Другата

18. Пол

Дъф ни предупреди за идването им още преди на вратата да се звънне.

— Да не би да си ме сменила с друг? — попитах Ребека. Стараех се да се държа небрежно въпреки взаимното ни чувство на безсилие, но не се получаваше.

Тя остана с гръб към мен, въпреки че протегна ръка, за да ме погали по бедрото.

— Всичко е наред, мили.

Претърколих се в леглото и навлякох къси панталонки и тениска. Докато слизах по стълбите, откъм кухнята долетя ароматът на прясно сварено кафе. Дъф беше застанал на вратата и лаеше. Когато стигнах до него, се наведох и го почесах по ушите, докато отварях.

— Господин Кембъл? — попита по-високият и слаб от двамата мъже, застанали на предната ми веранда. Веднага се сетих, че са ченгета, още преди да забележа сивия „Краун Виктория“ паркиран на алеята пред нас. Постарах се да запазя изражение на равнодушие.

— Да, аз съм Пол Кембъл. Какво обичате, господа?

— Аз съм детектив Уолкот. — Високият слаб беше в костюм от три части. Жилетката му придаваше вид на амбициозен преподавател в колеж. — Това е партньорът ми, детектив Силвестри. — Силвестри ми заприлича на малко по-добре облечен и поддържан Серпико. Можех да си представя как пробутват играта на лошо ченге и добро ченге.

— Кажете, господин Кембъл, съпругата ви у дома ли е?

Мамка му.

— Да. Влезте, заповядайте. Това е Дъф. Не му обръщайте внимание. Обикновено е приятелски настроен. — Отстъпих назад и протегнах ръка към кухнята. Опашката на кучето барабанеше по отворената врата, докато посрещаше гостите. — За съжаление тя тъкмо се събуждаше. Да ви предложа чаша кафе, докато се приготви?

— Да не би това да е някой виц за ченгета, господин Кембъл? — Силвестри остана намръщен и аз не успях да разбера дали наистина е обиден.

— Току-що направих прясно кафе. И аз ще пия.

— Просто се шегувах, господин Кембъл — отвърна Силвестри и устата му се изви в усмивка. — Партньорът често ми казва, че не разбира кога се шегувам.

— Твърде суховато чувство за хумор — засече го Уолкот и кимна към него, докато галеше Дъф. — Освен това пие чай. Аз предпочитам кафе, без захар и мляко. И благодаря.

— Разбира се. — Поведох ги към кухнята и пристъпих към шкафа, а Дъф следваше Силвестри по петите. Свалих три дебели чаши и започнах да наливам кафето. Тялото ми беше извито към кухненския остров така, че нито един от двамата скапаняци да не може да види как стискам ръба на плота със свободната си ръка. Успях да напълня чашите и да подам едната на Уолкот.

— Много ви благодаря.

— Заповядайте. Само да взема…

— Добро утро? — Ребека влезе в кухнята облечена в най-скромната си нощница и спря, за да огледа гостите. Подадох ѝ една от чашите. Помолих се да се стегне за предстоящото. Напоследък беше неуверена, нестабилна, май прекаляваше с болкоуспокояващите.

— Госпожо Кембъл, аз съм детектив Уолкот, а това е партньорът ми, детектив Силвестри.

— Добро утро, уважаема госпожо — кимна Силвестри.

— Уважаема госпожо, а? Господи, хващате ме малко рано тази сутрин. Или просто имате нужда от чаша от това. Пол, предложи ли на детектива…

— Той пие чай, мило.

— Тогава да ви предложа чаша чай, детектив?

— Не, ува… благодаря, госпожо Кембъл. Няма нужда.

— Какво можем да направим за вас тази сутрин?

— Разбрахме, че ходите на спининг в студио „Лотос“ в града.

— Да, точно така. Всичко наред ли е?

Уолкот извади малка снимка от горния джоб на сакото си.

— Клиентка на студиото е изчезнала и ние разпитваме, в случай че някой е забелязал нещо. — Той подаде снимката на Ребека. — Познавате ли я?

Видях как по лицето на съпругата ми се изписа паника.

— Мили — погледна ме тя с изненада. — Това е Саша.

Усетих как раменете ми се отпускат.

— Саша ли?

Уолкот премести поглед от съпругата ми към мен.

— И вие ли познавате госпожа Андърс?

— Работя за съпруга ѝ — отвърна Ребека. — Марк и Саша са ни приятели.

— Това прозвуча по-скоро като въпрос, не като отговор — отбеляза Уолкот.

— Двамата със Саша бяхме заедно в гимназията — обясних. С крайчеца на окото си видях как Ребека трепна. — Това беше преди сто години.

— Ясно — отвърна Силвестри и обърна внимание на изражението ѝ. — Някой от вас двамата да е разговарял със съпруга? — Той погледна Ребека. — Извън работа.

— Само обичайното. Господи, напоследък не е казвал нищо.

— Напоследък ли? — хвана се за думата Уолкот.

Ребека погледна първо мен, след това се обърна към Уолкот. Приведе се едва-едва напред.

— Не искам да клюкарствам, но връзката им беше подложена на напрежение. Напоследък не е споменавал нищо, но от известно време отношенията им са обтегнати. Почти съм сигурна, че за известно време тя замина при семейството си. Разбрах го единствено, защото изпусна куп часове. Той мълчеше и не казваше нищо. — Тя ме погледна отново. — Помниш ли, казах ти?

— Да, мила. Така беше.

Уолкот се обърна към мен.

— Каква беше вашата връзка с госпожа Андърс?

— Известно време излизахме, докато бяхме в гимназията — отвърнах. Чух как Ребека въздъхна.

— Преди сто години — повтори думите ми Силвестри. — Ами напоследък?

— Понякога идваше, когато организирах дни на отворените врати за огледи.

— Ясно — кимна Уолкот. — Вие се занимавате с недвижими имоти, така ли?

— Да. — Този отговор все още оставяше горчив вкус в устата ми.

— Да сте забелязали нещо необичайно при нея напоследък, когато е имало такива огледи?

— Ами… — погледнах Ребека.

— Кажи им, мили.

Силвестри наостри уши.

— За какво става въпрос?

— Последния път, когато се появи, изглеждаше подпийнала.

— Ясно — отвърна Уолкот. — Неуместно ли се държа?

— В какъв смисъл? — попитах.

— Когато хората са под въздействието на алкохола… Да не би, простете за грубостта, да е била напориста или нещо подобно?

— А — досетих се, — да ме сваля ли? Не, не, нищо такова. Това е наистина стара работа. Просто ми се стори малко… как да ви кажа, тъжна.

— Ясно. — Уолкот извади химикалка и малък бележник от джоба на панталоните си и записа нещо. — Правилно ли съм разбрал, че напоследък между господин и госпожа Андърс се е забелязвало отчуждение?

Ребека ме погледна, след това отново се обърна към детективите.

— Да. Може ли да ви попитам, само от любопитство, Марк ли ви се обади?

— Просто проверяваме анонимен сигнал — обясни Уолкот. — Та в тази връзка искам да ви попитам тази жена позната ли ви е? — Той извади друга малка снимка и я подаде на жена ми.

Наблюдавах Ребека внимателно, докато оглеждаше снимката. Гледа я прекалено дълго, присви леко очи. Погледна Уолкот, след това мен.

— Пол, това е тя. — Подаде ми снимката. Изплюх глътката кафе, която бях отпил обратно в чашата, докато Шийла гледаше право в мен. Вътрешностите ми се свиха. С облекчение се оставих на кашлицата, за да си дам няколко секунди и да премисля какво минава през ума на жена ми.

— Господин Кембъл? — повика ме Силвестри.

— Извинете — отвърнах през кашлицата. — Отиде в кривото гърло. — Видях как партньорите се спогледаха и се обърнах към съпругата си.

— Мили, всичко е наред. Можеш да им кажеш. — Ребека ме погледна с изражение на примирение и разбиране.

— Какво да кажа, мила?

— Има ли нещо, което трябва да знаем? — попита Уолкот.

— Тази жена е в часовете ми по спининг — обясни Ребека. — Но не е само това. Трябва да ви кажа, че тя проявяваше нездрав интерес към съпруга ми и трябваше да пресечем всичко още в зародиш.

Уолкот ме погледна любопитно.

— Господин Кембъл?

Погледнах към Ребека за помощ.

— Всичко е наред, Пол. Няма да нараниш чувствата ми. — Тя кимна и сведе очи.

Когато сведе очи към земята, положението ми се изясни и аз разбрах накъде да поема.

— Господа детективи, имаше период, в който бях без работа и доста потиснат. Съпругата ми работеше, а аз се цупех по цял ден и обикалях къщата, беше ми трудно. През този период разхождах Дъф и се опитвах да си събера мислите. Един ден се запознах с тази жена, с Шийла, докато тя разхождаше кучето си. Започнахме да се засичаме — поне така си мислех навремето — редовно.

Уолкот записваше бързо, а Силвестри ме подкани.

— Поне така си мислехте навремето.

— Да, засичахме се по едно и също време всеки ден, затова реших, че разхождаме любимците си по едно и също време. Когато се поопознахме, тя започна да ми разказва разни лични неща.

Уолкот захапа въдицата.

— Какви по-точно?

— Имала съпруг, който не бил най-свестният човек на света. Спомена извънбрачна връзка с колежка и ми се стори, че това я е съсипало емоционално.

Силвестри отново се намеси:

— Доста интимен разговор за хора, които разхождат заедно кучетата си.

Сведох очи към пода, сякаш ме беше срам.

— Тъкмо тогава допуснах грешката и в този момент предадох брака си. Бях много уязвим, разкрих се пред тази жена повече, отколкото трябваше. Усетих известна близост с нея. Споделих интимни детайли от брака ни и така предадох доверието на съпругата си. — Погледнах Ребека, която ме наблюдаваше внимателно. — Започнах връзка, която терапевт би нарекъл „емоционална връзка“, и така окуражих прекалено много тази жена.

— И връзката ви е била изцяло емоционална, така ли? — попита Уолкот.

— О, да — потвърдих. — Това не я прави по-малко нередна, нито пък ми става по-лесно да се справя с пораженията.

— Все още се справяме ден за ден — добави Ребека.

— И успяваме.

— Струва ми се, че доста успешно възстановявате брака си — отбеляза Уолкот. — Бихте ли ми казали как разрешихте проблема?

— Пол се обърна към мен с огромно чувство на вина, когато осъзна колко е окуражил тази жена. Станало му е ясно, че тя не е съвсем нормална. И е манипулаторка. Тя признала, че срещите им не са били случайност, че го е наблюдавала и нагаждала графика си, за да има извинение да разговаря с него. Освен това си въобразявала, че наистина имат интимна връзка. Той осъзнал, че трябва да приключи нещата веднъж завинаги.

Силвестри ме погледна.

— Получи ли се, господин Кембъл?

— Беше неприятно — отвърнах. — Съпругът ѝ я напуснал, а тя беше убедена, че ни е писано да сме заедно. Трябваше да я отрежа веднъж завинаги, а тя го прие твърде зле.

— Ясно — закима Уолкот. — Кога се случи това?

— Господи. — Погледнах към Ребека. — Преди два месеца?

— Да — отвърна тя. — Там някъде.

— И оттогава нищо ли? — попита Силвестри.

— Не, тя сякаш потъна вдън земя.

— Някаква представа къде е? Откъде е? Откъде е съпругът ѝ? — попита Уолкот, готов да записва.

— Ами… — престорих се, че мисля. — Така и не разбрах откъде е. Съжалявам.

— Няма защо — отвърна Уолкот. Погледна партньора си и той кимна. — Много ни помогнахте. — Той бръкна в джоба на панталоните си и подаде на Ребека визитката си. — Това е номерът ми, ако някой от вас се сети за нещо.

Ребека задържа картичката в дланта си.

— Разбира се, господа детективи. Разбира се.

Те ни благодариха за кафето и отделеното време, докато ги изпращахме до вратата и на верандата. Останахме да гледаме след тях, докато крачеха към своята „Краун Виктория“ и поеха по улицата.

Ребека ме погледна.

— Добре ли си?

— Какво, мама ти стара, беше това? — изревах аз. Тя разкриви лице.

— Трябваше, Пол.

— Така ли? Трябваше да ровиш и чоплиш.

Тя ме погледна така, сякаш я бях ударил.

— Те разследват изчезването ѝ. Рано или късно ще открият есемесите.

Сега беше мой ред да се почувствам така, сякаш някой ми беше изкарал въздуха. Заговорих много по-тихо.

— Значи знаеш за есемесите.

— Господи, Пол. Не съм глупава. Да, знам за есемесите. — Тя сведе очи към пода, след това ги вдигна към мен. В тях имаше решителност. — Сега вече всичко това е приключило, нали така?

— Какво имаш предвид? Шийла е…

Тя постави пръст на устните ми.

— Не говоря за нея. Съвсем не говорех за това. Говорех за теб, любов моя. Тази част от теб е свършена, нали? Никога повече. Повече не.

Нежността в гласа ѝ потисна гнева ми и очите ми се напълниха със сълзи. Чувствах я по-близка от когато и да било. Вгледах се в очите ѝ и вече нямах чувството, че се гледаме и не се виждаме. Поех си дълбоко дъх.

— Да, Маду. Приключи, честна дума. — В този момент повярвах на думите, които изрекох.

— Добре — кимна тя и ме привлече по-близо. Останахме дълго така, притиснати, докато хлипахме от облекчение.

Най-сетне се отдръпнах от прегръдката ѝ и докоснах бузата ѝ. Докато се удивявах на съпругата си, усетих, че се усмихвам.

— Трябва да ти кажа, че наистина им пробута страхотна история.

Тя се засмя облекчено.

— Е, скъпи, аз съм страхотна в тези неща.

19. Уолкот

— Ще ви разкажа нещо, момчета.

Партньорът ми отново взе думата. Половината отдел се беше събрал около бюрото му, докато ни веселеше с истории от дните си в полицията на Ню Йорк, откъдето го преместиха преди няколко месеца.

— Бях още новак. Все още носех униформа. Съвсем зелен. Работех в Южен Мидтаун. Средата на лятото, адски горещо — продължи той. — Вие, момчета, знаете ли „Рики“? — Всички в стаята поклатиха глави. — Магазин за костюми и козметика. Има ги пръснати из Манхатън. Голяма работа са около Хелоуин. Та един ден патрулираме пеша с партньора и минаваме по улицата, където се намира един от магазините. Очевидно някакъв боклук, надрусал се с фенциклидин, се опитва да задигне разни работи за гаджето си. Докато е вътре, в магазина е влязъл милионният клиент. Жената отива на касата и най-неочаквано гръмват сирени, блясват диско светлини, от тавана се сипят балони и разни подобни дивотии. Та скапанякът, който е вътре да краде, изскача навън, очевидно решил, че е задействал алармата. Втурва се навън, но се натриса на някакъв охранител, който тъкмо си тръгва. Двамата падат на земята и разбира се, загубенякът се паникьосва. Не знам дали вие, момчета, някога сте си имали работа с човек на фенциклидин, но той се превръща в нещо като Хълк. Трябваше и аз, и партньорът ми, и охранителят да го задържим, докато се обадим за подкрепление. Гърчеше се като змиорка през цялото време. Без майтап, казвам ви.

Всички в стаята виеха от смях. Той беше при нас вече два месеца и ги беше омагьосал. Не можех да не призная, че партньорът ми е роден разказвач. Да не говорим, че страшно си падаше по тази работа. Първоначално се тревожех, че спокойствието на Лонг Айлънд постепенно ще го отегчи до смърт. След това осъзнах защо е дошъл тук и защо са преценили да ни сложат заедно като партньори.

— Дами. — Капитан Евънс влезе в стаята. Беше сериозен. — Когато решите да сложите край на селянката с чай, можете да свършите малко полицейска работа. По възможност днес. — Той мина покрай нас, без да удостои никого с поглед.

Детективите се пръснаха по бюрата си, а ние със Силвестри си седяхме на нашите. Оставих го за малко да се наслади на успеха от добре разказаната история.

— И така — започнах най-сетне. — Това двойно изчезване май ще се окаже най-съществената работа, която ти се падна, откакто дойде, а?

— К’во? — Трябваше му секунда, за да се пренесе в настоящето. — Да, започвах вече да нервнича.

— Време е да се поразкършим. Някакви идеи за тази работа?

— Мислих по въпроса. Да ти кажа, съпругът прилича на истински задник.

— Марк Андърс — уточних и се намръщих при спомена за миризмата на пури, която лъхаше от него по време на разговора ни. — Не е най-грижливият и внимателен съпруг. Въпреки че това поне донякъде елиминира съмненията ми.

— В какъв смисъл? — попита Силвестри.

— Докато го разпитвахме, ми се стори искрено изненадан, че съпругата му е обявена за изчезнала. Освен това спомена, че редовно хуквала нанякъде. Даде ни номерата на сестра ѝ и майка ѝ. Стори ми се най-вече незаинтересован. При такъв тип ревността отдавна вече е изключена от уравнението, ако изобщо някога я е имало. Не е кандидат за престъпление от страст. Стори ми се малко подразнен от факта, че има вероятност тя да харчи парите му, но определено говореше с раздразнение, нямаше и следа от гняв.

— Да — отвърна партньорът ми. — След като спомена, се сещам, че той се разтревожи едва когато му казахме, че кредитните ѝ карти не са били използвани от седмици. Освен, разбира се, ако не лъже нагло.

— А, подозирам, че послъгва. Ами неубедителната му проява на угризения? Сякаш се опитваше да ни каже какво би трябвало да изпитва, но без да влага каквато и да било емоция в думите, за да бъде убедителен.

— Може — отвърна Силвестри — просто да е лош актьор.

— Възможно е. Само че не му пукаше особено.

— Освен това — напомни ми партньорът ми — финансите му са наред. Този тип държи мощна фармацевтична фирма. Може да си позволи да изгуби онова, което жена му пилее в магазина на „Живанши“.

— Я виж как ги знаеш големите имена.

— Понатрупах малко култура, преди да се преместя в дивата провинция.

— Аха. Някой друг да ти се струва подходящ?

Силвестри се замисли над въпроса.

— Според мен е страхотно съвпадение, че Пол и Ребека Кембъл са имали връзка и с двете изчезнали жени.

Не бях обърнал много внимание на Ребека, но съпругът ѝ ме караше да се замисля. Реших да проверя докъде ще ни отведе ролята на адвокат на дявола.

— Градът е малък. Пътищата на хората се преплитат непрекъснато. Същото може да се каже и за други клиентки на студиото.

— Не те ли притеснява фактът, че тя работи за съпруга? — попита той.

— Стори ми се съвсем точна и пряма, докато говорехме с нея. Прояви известна загриженост, но не наблегна на нищо. Забелязах обаче, че гимназиалната връзка на Пол със съпругата я поразклати.

— Мислиш, че пламъкът не е прегорял ли? — попита той.

— Няма да се изненадам, ако очичките му шарят, ако не и друго.

— Прекалено залагаш на този — отвърна замислено партньорът ми. — Напомня ми за познат от едно време.

— Кой познат? — попитах.

— Пастрокът ми — поясни той. — Много хлъзгав тип.

— Обзалагам се, че тази работа не е приключила добре.

— Приключи супер — натърти той. — Пичът избяга с колежка. На нас с мама не ни се наложи повече да се разправяме с него.

— Ами историята на Пол и Ребека? — попита той. — Не ти ли се стори репетирана?

— Не, въпреки че всичко излезе прекалено естествено. Обърни внимание на начина, по който говореше за другата жена и за прекратяването на отношенията им.

— Да, стори ми се, че съпругата имаше повече угризения от него — обърна внимание Силвестри. — Господи, тук сме обсадени от скапани принцове на бял кон. А не мога да напипам и една свястна жена.

— Май „напипването“ не е подходящият подход, каубой. — Беше ми приятно да го поставям на място. — Но пък и ти си имаш половинка, която те чака у дома.

Кимнах към него и забелязах някакво отчаяние в очите му. Под хвалбите и еженето имаше нещо друго. Бодна ме съчувствие. Той обаче прочисти гърло и изпъна гръб и в погледа му заблестя любопитство. Нещо го глождеше.

— За какво мислиш, Силвестри?

— Все се връщам към Шийла Максуел.

— Защо? — недоумявах.

— Струва ми се, че тя е важна брънка в цялата ситуация. Като изключим анонимното обаждане за Саша Андърс, тя почти не се споменава. Струва ми се, че Пол Кембъл е единствената връзка с нея. Дори другите жени от часовете по спининг, с които говорихме, почти не я помнят. Сякаш не е била засечена от ничий радар.

— Нещо като самотница — подхвърлих. — Откри ли нещо за съпруга?

— Тъкмо това проверявам и чакам да ми дадат разпечатка от телефона ѝ. Да видим какво ще излезе за тази мацка. Много ми е интересно.

— Спипай ги — разсмях се аз. — Отивам да се поразтъпча.

Седнах на пейка пред управлението и поех хладния въздух. Пролетта надигаше глава. Беше любимото ми време от годината и за разнищване на случаи. Наблюдавах как автомобилите профучават по главната улица, ослушвах се за подсвиркванията на птичките кардинали. Докато се разсейвах, частите на пъзела започнаха да придобиват форма.

Никак не ми беше приятно, че две жени са изчезнали, но докато се опитвах да се добера до корените на мистерията, бях в свои води, там беше силата ми. Тази работа ми даваше цел. А зимата не беше натоварена. Напоследък имах предостатъчно време да мисля какво би било да върша тази работа в по-голям мащаб. Да се превърне в ежедневие. Само че животът се разгръща по собствени правила.

Любопитството и желанието да разплета случая започваха да напират, както става винаги. Този път не бяха напълно оформени, но чувството го имаше, така че трябваше да поседя с него и да дам възможност на ума си да издуха прахта, за да имам по-ясен поглед върху картината.

Все още не виждах как ще стигна до края, но инстинктът ме водеше към определен заподозрян: Пол Кембъл.

Върнах се на бюрото с кафе и чай и оставих чашата с чай на подложка до десктопа на Силвестри. Той беше впил очи в екрана и ме забеляза едва когато отдръпнах ръка.

— Уолкот, ето те и теб.

— Липсвах ли ти?

— Голяма си скица — отвърна той. — Тъкмо се канех да ти звъна на мобилния.

— Какво става?

— Току-що получих телефонната разпечатка на Шийла Максуел.

— И?

— И — отвърна той с блеснали очи. — Много ще се изкефиш на това.

20. Ребека

Беше късен неделен следобед. Пол беше в Маями от трийсет и шест часа.

Изпрати ми няколко есемеса, за да потвърди, че двамата с Уес са кацнали и са се регистрирали в хотела по график. Когато звъннах на мобилния му, се включи гласова поща. Тъй като не знаех какво да кажа, му написах есемес, за да го попитам какво е времето. Отговор така и не последва.

Изведох Дъф на каишка в задния двор. Въпреки че портата беше затворена и заключена, имах чувството, че може да изчезне, ако го пусна. Той ме погледна, докато стисках каишката, след това се обърна объркано към двора. Най-сетне вдигна крак, облекчи се и аз го поведох към къщата, затворих плъзгащите се врати и заключих след нас.

Откъм химикали бях осигурена, поне за кратко. Запасите ми с откраднати хапчета бяха напълно достатъчни и следващите дни щях да издържа в студио „Лотос“ (ако успеех да си наложа някакъв самоконтрол по отношение на дозите). Пуснах си музика и се заех да изчистя безупречно чистата кухня. Стремях се да прочиствам главата си, като карах тялото си да се движи, но стените около мен се движеха плавно заедно с мен. Спрях музиката и седнах неподвижно, доколкото можех, в тишината и се опитах да се съсредоточа над една мисъл. Бях извън релсите от доста време. Записките в дневника му кръжаха в ума ми на пълни обороти.

Отидох до шкафа, за да направя кана кафе и да се заредя с кофеин за следващите десет часа или поне докато не разбера какво е направил с парите. Кафето го нямаше на обичайното място и аз си спомних бележката на Пол, в която напомняше, че сме се измъкнали, лепната до визитката на детектива върху хладилника. Наругах бележката и изтеглих семплата бяла визитка с дребни черни букви изпод магнита. Прокарах разтрепераните си пръсти по гравирания полицейски щит и буквите, които изписваха „Уолкот“. Нали той беше по-високият от двамата? А може и да не беше. Не помнех. Изрекох името му на глас, преди да пъхна визитката в едно от отделенията за кредитни карти в портфейла-калъфче за мобилен телефон, за да я запазя.

Не бях в състояние да шофирам, така че нямаше как да изляза за кафе. Умът ми отново се размъти и седнах, за да възвърна спокойствието си. Спомних си, че имам скрит адерал в куфарчето на колела, което взех от работа, ако се окаже, че имам нужда от мотивация и съсредоточаване. По принцип не прекалявах с окситата и ксанакса, но една, може би три сутрини след като вечерта бях взела повечко, имах нужда от стимул, за да изкарам работния ден.

Дъф ме последва до дрешника в спалнята, откъдето извадих шишенцето от чантичката за грим, което бях пъхнала в предния джоб с цип. Място 75, на което на скъпия ми съпруг нямаше да му хрумне да провери.

В шишенцето имаше десет матови гел капсули в ръждив цвят. Изтръсках една в дланта си и я задържах вертикално, докато я разделя на две, като внимавах нито едно от малките бели топчета да не изпадне. Внимателно изсипах част от химическите гранули под езика си. Отново събрах капсулата и запазих останалата половина за по-късно.

Още щом седнах на леглото, вниманието ми се насочи към мястото близо до ъгъла, който Пол шпаклова, боядиса и замаза дискретно с работните си ботуши, за да прикрие очебийно чистото място. Новият мокет изглеждаше съвсем същият като предишния. Усетих въздействието на допамина и се опитах да пропъдя смутните мисли за онова, което двамата бяха правили в леглото ни. Какво ли друго бе правил в къщата ни и с коя ли друга? Проверявах джобовете му и чантата, когато се връщаше у дома от работа и беше под душа, опитвах се да открия издайнически следи, нещо, което може да ми бъде от полза.

Всеки ден, в който бях у дома, изравях по нещо ново за съпруга си. Ровенето в чекмеджетата му, пребъркването на джобовете на палтото му и разлистването на стари вестници не разкри никакви потресаващи открития, но докато се опитвах да разбера дали Пол крие хапчетата ми или тайния си живот, се натъкнах на интересна находка. Веднъж, след като се прибрах от спининг в „Лотос“, реших да бръкна в чекмеджето с чорапи и бельо. Забелязах, че не беше плътно затворено и не иска да се затвори като останалите, когато го натиснах.

Изтеглих цялото чекмедже и го поставих на леглото. Видях, че нещо му пречи. Извадих предмета от задната част и той възвърна естествената си форма, когато го сложих на леглото. Беше сутиен от „Ла Перла“, размер 75 В, с чашки от синя и зелена дантела с метални нишки, които оформяха перата на паун. Беше ужасно скъп, незабравим и определено не беше мой. Приличаше на онези, които Саша носеше в съблекалнята. Когато направих връзката, едва не запокитих чекмеджето на Пол по тоалетката, но гневът ми се пренасочи, когато домашният телефон се раззвъня. Старовремският портативен телефон бе поставен в зареждащото устройство като пластмасов реквизит от филм и напоследък на него звъняха единствено рекламни агенти. Номерът, от който звъняха, не се изписа на стария екран. Грабнах слушалката накриво, преди да иззвъни трети път, за да пожаля нервите си, и случайно натиснах копчето за отговор. Женски глас заговори, преди да успея да прекъсна.

— С господин Пол Кембъл ли разговарям или с госпожа Ребека Кембъл?

Прочистих гърло. Нямах сили да се занимавам с външния свят. Само че протоколният глас, който изрече и двете ни имена, в комбинация с лекарствата ме накара да си събера ума.

— Аз съм Ребека Кембъл. Кой се обажда? — Дори не си направих труд да прикрия пренебрежението в гласа си.

— Казвам се Мелани Уилкс и звъня от отдел „Измами“ на „Американ Експрес“, за да потвърдите, че последните случаи, в които е използвана кредитната ви карта, са легитимни.

Трябваше ми малко време да се сетя за коя карта говори. Отворих чекмеджето, в което обикновено държах картата „Амекс“ за спешни случаи. И нея я нямаше, както много други неща в къщата. Сигурно Пол я беше взел и похарчените в друг щат пари бяха причината да светне червена лампичка. Май не си много умен, а, Пол?

Виж ти, това май щеше да е интересно. Поглед към онова, което прави във Флорида, можеше да се окаже точно това, от което имах нужда, за да започна да свързвам точките.

Останах изненадана, че е използвал тъкмо тази кредитна карта. Сигурно е плащал за неща, за които не е искал аз да разбера. Вероятно е решил, че съм забравила за картата, и е бил прав. Въпреки че не е предположил, че бюрократичната система ще се намеси.

— Какви са разходите?

— Преди да продължим, искам да ви помоля да потвърдите някои данни.

Казах ѝ номера на социалната си осигуровка, моминското име на мама и четирицифрения си код за достъп, а пулсът ми започна да препуска. В ума ми се рояха стотици идеи. Когато съм на адерал, мислите придобиват физическа форма и нахлуват в ума ми така, сякаш са се сдобили с крака.

— След като потвърдих самоличността ви, госпожо Кембъл, искам да ви предупредя, че разговорът може да бъде записан. Обаждам се от името на отдел „Измами“ на „Американ Експрес“, защото има подозрителни трансакции с картата ви, която завършва на 0008.

Подозрителни трансакции, свързани с Пол, беше много меко казано. Постарах се да потисна непрекъснато нарастващото любопитство в гласа си и да успокоя полудялото си сърце, като притиснах ръка към гърдите. Не исках да хабя ксанакс, за да противодейства на адерала, затова допих останалото в чашата ми шампанско и си наложих да спра да крача напред-назад.

— Какви точно са тези подозрителни трансакции?

— В продължение на девет месеца няма никакво движение по картата, а след като дадена карта не е била използвана продължително време, проверяваме, когато дейността бъде подновена, за да сме сигурни, че картата не е била открадната. Особено когато става въпрос за крупни покупки, извършени с такава честота.

— Честота ли?

— Да, госпожо, картата е използвана десет пъти за пет часа и разходите възлизат на петнайсет хиляди. Звъним от вчера, откакто бе направена първата покупка, но така и не успяхме да се свържем с вас.

Видях, че червената лампичка на телефонния секретар мига, и си казах, че съм престанала да ѝ обръщам внимание. Кой знае каква информация беше мигала пред очите ми през всичкото време.

— Временно сме замразили картата, докато не се свържем с един от собствениците, който да потвърди трансакциите. — Гласът ѝ звучеше почти като на робот.

— Мелани, любопитна съм дали успяхте да се свържете със съпруга ми?

— Не, госпожо, това е единственият номер, който имаме и за двамата.

— Няма проблем. Просто се питах. — Почувствах облекчение. Наясно бях, че картата е толкова стара, че е отпреди мобилните телефони, а нито един от нас не се бе сетил да подаде новата информация. Добре че Пол не знае, че са се опитвали да се свържат с него.

— Ще ви кажа последните два случая, в които картата е била използвана, и вие трябва да потвърдите или да отречете дали става въпрос за измама, или не.

— Добре. Готова съм.

— Вчера следобед са похарчени 5000 долара на място, наречено „Илужънс“.

Звучеше като стриптийз клуб. Усетих как стомахът ме присви, но можеше да бъде и по-зле. Изглежда Уес и Пол не са си губили времето, след като са кацнали. Ама цели пет бона? Това са адски много танци, изпълнени в скута на някого от двамата.

— Трябва да е бил съпругът ми. — Насилвам се да прихна, сякаш се опитвам да ѝ подскажа, че „момчетата са си момчета“, и отивам до канапето, където е оставен старият ми лаптоп. Днес го извадих от гардероба, когато разбрах, че Пол е взел своя.

— Има и друг разход в „Ройъл Палм Стейкхауз“ за 500 долара днес сутринта.

Развратници с изкуствен тен, а след това вечеря с пържоли и каквото там са измислили. Профилът на Пол като верен съпруг продължава да се свлича по наклонената плоскост. Все по-лесно ми става да го мразя напоследък.

— Май съпругът ми се е развилнял.

Отворих лаптопа, за да проверя дали има батерия. Сложих кабела. Налагаше се да използвам интернета на телефона.

— Какви са другите разходи, Мелани? Не съм напълно сигурна за тези, по всяка вероятност са на Пол, но в момента го няма. Току-що му написах есемес, за да разбера.

Взех телефона от зареждащото устройство и написах „Илужънс Маями“ в Гугъл. Излезе рецензия с една звезда за испански ресторант, но когато проверих, разбрах, че е бил затворен през 2015 г.

— Момент да проверя. Има покупка в магазин наречен „Уайнд-Даун“ за 200 долара и покупка за 500 в спа център „Синкронисити“. — Какво щастие, докато аз не мога да си намеря място от притеснение заради проблемите, които изникват около нас, Пол се глезоти. Трябваше да прекратя този разговор и да започна да проверявам.

— Мелани, потвърждавам, че разходите са направени от Пол. Току-що ми пусна есемес.

— Благодаря ви, госпожо Кембъл. Значи мога да вдигна запора на картата?

— Да, няма проблем. — Не искам Пол да разбере, че картата е със запор, и да мине в отбранителна позиция. Ако вече не е станало.

— Много се извинявам за неприятностите, които може да сме ви причинили.

— Неприятности ли?

— Имаше опит за използване на картата рано тази сутрин, който бе направен, след като наложихме запор на трансакциите.

— Така ли? Къде е искал да пазарува? — Можех единствено да гадая. Да не би да ставаше въпрос за среднощно караоке или специална услуга в някой долнопробен клуб за танци в Маями? Всичко в това главоломно харчене издаваше присъствието на Уес.

— Плащане в къща за гости „Харбър Роуз“ тази сутрин на стойност 472 долара.

Усетих как ме побиват студени тръпки.

— Ъъъ. Няма проблем. Той е уредил въпроса. — Затворих.

Значи Пол не беше в Маями. „Илужънс“ беше бижутериен магазин в Колд Спринг Харбър. Нямаше нужда да проверявам в Гугъл. Познавах го добре.

Сърцето ми започна да блъска по-силно. Изписах „Ройъл Палм, Лонг Айлънд“ и излязоха 1023 снимки. Кликнах на една от великолепните снимки на ресторант с четири звезди, описан като „съвършеното място за романтично празненство“. Намираше се на осем километра от „Илужънс“ и човек можеше да отиде пеша до „Харбър Роуз“.

„Харбър Роуз“. Това беше същата къща за гости, в която отседнахме втората вечер след сватбата и за различни годишнини след това. Докато бизнесът на Пол не потъна.

Пол, изглежда, си беше организирал романтичен уикенд без мен.

Излязох навън с надеждата свежият въздух да потисне напиращото зад очите ми главоболие. Небето беше прекрасно в розово и синьо, избледняващо жълто в гаснещия следобед. Той буквално е бил в задния ни двор през това време.

Телефонът ми завибрира в ръката. Забелязах, че кокалчетата ми са побелели, толкова силно го стисках. Името му се изписа на екранчето.

21. Силвестри

Не можех да се стърпя да не се подбъзикна с него.

Когато вдигнах поглед и видях Уолкот да влиза, както обикновено с костюм в три части, аз извих демонстративно очи.

— Пак ли скапаната жилетка? Приличаш на Балки2.

— Нямаше ли една стара приказка? — отвърна той. — Обличай се за работата, която искаш, не за тази, на която ходиш?

— Ако имаш за цел да станеш пастир на кози на остров Мипос, значи си на прав път.

— Просто си търся работа, на която ще мога да избирам по-качествени партньори.

— Леле, само че без мен ще ти липсват остроумните подмятания.

— Кога най-сетне ще чуя такова? — засече ме той.

— Добре — отвърнах. Посочих картонената чашка на бюрото му. — Кафето е все още горещо.

— Благодаря. Кембъл ще дойде днес сутринта, веднага след пътуването до Флорида, нали така? — Погледна колко е часът и аз се сетих, че той е единственият човек, още ненавършил четиресет, който продължава да носи часовник. Но можеше да се каже, че напоследък и двамата сме под четиресет.

— Да, ще пристигне скоро. Готов ли си да развъртиш магията си? — попитах.

Той сви рамене.

— Защо не. Чакай първо да пийна няколко глътки — реши и посегна към чашата. — След това ще се позабавляваме с онзи пич.

Цяла сутрин очаквах с нетърпение този момент.

Бях се настанил в стаичката за разпит, когато партньорът ми въведе Кембъл. Направо ми течаха лиги от нетърпение. Отдавна не бях имал шанс да забия зъби в някой заподозрян, а и досега не бях имал партньор с умения в разпитите, чиято слава да се носи така, както на Уолкот. Това беше моята представа за готино прекарване.

Партньорът ми се зае с официалната част, представи ни отново и посочи на Пол Кембъл да седне на масата срещу мен. Кембъл беше облечен в чифт свободни дънки, които създаваха впечатление на изцапани, и тънка термоблуза с дълъг ръкав. Уолкот отпусна ръка на рамото на заподозрения, преди да заобиколи масата, разкопча сакото си и се настани до мен. Имаше нещо театрално в цялата работа. Започнах да разбирам защо облича жилетка без ръкави под сакото.

— Господин Кембъл — започна партньорът ми. — Благодаря ви, че отделихте време, за да дойдете тази сутрин. Как мина пътуването до Флорида?

— А, супер. Благодаря. — Пол изглеждаше разсеян.

— Били сте там за конференцията на брокери на недвижими имоти, нали? — попитах. — Къде ви настаниха за събитието?

— Ами… — Той се поколеба, след това ни помогна. — Трябва да призная нещо, господа.

— Приемаме всякакви признания — уверих го аз. — Казвайте.

— Не бях в Маями този уикенд. Заел съм се с един строеж в града, над който трябваше да поработя, но не исках Ребека да разбира.

— Объркан съм — прекъснах го аз. — Мислех, че се занимавате с недвижими имоти.

— Ами — започна той — преди да се заема да продавам къщи, ги строях. Години наред имах строителна фирма. Кризата от 2008 г. ме удари тежко и се наложи да се преориентирам.

— Хм — изсумтя Уолкот. — Значи все още се занимавате със строителство като странична дейност.

— Понякога, да — обясни Пол. — Това е просто допълнителна дейност, с която се занимавам в момента. Нещо като план за старини. Но засега поне държа Ребека на тъмно. Ще бъде нещо като изненада.

— Интересно. Наблизо ли е? — попитах.

— В западна посока. Един парцел, който имам от няколко години.

— Ясно — отвърна Уолкот. — Хванали сте пазара навреме и сега ще имате печалба.

— Да — съгласи се Пол. — Това беше идеята.

— Предприемчив човек — добавих.

Заподозреният ни отправи нещо като усмивка и се загледа в пространството между мен и партньора ми. Оставихме мълчанието да натежи за няколко минути. Кембъл се размърда на стола.

— Господин Кембъл — заговори Уолкот. — Помолихме ви да дойдете днес тук, защото се надявахме да хвърлите светлина върху един доста объркан случай.

— Разбира се — съгласи се с готовност Пол. — Как да ви помогна?

— Така — продължи Уолкот. — Надяваме се да ни кажете нещо повече за Шийла Максуел. Изглежда не е била от най-общителните нито в града, нито в студиото, където е тренирала със съпругата ви. По всичко личи, че е била самотница.

Кембъл не отвърна веднага, замисли се над отговора си.

— Не я познавах много добре. Връзката ни не беше социална, така че ми е трудно да ви кажа каквото и да било.

Приведох се напред и движението ми привлече погледа му.

— Преди стана въпрос за близост, струва ми се. Освен това споменахте, че тя ви е разказвала за изневярата на съпруга си. Питам, защото тези подробности могат да ни помогнат да си създадем по-ясна представа. В момента, за съжаление, не разчитаме на много. Помните ли нещо конкретно за съпруга ѝ?

Той вдигна очи нагоре и наляво.

— Знам, че е пътувал доста. Изглежда е имал връзка с колежка. Стори ми се гадняр, поне както тя го представи.

Уолкот се намеси:

— „Както тя го представи.“ Интересен избор на думи, господин Кембъл. Имате ли основание да смятате, че ви е казала истината?

Мисълта, че някой може да го излъже, изглежда, учуди заподозрения.

— Всъщност цялата тази работа ми се стори малко странна, съпруга вечно го нямаше, но предположих, че ми казва истината. Защо иначе ще ми разправя тези неща? Какво става тук?

— И ние се опитваме да разберем — обясни партньорът ми и постави разпечатка от вестникарска статия на масата между нас.

Оглеждах внимателно Пол, докато четеше материала, а устните му мърдаха беззвучно. Когато стигна до онази част, която трябваше да бъде изненада, той застина. Ококори се, след това смръщи чело. Премести поглед от текста към датата под заглавието, след това вдигна глава към нас. Изглеждаше напълно слисан.

— Ама тя…

— Била е омъжена за Даниъл Грейвс — закима Силвестри.

— Доста зловещо съвпадение с името3 — не се сдържах аз.

— Тя е запазила своето — продължи Уолкот. — Даниъл и Шийла са живели в Сан Франциско допреди няколко години, когато Даниъл загива по време на гмуркане.

— По време на медения им месец — уточних.

— Разбирам, че това ви идва като шок, Пол. Знам, че мислите за сигурността на семейството си, затова трябва да ни разкажете всичко.

Той кимна безмълвно, слисано.

— Пол? — повика го Уолкот. — Ще ви прочета серия от есемеси между вас двамата. Те са отпреди два месеца. Просто ми отговорете честно. Ако тази жена е някъде наоколо, не искаме да застраши живота ви, нито този на съпругата ви или на кучето.

Той погледна партньора ми така, сякаш не се беше сетил, че за кучето има опасност.

— Дъф ли?

— Просто се стараем да не пропуснем нищо — добавих. — Все пак тя е познавала кучето ви. А има и вероятност да не е напълно стабилна.

— Добре — отвърна разсеяно Пол. — Разбира се.

Уолкот извади купчинката разпечатки изпод масата и ги остави отгоре. Започна да ги разглежда и да отбелязва нещо. След няколко страници спря.

— Тук имаме нужда от разяснение, Пол. — Той постави пръст върху есемес в средата на страницата. — Тук се долавя флиртаджийска нотка. — Прегледа написаното до края на страницата. — А, ето това е. Вие я каните у вас и езикът ви е доста издайнически.

Кембъл се намести отново на стола и започна да се чеше по брадичката.

— Добре, момчета. Ще ви кажа истината.

— Така е най-добре — съгласих се аз.

— Връзката ни май не беше чисто емоционална — призна той. Двамата с партньора ми закимахме с разбиране.

— Ясно — отвърнах. — Било ви е доста тежко в онзи момент.

— Не се гордея с това — поясни той.

— Тя е била красива жена — натъртих. — И двете са били.

Той погледна объркано.

— Извинете — поясних. — Говоря за Саша Андърс. — Тялото му се отпусна едва забележимо, когато споменах името. — Вижте, двамата с партньора ми се занимаваме със случай, в който са изчезнали две жени, така че понякога мислим и за двете.

— Да — съгласи се Кембъл. — Саша беше красива. Но между нас нямаше нищо такова. Поне от много отдавна. Вече не беше мой тип.

— Защо така? — попита Уолкот. — Не са ли един тип? Физически.

— Май да — отвърна Пол. — Просто исках да кажа, че Саша е… не знам… отегчителна.

— Ясно — кимна Уолкот, докато продължаваше да прехвърля следващите разпечатки. — Добре, ваши снимки, влюбени гълъбчета. Предполагам, че това сте вие — продължи той и показа снимките на пенис и на гол мъжки гръб. Спря неочаквано и погледна Кембъл в очите. — Тук вече любопитството ми надделя. — Отдели най-горната страница от купчинката и я постави пред нашия заподозрян. — Бихте ли прочели какво пише?

Кембъл пое страницата и се поколеба. Погледна първо партньора ми, след това мен и най-сетне прочете на глас подчертаното:

— „Ще те довърша.“

Уолкот си достави удоволствие, като пое дълбоко въздух и изпъна рамене.

— Сега разбирате ли, Пол, за какво ви питам?

Видях как колелцата зад очите на заподозрения започнаха да се въртят.

— Господа, разбирам как изглежда. Моля ви, не забравяйте, че бях на ръба. Тази жена дебнеше съпругата ми из града, както виждате от тези ранни снимки. Тя очевидно беше нестабилна, а аз не знаех какво друго да направя. Тя не откликваше нито на разум, нито на логика, единственото, което ми се струваше, че ще даде резултат, беше проява на сила. В отчаянието си взех лошо решение. Никога не бих изпълнил заканата си, но реагирах в момент, когато бях разгорещен, и това беше последният ми опит да я разкарам от живота ни.

— Казвате „последен“ — изтъкна Уолкот. — Навремето е трябвало да знаете, че това ще бъде последното ви пререкание с тази жена, нали? — Имах чувството, че наблюдавам как оперира хирург.

Останах впечатлен колко бързо се овладя Кембъл.

— Казвам го сега, като се връщам назад. Навремето ми се струваше, че тя е на ръба. Страхувах се и за себе си, и за съпругата си. Беше наистина разтърсващо.

— Представям си — отвърна Уолкот. — Искам само да уточня, че тази размяна на есемеси е била последната ви връзка с госпожа Максуел, нали?

Наблюдавах как очите на Кембъл се вдигнаха нагоре, после се извиха надясно, преди да срещнат погледа на партньора ми. Лъжецът се издаде.

— Да, тогава за последен път имах нещо общо с нея.

Уолкот подпря десния си лакът на масата и започна да гали брадичката си, без да откъсва очи от Кембъл. Усетих, че Кембъл полага огромни усилия, за да не мига, докато партньорът ми го фиксира. Защо не си бях взел пуканки, за да гледам това представление.

— Добре тогава, господин Кембъл — заключи партньорът ми с глас, който мигновено разсея напрежението. Подпря длани на масата и се изправи. Последвах примера му, както и заподозреният. Уолкот закопча сакото на костюма, заобиколи масата, стисна Кембъл за рамото и внимателно го насочи към вратата. — Много ви благодаря, че дойдохте днес. Ще се свържем с вас, ако има някакво развитие по случая, така че, моля ви, направете същото, ако чуете или видите нещо. — Задържа вратата, за да може Кембъл да излезе, а той побърза да се измъкне.

— На всяка цена, детективи — отвърна Кембъл с ъгълчето на устата. — Благодаря ви. — Не погледна нито един от нас на излизане от стаята за разпити.

Излязохме в коридора и се загледахме след него. Крачеше бързо. Партньорът ми пусна вратата и се обърна към мен. Хитра, доволна усмивка се разля по лицето му. Кимна.

— Той потъва — заявих аз.

— И още как.

22. Пол

Заглавието просветна като маяк в главата ми. „Господи, знаех си. Лъгала ме е през цялото време. Била е дори по-откачена, отколкото си мислех. Тя се е погрижила онзи нещастник да се удави. След това е излъгала. Лъгала е години наред. Господи. Защо не се вслушах в себе си? Усещах, че има нещо, още от самото начало. Какъв съм глупак.“

Пролетното слънце блестеше ослепително, докато излизах от управлението и пресичах паркинга. Присвих очи, докато вървях към джипа. Успях да се добера до страничната врата, преди позивът за гадене да преобърне вътрешностите ми. „Тя не е била там единствено за да ни уплаши. Дошла е, за да ни убие. Правила го е преди. И е била решила да го направи отново.“

Насилих се да отворя вратата, качих се и запалих двигателя. Потях се обилно и едва удържах волана, но трябваше да се разкарам от този паркинг, да се махна от това място. Кой знае дали двете скапани ченгета не ме наблюдаваха от някой прозорец. „Бавно. Дишай. Продължавай да дишаш.“

Качих се на магистралата и едва изминал четиристотин метра, се наложи да отбия и спра. Оставих двигателя на джипа да работи, втурнах се към дърветата и повърнах обилно в края на горичката. Кафето остави горчив вкус в устата ми, а киселината прогори гърлото и ноздрите ми.

Погледнах към обезцветената трева в сечището пред дърветата и неочаквано се видях как копая отново, как преди няколко седмици се опитвах да се преборя със замръзналата земя, как се надбягвах със слънцето, как горяха мускулите ми. Влачех противното отпуснато тяло към плиткия гроб. Отстъпих, за да изритам найлона в дупката, а той се разгърна. Шийла се измъкна от него и ме зяпна. „Трябваше да си ти“, прошепна тя.

Пронизителният клаксон на трактор с ремарке ме върна към настоящето. Ръцете ми бяха подпрени на коленете, дишах тежко. „Стегни се, тъпако.“ Върнах се бавно при джипа и седнах. Главата ми пулсираше от болка, в центъра на стомаха ми се бе отворила горяща дупка. Изключих двигателя, тъй като в момента не бях в състояние да шофирам.

Не можех да дишам. Отворих вратата, скочих от седалката и едва не паднах. Отидох до предната част на автомобила и се подпрях на капака. Топлината на метала се вля в дланите ми и ми вдъхна увереност. Отпуснах глава към земята и изкрещях пронизително.

Последните две нощи бяха същите. Измъквах се в малките часове и шофирах до Смиттаун Бей. Трябваше да изровя тялото, тъй като бях допуснал огромна грешка. Спрях на мястото, паркирах и грабнах инструментите. Земята поддаде лесно, така че лопатата ми беше достатъчна. Копаех и не спирах, но ми се стори, че е минала цяла вечност, преди да имам някакъв напредък. Борех се с изтощението, когато най-сетне видях найлона. Почистих останалата пръст и изтеглих тялото от дупката. Когато развих рулото, видях безжизнените очи на Ребека да се взират в мен.

И двете нощи скачах облян в студена пот, облекчен, че съпругата ми не спи до мен. Милата ми съпруга, която си мислеше, че съм в Маями, въпреки че спях в мотелска стая през няколко градчета от нея.

Дробовете ми горяха. Прегракнал бях от крещене, главата ми бумтеше. Трябваше да се върна в Колд Спринт Харбър, за да проверя екипа. Отдръпнах лепкавите си от пот длани от капака и се върнах към вратата. Издишах дълбоко и запалих двигателя.

Докато се вливах отново на магистралата, покрай мен мина автомобил „Краун Виктория“. Подадох газ и се изравних с автомобила. Шофирах успоредно с него и проверих с крайчеца на окото си. Не бяха Уолкот и Силвестри. Тези клоуни започваха да ме нервират. Дразнех се, че им обръщам толкова много внимание, но те нямаха с какво да ме заковат. Абсолютно никакви доказателства не ме свързваха с парцела в Смиттаун Бей, а благодарение на Хавиер и екипа му, в мазето на Колд Спринг Харбър имаше предостатъчно ДНК, за да побърка една лаборатория.

— Имиграционни власти. Не мърдай!

— Cabron4! — Момчетата се обърнаха към мен. — Chinga tu madre5!

— Просто се бъзикам с вас, момчета — прихнах аз. — Хавиер, идете на обяд, когато решите.

— Благодаря, pendejo6.

Докато той се занимаваше с работниците, аз огледах скелета на дома, който строяхме. Напречните греди бяха поставени чисто, вече бях избрал черешово дърво за подовете. Момчетата напредваха добре тази сутрин. Какво облекчение, че успях да ги накарам да си свършат качествено работата. Бачкатори, които обръщат внимание на детайлите, са истинска радост. Освен това нямаха нищо против да превиват гръб през уикендите, нищо че от имиграционния им статус имаше какво да се желае.

Присвих очи и оставих строежа да приеме форма. Видях боровите греди и извитите тавани. Видях камината, усетих мириса на дърво. Усетих гранита под пръстите си. Видях стените и помирисах прасната боя. Домът щеше да стане много красив. Не беше същият като онзи, който с Ребека си представяхме, когато започнахме да обсъждаме мечтания си дом преди много години, а по-величествен, по-изискан. Благодарение на комисионата от продажбата в Саутхамптън всичко това стана възможно. Сега щеше да бъде различен дом, за други хора. Промяна в плановете. Ново начало. А съпругата ми нямаше никаква представа.

— Хавиер, имам оглед при отворени врати след малко. Нали мога да ви оставя, момчета, днес следобед?

— Да, няма проблем. Доволен ли си дотук?

— Изглежда чудесно, мой човек. Давайте все така. Ще съм тук на сутринта, навреме за доставката.

— Какво ще дойде?

— Борови греди.

— Добре, шефе.

Отправих се към фитнеса, за да взема душ и да се подготвя за огледа. Тъкмо отключвах шкафчето си, когато миризмата подразни все още чувствителния ми стомах и едва се удържах да не повърна отново. Май работните дрехи, които не бях сменял цял уикенд, се бяха вмирисали бързо. Мамка му. Налагаше се да отскоча до дома някой ден през седмицата и да вмъкна мръсните дрехи за пране, докато Ребека е на работа. Не можех да си позволя да разбере какво съм замислил.

23. Ребека

Пол се върна от пътуването, но ми прати есемес, че трябвало да отиде направо на работа от летището. Какво облекчение, тъй като това беше първият понеделник от двайсет години насам, в който не ми се налагаше да ходя на работа. Така и не успях да почистя, защото ме завладя усещане за безопасност и баланс от факта, че си имам свой арсенал тайни. Отворих телефона си и кликнах на снимките на страниците от дневника му за незнайно кой път през последните седемдесет и два часа.

Останах изненадана, че е писал за родителите си. Не беше говорил за тях отдавна, споменаваше ги единствено мимоходом. Това обаче беше преди, когато все още разговаряхме. Видях, че колата му влезе в алеята пред нас. Беше пет и половина следобед и нито един от двамата не се бе прибирал толкова рано от много отдавна. Затворих телефона и се отправих към кухнята, където преди ме чакаше работата, която си носех за довършване.

От уредбата звучеше музиката на Чет Бейкър. На плота, до недопита чаша мерло с моето червило, бе поставен отворен роман на Стивън Кинг. Извадих хапче „Окси“ от металната кутийка, в която някога имаше ментови бонбони, и го лапнах. Огледах внимателно грима, който си бях сложила преди малко, и грижливо сресаната коса в отражението на плъзгащите се врати, докато приглаждах любимата си рокля от „Аликзандър Уонг“ за работа, но без да прекалявам, за да изглежда така, сякаш съм я носила през деня.

Когато Пол влезе в къщата, сърцето ми откликна независимо от ума. Той изглеждаше изпит, уморен и красив, както винаги. Не знам дали заради хапчетата, нервите или инстинктивното вълнение, което ме обземаше винаги когато го виждах, но сърцето ми заби силно. Навремето това беше любимата ми част от деня. Тогава се втурвах към дома, нямах търпение да се видим. Споменът за това сега ме подразни и беше напълно не на място.

Забелязах познатия поглед в очите му, когато влезе с усмивка. Преди бърках значението на този поглед, но сега вече знаех какво представлява. Увлечение. Заслепление. Ненаситност. Познавах го добре от началото на връзката ни и от времето, когато чукаше Шийла. Този поглед ме прониза дълбоко, но у мен се надигна известен триумф, тъй като знаех, че този път не съм три крачки назад.

Пол беше страхотен актьор, емоциите, изписали се по лицето му, бяха почти убедителни. Усетих нещо като носталгия за времето, когато тънех в невежество. Насилих се да покажа някакъв ентусиазъм. Оказа се по-лесно, отколкото очаквах, защото част от мен се чувстваше щастлива, че го вижда. Отдадох го на това, че не бях излизала от къщата почти три дни и копнеех за човешки контакт.

— Здравей, красавице. Да знаеш само колко се радвам, че съм си вкъщи. Липсваше ми. — Той държеше чантата с компютъра и букет цветя. Лалетата ме накараха да поставя под въпрос всички букети, които някога ми беше подарявал. Колко от тях са представлявали цветни извинения, защото не му е стискало да ги изкаже с думи?

Облечен беше в костюм, който не бях виждала никога, и веднага пролича, че няма и следа от тен. Насилих се да не спомена нито дума за това. Пристъпих към него, защото, като стоях така, имах чувството, че се издавам. Той ми подаде цветята и аз направих усилие да се усмихна.

— Прекрасни са. — Искаше ми се да ги стъпча върху килима. — Здрасти. — Оставих го да ме привлече до себе си. — Как мина пътуването?

Не можах да преценя дали ме притисна, за да прикрие как тялото му се напрегна при този въпрос. Плъзна ръка по гърба ми и я остави там, докато ме водеше към канапето. Постарах се да не мисля къде са били напоследък ръцете му. Седна до мен, усмихна се и потри очи.

— Труден ли беше денят ти? — Отпуснах ръка върху крака му. — Много си красив. Да не би да си се облякъл специално за стюардесите? — Всяка дума, която изрекох, звучеше игриво.

— Смених си костюма в офиса, за всеки случай. С Уес получихме есемеси веднага след кацането. Собственикът на голям имот бил решил да ни даде правата за продажбата. Уес попадна на този имот миналата седмица. — Не ме поглеждаше, защото правеше някакви физиономии на Дъф, който бе отпуснал глава на другия му крак. Лесен начин да избегне очите ми, когато лъже. Отпусна едната си ръка на главата на кучето и започна да го чеше зад ушите, а другата сложи на бедрото ми, почесвайки лекичко и мен, сякаш не можеше да движи едната без другата.

— Какъв е имотът? — Хрумна ми, че се опитва да поведе разговора далече от предполагаемото пътуване.

— Гледка към плажа в Саут Саг, на Крествю. Четиресет и четири милиона. Купувачът предложил петдесет, без дори да го е видял. Собственикът е стар приятел на Уес от гимназията. — Най-сетне ме погледна. Ако лъжеше, значи се справяше великолепно.

— Леле. На това му се казва голяма риба. Но не изглеждаш много въодушевен.

Пол не само си намери работа и се измъкна от кризата на средната възраст, но се оказа добър в работата. Подобни комисиони направо ме слисваха. Колко пари още му трябваха? Усещах как напират страховете и тревогите ми на съпруга. Дори не ми беше хрумвало досега, че може да дължи на някого големи суми. Интересно за дъщерята на човек, непрекъснато затънал в дългове, който от страх е крил истината от близките си. Хрумна ми, че може би липсващите пари нямат нищо общо с новата мръсница в живота му. Предположих обаче, че това не са взаимно изключващи се лъжи.

Следите ставаха по-дълбоки, колкото по-упорито се опитвах да ги замаскирам.

— Комисионата е огромна, но на къщата ще ѝ трябва поне година до завършването. Собственикът ѝ бил някакъв тип с доверителен фонд, който станал дилър на наркотици и използвал наследената къща, за да складира стоката при пренасянето ѝ. Буквално тъпчел дрогата в стените. По-голямата част били хапчета. Не че му трябвали пари, обзалагам се, че е вършел тази работа, защото е гледал твърде много епизоди от „В обувките на сатаната“. От „Борба с наркотиците“ направо разкостили къщата. Стени, подове, каквото се сетиш. Докато не го осъдят и не замразят банковите му сметки, къщата няма да се почиства, нито ще се правят огледи, не може и да се продаде.

Постарах се да не се разсейвам, като си представях как хапчетата са се гушили в стените, докато не са ги открили, а и колко много са били. Какво разхищение. Не искам да го разпитвам и за „почистването“. Предпочитах да не знам.

— Миналия месец в „Поуст“ изнесоха всичко за тази работа. — Каза го така, сякаш разговаря с нормално човешко същество, което напълно владее живота си и проявява интерес към прегрешенията на другите. Всяка фибра от тялото ми тръпнеше от ендорфин. Приближих се до него и се облегнах на гърдите му. Сякаш парченце от пъзел се намести на точното си място.

Приятно ми беше да усещам ръката му на крака си, след това по лицето и на врата. Настръхнах цялата. Хапчето беше разцъфнало в мен и аз се топях в ръцете му. Искаше ми се да премести и другата си ръка върху мен, да я плъзне по тялото ми и отпред на шията. Щях ли да се съпротивлявам, ако решеше да стисне? Усетих, че в мен живеят различни мои личности. Опитах се да насоча разпилените мисли в една, разумна, смислена.

— Кой е купувачът?

— Нямам представа. Някакъв потаен тип. Странното беше, че почти не проговори. Направи сто снимки с телефона си и си замина, без да ни каже. Час по-късно пусна есемес с офертата. Къщата все още не беше обявена, а Уес така и не получи отговор кой е насочил купувача към нас.

Хм. — Нямах какво повече да кажа. Дъф премести глава от бедрото на Пол на малкото разстояние между нас на канапето. И двамата поставихме ръце върху главата и ушите му и пръстите ни се докоснаха. Пол мълчеше.

— Да си се чувал с детективите? — Подбрах много внимателно думите си, тъй като не бях сигурна дали е безопасно да подема разговор за тях, но знаех, че посещението им и новото присъствие в живота ни представлява един от стадото слонове, които се настаняваха в кремавия ни хол.

— Аз ще се оправя. Ти не се тревожи. Те няма да създават проблеми. Просто прави всичко, което обикновено правиш. Ходи на работа, на спининг, разхождай кучето. Ако не вършим необичайни неща, няма да има причина да се занимават с нас. — Той говореше отсечено и за щастие беше твърде разсеян, за да забележи как се напрегнах, когато спомена работата ми. Очевидно трябваше да следвам някаква рутина, да се преструвам, че всичко е нормално, не само заради ченгетата, но и заради него.

След малко добави, сякаш току-що се беше сетил.

— И внимавай с болкоуспокояващите, Маду, в момента трябва да си с бистър ум и разумна.

Постарах се да не покажа обидата си. Той рядко споменаваше това, че гълтам хапчета, но когато го направеше, ми напомняше, че не успявам да прикрия тайните си, както си въобразявах. Едва се сдържах да не изтъкна, че и той не крие своите много успешно.

— Нещо друго да се е случило днес? — Думите се изплъзнаха от устата ми, която сякаш съществуваше отделно от останалата част от мен и ни наблюдаваше как седим на канапето с кучето и лъжите, удобно разположили се между нас. Той ме погледна особено и аз изпънах гръб. Мама му стара, трябваше да се държа нормално.

— Добре ли си, Маду? Как мина твоят ден? Наред ли е всичко в работата?

— А, добре съм. На работа си е все същото. Просто съм уморена. — Без да се замислям, се хванах за сламка. — Всъщност имам чувството, че се разболявам. Може да си остана вкъщи, ако и утре се чувствам така.

— Миличката ми. Защо не каза? Върви да си легнеш. Ще ти направя нещичко. Какво ще кажеш за доматена супа и печено сиренце? — Това мило отношение ме накара да застана нащрек, което беше глупаво, тъй като той се беше грижил за мен по същия прекрасен начин всеки път, когато съм била болна, стотици пъти. Просто се държеше естествено. Или пък през цялото време се беше преструвал. Чувствах се напълно оплетена в съмнения.

— Не ми е чак толкова зле. Всъщност ще поръчам нещо, ще си легна и ще гледам телевизия.

— Звучи чудесно. — Забелязах, че у него се прокрадна микроколебание. — Искам да взема душ. Денят ми беше дълъг и съм се вмирисал.

Погледнах го в очите и забелязах, че има петънце пяна за бръснене и прясно порязано място малко под ухото. Косата му беше влажна, той миришеше на душгела, който използва във фитнеса си. Костюмът му сякаш бе току-що свален от закачалка. Отидох в кухнята, за да го наблюдавам отдалече. Виждам те, Пол.

Върнах се при него и му подадох чаша вино, за да оправдая преместването си от канапето. Той се протегна доволно към чашата.

— Върви да вземеш душ и си почини. Аз ще поръчам нещо за хапване. Твой ред е да избереш нещо за гледане.

— Сигурна ли си, че си добре? Струваш ми се малко… не знам, унила. Знам, че последните дни бяха изпълнени със стрес. Двамата обаче ще се справим. Винаги е така. — Забелязах колко внимателно го каза, как отчаяно се надяваше да не подема задълбочен разговор точно сега.

— Добре съм. И аз съм изморена, работата беше голяма досада днес. — С каква лекота лъжехме и двамата. Чух как уверено и убедително излязоха думите от устата ми. Почти им повярвах и аз. Той се усмихна и кимна, прокара пръсти през косата си. Бръкна в джоба на сакото за телефона си и го погледна. Смръщи чело и нещо мрачно премина по лицето му. Овладя се в мига, в който забеляза, че го наблюдавам.

— Наред ли е всичко?

— Да, напълно. Уес ми е писал. — Стори ми се разсеян, когато погледна екрана и прокара пръст по него. В същия момент се обърна с гръб към мен и тръгна към спалнята.

Щом влезе под душа, аз прерових сака му от уикенда, за да потърся издайнически следи. Всичко ми се стори стандартно, дори банският и лосионът със слънцезащитен фактор. Всичко си беше наред, с изключение на червената кърпа, която отворих бързо, за да потвърдя подозренията си. Пистолетът, от който уж се беше отървал, за който ми каза, че повече няма да се тревожим, беше вътре. Запитах се защо му е трябвало на Пол да разнася пистолет, когато е в командировка, още повече когато минава през проверка на летището. Нямаше как да му задам подобен въпрос. Пъхнах кутията обратно в багажа и се отправих към спалнята с надеждата да ми е останало още време, за да прегледам телефона му.

Той обаче не беше в сакото, което бе закачил отзад на вратата. Не го намерих и на другите обичайни места. Времето започваше да ме притиска. Отпуснах се на длани и колене, за да проверя, да не би да е паднал под леглото, когато се сетих, че го е взел в банята.

Вратата беше оставена открехната и го чух да пее зад завесата. Отворих и през парата мярнах пистолета на плота. Преди да успея да го грабна, той надникна иззад завесата и ме видя в огледалото как го наблюдавам от вратата. Ухили се.

— Палавница.

Трябваше да бъда игрива. Той не знаеше нищо. Отправих му пламенен поглед, задържах го за няколко секунди, а след това се врътнах и се отправих към хола. Извадих макбука от чантата му и го отворих бързо. Прегледах историята на търсене и последната страница, която беше отварял, се оказа статия от „Сан Франциско Кроникъл“ за инцидент с гмуркач на Ямайка. Копирах линка и го изпратих на своя имейл от акаунта на Пол, а след това изтрих имейла от изпратени и от папката с боклук. Прегледах имейлите му, но не открих нищо необичайно. Кликнах айпи адреса му и прехвърлих информацията, от която имах нужда на моя телефон.

— Маду? — Сърцето ми се качи в гърлото, докато изключвах компютъра му и го пъхвах обратно в чантата. — Би ли дошла за момент? Трябва да поговоря с теб. — Беше излязъл от душа и долових в гласа му нотки, които познавах много добре. Той ме искаше гола, по корем. Много отдавна не бях чувала този глас и останах изненадана. Изпитвах ужас от онова, което може да ми направи, но ме беше страх да откажа. Докато отивах към стаята ни, дръпнах ципа на роклята.

Телефонът му беше на нощното шкафче, виждах го ясно. Топлите му ръце сграбчиха силно бедрата ми, за да контролира ритъма. Погледнах към него през рамо, за да не реши, че се разсейвам, но очите му бяха затворени. Очевидно беше погълнат от собственото си въображение и дори не ме забелязваше. Не можех да откъсна поглед от екрана на телефона му, който буквално експлодираше от есемеси, но се намираше твърде далече, за да успея да видя от кого са и какво пише в тях, но пък беше достатъчно близо, за да видя, че пристигат един след друг.

Събудих се с чувството, че главата ми е пълна с морска вода и пясък. По време на филма непрекъснато се унасях, а после се будех заради хапчетата. Бях прекалила, а не можех да се оставя в такова състояние. Бях толкова напрегната заради есемесите, които той получаваше, че смачках един хидрокодон и го изшмърках, докато Пол плащаше на доставчика на храна. Не помнех кой е филмът, единствено че е стар и че Пол го бил гледал с баща си някога. Очевидно мислеше за родителите си.

— Сигурно наистина ти е зле, мила. Едва си държиш очите отворени и си цялата потна. Не хапна почти нищо. — Прошепна това, докато ме пренасяше в леглото. Бях го прегърнала през врата. Когато ме вдигна и ме гушна, почти забравих всичко. Сега вече, будна, си спомних веднага и ми призля. Само че ме чакаха важни дела.

Дъф и Пол хъркаха до мен. Вече бях изритала чаршафите и одеялата заради топлината, която се излъчваше от телата на кучето и човека, и успях да стана от леглото, без да разместя много завивки и възглавници. Запристъпвах безшумно по килима и грабнах мобилния му телефон от нощното шкафче. В хола се облегнах на полицата над камината и усетих на рамото си студенината на самотния лъв, който подпираше книгите. Поставих своя телефон на полицата и се заех с неговия.

Останах малко изненадана и облекчена, че не е сменил паролата си. Изглежда беше сигурен, че тъна в невежество. Проверих последния му есемес и се оказа, че е от Уес, но от днес сутринта. Бързо скролнах останалите, тъй като не бях сигурна дали ще вляза, след като инсталирам приложението. Щях да мога да чета есемесите му, да съм наясно с местоположението му и историята му на търсене на своя телефон за нищо и никакви двеста долара на месец. Нито един от получените имейли не ми се стори подозрителен и за момент ме бодна съмнение. Дали не бях оставила въображението си да се вихри. Само че празната банкова сметка и все по-дългият списък с лъжи на Пол не бяха за пренебрегване, така че не можех да си затварям очите за тайните му.

Вкарах „Майндс Ай“ в аповете за купуване и възможностите бяха налице. Свалих го и го активирах с логина, който бях създала по-рано днес. Иконата с око се появи на екрана му. Влязох бързо в настройките му и кликнах, за да я скрия. Когато се върнах на основния му екран, окото вече го нямаше.

Взрях се в грейналото си лице в огледалото. Екранчето в ръката ми хвърляше призрачни отблясъци. Изчаках моя телефон да източи всички тайни от неговия. Това вече не беше случайност извън моя контрол.

Иконата око на моя смартфон показа човка и частица от секундата след това телефоните завибрираха едновременно. Влязох директно в есемесите на Пол, за да проверя кой му пускаше съобщения в един от редките моменти, когато се любехме, но не открих нищо, освен моите есемеси и тези на Уес, нищо от последните три часа. Изглежда си беше покрил следите и ги беше изтрил. Отчаях се. Въпросите без отговори бяха много и не ме оставяха да спя нощем.

Тъкмо се канех да си легна, когато моят телефон ми съобщи, че той е получил нов имейл. Името на екранчето беше Дейна. Опитах се да си спомня наша позната с това име. Отворих мейла на моя телефон и оставих неговия недокоснат. Не знам кое беше по-въздействащо, раздразнението или доказателството за подозренията ми. Зачетох думите на телефона си.

24. Пол

Докато чаках на опашката в кулинарния магазин, натиснах копчето за изпращане и усетих онова вълшебно гъделичкане в стомаха. Дейна Атуел. Откакто я открих преди две седмици, разговорите ни ми създаваха чувство за сигурност. Не исках да броя годините, които са минали от последната ни среща, но нямаше съмнение, че чувствата все още не бяха угаснали. Усещането обаче беше различно. Тя все още беше страхотна красавица, но имаше и нещо повече. Старата тръпка се бе превърнала в нещо различно, нещо по-дълбоко и по-земно.

С нея се чувствах сигурен по начин, който не бях изпитвал с друга, при това по-дълго, отколкото помнех. Чувствах се спокоен. И обзет от възторг. И съсредоточен. Знаех, че срещите с нея са тъкмо това, от което се нуждаех, за да прочистя мислите си и да оставя неприятностите с Ребека някъде назад. Това беше свежото начало, от което и двамата се нуждаехме.

Не спирах да мисля за последния следобед у тях. Лежах и се взирах в тавана, описвах сънищата, които не ме оставяха на мира. Сънища за катастрофата. Сънища за снежни бури. Сънища как заравям тела, а после ги изравям. Тези последни сънища не бяха точно сънища, но аз ги възприемах като такива, защото изпусках имена и подробности. Страхувах се, че ще си изгубя ума, ако не разкажа на друго човешко същество. А тя слушаше внимателно. Усещах, че е единствената, на която мога да разкажа. Беше единствената, на която мога да се доверя. Единствената, която няма да ме съди.

— Поръчка осемдесет и четири? Тук ли сте?

Тонът на мъжа зад щанда издаде, че е извикал номера ми не само веднъж. Бях се отнесъл. Върни се на планетата земя, Пол.

— Аз съм. Извинете ме. Много съжалявам.

— Заповядайте. — Той ми подаде пликовете по начин, който ми подсказа, че няма нищо против да си го начукам, и се прехвърли на следващия клиент.

Платих на касата и се отправих към паркинга.

Тъкмо оставих пликовете на пасажерската седалка на джипа, когато джобът ми завибрира. Извадих телефона и усетих разочарование, когато видях, че есемесът е от Уес.

Щеше да иска нещо от мен.

Отговорът му пристигна почти веднага.

Не точно. Хм.

Той отговори след секунди.

С тази малка разлика, че не си бях у дома. Едва щях да успея. В последния момент.

Тази работа щеше да отнеме време. Само че в момента ми се налагаше да захапя всеки имот, който можех. След като екипът на Хавиер вдигнеше къщата, щеше да се наложи да съм непрекъснато на строежа, за да съчетавам работата на екипите, и заради това вероятно щях да пропусна някои продажби. Действай, докато имаш възможност. Освен това крайбрежният имот на Милър Плейс можеше да се окаже голяма работа с тлъста комисиона. Добра хапка, която да ми даде начален тласък. А и след всичко станало отчаяно се нуждаех от ново начало. Боях се, че без него ще изпусна напълно нишката.

Бях на пътя към Колд Спринг Харбър. Можех да оставя обяда на момчетата и пет минути по-късно да тръгна, да се върна до нас за нов костюм и… мамка му! Открих телефона на централната конзола и успях да напиша съобщение, като следях пътя.

Телефонът ми избръмча два пъти, докато спра на алеята. Чух трясъка на пистолети за пирони, докато си проверявах есемесите. Първият беше от Уес с адреса на къщата. Вторият беше от жена ми.

Мамка му. Добре, добре.

Пъхнах телефона в джоба, извадих купичка със супа от единия плик и я поставих в стойката за чаши на централната конзола. Грабнах торбичките от кулинарния магазин и се отправих към строежа. Момчетата напредваха по-бързо от очакваното. Господи, защо нямах такива работници, когато се занимавах само със строежи!

— Шефе, докараха гредите. Май имаме всичко, за да ги вдигнем утре, нали?

— Това е страхотно, Хавиер. — Пристъпих по-близо. — Между другото, нали каза, че можеш да говориш с твоя човек за медните тръби?

— Няма проблем, шефе.

— Супер — отвърнах. — Кажи му, че мога да платя в брой, ако все още е готов да ми даде цената, която спомена.

— Добре — отвърна той. — Ще изкараш много пари, като шитнеш тази къща.

— Всичко знаеш ти — намигнах му аз. — Трябва да отида на един оглед. Имате ли нещо против, момчета, да ви оставя до края на деня?

— Няма проблем.

— Супер. Утре рано сутринта ще бъда тук, за да помогна с боровите греди.

— Добре, шефе, няма проблем.

Отидох при черокито и се качих. Тъкмо врътвах ключа, когато телефонът ми завибрира.

Това обаче не ме уреждаше.

Времето беше от съществено значение. Тръгнах към дома.

Още с влизането накарах Дъф да престане да лае. Очаквах Ребека да се провикне и да попита дали съм аз, но гласът ѝ така и не се разнесе. Тръгнах към кухнята и оставих кутията със супа в микровълновата, за да се стопли. Беше минал час, откакто я взех от кулинарния магазин. Извадих купичка от шкафа и я поставих на дървен поднос. Внимавах да спра таймера на микровълновата, преди да свирне, и оставих супата вътре на топло. Ако успеех да взема набързо един душ в банята долу и да си облека друг костюм, щях да се кача при Ребека и да я нахраня, преди тя да…

— Здрасти, миличък.

Врътнах се бързо и забелязах, че съпругата ми ме оглежда.

— Стресна ме.

— Извинявай. Не исках. — Облякла беше парцалив халат, а лицето ѝ изглеждаше изпито.

— Всичко е наред. Опитвах се да пазя тишина, да не би да спиш. Щях да ти оставя супа за когато станеш и огладнееш. — Протегнах ръка към микровълновата, сякаш бях скапаният Боб Баркър, който представяше великолепни награди и една от тях беше нейна.

— Благодаря, миличък. Сигурна съм, че нямаше нужда да я затопляш.

— В кулинарния не беше топла, както обикновено. А и не знаех колко време ще спиш. — „Млъкни, тъпако.“

— Много си мил. — Тя ме погледна, сякаш размишляваше.

— Наред ли е всичко?

— Напълно. Защо?

Тя продължи да ме оглежда.

— Мислех, че днес Уес ти е възложил ранен оглед.

— Да, ранният пропадна и стана по-добре, защото трябваше да закарам джипа за смяна на маслото и преглед. Уес ми натресе друг след двайсет минути. Трябва да взема един бърз душ и да си облека костюм.

— Добре. След малко отивам на лекар. Някой отказал часа си, а има някакъв вирус. Искам да ме прегледат.

— Добре си решила. — Докато отивах към банята, я щипнах бързо и я целунах по челото. Останах изненадан колко беше хладна. — След огледа имам среща с Уес, за да огледаме един имот, след това ще вечеряме. Отново се е скарал с неговата.

— Господи, ама и тези двамата са едни.

— Знам. Пусни ми есемес след прегледа, а аз ще се прибера по-късно, за да се погрижа за прекрасната си пациентка.

— Благодаря, мили. Върви да продадеш къщата. — Обърнах се, а тя ме плесна по задника. Очите ѝ блестяха.

— Май се чувстваш по-добре?

— Ще се оправя.

Взех душ, облякох се и излязох в последния момент. Ако имах късмет, щях да постигна нещо с този оглед и да съобщя на доверчивата си съпруга добри новини, вероятна продажба. Новината щеше да я убеди, че отговорният ѝ съпруг си върши работата, не се занимава с някоя измишльотина и не планира съдбата на друга къща.

25. Силвестри

— Парцелът.

Телефонът ми показваше 2:37. Светлината проряза натежалите ми от съня очи.

— Какви ги дрънкаш, Уолкот?

— Когато разпитвахме Пол Кембъл, той спомена, че се занимавал със строежа на парцел, който притежавал от няколко години. — Гласът на партньора ми звучеше твърде ясно и енергично за това време на нощта. Направо ми се догади.

— Ти къде си?

— В управлението.

— Какво, мама ти стара, правиш там? Посред нощ е.

— Не можах да заспя. Нещо ме притесняваше, но така и не успях да разбера какво. След това се сетих. Две жени изчезват и неочаквано един от заподозрените започва да строи на парцел, който е стоял непипнат години наред.

Сънят неочаквано отлетя.

— И какво откри?

— Разгледах нотариалните актове. Пол Кембъл притежава земя в Колд Спринг Харбър, купена преди почти две десетилетия.

— Мама му стара.

— На това му се казва съвпадение, а?

— Обличам се. Ако минеш да ме вземеш, ще отидем да огледаме парцела.

Партньорът ми прихна.

— Я върви да поспиш. И аз ще направя същото. Да си тук обаче кукуряк рано сутринта. Ще отидем да душим, пък да видим какви ги е вършил.

— Доскоро, хрътко. — Затворих телефона, макар да знаех, че няма да мога да заспя.

Седяхме в автомобила на една пресечка от имота на Пол Кембъл в Колд Спринг Харбър. Уолкот наблюдаваше внимателно, докато Кембъл и работниците му полагаха греди на вече издигнатата структура.

— За основите ли мислиш? — попитах.

— Може да е гледал много филми за мафията. Да ти кажа, добре ще се отрази на времето, с което разполагаме.

— Добре мислиш — отвърнах. Порази ме мисъл. — Господи, да не би да мислиш, че тук е две в едно?

Уолкот отдели поглед от работниците за пръв път, откакто заехме позиция. Обърна се към мен и по лицето му се разля отвращение.

— Не се бях замислял за това — въздъхна той.

— Просто исках да кажа, че ако ще си правим труд…

Той поклати глава.

— Не можем да го попитаме. — Замисли се за още малко. — Как обаче ще докара тук два трупа, след като има работници, а и се вижда…

— За какво мислиш? — попитах.

Той отвори вратата.

— Да се отбием на едно място.

— Какво мога да направя за вас, млади човече?

Намирахме се на предната веранда на къщата до имота на Кембъл. Възрастна дама отвори вратата.

— Добър ден, госпожо — поздрави Уолкот. — Извинявайте за притеснението. Аз съм детектив Уолкот, а това е партньорът ми, детектив Силвестри. Бихте ли ни отделили малко време?

— Да не би да съм направила нещо нередно?

Уолкот ѝ отправи белозъба усмивка.

— За бога, госпожо, не. Искаме да ви зададем няколко въпроса за съседите ви. — Той кимна към строежа.

— А, ясно. Тъкмо си догледах сериала и щях да правя обяд. Кажете, момчета, искате ли да пиете с мен по чаша чай?

— С най-голямо удоволствие — отвърнах и тя ни покани.

Музиката от сапунена опера гърмеше, докато минавахме през хола, за да отидем в кухнята. Едва не си счупих главата, когато се препънах в котка, която се стрелна пред мен и се шмугна под канапето. На старата не ѝ трепна окото.

— Това е Хана. А Харолд е някъде наоколо.

Влязохме в кухнята и домакинята запали котлона под чайника.

— Госпожо, питам се дали може да…

— Казвайте ми Луиз.

— Луиз, двамата с партньора ми сме тук по сигнал за шум от строежа отсреща. Бихте ли ми казали от колко време строят?

Луиз извади три торбички чай от порцеланов буркан за сладки и се замисли над въпроса.

— Чакайте да видя. Синът ми идва в събота, след като е напазарувал. Започнаха миналата събота.

— Събота ли? — попитах. — Много необичайно за строеж.

— Нали — потвърди Луиз. — Със сигурност беше събота. Забелязах, когато отворих на сина ми с покупките. Трябваше да увелича звука на телевизора заради думкането на чуковете.

— На това му се казва шум — добави Уолкот. Той извади бележник от джоба си и започна да разглежда празните страници. — Кажете, Луиз, да сте чули или видели нещо извън работно време? Някой да е идвал, да е заминавал късно вечер?

— Хм. Обикновено не чувам нищо, след като си сваля слуховото апаратче. — Тя се замисли за момент. — Мога да се закълна, че чух някаква суматоха преди седмица, беше посред нощ, но докато стигна до прозореца, навън нямаше нищо. А може да са били и сърните.

Тя взе три големи чаши от сушилнята и ги постави на плота.

— Да знаете, че тези сърни са голяма напаст.

— На мен ли го казвате. Съсипват зеленчуковата градина на жена ми. — Партньорът ми погледна със съчувствие Луиз, след това отново се наведе над несъществуващите бележки. — Преди да започнат да строят къщата, помните ли кога изляха основите?

Луиз мълчеше. Погледна първо мен, след това Уолкот.

— Питате за бетона ли?

— Да, мила — намесих се и аз. — Бетонът.

— Него си го имаше.

— Моля? — попита Уолкот.

— Имаше го, да. Бетона го бяха излели преди години. Все ми се струваше странно, че си стои така, а къща не се строи.

— Луиз, сигурна ли сте? — попитах.

— О, да. Хърман — съпругът ми — все още беше жив, така че е било преди почти десет години. Той все повтаряше, че това било най-откаченото нещо — да имаш мазе без къща. Кажете, момчета, искате ли мляко и захар?

— Връзва се с кризата.

— Как така? — попитах.

Бяхме отново в колата и наблюдавахме работата на екипа.

— Кембъл каза, че понесъл тежък удар, когато пазарът на недвижими имоти се сринал. Сигурно основите са били излети, когато парите му са свършили.

— Странно, че е започнал да строи точно сега.

— Може да е получил комисиона от продажба и има пари.

— Нали не смяташ, че ги е закопал в имота?

Уолкот се замисли над въпроса ми.

— Дори той не е чак толкова арогантен. Освен това не се връзва. Ако можеш да ги закопаеш под къщата, какъв е смисълът?

— Съгласен съм — отвърнах.

— Но си прав. Избрал е необичайно време за строеж.

— Аха. А и още нещо ще ти кажа, във връзка със сърните.

— Какво? — попита той.

— Намираш бутилка със спрей. Пълниш я с вода, добавяш лъжица олио за вискозитет и няколко лъжички лют пипер. Разтърсваш добре и напръскваш зеленчуците. Сърните мразят тази гадост.

Уолкот прихна.

— А пък аз си мислех, че ще ме посъветваш да ги застрелям.

— Да не съм звяр? — възмутих се аз.

Телефонът на партньора ми иззвъня.

— Уолкот… Да… Наистина ли? Добре, благодаря за обаждането. — Обърна се към мен. — Ударите направо валят.

— В какъв смисъл?

— Нали знаеш „Джино“, италианската кръчма в края на града?

— Минавал съм покрай нея.

— Управителят забелязал автомобил, който стоял там необичайно дълго. Решил, че е изоставен, и позвънил.

— И?

— Колата е регистрирана на името на Шийла Максуел.

— Сериозно?

До нас долетя глас и отново привлече вниманието ни към строежа. Видяхме как Кембъл излая нещо на работниците, докато пресичаше площадката. Щом им обърна гръб, те му показаха среден пръст и започнаха да правят мръснишки движения.

— Погледни този кретен — разсмях се аз. Уолкот поклати глава.

Кембъл се качи в черокито, излезе на заден от алеята и обърна на улицата.

— Тръгваме ли? — попитах.

— Давай.

Последвахме Кембъл на разстояние до къща в Смиттаун. Той намали и спря на алеята до джип „Хонда“. Паркирахме малко по-надолу на пресечката, откъдето имахме добра видимост, докато приближаваше към вратата. Къщата беше на два етажа, вероятно с три спални и две бани, подходяща за малко семейство. Запитах се какво, по дяволите, търси тук.

Партньорът ми посегна към радиото.

— Обажда се детектив Уолкот. Номер на значката пет три едно две.

— Слушам, детектив.

— Трябва ми десет двайсет и седем за бяла хонда „Пайлът“. Регистрационна табела от Ню Йорк Алфа Майк Делта едно едно нула седем.

— Заемам се.

Докато чакахме отговора на диспечера, висока, привлекателна брюнетка около трийсетте отвори вратата и поздрави Кембъл. Двамата се прегърнаха и той влезе в къщата.

Радиото засъска.

— Автомобилът е регистриран на Дейна Атуел. „Чери Лейн“ 82, Смиттаун, Ню Йорк.

— Десет четири. Край.

Адресът отговаряше на къщата, която наблюдавахме. Уолкот записа името Дейна Атуел в бележника си, след това вдигна поглед към къщата. Видях как колелцата се въртят в ума му.

— Този тип определено действа бързо — отбелязах.

Уолкот се почеса по брадичката.

— Какво ли е намислил мръсникът?

26. Ребека

Не беше никак трудно да убедя Пол, че не се чувствам добре. След като благодарение на достъпа си до телефона му прочетох имейла и научих за тази Дейна, която и да беше, по дяволите, не можах да мигна и това ми личеше. Когато се опита да ме събуди, като плъзна топлите си ръце под пижамата, аз го прогоних и му казах, че ще спя още няколко часа и ще отида в офиса по-късно. По някое време трябваше да изляза, а работата беше достатъчно добре прикритие.

Сгуших се в леглото и не дадох никакви признаци за живот, докато той се приготвяше за деня. Беше весел, подсвиркваше си, докато влизаше под душа, и успя да ме вбеси с тази отявлена проява на щастие. Нямаше представа, че цяла нощ съм била будна и са ме мъчили хилядите мисли за предателство и разочарование, които се лутаха в главата ми.

Вслушвах се в звуците на утринния му тоалет, докато сдържах дъха си и стисках зъби. Преди да излезе, ме целуна по бузата и аз се поразмърдах, колкото да се насиля да му отправя усмивка и да изхленча, преди да се превъртя под одеялото. Усетих как матракът хлътна, докато седеше и ме наблюдаваше. Запитах се дали не му се иска мен да е увил в найлона и захвърлил някъде. Сълзите ми попиха бързо във възглавницата. Когато чух, че входната врата щракна след него, въздъхнах и се предадох на съня.

Когато се събудих няколко часа по-късно, Дъф се бе качил в леглото до мен, за да подремне, и трябваше да бръкна под огромното му тяло, за да измъкна телефона си. Кликнах върху иконата с формата на око и отворих всичко качено от телефона на Пол. Изглежда едва бе дочакал да излезе от къщата днес сутринта, за да отговори на есемесите си. Беше ми трудно да ги чета, затова проверих другаде.

Имаше и няколко съобщения от Уес. Последният беше с близък адрес. Четях отзад напред съобщенията им, които бяха напълно безобидни, но се натъкнах на едно, който ми подейства като удар в корема. Настръхнах, когато осъзнах, че най-добрият приятел на Пол и бизнес партньор също крие тайни. Не знам защо останах изненадана.

Потиснах гнева си към Уес и се съсредоточих над Пол. Синята точка на джипиес тракера му показа, че се намира в Колд Спринг Харбър. Нямаше как да получа по-точни координати, така че не можех да се добера до конкретен адрес. Тази информация за местонахождението на Пол представляваше проблем, защото днес възнамерявах да отскоча до Колд Спринг Харбър. Имах въпроси, на които само собствениците на един определен бижутерски магазин и „Харбър Роуз“ можеха да отговорят. Не бях сигурна, че мога да рискувам да се натъкна на него.

Вместо да стана от леглото, взех един ксанакс от запасите в нощното шкафче и се заех с имейлите си. Имаше един от „Човешки ресурси“ в „Лонария“, с който ме молеха да прегледам прикачените материали и да ги подпиша. Те щяха да „оформят моята оставка“. От отдела искаха да ги прегледам, да подпиша документите и да им изпратя отговор възможно най-скоро. По този начин открито заявяваха да не стъпвам отново в офиса и на мен ми се прииска да направя точно това. Искаха да приключат с мен веднъж и завинаги. Изглежда се бях превърнала в тежък товар за всички в живота си.

Не исках да отварям приложението. Изтрих имейла. Хрумна ми идея за работата и Марк, но я оставих за по-късно. Знаех, че в бъдеще ще се наложи да разчитам на него за много неща.

Отворих линка с историята на търсени от Пол материали, който препратих на себе си снощи, но преди да се задълбоча, пристигна есемес от него. Той се правеше на добър съпруг, като ме проверяваше, макар да бях напълно наясно, че изобщо не му пука. Имах чувството, че ме е заловил, докато е шпионирал, но разумът ми казваше друго. Поех си дълбоко дъх и реших да не отговарям веднага, тъй като единственият отговор, който можех да му дам в момента, щеше да бъде почти истеричен.

Писах му, че съм решила да си остана у дома. Той отговори бързо, че ще се прибере, за да провери как съм. Мамка му. Не исках подобно нещо и ударих с юмрук възглавницата, стреснах Дъф, но той отново отпусна глава и продължи да спи. По всичко личеше, че поне за момента съм вързана у дома и трябва да си лежа. Щях да направя каквото мога оттук. Статията ме чакаше зад есемеса, когато го махнах от екрана.

Не ми трябваше да чета каквото и да било след заглавието, за да попълня празните места, след като видях коя беше жената на снимката. Тя беше застанала до красив мъж с рижава коса, който се усмихваше от сватбена снимка. Под снимката пишеше: „Двойката в по-щастливи времена“. Косата ѝ на снимката беше в различен цвят, не като този на пода на спалнята. Въпреки това я познах на мига.

Преди да прочета и ред, получих сигнал, че Пол има имейл, и го отворих. Дейна му пишеше в отговор на неговия отговор от тази сутрин. Стомахът ме присви силно. Той отвръщаше, че също мисли за нея. Нейният отговор пък беше безсрамен.

Той писа веднага.

Всичко в мен се сви на болезнен възел. Телефонът ми завибрира с почти мигновения ѝ отговор.

Останах объркана от тона и думите ѝ. Този флирт ми се стори различен.

Докато наблюдавах как интимността им разцъфва в реално време пред мен, започнах да изпитвам странно чувство на мъртвешко спокойствие. Това беше спокойствие, което никакви лекарства не можеха да ми осигурят. Напомни ми за състоянието, когато си дълбоко под водата. Не можех да откъсна поглед.

Трябваше да скоча от леглото, за да стигна навреме до банята. Когато се съвзех, се изправих твърде бързо, главата ми се замая отново и пак ми се доповръща. След няколко минути, в които бузата ми беше притисната в студените плочки, успях да се изправя и да наплискам лице със студена вода. Изключително неприятно ми беше, че тя ми знае името. Противно ми стана, че ме използват за предварителна игра. Едва потиснах желанието да се превия и да повърна отново, да запокитя нещо по огледалото и да видя как се пръсва на парчета. Гледах се, сякаш съм някъде отстрани, част от мен беше на ръба да извърши убийство, друга се опитваше с всяка фибра да удържи нещата под контрол. Трудно ми беше да определя коя част надделява.

Не можех да повярвам колко зле изглеждам. Състарила се бях с десет години за по-малко от седмица. Кожата ми беше прежълтяла, косата висеше, бях отслабнала. Вече не бях с апетитни извивки, изглеждах направо хърбава. Иронията беше, че полагах неимоверни старания във фитнеса през последните три четвърти от живота си, за да отслабна, а беше нужно само животът ми да пропадне и аз да се опитвам да го овладея. Отслабване вследствие на травма. Де да можех да го бутилирам. Парите, които Пол открадна, щяха да бъдат дребна суми в сравнение с онова, което щях да изкарвам.

Замислих се дали да не взема душ и да отмия поне част от мрачното настроение. Ако исках да се смеся със света навън, трябваше да се приведа в приличен вид. Не можех просто да се гримирам, докато Пол е на път към къщи, а аз продължавам да се правя на болна. Отново се почувствах уморена и хвърлих в представите си монета, която да ми помогне да реша дали да си легна отново, или да взема един адерал, за да пораздвижа ума си. Леглото спечели. Когато се настанявах, за да се заема отново със статията, зад очите ми се настани мигрена, затова ги затворих и се унесох в сън.

Беше минал по-малко от час, когато чух, че Пол си пристига, и се заклатушках към задната част на дрешника, за да си взема халата — раздърпания, в чиито джобове се търкаляха хапчета перкосет — едно от хитрите ми скривалища, от които бързо можех да си грабна хапче. Пъхнах ръце и си взех едно. После се стегнах и приготвих за поредното представление.

Поне знаех, че изглеждам съвсем подходящо за ролята.

Докато изям пилешката супа, която ми беше донесъл, и се настаня на канапето, бях доволна, че успях да го убедя, че заради болестта си ще остана у дома поне седмица. Казах му, че следобед имам час при лекар, „някой отказал часа си, имало вирус, която поразявал гърлото, и искам да ми направят изследвания“. Това ми хрумна в момент на яснота, когато осъзнах, че кабинетът на лекаря е по средата на пътя между нашата къща и Колд Спринг Харбър, така че можех да дам разумно обяснение какво правя там, ако поради някаква комедия от грешки ме забележи познат или се натъкна на самия Пол, което беше много малко вероятно, но все пак възможно.

Ако той казваше истината, значи нямаше причина да се притеснявам. Когато излизаше, съобщи, че ще ходи да провери имот наблизо, който собствениците обмисляли да продадат, а след това — да обядва с Уес в някакъв бар наблизо, защото той отново се бил скарал с жена си. Ако на този свят съществуваше двойка сродни души по отношение на развода, то това бяха те двамата. Всичко това може и да беше лъжа, но аз разчитах на джипиеса, за да го държа под око. Освен това разполагах с цели четири или пет часа, преди той да се прибере у дома.

Щом излезе от къщата, се хвърлих под душа, облякох се набързо в най-тесните дънки и блуза, които намерих, тъй като всичко ми висеше. Сложих си светъл грим и опънах косата си на опашка, за да позагладя бръчките на челото. Поставих си гланц за устни и прецених, че едно бижу ще се отрази добре на мисията ми по задаване на въпроси. Потърсих в кутията за бижута колието, което Пол ми подари през сватбения ни уикенд — две златни верижки с гълъб на всяка, разперили криле, които изглеждаха така, сякаш летят един до друг. Не успях да го намеря сред заплетените колиета. Неочаквано си спомних, че го носех в деня, когато дойдоха детективите, но не помнех къде съм го оставила. Опитвах се да разплета възела в ръката си и открих друго, което, ако имах достатъчно време и търпение, с каквито не разполагах, щях да мога да отделя от останалите. Погледнах телефона и разбрах, че остава едва един час, преди магазинът да затвори.

Излязох без колие.

Трафикът се оказа по-натоварен, отколкото очаквах, и пътуването ми отне двойно повече време от предвиденото. Открих място, на което да паркирам. Оставаше ми съвсем малко време до затваряне. Навън беше все още светло, по улиците се виждаха достатъчно хора, за да призоват първите топли чувства от настъпващото лято.

Когато влязох в магазина, той се оказа потискащо празен. Чух някакъв шум зад полуотворената врата, която водеше към задната му част. Пристъпих към стъклените витрини и се взрях в нежните колиета от лабрадорит, лунен камък и опали, опасани в нежни златни нишки, всяко бижу аранжирано артистично върху къс плавей. Разгледах магазина и ми се стори, че не се е променил много през изминалите двайсет години. Бях го виждала единствено нощем, от тротоара, когато надничах. Може и да бях минавала оттук много пъти след сватбения ни уикенд, но сега за пръв път влизах.

Онзи уикенд беше най-хубавият в живота ми. Вечерта, когато се натъкнахме на „Илужънс“, беше много късно, ние вървяхме хванати за ръце, разхождахме се и си говорехме часове наред. Все ни се струваше, че нямаме достатъчно време, за да си кажем онова, което искаме. Бях в еуфория, че Пол най-сетне е напуснал съпругата си и пристигна у нас, настоя да се оженим колкото е възможно по-скоро. Наложи се да чакаме четири месеца, за да приключи разводът му, но той се пренесе у нас веднага. Търсихме заедно първия си апартамент с чувството, че започваме връзката си отново, по правилния начин.

След кметството се качихме в колата на Пол и си направихме пикник на нашия парцел, където планирахме да вдигнем къща. Въпреки жегата и септемврийската влага бяхме готови за горещ душ и топло легло. На следващата сутрин открихме очарователно хотелче, в което предлагаха закуски. Там имаше стая делукс и щедрата собственичка ни я даде с намаление в чест на медения месец, който щяхме да прекараме „в квартала“. Съдбата сякаш бе благосклонна към нас на всяка крачка.

Не излязохме от стаята до късно вечерта, прегладнели след интервали на страст и сън. Всичко беше затворено, освен един „7-11“, затова обиколихме града, след като си купихме купища сладки и солени снаксове, мляскахме и си говорехме, обикаляхме в кръг, докато не открихме пейка пред магазина, в който бях сега.

След като се наядохме с чипс и снакс и отмихме вкуса с „Будвайзер“, аз останах сама, докато Пол се шмугна между двата магазина, за да се облекчи. И двамата бяхме леко замаяни и се смеехме на всичко. Разсея ме нещо лъскаво на прозореца и се приближих, краката ми бяха омекнали от бирата и захарта, оставих Пол неприкрит. Колието с гълъбите бе закачено на нежни клонки и осветено отзад на иначе тъмната витрина. Пол се приближи зад мен, прегърна ме през кръста и отпусна глава на рамото ми, за да види какво е привлякло погледа ми. Останахме така дълго, почти не проговорихме, завладя ни общо чувство на „нещо окончателно“.

Когато се събудих на следващата сутрин, леглото беше празно. Преди да ме обземе познатият страх, че Пол е избрал съпругата си пред мен, той влетя с кафе, цветя и хартиен плик, който висеше от устата му, пълен с топли кроасани. Ядохме в леглото и навсякъде се разпиляха трохи от хрупкавите кроасани. По-доволна от когато и да било, аз се облегнах на Пол и затворих очи. Искаше ми се да заключа тези моменти в сейф. Усетих как ръката му ми слага колието и го закопчава с лекота. Когато отворих очи и сведох поглед, двете златни птички бяха кацнали в трапчинката между ключиците ми.

Сега в същия магазин аз опипах голия си врат, завладяна от спомена.

— О, боже! Нямах представа, че е влязъл някой! Мислех, че вратата е заключена.

Жената се взираше в мен иззад купчина кашони. Имаше гъста, буйна коса с пурпурен оттенък и се кокореше с престорено учудване иззад огромните си очила. Приличаше на деветдесетгодишна.

— Извинете ме, ако съм ви стреснала. Мислех, че все още е отворено.

Тя постави кашоните на плота между нас.

— Подготвях се да затварям, но ако обещаете да не казвате на никого, ще ви оставя да поразгледате, докато аз разтребвам. — Винаги си бях представяла, че баба ще изглежда по този начин. Аз не познавах своите баби.

— Много ви благодаря. Наистина много. Дойдох, защото съпругът ми е идвал наскоро и исках да проверя дали е купил нещо. — Усетих колко отблъскващо звучи признанието ми и ми се прииска да бях измислила нещо по-добро. Тя обаче се усмихна и ми отправи пълен с разбиране поглед. — Извинете, сигурно звуча доста потайно.

— Ни най-малко, мила. Няма да повярвате колко много жени идват да проверят дали гаджетата или съпрузите са им купили нещо специално. В повечето случаи става въпрос за пръстени. — Младежкият ѝ смях никак не отиваше на възрастното лице.

— Всъщност приближава двайсетата ни годишнина от сватбата и аз не знам какво да му купя. Ще ви призная, че неговите подаръци винаги са по-скъпи и хубави от моите и реших, че може да дойде тук, тъй като знае, че харесвам бижутата ви. Реших да проверя колко е похарчил.

Лъжите се редяха с лекота. Тя се усмихна още по-широко и закима.

— Разбирам. Умно. Ще ви кажа, мила, че подаръкът за двайсетата годишнина по традиция е порцелан, а ние не продаваме такива неща.

— Мъжът ми никога не би ми подарил порцелан. Той определено не е традиционалист — засмях се небрежно. — Видях го да влиза тук последния път, когато бяхме в града, докато аз си купувах сладолед отсреща. Мислеше, че не го гледам.

Тя се оглежда наляво-надясно, сякаш ще ми продава наркотици.

— Не би трябвало да го правя, но ако ми кажете фамилията на съпруга си и кога е идвал, мога да надникна във фактурите от онзи ден и да видя дали има нещо.

— Прекрасно.

Тя се врътна на сто и осемдесет градуса към компютъра и кликна, както бе с гръб към мен. Буквите бяха толкова едри, че успях да прочета всичко без усилие.

— Зле виждам — засмя се тя, прочела мислите ми. — Внукът ми се майтапи колко голямо трябва да правя всичко. Телефонът е още по-зле! Можете да прочетете есемесите ми дори да сте през два щата! Как се казва, мила?

— Фамилията ни е Кембъл. Трябва да е бил тук през последните две седмици.

Усетих как телефонът ми вибрира в чантата, но не му обърнах внимание. Дланите ми се изпотиха и ги избърсах в дънките. Стегнах се, когато усетих в раменете ми да пулсира тъпа болка. Как само ми се искаше да изпия едно окси, но знаех, че не бива, тъй като щях да шофирам в тъмното.

— Я. Погледнете тук. Оказахте се права! — Видях името на Пол съвсем ясно от мястото, на което бях застанала.

— Виждам, че е вписана кредитна карта за специална поръчка с вашата фамилия. Какво е първото име на картата и последните пет цифри?

— Пол. 00008.

Гласът ѝ стана по-силен с една октава, когато се обърна към мен.

— Струва ми се, че ще се зарадвате. Купил ви е много красиво бижу. И е похарчил нелоша сума. Не искам обаче да развалям изненадата. Само ще ви кажа, че поръчката е специална и ще ви бъде доставена във вторник. О! Името ви е същото като на дъщеря ми! Какво приятно съвпадение. Сега вече не се чувствам толкова виновна, че наруших правилата. — Тя ми намигна конспиративно.

Може Пол наистина да ми беше купил нещо. Не се бях замисляла, че търсенето може да ме отведе до мен. Поредният съпружески жест, с който да ме държи на тъмно, затворена в ограничения ми свят, в който бяхме двамата срещу всички останали. Само че аз трябваше да видя, за да повярвам.

Жената се обърна с гръб към екрана и скри информацията под името на дигиталната фактура. Приведох се напред и нарочно бутнах кашоните с лакът. Те се строполиха на пода от нейната страна на плота в малка лавина от панделки и картон.

— Мили боже! Много се извинявам. Толкова съм непохватна! — Извих врат, за да видя екрана, преди тя да се наведе, за да събере всичко, което падна.

— Няма страшно, мила. — В гласа ѝ долових досада, докато събираше кашоните, а аз се опитвах да видя адреса под името на съпруга ми. Умът ми се опита да осмисли името на улицата и номера. Това не беше нашият адрес.

Докато жената трупаше кашоните на плота, направих крачка да ѝ помогна и тя омекна. Насилих се да говоря спокойно.

— Питам се откъде знаете името ми. Казахте, че е като на дъщеря ви.

— А, пратката е лична. Видях бележката под поръчката. Много обичам името Дейна!

27. Пол

Този последен месец с Дейна ми осигури повече яснота, отколкото съм усещал.

Не бях наясно до каква степен съм се изолирал от живота си и хората в него. Как съм се обградил със стените, които сам съм издигнал, и историите, които съм разправял. Всичко това се променяше. Имах чувството, че най-сетне съм се свързал с онази част от мен самия, която е съществувала през цялото време, но така и не съм познавал. Поне досега. Трябваше да благодаря на Дейна за всичко това.

Интимността между нас, докато бяхме заедно, ми позволи най-сетне да се почувствам достатъчно сигурен и да се откажа от заблудите и глупостите, към които се придържах през всички тези години. Усещах как лъжите се свличат. Чувствах се по-лек, можех да дишам по-свободно. Вече можех да се изправя срещу себе си. Тежестта на измамното ми поведение ме притисна и отчаяно ми се прииска да се отърся от него. С едно изключение, можеше да се каже, че съм постигнал желаното.

Ребека не биваше да научава. Все още не. Не и преди да настъпи точният момент. Просто трябваше да подредя нещата, да си обясня положението, а след това щях да ѝ кажа какво става. Щях да ѝ обясня връзката с Дейна, как тя ми помогна най-сетне да отворя очи. Знаех, че Ребека ще прояви разбиране.

Кошмарите бяха по-малко, идваха все по-нарядко. Вече не се гмурвах под покривалото на нощта, за да изкопая тялото, което се оказваше на съпругата ми. Последния път, когато сънувах снежна буря, тя не беше кошмарът, с който бях свикнал.

Вървях през снега, този път обут в зимни ботуши. Усетих нещо на пътеката, но когато се обърнах, видях, че снегът запълва следите ми. Видях и редица дървета отстрани на ширналото се поле и закрачих през него. Скрих се зад дебелия ствол на петнист дъб и оттам наблюдавах как двамата детективи минаха покрай мен, без да ме забележат.

Събудих се до Ребека за пръв път, откакто тя пребори болестта. С известно облекчение се превъртях и я прегърнах.

— Обичам те, Маду.

Тя изпъшка и ме отблъсна по онзи очарователен начин, който ми беше добре познат. Преобърнах се на другата страна и спах непробудно чак до сутринта.

Доколкото можех да преценя, на Уолкот и Силвестри им омръзна да душат. Преди две седмици ми се стори, че ги забелязах, докато се връщах у дома от Смиттаун, но после реших, че нервите ми играят номера. Едва ли бяха слухтели около къщата, а и Ребека не беше споменала нищо, откакто се върна на работа. Бях страшно доволен, че се отървах от тези досадници.

Хавиер и момчетата приключваха. Дотук поне си скъсаха задниците от работа и изглежда си бяха оставили време, за да ми помогнат с покрива, стените и подовете. Тези момчета наистина се гордееха с работата си. Освен това беше страхотно, че мога да им плащам по надница и половина през уикенда. С това темпо, стига водопроводчикът, електричарят и бояджиите да успееха да поддържат темпото, а не да ми се правят на маймуни, щях да успея да завърша строежа тъкмо навреме.

28. Уолкот

— Колко време ще се влачим след този идиот?

Смрачаваше се, докато двамата с партньора ми чакахме в колата.

— Нервите ли те хванаха, Силвестри?

— Не, само питам. Докога от отдела ще ни оставят да следим Кембъл?

— Имаме късмет, защото Съфък е доста заспала област през повечето време.

— Да, бе, голям късмет.

Редовно проследявахме Пол Кембъл до тази къща в Смиттаун.

— Търпение, приятелю.

— Две седмици, Уолкот. Две скапани седмици. Досега го изловихме единствено да се чука зад гърба на жена си. Тук няма нищо скрито-покрито, след като знаем с кого си имаме работа. Няма нужда от Шерлок Холмс, за да намести парчетата от пъзела.

— Да, предполагам, че дори Лари Холмс7 лесно ще се справи с този случай.

Силвестри прихна.

— Да не би да следиш боксьорчетата?

— Все пак това е джентълменски спорт.

— Да, бе. Имаш ли нещо против да си изям вечерята? Стомахът ми къркори.

— Давай.

Силвестри бръкна под седалката и извади пликчето. Махна капачето и от буркана се понесе воня.

— Господи, човече. Какво се е развалило?

— Зелето. — Той лапна хапка и задъвка бавно.

— Понякога се тревожа за теб.

— Недей. Грижа се за себе си, братко. Искаш ли да си хапнеш?

Дръпнах се.

— Мили боже, човече. Не.

— Това е кимчи. Ферментирало е.

— Знам какво е кимчи. Ти да не би да си фен?

— Мамка му, не. Ужасно е. Само че се отразява добре на стомаха. Пробиотици.

— Ти връзваш ли се на тези неща?

— Кълна се в тях. Това е наука, човече. Пребиотици и пробиотици. Оправят ти чревната флора.

— Чакай, какви са тези пребиотици?

— Помагат да смелиш пробиотиците. Помагат на стомаха ти да завърши храносмилателния цикъл. Аспержите и чесънът, които ядох одеве, са добри пребиотици.

— Хм. Как ги научи тези неща?

— Чел съм за тях, когато се учех да готвя. Разполагах със свободно време.

— Кога беше това?

— Когато жена ми ме напусна.

— Тя ли се е занимавала с готвенето?

— Не, оправях се в кухнята. След като тя ме напусна, започнах да се грижа по-добре за себе си.

— Хм.

Той помълча.

— Имах проблем със сосовете. След като тя ме напусна, се запасих с някои неща. Промених някои навици. Не е никак зле да живееш здравословно.

— Ясно. — Обърнах се и погледнах партньора си. — Все още ли надигаш бутилката?

— Бутилката ли? Да, понякога.

— Радвам се.

— Хайде, почва се.

Проследих погледа му към предната веранда на къщата, където лампата над вратата светна. След малко вратата се отвори. Пол Кембъл излезе, последван от жена, която беше в края на петдесетте.

— Тази пък коя е? — попита партньорът ми.

Кембъл сплете ръка с тази на жената, докато вървяха по пътеката към алеята.

— Интересно — заявих.

Когато стигнаха до джипа на Кембъл, жената се приведе напред за дълга прегръдка. Двамата си казаха нещо, след това се целунаха по бузите, преди Кембъл да се качи в автомобила и да запали мотора.

— Много са близки тези двамата — заяви Силвестри. Обърна се ококорено към мен. — Той май е накарал майчето да се захласне по него.

— Да, влязъл е в ролята на „семеен човек“. Този тип е пълен с изненади.

Жената помаха топло на Пол Кембъл, докато той даваше заден, за да обърне на улицата.

Запалих двигателя.

— Да видим къде ще ни отведе това животно.

Бяхме на средата на пътя към Стони Брук, когато мобилният на Силвестри зазвъня.

— Детектив Силвестри… Да, да… Сериозно?… Добре, страхотно… Да, слушам. — Той бръкна в жабката, извади химикалка и салфетка от кулинарен магазин и започна да пише. — Страхотно… Ще ми се да ви целуна… Хиляди благодарности. — Той затвори и по лицето му се разля усмивка.

— Какво става? — попитах.

— Да ти кажа, ама с добрата или с лошата новина да започна?

— Казвай. Първо лошата.

— Ти си от хората, които винаги искат първо да чуят лошото, или просто…

— Губя търпение, Силвестри.

— Налага се да обърнеш.

— Къде ще ходим?

— Хънтингтън. Картата на Саша Андърс току-що е била използвана.

Мотелът беше непретенциозен, но уютен и благоприличен. Отидохме на рецепцията, където ни посрещна ведра млада жена, едва излязла от тийнейджърските години.

— Добре дошли в „Хънтингтън Ин“. Заедно ли ще се настаните, господа, или предпочитате отделни стаи?

Партньорът ми кимна към мен и погледна младата жена с престорена арогантност.

— Ще му се.

Приех кикота ѝ за добро начало и погледнах за частица от секундата името на баджа ѝ.

— Добър вечер, Джина. Аз съм детектив Уолкот, това е партньорът ми, детектив Силвестри.

— Как да ви помогна, детективи? — Погледът на загриженост — и никаква подозрителност — който премина по лицето на Джина, потвърди, че мотелът е точно такъв, какъвто предполагах.

— Джина — продължих. — Разследваме изчезнал човек и изглежда кредитната му карта е била използвана тук по-рано днес. Би ли проверила?

— Разбира се, господа. Как се казва гостът?

— Саша Андърс. Андърс.

Джина затрака по клавишите.

— А, да, добре. Така. Саша Андърс. Настанила се е преди две вечери. Всичко е платено с карта и си е тръгнала малко преди времето, когато е трябвало да освободи стаята днес сутринта.

— Значи към единайсет? — попита Силвестри.

— Сигурно. — Джина се намръщи, докато разглеждаше екрана на компютъра. — Така.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Просто… странна работа.

— Кое е странното, миличка? — попита партньорът ми.

— Спомням си я, когато се регистрира. Много беше красива. Изглеждаше страхотно. Руса. Имаше великолепна чанта на „Фенди“. Отиваше на ягуара кабриолет, който караше. Беше с шапка от студио „Лотос“, където ходя на спининг. Останах изненадана, че не съм я забелязала там.

— Добре.

— Та значи, тя се регистрира сама, отиде в стаята си за малко, след това излезе за целия следобед. Каза довиждане на тръгване. Беше страхотно мила. Влиза и излиза на няколко пъти през последните два дни, докато беше при нас. Аз работих през повечето време, защото Шанън, другото момиче, с което се сменяме, е хванало някакъв стомашен вирус. Както и да е, виждах госпожица Андърс да влиза и излиза сама.

— Така.

— Плати сама днес сутринта. Когато обаче чистачката влязла да почисти, след като тя си тръгнала, стаята изглеждала така, сякаш е минало торнадо.

— Сериозно? — попитах.

— Положението било много зле. — Джина се приведе към нас и бузите ѝ поруменяха. — Искам да кажа страшно много секс, разни такива.

— Хм. — Замислих се. — Не искам да те притеснявам, но какво искаш да кажеш с „разни такива“?

Тя сниши глас до шепот, макар да бяхме единствените трима във фоайето.

— Мария, чистачката, каза, че имало опаковки от презервативи, лубрикант, чаршафите били из цялата стая, по мебелите, къде ли не. Били пръснати хапчета. А, да, една от лампите била счупена. Одеве се опитвахме да се свържем с нея по телефона, за да ѝ кажем, че ще трябва да плати повредата.

— Има ли телефонен номер? — попита Силвестри.

— Да, остави номер, щом се регистрира, но когато звъннах, беше изключен.

Извадих бележник и химикалка.

— Джина, би ли ми казала номера?

Тя го каза и аз си записах.

— Супер. — Кимнах към охранителната камера насочена към нас. — Има ли камера на етажа, където е била стаята на госпожа Андърс? Може да разгледаме госта ѝ.

— Имаме, но цялата система се срина. Техникът ще дойде утре, за да я оправи. Съжалявам.

— Няма проблем. Има ли шанс някои от счупените неща в стаята да са все още тук?

— Запазихме лампата. Май ще се опитат да я подменят.

— Ами останалият боклук от стаята?

— Не, чистачката се погрижи, преди да се настанят новите гости.

Силвестри се наведе над рецепцията.

— Има ли вероятност боклукът да е все още в контейнер зад мотела?

— Не — отвърна Джина. — Събират боклука в петък около два. Отдавна вече го няма… — Неочаквано очите ѝ заблестяха. — Чакайте малко — прошепна тя. — Вие да не би да търсите ДНК?

— Спипа ни — отвърна Силвестри.

— Това е страхотно — грейна тя.

— Джина, щастлива ли си тук в „Ин“? — попитах. — Защото винаги можем да използваме талант като твоя в академията?

Тя се изчерви отново.

— Ама и вие сте едни.

Приведох се напред.

— Преди да си тръгнем, има ли нещо друго, което помниш?

Тя се замисли за миг.

— Май не. Нали ви казах, освен че е съсипала стаята, тя беше страшно готина. — По лицето ѝ бавно плъзна загриженост. — Чакайте, не е опасна, нали?

Вдигнах длан.

— Сигурни сме, че не представлява опасност. — Бръкнах в джоба на сакото с другата ръка и извадих визитка. — Би ли ни звъннала, ако я видиш отново или се сетиш за нещо? — Подадох ѝ визитката.

— Разбира се, детективи.

Силвестри плъзна ръка по плота.

— Много ни помогна, Джина. Благодаря ти. Надявам се остатъкът от смяната ти да мине леко.

— Благодаря, момчета. И на вас лека смяна. И се пазете.

29. Ребека

Минаха две седмици, откакто ходих в бижутерията. През тези две седмици се будех, щом звъннеше алармата, и или се обличах за работа, както обикновено, или за часа по спининг в „Лотос“ преди работа. Подготвях обяд в кутия, както обикновено, преструвах се, че преглеждам имейли, докато пиех кафе сутрин, и си измислях дни със срещи. Чаках да стане гаф и Пол да ме хване в лъжа, но той беше твърде погълнат от собствените си лъжи и не забелязваше нищо. Всеки ден беше борба, докато се опитвахме да създадем впечатление, че нещата са си съвсем нормални, както са били преди. Пол беше зает, имаше си задачи, но също така беше станал по-сговорчив и щастлив. При мен пък беше тъкмо обратното.

Къщата ни вече не ми се струваше сигурно и безопасно място. Повечето нощи лежах до него и имах чувството, че чувам как Шийла се влачи по пода към мен. Ако все пак успеех да заспя, се будех редовно около три след полунощ. Чувството, че в къщата има някого, ме принуждаваше да ставам. Обикалях безшумно стаите, дръпвах завесите на душа, проверявах зад пердетата в хола, търсех натрапници в шкафове и под леглото. Единственото присъствие, което откривах, бях аз, а лудостта ми ставаше все по-силна с всяка изминала нощ.

За да се убедя в здравия си разум или липсата на такъв, снимах с телефона всяка стая, преди да си легна, а когато слънцето изгрееше, сравнявах снимките. Не бях луда. Врати на шкафове и чекмеджета, които вечер бяха затворени, се оказваха открехнати на дневна светлина. Кранчета течаха, а знам, че не ги бях пипала, прозорци, които бях затворила и заключила, мистериозно се бяха отворили през нощта. На няколко пъти чувах шумове в къщата, сякаш някой се движеше бавно и внимателно из стаите, но не исках да будя Пол, преди да се убедя, че звуците не са моя измислица. Една сутрин прехвърлях снимките от нощта и забелязах проблясък на пода в хола, зад завесата. Оказа се сянка с размерите и формата на човек. Увеличих образа, но ми беше трудно да определя дали онова, което виждах, е нещо повече от сянка на неодушевен предмет. Колкото повече я наблюдавах, толкова повече ми приличаше на сянката на някой приблизително с моя ръст.

Едва потисках желанието да се доверя на Пол. Той беше много добър, когато трябва да се отърве от мислите, които не му се нравят, и да ги блокира. Шийла, детективите, истината за това как прекарва дните си, бяха забранени теми. Научих си урока след няколко безсънни нощи, щедро количество вино и прекалено много таблетки перкосет. Заспивах с глава, отпусната на гърдите му. Слушах ударите на сърцето му и усещах топла обич към него, за разлика от обичайното ми състояние на тих бяс.

— Пол?

— Ммм?

— Вярваш ли в призраци?

— Стига, Маду.

— Какво? Вярваш ли в живота след смъртта?

— Не.

— Изобщо ли?

— Ни най-малко. Не вярвам, че трябва да си губя времето, като говоря за призраци, камо ли да вярвам в тях.

— Никога не сме говорили по този въпрос.

— Стига, любима. Този разговор е детински.

— Ами ако някой го сполети насилствена смърт и се озове между света на живите и там, където е животът след смъртта? Ами ако…

— По тази логика двамата с теб сме видели поне шест призрака.

— Може и да съм виждала, Пол.

— Маду. Отказвам да водя подобен разговор.

— Всъщност го водиш.

— Това е глупаво. Каквото и да си въобразяваш, че си видяла, то е в главата ти.

Повече не повдигнах въпроса пред него. Само че не можех да не обръщам внимание на странните неща, които се случваха през последния месец. Продължаваха да изчезват дребни неща, някои от липсващите се появяваха. Миналата седмица годежният ми пръстен бе поставен в сапунерката, сякаш е бил там през всичкото време. Тази сутрин колието с гълъбите се оказа в кутията ми с бижута разплетено, поставено върху останалите накити.

Минаха две седмици, преди да се замисля дали Пол не ме манипулира психологически. След като е бил способен на толкова лъжи и тайни през изминалата година, кой можеше да каже дали не си играе със здравия ми разум, преди да дръпне шалтера на брака ни? Отмъщение за убийството на гаджето му може би? Задето съм застанала на пътя на новата му любов може би? Колкото повече научавах за новия му живот, толкова повече се замислях какво задоволство ще изпитам, когато го нараня. Защо и той да не изпита същото?

Единственото хубаво, когато те следят и тормозят, е мотивацията да напускаш къщата всеки ден. След всяка нощ на недоспиване и тревожни обиколки наблюдавах как слънцето изплува и чаках времето, когато ще мога да избягам от нахлулата в нашия дом опасност, за да наблюдавам нейния.

Първата вечер, когато отидох до къщата ѝ, бях невнимателна. Вкарах адреса ѝ в джипиеса си и дори не се замислих, че Пол може да го види, ако вземе моята кола. Беше почти осем вечерта, когато изскочих от бижутерийния магазин и без дори да обърна внимание и да запомня пътя, спрях пред старовремска къща в колониален стил, която се нуждаеше от прясна боя, и паркирах от другата страна на улицата. Не бях на повече от осем километра от собствената си къща. Вътре светеше и забелязах движение. Автомобилът на Пол не беше паркиран тук, но почувствах, че това място е важно за него. Докато седях в мрака, в мен нахлу творческа енергия. Усетих, че целта ме тласка да се задействам.

На следващата сутрин станах и се приготвих за работа, както обикновено. Когато Пол тръгна, взех юбер до офиса на „Ейвис“ през два града. Наех най-незабележимата кола, с която разполагаха, тъмна, със затъмнени прозорци. Исках да е черна, за да се слива с останалите на улицата. Сега имаше толкова много шофьори, които спираха пред различни офиси и къщи и чакаха пътници. Реших, че лесно ще се слея с тях. Дори купих от Ибей стикер за такси. Удивително е колко лесно можеш да се престориш, че си някой друг.

Още сутринта отидох с колата пред тях и седях и наблюдавах целия ден. Следях движенията на Пол и есемесите на телефона му, но не открих нищо подозрително. Към 16:30 осъзнах, че съм висяла тук почти шест часа, без да хапна или да отида до тоалетната. Бях взела много малки количества ксанакс по време на наблюдението, но не пипнах болкоуспокояващи, да не би да се надрусам и да заспя или да катастрофирам на връщане към дома. Бях разочарована, докато отивах с колата под наем към паркинга на мола, и се питах дали не губя почва под краката си, докато истинското такси не ме откарваше към дома. Усетих обаче, че възможностите са налице, когато Пол пусна имейл на Дейна, че няма търпение да я види на следващия ден.

Паркирах по-далече от къщата ѝ и притаих дъх, когато видях неговото „Чероки“ да приближава от обратната посока. Той слезе от автомобила и прокара пръсти през косата си, докато вървеше към страничната врата от страната на гаража. В походката му личеше въодушевление, сякаш нямаше търпение да стигне до къщата. Зачаках жената да излезе и да се хвърли в ръцете му. Не се случи нищо толкова драматично, но без колебание той завъртя топката на вратата и влезе. Това семпло, обиграно ежедневно движение буквално разкъса сърцето ми.

Трябваше ми минута, за да си поема дъх и да престана да треперя, за да запаля двигателя на колата и да потегля. Представих си как новата любовница на Пол поглежда през прозореца и обяснява за колата, която е стояла паркирана пред дома ѝ два поредни дни, настоява той да ми поиска обяснение. Сцената, която се разигра в ума ми, беше толкова жива, че се разтреперих от унижение. Зарекох се никога повече да не се връщам, докато давах газ, за да се отдалеча по-бързо.

Едва не набих спирачки, когато забелязах познати лица, паркирали няколко къщи по-надолу от нейната. Детективите правеха същото като мен допреди малко. Не ги бях забелязала, защото цялото ми внимание беше насочено към Пол. Трепнах, когато си помислих, че са ме видели, но вниманието им беше изцяло насочено някъде над рамото ми.

После си казах, че присъствието ми тук е било оправдано. Пол беше техният заподозрян, както и моят.

Отново бях паркирала пред къщата ѝ. През дните, докато я наблюдавах и чаках, така и не успях да я видя. Копнежът да я зърна беше по-мощен дори от този по хапчетата. Независимо от обещанията си да престана да идвам тук, паркирах така, че да виждам входната ѝ врата. Виждала го бях как влиза в алеята ѝ за автомобили, как пристъпва спокойно и уверено по пътеката и влиза отстрани не веднъж и два пъти. Сякаш живееше тук, по дяволите.

Все още не бях събрала достатъчно смелост да изчакам тук, докато той си тръгне. Днес щях да го направя. Днес възнамерявах да чакам колкото се налага, за да я видя. Бях си скрила косата под руса перука, останала от един Хелоуин. Носех най-тъмните очила, които намерих, и скрих косата си под шапка на „Ню Йорк Янкис“, смъкнах я над очите, но така, че да не ми пречи да виждам. Лъжех, че ходя на работа всеки ден, докато го преследвах и наблюдавах, а сега бе дошъл ред и на дегизировката. Чаках почти до последния момент и сама не можех да си обясня това държание. Занимание, започнало като някаква мания, се превърна в рутина. Вече не познавах себе си, дори без перуката и очилата.

Наблюдавах улицата, за да видя детективите, но след първия път не ги забелязах повече. Питах се дали все още го следят и какво мислят, че е направил. Знаят ли за двойния му живот? Да се държи като лъжлива змия не беше незаконно, но това не го представяше като мъж на думата. Сега вече го хващах в лъжа всеки ден. За това къде отива и къде е бил. Мислих дали да не го проследя до Колд Спринг, където ходи почти всеки ден, но все още не съм събрала смелост. Пътят е дълъг, а не съм сигурна, че няма да ме хване.

Следя вестниците за нови материали за Шийла или Саша, но изчезването им бе затъмнено от многобройните случаи на предозиране из целия остров през изминалите две седмици. Фармацевтичният кладенец пресъхна, а времената на отчаяние принуждаваха хората да задоволяват нуждата с всякакви средства. Сега вече всеки ден се редяха лоши новини и тази за двете изчезнали жени остаря.

Беше обедно време, по-рано, отколкото Пол обикновено идваше. Той беше доста последователен и бях научила графика му. Тъй като разполагах с предостатъчно време, се превърнах в експерт по наблюдението. Научих много и за себе си след принудителната оставка, като например това, че е трябвало да спра и да се вгледам в живота си, вместо да работя непрекъснато. Всяко зло за добро.

Наслаждавах се на наблюдението повече, отколкото бих могла да си представя. Подготвях се да чакам в продължение на два часа и избирах на новия лаптоп нещо, което да слушам. Чудех се дали да не си пусна аудиокнига за самообразоване или мотивационен запис, който да промени нагласата ми. Накрая се спрях на криминална серия за студени досиета. Докато слушах за живота на други, по-лош от моя, ме завладяваше спокойствие.

— Обикновено мъжете убиват съпругите си по практически подбуди; да избягат от брака си, често заради извънбрачни връзки или пари, наркотици или алкохол, които често пъти са решаващ фактор. Жените, които убиват съпрузите си, са склонни да го сторят от страст. В случая „Страйкър“ мотивите на съпруга, Рой Страйкър, включват всички споменати причини.

От десет минути бях на мястото, когато видях в огледалото за обратно виждане черокито на Пол да се приближава. Сниших се на седалката, докато той мине покрай мен и спре пред гаража. Вече го допускаха на алеята пред къщата.

Слезе и със слънчева усмивка заобиколи отзад. Наблюдавах напрегнато как вади нещо познато от джипа и го обляга на вратата на гаража. Това беше надпис за продажба с неговото име, телефонен номер и лице на бял фон. За част от секундата въздъхнах облекчено, защото реших, че Пол е идвал тук по работа. Разбира се. Той продава къщата и се среща редовно със собственичката. Предпочитах да не мисля много за накита, който ме бе довел тук.

Стиснал градинска лопата в ръка, той изкопа две плитки дупки. Стори ми се доволен, докато забиваше табелата и използва чук, за да я застопори. Докато връщаше пръст и трева на място, един автомобил, който бях виждала на няколко пъти паркиран на алеята, спря на мястото, на което обикновено спираше той. Пол се изправи и помаха с ръка.

Забелязах усмивката му, когато се отправи към автомобила и подаде ръка на жената, която — предполагам, Дейна — слизаше от мястото зад волана. Беше по-висока от него и зашеметяващо красива. Не се целунаха, но Пол постави ръка върху нейната с толкова фамилиарен жест, че трепнах. Видях го как заобиколи колата, извади пазарски торби и ги пренесе до входа на къщата. Жената отиде при задната седалка и се наведе за нещо. Следобедното слънце блестеше по предното стъкло.

Видях как Пол отиде при предната врата и хлътна вътре. Жената все още беше в колата и забелязах, че е много слаба. Беше в елегантни дънки и боти на ток. Когато се отдръпна и се изправи, аз притаих дъх, а сърцето ми спря.

В ръце носеше малко момченце. То беше на около три или четири, пъхнало едната си ръка в устата, а другата в гъстата си, къдрава тъмна коса. Детето приличаше много на нея, но косата му беше няколко нюанса по-светла. Цветът беше по-близък до този на Пол. Опитах се да пропъдя мисълта.

Пол излезе от къщата и тръгна по алеята към тях. Жената се усмихна, а момченцето запляска щастливо към него. Тя го пусна на земята и то хукна към нещо пъстро в тревата — футболна топка. Пол и жената останаха един до друг. Разговаряха и наблюдаваха момченцето. То затича около тях като куче, което събира плъпнали наоколо овце, и ги накара да пристъпят по-близо един до друг. Пол каза нещо и тя се разсмя с цялото си тяло. Беше поне десет години по-млада от мен и по нищо не личеше да е носила или раждала дете. Усетих как кръвното ми падна рязко и в мен се надигна вълна, която напъваше да излезе навън.

Момченцето се втурна към краката на Пол, не можа да се спре и се сблъска с целта си с пълна скорост. Пол се наведе и го вдигна над главата си за огромна негова изненада и радост. Жената ги наблюдаваше през смях, а после погледна скришом телефона си, докато Пол и момченцето се гонеха по предната ливада и си подхвърляха топка. Имах чувството, че пропадам. Колата ме притискаше от всички страни и усещането, че съм смазана до смърт, започна неочаквано, сякаш някой беше щракнал ключ.

Когато видях с каква непринуденост и щастие се държи Пол с детето, сякаш нещо ме преряза. Толкова бях смазана, че се страхувах да не повърна в тесния автомобил, затова отворих леко прозореца, за да влезе малко въздух. Легнах на седалките и дишах дълбоко, докато гаденето премина. След това избърсах лепкавата студена пот от челото си и се изправих отново, за да продължа да гледам.

Дейна пристъпи към Пол и му подаде телефона. После вдигна момченцето, а Пол им направи снимка. Тя отиде при него и отпусна ръка върху неговата, докато той ѝ показваше снимката. Главата ми отново запулсира болезнено.

Пол посочи табелата, която беше забил. По лицето ѝ преминаха различни чувства. Имаше и нещо като изненада, но също така очевидно облекчение и щастие. Пристъпи към Пол и го прегърна. Момченцето наблюдаваше майка си и прегърна краката и на двамата, докато те се прегръщаха. Всички се смееха. Изглеждаха щастливи. Приличаха на семейство. Семейство, на което пречех да бъде заедно.

Нямаше нужда да чувам какво си казват, за да разбера онова, което виждам. Отговорите на всичките ми въпроси бяха очевидни, както и табелата „Продава се“. Трябваше да го кажа на глас, за да чуя думите.

— Пол има друго семейство. — Тази мисъл отекна в главата ми като писък. Кокалчетата ми бяха побелели на волана и затреперех толкова силно от гняв, че зъбите ми затракаха. Жената и синът ѝ дадоха знак на Пол да ги последва в къщата. Той затвори входната врата след себе си.

Разбирах, че иска да се махна, и знаех защо го иска. Не бях параноичка. Бях в опасност. През всички години, докато бях с него и отблъсквах мечтите за семейство, той бе градил живот с друга. А аз му пречех.

Щях да убия съпруга си.

30. Пол

Днес замалко да умра.

Бях на покрива с Хавиер, слагахме керемидите, когато се подхлъзнах. Ако той не ми беше стиснал китката, щях да се търкулна и да падна върху купчината камъни долу. Вината си беше само моя. Между строежа на къщата, помощта, която оказвах на Дейна да продаде своята, и опитите да съм по-често у дома, бях напълно отнесен. Дейна се опитваше да ме зареди, но аз си имах предел, а физическото изтощение ме притискаше. Напоследък изпитвах моменти на делириум. Изглежда не бях единственият.

Миналата седмица Ребека ме бе събудила с някакви глупости за призраци. Доскоро разумната ми съпруга май затъваше. Знам, че беше подложена на стрес на работа с онзи кретен за шеф, но повече ме притесняваше поведението ѝ. Нараняването на рамото я накара да увеличи дозата на болкоуспокояващите, а напоследък я заварвах разтреперана и изнервена. Освен това се страхувах, че не е успяла да загърби инцидента, и се питах дали умът ѝ не е събудил спомени от детството. Беше болна, държеше се неразумно, изглеждаше изпита, измъчена. Боях се, че ако се опитам да поговоря с нея, ще я изтласкам на място, където вече няма да мога да я достигна. Ставах все по-нетърпелив да се махна от тази къща, да избягам от този живот.

Като изключим, че едва не паднах и не се убих, строежът вървеше безпроблемно, слава богу. Лятното време ни връхлетя и жегата от средата на май мъчеше екипа. Надявахме се покривът да е готов до седмица. Щеше да бъде истинско облекчение да влезем вътре и да се скрием от слънцето.

Пазарът на недвижими имоти беше в застой, тръпнеше в очакване на летния сезон, което бе облекчение. Нещата утихваха. Най-големият ми проблем щяха да се окажат извиненията да излизам от къщи през следващите няколко месеца, докато довършваме строежа. Но ако успеех да удържа положението още малко, може би щях да задържа всички топки във въздуха.

31. Силвестри

— Кажи, Уолкот, вие с госпожата планирали ли сте нещо за Деня в памет на загиналите във войните? — Климатикът в служебната кола беше единственото, което ми позволяваше да обсъждам началото на летния сезон, без да се вбеся.

— Сигурно ще идем на плажа. Жена ми обича плажа.

— Ти майтапиш ли се с мен?

— Какво?

— Не мога да си те представя да лежиш на плажа.

— Да не би да съм албинос?

— Просто си представям господин Роджърс със скапаните жилетки.

— Все някак трябва да събера витамин Д. Докато съм затворен тук с теб, не става.

— А ми казват, че съм истински слънчев лъч.

— Да. Продължавай да се държиш все така.

Радиото засъска.

— Десет-петнайсет в аптека „Макнамара“.

— Пак ли? По дяволите. Дай газ.

— Детективи, колко мило, че дойдохте. — Любимият ни аптекар беше застанал на паркинга, когато спряхме. Никак не се зарадва, че ни вижда. Чувствата бяха взаимни.

Уолкот изключи от скорост и слязохме на нажежения асфалт.

— Дойдохме колкото е възможно по-бързо. Избягаха ли, Ленард?

— Тя избяга. Но успя да задигне лекарствата от два шкафа. — Той се обърна и тръгна към аптеката.

— Тя ли? — попитах. — Това е нещо ново. И какво успя да докопа?

— Обичайното — оплака се аптекарят. — Окси, перкосет, няколко кутии демерол.

— Каква изненада — отвърна Уолкот. Той записа имената на лекарствата в бележника си, докато влизахме в аптеката.

— Скапаните застрахователни фирми направо ме убиват. Не искат да покриват скъпите лекарства, а всички майки от тази страна на Ривъруд идват тук и ми се правят на малоумни, за да се запасят с опиати, да не говорим, че някои от вас, момчета, размахват пищов под носа ми всеки път, когато ви се обадя.

— Опитваме се да оправим и тази работа. — Партньорът ми обърна на нова страница. — Как изглеждаше жената?

— Трудно ми е да кажа. Лицето ѝ беше покрито с шал, друг скриваше косата. Може да е в средата на трийсетте, поне така ми се стори. В доста добра форма. Беше облечена така, сякаш излизаше от тренировка.

— Беше ли въоръжена? — попитах.

— Да, размахваше твърде голям за нея пищов. Беше така пощръкляла, че се страхувах да не вземе да гръмне случайно. Господи.

Партньорът ми затвори бележника и погледна аптекаря.

— Радваме се, че си добре, Ленард.

— Да, този път. Мисля да си купя пистолет за аптеката. За да се защитавам.

— Избий си тази мисъл от главата — рекох. — Така обирът ще се превърне в убийство. Просто ги остави. Нали си застрахован.

— Като че ли това ми е от полза — разфуча се той.

— Случайно успя ли да оправиш охранителната камера? — попитах.

Той замълча, докато ме гледаше злобно.

— Бях малко зает да осигурявам поръчките.

Партньорът ми се намеси.

— Няма нужда да викаш, приятелю.

Ленард огледа нещастно кралството си.

— Момчета, търсите ли помощ в моргата? Вече ми се струва, че предпочитам да се разправям с неживите.

Уолкот го погали по рамото.

— Ще кажем по някоя добра дума за теб.

— Ще ви бъда признателен. — Погледна ни замислено. — Не ми е никак приятно да го кажа, но сигурно ще се натъкна на същите типове и там.

Бяхме на паркинга, връщахме се към служебния автомобил, когато телефонът на партньора ми звънна.

— Детектив Уолкот… Да… Кога?… Тръгваме веднага. — Той затвори и ме погледна. — Трябва да вървим.

— Какво става?

По лицето му се мярна нещо като усмивка.

— Обадиха се за тяло.

32. Ребека

Тялото ми беше парализирано.

— Престани да се съпротивляваш.

Пръстта се сипеше върху мен като водопад. Опитвах се да задържа глава над бързо трупащата се пръст.

Гласът отново заговори от мрака:

— Успокой се.

Исках да се успокоя. Не можех да се съпротивлявам повече. Изтощението и поражението ми дойдоха повечко. Предадох се и отпуснах глава върху буците около мен. Бях толкова уморена.

— Съжалявам. — Едва успях да изрека думите. Всичкият въздух от дробовете ми бе изтласкан от неподатливата тежест, която смазваше ребрата ми.

Когато започнах да дишам пръстта, видях, че Пол е застанал над мен с лопата в едната ръка и табела „Продава се“ в другата. Усмихна ми се и изрита огромна буца пръст в дупката.

— Сама си си виновна.

Всичко потъна в мрак.

33. Уолкот

Енергията се усещаше в автомобила, докато пътувахме към Смиттаун Бей. Със Силвестри не говорехме, но и двамата знаехме чий е трупът.

Когато излязохме от колата, към нас приближи нетърпелив младок, целият потен.

— Детективи, аз съм полицай Литман. Пръв на мястото. — Хлапето имаше здрав захват.

— Полицай, аз съм детектив Уолкот. Това е детектив Силвестри. — Отидохме при трупа. — Какво имаме?

— Момиче, което тичало днес сутринта, спряло да си завърже маратонката и видяло, че нещо се подава от земята. Погледнало внимателно и се оказало, че е ръка.

— Това може да ти скапе тренировката — отбелязах. — В какво състояние е тялото?

— Кофти работа. Жена. Разложена дотолкова, че не може да се определи възрастта. Както виждате, била е увита в найлон и закопана в плитък гроб. Мога единствено да предположа, че е била закопана преди шест до осем седмици.

Погледнах партньора си и двамата кимнахме бързо.

— Господа, имате ли идея коя е? — попита Литман.

— Като време отговаря на случай за липсващо лице, който разследваме. Повикахте ли патолога?

— Да, идва — отвърна полицаят.

— Добре — кимнах. — Да се опитаме да държим пресата настрани, докато не я идентифицираме. Става ли?

— Става — отвърна Литман.

— Браво. — Погалих младежа по рамото и той отиде при патрулката си. Двамата със Силвестри се наведохме и вдигнахме найлона от лицето.

— Добре че тази сутрин не закусих — призна партньорът ми. — Господи.

— За същото ли мислиш и ти?

— Зависи. Ако и ти смяташ, че Пол Кембъл ще ни натовари графика за седмицата?

— Приятелю, ти умееш да четеш мисли.

34. Ребека

Много добре знаех какво трябва да се направи. Хрумна ми същата сутрин. Да си облека ежедневния костюм, дрехите за работа, да се гримирам внимателно, да си изправя косата, да си придам вид на добре облечена професионалистка от света на фармацията, както правех всеки ден, откакто ме уволниха. Пол тъкмо излезе от душа и се намръщи, докато се сушеше.

— Какво има, Пол?

— Раменете и гърбът ме тормозят. Сигурно е от времето. Би ли извадила затоплящите пластири от чантата ми, мила?

Тъй като се правех на грижовна, любяща съпруга, аз се усмихнах и отидох до чантата. Отворих я и потърсих пластирите; намерих ги лесно. Докато преглеждах какво има вътре, не видях червената кърпа, в която беше увит пистолетът, и това ме разтревожи. Тази тревога породи съвършената идея. Беше толкова лесно, че не можех да повярвам как не съм се досетила по-рано. Но да се сдобия с нужните материали можеше да се окаже предизвикателство. Трябваше да се вмъкна в къщата на Марк, докато него го няма.

— Не е нужно да си гледачка, за да разбереш, че ще умрат и други хора.

Не виждах нищо и не можех да си отворя очите. Усещах, че съм здраво вързана. В колата до мен имаше мъже. Би трябвало да изпадна в паника, но в момента тялото ми се чувстваше чудесно.

— В тази общност смъртните случаи, свързани с дрога, са седем пъти повече в сравнение с миналата година. И не говорим единствено за свръхдози. Убийствата в Насау и Съфък са се увеличили през този период. Нещата официално са се влошили.

Отворих очи с пръсти и дневната светлина ме бодна. Погледнах се в огледалото за обратно виждане и избърсах потеклата по бузата ми слюнка. Коланът беше оставил белег отстрани на лицето ми. Бях сама. И адски надрусана.

— Има хиляди хора с тежка форма на пристрастяване в нашия район, които търсят най-доброто и най-ефективно решение, което могат да открият, а залозите непрекъснато се вдигат.

Намалих радиото и гласовете се превърнаха в успокояващ тих шепот. Всичко ми се струваше меко и бавно. Усещах къде съм и хладно щастие раздвижи кръвта ми. Бях паркирала през няколко къщи от дома на Марк и Саша. Колата на Марк се виждаше на алеята пред тях вместо пред офиса, както очаквах, затова реших да почакам. Все някога трябваше да излезе, но май нямаше подобно намерение и аз бях заспала. Тъй като напоследък не спях нощем, денем ми беше трудно да остана будна, независимо дали пия хапчета, или не.

Не можех да повярвам, че е станало пет и половина. Трябваше да се стегна.

Проверих джипиеса и видях, че Пол е някъде в района. От есемесите му разбрах, че днес нямат огледи и Уес ще замине рано за уикенда си в Монток. Само че аз не можех да задържа дълго вниманието си върху екранчето. По-щастливи времена с огън на плажа и нощно къпане се появиха пред очите ми като чужди щастливи спомени. Представих си колко приятно би било да поплувам сега и си спомних, че Марк и Саша имат басейн, с който много се гордеят. Можех да се топна, но бързо забравих тази мисъл. Спомних си сцената на ливадата пред Дейна и ме заля вълна от гняв. Сетих се и какво ме беше довело тук.

Благодарение на това че в съблекалнята Саша вечно се жалваше от ужасната си краткосрочна памет, вече ми беше дала кода. Шкафчето ми винаги беше близо до нейното и знаех, че използва рождения си ден за всяко място, на което се иска парола или код. Освен това вечно се хвалеше пред подмазвачките си в студио „Лотос“ как съпругът ѝ бил направил охранителната система да зависи от парола и използвал единствената комбинация от цифри, които тя можела да запомни, след като забравяла кода толкова пъти, че на Марк му писнало фирмата за сигурност да изпраща патрулки до тях.

Щях да се върна утре за приятелско посещение у Марк с надеждата него да го няма у дома.

35. Силвестри

— Кой друг може да е бил? — попитах партньора си.

— Не знам. Видя ли някой да влиза или излиза тази сутрин? — попита Уолкот.

— Да, ама няма как да е някой от тях. Трябва да е Грийн. Очевидно е като трохите по брадичката му. Скапанякът обожава всичко, което става за ядене.

Банановият кекс, който Аби, съпругата на Уолкот, беше опекла за управлението, бе изчезнал от стаята за почивка. Партньорът ми направо полудя.

— Никой ли не е казвал на този тип, че внимателното отношение и уважението движат света?

— Спокойно. После ще му източим нафтата от патрулката. Това ще те накара ли да се почувстваш по-добре, здравеняко?

Телефонът му звънна.

— Уолкот. — Стрелна ме с поглед, докато изпъваше гръб. — Добре. — Беззвучно оформи с устни думите „съдебен лекар“, докато слушаше напрегнато. Наведох се напред. Неочаквано нетърпението по лицето му бе заменено от удивление. — Сериозно? — Погледна ме и поклати глава. — Добре, благодаря за бързия обрат. Много благодаря. — Той затвори.

— Какво става? — попитах.

Той ме погледна, без да крие удивлението си.

— Радвам се, че си седнал.

36. Пол

— Не мога да повярвам — казах, докато оглеждах завършения покрив. — Наистина успяхме.

— Така е, шефе — отвърна разсеяно Хавиер. И той, и момчетата се бяха лепнали за портативното радио, поставено на стойка за рязане на дърва. Зарязаха сандвичите от закуската си, защото слушаха внимателно всяка дума на репортера.

Не разбирах достатъчно испански и не схващах какво става, но вниманието им ме заинтригува.

— Какво става? — попитах.

Хавиер слушаше, но се обърна леко към мен.

— Открили са жената до залива. Мъртва.

О, не. Моля те, господи, не. Стомахът ми се сви на топка. Ръцете ми изтръпнаха, разтрепериха се. Щом усетих мириса на наденицата от закуските, в гърлото ми се надигна горчилка. Вътрешностите ми пламнаха, а всичко отвън изгуби чувствителност. Сърцето ми, изглежда, беше решило да разбие ребрата.

— Шефе, добре ли си? — Хавиер насочи цялото си внимание към мен.

— Да, извинявай. Забравих нещо в джипа. Трябва ми минутка.

Налагаше се да направя огромно усилие, за да остана прав, докато крачех бързо към автомобила. Щом приближих, се отпуснах върху предния капак, едва успях да запазя равновесие. Дишах дълбоко, за да не припадна. Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му, мамка му. Нямаше начин да се случва.

Успях да заобиколя от страната на шофьора и да се отпусна на седалката. Проверих телефона си. Нямаше нищо от Ребека. Тя сигурно тънеше в блажено неведение и нямаше представа, че светът ни е на път да рухне върху нас.

Включих новините на телефона. Отчаяно ми се искаше да разбера какво се случва, същевременно бях ужасен да разбера степента, до която бяхме напълно прецакани. Нямаше начин новото развитие да не доведе до пълна катастрофа.

Ето го. Историята беше водеща във всички новинарски сайтове. Скролнах надолу, след това се върнах към началото и кликнах на първия линк. Беше градски вестник.

Погледнах снимката. След това преместих очи към заглавието, после се върнах към снимката. Имах чувството, че вълни подмятат мозъка ми. Губех си ума, дявол да го вземе.

Насилих се да затворя очи, стиснах ги силно. Когато ги отворих, отново видях същата невъзможна снимка. Не си въобразявах. Това беше самата истина. Въпреки че не можеше да бъде. Под заглавието имаше цветна снимка на жертвата, правена в по-щастливи времена. Жената, която ченгетата бяха изкопали близо до Смиттаун Бей. Жена, която познавам. По-точно казано, познавах.

Саша Андърс.