Духът на демона

Глава 10 Най-святото място

Теренът стана по-труден по пладне на следващия ден след битката в долината. Отец Йойона се опита да запази духа на своите съратници, напомняйки им каква добрина са сторили и какво страдание са предотвратили. Но всички монаси бяха уморени от нощните изпитания, особено тези, които трябваше да използват още магия, а предвид трудния терен тя бе много необходима.

Нещо, с което нито Йойона, нито брат Франсис бяха склонни да направят компромис обаче, бе употребата на кварца при претърсването на околността. Колкото и да бяха изтощени, монасите просто не можеха да си позволят да свалят гарда си, не и в тази дива местност. Отец Йойона спря пътуването този ден рано, преди слънцето да залезе, и пожела на своите братя да спят дълбоко и добре, та да съберат сили и да пътуват на следващия ден с повече кураж.

— Щяхме да имаме силите да пътуваме до много по-късно — каза брат Франсис на отеца, когато, както обикновено, изникна до него, като че вечно го държеше под око, — ако не се бяхме намесвали в чужди проблеми.

— На мен ми изглеждаше, че на теб битката с чудовищата се хареса най-много, братко — отвърна старият отец. — Как може да се съмняваш в мъдростта на действията ни?

— Не отричам, че изпитах голямо удоволствие от унищожаването на Божиите врагове — отговори брат Франсис.

Това високопарно изявление накара Йойона да повдигне вежди.

— И въпреки това — продължи брат Франсис, преди едрият монах да отговори — знам какво ни нареди абат Маркварт.

— Само това ли има значение?

Отец Йойона изохка тихо при тази проява на сляпа вяра от страна на монаха. Грешка, господстваща тези дни в Абеликанския орден, която самият той бе допускал в продължение на толкова години. Отец Йойона, като всички отци и непорочни в Сейнт Мер-Абел бе знаел, че корабът, нает да превози братята до остров Пиманиникуит, никога няма да напусне залива на Вси светии при завръщането си и че всички на борда ще бъдат убити. Като всички други — всички освен Авелин Десбрис — той бе приел, че това мрачно решение е по-малкото от двете злини, че монасите не могат да оставят някой, знаещ местоположението на Пиманиникуит, да остане жив. Знаеше също и че брат Пелимар е умрял от инфекцията на рана, която със сигурност по-стари монаси можеха да излекуват с камъка на душата. Вината му бе, че не държа устата си затворена и бе разказал за тъй важното пътуване до острова.

Но по онова време смъртта на Пелимар пак изглеждаше на Йойона като по-малката от две злини.

Сега, спомняйки си собствените си решения, отец Йойона не можеше напълно да вини фанатичния брат Франсис.

— Спасихме много семейства онази нощ — напомни му той. — И за това не бих могъл да съжалявам. Нашата мисия не се е провалила.

— Простете, отец Йойона — долетя глас иззад фургона.

Двамата се обърнаха и видяха, че трима по-млади монаси, сред които брат Делман, приближават.

— Засякох присъствие в областта — обясни брат Делман. — Не на гоблин или друго чудовище — добави бързо младият монах, видял как се стреснаха останалите. — А на човек, който следи всяка наша стъпка.

Отец Йойона седна назад, не особено притеснен и в момента позаинтересуван да изучи младия човек, който бе донесъл новините. Брат Делман напоследък бе станал твърде полезен и работеше повече от всеки друг в кервана. Йойона харесваше потенциала, който виждаше в очите на младежа, в идеализма му.

— Човек ли — повтори брат Франсис, като видя, че Йойона не отговаря. — От църквата? От Палмарис? Или от селото? — добави нетърпеливо.

И той бе забелязал здравата работа на Делман в последно време, но не бе сигурен какви са мотивите на младия монах.

— Кой е и откъде идва?

— Очевидно алпинадорец — отговори Делман. — Огромен мъж, с дълга лененожълта коса.

— От селото е, без съмнение — каза брат Франсис с пухтене. — Може би прибързахте с изводите, отец Йойона.

— Това е човек — възрази стария монах, — само един човек. Вероятно иска да разбере кои сме и защо спасихме селото му. Ще го отпратим и с това ще приключи.

— Ами ако е съгледвач? — рече брат Франсис. — Шпионин, пратен подире ни, за да разкрие слабостите ни? Алпинадорците никога не са били приятели на Абеликанската църква. Нужно ли е да напомням за трагедията при Фулдебароу?

— Няма нужда да ми напомняш каквото и да било — остро отвърна отец Йойона, но гледната точка на Франсис бе добре известна. Фулдебароу бе алпинадорско градче, по-голямо от селцето, което спасиха предишната нощ, в което от Църквата, и по-точно от абатството Сейнт Прешъс от Палмарис, се бяха опитали да установят мисия. Всичко вървеше добре почти година, но тогава явно абеликанските мисионери бяха казали или направили нещо, което бе засегнало алпинадорците. Вероятно бяха обидили някой от боговете на северните хора. Никой повече не видял никого от монасите там, поне не и телом. От Сейнт Прешъс се бяха обърнали към Сейнт Мер-Абел с молба за помощ в разследването и с помощта на магията на камъните на душата духовете на мъртвите бяха намерени, а отците от древното абатство откриха, че мисионерите са били избити.

Но този инцидент бе отпреди повече от сто години, а изпращането на мисионери сред езичници винаги бе опасно.

— Нека се отървем от шпионина — каза брат Франсис и скочи на крака. — Аз…

— Ти няма да правиш нищо — прекъсна го отец Йойона.

Брат Франсис се стегна, все едно го бяха зашлевили.

— Интересно, че не можах да се свържа с абат Маркварт преди битката в селото — отбеляза внезапно той. Намекът му бе ясен, предвид погледа, който хвърли към Йойона. — Разстоянието се счита за несъществено там, където е замесен хематитът.

— Може би не си тъй могъщ с камъните, както смяташ — сухо отвърна отец Йойона. Но и двамата знаеха какво е станало. Знаеха, че отец Йойона, който имаше малък, но ефективен слънчев камък, камъка против магията, се бе намесил, когато брат Франсис бе опитал да се свърже с абата, за да се противопостави на решението да защитят алпинадорското село.

— Тогава какво ще правим с тази досадна сянка? — настоя Франсис.

— Какво наистина? — каза отец Йойона.

— Той знае за нас и представлява заплаха — продължи брат Франсис. — Ако е шпионин, както предполагам, вероятно ще изпрати могъща сила срещу нас и ако го оставим жив, няма да е особено милостиво спрямо мъжете, които ще платят за щедростта ни с живота си. — Той направи кратка пауза и на Йойона му се стори, че е тъй доволен от тази възможност, че сам ще настоява да оставят човека жив.

Но брат Франсис бързо се овладя.

— Дори и да не е шпионин — продължи той пламенно, — пак си остава заплаха. Да предположим, че бъде пленен от паури. Съмнявате ли се, че ще разгласи каквото знае за нас сред чудовищата, хранейки празни надежди за милост?

Отец Йойона погледна другите трима монаси, всички изглеждаха шокирани от разгорещеността на разменените реплики.

— Може би за вас ще е най-добре да се оттеглите — нареди им той. — А на теб, братко Делман, поздравления за добрата работа. Върни се обратно към скъпоценните камъни, този път избери онзи на душата и наблюдавай неканения ни гост по-внимателно.

— Неканен и нежелан — промърмори под нос брат Франсис, докато тримата млади монаси се отдалечаваха. Те се разминаха с Браумин Херде, който очевидно идваше да се присъедини към Франсис и Йойона.

— Не подценявайте този алпинадорец — рече брат Браумин, като ги приближи. — Ако не бе камъкът на душата, още щяхме да се чудим кой ни следи, дори сега той е на не повече от петдесетина ярда от лагера ни.

— Шпионите са обучени за такива неща — отбеляза брат Франсис, а Йойона и Браумин се смръщиха.

— Ти какво мислиш? — попита отеца Браумин.

— От селото е, предполагам — отвърна непорочният. — Макар да не мисля, че това е от толкова злокобно значение, колкото му придава нашият брат.

— Мисията ни е твърде важна, за да си позволим да свалим гарда — възрази Франсис.

— Така е — съгласи се Йойона и погледна брат Браумин право в очите. — Обсеби този човек — нареди той, — убеди го, че трябва да си ходи или да се провали, използвай силите си, за да отпратиш физическото му тяло далеч, далеч оттук. Нека си върне разума чак като стигне навътре в гористите земи, и то да е прекалено уморен, за да се върне скоро.

Брат Браумин се поклони и си тръгна, не особено въодушевен, че ще трябва да обсебва някого, но все пак облекчен, че брат Франсис не бе постигнал своето. Не бе извървял всички тези мили, за да участва в убийството на човек.

Брат Браумин тръгна най-напред към Делман и му каза, че всяка активност с кварца трябва да бъде прекратена, както и да спре с употребата на камъка на душата. Обсебването бе достатъчно трудно и без друг безтелесен дух, блуждаещ наоколо! После тръгна към фургона си, за да се подготви.

Андаканавар стоеше ниско приведен в храстите, убеден, че се е прикрил твърде добре, за да бъде забелязан от близките монаси. Поне не и с очи, за магията пазителят нямаше как да знае, тъй като бе запознат само с вълшебствата на Туел’алфарите и нямаше представа на какво са способни светите камъни.

Ала Андаканавар имаше необикновена чувствителност към околната среда и усещаше кога е наблюдаван. Затова и усети присъствието, смътно чувство, че до него има някой.

Това усещане прерасна в силна изненада, когато духът на брат Браумин се придвижи напред, опитвайки се да завладее тялото на човека!

Андаканавар се огледа насам-натам, а очите му претърсваха всяка сянка, всяко местенце, където някой можеше да се скрие. Знаеше, че не е сам, и при все това сетивата му не разкриваха нищо.

Абсолютно нищо.

Усещането стана по-силно и пазителят почти извика, напук на всяка предпазливост. Това го изненада и доведе до ужасяващото и немислимо заключение, че някаква друга сила се опитва да наложи волята си над него.

Андаканавар бе участвал в общите сбирки на Туел’алфарите, обединението на цялата елфическа общност в единна хармония. Това бе нещо красиво, единение на ума и най-съкровено преживяване. Ала това…

Пазителят отново едва сдържа вика си, спирайки се в последния момент, защото си даде сметка, че нападателят му вероятно иска той да изкрещи и да издаде присъствието си.

Отново започна да търси в себе си, мъчеше се да намери нещо осезаемо, нещо определимо. Отново си спомни общата песен на елфите, сто гласа, слети в едно, сто души, станали едно в съвършена хармония.

Ала това…

Това си бе изнасилване.

Пазителят се приведе още по-ниско към земята, тихо ръмжейки и борейки се по единствения начин, който разбираше. Изгради си стена от ярост, пурпурна бариера, спираща всяко действие. Андаканавар напълно контролираше волята си, на всяко ниво. Той използваше дисциплината на би’нел дасада, танца на елфите, дисциплина, която бе ползвал толкова дълго по време на обучението си при Каер’алфар.

Така със своята мрачна решителност и силата на своята воля, пазителят успя да намери духовния си враг. В главата на Андаканавар се оформи карта, карта на собственото му съзнание, и постави знак на мястото, където беше врагът му.

Волята на брат Браумин скоро се показа пред мъжа и внезапно двамата бяха на бойно поле, в открита битка на умовете, като всеки бе лишен от предимството на изненадата. Брат Браумин, дисциплиниран и обучен с камъните, се би добре, но пазителят бе далеч по-силен и монахът скоро бе прогонен, а малко след това и преследван.

Андаканавар бе истински изплашен от това изживяване и тази непозната магия, но понеже бе смел, нямаше как да пропусне тази възможност. Усети канал, път към отдръпващия се дух, и изпрати мислите си подире му, напускайки тялото си.

Скоро вече бе в укреплението на монасите и след това в един от техните фургони. Там седеше нападателят, монах на около тридесет зими, кръстосал крака и дълбоко потънал в медитация.

Без колебание Андаканавар продължи по мислената просека, последвайки духа до тялото, и отново започна битката. Сега тя стана по-трудна и се водеше на територия, позната за врага. Но пазителят продължи да го притиска, съсредоточавайки волята си. Само една мисъл го забави за миг — ако превземеше това тяло, нямаше ли да остави своето открито за атака?

Пазителят нямаше как да знае това и колебанието му почти прекрати битката.

Но след това, използвайки същата решимост, която го бе съхранила през годините на изпитания в суровата земя на Алпинадор, Андаканавар усили десеторно натиска си, прониквайки дълбоко в ума на монаха, избутвайки го отвсякъде и открадвайки всяка мисъл, надежда или страх.

Усещането бе неприятно, странно. За благородния пазител то бе просто гадно. Въпреки разумните обяснения, че просто е предпазвал собствената си душа и дълга си към своите събратя алпинадорци, Андаканавар все пак се чувстваше някак виновен. Да обсебиш чуждо тяло по каквито и да е причини нарушаваше представите за добро и зло, които имаше пазителят.

Той обаче устоя на угризенията и някак се успокои от сивия гладък камък, който държеше непознатата ръка. Този камък служеше за изпращане на душата, разбра пазителят, отваряше проход между духовете и с него в ръка, контролирайки го физически и духовно, Андаканавар се почувства сигурен, че тялото му е недостъпно за обсебване. Приспособявайки се към новата си обвивка, той се довлече до края на фургона, надникна към лагера и внимателно се заслуша в разговорите на околните. Остана така известно време и след като бе поздравен от неколцина монаси. Отвърна на поздравите им, благодарейки наум на елфите, които го бяха научили на езика на Хонс-де-Беер. Тогава, събирайки смелост, се осмели да излезе от фургона и да пристъпи сред чужденците.

Не му бе трудно да разгадае йерархията, в тази група тя явно се определяше от възрастта, а Андаканавар винаги бе умеел да разгадава годините на хората. От тези впечатления и от уважителния начин, по който другите го поздравяваха, той установи, че е в тялото на някой с висок сан сред монасите.

— Отец Йойона иска да разговаря с теб — каза му един от по-младите монаси и друг го повтори малко след това, но, разбира се, Андаканавар нямаше как да знае кой е загадъчният отец Йойона. Така той продължи да се разхожда из лагера и да събира информация. Скоро усети, че е следван — не от друг, а от лишения от тяло дух. Той отново и отново се опитваше да се върне в плътта и макар че Андаканавар отблъскваше атаките, започна да се уморява и си даде сметка, че няма да го удържи още дълго.

Точно тогава той забеляза един доста по-възрастен човек, вероятно водачът на групата, може би въпросният Йойона. Зад него стоеше друг монах с ядовито изражение, който бе на възрастта на човека, чието тяло Андаканавар бе обсебил.

— Привърши ли вече? — рече отец Йойона, приближавайки към него.

— Да, отец Йойона — отвърна почтително Андаканавар, надявайки се, че догадката му за самоличността на мъжа и тонът му са правилни.

— Отърва ли ни от шпионина? — остро попита другият монах.

Андаканавар потисна порива да го удари в лицето. Нарочно пренебрегна въпроса му с надеждата, че двамата ще разкрият още нещо.

— Брат Браумин? — настоя отец Йойона. — Отиде ли си алпинадорецът?

— Какво искаше да направя? — остро отвърна Андаканавар, насочвайки гнева си към по-младия от двамата, тъй като бе очевидно, че той не е в добри отношения с човека, когото бе обсебил.

— Това няма значение — отговори брат Франсис, поглеждайки красноречиво отец Йойона.

— Тъй като не си имал достатъчно време да изпратиш алпинадореца надалеч, надявам се си сложил в ума му доста ясно предложение, че трябва да напусне — спокойно рече отец Йойона.

— Може би трябваше да го поканим — осмели се да отвърне Андаканавар. — Той несъмнено познава тайните на тази земя и щеше да ни упъти по-добре.

Пазителят погледна брат Франсис и видя нарастващо подозрение в очите му, тъй като на лицето му се бяха изписали изненада и дори ужас.

— Мислех за това — призна си отец Йойона, без да се поддава на гнева на своя темпераментен спътник. — Но трябва да следваме декретите на върховния абат.

Брат Франсис изсумтя.

— Ако го поканим, ще трябва да отговаряме на много въпроси — продължи отец Йойона, пренебрегвайки напълно Франсис. Андаканавар се досети, че старецът е свикнал на това поведение от страна на младежа.

— Въпроси, на които не можем да си позволим да отговорим — продължи Йойона. — Ще преминем през Алпинадор бързо и е по-добре да не въвличаме северняци в пътуването. Няма защо да отваряме стари рани между нас и варварите.

Андаканавар не попита нищо повече, но определено бе облекчен да научи, че този могъщ контингент не е дошъл на север, за да навреди на Алпинадор.

— Иди при нашия преследвач — упъти го отец Йойона — и провери дали той следва инструкциите ти.

— Аз ще го сторя — прекъсна го брат Франсис.

Пазителят мъдро премълча. А и нямаше желание да се бори с още един дух днес.

— Способен съм да довърша задачата, която ми поставихте — каза той на възрастния монах.

И изведнъж, по изражението на другия, той се сети, че е изтървал титлата „отец“, явно запазена за стария човек. Брат Франсис вече ставаше подозрителен, а след миг на лицето му се изписа и неверие, когато присви очи и се вгледа в погледа на пазителя, през очите на обсебения монах. Андаканавар се опита да прикрие грешката си, като се обърна към възрастния човек, но видя на лицето му същото подозрение.

— Дай ми камъка, братко — рече отец Йойона.

Андаканавар се поколеба, мислеше за възможните усложнения.

Можеше ли да се върне обратно в тялото си без камъка. Можеше ли старият отец да разкрие измамата?

Като че усетил моментното колебание на пазителя, безтелесният дух намери удачна възможност да нападне още веднъж.

Пазителят разбра, че е време да си ходи.

Отец Йойона и брат Франсис скочиха напред, за да хванат тялото на залитналия брат Браумин, докато очите на последния премигнаха и краката му се подгънаха. Брат Франсис се протегна и взе хематита от ръката му.

Но духът на Андаканавар нямаше проблем нито с намирането на тялото си, нито с влизането в него. Той скочи на крака и хукна незабавно нанякъде, макар че се чудеше къде ли би могъл да е в безопасност от търсещи призрачни очи.

Обратно в лагера, брат Браумин се успокои, след което се преви на две, поставяйки ръце на коленете си, и се помъчи да успокои дишането си.

— Какво стана? — попита отец Йойона.

— Как можа да се провалиш срещу човек, който дори не е трениран… — започна брат Франсис, но Йойона го накара да замълчи с поглед.

— Много е силен — отбеляза пъшкайки Браумин. — Този алпинадорец има бърза мисъл и силна воля.

— Естествено, че ще кажеш така — сухо отговори брат Франсис.

— Защо не се пробваш сам с камъка? — избухна Браумин. — Няма да ти дойде зле, ако те научат на малко скромност.

— Достатъчно! — извика Йойона и понижи глас, щом забеляза, че наоколо се събират хора.

— Какво успя да научиш? — попита той Браумин.

Младият монах сви рамене.

— Опасявам се, че той научи много от мен, а не обратното.

— Чудесно — саркастично отбеляза Франсис.

— Какво научи той? — настоя Йойона.

Отново Браумин можеше само да свие рамене.

— Подгответе конете — рече тогава отец Йойона, — трябва да се махаме от това място?

— Ще намеря този шпионин — каза брат Франсис.

— Ще го търсим заедно — поправи го отец Йойона, — ако този човек е победил брат Браумин, ще победи с лекота и теб.

Брат Франсис пламна, опитваше се да намери някакъв отговор.

После се обърна, сякаш искаше да напусне.

— Няма ли да се присъединиш към търсенето? — остро го попита Йойона.

— Не виждам смисъл от него — долетя дълбок глас и всички монаси се извърнаха, за да видят един огромен алпинадорец да влиза в лагера, преминавайки кръга от фургони, като само удостои с поглед монасите, които стояха на стража.

— Не съм в настроение за повече битки в света на духовете днес. Нека говорим открито и честно, като мъже.

Отец Йойона и брат Франсис се спогледаха изумени. Брат Браумин обаче, единственият, осъществил истински контакт с пазителя, не беше нито изненадан, нито пък особено доволен.

— Определено е човек на честта — каза Йойона. — Не бихте ли се съгласили?

Брат Браумин бе твърде зает, за да отговори. Той бе сключил поглед с този на Андаканавар, и двамата се взираха един в друг с почти първична омраза. Бяха водили битката твърде съкровено, виждайки душата на другия окъпана в омраза. За Андаканавар човекът насреща му се бе опитал да го насили, за брат Браумин онзи се бе оказал по-силен и го бе посрамил.

Те останаха така за миг, а всички около тях, дори брат Франсис, не прекъснаха момента, осъзнавайки нуждата от него.

Ала тогава брат Браумин остави чувството да отшуми, напомняйки си, че човекът срещу него в крайна сметка само се бе защитавал. Постепенно изражението на лицето му се смекчи и той леко кимна.

— Този опит да те убедим ни изглеждаше най-безопасен — извини се той, — дори и за теб.

— Смятам една орда великани за по-безопасна от това, което се опита да ми направиш — отговори Андаканавар, но също кимна, давайки знак, че е простил, след което се обърна към отец Йойона.

— Името ми е Андаканавар — рече той — и моята земя е под ботушите ви. Аз имам много титли, но за ваше удобство можете да ме считате за защитник на Алпинадор.

— Каква гръмка титла — отбеляза брат Франсис.

Пазителят подмина тази забележка. Стори му се странно, че харесва и дори уважава човека, опитал се да го обсеби, повече от този.

— Аз не съм шпионин и в мотивите ми да ви проследя няма нищо злонамерено. Последвах ви от долината, където видях вашата мощ, и не можех да ви оставя да я обхождате свободно. С такава сила можете да донесете катастрофа на моя народ.

— Ние не сме врагове на Алпинадор — отвърна отец Йойона.

— И аз така разбрах — каза Андаканавар, — затова дойдох във вашия лагер открито, като приятел и може би съюзник.

— Не сме ви искали помощта — изсъска брат Франсис и си спечели неодобрителния поглед на отец Йойона.

— Аз съм отец Йойона — бързо се намеси старият монах, за да попречи на свадливия Франсис да каже още нещо. — От Сейнт Мер-Абел.

— Знам вашия дом — отговори пазителят. — Казват, че бил могъща крепост.

— И не лъжат — мрачно отвърна Франсис. — Всеки тук е добре обучен в бойните изкуства.

— Както кажеш — отвърна пазителят и отново се обърна към Йойона, който изглеждаше далеч по-разумен. — Както знаете, дойдох при вас, използвайки тялото на вашия приятел — обясни той. — Тъй научих, че възнамерявате да преминете през тези земи. Мога да ви помогна. Никой не знае пътя по-добре от Андаканавар.

— Андаканавар Скромний — излая брат Франсис, — това да не е още някоя от титлите ти?

— Знаеш ли, от устата ти твърде лесно изхвърчат обиди — отговори пазителят. — Може би трябва да си по-внимателен, та да не захвърчат и зъби.

Твърде горд да понесе тази заплаха, Франсис сви очи и смело пристъпи напред.

Пазителят реагира незабавно, твърде бързо, за да може някой от монасите дори да извика. Извади малка брадва от колана си и я метна светкавично.

Брадвата се завъртя по такъв начин, че прелетя точно между краката на брат Франсис, извиси се във въздуха и се заби в един от фургоните, на около двадесетина фута зад монаха.

Шокираният Франсис, както и всички останали, се обърнаха да видят къде е попаднала брадвата, след което погледнаха отново Андаканавар. Вече с по-голям респект.

— Можех да я хвърля малко по-високо, а тогаз и гласът ти щеше да стане по-височък — ухили се пазителят.

Разтреперан от страх и гняв, брат Франсис някак се овладя, но пребледнялото му лице го издаваше.

— Отдръпни се, брат Франсис — сопна му се отец Йойона.

Франсис го погледна, а после се втренчи гневно в кривата усмивка на Андаканавар. Отстъпи назад, преструвайки се на ядосан, макар че — и всеки усети това — всъщност бе доволен от намесата на Йойона, предотвратила по-нататъшна конфронтация.

— Както виждате, и аз имам известни умения в онова, което наричате бойни изкуства — рече пазителят. — Ала предпочитам да ги пазя за великани, паури и други подобни твари. Вашата Църква и моят народ не са били приятели и да ви кажа, не виждам причина да променяме това, но ако паурите са ваши врагове, тогава смело може да наречете Андаканавар свой съюзник.

След това погледна брат Браумин и тихо се изсмя.

— Но знам и как да си тръгна далеч без вашата помощ.

Младият монах силно се изчерви.

Отец Йойона погледна спътниците си и прочете две противоположни мнения в очите им. Погледна към огромния странник, знаейки, че в крайна сметка решението е негово.

— Нямам право да ти кажа накъде отиваме — накрая рече той.

— Да съм питал? — ухили се в отговор Андаканавар. — Вие отивате на северозапад и смятате да напуснете моите земи. Ако искате да държите този курс, ще ви покажа най-лекия и бърз път.

— А ако не смятаме да го правим? — прекъсна го брат Франсис и погледна отец Йойона, за да покаже ясно отношението си към странника.

— Смятате, смятате — отговори пазителят, все още усмихнат. — Тръгнали сте към Барбакан, към планината Аида, така смятам аз.

Невероятно дисциплинирани, нито един от тримата монаси не показа какво смята за смелото му предположение, но зяпналите уста на много от по-младите подсказаха на Андаканавар, че е бил прав в догадката си.

— Значи просто така смяташ? — попита отец Йойона, давайки си сметка, че човекът сигурно е научил това от мислите на брат Браумин.

Андаканавар се бе оказал прекалено опасен, реши старият монах със съжаление, защото това можеше да позволи на Франсис да постигне своето и да убие този достоен човек. — Просто така смяташ?

— Така мисля — допълни Андаканавар. — Отдалечили сте се твърде на североизток, ако сте възнамерявали да ударите чудовищата, които са нападнали дома ви. Трябвало е да завиете на запад и въобще нямаше да сте тук. Но вие не бихте допуснали такава грешка, не и с вашите магии. Така че отивате към Барбакан, това е ясно. Искате да разберете повече за експлозията там, за огромния облак сив дим, покрил земите там повече от седмица и довлякъл пепел чак дотук.

Страховете на Йойона бързо преминаха в нескрито любопитство.

— Значи наистина е имало експлозия? — попита той откровено, независимо от страха си, че разкрива прекалено много информация.

Зад него Франсис почти се задави.

— О, да. Най-голямата, която светът е виждал, откак съм роден — потвърди пазителят. — Разтърси земята под краката ми, а бях на стотици мили от мястото. В небето се издигнаха облаци пепел, изхвърлени от недрата на самата планина.

Отец Йойона се замисли над тази информация и се озова пред наистина тежка дилема. Едиктите по този въпрос, издадени от върховния абат Маркварт, бяха достатъчно ясни, но в сърцето си Йойона усещаше, че този човек не му е враг и може наистина да им помогне много. Отецът погледна към своето обкръжение — защото всички монаси се бяха събрали в този момент — и накрая спря поглед на брат Франсис, който естествено щеше да се окаже най-проблематичен.

— Видях сърцето му — каза накрая Браумин след продължително и неловко мълчание.

— Дори повече, отколкото бих искал — сухо отбеляза пазителят.

— И повече, отколкото аз бих искал — отговори монахът, като дори съумя да се усмихне. Обърна се към Йойона, загърбвайки смущението си, и рече:

— Нека ни води през Алпинадор.

— Знае прекалено много — възрази брат Франсис.

— Знае повече от нас — отвърна остро брат Браумин.

— Върховният абат… — заплашително започна Франсис.

— Върховният абат нямаше как да предвиди това — бързо го прекъсна брат Браумин. — Андаканавар е добър човек, могъщ съюзник и знае пътя. А ние лесно можем да се изгубим по този неравен терен — добави той високо, така че всички да го чуят.

— Една грешка в пътя може да ни провали или да ни коства седмица лутане обратно към правилния маршрут.

Брат Франсис отвори уста да възрази, но отец Йойона вдигна ръка, знак, че е чул достатъчно. Изведнъж се бе почувствал много стар. Потърка лицето си с две ръце и погледна първо двамата си спътници, а после и пазителя.

— Вечеряй с нас, Андаканавар от Алпинадор — няма да потвърдя нашата цел, но ще ти кажа, че наистина възнамеряваме да напуснем твоите земи от северозапад възможно най-скоро.

— Ще ви е нужна седмица, и то ако пришпорвате животните си здраво — каза пазителят.

Отец Йойона кимна, макар че знаеше, че с магията ще съкратят това време наполовина.

По обед на следващия ден отец Йойона вече нямаше съмнения, че е направил правилния избор да вземе Андаканавар като водач на кервана.

Пътят оставаше труден, тъй като северен Алпинадор бе неприветливо място, земя на строшени от леда камъни и стръмно издигащи се планини, ала пазителят познаваше пътя отлично, минаваше умело всяко препятствие и винаги намираше вярната пътека. След дългата почивка монасите облекчаваха пътя си с магия и олекотяваха товара с помощта на левитационния малахит. Чистеха пътя със светкавици и, разбира се, продължаваха да си докарват диви животни с камъка на душата.

На Андаканавар му отне известно време, за да разгадае точно този номер. Първо се чудеше каква дяволия ползват монасите, за да ловуват, но когато керванът остави два полумъртви от изтощение елена зад гърба си, пазителят бе наистина озадачен — но далеч не и доволен. Отиде до елените и ги огледа.

— Как наричате това деяние? — попита той брат Браумин, който се приближи до него, следвайки указанията на отец Йойона.

— Използваме енергията на дивите животни — обясни монахът откровено. — Захранваме конете.

— И после ги оставяте да умрат? — попита пазителят.

— Какво друго да сторим? — безпомощно сви рамене Браумин.

Пазителят тежко въздъхна, опитваше се да потисне гнева си. Той извади огромен нож от колана си и бързо и методично уби двата елена, след което коленичи в прахта и се помоли за душите им.

— Вземи този — рече той на брат Браумин, а сам вдигна по-голямото животно за копитата и го метна на рамо.

Двамата скоро настигнаха кервана и Андаканавар метна трупа точно пред фургона на брат Йойона. Отецът накара другите да спрат и се запъти към пазителя.

— Значи просто им вземате енергията и ги оставяте да умрат, така ли? — обвини го пазителят.

— Неприятна необходимост — призна отец Йойона.

— Не е толкова необходимо, като гледам — изригна в отговор пазителят. — Ако ще ги убивате, ползвайте ги, иначе само обиждате животните.

— Ние не сме ловци — отвърна Йойона и се намръщи, като видя, че брат Франсис се приближава до тях.

— Ще ви покажа как да ги одирате и да си правите дрехи от тях предложи им Андаканавар.

— Нямаме време за това — излая Франсис.

Отец Йойона прехапа устни, не знаеше какво да стори. Искаше да сгълчи Франсис, тъй като не желаеше да загуби толкова ценен гид, но се опасяваше, че бедата вече е сторена.

— Или ще намерите време за това, или повече няма да ми убивате животните — сопна се пазителят.

— Твоите животни? — изумени се Франсис.

— Вие сте на моите земи, казах ви вече — отвърна пазителят. — Аз пазя и тия животни. — Обърна се към отец Йойона. — Не бих ви спрял от лова, аз самият ловувам. Но ако се налага да убиете животинката, няма да я оставяте да умре на пътя. Това е ненужно и жестоко по всички критерии.

— Ох, варварин да ме учи за жестокости — изсумтя брат Франсис.

— Ако е нужно — отговори веднага Андаканавар.

— Нямаме нужда нито от храна, нито от кожите им — спокойно отвърна брат Франсис, — но тяхната енергия е жизненоважна за нашия керван. Ако тези коне не ни отведат до крайната цел и после обратно, сме загубени.

— И защо е нужно да вземате толкова енергия от животното, че да умре? — запита пазителят.

— Как да разберем кога да спрем?

— Да предположим, че мога да ви покажа?

Отец Йойона се усмихна широко. Никога не бе одобрявал убиването на невинни животни.

— Приятелю Андаканавар — каза той, — ако можеш да ни кажеш как да довършим мисията си, без да оставим вече ни един труп зад себе си, ще ти бъда вечно признателен.

— Вероятно и немалко елени ще са ми благодарни — отговори пазителят. — А за тия, които убихте сега, знайте, че ще хапнете добре тази вечер, а кожата им ще ви е нужна, когато стигнете по на север, където дори през летните нощи духа леден вятър.

Подир това Андаканавар показа на монасите как да одират мъртвите животни. Малко по-късно керванът отново бе на път и още няколко елена бяха призовани. Пазителят внимателно наблюдаваше изсмукването на жизнената енергия на всяка животинка и веднага щом животното покажеше признаци на стрес, той спираше процеса и жертвата, уморена, но жива, се отдалечаваше в гората.

Само брат Франсис показа недоволство, но на отец Йойона и брат Браумин се стори, че дори той е облекчен от премахването на ужасните убийства.

— Хитър номер, ако се върши, както е редно — рече Андаканавар, докато пътуваха заедно с Йойона. — Но ще свърши повече работа, ако докарате един или два лоса. Това ще направи конете ви Чесуинд!

— Лос?

— Това е голям елен — обясни пазителят с крива усмивка.

— Ние извикахме няколко големи… — започна отец Йойона, но Андаканавар го прекъсна.

— По-големи — рече той, скочи от фургона и хукна към храстите.

— Доста е пъргав — отбеляза брат Браумин.

Пазителят се върна до фургона след около час.

— Кажи на твоите тичащи из света на духовете приятели да погледнат нататък. — И той посочи към един плитък дол на запад от пътеката. — Кажи им да потърсят нещо едро и тъмно с чифт рога, широки два човешки боя.

Йойона и Браумин си размениха изпълнени със съмнение погледи.

— Само им кажи — настоя Андаканавар, — тогава ще видиш лъжа ли.

Малко по-късно, когато един огромен мъжки лос се появи на пътеката, поведен от контрола на камъните на душата, двамата монаси поднесоха извинения за съмненията си.

А как само полетяха конете, когато оставиха уморения лос зад гърба си!

Препускаха бързо през целия ден и вечерта монасите се събраха около напалените огньове да слушат приказките на пазителя за севера.

Веселият нрав на Андаканавар и интересните истории, които разправяше, спечелиха всички, дори брат Франсис, който не изпълни заканата си да се оплаче на върховния абат.

И тъй на четвъртия ден от тяхното пътуване, когато пазителят обяви, че напуска кервана, над лагера им се спусна гробна тишина.

— Е, не се отчайвайте, де — рече им Андаканавар. — Ще ви покажа пътя до Барба… — Усети се, спря и се ухили криво. — Ако натам ще ходите, разбира се — хитро добави той.

— Не мога да го потвърдя — отвърна отец Йойона, но също се ухили.

Бе видял сърцето на Андаканавар и знаеше, че е близко до неговите убеждения. Разбира се, че той знаеше накъде отиват монасите — къде другаде би отишъл някой, навлязъл така навътре в Дивите земи?

— Пътят е все направо — продължи пазителят. — И ако не срещнете паури или великани, ще стигнете скоро.

— Според моите карти, целта ни е далеч, на много мили от западните граници на Алпинадор — отбеляза брат Франсис, но гласът му към пазителя сега бе изпълнен с повече уважение. — Опасявам се, че ни чака още дълъг път.

Андаканавар вдигна ръка и брат Франсис му подаде картата, която показваше околността. Пазителят повдигна вежда, като я видя, тъй като бе много подробна и относително точна.

— Картите ти казват истината — съгласи се Андаканавар, — ала ние оставихме западните граници на Алпинадор зад нас още преди да лагеруваме по-миналата нощ. Тъй че, приятели, не се бойте, почти сте стигнали целта си — макар че аз бих се страхувал, ако съм тръгнал към място, за което се говори, че е демонско леговище!

Той захапа върха на пръста си и начерта с кръвта си пътя до планината Барбакан, отбелязвайки с кръстче сегашното им местоположение.

След това върна картата на Франсис, поклони се и ги напусна, като се затича със смях към шубраците.

— Да не бе ръстът му, бих го помислил за елф — каза брат Браумин. — Ако има такива създания като елфите.

Последните думи на Андаканавар за местоположението им, донякъде облекчиха монасите, натъжени от загубата на отличния водач. Хапнаха вечерта — отново великолепно сърнешко месо, — казаха вечерните си молитви и подир това спаха добре, а на сутринта отново бяха на път още преди настъпването на зората.

Земята остана неравна — с по-малко възвишения, но и с по-гъста растителност по пътя. Въпреки това, водейки се по кървавата линия по картата, монасите скоро излязоха от тясната пътечка и се озоваха на широк път. Тогава керванът спря и водачите му се събраха за оглед.

— Тази просека е направена от чудовищата по пътя им на юг — рече отец Йойона.

— Това значи, че ако тръгнем по нея, ще стигнем мястото, където злите сили са се събрали — отвърна брат Браумин.

— Поемаме опасен курс — отбеляза брат Франсис, оглеждайки се наоколо. — На открито сме.

— Но пък пътят ще е лек — отговори Браумин.

Отец Йойона се замисли, спомни се, че не друг, а Андаканавар ги бе повел към този път.

— Изследвайте духом пътя пред нас — нареди той, — нека и фургоните, и конете ни се ползват от отдиха на равния път.

Брат Франсис използва всеки кварц и хематит, разпореждайки монасите да изследват пътя навсякъде и във всички посоки, обзет от страх, че пътуват право към главното укрепление на чудовищата.

Два дни по-късно все още не бяха видели ни едно от изчадията, макар да оставиха над сто мили зад себе си. Сега пред тях се издигаха планините, обкръжаващи Барбакан, и монасите се опасяваха, че им предстои труден преход.

Ала пътят продължи не само до основите на планината, но и нагоре по нея, минавайки през широко дефиле. Да устроиш лагер на такова място бе доста дръзко, но отново нито едно чудовище не се появи, а монасите, които изследваха терена с камъните откриха, че наоколо дори дивите животни са малко. Земята изглеждаше странно мъртва и тънеше в зловеща тишина. На следващата заран краят на планините вече се виждаше и само едно било скриваше гледката отвъд. Отец Йойона даде знак на кервана да спре и махна към братята Браумин и Франсис да го придружат.

— Трябва да продължим напред духом — рече Франсис.

Това бе добро и разумно предложение, но отец Йойона поклати глава. Имаше чувството, че онова, което му предстои да разкрие, е изключително важно и трябва да бъде видяно и телом, и духом. Махна на двамата и викна още неколцина непорочни да се присъединят към тях, подир това започна да се катери нагоре.

Младите монаси последваха групата, като гледаха да не изостават много.

Когато отец Йойона преодоля и последното възвишение и пред него се откри широката долина, сърцето на Барбакан, духът му хем се възрадва, хем посърна. Монасите шокирани се взираха в гледката.

Разрушението бе пълно.

Там, където някога се бе издигала гора, сега имаше поле сива пепел, в което се чернееха обгорени пънове. Цялата долина бе сива и пуста, а въздухът бе натежал от мириса на сяра. Приличаше на същински апокалипсис, онова, което тяхната Църква наричаше „ад“. Най-разстроени бяха младите монаси, които също дойдоха иззад билото. Някои дори се разплакаха, обзети от отчаяние.

Ала отчаянието премина в мрачно примирение, а подир него в умовете на монасите дойдоха други, по-радостни мисли. Та нима нещо можеше да оцелее след такъв взрив? Може би техните подозрения и надежди, че армията от чудовища е обезглавена, бяха верни, защото ако наистина Барбакан бе домът на демона дактил и той бе стоял тук по времето на експлозията, значи вече го нямаше.

Дори брат Франсис бе твърде зашеметен, за да говори и дълго остана мълчалив. Накрая приближи отец Йойона.

— Дали това разрушение е достатъчно доказателство, че демона вече го няма? — попита отецът.

Франсис погледна към пепелищата. Не бе трудно да се отгатне откъде бе дошла експлозията: сред пепелта се издигаше планина с плосък връх, а от него все още се процеждаха струйки дим.

— Не вярвам това да има естествено обяснение — накрая рече Франсис.

— Тук са изригвали вулкани и преди — възрази отец Йойона.

— Но точно в това тежко време? — със съмнение запита брат Франсис. — Можем ли да допуснем, че вулканът е изригнал на точното място и в точното време. Там, където е нашият враг?

— Съмняваш ли се в Божията намеса? — попита отец Йойона. Беше сериозен, макар и сам да се измъчваше от съмнения. Имаше фанатици в ордена им, които очакваха Божия юмрук да се стовари от небесата върху враговете на Църквата при всеки повод; по време на обсадата на паурите Йойона бе чул как един млад монах повтаряше името Божие и молеше Господ да порази вражеската флота.

Отец Йойона също вярваше в силата Господна, но той мислеше за нея като за сила на доброто. Вярваше, че в крайна сметка доброто ще победи във всяка голяма битка, тъй като е по-могъщо от злото. Подозираше, че Франсис има сходно мнение по въпроса, защото, независимо от другите си недостатъци, той можеше да мисли и търсеше своя път към вярата по пътя на логиката.

Сега Франсис го погледна косо.

— Бог е на наша страна — каза той, — в сърцата ни, в силата, която ръководи оръжията ни, и със сигурност в магията, която унищожава враговете ни. Но това… — рече той, разпервайки драматично ръце, докато гледаше опустошената долина. — Това може и да е било Божие дело, но е извършено чрез ръката на някой богобоязлив човек или пък е резултат от това, че демонът дактил е надценил силите си в призоваването на земната магия.

— По-скоро второто — отговори отец Йойона, макар че се надяваше брат Авелин да е отговорен за случилото се.

Брат Браумин се присъедини към тях и чу последните думи от разговора. Впери поглед в брат Франсис, изненадан от реакцията му. Обърна се озадачено към отец Йойона, а той само му се усмихна и кимна, тъй като не бе чак толкова изненадан. В този момент старецът откри чертите на брат Франсис, които можеха да му донесат изкупление, и установи, че има какво да хареса в този човек. Зачуди се дали не може да бъде поведен в различна посока.

— Каквото и да е станало, е дошло от тази планина — каза брат Франсис. — Аида.

Другите двама го погледнаха с любопитство.

— Така я нарече алпинадорецът — обясни брат Франсис, — и наистина името може да се намери в много стари карти, които изучих. Аида, самотната планина, обкръжена от възвишения, бърлогата на демона.

— Няма да стигнем лесно до нея — отбеляза брат Браумин.

— Очаквал ли си друго? — засмя се в отговор брат Франсис.

Другите двама се спогледаха още веднъж и свиха рамене. Струваше им се, че тази експлозия може да е отървала света не само от демона дактил, но и е отървала Франсис от собствените му демони.

Те обаче оставиха нещата както са, приемайки доброто настроение на Франсис като благословия. Можеха само да се надяват, че ще продължи по-дълго.

Пътешествието през изпепеленото поле не бе толкова трудно, колкото се опасяваха, тъй като пепелта се бе напластила на места, а от други бе отвеяна. Но докато приближаваха планината, водещият кочияш направи ужасяващо откритие.

Писъкът му накара другите монаси да се затичат към него, за да намерят няколко тела, обгърнати от пепел и проснати до криволичещата пътека.

— Паури — каза брат Браумин, приближавайки се, за да ги огледа — и гоблин.

— А това там е… било е… великан — каза друг монах и посочи нагоре по пътеката, където изпод купчина пепел се протягаше огромен крак.

— Значи враговете ни са били тук — отбеляза отец Йойона.

— Били са — подчерта Франсис.

Те продължиха до самото подножие на планината и спряха фургоните си там. Отец Йойона накара половината монаси да установят лагер, а другата да огледа района, търсейки някакъв път нагоре или навътре към планината. С факли и един осветяващ диамант в ръце група монаси навлязоха в една пещера още същата нощ и се промъкнаха в недрата на Аида. Върнаха се след по-малко от час с новини, че тунелът е блокиран от огромна каменна стена.

— Няма съмнение, че се е простирал по-нататък преди експлозията — рече брат Делман на отец Йойона.

— Да се надяваме, че не всички тунели са задръстени — отвърна Йойона, опитвайки се да звучи обнадеждаващо. Гледката на опожарената Аида обаче охлади ентусиазма му.

Брат Делман поведе своята група към втори тунел и когато и той свърши, младият монах непоколебимо се насочи към трети.

— Обещаващ е — отбеляза брат Браумин, когато Делман за трети път навлезе в планината.

— Има сърце — съгласи се отец Йойона.

— И вяра — каза другият, — голяма вяра, иначе нямаше така решително да изпълнява задачите си.

— Но има ли някой по-решителен от брат Франсис? — напомни му отец Йойона.

И двамата погледнаха Франсис, който бе зает да отбелязва детайлно областта на Барбакан върху някакви пергаменти.

— Брат Франсис също има вяра — реши брат Браумин, — ала е тръгнал по погрешни пътища. Може би накрая ще реши друго; времето, което прекара с достойния алпинадорец, му се отрази добре.

Отец Йойона не отвърна, а продължи да гледа Франсис. Наистина изглеждаше, че нещо от веселия дух на Андаканавар се бе вляло в монаха, но Йойона още не броеше Франсис за обърнат към доброто.

— Какво ще правим, ако не открием тунели, които да ни отведат до сърцето на планината? — попита брат Браумин. — И ако плоският връх не ни даде достатъчно информация.

— Тогава ще търсим с хематита — отвърна старият отец.

— Мислех, че първо това ще сторим.

Йойона кимна, очакваше тези думи. И той си мислеше, че първоначалното търсене на Аида ще е по-лесно, ако монасите използват камъка на духа. Но бе променил мнението си и плана си, отчитайки сблъсъка на Браумин с Андаканавар. Не можеше да е сигурен, че духът на демона дактил не витае по тези места, а ако лишеният от магия Андаканавар можеше да направлява духа си тъй, че да проникне сред тях, какво ли можеше да стори демонът?

— Нека използваме умовете и телата си — отговори възрастният монах. — Пък ако не свършат работа, ще призовем силата на камъните на душата.

Браумин имаше пълно доверие в преценката на отец Йойона и отговорът го задоволи.

— Кога брат Франсис ще се свърже с върховния абат? — попита той.

— Накарах го да изчака до сутринта — обясни отец Йойона. — Не мисля, че е мъдро да отваряме канали за духа на това проклето място.

Това обясни много на брат Браумин, особено що се отнасяше до доброто настроение на Франсис, и той не коментира повече. Постави ръка на едрото рамо на Йойона и след това си тръгна, защото имаше много работа за вършене.

След три часа монасите в лагера започнаха да се тревожат за брат Делман и групата му. След четири отец Йойона реши, че може би е време вече да използва хематита. Вече бе взел камъка на духа, когато монаси на запад от лагера изкрещяха, че виждат факли.

Скоро след това отец Йойона видя, че към лагера се е устремил с всичка сила самотен монах.

— Брат Делман — рече Браумин на Йойона, когато човекът се приближи. Делман тичаше с всички сили дори надолу по наклона и едва не се преби.

— Сберете се и се подгответе за бой — извика отец Йойона.

Монасите се събраха в боен строй и светите камъни блеснаха в ръцете им. Други приготвиха оръжия или отидоха да се погрижат за конете.

Брат Делман стигна до лагера, залитайки и мъчейки се да си поеме глътка въздух.

— Къде са другите? — попита Йойона незабавно.

— Още… са вътре — отговори Делман.

— Живи ли са?

Младия монах изпъна тяло и наклони глава, успокоявайки се и поемайки дълбоки глътки въздух. Когато погледна обратно към Йойона, страховете на стария отец почти изчезнаха.

— Живи са, да — спокойно отвърна Делман. — Вътре няма опасност, освен ако отново не стане земетресение.

— Тогава защо си излязъл — попита Йойона — и защо си толкова развълнуван?

— Намерихме нещо… някой — отговори брат Делман — Човек или по-скоро получовек и полукон.

— Кентавър? — попита брат Браумин.

Брат Делман сви рамене, тъй като никога не бе чувал тази дума.

— Кентавърът носи тялото на човек — торса, раменете, ръцете и главата — обясни брат Франсис — ала от кръста надолу е кон, с четири копита и прочее.

— Значи сме открили кентавър — съгласи се брат Делман. — Бил е в пещерата, когато се е срутила отгоре му. Тонове скали.

— Изкопахте ли го? — попита отец Йойона.

— Не знаем откъде да почнем — отвърна Делман.

— Горкото създание — отбеляза Браумин.

— В такъв случай го оставете в гроба му — студено каза Франсис, възвърнал стария си нрав. Нито Браумин, нито Йойона пропуснаха това и безпомощно свиха рамене.

— Но брат Франсис — възрази Делман, — той не е мъртъв.

— Но ти каза… — отвори уста отец Йойона.

— Тонове скала! — довърши вместо него Делман. — Да, трябваше да е мъртъв… Нищо не би могло да оцелее след такова срутване. И със сигурност изглежда като умрял, потрошен и съсухрен от слабост. Ала е жив! Отвори очи и ме помоли да го убия!

Тримата по-старши монаси стояха със зяпнали уста, а младите около тях зашепнаха развълнувано.

— И ти стори ли го? — попита накрая отец Йойона.

— Не можах — отвърна Делман, изглеждаше ужасен от самата мисъл за това. — Сигурен съм, че изпитва невероятна болка, ала нямах сили да отнема живота му.

— Господ не ни дава повече, отколкото можем да изтърпим — изрецитира Франсис.

Отец Йойона го погледна с горчивина. В тия времена старата поговорка не бе нищо повече от извинение на Църквата за това, че селяните живеят в мизерия, докато духовниците тънеха в излишества.

Но това бе спор за друг ден, осъзна Йойона и не коментира изказването на Франсис. Вместо това рече на Делман:

— Добре си се справил. Другите, предполагам, са останали с кентавъра.

— Брадуордън — отговори брат Делман.

— Моля?

— Брадуордън — повтори монахът. — Така се казва, кентавърът.

Оставих другите с него, да му осигурят някакво, макар и жалко, облекчение.

— Нека идем и да видим какво може да сторим — каза отец Йойона.

На брат Браумин той рече:

— Събери всички камъни, освен тия, които се повтарят, и ги вземи с нас. Брат Франсис — високо рече той, за да чуят всички. — Ти остани да пазиш фургоните.

Сега бе ред на Франсис да го изгледа кисело, ала Йойона не му обърна никакво внимание, вече бе тръгнал подир брат Делман. Беше нетърпелив да види Брадуордън, това, изглежда, безсмъртно създание.

Пътят не бе дълъг, а Делман наложи бърз ход, така че Йойона се бе задъхал, когато видяха светлината на другите факли. Отецът мина покрай младите монаси и коленичи пред изкривеното, измършавяло тяло.

— Би трябвало да си мъртъв — каза Йойона между другото, умело скривайки ужаса и погнуса си. Само човешката и предната част от конската част на създанието бяха открити, останалото бе погребано под огромна скална плоча, която се издигаше от коридора към върха на планината. Съществото бе странно изкривено, а очите му бяха втренчени в скалата, смазала долната му част. Там, където по ръцете му бе имало мускули, сега висеше сбръчкана и слаба плът, сякаш тялото на кентавъра само се изяждаше заради липсата на друга храна. Отец Йойона се приближи максимално близо и се приведе колкото му позволяваше едрото тяло. Изучаваше създанието, изпълнен със състрадание.

— Определено се чувствам като умрял — отговори Брадуордън, агонията личеше по някога силния, а сега треперещ глас. — Или поне съм тръгнал към смъртта. О, вие няма как да знаете моята болка.

Той успя някак да извърне глава към тях и като погледна Йойона внимателно, я изправи любопитно и болезнено се засмя.

— Какво има? — попита старият отец.

— Да нямаш син случайно? — попита Брадуордън.

Отец Йойона погледна през рамо към брат Браумин, който безпомощно вдигна ръце. Не разбираше как това създание, в този момент и в такова тежко положение, може да задава подобен въпрос.

— Не — простичко отвърна отец Йойона, — нито дъщеря. Отдал съм сърцето си на Бога, а не на някоя жена.

Кентавърът се изкикоти.

— Доста си изпуснал, да знаеш — и му намигна.

— Защо питаш? — поинтересува се Йойона, внезапно зачудил се дали не става дума за нещо повече от съвпадение.

— Напомняш ми на един човек, когото познавах — отговори Брадуордън и тонът му разкри, че говори за добър приятел.

— Монах ли? — настоя Йойона.

— Един по мое мнение луд човек — отвърна кентавърът, — твърде често посягаше към чашката, но иначе бе добър — или е, ако е намерил начин да се измъкне от това прокълнато място.

— И знаеш ли името му? — запита отец Йойона.

— Беше ми като брат — продължи кентавърът, говореше сякаш повече на себе си. Като че бе в някакво далечно място, или дори изпаднал в делириум.

— Името му — настоя на висок глас брат Браумин и се приведе над лицето на кентавъра.

— Авелин — спокойно отвърна кентавърът. — Авелин Десбрис. Един прекрасен човек.

— На всяка цена трябва да бъде спасен — долетя един глас зад гърба им. Всички монаси се обърнаха и видяха брат Франсис в края на редицата. В дланта му сияеше диамант.

— Наредих ти да останеш при лагера — каза му отец Йойона.

— Не приемам заповеди от отец Йойона — долетя отговорът и Йойона разбра, че върховният абат Маркварт е поел контрол върху тялото на Франсис и е дошъл сред тях. — Трябва да го измъкнем оттук — настоя абатът, вгледан в огромната скална плоча.

— Не си достатъчно силен да преместиш планината — сухо отвърна Брадуордън. — Както и аз не бях достатъчно силен да я удържа, докато приятелите ми бягаха.

— Приятеля си Авелин ли имаш предвид? — нетърпеливо рече Маркварт.

— Другите ми приятели — отвърна кентавърът. — Не знам… — Спря и направи гримаса, тъй като от движението скалата леко се помести.

— Не, не ще можеш да преместиш това — простена той.

— Ще видим — каза върховният абат. — Защо си още жив?

— Нямам представа.

— Да не си безсмъртен? — Тонът на Маркварт стана някак коварен.

Абатът мина покрай другите и се приведе до отец Йойона.

— Интересна мисъл — отговори Брадуордън, — винаги са ми казвали, че съм инат. Може би просто съм отказал да умра.

Маркварт не се усмихна.

— Но пък тате умря — додаде кентавърът, — мама също, преди доста години. Удари я гръм — странен начин да си отидеш. Тъй че, предполагам, не съм безсмъртен.

— Освен ако някой безсмъртен дух не те е обсебил — продължи Маркварт.

— Не са ли всички духове безсмъртни — осмели се да го прекъсне отец Йойона.

Леденият поглед на Маркварт прекрати разговора по темата.

— Някои духове — рече той с равен глас, поглеждайки към Брадуордън, но отговаряйки и на отец Йойона — могат да се прехвърлят от тяло в тяло и да поддържат трупа жив, дори той да е отдавна мъртъв.

— Единственият дух в мен си е моят собствен, макар да е подсилен с доста алкохол — увери го кентавърът с престорена усмивка и намигване. — Всъщност и сега бих пийнал нещо, това ще направи болката по-поносима.

Изражението на Маркварт отново остана непроменено.

— Не знам защо още не съм умрял — каза накрая Брадуордън сериозно. — Мислех, че съм, когато скалата се стовари върху краката ми. А и стомахът ми седмица след седмица ми нашепваше да умра.

Върховният абат Маркварт почти не го слушаше. Беше взел друг камък, малкия, но ефективен гранат, с който се изследваха най-фините и недоловими магии и сега преглеждаше плененото създание с него.

Почти незабавно откри отговора, който търсеше.

— Ти имаш магия — обяви той на Брадуордън.

— Или това, или късмет — каза отец Йойона.

— Лош късмет — отбеляза кентавърът.

— Магия — повтори твърдо абатът, — около дясната ти ръка.

На Брадуордън му костваше голямо усилие да се обърне така, че да види горната част на дясната си ръка.

— О, да го вземат дактила и всичките му проклети сестри — изръмжа той, като видя червената превръзка, вързана му от Елбраян — и пазителят смяташе, че ми прави услуга. Два месеца на страдания и глад, а проклетото нещо още не ме оставя да умра!

— Какво е то? — попита отец Йойона.

— Елфически лековит плат — отговори Брадуордън, — явно проклетото нещо кара раните ми да зарастват веднага щом планината ми ги нанесе! И дори гладът и жаждата не могат да ме убият!

— Елфически? — ахна Браумин. Брадуордън разгада израженията на смаяните монаси и бе изненадан, че са изненадани.

— Не ми казвайте, че не вярвате в елфи — рече той — или в кентаври? А поне в паури? Или великани?

— Достатъчно — излая Маркварт, — разбрахме какво имаш предвид.

Но досега не бяхме срещали нито елф, нито кентавър.

— В такъв случай светът ви става малко по-добър — каза Брадуордън, опитвайки се отново да намигне, но вместо това изкриви лице от болка.

Тогава Маркварт се изправи и даде знак на останалите да го последват.

— Няма да е много лесно да бъде измъкнат оттам — рече той, след като се отдалечи дотолкова, че Брадуордън да не го чува.

— Бих казал невъзможно — отбеляза брат Браумин.

— Можем да издигнем камъка във въздуха, като използваме малахита — рече отец Йойона. — Макар че се опасявам, че цялата ни сила може да не е достатъчна дори да поместим такова препятствие.

— Повече се боя, че ако преместим камъка, премахнатият натиск ще позволи на кръвта му да изтече по-бързо, отколкото елфическата превръзка и нашите умения биха могли да компенсират — посочи върховният абат.

— И все пак трябва да опитаме — каза брат Браумин.

— Естествено — съгласи се Маркварт. — Това е твърде ценен затворник, богат на сведения — не само за станалото тук, но и за брат Авелин — не можем да го оставим да умре!

— Съображенията ми бяха повече от състрадание — осмели се да изрече брат Браумин.

— Зная това — немилостиво отвърна Маркварт, — но то ще се промени.

След това Маркварт се обърна и махна с ръка на другите да го последват. Брат Браумин и отец Йойона се спогледаха безпомощно, но нямаха голям избор.

По заповед на Маркварт, който се бе изморил от обсебването и се нуждаеше от почивка, те не извършиха опита до късния следобед на следващия ден, когато всички бяха отпочинали и подготвени психически. Тогава Маркварт отново обсеби тялото на брат Франсис и поведе процесията, стискайки в ръце малахита и хематита.

Заели позиция, всички монаси в кервана, с изключение на отец Йойона, който държеше хематита, се събраха в единение чрез камъка на духа, а после канализираха съединената си енергия в малахита, а когато тя достигна своя връх, върховният абат Маркварт я освободи, прицелвайки я към каменната плочка над Брадуордън.

Чак тогава отец Йойона разбра какъв риск поема върховният абат Маркварт — риск за монасите от кервана, но не и за неговото тяло, което бе в безопасност зад стените на Сейнт Мер-Абел. Когато каменната плоча изтрещя от натиска, а коридорът се изпълни с облаци прах и падащи камъчета, Йойона се изплаши, че целият тунел може да се срути. Трябваше първо да го подсигурят с подпори, осъзна той, а тази липса на подготовка само му подсказа с какво отчаяние абатът търсеше Авелин Десбрис.

Монасите продължиха натиска и скалата отново се разтърси. Брадуордън изпищя и започна да се гърчи, а Йойона притича до него и обви раменете му с ръце, мъчейки се да го издърпа, теглеше с всички сили. За свой ужас отецът установи, че не може да помръдне огромния кентавър. Дори толкова съсухрен, Брадуордън тежеше над 400 паунда.

Йойона потъна в хематита, но не за да се погрижи за раните на кентавъра, както бе възнамерявал, а да се свърже с мислите на другите монаси, умолявайки ги да заделят част от силата си, за да може да изтегли създанието на свобода.

Сега стана опасно и Йойона се опасяваше, че каменната плоча ще се хлъзне обратно надолу, но Маркварт, станал невероятно силен в употребата на камъните, поведе монасите в тяхното усилие, прехвърляйки част от левитационната им енергия към кентавъра.

Йойона най-после го изтегли на свобода, след което отново потъна в хематита и трескаво започна да лекува раните. Бе почти пред припадък, когато Маркварт и останалите сграбчиха и него, и Брадуордън, и ги изтеглиха далеч от нестабилния тунел.

А после отец Йойона вече не бе сам в опитите си да спаси създанието, като към усилията му се присъединиха духовете на Маркварт, Браумин и още няколко монаси.

Повече от пет часа по-късно отец Йойона лежеше на земята точно до планината Аида, напълно изтощен, а до него бе брат Браумин. И двамата заспаха, а щом се събудиха на следващата сутрин, видяха брат Франсис — а не Маркварт — да стои над тях.

— Къде е кентавърът? — попита отец Йойона.

— Почива си и е доста по-добре, отколкото бихме могли да се надяваме — отговори брат Франсис. — Нахранихме го, почнахме с малко храна, ала после той изяде половината еленско и изпи няколко галона вода. Тази елфическа магия на превръзката ще да е доста силна, тъй като той вече изглежда много по-добре.

Отец Йойона кимна, искрено облекчен.

— Намерихме път нагоре към планината — добави брат Франсис.

— Има ли нужда от това?

— Ще ти е интересно да видиш какво открихме сред пепелищата — остро отговори Франсис.

Отец Йойона преглътна следващия си въпрос, преценявайки човека пред себе си. Какъвто и напредък да бе постигнал Франсис, след визитата на абат Маркварт той очевидно бе заличен. Изражението на лицето му отново бе студено, а топлотата в очите му я нямаше.

— Опасявам се, че трябва да си почина — каза накрая Йойона. — Днес ще говоря с Брадуордън, а утре ще се кача на Аида.

— Няма време — отговори Франсис, — а с кентавъра няма да говори никой, докато не се върнем в Сейнт Мер-Абел.

Отец Йойона дори не попита кой е разпоредил това. Знаеше много добре и разбра внезапната смяна на настроението на Франсис. Когато за пръв път видяха опустошения Барбакан, той бе обявил, че разрушението е дело или на някой богобоязлив човек, или на демонската магия. Сега бе ясно, че Авелин е бил намесен, а Йойона и за миг не се съмняваше, че Маркварт е изяснил на Франсис, че Авелин не е богобоязлив.

— Ще се качим до върха на планината днес — продължи брат Франсис, — ако не можеш да се справиш, брат Браумин ще заеме твоето място.

Когато си свършим работата, отново тръгваме на път.

— Ще бъде тъмно, когато се върнем от планината — рече брат Браумин.

— Ще пътуваме ден и нощ, докато се върнем в Сейнт Мер-Абел — отвърна Франсис.

Това се видя глупаво на отец Йойона. Отговорите бяха тук, наблизо.

Нямаше смисъл да се бърза обратно към Сейнт Мер-Абел — освен ако не отчетеше изключителното недоверие, което абат Маркварт изпитваше към него. Откритието на свидетел бе променило всичко и Маркварт нямаше да го остави да поеме контрол над тази изключително деликатна ситуация. Йойона погледна Браумин, и двамата се чудеха дали не е дошло времето да се изправят срещу върховния абат и неговата Църква.

Ала Йойона леко поклати глава. Не можеха да спечелят.

Не бе изненадан, но му стана мъчно, когато се върна при фургоните и видя Брадуордън окован във вериги. Все пак подновената жизненост на кентавъра го изненада и му даде надежда.

— Поне ми дайте гайдата — помоли кентавърът.

Отец Йойона последва изпълнения с копнеж поглед на Брадуордън към прашасалата гайда на стола в близкия фургон. Понечи да каже нещо, но брат Франсис го прекъсна:

— Ще го храним и лекуваме, но само толкоз. Щом се възстанови напълно, ще му вземем елфическата превръзка.

— Уфф, Авелин бе по-добър човек от всички вас, взети заедно — отбеляза Брадуордън, затвори очи и си затананика тиха мелодия, като от време на време ги поглеждаше косо и измърморваше:

— Крадци.

Отец Йойона, без да откъсва очи от Франсис, отиде, взе гайдата и я подаде на създанието.

Брадуордън го прие с почтителен поглед и кимна, след което засвири такава пленително красива музика, че всички монаси, освен инатливия Франсис, се вслушаха в нея.

Отец Йойона някак си събра сили да придружи Франсис и шестима други до Аида следобеда. Върхът на планината сега бе широк черен кратер, но пепелта и лавата се бяха втвърдили така, че монасите ходеха по тях без особени усилия.

Брат Франсис ги отведе точно до крайната им цел — вкаменена ръка, която излизаше от черната земя, а пръстите й бяха стиснати тъй, сякаш държеше нещо.

Отец Йойона се приведе ниско и разгледа ръката и дланта й. Познаваше я! Някак разбра чия е тази ръка, почувства нейната доброта, обгърната от ореол на святост и божествена сила.

— Брат Авелин — ахна той.

Зад него всички освен Франсис едва не паднаха.

— Така предполагаме и ние — отвърна брат Франсис. — Изглежда, Авелин е бил съюзник на демона и е бил погубен заедно с него.

Лъжовността на това твърдение вбеси отец Йойона. Той рязко се изправи и се обърна към Франсис, като едва се сдържа да не го удари.

Но бързо осъзна, че абат Маркварт ще продължи своята кампания срещу Авелин, защото ако наистина се установеше, че Авелин е жертвал живота си, за да унищожи дактила, това щеше да постави твърденията и позицията на Маркварт в Църквата под въпрос. Затова разговорите с кентавъра щяха да бъдат ограничени до минимум, докато създанието не бъдеше отведено в Сейнт Мер-Абел, за да е под контрола на Маркварт.

Отец Йойона се насили да се успокои. Битката едва сега започваше, не му бе времето да я поведе открито.

— Какво е държал, според теб? — попита Франсис.

Йойона погледна ръката и сви рамене.

— Долавя се някаква магия — обясни брат Франсис, — вероятно няколко камъка. Ще знаем, когато изровим тялото — но не са всичките, откраднати от него.

Да изровим тялото. Самата идея се струваше на Йойона изключително погрешна. Това място трябваше да се отбележи като гробница на светец, място, където човек да събира вяра и кураж. Той искаше да изкрещи на Франсис, да го зашлеви през устата дори само задето бе изрекъл подобна глупост. Ала отново си напомни, че сега не е времето да започне своята битка.

— Камъкът около тялото е здрав — рече той, — взривяването му няма да е лесна работа.

— Имаме си графит — напомни му Франсис.

— Ала ако под камъка има процеп, такава рязка намеса може да ни отнеме камъните завинаги.

За миг Франсис се паникьоса.

— Какво предлагаш тогава? — остро попита той.

— Претърси с хематита и граната — отвърна отец Йойона, — няма да е много трудно да се разбере имало ли е камъни около този човек и колко са те. Сложи ярката светлина на диаманта в процепа около ръката и остави духа си да влезе в мястото.

Брат Франсис явно не разбираше причините, поради които абатът искаше да унищожи това място, затова помисли няколко мига и кимна.

Съгласи се и Йойона да го придружи духовно в процепа, тъй като върховният абат бе твърде изморен да се върне в тялото му в скоро време, а Йойона бе единственият, който можеше да разпознае брат Авелин.

Франсис го бе виждал само за кратко, тъй като Авелин бе напуснал абатството малко след като той бе постъпил в него.

Скоро самоличността на монаха бе потвърдена заедно с това, че наоколо има само един слънчев камък, макар че Йойона усети и енергийни влияния от огромен аметист. Ала не спомена за него на Франсис и без проблеми го убеди, че един слънчев камък, който и без това се намира в изобилие в Сейнт Мер-Абел, не си струва риска и изгубеното време за изравяне на тялото.

Така монасите напуснаха Авелин, водени от Франсис.

Отец Йойона си тръгна последен, като спря да погледне назад.

Мислеше за собствената си вяра и си спомняше младия монах, който неволно го бе научил на толкова много.

Когато се върнаха в лагера, Йойона постави един диамант в ръката на Браумин и му прошепна напътствия как да иде и да види святото място.

— Ще забавя брат Франсис достатъчно, докато се върнеш.

Брат Браумин не разбираше напълно какво става, но от тона на Йойона разбра колко важно е това и се отправи на път.

— А, братко Браумин, още нещо — рече отецът и монахът се обърна още веднъж. — Вземи брат Делман със себе си. Той също трябва да види това място.

Брат Франсис изпадна в отвратително настроение, когато научи, че тръгването им ще се забави заради счупено колело.

Все пак тръгнаха на път още преди зазоряване. Кентавърът, очевидно вече здрав — макар че Франсис не посмя да му вземе превръзката — свиреше и трополеше зад фургона му, прикован за рамката му и пазен от близките монаси.

Братята Браумин, Делман и отец Йойона не продумаха тази нощ и на следващия ден, онемели от гледка, която щеше да ги преследва до края на дните им и щеше да се превърне в дълбоко откровение за смисъла на техния живот и вяра.

Глава 11 Роджър Локлес, предполагам

Треперейки от болка, Роджър здраво захапа парчето дърво. Бе откъснал парцал от ризата си и бе го завързал над коляното си, около второ парче дърво. Сега бе завъртял дървото, затягайки по този начин превръзката.

На няколко пъти почти припадна, като ту му причерняваше, ту губеше съзнание. Напомни си, че ако изпадне в несвяст, едва ли някога ще се събуди отново, тъй като ухапването на краготската хрътка бе дълбоко и кръвта му шуртеше.

Накрая кръвотечението поспря и Роджър, мокър от студена пот, се строполи до пръстената стена на своята клетка. Той познаваше това място отлично — вкопана изба край центъра на града и знаеше, че то има само един изход — капак, до който се стигаше по една разнебитена дървена стълба. Погледна към капака и лъчите слънчева светлина, които се прецеждаха през него. Бе късен следобед, позна той и за миг помисли, че може би трябва да опита да избяга, когато слънцето залезе, под прикритието на нощта.

Моментално осъзна безумието на тази идея. Нямаше да може да иде никъде тая нощ, нямаше сила дори да се изправи. Смеейки се на собствената си глупост, той се просна на пода и спа цялата нощ, а щеше да спи и още много, много часове, ако вратата на затвора му не се бе отворила и лъчите на зората не бяха нахлули вътре.

Роджър изпъшка и се опита да събере някакви сили.

Един паур слезе по стълбата, следван от втори, самият Кос-косио Бегулн. Първото джудже отиде до Роджър и го изправи на крака, блъсвайки го към стената.

Роджър се олюля, но сполучи да запази равновесие, осъзнавайки, че ако рухне, джуджето вероятно отново ще го повдигне, този път дори по-грубо.

— Кой използва магията? — изръмжа Кос-косио Бегулн, притича до Роджър, сграбчвайки го за разкъсаната и окървавена дреха и го приведе така ниско, че лицето му бе на не повече от инч от сбръчканата физиономия на джуджето и усети горещия му отвратителен дъх.

— Магия? — не разбра Роджър.

— Викнете хрътките! — изкрещя Кос-косио.

Роджър отново изпъшка, като дочу звука от кучешкия лай.

— Кой използва магията? — настоя главатарят на паурите. — Какви са камъните им?

— Камъни? — повтори Роджър. — Не знам нищо за никакви камъни или магии.

Отгоре отново се чу лай.

— Кълна се — добави Роджър, обзет от ужас, — мога просто да излъжа и да ти кажа име, някакво име и ти не би разбрал дали лъжа, или не, освен ако не намериш въпросния човек. Но аз не познавам магьосници, никакви!

Кос-косио Бегулн задържа Роджър още малко, ръмжейки глухо — и младежът се уплаши, че ще му отхапе носа. Но джуджето го блъсна грубо в стената и се обърна към стълбата, убеден от простичката логика на Роджър.

— Вържи го — излая той на другия паур, — с морски възел. Искаме на госта да му е удобно.

Роджър не бе сигурен какво точно има Кос-косио наум, но злата усмивка на главатаря в никой случай не бе обещаваща. Другото джудже извади тънко въже с груби краища и пристъпи към него.

Роджър се свлече на пода. Джуджето го изрита в корема, след което грубо извъртя ръцете му зад гърба.

— Не, разкарай проклетото псе — рече Кос-косио на трети паур, който се бе появил на стълбата, водейки краготска хрътка на къс повод. — Той е само един жалък човек и няма да издържи на още болка.

Кос-косио погледна зад гърба си от височината на стъпалото, на което бе застанал, и срещна погледа на Роджър.

— Искам още малко да се позабавлявам с този, преди да го оставя да умре.

— Голям късметлия съм — измърмори Роджър под носа си и това само накара джуджето зад гърба му да го завърже още по-здраво.

„Морският възел“, както го бе нарекъл Кос-косио Бегулн, се оказа дяволско извъртане на въжето. Ръцете на Роджър бяха плътно завързани зад гърба му и извити така, че почти докосваха врата му. След това отвратителната корда преминаваше през рамото му и надолу пред тялото му, извивайки се болезнено към слабините, а след това тръгваше отново по гърба, завършвайки с примка около шията. Въжето бе вързано тъй здраво и умело, че и най-малкото движение на ръцете не само предизвикваше вълни от болка в слабините, но и започваше да го души.

— Е, човешки ключарю, да те видя как ще се измъкнеш от това.

Паурът се изсмя, постави факла на един свещник на стената, запали я и викна няколко джуджета.

— Кос-косио не иска тоя да се измъкне!

— Значи двойно заключване? — попита едно от джуджетата горе.

— Двойно — потвърди онова на стълбите. — А подир това сложете проклетото псе на капака. И някой да дойде да ме смени, преди слънцето да залезе. Няма да пропусна вечерята заради този смрадлив човек.

— Стига мрънка — отвърна другото джудже и затвори тежкия капак с тътен, който прозвуча като присъда. Роджър слушаше внимателно как веригите и ключалките дрънчат и погледна паура, който слизаше по стълбите.

Една грешка, Кос-косио, рече си младежът. Остави този въоръжен.

Паурът се отправи право към Роджър.

— Ще лежиш мирен — рече му джуджето и след това, за да подчертае думите си, силно изрита Роджър в ребрата.

Роджър потръпна — и това само му причини още болка.

Хилейки се, джуджето се отдалечи и седна под запалената факла.

Свали червеното си кепе, завъртя го на пръста си, за да го види Роджър добре, сякаш искаше да му обещае, че и неговата кръв скоро ще оцвети шапката. След това постави кривите си ръце зад главата и се облегна на стената, затваряйки очи.

Роджър загуби много, много време, докато се съвземе. Бореше се с гаденето и болката, след което се опита да измисли начин да се измъкне от въжетата. Това щеше да е по-лесното, реши той, защото дори и да се измъкне, да вземе оръжието на джуджето и да го убие, къде щеше да иде? Вратата на избата бе заключена с вериги, а той нямаше нужда от напомняне какво има над нея.

Задачата му наистина изглеждаше безнадеждна, но Роджър си наложи да се успокои и концентрира, опитвайки се да реши нещата едно по едно.

Някъде в късния следобед паурите смениха стражите. Новият даде на Роджър малко храна и вода — като едва не го удави, — след което седна на мястото на предишния постови.

До час и този хъркаше доволно.

Решен да не прекара още една нощ като гост на Кос-косио Бегулн, Роджър реши, че е дошло време да действа. Стъпка по стъпка, напомни си той, опирайки рамо на твърдата стена. Трябваше да се приведе така, че тежестта му, а не силата му да свърши работата. Роджър хвърли бърз поглед към своя тъмничар, за да се увери, че оня спи дълбоко, после притвори очи и събра сили.

След миг внезапно се хвърли към стената и силно я удари с рамо, а шокът избута ръката му назад. Мускулите и тежестта му работеха заедно, избутвайки го напред.

Рамото му се размести с ярко изхрущяване и вълните на болка, които последваха, почти го повалиха на земята. Ала той успя да ги прогони, а въжето се бе разхлабило около изкълчената му ръка до степен, че той успя да го свали от рамото си.

За няколко секунди остана да лежи на пода, освободен от въжето и борейки се за глътка въздух. След мига почивка, отново бе на крака, блъсвайки рамото си в обратната посока, намествайки го правилно трик, който крадецът бе усъвършенствал през годините. Отново спря за момент, давайки време на болката да отмине, подир което взе въжето и се придвижи до спящия паур.

— Хей — възмути се джуджето няколко мига по-късно, като отвори сънените си очи и видя, че Роджър държи собствения му къс меч.

— И какво смяташ да правиш с това? — попита паурът, изправи се и извади къс нож от ботуша си. Както джуджето, така и Роджър знаеха, че дори въоръжен, човекът не бе равностоен съперник на каления в битките паур.

Роджър отскочи назад със здравия си крак и падна до отсрещната стена. Джуджето изръмжа и нападна, вдигайки кинжала пред себе си.

Но в същия момент паурът осъзна, че около китката му има вързано въже — къса каишка, закачена за стърчащ от пръстената стена корен, близо до мястото, където джуджето бе стояло.

— Какво? — изуми се паурът, когато клупът се затегна и издърпа ръката му между краката, поваляйки го на земята.

Роджър отскочи от стената още докато джуджето правеше странното си салто, и се плъзна до него.

— Какво? — измуча отново джуджето, преди дръжката на късия му меч да се стовари върху коравата му глава. То се разшава, мъчейки се да освободи ръката си и да докопа Роджър с другата.

Роджър го удари отново по главата, пак и пак, докато упоритото джудже най-сетне изгуби съзнание. Младежът вече почти губеше сили от болки и изтощение, ту му причерняваше, ту се свестяваше.

— Нямам много време — напомни си Роджър упорито и с мъка се изправи на крака.

Паурът помръдна, а Роджър отново го удари с дръжката на меча по главата.

— Нямам много време — каза той отново, по-упорито, клатейки глава заради инатливостта на поваленото джудже.

Сега нещата се усложниха; Роджър се замисли върху целия си план, опитвайки се да открие всяко препятствие и всеки предмет, който би му помогнал да го преодолее. Взе кинжала от ръката на джуджето и свали колана от кръста му, след което затегна въжето за по-сигурно. Изкатери се по стълбата, като се опитваше да прецени здравината на капака. От вътрешната страна през средата му минаваше здрава и дебела греда.

Роджър се зае първо с нея, или по-скоро с дървото над нея, и изчопли малка кухина, колкото да прокара въжето над гредата. След това започна умела атака към дъските, разхлабвайки подпорите им от всички страни. По едно време чу ръмженето на разтревожената краготска хрътка и трябваше да спре за дълго, преди да се увери, че свирепото куче се е успокоило.

Малко по малко, тресчица по тресчица, той продължи работата си.

Но отново трябваше да спре, този път защото кракът му пулсираше така силно от болки, че той не можеше да остане на стълбата. Малко по-късно пак спря, тъй като паурът идваше в съзнание и имаше нужда от още един здрав удар по главата. Роджър упорито се върна към работа и най-после дъските от двата края на централната подпора бяха разхлабени.

Моментът бе настъпил; младежът се надяваше, че няма точно в този момент да припадне от болка.

Върна се при джуджето, събра всичко необходимо и прекара известно време, припомняйки си плана. За последен път провери с какво разполага — меча, кинжала, токата от колана на джуджето, кожените връзки от ботушите му и накрая — един от въпросните миризливи ботуши, — след което си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои, и се закатери по стълбата. Натисна леко отхлабените дъски — опитваше се да прецени къде точно се намира хрътката. Разбира се, ако кучето не беше само едно и наблизо имаше паури, играта щеше да свърши бързо и вероятно болезнено. Но Роджър реши, че трябва да поеме риска. Нямаше какво да губи, тъй като Кос-косио Бегулн не би го освободил, а и не хранеше никакви илюзии относно пленничеството си: веднага щом главатарят решеше, че вече не му е нужен, паурите щяха да го измъчват до смърт.

Вече бе навил въжето около гредата отляво надясно, но тогава, осъзнавайки, че хрътката е по-скоро отляво, той обърна посоката. Спусна се по стълбата и довлече зашеметения паур до нея, от лявата й страна.

Обратно на стълбата, Роджър потри ръце нетърпеливо, напомняйки си отново и отново, че моментът трябва да бъде избран абсолютно точно. С помощта на трески от разхлабените дъски той постави примката на място точно под дясната греда. След това взе ботуша в една ръка и с другата здраво хвана дясната греда, точно през примката.

За последно си пое дълбоко дъх и блъсна здраво, като откърти дъската само колкото да събуди хрътката и да й остави отвор, през който да нападне.

И тя наистина нападна — захапа ботуша, който Роджър бе набутал в муцуната й. Той скочи от стълбата, издърпвайки упоритата хрътка право през отвора към примката.

Капанът проработи идеално, хващайки хрътката, докато тя падаше надолу, увивайки се около врата й и едната лапа. Роджър падна заедно с кучето и се прекатури болезнено, а то увисна на края на въжето. Рязкото движение изправи паура в другия край на въжето на колене и остави хрътката да виси, като един от задните й крака драскаше по пода.

Краготската хрътка здраво захапа ботуша, тръскайки яростно глава и очевидно не обръщаше внимание на факта, че е обесена. Роджър се озова до нея за част от секундата и уви с връзките за обувки челюстите й и ги затегна здраво.

— Лай си сега — подразни той звяра, след което прекара пръст през носа му. Погледна припадналия паур, тресна го пак по главата за всеки случай и отново се покатери по стълбата.

Наоколо бе тихо, но предвид болката в крака Роджър не смяташе, че би имал особен късмет, ако се опита да излезе през мъничкия отвор, който бе разбил в капака.

Промуши ръце навън, достатъчно, че да усети катанците, които заключваха двете вериги. Винаги доволен от собствената си находчивост, Роджър се ухили, взе токата от колана на джуджето и започна работа.

Нощната птица изчака сигналното изсвирване, след което бързо и тихо се покатери по дървото, където се бе настанил неговият малък приятел. От тази изгодна позиция двамата видяха по-голямата част от Каер Тинела, а сметките на Джуравиел за броя на чудовищата се виждаха прекалено предпазливи на пазителя.

— Имаш ли идея къде могат да го държат? — попита той.

— Казах ти, че ги чух да разговарят за него, а не че съм го видял — отвърна елфът. — Може да е в която и да е от сградите, а съдейки по събитията от миналата нощ е по-вероятно да е мъртъв.

Нощната птица искаше да оспори това, но сдържа езика си, тъй като логиката му подсказваше, че Джуравиел е прав. Цял ден бе отминал — той и елфът не можеха да рискуват да навлязат в Каер Тинела посред бял ден — давайки на Кос-косио Бегулн достатъчно време да разбере всичко за катастрофата в гората и да хвърли вината върху ценния си затворник.

— Трябваше да дойдем незабавно — продължи Джуравиел. — Веднага след края на битката, два или три часа мрак щяха да ни свършат чудесна работа.

— Пони трябваше да се погрижи за ранените — отвърна пазителят.

— Тя така или иначе не е тук — напомни му елфът. Нощната птица се бе надявал, че тя ще ги придружи, но Пони бе изтощена от прекалената употреба на магия. След танца с мечовете тази сутрин, тя бе спала през по-голямата част от деня и вероятно щеше да спи и през цялата нощ.

— Но това е тук — отговори пазителят, държейки в ръка хематита. — Роджър Локлес вероятно ще се нуждае от него.

— Най-вероятно Роджър Локлес ще се нуждае от погребение — сухо отвърна елфът.

Пазителят не хареса този сарказъм, но отново не продума и дума, освен да посочи напред и да каже на Джуравиел да води.

Елфът тръгна на момента, а няколко секунди по-късно ново изсвирване придвижи пазителя още по-наблизо. Те задържаха позиции за известно време, когато огромна група паури и великани напусна града, тръгвайки по-скоро на запад, отколкото на север.

— Колкото по-малко останат в града, толкова по-добри са шансовете ни — отбеляза Джуравиел шепнешком заради близостта им до града.

Пазителят кимна и махна на Джуравиел да продължи напред.

Следващият им ход ги придвижи до ограда за добитък, а по-следващият — точно зад един хамбар в североизточната част на града. Двамата се придвижваха заедно, приготвили лъковете си.

Двамата замръзнаха, когато чуха гласове зад хамбара — някакви гоблини, които се оплакваха от работата си, и един, който мърмореше нещо за потрошена верига.

— Може да е тук — меко каза Джуравиел.

Пазителят не смяташе, че считаният за мъдър главатар на паурите ще е толкова глупав да остави така ценен затворник в предградията, но искаше да остави чист пътя си за бягство от Каер Тинела, затова леко опъна тетивата и кимна към хамбара.

Джуравиел поведе, идвайки от предния ъгъл. Преминаха покрай една двойна врата на нивото на главата на пазителя, използвана, за да се хвърля сено на кравите, но понеже нямаха дръжки отвън, не им обърнаха внимание — поне докато двете врати не се отвориха рязко и едната не удари Нощната птица точно по раменете, блъскайки го назад, а другата не премина над главата на Джуравиел. Нещастният гоблин, който бе отворил вратите, не осъзна, че човек ги блокира от едната страна и дори, че навън въобще има някой, докато Джуравиел, гмуркайки се под отварящата се врата, не вдигна лъка си и не пусна стрелата си право между очите му. Елфът влетя вътре, пърхайки с криле. Сграбчи умиращия гоблин за парцаливата му туника и го подпря на място.

Нощната птица изпъшка и промърмори нещо, докато най-после не мина покрай странната врата само за да види Джуравиел панически да държи пръста на устните си и едновременно с това да сочи навътре.

Пазителят остана спокоен и се придвижи до ръба на отвора, надничайки навътре. Видя още един гоблин, който закрепваше един пън с въжета и верига. Може би имаше и други, но вътрешността на хамбара бе твърде претъпкана с небрежно разхвърляни бали, един фургон и много други предмети.

Подпирайки Ястребокрилия на стената, той изтегли Буря и се промъкна зад гоблина, след което се придвижи към полицата зад прозореца.

Тихо като котка пазителят внимателно застана зад гоблина, работещ с пъна и въжето.

— Нужда от помощ? — попита той.

Гоблинът се обърна, ококорен от изненада.

А Буря го посече.

В хамбара обаче наистина имаше още един гоблин и той изскочи от съседно помещение, опитвайки се да побегне покрай пазителя. Той потръпна и се олюля, когато една стрела го удари, след това пак се препъна, почти рухвайки на колене и забавяйки се достатъчно, че Нощната птица да го хване. Силният пазител хвана съществото за главата, запуши устата му с другата си ръка и го повали на земята.

— Къде е затворникът? — прошепна той в ухото му.

Гоблинът се заизвива и опита да изпищи, но Нощната птица го стисна още по-силно, разтърсвайки главата му напред-назад. Тогава зад тях изникна и Джуравиел, а лъкът му се издигна зад главата на гоблина, а стрелата погали слепоочието му. Гоблинът се кротна.

— Ако креснеш, мъртъв си — обеща му пазителят и отхлаби ръката си.

— Боли! Боли! — изпищя жално гоблинът и двамата приятели не можеха да го обвиняват, тъй като едната стрела на Джуравиел стърчеше от рамото му, а друга от бедрото му. Въпреки това пазителят отново запуши устата му.

— Затворникът — настоя той и свали ръката си. — Къде е затворникът?

— Кос-косио Бегулн има много затворници — отвърна гоблинът.

— Новият затворник — поясни пазителят. — Този, който Кос-косио Бегулн мрази най-много.

— Гадни стрели от гадно елфче!

— Кажи ми — изръмжа пазителят. — Иначе приятелят ми ще ти пусне още една стрела.

— В земята — изквича гоблина. — В дупка в земята.

— Погребан? — попита нервно пазителят. — Кос-косио уби ли го?

— Не е погребан — отговори гоблинът. — И още не е мъртъв. В дупка в земята е.

Пазителят погледна Джуравиел и обясни:

— За съхраняване на храна. Имахме такива в Дъндалис, когато бях момче.

— Вкопана изба — разбра елфът и двамата отново се обърнаха към затворника.

— И къде е тази дупка? — попита Нощната птица, разтърсвайки гоблина.

Той поклати глава и пазителят го притисна още повече.

— Ще кажеш… — отвори уста Нощната птица, но Джуравиел, надзъртайки през един малък прозорец зад предната врата на избата, който гледаше към вътрешността на града, го прекъсна.

— Няма време — обясни елфът. — Паурите са на крака.

— Последен шанс — каза Нощната птица на гоблина. — Къде е дупката?

Но гоблинът се боеше от Кос-косио Бегулн повече, отколкото от тези двамата и това, което можеха да му сторят. Той се заизвива и се опита да изкрещи и когато пазителят сложи ръка на устата му, го ухапа здраво. Когато не успя да се измъкне от здравата хватка, той се опита да го ухапе наново и да изпищи, колкото и приглушен да бе викът му.

Добре премерен удар на малкия меч на Джуравиел прекрати съпротивата и съществото рухна мъртво на земята.

— И как ще намерим Роджър Локлес сега? — попита Нощната птица.

— Гоблинът нямаше да ни каже нищо повече, дори и да знаеше — отговори елфът. — И без това бях решил да го убия веднага след като си получа информацията.

Пазителят любопитно погледна спътника си.

— След като му обещахме живот в замяна? — попита той.

— Тогава щяхме да излъжем — отговори спокойно Джуравиел. — Не ми говори за милост към гоблините, Нощна птицо. Не бих допуснал и един от тях да оцелее. Ти не би трябвало да си различен след касапницата в Дъндалис и всички ужаси след това.

Нощната птица погледна към мъртвия гоблин. Джуравиел беше прав за злата раса, разбира се, макар че щом бяха взели гоблина като затворник и бяха искали информация, това сякаш променяше нещата.

Гоблините бяха отвратителни създания, зли и безжалостни. Те живееха, за да рушат, и биха нападнали всеки човек, включително и деца, ако смятаха, че могат да спечелят битката. Пазителят никога нямаше да се чувства виновен за това, че е убил някой от тях, но ако бе дал думата си на някой, че ще го пощади, ако му предаде информация…

Това бе странна мисъл, но сега не бе времето да разсъждава върху нея, даде си сметка пазителят, когато погледна през прозореца зад вратата. Джуравиел не лъжеше — голяма група паури и други изчадия се придвижваше през града, насочвайки се на север. Пазителят остана с впечатлението, че търсят някого.

— Какво правиш? — попита той елфа, когато се обърна и видя Джуравиел да притичва през хамбара и да събира факли.

Джуравиел не си направи труда да отговори. Той закрепи с въжето факлите до една дъска, постави я върху гредата, минаваща покрай предния прозорец, поставяйки факлите върху дебела купа сено.

— Диверсия за пътя навън?

— Ако наистина минем оттук — отвърна елфът.

Нощната птица само кимна и не разпитва повече, доверявайки се на приятеля си. За няколко мига те приключиха, минавайки през същия отвор на хамбара, от който бяха влезли, и внимателно затвориха вратите зад себе си. Те пропълзяха до предния ъгъл на сградата и се огледаха.

Наоколо имаше много врагове, повечето от тях паури и немалко носеха горящи факли.

— Не много обещаваща ситуация — рече пазителят, но той намери начин да приближи центъра на града. Сега, използвайки котешкото око, той поведе, придвижвайки се до още една сграда и след това промъквайки се по тясна уличка между нея и още една. На следващия завой те се натъкнаха на паур. Буря го посече, минавайки през рамото и дълбоко към врата на създанието; а мечът на Джуравиел го прониза под най-долното ребро, плъзгайки се нагоре, за да му отнеме дъха. При тази координирана и перфектно изпълнена атака джуджето успя само приглушено да изкрещи, преди да умре.

Двамата спътници си размениха тревожни погледи и елфът рече:

— Побързай напред.

Напредвайки с бързи крачки, пазителят гледаше повече надолу, отколкото нагоре, търсейки някакъв капак, който да подскаже наличието на изба, докато Джуравиел притичваше насам-натам, внимавайки за минаващи наблизо чудовища. Затова обикновено внимателният Нощна птица се сепна, когато чу глас над себе си.

— Търсиш ли нещо? — небрежно попита гласът.

Очите на пазителя скочиха нагоре заедно с меча, но той спря рязко замаха си, защото видя, че говорещият не е паур, гоблин или великан, а човек, нисичък и костелив. Беше се облегнал на тясна издатина зад един заден вход. Пазителят бързо го огледа, забелязвайки раната на крака му, драскотините и синините по лицето и едната му ръка, която бе оголена.

И въпреки очевидната болка и в най-добрия случай несигурното си положение, човекът изглеждаше спокоен и дори горд. Тази загадка имаше два възможни отговора и един от тях изглеждаше невероятен — едва ли някой човек би станал съюзник на паурите.

— Роджър Локлес, предполагам — тихо каза Нощната птица.

— Виждам, че моята слава се е разпростряла надлъж и шир — отвърна човекът.

— Трябва да тръгваме — отбеляза нервно Джуравиел, излизайки от сенките.

Роджър погледна елфа, ококори се и зяпна, при което загуби равновесие и падна от издатината, на която се бе настанил. Той щеше да падне лошо, ако пазителят не бе под него и не го хвана, внимателно изправяйки го на крака.

— Какво е това? — ахна Роджър.

— Разговорите ще почакат — остро каза пазителят.

— Трябва да побързаме — обясни Джуравиел. — Чудовищата затварят периметъра си на търсене около нас. Търсят от врата на врата.

— Нямаше да ме хванат — отвърна самоуверено Роджър.

— Много паури — допълни елфът, — с достатъчно факли, че да осветят деня.

— Нямаше да ме хванат — повтори Роджър.

— И великани, които гледат покривите — допълни Джуравиел.

— Нямаше да ме хванат — за трети път каза невъзмутимият крадец, щракайки с пръсти.

Нощният въздух бе раздран от мощен лай.

— А имат и кучета — отбеляза пазителят.

— О! — бързо се сви Роджър. — Изкарайте ме от това проклето място!

Тримата побягнаха надолу по алеята, но скоро стана ясно, че Роджър не може да се придвижва бързо и на няколко пъти едва не падна. Нощната птица бе точно зад него и го метна през рамо.

— Намери ми бастун — помоли се Роджър.

Пазителят поклати глава, осъзнавайки, че бастунът едва ли би помогнал много. Той внезапно се приведе ниско, прекара ръката на Роджър през раменете си и го вдигна на гръб.

— Води ни — каза пазителят на Джуравиел. — Бързо!

Елфът се втурна към един ъгъл, надзърна зад него и побягна почти веднага, спринтирайки към следващата, а после и към по-следващата сграда. Чуха крясък на великан и макар че не знаеха дали чудовището вика по тях, Джуравиел и пазителят се втурнаха в бягство на живот и смърт. Елфът сложи ръка на тетивата на лъка си, докато бягаше, а когато наближиха хамбара, се забави, прицели се и стреля. Стрелата полетя през прозореца зад вратата, забивайки се с все сила в отхлабената дъска, която Джуравиел бе поставил, и събори горящите факли в сеното. Преди тримата да подминат хамбара, светлината в него драматично се извиси, а докато тичаха покрай оградата на пасбището, пламъците изригнаха от предния прозорец и се разпростряха до покрива.

Те преминаха оградата и скоро бяха обратно в горите. Пазителят тичаше отпред с всичка сила, независимо от товара си. Можеха да чуят дивите крясъци от Каер Тинела, заповеди, които търчащите паури, великани и гоблини си разменяха. Някои пищяха за вода, а други за преследване на избягалия човек. И после чуха, по-силно, воя на няколко хрътки, които приближаваха по дирите им.

— Бягай право към другите — рече Джуравиел. — Аз ще се отърва от тези противни псета.

— Не е толкова лесно — изохка Роджър, намествайки се.

— За някой, който няма крила, не — отвърна елфът и му смигна, макар че Роджър едвам пазеше равновесие и едва ли можеше да го забележи.

Тогава Джуравиел се обърна назад, а пазителят побягна, изчезвайки в нощната гора. Елфът почака за момент, преценявайки преднината на своя приятел и воя на приближаващите кучета, след което избра високо и широко дърво, около което земята бе сравнително гола. Затича се към него, оставяйки диря за кучетата, и крилата му го понесоха към най-ниския клон, като се отъркваше в кората по пътя нагоре, оставяйки още следи. След това се издигна до още по-висок клон и после още нагоре, като се бе изкачил наполовина до върха, когато първата хрътка достигна дървото. Подуши в основата и заскимтя, сетне подпря предните си крака на кората и зави развълнувано.

Джуравиел му викна отгоре да го подразни и пусна една стрела в земята точно зад хрътката.

Още кучета дойдоха, душейки и кръжейки около дървото, хванали се в капана на елфа.

Той се покатери още по-високо, до самия връх на дървото, към клони, които едва издържаха дори неговото крехко тяло. Спря за миг, възхищавайки се на гледката — върховете на дърветата се разпростираха, тъмни и далечни, докъдето поглед стигаше. След това, сигурен, че кучетата ще останат под това дърво, Джуравиел остави крилете си да го понесат към едно далечно дърво, дълъг полет за елф. Въпреки това веднага щом стигна клоните му, той знаеше, че не може да спре да си почине, затова полетя отново до следващото, а после и до по-следващото дърво и така чак докато лаят на хрътките остана далеч назад. След това слезе, за да даде почивка на крилете си, и се затича през нощната гора.

По-късно, в покрайнините на човешкия лагер, Джуравиел видя, че Елбраян и Роджър са пристигнали в безопасност. Много други се бяха събрали около тях и въпреки късния час слушаха за спасяването — или бягството, както го наричаше Роджър. Удовлетворен от добре свършената работа, Джуравиел се придвижи още по-навътре в гората, към дебелите и меки клони на едно борово дърво и там прекара нощта.

Когато се събуди, с изненада видя, че и Елбраян и Пони вече са напуснали лагера. Елфът се усмихна при мисълта, че те имат нужда да останат малко сами, като двама влюбени — далеч от другите. Но те не правеха това, което Джуравиел си мислеше. Бяха отишли до тайното сечище, за да танцуват с мечовете си би’нел дасада.

Тази сутрин и всяка следваща, всеки път, когато танцуваха, Пони следваше движенията на Нощната птица все по-дълго и по-дълго. Тя знаеше, че ще минат години, преди да достигне това ниво на съвършенство, но се окуражаваше, тъй като всеки ден ставаше все по-добра — всеки път ударите й бяха по-бързи и стигаха по-надалеч, а мерникът й ставаше по-точен.

Докато дните отминаваха, пазителят забеляза промяна в танца й, почти недоловима, но все пак промяна. В началото се притесни дали обучението на Пони не покварява този специален дар от Туел’алфарите, но после разбра, че тази промяна, която съвсем не бе нежелана, бе чудесна. Защото всеки ден той и неговата спътница ставаха все по-близки, усещаха движенията си, учеха се да се допълват и подкрепят.

И наистина танцът им бе красив, споделящ сърце, душа и най-вече доверие.

Глава 12 Неочаквани гости

Това не може да бъде! Няма никакъв смисъл, продължи да си повтаря абат Добриниън от абатството Сейнт Прешъс в Палмарис, въпреки че изключително надеждни монаси му бяха казали, че върховният абат Далбърт Маркварт, лидер на Абеликанската църква, го очаква в параклиса.

„Маркварт е прекалено стар, за да пътува чак до Палмарис“, каза си на глас Добриниън, макар че нямаше кой да го чуе. Препъна се в робата си, докато слизаше по витата стълба от личните си покои.

— А и наистина трябваше да обяви посещението си предварително.

Такива хора не се мотаят току-така из провинцията. И не идват неочаквано — добави Добриниън.

Той не бе от почитателите на абат Маркварт, няколко години дори бяха противници заради процеса по канонизирането на един от някогашните монаси на Сейнт Прешъс. Макар да бе второто най-старо абатство в целия орден след Сейнт Мер-Абел, Сейнт Прешъс не бе излъчило ни един светец, трагичен пропуск, който абат Добриниън се мъчеше с всички сили да поправи — а абат Маркварт бе против още щом чу името на предложения за канонизиране брат Алабарне.

Гласът на Добриниън довърши френетичната си мисъл на висок глас, докато отваряше тежката врата на параклиса. Бузите му поаленяха, защото се опасяваше, че човекът срещу него, върховният абат Далбърт Маркварт, го е чул.

А това наистина беше Маркварт. Добриниън го бе виждал неведнъж и макар последната им среща да бе преди повече от десет години, веднага го разпозна. Огледа антуража му, като се опитваше да разбере какво става. Само още трима монаси бяха в параклиса и един от тях бе от Сейнт Прешъс. Другите двама бяха млади — единият слаб и нервен, а другият широкоплещест и силен на вид. И двамата стояха близо до абата със скръстени пред гърдите ръце, допрели китки. Защитна позиция, отбеляза си наум Добриниън, давайки си сметка, че тези двамата са повече телохранители, отколкото ескорт. При пътуванията си върховният абат, Маркварт или някой от предшествениците му, бе придружаван от не по-малко от петдесет монаха и голяма част от тях бяха отци или дори други абати. Тези двамата обаче не бяха такива, тъй като бяха твърде млади, за да бъдат дори непорочни.

— Върховни отче — каза той смирено и се поклони уважително.

— Поздрави, абат Добриниън — отвърна със своя носов глас Маркварт. — Простете моето нахлуване във вашето отлично абатство.

— Наистина — бе всичко, което обърканият абат успя да отвърне.

— То беше необходимо — продължи Маркварт. — В тези времена… разбирате, че често трябва да импровизираме.

— Наистина — повтори Добриниън, искаше да се ощипе, беше сигурен, че изглежда невероятно глупаво.

— Аз съм тук, за да посрещна един керван — обясни върховният абат, — който отклоних от пътя му към Сейнт Мер-Абел, понеже времето е малко.

Керван от Сейнт Мер-Абел толкова далеч, помисли си Добриниън.

И аз не знам нищо за него!

— Отец Йойона го ръководи — рече върховният абат. — Помниш Йойона, нали, вие двамата учехте заедно.

— Две или три години е по-млад от мен, доколкото си спомням — отвърна абат Добриниън. Беше се срещал с Йойона на църковните събори, а една нощ дори бяха пили заедно с един човек с ястребови черти на лицето на име Сихертън.

— Има ли други отци с кервана? — попита той — Сихертън, може би?

— Отец Сихертън почина — каза спокойно абат Маркварт. — Убиха го.

— Паури? — осмели се да попита Добриниън, макар че от тона на Маркварт разбра, че не желае да обсъжда въпроса.

— Не — рязко отвърна върховният абат. — Но стига за тази неприятност, тя се случи доста отдавна. Йойона е единственият отец в кервана, макар че с него има трима непорочни. Общо са двадесет и пет, все силни монаси и водят изключително необикновен затворник. Това, което искам от теб, е дискретност, относно мен, моите приятели от Сейнт Мер-Абел и най-вече за затворника.

— Ще направя каквото мога… — започна абат Добриниън.

— Сигурен съм в това — прекъсна го Маркварт. — Нека някой от твоите по-доверени хора да каже на тези двамата… — той посочи младите монаси около него — къде да се настаним. Вероятно няма да останем тук много дълго. Не повече от седмица, предполагам.

Лицето му внезапно стана много сериозно и той приближи Добриниън, говорейки тихо и дори заплашително:

— Искам уверението ти, че никой няма да ни попречи.

Абат Добриниън се олюля на петите си, гледайки изненадано стареца. Това, че Сейнт Мер-Абел действаше в неговия регион без знанието му и одобрението му, бе в разрез с църковния етикет. Каква бе тази тайна мисия и защо никой не го бе информирал? А какъв бе този затворник?

Върховният абат със сигурност можеше да се свърже с него и по-рано, чрез хематита!

Абат Добриниън съумя да потисне гнева си. Маркварт все пак бе върховен абат, а в Хонс-де-Беер бушуваше ужасна война.

— Ще сторим това, което искате — увери той своя началник и сведе почтително глава. — Сейнт Прешъс е под ваше командване.

— Ще се настаня в покоите ти, докато съм тук — рече абат Маркварт. Моите подчинени ще ти помогнат да преместиш необходимите ти принадлежности в други помещения.

Добриниън се почувства все едно са му ударили шамар. Той беше абат на Сейнт Прешъс от три десетилетия и това не бе малка позиция.

Сейнт Прешъс бе третото по големина абатство в Абеликанската църква, след Сейнт Мер-Абел и Сейнт Хонс Урсалски. И понеже Палмарис бе на границата на цивилизованите земи, може би нямаше по-влиятелно абатство в паството. За тридесет години от своето управление, Добриниън общо взето бе оставен сам — Сейнт Мер-Абел бе твърде заето със светите камъни и общата църковна доктрина, а Сейнт Хонс — твърде впримчено в политическите си отношения с краля. Така единственият съперник за властта в региона на северните граници на Хонс-де-Беер бе барон Рочефорт Билдебург от Палмарис, а той, подобно на предшественика си, не само бе близък приятел с Добриниън, но и бе тих и непретенциозен човек. Стига личните му удобства да са осигурени, Рочефорт Билдебург бе доволен. Дори когато войната бе дошла до Палмарис, той бе отстъпил охраната на града на капитана на градската стража и му бе казал да докладва ставащото на абат Добриниън, докато самият той се бе скрил на сигурно място в своята крепост, имението Чесуинд.

Ето защо абат Добриниън не бе свикнал да му се говори така отвисоко, но си спомни своето място в абеликанската йерархия, на върха на която бе Маркварт.

— Както кажете — отвърна той скромно, поклони се за последно и се обърна да си тръгне.

— А може и да ни остане време да обсъдим проблема с брат Алабарне — каза върховният абат точно преди домакинът му да излезе от стаята.

Добриниън се спря, осъзнавайки, че току-що са му хвърлили примамка, която зависеше от неговото съдействие. Първата му мисъл бе да я захвърли обратно, ала бързо размисли. Абат Добриниън бе възрастен човек и макар да не бе стар колкото Маркварт, се опасяваше, че последният ще го надживее. По негова преценка единственото, което му оставаше да постигне в живота си, бе да види брат Алабарне от Сейнт Прешъс канонизиран за светец, а това щеше да е трудно, дори невъзможно без съдействието на върховния абат.

— Сейнт Прешъс ли? — попита смаяно брат Браумин, щом брат Франсис обяви новата цел на пътуването им.

— Върховният абат не желае да губи никакво време, иска да разговаря с кентавъра — продължи брат Франсис. — Ще ни посрещне в Палмарис.

Всъщност беше на път, когато се свърза с мен, и подозирам, че вече се е настанил в Сейнт Прешъс.

— Сигурен ли си в това? — спокойно попита отец Йойона. — Наистина ли абат Маркварт бе този, който ти каза за тази промяна?

— Намекваш, че други са ми влизали в ума? — отвърна сърдито младият монах.

— Все пак бяхме в леговището на демона — обясни отец Йойона, като се стараеше да не звучи обвинително. Ако върховният абат Маркварт наистина бе посетил брат Франсис с нови заповеди, Йойона и останалите нямаха друг избор, освен да се подчинят.

— Беше върховният абат — твърдо отвърна брат Франсис. — Ще си доволен ли, ако се свържа с него отново? Или пък да го призова в тялото си, да ти го каже лично?

— Достатъчно, братко — отвърна отец Йойона, махвайки примирено с ръка. — Не се съмнявам в преценката ти, просто исках да сме сигурни.

— Аз съм сигурен.

— Да, вече го каза — отговори отец Йойона. — И така, нашата цел е Сейнт Прешъс. Вече определи ли пътя?

— Разпоредих на другите да прегледат картите — отговори брат Франсис. — Не е прекалено далече и пресечем ли Мочурливите земи, пътят ще е сравнително лек.

— И гъмжащ от чудовища — сухо каза брат Браумин. — Носят се слухове за битки в тези райони.

— Ще бъдем прекалено бързи и тихи, няма да успеят да ни нападнат — отговори брат Франсис.

Отец Йойона само кимна. Ако върховният абат ги искаше в Палмарис, значи щяха да идат там, все едно какви са препятствията. За Йойона обаче най-голямото препятствие бе в края на пътя, в лицето на самия Маркварт.

Със своята типична ефективност брат Франсис завърши бързо планирането и керванът промени курса си, а колелата му запяха. Преминаха градчетата край Мочурливите земи за няколко дни и макар че наистина срещнаха чудовища по пътя, създанията така и не разбраха за преминаването им или се усетиха твърде късно, за да ги настигнат.

— Керван монаси — обясни Роджър Локлес. Младежът вече се чувстваше добре, защото Пони бе излекувала с хематита ухапванията и другите му рани. Той обаче почти не благодари на жената след двучасовата терапия, само изсумтя и си тръгна. Нито Пони, нито Елбраян бяха виждали Роджър през четирите дни, изминали оттогава.

— Познавам монасите, сигурен съм!

Елбраян и Пони си размениха мрачни погледи. И двамата подозираха, че това е свързано с брат Авелин и монасите вероятно търсят техните камъни.

— Движеха се много бързо — продължи Роджър, искрено впечатлен. — Съмнявам се, че Кос-косио Бегулн изобщо е загрял, че са в района — или, ако все пак е научил за преминаването им, те са били твърде далеч, за да направи каквото и да било по въпроса. Би трябвало вече да са на половината път до Палмарис.

Елбраян се усъмни в това, тъй като Роджър бе видял кервана само преди няколко часа. Пазителят обаче сдържа езика си, тъй като знаеше, че независимо дали преценката му е точна, Роджър вярва в това, което казва.

— Колко жалко, че не научихме за тях по-рано — продължи Белстър О’Комли. — Каква помощ щяха да ни окажат тези служители на Господа! Каква утеха! Или поне щяха да отведат най-немощните към по-безопасни земи на юг.

— Изобщо нямаше да научите за тях, ако не бях толкова бдителен — ядно отвърна Роджър, считайки коментара на Белстър за обида към неговите умения в проследяването. — И как стана тъй, че великият пазител не знаеше нищо за тях? Или пък неговата жена, могъщата магьосница?

— Достатъчно, Роджър — рече му Елбраян. — Белстър просто съжалява за пропуснатата възможност, не те обвинява. Наистина е жалко, че не можахме да си спечелим помощта на такива могъщи съюзници, защото ако наистина се движат с такава скорост, а аз не се съмнявам в това — добави той бързо, като видя киселото изражение на Роджър, явно са могъщи магьосници.

Пазителят не говореше напълно сериозно, защото не бе убеден, че тези монаси щяха да се окажат техни съюзници — поне не за него и Пони.

— Бяха дори по-бързи, отколкото можеш да си представиш — отвърна Роджър. — Не мога да ти опиша истинската им скорост. Копитата на конете им бяха замъглени от бързината, а един от конниците бе така бърз, че приличаше на хибрид между човек и кон.

Последното накара хората, идещи от Дъндалис, да наострят уши, тъй като всички знаеха Горския дух, бяха се били редом с него и бяха чували омайната мелодия на гайдата му. Ала Елбраян и Пони угасиха усмивките им, поклащайки глава при мисълта. Те бяха видели края на Брадуордън, или поне такова бе убеждението им.

— Сигурен ли си, че керванът е отминал? — попита пазителят.

— Вече са на половината път до Палмарис — отвърна Роджър.

— Тогава не ни засягат — отговори Елбраян, макар наум да си каза, че трябва да следи тези монаси. Ако керванът бе дошъл на север да търси Авелин и камъните и ако бяха намерили някои отговори от употребата на магия, те с Пони вероятно вече бяха считани за престъпници.

Керванът пристигна в Сейнт Прешъс без фанфари или поздравления, абат Добриниън не присъстваше дори на посрещането. Това удоволствие бе предоставено само на върховния абат Маркварт, който тихо посрещна братята си от Сейнт Мер-Абел на черната порта на абатството, придружен само от двамата си телохранители.

Отец Йойона не бе изненадан от избора на Маркварт за спътници.

Това бяха Юсеф и Данделион, двамата монаси, обучавани да заменят покойния Куинтал като братя Правда. От всички млади ученици в Сейнт Мер-Абел Йойона харесваше тези двамата най-малко. Брат Юсеф бе третокурсник и произхождаше от Юманеф, родния град на Авелин, ала с това приликата между двамата свършваше. Юсеф бе мършав и дребен човек, ала свиреп боец, който използваше всяко предимство на тренировъчната арена, без значение колко долно или лъжливо е то. Спътникът му, брат Данделион, бе в манастира от година-две и физически бе противоположност на мършавия си събрат, тъй като бе голям като мечка и с ръце като чукове. Често го отстраняваха от тренировъчните мачове, тъй като когато вземеше надмощие, се увличаше в побоя. В старите дни подобни действия щяха да доведат до прогонване от манастира, ала в тези мрачни времена върховният абат само се кикотеше на ентусиазма на огромния мъж. Маркварт отхвърляше оплакванията на Йойона по адрес на брат Данделион, убеждавайки го, че и за такъв свиреп човек ще се намери работа.

Отец Йойона често се чудеше дали Данделион или, в този ред на мисли, Юсеф, въобще са преминавали болезнения процес при избирането за манастира. Всеки клас се бе смалявал от хиляда или две хиляди души до двадесет и пет и за Йойона бе ясно, че сред отпадналите е имало много по-достойни хора по характер, интелигентност и благочестивост.

Но и двамата млади монаси бяха под личното покровителство на върховния абат.

— Той е син на скъп мой приятел — бе рекъл Маркварт за Данделион, ала Йойона не му вярваше. Знаеше, че брат Данделион е избран само и единствено заради огромната си физическа сила. Той бе човекът, с който Маркварт заменяше Куинтал, един от личните охранители на върховния абат. А що се отнася до Юсеф, Маркварт бе обяснил, че със загубата на Авелин Юманеф е изгубил своя представител в Сейнт Мер-Абел, липса, която трябвало да се поправи, ако абатството иска да запази контрол над малкия град. Йойона можа само да въздъхне и да поклати глава.

Керванът стигна абатството и всички монаси бяха упътени към своите помещения, хитро отделени от братята им в Сейнт Прешъс.

Отец Йойона се намери в тиха стаичка в далечния край на огромната постройка, отделен от всички останали в групата си и най-вече от брат Браумин, който бе чак в другия край на абатството. Най-близко до него бе Франсис — да го наглежда, както подозираше старият отец.

И все пак в същата тази нощ Йойона съумя да се измъкне и да се срещне тайно с брат Браумин на една декорирана тераса, намираща се двадесет фута над големия параклис на абатството.

— Подозирам, че е в най-дълбоките подземия — обясни отец Йойона, прокарвайки пръсти през статуята на брат Алабарне, наричан от монасите Сеещия ябълки. Йойона усети любовта, с която бе направена тази статуя, и това, че тя е наистина богоугодно дело.

— И несъмнено окован — съгласи се брат Браумин, — върховният абат си слага голям грях с лошото си отношение към този храбър кентавър.

Отец Йойона трескаво му махна да замълчи. Не можеха да си позволят да бъдат хванати в заговор против абата.

— Разпитаха ли те? — попита брат Браумин.

— Върховният абат вече почти не ми говори — рече Йойона. — Той знае къде е сърцето ми, макар че не му се опълчвам открито. Трябва да се видя с него призори.

— За да те разпитва за Брадуордън?

Йойона поклати глава.

— Съмнявам се, че въобще ще спомене това — призна той. — Смятам, ще говорим за моето напускане, тъй като върховният абат намекна, че ще трябва да тръгна преди кервана.

Брат Браумин долови нотката на ужас в гласа на отец Йойона и мислите му незабавно стигнаха до опасните лакеи на Маркварт. Можеше ли абатът да нареди да убият Йойона по пътя? На пръв поглед тази мисъл изглеждаше абсурдна. И все пак Браумин не можеше да я отхвърли, нито да я сподели — Йойона бе наясно със ситуацията.

— Какво да направя за теб? — попита брат Браумин.

Отец Йойона се засмя и вдигна ръце, сякаш се предава.

— Продължавай да се бориш, приятелю — отговори той. — Остани верен на сърцето си. Не ни остава друго. Не съм съгласен с посоката, в която върховният абат води ордена ни, ала той не е сам. Тези, които одобряват сегашния курс на църквата ни, са далеч повече от нас.

— Ще станем повече — убедено каза брат Браумин и в светлината на видението от върха на опустошената планина Аида, той наистина вярваше в думите си. Ръката на Авелин, подаваща се от натрошения камък, бе потвърдила подозренията на Браумин, че историите за Авелин са лъжа и Църквата е тръгнала по грешен път. Лобното място на Авелин като че бе предопределило посоката на живота му и тя вероятно щеше да го изправи срещу водачите на Църквата — битка, която бе готов да започне. Изправи рамене решително, когато завърши с думите:

— Защото нашият път е най-близък до Господа.

Отец Йойона не можеше да не се съгласи с логиката на последното.

В крайна сметка, доброто и истината щяха да победят — трябваше да вярва в това, то бе най-важният принцип на неговата вяра. Ала колко века щеше да отнеме връщането на Абеликанската църква в правия път и колко страдания щеше да причини сега грешният?

— Остани верен на сърцето си — повтори той на Браумин, — тихо разпространявай словото, не срещу върховния абат или някой друг, а за Авелин и подобните му, хора с добро сърце и благочестив дух.

— Но сега, когато кентавърът е държан като затворник, може би ще се отиде отвъд това — възрази брат Браумин. — Върховният абат може да ни принуди да се изправим открито срещу него или да замълчим завинаги.

— Има тишина и тишина, братко — отвърна отец Йойона, — а сега върви в стаята си и не се бой за мен. Аз съм умиротворен.

Брат Браумин прекара дълго време втренчен в този скъп за него човек, негов учител, след което се поклони ниско, даже му целуна ръка, подир което си тръгна. Йойона прекара още час, че и повече, на тихата тераса, гледайки статуите на светците от миналото и новата статуя на брат Алабарне от Сейнт Прешъс, който повече от век бе засаждал ябълкови дръвчета по света, та да ги има в изобилие. Процесът по канонизирането бе под покровителството на абат Добриниън, който искрено желаеше той да се осъществи преди смъртта му.

Отец Йойона знаеше приказките за милия Алабарне и знаеше, че той наистина заслужава да бъде признат за светец. Ала в сегашното състояние на Църквата неговите щедрост и жертвоготовност вероятно нямаше да бъдат оценени.

Страховете на отец Йойона за състоянието на Брадуордън бяха основателни, тъй като кентавърът наистина бе отведен в най-дълбоките катакомби на Сейнт Прешъс и там бе окован в мрачна и влажна килия.

Все още зашеметен от ужаса в планината и напълно изтощен от галопа на юг, по време на който монасите го бяха засипвали с магии, че да търчи по-бързо, Брадуордън бе останал съвсем без сили.

Беше изтощен дори умствено, когато върховният абат Маркварт дойде с хематит в ръка през същата тази нощ. Без да продума, абатът потъна в силата на камъка на душата, освободи ума си от телесната му обвивка и нахлу в мислите на кентавъра.

Очите на Брадуордън се разшириха, когато почувства това нагло нахлуване в неговата личност. Опита се да отскубне веригите си, ала те не поддадоха. Опита се да се бори умствено — ала не знаеше как. В това време отвратителният старец тършуваше из спомените му.

— Разкажи ми за Авелин — рече на глас върховният абат и макар че Брадуордън не възнамеряваше да говори, самото споменаване на името извика в ума му спомени за човека, за пътуването към Аида, за Пони и Елбраян, за Джуравиел и Тунтун, за Симфония и за всички, които се бяха борили с чудовищата около Дъндалис.

Постепенно Брадуоърдън успя да се овладее и да подреди мислите си, ала през това време върховният абат бе узнал премного. Авелин бе мъртъв и камъните бяха изчезнали, а тези двамата, Елбраян и Пони, бяха напуснали опустошената Аида или поне тунела, в който кентавърът бе хванат в капан.

Маркварт насочи ума си към тях и продължи мъчението. Установи, че и двамата са от малко градче в Мочурливите земи на име Дъндалис, но през последните години не са живели там. Пони, сега Джилсепони Полт, бе живяла в Палмарис.

— Проклета гад! — изкрещя Брадуордън, когато менталната връзка най-сетне се разпадна.

— Можеше да ми дадеш информацията и по по-лесен начин — отвърна върховният абат.

— На теб! — излая кентавърът. — О, Авелин бе прав за теб и за смрадливата ти църква!

— Къде е живяла тази жена, Джилсепони, докато е била в Палмарис?

— Наричате се Божи хора, но никой бог не би одобрил това, което правите — продължи Брадуордън. — Отвлякохте ме, гадини такива, и ще си платите за това.

— А тези мънички създания — спокойно продължи да разпитва върховният абат Маркварт — Туел’алфар?

Брадуордън го наплю.

Маркварт вдигна друг камък, графита, и удари окаяния кентавър с ярка електрическа мълния.

— Има и лесен, и труден начин — спокойно каза върховният абат. — Ти избираш.

И тръгна към ниския, открит коридор, който водеше към главната част на катакомбите.

— Ще проговориш — заплаши Маркварт. Но и двамата знаеха, че другия път няма да е толкова лесно. Кентавърът имаше силна воля и нямаше да бъде изненадан отново и Маркварт трудно щеше да нахлуе в ума му.

Но Брадуордън се опасяваше, че вече е разкрил прекалено много.

— Дори не можеш да разбереш колко е важно всичко това! — изкрещя върховният абат на Добриниън следващата сутрин. Бяха в кабинета на абата и Маркварт се бе настанил зад голямото дъбово писалище.

— Палмарис е голям град — спокойно каза Добриниън, опитвайки се да угоди. Маркварт не му бе казал много — само че има нужда от информация за млада жена на около двадесет години, известна с името Пони, или Джилсепони.

— Не познавам никой с това име, освен едно конярче, което имаше такъв прякор.

— Джилсепони тогава?

Абат Добриниън безпомощно сви рамене.

— Дошла е от север — притисна го върховният абат, макар че не му се щеше да разкрива това на потенциално опасния Добриниън. — Сираче е.

Това като че накара абатът да си спомни нещо.

— Можеш ли да ми кажеш как изглежда? — попита той.

Маркварт описа жената, която Брадуордън неволно му бе разкрил доста ясно, с нейната гъста руса коса, сини очи и плътни устни.

— Сещаш ли се нещо? — настоя Маркварт, като видя промяната в пълното лице на Добриниън.

— Нищо, може би — призна другият, — имаше едно момиче, Джил й викаха. Тя дойде от север, бе останала сираче след гоблинско нападение.

Но това беше много отдавна, преди десетина или повече години.

— И какво стана с нея?

— Омъжих я за господаря Конър Билдебург, племенник на барона на Палмарис — обясни абат Добриниън. — Но не консумираха брака си и за наказание момичето бе обявено за престъпник. Пратиха я при кралската стража — каза накрая Добриниън с надеждата, че това е краят на разпита, тъй като въобще не бе доволен нито от действията на върховния абат, нито от потайното му поведение.

Маркварт се обърна и потърка острата си брадичка. Едва сега забеляза, че не се е бръснал от много, много дни. Значи жената бе служила в армията, да, това съвпадаше със спомените на кентавъра.

Пъзелът се нареждаше.

Маркварт остана в кабинета след края на разговора. Следващият поред бе брат Франсис и заповедите на върховния абат към него бяха прости и ясни: дръж всеки, дори абат Добриниън, далеч от кентавъра, който не бива да събира сили. По-късно щяха да се срещнат в тъмницата, за да продължат разпита.

Когато Франсис напусна, влезе отец Йойона.

— Трябва да обсъдим твоето отношение към кентавъра — каза той без дори да поздрави върховния абат.

Маркварт изсумтя и отвърна небрежно:

— Кентавърът не е твоя грижа.

— Изглежда, че Брадуордън е герой — осмели се да каже отец Йойона. — Той, заедно с Авелин Десбрис, е участвал в унищожението на дактила.

— Бъркаш — отвърна върховният абат, като се мъчеше яростта му да не проличи. — Авелин наистина е отишъл до дактила, а Брадуордън, Пони и Елбраян са го придружавали. Но не са били там, за да се бият с демона, а да потърсят съюза му.

— Както подсказва унищожената планина — саркастично каза Йойона.

Маркварт отново изсумтя.

— Преминали са границата на разумното с магията — обяви той, потънали са в кристалния аметист, който Авелин открадна от Сейнт Мер-Абел.

Отец Йойона веднага осъзна, че това е лъжа. Той познаваше Авелин вероятно по-добре от всеки друг в Сейнт Мер-Абел и знаеше, че той никога не би преминал на страната на злото. Ала не знаеше как да убеди Маркварт в това.

— Имам работа за теб — каза абатът.

— Намекна, че трябва да се върна в Сейнт Мер-Абел преди останалите — рязко отговори отец Йойона.

Маркварт поклати глава.

— Ще тръгнеш преди нас — обясни той, — но не към Сейнт Мер-Абел.

Не, твоят път е на юг, към Сейнт Хонс в Урсал.

Отец Йойона бе твърде изненадан, за да проговори.

— Там ще се видиш с абат Джеховит и ще обсъдиш канонизирането на Алабарне от Сейнт Прешъс.

Изражението на лицето на отец Йойона изразяваше пълно неверие.

Върховният абат Маркварт бе основният противник на този процес. Ако не бяха протестите му Алабарне отдавна щеше да е обявен за светец.

Защо бе променил мнението си, чудеше се отецът и му се струваше, че Маркварт се опитва да засили връзките си с Добриниън и едновременно с това ловко да разкара него самия от пътя си.

— В тези времена на изпитания един светец е може би точно онова, от което Църквата се нуждае, за да вдъхнови народа — продължи абатът.

Отец Йойона искаше да запита как така такъв процес е по-важен от истинските проблеми пред тях, сред които и продължаващата война.

Искаше да попита защо някой по-нисшестоящ монах не отиде да занесе това съобщение до Урсал. Да попита Маркварт как така е променил мнението си така внезапно.

Ала нямаше да получи отговор, осъзна Йойона. Върховният абат преследваше своята цел, възвръщането на камъните, откраднати от Авелин, и дискредитирането на отстъпника монах по всякакъв начин.

На Йойона се струваше, че този човек потъва все по-надолу по някаква спирала към мрака, а всяка дума, която изговаря, го отдалечава все повече от Бога.

— Ще отида да си събера нещата — каза отец Йойона.

— Вече е сторено — отвърна Маркварт. — Очакват те на задния вход на абатството.

— Тогава ще ида да говоря с…

— Отиваш право към задния вход — спокойно каза върховният абат. — Всичко нужно вече е сторено, всички провизии са осигурени.

— Магически камъни?

— Приятелю — рече Маркварт, стана и заобиколи писалището, — пътуваш през цивилизовани земи. Магията няма да ти трябва.

Отец Йойона се почувства, все едно се изправя пред най-голямото препятствие в живота си. Да мине целия път до Урсал без никаква магия, на мисия, която можеше безкрайно да се усложни от бюрокрацията по процеса на канонизация, за да бъде задържан година или повече далеч от Сейнт Мер-Абел, където чувстваше, че ще е необходим. Ала единствения друг път бе да се изправи срещу Маркварт тук и сега, може би да го предизвика публично да каже в какво вярва и да извади някакви доказателства, че брат Авелин Десбрис е отишъл до Аида, за да се присъедини към демона дактил.

Но съюзниците му щяха да са малцина, осъзна отец Йойона. Брат Браумин вероятно щеше да застане зад него, може би дори младият Делман щеше да го последва. Но останалите, абат Добриниън, сто и петдесетте монаси от Сейнт Прешъс?

Не, Маркварт го бе надвил. Изпрати го да обсъжда ситуация важна за Сейнт Прешъс и Добриниън нямаше да се изправи срещу Маркварт, не и сега.

Отец Йойона дълго се взира в сбръчкания старец, някогашен негов учител, а сега най-голям враг. Не, нямаше отговори, нито към кого да се обърне за помощ. А може би просто му липсваше смелост. Колко стар се почувства, колко далеч от своите славни дни, изпълнени с действие.

Отиде до задния вход на абатството, а сетне тръгна по улиците на Палмарис пешком, тъй като Маркварт не му бе осигурил дори магаре или каруца по пътя към южната порта на града.

Глава 13 Новият враг

В късния следобед на десетия ден, откакто бе с бежанците, Елбраян потърси помощта на Оракула, за пръв път след повече от седмица.

Преминаването на кервана монаси го бе притеснило, ала тази сутрин получи нова тревожна новина, пак донесена от Роджър Локлес. Той се бе върнал в лагера с петнадесет избягали от Кос-косио Бегулн затворници.

След като научил, че затворниците са преместени от Каер Тинела в Земепад, той се бе възползвал от възможността да се промъкне в по-слабо укрепения град и да ги изведе оттам. Въпреки грешката на паурския главатар да премести затворниците в по-слабата общност, Роджър едва не бе сполетян от нова трагедия, тъй като още една краготска хрътка бе по дирите му. Бегълците се бяха спасили единствено благодарение на намесата на Джуравиел.

Това бе подробност, която Роджър някак пропускаше, когато разказваше събитията от предишната нощ на развълнуваните и очаровани хора.

Пазителят усети нов проблем тук, по-дълбок и потенциално по-опасен, затова той отиде при своя чичо Мейдър за съвет.

Стана това, от което се страхувах, чичо Мейдър, започна той, когато образът се появи пред него в огледалото. — Съперничеството с Роджър Локлес ще доведе до катастрофа. Тази сутрин той дойде в лагера начело на петнадесет човека, затворници, които бе освободил от паурите през нощта. Разбира се, ние се зарадвахме, когато го видяхме, ала по-късно разбрах че Роджър е рискувал както своя, така и техния живот с освобождаването им. Защото макар че искаме да освободим всички от паурите, няма нужда от такъв отчаян акт. Затворниците, по всичко личеше, бяха в сравнителна безопасност и може би щяхме да успеем да измислим по-сложен план, който да доведе не само до тяхната свобода, но също и до падението на Кос-косио Бегулн и злите му събратя.

Но аз разбирам това, което накара Роджър да отиде до града онази нощ. И Пони го разбира. Той погрешно смята, че е изгубил ранга си сред своите хора и те сега следват мен.

Пазителят спря и се замисли върху срещата си с Роджър. Спомни си гнева му, как се пъчеше, когато говореше, и как поглеждаше към Пони, докато разказваше за подвизите си.

— Пони — каза Елбраян и въздъхна дълбоко.

Пони, повтори той. Роджър се е влюбил в нея. Или може би просто смята нейната реакция за най-добрия индикатор на неговите постижения. Пони е моя партньорка, както всички знаят, и той може би смята, че ако спечели нейното одобрение, всички ще го възприемат като по-висшестоящ от мен.

Щом осъзна, че Роджър е „хлътнал“ по Пони, Елбраян разбра колко опасна може да стане ситуацията. Със своите изключителни умения Роджър можеше да е много полезен за тяхната група, ала юношеската му прибързаност можеше да доведе всички до гибел.

— Ние с него ще се сблъскаме — каза тихо Елбраян. — Опасявам се, че ще се стигне дотам.

Пазителят напусна стаята малко след това, за да види, че нощта бе паднала, а наблизо весело горят лагерните огньове. Тръгна към него и още преди да наближи, дочу шумен спор.

— Трябва да ги ударим — разпалено обясняваше Томас Гингеварт, — и то здраво! Да ги изгоним от земите ни и да ги наврем обратно в планинските дупки, откъдето са изпълзели!

Елбраян се появи на светлината на пламъците и видя, че повечето хора кимат в знак на съгласие. Забеляза, че Пони стои близо до Томас и на лицето й е изписана тревога.

Разговорът секна в знак на уважение към пазителя и всички се обърнаха към него, сякаш очаквайки присъдата му. Веднага щом погледите на Томас и Елбраян се срещнаха, двамата разбраха, че ще са на противоположни страни в дебата.

— Нямат затворници — каза Томас, — времето да ударим е дошло.

Елбраян помълча известно време, съчувстваше му, спомняше си собствената си отчаяна нужда от отмъщение, когато неговият дом бе сринат със земята.

— Разбирам… — започна той.

— Тогава подготви войните ни — изръмжа в отговор Томас, а като ехо прозвуча съгласието на останалите.

— И все пак се опасявам, че подценявате силата на нашите врагове — продължи пазителят спокойно. — Колко от нас, от нашите приятели, биха загинали при такава битка?

— Струва си — извика един мъж, — ако Каер Тинела е свободна!

— И Земепад — добави една жена.

— Ами ако не бъдат освободени? — спокойно запита пазителят. — Ако бъдем отблъснати и избити?

— Ами онези, които не могат да се бият? — добави Пони и простичката й логика, напомнянето за по-голяма отговорност, заглуши много отговори.

Все пак спорът продължи и приключи от умора, а не заради постигане на съгласие. Елбраян и поддръжниците му спечелиха малка победа, тъй като все още никакви бойни планове не бяха начертани. Сега всички бяха развълнувани от появата на трима нови, могъщи съюзници, от победата в гората, завръщането на Роджър Локлес и последвалото освобождаване на затворниците на Кос-косио. Сега, опиянени от това развитие, хората се осмеляваха да мислят за връщането на техните домове и наказването на убийците и грабителите, дошли до Каер Тинела и Земепад. Дано с успокояването на нещата разумът надделееше над емоцията.

Пони разбираше това и бе доста изненадана, когато по-късно, щом се срещнаха с Джуравиел в една борова горичка на юг от укреплението, пазителят обяви:

— Настъпило е времето да ударим.

— Току-що ти се обяви против това — отвърна жената.

— Враговете ни са отслабени и неорганизирани — продължи Елбраян. — Една мощна атака би могла да ги прогони.

— Би могла — мрачно повтори Джуравиел, — а би могла и да струва живота на много от войните ни.

— Самото ни съществуване е риск — отговори пазителят.

— Може би трябва да изпратим твърде слабите на юг, до Палмарис, преди да заплануваме атаката си към Каер Тинела и Земепад — рече елфът. — Може дори да намерим съюзници в южните градове.

— Ние имаме съюзници в южните градове — каза Елбраян, — но те са твърде заети с техните си граници. И са прави. Но ако успеем да ударим Кос-косио Бегулн достатъчно силно и го прогоним от градовете…

— Ще ги удържим? — саркастично го прекъсна елфът, защото самата мисъл за това как тази група окаяни бегълци се укрепява на позиция бе нелепа.

Елбраян наведе глава и въздъхна дълбоко. Знаеше, че Джуравиел играе ролята на съперник в момента, повече за да му помогне да формулира и организира идеите си, отколкото да го обезкуражи, ала разговорите с Туел’алфар и техния прагматичен, макар и високомерен поглед върху света бе както винаги леко потискащ. Джуравиел не разбираше колко ядосани са Томас и останалите, колко опасен може да стане този яд.

— Ако успеем да прогоним Кос-косио Бегулн и паурите му от двата града — бавно започна пазителят, — възможно и дори вероятно е много от съюзниците им да ги изоставят, може би дори да се сложи край на войната. Нито гоблините, нито великаните изпитват някаква обич към паурите — те мразят джуджетата поне толкова, колкото и хората — и според мен само силата на паурския главатар ги сплотява. И дори великаните и гоблините да са били съюзници в миналото, между тях също не е царяла голяма дружба, ако съдим по историите. Казват, че понякога великаните дори похапват гоблини. Така че нека опозорим главатаря на паурите, този, който ги сплотява, и да видим какво ще стане.

Сега бе ред на Джуравиел да въздъхне.

— Както винаги търсиш възможно най-голямото предимство — каза той примирено. — Винаги подлагайки себе си и тези около теб на най-тежко изпитание.

Наранен, Елбраян погледна учудено елфа, озадачен от критиката.

— Разбира се — оживи се елфът и по ъгловатото му лице се изписа хитра усмивка, — това е точно според наученото от Туел’алфар!

— Значи си съгласен? — нетърпеливо попита Елбраян.

— Не съм казал това — отвърна Джуравиел.

Елбраян изръмжа раздразнено.

— Ако не ги ударим и не използваме появилото се предимство — а вярвам, че то може да се окаже решаващо — вероятно ще се намерим в същата отчаяна ситуация, от която съвсем скоро се измъкнахме. Кос-косио Бегулн ще се прегрупира и с подкрепления ще се върне за нас, принуждавайки ни да влезем в нова горска битка и рано или късно тези битки ще се обърнат срещу нас. Главатарят на паурите несъмнено е побеснял заради загубата в гората и бягството на затворниците.

— Може би дори подозира, че Нощната птица е дошъл в областта — добави Пони, предизвиквайки учудени погледи.

— Аз си спомням името му, както и вие, ако се замислите — обясни Пони. — Кос-косио Бегулн ни е срещал в Дъндалис.

Джуравиел кимна, спомни си засадата, която чудовищата бяха поставили на Нощната птица, унищожавайки цяла долина, която пазителят искрено обичаше, за да го изкарат от гората. Засадата обаче се бе обърнала срещу чудовищата, както ставаше с всичко, което опитваха срещу Елбраян и неговите могъщи приятели.

— Дори е възможно керванът монаси, за който говореше Роджър, да е бягал от нещо — продължи Елбраян.

— Можем да използваме временното си предимство, за да се промъкнем край градовете и да избягаме на юг — разсъди Джуравиел, но забеляза разтревожените погледи, които Елбраян и Пони си размениха.

— Какво има? — рязко попита елфът.

— Онова, което може да накара вещите в магията монаси да избягат, трябва да е изключително внушително — каза Пони, ала не можа да излъже проницателния елф.

— Това би трябвало да ни накара да избягаме на юг, като монасите — притисна ги Джуравиел. Той отново забеляза погледите, които спътниците му си размениха.

— Какво има? — отново попита елфът. — Има нещо важно в бягството на тези монаси. Познавам те твърде добре, Нощна птицо.

Елбраян се засмя безпомощно.

— С Пони не можем да останем тук — призна той, — нито смеем да отидем на юг.

— Заради камъните на брат Авелин — каза Джуравиел.

— Може би монасите, за които спомена Роджър, са търсили нас — каза Пони. — Или поне камъните, които притежавам. Когато братът Правда търсеше Авелин, той използва този камък — обясни тя и извади червения гранат от пазвата си, за да може Джуравиел да го види. — Този камък засича всяка употреба на магия и така уменията на Авелин само привлякоха брата Правда към него.

— И вие смятате, че вашата магия е привлякла монасите по следите ви — разбра Джуравиел.

Пони кимна.

— Възможно е, а е много опасно да предприемаме рискове.

— Последното нещо, което брат Авелин направи, бе да остави светите камъни на наша грижа — решително каза Елбраян. — Не можем да го провалим в това.

— Тогава вие тримата може би вече трябва да сте поели по свой път — каза Джуравиел. — Не са ли тези камъни дори по-важни от бегълците, които сега предвождате?

Елбраян погледна към Пони, ала тя нямаше отговор.

— От гледна точка на историята, може би са — каза пазителят.

В този момент от храстите долетя гъргорещ, шумен звук, който накара и тримата да застанат нащрек. Джуравиел бързо се стрелна напред, вдигна лъка си и изчезна в гъсталака. Миг по-късно се върна, следван от вбесения Роджър Локлес.

— Смяташ, че някакви камъни са по-важни от хората, които претендираш, че ръководиш! — изкрещя младежът, но същевременно се отдалечи от Джуравиел, явно чувствайки се неловко в компанията му.

— Няма нужда да се боиш от него — сухо отбеляза Пони. Смяташе за глупав страха на Роджър към онзи, който го бе измъкнал от жестоката хватка на Кос-косио Бегулн. Но осъзна, че нежеланието на младежа да приеме Джуравиел за приятел не е причинено само от страх.

— Бели’мар Джуравиел, както и всички от народа на Туел’алфар, са наши съюзници.

— Аз обаче разбрах вашето значение за тази дума — остро отвърна Роджър. Пони понечи да отговори, но Елбраян пристъпи пред нея.

— Както казвах — каза той спокойно, поглеждайки сериозно младежа, — тези камъни са толкова важни…

— Каза, че са по-важни — прекъсна го Роджър.

— Не подценявай тяхното значение! — извика в отговор Елбраян, забеляза неодобрителното изражение на лицето на Джуравиел и се опита да се успокои.

— Тези камъни въплъщават нещо много повече дори от могъщата сила, заключена в тях — продължи той със спокоен глас. — Може наистина да са по-важни от моя живот, от живота на Пони или на всички хора в тази група.

— Какви са тези глупости! — разкрещя се Роджър, но Елбраян го прекъсна, като вдигна ръка така бързо и уверено, че младежът шокирано изграчи последната дума.

— Въпреки това — спокойно продължи пазителят, — въпреки всичко казано дотук, в което аз вярвам най-искрено, не мога да ви оставя.

Трябва да заведа тези хора на безопасно място, на юг, или поне да се уверя, че пътят пред тях е чист.

— Вече се обяви за предводител — обвини го Роджър.

— Затова искаш да ударим силно по Кос-косио Бегулн — разбра Джуравиел, пренебрегвайки думите на Роджър. — Ако ги ударим с все сила в двата града и ги прогоним в гората, всички могат да избягат на юг, където ще са в относителна безопасност дори без помощта на Нощната птица.

— Защото там за Нощната птица няма да е разумно да се мярка — каза Пони. — Ала все пак — погледна тя своя любим в очите — самият ти преди малко се изказа против такова действие.

— Така е — съгласи се Елбраян. — И все още съм против битка, която ще изпрати всички или повечето войни срещу градовете.

Пони отвори уста, за да попита какво точно има предвид той, ала внезапно разбра. Елбраян бе отишъл до Каер Тинела, за да спаси Роджър, и сега смяташе отново да се върне, само с най-силните си приятели, и да наклони везните в тяхна полза.

Джуравиел също го бе разбрал и кимна.

— Ще отида до Каер Тинела тази нощ и ще събера информация — съгласи се той.

— И аз мога да ида — каза Роджър — Джуравиел е по-добре подготвен за тази задача — бързо отвърна Елбраян.

— Забрави ли вече, че бях в Каер Тинела само преди две нощи? — възрази Роджър — И че се върнах със затворниците?

Другите трима го погледнаха внимателно; явно държеше да подчертае заслугите си.

— Ако затворниците бяха още там, нямаше дори да помислите да атакувате града! — завърши Роджър.

Елбраян кимна, нямаше как да не признае това. Действията на Роджър наистина бяха подготвили тяхната атака. Ала въпреки това, особено след разговора си с освободените затворници и за това как отчаяно са бягали през нощната гора, Елбраян бе убеден, че Бели’мар Джуравиел е по-добре подготвен за задачата. Елфът бе казал, че поне още една хрътка е жива и ако звярът бе намерил следата, никой, нито Роджър, нито затворниците, щяха да се завърнат.

— Моят избор е Джуравиел — спокойно каза пазителят.

Пони забеляза изражението на лицето на младежа и разбра, че Елбраян още повече е наранил самолюбието и гордостта му.

— Можеш ли да летиш по върховете на дърветата, когато хрътките надушат следите ти? — попита рязко Елбраян, преди Роджър да успее да възрази.

Роджър прехапа долната си устна — всички помислиха, че ще се нахвърли върху Елбраян. Той обаче само тропна с крак и понечи да си тръгне.

— Спри! — извика Пони и с това изненада и тримата. Тя бе започнала да разбира Роджър и макар че го харесваше, осъзнаваше, че е по-горд, отколкото е полезно за него.

Роджър рязко се завъртя, ококорен от гняв.

Пони взе един скъпоценен камък, скри го в ръката си така, че да не се вижда, и пристъпи към него.

— Това, което чу, бе лична работа — обясни тя.

— Сега благоволяваш да ми заповядваш ли? — попита Роджър. — Да не си моя кралица? Искаш ли да коленича пред теб?

— Дори на твоята възраст би трябвало да си достатъчно умен, за да различиш приятел от враг — скара му се Пони. Искаше да продължи и да разкрие на Роджър проблемите в техните взаимоотношения, но осъзна, че за да се научат, такива уроци трябва наистина да се преживеят.

— И все пак виждам, че по някаква причина си решил, че ние не сме ти приятели. Така да бъде.

Жената бръкна в още една торбичка и Роджър отстъпи назад. Не достатъчно обаче, тъй като ръката на Пони се издигна внезапно и бързо начерта с някакъв жълт бурен кръстче върху челото му. След това вдигна ръката със скъпоценния камък пред него и започна да изговаря нещо като древно заклинание.

— Какво ми направи? — попита трескаво Роджър, като почти падна по гръб, докато отстъпваше.

— Нищо, освен ако не ни предадеш — спокойно отвърна Пони.

Лицето на Роджър се сбърчи от объркване.

— Не ви дължа нищо — каза той.

— Нито аз — отговори остро Пони, — така че сме квит. Ала подслушвайки ни, ти дочу неща, които не те засягат, и затова си длъжен да ги забравиш.

Роджър нямаше отговор, само поклати глава.

— Или най-малкото да останеш дискретен по този въпрос — продължи Пони. — Но в случай, че не можеш, последиците ще бъдат изключително неприятни.

— За какво говориш? — попита Роджър и когато Пони се усмихна злокобно, той се обърна към Елбраян и настоя:

— Какво ми е направила?

Елбраян наистина не знаеше, затова само сви рамене.

— Кажи ми! — извика Роджър в лицето на Пони.

Елбраян притвори очи, когато Роджър посегна към нея, очакваше любимата му да повали малкия глупак в несвяст. Ала Роджър се спря навреме и застана пред Пони с безсилно стиснати юмруци.

— Проклех те — тихо каза Пони, — ала проклятието действа само условно.

— Какво имаш предвид? — попита той, а в гласа му освен яд, се долавяше и страх.

— Имам предвид, че докато се държиш, както е редно, и си мълчиш за нещата, които не бива да знаеш, нищо лошо няма да ти се случи — спокойно обясни тя. Но след миг изражението й внезапно се промени, стана мрачно и гробовно и тя приближи страховита и ужасна към нисичкия младеж.

— Ала ако ни предадеш — каза тя с такъв глас, че косъмчетата по тила на Елбраян се изправиха, а Роджър потръпна, — магията, която произнесох, ще стопи мозъка в главата ти тъй, че той ще изтече през ушите.

Очите на Роджър се разшириха. Той не разбираше много от магия, но това, което бе видял, беше достатъчно впечатляващо, за да реши, че жената е способна да изпълни заканата си. Той се препъна назад и побягна.

— Пони! — скара й се Елбраян. — Как можа да направиш такова…

— Нищо не съм направила, само го докоснах с едно жълтурче по челото — отвърна тя. — Правила съм го и на теб, търках лютиче в брадичката ти, когато си играехме като деца.

— Но тогава… — Елбраян спря и се захили, донякъде изненадан от спътницата си.

— Това беше ли нужно наистина? — сухо запита Бели’мар Джуравиел.

Пони кимна.

— Щеше да ни предаде на останалите — обясни тя, — а не искам да става обществено достояние фактът, че ние двамата сме престъпници в очите на Абеликанската църква.

— А толкова ли е ужасна нашата тайна? — намеси се Елбраян. — Научих се преди много време да се доверявам на тези хора.

— Като на Тол Юганик ли? — отвърна Пони, имаше предвид човека, който бе предал нея, Елбраян и хората в Дъндалис преди пътешествието към Аида.

Елбраян не знаеше как да отговори, но Пони разбра, че цинизмът й е обидил нейния любим, затова добави:

— Аз също вярвам на Белстър, Томас и останалите — призна тя, — ала Роджър щеше да разкаже тази история само за да се похвали пред останалите и се опасявам, че това щеше да ни представи в неблагоприятна светлина. И кой знае какви истории щяха да се разпространят, когато хората стигнат в Палмарис?

Елбраян, който също бе започнал да разбира Роджър Локлес, не можеше да не се съгласи с това.

— Добре се справи — каза накрая Джуравиел, — времената са твърде опасни, за да поемаме рискове. Младият Роджър може би има проблеми с откриването на правилната посока в живота си, но мисля, че му остави доста ясен сигнал.

Елбраян изсумтя.

— Тук само аз ли вярвам, че моралът е някак свързан със съвестта?

— Така е — отговори Пони.

— В идеалния случай — добави Джуравиел, — но не подценявай силата на страха. Собствената ти Църква използва заплахата с вечни страдания в ад и сяра след смъртта, за да държи паството си под контрол вече повече от хиляда години.

— Това не е моята Църква — отговори Елбраян, — нито Църквата, която Авелин искаше.

— Не, това е Църквата, която преследваше монаха отстъпник, за да си върне камъните и да го накара да замълчи. Не се съмнявай — отвърна без колебание Джуравиел.

Елбраян погледна към Пони и видя как тя кима на всяка дума на елфа. Засмя се, неспособен да спори повече.

— Църквата, която преследва мен и Пони — отбеляза той.

— Монасите, които минаха, са се придвижвали на юг, и то бързо. Поне така каза Роджър — рече Пони. — Използвах граната, ала не мога да засека магия в местността, така че подозирам, че предположението на Роджър за тяхната скорост е вярно.

— Надявам се да са продължили покрай Палмарис — добави Елбраян.

— Във всеки случай времето ни тук е ограничено. Трябва да го използваме максимално.

— Каер Тинела и Земепад — рече Бели’мар Джуравиел.

Лицето на Елбраян бе напълно сериозно и дори мрачно, когато той кимна и отговори:

— Ще се видим отново тук, когато мръкне, за да можем да нападнем преди зазоряване.

— Както желаеш, приятелю — каза елфът. — Отивам да разузная градовете тогава. Приготви нападението и се опитай поне малко да се помириш с Роджър Локлес. Той е извършил големи добрини за тези хора. От това, което чувам от Белстър О’Комли, бих предположил, че му предстоят още велики дела, стига гордостта му да не го погуби.

— Ще се погрижим за Роджър — отвърна Пони.

— Да, можеш да му повториш нишана на челото — рече през смях Джуравиел и изчезна в шубраците така бързо, че Пони премигна и потърка очи, чудейки се дали не са й изиграли номер. Ала Елбраян бе привикнал с Туел’алфар и понеже знаеше колко добре познават гората, никак не се изненада.

— Това е той — настоя Кос-косио Бегулн. — Знам как действа гадното копеле!

Майер Дек обмисли думите му доста дълго, както правеше винаги, когато смяташе нещо за важно. Огромният фомориец бе изключителен представител на расата си, както физически, така и умствено. Макар да не бе така съобразителен като паурския главатар или дори като владетеля на гоблините Готра, Майер Дек осъзнаваше слабостите си и затова изучаваше всичко бавно и внимателно.

Мълчанието на великана обаче не подобри и без това лошото настроение на изнервения Кос-косио Бегулн. Паурът ходеше напред-назад из големия хамбар, чешеше носа си с една ръка и се пляскаше по бедрото с другата.

— Може да има и други човеци като Нощната птица — предположи великанът.

Кос-косио Бегулн изсумтя.

— Ако беше така, щяхме отдавна да сме прогонени обратно до Аида!

— Добре де, още един като него — отговори великанът.

— Надявам се, че няма — отговори паурът. — Мисля, че няма. Това е той. Мога да подуша мръсното копеле. Това е Нощната птица, не се съмнявай. Така че смяташ ли да ми дадеш затворниците си, или не.

Майер Дек отново потъна в дълбок размисъл.

Той и другите трима великани, които го придружаваха, току-що се бяха върнали от южната земя, където бяха водили ужасна битка с кралските хора на запад от Палмарис. Много великани бяха загинали в това сражение, но Майер Дек и оцелелите му спътници бяха отвели много хора в плен.

— Пътуваща храна — наричаше ги предводителят на великаните и наистина, десетима от пленените две дузини вече бяха изядени, докато жестоките фоморийци стигнат Каер Тинела. Сега Кос-косио Бегулн се надяваше останалите тридесет да примамят Нощната птица, пък и Майер Дек не обичаше чак толкова много човешкото месо. Ала великанът още си спомняше последния път, когато той и другите господари на армията чудовища бяха примамили Нощната птица в боровата гора. Наистина ли Кос-косио Бегулн искаше да го докара тук?

— Трябва да ми ги дадеш — внезапно каза Кос-косио Бегулн. — Трябва да се оправим с Птицата сега, преди половината ни армия да ни напусне. Гоблините вече мърморят за дома, а и моите искат да се върнат на Ветрените острови.

— Значи всички — отговори великанът, който от самото начало не бе искал да идва на юг в Хонс-де-Беер. Преди дактилът да се събуди, Майер Дек си бе живял спокойно в планините на север от Барбакан с племе от четиридесет великани — от които половината женски, винаги на негово разположение — и много гоблини за добър улов и още по-хубаво ядене.

— Не още — отвърна рязко паурът, — не и преди проклетата Птица да си плати за това, което ни причини.

— Ти и без това не харесваше Улг Тик’нарн — отговори великанът, без дори да се спре да помисли, както обикновено правеше.

— Няма значение! — излая Кос-косио Бегулн в отговор. — Той беше паурски главатар, и то добър. Нощната птица го уби, значи аз трябва да убия него.

— И после си тръгваме?

— После си тръгваме — съгласи се паурът. — Напуснем ли земите на хората, нито аз, нито хората ми ще пазим гоблинската паплач от търбуха ти.

Това бе всичко, което Майер Дек искаше да чуе.

Докато Джуравиел разузнаваше градовете, Елбраян и Пони убедиха хората да отложат своето нападение — нелека задача, предвид успеха на горската битка и завръщането на Роджър и неговите затворници. Всички вече бяха нетърпеливи да приключат с това приключение, искаха да седнат в някоя удобна кръчма край огъня и да преувеличават подвизите си и ако преминаването през Каер Тинела и Земепад значеше, че скоро може да са зад безопасните стени на Палмарис, значи бяха повече от готови за битка.

Пони все още бе с тях, обсъждаше детайлите, в случай че атаката към Каер Тинела и Земепад се осъществи, когато Елбраян се върна в боровата горичка. Веднага щом видя как Джуравиел слиза от дървото, пазителят разбра, че нещо не е наред.

— Укрепили са се — предположи пазителят.

— Определено — отвърна с кимване Джуравиел. — Има три нови наблюдателни кули по северния, северозападния и югозападния край на града, а около всичко се издига новопостроена крепостна стена, сглобена от бурета, останки от стени и всичко, което са могли да намерят. Изглежда доста здрава, почти на височината на човек, но не прекалено дебела.

— Ала достатъчно, за да забави една атака — рече пазителят.

— Вероятно, да — призна Джуравиел, макар той да не бе особено впечатлен от укреплението. — Ала предвид новия им съюзник, който е пристигнал, не мисля, че имат нужда да се укрепяват.

— Още паури? — попита Елбраян.

— Великани — отговори Джуравиел, — включително най-големия и грозен индивид от противната им раса, който съм виждал някога.

Наричат го Майер Дек и дори паурите, включително самия Кос-косио Бегулн, изпитват страхопочитание към него. Опасявам се, че бронята му е специална, може би дори магическа, тъй като изглежда сякаш в нея има вътрешен огън.

Елбраян кимна, той се бе борил с така защитени великани — и си спомняше името на Майер Дек от Гористите земи. Бронята му бе направена със земна магия, изкована от демона дактил за елитните му войници.

— Не можем да позволим тези хора да тръгнат към Каер Тинела — продължи елфът. — Ние можем да се промъкнем в града, скрити от тъмнината на нощта, или пък да ударим в Земепад, където гарнизонът не е тъй страховит. Ала да изпратим тези нетренирани за бой хорица срещу великани, особено срещу това ново изчадие, ще бъде лудост.

Дори твоят боен план е изключително рисков.

Елбраян не можеше да възрази срещу тази простичка логика. Той се бе борил с достатъчно великани, за да пресметне вероятността от пълна катастрофа.

— Ако се опитаме да избягаме около градовете, те най-вероятно ще хванат дирята ни — каза той. — Никога няма да можем да се измъкнем до Палмарис.

— Да заобиколим повече тогава — предложи елфът, макар да подозираше, че пазителят няма лесно да бъде убеден.

— Може да ги изпратим — отговори предпазливо Елбраян.

— Но ти все още искаш да отидеш до града и да проведеш своята битка — досети се Джуравиел.

— Ако този великан, Майер Дек, е тъй силен и почитан, както казваш, може би трябва да си побъбрим — обясни пазителят.

— Да побъбрите? — учуди се Джуравиел.

— С оръжия — изясни Елбраян, — колко тежък би бил ударът според теб, ако Кос-косио Бегулн и Майер Дек бъдат убити едновременно?

— Ще е тежък удар наистина — призна елфът. — Не знам какво държи великаните и гоблините заедно, още повече с паурите, ако не силната ръка на тия двамата. И все пак помисли внимателно, приятелю. Няма да е лесно дори да се добереш до водачите на паурите и великаните. А дори и някак да влезеш в битка с тях, без слугите им да пъплят към теб, може да бъдеш победен. Задай си въпроса какво биха правили бегълците без Нощната птица?

— Справяха се доста добре без Нощната птица съвсем доскоро — напомни пазителят, — а и ще имат Джуравиел.

— Това, което става, не е негова работа!

— Но той избра да помогне на хората — отговори Елбраян с крива усмивка.

— Той реши да последва своето протеже, за да е сигурен, че въпросният младеж няма да стори някоя глупост — поправи го елфът и се усмихна широко. Елбраян разбра, че е на негова страна.

— Прекалено много години посветих на твоето обучение — дори носиш елфически меч и лък, направен от собствения ми баща. Не мога да те оставя да се затриеш.

— Това, което някои наричат глупост, други назовават дързост — каза пазителят.

— А двете може би са едно и също нещо — добави Джуравиел.

Елбраян потупа елфа по рамото и двамата още се смееха, когато Пони се появи откъм горичката, за да се присъедини към тях.

— Да приема ли, че новините от града са добри? — попита тя.

— Не — едновременно отвърнаха Елбраян и Джуравиел.

Пони отстъпи назад изненадана от това, предвид доброто им настроение.

— Просто обсъждахме глупавите намерения на Елбраян — обясни Джуравиел. — Да отидеш в средата на вражеско укрепление и да убиеш двамата му водачи, макар че единият е паур, упорит и корав като камък, а другият — огромен и свиреп великан.

— И според теб това е забавно? — попита Пони Елбраян.

— Естествено.

Жената кимна и сериозно се зачуди дали стресът накрая не е оказал влияние върху ума на приятеля й.

— Ала аз няма просто да отида там — рече сериозно пазителят и погледна елфа. — Ще се промъкна, тих като сянка, неканен като смъртта.

— И умрял като пън — довърши Джуравиел и двамата отново избухнаха в смях.

Пони, която разбра, че зад закачките им се крие някаква доза истина, не бе развеселена.

— Стига глупости — скара им се тя. — Стотина нетърпеливи войни изнервено ви чакат, чудейки се дали ще умрат тази нощ?

— И моята заповед, за която ще настоявам е, че те трябва да останат мирни — каза Елбраян, вече сериозен.

— Не знам дали ще те послушат — призна Пони, тъй като за времето, в което пазителят се бе отдалечил, разговорите отново се бяха разгорещили в полза за незабавно нападение.

— Не можем да нападнем градовете — обясни пазителят, — тъй като паурите са намерили нови великани съюзници, включително един, защитен от земната магия на демона дактил.

Пони въздъхна дълбоко, надявайки се, че хората ще го послушат. Тя си спомни тази броня от битката им в Барбакан и знаеше, че ако някой от бегълците се изправи срещу този нов враг, ще бъде покосен бързо. Тя погледна към Елбраян и разпозна опасното изражение на лицето му.

— Трябва просто да им обясним, че ще почакат още ден-два преди битката, докато разузнаем силата на новите ни врагове — обясни Елбраян.

— И все пак ти възнамеряваш да отидеш и да се биеш още тази нощ — отбеляза Пони.

— Искам да унищожа този великан и Кос-косио Бегулн — призна Елбраян. — Това ще е голям удар за враговете ни и може да ги обърка дотолкова, че оцелелите чудовища да се разпръснат и да заведем тези хора до Палмарис.

— Тогава нека решим как да изпълним тази задача — каза Пони спокойно, отиде до Джуравиел, взе една пръчка, подаде я на елфа и разчисти земята пред тях от боровите иглички.

— Да започнем с карта — каза тя.

Джуравиел погледна Елбраян; и двамата бяха изненадани, че Пони, обикновено по-сдържана от пазителя, така лесно се съгласи на плана.

Джуравиел се чудеше и какво ли си мисли Елбраян. Дали наистина смяташе да включи любимата си в толкова опасна мисия?

Пазителят кимна с мрачно изражение на незададения въпрос. С Пони бяха преживели твърде много, за да може дори да си помисли да я изключи от такава важна битка. Макар че планираше да държи Джуравиел настрана от това — миниатюрните оръжия на елфа нямаше да свършат работа срещу великан, — той бе планирал да изпълни атаката си с Пони.

Вече се бе смрачило, така че Пони извади диаманта си и го протегна напред като малък глобус от светлина. Не след дълго Джуравиел бе начертал карта на Каер Тинела.

— Не знам къде ще е Кос-косио Бегулн — обясни елфът, — но само три сгради са достатъчно големи да приютят великан. — Той ги отбеляза на картата.

— Хамбари — обясни той. — И този е най-вероятното обиталище на главатаря на великаните. — Пръстът му се спря на знак за огромна сграда близо до центъра на града.

— От това, което знам, те нямат организирана защита — продължи елфът, — освен барикадите и няколко пазачи.

— Паурите обикновено са подготвени — каза Пони. — Вероятно техните защити са добре прикрити.

— Но тази група не е имала проблеми в скоро време — отговори Джуравиел.

— Освен битката в гората — каза Елбраян.

— И кражбата на затворниците — добави Пони.

— Но не е имало истинска атака над града — обясни елфът. — Съмнявам се, че очакват такава в присъствието на фоморийските великани, които биха обезкуражили всеки, замислящ подобно нещо.

— Но след като Роджър доказа уменията си да се промъква из града когато си поиска, и да се измъква дори от капана им, водачите, особено Кос-косио Бегулн, може да са доста добре пазени.

— А при тях смятам да ида — добави Елбраян.

— Това няма да е лесно — рече Джуравиел.

— Никога не е — отвърна пазителят.

— И все пак си решен да отидеш — отбеляза елфът.

Елбраян погледна към Пони.

— Тази нощ — обясни той — първо ще отида при Белстър О’Комли и Томас Гингеварт и ще им разкажа за плана си и какво трябва да сторят, в зависимост от това дали ние с Пони успеем.

— А моята роля е? — попита елфът.

— Ти ще си връзката ми с Белстър — обясни Елбраян. — Несъмнено бързо ще научиш изхода от битката и колкото по-скоро го информираш, толкова по-бързо ще реагира той.

Джуравиел се вгледа задълго в Елбраян, човекът, който си бе спечелил титлата Нощна птица от Туел’алфарите. Почувства, че скептичната Тунтун сега е с него и признава, че е сбъркала в преценката си за Елбраян Уиндон, „кръвта на Мейдър“, както толкова често го бе подигравала.

Тунтун никога не бе вярвала, че Елбраян ще успее да стане пазител, считаше го за прекалено глупав и некоординиран. Тя обаче бе прозряла истината, и то до степен, че доброволно бе пожертвала живота си за младия мъж — а елфите рядко бяха така алтруистични спрямо хората!

И Джуравиел знаеше, че ако сега тя бе тук да види спокойствието, решителността и чувството за дълг, с които Елбраян подхващаше тази изключително опасна битка, отново щеше да го нарече „кръвта на Мейдър“, ала този път с най-искрена привързаност.

— В тази битка твоята роля ще се ограничи с употребата на камъните — каза Елбраян на Пони, докато бавно приближаваха Каер Тинела.

Белстър и Томас се бяха съгласили, че битката трябва да се отложи, докато не бъде събрана повече информация, но не знаеха, че пазителят смята да атакува сам.

Пони го погледна скептично.

— Тренирах доста здраво — отговори тя.

— И успешно.

— Но ти все пак не вярваш, че ще се справя с меча.

Елбраян поклати глава още преди тя да довърши.

— В момента си между двата бойни стила — обясни й той, — главата ти подсказва следващото правилно движение, ала тялото ти е тренирано в другия стил. Ще пронижеш или ще посечеш врага? В момента, в който се двоумиш върху това, оръжието на противника ще те достигне.

Пони прехапа устна, опитваше се да намери логичен отговор. В момента тя танцуваше с меча добре, ала на по-бавни обороти, отколкото в истинска битка. В края на всяка тренировка, когато Елбраян ускореше движенията си, тя не можеше да издържа на темпото му, хваната, както бе казал той, между мислите и паметта на мускулите си.

— Скоро — обеща й Елбраян, — ала дотогава оставаш най-ефективна с магическите камъни.

Пони не възрази.

Двойката настигна Джуравиел на една могила, гледаща към Каер Тинела от североизток, достатъчно висока, за да позволи да обхванеш с поглед целия град. А той изглеждаше точно така, както Джуравиел го бе описал — с нови барикади, издигнати около централните сгради, но и тримата се втренчиха в огромна клада в югоизточния ъгъл, точно от другата страна.

— Ще проверя какво става — предложи елфът.

Елбраян кимна и погледна към Пони.

— Намери ги с камъка на душата — каза й той, а сетне се обърна към Джуравиел. — Ако Кос-косио Бегулн и Майер Дек са в хамбара, аз и Пони отиваме натам. Наблюдавай напредъка ни през града, след което се върни да вземеш Симфония, тъй като смятам, че ще оставя коня зад себе си. След това само чакай и наблюдавай.

— Ти почакай — поправи го Джуравиел с тон, подсказващ, че няма да се остави да бъде разубеден. — Тази клада не е обикновена, ще е добре да почакаш да разбера какво представлява, преди да влезеш в града.

— Няма да имаме много шансове да докопаме тези двамата — каза Пони на Елбраян, кимайки в знак на съгласие с казаното от Джуравиел, — нека сме сигурни, че моментът е избран правилно.

— Бързо тогава — отвърна нетърпеливият Елбраян.

Преди Джуравиел да отговори, тишината на нощта бе раздрана от вик, който идваше откъм града.

— Хвърлете още един в огъня — чу се гръмогласен рев, който можеше да излиза само от гърлото на великан. — Гледаш ли, Нощна птицо?

Виждаш ли как хора умират заради теб?

Тримата се втренчиха в далечината, в пламъците. Видяха три силуета, два на паури и един на човек, и с ужас видяха как човекът бе хвърлен в пламъците.

Писъците му огласиха нощта.

Елбраян изръмжа от яд, свали Пони от коня и със същото елегантно движение взе лъка си в ръка.

— Не, пазителю! — каза му Джуравиел. — Те искат точно това!

— Мислят си, че искат точно това — отвърна пазителят. — Води ме със стрелите си право към стената! — Сетне силно пришпори Симфония и могъщият жребец препусна напред, спускайки се с тропот по хълма, към града. Джуравиел тръгна след него, наполовина тичайки и наполовина летейки, а Пони смени хематита в ръката си с друг скъпоценен камък.

Нощната птица излезе от прикритието на дърветата и пресече малкото поле пред импровизираната стена, приготвил Ястребокрилия за стрелба. Първата му стрела покоси един нищо неподозиращ гоблин в главата. Втората улучи друг гоблин в гърдите, точно когато той надигна ръка, за да метне копието си.

Ала елементът на изненадата си бе отишъл и сега стената се препълни с врагове, гоблини и паури. С рев на уста, твърде ядосан и отчаян, за да опита нещо различно, пазителят се приведе ниско над врата на Симфония и пришпори коня още повече. Тогава обаче Симфония се препъна и едва не падна с ездача си, когато пред тях удари светкавица, о която разби барикадата и във въздуха се разхвърчаха дървета, гоблини и паури.

Пазителят и неговият жребец се окопитиха бързо, почти без да губят време. Могъщият жребец се завъртя, разрови пръстта и след това прескочи високата шест фута бариера, прелитайки над мъртвите и смаяни чудовища, а когато копитата му се удариха в земята, веднага препусна. Стрели профучаха покрай пазителя, когато той рязко зави с коня си, спускайки се между две сгради. Той отново зави рязко, видя как зад него се появяват още противници. Надолу по алеята се спусна към градския площад, ала отново зави, тъй като бе претъпкан с паури, и се спусна по друга алея.

Приближавайки един нисък покрив, Нощната птица метна Ястребокрилия на рамо, изтегли Буря и се изправи, стъпвайки на седлото с разкрачени крака. Чрез тюркоаза той каза на Симфония да запази бързия си ход и да се приближи към сградата отдясно.

Един гоблин тъкмо се изправяше, когато Нощната птица го връхлетя. Буря почти го обезглави, но пазителят бързо освободи меча си и замахна отново, промушвайки втори гоблин под брадичката.

Нощната птица отново седна, плъзна Буря между седлото и бедрото си и отново приготви лъка. На пътя му изскочи паур, а друг се появи на покрива отляво. Нощната птица се съсредоточи върху целта нависоко и прониза джуджето в гърдите, докато то още мяташе копието си към него. Симфония се справи с паура пред тях, като го стъпка и успя да се задържи на крака.

Нощната птица отклони с лъка майсторски хвърленото копие и с това спаси живота си, макар че оръжието го удари болезнено в рамото и разкъса ризата му. Нощната птица го изтегли с ръмжене, за да го хвърли.

Вместо това обаче го стисна под мишница, подобно на пика, докато се спускаше към една отворена врата, където един паур се готвеше да ги посрещне. Щитът на джуджето се издигна, ала не достатъчно бързо и копието се заби право в устата му, разбивайки зъбите и след това продължавайки през черепа.

Нощната птица пусна оръжието и дори нямаше време да погледне какво е сторил.

Прикован в изправена позиция, паурът потръпна няколко пъти и умря.

Нощната птица зави зад един ъгъл, после зад друг, насочвайки се към североизточния край на града. Ала след още един завой се озова в беда, тъй като там, препречвайки пътя му, стояха двама великани, огромни същества, които стрела не можеше да повали и покрай които Симфония нямаше как да премине.

Докато Джуравиел стигна разбитата барикада, тя бе чиста от чудовища, тъй като малцината оцелели след атаката на пазителя и взрива на Пони бяха разпръснати по улиците на Каер Тинела, преследвайки бързия и неуловим Симфония. Един мах на крилете изпрати Джуравиел от другата страна на стената. На пътя му стоеше гоблин, който се щураше нагоре-надолу и крещеше заповеди на другарите си по земята, когато видя препускащия ездач.

Джуравиел го приближи на около пет крачки с лък в ръка. Падна на коляно, за да се прицели по-добре, и стрелата му улучи гоблина точно в основата на черепа, блъсвайки го напред. Създанието падна от ръба на покрива и рухна тежко по гръб на улицата, мъртво.

Някакво движение зад елфа го накара да се извърти и да приготви нова стрела. Задържа изстрела обаче и това бе добре, тъй като фигурата, която се катереше по ръба на покрива не бе на гоблин или паур, а на слабичък човек.

— Какво правиш тук? — прошепна елфът, когато Роджър се появи до него.

— Един въпрос, който бих могъл да задам и на теб — отвърна младежът. Погледът му се спря на редица затворници.

— Трябва да са около тридесет — каза той и хукна към югоизточния край на покрива.

Джуравиел го остави да продължи и не го последва. От колкото повече страни нападнеха чудовищата, толкова повече суматоха щяха да създадат, а тази суматоха може би бе единственото, което щеше да помогне на глупавия Елбраян да излезе от това място жив!

Пърхащите криле отведоха елфа до нов покрив, по-навътре в града и по на север, и оттам той видя много мишени. Стрелите му полетяха една след друга, удряйки паури и великан, и макар да не убиха никого — въпреки че последната рани лошо едно джудже, — предизвикаха гневни крясъци и отвлякоха вниманието поне на неколцина от останалите. Чудовищата обиколиха сградата от всички посоки.

Джуравиел полетя право нагоре, в тъмнината на нощта, насочвайки полета си така, че да кацне на друга сграда. Побягна към далечния край на покрива, застреля един нищо неподозиращ гоблин и отново прелетя до друга сграда, големия хамбар в центъра на града.

Чудовищата виеха и пищяха, вече не вярваха, че пазителят е дошъл в града сам.

Копитата на Симфония вдигнаха прах, когато рязко зави, а пазителят се опита да изпревари великаните отдясно. Най-близкото от огромните същества надигна кривака си, ала пазителят бе по-бърз — изтегли Буря и посече ръката на великана точно над лакътя.

Великанът изрева от болка и не можа да довърши атаката си и така Нощната птица и неговият кон преминаха покрай него, привидно успели да се измъкнат.

Ала тогава още един великан пристъпи и блокира пътя им, а пътеката напред се стесняваше и не даваше възможност на пазителя да избяга.

Той прибра меча си и отново издигна Ястребокрилия, приготвяйки стрела и прицелвайки се за едно мигване на окото.

Имаше възможност само за един изстрел.

Трябваше да е перфектен.

Стрелата уцели великана право в окото и как само изрева чудовището! Хвана се за лицето и се завъртя, пищейки от болка.

— Бягай! — заповяда Нощната птица на коня си. Буря отново проблесна, пазителят стегна краката си около могъщия жребец и Симфония, разбрал заповедта на ездача си и отчайващата ситуация, доброволно се подчини и връхлетя гиганта в пълен галоп.

Пазителят удари в същия момент, тежко стоварвайки меча си върху врата на препъващия се великан. Огромното създание рухна на земята, а замаяният Симфония възстанови равновесието си. Нощната птица се напрегна, за да завърти коня към другите двама, които идваха.

— Дръж този настрана — каза пазителят на Симфония, след което захвърли меча си на земята и взе лъка, скочи от коня, претърколи се и в същото време пусна една стрела. Тя уцели огромното същество в рамото, ала то почти не реагира.

Пазителят призова в ума си образа на нещастните затворници от другия край на града, хора, които бяха изгаряни живи на паурските клади, и от тези видения събра гняв, а от гнева си сила. Протегна се към Буря и магическото острие, усетило тихия му зов, полетя към ръката му и заблестя с вътрешна сила. Нощната птица, твърде съсредоточен дори за да види чудото, сторено от неговия меч, нападна, хвърляйки се право напред.

Атаката му изненада великаните достатъчно, че пазителят да може да падне на едно коляно, гмуркайки се под един кос великански удар. Мечът му проблесна и строши коляното на гиганта и когато той инстинктивно вдигна крака си, за да притисне раната, пазителят се втурна напред точно под надигнатия тежък ботуш, премина покрай другия крак и така бе извън обсега на втория великан, дошъл на помощ на приятеля си.

Изправи се и удари отново и отново, разсичайки задните части на великана. Той се извъртя и размаха оръжието, а с другата ръка притискаше ту удареното от стрела рамо, ту посеченото си коляно, ту наранения си задник.

Тоягата дори не приближи пъргавия пазител. Той приклекна, оставяйки оръжието да профучи над главата му, сетне нападна, като удари ръката на великана право в китката.

Огромното същество изрева и изтърва оръжието си.

Ала това движение бе оставило Нощната птица в неблагоприятна позиция спрямо втория великан и той не можа напълно да избегне летящата му тояга. Тя го удари под рамото и го запрати във въздуха, където той се превъртя, падна лошо и се завъртя отново и отново в опит да притъпи част от болката.

Изправи се с кълбо, изучавайки противника си. Това наистина бе най-грозният великан, когото бе виждал. Едната му устна липсваше, а половината от челото му бе покрито с гоблинова татуировка. Злобно ухилен, великанът погледна ранения си другар и кимна, като разбра, че той още е способен да се бие. А после бавно пристъпи напред.

Дори за обучен от елфите пазител двама великани бяха твърде много.

Е, поне не бяха повече, рече си Нощната птица и се озърна към Симфония. Великанът на земята се опитваше да се изправи, ала конят отново и отново се издигаше над главата му и го риташе с копита.

Великанът, ослепен с едното око, се протегна отчаяно, след което отново се опита да стане, когато Симфония се завъртя.

Ала конят само се приготвяше за ритник и огромното създание дори не се бе изправило на половина, когато Симфония го тресна и с двата си задни крака право в лицето и го просна назад.

След това конят отново го изрита по главата с предните си копита.

Нощната птица не видя последното, бе твърде зает да се пази от ударите на по-близкия великан. Могъщи удари, които не можеха да бъдат отбити. Земята се разтресе от тях.

Другият великан надигна изпуснатата си тояга, но не бързаше да се присъедини към другаря си. Ала Нощната птица чу как преследвачите му идват от всички страни и знаеше, че времето му изтича.

Пони също не бе стояла със скръстени ръце. След като светкавицата разби барикадата, отваряйки пътя на Елбраян и Джуравиел и на Роджър Локлес, Пони побягна надолу по склона, следвайки крясъците на чудовищата, докато звънтящият Буря вършееше. Беше сигурна, че нейният любим напредва по пътя си към северната част на града.

Тичането й се разреди на кратки спринтове, докато се придвижваше от прикритие до прикритие, опитвайки се да събере някаква информация. Видя главите на двама великани и как единият внезапно се приведе, пищейки от болка, и разбра, че Нощната птица ги е връхлетял.

Когато главата и раменете на трети великан се появиха, извисявайки се над ниските сгради, Пони разбра, че любимият й е в голяма беда.

Затършува из торбичката с камъни, опитвайки се да намери някой, който би могъл да помогне. Рубинът не вършеше работа, тъй като тя нямаше време да стигне до Елбраян. Можеше да ползва графита, за да пусне мълния от покривите, ала така щеше да улучи и любимия си, особено в толкова напрегната битка.

— Малахита — реши жената, надигайки зеления кръгъл камък. Щеше да издигне един от великаните във въздуха и да поизравни шансовете.

Ала докато вадеше камъка, забеляза друг, магнетита, и реши, че може да го използва дори по-успешно.

Вдигна ръка и се прицели, фокусирайки взора си чрез магията на скъпоценния камък, търсейки метална цел, към която да изстреля своя заряд. Ала такава като че ли нямаше — великаните не носеха броня и се биеха с дървени криваци!

Пони изръмжа и се взря по-внимателно, ала отново не намери нищо.

Вече мислеше да се върне към малахита, когато видя още един великан да рухва и най-сетне усети нещо откъм оцелелия, в областта на ухото.

Нощната птица скочи напред и настрани, избягвайки още един удар.

Буря отново проблесна, когато той внезапно се спусна напред, ала великанът вече обръщаше огромното си туловище, за да избегне удара.

Беше добре обучен, даде си сметка пазителят. Нервно се озърна встрани и видя, че другият великан ги гледа.

Пазителят и великанът отново влязоха в схватка, отново без явен победител, макар че този път Нощната птица успя леко да одраска противника си. Ала гигантът само се захили и другарят му изглеждаше вече по-уверен и готов да се присъедини.

— Айде идвай бе — ревна грозният гигант, ала думите внезапно замряха в устата му, когато главата му изхрущя и се завъртя на една страна.

Очите на съществото се изцъклиха и то падна по лице в прахта.

Нощната птица видя, че обицата на великана е изчезнала. Всъщност бе забита в главата му, право в мозъка му.

Без да спира, пазителят се спусна към последния великан с победоносен вик, но фомориецът падна сам, затискайки един внезапно изскочил иззад ъгъла паур.

Пазителят разбра доста ясно какво е станало. Благодари наум на Пони и разцепи главата на великана с меча си и извади магнетита.

— Симфония! — извика той и се затича да вземе лъка си.

Огромният жребец изцвили и се завъртя, спирайки само за да изрита още веднъж поваления великан в лицето. Пристигна в галоп и пазителят скочи на седлото, плъзвайки Буря под бедрото си и приготвяйки Ястребокрилия с едно движение.

Той простреля паура, когото великанът бе затиснал, докато се опитваше да се изправи на крака, сетне препусна през нещастното джудже с коня си, разчиствайки пътя пред себе си и спускайки се към друга алея.

Гонитбата започна отново.

За разлика от пазителя, Роджър Локлес правеше всичко възможно да не привлича нежелано внимание към себе си. Дребничкият крадец внимателно се придвижваше от покрив на покрив, когато имаше възможност, а ако не, се спускаше по едната сграда и се покатерваше по другата. На два пъти се оказа, без да иска, на един и същ покрив с някой от враговете, ала и двата пъти остана спокоен и тих като сянка и се придвижи незабелязано, тъй като вниманието на въпросните врагове бе заето от шумното преминаване на пазителя.

Кладата упътваше Роджър, водеше го безпогрешно през Каер Тинела, докато той не се озова на един покрив на не повече от двадесет фута от окаяните дузина затворници, половината от които бяха седнали на земята, оковани за глезените и отчаяни. Около тях имаше много чудовища и две от тях — най-огромният великан, който Роджър бе виждал, и нервният Кос-косио Бегулн — привлякоха вниманието му, а и това на останалите същества в района.

— Обречени сме! — пищеше паурът. — Нощната птица дойде и няма да може да се скрием нийде по света!

Великанът поклати огромната си глава и спокойно каза на джуджето да замълчи.

— Не беше ли ти оня, който искаше до го викнем тук?

— И представа нямаш за какво говориш — остро му отвърна паурът. — Ти не беше там, в разгара на битката, в която той ни изтреби.

— Ех, де да беше го направил — сухо отвърна великанът. Това накара Роджър да се замисли. Остроумен великан? От самата мисъл тръпки полазиха по гърба му, тъй като единствената слабост на великаните бе съдържанието на главите им.

Младежът потръпна и се промъкна обратно към задната част на сградата, оставайки в сенките далеч от светлината на пламъците, след което се промъкна на пръсти към затворниците, озовавайки се точно между двама много изненадани и объркани мъже. Те обаче успяха да останат тихи и Роджър, с шперц в ръка, веднага започна да работи по ключалките на оковите им.

— Обречени сме, казвам ти — пак изпищя паурът, — и двамата!

— Прав си — каза тихо великанът. — Наполовина.

С едно внезапно движение Майер Дек повдигна Кос-косио Бегулн и го хвърли в горящата клада. Джуджето изкрещя и изскочи от огъня, но пламъците упорито го последваха, обхващайки дрехите му, косата и плътта му, и дори магическите гривни, които бе взело от падналия Улг Тик’нарн не успяха да го спасят от ужасяващата смърт.

В този момент чудовищата се разпръснаха, някои пищяха и изискваха смъртта на затворниците, а други — все паури, — искаха да нападнат великана. И сред всичко това Роджър Локлес спокойно си вършеше работата, освобождавайки хората един след друг, молейки ги да останат спокойни.

— Чуйте ме! — изрева Майер Дек и всеки, който бе в радиус от сто ярда чу дълбокия му отекващ глас. — Това е само един човек, един жалък, мъничък човек. Сто кралски жълтици и десет затворника ще получи тоя, който ми донесе главата на Нощната птица.

Това развълнува чудовищата и ги накара да се разскачат и развикат развълнувано, а много от тях се втурнаха да намерят пазителя.

За миг Роджър Локлес изпита удоволствие от мисълта, че тези изчадия могат да хванат и убият Елбраян. Но изръмжа и се укори, че си позволява такива мисли, дори наум благодари на пазителя, че му позволява да си свърши работата тук, като отвлича вниманието на врага. И докато отваряше следващата пранга, младежът прошепна една молитва за спасението на Елбраян.

— С теб съм, Нощна птицо — чу се най-приветливият глас на света над пазителя, докато той рязко завиваше покрай една сграда, преследван от чудовищата. Чу звън на елфическа тетива и пърхане на криле и миг по-късно Джуравиел кацна зад него на Симфония с лък в ръка.

— Стреляй по тези пред теб, аз ще покрия фланговете и тила — рече елфът и пусна още една стрела. Тя улучи своята мишена, забивайки се в лицето на един великан, ала огромната твар само изрева и пренебрегна незначителния удар.

— Макар че ще си свърша стрелите, преди да убия дори един великан — добави Джуравиел.

Това обаче нямаше голямо значение, тъй като нито едно от създанията зад него не можеше да приближи бързия Симфония. Навел глава, жребецът препускаше и пазителят, който го управляваше телепатично чрез тюркоаза, нямаше нужда от ръцете си, за да го насочва. Чудовищата, които изникваха пред тях или се мъчеха да ги нападнат от засада, срещаха или стрелите на Нощната птица, или копитата на Симфония, и скоро спътниците стигнаха до селския път, който минаваше по западната страна на Каер Тинела, точно покрай барикадата.

Симфония, с одобрението на пазителя, спря внезапно.

— Не можем да стигнем до тях — каза Джуравиел, поглеждайки над пазителя към кладата и към дузините чудовища, които пъплеха по пътя пред тях. Нощната птица изръмжа и понечи да пришпори коня си.

— Не! — скара му се Джуравиел. — Твоята атака бе великолепна и дръзка, ала да продължиш с нея ще е пълна глупост. И каква надежда ще остане за тези хора, ако видят как Нощната птица бива посечен пред очите им? Отвъд стената! Това е единственият път!

Нощната птица се взря пред себе си, чуваше как чудовищата приближават зад него и как още идват от изток. Не можеше да не се съгласи, затова хвана юздите и насочи коня на запад, към барикадата и откритото поле зад нея.

Зад стената Пони бе озадачена и отчаяно се чудеше какво да измисли.

Не знаеше къде е пазителят, макар че смяташе, че е дошъл в този край на града. Нямаше време да използва кварца или хематита, за да го открие, затова не можеше да рискува да изстреля мълния или да предприеме друга мощна магическа атака.

Но това?

В ръката си държеше диамант, извор на светлина и топлина. Имаше деликатен баланс в магията на светите камъни, защото в дълбочина светлината и мракът не бяха абсолютни, а по-скоро градации на себе си.

Така диамантът можеше да светне ослепително или меко. Но какво щеше да стане, чудеше се Пони, ако изкривеше баланса в друга посока?

— Това е чудесно време за експериментиране — прошепна си тя саркастично и почти в същия миг попадна в магията на камъка и намери баланса, представяше си го като чиния на върха на игла. Ако я повдигнеше от единия край, щеше да докара светлина.

Вместо това тя я обърна надолу.

Огромната клада внезапно избледня, а всички факли сякаш угаснаха и от тях останаха само искри. Първо Нощната птица помисли, че над тях е преминал внезапен повей на вятъра — вероятно над главата му, предположи той, тъй като не бе усетил никакъв бриз. Ала нещо не се връзваше — как може вятърът да угаси такъв бурен пламък като този на кладата?

Накрая стана тъмно, просто тъмно и Симфония, насочвайки се към западната стена се поколеба, неспособен да види барикадата, която трябваше да прескочи.

— Джилсепони е направила нещо с камъните — прецени Джуравиел, макар че в себе си се опасяваше от друго, тъй като мракът бе любимата магия на демона дактил. Джуравиел бе срещал демона веднъж, малко след като бе напуснал експедицията на пазителя, за да отведе неколцина бегълци на безопасно място в Андур’Блау Иннинес. Тогава дактилът се бе обвил в облак от мрак. Ала мракът сега бе различен, тъй като липсваха вълните на отчаяние, съпътстващи чернотата на демона — това бе просто липса на доловима за окото светлина.

— Като ослепени са — отвърна Нощната птица, забелязвайки трескавите движения на чудовищата по пътя. Те вече не можеха да го видят, разбра той, не можеха да видят дори земята под краката си или стените пред тях.

— Както и аз — бързо отвърна Джуравиел и това накара пазителя да се замисли. Ако Пони наистина бе направила някакво заклинание да заслепи противниците им, защо тогава Джуравиел също беше засегнат, а той самият не?

— Котешкото око — осъзна той, усещайки диадемата на главата си.

Това трябваше да е причината, но Нощната птица нямаше да остави този обрат на съдбата да отмине просто така. Свърза се с коня си, накара го да обърне обратно, към пламъците и затворниците, и започна да го насочва чрез тюркоаза и позволявайки му, както много пъти досега, да гледа през неговите очи.

— Дръж се здраво — каза Нощната птица на елфа и Джуравиел се съгласи без възражения, тъй като и без това не можеше да използва лъка си.

Двамата се спуснаха по пътя, като Нощната птица умело промъкваше Симфония покрай щуращите се гоблини и паури и го държеше настрана от великаните, обикалящи една от сградите. Излязоха от магическата зона на мрак внезапно и без предупреждение, точно пред кладата. Повечето от чудовищата бяха зад тях, но огромният Майер Дек стоеше близо до огъня, размахвайки гигантски меч в едната си ръка. Нощната птица успя да види какво има зад великана и забеляза Роджър в края на редицата затворници, който трескаво отключваше някакви окови.

— Твърде дълго чаках това — тихо каза великанът.

— Както и аз — мрачно отвърна пазителят; трябваше да демонстрира смелост, за да задържи вниманието на чудовището и всички около него.

— Както и аз! — долетя вик иззад пазителя и Джуравиел се наклони на една страна, пускайки стрела в лицето на Майер Дек.

Великанът отстъпи, но без нужда, защото макар да бе изстреляна точно, в последния момент стрелата на Джуравиел се отклони настрани.

— Невъзможно — отбеляза елфът.

Нощната птица тихо простена — той разбра какво означава това, тъй като го бе виждал и преди. Когато се бе изправил срещу Улг Тик’нарн, по някаква причина, която тогава не бе разбрал, оръжията му не можеха да наранят паура.

Явно Майер Дек бе брониран по същия начин. Ала дори и великанът да бе гол и невъоръжен, щеше да е свиреп противник. Елбраян знаеше това.

— Ела, Нощна птицо! — изрева великанът и отметна глава назад, избухвайки в предизвикателен кикот.

Веселието му обаче рязко секна, когато другарите на Майер Дек започнаха разтревожено да крещят, щом видяха затворниците, сред които и Роджър, да се разбягват във всички посоки, като някои дори се счепкаха с враговете си, вземайки им оръжията, а други просто хукнаха към бариерата.

— Какъв фокус е това? — изрева огромният великан, оглеждайки се във всички посоки. — Забравете ги! — изрева той и посочи с пръст пазителя. — Забравете всички, освен този! Това е Нощната птица! Искам главата му!

Нощната птица пришпори Симфония — не към Майер Дек, тъй като пазителят не смяташе за разумно да напада въпросния противник точно сега, а в кръг около района, стъпквайки чудовища и посичайки ги с Буря, докато лъкът на Джуравиел отново зажужа. Трябваше да предизвикат объркване и двамата ездачи и техният великолепен жребец си свършиха работата чудесно.

Нощната птица потръпна, когато видя как един човек бива ударен смъртоносно от паурски чук, а друг смазан от великанска сопа. Ала много повече бяха тези, които се измъкваха, катерейки се по стената и побягвайки към сигурността на гората. На върха на стената точно до огъня Нощната птица видя Роджър. Младежът се усмихна и махна за поздрав, след което изчезна.

Надолу по пътя мракът се разпръсна. Нощната птица завъртя Симфония и се насочи натам, разпръсквайки огромните чудовища. След това обърна коня си рязко на изток, отново към сърцето на града, мъчейки се да привлече внимание към себе си, а не към бягащите затворници.

Така те обикаляха и обикаляха, като Симфония винаги бе на крачка пред преследвачите си — сред които и вбесеният Майер Дек. Джуравиел запя дразнеща песен, като подчертаваше всяка фраза с точно изстреляна стрела.

След няколко минути, когато Симфония вече се бе задъхал, а кръгът чудовища се затваряше около тях, пазителят мъдро прецени, че играта е свършила. Насочи коня към най-близката барикада, на източната стена, и двамата изчезнаха в нощта. Нощната птица мислеше да препусне на югоизток, след което да се насочи към лагера на бегълците. Плановете му обаче се промениха, когато видя как огромният Майер Дек прескача южната стена и се насочва към дърветата. Може би щеше да се бие с великана в крайна сметка.

— Трябва да ги държим объркани — рече Джуравиел, отлитайки от гърба на Симфония към един близък клон.

— Ти ги объркай — каза Нощната птица, — аз имам по-спешна работа на юг.

— Великанът? — невярващо попита Джуравиел. — Но той е защитен с магия?

— Виждал съм тази магия и преди — отвърна Нощната птица. — И знам как да я победя. Той иска да се бие с мен. Така да бъде!

Джуравиел не възрази, когато пазителят пришпори Симфония в бягство. Преследването не бе организирано добре и представляваше гневна тълпа чудовища, които повече се въртяха в кръг, отколкото да следват някаква посока. Не след дълго много от тях се отказаха от преследването, тъй като не знаеха какво точно гонят и не желаеха да останат сами срещу Нощната птица.

Ала упоритият Майер Дек не се отказа, а продължи, призовавайки пазителя да се изправи лице в лице с него.

Следвайки тези призиви, Нощната птица нямаше проблем да приближи великана и бе доволен да види, че останалите чудовища ги няма никакви, а главатарят е останал сам в гнева си. Пазителят се зачуди дали първо да не извика Пони.

— Слънчевия камък — промърмори си той, спомняйки си как Авелин бе свалил магическата защита на Кос-косио Бегулн и сещайки се, че двамата с Пони не бяха взели такава магия от запасите на Авелин, тъй като слънчевият камък бе загубен с унищожението на Аида.

Пазителят погледна към меча си и към скъпоценния камък на дръжката му, който бе магическа смес от няколко камъка, сред които бе и слънчевият.

Фомориецът се показа пред него, събаряйки няколко храста и борови дървета.

— Спаси ме, Буря — прошепна пазителят и изведе Симфония от прикритието на дърветата на отсрещната страна, преди великанът да е прекосил половината поляна.

Майер Дек спря, изненадан, че човекът се осмелява да го срещне открито.

— Ти ме последва — спокойно му обясни пазителят — и ме намери.

Нека приключим веднъж завинаги.

— С теб! — долетя гръмкият отговор. Майер Дек подозрително се огледа наоколо.

— Сам съм — увери го пазителят, — поне доколкото знам. Ти се опита да ме последваш, но всъщност аз те последвах. — Той изпрати телепатични инструкции към Симфония, в случай че слънчевият камък се провали, сетне слезе от седлото с Буря в ръка и бавно и спокойно пристъпи към фомориеца.

Усмивката на Майер Дек се разширяваше с всяка измината стъпка.

Великанът подозираше, че в града ще има проблеми — бе хвърлил главатаря на паурите в пламъците, все пак нямаше ли всички — великани, гоблини и дори упоритите джуджета — да му се поклонят, ако им донесе главата на Нощната птица! А Майер Дек бе убеден, че няма как да загуби. Той носеше предпазителите на дактила и с тяхната магия никое оръжие не можеше да го засегне.

Така изненадата на великана бе пълна, когато Нощната птица се втурна напред, прецизно атакува и го прониза в корема. Буря премина през кожените доспехи и дрехи и потъна почти наполовина в търбуха на великана.

Нощната птица изтегли меча си и отново замахна, удряйки Майер Дек в коляното. Когато кракът на великана се подви, пазителят се стрелна покрай подобните на стволове крайници и се превъртя ловко, избягвайки огромния меч на Майер Дек. Изправи се и отново нападна великана, като го удари право в ахилесовото сухожилие. След това обиколи и се озова лице в лице с него.

Великанът бе объркан, огромната му ръка придържаше изпадащите вътрешности.

— Ти вярваше, че демонската ти броня ще спре моето нападение каза пазителят. — Ето как дарът на Бестесбулзибар те предаде, Майер Дек, тъй като моята магия идва от Бога и е неизмеримо по-силна.

В отговор Майер Дек изрева и нападна.

Нощната птица скочи право напред, надигайки меча си, сякаш за да блокира атаката. Не можеше да възпре силата на удара на огромния меч, затова в последния момент отскочи настрани, шмугна се под меча и отново прониза ранения корем на великана. Майер Дек дръпна назад гигантската дръжка на оръжието си, така че отчасти да блокира атаката, след това плавно извъртя ръка така, че дръжката на меча му удари Нощната птица по раненото рамо и го претърколи назад.

Пазителят се изправи, ала дясното му рамо пулсираше от силния удар. Майер Дек, видял, че има леко предимство, се втурна напред, този път насочил меча си напред, а не размахвайки го диво.

Великанът мързеливо удари, изпитвайки защитата на пазителя.

Буря отекна силно в сблъсъка с огромното острие отново и отново, отклонявайки го настрани.

— Въртиш умело мъничкото си острие — отбеляза великанът.

— Освен когато съм го забил в търбуха ти.

Разгневен, Майер Дек се втурна напред и завъртя меча така, че да обезглави пазителя.

Ала Нощната птица вече не бе прав, а на колене. После се изправи рязко и острието му проблесна нагоре. Буря профуча наляво, надясно и пак наляво, сетне с точен прав удар, пак, пак и накрая за трети път прониза огромния корем.

Пазителят отчаяно се гмурна напред, когато великанът внезапно замахна толкова ниско, че Нощната птица просто трябваше да се просне на земята.

Майер Дек се втурна към него и надигна огромния си ботуш да го смачка.

Пазителят се превъртя, ала великанът отново пристъпи към него.

Тогава, когато чудовището приближи за трети път, той преви единия си крак под себе си и когато Майер Дек отново надигна ботуша си, пазителят рязко се изстреля нагоре, стискайки дръжката на Буря с две ръце до гърдите си, и заби с все сила оръжието в ботуша на великана.

Острието разкъса кожата като хартия и прониза кости и плът. Майер Дек се опита да се отдръпне, ала пазителят продължи атаката си.

Земята се разтресе, когато Майер Дек падна назад. Великанът усети как пазителят скача на бедрото му и хуква по тялото му. Протегна ръката си към него, ала Буря отсече единия пръст до кокалчето и рани останалите. Нощната птица се озова на огромните гърди на великата, сетне скочи напред и се приземи на рамото на огромното същество, удряйки с все сила по врата му. После отново скочи, претърколи се назад и се изправи на крака пред проснатия великан, избягвайки удара на огромния му меч.

Нощната птица се бе отдалечил на двадесет фута, когато великанът най-сетне успя да се изправи. Пазителят забеляза как кръвта свободно се лее от едната страна на врата му и знаеше, че битката е приключила.

— Ще си платиш за това, малък плъх такъв — изкрещя Майер Дек. Ще те разрежа на две. Ще… — Великанът спря и притисна осакатената си ръка до врата си, след това я вдигна пред лицето си, взирайки се невярващо в кръвта. Смаян, Майер Дек се обърна отново към пазителя, за да го види как яха Симфония, прибрал меча в ножницата си.

— Ти си мъртъв, Майер Дек — обяви Нощната птица. — Единственото, което може да те спаси, е Божията милост, но се опасявам, че Той няма да бъде милостив към такъв злодей.

После обърна коня си и се отдалечи.

Майер Дек понечи да го последва, но спря, вдигна пак ръка и като разбра колко силно тече кръвта от врата му, притисна раната, опитвайки се да забави кръвотечението, и побягна към Каер Тинела.

Усети как тялото му изстива много преди да стигне полето, а после над очите му се спуснаха мракът и смъртта.

Глава 14 Правда и кривда

— О, простете, отче — запелтечи жената. — Просто нямам представа какво бихте искали от бедната стара Петибуа.

Върховният абат Маркварт я погледна с подозрение, знаеше, че не е толкова глупава, на колкото се правеше. И все пак очевидно бе изплашена. Тя, съпругът й Гревис и синът им Грейди бяха отведени от „Пътят на Задругата“, малка кръчма в по-бедната част на Палмарис.

Върховният абат си отбеляза наум да поговори с братята Юсеф и Данделион за техните груби методи. Използването на сила и заплахи, вместо по-фини форми на принуда бе изплашило тези тримата и сега извличането на всякаква информация можеше да се окаже трудно. Всъщност Маркварт се опасяваше, че ако не бе дошъл лично да наблюдава ареста, прекалено бруталните му лакеи щяха да ранят сериозно някой от тримата, може би дори да убият сина им Грейди.

— Успокойте се, госпожо Чиличънк — каза Маркварт с фалшива усмивка, — търсим един от нашите, това е всичко. Имаме причини да вярваме, че той е в компанията на вашата дъщеря.

— Кат? — попита жената и Маркварт веднага разбра, че е засегнал струна в душата й, макар да не знаеше нищо за никаква Кат.

— Дъщеря ви — повтори той. — Онази, която осиновихте, която бе останала сираче в Гористите земи.

— Кат — каза добродушно жената. — Кат, бродещото коте, така я наричахме, да ви кажа.

— Не знаех това име — призна абатът.

— Тогава Джили? — уточни жената. — Това е истинското й име или поне част от него. О, така искам да видя моята Джили отново!

Джили, превъртя Маркварт името в ума си. Джили… Джилсепони…

Пони.

Да, каза си той. Пасва идеално.

— Ако ни помогнете — любезно каза той, — наистина ще я видите отново. Вярвам искрено, че тя е жива и здрава.

— Да, сред кралските хора — добави жената.

Маркварт умело скри раздразнението си. Ако Петибуа и семейството й знаеха само стара информация, нямаше да са от голяма полза.

— Ала аз казах на другия монах, че не знам къде са пратили моето момиче — продължи Петибуа.

— Другият монах? — повтори върховният абат. Нима братът Правда вече бе разпитал тази жена, учуди се той, надявайки се, че ако случаят е такъв, Куинтал може би е установил връзката между Авелин и семейство Чиличънк.

— Монах, казахте. От Сейнт Прешъс, може би?

— Не, не, познавам хората от Сейнт Прешъс — моята Джили бе венчана лично от абат Добриниън, знаете ли? — гордо рече Петибуа. — Не, този носеше тъмнокафяви роби, като вашите, и акцентът му бе като да е човек от изтока. Казахте, че сте от Сейнт Мер-Абел. Предполагам, че и той е оттам.

Абат Маркварт се чудеше как точно да установи кой е бил този човек — макар че подозираше Куинтал, — без да издаде нищо, когато развълнуваната Петибуа се изпусна.

— А и беше много дебел човек, да ви кажа — рече тя. — Добре трябва да ги храните в Сейнт Мер-Абел, макар че вие самият имате нужда от повечко ядене, ако не се сърдите да ви го кажа!

За миг върховният абат бе объркан, тъй като по изваяните мускули на брата Правда нямаше и грам тлъстина. Ала скоро разбра за кого става дума и едва скри вълнението си.

— Брат Авелин? — попита той, останал без дъх. — Авелин Десбрис от Сейнт Мер-Абел е говорил с вас?

— Авелин — повтори Петибуа, оставяйки името да отекне в паметта й. — Да, така беше. Брат Авелин дойде да ме пита за Джили.

— И тя беше ли с вас?

— О, не, отдавна я бяха взели в армията — обясни Петибуа, — ала той не търсеше самата нея, а се интересуваше откъде идва и как така живее с мен и Гревис. Беше весел и мил човек, да ви кажа.

— И вие му казахте?

— Ами да, разбира се — каза Петибуа. — Не бих искала да разгневя светата Църква!

— Запомнете тези си думи — сухо каза върховният абат. Всичко се нареждаше доста добре. Авелин бе срещнал тази жена, Пони или Джили, извън Пирет Тюлм по време на паурското нашествие и бе пътувал с нея през Палмарис и още по на север, където бяха срещнали кентавъра. Жената бе оцеляла на планината Аида и заедно с тайнствения си приятел Нощната птица, когото Брадуордън неволно бе описал, бяха взели камъните.

Намирането им нямаше да е лесно, естествено, но може би Маркварт имаше начин да доведе Пони и Нощната птица при себе си…

— Ще ви направя едно хубаво печено — тъкмо казваше Петибуа, когато абатът отново се съсредоточи върху разговора. Нормално да мисли все за такива неща, каза си Маркварт, наблюдавайки пълничката й фигура.

— С удоволствие, но не сега — отговори той.

— Не, сега не — съгласи се Петибуа. — Ала елате в „Пътя на задругата“ тая вечер или когато искате и ще ви нахраним.

— Опасявам се, че няма да се върнете в „Пътя“ днес — обясни Маркварт, стана от мястото си зад огромното писалище на абат Добриниън, и кимна на брат Данделион, който стоеше в сенките на огромната стая. — Или пък когато и да е било скоро.

— Но…

— Казахте, че не бихте искали да разгневите светата Църква — прекъсна я Маркварт. — Надявам се наистина да е така, госпожо Петибуа Чиличънк. Нашата работа е много важна — повече от благоденствието на нищожната ви кръчма.

— Нищожна? — повтори Петибуа, вече разтревожена и ядосана.

— Брат Данделион ще ви придружи…

— Не мисля! — прекъсна го жената. — Аз не съм враг на Църквата, отче, ала си имам живот и семейство.

Върховният абат Маркварт дори не си направи труда да отговори, тъй като вече бе отегчен и дори раздразнен от тази жена, която само бе потвърдила вече известни факти. Той отново кимна към брат Данделион, който пристъпи към Петибуа и я хвана за пълничката ръка.

— Пуснете ме! — извика му тя и издърпа ръката си.

Данделион погледна към Маркварт и той му кимна. Тогава огромният монах сграбчи по-силно жената. Петибуа се опита да се отдръпне, но хватката на огромния мъж бе като стоманена.

— Разберете ме добре, госпожо Чиличънк — обясни върховният абат Маркварт с леден глас и приближи съсухреното си лице до жената. — Ще последвате брат Данделион, каквото и да става.

— И вие се наричате божи човек? — отвърна Петибуа, ала гневът в гласа й отстъпи място на страха. Тя отново опита да се измъкне и брат Данделион стегна още повече хватката на железните си пръсти и я халоса по челото. После прекара длан под нейната, притисна я надолу и изви пръстите й. Вълни от болка преминаха през женицата и краката и омекнаха. Брат Данделион прекара свободната си ръка под рамото й и я вдигна с лекота, без да пуска пръстите й. Маркварт отново седна на бюрото, без да обръща внимание на ставащото.

След като Данделион изкара жената, в кабинета влезе абат Добриниън. Изглеждаше много недоволен.

— Така ли се отнасяш с паството ни? — попита той Маркварт.

— Така Църквата се отнася с тези, който не желаят да й помогнат — хладно отвърна върховният абат.

— Не желаят? — със съмнение повтори Добриниън. — Или не могат?

— Семейство Чиличънк са честни и достойни хора, това е всеизвестно.

— Ако не могат да ти помогнат в твоето търсене…

— Моето търсене? — изрева в отговор върховният абат, скочи на крака и удари по писалището. — Значи смяташ, че това е само мое търсене?

Не разбираш ли какво означава всичко това?

Абат Добриниън вдигна ръка в опит да успокои стареца. Ала този жест само вбеси абата още повече.

— Намерихме еретика Авелин — изръмжа Маркварт. — Да, намерихме го, мъртъв, както заслужава, в пустошта на планината Аида. Може би неговият приятел, демонът, се е обърнал срещу него или може би сам е надценил силите си и го е нападнал. Гордостта бе един от многото му грехове.

Абат Добриниън нямаше думи да изрази смайването си от думите му и от яростта в гласа му.

— А тази жена — продължи Маркварт, посочвайки с костеливия си пръст вратата, през която Петибуа и Добриниън току-що бяха излезли — и нейното проклето семейство вероятно могат да ни кажат къде са нашите камъни. Нашите камъни! Дадени от Господ на Сейнт Мер-Абел и откраднати от грабителя и убиеца Авелин Десбрис, проклето да е името му! Помислете, абат Добриниън! Ако тия камъни попаднат в ръцете на враговете на църквата, значи ни чака още по-голяма война, не се и съмнявайте!

Добриниън подозираше, че върховният абат преувеличава. Вече бе говорил с отец Йойона за камъните и той изобщо не бе така притеснен за тях. Ала Добриниън също бе стар, времето му на този свят бързо изтичаше и той разбираше колко важни са репутацията и наследството му. Затова отчаяно искаше да види брат Алабарне канонизиран, докато той е начело на Сейнт Прешъс, и бе склонен да приеме желанието на Маркварт да си върне камъните.

Би казал всичко това, ако имаше шанс, но върховният абат го притисна, напомняйки му доктрината на Църквата, както и за отец Сихертън, този така добър човек, погубен от Авелин. После повтори, че семейство Чиличънк може би са единствените, които могат да им помогнат, за да стигнат до онази проклета жена и откраднатите камъни.

— Не подценявайте моята отдаденост към всичко това — завърши Маркварт, снишавайки заплашително глас. — Ако ми попречите, ще ви го върна тъпкано.

Лицето на Добриниън се изкриви от изумление, не бе свикнал да бъде заплашван от представител на собствения му орден.

— Както знаете, отец Йойона вече пътува към Сейнт Хонс, за да уреди канонизирането на брат Алабарне — спокойно каза Маркварт. — Мога да го извикам незабавно и да прекратя този процес.

Добриниън се стегна и изправи раменете си. Реши, че върховният абат е преминал всякаква граница.

— Вие сте предводителят на Абеликанската църква — призна Добриниън — и с това притежавате огромна сила. Но силата на процеса по канонизиране е още по-голяма и такова нещо го решават всички абати, не само господарят на Сейнт Мер-Абел.

Маркварт се засмя още преди той да довърши мисълта си.

— Да знаеш какви истории имам да разкажа за брат Алабарне — каза той със злобна усмивка. — Забравени приказки от катакомбите на Сейнт Мер-Абел. За това как преминал през източната земя и се отдал на разврат и пиянство, може би дори на една дребна кражба.

— Невъзможно! — извика Добриниън.

— Но пък е много възможно — мрачно отвърна Маркварт — някой да изфабрикува такова нещо и да го направи да изглежда автентично.

— Тази лъжа няма да издържи изпитанието на времето — възрази Добриниън. — Подобни глупости са се разказвали и за света Гуендолин и пак не успяха да спрат процеса по канонизирането й!

— Но го забавиха с едно двеста години — напомни му Маркварт. Така че наистина, лъжите вероятно няма да издържат проверката на времето, но на времето няма да устоиш и ти, стари приятелю.

Добриниън залитна, имаше чувството, че го бяха зашлевили.

— Смятам да си събера информацията както намеря за необходимо — спокойно каза Маркварт. — От този момент нататък Гревис, Петибуа и Грейди Чиличънк са задържани, за да бъдат разследвани за измяна срещу светата Църква. А може би ще поговоря и с Конър Билдебург, за да видя дали и той не е забъркан в тази конспирация.

Добриниън понечи да отговори, но реши да запази мислите си за себе си. Конън Билдебург бе любимият племенник, считан на практика за син и наследник на стария барон на Палмарис, човек с немалко влияние и възможности. Може би върховният абат щеше да си намери майстора, реши Добриниън. Може би злият старец щеше да си създаде много опасен враг.

— Както желаете, отче — отвърна абатът на Сейнт Прешъс, поклони се ниско и напусна кабинета.

Маркварт изсумтя доволно, когато вратата се затвори зад Добриниън, убеден, че го е поставил на мястото му.

Дейнси Оукъмб не бе най-голямата умница на света и жизненият младеж знаеше това, но пък бе доста наблюдателна. Освен това Конър Билдебург често се възползваше от недостига й на съобразителност.

Племенникът на барона бе дошъл тази вечер в „Пътя“, както правеше често — макар че в интерес на истината отношенията между Конър и Петибуа Чиличънк доста охладняха след анулирането на сватбата му с Джил. Все пак Грейди Чиличънк бе доволен да може да нарече благородника свой приятел и дори Гревис не можеше да обвини човека за провала на сватбата — Джил му бе отказала съпружеските му права все пак. И така, Конър продължаваше да посещава „Пътят на задругата“, защото макар да бе добре дошъл във всички скъпи таверни на Палмарис, там той бе просто поредният благородник. А сред обикновените хорица в „Пътя на задругата“ се чувстваше по-важен във всяко отношение.

Както много обикновени посетители и той бе изненадан да открие кръчмата залостена тази нощ. Единствената светлинка, която се виждаше от нея, идваше от прозорците на две от гостните на втория етаж, една от кухнята и една от малка стаичка зад хана, която някога бе принадлежала на Джил, ала сега бе на Дейнси. Конър тихо я извика и почука леко по вратата.

— Отвори ми, Дейнси — настоя той.

Не последва отговор.

— Дейнси Оукъмб! — каза Конър по-високо. — Много хора чакат на улицата. Не можем да пренебрегнем това, нали?

— Дейнси не е тук — долетя зле преправен женски глас.

Конър застина, изненадан от страха в гласа й. Какво ставаше тук?

— Дейнси, аз съм Конър… господарят Билдебург, племенникът на барона — каза той по-твърдо. — Знам, че си зад вратата и чуваш всяка моя дума, и настоявам да говориш с мен.

Отговор не последва, чу се само тих плач.

Конър се напрегна още повече и дори се поуплаши. Нещо много странно ставаше, може би ужасно.

— Дейнси!

— О, вървете си, господарю Билдебург — примоли се жената. — Не съм сторила нищо лошо и не знам какви престъпления са извършили те, че да си заслужат яростта на Църквата. Самата аз нямам грехове и в леглото си съм била сама — освен когато бях с вас… и още два или три пъти…

Конър се опита да осмисли чутото. Престъпления срещу Църквата?

От семейство Чиличънк?

— Невъзможно — каза той на глас, сетне вдигна ръка, за да потропа отново по вратата. После обаче спря и се замисли. Дейнси бе уплашена и очевидно си имаше причина за това. Ако я изплашеше още повече, едва ли щеше да научи повече.

— Дейнси — каза той тихо и успокояващо, — познаваш ме. Знаеш, че съм приятел на семейство Чиличънк.

— Госпожата няма много високо мнение за теб — рязко отговори Дейнси.

— И знаеш защо — отвърна Конър, като се мъчеше да запази спокойствие. — Знаеш, че не обвинявам Петибуа за това, че ми се сърди.

Знаеш, че пак идвам в „Пътя“ и още го считам за свой дом. Не съм враг на семейство Чиличънк, Дейнси, нито пък на теб.

— Така казваш.

— Помисли какво можех да сторя, ако поискам — рязко каза Конър. — Можех да дойда с половин гарнизон и тази врата нямаше да може да те защити.

— Дейнси не е тук — долетя отговорът. — Аз съм сестра й и не знам за какво говорите.

Конър изсумтя и подпря чело на вратата.

— Добре тогава — каза той след малко, — тръгвам си, а ти, ако си разумна, ще направиш същото, преди онези монаси, дето се задават по пътя, да стигнат дотук.

Конър стоеше точно вдясно на вратата и затропа с ботуши по дървото, сякаш си отиваше. Както можеше да се очаква, вратата се отвори след малко и младежът бързо сложи крак в процепа и натисна с рамо.

Дейнси бе силна девойка, заякнала от носенето на тежки табли с поръчки, така че оказа съпротива, но накрая той я избута в стаята и бързо затвори след себе си.

— Ще викам! — предупреди го момичето и отстъпи уплашено назад.

Взе един тиган и разсипа яйцата. — Стой настрана! — извика тя и замахна с тигана.

— Какво ти става бе, Дейнси — попита Конър и направи крачка напред, а после бързо отстъпи от свистящия тиган и вдигна ръце, за да покаже, че няма лоши намерения. — Къде са семейство Чиличънк?

Трябва да ми кажеш.

— Вече знаеш — обвини го жената, — със сигурност чичо ти има пръст в това.

— Пръст в кое? — настоя Конър.

— В ареста — изплака Дейнси и по меките й бузи потекоха сълзи.

— Арест? — повтори Конър. — Били са арестувани? От градската стража?

— Не — отвърна Дейнси, — от монасите.

Конър занемя от удивление.

— Арестувани? — попита той отново. — Сигурна ли си? Не са ли просто извикани за нещо в Сейнт Прешъс?

— Господин Грейди се опита да спори — каза Дейнси. — Каза, че е твой приятел и така нататък, ала това само ги накара да се захилят и когато господин Грейди понечи да извади меча си, единият — дребен, но бърз като пепелянка, го удари така, че го повали на земята. После дойде старият и…

— Абат Добриниън?

— Не, много по-стар — каза Дейнси. — Костелив и сбръчкан, с роба като Добриниън, но още по-пищна. Красива дреха, дори върху този стар и сбръчкан човек със зло изражение на лицето…

— Дейнси — прекъсна я Конър внезапно, за да не й позволи да се отплесне.

— Та старият се развика на дребния, но после погледна господин Грейди и му рече, че ако отново опита нещо глупаво, ще му изтръгнат и двете ръце — продължи Дейнси. — Аз му повярвах, както и господин Грейди. Целият побеля като платно и се разтрепери като лист.

Конър крачеше из стаята и седна на леглото. Беше объркан, опитваше се да разбере какво става. Той бе в „Пътя“ онази нощ преди години, когато дебелият монах от Сейнт Мер-Абел, а не от Сейнт Прешъс, бе говорил с Петибуа. Срещата бе минала спокойно, макар че човекът на няколко пъти спомена Джил, което някак разгневи обикновено веселата жена. Ала все пак монахът изглеждаше мил и добър.

— Казаха ли защо са дошли? — попита я Конър. — Споменаха ли престъпленията, в които обвиняват семейство Чиличънк? Трябва да ми кажеш, умолявам те.

— Питаха ги за дъщеря им, това е всичко — отговори Дейнси. — Първо решиха, че съм аз и двамата млади ме сграбчиха. Но после старият каза, че не съм аз, и господинът и госпожата го потвърдиха.

Конър подпря брадичката си с ръка, напразно се опитваше да проумее ставащото. Джил? Търсили са Джил? Но защо?

— Казаха, че господинът и госпожата вероятно я крият, и претърсиха навсякъде — продължи Дейнси. — А после отведоха и тримата.

Конър Билдебург не бе човек без възможности. Мрежата му от приятели и довереници включваше хора от двореца през абатството, чак до къщата „Бойна вежда“, един от най-известните бардаци в града.

Трябваше да задейства тази мрежа, осъзна той, да се добере до някакви отговори.

Ако Църквата се бе отнесла така брутално със семейство Чиличънк заради Джил, вероятно и самият той бе застрашен. Времената бяха наистина опасни и Конър, който близо тридесет години бе живял като част от висшето общество, знаеше колко сериозни могат да станат дворцовите интриги.

— Стой тук, Дейнси — каза той накрая, — и дръж вратата залостена.

Не отваряй никому, освен на мен.

— Но как да съм сигурна, че си ти?

— Ще имаме тайна фраза — загадъчно каза Конър и видя, че това привлече вниманието на Дейнси. Лицето й светна за миг и тя остави тигана на масата и приседна до него на леглото.

— Толкова е вълнуващо — щастливо каза тя. — И каква ще е тази фраза?

Конър се замисли за един миг.

— О, Боже мой — каза той с хитра усмивка, която накара Дейнси да се изчерви. — Ще запомниш, нали?

Дейнси се захили и се изчерви още повече. Бе чувала тази фраза преди и я бе повтаряла многократно, когато с Конър оставаха насаме в стаята й.

Конър я погъделичка леко под брадичката, изправи се и тръгна към вратата.

— Не говори с никого — каза й той, докато излизаше. — А ако Чиличънкови се върнат…

— Ще ги пусна, разбира се! — прекъсна го Дейнси.

— Естествено — сухо каза Конър, — но после кажи на Грейди да се свърже с мен. Ще запомниш ли?

Дейнси кимна нетърпеливо.

— О, Боже мой — намигна й Конър и излезе.

Дейнси остана на леглото и се подхилква още дълго време.

— Смяташ, че това е просто някаква игра — изкрещя Маркварт и навря лице пред физиономията на нещастния Грейди Чиличънк. Кървясалите очи на стареца се втренчиха в тези на пленника. Грейди бе окован за китките на стената, толкова нависоко, че през цялото време стоеше на пръсти. А и в килията в подземията на Сейнт Прешъс бе горещо, тъй като бе накладен буен огън.

— Дори не я харесвах — заекна в отговор затворникът, а от устата му с всяка дума хвърчаха слюнки. — Въобще не съм искал да имам сестра!

— Тогава ми кажи къде е! — изрева Маркварт.

— Щях, ако знаех — възрази Грейди, контролираше гласа си, но в никой случай не звучеше спокоен. — Трябва да ми повярвате!

Върховният абат Маркварт се извърна към двамата монаси, които го бяха придружили в подземието, братята Франсис и Данделион. Свирепият млад монах носеше роба с ниско дръпната качулка, подходяща за такава мрачна сбирка.

— Вярваш ли му? — попита Маркварт Франсис.

— Изглежда искрен — отвърна брат Франсис. Всъщност беше леко пристрастен, тъй като просто вече не можеше да гледа този разпит, най-бруталния, на който бе присъствал. Вярваше на Грейди и искрено се надяваше, че и Маркварт ще му повярва.

— Изглежда? — повтори Маркварт с неверие в гласа. — Скъпи ми братко Франсис, за такъв важен въпрос смяташ ли, че това е достатъчно?

— Разбира се, че не, отче — отговори Франсис, подтискайки въздишката си.

Върховният абат се извърна към Грейди.

— Къде е тя? — спокойно попита той.

Мъжът изскимтя, докато търсеше отговор, който нямаше как да намери.

Маркварт кимна към закачуления Данделион.

— Трябва да сме сигурни — каза той и след това тръгна към изхода, следван от брат Франсис.

Данделион се озова за миг до Грейди и огромният му юмрук се стовари в ребрата му.

— Моля ви — запелтечи Грейди, но след това бе ударен отново, отново и отново, докато думите не започнаха да излизат от устата му като неразбираеми стонове.

— Когато приключиш — каза абат Маркварт на Данделион, — иди до огнището на горния етаж и вземи ръжен, след това го подръж в огъня малко. Трябва да изпитаме честността на този човек и да го научим на подчинение към Църквата.

— Не! — опита се да извика Грейди, но дъхът му бе отнет от поредния тежък удар.

Маркварт излезе от стаята, без да поглежда назад. Брат Франсис се спря за момент и се обърна. Грейди Чиличънк не бе единственият в стаята, който получаваше урок.

Следващият удар донесе още един стон за милост и Франсис забърза да настигне Маркварт.

— Не смятате да горите с ръжена този нещастен глупак, нали? — попита той.

Погледа на Маркварт смрази кръвта на Франсис.

— Ще ползвам всичко, което сметна за нужно — спокойно отвърна абатът. — Ела, вярвам, че старецът в залата долу вече се е пречупил. Може би ще нахлуем в мислите му с камъка на душата. — Маркварт спря и се вгледа в лицето на младия монах, защото видя изписалите се съмнения. — Когато работата стане неприятна, всичко, което трябва да направиш, е да се замислиш за висшето благо — тихо го упъти той.

— Но ако казват истината… — осмели се да възрази Франсис.

— Ами жалко тогава — призна Маркварт. — Ала не толкова, колкото би било, ако лъжат и не ги изпитаме достатъчно. Мисли за висшето благо, брат Франсис.

При все това Франсис трудно успокои сърцето си след това зрелище.

Не коментира нищо повече, обаче подготви камъка на душата и покорно последва своя началник към следващата килия.

След малко повече от час, един болезнен за Грейди и Гревис час, Франсис и Маркварт отвориха тежката врата, водеща към тясното каменно стълбище до параклиса на абатството. Намериха абат Добриниън да ги чака на най-горното стъпало.

— Настоявам да знам какво правите долу — горещеше се абатът. — Тези хора са от моето паство и са верни на светата Църква.

— Верни? — излая му Маркварт. — Та те укриват бегълци!

— Ако знаеха…

— Знаят! — изрева Маркварт в лицето му. — И ще ми кажат, не се и съмнявай!

Самият гняв и дивата ярост на стареца накараха Добриниън да отстъпи няколко крачки. Втренчи се в Маркварт, опитваше се да разбере намеренията му, да проумее колко далеч ще стигне всичко това.

— Върховни абате — каза той тихо, опитвайки се да овладее собствения си гняв, — не се и съмнявам във важността на вашето търсене, ала няма да стоя безучастно, докато…

— Докато започвам процеса по канонизиране на скъпия ни Алабарне от Сейнт Прешъс? — довърши Маркварт.

Абат Добриниън спря, мислите бушуваха в главата му. Не, реши накрая той, не може да позволи на върховния абат да упражнява постоянно този натиск върху него, не и когато ставаше дума за такъв важен въпрос.

— Брат Алабарне заслужава — отвори уста да възрази той.

— Като че това има значение — излая отново Маркварт, — колко стотици заслужават, абат Добриниън? Но колцина биват избрани!

Добриниън поклати глава.

— Стига вече — каза той. — Стига вече. Вие решете какво да сторите, що се отнася до брат Алабарне, имайки предвид неговия труд и светия му живот, а не съгласно това дали настоящият абат на Сейнт Прешъс е съгласен с вашата кампания на ужаса! Това са добри хора, с честни сърца и извършили достойни дела.

— Какво знаеш ти за това? — избухна Маркварт. — Когато враговете на Църквата обкръжат Сейнт Прешъс или гнилочта вътре в самата църква те повали зад стените, които толкова почиташ, или когато гоблините свободно закрачат по улиците на Палмарис, тогава абат Добриниън ще плаче за справедливата, макар и желязна ръка на върховния абат Маркварт! Разбираш ли изобщо какво означава кражбата на светите камъни? Не схващаш ли каква сила могат да дадат на нашите врагове? — върховният абат махна отвратено с ръка и поклати глава. — Писна ми да ви образовам, глупави ми Добриниън — рече то. — Затова нека те предупредя. Този въпрос е твърде важен, за да се бъркаш в него, и действията ти няма да останат незабелязани.

Абат Добриниън изпъна рамене и погледна стареца право в очите.

Наистина, някои от твърденията на Маркварт за евентуална катастрофа бяха намалили увереността му, но въпреки това сърцето му подсказваше, че мъченията, на които бяха подложени Чиличънкови и кентавърът, не можеше да са праведни. Ала в този момент нямаше как да противостои на Маркварт. Йерархията на Абеликанската църква не позволяваше на него, обикновения абат, да оспорва властта на върховния, дори в собственото си абатство. Той се поклони и се отдалечи.

— Кой е вторият човек след Добриниън в Сейнт Прешъс? — попита Маркварт брат Франсис.

— Бъдещият наследник на абатството ли? — попита Франсис и когато Маркварт кимна, Франсис поклати глава и сви рамене.

— Тук няма монаси с висш сан — обясни той, — няма дори отец, който да служи в Сейнт Прешъс.

Лицето на Маркварт се изкриви от почуда.

— Имали са двама отци — обясни брат Франсис, — един убит в битка на север, другият починал от червена треска само преди няколко месеца.

— Интересно — отбеляза върховният абат.

— В действителност в Сейнт Прешъс няма кой да наследи поста на абата — продължи брат Франсис.

Маркварт се усмихна злокобно при тази мисъл. В Сейнт Мер-Абел той си имаше отец, готов за тази позиция, човек със също толкова желязна ръка.

— Ала отстраняването на действащия абат би било трудно — обясни брат Франсис, решил, че е разбрал какво има предвид Маркварт.

— Моля? — попита учудено върховният абат, като че мисълта никога не му бе хрумвала.

— Вселенският събор никога няма да отнеме абатството от Добриниън, щом като няма наследник в Сейнт Прешъс.

— Има много отци в Сейнт Мер-Абел, готови да станат абати — отговори Маркварт, — а и в Сейнт Хонс.

— Ала историята ни учи, че Вселенският събор няма да отнеме абатството от абат, ако някой в същото абатство не може да го наследи — възрази брат Франсис. — Дванадесетият събор на Сейнт Агрейн имали такъв проблем, и то с абат, чиито престъпления съвсем определено били по-големи от тези на абат Добриниън.

— Да, да, не се съмнявам в твоите познания по въпроса — прекъсна го някак нетърпеливо върховният абат. Все така усмихнат, погледна в посоката, в която се бе отдалечил абат Добриниън.

— Жалко — промърмори той.

След това тръгна отново, а брат Франсис се спря за момент, преди да го последва, изненадан, че върховният абат Маркварт дори мисли такива неща. Изхвърлянето на един абат от служба не бе шега работа!

Бе опитвано само няколко пъти в хилядолетната история на Църквата и два от тези случаи бяха предизвикани от фактите, че обвиненият абат е бил уличен в далеч по-сериозни престъпления, веднъж в поредица от изнасилвания, включително на игуменката на Сейнт Гуендолин, а втория път за убийство. Нещо повече — останалите четири опита бяха от много ранната история на Абеликанския орден, когато позицията на абат често била предлагана за продан или давана по политически причини. Брат Франсис въздъхна дълбоко, за да успокои нервите си, и покорно последва своя началник, напомняйки си, че Църквата, както и цялото кралство, са във война, а времената на отчаяние предизвикваха отчаяни мерки.

Брат Браумин Херде не бе в добро настроение. Знаеше какво става в подземията на абатството, макар че не му се разрешаваше да приближава долните нива. Нещо по-лошо, знаеше, че сега ще е съвсем сам, ако реши да предизвика върховния абат. Отец Йойона отдавна бе отпратен. Абат Маркварт познаваше своите противници и имаше предимство пред тях, от което не смяташе да се откаже.

Така брат Браумин, избягвайки монасите от собственото си абатство от страх, че ще докладват на Маркварт всеки разговор, прекарваше времето си с братята от Сейнт Прешъс. Той откри, че те са по-добродушни от сериозните последователи от Сейнт Мер-Абел, въпреки че нерядко бяха чували звуците на битки в последните седмици. Като цяло Сейнт Прешъс бе едно по-светло място. Може би причината бе и времето, мислеше брат Браумин, тъй като Палмарис бе далеч по-слънчев от залива на Вси светии. А може би тайната се криеше в това, че Сейнт Прешъс бе построен по-високо от грамадния Сейнт Мер-Абел, с повече прозорци и балкони. Или пък в това, че тези монаси не бяха така изолирани, абатството им бе в центъра на голям град. Или пък, размишляваше Браумин, и реши, че това е най-вероятното обяснение — Сейнт Прешъс бе по-светъл от Сейнт Мер-Абел, защото и двете абатства отразяваха настроенията на своите ръководители. Добриниън Калислас по всички сведения бе човек, свикнал да се усмихва, а дълбокият му смях бе известен в цял Палмарис, както и любовта му към виното — елфическо, както шушнеха някои, — а също така и увлечението му по игрите на късмета с приятели и голямата му любов по организирането на пищни сватби, за които средства не се пестяха. Върховният абат Маркварт не се усмихваше много, а в редките случаи, когато го правеше, тези, които не разчитаха на благоволението му, си имаха доста проблеми.

По-късно следобеда Браумин стоеше в коридора, който водеше до личните покои на абат Добриниън. Много пъти вдигна ръка, за да почука на вратата, но все се отказваше. Разбираше какъв риск поема, ако сподели с абат Добриниън страховете си относно Маркварт и идеята му за тих съюз срещу него. От една страна Браумин разбираше, че няма голям избор. С отпращането на отец Йойона на дълъг път, който щеше да го държи настрани години наред, Браумин бе безсилен да предприеме каквото и да било относно решенията на върховния абат, особено за това, което бе отпратило Йойона. Съюзяването с абат Добриниън, който по всичко личеше, че също има проблеми с Маркварт, можеше значително да подсили каузата и на двамата.

Ала от друга страна, Браумин Херде трябваше да признае, че в действителност не познава абат Добриниън добре, особено що се отнася до политиката му. Възможно бе Добриниън и Маркварт да спореха просто защото и двамата искаха славата от откриването на камъните. А може би възраженията на абат Добриниън бяха породени от гнева, че Маркварт бе дошъл в Сейнт Прешъс и бе узурпирал властта му.

Брат Браумин остана почти половин час в коридора, като обмисляше какво да предприеме. Накрая мъдрите думи на отец Йойона се оказаха решаващи.

„Тихо разпространи думите ни — бе го приканил обичният му учител. — Не срещу върховния абат или някой друг, а за Авелин и тези, които имат сърца като неговото.“

Търпение, реши брат Браумин. Това бе дългата война за човечеството, сблъсъкът на доброто и злото, и неговата страна, тази на истинската доброта, накрая щеше да победи. Трябваше да вярва в това.

Сега се чувстваше нещастен и много самотен, но това бе тежестта на истината и да отиде при абат Добриниън в това опасно време не бе правилно.

Както щеше да се окаже в следващите седмици, брат Браумин Херде щеше да съжалява горчиво за момента, в който се бе отдалечил от вратата на абат Добриниън.

Глава 15 Гордост

— Майер Дек и паурът Кос-косио — каза Пони, много доволна от развитието на събитията в Каер Тинела. Тя, Елбраян, Томас Гингеварт и Белстър О’Комли седяха около лагерния огън в укреплението на бегълците и нетърпеливо чакаха завръщането на Роджър Локлес и останалите разузнавачи, които се опитваха да разберат пълния ефект от нощната атака срещу чудовищата. Подозираха, че новините ще са добри.

Освен двамата главатари още няколко чудовища бяха убити, но те, дори и тримата великани, не бяха така важни като двамата предводители.

Още повече, че Майер Дек сам бе убил Кос-косио пред втрещените погледи на паурите!

Преди идването на демона дактил великаните и паурите рядко се съюзяваха; нещо повече, те се мразеха помежду си така силно, както ненавиждаха и хората. Бестесбулзибар бе прекратил тази разпра, ала с падението му съюзът бе продължен само заради необходимост, тъй като и двете армии бяха навлезли навътре в земите на хората. Ала това бе съюз, който можеше да се разтури и по най-малкия повод.

— Да бяхме убедили Майер Дек да се присъедини към нас, нямаше да ни помогне толкова — отбеляза през смях Елбраян. — Надеждата ми пламна, като го видях как хвърля паурския главатар в пламъците.

— И сега, след като Майер Дек и трима от великаните му са мъртви — добави Пони, — можем да очакваме, че сърдитите паури имат надмощие.

— Но гоблините са по-дружелюбни към великаните, отколкото към злите джуджета — отбеляза Томас Гингеварт. — Макар че великаните често ги ядат!

— Това е вярно — призна Елбраян, — при това положение вероятно двете страни ще са в равновесие, тъй като градът гъмжи от отвратителните гоблини. Освен ако между тях не се намери някой с голямо влияние, опасявам се, че битката в града е едва в началото си.

— Дано се избият сами — каза Белстър О’Комли, надигайки халбата с бира, донесена от Роджър Локлес. Отпи юнашка глътка и почти пресуши халбата.

— Та значи те са слаби, а ние сме достатъчно силни, че да се подготвим за битка — каза Томас.

— Достатъчно сме, за да помогнем на останалите да преминат покрай градовете на юг — поправи го Елбраян. — Вече видяхме достатъчно битки.

— Към Палмарис — извика Белстър и се оригна.

Томас Гингеварт не бе така развеселен.

— Преди месец или даже седмица, дори преди два дни, щях да се съглася с вас — обясни той. — Ала Каер Тинела е нашият дом и ако враговете ни настина са толкова отслабени, значи е дошло време да си върнем града. А и това бе планът, нали така? Да видим колко силни са и да ударим?

Елбраян и Пони си размениха нервни погледи, разбираха желанието му.

— Това е дискусия за по-късно — спокойно каза пазителят. — Не знаем колко силни са укрепленията в Каер Тинела.

Томас изсумтя.

— Ти се промъкна там — каза той. — Колко по-опустошителна можеше да е една атака, ако всичките ни войни бяха зад теб?

— Опустошителна, но и за двете страни, опасявам се — отвърна Пони. — Ние ужилихме чудовищата и освободихме затворниците само заради елемента на изненадата. Ако Майер Дек бе усетил, че приближава по-голяма сила, щеше да нареди всеки пленник да бъде убит и защитата на Каер Тинела определено щеше да е много по-силна.

Томас отново изсумтя, не желаеше да приеме аргументите й. Според него, щом Елбраян, Пони, техният невидим приятел Джуравиел и Роджър Локлес можеха да нанесат такива щети, той и войните му щяха да свършат работата докрай. Елбраян и Пони отново се спогледаха и тихо се съгласиха да не коментират. Добре разбираха чувствата на Томас, нуждата му да вярва, че домът му не е изгубен. Само се надяваха да е достатъчно интелигентен, че да се вслуша в техните доводи и че изоставянето на града и бягството на юг е по-удачният ход.

Белстър О’Комли усети напрежението и поведе разговора в друга посока, а именно за съдбата на армията от чудовища по другите земи.

— Щом ние ги бием така здраво тук, вероятно това се случва навсякъде — каза той. — Хо, обзалагам се, че следващата пролет ще бъда във „Виещата Шийла“ в Дъндалис! — завърши той, отново напълни халбата си и я пресуши.

— Възможно е — каза искрено пазителят, а оптимизмът му изненада Пони. — Ако армията на чудовищата се разпадне, кралят бързо ще поиска земите си обратно.

— И Шийла отново ще завие — изрева Белстър, защото в своето пиянство бе забравил всичките си клетви да изкара остатъка от живота си кротко в Палмарис. Вълнението му докара и други около огъня, като повечето носеха храна и пиене.

Разговорът стана по-весел, разказваха се анекдоти от едни по-щастливи времена, преди нашествието на чудовищата, и това, което започна като чакане на вести се превърна в празнуване на победата. Елбраян и Пони почти не продумваха, предпочитаха да слушат бъбренето на останалите и само се споглеждаха и кимаха. Вече бяха уредили среща с Джуравиел призори в боровата долчинка и след като чуеха какво има да каже елфът за силата на враговете им, щяха да вземат своето решение.

Нощта напредна и огньовете бяха почти догорели. Повечето от хората си легнаха. Накрая, само час преди пукването на зората, разузнавачите се завърнаха, водени от развълнувания Роджър Локлес.

— Великаните ги няма! — обяви младежът. — Всичките са се махнали!

Прогонени от паурите, без дори да се съпротивляват!

— Те не искат да са тук — обясни Пони, — по принцип предпочитат дупките си по стръмните планини на Дивите земи.

Томас Гингеварт победно изкрещя.

— А гоблините? — попита спокойно Елбраян. Той не искаше вълнението на Роджър да набере сила и да накара Томас и останалите да поемат по пътя на собственото си унищожение. Дори без великаните, останалите паури можеха да се окажат непобедими.

— Имаше битка и някои загинаха в нея — отвърна Роджър, без да се спира. — Други се разбягаха из гората.

— Ала някои са останали с паурите — разбра Елбраян.

— Да, но…

— И много малко паури са били убити? — прекъсна го пазителят.

— Останалите гоблини ще побегнат при първите признаци на битка — каза убедено Роджър. — Останали са само заради страха си от червенокапците.

— Сплотени от страх, някои армии са печелили велики победи — сухо каза Пони.

Роджър я погледна.

— Готови са да бъдат прогонени — каза той спокойно.

— Още е рано за такъв извод — бързо отвърна пазителят и вдигна ръка да прекъсне Томас. Изправи се пред Роджър и каза:

— Отговорността ни е твърде голяма, за да избързваме с решенията.

— Както ти направи, когато хукна към Каер Тинела сам — излая в отговор младежът.

— Направих това, което считах за правилно — отвърна тихо и спокойно Елбраян. Усещаше погледите на хората. Знаеше, че всеки конфликт между него и Роджър може се окаже източник на сериозен проблем. Тези хора обичаха Роджър Локлес, вярваха му и той наистина бе направил много за тях в дните на тяхното изгнаничество. Ала ако сега грешеше и позволеше на желанието си да води тези хора да надделее над разума, тогава всичките му предишни подвизи щяха да изгубят смисъл, защото бегълците скоро щяха да са мъртви.

— Както сторих и аз, освобождавайки тридесетимата пленени войници — силно и високо каза Роджър.

— Самичък? — намеси се Пони.

Елбраян вдигна ръка, давайки й знак да замълчи.

— Много е рано да решаваме дали да нападнем градовете, или да ги избегнем — каза той. — Скоро ще знаем повече, когато настъпи светлината на деня.

И пазителят се обърна с надеждата, че разговорът е приключил, и понечи да се отдалечи.

— Връщаме си Каер Тинела — обяви Роджър Локлес и немалко гласове го подкрепиха. — И Земепад — продължи младежът. — А после ще се свържем с Палмарис, за да може армията на краля да утвърди позициите ни.

— Хората на краля може и да не дойдат чак толкова на север — възрази Пони. — Във всеки случай не бива да разчитаме прекалено на това. Не още. Не и докато Палмарис е заплашен от нашествие.

— Откъде знаеш? — остро попита Роджър.

— Служила съм в армията на краля — призна Пони, — сред Бреговата охрана. Разбирам добре техните приоритети и те уверявам, че спрямо Палмарис, вторият по големина град в Хонс-де-Беер и порта към Масур Делавал, Каер Тинела и Земепад са незначителни. Ако Палмарис падне, пътят към трона в Урсал е открит.

Това охлади малко ентусиазма на Роджър. Той потръпна, мислейки как да отговори, но преди това се намеси Томас Гингеварт.

— Всички сме уморени — каза той високо, привличайки вниманието на околните. — Казват, че добрите вести понякога изморяват като лошите, а двете заедно се равняват на седмица тежък труд.

— Това е вярно — съгласи се Белстър О’Комли.

— Затова и нашето настроение е добро, а мислите ни са изпълнени с надежда — продължи Томас, — но пазителят и Джилсепони са прави.

Не му е сега времето да решаваме.

— Враговете ни са объркани и замаяни — възрази Роджър.

— И поне още един ден ще си останат така — отговори рязко Томас. — Няма да нападнем градовете през деня така или иначе, затова нека си починем и дано утре видим нещата по-ясно.

Елбраян погледна Томас и му кимна с благодарност, че така разумно бе поел нещата под контрол. Сетне кимна към Пони и двамата се отдалечиха към долчинката и боровете, за да получат по-ясна картина за положението на врага.

Роджър Локлес изчака в лагера още малко, след което, когато никой не му обръщаше внимание, тръгна по следите на пазителя и жената към, както се досещаше, срещата им с техния личен разузнавач.

Настигна Елбраян и Пони в долчинката, обкръжена от борови дръвчета. Изчерви се, дори си помисли да си тръгне, когато двамата се прегърнаха и се целунаха страстно. Роджър си отдъхна, щом се разделиха.

Ако беше помислил върху чувствата си по-внимателно и по-откровено, Роджър щеше да разбере, че целувката им го смути повече. Смути се не само защото бе станал свидетел на интимност, но защото ставаше дума точно за тази красива жена. Ала той все още не бе способен да изследва себе си така добре по проблемите, които засягаха тези двама новодошли. Затова приближи по-близо и не бе изненадан изобщо, когато от клоните на близък бор долетя познатият мелодичен глас.

— Късметът бе с нас тази нощ — обясни Джуравиел, — великаните ги няма вече, а с тях си отидоха и немалко гоблини. Само открита битка между паурите и великаните би била по-голямо щастие за нас.

— Но това не се случи — отвърна Елбраян, — затова трябва да приемем, че силата на паурите все още е значителна.

— Така е, наистина — потвърди Джуравиел, — макар предводителят им да бе изпечен!

— Хората искат да нападнат Каер Тинела, да върнат дома си — намеси се Пони.

— Не е ли така, Роджър Локлес? — добави Елбраян, доловил присъствието на младежа.

Роджър се приведе дори по-ниско и зарови лице в тревата.

— Омръзна ми шпионирането на този — отбеляза Джуравиел и се спусна от дървото.

— Хайде излез, де — подкани го Пони. — Нали искаш да чуеш какво имаме да си кажем, ела и се присъедини към разговора.

Роджър няколко пъти си повтори, че няма начин тези тримата да са го видели, нито знаят със сигурност, че ги е последвал.

— Ами стой си с лице в тревата тогава — засмя се Елбраян, след което се обърна към Джуравиел. — Аз съм против такова нападение.

— И си прав — отговори елфът, — ако войната е все още в задънена улица, тогава със сигурност би трябвало да обмислим такъв удар. Ала аз съм убеден, че Каер Тинела не е нещо повече от временно убежище на паурите и няколкото гоблини, които са останали. Със сигурност не е база за провизии на някаква организирана група чудовища. Нищо не може да се спечели с такава атака — градът в момента не може да бъде превзет и удържан, — а може да се изгуби всичко. Не бива да подценяваме силата на враговете, останали в Каер Тинела.

— Мисля, че е по-умно да преминем покрай града и да побегнем на юг — добави Елбраян.

— Вероятно пътят на юг сега е открит — отговори Джуравиел. — Ала за колко време, нямам представа.

— Няма да е лесно да убедим хората да изоставят домовете си — обясни Пони.

— Ще успеем — увери я Елбраян. Той погледна към Роджър Локлес, защото смяташе, че това изявление най-накрая ще го накара да излезе от скривалището си.

— Може би на теб не ти е пукало за дома ти — отговори младежът, щом изскочи от укритието си и се изправи лице в лице с пазителя, — но ние сме верни на Каер Тинела.

— И ще си го върнете — каза спокойно Елбраян. — Тази война няма да трае още дълго и веднага щом областта около Палмарис бъде обявена за сигурна, кралят ще изпрати армия на север.

— И какво ще намерим тогава? — каза Роджър, приближавайки се към много по-високия Елбраян. — Пепелищата, останали от домовете ни.

— Ще ги построите наново — спокойно отвърна Елбраян.

Роджър се изсмя на идеята.

— Собственият ни дом в Дъндалис бе унищожен преди години — каза Пони — и после построихме всичко наново с Белстър и останалите. А сега бе унищожен отново.

— И пак ще бъде построен — твърдо каза Елбраян. — Къщите могат да се построят, ала погубените хора не се връщат.

— Семейството ми бе избито в тази атака — каза Пони, поставяйки нежно ръката си на рамото на младежа.

— Както и моето — добави Елбраян. — Тогава загубих всичките си приятели.

Изражението на Роджър се смекчи за момент, когато погледна Пони, ала после той се отдръпна и очите му се изпълниха с гняв.

— Не ми разправяй за твоята мъка — излая той, — знам какво е да загубиш приятелите и семейството си. И не се страхувам. Джуджетата са в Каер Тинела, моят дом, затова ще отида там и ще се отърва от всяко едно от тях. Ти отложи това, но след успеха на атаката ни не можеш да го спреш. Хората ще последват мен, Нощна птицо — каза той и посочи гърдите си. — Мислиш, че ти си водачът им, но не ти, а Роджър Локлес спаси затворниците в последната атака, пак Роджър Локлес ги хранеше през цялото време, като крадеше под самия нос на Кос-косио Бегулн.

— Аз! — викна той и отново посочи към себе си. — Няма да ги прогониш от Каер Тинела. Те ще последват мен.

— Към гибелта си — спокойно отвърна пазителят. — Всичко това заради Каер Тинела ли е, Роджър, или за да се наложиш като водач.

Роджър махна пренебрежително с ръка.

— Не сме свършили, Нощна птицо — каза той, като изплю елфическата титла с презрение, а после се обърна и си тръгна.

Пони понечи да го последва. Лицето й се бе изопнало от гняв, ала Елбраян вдигна ръка да я спре.

— Той е млад и объркан — каза пазителят. — Мисли, че си е извоювал място сред тези хора и ние сме му го отнели.

— Той никога не е бил формалният лидер на групата — каза Джуравиел. — Тази чест се пада по-скоро на Томас Гингеварт и Белстър О’Комли. Роджър по-скоро е работил извън групата. Пристигането ти не би трябвало да засяга тази му роля.

— Той се вижда като героя на тези хора — разсъди Пони.

— Той е героят им — поправи я Елбраян.

— Съгласен съм — каза Джуравиел, — но той мисли, че няма място за други.

— Роджър Локлес! — високо извика Елбраян.

Роджър, който бе стигнал до края на долчинката, спря и се обърна.

— Трябва да приключим с това, тук и сега — каза пазителят. — За доброто на всички. — Макар да говореше решително, изражението му разкриваше безпокойството му.

— Дай на Джуравиел меча си — каза той на Пони с тежка въздишка.

Пони се загледа в любимия си и отвърна:

— Не му е сега времето.

— Точно сега е — каза пазителят. — Дай на Джуравиел меча си. — Погледна към Пони и приближаващия Роджър, като се мъчеше да разбере напълно мотивите на младия крадец. — И си тръгни — добави Елбраян, — не бива да ставаш свидетел на онова, което ще се случи. Заради него.

Пони изтегли малкия си меч от ножницата и го подаде на елфа, като през цялото време гледаше Елбраян право в очите.

— Ако го нараниш… — предупреди тя, сетне се обърна и се оттегли към прикритието на боровата гора.

Елбраян бе достатъчно умен, за да разбере какво означава Пони да остави заплахата си недовършена.

— Бъди внимателен — предупреди го и Джуравиел, — последствията може да са мрачни, ако нараниш честта на някой човек.

— Дано не се стигне дотам — искрено каза Елбраян, — защото и аз се опасявам от последиците. Но този разрив не може да продължава до безкрай. Не бива в такава тежка ситуация да изискваме от хората да избират между Роджър и мен.

— И смяташ, че Роджър ще те послуша? — попита Джуравиел.

— Ще го накарам да ме послуша — увери го Елбраян.

— Вървиш по много тънко въже, Нощна птицо — каза елфът.

— Както ме научихте ти и Тунтун — отвърна пазителят.

Джуравиел кимна, предаваше се.

— Нека той започне, ако се стигне дотам — посъветва го елфът.

Елбраян кимна и след това се стегна, когато храбрият както винаги Роджър се изправи срещу него.

— Уморих се от нашата препирня, Роджър Локлес, самообявил се предводителю на групата — каза Елбраян. — Ала в последната ни атака към Каер Тинела показахме, че можем да работим добре и заедно.

— Показахме, че моите задачи, а не твоите, са за доброто на хората — отговори младежът.

Елбраян прие обидата, разбираше гнева зад нея.

— И двамата свършихме добра работа в града — каза той тихо и спокойно. — Ти освободи затворниците, за което всички ние сме ти благодарни. Но аз победих Майер Дек — удар, от който нашите врагове няма скоро да се възстановят.

— Но аз щях да свърша моята задача дори по-лесно, ако ти не беше там — обвини го младият човек. — Попита ли ме въобще? Великата птица дори не ме попита дали искам да участвам в мисия, в която моите умения са най-необходими!

— Не знаех, че имат заложници — отговори искрено пазителят. — Иначе планът ми щеше да е коренно различен.

— Планът ти? — излая Роджър. — Откакто си дошъл, слушам само за твоите планове!

— И не сме ли по-добре сега?

Роджър се изплю в краката на Елбраян.

— Нямам нужда от теб, птичко — изсъска той, — бих искал ти и странният ти малък приятел просто да изчезнете в гората.

— Но не и Пони — отбеляза Джуравиел.

Роджър се изчерви.

— Тя също — неуверено каза той.

Елбраян разбра, че е по-добре да не задълбава в този въпрос.

— Но ние няма да се махнем — каза той, — не и докато хората не са в безопасност в Палмарис или докато армията не тръгне на север, за да си върне градовете. Аз съм фактор в твоя живот, Роджър Локлес. И ако съм поставен начело, съм спечелил това с моя опит и работата си в северните земи. Няма да се откажа от това заради твоята глупава гордост.

Роджър потръпна, като искаше да го удари, но сдържа яда си, макар лицето му да остана алено.

— Моята отговорност е към хората, а не към теб — спокойно обясни Елбраян. — Но в групата ти имаш ценно място.

— На твой лакей?

— Искам да знаеш нещо — продължи пазителят, пренебрегвайки нелепия коментар. — В момента аз оспорвам решението да нападнете Каер Тинела. Правилният ход е да напуснете района и ще настоявам ти да ме подкрепиш.

Роджър го погледна в очите и с изненада установи, че пазителят дръзва да му заповядва.

— Това са изискванията ми към теб, Роджър Локлес.

— Заплашваш ли ме? Както По… Джилсепони с нейното идиотско проклятие?

— Казвам ти истината и нищо повече — отвърна Елбраян. — Това е прекалено важно…

Преди пазителят да може да довърши, Роджър атакува, като се опита да го удари в челюстта. Елбраян не се изненада, само вдигна ръка пред лицето си, колкото да отбие удара. А след това зашлеви Роджър и той полетя назад.

Младежът извади кинжал и понечи отново да нападне, но се спря, щом видя Буря да блести злокобно пред него.

— Битката между нас е безсмислена — каза пазителят. — Ти призна, че никога не си убивал, ала аз, за жалост, съм живял по законите на меча много, много дълго време. — И Елбраян спокойно прибра Буря в ножницата.

— Мога да се бия! — изкрещя Роджър.

— Не се съмнявам в това — отговори Елбраян, — но истинските ти умения са другаде — в това да следиш противника, да го надхитряш.

— Хитрост, която ти очевидно не оценяваш при вземането на това решение!

Елбраян поклати глава.

— Става дума за битка, а не за кражба.

— Значи аз съм не съм повече от прост крадец?

— Държиш се като разглезено дете — каза пазителят, — ако ме нападнеш и ме убиеш или пък ако аз те убия, какво ще си кажат хората, които разчитат на нас да ги ръководим?

— Не искам да те убия — каза Роджър, — само да те нараня!

И нападна с кинжала.

Лявата ръка на Елбраян удари точно под острието и хвана Роджър над китката. Преди младежът да реагира, пазителят замахна със свободната си ръка и изви с другата тази на Роджър. Младежът усети болка, но след миг бе свободен. Зае стойка веднага и се опита да контраатакува, но забеляза, че вече не държи кинжала — той беше в дясната ръка на Елбраян. Пазителят мълниеносно стрелна лявата си ръка и го зашлеви три пъти през лицето.

— Искаш ли да опиташ отново? — попита Елбраян, подхвърляйки ножа обратно в хлабавия захват на Роджър.

— Чест — прошепна Джуравиел зад пазителя.

Осъзнал, че отива твърде далеч и унижава младежа, Елбраян взе меча на Пони от Джуравиел, завъртя го и го заби в краката на Роджър.

— Ако искаш да продължим, вземи истинско оръжие — каза той.

Роджър протегна ръка към меча, но се поколеба, щом срещна погледа на пазителя.

— Мога да се бия — каза той, — но това са твоите, а не моите оръжия. Ти ми даваш малкия обикновен меч на Пони, а сам носиш магическо острие…

Преди да завърши възражението си, с едно бързо движения Елбраян извади Буря и го заби в земята до меча на Пони, сетне взе нейния.

— Ще приключим с това тук и сега — каза пазителят спокойно. — Трябваше да стане мирно, но ако се налага…

— Вземи оръжието, Роджър Локлес — каза Елбраян. — Или пък недей. Но каквото и да сториш, знай, че що се отнася до Каер Тинела, аз държа на своето. А то е да минем покрай града и Земепад и да заведем тези хора на сигурно място в Палмарис.

Роджър не чу нищо след първото изречение на пазителя. Не ставаше дума за Каер Тинела, а за честта му. За позицията на предводител, която смяташе, че заслужава, и заради жената… Спря се, не желаеше да продължава. Погледна за миг Елбраян, след това стисна изографисаната дръжка на Буря — силвърилът, обвит със синя кожа. Това бе за възмъжаването му, реши той, за смелостта му, за това дали ще контролира, или ще бъде контролиран — не от Елбраян, а от своя собствен страх.

— Първа кръв? — попита той.

— Докато някой не се предаде — обади се Джуравиел и изненада Роджър. Според нормалните правила на боя с меч първата кръв слагаше край на такова предизвикателство, но в този случай Джуравиел искаше да е сигурен, че Роджър Локлес ще получи ценен урок.

Елбраян остана спокоен, можеше да предвиди от изражението на Роджър, че нетърпеливият младеж ще нападне пръв, и то яростно.

Предвидимо Роджър атакува, втурвайки се напред и размахвайки Буря.

Елбраян посрещна удара, привел острието на своя меч надолу. При сблъсъка с Буря, пазителят умело блокира и отдръпна ръка така, че някак да поеме тежестта — иначе Буря щеше да строши оръжието му на две. След това ловко извъртя меча и изви ръката си така, че ударът на Роджър профуча прекалено високо, за да е опасен.

В този момент Елбраян можеше да пристъпи напред и с един бърз замах да прекрати двубоя. Пристъпи, но си спомни предупреждението на Джуравиел и направи крачка назад.

Роджър отново нападна, дори без да разбере, че вече можеше да е загубил. Ударът му този път бе по-коварен. Буря полетя високо, ала след това се плъзна надолу, после пак надолу и след измамно плъзване нагоре слезе надолу за трети път.

Елбраян просто наклони глава, избягвайки първата атака, блокира острието втория и третия път. Контраатакува, нападайки внезапно след приземяването си от лекия скок и умишлено замахна прекалено широко към Роджър, позволявайки на младежа да вдигне Буря и да се защити.

Елбраян нападаше яростно, като нарочно правеше предвидими, не твърде силни удари и дребничкият Роджър с лекота блокираше всяка атака, като първия път дори изненада Елбраян, почти промъквайки се покрай защитата му. Пазителят обаче бързо се съвзе и отблъсна с ръка плоската страна на Буря, макар че леко се одра при това си действие.

— Ако битката бе до първа кръв, вече да съм спечелил — самодоволно каза Роджър.

Пазителят преглътна яростта си и не отвърна на обидата. Нямаше нито време, нито желание за глупави игрички, тъй като сега трябваше да се съсредоточи върху предизвикателството на тази битка — не дали ще спечели, а да я насочи така, че нито той, нито Роджър да се наранят.

Последва нов сблъсък и двамата няколко пъти кръстосаха мечовете си. Роджър постепенно напредваше, а пазителят спокойно отстъпваше.

Окрилен от напредъка си, Роджър нападна дори по-силно, бясно размахвайки Буря, оставяйки се разкрит за контраудар.

Ала Елбраян не се възползва от това, а продължи да отстъпва и леко се приведе, позволявайки на по-дребния си противник да се извиси над него.

Роджър извика доволно и нападна с всичка сила, като удари с Буря по диагонал надолу.

Тогава пазителят се изправи, прехвърляйки меча в лявата си ръка и за едно мигване на окото завъртя острието пред падащия меч на Роджър, прокарвайки дръжката под него и извъртайки го така, че Буря изхвърча от захвата на младежа. Елбраян също остави меча си да падне.

Рождър се спусна към Буря, ала Елбраян се гмурна пред него като се превъртя и се изправи при приземяването. Докато Роджър се протягаше към меча, дясната му ръка бе извъртяна при лакътя, прикована от тази на Елбраян. Преди да реагира с лявата, Елбраян прокара ръка под подмишницата му и го хвана зад врата, като в същото време го подкоси и Роджър се свлече на коляно. Стовариха се тежко на земята, като Елбраян бе над Роджър, извил ръцете му зад гърба.

— Предай се — каза пазителят.

— Не е честно — оплака се Роджър.

Елбраян се изправи, изтегляйки и Роджър със себе си, и го пусна.

Младежът веднага се втурна към Буря.

Елбраян понечи да повика меча си, който щеше да се озове в ръката му, но предпочете да го остави на Роджър.

— Не беше честно — повтори Роджър, — това е бой с мечове, а не борба.

— Този ни сблъсък бе просто следствие от боя с мечове. Би ли предпочел да те бях намушкал?

— Не можеше! — възрази Роджър. — Твоето отбиване отне оръжията и на двама ни.

Елбраян се извърна към Джуравиел и се увери, че елфът е видял всичко, че той е победил честно. Ала каза:

— Момчето е право.

Вече разбрал, че Роджър не е научил нищо, Елбраян одобри постъпката на приятеля си.

— Битката не е завършила. Иди и вземи меча си — каза Роджър на Елбраян.

— Няма нужда — прекъсна го Джуравиел с прекалено весел за вкуса на Елбраян тон. — Изпуснахте мечовете си и ти го взе пръв. Използвай предимството си, млади Роджър!

Елбраян погледна Джуравиел, мислеше, че елфът прекалява малко.

Роджър приближи на три крачки, вдигнал меча си.

— Предай се — каза младежът, широко ухилен.

— Понеже имаш предимство ли? — отговори Елбраян. — Като с кинжала?

Мъчителното напомняне накара Роджър да скочи напред, ала пазителят също скочи веднага, профуча покрай него, завъртя се и грабна меча си, преди младежът да успее да се завърти и да го настигне.

Роджър веднага нападна, бесен заради собствената си грешка и диво размахал оръжието си. Стоманата се удари в стомана много, много пъти, а Елбраян ловко отблъскваше всеки удар.

Вече изморен, Роджър опита един от триковете на пазителя — прехвърли Буря в лявата си ръка и замахна.

Блокът на Елбраян го завъртя в кръг, а когато се съвзе и вдигна меча пред себе си, Роджър осъзна, че пазителят вече не е там.

И тогава усети върха на острие на врата си.

— Предай се — каза Елбраян.

Роджър се напрегна, обмисляше какво да направи, но Елбраян притисна острието си още малко и успя да го разубеди.

Роджър хвърли Буря и отстъпи назад, като гневно поглеждаше пазителя. Вбеси се още повече, когато Елбраян неочаквано се засмя и рече:

— Добре се би, не очаквах да си умел с острието. Явно си всестранно развита личност, Роджър Локлес.

— Ти ме победи с лекота — изграчи в отговор младежът.

Елбраян се усмихна.

— Не така лесно, както си мислиш — каза той, обръщайки се към Джуравиел. — Сенчестото гмуркане — обясни той.

— Наистина — отвърна елфът, спомнил си как самият Елбраян бе победен в тренировка от използвалия точно това движение елф Таларейш Исиншайн.

— Това е ход, който действа само в две трети от случаите — продължи Джуравиел, като говореше на Роджър. — В останалите завършва с катастрофален провал.

После се обърна към Елбраян и му се скара:

— Не ми е приятно да видя теб, Нощна птицо, човекът, когото елфите тренираха да достигнеш най-върховни нива, да прибягваш до тази тактика срещу едно дете.

После двамата погледнаха към Роджър, смятайки, че са се справили добре и спорът най-после е решен.

Роджър се изпъчи пред пазителя и елфа, плю в краката на Елбраян и си тръгна.

Елбраян тежко въздъхна.

— Труден е за убеждаване — каза той.

— Може би разбра играта ти, както и аз — отвърна Джуравиел.

— Каква игра?

— Можеше да го победиш както и когато си поискаш — рязко каза елфът.

— Само две трети от тези атаки бяха успешни — възрази пазителят.

— Срещу Таларейш вероятно — бързо отговори Джуравиел, — но тогава тази маневра бе отчаян ход, ти бе взел надмощие.

— А сега?

— Този път целта на сенчестото гмуркане бе да съхрани честта на Роджър Локлес, тактика, която може да се окаже неефективна.

— Но… — отвори уста Елбраян, но Джуравиел го прекъсна:

— Погрижи се този урок да не изпълни Роджър с прекомерна самоувереност — предупреди елфът. — Ако се изправи срещу паур, вероятно няма да остане жив.

Елбраян преклони глава пред този аргумент, взирайки се в посоката, в която Роджър бе напуснал бойното поле. Това обаче бе най-малкият проблем, тъй като предвид държанието му вероятно хората щяха все пак да решат да нападнат двата завладени града.

— Иди и върни оръжието на Пони — каза Джуравиел.

Като все още се чудеше какво да прави с Роджър, Елбраян прибра Буря в ножницата и се отдалечи в нощта.

— А пък аз ще си поговоря с Роджър Локлес — довърши тихо Джуравиел, когато пазителят се отдалечи.

Елфът бързо настигна Роджър, на осеяното с коренища подножие на един клонест бряст.

— Етикетът и доброто възпитание изискват да поздравиш победителя — обясни Джуравиел и кацна на един клон над младежа.

— Махни се, елфе — отвърна Роджър.

Джуравиел скочи на земята точно пред него.

— Да се махна? — озадачено попита той.

— Веднага!

— Спести ми заплахите си, Роджър Локлес — спокойно отвърна елфът. — Видях те как се биеш и не съм особено впечатлен.

— Ала почти победих любимата ти Нощна птица.

— Добре знаеш, че той можеше да те победи по всяко време — прекъсна го елфът.

Роджър се изпъна и макар че за човек бе нисичък, все пак се извиси над елфа.

— Нощната птица е силен колкото може да е силен един мъж — продължи елфът. — А след тренировките си с Туел’алфар е пъргав колкото си иска. Той е съвършен войн и можеше да извърне острието ти към собственото ти лице, ако бе пожелал. Или можеше просто да ти счупи ръката.

— Казва неговият лакей-елф — извика Роджър.

Джуравиел се присмя на това абсурдно твърдение.

— Забрави ли първата си битка с него?

Лицето на Роджър се изкриви от изненада.

— Какво стана, когато нападна Нощната птица с кинжала? — попита елфът. — Това не е ли достатъчно доказателство?

Раздразнен, Роджър удари към Джуравиел. Елфът отстъпи встрани, хвана го за китката и мина зад гърба му, като изви силно ръката му и го сграбчи за косата. А после заби лицето му в кората на бряста.

— Аз не съм като Нощната птица — предупреди го Джуравиел. — Всъщност въобще не съм човек и не изпитвам състрадание към глупаците! — блъсна отново Роджър в дървото, сетне го завъртя и го удари с опакото на ръката си така, че младежът седна на земята.

— Знаеш истината, Роджър Локлес — рече елфът. — Знаеш, че Нощната птица е по-добър от теб по тези въпроси и неговата преценка за това какво трябва да се предприеме трябва да бъде приета. Ала ти си така заслепен от собствената си гордост, че би обрекъл на гибел собствените си хора!

— Гордост ли! — ревна Роджър. — Не беше ли Роджър Локлес този, който отиде до Каер Тинела да освободи…

— А защо Роджър Локлес отиде до Каер Тинела? — прекъсна го Джуравиел. — И то на два пъти. Заради бедните затворници или от страх, че ще бъде изместен от новия герой.

Роджър изфъфли нещо в отговор, ала Джуравиел не го слушаше.

— Можеше да те победи по всяко време, по всякакъв начин — каза отново елфът, сетне се извърна и си тръгна, оставяйки отупания Роджър под дървото.

Глава 16 За забавление на върховния абат

— Абат Добриниън става все по-неспокоен — каза брат Франсис на върховния абат. Беше развълнуван и думите излизаха с мъка от устата му, като че, докато ги изговаряше, бе хванат между страха и ужаса.

Разбира се, че абат Добриниън бе неспокоен, осъзна той, те измъчваха паството му в подземията на собственото му абатство.

— Не съм аз този, който трябва да го каже — продължи Франсис, като често замлъкваше, за да разгадае реакцията на неподвижния Маркварт, — но се опасявам…

— Че Сейнт Прешъс не е приятелски настроен към нашата кауза — завърши вместо него върховният абат.

— Простете — смирено каза брат Франсис.

— Да ти простя ли? — повтори невярващо Маркварт. — За кое? За твоята проницателност? За твоята тревога? Ние сме във война, глупчо.

Не го ли разбра вече?

— Разбира се, отче — каза Франсис, скланяйки глава, — паурите и гоблините…

— Забрави ги — прекъсна го Маркварт. — И тях, и великаните, и самия демон дактил. Тази война е много по-опасна от някакви си чудовища.

Брат Франсис надигна глава и погледна внимателно Маркварт.

— Това е войната за сърцето на Абеликанската църква — продължи Маркварт. — Обяснявал съм ти го толкова пъти, а ти още не разбираш.

Това е война между традиции, утвърдени през цяло хилядолетие, и узурпаторски идеали, дребнави съвременни вярвания, отнасящи се за същността на доброто и на злото.

— Не са ли тези концепции вечни? — осмели се да попита обърканият брат Франсис.

— Разбира се — отговори Маркварт с обезоръжаваща усмивка, — ала някои, сред които и отец Йойона, считат, че могат да променят значението на тези понятия както им е угодно.

— А абат Добриниън?

— Ти ми кажи за абат Добриниън — рече му Маркварт.

Брат Франсис се спря, обмисляйки възможните усложнения от своя отговор. Не знаеше какво точно е мнението на върховния абат за Добриниън или за който и да е друг, в интерес на истината. В Сейнт Мер-Абел Маркварт непрекъснато спореше с отец Де Унеро, ала въпреки различията им не бе тайна за никого, че наред със самия Франсис, Де Унеро е най-близкият човек на абата.

— Еретикът Авелин обичаше да обмисля всеки въпрос — отбеляза абат Маркварт. — Той никога не споделяше онова, което е в сърцето му, и се опасявам, че това причини неговото падение.

— Абат Добриниън ще се изправи срещу нас — рязко каза тогава Франсис. — Не му вярвам и мисля, че схващанията му са по-близки до тези на отец Йойона, отколкото до вашите… нашите.

— Силни думи — отбеляза тихо Маркварт.

Брат Франсис пребледня.

— Но не са съвсем неверни — продължи Маркварт и Франсис си отдъхна. — Абат Добриниън винаги е бил, идеалист, дори когато тези идеали са далеч от прагматизма. Мислех, че желанието му да види брат Алабарне канонизиран ще ми позволи да го накарам да се държи прилично, ала явно той е обладан от по-голяма слабост, отколкото предполагах.

— Той ще се изправи срещу нас — повтори брат Франсис по-твърдо.

— Дори сега, докато говорим с теб, абат Добриниън събира подписка за освобождаването на Чиличънкови — обясни Маркварт. — Ще отиде при барона на Палмарис и вероятно дори при самия крал и, разбира се, при други абати.

— А ние имаме ли право да ги задържаме? — осмели се да попита брат Франсис.

— Не е ли Абеликанският орден по-важен от съдбата на трима души? — долетя бързият отговор.

— Да, отче мой — отговори брат Франсис, отново скланяйки глава.

Когато Маркварт поставеше нещата така ясно, за Франсис бе лесно да не мисли за собствените си чувства във връзка с отношението към затворниците. Все пак залозите наистина бяха високи, прекалено високи, за да се остави на някакво глупашко състрадание да го разколебае.

— Тогава какво трябва да сторим? — попита върховният абат, макар че за брат Франсис беше ясно, че старецът вече е решил какво да предприеме.

Отново се поколеба, обмисляйки проблема, и започна:

— Да свикаме Вселенски събор — имаше предвид събора на висшия клир, необходим в случай, че върховният абат решеше да отстрани абат Добриниън.

— Такъв събор ще има — отговори Маркварт, — ала той няма да се състои преди средата на калември.

Брат Франсис се замисли. Калември бе единадесетият месец и до него оставаха повече от четири месеца.

— Тогава трябва да напуснем Сейнт Прешъс веднага — каза той накрая, осъзнал, че върховният абат е нетърпелив да чуе думите му. — Трябва да отведем затворниците в Сейнт Мер-Абел, където абат Добриниън няма да може да каже нищо за отношението към тях.

— Добре — съгласи се Маркварт. — Наистина трябва да се махнем от Сейнт Прешъс още утре заедно с кентавъра и Чиличънкови. Подготви всичко.

— Веднага — увери го брат Франсис.

— И го направи публично, да разберат всички, че си тръгваме — продължи върховният абат. — Трябва да отведем обаче и Конър Билдебург.

Това ще разпространи новината.

Брат Франсис придоби объркано изражение.

— Това може да предизвика недоволство от страна на короната — предупреди той.

— Когато това стане, ще го освободим — отговори Маркварт. — Дотогава клюката ще стигне до ушите на жената, която търсим.

— Нея Билдебург едва ли я интересува — възрази брат Франсис. — Бракът им бил кратък и неприятен, така поне казват.

— Но ще дойде за Чиличънкови — обясни Маркварт — и за онова грозно конско същество. Арестът на Билдебург просто ще привлече вниманието й към другите затворници.

Брат Франсис помисли върху това и кимна.

— А какво ще правим с абат Добриниън? — попита той.

— Той не е толкова голям проблем, колкото си мислиш — отвърна бързо Маркварт и на Франсис му се стори, че Маркварт вече е подготвил нещо за почитания абат на Сейнт Прешъс…

Конър Билдебург обикаляше малката стаичка — нает апартамент в победната част на Палмарис. Макар да бе от благороднически произход, той предпочиташе възбудата на доковете и грубите кръчми. Единственото приключение, което намираше в двореца на чичо си, бе ловът на лисици, а той го считаше за глупаво и егоцентрично забавление, което дори не може да се нарече спорт. Не, Конър, който бе умен и ловък с меча, предпочиташе един хубав кръчмарски бой или сблъсък с обирджии в някоя тъмна уличка.

В крайна сметка той прекарваше голяма част от времето си по полята на север от Палмарис, опитвайки се да си спечели репутацията на войн в сблъсъците с различни чудовища, които намираше там. Чичо му го бе снабдил с великолепен подарък в самото начало на войната, умело изкован тънък меч. Острието блестеше в сребристо, а на богато инкрустираната му дръжка имаше няколко малки магически магнетита, така че оръжието бе особено добро за блокиране, защото привличаше острието на съперника. Името му бе Защитник и откъде чичо му се бе снабдил с него, Конър не знаеше. Слуховете бяха много и нямаше как някой от тях да бъде потвърден. Повечето хора бяха съгласни, че е изкован в ковачниците на първия крал на Хонс-де-Беер — според някои от лукав паур, напуснал своя вид от Брулените острови. Други пък твърдяха, че загадъчните Туел’алфари са помогнали в неговото създаване, трети смятаха, че и двете раси са изиграли своята роля, заедно с някои от най-добрите ковачи на хората по това време.

Каквато и да бе истината за произхода на острието, Конър разбираше, че притежава изключително оръжие. Със Защитник в ръка само преди седмица той бе повел цял контингент кралски хора срещу орда могъщи великани и макар че резултатите бяха катастрофални — както често ставаше в битките с великани, — Конър се бе справил доста добре, дори бе убил двамина с меча си. Каква слава бе намерил на север!

Ала сега, сам в стаята със своя добър приятел абат Добриниън, Конър разбираше, че е трябвало да внимава повече какво става край дома му.

— Става дума за Джил — настоя абатът. — Върховният абат Маркварт смята, че тя притежава скъпоценните камъни, откраднати от Сейнт Мер-Абел.

Джпл. Името като че удари Конър в сърцето, събуждайки стари спомени. Той я бе ухажвал толкова месеци, толкова прекрасни месеци и накрая бракът им бе пропаднал само за няколко часа. Когато Джил му бе отказала правата да консумира техния съюз, на Конър се дощя дори да поиска смъртта й.

Ала, разбира се, не можеше да направи това, защото наистина обичаше тази духовита, макар и объркана жена. Бе приел присъдата, изпращането й в кралската армия, и сърцето му бе разбито, когато Джили напусна Палмарис.

— Чух, че е заминала надалеч — тъжно рече младият благородник. — В Пирет Тюлм или Пирет Данар и служи в Бреговата охрана.

— Може би — рече абат Добриниън, — кой знае? Но върховният абат я търси и смята, че тя е на север, в Дъндалис и дори по-нататък, придружавана от Авелин от Сейнт Мер-Абел, който открадна светите камъни.

— Познаваш ли този човек? — попита внезапно Конър, отново питайки се кой ли е бил първият монах, посетил Петибуа Чиличънк.

— Никога не съм го срещал — отговори абат Добриниън.

— Поне описание знаеш ли? — настоя Конър.

— Едър човек и ако се вярва на слуховете, дебел — отговори абатът. — Така казваше отец Йойона.

Конър кимна, размишлявайки върху информацията. Монахът, който бе посетил Петибуа наистина бе едър и дебел. Дали Джил не се бе върнала в Палмарис заедно с този човек? Можеше ли Джили, неговата Джили, да е била толкова близо, без той да разбере?

— Тази жена е в беда, Конър, в голяма беда — мрачно каза абат Добриниън. — Ако знаеш каквото и да е за нея, къде е, дали камъните са в нея, върховният абат ще иска да разбере. Ще те потърси. А методите, които използва при разпитите, определено не са приятни.

— Но как бих могъл да знам каквото и да било за Джил? — отвърна удивен Конър. — За последно я видях на процеса, който я изпрати да служи в кралската армия.

Това бе вярно — последния път бе видял Джил при анулирането на брака им, — ала после бе пътувал често на север от Палмарис, за да си изгради име по време на дните, които мнозина смятаха за последните от войната. Той бе чул разкази за група, която действа още по на север, близо до градовете на Каер Тинела и Земепад, използвайки магия, за да побеждава чудовищата. Дали Джил и открадналият светите камъни Авелин не бяха източникът на тази магия?

Разбира се, Конър смяташе да задържи подозренията си за себе си, не ги сподели дори с абат Добриниън.

— Върховният абат е решен да я намери — каза Добриниън.

— Ако Джил си е напакостила повече отпреди, няма да мога да направя нищо по въпроса — отговори Конър.

— Простичкият факт, че си бил женен за нея, е достатъчен — предупреди го Добриниън.

— Глупости — каза Конър, ала в този миг вратата се отвори и влязоха четирима монаси — братята Юсеф и Данделион, Франсис и самият върховен абат.

Данделион веднага се спусна към Конър; последният се опита да изтегли тънкия си меч, ала откри, че той се надига сам от ножницата.

Конър сграбчи дръжката и установи, че нещо издига ръката му високо, за миг се изправи на пръсти и въпреки силата и тежестта си не можеше да свали меча да се защити.

Данделион го удари бързо и рязко, изви ръката му така, че да пусне меча, и го приклещи в здрава хватка. Мечът полетя в безтегловност и Конър не можа да разбере какво става, докато не видя, че четвъртият монах, брат Франсис, използва магията на зелен скъпоценен камък.

— Не се съпротивлявайте, господарю Конър Билдебург — рече върховният абат. — Искаме само да говорим с вас, но за нещо важно, което касае и безопасността на владенията на вашия чичо.

Конър инстинктивно се опита да се освободи, ала установи, че усилията му са безплодни, тъй като Данделион бе прекалено силен и умел, за да му позволи да се измъкне. Освен това до тях бе и другият млад монах, Юсеф, който държеше в ръката си малка, но тежка тояга.

— Чичо ми ще научи за това — предупреди Конър.

— Чичо ви ще се съгласи с преценката ми — отговори уверено върховният абат и кимна на двамата си лакеи, които повлякоха Конър навън.

— Става доста опасно за вас — намеси се абат Добриниън, — барон Рочефорт Билдебург е много влиятелен човек.

— Уверявам те, че за един от нас наистина става доста опасно — спокойно отговори върховният абат.

— Знаели сте, че търсим Конър Билдебург — обвини го брат Франсис, пристъпяйки напред, за да вземе меча от въздуха. — И все пак дойдохте да го предупредите?

— Дойдох да го намеря — поправи го абатът, — да му кажа, че трябва да дойде и да говори с вас, да сподели всичко, което знае, за да ни помогне да спечелим тази война. Ала мога да ви уверя, че той не знае нищо.

Абат Маркварт се изкикоти тихо на жалкия опит на Добриниън.

— Думите са странно нещо — отбеляза той, когато Добриниън привърши. — Използваме ги да разкрием или пък да прикрием истината, в зависимост от желанията си.

— Съмнявате се в мен? — попита Добриниън.

— Вие разкрихте позицията си доста ясно — отговори Маркварт. — Знам защо дойдохте да търсите Конър Билдебург и също така знам, че нашите цели не съвпадат.

Абат Добриниън изсумтя в отговор и ги отмина спокойно.

— Баронът трябва да бъде уведомен — каза той и тръгна към вратата.

Брат Франсис грубо го хвана за рамото и той се завъртя, изумен от наглостта на младия човек.

Франсис му отвърна с убийствен поглед и за миг Добриниън се уплаши, че братът ще го нападне. Ала един жест от страна на абат Маркварт свали напрежението и Франсис пусна Добриниън, но не отдели поглед от него.

— Важно е как ще му го кажете — каза Маркварт на Добриниън. — Обяснете на барона, че племенникът му не е обвинен в някакво престъпление или грях, а просто е пожелал да отговори на важни въпроси.

Добриниън се отдалечи бързо.

— Не вярвам да каже точно това на барона — отбеляза брат Франсис, докато Юсеф и Данделион се отдалечаваха с Конър.

— Все тая — рече върховният абат.

— Но барон Билдебург би бил опасен противник — продължи брат Франсис.

Ала Маркварт отново не изглеждаше притеснен.

— Ще видим какво ще стане — отговори той. — Докато Рочефорт Билдебург научи за това, ние ще сме наясно какво знае Конър, а самият факт на ареста му ще отключи мълвата за нашето присъствие и затворниците ни. Какво ще стане с този човек след това изобщо не ме интересува.

Подир тези думи той си тръгна и брат Франсис, след като за кратко обмисли усложненията от тази среща и обтегнатите отношения между Маркварт и Добриниън, както и ужасните последици, които това можеше да има за абата на Сейнт Прешъс, го последва.

— Трябва ли да водим битка по улиците на Палмарис? — попита вбесеният Франсис абат Добриниън. Едва бяха започнали разпита на Конър Билдебург, използвайки съвсем дружелюбни и любезни тактики, когато група войници дойде пред вратите на Сейнт Прешъс, настоявайки мъжът да бъде освободен.

— Казах ви, че арестът на племенника на барон Билдебург няма да ви се размине — излая в отговор абатът. — Да не смятахте, че чичо му ще остане безразличен към това?

— Спрете и двамата — скастри ги върховният абат. — Доведете ми пратеника на барон Билдебург, за да уредим нещата.

Добриниън и брат Франсис тръгнаха към вратата, но спряха и се втренчиха един в друг.

— Момент, абат Добриниън — продължи Маркварт, като даде знак на Франсис да изпълни задачата. — Кентавърът има нужда от вас, иска да ви се изповяда.

— Мястото ми е тук, отче — отговори Добриниън.

— Мястото ти е където аз кажа — сопна се старецът. — Иди и виж бедното създание.

Абат Добриниън се втренчи гневно в Маркварт. Той нямаше нищо против да поговори с Брадуордън, но клетката на кентавъра бе много надолу, може би в най-далечната точка на абатството и докато стигнеше и се върнеше, срещата с хората на Билдебург отдавна щеше да е свършила. Той обаче реши да изпълни нареждането, като преди това се поклони на Маркварт и излезе вбесен.

Брат Франсис влезе миг по-късно.

— Брат Юсеф ще доведе пратеника — обясни той.

— А ти ще отидеш при Конър Билдебург — каза му абат Маркварт и му подаде сивия камък на душата. — Или близо до него, но да не те види. Изпрати само духа си при него и не бъди мил. Виж какви тайни крие умът му, сетне ми го доведи. Аз ще забавя войниците на барона колкото мога, ала те няма да си тръгнат оттук без Конър.

Брат Франсис кимна и се отдалечи; веднага след като той излезе, в стаята влетя някакъв сърдит войник и като мина грубо покрай брат Юсеф застана пред Маркварт и попита рязко:

— Къде е абат Добриниън? — беше едър човек, покрит с кожени доспехи, носещи знака на орела, символ на дома Билдебург. Емблемата бе изобразена и на металния му щит и на забралото на искрящия му шлем, стегнат и спускащ се доста под ушите му, с предпазител за носа.

— А вие сте? — попита Маркварт.

— Пратеник на барон Билдебург — властно каза мъжът. — Дойдох да освободя неговия племенник.

— Говорите, сякаш младият Конър е бил арестуван — спокойно отбеляза Маркварт.

Едрият войник се обърка, не бе очаквал дружеския тон на Маркварт.

— Племенникът на барона само бе помолен да дойде в Сейнт Прешъс и да отговори на няколко въпроса, касаещи предишния му брак — продължи Маркварт. — Естествено той може да си тръгне когато реши, тъй като не е извършил никакво престъпление спрямо църквата или държавата.

— Но на нас ни бе казано…

— Погрешно, както изглежда — засмя се абат Маркварт. — Моля, седнете и опитайте виното от личната изба на абат Добриниън. Изпратил съм човек да доведе господаря Конър. Той ще дойде след няколко минути.

Мъжът се огледа любопитно, не знаеше как да отговори на това. Бе дошъл с повече от петдесет въоръжени до зъби войници, готов за бой, но да измъкне Конър Билдебург от затвора.

— Седнете — рече му върховният абат Маркварт отново.

Войникът дръпна един стол от масата встрани, а Маркварт извади бутилка вино от шкаф в дъното на стаята.

— Все пак ние не сме врагове — рече върховният абат с невинен глас. — Църквата и кралят са съюзници, и то вече поколения наред. Аз съм удивен, че така прибързано идвате с оръжия пред вратите на манастира. — Отвори бутилката и щедро наля в чашата на войника, а на себе си капна само глътка.

— Барон Билдебург не щади усилия, когато става дума за младия Конър — отговори войникът, отпи и примигна от силното вино.

— И все пак вие дойдохте тук, готови за бой — продължи върховният абат. — Знаете ли кой съм аз?

Човекът отпи още една глътка — по-голяма — и погледна сбръчкания старец.

— Абат от друг манастир — отвърна той. — Сейнт Мер-Абел.

Маркварт кимна.

— Върховното абатство на Абеликанската църква.

Войникът изпи чашата си и понечи да си налее още, ала Маркварт, внезапно добил яростно изражение, дръпна бутилката настрана.

— Вие сте част от Църквата, нали? — попита остро той.

Войникът примигна няколко пъти, сетне кимна.

— Тогава трябва да ти е ясно, че говориш с върховния абат на Абеликанския орден — изкрещя му Маркварт. — С едно щракване на пръстите мога да те анатемосам! С една дума към твоя крал мога да те обявя за престъпник!

— За какво престъпление? — възрази човекът.

— За каквото сметна за добре! — изрева Маркварт.

В този момент брат Франсис влезе в стаята, следван от Конър Билдебург. Благородникът изглеждаше някак объркан, макар и физически невредим.

— Господарю Конър! — каза войникът и се изправи така бързо, че столът падна зад него.

Върховният абат също се изправи и застана пред очевидно изплашения войник.

— Не забравяй какво ти казах — каза му той. — Само една моя дума…

— Вече заплашвате войниците на чичо ми? — обади се Конър Билдебург. Присъствието и силата на гласа му дадоха кураж на войника, който се стегна и погледна абат Маркварт право в очите.

— Да заплашвам ли? — повтори Маркварт и отново се засмя, ала този път в смеха му се прокрадна зловеща нотка. — Аз не заплашвам, млади ми, глупави Конър. Но смятам за редно ти, скъпият ти чичо и неговите войници да разберат, че има неща, които са отвъд вашето разбиране и не изискват намесата ви. Не съм изненадан, че такъв горд млад човек като теб не може да види по-далеч от носа си и да разбере колко опасна е ситуацията сега — продължи Маркварт. — Но ме учудва, че баронът на Палмарис е така глупав да изпрати въоръжена сила срещу предводителите на Абеликанския орден.

— Смятал е, че тези предводители опасно са превишили правомощията си — отбеляза Конър, опитвайки се да запази спокойствие. Все пак нито той, нито чичо му бяха направили нещо лошо. Ако имаше нещо престъпно тук, то се олицетворяваше от стареца пред него.

— Мислел е, ти си мислел — каза презрително Маркварт. — Вие всички сами си вземате решенията, като че Господ Бог лично ви е надарил с някаква специална дарба.

— Отричате, че дойдохте и ме отведохте насила? — невярващо попита Конър.

— Наистина така стана — отговори Маркварт, — но зле ли се отнесохме с вас, господарю Конър? Измъчвахме ли ви?

Войникът изпъчи гърди и стисна челюсти.

— Не — призна Конър и едрият мъж се отпусна, — ала какво да кажем за Чиличънкови? — попита той — Отричате ли, че ги държите в плен и отношението към тях далеч не е така мило?

— Не — отвърна Маркварт. — Със своите действия те станаха врагове на светата Църква.

— Глупости!

— Ще видим — отговори върховният абат.

— Вие смятате да ги отведете от Палмарис! — обвини го Конър.

Отговор не последва.

— Няма да допусна това!

— Нима вие държите властта по тия въпроси? — саркастично го попита върховният абат.

— Говоря от името на моя чичо.

— Колко претенциозно — изхили се Маркварт. — Кажете ми, господарю Конър, нима смятате да поведем война по улиците на Палмарис, та целият град да научи за разрива между Църквата и техния барон?

Конър се поколеба, преди да отговори, осъзнавайки колко катастрофално може да стане положението. Чичо му бе уважаван човек, ала повечето хора в Палмарис, както и във всеки друг град на Хонс-де-Беер се страхуваха от гнева на Църквата. И все пак на карта бе поставена съдбата на Чиличънкови, а за Конър това не бе маловажно.

— Ако се наложи — каза остро той.

Маркварт продължи да се смее, тресенето му от смеха прикри движението на ръцете му, които се плъзнаха в торбичката, скрита в широкия копринен пояс на бляскавите му роби, и се сключиха около магнетита. За части от секундата магнетитът изскочи и удари войника по предпазителя на шлема. Едрият мъж изпищя и се хвана за лицето, и от двете му ноздри течеше кръв. Обзет от силна болка, войникът се свлече на коляно.

В същия момент брат Юсеф скочи напред, изпъна ръка като че беше острие и я заби в бъбрека на изненадания Конър Билдебург, който също падна на колене.

— Овладей го — каза върховният абат Маркварт на брат Франсис. — Нареди през неговата уста на войниците да ни пуснат. — Обърна към Юсеф: — Готови ли са затворниците за път?

— Брат Данделион е подготвил кервана в задния двор — отговори Юсеф, — но абат Добриниън е поставил много стражи там.

— Те няма да се изправят срещу нас — увери го Маркварт.

Войникът изстена и се опита да стане, докато върховният абат си прибираше магнетита, но Юсеф, наблюдателен като вярно куче, веднага му нанесе серия жестоки удари по лицето, които отново го повалиха на пода.

Маркварт се обърна към брат Франсис, който стоеше пред Конър, но не предприемаше нищо.

— Братко Франсис — остро го подкани върховният абат.

— Влязох в мислите му — обясни брат Франсис — и научих неща, които могат да се окажат ценни.

— Но — продължи Маркварт, усетил колебанията му.

— Но само когато го хванах неподготвен — призна брат Франсис — и само за миг. Той има силна воля и бързо ме отхвърли, макар да не знаеше как точно го нападам.

Абат Маркварт кимна, сетне приближи все още замаяния Конър.

Юмрукът на стареца се заби в главата на Конър и младежът се стовари на пода.

— Сега го направи — каза нетърпеливо върховният абат, — не би трябвало да е особено трудно.

— Но в това състояние няма да научим нищо от него — възрази брат Франсис. Вярно бе, че ако човек е в безсъзнание или замаян, може да бъде обсебен много лесно, ала само телесно, без да може да се проникне в съзнанието му. А когато то се върнеше, битката за контрол щеше да започне отново.

— Нищо от ума му не ми трябва — обясни Маркварт, — искам само тялото и гласа му.

— Зли деяния — прошепна брат Браумин на брат Делман, докато двамата тъжно стояха в двора на Сейнт Прешъс, обкръжени от братята си от Сейнт Мер-Абел и с четиримата затворници наблизо. Брат Браумин не бе изненадан от внезапната заповед да подготви фургоните, тъй като бе наблюдавал внимателно срещите на върховния абат и неговия лакей Франсис с абат Добриниън и знаеше, че вече не са добре дошли в Сейнт Прешъс.

Изненада го обаче бе присъствието на въоръжени войници пред вратите на абатството, сила, изпратена да ги задържи, разбра той, особено затворниците им. Слуховете говореха за нов затворник, благородник, макар че никой освен Маркварт, брат Франсис и двамата телохранители на върховния абат не бе допуснат в близост до него. Ала предвид настроението на войниците, не бе трудно да се разбере, че Маркварт сериозно бе превишил правомощията си.

— Защо са дошли? — прошепна в отговор брат Делман.

— Не знам — отговори Браумин, не искаше да въвлича този обещаващ млад монах по-навътре в интригите. Опасяваше се, че скоро ще потеглят и ако войниците се опитат да ги спрат, Палмарис ще пострада от невиждани магически разрушения.

„Какво да сторя“, чудеше се кроткият брат Браумин. Ако върховният абат Маркварт наредеше на ордена да нападне войниците, какво трябваше да предприеме той самият.

— Изглеждаш объркан, братко — рече Делман. — Страхуваш се, че войниците ще ни нападнат ли?

— Точно обратното — отвърна ядосано брат Браумин. Изръмжа и удари с юмрук по един от фургоните. Как искаше отец Йойона да е до него и да го ръководи!

— Братко — каза Делман, поставяйки ръка върху рамото на Браумин, за да го успокои. Браумин се обърна, хвана младия монах за раменете и го погледна право в очите.

— Наблюдавай внимателно предстоящите събития, братко Делман.

Делман го погледна учудено.

Браумин Херде въздъхна и се обърна настрани. Нямаше открито да обвини върховния абат пред този младеж. Не още. Не и докато доказателствата не станат очевадни. Едно обвинение срещу нещо, което Делман считаше за свято, можеше да пречупи младежа или да го изпрати право при върховния абат.

Тогава щеше да се разбере какво всъщност таи в сърцето си Браумин Херде и той щеше да бъде обезвреден, точно както отец Йойона.

И тогава Браумин разбра какво ще направи, ако заповедта дойдеше.

Щеше да се бие със своите братя или поне да се помъчи да изглежда така. Все още не можеше да се разкрие, не още.

— Прости ми, отче Йойона — промърмори той под нос и импулсивно добави: — Прости ми, братко Авелин.

Скоро след това мрачните стражи на барон Билдебург се отдръпнаха по заповед на човека, когото бяха дошли да спасяват, а в това време керванът на Сейнт Мер-Абел се измъкна от задната врата на манастира.

Тримата Чиличънкови бяха оковани и завързани в дъното на един от фургоните, а брат Юсеф стоеше до тях като немилостив пазач. Брат Данделион бе яхнал нещастния Брадуордън, като горната, човешка част на кентавъра бе покрита с плат. Монасите бяха вързали Брадуордън близо до фургона отпред и жестокият Данделион го принуди да се приведе така, че почти цялата му човешка част бе скрита във водещия фургон.

Върховният абат Маркварт и брат Франсис също не се виждаха.

Главата на Църквата не желаеше да бъде безпокоен от обикновени войници, а брат Франсис бе потънал в дълбока концентрация, за да запази контрола над Конър. Когато керванът вече бе на безопасно разстояние, прекосявайки източната част на града и след това завивайки на север, Франсис придвижи тялото на Конър обратно до абатството и го освободи. Младежът, все още замаян от удара на Маркварт, се стовари на земята.

Керванът не срещна никаква съпротива на излизане от града от северната, а не от източната порта. Тогава Маркварт почти веднага ги обърна на изток и скоро вече бяха извън владенията на барон Билдебург.

Още веднъж монасите използваха силите на левитационния малахит, за да пресекат бурните води на Масур Делавал, избягвайки възможни проблеми на добре охранявания ферибот.

В момента, в който стигна ниските подземия и откри, че хората на Маркварт са отвели Брадуордън преди повече от час, абат Добриниън разбра, че горе се задава беда. Първият му инстинкт беше да хукне нагоре по каменните стълбища и да извика стражите.

Ала после се успокои и забави ход. Какво можеше да стори, честно се запита той. Дори да успееше да стигне двора преди напускането на кервана, щеше ли да поведе битката срещу хората на Маркварт?

— Да, абате мой — извика ентусиазирано един млад монах, почти момче, който Добриниън разпозна като новак в Сейнт Прешъс, когато младежът спря пред него. — Какво ще наредите?

Умореният стар абат си представи това момче като обгорена люспа, овъглен труп, поразен от магическа огнена топка. Маркварт имаше такива камъни, Франсис също. А Юсеф и Данделион бяха обучени убийци или, както Църквата ги наричаше, братя Правда.

Колко хора от паството на Добриниън щяха да загинат този ден, ако той се опиташе да препречи пътя на Маркварт? И дори да победяха монасите от Сейнт Мер-Абел, какво от това?

Далбърт Маркварт бе върховният абат на Абеликанския орден.

— Няма нужда вече да пазиш тези празни килии — тихо каза Добриниън на младия монах. — Върви си почини.

— Не съм уморен — усмихна се широко и невинно монахът.

— Тогава си почини и за мен — каза напълно сериозно Добриниън, като поднови своя бавен път нагоре по каменните стълби.

Глава 17 Заповеди от високо

Елбраян тежко въздъхна и погледна безпомощно към Пони. Знаеше, че и Джуравиел наблюдава, макар че елфът бе останал настрани от огъня, около който се бяха събрали предводителите на групата.

— Веднъж да подсигурим Каер Тинела и Земепад — рече Томас Гингеварт, очевидно опитвайки се да успокои непоколебимия пазител, — ще те последваме на юг. Поне тези, които не са способни да останат и да защитят домовете си.

Елбраян искаше да хване мъжа за раменете и да го разтърси, да му изкрещи в лицето, че дори да превземе двата града, твърде малко ще са оцелелите, които да могат да ги защитят. Искаше да напомни на Томас и всички останали, че ако нападението им се провали и паурите контраатакуват, всичко ще е загубено — всички войни, а също така децата и старците. Ала пазителят остана тих, бе споменал това неведнъж и всеки път по различни начини, и всеки път сякаш говореше на глухи.

Колко безпомощен се чувстваше сега при мисълта, че всичките му усилия да предпази тези хора от съдбата, сполетяла собствените му дом и семейство, могат да се провалят заради глупашка гордост. Те искаха да спасят домовете си, поне така казваха, но ако едно място не е сигурно, как можеш да го наречеш дом?

Раздразнението му не остана скрито за един от седящите наблизо мъже.

— Няма повече да спориш с него, така ли? — попита Белстър О’Комли.

Пазителят погледна стария си приятел и безпомощно вдигна ръце.

— Тогава ще ни подкрепите — разсъди Томас и това накара събралите се да извикат победоносно.

— Не — каза Пони остро и неочаквано. Всички очи, включително тези на Елбраян, се обърнаха към нея.

— Аз няма да дойда — твърдо каза жената.

Изненаданите възклицания преминаха в гневен шепот.

— Никога не съм се крила от битка и вие го знаете — продължи Пони, скръствайки ръце, — но ако се съглася да дойда в тази битка за двата града, това само ще укрепи вярата ви, че постъпвате правилно. А това не е така. Аз го знам и Нощната птица го знае. Няма да повтарям същите аргументи, които последните няколко дни пренебрегвате, но няма и да се присъединя във вашия път към заколението. Желая ви успех в безумното начинание, но ще остана със слабите, опитвайки се някак да ги изведа на безопасно място, когато паурите излязат от Каер Тинела и плъпнат из гората, без да има кой да се изправи срещу ордите им.

Елбраян реши, че Пони малко преувеличава нещата, ала силните й думи предизвикаха много коментари, някои ядовити, но други изпълнени със съмнение относно мъдростта на атаката. Пазителят мислеше да се присъедини към нападението и смяташе, че Пони вероятно ще стои близо до града, нападайки с магия. Нейното решение да не участва — и той знаеше, че тя не блъфира — го бе изненадало. Но като обмисли всичко, той я разбра напълно.

— И аз няма да ви придружа — каза пазителят, предизвиквайки още коментари на гняв и удивление. — Не мога с лека ръка да подкрепя това нещо, господин Гингеварт. Ще остана със слабите и с Джилсепони и когато паурите дойдат, ние ще направим каквото можем да ги задържим, докато слабите се доберат до безопасно място.

Томас Гингеварт видимо потрепери, поглеждайки обвинително към Белстър О’Комли.

— Моля те, премисли — каза Белстър на Елбраян. — И аз съм видял прекалено много от тази война, приятелю, и бих предпочел да заобиколим паурите и да тръгнем към Палмарис. Но решението бе взето, честно и с гласуване. Войните ще отидат да върнат домовете си и като техни съюзници ние носим отговорността да ги подкрепим.

— Дори ако решението им е глупаво? — попита Пони.

Елбраян и Пони си размениха погледи, като пазителят почерпи сила от непоколебимостта й. Пони бе решила какво да стори и нямаше да промени мнението си; Елбраян също реши да остане на своята позиция.

— Не мога да участвам в това — каза той спокойно. — Когато отидох в Каер Тинела, действията ми не предизвикаха заплаха за онези, които не могат да се бият.

Белстър погледна към Томас и сви рамене, нямаше отговор на тази проста логика.

В този момент в лагера влезе Роджър Локлес, изглеждаше уморен и мрачен. Той погледна Елбраян и за известно време всички присъстващи, включително пазителят, помислиха, че той ще използва момента, за да представи Елбраян като страхливец и предател.

— Нощната птица е прав — внезапно каза младежът. Пристъпи покрай смаяните Елбраян и Пони и се обърна към всички събрали се.

— Току-що се върнах от Каер Тинела — каза високо той. — Не можем да нападнем.

— Роджър — понечи да възрази Томас.

— Паурите получиха подкрепления — продължи Роджър. — Превъзхождат ни в съотношение две или дори три към едно и са се укрепили здраво. Освен това вече имат някакви дяволски приспособления, които са скрити зад стените и хвърлят копия. Дори ако Нощната птица и Пони дойдат с нас, ще ни изколят като животни.

Мрачните вести накараха множеството да притихне, а след това предизвикаха нови прошепнати разговори, ала този път не от яд, а по-скоро от примирение. Постепенно погледите на всички паднаха върху Томас Гингеварт.

— Нашите следотърсачи не докладваха нищо такова — каза той на Роджър.

— Бяха ли твоите следотърсачи преди мен или вътре в града? — отговори Роджър.

Томас погледна към Белстър и останалите в групата, търсейки помощ, но те просто поклатиха безпомощно глави.

— Ако все пак тръгнете на рат и аз ще остана с Нощната птица и Пони — завърши Роджър, направи крачка назад и застана до пазителя.

Това бе прекалено дори за Томас и останалите упорити и горди хора.

— Към Палмарис — неохотно каза Томас на Елбраян.

— Тръгваме призори — отговори пазителят, сетне погледна към Роджър и кимна одобрително, докато събранието се саморазпусна.

Роджър не отвърна на погледа му нито с кимване, нито с усмивка, бе казал каквото трябваше, нищо повече. Без да срещне погледа на пазителя или да продума нещо, младежът си тръгна.

Скоро Елбраян и Пони останаха сами край пламъците и Джуравиел слезе от дърветата, за да се присъедини към тях.

— Какво му каза? — попита пазителят, давайки си сметка, че елфът вероятно е поговорил с Роджър Локлес.

— Същото, което и на теб край камъните, когато бе заслепен от гордост — отвърна закачливо Джуравиел.

Елбраян се изчерви силно и извърна глава, добре си спомняше унизителния момент. Току-що се бе бил с Тунтун — истинска битка, а не планиран спаринг, обвинявайки елфическата девойка, че го е измамила, за да го остави със студено ядене. Тунтун го бе набила и младият Елбраян, заслепен от ярост и гордост, не бе приел загубата добре, сипейки обиди, глупости и празни заплахи.

Неговият учител Бели’мар Джуравиел, единственият в Андур’Блау Иннинес, когото можеше да нарече свой приятел, също го бе натупал, потапяйки неколкократно главата му в студената вода.

— Болезнен урок — каза накрая Джуравиел, — ала ти не го забрави през тези години.

Елбраян не можеше да отрече това.

— Младият Роджър е много обещаващ — продължи елфът, — за него не бе лесно да дойде тук и да се присъедини към теб, независимо, че знаеше, че си прав.

— Той пораства — съгласи се Пони.

Джуравиел кимна.

— Ще започна да разузнавам пътя ни тази нощ — каза той.

— Внимавай за паури — каза Пони.

Елфът отново кимна.

— Един последен въпрос — помоли Елбраян винаги изплъзващия се Джуравиел, когато той тръгна към дърветата. — Наистина ли паурите са получили подкрепления?

— Това би ли променило мнението ти? — попита елфът.

— Не.

Джуравиел се ухили.

— По мои сведения — а нямай съмнение, че сведенията ми по тоя въпрос са надеждни, — Роджър Локлес въобще не е ходил до Каер Тинела тази нощ.

Пазителят подозираше това, а потвърждението на подозренията му го накара да уважи избора на Роджър още повече.

Нямаше следа от преследване — както бе предположил върховният абат Маркварт, барон Билдебург, абат Добриниън и всички в Палмарис бяха просто щастливи, че са се отървали от монасите от Сейнт Мер-Абел. Те бивакуваха през нощта покрай Масур Делавал, а светлините на Палмарис се виждаха в далечината.

След разговор с брат Франсис, по време на който научи какво е открил той по време на краткия си престой в мислите на Конър Билдебург, върховният абат прекара доста време сам, като крачеше напред-назад и се мъчеше да сдържи нарастващото си нетърпение. Само няколко фута по-напред, в обръча от фургони, огънят грееше и монасите весело говореха как ще се приберат у дома. Върховният абат не им обърна внимание, нямаше време за такива дреболии. Конър Билдебург знаеше, че той търси жената, нещо повече, той смяташе, че тя е действала скоро с магическите камъни, и то недалеч от Палмарис. Франсис бе доловил името на Каер Тинела по време на краткото си нахлуване в мислите на Конър и бърз поглед през картите потвърди, че градът е на пътя към Гористите земи, и керванът го бе заобиколил при скоростното си пътуване към Палмарис.

Целта бе близо, така близо, краят на всички беди, които Авелин Десбрис бе причинил и възстановяването на доброто име на върховния абат Далбърт Маркварт в аналите на Абеликанската църква. Юсеф и Данделион щяха да завършат задачата си и да приберат камъните, и оставаше само да се погрижи за пълното отрицание на еретика Авелин. Щеше да унищожи легендата така, както експлозията в Аида бе унищожила тялото.

И тогава всичко щеше да е наред, както едно време.

— Дали? — на глас изрече върховният абат. Въздъхна тежко и размисли над проблемите, които тази експедиция бе създала. Йойона не бе сред съюзниците му и вероятно щеше да се изправи срещу него, може би дори публично щеше да говори добри думи за мъртвия Авелин!

А и абат Добриниън вероятно вече не бе неутрален по този въпрос.

Абатът на Сейнт Прешъс със сигурност бе разярен от отвличането на Чиличънкови, а и от отношението към самия него от страна на контингента от Сейнт Мер-Абел. Особено от последното, подсмихна се върховният абат, смятайки, че другият е повече обиден от наранената си гордост, нежели от мъченията на пленниците. А какво да кажем за барон Билдебург, който бе готов да поведе битка с Църквата заради племенника си?

Прехвърляше в главата си проблемите, които изглеждаха като сгърчени черни създания, които растяха след всяко премисляне и ставаха огромни, като черни стени, които го обкръжаваха, задушаваха и погребваха.

Старецът тропна с крак и тихо извика. Щяха ли целият свят и Църквата да се обърнат срещу него? Наистина ли бе сам в своето разбиране за истината? Какви ли конспирации бяха задвижили противния Йойона и глупака Добриниън? Да не говорим за покварата, започната от злия Авелин Десбрис!

Умът на Маркварт бушуваше, търсейки процепи в тези черни стени и начин да пребори тъмнината. Трябваше да върне Йойона от пътя му за Урсал, обратно в Сейнт Мер-Абел, където можеше да следи всяка негова стъпка. Да, това бе необходимо.

И трябваше незабавно да изпрати Юсеф и Данделион след камъните, откраднати от Авелин, за да ги върнат там, където им е мястото, в Сейнт Мер-Абел. Това щеше да е разумно. А Конър и Добриниън, които можеха да се окажат проблем? Трябваше да ги убедят или…

Върховният абат спря за миг, стоеше извън кръга от фургони и опитваше да успокои дишането си. Силата се върна в сърцето му, желанието да се бори, да направи всичко, което бе необходимо, за да стигне до заветната цел.

Постепенно успя да отвори очи и след това да отпусне свитите си юмруци.

— Отче?

Викът долетя зад него, познат глас, който не беше на враг. Маркварт се обърна и видя загрижения брат Франсис да го гледа.

— Отче? — повтори Франсис.

— Върви и кажи на Юсеф и Данделион веднага да дойдат при мен рече му старецът, — а след това се присъедини към разговорите в кръга на фургоните. Трябва да знаеш какво е настроението на твоите братя.

— Да, абате — отвърна Франсис, — ала трябва ли да стоите тук сам, с чудовищата…

— Веднага! — изръмжа Маркварт.

Брат Франсис изчезна зад един фургон, влизайки в кръга. Миг по-късно две фигури, едната огромна, а другата стройна, се появиха тихо и се поклониха пред своя господар.

— Време е да изпитаме вашите умения — каза Маркварт. — Сега носите титлата на братя Правда и за всеки от вас това е единственото име, което ще знаете, името, което ще използвате дори помежду си. Вие не може да разберете колко важно е това, съдбата на Църквата зависи от действията ви през следващите няколко дни.

— Брат Франсис смята, че откраднатите камъни са в ръцете на жената, Джилсепони Олт, наричана от приятелите си още Джил или Пони — продължи Маркварт. — Смятаме, че тя е в района около Каер Тинела, на север от Палмарис, по пътя към Гористите земи.

— Тръгваме веднага — отвърна Юсеф.

— Ще тръгнете сутринта — поправи го върховният абат Маркварт. Дегизирани, за да не личи, че сте монаси. Минете с ферибот реката, а оттам право в Палмарис. Пътят на север ще почака един ден.

— Да, върховни абате — отвърнаха двамата едновременно.

— Или пет дни — продължи Маркварт, — ако отнеме толкова. Виждате ли, имам проблем в Палмарис, който трябва да бъде отстранен.

Маркварт отново се поколеба, чудеше се какво да направи. Може би трябваше да раздели двамата, та ако единият се провали, другият все пак да стигне до камъните. Може би трябваше да зареже Палмарис и да се съсредоточи върху камъните и когато уреди това, да върне двамата в града.

Не, осъзна той. За това време конспирацията срещу него щеше да е напълно разгърната, може би дори щяха да очакват действия от негова страна, а и по-лошо. Конър познаваше жената и можеше да я намери преди монасите.

— Конър Билдебург — внезапно каза абатът. — Той се превърна в проблем за мен и за цялата Църква. Иска камъните за себе си — излъга той.

— Проблемът ще бъде решен — каза брат Юсеф.

— Не оставяйте никаква следа.

След дълго мълчание двамата мъже се извърнаха и понечиха да си тръгнат. Маркварт почти не ги забеляза, обмисляйки последните си думи.

Не оставяйте никаква следа.

Щеше ли това да е възможно с подозрителния абат Добриниън в Палмарис? Добриниън не бе наивен, нито пък бе слаб с малкото камъни, с които разполагаше, а един от тях бе камъкът на душата. Той може би щеше да намери духа на Конър, преди да напусне този свят, и да научи истината от него. Ала Добриниън бе сам, изолиран. Нямаше друг монах в Сейнт Прешъс, който да е от значение и който да може да използва хематита за такава трудна задача.

— Братя Правда — каза Маркварт.

Двамата мъже се извърнаха и притичаха отново до своя господар.

— Проблемът е по-сериозен, не засяга просто Конър Билдебург. Той е съюзник с някой, който може да използва камъните за унищожителни цели — обясни Маркварт. — Ако онзи човек вземе камъните, той ще поиска господство над цялата Църква и ще заеме мястото ми в Сейнт Мер-Абел.

Това, разбира се, бе безумно, но двамата мъже, чиито умове бяха изкривени от отличната работа на отец Де Унеро, нетърпеливо слушаха всяка негова дума.

— За мен това е болезнено — излъга върховният абат, — ала нямам избор. Трябва да убиете двама мъже в Палмарис. Вторият е Добриниън Калислас, абатът на Сейнт Прешъс.

Изненадата пробяга само за миг по напрегнатото лице на брат Юсеф, докато брат Данделион прие заповедта с такава лекота, все едно Маркварт му бе наредил да изхвърли остатъците от вечерята.

— Трябва да изглежда като инцидент — продължи Маркварт. — Или, може би, като дело на нашите врагове, чудовищата. Не бива да стават никакви грешки. Разбирате ли ме?

— Да, върховни абате — веднага отговори брат Данделион.

Маркварт погледна Юсеф, който се бе ухилил злобно. Той кимна и на Маркварт му се стори, че безкрайно се наслаждава на тази нова заповед.

— Възнаграждението ви очаква в Сейнт Мер-Абел — завърши Маркварт.

— Нашата награда, върховни абате, е в самата служба, в самото деяние — обяви брат Юсеф.

Сега върховният абат също се бе усмихнал злобно. И се чувстваше много по-добре. Внезапно, както при по-ранните му просветления, всичко се нареждаше, като че ли бе намерил по-дълбоко ниво на концентрация, където всички грижи биваха изтласквани настрана, всички разсейвания бяха пренебрегвани и проблемите се решаваха логично и проникновено. Нека Йойона иде до Урсал и умре там, без Добриниън той не бе никаква заплаха.

Да, ако всичко минеше както трябва при братята Правда, с елиминирането на два потенциални проблема и връщането на камъните, всичко щеше да се нареди, а той щеше да получи своето място в историята на Абеликанския орден. Сега върховният абат отново се развълнува. Знаеше, че няма да може да спи тази нощ и има нужда да се разсее с нещо, което да го накара да повярва, че приближава заветната цел.

Тогава той отиде при брат Франсис и го накара да му доведе Грейди Чиличънк и да го изкара извън кръга от фургони. Когато Франсис се появи, влачейки протестиращия Грейди, Маркварт му махна да го последва и отведе двамата далеч от фургоните.

— Безопасно ли е? — осмели се да попита брат Франсис.

— Братята Юсеф и Данделион ни следват неотлъчно — излъга Маркварт, защото той не се притесняваше от чудовищата, чувстваше някак, че наоколо няма такива. Както ставаше често с откровенията, той просто знаеше, че е в безопасност.

Нещастният Грейди Чиличънк обаче не можеше да каже същото.

— Бил си неин брат години наред — рече му Маркварт.

— Не по избор и не по кръв — отвърна Грейди, произнасяйки всяка дума с презрение.

— Ала по стечение на обстоятелствата, което е също толкова осъдително — отговори Маркварт.

Грейди се изсмя и се извърна настрана, ала в следващия миг Франсис бе до него и изкриви главата му така, че отново да погледне Маркварт в очите.

— Не си се покаял — отбеляза Маркварт.

Грейди отново се опита да извърне поглед, ала този път Франсис не само изкриви главата му, но и го изрита зад коленете, така че той се просна коленичил пред върховния абат. Младият монах застана точно зад Грейди, задържайки го в тази позиция, като го дърпаше за косата и изкривяваше главата му, за да не отклонява поглед от абата.

— Не съм сторил нищо лошо — протестира Грейди, — нито моите родители. Ти си нечестивият тук!

Грейди Чиличънк не бе смел човек. Винаги бе търсил удобствата, доброволно служейки като лакей на по-висшестоящи хора, особено на Конър Билдебург. Не бе и добър син, обръщаше гръб на родителите си и не им помагаше в работата, освен ако не трябваше да получи пари.

Ала сега, безпомощен и безсилен пред тези безжалостни и могъщи монаси, нещо в него се промени и той усети чувство на отговорност.

Сега не се интересуваше от своето удобство, а мислеше за родителите си, за това, че с майка му се отнасят зле. Светът очевидно полудяваше и Грейди някак разбра, че хленченето, молбите и сътрудничеството няма да помогнат нито на него, нито на родителите му. С отчаянието дойде и гневът, а той накара Грейди да пристъпи към действие — нещо рядко за този иначе страхлив човек. Той заплю Маркварт право в лицето.

Абатът само се изсмя, необезпокоен, но Франсис, ужасен от това, че някакъв селяк може да направи подобно нещо, удари Грейди с лакът по главата. Човекът простена и падна, а в следващия миг Франсис го връхлетя и го изрита в главата, а сетне го обърна по корем и изви ръцете му зад гърба.

Грейди не каза нищо, беше твърде замаян.

— Достатъчно, братко Франсис — спокойно рече Маркварт и махна с ръка. — Действията му само потвърждават, че е обърнал гръб на Абеликанската църква и на всичко добро и красиво в този свят.

Ала Грейди просто остана под брат Франсис, стенейки тихо.

— Хайде, явно няма да научим нищо важно от него тази вечер — отбеляза Маркварт.

— Съжалявам, отче — разтревожено каза Франсис, ала Маркварт не рече нищо. Предвид това, което бе започнал, върховният абат бе в прекалено добро настроение и нямаше да позволи нещо да го развали.

— Отведи го в леглото му.

Брат Франсис вдигна Грейди на крака и понечи да си тръгне, но внезапно се спря, когато осъзна, че Маркварт не го следва.

— Ще се насладя на спокойната нощ — обясни върховният абат.

— Сам? — попита Франсис — Навън?

— Махни се — нареди му Маркварт, — нищо не ме заплашва.

Франсис нямаше избор, освен да последва заповедта. Стана бавно, често поглеждайки назад, и всеки път виждаше как върховният абат стои спокоен и безстрашен. Наистина Маркварт бе напълно сигурен в своята безопасност, защото, макар да не го знаеше, той не бе сам.

Духът на Бестесбулзибар бе с него, доволен от решенията, които сам бе вдъхновил в тази тъмна нощ.

Много по-късно Маркварт се прибра и заспа така дълбоко, че когато Франсис дойде да го събуди призори, му каза да поспи още малко. Няколко часа по-късно Маркварт стана и видя хората си развълнувани, а брат Франсис много нервен да крачи около трите вагона, в които бяха тримата Чиличънкови.

— Той няма да се събуди — рече братът на Маркварт, когато абатът дойде да види какво става.

— Кой?

— Синът им, Грейди — обясни Франсис, клатейки глава, сетне посочи фургона, в който беше човекът. Маркварт влезе вътре и излезе с мрачно изражение.

— Погреби го край пътя — каза върховният абат, — в плитък гроб, без отличителни знаци.

Сетне мина покрай Франсис, като че нищо не бе станало и бе дал рутинна заповед. След миг обаче спря и се обърна.

— Не искам никой от другите затворници, особено опасният кентавър, да разбере нещо — каза той. — Освен това, братко Франсис, погреби го лично, след като керванът потегли.

Франсис го погледна паникьосан, на което Маркварт само се изсмя и си тръгна, оставяйки го сам с вината му.

Мислите на Франсис бушуваха в съзнанието му. Той бе убил човек!

Нощта преди това бе ударил или ритнал Грейди прекалено силно.

Припомни си събитията отново и отново, чудеше се как е могъл да извърши подобно нещо, опитваше се да не изкрещи от отчаяние.

Трепереше и въртеше очи във всички посоки. Усети как по челото му избива пот, когато видя как върховният абат отново приближава към него.

— Спокойно, братко — каза Маркварт, — беше нещастен случай.

— Аз го убих — изстена в отговор брат Франсис.

— Ти защити своя върховен абат — отговори Маркварт, — ще ти направя литургия за опрощение на греховете в Сейнт Мер-Абел, но те уверявам, че молитвите ти за разкаяние ще бъдат леки.

Опитвайки се да скрие усмивката си, Маркварт го остави отново.

Ала брат Франсис не можеше да бъде така лесно успокоен. Разбираше логиката зад думите на Маркварт — онзи все пак се бе изхрачил в лицето на върховния абат на Абеликанската църква — но оправданията не стигаха сърцето му. Пиедесталът, на който сам се бе издигнал, вярата, че е над останалите, изведнъж се срути. И преди бе правил грешки, разбира се, но не толкова тежки. Помнеше всички моменти от живота си, когато си бе представял, че само той е истински, а всичко останало, всеки друг, е част от неговото съзнание. Но сега внезапно усети, че е просто човек, много малък играч в прекалено голяма игра.

По-късно тази сутрин, когато керванът се отдалечи, брат Франсис изсипваше пръст върху лицето на Грейди Чиличънк. В едно потъмняло кътче на сърцето си, Франсис знаеше, че е едно проклето създание. Но тогава подсъзнателно сърцето и душата му полетяха към върховния абат, защото в неговите очите не бе извършено престъпление, не бе сторен грях. В очите на този човек брат Франсис можеше да запази илюзиите си.