Духът на демона

Глава 25 Роджър пред избор

По времето, когато Роджър Локлес достигна северните порти на град Палмарис, той и мрачният му товар вече бяха привлекли немалко внимание. Няколко фермери и техните семейства, в тия времена внимателни към всичко минаващо в областта, забелязаха преминаването му, а мнозина дори го последваха, засипвайки го с въпроси.

Той не обясни почти нищо на никого, пътувайки към портата, само изръмжавайки нещо в отговор на въпроси като:

— От север ли идваш? Има ли гоблини там?

Фермерите приемаха неясните отговори, без да се оплакват, но градските стражи се оказаха много по-настоятелни. Веднага щом Роджър приближи достатъчно, че да се види, че на коня му са натоварени два човешки трупа, една от двете огромни порти се отвори със скърцане и от нея изскочиха двама стражи да го пресрещнат.

Роджър бе наясно, че други стражи с приготвени лъкове го наблюдават от стените, прицелили се в главата му.

— Твое дело ли е това? — попита един от войниците, преглеждайки телата.

— Този не — отвърна бързо Роджър, когато човекът повдигна главата на Конър, а очите му се разшириха от ужас, разпознавайки жертвата.

— Мислите ли, че открито бих влязъл в Палмарис, носейки тялото на племенника на барона, ако го бях убил? — попита спокойно Роджър, искаше тези войници да разберат, че той познава покойника. — Бил съм наричан с много имена, но глупак не е сред тях. Освен това считах Конър Билдебург за приятел. Ето защо, макар да имам и друга важна работа, не можех да го оставя на пътя, където гоблини и лешояди щяха да пируват с плътта му.

— А този? — излая в отговор войникът зад коня. — Той е от абатството, нали?

— Не, не е от Сейнт Прешъс — отговори Роджър. — Той е от Сейнт Мер-Абел.

Двамата стражи страхливо се спогледаха — нито един от тях не бе сред изпратените в Сейнт Прешъс по време на бедите, започнали с идването на върховния абат, ала и двамата бяха чули историите и това постави в нова, зловеща светлина двата трупа, преметнати на коня на Роджър.

— Ти ли уби този? — попита единият от войниците.

— Да — отвърна Роджър твърдо.

— Самопризнание? — бързо се намеси вторият.

— Ако не го бях сторил, той щеше да ме убие — спокойно завърши Роджър, поглеждайки обвиняващия го войник право в очите. — Мисля, че предвид самоличността на тези двамата, разговорът е по-подходящ за дома на барона.

Войниците се спогледаха, несигурни какво да предприемат.

— Освен ако не смятате, че е по-добре обикновените хора да се струпат около Конър Билдебург — добави Роджър по-остро. — Може би някой ще сметне Защитник за полезен или приказките им ще стигнат барона, или абатът на Сейнт Прешъс и кой знае каква сплетня би излязла от това?

— Отворете портите — каза стоящият зад коня войник на стражите по стените. Той махна на спътника си и онзи извади меча си.

— По домовете! — кресна той на развълнуваните и шепнещи зяпачи, след което със спътника му обградиха Роджър и тръгнаха към града, следвани от мрачния си товар. Спряха се, когато влязоха, а други стражи затръшнаха портите подир тях. След като фермерите се скриха от погледа им — не знаеха дали някой от тях не е съюзник на странника, — те грубо сграбчиха Роджър и го притиснаха към стената, претърсвайки всеки сантиметър от тялото му и вземайки всичко, което наподобяваше оръжие.

Трети страж донесе покривала, които наметнаха върху телата, сетне взеха юздите на коня и го поведоха, докато други двама сграбчиха Роджър за раменете и наполовина влачейки, наполовина носейки го, тръгнаха по градските улици.

Роджър прекара доста време сам в имението Чесуинд, дворцовия дом на барон Рочефорт Билдебург. Той не бе сам физически, но двамата мрачни войници, назначени като негова охрана не изглеждаха в настроение за разговори. Така той стоеше и чакаше, пееше си, дори преброи три пъти дъските на дървения под, докато часовете преминаваха.

Когато баронът най-после влезе, Роджър разбра защо е чакал. Лицето на човека бе подпухнало, а очите налети със сълзи, изглеждаше смазан от скръб. Новините за смъртта на Конър го бяха съсипали, явно младежът не бе преувеличавал привързаността на чичо си.

— Кой уби моят племенник? — попита барон Билдебург още преди да седне на стола срещу Роджър.

— Убиецът му ви бе предоставен — отговори Роджър.

— Монахът — барон Билдебург повече констатира, отколкото попита, всъщност въобще не изглеждаше изненадан.

— Този човек и негов спътник от Сейнт Мер-Абел ни нападнаха — започна Роджър.

— Ни?

— Мен, Конър и… — Роджър се поколеба.

— Продължи с разказа си за Конър — нетърпеливо каза барон Билдебург, — детайлите могат да почакат.

— В битката спътникът на монаха бе убит — обясни Роджър, — а самият той пленен. Конър и аз искахме да го доведем при вас — бяхме в предградията, когато той се измъкна и уби племенника ви с един-единствен удар на пръстите си в гърлото му.

— Моят лечител ми каза, че Конър е бил мъртъв от по-дълго, отколкото историята ти предполага — прекъсна го барон Билдебург, — ако си убил монаха в предградията.

— Не стана точно така — бързо отвърна Роджър. — Конър бе мъртъв веднага, ала аз, понеже не бях равностоен съперник на монаха, побягнах, вземайки коня.

— Сивия камък — каза Рочефорт, — това е името на коня.

Роджър кимна.

— Монахът не се отказа от преследването и когато една от подковите на Сивия камък падна, разбрах, че ще ме хване. Ала макар да не можех да го надвия в битка, аз го надхитрих и макар да исках просто да го хвана, за да може да бъде съден за деянията си, той бе убит.

— Казвали са ми колко находчив си, Роджър Билингсбъри — каза баронът, — или предпочиташ името Локлес?

Смаяният млад човек нямаше какво да отговори.

— Не се страхувай — успокои го барон Билдебург, — говорих с твой стар приятел, човек, който има много високо мнение за теб и ми разказа за подвизите ти срещу паурите в Каер Тинела.

Все още изненадан, Роджър само поклати глава.

— Бих добавил, че по едно съвпадение дъщерята на госпожа Келсо работи при мен — обясни Рочефорт.

Роджър се отпусна и дори се усмихна. Ако барон Билдебург вярваше на госпожа Келсо, нямаше от какво да се страхува.

— Предупредих Конър — колко самоуверен и дързък млад човек беше… — каза тихо Рочефорт, навеждайки глава. — Щом паурите бяха способни да докопат Добриниън, никой от нас не е в безопасност, казах му. Но този монах ренегат — добави той, поклащайки глава — как може той да е убиецът? Няма никакъв смисъл.

— Не паурите са убили абат Добриниън — отговори твърдо Роджър, привличайки вниманието на мъжа. — И този монах не беше ренегат.

Изражението на барона изразяваше едновременно ярост и объркване, когато той погледна към изненадалия го Роджър.

— Затова с Конър идвахме при вас — обясни Роджър — Конър знаеше, че тези монаси, а не паурите, бяха убили абат Добриниън. С такъв пленник имахме доказателство.

— Монах от Абеликанския орден е отнел живота на Добриниън? — невярващо попита Рочефорт.

— Не става дума за абат Добриниън — опита се да обясни Роджър. Той знаеше, че не бива да издава прекалено много информация за тримата си спътници. — Става дума за откраднатите скъпоценни камъни и сблъсък вътре в самата Църква. Самият аз не го разбирам — призна той, — това са сложни неща, за които не знам нищо. Ала същите тези монаси, които ни нападнаха на север, са убили абат Добриниън. Конър знаеше това.

— Какво правеше на север? — поиска да знае Рочефорт. — Познаваше ли те отпреди?

— Не, но познаваше един от спътниците ми — призна Роджър, сетне си пое дълбоко дъх и рискува: — Една от тях, била е омъжена за него, макар и за кратко.

— Джили — въздъхна Рочефорт.

— Не мога да кажа повече и моля ви, заради нея, заради мен, заради всички нас, не питайте нищо повече — каза Роджър. — Конър дойде да ни предупреди, това е, което трябва да знаете. И за да ни спаси, пожертва собствения си живот.

Барон Билдебург се отпусна назад на стола си, обмисляйки всичко, което бе чул, спомняйки си скорошните неуредици в Сейнт Прешъс, свързани с върховния абат и неговите лакеи от Сейнт Мер-Абел. След дълга пауза той погледна обратно към Роджър, сетне посочи празното пространство до себе си.

— Ела и седни до мен, приятелю — каза искрено той. — Искам да знам всичко за последните дни на Конър. И всичко за Роджър Билингсбъри, за да можем двамата с теб да решим какво да предприемем.

Роджър внимателно премести стола си по-близо до барона, обнадежден, че Билдебург бе говорил за тях като за отбор.

— Това е той — настоя Джуравиел, взирайки се от могилата, — мога да го твърдя заради особения начин, по който стои на седлото — елфът се изкикоти. — Не спирам да се удивлявам на това как човек, гъвкав като Роджър, може да изглежда така непохватен на кон.

— Не разбира животното — обясни Елбраян.

— Защото така е избрал — отговори елфът.

— Не всеки е бил тренирай от Туел’алфарите — с усмивка каза Елбраян.

— И не всеки е благословен с тюркоаз, който да го свързва със сърцето на животното — добави Пони и погали Симфония по врата. Конят тихо изпръхтя.

Тримата приятели и Симфония слязоха по склона, пресрещайки Роджър.

— Мина много добре! — развълнувано извика той, щастлив, че ги е открил. Той пришпори коня си и стисна по-здраво юздите на коня зад него, кон, който приятелите му вече бяха виждали.

— Срещнал си се с барон Билдебург — викна Елбраян.

— Той ми даде конете — обясни Роджър, — включително Филдър добави той, потупвайки коня — любимият на Рочефорт. Баронът беше щедър, почти по бащински.

— Сивия камък е за теб — каза Роджър на Пони, избутвайки красивия кафяв жребец напред. — Барон Билдебург настояваше, че Конър би искал да е твой. Заедно с това — добави той и взе меча на Конър от седлото.

Очите на Пони се разшириха и тя погледна Елбраян, който само сви рамене и тихо рече:

— Изглежда ми редно.

— Ала това значи, че баронът знае за нас — намеси се Джуравиел, не толкова тихо. — Или поне за Пони.

— Не му казах много — отговори Роджър, — както обещах. Но той трябваше да знае някои неща — за него Конър е бил като син и смъртта му го съсипа — обърна се към Елбраян, който според него щеше да е най-критичен към действията му.

— Харесах барона — каза той — и му вярвам. Не мисля, че е наш враг, особено предвид самоличността на убиеца на Конър.

— Явно баронът е харесал и самия Роджър Локлес — отбеляза пазителят. — И му вярва. Това не е малко.

— Той разбра съобщението ми — отговори Роджър — и намерението на вестоносеца. Барон Билдебург знае, че дори и неговата сила бледнее пред тази на Абеликанската църква. Има нужда от съюзници не по-малко от нас.

— Колко му каза за нас? — прекъсна го Джуравиел.

— Той и без това не питаше много — спокойно отвърна Роджър. — Повярва, че съм приятел и враг на неговите врагове. Не пита нищо за самоличността ви, освен това, което му казах за теб — кимна той към Пони.

— Добре си се справил — рече Елбраян след малко. — И какво ще стане сега?

Роджър сви рамене, сякаш се страхуваше от този въпрос.

— Баронът няма да остави нещата току-тъй, в това съм сигурен — каза той. — Обеща ми, че ще отнесе въпроса до самия крал, ако трябва, макар че се страхува да не запалим война между Църквата и държавата.

— Запалим? — попита Пони.

— Иска да отида като негов свидетел — обясни Роджър. — Помоли ме да дойда с него до Урсал, в случай, че разговорите му с познати монаси от Сейнт Прешъс не доведат до желания резултат.

— Аз, естествено, му казах, че не мога — добави Роджър, виждайки любопитните им изражения и обърквайки се, когато те станаха неодобрителни.

— Нали уж отивахме към Сейнт Мер-Абел? — попита той. — Барон Билдебург иска да бъдем в Урсал преди края на сезона, тъй като е научил, че Съборът на абатите ще се проведе в средата на калември, и е решен да говори с краля преди абат Джеховит от Сейнт Хонс да тръгне на север. Няма как да стигна до Сейнт Мер-Абел с вас, да свършим каквото имаме да вършим и после навреме да се върна в Палмарис преди тръгването на барона.

Ала израженията им си останаха изпълнени със съмнение.

— Вие не искате да дойда с вас! — каза Роджър ужасен.

— Разбира се, че искаме — отвърна Пони.

— Но в името на мисията трябва да отидеш с барон Билдебург — добави Елбраян, като Пони и Джуравиел кимнаха.

— Спечелил съм си правото да пътувам с вас — възрази Роджър под влиянието на все още детинската си природа, на гордостта си, която му крещеше, че отново е отхвърлен. — Научих се да се боря редом с вас. Все пак аз убих брата Правда!

— Всичко това е вярно — отговори Пони, отивайки до младежа и поставяйки ръка на раменете му, — всичко. Ти си спечелил мястото си сред нас и ние сме горди и щастливи, че те имаме като приятел, и със сигурност за нас щеше да е по-добре някой с твоите умения да ни придружи до Сейнт Мер-Абел.

— Но? — попита Роджър.

— Но ние не смятаме, че можем да победим — отговори ясно Пони, изненадвайки Роджър.

— И все пак отивате.

— Тези хора са наши приятели — каза Елбраян, — трябва да отидем.

Трябва да опитаме всичко, за да измъкнем Брадуордън и Чиличънкови от ръцете на върховния абат.

— Всичко — повтори Джуравиел. Роджър отвори уста да възрази, ала се спря, затваряйки очи и устни, разбирайки какво имат предвид останалите.

— Ако не можете да ги спасите със сила, единствената им надежда остава намесата на краля и на онези хора в Църквата, които не са под злокобното влияние на върховния абат — рече той.

— Можеш да дойдеш с нас, ако такова е желанието ти — каза честно Елбраян — и ще сме щастливи да си редом с нас. Но само ти си говорил с барон Билдебург и затова само ти можеш да прецениш кое е най-важното за Роджър Локлес.

— Кое е най-важното за Брадуордън и Чиличънкови — поправи го Роджър и притихна, както и другите; искаха да го оставят да помисли.

Той искаше да отиде до Сейнт Мер-Абел, да вземе участие в това приключение.

Отчаяно го искаше.

Но разумът му победи това отчаяние. Барон Билдебург се нуждаеше от него повече, отколкото Елбраян, Пони или Джуравиел. Джуравиел можеше да го замести повече от ефективно като следотърсач, а между меча на Елбраян и магията на Пони всякакъв негов принос в битка би бил минимален.

— Обещайте ми, че ще ме намерите по пътя си обратно, когато минете през Палмарис — каза младежът, почти хлипайки при всяка дума.

Елбраян се разсмя.

— Съмняваш ли се в това? — каза той меко. — Джуравиел ще мине през или около Палмарис по пътя си към дома.

— Както ще сторим аз и Елбраян — добави Пони. — И когато това е решено и отново настъпи мир, ще отидем обратно до Дъндалис, нашия дом. По пътя ще заведа семейството си в „Пътя на задругата“ в Палмарис — Пони се усмихна и прегърна младежа, почти събаряйки го от седлото. — Ала дори пътят ни да е в обратна посока, никога няма да изоставим Роджър Локлес — завърши тя, целуна го по бузата и той се изчерви.

— Ние всички имаме задачи — продължи Пони, — два пътя, за да можем да победим един враг. Ще победим и тогава ще празнуваме — заедно.

Роджър кимна, твърде разчувстван, за да проговори. Елбраян дойде и го потупа по рамото и когато вдигна глава, младежът видя как Джуравиел му кимва. Не искаше да ги оставя! Как можеше да остави първите си истински приятели — тези, които си бяха направили труда да му посочат и грешките, а не само да го хвалят!

И все пак или по-точно именно заради това, понеже тези приятели сега се бяха изправили срещу могъщата Абеликанска църква, той знаеше, че трябва да отиде обратно при барон Билдебург. Роджър бе преминал през много изпитания в своя живот, ала никога не бе жертвал доброволно толкова много. Този път, за разлика от Каер Тинела, където бе застанал зад Елбраян от страх да не бъде засенчен от пазителя, решението му бе продиктувано изцяло от мисъл за другите, от любов към Пони, към Елбраян, към Джуравиел, този най-откровен приятел от тримата.

Той не отвърна нищо, но стисна ръката на Елбраян, прегърна го, а после взе юздите на Филдър и пое по своя път.

— Пораснал е — отбеляза Бели’мар Джуравиел.

Пони и Елбраян се съгласиха с това. Те също бяха разстроени от раздялата си с Роджър. Пони слезе от Симфония и отиде до Сивия камък; пазителят взе юздите на Симфония и двамата отведоха конете до малкия им бивак.

Събраха припасите, от които имаха нужда и потеглиха на юг.

Джуравиел се уви с наметало, за да скрие крилете и оръжията си, придавайки си вид на малко момче и седна зад Пони на Сивия камък.

След това те тръгнаха към Палмарис, през северната порта, тъй като след оттеглянето на чудовищата градът бе станал по-отворен и те не вярваха, че ще бъдат отпратени на входа.

Не разговаряха много, докато минаваха през северните предградия, покрай къщите, повечето от които празни, ала имаше и такива, в които семействата се бяха върнали. Те видяха Роджър далеч пред себе си на няколко пъти, ала решиха, че е най-добре да го оставят сам. Предвид това, че той бе близък с барон Билдебург, бе добре да не привличат излишно внимание, пресичайки портите с него.

Затова по съвет на Джуравиел те пренощуваха извън града, изчакаха един ден, за да може всяка мисъл за Роджър Локлес да се изпари от умовете на градските стражи.

И все пак бяха притихнали, а Елбраян изглеждаше особено тъжен.

— Дали наистина е Брадуордън? — попита го Пони, докато вечеряха със зайците, които Джуравиел бе застрелял.

Пазителят кимна.

— Помня го от дните в Дъндалис, преди да се върнеш — призна той. — Или дори отпреди това, когато с теб бяхме на северната могила и чакахме бащите ни да се върнат от лов и чухме песента на Горския дух.

Пони се усмихна, припомняйки си тези отдавна минали невинни времена. Тя разбра, че не само меланхолията натъжава Елбраян и като че усети вината, която лъхаше от всяка негова дума.

Джуравиел, седнал малко встрани от тях, също я усети и бързо се намеси в разговора.

— Мислехте, че е мъртъв — отбеляза елфът.

Пони и Елбраян го погледнаха.

— Глупаво е да упреквате себе си — продължи Джуравиел. — Планината се срути отгоре му. Какво трябваше да направите, да копаете с голи ръце? Особено ти, Нощна птицо, та нали едната ти ръка беше счупена.

— Разбира се, че не се упрекваме — възрази Пони, ала думите й прозвучаха неуверено дори в нейните уши.

— Разбира се, че се упреквате! — отвърна Джуравиел и избухна в смях. — Такива сте си вие хората — и прекалено често сте прави, за съжаление. Ала не и този път, не и вие двамата. Направихте каквото можахте, храбро, смело. Дори когато чухте вестта, се съмнявахте, че става дума за Брадуордън.

— Доказателствата бяха сигурни — отбеляза Елбраян.

— Както и тези, че кентавърът е мъртъв — отвърна му Джуравиел. Има нещо, което вие двамата не разбирате — че наистина някаква сила е задържала Брадуордън жив или го е върнала от мъртвите. Така ли е?

Елбраян се обърна към Пони, сетне и двамата погледнаха Джуравиел и кимнаха.

— Това би трябвало да ви оневини — разсъди елфът, хващайки ги в логически капан. — Ако сте били толкова сигурни, че Брадуордън е мъртъв, как може да бъдете обвинявани от другите или себе си, че сте го оставили на това отвратително място?

— И това е вярно — призна Елбраян, като успя дори да се усмихне, щастлив, че мъдростта на Туел’алфар и този път е на негова страна.

— Тогава не мислете за минали неща — рече Джуравиел, — а за това, което предстои. Ако наистина Брадуордън е жив, сега той има нужда от вас. И когато приключите и той е свободен, светът ще е много по-добро място.

— И ще се върнем в Дъндалис с него — намеси се Пони. — И всички деца на онези, които се върнат да построят наново този град, ще знаят за вълшебната песен на Горския дух.

Сега вече бяха спокойни. Завършиха вечерята си и разговаряха за дните, в които този тъмен път ще е отдавна изминат, за плановете си, когато в Хонс-де-Беер отново има мир, Гористите земи — върнати на хората, а Църквата — на верния път.

Заспаха рано, решени да преминат портите призори и както Елбраян, така и Пони спаха дълбоко, докато техният елфически приятел зорко ги пазеше.

Глава 26 Новият абат

Ядосан и притеснен, отец Йойона слезе по главния коридор на горното ниво на Сейнт Мер-Абел. Дълъг и широк, коридорът се намираше по протежението на скалата, надвиснала над залива на Вси светии. Източните прозорци бяха разположени на разстояние няколко крачки от монаха, докато тези от лявата му страна бяха залостени от дървени капаци, върху които бяха изографисани изображения. Всеки капак разказваше отделна история, притчи за основите на Абеликанската църква. Обикновено Йойона, който бе изследвал само дузина от петдесетте капаци за всичките десетилетия, които бе преживял в Сейнт Мер-Абел, би се спрял и внимателно би разгледал някои от неизучените. Сетне, след около час, в който би огледал всеки детайл на широкия шест инча капак, би се замислил за скрития смисъл на притчата. Ала днес той се чувстваше зле и не искаше да гледа нищо, свързано с неговия Орден, затова само сведе глава и прехапа устни, за да не започне да си мърмори на глас.

И затова бе напълно изненадан, когато един човек му препречи пътя. Той отскочи назад, стреснат, сетне видя усмихнатото лице на брат Браумин.

— Брат Делман е добре — рече му младият монах. — Вярват, че ще оцелее и отново ще може да ходи, макар и не така лесно.

Отец Йойона не мигна, изражението му си остана гневно.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита Браумин.

— Защо това трябва да ме интересува? — излая Йойона, преди да обмисли отговора си. Наум той се укори веднага, като видя в неочаквано острия си отговор това колко ядовит и неконтролируем е станал.

Бе сбъркал жестоко в гнева си и бе притиснал Маркварт прекомерно.

А иначе, разбира се, че го бе грижа за брат Делман! Разбира се, че бе щастлив, задето честният младеж се оправя. И, разбира се, не искаше да излива гнева си върху брат Браумин Херде, на практика най-добрия приятел. Той видя обидата и изненадата, изписали се на лицето на Браумин и понечи да се извини.

Но бързо преглътна думите, защото в ума му се оформи друг образ, този на брат Браумин, лежащ безжизнен в дървен ковчег. Това разтърси стареца така, както би се притеснил баща за своето дете.

— Братко Браумин, предполагаш твърде много — продължи вместо това Йойона с глас все така остър и висок.

Браумин се огледа, опасяваше се, че може да бъде чут, тъй като наистина по дългия коридор имаше още монаси, макар и никой в близост.

— Брат Делман се е ранил лошо — продължи Йойона, — както разказаха, от глупост. Е, братко Браумин, хората умират. Това е истината за нашето съществуване, от която никой не е избягал. Ако брат Делман бе загинал… това е животът. И по-хубави хора са си отивали от тоя свят.

— Що за глупости са това? — осмели се тихо да попита брат Браумин.

— Глупостите за твоята важност — излая в отговор Йойона, — глупостите за това, че един човек може да направи нещо, нещо истинско, за да промени хода на историята — отецът изсумтя и махна с ръка. Брат Браумин се протегна да го хване, ала Йойона грубо отблъсна ръката му.

— Живей си живота, братко Браумин — скара му се Йойона, — намери смисъл за себе си и си намери кътче в тъй големия и враждебен свят!

Йойона се устреми надолу по коридора, оставяйки бедния Браумин Херде да гледа след него озадачен и огорчен.

Йойона също бе огорчен. По време на своята малка реч той почти се бе предал на отчаянието. Ала всичко това бе с благородна цел, напомни си той, намирайки вътрешна хармония и освобождавайки се от голяма част от гнева си. Бе се скарал на Браумин публично и на висок глас, понеже го обичаше, понеже искаше да го държи настрана от себе си и да бъде далеч по пътя си заедно с отец Де Унеро, преди Браумин да разбере, че го няма.

Така бе най-безопасно, знаеше Йойона, предвид отвратителното настроение и нарастващата параноя на Маркварт. Браумин трябваше да се сниши за известно време, може би за дълго. Предвид „инцидента“, случил се на брат Делман, пътят, по който Йойона бе тласнал Браумин със своите приказки за Авелин и грешките на Църквата и посещението на светия гроб на Авелин, внезапно му се стори ужасно егоистичен.

Измъчван от собствената си съвест, той бе имал нужда от подкрепата на Браумин и в отчаянието си бе въвлякъл и него в малката война.

Нейните евентуални последствия за младия монах искрено тревожеха Йойона. Маркварт бе спечелил, така изглеждаше, а той самият бе пълен глупак, през цялото време, щом бе смятал, че може да победи толкова могъщ противник.

Мракът на отчаянието отново го обгърна. Той се почувства слаб и болен, изпълнен със същата слабост, която го бе измъчвала по пътя към Урсал, а силата и решителността му да се бори за правдата изчезнаха.

Зачуди се дори дали ще доживее да стигне портите на Сейнт Прешъс.

Грубото отношение на отец Йойона остави брат Браумин объркан и самотен в дългия коридор. Какво бе станало, че да обърне стария отец така? Очите на Браумин се разшириха и той се усъмни дали наистина е говорил с отец Йойона или, може би, с Маркварт или дори Франсис, обладали тялото на възрастния човек.

Успокои се, щом отхвърли идеята. Обладаването бе нещо много трудно, дори ако жертвата никога не бе обучавана в употребата на камъните. След като Йойона можеше да използва камъка на душата, и то добре, той определено знаеше как да манипулира духа си така, че да предотврати подобно нахлуване в себе си.

Но тогава какво бе станало? Защо след всички тези дни на приятелство отецът го бе заговорил така грубо и с толкова яд? Защо на практика бе отрекъл всичко, което двамата се опитваха да постигнат, което считаха, че Авелин би защитил?

Браумин се замисли за нещастния Делман и неговия „инцидент“.

Клюките сред младите монаси подсказваха, че това въобще не е било нещастен случай, а по-скоро атака, организирана от Де Унеро и другите двама монаси, които бяха работили на колелото заедно с Делман.

Този ред на мисли доведе Браумин до един отговор: може би Йойона се опитваше да го предпази.

Браумин Херде бе достатъчно мъдър и познаваше милия отец Йойона, затова пренебрегна обидата си, вярвайки, че е била за негово добро.

И все пак тя го озадачи. Защо отец Йойона бе променил мнението си сега? Вече бяха обсъждали как да проведат тихия си бунт и този начин не носеше големи рискове за брат Браумин.

Монахът все още стоеше на дългия коридор, гледайки през прозореца към тъмните води на студения залив надолу, мислейки върху различните възможности, когато бе стреснат от остър глас, долетял зад гърба му. Обърна се и видя брат Франсис. От начина, по който онзи гледаше, Браумин остана с впечатлението, че през цялото време е бил наблизо. Може би Йойона бе знаел, че Франсис ги шпионира, обнадежди се Браумин.

— Сбогуваше ли се? — злобно попита Франсис, подхилквайки се при всяка дума.

Браумин отново погледна към прозореца.

— С кого? — попита той. — Или с какво? Със света? Мислиш, че ще скоча ли? Или само се надяваше?

Брат Франсис се засмя.

— Хайде сега, братко Браумин — каза той, — ние не бива да спорим помежду си. Не и когато такива възможности се разкриват пред нас.

— Признавам, че не съм те виждал в толкова добро настроение, братко Франсис — отговори Браумин. — Да не би някой да е умрял?

Франсис пропусна саркастичната забележка.

— Вероятно с теб ще работим още дълги години заедно — каза той. — Трябва да научим повече един за друг, ако искаме по-добре да организираме обучението на първокурсниците.

— Първокурсниците? — повтори Браумин. — Това е работа за отци, не за непорочни… — и в този миг разбра накъде отива разговорът.

— Какво знаеш? — попита той.

— Знам, че скоро ще се освободят две места за отци в Сейнт Мер-Абел — хитро каза Франсис. — И понеже малцина от кандидатите са достойни, върховният абат ще трябва да вземе трудно решение, може би изчаквайки някой от моя клас да стане непорочен напролет. Мислех, че твоят възход към ранга на отец е сигурен, тъй като ти си най-висшестоящ сред непорочните и бе избран като втори във важната мисия до Аида, но в действителност малко се съмнявам — той отново се изсмя и понечи да си тръгне, ала Браумин нямаше намерение да го оставя.

Хвана го грубо за рамото и го завъртя към себе си.

— Още нещо против теб? — попита Франсис, виждайки ръката на Браумин върху рамото си.

— Кои двама отци? — настоя Браумин. Лесно можеше да се досети, че един от напускащите е Йойона.

— Менторът ти не ти е казал нищо? — отговори брат Франсис. — Не ви ли видях да приказвате?

— Кои двама отци? — настоя Браумин по-упорито, стиснал здраво расото на Франсис.

— Йойона — отвърна Франсис, изпъна се и се отдръпна.

— Как така?

— Той заминава утре за Сейнт Прешъс, ще придружава отец Де Унеро, който пък ще стане новият абат — обясни щастливо Франсис и наистина се наслади на смаяното изражение на брат Браумин.

— Лъжеш! — извика Браумин. Помъчи се да запази контрол, напомняйки си, че не бива открито да се ядосва на новините за заминаването на Йойона. Ала това бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Лъжеш! — каза той отново, разтърсвайки Франсис така силно, че онзи почти падна на пода.

— Ах, истерични ми братко Браумин — скара му се Франсис, — още една черна точка за твоята кандидатура, опасявам се.

Браумин дори не го слушаше. Той профуча покрай Франсис и се затича към коридора, първо в посоката, в която бе отишъл Йойона, но после, твърде наранен и объркан, за да може дори да се изправи срещу него, се обърна и забърза, а после направо затича към собствената си килия.

Брат Франсис го наблюдаваше искрено развеселен.

Брат Браумин знаеше, че Франсис не лъже. Върховният абат, изглежда, се бе справил с отец Йойона по-ефективно, отколкото с брат Делман.

Изпратен надалеч в Сейнт Прешъс, абатство, чийто статут бе силно накърнен от смъртта на почитания абат Добриниън, и под зоркото око на злия Де Унеро, върховният абат Маркварт на практика бе обезвредил стария си опонент.

Сега Браумин разбра по-добре отношението на отец Йойона в коридора, грубото отпъждане и отрицанието от всичко, което се бяха надявали да постигнат. Браумин осъзна, че приятелят му е победен и отчаян, затова пренебрегна собствения си гняв и обидата и потърси Йойона в килията му.

— Трудно е за вярване, че си тъй глупав да дойдеш тук — студено го посрещна Йойона.

— Би трябвало да изоставя приятелите си, когато най-много имат нужда от мен, така ли? — отвърна брат Браумин.

— Нужда от теб? — повтори невярващо Йойона.

— Мрак се е спуснал над сърцето и душата ти — настоя Браумин. — Виждам болката, изписана на лицето ти, понеже го познавам по-добре от всеки друг.

— Не познаваш нищо и говориш глупости — скара му се Йойона и изпита болка, че му говори така. Напомни си обаче, че е за добро, и настоя:

— Върви, гледай си задачите, преди да те обадя на върховния абат и съвсем да погреба шансовете ти за издигане.

Брат Браумин спря и осмисли внимателно думите, разбирайки още нещо. Йойона имаше предвид списъка с кандидати за мястото на отец и видя, че с разговора им в коридора старецът следва още един от плановете си.

— Мислех, че отчаянието те е сразило — каза тихо той, — само затова дойдох.

Смяната в тона му трогна Йойона.

— Не отчаяние, приятелю — каза той успокоително, — а само прагматизъм. Явно времето ми тук е свършило, а пътят ми към брат Авелин е взел неочакван завой. Това може да го направи по-дълъг, ала аз няма да се отвърна от него. За жалост обаче нашият съвместен път свърши.

— Какво да правя тогава? — попита Браумин.

— Нищо — отговори тъжно отец Йойона, ала без да се колебае, тъй като бе обмислил всичко добре.

Брат Браумин ахна невярващо, дори обвинително.

— Ситуацията се промени — обясни отец Йойона. — Браумин, приятелю, аз съм виновен. Когато научих за страданията на нещастните затворници на върховния абат, не можах да се сдържа.

— Отишъл си при тях?

— Опитах да отида при тях, ала бях спрян, и то грубо. Подцених отговора на върховния абат. В моята глупост не прецених добре ситуацията, притиснах Маркварт прекомерно…

— Състраданието никога не може да се нарече глупост — бързо отговори брат Браумин.

— И все пак така принудих Маркварт да действа — отговори Йойона. — Той е прекалено силен и коварен. Не съм се обезкуражил в битката си, уверявам те, а срещу Маркварт ще се изправя открито, когато преценя, че е настъпил моментът, но трябва да ми обещаеш тук и сега, че няма да се намесваш в тази битка.

— Как мога да дам такова обещание? — твърдо отвърна Браумин.

— Ако ме обичаш, ще намериш начин — отговори отец Йойона. — Ако вярваш в това, което Авелин ни нашепва от гроба си, ще намериш начин.

Защото ако не ми дадеш това обещание, знай, че пътят ми е стигнал своя край, че аз няма да се боря повече с Маркварт. Трябва да бъда сам в тази битка, да знам, че никой друг няма да пострада от действията ми.

Настъпи мълчание и най-сетне брат Браумин кимна.

— Няма да се намеся, макар че смятам изискването ти за глупаво.

— Не е глупаво, приятелю, а практично — отговори отец Йойона. — Ще се изправя срещу Маркварт, ала без шанс за победа. Знам го, знаеш го и ти, но не искаш да го признаеш.

— Но ако не можеш да победиш, защо изобщо влизаш в тази битка?

Йойона тихо се засмя.

— Защото тя ще отслаби Маркварт — рече той. — И публично ще постави въпроси, които могат да стигнат сърцата на мнозина от Ордена. Мисли за мен като за брат Алабарне, сеещ надеждата така, че в дните, в които вече няма да съм между живите, те ще покълнат и ще дадат плод в лицето на тия, които ще ме последват. Мисли за мен като за един от първите майстори, съградили Сейнт Мер-Абел, които са знаели, че няма да живеят достатъчно, че да видят абатството завършено, ала са отдали целия си живот за изображенията, изографисани на една-едничка врата или дялайки камък от основите на тази великолепна постройка.

Поетичните думи трогнаха Браумин, ала не можеха да го откажат не само от желанието да се бори, но и да спечели.

— Ако истински вярваме в думите на брат Авелин, не може да те оставим сам — каза той. — Ние ще се борим…

— И накрая ще спечелим — прекъсна го отец Йойона, защото знаеше какво следва и виждаше, че е наивно. — Вярвам в това. Ала ако и двамата сега се изправим срещу Маркварт, това ще отслаби каузата ни неимоверно, може би дори фатално. Аз съм един старец и с всеки един изминал ден се чувствам все по-стар и по-стар. Ще започна битката си с Маркварт и срещу сегашния път на самата Църква и това може би ще накара Ордена да се вгледа в някои от ритуалите и така наречените ни традиции, да ги види в нова светлина.

— И къде е мястото ми в тази безнадеждна война? — попита брат Браумин, мъчейки се да скрие сарказма в гласа си.

— Ти си млад човек и почти сигурно ще надживееш Далбърт Маркварт — спокойно му отвърна отец Йойона. — Освен ако не те сполети някой нещастен случай! — Не му трябваше да изговаря името на Делман, за да извика неприятни асоциации в ума на брат Браумин.

— И после? — попита Браумин, щом се поуспокои.

— Тихо ще разпространяваш словото — отговори отец Йойона. — Пред Висченти Марлборо, на брат Делман, на всеки, който би те послушал.

Ще надграждаш върху малкото, което ще постигна аз, ще намериш приятели, ала внимавай да не си създаваш врагове. И най-важното рече Йойона, като отмахна единия край на килима и откри тайник на пода, — ще пазиш това. — Той извади един древен текст от тайника и го подаде на смаяния Браумин.

— Какво е това? — попита младият монах, останал без дъх; разбираше, че държи нещо много важно, че тази вехта книга е продиктувала много от изненадващите решения на Йойона.

— Тук са отговорите — отвърна загадъчно отецът. — Чети си я тихо, тайно и след това я скрий от погледа и от мислите си. Ала не и от сърцето си — добави той, потупвайки Браумин по рамото. — Ако трябва, играй игричките на абат Маркварт, дори се състезавай с властолюбивия брат Франсис.

На лицето на Браумин се изписа неверие.

— Разчитам, че ще станеш отец в Сейнт Мер-Абел — твърдо отвърна на погледа му Йойона. — И то скоро, може би като мой заместник. Това не е невероятно, тъй като Маркварт ще иска да даде ясен знак, че не воюва с мен, а приятелството ни отпреди е добре известно. Трябва да се пребориш за това място и да прекарваш дните си така, че един ден да станеш абат, дори върховен абат. Цели се високо, млади ми приятелю, защото залозите са огромни. Репутацията ти е впечатляваща извън тесния кръг около Маркварт. Когато стигнеш върха на силите си, бъди сигурен в приятелите си и помисли как да продължиш свещената война, започната от брат Авелин. Това може да означава предаването на книгата на по-млад, верен съюзник и следването на път, сходен с моя.

Или пък според ситуацията, може открито да започнеш битка в самата Църква. Само ти ще знаеш.

— Искаш много от мен.

— Не повече, отколкото от себе си — отвърна Йойона с горчив смях. — А съм сигурен, че ти си много по-достоен човек от Йойона!

Брат Браумин изпуфтя при това твърдение, ала Йойона поклати глава.

— Отне ми шест десетилетия да науча това, в което ти вече твърдо вярваш в сърцето си — обясни старият отец.

— Ала аз имах по-добър учител — отвърна с усмивка брат Браумин.

Усмивка се появи и на сбръчканото лице на стария Йойона.

Браумин погледна към книгата, вдигна я между себе си и отеца и попита:

— Кажи ми повече — какво има тук?

— Сърцето на Авелин — отвърна Йойона — и истината за това, което някога е било.

Браумин свали книгата и я скри под расото си, близо до сърцето.

— Спомни си всичко, което ти разказах за съдбата на „Бягащия с вятъра“ и го сравни с това, което някога е било пътят на нашия Орден — обясни Йойона.

Браумин притисна книгата до гърдите си и кимна тъжно.

— На добър час, мой приятелю, мой учителю — рече той на Йойона, страхувайки се, че никога повече няма да го види.

— Не се бой за мен — отвърна отец Йойона, — защото ако умра днес, ще умра спокоен. Намерил съм сърцето си и истината и съм ги поверил на способни ръце. Накрая ще победим.

Брат Браумин пристъпи внезапно напред и прегърна силно едрия мъж, като го задържа дълго в обятията си. Сетне рязко се обърна, не искаше отец Йойона да види сълзите, които проблясваха в очите му, и се затича към килията си. Йойона избърса очи и тихо затвори вратата след себе си. По-късно същия ден той, Де Унеро и група млади монаси излязоха през огромните порти на Сейнт Мер-Абел. Йойона забеляза, че силата, която обгръщаше бъдещия абат, бе огромна — двадесет и петима монаси, все от четвърти и пети курс, облечени с кожени доспехи и въоръжени с мечове и тежки арбалети. Старецът въздъхна тежко при тази гледка — знаеше, че групата трябва да подсигури абсолютното и неоспоримо господство на Де Унеро в Сейнт Прешъс, а не да защитава бъдещия абат от опасностите по пътя.

Но имаше ли значение? Йойона чувстваше, че не му остава много, а пътят до Сейнт Прешъс изглеждаше достатъчно опасен.

Той се поколеба, когато портите на манастира се затръшнаха зад него, и се зачуди дали не трябва да се върне и открито да се изправи срещу Маркварт, да приключи с това тук и сега. Усещаше, че е близо до смъртта.

Ала се чувстваше и слаб и болен и не искаше отново да вижда Маркварт.

Сведе глава от срам и умора и се заслуша в речта, която Де Унеро изнасяше пред всички в групата, включително и пред него. Той лаеше заповед след заповед за това как да се движат, в какъв ред, как да се държат по пътя и настояваше всички, най-вече Йойона, да се обръщат към него с титлата „абат“.

Това потресе дълбоко отец Йойона.

— Ала ти още не си абат — напомни му той.

— Може би ще имаш нужда да потренираш изговарянето на титлата — настоя Де Унеро.

Йойона остана на място, когато онзи го приближи.

— Това е от върховния абат — каза де Унеро, развивайки пергамент с едно движение на ръката си. На него бе изписан последният едикт на Маркварт, който обявяваше, че оттук нататък брат Маркало Де Унеро ще бъде известен като абат Де Унеро.

— Нещо да кажете, отче Йойона? — попита нагло Де Унеро.

— Не.

— Просто „не“?

Отец Йойона не отстъпи, не мигна, а погледът му, ако можеше, щеше да изгори омразния документ.

— Отец Йойона? — настоя Де Унеро, а тонът му подсказваше какво очаква.

Йойона вдигна очи и видя злата усмивка, видя, че Де Унеро всъщност го изпитва пред по-младите монаси.

— Не, абат Де Унеро — каза той, като едва произнасяше думите. Но знаеше, че не това е битката, която иска.

След като постави Йойона на мястото му, Де Унеро даде знак на останалите да тръгват и те в идеален ред се отправиха на запад.

На отец Йойона му се стори, че пътят внезапно стана още по-дълъг…

Глава 27 Бягството

— Тръгнаха ли? — попита върховният абат Маркварт брат Франсис по-късно същия следобед. Старецът бе прекарал в личните си покои по-голямата част от деня, защото не желаеше да се сблъсква с отец Йойона, който според него бе на ръба да избухне. Нарочно го бе притиснал до такава степен и след това го бе разкарал от пътя си, тъй като се боеше, че старият отец все още има някаква сила, а той не желаеше открит сблъсък с него. Нека Йойона върви в Палмарис и води битките си с Де Унеро!

— Отец… абат Де Унеро ги поведе на път — отвърна брат Франсис.

— Сега може да продължим с разпита на затворниците — рече Маркварт така студено, че брат Франсис усети как го полазват тръпки. — Взе ли магическата превръзка на кентавъра?

Брат Франсис бръкна в джоба си и извади елфическия предмет.

— Добре — кимна Маркварт, — ще му трябва, за да оцелее и днес — той тръгна към вратата, а Франсис припна след него, за да не изостане.

— Опасявам се, че другите затворници имат по-голяма нужда от нея — рече младият монах. — Жената особено изглежда много зле.

— Те може и да имат нужда от нея, но ние от тях — не — каза рязко Маркварт, обръщайки се към младежа.

— Може би някой трябва да се погрижи за тях с камъка на душата тогава — измрънка Франсис.

Кикотът на Маркварт го прониза в сърцето.

— Глух ли си? — попита той. — Не ни трябват повече.

— И все пак няма да ги пуснем — разсъди брат Франсис.

— Не, няма — съгласи се Маркварт и преди усмивката по лицето на Франсис да се разшири, добави: — Ще ги оставим да срещнат Божия гняв. Нека гният в тъмниците си.

— Но, отче…

Погледът на Маркварт го накара да млъкне.

— Тревожиш се за някакви си хорица, когато цялата Църква е заплашена! — скара му се старецът.

— Но ако не ни трябват, защо да ги държим затворени?

— Защото ако жената, която търсим, мисли, че са в ръцете ни, сама ще довтаса — отвърна Маркварт. — Докато тя мисли, че са живи, за нас няма значение дали това е вярно, или не.

— Но защо не ги пощадим тогава?

— Защото могат да свидетелстват срещу нас! — изръмжа върховният абат, доближавайки сбръчканото си лице съвсем близо до носа на брат Франсис. — И как ли ще бъде приета тяхната история? Дали слушателите биха разбрали висшето благо, заради което те са страдали? Ами какво да кажем за сина им? Би ли желал да срещнеш тези обвинения?

Брат Франсис си пое дълбоко дъх и се успокои. Напомни си отново колко отдаден е на върховния абат и колко дълбоко е замесен във всичко това. Младият монах отново се бе изправил на кръстопът, тъй като дълбоко в сърцето си знаеше, че каквото и да казваше абатът, мъченията на Чиличънкови и кентавъра са нещо отвратително и зло. Ала и той вече бе част от това зло и ако Маркварт не успееше да се наложи, съучастничеството му щеше да бъде разкрито на целия свят. Жената бе болна, понеже сърцето й бе разбито на пътя, от смъртта на нейния син.

— Важно е какво ще си помисли онази с камъните — прекъсна мислите му Маркварт. — Няма значение дали затворниците ще са живи или мъртви.

— Пощадени или убити — поправи го Франсис, макар и шепнешком, така че абатът, който отново бе тръгнал по стълбите, нямаше как да го чуе. Младият монах отново си пое дъх и когато въздъхна, крехкото пламъче на състраданието в сърцето му отново угасна. Това бе неприятно и гнусно, реши той, ала бе в името на доброто, а той просто следваше заповедите на върховния абат на Абеликанската църква, човека, който от всички бе най-близо до Бога.

Затича се, изпревари Маркварт и му отвори вратата към стълбите.

— Петибуа? О, скъпа Петибуа, защо не отговаряш? — повтаряше Гревис Чиличънк. Нощта преди това той бе говорил с жена си през решетките, килиите им бяха съседни. И макар че не можеше да я види заради пълния мрак, звукът на гласа й го успокояваше.

Въпреки че думите й не бяха никак успокоителни. Смъртта на Грейди бе разбила сърцето й, знаеше Гревис. Той освен това бе понесъл най-тежките мъчения и сега, гладен и пребит, изпитваше болка в старите си кости при всяко движение — а не малко от тези кости бяха изпочупени. Все пак жена му бе много по-зле.

Той я викаше отново и отново, молеше я да му отговори.

Петибуа не можеше да го чуе, тъй като мислите и чувствата й бяха насочени навътре, към дълъг тунел с ярка светлина в края, където стоеше Грейди, протегнал ръка към нея.

— Виждам го — извика тя. — Грейди, хубавото ми момче.

— Петибуа? — долетя викът на Гревис.

— Той ми сочи пътя! — възкликна Петибуа с повече сила, отколкото бе имала от много, много дни.

Гревис разбра какво става и очите му се разшириха от паника.

Петибуа си отиваше, доброволно оставяше него и този ужасен свят!

Първият му инстинкт бе да се развика, да я върне към себе си, да я помоли да не го оставя.

Ала той остана притихнал, разбираше колко егоистично би било, ако го направи. Времето на Петибуа бе дошло и той трябваше да я остави, защото оня свят бе по-хубаво място.

— Върви при него, Петибуа — пророни с треперещ глас възрастният човек, а сълзите се стичаха от помътнелите му очи. — Върви при Грейди и го прегърни. Кажи му, че го обичам.

Той отново притихна и сякаш целият свят се смълча така, че Гревис можеше да чуе ритмичното дишане на жената в съседната килия.

— Грейди — пророни тя още веднъж или дваж, сетне тежко въздъхна и след това…

Настъпи тишина.

Ридания разтърсиха тялото на стария човечец. Той дръпна веригите си с всичка сила, докато една от китките му не изхрущя и вълни от болка не го накараха да се облегне на стената. Той вдигна ръката си до лицето, за да избърше сълзите си, сетне със сила, която не вярваше, че още има, се изправи. И веднага разбра, че това ще е последното му действие на този свят.

Съсредоточавайки се, представяйки си покойната си съпруга, за да събере смелост, Гревис дръпна с всичка сила срещу оковата, която придържаше ранената му ръка. Преглътна болката и дръпна колкото можа, дори повече. Дори не чу чупенето на костите, а само продължи да дърпа като звяр, раздирайки плътта си, мачкайки ръката си в оковата.

Накрая, след дълги минути на агония, той освободи ръката си. Коленете му омекнаха.

— Не — скара се сам на себе си, остана прав и се обърна към увисналата верига. С едно движение я уви около ръката си, завъртя я и прехвърли оковата около главата си. Сетне се изправи на пръсти, отхлабвайки натиска върху гърлото си.

Ала не за дълго, разбра той, след като краката му започнаха да отслабват и тялото му се свлече, а веригата се стегна на врата му.

Искаше да види този тунел, да иде при Петибуа и Грейди…

— Казах ти, че е зъл — ревна абат Маркварт на брат Франсис, когато стигнаха до трупа на обесения, — ала дори аз не знаех колко точно. Да отнемеш живота си! Какво малодушие!

Брат Франсис искаше да се съгласи с това, ала част от съзнанието му не му позволяваше да го направи тъй лесно. Бяха намерили жената, Петибуа, в съседната килия също мъртва, ала не поразена от собствената си ръка. Франсис подозираше, че Гревис е знаел, че е мъртва, и това е подтикнало съсипания старец към самоубийството.

— Няма значение — каза Маркварт презрително, донякъде успокоен след шока на смъртта.

— Както ти казах преди, никой от двамата не знаеше нищо ценно.

— Как може да сте сигурен в това? — осмели се да попита Франсис.

— Защото бяха слаби — сопна му се Маркварт — и това — той махна с ръка към мъртвата фигура, висяща до стената — само го доказва.

Слаби, ако имаха да ни казват нещо, щяха да се пречупят от разпитите отдавна.

— И сега всички те са мъртви, тримата от семейството на онази Пони — каза тъжно брат Франсис.

— Но докато тя не знае това, си остават ценни за нас — каза жестоко върховният абат. — Няма да казваш на никого за гибелта им.

— На никого! — изуми се Франсис. — Сам ли да ги погребвам, както Грейди на пътя?

— Грейди Чиличънк си беше твоя отговорност — отново му се сопна Маркварт.

Брат Франсис заекна, търсейки отговор, който така и не дойде.

— Остави ги където са — добави Маркварт, след като прецени, че младият монах е набрал достатъчно страх. — Червеите ще ги изядат и тук, точно както и под земята.

Франсис понечи да възрази, по-кротко този път, да напомни за проблема със смрадта, ала се спря. В тези забравени тъмници миризмата на два трупа едва ли щеше да се забележи, нито би променила особено и без това отвратителната аура на това място. И все пак идеята тези двамата да останат непогребани, особено пък жената, която не бе направила нищо лошо, някак потресе Франсис.

Ала и той не беше светец. Ръцете му не бяха чисти и както всички други проблясъци на съвест, които се проявяваха у протежето на Маркварт, и този бе угасен и бързо прогонен.

Маркварт се отправи към вратата и Франсис забеляза нервността на това движение. Тепърва трябваше да проверят Брадуордън, по-важния според Маркварт затворник. Франсис излезе бързо от килията и се затича по прашния каменен коридор, вадейки ключовете си, още преди да стигне до килията на Брадуордън.

— Махнете се, песове! Нищо няма да ви кажа! — чу се смелият глас отвътре и Франсис, видимо успокоен, отключи вратата.

— Ще видим, кентавре — измърмори Маркварт тихо. Сетне се обърна към Франсис: — Носиш ли превръзката?

Франсис понечи да я извади джоба си, сетне се поколеба.

Но твърде късно, тъй като Маркварт го бе видял, протегна се и взе превръзката.

— Нека да изпълним нашия дълг — рече абатът, изглеждайки развеселен.

Жизнерадостният му тон накара брат Франсис да потръпне, тъй като знаеше, че с вълшебната превръзка на ръката, на кентавъра му предстояха дълги и ужасни мигове…

Глава 28 Когато дългът зове

Вятърът духаше силно над водите на Масур Делавал, когато Елбраян, Пони и предрешеният Джуравиел се качиха на ферибот в Палмарис, където елфът привлече немалко учудени погледи. Пони го придържаше близо до себе си, защото се мъчеше да го представи за свой син — и то болен син, а понеже заразите бяха често срещани в Хонс-де-Беер и будеха страх у хората, никой не посмя да ги приближи.

В действителност стенанията на Джуравиел далеч не бяха само преструвка, тъй като тежката завивка, метната отгоре му, болезнено притискаше крилете му.

Огромните платна на квадратния кораб се разгънаха и той излезе от пристанищните води на Палмарис, като дървото скърцаше при срещата си с вълните по ниските нива на кораба. На широката и плоска палуба имаше повече от петдесетима пътника, като екипаж от седем човека работеше методично, ала мързеливо. Бяха привикнали на това пътуване, което се провеждаше два пъти всеки ден при добро време, и то от години насам.

— Казват, че фериботът е добро място за събиране на информация прошепна Джуравиел на Елбраян и Пони. — Хората, пресичащи реката често се боят, а боящите се хора често изричат на глас страховете си с надеждата, че някой ще ги успокои.

— Ще се разходя покрай тях — рече Елбраян и се отдалечи от „семейството“ си.

— Болно ли е момчето ти? — почти веднага долетя въпрос, когато пазителят мина покрай група от петима възрастни хора, трима мъже и две жени, на вид изглеждащи като рибари.

— Бяхме на север — обясни пазителят. — Домът ни бе разграбен, както и цялото ни село. За около месец преследвахме паурите и гоблините, отмъквахме храна, когато можем, а най-често гладувахме. Хлапето ми, Бели… Бели яде нещо, предполагам гъба, и оттогава не е на себе си. Не знам дали изобщо ще се оправи.

Тази история му донесе съчувствени кимвания, особено от страна на жените.

— И накъде отивате? — попита същият човек.

— На изток — отвърна тайнствено Елбраян. — А вие? — бързо попита той, преди онзи да продължи.

— До Амвой — отговори човекът, имаше предвид града на отсрещния бряг, крайната цел на ферибота.

— Ние всичките сме от Амвой — намеси се една от жените.

— Искахме да видим едни приятели от Палмарис, след като суматохата отмина — добави човекът. Елбраян кимна и погледна към широката река, към пристанищата на Палмарис, които бързо се отдалечаваха от погледа, тъй като дървеният кораб бе попаднал на благоприятни и силни ветрове.

— Внимавайте, ако ходите оттатък Амвой — рече една от жените.

— Натам сме.

— За Сейнт Мер-Абел, нали? — попита рибарят.

Елбраян го погледна изненадан, ала успя да прикрие реакцията си, не искаше да разкрива целта на пътуването им.

— Поне аз бих отишъл натам, ако синът ми е болен — продължи човекът, без да забележи объркването на пазителя. — Казват, че онез попове имат лек за всичко, макар че не са особено услужливи!

Това накара спътниците му да се засмеят, освен жената, която бе заговорила Елбраян. Сега тя го погледна и каза:

— Бъдете внимателни, ако ходите на изток от Амвой. Казват, че земите там са опустошавани от паурски бандити. А тези гнусни твари няма да съжалят болното момче, не се и съмнявай.

— Има и една противна банда гоблини — добави човекът. — Казват, че паурите ги изоставили и ония сега бягат насам-натам подплашени.

— Няма по-опасно нещо от наплашен гоблин — намеси се друг.

Пазителят се усмихна с благодарност.

— Уверявам ви — рече той, — няма да ми е за пръв път да срещна паури или пък гоблини. — И след тези думи той се поклони и продължи разходката си по палубата. Дочуваше разговорите на хората, бяха разтревожени от разбойническите банди на изток, ала не научи нищо важно.

Накрая се върна при Пони и Джуравиел. Елфът се бе облегнал, плътно увит със завивката, докато Пони гледаше конете и най-вече Сивия камък, който не се чувстваше добре в люлеещия се ферибот. Конят постоянно потропваше с крак, пръхтеше и цвилеше, а по мускулестия му врат бе избила пот. Елбраян отиде при него и здраво го хвана за юздата, дръпна я силно надолу и това успокои коня на мига. Ала скоро след това Сивият камък отново потропваше и тръскаше глава.

Симфония междувременно се бе успокоил и когато Елбраян намери време да прегледа жребеца и Пони се приведе до врата му, допряла буза до магическия тюркоаз, той разбра. Тя се бе свързала със Симфония и бе накарала могъщия жребец да се успокой.

Сивият камък дръпна юздата си така, че едва не събори Елбраян.

Конят се опита да се изправи, но пазителят го удържа с усилие.

Още няколко души, сред които и двама моряци, дойдоха към тях и се помъчиха да успокоят животното, защото един нервен кон на откритата палуба можеше да е наистина опасен.

Ала тогава Симфония овладя ситуацията — мина покрай Елбраян и постави глава на врата на Сивия камък. И двата коня изпръхтяха, а Сивият камък потропа по палубата и се опита да се изправи, но Симфония не допусна това, натисна по-силно и дори постави единия си крак на гърба му.

Тогава, за изумление на всички, включително и на Елбраян и Пони, Симфония слезе от гърба на Сивия камък и започна да търка муцуна в него, пръхтейки и клатейки глава. Сивият камък изцвили съжалително още няколко пъти, ала вече по-слабо.

И животните се успокоиха.

— Добър кон — промърмори един човек на Елбраян, докато се отдалечаваше. Друг го попита дали Симфония се продава.

— Камъните на Авелин са доста полезни — отбеляза Пони, когато тримата приятели отново останаха сами с конете си.

— Разбирам, че ти се свърза със Симфония, понеже и двамата сме правили това и преди — рече пазителят. — Ала имам чувството, че той някак предаде твоите думи и на Сивия камък?

— Нещо от този род, както изглежда — отвърна Пони, като клатеше изумено глава.

— Колко сте надменни хората — отбеляза Джуравиел и двамата се извърнаха към него. — Изненадва ли ви, че конете могат да общуват, дори и по свой си, примитивен начин? Как биха оцелели през всички тези векове, ако не можеха?

Елбраян и Пони, победени от тази простичка логика, само се засмяха. Ала изражението на пазителя скоро отново стана сериозно.

— Говори се, че паури вилнеят в източните части на кралството — рече той. — Както и банда особено опасни гоблини.

— Можехме ли да очакваме друго? — отвърна Джуравиел.

— От това, което чух, изглежда, че враговете ни на изток от реката са се скарали. Паурите напуснали гоблините и сега гоблините нападат, както поради злата си природа, така и от страх.

Джуравиел кимна, ала Пони бързо добави:

— Аз обаче не мисля, че гоблините и паурите са най-лошият ни враг.

Болезненото припомняме за тяхната цел и възможната катастрофа, която ги очакваше там, ги накара да притихнат и ги натъжи. Прекараха следващия, последен час от пътуването в мълчание, като гледаха конете.

Бяха доволни, когато фериботът пристигна в малкото градче Амвой.

Капитанът, застанал до подвижния мост, повтори предупрежденията за гоблини и паури на всички слизащи пътници, като ги съветваше да са особено внимателни, ако пътуват извън града. Тъй като нямаха нужда от провизии, приятелите минаха направо през обкръжения от крепостни стени град към южната порта, където отново им бяха припомнени опасностите, дебнещи ги в откритите земи наоколо. Ала никой не им попречи да излязат, затова същия следобед те напуснаха Амвой и конете бързо изминаваха миля подир миля. Тук имаше далеч по-малко дървета и гори, отколкото на север от Палмарис.

Земите тук бяха по-цивилизовани, пресичани от широки пътища, някои дори покрити с чакъл — макар да нямаше нужда, тъй като тревистите поля бяха лесни за пътуване. Като минаха паралелно на пътя, тримата заобиколиха още един град същия ден и макар той да не бе опасан със стена, те видяха, че по покривите на сградите има стрелци, а на градския площад — катапулт. Фермерите, работещи стоически на полето, се спряха при преминаването им, а неколцина дори им помахаха и ги поканиха да хапнат. Ала тримата другари бързаха и когато слънцето слезе ниско в небето, те видяха още един град, по-малък от предишните, а земите наоколо бяха вече по-слабо населени, тъй като бяха по-отдалечени от голямата река.

Завиха на изток от селището и си направиха бивак. И като гледаха черните силуети на сградите в далечината, те решиха да пазят хората от града тази нощ.

— Колко далеч трябва да стигнем? — попита Джуравиел, когато седнаха около огъня и започнаха вечерята си.

Елбраян погледна Пони, която бе прекарала години по тези земи.

— Няколко дни — отвърна тя, — не повече.

Взе една пръчка от огъня и начерта карта в прахта, като отбеляза Масур Делавал и залива на Вси светии.

— Сейнт Мер-Абел е на не повече от стотина мили от реката, ако си спомням правилно — рече тя, сетне начерта селищата по на изток — село Макомбър и накрая Пирет Тюлм.

— Служих тук, в Пирет Тюлм, ала след като срещнах Авелин, се върнахме към реката — не до Сейнт Мер-Абел, а по път южно от манастира.

— Значи ни остават около два дни — измърмори Елбраян, — може би три. Трябва да подготвим плановете си.

— Няма много за планиране — рече Джуравиел. — Отиваме до вратите на абатството и искаме приятелите си. Ако не ни ги върнат, ще съборим проклетото нещо!

Този опит за шега ги накара да се усмихнат, ала нищо повече. Всеки от тях, включително Джуравиел, започна да осъзнава колко тежко бе в действителност пътуването им. Сейнт Мер-Абел бе дом на стотици монаси, знаеха те, много от които вещи в употребата на магическите камъни. Ако Елбраян и особено Пони бъдеха заловени и разпознати, тяхното пътуване щеше да свърши с неуспех.

— Не бива да носиш камъните в абатството — отбеляза Елбраян.

Пони зяпна към него. Та магията на камъните бе едно от най-силните им оръжия и им даваше неоценима помощ при шпионирането!

— Те ще засекат употребата им — рече пазителят, — може да усетят присъствието на камъните, дори ако не ги използваш.

— Изненадващият удар е единственият ни шанс — съгласи се Джуравиел.

Пони кимна, не желаеше да спори за това сега. Не още.

— Ако ни открият — продължи мрачно пазителят, — аз и ти, Пони, трябва да се предадем пред всички, молейки за размяна.

— Ние двамата срещу Чиличънкови и Брадуордън.

— Тогава Джуравиел ще вземе камъните на Авелин и ще отиде на запад, а после с Брадуордън към Дъндалис — продължи Елбраян. — Сетне ще вземеш камъните в Андур’Блау Иннинес — рече той на елфа — и ще помолиш лейди Даселронд да ги пази вовеки.

Ала Джуравиел клатеше глава още преди Елбраян да е завършил мисълта си.

— Туел’алфар няма да се забъркват в битката за камъните — каза той.

— Вече сте замесени! — настоя Пони.

— Не е вярно — рече Джуравиел, — аз помагам на приятели, изплащам дълга си и нищо повече.

— Тогава ни помогни — настоя Пони, но Елбраян, вещ в отношенията с елфите, вече се бе предал.

— Искате да се намесим политически — обясни Джуравиел. — Това е невъзможно.

— Искаме да уважиш паметта на Авелин — възрази Пони.

— Това е проблем на Църквата — бързо отвърна Джуравиел. — Тя, а не Туел’алфар, трябва да реши какво да прави.

— Това наистина е проблем на хората — съгласи се Елбраян и сложи ръка на рамото на Пони, за да я успокои. Тя го погледна в очите и той поклати глава бавно, за да й покаже колко безнадежден е този спор.

— Бих те помолил тогава да вземеш камъните и да ги дадеш на Брадуордън — рече пазителят на елфа. — Нека той ги вземе и да ги зарови някъде надалеч.

Джуравиел кимна в знак на съгласие.

— И върни Сивия камък на Роджър — продължи Пони. — А Симфония заведи в гората отвъд Дъндалис, в неговия дом.

Елфът отново кимна и след дълга пауза избухна в смях.

— Ах, каква обнадеждена задруга сме станали! — рече елфът. — Планираме нашето поражение, а не победата. Тъй ли те обучихме, Нощна птицо?

На лицето на Елбраян се появи усмивка, макар и засенчена от поникналата тридневна брада.

— Обучен съм да печеля — реши той. — И ние ще намерим начин да влезем в Сейнт Мер-Абел и да излезем оттам с Брадуордън и Чиличънкови още преди монасите да разберат, че сме ги навестили.

Те пиха за това и хапнаха. Когато се навечеряха и започнаха да очертават бивака си и неговата защита, Джуравиел отиде да претърси околността, оставяйки Елбраян и Пони сами.

— Страх ме е — призна Пони. — Чувствам се, сякаш сме на края на дългия път, който започнах със срещата си с Авелин Десбрис.

При все показаното преди малко самочувствие, Елбраян не възрази.

Пони се приближи към него и той я прегърна. Тя го погледна в очите, надигна се на пръсти и нежно го целуна. Сетне се отдръпна, продължавайки да го гледа, а напрежението се покачваше. Тя се върна и отново го целуна, вече по-страстно и той отвърна на целувката й.

— Ами уговорката ни? — понечи да попита той, ала Пони сложи пръст на устните му, карайки го да замълчи, сетне го целуна отново, отново и отново, и го събори на земята.

На Елбраян му се струваше, че са сами в широкия свят, под блещукащите звезди и с летния бриз, който галеше и охлаждаше телата им.

Рано на следващия ден те отново бяха на път, пришпорваха конете си, докато зората обагряше източното небе пред тях в розово. Всякакви разговори за това как биха могли да проникнат в Сейнт Мер-Абел бяха прекратени дори преди истинското обсъждане, тъй като те нямаше как да измислят нещо, докато не видеха укреплението. Дали вратите бяха широко отворени за бегълци от близките градове или бяха залостени, а по стените патрулираха стражи?

Нямаше как да знаят това, така че отложиха обсъждането за момента, в който то щеше да доведе до конкретни резултати. Затова ускориха ход, решени да стигнат абатството до следващата сутрин.

Ала тогава видяха дима, издигаше се като пръсти на демон иззад една могила, обрасла с дървета. И тримата бяха виждали такъв пушек преди и знаеха, че не е нито от домашно огнище, нито от стъкмен край пътя огън.

Въпреки спешността на мисията си и високите залози, никой не се поколеба. Елбраян и Пони обърнаха конете си на юг и ги пришпориха към могилата, а после и нагоре към дърветата. Джуравиел излетя от Сивия камък с лък в ръка веднага щом достигнаха дърветата, и отиде да проучи района.

Елбраян и Пони забавиха ход и слязоха от конете си, сетне внимателно се придвижиха до върха на могилата. Пред тях, покрай главния път в подобна на паница долина, имаше керван фургони, натоварени със стока и събрани в защитна кръгова формация. Някои от фургоните горяха и Елбраян и Пони чуваха крясъците на хората отдолу, които молеха за вода или пък организираха защитата. Виждаха и многото ранени, чиито писъци се носеха над долината.

— Трябва да слезем при тях — рече Пони — или поне да използвам камъка на душата.

Елбраян я погледна неодобрително. Не искаше да използват този камък или който и да било друг в такава близост до Сейнт Мер-Абел.

— Изчакай завръщането на Джуравиел — каза й той. — Не виждам мъртви чудовища около кръга, така че вероятно битката тепърва започва.

Пони кимна, макар че воплите на ранените я изпълваха със състрадание.

Джуравиел се върна бързо и кацна на един клон точно над главите им.

— Вестите, които нося са и добри, и лоши — обясни той. — Първо и най-важно, нападателите са гоблини, а не паури, което значи, че си имаме работа с не толкова опасен противник. От друга страна, става дума за около осемдесет гоблина, които се готвят за втора атака. — Той посочи отвъд долчинката, към могила, издигаща се на юг.

— Зад дърветата са. Елбраян, винаги добре запознат с гоблинските стратегии, огледа околността.

— Самоуверени ли са? — попита той Джуравиел.

Елфът кимна.

— Видях няколко ранени, ала никой не спори, че трябва да нападнат пак.

— Това значи, че ще слязат от могилата — каза пазителят — и ще се спуснат по нанадолнището за ускорение. Гоблините никога не се интересуват за своите ранени. Няма да губят време да планират по-смислена атака.

— Нито имат нужда от това — добави Джуравиел, поглеждайки към хората долу и техните скромни опити за съпротива. — Търговците и стражите им нямат никакъв шанс да ги удържат.

— Освен ако не им помогнем — бързо се намеси Пони, поставяйки ръка върху торбичката с вълшебни камъни, жест, който Елбраян не пропусна. Погледна я и поклати глава.

— Не ги използвай, освен ако не са единственият ни шанс — рече й той.

— Осемдесет… — отбеляза язвително Джуравиел.

— Но пък гоблини — отвърна пазителят, — убием ли четвърт от тях, останалите ще се разбягат. Нека се подготвим.

— Отивам да ги наглеждам тогава — рече елфът и изчезна от поглед така бързо, че Елбраян и Пони примигнаха невярващо.

Двамата поведоха конете около долчинката, извън погледа на търговците от фургоните, а след това нагоре по южния склон на могилата, към редицата дървета.

— Те са гладни и изплашени — отбеляза Елбраян.

— Търговците или гоблините?

— Вероятно всички — отвърна пазителят, — но имам предвид гоблините. Гладни са, изплашени и отчаяни, което ги прави два пъти по-опасни.

— Което ще рече, че дори да убием четвърт от тях, може и да не побегнат — разсъди Пони.

Пазителят сви рамене.

— Много са далеч от дома си, няма как да стигнат дотам. Подозирам, че слуховете са верни и паурите са ги изоставили тук, в земи, пълни с врагове.

Пони го изгледа.

— Смяташ ли да им предложиш милост? — попита тя.

Пазителят се засмя и рече твърдо:

— Не и на гоблините, не и след Дъндалис. Моля се никой от тях да не побегне. Нека осемдесет слязат от хълма. Всички ще умрат от нашите ръце.

Стигнаха върха на могилата и видяха гоблините, събрани от едната й страна, на около половин миля на юг.

Не бяха далеч, ала Елбраян и Пони решиха да не предприемат нищо, щом видяха, че Джуравиел отива към тях. Вместо това огледаха дърветата, чудейки се какви изненади да подготвят за приближаващата орда.

Пони отиде към храстите, като търсеше млади дървета, подходящи за примки, докато пазителят отиде до един голям и изсъхнал бряст, който едва се крепеше на върха на могилата.

— Ако пуснем това отгоре им, доста ще ги обърка — отбеляза пазителят, когато Пони приближи до него.

— И щяхме да го направим, ако имахме впряг коне — отговори саркастично тя, тъй като сухото дърво изглеждаше огромно.

Но Елбраян бе готов за това. Бръкна в пазвата си и извади пакетче с червен гел.

— Дар от елфите — рече той. — Стволът е така изгнил, че си мисля, че това ще е достатъчно.

Пони кимна. Тя бе видяла как Елбраян намазва в Аида метално резе със същия гел. То се бе отслабило дотолкова, че един мах на меча му го разряза.

— Аз сложих вече една примка и виждам как да сложа още няколко — каза тя, — пък няколко заострени кола в храстите също ще свършат работа.

Пазителят кимна разсеяно, прекалено погълнат от работата си, за да забележи че тя се връща към нейната.

Елбраян намери най-изгнилата част на ствола и разгледа широчината му. Беше сигурен, че с няколко замаха с Буря ще събори дървото, ала това нямаше да е достатъчно, тъй като никога не би имал време за това посред орда от гоблини. Ала ако успееше да го подготви сега…

Той извади меча си, чукна леко с него дънера и отстъпи, внимателно вслушвайки се в пукота от изгнилото дърво. Намери точното място и го чукна още два пъти. Сетне взе пакетчето, отвори го и намаза критичното място с червената смес, която елфите използваха, за да отслабват разни неща. Намаза дънера така, че дървото да падне по склона, събаряйки други две.

Когато завърши, Пони дойде при него, яхнала Сивия камък.

— Редно е да им кажем — каза тя и посочи към кервана.

— Те знаят, че тук горе има някой.

— Но едва ли знаят, че смятаме да им помогнем — възрази Пони, така че да се приготвят както трябва. Няма как сами да спрем гоблините, колкото и ефективни да са клопките и мечовете ни. — Тя посочи надолу по склона към дънер, полускрит от високата трева. — Тук е доста стръмно, така че първите гоблини ще тичат с пълна скорост и ще бъдат достижими за стрелите на търговците — рече тя. — Това може да е решаващо. Ако опъна въже тук, мога да забавя напредъка на гоблините и да дам възможност на търговците да ги обстрелват по-дълго.

— От триста фута — отвърна Елбраян, наблюдавайки разстоянието от издатинката до най-близкото прикритие.

— Търговците сигурно имат толкова дълго въже — рече Пони, изчака Елбраян да кимне, обърна Сивия камък и внимателно се спусна по могилата. На две трети от пътя, на по-малко от петдесет ярда от кервана, и вече на открито в тревата, тя забеляза много лъкове, насочени към нея, макар че повечето от тях се снижиха, когато стрелците забелязаха, че не е гоблин.

— Поздрави — каза тя и пое към фургоните.

Обърна се към едрия човек с хубави дрехи. По позата му личеше, че е от водачите на кервана.

— Не съм ви враг, а приятел.

Човекът кимна предпазливо, но не отговори.

— Гоблините не са далеч оттук и скоро ще се върнат — каза Пони, като се обърна и посочи към могилата. — Оттам. Аз и приятелят ми сме им приготвили няколко изненади, ала се опасявам, че няма да успеем да ги спрем напълно.

— Откога това стана ваша битка? — попита търговецът, изпълнен с подозрение.

— Когато има гоблини, битката винаги е наша — отвърна тя без колебание, — но може би предпочитате да не се намесим и да ви оставим сами срещу осемдесет гоблина.

Това накара човека да загуби част от самочувствието си.

— Откъде знаете, че идват от юг? — попита той.

— Познаваме гоблините — бе отговорът на Пони. — Наясно сме с тактиките им или по-скоро с липсата на такива. Събрали са се на юг и нямат търпение да организират нападение от няколко страни. Не и когато смятат, че сте притиснати и победени.

— Няма да се предадем! — обяви единият от стрелците, издигайки лъка си във въздуха, жест, вяло повторен от останалите десетима. Пони видя, че керванът има по-малко от четиридесет годни за бой мъже и само двадесетима стрелци, повечето от които неопитни и едва ли щяха да отблъснат гоблините, преди да се стигне до близък бой. Елбраян можеше да се бие с гоблините при съотношение три и дори четири към едно и пак да е сигурен победител, ала за обикновен човек дори един гоблин понякога бе твърде много.

Явно и търговецът знаеше това, тъй като изглеждаше доста умърлушен.

— Какво предлагаш? — попита той.

— Имате ли въже?

Търговецът кимна на един човек наблизо, който се затича до фургона и извади кутия, в която имаше здрави и тънки въжета. Пони му даде знак да ги донесе.

— Ще се опитаме да поизравним силите — обясни тя. — Ще забавим тяхното нападение там, до онзи дънер, на разстояние, от което може да ги улучите. Целете се добре.

Тя взе въжето и го закачи на седлото, после обърна Сивия камък.

— Как се казваш, жено? — попита търговецът.

— После ще имаме време да си приказваме — отвърна тя и пришпори коня към дънера.

Горе на хълма Елбраян за последно проверяваше капаните, които бе поставил. Направи ласо и го метна високо в клоните на мъртвото дърво, връзвайки го умело от едната страна и сетне окачвайки го на рога на седлото на Симфония. Отведе коня до гъстата горичка от другата страна и започна да замаскирва въжето, за да не остави никакъв шанс на гоблините.

— Имаме си още компания — чу гласа на Джуравиел над себе си, когато приключи. Погледна нагоре и след дълго взиране различи стройната фигура на елфа.

— На изток — обясни Джуравиел, — група монаси, може би дузина, приближават предпазливо.

— Ще пристигнат ли навреме за битката?

Джуравиел погледна на юг.

— Гоблините вече идват — рече той, — може би ако се забързат, монасите биха пристигнали навреме, но аз не виждам признаци за това.

Няма как да са пропуснали дима, но не знам дали възнамеряват да се присъединят към битката.

Елбраян се усмихна горчиво, някак не беше изненадан от това.

— Иди и кажи на Пони да не използва камъните — рече той.

— Ако ситуацията го изисква, тя няма да се въздържи от магията си — каза Джуравиел.

— И не бива. Ала ако го стори, подозирам, че малко след като се справим с гоблините, ще трябва да се борим и с монасите — мрачно отвърна пазителят.

Елфът бързо се спусна по могилата, внимаваше да не бъде забелязан от хората при фургоните отдолу. Предаде вестта на Пони и се върна на позиция, наполовина с летене, наполовина с катерене — тъй като малките му ефирни криле бързо се уморяваха. Покатери се на дървото точно когато гоблините пристигнаха. С известно облекчение Джуравиел забеляза, че нападат без ред, като тълпа. Както се бяха надявали тримата приятели, те не се спряха, изкачвайки могилата, а се втурнаха от върха надолу, без дори да огледат защитите на евентуалната си плячка.

И почти не забелязаха проблемите на някои техни събратя, осъзна елфът, когато един гоблин се натъкна на една от примките на Пони.

Създанието изпищя, ала почти не бе чуто от бойните крясъци на спътниците си, преметна се през глава във въздуха, след което увисна на няколко фута от земята.

Няколко гоблина минаха покрай пленения си спътник, без да му обръщат внимание, а други се закикотиха на лошия му късмет.

От другата страна едно от гнусните същества запищя от болка и изненада, когато се преби в един от малките, коварни окопи, които Пони набързо бе изкопала и замаскирала. Кракът на създанието се изпъна болезнено, а сетне се преви прекомерно напред и костта се счупи точно под коляното. Гоблинът рухна по гръб, стискайки ранения си крак и виейки от болка, ала другарите му отново не му обърнаха никакво внимание.

След това падна трети, кракът му бе пробит от внимателно прикрит шип.

Окуражен от немарливостта на гоблините, Джуравиел надигна малкия си лък и започна да си избира мишени. Един нещастен гоблин се спря точно в основата на дървото, където се криеше елфът, и се облегна на ствола да си поеме въздух. Стрелата на Джуравиел го прониза точно през върха на черепа. Гоблинът се свлече на колене, подпрял се с една ръка на дървото.

Въпреки усилията на тримата обаче, само един на всеки двадесет гоблина бе забавен и останалите продължаваха да се спускат по тревистата могила. Джуравиел отстреля още един, когато той се появи от дърветата, след което погледна на запад, по-надолу по хълма, за да види двете дървета, от които Нощната птица бе приготвил най-голямата изненада.

Пазителят падна на едно коляно, скрит зад дърветата, и се прицели с лъка си в разстоянието между стволовете. Той остави първите гоблини да преминат покрай капана, искаше да удари главната група. Освен че така щеше да причини най-много щети, но гоблините щяха да са още по-разпръснати, когато стигнеха търговците, и доста по-малобройни, надяваше се той.

В това време между дърветата притичаха дузина гоблини, а още толкова прииждаха зад тях.

Нощната птица пусна стрелата си, ала изстрелът, макар и точен, бе прекъснат в последния момент от нищо неподозиращ гоблин, който пое стрелата. Без да се притеснява, дори очаквал такъв развой на събитията, Нощната птица пусна втора стрела почти веднага след това и тя профуча между ордата, за да се забие в приготвения ствол.

В следващия миг пазителят свирна на верния си кон и Симфония се втурна напред, опъвайки въжето.

От мъртвото дърво се разнесе ужасно пращене и много гоблини замръзнаха изплашени на мястото си. Точно тогава върху тях се стовариха тонове дървесина, а около тях — дузини дълги и остри клони. Гоблините се втурнаха във всички посоки с писъци на ужас, ала моментът бе избран перфектно от пазителя. Трима умряха веднага, а много други бяха сериозно ранени, притиснати към земята, или хванати в клопка между хищно разперените клони. Около четвърт от съществата вече бяха напред по склона и продължиха да тичат към фургоните. Повечето от падналите в капана на дървото и онези зад него просто започнаха да се катерят по него, твърде жадни за човешка кръв, за да разберат, че са попаднали в засада, докато други, объркани и притеснени, се опитаха да намерят прикритие. Това объркване ликвидира всякакви останки от ред, а пазителят целеше точно това.

Тъй като не искаше да пропуска възможността, пазителят отново издигна Ястребокрилия, застреля един неразумно приближил се гоблин, след това още един, който се бе опитал да се измъкне от капана на клоните.

Отгоре на хълма Симфония продължи да дърпа, докато не освободи парчето дърво, хванато от въжето. Един гоблин се приближи към гъстия храст, който прикриваше могъщия жребец, чудейки се откъде идва шумът, но Нощната птица го застреля.

Симфония се измъкна от горичката, няколко гоблина го забелязаха и започнаха да вият. Жребецът се спусна надолу по склона към пазителя.

Нощната птица извади Буря и се спусна да посрещне коня, като се протегна и съсече въжето с един-единствен удар на магическото острие.

После се метна на седлото, поставяйки Буря на кръста си и отново издигайки Ястребокрилия. Стреля, докато се настаняваше на гърба на коня. Как се пръснаха само гоблините, когато видяха насочения към тях лък!

Нощната птица свали още един от тях и с предизвикателен вик пришпори Симфония в галоп, който ги измъкна на открито. Пусна още една стрела, която безпогрешно намери целта си.

Най-близките гоблини рязко спряха, а някои от тях метнаха копия, ала Нощната птица бе прекалено бърз, извъртя Ястребокрилия, замахна с него като със сопа и отблъсна копията.

Лъкът отново се надигна бързо и още една стрела полетя. Миг по-късно още един гоблин се замята в прахта.

Пазителят отново нападна. Стреля, сетне постави лъка до рога на седлото и измъкна Буря, спускайки се към група от три гоблина. Спря рязко Симфония, извъртайки го на една страна в последния момент, и скочи от седлото, приземявайки се с кълбо. Затича се и използвайки инерцията си, заби меча си през вдигнатата за защита тояга и през нея в главата на изчадието.

С едно извъртане на китката пазителят отхвърли мъртвия гоблин и освободи Буря. Докато острието се въртеше, той мушна право напред и уби второто същество, сетне измъкна меча точно навреме и блокира удара на третото.

При съотношение едно към едно гоблинът не бе равностоен съперник на Нощната птица. Пазителят блокира още един удар, след това трети и удари меча на гоблина така силно, че той се отметна нависоко.

После пристъпи напред и все още приклещил с Буря меча на гоблина над главата му, стисна с другата си ръка костеливия врат на съществото.

Пазителят продължи напред, като принуди гоблина почти да падне по гръб, а мускулите на ръката му изпъкнаха. С тихо ръмжене и едно внезапно завъртане Нощната птица счупи врата на създанието и го повали мъртво на земята. Още гоблини се спуснаха към него, но той ги посрещна с усмивка.

Водещата група гоблини чу звука от битката, ала не си направи труда да погледне назад, твърде съсредоточени в уж лесната плячка, която представляваше керванът. Те тичаха надолу по склона, крещяха диво, с жажда за кръв. Стрели летяха към тях — една дори взе жертва, — ала това почти не забави тяхната свирепа атака.

Ала тогава внезапно тези, които бяха отпред, се затъркаляха презглава. Все повече и повече от тях се запрепъваха, цялата група се оплете и рухна на земята.

Отстрани в храстите Пони пришпори Сивия камък напред, придържайки въжето опънато, докато гоблин след гоблин се препъваха в него. Тя бе завързала другия му край за дънера, сетне го бе привела под тревата, внимателно отбелязвайки ъгъла така, че когато Сивият камък дръпнеше въжето, то да се изправи на точната височина, под коленете на гоблините. Преди да върже другия край на въжето за жребеца си, тя го бе прокарала под разкрит корен на дърво, така, че да предотврати всякакъв риск за Сивия камък от силата на падащите гоблини. Сега могъщият жребец теглеше напред и държеше въжето опънато.

Отдолу двете дузини стрелци в кервана имаха повече време да се прицелят към своите сравнително неподвижни мишени и сега обстрелът им бе далеч по-успешен. Което бе по-лошо за гоблините — тези, които се бяха изправили, бяха изгубили устрема си и трябваше наново да се затичат, вече на не повече от четиридесет ярда от стрелците.

Търговците и техните охранители, макар да не бяха истински войни, не бяха и глупаци и някои не стреляха, а придържаха стрелите си готови за всеки гоблин, който приближеше твърде много. Чудовищата идваха до фургоните по едно, по две и не всяваха ужаса от връхлитаща орда. Така стрелците можеха да се прицелят внимателно и повечето от изстрелите не пропуснаха.

Пони знаеше, че работата й тук е приключила. Тя извади меча си и освободи Сивия камък, прерязвайки въжето, сетне обърна коня си, надявайки се да го пришпори по средата на гоблините, които все още се мъчеха да се изправят. Ала тогава тя погледна нагоре към хълма и видя любимия си по средата на друга група. Удържайки на импулса просто да използва магическите камъни, тя пришпори силно Сивия камък и конят полетя нагоре по хълма.

След като основната маса гоблини слезе отвъд могилата, оставяйки малкото ранени и мъртви зад себе си, Джуравиел вече спокойно можеше да се прицели. Първо той се концентрира около създанията, борещи се с пазителя, но тъй като катастрофалната загуба започна да става ясна на гоблините, някои от тях се обърнаха и се опитаха да избягат, тичайки обратно нагоре по хълма, преминавайки край позицията на елфа, без намерение да се спират или забавят.

Лъкът на Джуравиел продължи смъртоносната си песен, стрела подир стрела жилеше изплашените и бягащи чудовища. Той застреля почти всеки гоблин, който видя, и почти бе изпразнил колчана си, когато едно създание се спря в основата на дървото, заскача развълнувано и започна да го сочи с пръст.

Джуравиел заби стрела в грозното му лице, а после застреля още две от създанията, които бяха дошли да видят заради какво пищи гоблинът.

Елфът отново се протегна към колчана си, за да открие, че му е останала само една стрела. Той сви рамене, застреля още едно от създанията, сетне преметна лъка през рамо, извади тънкия си меч и слезе от дървото.

Осъзна обаче, че битката вече приближава своя завършек, тъй като повече от двадесет гоблини лежаха мъртви по хълма, още толкова край кервана с търговците, няколко бяха избягали през билото, а друга група бягаше надолу, но в източна посока. Гледката изпълни Джуравиел с надежда, тъй като това бяха гоблините от едно време — страхливи, лесно надхитряни, враг, който не можеше да реагира при вида на неочаквана съпротива. Именно заради това те, макар и далеч по-многобройни от хората и елфите в Корона, никога нямаше да са сериозна заплаха.

Нетърпението на гоблините да се доберат до разкрилия се пред тях войн започна да изчезва, когато започнаха да се свличат един след друг, поразени от бляскавия меч на Нощната птица.

Обкръжен от петима, пазителят се спусна напред, сетне, като видя тези пред него да отстъпват, а ония зад него да настъпват, бързо промени посоката, завъртя се и мощно размаха меча си, блокирайки спускащите се тояги и едно насочено към него копие. В перфектния баланс на би’нел дасада краката на пазителя се движеха бързо и преди гоблините зад гърба му да реагират, той удари онзи, който въртеше тоягата, пронизвайки го право в гърдите.

Докато създанието падаше, притиснало раната си в жалък опит да запази изтичащия си живот, друг гоблин надигна копието си и го метна.

Копието летеше право към главата на пазителя, ала едно елегантно диагонално движение на Буря го отклони към гоблините зад Нощна птица, които панически се опитаха да го избегнат, забавяйки атаката си и давайки на пазителя още време да продължи нападението си.

Обезоръженият вече гоблин вдигна ръце, като напразно се мъчеше да се защити. Буря три пъти се изстреля напред, първия път отблъсна едната му ръка настрани, втория го мушна в рамото, премахвайки всяка защита, и третия път удари смъртоносно в гърлото.

Нощната птица се завъртя навреме, за да отблъсне атаката на останалите трима, и отново се приведе в защитна поза, когато други двама смениха падналите си другари, ала вече не така нетърпеливи да нападнат.

Нощната птица продължи да се извърта, готов да се защити от всеки ъгъл. От време на време мушваше с Буря, не за да удари, ала за да примами гоблините, към които се целеше, да нападнат. Смяташе да се възползва от грешките им, които неминуемо щяха да последват, ала след малко промени намерението си и самоуверена усмивка, която покруси гоблините, цъфна на лицето му.

Те разбраха причината за увереността му миг по-късно, когато Сивият камък ги връхлетя и разпиля, а блестящият меч на Пони порази двама за броени мигове. Първо тя мислеше да застане точно зад любимия си, дори да му подаде ръка, за да се качи зад нея на коня. Ала пазителят й махна да слезе и да се присъедини към забавата. Пони преметна крак през седлото, намествайки другата си пета, така че да остане в стремето.

Изчака преди двама гоблини да се хвърлят настрани заради мощната атака на Сивия камък и сетне скочи, плясвайки коня, за да продължи своя бяг, и нападна още с приземяването си.

Само един гоблин стоеше между нея и Нощната птица.

Нападението на Пони бе прекалено бързо. Тя се спусна към него, а мечът й издигна гоблиновото острие нависоко, а сетне полетя встрани, заедно с два от пръстите на гоблина. Пони продължи да тича, извъртайки оръжието си така, че острието премина през гърдите на гоблина.

Съществото изквича и рухна, а Пони освободи меча си и завъртя окървавеното острие.

Нощната птица също не си губеше времето. Нападна с ярост, която шокира враговете му и отвори място на Пони да се приближи. За няколко секунди двамата влюбени стояха, долепили гърбове.

— Мислех, че ще наглеждаш търговците — рече Нощната птица, не особено доволен, че тя се бе присъединила към него в такъв опасен миг.

— А аз реших, че е време да опитаме сериозно танца, на който ме научи — отвърна тя спокойно.

— Приготви ли камъните?

— Няма да ни трябват.

Решителността в гласа й окуражи пазителя, даже го накара да се усмихне.

Гоблините ги обкръжиха, опитвайки се да преценят силата им.

Мъртвите им другари около тях им напомняха за последиците от прибързаните атаки. И все пак бяха пет пъти повече от двамата си противници.

Едно от създанията кресна и се втурна напред, мятайки копието си към Пони. Мечът й се издигна нагоре в последния момент, отблъсквайки копието и то полетя над рамото й и изгуби устрема си. Пони дори не извика, а и не трябваше, тъй като Нощната птица, долепил гръб до нейния, разпозна движението й, все едно самият той го бе извършил.

Извъртя се леко настрани, когато копието мина над рамото на Пони и с едно бързо движение го хвана. После го запрати в гърдите на един неразумно приближил ги гоблин.

— Как направи това? — попита Пони, понеже не бе успяла да се озърне назад и да види движението.

Нощната птица само поклати глава и двамата се настаниха по-удобно в защитна поза. Чувстваха се в странна симбиоза, като че ли общуваха с мускулите си тъй ясно, както с думи. Пони предугаждаше всяко негово потрепване, всяка промяна на стойката.

Пазителят също усети това и бе смаян от близостта. Въпреки страховете си Елбраян се довери на това странно продължение на би’нел дасада. Дори се зачуди дали елфите знаят, че танцът може да се използва така. Ала почудата му трая само миг, тъй като гоблините ставаха неспокойни, някои приближаваха, а друг вдигна колебливо копие — макар че онези срещу него, видели първия катастрофален опит, не бяха особено доволни от това.

Пони разбра, че Нощната птица иска от нея да се отмести наляво.

Бърз поглед в тази посока й показа и причината — един особено смел гоблин имаше нужда от бърз и болезнен урок. Тя си пое дълбоко дъх и изличи всички съмнения от мислите си, защото те можеха да бъдат фатални. Това бе истинският смисъл на сутрешния ритуал, разбра тя, танц, тъй интимен, както правенето на любов, и сега за пръв път подложен на изпитания. Любимият й искаше от нея да отскочи наляво.

Нощната птица усети напрежението в гърба й, сетне внезапния скок и в същия миг той се завъртя около крака й и напълно изненада двама гоблини, които нападаха. По-близкият замахваше към Пони с копието си, когато Буря разсече и двете му ръце през лактите.

Вторият гоблин поне успя да издигне тоягата си в напразен опит за защита, макар че пазителят просто я отклони настрана и промуши съществото в корема.

Сега Пони се завъртя около неговия крак и нападна. Гоблините, опитващи се да нападнат уж разкрилия се Нощна птица, отново бяха напълно изненадани, този път от меча на Пони. Един рухна на земята, притискайки с ръце прерязаното си гърло, докато други двама се втурнаха в бяг.

Пони и Нощната птица отново опряха гърбове и се приведоха в идеална защита и пълна хармония.

Скрит зад дърветата, Бели’мар Джуравиел доволно наблюдаваше как Симфония насочва останалия без ездач Сив камък към безопасно място.

Много пъти елфът бе наблюдавал интелигентността на Симфония, ала всеки път се изпълваше с изумление.

Дори по-невероятен бе спектакълът, който елфът видя, когато погледна своите човешки спътници и хармонията на движенията им. Двамата се допълваха един друг в абсолютно съвършенство. За Туел’алфар би’нел дасада бе нещо лично, медитация на война, ала сега Джуравиел разбра защо Нощната птица е обучил Пони и защо танцуваха заедно.

Наистина в този момент върху тревистата могила, която почервеняваше от кръвта на гоблините, Пони и Нощната птица бяха като едно цяло, като един войн.

Джуравиел осъзна обаче, че лъкът му няма да остане без работа и трябва да помогне на приятелите си. Макар че те сякаш нямаха голяма нужда от него, всеки разчитайки на движенията на другия, тъй елегантни, че кръгът гоблини вместо да се стеснява, се разхлабваше, а създанията отстъпваха все повече и повече.

Джуравиел най-накрая се отърси от удивлението си, зареди една стрела и простреля един гоблин отзад във врата, точно под черепа.

Обръчът около Нощната птица и Пони бе значително изтънял, като все повече и повече гоблини се обръщаха в бяг пред хармоничния танц на двойката. Пони успя да убие един, а пазителят съсече друг, глупашки втурнал се към гърба й, докато тя се обръщаше. Сетне всичко се успокои, чудовищата спряха да нападат.

Нощната птица усети нарастващия им страх, гоблините вече се озъртаха назад, искаха да побегнат, битката навлизаше в критична фаза. Пазителят поиска да каже това на Пони, ала тя го превари и каза спокойно:

— Знам.

И тя наистина знаеше, той усети фините движения на мускулите й, когато тя се приведе, намирайки точния баланс на краката си.

Копията полетяха без ред — гоблините ги използваха като прикритие за бягството си.

Нощната птица и Пони се извъртяха и наведоха, издигайки мечовете си, за да отблъскват оръжията. Не спряха нито за секунда и се отърваха без драскотина от атаката. После се втурнаха към най-близките гоблини, посякоха ги и хукнаха след останалите. Вече не се биеха заедно, но същото важеше и за гоблините; така всяка битка се бе превърнала в лично предизвикателство. Пони майсторски въртеше меча си, описвайки кръгове около съперниците си, докато най-сетне откриеше пролука в защитата им и нападаше, а обикновено с второто или третото мушване приключваше с врага си.

Нощната птица, по-силен и по-опитен, действаше с по-малко финес и с повече сила. Когато гоблините надигаха оръжие, за да се защитят, той просто преминаваше през защитата им и обикновено вземаше живота на гоблина със същия удар. Той се спускаше напред и назад, въртеше се във всички посоки, правеше всичко необходимо, за да порази следващата си жертва. Гоблините трябваше да се успокоят и организират, ала те бяха глупави създания, пък и бяха изплашени.

Умряха бързо.

Малкото, които успяха да се доберат до дърветата пред пазителя, намериха нов враг — стройно малко създание, високо колкото гоблин.

То въртеше меч тъй тънък, че приличаше повече на прибор за хранене, отколкото на оръжие за бойното поле. Първият гоблин се втурна да посрещне този нов враг, като го помисли за човешко дете и реши, че бързо ще приключи с него.

Мечът на Джуравиел се сблъска с този на гоблина веднъж и след това още три пъти така бързо, че изчадието нямаше време да реагира.

И с всеки удар елфът приближаваше, затова когато четвъртият удар отекна, Джуравиел бе само на един фут от изненадания гоблин.

Мечът на елфа проблесна три пъти последователно и остави три рани на гърдите на гоблина.

Джуравиел нападна следващия. Гоблинът беше вече невъоръжен бе метнал копието си към пазителя — сега вдигна ръце.

Бели’мар Джуравиел от народа на Туел’алфар обаче бе безмилостен към гоблините.

Битката на могилата и тази край фургоните приключиха едновременно. Водещата група гоблини — онези, които Пони бе препънала, бяха избити до крак.

Оставаше една по-голяма група обаче, която се спускаше по склона, далеч от долината.

Пони забеляза Джуравиел да стои спокойно на един нисък клон на хълма и да чисти меча си от кръвта с парцал от гоблинова дреха.

— Четирима се промъкнаха покрай мен — каза той на приятелите си, — бягаха към другия склон на могилата.

Нощната птица изсвири, но Симфония и без това вече се приближаваше.

— Няма ли да пощадиш някого, за да разпространи легендата за Нощната птица? — подразни го Пони, когато той се качи на седлото.

На север пазителят често бе оставял едно или две чудовища живи, за да разпространяват страшната мълва за него.

— Тези гоблини могат да разпространят само още злини — обяви пазителят, качвайки се на коня. — А наоколо има прекалено много невинни хора.

Пони го погледна очаквателно, а после хвърли поглед към Сивия камък. Чудеше се дали да не го придружи.

— Наглеждай търговците — каза й пазителят. — Вероятно ще имат нужда от лечителските ти умения.

— Ако видя, че някой умира, ще използвам камъка на душата — каза Пони.

Пазителят не възрази.

— А какво да правим с тия? — попита Пони и посочи бягащата на изток банда. Оставаха поне двадесет, а може би и тридесет гоблина.

Пазителят видя накъде отиват и се изсмя.

— Май монасите все пак ще трябва да се намесят — каза той, — а ако не, ще ги довършим, когато приключим тук. Пътят ни така или иначе е на изток.

Той тръгна още преди Пони да кимне, и насочи Симфония нагоре по могилата, а после по склона от другата страна. Вече бе извадил Ястребокрилия, когато видя първия от гоблините да търчи през тревата.

Настигна го бързо и мина от дясната му страна, с намерението да го порази с меча си. Тогава видя втория да тича в противоположна посока, групата се бе разпръснала.

Няма време за Буря, реши пазителят и надигна лъка си.

Останаха само трима гоблини.

Глава 29 Жадни за битка

— Ако съберем силите си в молитва, един удар на Божиите мълнии ще ги унищожи всичките — каза един млад монах, който бе участвал и в пътуването до Аида, включително и в битката до Алпинадорското селище.

Отец Де Унеро присви очи към монаха. Забеляза, че останалите кимат.

Бяха чули разказа за голямата победа на север, за блестящите пръсти, издигнати от монасите и напълно унищожили противниците им.

Ала имаше и още нещо, което ги вдъхновяваше, разбра Де Унеро.

Страхът.

Искаха бърза и чиста победа над приближаващите гоблини, тъй като се страхуваха да се изправят лице в лице с тези сравнително непознати създания. Бъдещият абат се изправи пред тях и изгледа младия монах така, че той отстъпи с пребледняло лице.

— Само отец Йойона ще използва магията — излая той, поглеждайки свирепо всички, така, че никой да не му противоречи. — Той е твърде стар и немощен, за да се бие.

Йойона едва се сдържа да не се втурне към него и да му докаже, че греши.

— Що се отнася до останалите — продължи Де Унеро, — нека погледнем на това като на полезен урок. Може да ни се наложи пак да се бием и в Палмарис.

— Този урок може да се окаже смъртоносен — намеси се отец Йойона, а спокойствието в гласа му направи сарказма още по-осезаем.

— Още по-добре тогава — отвърна Де Унеро без колебание и когато видя Йойона да клати неодобрително глава, се изправи пред него, скръстил силните си ръце пред яките си гърди.

Не сега, напомни си отец Йойона. Не искаше да притиска Де Унеро, знаеше, че това само ще го разлюти още повече.

— Моля ви, нека се справим с тези създания бързо и ефективно — рече Йойона. — Нека ги пометем с един мощен, комбиниран залп светкавици и да видим какво има там.

Той посочи зад рамото на Де Унеро, към облака черен дим, който мързеливо се издигаше в небето.

В отговор Де Унеро му подаде един-единствен графит.

— Ползвай го добре, братко — каза той. — Ала не прекомерно добре, тъй като искам моите възпитаници да се насладят на битката.

— Удоволствия от битката? — повтори Йойона, ала под нос, тъй като Де Унеро се обърна и нареди на братята да приготвят арбалетите си.

Старецът само поклати глава, не можеше да повярва. Потърка графита с длан. Смяташе да удари гоблините бързо и силно, да ги убие или разпръсне, така че малко от младите монаси да влязат в истински бой.

Започна да търка още по-настървено, когато разузнавачът отпред даде знак, че гоблините приближават. И все пак не усети силата на камъка.

Потъна в себе си, търсеше онова специално място за магията в ума си, специалното място, дадено му от Бог. Освободи се от всякакви мисли за Де Унеро, защото те можеха да му попречат. Потърка графита с пръсти, усещаше всяка неравност.

Ала не и магията му. Йойона отвори очи и видя, че е сам на пътя.

Почти паникьосан, той се огледа наоколо и се отпусна донякъде, като видя, че Де Унеро е скрил останалите зад храстите до пътя. Първите гоблини вече се виждаха, търчаха с всичка сила по един завой на пътя.

Йойона погледна към графита, не можеше да повярва, чувстваше се предаден.

Гоблините приближаваха, а въображаемото им бягство се превръщаше в яростна атака. Йойона надигна ръка и отново затвори очи, търсейки силата на камъка.

Не последва нищо, нито мълния, нито дори искрица и гоблините продължиха да приближават. Йойона опита отново, ала не откри източника на магията в графита. Тогава той разбра истината, че камъкът не е вълшебен, че е обикновено парче скала. Йойона усети как го обзема страх — реши, че Де Унеро го е оставил на пътя да умре! Извика, обърна се и побягна с цялата сила, която позволяваха тежките му крака.

Чуваше как гоблините се приближават с вой. Очакваше всеки миг в гърба му да се забие копие.

Ала тогава Де Унеро и братята удариха по гоблинската паплач. Монасите изскочиха от храстите отстрани на пътя и започнаха да стрелят с тежките си арбалети, направени така, че да убият паур и дори великан с един-единствен изстрел. Стрелите разпраха гоблиновата плът, като понякога пронизваха даже гоблина зад първата жертва. Изчадията започнаха да скачат, да се въртят и да падат, а крясъците им за атака скоро се превърнаха в писъци на изненада и агония.

Йойона се осмели да забави ход и да надзърне какво става зад него.

Видя как половината от гоблините вече са рухнали, някои се гърчеха, а други лежаха мъртви. Отец Де Унеро бе скочил на пътя сред останалите.

Той бе съвършената машина за убиване, скачаше и се въртеше. Изпънатите му пръсти удариха и разкъсаха гръкляна на един гоблин. После се обърна към друг, опитал се да го удари с тояга по главата. Ръцете му се издигнаха като кръст над главата му и хванаха падащата тояга. После я измъкна от хватката на смаяния гоблин, завъртя я и го блъсна в лицето, после отново, като главата му буквално се изметна настрана.

Де Унеро продължи да тича, и отби с тоягата едно копие. Сетне удари първия гоблин за трети път — макар че той вече едва се държеше на краката си, — поваляйки го в прахта.

Продължи нападението си, мятайки тоягата към онзи, който бе хвърлил копието, и после връхлетя върху него и го отблъсна настрана, като със свободната си ръка смаза с удари гърлото и лицето му.

Другите монаси вече бяха на пътя и почти бяха разпръснали гоблините. Няколко чудовища се опитаха да избягат встрани от пътя, като пищяха неистово, ала Де Унеро бе поставил няколко монаси там и те ги посрещнаха с тежките си арбалети.

И тогава, когато гоблинската орда вече се пръсваше, дойде най-лошото, тъй като жестокият Де Унеро използва любимия си камък, тигровата лапа. Ръцете му, вече смъртоносни, се превърнаха в мощни тигрови лапи и започнаха да разкъсват гоблините.

Всичко свърши още преди отец Йойона да се върне при спътниците си. Когато все пак се добра до тях, пуфтейки от умора, той намери Де Унеро въодушевен, почти обезумял — тичаше край младите монаси, тупаше ги по гърба и ръмжеше от удоволствие заради великата победа.

Малцина бяха ранени. Най-зле беше пострадал един, ранен от стрела на арбалет от другата страна на пътя. Стрелецът не бе преценил добре ъгъла на изстрела си. Няколко гоблина на пътя бяха още живи, но нямаха сили да продължат битката. Другите оцелели бяха хукнали с всичка сила през полята около пътя.

Де Унеро явно не се интересуваше от тях. Той дори се усмихна широко на Йойона.

— Нямаше да е по-бързо, дори да бяхме използвали магия — каза бъдещият абат.

— Ти явно нямаше такива намерения, ако не броим личния ти камък — остро отвърна Йойона и захвърли настрани безполезния камък. — Не обичам да бъда използван като пионка, отец Де Унеро — продължи Йойона.

Де Унеро се огледа към младите монаси и Йойона не пропусна свирепата му усмивка.

— Ти изигра важна роля — отговори де Унеро, без дори да си направи труд да му се скара, че го наричат просто отец.

— С истински камък щях да съм по-полезен.

— Не мисля — рече Де Унеро. — Мълнията ти вероятно щеше да убие неколцина, но останалите щяха да се разбягат и да направят задачата ни много по-трудна.

— Някои и така избягаха — напомни му Йойона.

Де Унеро не му обърна внимание.

— Не достатъчно, за да напакостят сериозно.

— Значи ти трябвах подплашен и бягащ.

— За да ги примамиш — отвърна Де Унеро.

— Аз? Отец от Сейнт Мер-Абел? — притисна го Йойона, разбирайки коварството му. Той си бе осигурил уважението на монасите, лично бе скочил сред врага и бе убил немалко — докато Йойона бе побягнал като изплашено дете.

— Прости ми, братко — неискрено каза Де Унеро. — Ти си едничкият от нас, достатъчно немощен да заблуди гоблините. Те щяха да избягат от по-млад и силен човек като мен.

Йойона замълча, взирайки се в своя мъчител.

Такова действие, такова оскърбление към Абеликански отец трябваше да бъде разгледано от властите, а Де Унеро трябваше да бъде наказан за извършеното унижение. Ала на кои власти можеше да се оплаче, зачуди се отец Йойона. На върховния абат Маркварт?

Едва ли.

Де Унеро бе спечелил този ден, прие Йойона, ала бе решен личната битка между тях да се проточи.

— Хематитът, ако обичаш — каза той на Де Унеро. — Има ранени, трябва да им помогна.

Де Унеро се огледа, без да е особено впечатлен от раните, сетне подхвърли камъка на Йойона.

— Ето как отново доказваш, че не си безполезен — каза той.

Йойона само се извърна.

— Ти си я обучил — обвинително каза седналият на едно дърво Джуравиел, когато Елбраян се върна на могилата след успешния лов.

Пазителят нямаше нужда да пита за какво става въпрос, знаеше, че Джуравиел е наблюдавал танца му с Пони и че двама човеци не биха могли да постигнат такова ниво на грация и хармония без помощта на би’нел дасада. Но не отговори нищо. Погледна събраните в кръг фургони и видя, че Пони обикаля и помага на ранените търговци.

Джуравиел въздъхна тежко и се облегна на ствола.

— И дори нямаш сила да си го признаеш? — попита той.

Пазителят го погледна.

— Да си го призная? — повтори той учудено. — Казваш го, сякаш е престъпление.

— А не е ли?

— Не е ли достойна? — бързо отвърна Елбраян и посочи към фургоните.

Това някак укроти гнева на елфа, ала все пак той продължи:

— Елбраян ли решава кой е достоен и кой не? Елбраян ли ще смени Туел’алфарите като учител, елфите, които овладяха танца още когато светът бе млад?

— Не — отвърна мрачно пазителят. — Не Елбраян, а Нощната птица.

— Позволяваш си твърде много — каза Джуравиел.

— Вие ми дадохте титлата.

— Ние ти подарихме живота и нещо много повече — отвърна елфът. — Не смей да злоупотребяваш с даровете ни, Нощна птицо. Лейди Даселронд никога няма да преглътне такава обида.

— Обида? — повтори пазителят, като че целият разговор бе абсурден. — Прецени ситуацията, в която аз, ние, бяхме поставени. С Пони тъкмо бяхме унищожили демона дактил и трябваше да се преборим с безкрайни орди от чудовища, и то само за да стигнем Дъндалис. Така че да, наистина споделих дара си с нея, заради двама ни, както тя сподели с мен дара, даден й от Авелин, пак заради двама ни.

— Тя те е научила да използваш камъните? — рече Джуравиел.

— Не мога обаче да се меря с нея в това — призна пазителят.

— Нито пък тя с теб в боя с меч — каза елфът.

Елбраян понечи да отвърне, тъй като не можеше да понесе такава обида към Пони, особено когато не бе справедлива. Ала Джуравиел продължи:

— И все пак човек, който може да се движи с такава грация, който може да допълва някой, тренирай от елфите така красиво, е много рядка гледка. Джилсепони танцува, сякаш е прекарала години в Каер’алфар.

Това накара Елбраян да се усмихне.

— Те бе обучена от майстор — каза той.

Елфът не възрази. След малко рече:

— Добре си се справил. Джилсепони е достойна за този танц не по-малко от кой да е друг човек.

Доволен от отговора, пазителят погледна към долчинката и на изток.

— Голяма група избяга нататък.

— Вероятно са се сблъскали с идващите монаси.

— Освен ако монасите не са се скрили и не са оставили гоблините да избягат — каза Елбраян.

Джуравиел разбра забележката му.

— Иди при спътницата си и виж търговците — каза той. — Ще разузная на изток да видя какво е останало от нашите гоблински приятели.

Пазителят насочи Симфония към фургоните. Един изплашен човечец надигна оръжие, като че да го прогони, но стоящият до него кресна в ухото му:

— Недей, глупако! Този току-що спаси мизерния ти животец! Сам утрепа половината гоблини!

Другият свали оръжието си на земята и започна да се кланя глуповато. Елбраян само се усмихна, премина със Симфония покрай него и влезе в кръга. Забеляза Пони веднага и слезе от коня, като подаде юздите на млада жена, почти момиче, която се спусна да му помогне.

— Имат много ранени — обясни Пони и наистина изглеждаше, че човекът, за когото се грижеше, няма да оцелее. — От предната битка, не от тази.

Елбраян нервно погледна на изток.

— Опасявам се, че монасите са наблизо — тихо каза той. Пони хапеше горната си устна, а сините й очи го пронизваха. Той знаеше, че тя ще направи каквото е решила, независимо от неговото мнение.

— Бъди внимателна с камъка — рече й той. — Превържи раната така, сякаш си я лекувала по обичайния начин. И използвай камъка само ако… — млъкна, като видя промененото й изражение. Тя бе потърсила мнението му от уважение, ала нямаше нужда от съветите му. Пазителят притихна и кимна — знак, че се доверява на преценката й.

Тя извади сивия камък от торбичката, стисна го здраво и се приведе над мъжа. Елбраян също се наведе, взе превръзка и започна да я омотава около раната. Човекът беше прободен от дясната страна на гърдите, през ребрата и вероятно чак до дробовете. Пазителят превърза здраво раната — не искаше да причинява болка на човека, ала трябваше да прикрие тайната работа на Пони.

Човекът изстена, а Елбраян му прошепна нещо успокоително. След броени мигове обаче мъжът се отпусна и погледна удивено пазителя.

— Какво? — попита той, останал без дъх.

— Раната ти не е толкова лоша, колкото изглежда — излъга Елбраян. — Острието дори не е преминало през ребрата.

Погледът на човека остана изпълнен със съмнение, ала той не попита нищо повече, облекчен, че болката е отминала почти напълно и че дишането му се е възстановило.

Елбраян и Пони обиколиха лагера. Търсеха някой, който бе твърде тежко ранен, за да му се помогне по обичайните методи. Намериха само още една старица, която бе ударена по главата. Очите й се взираха невиждащо в нищото, а от устата й течеше слюнка.

— Няма смисъл — каза човекът, който я гледаше. — Виждал съм такова нещо преди. Гоблинската тояга й е счупила главата. Ще умре нощес, докато спи.

Пони се приведе и огледа раната.

— Не мисля — отговори тя, — не и ако я превържете както трябва.

— Какво? — попита човекът, изпълнен със съмнение, но си замълча, когато Елбраян и Пони започнаха работа. Пазителят превърза главата на старицата, а Пони, стиснала камъка на душата, постави ръцете си върху главата на възрастната жена, сякаш за да я придържа по време на превързването.

Пони притвори очи и потъна в камъка, изпращайки лековитата магия през пръстите си. Усети как я пронизва болката и инфекцията, ала тя бе оправяла много по-лоши рани по време на битките на север.

Излезе от транса си миг по-късно, когато животът на жената вече не бе в опасност. Край нея се чуха викове.

— Идват от изток!

— Гоблини! — изпищя един уплашен търговец.

— Не! — отвърна му друг. — Монаси! Сейнт Мер-Абел ни идва на помощ!

Елбраян нервно погледна Пони, която бързо прибра скъпоценния камък.

— Не знам какво направихте, обаче спасихте живота на Тими — рече една жена, тичайки към Елбраян. Двамата с Пони проследиха погледа й към човека, ранен в гърдите, който сега се бе изправил и говореше спокойно, дори се усмихваше.

— Не беше толкова зле — рече Пони.

— Беше рана в дробовете — настоя жената — сама я видях. Мислех, че ще умре преди вечеря.

— Били сте нервна и уплашена — каза Пони, — пък и при тази атака на гоблините…

Жената се усмихна обезоръжаващо. Тя бе по-възрастна от двамата, може би в средата на тридесетте си години и изглеждаше честна жена, работила здраво, но живяла хубав живот. Погледна ранената бабичка, седнала до двамата на земята, и видя, че погледът й се съживява.

— Не бях толкоз нервна — каза тя меко. — Видях доста битки в тези няколко седмици и изгубих единия си син, макар че, слава на Бога, другите ми пет дечица са живи и здрави. Взеха ме в кервана за Амвой само заради репутацията ми на лечител.

Пазителят и Пони си размениха притеснени погледи. Жената не пропусна това.

— Не знам какво криете — каза тихо тя, — ала не бих ви обадила.

Видях ви на хълма да се борите за нас, макар че не познавате никого, доколкото чувам. Няма да ви предам.

Тя завърши с усмивка и се присъедини към събиращите се да посрещнат монасите.

— Къде ли е синът ни? — попита Пони с усмивка.

Пазителят се огледа, макар че Джуравиел, естествено, не се виждаше никакъв.

— Вероятно зад монасите — отвърна той насмешливо — или под расото на някой от тях.

Пони, изнервена, че употребата на камъните бе докарала братята тук, подлагайки на риск цялото им пътуване, все пак оцени хумора му.

Хвана Елбраян под ръка и двамата се запътиха към събралите се.

— Аз съм абат Де Унеро и пътувам от Сейнт Мер-Абел към Сейнт Прешъс — чуха те водещия монах, който излъчваше толкова много енергия, че очите му сякаш горяха. — Кой командва тука?

Преди някой да отговори, проницателният поглед на Де Унеро се спря върху Елбраян и Пони. Стойката и оръжията им лесно ги отличаваха от другите.

Бъдещият абат ги приближи и ги изгледа сурово.

— Ние се присъединихме към групата малко преди вас, добри ми отче — каза смирено пазителят.

— Какво съвпадение — подозрително попита Де Унеро.

— Видяхме издигащия се пушек — отвърна остро Пони, за да покаже, че не е уплашена. — И вие трябва да сте го видели. И понеже сме добродушни хора, решихме да видим можем ли да помогнем с нещо. Когато пристигнахме, се бе разразила вече втора битка и ние участвахме в нея.

Тъмните очи на Де Унеро заблестяха и Елбраян и Пони решиха, че той ще я удари заради неизреченото обвинение. Тя почти директно бе попитала монаха защо той и хората му не са помогнали на кервана.

— Неск Рийчис — прекъсна ги дебел човек със светли дрехи, същият, който бе говорил с Пони, когато за пръв път бе доближила кервана.

Търговецът се приближи и протегна лявата си ръка за поздрав, тъй като дясната бе превързана.

— Неск Рийчис от град Диламан — рече той. — Това е моят керван и се радваме да ви видим.

Де Унеро не обърна внимание на протегнатата ръка, а свирепият му поглед все още преценяваше Елбраян и Пони.

— Отец Де Унеро — намеси се пълничък възрастен свещеник, който приближи и застана до него. — Имат ранени. Моля, дайте ми камъка на душата, за да се погрижа за тях.

Елбраян и Пони видяха как по лицето на Де Унеро премина тръпка на ярост. Не беше доволен, че другият така бързо е предложил помощта им, и то с магия. Все пак нямаше как да откаже пред всички, затова бръкна в торбичката си, извади един хематит и го подаде на стареца, като му изсъска:

— Абат де Унеро!

Пълничкият монах се поклони и мина покрай него, като се усмихна крадешком на Елбраян и Пони.

Пони не се изненада, когато Неск Рийчис, когото бе преценила добре, отиде при пълничкия монах и леко повдигна ранената си ръка.

Де Унеро обаче нямаше намерение да го пусне така лесно. Хвана грубо Неск за рамото и го обърна към себе си.

— Признаваш, че това е твой керван? — попита той.

Търговецът скромно кимна.

— Що за идиот си тогава, щом подлагаш хората си на такава опасност? — скастри го Де Унеро. — В тази област гъмжи от гладни чудовища. Предупреждението бе изпратено на всички, но ето, че вие все пак цъфвате тука, сами и без охрана.

— Моля ви, добри ми отче — заекна Неск Рийчис. — Имахме нужда от провизии. Нямахме избор.

— Имали сте нужда от добри печалби — сряза го Де Унеро. — Да понатрупате малко злато в тия времена, когато керваните са нарядко и провизиите са оскъдни и скъпи.

Мърморенето от тълпата подсказа на Елбраян и Пони, а и на Де Унеро, че е прав.

Бъдещият абат пусна Неск Рийчис и извика на пълничкия монах.

— Не се туткай! И без това изгубихме страшно много време — сетне попита Рийчис: — Накъде сте се запътили?

— Към Амвой — измънка изплашеният търговец.

— Скоро ще бъда обявен за абат на Сейнт Прешъс — високо каза Де Унеро.

— Сейнт Прешъс? — повтори Неск Рийчис. — Ала абат Добриниън…

— Е мъртъв — коравосърдечно завърши Де Унеро. — И аз ще го наследя. И, господин Рийчис, очаквам теб и кервана ти да дойдете на церемонията, след като ми дължите услуга. Даже настоявам за това. И ви съветвам да проявявате повечко щедрост, когато продавате стоките си.

Той се обърна и махна на монасите да излязат от кръга фургони.

— Не се бави — извика той на отец Йойона. — Нямам намерение да загубя цял ден тук.

Елбраян използва объркването, за да се промъкне до конете, защото си спомни, че Симфония има скъпоценен камък на гърдите си, който можеше да ги издаде пред монасите от Сейнт Мер-Абел.

Пони междувременно следеше пълния монах, който грижливо преглеждаше ранените. Когато групата на Де Унеро се отдалечи на безопасно разстояние, тя отиде при отеца и предложи да му помогне, но по обичайния начин — с превръзки. Монахът погледна меча й, а сетне и кръвта по панталоните и ботушите й.

— Може би трябва да си починеш — каза той, — с приятеля ти сте свършили достатъчно работа за днес, доколкото разбирам.

— Не съм уморена — каза Пони с усмивка, веднага бе харесала този човек толкова, колкото бе намразила Де Унеро. Не можеше и дума да става за сравнение между него и абат Добриниън. И тази разлика я накара да потръпне. Ала този монах, така искрен в желанието си да помогне на страдащите, приличаше повече на стария абат от Сейнт Прешъс, когото бе срещала на няколко пъти. Тя се приведе и хвана ръката на човека, когото монахът лекуваше. Натисна на точното място, за да спре кръвотечението.

Забеляза, че монахът не гледа към нея или ранения, а е спрял погледа си на Елбраян и конете.

— Как се казваш? — попита я той и обърна очи към нея.

— Коралий — излъга тя, използвайки името на неин невръстен братовчед, загинал при първото гоблинско нападение над Дъндалис.

— Аз съм отец Йойона — отговори монахът. — Радвам се да се запознаем. Тези хора са имали късмет, че вие и вашият спътник сте се появили навреме!

Пони почти не чу думите му. Взря се внимателно в него.

Йойона. Тя знаеше това име, името на едничкия отец, за когото Авелин бе говорил с обич, едничкия човек в Сейнт Мер-Абел, в когото Авелин вярваше. Той не бе говорил много с Пони за събратята си в абатството, но една вечер, след като бе изпил доста „отвари за кураж“, както наричаше алкохола, й разказа за Йойона. Тогава тя разбра колко скъп бе старият човек за Авелин.

— Работата ви е впечатляваща, отче — каза тя на отец Йойона, когато той използва камъка на душата, за да излекува ранения. В действителност Пони скоро разбра, че тя е по-могъща с камъните от него, и това само й напомни колко огромна е била силата на самия Авелин Десбрис.

— Дребна работа — отвърна отец Йойона, когато раната на човека се затвори.

— Не и за мен — отвърна човекът и се засмя дрезгаво.

— Ала какъв добър човек сте вие, за да помагате на хората така — каза ентусиазирано Пони. Тя се доверяваше на инстинкта си, следваше сърцето си, макар разумът й да крещеше да е внимателна и да замълчи. Тя се огледа нервно, за да се увери, че останалите монаси са се върнали извън кръга на фургоните, и тихо продължи:

— Веднъж срещнах един друг от вашето абатство — Сейнт Мер-Абел беше, нали?

— Точно така — отвърна разсеяно отец Йойона, оглеждайки се наоколо за други хора, които може би имаха нужда от лечителския му талант.

— Той беше добър човек — продължи Пони. — Много добър човек.

Отец Йойона се усмихна учтиво и понечи да се отдалечи.

— Името му, мисля, беше Абърли — каза Пони.

Монахът рязко спря и се обърна към нея, сега на лицето му бе изписано искрено любопитство.

— Не, Авенбрук — рискува Пони, — ах, опасявам се, че не мога да си спомня името му точно. Срещнах го преди години, нали разбирате. Ала, макар че не мога да си спомня името, никога няма да забравя самия монах. Срещнах го, когато помагаше на беден просяк в Палмарис, точно както вие помогнахте на този човек. И когато клетият сиромах предложи да си плати, изваждайки няколко монети от прокъсания си джоб, Абърли или Авенбрук, или както там се казваше, ги прие учтиво, ала направи тъй, че монетите, заедно с още немалко пари от личните му запаси, да се върнат при бедняка.

— Наистина — промърмори Йойона, клатейки глава при всяка нейна дума.

— Попитах го защо е направил това с монетите — продължи Пони, — можеше просто да откаже да ги приеме, в крайна сметка. Ала той ми каза, че достойнството на човека е също тъй важно, както и здравето му — и тя се усмихна широко. Историята бе вярна, макар че се бе случила в малко селце на юг, а не в Палмарис.

— Сигурна ли си, че не можеш да си спомниш името на този брат? — попита я Йойона.

— Абърли или Абърлин, нещо подобно — отговори Пони, поклащайки глава.

— Авелин? — попита Йойона.

— Това трябва да е, отче! — отговори Пони, като се опитваше да не разкрива прекалено много. Обаче бе окуражена от топлотата, изписала се на лицето на Йойона.

— Казах да побързаш! — долетя от кръга фургони грубият глас на новия абат на Сейнт Прешъс.

— Авелин — каза отец Йойона на Пони, — името му е Авелин. Никога не го забравяй — той я потупа по рамото и тръгна.

Пони гледаше след него и незнайно защо почувства, че светът не е толкова лошо място. После отиде при Елбраян, който стоеше облегнат до Симфония и криеше тюркоаза.

— Можем ли да тръгваме вече? — нетърпеливо попита той.

Пони кимна и се покатери върху Сивия камък, махвайки за сбогом на търговците. Двамата пришпориха конете и излязоха от кръга фургони.

Отправиха се на юг, нагоре по могилата и далеч от монасите, които се върнаха на пътя, за да поемат на запад. Точно над могилата Елбраян и Пони се срещнаха отново с Джуравиел и бързо се отправиха на изток, опитвайки се да се отдалечат максимално бързо.

Де Унеро се разкрещя на отец Йойона още щом той се върна сред монасите и тирадата му продължи дълго след като групата напусна долината.

Йойона я изключи от съзнанието си почти веднага, а мислите му все още бяха заети с жената, помогнала с ранените. Усети топлота в душата си, защото знаеше, че думите на Авелин все пак са били чути.

Историята на жената го бе трогнала дълбоко, бе затвърдила топлите му чувства към Авелин и му бе напомнила всичко добро, което беше — или можеше да бъде, неговата Църква.

Усмивката, породена от спомена за тази история, само вбеси Де Унеро още повече, ала Йойона не се вълнуваше от това. Най-малкото гневната тирада на безумеца разкриваше отвратителния му характер на младите и впечатлителни монаси. Те може би бяха впечатлени от бойните му умения — дори Йойона бе удивен от тях, — ала тези грозни обиди към един нереагиращ старец вероятно щяха да отвратят немалко от тях.

Осъзнавайки най-сетне, че няма как да разклати спокойствието на Йойона, избухливият отец отстъпи и процесията продължи. Йойона изостана в края й, опитвайки се да си представи как брат Авелин се е грижил за бедните и болните. Отново помисли за жената и бе щастлив, но докато размишляваше върху историята и ролята, която тя и спътникът й бяха изиграли в битката, неговото размишление започна да прераства в учудване. Нямаше много смисъл в това мъж и жена, които са такива могъщи войни, да вървят на изток от Палмарис, а да не пазят един от малкото безценни кервани, които се опитваха да стигнат целта си. Повечето герои освен това изграждаха репутацията си на север, където се водеха много битки. Според отец Йойона тази ситуация се нуждаеше от известно разследване.

— Камъкът — кресна му Де Унеро от началото на процесията, но почти не поглеждаше към него, затова Йойона се наведе и тихо взе камък със същия размер, поставяйки го в торбичката. Сетне се завтече към бъдещия абат, стараейки се да изглежда смирен, и му подаде камъка. Отдъхна си, когато свирепият отец, който мразеше всяка магия, освен собствената си тигрова лапа, прибра торбичката, без дори да я погледне.

Вървяха, докато слънцето не залезе, оставяйки няколко мили зад себе си, преди да установят бивак. Една палатка бе отделена за Де Унеро, който се прибра в нея след вечеря с пергамент и мастило в ръка, за да се подготви за церемонията по своето назначаване за абат.

Отец Йойона не каза почти нищо на спътниците си, само се настани настрана и се зави с няколко дебели одеяла. Изчака докато целият лагер притихне и когато няколко от братята му захъркаха, извади хематита.

Озърна се отново наоколо, увери се, че никой не го наблюдава, и потъна в камъка, свързвайки духа си с магията и сетне я използва, за да напусне тялото си.

Освободен от оковите на старото и прекалено натежало тяло, отецът се отдалечи бързо, изминавайки мили за броени минути. Подмина кервана на търговците, който все още бе в долината.

Жената и нейният приятел не бяха там, затова духът на Йойона не спря, а се издигна високо над хълмовете. Забеляза два огъня, горящи в нощта, един на север и един на изток, и за късмет избра да изследва първо източния.

Тих и невидим, духът му се спусна. Скоро видя двата коня, големия черен жребец и мускулестия златистокафяв кон, а зад тях, сгушени край огъня, седяха двамата войни и още някой, който не се виждаше добре.

Йойона се приближи още, внимателно, и обиколи лагера, за да огледа по-добре третия член на групичката.

Ако бе в телесната си форма, Йойона нямаше да може да сдържи ахването си, когато видя стройната фигурка, с острите черти и ефирните криле. Елф! Туел’алфар! Йойона бе виждал статуи и рисунки на малките създания в Сейнт Мер-Абел, ала дори писанията в абатството не казваха със сигурност дали те наистина съществуват, или са просто легенда. След срещите си с паури и гоблини и разказите за фоморийски великани, Йойона не смяташе за невероятно и че Туел’алфар съществуват, ала въпреки това се смая. Прекара доста време над бивака, слушаше разговора и не откъсваше поглед от елфа.

Говореха за Сейнт Мер-Абел, за затворниците, които Маркварт бе отвел, и специално за кентавъра.

— Онзи човек си служеше умело с хематита — каза жената.

— Би ли могла да го победиш в магическа битка? — попита силният мъж.

Йойона трябваше да преглътне гордостта си, когато жената кимна самоуверено, ала всякаква следа от гняв изчезна, когато я чу да обяснява:

— Авелин ме обучи добре, по-добре, отколкото си давах сметка досега — каза тя. — Онзи човек бе отец Йойона, когото Авелин наричаше свой учител и единственият монах от Сейнт Мер-Абел, когото обичаше. Винаги го хвалеше, ала в действителност този човек не е тъй силен с магията на камъните, не и в сравнение с Авелин или с мен самата.

Не го каза, за да се хвали, а просто като факт и Йойона не се обиди. Вместо това се замисли над чутото. Та тя бе обучена от Авелин! И под неговото ръководство тази жена, която като че нямаше и трийсет години, бе по-могъща от отец от Сейнт Мер-Абел. Това, и начинът, по който бе изказано, накара Йойона да изпита още по-голямо уважение към Авелин.

Искаше да остане и да продължи с подслушването, ала осъзна, че няма време и трябва да измине доста път преди зазоряване. Духът му се спусна обратно към чакащото го тяло и когато се събуди, Йойона с облекчение разбра, че пътуването му не е било забелязано. Лагерът бе притихнал.

Отецът погледна към камъка на душата, чудеше се какво да стори.

Щеше да му потрябва, ала ако го вземеше, Де Унеро щеше да го подгони, дори и с риск да зареже пътуването до Сейнт Прешъс. От друга страна, ако го оставеше, те щяха да го използват, за да го намерят.

Йойона намери трето решение. Извади пергамент и мастило от широкото си расо и написа кратка бележка. В нея обясняваше, че той ще се върне в кервана на търговците и ще ги изпрати до Палмарис. Ще вземе камъка на душата, защото търговците имат по-голяма нужда от него, отколкото монасите, ръководени от отец Де Унеро, вероятно най-добрият войн в историята на Сейнт Мер-Абел. След това продължи с уверение към Де Унеро, че ще се погрижи търговците и техните приятели, които биха срещнали по пътя, да дойдат на церемонията в Сейнт Прешъс, носейки скъпи дарове.

— Съвестта ми не ми позволява да оставя тези хора сами — завършваше бележката. — Дълг на Църквата е да помага на нуждаещите се и с това тя събира дарители.

Надяваше се последното да успокои вероятния яростен отговор на Де Унеро. Ала всъщност не се тревожеше особено за това, не и когато онези тримата, които може би бяха важни за всичко, което той ценеше, бяха тъй близо. Взе само камъка на душата и малък нож и се измъкна внимателно от лагера. Отдалечи с цялата бързина, на която бе способен, и пое обратно на изток.

Първата му цел бе долината, където търговците бяха устроили лагера си, за да се ориентира къде е и да види дали хората са добре. Когато приближи, намери и още една възможна полза. Импровизирайки, отец Йойона откъсна парче от расото си, една лесна задача, предвид това, че платът се бе протрил от многото дни път. Сетне счупи няколко ниски клона и потри пръстта с крака, за да изглежда, че на мястото се е разиграла схватка. После поряза пръста си, попи кръвта с откъснатия парцал и покапа още наоколо.

Бързо излекува раната с хематита, сетне стигна до могилата над долината. Лагерът изглеждаше спокоен, няколко огньове още грееха и около тях се щураха хора. Монахът спря и се замисли. После продължи.

Стигна до другия бивак призори. Той не искаше да стряска хората, нито да ги плаши, ала установи, че най-добрият му шанс е да се приближи така, че жената да го разпознае. Той скоро бе около малкия бивак. Реши, че е бил достатъчно тих и с радост видя двете постелки и спящите. Зачуди се как да ги събуди, без да ги стресне и провокира към действие?

Реши да изчака до сутринта, да ги остави да се събудят сами, ала още когато се канеше да задреме за около час, усети, че го наблюдават.

Обърна и види една едра фигура да връхлита отгоре му. Макар че като всички монаси в Сейнт Мер-Абел Йойона бе тренирай войн, за едно мигване на окото той бе повален по гръб, върхът на много тънък меч докосна гърлото му, а отгоре му се бе надвесил силният мъж.

Йойона не направи никакъв опит да се съпротивлява и човекът, щом го разпозна, отстъпи леко.

— Няма други наоколо — чу се мелодичен глас, вероятно на елфа.

— Отец Йойона! — каза жената, щом се появи пред него. Тя се спусна и постави ръка върху силното рамо на пазителя и с едно кимване пазителят освободи монаха и му подаде ръка.

Йойона я хвана и бе изправен на крака с лекота, удивен от силата на мъжа не по-малко, отколкото от ловкостта му.

— Защо сте тук? — попита жената.

Йойона я погледна в очите, красотата и дълбочината им ни най-малко не бяха помрачени от сумрака наоколо.

— А вие? — попита той и тонът му накара и Пони и Елбраян да се успокоят.

Глава 30 В търсене на отговори

— Брат Талумус — бавно и спокойно каза барон Билдебург, като напразно се мъчеше да скрие напрежението си. — Кажете ми отново за посещението на Конър тук — къде се е спирал, какво е търсил.

Младият монах, напълно объркан, тъй като бе наясно, че не дава на барона това, което онзи иска, започна да говори така бързо и за толкова много неща, че думите му станаха почти неразбираеми. Баронът го потупа успокоително по рамото и младежът спря и си пое дълбоко въздух.

— Първо мина в стаята на абата — каза бавно Талумус, — не бе доволен, че е почистена, но какво можехме да направим. — След това отново повиши глас, развълнуван: — Не можехме да го оставим така — традицията го повелява! И ако имаме гости в манастира — а ние имаме много такива — не можехме да оставим стаята в кръв!

— Разбира се, разбира се — съгласи се барон Билдебург, като се опитваше да успокои монаха.

Роджър внимателно наблюдаваше новия си ментор, впечатлен от търпението му, от това как успяваше да насочва мисълта на бъбривия монах в нужната посока. Все пак виждаше напрежението по лицето на Рочефорт, който, също като него, разбираше, че тук ще намери твърде малко отговори. В Сейнт Прешъс, където нямаше нито един отец, който да замести абат Добриниън, цареше пълен хаос. Монасите търчаха във всички посоки, а клюките се чуваха дори във времето за молитва. Една от тях изнерви много Роджър и Рочефорт — новината, че Сейнт Прешъс скоро ще има нов абат, назначен от Сейнт Мер-Абел.

За Роджър и Рочефорт това само потвърждаваше подозренията на Конър, че върховният абат стои зад убийството на Добриниън.

— Оставихме паура обаче — продължи брат Талумус. — Поне докато господарят Конър напусна.

— И тогава Конър отиде до кухнята? — попита внимателно Рочефорт.

— Да, към Кели Лий — отвърна Талумус. — Бедното момиче.

— И по нея няма други наранявания освен от горещата вода? — осмели се да попита Роджър, като гледаше право към Рочефорт, макар въпросът да бе отправен към Талумус. Роджър бе обяснил на Рочефорт, че липсата на порезни рани по Кели Лий — в които да бъдат натопени червените кепета — е била важно доказателство за Конър, че убиецът не е паур.

— Не — отговори Талумус.

— Нейната кръв не е пролята?

— Не.

— Иди и намери човека, който пръв е намерил тялото — рече барон Билдебург. — И бързичко.

Брат Талумус скочи на крака, поклони се и изтича от стаята.

— Монахът, който я е намерил, едва ли ще ни каже нещо повече — отбеляза Роджър, изненадан от желанието на барона.

— Зарежи го монаха — обясни Рочефорт, — отпратих го, за да останем за малко насаме. Трябва да решим бързо какво да правим, приятелю.

— Не бива да им казваме за подозренията на Конър, нито за неговата кончина — каза Роджър след кратка пауза. Барон Билдебург кимна и той продължи:

— Те не могат да сторят нищо по въпроса. Нито един монах тук, ако Талумус е най-висшестоящият, не би могъл да се противопостави на идващия от Сейнт Мер-Абел отец.

— Явно абат Добриниън не е успял да подготви свой наследник — съгласи се Рочефорт, след което изсумтя. — Макар че бих се радвал да кажа на Талумус и останалите, че Сейнт Мер-Абел стои зад убийството на любимия им абат.

— Това би влошило нещата — отвърна Роджър. — От това което Конър ми каза за Църквата, Сейнт Мер-Абел просто ще прогони несъгласните и върховният абат ще има още по-голяма власт в Палмарис, когато неговият лакей дойде в града.

— И това е вярно — съгласи се барон Билдебург с въздишка. Лицето му просветна веднага щом двамата нервни монаси, Талумус и онзи, който първи бе намерил момичето, влязоха в стаята. Двамата бяха разпитани, ала само формално — баронът и Роджър знаеха, че никой в Сейнт Прешъс не би могъл да им каже нещо повече.

Върнаха в имението и Рочефорт закрачи напред-назад, а Роджър седна в любимото кресло на барона.

— Пътят до Урсал е дълъг — каза Рочефорт. — И разбира се, бих искал да си до мен.

— Ще видим ли наистина краля? — попита Роджър, очарован от тази възможност.

— О, крал Данюб Брок Урсал ми е много добър приятел, Роджър — отвърна баронът. — Много добър. Той ще ми даде аудиенция и ще ми повярва, не се съмнявай. Но дали ще може да направи нещо, без да имаме доказателства…

— Аз съм свидетел — възрази Роджър. — Видях как монахът убива Конър.

— Но може и да лъжеш.

— Не ми ли вярвате?

— Разбира се, че ти вярвам! — отговори баронът и удари с юмрук във въздуха. — Иначе защо, момчето ми, бих рискувал толкова много? Защо бих ти дал Сивия камък и Защитник? Ако не ти вярвах, щеше да си окован и измъчван, докато не се убедя, че говориш истината.

Баронът се спря и погледна Роджър по-внимателно.

— Къде е мечът? — попита той.

Роджър се размърда притеснено. Дали не бе предал доверието на стареца?

— И мечът и конят са в сигурни ръце — отвърна той.

— Чии ръце? — попита барона.

— На Джили — бързо отвърна Роджър. — Нейният път е дори по-мрачен от моя и изпълнен с битки. Дадох ги на нея, аз не съм нито ездач, нито голям майстор на меча.

— Но и двете може да се научат — изръмжа баронът.

— Нямаме време — отговори Роджър, — а Джили може да ги използва умело — млъкна, опитвайки се да предугади реакцията на благородника.

— Пак ще се доверя на преценката ти — каза накрая Рочефорт. — Да не говорим повече за това. Да се върнем на главната тема. Вярвам ти, разбира се. Ала Данюб Брок Урсал би бил по-предпазлив, не се съмнявай. Не разбираш ли какво означават обвиненията ти? Ако крал Данюб ги приеме за чиста монета и ги обяви публично, това ще значи, че започва война между Църквата и държавата, която нито една от двете страни не желае.

— Ала която върховният абат на Сейнт Мер-Абел започна — напомни му Роджър.

През лицето на барон Рочефорт Билдебург премина сянка и той като че остаря още повече.

— Това значи, че трябва да заминем на изток — каза той.

Отговорът на Роджър бе прекъснат от почукване на вратата.

— Бароне мой — каза един слуга. — Дойде вест, че новият абат на Сейнт Прешъс е пристигнал. Името му е отец Де Унеро.

— Познаваш ли го? — попита баронът Роджър, който само поклати глава.

— Вече иска аудиенция — продължи слугата. — В Сейнт Прешъс, този следобед на чай.

Билдебург кимна и разреши на слугата да напусне стаята.

— Явно трябва да побързам — отбеляза баронът и погледна през прозореца. Слънцето вече клонеше на запад.

— Ще ви придружа — каза Роджър и скочи от креслото.

— Не — каза Билдебург. — Макар че ми се иска да знам какво мислиш за този човек. Ала предвид дълбочината на тази отвратителна конспирация, по-добре да ида сам. Нека името и лицето на Роджър Билингсбъри останат неизвестни за абат Де Унеро.

Роджър понечи да възрази, ала разбра, че баронът е прав. Той бе още много млад и неопитен в политиката и баронът се опасяваше — и с право, — че новият абат може да научи прекалено много на тази среща.

Затова Роджър остана този следобед в имението Чесуинд.

Средата на калември не бе толкова далеч. Не и когато абат Маркварт се замислеше за приготовленията за Събора, предвид важните решения, които предстоеше да обяви на него. Старият и съсухрен човек обикаляше кабинета си в Сейнт Мер-Абел, като спираше час по час до прозореца, за да погледне зеленината навън. Събитията от последните няколко седмици, особено откритието в Барбакан и неприятностите в Палмарис, бяха принудили Маркварт да промени мнението си относно много въпроси или най-малкото да ускори ходовете си спрямо постигането на дългосрочните си цели. След смъртта на Добриниън, съотношението в колегията на абатите се променяше значително. Макар че бе нов абат, само заради властта си над Сейнт Прешъс Де Унеро щеше да има право на мнение в Събора, може би най-важното след това на Маркварт и Джеховит от Сейнт Хонс. Това щеше да даде на Маркварт възможността да нанесе решителен удар.

Старецът се усмихна лукаво, представяйки си тази среща. На Събора той щеше решително да анатемоса Авелин Десбрис, обявявайки го за еретик. Това бе важно, тъй като в противен случай действията му щяха да останат свободни за тълкувания. Докато анатемата не бъдеше произнесена, всички монаси, дори първокурсниците, щяха да могат да тълкуват свободно напускането на Авелин, а това бе нежелателно. Щяха ли да му съчувстват? Нямаше ли думата „бягство“ да се промъкне в тези разговори, заменяйки истината за убийството и кражбата?

Да, колкото по-скоро произнесеше анатемата, толкова по-добре.

Веднъж изречена, тя щеше да предотврати всяко представяне на Авелин Десбрис в положителна светлина в кой да е манастир или църква.

Веднъж обявен за еретик, Авелин щеше да си остане в историята на Църквата като такъв.

Маркварт въздъхна, докато обмисляше пътя до тази далечна цел.

Инатливият отец Йойона щеше да му се противопостави — ако оцелееше дотогава.

Маркварт отхвърли възможността за още едно убийство — ако всичките му познати противници започнеха да измират, вероятно погледите щяха да се насочат към него. Освен това той знаеше, че Йойона не е сам във вярванията си. Все още не можеше да го удари с всичка сила.

Той обаче трябваше да е подготвен за такъв сблъсък. Трябваше да може да докаже ереста на Авелин, тъй като разрушението в Барбакан можеше да се тълкува по различен начин. Наистина бе неоспоримо, че Сихертън бе убит в нощта на бягството на Авелин от Сейнт Мер-Абел, ала вероятно Йойона и за това щеше да измисли нещо. Но дори само грешното намерение бе достатъчно за обвинението в ерес.

Така Маркварт знаеше, че трябва да докаже своята версия за събитията в нощта, когато Авелин избяга с камъните. За да може да получи подкрепата за това обвинение — каквото Църквата никога не бе отправяла с лекота, — той трябваше да докаже, че Авелин е използвал камъните със зла умисъл, че падението му в тъмната страна на човешката природа е пълно. Ала Маркварт нямаше да може да накара Йойона да мълчи.

Онзи щеше до последно да се бори за името на Авелин Десбрис. Да, знаеше го добре — Йойона щеше да дойде на Събора на абатите и щеше да се изправи срещу него. Двамата отдавна чакаха този сблъсък.

Затова Маркварт реши, че трябва да унищожи самия отец, а не само позицията му. Той знаеше къде да намери съюзници в това си намерение за предварителен удар срещу Йойона. Абат Джеховит от Сейнт Хонс бе от най-важните кралски съветници и можеше да го използва, за да привлече на своя страна фанатичния Всесърцат отряд. Само трябваше да убеди Джеховит, да го помоли да вземе със себе си неколцина от тези безмилостни войни…

Доволен от решението, върховният абат отново се замисли за Авелин. Имаше само един жив свидетел на действията на Авелин, Брадуордън, ала от разпитите, както с камъка на душата, така и с мъчения, абатът бе научил, че звярът има силна воля, и сега се опасяваше, че няма да може да го пречупи.

Сещайки се за това, Маркварт приближи писалището си и остави бележка на брат Франсис да измъчва безспирно кентавъра до началото на Събора. Ако не можеха да го пречупят да каже каквото искат, щяха да го убият преди очакваните гости да пристигнат.

Маркварт се сети и за още един проблем, докато пишеше бележката.

Франсис бе брат за девета година, ала само непорочни и абати имаха право да присъстват на Вселенския събор. Маркварт искаше Франсис да е там — той си имаше недостатъци, ала бе верен като куче.

Върховният абат откъсна парче от пергамента и си отбеляза „НБФ“, за да не забрави, сетне го скри. Както бе нарушил протокола заради войната, назначавайки Де Унеро за абат на Сейнт Прешъс и изпращайки Йойона до Палмарис, за да слугува на Де Унеро, така щеше да направи брат Франсис непорочен.

Непорочният брат Франсис.

На Маркварт му хареса как звучи това и му хареса възможността да увеличи властта на онези, които му се подчиняваха безпрекословно.

Обяснението му за това назначение щеше да бъде просто и прието. След като бе изпратил двама отци да засилят Сейнт Прешъс, самият Сейнт Мер-Абел бе отслабен като висш клир. Макар манастирът да имаше много непорочни, малцина от тях бяха достойни да станат отци, а още по-малко имаха такова желание. Франсис обаче, предвид своята безценна помощ по време на пътуването към Барбакан, бе достоен и щеше значително да подсили манастира.

Да, усмихна се върховният абат. Той щеше да обяви Франсис за непорочен пред Събора и скоро след това щеше да го направи и отец, заменяйки…

… Йойона, реши той, а не Де Унеро. За заместник на Де Унеро щеше да се вгледа в другите непорочни, може би дори в Браумин Херде, който бе достоен, макар изборът му за наставници да бе меко казано неподходящ. Все пак Йойона бе надалеч и едва ли скоро щеше да се върне — ако не се брояха трите дни на Събора, — така че Маркварт прецени, че може да привлече Браумин на своя страна, изкушавайки го с така желания пост. Стъпката на върховния абат стана по-лека, докато той измисляше решения на проблемите си, решения, които ставаха все по-лесни. Тази нова степен на вътрешен усет, която бе открил, бе истинско чудо. Всякакви възли от интриги се разплитаха пред него, а отговорите винаги изглеждаха кристално ясни.

Освен това как да обяви Авелин за еретик, напомни си той и удари с юмрук по масата. Не, Брадуордън нямаше да се пречупи и щеше да остане предан до жалкия си край. Маркварт за пръв път съжали за смъртта на Чиличънкови, тъй като те щяха да са много по-лесни за контролиране.

Ала тогава в ума му се появи образ на малката библиотека, в която Йойона търсеше сведения за брат Алабарне. Стаята се проясни в ума му и не можеше да разбере защо — докато една част от библиотеката, далечен, неизползван шкаф, не приближи погледа му.

Маркварт се довери на инстинктите си и последва вътрешния си глас, като първо мина през писалището си, за да вземе няколко скъпоценни камъка, сетне надолу по мрачните и влажни стълби към древната библиотека. Нямаше никакви стражи наоколо, тъй като Йойона бе далеч, и Маркварт, държащ светещия си диамант в ръка, влезе предпазливо.

Той мина покрай всички рафтове, за да стигне до черния ъгъл, до книгите, които Църквата бе забранила преди векове. Знаеше, че дори той, върховният абат, не трябва да ги използва, ала вътрешният му глас му обеща отговор на проблема, който го измъчваше.

Той цяла минута разглежда рафта, взирайки се във всеки том, в заглавията на всеки пергамент, сетне затвори очи и си припомни тези образи. Очите му останаха затворени, но той надигна ръка, вярвайки, че е насочван свише към книгата, която му трябва. Като я хвана нежно, но здраво, Маркварт я скри под ръката си и отмина нататък. Върна се в кабинета си, без да погледне какво е взел.

Книгата за призоваване на демони.

Роджър очакваше баронът да се върне късно вечерта и бе искрено изненадан, когато той пристигна още преди залез-слънце. Младежът се надяваше всичко да е минало добре, ала надеждите му бяха съкрушени още когато видя барона да ругае, почервенял от яд.

— През всичките тези години не съм виждал толкова неприятен човек, камо ли такъв, който претендира за святост! — извика Рочефорт Билдебург, преминавайки като буря през фоайето и влизайки в залата за аудиенции.

Роджър го последва бързо, макар че трябваше да си избере друг стол, тъй като баронът седна на креслото. Ала в следващия миг той отново бе на крака и започна да крачи нервно напред-назад, така че Роджър се промъкна зад него и седна на любимото си място.

— Предупреди ме! — продължи да беснее барон Билдебург. — Мен!

Барона на Палмарис, приятеля на самия Данюб Брок Урсал!

— Какво каза?

— О, започна добре — обясни Билдебург, плесвайки с ръце. — Много мило, този гад каза, че се надява смяната на властта в Сейнт Прешъс да се приеме спокойно. Каза дори, че може да работим заедно… — Билдебург спря и Роджър си пое въздух, тъй като усети, че ще чуе нещо важно — Въпреки очевидните грехове и престъпления на моя племенник! — избухна баронът и тропна ядно с крак. Това го изтощи и Роджър веднага скочи да му помогне да седна на креслото.

— Пес! — продължи Билдебург. — Сигурен съм, че не знае за смъртта на Конър, ала скоро ще научи. Предложи ми да опрости греховете на Конър, ако му дам думата си, че той ще се държи по-добре в бъдеще. Да го опрости!

Роджър се опита да успокои барона, страхуваше се той да не умре от гняв. Лицето му бе почервеняло, а очите му се бяха разширили.

— Най-добре е да идем при краля — спокойно каза Роджър. — Имаме съюзници, които този нов абат не може да победи. Можем да изчистим името на Конър и да кажем кой наистина е виновен.

Това успокои барона значително.

— Тръгваме — каза той. — На юг, с всичката скорост, на която сме способни. Кажи на слугите ми да подготвят каретата.

Де Унеро изобщо не бе подценил барон Билдебург. Неговото силово поведение по време на срещата им бе нарочно, а целта му — да събере информация за барона и да разбере какви са политическите му пристрастия.

За острите очи на Де Унеро разговорът бе невероятно успешен и по двете направления. Яростта на Билдебург бе показала, че и той може да се окаже открит враг на Църквата, дори по-досаден от племенника си или от абат Добриниън.

Ала де Унеро бе достатъчно умен, за да знае кой е истинският виновник за тези проблеми.

Защото, независимо от думите си на срещата, той знаеше за смъртта на Конър Билдебург и знаеше, че трупът му е бил донесен в Палмарис от някакъв младеж. Заедно с тялото на Абеликански монах. Абатът за пореден път се ядоса заради решението на Маркварт да не изпрати него на тази най-важна мисия — намирането на светите камъни. Ако той бе тръгнал подир Авелин, този проблем отдавна щеше да бъде решен, камъните щяха да са в техни ръце, а Авелин и всичките му приятели щяха да са мъртви. И Билдебург нямаше да е никакъв проблем, нито за него, нито за Църквата. А сега бе проблем, и то не малък.

Според монасите от Сейнт Прешъс, които де Унеро вече бе разпитал, и тези от Сейнт Мер-Абел, които бяха наблюдавали сблъсъка в двора на Сейнт Прешъс, барон Билдебург обичаше Конър като свой син. Обвинението в убийство несъмнено щеше да бъде отправено към Църквата и Билдебург, чието влияние се разпростираше надалеч от Палмарис, нямаше да си замълчи по този въпрос.

Затова новият абат не бе изненадан, когато един от неговите монаси, придружили го още от Сейнт Мер-Абел, се върна от разузнаването си и докладва, че от имението Чесуинд е потеглила карета — на юг от Палмарис, покрай реката.

Другите шпиони на абата скоро се върнаха, потвърждавайки вестта, като един от тях настояваше, че е отпътувал самият барон.

Де Унеро не издаде чувствата си и извърши вечерни молитви, като че всичко бе наред. Прибра се рано в покоите си с обяснението, че е изморен от ездата, което звучеше правдоподобно.

— Тук имам предимство дори пред теб, Маркварт — прошепна абатът на Сейнт Прешъс, гледайки през прозореца към нощта на Палмарис. Нямам нужда от лакеи, които да ми вършат мръсната работа.

Той свали расото и облече свободна черна дреха. Сетне отвори капака на прозореца, изскочи навън и изчезна в сенките. Мигове по-късно той вече бе на улицата с любимия си скъпоценен камък в ръка.

Потъна в камъка, усети невероятната болка в костите на ръцете си, когато те смениха вида и формата си. И тогава, подтикнат от вълнението пред идващия лов, екстазът от това, че най-сетне ще може да действа, той потъна още по-дълбоко в камъка и изрита обувките си, тъй като и краката му се превърнаха в тигрови лапи. Почувства се, сякаш се разтваря в магията, сякаш става едно с камъка. Цялото му тяло потръпна.

Той прокара ръка през гърдите си, раздирайки дрехата си.

Сетне падна на четири лапи и когато понечи да извика, от котешкото му гърло излезе дълбоко ръмжене.

Никога не бе отивал толкова далеч!

Ала бе чудесно!

Сила, каква сила! Сега той имаше тялото на ловуващ тигър и мощта бе под пълния му контрол. Скоро вече бягаше с всичка сила, безшумно стъпвайки на котешките си лапи, с лекота прескочи високата стена на Палмарис и се спусна по пътя на юг.

Още от първите няколко страници, описващи съдържанието на тома, върховният абат разбра какво му трябва. Само допреди месеци Далбърт Маркварт щеше да се ужаси от подобно нещо.

Ала това бе, преди да открие „вътрешния глас“ на Бестесбулзибар.

Той постави книгата в най-ниското чекмедже на бюрото си и го заключи.

— Първо работата — каза той на глас, вадейки един чист пергамент и шишенце мастило от друго чекмедже. Отви пергамента, сложи тежести по краищата му, сетне се вгледа в него. Чудеше се как да подбере думите си. След късо кимване той написа:

Производство на брат Франсис Делакорт в непорочен от Ордена на Сейнт Мер-Абел Маркварт прекара много време подготвяйки важния документ, макар че в крайна сметка той излезе не по-дълъг от триста думи. Докато завърши, почти се бе стъмнило, а монасите се събираха за вечеря.

Маркварт се измъкна от кабинета си и отиде до крилото на Сейнт Мер-Абел, където живееха най-новите послушници. Намери тримата, които му трябваха и ги извика в една стая.

— Всеки един от вас ще ми направи по пет копия на този документ — нареди той.

Един от младите братя се размърда нервно.

— Сподели какво те безпокои — рече му Маркварт.

— Не съм много начетен човек, върховни абате — заекна младежът и сведе глава. В действителност и тримата бяха изплашени от задачата.

Сейнт Мер-Абел разполагаше с някои от най-добрите писари в света.

Повечето от непорочните, които не се надяваха да станат отци, избираха това прозвище.

— Не ви питам дали сте умели — отговори Маркварт, като говореше на всички. — Нали сте грамотни?

— Разбира се, върховни абате — потвърдиха и тримата.

— Тогава сторете каквото наредих — каза старецът. — И без повече въпроси.

— Да, върховни абате.

Маркварт ги изгледа свирепо и ги заплаши:

— Ако някой издаде и дума някому за съдържанието на документа, ще изгоря на клада и тримата.

Отново се възцари тишина, а Маркварт наблюдаваше монасите свирепо. Бе решил да използва първокурсници, и то точно тези тримата, понеже бе сигурен, че заплахата му ще им повлияе. След това ги напусна, убеден, че не биха се осмелили да не се подчинят на заповедта на върховния абат. След това отиде в килията на брат Франсис. Той бе отишъл на вечеря, ала старецът не се притесни от това и пусна своето упътване за Брадуордън под вратата.

След това върховният абат се прибра в личните си покои и в малко използваната стая до спалнята си започна следващите си приготовления. Първо изнесе всичко от стаята, дори мебелите. Сетне с древната книга, с нож и цветни свещи, започна да рисува на пода специфичен кръг, подробно описан в тома.

Гората изглеждаше спокойно място на Роджър, сякаш бе изпълнена с мир. Нещо в самия въздух я отличаваше от дъбравата на север. Бе някак по-ведро, като че всички животни наоколо, заедно с тревичките и растенията, знаеха, че наблизо няма чудовища.

Роджър бе излязъл от малкия лагер зад каретата, за да се облекчи, ала бе останал докато минутите отминаваха, сам с мислите си и звездното небе. Мъчеше се да не мисли за предстоящата си среща с крал Данюб.

Бе репетирал речта си вече много пъти. Опита се да не се тревожи за приятелите си, макар че подозираше, че те вече приближават Сейнт Мер-Абел и може би дори се бяха срещнали в битка с представителите на Църквата, за пленените затворници. Засега Роджър само искаше да си почине, да почувства спокойствието на лятната нощ.

Колко нощи бе прекарвал сам в гората до Каер Тинела. Винаги когато времето бе хубаво. Госпожа Келсо идваше да го вземе за вечеря и после за закуска и макар тя да смяташе, че момчето е на топло в хангара й, той най-често бе навън в гората.

Колкото и да опитваше, Роджър не можеше да се успокои, да намери вътрешен покой. Твърде много тревоги пропълзяваха в съзнанието му.

Бе видял и изживял прекалено много.

Облегна се тежко на дървото, загледан в звездите. Тъгуваше по изгубената си невинност. Елбраян, Пони и Джуравиел се радваха, че е пораснал, бяха кимали одобрително на все по-отговорните му решения.

Но приемането на тези отговорности бе взело своята дан, разбра сега Роджър, тъй като звездите не му се струваха така ярки, а сърцето му бе натежало.

Отново въздъхна и си каза, че нещата ще се подобрят, че крал Данюб ще оправи всичко, че чудовищата ще бъдат прогонени и той ще се върне у дома, към предишния живот в Каер Тинела.

Ала не го вярваше. Той сви рамене и се отправи обратно към фургона, към важните, сериозни разговори, към отговорностите.

Ала преди да стигне лагера, спря и косъмчетата на врата му настръхнаха.

Гората бе станала странно, зловещо тиха.

Тогава долетя нисък, отекващ рев, какъвто Роджър никога не бе чувал. Младежът замръзна заслушан, опитвайки се да разбере откъде идва ревът, макар че той сякаш идваше отвсякъде.

Роджър не мърдаше, не дишаше.

Чу как някой изтегля меча си, а ревът проехтя отново, този път по-силно, а след това се чуха писъци, внезапни и ужасяващи. Сега вече Роджър хукна, на сляпо, препъвайки се в корени, а клоните го шибаха по лицето. Видя огъня в лагера, около него подскачаха силуети. Писъците продължаваха, първо писъци на страх, а после и на агония.

Щом навлезе в лагера, Роджър видя тримата стражи да лежат край огъня, разкъсани. Почти не ги забеляза обаче, тъй като баронът тъкмо се опитваше да се скрие в каретата.

Ала дори и да бе успял, Роджър знаеше, че вратата ще е жалка преграда пред огромната оранжева котка на черни ивици, която бе забила нокти в ботуша на Рочефорт.

Баронът се завъртя и ритна, а тигърът го пусна да може да влезе вътре. Но веднага след това животното сви задните си лапи и преди Билдебург да успее да затвори вратата, скочи отгоре му с разперени нокти.

Каретата се разтресе и баронът изпищя, а Роджър само гледаше безпомощно. Имаше оръжие, малък меч, почти кинжал, ала знаеше, че не би могъл да стигне навреме до Билдебург, за да му помогне, а и в никой случай нямаше да може да победи, дори да рани гигантската котка.

Затова се обърна и побягна. Сълзите се стичаха по лицето му, докато дишането му се накъса от хлипове. Бе се случило отново! Точно както при Конър! И той отново не бе нищо друго, освен безпомощен свидетел на смъртта на свой приятел. Бягаше на сляпо, препъваше се, а клоните и листата го шибаха в лицето. Минутите се разтеглиха в цял час. Накрая той падна от изтощение, но дори тогава продължи да пълзи напред, прекалено изплашен, за да се обърне да види дали някой го преследва.

Глава 31 Други пътища

Озарена от изгряващото слънце и обвита в утринната мъгла, великата крепост Сейнт Мер-Абел се извисяваше в далечината, кацнала на върха над залива на Вси светии. Щом видяха огромното древно укрепление, Елбраян, Пони и Джуравиел наистина почувстваха могъществото на своите врагове и трудността на задачата им. Бяха казали на Йойона какво смятат да правят малко след като той бе пристигнал в лагера им.

И тогава той бе казал на Пони за смъртта на брат й.

Новините я потресоха. С Грейди не бяха близки, ала бе живяла години наред с него. Тя не спа през нощта и все пак бе готова да тръгне призори. Пътят ги бе отвел тук, до тази наглед неразрушима крепост, която сега се бе превърнала в затвор за нейните родители и приятеля й кентавър.

Огромните порти бяха залостени, а стените бяха високи и дебели.

— Колко души живеят тук? — попита Пони, останала без дъх.

— Само братята са над седемстотин — отговори Йойона. — А дори първокурсниците, дошли миналата пролет, вече са обучени да се бият.

Не би могла да влезеш със сила в Сейнт Мер-Абел, ако ще и армията на краля да е зад теб. В други, по-спокойни времена, щяхте да влезете преоблечени като селяни или работници, ала сега — не.

— Какъв е планът тогава? — попита пазителят, тъй като за него бе очевидно, че щом дори отец Йойона не може да ги вкара вътре, пътуването им не е имало смисъл. След срещата им в гората, Йойона бе обещал да направи тъкмо това, уверявайки ги, че не им е враг, а напротив, ценен приятел. Четиримата бяха тръгнали рано на следващата сутрин, а Йойона ги бе водил на изток, до мястото, което десетилетия наред бе наричал свой дом.

— Всяка сграда с такива размери има и други, не така видими входове — отговори Йойона. — Аз знам един такъв.

И той ги отведе на север, по обиколен път, който отвеждаше далеч на север от огромната сграда, а сетне надолу по ветровита, скалиста пътека, водеща до тясната плажна ивица. Водата стигаше досами скалите, а вълните докосваха каменната основа. Танц, продължаващ вече безброй векове. Ала плажът все пак можеше да бъде прекосен, така че пазителят стъпи във водата, проверявайки колко е дълбоко.

— Не сега — обясни монахът. — Приливът идва и макар че бихме могли да влезем, преди водата да стигне твърде високо, едва ли ще можем да се върнем. По-късно днес, когато дойде отливът, ще минем по пътя и ще стигнем в пристанищната част на манастира, която рядко се ползва и почти не се охранява.

— А дотогава? — попита елфът.

Йойона им махна да го последват по пътеката, до една кухина и всички се съгласиха, че могат да си починат след дългата езда. Направиха си малък бивак, скрити от ледения морски бриз, и Джуравиел им приготви храна. Ядоха за пръв път от много часове насам.

Разговорът им бе лек, като говореше главно Пони. Разказваше на любопитния отец за пътуванията си с Авелин, като отново и отново повтаряше някои от историите по молба на Йойона. Той сякаш не можеше да се насити да слуша за Авелин и любопитстваше за всяка подробност — за нейните чувства по време на събитията, за всичко, свързано с неговия герой. Когато Пони стигна до мига, в който тя и Авелин се бяха срещнали с Елбраян, пазителят се присъедини към разговора със собствените си наблюдения, а малко по-късно това стори и Джуравиел, който имаше какво да добави предвид общите им битки срещу чудовищата в Дъндалис и пътя им към Барбакан.

Йойона потръпна, когато елфът описа срещата си с Бестесбулзибар, а после отново, когато Пони и Елбраян му разказаха за битката в планината Аида, за гибелта на Тунтун и последният, свиреп сблъсък с демона дактил.

Тогава дойде ред на Йойона да заговори — между хапките, тъй като елфът бе приготвил прекрасно ядене. Той им разказа за откриването на Брадуордън, за тежкото състояние на кентавъра, което обаче се бе подобрило удивително бързо с помощта на елфическата превръзка за ръка.

— Дори аз и лейди Даселронд не разбираме истинската мощ на този предмет — призна Джуравиел. — Това е много рядка магия, иначе всички щяхме да имаме такива превръзки.

— Като тази — усмихна се Елбарян и се извърна, за да покаже лявата си ръка, на която бе вързана зелена елфическа превръзка.

Джуравиел само се усмихна в отговор.

— Има едно нещо, което още не съм видял — прекъсна ги Йойона, поглеждайки към Пони. — Авелин е бил твой приятел?

— Както ти казах — отвърна тя.

— И след смъртта му си взела светите камъни?

Пони изпита неудобство и погледна към Елбраян.

— Знам, че камъните са били взети от Авелин — продължи монахът. — Когато претърсих тялото му…

— Изровили сте го? — прекъсна го ужасеният Елбраян.

— Не! — отвърна Йойона. — Никога. Претърсих го с камъка на душата и с граната.

— Търсили сте магия — разбра Пони.

— И нямаше много — каза Йойона, — макар да съм сигурен — а сега още повече, предвид описанието на пътуването, — че е влязъл в битката с пълна колекция. Знам защо ръката му бе протегната нагоре и знам кой го е намерил първи.

Пони отново погледна Елбраян, ала и той изглеждаше несигурен.

— Бих искал да ги видя — призна си Йойона. — Може би да ги взема за предстоящата битка, ако има такава. Умел съм с камъните и бих ги използвал добре, уверявам ви.

— Ала не колкото Пони — отговори Елбраян за изненада на монаха.

При все това Пони посегна към пазвата си, извади малката кесийка и я отвори.

Йойона ококори очи при вида на камъните — рубина, графита, граната — взети от брат Юсеф, серпентина и всички останали. Той протегна ръка към тях, ала Пони дръпна торбичката.

— Авелин ги даде на мен, така че аз ще ги нося — рече тя.

— А ако аз мога да ги използвам по-добре в предстоящата битка?

— Не — отговори спокойно Пони, — обучавана съм лично от Авелин.

— Прекарал съм години… — понечи да възрази Йойона.

— Видях те как работиш в търговския керван — напомни му Пони, — раните не бяха дълбоки, ала ти костваха огромно усилие. Преценила съм силата ти, отче Йойона, и не го казвам като обида. Ала аз съм по-силната с камъните, не се съмнявай, тъй като ние с Авелин имахме връзка, сливане на душите, и в тази връзка аз постигнах разбирането.

— Магията на Пони е спасявала мен и други хора неведнъж — добави Елбраян. — Тя не се хвали, просто казва истината.

Йойона изгледа първо него, после Пони, а накрая и Джуравиел, който също кимаше.

— Не ги използвах в битката край кервана, тъй като знаех, че монасите са наблизо и се страхувах да не ме открият — обясни Пони.

Йойона вдигна ръка в знак, че няма нужда от повече обяснения — бе чул тази история и преди, когато бе наблюдавал духом тримата.

— Добре — съгласи се той, — ала не мисля, че трябва да ги носиш в Сейнт Мер-Абел, поне не всичките.

Пони отново погледна към Елбраян, който сви рамене и кимна. Той и Джуравиел й бяха казали същото по-рано.

— Не знаем дали ще се завърнем — каза Джуравиел. — Ала по-добре ли е — попита той Йойона — камъните да останат скрити тук, отколкото да се върнат при монасите в твоето абатство?

Йойона дори не се замисли.

— Да — твърдо рече той. — По-добре да бъдат хвърлени в морето, отколкото да попаднат в ръцете на върховния абат Маркварт. Така че ви моля да ги оставим тук, с тези прекрасни коне.

— Ще видим — прошепна Пони.

Разговорът се насочи към по-практични въпроси и пазителят попита каква охрана да очакват на входа към морето.

— Не вярвам да има такава — отвърна уверено Йойона. Той им описа огромната порта, подсилена с подвижна решетка, и още една огромна врата, макар че вътрешната вероятно бе отворена.

— Това звучи като да няма вход — отбеляза Джуравиел.

— Може да има малки входчета наблизо — отговори Йойона, — тъй като това е много древна част от манастира, когато доковете са били използвани редовно. Огромните врати са сравнително нови, на не повече от два века, ала преди е имало много начини да се влезе в пристанището.

— И се надяваш да намерим някой от тези входове нощем — усъмни се елфът.

— Възможно е да отворя огромните врати с камъните — каза Йойона и погледна към Пони. — Сейнт Мер-Абел има малко защити срещу магически нападения. Ако очакват кораб, решетката, единствената пречка срещу успешно използване на камъните, може да е отворена.

Пони не отговори.

— Е, нахранихме се, огънят гори — отбеляза пазителят. — Нека си починем малко, докато имаме тази възможност.

Йойона погледна към Шейла, светлата луна и се опита да си спомни всичко, което бе чувал за приливите и отливите. Той стана и махна на пазителя да го придружи до водата. Щом слязоха, видяха че равнището й е слязло почти до основата на скалите.

— Още два часа — каза Йойона. — И ще можем да влезем в Сейнт Мер-Абел, за да изпълним мисията си.

„Колко лесно звучи само“, помисли си Елбраян.

— Не бива да идваш тук — каза Маркварт на брат Франсис, когато той влезе в личните му покои. Беше ги посещавал често последните няколко седмици. — Не още.

Брат Франсис разпери ръце, искрено удивен от враждебното отношение.

— Трябва да се съсредоточим изцяло върху Събора на абатите — обясни Маркварт. — Ще бъдеш там, заедно с кентавъра, ако имаме късмет.

Лицето на брат Франсис изрази още по-голямо учудване.

— Аз? — попита той. — Ала аз не съм достоен, отче. Дори не съм непорочен и няма да придобия този ранг до следващата пролет, когато абатите вече ще са се прибрали в манастирите си.

Усмивката, която се появи на сбръчканото лице на върховния абат, стигна почти до ушите му.

— Какво има? — попита брат Франсис, като в гласа му се прокрадна почти страх.

— Ще бъдеш там — каза Маркварт отново. — Непорочният брат Франсис ще стои до мен.

— Но… — заекна Франсис притеснен, — не съм прекарал тук необходимите десет години. Подготовката ми за ранг на непорочен върви по план, уверявам ви, ала не мога да го постигна, преди да съм изкарал едно десетилетие…

— Както отец Де Унеро стана най-младият абат в съвременната Църква, така и ти ще станеш най-младият непорочен — прекъсна го Маркварт. — Живеем в опасни времена и понякога правилата трябва да се пренебрегват в името на добруването на нашия Орден.

— Ами другите от моя клас? — попита Франсис. — Ами брат Висченти?

Маркварт се изсмя.

— Мнозина ще достигнат този ранг напролет, както е по програма.

А що се отнася до брат Висченти… — Той се усмихна дори още по-широко. — Нека кажем, че с каквито се събереш, такъв ставаш. Тази поговорка може да определи бъдещето му.

— Но за теб — продължи върховният абат, — за теб не може да чакаме повече. Трябва да те направя непорочен, за да мога да те предложа за отец. Доктрината на Църквата в случая няма как да бъде променена.

Франсис се олюля, имаше чувството, че ще припадне. Разбира се, той бе казал нещо подобно на Браумин Херде в коридора, ала нямаше представа, че наставникът му ще действа така бързо. А сега, когато чу, че върховният абат Маркварт наистина смята да го предложи за едното от овакантените места на отци, беше дълбоко развълнуван.

Брат Франсис се почувства така, сякаш построяваше наново пиедестала на правда, който бе разрушил с убийството на Грейди Чиличънк, като че простичкият факт на неговото израстване в Ордена изкупваше вината му или дори потвърждаваше, че няма нужда от изкупление, че станалото е просто нещастен случай.

— Трябва обаче да стоиш настрана от мен, докато обявим назначението ти — обясни Маркварт. — За пред останалите. Освен това имам важна задача за теб — трябва да пречупиш Брадуордън. Кентавърът трябва да говори в наша полза, срещу Авелин и крадлата, задигнала камъните.

Брат Франсис поклати глава и се осмели да възрази:

— Той ги има за семейство.

— Всеки човек или звяр има точка на пречупване — настоя Маркварт. — С магическата превръзка за ръка, можеш да му причиниш такива ужаси, че Брадуордън да моли за смъртта и тогава ще предаде приятелите си като врагове на Църквата, само за да изпълниш молбата му. Бъди изобретателен, непорочни братко!

Титлата наистина звучеше привлекателно, ала лицето на Франсис изразяваше горчилката от мисълта за отвратителната работа.

— Не ме проваляй — остро каза Маркварт. — Този противен звяр може да бъде решителният свидетел в обявяването на Авелин за еретик и не се съмнявай, че това е от жизнено значение за оцеляването на Абеликанската църква.

Франсис прехапа долната си устна, очевидно разкъсван от противоположни чувства.

— Ако кентавърът не свидетелства срещу Авелин, отец Йойона и неговите идиоти ще свидетелстват срещу нас и в най-добрия случай, ще можем да се надяваме обявяването на Авелин Десбрис за еретик да бъде само разгледано — обясни Маркварт. — А такова „разглеждане“ отнема години.

— Ала ако той е бил наистина еретик, а той е бил — бързо добави Франсис, като видя, че очите на абата блясват яростно, — времето е наш съюзник. Действията му ще го прокълнат в очите на Бога и Църквата.

— Глупак! — сопна му се Маркварт и се извърна настрана, сякаш не можеше да го гледа. Жест, който жестоко жегна младия монах. — Всеки изминал ден е мой враг, ако светите камъни не бъдат върнати. И ако Авелин не бъде обявен за еретик, населението и армията на краля няма да ни помогнат да намерим жената и да я осъдим.

Франсис разбра добре логиката на абата — всеки, обявен за еретик, ставаше престъпник не само в очите на Църквата, но и на кралството.

— Ще имам тези камъни! — продължи Маркварт. — Аз не съм млад като теб. Нима искаш да ида в гроба, а този въпрос да остане нерешен?

Би ли искал моето управление на Сейнт Мер-Абел да остане белязано така грозно?

— Разбира се, че не, отче — отговори Франсис.

— Тогава върви при кентавъра — каза Маркварт с толкова леден глас, че Франсис усети как го побиват тръпки. — Искам го на наша страна.

Брат Франсис излезе от стаята, олюлявайки се, все едно Маркварт му бе ударил шамар. Прокара пръсти през косата си и се спусна към дълбоките подземия, решен да не провали своя абат.

Маркварт заключи вратата след него, като се упрекна, че е проявил невниманието да остави кабинета си отворен, рискувайки да издаде тайната на изрисувания под в съседната стая. После отиде тъкмо там, възхищавайки се на труда си. Пентаграмата бе съвършена, точно както бе нарисувана в книгата, с разноцветни свещи в края на лъчите.

Върховният абат не бе спал повече от ден, твърде погълнат от работата си и тайните, които странният том му разкриваше. Може би Чиличънкови все пак щяха да се явят пред Събора на абатите. Маркварт можеше да призове духове, които да обладаят телата им, а с хематита щеше да предотврати естественото разложение.

Това бе рискован ход, ала не и без прецеденти в историята. Книгата за призоваване на демони бе използвана и преди по подобен начин, срещу втората игуменка на Сейнт Гуендолин. Двама от монасите на манастира се бяха обърнали срещу нея, с твърдението, че жена не може да бъде игуменка на манастира — и наистина, освен в абатството Сейнт Гуендолин, жените нямаха голяма роля в Църквата. Когато обаче единият от отците бе починал от старост, другарят му бе разбрал, че не може да се изправи срещу игуменката сам. Благодарение на книгата и заклинанията в нея той бе призовал зъл дух, който бе обсебил трупа на неговия другар, и така двамата се бяха борили с игуменката почти цяла година.

Маркварт отново седна зад писалището си. Имаше нужда да си почине и да осмисли какво да прави. Обсебените тела на Чиличънкови трябваше да се явят пред Събора само за кратко време. Измамата можеше и да успее, тъй като само той и Франсис знаеха, че двамата са загинали. Така щеше да има двама силни свидетели срещу жената.

Ала ако се провалеше? Маркварт трябваше да помисли и за това, а последиците от подобно нещо наистина щяха да бъдат мрачни.

— Няма как да знам, преди да видя съживените — каза той на глас.

Реши да продължи с изпълнението на плана си. Щеше да подчини Чиличънкови — поне телата им — под свой контрол и да види как изглеждат. Тогава щеше да реши, предвид резултатите от инквизирането на Брадуордън, дали да ги представи пред Събора.

Усмихвайки се и потривайки нетърпеливо ръце, Маркварт взе черната книга и две свещи и отиде в специално приготвената стая. Той постави свещите в правилните позиции и ги запали, след което използва диамантена магия, за да поквари светлината им, така че те засветиха в черно, а не в жълто. Сетне седна между тях в пентаграмата, кръстосал крака.

С камъка на душата в едната ръка и книгата за призоваване в другата, Маркварт излезе от тялото си.

Стаята като че започна да се криви и усуква пред безплътните му очи. Той видя физическия изход от нея и след това още един, портал на пода, който се спускаше нанякъде.

Пое по този мрачен път и духът му се спусна надолу.

И надолу, и надолу…

Луната бе изгряла точно над манастира и водата се бе отдръпнала силно, когато Йойона поведе пазителя и спътниците му към по-долната врата и механизмите, които я отваряха. Симфония и Сивият камък бяха оставени далеч назад, заедно с много от камъните. Пони бе взела само онези от тях, които можеха наистина да потрябват. Сега тя държеше малахита, камъка за левитация и телекинеза, и магнетита.

Йойона ги заведе до огромните врати и отварящите ги механизми.

Разгледа ги внимателно, дори взе меча на пазителя и бутна с него една износена част. Когато мушна с острието, усети бариерата — подвижната решетка бе спусната.

— Трябва да търсим вход на юг по скалата — каза Йойона шепнешком и с ръце им показа, че горе на стената може да има стражи, макар че те трябва да бяха на няколкостотин фута над тях. — Вероятно там ще намерим достъпна врата.

— Смяташ ли, че и там може да има охрана? — попита Пони.

— По това време на нощта не вярвам да има някой под второто ниво на абатството — отвърна уверено Йойона. — Освен може би стражите, които Маркварт е поставил около затворниците.

— Тогава нека опитаме тази врата — рече Пони.

— Решетката е спусната — каза Йойона, опитвайки се да не издава отчаянието си.

Пони взе малахита, ала монахът изрази съмнение:

— Огромна е, може би три хиляди паунда. Затова почти не я пазят.

Предните врати не могат да се отворят, докато решетката е спусната. А тя пък е недостъпна, тъй като лостът й е зад затворените врати.

— Не и за магията — възрази Пони. Преди отецът да може да каже нещо, тя извади камъка на душата и скоро излезе от тялото си. Промъкна се през процепите в предните врати да види решетката. Върна се бързо в тялото си, не искаше да хаби прекомерно много енергия.

— Оттук — обяви тя. — Вътрешните врати са отворени, а охрана по коридора зад тях няма.

Йойона не се съмняваше в това, той самият бе излизал от тялото си, и знаеше, че дори в тъмните тунели тя е могла да види всичко ясно.

— Предните врати са залостени и блокирани от решетката — обясни Пони. — Пригответе факла и слушайте внимателно, ще чуете първо подвижната решетка, а след това и резето. Когато чуете как се отмества, влизайте бързо, тъй като не знам колко време ще мога да го удържа.

— Няма да можеш да го… — опита да възрази Йойона, ала Пони вече бе надигнала малахита и потъваше в зеления камък. Елбраян приближи отеца и постави ръка на рамото му, за да го успокои.

— Чух как решетката се издига — прошепна след няколко мига Джуравиел, който бе долепил ухо до огромните порти. Елбраян и смаяният Йойона веднага го приближиха и чуха стържещия звук на огромната врата, която се отваряше.

Пони усети огромната тежест. Бе вдигала великани, ала никога нещо толкова огромно. Съсредоточи се върху подвижната решетка, потъвайки напълно в силата на камъка, насочвайки енергията му. Решетката се бе издигнала достатъчно високо над вратите, но след това трябваше да потъне още по-дълбоко, да намери резето и някак да повдигне и него.

Тя потръпна силно, пот изби по челото й, а очите й замигаха. Тя си представи резето, изобрази го в ума си, сетне го натисна с всичката сила, която й бе останала.

Джуравиел долепи ухото си още по-близо, чуваше как резето се премества и накрая се издига.

— Сега, Нощна птицо — каза той и пазителят удари с рамо по огромните врати и натисна с всичка сила. Резето падна, вратите се отвориха и Елбраян се промъкна приведен в коридора, като бързо запали факлата си.

— Заключващият механизъм е в нишата долу вдясно — каза монахът на елфа, когато Джуравиел мина покрай Елбраян.

Миг по-късно факлата се издигна и елфът обяви, че решетката вече е закрепена горе. Йойона се завтече към Пони и я разтърси, за да я извади от транса. Тя се олюля и почти се свлече от изтощение.

— Виждал съм само още един човек с такава сила — каза Йойона, докато я въвеждаше в коридора.

— Той е с мен — спокойно отвърна тя.

Отецът се усмихна, изобщо не се съмняваше в твърдението й, успокоявайки се от това. Той бързо затвори вратите подир тях, обяснявайки, че коридорът може да се наводни, ако остане отворен към морето.

— Сега накъде? — попита пазителят.

Йойона се спря за момент.

— Мога да ви отведа до тъмниците — рече той, — ала само ако изкачим няколко етажа и след това отново слезем от друго място.

— Води ни — каза Елбраян.

Ала монахът поклати глава.

— Това не ми харесва. Ако срещнем братя, ще вдигнат тревога.

Възможността да срещнат хора от Сейнт Мер-Абел накара Йойона да изпита страх, не за могъщото трио и тяхната задача, а за нещастните братя, които щяха да се изпречат на пътя им.

— Моля ви, не убивайте никого — каза той внезапно.

Елбраян и Пони се спогледаха неразбиращо.

— Братя, имам предвид — обясни Йойона. — Повечето са в най-лошия случай неволни пионки на Маркварт и не заслужават…

— Не сме дошли да убиваме никого — прекъсна го Елбраян. — И няма да убием, имаш думата ми.

Пони кимна в знак на съгласие, както и Джуравиел, макар че елфът не бе убеден, че решението на пазителя е мъдро.

— Може би има по-добър път към подземията — каза Йойона. — Има стари тунели от едната страна, само на сто фута навътре. Повечето са блокирани, но можем да преодолеем препятствията.

— И ти знаеш накъде водят? — попита пазителят.

— Не — призна Йойона, — ала те всички стигат до едно място — най-старата част на манастира. Сигурен съм, че накъдето и да поемем, ще стигнем до позната за мен част от абатството.

Елбраян погледна приятелите си, търсейки потвърждение и те кимнаха. Предпочитаха неизползван път, по който няма да срещнат някой от монасите. Първо, по съвет на Джуравиел, те спуснаха решетката, за да не оставят следа за проникването си в абатството.

Скоро намериха старите тунели както Йойона бе предвидил, без проблеми минаха през бариерите, издигнати от монасите. Не след дълго вече вървяха по най-древните коридори в Сейнт Мер-Абел, неизползвани от векове. Подът и стените бяха изронени, а неравните ъгли на камъните хвърляха зловещи дълги сенки на светлината на факлите. Вода капеше от много места, а малки гущерчета пробягваха по стените и по таваните. По едно време Елбраян трябваше да извади Буря само за да си проправи път през дебелите паяжини.

Те бяха натрапници тук, както би бил и всеки друг, тъй като тези коридори вече принадлежаха на гущерите, паяците и на влажната прегръдка на най-страховития враг — времето.

Ала спътниците упорито крачеха по тесните, често криволичещи коридори, пришпорвани от мисълта за Брадуордън и Чиличънкови.

Тунелът бе тъмен, вихър от сиво и черно. Мъглата се промъкна към духа на блуждаещия Маркварт и въпреки че бе вън от тялото си, той все пак усети студения й допир.

За пръв път от много, много време Маркварт се замисли какво прави и дали не се е отдръпнал твърде далеч от светлината. Спомни си времето, когато бе младеж, когато влезе в Сейнт Мер-Абел за пръв път, преди около половин век. Беше изпълнен с вяра и идеализъм и тези качества го бяха издигнали нагоре, като стана непорочен на десетата си годишнина в манастира и отец само три години по-късно. За разлика от много други предишни върховни абати, Маркварт никога не бе напускал Сейнт Мер-Абел, за да управлява друг манастир и бе прекарал всичките си години в присъствието на камъните, в най-светия абеликански дом.

И сега, даде си сметка той, камъните му бяха показали нов, по-велик път. Той минаваше отвъд границите на своите предшественици, влизайки в места неизследвани, неизползвани. И така, след момент на съмнение Маркварт продължи да се спуска в тъмния и студен тунел. Той разбираше опасностите тук, ала бе сигурен, че ще може да се справи с всички злини, които намери, и да ги използва за добро.

Целта оправдава средствата.

Тунелът се разшири до черна равнина от сива мъгла и между нейните въртящи се могили и смрадливи миазми Маркварт видя изгърбени фигури, черни сенки в мрака, изкривени и отвратителни.

Няколко от тях усетиха присъствието му и го приближиха гладно, протягайки ноктести лапи.

Маркварт надигна ръка и им нареди да се махнат и те наистина отстъпиха, образувайки полукръг и се взираха алчно в него с блестящите си червени очи.

— Искате ли да видите пак света на живите? — попита духът му двете най-близки твари.

Те скочиха напред, сграбчиха призрачните му китки със студени ръце.

Чувство на триумф изпълни духа на върховния абат. Толкова лесно!

Той се обърна и се отправи нагоре към тунела, заедно с демоничните души. Отвори очи отново, физически, мигайки при внезапната светлина на свещите, а пламъците им танцуваха диво. Те все още горяха в черно, ала не за дълго, тъй като внезапно огньовете поаленяха и нараснаха, а от близките свещи се издигнаха огромни пламъци, изпълвайки стаята с червена светлина, която жилеше очите на Маркварт. Ала той не можа и не поиска да ги извърне, хипнотизирай от гледката на черните фигури, които се образуваха в пламъците, получовешки форми, ала изгърбени и противни.

Те пристъпиха напред, един до друг, а гладните им блестящи червени очи се впериха в седящия върховен абат. Зад тях свещите отново проблеснаха злокобно и се върнаха в нормалния си свят, а стаята сякаш притихна.

Маркварт почувства, че тези демонични създания биха се хвърлили върху него, за да го разкъсат на парчета, ала не се уплаши.

— Елате — заповяда им той. — Ще ви покажа вашите гостоприемници. — Сетне отново потъна в хематита и духът излезе от тялото му…

Глава 32 Кошмарът на Пони

Пазителят внимателно оставяше знаци по стените на всеки завой, а такива имаше много в древния лабиринт от стари и неизползвани коридори. Четиримата вървяха повече от час, веднъж насичайки една врата и разрушавайки тухлена бариера, преди най-сетне да се озоват на място, което изглеждаше познато на Йойона.

— Близо сме до центъра на манастира — обясни монахът. — На юг е каменоломната, там са и древните крипти и старата библиотека; на север са коридорите, където някога са били стаите на братята, ала днес Маркварт ги използва за тъмници.

Без да каже нищо повече, отецът ги поведе, като се движеше внимателно и тихо. Скоро Елбраян угаси факлата, тъй като трептящият й пламък можеше да бъде видян от някой пред тях.

— Някои от килиите са тук — обясни Йойона.

— Охранявани ли са? — попита пазителят.

— Възможно е — отвърна монахът. — Може дори самият върховен абат да е наблизо, или пък някой от лакеите му, за да разпитват затворниците.

Елбраян даде знак на Джуравиел да провери. Елфът отлетя напред и след малко се върна с вестта, че двама младежи наистина охраняват осветената част от тунела.

— Не очакват неприятности тук долу — каза отец Йойона уверено.

— Стой тук — рече му Елбраян. — Не бива да те виждат. С Пони ще разчистим пътя.

Йойона нервно докосна рамото на пазителя.

— Няма да ги убием — обеща му Елбраян.

— Те са обучени бойци — предупреди го Йойона, ала пазителят не му обърна внимание, а отиде напред, придружен от Пони и Джуравиел.

Когато приближи осветената част, Елбраян мина напред, сетне се приведе на едно коляно, надзъртайки иззад завоя.

Пред него бяха двамата монаси, единият се протягаше и се прозяваше, а другият се бе облегнал полузаспал на стената.

Внезапно пазителят се озова между тях, удари с лакът този до стената, а после и другия, който отвори очи и понечи да извика. Пазителят се обърна към първия, който съвсем се бе свлякъл по стената, сграбчи го, завъртя го и заби лицето му в земята, докато Пони и Джуравиел нападнаха другия, който бе твърде замаян от тежкия удар, за да се съпротивлява. Завързаха ги със здраво елфическо въже и скриха очите им с парчета от собствените им раса, сетне пазителят ги завлече в един тъмен тунел.

Докато се върне, Йойона се бе присъединил към групата и Пони стоеше пред една дървена врата. Веднага щом Йойона й каза, че това е килията на Петибуа, Пони пристъпи към нея, сякаш за да разбие вратата.

Но миризмата й каза истината, същата миризма, която бе усетила в падналия Дъндалис преди толкова години. Елбраян веднага застана до нея, мъчеше се да я успокои, докато тя накрая вдигна резето и бутна вратата.

Светлината на факлата освети мръсната килия и там, сред мръсотиите, лежеше Петибуа. Плътта на пълничките й ръце висеше отпусната, а лицето й бе бледо и подуто. Пони падна на колене до нея и посегна да я прегърне, ала тялото бе вкочанено. Пони се наведе над трупа и раменете й се разтърсиха от хлипове. Тя изпитваше само любов към осиновителката си, жената, която я бе отгледала, която я бе научила на толкова много неща за живота, за любовта, за щедростта. Беше се грижила за нея безкористно, беше я приела като своя кръв и й бе дала толкова любов и подкрепа, колкото и на собствения си син, а това не бе никак малко.

И сега тя бе мъртва и именно заради любовта и щедростта си. Петибуа бе мъртва, защото бе дарила милостта и любовта си на едно сираче, на жената, която бе станала враг на Църквата. Елбраян прегърна Пони силно и се опита да я защити от собствените й емоции, които бяха така много — вина, тъга, скръб и огромна празнота.

— Трябва да говоря с нея — повтаряше Пони през сълзи. — Трябва…

Елбраян се опита да я успокои, да я задържи и взе ръката й, когато тя посегна към камъка на душата.

— Отишла си е прекалено отдавна — рече пазителят.

— Трябва да намеря духа и да се сбогувам — каза Пони.

— Не тук, не сега — меко рече Елбраян.

Пони понечи да възрази, ала накрая с трепереща ръка прибра камъка в торбичката си, но продължи да го стиска.

— Трябва да говоря с нея — повтори тя по-твърдо и се обърна отново към мъртвата, приведе се и й прошепна думи за сбогом. Йойона и Джуравиел гледаха от вратата. Монахът бе ужасен, макар и не изненадан от това, че жената не е оцеляла след яростта на Маркварт. Ужасно се срамуваше, че някой от неговия орден, при това самият върховен абат, е постъпил така с една невинна жена.

— Къде е другият човек? — попита Джуравиел.

Йойона кимна към следващата клетка и двамата отидоха бързо там — само за да открият как Гревис виси на веригата.

— Избягал е по единствения възможен начин — каза Йойона покрусен.

Джуравиел отиде до трупа, внимателно го освободи от веригата, и тялото на Гревис потръпна странно, увисвайки на единствената придържаща го окова. Ала по-добре така, отколкото Пони да го видеше в истинската му смъртна поза.

— Трябва да остане сама — каза им Елбраян, приближавайки Йойона на вратата.

— Жесток удар — съгласи се Джуравиел.

— Къде е Брадуордън? — попита пазителят с остър тон и измъчваният от чувство за вина монах направи крачка назад. Елбраян видя, че на лицето на Йойона е изписан ужас, и постави успокоително ръка на широкото му рамо.

— Това са тежки времена за всички ни — каза той.

— Кентавърът е надолу по коридора — каза Йойона.

— Ако е още жив — намеси се Джуравиел.

— Отиваме при него — каза пазителят на елфа, даваше знак на Йойона да ги води — ти стой при Пони. Пази я от врагове и от нея самата.

Джуравиел кимна и излезе от клетката, докато Елбраян и Йойона се спуснаха по коридора. Джуравиел се върна при Пони и й каза за съдбата на Гревис, после я прегърна, когато риданията я разтърсиха отново.

Йойона последва пазителя още надолу по коридора, като го насочваше шепнешком. След един завой влязоха в осветен от факли коридор и видяха две врати — една отляво и друга в дъното.

— Мислиш, че това е краят, ала всъщност е само началото — чуха те крясъка на мъж, последван от плющенето на камшик и нисък, животински рев.

— Брат Франсис — каза Йойона, — един от лакеите на върховния абат.

Пазителят пристъпи напред, ала се спря, а Йойона потъна в сенките, когато вратата се отвори.

Монахът, човек на възрастта на Елбраян, излезе от килията с камшик в ръка и изключително мрачно изражение на лицето. Той замръзна и очите му се изцъклиха, когато видя Елбраян да стои спокойно пред него, с меч в ножницата.

— Къде е охраната? — попита монахът. — Кой си ти?

— Приятел на Авелин Десбрис — отвърна Елбраян мрачно и високо. — И на Брадуордън.

— Ах, богове, това беше добро шоу! — долетя вик от килията и сърцето на Елбраян подскочи, когато чу гласа на своя приятел кентавър. — Оха, сега загази, глупако!

— Млък! — нареди Франсис на кентавъра. Потърка ръце и отпусна камшика, а Елбраян пристъпи напред, макар че все още не бе извадил меча си.

Франсис надигна камшика си заплашително.

— Щом са ти приятели, мога да обявя и теб за престъпник — каза той, ала в гласа му се прокрадна истерична нотка.

Пазителят усети това, ала не му пукаше дали този човек е уверен в себе си или не. Гласът на Брадуордън и това, че този изрод току-що бе използвал камшика срещу него, страшно го вбеси и затова той потъна дълбоко в психиката на война. Продължи да напредва.

Франсис сви ръка, ала отново не разви камшика. Размърда се и погледна през рамо, докато пристъпяше напред.

Нощната птица нападна, без да изтегля Буря от ножницата си.

Паникьосан, Франсис вече се опита да развие камшика, ала Нощната птица бе прекалено бърз и влезе в обсега на оръжието, отблъсквайки го настрана. Монахът метна камшика по него, обърна се и хукна към вратата, в края на коридора. Стисна дръжката и я дръпна здраво, а вратата се отвори малко преди Нощната птица да я стигне и да спре устрема му.

Със страшна сила пазителят затръшна вратата.

Усещайки, че е отворил пролука в защитата си, Франсис се обърна и понечи да удари с юмрук непознатия.

Ала още докато дясната му ръка затръшваше вратата, Нощната птица изпъна пръстите на лявата си ръка, и протегна крак напред. С едно просто, прецизно движение той отблъсна ръката на Франсис и сетне с дясната ръка блокира следващия му удар.

Франсис опита друго дясно кроше, ала пазителят отново го блокира със същата ръка, само че този път хвана монаха и задържа ръката му с пръсти. Всичко изглеждаше много бавно и лесно, ала внезапно темпото се смени и Нощната птица стисна китката на Франсис и я изви. После хвана юмрука му и натисна здраво, отново със страшна, неудържима сила.

Франсис се наклони на една страна, а ръката му бе притисната до тялото му и тогава дъхът му излетя от свиреп удар в тялото му, неочаквано силен предвид това, че юмрукът на пазителя бе изминал едва пет инча. Франсис се опря на вратата и се опита да се измъкне, ала Нощната птица, все така стиснал юмрука му, прокара ръката си под неговата и с едно внезапно движение строши лакътя му.

Монахът бе залят от вълни на болка. Счупената ръка увисна и той се облегна на вратата. Пазителят го тресна в стомаха с дясната си ръка и щом монахът се преви, го удари в гърдите с лявата.

Последва смазваща серия от удари, които забиваха Франсис във вратата или го издигаха във въздуха.

Свърши така внезапно, както бе започнало, а Нощната птица отстъпи крачка назад. Франсис остана свит до вратата, притиснал корема си със здравата си ръка. Погледна към пазителя точно навреме, за да види ритника, който се заби в челюстта му. Главата му се завъртя настрани и той се просна по гръб на земята.

Светът на Франсис потъна в мрак, когато огромната фигура надвисна над него.

— Не го убивай! — чу той сякаш отдалеч.

Нощната птица даде знак на Йойона да замълчи, не искаше гласът му да бъде разпознат. А после погледна жертвата си и видя, че Франсис е изпаднал в безсъзнание. Метна качулката на главата му и накара Йойона да го завърже, сетне влезе в килията на Брадуордън.

— Бая време ти отне да ме намериш — каза весело кентавърът.

Елбраян бе ужасен от вида му и все пак зарадван да го види жив и много по-жизнен, отколкото бе очаквал.

— Превръзката за ръка — обясни кентавърът. — Блага магийка!

Елбраян се спусна и прегърна приятеля си, сетне, спомняйки си, че времето не е негов съюзник, отиде при огромните окови и вериги.

— Надявам се, че имаш ключ — отбеляза кентавърът. — Няма да можеш да ги счупиш.

Елбраян бръкна в кесийката на колана си и извади пакетчето червен гел, който бе използвал, за да събори старото дърво върху гоблините.

Той отвори пакетчето и намаза четирите вериги.

— Ама ти имаш още от това чудо, дето го ползва в Аида — зарадва се кентавърът.

— Побързайте — каза Йойона, щом влезе в килията. При вида му Брадуордън се стегна, ала Елбраян бързо му каза, че това не е враг.

— Да, ама ме отведе от Аида — каза Брадуърдън. — Той бе от ония, дето ме оковаха.

— И от тия, дето те освобождават — бързо добави пазителят.

Погледът на Брадуордън омекна.

— Вярно е — призна той, — а и ми даде гайдата по време на дългия път.

— Не съм твой враг, благородни Брадуордън — каза Йойона, покланяйки се.

Кентавърът кимна, сетне обърна глава и примигна учудено, когато дясната му ръка бе освободена. Елбраян с Буря в ръка се готвеше да разсече веригата, която придържаше дясното копито на кентавъра.

— Хубав меч — отбеляза Брадуордън и скоро усети, че и кракът му е свободен.

— Иди виж Елбраян — каза Пони. Тя все още стоеше приведена до тялото на Петибуа, ала вече бе изпънала решително гръб.

— Едва ли ще има нужда от помощ — каза елфът.

Пони си пое дълбоко въздух.

— Знам — каза тя и Джуравиел разбра, че иска да остане сама. Забеляза, че ръката й отново е свита в торбичката с камъни, и това бе обезпокоително, ала той знаеше, че трябва да й се довери. Целуна я нежно по косата и излезе пред килията, но не се отдалечи, а остана да пази в осветения от факлите коридор.

Пони се опита да запази самообладание. Постави ръка върху подутата буза на Петибуа и я погали нежно, с любов и за миг й се стори, че жената сякаш се е успокоила, а бледият цвят на смъртта не е така очевиден.

Тогава Пони усети нещо като гъделичкане. Объркана, тя се зачуди дали в мъката си не е използвала камъка на душата, без да се усети.

Реши да продължи с това, притвори очи и се опита да се съсредоточи.

Тогава ги видя или поне така й се стори — три призрака, единият от които на старец, се спускаха към стаята.

Три призрака — Петибуа, Гревис, Грейди? Идеята стрелна Пони толкова, колкото и я заинтригува, тъй като тя не разбираше какво става и предпазливо наруши връзката си с камъка на душата. Отвори очи и погледна Петибуа — за да види как жената се взира в нея!

— Каква магия е това? — промълви Пони на висок глас. Нима несъзнателно бе употребила такова количество от вълшебството на камъка, че бе достигнала духа на Петибуа? Бе ли такова възкресение възможно?

Тя чу ужасния отговор, когато очите на Петибуа светнаха в червени демонични пламъци и лицето на мъртвата се изкриви, а от отворената й уста долетя гърлено ръмжене. Пони отскочи назад, твърде объркана, потресена, за да може да реагира. Ужасът й само нарасна, когато зъбите на трупа се удължиха и изостриха. Мъртвата се изправи рязко и внезапно, а пълните й ръце се протегнаха и стиснаха гърлото на Пони.

Ужасената млада жена се опита да се освободи, но не можеше да отхлаби могъщата хватка на демона.

Ала тогава дойде Джуравиел, а тънкият му меч удари с всичка сила по подутата ръка на Петибуа и отвори грозна рана, от която потекоха гной и кръв.

Елбраян тъкмо освобождаваше последната от оковите на Брадуордън, когато писъкът на Пони долетя до ушите му. Той замахна силно с Буря, завъртя се и хукна още преди веригата да падне на пода, плътно следван от Йойона. Мина покрай завоя на пълна скорост, чу шум от килията, в която бе тялото на Гревис, и отвори вратата с ритник.

И там спря смаян, тъй като оживелият труп бе прехапал едната си окована китка и сега идваше към него, а очите му горяха с мрачна червена светлина, а от прехапаната ръка се стичаше кръв.

Елбраян искаше да отиде при Пони — повече от всичко друго, да бъде до нея, — ала не можеше да го направи и изпита някакво облекчение, когато Йойона мина покрай него към клетката на Петибуа. Буря изскочи от ножницата си и пазителят нападна, посрещайки демона и започна да сече яростно протегнатите ръце.

— Мамо — повтаряше Пони отново и отново, облегната на стената, докато Джуравиел се бореше с адското същество. Жената знаеше, че трябва да отиде до него, да използва най-после светите камъни, може би този на душата, за да прогони злия дух от тялото на Петибуа. Ала нямаше сили да действа, не можеше да преживее ужаса от това да види Петибуа, нейната майчица, в това ужасяващо състояние!

Наложи си да се успокои, каза си, че ако стигне до камъка на душата, ще научи истината за отвратителното същество. Преди обаче да го направи, Джуравиел нападна внезапно напред, мина през протегнатите ръце и заби меча си дълбоко в сърцето на трупа, гледка, която накара Пони да замръзне.

Демонът се изсмя грозно и отблъсна ръката на елфа от дръжката на меча, сетне го удари силно през лицето.

Елфът пое удара и с едно махване на крилете се завъртя във въздуха и кацна на крака, изправяйки се срещу демоничното същество, от чиито гърди стърчеше неговият меч.

Тогава още една фигура нахлу в малката килия и мина покрай елфа.

Без да се спира, Йойона удари силно демона с тяло и го изблъска към стената.

След това влезе и Брадуордън и килията внезапно се препълни!

— Какво става? — ахна кентавърът.

С нечовешки вой демонът отблъсна Йойона настрана, ала Брадуордън, намерил бързо отговора на въпросите си, се извърна и когато създанието се спусна напред, го посрещна с двоен заден шут, който го заби обратно в стената.

Брадуордън се придвижи към оживелия труп и го зарита с копита и заудря с юмруци, като не даваше шанс на демона да се съвземе.

— Излез оттук — каза Джуравиел на Йойона. Монахът прегърна Пони, а елфът свали лъка си и изчака възможност за изстрел.

Всичките месеци на болка, които Брадуордън бе изживял, се изляха в следващите няколко секунди, докато кентавърът удряше отново и отново демоничното създание, смазвайки го, разкъсвайки издутата плът, смачквайки костите на каша. И все пак, дори и да нараняваше създанието по някакъв начин, то не го показа, а само продължаваше да се опитва да го сграбчи. Ала тогава една стрела се заби в едно от червените очи и демонът зави зловещо.

— Охо, това хич не му хареса! — каза кентавърът и се завъртя, за да забие задните си копита в демоничното лице. Черепът избухна в кървав дъжд, ала тялото продължи да настъпва и да размахва безумно ръце.

Йойона изведе Пони от килията и я накара да седне до стената отвън.

— Пукни най-после, гнусно същество! — чу се гласът на Елбраян от съседната килия. Монахът отиде до вратата и погледна назад с отвратено изражение, махвайки на Пони да остане на мястото си.

Вътре в килията Елбраян сечеше като обезумял с Буря. Вече бе пронизал неколкократно съществото, но без видим ефект. Затова бе прибегнал до по-обикновения стил, хващаше могъщия меч с две ръце и нанасяше свирепи, сечащи удари.

Една от ръцете на демона бе срязана почти до лакътя, а удар на Буря отсече другата точно под рамото.

Създанието продължи да напада, ала един мощен разсичащ удар на Буря го спря и даде време на пазителя да нападне с обратен удар.

Йойона погледна настрана, разбираше какво става. Когато могъщият меч профуча и отсече главата, монахът погледна отново и отвращението му нарасна. Тъй като главата, която се бе търколила до стената, все още хапеше въздуха, а очите й горяха в червено! А тялото продължи да напада.

Елбраян удари с юмрук и повали трупа, сетне взе Буря с две ръце, описа пълен кръг с меча и отсече единия крак на съществото. То се обърна на една страна, като единият чукан се движеше, а другият крак риташе, а главата, на няколко инча, безсилно хапеше въздуха.

Огньовете в очите обаче угасваха и Елбраян разбра, че битката е приключила. Той се втурна към коридора, минавайки покрай Йойона, Брадуордън и Джуравиел, които излизаха от първата килия, и прегърна изпадналата в истерия Пони.

— Все още рита — обясни Брадуордън на Йойона, когато монахът видя останките от тялото на Петибуа. Кървавите останки от главата се мърдаха над раменете, окървавявайки камъка.

Йойона отиде при пазителя и Пони, която вече се успокояваше.

— Духове на демони — обясни монахът, поглеждайки Пони право в очите. — Това не бяха душите на Гревис и Петибуа.

— Видях ги — промълви Пони, опитвайки се да си поеме дъх, а зъбите й тракаха. — Видях ги да идват, бяха трима.

— Трима?

— Две сенки и старец — каза тя. — Помислих, че е Гревис, ала не можех да ги видя ясно.

— Маркварт — пое си въздух Йойона. — Той ги е довел тук. Ала ако ти си го видяла…

— Значи и той е видял теб — каза Елбраян.

— Трябва бързо да се махаме от това място! — извика Йойона. — Не се съмнявайте, че Маркварт идва, а с него и цяла армия от братя!

— Бягайте — каза Елбраян и забута Йойона към същите древни коридори, които ги бяха довели до това прокълнато място. Погледна отново към мястото, където бяха оставили стражите, сетне поведе колоната, следван от Пони. Движеха се толкова бързо, колкото разрешаваха тесните и често криволичещи коридори. Скоро стигнаха пристанищните врати на манастира, затворени и със спусната решетка, така, както ги бяха оставили.

Отец Йойона посегна към манивелата, ала Пони, вече по-спокойна и изпълнена с мрачна решителност, го спря. Тя взе малахита и потъна в магията му и макар че бе изморена и смазана емоционално, тя издигна стена от ярост и я насочи към камъка. Решетката като че съвсем лесно се прибра в жлебовете и Елбраян стигна до огромните врати, вдигна резето и отвори едната. Понечи да премести резето, ала Пони, отново потънала в левитационната магия, го спря.

— Дръж резето вдигнато над ключалката — упъти го тя. — Бързо.

Усещаха огромното напрежение в гласа й, така че Брадуордън пое след Йойона през отворената врата, а Джуравиел застана зад Пони и внимателно я насочи към изхода. Когато мина през вратата, тя притисна другата си ръка, в която държеше магнетита, към металната врата отвън и потъна в магията и на този камък.

Решетката опасно се разклати над главата на Елбраян, ала Йойона, като разбра какво иска да направи Пони, застана до нея и положи ръка върху магнетита, усилвайки натиска през вратата и към резето. Пони потъна в малахита отново, спря решетката и Елбраян също излезе навън.

Пазителят затвори вратата и Йойона освободи магнитната магия, сетне въздъхна облекчено, когато резето падна на мястото си, заключвайки двете врати. Тогава Пони постепенно освободи и своята магия и бавно свали подвижната решетка. Сега и двете врати изглеждаха така, сякаш никой не е минавал през тях.

Пони се обърна и премигна на светлината на зората. Слънцето се бе подало ниско над хоризонта и хвърляше снопове светлина през гъстата мъгла над залива на Вси светии. Приливът не бе дошъл още, ала не бе далеч, така че те тръгнаха веднага и бързо се спуснаха обратно по плажа и към конете си.

Ръмжейки от ярост и въпреки възраженията на братята, суетящи се около него, върховният абат първи мина с трясък през вратите към подземията в по-долните нива.

Там, пребит лежеше Франсис, а качулката бе стегната около главата му. Той се мъчеше да стане, като му помагаше един от другите стражи, които Елбраян бе победил. По-надолу по коридора, точно зад вратите на килиите, лежаха осакатените тела на Чиличънкови, като Петибуа все още се гърчеше на пода, а духът на демона отказваше да я напусне до самия край.

Маркварт, разбира се, не бе изненадан, тъй като бе видял нарушителя, жената, коленичила до Петибуа, когато бе придружаван от своя ескорт демони, ала другите монаси бяха шокирани от отвратителната сцена. Някои изпищяха и се отдръпнаха назад, а други паднаха на колене и зашепнаха молитви.

— Нашите врагове бяха довели демони срещу нас — кресна Маркварт, посочвайки тялото на Петибуа. — Добре се би, братко Франсис.

Подпомогнат от друг млад брат, Франсис най-сетне се освободи от качулката и отвори уста да каже, че не е могъл да се справи добре в боя, ала млъкна пред погледа на Маркварт. Франсис не знаеше какво точно става, не бе видял труповете на Чиличънкови и не знаеше кой точно е унищожил демоните. Имаше обаче предположение и то накара мислите му да се завъртят хаотично в главата му.

Елбраян почти се изплаши, докато гледаше как Пони се връща по следите им. Стоновете й не бяха от умора, макар че тя със сигурност бе изтощена след магическите си подвизи, а от гняв и ярост. Пазителят стоеше близо до нея и слагаше ръка на рамото й винаги, когато пътеката се разширяваше, ала тя дори не го погледна, само примигваше, за да прогони сълзите, стиснала зъби, с поглед, втренчен право напред.

Щом стигна до конете, Пони взе един по един останалите камъни. Йойона й предложи да използва хематита върху Брадуордън за лечение, ала кентавърът отхвърли идеята, преди Пони да отговори.

— Искам само малко храна — настоя той и наистина изглеждаше сравнително здрав, макар и много по-мършав от последния път, когато го бяха видели. Той потупа ръката си, върху която бе вързана елфическата превръзка.

— Хубав дар си ми дал — намигна той на Елбраян.

— Пътят ни ще е дълъг и труден — предупреди го пазителят, ала Брадуордън само потупа своя изпосталял корем и се засмя. — Сега ще тичам по-бързо, понеже ми го няма шкембето — каза той весело.

— Тогава да тръгваме — рече пазителят. — Веднага. Преди монасите да излязат от абатството да ни търсят. Нека отведем отец Йойона навреме до Сейнт Прешъс.

— Качи се на Сивия камък — каза Пони на монаха и му подаде юздите.

Йойона ги прие без възражение, тъй като бе логично Пони, а не той да се качи на гърба на кентавъра.

Ала тя ги изненада като се обърна не към Брадуордън, а към Сейнт Мер-Абел и се затича натам с камъните в ръка.

Елбраян я хвана след около двадесетина ярда и трябваше да я сграбчи, за да я спре. Сега тя наистина плачеше, а раменете й се разтърсваха от ридания. Бореше се яростно с него и се мъчеше да се освободи, да се върне в прокълнатия манастир и да постигне отмъщение.

— Не можеш да ги победиш — каза й пазителят, придържайки я здраво. — Прекалено много са и са прекалено силни. Няма да успееш.

Не и сега.

Пони продължи да се бори, дори го одраска без да иска по лицето.

— Не може да опозориш Авелин така — каза й Елбраян и това я накара да спре. Тя го погледна с просълзени очи.

— Той ти даде камъните, за да ги пазиш — обясни й Елбраян. — Ако сега отидеш в абатството, ще бъдеш победена и светите камъни ще попаднат в ръцете на враговете ни. Враговете на Авелин. В ръцете на същия човек, докарал тези ужасни мъчения на Чиличънкови. Смяташ да му ги дадеш просто така?

В този момент силата сякаш напусна Пони и тя увисна в ръцете на любимия си, а лицето й потъна в гърдите му. Той я отведе обратно при другите и я постави върху гърба на Брадуордън, а Джуравиел кацна зад нея, за да я придържа да не падне.

— Дай ми слънчевия камък — каза й той и когато тя го направи, той го даде на Йойона. Обясни му, че трябва да направят блокираща магия, за да не бъдат открити. Йойона ги увери, че това е лесна работа, пазителят яхна Симфония и препусна напред в галоп, докато слънцето се издигаше в небето на изток.

— Открийте ги! — изрева върховният абат. — Претърсете всеки тунел, всяка килия. Всички врати да бъдат затворени и охранявани! Сега! Веднага!

Монасите се разпръснаха, някои хукнаха към спалните, за да събудят и останалите.

Когато Маркварт разбра, че задните пристанищни врати очевидно не са били отваряни, търсенето в библиотеката стана още по-яростно и до средата на заранта не остана непроверено кътче. Вбесеният Маркварт се настани в центъра на огромната църква на манастира, обкръжен от отци, които на свой ред командваха групи от търсещи монаси и му донасяха какво става.

— Влезли са и са излезли през пристанищните врати — каза единият от отците, мнение, споделяно и от много други. Неговият главен търсач току-що се бе върнал, докладвайки, че не са намерени никакви следи от проникване в манастира.

— Ала вратите са затворени и залостени, нещо, което не може да бъде направено отвън — възрази друг отец.

— Освен ако не са използвали магия — възрази трети.

— Или ако някой в манастира не ги е посрещнал, не им е отворил и не е затворил вратите подир тях — рече Маркварт и това накара всички в помещението да се размърдат уплашено.

Скоро след това, когато стана ясно, че враговете наистина отдавна са напуснали манастира, Маркварт нареди на половината монаси да се разпръснат по групи и да претърсят околността магически, с кварц и хематит.

Абатът знаеше, че това е напразно, и за първи път осъзна колко хитри и силни са враговете му. С тази мисъл го заля толкова дълбок гняв, че абатът дори се уплаши, че той ще го владее завинаги.

Ала по-късно следобеда се успокои, когато разпита Франсис и другите двама монаси, които бяха охранявали килиите. Научи кои са нахлулите в Сейнт Мер-Абел и че единият от тях познава добре мястото.

Може би Чиличънкови и кентавърът нямаше да му трябват. Може би нямаше да говори само за кражбата на Авелин, щеше да съчини още по-голям заговор в Ордена.

Сега разбра.

Сега имаше жертвено агне.

А Джеховит щеше да извика своите Всесърцати войници.

Маркварт остана в личните си покои тази нощ, гледайки през прозореца.

— Ще видим кой кого — каза той и на лицето му се изписа нещо като усмивка. — Ще видим.

— Дори не искаш камъните? — попита Пони. Стоеше на улицата на Палмарис заедно с Елбраян и отец Йойона. Бяха пристигнали рано същата сутрин в северната част на града, като пътуваха през голямата река с кораба „Сауди Ясинта“, който за късмет все още беше в Амвой.

Алу’мет се съгласи да помогне на Йойона без въпроси и без да иска да му се плати, с обещанието да не продума и дума за неочакваните си пътници.

Джуравиел и Брадуордън бяха все още на север, докато Елбраян, Пони и Йойона влязоха в Палмарис — монахът, за да се върне в Сейнт Прешъс, а двамата му спътници, за да се видят със стари приятели.

— Светите камъни са в сигурни ръце — отвърна Йойона с искрена усмивка. — Моята Църква ви дължи много, ала се опасявам, че няма да бъдете възнаградени за това от върховния абат.

— А ти? — попита Елбраян.

— Аз ще трябва да се справя с едного, който не е тъй коварен, ала е също тъй зъл — обясни Йойона. — Жалко за монасите от Сейнт Прешъс, които загубиха своя абат Добриниън и получиха на негово място абат Де Унеро.

Те се разделиха като приятели, като Йойона се върна в манастира, а Елбраян и Пони минаха по улиците на града, като се опитваха да научат някакви новини. Късметът ги срещна скоро с Белстър О’Комли, който се развика радостно, щом ги видя живи.

— Какво става с Роджър? — попита пазителят.

— Той отиде на юг с барона — обясни Белстър. — Искал да се види с краля.

Тези новини ги изпълниха с радост и надежда, тъй като новината за гибелта на барона още не бе достигнала до обикновените хора в Палмарис.

Заедно с Белстър, Пони ги заведе до „Пътя на задругата“, кръчмата, която бе била неин дом през трудните години след първото опожаряване на Дъндалис. Пони изпита болка, когато погледна мястото, и не можа да остане, а помоли Елбраян да я отведе надалеч от града, обратно на север.

Пазителят се съгласи, ала първо се обърна към Белстър.

— Иди в „Пътя“ — каза той на кръчмаря. — Искаше да останеш в Палмарис, така ми каза. Мястото има нужда от нов кръчмар. Няма по-подходящ за тая работа от теб.

Преди да може да отклони предложението, Белстър улови погледа на Елбраян към Пони.

И разбра.

— Най-хубавата кръчма в Палмарис, казват — рече той.

— Беше — тъжно добави Пони.

— И пак ще е — ентусиазирано каза Белстър, потупа Елбраян по рамото, прегърна Пони, сетне се отправи към кръчмата с лека стъпка.

Пони го изгледа, дори успя да се усмихне, след което погледна към Елбраян и каза тихо:

— Обичам те.

Пазителят й отвърна с усмивка и нежно я целуна по челото.

— Хайде — каза той, — в Каер Тинела ни чакат приятели.