Другата

Пролог

Той ме дари с хилядаватовата си усмивка, преди да се качи в кървавочервеното беемве. То измърка и звукът от чакъла под гумите ми напомни за първия път, когато ме доведе тук. Обстоятелствата бяха много различни. Не беше планирано да си тръгвам.

През онази нощ се осланях на другите си сетива, тъй като не виждах къде ме води. Поривистият вятър през дърветата лесно можеше да е океанът в тъмното с острото ухание на пинии и сол. Сърцето ми замря, когато усетих, че колата забавя скоростта си, и чух камъчетата под грайферите. Не подозирах, че животът ми ще се промени, щом спрем.

Приятелското изсвирване на клаксона ме върна в реалността — застанала пред къщата. Помахах за довиждане, а трите големи жълти карата проблеснаха на следобедното слънце. Колата набра скорост и разпръсна вълна от гладки камъчета. Той погледна за последен път назад и намигна, красивият му профил се изгуби от погледа ми, докато се отдалечаваше все повече, и накрая изчезна. Очаквах, че ще го видя отново.

Прекрачих прага и се усмихнах, докато затварях вратата за външния свят. Толкова много се случи, докато стигна до този етап от новия си живот. Сега живея тук.

Поглъщах с поглед великолепието пред мен. Контрастът между построеното около студения камък, на който бях положена полужива онази нощ, и заобикалящата ме обстановка сега бе драматичен. Камината в центъра на помещението се издигаше до главозамайващи висини чак до катедралния таван и над него, многобройните прозорци създаваха приятен ефект на пречупване на светлината върху дървения под. Постоях още малко в началото на преддверието, наслаждавайки се на обстановката. Отвореният план на втория етаж приличаше на балкон за църковен хор, а преддверието на амвон.

Обиколих всички стаи, огледах и най-малката подробност от обстановката. Спомних си последния път, когато бях тук, полужива от силните болки, без да знам дали ще оцелея. Всеки сантиметър придобиваше различно значение. Прокарах ръка по внимателно подбраното дърво, камък и гранит. Събух си обувките, за да усетя възхитителната повърхност под стъпалата си.

Минах покрай вратата на мазето със съзнанието, че ще изтече много време, преди да мога да тръгна по стъпалата, без да се сетя за първото им изкачване в мрака. Все пак бях благодарна, че отново съм тук, и то при моите условия. Реших да загърбя мрачните моменти, заключени долу. Беше време за ново начало.

Миризмата на промишлен препарат за почистване още се усещаше във въздуха — всяка друга следа на случилото се тук бе заличена. Не ми пукаше. Тя беше свидетелство за отчаяната борба, която водих. Къщата беше тиха. Цареше спокойствие. Завладя ме трудно извоюваното усещане за тихо щастие, застинало някъде между сърцето и гърлото ми.

Пол беше навсякъде. Беше в пода от черешово дърво под краката ми и в чамовите греди на тавана; в грамадния панорамен прозорец, който заемаше цялата задна страна на къщата и гледаше към гъсто разлистените дървета и хоризонта. Болеше ме, че тази къща не е построена специално за мен. Все пак беше построена с любов. И отчаяние.

Затворих очи и си представих първата си вечер тук. Звукът от двигателя на колата. Тъмнината. Отхвърлена и отново намерена. Втори шанс за всичко, което съм искала от живота.

Най-непрогледните пътища рано или късно ни отвеждат до светлината.