Другата

37. Ребека

Спях дълбоко, когато Пол се втурна в спалнята и размаха сгънат вестник. Беше се случило нещо ужасно.

— Ребека! Къде беше? Цял час се опитвам да се свържа с теб. — Гласът му трепереше, звучеше дрезгаво.

Трябваше ми огромно усилие на волята, за да се измъкна от дупката, в която бях дълбоко потънала. Сънят след фентанил е като изпадане в кома. Сънувах Саша и Шийла и се гърчех от гняв. След като се събудих, се постарах да наложа маската на съпруга. Той беше тук и аз трябваше да си напомня, че за него все още съм любящата съпруга, готова да го подкрепи.

Завесите бяха дръпнати, беше невъзможно да определя кое време е станало. Не бях сигурна кой ден е, нито колко време съм прекарала в леглото.

Единственото сигурно беше вълнението, обхванало Пол.

— Извини ме, имах мигрена. Изключих звука. Извини ме, любими. — Нямах абсолютно никаква представа къде се намира телефонът ми.

Той приседна на крайчеца на леглото, отпусна ръка на крака ми и заговори към пода. Бях виждала тази поза и преди и ме бодна страх от онова, което се кани да каже. Макар да бях гроги, аз се съсредоточих със същата бързина, с която ми действаше хапче кортизол.

— Открили са тяло. — Стомахът ме заболя.

— Мамка му.

Веднага забелязах, че не е многословен, но не казах нищо.

— Точно където я сложих… открила я някаква жена, която тичала наблизо… само че…

Той отпусна глава в ръцете си и започна да се поклаща напред-назад. Започнах да разбирам сериозността на онова, което не може да изрече. Чух шепота на Шийла, че ще ни заловят.

— Добре. Да обсъдим всичко. Знаехме, че има такава възможност. Просто трябва да решим какво ще правим от тук нататък. — Изненадах се от спокойствието си въпреки паниката, която изригна в мен.

— Ребека. Открили са тяло там, където зарових Шийла, но не е тя! — избухна Пол. Избликът му ме накара да се отдръпна. Отново се почувствах като малко момиченце, чийто баща му крещи.

— Няма смисъл. Вероятно е станала грешка.

— В полицията не допускат такива грешки. Хайде, мисли. Оглупяла си от всички тези хапчета. — Обхваналата го енергия ме уплаши. Изглеждаше така, сякаш с удоволствие ще замахне и ще ме удари.

Заговорих така, сякаш той беше диво животно, и се опитах да го успокоя, доколкото беше възможно. Беше трудно, още повече че не можех да успокоя себе си.

— Откъде си сигурен?

— Освен това въпросното тяло не е било ударено по главата. Било е простреляно. — Кокалчетата му бяха побелели от силата, с която стискаше вестника. Лицето му бе разкривено от нещо много тъмно.

Опитах се да се отдръпна от него, без да събудя подозренията му.

— Чие е тялото, Пол?

С драматичен жест той постави броя на „Индипендънт Прес“ на леглото. Снимката на Саша се мъдреше в ярки цветове в горната част.

Вестникът и ликът на Саша сякаш заеха цялата стая. Саша. Застреляна. Какво, мама му стара, беше направил Пол? Саша беше мъртва. Скапаната Саша беше мъртва. Мислите ми плъзнаха във всички посоки и усетих как ми се вие свят. Прилоша ми, почувствах облекчение. Никога повече нямаше да се налага да я виждам отново или да се чувствам незначителна в сянката ѝ. Нямаше начин да потисна тази ужасна част от мен, която надигаше глава. Радвах се, че е мъртва. Отпуснах глава назад, на таблата на леглото. Пол почти не гледаше какво правя. Запитах се дали ще забележи, ако се извиня и отида в банята, за да шмъркам адерал.

— Тялото е на Саша. Случило се е по същото време като Шийла. — Вдигна очи към мен и забелязах изписалия се по лицето му страх. — Мила, не се връзва. Аз лично зарових Шийла на това място. Как, мамка му, се е озовала там Саша? — Той сякаш молеше. Само че нещо в мен нашепваше, че преиграва.

Преглътнах с усилие. Устата ми беше като пустиня от хапчетата, а болката разкъсваше гърлото ми. Отпуснах се още повече и затворих очи. В кошмарите ми Шийла непрекъснато повтаряше, че Пол бил направил лоши неща. Да повярвам на мъртва жена от сънищата ми се струваше по-сигурно, отколкото на казаното или стореното от Пол през последния месец.

Седяхме на леглото и се наблюдавахме внимателно, изпитателно. Чертите му оформяха цялостния му облик, но нещо съществено липсваше. Той изглеждаше различен, макар да не можех да посоча нищо специфично. Просто различен. Като човек, способен да извърши убийство. Той разбра погрешно погледа ми, насочен към лицето му, реши, че е загриженост, и пое с нетърпение ръцете ми в своите. Едва се сдържах да не се отдръпна.

Бавните колела във фронталния ми лоб описаха няколко завъртания, преди да задам горещия въпрос, който напираше да излезе. Внимавах много думите ми да не прозвучат обвинително, страхувах се от онова, на което беше способен.

— Пол, ако са изровили трупа на Саша, къде, по дяволите, е тялото на Шийла?

38. Шийла

Най-хубавото, когато си мъртъв, е, че никой не те подозира, щом започнат да изникват трупове.

Нощта в спалнята на Пол и Ребека не беше първият път, когато умрях.

Бях на пет, когато мама ме откри на пода в кухнята, настанила се до отворена бутилка инсектицид. Както обикновено, на границата на истерия, тя се предаде на паническата атака, вместо да повика помощ. Лежах до нея, отпуснала малката си ръка на рамото ѝ, знаех, че нещо голямо се е объркало, ала не бях сигурна какво да правя.

Не бях погълнала никаква отрова и си бях съвсем добре, докато тя не се разпадна пред очите ми. Поемах стреса ѝ, тялото ми се напрягаше с всяка накъсана глътка въздух, която тя поемаше, и накрая се парализирах. Колкото и да се опитвах да помръдна ръце и крака, за да ѝ помогна, не успявах, защото крайниците ми се бяха превърнали в дърво. Бяхме една до друга, застинали в общата ни паника. Няколко минути или часа по-късно татко се прибра у дома и позвъни на 911.

Когато парамедиците пристигнаха, аз бях напълно вдървена, а пулсът ми беше толкова бавен, че бяха нужни двама, за да го напипат. Татко реши, че съм почти мъртва от отровата и че всичко е станало по вина на мама. Майчинството беше твърде тежко за крехкото ѝ емоционално състояние, още повече че несъмнено не получаваше помощ от съпруга си, който избягваше да си бъде вкъщи, а когато все пак се прибираше, беше истински тиранин.

Началото на непознатото ми нервно състояние в съчетание с инжекция атропин в линейката, за да противодейства на инсектицида, забави и без това слабите удари на сърцето ми до почти неуловими. Лекарят в спешното — караше единайсети час от първата си смяна — ме обяви за мъртва при пристигането. Не знам как този стоик татко е реагирал на новината. Питала съм се дали не е бил малко облекчен. Дори на моята крехка възраст усещах, че не ме харесва. Мама беше на силни успокоителни в друго крило на болницата.

Събудих се под чаршаф, без да имам представа къде се намирам. Виждах сенки от светлина и мрак да кръжат над мен. Звукът на колела, които скърцаха по пода, раздвижи чувство на ужас и усещането, че нещо не е наред. Размърдах се, зашавах с пръстите на ръцете и краката си и изпитах облекчение, че мога да се движа, но скоро след това започнах да се мятам и пищя под чаршафа. Интересно дали санитарят, който ме е изкарвал от спешното, някога се е възстановил, след като петгодишното момиченце се е съживило на път към моргата.

Повикаха специалисти. Лекар изследовател от университета консултира моя случай и не скри вълнението си, тъй като подобно нещо се случвало рядко. След като съм видяла състоянието на мама, съм изпаднала в състояние, наречено каталепсия, име, което се бе сторило въображаемо на едно дете. Когато имат пристъп, страдащите се вдървяват, пулсът и дишането им стават почни недоловими. Освен това усещането за болка отслабва, нещо, което бе допринесло за оцеляването ми онази нощ у Пол и Ребека. А студеното време също ми бе помогнало, но до това ще стигна по-късно.

Когато татко се появи, той преживя толкова различни чувства, че у него не остана много живот. Не изглеждаше трогнат, по-скоро имах чувството, че възкресяването ми му е причинило неудобство. Той остана колкото да прибере мама от болницата и да откара и двете ни у дома. Беше оставил двигателя на автомобила включен и не се обърна назад, когато потегли същия ден. Ще ми се да можех да кажа, че след това нещата се оправиха. Не стана така.

Бях изоставяна от мъже три пъти и умирах два пъти. Онова, което ме убива, само ме прави по-силна.

39. Уолкот

— Да не би през всичкото това време да сме ловили риба в грешното езеро? — Докато се вливах в магистралата, погледнах към Силвестри за уверение, че не сме се отклонили прекалено много. Възможността ме разтърси.

— Изобщо не мога да ти кажа, мамка му — поклати глава той.

— Да вървим да проверим тази работа с мъртвата жена. Оттам трябва да започнем.

— Точно така — отвърна разсеяно партньорът ми.

Поради напредналия стадий на разлагане не успяхме да вземем чиста проба ДНК от тялото на Саша Андърс. В изоставения автомобил на Шийла Максуел не намерихме никакви следи, а теориите, които обмисляхме, бяха като плетеница. Имах чувството, че се лутам в мъгла. Вместо да откриваме отговори, колкото повече разследвахме, толкова по-малко смисъл имаше всичко.

— Можех да се закълна, че знам кой е заровен в онзи гроб. А не изровиха нея.

— И аз така — обади се партньорът ми. — Но също така предполагахме, че Саша Андърс е заминала някъде да харчи парите на съпруга си.

— Така се връзва. Това сега… просто не знам.

— Добре, да действаме. Трябва да помислим за Марк Андърс.

— Трябва. Мислиш ли, че парите са били по-голям проблем, отколкото предполагахме?

— Често е така. Напрежение в работата? Може би извънбрачна връзка?

— Възможно е. — Замислих се над възможността. — Той или тя?

— Хм. Възможно ли е да чука някоя от служителките си? Така нещата ще поемат в определена посока. Или пък тя си е намерила някого. Отегчена съпруга, която не получава никакво внимание у дома.

— Или и двамата са се забавлявали.

— Може. — Силвестри се замисли над идеята. — Добре, да се върнем малко назад. Има ли възможност Кембъл да е в кюпа?

— Бива го в тези неща. Просто мислехме, че е с различна жена.

— Така. Защо обаче не предположим, че този дръвник е оправял и двете? Изглежда тукашните жени, които точат лиги по Пол Кембъл, се оказват заровени в земята или просто изчезват.

Погледнах го замислено.

— Любовен триъгълник ли?

— Именно. Чакай… мамка му… ами ако Шийла Максуел е извършителката? Разбрала е за връзката на Кембъл и Саша Андърс и е превъртяла.

— Не се бях замислял над тази възможност.

— Тя има подозрително минало покрай съпруга си. Разбрала е, че Пол Кембъл е с друга жена, и е изперкала.

— Става. Само че нейният случай не прилича ли повече на изчезване? Изоставен автомобил, не използва кредитната си карта, не е плащала режийни.

— Освен ако не се е изнесла набързо от града.

— Добре. Може да е зарязала автомобила, за да инсценира изчезване. Да ни подведе.

— Освен ако Кембъл не е въртял нещо и с двете и нещата са излезли от контрол.

— Да. Та въпросът за един милион долара е дали Шийла Максуел се е изнесла от града, или трябва да търсим още един труп.

— Господи. Каква каша.

Замълчахме и двамата, всеки потъна в мислите си. Не ми се беше случвало някой да изтегли така килимчето на предположенията изпод краката ми по време на разследване и това ме безпокоеше повече, отколкото трябваше.

Когато най-сетне се обърнах към партньора си, останах изненадан от предпазливостта в тона си, имах чувството, че гласът ми звучи някъде отдалече.

— Все си мисля за едно.

— За какво?

— Когато разпитвахме Кембъл, ми се стори, че той не проявява никакъв интерес към Саша Андърс. Това ми се стори най-истинската част от целия разговор. Не предполагах, че има нещо общо с нея.

— Той е изпечен лъжец. Кой знае? Може да е патологичен случай. Мамка му, може да не е преживял Саша, както ни подведе да вярваме.

Докато прехвърлях тази мисъл, телефонът ми звънна. Започнах да го търся.

— Детектив Уолкот. — Гласът, който заговори, беше точно този, който се надавах да чуя. — Тъкмо щяхме да ви посетим. — Кимнах към партньора си и въздухът в автомобила сякаш стана по-лек. — Идваме веднага.

— Добре дошли в Хънтингт… Детективи, здравейте! — Джина се усети и огледа фоайето, за да се увери, че няма други хора.

— Добро утро, Джина. Нямаш представа колко се зарадвахме, когато ни звънна. — Приближихме до рецепцията и ѝ се усмихнахме топло.

От новата ни приятелка бликаше енергия.

— Момчета, току-що прочетох във вестника за тялото и трябваше да ви позвъня!

— Реших, че любимата ни хрътка е надушила нещо — отвърна Силвестри. — Какво можеш да ни кажеш?

— Та виждам аз заглавие и снимката на красива жена на първа страница и започвам да чета, но когато стигам до името, нещата вече не се връзват.

— Коя част точно не се връзва? — попитах.

— Познах името от вашето разследване, но това не е жената.

Погледнах към партньора си, след това се обърнах към Джина.

— Как така?

— Очевидно снимката във вестника е на Саша Андърс. Само че жената, която се регистрира в хотела, не беше жената от вестника.

— Ясно. Знам, че вече даде описание на жената, която се е регистрирала тук под това име, но има ли нещо друго, което помниш? Някоя дребна подробност?

— Чакайте да видим. Руса коса, кафяви очи. Вече ви казах това, нали така, господа?

— Да, каза ни.

Тя спря поглед на плота и мълча дълго. Присви очи, сякаш се опитваше да се съсредоточи.

— Тя много приличаше на жената от вестника, но не чак толкова. — Намръщи се. — Много от тези жени си приличат, честно. Не ми е приятно да го кажа, но те сякаш са взаимозаменяеми.

— Нещо друго, Джина?

— Колието ѝ! Не мога да повярвам, че не съм се сетила досега.

— Какво колие? — попитах.

— Тя беше с много красиво колие с два гълъба. Беше много сладурско. А гълъбите са любимите ми птици, затова го запомних. — Джина поклати глава, сякаш се караше на себе си.

— Така — заговори партньорът ми, — много сме ти благодарни. Може да се окаже огромна помощ.

— Наистина ли? — попита тя.

— Никога не се знае коя подробност може да отприщи случая, Джина. А ти очевидно имаш поглед за подобни неща.

Джина грейна.

— Май да.

Подсмихнах се към партньора си.

— Забелязахме.

Неочаквано тя се ококори.

— Чакайте, казах ли ви за дезинфекцията?

— Не си — наостри уши Силвестри.

— Хм. Сигурно е било след последното ви идване. Наложи се да повикат човек да дезинфекцира стаята. Миризмата на пури беше нетърпимо гадна.

Погледнах отново партньора си, преди да се завъртя към Джина.

— Притежаваш таланта да си спомняш важни неща. Много ни помогна.

— Благодаря, детективи. Наистина ли мислите, че от мен ще излезе добър кадет?

— С удоволствие ще кажем добра дума за теб — отвърна партньорът ми.

— Вие сте върхът.

Въпреки горещината, която се излъчваше от асфалта на паркинга, двамата със Силвестри не бързахме да се качим в колата.

— Да проверим ли любителите на пури? — попитах.

Силвестри поклати невярващо глава.

— Очевидно на Андърс му стиска да обикаля с гадже, което се прави на съпругата му, докато тя е в земята.

— Да разберем.

40. Шийла

Имаше време, когато бях готова да кажа, че съм готова да умра за Пол. Но ние, хората, често казваме нелепи неща, когато любовта поеме кормилото от здравия разум. Признавам, че се увличам във връзките си, но Пол беше различен. Той беше истински. Случиха се неща, които ни попречиха, преди той да осъзнае напълно и ясно какво изпитва към мен. След като бях готова да умра за него и тъй като наистина умрях за него, не е ли честно той да стори същото? Само че аз избързвам.

Не си бях представяла рожденият ми ден да мине по този начин. По-точно казано, не съм и предполагала, че ще се озова увита в найлон, изхвърлена като боклук. Имаше нещо поетично в това да бъда убита от съпругата на гаджето си на трийсет и петия си рожден ден. Всички онези книги за самопомощ, които четях, за да се успокоя и да се науча на разни неща през годините, винаги обещаваха бляскаво начало след особено травматичен край. Но не такива мисли минаваха през пулсиращата ми глава, когато се свестих в мрака, опакована в студен найлон. Първата ми мисъл беше как да се отърва от стегнатия вързоп, в който бях уловена в капан, преди да замръзна или да се задуша.

За щастие те ме бяха увили по такъв начин, че главата ми беше извита нагоре и макар това да беше много неудобно за врата ми, ъгълът ми позволяваше да се движа, макар и малко, и ми осигуряваше приток на въздух. Първо, дишането ми беше по-плитко, отколкото на повечето хора, а каталептичният ми отклик на сцената в спалнята на Пол беше само от полза, след като изпаднах в безсъзнание и имах ограничен достъп до въздух. Същото беше и с температурата. Иронията беше, че онази нощ Пол увеличи значително шансовете ми за оцеляване. Когато сърцето на даден човек спре или поне забави ритъма си дотолкова, че изглежда така, сякаш е спряло, ако тялото се поддържа студено, клетките се запазват и имат по-малка нужда от кислород, следователно забавят смъртта. Като ме беше оставил в почти леденото мазе, вероятно бе спасил живота ми.

В онзи момент съвсем нямах намерение да му благодаря.

Отначало, след като дойдох в съзнание, се паникьосах, кръвното ми се вдигна. Успях обаче бързо да се успокоя. Когато изпитваш непоносимост към стабилизатори на настроенията, а изпаднеш в състояние, предизвикано от високо ниво на стрес, трябва да се научиш на различни методи за контрол, в противен случай ще прекараш живота си полувдървена от паника. Поех си дълбоко дъх, доколкото бе възможно, преброих до пет, след това издишах десет секунди. С всяко вдишване найлонът ме притискаше като корсет. С всяко издишване усещах как сърдечният ми ритъм се забавя с удар-два.

Все още бях твърде дезориентирана, за да навържа събитията от вечерта. Последното, което помнех ясно, беше решението да се кача на такси до къщата на Пол, след като изгълтах бутилка скъпо червено вино вместо неизядената вечеря по случай рождения ден. Сигурно съм била жалка гледка, както седях в любимия си ресторант, в който бях видяла Пол за пръв път, наконтена, а сълзите капеха в ризотото, което само бях опитала.

В онзи момент си казах, че да се изправя срещу него и да разкрия връзката ни пред съпругата му е единственото, което ми остава, ако искам да имаме някакъв шанс да заживеем заедно. Всяко съмнение, всяка разумна мисъл бе изместена от подсиления от мерлото адреналин, който пулсираше в кръвта ми, докато вкарвах откраднатия ключ в ключалката. Дъф се надигна, за да ме посрещне, и доволно близна познатата ми ръка, а това единствено потвърди, че мястото ми е тук. Поне това си казвах, докато вадех пистолета на Пол от чантата си и се качвах на втория етаж. Чувствах се могъща, докато го стисках. Нямах представа какво ще правя, когато вляза в спалнята им, но знаех със сигурност, че каквото и да стане, Пол повече няма да има възможност да ме пренебрегва.

На твърдия под започнах да се люлея от едната на другата страна, а след това по-енергично, за да разбера каква свобода на движение имам. Изглежда имаше доста разстояние от двете ми страни, което бе облекчение. Не бях напълно запечатана в затвора си, което беше много добре. Когато се изместих надясно, усетих плоския ръб, където найлонът свършваше. Освен това изпитвах пулсираща болка, която тръгваше от главата и се стрелваше към останалата част от тялото. Гърбът ми се чувстваше като счупен на твърдата плоска повърхност под мен. Макар да имах чувството, че е цимент, това беше по-добре от други алтернативи. Например току-що изкопана почва от всички страни.

По принцип бях много гъвкава, освен това бях доста силна за дребния си ръст. Тази нощ бях много благодарна за силовите упражнения, които правех почти всеки ден, макар да нямах представа, че така ще спася собствения си живот. Използвах мускулите в ръцете и задника си, за да се разклатя по-агресивно и успях да се изтласкам по корем надясно. Все още не виждах нищо, но усещах колко е неудобна новата ми поза, докато кръвта капеше от задната част на главата ми и се стичаше напред в експлозия от болка. Без ръце не можех да проверя колко е тежка раната, но я чувствах отвътре навън.

Стига да нямаше препятствия в тази посока, имах шанс, като се претъркалям няколко пъти, да се освободя. Нямаше как да знам дали не се преобръщам към смъртта. Можеше да се окаже, че съм дванайсет метра над земята в незавършена сграда, и без да искам, да падна от ръба. Извих, доколкото можах, врата си към отвора и зачаках очите ми да се приспособят към непрогледния мрак. Нищо не се промени, нищо не успях да различа. Чувството да си без толкова много сетива бе ужасяващо. Мирисът и звуците бяха под въпрос в тази ситуация. Щом тази мисъл отлетя, осъзнах, че не долавям звуци отвън. Така че, ако бях оставена в строеж високо над земята, най-малкото щях да чувам вятъра или може би океана, в зависимост от това къде ме беше изхвърлил Пол.

Инстинктивната воля да оцелея нахлу мощно. Каквито и мисли да ми минаваха през главата, какъвто и страх да изпитвах, че може да се претърколя, бяха заличени от страничните движения на тялото ми. Всяко завъртане ми причиняваше болка, но надеждата, която ме караше да се движа, ставаше по-силна с развиването на всеки пласт също като кожа на змия. Когато един-единствен пласт делеше слабото ми тяло от света, аз най-сетне успях да измъкна ръце навън и да разкъсам найлона.

Разплаках се от облекчение и самосъжаление заради мястото, на което се бях озовала. Заради онова, което ми бяха сторили. А облекчението даде воля на яростта. Използвах това чувство, за да продължа.

Щом се измъкнах от оковите, се изправих бавно. Взрив от ослепяваща болка донесе измамен момент на светлина, ала след това ме остави отново в нетрепващия мрак. Колкото и време да стоях в мрака, очите ми така и не успяха да се приспособят, за да различа нещо. Бях върху твърда повърхност, студен цимент, твърд и неподатлив под израненото ми тяло. Вдигнах ръце над главата си и там, където беше гладката коса, напипах цицина с размерите на портокал, която изкрещя, когато я докоснах. Спомних си като проблясък чука в ръката на Ребека. Не му бях обърнала внимание по-рано вечерта, но сега си го припомних. Бях благодарна, че ме е ударила на това място, а не някъде отзад на черепа.

Еуфорията, че съм се освободила, бе краткотрайна и бързо бе изместена от паника и болка. Знаех, че най-малкото съм със сътресение. Скалпът ми беше сух на пипане, не лепнеше, за да покаже, че ми тече кръв, което поне в момента ми се стори добре. Само че аз бях виждала достатъчно травми в националната футболна лига и знаех, че най-опасните не кървят отвън. Претърколих се настрани и свих крака като дете, за да пропъдя образа на кръв, която се вижда на скенер.

Докато се опипвах в мрака, за да преценя останалите си наранявания, останах изненадана, че чантата ми е все още прехвърлена през врата. Извадих телефона от малкото джобче и се окуражих, когато видях, че все още имам батерия. Наложи се да присвия очи заради яркия блясък на екранчето. Нямаше чертички за покритие. Виждах двойно, започваше да ми се гади, докато прокарвах фенера на телефона наоколо и видях, че се намирам в мазе, заобиколена от дървен материал и инструменти. Придърпах найлона около свитото си тяло, за да се стопля, и се преместих до стълбището, съвсем близо до мястото, на което седях.

След това започнах бавното, мъчително изкачване нагоре. Изкачването към ново начало.

41. Пол

— Лъжат, Маду.

Зяпнах съпругата си, свита на чаршафите до мен. Часовникът на нощното шкафче показваше 4:42. Не бях спал, откакто си легнах.

Знаех, че Ребека е будна. Знаех, че челото ѝ се мръщи по определен начин, когато се опитва да заспи, но не успява. Това беше кратък момент, преди да отвори очи и да открие моите.

— Кой лъже, Пол?

— Онези скапани ченгета.

Тя се изтласка нагоре, за да се подпре на таблата, раменете ѝ бяха над възглавниците. Струваше ми се изтощена физически, но очите ѝ блестяха.

— Какви ги говориш?

— Миличка, буден съм цяла нощ, опитвах се да разбера какво става. Направо полудях. Само че прехвърлих всичко и все се връщам към единствения възможен отговор. Лъжат за самоличността.

Тя присви очи, докато преценяваше казаното от мен. Пое си дълбоко дъх, стисна очи, след това срещна погледа ми.

— Кажи ми какво мислиш?

— Тялото на Шийла беше в земята седмици, гнило е седмици.

— Искаш да кажеш тялото на Саша. — Под примирението в гласа ѝ долавям паника.

— Не, мила. Говоря за Шийла.

— Но ти сам каза, че в полицията не допускат подобни грешки.

— Знам. Само че това не е грешка. Просто ме изслушай, моля те.

Тя въздъхна.

— Добре.

— Освен ако и двамата не сме мръднали, Шийла беше в спалнята ни онази нощ, нали?

Тя изви очи настрани, след това ме погледна. Изпусна кратък, нервен смях.

— Можех да се закълна, че е тя.

— Така. Онази нощ излязох оттук и лично скрих тялото.

Ребека скочи.

— Чакай. Скрил ли си тялото?

— Земята беше замръзнала, когато се опитах да я заровя. Трябваше да скрия тялото и да почакам времето да се позатопли, преди да я заровя.

Съпругата ми превключи на пълна паника.

— Пол, оставил си скапаното ѝ тяло незакопано за…

— Маду, нямах…

— Хич не ми пробутвай това „Маду“! Оставил си тялото на жена, която ние… О, господи. — Тя се приведе напред и избълва сухи хлипове.

Стиснах раменете ѝ и я изтеглих назад.

— Ребека, погледни ме. — Тя ме погледна предизвикателно, очите ѝ прогаряха дупка в моите. — Милинка, дишай. — Пое си дълбоко дъх. След това още веднъж. — Добре ли си? — Тя присви очи, след това кимна. — Добре, слушай ме. Бях много внимателен. Сложих я на място, където никой не можеше да я открие, след това се върнах веднага щом можах, и я закопах. — Долових тона си и осъзнах, че ѝ говоря така, сякаш е малко дете.

Ребека присви отново очи, но този път заговори по-спокойно:

— Пол, щях да се чувствам по-добре, ако тя беше все още закопана.

Мой ред бе да се почувствам като тъпо хлапе, но си наложих да се стегна.

— Знам. Но тук сме недосегаеми. — Тя ме погледна, предизвикваше ме да обясня последното изречение. Отчаяно се надявах да успея. — Тялото е гнило в земята толкова дълго, че не са могли да определят кого са изровили, така че, след като не могат да я идентифицират, са осъзнали, че са попаднали в задънена улица. Имат две липсващи жени, по новините вдигнаха голям шум, така че трябва да изглежда така, сякаш са разрешили случая. Сигурно са преценили, че имат по-убедителен мотив и по-слабо алиби при Марк, затова са се спуснали в неговата посока.

Ребека извърна поглед и видях как се опитва да осмисли нещата. Тялото ѝ се отпусна.

— Добре.

— Помисли. Когато ченгетата говориха с нас, и двамата описахме разбития брак на Марк и Саша, с парични проблеми и разни такива. Те ни задаваха въпроси, копаха надълбоко. Когато ме викнаха на разпит, споменаха, че Шийла е била самотница, която малцина са забелязвали. Жена без корени, с подозрително минало, която може просто да се е вдигнала и да е напуснала града.

Съпругата ми се обърна към мен. Слушаше внимателно.

— Да, добре.

— Сама виждаш, двамата с теб знаем, че аз погребах една жена, но от полицията са изровили друга. Защото историята на Саша е много по-достоверна и убедителна. Има пари, мотив, престъпник. Нали така, мила. Покрай всички истории в новините за злоупотреба с лекарства и рецепти, наркомански престъпления, кого другиго да заковат? Най-добре им се връзва големият фармацевт. Помисли как ще раздухат тази история вестниците.

Ребека ме погледна и аз се върнах към онова утро в леглото точно преди кретените детективи да се появят. Тогава беше последният миг, в който се чувствахме в безопасност. Сега очите ѝ ми казаха, че отново вярва, че ще ни се размине. Стисна главата ми, целуна ме силно и се завъртя. Раменете ѝ се отпуснаха и реших, че този път сигурно ще заспи.

Докато лежах в леглото, ме завладя огромно облекчение и съжалих, че не мога да споделя тази част от живота си с Дейна. Бях се разкрил напълно пред нея, бях останал гол и уязвим и ми се струваше жалко, че трябва да скрия този аспект от живота си. Но разбира се, така трябваше да бъде, и заради двама ни.

Превъртях се по гръб и затворих очи. Образът на къщата в Колд Спринг Харбър изникна пред мен. Видях как строежът придобива форма, а крайният продукт изглеждаше точно както си го бях представял. Изникнаха подробности. Видях два чифта пантофи на черешовия под пред камината. Усетих острия есенен вятър да влиза през прозорците и да издува пердетата. Усетих мирис на мушкато. Съвършенство. Скоро щеше да бъде наша.

42. Ребека

Фактът, че Марк бе престанал да излиза от къщата, представляваше огромен проблем и аз нямаше как да вляза, за да взема онова, от което имах нужда. След като минавах покрай къщата му всеки ден в продължение на седмица и виждах, че колата му не е била местена, започнах да изпадам в отчаяние. Накрая реших да пробвам различен подход и да го посетя, за да изкажа съболезнованията си.

Той изглеждаше като смъртта, когато отвори вратата.

— Ребека? — Името ми излезе от отпуснатата му уста отчасти като въпрос, отчасти като молба. Видях, че е в ужасна форма. Дъхът му миришеше на алкохол. Брадата му беше пораснала, а сянката на лошите новини се бе загнездила в очите му.

— Здравей, Марк. Как си? — Постарах се да не преигравам със загрижеността. Почувствах се неловко, слаба, както бях застанала на вратата, а кошницата, с която исках да поднеса съболезнованията си, натежаваше все повече в ръката ми. Съжалих, че съм предпочела много по-тежките вино и бърбън пред плодовете и цветята.

— Ела… — Той не довърши мисълта си, врътна се навътре и остави вратата открехната, а хавлиеният колан на разръфания халат се повлече зад него, когато хлътна някъде в тъмната къща. Също като него, халатът беше видял по-добри дни. Тази работа май щеше да се окаже по-лесна, отколкото си мислех.

Открай време се питах как изглежда отвътре огромната къща от колониалния период. Очевидно поканите ми за ежегодното парти около басейна, което Саша организираше, се губеха някъде по пощата през годините, а дори когато започнахме да общуваме във фитнеса, тя не споменаваше и дума за събитието.

Грандиозното фоайе толкова отиваше на несметното богатство на Марк и Саша, че потиснах ахването си и желанието да направя снимка. Мраморният под, високите шест метра тавани и двойното стълбище със златни акценти приличаше повече на фоайето на опера, отколкото на дом. Поставих кошницата до тъжен букет изсъхнали цветя и пликове с доставка от различни ресторанти, които със сигурност бяха съдържали топла храна, сега вече развалена.

Пристъпих напред след Марк, водена от гласовете, които се носеха от телевизора. Той ме стрелна с поглед, когато влязох в хола, който бе приблизително с размерите на цялата ни къща. Седеше в единия край на канапе с формата на подкова, на което спокойно можеха да се поберат двайсет човека. Разклащаше чаша, пълна с лед, и направи жест, който можех да приема и като покана, и като молба. Взех чашата и налях щедро количество малцово „Лагавулин“ от количката с напитки до него. Не си налях, защото бях наясно, че бистрият ум е по-важен от това да си пийна, колкото и да ми се искаше. Бяха минали три часа от последното хапче и действието му бързо отслабваше. Седнах на канапето до Марк със смесени мотиви, но намалелите ми запаси взеха решението вместо мен.

— Здравей, Ребека. Как си? — Нелепо милото отношение увисна между нас. Очевидно нямах намерение да споделя, че въртя педалите редовно от пълно изтощение до самоубийствена умора. Не можех да призная, че съм така затънала в наркотична зависимост, че буквално съм изгубила представа за време, пространство и набавяне на нови запаси. Снощи, когато си легнах, имах половин шишенце перкосет — чудодейна находка в едно от скривалищата ми, което смятах за празно — а сега вече нямаше нищо в него. Самата аз не можех да определя как съм.

Вместо да отговарям, поставих ръка върху неговата. Той нито помръдна, нито обърна внимание на това. Усещането на ръката му под моята ме накара да изпитам изненадваща вълна от нежност към него. Чувството беше преходно и презрението ми се върна бързо.

— Марк, моите съболезнования за Саша. Исках да дойда по-скоро, но… Не знам защо не го направих. Май не знаех какво да кажа. Просто не мога да повярвам, че тя е мъртва. — Последните ми думи бяха единствената трохичка истина.

Той не каза нищо, а дрънкалата по „Фокс Нюз“ запълниха мълчанието с невероятни новини, които ми се сториха безкрайно далече от живота, в който се бях озовала. Дори не обърнах внимание на думите. Марк отпи дълга глътка от кристалната чаша и прочисти гърло.

— Тя е мъртва отдавна. Само че те още не ми позволяват да я погреба. Не и преди да приключат с разследването. Не съм имал представа колко време отнемат аутопсиите. Това не го показват по телевизията.

Той, изглежда, беше на нещо друго, освен скоч.

— Не съм си давал сметка колко зависех от нея, Ребека. Просто нямах представа колко много прави за мен, преди да изчезне. Знам, че не бях съвършен съпруг, но я обичах. Имах нужда от нея.

— Знам, че я обичаше много. Тя беше специална жена — продължих с лъжите аз.

Той изсумтя и се отпусна назад, огледа ме цялата и погледът му се задържа на гърдите ми.

— Моля те, Ребека. Престани с тия лайна, чак очите ти покафеняха от тях. Саша беше ненормална мръсница, която мислеше, че ти си позьорка, ако изобщо някога е мислила за теб.

Изрече острите думи завалено и разбрах, че не очаква отговор. После се загледа през прозореца. Видях огромен басейн и огнище, което ми заприлича на крематориум, преди да се усетя, че е грил. Марк, изглежда, се заплесна по красотата, която се бе ширнала пред него, но предполагам, че се беше отнесъл много далече от мястото, на което седяхме.

Огледах стаята за някакви следи от информацията и/или хапчетата, които ми трябваха. Тук обаче не се виждаха нито шишенца от лекарства, нито снимки от ексхумираното тяло на Саша. Знам, че последното беше нелогично, но очаквах да има предостатъчно от първото, също като бутилките алкохол, които бяха на една ръка разстояние.

Спрях да оглеждам, когато видях пистолет, поставен върху купчина неотворена поща досущ като смъртоносно преспапие. Фактът, че Марк притежава оръжие, нито ме шокира, нито ме изненада, но да го остави така небрежно и безотговорно говореше красноречиво за умственото му състояние.

Погледнах от пистолета „Глок“ към Марк и отново към тъмния метал и усетих как ме бодна искрена тревога за човека. Представих си го как седи в мрака нещастен и мръсен, непрекъснатият поток от лоши новини го залива, а до него количка с напитки, зареден пистолет и мъртва съпруга. За мен не остана и капка съмнение, че това е мъж, чиято съпруга е мъртва.

— Марк, добре ли си? Има ли кой да се грижи за теб? Нуждаеш ли се от нещо?

Той изви вежди и отново премести поглед към гърдите ми, а след това огледа одобрително тялото ми.

— Безработицата ти се е отразила добре, Ребека. — Преди да призная колко съм готова да се принизя заради онова, от което имам нужда, той отново погледна към водещия Ханити и изрусена хубавица с алена рокля с дълбоко деколте и устни в същия цвят. Заговори, без да ме поглежда:

— Знаеш ли, Ребека, когато новината за Саша се разчу, нито една от онези мазни гаднярки, които се въртяха около нея, не се поинтересува от мен. Не го направиха и отегчителните им съпрузи, които се преструваха и се наливаха с моя скоч и се лепваха за огромното ми удоволствие.

Трябваше ми секунда, за да се сетя, че говори за плоскоекранния телевизор.

— Семейството ѝ почти не ми говори. А всички в службата мълчат като риби. Получих купища цветя и лазаня, но нито един не благоволи да дойде лично. Та в отговор на въпроса ти, като изключим икономката и двамата скапани детективи, които разследват убийството на Саша, ти си единствената, която дойде да ме види. Странно.

Леденият му тон ме притесни. Марк никога не е бил топъл, сърдечен човек, но закачливостта и шеговитостта, които удържаха сарказма му и не позволяваха да се превърне в гадно отношение, ги нямаше.

— Марк… много съжалявам. Трябваше да дойда по-рано. Или поне да се обадя.

— Ти си от последните хора, които очаквах да видя. Не че те виня. Аз те изритах, по-точно, накарах те да напуснеш. Мислех, че ме мразиш. Честно да ти кажа, Ребека, пет пари не давах дали някога ще те видя отново. Ти винаги си създавала повече проблеми, вместо да носиш печалба. Странното е, че можеш да ми дадеш онова, от което се нуждая най-много.

Наострих уши при тези думи, но не ми се стори, че онова, от което имаше нужда, щеше да бъде толкова открито казано, колкото ми се искаше. Погледнах го очаквателно.

— Ченгетата мислят, че Саша е била убита в четвъртък, на петнайсети март. Още не са го съобщили официално, но са почти сигурни за датата. Въпросната нощ бях сам. Ако беше няколко нощи по-рано или по-късно, щях да имам някакво алиби, което нямаше да ми спечели наградата за съпруг на годината, но поне щеше да осигури една или две компаньонки, благодарение на които нямаше да се окажа сам у дома, без да знам, че някой е отвлякъл жена ми между часа по спининг и щастливия час в заведенията и я е застрелял. Прегледах есемесите си от онази вечер, за да съм сигурен, и се оказа, че същата вечер си ме търсила за благинки. Обзалагам се, че си била сама и в квартала. Не отговорих на есемеса ти, защото си организирах соло парти и не се чувствах нито щедър, нито благороден, нито пък се нуждаех от компания.

Опитах се да преценя как ще се развият нещата след това, което той се канеше да поиска. Отчаяното желание да взема нещо никак не помагаше. Изби ме студена пот и усетих как киселини се надигнаха от стомаха и опариха гърлото ми. Видях, че Марк наблюдава треперещите ми ръце. Стиснах ги, за да скрия реакцията си.

— Марк, може ли да използвам тоалетната? Не се чувствам добре.

— Внимавай, Ребека. Навикът ти започва да личи. — Самодоволна, напрегната усмивка плъзна по устните му. Той посочи вратата в обратната посока на онази, от която бях влязла, и продължи да пие и да гледа новините, без да трепне.

Тръгнах към банята и едва успях да стигна до вратата, а после повърнах в бидето, което беше по-близо до вратата, отколкото тоалетната чиния срещу нея. Стегнах се и изплакнах уста с „Листерин“, който намерих под мивката, пуснах водата да шурти, за да преровя шкафа с лекарствата, както планирах, откакто тази сутрин открих, че запасите ми са изчерпани.

Нямаше нищо по-силно от адвил, затворих шкафа разочарована и отново започна да ми се гади. Поех си дълбоко дъх, пригладих блузата и отложих онова, което знаех, че трябва да приема.

Марк беше застанал в коридора на сантиметри от мен, когато отключих и отворих вратата на банята. В ръка държеше познато оранжево шишенце, което разклати, за да чуя как съдържанието му подрънква. Устата ми се напълни със слюнка и сърцето ми заби по-бързо.

— Това ли търсиш? — Той ме погледна надменно, както беше в мърлявата си пижама, потник отдолу и халат.

Ръката ми се протегна още преди да помисля.

— Не бързай толкова, миличка. — Той пое дланта ми в своята, но съвсем не беше внимателен.

— Добре, Марк.

— Добре, Марк, какво?

— Добре, ще бъда твоето алиби. Ще кажа на детективите, че е трябвало да работим до късно. Ще им кажа, че съм била у вас, за да прегледаме маркетингова презентация, и сме пили толкова много, че се е наложило да спя на канапето у вас. Сигурна съм, че онази вечер Пол е бил до късно на работа. Ще измисля какво да му кажа, ако се наложи. — Докато изричах всичко това, не успях да си спомня дали е бил у дома или не, но се помолих да го е нямало. — Ще им покажа есемеса, който съм ти изпратила, за да попитам дали си у вас. — Не се налагаше да преглеждам есемесите си, за да знам, че въпросната вечер съм го търсила.

Марк не откъсваше очи от мен, докато отваряше шишенцето и изсипваше пет хидрокодона в ръката ми. Бяха добри, от 750 мг. Преди да възразя, че хапчетата в дланта ми не са достатъчно добра компенсация за фалшивото алиби, той постави показалеца на свободната си ръка върху устните ми.

— Тези ще те вкарат в достатъчно добра форма, за да убедиш Коломбо и Коджак, че си била с мен в нощта, когато Саша е била убита. След като го направиш, ще уредя да излекуваш онова, което те мъчи от доста дълго време.

Много добре знаеше, че у него са и ножът, и хлябът. Нямаше смисъл да се боря с поражението. Умът ми бе устремен само към едно. Закимах, докато поемах едно от хапчетата в потната си ръка, и го преглътнах без вода. Поставих останалите в кърпичка и ги завих стегнато, преди да ги пъхна в джоба на дънките.

Не казах нищо на Марк, когато се промъкнах покрай него и минах през просторното фоайе, за да изляза. Освен това едва на няколко крачки от колата осъзнах, че той нито веднъж не каза, че не е убил Саша.

43. Шийла

Понякога хората, които са най-важни в живота ни, се появяват по най-незначителен начин. Пол влезе в живота ми след подслушан разговор, докато чаках на опашка за душа потна и полугола.

Съблекалнята в студио „Лотос“ беше пълна с разсъблечени жени със зачервени лица. Ребека беше две жени пред мен. По онова време, разбира се, не знаех, че тя се казва Ребека, познавах я като напрегнатото лице и стегнатото тяло, което бе въртяло педалите до мен безброй пъти, но никога не отвръщаше на усмивките или на поздравите ми. Просто поредната богата гаднярка.

Разговаряше тихо с жена с къдрава коса в морковен цвят, която бях виждала в клуба няколко пъти. Не мислех, че са приятелки, защото Ребека не правеше впечатление на жена, която има приятелки. Двете си говореха като познати, които общуват по задължение. Демонстрираха престорено приятелство, за да замаскират липсата на желание да разговарят.

— Ребека! Бях забравила, че идваш в този клуб! Много е далече от нас, но когато научих, че Чад Би води часовете, се записах! — След това добави конспиративно. — А и дерматологът ми е тук, така че си струва пътуването за вълшебната му инжекция.

Червенокосата говореше с остър глас, увита в прекалено малката си кърпа, имплантите на гърдите ѝ бяха несъразмерни с дребната ѝ фигура.

Ребека беше като хваната в капан. Лепна бърза целувка на бузата ѝ.

— Ерин, много ми е приятно да те видя. Как е новата къща? Как е Уес?

— Когато ми каза, че иска да се занимава с недвижими имоти тук и да напуснем града завинаги, направо ми се прииска да умра. Какво, по дяволите, щях да правя по цял ден? Обаче е страхотно, че не ми се налага да работя и мога да си обърна внимание, което бе невъзможно в онази лудница в Манхатън. А за децата е идеално.

Ребека кимаше, без да каже и дума. Не беше нужно да видя презрението, което се криеше зад любезното ѝ отношение, за да усетя, че го има. Вече и аз мразех тази жена.

— Разбира се, че се радвам колко добре се справя Уес, но почти не го виждам! — Ерин се наведе. — Много ми се иска да ми помага да харча част от парите, които изкарва!

Постарах се да не забелвам очи. Ребека, изглежда, също се стараеше да не забелва очи.

— Радвам се, че нещата вървят толкова добре — отвърна тя равнодушно.

— Как е Пол? — Червенокосата говореше с тон, който издаваше, че нещо е сполетяло въпросния Пол. — Как е при него? Бизнесът му рухна ужасно тежко. Как се възстановихте?

Лицето на Ребека помръкна малко.

— Пол е добре. Страхотно. Все още мисли какво да прави от тук нататък — отвърна тя кисело.

Ерин се усмихна насила и закима като робот, което ми показа, че изобщо не я е грижа.

— Сигурно се отразява зле на брака ви. Все още ли мислите за деца?

Лицето на Ребека се сгърчи.

— Щастливи сме и определено сме доволни, че нямаме деца. Винаги е било така.

— А, сигурно те обърках с друга. Браво на вас. — Не можех да повярвам колко невъзпитано се държеше тази жена.

— Случва се, няма проблем. — Стиснатите устни на Ребека казваха друго.

— Сигурна съм, че нещо ще се появи за Пол, той е умно момче.

— Радвам се, че излиза от къщата от време на време, за да разхожда Дъф.

— А, да! Нали имахте едно огромно куче!

— Понякога имам чувството, че Пол го обича повече от мен. — Смехът на Ребека прозвуча изкуствено.

— Може да започне бизнес по разхождане на кучета, нещо такова. Или пък да строи кучешки колиби! — Ерин се забавляваше сама, за разлика от Ребека.

Очевидно усетила раздразнението ѝ, тя бръкна в чантата си, за да извади айфон.

— Извинявай, звъни бавачката.

— Разбира се. Щом се налага.

Ерин продължи, без да вдигне очи.

— Трябва да ви поканим в скоро време. Много съм се запалила по фън шуй! Може да преобразя къщата ти. Ще освободя малко енергия, ще обърна специално внимание на ъгъла на кариерата на Пол!

— Чудесно. — Ребека пристъпи към душа, когато друга жена излезе. Хавлиената ѝ кърпа увисна, преди да влезе в кабинката, и разкри малки гърди и болезнено слаба фигура. Когато се наведе, за да нагласи температурата на водата, се постарах да не зяпам нежната татуировка на гълъб на бедрото ѝ. Не предполагах, че е от хората, които си правят татуировки.

Разговорът се въртя в главата ми през целия ден, чак до вечерта. Не можех да обясня защо се интересувам от мъж, когото не бях виждала. Но така или иначе, любопитството ми се беше събудило. Мина около седмица и най-сетне срещата и интересът ми към Пол бяха изместени от други мисли. Почти го бях забравила. Докато вселената не ми изпрати знак и той не се изправи пред мен.

И така, в деня на трийсет и петата си годишнина изкатерих стълбището, което ме водеше в неизвестното, и останах там горе много часове след края на рождения ми ден. Най-накрая успях да се опомня дотолкова, та да видя, че седя на просторна бетонна площадка. Трябваше да надникна надолу, за да разбера, че съм била хвърлена в мазе под основата на къща, без да има къща. Имотът беше заобиколен от гъста гора. Докато очите ми се приспособяваха, огледах просторното място и си представих размерите на къщата, която един ден щеше да се издига тук. Легнах върху студения цимент и се загледах в кълбата облаци, които скриваха кръглата луна и се отдръпваха. Не бързах за нищо, освен да помисля над събитията тази вечер. Не останах изненадана, животът ми и преди беше вземал необичайни обрати, но не можех да разбера как да разбирам сегашната ситуация.

Макар батерията на телефона ми да беше почти изтощена, успях да използвам джипиеса и да разбера, че се намирам на трийсет и четири километра от дома. Лутах се между желанието да позвъня на 911 или на Пол. Все още не можех да приема неговата роля във всичко това. Не той ме удари по главата. Той спеше блажено и нямаше представа какво става в собствената му спалня. Представих си го как се буди, как вижда проснатото ми на земята тяло. Не можеше да сдържи шока, беше съкрушен какво ми е сторила онази мръсница жена му. Дали беше плакал? Дали беше блъскал с юмруци по пода?

Докато се взирах в съзвездията над мен, безмълвно се молех за знак. Логиката ми казваше, че Пол е този, който ме е донесъл тук. Но не му се сърдех. На моменти си спомнях как идвах в съзнание, здраво омотана, дезориентирана и вдървена, но чувах ръмженето на двигател, недоволното пъшкане на Пол при всеки шум, глухото тупване на нещо тежко, което падаше отново и отново.

Стигнах до заключението, че не е имал друг избор, освен да се отърве от тялото, защото тя го е накарала да действа така. Може би не е успял да ме закопае, защото земята беше замръзнала, но е могъл да ме хвърли в океана. Не беше готов да се отърве от мен, както аз не бях готова да се отърва от него. Беше си променил мнението и ме беше оставил на безопасно място. Не можех да му простя напълно, задето ме беше хвърлил в тъмното мазе. Доколкото той знаеше, аз не можех да бъда спасена. Обмислях всички възможности въпреки болезненото пулсиране в главата.

Беше ми предоставена възможност, за която повечето хора могат единствено да мечтаят. Все едно бях призрак в света на живите. Можех да се движа сред всички, без никой да ме види. Можех да ги наблюдавам. Можех да видя как оцелява човекът, за когото знаех, че ме обича от все сърце, след като мен вече ме няма. Щеше ли да се разпадне? Щеше ли бракът му да гръмне под тежестта на чувството за вина покрай смъртта ми? Можех да преценя колко много е държал на мен по това колко страда. Щях да наблюдавам нея и да измисля най-добрия начин да съсипя живота ѝ, както тя съсипа моя. Освен това щях да се позабавлявам, докато ги наблюдавам как страдат.

Щях да се върна, когато той има най-голяма нужда.

Имах много за вършене. Но преди всичко Пол щеше да се върне за тялото ми, а аз трябваше направя така, че когато той дойде, мястото ми тук да е заето от някого.

44. Силвестри

Рецепционистката ни погледна недоумяващо.

— Ами Ребека Кембъл не е с нас от доста време.

— Така ли? — Уолкот се стараеше да не издава изненадата си. — Бихте ли ми казали причината за напускането ѝ?

Бяхме застанали във фоайето на „Лонария Фармасютикълс“ и не успяхме да намерим нито един от двамата, които ни интересуваха. След като ни казаха, че Марк Андърс нямало да се връща този ден, решихме да се срещнем с Ребека, да видим дали тя не може да ни помогне. Очевидно и тя ни беше спестила истината.

Чарът ни очевидно не действаше вече на рецепционистката. Тя демонстрираше нещо средно между разсеяност и леко раздразнение.

— Ще трябва да се обърнете към „Човешки ресурси“ — заяви и ни насочи няколко етажа по-нагоре.

Реших да се пробвам.

— За съжаление времето е от значение. Много ще ни помогнете, ако…

— Нямам право да разкривам подобна информация — отсече тя.

Партньорът ми се намеси.

— А случайно да имате дата на нейното…

Тя посочи с пръст нагоре.

— „Човешки ресурси“. — Каза го така, сякаш обясняваше на деца от детската ясла.

— Чудесно — отвърнах. — Много ни помогнахте. Пожелавам ви прекрасен ден.

Тя ни помаха, без да каже и дума, докато отговаряше на телефона.

— Как да ви помогна, милички?

Двамата с Уолкот бяхме седнали срещу Сесилия в „Човешки ресурси“. Тя изглеждаше „по-народен човек“ от колежката си долу.

Партньорът ми стисна ръце в скута и ѝ отправи непринудена усмивка.

— Сесилия, трябва ни малко информация за една от бившите ви служителки, Ребека Кембъл.

Тя се ококори и сви устни навътре, за да не каже и дума. Погледна към вратата, след това отново към нас.

— Какво искате да знаете?

— Разбрахме, че госпожа Кембъл наскоро е напуснала след дълга служба — започна той.

— Точно така, да. — Сесилия се приведе към нас. — Беше доста разтърсващо, това е сигурно. Не искам да нарека напускането ѝ скандал, не точно, но…

Излизаше, че тя е клюкарка, време беше да я накараме да се разприказва.

— Колко интересно, Сесилия. — Подпрях лакът на бюрото и отпуснах брадичка в шепа. — Разкажете ни.

— Така — започна тя. — Ребека бе освободена наскоро заради съмнително отношение към мостри в склада. — Гласът ѝ попритихна. — Освен това получихме анонимен сигнал, че двамата с господин Андърс поддържат неприлично близки отношения. — Тя изви вежди с надеждата да се досетим сами.

Уолкот закима конспиративно.

— Тук май се е разиграла истинска сапунка.

— Можете ли да повярвате? — ахна тя. След това се усети, прочисти гърло и подръпна деколтето на блузата си. — Само че не сте го чули от мен.

Бяхме отново в служебния автомобил, а партньорът ми беше лепнал телефона за ухото си. Изрече с устни „гласова поща“, преди да заговори спокойно:

— Госпожо Кембъл, обажда се детектив Уолкот. Сигурен съм, че сте запозната с трагичните събития. Разговаряме отново с различни хора от часовете по спининг, в случай че сме пропуснали някого първия път, и бихме искали да се срещнем с вас, когато графикът ви позволява. Моля ви, звъннете ми на мобилния. Благодаря ви. — Той прекъсна и се обърна към мен. — Да вървим в имението.

Кимнах и потеглихме.

Затвореният комплекс, през който минавахме, ми се стори истински парадокс. Всяка къща беше различна, същевременно всичките имаха кукленски вид. Макар всеки жител да се опитваше да надцака съседите си, всички домове изпъкваха по неповторимо натруфен начин. Да, нелепите прояви на мангизлиите.

Тръгнахме към имението на Андърс, за да проверим любимия ни престъпен фармацевтичен бос. Уолкот барабанеше с палец по коляното си, докато гледаше през прозореца. Обърна се към мен.

— На това му се казва интересно развитие.

— И още как — съгласих се.

Завихме зад ъгъла на пресечката, на която беше домът на Андърс, и паркирахме на улицата, на удобно разстояние от къщата, така че да виждаме входната врата. Щом забелязах, че няма новинарски ванове, ме заля облекчение. Репортерите все още не се бяха струпали пред дома, което бе обещаващо. Най-добре да хванеш някого, когато не е вдигнал гарда.

Уолкот провери телефона си, след това ми кимна. Тъкмо посягахме да отворим вратите, когато партньорът ми застина, без да откъсва очи от къщата на Марк Андърс.

— Ти да видиш. Какво става тук?

Обърнах се и видях Ребека Кембъл да излиза. Стори ми се рошава, не на себе си. Лицето ѝ изглеждаше бледо, изопнато, раменете ѝ бяха увиснали. Андърс застана на прага в разръфан халат, точно толкова неугледен, колкото и приятелката му. Когато тя се обърна към него, той се облегна на рамката на вратата и я целуна бързо. Тя се отдръпна, обърна се и се отправи към улицата. Той подвикна след нея, но тя просто помаха с ръка и продължи към джипа си. В движенията ѝ, докато се отдалечаваше от къщата, личеше някакво отчаяние.

— Май през всичкото време сме наблюдавали грешните влюбени гълъбчета. — Бях силно изненадан от това ново развитие. Това беше случай, който поднасяше все нови изненади напоследък.

— Мътните да ме вземат — подхвърли Уолкот. — Не очаквах подобно нещо. — Той отново забарабани с палци, след това спря и ме погледна. — Да променим плана, след като вече видяхме Ребека Кембъл. Нямам търпение да разбера какво прави една жена без работа в свободното си време.

Зачаках Кембъл да запали двигателя, преди да запаля този на нашата кола, но тя седя в джипа дълго и изглежда гледаше в пода. На няколко пъти поклати глава, след това я вдигна нагоре.

— Горката — подхвърли партньорът ми. — Изглежда носи тежък товар.

— Така изглежда.

— Ще ти помогне да поговориш с някого, Ребека. А ние сме тук, за да помогнем.

— Можем да ти помогнем, като поемем товара от раменете ти — обадих се аз, приковал очи във фигурата зад волана. — Това ни е работата.

— Трябвало е да станеш свещеник, Силвестри.

— Трябвало е.

Ребека се наведе към съседната седалка, след това се изправи. Вдигна ръка към ухото си. В този момент екранчето на Уолкот светна. Погледна го, после вдигна очи към мен.

— Говорим за вълка…

45. Ребека

— Госпожо Кембъл. Колко хубаво, че най-сетне дойдохте при нас. — Уолкот притегли метален стол за мен и замахна с ръка. Плъзнах поглед към металната тръба в средата на масата. Светлината в стаята беше ужасна. Бях си сложила щедро грим, за да прикрия пораженията от безсънието, но не бях взела под внимание флуоресцентната светлина.

— Извинете ни, че тук няма никакъв уют. Имахме намерение да пооправим — заговори Силвестри.

— Моля ви, наричайте ме Ребека. Като ми казвате госпожа Кембъл, се чувствам стара. — Засмях се. Силвестри беше на няколко крачки от масата. Май не бързаше да седне. Погледът ми се задържа на белезниците на колана му.

— Не се тревожете, днес няма да добавим гривни към тоалета ви — пошегува се Уолкот и се настани. Засмях се отново, този път прекалено високо.

Усещах как потта се стича по гърба ми и бях доволна, че си облякох тъмна риза. Не биваше да забравям, че съм тук, защото аз реших така.

— Щастливо стечение на обстоятелствата ни събра днес тук, нали? Вие ни звъннахте почти в същото време, когато ние се канехме да ви потърсим. — Силвестри се държеше непринудено, сякаш беше на коктейл.

— Значи така е било писано. — Реших да се включа в тяхната игра.

Уолкот се усмихна топло.

— Възникнаха някои въпроси след последния ни разговор. — Той замълча за кратко. — Както вероятно знаете, Саша Андърс е мъртва.

— Да. Това е ужасно. — Започнах да кърша ръце. — Знаете ли вече какво ѝ се е случило?

— Тъкмо това се опитваме да разберем. Знаем, че е била убита, но се боя, че не мога да кажа нищо повече в момента.

— Да, разбира се, ясно. Просто не мога да повярвам, че е мъртва. — Поставих ръце на масата. — Сигурни ли сте, че е тя? — Дори да решиха, че въпросът ми е странен, те продължиха.

— Напълно.

— Имате ли заподозрени? — И двамата, изглежда, се развеселиха от дързостта ми.

— Има няколко души, към които проявяваме интерес — отвърна Уолкот. — Все още елиминираме заподозрени. Не става толкова бързо, колкото го показват по телевизията.

— Винаги е съпругът, нали? — Шегата ми не предизвика смях и аз веднага съжалих.

— Да, за съжаление, често е така. Или съпругът, или гаджето. — Уолкот ме погледна внимателно.

— Ребека, защо не ни кажете на какво дължим честта да ни посетите днес. — Силвестри не беше свикнал да усуква.

Поех си дълбоко дъх за повече достоверност.

— Исках да ви кажа, че аз бях с Марк в нощта, когато Саша е изчезнала.

Силвестри и Уолкот извиха едновременно вежди.

— Били сте с господин Андърс ли?

— Точно така.

— И как точно разбрахте коя е датата, на която е изчезнала? Не помня тази информация да е съобщена на репортерите — засече ме Уолкот.

— От Марк.

— Значи наскоро сте се виждали. Разкажете ни. — Химикалката на Уолкот висеше над малкия бележник, който той извади от джоба на ризата си.

— Да. Все пак работим заедно. — Уолкот погледна Силвестри. Слепоочията ми започнаха да пулсират. Размърдах се.

— Ребека, струвате ми се малко притеснена. Наред ли е всичко? Няма от какво да се притеснявате. — Уолкот се правеше на бойскаут, докато Силвестри никак не се трогна от обзелото ме безпокойство. Сега вече ме гледаше право в очите. Постарах се да се стегна и да задържа погледа му.

— Добре съм. Просто съм нервна. Това е лудост, ужасно е. Говорих с Марк вчера, защото не беше в офиса, и той ми каза датата, на която Саша е изчезнала. Обадих се веднага след като се сетих, че тази вечер бяхме заедно.

Силвестри най-сетне седна. Започна да барабани с пръсти по масата и ме накара да се питам дали двамата не общуват с някакъв код.

— Ребека, когато казвате, че сте били с Марк въпросната вечер, може ли да сте по-точна?

— Работихме. Ходих у тях след работа, защото трябваше да довърша с него една презентация. Проверих дали е в офиса след тренировката ми и той каза, че вече се е прибрал, така че да мина.

— Да уточним времето — подтикна ме Уолкот.

— Беше след тренировката по спининг в шест следобед.

Силвестри се намеси.

— Саша беше ли на тази тренировка?

— Да. — Бях почти сигурна, че те вече знаеха отговора. Уолкот си записа нещо. Силвестри кимна, за да продължа.

— Значи е било към седем и трийсет, когато пуснах есемес на Марк, а след това отидох у тях. — Извадих телефона и готовия есемес, за да им го покажа.

— Марк не ви е пуснал отговор да отидете, вие само питате дали си е у дома — уточни Силвестри.

— Вече бях в квартала и си позволих да се отбия малко след като пуснах есемеса. — Очаквах да ми зададат този въпрос.

— Ясно. Продължавайте — кимна той.

— Работихме докъм полунощ, пийнахме малко повече, затова останах да поспя няколко часа на канапето у Марк и се прибрах у дома около пет сутринта.

Уолкот прочете есемеса и пак си записа нещо, преди да подаде телефона на Силвестри, който дори не го погледна, но го постави пред себе си, вместо да ми го върне.

— А знаехте ли къде беше Саша през това време?

Стараех се да не позволя на факта, че незаключеният ми телефон е пред Силвестри, да ме разсейва.

— След тренировка Саша винаги ходеше в щастливия час в „Льо Вен“ заедно с приятелките си. Затова реших, че е там.

Уолкот си записа още нещо.

— Чухте ли я да казва, че същата вечер ще ходи там? Марк ли ви каза?

— Не, не съм питала.

— Нито един от двамата ли не се разтревожи, че като се прибере, няма да ѝ стане приятно да завари привлекателна колежка на съпруга си заспала на канапето у тях?

— Работехме в къщата за гости. Не мисля, че тя ходи там. А аз си мислех, че тя се е прибрала по някое време, след като съм заспала.

— Господин Андърс с вас ли беше през всичкото време?

— Да.

— Не е ли излизал от къщата за гости? — Поклатих глава. — Ами докато сте спяла?

— Определено не.

— Откъде сте сигурна?

Усмихнах се засрамено и се поколебах.

— И двамата спахме на канапето. Аз спя леко. Щях да усетя, ако е станал.

Уолкот и Силвестри се спогледаха, след това се обърнаха отново към мен. Не можах да разбера дали се опитват да ме преценят.

— Забелязахте ли дали автомобилът на Саша беше на алеята? — Въпросът на Силвестри беше подвеждащ.

— Не съм се сетила да погледна.

— А съпругът ви къде е мислил, че сте въпросната вечер?

— Той също имаше работа до късно, не съм му казвала, че ще закъснея, защото остана у съдружника си. Имали тежка вечеря с клиенти и не искал да шофира в такова състояние. Понякога се случва.

— Имате си доверие, нали? — В тона на Силвестри нямаше сарказъм.

— Да, така е. — Хващаше ме клаустрофобия в стаята без прозорци. Разстоянието между стената и стола ми сякаш се стесни. Масата между нас ми се струваше огромна и ми се прииска да я оттласна от себе си, за да не се чувствам чак толкова притисната, но краката ѝ бяха захванати за пода. — Може ли да отворите вратата?

— Стана малко задушно, нали? — Уолкот мина зад мен и открехна вратата. — Извинете. Не искахме да ни прекъсват. Ако бяхме в общото помещение, щеше да е все едно се опитваме да водим цивилизован разговор по време на храненето в зоопарка.

Силвестри прихна.

— Аз лично нямам нищо против пространства без стени. Странно, че хората напоследък се оплакват, че повечето строителни фирми предлагат многообемни пространства. Техниците са го направили добре, но пък ние сме тук непрекъснато.

Уолкот закима в знак на съгласие.

— Това е добър начин да опознаеш хората по-интимно. Не е ли така, Ребека? — Усетих, че ми подават стръв, но не знаех каква риба се надяват да уловят.

— Не е ли сегашният ви офис многообемно пространство? — приведе се леко напред Силвестри.

— Да. Оградени работни места. Освен за шефовете, те си имат офиси.

— Значи Марк Андърс си има самостоятелен офис, нали?

— Точно така.

Те подеха разговора отново.

— За да съм сигурен, че съм схванал правилно йерархията, той ви е шеф, нали? — Погледнах Уолкот. Той беше красив по един момчешки начин. Тайно стрелнах с поглед лявата му ръка и видях матирана от времето халка. Приличаше на мъж, който се отдава само на една жена, но моята преценка едва ли е добра.

— Да. Марк ми е шеф. — Фактът, че ми зададе въпрос, чийто отговор вече знаеше, ме подразни. Имах чувството, че ме върти в кръг.

— Госпожо Кембъл. Извинявайте, че питам отново, но искате да кажете, че Марк ви е шеф. — Силвестри дори не вдигна поглед, когато ми зададе въпроса. Той, също като котка, перваше от време на време с пръст торбичката чай, която висеше от чашата.

Не отговорих. Предполагам, че се опитваха да решат кой ще отбележи точка. Уолкот заговори:

— Вижте, Ребека. Ще постигнем нещо единствено ако сте откровена с нас. — Изглеждаше доволен от себе си. — Всички си имаме тайни. Обикновено ги пазим от половинките си, когато се опитваме да ги защитим от нещо. Но като пазите тайни от детективи по време на разследване за убийство, не защитавате никого, най-малко себе си.

Начинът, по който ми говореше, ми напомни повече за психиатрите от детството ми, отколкото за детективи. Никак не ми хареса.

— Не пазя тайни. — Тези думи прозвучаха по-остро, отколкото възнамерявах. Мъжете обикновено не одобряват агресивни жени, особено мъжете с пистолети.

— Да пробваме отново — рече внимателно Силвестри. — Правилно ли съм разбрал, че не сте били напълно откровена със съпруга си за настоящото ви служебно положение.

— Да. Не. Искам да кажа, да, съвсем точно казано е.

— А в момента не сте откровена с нас.

— Точно така. Не бях напълно откровена с вас.

Уолкот ме наблюдаваше внимателно, докато партньорът му продължаваше да се прави на добро ченге.

— Госпожо Кембъл, онова, което казвате или не казвате на съпруга си, не ни засяга. Просто искаме да сме наясно с картинката. Наскоро прекарахме известно време в бившия ви офис и честно казано, учудвам се, че не сте си тръгнали по-рано. Но за да сме наясно, кога точно напуснахте?

— На първи април. — Те не се спогледаха, но бързо свързаха точките.

— Интересно. Значи сте си подали оставката в деня, в който сме ви посетили със съпруга ви заради Саша и Шийла. Първи април е бил ден, изпълнен със събития за вас. — Потърсих нещо издайническо в изражението му, но Силвестри беше неразгадаем.

— Едното нямаше нищо общо с другото. Бях нещастна на тази работа и имах намерение да напусна много преди вие да дойдете у нас.

Вече беше невъзможно да стоя неподвижно. Не знам дали действието на хапчетата преминаваше, или температурата в стаята беше висока, но усетих как напрежението се вдига до непоносимо ниво.

— Значи поддържахте постоянен контакт с Марк? — Силвестри пое кормилото. Не мога да кажа, че го предпочитах. Той също беше красив мъж, но по-мрачен, по-замислен и по-рязък. Би ме привличал като партньор, но не и като разпитващ.

— И какво точно беше естеството на връзката ви с Марк Андърс?

— Колеги сме. — Поправих се бързо, за да не им дам възможност те да ме поправят. — Бяхме колеги. И приятели. Опитвах се да го подкрепям през всичкото това време.

— Защо тогава скрихте напускането си от Пол?

— Не исках… не искам да го тревожа.

— Искате да кажете, че той ще се разтревожи, задето напускате работа, на която не сте щастлива ли? На мен ми се струва, че това е въпрос, който бихте искали да обсъдите или дори да отпразнувате със съпруга си. — Стори ми се, че Силвестри има още нещо за казване, но се въздържа.

— Всеки от нас уважава мнението на другия и не си искаме разрешение, когато става въпрос за лични решения. — Постарах се да не звуча отбранително, но се оказа безкрайно трудно.

— И не се притеснявате, че Пол ще забележи липсата на доходите ви? — намеси се Уолкот.

— Двамата с него не сме вманиачени по парите. Имаме отделни банкови сметки. Не следим кой какво внася вкъщи. Освен това финансовото ни състояние е добро. Засега просто обмислям какво да правя от тук нататък. — Вътре в себе си се свих.

И двамата детективи ми се сториха доволни от отговора или може би отегчени. Силвестри погледна партньора си и се приведе напред. Усетих, че нещата се променят отново, преди още да зададе следващия въпрос.

— Бихте ли определили връзката си с Марк като много близка? — Начинът, по който Силвестри наблюдаваше езика на тялото вместо изражението ми, ме накара да се почувствам неловко.

— Не чак толкова близка.

Уолкот отпи кафе и се усмихна мило.

— Но достатъчно близки, за да преспите у тях. Разбирам да си близък с колегите, но чувам, че Силвестри хъркал, макар да нямам намерение да разбера лично. — Силвестри се изсмя и кръвта ми взе да кипва.

— Вече ви казах. Пих доста и заспах. Изглежда и Марк е заспал.

Силвестри ми се стори замислен.

— На двамата със съпруга ви често ли ви се случва да пиете толкова много, че да не можете да се приберете?

— Не. Нищо подобно. Беше момент, наситен със стрес.

Изглежда остана доволен от отговора ми и отново смени посоката на разговора.

— Защо според вас господин Андърс не ни каза, че е бил с вас в нощта, когато Саша е изчезнала? Първоначално ни увери, че си е бил у дома и е работил — обясни Уолкот.

Въздъхнах, за да спечеля няколко секунди. Очаквах този въпрос.

— Защото ме е защитавал.

Силвестри, изглежда, се сети за нещо, но запази мълчание. Не и Уолкот.

— Изглежда ви защитава твърде много, след като е готов да влезе в затвора.

Постарах се да прикрия нарастващата тревога. Лицето ми гореше. Напомних си отново, че сама съм избрала да дойда тук, но ми беше все по-трудно да си спомня защо съм го направила.

— Той ми беше шеф и не е искал някой да извърти нещата. Грешката беше моя. Бях изостанала с проектите и имах нужда от помощ. Помолих го да не казва нищо за това, че сме работили през нощта. Не исках всички в офиса да помислят, че има специално отношение към мен. — Те изобщо не се вързаха на това обяснение.

Силвестри се замисли, преди да мине нататък.

— Значи помолихте Марк да не ни казва, че сте били заедно въпросната нощ?

— Не. Това стана, преди да разбера за Саша. Бях помолила Марк за редките случаи, когато съм работила с него до късно, да не казва на никого. Покрай истерията около тормоза на работното място в наши дни не исках нито Марк, нито аз да си имаме неприятности. Очевидно всичко това се промени, когато са открили Саша и Марк е трябвало да даде обяснение за въпросната нощ. Само че той беше готов да мълчи заради мен.

С тези приказки се вкарвах в ъгъла. Сега оставаше само да ми дадат въже, на което да се обеся. Поех си драматично въздух и вдигнах поглед в опит да измисля ефективен начин да се измъкна от положението. И двамата мъже ме наблюдаваха очаквателно.

— Както сами се досещате, бях много разстроена, когато разбрах, че съпругът ми е имал емоционална връзка със случайна жена от квартала…

Силвестри ме прекъсна.

— Случайна ли? Вие двете с Шийла не сте ли тренирали заедно спининг?

— Да…

— Значи сте били една до друга на велосипедите, нали така?

— Да, но не сме…

Той непрекъснато смазваше опитите ми да се измъкна.

— Всъщност колелото ѝ е било от другата ви страна. Нали така? Доста близо сте били, за да е случайна.

Не бях сигурна на кой от скорострелните му въпроси да отговоря.

— Шийла тренираше в същото студио, но двете не се познавахме. Дори не бях направила връзката, докато не изчезна от картинката.

Детективите никак не се впечатлиха от неподходящия ми избор на думи.

— Бях много разстроена, когато научих за нея. Нямах представа, че тя е била жената, до която съм тренирала, никога не сме си говорили по време на тренировките. Не знаех нищо за нея.

— Кажете тогава, как връзката на съпруга ви с Шийла и вашето неодобрение по този въпрос са свързани с това, че сте алибито на Марк за въпросната нощ? — Бях благодарна, че Силвестри ми помогна да изляза на сушата. Отпих глътка вода и се опитах да успокоя нервната си система.

— След като разбрах за Шийла, избягвах да се прибирам. Работех допълнително в офиса. Заедно с Марк работехме за пускането на пазара на лекарство за много милиони. Оставахме много пъти до късно заради презентацията и избирането на екипи по продажбата и маркетинга. Той беше до мен в труден момент.

— Само вие двамата ли? Или имаше и други в офиса?

— Само ние двамата.

— Пол забелязваше ли, че прекарвате толкова много часове след работно време с шефа си?

— Знаеше, че работя много. Не ме е питал нито с кого работя, нито над какво. Беше засрамен заради Шийла, затова не разпитваше как си прекарвам времето. По същото време и той работеше много, ако не и повече от мен.

— Ребека, двамата с Марк Андърс имате ли сексуална връзка? — Май доброто ченге на Уолкот беше излязло от стаята.

— Вече не.

Опитвах се да си спомня как се озовах в тази стая, как се стигна до този разговор. Как това, че лъжех полицията, че съм спала с бившия си шеф, щеше да оправи нещата. Ами нелепата тревога, че това ще стигне до Пол. Не вярвах, че той дава пет пари за Марк, но предпочитах да не обяснявам тази лъжа.

— Ребека?

Трябваше да се съсредоточа над настоящите гадости и да не се разсейвам с въпроси от външния свят.

— Вижте, нещата стигнаха прекалено далече. Пол не знае нищо, а сега тази връзка е приключила. Марк не искаше да ви казвам, че съм била у тях, защото знаеше, че Пол ще остане с погрешно впечатление и ще се разстрои.

Уолкот ме прекъсна с тих глас:

— Ребека, съпругът ви избухлив ли е?

— Не повече от останалите хора. Ядосва се, след това му минава. Но Пол никога не би ме наранил. Той никога не би наранил друг човек. — Стиснах палец и показалец с надеждата да открия точката, която носи успокоение.

— И какво е погрешното впечатление, госпожо Кембъл? — попита настойчиво Силвестри.

— Моля?

— Казахте, че съпругът ви може да остане с погрешно впечатление. Кое е правилното впечатление?

Всеки момент щях да изпищя. Сърцето ми биеше толкова бързо, че едва говорех.

Заекнах.

— Спали сме заедно два пъти. Беше просто секс. Пол кривна от пътя, аз също. — Бях повишила глас и това ме стресна, но също така ми помогна да се освободя от част от натрупаното напрежение и аз успях да си поема дъх. Детективите се държаха спокойно, както обикновено.

— И къде беше Саша Андърс в този сценарий? — Всеки път, когато си стъпех на краката, Силвестри успяваше да ме събори отново.

— В какъв смисъл?

Те ме подмятаха като играчка.

Уолкот се почеса по главата.

— Мислите ли, че тя е имала някаква представа, че връзката ви със съпруга ѝ е станала сексуална?

— Съмнявам се. Тя не се интересуваше от друго, освен от себе си. А и те си имаха проблеми.

— И тя ли си търсеше развлечения извън брака?

— Нямам представа. Както вече ви казах, двете с нея не бяхме приятелки.

— Подозирали ли сте, че при тях с Пол може да е пламнала старата искра? — попита небрежно Силвестри. Търпението ми към него беше изчерпано.

— Не. Пол просто понасяше Саша. Това между тях беше стара история. — Скръстих ръце, след това бързо ги отпуснах. Уолкот си записа нещо.

— Значи Марк никога не е споменал Саша да му е изневерявала.

— Не бяхме чак толкова близки. Не сме говорили за брака му. Случилото се между нас не беше сериозно.

— Изглежда доста сериозно, ако сте били с господин Андърс вечерта, когато съпругата му е изчезнала, и той не ви е посочил като свое алиби, когато го разпитвахме за пръв път. Не мислите ли? — Не мога да кажа дали Силвестри се наслаждава на това развитие, но така ми се струваше. Напълно бях изгубила контрол над разговора. Чувствах се като заподозряна.

Уолкот се намеси.

— Госпожо Кембъл, Марк Андърс ви е бил шеф. На мен ми се струва, че това е злоупотреба с власт, особено след като сте решили след това да напуснете. Чувствахте ли се притисната от него? Говорили ли сте с друг от „Човешки ресурси“ на фирмата по този въпрос?

— Няма такова нещо. — Имах чувството, че съм участвала в маратон и всеки момент ще припадна. Взех бутилката вода от масата и я изгълтах до дъно. Силвестри, изглежда, прочете мислите ми.

— Да си починем малко. Искате ли да отидете до дамската тоалетна?

Когато се върнах, двамата седяха мълчаливо. Стаята ми се стори гореща като пещ. Бях малко по-спокойна, след като се наплисках със студена вода и разтворих един ативан под езика. Седнах и трепнах, когато забелязах, че телефонът ми е все още пред Силвестри.

— Госпожо Кембъл, само още два въпроса, след това ще си тръгнете.

— Добре. — Осъзнах, че съм изгубила представа за времето без телефона си. Нямах идея колко време съм прекарала тук. Струваше ми се, че са минали часове.

— Ребека, има нещо, което ме притеснява. — Мамка му.

— Какво?

— Казахте, че не сте направили връзка между Шийла и жената, до която сте били на тренировките по спининг, докато не сте научили.

Не разбирах защо отново повдигат въпроса за Шийла.

— Точно така.

— Виждали ли сте някога съпруга си заедно с Шийла?

— Не съм. — Стиснах зъби.

— Как тогава я познахте на снимката онази сутрин в кухнята, когато ви посетихме? — Силвестри беше сигурен, че ме е спипал. Само че аз бях готова.

Оставих сълзите, които сдържах, да закапят.

— От телефона на Пол. Видях нейни снимки. Повечето бяха на голото ѝ тяло, но имаше и няколко на лицето. — Не ми се налагаше да крия отвращението по лицето си, когато си спомних снимките. — Така разбрах за връзката им. Когато открих снимките и сметнах две и две, тя престана да идва в студиото.

— Само че Пол каза в кухнята ви, че връзката им никога не е стигала дотам…

— Тя е пращала на съпруга ми свои снимки, той е пращал свои, но твърдеше, че това било всичко. Повярвах му. Не съм се задълбочавала.

Двамата мъже, изглежда, се почувстваха неловко заради хлипането ми и аз най-сетне видях светлина в тунела. Уолкот излезе от стаята, вероятно за да донесе кърпички.

— Извинете. Изпуснах си нервите. Беше много болезнено да си го спомням и не съм сигурна, че мога да продължа.

Силвестри закима.

— Разбира се. Съжалявам, че бяхме толкова нападателни.

— Детектив, вие женен ли сте?

— Бях. Вече не съм. — В отговора му долових болка.

— Значи разбирате, че цялата тази работа с Шийла е нещо, което двамата с Пол се опитваме да оставим зад нас. Надявам се да не ми се налага да му разказвам за Марк. Много работихме над брака си и най-сетне усещаме, че успяваме да го излекуваме.

— Естествено. — Той поомекна. — Разбирам. Може обаче да се наложи да говорим отново с вас.

— Просто исках да постъпя правилно, детектив. Затова дойдох.

— Много сме ви благодарни — обади се Уолкот зад нас и постави кутия с кърпички на масата. Извадих една и му благодарих с поглед. Усетих колко е груба, докато си бършех бузите. Посегнах към сакото и телефонът завибрира на масата. Не можех да чета наопаки. Силвестри го плъзна по масата.

— Можете да си вървите.

Грабнах телефона и излязох колкото бе възможно бързо, без да изглежда така, сякаш бягам. Пребледнях, когато видях името на Марк и три бързи, последователни есемеса.

Притаих дъх, докато чаках един от детективите да ми прочете правата и да ме върже с белезници за масата. Само че Уолкот само се усмихна и ме изпрати до вратата.

46. Шийла

Видях края едва когато беше прекалено късно. Съжалявах, че съм нахлула в къщата му без покана и съм влязла в кабинета му, единствената стая, в която не се бяхме чукали. Пол, изглежда, охладняваше към мен и исках да затопля отношенията ни. Избрах време, когато знаех, че жена му няма да си бъде вкъщи, за да го изненадам. Представях си сексапилна сценка със секретарка и влязох през задната врата — когато бях идвала у тях преди, бях забелязала, че почти никога не се заключва.

Той беше под душа на горния етаж, затова влязох в кабинета му, преоблякох се в костюма си и се разположих зад бюрото в предизвикателна поза. Нямах търпение да видя изражението му, когато ме види в късата пола, високи до бедрата ботуши на висок ток, крака на бюрото и нищо до талията, освен една от неговите вратовръзки.

Отне му много време, докато приключи с душа и слезе долу, а аз станах любопитна. Исках да науча всичко за Пол, а той не ми казваше много подробности. Не мислех, че малко душене и ровене наоколо ще навреди. Едва бях стигнала до горното чекмедже, когато видях увития в кърпа пистолет, щом той ме хвана. Не ми се зарадва, както се бях надявала, всъщност лицето му се разкриви от ярост и аз се разтревожих, че може да избухне. Накрая видът ми го спечели, той ме просна по корем на бюрото, но още щом свърши, усетих, че нещо не е наред.

— Шийла, не можем да го правим повече. — Гласът му беше безизразен, а аз бях гола, с изключение на вратовръзката му.

— Пол, много се извинявам, че се вмъкнах така. Няма да го правя отново. Мислех, че изненадата ще ти хареса.

— Не става въпрос за днес. Просто приключихме.

— Мислех, че ставаме по-близки. Мислех, че между нас има нещо наистина хубаво, Пол. — Стараех се да прогоня паниката от гласа си.

Той протегна ръце към мен и аз реших, че това е жест на обич, докато не разхлаби вратовръзката на врата ми и не я измъкна през главата.

— Подарък е от съпругата ми.

Наведох глава, бях прекалила и се проклинах.

— Извинявай.

— Да се разделим, преди нещата да са се усложнили.

Бях поразена и не протестирах. Потиснах сълзите, престорих се на храбра, но вътрешно умирах.

Когато той излезе от кабинета, за да се облека, взех един ключ от бюрото му, на който пишеше „входна врата“. Щях да го добавя към колекцията сувенири от Пол и знаех, че ще ми осигури достъп, когато най-много имам нужда от него.

Бях съсипана през дните след раздялата ни. Изгубих ума си без него, все още бях увлечена до лудост. Всеки ден, в който той не звънеше и не ми изпращаше есемеси, усещах, че губя почва под краката си.

Разхождах Моли часове наред, очаквах да се натъкна на Пол и Дъф. Вярвах, че ако ме види, ще осъзнае каква грешка е допуснал. Всеки ден въртях педалите в клуба, винаги до Ребека, която изглеждаше като в транс, докато седеше на велосипеда. Гледах я и знаех, че ще се прибере у дома при Пол, сърцето ми се късаше ден след ден.

Наблюдавах ги. Виждах как той се преструва, че я обича. Те бяха навсякъде. Разговаряха, смееха се, държаха се за ръце. Знаех, че Пол гледа нея, но вижда мен. Той играеше игра, затова и аз исках да играя на нещо. Губех почва под краката си, мястото си в живота му. Имах нужда си го върна, да се уверя, че е бил истински, че не съм си измислила всичко.

Все още го обичах твърде много. Изпращах му напомняния, че все още съществувам, от нов телефонен номер, когато той блокира стария. Щях да бъда неумолимо упорита и постоянна, докато не се осъзнае. Не можех да му позволя да ме забрави, да забрави, че съм била негова и ме е обичал.

Моли също ме напусна. Един ден избяга, когато я бях оставила без каишка на плажа. Нямах енергия да тичам след нея. Не очаквах да се върне. Бях напълно изоставена.

Нагазих в океана до кръста, свалих и годежния пръстен, и халката и ги хвърлих в прибоя. Колкото по-навътре се опитвах да вляза, толкова по-силно ме изтласкваха вълните към брега. Дори океанът не ме искаше. Той вече беше взел Даниъл.

Влязох в къщата им, след като един ден ги наблюдавах как потеглиха с автомобила, тя бе отпуснала глава на рамото му, докато минаваха покрай мен, без да имат представа, че съм там.

Вътре потърсих най-важната му вещ, за да я взема. Имах ключа му, чифт копчета за ръкавели, детска снимка. Трябваше ми нещо по-съществено. Нещо, което да изпрати послание за това как се чувствам.

Знаех какво искам. В бюрото му открих пистолета — точно където го бях видяла първия път. Не знаех какво точно искам да направя с оръжието на Пол, но есемесът му ме беше докарал до ръба. Поставих го в чантата си и се почувствах много по-добре.

47. Пол

Влязох през вратата.

Истинско вълшебство бе да видя къщата на етап, когато можеш да започнеш да си я представяш обитаема. Работниците поставяха тръби, уговорил бях електротехник да дойде веднага, след като тръбите са на място. Щях да помогна на Хавиер и екипа му със замазката и подовете, бях говорил със страхотни бояджии.

Отдавна вече си представях готовия продукт, но останалите ми сетива също се включваха. Застанал между стените, усещах мириса на восък за под, чувствах топлината на дървата, които горяха в камината. Чувах как водата бълбука във ваната на горния етаж, усещах вкуса на доматите, които бяхме отгледали в градината навън. На нея щеше да ѝ хареса.

Усетих как стомахът ми потръпна, всичко това ме зареждаше. Не помня последния път, когато се бях притеснявал за имот, но това не беше кой да е имот. Това беше гробницата на миналото, око, устремено към бъдещето с жената, при която се бях върнал след всички тези години.

Не че не ми се налагаше да лавирам. Уес не спираше да дудне да се стегна за есенния сезон на недвижимите имоти и през идващите седмици щеше стане още по-настойчив. Докато водопроводчикът беше на обекта, имах известна свобода на действие, дойдеше ли електротехникът, щях да получа още малко време и след това отново, когато дойдат бояджиите.

Обяснението ми за неадекватните действия на ченгетата от Кийстоун, изглежда, поуспокои Ребека поне за момента. През изминалите два дни не беше нито нервна, нито разсеяна и аз се молех най-сетне да е овладяла безсистемното пиене на лекарства. Тя трябваше да се стегне и заради двама ни.

Дейна се оказа истински дар божи. Не знам как щях да издържа последните няколко месеца без нея. Вселената, изглежда, ни дава някои неща, когато най-много се нуждаем от тях, а времето беше тъкмо такова. По всичко личеше, че ще направим удар с къщата ѝ в сравнително неактивния за бизнеса сезон. Истинско изкушение беше да си мисля, че всичко ще се нареди накрая.

Бърз спазъм в долната част на гърба ме изтръгна от мечтите. Протегнах ръка назад и разтрих с палец мястото между два особено напрегнати мускула. Тялото щеше да ми благодари, щом завърша обекта. Имаше нужда от малко почивка. Дейна непрекъснато настояваше да тръгна на масажи. Загряващите пластири правеха каквото могат, но старите ми кости наистина протестираха.

Докато масажирах мускулите на гърба си, се замислих за Ребека. Сетих се за нощта на инцидента и как се грижех за раната на рамото ѝ. Нова рана върху стара рана. Болката и от двете, замаскирането на онова, което последва, страданието, което все още беше погребано, хапчетата, които разкъсваха тялото ѝ, докато се грижеха за болката.

Отново бях дете на задната седалка на автомобила. Татко шофираше, мама се обърна към мен.

— Пол, миличък. Само за уикенда е. Мама и татко трябва да се погрижат за някои неща. Ще се забавляваш добре у чичо Ник.

— Не искам да ходя там. Искам да остана с вас — запротестирах аз и очите ми се наляха със сълзи. — Не ме оставяйте там!

— Миличък — разсмя се мама. — Никога няма да те изоставим там. Ще се върнем за теб, глупачето ми.

— Обещавате ли? — молех се аз.

Долових раздразнението в гласа на татко, когато се обърна, за да ме погледне.

— Пол, трябва да се стегнеш. Нали, приятелче?

Видях стоповете на автомобила пред нас, но не можех да говоря. Наблюдавах как се приближаваме към него и въпреки това не можех да проговоря. Можех единствено да наблюдавам.

Отстрани ме прониза болка, върна ме към момента. Ризата ми беше напоена с пот, сълзи пареха очите ми. „Не мога да продължавам с това. Не мога да продължа, мамка му. Това трябва да приключи.“ Стиснах на топка яката на ризата и я натъпках в устата си, изпищях. Започнах да дишам дълбоко, усетих как ме завладя нещо като спокойствие, докато очите ми опипваха къщата. Възползвах се от момента, за да се успокоя, преди да изляза навън и да тръгна към черокито. Време беше да купя обяд, но преди това трябваше да си сложа нов затоплящ пластир, да проверя телефона и да се убедя, че не е станал пожар, за който да се погрижа.

48. Уолкот

— Какво ти е подпалило задника, приятелю?

В очите на Силвестри забелязах ново изражение. Беше някаква смес от решителност, вълнение и садистично задоволство. Освен това той шофираше твърде бързо през предградията.

— Не обичам насилниците — отвърна той.

— Никой не ги обича. Какво те мъчи?

— Марк Андърс е насилник. Нямам търпение да седна в една стая с този тип и да го разкъсам на парчета.

— Давай по-спокойно, тигре. За момента трябва да го успокоим, докато не измислим как да го заковем.

— Ти видя ли в каква форма беше Ребека Кембъл? Доколкото можех да преценя, я беше надрусал и или използва лекарствата, или връзката им, за да я държи изкъсо. Ами това алиби?

— Добре, но коя част от това можеш да докажеш в момента?

— Този тип е арогантен, нагъл и съвсем не може да се нарече умен. Ще го пипнем.

— Разбира се, че ще го пипнем — отвърнах. — Просто прояви търпение. По-добре да минем по подвижния мост, отколкото да преплуваме рова. Нали ме разбираш какво се опитвам да ти кажа?

— Аристотел? — изграчи той.

— Нещо такова. И намали. Плашиш катериците.

Приближихме натруфеното подобие на дом на Андърс. Партньорът ми запълзя, след това влезе на алеята пред къщата.

— Не можа да се сдържиш, а?

Той ми намигна и ми отправи самодоволна усмивка.

— Малките неща, Уолкот.

Слязохме от автомобила и приближихме къщата. Много преди да почукаме, Марк Андърс отвори широко вратата. Застана на прага почти обезумял. От него се разнесе воня на вкиснала пиячка, а раздърпаният халат, който беше облякъл, изглеждаше така, сякаш можеше да застане прав и да тръгне напред.

— Приятен ден — подхвърли Силвестри. — Как е, господин Андърс?

— Ами съпругата ми е мъртва, а сега вие, двамата смешници, сте застанали на прага ми. Така че нали разбирате. Как е при вас?

— Заели сме се да разследваме смъртта на съпругата ви. — Партньорът ми не откъсваше очи от очите на Андърс. — Имаме няколко допълнителни въпроса. Надяваме се да изясним нещата веднъж завинаги. Може ли да поговорим с вас вътре?

Андърс сви рамене.

— Защо не. — Покани ни с ленив жест.

Холът приличаше на бомбоубежище. Беше отблъскващ. Андърс забеляза, че се оглеждаме.

— Дадох на чистачката една седмица почивка — обясни той с безразличие. Имаше цяла кула кутии от пица, която можеше да се срути всеки момент, и колекция от празни бутилки от алкохол, пръснати из цялата стая. Щорите бяха спуснати, носеше се тихото жужене на климатика. Къщата създаваше атмосферата и усещането за влажна пещера.

— Пистолет! — съобщи Силвестри.

Инстинктивно преместих ръка на кобура. Проследих погледа на партньора си до масичката за кафе. В сумрака ми трябваха няколко секунди, за да различа пистолета, поставен върху купчина списания. Очите ми се стрелнаха към Марк Андърс, който стоеше неподвижно, на пръв поглед напълно незаинтересуван от това ново развитие. Извадих кърпичка от джоба на жилетката и с нея взех пистолета от масата.

— Господин Андърс — започнах. — Защо имате „Глок“ 19?

— Ами някакъв гадняр е убил жена ми — изстреля в отговор той.

— Виж ти, виж ти. Същият е — заговори Силвестри и посочи служебните ни оръжия. — Имате ли разрешително, Марк?

Андърс погледна студено партньора ми.

— Не ми трябва разрешително, генийче. Аз съм си у дома.

Силвестри не скри широката си усмивка. Дръпна белезниците от колана си и пристъпи към Андърс.

— Марк Андърс, арестуван сте за незаконно притежание на огнестрелно оръжие. — Той щракна белезниците на раздразнения ни приятел, който се опита да се измъкне от гривните.

— Какво, мамка ви, правите бе, идиоти? Ще ви съдя за неправомерен арест.

— Няма да е зле да си опресните знанията по закона, Марк. — Силвестри очевидно се наслаждаваше на всяка минута.

Изведохме Марк от къщата, а той не спря да рита и крещи през цялото време. Заля ни с изобилие от гневни обиди и празни заплахи, докато го отвеждахме към служебния автомобил. Съседи, които бяха в дворовете си или тичаха за здраве наблизо, спряха, за да видят безплатното забавление. Той ги гледаше предизвикателно, докато го настанявахме на задната седалка и потегляхме.

Бях на бюрото си, когато Силвестри приближи. Седна на ръба и кимна.

— Да?

— Уолкот, ти някога използвал ли си Венмо!

— Приложението за плащания ли? Не бих казал.

— Във Венмо има нещо интересно, което мнозина не познават. Ако не промениш настройките си на лични, историята на трансакциите ти може да бъде видяна от всички.

— Впечатляваща, но незначителна информация, партньоре. — По очите му познах, че само загрява.

— Помниш ли онзи келеш в Хамптънс, когото арестуваха преди време? Морган Кауфман. Дилъра с доверителния фонд, както го наричаха вестниците?

— А, да. Направо разпердушиниха къщата. Какво ли не откриха в стените.

— Бинго — отвърна той. Извади телефона от джоба си, перна екранчето и ми го подаде. Пред мен беше страница на Венмо с историята на трансакциите на Марк Андърс. — А сега въпросът на деня: как така известен дилър на наркотици ще плаща на шефа на фармацевтична фирма?

— Ти сериозно ли? — ахнах. — Андърс е бил доставчик на хлапето?!

— Така изглежда. Явно не е бил доволен от официалната си работа. Трябвал му е малко страничен екшън, за да му кипне кръвчицата.

— Кучият му син — отвърнах. — Силвестри, ти си върхът. Да вземем съдебна заповед за обиск на къщата му.

Партньорът ми кимна доволно.

— Вече задействах въпроса.

49. Шийла

Имах трийсет и четири километра да реша кого да убия пръв.

За Пол и Ребека бях мъртва от трийсет и шест часа. Бях се свестила в ранните часове на утрото след рождения си ден за достатъчно време, че да се кача по стълбите и да погледна небето, преди да изгубя съзнание за почти цял ден в мазето на непостроената къща. Имах късмет, че бяха хвърлили зимното ми палто в найлона, в противен случай щях да изляза и да измръзна. Парцелът беше достатъчно далече и никой не ме откри, докато губех съзнание и идвах на себе си през деня. Привечер се почувствах достатъчно стабилна, за да поема към дома.

Възможностите за придвижване към къщи бяха много ограничени, ако наистина исках да си остана изчезнала и мъртва. Знаех, че щом използвам телефона, за да позвъня за превозно средство, ще го проследят. Пол и Ребека трябваше да повярват, че са се отървали от мен завинаги, а полицията да си мисли, че съм изчезнала. Използвах остатъците от батерията на телефона, за да набележа пътя си, преди да го изключа и да го захвърля в гъстата гора на излизане от имота. Бях доволна, че си бях сложила кожени ботуши за езда за вечерта на рождения ден, иначе седемте часа и половина път пеша от Колд Спринг до Стони Брук щяха да са невъзможни.

Първоначално мислех да убия Ребека, да сложа тялото ѝ на мястото на моето и така да постигна симетричен финал на тази история. Представих си как Пол влачи найлоновото руло до гроба, който е изкопал с толкова усилия, като си е мислил, че съм аз, а след това открива трупа на Ребека. Каква прекрасна идея. Но се съмнявах, че ще разопакова найлоновия саркофаг. Докато си представях как разбира, че почти е закопал собствената си съпруга, успях да измина няколко самотни километра по черни пътища в мрака.

Трябваше ми човек, когото нямам нищо против да убия, на чието убийство дори ще се насладя. Мислех за някого с пари. Щяха да са ми нужни много пари. Почти веднага се сетих за Саша. А убийството ѝ щеше да бъде бонусът, докато съсипвам живота на Марк. Той беше влязъл много отдавна в списъка ми. След като взех това решение, всичко си дойде на мястото.

На двайсетия километър усещах как кървящите мехури и сътресението ме притискат едновременно. Когато слънцето започна да се показва, осъзнах, че има по-голям риск някой да съобщи, че жена с моето описание е вървяла пеша през кръстовището Джерико в ранните часове на утрото, отколкото някой тираджия да мине през града, за да остави някое нещастно момиче, самотно, потънало в срам. Още на първата бензиностанция си намерих превоз, внимавах да избягвам и камерите, и разговорите, като се преструвах, че хлипам в шепи. Малко са мъжете, които ще заприказват разплакана жена.

Слязох на няколко пресечки от дома си и закуцуках до задната врата, където извадих ключа за спешни случаи изпод една саксия. За щастие никой от съседите не беше навън и се шмугнах незабелязано у дома за безкрайно нужния ми сън и провизии за новия живот. Не очаквах никой да ме потърси, докато не съобщя на властите. Щеше да стане точно така.

Бях забравила колко е лесно да се измъкна от настоящия си живот, без никой да забележи, също като змия, която си сменя кожата и се изплъзва неусетно. Бях се върнала от мъртвите. Когато се събудех, щях да започна отначало. Не за пръв път продължавах напред, без дори да се обърна назад. Ставах все по-добра.

Подходих към убийството на Саша по същия начин, по който бих организирала парти изненада. Направих списъци какво трябва да направя и колкото повече планирах, толкова повече се убеждавах, че тя е съвършената мишена. Притежаваше всичко, от което имах нужда, в едно стегнато тяло. Набелязах много възможности, за да постигна елемента на изненада и да оставя колкото е възможно по-малко следи. Познавах графика на Саша по-добре от съпруга ѝ, което не беше трудно. Знаех, че винаги пътува с много пари в брой и кредитни карти, за които мъжът ѝ нямаше понятие, от непрекъснатите ѝ хвалби на тренировките. Знаех, че гордо разнася скрит пистолет въпреки законите на щата Ню Йорк, според които това беше забранено. Освен това познавах съпруга ѝ Марк, който беше решаващият фактор да я избера, защото лесно можеше да бъде обвинен. Разчитах той да не забележи, че тя липсва, и имах какви ли не гадости за него, които щяха да накарат властите да им светне лампичката, щом настъпи моментът.

Трябваше да я убия колкото е възможно по-скоро. Ако тя трябваше да е убедителното тяло двойник, значи се налагаше да изчезне приблизително по същото време, по което бях изчезнала и аз. Представих си няколко сценария за възможностите и бях по-скоро развълнувана, отколкото нервна за това как ще се подредят нещата, а в случая на Пол, Ребека и Марк — как ще ги уличат.

Не беше трудно да хвана Саша сама след тренировка. Нямаше начин да сбъркам автомобила ѝ, богаташки, лъскав като нея, а и тя паркираше все на едно място. Беше последната от компанията, която пристигаше за щастливия час, тъй като ѝ трябваше двойно повече време, отколкото на останалите, за да оправи грима и изправи косата си. Тя обичаше всички да я забелязват, когато влезе някъде. Вече бях огледала паркинга за камери и единствените, които забелязах, бяха насочени към съседния „Бест Бай“.

Изчаках я да се приближи до автомобила и се промъкнах към пасажерската седалка. Нагласих перуката, която носех, същият нюанс на русо като нейната коса, по-светла от моята, и пригладих тоалета, който знаех, че е облякла, впит черен топ, тесни дънки и велурени боти. Когато отключи колата с дистанционното, се затичах след нея и се пъхнах на пасажерската седалка, докато тя бе на вратата за шофьора.

Усетих тежестта на чука от гаража на съседа в малкия пазарски плик от „Сефора“, поставен в скута ми. Благодарение на късата дръжка беше съвършен и удобен за носене. Едрите ѝ кафяви очи изглеждаха почти черни в тъмния автомобил. Първо се стресна, след това се подразни.

— Ъъъ, извинете? Коя, по дяволите, сте вие?

Направих гласа си няколко октави по-висок, не че щеше да остане жива, за да разкаже подробности за онова, което се канех да направя.

— Мили боже! — разсмях се аз. — Реших, че това е колата на съпруга ми. Трябваше да ме вземе, а вие карате същия модел. Направо да паднеш от смях.

Самодоволната ѝ усмивка не издържа повече от секунда и премина в съвършено „о“, преди да извадя оръжието с облечените си в ръкавици ръце и да го стоваря върху главата ѝ.

Тя се лашна напред и се строполи на рамото ми. Ако някой беше минал, щяхме да приличаме на две приятелки, които се прегръщат.

Ударът по главата не я уби, така че двете с нея имахме нещо общо. А и намерението ми не беше такова. Причината за смъртта трябваше да бъде огнестрелна рана със собствения ѝ пистолет, който бе регистриран на името на Марк. След като изключеха самоубийство, което щеше да бъде първото заключение, Марк щеше да се превърне в заподозрян нумеро уно. Просто тя ми трябваше в безсъзнание, докато я откарам до Колд Спринг Харбър.

За щастие по време на пътуването тя не се свести, но аз шофирах със зареден пистолет, просто за всеки случай. Забележително беше колко лесно си осигурих огнестрелно оръжие. Тя ми предостави оръжието за смъртта си, пистолета, който гордо държеше в предния джоб на огненочервения си калъф за пистолет. Беше ръчна изработка в стила на чантата „Фенди“, ретро модел, със страничен цип и преден джоб за оръжие. Саша дръзко бе пренебрегнала идеята, че трябва да се носи скрит, когато разказа за него един ден след тренировка, без да се интересува кой ще я чуе.

Оказа се много по-тежка, отколкото изглеждаше, и ми отне много повече време и сили, отколкото очаквах, за да я изтегля от колата. Предположих, че няма да е чак толкова мърляво, ако я застрелям навън, положих найлона, в който бях увита на земята наблизо, и я изтъркалях отгоре. За пръв път стрелях с пистолет извън стрелбище, нещо, което бях правила, когато започнахме да излизаме с Даниъл и бях изненадващо развълнувана, но опитът върху Саша — на открито, без надзор — се оказа много по-вълнуващ, отколкото си бях представяла. И много по-шумен. След като приключих с този въпрос и дулото се охлади, поставих пистолета ѝ в моята чанта, без калъфа, просто за всеки случай. Опаковах я за незначителна частица от времето, което ми беше нужно, за да се освободя от същата тази опаковка, и я изтеглих до вратата към мазето, която водеше надолу. Отворих с известно усилие и я блъснах силно надолу. Не беше трудно да завлека пластмасовото руло до задната част на мазето, където бях хвърлена аз, и останах доволна, че съм обърнала внимание на разстоянието и местоположението, преди да избягам. Бях сигурна, че когато Пол се върне, ще намери заместницата ми точно където трябва. Ако късметът не ме предадеше, той нямаше да разбере, че единият труп е бил подменен с друг.

50. Ребека

Той се готвеше да ме убие. Тази сутрин, докато все още спеше, видях, че шишенцето с хапчетата от Марк липсва. Знаех, че Пол ги е взел, а имах отчаяна нужда от тях. Потърсих навсякъде, където се сетих — и в сака му с екипа за фитнес, и в джобовете на палтото, и в бюрото, преди да ми хрумне да проверя в колата му. Не ги намерих, но в жабката беше пистолетът, увит в червена кърпа.

На излизане той каза.

— Маду, този уикенд трябва да излезем да се повозим, както едно време. Какво ще кажеш? Става ли в събота? — Наблегна на събота, сякаш денят беше особено важен.

Думите бяха като стъкло в устата ми.

— Разбира се, мили. Чудесно.

— Разбрахме се, имаме среща. — След това буквално изхвърча през вратата.

Официално можех да заявя, че се страхувам от съпруга си.

Седнах в колата и се замислих колко зле се развиват нещата, преди да потегля към Марк. Погледнах малкия ни дом. Никога не го бях разглеждала от това място. Отвън приличаше на прелестна провинциална къща, която предлага всички възможности за щастие и живот. Навремето ни даваше обещание, че ни очаква нещо по-велико и зряло. Запитах се колко различна щеше да бъде гледката ни сега, ако бяхме успели с нашата мечта. Съкрушителната реалност беше, че Пол има планове за съвършено различна мечта с Дейна.

Въртях се и в настоящето, и в далечното минало. Вчера Силвестри и Уолкот ме въртяха в кръг и ме накараха да се замисля за нощта, в която изгубих родителите си. Седях в подобна стая, която ме притискаше отвсякъде, една социална работничка ми задаваше въпроси, докато аз се опитвах да си спомня всичко, което бях видяла. С нас седеше и мъж, но не говореше. Едва сега ми стана ясно, че е бил детектив.

Все още бях по пижама, онази с луните и звездите. Някой ми беше обул обувките и ги беше вързал.

— Ребека, знаеш ли какво се случи тази вечер? — Гласът на социалната работничка беше мил, а тя ми се усмихна топло, за разлика от детектива.

— Родителите ми се нараниха един друг.

— Да, точно така. Знаеш ли защо се нараниха един друг?

— Мама каза нещо и татко много се ядоса.

Имаше кутийка шоколадово мляко на масата пред мен и аз не откъсвах поглед от него. Така беше по-лесно, отколкото да срещам очите на двамата възрастни. По израженията им разбирах, че съм направила нещо много лошо и яко съм загазила.

— Какво се случи след това?

— Скрих се в дрешника. Те мислеха, че спя в стаята си.

— И какво видя и чу от скривалището си?

— Чувах как се чупят разни неща. Татко отвори чекмедже в стаята им. Мама започна да крещи за помощ. Чу се много силен шум и не я виждах, докато не легна на земята.

Детективът беше едър мъж, може би два пъти по-едър от татко. Седеше на стол, който му беше тесен. При други обстоятелства щеше да ми се стори комично. Той не говореше и когато вдигнах поглед от шоколадовото мляко към лицето му, очите му бяха зачервени. Непрекъснато бърчеше нос, сякаш ще кихне.

— Ребека, какво се случи, след като майка ти легна?

— Татко влезе в моята стая.

— Какво направи, когато разбра, че не си там?

— Повика ме и започна да ме търси в апартамента. Стигна до дрешника, но аз се бях пъхнала най-отзад, зад палтата, и се бях покрила.

— Защо не се показа, когато те извика?

— Знаех, че съм загазила. Затова останах свита и не издадох никакъв шум.

— Какво се случи след това?

— Затворих очи. Престорих се, че съм някъде другаде. Май заспах. Не мога да си спомня.

— Какво те събуди?

— Чух друг силен шум. Не чувах нищо известно време и отидох да видя какво се е случило. Татко лежеше близо до мама. Мисля, че бяха страшно изморени от кавгата. Не успях да ги събудя. След това полицаите разбиха вратата.

— Сигурно ти се е сторило много страшно.

— Беше страшно… Много се извинявам.

Разплаках се и детективът побутна шоколадовото мляко към мен. Вдигнах кутийката към устата си и отпих през сламката. Млякото имаше солен вкус.

— Защо се извиняваш, миличка? — Гласът му беше дълбок и успокояващ.

— Направих нещо лошо.

Бях направила нещо лошо. И исках да кажа на детектива. Само че не можах.

— Миличка, баща ти спеше ли, когато излезе от дрешника?

Само кимнах. Не можех да говоря повече, започнех ли, нямаше да мога да спра.

— Как си нарани ръката, миличка? Кой я изтегли?

На стола до мен бръмна телефон и прекъсна мислите ми.

Тракерът на телефона му показа, че отново е в нейната къща. Гневът ми даде нова мотивация и измести изтощението. Добре че ме върна към настоящето. Запалих двигателя и се отправих към дома на Марк, за да получа онова, което ми обеща в сделката, че и още.

Щом приближих къщата му, останах слисана, когато видях, че го извеждат с белезници. Той се мяташе, както беше по халат, косата и очите му бяха като на подивяло животно. Не можех да откъсна поглед. Предполагах, че той ще си бъде у дома, както обикновено, и ще трябва да импровизирам, за да го убедя, но сега, заради този обрат на съдбата, май късметът днес щеше да ми се усмихне. Не и на Марк.

Нито намалих, нито увеличих скоростта, докато минавах покрай тях. За щастие нито един от мъжете не гледаше към мен. С нелепо внимателен жест Силвестри настани Марк на задната седалка на автомобила, поставил ръка на главата му. Завих зад ъгъла, паркирах на няколко пресечки и останах да гледам в огледалото за обратно виждане кога ще минат покрай мен, за да се върна пеша в къщата.

Прецених, че имам няколко часа, за да се сдобия с онова, от което имам нужда, преди полицаите да плъпнат из имота му.

Минах през нечий заден двор на съседната улица, защото знаех, че има обща ограда с Марк и Саша. На алеята нямаше автомобили, но аз се спрях на история за избягало куче, ако някой от собствениците излезе и ме попита какво търся тук.

Когато се добрах до задния двор на Марк, се отправих към къщата за гости. Не се бях сетила за нея, когато дойдох да го посетя, но сега вече ми се струваше очевидно, че държи хапчетата там. Бях влизала в къщата за гости два пъти след работа, съвсем за кратко и напълно отчаяна, но взех таблетки от Марк. Разбира се, че никога не се бяхме чукали в къщата за гости, както казах на Уолкот и Силвестри, нито някъде другаде. При тази мисъл ми прилоша.

Слънцето се издигаше, около него се събираха тъмни облаци. Придвижвах се по периферията на двора, колкото бе възможно по-напред, за да мина по права линия към малката къщичка край басейна в сенките на многобройните дървета. Изненадах се колко здравомислеща и енергична се чувствам, след това осъзнах, че този ден не съм пила хапче.

Ключалката не представляваше трудност и се вмъкнах вътре за по-малко от две минути. Както очаквах, къщата за гости имаше същата алармена система като голямата къща. Електронното табло до вратата веднага звънна в знак на потвърждение, когато вкарах цифрите от рождения ден на Саша. От прозореца влизаше достатъчно светлина, така че не се налагаше да включвам лампи. Бях в голяма стая с таван, до който се стигаше по тесни стълби. Имаше канапе, масичка за кафе и малък плоскоекранен телевизор, който заемаше огромно място, бар отстрани на местата за сядане. От едната страна се виждаше малка баня.

Пристъпих към бара в стил 70-те години с неонов надпис „Време за подпийване“, над който бяха закачени чаши с различна форма. Отворих няколко шкафа и чекмеджета, макар да знаех, че Марк се смята за твърде умен и сигурно си има скришно местенце. Почуках на една от стените, за да чуя дали не бие на кухо, разместих възглавниците на канапето, вдигнах килима, за да се убедя, че няма сейф на пода. Не открих нищо. Огледах стените, да не би произведенията на изкуството да крият нещо, но сивите стени бяха голи, нямаше нито снимки, нито картини.

Слънцето се скри зад бързо движещите се тъмни облаци и в къщата за гости притъмня, имах чувството, че е много по-късно, отколкото беше. Използвах фенерчето на телефона, за да се ориентирам. Банята беше затворена и усетих миризмата на хлор, когато отворих вратата. Едва успях да вляза в тясното помещение, заето от огромна индустриална помпа, която познах, защото бях виждала такава, докато Пол строеше и имаше няколко случая на наводнени обекти. Стори ми се странно, че е в банята вместо в гаража, но няколко удара по металното тяло ме убедиха, че там няма скрити лекарства. Не си бях давала сметка колко е силен мирисът на хлор, докато не излязох навън и не се наложи да седна, защото ми се зави свят.

Качих се на горния етаж. Струеше призрачна светлина, докато се движех из стаята. Помещението беше твърде малко, освен за няколко кашона с надписи „Плочи“, които отворих и открих колекция от винилови плочи. Започвах да се отчайвам и усетих как адреналинът отстъпва място на желанието за нова доза.

Застанах на най-горното стъпало и огледах долния етаж за нещо, което да не си е на мястото, или за скривалище. Може Марк да е знаел, че е въпрос на време някой да дойде да проверява, или пък се е уплашил, когато полицаите са дошли, и се е отървал от запасите си. Може и да ги беше преместил, а може и аз да грешах и скривалището му да беше или в голямата къща, или в гаража. Все още имаше потенциални места, които да претърся, а един господ знаеше кога ще се върнат полицаите. Не можех да си намеря място.

Малкият прозорец на втория етаж гледаше към басейна и голямата къща. Примирих се, че онова, което търся, не е тук. Налагаше се да отида в къщата, за да намеря каквото ми трябва.

Когато излязох, мирисът на хлор ме последва навън дори след като заключих вратата. Минах по пътеката около басейна и си представих безбройните партита тук, чиято звезда е била Саша. Съмнявах се, че скоро на това място ще има други празненства. Докато пресичах двора, за да отида в къщата, забелязах, че макар времето да бе топло, покривалото на басейна беше все още отгоре.

Направих още пет крачки към къщата, но се обърнах и реших да обиколя басейна. Знаех, че рискувам, като излизам на открито, но нещо ме теглеше към басейна.

Бях по средата, когато забелязах нещо. Една от металните кукички не си беше на мястото. Коленичих и се опитах да вдигна опънатото покривало и да осветя басейна с фенерчето. Беше твърде стегнато, затова освободих още три кукички, за да открия ъгъла. С металните пръчки отгоре и стълбите към басейна, можех да се пъхна. Беше трудно да откача кукичките и да се захвана за една, без да се подхлъзна.

След като освободих четвърта кукичка, заметнах достатъчно от покривалото, за да насоча светлината към басейна. Стълбите и пространството бяха съвършено сухи. Басейнът беше празен. Слязох в мрака с клатушкането на рак и приклекнах на най-долното стъпало, защото беше твърде ниско, за да остана права, след като върнах покривалото на място. Придвижих се на длани и колене и усетих уюта на тъмното затворено място. Преместих светлината към далечния край и видях, че там, където басейнът ставаше по-дълбок, стои нещо голямо. Бях далече и не можех да разбера към какво се насочвам, затова пропълзях до средата на басейна, където се изправих, без да се налага да се превивам много. Щом стигнах до мястото с отбелязана дълбочина метър и осемдесет, видях пластмасови кутии и успях да се изправя напълно. Сърцето ми препускаше, ръцете ми трепереха, светлината подскачаше като диско топка. Стиснах телефона и насочих лъча към кутиите, за да отворя капаците. Вдигнах единия и едва не припаднах.

Подредени на красиви купчинки, пред мен стояха шишенца от по 500 таблетки с всички болкоуспокояващи, които можех да си представя, и някои, които дори не познавах, така че не можех да си ги представя. Прииска ми се да си бях донесла по-голяма чанта, докато тъпчех гигантските шишенца в тази, с която бях. Отворих друга кутия и открих течен морфин и петидин. Следващата беше пълна със съкровища и скъпоценни камъни против безпокойство. Трябваше да отворя още две кутии, преди да открия онова, което ми трябваше. Не се изненадах, че Марк е поставил всичко това най-отзад. Като знаех колко са силни и колко хора са измрели по време на изпитанията, беше невероятно, че той все още ги пази. Знаех си аз, че има. Сигурно бе разчитал на това, че някой някога ще намери начин да ги разтвори и да ги продава в несмъртоносни дози. Бяха точно каквото ми трябваше и по сила, и по форма.

Взех само едно шишенце и го увих в хартия от чантата. Пъхнах го в широкия джоб на роклята си, сякаш беше граната. Щеше да ми трябва малка частица от съдържанието му, а след като го използвам, трябваше да измисля начин да се отърва от останалото така, че никой де не се натъкне случайно на него. Затворих кутиите, натрупах ги както ги бях намерила, макар да се съмнявах, че Марк някога ще се върне при заровеното си съкровище.

Докато бях в плиткия край и се качвах по стълбите, чух, че приближават автомобили. Не можах да преценя дали влизат по алеята, или просто минават пред къщата, но не губих време, за да затварям покривалото, и хукнах с всички сили към автомобила си, натежала от килограмите живот и смърт в джобовете ми.

51. Силвестри

— Направо ме убивате, момчета. — Опитвах се да поощря екипа ченгета, които разбиваха с чукове стените на къщата край басейна на Марк Андърс. — Не сме в някой музей. Дайте по-живичко. И не забравяйте, освен наркотиците търсим оръжие двайсет и втори калибър.

Един от униформените се наведе през парапета на горния етаж.

— Тук няма нищо, детективи. Занимаваме се с това цяла сутрин и ентусиазмът ни започва да гасне. Потънали сме в мазилка, а нямаме никакви отговори.

В очите на Уолкот забелязах отнесено изражение. Той оглеждаше остатъците от стени, таван и подове. Разсеяно подритна навит килим с обувката си, докато сваляше уоки-токито от колана си, и се обади на другите в голямата къща.

— Нещо ново там?

Радиото пропука.

— Нищо.

Ноздрите на партньора ми се разшириха и той се намръщи към пода.

Двамата с Уолкот бяхме застанали на задната веранда на Андърс. От къщата вече не се чуваше приятният шум от чукове. Бяхме разочаровани и объркани. Униформените обикаляха безцелно.

— На този етап — заяви партньорът ми — ще избера между хапчетата и балистиката от оръжието, с което е убита Саша. Едно от двете издиша някъде.

— Знаем, че Марк Андърс има двайсет и втори калибър, регистриран на негово име. Каква е вероятността това да не е оръжието, с което е убита?

— Косвена — сви рамене той.

— Трябва да е някъде под носа ни — отвърнах. — Този тип не е чак толкова умен.

Уолкот набърчи нос и погледна към басейна.

— Чакай малко. Защо покривалото за басейна е дръпнато посред лято? Ако той е затворен, защо има пресни следи от хлор по тревата?

Спогледахме се и пресякохме ливадата.

Когато приближихме басейна, забелязах, че кукичките в единия ъгъл са извадени. Коленичих и заметнах покривалото, разкрих сухото дъно.

— Каква загуба на приятни възможности. — Започнах да махам кукичките и на останалата част от покривалото по дългата част на басейна, докато партньорът ми се зае с плиткия край. Приключи пръв и заслиза надолу по стълбичките. Разсмях се, когато движещата се глава на Уолкот накара покривалото да се набере като вълнички, сякаш отдолу се криеше морско чудовище. По средата на басейна видях как главата му спря на едно място, а след това той се върна. Качи се по стълбичките, приближи се до мен и се наведе. Постави ръка на рамото ми и се усмихна искрено.

— Искаш ли да чуеш добрите новини, партньоре?

— Какво, мамка ти, чакаш? — попитах.

— Сега вече Агенцията за борба с наркотиците ще трябва да ни помогне с писането на документи. Този случай минава към федералните.

52. Шийла

Когато знаеш, знаеш.

Даниъл беше голямата ми любов. Той беше моят човек, най-добрият ми приятел, липсващата ми половина. Разбрах го в мига, в който се запознах с него. Освен това беше лъжец и измамник и очевидно скапан социопат. Това обаче го открих много по-късно.

Оставаха три седмици до сватбата ни. Всичко беше купено и платено. Списъкът с подаръците беше опоскан, куп пари бяха пропилени, за да се свалят килограми, бяха изплакани много сълзи. Бяхме съвсем близо до сватбата. Нищо нямаше да ѝ попречи да се състои.

Тъкмо бях пробвала грим и прическа за големия ден и отивах към колата си както бях с очна линия, спирала и руж, нарамила сватбената рокля, когато получих есемес от приятелка от колежа.

В ръката си държах снимка от профила на годеника си в приложението за запознанства Тиндър, активен през изминалия час. Нямаше начин да е грешка. Той имаше особен белег на челото след сблъсък с клон, докато карал ски като тийнейджър. Както повечето неща в живота, белег, който би обезобразил някой друг, правеше Даниъл по-привлекателен и желан. Такъв гадняр беше той.

Не съм сигурна колко време останах по средата на кръстовището, зачетена в профила му, но беше достатъчно дълго, че да изпусна облечената в найлонов калъф рокля на улицата, а колите да започнат да надуват клаксони, докато профучаваха покрай мен.

Наясно бях с всичките му предпочитания.

Това го знаех още по-добре.

Това беше нещо ново.

Гримираното лице и прическата са важни, защото жената, която ме изтегли от кръстовището, откликна на отчаяните ми думи „Какво да правя?“ с малко огледалце, пакетче кърпички и:

— Поне изглеждаш добре, миличка.

Когато се погледнах, видях гротескна маска от потекла спирала, която прорязваше ружа по бузите и кървавочервените устни. Бях най-тъжният, най-страшен клоун-булка, който някога е плакал заради мъж.

Вдигнах роклята си от асфалта, измих лицето, гримирано за триста долара, но не отмених сватбата.

Бих се описала като страстна и целеустремена. Медицинските лица, с които се бях сблъсквала през живота си, биха ме описали като обсесивно-импулсивна. По принцип обаче съм предпазливо настроена към хора, които се прехранват, като дават съвети.

Станах вдовица на трийсет. Наследих всичките пари на Даниъл, след като смъртта му бе определена като инцидент. Тъй като беше минала едва седмица след сватбата ни, когато той се удави, семейството и приятелите му бяха възмутени. Даниъл така и не бе споменавал колко е доходоносна фирмата му, така че това не беше мотив, просто неочакван бонус. Това беше един от многобройните аспекти в живота му, за които не беше честен с мен.

Разполагах със средствата да направя почти всичко, което исках, но нямах представа какво да правя със себе си. Присъединих се към Тиндър преди сватбата, за да се опитам да спипам Даниъл и да го следя. Странното беше, че отбелязах всичко, което щеше да му се хареса във фалшивия ми профил, но двамата така и нямахме съвпадение. Вместо да закрия моя профил, закрих неговия. След медения месец и аутопсията започнах да набелязвам.

Така се появи Марк Андърс.

Той беше в командировка в Палм Спрингс и си търсеше компания, докато беше в града. Изкарахме невероятна седмица с много секс. Много пъти ме наричаше „жената мечта“. Хвалеше се със съвършената си къща и утопичен град на Източното крайбрежие.

Няколко седмици след като си замина, си писахме есемеси и аз бях омаяна. Научих всичко, което можех, за прелестния Стони Брук, Лонг Айлънд, наех къща край брега, без да ставам от стола си. Щях да изненадам Марк, като му поднеса себе си като подарък.

Когато съпругата му отвори вратата, видях съвършената му къща отвътре само за миг и едва тогава осъзнах грешката си. Следващият му есемес беше повече от ясен.

Не обичах истински Марк, така че болката от отхвърлянето не продължи дълго. Първите шест месеца в Стони Брук обаче бяха самотни. Имах единствено ежедневието си, което организирах, следвайки това на Саша. Тъй като Марк не ме искаше, реших да наблюдавам как единственият друг човек, когото познавах в града, прекарва времето си. Студио „Лотос“, спа процедури, щастливи часове, пазаруване и пак същото.

Промених характерния си за Западното крайбрежие вид, за да бъда като останалите, но и за да огранича риска Саша да ме познае като случайната жена, която бе позвънила у тях няколко месеца по-рано. Беше ми приятно да се правя на хамелеон и с удоволствие поддържах новия си стил. Разпродадох всичките си хипарски дрехи, отказах се от естествено къдравата си грива до кръста и минах на спортно облекло, подстригах косата си до раменете и я изправих. След това се запознах с Пол.

Всичко в новия ми живот стана по-хубаво, когато го срещнах. Този път малко побутнах ръката на съдбата, но едва след като ни събра в един ресторант същата седмица, когато чух, че Ребека се оплаква от него. От обичайното си кътче в бара ги видях да седят на съседна маса. Почти не си говореха. У него имаше нещо. Просто знаех, че той е причината да се преместя на изток.

На следващия ден отидох да осиновя куче и започнах нова ежедневна дейност.

Не криех нарочно от Пол, че Даниъл е умрял, нито пък го заблуждавах умишлено. Все още не можех да сваля халката и годежния пръстен. Когато разговаряхме за пръв път, усетих облекчението му, щом реши, че съм омъжена, затова не го поправих.

Имах намерение да му разкажа историята си, настъпи ли подходящ момент. Колкото повече се преструвах, че Даниъл е жив, толкова по-трудно ставаше да обясня поведението си. Стигнах дотам, че поставих някои от дрехите му в гардероба и оставих часовника и копчетата му за ръкавели на нощното шкафче, защото знаех, че Пол ще ги види, когато дойде у нас. Имаше нещо зловещо в тази работа. Но аз исках да му осигуря спокойствие.

Прекарахме невероятна година заедно. Любовта ми към него беше много по-дълбока, отколкото към Даниъл. Усетих как той се влюбва в мен, силно, както аз в него. Виждах, че е все по-нещастен в брака си и обмисля как да приключи отношенията си с Ребека. Не го карах да говори за чувствата си и изчаквах да му разкажа историята си. Прецених, че колкото по-дълго сме заедно, толкова по-голям е шансът той да ми прости. Виждах го винаги, когато можех, въртях педалите до нея всеки ден и я мразех безмълвно. Знаех, че той трябва да планира как да се измъкне от нея, затова щях да проявя търпение, вместо да се опитвам да манипулирам положението.

Когато Пол ме заряза, се срутих стремглаво, но все още таях надеждата, че той е просто объркан и накрая ще вземе решението, което аз искам. Реших да се държа като възрастен човек, да не прибързвам, за да не направя нещо, за което после да съжалявам.

Но след това те ме убиха и страхът от съжаление бе заменен с желание за отмъщение.

53. Пол

Лятната горещина бе понамаляла и двамата с Дейна седяхме на задната ѝ веранда и се наслаждавахме на залязващото слънце. Тя ме погледна нежно.

— Пол, искам да ти благодаря.

— За какво?

— За помощта да продам къщата. Това е голяма част от новото начало за нас.

— Няма защо.

— Наистина съм ти много благодарна. — Тя стисна ръце и поклати нежно глава. — Ти си добър човек, Пол Кембъл.

— Престани, Дейна. Аз съм този, който трябва да ти благодари. Надявам се, знаеш какво означаваха за мен последните месеци. Да си върна отново живота. Аз просто… — Усетих как гърлото ми се стяга.

— Знам. Знам.

— Благодаря ти.

— Не е нужно да ми благодариш.

Дълго седяхме мълчаливо, гледахме над оградата към пастелните цветове на небето. Обърнах се към нея и тя отвърна на усмивката ми.

— И така — попита тя, — къщата е почти готова?

Усетих как бузите ми пламнаха.

— Да, занимавам се с довършителните работи. Почти съм готов.

— О, Пол — грейна тя.

— Невероятно е, че виждам какво съм построил със собствените си ръце за нас. Ден след ден виждах как придобива форма. Много съм щастлив.

— Нямам търпение да я видя.

— Да, ще бъде съвършена.

— Кога ще кажеш на Ребека?

Погледнах към облаците, осветени от залязващото слънце. Поех си дълбоко дъх и усетих мириса на въглища от грила на съседите, аромата на цветните лехи до нас. Усмихнах се на Дейна.

— О, не се притеснявай — уверих я аз. — Измислил съм го.

— О, Пол! Замалко да забравя. Благодаря ти за прекрасното колие.

— Нямам представа за какво говориш — отвърнах.

Тя ми се усмихна конспиративно и поклати глава.

— Разбира се, че не знаеш.

54. Уолкот

Седях на паркинга на кулинарния магазин, потънал в мисли, когато Силвестри се тръшна в автомобила с препълнен пазарски плик. Вътре имаше толкова храна, че можеше да засити малка островна държава.

— Кръсти ли я вече? — попитах.

— Кого?

— Тенията.

— Много смешно, приятелю. Трябва да хванеш микрофона в кафенето във вторник вечер с тези златни лафчета.

— Сериозно, да не би да купуваме обяд за цялото управление?

Партньорът ми поклати глава и се разсмя.

— Скапаният Сал, човече. Той ни направи сандвичите, а след това продължи да тъпче допълнителни неща в плика. „За вас, герои, заведението черпи!“, каза. А, праща ти много поздрави. Може да не сме арестували никого, но май повече няма да плащаме за обяд в този град.

— Да, Аби ми каза, че е била при Макнамара, за да си вземе рецептата от любимия на всички фармацевт, и той бил любезен и внимателен. Останах поразен.

— Тези хора имат деца и бизнес — отвърна Силвестри. — Да извадиш тип като Андърс от обращение много помага градът да стане по-безопасен. А покрай обвиненията в непредумишлено убийство и убийство поради небрежност, които ще му лепнат федералните за фентанила, той ще остане завинаги зад решетките. Няма значение, че арестът не беше наш.

— Да, радвам се, че го заковахме — отвърнах. — Тази работа е по-голяма от Андърс. На следващия ден са ударили къща със запаси в Ривърхед и са заловили цяла лодка със стока.

— Към долната част на острова ли?

— Именно. За съжаление тази гадост ще си остане тук, партньоре.

— Така си е. Но поне е някакво начало.

— Май си прав — съгласих се аз.

— Освен това двамата с теб няма да си имаме неприятности. Няма да ни обвиняват, че се мотаем.

— Мотаем, а — подсмихнах се аз.

Извадихме сандвичите изпод купищата чипс и печива, поставихме ги в скута си и ги разопаковахме от хартията. Изядохме обяда си под звуците на преминаващи автомобили и пропукването на радиото от време на време.

55. Шийла

След като Саша зае мястото ми в найлона, аз заех мястото ѝ навън.

Като видях колко пари беше понесла, реших, че се е канела в скоро време да се разкара от града. Всичко намекваше, че е искала да се махне от живота си с Марк колкото аз навремето исках да съм част от него. Бях ѝ направила услуга, като я ликвидирах. Само че аз не се интересувах от нейната смърт, а от тази на Пол и Ребека.

С парите и документите, които поръчах онлайн и ми изпратиха до пощенска кутия, наех малък апартамент през няколко града под новото си име и открих човек в безплатните обяви, който искаше да се отърве от автомобил без документи. Изкушавах се да взема ягуара на Саша, но знаех, че не бива, затова го зарязах на един паркинг в мола и го покрих. Знаех, че рано или късно що го намерят, но и че няма да стане веднага.

Позволявах си само най-основни покупки, за да живея. Беше ми приятно да съм необременена от нищо. Ако ми трябваше нещо, можех да го взема от Саша или Ребека.

Знаех, че трябва да проявя търпение и да изчакам да мине рожденият ми ден, за да погна Пол и Ребека. Нека да се успокоят и да решат, че им се е разминало, а след това щях да започна шоуто. Първоначално беше опустошително да ги наблюдавам. Експериментът ми не протичаше както очаквах.

Двамата се сближиха. Сякаш се съюзиха. Тя не го наказа заради изневярата, той не охладня, не се отдръпна заради онова, което тя ми стори. Виждах как се подкрепят един друг и ми прилошаваше. Но без болката, докато ги гледам как се сближават, нямаше да изпитам удоволствието да ги съсипя. Нито пък тръпката, когато съобщя, че самата аз липсвам.

Когато всичко си дойде на мястото, изпратих анонимен имейл до „Човешки ресурси“ в „Лонария Фармасютикълс“ и изразих безпокойството си във връзка с тяхна служителка. Обадих се в полицията на Стони Брук за изчезнала приятелка. Получи се толкова лесно. Всяко камъче, което бях подхвърлила в отегчителния им животец, вдигна вълни и доведе до малък хаос. Това беше най-вълнуващото, което се случваше в сивото им съществуване.

Оказа се безкрайно лесно да отмъквам разни неща от Ребека. Първо ѝ взех работата, после Дъф, сетне колието с гълъбите, което носеше на последната снимка с Пол, открита от мен във Фейсбук. След това пръстена ѝ. Вземах ги за малко, колкото да ме видят с тях, и ги връщах, за да създам у нея несигурност и объркване. Отнех ѝ чувството за сигурност у дома, като се криех в сенките и размествах разни неща съвсем леко, но не чак толкова незабележимо. Чуковете бяха гениално хрумване и доста се позабавлявах, докато измислях къде да ги оставя. Ваната с ножчето беше от любимите ми хрумвания, част от мен се надяваше тя да се самоубие, но се оказа твърде голяма егоистка за подобно нещо. Най-важното беше, че ѝ отмъквах хапчетата. Понякога ги сменях. Имах нужда да контролирам ясната ѝ мисъл и мотивацията ѝ да действа опасно, както бях планирала.

Най-готината част беше, че навън се случваха толкова много неща, които правеха хаоса още по-голям. Без да губи време, Пол си намери нова лъскава мадама. Не бях предполагала, че ще се случи подобно нещо. За кратко се вбесих, но подозренията на Ребека и последвалата ярост бяха истинско удоволствие, на което се насладих и използвах това, за да подхраня рухването ѝ. Докато наблюдавах Ребека, Пол ми осигури някои от най-страхотните моменти. С каква лекота подклаждах подозренията ѝ.

Забавлявах се. Открих, че новото ми ежедневие може да е различно всеки ден, докато ги следвах. Открих криминална страна у себе си и се вмъкнах в аптеката с пистолета на Саша, когато ми потрябваха лекарства, за да контролирам Ребека. Излях част от неутихналия си гняв, когато се регистрирах в „Хъдзън Ин“ като Саша с чантата с пистолета и всичко друго необходимо и си организирах частно секспарти с кредитната ѝ карта. Безкрайно се изкефих, докато разхвърлях сексиграчки из стаята, преобърнах матрака и димях с любимите пури на Марк, за да съм сигурна, че противната му визитка няма да остане незабелязана.

Използвах информацията, която Пол ми беше дал, докато бяхме заедно през онази година. Когато исках да отидем в друг град, за да прекараме известно време заедно като истинска двойка, той посочваше всички места, на които не можем да отидем, защото двамата били прекарали известно време там или пък мястото било важно за тях поради тъпи сантиментални причини. Малките неща се събираха и ми даваха важна информация. Водех си непрекъснато бележки наум.

Обожавах всяка минута, докато я водех към старите места от щастливия им живот с Пол. Приела нейната самоличност, резервирах стаята от медения им месец. Избрах колието и го изпратих на Дейна. Оставях пътека от трохи за двойствения живот на Пол, без да съм сигурна какво ще забележи, и се радвах, че забелязва толкова много. За човек под въздействието на лекарства тя беше достоен противник и играеше по моята свирка по-добре, отколкото предполагах, че е възможно.

Почти ми дожаля за нея, когато ѝ позвъних онзи път и се престорих, че съм представителка на фирмата за кредитни карти. Гласът ѝ звучеше толкова изтънял, тя не криеше поражението си и беше като опиянена. Определено беше смазана и се питах дали не прекалявам с нея. Само че всяко кратко съмнение изчезваше, щом си спомнех чука по главата.

Пол лъжеше нагло Ребека. Издигаше всичко, което правех, на ново ниво, без да има представа, че ми помага. Радвах се, че с него действаме в унисон. Той не виждаше какво става у дома със съпругата му между посещенията при новото си гадже и работата по къщата, в чието мазе ме беше хвърлил. Трябваше ми известно време, докато осъзная, че довършва къщата като някакъв паметник за нас. Беше ясно, че се опитва да уталожи чувството на вина за стореното от Ребека.

Забавлявах се. Имах цел. Връщах си го на всички, които ме бяха приели за даденост. В мига, в който забележех, че въздишат от облекчение или се опират един на друг, аз се задействах. Когато полицаите откриха тялото на Саша, нещата станаха просто прекрасни. Нямах представа как ще приключи всичко, но знаех, че ще бъде великолепно.

56. Ребека

Тубите с „Юфелис“ в багажника ми бяха увити пет пъти в стреч фолио, купено от един „Севън Илевън“ най-близо до къщата на Марк. Купих също три нови кутии от загряващите пластири, които Пол предпочиташе, кутия самобръсначки без извивки и инстантно лепило. След това отидох в „Хоум Депо“ и купих три чифта от най-здравите работни ръкавици, които намерих, малки, средни и големи. Готова бях.

След набега си у Марк оставих откраднатите си дарове в багажника за през нощта, докато ми остане време да направя нужното. Щях да ги извадя довечера, когато Пол заспи. С юфелиса подръка, си спомних черните дни на работа, случаите, в които тайничко се оттеглях за почивка, защото вземах все повече хапчета.

„Юфелис“ се оказа завързано име за лекарствен препарат, когато излезе на пазара, но беше точно това, което обещаваше. Еуфория, която усещаш с кожата. Идеята бе тръгнала откъдето трябва, осигуряваше несравнима възможност за онези, които умираха в неописуеми болки. Топичен морфин, хидроморфон и фентанил бяха най-ефективните за хора, които не можеха да преглъщат или имаха болезнени кожни рани. „Юфелис“ беше съчетание от трите. Действаше много добре и не само отнемаше болката при най-тежко страдащите пациенти, но облекчаваше и онези, които се грижеха за тях.

Не беше чак толкова ужасен начин да си отидеш, ако си готов за края, но петдесет процента от случаите бяха на напълно здрави хора, пред които беше целият живот.

Фармацевтите в медицинските лаборатории на „Лонария“ или се бяха престарали, защото бяха вдишали или приели твърде много от собствения си продукт, или бяха безобразно некомпетентни, тъй като не бяха тествали всички възможни проблемни места на защитното облекло. Малцината оцелели от „Юфелис“ го описваха така, сякаш са се надрусали с екстази, докато получават оргазми при нулева гравитация. Това щеше да се отрази добре на продажбите. Веднага щом се разбра колко е силен, цели камиони от него започваха да изчезват на път към медицинските центрове.

Беше неподозирана катастрофа. Много хора измряха, при това бързо. Изпитанията на „Юфелис“ се проведоха с максимален брой пациенти и участието на палиативни центрове и хосписи. Едва незначителна част от въпросния продукт стигна обратно в „Лонария“.

Върнатите количества изчезнаха необяснимо от склада, преди да приключи разследването, а препаратът унищожен. Марк спаси нещата, като сведе плащанията до минимум, без наличието на продукта. За мен нямаше съмнение, че е герой, след като организира цялата работа по изчезването. На „Лонария“ ѝ се наложи да плати едва тринайсет милиарда неустойки на фона на петдесетте, както искаха адвокатите и онези от фондовата борса.

Как точно бе успял, нямам представа. Аз обаче прекарах предостатъчно време да го наблюдавам, докато работех с него над контрола на щетите, и знаех, че е намерил начин да се измъкне от цялата тази гадост. Пет от моите райони бяха засегнати и дванайсет човека починаха. Не знаех имената им, нито дали са били болни, или в отлично здраве. Твърде трудно ми беше да живея с тази част на ума ми, затова не исках и да знам подробностите. Приблизително по това време Пол изгуби бизнеса си, а аз започнах да гълтам сериозно хапчета.

Когато се прибрах уж след поредния ден в офиса, Пол сякаш бе хипнотизиран от празното място, където беше стойката за книги с форма на лъв. Питах се дали ако той беше останал непокътнат, и ние щяхме да се съхраним?

— Маду? — Когато го чух да изрича прякора ми, потръпнах.

— Здрасти. — Зачаках да ме попита къде е керамичният лъв. Кучето ни се беше свило в краката му и се запитах откога ли седи на същото това място.

— Ела тук. — Прекрачи към мен с отворени ръце. Дъф се размърда, вдигна глава, за да проучи защо го притесняват, и отново се нагласи за сън. Сърцето ми заблъска, докато се приближавах към Пол. Всеки негов жест можеше да се превърне в нападение.

— Липсваше ми. Имам чувството, че не сме се виждали дни наред.

— Тук съм. — Стегнах се, докато ме прегръщаше. Изглежда нямаше намерение да ме пусне.

— Извинявай, че бях толкова зает. Утре ще ти обясня всичко.

— Така ли? — Опитвах се да не стъпя върху крака му и да го ударя с всички сили. „Много добре знам какви ги вършиш.“

— Имам изненада. — Той изрече предпазливо думата „изненада“. Сякаш се опитваше да представи нещо ужасно като нещо желано от мен.

— Изненада ли? Каква?

— Утре. Всичко ще разкрия утре. — Той най-сетне се отдръпна и ме погледна в очите. Усмивката му сякаш щеше да се превърне в смях. Направо ми се подиграваше.

— Утре ли? — Отдръпнах се от него, за да не усети как треперя.

Той просто поклати глава.

— Любима, ти и аз. Утре стават двайсет години. — Лицето му беше уморено, но очите си останаха развълнувани и бистри.

Изпитах страхопочитание, че използва годишнината ни, за да ми замаже очите, но не знам защо останах изненадана. Жестокостта на Пол изглеждаше безгранична. Изпънах гръб и първо реших да се държа като добра съпруга. Поставих ръка на челото си.

— О, господи. Разбира се. Беше такава лудница през изминалите няколко седмици и почти забравих, че е утре.

Той стана по-сериозен. Притесних се, че съм го разстроила.

— Пол, какво има?

— Нищо. Просто много те обичам. — Способността му да убеждава беше ужасяваща. Моят съпруг, социопатът. Моят съпруг, убиецът. Питах се дали е казвал на Саша, че обича и нея, преди да я застреля.

— И аз те обичам — насилих се да изрека.

Той потисна чувствата си.

— Слушай, трябва да направя нещо в последната минута преди утре. Имаш ли нещо против да вечеряш без мен?

Постарах се да не покажа отчаянието, което изпитах заради нуждата му да излезе. Един натрапчив гласец се обаждаше покрай болката и гнева и ме накара да му повярвам. Исках да повярвам, че все още ме обича. Ала знаех, че не е така. Случили се бяха толкова много неща, които не можех да пренебрегна. С всеки изминал миг осъзнавах колко малко време ми остава, за да се подготвя. Сега вече беше толкова самоуверен, усмихваше се, смееше се заради ужасното, унизително нещо, което бе планирал за утре.

— Разбира се. Да, разбира се. И аз трябва да планирам някои неща.

Той прекрачи към мен и аз трепнах. Добре че не забеляза и ме целуна, без да задава повече въпроси.

Когато грабна ключовете и се отправи към вратата, аз заговорих, без да се обръщам.

— Пол, знаеш ли какво се е случило с другата подпора за книги? — Да не би като я счупих, да отприщих всичко, което се случи?

— Миличка. Време е за признания. — Той прочисти нервно гърлото си. — Исках да дам да поправят лъва със счупената опашка като част от подаръка ти. Само че той се разби по пътя. Изпуснах го на паркинга и той се пръсна на толкова много парченца, че нямаше как да бъде залепен, без да забележиш. От известно време се питах как да ти кажа. Чувствам се ужасно. Много се извинявам.

Побеснях. Лъжеше с такава лекота, че ми се прииска да метна другия лъв по главата му и да се притеснявам за последствията след това. Не помръднах от мястото си, но извих глава и му се усмихнах топло.

— Няма нищо, мили. Това е просто вещ. Евтина вещ. Поне все още имаме другия. — Стиснах юмруци толкова силно, че ноктите ми почти пробиха кожата на дланта.

Той ми се стори облекчен. Постарах се да заговоря с най-любящия си глас, за да прикрия яростта.

— Пол?

— Да, любима?

— Ако отиваш до магазина, не купувай от затоплящите пластири. Купих ти на връщане. Видях, че твоите свършват.

Той докосна инстинктивно ръката ми.

— Ти си върхът.

Още не бе излязъл с колата си от алеята, когато другият лъв удари задната страна на камината и се счупи на хиляди парченца.

Дори да имах някакви съмнения, те изчезнаха. Всяка моя частица ми казваше, че утре е денят.

Пол спеше от часове. Прибра се в полунощ и се търкулна до мен, захърка след минути. Чаках в мрака, полудяла от тревога какво ще се случи утре, и се питах защо не избягах, когато имах възможност. Но всъщност нямах възможност. Парите ги нямаше. Пристрастяването ми беше неудържимо. Нямах сили да се изправя пред кашата, в която се бе превърнал животът ми. Връщах се към единственото, което ми беше останало да направя. Да се защитя и да взема онова, което е мое.

В три след полунощ слязох в долната баня, нахлузих три чифта защитни ръкавици и ги обезопасих на китките. Отворих прозореца, пуснах вентилатора и си сложих маска на лицето. Изненадах се, че се чувствам толкова замаяна въпреки предпазните мерки, а не трябваше, защото знаех колко силен е кремът. Трябваше да работя бързо. Внимателно отворих загряващия пластир, разгънах го, намазах, сгънах отново и го пъхнах в пакетчето, а след това сложих от инстантното лепило, сякаш опаковката никога не бе докосвана. Повторих три пъти, с всеки от пластирите в кутията, след това запечатих кутията, която бях отворила много внимателно с нож за писма. Щом приключих, сложих тубичките „Юфелис“, ръкавиците, маската и лепилото в найлонова торбичка, увих я няколко пъти и я пъхнах в друг плик. Засега трябваше да крия пакета. На път към дрешника оставих ножа за писма и кутията с пластири в чантата си, която висеше на един от кухненските столове.

Протегнах се към най-вътрешната част на дрешника, където бяха калъфите със зимните ми палта. Дръпнах ципа и поставих нещата в ръкава на едно от палтата, след това вдигнах ципа. Усетих силно замайване и се отпуснах на колене в тъмния дрешник между ботушите за сняг и изправената прахосмукачка. Мястото беше малко, но достатъчно, за да се настаня удобно и да опра глава на стената. Полите на палтата опираха в главата ми. Обзе ме познатото чувство за безопасност, което скоро ще се превърне в заплаха. Затворих очи и се пренесох.

Отново се криех в гардероба. Чух го как крещи, мама плачеше. Нещо стъклено се удари в стената и се счупи. Отвори се врата, блъсна се, стените потрепериха. Татко изръмжа. Мама се разкрещя по-силно, този път се молеше.

— Не, не, не. Как можеш? Какво ти става?

— Ти ме докара дотук. Вината е твоя. Ти ме притискаш и не спираш. — Едва разпознах гласа му, звучеше като рев на животно.

Тя изкрещя.

— Иска ми се просто да се махнеш и да ни оставиш на мира. Ребека е единственото хубаво нещо, което си направил, а дори не можеш да ѝ бъдеш баща. Безполезен си.

Чувала бях тази разправия стотици пъти. Подготвих се за дълга нощ в дрешника.

— Искаш да се махна ли? Това е моята къща. Просто позволявам и на теб, и на нея да живеете тук. Нямаше да имате нищо, ако не бях аз!

Мама избухна в смях.

— Престани да ми се смееш, мръснице!

Тя продължи. Не разбирах защо се смее. Нямаше нищо смешно.

— Престани да се смееш!

Последва прищракване. Чу се оглушителен гръм. Тъпо тупване. Това беше различно. Напрегнах се, за да чуя гласа на мама.

— Трябваше да спреш да се смееш — заяви той.

Размърдах се в тъмния гардероб, доколкото бе възможно, безшумно. Треперех неудържимо. Нямаше повече звуци от родителите ми. Стори ми се, че чух как татко диша, но не можех да кажа със сигурност, защото самата аз си поемах шумно въздух.

По едно време чух как дюшемето проскърцва, щракна запалка и една чаша издрънча върху някаква повърхност. Татко повика мама веднъж, два пъти. Тя не отговори.

Той издаде нещо като пъшкане, нещо като въздишка. Чу се прищракване и нова експлозия разкъса нощта.

Не знам дали минаха часове или дни, докато изляза от гардероба. Притисках възглавницата до гърдите си. Промъкнах се в спалнята им и видях мама да лежи на пода. Очите ѝ бяха затворени, устата отворена. Когато поставих ръка върху нейната, тя не помръдна. Не бях видяла кръвта, докато не коленичих до нея. Тя попи в нощницата ми. Зашепнах на ухото ѝ.

— Мамо. Време е да се събудиш, сънливке.

Тя не помръдна, когато чу гласа ми. Побутнах я отново с малката си ръка, но не се получи. Не знам какво ѝ имаше, но разбрах, че не спи. Знаех, че положението е много лошо.

Чух татко, преди да го видя, че лежи близо до нея. Опита се да изрече името ми, но вместо това издаде гъргорещ звук. От устата му избликваше кръв и аз се разплаках, защото той изглеждаше много страшен.

Протегна ръка към мен и забелязах, че тя трепери силно, а кръвта капеше по килима. Погледнах другата му ръка, покрила лицето отстрани, а кръвта се процеждаше между пръстите. Очите му бяха като подивели и аз се уплаших да се приближа до него, но видях отчаяното му желание да го направя. Той отваряше и затваряше протегнатата си ръка и аз се подчиних, пристъпих към него. Възглавницата, която все още притисках към гърдите и гърлото си, ми даваше някакво чувство за сигурност. Пъхнах ръка в неговата.

— Помощ — изрекоха устните му задавено. — Телефон.

Тъкмо отивах към телефона на шкафа им, когато видях пистолета „Смит и Уестън“, паднал наблизо. В този момент ми стана ясно. Той го беше направил. Врътнах се от шкафа към него и той се ококори, поклати глава натам, накъдето се бях упътила.

Погледнах неподвижното тяло на мама и усетих толкова ново чувство, че ми се стори, че завирам отвътре. Взех решение, преди дори да разбера какво се каня да направя.

Поставих възглавницата върху лицето му и се хвърлих отгоре му. Той ме блъсна силно, рязко и ослепителна светлина от болка експлодира в рамото ми. Отпуснах коляно върху ръката му, за да не му позволя да замахне отново към мен. Той посегна немощно към възглавницата, покрила лицето му, и аз натиснах. Затворих очи, докато той не спря да мърда под мен. Останах така много дълго.

Не помръднах, докато не чух как полицаите разбиват вратата.

Събуди ме чукане. Все още бях в предния дрешник, а Дъф дишаше тежко над мен, гигантската му опашка блъскаше по вратата. Видях лъчите на утринното слънце да влизат през прозорчето около тялото му, което ми се стори дори по-голямо в малкото пространство, което споделяхме. Едва излязла от скривалището си, чух, че Пол слиза тежко по стълбите, облечен, грейнал. Прегърна ме мечешката и ме вдигна от земята.

— Днес е нашият ден, Маду!

Не помнех някога да съм го виждала по-развълнуван.

57. Пол и Ребека

Той върза стегнато очите ми.

— Виждаш ли нещо? — попита.

Погледнах надолу и наоколо. Видях единствено тънък лъч.

— Нищо.

— Готова ли си да се повозиш? — Ръката му, която ме водеше внимателно, нямаше нищо общо с едва доловимите зловещи нотки в гласа. Отдавна не ми беше връзвал очите, а и преди беше при различни обстоятелства. Едва сега разбрах колко близо са страхът и желанието. Днес обаче изпитвах единствено страх.

Оставих го да ме отведе до седалката в автомобила и да затвори вратата. Тъй като не виждах, слухът ми беше единственият водач за движенията на Пол. Потиснах ахването си, когато познатият звук от отварянето на задната врата на джипа бе последвано от шумно тупване. Топъл дъх и дишане до ухото ми в миг успокои изопнатите ми нерви. Бях изненадана, че Пол е решил да доведе Дъф точно днес. Дъф, изглежда, усети безпокойството ми и побутна с нос рамото ми.

Бръкнах в чантата на скута си, доволна, че оръжията ми са наблизо. Стиснах ножа за писма, който бях пъхнала вътре снощи. Студената неравна дръжка ме поуспокои.

Пол се качи в джипа и запали двигателя, поставил ръка върху бедрото ми. Стисна ме силно.

— Готова ли си?

Тя беше точно където исках.

Дъф направи няколко кръгчета, преди да се настани на обичайното си място на задната седалка. Ребека ми се стори напрегната от очакване. Излязох на заден по алеята, после на улицата. Преди да потегля, пуснах музика. Плейлистът, който бях направил за случая, бе зареден и ние тръгнахме към мястото, а „В мистичното“ на Ван Морисън се лееше от колоните.

Усетих как тялото ми вибрира от вълнение. Тъпа болка запулсира в рамото ми, когато адреналинът нахлу. Изпъшках.

— Какво има, Пол? — попита тя.

— Малко ме боли, мила. Нищо важно. Не се тревожи.

Стегнах се, поех ръката на Ребека в своята и я стиснах. Усетих и нейното вълнение, когато ме стисна и тя.

Ръката ми лепне от пот в дланта на Пол. Той не спираше да ме стиска, напомняше ми, че няма къде да отида. Сега обаче виждах възможност.

— Не ми се струва да е нищо. Боли те. Нося в чантата от твоите пластири, можеш да си сложиш един, когато стигнем там, където ме водиш. — Ако лекарството си свършеше работата навреме, може би нямаше да се наложи да използвам ножа за писма.

Музиката от началото на връзката ни се носеше в автомобила, а Пол мълчеше. Беше сглобил саундтрак на любовта ни през годините, с който сякаш заби нож в сърцето ми, като бавно го въртеше.

— Къде отиваме, Пол? — Долових нервното напрежение в гласа си.

— Няма да е изненада, ако ти кажа, Маду.

До ножа, който носех в чантата си, усещах приятната гладкост на шишенцето с лекарства. Тъй като не виждах, не знаех със сигурност дали Пол ме гледа, но усетих промяната, когато го чух да сваля прозореца и да си подсвирква заедно с Елвис „Не мога да не се влюбя“. Нашата песен. Докато развинтвах капачката на шишенцето с пръсти и измъквах едно хапче окси, се отказах. Исках да мисля трезво. Оставих песента да ме понесе и се замислих за бавния ни танц в бъдещата къща. Нещо в сърцето ми се преобърна. Не бях и помисляла, че тази песен звучи като край.

— Колко още остава, докато стигнем?

— Не е много. Просто се отпусни.

Лесно му беше да го каже.

Докато пътувахме по Нордърн Стейт Паркуей, се пренесох назад във времето. Спомних си същия път, зората ме следваше, на задната седалка беше друга жена. Колко много се беше случило, колко далече стигнахме. Допуснахме грешки, както поотделно, така и заедно.

Сърцето ми беше колкото натежало, толкова и облекчено. След тази вечер всичко в този свят щеше бъде наред и щях да се насладя на живота, който ми беше писано да водя. Можех да се освободя от тежкия товар, който навремето заплашваше да ме повлече надолу.

Почти стигнахме. Почти бяхме на прага на новото.

Пол намали звука в края на „Ромео и Жулиета“ на „Дайър Стрейтс“ и в тишината чух, че гумите минават по чакъл. Усетих как автомобилът намалява, а сърцето ми препуска.

— Стой мирно още минутка, мила. Връщам се за теб. — Вълнението в гласа му силно ме разтревожи.

Затвори вратата си, задната се отвори и развълнуваното куче скочи тежко на чакъла. Пол му подвикна и чух как поводът щракна на каишката. Пол се отдалечи от колата, последван от нетърпеливото топуркане на четири лапи.

Бях сама в тишината. Отворих жабката и напипах студения метал на пистолета. Преди да успея да го пъхна в чантата, чух, че стъпките на Пол приближават. Затръшнах жабката тъкмо когато вратата се отвори. Пол протегна ръка към мен и аз притаих дъх, когато чух, че отвори жабката и извади нещо.

Онова, което наближаваше, вече бе тук, за добро или зло.

— Маду, време е.

Стиснах ръката ѝ и ѝ помогнах да слезе от черокито. Дланта ѝ беше влажна от нетърпение. Поставих другата си ръка на кръста ѝ и я поведох по посипаната с чакъл пътека. Усетих как тялото ѝ потръпва от вълнение и усетих болка в моето.

— Миличка, ще се възползвам от предложението ти — казах и погледнах чантата ѝ.

— Разбира се — отвърна тя и посегна към кутийката с пластири. Подаде ми ги и аз отворих пакетчето, навих ръкав и лепнах пластира.

Дъф тичаше пред нас, заскимтя нетърпеливо. Ребека се напрегна, когато я поведох. Наведох се и зашепнах на ухото ѝ.

— Почти стигнахме, любов моя. Още няколко крачки.

Пластирът беше на ръката му. Връщане назад нямаше.

Усещах топлия му дъх на врата си, докато махаше кърпата от очите ми. Но аз не ги отворих. Исках да остана в мрака. Той се разсмя.

— Маду, отвори очи.

Прегърна ме през кръста със силните си ръце, отметна косата ми на една страна и целуна голата кожа на врата ми, преди да отпусне брадичка на рамото ми. Докосването разпрати студени тръпки по цялото ми тяло.

— Честита годишнина, любима.

Отворих очи и сцената се разкри пред мен. Пол ме пусна и мина няколко крачки напред. Наблюдаваше внимателно лицето ми, докато се изкачваше по трите широки стъпала, които водеха до огромна дървена врата. Бях безмълвна и това го зарадва. Протегна ръка.

Вместо това аз отстъпих няколко крачки, оставих по-голямо разстояние между нас. Вятърът, който свистеше между боровете, привлече вниманието ми и аз обърнах гръб на къщата, за да се огледам. Тя не ми беше позната, за разлика от дърветата. Бяхме идвали тук преди.

Парченцата от пъзела се подредиха пред мен. Небето над нас, къщата пред нас, земята. Пол, Дъф, праг. Липсващите ни спестявания. А над вратата бе закачена птица от ковано желязо.

Гълъб.

— Моята гълъбица.

Съпругата ми изглеждаше поразена. Беше направо замаяна, докато я въвеждах в новия ни дом. Домът, който замалко да не изградим.

Последвах Пол в къщата и ахнах, когато видях антрето. Таваните бяха толкова високи, сякаш попадаха в друга времева зона. Пристъпих напред, вдигнах поглед, огледах се, защото всичко, което ме заобикаляше, беше невероятно, а и защото да погледна Пол ми беше твърде трудно.

Следобедната светлина се изливаше през прозореца над вратата. Всичко наоколо искреше, сякаш посипано с вълшебен прашец, всеки ъгъл и повърхност отразяваше различно светлината и я превръщаше в блясък.

Пол разпери ръце.

— С това се занимавах.

Аз нямах думи.

— Добре ли си, Маду?

— Да. Просто… просто съм поразена. — Опитах се да се усмихна, ала не успях, докато търсех подходящите думи. — Може ли малко вода?

Той се зарадва на молбата ми и аз разбрах защо едва когато ме хвана за ръка и ме поведе към забележителната кухня. Тя беше с размерите на почти целия ни сегашен дом и разполагаше с всичко, което някога бяхме обсъждали. Мраморният плот опасваше цялата кухня, високи кожени столове бяха поставени в единия край. Имаше къде да седнеш и да поприказваш, докато другият готви, точно както винаги сме искали.

Оглеждах и видях чисто нови хромирани уреди, шкафове със стъклени вратички в горната част на стената над Пол. Той подсвирна, докато вземаше чаша от заредените полици, и наточи вода от вратата на хладилника. Подаде ми я. По лицето му беше изписано очакване.

— Пол, ти ли направи всичко това?

— Е, разчитах на доста помощ. Но, да. Аз създадох дизайна, избрах уреди, части, материали. Запазил бях всичко, което записвахме през годините. Помниш ли кутията от пица, по която писахме в сватбената нощ? — Кимнах. Това беше реликва отпреди сто живота.

Той ми посочи стената. Видях картона, на който Пол грубо бе нарисувал плана за етажите, поставен в красива рамка. До него с моя почерк се четеше списък със задължителните неща. Пристъпих напред и поставих ръка върху стъклото. Не можех да повярвам, че мога да го докосна. Сълзите ми рукнаха.

— Пол. Аз мислех…

— Знам. И аз не мислех, че ще го направим.

— Не, но аз мислех, че ти…

— Невероятно е, че не се сети. Всеки ден очаквах да ме попиташ за парите от общата сметка. За мой късмет ти беше твърде заета с работа.

Той ме завъртя — на стената зад къта за закуска имаше огледало.

— Погледни ни. Двайсет години, любима. Успяхме. По-добре от когато и да било.

По бузите ми рукнаха сълзи. Опитвах се да си припомня нещо, но пороят от информация заличи онова, което се опитвах да си спомня. Лицето ми изглеждаше странно и разкривено в огледалото.

— Пол, това е твърде много. Как го направи? Как успя да го скриеш от мен?

— Мила, не си видяла дори половината. — Лицето му стана напълно сериозно. — Но преди да те разведа, има нещо, за което трябва да поговорим. — Сърцето ми се сви.

Отведох Ребека до коженото кресло в ъгъла на хола до двустранната камина. Настаних я, след това бръкнах в джоба си, извадих кутийката, която бях сложил в жабката, и се отпуснах на коляно.

— Маду, това е пръстенът, който заслужаваш. Онзи, който не можех да си позволя да ти купя навремето, но винаги съм искал да носиш. — Тя гледаше невярващо как свалям стария пръстен, за да го заменя с новия. Останах слисан от ужаса, изписал се по лицето ѝ. — Какво не е наред?

Жена ми плачеше. Целунах дланите на ръцете ѝ, след това понечих да стана. Коленете ми трепереха, усетих замайване, гадеше ми се. Седнах до нея, а тя се изправи и се отдръпна от мен.

— Ами другото ти семейство? — попита ме със смес от гняв и ужас.

— За какво говориш?

— Коя е Дейна?

— Дейна ли? Тя ми е терапевт.

— Терапевт ли?

— Още от времето, когато бях дете. „Доктор А“. Казва се Дейна Атуел. Разказвал съм ти за нея. Започнах отново да я посещавам… след случилото се…

— Пол, престани да лъжеш! Тя е по-млада от теб!

— Какво?

Тя побесня.

— Видях семейството ти. Видях ви тримата… бяхте съвършена картинка заедно в двора. Видях те с нея и малкото момченце — то прилича на теб!

— Какви ги… — Чак сега се сетих. — Миличка, това е дъщерята на Дейна. И внукът ѝ. Те са отседнали при… — Усетих прилив на еуфория и изведнъж се строполих на пода.

— Мислех, че ти ще… Мили боже!

Той падна на земята, преди да успея да го задържа. Споменът за това, което бях направила и забравила покрай изненадите на Пол, нахлу бързо и ме парализира също като лекарствата, които се бяха смесили с кръвта му. Не можех да проумея как е възможно да съм сбъркала така.

— Пол, много се извинявам. Много се извинявам. О, господи, какво направих?

— Маду, какво става? — По лицето му се изписа смесица от объркване и блаженство.

Коленичих и подпъхнах ръка под главата му. Трескаво дръпнах пластира от бицепса му. Той ме погледна за обяснение.

— Пол, направих нещо ужасно.

— Всичко е наред, мила. Знам за лекарствата. Ще ти осигурим помощ. — Стоновете му показваха с каква мъка изговаряше думите.

Положих главата му в скута си.

— Намерих писмото, Пол. Ти ѝ пишеше, че искаш да ме убиеш! Трябваше да се защитя. — Едва дишах през сълзи.

— Да те убия ли? Стига глупости, Маду? — Главата му се лашкаше от една страна на друга. — Обичам те.

Опитвах се да си спомня дали телефонът ми е в колата или в чантата в антрето на къщата. Не можех да кажа колко „Юфелис“ е проникнал и дали има шанс да поправя стореното.

— Маду? — Очите на Пол бяха полуотворени.

— Пол, остани с мен! Отивам да повикам помощ!

— Да, аз ще ти намеря помощ, Маду. Тревожех се за теб… Мисля, че всичко стана, защото си се пристрастила. — По лицето му се разля глупава усмивка, лекарствата го бяха победили. — Ще се опитам да те откъсна от тях. За това пишех в онова писмо. Знам, че ще си върнем истинската Маду.

Изумих се колко безгрижно и прекрасно се чувствам. Сякаш бях под въздействието на химическа омая, което ме изненада, защото не бях пила хапчета от часове. Погледнах пластира, омотан на пръстите ми, и осъзнах, че никъде няма да ходя. В бързината бях притиснала юфелиса в голата си длан.

Вместо да разтворя пръсти, за да изхвърля затоплящия пластир, аз ги стиснах, за да съм сигурна, че всяка капчица юфелис ще влезе в мен.

Вече никой не можеше да ни помогне.

— Маду? Защо? — Едва успях да си поема въздух, за да изрека думите.

— Ти щеше да ме убиеш. Пистолетът. Намерих пистолета, а се бяха събрали толкова много лъжи — прошепна тя.

Когато заговорих, гласът ми се процеди като меласа в устата ми:

— Пистолетът? Мила, ти ме плашеше с тези хапчета. Как бих могъл да оставя зареден пистолет в къщата.

Ребека изглеждаше напълно слисана.

— Толкова съжалявам. Мислех, че вече не ме искаш.

Погледнах голямата си любов, докато нова вълна еуфория нахлуваше в мен. Мократа муцуна на Дъф се завря във врата ми.

Усетих вълна, която бавно ме завличаше към пода.

Очите ми обходиха стаята и спряха на двете теракотени лъвчета върху полицата над камината. Изглеждаха същите като счупените, но ето че бяха тук, цели.

— Какво? Аз ги счупих. Как? — Вече не бях сигурна какво в тази стая е истинско.

Той вече не можеше да държи очите си отворени, но разбра за какво питам.

— Трябваше ми известно време, но ги открих. Честита годишнина, мила. Добре дошла у дома.

Пол въздъхна и лицето му се отпусна. Дъф започна да вие и лае. Преди да затворя очи, аз погледнах за последно къщата, която той беше построил за мен, и лъвовете пазители, които бдяха над нас.

58. Силвестри

Дъф вдигаше вълни от пясък, докато тичаше след тенис топката, която му хвърлих. Уолкот седеше на пейката и разглеждаше бележника си. Заливът беше тих и спокоен, есенният вятър ставаше по-силен.

— Ела тук, приятел.

Дъф взе топката и затича към мен, едва не ме събори. Почесах го зад ушите, докато той точеше лиги около крачола ми.

— Трябва да се връщаме — провикна се партньорът ми.

— Идвам.

Приближих се до седналия на пейката Уолкот. Той наблюдаваше развеселен двама ни с кучето.

— Не съм и предполагал, че си толкова мекушав, Силвестри.

— Какво, да не би да го оставя в онази къща? Зловеща сцена, брат ми. Човек трябва да има някакво благоприличие.

— Значи просто правеше нужното, така ли? — Той поклати глава.

— Нещо такова — отвърнах и прикрих усмивката си.

— Та в тази връзка току-що разбрах, че къщата е обявена за продан.

— Господи. Кой ще купи това чудо? — поклатих глава аз. — Ако има представа какво е станало тук.

— Да му мислят купувачите — отвърна той. Видях огромно любопитство в очите му.

— Предполагам ще държиш това място под око.

Партньорът ми се ухили.

— Няма да се сдържа. Но както и да е, тръгваме.

Връщахме се към управлението, когато Дъф започна да вие отзад в колата. Погледнах през прозореца, за да разбера защо протестира, и видях черен лабрадор, седнал на предната веранда на една къща, да драска с лапа по мрежестата врата.

— Уолкот, намали.

— Какво има?

— Това не е ли къщата на Шийла Максуел?

— Май да. — Той спря колата отстрани на пътя.

Слезе и отвори задната врата. Дъф се стрелна покрай мен към лабрадора. Кучетата се срещнаха по средата на ливадата и започнаха да се търкалят като топка козина. Уолкот слезе от колата и мина от моята страна. Кимна към съседка, която поливаше цветята в едно сандъче на прозореца. Приближихме къщата.

— Извинете, госпожо — започна той.

Жената се обърна и се усмихна топло.

— Да?

— Извинете, че ви притесняваме. Аз съм детектив Уолкот, това е партньорът ми, детектив Силвестри.

— Здравейте, детективи. Как сте?

— Благодаря, добре. Красиви петунии — отбелязах.

— Много сте мили! С какво да ви помогна?

— Питахме се дали сте забелязали някого в къщата — посочи той съседната врата.

— О, боже — отвърна тя. — Тук живееше една млада жена, която изчезна преди няколко месеца. Не бях виждала кучето от известно време. Сега обаче то се върна и си търси стопанката. Горкото. Колебаех се дали да не звънна в кучкарника.

— Ние ще се погрижим за него. Благодаря ви за отделеното време.

— Разбира се. Намерете му хубав дом.

— На всяка цена, госпожо — отвърнах аз.

Пресякохме ливадата, за да хванем кучетата. Лабрадорът дойде при мен и започна да ближе ръцете ми, докато партньорът ми галеше Дъф. Наведох се и погледнах идентификационната карта на кучето. От едната страна се виждаше адресът на къщата, пред която бяхме застанали. Обърнах етикета и прочетох името „Моли“, гравиран в метала. Почесах я зад ушите, докато тя дишаше щастливо.

— Добре, миличка. Хайде да тръгваме.