». С преносното значение на магарето ясно. Но и задникът има преносно значение — човешката личност и в сексуален, и в други аспекти… I want some ass tonight… Kick some ass… Божичко, много сложно става. Интересно сам ли го е измислил, или си е наел някой Малюта? То сега и мебелировката да си подновиш, и душата — за всичко си има хора, стига пари да имаш… Момент, момент… Нали душата — това си самият ти? За кого да я подновяваш, след като ставаш табуретка? Сигурно за този, който седи на теб. И кой е той? Зюзя казва, че бил невидим, но с много тежък задник. А Чубайка се надява, че точно той е този задник… Господи, навсякъде само задници… И къде ли съм тръгнал? Не, по-добре да не мисля за това, че ще се наложи да се откажа от бизнеса. А, няма да се предам, не се предаваме ние толкова лесно…“

Песента спря по средата — когато ниският глас изпя: „And then you slip into a masterpriece“, нечия далечна ръка изключи звука. Дискожокерът задърдори напористо, за да вкара възможно повече дрънканици в скъпите ефирни секунди:

— Какъв талант, какъв гений! Това беше Ленард Коен, който ни натресе поредния си шедьовър — приблизително така могат да се преведат думите на току-що прозвучалата песен. А сега за онези, които са на път, малък поздрав от магаренцето Жора. Ленард Коен, когото току-що чухме, навремето е казал за следващата ни изпълнителка, минавам на английски, „giving me head on the unmade bed“, което в буквален превод значи „даваше ми глава на неоправения креват“. Като ви се отвори време, сетете се сами какво са правили на този креват Джанис Джоплин и Ленард Коен! А за тези, които вече се сетиха — безсмъртният хит „Me and Bobby McGee“ в изпълнение на споменатата вече Джанис Джоплин! Излиза, че Ленард Коен не е бил единственият кавалер в живота й. И така, „Me and Bobby McGee“ по желание на магарето Жора за онези, които са на път… Път закъде? За жалост, вече е твърде късно да питаме за това магарето Жора. Затова ще ви напомним, драги слушатели, че по този въпрос има различни мнения. Според едното всички пътища водят към Рим. Според друго — заникъде… Противоречието в случая е само привидно, ако си спомните, драги слушатели, че мястото, където сте в момента, е Третият Рим!

Последните му думи потънаха в музиката.

Започна една от онези безбройни американски песни, които не пораждаха в душата на Стьопа никакъв емоционален отклик — вероятно трябваше да е имал друго детство и друга младост, за да се получи поне някакъв резонанс. Отначало той чуваше само отделни фрази-щампи: „everthing we done“, „secrets of my soul“ и други от тоя род, а после почна да се повтаря стихът, в който несъмнено се съдържаше цялото послание:

Точно тези думи женският глас изпяваше съвсем ясно и не можеше да има никаква грешка. Но имаше и още една дума, която Стьопа разбираше съвсем ясно. Много по-важна и значима дума от всичко, което вълнуваше Джанис Джоплин. Това беше самото име „McGee“. Певицата го крещеше, сякаш призоваваше нещо, някакви сили: „Магия! Магия! Магиииия“, и от това песента ставаше някак страшна.

Стьопа помисли за онова, което го чакаше. Не можеше да се справи, разбира се. Но в сравнение с другите варианти на бъдещето това си беше детска игра.

— Магия, Стьопа — каза си той. — Всичко е магия…

Песента свърши и почнаха реклами.

— Степан Аркадиевич — обади се шофьорът, — може ли да ви попитам нещо?

— Давай.

— Значи мисля си колко интересно се получава. Вижте сега, хиляда милиметра са метър. Хиляда милиграма — грам. А хиляда милиона? Излиза, че е он39.

— Логично — съгласи се Стьопа. — Точно така си е. Той.

Доволен, че е разведрил шефа, шофьорът се засмя, после каза:

— Стигаме вече. Ей зад този завой е.

— Да — каза Стьопа. — Имаше една песен: „завиваш и стигаш“…

— Хубави песни имаше навремето — каза шофьорът. — Не като сега. Защо стана така?

— Защото думите имат друг смисъл — отговори Стьопа. — Уж са същите, но означават съвсем друго. И не стават за пеене. Освен ако това не ти е бизнесът, разбира се.

— Така излиза, Степан Аркадиевич. — Шофьорът въздъхна и завъртя волана към целта. — Много точно го казахте.

Когато стигнаха до будката на охраната, по радиото тихо запя Гребеншчиков:

Думите бяха мрачни и, както e често в песните на Гребеншчиков, не съвсем ясни, но това, че в тях имаше „17“ (трийсет и четири делено на две) беше чудесно. Именно такъв проблясък липсваше на Стьопа пред ужасното изпитание, което го очакваше. Очите му се наляха със сълзи.

„Благодаря ти, Боб — каза той наум. — Само ти не се продаде…“

Но за всеки случай слезе от колата бързо-бързо — след седемнадесет в песента имаше някаква неясна деветка, а това означаваше, че може да има и други числа.

43

Кабинетът на Сракандаев беше голям, със спуснати завеси и безчет изображения на магарета — човек можеше да си помисли, че е някакво магарешко светилище. Особено впечатляваха с натурализма си гравюрите от мултфилма „Шрек“ в различни фази на екстатичния му танц.

Вляво от вратата имаше бюро с два монитора и клавиатура. В единия му край беше сложена бяла плоска чиния с купчинка прашец, две ножчета за бръснене и навита банкнота от петстотин евро. Между прозорците имаше етажерка с керамични статуетки, където също преобладаваха магаретата (една тъжна очилата маймунка и едно врабче, което приличаше на Жириновски, очевадно бяха добавени за плурализъм).

Вдясно от вратата имаше мъхест гръцки диван. Отсреща над всичко надвисваше взиданият в стената сейф — вратата му беше открехната и се виждаше тапицерията от червено кадифе, намекваща за богатство и тайна. Мокетът на пода беше на златни рибки, плуващи сред тъмнозелени водорасли.

В единия край на мокета имаше тъмно петно. И в това петно, опрял гръб на стената, седеше мъртвият Сракандаев. Мозъкът му се беше пръснал на половин метър над главата му — като ветрило, като кървава повърня, лепната от вятъра по вратата на автомобил. Трупът беше съвсем гол, ако не се брояха белите чорапки и лентата за глава с уши, доскоро и те бели, но сега подгизнали от кръв.

Очите на Сракандаев мъдро и тайнствено гледаха мокета, който беше осеян с накъсани парчета червена гума. На метър от свития му крак беше сложен гипсов бюст на Путин. До него беше паднало стоманеното цилиндърче на стрелящата писалка. Миришеше на барут, на кръв, на вечност и свобода.

— Кога? — попита Стьопа.

— Току-що — отговори разплаканата секретарка. — Няма и пет минути. Сега ще дойде Лебедкин, вече се обадих. Защо се мръщите така?

— Люти ми на очите. Къде е тоалетната?

Когато Стьопа излезе от клозета, приемната гъмжеше от загрижени хора. Там беше и Лебедкин, махмурлия, заедно с човека в униформата на свързочни войски, когото Стьопа беше видял в „Якитория“ в деня на раздялата си с Муса и Иса. Сега обаче той беше с пагони на полковник и Лебедкин се отнасяше към него с явно уважение.

— По нищо не си личеше — обясняваше секретарката. — Беше в отлично настроение — излезе от кабинета, каза ми да полея цветята и ме предупреди, че ей сега ще дойде Степан Аркадиевич. Каза ми, щом си свали палтото, веднага да влезе в кабинета му, имали много бърза работа. След това затвори вратата и почна да се приготвя за срещата. След двайсетина минути извика: „Татяна! Татяна!“ После пет пъти извика както обикновено, изрева де. Ревеше високо, чух и през звукоизолацията. И след още минутка-две нещо изпука…

— След като се затвори в кабинета, някой обажда ли му се? — попита Лебедкин. — Имам предвид непосредствено преди да извика: „Татяна“?

Секретарката само завъртя глава отрицателно.

— Направо Маяковски, да го еба — навъсено каза полковникът свързочник.

Стьопа като сомнамбул влезе в кабинета и застана до стената; гледаше суетящите се криминалисти. Един събираше с пинсети парченцата червена гума от мокета и ги слагаше в прозрачно пликче. Друг снимаше Сракандаев под най-различни ъгли и светкавицата всеки път хвърляше върху петната на стената мокри отблясъци, от които да ти се догади. Трети ровеше в касата и от време на време се обръщаше, за да покаже находките си на останалите — пакетчета бял прах, дебели пачки евро, няколко еластични ленти с разноцветни уши.

Стьопа се взря в ръждивочервеното петно на стената. Приличаше на карта на тайнствен архипелаг, на място, където се намира офшорът на задгробния свят. Там някъде беше бунгалото на стария алкохолик Макгий. Там бяха отишли парите на Стьопа. Сега тази земя беше завинаги отрязана от света на хората, като мистичния Авалон. Някъде там, на едно от мокрите петна, на брега на незнаен остров, трепереха в последни конвулсии цифрите на кода, който трябваше да се въведе някъде. На друго островче съхнеше и изчезваше телефонният номер, на който трябваше да се обадят. А единственият човек, който можеше да събере тези числа заедно, да ги напълни със смисъл и сила, вече не можеше да направи нищичко. Стьопа обаче някак си не можеше да повярва в това — все едно че, докато вярваше, имаше надежда.

До него спряха полковникът свързочник и Лебедкин. Обсъждаха тихо случилото се.

— Разхищение? — попита полковникът. — Изключено.

— Нещастна любов?

Лебедкин хвърли поглед към Стьопа и каза:

— Едва ли. На този фронт всичко си му беше наред. Поне доколкото знам.

Полковникът също погледна Стьопа.

— А този кой е? Какво прави тук?

— Аз… — почна Стьопа. Лебедкин му се притече на помощ.

— Това е Стьопа, от „Санбанк“. Вече сте го виждали, Владимир Михайлович. Партньор на Жора. Дошъл е за консултация. По някои офшорни проблеми.

— Онзи Степан Аркадиевич, за когото спомена секретарката ли?

Лебедкин кимна.

— Ясно — каза полковникът. — Значи нямаме никаква следа.

— Може пък просто да е смръкнал повечко — предположи един цивилен и кимна към бюрото.

— Какво ти повечко — каза Лебедкин. — Той не спираше.

— Анализът ще покаже точно колко е друсан, разбира се, но това явно не е обяснението. Ами тоя гумен хуй откъде се е взел?

Лебедкин вдигна рамене.

— Ми тя цялата му каса е пълна с такива джунджурии. Бичове, сбруи, белезници… Друго не мога да разбера — защо го е нанизал на пушкалото?

Полковникът се усмихна криво.

— Аз пък точно това го разбирам. От душевно омерзение. Светът го е обидил ужасно, разбираш ли? Сега мнозина правят така… Е, не точно така де. Всеки по свой си начин. Нещо като прощален горчив укор. Искате да ме довършите, а? На ви, сам ще го направя. Миналата седмица значи един от петрола, няма да споменавам имена, се обеси. Всички го видяха по новините… Само че в новините не казаха, че преди да се обеси, си изрязал с бръснарско ножче на челото думата „киркук“.

— Какво значи пък „киркук“? Полковникът разпери ръце.

— В речника тая дума я няма. И в бандитския жаргон също. Сигурно само той си е знаел. Мисля, че е символът на онова, което е потискало психиката му. То си личи и по звуча-нето й. Все едно няма никаква надежда вече. Времето е такова, жестоко, душата ти пуши като спирачна накладка. И просто не е издържал.

Телефонът на Стьопа иззвъня, той го извади от джоба си и се дръпна малко встрани.

— Ало?

Беше Люся от счетоводството.

— Степан Аркадиевич, докладвам — запелтечи тя от вълнение. — Покемон Meowth, номер петдесет и втори. Като котенце, много симпатично. Може да ми се смеете, обаче прилича на Мюс Джулиановна. Същите рогца има на прическата. Или на козинката де, не знам как е по-точно. Обожава кръглите неща. Нощем обикаля по улиците и събира изгубени неща. Ако намери нещо кръгличко, си играе с него, докато не заспи. Най-много обича монетите и си ги трупа на съкровища.

— А кръглите суми също ли обича? — попита Стьопа.

— За това няма информация — отговори Люся.

— Как тогава да разбирам шейсет и шест? Това за заблуда ли е? Или са просто две колелца с опашчици?

Полковникът свързочник го изгледа и каза нещо на Лебедкин.

— Не ви разбрах, Степан Аркадиевич — нервно каза Люся.

— Няма нищо. Давай нататък.

— Пикачу, номер двайсет и пет. Електрически покемон. Пече си ядки и горски плодове с електричество, за да може да ги изяде. Вдига си опашката, за да провери какво става около него… Това не го разбрах точно. Понякога в такова положение опашката му я удря светкавица.

— Аз го разбрах — изсумтя Стьопа.

— И любимият ви номер. Трийсет и четири. Нидокинг. Това е страшен покемон. Използва силната си опашка, за да повали жертвата си, да я удуши и да й счупи костите. Опашката му е толкова силна, че може да счупи гръбнака на противника си с нея. Това е всичко, което успях да намеря досега. Да продължавам ли да търся?

— Не — отговори Стьопа, затвори и прибра телефона в джоба си.

Лебедкин се приближи и го прегърна през раменете.

— Виж какво… Иди си у вас, пийни си, успокой се. Нямаш работа тук. Не ни пречи на огледа.

Стьопа облиза сухите си устни.

— Трябваше да въведем кода — каза той, взрян в ръждивочервената карта на паричните острови. — Лебедкин, сто пъти щяхме да успеем до полунощ. Представяш ли си! Само едно обаждане по телефона… А сега какво ни остана? От умряло магаре уши. И тях ще ги лепнат към делото. Направо затворен кръг. Безвъзвратно. Знаеш ли как се казва това петно на стената? Архипелаг Гуд Лък… Не, май го бъркам с доктор Гулаго…

Лебедкин недоверчиво поклати глава, после бръчката на челото му се изглади, сякаш беше разбрал нещо.

— Нали ти казах да не смъркаш тоя боклук — тихо каза той. — Ох, Стьопа… Като брат те моля — спри, докато можеш. Виждаш как свършва. Първо ставаш педал. После подлога. А после…

Лебедкин кимна към мокета.

— А бе какво да ти обяснявам, сам виждаш.

И изведнъж се намръщи и погледна панталона на Стьопа — той се беше издул от нещо твърдо.

— Какво си го надървил тоя хуй бе! — възкликна отвратено Лебедкин. — Хич ли нямаш нито срам, нито съвест, изверг такъв?!

360

Над думите „Табуретовка ТМ (истинската!)“ беше нарисувана табуретка. На нея седеше начупеният Зюзя, с ватенка, гумени ботуши и въдица в ръка. Усмихнатият Чубайка, извил гръб като келнер, стоеше до него с поднос в ръце; на подноса имаше бутилка, на която можеха да се видят две мънички фигурки в същите пози: едната седнала на табуретка, а другата — с поднос. Подразбираше се безкрайност.

От другата страна на бутилката имаше по-малко листче със слогана „Седем пъти мери, преди да се отрежеш“ и отдолу текст („Поместените направо на бутилката откъси от диалозите, познати от ефира и от вестниците — обясняваше Малюта в концепцията, — ще помогнат на потребителя да отъждестви продукта с бутилирано телевизионно предаване и ще го въвлече в непрекъснат цикъл на потребление, което е главната задача на 360-градусовия маркетинг с използването на най-важните руски масмедии — водката, телевизията и пресата.“)

Откъсът на задното етикетче беше съзвучен на настроението на Стьопа:

З.: „Знаете ли, Чубайка, какво е историята на Русия през XX век? Страната ни седемдесет години строи льольотрон, макар че никой си нямаше и представа какво е това нещо и как ще работи. И след това един умник казва: «Дайте да го разглобим и да го продадем, пък парите ще си ги поделим…»

Ч.: А може би не всичко в нашата история е толкова черно и безсмислено, Зюзя? Може би просто сте пропуснали момента, в който льольотронът заработи?“

„З“ и „Ч“ бяха сложени на етикета в правилния ред. Само че това изобщо не радваше Стьопа. А вилицата, с която изчопляше скаридите от ледената салата, съвсем не му разваляше настроението въпреки четирите си зъба. То просто не можеше да се развали.

От сутринта Стьопа наблюдаваше един интересен и малко страшен ефект, който приличаше на пълно слънчево затъмнение. Ефектът се състоеше в това, че в числото „34“ вече нямаше нищо, което да радва душата му. Беше безполезно да се обръща към него — Стьопа знаеше, че то е изчерпило светлата си същност докрай. По същия начин и в числото „43“ вече нямаше нищо плашещо. Също толкова еманации на злото изтичаха и от всеки друг сегмент на мирозданието.

Той разбираше как бе станало всичко това. Приличаше на двубоя между юнака Пересвет и поганеца Челубей, които се бяха ранили взаимно и смъртоносно: числата се бяха анихилирали взаимно и бяха изчезнали в ослепителен блясък. След блясъка беше дошъл мракът, в който Стьопа се намираше сега. Затъмнението обещаваше да е не само пълно, но и окончателно, понеже нямаше откъде да дойде светлина. Освен може би от телевизора.

На екрана разговаряха трима: обръснат до голо татарин по потник с надпис „KIKA“, подпухнала жена с червена коса и едно младо моряче — същото, което Стьопа беше видял в клуба „Кръстовището“. Москва се сбогуваше със Сракандаев.

— Най-много у него ме впечатляваше — говореше със запъване морячето — наблюдателността му, това колко невероятно добре разбираше изкуството. По време на последната ни среща цяла вечер говорихме за пиесата на Родион Ахметов, която току-що бяхме гледали — тя, както знаете, е спорно и дори скандално произведение. На мен ми се беше сторила фарс. Но Жора каза, че това е изключително дълбока творба, шедьовър. И както можете да си представите, само за няколко минути ме убеди в това. Аз така и не бях разбрал, че Царствения всъщност е доктор Гулаго! Едва когато Жора ми го каза, си спомних, че по време на екзекуцията Царствения възкликваше: „Unlucky, eh?“ — точно както мърмори доктор Гулаго в първи акт!

— Невероятно! — каза червенокосата.

— Но и това не е всичко. Жора каза, че разноцветните лъчи, осветяващи сцената във втори акт — нали си спомняте, там всичко ту е зелено, ту синьо, ту червено — та значи тези светлини са знак, че действието се развива в Бардо, където мъртвият Бонд жъне плодовете на земните си дела. Защото той всъщност е замръзнал в Беринговия проток, когато се опитва да стигне с бултериерите си до леденото иглу на доктор Гулаго! А прелъстената помощничка на доктор Гулаго е самият доктор Гулаго, който насочва Бонд по погрешен маршрут. Попитах — а защо доктор Гулаго също се озовава в Бардо? Защото, каза Жора, Буш е получил маймунската храна. Нали си спомняте онази секунда, когато осветлението изгасва, а после светват оранжевите лампи? В Бардо се озовава не само доктор Гулаго. Там е цялата зала, всички зрители. И никой не си спомни, каза Жора с тъга, от която направо щеше да ми се скъса сърцето, че в Бардо трябва да се върви към светлината. Никой — нито в залата, нито на сцената… Никой… Думите му толкова ме потресоха, толкова ме уплашиха, че ми призля и приятелите на Жора трябваше да ме откарат вкъщи…

— Той е предчувствал! — каза жената. — Знаел е! Сега вече е съвсем ясно. Наистина, напоследък Жора се интересуваше от духовни въпроси — очевидно е предусещал приближаването на края. Казваше, че отново бил открил Библията. И някак учудено повтаряше: „С всички заповеди съм съгласен! Не мога обаче да разбера защо любовта е грях…“

Стьопа превключи и на екрана се появиха Зюзя и Чубайка. Анимационната група беше реагирала навреме на вестта за трагедията — на ръкавите на Зюзя и Чубайка имаше черни ленти, като тази на Зюзя имаше и червена ивичка по средата. Облеченият в кадифен халат Чубайка се изтягаше на един диван и пушеше чибук, а Зюзя с мокра ватенка стоеше до стената и току си блъскаше главата в нея, при което се чуваше глух загадъчен звук.

— Знаете ли, Чубайка — говореше той между ударите, — нашето общество ми прилича на организъм, в който функциите на мозъка са поети от злокачествен тумор!

— Ех, Зюзя — отговори му Чубайка и издуха струя дим. — Че как иначе, след като всичко останало в този организъм е гъз?

По следващия канал имаше поетична вечер. Показваха побелелия титан-шестдесетник Арсений Витухновски. Той размахваше юмрук (с това малко приличаше на Зюзя) и рецитираше:

„Този пък откъде знае за седемте цента? — помисли Стьопа, докато превключваше канала. — Макар че — да…“

— …невероятно разностранна личност — дърдореше червенокосата. — Знаете, че офисът на Жора беше на улица „Курска битка“. Не знам дали по тази причина, или по някаква друга, но той от отдавна работеше върху експериментален роман за най-голямото танково сражение през Втората световна война. Идеята му беше да види великите дни на нашата история през погледа на Достоевски…

— Да, точно така — прекъсна я морячето. — Романът трябваше да се казва „Приказание41 и настъпление“. Той ми каза, че му помагали двама текстбилдъри, но не уточни на какъв етап е проектът.

Освен това — продължи червенокосата, след като изгледа моряка с неприязън — той рисуваше и композираше. И осигуряваше работа на поне петнайсет души. Помните ли любимата му фраза? „Красотата ще спаси света и ще го даде на едрия бизнес!“ Ако всичките ни банкери бяха като него, щяхме да живеем във втори Ренесанс!

— Да, той кипеше от енергия — въздъхна морячето и, кой знае защо, се изчерви.

— Но откъде идваше тази енергия? — попита жената. — Къде беше неговата, така да се каже, основополагаща мотивация? Може би вие ще ни кажете нещо за това, Насъх Насратулаевич?

— Аз ли? — попита бръснатият Кика с такава физиономия, сякаш обръщението го беше обидило. — Щом искате. Но това е трудна тема. Ние изгубихме не просто приятел или партньор. Ние изгубихме Альоша Карамазов на руския бизнес. Той беше не просто ярка, дълбока и страстна личност. Той се осъзнаваше като капиталист. И беше решен да докаже, че капиталът може всичко. Ах, защо никой не записваше думите му! От тях можеше да стане книга, достойна да я сложим на блюдото на везните срещу „Капиталът“. Колко щеше да ни помогне такава книга в днешните тежки времена! За всичките неща, с които дарява човечеството, казваше Жора, капиталът иска съвсем малко — да се съгласим да забравим за себе си и да играем прости и ясни роли във великия театър на живота. Но откъде да намерим сили за това? Тук, предполагаше Жора, може да ни помогне само стоицизмът. Силата е в постоянството на вътрешния жест, който може да е произволен, но трябва да се изживява сто процента сериозно… И делата му не се разминаваха с думите. Единственото, за което понякога го упреквах, съвсем приятелски, беше, че прекалено се осланя на своите концепт-стилисти, въпреки че всички те бяха световноизвестни творци. Жора, казвах му, погледни в какво са те превърнали! Не разбираш ли, че съвременният творец е просто презерватив, използван от капитала за ритуалното съвкупление със самия себе си. Защо толкова сляпо вярваш на тези спукани капу…

— И какво ви отговаряше той? — бързо го прекъсна жената.

— Смееше се. Точно там е номерът, така казваше. Смисълът на живота е единствено в самоизразяването. Но бизнесменът не може да има друга самост освен капитала. А най-добрите форми на самоизразяване на капитала предлага съвременното изкуство. Така че защо да не направим произведение на изкуството целия си живот, като го превърнем в непрекъснат хепънинг? Питах го — но защо точно така? А той казваше: Пастернак пише, че колкото по-случайно е нещо, толкова е по точно и истинско… Не беше възможно да спори човек с него на тази тема, до него трябваше само да записваш, да записваш, да записваш…

Стьопа натисна дистанционното и пак попадна на поетична вечер. Сега на сцената стоеше друг Пушкин, приличаше на Чубайка. Беше облечен с дълга свободна риза, избродирана на метличини. Застинал в характерна за театъра Кабуки поза, той бавно раздалечаваше вдигнатите си над главата ръце, сякаш късаше на две половини невидимо платно:

Стьопа се намръщи от асоциациите, които породи у него думата „халка“, макар и в множествено число, въздъхна и върна канала, на който разговаряха червенокосата жена, морячето и Кика с бръснатата глава.

— А колко невероятни слухове имаше за тези магарешки уши и за всичко, свързано с тях! — Жената плесна с ръце.

— Как мислите, вярно ли е, че така се е проявявала репресираната му хомосексуалност, която той не е искал да признае пред себе си до самия си край, че се е опитвал да скрие от самия себе си онова, което като човек с класическа култура, просто му е било невъзможно да приеме? Дори не да скрие, това е много елементарно… а един вид да го изнесе извън скобите на личността чрез крайно остранение?

— Вижте, аз не съм психоаналитик — намръщи се Кика.

— И не знам нищо за скобите на личността. Но този педерастически детерминизъм, който свежда до репресираната хомосексуалност всичко, което поне мъничко излиза извън умствения хоризонт на борсовия посредник, страшно ме дразни. Затова дайте да не задълбаваме прекалено в тази тема. Да, той често се изчервяваше, когато правеше любов. Но изчервяването може да се обясни просто с това, че прекалено си навеждаше главата към пода. Сигурен съм, че аналният секс никога не е бил най-важното за него. И изобщо едва ли е имал някакво значение освен чисто метафорично…

— Да, да — намеси се морячето. — И аз мисля така. Напоследък беше започнало да ми се струва, че истинската му мишена беше наглата холивудска усмивка на американския националкапитализъм. Спомнете си, че магарето е емблемата на републиканската партия на САЩ! Сигурен съм, че ако Жора беше жив, след време щеше да удари и демократите.

Червенокосата пак изгледа морячето с неприязън. Кика изобщо не реагира на думите му.

— Плюшените уши бяха много по-важни от секса per se — продължи той. — На първо място, те му трябваха, за да доведе ситуацията до абсурд, дори не да я доведе, а да я направи, да я построи като изначално абсурдна. Той обожаваше Ги Дебор и често повтаряше: „Тепърва ще накараме публиката на спектакъла да ни аплодира права!“ Това беше гениална игра на един силен и надарен човек. Но дойде ден, когато неутолимата му жажда за живот се смени с умора и разочарование…

— Предполагате, че това е била гениална игра? Но защо тогава си ги е сложил, когато… Пред самата си кончина? Когато е бил съвсем сам?

— Виждате ли… Един от великите французи е казал: „Днес играем без зрители. Днес играем собствения си живот“.

60

Оставеният на пода мобилен телефон иззвъня. Стьопа го изгледа с подозрение, все едно беше опасно зверче, предупреждаващо с пронизителния си писък, че ще нападне. Телефонът продължи да звъни. Стьопа изруга и го вдигна.

— Трийсет и четвърти, трийсет и четвърти! — каза неестествен бас. — Тук четирийсет и трети! Приемам!

— Кой е? — Стьопа трепна.

— Леон — каза Лебедкин с обикновения си глас. — Стресна се, а? Не бой се. Джедаите знаят всичко за всички. Нали това ни е работата.

— И какво? — попита Стьопа. — Много ли е интересно?

— Ами… Зависи. Един си държи кравешки череп в касата, друг — есесовски нож в бюрото. Един ближе жаба, докато бие чекии, друг се моли на бели мишки. Няма да споменавам имена, сигурно вече и сам се сещаш. А има и такива, които по принцип вярват само в парите. Ех, Стьопа, само ако знаеше що за хора управляват света. Щеше да станеш циник.

— Аз и без това съм си циник — каза Стьопа.

— Да — съгласи се Лебедкин. — Забелязах го вчера. Между другото, след като заговори за това, знаеш ли какви са тия „седем цента“? На Жора вече няма да му навреди, ако кажеш.

— Не знам — въздъхна Стьопа. — Закъснях.

— Ясно. Значи така и няма да разберем… Чувам, че наливаш нещо. Пиеш ли?

— Пия — отговори Стьопа. — Не ме хваща.

— Казах ти да не смъркаш оня боклук. Добре де, какво съм седнал да те уча като малко дете. Сам си направи изводите…

Лебедкин млъкна. Стьопа слушаше тишината в телефона и рисуваше нещо с пръст по стъклената масичка.

— Всъщност обаждам се да се сбогуваме — каза накрая Лебедкин. — Местят ме на друг участък. С тебе ще работи Тарас Козулин. Викаме му Тарантино. Няма да скучаеш, обещавам ти го. Той ще ти се обади след ден-два. Да ти предаде ушите и въобще да се запознаете.

— Какви уши?

— От сейфа на Жора — каза Лебедкин: — Взех ти три комплекта. Сини, зелени и червени. Е, в нарушение на служебните инструкции, ама голяма работа.

— Защо ми са?

— Ами за спомен — малко учудено каза Лебедкин. — Не ме ли помоли да ти взема? Пък и да не ги приберат като веществени доказателства. И изобщо… А бе я си помисли колко ще струват в Сотбис след десет години!

— Не ги ща.

— Не искаш да ти напомнят? Мога да те разбера. Обаче не бива така, не бива. Значи тогава сам ще си обясниш на Козулин. Само че деликатно, нали? Той е малко обидчив.

— А къде отиваш? — попита Стьопа.

— В интернет. Я ми кажи впрочем какво да прочета за „Уиндоус“? Някоя нормална книга, да се разбира.

— Най-добре почни направо с Unix — каза Стьопа. — В двайсет и първи век живеем все пак. Защо, какво е станало?

Лебедкин помълча малко и после каза:

— Помниш ли го оня Муса? Дето те спасих от него.

— Естествено.

— Значи той имал някакъв авер, който мисли само за едно — как да отмъсти за скъпия си покойник. А бе, Стьопа, и джедаите си имат проблеми.

— Кой е тоя авер?

— Някой си Джибраил.

— И какъв е?

— Точно там е номерът — никой не знае. Умар се кълне, че не бил роднина. Тоест засега не е ясно. Но явно е сериозен другар… Да не ти разправям какво стана на последното рандеву… Така че засега ме пращат да поработя на по-спокойно място. Пък и аз отдавна исках да се заема с интернет. То си е интересно. А и човек трябва да расте, да се развива. Щото то мойто живот ли е? Тук отиваш — стреляш, там отиваш — стреляш… Като някой терминатор. Писна ми. Сега се местя в пето главно управление за борба с тероризма в интернет. То е в бункера под Лубянка — дето навремето беше космическият център.

— Ама в интернет също ли има тероризъм? — попита Стьопа.

— И то какъв. Добре, за тероризма друг път, дай сега да приключим с работата. Има един сериозен въпрос във връзка със Зюзя и Чубайка.

— Какъв?

— Дължиш пари. Кога ще ги преведеш? Наближава втората вноска, а ти не си направил още и първата. Може ли така, Стьоп? Значи аз сдавам поста и изведнъж се изяснява, че моят комерсант не си е платил парите. Ти без пенсия ли искаш да ме оставиш? Мене, джедая?

— Лебедкин, сигурно няма да мога да участвам. — Стьопа се мръщеше при всяка дума. — Нямам пари. Никакви.

— Стьопа, времето за пазарлъци свърши — спокойно каза Лебедкин. — Трябваше да мислиш по-рано. Знаеш каква игра се върти.

— Лебедкин, знаеш, че нямам пари.

— Стьопа, включи си главата и си помисли какво ще стане. Знам ти всичките проблеми. Обаче така или иначе ще трябва да намериш парите.

— А ако не ги намеря?

— Ще разглеждаме случая като финансов тероризъм. Ти подписа ли меморандум за намеренията? Подписа. Значи отиваме на арбитраж.

Стьопа стана. Свободната му ръка сама се сви в юмрук.

— Тоест? Ще ме убиете? — попита той, като се помъчи гласът му да прозвучи спокойно и насмешливо.

— Няма да те убием, да не сме абреци? Но ти е ясно, че можем да те подведем под цял куп параграфи. Ако искаш, сам си избери по кой номер. Да ти ги изброя ли?

— Ти тия твои номера върви ги показвай на пингвините в цирка — кипна Стьопа. — В кой век живееш бе, Лебедкин? Аз да не би да си нямам адвокати? Добре, ще ме приберете за седмица, най-много за две. И после ще ме пуснете. Какво печелиш?

— А, не, Стьопа. Тоя вариант не е за тебе. Изобщо не си мисли за някоя удобна килийка.

— Защо?

— Ох, Стьопа! Що за глупави въпроси? Ти Пушкин не си ли чел?

— Какво общо има пък Пушкин?

— Ами това, че по паспорт ти си Стьопа. Обаче в материалите си Татяна. Оная с руската душа.

— Какво-какво?

— Забрави ли? Има кой да ти припомни. Ние в privacy42 не се бъркаме — това, че еба Магарето, си е твоя лична работа. Обаче това, че се съгласи да бъдеш Татяна, ще ме прощаваш, вече не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че сега ще си Пикачу. Точно както обеща Сракандаев.

— На кого е обещавал?

— На тебе. В „Кръстовището“. Защо според теб крещеше: „Татяна“, докато ти му го нахендряше в гъза? Магарето ти залагаше двоен капан, глупако, а ти така и не разбра.

— Чакай, чакай малко — каза Стьопа и се отпусна безсилно на дивана. — Какво имаш предвид?

— Точно каквото ти казвам, Стьопа. Тук ти си главният покемон, а в затвора ще си първо дупце. Веднага щом пуснем касетата. Това е то енциклопедията на руската душа. За една седмица ще я изчетеш от кора до кора, обещавам ти го. И между другото, ще лежиш поне годинка. Такива са понятията в тая страна и засега никой не ги е отменял, разбра ли ме?

Във вълшебните думи на Лебедкин имаше някаква страшна ледена сила. А това, че знаеше дори за покемоните, беше непоносимо. Стьопа усети как под лъжичката му се включва някакъв малък, но мощен хладилник.

— Разбрах те — каза той и изпи водката до дъно. Тя се хлъзна по полирания хладилник — в душата му не попадна нито капка.

— Ей, най-после. Щото вече се притеснявах за главата ти. Че тя ти е хлябът, Стьопа. Основите на висшия мениджмънт.

Стьопа издаде непроизволен физиологичен звук — нещо средно между хълцане и хлип.

— Именно — отговори Лебедкин. — Значи сега какво — ще подписваме ли допълнение към меморандума, или ще минем и без?

— Без — каза Стьопа и си наля пак.

— Както кажеш. Поразтърси се из комюнитито, вземи корпоративен кредит, знаеш как се прави. Размърдай се, няма аз да те уча. И не се сърди. Обичам те от дън душа, знаеш го. Лично ти спасих живота. Само че сега не мога да направя нищо. Както е казал Платон, Аристотел ми е приятел, но парите ми трябват, хе-хе-хе-хе… Не е въпросът само за мен. Ти знаеш ли колко хора са вързани в тая игра?

Стьопа си спомни, че наскоро, в съвсем друга вселена, беше чул почти същата фраза.

— Знам — каза той. — Цялата страна.

— Беше то цялата страна. Сега е целият свободен свят, не разбра ли? И несвободният също.

— Разбрах, разбрах. Голяма работа си ти, Лебедкин. Дойдох, видях, победих.

— Беше то: дойдох, видях, победих — засмя се Лебедкин. — Сега знаеш ли как е? Наебах, убих, зарових, изрових и пак наебах. Темпото на живота е съвсем друго. Важното е да не изоставаш. Така че взимай един студен душ и на трудовия пост. И парите да дойдат още днес.

Стьопа послушно се заклатушка към банята. Стоя пет минути под студените струи, за да се освести. Когато студът стана непоносим, разбра какво ще направи. Беше съвсем просто. И веднага решаваше всички проблеми. Вярно, доскоро той смяташе, че това е недостоен изход и че така постъпват само слабаците.

„Какво пък толкова — помисли си. — Значи и аз съм слабак“.

Учуди се колко лесно беше да вземе това решение, което преди му се беше струвало толкова непоносимо ужасно. Нищо ужасно всъщност нямаше в него — просто изход от ситуацията, макар и доста тъжен… Но първо трябваше да уреди няколко дребни подробности.

Първо, искаше да свърши докрай с числата. Въпреки че те вече не играеха никаква роля, кой знае защо, мисълта, която му хрумна веднага след мълнията над дзен каменната градина — да запише числото „34“ с двоичен код — не му даваше мира.

Той отиде в стаята, седна и взе лист и молив. Помнеше как се прави това още от университета. Трийсет и четири се получаваше от две на първа степен плюс две на пета. Коефициентите при всички останали степени, от нулева до четвърта, бяха равни на нула. И трябваше да се запишат отдясно наляво. Резултатът беше

Стьопа веднага разбра, че е получил поредната хексаграма от „Книгата на промените“. Започваше да става интересно. Той се обади на Простислав.

— Ало? Трябва ми една консултация. Какво значи това — втората и шестата линии са непрекъснати, а останалите са прекъснати?

— Грешки на младостта — отговори Простислав.

— Какви грешки на младостта?

— Хексаграмата се казва така — „грешки на младостта“. Четвърти номер. На китайски — мън. Друг превод е „недоразвитост“.

— Ясно… — прошепна Стьопа.

— Е, щом ти е ясно, добре. Иначе как си? Чух, че си имал някакви неприятности.

— Дреболии — каза Стьопа. — Никой голем няма проблем.

— А… Стига и отляво, и отдясно, всичко значи да е ясно, хе-хе… Е, хайде. Трябва да такова… да си кърпя валенките.

Стьопа затвори. С числата всичко му беше пределно ясно. Както и с хората. Помисли си какво още му остава да свърши. Можеше да прослуша телефонните секретари в двата си апартамента в Москва — отдавна не го беше правил. Първият беше празен. На втория имаше съобщение.

— Здравей — чу се в слушалката невъзможен глас. — Сракандаев се обажда. Не знам какъв телефон е това, домашен, служебен, не знам дори дали е твой. Този ми дадоха. Аз вече съм в Москва, а ти сигурно си още в Петербург. Виж сега, ако не броим някои глупости, всичко е направо вълшебно. Затварям очи и се смея… Добре де, и аз не обичам нежностите по телефона. Като се видим, ще си поговорим. Пожелавам ти всичко най-евентуално. И най-важното, Стьопка — винаги да чуваш тихия глас на истината…

Прозвуча сигнал. Стьопа натисна звездичката, после четворката. Слушалката изписука и един механичен глас каза „no message“43. Сракандаев вече не съществуваше.

Коментарът към пета позиция на хексаграмата „Мощта на Великото“ казваше: „разкаяние няма“. А имаше. Въпреки двойния капан му беше мъчно за Сракандаев. И не само заради изгубените пари. По същия начин му беше мъчно за прегазеното от кола магаренце, което беше видял като дете на почивка в Сухуми. Но какво можеше да направи сега? В подобна ситуация Разколников беше казал пред всички — аз съм убиецът. Стьопа можеше да се качи на стъпалата пред паметника на Достоевски, да си нахлузи мръсните уши на Сракандаев и да зареве така, че да го чуе целият площад: „И-аааа, и-аааа, и-аааааз!“

Но на Сракандаев едва ли му беше нужна такава епитафия. На него вече нищо не му беше нужно. А самият Стьопа възнамеряваше да направи нещо, което щеше да заличи всички съмнения по повод на живота му.

Стана и почна да се облича. После извади от шкафа чантичката-колан и я провери: чешки паспорт, пачка кредитни карти, руски паспорт с шенгенска виза и десет хиляди долара. Препаса чантичката и седна на дивана. Било добра поличба, казваха — да поседнеш преди път. Вече не му оставаше нищо освен да вярва на поличбите.

— Тихият глас на истината — каза той, докато оглеждаше нещата, които напускаше завинаги. — А какво е истина? Май така и не ни обясниха…

След минутка, вече с палто и шапка, той отвори външната врата, направи една крачка и застина на прага.

Беше първият пролетен ден — личеше си веднага. Слънцето светеше, небето беше синьо и чисто и най-важното, във въздуха имаше нещо такова, от което на сърцето, въпреки всичко, му се живееше още. Сърцето разбираше — има защо. Стьопа се усмихна и изведнъж се почувства като Толстоевия дъб, старото дърво от „Война и мир“, което се буди за живот след зимния сън, та пак да се раззелени в хиляди и хиляди ученически съчинения. Всичко, което чувстваше в тази секунда, беше съвсем като във великия роман, с една само разлика — за изминалите сто и петдесет години руският дъб доста беше поумнял.

— Ще се раззеленяваме в офшора — измърмори Стьопа, хвърли мобилния телефон в наринатия до вратата сняг и тръгна към портичката, от която започваше пътечката за Рубльовското шосе.

Усещането за пролет и за това, че чудото е някъде съвсем близо, не го напусна и постепенно прерасна в спокойната увереност, че животът му е подготвил още много неща. Иначе откъде щеше да се вземе в душата му това радостно предчувствие за невъзможното?

Стигна до шосето, излезе от гората и зажумя от слънцето и синевата. В ясната пустота над асфалта висеше диск — приличаше на мъничко светило. Сияеше непоносимо, отразил слънчевите лъчи.

Стьопа не помнеше тук да е имало диск. Можеше да е само наскоро сложен на отбивката пътен знак. Когато направи още няколко крачки, знакът спря да отразява слънцето. Стьопа видя бял кръг, заобиколен от червена линия. В кръга беше изписано числото „60“. До кръга имаше син правоъгълник със стрелоподобната руна „Тир“, приличащо на жерав самолетче и думата „Шереметиево-2“.

„Ето го новото слънце — почти спокойно помисли Стьопа и вдигна ръка срещу потока коли. — Колко е просто всичко… Седемнайсет години да не се тревожиш за нищо. Виж, когато дойде нула шест, сигурно ще е трудно. Нула шест или нула девет? Пак на училище, целият джихад наново… Е, няма да е скоро. И няма да е тук. И сигурно вече няма да съм аз“.