Другата

1. Ребека

След

Дъф ни предупреди за присъствието им преди звънеца.

Пол се откъсна от плетеницата на голите ни тела и нахлузи спортни гащета и тениска. Аз останах притихнала под чаршафите с гръб към него. Независимо от взаимното разочарование и неудовлетвореност той ме целуна мимоходом, преди да слезе по стълбището, за да посрещне нежеланите натрапници на сутрешното ни незадоволително любене.

Сърцето ми заби силно в гърдите. Навлякох нощница върху ожулената си кожа. Преди да се кача на горния етаж, изчаках да отидат в кухнята, следвани по петите от нашия нюфаундленд Дъф, който чаткаше развълнувано с нокти първо по дървения под, после по плочките. Не можеха да ме видят, но чувах въпросите им и спокойните отговори на Пол.

Изчаках момента, в който да се присъединя към тях, а после тихомълком заповтарях мантрата си при всяка крачка: „Няма да ни хванат. Няма да ни хванат. Няма да ни хванат. Ще се измъкнем“.

Тогава не подозирах, че двамата детективи на прага ни ще са най-лесната част от този ден.

Изкарвах си прехраната с пробутване на хапчета.

И ми плащаха абсурдно много за това. Прекарах последните двайсет години в опознаване на лекарското съсловие и от какво се нуждае, за да помага на пациентите си да се чувстват по-добре. Знаех как да разговарям с докторите, за да запазят чувството си за превъзходство, но и да звуча авторитетно и да ги накарам да пожелаят стоката ми. Можех да представям страничните действия и имената на лекарствата почти като поезия. Само за минути бях в състояние да преценя кое хапче ще е най-подходящо за човека, с когото имам среща. А най-добре от всичко знаех коя фармацевтична алхимия е най-подходяща за мен. Важно е да познаваш себе си.

Докато стигна в офиса, отдавна беше минало девет, а сутрешните събития ме бяха извадили от равновесие. Мисля, че колкото и да се стремим да запазим спокойствие всеки по силите си, съмненията и тревогата остават близо под повърхността. Докато пътувах, се почерпих с допълнително хапче успокоително, за да си възвърна поне донякъде равновесието.

Червената лампичка на телефона ми мигаше злокобно. Марк вече ми беше изпратил имейл, с който ме викаше в кабинета си, и почти същото текстово съобщение, което повтаряше поканата. Видях го да стои на прага на офиса си с обичайната поръчка от „Старбъкс“. На чашата в небрежен курсив беше написано МАРВ1 и аз се засмях въпреки гадното начало на деня. В другата си ръка държеше обичайния си реквизит — незапалена кубинска пура, която лапаше и лигавеше с прекъсвания през целия ден, докато не дойде моментът да я запали в уюта на дома си. Изражението му беше по-скоро сериозно, отколкото самодоволно, което не беше типично за него. Повика ме с жест и се завъртя на токовете на обувките си „Гучи“. Някой май се нуждаеше от ксанакс. Донякъде го разбирах. Току-що бях чула, че има някакви семейни неприятности.

Повдигнах вежди и го изгледах, после си оставих нещата на стола. Опитах се да не обръщам внимание на любопитните погледи на колегите си. Повечето бяха на алпразолам или золофт, но на доста от тях бих препоръчала да си увеличат дозата. Каква забележително нещастна група хора, като се има предвид достъпът им до толкова препарати за подобряване на настроението!

Потиснах нарастващото чувство на страх, което къкреше в мен, откакто сутринта се появиха неочакваните посетители. Стабилизирах се, като лапнах половинка окси и го прокарах с кафето. Винаги черно. Млечните произведения и захарта са убийци. Запътих се към офиса на Марк.

— Седни, Ребека.

Веднага ми направи впечатление, че не затваря вратата по същия начин както предходните седмици, когато бюрата опустяваха и той се опитваше да ме убеди в достойнствата на „вълшебната“ бутилка водка в бюрото му, известна с това, че превръща лошите решения в „неустоими“ (като например трескавото събличане). За нещастие на Марк аз не вярвам във вълшебства и ми се повдига от водката, както и от него. Откакто Саша я нямаше, той беше станал още по-настоятелен, а намаляващите ми запаси и зачестяващата нужда от тях правеха отказа по-труден.

— Марк — отправих му най-свенливата си усмивка и навих кичур коса на пръста си, — защо е тази сериозност?

Той не се поддаде. Даже беше ядосан. И причината ми беше известна.

Съпругата му, за която смяташе, че просто си е тръгнала преди три седмици, беше изчезнала. Дали знаеше, че са ме информирали от полицията? Ако със Саша бяхме истински приятелки, а не просто се преструвахме на такива, може би щях да имам някаква представа къде би могла да е. Отделен въпрос беше дали щях да го споделя с детективите тази сутрин. Със сигурност обаче нямаше да призная пред Пол или полицията, че изчезването ѝ не ме притеснява ни най-малко.

Той придоби почти угрижено изражение, но то беше мимолетно. Не за това искаше да говори с мен. Изненадах се, че продължава да идва на работа в разгара на разследването, но предположих, че рутината го успокоява. Оценявам нуждата от предсказуемост по време на криза. С Пол правехме абсолютно същото.

Исках да му съчувствам, но знаех какъв ужасен съпруг е той. Саша често ми разказваше за безразличието му в съблекалнята на фитнес студиото, а и в офиса дочувах за изневерите му. Освен това в продължение на години лично бях изслушвала най-добрите му фрази за свалка.

Поколебах се дали да не му кажа за посетителите рано тази сутрин, но се отказах. Видя ми се умислен. Изражението му стана мрачно.

— Не мога да продължавам да те защитавам, Ребека. Хората задават въпроси. Някой е подал анонимен сигнал до корпорацията, че отношенията ни са „съмнителни“. Дебилите от „Човешки ресурси“ са ме погнали. Не знам с кого си говорила, но си направила огромна глупост. При сегашния климат не ти, а аз ще си загубя работата само заради някакви тъпи шеги. Освен това вървят слухове за достъпа ти до мострите на лекарствата.

Минаха секунди, преди засегнатите ми от паниката синапси да направят връзка. Остатъчният ефект от тазсутрешното болкоуспокояващо ми беше докарал лека параноя и дезориентация. Не знаех как да реагирам, затова кимнах и приех неговото угрижено изражение.

— Ти си страхотен търговски представител или поне беше. Само че напоследък си немарлива и честно казано, излагаш компанията. Разбирам, че обичаш да си вземаш, аз също, но ти бъркаш твърде често в мострите и хората са започнали да забелязват.

Мамка му! Взе да ми просветва накъде вървят нещата. В главата ми изникна нелепо образът на съпругата му Саша, която въртеше педалите до мен в часовете по спининг всеки ден, неотменно, докато не изчезна.

— Не взимам нищо повече от това, което ти ми даваш. Честно. — Това, разбира се, беше лъжа.

— Работата ти се изплъзва. От месеци се държиш странно. Хайде, Ребека, по-добре от всеки друг знаеш, че тази гадост има кофти странични ефекти. Ти злоупотребяваш. Новаците правят така. А и нека си го кажем, вече си малко старичка за търговски представител.

Разчитай на Марк да завърти ножа. Не можеше да се въздържи. Гърбът ми се напрегна.

— Марк, знаеш колко пари съм изкарала за компанията и колко пари съм ѝ спестила…

— Моля те, Ребека. В момента имам по-големи проблеми от теб. Ще ти го кажа направо. Ти си аут. Можеш да го направиш с достойнство и да подадеш оставка, като напуснеш още сега, без да привличаш излишно внимание. Или аз ще подам официално оплакване за злоупотреба в големи размери с мострите, което ще привлече много нежелано внимание към теб. Мога да разкарам „Човешки ресурси“ от гърба ти, ако не направиш въпрос от това. Не смяташ ли, че е в твой интерес да запазиш достойнството си непокътнато?

В негов интерес беше да напусна. Уволнеше ли ме, можех да обърна нещата и да насоча вниманието на „Човешки ресурси“ към него и „глупавите му шеги“. Още по-лошо, можех да им кажа, че знам за съмнителното му отношение към истината във връзка с едни провалени клинични изпитвания на лекарство. Знаех обаче, че тази информация ще ми бъде по-полезна, ако засега я запазя за себе си. Реших да я скътам за черни дни. Все пак аз имах по-голяма нужда от Марк, отколкото той от мен.

— Ребека?

Отворих уста, за да отприщя порой от думи.

— Не прави сцена. Освен ако не искаш да те отстраня изцяло от извънслужебната ни договорка. Приключихме.

Кипнах от началническия му тон, но и изпитах облекчение, че не ме отрязва напълно. Освен това знаех, че в момента би било много глупаво да привличам още внимание към себе си, а и към Пол покрай мен.

Бях замаяна и имах спешна нужда от свеж въздух. Кимнах, бутнах стола до бюрото и си взех чантата. Когато посегнах за лаптопа си, асистентката на Марк, Кристина, двайсет и пет годишна с устни на шаран, облечена в по-подходяща за някое казино рокля, се хвърли и го изтръгна от ръцете ми.

— Това е собственост на компанията. — Мазната ѝ усмивка разкри неестествено бели зъби. Никога не ме беше харесвала.

Не погледнах назад. Усещах втренчените в гърба ми погледи. Запазих самообладание, докато стигна до асансьора. Когато вратата се затвори, си позволих един-единствен стон, но го потиснах с цялата воля, на която бях способна, от което гърдите ми сякаш щяха да се пръснат.

Докато стигна до партера, вече имах план. Вероятно щеше да ми се наложи да поизлъжа леко Пол, за да го закарам до летището. Истинският въпрос обаче беше дали искам той да бъде част от новия живот, който си представях.

Стигнах до колата, настаних се и я запалих, преди да си позволя да въздъхна шумно. Отворих жабката и с облекчение видях, че паспортът ми е още там, където го бях оставила миналата седмица след последното пътуване до Мериленд, Вирджиния. Прибрах го в чантата. Поколебах се дали да не се върна вкъщи, за да си събера багажа, но реших, че ще си набавим всичко необходимо, веднъж да се махнем от страната. Ново начало, нов гардероб. Успокоих се само при мисълта за топлото слънце по лицето и раменете ми и лекотата, с която лесно придобитите успокоителни щяха да се плъзнат в гърлото ми, съпроводени от коктейл „Маргарита“. Ако действахме бързо, можехме да сме далече от всичко това след по-малко от пет часа. Щях да купя билетите онлайн на път към летището, да се поглезим в първа класа. Бог ми е свидетел, че днес си го бях заслужила.

Включих айпада си, признателна за оставащите петдесет процента батерия, които би трябвало да ми стигнат да свърша всичко, преди да се наложи да я заредя отново. Не бях поглеждала в съвместната ни сметка, за да знам колко точно са спестяванията в нея, но вероятно вече бяха минали един милион. Отворих приложението на „Ситибанк“ и влязох с общата ни парола.

Едва не се задавих, когато видях мизерната сума на екрана. Не разбирах. Презаредих няколко пъти, но все излизаше това далеч по-малко от очакваното число. Парите изобщо не стигаха. Не можеше да бъде. Налагаше се да отида до банката. Потиснах надигащата се паник атака.

Докато излизах от паркинга, се разминах със сивата им „Краун Виктория“. Ниският погледна в моята посока. Видях изненаданото му изражение, но бързо отместих поглед и свих по главния път. В задното огледало проследих как паркираха на мястото до моето. Намалих скоростта и видях познатите им силуети да слизат от колата и да се запътват към офис сградата.

Нещата се влошаваха бързо.

Не си спомнях кога за последно бях минавала през помещението с банкоматите към касовия салон. Но когато екранът на банкомата показа същата нищожна сума в сметката ни, нямах друг избор.

Потният банков мениджър зад бюрото изглеждаше изключително раздразнен, че съм поискала човешка намеса. Отдалече се виждаше, че общуването с побесняла жена преди обяд беше последното, което искаше да прави в този момент. Добре щяха да му се отразят десет милиграма клонопин на всеки три часа до края на потните му дни.

„Съжалявам, Джейсън, вече нямам достъп до куфарче с лекарства, в което да бръкна и да плъзна кутийка през бюрото, за да улесня общуването ни.“ Още не бях осмислила напълно новината за уволнението ми, но вече осъзнавах, че без работата си не знам коя съм. Следващия път, когато някой ме попиташе с какво се занимавам, нямаше да знам какво да отговоря. Нито пък знаех какво да кажа на Пол.

Докато Джейсън се мъчеше да намери парите ми и избягваше да ме поглежда, аз направих обзор на деня дотук. Красива банкова чиновничка мина с поклащане на бедра и изчурулика толкова бодро „добро утро“, че ми се прииска да я препъна с крак. Добро утро, няма що. Полиция на вратата. Уволнена от работа. Спестяванията ми очевидно заминали. Запасът ми от хапчета опасно отънял. Люшках се между изумлението и сляпата ярост.

Джейсън прочисти гърлото си няколко пъти, преди притеснено да потвърди нещо, което вече знаех, и пискливо да каже:

— Госпожо, балансът по сметката е пет хиляди долара. Не знам какво друго да ви кажа.

В съвместната ни сметка имаше грубо деветстотин деветдесет и пет хиляди долара по-малко, отколкото би трябвало. Новината и обръщението на госпожа ме вбесиха поравно. Паниката чукаше на вратата с пълна сила.

— Джейсън, можеш ли да ми обясниш как спестявания, трупани в продължение на двайсет години, изведнъж са се изпарили? — Високият тон го накара да подскочи.

— Изглежда другият титуляр е теглил и прехвърлял големи суми през последните няколко седмици. — Той подръпна притеснено възела на вратовръзката си.

Пол. Чиято идея беше да отворим тази сметка в деня, в който се оженихме. За да построим един ден къщата, за която говорехме от първата ни среща. Кръвното ми рязко се повиши. Изглежда, че Пол май все пак не заслужаваше покана за доживотната ми ваканция.

Въздържах се да взема жалката табелка с името на Джейсън от бюрото му и да я завра в месестото му гърло. Не му обясних, че имах намерение да изтегля всичките ни бели пари за черни дни и да отлетя някъде надалече, а сега той беше подрязал рязко крилата ми.

— Не мога да го приема, Джейсън. Как, по дяволите, съпругът ми е изтеглил всички пари, без аз да одобря и да подпиша нещо? — Шокирах се от спотаената ярост в гласа си.

Възбудата ми предизвика погледите на колегите на Джейсън, които видимо бяха облекчени, че не съм се паднала при тях. На горната му устна се появиха нови капки пот. Докато тракаше по клавиатурата и се мръщеше на монитора, лекарствата започнаха да действат. Химията се разля до нервните ми окончания и потисна донякъде гаденето и паниката. Номерът е да не загубиш самообладание. Можех да се справя.

Напипах една таблетка с идеална кръгла форма в джоба на сакото си и небрежно я лапнах. Сладникавият химически вкус, който се разтвори върху езика ми, веднага ме успокои. Обикновено не вземах много хапчета посред бял ден, но събитията през този ден оправдаваха някои решения в разрез с нормата.

Мислите ми блуждаеха и се питах чий е бил „анонимният“ сигнал до „Човешки ресурси“. Не бях изненадана, че имам врагове в офиса, въпросът беше кой от тях го е сторил. Вниманието ми се върна в действителността, преди да съм се оплела твърде надълбоко в проблема. Тази загадка щеше да почака.

Огледах пустошта, която представляваше секторът с работни станции в банката. Няколко млади на вид хора в евтини костюми, които подсказваха, че това е първата им сериозна работа, седяха осветени от телефоните си. По движенията на ръцете им можех да позная, че безцелно разглеждат нещо от скука. Опитах се да не запищя, докато Джейсън заекваше, че да, Пол, моят отговорен, предсказуем, благонадежден съпруг тайно е източил съвместната ни сметка. Последният път — едва вчера.

Изглежда е имал свой собствен план за бягство.

Джейсън отново се извини и предложи да ми изпрати по имейла копие на сумите и датите на тегленията, а аз смотолевих нещо като съгласие и се овладях достатъчно, че да стана. Когато направих няколко крачки, краката ми трепереха от обхваналата ме ярост.

В колата пригласях на радиото, макар да съзнавах, че това не може да е адекватна реакция на събитията до този час. Пролетното небе беше ясно и безбрежно, когато се сетих, че днес е Денят на шегата. Това сигурно беше най-откаченият номер. Един миг и вече отбивах по алеята за коли, без да помня как съм потеглила от банката и съм стигнала до дома си. Времето си играеше странни шеги с мен.

Колата му беше на алеята. Предвид часа, можеше да се очаква. За щастие нямаше други коли. Промених решението си и дадох на заден. По-добре никой да не знае, че съм си вкъщи, затова завих зад ъгъла и паркирах зад къщата на вътрешната улица, която стоеше пуста, освен през времето, когато родителите разкарваха децата по задачи.

Минах през задната порта и я затворих, а ключалката щракна.

Прекосих неусетно двора, отключих задната врата и се запътих право към дивана, където знаех, че ще намеря лаптопа му. Дъф скочи, щастлив, че ме вижда. Побутна с муцуна ръцете ми в посока на кухнята, където висеше каишката му, но аз успях само да събера сили да погаля огромната му глава.

Той ми обърна широкия си черно-бял гръб и стовари седемдесеткилограмовото си туловище в краката ми, доволен в простичкото си блаженство. Обичам го, но винаги е бил предимно кучето на Пол. При мисълта за лъжливия ми и крадлив съпруг кипнах. Издърпах Дъф за каишката до задната врата и го пуснах навън. Не исках никой да ме разсейва, докато разследвам. Кучето изскимтя, но после една катерица му отвлече вниманието и то се затича към другия край на ограденото пространство.

Къщата ни е съвсем обикновена. Скромната двуетажна сграда е встрани от главния път на ъглов парцел с бяла дървена ограда и малък двор. Сто и четиресетте квадратни метра с две спални, едната от които Пол превърна в кабинет, и с две бани ни се струваха като палат, когато се преместихме преди десет години от Манхатън и се отказахме от скъпите петдесет и пет квадратни метра жилищна площ.

Дните, когато телата ни бяха непрестанно преплетени, бързо отлетяха след първите няколко години без врата и изобщо без лично пространство. После се появи Дъф, който на шест месеца беше четиресет и пет килограма, и буквално останахме без място в собственото си легло.

Дъф вероятно заместваше детето, на което не можехме да се решим. Винаги съм искала деца въпреки дълбоко вкоренения страх, че те може да преживеят част от онова, през което минах аз. Желанието ми за щастливо семейство като по телевизията и филмите нарасна неимоверно, когато срещнах Пол, а гласецът на съмнението бе заглушен от този на надеждата.

Накрая обаче неговият глас по темата надделя. Това беше добре репетирана реч как децата съсипват иначе идеални бракове и как повечето хора ги създават просто за да докажат важността си. За добро или лошо, го оставих той да взима важните решения в живота ни. Разбира се, имаше моменти, когато се питах дали съм приела неговото виждане, или просто съм се страхувала да не го изгубя, ако му се противопоставя.

Една пиянска разходка след ранен обяд в квартала покрай местния зоомагазин и нашата единодушна любов от пръв поглед към измамно дребното кученце доведе до импулсивна постъпка, породена от искрено желание. Съвместното ни попечителство над кученцето изглеждаше като задоволителен компромис. И двамата не бяхме имали домашни любимци като деца, а винаги сме искали куче. Пол му даде името Дъф. В един момент той вече тежеше повече от нас и изяждаше четвърт от наема ни в кучешка храна, така че това беше последният космат аргумент, който наклони везните в полза на изнасянето ни от града.

Преди седемнайсет години напълнихме един малък камион за пренасяне на багаж с вещите от апартамента и се отправихме към родния град на Пол Стони Брук, Лонг Айлънд, където един семеен приятел ни предложи добра сделка за наскоро построена малка семейна къща. Петте минути разстояние от водата и дворът, два пъти по-голям от апартамента ни, бързо омекотиха шока, че се намираме извън града. Всичко беше страхотно и смятахме, че ще става още по-добре. Колко сме бъркали!

Огледах кухнята, която се преливаше в дневната, и улових отражението си в голямото позлатено огледало над камината, което купихме от една разпродажба. Изглеждах напрегната от последните събития. Очите ми гледаха трескаво и бяха подути, сякаш съм плакала цяла нощ. Кестенявата ми коса беше изгубила блясъка си, имах нездрав тен. Казвали са ми, че съм красива, но не и днес. Имах всички основания да се разплача, но никога не съм била ревла.

Реших, че по обед е напълно прилично време да си налея голяма чаша алкохол. Замъгляващият ефект от лекарствата започва да преминава и на повърхността изплуваха чувства, от които нямах полза в момента. Но бях наясно, че не трябва да вземам повече хапчета в следващите два часа. Отказвах да умра от свръхдоза и да им доставя това удоволствие.

Не бяхме големи пиячи, затова единственият алкохол вкъщи беше бутилка шампанско от последната ни годишнина. Шампанското беше добро — от онези, които струват над двеста долара и се пазят само за специални случаи. Пол го донесе заедно с букет дългостеблени рози и златна гривна от „Тифани“. От своя страна, аз не направих за него нищо повече от това да купя една обикновена картичка за годишнина от супера на път за вкъщи след тренировката ми по спининг. Почувствах се неудобно и леко засрамена, затова заех отбранителна позиция и се затворих в себе си. Беше първата ни годишнина от поне четири години, която не бяхме подминали.

Той беше излязъл от рамката и ме бе засрамил.

Държеше се мило и носталгично, а аз не можех да му отвърна по същия начин и да преодолея студенината си. Откакто Пол изгуби компанията си, отношенията ни бяха на приливи и отливи и почти бяхме престанали да правим секс. Вероятно взимах повече хапчета, отколкото трябваше, и сексуалното ми желание почти беше изчезнало. Страстта и нежността сега бяха заменени с раздразнение. Казах му, че нямам желание да се събудя с махмурлук от шампанското и искам единствено да си легна. Той се държа дистанцирано и отвърна, че ако аз ще си лягам, той ще излезе да се разходи с колата. Дори не ми хрумна да го попитам къде.

Изведнъж промените в скъпия ми съпруг през последните няколко седмици придобиха много по-сложни измерения. Обзе ме силно чувство на дежавю. Индикации, на които не обръщах внимание, погълната от личните си интереси, се избистриха пред мен с тревожна яснота. Удивително е как можем да си затваряме очите пред очевидното, ако решим.

Налях си първата чаша и моментално я изгълтах. Дори не ми хрумна да позвъня на Пол, след като си тръгнах от офиса. Той трябваше да е човекът, на когото да се обадя в труден момент, особено след всичко, което се беше случило досега. Телефонът беше до мен, но имах чувството, че е извън обхвата ми. Не можех да му кажа, че са ме уволнили. Ако го направех, щяха да започнат въпросите и бях сигурна, че той ще си помисли, че е заради хапчетата. И щеше да е прав, но не можех да го призная пред него.

Не трябваше да позволявам на Марк да се държи неприлично, но след като нещата излязоха извън контрол през онази нощ в спалнята ни, започнах да му го позволявам и дори очаквах да се държи неуместно с мен. По някакъв перверзен начин започнах да завися от вниманието му, за да поддържа мотивацията ми в работата и да ме разсейва от домашните проблеми. Освен това той имаше достъп до много практични химически стимули и ми ги осигуряваше.

Част от мен предугаждаше края на цялата тази история със застаряващата фармацевтична представителка. Никакви филъри не можеха да го променят. Само че се случи в най-неподходящия момент. Не беше заради свитите мостри, а заради възрастта ми и конкуренцията. И заради слабото ми представяне в работата. И заради онова, което знаех за Марк.

Новото попълнение от млади търговски представители беше предпочитано от новопрактикуващите лекари, а моите създадени с кървава пот връзки с лоялните, макар понякога и неадекватни доктори приближаваха към естествения си край заради амбициозните току-що завършили трийсетинагодишни. Те заляха града и предградията със своите разрастващи се практики, благодарение на изобилието от тревожни, апатични и импотентни пациенти. Младите лекари със своя идеализъм и новите си успешни кабинети бяха все още достатъчно зелени, за да отделят час от абсурдно препълнения си график в полза на красивите медицински представители и да поръчат медикаменти, за да си осигурят втора среща. Напоследък дневникът ми със срещи беше все по-рехав.

Шампанското приятно ме отпусна. С лаптопа на Пол върху моя, отпих театрално една малка глътка „Вьов Клико“, вдигнах си косата и въздъхнах, сякаш ме наблюдаваха. Въплъщение на истинска дама. Като се има предвид животът ни досега, бихте предположили, че това не е първият път, когато шпионирам Пол. И на практика не беше. Сглупих, като предположих, че сме минали този етап. Чудно как доверието се заменя със затаено негодувание.

Влязох без проблем. Знам всички пароли на Пол. Винаги са едни и същи — прякорът ми и датата на годишнината ни. Разгледах снимката на десктопа му. Стара, правена в началото на брака ни. От лятото, когато се преместихме в Ийст Вилидж и започнахме да работим сериозно, за да спестим за живота, за който и двамата мечтаехме така силно, без да ни спира страх или съмнение. Две наивни хлапета, пълни с оптимизъм за бъдещето си, луди един за друг. Леко се изненадах, че Пол е избрал наша снимка. Моят фабричен тапет с океана ми се стори толкова повърхностен в сравнение с неговия. Едва се разпознавах на снимката. Очите ми блестяха, лицето ми беше по-гладко. Усмихвах се и гледах към Пол вместо към камерата. Той гледаше напред с такава усмивка, която сякаш ставаше все по-широка само докато я гледаш. Не беше остарял толкова, колкото можеше да се очаква, предвид времето, когато бе направена снимката. В тази своя версия беше с по-жилаво тяло, а косата му по-буйна, без сегашното леко прошарване. Проучвах красивото лице, в което се бях взирала по-често, отколкото в собственото си, и не намирах нищо в него.

Отворих пощата му, поех си бавно въздух и се подготвих да се срещна със съпруга си за първи път от много време насам.

2. Пол

Преди

Със съпругата ми бяхме различен тип лъжци. Интересно нещо, което научаваш след почти двайсет години брак. Аз имах склонност към творчески подход в подробностите. Тя, от своя страна, ги пропускаше избирателно.

С Ребека се събрахме почти еднакво увредени от багажа на миналото си. Предполагам, че за двамата лъжата бе начин да упражняваме контрол; опит да се справим с миналото, като преконфигурираме настоящето си. Един психиатър, когото бяха натоварили с моя случай, ми го обясни като дете. Мисля, че го помня толкова ясно, защото отчаяно исках да направя добро впечатление.

— Пол, можеш да се обръщаш към мен с доктор А. — Усмивката ѝ ме стопля отвътре.

— Добре.

— Пол, разбираш ли какво се е случило с родителите ти?

— Да, доктор А.

— Разбираш, че е било нещастен случай и ти не си виновен?

— Да, доктор А.

— Пол, погледни ме. Ти нищо не си направил.

— Добре.

— Добре, слънчице.

Носеше нежна сребърна верижка с малка сапфирена висулка, която изглеждаше като бижу, предавано по наследство, и беше с цвета на очите ѝ. Помня как стоеше върху кожата и подчертаваше фините бръчици по деколтето ѝ. Тя беше мила и ме накара да се отпусна.

Убеждаваме сами себе си в много неща. Куп приятни, обещаващи лъжи.

Когато се оженихме с Ребека, човече, бяхме луди един за друг. На седмото небе — две диви хлапета с ококорени очи. А какви очи имаше тя! Знойни, сластни, премрежени, но и проницателни. Аз бях безсилен срещу тях. Бяхме безнадеждно влюбени. Беше красиво. И глупаво. Тогава вярвах — наистина вярвах, че заедно можем да се справим с всичко. И по някакъв начин, предполагам, го направихме.

Любехме се почти през цялото време. Потъвах в тези нейни очи, докато устата ми се сливаше с нейните плътни устни, а тъмната ѝ дълга коса падаше върху лицата ни.

— Обичаш ли ме?

— Отчаяно, Маду.

— Искам те толкова много.

— Имаш ме. Имаш ме целия.

— Скъпи, искам да ме чукаш.

Времето имаше свойството да се изпарява, докато лежахме оплетени в чаршафите, стояхме под душа или намирахме творческо приложение на мебелите втора употреба, с които постепенно се бяхме сдобили. Дори намерихме извратено приложение на малката ми колекция от вратовръзки. Светът около нас се връщаше в някакво подобие на ред единствено когато успеехме да се отделим един от друг.

Когато си млад и опасен, всичко ти е позволено. Светът сякаш ти е поднесен на тепсия. Имаш красива съпруга със секси задник, която владее думите по-добре от теб, но можеш да си позволиш тази слабост пред нея. Чувстваш се някак уязвим, но това ти харесва. Допускаш го, защото връзката ви е стабилна. Връзките на брака са нерушими и ви защитават от външния свят.

Не че ти трябва защита. Всичко останало се нарежда идеално. Имаш проспериращ предприемачески бизнес. Хората се надпреварват да строят нови къщи. Едва успяваш да запомниш бройката на проектите, с които си се захванал, но когато ти поднесат следващия, кой си, че да кажеш не. Можеш да го направиш. Ти си цар. Можеш да въртиш едновременно всички тези чинии. Можеш дори да намериш време да изкопаеш основите, да започнеш строежа на мазето, като прокараш тока, водата и газа на мечтания дом за разкошната си съпруга. Тази, която на свой ред се претрепва от работа. И когато я положиш на леглото и си върху нея, тя изглежда сякаш е на върха на света. И това те кара ти да се чувстваш върхът. В крайна сметка ти си върхът. Ти си шибаният господар на света.

После реалността те блъсва с все сила и сякаш някой те е зашлевил в лицето с чувал с олово. Пазарът се срива, строителството замира и ти седиш там с кур в ръката. Парите веднага пресъхват и се оказваш с над десет полуготови обекта и никакъв шанс да ги довършиш. Вече не държиш пръчките, върху които въртеше всичките чинии. Благодарение единствено на лошия късмет и лошия момент, ти си прецакан. Вложил си тонове пари с нулева възвръщаемост. Амбицията ти сега е твоят кошмар.

Егото ти те върти на шиш. Съпругата ти проявява разбиране. Наистина. Подкрепя те, съчувства ти и те изслушва. Тя обаче знае само това, което ѝ казваш, а ти не ѝ казваш всичко, нали? Не споделяш с нея онова, което наистина те яде отвътре; онова, което те държи буден нощем, докато лежиш неподвижно до нея в леглото, за да си мисли, че спиш непробудно. Не искаш да я натоварваш с всичко това. Какъв е смисълът? Та нали ти си шибаният господар на света. Поне беше.

Натикан си в различна реалност и от нея адски боли. Красивата ти, обаятелна жена, която би продала вълна на овца, е блестяща в работата си — да не споменаваме, че се справя не по-зле и с медикаментите, които са ѝ на разположение. В един момент те осенява печално забавната мисъл, че сигурно има връзка. Икономиката потъва, а хората не могат да наваксат с медикаментите достатъчно бързо. Може би съдбата все пак има чувство за хумор.

Седиш си вкъщи и се опитваш да намериш начин да възродиш кариерата си. Ровиш, напрягаш се и се обаждаш на всеки, за когото се сетиш. Всички безвкусни и лъскави награди върху камината те гледат натрапчиво. Доказателствата за успехите в продажбите на съпругата ти и издигането ѝ в професията. Гледат те, съдят те и те съжаляват. Питат какъв мъж си всъщност.

Минава време, преди да го осъзнаеш, но ударът е не по-малко жесток. Сега съпругата ти се оправя с лайната, защото ти вече не можеш. Жената, която галено наричаше Маду — твоята гургулица — сега трябва да се грижи за теб, защото ти вече не си в състояние. Не си от тези, които се самосъжаляват, но сега правиш точно това. Със сигурност това ѝ се отразява. Изпитваш облекчение, че не се съгласи на дете.

Тя не го показва, но го четеш в очите ѝ. По-предпазлива е с теб, сякаш преди всичко внимава за гордостта ти. Оставя на теб инициативата и това се усеща като отстъпка. Преди танцувахте плавно и естествено, а сега усещаш как нарочно те оставя да водиш. А когато се любите, вече не те гледа в очите по същия начин, нито пък ти в нейните. В тялото ѝ се промъква някаква скованост. Не се отваря за теб по същия начин, не те приема със същата безпаметност. Сякаш се носите един до друг, но не заедно.

Започваш да се чудиш какво още прави с теб, защо не си е тръгнала. Умът ѝ е другаде, а знаеш, че очите ѝ скоро ще го последват. Стигате дотам, че си изненадан, задето не те напуска, а после разочарован, че няма силата да го направи. Защо просто не си тръгне? На нейно място ти би си тръгнал. Какво чака тя?

Полагаш усилия да показваш външните признаци на един здрав, работещ брак: взаимно уважение, подкрепа и грижа. Всичко това все още го има, но нещо друго е пропълзяло и ерозира повърхността, подяжда сърцевината на връзката ви. Чувствате го в ежедневието си, но въпреки това никой не може или не иска да предприеме нещо. Това неизбежно слага отпечатък върху сексуалния ви живот. Стигнал си дотам, че вече не искаш да я любиш. Имаш нужда от нещо по-първично и животинско, за да задоволиш нуждата си.

Шийла беше грешка. Обаче грешките се виждат едва когато се обърнеш назад. Нямах намерение това да се случва, но се случи. Когато се запознахме, вече бях безработен от две години и продължавах да кроя планове как да успея отново. Ежедневният ми ритуал да се разхождаме с Дъф долу до залива ме изваждаше от затвора на къщата, помагаше ми да фокусирам мислите си и ме доближаваше до следващата гениална идея, която винаги беше на една ръка разстояние.

Шийла живееше на няколко пресечки от нас и често разхождаше кучето си по същото време, когато ние с Дъф излизахме да се поразтъпчем. Носеше пепеляворусата си коса на небрежна опашка и винаги изглеждаше спретната, без да личи да е положила усилия. Беше по-млада от мен и излъчваше енергия, която ме привличаше. Разбрах какъв ѝ е графикът и след няколко дни на любезно помахване се спрях да поговорим.

— Добро утро.

— Здрасти. Кое е това голямо момче?

— Казва се Дъф.

Тя се наведе да го погали и откри дантеления ръб на сутиена си под ризата.

— Здрасти, Дъф. Ти си добро момче, нали? А кое е другото голямо момче? — И тя ме погледна палаво с морскосините си очи.

— Пол. Дъф е по-умният от двамата. Аз съм голямото тъпо животно. — Положих всички усилия да отвърна подобаващо на погледа ѝ.

Тя се засмя, а гланцът ѝ за устни заблестя на светлината.

— Е, поне не лежиш по цял ден на дивана. Не е малко, Пол. — Тя задържа погледа ми, после протегна ръка.

— Шийла. А това е Моли.

Имаше топло и твърдо ръкостискане. Кучетата вече се бяха подушили и когато се наведох да погаля черния лабрадор, забелязах, че Шийла прикри брачната си халка с дясната ръка. В този момент почувствах нещо.

Правехме го в нейната къща, докато съпругът ѝ беше извън града, а кучетата тичаха из двора. Правехме неща, които с Ребека не бяхме правили от векове, с разгорещеност и интимност, която не бях изпитвал много отдавна. Шийла ме гледаше, докосваше и ме караше да се чувствам така, както някога се чувствах с жена ми. Оставих се да бъда заблуден, че означава за мен повече, отколкото беше в действителност. Вярвах го за известно време.

3. Ребека

Преди

Никога не съм си поставяла за цел да спя с женен мъж.

Запознах се с Пол в една къща за оглед в Удсток едва година след като завърших колежа. Нямах никаква финансова възможност да купувам къща, но обичах да прекарвам почивните си дни, проучвайки колонките с имоти за продан в градчетата, до които лесно можех да стигна с влак, но които бяха достатъчно отдалечени, за да попадна поне за малко в един друг живот. Когато се разхождах по селски път под короните на дърветата или гледах приливите и отливите на океанските вълни на брега, си представях какъв можеше да е животът ми: спокоен, сигурен и щастлив. Дни, изпълнени със семейни пикници и каране на колело; строене на пясъчни замъци на плажа; къща, покрита със сняг и коледни лампички. Всички запаметени образи на живот, какъвто нямах, но исках. Бях се уморила да го чакам.

Разхождах се из един от големите имоти и слушах брокера да изброява удобствата на великолепната къща в алпийски стил, когато той се появи от задния край на двора. Мина през тревата с такава наперена походка, от която главата ми се замая. Беше най-красивият мъж, когото бях виждала на живо. Имаше гъста кестенява коса, без признаци за каквото и да е оредяване, а топлата му усмивка разкриваше леко разстояние между предните зъби — за мен това беше не по-малко секси от хубавото тяло, каквото той също притежаваше.

Изненадващо се насочи към мен и ме хвана за ръката, а раздразненият брокер млъкна по средата на изречението. Тялото ми се наелектризира, когато Пол пъхна ръката ми под сгъвката на лакътя си.

— Имахте вид на човек, който се нуждае от спасяване.

— Повече, отколкото предполагате.

— Приятно ми е да помогна.

Очаквах, че ще ме пусне, но когато не го направи, се хванах за него още по-здраво, предявявайки правото си на собственост. Никога досега докосването на непознат не ми се беше струвало толкова наелектризиращо. Сърцето ми биеше силно и имах чувството, че той го усеща през кожата и тъканта на дрехите ни. Изчаках да ме заговори отново. Опасявах се, че ще кажа нещо неподходящо, и се изненадах от способността на този непознат да извади наяве стеснителност, за която не бях подозирала.

— Е, какво мислите? Влюбихте ли се?

Задавих се и започнах да кашлям и да се смея. Той кимна към къщата. Аз се овладях.

— Да! Влюбих се… в тази къща.

— Съпругът ви вътре ли е?

— Не знам. Още не съм била вътре. Може би днес е моят ден.

— На такъв прилича. — Непосредствеността и самочувствието му привличаха като магнит.

— Къщата много ми хареса, но…

Той притисна театрално ръка към сърцето си. Бях доволна, че все още ме държеше с другата.

— Но?

— Твърде голяма е за сам човек.

— Не ми приличате на човек, който би останал сам, но се радвам да го чуя.

Не знам дали видя, че съм забелязала как пъхна лявата си ръка в джоба на палтото. Вече бях видяла халката му. Но както беше тръгнало, не мислех, че това ще представлява голям проблем.

— Е, ами вие? Влюбихте ли се?

— От пръв поглед.

Той дръпна ръката ми и аз потръпнах от болка.

— Извинете. Добре ли сте? — Това, че изглеждаше искрено загрижен, само засили привлекателността му.

— О, не сте виновен вие. Травма от детството, която се обажда от време на време. — Подадох му другата си ръка, за да ме води накъдето поиска.

— Отдъхнах си, че не съм ви наранил. Нямаше да си го простя. Сега се налага да посветя остатъка от следобеда на вашата защита.

Коленете ми омекнаха, когато ме целуна. Той ме задържа умело, сякаш беше свикнал жените да припадат в прегръдките му. Хвана ме за ръката и отметна кичур коса от лицето ми. Запътихме се към гората, далече от останалия свят. Оставих се да ме води без никакво колебание. От време на време той стискаше ръката ми в ритъма на нещо като морзов код. Аз му отвръщах по същия начин.

По-късно, след като всички си бяха тръгнали и се бяхме любили в къщата, той сподели, че е дошъл да нанесе един последен щрих — да окачи едно желязно сърце, което беше изковал сам. Това беше запазената марка на всички негови проекти. Беше изпълнил със смисъл за новодомците това малко парче метал. Да, тази сутрин беше разбрал, че бракът на първите собственици не е издържал достатъчно дълго, за да заживеят в къщата, която им бе построил. Затова подари сърцето на мен и ми каза, че тяхната любов сега е наша.

След

Десктопът на Пол беше съвършено подреден, което веднага ме наведе на мисълта, че нещо не е наред. Това беше компютър на целенасочен и организиран човек. Пол можеше да е факир на продажбите, но организацията не беше силната му страна. Или поне така смятах. Част от мен си задаваше въпроса дали някой не му е помогнал с това основно подреждане. Може би някой млад и енергичен. Загърбих тази мисъл с помощта на четвърт ксанакс със съзнанието, че съм надвишила поне двойно максималната си доза за деня. Никога не приемам такова количество за един ден. Пол определено щеше да забележи и нямаше да одобри, макар че днес въобще не ми пукаше какво би одобрил.

Файловете на десктопа му бяха разделени в две колони: отляво различни проекти, по които е работил още от самото начало, подредени по адрес. Отдясно текущите проекти на имоти и една допълнителна папка с адреса на Колд Спринг Харбър.

Проверих отгоре-отгоре левите файлове, защото знаех, че там няма пари — наши или чужди. Преглътнах шампанското и разочарованието, докато се взирах в симетричните икони, зад всяка от които стоеше нечий мечтан дом, който никога нямаше да види бял свят. Кликнах на папката с нашите три акра в Колд Спринт Харбър. В нея нямаше нищо друго, освен нотариалния акт. Изненадах се колко много ме заболя от липсата на друго съдържание.

Пол купи земята като сватбен подарък. В нощта след сватбата той вдигна палатка върху имота и развълнувано начерта разпределението върху кутията от пица, която беше вечерята ни. Зарекохме се, че всички пари, които можем да заделим, ще внасяме в съвместната сметка, която той беше открил за двама ни. Лишаването от меден месец беше първото от многото лишения в името на тази мечта.

Съперничеството беше основна движеща сила по отношение на спестяванията и секса. Ако някой месец Пол внесеше двеста долара, аз се лишавах от нови обувки и се подстригвах в евтин салон, за да мога да вкарам двеста и петдесет. Често пъти следващия месец той вдигаше мизата. Набъбващата ни сметка беше връзката, която ни държеше заедно. Никой от нас не беше от богато семейство, затова възможността да изкарваме и кътаме пари ни даваше ново усещане за власт и контрол.

Споделяхме желанието да преуспеем, да изкарваме повече и осезаемо да прогресираме. През първите години на съвместната ни сметка празнувахме всяка кръгла сума. Колкото повече нарастваше сумата, толкова по-нерушим ставаше бракът ни. Поне аз така го чувствах.

Кликнах на банковата ни сметка за трети път днес. Стопеният баланс потвърди, че днешният кошмар е съвсем истински. Толкова ли се бяхме отчуждили, че бях спряла да я проверявам и Пол го знаеше? Времето беше отлетяло неусетно, както когато човек не обръща внимание. Не бях забелязала, че връзката, която ни държеше заедно, се е прокъсала до критична степен.

Имаше време, когато Пол беше зает непрекъснато с работа. Парите идваха по-бързо и влизаха на големи суми в сметката. Не го бях виждала толкова нахъсан, мотивиран и преуспяващ. На моменти самочувствието му граничеше с надменност, но това беше възбуждащо. Ако кажеше, че нещо ще стане, то ставаше.

Погледнах телефона си, да не би да се е обаждал. Не беше. Би трябвало да му звънна и да поставя въпроса ребром, но имах нужда от повече информация.

Отворих задната врата и Дъф се втурна вътре, въртейки се в кръг за лакомството, което му дадох с треперещите си ръце. Ушите му се наостриха и той излая, преди да се втурне по стълбите към спалнята.

Веднага застанах нащрек, извадих ръжена за камината и го последвах. Оставих телефона си на дивана при лаптопа и веднага съжалих за решението си да проверя откъде идва шумът, вместо да се обадя на полицията или на Пол. Нито едно от тези действия не ми се стори разумно. Последното, което бихме желали, беше ченгетата да душат из спалнята ни. По-малко рисково, но далеч от идеалното решение беше да се обадя на Пол, само че не бях измислила как да постъпя с него, нито пък как да му кажа за случилото се в службата. Така че и дума не можеше да става да му се обаждам.

Дъф беше бутнал леко открехнатата врата. Не си спомнях да съм я оставяла отворена, защото през деня го държахме само в общите помещения. Ксанаксът си вършеше работата, защото прекрачих въоръжена прага на спалнята с голяма доза хладнокръвие.

Спалнята беше празна, както я бяхме оставили тази сутрин. Единственото, което не беше в ред, бе отвореният прозорец. От течението връзката на завесите се удряше в стъклото. Напълно рационално обяснение. Отдъхнах си.

Отидох да затворя прозореца и да закача връзката на куката, когато забелязах върху съвсем новия килим изпод стола да се подава гилза от червило „Мак“. Измъкнах го и видях, че не е от моите. Свалих капачката и мисля, че разпознах нейното яркочервено червило. Затворих го и прочетох името отдолу. „Госпожа Опасност“. Казах си, че през цялото време си е стояло там и не съм го забелязала, когато сменях килима. Прибрах го в джоба си, извиках Дъф и затворих вратата. Реших засега да оставя този проблем зад затворената врата.

Отново на дивана, поднових ровенето из лаптопа му, а буцата в стомаха ми се втвърдяваше с всеки клик. Знаех, че търся доказателства колкото за изчезналите пари, толкова и за друга жена. Несигурността ми ме отвращаваше. През цялото време в мен тихо зрееше мисълта, че аз съм недостойният член в брака ни. А сега старите ми тревоги отново се пробудиха. От самото начало се съмнявах в способността си да се превърна в жената, която той искаше да бъда; в момичето, което той си мислеше, че е срещнал. Потиснах страха дълбоко в себе си и затръшнах вратата.

Телефонът ми завибрира. Пол.

— Здрасти. — Гласът ми беше десет пъти по-спокоен, отколкото се чувствах.

— Здрасти, скъпа. Как е работата? — Във вселената на Пол съпругата му все още имаше работа. Изправих гърба си на дивана, когато осъзнах, че изобщо не бях помислила как ще прикрия новото си положение на безработна. След като планът ми да напуснем страната не проработи, трябваше да измисля нов. Засега беше по-добре Пол да не знае, че ситуацията се е променила.

— Добре. Нямам много работа. Марк се държи като задник, нищо ново.

— Да, този тип е повече от задник. Сигурен съм, че е още по-зле сега, когато Саша е в неизвестност. Съчувствам ти, че се налага да си имаш работа с него.

— Чудя се къде е тя. Надявам се да е добре. — Не би могло да ми пука по-малко, но ми беше интересно дали Пол го е грижа.

— Убеден съм, че е добре. Повече от добре. Вероятно вече харчи парите на Марк и се забавлява, че я издирват. Винаги е търсела внимание. — Нотките на развеселена привързаност, които усетих в гласа му, докато говореше за Саша, ме жилнаха.

— Ти знаеш по-добре от мен. — Горчивината в гласа ми беше едва забележима и усетих как се настройвам за разправия, от каквато нямахме нужда точно днес. За щастие той не лапна стръвта и смени темата.

— Виж, детективите дойдоха в една от къщите за оглед. Исках да ти се обадя по-рано, но те висяха, докато не започнаха да пристигат посетители.

Кръвта ми замръзна.

— След като идваха сутринта? Какво искаха?

— Искаха да ги придружа в участъка, за да отговоря на някои допълнителни въпроси.

Предпазлива съм какво говоря по телефона. Знам, че и Пол внимава. Гледал е достатъчно телевизионни разследвания по истински случаи.

— Ти съгласи ли се?

— Разбира се. Казах им обаче, че ще стане, след като се върна от пътуването ми с Уес.

В сутрешната бъркотия напълно бях забравила, че на следващия ден Пол заминава на двудневна конференция на брокерите във Флорида. Идеалното извинение да лежи на плажа за сметка на фирмата. Бях избрала да не го придружа по много причини: основната — че не бях поканена.

— Повдигнаха ли въпрос за нещо различно от тази сутрин?

— Не. Все същото. — Той беше напрегнат.

— Имах предвид… няма значение. Споменаха ли адвокат?

От въздишката му се досетих, че го дразня, но не знаех с какво. Щеше ми се да му дам да се разбере за източването на сметката и да му покажа кой от двама ни има истинско основание да е бесен.

— Вероятно ще те посетят отново. Пожелаха да разговарят с мен насаме, вероятно ще искат да говорят и с теб.

Буквално прехапах език от усилието да не спомена за парите. Направех ли го сега, нямаше да имам достатъчно собствена информация, за да знам дали ме лъже. Ако не успеех веднага да разпозная лъжите, всичко щеше да се оплете. По-добре да почакам. Ала перспективата Пол да се качи утре на самолета, отприщи страха в мен.

— В колко ще се прибереш довечера?

— Късно. Не помниш ли? С Уес ще извеждаме задниците от „Мъри Хил“. Нямат търпение да опитат от местните удоволствия, преди да изкихат няколко милиона за ваканционна къща номер три. Взел съм си сака за пътуването, в случай че реша да преспя у Уес. Полетът ни е ранен.

— О, мислех, че ще се видим, преди да заминеш.

— Съжалявам, любов моя. Така или иначе ще си заспала, когато се прибера.

Той мислеше, че мрънкам, защото искам да съм с него. Внимавах да запазя равен тон и да не звуча твърде напрегнато.

— Добре. Е, ще ми липсваш.

— Ще съм се прибрал, преди да се усетиш.

— Обичам те, скъпи.

— Наистина ли?

— Повече от всичко — изрекох, без да се замислям.

Високият стенен часовник в антрето отброи четири удара. Звукът беше едновременно познат и объркващ. Протегнах крака, за да ги раздвижа, преди да продължа с душенето в по-очевидните компрометиращи места като електронната поща и фейсбук. Не бе публикувал повече от година, с изключение на някой разменен емотикон или повърхностен закачлив коментар със старо гадже от гимназията. Отворих списъка с дейността му и видях, че е следил единствено конкурентните фирми за недвижими имоти в района. Излязох от фейсбук и започнах да отварям папките му. За мое раздразнение той беше излязъл от имейла си, а обичайните пароли не проработиха. Преминах на наскоро отворени документи и видях, че през последния месец е отварял застрахователните ни полици. Бегло прегледах пасажите със ситни букви, но не намерих нищо необичайно.

Досега най-подозрителното беше отсъствието на порно, скрито в папка с невинно име. Каквото и да си мислех, че ще намеря, беше добре скрито или пък не съществуваше. Опитах се да измисля достоверно обяснение защо е изтеглил парите и не ми е казал. И тук ударих на камък.

Откъснах очи от екрана и огледах дома ни. Цялото планиране на мечтания ни дом в Колд Спринг Харбър се отрази зле на къщата тук. Ако домът наистина е отражение на обитателите му, то ние бяхме изцяло бежови. Това трябваше да е преходният дом преди истинския. Дребните украшения и масовите принтове по стените бяха покупки в последния момент, докато бяхме чакали на опашка пред касата в „Легло, баня и всичко останало“. Къщата ни можеше да е страница от каталог за лишени от въображение новодомци. Дори след години не си направихме труда да вложим някакви средства, за да я направим свой дом. Сега, като се оглеждах наоколо, виждах колко е скучна.

Самотната керамична стойка за книги — тюркоазен китайски лъв пазител, беше най-декоративният елемент в стаята. Втората липсваше, но Пол дори не беше забелязал. Както и други неща.

Едната от двете стойки за книги намери своята кончина, когато преди около две години Пол се прибра пиян. Това само по себе си беше притеснително, защото той рядко губеше контрол и по принцип не пиеше повече от две леки бири. Онази нощ беше погълнал десетина. Седна на дивана до мен, раменете ни почти се докосваха, което беше най-голямата физическа близост между нас от много време. Едва се сдържах да не взема хапче, защото предусещах тежестта на онова, което ще ми каже, и се питах дали ще забележи в сегашното си състояние. Сдържах се. Тогава имах по-строги правила за дневния си лимит.

— С бизнеса ми е свършено. Няма да има повече пари. Абсолютно никакви — съобщи той на пода. — Днес уволних последния човек. Някои от работниците отказаха да си тръгнат. Искат да останат, за да довършат обектите. Не разбират, че никой няма да извади пари, за да си правим труда да довършваме тези къщи. — Дъф отиде при него, усетил отчаянието му, положи гигантската си глава в скута му и изскимтя. Пол заплака беззвучно в козината му. — Беше ужасно. Един от най-шибаните лоши дни в живота ми.

Мразех да го гледам такъв. Никога не го бях виждала напълно уязвим дори когато говореше за всичко, което му се беше случило като малък. Ужасни, травмиращи преживявания, които не го бяха сломили, както сега. Нямах представа как да го утеша. Не се бях научила като малка. Никой не ми беше показал.

Искаше ми се да можех да кажа, че съм била искрена за всичко, което му казах, или че не повтарям едни и същи банални неща по три различни начина, но тогава още се борех с шока от отвращението, което будеше тази негова слабост.

— Всичко ще бъде наред, скъпи. Ще се оправи. Нещата полека-лека ще потръгнат. Не трябва да се тревожим прекалено много за пари, имаме моята заплата и парите от Колд Спринг при най-лошия сценарий.

Не го мислех. Щях да се вбеся, ако започнем да се издържаме от тези пари. Той се напрегна.

— В никакъв случай. Няма да пипаме парите за къщата. Все ще измисля нещо. — Изправи се несигурно на крака, олюля се, но се задържа и се качи на втория етаж. Когато влязох спалнята, го заварих да хърка по лице в леглото.

След като обърнах главата му настрани, за да не се задуши, слязох целеустремено долу, взех една от стойките за книги и я разбих с апломб в камината. Тя се натроши на сол и стотици парченца. Яростта ми беше по-силна от самоконтрола. Чак след известно време осъзнах какво съм направила. Понякога гневът ми се проявява по този начин. Таи се в мен толкова дълго, че от време на време си мисля, че така съм излязла от майка си. Много се стараех да го контролирам, особено пред съпруга си.

Уличните лампи светнаха и последните филизи слънчеви лъчи хвърлиха причудливи сенки на дървения под. Минаха часове в безрезултатно ровене в документи и папки. Прехвърлих се на папките с имотите. Цялото това разследване показа колко се бях отчуждила.

Отворих един списък със задачи от времето, когато беше останал без работа:

Виждаше се, че е изоставил списъка малко след като го е съставил. Планове, планове. Беше започнал да се отпуска, след като бизнесът му пропадна. Диванът се превърна в неговия офис, а пижамата му в „работно облекло“. Шегувахме се за ранното му пенсиониране и не коментирахме, че е брадясал, но в мен тлееха негодувание и гняв.

Постоянното присъствие на Пол вкъщи ме принуди да намирам по-добри скривалища за допълнителните хапчета, от които бях започнала да се нуждая. Още не бях престъпила границата, но тя се бе преместила няколко крачки по-напред, за да мога да се справя с новото ни положение. В шкафа държах законно предписаните ми лекарства, които трябваше да взимам „при нужда“, а допълнителния ми запас — на места, на които Пол нямаше да попадне при целодневния си престой в къщата.

Маниите ми не се ограничаваха до самоназначените медикаменти. Криех се в работата си. Започнах да тренирам два пъти на ден, за да се махна от къщата и да се успокоявам, че не прекалявам с хапчетата. Щом можех да тичам по пет километра и да карам колело, бях по-здрава от повечето американци.

Сякаш колкото по-активна и крайна ставах в работата и спортуването, толкова повече той губеше мотивация. Винаги е бил непостоянен в амбициите си, но сега просто се превърна в тежест за семейството ни. Не можех да понасям да го гледам как ближе раните си. Давах си сметка, че вината не е негова, че хората едва смогват да плащат ипотеките си, камо ли да строят нови къщи, но гневът ми, необуздан, просто нарастваше. Поражението му се отразяваше ужасно. Не се бях омъжила за човек, който си пуска брада и ходи из къщата цял ден по пижама. Това не беше в стила му. Докато не се превърна точно в такъв човек. Той се предаваше и аз трябваше да си затворя очите. А сега се борех със смазващото чувство колко различно можеше да е всичко, ако бях възроптала.

Предложих му да опита някои от мострите на антидепресанти с надеждата, че те ще компенсират липсата на емнатия и разбиране от моя страна. Той отказа, защото принципно не беше привърженик на медикаментите като решение на проблемите. Смяташе ги за „лесен изход“. А за мен ситуацията в работата се беше влошила изключително много с изпитанията на „Юфелис“. Започнах да вземам авитан, за да изкарам вечерите. Открих, че чаша вино заедно с хапчетата — нещо, което не си бях представяла, че ще правя — да смесвам медикаменти с алкохол — потушава напрежението помежду ни и превръща дистанцията в нещо като уют. Без значение каква беше връзката ми с реалността, ние продължихме да се отчуждаваме до степен почти да престанем да си говорим. Той се оттегляше в единия край на дивана и с часове не откъсваше очи от телефона си, под предлог че чете новините, докато аз в противоположния край гледах епизод след епизод от някое шоу, което двамата бяхме избрали.

Уес, един от старите му приятели, беше човекът, който го измъкна от това състояние. Уес беше направил милиони, убеждавайки алчните пораснали деца от Източен Лонг Айлънд да продават скромните домове и имоти на родителите си за седем или осемцифрени суми на богатите и проспериращите. Уес, който знаеше какъв цар на цифрите е моят съпруг, видя в него възможност.

На следващата сутрин след обаждането на Уес Пол вече беше станал, ходил да тича с Дъф и ми беше приготвил закуска, преди алармата ми да звънне. Беше избръснат, облечен в костюм и ухилен над чашата с кафе. Беше копие на мъжа, за когото бях загубила надежда, че ще се върне. У мен се събуди старото желание да почувствам ръцете му върху тялото си. Той го виждаше. Обгърна ме с ръце и прошепна прякора ми в ухото, преди да ме положи на пода. По-късно разпалено сподели плановете си за завръщане на върха.

Разгледах файловете с фирмено лого за продажбите на къщите в Хамптънс, коя от коя по-голяма, някои с изсеченото лице на Уес, а други с усмихнатото лице на Пол в секцията с контактите. Кликнах на папката „продадени“ върху файл със скромно по размери бунгало в Саутхамптън с изглед към океана, заобиколено от три пъти по-голям от къщата парцел. Обявената цена беше 17 милиона долара, сума, която предполагаше комисиона от поне един милион. Продажбата беше преди повече от година. Не можех да проумея защо Пол беше посегнал на спестяванията ни при подобна комисиона.

Старата болка се пробуди и в мен се надигна вълна от гняв. Пол беше подценил фатално умението ми да кроя собствени планове.

4. Пол

Преди

Удивително колко добър може да е човек в нещо точно защото хич не му пука.

Плановете ми отново да задвижа бизнеса си все още не бяха проработили, а мен не ме сдържаше да започна да допринасям с пари в домакинството. Позицията на Ребека на единствения издържащ финансово семейството беше докарала брака ни до точка на пречупване, а тихото негодувание бе прераснало в постоянно недоволство.

— Как мина денят ти, скъпи? Нещо интересно?

— Все същото. Как беше в работата?

— Нищо особено. Марк си е Марк, забавата не спира. Ходихте ли с Дъф до плажа?

— Да. Както всеки ден. — Отговорите ми бяха толкова остри, че бях изненадан как не порязват устата ми, докато ги произнасям. Щом думите стигнаха до нея, видях как очите ѝ се присвиха. След три, две, едно…:

— Аха. Добре. Просто питам. Искаш ли да поговорим по-късно?

Не исках.

— Добре, хлапе. О, забелязах, че запасите ти в кухненския шкаф намаляват. Може би е време за ново зареждане? — Извиних се и се скрих в кабинета, сякаш имах какво да върша там.

Съпругата ми несъмнено се чувстваше удобно в ролята си на глава на семейството. Не знаех дали продължава да проверява баланса на съвместната ни сметка — все пак от доста време не бях в състояние да допринасям с нищо, но бях сигурен, че тя внася своята част всеки месец като по часовник. Представях си самодоволната ѝ усмивка, докато го прави. Самодоволна усмивка, която прерастваше в нещо не толкова злобно.

Бог да благослови Уес. Обади ми се една сутрин, докато седях на задната веранда. По тревата още имаше роса.

— Уес.

— Здрасти, хуй сплескан.

— Какво има, шибаняк?

— Онази усойница у вас още ли те яде?

— А ти все още ли цицаш наивниците, които се връзват на надутите ти цени?

— Намерил се кой да пита!

Той ме научи на тънкостите в играта с недвижимите имоти, помогна ми да взема лиценз и ме уреди с някои добри обекти, като се има предвид положението ми на новак. Връзкарството наистина движи света.

Съвсем случайно открих, че ключът в тази работа е да не ти пука. А на мен, ама хич не ми пукаше. Ако не мога да строя къщи, мислех си, не искам да имам нищо общо с бизнеса с недвижими имоти. Удивително как липсата на всякакво отношение от моя страна започна да ми носи дивиденти почти незабавно. Моят вял подход към цялото начинание някак примамваше клиентите. През първата си година докарах безпрецедентен процент от продажби. Дори Уес беше смаян.

Бързо осъзнах, че напористият подход е слабото място на повечето агенти. Ако предлагаш някой имот или изтъкваш някое удобство твърде натрапчиво, губиш клиента още преди да е имал възможността да лапне кукичката. Усещат отчаянието ти и се затварят, преди да си успял да ги възбудиш. Номерът с тези мишени — а те в крайна сметка са си мишени, е да ги хванем със силата на внушението. Дай им достатъчно, за да възбудиш апетита им, но не толкова, че да утолиш жаждата им. Прецени ги, разбери какво търсят и действай съобразно това. Спомени някой детайл, подмини небрежно друг. Започни с нещо маловажно, после зарови надълбоко онова, което накрая ще ги зариби. Остави ги да го надушат сами, да помислят, че сами са го изровили. В крайна сметка всичко се свежда до съблазняването, а аз обичам да се лаская, че съм изкусен в това.

— Съпругът ти не го прави така, нали?

— Никой не го прави като теб, Пол.

— Чие е това?

— Твое е, бебче. Само твое.

— Точно така.

— Ще се справиш ли?

— Продължавай по този начин и ще видим дали ти можеш да се справиш.

— Искам го. Искам го толкова силно.

Благодарях на бога за Шийла. Преди да се появи Уес с работата с недвижимите имоти, тя наистина ми помогна да не се срина. Бях започнал да загазвам. Съмнението ме завладяваше и не говоря за някакъв тривиален пристъп на разколебаване. Говоря за онова съмнение, което впива зъби в теб и започва постепенно и безмилостно да изсмуква скапания ти живот.

Като поглеждам назад, аз бях доста унило копеле. Всъщност бях пълна развалина. Ходех из къщата небръснат и по халат и почти не общувах с жена си, камо ли със света отвъд прага ми. Единственото, което ме крепеше тогава, единственото, което ме държеше — бяха онези дни с Шийла.

Когато се запознахме, аз още се държах. Все още оптимистично смятах, че скоро отново ще съм на стълбата на път към върха. В представите ми само лошият късмет ми пречеше да си намеря работа. С Дъф се срещахме с Шийла и Моли на сутрешните разходки до залива. Пускахме кучетата да тичат свободно наоколо, докато ние наваксвахме с новините един за друг. Връщахме кучетата до нейната къща и ги оставяхме да лудуват из двора, докато ние се осквернявахме един друг. Това беше много приятно забавление.

Положението се промени. В течение на следващата година постепенно започвахме да затъваме в общата ни дупка. Не заради някого от нас двамата, а заради хаоса, който се вихреше в живота ни. Аз все повече се обезсърчавах и връщането към старата ми професионална слава все по-често ми се струваше невъзможна мечта. А тя газеше през тресавището на рушащите се отношения със съпруга си. През повечето време той беше на път по работа, а тя беше разбрала, че има връзка с една от колежките си, която ходеше с него на командировките. Болката от това разкритие и както научих, дългогодишният емоционален тормоз от негова страна наистина я съсипваха.

Тези паралелни обстоятелства ни сближиха, но в същото време ни раздалечаваха все повече. Всеки от нас беше изолиран в собствената си безизходица и тиха ярост и ние отчаяно се държахме един за друг, за да не потънем. Само това можехме да направим, за да не се откажем и да не се предадем на мрака.

Зарязахме всички преструвки. Престанахме да се срещаме с кучетата за разходки до залива. Щом Ребека излезеше за работа, аз пусках Дъф да тича из двора и се отправях към Шийла. Започнахме все по-малко да си говорим. Нямаше нужда, тъй като и двамата нямахме особено какво да си кажем. Говоренето оставяхме на телата си. Тя започна да оставя входната врата отворена и само мрежата я делеше от животното, което посещаваше дома ѝ. Прекрачвах прага ѝ, без да знам какво ме очаква. Понякога тя ме сграбчваше още на вратата, приковаваше ме към стената и се нахвърляше върху мен. Друг път седеше гола на дивана в очакване на грубата ми игра.

Безмълвно бяхме установили собствен ритъм. Само с един поглед разбирахме кой от какво има нужда, кой да чука и кой да е чуканият.

Придобихме повече смелост. След като доста време се ограничавахме само до дневната, тя бавно започна да ме примамва на горния етаж. Правехме го на стълбите, срещу стената в коридора и накрая, в семейното легло. Идеята да ѝ го вкарвам, за да му го начука, в началото беше страшно възбуждаща за нея, а после и за мен. Караше ме да се чувствам потентен, сякаш отново бях мъжът в къщата. Не в моята къща, обърнете внимание, но това почти нямаше значение. Тя прокарваше пръсти през наболата ми брада, докато излизах от нея, и за първи път от много време се почувствах както преди. Чувствах се необуздан. Безразсъден. Което ме доведе до онова, което направих после.

— Хмм. — Тя огледа бавно спалнята.

— Какво? — Наблюдавах я как попива всяка подробност.

— Не очаквах, че къщата ти ще е такава.

— Да не си дошла за обиколката на „Наш дом“?

Тя се обърна към мен, прехапа устни и плъзна ръка между краката ми.

— Знаеш за какво съм дошла. — С другата ръка започна да разкопчава копчетата на ризата ми. — Сигурен ли си, че жена ти няма да се прибере внезапно от работа?

— Зарежи сега приказките за жена ми. — Чух остротата в гласа си.

Тя захапа меката част на ухото ми и прошепна:

— Накарай ме.

Не бих казал, че браковете се градят на тайни, но тайните със сигурност ги крепят. Особено след двайсет години. След като доведох Шийла в дома ни, започнах да чувствам нещо като облекчение между мен и Ребека. Нуждите ми бяха задоволени и негодуванието и чувството за безсилие отслабнаха. Отново изпитвах топлота към съпругата си и осъзнах, че е била латентна също като сексуалния ни живот. Чукането на любовницата ми се превърна в предпазен клапан за изпускане на напрежението между мен и съпругата ми.

Предполагам, че по някакъв начин може да се каже, че го направих за нея. За нас. За брака ни.

5. Ребека

След

Всяка тайна беше заради него. Тайните, които пазех и които споделях. Всички те бяха за доброто на брака ни.

Да, престъпих основните брачни правила неведнъж. Пазех някои неща за себе си. Подминавах други. Казвах едно, докато мислех съвсем друго. Използвах тялото си, когато думите не бяха достатъчни.

Вярвам, че всичко това ме направи добра съпруга. Повечето хора биха казали, че пълната откритост е най-важното за една здрава връзка. Повечето хора биха го казали, особено ако половинките им стояха до тях.

Тази година ще отбележи половината от живота ми, която сме прекарали заедно. Петдесет процента от времето ми на Земята е минало в решения, в които водещото сме били „ние“. Прекарах толкова време в усилия да се откажа от мечтите си, колкото бях прекарала и да ги създам. След толкова време човек започва да губи представа за себе си като отделна личност за сметка на половинката от двойката. Само тайните ми бяха попречили да се изгубя съвсем като личност. В началото се държахме един за друг благодарение на нещата, които бяхме споделили за себе си и за които никой друг не знаеше. А после ги заместиха нещата, които не си казвахме, за да останем заедно. Но и това се разпадна, разбира се.

Ако попиташ Пол дали познава истинското ми аз, в съзнанието му няма да има и капчица съмнение. Доколкото му е известно, той ме е виждал в най-уязвимото, най-емоционалното и най-нестабилното ми състояние. До онази вечер в спалнята ни той изобщо нямаше представа до каква крайност мога да стигна в нестабилността си.

Обичам съпруга си. Дори да е лъжливо и крадливо копеле. Правила съм безброй неща, които повечето хора изобщо не биха проумели; неща, които можеха да се определят като по-голяма измяна от тайното опразване на общата ни сметка. Не бих променила нищо, дори сега. Пол може да не познаваше истинската ми същност, но знаеше най-лошото, което ми се беше случило, и мислеше, че знае за най-лошото, което съм правила. А това е по-опасно за мен от всичко останало.

По същия начин аз знаех за неговите най-лоши неща.

Събудих се объркана в тъмното. Видях, че е почти десет вечерта. Бях спала на дясната си страна и болката в рамото не се търпеше. Бръкнах в дамската чанта за хапче обезболяващо и го глътнах без вода. Осъзнах, че ми остава само още една таблетка, и ме разтърси паника. Опитах се да си спомня къде бях скрила резервния запас за спешни случаи. Напоследък губех дирите и на количеството хапчета, и на скривалищата, където ги държах. Имах списък на скривалищата, но го бях скрила толкова добре, че дори не можех да го намеря.

На горния етаж чух да тече вода и изведнъж вниманието ми се изостри. Дали Пол не се беше прибрал? Дъф го нямаше никакъв, значи беше в спалнята при господаря си — лоялен първо към него, ако го оставим да избира.

— Пол? — Единственият отговор продължаваше да бъде шумът от течащата вода горе.

Започнах да ровя между възглавничките на дивана за телефона си, защото го нямаше на обичайните му места. Проверих и в чантата, но и там го нямаше.

— Дъф? Ела тук, момче! — Шумът от водата продължаваше и сякаш ставаше по-силен в отсъствието на други звуци в къщата. Опитах се да се сетя дали не пуснах душа, преди да сляза долу и да заспя, но това беше абсурдно. Не си спомнях да съм се качвала горе, откакто се прибрах.

Без Дъф и телефона се чувствах беззащитна, докато се изкачвах по стълбите към банята. Реших да не се въоръжавам с нищо, защото на Пол щеше да му се стори откачено, каквото си и беше. Чудех се какво да му кажа, за да го предизвикам, и реших, че тази вечер ще премълча. Бях твърде изморена за караници и всъщност изпитвах облекчение, че се е прибрал.

Щом стигнах горе, видях, че в спалнята е тъмно, но под прага на банята се процеждаше светлина. Почуках леко на вратата. Шумът от водата идваше всъщност от ваната, а не от душа.

— Пол? Скъпи? — Никой не ми отговори и аз реших, че не може да ме чуе от водата. — Влизам, може ли?

Когато отворих вратата, видях, че завесата на душа е спусната наполовина и водата замалко да започне да прелива. Прозорците и огледалата бяха изпотени и щом парата се разнесе от отварянето на вратата, видях, че банята е празна. Бързо отидох до крана и го спрях.

Огледах празното помещение. На рафта имаше прилежно сгъната хавлиена кърпа, а върху нея бръснарско ножче, отстрани — телефона ми. Седнах на ръба на ваната, за да се съвзема. Отново си припомних действията си по-рано днес, но нямах абсолютно никакъв спомен да съм се качвала горе, да съм пълнила ваната и да съм си оставяла телефона, камо ли бръснарско ножче. Картината изглеждаше нагласена.

Беше ми известно, че параноята е страничен ефект от хапчетата, затова си казах, че най-простото обяснение обикновено е вярното. Не съм започнала да откачам. Пол сигурно се беше прибрал и е бил тих, за да не ме събуди, пуснал е водата във ваната, излязъл е да разходи Дъф и е забравил за ваната. Това обаче изобщо не беше характерно за него, като се има предвид колко старателно винаги затваряше крановете, изключваше лампите и заключваше вратите.

В къщата се беше настанила зловеща тишина, с изключение на неравномерните звуци на капките от крана. Потреперих, когато ръката ми докосна найлоновата завеса на душа. Дръпнах я и открих закритата от нея част на ваната. По повърхността като оранжева шамандура се носеше шишенцето ми с оксикодон за спешни случаи.

Значи Пол ми отправяше послание за хапчетата, това е. Започнал е да проявява творчество в пасивноагресивния си подход към злоупотребата ми със самопредписани медикаменти. Ядосано сграбчих шишенцето и подскочих опарена от врялата вода. Едва бях усетила болката, когато вниманието ми прикова вибрацията на телефона. Видях, че съм получила съобщение от Пол.

Да, бебче. Видях го. Твърде е драматично, ако питаш мен. Утихналата ми ярост към него се върна с пълна сила.

Докато балончето със съобщението достигаше до Пол, изведнъж разбрах грешката си. Видях, че имам пропуснат разговор от него и гласово съобщение. Обзе ме страх.

Бързо написах:

Докато слизах на долния етаж, кликнах на гласовите съобщения и сърцето ми заби по-бързо, когато чух гласа му…

Гласът му беше спокоен и овладян, но говореше малко по-високо от обикновено. Не ми звучеше пиян, но в момента аз едва ли бях най-подходящият човек, който да прецени.

Той се засмя, когато произнесе „отговорно“, а тенорният му тембър прозвуча едва доловимо извинително. Трудно ми беше да повярвам, че в момента мисли за сметката. „Виждам двойно. Обичам те.“ Стомахът ми се обърна от чувството, че той определено лъже.

Когато отидох в кухнята, Дъф беше отвън и на интервали замъгляваше стъклото с влажната си муцуна. Въртеше огромната си опашна нетърпеливо и се облизваше. Минали бяха часове от обичайното му време за вечерно хранене. Не си спомнях кога съм го пуснала навън. Потръпнах при мисълта за немарливостта си. Щракнах лампите, за да види, че идвам. Дъф заскача бясно пред стъклото, когато ме видя да взимам купичката му. Преди да успея да я поставя на земята, ме бутна и гранулите се разсипаха навсякъде по пода, а той започна да ги преследва. Шумът от пластмасата върху плочките възбуди опънатите ми нерви. Седнах на един стол, поех си дълбоко въздух и се опитах да убедя сама себе си, че в момента изпитвам лека умора и всичко е наред. Потиснах надигащата се паника и се съсредоточих върху настоящия миг. Аз. Тук. Сега. Будна и нащрек. Дъф радостно хрупаше храната. В ръката ми имаше пълно шишенце с болкоуспокояващи.

Разкърших рамото си с кръгови движения, за да активизирам кръвообращението. Последната травма изглеждаше на пръв поглед излекувана, но старата болка от първото нараняване май се беше събудила. Трябваше да си напомням да движа рамото, защото болкоуспокояващите си вършеха работата перфектно. Забавното беше, че взимах болкоуспокояващи далеч преди да изпитвам истинска болка, а сега почти не си спомнях какво беше преди последното нараняване. Дори не помнех дали болката в рамото беше истинска, или някакво досадно фантомно усещане от детството, от което не мога да се отърся. Помня само как парамедикът обърна главата ми настрани и ми показа някаква книга с картинки за много по-малко дете, докато другият ми намести рамото. Избухналата болка беше най-ужасното нещо, което бях изпитвала в относително краткия си живот. Е, след агонията от изваждането на рамото от ябълката.

Сега се налагаше да взимам много над предписаното количество, което винаги ме изправяше пред недостиг на хапчета. По-смешното беше, че не се пристрастих към тях, защото работех във фармацевтичния бизнес; пристрастих се заради Саша. Тя бе толкова измамно овладяна и перфектна, изобщо не можех да предположа, че има проблем. Връзката ми с нея и общата ни тайна изобщо не ми се струваха опасни, а начин да оправя нещата и да бъда приета. Ако и аз правех като нея, щях да стана като нея. Веднъж Пол я описа като „неземна“ и аз също исках да придобия това качество.

Изгълтах две чаши вода и се замислих дали да не хапна нещо, за да се стабилизирам, преди да продължа с разследването. Огледах добре заредения хладилник от чиста формалност и погледът ми мина по тягостния избор от добродетелни храни като зелен сок, кисело мляко, кейл и какво ли още не здравословно. Дори да бях гладна, тук нямаше нищо вкусно. Задържах се още малко на хлад. Парещото усещане нагоре от гърлото към бузите изчезна за няколко скъпоценни минути.

В дневната Дъф вече се беше свил на кълбо в кучешкото легло. Обзета от нетърпение да съблека офис тоалета, бързо се качих горе и се съблякох в тъмното. Свих на топка тясната копринена рокля на Тахари, преди да я пъхна в гардеробната. Запратих бикините и сутиена към коша. Отскочих назад, когато видях, че някой ме гледа от стола в ъгъла, и се ударих силно в дръжката на вратата. От удара си изкарах въздуха и останах гола на пода, преди да щракна лампата и да видя, че наблюдателят ми е куп възглавници, които Пол беше махнал от леглото. Вече всичко ми се струваше опасно.

Навлякох клин и горнище. Когато изгасих лампата, настана непрогледна тъмнина, в която не се виждаше нищо. Щом очите ми свикнаха, забелязах някакво движение до дърветата. Извиках и се сниших. Когато долазих до прозореца, чух Дъф зад себе си да сумти радостно в посока на моя фантом. Естествено, там нямаше никой. Иначе наскоро монтираните детектори за движение щяха да осветят двора и Дъф щеше да лае като луд.

Отърсих се от чувството, че ме наблюдават, и отидох в банята, за да източа ваната. Водата се беше охладила и можах да бръкна, за да дръпна запушалката — откъснах малко тоалетна хартия и внимателно увих бръснача в няколко пласта, преди да го хвърля в коша под мивката.

На път към кабинета на Пол отговорих на гласовото му съобщение с текстово:

Надявах се, че това ще предотврати всякакви опити за по-нататъшни разговори тази вечер. Не знаех дали имам достатъчно самоконтрол да продължа да го отбягвам.

Не знам защо, но първо почуках на вратата. Завъртях топката и с изненада установих, че тя не помръдна. Това ме вцепени за момент, тъй като в тази къща вратите не се заключваха. Опитах се да се сетя за случай, в който сме заключвали някоя от вътрешните врати, но не можах. Отново завъртях топката и приех факта, че се налагат някои мерки.

Клекнах пред дръжката, за да преценя с какво си имам работа. Ключалката беше абсолютно стандартна. Лесна работа. Върнах се в кухнята и откачих два кламера от пакет с брошури на Пол. Блокирала съм повечето спомени от детството си, но отварянето на ключалки за мен е естествено като дишането. Докато повечето деца се учеха да карат колело, аз наблюдавах баща ми как отваря ключалките на вратите, които го разделяха от майка ми. Децата са като гъби, попиват всичко. След секунди бях вътре.

Забавих се малко, докато напипам ключа за лампата. Тази стая винаги е била на Пол. Внимавах да не съборя натрупаните купчини, знаех къде стоят. Когато лампата освети стаята, се стъписах. Офисът на Пол беше безупречен — съмнително чист и подреден като лаптопа му. Купищата кутии, чертежи и договори бяха изчезнали без следа. Явно докато аз съм се отдавала на работа и спорт, Пол бе разчиствал бъркотията, като я бе заместил с нова, този път невидима. Бюрото му беше абсолютно празно, с изключение на медния нож за отваряне на писма с келтските възли, опасващи дръжката.

Столът, който е бил в неговия живот по-дълго от мен самата, стоеше зад бюрото му. Потънах в хлътналата седалка и веднага се притесних, че може да забележи промяната в протритата кожа. Това беше бюро на самоуверен мъж — голямо, елегантно, кожено. Двете средно големи чекмеджета отдясно изглеждаха както винаги. Издърпах едното за месинговата дръжка и открих, че не е заключено.

Беше празно, с изключение на обичайните офис принадлежности — калкулатор, телбод и няколко химикалки. Тези предмети не скриваха набиващата се на очи липса на пистолета му. Не беше най-безопасният начин да съхраняваш потенциално опасно огнестрелно оръжие, но при отсъствието на деца в къщата лесният достъп никога не бе представлявал опасност. Потръпнах при тази мисъл. Вече знаех, че се е изнесъл от къщата и от живота ни.

Люшках се между желанието да си отдъхна, че не е в къщата, и да знам, че е на една ръка разстояние, особено през нощта. Днес чувствата ми бяха също толкова противоречиви и накрая реших, че за Пол е по-добре да нямам достъп до пистолет.

Опитах се да отворя другото чекмедже, но то не помръдна. Интересно. Разбих с лекота ключалката, като използвах фиба от немитата си вдигната на хлабав кок коса. Фибите вършат по-добра работа от кламерите при секретните ключове заради заоблените си краища. Вътре имаше средна по размер кутия с ключалка, която виждах за първи път. Не ми убегна иронията, че съпругът ми си беше направил труда да постави на пътя ми препятствие от няколко ключалки. Нямаше представа за таланта от детските ми години и се запитах как щеше да се почувства, ако можеше да види как съм преодоляла всичките му препятствия досега. Повечето съпруги биха спрели до първата заключена врата.

Извадих металната кутия с кръгла ключалка и я поставих пред себе си. За да я отворя, щяха да са ми нужни и двете ръце. Реших, че ножът за писма ще свърши работа, и благодарих на Пол, че го е оставил. Острият край влезе с лекота и аз направих плавно движение с китката нагоре и наляво. Щом чух прищракването, в паметта ми изникна образът на баща ми. Когато веднъж забеляза, че го наблюдавам, той започна да се забавлява, като ми показваше как да се справям с различните видове резета и ключалки. За кратко това ни сближи и го държеше настрана от майка ми, която продължи да се заключва в спалнята, нищо че той всеки път отваряше вратата и накрая просто махна дръжката. В кутията имаше синя кадифена торбичка за бижута, която приличаше по-скоро на филмов реквизит. Дръпнах панделката, разхлабих връзките и изсипах съдържанието ѝ в дланта си. Почти очаквах в ръката ми да се изсипят скъпоценни камъни като в края на „Дяволчетата“, любим филм от един от първите ми приемни домове. Там имаше само плейър с касети и никой не се интересуваше, че гледам филма по пет пъти на ден. Поне това имах в иначе неприятния дом.

Вместо бижута в дланта ми падна квадратна кутийка. Вътре имаше годежен пръстен, който виждах за първи път. Поразителен квадратен жълт диамант, много по-голям от този, който беше на пръста ми — скромен малък диамант, който ми подари, докато беше още женен. Този приличаше на трикаратов. Не беше пръстен за милиони, но със сигурност бе погълнал стабилна част от спестяванията ни. Свалих своя и ги поставих един до друг. Моят беше като джудже до него. Дали Пол бе планирал да ми подари нов, по-голям пръстен? Не беше в негов стил да използва парите за къщата за някакво бижу, особено като се има предвид какви бяха отношенията ни. Едва ли това бе единственото нещо, което криеше. Останах с двата пръстена на ръката си и се върнах към чекмеджето.

На дъното му имаше плик. Не беше запечатан и в него имаше няколко полароидни снимки. Преди да ги прегледам, погледът ми се спря на познато оранжево непрозрачно шишенце в дъното на чекмеджето. Стомахът ми се сви при мисълта, че Пол е намерил едно от скривалищата ми и е конфискувал запасите ми, но страхът бързо се разсея, когато взех шишенцето. Тези определено не бяха от моите. Не ми беше нужно да чета етикета, за да знам какво държа в ръцете си — сините ръбати хапчета не могат да се сбъркат. Виагра. Още една тайна. Тайна, от която не съм се възползвала. Кой тогава? Гади ми се.

На най-горната снимка беше някаква червенокоса сексбомба, която не познавах, но съдейки от прическата горе и долу, беше снимана в края на седемдесетте, много преди мен. Следващата снимка беше на първата му съпруга. Бях я виждала само няколко пъти, и то на снимки, по погрешка пренесени от техния дом в нашия. Двете с нея не можехме да сме по-различни физически — платиненорусата ѝ коса на черта напомняше на Деби Хари, а налятото ѝ тяло бе чувствено и пищно в сравнение с моите малки гърди и тесен ханш. Следващата гола жена познах веднага, въпреки че тази нейна версия бе съществувала двайсет и пет години преди да я срещна — Саша. От тази снимка ме заболя най-много и се запитах колко често я е вадил и дали я е гледал наскоро. Както тогава, така и сега тя беше зашеметяваща красавица — нещо, което Пол бе изричал на всеослушание неведнъж. Обърнах наопаки снимката, от която ми се гадеше. Нямаше снимка на Шийла, но това беше само заради напредъка на технологиите. Виждала съм снимките в телефона му.

Последната беше моя. Предположих, че трябва да съм доволна, че съм в колекцията, но въпреки всичко снимките ме извадиха от равновесие.

Припомних си вечерта, когато Пол ме придума с помощта на джойнт и Майлс Дейвис. Аз се срамувах и притеснявах, но той беше много убедителен. Искаше да има нещо, което да гледа, когато не сме заедно. Каза ми, че му е за първи път да прави такава снимка, както и на мен ми беше за първи път да се снимам. Както се разбра, случаят не е бил такъв. Загледах се в снимката на двайсетинагодишното ми аз. Любувах се на красотата на младото си тяло и съжалих, че не го оценявах, докато го притежавах.

Разсеях се от снимките и хапчетата и замалко да не забележа черната тетрадка, която се сливаше с черното кадифе на кутията. Подредих полароидните снимки в редица върху бюрото, а до тях поставих шишенцето с виагра. С треперещи ръце извадих тетрадката с черни кожени корици „Молескин“ и видях, че вътре е пъхнат плик, чиито ръбове леко се подаваха. Сърцето ми препускаше от вълнение какво ще открия вътре. Повдигнах отворения край и измъкнах сгънатите листове. Писмо от няколко страници, започващо със „Скъпа А“, изписано с почерка на Пол. Телефонът ми подскочи върху бюрото и се появи съобщение с името на Пол. Сгънах отново листовете и ги пъхнах в тетрадката.

От всички възможни алибита Уес беше идеалното. Съпругът ми обаче не бе в дома на Уес. Може и да спеше без мен, но се съмнявах, че е сам в леглото.

Прибрах снимките в плика, а него — в чекмеджето. Преди да върна пръстена в кадифената торбичка, го снимах с телефона си. След наносекунда колебание собственият ми пръстен отново зае мястото си на пръста ми. Усещането не беше приятно. Прибрах торбичката в кутията и заключих чекмеджето. Запазих писмото и дневника, за да ги прочета на спокойствие по-късно вечерта.

В кухнята преместих чайника на предния котлон и зачаках пламъка да възвари водата. Когато чайникът засвири пронизително, оставих дневника до мен, разгънах писмото и започнах да чета.

6. Пол

Преди

Само една грешка е достатъчна.

Връзките са като ходене по жица. А да поддържаш извънбрачна връзка е като да ходиш по смазано с масло въже с горила на гърба си. Ако нещата се объркат, разрушението отеква катастрофално. Затова се наложи да прекратя отношенията с Шийла, когато тя стори онова нещо.

По времето, когато вече правех секс с любовницата си в брачното ми легло, пукнатините във връзката ни бяха започнали да личат. От самото начало усещах, че Шийла е малко луда, но това беше едно от нещата, които ме възбуждаха. Като се върна назад, мисля, че отчаянието, с което и двамата се борехме, ни събра заедно в един безумен вихър от първично и необуздано привличане.

Всяка връзка се ръководи от свой собствен ритъм. Ритъмът на отношенията ми с Шийла беше неравен и това се оказа фатално. Нещата вървяха нормално около година. С Ребека все повече се отчуждавахме, а с Шийла се държахме един за друг за глътка кислород. Мога само да предполагам как щяхме да приключим аферата, ако бяхме продължили по същата траектория. И тогава дойде онова обаждане по телефона.

Уес ми протегна ръка точно навреме. По-късно ми хрумна, че може би Ребека се е свързала с него с молба да ми помогне, но нямаше да им направя удоволствието да призная, че съм се досетил. Дълбоко в себе си знам, че приех предложението му, защото усещах какво ме очаква, ако продължа по опасния път, по който бях тръгнал, и накрая мисълта за още един съжалителен поглед от жена ми беше капката, която ме убеди.

Възходът започна бързо, а с него и голямата промяна във възприятието ми на нещата. Старото ми самочувствие се завръщаше. Отново имах цел и отношенията ни с Ребека се наместиха в старото русло. Мисля, че едва когато наистина можах да видя колко далеч беше стигнало всичко, успях да погледна на нас с нови очи. Двама души могат да се изправят един срещу друг, когато стоят на равна нога, а ние постепенно се отдалечавахме един от друг от доста време. Но сега отново бяхме както преди и ще ви кажа, че никога не съм имал партньорка, равностойна на жена ми.

Стоях в кухнята, пиех кафе и се припичах на сутрешното слънце, което се процеждаше през плъзгащата се врата. Чух приближаващите се стъпки на Ребека зад гърба си. Облъхна ме едва доловимото ухание на парфюма ѝ.

— Как е днес старата игра на Уес и Пол „Продай къщата с усмивка“? — Тя ме прегърна през кръста, сключвайки пръсти на корема ми, и склони глава на гърба ми.

— Обещаваща, Маду. Ще показваме един апетитен парцел край океана в Амангсет, а после къща под наем малко по-навътре на острова. Уес харесва двамата мъже, които се интересуват от къщата край океана.

— И мисли, че може да ги накара да кихнат сериозна сума?

— Нещо такова.

— Чакай малко… Двама мъже?

— Да.

— Двойка?

— Точно така.

Тя отпуска пръсти и дланите ѝ запълзяха нагоре по гръдния ми кош.

— Така, така. Мисля, че са ви в кърпа вързани. Просто им покажи усмивката си. О, може и да се приближиш малко по-близо…

Обръщам се точно навреме, за да я хвана как ми намигва. Старата хулиганска искра се е върнала в погледа ѝ. Чак сега осъзнах колко много ми е липсвала. Оставих чашата на плота и я прегърнах през кръста.

— О, не знаех, че тези неща те възбуждат.

— Знаеш какво ме възбужда.

Качих я на плота. Приближих се да я целуна, но спрях на сантиметър от устните ѝ.

— Но, скъпа, ще закъснееш.

— Не и ако си бърз.

Разбира се, всичко това не беше без последствия. Докато страстта между мен и съпругата ми се разпали отново, любовницата ми мина на заден план. Забавно как бракът ми следваше примера на извънбрачната ми връзка. Постепенното отчуждаване между мен и Шийла усили физическото ни охлаждане един към друг. Докато връзката ми с Ребека се градеше на съвместното издигане нагоре, отношенията ми с Шийла се основаваха на упадъка. И ето ни двамата: тя продължаваше да се плъзга по нанадолнището, а аз се катерех нагоре. Така че разбирам какво я подтикна към този прибързан ход, но определено никога не бих могъл да ѝ простя.

Когато се запознахме с Ребека, и двамата нямахме много багаж зад себе си, в буквалния смисъл. Част от очарованието беше шансът да изградим заедно живота си, а нито един от нас не встъпи в брака с кой знае какви материални притежания. Аз бях повече от доволен да оставя повечето от мебелите на първата си съпруга, а втората на практика беше почти номад с липсата си на привързаност към вещи. Едно от първите неща, които донесе вкъщи, бяха чифт керамични китайски лъвове за подпиране на книги.

— Харесват ли ти, скъпи?

Обърнах се към стенното кубче за книги и видях чифт орнаментирани синьо-зелени лъвове с вперени в мен очи. Придаваха екзотичен вид на скромната обстановка.

— Откъде ги взе?

— Когато ходих онзи път до китай… ския квартал — изрече с намигване тя.

— О, нека позная: „Откриваме себе си“, а?

Тя ме погледна сериозно.

— Намерих себе си, когато те открих, Пол. — После ми се изплези.

Опитах се да не се разсмея, но безуспешно. Ухилих се.

— Обичам те, бебче.

— Да, да. Просто не обичаш декораторските ми умения.

— Е, с времето може да свикна.

Стойките за книги се пренесоха с нас от апартамента в къщата в Лонг Айланд, където заеха стражеви пост от двете страни на камината. Едва след последното посещение на Шийла забелязах, че едната липсва.

Физически бяхме забележимо охладнели един към друг. Кръпките в отношенията ни бяха видими. Тя беше станала много по-натрапчива и далеч не толкова привлекателна. А аз не можех да го напипам точно, но в историята със съпруга ѝ имаше нещо подозрително. Тази мисъл не ми даваше мира. Подробностите някак не се връзваха.

Нещата бяха тръгнали в друга посока за мен. Работата бе там — и най-накрая го бях осъзнал, че не бях в състояние да поддържам две връзки едновременно. Нямаше начин да жонглирам с двете, без да изпусна едната.

Веднъж сутринта тъкмо слизах на долния етаж след душа, когато чух някакъв шум от кабинета. Стреснат, грабнах ръжена от камината и се приближих с тихи стъпки до вратата му. Изведнъж си спомних, че държа пистолета за самозащита в чекмеджето на бюрото, и се помолих този, който рови вътре, да не го е намерил вече. Поех дълбоко дъх и рязко отворих вратата. Шийла седеше на кожения стол зад бюрото, облечена с пола и блуза. Беше преметнала крак върху облегалката за ръце и хапеше долната си устна. Бутна чекмеджето и заобиколи бюрото.

— Какво, по дяволите, правиш тук и защо ровиш в…

— Опитвам се да привлека вниманието ти — измърка тя. — Напоследък не е много лесно.

— Да, аз, хмм… — започнах да заеквам.

Тя забеляза ръжена в ръката ми.

— Какво се каниш да правиш с това?

Пуснах ръжена на земята, когато тя седна плавно на бюрото, наклони се назад, като с едната ръка се хвана за махагоновия ръб, а с другата вдигна края на полата нагоре по бедрото си.

— Е, мога ли да разчитам на пълното ти внимание сега?

Щом свършихме, аз отидох в банята, за да ѝ дам възможност да се облече бързо и да си тръгне. Когато след малко слязох отново долу, тя продължаваше да стои в хола, загледана мълчаливо през прозореца. С раздразнение ѝ казах направо какво очаквам. Тя се изправи, прегърна ме продължително и ме целуна силно. Взе чантата си от дивана и си тръгна, без да промълви дума, с пълни със сълзи очи.

Същия ден, едва когато отидох да върна ръжена на мястото му до камината, забелязах, че една от китайските стойки за книги с форма на лъв липсва. Честно казано, дори не си спомнях кога за последно съм обръщал внимание на тези предмети — между тяхното неизменно присъствие като фон във всекидневието ни и моята голяма разсеяност през последната година. И изведнъж, ето го. Или по-скоро, няма го.

Липсата беше натрапчиво очевидна и мислите ми запрепускаха в различни посоки. Въпреки че кражбата на пръв поглед можеше да се приеме като нещо мило — начин Шийла да има частица от моя живот, не можех да пренебрегна подмолния мотив на действията ѝ. Дали беше взела стойката в порив на искрени чувства, или действията ѝ са били преднамерени? Било ли е съвсем необмислено, или тя е усетила, че краят настъпва, и е измислила начин да ми натрие носа?

Върнах се мислено до момента, в който тя си тръгна. Представих си как излиза, а върху мокрото ѝ от сълзи лице се разлива усмивка. Хитро. Вероятно се е досетила, че керамичните лъвчета са на Ребека и изчезването на едното ще бъде забелязано. Разбира се, надявала се е да не забележа кражбата и да се окажа в небрано лозе, когато Ребека повдигне въпроса. Само като си помисля колко се е забавлявала при мисълта как се мъча да измисля оправдание на момента… Или пък е решила, че ще забележа и ще се наложи да съчиня някаква история, за да обясня липсата, или ще треперя, надявайки се Ребека да не види. Боже, какво коварно същество се оказа тя.

В крайна сметка това развитие на събитията ме улесни. Каквато и слабост или трошица съчувствие да бях имал към Шийла, те бяха изтрити от нейния тъжен детински опит за надмощие. Стана ми по-лесно да изляза от тези отношения, без да изпитвам никаква вина. А за мен беше жизненонеобходимо да се измъкна от този мрачен период в живота си и да се върна към онова, което правех най-добре.

Признавам, колкото и да не ми се иска, че малкият хитър ход на Шийла даде резултат. Съчиних приемливо оправдание за липсващата стойка. Историята не само беше достоверна, но даже ме представяше в добра светлина. За моя изненада така и не се наложи да я използвам. Ребека никога не се поинтересува от съдбата на керамичното лъвче и така то се превърна в поредното премълчано нещо. Още една тема, която остана недокосната от двама души, които живееха под един покрив. В ума ми този въпрос остана надвиснал зловещо и предполагам, че така Шийла се наслади на малката си победа.

Имаше обаче нещо, което винаги беше в мислите ми в този период, насочено право към тази коварна жена, която допуснах в дома и в леглото си. Мисъл, която ме топлеше през нощта: „Искаш да си играем игрички? Добре. Представа нямаш какъв човек имам за постоянен спаринг-партньор!“.

Достатъчна е само една погрешна стъпка и всичко се сгромолясва.

7. Ребека

Преди

Отначало беше само секс.

Семейното положение на Пол не позволяваше повече от това. Възползвахме се от времето, когато той можеше. Чукахме се в почти завършени къщи, в колата му, в тоалетни. Животът ми представляваше чакане. Чакане той да ми се обади. Чакане да се измъкне тайно за няколко възхитителни часа. В най-добрия случай това ставаше един път седмично, в най-лошия — веднъж месечно. Ставах неспокойна, когато твърде дълго не можех да го видя. Телефонните разговори между срещите ни се превърнаха в единственото нещо, което имаше значение за мен. Останалата част от живота ми се стопи.

Не обсъждахме големите теми за връзките. Тогава нямах представа какво е мнението му по въпроса с децата. Никога не говорехме той да напусне жена си, нито как би изглеждало евентуално общо бъдеще. Около всички теми, които можеха да доведат до обвързване, имаше невидима стена и аз не я прескачах.

Влюбването при мен се разви в огнени чувства. Бях напълно зависима от него и неговия живот и накрая не издържах. Винаги съм се гордяла, че съм от жените, които преминават с лекота през връзките, не усложняват и не досаждат с изисквания, но това беше само защото никога не бях имала връзка като тази. Тя извади наяве зависимата страна в мен.

Пол ме държеше на въдицата толкова умело, а на мен през ум не ми минаваше, че поведението му е обиграно. Просто вярвах, че любовта ни е различна и ще измислим нещо в крачка. Не забелязвах червените флагове във връзката ни. Очевидният проблем с брака му съществуваше, но имаше и други дребни наглед неща. Съзнателно игнорирах начина, по който той гледаше привлекателните жени или игриво ги наричаше „захарче“. Не му задавах въпроси, когато бях сигурна, че е излъгал, а разни дребни подробности се променяха от днес до утре. Трудно беше да го хванеш. Понякога сякаш беше другаде, докато бяхме заедно. Имаше много малки драскотини, от които би станала по-голяма рана, ако започна да се фокусирам върху тях, затова не го правех. Мислех си, че ако аз се променя заради него, и той ще стори същото за мен. Превърнах се в еталон за „другата жена“ — жената, която според мен Пол искаше да бъда. Оправдавах се с това, че лъжите са си негова работа, както и краят на брака му. Аз си живеех живота както исках. Затова фино го подпитвах за това, което не получава от съпругата си, за да му го дам. Той обаче не казваше почти нищо за тази част от живота си, затова престанах да задавам въпроси. Премоделирах себе си според неговите нужди, защото вярвах, че така ще предпочете мен. Превърни се във фантазията на мъжа и го обезоръжи.

Разговорът винаги беше „следващия път“. Говорехме си възбуждащи неща. Какво ще си направим един на друг. Как ще си доставим удоволствие. След известно време това престана да ме възбужда. Копнеех да ми каже, че ме обича и иска само мен. Исках истинска връзка и истинска близост. Исках да ми каже как си представя бъдещето ни, но той никога не говореше за друго, освен за конкретния момент.

Една вечер, горе-долу по времето, когато за първи път ми предписаха лекарство против тревожност, реших да проявя инициатива. Взех двойна от предписаната от лекаря доза. Почувствах се окуражена. Отчаяна също.

— Пол, все си мисля колко много неща не знаем един за друг.

— Добре, аз съм пръв. Какво криеш от мен?

Беше ми дошло до гуша, но не можех да определя точно от какво. Той не правеше нищо по-различно от преди. Причината беше в мен. Мислех, че сексуалното привличане ще прерасне във връзка. Не мечтаех да съм нечия идеална любовница. Бях се изморила да го деля.

— Сериозно, Пол. Правил си с мен в леглото неща, за които дори няма имена, но всъщност нищо не знаеш за мен. — Гласът ми беше сериозен и не трепереше, благодарение на хапчетата.

Тонът му бързо превключи на предпазлив — все пак той беше женен и много добре разпознаваше капаните.

— Какво не знам за теб, бебче?

— Като например какво е било детството ми. Не знаеш какво съм преживяла.

Първите признаци на гняв проличаха във въздишката му.

— За какво е всичко това? — Острият му тон ме жегна. Досега никой от двамата не беше показал склонност към разправии.

— Ами държим се така, сякаш сме много близки и сме луди един по друг, но аз не знам всъщност какъв си в действителност. Искам да те опозная. Искам повече от връзката с теб.

— Какво искаш да знаеш за мен, Маду? Ще ти кажа всичко. Нямам какво да крия. — Реших, че съпругата му би имала проблем с това твърдение.

Аз смекчих подхода си. Не исках да предизвикам караница, преди да съм му казала каквото трябва.

— Извинявай, съкровище. Просто си ми много близък и понякога си мисля, че бихме могли да бъдем още по-близки. Искам да знаеш всичко за мен.

— Добре, бебче. Можем да говорим за всичко, което поискаш.

— Трябва да ти разкажа за родителите си, Пол.

Той се засмя.

— Добре. Разкажи ми тогава. Били са религиозни? Хипита, живеещи в комуна? В секта?

Замълчах, докато претеглях вероятността Пол да се отдръпне по-бързо, отколкото мога да изрека „Ще кажа на жена ти“, но исках нещата между нас да се променят, а той не правеше никакви крачки в тази посока. Това ме побъркваше.

— И двамата ми родители са мъртви. Когато бях на единайсет, баща ми уби майка ми и после се самоуби. Аз бях там. — Запитах се дали някога ще дойде време, когато ще мога да му разкажа цялата истина за онази нощ.

Пол притихна. Представях си как прави физиономии и се опитва да реагира някак, без да се ангажира твърде много. Никога не беше говорил за чувства, освен чисто физическите, а това беше на светлинни години от споделеното току-що. Той мълча дълго и вече си мислех, че сме дотук.

— Пол — обзе ме разкаяние, — извинявай. Прекалих. Досега не съм го споделяла с никого. Поне не с човек, на когото не плащам да ме изслушва. — Това беше истина.

Той се прокашля няколко пъти.

— Родителите ми починаха в автомобилна катастрофа. Оцелях само аз.

Не предполагах, че имаме сходни травми, но щом го разбрах, всичко ми се изясни. Бяхме разпознали нещо много дълбоко скрито един в друг, без да знаем какво точно е то, и спойката беше мигновена.

— Не обичам да говоря за миналото. — Пол говореше много по-тихо и внимателно от обичайното, — но с теб може би трябва.

Сърцето ми се изпълни с чувства при възможността да се сближим.

И тогава нещата прераснаха в любов.

След

Листата пареха в ръцете ми.

Никога не съм смятала, че той е от този тип, но нямаше съмнение, че писмото е негово. Познатият наклон, изписан с размах от ръката му, възбуждаше желание в мен, когато всъщност би трябвало да го мразя. Любовта ни е сложна в това отношение. Елегантен и уверен, почеркът му беше уникален сам по себе си. Твърде красив за списъци за пазар, но идеален за любовни писма.

Усетих как земята се изплъзва изпод краката ми.

Думите бяха изписани от ръката на Пол, но тонът ми беше непознат. От тези страници звучеше различен глас. Някак по-осъзнат и възмъжал. Той показваше част от себе си, която не бях виждала. Разсъждаваше какъв човек е бил досега и какъв иска да стане.

Избърсах сълзите си, които заплашваха да прелеят и да размажат мастилото.

Истинска битка беше да си поема дъх. Ясно беше, че е намерил друга. Браво! Не си беше губил времето. Сега аз стоях на пътя му. От думите му ме заболя така, сякаш някой ме удари с юмрук в корема. Болката, която завладя цялото ми тяло, беше толкова силна, че за момент обмислих дали да не се обадя на 911. Сърцето ми блъскаше в гърдите и помислих, че ще е най-добре да легна на пода и да умра.

Това би било идеално за него. Искам да те няма. Ще е свободен да отиде където иска, без товара, който съм аз за него. За щастие само при мисълта, че той ще разбере, че съм умряла от разбито сърце, намерих сили да се съвзема от паниката и да започна да дишам дълбоко.

Плъзнах се надолу покрай плота и седнах на хладния под. Когато не понечих да го погаля, Дъф се наведе над мен и ме близна по лицето. Накрая солта по бузите ми и моята апатия го накараха да потърси купичката си с вода.

Смаяна бях. Датите на написаното бяха от последните две седмици. След нощта в спалнята ни. След нея. Това обаче не беше за нея, не можеше да бъде за нея. Не знаех, че Пол има в себе си сили за още една връзка. След всичко, което стана. Потресена съм.

Можех да си тръгна. Да започна отначало и да се надявам на втори шанс, но това би било решение за друг тип жена. За някоя, чието въображение стига само до монтажа на филми и спомени. Аз смятах себе си за по-непредсказуема и талантлива. Имаше причина вчера да не мога да си тръгна и сега я видях ясно — няма да допусна да му се размине. Половината пари са мои и си ги искам. Нещо в мен се скъса. Изпитах желание да строша всяка чуплива вещ наоколо. Исках да пищя. Исках да убивам.

Повиках Дъф, прегърнах го през косматия врат и го притиснах към себе си. Сърцето му биеше бързо като моето. Започнах да съставям списък с нещата, които Пол обича най-много на света, и да си представям колко приятно ще е да му ги отнема едно по едно.

8. Пол

Преди

Когато започнах да изневерявам на първата си съпруга с Ребека, го чувствах като най-естественото нещо на света. Не го правех за първи път. Ни най-малко. За първи път обаче за мен беше нещо повече от секс. Ожених се от отчаяние, от нуждата да имам до себе си някого, който няма да ме напусне, и този факт стана неловко явен още щом си разменихме клетвите. Също като финалната сцена от „Абсолвентът“, когато Дъстин Хофман и Катрин Рос потеглят с автобуса и полека-лека им се прояснява каква ужасна грешка са допуснали. Мисля, че започнах да мисля как да се измъкна още преди да свикнем един с друг.

Ребека беше моят изход. Тя схвана положението веднага. Запознанството ни стана случайно и нямах възможност тактично да се освободя от халката. След първия ни продължителен поглед тя отклони очи към пръста с халката. Още си спомням изражението ѝ, докато преценяваше ситуацията. Съчетанието от страх и похот, което изпитах в онзи момент, не ме напусна с години.

Прекарахме следващите десет минути в обиколка на двора, хванати под ръка, наслаждавайки се на разговор, в който говорехме за едно, но имахме предвид друго и се правехме, че никой не е забелязал какво нося на лявата си ръка.

— Е, какво мислите? Влюбихте ли се? — Задържах погледа ѝ за част от секундата, преди да кимна към къщата. Тя театрално се закашля, сякаш съм я хванал неподготвена, но и двамата знаехме, че не е така. Въздухът около нас беше наелектризиран. Докато тя говореше колко голяма е къщата за сам човек, аз пъхнах ръка в джоба на палтото и изхлузих халката от пръста си. Когато я извадих, Ребека не трепна.

— Е, ами вие? Влюбихте ли се?

Спрях и се обърнах към нея.

— От пръв поглед.

Тя погледна към къщата, после към мен.

— Страхотно! Мъж, който знае как да превърне една къща в дом.

— Ако му се даде възможност.

Тя присви очи едва забележимо.

— Значи ти се възползваш от възможностите?

— Само когато е лудост да не го направя.

Заведох я в другия край на един висок храст рододендрон, където се целувахме страстно, далече от любопитните очи на брокера.

Нищо във втория ми брак не беше традиционно. Когато се запознахме, бяхме просто две деца, едва започнали да се ориентират в живота, което водеше със себе си всички романтични представи. Ребека дори флиртуваше с идеята да имаме деца, сладка прищявка, макар и импулсивна, непрактична и наивна от нейна страна. Правехме планове да подобрим финансовото си положение и беше очевидно, че държахме на връзката си. Ако трябва да съм честен обаче, не знам дали двамата с Ребека бяхме семеен тип хора. Знам, че изглежда глупаво да го кажа след почти двайсет години брачен съюз, но аз наистина смятам, че лодката ни не потъна благодарение на това колко добре се разбирахме един друг и колко перфектно си подхождахме във всичко, което наистина имаше значение. Не съм убеден, че някой от двамата щеше да се радва на успешна връзка, ако бяхме попаднали на други партньори.

Още от самото начало имаше нещо различно в Ребека и ролята ѝ на съпруга. Дотогава не беше носила годежен пръстен или халка и имаше някакво очарование в начина, по който си играеше с тях. Отначало изпитваше безпокойство да носи пръстените. Аз се притеснявах, тъй като тогава нямах средства да ѝ осигуря пръстен с голям камък, какъвто жена като нея заслужаваше. Постепенно обаче разбрах, че нейното притеснение няма нищо общо с това. Докато халката от първия ми брак ми се струваше като менгеме от момента, в който бе сложена на пръста ми, Ребека се отнасяше към нейната с искрена почуда. Мисля, че никога не ѝ беше хрумвало, че ще се озове в подобно положение. Спомням си как съм я улавял — дори след като бяхме женени от години — да се любува на блестящите халки и на представата за себе си като омъжена жена.

Дори най-традиционните страни на съвместния ни живот произтичаха от спонтанни решения. Обикновено двойките си правят внимателно обмислени планове. Ние се оказахме с куче и бяла дървена ограда по една прищявка. Разбира се, дългосрочните перспективи бяха налице — банковата сметка, имотът в Колд Спринг Харбър, но времето и обстоятелствата оказаха своето въздействие на тези внимателно съставени планове.

Забавно нещо са провалените очаквания. Когато имаш извънбрачна връзка, трябва да спазваш някои неща, за да намалиш вероятността да те хванат. Първото и вероятно най-кардиналното шибано правило е да не се забъркваш с човек, който няма какво да губи. Най-безопасно е да започнеш отношения с човек, който вече е в сериозна връзка. Аз плюх на тази логика, като се въвлякох в отношения с Ребека, макар че в нито един момент нямах чувството, че има опасност тя да се набърка в брака ми. Личеше си, че не е жена, която би направила сцена пред хората, нито е в нейния стил да се конфронтира със съпругата ми или да използва аферата ни срещу мен. Мисля, че и двамата усещахме накъде върви връзката ни и съвсем търпеливо я бяхме оставили да се развие от само себе си. След първия ни сериозен разговор осъзнахме защо се разбираме така естествено. Онова, което ни свързваше, стана явно и не можеше да се отрече. Това беше любов и нямаше връщане назад.

С Шийла беше различно и в началото за мен беше идеално. Запознах се с нея като омъжена жена и макар че страстта между нас беше осезаема, отначало изглеждаше, че тя си има живот, с който е активно ангажирана. Част от първоначалната тръпка беше фактът, че двамата сбъдвахме една забранена фантазия — нещо нетрайно, но въпреки това съществено за нас. Нещо, от което всеки от нас имаше нужда по лични причини. Тази движеща сила постепенно се промени и отношенията ни станаха все по-непредсказуеми и бурни. С времето стана ясно, че е било грешка изобщо да се впуснем в това начинание. Нямаше как да не си направя извода, че ангажираната ми любовница стана далеч по-непредсказуема от някогашната ми свободна любовница. Забавно, а?

Разкриването на малката схема на Шийла със стойката за книги ми подейства като отрезвяване и видях всичко кристално ясно. Знаех, че късайки с нея, съм взел правилното решение, и бях изпълнен с оптимизъм при мисълта за ново начало.

И после — един ден това се случи.

Моментът, от който мъж в моето положение винаги се страхува, но се залъгва, че това на него няма да му се случи. Нали ние сме по-умни от всички онези примати, които имат наглостта да пробват да го играят на нашето ниво.

Беше един от онези мъртви периоди след празниците. Магазините на главната сваляха коледните лампички и цареше усещане за покой след края на шума и суетнята. Денят беше ясен и мразовит, но приятен. С Ребека се разхождахме надолу по улицата хванати за ръце, когато още в далечината видях Шийла. Земята под краката ми се разлюля, стомахът ми се сви, очите ми започнаха да парят, сякаш паяжини обвиха мозъка ми и времето престана да съществува.

Шийла вървеше срещу нас. Погледът ѝ срещна моя, после се отклони към Ребека. Тя се подсмихна, след което устните ѝ се изкривиха в нещо похотливо и вулгарно.

Шийла вървеше срещу нас. Тя изгледа Ребека, а после ме предизвика с поглед.

Шийла вървеше срещу нас. Очите ѝ се стрелнаха настрани нападателно и предизвикателно.

Шийла вървеше срещу нас. Когато ни видя, тя се завъртя на пети и отстъпи.

Шийла вървеше срещу нас. Когато се изравни с нас, тя бръкна в чантата си и извади някакъв предмет. Едва когато замахна към главата на жена ми, видях, че е някаква керамика.

Тя бръкна в чантата си. Когато измъкна ръка, разпознах китайската фигурка за подпиране на книги.

Замахна към главата на жена ми, но аз я сграбчих за китката и изтръгнах фигурката от ръката ѝ.

Аз не разбрах какво вади, докато не я вдигна над главата си. Видях как я заби в слепоочието на жена ми.

Шийла вървеше срещу нас. Погледите ни се срещнаха мимолетно, докато се разминавахме.

Всичко се върна на фокус. Усетих, че стискам по-силно ръката на Ребека. Дланите ни се бяха овлажнили. Не знаех дали аз съм се вкопчил в ръката ѝ, или тя в моята. Не исках да я погледна, за да не издам притеснението си. Дали беше забелязала какво стана между Шийла и мен, или нервите ми играеха номера?

Мозъкът ми извика картината на онова, което току-що се бе разиграло. „Къде беше кучето на Шийла? Не е типично за нея да е навън без Моли. Изглеждаше много странно — чакай! Чакай. Къде, по дяволите, беше сватбената ѝ халка?“

Мозъкът ми даде увеличено изображение на пръста, на който носеше халката. Върнах се към запознанството ни и как тя се опита да скрие халката и отсъствието ѝ от пръста ѝ преди малко ме стресна. Стомахът ми отново се сви. Олюлях се, изваден от равновесие повече, отколкото когато се разминахме преди малко. Сякаш тишината ме оглуши.

И както вече знаем, бях прав. Тази липсваща халка беше предвестник.

9. Ребека

Преди

Раните ни бяха еднакви.

Пол беше първият от всичките ми познати, който знаеше как лошото в живота връхлита изневиделица. Той разбираше как някои случки от миналото не могат да бъдат забравени и изтрити, и точно те прецакват психиката ти, особено ако са се случили в детството. Когато си разказахме през какво сме преминали и видях, че той е преуспял въпреки всичко, бях заинтригувана. На границата на болестното вманиачаване. Бях омаяна от тъжното му минало почти колкото от моето собствено.

И докато тежките ни преживелици си приличаха в много отношения — на дванайсет вече сираци, свидетели на смъртта на родителите си, приемна грижа, психолози, милион съмнителни възрастни — основната разлика беше в това, че в началото Пол е бил щастлив. Имал е шанса да е от онези щастливи деца с любящи родители, които са се отнасяли добре с него и един към друг. Просто лош късмет, че това му е било отнето. Иронията, че точно аз от двамата исках семейство, не ми беше убегнала, но от това не ми ставаше по-леко.

Чудех се дали изобщо щяхме да си обърнем внимание, ако не бяхме разпознали сходната болка един в друг. Ако не бяхме разбрали откъде произлизаше магнетичното привличане в началото. Бяхме говорили за тъжното си детство един-два пъти, но със сигурност не бяхме навлизали в подробности. Не бяха нужни много думи, за да стане ясно колко много би искал да забрави всеки от нас.

Имах навика да се крия в гардероба в коридора, когато родителите ми се караха, и да гледам през процепа на вратата към тяхната спалня. Вероятно съм смятала, че мога да се намеся, ако нещата излязат от контрол. Често заспивах в тясното пространство със зимните палта, които докосваха раменете ми, докато седях със свити към тялото колене.

Нахлузвах качулката на пухенката и стягах връзките, за да не чувам писъците.

Когато беше най-зле, започвах да си мисля как никога не искам да се омъжвам. Как когато порасна, ще избягвам всеки, който би имал такова въздействие върху мен. Изглеждаше просто: ако някой можеше да ме ядоса така, че да изляза от кожата си, аз бягах в противоположна посока. Проява на здрав разум.

С годините го обърнах към себе си. Ако не се получеше с някого, не виждах причината в неговото лошо отношение, а винях себе си. Мислех, че нещо не ми достига. Приятелствата и връзките ми не траеха дълго. Привличах хора, които не ги беше грижа какъв човек съм, а само как ги карам да се чувстват, когато са с мен. Естествено, това не беше достатъчно.

В крайна сметка реших, че никой няма да поиска да се ожени за мен. Нещо важно беше счупено. През годините терапевтите ми казваха, че самоуважението ми е почти заличено заради начина, по който родителите ми са се отнесли един с друг в нощта, когато умряха. Може би имаха право, но аз престанах да слушам съвети как мога да го поправя и просто приех, че съм такава.

В нощта, когато умряха, родителите ми се караха както обикновено за едно и също. Независимо дали има причина, или не. Разменяха си злобни реплики, а после преминаха на хвърляне на остри предмети. Цяло чудо, че все още имахме чупливи вещи в апартамента. И разбира се, всичко ескалира. Никога няма да проговоря за моя принос. Нито пред Пол, нито пред себе си.

След като сравнихме историите от тъжното си минало, настъпи коренна промяна в начина, по който се възприемахме. Пол промени отношението си към връзката ни. Стана нежен и покровителствен. Сексът продължаваше да е част от връзката ни, но беше отстъпил място на нещо по-дълбоко. Вече не изпитвах толкова силно чувството, че го деля, а сякаш винаги сме били заедно. Бракът му беше още една пречка за преодоляване, преди да се съберем завинаги. Обсъждахме бъдещето си, а на мястото на моя скептицизъм се настани надеждата.

— Искам да построя дома, който и двамата не сме имали. Искам да го проектираме и да го създадем заедно. — Той не беше от силно емоционалните мъже, затова знаех каква тежест имат думите му.

— И аз го искам. — Наистина го исках.

Седяхме в колата му на един страничен път в Колд Спринг Харбър, място, на което се усамотявахме, когато Пол оглеждаше подходящи парцели. На практика той още беше женен, но само на хартия.

— Подай си ръката, Маду.

Не го очаквах. Честно. Тайничко се надявах, но само толкова. Освен това никога не бях отваряла и дума за това.

За него годежният пръстен беше дребна подробност в големия му замисъл за нас. И без да му го казвам, Пол знаеше, че е важно за мен. Само по себе си това беше важно. Имаше много неща, които не можех да се насиля да поискам, но той се досещаше. Щом сложи пръстена на ръката ми, за първи път почувствах, че и аз заслужавам да имам каквото поискам в този живот.

Това бижу на пръста ми по някакъв начин се оказа противоотрова за всичките ми опасения относно любовта. Шансът ми да бъда някоя друга извън тъжното ми минало, опакован в злато с диамант отгоре. То беше доказателството, че струвам нещо. Пол беше очарован от слепия ми възторг от пръстена и жеста.

Заклех се никога да не го свалям от пръста си задълго, освен когато не се налага. Знаех, че ако го сваля, магията ще изчезне.

След

Стационарният телефон звънеше, но нямах сили да помръдна. Лежах по корем на дивана — поне не върху болното рамо. Когато затворих очи, беше нощ, а сега светлината болезнено пронизваше очите ми. Докато те привикваха с нея, сънищата за непробиваеми ключалки избледняха. Ръцете ми имаха странен вид. Моите си бяха, тъй като бяха прикачени към китките и раменете ми, но нещо не беше както трябва.

По време на среднощната ярост свалих халката и годежния пръстен. Щом ги подредих един до друг, отдолу лъсна възпалената кожа. Всичко след това ми се губеше.

Шишенцето ми с окси беше отстрани. Останало беше само едно хапче. Рамото ми започна да пулсира само при вида му. Можех да се закълна, че последния път когато погледнах, бяха останали пет хапчета. Трябва да започна да ги следя по-внимателно. От дивана виждах част от кухнята. Свежият въздух от отворената врата нахлуваше в къщата. Не си спомнях да съм оставяла вратата отворена. Усетих пронизваща болка в гръбнака, когато вдигнах глава, за да видя по-добре. Отново отпуснах буза на възглавницата.

— Дъф? Ела тук, момче!

Почаках да чуя чаткането на ноктите по плочките. Имах нужда от този успокояващ звук точно толкова отчаяно, колкото да утоля жаждата си.

Тишина. В мен пропълзя ужасно чувство.

Изправих се бързо и пътьом взех бутилката. Размятах възглавниците от дивана и видях телефона, сврян между тях.

За моя изненада имаше групово съобщение от инструктора ни по спининг, който ни уведомяваше за бдение със свещи тази вечер, посветено на Саша, и ни напомняше да се присъединим към новосъздадената фейсбук група „Да намерим Саша“. Хората бяха засипали чата с порой от съобщения и предложения да донесат нейни снимки, които да поставят на колелото ѝ, оставено свободно в нейна чест. Сетих се за единствената снимка на Саша, която имах: спонтанна снимка на служебна вечеря преди милион години. Четиримата седим на една маса. Марк е загледан някъде зад снимащия. Аз съм забола поглед в ръцете си, намръщена, но не си спомням защо. Вероятно защото Пол ме е игнорирал и със Саша през цялото време са си споделяли спомени от гимназията. Тя е в средата с вид на излязла от списание, а очите на Пол са залепени за нея.

Това беше последното, което ми се правеше, но по ред причини се налагаше да се появя. Отговорих:

В кухнята всичко изглеждаше на мястото си. Извадих бутилка газирана вода от хладилника и набързо изгълтах студената газирана течност. Погледнах през прозореца и веднага отклоних поглед. Сутрешното слънце ме нараняваше. Лек бриз нахлуваше през отворената врата и аз затворих само тази с мрежата, за да вдишвам свежия пролетен въздух.

Телефонът ми завибрира на плота. Номерът беше скрит, затова не вдигнах. Почти веднага започна да звъни и стационарният телефон. Вдигнах слушалката, но моето „ало“ беше посрещнато с мълчание. Напоследък се случваше често. Понечих да се обадя на Пол, но се въздържах.

Голият ми пръст без пръстен ме отведе до мивката, за да погледна в сапунерката и на обичайните места наоколо. Брачната ми халка си стоеше самотна. През главата ми минаваха картини как пръстенът с диамант се плъзва в сифона на мивката и заминава в морето, и сърцето ми се сви. За мое успокоение тапата си беше на мястото. Стационарният телефон отново звънна и за миг ме разсея. Взех слушалката с надеждата да чуя гласа на Пол в един от малкото моменти на разнежване, който ме свари неподготвена.

— Ало?

Мълчание.

— АЛО?

Не можех да преценя дали чувам накъсаното дишане от отсрещната страна, или това беше моят пресекващ дъх. Треснах слушалката върху плота и на практика я пукнах.

Нахлузих семплата халка от жълто злато на пръста си, който изглеждаше неестествено без нея. Бръкнах да извадя едно шишенце с лекарство от скривалището му в шкафа, но то не беше там. Напоследък всичко ми се изплъзваше. Претърсих другите стаи със съзнанието, че няма да открия това, което търся. Не бях съвсем сигурна кое точно от липсващите неща се надявам да намеря. Може би всичките, но най-вече хапчетата.

Телефонът ми се върна към живот с вибрация.

Канех се да отговоря, когато видях повода на Дъф на закачалката до вратата. Без да си спомням нищо конкретно, знаех, че съм направила нещо лошо. Отговорих:

Възможно най-спокойно, доколкото надигащата се паника ми позволяваше, излязох през задната врата с надеждата да намеря Дъф заспал на сянка под върбата. Логиката и навикът говореха, че снощи би трябвало да съм го пуснала в безопасното ограждение на двора. Само че дворът си беше все така пуст. Опитах се да си внуша, че широко отворената порта е само оптична илюзия, но щом приближих, вече не можех да се самозаблуждавам. Разликата между открехната и широко зееща беше безспорна.

— Дъф?!

Сълзите ми напираха и аз ги задържах. Как може всичко да се обърка толкова бързо? Жадувах за предишния си живот. Когато имах работа, пари и съпруг, когото си мислех, че познавам добре. Когато не взимах хапчета. Когато си имах пръстен. Когато знаех къде е проклетото ми куче. Зад мен телефонът в къщата отново започна да звъни, но аз продължих в обратната посока. Няколко крачки по-нататък нещо блесна в тревата, когато слънцето се показа иззад облак. Почувствах прилив на надежда и с нова енергия се забързах към блещукащия лъч. Наведох се и взех предмета.

Докато се мъчех да разбера как сребърният медальон във формата на кокал се е откачил от каишката, през мен премина необичайно студен порив на вятъра. На сантиметри от медальона се търкаляше празно шишенце от лекарства. Онова, което бях скрила в шкафа. Вече празно.

10. Пол

Преди

Някои хора просто не могат да разберат, когато нещо е приключило.

С Ребека едва бяхме стигнали до колата, когато телефонът ми завибрира като полудял. Не бях успял да се съвзема, когато атаката започна. Още щом телефонът завибрира в джоба ми, знаех кой е подателят на съобщенията.

Естествено, бях блокирал номера на Шийла, но ето че получавах порой съобщения от непознат номер, който можеше да принадлежи само на един човек. У мен нямаше съмнение.

Както обикновено, Уес ми служеше за перфектното алиби. Все още бях разтреперан от опасно близкия ни сблъсък и се притеснявах, че съм се издал по някакъв начин пред Ребека. Долавях промяната в поведението си и се опасявах, че съпругата ми, нищо че напоследък беше разсеяна, е усетила нещо. Затова, когато извадих телефона от джоба си и Ребека попита дали всичко е наред, поне имах самообладанието да се оправдая с Уес и един нов имот на пазара. Разбира се, естеството на съобщенията, които заливаха телефона ми, беше от съвсем друг характер.

Винаги съм смятал, че съм ловък в измъкването от проблеми, но дори аз чувствах как лъжите извират от порите ми като токсини. След като се прибрахме през онзи ден, аз прекарах остатъка от деня между кабинета и задната веранда в опит да убедя съпругата си в една лъжа, която едва успявах да поддържам. Изнесох цяло представление, като взех лаптопа си навън, докато говорех с Уес по телефона за сверка на изчисления и каквато друга професионално звучаща глупост можах да измисля. Слава богу, беше един от онези меки зимни дни, макар че адреналинът ме имунизираше срещу температурните амплитуди. Усещането приличаше на преживяване извън тялото. Веднага щом приключих с разговора и затворих лаптопа, Ребека ме засипа с въпроси:

— Натоварен следобед, а? Уес ти скъсва задника от работа.

— Да, наточил се е за този имот. Загря ми ухото от него този следобед. Извинявай, скъпа!

— Хмм. — Очите ѝ пронизваха черепа ми.

— Какво беше това? — „Успокой се, човече! Дишай!“

— О, нищо.

„Напротив — не е нищо. Точно обратното.“

— Сякаш мислиш, че…

— Някак… — Паузата се проточи непоносимо дълго. — Не е в негов стил. Уес винаги изглежда толкова спокоен и обран.

„Мамка му!“

— Знам, че е странно. Обикновено не е такъв, но този имот наистина изглежда невероятно. — Положих всички усилия да задържа погледа ѝ, въпреки че очите ми пареха ужасно и умирах да мигна. — Той е сдържан само с клиентите, а зад вратата на кабинета си е на педала. — „Престани да затъваш в обяснения, глупако! Ще провалиш всичко.“ — Така си е.

— Аха. — Тя се замисли. — Ясно.

Следобедът премина във вечер и аз най-после проясних ума си и почувствах, че се връщам към нормално състояние или поне на пръв поглед нормално. Вече бях изпратил съобщение на Уес, че имам нужда от телефонен разговор точно около времето на подготовка на вечерята. Бях проявил желание аз да готвя тази вечер и реших да оставя телефона на плота, така че като звънне, Ребека да види името на Уес, изписано на дисплея. Стиковането се получи перфектно и за миг си помислих, че съм се измъкнал.

После дойде следващата вълна от съобщения.

Не си спомням да съм опитал и хапка от храната, която приготвих тази вечер. Вътрешно кипях от ярост, която замъгляваше останалите ми сетива. Постарах се да отговоря на всички въпроси на Ребека за имота, за който Уес уж ми беше говорил цял следобед, но бях страшно разсеян и едва успях да скърпя нещо като описание, базирано на къщи, които бях продавал преди. Бях потънал дълбоко в мислите си, за да забележа дали Ребека всъщност вярва на мрежата, която плетях.

Следващото, което помня, е сексът и трескавата жажда за чукане, каквато не си спомням откога не бях изпитвал с жена си. Отново присъствах. Тя ме хапеше по меката част на ухото, докато ми сваляше панталоните и ме галеше с ръка. Онова, което последва, беше оголена, животинска страст. Помня, че се отприщих върху нея, сякаш можех да пропъдя любовницата си, като покоря съпругата си. Помня, че се ужасявах да не осъзная до каква степен се бях оставил на безразсъдната страст. Онова, което помнех най-ясно обаче и което ме ужасяваше най-много, беше изражението в очите на Ребека; онзи поглед, който ме окуражаваше, пришпорваше ме, наслаждаваше се на болката, свирепостта и безумието на всичко това. Мога да се закълна, че в този момент долових проблясък на чиста омраза, скрит в погледа ѝ, но нямах представа към кого е насочена тя.

През онази нощ Ребека спа като заклана.

Когато се уверих, че е дълбоко заспала, аз измъкнах телефона си от нощното шкафче и се изнизах от спалнята в коридора. Миришех на секс, бях настръхнал и не съвсем на себе си. Не трябваше да правя това, но не устоях.

Щом натиснах „Изпрати“, адреналинът ми удари тавана. Гадеше ми се и ми се виеше свят. Облегнах се на стената, за да си възвърна равновесието. Стори ми се, че отговорът ѝ дойде след часове.

На следващата сутрин се събудих пръв. Измъкнах се от леглото и слязох долу да направя кафе в каната. Пуснах Дъф навън и му сипах храна и вода в купичките. Взех си телефона и видях съобщение от Уес, който питаше дали нещата са се наредили предната вечер. След като отговорих, го включих да се зарежда, защото батерията падаше, а после пуснах Дъф вътре. Той се втурна към купичките, което ме подсети да се заема с мръсните чинии от вечерта.

Докато лъсках тиганите и ги подреждах на сушилката, мислите ми се върнаха към събитията от предната вечер. Образите се появяваха и изчезваха като на монтирана надве-натри кинолента. Точно когато отново бях изпразнил ума си от мисли, вибриращият телефон на плота ме върна рязко в стаята. Посегнах да го взема, очаквайки съобщение от Уес. Онова, което получих, ме събуди окончателно.

От новия номер на Шийла получих порой от снимки. След миг на колебание отворих съобщенията, за да видя снимки, които тя беше правила, докато сме били заедно. Имаше ме с кучетата на плажа; кучетата, играещи в нейния двор, както и наглед невинно селфи на двамата в двора.

Най-силно обаче привлече вниманието ми снимка, която не знаех, че е направила. Беше в къщата ѝ, след секс, аз на път към банята, гол. Лицето ми не се виждаше, слава богу, но разпознах фигурата си. Можех да прогоря с поглед снимката, пулсът ми се ускори. Погледнах към стълбището, за да се уверя, че Ребека няма да се появи точно в неподходящия момент.

Умът ми препускаше. „Какво иска тази луда кучка от мен? Защо снимките, защо точно сега?! Пазила ги е нарочно. Мъжът ѝ си е тръгнал. Може би като ни видя, сачмата ѝ изби. Боже, до каква степен е превъртяла?! И докъде е готова да ме завлече със себе си?“

Докато се лутах в догадки, телефонът ми извибрира отново. Отворих съобщението от нея, последното, преди да настъпи зловещо мълчание от нейна страна.

Аз съм разумен човек. Според мен повечето хора са такива. Какво обаче кара един разумен човек да се държи неразумно? Просто го постави в ирационална среда и работата ти е свършена. Определени поредици от събития, веднъж пуснати в действие, е почти невъзможно да бъдат спрени. Има и граници, които, веднъж преминати, не могат да предпазят прекрачилия ги.

Така, както го виждах аз, Ребека нямаше никакъв избор.

11. Ребека

Преди

Началото на връзката ни беше един от най-щастливите периоди в живота ми. Бяхме отдадени един на друг.

За първия ми рожден ден заедно той ме заведе на пикник в прекрасен малък парк в Сагапонак, няколко месеца след началото на връзката ни. Паркът беше пуст, тъй като беше средата на работната седмица. Седяхме близо един до друг на одеяло под сенчестата завеса на една върба и наблюдавахме как птиците ходят напред-назад по тревата, докато ние отпивахме бърбън от един кариран термос. Не разговаряхме. Аз се бях облегнала плътно на него и чаках възбудата помежду ни да нарасне до степен, в която той да не може да устои. Любихме се, заобиколени от уханието на цветя и пролет. Чувството, че сме единствените хора на света, беше упойващо.

На тръгване видях името на парка на табела до входа — „Маду“.

— Маду — „гургулице моя“ — колко сладко!

— Ти си сладка. — Той ме прегърна изотзад и обви ръце около мен.

— Знаеш ли, че гургулиците остават заедно цял живот? — продължих да чета табелата, докато цялото ми тяло настръхна от дъха му. — Винаги съм смятала, че те са по-красивата разновидност на гълъбите.

— Ти си моята красива гургулица. Моята Маду. — Изчервих се. Не бях свикнала да е толкова романтичен. Хареса ми. Той ме завъртя към себе си. Щастието сияеше върху лицето ми като в огледало.

— Обичам те, Маду. — Тогава за първи път ме нарече по този начин.

— И аз те обичам. Завинаги.

Години по-късно той продължи да използва този прякор, но по навик, а не от любов. Минахме през естествените приливи и отливи на дългите връзки до момента, когато остана без работа, но точно този период беляза началото на голяма промяна, от която нямаше връщане назад за нас. Не говорехме за отчуждението помежду ни. Просто живеехме с него, като мълчаливо се надявахме да премине така, както беше дошло. И то премина, така да се каже.

След като Пол започна да работи с Уес и облакът на депресията му се разсея, с него намаля и негодуванието ми. Колкото повече се ангажираше с работата, толкова по-великодушна към него ставах аз. И двамата заживяхме отново с очакването, че нещата ще се върнат към положението отпреди икономиката да се срине. Щом започна да изкарва пари, самочувствието му и вниманието се завърнаха. Една паметна вечер, когато беше изкарал първата си шестцифрена комисиона, той влетя в къщата с танцова стъпка. „Ето я гургулицата ми!“ Усмихваше ми се, сякаш бях нещо много вкусно и забранено, което той нямаше търпение да вкуси. Все още свиквах с тази версия на Пол, след като бях живяла дълго с депресираното и неподдържано негово копие, но за първи път откакто преди две години бизнесът му фалира, бях отворена към него.

Той седеше на дивана и ме наблюдаваше, докато аз се движех из кухнята, леко смутена от погледа му. Нямах нищо против вниманието му, но бях малко притеснена. Хубаво беше да видя нещо различно от разсеяност от негова страна.

— Маду — повече команда, отколкото обръщение, — ела тук. — Той потупа мястото на дивана до себе си.

Поколебах се. От много време все се отдръпвах и ми беше станало рефлекс. Приближих се до него. Приседнах и той ме придърпа към себе си.

— Липсваше ми. — Целуна ме жадно. Странно колко чужда можеше да е целувката на съпруга ти след толкова много познати целувки.

— Къде беше?

— Не знам, тук някъде, наблизо. — Той замълча. — Теб също те нямаше.

— Знам.

— Вече няма да е така. Аз и ти.

— Завинаги.

Отново бяхме в синхрон, отново влюбени. Започнахме да се любим с честотата на преливащи от хормони тийнейджъри. Заклех се пред себе си да престана да вземам толкова много хапчета и постепенно съвсем да ги спра. Не исках вече да съм безчувствена. Исках да усещам с всички сетива. И да съм с него. Имитирах чувственост, но химията в организма ми пречеше на тялото ми да реагира на докосването му. Либидото ми несъмнено беше засегнато от опиатите, но аз не се издавах. Леглото ни се превърна в светилище. Толкова беше хубаво да сме отново в прегръдките си, че аз доброволно потиснах дразнещото чувство, че има още нещо, освен физическата ми безчувственост. Сега, като се връщам мислено, ние търсехме утеха един в друг и прикривахме по-голям разрив.

Той стана по-покровителствен към мен. Преоткритото му внимание към щастието ми разкри една по-нежна страна в него. Сутрин ме придружаваше до колата, отваряше ми вратата и ме изпращаше с поглед, докато не се отдалечах. През деня ми пишеше съобщения, за да види какво правя. Изпращаше ми романтични имейли, за да ми припомни колко много ме обича. И ако случайно се прибереше преди мен, ме посрещаше на вратата с изражение на щастие и облекчение, сякаш скрито дълбоко в себе си очакваше, че може да не се прибера някой ден. Започна да ме държи за ръката, когато бяхме навън. Харесваше ми. Изневиделица ме придърпваше в прегръдките си и обгръщаше лицето ми с длани, когато ме целуваше. Хващах го да ме гледа замислено, но той отричаше. Имаше океан от неизречени неща, но те само усилваха възбудата. Харесваше ми да съм загадка за него. Той също се превърна в загадка за мен.

Сега разбирам, че просто е предпазвал себе си.

Човек иска да вярва, че притежава интуицията да вижда незримото, че е видял вълната да се отдръпва безшумно, преди да набъбне и да се разбие с мощ, която заличава всичко по пътя ѝ.

Със завръщането на близостта ни се настани неизказано душевно отчуждение, което не можех да проумея. Усещах го дори в леглото, където бяхме най-близки. Заровено някъде дълбоко, едно нащърбено стъклено зърно грах ме ръгаше.

Един ден, няколко седмици след завръщането на стария Пол, преди всичко да се сгромоляса със страшна сила, се събудих от някакво странно чувство. Пол похъркваше до мен след особено атлетичните ни креватни изпълнения. Първо си го помислих, после го изрекох на глас: „Сякаш това не е същото легло“, а той промърмори: „И аз те обичам“ и се претърколи.

Предполагам, че знаех. Просто бях избрала да не обръщам внимание, докато някой друг не направи избора вместо мен.

После

Без Дъф и Пол къщата ми се струваше чужда. До степен, че днес и аз не се чувствах на себе си. Гневът към предателствата на Пол беше започнал да отшумява и на негово място доплува непробиваемата мъгла на депресията. Борех се да устоя на повика на леглото, представях си удоволствието да пропълзя под завивките и да се предам. Не ми убегна иронията, че след краха на бизнеса си Пол вероятно се е чувствал точно по този начин.

Седях в кухнята и наблюдавах със затаен дъх отворената врата, а по гърба ми се стичаше пот и попиваше в тениската ми. От съседната стая се чуваше тихо звукът от телевизора, но аз не помнех да съм го пускала. Сновях из жилището сякаш от часове, въпреки че времето минаваше мъчително бавно. Знаех, че ако се спра за по-дълго, това ще доведе до пълна мотивационна атрофия, затова се изправих и започнах да крача напред-назад. По навик посегнах към пръстените си.

Опитах се да заместя притеснението си за Дъф с желанието да накажа Пол. Отнемането на кучето беше начело в списъка ми как да разбия живота му, но липсата на спомен какво може да съм сторила, ме задушаваше. Никога не бих наранила Дъф. Несигурността ме парализираше.

Сега въображението ми кръжеше около няколко ужасни сценария и аз потиснах едно дълбоко ридание. Притеснението не беше емоция, която бих оставила да ръководи живота ми, но сега ме бе завладяло. Трябваше да отида да потърся кучето ни. Трябваше да си потърся пръстена. Трябваше да се обадя на Пол. Вместо това мислех само как да намеря хапчетата. За миг се запитах докъде съм стигнала с пристрастяването си, щом се чувствам по този начин. Щях да се занимая с тази мисъл после, когато си набавя химическия дефицит и мога да си позволя лукса да размишлявам за себе си.

След осем часа абстиненцията започна да се усеща, а от последната ми доза бяха минали около шест часа, преди положението да стане рисково. Настъпването на параноята, халюцинациите и загубата на ориентация вече се усещаше. Имах още един ден, преди да се срина. Единственият път, когато бях преживяла подобен болезнен процес, беше, когато се натрових с храна насред грип. А това беше само физически срив.

След като претърсих всички скривалища в къщата, реших да претършувам колата като най-обещаващото място да намеря някое паднало хапче на пода или между седалките. Положението придобиваше отчайващ обрат. Не можех да се обърна към Марк. Не и докато Саша я няма.

Знаех какво трябва да направя, нищо че не исках да се изправя пред външния свят. Проверих дали спортният ми екип и маратонките за спининг още са на задната седалка, където ги бях хвърлила преди два дни. Преди цяла вечност.

Тъкмо бях пъхнала ключа в стартера, когато чух лай. В огледалото за задно виждане забелязах Дъф да тича по пътя към нас. Още преди да сляза, зад ъгъла се скри някакъв човек, когото не успях да огледам.

Отидох до улицата и паднах на колене с Дъф в прегръдките ми. И двамата дишахме тежко, аз се смеех и плачех от облекчение, заровила лице в козината му, а сърцата ни тупаха силно.

12. Пол

Преди

В някакъв момент миналото ни застига.

Трябваше да постъпя по друг начин. Сега го разбирам. Но пък е трудно да кажеш дали това би се отразило на крайния резултат. Можех само да предполагам. Въпреки всичко вероятно можех да направя още нещо, за да потуша огъня. Или поне да не го раздухвам толкова енергично. Вероятно трябваше да блокирам новия номер на Шийла, но ако трябва да съм честен, това подхранваше егото ми и мъничко ме възбуждаше. Интересно ми беше докъде е готова да стигне. Поне в началото.

Съобщенията, които ми пращаше в началото след засичането ни, бяха притеснителни, но след време започнах да гледам различно на тях. Тя видимо преживяваше труден период. Беше ме изгубила и бог знае какво се бе случило с брака ѝ. Нападна ме веднага след като ни видя щастливи, хванати за ръце. Сигурно е било голям удар за нея, мога да си представя как се е почувствала. Отношенията ни бяха първични и груби, затова и реакцията ѝ беше неконтролируема, когато провали всичко. Така че около седмица след първия поток от съобщения цялата случка мина на заден план в ума ми.

И тогава тя вдигна мизата.

Никога няма да забравя какво почувствах, когато отворих снимката на телефона си. На нея двамата с Ребека седяхме на една външна масичка в кафенето, където често прекарвахме ленивите неделни следобеди след обилен обяд, четейки вестник и пиейки кафе. Държахме се за ръце и се смеехме. Сервитьорка с феноменален бюст обслужваше съседната маса. С Ребека сякаш искрено се наслаждавахме на компанията си. Само че контекстът на снимката ѝ придаваше зловещ оттенък. Веднага разбрах, че е направена месеци преди уж случайната ни среща, когато време беше топло. Това означаваше, че отхвърлената ми любовница ни е следила бог знае откога. Умът ми още не можеше да преработи значението на онова, което бях разбрал, когато дойде съобщение:

Приливът на адреналин плюс чувството за нежелано навлизане в личното ми пространство от тази очевидно неуравновесена жена, която следеше мен и съпругата ми, ме вбеси. Трябваше да си поема дъх и да преброя до десет, вместо да изстрелям съобщението, което изпратих:

Шийла не се свърза повече с мен. Отначало бях нащрек в очакване на следващия ход на откачената ѝ игра на шахмат, която си въобразяваше, че играем. Ново съобщение обаче нямаше. Дни наред — нищо.

Накрая убедих сам себе си, че съобщението ми я е изплашило и се е отказала.

Трябваше да си призная всичко. Трябваше да разкажа цялата история на жена си, преди нещата да стигнат дотам, докъдето стигнаха. Само че бях изплашен. Бяхме постигнали хармония в брака си и не можех да рискувам да разваля отношенията ни. Разбира се, притеснявах се за безопасността ни, но това просто ме караше да съм още по-нащрек, когато можех да съм си вкъщи при нея. Всичко това ни сближи още повече. Започнах да се влюбвам в тази нова страна в отношенията ни, което правеше почти невъзможна всякаква мисъл да си призная.

Така продължихме. Малките неща имат способността да се увеличават като търкаляща се снежна топка, докато не достигнат степен, в която няма оправяне. Трябваше да поставя безопасността на съпругата си пред патологичната си нужда да бъда доброто момче. Можех да призная всичко, да се разкая, да ѝ кажа каква грешка е била тази афера и как ми е помогнала да си изясня колко дълбоки са чувствата ми към нея. Можех да ѝ обясня, че прегрешението ми е помогнало да си припомня истински важните неща и как се надявам, че тя ще разбере как то отново ни е сближило. Много неща можех да направя по друг начин, но животът следва своя ход. А накрая аз нямах власт върху него.

13. Ребека

Преди

Велоергометърът ми винаги беше номер шест, а на Саша — номер пет.

Когато Пол изпадна в депресия, започнах да излизам сутрин от къщи все по-рано и по-рано, като шофирах безцелно, докато не отвори офисът. Той не питаше къде отивам, само веднъж спомена, че сметката на картата за зареждане на гориво се е увеличила. Не си направих труда да излъжа как си прекарвам сутрините, и без това него не го беше грижа, а и не бях измислила какво да му кажа. Докато не дочух Саша да казва на една от новите ни търговски представителки в банята на годишното празненство, че се е сдобила с всякакви приятни хапчета от класа си по спининг. Изведнъж неспокойните ми сутрини придобиха цел. Освен това много исках да опозная бившето гадже на Пол.

В този салон яхваш колелото и докато си физически ограничен, се освобождаваш емоционално. Започнах да ходя всеки ден, понякога и по два пъти, ако имах нужда. Прекарах хиляди часове и похарчих хиляди долари да премахна меките физически и емоционални части в мен, които винаги бях мразила.

Стигнах дотам, че не можех да изкарам деня, без да ми се прииска да удуша някого, ако не съм имала време да изпусна парата в салона. Трябваше на всяка цена да си взема дозата от колелото също както дозата химически вещества.

Когато започнах да въртя педалите, пиех само болкоуспокояващи, които ми бяха предписани от различни лекари. И само перкоцет. Имах си правила. Също като мен Саша обичаше да предписва във въображението си лекарствата, които биха подобрили личностните характеристики на хората около нея. Бяха необходими цели два месеца ревностно посещение в салона в един и същи час, преди тя да покаже с каквото и да било, че се познаваме. Бяхме в съблекалнята и една особено невротична спортуваща от редовните получи нервен срив, докато чакаше ред за душовете.

— Просто не мога да разбера как е възможно да приемат точно това дете в едно от най-престижните частни училища, когато всички знаят какъв социопат е то. А майка му, майка му е истинско бедствие. Този инцидент ме кара да се замисля искам ли изобщо моята Кристина да ходи там. Боже, всичко е толкова стресиращо, не издържам!

Саша се обърна към мен и прошепна съзаклятнически:

— На някого би му се отразил добре един ксанакс. Жалко, че съм твърде привързана към своя.

Изненадах се, че се обърна директно към мен, и за момент се вцепених, но бързо си върнах самообладанието.

— Аз също, макар че според мен тя има нужда от нещо по-силно от това, с което разполагаме. — Тя се засмя и кимна.

— Вие сте съпругата на Пол, нали? — Седели сме на една и съща проклета маса, а тя се правеше, че ме вижда за първи път.

— Да. И работя с вашия съпруг — добавих лъчезарно.

— Каква късметлийка сте! — Не разбрах дали репликата ѝ се отнасяше до това, че съм съпруга на Пол, или до това, че работя за нейния съпруг. Бях доволна, че най-накрая забеляза съществуването ми.

— С Пол сте учили заедно в гимназията, нали? — Знаех го със сигурност, Пол обичаше да го споменава от време на време в разговор, когато говорехме за Марк.

— Беше преди цяла вечност. Аз бях младежкото му увлечение.

От приказките на Пол за Саша излизаше, че са били на ръба да се оженят веднага след гимназията, ако не се бил появил някакъв колежанин, който я омаял и откраднал за нула време.

Постепенно, след като в началото тя само отвръщаше на поздравите ми или ме питаше как съм, стигнахме до истински разговори. Обикновено се отнасяха до нея и ги провеждахме, докато тя се гласеше пред огледалото за излизане на по питие с момичетата, на което аз обикновено не бях поканена.

Все едно се бях върнала в гимназията. Бях свикнала да ме отхвърлят, беше ми станало втора природа от приемните семейства, в които живеех, и от училищата, в които никога не се задържах достатъчно дълго, че да пусна корени в колектива. Онази част от мен, която беше свикнала да бъде аутсайдер, никога не ме възпираше да жадувам да бъда приета. Дори ако това означаваше да изтърпявам злобните подмятания на Саша. Тя вероятно беше доловила, че връзката ѝ с Пол е чувствителна тема за мен, защото все я споменаваше в разговорите в съблекалнята и това безкрайно я забавляваше.

— Знаете ли, че съпругът на Ребека ми беше кавалер на бала в гимназията? Толкова се притеснявахме от първия път! Той плака. Беше трогателно.

— Толкова се радвам, че с Пол сте се срещнали! Притеснявах се, че той няма да преживее раздялата ни, толкова беше тъжен и отчаян, когато скъсах с него. Какви неща правеше, за да ме спечели отново и да се върна при него…

— Пол още ли има навика да си пее под душа? Винаги е смятал, че има хубав глас. Все припяваше нашата песен „Момиче с кафяви очи“, въпреки че в никакъв случай не беше Ван Морисън.

Винаги се смеех и се преструвах, че ми е забавно, но Саша знаеше, че ме притеснява. Мразех това, че тя вади наяве ревнивата ми страна.

Саша ме запозна с амфетамините. Смяташе се за нещо като самоук учен фармацевт и се оплакваше, че Марк не я снабдявал с желаното, макар че можел да го направи. Аз имах нещо, което ѝ трябваше. Разполагах с имената на лекарите, с които бях работила през годините и които щедро изписваха рецепти с контролирани субстанции. Те бяха от старата школа и предписваха валиум, сякаш беше лекарство, което ще те излекува от това, че си жена. Давах ѝ контактите, а в замяна, когато ѝ скимнеше, тя ми отпускаше малко от плячката. Ние двете не бяхме единствените, които си разменяха лекарства, влияещи на настроението.

Търговията с хапчета ставаше в съблекалнята. Не беше явна, но и кой би заподозрял заможни жени от висшето общество? Трябваше да притежаваш умението да набелязваш онези със сходно на твоето мислене и да можеш да завържеш разговор.

— О, боже, толкова съм разсеяна в работата! Само аз ли не мога да свърша нищо?

— Ще ходим на гости при свекърва ми този уикенд и не мога да се стегна. А току-що ми свърши ксанаксът, можете ли да си представите?

— Мисля, че кафето вече изобщо не ми действа, едва се влача. Кълна се, че ще мина на риталин!

— Съпругът ми спи с бавачката. Само шардонето и авитанът ме спасяват да не ги убия!

Много лесно намерих съмишленички в размяната. Адерол за авитан. Окси за ксанакс. Перкоцет за фентанил. Всички имаха амбиен. Една дори носеше фен-фен — за крайните привърженици, които се страхуваха повече от напълняване, отколкото от сърдечен удар.

Започнах да разбирам какво толкова намира Пол в Саша. Тя притежаваше неоспоримото обаяние на звезда, което привличаше вниманието на всички. Влизаше в студиото и получаваше внимание колкото инструкторите. Беше приятно да я гледаш, не се интересуваше от околните, а само от отражението си в огледалото отсреща. Беше като руса екзотична птица, кацнала на колелото, въртяща педалите с изпъчени напред гърди. Винаги в идеален синхрон с музиката, ръцете и раменете ѝ — жилести и изваяни. Мразех я, но не можех да обуздая манията си по нея.

През цялото време, докато наблюдавах Саша, някой е наблюдавал мен.

После

Когато влязох в студио „Лотос“, едно от момичетата на рецепцията ми подаде свещ с името на Саша и колело номер 5, изписани с маркер в цвят металик.

Носеше риза, каквато беше изложена и на стената с етикет за 47 долара. Думите „Липсваш ни“ бяха гравирани в сребристо отпред, а „безумно“ и номер „5“ — отзад. Познати лица сновяха наоколо, купуваха ризи и крепяха свещи с печално изражение, което едва прикриваше възбудата на лицата им.

Ремикс на „Липсваш“ на групата „Евритинг Бът Дъ Гърл“ ехтеше от високоговорителите, докато вървях през тълпата от замръзнали чела и спортни бюстиета с тънки презрамки в обратна на движението посока към съблекалнята, която постепенно се опразваше. Коси с всякакъв цвят бяха опънати на конски опашки, в това число и на няколкото мъже. Промърморих на една изоставаща от тълпата, че трябва да пишкам, и слязох по стълбището към баните и шкафчетата. Промъкнах се в пустия коридор и направих всичко възможно да отключа келявата ключалка на едно от шкафчетата. Можех да опитам само с още едно, иначе щеше да изглежда подозрително на камерите. Само след няколко минути вече имах това, за което бях дошла.

Влязох в залата последна преди инструкторката. Студиото беше почти пълно, колелата бяха заети, с изключение на тези от двете страни на моето. Колелото на Саша съвсем очаквано беше свободно. Някой беше оставил запалена свещ на седалката и слабият пламък се крепеше въпреки течението от климатика отгоре.

Маделин, любимата учителка на Саша, се качи на подиума наперено с направената си коса и плочки на корема и вдигна ръце, за да ни прикани да поздравим шумно с викове и подсвирване. Песента свърши и зазвуча клубната версия на „Иска ми се да беше тук“ на „Пинк Флойд“. Хората възкликнаха одобрително.

Маделин намали осветлението и свещите изпъстриха пода около нас като звездно небе. Празното място на Шийла беше изненада за мен. Знаех, че тя няма да дойде, но откакто спря да идва, някой от новите беше ползвал празния номер седем и беше цяло чудо, че още никой не беше предявил претенции за едно от най-хубавите места.

Седнах. Отсъствието на спортуващите отляво и отдясно ме караше да се чувствам незащитена. Чувствах погледите върху себе си. Жените зад мен се наведоха една към друга.

— Не разбрах коя е изчезналата? — попита приятелката си една жена с горнище с Буда. Не им обясних, че на практика изчезналите са две, но само едната е оставила празнина.

— Мисля, че е кльощавата блондинка с ръце като на Мадона. — Момичето с Буда на тениската кимна. Като че ли приятелката ѝ току-що не беше описала почти всяка жена от предната редица, с изключение на мен.

Музиката се смени, с което даде знак, че часът започва. Маделин се качи на колелото с лице към нас и затвори очи при първите акорди на песента „Липсваща“ на Бек. Тя смръщи поглед при вида на празното колело на Шийла и покани жената отзад да се премести отпред. Приятелката ѝ я окуражи с подвикване. Тя се качи с насълзени очи и широка усмивка.

— Добре. Вие, прекрасни воини на любовта и истината. Дишайте. Искам да тръгнете с левия крак и да карате на това парче със затворени очи и отворени сърца. Сложете съпротивлението на най-силната степен, защото животът не е лесен и промяната се случва само ако преминавате през трудностите с цялата си сила, за да стигнете до проклетия отсрещен бряг! Тази вечер караме в името на една от нашите посестрими — воини на светлината и красотата. Тя е там някъде и ние трябва да я призовем да се върне при нас. — Едва се сдържах да не завъртя очи.

Тя увеличи звука докрай и цялата група се отдаде на ритъма, шейсет чифта затворени очи, главите се поклащаха в такт с музиката, включително и тази на Маделин. Аз останах с отворени очи, наблюдавайки се в огледалото. Лицето ми беше безизразно, очите — угаснали.

Би трябвало да почувствам нещо заради изчезването на Саша. И аз чувствах, но не това, което трябваше. Радвах се, че я няма. Радвах се, че Шийла също я няма. От двете ми страни празните колела ми напомняха за общото между нас трите. Дадох си сметка, че съм малко надрусана от авитана, който откраднах от дванайсето гардеробче, когато краката ми забавиха темпото. Несъзнателно опипах джоба на суичъра от ликра и се успокоих, когато усетих тежестта на шишенцето „Перкоцет“, което бях задигнала от осмо шкафче.

Доколко можех да се доверя на казаното от Пол пред полицията за отношенията му със Саша в последно време? Доколкото можех да му имам доверие за всичко, което ми беше казал за миналото. Повторното осъзнаване, че е трябвало да си го знам, отключи в мен нова степен на гняв. Краката ми набираха скорост, водени от гнева и басовете.

Гневът ми беше толкова силен, че едва го сдържах. Затворих очи и ги стиснах в опит да прогоня спомените, но те упорито се връщаха. Толкова много образи ме заливаха, напразно въртях педалите все по-силно, за да им избягам. Скоростта ме върна стремглаво към онази нощ преди двайсет и девет години.

Отварям вратата на гардероба, след като виковете престанаха и тишината замени тътена. Стоя над безжизненото тяло на майка ми и се опитвам да проумея това, което виждам. Песента се сменя, с нея и картината. Накъсан образ на баща ми, който ме вика и се протяга към мен за помощ. От ъгълчето на устата му се стича кръв по лицето. Задавеният му глас изрича името ми. Както обикновено, аз се опитвам да прогоня спомена, преди да измина няколкото крачки до протегнатата му ръка. Всеки път се опитвам да се накарам да избягам. Картината се премества от спалнята на родителите ми в нашата. Тя седи на стола, наблюдава ни и чака. Сърцето ми бие толкова силно, че бих могла да получа сърдечен удар.

Замаяно скочих от колелото още докато педалите се въртяха с пълна скорост и съборих няколко свещи. Чувствах вперените в мен очи, осъдителните им погледи, докато бягах навън. Перкоцетът беше в устата ми още преди вратата да се е затворила зад мен.

Не можех да изтрия лицето ѝ от съзнанието си в тъмното, трябваше да избягам.

Преди

Тя дойде посред нощ. Когато отворих очи, ни наблюдаваше.

Седеше на креслото под прозореца и бавно галеше Дъф. Погледът ѝ беше безумен, а тялото ѝ — отпуснато. Не помръдваше, с изключение на движението на ръката ѝ от рамото до пръстите. Дъф беше изплезил доволно език. Личеше си, че са стари приятели.

Част от мен знаеше точно коя е и защо е дошла. После я познах. Колело номер четири. Беше в дома ни, седеше в стаята ни. Не разбирах защо, но знаех достатъчно, че да ме е страх.

Докато очите ми се адаптираха към полумрака, Пол похъркваше до мен необезпокоявано. Беше потънал в безпаметен сън. Сърцето ми блъскаше с такава сила в гърдите, че почти се надявах това да го събуди. Тя не продумваше, но от начина, по който гледаше, ми беше ясно, че възнамерява да ни нарани. Пистолетът в скута ѝ го потвърждаваше.

Преместих леко крака си към Пол в опит да го побутна и събудя, но разстоянието в огромното ни легло беше твърде голямо. Дори да можех да го стигна, той беше взел приспивателно, защото иначе го държах буден с нервното си въртене в леглото.

Тя остана напълно неподвижна, с изключение на галещата ръка. Изглеждаше съвсем у дома си с прегънатия под тялото крак на плюшеното кресло, сякаш беше седяла тук и преди. Беше запалила свещ и отражението на танцуващия по лицето ѝ пламък придаваше на стаята атмосфера на спиритически сеанс. Когато очите ми привикнаха с полумрака, лицето ѝ стана по-ясно. В часовете не я бях заглеждала, въпреки че отражението ѝ в огледалото е било до моето много пъти.

Имаше хубави устни и очи като чинийки дори когато ги присвиваше. Беше слаба и изтънчена като лъскава нова играчка. Косата ѝ беше безупречно оформена със сешоар и можех да видя цвета на червилото, което обикновено носеше. Беше облечена в рокля без ръкави, която имаше по-скоро вид на сценичен костюм, отколкото на тоалет. Поводът беше специален.

Тя проговори тихо и бавно:

— Не. Го. Буди.

Още не знаех кого точно беше дошла да застреля. Само кимнах.

— Той не може да има всичко.

Отново кимнах, извадих ръката си изпод завивките и се подпрях, за да седна. Тя не възрази.

— Имах толкова много. Толкова много. А сега нямам нищо. Всичко изгубих. Първо, съпруга си. После дома и приятелите. После Пол. А сега и Моли я няма.

Тя захлипа приглушено. Дори не можех да си представя коя е Моли. Неуравновесеността на жената беше отвъд гнева, всяко потрепване на тялото ѝ беше признак на нещо дълбоко ненормално. Буря от безумие.

— Край! Не мога да продължавам повече така. Не издържам да се чувствам по този начин!

Надявах се повишеният тон и емоцията в гласа ѝ да извадят Пол от хватката на съня, но в същото време не исках тя да излиза от равновесие, защото размахваше свободната си ръка в опасна близост до пистолета.

— Съпругът ти ми каза, че ще ме очисти.

Оставих естествената ми реакция да говори вместо мен. Шокираното ми изражение ѝ даде нова сила.

— Не може просто да ме използва и после да ме захвърли. Не може да се прави, че не съществувам и да ме заплашва, когато му го припомня. Не може да получи всичко и да се отърве безнаказано.

Почувствах как отвътре в мен избуява огън. И на мен ми се прииска да убия Пол. Заради изневярата, заради лъжата, задето ми е изневерявал и ме е лъгал с очевидно неуравновесена жена. За това, че ме изложи на опасност.

Тя млъкна и започна да почуква нервно с крак. Дъф поддържаше темпото ѝ с опашка. Пол не помръдваше. В спалнята ни имаше тиктакаща бомба, която лично той бе активирал, а сега спеше като труп.

Най-накрая проговорих предпазливо:

— Разбирам. Той нарани и мен. Да го направим заедно.

Гласът ми беше учудващо спокоен, като се има предвид степента на ярост и страх в мен. Импровизирах с всяка частица живот в себе си.

Нямаше нужда да виждам изражението ѝ на светло, за да знам, че е объркана от моята реакция. Знаех, че нямам много време, нито реален шанс да ми даде пистолета. Бях в неизгодно положение по отношение на оръжията, затова се налагаше да мисля, без да изпадам в паника.

В този момент си спомних какво бях сложила под леглото преди няколко месеца, когато Пол отиде в командировка. Бръкнах в дупката между таблата и матрака зад Пол и възглавниците.

Звукът беше по-силен, отколкото го помнех от детството си. Болката в рамото ми експлодира няколко мига преди чукът в ръката ми да уцели черепа ѝ.

Почувствах натиска от ръката на Пол върху тениската, с която бях бинтовала рамото си, преди да чуя звука от гласа му. Той повтаряше името ми, докато ме стискаше силно, а петното кръв по ризата му се разливаше все повече. Болката почти ме свали на земята, но аз се преборих да остана на крака.

Тя лежеше превита по лице на пода до креслото. До нея беше пистолетът, който подозрително приличаше на пистолета на Пол. Не можех да откъсна очи от пръските кръв на пода между нея и мен. Не можеше да се каже чия е, беше толкова много.

Дъф я душеше по косата и от време на време извайваше и изскимтяваше. Чукът, който бях скрила на достъпно място, в случай на взлом докато Пол го няма, лежеше на пода между нас. Пол ме настани на креслото, на което тя беше седяла само преди минути или може би часове. В момента не можеше да се разчита много на представата ми за време.

— Изгуби много кръв. В шок си. Натискай силно тук. — Той ме накара да натискам вместо него и аз се сгърчих от моментното отпускане и болезненото връщане на натиска. Кимнах овладяно, но вътрешно кипях от шока и безмерния гняв, който изпитвах към съпруга си.

— Почакай тук. — Той изчезна в мрака на банята и звукът от ровенето под мивката не можа да отвлече вниманието ми от разбърканата ѝ коса, разстлана на пода. Помня как си помислих, че има хубава коса — нещо, което досега не бях забелязала, защото на тренировки винаги я носеше опъната на кок.

Той се върна и внимателно махна напоената с кръв риза, като на нейно място сложи голямо парче памучен плат. Едва не повърнах от пронизващата болка от кислородната вода в раната. Пол умело почисти раната и около нея и щом кръвта почти спря, я прегледа и кимна с облекчение.

— Не е толкова зле. Куршумът само те е одраскал. Няма засегнати кости и тъкани.

Покри я с чисто памучно парче и я бинтова. Болката от непоносима стана мъчителна.

— Точно болното рамо.

— Може би не е зле да вземеш болкоуспокояващо — неохотно предложи. На лицето му се четеше съпротива. Бях ги намалила драстично, откакто той отново започна да работи, затова се поколебах. Все пак изпитвах непреодолимо желание да изпия едно.

Когато отидох до аптечката, за да взема едно хапче хидрокодон, го чух да повтаря „Шийла“ няколко пъти, всеки път с по-висок тон, сякаш тя не помръдваше, защото не го чува. Името ѝ, произнесено с неговия глас, ме накара да потръпна. Отвих капачката на шишенцето, извадих две тлъсти хапчета и ги глътнах без вода.

Върнах се с шишенцето в ръка и застанах близо до него. И двамата не за първи път виждахме труп, но той се държеше, сякаш му е първица.

След миг на едва сдържано вълнение коленичи до нея и махна кичур коса от рамото ѝ. Интимният жест, ръката на съпруга ми върху чужда жена ме бодна в сърцето, докато той не постави делово пръсти на вената на шията ѝ — жест, лишен от нежност. Натисна и зачака с каменно изражение. Махна ръката си и косата ѝ падна надолу. Пол се изправи, пребледнял и разтреперан.

— Мъртва е.

14. Пол

След

„Какво направи тя?! Какво направи тя?! Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!“

Шосе 25 все още не беше натоварено тази сутрин, за което бях благодарен, предвид обстоятелствата. Утринната зора обаче вече надничаше заплашително на хоризонта. Времето ми изтичаше. Докато присвивах силно очи, мъчейки се да се съсредоточа, образът на застиналия поглед на Шийла от пода в спалнята, вперен отчаяно и в недоумение в мен, проблясваше пред очите ми въпреки волята ми.

„Тя нямаше избор. Имаме оправдание. Все още мога да отида в полицията и да обясня всичко.“

Звукът на внезапното триене на гумите на чакълест участък върна вниманието ми към пътя. Поех дълбоко въздух и издишах. Изтрих длани една по една в джинсите си и отново стиснах кормилото. Чак сега осъзнах колко са студени и изтръпнали от отворените стъкла, които държах спуснати, за да влиза свеж въздух. Натиснах леко спирачки, за да вляза в разрешената скорост.

„Дали просто да не отида в полицията? Не е твърде късно. Мамка му! Разбира се, че е късно! Как ще обясниш преместването на тялото?“

— Гледай къде караш, безмозъчен глупако! — Възклицанието на ядосаната шофьорка на маздата в насрещното платно беше придружено от продължително натискане на клаксона. Видях как тя се върна в платното си след рязкото кривване и запрати фас от цигара в моята посока.

„Трябва да го направя. Нещата не изглеждат добре. Ребека беше права. Няма начин да повярват как точно е станало. Не и сега. Нали така? Ребека беше права. Или пък… Разбира се, че е права. Тя ме умоляваше, а тя никога не моли. Естествено, че е права. Естествено! Пистолетът е мой. Шийла го държеше, но това беше моето оръжие.“

В следващия момент в огледалото за обратно виждане замигаха светлини. Изпитах ужасяващо чувство за обреченост в промеждутъка между светлините и сирената. Онзи миг, когато в стомаха ти сякаш пада камък и подозрението, че си прецакал всичко, се е потвърдило. Отбих в банкета. Полицейската кола спря зад мен.

Докато натисках спирачката, чух глухия удар от навитото руло дебел найлон, което се удари в кутията с инструменти зад моята седалка. Звукът предизвика ужасно чувство на празнота в стомаха ми и в гърлото ми се надигна жлъчка.

— Шофьорската книжка и документите на колата, моля. — Мъжът ме изгледа от горе до долу, сякаш не можеше да прецени що за човек стои срещу него.

— Добро утро, господин полицай! — Протегнах ръка с документите. Пръстите ми бяха сгърчени, сякаш още стисках волана. С усилие на волята ги отпуснах.

— Господин Кембъл, днес сте станали много рано. Нали не сте си сипали нещо в кафето тази сутрин?

— Не, сър. Извинете ме за разсеяното шофиране.

— Всичко наред ли е, господин Кембъл? — Той огледа черокито.

— Ами жена ми е вкъщи и е малко кисела. Аз работя по един строеж и се опитвам да закарам тези инструменти на обекта и да се върна при госпожата. — Кимнах в посока на задната седалка.

— Жената не се чувства добре, а?

— Опасявам се, че е така. Цяла нощ не спа, въртя се насам-натам в леглото.

— Този е убиец. — Той кимна със съчувствие.

— Моля? — закашлях се аз.

— Грипът. И у дома боледуват. — Той ми върна документите и ме потупа по гърба. — Късмет, приятел. И карай по-бавно.

Проучвах парцела до Смиттаун Бей преди няколко години, когато обмисляхме възможността да го разделим на малки участъци и да изградим блокове с апартаменти. Наехме екип да проучи почвата, но се оказа, че земята е прекалено близо до подпочвените води, за да влезем в регулация. Пачката пари в джоба ми не беше достатъчна, за да убеди инспектора да подправи някои от измерванията, така че земята си остана така. В хаоса тази сутрин това беше първата ясна мисъл, която се появи в главата ми.

Отбих джипа, паркирах и стъпих на доста скованата земя. „По дяволите!“ Отворих багажника, измъкнах една лопата и почуках с нея по земята. Не поддаваше. Натиснах по-здраво и забих лопатата със сила, но тя отхвръкна от замръзналата повърхност и дръжката се заби болезнено в изтръпналата ми длан. „Мамка му!“

Върнах се в черокито, разтрих длани и се опитах да ги сгрея с дъха си. Погледнах дигиталния термометър на таблото. Слънцето беше започнало да хвърля дълги снопове лъчи върху замръзналата земя, от което малките ледени кристалчета проблясваха като скъпоценни камъни. „Трябва да стане. Ще стане. Това на практика си е блато. Дай му малко време. Ще поддаде.“ Отново погледнах таблото, после дадох на задна и преместих колата с една дължина. Взех лопатата от земята, застанах пред джипа, нагласих върха под ъгъл и натиснах с крак. От съприкосновението сякаш ток удари глезена ми. „Не, моля те, не, не, не!“ Чух лай на куче в далечината и хвърлих лопатата. Ръцете ми сякаш не принадлежаха на тялото, а стомахът ми се беше качил в гърлото и ме задушаваше. Облегнах се на камионетката и се свлякох на твърдата земя. „Всичко свърши. Мамка му, свърши! Не мога да… чакай малко.“

Хванах дръжката на задната врата и се изправих. Наложи се да се облегна на вратата, за да си събера мислите. „Трябва да има и друг начин.“ Прехвърлих наум възможностите, доколкото можех да ги преценя. Оставаше ми само една. Слънцето не беше на моя страна. Нищо не беше на моя страна. Това беше моят ход. Единственият ми ход.

Хвърлих лопатата на задната седалка, скочих на предната и потеглих. Върнах се по старите следи до черния път и се насочих към страничните пътища. Дърветата ми служеха за ориентир, за да намеря главния път. Когато осветявах верандите на къщите, покрай които преминавах, кучетата се разлайваха. Започнах да си мисля, че се въртя в кръг. Най-после забелязах, че редиците дървета се разреждат с наближаването на магистралата.

Това беше последното място, на което бих искал да отида, но друго не можех да измисля. Отново се качих на шосе 25, набрах скорост и се отправих към Колд Спринт Харбър. Не беше идеалното решение, но щеше да свърши работа засега, докато не намерех постоянно решение на проблема.

15. Ребека

След

Застоялия мирис на барут в спалнята ни беше толкова натрапчив, че се върнах във времето, когато бях на единайсет, застанала между телата на нашите, най-ценното притежание на татко, старинен „Смит и Уестън“ .44 калибър паднал до него, кръвта се събираше по бежовия килим под раменете и главата му като ален ореол. Кръвта от главата на мама приличаше на малки ручейчета, устремили се към краката ми. Пистолетът беше собственост на семейството ми още от времето на престъпници и каубои, когато на прадедите ми се е налагало да се бият за живота си сред пустошта на Запада или поне така ми беше разказвал татко най-малко десет пъти, докато мама извиваше очи.

Веднъж ми позволи да подържа пистолета, а тя изтръгна изненадващо тежкото оръжие от малките ми ръце и му се скара. Аз се шмугнах на сигурно място в дрешника и останах да чета там на светлината на фенерче, докато двамата не спряха да си крещят. Предстояха още много скандали преди последния.

След като забелязах, че татко все още диша и той отвори очи и ме видя, след като пристъпих към него и той сграбчи ръката ми и ме притегли силно, след като най-сетне спря да диша и аз се отдръпнах от безжизненото му тяло, впих поглед в пистолета на пода, сякаш бе змия, която се канеше да се стрелне към мен и да ме ухапе. Отпуснах се върху възглавницата, която бях притискала през цялата нощ, откакто се измъкнах от леглото, скрих се и зачаках, не можех да погледна телата им. Едва дишах, но не откъсвах очи от пистолета. Знаех какво ми е отнел.

Пистолетът на Пол ми се стори поразяващо подобен на татковия. Стар модел с дълга цев и ръкохватка от орехово дърво. Не бях го поглеждала за повече от няколко секунди, но тази вечер, докато седях в шок с кръстосани крака на пода в спалнята ни, го огледах внимателно.

Нямах представа, че Пол има пистолет, до деня, в който се изнесохме от града. Той отиде заедно с Дъф да донесе кафе и кифлички, докато аз опаковах последните ни вещи и се натъкнах на оръжието, увито в червена кърпа, в едно от чекмеджетата под леглото ни. Беше пъхнато под одеялата за зимата от неговата страна. Още преди да го извадя, разбрах какво е заради тежестта му. Беше в ръцете ми едва от няколко минути, когато чух Пол да превърта ключа — връщаше се със закуската — затова побързах да го увия отново и да го върна в скривалището му, преди той да влезе в апартамента.

Не обичах оръжията и се бях зарекла никога да не живея в друг дом с пистолет. Само че премълчах, не споделих какво съм открила. Хрумна ми, че човек на настроенията като Пол не би трябвало да притежава пистолет, но пропъдих тази мисъл и така и не я изрекох на глас. Бяхме толкова близо до съвместния си живот, премествайки се на Лонг Айлънд, че не исках да размътвам водата. Допреди откритието не се бях замисляла какво може Пол да крие от мен.

На пода на стаята ни краката ми бяха изтръпнали от съня. Не знаех колко време е минало, преди той да се върне с навития найлон; може да бяха минути, а може да бяха и часове. Неподвижното тяло на Шийла беше спряло времето. Не знаех дали е отишъл да доведе полицията, или просто е излязъл и е зарязал живота ни заедно. Когато обаче се върна с нещата, бързо осъзнах, че няма да се размине леко.

Дъф престана да се върти безумно наоколо и да лае и се сви в краката ми. Тежестта и топлината му внесоха простичка, същевременно въздействаща утеха в замаяното ми съзнание след хаоса. Съсредоточих поглед в точка на мокета, далеч от оръжието и от тялото. Познатата картина пред мен беше твърде въздействаща. Тялото на пода, мирисът на барут, мокетът на пода в спалнята с отпечатъка от леко женско тяло. Коса с цвета на мамината. Пулсирането в рамото ми.

Той постави найлона на пода и го разгъна, погледна ме в очите, а после насочи вниманието си към пистолета в скута ми. Излезе бързо, сигурно отскочи до кабинета. Когато се върна, лицето му беше непроницаемо. Независимо от това разбрах какво трябва да направим.

— Трябва да ми помогнеш — заговори предпазливо той.

— Пол, моля те, нека повикаме полиция. — Дори докато изричах думите, си казах, че не искам да го правя. Но пък ми се струваше, че е редно да го кажа.

— Маду, ако повикаме полиция, ще те арестуват.

— Не беше ли самозащита? Та тя ни наблюдаваше, докато спим, Пол.

— Това не е достатъчно, за да приемат, че е било самозащита. У нея беше моят пистолет. — Той трепереше, докато ровеше в чантата ѝ, а аз не можех да си представя какво търси.

— Тя е нахлула неканена в дома ни! Опитвах се да ни защитя. — Едва се сдържах да не изтъкна, че той проспа тази кошмарна сцена.

Пол, изглежда, намери това, което търсеше, и извади познат ключодържател — с резервния ключ за входната врата. Не можех да си обясня как се е озовал в чантата ѝ.

— Не става въпрос за влизане с взлом. — Той сведе поглед към пода, докато ми показваше ключа.

Най-сетне осмислих значението на израза „причернява ми от ярост“.

— Пол, как е успяла тази жена да се добере до скапания ти пистолет?

— Маду…

— И защо има ключове от къщата ни? — В изражението му забелязах срам, последван от прозрение.

— Откраднала ги е от бюрото ми. — Каза го по-скоро на себе си, сякаш обзет от недоумение, което само подхрани гнева ми. — Трябва да е взела и ключовете. Спомням си кога е имала възможност. Качих се горе. Не трябваше да я оставям сама. — Забелязах момента, в който осъзна, че обяснението му е и признание, и трепна стреснато.

— Довел си я в дома ни? — За секунда си представих как вдигам чука и разбивам и неговия череп. Само че изражението на отчаяние и безнадеждност пропъди и тази мисъл, и паниката заради тялото на пода.

— Много те моля да ме извиниш. Приключих всичко, защото тя не означаваше абсолютно нищо за мен. Изобщо не съм си представял, че може да се случи подобно нещо. Не съм предполагал, че може да я убиеш!

Сякаш ми изкара въздуха, думите му бяха като поредното нападение. Това беше истината. Макар той да бе довел тази психарка в спалнята ни, вината беше моя. Усетих как се затварям. Нямах думи. Пол се възползва от момента, за да поеме контрол.

— Трябва да я преместим.

Шийла лежеше по гръб между нас, очите затворени, устата отпусната. Чак сега видях, че красотата ѝ не се дължеше толкова на естествените черти, колкото на умелите грим и прическа. Дори с добре поставените цветове на войната, бледостта на кожата ѝ започваше да се откроява, устните посиняваха и изместваха цвета на червилото. Бързо помръкващата ѝ красота не ме накара да се почувствам по-добре.

Отпуснах се на колене в най-близкия ъгъл на найлона до стъпалата ѝ. Притаих дъх, докато изправях коленете и краката ѝ, за да ги поставя един до друг, пъхнах ръка под плътния найлон и двамата с Пол я превъртяхме по негова команда. Вдървеното тяло беше истински шок.

Преобръщахме я отново и отново, сякаш цяла вечност. С всяко завъртане на тялото трябваше да я изместваме към нас, за да направим място на найлона да се разгърне, а сетне повтаряхме. Работехме заедно, увивахме любовницата му, оттласквахме я от нас, след това я придърпвахме отново, първо напред, после назад. Потръпвах при всяко движение, пронизваща болка се стрелкаше през тялото ми, избликваше от рамото. След като тялото ѝ бе напълно обгърнато от дебелия найлон, Пол ми даде знак да вдигнем едновременно рулото. Тя ми се стори много по-тежка от петдесет и шестте си килограма кожа и кости. Средната част на найлона започна да провисва, докато излизахме от спалнята към коридора, затова и двамата с Пол прихванахме вързопа по-близо до средата. Дъф ни следваше, задъхваше се щастливо при мисълта, че предстои излизане. Това беше първото, което направихме като семейство, доколкото си спомням.

Усещах тежестта на мълчанието на Пол, докато излизахме от стаята ни, за да минем през къщата. Беше по-тежко от тялото на мъртвата му любовница, което носехме. Той ме остави с нея в антрето, докато проверяваше дали навън няма хора, които разхождат кучетата си, или не се мотаят разхайтени тийнейджъри. Наблюдавах го през прозореца, докато отваряше задната врата на черокито.

Докато стоях в тъмния коридор, а Шийла едва се виждаше през дебелия найлон, си я представих как диша плитко вътре в рулото, все още ненапълно издъхнала. Почти чувах дъха ѝ. Когато Пол влезе отново, тъкмо потръпвах, отпуснала ръка върху Дъф за подкрепа. Едри, тихи сълзи се стичаха по бузите ми и капеха по гърдите. Той пристъпи към мен, прегърна ме, внимаваше да не натисне раната и ме привлече до себе си.

— Можем да се справим. Ще ни се размине. Просто трябва да се държим заедно. — Знаех, че никога няма да позволи сълзите, напиращи в ъглите на очите му, да закапят пред мен.

— Нямах избор, Пол — извиках. Все още бях бясна, но също така изтощена и имах нужда от утеха.

— Знам. Знам. Направи каквото трябваше. — Усетих топлия му дъх в косата си. Гласът му звучеше тих, нежен. Рамото ми пулсираше от болка. Часовникът в коридора ни предупреди, че времето се изнизва.

— Трябва да я изнеса оттук. Ти трябва да се стегнеш и да почистиш, доколкото можеш. Ще изгорим окървавените дрехи. Не губи време с мокета, ще трябва да го вдигна, когато се върна. И не пий повече хапчета. Трябва да мислиш разумно и трезво. — Забележката му предизвика нова вълна от гняв, но аз се овладях. Бях по-загрижена да изпия още едно болкоуспокояващо, отколкото да се разправям с него.

Той остави вратата отворена, а аз изтеглих Дъф в спалнята ни и го затворих там. Пол ми даде знак да прихвана единия край на Шийла. Докато се придвижвахме към джипа, усещахме как студеният въздух щипе в избледняващия мрак.

С главата напред, тя щеше да влезе лесно.

— Къде ще я закараш? — Шокът започваше да преминава заедно с последната доза успокоително. Нямах търпение Пол да тръгне, най-вече за да взема още едно хапче. Колко бързо се връщах към старите навици. Лицето му стана сериозно.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Когато се върнах в спалнята, седнах в тишината и останах неподвижна дълго. По едно време забелязах за пръв път дупката от куршума на стената до леглото. На пода до нея лежеше телефонът му. Изглежда беше изпаднал от джоба му, докато сме я местили.

Без да се колебая, въведох паролата му — датата на годишнината ни — 1909 — и веднага отворих есемесите му. Покрай всичко, което се случи, изглеждаше глупаво да търся нещо, след като нещата се развиха по този невероятен начин. Само че не можех да се спра. Не можех да извърна поглед. Исках да разбера. Копнеех да науча началото на историята.

Отне ми известно време, докато открия разговорите им. Като пълен глупак той бе запазил есемесите, вместо да ги изтрие. Беше я записал като „кучкарката“, вместо да използва името ѝ. Веднага ми стана ясно, че е Шийла, още повече че видях голите ѝ селфита. Цялото ми тяло беше напрегнато, докато скролвах от началото на флирта им допреди няколко дни. Пълният кръг, от прелъстяването до секса и после до края.

Тя просто беше отказала да се отдръпне.

16. Пол

След

Изчаквах. Всеки ден се будех след неспокойния сън и откривах леглото празно. Ребека ставаше и излизаше от къщата рано, за да отиде на спининг, и отсъствието ѝ сутринта ми позволяваше да въздъхна от облекчение. Не исках да я въвличам повече от необходимото и се страхувах, че ще усети как безпокойството е надвиснало и над двамата.

Станах от леглото и проверих какво е времето. Скрежът по земята продължаваше да ми се надсмива. Направих кафе и започнах да крача. Прогнозата всеки ден си оставаше дразнещо еднаква. Не очаквахме никакво затопляне. А и зимата не беше приятен, топъл сезон, в който да се показват недвижими имоти, така че нямаше нищо, което да ме разсее, за да не мисля над проблема.

И ето че един ден около две седмици след инцидента времето се промени. Очакваше се топъл фронт да премине през Североизтока. Това щеше да ми даде шанс да се погрижа за положението, преди да изперкам напълно.

Във вторник се затопли, точно както бяха предвидили. Насилих се да проявя търпение през следващите два дни, за да може природата да си свърши работата. Когато си легнах в четвъртък вечер, прехвърлих наум инструментите, с които разполагам отзад в джипа. Дори не си направих труд да обясня на Ребека къде ще ходя сутринта.

Посред нощ станах от леглото и се измъкнах от къщата. Подкарах към Колд Спринг Харбър и спрях на нашия парцел. Паркирах черокито така, че фаровете да осветят циментовото стълбище към мазето. Оставих двигателя да работи, слязох и отворих задната врата. Приближих към грубите основи на къщата, която бях обещал на съпругата си, че един ден ще бъде наш дом, и заслизах по стълбите.

В мазето беше все още студено, а миризмата, за която бях готов, не ме порази със силата, която очаквах. Преместих торбите цимент настрани и претърколих найлоновото руло далече от стената. Коленичих и го подхванах с ръце, напомних си да си помагам и с крака. Когато вдигнах опакованото тяло, чувството за стегнати, жилести ръце и мускули на краката, притиснати в гърдите и ръцете ми, ми се стори противно познато. Качих рулото в джипа и се отправих към Смиттаун Бей.

Този ден не ми се налагаше да се надбягвам със слънцето. Излязох на сечището под покривалото на мрака, угасих фаровете и оставих двигателя да работи цели петнайсет минути. Изтеглих автомобила малко назад, угасих двигателя и слязох. Извадих инструментите от багажника и започнах работа точно пред джипа.

Почвата едва поддаваше при натиск с лопатата, затова взех кирката. Земята започна да се разтваря и аз влязох в ритъм. След известно време усетих как мускулите на гърба и ръцете ми горят, но ми беше ясно, че адреналинът помага болката да се притъпи. Бях изкопал около метър, когато силен удар предизвика вълна от болка, която плъзна от китките към раменете ми. Разбрах, че съм попаднал на замръзнала почва. Взех отново лопатата, за да събера пръстта и да огледам заледения пласт. Скоро ми стана ясно, че инструментите няма да ми бъдат повече от полза. Бях дотук.

Опитах се да извадя найлоновото руло от багажника на джипа, но го изпуснах на земята. Ръцете ми бяха отмалели дотолкова, че се наложи да изтъркалям трупа до дупката и да го изритам вътре. Запълних я и я подравних с плоската страна на лопатата. Върнах инструментите в багажника и се качих в автомобила. Включих отново светлините и щом запалих двигателя, фаровете осветиха земята пред мен. Не личеше да е била разкопавана, въздъхнах дълбоко и включих на скорост.

Излязох от парцела и поех по непавирания път към дома, където взех дълъг горещ душ в отчаяното желание да измия всичко това от нас.

17. Ребека

След

Дори след като Пол я изнесе, имах чувството, че тя е все още в къщата ни. Седмиците се изнизваха бавно. Отново се заех със самолечението. Март премина в април, а мъглата на стореното от нас се беше спуснала ниско. Въпреки това се стараехме да водим нормален живот. Върнахме се към някакво подобие на живот, просто защото нямаше какво друго да правим. Рамото продължаваше да ме боли толкова много, че запасите ми от хапчета за възстановяване се изчерпваха два пъти по-бързо. Стигнах до отчаяние, каквото не бях изпитвала досега, и това започна да ме тревожи. Имах нужда от болкоуспокояващите за рамото, но не смеех да отида на лекар от страх да не покажа раната от куршум и да не предизвикам въпроси или нещо по-лошо.

Продължих да ходя в студио „Лотос“ преди работа, за да не изляза от обичайната си рутина. Велосипедът на Шийла бе зает от друга жена, непозната, със стегнати ръце и лице на гаднярка. Тренировките ми се струваха по-трудни, когато започнах да намалявам хапчетата.

През втората седмица ме притисна отчаяние и взех мостри фентанил от работата, прибрани в шкаф, който се отваряше лесно. Дозата беше пет пъти по-висока от оксито и перкоцета, които си изписвах сама, затова ги разрязвах на четвъртинки. Понасях ги добре, така че два дни по-късно минах на половинки. Много скоро разнасях целия блистер, в който бяха останали само две хапчета, а нямах резервен план, който да поддържа добре развитата ми зависимост. Само че хапчетата имаха странични ефекти, заради които ми беше трудно да определя какво става в действителност и кое е химическа параноя. Подсъзнанието не ми позволяваше да забравя какво направихме. Какво беше направил той.

Започна се с малки неща. Разни дреболии изчезваха, неодушевени предмети, изглежда, се преместваха от една стая в друга. Лесно можех да ги отпиша, тъй като бях надрусана и времето ми се губеше. Но след това се появиха чуковете.

Първият беше оставен върху предния капак на колата ми, опрян на предното стъкло. Казах си, че някой го е оставил случайно. Вторият се появи в хладилника. Следващият се озова върху леглото, на половината, на която спеше Пол, една вечер, когато той закъсня. В последния буквално се спънах, докато вървях в задния двор, за да налея вода в паничката на Дъф на сянка. Дръжката му стърчеше и нямах представа какво е това, докато не го изрових от земята и едва тогава разбрах.

Не казах нито веднъж на Пол, защото реших, че съм луда. Затова пък го накарах да оставя пистолета да ми е подръка, когато съм сама в къщата. Той се разбесня и каза, че се бил отървал от него в нощта, когато изнесе Шийла, за да сме в безопасност.

Бяхме се разбрали, доколкото е възможно, да поддържаме статуквото и аз не исках нито да го дразня, нито да събуждам подозренията му за умственото ми състояние или пиенето на хапчета. През седмиците след Шийла ние се преструвахме на изпълнена с обич, щастливо женена двойка. Само че ненаказаното недоверие се загнезди дълбоко у мен. Бях научила, че Пол е напълно в състояние да ми изневерява, при това с нестабилна жена от близкото ми обкръжение, и нямаше начин да загърбя този факт. А пък той беше научил, че мога да отнема човешки живот. За брак с продължителността на нашия научавахме много нови неща един за друг. Дори не ми беше минало през ум, че може той да оставя чуковете.

Пол се държеше предпазливо, беше нервен седмици наред, докато един ден не се прибра от ранна презентация по-щастлив и спокоен, отколкото напоследък. Легна до мен, след като взе душ, и задърпа нетърпеливо нощницата ми. Опитахме се да заемем позите на страстна двойка по време на интимност. Притискахме се, гледахме се в очите, казвахме си мили, гальовни думи. Колкото повече се стараехме, толкова по-трудно ставаше. Той остана огорчен, гневен, мълчалив, също и аз. С примирени въздишки се отдръпнахме един от друг, започнахме да дишаме сякаш в такт. Неизреченият въпрос увисна между нас. Щяхме ли някога да успеем да се върнем там, където бяхме преди нея? Щеше ли да ни се размине?