Драконът на Негово Величество

Четвърта глава

— Не издуй повече гръдния кош, ето така. — Летификат застана на хълбоци и демонстрира, а огромният й червено-златист корем се разшири, когато вдиша.

Темерер повтори движението. Неговото издуване не бе толкова зрелищно, понеже му липсваше ярката окраска на женския Копър Регал^[6] и, разбира се, все още бе на една пета от нейните размери, но този път успя да произведе много по-мощен рев.

— А, ето — отбеляза доволен той и отново стъпи на четири крака. Кравите тичаха, обезумели от ужас из кошарата.

— Много по-добре — кимна Летификат и го побутна одобрително по гърба. — Упражнявай се всеки път, когато се храниш. Ще ти помогне за разгръщането на белите дробове.

— Предполагам, едва ли си изненадан от това колко силно се нуждаем от него, като се има предвид настоящото положение — обърна се Портланд към Лорънс. Двамата стояха встрани от полето, на безопасно разстояние от бъркотията, която драконите щяха всеки момент да направят. — Повечето зверове на Бонапарт са разположени по Рейн, а както знаем, не е бездействал и в Италия. Единствено този факт и морските ни блокади ни разделят от нашествие. Но ако нареди нещата в своя полза на Континента и успее да освободи няколко въздушни дивизии, може да се сбогуваме с блокадата при Тулон. Просто не разполагаме с достатъчно дракони в Средиземноморието, за да защитим флотилията на Нелсън. Ще трябва да отстъпим и тогава Вилньов ще нахлуе право в Канала.

Лорънс кимна мрачно. Бе следял новините за маневрите на Бонапарт с голяма тревога още от акостирането на „Самоуверен”.

— Знам, че Нелсън се опитва да прилъже френския флот към битка, но Вилньов не е глупак, дори и да не е мореплавател. Въздушната бомбардировка е единствената ни надежда да го измъкнем от удобното му пристанище.

— Което значи, че надежда няма — не и със силите, които можем да отделим в момента — рече Портланд. — Вътрешната дивизия разполага с два Лонгуинга^[7] и те биха били способни да го сторят. Но не можем да ги заделим. Бонапарт незабавно ще се нахвърли върху Флота в Канала.

— Обикновена бомбардировка няма ли да свърши работа?

— Не е достатъчно прецизна от голямо разстояние, а в Тулон разполагат с оръдия с отровни шрапнели. Никой нормален летец не би доближил дракона си до укрепленията — Портланд поклати глава. — Никой. Но в момента разполагаме с един млад Лонгуинг в процес на обучение и ако Темерер би бил така добър да побърза с растежа си, може би заедно биха могли да заместят Екзидий и Мортифер на Канала, а дори един от тези двамата би ни стигнал при Тулон.

— Сигурен съм, че ще стори всичко по възможностите си да сте доволни — увери го Лорънс и хвърли поглед през полето. Въпросният дракон се захващаше с втората си крава. — И бих казал, че и аз ще сторя същото. Знам, че не съм този, когото желаехте за този пост, нито пък ще споря с това, че един по-опитен летец със сигурност е за предпочитане в толкова важна роля, ала се надявам опитът ми на морски офицер да не се окаже напълно безполезен в това поприще.

Портланд въздъхна и заби поглед в земята.

— О, по дяволите. — Странна реакция, но Портланд изглеждаше неспокоен, а не гневен, и след миг добави: — Няма как да ти го кажа инак. Ти не си летец. Ако беше просто въпрос на умения или познания, пак щеше да е достатъчно трудно, но… — Той се спря.

Лорънс не мислеше, че капитанът поставя куража му под въпрос. Дори тази сутрин се държеше по-приятелски. Досега на Лорънс му се струваше, че летците просто са докарали племенните си отношения до крайност и веднъж приемат ли те в кръга си, студеното им поведение се изпаряваше. Затова не се обиди и рече:

— Сър, не мога да си представя къде другаде вярвате, че би могло да има трудности.

— Естествено, че не можете — отвърна рязко Портланд. — Е, нямам намерение да си тормозя излишно ума. Може да решат да ви изпратят на съвсем различно място, а не в Лох Лаган. Но избързвам — онова, което всъщност има значение, е че двамата с Темерер трябва да отидете на обучение в Англия възможно най-скоро. Там Въздушното командване ще реши най-добре какво да правят с вас.

— Но може ли Темерер да стигне до Англия, без да спира никъде? — угрижи се Лорънс. — Сигурно има повече от хиляда километра. Той никога не е прелитал разстояние, по-голямо от този остров.

— По-скоро две хиляди. Разбира се, никога не бихме го рискували така. От Нова Скотия пристига транспортен кораб. Преди три дни два дракона се присъединиха от него към дивизията ни, тъй че знаем доста добре координатите му — според мен е на по-малко от сто и петдесет километра оттук. Ще ви ескортираме до него. Ако Темерер се измори, Летификат може да го подкрепя достатъчно дълго, за да му позволи глътка въздух.

Предложеният план облекчи бившия моряк, но разговорът го наведе на мисли за това в каква неприятна позиция е, докато не се отърве от невежеството си. Ако Портланд не бе споменал за рисковете, самият Лорънс нямаше да може да прецени ситуацията. Дори сто и петдесет километра си беше сериозно разстояние — минимум три часа във въздуха. Но поне се чувстваше уверен, че ще успее. Завчера бяха прелетели три пълни дължини на острова — когато търсеха сър Едуард, — и Темерер не изглеждаше никак уморен.

— Кога предлагате да тръгнем?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Транспортният кораб се отдалечава от нас, все пак — отвърна Портланд. — Ще бъдете ли готов след половин час?

Лорънс се опули.

— Сигурно бих могъл, ако изпратя повечето си неща обратно на „Самоуверен” — промърмори скептично.

— Че защо? Лет може да носи всичко, което имаш. Няма да товарим Темерер.

— Не, имам предвид, че нещата ми не са опаковани — изтъкна Лорънс. — Свикнал съм да чакам прилива. Виждам, че отсега нататък трябва да мисля за всичко малко по-отрано.

Портланд изглеждаше все така объркан и когато влезе в стаята на Лорънс след двадесет минути, зяпна моряшкия сандък, който дори не беше пълен до половината. Бившият флотски офицер се спря насред нареждането на няколко одеяла и попита:

— Нещо не е наред ли? — Според него сандъкът не беше толкова голям, че да представлява трудност за Летификат.

— Нищо чудно, че ти трябваше време. Винаги ли опаковаш толкова педантично? Не можеш ли просто да метнеш нещата си в няколко торби? Лесно можем да ги завържем.

Лорънс преглътна първия отговор, дошъл му наум. Вече нямаше да се чуди защо летците до един изглеждаха мърляви и омачкани. Мислеше си, че е заради някаква майсторска техника на летене.

— Не, благодаря ви. Фернао ще занесе останалото на „Самоуверен”, а на мен това тук ще ми е напълно достатъчно — рече той и вкара одеялата. Завърза ги, закрепи останалия багаж и заключи сандъка. — Така. Сега съм на вашите услуги.

Портланд извика няколко младши летци, за да изнесат сандъка. Лорънс ги последва и за пръв път стана свидетел на работата на пълен въздушен екипаж. И той, и Темерер наблюдаваха с интерес отстрани, докато Летификат стоеше търпеливо под щъкащите по нея младежи, които тичаха нагоре-надолу със същата лекота, с която висяха под корема й или се катереха по гърба й. Момчетата вдигаха две платнени палатки — една отгоре и една отдолу. Бяха малки и накривени и за рамки им служеха множество тънки, гъвкави метални ленти. Предните панели, образуващи най-голямата част от палатките, бяха дълги и наклонени, явно за да се намали колкото се може повече съпротивлението, а страничните и задната стени бяха мрежести.

Най-младите от екипажа като че ли бяха под дванайсетгодишни. Разликата във възрастта между по-старшите бе по-голяма — също като в кораб — и сега четирима от най-големите се тътреха под тежестта на увита в кожа верига, която замъкнаха пред Летификат. Самата тя я вдигна и я постави малко над плешките си, точно пред палатката, а децата забързаха да я застопорят към останалата част от юздата посредством множество ремъци и по-малки вериги.

Използвайки голямата верига, те закачиха нещо като хамак, направен от метални брънки, под корема на Летификат. Лорънс видя как хвърлят вътре собствения му сандък наред с още дузина други торби и колети. Той потръпна от произволния маниер на съхранение на багажа и си благодари за проявеното старание в опаковането — беше убеден, че дори и да подхвърлят сандъка му още десетина пъти, пак няма да разбъркат нещата вътре.

Огромна подплънка от кожа и вълна, дебела колкото мъжка ръка, бе хвърлена над всичко това и опъната по юздата до максимум, за да се разпредели тежестта на съдържанието и то да се притисне плътно към корема на дракона. Лорънс усети леко неудовлетворение от тези приготовления. Помисли си, че ще трябва да измисли нещо по-добро за Темерер, когато му дойде времето.

Процесът обаче имаше едно значително предимство пред плавателните приготовления — от началото до края минаха не повече от петнадесет минути и пред очите им застана дракон в пълна лека екипировка. Летификат се изправи на задните си крака, отръска криле и ги размаха няколко пъти. Вятърът бе достатъчно силен да отблъсне Лорънс крачка назад, но събраният багаж почти не се размести.

— Всичко стои добре — отбеляза Летификат и отново слезе на четири крака. Земята се разтресе от удара.

— Съгледвачи — на борда! — нареди Портланд. Четирима от най-младите се покачиха и заеха места при раменете и таза, отгоре и отдолу, като се закачиха за юздата.

— Топмени и белмени!^[8] — Сега бе ред на две групи от по осем офицери. Едната се настани в палатката отгоре, а другата — в тази отдолу. Лорънс се изненада от размерите на загражденията. Изглеждаха малки само в сравнение с огромните размери на Летификат.

Последваха дванадесет стрелци, които, докато другите екипираха дракона, проверяваха пушките си. Лорънс забеляза, че ги води лейтенант Дейс, и се намръщи. В бързането съвсем бе забравил за него. Лейтенантът не му бе поднесъл извинението си и навярно нямаше да го направи скоро. А навярно така бе най-добре, Лорънс можеше и да не го приеме, след като Темерер му бе разказал за случилото се, и тъй като нямаше как да го предизвика на дуел, ситуацията щеше, меко казано, да стане доста напрегната.

След изкачването на стрелците Портланд направи пълна обиколка около и под дракона.

— Много добре. Наземен екипаж — на борда. — Останалите шепа хора се качиха, завързаха се и едва тогава дойде ред на Портланд, като го повдигна самата Летификат. Той повтори инспекцията си и отгоре, като се движеше по юздата също тъй лесно, както и малчуганите, и накрая се настани на мястото си в основата на врата.

— Мисля, че сме готови. Капитан Лорънс?

Лорънс със закъснение се усети, че още е на земята. Бе твърде погълнат от процеса, за да се сети да се качи. Обърна се, ала преди да се закатери по юздата, Темерер посегна внимателно и го постави върху себе си, повтаряйки действието на Летификат. Лорънс се ухили и потупа дракона по шията.

— Благодаря ти, Темерер — каза той и се завърза. Портланд бе оценил импровизираната юзда като подходяща за пътуването, макар и да не бе изпаднал във възторг от нея. — Сър, готови сме!

— Тогава започвайте. По-малкият излита пръв. Ще поемем водачеството във въздуха.

Лорънс кимна. Темерер напрегна мускулите си, отскочи — и светът пропадна под тях.

Въздушното командване се намираше в провинцията, на югоизток от Четъм, ала достатъчно близо до Лондон, за да са възможни ежедневни консултации с Адмиралтейството и Военното министерство. Едночасовият полет от Дувър мина леко — вълнообразните зелени ливади, които Лорънс познаваше толкова добре, се простираха под него като дъска за шах, а от Лондон се виждаха единствено някои от кулите му — далечни, тъмнопурпурни и трудноразличими.

Въпреки че съобщенията бяха пристигнали много преди него и вероятно вече го очакваха, Лорънс бе повикан в офиса едва на следващата сутрин. Дори тогава го оставиха да виси пред кабинета на адмирал Пауис почти два часа. Най-сетне вратата се отвори. Когато пристъпи вътре, не можа да сдържи любопитния си поглед към адмирал Пауис и адмирал Боудън, който седеше отдясно на бюрото. Докато чакаше, просто нямаше как да не обърне внимание на високия тон, с който разговаряха помежду си. Боудън все още бе зачервен и се мръщеше.

— О, капитан Лорънс, моля, заповядайте — каза Пауис, махвайки му с дебелата си длан. — Колко величествен изглежда Темерер! Тази сутрин го видях да се храни: бих казал, че вече тежи почти девет тона! Заслужавате най-висока похвала. Значи сте го хранили само с риба през първите две седмици, както и на транспортния кораб? Забележително, наистина забележително. Трябва да помислим за промяна в общия хранителен режим.

— Да, да. Това обаче е встрани от темата — нетърпеливо започна Боудън.

Пауис го изгледа изпод вежди, след което продължи, може би твърде приятелски:

— Във всеки случай определено е готов за началото на тренировъчната си програма и, разбира се, трябва да направим всичко по силите си да предложим възможно най-доброто обучение и на вас. Разбира се, запазили сме чина ви. А и бидейки ездач, така или иначе ще станете капитан. Надявам се, съзнавате, че имате много за вършене. Десетгодишно обучение не се наваксва за един ден.

Лорънс се поклони.

— Сър, и двамата с Темерер сме на вашите услуги — без колебание обяви той, но, досущ като в случая с Портланд, и у единия, и у другия долавяше същата странна уклончивост относно обучението му. През двете седмици, прекарани на транспортния кораб, на Лорънс му бяха хрумнали множество възможни обяснения, повечето неприятни. Едно седемгодишно момче, взето от дома му преди характерът му наистина да се е оформил, лесно може да бъде принудено да изтърпи отношение, което един зрял мъж никога не би позволил, а пък самите летци, до един преминали през това, вероятно го считаха за безусловна необходимост. Лорънс не се сещаше за друга причина, поради която да са толкова уклончиви по темата.

Сърцето му се сви още повече, когато Пауис каза:

— Значи така… Ще те пратим в Лох Лаган. — Портланд бе споменал именно това място, и то с голямо неспокойствие. — Без съмнение това е най-доброто място за вас — продължи Пауис. — Не можем да губим дори миг от подготовката ви за активна служба и няма да се изненадам, ако Темерер достигне тегло за тежки военни сражения до края на лятото.

— Сър, моля за извинение, но никога не съм чувал за това място… Предполагам, намира се в Шотландия? — попита Лорънс. Надяваше се да направи Пауис по-словоохотлив по въпроса.

— Да, в Инвърнесшир. То е един от най-големите ни терени и със сигурност най-добрият за интензивно обучение — отбеляза Пауис. — Навън лейтенант Грийн ще ви покаже маршрута и ще ви маркира някой терен по пътя, където да прекарате нощта. Сигурен съм, че няма да срещнете трудности с прелета.

Явно аудиенцията бе приключила и Лорънс знаеше, че не може да задава допълнителни въпроси. Обаче имаше една належаща молба.

— Ще говоря с него, сър — кимна утвърдително. — Но ако нямате нищо против, бих се радвал през нощта да се отбия в семейния си дом в Нотингамшир. Там има достатъчно място за Темерер, както и дивеч за ядене. По това време на годината родителите му бяха в града, но семейство Галман често прекарваха времето си в провинцията и имаше някаква възможност да види Едит, макар и за кратко.

— О, разбира се, разбира се… — усмихна се Пауис. — Съжалявам, че не мога да ви дам по-дълъг отпуск. Със сигурност сте го заслужили, но не мисля, че можем да отделим достатъчно време — една седмица може да значи всичко за нас.

— Благодаря ви, сър, напълно разбирам ситуацията — отвърна Лорънс, поклони се и излезе.

Снабден от лейтенант Грийн с чудесна карта на маршрута, капитанът започна веднага приготовленията си. Бе отделил няколко часа в Дувър да се сдобие с няколко леки кутии за шапки. Беше преценил, че цилиндричната им форма би прилегнала по-добре на тялото на Темерер и прехвърли принадлежностите си в тях. Знаеше, че представлява необичайна гледка с десетината кутии за дамски шапки, но когато ги завърза за корема на Темерер и видя колко малко добавят към силуета му, не можеше да не се почувства доволен от себе си.

— Наистина са удобни. Въобще не ги усещам — увери го Темерер, като се изправи на задните си крака и помаха с криле, за да се ги намести по-добре, точно както бе направила Летификат в Мадейра. — Може ли да вземем една от онези палатки? Много по-удобно ще ти е да яздиш на завет.

— Обаче нямам представа как да я опъна, драги — усмихна се Лорънс на грижовността на дракона. — Спокойно, ще се оправя. С това кожено палто, което ми дадоха, ще ми е достатъчно топло.

— Палатката ще трябва да почака, докато получиш нормална юзда. За нея ще ти трябват специални закопчалки. Май си почти готов, а, Лорънс? — Боудън бе дошъл и сега се намеси без никакво предупреждение в разговора им. Приближи се до дракона и се спря пред гърдите му, за да разгледа кутиите. — Хм, виждам, че твърдо си решил да преобърнеш всичките ни обичаи, както ти е угодно.

— Надявам се не, сър — отвърна Лорънс, като запази самообладание. Не можеше да си позволи да обтегне отношенията им, понеже адмиралът бе един от старшите командващи на Корпуса и можеше да има думата за всяко бойно назначение на Темерер. — Обаче сандъкът ми му беше неудобен, а тези ми се сториха най-подходящите заместители за краткото време, с което разполагах.

— Може би ще свършат работа — подхвърли Боудън. — Надявам се, че със същата лекота, с която си се отървал от сандъка, ще успееш да се отърсиш и от останалата част от флотското си мислене. Сега трябва да бъдеш летец.

— Аз съм летец, сър, и това е моето желание. Но не мога да се престоря, че възнамерявам да забравя навиците и начина си на мислене, градени цял живот. Дори и да имах намерение да го сторя, съмнявам се, че би било възможно.

За щастие Боудън прие това спокойно, но поклати глава.

— Така е. Така и казах на… както и да е. Дойдох да изясня нещо — ще ми направиш услугата да се въздържаш от обсъждане с непринадлежащите към Корпуса на каквито и да било подробности от обучението ти. Негово величество счита за най-правилно да мислим със собствените си глави, за да постигнем най-доброто в службата си. Не ни е грижа за мненията на външните хора. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна мрачно Лорънс, странната заповед потвърждаваше най-лошите му предчувствия. Но ако никой от тях не искаше да каже нещата направо, той не можеше да възрази. Беше вбесяващо. — Сър — започна, решил да се помъчи отново да измъкне истината, — ако бихте били така добър да ми кажете с какво теренът в Шотландия е по-подходящ от този за обучението ми, ще ви бъда безкрайно благодарен.

— Заповядано ти е да отидеш там. Това го прави единственото подходящо място — отсече Боудън. Все пак като че ли отстъпи, защото добави по-меко: — Главният обучаващ в Лаган е особено добър в бързото ориентиране на неопитни ездачи.

— Неопитни? — повтори учудено Лорънс. — Мислех, че летците постъпват на служба на седем. Предполагам, не твърдите, че момчетата летят на тази възраст.

— Не, разбира се, че не. Но ти не си първият ездач, дошъл извън каналния ред, нито първият с по-малко обучение, отколкото ни се харесва. Понякога някое новоизлюпено може да получи гневен пристъп и тогава трябва да вземем всеки, когото би приело. — Внезапно се изсмя задавено. — Драконите са странни създания, не можеш ги разбра. Някои даже си харесват морски офицери. — Той шляпна Темерер и си замина тъй, както бе дошъл — без нито дума на изпроводяк, но очевидно в по-добро настроение, оставяйки в същото време Лорънс също толкова объркан, както и преди.

Полетът до Нотингамшир им отне няколко часа и му осигури повече свободно време, отколкото му се искаше, в което да разсъждава какво го чака в Шотландия. Не му се щеше да си представя, че Боудън, Пауис и Портланд очакваха той да се провали, а още по-малко му се мислеше какво би правил, ако ситуацията там се окаже непоносима.

Само веднъж бе изпитал истинско нещастие във флотската си служба — като току-що произведен лейтенант, още седемнадесетгодишен, той бе назначен на „Шоруайз” под командването на капитан Барстоу — динозавър от по-стария Флот, когато от офицерите не се е изисквало да са и джентълмени. Барстоу бил незаконен син на среднозаможен търговец и жена с не твърде висока репутация. Захванал се с мореплаване още като момче — първо на корабите на баща си, а след това бил натикан във Флота като юнга на предната мачта. Демонстрирал голям кураж в битките и остър математически усет, които му спечелили повишение в помощник на капитана, след това в лейтенант, а накрая, по щастливо стечение на обстоятелствата, и в капитан, но така и не се бе отърсил от грубите си, простовати маниери.

Още по-лошо — Барстоу съзнаваше липсата си на маниери и ненавиждаше тези, които според него го караха да се чувства така. Тази ненавист не бе необоснована — мнозина сред офицерите го гледаха накриво и мърмореха под носа си по негов адрес. Той обаче съзря подобна злонамереност и в приятното и елегантно поведение на Лорънс, за което безмилостно го наказваше при всеки удобен случай. Смъртта на Барстоу от пневмония три месеца след началото на пътуването вероятно спаси живота на Лорънс или поне го измъкна от постоянния шок на двойните, дори тройни смени, неизменната диета от сухари и вода и опасността да предвожда екипаж, състоящ се от най-некадърните мъже на борда.

Лорънс още изпитваше инстинктивен ужас при спомените за това време. Не бе никак подготвен да служи на друг такъв човек, а от обезпокоителните забележки на Боудън за това как Корпусът прибира всеки, приет от новоизлюпено, той долови намек, че бъдещите му колеги обучаващи се, ще са долна стока. И макар че вече не беше на седемнадесет, нито пък в толкова безпомощна позиция, сега трябваше да мисли за Темерер и споделения им дълг.

Ръцете му несъзнателно стиснаха юздите и драконът се обърна.

— Добре ли си, Лорънс? — попита той. — Много си се умълчал.

— Прости ми, отплеснах се — отвърна мъжът и потупа Темерер по врата. — Ти как си, уморяваш ли се? Би ли желал да спрем да починем за малко?

— Не, не съм уморен, но ти не ми казваш истината — отвърна притеснено Темерер. — Мога да усетя, когато си нещастен… Не е ли хубаво, че започваме обучение? Или корабът ти липсва?

— Откривам, че ме четеш като отворена книга — унило отбеляза Лорънс. — Корабът ми изобщо не ми липсва, но ще призная, че съм малко обезпокоен за обучението ни. Пауис и Боудън се държаха много странно и не съм сигурен какво посрещане трябва да очакваме в Шотландия… и дали там ще ни хареса.

— Ако не, по всяко време можем да си тръгнем отново, нали? — попита драконът.

— Не е толкова лесно. Както знаеш, не сме свободни. Аз съм офицер на Негово величество, а ти си Негов дракон. Не можем да правим каквото си искаме.

— Никога не съм срещал краля. Не съм негова собственост, като някоя овца — заяви Темерер. — Ако принадлежа на някого, това си ти, а ти принадлежиш на мен. Няма да стоя в Шотландия, ако ти си нещастен там.

— Майчице! — промърмори мъжът. Не за пръв път драконът демонстрираше обезпокоителен уклон към независима мисъл и това се засилваше с всеки изминал ден — навярно бе свързано с растежа и увеличеното време, което прекарваше буден. Самият Лорънс не бе особено заинтересуван от политическата философия и му се стори абсурдно да измисля обяснения за неща, които му се струваха естествени и очевидни.

— Не е точно собственичество. Ние му дължим верността си. Освен това — добави, — трудно бихме те държали сит, ако Короната не плащаше прехраната ти.

— Кравите са много хубави, но нямам нищо против да ям риба — отвърна Темерер. — Не може ли да си вземем голям кораб, като транспортния, и да се върнем в морето?

Лорънс се засмя, щом си го представи.

— А аз мога се превърна в пиратски главатар и заедно да правим набези по бреговете на Индия и да ти напълним някоя поляна със злато от испански галери. — Той погали дракона.

— Това звучи вълнуващо. — Въображението на Темерер явно бе запленено. — Не може ли?

— Не, твърде късно сме родени. Вече няма истински пирати — въздъхна капитанът. — Преди век испанците прогониха и последната пиратска банда от Тортуга. Сега там има само няколко независими кораба или драконови екипажи, ала всеки момент могат да бъдат заловени. А и не мисля, че би ти харесало да се сражаваш единствено в името на алчността. Не е същото като да изпълняваш дълга си към краля и страната — да знаеш, че защитаваш Англия.

— Тя има ли нужда от защита? — Темерер погледна надолу. — Всичко ми се струва спокойно, доколкото мога да видя.

— Да, защото нашата работа и тази на Флота е да пазим това спокойствие. Ако не я вършим, французите ще дойдат през Канала. Те са там, на изток, не много далеч, и Бонапарт има армия от сто хиляди мъже, които само чакат да го пресекат в мига, когато им позволим. Затова трябва да изпълняваме дълга си. Също като моряците на „Самоуверен”. Те не могат да правят всичко, което си поискат, понеже корабът няма да плава.

Драконът изхъмка дълбоко и замислено в отговор. Лорънс усещаше как звукът отеква в собственото му тяло. Темерер забави скоростта си. Остави се на течението да го носи известно време, след което се издигна отново нагоре в спираловидна траектория, преди отново да застане хоризонтално. Много приличаше на някой, който крачи напред-назад. Отново обърна муцуна.

— Лорънс, размислих. Ако трябва да отидем в Лох Лаган, значи в момента не можем да вземем никакво решение. И тъй като не знаем какъв ли ще е проблемът там, не можем да размишляваме какво да правим сега. Значи не бива да се тревожиш, докато не пристигнем и не видим как точно стоят нещата.

— Драги мой, това е чудесен съвет и аз ще се опитам да се вслушам в него — каза Лорънс и добави, — но не съм сигурен, че мога. Трудно е да не мислиш за това.

— Може пак да ми разкажеш за Армадата и как сър Френсис Дрейк унищожил испанската флота — предложи Темерер.

— Пак ли? Е, добре. Макар че скоро ще започна да се съмнявам в паметта ти, ако това продължава така.

— Помня историята перфектно — гордо отбеляза драконът. — Просто искам да чуя как я разказваш ти.

С всичките молби на Темерер да му повтаря любими моменти и с всичките му въпроси за дракони и кораби — въпроси, на които според Лорънс дори учен не би могъл да отговори, — останалата част от полета протече, без да му се удаде възможност да се тревожи допълнително. Когато най-сетне наближиха фамилния му дом в Уолатън Хол, вечерта бе напреднала и повечето прозорци светеха в здрача.

Темерер описа няколко кръга над имението просто от любопитство, разглеждайки всичко наоколо с широко отворени очи. Лорънс преброи осветените прозорци и си даде сметка, че къщата не може да е празна. Бе предположил обратното, тъй като сезонът в Лондон още вървеше с пълна пара, ала сега вече бе твърде късно да търси нов подслон за дракона.

— Темерер, зад оборите трябва да има празна ливадка, ето там, на югоизток. Виждаш ли я?

— Да, оградена е. Там ли да кацна?

— Да, благодаря ти. Боя се, че ще трябва да те помоля да останеш там, понеже конете без съмнение ще се разпенят от страх, ако доближиш конюшните.

Щом Темерер се приземи, Лорънс слезе и го погали по топлия нос.

— Ще се погрижа да получиш нещо за ядене веднага щом говоря с родителите си, ако наистина са си вкъщи, но това може да отнеме време — обясни с извинителен тон.

— Не е нужно да ми носиш храна тази вечер. Хапнах добре, преди да тръгнем, а и ми се спи. На сутринта ще си взема от онези сърни ей там — рече драконът, докато се настаняваше на земята и увиваше опашка около краката си. — Трябва да останеш вътре. Тук е по-студено от Мадейра и не искам да се разболееш.

— Има нещо много любопитно в това как шестседмично създание се държи с мен като дойка — развесели се мъжът. Но дори когато го казваше, трудно можеше да повярва, че Темерер е толкова млад. В много отношения той изглеждаше пораснал още от черупката и оттогава попиваше знания за света с такъв ентусиазъм, че празнотите в разбирането му се запълваха с невероятна скорост. Лорънс вече не мислеше за него като за създание, за което носи отговорност, а като за приятел, станал най-важният в живота му, на когото можеше да разчита безусловно.

Обучението вече не му изглеждаше толкова плашещо, докато наблюдаваше дремещия Темерер, а Барстоу избледня в съзнанието му като глупав торбалан. Нямаше нищо, което да не можеха да посрещнат заедно.

Пред семейството си обаче трябваше да се изправи сам. Докато вървеше към къщата откъм страната на конюшните, видя, че първото му впечатление от въздуха е било вярно — приемната бе ярко осветена и в много от спалните мъждукаха свещи. Явно семейството му бе устроило някакво празненство, въпреки сезона.

Лорънс изпрати един прислужник да уведоми баща му за пристигането му и се качи по задното стълбище в стаята си, за да се преоблече. Искаше му се да се изкъпе, но реши, че учтивостта повелява да слезе веднага. Всичко друго можеше да се изтълкува като избягване. Задоволи се да измие ръце и лицето си в легена. За щастие си бе донесъл вечерната униформа. Изглеждаше странен в очите си, когато застана пред огледалото — с бутилковозеленото палто на Корпуса със златни плочки вместо еполети. Бяха го купили в Дувър и макар че бе започнато за друг, след прекрояването му пасваше сравнително добре.

Освен родителите му, в приемната се бяха събрали над десет души. Щом влезе, ленивите разговори мигом утихнаха, а после се превърнаха в шепот, който го следваше из помещението. Майка му пристъпи към него, за да го посрещне. Лицето й изглеждаше спокойно, но изражението й му се струваше малко изкуствено и той почувства напрежението й, когато се наведе да я целуне по бузата.

— Извинявам се, че връхлитам без предизвестие — рече Лорънс. — Не очаквах да намеря някого вкъщи. Тук съм само за тази вечер, а утре сутринта летя за Шотландия.

— О, съжалявам да го чуя, скъпи, но много се радваме да си с нас дори и за малко — отвърна тя. — Познаваш ли госпожица Монтегю?

Гостите бяха най-вече дългогодишни приятели на родителите му — Лорънс не ги познаваше много добре, — но, както предполагаше, съседите им също присъстваха и Едит Галман беше тук с майка си и баща си. Не знаеше дали да се чувства радостен, или нещастен. Трябваше да е доволен от това, че я вижда — от тази възможност, която иначе не би му се удала лесно. И все пак под погледите на цялата компания сякаш прозираше нещо друго, силно смущаващо, и той се чувстваше напълно неподготвен да застане лице в лице с нея на такова публично събитие.

Изражението й, когато се наведе над ръката й, не му подсказа нищо за чувствата й. Едит не се смущаваше лесно и ако е била изненадана от новините за посещението му, вече бе възстановила хладнокръвието си.

— Радвам се да те видя, Уил — каза тя, тихо и спокойно както обикновено. Той не усети някаква особена топлота в гласа й, но поне не изглеждаше гневна или разстроена.

За жалост в момента нямаше възможност да размени повече думи насаме с нея. Тя вече бе повела разговор с Бъртрам Улви и, с обичайните си добри обноски, се обърна веднага, щом се поздравиха. Улви му кимна учтиво, ала не помръдна от мястото си. Родителите им се движеха в същите среди, но от Улви, който бе първороден син, никой не бе искал да се заеме с някаква професия, той не се интересуваше особено и от политика, така че прекарваше времето си в лов в провинцията или на масата за залагания в града. Според Лорънс компанията му бе отегчителна и затова никога не се бяха сприятелили.

Във всеки случай, не можеше да не обърне внимание и на останалата част от компанията. Трудно можеше да си невъзмутим пред откритото зяпане и единственото по-неприятно нещо от укора в повечето гласове бе нотката на съжаление у други. Най-трудният момент дойде, когато Лорънс се приближи до масата, където баща му играеше вист. Лорд Алъндейл изгледа неодобрително облеклото му и не пророни нито думичка на сина си.

Тишината, която се възцари над техния ъгъл от стаята, бе изключително неловка. Лорънс бе спасен от майка си, която го помоли да попълни карето на друга маса и той с благодарност седна и се потопи в тънкостите на играта. Останалите на масата бяха по-възрастни господа — лорд Галман и още двамина, приятели и политически съюзници на баща му. Те бяха отдадени играчи и не го безпокояха с много приказки извън рамките на вежливостта.

Не можа да се въздържи да не поглежда към Едит от време на време, макар че не различаваше гласа й. Улви все така заемаше цялото й внимание и Лорънс не можеше да не се подразни от това колко близо се навеждаше до нея и от интимната атмосфера на разговора им. Наложи се лорд Галман деликатно да привлече вниманието му обратно към картите, след като разсеяността му започна да бави играта. Силно смутен, Лорънс се извини на другите играчи и отново се вглъби в картите.

— Запътил си се към Лох Лаган, предполагам? — подхвърли адмирал Макинън, като му даде няколко секунди да се върне в потока на играта. — Живеех недалеч оттам като момче, а един мой приятел живееше съвсем близо до село Лаган. Често гледахме полетите.

— Да, сър. Ще се обучаваме там — отвърна Лорънс, оставяйки карта на масата. Вляво от него виконт Хейл продължи играта, а лорд Галман спечели раздаването.

— Чудаци са там. Половината село постъпва на служба, само че докато местните отскачат нерядко дотам, летците рядко се вясват, освен когато се отбиват в кръчмата при някое от момичетата. С тая работа поне им е по-лесно, отколкото на моряците, ха, ха! — След тази груба забележка Макинън със закъснение си спомни в каква компания е. Погледна през рамо, силно обезпокоен дали някоя от дамите не е чула, и изостави темата.

Когато дойде време за хранене, Улви заведе Едит до масата. С присъствието си Лорънс нарушаваше изготвения план на вечерята и трябваше да седне в най-отдалечения ъгъл, където да приеме цялото унижение от това да слуша разговорите без удоволствието да участва в тях. Госпожица Монтегю, вляво от него, беше хубавка, но не спря да се цупи и да демонстрира почти грубо пренебрежение спрямо капитана в полза на господина от другата си страна, заклет комарджия, когото Лорънс познаваше по-скоро по репутация, отколкото лично.

Подобно презрение бе ново за него. Знаеше, че вече не е добра партия за брак, но не очакваше това да има чак такова значение за обичайното отношение към него. Да се окаже, че е ценен по-ниско от някакъв рошав пройдоха с налети с кръв бузи, бе просто потресаващо. Виконт Хейл, вдясно от него, се интересуваше само от храната си и Лорънс нямаше с кого да размени две думи.

Липсата на разговор, който да ангажира вниманието му, доведе до това, че просто нямаше как да не чуе как Улви се разпростира, с големи неточности, върху темата за войната и готовността на Англия за посрещане на евентуална инвазия. Младежът демонстрираше абсурден ентусиазъм и приказваше как доброволците щели да дадат добър урок на Бонапарт, ако посмее да прехвърли армията си. Лорънс се принуди да забие поглед в чинията си, за да прикрие изражението си. Наполеон, владетелят на континента, със сто хилядна армия на разположение, щял да се обърне в бяг от доброволците — пълни глупости. Разбира се, това бе точно онзи тип глупости, които Министерството на войната насърчаваше, за да държи висок бойния дух на хората си, ала как можеше Едит да слуша подобни приказки с видно одобрение?

Капитанът си помисли, че тя нарочно държи лицето си извърнато от него. Едит определено се стараеше да избягва погледа му — бе съсредоточена най-вече върху чинията си и се хранеше механично, потънала в нехарактерно мълчание. Вечерята му се стори безкрайна. За щастие баща му стана от трапезата веднага след като жените ги оставиха и на връщане към приемната Лорънс се възползва от възможността да се извини на майка си и да избяга под претекста на предстоящото пътуване.

Само че един от слугите, останал без дъх, го пресрещна точно пред вратата на стаята му. Баща му искал да го види в библиотеката. Лорънс се поколеба. Можеше да се извини и да отложи срещата, но нямаше смисъл да бави неизбежното. Все пак слезе бавно по стълбите и задържа ръката си на бравата миг по-дълго, отколкото бе нужно. Една от камериерките обаче се зададе по коридора и вече не можеше повече да се прави на страхливец, тъй че натисна дръжката и влезе.

— Чудя се на посещението ти — започна лорд Алъндейл в момента, в който вратата се затвори, без капчица елементарна учтивост. — Наистина се чудя. Какво целиш с него?

Лорънс се наежи, но отговори тихо:

— Мислех само да спра и да почина от пътуването си. На път съм към следващото си назначение. Нямах представа, че сте тук, сър, и че имате гости… Много се извинявам, че нахълтах така.

— Разбирам. Сигурно си смятал, че ще останем в Лондон, след като тези новини ни превърнаха в клюкарска сензация? Да, ново назначение наистина. — Той изгледа с презрение зеленото палто на Лорънс и младият мъж тутакси се почувства също тъй окъсан и зле облечен, както когато търпеше подобни инспекции като дете, след като бе лудувал в градината. — Няма да си правя труда да те порицавам. Знаел си прекрасно какво бих казал за всичко това и не си се повлиял — е, добре. Бих ви помолил, сър, занапред да избягвате тази къща, както и резиденцията ни в Лондон, ако въобще можете да отделите достатъчно време от скотовъдството си, за да стъпите в града.

Лорънс почувства как го обгръща тежък студ. Внезапно се почувства ужасно уморен, нямаше воля да спори. Чу собствения си глас сякаш отдалеч, лишен от каквато и да е емоция, когато произнесе:

— Разбира се, сър. Ще си тръгна веднага. — Трябваше да заведе Темерер да спи в селото, без съмнение за ужас на селското стадо, а на сутринта да му купи няколко овце от собствения си джоб или да го помоли да лети на празен стомах. Все щяха да се справят някак.

— Не ставай смешен — скастри го лорд Алъндейл. — Не се отричам от теб. Не че не го заслужаваш, но не съм решил да разигравам някаква мелодрама, за да ни зяпа цял свят. Ще останеш тази нощ и ще си тръгнеш на сутринта, както си казал. Така е добре. Мисля, че нямаме нищо друго за казване. Можеш да си вървиш.

Лорънс се качи по стълбището с цялата бързина, на която бе способен. Затворената зад него врата на спалнята сякаш му позволяваше да свали товара от плещите си. Имаше намерението да си поръча баня, но не мислеше, че ще понесе да говори с когото и да било — дори с камериерка или прислужник. Самотата и тишината му бяха достатъчни. Успокои се, когато си напомни, че ще си тръгнат рано сутринта, и нямаше да му се наложи да изстрада официалната закуска, нито пък да разговаря с баща си, който рядко ставаше преди единадесет дори и в провинцията.

Погледна към леглото, след което грабна един шлифер и чифт износени панталони от гардероба си и излезе. Темерер вече спеше, свит на кълбо, ала преди Лорънс да може отново да се измъкне, едното му око се отвори наполовина и драконът вдигна крило в инстинктивна покана. Мъжът бе взел одеяло от конюшните. Изтегнат върху широкия преден крак на крилатия си приятел, едва ли можеше да иска повече топлина и удобство.

— Всичко наред ли е? — тихичко попита Темерер, притискайки Лорънс по-близо до гърдите си с другия си преден крак. Крилете му се надигнаха като мантия. — Нещо те е разстроило. Искаш ли веднага да тръгваме?

Мисълта бе изкушаваща, но нямаше смисъл да бързат. И за двамата би било по-добре да си починат и да закусят на сутринта, а и така нямаше да се изниже засрамен.

— He — въздъхна, като галеше дракона, докато хрилете му отново не се отпуснаха. — Няма нужда, уверявам те. Просто си разменихме реплики с баща ми. — Той млъкна. Не можеше да се отърси от спомена за срещата с баща му, от студеното му презрение.

— Да не ни е ядосан, задето дойдохме? — попита Темерер.

Чувствителността на дракона и притеснението в гласа му подействаха на Лорънс като лек срещу скръбта му и накараха мъжа да говори по-свободно, отколкото бе смятал.

— В сърцевината си е все същата стара дрязга — изтъкна той. — Баща ми искаше да ме прати в Църквата, както брат ми. Никога не е считал Флота за достойна кариера.

— Значи да си летец е още по-зле, така ли? — попита Темерер. — Затова ли не ти се искаше да напуснеш Флота?

— В неговите очи Корпусът може да е по-зле, но не и в моите. Компенсацията е твърде голяма. — Посегна да погали Темерер по носа и драконът му отвърна, като се притисна в дланта му. — Но да, никога не е одобрявал избора ми на кариера. Като момче трябваше да избягам от къщи, за да ме пусне да плавам. Не мога да си позволя да ме командва, защото разбирам дълга си по-различно от него.

Темерер изпръхтя, а топлия му дъх се заувива във въздуха като дим.

— Не ти ли позволи да пренощуваш вътре?

— О, не е това… — започна Лорънс, леко смутен от слабостта, която го бе довела при Темерер. — Просто почувствах, че предпочитам да съм с теб, отколкото да спя сам.

Изглежда драконът не виждаше нищо необичайно в това.

— Стига да ти е достатъчно топло — рече той и отново се намести удобно, като изпъна крилете си напред, за да ги заслонят от вятъра.

— Много ми е удобно. Моля те, не се тревожи — рече мъжът и се изтегна, завивайки се с одеялото. — Лека нощ, драги. — Внезапно го налегна силна умора, но тя бе естествена, физическа — дълбокото, просмукващо се в костите изтощение го нямаше.

Събуди се много рано, току преди изгрева, когато коремът на Темерер за втори път изкъркори достатъчно силно, за да ги събуди и двамата.

— А, гладен съм! — надигна се драконът с блясък в очите и погледна с нетърпение към стадото сърни, неспокойно сновящи насам-натам от другата страна на парковата ограда.

Лорънс слезе.

— Ще те оставя да закусваш и ще отида да направя същото — рече му той и го потупа, преди да закрачи към къщата. Видът му изобщо не беше представителен, но за щастие часът бе толкова ранен, че гостите още не бяха станали от леглата си. Ето защо стигна до спалнята си без друга среща, която да срине допълнително всеобщото мнение за него.

Изми се и сложи униформата си, докато един слуга подреждаше оскъдния му багаж, и слезе веднага щом това му се стори приемливо. Камериерките вече сервираха първите блюда на бюфета и току-що бяха поставили на масата кана с кафе. Надяваше се да избегне всякаква компания, но за негова изненада Едит вече седеше на масата за закуска. Странно — Лорънс добре знаеше, че тя не става рано.

Външно лицето й изглеждаше спокойно, дрехите й бяха в перфектно състояние, а косата й — изтеглена в златен кок, но ръцете й, стиснати здраво в скута й, я издаваха. Не си взимаше храна, пред нея стоеше само чаша чай и дори тя не бе докосната.

— Добро утро — поздрави го тя с жизнерадост, която прозвуча кухо, и погледна към прислугата. — Може ли да ти налея?

— Благодаря ти — каза той — единственият възможен отговор, — и зае мястото до нея. Тя му сипа кафе и добави половин лъжичка захар и половин лъжичка сметана, точно според вкуса му. Стояха неловко заедно, без да се хранят и говорят, докато слугите приключиха с приготовленията и напуснаха стаята.

— Надявах се да имам шанс да поговорим, преди да си тръгнеш — рече тихо тя и едва сега го погледна. — Толкова много съжалявам, Уил. Предполагам, че не си имал друг избор?

Трябваше му секунда да разбере, че Едит има предвид поемането на юздите на Темерер. Въпреки несигурностите около предстоящото им обучение, вече бе забравил да гледа на ситуацията като на нещо зло.

— Не, дългът ми бе ясен — отвърна лаконично. Единствените критики, които търпеше по въпроса, бяха от баща му.

Едит само кимна.

— Още щом го чух, разбрах, че случаят е такъв. — Тя отново сведе глава. Ръцете й, които нервно кършеше допреди миг, се спряха.

— Случаят не е променил чувствата ми — рече накрая Лорънс, когато му стана ясно, че тя няма да продума. Май вече бе получил отговора, съдейки по липсата на топлота в поведението й, но така тя не можеше да каже по-късно, че не е бил верен на думата си. Щеше да остави нея да сложи край на уговорката им. — Ако при теб е различно, само кажи една дума и ще си замълча. — Докато правеше предложението, усети как в гласа му се промъква непривична студенина — странен тон за предложение за брак.

Тя си пое дъх — бързо и сепнато — и почти яростно отвърна:

— Как можеш да говориш така? — За секунда надеждата му се върна, ала Едит веднага продължи: — Някога да съм била невярна? Някога да съм те укорявала за пътя, по който си поел, с всичките му опасности и неудобства? Ако бе избрал Църквата, със сигурност щеше да се радваш на всякакви удобства. Вече щяхме да живеем спокойно и щастливо, да гледаме децата си и нямаше да ми се налага да прекарвам толкова много часове в страх за теб, докато ти кръстосваш моретата.

Говореше много бързо — доста по-разпалено, отколкото бе свикнал да я вижда, — а по бузите й бяха избили червеникави петна. В забележките й имаше много верни неща — Лорънс, разбира се, бе съгласен с тях и не можеше да не се почувства засрамен от собствената си враждебност. Почти посегна да хване ръката й, ала тя започна отново:

— Не съм се оплаквала, нали? Чаках. Бях търпелива. Но чаках за нещо повече от живот в усамотение, далеч от всичките ми приятели и семейството ми, оставена без никакво внимание. Чувствата ми са все същите, но не съм толкова безразсъдна или сантиментална, та да разчитам само на чувствата да ми осигурят щастие пред лицето на всички възможни препятствия.

Тук тя най-сетне замълча.

— Прости ми — рече Лорънс, покрусен. Не можеше да не се съгласи с нея. Всичко, което младата жена бе казала, му се струваше справедливо обвинение. — Не биваше да започвам, Едит. По-скоро трябваше да помоля за извинение, че те поставям в толкова неприятна ситуация. — Той стана от масата и се поклони. Разбира се, вече не можеше да остане с нея. — Моля да ме извиниш. И моля те, приеми най-добрите ми пожелания за щастието ти.

Тя обаче също стана, клатейки глава.

— Не, трябва да останеш и да довършиш закуската си. Предстои ти дълго пътуване. Аз никак не съм гладна. Не, моля те, наистина, аз ще си тръгна. — Едит му подаде ръката си и го дари с усмивка, която потреперваше по краищата. Лорънс си каза, че се опитва да се сбогува учтиво, но ако това бе намерението й, то се провали в последния момент.

— He мисли лошо за мен — почти прошепна Едит и побърза да напусне трапезарията.

Нямаше нужда да се тревожи. Да си помисли нещо лошо за нея бе невъзможно. Напротив, у него гореше единствено вина, задето дори за миг си беше позволил безсърдечно отношение и се е провалил в задълженията си към нея. Уговорката им бе сключена между дъщерята на джентълмен, разполагаща със сериозна зестра, и флотски офицер с малки шансове за наследство, но с обещаващо бъдеще. Бе изгубил престижа си със собствените си действия и не можеше да отрече, че почти целият свят би бил несъгласен със собствените му разбирания за дълг в случая.

Едит имаше пълното право да иска повече, отколкото един летец можеше да й даде. Лорънс трябваше само да се сети колко внимание и привързаност изискваше Темерер, за да осъзнае колко малко от тях би могъл да отдели за евентуалната си съпруга дори и в редките случаи, когато бе свободен. Беше проявил егоизъм да отправи подобно предложение — да иска от нея да пожертва щастието си в името на неговото удобство.

Нямаше нито апетит, нито желание да закусва, ала не искаше да му се налага да спира насред пътя. Ето защо напълни чинията си и се насили да хапне. Не остана дълго сам. Скоро след като Едит си тръгна, в трапезарията слезе госпожица Монтегю, облечена в елегантни жокейски дрехи, по-подходящи за спокойна разходка из Лондон, отколкото за езда в провинцията, които подчертаваха прекрасно фигурата й. Тя се усмихваше на влизане, но това й изражение бързо се превърна в намръщване, щом забеляза, че само той е там, и си избра място в другия край на масата. Улви скоро се присъедини към нея — и той беше облечен за езда. Лорънс им кимна, колкото да не кажат, че не е проявил учтивост, и не обърна никакво внимание на бъбренето им.

Точно когато приключваше, слезе и майка му, облечена като че ли набързо и със сенки под очите. Тя го изгледа притеснено. Той й се усмихна с надеждата да я успокои, но видя, че няма голям успех. Въпреки усилията му, сдържаността, която бе превърнал в своя броня срещу неодобрението на баща си и любопитството на компанията, както и покрусата му от думите на Едит, си личаха на лицето му.

— Скоро трябва да тръгвам. Ще дойдеш ли да се запознаеш с Темерер? — попита я той, мислейки, че биха могли да получат няколко минути насаме, докато вървят натам.

— Темерер? — повтори озадачено лейди Алъндейл. — Уилям, нямаш предвид, че драконът ти е тук, нали? Небеса, къде е?

— Разбира се, че е тук. Как иначе щях да пътувам? Оставих го навън, зад конюшните, в ливадата за жребчетата. Сигурно вече е ял. Казах му да се възползва от сърните.

— О! — възкликна госпожица Монтегю, щом дочу разговора им. Любопитството явно надви отвращението й от компанията на летец. — Никога не съм виждала дракон. Дали бихме могли да дойдем? Колко интересно!

Лорънс нямаше как да откаже, макар и да му се искаше, така че позвъни да му донесат багажа и четиримата излязоха заедно на полето. Темерер бе приклекнал на задните си крака и съзерцаваше как утринното слънце прогаря мъглата, легнала над пейзажа. На фона на студеното сиво небе силуетът му се издигаше високо и бе впечатляващ дори от голямо разстояние.

Капитанът спря за малко, за да вземе кофа и парцали от конюшните, и поведе своите внезапно разколебали се спътници. При звука от провлачените, колебливи стъпки на Улви и госпожица Монтегю душата му се изпълни с удоволствие. Майка му също не бе особено спокойна, но не го показваше — само стисна ръката на сина си малко по-здраво и спря на няколко крачки от Темерер, когато Лорънс отиде при него.

Драконът изгледа непознатите с интерес, след като наведе глава, за да бъде измит. Челюстите му бяха оплескани с кръв от сърните и той отвори зъбатата си паст, за да може Лорънс да почисти ъгълчетата на устата му. На земята се валяха три или четири чифта рога.

— Опитах да се изкъпя в онова езерце, само че беше твърде плитко и носът ми се напълни с кал — измънка извинително той.

— О-о-о, той говори! — възкликна госпожица Монтегю, хванала се за ръката на Улви. Двамата заотстъпваха при гледката на лъскавите бели зъби — резците на Темерер вече бяха по-големи от мъжки юмрук и имаха назъбени ръбове.

Отначало реакцията й сепна дракона, ала после зениците му се разшириха и той кимна:

— Да, говоря. — После се обърна към Лорънс: — Дали дамата би желала да се качи на гърба ми и да поогледа?

Капитанът не можа да скрие дяволитото пламъче, проблеснало в очите му.

— Сигурен съм, че иска. Приближете се, госпожице Монтегю — виждам, че не сте някое от онези малодушни създания, които се страхуват от дракони.

— Не, не! — пребледня тя и се отдръпна. — Достатъчно се натрапих на господин Улви, трябва да отиваме на езда.

Улви смотолеви няколко също толкова фалшиви извинения и двамата избягаха заедно на мига, препъвайки се в бързината да се измъкнат.

Темерер примигна, леко изненадан.

— О, те просто са се страхували! — възкликна накрая — Първо си помислих, че са като Воли. Не разбирам. Не е като да са крави, а и току-що ядох.

Лорънс прикри личното си чувство на победа и поведе майка си напред.

— Не се бой, няма никаква причина — внимателно я увери той. — Темерер, това е майка ми — лейди Алъндейл.

— О, майка? Това е нещо специално, нали? — Темерер наведе глава, за да я огледа по-отблизо. — За мен е чест да се запозная с вас.

Лорънс взе ръката на майка си и я положи върху муцуната на дракона. Ала още щом докосна за пръв път топлата му кожа, жената започна да я гали по-уверено.

— Удоволствието е изцяло мое — рече тя. — Колко е мека! Никога не бих предположила.

След този комплимент и галенето Темерер избоботи доволно, а Лорънс ги загледа с умиление и доброто му настроение се възвърна. Помисли си какво нищожно значение има мнението на света за него, след като виждаше одобрението на онези, които ценеше най-много… и знаеше, че изпълнява своя дълг.

— Темерер е китайски Империал — похвали се той на майка си с неприкрита гордост. — Един от най-най-редките дракони. Единствен в цяла Европа.

— Наистина ли? Това е възхитително, драги мой! Чувала съм, че китайските дракони наистина са много необичайни. — Все пак обаче го изгледа неспокойно, а в очите й се четеше неизречен въпрос.

— Да — кимна й Лорънс. — Считам се за голям късметлия, уверявам те. Някой ден може би ще те вземем на един полет, когато имаме повече време — добави. — Наистина е невероятно. Няма с какво да се сравни.

— О, моля ти се, летене! — с престорено възмущение каза тя. — Отлично знаеш, че не мога да се крепя дори на кон. Какво ще диря на гърба на дракон?

— Ще те завържем сигурно, също като мен. Темерер не е кон, няма да се опита да те хвърли.

Драконът също се намеси:

— O, да, а и дори да паднете, смея да твърдя, че ще ви хвана. — Това май не подейства особено успокояващо, ала желанието му да се хареса бе очевидно и лейди Алъндейл му се усмихна.

— Колко си мил! Нямах представа, че драконите притежават такива добри обноски — рече тя. — Ще се грижиш добре за Уилям, нали? Винаги ми е причинявал двойно повече тревоги от другите ми деца и все се забърква в неприятности.

Лорънс се почувства като малко хлапе, когато чу как го описват.

— Обещавам, никога няма да позволя да го наранят — кимна драконът, с което го засрами още повече.

— Виждам, че ви оставих да си говорите твърде дълго. Сигурно скоро ще ме увиете в памучни пелени и ще започнете да ме храните с каша — засмя се той и се наведе да целуне майка си по бузата. — Майко, може да ми пишеш в Лох Лаган в Шотландия. Там ще тренираме. Темерер, би ли се изправил, за да сложа кутията на мястото й?

— А дали може да вземеш онази книга на Дънкан? — попита Темерер, докато се изправяше. — „Флотският Тризъбец”? Така и не дочетохме за битката на Славния първи Август, може да я довършим по пътя.

— Той ти чете? — развеселена, попита лейди Алъндейл.

— Да. Виждате ли, не мога да държа книгите сам, защото са твърде малки, а и не обръщам страниците твърде успешно — обясни драконът.

— Не, не разбираш. Тя е изненадана да научи, че някой въобще ме е убедил да отворя книга. Постоянно се опитваше да ме накара да седна да чета, когато бях хлапе — каза Лорънс, докато ровичкаше в една от кутиите, за да намери томчето. — Ще се изумиш в какъв книжен плъх съм се превърнал. Направо е ненаситен за книги. Готов съм, Темерер.

Тя се засмя и отстъпи до края на полето. Драконът сложи Лорънс на гърба си и излетя, докато майката на Уилям стоеше и ги гледаше, заслонила очи с ръка — малка фигурка, смаляваща се все повече и повече с всеки размах на големите криле. Накрая кулите и градините на имението се скриха зад изпъкналия хребет на един висок хълм.

Пета глава

Перленосиви облаци бяха надвиснали над Лох Лаган, а се отразяваха в черните води на езерото. Пролетта още не бе дошла. Брегът бе застлан с тънка покривка от лед и сняг, под която се бяха запазили вълнообразните наноси жълт пясък от някой есенен прилив. От гората се издигаше остро, студено ухание на бор и прясно отсечени дървета. Oт северните брегове на езерото до тренировъчния комплекс се виеше чакълест път и Темерер зави над него, следвайки го нагоре по ниската планина.

Близо до върха, на една равна площадка, се виждаха няколко големи дървени кошари, образуващи четириъгълник. Те бяха напълно отворени от предната страна и доста напомняха на конюшни. Отвън разни мъже обработваха метали и кожа — най-вероятно наземните екипажи, които се грижеха за поддръжката на екипировката. Никой даже не вдигна поглед към сенчестата фигура на дракона, когато тя пресече работното им място на път за главния щаб.

Главната сграда определено имаше вид на средновековно укрепление — четири голи кули, съединени с дебели каменни стени, очертаващи огромния двор пред ниския, внушителен замък, който потъваше право в планинския връх и сякаш бе поникнал от него. Дворът бе претъпкан. Млад Копър Регал, два пъти по-едър от Темерер, се беше разплул и дремеше на паветата, а двойка кафяво-лилави Уинчестъри, по-малки дори от Волатил, спяха на гърба му. Три средноголеми Рийпъра^[9] се бяха скупчили на другия край на двора, а белоивичестите им кореми се издуваха и спадаха в унисон.

Когато Лорънс слезе от гърба на своя дракон, разбра защо си почиваха точно тук. Паветата излъчваха топлина, сякаш бяха нагорещявани отдолу, и Темерер промърмори доволен нещо и се изтегна на камъните до Рийпърите веднага щом ездачът му свали багажа си от него.

Двамина слуги излязоха да го посрещнат и поеха багажа от ръцете му. Упътиха го към сградата през тесни, тъмни коридори с мирис на плесен, които го изведоха на друг открит двор, който свършваше без парапет, с рязка стръмнина, пропадаща в друга долина, покрита с тънък леден пласт. Във въздуха се носеха пет дракона, реещи се елегантно като ято птици. Водач на формацията бе един Лонгуинг — веднага се разпознаваше по черно-белите вълнообразни шарки по ръбовете на невероятно дългите му криле, оранжеви на върха и бледнеещи до тъмносиньо в края. Двойка Рийпъри поддържаха фланговете, а в задна позиция се движеха дракон от породата Грей Копър (вляво) и някакъв сребристосив звяр на сини и черни петна (вдясно). Лорънс не можа да определи породата му веднага.

Макар крилете им да се движеха в съвсем различно темпо, позициите им един спрямо друг почти не се променяха, докато един от сигналчиците на Лонгуинга не развя флаг. Тогава се разделиха плавно като танцьори и се обърнаха така, че Лонгуингът да лети последен. При друг сигнал, който Уилям не видя, те изпълниха съвършен лупинг и се върнаха на първоначалните си позиции. Капитанът веднага забеляза, че маневрата позволи на Лонгуинга широк завой над земята по време на смяната, без да се лишава от закрилата на другите от формацията около него. Естествено, този дракон представляваше най-сериозната офанзивна заплаха в групата.

— Нитидос, продължаваш да се смъкваш твърде ниско при завоя. Опитай шестмахово темпо при лупинга. — Дълбокият, ечащ драконов глас идеше някъде отгоре. Лорънс се обърна и зърна златист дракон с бледозелени шарки на Рийпър и поръбени с тъмнооранжево криле, кацнал на скална издатина вдясно от двора. Нямаше ездач, нито пък юзда, освен ако можеше да се нарече така широката вратна халка от злато, инкрустирана с кръгли бледозелени нефритени камъни.

Лорънс зяпна. Формацията повтори маневрата си над долината.

— Така е по-добре! — извика с одобрение драконът. След това обърна глава и погледна надолу. — Капитан Лорънс? Адмирал Пауис ме извести за пристигането ви. Идвате в подходящ момент. Аз съм Селеритас, главният обучаващ. — Разпери криле и скочи леко на двора.

Лорънс автоматично се поклони. Селеритас беше средно голям, може би четири пъти по-малък от Регал, по-дребен дори от растящия Темерер.

— Хм — промърмори той и сведе глава, за да огледа внимателно Лорънс. Тъмнозелените му ириси сякаш се свиха около стеснената зеница. — Хм, мда-а-а, доста по-възрастен си от повечето ездачи. Но това често е за добро, когато трябва да побързаме с възпитанието на млад дракон, както мисля, трябва да сторим в случая с Темерер.

Вдигна глава и отново извика към долината:

— Лили, помни — дръж шията изправена при лупинга! — Обърна се обратно към Лорънс. — Така. Не демонстрира някакви специални офанзивни способности, или…?

— Не, сър. — Отговорът и обръщението дойдоха инстинктивно. И тонът, и отношението говореха за ранга на този дракон и навикът помогна на Лорънс в първите мигове на изумление. — Сър Едуард Хауи, който идентифицира породата му, бе на мнение, че едва ли ще развие такива, макар и да не е съвсем невъзможно…

— Да, да — прекъсна го Селеритас. — Чел съм изследванията на сър Едуард. Той е експерт по ориенталските породи и в този случай вярвам на преценката му повече, отколкото вярвам на своята. Жалко, бихме могли да използваме някоя от плюещите отрова или водна струя японски породи. Това би свършило страхотна работа срещу някой френски Флам дьо Глор^[10]. Но е тежка категория, правилно ли съм разбрал?

— Към момента тежи около девет тона, а се излюпи преди почти шест седмици — отвърна Лорънс.

— Добре, много добре, би трябвало да удвои това тегло. — Селеритас замислено потърка чело в единия си преден крайник. — Така. Всичко е според предварителната информация. Добре. Ще сложим Темерер в двойка с Максимус, Регала, който се обучава в момента. Двамата ще служат за поддръжка от разстояние на формацията на Лили — това е онзи Лонгуинг ей там. — Той посочи с глава към формацията, която летеше в долината, и Лорънс, все още озадачен, обърна поглед натам.

Драконът продължи:

— Разбира се, трябва да видя Темерер в полет, преди да определя конкретната насока на тренировките ви, но трябва да приключа с този урок, а и след дълго пътуване той така или иначе не би демонстрирал предимствата си. Помоли лейтенант Гранби да те разведе и да ти каже къде да намериш мястото за хранене на драконите. Ще намериш лейтенанта в клуба на офицерите. Върнете се с Темерер утре, един час след изгрев.

Това бе заповед. Лорънс трябваше да потвърди.

— Слушам, сър — отвърна той, прикривайки смущението си под маската на официалността. За щастие Селеритас като че ли не забеляза. Вече бе отскочил обратно на мястото си за наблюдение.

Лорънс искрено се зарадва на обстоятелството, че не знае къде се намира офицерският клуб. Струваше му се, че ще му е нужна по-скоро седмица спокойствие, за да пренастрои мислите си, отколкото петнадесетте минути, които му отне търсенето на слуга, който да му покаже правилната посока. Всички слухове за дракони, които бе чувал някога, бяха обърнати с главата надолу — че драконите не ставали за нищо без ездачи; че необяздените дракони ставали само за разплод… Нервността на летците вече си имаше своето обяснение — какво би си помислил светът, ако разбере, че биват обучавани и получават заповеди от зверовете, които уж командват?

Разбира се, от гледна точка на разума Уилям отдавна разполагаше с доказателства за драконовия интелект — и независим дух — в лицето на Темерер. Той обаче бе ги развил постепенно и несъзнателно бе приел крилатия си приятел като пълноценна личност, без да прави аналогии с останалите представители на драконовия род. Сега, след първоначалния шок, нямаше да му е трудно да възприеме идеята за дракон инструктор, но за онези без подобен личен опит това би било просто кощунство.

Неотдавна, малко преди Революцията във Франция да хвърли Европа отново в прегръдката на войната, бе направено предложение от Парламента необяздените дракони да се убиват, вместо да се хранят и гледат на държавни разходи и да се пазят за разплод. Предложеното обяснение включваше мотива, че в конкретния момент от тях няма нужда и че тяхната непокорност може да е само в ущърб на бойните породи. Парламентът бе изчислил спестявания от над десет милиона лири годишно. Предложението бе сериозно обмисляно, след което внезапно бе отхвърлено без никакво публично обяснение. Мълвеше се обаче, че всеки адмирал от Корпуса, разпределен в близост до Лондон, посетил министър-председателя и го уведомил, че ако законът се приеме, целият Корпус ще се вдигне на бунт.

Преди бе слушал историята с невярващо изумление — не заради законопроекта, а заради възможността висши офицери да са се държали така. Самото предложение винаги му се бе струвало сбъркано, но само защото потвърждаваше често разпространеното сред бюрократите късогледство, според които бе по-добре да се спестят десет шилинга от платна и да се изложи на риск цял кораб за шест хиляди лири. Сега Лорънс се сети с огорчение за собственото си безразличие. Естествено, че ще се разбунтуват.

Погълнат от мислите си, той мина разсеяно под арката на офицерския клуб и хвана топката, летяща към главата му, само по рефлекс. Незабавно се вдигнаха весели възгласи, примесени с викове на протест.

— Чист гол, тоя не е от вашия отбор! — оплакваше се един яркорус младеж, едва наскоро излязъл от юношеството.

— Глупости, Мартин. Естествено, че е. Нали така? — Друг участник, ухилен до уши, се приближи до Лорънс, за да си вземе топката — високо, слабовато момче с тъмна коса и загорели от слънцето скули.

— Явно е така. — Развеселен, Лорънс подаде топката. Малко се изуми, като намери офицерите разгърдени и вглъбени в детски игри на закрито. С палтото и шала си той бе по-официално облечен от всеки един от тях. Двамина бяха свалили дори ризите си. Мебелите бяха натикани до стените на стаята, а килимът стоеше навит в един ъгъл.

— Лейтенант Джон Гранби, понастоящем неназначен — представи се тъмнокосият. — Току-що ли пристигате?

— Да. Капитан Уил Лорънс, на Темерер. — Уилям незабавно отбеляза с изненада и немалко разочарование как усмивката изчезна от лицето на Гранби заедно със спонтанното му дружелюбие.

— Империалът! — Възгласът се надигна сякаш от всички едновременно и половината момчета и мъже в стаята се изстреляха покрай двамата и се затърчаха към двора. Лорънс само примигна объркано в тяхна посока.

— Не се тревожи! — Русокосият младеж се приближи да се представи и отвърна на притеснения поглед на Лорънс. — На всички ни е пределно ясно, че не бива да досаждаме на драконите. Само ще погледнат. С кадетите обаче може да имаш проблеми. Имаме около две дузини от тях и те са превърнали в своя мисия да правят живота на всички тук черен. Младши офицер Езекия Мартин… сега, след като ти казах малкото си име, може да го забравиш, ако обичаш.

Неофициалността бе навлязла до такава степен в общуването на тези хора, че Лорънс изобщо не се засегна.

— Благодаря за предупреждението. Ще се погрижа Темерер да не им позволява да го притесняват. — С облекчение забеляза, че у Мартин няма и следа от отношението на Гранби и му се щеше да помоли по-вежливия от двамата да го разведе наоколо. Обаче нямаше намерение да нарушава заповедите, били те и на дракон, тъй че се обърна към Гранби и го попита учтиво:

— Селеритас ми нареди да ви помоля да ми покажете мястото. Бихте ли били така добър?

— Разбира се — отвърна Гранби, опитвайки се да бъде учтив. Само че не му се удаваше толкова естествено и звучеше кухо и нескопосано. — Насам, ако обичате.

За облекчение на Лорънс Мартин също ги последва, докато Гранби изкачваше стълбите. Ненатрапчивите думи на младши офицера не секнаха дори за миг и направиха атмосферата между тримата много по-лесна за дишане.

— Значи ти си морякът, дето измъкнал Империала от челюстите на Франция. Леле, колко популярна стана тая история! Жабарите сигурно скърцат със зъби и си късат косата заради нея — нареждаше възторжено Мартин. — Чух, че си взел яйцето от кораб със сто топа. Много дълго ли продължи боят?

— Страхувам, се че мълвата е преувеличила постиженията ми — каза Лорънс. — „Дружба” не беше първокласен кораб — чисто и просто фрегата с трийсет и шест оръдия. А хората на него почти припадаха от жажда. Капитанът му ни посрещна храбро в битката, но изходът бе предрешен от лошия им късмет и времето. Мога само да призная, че имахме късмет.

— О! Ами че и късметът хич не е за пренебрегване. Ние щяхме да сме доникъде, ако късметът ни беше обърнал гръб — каза Мартин. — Я, в ъгъла ли са те сбутали? Вятърът ще има да ти вие по цял ден.

Лорънс влезе в кръглата стая и огледа с удовлетворение новото си жилище. За човек, свикнал с теснотията на корабните каюти, това тук изглеждаше просторно, а големите прозорци със заоблена горна част му се струваха страхотен лукс. Гледаха към езерото, където бе започнало ситно да ръми. Когато Лорънс ги отвори, отвън нахлу прохладен, влажен въздух, чийто мирис му напомни за морето, макар и да не беше толкова солен.

Кутиите му бяха натрупани малко напосоки до гардероба. Той погледна притеснено вътре, но дрехите му бяха сравнително добре подредени. Мебелировката се довършваше от писалище и един стол, наред с обикновеното, но широко легло.

— На мен ми изглежда чудесно. Наистина ще ми свърши добра работа. — Той разкопча сабята от колана си и я постави на леглото. Не му бе удобно да свали палтото си, но с махането на сабята поне можеше да намали донякъде официалността на облеклото си.

— Желаете ли да ви покажа терените за хранене? — попита сковано Гранби. Това бе първото му включване в разговора след напускането на клуба.

— О, първо трябва да му покажем банята и столовата — възрази Мартин. — Трябва да видиш банята — додаде той към Лорънс. — Построена е от римляните, да знаеш. Изобщо, заради тях сме тук.

— Благодаря ти. С радост ще ги разгледам — отвърна Уилям, въпреки че би бил щастлив да позволи на навъсения лейтенант да избяга, ала не можеше да се откаже от решението си, без да звучи груб. Гранби може и да беше неучтив, ала Лорънс не възнамеряваше да пада до неговото ниво.

Минаха покрай столовата по пътя си. Бърборещият неспирно Мартин му каза, че капитаните и лейтенантите се хранят на малката кръгла маса, а младшите офицери и младите мичмани — на по-дългата четириъгълна.

— Слава на бога, кадетите идват преди нас, иначе щяхме да измрем от глад, ако ни се налагаше да ги слушаме как се надвикват с пълни усти, а наземните екипажи ядат след нас — завърши той.

— Никога ли не се храните отделно? — попита Лорънс. Това всички офицери да са заедно на закуска, обед и вечеря бе доста странно, и той със съжаление си помисли колко трудно ще му е да не може да кани приятели на собствената си маса. Това бе едно от нещата, които му носеха най-голямо удоволствие, още откакто бе спечелил достатъчно военна плячка, за да може да си го позволи.

— Естествено, а ако някой се разболее, му носят поднос в стаята. Ей, да не си гладен? Сигурно не си вечерял. Ей, Толи! — извика той към прислужника, който пресичаше стаята с куп чаршафи в ръце, и човекът се обърна към тях с вдигната вежда. — Това е капитан Лорънс. Току-що долетя. Можеш ли да измислиш нещо за него, или да чака до вечерта?

— О, не, благодаря ви. Не съм гладен. Просто питах — каза Лорънс.

— А, няма проблем — отговори му направо Толи. — Мисля си, че някоя от готвачките без проблеми ще ти отреже парче-две и ще хвърли няколко картофа в чинията. Ще питам Нан. Крайната стая на третия етаж, нали тъй? — Той кимна и продължи по пътя си, без дори да изчака отговор.

— Ето, Толи ще се погрижи за теб — каза Мартин с вид на човек, за когото това бе напълно нормално. — Той е едно от най-добрите ни момчета. Дженкинс все не ще да изпълнява, а пък Марвъл ще свърши работата, обаче тъй ще мрънка, че ще ти се прище да не си го молил.

— Предполагам, че не ви е лесно да намерите прислуга, която да не се притеснява от драконите — рече Лорънс. Бе започнал да се настройва към неформалното общуване между летците, но да открие същото между тях и слугите отново го хвърли сред непознати течения.

— О, те всичките са родени и отрасли в едно от селата някъде наоколо, тъй че са свикнали с цялата работа и с нас — поясни Мартин, докато крачеха през дългата зала. — Като го гледам, Толи сигурно работи тук от пеленак. Няма да мигне и пред подивял Регал.

Стълбището, водещо до банята, бе отделено от метална врата. Когато Гранби я отвори, сравнително хладният въздух в стаята се изпълни с кълба гореща, влажна пара. Лорънс последва другите двама по тесните вити стълби. След четири завоя те свършиха пред голяма гола стая с каменни рафтове, изсечени в стените, и избелели изображения по тях, явно останали още от римско време. От едната страна имаше натрупано и сгънато долно бельо, а от другата — няколко купчини хвърлени дрехи.

— Остави си нещата на рафта — рече Мартин. — Помещението е във формата на кръг, тъй че излизаме пак оттук. — Той и Гранби вече се събличаха.

— Имаме ли време да се къпем сега? — Лорънс малко се съмняваше.

Мартин тъкмо сваляше ботушите си.

— Е, аз си мислех да се помотаем малко. Нали може, Гранби? Не е като да бързаме за някъде. Вечерята е поне след няколко часа.

— Освен ако нямате нещо спешно — обърна се Гранби към Лорънс. Гласът му прозвуча толкова грубо, че Мартин ги изгледа изненадано, сякаш едва сега бе забелязал напрежението.

Уилям стисна устни и преглътна острите думи. Не можеше да скастря всеки летец, таящ неприязън към представител на Флота, и в някаква степен разбираше тази неприязън. Трябваше да се докаже, както се бе доказвал като младши офицер на борда на кораб.

— О, не, никак — каза само. Макар и да не бе сигурен дали трябва да се съблича, само за да обиколи банята, Лорънс последва примера им, като подреди дрехите си в две спретнати купчинки и остави палтото си върху тях, вместо да го сгъне и да го измачка.

Излязоха от залата през коридор вляво от тях и минаха през още една метална врата в края. Веднага след като прекрачиха прага й, разбра колко правилно бе да се съблекат. Помещението бе тъй пълно с пара, че почти не виждаше на повече от ръка разстояние и моментално се покри с капки вода. Ако бе облечен, щеше да съсипе палтото и ботушите си, а всичко останало щеше да прогизне. Сега почувства изобилието от пара върху голата си кожа — температурата бе на ръба на приятното, без да е прекалено горещо, — и мускулите му се отпуснаха с удоволствие след дългия полет.

Подът и стените на стаята бяха покрити с плочки, а в ъглите, на равно разстояние една от друга, бяха поставени пейки. Още няколко момчета лежаха сред парата. Гранби и Мартин кимнаха на неколцина, докато водеха Лорънс към пещероподобната зала след тази. Бе още по-гореща, но суха, и почти по цялата й дължина се простираше дълъг плитък басейн.

— Сега сме точно под двора и точно затова мястото принадлежи на Корпуса. — Мартин посочи към стената.

В нея бяха издълбани дълбоки ниши на еднакво разстояние една от друга, разделени с ограда от ковано желязо от останалата част от залата. Около половината от нишите бяха празни. Другата половината бяха уплътнени с някакъв плат и във всяка се виждаше по едно огромно яйце.

— Трябва да стоят на топло, след като не можем да си позволим драконите да ги мътят или да ги заровят около някой вулкан или нещо от сорта, както биха направили иначе.

— Няма ли място да им направите отделно помещение? — учуди се Лорънс.

— Естествено, че има — грубо се намеси Гранби. Мартин му хвърли възмутен поглед и бързо отговори, преди Уилям да реагира.

— Виждаш ли, всеки влиза и излиза оттук толкова често, че ако някое започне да се втвърдява, веднага бихме забелязали — изрецитира той.

Все още зает да удържа яда си, Лорънс не отвърна на забележката на Гранби и кимна на Мартин. Бе чел в книгите на сър Едуард колко непредсказуемо може да бъде едно яйце пред излюпването. Дори човек да знаеше породата, това можеше само да стесни периода до месеци, а при по-големите видове този срок се разтягаше до няколко години.

— Мислим, че онзи Енгълуинг^[11] там може да излезе скоро. Би било чудно — продължи Мартин, сочейки към златистокафяво яйце с леки перлени отблясъци, нашарено със светложълти люспи.

— Това е яйцето на Обсервария. Тя е драконът водач при Канала. Бях сигналчик на нея, току-що завършил обучението си, и никой звяр в категорията й не можеше да я доближи, станеше ли въпрос за маневреност.

И двамата летци впериха в яйцата погледи, изпълнени с копнеж. Всяко едно от тях представляваше уникален шанс за повишение, по-несигурен и от благосклонността на Адмиралтейството, която поне можеше да бъде спечелена чрез ласкателство или проявена храброст в битка.

— На много дракони ли си служил? — обърна се Лорънс към Мартин.

— Само на Обсервария и сетне на Инлакримас. Беше ранен в една атака над Канала преди месец, и… ето ме тук, на земята — разказа русокосият младеж. — Но само след месец ще е годен за служба, а и аз спечелих повишение от цялата работа, тъй че не бива да се оплаквам. Току-що ме направиха младши офицер — обяви гордо той. — Гранби е служил на повече, нали тъй? На кого беше преди Летификат?

— На Екскурзий, Флутаре и Актионис — изброи набързо Гранби, ала първото име бе напълно достатъчно. Лорънс най-сетне разбра всичко и лицето му доби студено изражение. Този Гранби най-вероятно бе приятел на лейтенант Дейс. Във всеки случай, доскоро двамата са били нещо като моряци на един и същ кораб и бе повече от ясно, че грубото отношение на Гранби изразява не само неприязън към моряк, сложил униформа на летец, но и лична непоносимост, своеобразна съпричастност към удара, понесен от Дейс.

Лорънс обаче нямаше никакво намерение да търпи каквато и да била грубост заради нещо такова, ето защо отсече рязко:

— Да продължим нататък, господа.

През останалата част от обиколката не допусна никакви по-нататъшни забавяния и остави Мартин да насочва разговора накъдето пожелае, въздържайки се от отговори, които да го удължават излишно. Накрая се върнаха в съблекалнята и след като се облякоха, Лорънс каза тихо, но настоятелно:

— Господин Гранби, сега ще ме заведете до терените за хранене и после ще бъдете свободен. — Онзи трябваше да разбере, че неуважението му няма да бъде толерирано. А ако Гранби дръзнеше отново да се прояви, Лорънс щеше да вземе нужните мерки, и най-добре щеше да бъде да се разберат насаме.

— Господин Мартин, задължен съм ви за вашата компания и обясненията ви. Бяха изключително полезни.

— Няма защо. — Мартин отново гледаше разколебан ту Лорънс, ту Гранби, сякаш се страхуваше какво може да се случи, ако ги остави сами. Уилям обаче бе направил намека си достатъчно ясен и въпреки неофициалното си държание младши офицерът изглеждаше способен да схване, че това носи тежестта на заповед.

— Ами, сигурно ще се видим на вечеря. Дотогава.

Потънали в мълчание, Лорънс и Гранби продължиха към терените за хранене или по-скоро към една скална издатина, предлагаща панорамен изглед към далечния край на тренировъчната долина, където се намираха. Там долината свършваше в естествена преграда и Уилям виждаше няколко пастири на смяна. С равен тон Гранби му обясни, че когато получат сигнал от издатината, избират подходящ брой животни за всеки отделен дракон и ги пускат в долината, където звярът да ги излови и изяде, стига в момента да не се провежда тренировъчен полет.

— Мисля, че го обясних достатъчно просто — заключи лейтенантът. Тонът му бе крайно неприятен — поредното прекрачване на границата, точно както се опасяваше Лорънс.

— Сър — рече тихо Лорънс. Гранби примигна, объркан за момент, и Уил повтори: — Достатъчно просто, сър.

Надяваше се, че това бе достатъчно, за да предотврати повтарянето на подобно неуважение, но ето че лейтенантът отвърна:

— На каквото и да си свикнал във Флота, знай, че тук не официалничим.

— Свикнал съм на учтивост. Ако не я получа, очаквам да получа поне уважението, което чинът ми предполага. — Ядът му най-сетне изплува на повърхността. Той закова спътника си с пламтящ поглед и усети как лицето му потъмнява. — Ще се поправите незабавно, лейтенант Гранби, или, кълна се в Бог, ще отнесете тежко наказание за неподчинението си. Не мисля, че Корпусът гледа толкова нехайно на подобно поведение, въпреки твърденията ви за обратното.

Гранби мигом пребледня и слънчевият загар по бузите му изпъкна.

— Да, сър. — Той се изпъна в стойка „мирно”.

— Свободно, лейтенант — веднага каза Лорънс и се обърна към полето със сключени зад гърба ръце. Не искаше повече дори да поглежда към придружителя си. Сега, когато огънят на праведния му гняв угасна, изведнъж се почувства уморен и нещастен, задето се бе сблъскал с подобно отношение. Отгоре на всичко сега трябваше да очаква и неприятните последствия от мъмренето. На пръв поглед Гранби му бе направил впечатление на приятелски настроен, симпатичен младеж, но дори и да не беше такъв, си оставаше летец, а Лорънс бе натрапник. Естествено, другарите на лейтенанта щяха да застанат зад него и враждебността им само щеше да утежни положението на Уилям.

Обаче нямаше друга възможност. Откритото неуважение бе напълно неприемливо, а Гранби прекрасно знаеше, че нахалството му прекрачва всякакви граници. Посърнал, Лорънс се върна обратно. Настроението му се пооправи едва когато отиде в двора и видя, че Темерер е буден и го чака.

— Съжалявам, че те оставих сам толкова дълго. — Уилям се облегна на дракона и започна да го гали, повече за свое успокоение. — Много ли се отегчи?

— О, не, изобщо — отвърна драконът. — Постоянно идваха разни хора да говорят с мен. Неколцина ми взеха мерки за нова юзда. Говорих и с Максимус и той ми каза, че ще тренираме заедно.

Лорънс кимна за поздрав към Регала, който междувременно бе отворил едно сънено око при споменаването на името му. Максимус повдигна леко огромната си муцуна, за да отвърне на жеста, и отново се отпусна.

— Гладен ли си? — обърна се Лорънс към Темерер. — Утре трябва да станем рано, за да може Селеритас да види как летим. Той е главният инструктор тук — добави, — тъй че утре няма да имаш време за ядене.

— Да, ще ми се да хапна — кимна Империалът. Той не се изненада ни най-малко от факта, че ще го обучава дракон, и Лорънс се почувства малко глупаво заради първоначалния си шок. Естествено, че за Темерер това си беше нещо съвсем нормално.

Мъжът не си направи труда да се завърже напълно за краткото пътешествие до скалната козирка. Щом стигнаха там, слезе, за да позволи на дракона да ловува сам. Удоволствието да наблюдава как крилатият му приятел се издига и спуска грациозно премахна голяма част от бремето в съзнанието на Лорънс. Без значение как реагираха на присъствието му, позицията му бе доста по-сигурна от тази на един морски капитан. Освен това имаше опит с неподчиняващи се мъже, ако се стигнеше дотам, а и Мартин бе доказателство, че не всички офицери ще се държат предубедено към него от самото начало.

Имаше и друга утеха — когато Темерер се спусна рязко надолу, сграбчи една едра крава и се настани на земята да я яде, Лорънс чу ентусиазиран шепот и погледна нагоре, където ред малки главици се подаваха от прозорците над него.

— Това е Империалът, нали, сър? — провикна се едно от момчетата — кръглолико и с пясъчноруса коса.

— Да, това е Темерер — отвърна Лорънс. Той винаги обръщаше внимание на образоването на младите господа и корабът му имаше славата на добро място за малките хайвани. Често бе правил услуги на приятели от службата или приятели на семейството, тъй че имаше доста богат опит с младежите. За разлика от повечето възрастни не се чувстваше неудобно в подобна компания, ала тези тук бяха доста по-малки от курсантите му.

— Гледай, гледай, направо невероятно! — викна друго момче, дребничко и тъмнокосо, и посочи с ръка. Темерер се носеше в бръснещ полет над земята и събра три овце наведнъж, преди отново да спре да се храни.

— Смея да твърдя, че нямам такъв опит с дракони, колкото вас. Добре ли се справя? — попита ги той.

— О, да — последва всеобщ, ентусиазиран отговор. — Завива за част от секундата — каза русото момче, придавайки си професионален тон, — има и прекрасен размах. Лети изключително пестеливо. Леле, луда работа! — добави въодушевено, когато Темерер зави назад, за да вземе последната крава.

— Сър, още не сте избрали куриерите си, нали? — с надежда в гласа попита друго момче, тъмнокосо като второто, и даде тон на страхотна шумотевица сред всички останали Всеки гледаше да се изтъкне пред останалите за позицията, която според Лорънс бе запазена за особено отличили се кадети в драконовите екипажи.

— Не. Мисля, че, когато го сторя, ще следвам съвета на инструкторите ви — шеговито строго рече той. — Тъй че няма да е зле да ги слушате през следващите няколко седмици. Е, нахрани ли се вече? — попита, когато Темерер се върна при него, приземявайки се с перфектен баланс право на ръба на козирката.

— О, да, много вкусно беше. Сега обаче целият съм оплескан в кръв — въздъхна крилатото създание. — Може ли да се измия някъде?

Лорънс със закъснение осъзна, че е пропуснал да се погрижи за това по време на обиколката си.

— Господа, трябва да ви помоля да ме упътите. Да го заведа ли на езерото, за да се изкъпе?

Всичките го зяпнаха ококорени.

— Никога не съм чувал дракон да се къпе — промълви някой. Русото момче добави:

— Така де, можеш ли да си представиш да къпеш Регал? Ще ти отнеме цяла вечност. Обикновено просто се облизват и почистват ноктите си, както правят котките.

— Това не ми звучи много приятно. На мен ми харесва да ме мият, дори да е много работа — каза Темерер, гледайки неспокойно Лорънс.

Лорънс потисна възклицанието си и каза с равен тон:

— Определено си е доста работа, но такива са и много други неща, които трябва да се вършат. Ще отидем веднага до езерото. Изчакай само момент, Темерер. Ще отида да взема някакви парцали.

— О, аз ще ти донеса! — Русото момче изчезна от прозореца. Останалите веднага го последваха и след по-малко от пет минути половин дузина хлапета се изсипаха на площадката с купчина набързо сгънати чаршафи, чийто произход Лорънс подозираше.

Той ги взе, благодари на момчетата и се качи на гърба на Темерер, напомняйки си занапред да обръща внимание на русокосия малчуган. Точно такава инициативност обичаше и я считаше за един от признаците, загатващи бъдещия офицер.

— Утре можем да си вземем коланите и да летим с теб, за да ти помагаме — додаде веднага момчето.

Лорънс го изгледа и се зачуди дали трябваше да насърчава подобна прямота, но вътре в себе си се ободри от ентусиазма на детето. Ето защо се задоволи само да им каже строго:

— Ще видим.

Хлапетата ги наблюдаваха от скалната козирка, а Лорънс гледаше зачервените им от емоция лица, докато Темерер не зави покрай замъка, скривайки ги от поглед. При езерото остави дракона да поплува, за да отмие по-голямата част от мръсотията, след което го избърса старателно. Като човек, израснал едва ли не с пемза в ръка, търкайки ежедневно палубата, той се отвращаваше от мисълта, че летците оставят драконите си да се почистват сами. Докато разтриваше гладката черна кожа, изведнъж се замисли за юздата.

— Темерер, дразнят ли те тези? — попита, докосвайки ремъците.

— О, вече не толкова… — отвърна драконът. — Кожата ми вече е доста по-дебела. А когато юздата ме притеснява, понамествам малко и всичко се оправя веднага.

— Драги мой, тъна в срам — каза Лорънс. — Въобще не биваше да те карам да стоиш с нея. Отсега нататък няма да я носиш и миг, ако летенето ни не го налага.

— Но не е ли необходима като дрехите ти? Не искам хората да си мислят, че съм нецивилизован.

— Ще ти взема по-голяма верижка за врата и мисля, че това ще е достатъчно. — Лорънс си мислеше за златния наший ник, който Селеритас носеше. — Няма да страдаш заради някакъв обичай, който, доколкото разбирам, не е нищо повече от проява на мързел. Смятам, че едно изразително оплакване пред следващия адмирал, когото срещна, би било съвсем на място.

Той веднага изпълни обещанието си и свали юздата от крилатия си приятел веднага щом се приземиха в двора. Темерер хвърли нервен поглед към другите дракони, които ги наблюдаваха с интерес още откакто се върнаха от езерото.

Нито един от тях обаче не изглеждаше изненадан и щом Лорънс извади верижката от злато и перли и я омота около един от ноктите на Темерер като пръстен, Империалът се успокои напълно и се настани на топлите павета.

— По-приятно е без нея. Не съзнавах колко хубаво било — довери му той тихо и се почеса по едно тъмно петно на кожата си, където закопчалката му бе направила мазол.

Уилям спря да почиства юздата и го погали извинително.

— Наистина те моля да ми простиш — изрече, гледайки раздразненото място с разкаяние. — Ще се опитам да намеря някакъв балсам за раните.

— Искам да махнеш и моята — изцвърча внезапно един от Уинчестърите и подхвръкна надолу от гърба на Максимус, приземявайки се пред Лорънс. — Може ли?

Уилям се поколеба. Не му изглеждаше правилно да пипа нечий друг звяр.

— Мисля, че само твоят ездач може да стори това — каза. — Не бих искал да го обидя.

— Вече трети ден не се връща — въздъхна тъжно Уинчестърът и малката му глава клюмна. На размери бе колкото два товарни коня и рамото му едва надхвърляше човешки бой. Лорънс се вгледа по-внимателно и видя, че по кожата му са засъхнали струйки кръв, а юздата му не изглежда особено чиста или добре поддържана като тези на другите дракони. Цялата бе на петна и на места изглеждаше доста груба.

— Ела и дай да те погледна — рече тихо Лорънс и като взе още мокрите парцали започна да почиства малкия дракон.

— О, благодаря ти — кимна признателно Уинчестърът, докато се притискаше щастливо в мокрия плат. — Казвам се Левитас — добави срамежливо.

— Аз съм Лорънс, а това е Темерер.

— Лорънс е мой капитан — каза Империалът със съвсем лека нотка на заплаха, наблягайки на „мой”. Уилям го изгледа изненадано и прекрати почистването, за да го потупа. Темерер отново се отпусна, но наблюдава цялата процедура със свити зеници.

— Да видя ли какво може да се е случило с ездача ти? — обърна се Лорънс към Левитас. — Сигурно просто не се чувства добре, но ако е така, сигурен съм, че скоро ще се оправи.

— О, не мисля, че е болен — отвърна Уинчестърът. — Но вече се чувствам далеч по-добре — добави и с благодарност отърка глава в рамото на Лорънс.

Темерер издаде ниско, недоволно ръмжене и сви ноктите си върху каменната настилка. Левитас изписука стреснато, върна се на гърба на Максимус и се сгуши пак в другия Уинчестър. Уилям се обърна към Империала.

— Да не би случайно да ревнуваш? — попита внимателно. — Не може да се сърдиш, че го пооправих, след като собственият му ездач не му обръща внимание.

— Ти си мой — упорито натърти Темерер. Миг по-късно наведе гузно глава и добави с тъничко гласче: — Него ще ти е по-лесно да го чистиш…

— Не бих дал и сантиметър от кожата ти, ако ще и да беше два пъти по-едър от Летификат — заяви Лорънс. — Но ще проверя дали някое от момчетата не би искало да го почисти утре.

— А, добре — оживи се Темерер. — Не мога да разбера защо ездачът му не е дошъл. Ти никога не би отсъствал толкова дълго, нали?

— Кълна се в живота си. Освен ако нещо не ме задържи насила — рече Уилям. Можеше да си представи, че някой не би намерил компанията на един глуповат звяр за интелектуално задоволителна, ала да липсва и онази привързаност, която бе видял между Джеймс и Волатил… Въпреки че бе по-малък, Левитас със сигурност бе по-интелигентен от Воли. Навярно случаят не бе толкова странен — както във всяка друга сфера на военната служба, и при летците се намираха не толкова отдадени мъже, но при недостига на дракони бе просто жалко един от тях да страда така… Това със сигурност щеше да се отрази върху работата му.

Лорънс отнесе със себе си юздата на Темерер при големите кошари, където работеха наземните екипи. Въпреки късния час на деня неколцина мъже още стояха отпред и доволно пушеха. Изгледаха го с любопитство, без да му отдадат чест, но и без враждебност.

— А, ти си този с Темерер — подхвърли един от тях и посегна да вземе юздата. — Да не се е счупила? След няколко дни ще имаш свястна юзда, но междувременно може да пооправим тая.

— Не, просто се нуждае от почистване — каза Лорънс.

— Още нямаш човек, който да се грижи за юздата ти. Не може да ти зачислим наземен екип, докато не разберем как ще тренирате — рече мъжът. — Обаче ще се погрижим за теб. Холин, я вземи и поизтъркай тази! — извика той, привличайки вниманието на един младеж, който работеше вътре върху парче кожа.

Холин излезе, бършейки се в престилката си, и пое юздата в големите си, сръчно изглеждащи ръце.

— Нямаш грижи. Ще ми създава ли проблеми след това, като му я слагам обратно?

— Няма да е нужно, благодаря. Чувства се по-комфортно без нея, тъй че просто я оставете до него — заяви Лорънс, без да обръща внимание на погледите, които тези му думи предизвикаха. — Юздата на Левитас също има нужда от внимание.

— Левитас? Хм, бих казал, че по тоя въпрос неговият капитан трябва да поговори с екипажа си — изтъкна първият мъж и подръпна замислено от лулата си.

Това бе съвсем вярно. Отговорът обаче звучеше малодушно. Лорънс му отправи студен, неподвижен поглед и остави мълчанието си да говори вместо него. Останалите се пораздвижиха неловко под гневния му взор.

— Ако трябва да бъдат смъмрени, за да свършат дълга си, тогава това ще се уреди — рече тихо, ала твърдо. — Не съм и предполагал, че някой от Корпуса трябва да бъде убеждаван дълго, че здравето и удобството на един дракон са в опасност, за да се погрижи за ситуацията.

— Аз ще го направя, като отида да оставя юздата на Темерер — побърза да се намеси Холин. — Няма проблеми. Толкова е малък, че само ще изтръскам неговата няколко пъти и е готова.

— Благодаря ви, господин Холин. Радвам се да видя, че не съм грешал. — С тези думи Лорънс се обърна към замъка и ги чу да си шушукат зад гърба му:

— Цял татарин е тоя. Няма да е леко в неговия екипаж.

Не му беше приятно да го чуе. Никога не го бяха считали за суров капитан и той винаги се бе гордял, че командва хората си посредством уважение, а не страх или тежки наказания. Мнозина от екипажите му бяха доброволци.

Усещаше в себе си и вина — със силните си думи определено си бе позволил повече спрямо Левитас и капитанът му имаше пълното право да недоволства. Лорънс обаче трудно можеше да изпитва съжаление. Очевидно за Левитас не се грижеше никой и просто бе против чувството му за дълг да остави създанието така. Свободното поведение в Корпуса сега можеше и да му е от полза. Ако имаше късмет, можеха да не счетат това за директна намеса или за грубо престъпване на етикета, както биха го приели във Флота.

Първият му ден не мина твърде успешно. Лорънс се чувстваше уморен и обезкуражен. Страховете му, че ще се сблъска с нещо шокиращо, не се оправдаха, нямаше нищо непоносимо, но нямаше и нищо леко или познато. Просто нямаше как да не се сети с носталгия за успокояващата флотска система, в която бе живял през всичките тези години, и да си помечтае двамата с Темерер да се върнат на палубата на „Самоуверен” — с целия просторен океан около тях.

Шеста глава

Слънчевите лъчи, струящи през източните прозорци, го събудиха на следващата сутрин.

Беше забравил за поръчаната вечеря и когато най-сетне се прибра в стаята си, тя го чакаше, макар и изстинала — Толи се бе погрижил да изпълни обещанието си. Няколко мухи пъплеха по храната, но за един моряк това бе нищо. След като ги отпъди, се зае с изяждането на всичко — до последната троха. Имаше намерение само да си почине няколко минути, преди да вечеря и да се изкъпе, а какво бе станало? Примигна и се загледа тъпо в тавана, докато събере мислите си.

Изведнъж се сети за обучението и скочи на крака. За щастие имаше резервна риза и панталони, за да смени тези, с които бе спал, а и палтото му изглеждаше сравнително добре. Трябваше да не забрави да намери местен шивач, при който да си поръча второ. Срещна малко трудности да се намъкне в него сам, но се справи и бе доволен от вида си, когато заслиза по стълбите.

Масата на старшите офицери бе почти празна. Гранби го нямаше, но щом забеляза косите погледи, които му отправиха двамата младежи в далечния край на масата, Лорънс се почувства, все едно бе там. Близо до входа седеше един едър, масивен мъж с червендалесто лице и омиташе методично яйцата, черния пудинг и бекона в чинията си. Лорънс се огледа плахо за бюфет.

— Добро утро, капитане. Кафе или чай? — Толи бе изникнал до него с две кани в ръка.

— Кафе, ако обичаш — с благодарност каза Уилям. Набързо пресуши чашата и още преди слугата да се обърне, поиска още една. След това попита:

— Сами ли се обслужваме?

— Не, ето я Лейси с вашите яйца и бекон. Ако искате нещо друго, само кажете — информира го Толи и забърза нанякъде.

Прислужницата носеше грубо ушита рокля и го поздрави бодро с „Добро утро!”, вместо да остане безмълвна, но на Уилям му стана толкова приятно да види усмихнато лице, че отвърна на поздрава, преди да се усети.

От блюдото в ръцете й се издигаше ароматна пара и, веднъж опитал превъзходния бекон, на Лорънс съвсем престана да му пука за благоприличието на масата. Беконът бе опушен с някакъв непознат дим и имаше страхотен вкус, а жълтъците на яйцата бяха почти оранжеви. Той се нахвърли на храната, държейки под око ярките квадрати слънчева светлина, които се местеха по пода пред високите прозорци.

— Да не се задавиш — предупреди го масивният господин, като го гледаше внимателно. — Толи, още чай! — изрева той. Гласът му бе толкова силен, че щеше да се чуе и в буря. — Ти Лорънс ли си? — попита, докато Толи му пълнеше чашата.

Уилям преглътна и каза:

— Да, сър. Изглежда предимството е на ваша страна.

— Бъркли — представи се мъжът. — С какви простотии си напълнил главата на дракона ми? Цяла сутрин моят Максимус ми сумти, че искал да се къпе, и ме врънка да съм му махнел юздата. Простотии.

— He мисля, че грижите за дракона са простотии, сър — изрече тихо Лорънс и стисна приборите.

Бъркли се намръщи.

— Мътните да те вземат, да не намекваш, че не се грижа за Максимус? Никой никога не е къпал дракони. Малко мръсотия не им пречи — нали си имат дебели кожи…

Лорънс озапти гнева си, ала апетитът му се изпари и той остави ножа и вилицата си.

— Очевидно драконът ви не е съгласен. Считате ли преценката си за това, което му пречи, за по-добра от неговата?

Бъркли отново се навъси и изсумтя.

— Цял змей си, признавам ти го. Пък аз си мислех, че вие от Флота сте някакви дървеняци. — Изпи чая си и стана от масата. — Ще се видим по-късно. Селеритас иска да види как Максимус и Темерер летят заедно. — Той кимна — както изглеждаше, напълно приятелски — и излезе.

Уилям бе изненадан от рязката промяна в разговора. После се сети, че закъснява и не му остана време да мисли за случката. Темерер чакаше нетърпеливо и на Лорънс му се наложи да си плати за добрината, понеже сега трябваше наново да му слага юздата. Дори след като извика двамина от наземния екип да му помогнат, едва успяха да стигнат навреме до двора. Когато те се приземиха, Селеритас още го нямаше, но съвсем скоро Уилям видя главния инструктор да се появява от една от нишите, издълбани в скалата — явно лични покои за по-стари и уважавани дракони. Селеритас разгъна криле и полетя към двора, приземи се ловко на задните си крака и огледа внимателно Темерер.

— Хм, да, чудесна широчина на гръдния кош. Вдишай, ако обичаш. Да, да. — Той се отпусна на четири крака. — Така. Хайде сега да те видим. Две пълни обиколки на долината, първия път хоризонтално, втория път вертикално. Каран по-полека, искам да видя структурата ти, а не бързината ти. — Селеритас подкани Темерер с глава.

Империалът отскочи мощно във въздуха.

— По-леко! — извика му Лорънс и подръпна юздите, за да му напомни. Темерер неохотно намали скоростта. Лесно се издигаше на завоите и при лупингите. При връщането Селеритас му подвикна:

— Сега по-бързо.

Уилям се приведе към шията на Темерер, който размахваше яростно криле, и вятърът запищя покрай ушите му. Движеха се по-бързо отвсякога и чувството бе още по-вълнуващо. Не можа да устои и нададе триумфален вик, докато профучаха на един завой.

Приключили с втората обиколка, те се насочиха обратно към двора. Империалът дори не бе задъхан. Ала преди да прекосят и половината долина, някъде отгоре ги застигна невероятен рев и над тях се спусна огромна черна сянка. Лорънс погледна тревожно нагоре и видя връхлитащия Максимус, устремен към тях, сякаш възнамеряваше да ги блъсне. Темерер рязко спря и увисна на място, а другият дракон профуча край тях и успя да се издигне едва преди да достигне земята.

— Да те вземат дяволите, Бъркли, какви ги вършиш? — изрева Лорънс с пълно гърло, изправен в седлото. Разярен до крайност, той стискаше юздите с треперещи ръце. — Ще ми обясните веднага, сър…

— Боже мой! Как го прави? — извика му в отговор Бъркли, напълно спокоен, сякаш не бе сторил нищо необичайно. Максимус плавно завиваше обратно към двора. — Селеритас, видя ли това?

— Да. Ела и се приземи, ако обичаш, Темерер — привика го от двора Селеритас. — Те просто изпълняваха заповеди, капитане. Не се нервирайте — говореше той на Лорънс, докато Империалът се спускаше на ръба на площадката. — От първостепенна важност е да изпитаме естествената реакция на дракона към изненадващо нападение отгоре. Това е инстинкт, който невинаги може да бъде преодолян.

Уилям още бе настръхнал, както и Темерер.

— Това беше доста неприятно — изсумтя Империалът.

— Знам, и с мен го направиха, когато започнахме обучение — отвърна Максимус с весел тон. — Как така висиш във въздуха?

— Ами, никога не съм се замислял — поуспокоен, му отвърна Темерер. Изви врат, за да се разгледа. — Предполагам, че просто движа крилете си обратно.

Лорънс успокоително погали Империала по врата, докато Селеритас се взираше концентрирано в ставите на крилата му.

— Предположих, че е обичайна способност, сър. Значи е нетипично? — попита Лорънс.

— Само в смисъл, че е напълно уникално за двестагодишния ми опит — сухо отвърна Селеритас и седна. — Енгълуингите могат да маневрират в тесни кръгове, но не и да кръжат така. — Той се почеса по челото. — Ще трябва да помислим за приложение на тази способност. Най-малкото ще ви превърне в смъртоносни бомбардировачи.

Докато се прибираха за вечеря, Лорънс и Бъркли продължиха да говорят на тази тема, както и за това как може да се комбинират Темерер и Максимус. Селеритас ги бе тренирал през целия ден, изследвайки способностите на Империала да маневрира, и непрекъснато караше двата дракона да летят заедно. Лорънс вече бе усетил, разбира се, че Империалът е изключително бърз и ловък във въздуха. Но да чуе това от Селеритас си беше истински комплимент, а гледката как Темерер изпреварва с лекота по-възрастния и едър Максимус го изпълни с гордост.

По време на тренировката Селеритас дори предложи да опитат с двойно по-бързо темпо, ако Темерер останеше толкова маневрен, когато порасне. Така щеше да е способен да прелети веднъж покрай вражеска формация и да се върне на позиция за още един набег заедно с другите дракони.

Бъркли и Максимус не се притесняваха, че Темерер лети в кръгове около тях. Разбира се, Регалите бяха най-мощната ударна сила на Корпуса и Империалът никога не би достигнал размерите и мощта на Максимус, тъй че нямаше истинска причина за завист. След напрежението от първия ден Лорънс бе склонен да приеме липсата на враждебност за победа. Самият Бъркли бе чудак със странни обноски, малко възрастен за капитан и доста избухлив понякога.

В същото време обаче изглеждаше уверен и отдаден офицер, а и бе приятелски настроен. Докато седяха на празната маса и чакаха другите офицери да се присъединят към тях, той подшушна на Лорънс:

— Ще трябва да се приготвиш за много завист — най-вече затуй, че не е трябвало да чакаш за тоя красавец. Аз чаках Максимус шест години. Напълно си струваше, обаче не знам дали бих те търпял, ако ми подскачаше наоколо с още неизлюпен Империал.

— Чакал си? — попита Уилям. — Назначили са те на него още преди излюпването?

— Още когато яйцето се охлади достатъчно, за да можеше да го докоснеш. Получаваме по четири-пет Копър Регала на поколение. Въздушната команда не оставя на случая да решава кой да го язди. Зачислиха ме към него още докато казвах „да, благодаря ви”. Седях, зяпах черупката му, изнасях уроци на малчуганите и се надявах проклетникът да не се бави, а той взе, че точно това направи, Бог ми е свидетел. — Бъркли изпръхтя и пресуши чашата си с вино.

След сутрешната им работа Лорънс вече бе добил високо мнение за уменията на събеседника си във въздуха. Той наистина изглеждаше от типа човек, на когото биха поверили рядък, ценен дракон. Във всеки случай бе изключително привързан към Максимус и го показваше по безцеремонен начин. Докато си взимаха довиждане с двата дракона на двора, Лорънс дочу как Бъркли казва на Регала:

— Май няма да ме оставиш на мира, докато и аз не ти махна юздата, да те вземат дяволите! — В същото време нареди на екипажа си да се заеме със задачата, а Максимус почти го събори, побутвайки го гальовно.

Другите офицери вече прииждаха в столовата. Повечето бяха много по-млади от Лорънс и Бъркли и залата бързо се оживи от весели и често доста тънки гласове. Отначало Уилям бе малко напрегнат, но страховете му не се оправдаха. Още няколко лейтенанти го изгледаха със съмнение, а Гранби седна колкото се може по-далеч, но никой не му обърна особено внимание.

Един висок, русокос мъж с остър нос промълви:

— Извинете ме, сър — рече и приседна на стола до неговия. Макар всички старши офицери да носеха шалове и палта, новодошлият забележимо се отличаваше от тях, понеже шалът му бе старателно сгънат, а палтото му — изгладено. — Капитан Джереми Ранкин, на вашите услуги — учтиво се представи той и подаде ръка. — Не сме се срещали, нали?

— Не, пристигнах едва вчера. Капитан Уил Лорънс, на вашите услуги — отвърна Лорънс. Дланта на Ранкин бе силна, а той самият бе приветлив и нестеснителен. Уилям лесно намери общ език с него и без изненада научи, че Ранкин е син на граф Кенсингтън.

— Семейството ми винаги е изпращало третите синове в Корпуса и в старите дни, преди Короната да образува Корпуса и да запази драконите за себе си, един от далечните ми предци имал два — разказа Ранкин. — Тъй че нямам проблеми с прибирането вкъщи. Все още поддържаме малък терен, и често се отбивах там дори и по време на обучението си. Това е предимство, което ми се ще повечето летци да имаха — добави той по-тихо, хвърляйки поглед около масата.

Лорънс не желаеше да изразява мнение, което би се тълкувало като критика. Нямаше проблеми Ранкин да говори за това, защото бе един от летците, но от собствените му устни навярно щеше да прозвучи като обида.

— Сигурно не е лесно за момчетата да напускат дома толкова рано — рече Уилям, запазвайки тактичност. — Във Флота не взимаме… искам да кажа, Флотът не взима младежите, преди да навършат дванадесет, и дори тогава остават на сушата между пътуванията и им се полага време вкъщи. На вас трудно ли ви беше, сър? — обърна се той към Бъркли.

Бъркли изхъмка и преглътна. Изгледа Ранкин малко сурово, преди да отговори.

— Май не. Ревах малко, но човек свиква, пък и тук здравата пришпорваме хлапетиите, да не се затъжат твърде за дома. — Той се върна към яденето си, без да се старае да поддържа разговора, ето защо Лорънс просто се обърна и продължи разговора си с Ранкин.

— Закъснях ли… о-о-о, не? — Оказа се слабоват младеж, висок за възрастта си, а гласът му още не бе възмъжал. Видът му бе в пълен безпорядък, докато бързаше към масите. Дългата му рижа коса се подаваше наполовина от опашката му. Той спря рязко до тях и бавно и неохотно зае мястото от другата страна на Ранкин, понеже само то бе останало свободно. Въпреки младостта си момчето явно бе капитан — на рамото на шинела му се виждаше двойката златни пластини.

— О, даже никак, Катрин. Позволи ми да ти налея вино — каза Ранкин. Лорънс, който все още гледаше с изненада новодошлия, за миг си помисли, че му се е счуло. Тогава видя, че случаят определено не беше такъв — момчето наистина ce оказа млада дама. Уилям се огледа наоколо с празен поглед. Това не правеше впечатление на никого и явно нямаше никаква тайна — сътрапезникът му се обръщаше към нея с учтивост и уважение и й сервираше от блюдата.

— Нека ви представя — каза Ранкин. — Капитан Лорънс на Темерер, това е госпожица… не, простете. Това е капитан Катрин Харкорт на, хм, Лили.

— Здрасти — промърмори момичето, без да вдигне поглед.

Лорънс усети как се изчервява. Тя стоеше там с панталони, които очертаваха всеки сантиметър от краката й, а единственото, което държеше ризата й затворена, бе шалът й. Той отмести поглед към не толкова смущаващото й лице и успя да каже:

— Ваш покорен слуга, госпожице Харкорт.

Тези думи поне я накараха да вдигне глава.

— Не. Капитан Харкорт — рече тя. По бледото й лице ясно се открояваха луничките й, но тя бе твърдо решена да отстоява правата си. Докато говореше, хвърли на Ранкин странно непокорен поглед.

Лорънс бе използвал машинално обръщението. Не желаеше да я обижда, но явно точно това бе сторил.

— Извинете ме, капитане — веднага се поправи той, като наведе извинително глава. Наистина му бе трудно да й говори така и обръщението стоеше неловко и странно на езика му. Страхуваше се, да не би да звучи неестествено скован. — Не съм целял да ви покажа неуважение. — Сега разпозна и името на дракона. Вчера му бе направило впечатление с необичайността си, но с всичките други мисли в съзнанието си бе пропуснал тази подробност. — Вие сте на Лонгуинга, нали? — учтиво се поинтересува Лорънс.

— Да, това е моята Лили. — Когато произнесе името на дракона, в гласа на девойката се промъкна несъзнателна топлота.

— Вероятно, капитан Лорънс, не сте запознат с факта, че Лонгуингите не приемат мъже-ездачи. Това е някаква странна тяхна приумица, за която обаче трябва да сме им благодарни, понеже бихме били лишени от толкова очарователна компания — отбеляза Ранкин, накланяйки глава към момичето. В гласа му се долавяше ирония, която подразни Уил. Очевидно девойката не се чувстваше комфортно, а капитанът не й помагаше да се отпусне. Тя отново заби поглед в чинията си, присвила недоволно устни.

— Много смело от ваша страна да приемете подобен дълг, гос… капитан Харкорт. Предлагам тост… ъ-ъ, за ваше здраве — каза Лорънс и в последния момент се поправи, като изпи само глътка от наздравицата. Не смяташе за правилно да накара крехкото момиче да изпие цяла чаша вино.

— Не е нищо повече от работата на всеки друг — промърмори тя. След това със закъснение вдигна чашата си. — Искам да кажа, и за ваше здраве.

Той тихо си повтори името и чина й. Би било много грубо от негова страна да сбърка отново, след като веднъж вече го бяха поправили, но пък това бе толкова странно, че не си вярваше. Постара се да гледа в лицето й и никъде другаде. С коса, плътно прибрана назад, тя наистина изглеждаше по момчешки — впечатление, което се засилваше от дрехите, заради които Лорънс я бе сбъркал в началото. Щеше му се да поведе разговор с нея, макар че щеше да е трудно да не задава въпроси, но не можеше да говори над главата на Ранкин. Остана му само да разсъждава наум. Мисълта, че на всеки Лонгуинг имаше на служба жена капитан, бе шокираща. След бърз поглед към крехката й фигура Уил се удиви как би могла да понесе работата. Самият той се усещаше грохнал след ден летене и въпреки че една по-добра юзда би намалила неудобството, още не можеше да повярва, че жена би се справила с тази работа. Бе жестоко да иска нещо подобно от нея, но пък Лонгуингите, може би най-смъртоносните английски дракони, не можеха да бъдат оставени просто така. По значение те се сравняваха с Регалите и без тях въздушната отбрана на Англия би била изключително уязвима.

C тези интересни въпроси в съзнанието си и лекия разговор с Ранкин първата му вечеря мина по-приятно, отколкото бе очаквал, и той стана от масата окуражен, въпреки че капитан Харкорт и Бъркли бяха мълчаливи и необщителни през цялото време. Когато приключиха, Ранкин се обърна към него с думите:

— Ако не си зает с друго, може ли да те поканя да се присъединиш към мен в офицерския клуб за една-две партии шах? Рядко получавам възможност да поиграя и признавам, че откакто спомена че играеш, съм нетърпелив да се възползвам от случая.

— Благодаря за поканата. На мен също би ми доставило голямо удоволствие. Но за момента моля да ме извиниш. Трябва да се погрижа за Темерер, а и обещах да му почета.

— Да му четеш? — Развеселеното лице на Ранкин не скри изненадата си. — Отдадеността ти е похвална! Позволи ми обаче да те уверя, че през по-голямата част от времето драконите са напълно способни да се справят сами. Познавам неколцина капитани, които имат навика да прекарват цялото си свободно време със зверовете си, и не ми се ще да счетеш това за задължителна необходимост или пък за дълг, в името на който да жертваш удоволствието на човешката компания…

— Благодаря ти за загрижеността, но те уверявам, че в моя случай няма нужда от нея — каза Лорънс. — Колкото до мен, не бих си пожелал по-добра компания от тази на Темерер, и двамата сме заедно колкото за негово, толкова и за мое удоволствие. С удоволствие ще се присъединя към теб по-късно вечерта, освен ако не си лягаш рано…

— Много се радвам да чуя и двете — отвърна Ранкин. — Колкото до това кога си лягам — не е рано. Не се обучавам, разбира се — тук съм само като куриер, тъй че не е нужно да спазвам режима на учениците. Срамувам се да призная, че през повечето дни човек не може да ме намери долу преди обяд, но, от друга страна, това ми дава приятния шанс да те очаквам за шах тази вечер.

С тези думи се разделиха и Уил отиде да намери Темерер. Развеселен, той откри трима кадети да се спотайват точно пред вратата на дневната — русото момче и още двама, всички стиснали в юмруци чисти бели кърпи.

— О, сър! — подскочи момчето, щом го видя да излиза. — Имате ли нужда от още парцали за Темерер? — попита с готовност то. — Помислихме, че може да ви потрябват и ви донесохме малко, когато го видяхме да се храни.

— Хей, Роланд, какви си мислиш, че ги вършиш сега, а? — Натоварен с поднос, пълен с чинии от дневната, Толи се спря, щом видя, че кадетите заговарят Лорънс. — Знаеш, че не бива да досаждаш на капитаните…

— Не ви досаждам, нали, сър? — момчето впери в Лорънс поглед, изпълнен с надежда. — Само си мислех да помогнем малко. Много е голям, все пак, а пък аз, Морган и Дайър си носим закопчалките. Можем да се закрепим без никакъв проблем — добави хлапето и извади странен колан, какъвто Уилям не бе виждал преди — дебел и направен от кожа, той се затягаше около кръста и към него бе прикрепен чифт ремъци, завършващи с нещо подобно на голяма стоманена брънка от верига. При по-внимателния оглед Лорънс видя, че част от нея се натискаше навътре и така брънката се отваряше, за да се закрепи за нещо друго.

Капитанът се поизправи и заяви:

— Тъй като Темерер още няма нормална юзда, не мисля, че можете да се задържите на него с тези. Но — добави, скривайки усмивката си от унилите им погледи, — елате и ще видим какво можем да направим. Благодаря ти, Толи — кимна той към слугата. — Мога да се оправя с тях.

След този обрат Толи не се стараеше да прикрива ухилената си физиономия.

— Право казваш — отбеляза той и тръгна отново по задълженията си.

— Роланд, така ли? — обърна се Лорънс към русия хлапак, докато четиримата вървяха към двора.

— Да, сър, кадет Емили Роланд, на вашите услуги — потвърди момчето, което се бе оказало момиче, и без да обърне внимание на стреснатия поглед на Лорънс, добави: — А това са Андрю Морган и Питър Дайър. Всички сме за трета година тук.

— Да, така е, всички искаме да помогнем — допълни Морган, а ококореният Дайър, който беше по-дребничък от другите двама, само кимна.

— Много добре — смотолеви Уил, поглеждайки скришом към девойчето. Косата й бе подстригана на купичка, като на другите момчета, и беше набита и нисичка, а гласът й не бе по-висок от техните. Грешката на Лорънс не бе неоправдана. Сега, като се позамисли, всичко се връзваше. Корпусът имаше нужда да обучи няколко момичета, защото можеха да потрябват при излюпването на нови Лонгуинги, и навярно присъствието на капитан Харкорт също бе резултат от подобна практика. Не можеше обаче да се начуди що за родител би подложил едно момиченце на трудностите на службата.

На двора ги посрещна глъч и трескава дейност — хаос от криле и гласове на дракони изпълваше въздуха. Повечето, ако не и всички дракони, току-що се връщаха от хранене и сега членове на екипажите им чистеха старателно юздите им. Напук на думите на Ранкин, Лорънс почти не видя дракон, чийто капитан да не е застанал до главата му, да го гали и да му говори. Това явно бе един от ежедневните моменти, когато драконите и ездачите им имаха време един за друг.

Не успя веднага да забележи Темерер. След като обходи с очи оживения двор, се сети, че Империалът вероятно стои от другата страна на външните стени, за да избегне блъсканицата и шума. Преди да отиде при него, Уил заведе кадетите при Левитас. Малкият дракон се бе свил до стената и гледаше другите крилати създания с капитаните им. Левитас още носеше юздата, която обаче изглеждаше много по-добре, отколкото на предния ден. В нея бе втрито масло, за да я направи по-гъвкава, а металните пръстени, които съединяваха ремъците, лъщяха.

Уил заключи, че тези пръстени бяха пригодени за местата, където се закрепваха коланите със закопчалки. Макар и в сравнение с Темерер Левитас да изглеждаше дребен, той все пак бе едро създание и Лорънс предположи, че лесно може да понесе тежестта на тримата кадети за краткото пътуване. Драконът се зарадва на вниманието и очите му блеснаха, когато Уилям му направи предложението.

— О, да, лесно мога да ви нося и тримата — рече той на тримата кадети, които го гледаха с не по-малко нетърпение. Те се закатериха по него като катерички и всеки се закопча за два отделни пръстена с добре отработени движения.

Лорънс подръпна всеки един от ремъците. Изглеждаха достатъчно здрави.

— Много добре, Левитас. Закарай ги до брега, а ние с Темерер ще дойдем съвсем скоро при вас — потупа го той.

След като ги изпрати, Уил се запромъква между другите дракони и си проправи път навън. Империалът изглеждаше странно отпаднал духом, за разлика от доволния вид, който имаше след сутрешната работа, и Лорънс забърза към него.

— Да не се чувстваш зле? — попита загрижено Уилям и заразглежда челюстите му, но Темерер бе целият в кръв от яденето и изглежда бе похапнал добре. — Да не би нещо в храната да не ти понася?

— Не, нищо ми няма — отвърна Империалът. — Само дето… Лорънс, аз съм нормален дракон, нали?

Уил се вторачи в него. Нотката на несигурност в гласа на Темерер бе нещо съвсем ново.

— Напълно нормален. Какво, за Бога, те кара да задаваш такива въпроси? Някой да не те е обидил? — При самата мисъл за това гневът му започна да се надига. Останалите летци можеха да го гледат накриво и да говорят, каквото си искат, но нямаше да търпи каквито и да било забележки по адрес на Империала.

— О, не — каза Темерер, но така, че Лорънс се усъмни в думите му. — Никой не е бил груб, ала нямаше как да не забележат, че не съм като тях. Всички са с много по-ярки цветове и крилете им не са свързани на толкова много места. Също така имат едни такива неща като гребени по гърбовете си, каквито аз нямам, а имам и повече нокти на краката. — Докато описваше разликите, той се обръщаше и се оглеждаше. — Затова ме гледаха малко странно, обаче никой не беше неучтив. Дали причината не е, че съм китайски дракон?

— Точно така е — кимна Лорънс. — Спомни си, че всички смятат китайците за най-изкусни в развъждането на дракони. Другите трябва да гледат на теб като на идеал, и те моля и за миг да не се съмняваш в себе си. Помисли само как те похвали Селеритас тази сутрин…

— Но аз не мога да бълвам огън или да плюя киселина — въздъхна Темерер, все още потиснат. — И не съм голям колкото Максимус. — Той помълча малко. — Той и Лили ядоха първи. Останалите от нас трябваше да изчакат, докато те свършат, и чак после ни позволиха да ловуваме групово.

Уил се намръщи. Не му бе хрумнало, че драконите могат да си имат собствена йерархия.

— Драги мой, в Англия никога не е имало дракон като теб, тъй че превъзходството ти още не се е установило — рече той, опитвайки се да намери обяснение, което да утеши Темерер. — А може и да е свързано с първенството на едни капитани пред други… Спомни си, че аз съм най-младши от всички.

— Това ще е много глупаво. Ти си по-възрастен от повечето и имаш голям опит — изтъкна Империалът, забравяйки за терзанията си, възмутен от евентуалното пренебрежение към Лорънс. — Ти си печелил битки, а повечето от тях още се обучават…

— Така е, макар че нещата във въздуха са много по-различни, отколкото във водата. Но е вярно, че старшинството и чинът не гарантират мъдрост и класа. Моля те да не го взимаш толкова присърце. Сигурен съм, че когато послужим година-две, ще получиш заслуженото си признание. Но да се върна на въпроса — достатъчно ли яде? Ако не, веднага ще се върнем на терените за хранене.

— О, не, нямаше недостиг на храна. Хващах, каквото си пожелая, и другите никак не ми се пречкаха.

Той млъкна, явно все още предразположен към униние. Уил го подкани:

— Хайде, дай да те изкъпем.

Темерер се оживи от възможността и след като прекара близо час в игра с Левитас в езерото, а междувременно кадетите го изтъркаха добре, доброто му настроение се върна. Той се сгуши около Лорънс в топлия двор и мъжът се приготви да му почете. Уил забеляза как Темерер поглежда често към верижката си от перли и злато и я докосва с връхчето на езика си, сякаш искаше да се успокои. Лорънс се опита да вложи повече топлота в гласа си, докато четеше, и загали нежно предния крак, на който бе седнал.

По-късно същата вечер бе леко притеснен, когато влезе в офицерския клуб, и в същия миг в стаята се възцари неловка тишина. Гранби стоеше покрай пианото до вратата и докосна многозначително челото си, за да го поздрави:

— Сър!

Това бе странна проява на нахалство, която едва ли можеше да бъде укорена. Лорънс реши да отговори така, сякаш поздравът е искрен, и рече учтиво:

— Господин Гранби — след което кимна към всички присъстващи и продължи с разумна, не твърде бърза крачка. Ранкин стоеше в дъното и четеше вестник. Уил се присъедини към него и скоро двамата подредиха дъската за шах, която Джереми свали от един рафт.

Междувременно жуженето на разговорите се възобнови. Между ходовете Лорънс хвърляше дискретни погледи към залата и забеляза няколко жени офицери, пръснати тук-таме из тълпата. Изглежда присъствието им нямаше ефект върху сдържаността на компанията. Макар и добронамерено, общуването не бе твърде изтънчено и честите прекъсвания го правеха шумно и объркано.

При все това ясно се усещаше другарската атмосфера и Лорънс нямаше как да не се натъжи заради изолираността си от нея. И по тяхно, и по негово предпочитание той не се чувстваше част от компанията и това само усилваше тежестта на самотата му. Почти веднага обаче се отърси от усещането. Един флотски капитан трябваше да е свикнал със самотното съществувание, лишено от другарството, което Темерер му предлагаше. А и сега щеше да се радва на общуването с Ранкин. Уил се фокусира отново върху дъската и повече не погледна към другите.

Ранкин бе поизгубил форма, но имаше умения и тъй като шахът не бе едно от предпочитаните развлечения на Лорънс, двамата бяха сравнително равностойни. Докато играеха, Уил спомена на Джереми притесненията си за Темерер, а той го изслуша със съчувствие.

— Срамно е наистина, че не са го извикали сред първите, но бих те посъветвал да го оставиш сам да се погрижи за това — каза Ранкин. — В природата се държат точно така — по-смъртоносните породи изискват първите плодове на лова, а по-слабите отстъпват. Вероятно трябва да докаже позицията си сред останалите зверове, за да получи повече уважение.

— Искаш да кажеш, да отправи някакво предизвикателство? Не ми звучи като особено мъдра практика. — Само представата за това тревожеше Лорънс. Бе чувал невероятни истории за диви дракони, които се биели помежду си и се убивали взаимно при тези дуели. — Как може да се позволи толкова ценни създания да се бият за такава дребна цел?

— Рядко се стига до истински двубой. Драконите си познават способностите и ти гарантирам, че веднъж осъзнали силата си, просто не биха допуснали подобно отношение, нито пък биха оказали брутална съпротива.

Лорънс не можеше да е сигурен в това. Не боязливостта бе възпряла Темерер да се нареди сред първите, а по-скоро деликатната му чувствителност, позволила му да усети липсата на одобрение от страна на другите дракони.

— Все пак ми се ще да намеря начин да го успокоя — тъжно промълви Уил. Усещаше, че оттук нататък всяко хранене ще бъде източник на ново нещастие за Империала и това не можеше да се избегне, освен ако драконът не се хранеше по различно време, което щеше само да го накара да се чувства още по-изолиран от останалите.

— О, дай му някоя дрънкулка и ще се оправи — предложи Ранкин. — Невероятно е как такива неща им вдигат настроението. Когато звярът ми се умърлуши, му давам някое камъче и той грейва. Досущ като темпераментна любовница.

Лорънс не успя да сдържи усмивката си при абсурдността на шеговитото сравнение.

— Като стана въпрос, възнамерявам да му взема нашийник — продължи той по-сериозно, — подобно на онзи, който носи Селеритас, и вярвам, че наистина много ще му се зарадва. Но не мисля, че наоколо има място, откъдето да се поръча подобно украшение.

— Е, аз пък мога да ти предложа решение. Редовно летя до Единбург по куриерски задачи и знам, че там има неколцина чудесни бижутери. Някои дори предлагат предварително изработени украшения за дракони, тъй като на един полет разстояние има немалко драконови терени. Ако желаеш да ме придружиш, с радост ще те заведа — каза Ранкин. — Следващият ми полет е тази събота и без проблем ще те върна до обяд, ако тръгнем сутринта.

— Благодаря. Много съм ти задължен. — Лорънс бе приятно изненадан. — Ще уведомя Селеритас и ще го помоля за разрешение.

На следващата сутрин Селеритас се намръщи на молбата и изгледа Лорънс с присвити очи.

— Искаш да отидеш с капитан Ранкин? Е, това ще ти е последният ден свобода за дълго време напред, тъй като трябва да си тук през всеки миг от обучението на Темерер.

Уилям се изненада от почти яростния му тон.

— Уверявам ви, че нямам никакви възражения. — Изумен, той се чудеше дали главният инструктор смята, че се опитва да се измъкне от задълженията си. — Не съм си и представял, че ще бъде другояче, и съм наясно с неотложната ситуация. Ако отсъствието ми ще причини неудобство, моля ви да не се колебаете в отказа си.

Каквато и да бе причината за първоначалното му неодобрение, сега Селеритас се посмекчи.

— По една случайност наземният екипаж ще има нужда от един ден за смяна на екипировката на Темерер — по-спокойно каза той. — Предполагам, че можем да понесем отсъствието ти, освен ако Империалът няма претенции да си там, докато му слагат новата юзда, тъй че си свободен да си направиш една последна екскурзия.

Темерер увери Уил, че няма нищо против, така че планът щеше да бъде изпълнен. Лорънс прекара следващите няколко вечери в измерване на врата му и на този на Максимус с идеята, че сегашните размери на Регала биха му дали добра приблизителна представа за размерите, които Империалът щеше да достигне занапред. Обясни на Темерер, че мерките му трябват за юздата. Изгаряше от нетърпение да го изненада с подаръка и да види как той сваля част от терзанията, измъчващи обикновено самоуверения дракон.

Ранкин разглеждаше развеселен плановете и чертежите на Лорънс за вероятния дизайн на украшението. Вече двамата редовно играеха шах вечер и всеки път седяха заедно в столовата. Уил рядко намираше обща приказка с останалите летци. Съжаляваше за това, но не виждаше много смисъл да се натиска за вниманието им, особено при липсата на покана — и така му бе достатъчно добре. Струваше му се ясно, че и Ранкин стои настрани от общия живот на летците, навярно заради по-изтънчените си маниери, и ако двамата споделяха подобно отношение от страна на другите, можеха поне да се наслаждават на компанията си.

Той и Бъркли все още се срещаха на закуска и тренираха всеки ден. Лорънс го намираше за талантлив летец и въздушен тактик. Но на вечеря или в компания Бъркли все мълчеше. Уил не бе сигурен, че иска да се сближава с него, нито пък дали подобен жест би се приел добре, затова се задоволяваше с учтивост и обсъждане на тактически въпроси. Все пак се познаваха едва от няколко дни — щеше да има достатъчно време да прецени истинския му характер.

Бе си наложил да реагира правилно при среща с капитан Харкорт, но тя като че ли странеше от него. Виждаше я само отдалеч, макар че скоро Темерер трябваше да полети с нейния дракон — Лили. Една сутрин обаче се засякоха на масата за закуска и в опит да започне непринуден разговор той я попита как така е кръстила дракона си Лили, мислейки си, че е някакво умалително като Воли. Девойката отново се изчерви цялата и каза много вдървено:

— Името ми хареса. А вие как дадохте името на Темерер?

— Ако трябва да съм напълно честен, нямах представа какъв е правилният начин да дам име на дракон, нито пък в онзи момент можех да разбера — отвърна Уил. Имаше усещането, че се е подхлъзнал. Никой преди не бе подлагал на въпрос необичайното име на Темерер и едва когато тя му отправи въпроса, му се стори, че е повдигнал болна тема.

— Нарекох го на кораб. Първият „Темерер” бил спечелен от французите, а този, който е в момента на служба, има три палуби и деветдесет и осем оръдия — един от най-добрите ни бойни кораби.

След това признание девойката се поотпусна и сподели чистосърдечно:

— О, щом и при вас е така, не се срамувам да призная, че и с мен бе почти същото. Лили се излюпи преди пет години и нямах представа как да я нарека. Когато яйцето й се втвърди, ме събудиха посреднощ в Единбург и ме хвърлиха на един Уинчестър. Едва успях да стигна до банята, преди да разчупи черупката. Когато тя ме прикани да й дам име, просто зяпнах, понеже не можах да се сетя за нищо друго.

— Името е очарователно, Катрин, и й подхожда напълно — изтъкна Ранкин, присъединявайки се към тях. — Добро утро, Лорънс. Видя ли вестника? Лорд Пу най-сетне успял да омъжи дъщеря си. Феролд трябва да е бил на зор. — Тази клюка за хора, които Харкорт въобще не познаваше, я остави извън разговора. Преди Лорънс да е успял да смени темата, тя се извини, стана от масата и той загуби възможността да продължи разговора.

Останалите няколко дни преди екскурзията минаха бързо. Тренировките още включваха проверки на летателните умения на Темерер и експерименти как той и Максимус биха могли да бъдат включени във формацията на Лили. Селеритас ги караше да описват безкрайни обиколки около тренировъчната долина — понякога с минимален брой махове на крилете, понякога с максимална скорост, ала винаги плътно един до друг. Прекараха една запомняща се сутрин с главите надолу и накрая Лорънс бе целият червен и замаян. По-едрият Бъркли пуфтеше тежко и едва не падна от Максимус след последната обиколка — Лорънс трябваше да скочи и да му помогне да слезе, защото краката му не го държаха.

Максимус ръмжеше уплашено и обикаляше около него.

— Стига си стенал, Максимус. Няма нищо по-абсурдно от нещо с твоя размер да се прави на майка кокошка — изсумтя Бъркли и се стовари в стола, който слугите бързо бяха изнесли. — А, благодаря. — Той взе предложената му от Лорънс чаша бренди и отпи няколко глътки, докато той отвързваше шала му.

— Съжалявам, че ви подлагам на такова напрежение — каза Селеритас, когато Бъркли вече не се задъхваше и лицето му възвърна нормалния си цвят. — Обикновено тези тестове са разпределени в две седмици. Може би ви пришпорвам прекалено.

— Глупости, ей сега съм готов — веднага отвърна Бъркли. — Знам много добре, че не можем да отделим и миг, Селеритас, тъй че недей да ни бавиш заради мен.

— Лорънс, защо нещата са толкова спешни? — попита Темерер същата нощ след вечеря, когато отново седнаха да четат пред стената на двора. — Да не би да се задава някоя голяма битка и да имат нужда от нас?

Уил сложи пръст на страницата и затвори книгата.

— Не. Съжалявам, че те разочаровам, но сме твърде неопитни за големи военни действия. Малко вероятно е лорд Нелсън да е в състояние да унищожи френския Флот без помощта на някоя формация Лонгуинги, намиращи се в Англия. Нашата задача ще е да заемем мястото им, тъй че да могат да заминат. Това наистина ще е голяма битка и макар че няма да участваме пряко, ще играем важна роля, уверявам те.

— Сигурно, но това не ми звучи особено вълнуващо — отбеляза Империалът. — Може пък французите да нахлуят в Англия и тогава ще се бием — заяви обнадеждено.

— Да се надяваме, че това няма да се случи — въздъхна Лорънс. — Ако Нелсън унищожи флотата им, това в общи линии ще сложи край на възможностите на Бонапарт да прехвърли армията си тук. Макар да съм чувал, че имал почти хиляда транспортни кораба, те са единствено за тази цел и нашият Флот ще потопи десетки от тях, ако се опитат да преминат без защитата на военни кораби.

Темерер въздъхна и положи глава на предните си крака.

— Ясно — изсумтя той.

Лорънс се засмя и го погали по носа.

— Какъв си ми кръвожаден — весело подхвърли мъжът. — Не се бой. Обещавам ти, че ще видим достатъчно битки, свършим ли веднъж с обучението. Над Канала често има сблъсъци например и тогава може да ни пратят да подкрепим някоя морска операция или да ни изпратят на самостоятелен набег.

Това ободри Темерер и той върна вниманието си към книгата с подобрено настроение.

Петъкът премина в проверка на издръжливостта, за да разберат колко могат да издържат във въздуха двата дракона. Най-бавните членове на формацията щяха да са двата Йелоу Рийпъра, тъй че и Темерер, и Максимус се движеха с това по-бавно темпо по време на проверката, обикаляйки в безкрайни кръгове около долината, докато останалите летяха пред тях и изпълняваха упражнения под наблюдението на Селеритас.

Постоянният дъжд размазваше гледката, превръщайки целия пейзаж в сиво еднообразие, и действаше допълнително отегчаващо. Империалът често извръщаше глава, за да попита от колко време летят, и на Лорънс обикновено му се налагаше да го уведоми, че от предното питане е минал едва четвърт час. Уил поне можеше да наблюдава как формацията над тях се върти и гмурка във въздуха, а ярките цветове на драконите се открояваха на бледосивото небе. Горкият Темерер трябваше да държи главата си право напред, успоредно на земята, за да поддържа оптимална стойка за летене.

След около три часа Максимус започна да изостава от темпото — размахваше все по-бавно огромните си криле, а главата му клюмаше. Бъркли го прибра и Темерер остана съвсем сам да описва обиколка след обиколка. Останалите от формацията се спуснаха в спирала към двора и Лорънс видя как драконите кимат на Максимус, накланяйки муцуни в уважение. От това разстояние не можеше да различи никакви думи, но ясно се виждаше, че разговарят спокойно помежду си, докато капитаните им се разхождат насам-натам и Селеритас, ги събира за да направи разбор на представянето им. Империалът също ги видя и въздъхна, ала не каза нищо. Уилям се наведе напред и го погали по врата, като се закле пред себе си да му донесе най-елегантното бижу, което може да намери в Единбург, пък ако ще да изтегли половината си спестявания за целта.

На следващата сутрин той излезе рано на двора, за да се сбогува с Темерер преди пътуването с Ранкин. Щом излезе от залата обаче, внезапно се спря: малък наземен екипаж слагаше екипировката на Левитас, а до главата му стоеше Ранкин и четеше вестник, без да обръща особено внимание нa приготовленията.

— Здравей, Лорънс! — поздрави го щастливо малкият дракон. — Виж, капитанът ми дойде! Днес летим до Единбург.

— Говорил си с него? — Ранкин погледна нагоре към Уил. — Виждам, че не преувеличаваш: компанията на дракони наистина ти се нрави. Надявам се скоро да не я намериш за отегчителна — подхвърли и се обърна към Левитас: — Днес ще вземеш и Лорънс. Трябва да се постараеш и да му покажеш добра скорост.

— О, да, обещавам — кимна Левитас и заклати нетърпеливо глава.

Лорънс се помъчи да отговори учтиво и бързо закрачи към Темерер, за да прикрие объркването си. Не знаеше какво да прави. Вече нямаше възможност да пропусне пътуването, без да се получи неприятна ситуация, почти му бе призляло. През последните няколко дни бе свидетел на повече от достатъчно примери за нещастието и самотата на Левитас. Малкият дракон все се оглеждаше в очакване на ездач, който не идваше, и ако той или юздата му получаваха някакви нормални грижи, то бе защото Уил насърчаваше кадетите да се грижат за него и защото бе помолил Холин да почиства редовно юздата. Че Ранкин е отговорен за тази занемареност, бе горчиво разочарование. Да види човек как Левитас раболепничи пред него и колко е благодарен и за най-хладната проява на внимание бе направо болезнено.

Видени през призмата на занемаряването на собствения му дракон, коментарите на Ранкин за драконите звучаха презрително — нещо странно и неприятно в устата на летец. А фактът, че странеше от останалите летци, също не говореше за добър вкус. Всеки друг летец би представил дракона си веднага след себе си, единствено Ранкин бе счел фамилното си име за по-важно, оставяйки Лорънс случайно да открие, че към него е зачислен Левитас. Уил обаче се бе заблудил напълно и сега осъзнаваше, че по-възможно най-непредпазливия начин е насърчавал познанството си с човек, когото никога не би могъл да уважава.

Той помилва Темерер и му каза няколко утешителни думи, насочени главно към него самия.

— Нещо не е наред ли, Лорънс? — попита Империалът и го побутна лекичко с нос, явно притеснен. — Не ми изглеждаш добре.

— Не, напълно съм добре, уверявам те. — Мъжът направи опит да звучи нормално. — Сигурен ли си, че нямаш нищо против заминаването ми? — попита с плаха надежда.

— Никак, а и ще се върнеш до вечерта, нали? — попита Темерер. — Сега, когато приключихме с Дънкан, се надявах да ми почетеш още малко математика. Стори ми се много интересно, когато ми обясняваше как можеш да разбереш къде си при дълго плаване, като знаеш само няколко уравнения и колко време е минало.

Уилям бе загърбил тотално математиката, след като едва успя да натъпче основите на тригонометрията в главата си.

— Разбира се, ако желаеш — каза, макар трудно да удържаше раздразнението от гласа си. — Но си мислех, че ще ти хареса да почетем още малко за китайските дракони…

— О, да, и това ще е чудесно. То е следващото — въодушеви се Империалът. — Колко е хубаво, че има толкова много книги! За толкова различни неща…

Ако това щеше да прогони унинието на Темерер, Лорънс бе готов дори да си припомни латинския и да му прочете Принципиа Математика в оригинал. Тъй че само въздъхна тихичко.

— Много добре, тогава те оставям в ръцете на наземния екипаж. Виждам ги, че идват.

Холин водеше групата. Младежът вършеше толкова добра работа с юздата на Темерер и се грижеше тъй старателно за Левитас, че Уил го спомена на Селеритас и помоли да зачислят момчето към наземния екипаж на Темерер. За радост на Лорънс молбата му бе удовлетворена. Подобно назначение явно представляваше важно повишение.

— Господин Холин, бихте ли били така добър да ме представите на тези господа? — обърна се Уил към младежа.

Щом изслуша имената, той си ги повтори наум, за да ги запамети, изгледа целенасочено всеки един от тях и каза твърдо:

— Сигурен съм, че Темерер няма да ви създаде затруднения, но вярвам, че ще запомните да се допитвате до него, когато работите. Темерер, не се колебай да уведомяваш тези мъже, ако забележиш и най-дребното неудобство или затруднение при движение.

Случаят с Левитас бе доказателство, че някои работници занемаряват екипировката на поверения им дракон, ако капитанът му не внимава и, наистина, това можеше да се очаква. Макар и да не се опасяваше от нещо подобно от страна на Холин, Уил искаше да подчертае ясно на другите, че няма да търпи безхаберие по отношение на Империала. И ако тази му строгост го определи веднъж завинаги като суров капитан, така да бъде. Навярно бе такъв… в сравнение с другите летци. Нямаше да пренебрегне онова, което възприемаше като свой дълг, само за да бъде харесван.

В отговор чу хорово мърморене: „Много добре” и „Нямаш грижи”. Успя да не обърне внимание на повдигнатите вежди и споглежданията.

— Добре тогава, продължавайте. — Той кимна за последно и се обърна, за да се присъедини към Ранкин.

Цялото удоволствие от предстоящото пътуване се бе изпарило. Крайно противно му беше да стои безучастен, когато Ранкин се скара на Левитас, нареждайки му да се прегърби неудобно, за да могат двамата да се качат. Уил се покачи максимално бързо и направи всичко по силите си да се настани там, където теглото му ще причини възможно най-малки затруднения на дракона.

Поне полетът премина бързо. Левитас бе изключително бърз и земята се носеше под тях с невероятна скорост.

Уил с радост установи, че темпото им правеше разговорите почти невъзможни, ето защо си позволи да дава само кратки отговори на Ранкин. Приземиха се след по-малко от два часа в голямата, обградена от стени база, простираща се под бдителното око на Единбургския замък.

— Стой тук тих. Не искам да чувам, че си досаждал на екипажа, когато се върна — рязко отсече Ранкин, след като слезе. Той омота поводите на Левитас около един стълб, сякаш драконът беше кон, та да стои вързан.

— Може да ядеш, когато се върнем в Лох Лаган.

— Не искам да ги притеснявам и мога да изчакам за ядене, но съм малко жаден — примоли се Левитас. — Опитах се да летя възможно най-бързо — добави той.

— Да, наистина беше много бърз, Левитас, за което съм ти много благодарен. Разбира се, че трябва да пийнеш вода — намеси се Уил. Вече не можеше да търпи. — Хей, вие там! — подвикна на наземните работници, безделничещи на границата на полето. Нито един не се бе размърдал при приземяването на Левитас. — Веднага донесете чисто корито вода и се погрижете за юздата му!

Мъжете изглеждаха леко изненадани, но се захванаха за работа под тежкия поглед на Лорънс. Ранкин не възрази, въпреки че докато изкачваха стълбите на път от базата към улиците на града, отбеляза:

— Виждам, че твърде много ги жалиш. Не съм особено изненадан — това е обичайно поведение сред летците, — но трябва да ти кажа, че намирам дисциплината за доста по-подходяща от глезенето. Левитас например трябва да е винаги готов за дълъг и опасен полет. Това, че се е научил на лишения, му влияе благотворно.

Конфузността на ситуацията се стовари с пълна сила върху Лорънс. Тук бе като гост на Ранкин и щеше да се върне с него вечерта. При все това не можа да се стърпи:

— Няма да лъжа, че питая най-топли чувства към драконите като цяло. В досегашния си опит съм открил, че всички те са очарователни и заслужават само уважение. Също така съм несъгласен, че полагането на обичайни и разумни грижи може да се тълкува като глезене, и винаги съм забелязвал, че лишенията и трудностите, когато са необходими, се понасят по-добре от хора, които не са били подлагани на тях без причина.

— Да, но както знаеш, драконите не са хора. Няма да споря с теб — безгрижно отговори Ранкин и това ядоса Лорънс още повече. Ако мъжът бе готов да защити философията си, тя би била искрена, макар и погрешна позиция. Обаче явно не беше. Джереми просто мислеше за комфорта си и тези му забележки служеха само като извинение за пренебрежението, което демонстрираше.

За щастие скоро стигнаха до кръстопътя, където трябваше да се разделят. На Лорънс нямаше да му се налага да търпи повече компанията на Ранкин, тъй като той трябваше да обиколи военните представителства в града. Имаха уговорка да се срещнат в базата преди заминаване и Уил с радост си взе довиждане със спътника си.

През следващия един час се разхождаше из Единбург без цел и посока, за да прочисти съзнанието си и да върне самообладанието си. Не виждаше директен начин да улесни живота на Левитас, а и Ранкин очевидно бе неуязвим за всякакво неодобрение. Сега си припомни мълчанието на Бъркли, явното смущение на Харкорт, отношението на останалите летци и неодобрението на Селеритас. Жегна го мисълта, че като бе показал такава близост с Ранкин, бе създал впечатлението, че одобрява поведението му.

Да, напълно си заслужаваше студените погледи на другите офицери. Безсмислено бе да каже, че не е знаел — трябвало е да узнае. Вместо да положи усилието да научи повече за живота на новите си бойни другари, той се бе хвърлил в познанство с единствения, когото те отбягваха и гледаха накриво. И трудно можеше да се извини с това, че не се е консултирал с тях или не се е доверил на всеобщата им оценка.

Трябваше да положи немалко усилия, за да се успокои. Не можеше лесно да поправи щетите от тези лекомислени дни, но можеше и щеше да промени поведението си оттук нататък. Като покаже отдадеността и усилията, които Темерер напълно заслужаваше, можеше да докаже, че нито одобрява, нито има намерението да занемари задълженията си. Чрез внимание и учтивост към тези, с които тренираше — Бъркли и останалите капитани от формацията им, — можеше да им демонстрира, че не се мисли за нещо повече от тях. Тези малки стъпки щяха да му отнемат доста време, ала бяха единственото, което бе способен да предприеме. Можеше само да се реши на тях и да се приготви да изтърпи колкото време бе нужно, докато постигне желания ефект.

Когато най-сетне спря да се самообвинява, той се ориентира и забърза към офисите на Кралската банка. Обикновено работеше с „Дръмондс” в Лондон, но когато бе научил, че е разпределен в Лох Лаган, бе писал на агента, занимаващ се с парите му от военните набези, да пренасочи наградата от залавянето на „Дружба” тук. Още щом даде името си, разбра, че инструкциите му са били получени и изпълнени. Веднага го въведоха в уединен кабинет и го обсипаха с особена дружелюбност.

Господин Донелсън, банкерът, с радост уведоми Лорънс, че парите от наградата за „Дружба” включват и премия за Темерер, равна на стойността на неизлюпено яйце от същата порода.

— Не че, доколкото разбирам, е лесно да се уточни конкретна сума, защото нямаме представа какво са платили за него французите, но накрая яйцето бе приравнено до това на Копър Регал и съм щастлив да ви съобщя, че вашият дял от две осми е равен на почти четиринадесет хиляди паунда — завърши той, оставяйки Лорънс онемял.

След като възвърна ума и дума с помощта на чаша превъзходно бренди, Лорънс почти веднага прозря зад тази изключителна сума егоистичните домогвания на Адмирал Крофт. Обаче нямаше нищо против. След кратко обсъждане, което завърши с позволението му около половината пари да бъдат инвестирани от негово име в облигации, той стисна ентусиазирано ръката на господин Доналдсън и прибра една купчина банкноти и златни монети, плюс документ, с който да докаже на търговците платежоспособността си. Тези новини му помогнаха да си повдигне настроението и впоследствие той се поглези допълнително, като си купи доста книги и разгледа няколко различни ценни накита, представяйки си радостта на Темерер от подаръците.

Най-накрая се спря на масивен медальон от платина — почти като нагръдник, инкрустиран със сапфири и огромна перла в средата. Накитът се окачваше около врата на дракона с верига, която можеше да се удължи с порастването на Темерер. Цената го накара да хлъцне, но въпреки това подписа чека с безразсъдна смелост и изчака, докато едно момче изтича до банката да удостовери сумата, така че Лорънс да може веднага да вземе добре опакованото бижу — трудна задача с оглед на тежестта му.

Оттам отиде право в базата и пристигна час по-рано от уговореното време. Левитас си лежеше на същия прашен терен за приземяване, увил опашка около себе си. Изглеждаше самотен и уморен, явно никой не се бе погрижил за него. В базата гледаха малко стадо овце. Лорънс нареди да заколят една и да му я донесат, а после прекара времето до появата на Ранкин в тих разговор с дракона.

Обратният полет бе малко по-дълъг от този на отиване и Джереми сгълча Левитас, когато се приземиха. Без да се съобразява дали би било грубо, или не, Уил го прекъсна, като похвали дракона и го потупа одобрително. Това обаче не бе достатъчно и Лорънс се натъжи при вида на малкия дракон, сгушен безмълвно в един ъгъл, след като ездачът му го остави. Въздушното командване обаче бе поверило Левитас на Ранкин и Уилям нямаше право да се меси, а и Джереми бе по-старши от него.

Новата юзда на Темерер стоеше сглобена върху две пейки в единия край на двора, а на широкия ремък за шията със сребърни нитове бе изписано името му. Империалът стоеше отвън и съзерцаваше притихналата долина на езерото, която постепенно се покриваше със сенки под късното следобедно слънце. Погледът му бе замислен, а очите му — малко тъжни. Лорънс веднага се доближи до него, натоварен с тежките пакети.

Темерер така се зарадва на медальона, че прогони не само собственото си унило настроение, но и това на Лорънс. Платината сияеше върху черната му кожа и когато Уил му сложи украшението, той го повдигна леко с предната си лапа и заразглежда с огромно задоволство голямата перла, а зениците му се разшириха като паници, за да може да я разгледа по-добре.

— Толкова харесвам перли, Лорънс! — възкликна, побутвайки го благодарно с нос. — Много е красив. Но не е ли ужасно скъп?

— Струва си всяко пени, за да те видя тъй сияещ — каза Уил, имайки предвид, че си струва всяко пени да го види тъй щастлив. — Парите от залавянето на „Дружба” са дошли, тъй че съм с пълни джобове, драги мой. Наистина бе крайно време, защото по-голямата част от наградата идва от завземането на яйцето ти.

— Е, аз с нищо не съм помогнал, макар да се радвам много, че се случи — рече Империалът. — Сигурен съм, че не бих харесал никой френски капитан и наполовина колкото теб. О, Лорънс, толкова съм щастлив, а и никой от другите няма нещо тъй хубаво! — Той се сгуши около Уил, издавайки дълбока въздишка на удовлетворение.

Мъжът се покачи в сгъвката на единия преден крак и след като се намести, започна да гали крилатия си приятел, радвайки се на тихото му наслаждение. Разбира се, ако френският кораб не се бе забавил — а именно това им позволи да го заловят, — сега на гърба на Темерер щеше да седи някой френски летец. Досега Уил не се бе замислял какво би се случило. Вероятно мъжът проклинаше късмета си — французите със сигурност бяха узнали, че яйцето е похитено, дори и да не знаеха, че от него се е излюпил Империал, или пък че Темерер е бил успешно обязден.

Той вдигна поглед към нагиздения дракон и усети как цялата останала тъга и безпокойство го напускат. Каквото и да се случеше, едва ли можеше да се оплаква от жребия на съдбата… особено в сравнение с горкия нещастник.

— Донесъл съм ти и някои книги — добави. — С Нютон ли да започнем? Намерих превод на неговото съчинение за принципите на математиката, макар да трябва да те предупредя, че никак няма да разбирам това, което ти чета. Хич не ме бива в математиката, като изключим това, което учителите са ми набили в главата, за да мога да плавам.

— О, да, моля те — зарадва се Темерер, отвръщайки за миг поглед от новото си съкровище. — Сигурен съм, че заедно ще успеем да го разберем, колкото и сложно да е.

Седма глава

На следващата сутрин Лорънс се събуди рано и закуси сам, за да има малко време преди тренировката. Предната вечер бе проверил внимателно новата юзда, разгледал бе всеки шев и бе пробвал стабилността на всички пръстени. Темерер пък го увери, че новата му екипировка е много удобна и работниците от наземния екип се грижат за удобството му. Мъжът прецени, че е време за жест на благодарност и след като пресметна някои неща наум, излезе и се упъти към работилниците.

Холин вече работеше в бараката си и щом зърна Лорънс, веднага пристъпи навън.

— Добро утро, сър. Надявам се, че няма проблеми с юздата? — попита младежът.

— Никакви. Поздравявам теб и колегите ти за чудесната работа — рече Уил. — Изглежда превъзходно и Темерер ми каза, че се чувства много добре в нея. Ако обичаш, кажи на другите, че ще добавя половин крона към заплатата на всеки от бригадата.

— О, много мило от ваша страна, сър — възкликна Холин, доволен, но не и изненадан. Лорънс се зарадва на реакцията му. Допълнителна дажба ром или грог не би била особено жадувано възнаграждение за хора, които лесно можеха да си купят алкохол от близкото селце, а летците получаваха повече от моряците, така че Лорънс се чудеше каква би била подходящата сума — искаше да възнагради старанието им, но без да изглежда така, сякаш се опитва да купи лоялността им.

— Също така искам да те похваля лично — добави Лорънс, вече по-спокоен. — Юздата на Левитас изглежда много по-добре и той самият е по-спокоен. Задължен съм ти — знам, че това не е част от задълженията ти.

— А! Няма нищо — каза Холин с широка усмивка. — Дребосъкът толкова се зарадва, че ми стана хубаво, като го направих. Ще го наглеждам от време на време, та да съм сигурен, че всичко му е наред. Изглежда ми малко самотен — добави.

Лорънс никога не би дръзнал да критикува друг офицер пред член на наземната бригада. Ето защо се задоволи само с:

— Мисля, че несъмнено е бил благодарен за вниманието и ако имаш време, ще се радвам да го наглеждаш.

Това бе последният момент, в който имаше време да мисли за Левитас или каквото и да било, освен непосредствените му задачи. Селеритас бе приключил с проучването на способностите на Темерер във въздуха и сега, когато Империалът вече разполагаше с чудесната си нова юзда, започнаха истинските тренировки. В началото Лорънс едва се дотътряше до леглото си от масата за вечеря и призори се налагаше слугите да го будят. При разговорите на вечеря едва успяваше да смотолеви нещо и прекарваше всеки един свободен момент, дремейки с Темерер на слънце или потънал във влажната горещина на банята.

Селеритас бе толкова безмилостен, колкото и неуморен. Нижеха се безкрайни повторения на този вид завой или онази последователност от виражи и пикирания. Следваха кратки бомбардировачески набези при максимална скорост, където белмените мятаха тренировъчни бомби към мишените далеч долу в долината. Дълги часове стрелба, докато Темерер се научи да не мигва при пълен залп от осем пушки точно зад ушите му. Тренировки по придвижване и маневри, докато вече не трепваше, когато се катереха напред-назад по него или юздата му се изместваше. И като финал на работата за деня още летене за издръжливост, безспирно в кръг, докато Империалът не удвои времето, за което можеше да поддържа най-висока скорост.

А докато Темерер лежеше проснат на тренировъчния двор и дишаше тежко, главният инструктор караше Лорънс да упражнява придвижване по юздата и по халки, закачени за скалната стена, за да се приучи към това, което другите летци бяха овладели още в най-ранните си години в службата. Приличаше на това да се катериш по мачтите по време на буря, ако човек си представи, че корабът се движи с шейсет километра в час и всеки момент може да се обърне настрани или с главата надолу. През първата седмица ръцете му постоянно се изплъзваха и без закопчалките би пропаднал надолу към смъртта си поне двадесетина пъти.

Веднага щом тренировъчното летене за деня приключеше, Селеритас ги оставяше в ръцете на стария капитан Джолсън, който ги обучаваше по въздушна сигнализация. Огнените и флаговите сигнали за предаване на общи инструкции бяха донякъде сходни с тези във Флота и основните не затрудниха Лорънс. Необходимостта драконите да се координират бързо насред полет обаче правеше непрактичен обикновения метод за предаване на съобщения. В резултат списъкът от сигнали бе много по-дълъг, а някои изискваха цели шест флага и всичките трябваше да бъдат запаметени, тъй като един капитан не можеше да разчита само на сигналчика си. Да видиш и реагираш на сигнал дори секунда по-рано можеше да има огромно значение, ето защо драконът и капитанът му трябваше да ги знаят до един. Сигналчикът присъстваше на борда най-вече като застраховка и задълженията му се изчерпваха с това да праща сигнали от името на Лорънс и да привлича вниманието му към новите, изпратени по време на битка.

За смущение на Уил се оказа, че Темерер научава знаците по-бързо от него. Дори Джолсън сериозно се изненада от уменията на дракона.

— Освен това е и твърде пораснал, за да ги учи — каза той на Лорънс. — Обикновено започваме с инструкциите още от деня след излюпването. Не исках да го казвам преди, за да не ви обезкуража, но очаквах да има сериозни затруднения. Ако дракончетата са малко бавни и не научат всичките сигнали до края на петата или шестата седмица, най-сложните са им голяма мъка. Но ето че Темерер е доста по-възрастен, а ги учи все едно току-що е изскочил от яйцето.

Ала макар Империалът да не срещаше особени трудности, усилието при запомнянето и постоянното повтаряне ги уморяваше почти колкото физическите упражнения. Така минаха пет седмици тежка работа, без никаква почивка — дори и в неделите. Напредваха заедно с Максимус и Бъркли през серии от все по-сложни маневри, които да научат, преди да влязат във формацията, и през цялото време драконите растяха. В края на периода Максимус почти бе достигнал пълните си размери, а Темерер бе само един човешки бой по-нисък, макар че беше по-слаб и растежът му се ограничаваше предимно до масата и крилете му, а не на ръст.

Пропорциите му бяха прекрасни, опашката — дълга и изящна, а крилете му прилягаха елегантно по тялото и изглеждаха точно както трябва, когато ги разпереше. Цветът му бе станал още по-дълбок, черната му кожа стана твърда и лъскава, с изключение на носа, а сините и бледосивите багри по ръбовете на крилете му се разпространиха и другаде и станаха опалесцентни. За пристрастния поглед на Лорънс Темерер бе най-красивият дракон в цялата база, дори и без огромната блестяща перла, украсила гърдите му.

Постоянните занимания, както и бързият растеж, бяха поразсеяли унинието на Империала. Сега той бе по-едър от всички други дракони, с изключение на Максимус. Дори Лили бе по-ниска от него, макар размахът на крилете й още да надхвърляше неговия. Темерер не се буташе напред и не получаваше предимство при храненето, ала Лорънс на няколко пъти забеляза, че повечето дракони несъзнателно му правят път.

Правеха си компания най-вече един на друг. Рядко се разделяха, освен по време на хранене и сън, и Лорънс нямаше особена нужда от други хора. Даже се радваше на възможността да избягва общуването с Ранкин. Чувстваше, че с резервираното си поведение поне е спрял развитието на запознанството им. В същото време дружбата им с Максимус и Бъркли пък се задълбочаваше, което им позволяваше да не се изолират напълно от другарите си, макар Темерер още да предпочиташе да спи на терените оттатък стената, а не на двора с другите дракони.

Вече им бяха зачислили наземен екипаж — освен ръководителя Холин, той включваше в ядрото си Прат и Бел — съответно отговорници по бронята и кожените части, — заедно с оръжейника Калоуей. Малко дракони имаха повече от това, ала когато Темерер продължи да расте, към тях неохотно бяха добавени и помощници — първо един, а след това и втори за всеки от главните членове на бригадата. Накрая общият състав наброяваше едва с неколцина по-малко от този на Максимус. Отговорникът по юздата се казваше Фелоус — тих, но сигурен човек с повече от десет години опит и с талант да убеждава Корпуса да отпускат допълнителни хора. Той успя да намери за Лорънс осмина мъже, които да се занимават с юздата на Темерер. Уил продължаваше да настоява екипировката на Империала да бъде сваляна всеки път, когато е възможно, ето защо от тях наистина имаше голяма нужда.

Останалата част от екипажа на Лорънс се състоеше от офицери. Дори обикновените помощници щяха да имат ранг на офицери в обучение. Това се струваше странно на Уил, който бе свикнал да командва десетина новаци на всеки умел моряк. Тук нямаше място за жестока дисциплина. Не можеше да си позволи да удря или мъмри тези летци, а най-тежкото наказание би било да изгони някого. Лорънс не отричаше, че това положение му харесва повече, макар да се чувстваше неприятно, задето признава, па макар и пред себе си, несъвършенствата на Флота.

За негова изненада, не можа да намери някакви по-сериозни недостатъци у офицерите си. Половината му стрелци бяха напълно начинаещи, едва научили се от коя страна да държат пушката. Въпреки това сякаш проявяваха достатъчно желание и бързо напредваха — Колинс прибързваше, но имаше точен мерник, и ако Донел и Дън все още имаха проблеми с уцелването на мишената, поне презареждаха бързо. Лейтенантът им Ригс бе малко несполучливо назначение — бе сприхав и гневлив, склонен да крещи дори за малки грешки. Самият той стреляше превъзходно и разбираше от работата си, ала Лорънс би предпочел малко по-хладнокръвен командир за останалите. Не разполагаше обаче със свободен избор по отношение на хората си. Ригс имаше старшинство и се бе отличил в службата, така че поне бе заслужил позицията си, което го издигаше над сума ти офицери, с които Уил бе принуден да служи във Флота.

Постоянният въздушен екипаж, топмените и белмените, отговорни за екипировката на Темерер по време на полет, както и по-старшите офицери и съгледвачите, още не бяха определени. Повечето от все още неназначените младши офицери първо щяха да заемат позиции на Империала по време на тренировъчния цикъл и едва после щяха да получат окончателен отговор. Селеритас бе обяснил, че това е обичаен подход, използван, за да имат летците достъп до колкото се може повече видове дракони, тъй като похватите са много различни в зависимост от породата. Мартин се справи добре, когато дойде неговият ред, и Лорънс се надяваше, че не може да му издейства постоянна работа на борда на Темерер. Още няколко обещаващи младежи му направиха добро впечатление.

Единственото му истинско притеснение бе свързано с избора на първи лейтенант. Остана разочарован от първите трима кандидати: всички се представиха прилично, но у никого не забеляза особен талант, а трябваше да е придирчив — ако не заради себе си, то заради Темерер. Още по-неприятното беше, че вече бе ред на Гранби и макар лейтенантът да изпълняваше задълженията си перфектно, винаги се обръщаше към Уил със „сър” и постоянно натъртваше на подчинението си в очевиден контраст с останалите, смущавайки по този начин и тях. Лорънс не можеше да не се сети със съжаление за Том Райли.

Ала като се изключи това, беше доволен, макар че бе все по-нетърпелив да приключи с тренировъчните маневри. За щастие Селеритас бе обявил, че Темерер и Максимус са почти готови да се присъединят към формацията. Оставаше да овладеят само последните сложни маневри, при които летяха изцяло с главата надолу. Една ясна утрин двата дракона тъкмо ги упражняваха, когато Империалът отбеляза:

— Това там е Воли и идва насам.

Лорънс вдигна глава и забеляза малко сиво петънце да лети бързо към базата.

Воли се спусна право в долината и се приземи на тренировъчната площадка, в нарушение на правилата за тренировки, и капитан Джеймс скочи от гърба на дракона си, за да поговори със Селеритас. Заинтригуван, Темерер се поизправи и спря насред полета си, за да наблюдава. Целият екипаж бе хвърлен в хаос, с изключение на Лорънс, който вече беше свикнал с тази маневра. Максимус продължи още известно време, докато не забеляза, че е сам — тогава се обърна и пое обратно въпреки гръмогласните протести на Бъркли.

— Какво мислиш, че е? — избоботи Максимус. Неспособен да се рее на едно място във въздуха, той трябваше да кръжи около Темерер.

— Какво те интересува, говедо такова? Ако е нещо, дето те засяга, ще ти кажат — изрева Бъркли. — Почвай пак с упражненията!

— Не знам. Може да питаме Воли — предложи Темерер. — А и вече няма смисъл да правим маневри. Тези вече ги знаем всичките — добави. Звучеше толкова упорито, че Лорънс се стресна. Намръщен, той се наведе напред, но преди да продума, Селеритас ги привика спешно.

— В Северно море, при Абърдийн, се е състояло въздушно сражение — каза той без никакви въведения веднага щом се приземиха. — Няколко дракона от базата извън Единбург са откликнали на сигнали за помощ от града. Въпреки че са отблъснали френското нападение, Викториатос е бил ранен. Много е отслабнал и му е трудно да се държи във въздуха. Вие двамата сте достатъчно едри да го крепите и да помогнете да го върнем по-бързо. Волатил и капитан Джеймс ще ви водят. Тръгвайте веднага.

Воли пое водачеството и се изстреля със светкавична скорост, като стоеше на ръба на полезрението им. Максимус не изоставаше и от Темерер, тъй че Бъркли и Лорънс, посредством сигнализация с флагове и някое друго провикване през рупорите, се разбраха Империалът да избърза напред, а екипажът му да праща светлинни сигнали на равни интервали, за да маркира посоката за Максимус.

Когато се уговориха, Темерер ускори много бързо. Твърде бързо, помисли си Лорънс. Разстоянието не бе дълго за дракон — Абърдийн се намираше на около двеста километра, а и другите дракони се движеха към тях. Обаче трябваше да изминат и същото разстояние на връщане, крепейки Викториатос, и въпреки че летяха над твърда земя, нямаше да кацат за почивка с ранения дракон — после не биха могли да го вдигнат от земята. Ето защо можеха да пътуват и с по-разумна скорост.

Лорънс хвърли поглед надолу към хронометъра, закрепен за юздата на Темерер, изчака стрелката, отмерваща минутите да помръдне, и преброи маховете на крилете. Двадесет и пет възела — твърде бързо.

— По-бавно, Темерер, моля те! — извика той. — Доста работа ни предстои.

— Изобщо не съм уморен — отвърна Империалът, но намали скоростта. Лорънс регистрира новата скорост — петнадесет възела. Добро темпо, което Темерер можеше да поддържа за неопределено време.

— Извикайте господин Гранби — нареди Уил. Не след дълго лейтенантът се катереше към позицията на Лорънс в основата на врата, като боравеше сръчно със закопчалките, за да се придвижва.

— Как мислите, каква би била максималната скорост на ранения дракон? — попита го капитанът.

Този път Гранби не отвърна със студена формалност, а с мисъл — всички летци бяха станали извънредно сериозни при новините за ранения дракон.

— Викториатос е Парнасий — каза лейтенантът. — Едър дракон от средна категория. По-тежък от Рийпър. В Единбург нямат бойци тежка категория, тъй че вероятно го крепят други като него. Биха летели с не повече от дванадесет мили в час.

Лорънс приравни наум милите към възли и кимна. Значи Темерер се движеше почти двойно по-бързо. Имайки предвид скоростта на Воли на отиване, имаха около три часа, преди да започнат да се оглеждат за другите дракони.

— Много добре. Най-добре да използваме времето. Кажи на топмените и белмените да си разменят местата. Струва ми се, че ще се упражним в малко стрелба.

Той самият се чувстваше спокоен и уравновесен, но усещаше вълнението на Темерер, изразявано от леки тръпки по шията му. Разбира се, това бе първата акция на Империала и Лорънс погали успокояващо потрепващата кожа. Той размени закопчалките си и се обърна да наблюдава маневрите, които бе наредил. Един топмен слизаше надолу към корема, а в същото време белмен се изкачваше от другата страна, така че двете тежести се балансираха. Току-що качилият се мъж се закопча, подръпна сигналния ремък, оцветен в черно и бяло, и го придвижи напред. След миг ремъкът помръдна отново, което значеше, че този отдолу също е изпълнил маневрата. Всичко мина гладко — Темерер носеше трима топмени и трима белмени, а размяната им отне по-малко от пет минути.

— Господин Алън — рязко се обърна Уил към един от съгледвачите — по-възрастен кадет, който скоро щеше да бъде повишен в мичман и който бе занемарил работата си, за да наблюдава действията на другите. — Можете ли да ми кажете какво има на северозапад? Не, не се обръщайте да гледате. Трябва да сте в състояние да отговорите в мига, когато ви попитам. Ще говоря с инструктора ви. Сега си гледайте работата.

Стрелците заеха позиции и Лорънс кимна на Гранби да даде заповедта. Топмените започнаха да мятат плоски керамични чинии, които прелитаха покрай стрелците, а те, един след друг, се опитваха да ги строшат. Уил наблюдаваше и се мръщеше.

— Господин Гранби, господин Ригс, отбелязах дванадесет успешни попадения от двадесет мишени. Потвърждавате ли? Господа, мисля, че е излишно да споменавам, че това няма да ни свърши работа срещу френските стрелци. Да започнем отново, по-бавно. Първо точност, после скорост, господин Колинс — моля ви, не прибързвайте.

Остави ги да тренират почти час, после накара всички да минат през сложното приспособяване на юздата към летене в буря. Сетне сам слезе да наглежда тези отдолу. В момента не разполагаха с палатки, тъй че не можеха да упражняват вдигане и сваляне на цялата екипировка, но се справяха достатъчно добре с маневрите и Лорънс реши, че биха имали приличен успех и с допълнителната екипировка.

От време на време Темерер поглеждаше назад с блеснали очи, ала това не му пречеше да се концентрира върху летенето си. Империалът се издигаше и спускаше, за да улови най-добрите въздушни течения, и напредваше с мощни, равномерни махове. Лорънс положи ръка на дългите и твърди като въжета мускули на могъщата шия, усети как се движат гладко под кожата и реши, че няма нужда да го разсейва с разговори. Знаеше и без да разговарят, че Темерер споделя удоволствието му най-сетне да приложат на практика тренировките си. Уил още не бе осъзнал собственото си усещане за безсилие от това да бъде понижен от командир в ученик, докато не се озова отново на активна служба.

По хронометър трите часа почти изтичаха и стана време да се подготвят да окажат помощ на ранения дракон. Максимус бе на около половин час зад тях и Темерер щеше да носи Викториатос сам, докато Регалът ги настигне.

— Господин Гранби — започна Лорънс, докато се закопчаваше в нормална позиция в основата на шията, — да разчистим гърба, всички мъже да слязат долу, без сигналчика и предните наблюдатели.

— Веднага, сър — кимна Гранби и веднага се обърна и се зае със задачите. Уил наблюдаваше работата му със смесица от задоволство и раздразнение. За пръв път през последната седмица лейтенантът изпълняваше задълженията си, без да излъчва скована неприязън, и ефектът се забелязваше лесно — скоростта на всяка една процедура се подобри, множество дребни дефекти в разположението на юздата бяха поправени и атмосферата сред момчетата стана много по-спокойна. Налице бяха всички онези дреболии, с които един съвестен първи лейтенант можеше да подобри живота на екипажа, и това караше Лорънс да съжалява още повече за поведението му по-рано.

Волатил се обърна към тях малко след като разчистиха гърба. Джеймс го позиционира до Темерер и сложи ръце на устата си.

— Забелязах ги на два пункта на север и дванадесет градуса надолу. Ще трябва да се снишите и да ги подхванете отдолу. Не мисля, че Викториатос може да се вдигне повече от сегашното положение. — Той предаде цифрите с жестове, докато говореше.

— Много добре — извика през рупора си Лорънс и нареди на сигналчика също да потвърди с флаговете. Темерер бе твърде голям и Воли не можеше да се доближи, за да могат да комуникират безпроблемно.

При сигнала на Лорънс Империалът се спусна надолу и на хоризонта скоро се появи точка, която бързо се превърна в група дракони. Викториатос се разпознаваше веднага — наполовина по-голям от всеки от двата Рийпъра, които едва го крепяха. Макар раните му да бяха превързани, през плата се процеждаше кръв и очертаваше белезите от порязванията, нанесени навярно от ноктите на вражи зверове. Ноктите на Парнасия бяха необичайно дълги и изцапани с кръв, а челюстите му също. По-малките дракони под него изглеждаха съкрушени, а на борда на ранения бяха само капитанът и още половин дузина мъже.

— Сигнализирай към двамата поддържащи: „Пригответе се да отстъпите” — нареди Лорънс. Младежът размаха цветните флагове в бърза последователност и получи бърз отговор — съобщението бе получено. Темерер вече бе заобиколил групата и сега се намираше там, където трябваше — точно под втория поддържащ дракон и малко зад него.

— Темерер, готов ли си вече? — Бяха практикували тази маневра на тренировките, но сега щеше да им е още по-трудно: раненият звяр едва размахваше криле, притворил очи от болка и изтощение. Другите два дракона очевидно също се бяха уморили. Трябваше плавно да се отстранят, а Темерер бързо да ги замести. Ако Викториатос започнеше да пада, това щеше да е краят — просто нямаше как да бъде спрян.

— Да. Моля те, нека побързаме — изглеждат толкова уморени — изтъкна Империалът, поглеждайки назад. Свил мускули в готовност, той летеше наравно с другите и вече нищо не можеше да се спечели с изчакване.

— Сигнализирай: „Сменете позиции при сигнал на водещия дракон” — нареди Уил.

Флаговете изпратиха съобщението. То бе прието. Тогава от двете страни на предния Йелоу Рийпър червените флагове бяха заменени със зелени.

Задният се спусна надолу и се отдръпна бързо, а Темерер се стрелна напред. Предният обаче се позабави, нарушавайки ритъма на летежа си, и Викториатос се наклони напред, докато Рийпърът се опитваше още да се сниши и да направи място.

— Спускай се, по дяволите, спускай се! — изрева Лорънс с пълно гърло. Малкият дракон размахваше опашка в опасна близост до главата на Темерер и той не можеше да се придвижи напред.

Рийпърът се отказа от маневрата и просто сгъна криле. Падайки като камък, той освободи пътя.

— Темерер, трябва да го преместиш малко по-нагоре, за да се придвижим напред — извика отново Уил. Задните части на Викториатос бяха върху раменете на Империала, а огромният корем — на по-малко от метър над главите им. Раненият дракон едва смогваше да го държи вдигнат.

Темерер раздвижи глава, за да покаже, че е чул и разбрал. Той започна да размахва бързо крилете си под ъгъл, като избутваше падащия Парнасий нагоре само на мускули, след което сви рязко криле. Кратко, ужасяващо падане, след което отново ги разпери. С един-единствен мощен тласък Империалът се премести в правилна позиция, а Викториатос се отпусна тежко върху него.

Лорънс изпита неизразимо облекчение и в същия миг Темерер изрева от болка. Капитанът се обърна и видя как, в объркването и агонията си, Викториатос дращи с лапи по Империала — огромните му нокти бяха одрали рамото и едната страна на Темерер. Отгоре се чуваха виковете на другия капитан. Парнасият се успокои, ала Империалът вече кървеше и ремъците от разкъсаната юзда се мятаха на вятъра.

Бързо губеха височина — Темерер едва издържаше теглото на другия дракон. Лорънс бясно се въртеше в закопчалките си, като викаше на сигналчика да уведоми тези отдолу. Момчето се спусна до половината на вратния ремък, бясно размахвайки червено-белия флаг. След миг Уил зърна Гранби и още двамина да се качват с превръзки за раните. Те можеха да стигнат до там по-бързо от него. Той погали Империала и се помъчи да го успокои, макар че едва контролираше гласа си. Темерер не се обърна, за да отговори, а смело продължи да размахва криле, въпреки че главата му клюмаше от усилието.

— Не са дълбоки! — провикна се Гранби, докато работеше по порязванията, и Лорънс отново започна да мисли ясно. Юздата се клатеше на гърба на Темерер. Заедно с повечето по-малки части на такелажа, главният ремък, минаващ през раменете, бе почти срязан и се държеше само на телта, която представляваше рамката му. Обработената кожа обаче се късаше, а след нея и телта щеше да се счупи под тежестта на всички хора и багаж отдолу.

— Всички! Свалете коланите си и ми ги дайте. — Трите момчета, сигналчикът и наблюдателите, бяха единствените останали отгоре, до него. — Хванете се добре за юздата и пъхнете ръце или крака под нея. — Кожата на коланите беше дебела, добре зашита и смазана, а закопчалките бяха от солидна стомана.

Той преметна коланите през ръката си и се затътри по ремъка към по-широката част на раменете. Гранби и двамата офицери още работеха по нараняванията на Темерер. Хвърлиха му объркани погледи и Лорънс осъзна, че те не можеха да видят почти разкъсания ремък, понеже предният крак на Темерер го скриваше. Във всеки случай нямаше време да ги вика за помощ.

Не можеше да го приближи по нормалния път, а ако се опиташе да премести тежестта си на някоя от халките по ремъка, той щеше да се скъса веднага. Действайки колкото се може по-бързо под ревящия натиск на вятъра, той закопча заедно два от коланите и ги омота около ремъка на гърба.

— Темерер, стой в хоризонтално положение! — Захванат за двата края на коланите, Уил се откопча и се покатери внимателно на рамото, държан единствено от захвата си върху тях.

Гранби викаше нещо, ала вятърът отнасяше думите му. Лорънс се опита да държи погледа си фокусиран върху каишите. Земята отдолу бе прекрасна в ранната пролет — светлозелена и странно пасторална. Летяха достатъчно ниско, за да може да различи овцете точици по полетата. Вече бе само на ръка разстояние от разкъсването. С леко трепереща длан той закопча единия край на третия колан за халката точно над мястото, а другия — за тази над него. Подръпна ремъка, като натисна, доколкото се осмеляваше. Ръцете го боляха и трепереха като от силна треска. Сантиметър по сантиметър той запристяга колана, докато накрая частта между закопчалките не се изравни по дължина с разкъсания участък и пое голяма част от тежестта вместо него. Едва тогава престана да се раздира.

Вдигна поглед. Гранби бавно се придвижваше към него. След поправките тежестта му вече не представляваше непосредствена опасност и Лорънс не го отпрати, а само му извика:

— Извикай господин Фелоус! — и посочи. Господин Фелоус бе главният отговорник по юздата. Очите на лейтенанта се разшириха, когато мина над предния крак и видя скъсания ремък.

Когато Гранби се обърна да сигнализира за помощ, Лорънс бе заслепен от ярка слънчева светлина. Викториатос трепереше над тях, крилете му конвулсивно потръпваха и гръдният кош на Парнасия се стовари тежко върху гърба на Темерер. Империалът се олюля и едното му рамо се наклони под удара, а Уил се хлъзна надолу по каишите — не успяваше да се задържи с влажните си длани. Зеленият свят се въртеше под него, а ръцете му бяха вече твърде уморени. Започваше да се изпуска.

— Лорънс, дръж се! — извика Темерер, извърнал глава, за да види какво става. Мускулите и ставите на крилете му се раздвижваха, докато се приготвяше да улови ездача си.

— Не оставяй Викториатос да падне! — извика ужасен Уил. Империалът нямаше как да се опита да го хване, без да изсипе тежкия си товар. — Темерер, не бива!

— Лорънс! — Ноктите на Империала се свиваха. Беше отворил широко очи, а главата му се клатушкаше напред-назад в безмълвен отказ. Очевидно нямаше намерение да се подчини. Опита се с мъка да се задържи за каишите, да се изкачи. Ако паднеше, това означаваше край не само на неговия живот, но и на този на ранения дракон и целия екипаж на борда.

Гранби се появи изневиделица и сграбчи с две ръце колана на Лорънс.

— Закопчай се за мен!

Като се държеше с една ръка за закопчаните колани, Уил захвана свободните си закопчалки за халките на Гранби и се вкопчи в каишите, опасващи гръдния му кош. Междувременно другите летци ги достигнаха. Множество силни ръце ги хванаха и издърпаха двамата мъже обратно към юздата, като придържаха Лорънс, докато се закопчаваше за правилните халки.

Едва дишаше, ала взе рупора си и бързо заговори:

— Всичко е наред. — Гласът му почти не се чуваше. Той вдиша дълбоко и опита пак. Този път се получи: — Добре съм, Темерер. Продължавай. — Обтегнатите мускули под тях бавно се отпуснаха и Империалът отново се издигна, възстановявайки малко от изгубената височина. Всичко продължи около петнадесет минути. Уил се тресеше като след тридневна буря, прекарана на палубата, а сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

Гранби и останалите не изглеждаха много по-успокоени.

— Свършихте добра работа, господа — каза им Лорънс веднага щом прецени, че гласът му няма да го предаде. — Да направим на господин Фелоус място за работа. Господин Гранби, бъдете така добър да изпратите някого при капитана на Викториатос, за да видим с какво може да сме от помощ. Трябва да вземем необходимите мерки, за да предотвратим следващи пристъпи.

Те го зяпнаха за миг. Гранби пръв се окопити и започна да раздава заповеди. Когато Лорънс се върна на поста си в основата на врата, офицерите вече омотаваха превръзки около ноктите на Викториатос, за да предотвратят нови одрасквания, а Максимус вече се виждаше в далечината, забързан да им помогне.

Останалата част от полета премина без необичайни случки, ако усилието да се поддържа във въздуха изпаднал в безсъзнание дракон можеше да се счита за нещо обичайно. Веднага щом се приземиха на двора, хирурзите се завтекоха да прегледат и него, и Темерер. За голямо облекчение на Лорънс, порязванията наистина се оказаха повърхностни. Почистиха нараняванията и ги обявиха за леки, а сетне ги тампонираха, за да не се възпалят. Пуснаха Империала и казаха на Уил през следващата седмица да го остави да яде и да спи, колкото иска.

Не беше най-приятният начин човек да си спечели няколко дни свобода, но почивката щеше да им дойде безкрайно добре. Лорънс веднага изведе Темерер на една поляна до базата, защото не искаше да го натоварва с още един полет. Макар да се намираше в планината, полянката бе сравнително полегата и беше покрита с мека зелена трева. Гледаше на юг и слънцето я огряваше почти през целия ден. Там двамата поспаха от следобеда чак до пладне на следващия ден, когато гладът ги събуди.

— Чувствам се много по-добре. Сигурен съм, че вече мога да ловувам нормално — каза Темерер. Лорънс обаче не искаше и да чуе. Върна се обратно до работилницата и вдигна на крак наземния екипаж. Те набързо изкараха няколко говеда от кошарите и ги заклаха. Империалът погълна всичко до най-малката хапка и веднага заспа отново.

Малко плахо Лорънс помоли Холин да поговори със слугите за храна и за него. Една лична молба бе достатъчна, за да събуди неудобството у Уил, ала не му се искаше да напуска Темерер. Холин не се обиди. Когато се върна, с него бяха лейтенант Гранби, Ригс и още няколко други лейтенанти.

— Трябва да хапнете нещо и да се изкъпете, а след това да се наспите в собственото си легло — тихо му рече Гранби, след като махна на другите да се отдалечат. — Целият сте в кръв, а още не е достатъчно топло да спите навън без опасност за здравето. Аз и другите офицери ще се редуваме да стоим с него. Ще ви повикам веднага щом се събуди или ако стане нещо.

Лорънс примигна и се огледа. Дори не бе забелязал, че дрехите му са оплескани с петна и ивици почти черна драконова кръв. Прокара длан по небръснатото си лице. Вероятно представляваше доста непоносима картинка за другите. Вдигна поглед към Темерер. Драконът бе напълно безчувствен към обкръжението си и туловището му се повдигаше и отпускаше с ниско боботене.

— Смея да кажа, че сте прав — отвърна капитанът. — Добре тогава. Благодаря ви — добави той.

Гранби кимна. Уил погледна за последно към спящия Темерер и се запъти към замъка. Сега, когато му бяха обърнали внимание на това, усещането за нечистотии и пот по кожата му го дразнеше. Луксът на ежедневното къпане го бе направил капризен. Той се отби до стаята си, само за да смени изцапаните си дрехи с нови, и тръгна право към банята.

Вечерята току-що бе свършила и много офицери по навик се къпеха по това време. След бързото гмуркане в басейна видя, че сауната е претъпкана. Щом влезе обаче, няколко души моментално му направиха място. Смести се с благодарност и отвърна на кимванията от различни ъгли на стаята, преди да се отпусне. Бе толкова уморен, че чак след като затвори очи, отпуснат в блажената горещина, си даде сметка, че вниманието към него бе необичайно силно. Почти се изправи от изненада.

— Добро летене, много добро летене, капитане — каза му одобрително същата вечер Селеритас, когато се яви закъснял за рапорта си. — Не, няма нужда да се извинявате за забавянето. Лейтенант Гранби вече ми даде предварителен доклад, а и от този на капитан Бъркли вече знам достатъчно за случилото се. Предпочитаме капитаните ни да се грижат повече за драконите си, отколкото за нашата бюрокрация. Темерер е добре, нали?

— Да, сър, благодаря ви за загрижеността. Хирурзите ми казаха, че няма причини за безпокойство, а и той се чувства доста добре. Имате ли задачи за мен, докато се възстанови?

— Никакви, освен да го държите зает, което може да се окаже достатъчно сериозно предизвикателство — отбеляза Селеритас и изпръхтя, което при него минаваше за изхилване. — Е, това не е съвсем вярно. Имам задача за вас. Възстанови ли се Темерер, вие и Максимус ще се присъедините незабавно към формацията на Лили. От фронта получаваме само лоши новини, а последните са още по-неприятни — Вилньов и флотът му са се измъкнали от Тулон под прикритието на въздушна атака срещу корабите на Нелсън. Загубили сме координатите на французите. При тези обстоятелства, а и с тази изгубена седмица, просто не можем да чакаме повече. Следователно за вас е време да назначите екипажа си и бих желал да получа предложенията ви. Помислете върху кандидатите от последните седмици и утре ще поговорим по въпроса.

Дълбоко замислен, Лорънс бавно се върна на поляната. Бе си измолил палатка от наземните екипажи и си беше взел одеяло. Предполагаше, че ще му е достатъчно удобно, опъне ли я веднъж до Темерер. Идеята му се нравеше повече от това да прекара цялата нощ далеч от него. Завари го обаче да спи спокойно, а кожата около превръзките не беше по-топла от обикновено.

След тази проверка Уил повика Гранби и го отведе встрани.

— Селеритас ме помоли да обявя офицерите си. — При тези думи младежът се изчерви и погледна надолу. Лорънс продължи: — Няма да ви поставя в позиция да откажете поста си. Не знам какво значи това в Корпуса, но във Флота би било сериозна черна точка на името ви. Ако имате каквото и да било възражение, говорете открито и въпросът ще приключи с това.

— Сър… — започна Гранби, ала замлъкна смутено. Толкова често бе използвал това обръщение като прикритие за наглостта си. Започна наново: — Капитане, ясно ми е колко малко съм сторил, за да заслужа подобно внимание. Мога само да кажа, че ако сте в състояние да извините досегашното ми поведение, ще се радвам много на дадената ми възможност.

Всичко това прозвуча малко нескопосано, сякаш го беше репетирал.

Лорънс кимна, доволен. Не бе взел лесно това решение. Ако не беше заради Темерер, не знаеше дали би понесъл да се открие така за отношението на човек, който се бе държал неуважително към него. Гранби обаче се бе проявил като най-добрият от всички, така че Уил реши да рискува. Остана много доволен от отговора му — точен и демонстриращ уважение, макар и сковано поднесен.

— Много добре тогава.

Тъкмо бяха започнали да се връщат, когато Гранби възкликна:

— О, по дяволите. То е ясно, че не мога да го изкажа като хората, но няма да оставя нещата така. Трябва да ви кажа колко много съжалявам. Държах се като идиот.

Лорънс бе изненадан от откритостта на лейтенанта — никога не би могъл да откаже толкова искрено и емоционално извинение.

— С голяма радост приемам извинението ти — тихо, но с голяма топлота му отвърна той. — Колкото до мен, уверявам те, че всичко е забравено, и се надявам отсега нататък да сме по-близки другари отпреди.

Спряха и си стиснаха ръцете. Гранби изглеждаше и облекчен, и щастлив, а когато Лорънс го подпита за препоръки към други офицери, той му заговори с голямо оживление, докато двамата вървяха заедно към Темерер.

Осма глава

Още преди да му свалят няколкото пласта превръзки, Темерер започна да се муси, че иска пак да го къпят. До края на седмицата порязванията му хванаха коричка и бързо заздравяха, тъй че хирурзите дадоха неохотното си съгласие. Събрал децата, които вече възприемаше като своите кадети, Лорънс излезе на двора да заведе Темерер до езерото и го видя да разговаря с женския Лонгуинг, към чиято формация щяха да се присъединят.

— Боли ли, когато бълваш киселината? — питаше с голямо любопитство Империалът. Той разглеждаше нащърбените костни шпори от двете страни на челюстта й, откъдето явно изливаше киселината си.

— Не, никак даже — отговори Лили. — Струята излиза само когато съм насочила глава надолу, тъй че не пръскам, и себе си. Всички вие обаче трябва да я избягвате, когато сме във формация.

Огромните криле бяха сгънати на гърба й — кафеникави на цвят, с прозрачни гънки в синьо и оранжево, застъпващи се една над друга. Само черно-белите краища стигаха до страните й. Имаше вертикални зеници като Темерер, само че нейните бяха оранжево-жълти, а стърчащите костни шпори я караха да изглежда страховито. Тя стоеше търпеливо, докато наземният й екипаж се катереше по нея, като търкаше и почистваше всяка част от юздата й с голямо внимание. Капитан Харкорт сновеше напред-назад и наглеждаше процеса.

Лили погледна надолу към Лорънс, когато той се приближи до Империала. Очите й изглеждаха зловещо, ала всъщност бе просто любопитна.

— Ти ли си капитанът на Темерер? Катрин, да слезем с тях до езерото, може ли? Не съм сигурна, че искам да вляза във водата, но ми се ще да погледам.

— До езерото? — Капитан Харкорт се откъсна от прегледа на юздата и зяпна Уил с нескрито изумление.

— Да. Ще водя Темерер на баня — твърдо обяви Лорънс. — Господин Холин, ще сложим леката юзда и нека видим дали не можем да я поставим така, че ремъците да стоят далеч от раните.

Холин работеше по юздата на Левитас, който тъкмо се беше върнал от хранене.

— Ти ще дойдеш ли? — обърна се към дребния дракон. — Така може би няма да има нужда от екипировка за Темерер?

— О, бих дошъл с най-голямо удоволствие — Левитас гледаше към Лорънс, изпълнен с надежда, сякаш искаше разрешение.

— Благодаря ти — кимна му Лорънс. — Чудесно решение на ситуацията, господа — този път Левитас ще ви закара — обърна се той към кадетите. Отдавна се бе отказал да променя обръщението заради Роланд. След като тя изглеждаше способна да се числи към другите момчета, му беше далеч по-лесно да я третира като тях.

— Темерер, с тях ли да се кача, или ще ме носиш?

— Ще те нося, разбира се — отвърна Империалът.

Лорънс кимна.

— Господин Холин, имате ли друга работа? Помощта ви ще бъде нужна, а Левитас няма да има проблеми с вас, щом ще яздя Темерер.

— O, c голяма радост, сър, но нямам юзда. — Холин разглеждаше с интерес Уинчестъра. — Досега не съм бил във въздуха. Така де, извън отделението за наземния екипаж. Мисля обаче, че мога да скърпя нещо от резервния материал, ако ми дадете минутка.

Докато Холин работеше по екипирането, Максимус се спусна в двора, разтърсвайки земята при приземяването си.

— Готов ли си? — обърна се към Темерер с доволен вид. На гърба му бяха Бъркли и още няколко офицери.

— Толкова дълго ми опява, че накрая се предадох — каза Бъркли в отговор на въпросителния поглед на Лорънс. — Мен ако питаш, пълна простотия е тая идея — да водиш дракони да плуват. Безсмислица. — Той тупна приятелски Максимус по рамото и издаде истинските си мисли.

— Идваме и ние — обади се Лили. Двете с капитан Харкорт тихо разговаряха, докато останалата част от групата се събираше и сега тя повдигна момичето в юздата си. Темерер също вдигна внимателно Лорънс. Въпреки огромните нокти, Уил никак не се тревожеше. Чувстваше се в пълна безопасност между извитите лапи. Можеше да стои в дланта на дракона, защитен като в метална клетка.

Щом се озоваха на брега, само Темерер навлезе в дълбокото и заплува. Максимус предпазливо нагази в плитчините, но не толкова дълбоко, че да не може да стои на собствените си крака, а Лили стоеше на брега и гледаше, докосвайки водата с муцуна, ала без да влиза. Левитас, по навик, първо се помота малко на брега, а после се затича изведнъж, като цапаше през водата и размахваше бясно криле, стиснал здраво очи, докато не стигна до дълбочините и започна да плува оживено напред-назад.

— Трябва ли да влизаме с тях? — притеснен не на шега, попита един от офицерите на Бъркли.

— Не, дори не си го помисляйте — каза му Лорънс. — В това езеро се вливат разтопените планински снегове. Ще посинеем за секунди. Плуването обаче ще отмие мръсотията и кръвта от храненето им, а и останалото ще е много по-лесно за почистване, след като покиснат малко.

— Хм — каза Лили, вслушвайки се в думите му, и запристъпва бавно във водата.

— Сигурна ли си, че не ти е твърде студено, миличка? — извика след нея Харкорт. — Никога не съм чувала дракон да хване настинка. Невъзможно е, нали? — обърна се тя към Лорънс и Бъркли.

— Не, студът само ги ободрява, освен ако не е някаква виелица. Хич не си падат по виелици — каза Бъркли и изрева: — Максимус, страхлив дундьо такъв, ако ще влизаш, влизай! Няма да стоя тука цял ден!

— Не ме е страх — рече възмутен Максимус и се спусна напред сред огромна вълна, която за миг покри изцяло Левитас и заля Темерер. Уинчестърът се показа, пръскайки вода, а Империалът изпръхтя и се гмурна, за да изпръска на свой ред Максимус. След миг двамата поведоха епична битка, при която езерото заприлича на разбунения Атлантически океан.

Левитас излезе с подскоци от езерото и върху всички летци заваляха студени капки вода. Холин и кадетите се заеха да го избършат, а малкият дракон каза:

— О, толкова ми харесва да плувам! Благодаря ви, че ми позволявате да дойда пак.

— Не виждам защо да не идваш, когато си пожелаеш — отвърна Лорънс. Той хвърли поглед към Бъркли и Харкорт, за да види как ще приемат това. Нито един от тях не сметна намесата му за натрапчива и груба.

Лили най-сетне бе отишла достатъчно навътре, за да се потопи почти напълно, или поне доколкото й позволяваше естествената й плавателност. Тя остана на разстояние от воюващата двойка по-млади дракони и започна да търка кожата си с муцуна. Излезе втора, по-заинтересувана от това да я почистят, отколкото от плуването. С доволно боботене показваше различни места по туловището си и ги оставяше на внимателните грижи на Харкорт.

Максимус и Темерер най-сетне се наситиха и също излязоха да бъдат почистени. Регалът изискваше пълните усилия на Бъркли и на другите двама мъже от екипажа му. Докато обработваше нежната кожа на муцуната на Империала, а кадетите щъкаха по гърба му, Лорънс не скри усмивката си при мърморенето на Бъркли за размерите на дракона му.

Отстъпи и остави за миг заниманието си, за да се наслади на сцената: Темерер свободно разговаряше с другите дракони, с блеснали очи и гордо вдигната глава, без повече признаци на несигурност. И въпреки че тази странна, смесена компания не беше това, към което Лорънс се бе стремял някога, спокойната дружба с останалите стопляше душата му. Бе наясно, че е успял да се докаже и е помогнал на Темерер да направи същото, както и че дълбокото удовлетворение в гърдите му извира от обстоятелството, че е намерил правилното, достойно място и за двама им.

Удоволствието продължи, докато се върнаха в двора. Ранкин стоеше в единия му край, облечен във вечерните си дрехи, и потупваше с личната си сбруя по бедрото си. Изглеждаше толкова ядосан, че Левитас притеснено подскочи, когато се приземи.

— Какви ги вършиш, да ми отлиташ така? — изрева Ранкин, без дори да изчака Холин и кадетите да слязат. — Когато не се храниш, ще стоиш тук и ще ме чакаш, ясно ли ти е? А на теб кой ти каза, че можеш да го яздиш?

— Левитас бе така добър да ги носи по моя молба, капитан Ранкин. — Лорънс слезе от Темерер и вложи остри нотки в тона си, за да отклони вниманието на Джереми. — Просто слязохме до езерото — един сигнал щеше да е достатъчен да се върнем.

— Нямам желание да гоня сигналчиците, за да мога да разполагам с дракона си, капитан Лорънс, и ще съм ви благодарен занапред да си гледате собствения звяр и да оставите моя на мен. — Гласът на Ранкин бе много студен. — Сега сигурно си целия вир-вода? — обърна се отново той към Левитас.

— Не, не. Сигурен съм, че съм почти сух, въобще не бях във водата за дълго, честна дума — Левитас се сви.

— Да се надяваме — процеди Ранкин. — Хайде, побързай, наведи се. А пък вие да стоите далеч от него отсега нататък — нареди той на кадетите, докато се качваше на мястото им, като почти изблъска Холин.

Лорънс проследи с поглед как Левитас излита с Ранкин на гърба си. Бъркли, капитан Харкорт и другите дракони мълчаха. Лили рязко завъртя глава и гневно се изхрачи. Блъвнаха само няколко капчици, но те започнаха да съскат и да пушат върху камъните, оставяйки дълбоки черни дупки.

— Лили! — сряза я капитан Харкорт, но в гласа й си личеше облекчение, че тишината е нарушена. — Пек, моля те донеси малко от смазката за юздата — обърна се тя към един от бригадирите. Сетне поля обилно киселината, докато не спря да дими. — Така. Покрийте ги с пясък и утре би трябвало да могат да се отмият без опасност.

Лорънс също бе благодарен за дребното разсейване. Не знаеше какво точно трябва да каже. Темерер го побутна леко с муцуна, а кадетите впериха в него обезпокоени погледи.

— Въобще не биваше да го предлагам, сър — обади се Холин. — Простете ми. Ще поискам прошка и от капитан Ранкин.

— Няма защо, господин Холин. — Уил долови студенината и твърдостта в собствения си глас и се опита да смекчи ефекта, като добави: — Нищо лошо не сте сторили.

— Не виждам защо трябва да стоим настрана от Левитас — ниско измърмори Роланд.

Лорънс не се поколеба с отговора си — силен и светкавичен като собствения му безпомощен гняв срещу Ранкин.

— Защото ваш командващ офицер ви дава заповед, госпожице Роланд. Ако това не е достатъчна причина за вас, значи сте сбъркали службата — сряза я той. — Никога да не ви чуя да правите подобни забележки. Веднага занесете тези парцали в пералнята, ако обичате. Извинете ме, господа — ще изляза да се разходя преди вечеря.

Темерер бе твърде голям и промъкването след Лорънс не се получи успешно, ето защо вместо това прелетя край него и го изчака на първата малка полянка по пътя. В началото Уил си мислеше, че иска да остане сам, но откри, че е радостен да се настани между предните крака на дракона и да се облегне на топлото му туловище, заслушан в почти музикалното бумтене на сърцето му и равномерното му дишане. Гневът му го напусна, но остави на свое място нещастие. Отчаяно му се щеше да предизвика Ранкин на дуел.

— Не знам защо Левитас го търпи. Колкото и да е малък, е много по-едър от Ранкин — обади се накрая Империалът.

— А ти защо ме търпиш, когато ти слагам юзда или те карам да изпълниш някоя опасна маневра? — попита Лорънс. — Това е неговият дълг, а също така и негов навик. Отгледан е от черупката да се подчинява и системно е бил подлаган на подобно отношение. Вероятно не познава нищо друго.

— Но вижда теб и останалите капитани. Никой от другите не се отнася така с дракона си. — Темерер сви нокти и те изровиха бразди в земята. — Не ти се подчинявам, понеже съм свикнал с това и не мога да мисля сам — правя го, защото знам, че си достоен за подчинение. Никога не би се отнесъл грубо с мен и никога не би ме накарал да свърша нещо опасно или неприятно без причина.

— Така е, ала службата ни не прощава, драги мой, и понякога трябва да сме готови да понесем тежко бреме. — Лорънс се поколеба, сетне добави внимателно: — Мислех да поговоря с теб за тези неща, Темерер. Трябва да ми обещаеш занапред да не поставяш моя живот над този на другите. Разбираш, сигурен съм, че Викториатос, дори без да говорим за екипажа му, е много по-нужен на Корпуса, отколкото аз въобще бих могъл да бъда. Не би трябвало и да си помисляш да рискуваш живот като неговия, за да спасиш мен.

Империалът се сви по-близо до него.

— Не, Лорънс, не мога да ти обещая такова нещо. Съжалявам, но няма да те лъжа. Никога нямаше да те оставя да паднеш. Ти може да цениш техните животи над твоя, но аз не мога — за мен ти си по ценен от всички тях, взети заедно. В такъв случай не бих ти се подчинил, а колкото до дълга, колкото повече виждам какво представлява, толкова по-малко ми харесва.

Уил не знаеше как да отвърне. Не можеше да отрече — обичта на Темерер го трогна, ала и бе притеснително да чуе как драконът тъй прямо заявява, че няма да следва заповеди, ако е против тях. Лорънс се доверяваше на преценката му, но отново почувства, че не е успял да покаже на Империала важността на дисциплината и дълга.

— Ще ми се да знаех как да ти го обясня правилно — рече накрая, малко отчаян. — Може би ще потърся някои книги по въпроса.

— Предполагам. — За първи път Темерер не звучеше ентусиазиран относно четене. — Ала не мисля, че нещо ще ме убеди да се държа другояче. Във всеки случай, занапред просто ще се старая да избягваме подобни случки. Беше ужасяващо, а и се страхувах, че няма да успея да те хвана.

Мъжът се усмихна.

— Тук поне сме единодушни, и ти обещавам тържествено, че ще положа всички усилия това да не се повтаря.

На следващата сутрин Роланд дойде да го извика. Беше прекарал и предната вечер в палатката си, близо до Темерер.

— Селеритас иска да ви види, сър — съобщи тя и закрачи редом с него по пътя към замъка, след като той си сложи шала и изтупа палтото си. Темерер сънливо промърмори едно „довиждане”, като едва отвори око, преди да заспи отново. Докато вървяха, момичето се обади плахо:

— Капитане, още ли сте ми ядосан?

— Моля? — попита Лорънс неразбиращо, ала си спомни и рече: — Не, Роланд. Не съм ядосан на теб. Но, надявам се, разбираш защо не биваше да казваш онова, което каза вчера.

— Да. — Уил се постара да не обърне внимание на неубедителния й тон. — Не съм говорила с Левитас. Но не можах да не забележа, че не изглежда много добре тази сутрин.

Докато прекосяваха двора, Лорънс хвърли поглед към Уинчестъра. Левитас лежеше свит в най-отдалечения ъгъл, далеч от другите дракони, и въпреки ранния час не спеше, а бе вперил помътнял поглед в земята. Уил извърна очи. Не можеше да се направи нищо.

— Хайде, тичай, Роланд — каза й Селеритас, когато доведе Лорънс при него. — Капитане, извинявам се за ранното повикване. Първо, според вас Темерер достатъчно добре ли е, за да поднови тренировките си?

— Така ми се струва, сър. Възстановява се много бързо, а вчера отиде и се върна от езерото без никакви затруднения.

— Добре, добре. — Селеритас се умълча и накрая въздъхна. — Капитане, необходимо е да ви наредя повече да не се намесвате в режима на Левитас.

Уил усети как лицето му се налива с кръв. Значи Ранкин се бе оплакал от него. Все пак Лорънс си го заслужаваше. Той самият никога не би допуснал подобно вмешателство на кораба си или пък във взаимоотношенията му с Темерер. Бе погрешно, колкото и да се оправдаваше пред себе си, и гневът му бързо се превърна в срам.

— Сър, извинявам се, задето ви се е наложило да поемете задължението да ми го кажете. Уверявам ви, че няма да се наложи да повтаряте.

Селеритас изпръхтя. След като вече бе приключил с порицанието, май не му се занимаваше повече с това.

— Не ми давай никакви уверения. Ще ми развалиш мнението за себе си, ако наистина вярваш в тях. Много е жалко и вината е и моя. Когато не можех да го понасям повече, Въздушното командване реши, че може да свърши работа като куриер и го назначиха на Уинчестър. Заради дядо му не посмях да се обадя, макар че трябваше.

Успокояващо бе да чуе как Селеритас смекчава укора си, но Уил поиска да разбере какво има предвид с това, че не е можел да го понася. Със сигурност Въздушното командване никога не би предложило такъв като Ранкин за ездач на изключителен дракон като Селеритас.

— Добре ли познавахте дядо му? — не успя да се сдържи той.

— Първият ми ездач. Синът му също служеше с мен. — Селеритас обърна глава настрани. Тя клюмна за миг, преди да се стегне и да добави: — Е, имах надежди за момчето, но по настояване на майка му не бе отгледан тук и семейството му е вкарало някои странни идеи в главата. Никога не трябваше да става летец, а още по-малко — капитан. Сега обаче е, и докато Левитас му се подчинява, такъв ще си остане. Не мога да ти позволя да се месиш. Можеш да си представиш какво ще стане, ако разрешим на офицерите си вмешателство в живота на чужди зверове. Лейтенантите, драпащи за повишение, трудно ще устоят на изкушението да прикоткат всеки дракон, който не е блажено щастлив, и ще настъпи страшен хаос.

Лорънс наведе глава.

— Разбирам чудесно, сър.

— Във всеки случай, ще ти възложа по-належащи задачи, защото днес започваме приобщаването ви към формацията на Лили. Отиди да вземеш Темерер. Останалите ще пристигнат скоро.

По време на обратния път Уил се замисли. Да, знаеше, че по-едрите породи по принцип надживяват ездачите си, освен ако не бъдат убити заедно с тях в битка. Не бе разсъждавал над това какво би направило Въздушното командване, в случай че някой дракон има нужда от нов партньор. Разбира се, беше в интерес на Великобритания драконът да продължи службата с нов ездач, но и самият звяр би бил по-щастлив така — със занимания, които да го разсейват от мъката. Селеритас очевидно все още я изпитваше.

Щом се върна на полянката, Лорънс се загледа с притеснение в спящия Темерер. Естествено, имаха още много години пред себе си, а и превратностите на войната можеха лесно да обезсмислят подобни въпроси, но бъдещото щастие на Империала бе отговорност на капитана му, по-сериозна от каквото и да било наследство, и в скоро време трябваше да помисли как най-добре да се погрижи за това. Един добре избран първи лейтенант навярно би могъл да поеме неговия пост, докато Темерер постепенно свикне с мисълта.

— Темерер — погали го Уил по носа. Драконът отвори очи и измърка.

— Буден съм. Днес ще летим ли пак? — Той отвори паст към небето в огромна прозявка и поразмърда криле.

— Да, драги мой. Хайде, да те екипираме. Сигурен съм, че господин Холин ни е приготвил юздата.

Формацията обикновено летеше подредена в клин, като ято гъски, с водач Лили. Рийпърите Месория и Иморталис попълваха ключовите флангови позиции и защитаваха Лили от близки нападения, а отстрани летяха по-малките, но по-подвижни Дулсия от породата Грей Копър и Синият Паскал Нитидос. Всички бяха достигнали максималните си размери и всички без Лили имаха предишен боен опит. Бяха специално подбрани за тази изключително важна формация, организирана да подкрепя младия и неопитен Лонгуинг, и капитаните и екипажите им с право се гордееха с уменията им.

Лорънс се чувстваше благодарен за безкрайната работа и повторения от последния месец и половина. Ако тъй дълго упражняваните маневри не се бяха превърнали във втора природа за Темерер и Максимус, те за нищо на света не биха могли да насмогнат на отработените, безпроблемни акробатики на другите. Двамата образуваха един ред зад Лили и затваряха формацията в триъгълна форма. В битка от тях се изискваше да тушират опитите да се разкъса строя, да го защитават от атаките на други дракони тежка категория и да носят купчините бомби, които екипажите им щяха да хвърлят върху целите, които Лили отслаби с киселината си.

Уил бе радостен да види, че Темерер е приет напълно в компанията на другите дракони, макар никой от по-старите да нямаше енергия за игри извън работа. В свободните си часове те се излежаваха и наблюдаваха как Темерер, Лили и Максимус разговарят и от време на време излитат да поиграят на гоненица. Лорънс също се чувстваше по-комфортно сред останалите летци и откри, че без да забележи, е възприел неофициалността на техните отношения — първия път, когато се обърна към капитан Харкорт само с „Харкорт” в една следтренировъчна дискусия, не осъзна, че го е сторил, докато думите не излязоха от устата му.

Капитанът и първите лейтенанти обикновено разговаряха на военни теми или по време на вечерята, или след като драконите им заспяха. Рядко искаха от Лорънс мнението му, ала той не го взимаше присърце: въпреки че бързо схвана принципите на въздушния бой, още се считаше за новак в това изкуство и не можеше да се обиди от липсата на внимание. Освен в случаите, когато можеше да допринесе с информация за конкретните възможности на Темерер, той си мълчеше и не правеше опити да се намъкне в обсъждането, вместо това слушаше, за да се образова.

От време на време зачекваха и по-общи теми като тази за войната, която всички водеха. Малко или много изолирани, все пак разполагаха с информация от преди няколко седмици и бистренето на политиката бе неустоимо изкушение. Една вечер Лорънс чу Сътън да казва:

— Френският флот може да е навсякъде, мамка му. — Сътън бе капитан на Месория, най-старши от всички, ветеран от четири войни с песимистични възгледи и цветист език. — Сега като се измъкнаха от Тулон, копелетата като нищо може да са тръгнали да пресичат Канала. Няма да се изненадам, ако утре заварим на прага си нахлуваща армия.

Лорънс не можа да се въздържи.

— Уверявам те, че грешиш — заяви той, докато сядаше. — Вилньов и флотът му наистина се изплъзнаха от Тулон, но не предприеха никаква грандиозна операция, а избягаха. Нелсън ги следва неотклонно през цялото време.

— Да не би да си подочул нещо, Лорънс? — Ченъри, капитанът на Дулсия, вдигна поглед от безцелната игра на двадесет и едно, която той и Литъл, капитанът на Иморталис, играеха.

— Да, получих няколко писма. Едното е от Райли, капитана на „Самоуверен”. Той е с флота на Нелсън: преследвали са Вилньов през целия Атлантически и според него лорд Нелсън се надява да го настигнат при Западноиндийските острови.

— А пък ние си седим тука без никаква представа какво се случва! За Бога, донеси го това писмо и ни го прочети. Не е хубаво от твоя страна да си къташ цялата информация и да ни държиш на тъмно!

Ченъри говореше тъй въодушевено, че Лорънс нямаше как да се засегне. Желанието бе повторено и от другите капитани, тъй че той изпрати един слуга до стаята, за да вземе няколкото писъмца от бивши колеги, знаещи местонахождението му. Наложи се да пропусне пасажите, в които се изказваха съболезнования за изменилия му късмет, но успя да ги замаже умело, докато другите слушаха жадно трохичките новини, които можеше да им предложи.

— Значи Вилньов има седемнадесет кораба при дванадесет на Нелсън? — попита Сътън. — Глупак е оня проклетник, че бяга. Ами ако се обърне? С тоя спринт през Атлантическия Нелсън не може да има въздушно подкрепление. Никой транспортен кораб не би могъл да поддържа такова темпо, пък и нямаме дракони в Западноиндийските острови.

— Смея да изтъкна, че флотът ни може да ги надвие и с по-малко кораби — оживи се Лорънс. — Спомнете си Нил, сър, и преди това битката при Нос Сейнт Винсънт: често сме били превъзхождани по численост, но все сме побеждавали. Лорд Нелсън никога не е губил морска битка. — Уил с мъка се удържа и замлъкна. Не искаше да изглежда толкова ентусиазиран.

Другите се поусмихнаха и Литъл отбеляза с тих глас:

— Тогава да се надяваме, че ще им даде да разберат. Тъжната истина е, че докато френският флот е непокътнат, ние сме в смъртна опасност. Нашите военноморски сили не може вечно да са им опашка, а Наполеон трябва да удържи Канала само за два или три дни, за да прекара армията си през него.

Това бе обезкуражаваща мисъл и всички почувстваха тежестта й. Накрая Бъркли наруши последвалата тишина с изсумтяване и надигна чашата си.

— Вие си стойте и мрачнейте. Аз си лягам. Имаме достатъчно за вършене, и без да си слагаме друго на главите.

— А аз трябва да ставам рано — поизправи се Харкорт. — Селеритас иска Лили да поупражнява пускане на струи по мишени преди маневрите утре сутрин.

— Да, всички трябва да се наспим — рече Сътън. — Тъй и тъй друго не можем да направим. Ако ни се предложи някакъв шанс да натрошим флота на Бонапарт, може да сте сигурни, че някоя от формациите Лонгуинги ще бъде привикана — или нашата, или една от двете при Дувър.

Групата се разпръсна и Лорънс се качи умислен в стаята си. Един Лонгуинг можеше да плюе с невероятна точност. През първия тренировъчен ден Уил видя как Лили унищожава една цел с бърза струйка от повече от сто метра във въздуха — никое оръдие не можеше да я достигне на такава височина. Единствената сериозна опасност идваше отгоре — тя щеше да е цел на всеки вражески дракон и цялата формация бе тъй структурирана, че да я защитава. Групата имаше могъщо присъствие на всяко бойно поле — това се виждаше лесно. Не му се щеше да се озове под нея в кораб и възможността да свърши нещо толкова полезно в името на Англия непрекъснато засилваше интереса му към работата.

За нещастие с всяка следваща седмица бе видно, че на Темерер му ставаше все по-трудно да поддържа своя. Първото изискване за формацията бе да летят прецизно и всеки да държи точна позиция спрямо другите. Сега, когато Империалът летеше с групата, другите го ограничаваха, и тъй като превъзхождаше по скорост и маневреност повечето дракони, скоро започна да се чувства потиснат. Един следобед Лорънс дочу как Темерер пита Месория:

— Летите ли по-интересно понякога?

Тя беше опитен тридесетгодишен дракон, осеяна с белези от битки, които й печелеха постоянно възхищение.

— Интересното не е хубаво — изпръхтя снизходително Месория. — Интересното трудно се помни насред битка. Ще свикнеш, не се бой.

Темерер въздъхна и се върна на работа без никакви оплаквания. Но макар и да изпълняваше всичко и да полагаше усилия, правеше го без ентусиазъм и Уил не можеше да не се притеснява. Стараеше се да разведрява Империала и да му осигурява други интереси. Продължиха да четат заедно и Темерер вглъбено слушаше всеки математически или научен материал, който Лорънс можеше да намери. Следеше смисъла им без затруднения и мъжът се оказа в странното положение драконът да му обяснява нещата, които той самият чете.

Седмица след като подновиха тренировките за тях пристигна колет от сър Едуард Хауи. Бе адресиран, малко ексцентрично, до Темерер, който бе неизмерно щастлив, че е получил своя собствена поща. Лорънс намери вътре прекрасно подвързан том с истории за дракони от Ориента, преведени от самия сър Едуард и току-що публикувани.

Империалът издиктува изтънчено благодарствено писмо, към което Лорънс добави и няколко думи от себе си. Ориенталските разкази се превърнаха в неизменен завършек на всеки от дните им — каквото и друго да четяха, винаги приключваха с един от тях. Преди още да прочетат всичките, Темерер с радост отбелязваше, че е готов да започнат отначало, или пък молеше да чуе пак някой любим — като разказа за Жълтия китайски император, първия Селестиал, по чийто съвет била основана династията Хан, или за японския дракон Райден, който прогонил армадата на Кубилай Хан далеч от островите. Особено харесваше втората заради паралела с Великобритания, намираща се под угрозата на Наполеон от другата страна на Канала.

Империалът изслуша с копнеж и историята за Ксиао Шенг, имперския министър, който глътнал перла от съкровищницата на дракон и сам се превърнал в крилат звяр. Лорънс не разбираше отношението на Темерер, докато той не каза:

— Предполагам, че не е истина, нали? Няма начин драконите да се превръщат в хора или обратното?

— Не, страхувам се, че не — отвърна бавно Лорънс. Идеята, че на Темерер му се иска да се превърне в човек, го тревожеше и показваше дълбокото му нещастие.

Обаче Империалът само въздъхна.

— Ех… Така и предполагах. Но пък щеше да е хубаво да мога да чета и пиша сам, когато пожелая, или пък ти да летиш до мен.

Уил се засмя, успокоен.

— Наистина съжалявам, че не можем да имаме това удоволствие. Но и да бе възможно, от историята не личи да е много приятен процес, нито пък да може да се обърне.

— Не бих се отказал от летенето, дори и да мога да чета — заяви Темерер. — Освен това ми е много приятно ти да ми четеш. Може ли още една? Например историята за дракона, който направил да вали по време на суша, като донесъл вода от океана?

Разказите очевидно бяха митове, но преводът на Сър Едуард включваше голямо количество бележки под линия, описващи реалните предпоставки за легендите според последните данни на модерното познание. Лорънс подозираше, че доста неща бяха преувеличени. Сър Едуард очевидно преливаше от ентусиазъм към ориенталските дракони. Книгата обаче изпълни целта си перфектно — фантастичните случки още повече разпалиха решителността на Империала да се докаже и засилиха хъса му за тренировките.

Книгата се оказа полезна и за още нещо. Скоро след като я получиха, Темерер премина през физическа промяна, която още повече го отличи от другите дракони — около челюстите му изникнаха тънки мустачета, а между новопоявилите се подвижни рогове му порасна фина ципа, почти като яка. Това му придаде драматичен, сериозен вид, който доста му отиваше, но не можеше да се отрече, че така изглежда доста по-различно от останалите, и ако не беше прекрасната корица на книгата на сър Едуард, показваща Жълтия император със същата яка, Темерер със сигурност щеше да има още една причина да е нещастен заради различността си.

Още се безпокоеше за промяната във външния си вид и малко след появата на якичката Лорънс го завари да разглежда отражението си в езерото, обръщайки глава ту на една, ту на друга страна, като въртеше очи, за да се огледа от различни ъгли.

— Хайде сега, ще накараш другите да си помислят, че си суетен. — Лорънс протегна ръка и погали поклащащите се мустачетата. — Наистина, много добре изглеждат. Спри да им обръщаш внимание.

Темерер издаде тих звук на изненада и се наведе към пръстите на Уил.

— Странно — отбеляза той.

— Наранявам ли те? Толкова ли са чувствителни? — Лорънс веднага спря притеснен. Макар и да не го беше споделил с Темерер, бе разбрал от историите, които четяха, че китайските дракони — или поне Империалите и Селестиалите — като че ли не воюваха толкова често, освен в моменти на най-сериозна опасност за народите им. Славеха се най-вече с красотата и мъдростта си и ако китайците ги развъждаха за тези им качества, не бе невъзможно мустачките да са тъй чувствителни, че да представляват уязвимо място в битка.

Империалът го побутна и каза:

— Не, никак не болят. Би ли го направил пак? — Когато Лорънс продължи внимателно, Темерер измърка странно и рязко потръпна с цялото си тяло. — Мисля, че много ми харесва. — Очите му се разфокусираха и той притвори клепачи.

Уил се отдръпна стреснато.

— О, Боже — промълви той и се огледа, дълбоко смутен. За щастие наблизо нямаше други дракони или летци. — По-добре да говоря веднага със Селеритас. Мисля, че за пръв път влизаш в размножителен период. Трябваше да се сетя, когато поникнаха. Сигурно значи, че си достигнал пълна зрялост.

Империалът примигна.

— Добре, но трябва ли да спираш? — попита умолително.

— Това е чудесна новина — каза Селеритас, когато Лорънс му сподели откритието си. — Още не можем да го използваме за развъждане, защото ще трябва да се лишим от него за дълго време, ала въпреки това съм изключително доволен. Винаги съм напрегнат, когато изпращам още незрял дракон в битка. Ще изпратя съобщение на отговорниците по развъждането. Те ще решат кои кръстоски биха били най-плодотворни. Кръвта на Империал би била от най-голяма полза за нашите линии.

— Има ли начин… да се облекчи… — Лорънс замлъкна, несигурен как да го формулира така, че да не прозвучи скандално.

— Няма защо да се тревожиш — сухо му отвърна Селеритас. — Не сме като кучетата или конете. Можем да се контролираме толкова добре, колкото и вие, хората.

Уил се успокои. Страхуваше се, че Темерер може да срещне затруднения в близост до Лили, Месория или другите женски дракони, макар че Месория например му се струваше твърде малка за партньорка на Империала. Той обаче не проявяваше интерес към тях. Лорънс опита да го подпита веднъж-дваж и Темерер реагира с учудване на въпроса му.

Все пак настъпиха промени, които започнаха постепенно да се усещат. Сутрин се будеше сам и вече ядеше по-рядко, макар и по повече, и можеше да издържи до два дни без никаква храна.

Лорънс се притесняваше, че Темерер нарочно стои гладен, за да не се подлага на унижението, че не получава правото да се храни пръв, или пък за да избегне любопитните погледи на другите дракони заради новия си външен вид. Страховете му обаче бяха елиминирани по-малко от месец след появата на якичката. Уил току-що бе приземил Империала на терена за хранене и стоеше настрана от събраните дракони, за да ги наблюдава, когато повикаха Лили и Максимус. В този случай обаче заедно с тях бе повикан и друг дракон, новодошъл, от непозната на Лорънс порода, с криле, нашарени като мрамор — оранжеви, жълти и кафяви жилки се пресичаха през почти прозрачно бяло, — и доста едър, но не колкото Темерер.

Другите дракони направиха място и ги наблюдаваха как се спускат, ала Империалът внезапно нададе нисък боботещ звук. Приличаше на жабешко крякане, ако човек си представеше дванадесеттонна жаба. След това Темерер се спусна неканен след тях тримата.

Уил не можеше да види лицата на отговорниците по стадата в ниското, но те се засуетиха покрай оградите. Изглеждаха изненадани. Никой от тях обаче дори не се опита да прогони Империала, което не бе странно, при положение че той вече се бе оплескал с вътрешностите на първата си крава. Лили и Максимус не възразиха, нито пък новият дракон, и след миг пастирите пуснаха още половин дузина говеда на терена, така че и четирите звяра да се нахранят добре.

— Прекрасни пропорции. Ваш е, нали?

Лорънс се обърна и зърна непознат мъж, облечен в плътни вълнени панталони и обикновено палто на цивилен, и двете бродирани с шарки като драконови люспи. Определено бе летец, при това офицер, и имаше осанка и глас на джентълмен, само че говореше с тежък френски акцент и Лорънс се озадачи от присъствието му.

Французинът не бе сам. Сътън му правеше компания и сега пристъпи напред, за да ги запознае — чужденецът се казваше Шоасьол.

— Едва снощи долетях от Австрия с Прекурзорис — каза Шоасьол с жест към мрамороподобния дракон в полето, който внимателно си взимаше втора овца, избягвайки ловко кръвта, шуртяща от третата жертва на Максимус.

— Носи ни добри новини, въпреки че нещо им се мръщи — обади се Сътън. — Австрия се мобилизира. Отново ще воюва срещу Бонапарт и смея да твърдя, че скоро ще трябва да насочи вниманието си към Рейн, вместо към Канала.

— Надявам се да не сломя надеждите ви — добави Шоасьол. — Бих бил изключително нещастен да засиля тревогите ви, но не бих казал, че имам голямо доверие в шансовете им. Не искам да звуча неблагодарен. Австрийският въздушен корпус бе така щедър да осигури на мен и Прекурзорис убежище през Революцията и аз съм му дълбоко задължен. Но ерцхерцозите са глупци и не искат да се вслушат в малцината компетентни генерали, с които разполагат. Ерцхерцог Фердинанд срещу гения от Маренго и Египет! Пълен абсурд.

— Не бих казал, че операцията при Маренго бе брилянтно проведена — изтъкна Сътън. — Ако австрийците бяха пуснали навреме втората си въздушна дивизия от Верона, изходът на битката щеше да е по-различен.

Лорънс не се чувстваше достатъчно компетентен в наземната военна тактика, за да предложи свой коментар, но това му звучеше като самохвалство. Във всеки случай, почиташе късмета, а Бонапарт разполагаше с по-голям запас от него от повечето генерали.

Шоасьол се поусмихна и не заспори, а само каза:

— Навярно страховете ми са преувеличени, но точно те ни доведоха тук, защото позицията ни в една победена Австрия би била твърде тежка. Мнозина от бившите ми другари във Франция са ми бесни, задето ги лиших от толкова ценен дракон като Прекурзорис — обясни той в отговор на питащия поглед на Лорънс. — Приятели ме предупредиха, че Бонапарт ще направи нашето предаване в ръцете му неотменна част от евентуалните мирни преговори и ще ни обвини в държавна измяна. Затова трябваше отново да избягаме и да се оставим на вашата щедрост.

Говореше леко, а маниерът му бе приятен, но около очите му се бяха събрали дълбоки бръчки, които загатваха за нещастие. Лорънс го погледна със съчувствие. Бе срещал и други такива офицери, избягали от родната Франция мореплаватели, които линееха по бреговете на Англия, изпаднали в мъка и огорчение. Тази позиция бе още по-лоша за тях, отколкото за изселилите се благородници, които просто спасяваха живота си, понеже войниците усещаха цялата болка от това да стоят безучастни, докато нацията им воюва, и всяка победа, празнувана в Англия, ги съкрушаваше, защото означаваше загуба за тях.

— О, да, наистина би било удивително щедро от наша страна да вземем такъв Шансон Дьо Гер^[12] — Подигравката на Сътън бе тежка, но добронамерена. — Така де, вече си имаме толкова много тежки зверове, че едва бихме сместили още един, особено пък такъв умел и опитен ветеран…

Шоасьол се поклони леко и погледна с обич към дракона си.

— С удоволствие приемам комплимента за Прекурзорис, но вие наистина имате множество прекрасни зверове. Онзи Регал изглежда огромен, а по роговете му виждам, че още не е пораснал напълно. А вашият дракон, капитан Лорънс, сигурно е нова порода? Не съм виждал такъв.

— Не, нито пък навярно ще видите отново — рече Сътън, — освен ако не обиколите половината свят.

— Той е Империал, сър, китайска порода — обясни Лорънс, разкъсван между нежеланието да се изтъква и безспорното удоволствие от това, че го прави. Реакцията на изумление у Шоасьол, макар и сравнително успешно сдържана, го накара да се почувства доволен, но тогава пък трябваше да обясни ситуацията, при която се бе сдобил с Темерер, и нямаше как да не му стане неудобно от разказа за триумфалното залавяне на френския кораб и френското яйце с французин пред него.

Шоасьол обаче явно бе свикнал със ситуацията и изслуша историята, придавайки си вежлив вид, макар и да не я коментира. Въпреки че Сътън подхвана малко самодоволно темата за френската загуба, Уил побърза да попита каква ще е функцията на Шоасьол в базата.

— Доколкото разбрах, в момента се обучава формация и Прекурзорис и аз ще се включим в маневрите — гласеше отговорът. — Идеята е да действаме като подкрепа, в случай че се наложи. Селеритас смята, че Прекурзорис ще бъде от помощ при тренировката на най-тежките ви дракони за летене във формация — ние винаги сме летели във формация, вече почти четиринадесет години.

Гръмовен плясък на размахани криле прекъсна разговора им, когато другите дракони бяха извикани на терените, след като първите четири приключиха. Темерер и Прекурзорис се опитаха да се приземят на една и съща удобна издатина и Лорънс с изненада видя как Темерер оголва зъби и якичката му настръхва срещу по-възрастния дракон.

— Моля да ме извините — каза той и побърза да намери друго място, викайки Темерер. За негово облекчение Империалът се завъртя и го последва.

— Щях да дойда при теб — упрекна го Темерер, като наблюдаваше с присвити очи Прекурзорис, който се намираше на мястото на спречкването и говореше тихо с Шоасьол.

— Те са ни гости. Възпитанието повелява да отстъпиш. Нямах представа, че си толкова докачлив, когато се отнася до първенство, драги мой.

Империалът издълба дълбоки бразди в земята пред себе си.

— Не е по-едър от мен. И не е Лонгуинг, тъй че не плюе отрова, а в Англия няма огнедишащи дракони. Не виждам с какво е по-добър от мен.

— С нищичко не е по-добър, никак даже. — Уил погали напрегнатия му крак. — Първенството е просто формалност и си напълно в правата си да се храниш с другите. Но не се дръж агресивно. Избягали са от Континента, за да са далеч от Бонапарт.

— Така ли? — Яката на Темерер постепенно се отпусна и той изгледа странния дракон с по-голям интерес. — Но те говорят френски. Ако са французи, защо се страхуват от Бонапарт?

— Защото са роялисти, верни на кралската династия на Бурбоните. Навярно са избягали след екзекуцията на краля от якобинците. За известно време Франция е била същински ад и макар Бонапарт да не реже глави, едва ли е по-добър в техните очи. Уверявам те, че те го ненавиждат повече от нас.

— Е, съжалявам, ако съм бил груб — промълви Империалът, поизправи се и заговори на Прекурзорис: — Veuillez m’excuser, si je vous ai dérangé^[13] — каза той за изумление на Уил.

Прекурзорис се обърна.

— Mais non, pas du tout — отговори той спокойно и наклони глава. — Permettez que je vous presente Choiseul, mon capitaine.^[14]

— Et voici Laurence, le mien^[15] — каза Темерер. — Лорънс, поклони се, моля те — промърмори той на Уил, който стоеше неподвижен и зяпаше.

Той веднага подви коляно. Не можеше, разбира се, да прекъсне официалното запознанство, но се пръскаше от любопитство и още щом излетяха към езерото, започна да разпитва Империала:

— Но как, за Бога, научи френски?

Темерер завъртя глава към него.

— Какво искаш да кажеш? Много ли е необичайно? Никак не е труден език.

— Е, чудовищно странно е. Доколкото ми е известно, не си чувал и думичка от него. Не и от мен — ще имам късмет, ако мога да си кажа здрасти и довиждане с някого, без да се изложа — рече Лорънс.

— Не съм изненадан, че може да говори френски — каза Селеритас, когато Уил го попита по-късно, по време на тренировката, — а само, че досега не си го чувал да говори. Искаш да кажеш, че Темерер не е говорил френски, когато е излязъл от черупката? Направо е започнал с английски?

— Ами, да. Признавам, че се изненадахме, но само защото го чухме да говори толкова скоро. Необичайно ли е?

— Ни най-малко. Учим езика през черупката. След като е бил на борда на френски съд месеци преди излюпването си, никак не съм изненадан, че знае езика. Много по-изненадан съм, че е овладял английския само за седмица на борда при вас. Гладко ли говореше?

— От самото начало — каза Лорънс, горд от новото доказателство за уникалните дарби на Империала. — Вечно ме изненадваш, драги мой — добави той и погали Темерер по врата, при което той се изпъчи самодоволно.

Драконът обаче продължи да се ежи, особено с Прекурзорис наблизо — нямаше открита враждебност, нито пък конкретни спречквания, но определено бе нетърпелив да се докаже равен на по-възрастния дракон, особено когато Селеритас започна да включва Шансона в маневрите им.

Прекурзорис не беше, за тайно удоволствие на Уил, плавен или грациозен във въздуха като Темерер. Но опитът му и този на капитана му имаха огромно значение, понеже бяха овладели до съвършенство повечето маневри на формацията. Империалът направо се вглъби в работата. Понякога Лорънс излизаше от вечеря и намираше дракона си да лети сам около езерото, упражнявайки лупингите, които така го отегчаваха преди, и на няколко пъти дори помоли да пожертват част от времето им за четене за допълнителна работа. Без контрола на Уил щеше да продължава до пълно изтощение.

Най-накрая Лорънс отиде при Селеритас с надеждата да узнае някакъв начин да понамали плама на Темерер или да убеди инструктора да раздели двата дракона. Селеритас обаче го изслуша и спокойно му каза:

— Капитан Лорънс, вие мислите за щастието на дракона си. Това е правилно, но аз трябва да мисля първо за обучението му и потребностите на Корпуса. Нима не смятате, че напредва бързо и способностите му постоянно нарастват, откакто Прекурзорис пристигна?

Уил остана без думи. Идеята, че инструкторът нарочно насърчава съперничеството, за да ускори развитието на Империала, първо го стресна, а после почти го обиди.

— Сър, Темерер винаги е бил мотивиран и е давал всичко от себе си… — започна ядосано, но спря, когато Селеритас го прекъсна с изпръхтяване.

— Стегнете се, капитане — каза развеселен той. — Не го обиждам. Истината е, че е твърде интелигентен за работа във формация. Ако ситуацията бе различна, щях да го направя лидер или самостоятелен боец и щеше да се справи чудесно. Но предвид ситуацията и теглото му трябва да го сложим във формация, следователно трябва да научи рутинните маневри, а те просто не могат да задържат вниманието му. Не е много чест проблем, но съм се сблъсквал с него и преди — симптомите са недвусмислени.

Лорънс не можеше да спори. Коментарите на Селеритас бяха напълно точни. Щом видя, че мъжът се е умълчал, главният инструктор продължи:

— Съперничеството нагнетява достатъчно нещата, за да може да преодолее естествената си досада, която съвсем скоро би се превърнала в неудовлетвореност. Окуражавайте го, хвалете го, показвайте му привързаността си и дребните дрязги с другия мъжки няма да му се отразят. Това е напълно естествено за възрастта му и по-добре да е с Прекурзорис, отколкото с Максимус. Прекурзорис е достатъчно възрастен, за да не го вземе насериозно.

Лорънс обаче не се чувстваше обнадежден. Селеритас не виждаше как се измъчва Империалът, но пък трябваше да признае, че протестът бе подтикнат от егоистични причини — не му харесваше да гледа как Темерер си дава толкова зор. Не, това бе правилно. Всички трябваше да си дават зор.

Тук, в спокойния зелен север, човек лесно можеше да забрави, че Британия е в голяма опасност. Вилньов и корабите му още кръстосваха океана. Според пристигащите съобщения Нелсън ги гонил чак до Западноиндийските острови, само за да му избягат отново, и сега английският флот бил насред ново отчаяно преследване в Атлантика. Вилньов явно възнамеряваше да се съедини с флота, плаващ от Брест, и да се опита да превземе проливите на Дувър. Бонапарт разполагаше с огромно количество транспорти, претъпкали всяко пристанище на френския бряг, и само чакаше някакъв пробив в защитата на Канала, за да превози многохилядната си армия.

Лорънс бе прекарал много месеци по блокадите и добре знаеше колко е трудно да се поддържа дисциплина през безкрайните, еднообразни дни без враг пред погледа. Компанията, природните пейзажи, книгите, игрите, всички разсейвания — те правеха задълженията по обучението много по-поносими, ала сега виждаше, че по свой си начин бяха също толкова подривни, колкото и еднообразието.

Тъй че просто се поклони и каза:

— Разбирам замисъла ви, сър. Благодаря за разяснението.

Върна се при Темерер, все още решен да обуздае обсебеността му от тренировките и — ако е възможно — да намери различен път да заинтересува дракона от маневрите.

При тези условия за пръв път му хрумна да обясни на Империала тактиките на формацията. Направи го повече заради него, отколкото заради себе си, надявайки се да запали у него интелектуален интерес към маневрите. Темерер следеше темата с лекота и скоро уроците се превърнаха в истински разисквания, полезни не само на дракона, но и на Лорънс, които се оказаха повече от добра компенсация за неучастието му в дебатите между капитаните.

Дори започнаха да разработват поредица от собствени маневри, за да се възползват от необикновените летателни способности на Империала, които да се нагодят към по-бавното и методично темпо на формацията. Самият Селеритас говореше за подобни модификации, но неотложната нужда от формацията го бе принудила да изостави плана си.

На един от таваните Лорънс изнамери стара тактическа маса, помоли Холин за помощ при поправянето на счупения й крак и я постави на полянката на Темерер. Отгоре й имаше нещо като огромна релефна карта, над която бе сложена решетка. Уил нямаше фигурки на дракони в правилния мащаб, но ги замести с издялани и оцветени парченца дърво, завързвайки ги с конец за решетката. Така можеха да променят позициите в три измерения и да ги обмислят.

От самото начало Империалът демонстрира интуитивен усет за движение във въздуха. Начаса можеше да прецени дали определена маневра е реалистична, или не, и да опише движенията, необходими, за да се постигне. Първоначалното вдъхновение за ново движение обикновено бе негово. Лорънс, от своя страна, можеше да оцени относителната военна полза на различните позиции и да предложи изменения, които да увеличат ефективността им.

Оживените им, шумни дискусии привлякоха вниманието на останалия екипаж. Гранби попита плахо дали може да гледа и когато Лорънс му позволи, вторият лейтенант, Евънс, също го последва, както и мнозина от останалите. Годините на тренировки и опит им осигуриха базата от познания, която липсваше и на Уил, и на Темерер, а предложенията им още повече избистриха плановете им.

— Сър, останалите ме помолиха да ви предложа да опитаме, ако е възможно, някои от новите маневри — каза му Гранби след няколко седмици. — С голяма радост ще пожертваме вечерите си, за да поработим. Би било жалко да не получи шанса да покаже какво може.

Уил се трогна дълбоко — не само от ентусиазма им, но и от желанието им Темерер да получи признание и одобрение. Бе щастлив да узнае, че другите също се гордеят с Империала, а това ги караше да се гордеят и със себе си.

— Ако утре присъстват достатъчно хора, може би ще опитаме — рече Лорънс.

Всички офицери, включително и тримата малки куриери, бяха там десетина минути по-рано. Уил ги огледа, малко озадачен, докато двамата с Темерер се спускаха на връщане от ежедневното си посещение до езерото. Всички се бяха наредили и чакаха, а въздушният му екипаж бе с пълни бойни униформи дори в това импровизирано занимание. Другите екипажи често се лишаваха от палтата или шаловете си, особено в жегите, и Лорънс прие това, което виждаше, като комплимент към собствените му навици.

Господин Холин и наземната бригада също бяха в готовност. Макар Темерер често да шаваше от вълнение, бързо го екипираха с бойната юзда и офицерите му се качиха на борда.

— Всички присъстват и са обезопасени, сър — каза Гранби, заемайки позицията си на дясното рамо на Империала.

— Много добре. Темерер, първо ще изпълним два пъти стандартното движение при патрул в спокойно време и после ще минем на променения вариант по мой сигнал — нареди Лорънс.

Драконът кимна с блеснал поглед и се изстреля във въздуха. Това бе най-простата от новите им маневри и Империалът лесно я изпълни. По-сериозният проблем, забеляза Уил, когато Темерер направи последния завой от спиралата и се върна в изходна позиция, бе в свикването на екипажа. Стрелците бяха пропуснали поне половината от мишените си, а страните на дракона бяха изцапани от пълните с пепел торби, които използваха вместо бомби в тренировките — ловенето бяха уцелили него, вместо да паднат на земята.

— Е, господин Гранби, май ще трябва да поработим, преди да можем да се представим с успех пред останалите.

Лейтенантът кимна печално.

— Наистина, сър. Дали бихме могли да забавим скоростта в началото?

— Мисля, че трябва да нагодим и мисленето си — отбеляза Лорънс, като изучаваше разположението на петната от пепел. — Не можем да хвърляме бомби на всеки негов бърз завой, понеже няма как да сме сигурни, че няма да го уцелим. Значи не можем да работим равномерно. Трябва да изчакаме и да пуснем пълен залп, когато е в хоризонтална позиция. Така ще има по-висок риск да пропуснем, но той е поносим. Другият не е.

Темерер описваше широк кръг, докато топмените и белмените бързо пренагласяха екипировката. При повторния опит Лорънс видя как торбите падат, без да оставят нови следи по Империала. Стрелците, които сега чакаха точния момент, също подобриха постижението си и след още половин дузина повторения Уил остана изключително доволен от резултатите.

— Когато можем да пускаме успешно всичките си бомби и постигнем поне осемдесет процента успех в стрелбата при тази и другите четири маневри, ще помисля дали да представим работата си пред Селеритас — заяви Лорънс, когато всички слязоха и наземната бригада се зае да почиства Темерер и да сваля екипировката му. — Вярвам, че това е реално постижима цел. Поздравявам всички ви за похвалното представяне.

Досега Уил не даваше много похвали, за да не създава впечатлението, че се мъчи да се домогне до уважението на екипажа, но сега чувстваше, че моментът е подходящ, и остана обнадежден от сърдечния отклик. Всички до един нямаха търпение да продължат и след още четири седмици упражнения Лорънс сериозно се замисли дали вече не са готови да покажат наученото пред по-широка аудитория. Решението обаче бе взето без него.

— Снощи показахте интересна вариация над езерото, капитане — каза му Селеритас в края на сутрешните занимания, докато драконите от формацията се приземяваха и екипажите им слизаха на земята. — Искам да видя как я изпълнявате утре във формация. — Той кимна и го освободи, а Лорънс извика екипажа си за една бърза последна тренировка.

Късно вечерта, след като останалите се прибраха, Темерер бе неспокоен. Двамата седяха тихо в тъмното, бяха твърде уморени за нещо повече от това да си правят компания.

— Хайде, не се тревожи — успокои го Лорънс. — Утре ще се справиш чудесно. Овладял си всички маневри от начало до край. Бавехме се само за да може екипажът да свикне с тях.

— Не се тревожа за летенето, а какво ще стане, ако Селеритас не одобри схемата ни… Ще сме пропилели напразно цялото време…

— Ако смяташе маневрите за несполучливи, никога нямаше да пожелае да ги покажем. А и въобще не сме си загубили времето. Всички от екипажа овладяха работата си по-добре заради вниманието и мисълта, които отделяха на задачите си, и дори Селеритас изобщо да не ни одобри, според мен всички тези вечери бяха полезни.

Най-накрая Темерер се успокои достатъчно, за да заспи, и Уил задряма до него. Макар и ранен септември, топлината от лятото още мъждукаше и той не простина. Въпреки уверенията си, се събуди още при изгрев-слънце, неспособен да потисне собствената си нервност. Повечето от екипажа му също подраниха на масата за закуска, затова той си поговори с момчетата и хапна обилно, макар да не му се щеше нищо повече от чаша кафе.

Когато излезе на тренировъчния двор, Темерер вече го чакаше — екипиран и загледан в долината. Опашката му неспокойно махаше във въздуха. Селеритас още го нямаше. Минаха петнадесет минути, преди някой от другите дракони от формацията да пристигне, и дотогава Империалът вече бе направил няколко обиколки. Младоците бяха най-склонни към невъздържаност, ето защо ги накара да поупражняват смяна на местата, за да се усмирят.

Първа пристигна Дулсия, а след нея и Максимус. Когато цялата формация се събра, Лорънс върна Темерер в двора. Селеритас още го нямаше. Лили се прозяваше широко, а Прекурзорис тихо разговаряше с Нитидос, Синия Паскал, който също говореше френски, понеже бе купен от френска люпилня много години преди войната, когато международните отношения позволяваха подобни размени. Империалът продължаваше да гледа мрачно към Прекурзорис, но този път Уил не възразяваше, понеже това осигуряваше на дракона някакво разсейване.

Ярък вихър от криле привлече вниманието му и мъжът погледна нагоре, за да зърне Селеритас, готов да се приземи, а зад него се виждаха бързо смаляващите се форми на няколко Уинчестъра и Грейлинги, които се пръснаха в различни посоки. По-ниско в небето два Йелоу Рийпъра поемаха на юг в компанията на Викториатос, макар че възстановяването на Парнасия не бе завършило напълно. Всички дракони вече бяха нащрек и се заизправяха. Гласовете на капитаните заглъхнаха. Над екипажите се спусна тежко очакване още преди Селеритас да достигне земята.

— Вилньов и флотът му са в капан — повиши глас инструкторът. — Приклещени са в пристанището на Кадис, заедно с испанците. — Още докато говореше, слугите изнасяха набързо опаковани кутии и торби. Дори чистачките и готвачите бяха хванати да помагат. Без да чака заповед, Темерер се изправи на четири крака, както направиха и другите. Наземните бригади вече разопаковаха коремните мрежи и се качваха да опънат палатките. — Мортифер е изпратен в Кадис. Формацията на Лили трябва да замине за Канала веднага, за да заеме мястото на неговата. Капитан Харкорт — обърна се Селеритас към момичето, — Екзидий остава на Канала. Той има осемдесетгодишен опит. Двете с Лили ще тренирате с него всяка свободна минута. За момента възлагам командването на формацията на капитан Сътън. Това не е в резултат от представянето ви, но заради прекъсването на тренировъчния процес ни е нужен някой по-обигран за тази роля.

Обичайно бе капитанът на водещия дракон да ръководи и формацията, най-вече защото неговият дракон щеше да води всяка маневра, и Харкорт кимна без намек за засегнатост.

— На вашите заповеди — каза тя. Гласът й излезе малко писклив и Лорънс я изгледа със съчувствие. Лили се бе излюпила неочаквано скоро и Катрин бе станала капитан, при положение че едва бе завършила обучението си. Това навярно беше първата й акция.

Селеритас й кимна одобрително.

— Капитан Сътън, вие, разбира се, ще се консултирате с капитан Харкорт при всяка възможност.

— Разбира се. — Сътън се поклони на Катрин от мястото си на гърба на Месория.

Вече бяха закрепили здраво багажа и инструкторът отдели миг да огледа всяка едно от юздите.

— Много добре. Проверете товарите си. Ти започни, Максимус.

Драконите се заизправяха на задните си крака и вятърът зарева над двора, когато размахаха криле, за да видят как е стегнат такелажът. Сетне се отпуснаха един по един на четири крака и докладваха:

— Всичко стои добре.

— Да се качват наземните бригади — нареди Селеритас и Лорънс видя как Холин и хората му забързаха към коремната част на юздата и се закопчаха за дългия полет. При сигнала им за готовност той кимна на сигналчика Търнър, който вдигна зеления флаг. Екипажите на Максимус и Прекурзорис вдигнаха флаговете си секунда по-късно. По-малките дракони вече чакаха.

Инструкторът приклекна на задните си крака и ги огледа за последно.

— Успешен полет.

Нямаше други церемонии или приготовления. Сигналчикът на капитан Сътън вдигна флага за издигане на формацията и Темерер се гмурна във въздуха с останалите, заемайки позиция до Максимус. Вятърът духаше от северозапад, точно зад тях, и докато се издигаха над облаците, Уил забеляза как далеч на изток слънчевите зайчета танцуват по водната повърхност.