Драконът на Негово Величество

Първа глава

Палубата на френския кораб бе хлъзгава от кръвта и разбуненото море я люлееше толкова силно, че ударите поваляха не само целта, но и онези, които ги нанасяха. В разгара на кипящата битка Лорънс нямаше време да се изненадва от решителния отпор на врага, но дори и сред притъпяващата сетивата пелена на сражението и хаоса от саби и пистолетен дим забеляза изтерзания, налудничав поглед на френския капитан, докато той окуражаваше с викове хората си.

Това изражение все още беше на лицето му, когато не след дълго се срещнаха на палубата и французинът с голямо нежелание предаде сабята си: в последния момент пръстите му почти се сключиха около острието, сякаш имаше намерение да го издърпа обратно. Лорънс погледна нагоре, за да се увери, че знамената са свалени, и прие оръжието с безмълвен поклон. Той самият не говореше френски и за официалния разговор трябваше да изчака присъствието на третия му лейтенант, който в момента бе зает да установява контрол над френските оръдия под палубата. С прекратяването на бойните действия останалите французи буквално изпокапаха по палубата. Лорънс забеляза, че бяха по-малко, отколкото бе очаквал от фрегата с тридесет и шест оръдия, и до един изглеждаха болни и с хлътнали бузи.

Мнозина лежаха мъртви или издъхващи по палубата. Лорънс поклати глава при вида на касапницата и изгледа неодобрително френския капитан. Не трябваше да им оказва съпротива. Освен очевидния факт, че „Самоуверен”, меко казано, превъзхождаше „Дружба” по броя на оръдията и моряците, екипажът на превзетия кораб бе смален наполовина от болести и глад. Заплетените платна бяха в окаяно състояние, и то не заради битката, а от бурята, вилняла същата сутрин. От „Дружба” успяха да изстрелят един залп, преди „Самоуверен” да се доближи и да ги вземе на абордаж. Капитанът изглеждаше потресен от загубата, ала все пак не бе някой младок, та да позволи на емоциите да го завладеят. Трябваше да е по-загрижен за хората си, а не да ги въвлича в толкова безнадеждно начинание.

— Господин Райли — започна Лорънс, привличайки вниманието на втория лейтенант, — погрижете се хората ни да отнесат ранените долу. — Той препаса сабята на капитана. Не смяташе, че онзи заслужава честта да си я получи обратно, въпреки че при нормални обстоятелства би му я върнал. — И предай да повикат господин Уелс.

— Разбрано, сър — отвърна Райли и се обърна да даде необходимите заповеди.

Лорънс пристъпи към перилата и погледна надолу, за да види какви щети е понесъл корпусът. Изглеждаше сравнително невредим, а и той изрично бе наредил на хората си да избягват да стрелят под ватерлинията. Със задоволство установи, че няма да им е особено трудно да издърпат кораба в някое пристанище.

Няколко кичура се бяха изплъзнали от късата опашка и паднаха пред очите му, докато гледаше надолу. Мъжът ги отметна припряно, вследствие на което пръстите му оставиха кървави ивици по челото и изсветлялата му от слънцето коса. Наред с широките плещи и суровия поглед, това придаде неосъзнато свиреп вид на лицето му, докато разглеждаше трофея си, контрастиращ на фона на обичайното му замислено изражение.

Уелс се появи отдолу в отговор на повикването и се приближи до него.

— Сър — започна, без да чака да го заговорят, — моля да ме извините, но лейтенант Гибс казва, че в трюма има нещо странно.

— Така ли? Ще отида да видя — отвърна Лорънс. — Моля те, кажи на този господин — той посочи френския капитан, — че трябва да ми даде уверение, че той и хората му ще се държат подобаващо. В противен случай ще се наложи да бъдат затворени.

Французинът не отговори веднага, наместо това обходи с нещастен поглед подчинените си. Разбира се, би било далеч по-добре, ако ги пазеха пръснати по долната палуба, понеже тогава би било невъзможно да възвърнат контрола си над кораба. Въпреки това се поколеба, увеси нос и отрони с още пo-унило изражение:

— Je me rends.^[1]

Лорънс кимна леко.

— Може да се върне в каютата си — каза той на Уелс и се обърна да слезе в трюма. — Том, ще дойдеш ли с мен?

Той слезе, следван по петите от Райли, и намери първия си лейтенант. Кръглото лице на Гибс още лъщеше от пот и емоции. Той щеше да закара пленения кораб в пристанището и тъй като ставаше въпрос за фрегата, почти със сигурност щеше да си спечели повишение в чин капитан. Задоволството на Лорънс не бе съвсем искрено — въпреки че Гибс изпълняваше добре дълга си, все пак му бе натресен от Адмиралтейството и двамата така и не успяха да се сближат. Той искаше Райли за първи лейтенант и ако бе успял да се наложи, сега Том щеше да получи повишението. Но такава бе същността на службата и той не завиждаше на Гибс за късмета му, макар и да не се радваше толкова, колкото ако можеше да види как Том Райли получава собствен кораб.

— Така, добре. Да видим сега какво има в трюма — каза Лорънс.

Моряците се бяха скупчили около странно поставена преграда откъм задната страна на кораба, пренебрегвайки задълженията си по отчета на плячкосаните складове.

— Сър, ако дойдете насам… — предложи Гибс. — Направете място — нареди той и моряците се отдръпнаха от онова, което Лорънс разпозна като вход в стената от задната част на трюма. По всяка вероятност бе направен наскоро, тъй като дървесината му определено бе по-светла от околните греди.

Мина приведен през ниската врата и се озова в чудновато помещение. Стените бяха подсилени с истински метал, което със сигурност бе добавило доста излишна тежест към кораба, а подът бе постлан със стари платна. В ъгъла се мъдреше малка печка с въглища, в момента угаснала. Единственият предмет — голям дървен сандък, на височина приблизително половин човешки бой и също толкова широк — бе здраво закрепен за пода и стените посредством дебели корабни въжета, завързани за метални пръстени. Лорънс не можеше да потисне силното си любопитство и след кратка борба се предаде.

— Господин Гибс, мисля да надзърнем вътре — обяви той и отстъпи. Върхът на сандъка бе старателно закован, но накрая поддаде под натиска на множеството усърдни мишци. Отковаха го, повдигнаха най-горния слой подплата и моряците проточиха вратове, скупчвайки се един до друг.

Никой не продума. Всички зяпаха в пълна тишина лъскавата извивка на черупката, която се подаваше от натъпканата слама. Лорънс не можеше да повярва на очите си.

— Повикайте господин Полит — отрони накрая с хрипкав глас. — Господин Райли, моля, уверете се, че възлите са стегнати.

Райли не отговори веднага — просто беше твърде смаян, за да го чуе. После се изпъна и с едно отривисто „Да, сър” се наведе да провери въжетата.

Лорънс пристъпи по-близо и се втренчи изотгоре в яйцето… Едва ли би могло да има съмнение относно естеството му, макар и да нямаше необходимия опит, за да е сигурен. Отърсвайки се от първоначалното изумление, той протегна плахо ръка и докосна внимателно повърхността. Беше гладка и твърда на допир.

Отдръпна пръсти почти на мига, за да не рискува да му причини вреда.

Господин Полит слезе в трюма с типичния си непохватен маниер — стискаше с две ръце ръбовете на стълбата и оставяше кървави отпечатъци подире си. Никакъв моряк не ставаше от него — бе заел длъжността корабен лекар късно, чак на тридесет, след някакви недоизяснени несполуки на сушата. При все това бе сърдечен човек, харесван от екипажа, въпреки че ръцете му невинаги бяха особено стабилни на операционната маса.

— Да, сър? — каза той и в следващия миг зърна яйцето. — Боже милостиви!

— Драконово е, нали? — попита го Лорънс. С усилие сдържаше триумфа в гласа си.

— О, да, определено, капитане… Само от размера е видно. — Господин Полит бе избърсал ръцете си в престилката и вече разчистваше сламата от върха на находката в опит да установи ширината му.

— Охо, вече доста се е втвърдило. Чудна работа — какво ли им се е въртяло в главите, та да го разнасят толкова далеч от сушата?

Това не звучеше твърде обещаващо.

— Втвърдило се? — рязко повтори Лорънс. — Какво значи това?

— Ами, скоро ще се излюпи. Ще трябва да погледна в книгите си, за да съм сигурен, но в Бестиария^[2] на Бадке се твърди, че когато черупката достигне крайния етап на втвърдяване, излюпването може се очаква в рамките на седмица. Какъв прекрасен екземпляр! Ей сега ще си взема метъра.

Лекарят припряно си проправи път навън и Лорънс размени бързи погледи с Гибс и Райли. Това беше знак да се приближат до него, така че да могат да разговарят, без да ги чуват любопитните сеирджии.

— На поне три седмици път сме от Мадейра, и то при благоприятен вятър, как мислите?

— Най-малко, сър — кимна Гибс.

— Не мога да си представя как се е озовало тук… — отбеляза Райли. — Какво смятате да сторите, сър?

Лорънс наблюдаваше яйцето с отсъстващ поглед. Осъзнаването на трудната ситуация започваше да превръща първоначалното му задоволство в гневно недоумение. Въпреки мъждукащата светлина на фенера находката сияеше с топла мраморна лъскавина.

— О, проклет да съм, ако знам, Том — въздъхна той. — Но ми се чини, че трябва да върна сабята на френския капитан. В крайна сметка не е толкова чудно защо се сражаваха тъй упорито.

Всъщност Лорънс прекрасно знаеше какво трябва да се направи — имаше само едно възможно решение, колкото и неприятно да беше.

Той се чумереше, докато пренасяха сандъка с яйцето на борда на „Самоуверен” — единствено той бе мрачен, като се изключат френските офицери. Беше им разрешил да се движат по долната палуба и те унило наблюдаваха всичко от перилата. Навред около тях, по лицата на всички моряци цъфтяха скришни и злоради усмивки. Бездействащите се бутаха един друг и даваха ненужни съвети на потящите се мъже, които извършваха същинската работа по прехвърлянето.

Когато яйцето се озова на палубата на „Самоуверен”, Лорънс си взе сбогом с Гибс.

— Ще оставя пленниците при теб. Няма смисъл да им даваме възможности за някой отчаян опит да си върнат яйцето — обясни той. — Движи се с нас, доколкото можеш. Разделим ли се обаче, ще се срещнем на Мадейра. Имате най-сърдечните ми поздравления, капитане — добави, стискайки ръката на Гибс.

— Благодаря ви, сър, и ако ми позволите, бих искал да ви изразя благоразу… благодарността си… — Тук красноречието на Гибс, което поначало не беше твърде впечатляващо, окончателно го предаде. Той си замълча, ухилен до уши на Лорънс и на целия свят, преливайки от доброжелателство.

Бяха събрали корабите един до друг, за да пренесат яйцето. На Лорънс не му трябваше лодка — просто прескочи при една висока вълна. Райли и останалите офицери вече бяха преминали. Командирът даде заповед за отплаване и побърза да слезе в каютата си, да се бори с проблема насаме.

През нощта умът му не му предложи нито една приемлива алтернатива. На следващата сутрин той отстъпи пред необходимостта и даде нарежданията си, в резултат на което всички офицери и курсанти на кораба се събраха в каютата му — гладко избръснати, издокарани в най-добрите си униформи и леко притеснени. Никога досега Лорънс не ги бе привиквал всичките наведнъж и каютата му се оказа недостатъчно голяма, за да ги побере. Капитанът видя нервни погледи по много лица — без съмнение израз на някое скрито провинение, — докато по други се четеше любопитство.

Само Райли изглеждаше разтревожен, навярно предполагаше какво възнамерява Лорънс.

Капитанът се прокашля. Стоеше изправен, понеже бе наредил да изкарат навън бюрото и стола му, за да има повече място, макар че си беше оставил мастилницата и перото. Сега те се намираха на перваза зад него.

— Господа — започна той, — вече всички знаете, че намерихме драконово яйце на борда на завладяния кораб. Благодарение на господин Полит нямаме никакво съмнение в това.

Множество усмивки и побутвания между моряците. Дребният младши офицер Батърси изписука:

— Поздравления, сър!

Вдигна се доволен хор от гласове.

Лорънс се намръщи. Разбираше настроението им и ако обстоятелствата бяха малко по-различни, би го споделял. Пренесено в безопасност на брега, яйцето би струвало хиляда пъти теглото си в злато. Всеки мъж на кораба щеше да сподели част от наградата, а като капитан, на Лорънс се полагаше най-голям дял.

Офицерите на „Дружба” бяха изхвърлили корабните дневници, но моряците не бяха толкова дискретни и Уелс научи достатъчно от оплакванията им, за да стане ясно забавянето им. Треска сред екипажа, безветрие около Екватора, продължило почти месец, пробив във водните резервоари и като капак на всичко бурята, през която бяха преминали наскоро. Това бе поредица от изключителни злочестини и Лорънс знаеше, че суеверните души на хората му ще трепнат, ако узнаят за тях — особено след като яйцето, което ги бе причинило, вече беше на борда на „Самоуверен”.

Щеше да се погрижи екипажът да не научава това. Ето защо, когато отново се възцари тишина, Лорънс каза само следното:

— За нещастие трофеят ни доста се е забавил. Очаквали са да достигнат суша преди повече от месец, ако не и по-рано, и закъснението е направило ситуацията с яйцето нетърпяща отлагане. — На повечето лица се изписа неразбиране и объркване, което всеки миг щеше да се превърне в тревога. Лорънс реши да приключи въпроса и директно отсече: — Накратко, господа, то всеки момент ще се излюпи.

Още мърморене, този път разочаровано, и дори няколко тихи простенвания. Обикновено щеше да запомни кои са и да ги смъмри по-късно, но сега ги остави. Скоро щяха да имат и други основания да пъшкат. Още не си даваха сметка какво значи излюпването. Засега просто бяха намалили наградата от плячката до стойността на диво драконче, което струваше по-малко от едно яйце.

— Може би не всички сред вас са наясно — продължи капитанът, спирайки с поглед шушуканията, — че Въздушният корпус на Англия е в много неблагоприятна ситуация. Разбира се, ездачите ни летят по-добре от всяка друга нация на света, но французите ни водят двойно по численост и е невъзможно да отречем по-голямото им разнообразие от видове. Добре обязден дракон струва колкото боен кораб със сто оръдия, дори да е обикновен Йелоу Рийпър^[3] или тритонен Уинчестър, а по размерите и цвета на яйцето господин Полит заключи, че новоизлюпеното ще е отличен екземпляр, най-вероятно някоя от редките по-големи породи.

— О! — възкликна младши офицер Карвър с нотки на ужас в гласа си, когато схвана какво има предвид Лорънс. Няколко чифта очи обаче се впериха в него и той веднага се изчерви и затвори уста.

Капитанът не обърна внимание на прекъсването. И без инструкции от негова страна Райли щеше да спре дажбите ром на Карвър. От друга страна, възклицанието му поне подготви останалите.

— Мисля, че сме длъжни да опитаме да обяздим звяра. Вярвам, господа, че никой от вас не е неподготвен да изпълни дълга си към Англия. Давам си сметка, че не сме били обучавани в Корпуса, но и Флотът не е лека работа и сред вас едва ли има такива, които да не знаят що е тежка служба.

— Сър… — започна угрижено лейтенант Феншоу — младеж от добро семейство, графски син — да не би да имате предвид… така де, всички ли ще…

Той натърти на „всички”, което явно издаваше егоистични мисли, и Лорънс усети как почервенява от гняв.

— Да, всички, господин Феншоу, освен ако сред вас няма твърде големи страхливци — отсече той, — ала в подобен случай господата може да се обяснят пред военния съд, когато пуснем котва при Мадейра. — Капитанът хвърли огнен поглед из стаята, който никой не посмя да срещне. Никой не посмя и да възрази.

Обстоятелството, че разбира и споделя това нежелание, го разяри още повече. Никой, който не бе обучен като такъв, не можеше да е спокоен при перспективата внезапно да стане летец, и Лорънс се мразеше, задето принуждаваше хората си да я обмислят. Това все пак значеше край на всякакво подобие на нормален живот. Не беше като във Флота, където можеха да ти вземат кораба и да те оставят на сушата, независимо дали го искаш, или не.

Дори в мирни времена нямаше как да сложиш дракон на котва, нито пък да му позволиш да се скита на свобода, а за да не прави един двадесеттонен звяр каквото си пожелае, се искаше почти пълното отдаване на летеца и цял екип от помощници. Тези създания не можеха да бъдат подчинени със сила и бяха ужасно придирчиви по отношение на ездачите си. Някои въобще не се поддаваха на контрол, дори и новоизлюпени, а след първото хранене изчезваше и последната възможност за опитомяване. Един див дракон можеше да живее в развъдник и да бъде държан там, при положение че редовно му се осигурява храна, партньори и подслон, ала на свобода бе невъзможно да бъде контролиран и отказваше да разговаря с хора.

Тъй че ако новоизлюпеното ти позволеше да му сложиш юзда, дългът ви свързваше завинаги. Един летец не можеше да се справи с управлението на какъвто и да е имот, нито пък да създаде семейство и да си изгради име в обществото. Такива хора живееха отделени, в общи линии извън закона, защото не можеш да накажеш летец, без да изгубиш дракона му. В мирно време водеха див, безотговорно волен живот в малки анклави, обикновено в най-отдалечените и негостоприемни места във Великобритания, където драконите им можеха да се ползват с поне малко свобода. И въпреки че мъжете от Корпуса се ползваха с безусловно уважение заради храбростта и отдадеността си на службата, перспективата човек да се присъедини към редиците им не би допаднала на никой джентълмен, отраснал в порядъчно общество.

При все това повечето бяха от добри семейства — синове на благородници, дадени за обучение на седемгодишна възраст, — и би било немислима обида към Корпуса някой друг, освен офицер от редиците му, да дръзне да обязди дракон. Ето защо, ако някой трябваше да се нагърби с този риск, най-справедливо беше да го поемат всички. Е, ако Феншоу не се бе изказал тъй нетактично, Лорънс нямаше намерение да намесва Карвър, понеже момчето имаше ужасен страх от височини — сериозен недостатък за един летец. След малодушните думи на лейтенанта обаче това би се възприело като покровителство, което беше абсолютно неприемливо за капитана.

Той си пое дълбоко дъх, все още изпълнен с гняв, и отново заговори:

— Понеже никой от нас не е преминал необходимото обучение, най-справедливият начин ми се струва тегленето на жребий. Разбира се, семейните господа са извинени. Господин Полит — обърна се той към лекаря, който имаше жена и четири деца в Дарбишир, — надявам се, че ще се съгласите да изтеглите имената. Господа, всеки от вас ще си напише името на едно листче и ще го сложи в торбата.

Той откъсна частта от листа, на която бе неговото име, сгъна я и я пусна в малката торбичка.

Райли веднага пристъпи напред, а другите послушно го последваха. Под хладния взор на Лорънс Феншоу се изчерви и написа името си с трепереща ръка, докато Карвър, макар и пребледнял, свърши работата си смело. Най-накрая Батърси, за разлика от всички останали, скъса тъй невнимателно листа си, че парчето му се получи необичайно голямо. Капитанът го чу да шепне на Карвър:

— Няма ли да е славно да яздиш дракон?

Лорънс поклати глава при безразсъдството на младите. В интерес на истината обаче щеше да е по-добре да се падне някой от тях, защото приспособяването щеше да е по-лесно. При все това, ако задачата легнеше върху плещите на някое от момчетата, би му било трудно да се срещне със засегнатото семейство. Същото обаче бе валидно за всеки от присъстващите — включително и за него.

Бе направил всичко по силите си да не мисли егоистично, ала ето че сега, в решаващия момент, не можеше да потисне личните си страхове. Малкото листче хартия можеше да възвести край на кариерата му, преобръщане на живота му, позор в очите на баща му… А трябваше да мисли и за Едит Галман. Но почнеше ли да извинява хората си заради някакви неясни връзки с жени, накрая нямаше да остане никой. Във всеки случай не можеше да си представи да се извинява поради каквато и да е причина — нямаше как да накара екипажа си да го стори, а той да го избегне.

Подаде торбата на господин Полит и се помъчи да застане свободно и да изглежда необезпокоен, сключвайки ръце зад гърба си. Лекарят разтръска торбата два пъти, бръкна вътре, без да гледа, и извади малко сгънато листче. Лорънс се засрами от дълбокото облекчение, обляло го още преди да прочетат името — листчето бе сгънато един път повече от неговото.

Напрежението продължи само миг.

— Джонатан Карвър — изрече Полит. Феншоу изпусна шумно въздуха от дробовете си, Батърси въздъхна, а главата на Лорънс клюмна и той отново наруга мислено Феншоу. Карвър — толкова обещаващ морски офицер и вероятно също толкова безполезен за Корпуса…

— Е, значи така — каза капитанът, неспособен да стори нищо друго. — Господин Карвър, освободен сте от служба до излюпването. През това време ще обсъдите с господин Полит процедурата по обяздването.

— Да, сър — едва чуто промълви момчето.

— Свободни сте, господа. Господин Феншоу, останете. Господин Райли, палубата е ваша.

Райли докосна шапката си, а останалите се заредиха зад него. Феншоу стоеше вцепенен и пребледнял, стиснал ръце зад гърба си. Младежът преглътна с усилие и изпъкналата му адамова ябълка подскочи. Лорънс го остави да се поти, докато стюардът връщаше мебелировката, след което седна и впери поглед в лейтенанта от капитанското място.

— Очаквам да ми обясните какво точно имахте предвид със забележката си отпреди малко, господин Феншоу.

— О, сър, нямах нищо предвид. Само дето… нали говорят разни неща за летците, сър… — той запелтечи и млъкна под все по-войнствено проблясващите очи на Лорънс.

— Хич не ме е еня какво говорят, господин Феншоу — започна той с леден тон. — Летците на Англия са нейният щит от въздуха, както Флотът е такъв от морето, и когато постигнете половината на това, което постигат те, тогава ги критикувайте. Ще поемете смените на господин Карвър и ще вършите и неговата работа. Ромът ви е спрян за неопределено време. Съобщете на старшината. Свободен сте.

Ала въпреки думите си той започна да обикаля нервно из каютата си, след като Феншоу излезе. Строгото мъмрене бе напълно оправдано и необходимо — бе изключително недостойно от страна на младежа да говори така и да намеква, че трябва да го извинят заради потеклото му. Щом обаче се сети за погледа на Карвър и неговата саможертва, съвестта му го жегна. Облекчението не го напускаше и с всяка следваща секунда той се чувстваше все по-виновен, че осъжда момчето на съдба, която той самият бе искал да избегне.

Опита се да се успокои с това, че драконът можеше да откаже юздата на младия и неопитен Карвър. Тогава нямаше как да го обвинят, можеха да го оставят без никакви угризения и да си вземат наградата. Дори и само за разплод, драконът би помогнал много, а отнемането му от французите само по себе си бе победа. Колкото до Лорънс, той щеше да е повече от доволен от такъв развой, макар че дългът го задължаваше да направи всичко възможно това да не се случи.

Следващата седмица мина неспокойно. Човек не можеше да не долови напрежението у Карвър, особено с напредването на дните, когато опитите на оръжейника да измайстори юзда започнаха да придобиват ясна форма, или пък да не забележи недоволството на другарите му от най-долната палуба, сред които той беше доста популярен и проблемът му с височините не беше голяма тайна.

Единствено господин Полит запази доброто си настроение, навярно защото не бе особено добре информиран за емоционалното състояние на екипажа, но за сметка на това пък живо се интересуваше от процеса по обяздването. Той прекара дълго време в изучаване на яйцето и стигна дотам, че ядеше и спеше до сандъчето в оръжейното помещение, за голямо неудоволствие на спящите там офицери, хъркането му бе покъртително, а койките им — и бездруго претъпкани. Полит оставаше в пълно неведение за безмълвното им неодобрение и бдението му продължи чак до сутринта, в която с обидна липса на съчувствие към тях той щастливо обяви, че първите пукнатини вече са се появили.

Лорънс веднага нареди да извадят яйцето и да го изнесат на палубата. Бяха му направили специална възглавница от стари платна, натъпкани със слама. Поставиха я на два завързани един за друг сандъка, а отгоре й внимателно положиха яйцето. Господин Рабсън, оръжейникът, извади набързо скалъпената от кожени ремъци юзда, съчленени посредством десетина закопчалки, тъй като не знаеше достатъчно за драконовите пропорции, та да я направи по мярка. Той стоеше настрана и чакаше с юздата в ръка, а Карвър се приближи до яйцето. Лорънс нареди на моряците да разчистят пространството, за да има повече място. Повечето избраха да се покачат на такелажа или на покрива на каютата откъм кърмата, та да наблюдават по-добре интригуващото зрелище.

Денят бе ослепително ярък и може би топлината и светлината действаха окуражаващо на отдавна мътещото се вътре създание — яйцето започна да се разпуква по-активно почти веднага, след като го изнесоха навън. Капитанът долавяше развълнуваното шаване и шушукане на моряците над главата му, ала предпочете да го игнорира, както направи и с рязкото поемане на дъх, щом се появиха първите признаци на движение отвътре. Не след дълго от една цепнатина се подаде заостреният връх на крило, от друга — драскащи нокти.

Краят настъпи внезапно — черупката се разцепи на две почти по средата и половинките отлетяха в две различни посоки, сякаш бяха захвърлени нетърпеливо настрани. В следващия миг присъстващите зърнаха дракончето, което се отръскваше енергично върху възглавницата. Все още бе покрито със слуз от вътрешността на яйцето и лъщеше на слънцето. Тялото му бе лъскавочерно от носа до опашката. Когато мъникът изпъна крилата си, приличащи на дамско ветрило и нашарени от долната страна с овални петна в сиво и сияйно тъмносиньо, сред екипажа се разнесе въздишка на удивление.

Самият Лорънс бе впечатлен, никога досега не бе виждал новоизлюпено, въпреки няколкото му участия във флотски акции, когато бе съзирал пораснали дракони, изпратени като подкрепление от Корпуса. Не разполагаше с познанията, необходими да идентифицира породата, но със сигурност беше изключително рядка — не помнеше да е виждал някога черен дракон нито от английска, нито от вражеска страна, а и създанието изглеждаше доста едро за новоизлюпено. Това само правеше нещата още по-неотложни.

— Господин Карвър, когато сте готов — каза той.

Карвър, силно пребледнял, пристъпи към съществото с протегната ръка, която видимо трепереше.

— Добър дракон — изрече младежът. Думите му прозвучаха по-скоро като въпрос. — Послушен дракон.

Дракончето не му обърна никакво внимание. Бе погълнато изцяло от задачата да се разглежда и почиства от парченцата черупка, полепнали по кожата му. Въпреки че имаше размерите на голямо куче, петте нокътя на всяка лапа бяха дълги почти три сантиметра и бяха доста впечатляващи. Карвър ги изгледа притеснено и се спря на една ръка разстояние. Там и остана да чака, без да продума. Драконът продължи да не му обръща внимание и не след дълго младежът хвърли несигурен, умолителен поглед през рамо към мястото, където стояха Лорънс и господин Полит.

— Може би ако отново го заговори… — със съмнение предложи господин Полит.

— Моля, опитайте отново, господин Карвър — нареди Лорънс.

Момъкът кимна, ала докато се обръщаше, дракончето го изпревари и се спусна от възглавницата си на палубата, скачайки покрай него. Карвър се извъртя с все още изпъната ръка и почти комичен вид на изненада, а другите офицери, които се бяха доближили твърде много, се отдръпнаха притеснени назад.

— Стойте по местата си! — скастри ги Лорънс. — Господин Райли, обезопасете трюма. — Райли кимна и зае позиция пред входа, за да попречи на дракончето да влезе.

Вместо това обаче то се зае да броди из палубата. Изстрелваше тънкия си раздвоен език, докосвайки всичко около себе си, и се оглеждаше наоколо с очи, изпълнени с интелект и любопитство. Същевременно продължаваше да игнорира Карвър въпреки неколкократните опити на младежа да му привлече вниманието, като пренебрегваше и останалите офицери. Въпреки че от време на време заставаше на задните си крака, за да се вгледа по-отблизо в нечие лице, направи същото и за да разгледа макарата и висящия пясъчен часовник, който любопитно побутна.

Лорънс почувства как сърцето му се свива — никой не би могъл да го обвини, че дракончето не е показало предпочитание към някой необучен морски офицер, но ако този наистина рядък екземпляр, заловен още в черупката, бе оставен да подивее, това със сигурност би било тежко. Бяха разчитали само на общи познания, за да свършат работата си, както и на откъси от книгите на Полит и смътните спомени на лекаря за някакво излюпване, на което някога присъствал. Сега Лорънс се опасяваше, че са пропуснали някоя жизненоважна стъпка.

Във всеки случай му се стори странно това, че дракончето би трябвало да може да говори веднага след излюпването си. Не бяха открили нищо в текстовете, което да описва някакво специално подканяне или номер, за да накарат създанието да продума. Но ако бяха пропуснали нещо, вината щеше да бъде само негова и той самият нямаше да спре да се обвинява.

Офицерите и моряците усещаха как моментът отминава и започнаха да си шептят угрижено. Скоро трябваше да се откажат и да помислят как да затворят звяра, за да предотвратят отлитането му, след като го нахранят за първи път. Все още обикаляйки, дракончето мина до него. Приклекна на задните си крака и го изгледа въпросително, а Лорънс отвърна на погледа му, без да скрива тъгата и разочарованието си.

То примигна срещу него и капитанът забеляза, че очите му бяха тъмносини и с вертикални зеници. Тогава дракончето продума:

— Защо се мръщиш?

На кораба внезапно се възцари тишина и Лорънс едва се удържа да не зяпне срещу създанието. Карвър, който сигурно вече се мислеше за спасен, стоеше зад него с увиснала челюст. Изпълнените му с отчаяние очи се срещнаха с тези на капитана, но в крайна сметка младежът събра кураж и направи крачка напред, готов да заговори дракона още веднъж.

Лорънс погледна първо към новоизлюпеното създание, а после и към бледото, уплашено момче, след което си пое дълбоко въздух и отвърна:

— Извини ме, нямах подобно намерение. Името ми е Уил Лорънс. А твоето?

Никаква дисциплинираност не бе в състояние да предотврати шокирания шепот, който се понесе над палубата. Ала дракончето май не го забеляза и сякаш объркано запремята въпроса в съзнанието си. Накрая изсумтя с израз на недоволство:

— Нямам си име.

Лорънс бе прегледал книгите на Полит достатъчно подробно, за да знае как да отговори.

— А може ли аз да ти дам? — попита официално.

То — или по-скоро той, защото гласът му определено беше мъжки — го огледа още веднъж, поспря се да почеше едно на пръв поглед безупречно място на гърба си и накрая, с неубедително безразличие, му отвърна:

— Ако искаш.

Изведнъж Лорънс се оказа без никакви идеи. Въобще не бе мислил сериозно върху въпроса с обяздването, освен да се постарае то да се случи, и нямаше никаква представа какво би било подходящото име за дракон. След един кошмарен миг на паника умът му някак асоциира дракона с кораб и той изтърси: „Темерер”, мислейки за величествения линеен кораб, пуснат на вода няколко години преди това: движенията на дракончето имаха същия елегантен и плавен маниер.

Наруга се мислено, задето не бе измислил нищо предварително, но вече бе изрекъл името, а и според него то бе напълно достойно — в края на краищата бе човек на флота… Тук се спря в мислите си и се загледа в дракончето с нарастващ ужас. Разбира се, вече не беше човек на флота, не и с този дракон срещу него, и в мига, в който създанието прие юздата от ръцете му, с моряка Лорънс бе свършено.

Мъникът, очевидно неспособен да долови нищо от мислите му, попита:

— Темерер? Да. Името ми е Темерер. — Той кимна странно, при което главата му се олюля на края на дългата му шия, и каза по-настоятелно: — Гладен съм.

Новоизлюпен дракон излита веднага след като се нахрани, ако не бъде възпрян. Само ако бъде убедено да позволи да го задържат, създанието би било полезно в битка и би могло да бъде контролирано. Рабсън стоеше встрани с юздата, със зяпнала уста, и не смееше да се приближи. В крайна сметка Лорънс трябваше да го подкани с жест. Дланите му се потяха и усещаше метала и кожата си хлъзгави, когато мъжът положи юздата в ръцете му. Тогава я стисна здраво и каза, като в последния момент се сети да използва новото име:

— Темерер, би ли бил така добър да ми позволиш да ти поставя това? Така ще можем да те привържем за палубата и да ти донесем нещо за ядене.

Темерер разгледа юздата, която Лорънс му протягаше, а плоският му език се плъзна напред, за да я почувства.

— Добре — отвърна мъникът и застана в очакване. Избягвайки да мисли какво го чака след непосредствената задача, Лорънс коленичи и се засуети със закопчалките и ремъците. Като се пазеше от заострените криле, той ги нахлузи на гладкото, топло тяло.

Най-широкият ремък опасваше средната част на дракона, точно зад предните крака, и се закопчаваше под корема. Напречно на него бяха пришити други два, също доста плътни, които пресичаха двете страни на дракона и широкия му гръден кош, а после се стягаха до задните му крака и под опашката. По ремъците бяха накачени най-различни малки пръстенчета, за да може да се закопчават около краката и основата на врата и опашката и да крепят юздата на мястото й, а още няколко тънки ремъка се завързваха около гърба.

Сложната процедура по стъкмяването изискваше доста внимание, ала Лорънс бе благодарен за това, понеже можеше да се вглъби в начинанието. Докато работеше, забеляза, че люспите са изненадващо меки, и му хрумна, че металните ръбове може да предизвикат охлузвания.

— Господин Рабсън, бъдете така добър да ми донесете още малко платно. Ще увием тези закопчалки — подхвърли той през рамо.

Скоро всичко приключи, въпреки че юздата и увитите в плат закопчалки стояха грозно върху грациозното черно тяло и не му бяха много-много по мярка. Темерер обаче не се оплака — нито тогава, нито когато привързаха с верижка юздата му към един стълб, — и нетърпеливо проточи врат към легена с червено месо от прясно заклания козел, изваден по команда на Лорънс.

Драконът не ядеше деликатно. Той откъсваше големи парчета месо и ги поглъщаше целите, като пръскаше капчици кръв и месо по палубата. Явно вътрешностите особено му се услаждаха. Лорънс стоеше на известно разстояние от касапницата и наблюдаваше с удивление и прималял стомах първото хранене на мъничето. Съвсем скоро обаче Райли върна мислите му обратно към проблематичната ситуация със следния въпрос:

— Сър, да освободя ли офицерите?

Лорънс се обърна и изгледа лейтенанта си, след което очите му обходиха и захласнатите, стоящи като на тръни младши офицери. Никой не бе проговорил или помръднал от излюпването насам, което — той внезапно осъзна — се бе случило преди по-малко от половин час, съдейки по пясъчния часовник. Трудно можеше да го повярва, а още по-трудно — да приеме, че сега юздата е на мястото си… ала трудно или не, трябваше да погледне проблема в очите. Лорънс предполагаше, че би могъл да задържи ранга си, докато стигнат сушата, защото не съществуваха разпореждания за подобна ситуация. Но ако го направеше, в Мадейра почти със сигурност щяха да сложат някой нов капитан на мястото му и Райли никога нямаше да има шанса да се издигне. А и Лорънс никога повече нямаше да бъде способен да му направи услуга.

— Господин Райли, без съмнение ситуацията е смущаваща — рече той, докато се приготвяше. Нямаше намерение да провали кариерата на Райли със страхливо безучастие. — Ето защо считам, че за доброто на кораба трябва да го оставя незабавно във вашите ръце. Отсега нататък ще се наложи да отдавам значителна част от времето си на Темерер, а не мога да си позволя да раздвоявам вниманието си.

— О, сър! — промълви нещастно Райли, ала без да протестира. Изглежда идеята бе хрумнала и на него. Но съжалението му очевидно бе искрено — служеше с Лорънс от години и като негов подчинен се бе издигнал от прост младши курсант до лейтенант. Двамата бяха и приятели, и бойни другари.

— Да не се оплакваме, Том — по-тихо и не толкова формално му отвърна Лорънс и хвърли предупредителен поглед натам, където Темерер още се тъпчеше. Драконовият интелект беше загадка за хората, занимаващи се с изследването му. Нямаше представа каква част от думите му бе чул или разбрал драконът, но си помисли, че най-добре би било да избягва риска от обида. Повишавайки леко глас, той добави:

— Сигурен съм, че ще се справите възхитително, капитане.

Сетне си пое дълбоко дъх и сне златните си еполети. Бяха здраво закрепени, но той не бе богат, когато получи капитанския си чин, ето защо не бе забравил как да ги откача и прикачва към различни палта. Макар и да не му се струваше особено редно да предаде на Райли символа на чина му без потвърждение от Адмиралтейството, Лорънс чувстваше, че е нужно да отбележи смяната на командването по някакъв видим начин. Лявата еполета пъхна в джоба си, а дясната сложи на рамото му — дори като капитан Райли можеше да носи само една, докато не натрупа три години стаж. Светлият му луничав тен показваше ясно всяка емоция и си личеше, че въпреки обстоятелствата мъжът сияе от щастие от ненадейното повишение. Целият се изчерви — изглеждаше, сякаш иска да каже нещо, но не може да намери правилните думи.

— Господин Уелс — подсказа Лорънс. След като вече бе започнал, мислеше да го направи както подобава.

Третият лейтенант се сепна и малко немощно извика:

— Ура за капитан Райли!

Надигна се възглас, който първоначално бе разпокъсан, ала при третото повторение вече бе силен и ясен — Райли бе опитен и харесван от екипажа офицер и внезапното му повишение не бе променило това.

Когато викът утихна, Райли овладя смущението си и добави:

— И ура за… за Темерер, момчета. — Този път подхванаха възгласа с пълно гърло, макар че сега не бяха тъй радостни. Лорънс приключи церемонията с дружеско ръкостискане.

Дракончето вече бе свършило с храненето и се бе качило на един сандък до перилата, разперило криле на слънцето. Щом обаче чу името си, се огледа с интерес наоколо и Лорънс се приближи до него — добро извинение да остави Райли да утвърди командването си и да върне кораба към нормалното му състояние.

— Защо вдигат тоя шум? — попита Темерер и, без да изчака отговор, раздруса веригата. — Ще махнеш ли това? Ще ми се да полетя малко.

Лорънс се поколеба. Описанието на церемонията по обяздването в книгата на господин Полит не даваше други указания, освен да се обязди дракона и да се накара да проговори. Поради това си мислеше, че драконът просто ще си стои там без възражения.

— Ако нямаш нищо против, нека я оставим още малко — заувърта той. — Доста далеч сме от сушата и ако отлетиш, може да не намериш обратния път.

— О… — въздъхна Темерер, проточвайки дългата си шия през перилата. „Самоуверен” се движеше с около осем възела^[4] при чудесния западен вятър и цепеше водата, кипнала в бяла пяна от двете му страни. — Къде сме?

— В морето — отвърна Лорънс и седна до него на сандъка. — В Атлантическия океан, може би на две седмици от брега. Мастърсън! — извика, привличайки вниманието на един от безделничещите моряци, които висяха наоколо да зяпат. — Бъди така добър да ми донесеш кофа вода и няколко парцала, ако обичаш.

Нареждането бе изпълнено и бившият капитан се зае да почисти лъскавата черна кожа от останките на обяда. С явно удоволствие Темерер позволи на Лорънс да го избърше и след това благодарно отърка глава в ръката му. Мъжът си даде сметка, че неволно се усмихва и гали топлите черни люспи, а Темерер се намести върху сандъка, положи глава в скута му и заспа.

— Сър — Райли се приближи тихо. — Ще ви оставя каютата ви. Не би било практично иначе… заради него. Да повикам ли някого да ви помогне с пренасянето до долу?

— Благодаря ти, Том, но няма нужда, достатъчно удобно ми е и тук за момента. Най-добре да не го разбутваме, освен ако не е наложително — отвърна Лорънс и едва по-късно се сети, че това не би направило нещата по-лесни за Райли — да остави бившия си капитан да седи на палубата. Въпреки това обаче не бе склонен да мести спящото драконче и добави:

— Ако би бил така любезен да кажеш на някого да ми донесе книга, може би някоя от тези на господин Полит, ще съм ти много задължен — рече, воден от мисълта, че това може както да погълне вниманието му, така и да направи тъй, че да не изглежда като надзирател.

Темерер се събуди едва когато слънцето вече се плъзгаше зад хоризонта. Лорънс клюмаше над книгата — тя описваше драконовите навици по такъв начин, че зверовете изглеждаха не по-вълнуващи от крави на паша. Темерер побутна бузата му с широкия си нос, за да го поразсъни, и обяви:

— Отново съм гладен.

Още преди излюпването Лорънс бе започнал да преоценява запасите на кораба. Сега, докато наблюдаваше как Темерер излапва остатъка от козела и две набързо пожертвани пилета направо с кокалите, сметна, че трябва да го стори наново. Само за две хранения дракончето бе погълнало храна, равна на теглото му. Създанието определено изглеждаше по-едро и се оглеждаше за още, изпълнено с копнеж.

Лорънс проведе тиха и неспокойна консултация с Райли и корабния готвач. Ако имаше нужда, можеха да привикат „Дружба” и да използват нейните складове. Поради поредицата от бедствия, които бяха намалили значително екипажа й, хранителните й запаси бяха повече от необходимото, за да достигнат Мадейра. При все това бяха останали на осолено свинско и телешко, а „Самоуверен” не я караше много по-добре. С тази скорост Темерер щеше да изчерпи пресните провизии до седмица и Лорънс нямаше представа дали драконът би ял сушено месо, нито пък дали солта няма да му навреди по някакъв начин.

— Дали няма да яде риба? — предложи готвачът. — Имам чудесна малка риба тон, прясно уловена тая сутрин, сър. Оставил я бях за вечерята ви. Ъъъ… така де… — Той се спря неловко, гледайки първо бившия си капитан, а после новия.

— Нека направим опит, ако мислите, че ще има успех, сър — каза Райли, гледайки бившия си командир, без да обърне внимание на объркването на готвача.

— Благодаря ви, капитане — отвърна Лорънс. — Да му я предложим. Предполагам, че ще ни каже, ако не му хареса.

Темерер изгледа със съмнение рибата, но после я гризна. Не след дълго всичките шест килограма от главата до опашката бяха изчезнали в гърлото му. Той се облиза и каза:

— Доста хрупа, но ми харесва — след което стресна и тях, и себе си, като се оригна силно.

— Е — рече Лорънс, посягайки отново към парцала, — това определено е окуражаващо. Капитане, ако наредите на неколцина от момчетата да ловят риба на смени, може би ще запазим вола още няколко дни.

Сетне свали Темерер в каютата — стълбата се оказа леко проблематична и накрая трябваше да спуснат дракона посредством скрипци, прикрепени към юздата му. Мъникът душеше писалището и стола и провираше глава през прозорците да гледа дирята, оставена от „Самоуверен”. Възглавницата от излюпването му бе поставена на двойно по-широк от обичайното хамак, провесен до този на Лорънс, и драконът с лекота скочи в него от земята.

Очите му почти незабавно се свиха до сънливи цепки. Освободен от поста си и далеч от очите на екипажа, Лорънс се отпусна на стола си и се загледа в спящия дракон, сякаш той олицетворяваше обречеността, възцарила се в душата му.

Имаше двама братя и трима племенници, които стояха между него и земите на баща му, а собствените му капитали бяха депозирани в Лондонската банка и не изискваха някакво особено управление от негова страна — поне това не представляваше трудност. Бе прескачал перилата повече от двадесет пъти в битка и можеше съвсем спокойно да стои на наблюдателницата посред буря, ето защо не се страхуваше, че ще се покаже плашлив пред дракон.

Това добре, ала останалото… Все пак беше джентълмен и син на джентълмен. Въпреки че бе започнал да плава на дванадесетгодишна възраст, имаше щастието да служи на първокласни бойни кораби през по-голямата част от службата си, все под командването на богати капитани, които се хранеха на изтънчени трапези и редовно забавляваха офицерите си. Обичаше компаниите — разговорите, танците и дружелюбните игри на вист бяха сред любимите му занимания. А когато се сети, че може никога повече да не отиде на опера, изпита неудържимото желание да изсипе пълния хамак през прозореца.

Опита се да не слуша бащиния глас в главата си, който го обвиняваше, че е глупак. Опита се да не мисли и какво би казала Едит, когато узнае. Страхуваше се дори да й пише, за да я уведоми. Въпреки че донякъде се считаше за обвързан, така и не се бе стигнало до официален годеж, най-вече поради оскъдното му състояние. Ала имаше и още една причина — дългото му отсъствие от Англия.

Достатъчно често залавяше плячка, за да елиминира първия проблем, и ако бе останал на сушата малко по-дълго през тези четири години, по всяка вероятност би повдигнал въпроса. Почти бе решил да поиска кратък отпуск до Англия в края на това си пътуване — струваше му се трудно да остане нарочно на сушата, при положение че не може да разчита да получи друг кораб след това, — ала в същото време не беше толкова добра партия, та да си въобразява как тя го чака при всички останали ухажори, крепейки се единствено на полушеговитото обещание, дадено от едно тринадесетгодишно момче на едно деветгодишно момиче.

Сега всъщност беше още по-неприемлив — нямаше ни най-малка представа как и къде би могъл да живее като летец или какъв дом би могъл да предложи на евентуалната си съпруга. Семейството й би възразило, дори и ако тя не го направи. Жена на флотски офицер можеше да посреща с равнодушие честите отсъствия на съпруга си, но поне не й се налагаше след женитбата да се откъсне от всичко и да отиде да живее в някаква отдалечена летателна база, с дракон пред вратата и тълпа грубовати мъже за компания.

Той винаги бе мечтал да си има свой собствен дом, представял си го бе в подробности през дългите самотни нощи в морето — по необходимост по-малък от този, където бе израснал, и все пак елегантен. Щеше да има съпруга до себе си, на която можеше да повери домакинството и грижата за къщата и децата. Удобно гнезденце, когато си е вкъщи, и уютен спомен, докато е на плаване.

Сега всичко в него се бунтуваше да не пожертва тази мечта. И все пак, при сегашните обстоятелства, Лорънс дори не бе сигурен, че честта би му позволила да направи предложение на Едит, което тя да се чувства длъжна да приеме. А това да ухажва някоя друга вместо нея му се струваше тотално неприемливо. Никоя разумна и достойна дама не би обвързала чувствата си с тези на летец, освен ако не беше от жените, които предпочитат да се разпореждат с кесията на някой безучастен, отсъстващ съпруг и да живеят отделно от него, дори когато е в Англия. Подобна перспектива изобщо не се нравеше на Лорънс.

Спящият дракон, който се люлееше напред-назад в хамака си и от време на време потрепваше неволно с опашка в някакъв непознат сън, представляваше много слаб заместител на домашното огнище и семейния уют. Лорънс се изправи, отиде до прозорците на кърмата и се загледа към килватера на „Самоуверен” — зад кораба, на светлината на фенерите струеше поток от бледа, млечнобяла пяна. Бе тъй приятно и унасящо да се съзерцава прилива и отлива на водата…

Стюардът му Джайлс му донесе вечерята, тракайки шумно с чинията и приборите в опитите си да се държи на разстояние от койката на дракона. Ръцете му трепереха, докато сервираше. Лорънс го освободи, след като всичко бе поднесено, и въздъхна, когато мъжът си тръгна. Мислеше, че може да покани Джайлс да дойде с него, тъй като предполагаше, че дори летците имат прислуга, ала нямаше никакъв смисъл, ако човекът се плашеше така от създанията. А би било хубаво да има познато лице до себе си.

Щом остана сам, изгълта набързо простата си вечеря, която се състоеше само от осолено телешко, полято с малко вино, защото рибата бе заминала в корема на Темерер. Лорънс обаче и бездруго нямаше апетит. Реши да напише няколко писма, но нямаше смисъл — умът му все се залутваше из мрачни пътеки и се концентрираше с усилие върху всеки ред. Накрая се отказа, показа се за малко навън, за да каже на Джайлс, че няма да яде повече тази вечер, и се качи в собствената си койка. Темерер се размърда и се сгуши по-удобно в постелята си. След кратка борба с обзелата го егоистична неприязън Лорънс се протегна и го зави по-добре срещу нощния хлад, а сетне заспа на фона на дълбокото дишане на дракона, което му напомняше за издуващи се мехове.

Втора глава

На следващата сутрин Лорънс бе събуден от Темерер.

Мъникът се мъчеше да слезе от койката си, която се завъртя два пъти и се уви около него. Мъжът трябваше да я откачи, за да го освободи, и драконът изскочи от разплетените нишки, съскайки от възмущение. Наложи се Лорънс да го гали и приласкава като разгневена котка, за да го успокои. После мъничето отново огладня.

За щастие не беше твърде рано и моряците бяха имали късмет с риболова, тъй че още имаше яйца за собствената му закуска (кокошките щяха да оцелеят поне ден), както и двадесеткилограмова риба тон за закуската на дракона. Темерер някак си успя да погълне цялата риба и в резултат на това тумбакът му толкова натежа, че не успя да се върне в койката си — просто се разплу на пода и заспа там.

Остатъкът от първата седмица премина по същия начин — когато не ядеше, Темерер спеше, а се хранеше и растеше с тревожна скорост. В края на седмицата вече не го държаха долу, защото Лорънс се боеше, че няма да е възможно да го изкарат от каютата — вече тежеше повече от впрегатен кон и бе по-дълъг и от най-голямата им лодка. След като обсъдиха въпроса за растежа му, решиха да преместят складовете на носа и да сложат дракона на палубата, близо до кърмата, за да служи като противотежест.

Сториха го тъкмо навреме — макар и с тясно прибрани криле, Темерер едва успя да се провре навън от каютата и през следващата нощ порасна с още тридесетина сантиметра на широчина, според измерванията на господин Полит. За щастие, както си лежеше на кърмата, не пречеше особено, а и проспиваше по-голямата част от деня, потрепвайки с опашка от време на време. Почти не мърдаше, дори когато на моряците им се налагаше да се катерят по него, за да си вършат работата.

През нощта Лорънс спеше на палубата до него, понеже усещаше че трябва да е там. Времето се задържа добро, така че неудобства нямаше. Все повече се тревожеше за храната — въпреки риболова, щеше да се наложи да заколят и вола до ден-два. При бързо растящия му апетит, дори Темерер да се покажеше благосклонен към сушеното месо, като нищо щеше да изчерпи запасите им, преди да достигнат брега. Лорънс подозираше, че би било много трудно да склони един дракон към намалени дажби, а и това щеше да изправи екипажа на нокти. Да, Темерер имаше юзда и се водеше питомен, ала от време на време се случваше някой див дракон, избягал от развъдник, да изяде човек, ако не намереше нищо по-подходящо. От притеснените погледи на моряците си личеше, че всички си дават сметка за това.

По средата на втората седмица, когато теченията се промениха за пръв път, Лорънс подсъзнателно го усети и се събуди малко преди изгрев-слънце, няколко часа преди да завали. Фенерите на „Дружба” не се виждаха никъде — корабите се бяха раздалечили под натиска на усилващия се вятър през нощта. Скоро след просветляването на небето по платната забарабаниха и първите тежки капки.

Бившият капитан знаеше, че не може да стори нищо — именно сега Райли трябваше да затвърди командването си и затова Лорънс се зае да прави компания на Темерер, за да не разсейва мъжете. Това се оказа трудно, понеже дъждът се стори доста интересен на дракона и той разперваше криле в желанието си да почувства падащата вода по тях. Не го плашеха нито гръмотевиците, нито светкавиците.

— Откъде идват? — попита той и бе разочарован, когато Лорънс не можа да му предложи отговор. — Можем да отидем и да видим — предложи, като разпери отново криле и пристъпи към перилото на кърмата. Мъжът трепна притеснено — вглъбеният в храната Темерер не бе правил опити да лети след първия ден и при все че три пъти уголемяваха юздата, така и не бяха заменили веригата с по-тежка. Сега се виждаше как железните брънки се разтягат и разтварят, въпреки че крилатото създание едва-едва я подръпваше.

— Не сега, Темерер, трябва да оставим другите да работят и да гледаме оттук. — Той стисна най-близкия страничен ремък и вкара лявата си ръка през него. Осъзна, че теглото му вече не представляваше пречка за Темерер, но ако литнеха заедно, навярно все още можеше да убеди дракона да се върне обратно. Е, можеше и да падне, ала побърза незабавно да прогони от ума си тази мисъл.

За щастие Темерер се върна на мястото си, макар и със съжаление, и се зае отново да наблюдава небето. Лорънс се огледа с половинчатата идея да поиска по-дебела верига, но всички от екипажа бяха заети и той не искаше да ги смущава. Зачуди се дали на борда изобщо има верига, която би могла да свърши работа. Внезапно забеляза, че плешката на дракона се извисява на повече от тридесет сантиметра над главата му, а предната му лапа, доскоро деликатна като дамска китка, вече бе по-дебела от бедрото му.

Райли раздаваше гръмки заповеди през рупора. Лорънс се постара да не го слуша — не можеше да се намеси, а и само щеше да му стане неприятно от някоя недотам обмислена заповед. Екипажът вече бе преминал през една противна буря и си знаеше работата. За щастие вятърът не бе неблагоприятен, тъй че имаха шанс да изпреварят вихъра, а и вече бяха свалили платното от най-горната мачта. Досега всичко бе наред и поддържаха източен курс, ала зад тях една плътна завеса от неспирен дъжд изличаваше света и се движеше по-бързо от „Самоуверен”.

Стената от вода се стовари с грохот на палубата и незабавно го намокри въпреки уж непромокаемата му наметка и шапка. Темерер изпръхтя и тръсна глава като куче, пръскайки вода наоколо, набързо отвори криле и се покри под тях. Лорънс, все още притиснат към хълбока на дракона, сграбчил здраво юздата, също се оказа защитен от живия купол. Струваше му се странно да е на топло и сухо сред вилнеещата буря. Все още можеше да гледа навън през процепите, където крилата не се припокриваха напълно и по лицето му пръскаха хладни капки.

— Онзи човек, който ми донесе акулата, е във водата — обади се не след дълго Темерер и Лорънс проследи погледа му. През почти монолитната стена от дъжд можеше да различи червено-бяла риза на приблизително шест румба от кърмата и нещо като махаща ръка. Това бе Гордън, един от моряците, които помагаха с риболова.

— Човек зад борда! — извика бившият капитан, сключил ръце около устата си, и посочи към мятащата се във водата фигура. Райли погледна угрижено натам. Тутакси хвърлиха няколко въжета, но човекът изоставаше твърде много. Бурята ги духаше пред себе си и нямаше никаква възможност да го приберат с лодките.

— Твърде далеч е от онези въжета — изтъкна Темерер. — Ще отида да го взема.

Преди да успее да възрази, Лорънс увисна във въздуха, а строшената верига се люшна на врата на Темерер. Мъжът я сграбчи със свободната си ръка и я уви няколко пъти около ремъците на юздата, за да не се размотае и да не удря Темерер като камшик. После остана да виси с мрачна решимост и се опита да запази самообладание, докато краката му висяха свободно във въздуха — ако се пуснеше, долу го чакаха единствено обятията на океана.

Инстинктът на дракона бе достатъчен да се издигнат, но едва ли щеше да ги задържи във въздуха, понеже силният вятър изтласкваше Темерер все по на изток от кораба. Той се помъчи да се пребори със стихията и в продължение на един отвратителен главозамайващ миг, в който двамата се запремятаха във въздуха, Лорънс си помисли, че с тях е свършено и ще се забият във вълните.

— С вятъра! — изрева той с пълно гърло, школувано в продължение на осемнадесет години мореплаване, като се надяваше, че Темерер може да го чуе. — Лети с вятъра, дявол те взел!

Мускулите под врата на дракона се напрегнаха и като възстанови равновесието си, той се обърна на изток. Внезапно дъждът спря да бие по лицето на Лорънс — да, вече летяха с вятъра. Мъжът започна да се дави за въздух, а от невероятната скорост от очите му захвърчаха сълзи, тъй че трябваше да ги затвори. Това бе до такава степен по-различно от усещането в наблюдателницата при ход на кораба десет възела, колкото то от своя страна се различаваше от стоенето насред някое поле в горещ, безветрен ден. В гърлото му напираше да изригне безразсъден момчешки смях и той с мъка успя да го потисне и да разсъждава нормално.

— Не можем да тръгнем право към него! — извика отново. — Трябва да лавираш — да тръгнеш на север, после на юг. Схващаш ли, Темерер?

Ако имаше отговор, то вятърът го отнесе, но изглежда драконът бе разбрал идеята. Той се спусна рязко и зави под ъгъл на север с издути от вятъра криле. Стомахът на Лорънс се люшна като при силно вълнение в проста лодка. Дъждът и вятърът още ги шибаха, но вече не толкова настойчиво, и Темерер лавираше по съвършен начин, носеше се из въздуха на зигзаг и постепенно напредваше обратно в западна посока.

Ръцете на Лорънс горяха — за да не се пусне, той пъхна пръстите на лявата през ремъка около гърдите на Темерер и отпусна дясната, за да я облекчи. Когато първо се изравниха, а после подминаха кораба, успя да различи борещия се в далечината Гордън. За щастие мъжът можеше да плува добре и въпреки яростта на дъжда и вятъра вълнението не бе толкова силно, та да го завлече надолу. Лорънс огледа със съмнение ноктите на Темерер — бяха огромни като ножове и ако драконът грабнеше Гордън, можеше със същата лекота и да го спаси, и да го убие. Значи Лорънс трябваше да се нагласи така, че той да вдигне клетия моряк.

— Темерер, аз ще го хвана! Изчакай да се подготвя и се сниши, колкото можеш! — извика той.

После се придвижи бавно надолу по юздата, за да увисне от корема на звяра, като не изпускаше ремъците. Напредваше с ужас, но след като веднъж вече се спусна, нещата се улесниха, тъй като Темерер го засланяше от вятъра и дъжда. Той подръпна широката ивица, която минаваше през туловището на дракона — изглеждаше достатъчно хлабава. Един по един, вмъкна краката си между корема на Темерер и кожения каиш, за да освободи и двете си ръце, след което потупа дракона отстрани.

Крилатото създание пикира като устремен надолу ястреб. Лорънс се остави да увисне с главата надолу, доверявайки се на инстинктите на дракона, и в продължение на няколко метра пръстите му дълбаха бразди във водата, преди да се впият в прогизнал плат и плът. Когато това стана, стисна здраво и Гордън отвърна със същото. Темерер се заиздига нагоре, далеч от водата, махайки яростно с криле, но за щастие сега можеха да се носят с вятъра, вместо да се борят с него. Гордън дърпаше надолу с тежестта си Лорънс и разтягаше докрай всеки негов мускул. Каишът така стягаше прасците му, че вече не усещаше краката си под коляното, а наред с това и цялата му кръв сякаш се качи в главата му. Люшкаха се тежко напред-назад, като махало, докато Темерер стремително наближаваше кораба и светът около Лорънс се въртеше лудо.

Изсипаха се в пълно безредие обратно на палубата, разклащайки кораба. Темерер стоеше на задните си крака и трепереше, като в същото време се мъчеше да затвори криле и да балансира с двамата, които го дърпаха надолу за кожения ремък. Гордън се пусна и изтърча уплашен надалеч, оставяйки Лорънс да се измъкне, а Темерер сякаш щеше всеки миг да се стовари върху него. Вкочанените му пръсти така и не можеха да се справят със закопчалките и внезапно до него се появи Уелс, който започна да реже ремъка с ножа си.

След цяла вечност краката му се стовариха тежко на палубата и кръвта нахлу отново в тях. Темерер се отпусна на четири крака и ударът разтресе цялата палуба. Лорънс лежеше по гръб и дишаше тежко, без да обръща внимание на шибащия го през лицето дъжд — мускулите му просто не му се подчиняваха. Уелс го гледаше въпросително, ала бившият капитан му махна с ръка да се връща към работата си и с усилие се изправи на краката си. Вече го слушаха и му позволяваха да стои прав, а когато се насили да се раздвижи, болката от върналата се чувствителност отслабна.

Около тях бурният вятър не спираше да вилнее, но корабът вече бе подготвен и се носеше леко пред бурята със свити платна, а ситуацията на палубата се нормализираше. Лорънс откъсна очи от стореното от Райли с гордост, примесена със съжаление, и придума Темерер да се премести в средата на кърмата, за да не разбалансира тежестта му кораба. Това стана в последния момент — веднага щом драконът се намести отново, той се прозина и пъхна глава под крилото си, готов да заспи поне веднъж без обичайните си претенции за храна. Лорънс се отпусна бавно върху палубата и се облегна на топлото тяло — собствените му мускули още го боляха жестоко след усилието.

Надигна се само още веднъж, за един миг, понеже усети нужда да каже нещо, въпреки че чувстваше езика си удебелен и вързан на възел от изтощение.

— Темерер — каза той, — справи се чудесно. Беше много смело от твоя страна.

Драконът измъкна глава и се загледа в него, а цепнатините на очите му се разшириха до овали.

— О! — отвърна с известна неувереност. Лорънс изпита кратко угризение, задето досега почти не бе казал мила дума на дракона. Сътресението в живота му може и да беше в известен смисъл по вина на Темерер, но той просто се подчиняваше на природата си и едва ли бе достойно да кара крилатото създание да страда.

Сега обаче бе твърде уморен за нещо повече, освен да повтори глупаво „Справи се чудесно” и да потупа гладката черна кожа. И все пак като че ли това бе достатъчно — Темерер не каза нищо повече, но се попремести и внимателно се сви около Лорънс, разпервайки крило да го прикрие от дъжда. Получилият се навес приглушаваше яростта на бурята, а мъжът усещаше ритъма на голямото сърце до бузата си. За броени секунди се стопли напълно и бързо потъна в дълбок сън.

— Сигурен ли сте, че е безопасно? — попита притеснен Райли. — Сър, убеден съм, че можем да скалъпим някаква мрежа? Може би не бива да го правите…

Лорънс премести тежестта си и дръпна ремъците, обвити плътно около бедрата и прасците му. Те не поддадоха, нито пък основната част на юздата, и той остана стабилно върху мястото си на гърба на Темерер, точно зад крилете.

— Не, Том, ще го направя и ти го знаеш. Това не е рибарска лодка, а и хората ти трябват. Като нищо може да срещнем някой французин в близките дни и тогава какво? — Той се наведе напред и потупа Темерер по шията — главата на дракона се беше извила назад и той с интерес наблюдаваше приготовленията.

— Готов ли си? Може ли да тръгваме? — попита той, като сложи предна лапа на перилото. Под гладката кожа потрепваха мускулите му, а в гласа му ясно се долавяше нетърпение.

— Том, отдръпни се — нареди Лорънс, хвърли веригата и се хвана за ремъка на врата. — Добре, Темерер, нека… Един-единствен скок и вече летяха — огромните криле пореха въздуха в широки дъги от двете му страни, а дългото тяло бе изпънато като стрела, устремена към небето. Лорънс погледа надолу през рамото на Темерер. „Самоуверен” вече се бе смалил до размерите на детска играчка и се люшкаше самотно сред огромната морска равнина. Можеше да види и „Дружба” — на двадесет мили на изток. Вятърът бе свиреп, но ремъците го държаха и той осъзна, че отново се е ухилил като идиот.

— Ще държим западен курс, Темерер. — Не му се щеше да се приближава до сушата, където можеше да срещне френски патрул. Бе сложил една лента около врата на Темерер, точно под главата му, и бе я съединил с юзди, за да може по-лесно да дава инструкции на дракона. Сега се консултира с компаса си, завързан за дланта му, и подръпна дясната юзда. Създанието преустанови издигането и с охота зави, заемайки хоризонтална позиция. Денят бе ясен и безоблачен, вълнението — слабо. Темерер вече не махаше толкова често с криле, но дори и така пореше въздуха и гълташе миля след миля — „Самоуверен” и „Дружба” вече не се виждаха.

— А, виждам една — възкликна Темерер и незабавно се понесоха с още по-голяма скорост. Лорънс впи ръце в юздите и преглътна крясъка си — абсурдно бе да се чувства тъй по детински весел. Разстоянието му даде малко по-ясна представа за зрението на дракона — би трябвало да е невероятно, ако му позволяваше да забележи плячка от такова разстояние. Нямаше време дори да мигне преди оглушителния плясък, а миг след това Темерер се издигаше отново с голям мятащ се делфин в ноктите си, от който във всички посоки пръскаше вода.

Поредното изумление — Темерер спря и увисна във въздуха, за да се нахрани, а крилете му описваха въртеливи дъги перпендикулярно на тялото му. Лорънс нямаше представа, че драконите са способни на подобни маневри. Не беше кой знае колко удобно, тъй като контролът на дракона не бе особено прецизен и той се клатушкаше бясно нагоре-надолу, но се оказа много практичен. Докато Темерер разпръскваше карантии в океана под тях, изплуваха и други риби, за да се хранят с останките, и когато приключи с делфина, веднага грабна от водата две едри риби тон и също ги изяде, както постъпи и с една чудовищна риба меч след това.

С ръка, подпъхната в ремъка на врата, за да се задържи, Лорънс можеше на воля да се оглежда и да разсъждава върху усещането да си господар на целия океан — не се виждаха ни живо създание, ни кораб, докъдето поглед стигаше. Не можеше да не се чувства горд от успеха на начинанието, а вълнението от полета бе невероятно. Докато можеше да му се радва, без да мисли за онова, което щеше да му коства, се чувстваше напълно щастлив.

Темерер погълна последната хапка от рибата-меч и хвърли острата горна челюст, след като я разгледа любопитно.

— Натъпках се — изсумтя доволно, набирайки отново височина. — Ще полетим ли още малко?

Предложението бе изкушаващо. Но вече летяха повече от час и Лорънс още не бе сигурен в издръжливостта на дракона. Ето защо му отвърна:

— Да се върнем на „Самоуверен” и, ако желаеш, може да покръжим около него.

Отново бясно препускане през океана — този път летяха близо до вълните, към които Темерер от време на време игриво посягаше, а лицето на Лорънс се покриваше с пръски и очертанията на света около него се замазваха, като само тялото на дракона оставаше сигурно. Поемаше солен въздух на дълбоки глътки и се изгуби в тази наслада, като спираше само от време на време да погледне компаса и да дръпне юздите, докато накрая стигнаха до „Самоуверен”.

Темерер каза, че най-после е готов да поспи, тъй че се приземиха, този път доста по-успешно, и корабът не толкова подскочи, колкото хлътна малко по-дълбоко във водата. Лорънс освободи краката си и слезе, откривайки с изненада, че ездата го е поожулила. Райли забързано се приближи да ги посрещне, видимо облекчен. Бившият капитан му кимна успокояващо.

— Няма нужда от притеснения. Той се справи великолепно и мисля, че няма защо да се тревожим за храненето му занапред — каза, докато галеше дракона. Дремещият Темерер отвори едното си око и измърка доволно, а после пак го затвори.

— Много съм доволен да го чуя — зарадва се Райли, — пък и това значи, че вашата вечеря ще бъде подобаваща: докато ви нямаше, продължихме с риболова и сега разполагаме с първокачествен калкан, от който явно ще можем да се възползваме. И ако сте съгласен, бих могъл да поканя и някои от младшите офицери да ни правят компания.

— На драго сърце. Ще ви чакам с нетърпение — отвърна Лорънс и се протегна, за да поотпусне схванатите си крайници. Бе настоял да предостави капитанската каюта на Райли, когато преместиха Темерер на палубата. Новият командир най-сетне се бе съгласил, но успокояваше съвестта си, като канеше Лорънс на вечеря кажи-речи всеки ден. Бурята бе прекъснала този обичай, но след края й предишната вечер сега възнамеряваха отново да го възобновят.

Прекараха весело и се нагостиха добре, особено след като бутилката обиколи масата няколко пъти и по-младите офицери изпиха достатъчно. Лорънс бе надарен с чудесно красноречие и сътрапезниците му винаги се чувстваха добре дошли на масата му. Още повече, че сега между него и Райли бързо укрепваше истинско приятелство, когато стената на военния чин вече не ги разделяше.

Така атмосферата на събирането бе почти неофициална, а щом Карвър приключи с пудинга си, се осмели да се обърне директно към Лорънс и плахо попита:

— Сър, ако ми позволите дързостта, вярно ли е, че драконите могат да бълват огън?

С пълен със сливов пудинг стомах и изпил няколко чаши качествен ризлинг^[5], Лорънс прие радушно въпроса.

— Това зависи от породата, господин Карвър. — Той остави чашата си. — Мисля обаче, че подобна способност е изключително рядка. Аз лично съм наблюдавал такава проклетия само веднъж, при един турски дракон в битката за Нил, и, казвам ви, благодарих, че турците са на наша страна.

Всички около масата потрепериха и закимаха. Малко неща бяха по-смъртоносни от неконтролиран огън на палубата.

— Самият аз бях на „Голиат” — продължи Лорънс. — Не се намирахме и на половин миля от „Ориент”, когато видях как лумна като факла. Бяхме неутрализирали оръдията му и стрелците от наблюдателницата, тъй че драконът можеше да го обстрелва на воля.

Той се умълча при спомена — горящите платна, размотаващи след себе си дълги струи дим; огромният черно-оранжев звяр се спуска и излива още огън върху тях, а крилете му раздухват пламъците; ужасяващ рев, заглушен най-сетне от експлозията, и всички звуци почти цял ден след това звучат глухо. Спомни си времето, когато посети Рим като момче — как бе разглеждал във Ватикана картината на Ада от Микеланджело, където драконите изпепеляваха душите на обречените… Сходството бе поразително.

Последва миг на всеобщо мълчание, докато въображението рисуваше сцената за онези, които не бяха присъствали. Господин Полит се окашля и рече:

— За щастие способността им да плюят отрова или киселина е по-често срещана. Не че това не са опасни оръжия сами по себе си…

— За Бога, да — отвърна Уелс. — Виждал съм как драконова струя прояжда цяло главно платно за по-малко от минута. Но поне няма да подпали боеприпасите и да взриви кораба на трески под краката ти.

— Темерер ще го може ли? — попита Батърси, ококорен от тези приказки, и Лорънс се сепна. Той седеше отдясно на Райли, сякаш бе поканен от младшите офицери на вечеря, и за миг съвсем забрави, че е гост в бившата си каюта, на борда на бившия си кораб.

За щастие господин Полит отговори, тъй че Лорънс можа да скрие объркването си.

— Понеже породата му не е сред описаните в книгата ми, ще трябва да изчакаме отговора, докато стигнем сушата и установим какъв е точно, дори да притежава подобно умение, то няма да се прояви, докато не завърши растежа си, което ще отнеме доста месеци.

— Слава на Бога! — въздъхна Райли, предизвиквайки всеобщ смях на съгласие. Лорънс също се усмихна и вдигна тост в чест на Темерер заедно с другите на масата.

По-късно, след като пожела лека нощ на останалите в каютата, Лорънс се върна, като залиташе леко, обратно на кърмата, където Темерер лежеше сам в цялото си великолепие — екипажът бе оставил тази част от палубата на негово разположение, докато расте. Щом мъжът го наближи, отвори едно блестящо око и вдигна подканващо крилото си. Мъжът се изненада от жеста, ала взе сламеника си и се мушна удобно на топло. Разгъна постелката си и седна на нея, облягайки се на дракона, а Темерер свали крилото си.

— Мислиш ли, че ще мога да бълвам огън или да плюя отрова? — попита Темерер. — Не съм сигурен как да разбера. Опитах, но излезе само въздух.

— Дочул си разговора ни? — изненада се Лорънс. Бяха отворили прозорците откъм кърмата и разговорът им навярно се е чувал на палубата, но не му бе хрумвало, че Темерер би ги слушал.

— Да — отвърна драконът. — Онази част с битката беше много вълнуваща. В много ли си участвал?

— О, да, предполагам. Но не в повече, отколкото са участвали мнозина други. — Това не бе съвсем вярно. Имаше в биографията си необикновено голям брой сражения, което му бе спечелило място в списъка за повишение на сравнително ранна възраст, и поради тази причина го смятаха за боен капитан. — Така и те намерихме, преди още да си се излюпил. Намираше се на борда на нашата плячка, когато я превзехме — добави той и посочи „Дружба”, чиито фенери се виждаха на около двадесет и три градуса вляво.

Темерер погледна натам с интерес.

— Спечелил си ме в битка? Не знаех. — Той прозвуча доволно. — Ще има ли друга скоро? Ще ми се да видя. Със сигурност бих могъл да помогна, нищо, че още не мога да бълвам огън.

Лорънс се усмихна на ентусиазма му — драконите бяха всеизвестни с бойния си дух, който ги правеше толкова ценни във военно отношение.

— Едва ли ще има друга, докато хвърлим котва, но смея да кажа, че след това ще им се нагледаме. Англия няма много дракони, тъй че пораснеш ли веднъж, вероятно често ще се възползват от нас.

Той погледна нагоре към Темерер, който бе вдигнал глава, за да съзерцава морето. Освободен от притесненията как да го храни, сега Лорънс можеше да помисли върху другите значения на цялата тази сила, на която бе опрял гръб. Драконът вече бе по-едър от някои напълно пораснали други породи и според собствената му недотам опитна преценка беше много бърз. Наистина би могъл да е безценна придобивка за Корпуса и за Англия — със или без огнен дъх. Не без гордост си помисли, че нямаше опасност Темерер да се покаже плах. И ако наистина го чакаха тежки задължения, трудно би си пожелал по-достоен другар.

— Ще ми разкажеш ли още за битката при Нил? — погледна го изотгоре Темерер. — Само твоят и другият кораб ли бяха?

— О, не, имаше тринадесет бойни кораба от наша страна, а в поддръжка — осем дракона от Трета дивизия на Въздушния Корпус, както и още четири дракона на турците — отговори му Лорънс. — Французите имаха седемнадесет кораба и четиринадесет дракона, тъй че ни превъзхождаха по брой, но стратегията на адмирал Нелсън ги остави напълно изненадани… — Докато той говореше, Темерер сниши глава и се сви по-близо до него, а големите му очи лъщяха в мрака. Двамата продължиха да си говорят тихичко чак до късна нощ.

Трета глава

Пристигнаха във Функал ден по-рано от предвидените от Лорънс три седмици — бурният вятър се бе оказал попътен. От мига, в който островът се показа на хоризонта, Темерер се изправи на кърмата, за да наблюдава. Видът му предизвика нещо като малка сензация на сушата — не бе обичайно да видиш дракон да акостира в пристанище, възседнал малка фрегата. Докато пускаха котва, на кея се струпаха неколцина зяпачи, ала дори любопитството им не успя да ги накара да се приближат твърде близо до кораба.

Флагманът на адмирал Крофт също бе там — „Самоуверен” се водеше под негово командване и Райли и Лорънс се бяха съгласили да рапортуват заедно, за да го запознаят с необикновената ситуация. Сигналът „Капитанът да се яви на борда” се появи на „Достоен” почти веднага след като спряха в пристанището и Лорънс остана само миг по-дълго, за да поговори с Темерер.

— Помни, че трябва да останеш на палубата, докато се върна — рече му притеснено, защото Темерер винаги изпълняваше заръките му, но и много лесно се разсейваше от всичко интересно, ето защо Лорънс нямаше голямо доверие на задръжките му, особено когато бе обграден от толкова много нови неща за изследване. — Обещавам ти, че ще прелетим над целия остров, когато се върна. Ще разглеждаш, колкото ти душа иска, а междувременно господин Уелс ще ти донесе вкусно прясно телешко и малко агнешко, което не си опитвал досега.

Темерер въздъхна леко, но кимна.

— Добре, но побързай — помоли той… — Ще ми се да отида до онези планини. Иначе мога просто да изям онези — добави, загледан в конския впряг наблизо. Жребците тъпчеха нервно земята, сякаш бяха чули и разбрали думите му.

— О, не, Темерер, не можеш да ядеш всичко, което видиш на улицата — предупреди го обезпокоеният Лорънс. — Уелс ей сега ще ти донесе нещичко. — Обърна се и привлече погледа на третия лейтенант, давайки му знак за извънредната ситуация. Едва тогава, хвърляйки колеблив поглед към дракона, слезе по подвижното мостче и се присъедини към Рай ли.

Адмирал Крофт ги чакаше, изпълнен с нетърпение — очевидно бе дочул нещо от цялата суетня. Бе висок мъж и изглеждаше впечатляващо, за което допринасяше белега на лицето му и изкуствената лява ръка с железни пръсти, които работеха посредством пружини и кукички. Бе изгубил крайника малко преди повишението си, а след това бе качил много килограми. Когато влязоха в каютата му, той не стана, а само се понамръщи и им махна да седнат.

— И така, Лорънс, обяснявай. Предполагам, ще ме просветиш за онзи див звяр, който държите при вас?

— Сър, това е Темерер. Той не е див — отвърна Лорънс. — Превзехме един френски кораб — „Дружба”, преди малко повече от три седмици. Намерихме яйцето в трюма. Хирургът ни има някакви познания за драконите — предупреди ни, че ще се излюпи скоро, та успяхме да организираме… с две думи, обяздих го.

Крофт рязко се изправи и се втренчи в Лорънс, а после в Райли, и едва тогава забеляза промяната в униформата им.

— Какво, ти ли? Значи ти… Боже милостиви, защо не нареди на някой от младшите да го стори? Това ли е разбирането ти за дълг? Браво, Лорънс — морски офицер да напусне Флота в полза на Корпуса!

— Сър, с офицерите ми теглихме жребий — отвърна бившият капитан, като потисна разгарящото се негодувание. Нямаше желание да го хвалят за саможертвата му, но бе малко прекалено да го мъмрят за нея. — Надявам се, че никой не би поставил под въпрос предаността ми към службата. Чувствах, че е честно спрямо момчетата да споделя риска, а в случая, макар и да не изтеглиха името ми, последствията нямаше как да се избегнат. Той ме хареса и не можехме да рискуваме да откаже юздата от нечия друга ръка.

— О, дяволите го взели! — тросна се Крофт и се тръшна ядосан на стола си, почуквайки нервно с пръстите на дясната си ръка по дланта на лявата. Минутите се влачеха, а през това време Лорънс се разкъсваше между това да си представя хилядите беди, които Темерер можеше да причини в негово отсъствие, и да се притеснява как щеше да постъпи Крофт със „Самоуверен” и Райли.

Най-сетне адмиралът се сепна, сякаш се събуди от сън, и махна със здравата си ръка.

— Е, трябва да има някаква награда. Едва ли дават по-малко за обязден звяр, отколкото за див — отбеляза той. — Френската фрегата е военен кораб, предполагам, а не търговски? Е, изглежда в достатъчно добро състояние, сигурен съм, че ще я присъединим към флота — добави той с явно подобрено настроение и Лорънс осъзна с облекчение, примесено с раздразнение, че просто е изчислявал наум адмиралския си дял от плячката.

— Наистина, сър, много стегнат кораб, с тридесет и шест оръдия — обясни учтиво Лорънс. На езика му бяха и някои други неща, обаче ги запази за себе си. Нямаше да му се наложи да се отчита повече пред този човек, но бъдещето на Райли още висеше на косъм.

— Хм. Направил си каквото трябва, Лорънс, сигурен съм. Макар и да е много жалко, че те губим, предполагам, ще ти хареса да си летец — тонът на Крофт недвусмислено показваше, че не предполага нищо подобно. — Локално подразделение на Корпуса обаче нямаме. Дори пощата идва само веднъж седмично. Най-вероятно ще трябва да закараш дракона до Гибралтар.

— Да, сър, макар че пътуването ще трябва да почака, докато не порасне още. Може да стои във въздуха около час, но не ми се ще да рискувам с дълъг прелет — заяви Лорънс. — А и междувременно трябва да се храни. Оправихме се дотук с риболов, но сам знаете, че не може да ловува на сушата.

— Е, Лорънс, това не е задължение на флота, нали така? — отбеляза Крофт, ала преди бившият флотски офицер да се слиса от дребнавата му забележка, изглежда сам осъзна колко зле е прозвучал. — Ще говоря обаче с губернатора. Сигурен съм, че ще уредим нещо. Сега трябва да помислим малко за „Самоуверен”, както и за „Дружба”, разбира се.

— Бих искал да отбележа, че командването на „Самоуверен” от обяздването насам принадлежи на господин Райли и той се справя изключително добре със задачата, като успя безопасно да го докара до пристанището през двудневна буря — изтъкна Лорънс. — Също така се би много храбро в сражението, което ни спечели плячката.

— О, без съмнение, без съмнение — отвърна Крофт, отново въртейки пръст. — Кого сте сложили на „Дружба”?

— Първия ми лейтенант, Гибс.

— Да, разбира се — каза Крофт. — Е, Лорънс, трябва да знаеш, че е малко прекалено от твоя страна да се надяваш да направиш и първия, и втория си лейтенант капитани по този начин. Качествените фрегати не са много.

Бившият флотски офицер едва успя да запази самообладание. Онзи явно търсеше извинение да вземе сочната мръвка и да я подхвърли на някой от любимците си.

— Сър — започна той с леден тон, — не ви разбирам напълно. Надявам се, не предполагате, че съм обяздил дракона, за да освободя нарочно мястото си. Уверявам ви, че единственият ми мотив бе да осигуря на Англия изключително ценен дракон и се надявам, че Техни Височества ще го видят в същата светлина.

Не можеше да си позволи да натъртва повече на собствената си саможертва, а и това бе доста повече, отколкото би предпочел да използва, ако залогът не беше благополучието на Райли. Но имаше резултат. Крофт изглеждаше поразен от напомнянето и споменаването на Адмиралтейството. Той смънка нещо и ги освободи, без да каже нищо окончателно относно отнемане на командването от Райли.

— Сър, дълбоко съм ви задължен — каза спътникът му, докато вървяха заедно към кораба. — Само се надявам да не сте си докарали неприятности с тази настоятелност. Той сигурно има много широко влияние.

В този момент обаче в душата на Лорънс имаше място само за едно чувство — облекчение. Бяха стигнали до кея и се виждаше, че Темерер още стои на палубата, макар че сега тя приличаше повече на кланица, а муцуната на дракона бе повече червена, отколкото черна. Тълпата я нямаше.

— Ако има нещо хубаво в цялата работа, Том, то е, че вече не е нужно да се съобразявам с нечие влияние. Не мисля, че това има голямо значение за летец — отвърна той. — Не се тревожи за мен. Би ли имал нещо против да ускорим крачка? Мисля, че е свършил с яденето.

Летенето направи доста повече от това да го успокои — бе невъзможно да се ядосва, когато имаше под себе си целия остров Мадейра, вятърът плющеше в косата му, а Темерер оживено му сочеше разни нови интересни неща — животни, къщи, каруци, дървета, камънаци и въобще всичко, което му хванеше окото. Напоследък се бе приучил да лети с глава, леко обърната настрани, за да може да разговаря с Лорънс, докато се носят из въздуха. Двамата се съгласиха да кацнат на един пуст път, който се виеше по края на дълбока долина. Облаци се трупаха на плътни слоеве и се търкаляха надолу по раззеленилите се южни склонове, като се притискаха странно о земята. Темерер седна и се загледа в тях, запленен от движенията им.

Лорънс слезе — още свикваше с ездата и с удоволствие протегна крака след прекарания във въздуха час. Поразходи се, наслаждавайки се на гледката, и реши следващата сутрин да вземе нещо за хапване и пиене. Един сандвич и чаша вино биха му дошли идеално.

— Пак ми се яде от онези агнета — каза Темерер в синхрон със собствените му мисли. — Много бяха вкусни. Може ли да хапна онези там? Изглеждат ми още по-големи.

Едно голямо стадо овце кротко пасеше в далечния край на долината, белеейки се насред ширналата се зеленина.

— Не, Темерер. Онова там са овце, овче месо. Не са толкова вкусни, а и мисля, че са нечия собственост, тъй че не може просто да грабим от тях. Но ще видя дали мога да измоля овчаря да ти задели една за утре, ако искаш да се върнем тук.

— Странно, че океанът е пълен с неща, които можем да ядем, когато си пожелаем, а на сушата всичко е запазено — въздъхна разочаровано драконът. — Не ми се струва правилно. Те самите не ядат овцете, а пък аз съм гладен точно сега…

— Ако продължаваме така, като нищо ще ме арестуват, задето те възпитавам в бунтовно мислене — каза му Лорънс развеселен. — Звучиш като някой революционер. Помисли сам — навярно онзи приятел там е същият, когото ще помолим да ни даде тлъсто агне за вечерята ти. Едва ли ще се съгласи, ако му крадем овцете.

— Ще ми се някое тлъсто агне още сега — измърмори Темерер, но не тръгна към овцете, а вместо това се обърна отново към облаците. — Може ли да доближим онези облаци? Искам да видя защо се движат така.

Мъжът погледна към забуления хълм със съмнение, ала се почувства гузно да откаже на дракона без причина, причините и бездруго бяха твърде много.

— Да опитаме, ако желаеш — предложи, — ала ми изглежда малко рисковано. Има опасност да се ударим в скалите.

— О, аз ще се приземя под тях и после ще вървим — отвърна Темерер и се наведе ниско, доближавайки шия до земята, за да може Лорънс да се покачи. — Във всеки случай така ще е по-интересно.

Бе малко странно да вървиш заедно с дракон и доста странно постоянно да го задминаваш. Десет стъпки на Лорънс се равняваха на една на Темерер, но той пристъпваше съвсем бавно, улисан да се оглежда наоколо и да сравнява плътността на облаците. Накрая мъжът взе голяма преднина и се просна на земята да чака. Дори под гъстата мъгла се чувстваше удобно благодарение на плътните си дрехи и мушаменото наметало, което се бе научил да носи, докато лети.

Темерер продължи да пълзи бавно нагоре по хълма, като от време на време прекъсваше изучаването на облаците, за да погледа някое цвете или камъче. За изненада на Лорънс веднъж се спря, изрови една малка скала от земята и, очевидно развълнуван, му я донесе, побутвайки я с нокът, тъй като бе твърде малка, за да я хване.

Лорънс заобръща голямата колкото юмрук находка в ръката си. Определено бе чудата — пирит, преплетен с кварцови кристали и скала.

— Как го забеляза? — поинтересува се той, докато го почистваше от пръст.

— Една част от него стърчеше от земята и блестеше — обясни Темерер. — Злато ли е? Харесва ми как изглежда.

— Не, само пирит, но е много хубаво, нали? Май си като онези животни колекционери — Лорънс го изгледа весело. Много дракони притежаваха вродена привързаност към бижута и редки метали. — Страхувам се, че не съм достатъчно богат другар за теб. Не бих могъл да ти предложа купчина злато, на която да спиш.

— Предпочитам тебе пред купчина злато, дори да е много удобна за спане — отвърна Темерер. — На палубата си ми е добре.

Изрече това съвсем нормално, без никакво намерение да прави комплимент, и веднага се обърна отново да разглежда облаците. Лорънс остана втренчен в него, изумен и изключително поласкан. Трудно му беше да си представи подобно усещане — единственото сравнение със стария му живот, което можа да измисли, бе „Самоуверен” да проговори и да каже, че му харесва да го има за капитан. Думите на крилатото създание бяха за него и похвала, и знак за привързаност, и го трогнаха до такава степен, че го изпълниха с нова решимост да се докаже достоен за тях.

— Опасявам се, че не мога да ви помогна, сър — каза старецът, като се чешеше зад ухото, докато изправяше гръб иззад тежкия том пред себе си. — Имам дузина книги за драконовите породи и не мога да го намеря в нито една. Може би окраската му ще се промени, когато порасне?

Лорънс се намръщи. Това бе третият естественик за седмицата, с когото се консултираше, откакто бяха акостирали в Мадейра, и досега никой не бе успял да определи породата на Темерер.

— Въпреки това — продължи продавачът на книги, — мога да ви дам някаква надежда. Сър Едуард Хауи от Кралското Дружество е на острова, за да замери морското ниво. Намина през магазина ми миналата седмица. Мисля, че е отседнал в „Порто Мониз”, в североизточния край на острова, и съм сигурен, че ще успее да идентифицира дракона ви. Написал е няколко монографии за редките породи от двете Америки и Ориента.

— Много се радвам да го чуя. Задължен съм ви — обнадежди се Лорънс от новините. Името му бе познато, а самия човек бе срещал веднъж-дваж в Лондон, тъй че дори не бе необходимо да моли за официално запознанство.

Излезе на улицата в добро настроение, с чудесна карта на острова под мишница и книга по минералогия за Темерер. Времето бе особено добро, а драконът се излежаваше в полето, заделено за него на разстояние от града, и се припичаше след обилна гощавка.

Губернаторът се бе оказал по-гостоприемен от адмирал Крофт, навярно поради страховете на населението от присъствието на гладен дракон в пристанището, и обществената хазна бе предоставена за закупуване на редовен запас от овце и добитък. Темерер нямаше нищо против промяната в хранителния си режим и продължаваше да расте. Вече не би се побрал на кърмата на „Самоуверен” и изглеждаше доста вероятно да задмине кораба по дължина. Лорънс бе намерил на приемлива цена една къщурка до полето, с която собственикът на драго сърце се бе разделил поради внезапното си желание да е колкото се може по-далеч. Двамата прекарваха времето си доста добре.

Когато имаше време да мисли за това, Лорънс съжаляваше за окончателното му отстраняване от живота на кораба, но упражненията на Темерер му отваряха много работа, а и винаги можеше да отскочи до града, за да вечеря. Често срещаше Райли и някои от офицерите си, а имаше и други познати от флота в града, тъй че рядко прекарваше вечерите си сам. Нощите също бяха приятни, макар и да му се налагаше да се връща рано до колибката поради отдалечеността й.

Бе намерил един местен слуга на име Фернао, който, при все че бе лишен от всякакъв хумор и желание за общуване, не се смущаваше от дракона и можеше да приготвя приемлива закуска и обяд.

Темерер обикновено проспиваше горещите часове на деня, докато ездачът му отсъстваше, и се будеше след залез слънце. След вечеря Лорънс отиваше да седне отвън и да му почете на светлината на фенера. Той самият никога не бе имал навици на четец, но удоволствието на Темерер от книгите бе направо заразително и въпреки пълната си липса на интерес по въпроса, не можеше да не си представи със задоволство колко очарован ще остане драконът от новата книга, където в големи подробности се описваха различни скъпоценни камъни и методите за добиването им. Не такъв живот бе очаквал да води, но поне досега промяната на статута му не го беше поставила в материални затруднения, а Темерер все повече и повече се превръщаше в необикновено добър компаньон.

Лорънс спря в едно кафене и набързо написа на сър Едуард бележка с указания за посоката, като обясни ситуацията и помоли за разрешение да му се обади. Адресира бележката до „Порто Мониз” и я изпрати с момчето за поръчки на заведението, като добави половин крона, за да го накара да побърза. Разбира се, би могъл да прелети през острова много по-бързо, но не считаше за редно да се спусне изневиделица връз него, придружен от дракона си. Можеше да почака. Имаше още поне седмица на разположение, преди от Гибралтар да пристигне отговор с инструкции как да се яви на новата си служба.

Разносвачът на пощата обаче се чакаше утре и тази мисъл му припомни един несвършен дълг — още не бе писал на баща си. Не можеше да остави родителите си да научат за промяната в положението му от втора ръка или пък от съобщението в „Газет”, което несъмнено щеше да бъде публикувано. Ето защо, макар и с неохота, си поръча още една чаша кафе и се зае да напише необходимото писмо.

Бе трудно да реши какво да каже. Лорд Алъндейл никога не се бе проявявал като особено любящ родител и бе болезнено педантичен в маниерите си. За него войската и флотът бяха едва-едва приемливи алтернативи за безимотния му по-малък син в сравнение с Църквата. Що се отнася до Корпуса, той го смяташе за не по-престижен от дребната търговия и със сигурност нямаше да демонстрира нито симпатия, нито одобрение. Баща му със сигурност би му рекъл, че дългът към името му е повелявал да стои далеч от дракона и да избие от главата си всички криворазбрани представи за достойна служба.

От реакцията на майка си се страхуваше повече — тя хранеше голяма привързаност към него и новините щяха да я разстроят и притеснят. А и тя поддържаше дружба с лейди Галман и написаното от него несъмнено щеше да достигне до ушите на Едит. Не можеше обаче да напише нещо успокоително нито на майка си, нито на Едит, без да провокира баща си. Затова се задоволи със скован, формален стил, като просто изложи фактите, без да ги украсява, избягвайки всеки намек за недоволство. Трябваше да свърши работа. Въпреки това запечата писмото с чувство на неудовлетворение, преди да го остави лично в пощенската станция.

Приключил с неприятната задача, Лорънс се върна в хотела, където бе наел стая. Бе поканил Райли, Гибс и някои други познати да му правят компания за вечеря, за да им се отплати за собственото им гостоприемство към него. Още нямаше два часа и магазините бяха отворени. Той заразглежда витрините по пътя, за да разсее мрачните мисли за вероятната реакция на семейството и приятелите си, и се спря пред малка заложна къща.

Златната верижка бе абсурдно тежка, невъзможна за носене от жена, а в същото време беше твърде крещяща за мъж — дебели квадратни брънки се редуваха с плоски овали, от които висяха перли като капки. Но само заради метала и скъпоценните камъни по нея би трябвало да е скъпа — повсяка вероятност по-скъпа, отколкото можеше да си позволи. Вече трябваше да внимава с разходите си, след като нямаше да има бъдещи възможности за печалба от военна плячка. Все пак влезе и запита за цената, която наистина се оказа твърде сериозна.

— А може би това би ви свършило работа, сър? — предложи собственикът, показвайки друга верижка. Изглеждаше почти същата, само че без овалите и с по-тънки брънки. Бе почти наполовина по-евтина от първата, което пак не беше малко, ала Лорънс я купи и след това се почувства малко глупаво.

Още същата вечер я подари на Темерер и бе изненадан от радостта, с която драконът я прие. Крилатият му приятел стискаше верижката и не я оставяше. Разглеждаше я задълбочено на светлината на свещта, докато Лорънс му четеше, и я обръщаше ту на една страна, ту на друга, за да се любува на светлината, отразена от златото и перлите. Когато най-сетне заспа, тя остана оплетена в ноктите му, а на следващата сутрин му се наложи да я прикрепи здраво за юздата, за да се съгласи Темерер да лети.

Заради тази реакция при завръщането им от сутрешния полет бе още по-доволен да установи, че го чака ентусиазирана покана от сър Едуард. Когато се приземиха, Фернао излезе на полето да му донесе бележката и Лорънс я прочете на Темерер — господинът ще ги приеме, когато им е удобно, може да го намерят на брега до къпалните.

— Не съм уморен — каза Темерер, също толкова любопитен да разбере породата си, както и Лорънс. — Може да отидем веднага, ако искаш.

Издръжливостта му наистина се увеличаваше с всеки изминал ден. Мъжът реши, че без проблеми биха могли да спрат за почивка, ако има нужда, и се покачи обратно, без дори да намести облеклото си. Драконът положи необикновени усилия и островът се носеше под тях със стремителна бързина. Лорънс се притискаше в шията му и примижваше срещу вятъра.

По-малко от час, след като бяха излетели, се спуснаха в спирала към брега, а около тях се разбягаха къпещи се хора и крайбрежни търговци. Известно време Лорънс ги гледа с раздразнение, а после се намръщи — ако бяха толкова глупави да си представят и за миг, че правилно обязден дракон би ги наранил, вината за това едва ли беше негова, — и потупа Темерер по врата, разкопча се и се плъзна долу.

— Ще отида да намеря сър Едуард. Стой тук.

— Добре — отвърна разсеяно Темерер, който вече се взираше с интерес в дълбоките скални вирове по брега, оградени със странни скални образувания и пълни с кристалночиста вода.

Лорънс бързо намери сър Едуард — само на четиристотин метра по-нататък. Той беше единственият човек, който не тичаше като обезумял при вида на дракона. Стиснаха си ръцете и размениха задължителните учтивости, но и двамата бяха твърде нетърпеливи да се занимаят със същинския проблем. Веднага щом Лорънс се осмели да му предложи да отидат при Темерер, сър Едуард се съгласи.

— Изключително необичайно и очарователно име — отбеляза ученият, докато вървяха, и сърцето на Лорънс несъзнателно се сви. — Най-често им дават римски, екстравагантни имена. Но пък и мнозина започват да яздят много по-млади от вас и имат склонността да си придават важност. Има нещо доста абсурдно в двутонен Уинчестър на име Императорий. Но, Лорънс, как така сте го научили да плува?

Изненадан, бившият капитан обърна глава и зяпна. В негово отсъствие Темерер бе влязъл във водата и сега плуваше насам-натам.

— О, Боже, не съм! Не съм виждал да го прави досега! — възкликна той. — Как така не потъва? Темерер! Излез, моля те, от водата! — провикна се разтревожено.

Създанието доплува до тях и се измъкна на брега, а през цялото време сър Едуард го наблюдаваше с интерес.

— Изключително! Вътрешните въздушни торбички, които им позволяват да летят, по всяка вероятност им позволяват да се задържат на повърхността на водата, а понеже се е излюпил сред океана, навярно няма естествен страх от нея.

Тези въздушни торбички бяха нова информация за Лорънс, ала драконът тъкмо се бе присъединил към тях, затова остави по-нататъшните въпроси, които веднага изскочиха в ума му.

— Здравейте! — поздрави Темерер и се взря надолу със същия интерес, с който бе наблюдаван. — Много се радвам да се запознаем. Можете ли да ми кажете от коя порода съм?

Сър Едуард не се озадачи от директния подход и се поклони в отговор.

— Да, надявам се да съм способен да ви дам някаква информация. Би ли бил така добър да се отдалечиш малко на брега, например до онова дърво ей там, и да разпериш криле, та да мога по-добре да видя структурата ти?

Темерер се подчини без възражения, а ученият наблюдаваше внимателно движенията му.

— Хм, много странно… Доста необичайно си държи опашката… Казваш, Лорънс, че яйцето било намерено в Бразилия?

— За съжаление не мога да го заявя със сигурност — отвърна бившият морски офицер, разглеждайки опашката на Темерер. Не можеше да забележи нищо необикновено, но и нямаше реална база за сравнение. Създанието държеше опашката си над земята и тя плавно се люшкаше във въздуха, докато то вървеше. — Намерихме го на френски кораб, който плячкосахме — за последно бе напуснал бразилско пристанище, ако се съди по маркировката на водните им запаси, ала повече от това не мога да кажа. Корабните дневниците бяха хвърлени зад борда, когато го превзехме, а капитанът, естествено, отказа да ни даде каквато и да е информация за яйцето. Допускам, че не е дошло от твърде далеч, съдейки по дължината на пътуването…

— О, това никак не е сигурно! — възрази сър Едуард. — Някои подвидове зреят в черупката си повече от десетилетие, а средният период е около двадесет месеца. Боже милостиви!

Темерер тъкмо бе разперил криле и от тях още се стичаше вода.

— Да? — попита Лорънс с надежда.

— Боже мой, Лорънс, тези криле! — извика ученият и буквално затърча по брега към Темерер. Събеседникът му примигна веднъж и го последва, настигайки го чак при дракона. Сър Едуард внимателно галеше един от шестте шипа, разделящи крилете на създанието, като го наблюдаваше с алчна страст. Драконът стоеше неподвижен, ала бе проточил врат, за да гледа и като че нямаше проблеми с това да опипват крилото му.

— Значи го разпознавате? — попита плахо бившият морски офицер. Ученият изглеждаше не на себе си.

— Да го разпознавам? Уверявам те, че не… не и в смисъл на това да съм виждал някой от неговия вид. Сигурно в момента в Европа няма и трима души, които да са го виждали, а въз основа само на този пръв поглед вече имам достатъчно материал за обръщение към Кралското Дружество — отвърна сър Едуард. — Но крилете са неоспорими, както и броя на ноктите — той е Китайски Империал, макар че не мога да ти кажа от коя кръвна линия. О, Лорънс, каква находка!

Бившият капитан погледна крилете с леко недоумение — не му бе хрумнало досега, че ветрилообразното разделение е необичайно, нито пък бе обърнал по-специално внимание на петте нокътя на всеки крак.

— Империал? — усмихна се несигурно. За миг се почуди дали сър Едуард не се шегува. Китайците развъждаха дракони хиляди години преди римляните да опитомят европейските диви породи — пазеха тайните си с яростна ревност и рядко позволяваха дори на пораснали екземпляри от по-маловажните им породи да напускат страната. Абсурдна бе мисълта, че французите са клатушкали яйце от имперската порода през Атлантика на фрегата с тридесет и шест оръдия!

— Това добра порода ли е? — попита Темерер. — Ще имам ли огнен дъх?

— О, скъпо създание, най-добрата от всички възможни породи. Единствено Селестиалите са по-редки и ценни, а ако ти беше такъв, китайците навярно щяха да ни обявят война само заради факта, че ние сме ти сложили юзда, така че трябва да се радваме, че не си — изстреля сър Едуард, останал почти без дъх. — Но макар и да не го изключвам напълно, смятам, че е малко вероятно да бълваш огън. Приоритетите на китайците са интелектът и грацията. Въздушното им превъзходство е толкова смазващо, че подобни огнебълващи умения не са им необходими. Сред ориенталските породи японските дракони са тези, които най-вероятно притежават някакви по-специални атакуващи способности.

— Ясно — измърмори Темерер, увесил нос.

— Темерер, стига глупости, това е най-страхотната новина, която някой въобще може да си представи! — възкликна Лорънс, най-сетне започнал да вярва. Никоя шега не би стигнала дотук. — Напълно ли сте сигурен, сър? — не можа да се въздържи да попита.

— О, да. — Сър Едуард се бе върнал към изучаването на крилете. — Вижте само деликатността на мембраната… консистентността на оцветката по цялото тяло и съответствието между цвета на очите и маркировката по крилете. Трябваше веднага да видя, че е от китайска порода — напълно невъзможно е да е див, а и никой европеец или индианец драконовъд не е способен на нещо подобно. Също така — добави, — това обяснява и плуването: китайските зверове често имат предпочитание към водата, ако си спомням правилно.

— Империал — промълви удивено Лорънс, като галеше Темерер. — Невероятно. Трябвало е да го придружава половината им флот или да изпратят опитомител при него, а не обратното.

— Може би не са знаели какво притежават — предположи ученият. — Всеизвестно е колко трудно е да определиш китайско яйце по вида му, освен че на пипане трябва да е като фин порцелан. Случайно да сте запазили част от черупката? — поинтересува се той с копнеж в гласа.

— Не и аз, но някои от моряците може да са си заделили нещичко. С радост ще попитам. Дълбоко съм ви задължен.

— О, никак. Дългът е изцяло от моя страна. Да съм видял Империал и да съм говорил с него! — Той се поклони на Темерер. — Навярно съм единственият англичанин, имал тази чест, макар че граф льо Перу пише в дневниците си, че е говорил с един в Корея, в двореца на краля им.

— Ще ми се да прочета това — рече Темерер. — Лорънс, можеш ли да ми намериш едно копие?

— Непременно ще опитам — каза Лорънс. — И, сър, много ще съм ви благодарен, ако ми препоръчате някои текстове. Ще се радвам да добия каквото и да е познание за навиците и поведението на породата.

— Страхувам се, че източниците са малко. Съвсем скоро ще станете по-голям експерт от всеки друг европеец. Но със сигурност ще ви изготвя списък, а и имам няколко текста, които с удоволствие ще ви заема, включително и дневниците на льо Перу. Ако Темерер няма нищо против да изчака тук, бихме могли да отидем до хотела ми и да ги донесем. Страхувам се, че той не би бил много на място в селцето.

— Нямам нищо против. Отивам пак да поплувам — каза драконът.

След като пи чай със сър Едуард и взе няколко книги от него, Лорънс успя да намери в селцето овчар, съгласен да вземе парите му, тъй че успя да нахрани Темерер преди обратния полет. Принуди се сам да влачи овцата до брега — животното блееше жално и се опитваше да се измъкне още преди Темерер да се появи. Накрая Лорънс се видя принуден да я носи на ръце и тя си отмъсти за последно, като се изходи отгоре му точно преди да я хвърли пред изгладнелия дракон.

Докато Темерер се угощаваше, мъжът съблече всичките си дрехи и ги изтърка във водата, доколкото можеше, а после ги остави да съхнат на една напечена от слънцето скала, докато двамата се къпят. Самият Лорънс не беше кой знае какъв плувец, но като се държеше за Темерер, можеше да рискува да навлезе в дълбокото, където драконът да може да плува. Удоволствието на Темерер от водата също бе заразително и в крайна сметка Лорънс също се предаде пред играта — пръскаше дракона и се гмуркаше под водата, като излизаше от другата му страна.

Водата бе приятно топла, а по скалата имаше много издатини, където човек можеше да си почине, някои бяха достатъчно големи и за двамата. Когато най-сетне изведе Темерер обратно на брега след няколко часа, слънцето бързо захождаше. Изпитваше виновно удоволствие, че останалите къпещи се не се бяха върнали — щеше да го хване срам да го видят как се плацика като хлапак.

Слънцето топлеше гърбовете им, докато прелитаха над острова на път за Функал, и двамата преливаха от доволство. Скъпоценните книги бяха увити в мушама и завързани за юздата.

— Довечера ще ти почета от дневниците — тъкмо казваше Лорънс, когато го прекъсна силен зов, като от сигнална тръба, някъде пред тях.

Темерер така се изненада, че спря и увисна за миг във въздуха. След това отвърна, издавайки странен трепкащ звук. Изстреля се отново напред и след малко Лорънс видя източника на зова: бледосив дракон с нашарен от бели петна корем и бели ивици по крилете, почти невидим сред облаците. Намираше се високо над главите им.

В следващия миг той пикира много бързо и се изравни с тях. Лорънс можеше да види, че е по-малък от Темерер, дори при сегашните му размери, но можеше да се рее много по-дълго само с един мах на крилете си. Ездачът му носеше сиви кожени дрехи, които съответстваха на окраската му, и тежка качулка. Той откопча няколко ремъка по нея и я свали, така че да увисне назад от главата му.

— Капитан Джеймс, на Волатил, служба по съобщенията — представи се той, гледайки Лорънс с нескрито любопитство.

Лорънс се поколеба. Очевидно от него се очакваше отговор, но не бе съвсем сигурен като какъв да се представи, защото все още не беше официално освободен от Флота, нито пък бе официално приет на служба в Корпуса.

— Капитан Лорънс от Флота на Негово величество — каза накрая, — на Темерер. Към момента съм неназначен. Към Функал ли сте се запътили?

— От Флота…? Да, натам съм, надявам се и вие също, след подобно представяне — отвърна Джеймс. Имаше удължено, приятно изглеждащо лице, но отговорът на Лорънс го бе белязал с дълбоко намръщване. — Колко е голямо дракончето и откъде го взехте?

— Три седмици и пет дни, откакто се излюпих и Лорънс ме спечели в битка — изпревари ездача си Темерер. — Ти как срещна Джеймс? — обърна се той към другия дракон.

Волатил примигна с големите си млечносини очи и възкликна ентусиазирано:

— Измътили са ме! От яйце!

— О? — отвърна несигурно Темерер и обърна глава към Лорънс. Той обаче му направи знак да мълчи.

— Сър, ако имате въпроси, най-добре да им бъде отговорено на земята — рече той малко хладно. Бе доловил заповеднически нотки в гласа на Джеймс, които не му харесаха. — Аз и Темерер сме отседнали извън града. Желаете ли да ни придружите, или да ви последваме до вашето място за приземяване?

Джеймс се взираше изненадано в Темерер и сега отговори малко по-дружелюбно:

— О, нека отидем до вашето. Веднага щом кацна официално на острова, ще ме затрупат хора, искащи да изпратят писма или колети. Няма да можем да си поговорим.

— Много добре тогава. На югоизток има поле — съобщи Лорънс. — Темерер, поеми водачеството, моля.

Сивият дракон ги следваше с лекота, макар бившият капитан да си мислеше, че Темерер тайничко се опитва да набере преднина. Породата на Волатил бе развъждана, при това успешно, с акцент върху скоростта. Английските драконовъди бяха умели в постигането на специфични резултати с ограничения си запас от породи, но явно в конкретния случай бяха пожертвали интелигентността.

Приземиха се едновременно, посрещнати от уплашеното мучене на добитъка, доставен за вечерята на Темерер.

— Темерер, бъди внимателен с него — предупреди го тихо Лорънс. — Някои дракони не разбират нещата много добре, също като някои хора. Спомни си Бил Лястовичката от „Самоуверен”…

— О, да — отвърна крилатият му приятел, също тъй тихо. — Сега разбирам. Ще бъда внимателен. Мислиш ли, че някоя от моите крави би му харесала?

— Би ли искал нещо за ядене? — обърна се Лорънс към госта си, когато и двамата слязоха и се срещнаха на земята. — Темерер вече яде този следобед. Може да отдели една крава.

— Хей, много мило от твоя страна — видимо омекна Джеймс. — Сигурен съм, че много ще му се услади, нали така, бездънна яма такава? — продължи той и потупа дружески Волатил по врата.

— Крави! — повтори ококорен Волатил.

— Ела да хапнеш с мен, можем да идем ей там — каза Темерер на дребния сив звяр и се изправи, за да грабне две крави през оградата на кошарата. Сложи ги на чистата тревиста част от полето и Волатил нетърпеливо се запъти натам, когато Империалът го повика с жест.

— Необичайно щедро от твоя и от негова страна — отбеляза Джеймс, когато Лорънс го поведе към колибата. — Никога не съм виждал някой от големите да споделя така. От коя порода е?

— Аз самият не съм експерт, а и нямаше по какво да го идентифицираме, когато се натъкнахме на него, ала само преди няколко часа сър Едуард Хауи го определи като Империал — отвърна Лорънс, леко смутен. Сякаш се хвалеше, но това в крайна сметка бяха фактите и не можеше да си мълчи пред всеки.

Джеймс се спъна на прага и почти налетя на Фернао.

— Ама ти… Боже, не се шегуваш — преодоля най-сетне шока си той и даде коженото си палто на слугата. — Но как го намери и как така си успял да му сложиш юзда?

Самият Лорънс никога не би си представил, че може да разпитва така някой свой домакин, но не даде израз на мнението си за обноските на Джеймс. Ситуацията позволяваше малко повече свобода в това отношение.

— С радост ще ти разкажа — каза той, въвеждайки го в холчето. — Всъщност бих искал и да ме посъветваш какво да правя. Чай?

— Да, макар че би било по-добре, ако имаш някакво кафе… — измърмори Джеймс и си придърпа един стол до огнището. Просна се в него и преметна крак през облегалката. — По дяволите, колко е хубаво да поседи човек за минутка! Летели сме седем часа.

— Седем часа? Трябва да сте разсипани! — възкликна Лорънс. — Нямах представа, че могат да стоят във въздуха толкова дълго…

— Абе, остави се, имал съм четиринадесетчасови полети — махна с ръка Джеймс. — Не бих пробвал с твоя обаче. Воли е способен да лети само с един мах за цял час, ако времето е спокойно. — Той зяпна в огромна прозявка. — И все пак не е шега работа… не и с всичките въздушни течения над океана.

Фернао пристигна с кафето и чая и когато и на двамата бе сервирано, Лорънс набързо описа на Джеймс как бе придобит и обязден Темерер. Събеседникът му слушаше с нескрито удивление, като междувременно изпи пет чаши кафе и омете две пълни чинии със сандвичи.

— Тъй че, както можеш да видиш, малко не знам какво да сторя. Адмирал Крофт вече е отправил запитване към поделението на Корпуса в Гибралтар относно моята ситуация, което се надявам да доставиш, но признавам, че ще приветствам всяка информация какво да очаквам — завърши той.

— Боя се, че не питаш точния човек — засмя се Джеймс, обръщайки шеста чаша. — Никога не съм чувал за нищо подобно и не мога дори да ти дам предварителен съвет как да го тренираш. Мен ме запратиха при разносвачите, когато бях на дванайсет, а с Воли съм от четиринайсетгодишен. С твоя красавец ви чакат битки в тежка военна категория. Мога само — добави той — да ти спестя допълнителното чакане. Ще се метна до площадката за приземяване, ще взема пощата и още тази вечер ще занеса съобщението от адмирала ти. Не бих се изненадал, ако някоя голяма капа пристигне утре през деня.

— Някоя голяма какво? — попита Лорънс. С всяка следваща чаша кафе Джеймс говореше все по-неясно.

— Старши капитан — ухили се гостът му, свали крак и стана от стола, като се протегна. — Ще стане от тебе летец. Почти забравих, че не говоря на колега.

— Благодаря ти, това е щедър комплимент — отвърна Лорънс, макар че му се щеше Джеймс да бе направил по-сериозен опит да не забравя.

— Разбира се. Но стига съм лежал, времето е хубаво. Кафенцето ми върна живота, а след една крава Воли би летял до Китай и обратно. Пък и в Гибралтар имаме по-добро място за почивка. Хайде, тръгвам. — С тази реплика той излезе от помещението, взе си палтото от килера и със свирукане и безгрижна стъпка излезе през вратата, докато Лорънс се двоумеше и го последва със закъснение.

Воли отиде при Джеймс с няколко къси подлитващи подскоци, бърборейки развълнувано за крави и „Темро” — най-доброто, което можеше да запомни от името на Темерер. Джеймс го погали и се покачи.

— Мерси отново. Ще се виждаме покрай обиколките, ако тренираш в Гибралтар — рече той, махна с ръка и след мощно размахване на сиви криле се превърнаха в бързо смаляваща се точка в свечеряващото се небе.

— Много се зарадва на кравата! — каза Темерер, застанал до Лорънс и загледан подире им.

Мъжът се засмя и се протегна да почеше крилатия си приятел по врата.

— Съжалявам, че първата ти среща с друг дракон не бе особено сполучлива. Но двамата с Джеймс носят съобщението на адмирал Крофт към Гибралтар и след ден-два очаквам да се срещнеш с по-интелигентни свои събратя.

Явно Джеймс не бе преувеличил в преценката си. На следващия следобед Лорънс тъкмо тръгваше за града, когато огромна сянка премина през пристанището и той погледна нагоре, където премина един чудовищен червено-златист звяр, насочен към площадките за приземяване в покрайнините на града. Бившият капитан веднага се отправи към „Достоен”, като очакваше евентуалните нареждания да го заварят там — при това съвсем скоро. По средата на пътя го застигна един задъхан младши офицер и му предаде, че адмирал Крофт го е изпратил да го повика.

В каютата на Крофт го чакаха двама летци — капитан Портланд, висок и слабоват мъж със сурови черти и нос като ястребова човка, който доста наподобяваше дракон, и лейтенант Дейс, едва двадесетгодишен младеж с дълга бледорижава плитка, също толкова бледи вежди и недружелюбно изражение. Държаха се резервирано, каквато бе репутацията на всички летци, и за разлика от Джеймс не демонстрираха никакви признаци към разчупване на ледовете.

— Е, Лорънс, голям си щастливец — каза Крофт, щом бившият капитан изтърпя скованите представяния. — Все пак ще те върнем на „Самоуверен”.

Все още вглъбен в разглеждане на двамата летци, Лорънс се сепна.

— Моля?

Портланд хвърли бърз презрителен поглед на Крофт. Определено забележката му за щастието бе най-малкото нетактична, ако не и обидна.

— Наистина сте свършили безценна работа за Корпуса — започна той сковано, като се обърна към Лорънс, — но се надявам да не искаме от вас да продължите да я вършите. Лейтенант Дейс е дошъл да ви смени.

Лорънс изгледа объркано лейтенанта, който му отвърна с войнствен пламък в очите.

— Сър… — започна бавно предишният капитан на „Самоуверен”. Не можеше да мисли ясно. — Бях останал с впечатлението, че ездач на дракон не може да бъде сменен. Че трябва да присъства на излюпването. Греша ли?

— При нормални обстоятелства сте прав, това без съмнение е желателно — отвърна Портланд. — Но в случай че загубим ездача поради болест или рана, успяваме да убеди дракона да приеме нов летец в повече от половината случаи. В този случай очаквам младостта да направи Темерер — езикът му сякаш произнесе името с известна неприязън — дори още по-благоразположен към замяната.

— Разбирам — кимна Лорънс. Само за това имаше сили. Преди три седмици тази новина би му донесла най-голямо щастие, ала сега усещаше само униние.

— Разбира се, искрено ви благодарим — добави Портланд, вероятно усещайки, че е нужна малко по-голяма учтивост. — Но той ще е много по-добре в ръцете на трениран летец, а и съм сигурен, че Флотът не може да ни отпусне такъв превъзходен офицер.

— Много сте любезен, сър — отвърна му Лорънс с поклон. Комплиментът не бе естествен, но разбираше, че капитанът бе искрен в останалата част от коментара, а и той бе напълно прав. Разбира се, че Темерер би се справил по-добре в ръцете на обучен летец — някой, способен да работи правилно с него, както един кораб би се справил по-добре в ръцете на истински моряк. Темерер се бе появил в живота му напълно случайно и сега, когато знаеха колко е уникален, бе още по-очевидно, че драконът заслужава също толкова добър партньор. — Без съмнение бихте предпочели някой обучен на поста, ако това би било възможно, и се радвам, че съм бил от полза. Да заведа ли господин Дейс при Темерер.

— Не! — отсече Дейс и веднага млъкна под погледа на Портланд, който отговори по-учтиво:

— Не, благодарим ви, капитане. Напротив, предпочитаме да процедираме тъй, сякаш ездачът на дракона е починал, за да държим всичко в порядък, максимално близък до набора от методи, които сме изработили за приобщаване на създанието към нов човек. Би било най-добре да не виждате повече дракона.

Това беше тежък удар. Лорънс понечи да възрази, но накрая затвори уста и отново се поклони. Ако това можеше да улесни процеса, негов дълг бе да стои настрана.

И все пак мисълта, че никога вече няма да види Темерер, беше изключително неприятна. Не си беше взел сбогом, не бяха разменили никакви мили думи на раздяла — да остане настрана му приличаше досущ на дезертьорство. Мъката го притисна тежко, когато слезе от „Достоен”, и до вечерта още не се беше разпръснала. Имаше вечеря с Рай ли и Уелс и когато влезе във фоайето на хотела, където го чакаха, успя с усилие да се усмихне и да каже:

— Е, господа, изглежда все пак не сте се отървали от мен.

Изглеждаха изненадани. Малко след това и двамата го поздравяваха ентусиазирано и вдигаха наздравици за свободата му.

— Най-добрата новина, която чувам от две седмици насам! — заяви Райли и вдигна чаша. — За Ваше здраве, сър. — Радостта му бе напълно естествена, въпреки че по всяка вероятност това щеше да му струва повишението, и Лорънс дълбоко се трогна. Мисълта за истинското им приятелство облекчи тъгата му поне донякъде и той съумя да върне наздравицата в обичайния си маниер.

— Обаче май наистина са подходили странно — отбеляза Уелс малко по-късно, мръщейки се на краткото описание на срещата. — Малко обидно, сър… сякаш един морски офицер не е достатъчно добър за тях.

— О, не, не — поправи го Лорънс, макар и да не се чувстваше особено сигурен, че е разбрал всичко правилно. — Грижата им е не само за Корпуса, а и за Темерер. Едва ли човек може да очаква да се радват на възможността някой необучен да язди на гърба на толкова ценно създание… Все едно ние да се радваме, ако офицер от Армията стане командир на първокласен боен кораб!

Така им каза, и бе абсолютно убеден в думите си, но това не го утешаваше особено. С напредването на вечерта усещаше все повече мъката от раздялата, а не обратното — въпреки добрата храна и добрата компания. Вече бе развил навика нощем да чете на Темерер, да разговаря с него и да спи до него, и тази внезапна раздяла го изпълваше с болка. Знаеше, че не прикрива добре чувствата си — Райли и Уелс му хвърляха неспокойни погледи и говореха повече, за да запълват мълчанието му, но той не можеше насила да се преструва на радостен, та да ги успокои.

Бяха сервирали пудинга и докато се мъчеше да хапне малко, едно момче дотича с бележка за него от капитан Портланд. Молеха го да отиде веднага в колибата. Лорънс веднага скочи от масата, смотолеви набързо някакво обяснение и изхвърча на улицата, без дори да изчака за палтото си. Нощта в Мадейра бе топла и липсата не му пречеше, особено след няколко минути бърз ход. Когато стигна до колибата, му се щеше да намери извинение да махне и шала си.

Вътре светеше. Бе предложил къщурката на капитан Портланд за тяхно удобство, тъй като се намираше близо до полето. Когато Фернао му отвори, Лорънс влезе и завари Дейс, обронил глава на масата, обграден от няколко други младежи с униформи на Корпуса, и Портланд, застанал до камината, загледан в нея със сурово, неодобрително изражение.

— Случило ли се е нещо? — попита Лорънс. — Да не би Темерер да е болен?

— Не — отвърна Портланд. — Просто отказа да приеме подмяната.

Дейс рязко стана от масата и направи крачка към Лорънс.

— Това е безобразие! Империал в ръцете на някакъв необучен флотски недодяланик… — извика той. Приятелите му му затвориха устата, преди да каже нещо друго, но и така изразът бе поразяващо груб и Лорънс веднага стисна дръжката на сабята си.

— Сър, трябва да отговорите за думите си — процеди гневно той. — Прекрачихте границата.

— Спрете. В Корпуса няма дуели — прекъсна ги Портланд. — Андрюс, за Бога, сложи го да си легне и му дай някакво успокоително. — Младежът, хванал лявата ръка на Дейс, кимна и заедно с трима други извлякоха съпротивляващия се лейтенант от стаята, оставяйки Лорънс и Портланд сами. Фернао стоеше с каменно изражение в ъгъла и още държеше поднос с гарафа портвайн на него.

Лорънс се обърна към Портланд.

— Един джентълмен не може да си позволи да търпи подобни забележки.

— Животът на един летец не е само негов. Не може да му се позволи да го рискува толкова безсмислено — с равен тон отбеляза Портланд. — В Корпуса няма дуели.

Повторното изказване тежеше като закон и Лорънс се принуди да съзре правотата му.

Пръстите му се поотпуснаха, макар и гневната руменина да не напусна лицето му.

— Тогава, сър, той трябва да се извини на мен и на Флота. Забележката му бе възмутителна.

— А вие, предполагам, никога не сте правили или чували също толкова възмутителни забележки относно летците или Корпуса?

Лорънс притихна при тази открита горчивина в гласа на Портланд. Никога досега не му бе хрумвало, че самите летци биха чули подобни реплики и биха се обидили. Сега разбираше колко жестоки могат да бъдат подобни обиди, след като те дори не могат да им отговорят заради кодекса на службата си.

— Капитане — каза накрая, по-тихо, — ако подобни реплики са били правени в мое присъствие, бих отбелязал, че никога не са излизали от моите уста, а при възможност съм ги заклеймявал сурово. Никога не съм посрещал с охота обидните определения за която и да е част от въоръжените сили на Негово величество. Нито пък някога ще си го позволя.

Сега пък Портланд притихна и, макар и неохотно, изрече:

— Обвиних ви несправедливо. Извинявам се. Надявам се и Дейс да предложи своите извинения, когато върне разсъдъка си. Не би казал нищо подобно, ако току-що не бе претърпял толкова горчиво разочарование.

— От това, което казахте, разбрах, че рискът е бил известен. Не е трябвало да си създава толкова високи очаквания. Без съмнение ще може да очаква успех с някое новоизлюпено.

— Той прие риска — изтъкна Портланд. — Изчерпи правото си на повишение. Няма да му се разреши друг опит, освен ако не спечели тази възможност в битка. А това не е твърде вероятно.

Значи Дейс бе в същата позиция като Райли преди последното им пътуване, само че с още по-малък шанс, понеже драконите в Англия бяха толкова малко… Лорънс още не можеше да прости обидата, но вече разбираше по-добре емоцията зад нея. Не можеше да не съжалява човека, който в крайна сметка бе едва момче.

— Разбирам. С радост ще приема извинение от него — каза той.

Портланд изглеждаше облекчен.

— Радвам се да го чуя. Сега, мисля, най-добре е да поговорите с Темерер. Сигурно сте му липсвали, а и не беше никак доволен да приеме заместник. Надявам се да разговаряме отново на сутринта. Не сме докосвали спалнята ви, тъй че няма нужда да сменяте покоите си.

Лорънс това и чакаше. Секунди по-късно крачеше енергично през полето. Когато се приближи, различи тялото на Темерер на светлината на полумесеца. Драконът се бе свил на кълбо и стоеше почти неподвижен, като галеше златната верижка с нокти.

— Темерер! — повика го той, като мина през портата, и великолепната глава се надигна веднага.

— Лорънс? — попита той с такъв тон, че сърцето на мъжа се сви.

— Да, тук съм — отвърна Лорънс, като крачеше бързо към него, а накрая премина в бяг. С гальовно скимтене, извиращо дълбоко от гърлото му, Темерер обгърна ездача си с криле и двете си предни лапи и притисна внимателно муцуна в него. Лорънс погали гладкия му нос.

— Каза, че не харесваш дракони и че искаш да си пак на кораба — прошепна тихо Темерер. — Каза, че си летял с мен само защото си изпълнявал задължение.

На Лорънс не му достигаше дъх от ярост. Ако Дейс бе там, щеше да го пребие с голи ръце.

— Лъжи, Темерер — едва успя да каже, полузадушен от гняв.

— Да, и аз така си помислих. Но не беше приятно за слушане, а и се опита да ми вземе верижката. Много се ядосах. И не искаше да си тръгне, докато не го ударих, но теб и тогава те нямаше. Помислих си, че може би ще те държи далеч от мен и не знаех къде да те търся.

Лорънс се приведе напред и положи буза на меката, топла кожа.

— Толкова съжалявам. Убедиха ме, че е в твой интерес да стоя настрана и да му разреша да опита. Трябваше да видя що за подлец е.

Темерер помълча, докато стояха сгушени, и накрая попита:

— Лорънс, сега не съм ли твърде голям за кораб?

— Да, така изглежда, освен ако не е някой транспортен — отвърна мъжът, като вдигна глава, объркан от въпроса.

— Ако си искаш кораба обратно — изрече драконът, — ще позволя на друг да ме язди. Не онзи, защото той говори неверни неща. Но няма да те карам да останеш.

Лорънс остана неподвижен за миг, поставил ръце върху главата на Темерер, чийто топъл дъх се виеше около него.

— Не, драги мой — промълви накрая, давайки си сметка, че това е истината. — Предпочитам теб пред който и да е кораб във Флота.