Духът на демона

Епилог

Сутринта бе хладна, независимо от ярката слънчева светлина, която идваше от изток. Вятърът не бе силен, ала Пони го усещаше с всеки милиметър на кожата си, докато танцуваше би’нел дасада сред падащите, оцветени в различни багри листа. Тази сутрин не бе с Елбраян, както и много дни преди това, предпочиташе да танцува сама, поне за известно време, тъй като използваше тези мигове на дълбока медитация, за да се справи с мъката и чувството за вина.

Виждаше Петибуа и Гревис и дори Грейди, докато се въртеше сред купчините листа. Спомняше си дните на своята младост и се опитваше да ги разгледа в контекста на случилото се след това. Тъй като, независимо от тежестта на вината, Пони разбираше, че не е сторила нищо лошо, че е поела по път, от който не би се отрекла никога.

И така, тя танцуваше всяка сутрин и плачеше, а когато скръбта накрая започна да отминава и разумът надделя над вината, остана само едно чувство…

Гняв.

Главата на Абеликанската църква бе нейният враг. Той бе започнал война, която тя не бе имала желание да води. Авелин бе дал камъните на нея и това й даваше вярата, че е добре подготвена за сблъсъка.

Завъртя се в съвършен баланс и разпръсна с крак купчина сухи листа, а те полетяха във въздуха. Медитацията й бе дълбока, както когато работеше с магията на светите камъни. Ставаше все по-силна и не възнамеряваше да заобиколи стената от гняв.

А да я разбие.

Зимата дойде рано тази година и в средата на калември по повърхността на езерата на север от Каер Тинела вече се образуваше коричка лед, а утрините често намятаха върху земята покривало от сняг.

На юг облаците се сгъстяваха над залива на Вси светии, а зимните бури ставаха все по-страховити. Водата стана по-тъмна, ярко контрастираща с белите шапки по бреговете. Само двама от тридесетте абата идващи за Събора бяха дошли по море — Олин от Сейнт Бондабрус в Ентел и игуменката на Сейнт Гуендолин, Деления. И двамата смятаха да останат като гости на Маркварт цялата зима, тъй като малко кораби биха предприели плаване по това време на годината.

Въпреки събирането на толкова много висши духовници и новините, че войната е почти свършила, настроението в манастира бе мрачно, като самото време. Много от абатите бяха приятели на абат Добриниън, а и надделяваше усещането, че този Събор ще бъде решителен за бъдещето на Църквата. Назначаването на Маркало де Унеро за абат на Сейнт Прешъс и скорошните новини, че деветокурсник е бил издигнат в ранга на непорочен, не останаха без възражения.

Освен това всеки бе разбрал, че в манастира има и други „гости“ за Събора, контингент войници от Урсал, хора от страховития Всесърцат отряд, изпратени от краля на абат Джеховит от Сейнт Хонс. Подобна придружаваща сила не бе безпрецедентна в историята на Църквата, ала всякога бе знак, че ще стане нещо страшно.

Традицията повеляваше Съборът да се проведе след петнадесетия ден от месеца, а всичките му участници, абати и отци, прекарваха предишния ден в усамотение, подготвяйки се психически за идващите изпитания. Отец Йойона специално се отдаде на това, затваряйки се в предоставената му малка килия, коленичи до леглото си в молитва с надеждата да получи вдъхновение свише за това какво трябва да направи. Той бе останал тих и бездействен в месеците, когато бе служил на Де Унеро в Сейнт Прешъс, не бе предприел нищо, с което да разяри новия абат или да покаже какво се крие в сърцето му. Разбира се, той бе порицан, че е изоставил Де Унеро по пътя, ала въпросът приключи с една неприятна кавга.

Сега бе шансът, знаеше той, вероятно последният му шанс, да говори срещу Маркварт, ала можеше ли да събере кураж за това? Той не бе разбрал нищо важно за програмата на Събора, ала подозираше — особено предвид спътниците на абата от Сейнт Хонс — че Маркварт смята да използва сбирката, за да обяви Авелин открито за еретик.

Той очевидно имаше съюзници в това си начинание, могъщи съюзници, ала все пак Йойона знаеше какво трябва да направи, ако декларацията на Маркварт за Авелин бъде приета.

Но ако не го направеше?

Обядът на Йойона бе донесен пред вратата му, само с едно почукване, както бе поръчал. Той отиде да си вземе храната и бе изненадан, когато видя, че Франсис държи подноса.

— Значи слуховете са верни — каза с отвращение Йойона. — Честито, непорочни братко. Колко неочаквано, наистина. — Йойона взе подноса, ала задържа вратата с едната си ръка, за да я затвори под носа на Франсис.

— Чух те — тихо каза Франсис. Йойона наклони глава неразбиращо.

— В тъмницата — добави Франсис.

— Наистина, братко, не знам за какво говориш — каза възпитано Йойона и отстъпи крачка назад. Понечи да затвори вратата, ала Франсис влезе в стаята му.

— Затвори вратата — каза тихо Франсис.

Първият порив на Йойона бе да се развика на нахалния младеж, ала не можеше да пренебрегне казаното от него, затова внимателно затвори вратата и седна на леглото си, оставяйки подноса на малката масичка до него.

— Знам, че ти ни предаде на крадците — каза рязко Франсис. — Не знам кой ви е отворил вратите и след това е затворил подире ви, защото има свидетели, че не е бил Браумин Херде.

— Вероятно Господ ги е пуснал — сухо каза Йойона.

Франсис се обърна към него. Не бе харесал шегата.

— Ви е пуснал, искаш да кажеш — настоя той. — Чух те, преди да загубя съзнание и те уверявам, че познах гласа ти.

Усмивката напусна лицето на Йойона, заменена от твърд поглед.

— Трябваше да оставиш онзи човек да ме убие — отбеляза Франсис.

— Тогава щях да стана точно като теб — тихо отвърна Йойона, — а аз се страхувам от наказание, далеч по-страшно от самата смърт.

— Откъде знаеш? — настоя Франсис и приближи разтреперан от яд, като че възнамеряваше да удари Йойона.

— Да знам какво? — попита отецът.

— Че го убих! — призна Франсис и отстъпи назад, като дишаше тежко. — Убих Грейди Чиличънк. Откъде знаеш, че аз го убих на пътя?

— Не го знаех — отвратен и изненадан отвърна Йойона.

— Но ти току-що каза… — възрази Франсис.

— Говорех за поведението ти като цяло, не за нещо конкретно — прекъсна го Йойона. Погледна Франсис и видя, че е разкъсван от вътрешна борба.

— Няма значение — рече Франсис и махна с ръка. — Бе просто инцидент, нищо повече. Не го направих нарочно.

Йойона видя, че непорочният не си вярва изобщо, затова не каза нищо повече, когато Франсис напусна стаята му.

Не изяде храната, беше прекалено разтърсен от думите на Франсис.

Знаеше какво ще последва, затова отиде до леглото си и се помоли, не само за напътстване, но и за опрощение — изповедта на един обречен човек.

Тази нощ Съборът започна с дълго и несъществено въведение, представящо различните абати и придружаващите ги отци. Помпозна церемония, която щеше да трае до сутринта. Това бе единственото събитие, при което всички монаси от манастира домакин бяха поканени, така че в голямата зала се бяха събрали над седемстотин души, заедно с войниците от Всесърцатия отряд, които придружаваха абат Джеховит.

Йойона наблюдаваше това от последните редове, близо до изхода.

Опита се да държи Маркварт под око. След първата обща молитва и поздравите, той се отдалечи в сенките на стаята. Разговорите продължаваха и Йойона дори се замисли дали да не избяга. Колко време можеше да спечели, преди Маркварт и останалите да разберат, че го няма, зачуди се той.

Това щеше да е по-лесно, наистина.

Очакваше, че през нощта няма да се случи нищо и ще последва още един дълъг ден на молитва. Ала точно преди зазоряване върховният абат Маркварт отново зае мястото на оратора.

— Има още нещо, което трябва да бъде сторено преди почивката — започна върховният абат. — Нещо, което младите братя трябва да чуят, преди да напуснат Събора.

Йойона стана и слезе от задните редове към централната част на залата, за да стигне до Браумин Херде.

— Слушай внимателно — каза той на непорочния, привеждайки се, когато мина покрай него — и запомни всяка дума.

— За вас не е тайна, че ужасно престъпление измъчва Сейнт Мер-Абел и целия Орден вече седем години. Престъпление, което показа своята истинска злина в събуждането на демона дактил и ужасната война, която докара толкова страдания на нашите земи — продължи Маркварт, извисил драматично глас.

Йойона продължи да върви към предната част на залата. Много глави се извърнаха да го видят, чу се шепот, но той не бе изненадан, тъй като знаеше, че доброто му мнение за Авелин не е тайна дори извън стените на Сейнт Мер-Абел.

Видя и войниците на Джеховит, палачи на Маркварт, събрани и нетърпеливи.

— Става въпрос за най-важната декларация на този Вселенски Събор — завърши върховният абат. — За това, че човекът на име Авелин Десбрис трябва открито и ясно да бъде обявен за престъпник в очите на Църквата и държавата.

— За еретик, отче? — попита стоящият на първия ред абат Джеховит от Сейнт Хонс.

— Именно — отвърна Маркварт.

От всички краища на залата се чу възбуден шепот, събралите се заклатиха глави, а други закимаха в съгласие. Абати и отци се приведоха, за да обсъдят чутото.

Йойона преглътна, разбираше, че следващата му стъпка ще го изпрати отвъд ръба.

— Не е ли това същият Авелин Десбрис, който някога бе получил най-голямата чест от Абеликанската църква? — попита той на висок глас, привличайки вниманието на всички и особено на брат Браумин Херде. — Не бе ли именно върховният абат Далбърт Маркварт, който лично го определи за търсач на Светите камъни?

— В едно друго време — отговори Маркварт спокойно. — Това прави падението му само още по-голямо.

— Наистина, голямо падение — повтори Йойона и излезе в центъра на залата и се изправи срещу смъртния си враг. — Но не бе Авелин този, който падна.

От задните редове Браумин Херде се осмели да се усмихне и да кимне. Ако се съдеше от прошепнатите разговори на близкостоящите, Йойона явно се справяше доста добре.

— Не бе само Авелин, искаш да кажеш! — внезапно каза Маркварт с ярост.

Това простичко изказване накара Йойона да се спре и това позволи на Маркварт да продължи с обвиненията си:

— Нека се знае, че това лято неприкосновеността на Сейнт Мер-Абел отново бе нарушена — извика върховният абат. — Затворниците, които бях пленил, за да говорят пред вас, бяха отмъкнати.

Сред публиката вече се разнесоха ахвания.

— Представям ви непорочния брат Франсис — обясни Маркварт. Младият монах не бе познат на събралите се. Нещо повече, една от темите на Събора беше именно прибързаното му издигане в ранг.

Браумин Херде прехапа устни, когато видя болката, изписана по лицето на Йойона. Той си спомни обещанието, което бе дал на обичния си отец, напомняйки си отново и отново, че всичко става така, както Йойона го бе предвидил. От любов и уважение към него, той трябваше да остане тих, макар че ако бе получил и един знак, че Съборът може да мине на страната на Йойона, щеше да притича и да застане до него.

Ала този знак така и не се появи. Въпросите на Маркварт към Франсис бяха бързи и ясни. Непорочният описа Елбраян много ясно и потвърди, че телата на двамата Чиличънкови очевидно са били обладани от демони.

Сетне погледна Йойона в очите.

И млъкна.

Йойона не можеше да повярва. Онзи не го беше предал!

Ала Маркварт остана самоуверен, благодари на Франсис и го освободи, тъй като го бе използвал само за да подготви следващия си свидетел, един от стражите, които Елбраян бе обезвредил, и друг, който се бе промъкнал от тунела и бе видял нарушителите и можеше да разпознае и разпозна Йойона като съучастник.

Йойона остана притихнал. Знаеше, че няма да бъде чут колкото и силни да са възраженията му.

Следващият, който дойде, бе абат Де Унеро, който описваше събитията по пътя, позволили на Йойона да се измъкне и да отиде до Сейнт Мер-Абел.

— Говорих с търговеца Неск Рийчис — каза Де Унеро. — Той ми потвърди, че отец Йойона не се е връщал в лагера им.

Странно чувство на спокойствие започна да обзема Йойона, примирение с това, че е започнал битка, която не може да спечели. Маркварт се бе подготвил добре.

Абатът погледна към фанатичните Всесърцати войни и се усмихна.

След това извика един от спътниците на Йойона по време на пътуването към Аида, монах, който несъмнено щеше да съобщи как отецът е манипулирал групата, така че да не изрови тялото на Авелин.

Всичко се нареждаше срещу него.

— Достатъчно! — извика внезапно Йойона и спря устрема на враговете си. — Достатъчно. Наистина бях в тъмниците ти, зли ми Маркварт.

Ахванията станаха по-силни, а към тях се присъединиха и гневни крясъци.

— Освободих тези, които ти бе затворил незаконно и неморално — призна Йойона. — Видях прекомерно много от твоята злоба. Видях какво получи милия — да, милия и богобоязлив Авелин. Видях го в съдбата на „Бягащия с вятъра“.

Отец Йойона се спря след последното изречение и дори се засмя.

Всеки абат, отец и непорочен в стаята разбираше и одобряваше станалото с „Бягащия с вятъра“, всеки от ръководителите в тази стая бе съучастник в убийствата. Йойона знаеше, че е обречен. Той искаше да се развика на Маркварт, да му покаже древните текстове, които описваха предишния метод за събиране на камъни, да попита за съдбата на брат Пелимар, който бе участвал в пътуването за светите камъни и също бе убит от тази уж свята Църква.

Ала от това нямаше смисъл, а той не искаше да издава всичко. Погледна към брат Браумин Херде, човекът, който щеше да поеме факлата му, и се усмихна.

Маркварт отново се разкрещя, че Авелин трябва да бъде обявен за еретик, сетне добави и името на Йойона, който сам бе признал, че е предал Църквата.

Тогава абат Джеховит, вторият най-силен човек в Ордена, се изправи и повтори обвиненията, а след одобрителното кимване на Маркварт, махна на войниците си.

— Според собствените ти думи ти си извършил измяна към Църквата и краля — обяви Джеховит, когато войниците обкръжиха Йойона. — Имаш ли да кажеш нещо в твоя защита? — той се обърна към събралите се — Някой друг да защити този човек?

Йойона погледна към събора и Браумин Херде, който остана смълчан, както бе обещал.

Тогава Всесърцатите войни обкръжиха отеца и с благословиите на Маркварт и Джеховит, започнаха да го удрят и го помъкнаха навън.

Когато го изведоха през вратата, Йойона видя брат Франсис да стои настрана, объркан и безпомощен.

— Прощавам ти — каза му Йойона, — както ти прощава и Авелин. Както ти прощава и Господ — той почти добави името на брат Браумин, ала не можеше да се довери дотолкова на Франсис.

Сетне бе извлечен от залата, обкръжен от все по-нарастваща тълпа.

Много бяха останали по местата си, смълчани и потресени, сред тях бе брат Браумин. Той видя, че Франсис го гледа, но му отвърна само с поглед.

По-късно в този студен калемврийски ден отец Йойона, съблечен и хвърлен в открита клетка на една каруца, бе разведен из селото на Сейнт Мер-Абел, като пазачите му обявяваха на висок глас греховете и престъпленията му на изнервените селяни.

Обидите се смениха с храчки, а после и с камъни. Един човек хукна към каруцата със заострен кол и прониза монаха в стомаха, като отвори грозна рана.

Братята Херде, Висченти и Делман, заедно с останалите монаси от Сейнт Мер-Абел и някои от гостите абати и отци, наблюдаваха ставащото, някои с ужас, други с удоволствие.

Повече от час Йойона бе влачен по улиците с каруцата и накрая вече бе само един пребит, смазан човек, почти в безсъзнание, когато Всесърцатите войници го завързаха на кладата.

— Ти си прокълнат от действията си — обяви Маркварт, заглушавайки крясъците на подлудялата тълпа. — Дано Бог ти даде милост.

И кладата лумна под краката на Йойона.

Той усети пламъците да облизват кожата му, усети как кръвта му започва да кипи, а дробовете му изгарят с всеки дъх. Ала само за миг, защото тогава затвори очи и видя…

Брат Авелин, протегнал ръце към него…

Йойона не извика, не изплака в нито един момент.

За Маркварт това бе разочарованието на деня.

Браумин Херде наблюдаваше отвисоко как пламъците поглъщат най-добрия му приятел. Зад него Висченти и Делман понечиха да си тръгнат, ала Браумин ги сграбчи и не ги пусна.

— Бъдете свидетели — каза той и така те бяха последните трима монаси, напуснали тази ужасна сцена.

— Елате — каза им Браумин Херде, когато всичко най-после свърши и пламъците угаснаха. — Имам книга, която трябва да видите.

Сред тълпата селяни беше и Роджър Локлес. Той бе научил много, откакто избяга от южния път на Палмарис, от изчадието, отнело живота на барон Билдебург. В последните няколко часа бе научил как Йойона е освободил човека-кон и макар тези новини да го обнадеждиха, видяното сега го изпълни с погнуса и отчаяние.

Ала той също остана да гледа и видя, че върховният абат на Абеликанския орден е наистина неговият враг.

Далеч от това място, в земите на север от Палмарис, Елбраян стоеше прегърнал Пони на една оголена могила. Наблюдаваха лунния изгрев.

Войната с чудовищата бе приключила, ала битката с по-големия враг едва започваше.