ДПП (NN) (Диалектика на преходния период (от никъде за никъде))

ГОСТ НА ПРАЗНИКА БОНРазказ

Във въздуха почти пред очите ми висят няколко мънички червени топчета. Цветът им е чист, формата им — съвършена. Много са красиви. Гледам ги и си спомням как беше преди.

Цял живот се опитвах да разбера какво е това красотата. Тя беше навсякъде — в цветето и облака, в нарисувания с четчицата знак, в младите лица, които се мяркат в тълпата, в безстрашието на готовия да умре воин. Тя ми се струваше най-важната тайна на света.

Всеки път тя ме лъжеше, като се преобразяваше в нещо ново. Но след това я познавах — като добре позната мелодия, изсвирена на друг инструмент. Чувствах, че зад съвършенството в извивката на крилото, меча и ресницата се крие един и същ неизразим принцип. Но не разбирах какъв е. Когато мислех за това, умът ми започваше да блуждае безцелно или тъпо спираше. А ако успявах да удържа въпроса в себе си, вместо да стане разбираема, красотата изчезваше и сякаш се озовавах пред черното огледало на водоем, на чиято повърхност допреди секунда е блестяло слънцето.

Не можех разбираемо да обясня на друг какво е това красотата и се съмнявах, че някой изобщо е способен да го направи. Определенията, които срещах в книгите по философия, не вършеха работа. Тежките им тромави кострукции бяха абсолютно лишени от онова качество, което се мъчеха да определят, което за мен беше ясно свидетелство за безполезността им. Но аз много добре знаех, че думите, макар и неспособни да обяснят красотата, могат да я задържат и дори да я създават.

Виждам на червения мъхнат килим няколко пръснати монети — съвсем близо. Те са лекичко размазани пред очите ми и затова блясъкът им изглежда мек и успокояващ. Но въпреки това в него се таи студът на опасността, студ, който металът излъчва дори в най-кротките си инкарнации.

Пряката заплаха, излъчвана от оголената стомана, винаги ми се е струвала нищожна в сравнение със скрития ужас на ежедневието. Именно от него хората открай време са криели в книгите най-хубавото, което са успявали да добият в изтощените каменоломни на душите си. По същия начин навремето са заравяли в земята парите си, когато идвали смутни времена. Разликата е, че размириците, когато трябва да си криеш парите, стават рядко на този свят, а безкрайната катастрофа на красотата, от която се опитват да я скрият в книгите, е непрекъсната. Тази катастрофа всъщност е животът. И всъщност нищо не може да се опази — по същия начин можеш да се опиташ да спасиш осъден на смърт, като го снимаш преди екзекуцията. Знам само една книга, чийто автор е успял да направи нещо подобно. „Хагакуре“.

„Узнах, че пътят на самурая е смъртта“. Всичко друго в книгата беше просто коментар към тези думи, вторичен смисъл, произтичащ от прилагането на главния принцип към различни страни на човешкия опит. Когато ги отнесох към красотата, за пръв път започнах да разбирам къде да търся тайната й. Всички пътища, на които я виждаше човек, водеха до смъртта. Това означаваше, че търсенето на прекрасното в крайна сметка води към гибел, тоест смъртта и красотата всъщност се оказваха едно и също.

Монетите излизат от полезрението ми и сега виждам само една от тях. Тя е безупречно кръгла, както трябва да е всяка монета. Най-съвършената фигура, окръжността — това е смъртта, защото в нея са слети краят и началото. Тогава безупречният живот трябва да е окръжност, която ще се затвори, ако към нея се добави една-единствена точка. Съвършеният живот е постоянно бодърстване до точката на смъртта, мислех си, очакването на секундата, когато ще се отвори вратата, зад която се крие най-важното. Не можеш да се отдалечиш от тази точка, без да пропуснеш най-важното; напротив, трябва непрекъснато да се стремиш към нея и отблясъкът на красотата може да озари живота ти и да го направи ако не осмислен, то поне не толкова безобразен като на повечето хора. Така разбирах думите в „Хагакуре“: „В ситуация «или/ или» без колебания избирай смъртта“.

Скритото в думите, за разлика от скритото в земята, е предназначено за другите или, както е в най-добрите книги, за никого. „Хагакуре“ се отнасяше тъкмо към книгите за никого — Дзете заповядал да хвърлят всичките му записани думи в огъня. Красотата на тази книга беше съвършена, защото тя не биваше да има читатели; тя приличаше на цвете на планински връх, непредназначено за човешки очи. Съдбата й приличаше на съдбата на самия Дзете, който искал да напусне живота с господаря си, но останал да живее, изпълнявайки волята му; ако оприличим книгите на хората, „Хагакуре“ беше сред тях такъв самурай, както Дзете сред хората.

Какво още беше тази книга? Колкото и да е странно, мисля, че любов. Не любов към хората или света. Тя, изглежда, не е имала конкретен обект. А и да е имала, няма да разберем кой е бил — Дзете е смятал, че любовта достига идеала, когато човек отнася тайната й в гроба. Точно така е искал да постъпи той с издиктуваната от него книга; не е негова вината, че са научили тайната му.

Аз не само мисля за книгите — освен това ги виждам на лавиците. Вече няма да успея да разбера за какво са, но това не ме натъжава. На света има много ненужни книги и много малко такива, които си струва да помниш, да не говорим да ги пазиш. Затова Дзете казва, че е по-добре да изхвърлиш свитъка или книгата, след като ги прочетеш. Животът също е книга, това сравнение е банално като живота. Какъв е смисълът да я четеш до края, след като най-важното е казано на първите страници? А ако си го разбрал, струва ли си да се ровиш в дребния шрифт на безбройните забележки? Смъртта на млади години, когато човек е още чист и прекрасен, това е възможно най-доброто, но го разбрах едва когато собствената ми младост беше отминала. Оставаше ми едно — да се приготвя по подходящия начин, като се променя толкова, колкото позволява природата. В това, разбира се, имаше нещо изкуствено, но все пак беше по-добре, отколкото да оскърбя смъртта със старческо безобразие, както правят повечето хора.

Смъртта можеше да е наистина прекрасна. Можех да гледам с часове изображенията на свети Себастиан и исках и аз да умра така. Разбира се, вдъхновяваше ме не буквалното повторение на чуждия опит — много добре разбирах с какви трудности ще се сблъска организаторът на един толкова смел експеримент. Освен това знаех, че всъщност Себастиан е оцелял след разстрела и са го пребили до смърт с тояги с чепове (картини на тази тема нямаше — подозирах, че богатите хомосексуалисти от средните векове и Възраждането, които са поръчвали изображенията на страдащия юноша, са приемали втория вид смърт за прекалено буквална метафора). Във всеки случай трябваше да скъсам нишката на живота си със собствените си ръце, иначе смъртта се превръщаше в нещо непоносимо пошло. Реших, че сам ще пусна стрелата, която ще ме убие, но все пак изминах част от пътя към странния си идеал, като направих тялото си съвършено — дори по-съвършено от това, което виждах на картините.

Но страстта ми към свети Себастиан не беше проява на породена от садизъм чувственост, както би могло да се стори на някой дребнав ум. В историята на преторианския трибун за мен беше важна духовната й основа. Кръвта, стичаща се по дървото, за което беше вързан екзекутираният, беше кръв на светец и това придаваше на ставащото особен смисъл. Вълнуваше ме това, че в тази смърт красотата се сливаше с нещо по-висше.

Себастиан беше светец. Беше съсъд, в който обитаваше Бог, неоспоримият стопанин на целия театър на живота. Затова убийството му на практика беше убийство на Бога — не току-така във фантазиите ми Себастиан призоваваше Единия Бог в утрото преди екзекуцията, току-що станал от миришещата си на морски водорасли постелка и облякъл скърцащите си доспехи (интересно, но като дете точно така си представях постелята на римските офицери — да миришат лекичко на морски водорасли). А можеше ли нещо да вълнува душата по-силно от гибелта на висшия източник на красотата?

Пронизаният от стрели юноша всъщност влияеше не толкова на чувствената, колкото на мистичната страна на душата ми. Не мога да кажа, че почитах европейския Бог. Бог наричаме онова, което все още не сме в състояние да убием, но когато успяваме, въпросът вече не е актуален. С други думи, Бог има, но само до известна граница. Ницше я пресича с просташка прямота; дьо Сад е по-изящен и по-гаден. Но дори този свободен ум едва ли би могъл да си въобрази свети Себастиан да се убие със собствените си ръце.

Когато се самоубиваме, мислех си, ние посягаме на живеещия в нас Бог. Наказваме го за това, че ни е обрекъл на мъки, опитваме се да се сравним с него по всемогьщество или дори изземаме функциите му, като внезапно слагаме край на започнатото от него куклено представление. Той може да създава света, но в наша власт е отново да го потопим в мрак; доколкото Бог е само една от идеите ни, самоубийството се явява и убийство на Бога. Освен това то може да бъде повторено безброй пъти, според броя на онези, които се осмелят да направят тази крачка, и всеки път Бог престава да е Бог и завинаги изчезва в мрака. Колко богове вече са изчезнали в този мрак, богове, чиито имена хората дори не си спомнят! А да запазиш за вечността своя Бог — и себе си заедно с него — няма начин, колкото и да щракаш с фотоапарата преди екзекуцията.

Веднъж се снимах с роза, която докосвах с устни. Когато видях снимката, разбрах, че всички необходими снимки на екзекутирания вече са направени; вече нищо не ме спираше да направя последната крачка.

Но кой знае защо, се бавех. Разбира се, не трябваше да калявам волята си за смърт — тя беше като звяр, който живееше в душата ми още от малък. Но дотогава този звяр много добре се разбираше с другите арендатори. Освен смъртта аз имах много други страсти. Смъртта беше търпелив общ работник — тя можеше да се окаже съавтор на книга, теоретик на естетичното кредо и дори свидетел на любовна оргия. Всъщност като че ли бяхме приятели. Но не възнамерявах да вляза в страшната й бръснарница като клиент, докато не се случи едно на пръв поглед маловажно събитие.

Беше тринайсети юли, преди няколко години. Сигурен съм за датата, понеже си спомням, че в същия ден започваше празникът Бон. Планинският път, по който вървях, ме отведе до малко селце: пред вратите догаряха огньове, запалени, както винаги на този ден, та духовете на предците да могат да намерят пътя за вкъщи. Вече се свечеряваше; миришеше на горен коноп. На няколко пъти се обади незнайна птица. Странно, но нямаше хора — малко преди да стигна селото, видях само едно момиченце с наръч цветя. То мина покрай мен, без изобщо да покаже с нещо, че ме вижда, все едно че бях (или бяхме) безплътни духове. Спрях и дълго гледах издигащия се от огньовете пушек. Постепенно ме обзе покой; всичко, за което бях мислил досега, беше забравено. А после в паметта ми изплува една страница от „Хагакуре“. Видях я така ясно, все едно някой невидим отвори книгата точно пред очите ми:

„Не прилича ли човек на кукла с механизъм? Направен е майсторски — може да ходи, да тича, да скача, дори да говори, въпреки че в него няма никаква пружина. Но на следващата година той спокойно може да стане гост на празника Бон. Наистина всичко е суета в този свят. Хората непрекъснато забравят това“.

Хората не си ходят на гости на празника Бон — ставаше дума за духовете. Смисълът беше, че на всички ни е съдено да умрем и да станем духове.

„Но кой съм аз всъщност? — помислих си и по гърба ми полазиха тръпки. — Ето, стоя тук пред тези залостени врати. Дойдох по пътя, привлечен от пушека на огньовете. Мислил ли съм миналата година, че ще се озова тук точно в този ден? Никой тук не ме чака, но все пак аз съм гост в това планинско село. Гост на празника Бон. Вече. Така че има ли разлика между живите и мъртвите?“

В ума ми се отвори отдавна закован прозорец — спомних си церемониалното шествие, което бях видял като малък.

Това беше много важен за мен спомен. С него беше свързан моментът, който ме отделяше от детството. Нещо странно и плашещо стана в душата ми, когато покрай къщи мина процесия с паланкин с олтар. Колкото повече пораствах, толкова по-малко разбирах какво е станало в този ден. Самото събитие, живо и пъстроцветно, продължаваше да живее в паметта ми, но в отпечатъка му нямаше никакъв смисъл, който да може да обясни какво все пак ми е направило толкова силно впечатление. Въпреки че помнех шнуровете по олтара и дори медните халки на жезъла на свещеника, споменът всъщност не беше за нищо. От него беше останала само обвивката, приличаше на хитиновата черупчица на отдавна умряла оса — отвън формата, цветът и шарките са се запазили, но вътре е пустота. Сигурно, мислех си, там всъщност никога не е имало нищо друго, просто когато сме деца всички сме малко вълшебници и можем да запълваме тази пустота с фантазии, които се превръщат за нас в реалност.

Но в онази минута на яснота и покой, застанал до гаснещия огън, аз отново изживях онова, което ме беше поразило преди толкова много години. А после пак го забравих — сигурно защото не можех да изразя същината на това изживяване: нали можем да задържим в съзнанието си единствено онова, което сме успели да облечем в думи. Когато този миг отмина, в паметта ми остана само фразата „гост на празника Бон“, а всичко останало изчезна или избледня. Споменът пак стана празен и безсъдържателен, но аз знаех — нещо много важно ще се върне при мен в момента на смъртта ми.

Когато се взирам в миналото, виждам, че точно в този ден желанието ми да умра стана просто и искрено. В днешната ситуация впрочем „взирам се в миналото“ звучи малко комично.

Пътят, казва Дзете, е нещо по-висше от праведността. Мислех, че тези думи препращат към най-известната фраза на „Хагакуре“, онази, която децата научават в училище дори в нашето духовно бедно време: „Узнах, че пътят на самурая е смъртта“. Смъртта беше праведна постъпка, това ставаше ясно дори от факта, че така бяха постъпвали всички праведници и светци без изключение, дори самият Буда. Но как можеш да изминеш пътя за един миг? Много мислих за това. Въпросът е там, разбрах накрая, че друга възможност така и така няма: заедно с живота смъртта е заключена в един-единствен миг и съществува само той; тъкмо тя е истинската му цел. Именно с нея свършва сегашният момент на времето, колкото и десетки години то да преминава в самото себе си.

Това беше студено и умозрително обяснение, подобно на доказателство на математическа теорема. Но смъртта беше път в още един смисъл, поетичен. Може би защото цял живот пробвах и носех различни маски, аз не ценях нищо толкова високо, колкото искреността. Ако човек поеме по пътя на искреността, казват древните стихове, боговете винаги ще са с него. Но кой беше пътят на искреността? Не знаех по-добър отговор от стихотворението на неизвестния самурай от десети том на „Хагакуре“:

Да вървиш по пътя на искреността означаваше да живееш всеки ден така, все едно вече си мъртъв, казваше книгата. През по-голямата част от живота си бях живял на обратно — приличах на мъртвец, който си мисли, че все още е жив. Но онова, което изпитах в планинското село на празника Бон, ми даде сила да поема по пътя на искреността, път от една-единствена крачка. И така стигнах до последната си среща с красотата и смъртта. Човек не може да е по-близо до смъртта, отколкото съм аз сега. Но не виждам красота. Или по-точно, не виждам онази красота, която очаквах да намеря.

Виждам обувка и опръскай с кръв крачол — от същия ракурс една футболна топка, ако имаше очи, щеше да вижда крака на играча. Отзад има етажерка с четири празни рафта; заедно с крака тя образува подобие на йероглифа „път“. Значи така изглеждал пътят на самурая. По този повод човек може и да се разсмее. Може и да заплаче. Но на мен ми остава само едно — да плувам покрай гладките брегове на тази неспираща мисъл и да гледам замръзналата във въздуха мълния на острието и разкривените лица на хората, които току-що — с втория удар — ми отрязаха главата.

„Хагакуре“ казва, че човек, на когото са отсекли главата, може да извърши едно последно действие. Приживе ми се струваше, че това са просто измислици за чудеса, като историята за Уеда Акинари, които четях като дете в бомбоубежището нощем. Сега знам, че това е истина. Докато си разпарях корема, си помислих за „Хагакуре“ и този спомен се разтегли през цялото дълго пътешествие към смъртта — моето последно действие. Защото то спокойно може да е и тръпка на паметта, мисъл.

Но тя не прилича на обикновените мисли на обикновените хора. Тя не прилича изобщо на нищо. Все едно призрачен розов храст е разцъфнал в пустотата, та в следващия момент да окапе и да изчезне завинаги — като дробове, появили се за едно-единствено вдишване. Този храст е моят ум. И моята последна мисъл. Виждам точката, където се събират всички конци, дърпали живота ми. Колко странно — тази точка е толкова очевидна, и все пак приживе не я бях забелязвал. А сега, когато на изчезващия ми храст разцъфна последната роза, аз не мога да я докосна с устни. Най-странното е, че дори в толкова пъти препрочетената „Хагакуре“ не намерих ключове за вратите си, въпреки че те бяха съвсем явни.

Ето например това място за китаеца, който украсявал дрехите и мебелите си с изображения на дракони. И дотолкова прекалявал, че привлякъл вниманието на драконския бог. И тогава зад прозорците на китаеца се появил истински дракон и бедният човечец умрял от страх. „Вероятно — меланхолично отбелязва Дзете — той е бил от онези, които говорят възвишени слова, а в живота се държат другояче“. Смъртта в живота ми беше също такъв дракон, тя беше сокът, с който напоих не само книгите си, но дори и името си, като го пренаписах с йероглифите „очарован от смъртта дявол“. Бях горделив и се зарекох, че ще мога да погледна в очите драконския бог, когато се появи пред мен, и че думите ми няма да се разминат с делата ми. И не само очаквах това, сам го търсех. Но кой беше този драконски бог?

В детството си четях и препрочитах приказката, в която прекрасният принц намира смъртта си в пастта на дракон. Толкова пъти, че съм запомнил един откъс наизуст.

„Драконът почна да яде принца — костите му се трошаха и пукаха. Разкъсваният юноша страдаше ужасно, но понасяше мъките. Накрая чудовището го разкъса целия. Тогава принцът внезапно се изцери и изскочи от пастта на дракона. По него нямаше дори драскотина. А драконът падна на земята и умря“.

Принцът държал под езика си вълшебен елмаз, който му връщал живота. Но мен не ме интересуваше елмазът — омагьосан и развълнуван от близостта на смъртта, аз негодувах, че принцът остава невредим. В крайна сметка разбрах как да направя тази история съвършена. Достатъчно беше да закрия с пръст няколко думи:

„Разкъсваният юноша страдаше ужасно, но понасяше мъките. Накрая чудовището го разкъса целия. Тогава принцът внезапно… падна на земята и умря“.

По същия начин, както постъпвах с тази приказка, се опитвах да постъпвам и с живота си. Опитвах се да убия принца, като си мислех, че няма нищо по-прекрасно от загиващата красота. Сега това ми е смешно. Но най-смешното е, че мислех, че аз съм принцът.

А всъщност бях драконът. И сега, когато драконът падна на земята и умря, принцът изскочи от пастта му — и по него наистина няма дори драскотина. Принцът не може да бъде убит, колкото и да се мъчи драконът да го убие. Той не може да бъде ухапан, не може да бъде дори одраскан, въпреки че няма елмаз под езика, нито дори език. Знам това много добре, защото го виждам, както ми беше обещано до огъня в пустото планинско селце. Знам, че е той, защото вече съм го виждал.

Беше много отдавна. Покрай къщи минаваше празнична процесия. Отпред вървеше свещеникът с маска на свещения лисугер и размахваше жезъла си — медните халки дрънчаха. След него носеха раклата за приношения, а зад нея беше черно-златният олтар, увенчан със златната птица Хоо, която блестеше на слънцето. Отвън имаше червени и бели шнурове, резба и много позлата. А в самия олтар имаше просто куб празнота. Празнотата ми заприлича на къс нощен мрак в контраст със сиянието на летния ден и ми стана страшно, защото съвсем ясно усетих как този люшкащ се в такт с движенията на тълпата обем на небитието, като някакъв изначален принц, властва над слънцето, празника и веселящите се хора — и като усетих това, разбрах, че не олтарът се люшка в такт с шествието, а цялото световно пространство се люшка в такт с движенията на куба празнота в олтара, защото вътре в него е целият свят — и аз, и слънцето, и земята и небето, вътре са родителите ми, всички живи и мъртви, раят и адът, боговете и дяволите и още много, много неща. Уплаших се и побягнах да се скрия вкъщи. Но тълпата, все едно й беше заповядал черният принц, нахлу в двора ни и дълго крещя под прозорците…

Оттогава се криех от принца. Криех се от него така, както криех от очите си с пръсти редовете, които правеха любимата ми приказка не такава, каквато исках. Но това не означаваше, че принцът не ме виждаше — всъщност аз не го виждах.

Драконът беше не само сляп, но и глупав. Не разпознаваше принца дори когато се срещаха над страниците на „Хагакуре“. Тялото ни получава живота от пустотата, казва Дзете, но това ми се струваше схоластика; честно казано, мислех, че той просто се съобразява със суеверията на епохата, също като Монтен, който час по час прекъсва разсъжденията си, за да свали шапка на католическата догма. Съществуването там, където няма нищо, ми изглеждаше безсмислица дори в устата на Дзете, а пък думите за кукленото представление бяха за мен въплъщение на мъжкия му нихилизъм. Мускулестата фигурка си имаше важна работа — вдигаше меча, за да си разпори корема. Що за идиотска карикатура беше животът ми. Може ли, впрочем, човешкият живот да не е карикатура?

Мислех си, че гостът на празника Бон съм аз, но аз бях само кукла. Сега тази кукла домисля единствената останала й мисъл и ще изчезне. Ще остане кукловодът, който веднъж я погледна право в очите от паланкина с олтара през един горещ летен ден. Къде трябваше да го търся? Къде се криеше той — онзи, който беше направил механизма ми? Всъщност да се скрие май е единственото, което той никога не е можел. Но къде да го търсим все пак не е ясно, защото освен него няма нищо друго. Може би точно затова никой не може да го намери.

Но в това няма нищо страшно. Хората не са огледало, в което той гледа, за да види себе си, те са кукли и играят пред него представление след представление. За да танцувам пред очите му, не е необходимо да ми слага пружина от банела. Аз съм просто негова мисъл и той може да ме мисли както си поиска. Но след като не мога нито да го видя, нито да го пипна, той също е просто моя мисъл. И на това място, сблъскал се сам със себе си, умът млъква.

Може би в опита ми да стигна до кукловода с меча си се виждаше величието на бунта срещу небесата? Ха! Не е така. Това по-скоро приличаше на чудовищен анекдот, на който не можеш да спреш да се смееш именно защото е чудовищен. Оказва се, че не можеш да убиеш дори кукла. Куклите не умират — просто играта с тях свършва. Докато принцът се преструваше на дракон, драконът замисляше убийство. Вероятно бях злата кукла. Но този, който си играеше на мен, е добър. Затова виждам главното. Виждам истинския мен — него. По-точно, той вижда себе си, но то и не може иначе. И това, че го знам, прави всичко останало незначително.

А сега, безкрайно прекрасен, невидим за всички, освен за самия себе си, той отмества погледа си от мен и Юкио Мишима изчезва. Остава само той. Онзи единствен гост на празника Бон, който вечно идва на гости на самия себе си. А главата на Мишима, обезобразена от неловкия удар на меча, все така се търкаля и търкаля по червения килим и никога няма да стигне до края.

ЗАПИСКИ ЗА ТЪРСЕНЕТО НА ВЯТЪРАРазказ

Писмо на студента Постепенност в подредбата на

хаоса до господин Изящество на мъдростта

Отговарям на писмото ви, господин Дзян Дзъ-Я, с известно закъснение. То се дължи на събития, слухът за които вероятно вече е стигнал до вашите селения. Не пострадах по време на размириците; моля се и вие да сте избегнали бедствията. Не е изминало чак толкова много време от дните, когато под песента на цикадите вдигахме чаши в Жълтите планини, а колко неща се промениха! Мнозина, до вчера опора на Поднебесната, станаха на прах; други, тогава в зенита на могъществото и славата си, сега са опетнени с позор и имената им приличат на разграбени гробници. Само планините и реките са си същите, но струва ми се, че и те бавно променят облика си — и ще минат няколко поколения и нищо вече няма да напомня за миналото.

Това не бива да ни учудва, разбира се, защото в промените е единственото постоянство, дарено ни от Небето. Онзи, който е стъпил на Пътя, не се плаши от промените, понеже душата му е дълбока и в нея винаги цари покой, каквито и вълни да бушуват по света. Не бива да се плашим от тези вълни — те са само мнимости, подобни на слънчеви отблясъци по седефа на мида. От друга страна, не бива и прекалено да се стремим към покоя — и покоят, и вълнението са проява на едно и също, а се отбиваш от съкровения път точно тогава, когато решиш, че едни мнимости са по-важни от други.

Впрочем, господин Дзян Дзъ-Я, мислите ми сигурно ви карат да се усмихвате. И наистина, смешно е, когато един неук разсъждава за това какво би трябвало да чувства човек, постигнал Пътя, че на всичкото отгоре и в писмо до този човек. Единствено вашето вечно презрение към думите ми дава надежда, че ще простите на един беден литератор и този път. Наистина всичко е точно така, както обичате да казвате — три думи пораждат десет хиляди беди!

В писмото си се интересувате запазил ли съм интереса си към идеята, родила се, когато ме угощавахте в имението си с прашеца на петте камъка. Опасявате се, че в гмежта на столичния живот може да съм забравил за преживяното през онази нощ. За да ви покажа колко е свежо всичко, което се случи, в паметта ми, ще си позволя да припомня обстоятелствата, в които се роди споменаваният от вас замисъл.

Говорехме за нищожността на съвременните съчинения в сравнение с великите книги от древността, причината за което според мен беше, че днешните хора са се отклонили прекалено много от истинния Път. Вие казахте, че във всяка епоха хората са на еднакво разстояние от Пътя и че това разстояние е безкрайно. Аз възразих, че съвършено мъдрите са учили да виждаме Пътя във всичко, което ни заобикаля, и че следователно той винаги е до нас. Тогава, господин Дзян Дзъ-Я, ако си спомняте, вие извадихте от калъфчето на пояса си феникс от бял нефрит, същия, който малко преди това бях искал да купя от вас за пет ляна злато, и попитахте още ли ми харесва. Помислих си, че одобрявате думите ми, и като предвкусвах чудесния подарък, отговорих утвърдително, но вие пак го прибрахте в калъфчето. Попитах какво означава всичко това. Да видиш Пътя и да го обладаваш не е едно и също, отговорихте вие.

Дълго се смяхме след тези думи; вие дори обърнахте с крак чайната дъска. Поради това, че едно наистина точно и съвсем трезво наблюдение породи у вас такова веселие, а също така и поради това, че цялото тяло ме сърбеше, заключавам, че към този миг прашецът на петте камъка вече е бил проявил изцяло въздействието си. Мислите ми се устремиха наведнъж на всички страни и си спомних как видях на пазара една принцеса от народа хунну, която вадеше от дебела греда пирони с онуй си място. И как тогава изведнъж осъзнах, че хунну не коват пирони, така че онова, което бях видял — тълпата около сцената, резките жестове и викове на облечената във вълчи кожи шаманка, вмирисаният й помощник, който забиваше пироните в гредата с парче от бронзова камбана — не е варварска идиотщина, а апотеоз на нашата собствена култура, която търси начин да се облече в зверска кожа, без при това да изгуби идентичността си.

Очевидно поради този спомен и известни мисли за столичния живот, споменах, че в наши дни занаятът на съчинителя се различава от съдбата на хунската принцеса единствено по това, че съчинителят трябва да забива пироните сам и че истинска опора на духа може да е само класическият канон. На това вие възразихте, че така е било винаги и че просто в тази епоха на упадък едновремешните панаирджийски номера ни изглеждат като свещенодействие. И че доколкото всяка епоха е епоха на упадък и на този свят се променят само лозунгите на управниците, така наричаният класически канон са просто надписите, които все още можем да прочетем на древните руини. И че точно затова във всяка епоха този канон е толкова неповторим и произволен. Но какво наистина е било свещенодействието на древните, добавихте вие тъжно, за това изродените им потомци не могат дори да гадаят — ако, разбира се, не са фокусници или съчинители.

Като пример за такива фокуси и гадания вие споменахте модния напоследък роман „Пътешествие на Запад“. Понечих да възразя, понеже смятам тази книга за една от най-добрите творби на съвременната литература въпреки цялото й стилистично несъвършенство, но мислите ми изведнъж се насочиха в неочаквана посока. Историята за Царя на маймуните и за Танския монах е разказ за пътешествие, казах, а възможно ли е да се създаде повествование, в чийто център да е Пътят? След което вие предложихте да се разходим в планината.

Няма да повтарям колко съм ви благодарен, господин Дзян Дзъ-Я, за наученото, въпреки че начинът, по който ми го преподадохте, и до днес ме изпълва със страх. Още веднъж ви се извинявам, че се държах като неразумно дете.

Но онова, което се случи, беше толкова необикновено, че опитът да се скрия и досега ми се струва съвсем естествен. Колкото до нещастното недоразумение с корема ми, това, както ви е известно, често се случва след приемането на прашеца на петте камъка, особено ако в него има прекалено много цинобър. Тоест неудобно ми е не защото можете да ме помислите за страхливец — вие знаете, че не съм — а защото ви се наложи да ме търсите посред нощ в места, където и денем човек трябва да върви много внимателно.

Не отговарях на виковете ви не защото съзнанието ми беше помътено от нещо. Напротив, не си спомням някога преди да е било толкова ясно. Но то изцяло беше загърбило петте чувствени врати и се беше устремило към най-тайния чертог на ума, който пламтеше като огън. И тогава видях отблизо онова, до което толкова пъти се бях опитвал да се приближа чрез написаното в книгите и чрез разговори с постигналите истината. Видях Великия път, сам в себе си, как не се опира на нищо и не зависи от нищо. Разбрах защо е безполезно да се мъча да го постигна чрез размисли и разсъждения.

Ако уподобим построенията на ума на стълби, които трябва да ни издигнат до съкровеното, то ние ги опираме не до стените на замъка на истината, а само до отраженията на същите тези стълби в огледалото на собствения си разум и затова, колкото и самоотвержено да се катерим нагоре и колкото и високо да се изкатерваме, сме обречени накрая отново и отново да виждаме самите себе си, без да се приближаваме до истината, но и без да се отдалечаваме от нея. И колкото по-високи са стълбите ни, толкова по-високи стават и стените, защото самият замък се издига само когато се появяват онези, които искат да го превземат с пристъп, и колкото по-силно е желанието им, толкова по-непристъпен е той. Докато не започнем да търсим истината, тя не съществува. В това е истината.

Тази моя мисъл свърши със странен умствен скок — все едно мислех не по начина, както съм свикнал, а по някакъв съвсем невъзможен начин. И тук, господин Дзян Дзъ-Я, се прояви опитът ми в разкриване на престъпления, придобит от мен на държавна служба. Внезапно прозрях най-чудовищния заговор, съществувал някога в Поднебесната, след което ме налегна онзи пристъп на неудържим смях, който ви помогна да ме намерите в мрака. Този заговор, в който сме включени всички, без изобщо да се досещаме за това, е светът около нас. А същината на заговора е в следното: светът е само отражение на йероглифите.

Но йероглифите, които го създават, не определят нищо реално и отразяват само другите йероглифи, тъй като всеки знак винаги се определя чрез другите. И няма нищо друго, никаква, така да се каже, истинска персона пред огледалото. Отраженията ни доказват истинността си, като ни препращат към други отражения. Човешката глупост, а също и най-гнусният грях човешки, се състои в следното: човекът вярва, че има не само отражения, но и нещо, което се е отразило. А такова няма. Никъде. Няма такова нещо. Никога не е имало. Нещо повече, няма го до такава степен, че дори да заявим, че го няма, означава да го създадем, та дори и в обърнат вид.

Представете си фокусник, който седи пред лампата и преплита пръстите си в сложни фигури, така че на стената се появяват сенки на зверове, птици, дяволи и красавици. А след това се уплашва до смърт от тези дяволи, влюбва се в красавиците и бяга от тигрите, забравил, че те са просто сенки от пръстите му. Бихме могли да го наречем безумец, ако самият той не беше просто сянка от знаците „фокус“ и „човек“. Целият свят е точно такъв театър на сенки; пръстите на фокусника са думите, а лампата е умът. В реалността ги няма не само предметите, за които намекват сенките, но дори и самите сенки — има само светлина, която на едни места е повече, а на други — по-малко. Така че на какво да се надяваме? И от какво да се страхуваме? Но пък като говоря за това, не държа лампата на истината в ръцете си, а просто въртя пред нея пръстите на думите и създавам нови и нови сенки. Затова по-добре изобщо да не си отварям устата.

След като осъзнах това, смисълът на древните текстове ми се разкри толкова ясно, все едно сам ги бях писал; тайнствените места в коментарите към тях станаха прозрачни като драскулките на дете за първа година в училище. Освен това разбрах защо няма никаква полза да ги четем. Ако небето се беше продънило тогава над мен или ме беше залял потоп, изобщо нямаше да ми направи впечатление. И това, че вие ме намерихте, преди да падна от някоя стръмна пътека в пропастта, според мен наистина е по милостта на Небето.

Какво още разбрах? Ами това, че не сме съдове, напълнени със съзнание, а просто изписани страници, които се люшкат в него като треви от летния вятър. Ние си мислим, че съзнанието е наше свойство; по съшия начин за една тревичка вятърът е нейна особеност, която понякога я превива към земята. И по своему тревичката е съвсем права. Как може тя да разбере, че вятърът не е само това? Тя няма с какво да погледне нагоре, за да види огромните облаци, които той носи над земята. Впрочем, ако имаше очи, тя най-вероятно щеше да реши, че именно облаците са вятърът — защото вятърът изобщо не може да се види.

Но най-поразителното е, че усещането „аз съм тревичка“ не възниква у тревичката, а у вятъра. Не тревичката, приведена към земята, мисли „ето го вятъра“; напротив, вятърът мисли „ето го вятъра“, когато навежда тревичката — нали затова разнася семената по земята. Всичко, което й се струва на тревичката, всъщност се струва на вятъра, понеже само на него може да му се струва. Когато духа тревичката, вятърът става тревичка; когато духа планината, става планина. Тревичката цял живот се бори с вятъра, но животът й се живее от същия този вятър, с който тя се сражава. Затова нито с тревичката, нито с планината, нито с човека всъщност нищо не може да се случи. Всичко става само с вятъра, а за него наистина не може да се каже, че има място, откъдето идва или където отива. Така че нима с него изобщо може да се случи нещо?

Когато се върнахме в имението, умът ми беше разтревожен и трябваше да положа усилия, за да мога да разговарям. Наистина, помислих си, въпреки всички бедствия, сполетели безбройните народи, никога дори един косъм не е паднал от нечия глава! Но не споделих тази мисъл с вас — нещо ми подсказа, господин Дзян Дзъ-Я, че веднага ще ми оскубят доста косми. Но когато ме попитахте бих ли могъл да направя току-що постигнатото тема за литературно произведение, без да мисля много, отговорих утвърдително. Нещо повече, помня, че думите ви („сега, когато смътно си представяте в каква посока да търсите онова, което безкраките и безглавите наричат Пътя“) ми се сториха обидни — бях сигурен, че съм постигнал истината — цялата и наведнъж.

Нямах никакви съмнения в способността си да осъществя замисленото — виждах и разбирах онова, което трябваше да изразя, също толкова ясно, както в момента виждам слънчевата светлина. И това разбиране ме изпълваше с такава сила, че не се съмнявах в способността на тази сила да се изрази. Да мисля за формата, в която щеше са стане това, ми се струваше преждевременно. Наистина, това беше момент на най-висше щастие — точно аз, чувствах го, щях да създам книга, невиждана книга, която нямаше да прилича на нищо от написаното някога, също както ясното и мощно състояние на духа ми не приличаше на нищо, което бях изпитвал дотогава. Може би тези думи ще ви накарат да се усмихнете, но в онзи момент ми се струваше, че съм избран от Небето, за да извърша нещо като деянията на Буда и Конфуций и дори да ги засенча.

Когато се върнах в столицата и свърших служебната си работа — беше се понатрупала доста, се заех с работата над книгата. Ако оприличим литературния талант на войска, поведох на тази война цялата си малка армия до последния войник. И ето че сега с тъга ви съобщавам за пълния провал на този поход. Но не бях разбит в боя. Аз не успях дори да се приближа до противника. И днес си мисля, че със същия успех можех да тръгна на бой с армия облаци или войска мъгли.

Причината за поражението ми сега ми се струва очевидна. Аз се опитвах да напиша за висшия принцип, чиято светлина бях видял ясно онази нощ. Но що за принцип е това? Все така не знам, ако разбираме под думата „знам“ способността да изложим на хартия нещо или да го обясним разбираемо на друг човек. Не мога да изплета от думите такава мрежа, че да успея да извлека с нея това чудо от мрака. И въпросът не е в малките ми способности. Ние можем да уловим само онова, което има форма, та дори то да е вода, приела формата на шепите ни, а това странно същество няма форма. Да му се придаде форма пък, без да го изгубим, не може, така че да го наричаме същество също е голяма грешка. Като се опитваме да го въплътим в знаци, ние приличаме на онзи, който ловял вятъра с шапката си и го отнасял в килера с надеждата след време да събере там цяла буря. А онзи, който твърди, че има книги, картини или музика, които съдържат в себе си Пътя, прилича на магьосник, който ни уверява, че богът на гръмотевиците живее в кратуната, окачена на колана му.

Когато говорите за пътешествията под въздействието на прашеца на петте камъка, вие обичате да повтаряте: да се появяваш и да се проявяваш е смъртно опасно. Не бива да ставаш нещо и някого задълго, понеже това привлича вниманието на странните същества, обитаващи света, в който отиваме на гости. И в същото време казвате, че няма разлика между онзи свят и този (поради което веднага виждаш в слугите онези странни същества и си спомняш, че и тук сме само на гости). Но да се появяваш и да се проявяваш не може и при съзерцанието на Пътя. Лесно е да го виждаш, докато оставаш никой и нищо. Но ако понечиш да разкажеш за сиянието на Пътя, веднага се появява поискалият и оскърбява Пътя със скверността на раждането си. А скверността на раждането, било то от тяло, дума или мисъл, е границата, която ни отделя от Пътя. Това е преградата, където се губи главното. А какво е днешното изкуство, ако не мръсни коптори, в които стотици алчни бабувачки измъкват от стенещата в родилни мъки празнота все нови и нови форми? Освен това, както забелязвам вече от много години, по същността си те са като пироните от миналата година. Когато пък наричат нещо необикновено дълбоко, става дума за това, че някой от пироните случайно е забит един цун по-дълбоко и че шаманката е трябвало да се поизмъчи повечко.

Когато в нас се ражда съчинителят, ние напускаме Пътя. А когато съчинителят ражда първата фраза, в ада ликуват всички дяволи и всички мари. И това го казвам за най-добрите от нас, господин Дзян Дзъ-Я, за онези, които искрено служат на Небето. В думите, чрез които искаме да обезсмъртим истината, е нейният гроб. „Да не се появяваш, да не се раждаш и да бъдеш всичко“ — самата тази фраза е пример за появяване, за раждане и ограниченост. Всичко в нашия свят е различна степен на появяване, проявяване и упадък и знаците на писмеността от най-древни времена отразяват единствено това. Така че как можем да кажем дори думичка за онова, което винаги е било появено? Наистина, трудно е да обясним вятъра, ако имаме знаци само за понесените от него листа.

Онзи, който е живял в столицата, ще пожелае ли да живее на село, където покривите са от слама? Когато си видял сиянието на Пътя и знаеш какво е свободата, ще се върнеш ли в затвора на думите? А и дори да се върнеш, ще можеш ли да обясниш на другите онова, което си видял? Готов съм да допусна, господин Дзян Дзъ-Я, че мога да обяснявам с намеци и иносказания, ясни за оногова, който е постигнал същото. Ето и сега се доверявам на думите и знам, че ще бъда разбран. Но възможно ли е да нарисуваш на стената на тъмницата онова, което е зад вратата на затвора, така, че да го разбере затворник, който никога не е излизал от подземието? За това, разбира се, би трябвало да питаме самия затворник. Но се страхувам, че той няма да разбере и въпроса.

Когато някой чете книга, той вижда измислени от други знаци. Същото става и когато гледа света: за нас гората е хиляди написани по различен начин йероглифи „дърво“. Когато се взира в себе си (това е възможно единствено защото има йероглифи „вътре“ и „вън“) и мисли за себе си (а това е възможно единствено защото има йероглиф „аз“), той вижда само отпечатъци на знаците, но не забелязва най-важното — върху какво се появяват тези отпечатъци. И така е, защото за висшата основа няма знак. Има йероглиф „син“, но като го гледаме, ние всъщност виждаме не скритата основа на всичко, а само черни чертички туш. И не е ли странно, че в древни времена този знак е бил изрязван на черупките на костенурки като фигура, обидно приличаща на така наречения „външен бъбрек“ — щръкнало срещу нас мъжко достойнство? Да, натам е тръгнало днешното човечество и по пътя си се наслаждава на фокусите на хунските певачки.

Точно това неведение подразбирам под затвор и тъмница. Дори някой изкусен целител да успее да накара човек да забрави временно думите, какво от това? Онзи, който цял живот е бил заслепяван от огньовете на фойерверките, ще забележи ли блещукащата звезда? Ще чуе ли песента на щуреца онзи, който е свикнал с грохота на барабаните? А истината говори с нас също толкова тихо, пък и не с нас, нека не се лъжем — а само със самата себе си. Впрочем, почнах с това, че няма никаква истина, докато не тръгнем да я търсим. А вече разсъждавам високо ли говори, или тихо, и с кого… Да, точно така създават света думите. Точно така в крайна сметка светът се оказва нищо — изхвърлена печатарска дъска, от която есенният вятър издухва разсъхналите се знаци. Наистина, едното уравновесява другото.

Историята за Царя на маймуните и Танския монах е роман за пътешествие в пространството. Ние обсъждахме може ли да се напише нещо подобно за странстванията по Пътя. Отначало тази задача ми се стори лесна, но като поразмислих, разбрах, че няма начин дори да се пристъпи към нея. Така мисля и сега. Но в „Пътешествие на Запад“ има едно място, което изцяло ме опровергава. Спомняте ли си какво става накрая, когато пътешествениците получават неизписани листове вместо свещените текстове, заради които са минали през толкова страни? И с оплаквания, че са ги излъгали, се връщат при Буда. И той им обяснява, че чистите листове всъщност са истинските свещени текстове. Понеже пътешествениците още не са готови да разберат какво е истинската святост, те получават онова, за което са дошли — цели кошници сутри и поучения. Но най-първото послание на Буда, което дошлите за наставления не разбират — нима не то изцяло съдържа в себе си Пътя? На хартията няма нищо, но точно това е според мен единствено възможното повествование за съкровеното, което няма да е измама още от първия знак.

Да, на стената на тъмницата може да се изобрази истината, която се открива на оногова, който е излязъл през вратите на затвора, и няма нищо по-просто от тази рисунка. Това си е самата стена, преди да е докосната от кредата или четката. Но затворникът и без това я гледа всеки ден и значи съкровеното му е открито също като на нас, тъй като ние не виждаме нищо повече от онова, което вижда той. Затворникът просто не знае, че съкровеното е пред него, защото не е започнал да го търси. Но как у него ще се роди желанието да търси съкровеното, щом дори не знае йероглифа му? По-скоро крайпътните камъни и облаците в небето ще почнат да търсят Пътя — но те не знаят нищо за него, а значи и не са го губили. И наистина, усилията и трупаните знания са нужни не за да намерим Пътя, а за да го изгубим. И първото, което правим сутрин, когато се будим, е наново да нарисуваме тъмницата и собствената си фигурка в нея. И макар тъмницата ни да е само нарисувана, по-яки зандани не е имал и Цин Шъ Хуан.

В Книгата за Потока и Силата има една успоредица:

„Отсъствието на концепция за небето и земята е изворът“

„Наличието на концепция за десет хиляди неща е вратата на раждането“.

Смирено ще добавя, че от тези думи следва: докато я има концепцията за съкровения извор, съкровеният извор е недостижим. Когато пък концепцията изчезне, за какъв съкровен извор може да става дума? Ето точно това наричам съкровен извор.

Ние се въоръжаваме с думи и тръгваме на поход да намерим истината. Мислим си, че сме постигнали целта си, но когато се връщаме от похода, виждаме, че плячката ни е само думи, които с нищо не се различават от тези, с които сме тръгнали на път. Дори непоколебимата опора на мислите ми — Книгата за Потока и Силата — нали и нейната природа е същата! В нейна защита може да се каже, че самият Лао Дзъ не е искал да записва нищо и че трудът му е най-древният от известните ни подкупи, тъй като е написан с единствената цел да накара началника на заставата да отвори пътя на Запад. Но след като е от думи и отразява умозаключения, тази книга не е ли — в съответствие със собствената й мъдрост — последователност на врати на раждането, през които минава четящият я, като изживява, според броя на главите, осемдесет и един кратки живота? А щом е така, може ли да се каже, че последната страница обръща онзи, който е отгърнал първата? Не знам.

Като съобщавам за невъзможността да изпълня замисленото, влизам в противоречие със самия себе си. Ще продължа обаче напред, както през онази нощ в планините. Кой знае, току-виж повестта за Пътя все пак би могла да съществува — и не само като снопче чисти листа. В мигове на размисъл виждах в далечината нещо като мираж, прекалено мъгляв, за да може да се говори за подробности, но все пак достатъчно ясен, за да го опиша най-общо. И така, в този текст не бива да се появява йероглифът „път“ — освен може би в първата и последната глава. Там този знак ще се мерне, за да очертае пространството, в което ще се развие тайнственото действие; освен това по този начин ще се покаже, че Пътят води само към себе си, без да се променя, но и без да остава същият. В самото начало може да се кажат няколко думи за раждането, а в края — за смъртта. Всичко останало между тези два крайпътни камъка ще е лишено от признаци на повествование за един обект. Виждам го като множество странни истории, които се разпадат на още повече мънички разкази, през които не може да се прекара нито една обща нишка — освен онази, изначалната, която бездруго минава през всичко. И така, като премахнем всички свързващи брънки, ще получим повест за най-главното, което не може да се премахне, понеже тъкмо то е Пътят на десетте хиляди неща. Такава повест ще прилича на сборник от много откъси, написани от различни хора в различни времена. Единственото, което ще ги споява един с друг, това е някакво присъщо им качество, което, господин Дзян Дзъ-Я, аз не се наемам да определя. Ще кажа само, че в писмото си усетих присъствието му в момента, докато пишех за тревичката и вятъра. Но какво е то?

Истината изначално не съществува — това е установеният от небесата закон. Друг небесен закон е, че истината не може да се изрази дори тогава, когато се появява. Но главният небесен закон е, че никакви закони не действат, когато се изявява волята на върховния властелин, защото законите не са нищо друго освен спомен за това какви са били по-раншните му повели. Означават ли тогава нещо, когато се явява той? Кой е този върховен властелин, ще попитате. И аз веднага ще изритам чайната дъска. И вие ще се усмихнете.

Ето защо Небесата позволяват нарушаването на собствените им закони. Ние се провираме през гората на невъзможностите незнайно как и тогава истината, която не съществува и която, дори да се появи, все пак не може да бъде изразена, внезапно изниква пред нас и сияе ярко като скъпоценен яспис в черната пръст. И когато това става, се появяват думи, чиято тайна е неведома. Възможно е да има безкрайно много такива думи. Възможно е и нищо да не трябва да се съчинява и всичко, което трябва да влезе в тази повест, вече да е написано, но тези откъси да са разхвърляни из книгите от всички епохи; може би най-мъдрият сред учените да е бил способен само да направи орнамент от силогизми, а най-важната глава да е написана от невеж варварин. Сърцето ми знае, че повествованието, за което говоря, съществува. Но може да го прочете само онзи тайнствен вятър, който прелиства страниците на всички съществуващи книги. Между нас казано обаче, нима на този свят има нещо освен него?